Страници от миналото

Очерци

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2021

Биографична бележка

Академик Иван Симеонов Дуйчев е виден български учен — медиевист(1) със световна известност. Неговата изключително активна и плодотворна научна дейност му спечелва широка популярност и международно признание.

Роден е в София през 1907 г. в семейство на техник. Учи в столицата, в Белоградчик и в Лом. В последните години на гимназията и през цялото време на следването си се грижи сам за своята издръжка. През ваканциите работи като каменоразбивач в планината, градинарски работник, печатар, домашен учител и работник по строежа на една от централните софийски улици. Като учител в едно врачанско село проявява жив интерес към българските диалекти и събира езикови материали, които са обнародвани в списание «Родна реч», редактирано от професор Стефан Младенов; превежда книги и статии от руски и френски език. Завършва история в Софийския университет през 1932 г. Явява се на конкурсен изпит за стипендията «Марин Дринов» и специализира в Рим византология и филология. Защитава дисертация на тема «Българските Асеневци във Византия», за която получава докторат. По същото време работи във Ватиканския архив и следва двегодишната «Ватиканска школа за архивистика и палеография». Във Ватиканския архив открива редица необнародвани материали, отнасящи се до средновековната българска история, между които Анонимния Ватикански разказ, означаван понастоящем в науката като «Хроника Дуйчев» — за похода на Никифор I Геник в България през ранното лято на 811 г. — най-важният исторически извор за това голямо събитие. Завърнал се в България, той е назначен за редовен асистент при Катедрата по българска история, а през 1939 г. е избран за редовен доцент и титуляр на тази катедра. Последователно поема и ръководството на катедрите по византийска история и по история на балканските народи. От 1949 г. е старши научен сътрудник в Института за история при Българската академия на науките, където работи за издирване, превеждане и коментиране на гръцките (византийските) извори за история на България. Избран е за професор в Софийския университет през 1967 г. и ръководи Секцията за библиография, историческа информация и документация. През същото време работи и като научен сътрудник в Института за българска литература при БАН. От 1977 г. е председател на Българската археографска комисия при Народната библиотека «Кирил и Методий» в София. Член е на Централната редакционна колегия за издаване на «Реперториум на историческите извори от Средновековието» в Рим и на Международната комисия за издаване на византийските исторически извори, учредена на Международния византоложки конгрес в Оксфорд през 1966 г. Редовен член на Академията на науките, изкуствата и литературата в Палермо и Неапол (Италия) и член-кореспондент на Института по византология в Палермо. В 1974 г. Австрийската академия на науките го удостоява за неговите приноси в проучването на югоизточноевропейската история и култура с известната Хердерова награда. Британската академия на науките в Лондон го избира за свой задграничен член през 1976 г. През последните години той е избран за член на още четири чужди академии. Провъзгласен е за доктор хонорис кауза на университета в Бон — ГФР. Удостоен е със званието народен деятел на науката в HP България и е избран за член на Българската академия на науките. От дълги години чете лекции в институтите и университетите в СССР, Франция, Италия, Великобритания, Полша, Испания, Югославия, Румъния, Чехословакия, Гърция, гост професор е на Центъра по византология във Вашингтон и на университета в Ню Йорк.

Автор на повече от 600 труда с научноизследователски характер (монографии, студии, статии, публикации на отделни исторически извори и на библиографски и историографски сборници) и над 200 научно-популярни статии на български, руски, италиански, френски, немски, сърбохърватски и гръцки език.

Независимо от обстоятелството, че научното творчество на академик Иван Дуйчев има твърде широк тематичен обхват, главни области на неговата научна дейност са: историята на Българското средновековие до края на XVII век, историята на Византийската империя и на славянството, предимно с оглед развоя на литературата и културата. Голяма част от трудовете му са събрани в книгите: «За документите на Ватиканския архив, отнасящи се до българската история, IX–XIV в.», «Осведомителни писма от Дубровник» (на италиански език), «Католицизмът в България през XVII век» (на италиански език), «Проучвания върху Българското средновековие», «Из старата българска книжнина»; «Цар Иван Асен II, 1218–1241, по случай седемстотин години от неговата смърт», «Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки», «Рилският светец и неговата обител», «Естествознанието в средновековна България. Сборник от исторически извори» (с предговор на Цв. Кристанов), «Миниатюрите на Манасиевата летопис», Medioevo bizantino slavo, I–III, Roma, 1965–1971 г. Slavia orthodoxa, London — 1972; «Българско средновековие»; «Проблеми на политическата и културната история на средновековна България» и др.

Крупно научно дело на академик Иван Дуйчев е и издаването на отделни старобългарски книжовни паметници като Болонския псалтир от XIII в. и Манасиевата летопис — среднобългарски превод от XIV в., както и на редица приписки, надписи и житийни творби, свързани с нашето книжовно творчество, и многобройните филологически тълкувания и хронологически уточнявания върху тях.

Дълги години на труд и научен анализ са включени в огромното научно творчество на Иван Дуйчев. В настоящия сборник с научно-популярни очерци за средновековната ни история той се обръща към младите български читатели и разлиства пред тях златни страници от нашето минало.

Уводни думи

Задълженията на учения не се ограничават в научно-изследователска работа в тесния смисъл на думата. Твърде често резултатите на научните изследвания остават достъпни за тесен кръг от специалисти и не стават достояние за обикновения просветен читател. А ученият има отговорно задължение и към широките кръгове от своя народ. При съществуващия голям интерес към проблемите на историческото минало това задължение е още по-наложително. Полезната популяризаторска работа много често бива пренебрегвана от строгите специалисти и поради това тя бива подета от любители без научна подготовка, които действуват като търговци в храма на науката. Едва ли може да се посочи друга област на знанието, извън историческата наука, гдето се вършат толкова вредни посегателства и извращения. Най-благоприятното решение на този важен проблем би било — сам ученият изследвач да се наеме да изложи в достъпна форма, ясно и леко, постиженията на своите издирвания. Уморителната «лабораторна» работа над историческите извори, над текстови свидетелства на малопознати чужди и старинни езици, при използуването на специалната литература — всичко това винаги ще остане недостъпно и може би безинтересно за «непосветените» — и писанията на специалиста не ще постигнат своята цел. А когато се залови да поднесе в ясна и достъпна форма конкретните постижения на своята работа, ученият специалист се превръща в просветител. Това, трябва да се каже, е високо благородна книжовна дейност.

В настоящия сборник са включени статии с научно-популярно съдържание по някои съществени въпроси от нашето национално минало. Зад най-големия брой от тези популярни писания лежат обнародвани или необнародвани монографични изследвания, така че те се явяват обобщения, не изследвания. Благосклонният читател, в чиито ръце попадне тази книга, не бива да забравя това.

Авторът

Националното минало и нашето задължение към него

През последните няколко години и месеци у нас бяха подети някои почини във връзка с националното минало, които заслужават най-голяма възхвала и пълна подкрепа. Това са на първо място мероприятията за проучване и популяризиране на големите и значителни исторически средища, като например третата столица на средновековната българска държава — Търново. Този почин несъмнено ще обхване наскоро и други средища на историческия ни живот от древността, Средновековието и от по-нови времена.

Сега към историци, археолози и изобщо към всички, които боравят с перото, се отправи справедлив упрек, че ние не използуваме в достатъчна степен нашето славно историческо минало, за да възпитаваме младежта в патриотичен дух. Направено бе горчивото признание, че «едва ли има друга държава, която да позволява такова подценяване и дори оплюване на нейното историческо минало». Този напълно основателен упрек обаче важи не само що се отнася до онова, което се върши по отношение на самите нас, частно за възпитанието и просвещението на младежта и изобщо на широките слоеве от народа. Значението на миналото съставя могъща духовна сила не само във вътрешния живот на един народ. Когато някои челни дейци от епохата на нашето национално Възраждане се заемаха при наличните тогава знания и подготовка да проучват миналото на народа ни и да изнасят вести за него по книги и статии, това бе наложено от много по-сложни съображения. Тези наши вдъхновени възрожденски книжовници и учени желаеха, от една страна, да покажат на своите сънародници светлите страници от националното минало, за да повишат народното самочувствие и да им вдъхнат вяра с оглед на борбата за освобождение от вече вековното османско господство. Разкриването на националното минало обаче бе насочено и към външния свят. Именно пред чужденците бе необходимо да се разкрие това минало, за да се припомни за съществуването на един народ с вековна история и свой принос в културното развитие. Проучването и разкриването на миналото представяше възраждане в две насоки пред самите нас, в съзнанието на хората и пред чуждия свят. Българската земя тогава вече от векове бе под чуждо владичество, българска държава вече отдавна не съществуваше. Наложително бе да се съживи всред чуждия свят споменът за този народ, чиито надежди за свободен живот се крепяха на вековното му минало, изпълнено с много величави страници, и се обосноваваха политически и културно върху това минало. Проследявайки чуждата литература от XV до втората половина на XIX в., ние днес с радост откриваме най-ранните и много често твърде обилни и напълно точни упоменания за българския народ, за неговата земя и миналото му в писанията на чужденци: пътешественици, учени и дипломатически представители. Тези упоменания в течение на десетилетията все повече зачестяват и се обогатяват. Всичко това допринесе много за нашето национално дело — за освобождението от чуждото господство и за възобновата на свободната българска държава. «Вътрешното», национално възраждане и «възраждането» пред чуждия свят бяха две страни на един и същи голям исторически процес.

Днес положението на нещата е основно променено. Това обаче нито най-малко не ще рече, че историческите знания са загубили значение в тези две насоки, за поддържане на нашето национално съзнание и чувство за достойнство, и за нашето дело пред чуждия свят. С усилията на учени, чрез приноса на археолози, историци и други научни изследвачи в сродни области на знанието миналото на българския народ вече е достатъчно разкрито и правилно оценено. Онова, което съставя една нация, е не само настоящето, не е само земята и народът днес, но и миналото, върху чиято основа по законите на вечната приемственост в живота е изградено настоящето. Заедно с другите ценности на настоящето, историческото минало съставя едно от най-ценните достояния, които трябва да се тачат и да се бранят от посегателства — от страна на свои и на чужди. Много обстоятелства показват колко е наложително да се брани нашето минало от посегателства, вършени поради невежество или зложелателство. Това посегателство се изразява в извращение на установени исторически факти, в отричане на други, които са добре познати или поне в тяхното съзнателно премълчаване. Необходимо е да се разкрива миналото на нашия народ в най-светлите му страни, да се всаждат правилни знания за него предимно всред младежта: по този начин се утвърждава връзката между настояще и минало в най-добрите и положителни прояви на историческия живот и се изгражда онази приемственост, без която един народ не може да съществува.

Благородните задачи за разкриване, проучване и популяризиране на нашето минало сега са поставени най-авторитетно и настойчиво. Много прояви говорят, че така поставените проблеми целят задоволяването на една остра необходимост. Всред народа ни се чувствува жив интерес към миналото. Погледнете какво става на книжното тържище с всички научни, научно-популярни и още повече художествени произведения с историческа тематика: някои от тях се поглъщат от безименния, масов четец, още преди да бъде разгласено по-широко за тях. Наблюдава се истински глад за исторически знания. Жадуващ за знания върху родното си минало, нашият читател «поглъща» незабавно почти всичко, което му се поднесе и от което дъха лъхът на миналото.

Установявайки това отрадно явление, ние обаче незабавно трябва да помислим и за онези тежки задължения, които произлизат от него. Да утоляват тази жажда за исторически знания е задача не само на учените изследвачи, но и на всички онези, които се занимават с популяризирането на тези знания, като се почне от художествените творци, театралните дейци и кинодейците, та се свърши с издателите, с редакторите на периодични и всекидневни издания. В това отношение всички ние, научни работници и популяризатори с едни или други средства, носим огромна отговорност и тежки задължения. Не бива да си затваряме очите, не всичко тук върви добре. Понякога дори се добива впечатление — дано да е невярно! — че поставените задачи сякаш надвишават силите, възможностите и опита.

Наистина ние се гордеем с археологическо-художествените, историческите и книжовните паметници и имаме пълно основание за това. Достатъчно ли е обаче онова, което ние правим за тяхното разкриване, проучване и популяризиране и поставяна ли е всякога на правилна основа дейността ни в това поле? Да припомним Търново, за чието проучване бе създаден национален комитет с най-авторитетни лица, очертаха се широки планове, събраха се много големи средства. Всичко това е най-похвално. Какво обаче ние, научните дейци, направихме за изпълнението на поставената задача? Може би единствени тук проявяват по-значителна дейност археолозите специалисти, които продължават започнати по-рано изследвания. Досега през тези години и месеци след постановлението за Търново не е подготвен нито един по-значителен принос върху миналото на старопрестолния град и неговите забележителни паметници. Нима дадените ни поръчения и възложените задачи ще завършат на книга и ще изгорят като слама, без да оставят трайна диря в живота ни? Това не бива да позволим. Вземете също Мелник, за чието проучване и популяризиране неотколе се вдигна толкова шум. Осъществени бяха някои похвални мероприятия за укрепяване и реставриране на отделни паметници. Едно наше издателство отхвърли да обнародва научно-популярен очерк за Мелник, защото съдържанието било твърде «много историческо». А Мелник не е ли преди всичко история, която трябва да разкрием в научни или научно-популярни издания?

За някои от нашите «мъртви градове», като Марцианопол, Никополис ад Иструм, сиреч развалините при Никюп, за Ескус (при Гиген), за Червен и т. н., нека не ги изреждам всички, съществуват малки, общи по съдържание пътеводители, а понякога и това не съществува, и сведения за осведомление трябва да се дирят в строго специална научна литература, недостъпна за обикновения читател. За Плиска и Преслав трябва да търсим сведения в специални научни трудове или в добре съставени, но крайно недостатъчни пътеводители. Ние празнувахме неотдавна, в 1959 г., 700–годишнината от създаването на чудните боянски стенописи. Тази годишнина за жалост не се превърна за нас в щастлив повод да издадем нарочен сборник, посветен изключително на паметника на нашето средновековно строителство и изкуство, нито да обнародваме със средствата на съвременната техника едно «национално издание» на тези прекрасни стенописи, които вече отдавна са признат всеобщо паметник на световното изкуство от Средновековието. Който желае да се запознае с паметника, трябва да прибегне към добрата книга на проф. А. Грабар от 1924 г., преиздадена отново в 1978 г., както и до няколко монографии по специални въпроси и един издаден напоследък пътеводител. Не са представени чрез подходящи, написани научно и достъпно, монографии цяла редица важни паметници на старото ни изкуство; нито Рилският манастир, нито изкуството на Бачковския манастир, нито Земен. Онова, което сме сторили досега, е само за да успокоим някак си своята съвест.

Не по-добре стоят нещата около нашето старо ръкописно наследие и книжовните паметници на езика и литературата. Издават се писатели от ново и най-ново време, но твърде малко мислим за огромното богатство на древната наша книжнина. Не е тук място за подробности, но нека кажа поне това: не съществуват наши научни издания на такъв неоценим по значение книжовен паметник, като напр. «Шестоднева» и «Небеса» на Йоан Екзарх и на редица други. Онова, което нашата наука не извърши за издаването на съчиненията на такъв бележит старобългарски писател като Йоан Екзарх, то бе сторено напоследък от чужди учени слависти. В нашата литература не съществува истински албум, за да даде представа за палеографския облик на старите ни книжовни паметници. Съвсем пресни са почините да се стори нещо в това поле. Едва през последните години се заехме да дадем критично издание на произведенията на Климент Охридски.

Много неща могат да се кажат по повод на пропагандирането на старата наша култура и история. Това се върши и трябва да се върши не само от тесни специалисти учени, и не само за нас самите, но и за пред чуждия свят. И нека не забравяме, че нашата съвременност е изникнала върху почва, която има хилядолетен културен живот и свои неповторими паметници.

С пропагандирането на родната история и паметниците на старата ни култура се занимават, както вече се каза, и учени, и художествени творци. Налага се да признаем, че много по-широко е въздействието именно на художествените творци в сравнение с въздействието на изследвачите; художествените претворявания на миналото намират повече читатели и зрители, отколкото сухите и често малко достъпни за обикновения, неподготвен читател писания на учените тесни специалисти. Но оттук произхожда и една голяма отговорност. Нека не засягам тук въпроса за съотношението между «художествена правда» и историческата истина; той заслужава да бъде разгледан обстойно. Поне две думи обаче. Несъмнено в нашата литература могат да се наброят немалък брой добри произведения, които претворяват художествено миналото. Има обаче и много отрицателни прояви, които сякаш заплашват да се засилят и да зачестят. При нарасналия интерес към родното минало, към неговото художествено превъзсъздаване сега се нахвърлят мнозина «пишещи братя». Те пишат и творят на «историческа тематика», без да съблюдават някои основни изисквания: точни познания, правдивост в пресътворяването, вживяване в духа на миналото и самокритичност. И ето създават се образи на миналото, на личности и на цели съдбоносни епохи в пълно извращение на всичко, което се знае и което е установено по пътя и със средствата на научното дирене. Тези извращения на миналото са не по-малко вредни от неговото подценяване. Много пъти художественото превъзсъздаване е така произволно, щото е в пълен разрез с установеното от историческата и археологическата наука. Кому ще вярват и млади, и стари читатели: на твърденията на учените и дори на учебниците по история, или на тези лъжеисторически художествени творби? Няма ли това противоречие да внесе обърканост и пълно разколебание?

Пред изследвачите и популяризаторите, пред художествените претворители на миналото днес са поставени най-благородни задачи от огромно значение. За изпълнението на тези задачи трябва да се справим с много трудности, това не бива да се премълчава. Но когато ние — и с пълно основание! — се гордеем с националното минало и паметниците на старата ни култура, не бива да забравяме задълженията си към тях. В научната и художествената дейност над това минало, над неговото разкриване и опознаване ние трябва да се покажем достойни за него.

Извори на знание и гордост

Благословена е наистина нашата земя. Сякаш някакво здраво чутие на нейните богатства и предимства е подтикнало преди повече от тринадесет века нашите предци — славяни и първобългари — да напуснат по-студените и безслънчеви северни области и да се поселят тук. Приветлива и топла, с умерени годишни времена, с плодородни равнини и гористи планини, прорязани от реки и потоци, тази земя изхранвала щедро онези, които я населявали. Знаели са древните траки защо е потребно да бранят тези равнини и планини, тези пътища и морски крайбрежия от нашествия на гърци и римляни. А можел ли е средновековен наш владетел да вдигне множества да се борят против ромейски войски, против други нашественици — печенези и кумани, татари и турци — без привързаността към родната земя? А в течение на вековете тук неведнъж връхлитали нашественици, опустошавали по пътя си, вършели изтребления и грабели; неведнъж войни, мор и природни напасти обезлюдявали нашата земя. Тогава тази земя-майка прикътвала в пазвите си онова, което оцелявало от грабежите и опустошенията. Прикътвала го, за да го запази по-трайно и по-безпечно, отколкото можела да стори в такива мрачни времена всяка човешка ръка. Така е прикътала в недрата си и много паметници на нашия минал, исторически живот и неговото културно творчество. Една от печалните поуки на неотколешната война ни показа колко бързо и неотклонимо земята овладява останките от културата и от живота. Изминаваха само седмици и месеци, бог знае отгде се натрупваха пластове пръст, вятър довяваше семена — и развалините потъваха под земя и зеленина.

Така е прикътвала и някога земята всичко, което е оставало, скривала го е от нови нашественици и опустошители, от посегателството на времето, от разрушителната ръка дори на свои собствени неразумни чеда. А когато времената на разрушение отминат — може след години, може след векове, както за нас чуждото господство трая половин хилядолетие, — земята е готова да извади из пазвите си тези прикътани богатства, та чрез тях да разкаже за съдбата на своите обитатели и за своята собствена съдба. Онова, което тя ни разкрива за миналото, е по-малоречиво в сравнение с всичко писано от човешка ръка. То обаче винаги е по-истинно и заслужава по-голямо доверие. Тя може да ни осведоми дори за най-далечни времена, за които не говори никакъв писмен паметник. От нея бликат най-чисти и обилни извори на знание за миналото. Трябва само да знаем как да проникнем до тези извори, как да ги използуваме разумно и пълноценно, за да ги влеем в днешния наш духовен живот и да слеем минало и настояще.

Знанията за нашето минало ние черпим, както е известно, от твърде многочислени и разнообразни исторически извори. Нашествия и опустошения, невежество и зла умисъл са унищожили най-големия брой от писмените свидетелства, особено за по-отдалечените епохи. Поради липсата на домашни свидетелства ние сме принудени да възстановяваме много страници от нашето историческо минало, за години и десетилетия, предимно и понякога почти изключително въз основа на чужди писмени свидетелства. Би следвало действително да бъдем признателни, че византийски писатели, западни летописци или книжовници от Изтока са ни запазили едни или други вести за нашето минало. Можем ли обаче винаги и във всичко да вярваме на тези чужди свидетелства и само по тях да градим знанията си за родното ни минало? Голяма част от чуждите исторически извори са тенденциозни в една или друга степен, някои издават неосведоменост или пък са едностранчиви.

Трябва само да се съжалява, че до нас са достигнали много малък брой домашни писмени източници за някои епохи от по-далечното минало. Дори когато са бедни по съдържание, те заслужават особено внимание — както поради това, което ни съобщават, така и сами по себе си, защото са пряко отражение от историческия ни живот. Малко може да се вярва на устните исторически извори, частно, що се отнася за по-далечни времена. В предания, легенди и други словесни исторически паметници се съдържа наистина зърно от истина, обаче тя трябва да се установи и прецени с най-зорко и опитно око.

Остават безкраен брой археологически извори, които понякога биват назовавани с твърде общото обозначение паметници на материалната култура. За щастие, земята ни крие огромен брой съкровища от този род. Обитавана още от най-древни времена, люлка на няколко култури от различни исторически епохи, българската земя по богатството на археологическите си паметници идва на първите места след териториите на древните европейски страни — класическа Гърция и Древния Рим. Скрити под земята археологически богатства лежат навсякъде: където копнете, ще откриете следи от миналото. Сполучливо нашата земя е назована «страна на древни култури». Превратностите на миналите столетия обаче не са отминали безследно: най-големият дял от паметниците, които се намират на повърхността, носят следи от разрушения и опустошения. И все пак има много непокътнати богатства с неизмеримо голямо значение. Нека не говорим тук за няколкото «мъртви градове», като Марцианопол при село Река Девня, Никопол ад Иструм при днешното село Никюп, Никопол ад Нестум при Гоце Делчев (Неврокоп), внушителните развалини на Ескус при Гиген, както и средновековните наши столици. Измежду всички наши хуманитарни науки археологията заема най-първо място: в тази област на знанието са работили и работят десетилетия наред отлични специалисти, предани на своето дело, които са разкрили и оповестили пред света огромен брой най-редки археологически ценности. Ако действително някъде в разкриването, запазването или реставрирането на археологическите ни паметници има злополучие, то вината най-често не бива да се приписва на тези добре подготвени и въодушевени изследвачи. А злополучия в тази изследователска работа има несъмнено.

Ще спомена единствен случай — със запазването и изследването на един от нашите «мъртви градове». Посетете развалините на античния град Никопол ад Нестум. Добре е сторено, че в някои днешни «пътеводители» по старините тези развалини дори не са споменати: има, по повод на тях, от що да се срамим и за какво за съжаляваме. Обстоятелството, че днес тези величествени останки от древността са трудно или почти недостъпни, не е страшна беда: това може да се измени с течение на времето. Кое ни оправдава обаче за това, че допуснахме пред очите ни в продължение на последните няколко десетилетия така безогледно да се рушат? Наистина, който ги е посещавал през тези последни десетилетия, ще си даде лесно сметка за извършените поражения. Когато днес в научни среди се обсъжда състоянието на някои наши старини, върху които е позволено да се засади растителност, ние разсъждаваме каква именно да бъде тази растителност, колко дълбоко да отиват в земята нейните корени, каква мощ да имат те — за да не навредят на запазеното от векове насам. Защо да се припомня тук за невидимата сила на растителността, която със своите корени и коренища разрушава яки зидове или отмества и напуква старинни стени? Тогава кой позволи по землището на древния наш и досега непроучен град край Места да се засадят градини, чиито дървета с огромните си коренища не само покриват неговите старини, но и ги рушат неудържимо? Може би местните жители ще спечелят от тези плодородни места няколко хиляди килограма плодове. Те ще разрушат и разрушават обаче едно неповторимо национално богатство, което е гордост на страната ни.

В известна мяра същото трябва да се каже и за безразсъдното разрушение в някои случаи на друго наше национално богатство — изкуствените селищни или надгробни могили. Някога, преди около осемдесет години, братя Карел и Херменгилд Шкорпилови бяха изброили много хиляди такива могили, с които бе осеяна нашата страна. Постепенно те бяха разрушени и онези, които са оцелели, днес са признати за «паметници от национално значение». Това наистина e така: под тези могили се крият най-често редки изненади за изследвача. Не само древните траки са издигали подобни надгробни могили, но и много други племена и народи от Средновековието, па дори славяни и първобългари. От научното разкритие и проучване по строгите методи на съвременната археологическа наука и практика ще добавим най-ценни и неповторими по своето естество свидетелства за някогашния бит и култура в нашите земи. А знае се, че дори и сега, когато тези паметници от миналото, единствени по рода си, са взети под покровителството на държавата и грижите на научните институти и работници, някъде продължават да ги рушат открито или тихомълком. Ще придобием някъде няколко десетки метра орна площ, но затова ще унищожим много редки и неповторими ценности.

Историята и археологията са две най-близко сродни науки, които се допълват и взаимно подпомагат. Нека никому не се зловиди, ако кажа, че въпреки това пълно сътрудничество между тези две науки и досега не е установено. Малцина изследвачи на историческото минало изобщо или на частни области и проблеми използуват както подобава материалите, които археологическите издирвания им предлагат така щедро. Тружениците в полето на археологическата наука, от своя страна, много често се задоволяват с откриване и обнародване, с елементарно тълкуване на находки, извлечени от земята или открити по повърхността, без никакви по-далечни изводи от чисто исторически характер. Не бива да се забравя, че историческият процес е единен, а ние само се докосваме до една или друга страна от него: до политическата история, историята на стопанството, на изкуството и книжнината, на културата изобщо. Схващайки историческия живот именно като единство, ние трябва да използуваме за неговото разкриване всички достъпни градива и средства. Нека спомена само няколко особено показателни примера, към които може да се насочи най-тясно, сътрудничество между историческата и археологическата наука. Така през последните години един от първенците на нашата класическа филология и отличен епиграф (проф. Г. Михайлов) издаде три (респективно четири) тома от своя «Корпус» на намерените у нас антични и късноантични гръцки надписи. Това прекрасно издание, което продължава, интересува ли обаче само специалистите по антична археология, епиграфика и филология? Ако днес говорим, и то с право, за известна приемственост между древността и Средновековието в историческия живот на нашите земи, тази приемственост се проявява и в писмената култура. Не е никак случайно, че писмеността, създадена от Константин Философ — Кирил и Методий, първата «устроена» славянска писменост, възниква точно в земите, населени от български славяни. При установяването си в земите на Балканския полуостров, през VI и VII в., славяни и първобългари заварват тук преголям брой свидетелства на древната писмена култура — надписи на гръцки език и с гръцко писмо, надписи на латински език и с латинско писмо, далеч по-многобройни, отколкото ние днес познаваме. Нуждите на историческото битие са наложили действително създаването на славянската азбука, но тази нова в света писменост е била създадена тъкмо под влияние на заварената тук древна писмена култура. В такъв смисъл можем да очертаем известна вътрешна връзка и зависимост между епиграфските паметници на гръцки и латински език и първите писмени паметници на нашия народ: става дума за т. нар. първобългарски надписи. Тези «първобългарски надписи» — определението не е напълно сполучливо, защото не бива към тях да отнасяме и писмени паметници, писани през втората половина на IX или дори през X в., когато вече се оформява единна българска народност — постоянно се умножават на брой. Преди тридесетина години ние познавахме не повече от 50–60 такива надписа, а днес те вече са стотина. Независимо от кого и кога са съставени, «първобългарските надписи» са изява на същата древна писмовна традиция и отразяват приемствеността в нашето културно развитие. Нека това утвърждение не се стори пресилено. Нашата история не започва едва със славяни и първобългари, с тяхното заселване тук и създаването на държава, а далеч по-назад във времето — с траките, тези изконни обитатели на тукашните земи. Така историята на народа и на земята се сливат в едно.

Из недрата на земята изравяме и много други останки на миналото. Разгърнете например проучванията на нашите археолози за непрестанно обогатяващите се нумизматични находки, с монети от най-различни епохи. Излишно е да се повтаря, че тези находки ни интересуват не толкова по тяхната «материална» стойност. При почти пълното мълчание на писмените извори това са най-важните и неоспорими свидетелства за стопанската ни история. Нанесете на географската карта местата на отделните «колективни находки», свържете ги едно с друго — и ще откриете средищата на стопанския живот, пътищата на търговския обмен за дадени времена, па дори и държавните граници — когато този търговски обмен се е извършвал в погранични области.

А в родопските земи и на други места бяха открити останки на старинни църкви от първите векове на нашата ера. Тези разкрития на църковни старини, редом с т. нар. християнска топонимия — проучени още през миналия век от незабравимия Константин Иречек — са едно от най-важните средства при културно-просветната работа всред нашето българомохамеданско население. Не са ли днес тези археологически находки, които възхождат към векове и векове назад, едни от най-здравите доказателства за българо-славянското потекло на въпросното население, променило вярата си, но не и народностния си облик?

Земята ни прочее е богата с паметници на миналото, от най-далечни епохи до нови времена. В тези паметници най-ярко са отразени нашата минала култура и битът на нашия народ. Нега ги разкриваме систематично, да ги проучваме съвестно — като пристъпваме към тяхното тълкуване без предвзети теории, а ги оставяме сами да говорят. Ако земята ги е съхранила до наши дни, ако времето ги е пощадило, колко по-грижливо трябва да се отнасяме ние към тях. Защото те са най-свежите и чисти извори на знания за нашето минало и наша национална гордост.

По следите на документи и ръкописи за българското минало

Ожесточената идеологическа борба, която се води днес посредством всички средства на модерната техника: радио, телевизия, печат, е намерила едно твърде опасно оръжие — използуването на историческите знания. Нашето национално минало е ставало, поради тази борба, предмет на всевъзможни посегателства, извращения и фалшификации. В писанията на заинтересувани автори днес все по-често и по-настойчиво се отрича всичко онова, което ние смятаме като наш принос в полето на историята и на общата човешка култура и с което българският народ с право се гордее. Оспорват се множество най-ценни исторически паметници, за които от поколения се знае, че принадлежат на нашия народ.

Още преди един век първият български историк с научна школовка, Марин Дринов писа, че «всеки народ почита своята старина и ревностно я изучава, като едно от най-свещените си народни достояния». И ето днес, в нови времена, ние сме принудени не само да изучаваме нашата «старина», нашето минало, като някакво най-скъпо национално «достояние», но и ревностно да я браним от чужди посегателства и злонамерени извращения. За да защитим нашето «народно достояние» — нашето национално минало, ние се нуждаем само от едно: да издирваме, да покажем и да изнесем, пред нашите очи и пред очите на света, историческата истина. Но веднага трябва да се добави: колкото това да изглежда просто и логично, то не винаги е лесно осъществимо и постижимо. Истината за нашето историческо минало в по-далечни и по-близки времена ние можем да установим само чрез писмените и материалните свидетелства от това минало, иначе казано, чрез историческите извори от домашен и от чужд произход.

На първо място сред тези извори трябва да споменем, естествено, писмените паметници, съставени от българи и в българска земя. По начало те са, несъмнено, най-добре осведомени и най-достоверни, а и сами представят непосредни останки от миналото. За наше нещастие, до нас са достигнали ограничен брой домашни исторически извори, частно що се отнася до по-отдалечените епохи на Средновековието и от времето на османското владичество. Голяма част от писмените паметници, създадени у нас през тези времена, са били унищожени, разпръснати и понякога твърде зле повредени. Това до голяма степен е последица от двете епохи на продължително чуждо владичество над българските земи: тринадесет века ето, откак е възникнала българската държава, а седем века са време на робство под ромеи и турци. В някои чужди книгохранилища, например във Ватиканската библиотека, и сега се съхраняват български ръкописи, чийто текст е бил заличен през времето на 168–годишното византийско владичество през XI–XII в., та над нашето писмо да се напише нещо на гръцки и по този начин да се пести твърде ценният пергамент.

Едни от най-ценните писмени паметници от Българското средновековие са оцелели — може би единствено за това, че са били изнесени от нашите библиотеки, църкви и дворци и са били прикътани на по-безпечни места, в чужди страни. И днес ученият бива принуден да дири тези останки от старата българска книжнина в чужди книгохранилища и архиви, та чрез тях да възстановява такива моменти от нашето национално минало, за които се знае твърде малко, а понякога не знаем нищо.

България е най-важното средище на кирило-методиевската книжовна дейност. През X в., по времето на прославения цар Симеон (893–927), старобългарската книжнина преживява период на истински разцвет. Книжовната дейност на самостойни творци, на преводачи и компилатори, както и на прости преписвачи, никога не е преставала у нас през всички по-късни векове. А току преди османското завоевание през XIV в., в България настъпва нов и продължителен период на най-оживена книжовна дейност. Държавата, с добре организирана светска и църковна власт, е поддържала канцеларии в столицата, в отделни градски средища, при Патриаршията и при всички по-нисши църковни служби, канцеларии, от които са излезли хиляди писания с официален характер. А тези официални документи на светската и църковната власт за нас биха представлявали едни от най-ценните и най-достоверните исторически извори.

Какво обаче е достигнало до нас от дейността на владетелската българска канцелария, както и от църковната власт в Преслав, в Търново, или в Охрид, и то например от епохи, когато начело на нашата църква са били най-видни книжовни дейци? Никакъв оригинален документ не е достигнал до нас от времето на княз Борис-Михаил (852–889), когато в страната кипи най-оживена книжовна и просветителска дейност. Покръстител и преобразовател на българския народ, княз Борис е водил преписка с Римската курия за разрешение на българския църковен въпрос — за да обезпечи независимост на българската държава по отношение на цариградското правителство. В най-древните папски регистри, съхранявани във Ватиканския архив, се намират, всред преписката на папите Николай I, Адриан II и Йоан VIII, в латински превод, някои от официалните документи, свързани с българския княз и неговите първи боляри. А где са Борисовите послания, изпращани в Рим? Где е онова обстойно изложение със 115 въпроса, изпратено във Вечния град през втората половина на 866 г., около година след покръстването, въз основа на което послание папа Николай I е съставил своите прочути «Отговори по допитванията на българите», съдържащи извънредно много вести за живота, вярванията, нравите и обичаите на българския народ, който все още не бил скъсал с езическата вяра на предците? Няколкогодишни издирвания във Ватиканския архив, в годините преди Втората световна война и след нея, не помогнаха да се открие никаква диря от тези документи от времето на княз Борис-Михаил. Там се пазят най-грижливо посланията от времето на споменатите трима предстоятели на Римската църква, разбира се, в малко по-късни преписи.

В Рим през втората половина на IX в. е работил един от най-видните книжовници, Анастасий Библиотекар, отличен познавач на гръцкия език, личен познайник и приятел на създателя на славянското писмо Константин Философ — Кирил, изобщо човек, който е познавал много добре положението във Византийската империя и, несъмнено, в българската държава. През неговите ръце е минало най-старото Кирилово житие, съставено преди края на 882 г., и въз основа на него той направил превод и извадки на латински език, които послужили за написването на т. нар. Италианска легенда — един много важен исторически извор за кирило-методиевската дейност.

И все пак нещо твърде интересно е достигнало до нас от епохата на тези връзки между Плиска и Рим по времето на княз Борис-Михаил. В археологическия музей на северноиталианското градче Чивидале — с около 11 хиляди жители — се пази старинен латински ръкопис на бял пергамент, писан през втората половина на V и началото на VI в. и съдържащ текста на Четвероевангелието. Текстът е писан с красиво уставно писмо, на две колони. По празните места на началните листове и върху някои листи от вътрешността от ръката на грамотни посетители или на монаси са добавени, като в някакъв поменик, имената на десетки, а може би и стотици посетители и поклонници от разни страни. Ръкописът е бил пазен в някакъв манастир, по всяка вероятност в близкия голям църковен център на Аквилея. На път за Рим там се отбивали пратеници, търговци, поклонници и набожно вписвали или молели да бъдат вписани имената им по страниците на старинния ръкопис.

Неотдавна (май 1971), в дъждовен и мрачен майски ден, дълго и дълго разглеждах внушителната аквилейска базилика и околните сгради: там няма каквато и да било следа, че това е било средище, гдето са се спирали на път за Рим пратениците от България, от Великоморавия, от Блатненското княжество на Коцел. А тъкмо върху началните листи на Чивидалското евангелие са вписани имената на пратениците на княз Борис-Михаил през 867 г., когато те са били на път за Рим: «Това са имената от България: на първо място техният княз Михаил (Борис), и брат му Докс, и другият негов брат Гавриил, и жена му Мария, и син му Расате (езическото име на княз Владимир), и другият син Гавриил, и третият син Симеон (бъдещият български цар), и четвъртият син Яков, и дъщеря му рабиня божия (монахиня) Пракси...». На друг лист е добавена друга бележка за упоменание на люде от България: «Името на първия, който дойде от България в този манастир, е Сондоке, неговата жена Анна, баща му Йоан, майка му Мария...». Двете бележки са писани от някакъв начетен инок от манастирското братство по поръка на Борисовия пратеник по време на престоя, по всяка вероятност, в обителта при аквилейската базилика. Двадесетина листа по-нататък се чете приписка: «Господарят император Карл...», в която се съзира името на франкския владетел Карл Велики (768–814), чието име е записано за упоменатия тук по време на негов поход в северноиталианските земи през последните десетилетия и години на VIII или самото начало на IX в. Не ви ли говори нищо тази бележка, нищо ли не загатват приписките с имената на българския пратеник на княз Борис-Михаил, неговите синове?... Княжеството на Борис-Михаил се е утвърдило вече като една от големите политически сили в Европейския югоизток, България вече излиза в западния свят редом с най-големите политически сили на европейския континент.

Третият Борисов син, монах, после български княз и цар Симеон (893–927), е несъмнено един от най-начетените и книголюбиви наши владетели от Средновековието, покровител на книжнината и просвещението. В безименни стихове на поет, негов съвременник, се казва, че той «изпълнил с книги своите дворци». Другаде четем, пак в средновековен ръкопис, че «българският цар Симеон написал много книги и обичал книгите над всичко друго». Златният век на старобългарската книжнина от Симеоновата епоха е златен век изобщо на ранната славянска книжнина. Но какво е останало от онова, което е излязло от канцеларията на този български владетел, какво писано от негова ръка е достигнало до нас? Запазена е преписката между Симеон и византийския пратеник Лъв Магистър Хиросфакт, от годините 894–896, в която има три Симеонови писма заедно с писанията на начетения византиец. Симеоновите писма са твърде кратки, те са писани на гръцки език и то на такъв съвършен гръцки, щото някои учени изказват неубедителното мнение, че това са послания на инородец, не на книжовник, ромейски възпитаник дори той и да се учил много години в Цариград и да получил прозвище «полуелин». Где се намират тези послания? От цялата книжовна дейност на Симеон, било на гръцки, било на старобългарски, у нас няма нито диря. Необходимо е изследвачът да пътува далече на юг, до един от разположените в Средиземно море гръцки острови Патмос, и там, в един старинен манастир, в ръкопис от X в., значи почти от епохата на споменатия български владетел, да види препис от тази преписка между цар Симеон и византийския пратеник, заедно с други документи за българското минало и все от Симеоново време. Наистина, по доста отдавнашни и до голяма степен некритични издания, някои правени от втора ръка и то от чужди учени, ние познаваме съдържанието на тези документи. Необходимо е обаче да бъдат видени и проучени на място от български учен, та да се оцени тяхното изключително значение за нашето минало.

От времето на Второто българско царство ние разполагаме със сравнително по-многобройни оригинални писмени паметници — документи и ръкописи — от български произход. Също и те обаче, поради превратната наша историческа съдба, са пръснати по четирите краища на европейския свят. Така, още по времето на цар Калоян, ще рече в периода между 1197–1207 г., българската държава бива въвлечена най-живо в твърде сложните международни политически борби между Запада и Византийската империя. Калоян е не само отличен пълководец, но и бележит дипломат и държавник. От неговата канцелария излизат, както можем да се догаждаме, многочислени официални писания, чрез които той води преговори с Цариград, после с Рим, особено с енергичния папа Инокентий III. В папските регистри от онази епоха са вписани няколко десетки писма, отправени от Търново до Рим, или техните отговори. За нас представляват изключително голям интерес писмата на цар Калоян до папата, посланията на търновския архиепископ Василий, както и посланията на неколцина висши български духовници. Онова, което е достигнало до нас, обаче са послания в латински превод, никакъв оригинален български документ. В писмото на цар Калоян до папата от 1202 г. е посочено изрично, че то представлява превод «от български на гръцки, после от гръцки на латински». През двоен превод несъмнено са минали и всички други български писания, изпращани в Рим. Где са обаче първообразните документи, съставени в царската канцелария или в канцеларията на главата на българската църква, архиепископ Василий, който е една наистина забележителна личност? Той е един от най-ранните привърженици на водачите на противовизантийското въстание в 1185 г., на братята Асеневци, същевременно и организатор на църковния живот у нас през една съдбоносна епоха.

Както е известно, в края на XVIII в. голям брой от документите на Ватиканския архив са били пренесени по повеля на Наполеон във Франция и едва след неговата детронация са били върнати обратно. Надеждата да се открият случайно всред загубени или затулени архивни фондове във Франция първообразите на Калояновите писма и на писмата на неговите съвременници и досега — въпреки всички дирения и проверки — не се осъществи. Но ето, преди няколко десетилетия един западен учен съобщи между другото, за някакви Калоянови писма, които се съхранявали между документите на един южноиталиански манастир. Не ставаше ли дума за някакви оригинални документи, известни или неизвестни, от епохата на връзките между българския владетел и Римската курия, попаднали кой знае как в този манастир? Но и тази надежда не се оправда: на моето запитване, отправено до ученолюбивите иноци в манастира, бе отговорено, че това са късни преписи на вече познатите от Ватиканските регистри Калоянови послания.

Надеждата все пак не бива никога да бъде изоставена, въпреки че и в добре уредените чужди архиви и книгохранилища нерядко документи и ръкописи се губят и унищожават, дори в нови времена. Знае се например че между цар Иван Александър (1331–1371) и Венецианската република през XIV в. са били сключени няколко споразумения във връзка с търговския обмен, били са разменени послания и договори. Неколцина италиански и чужди учени са имали в ръцете си тези документи, особено издадените от българския владетел грамоти с търговски правдини. Благодарение на такива щастливи изследвачи ние познаваме съдържанието на тези документи. През 1870 г. големият български историк Марин Дринов опитал да намери документите, за да направи по-точен препис от тях и евентуално да ги издаде критически. Резултатът бил отрицателен: «за жалост, види се, — пише той, — тези документи са погинали». Във Венецианския държавен архив се съхранявал, заедно с това, документ от времето на цар Иван Асен II: това е договорът между споменатия български владетел и цариградския император Балдуин II, който трябвало да вземе за жена дъщерята на царя. Руският славист В. В. Макушев държал в ръце този документ. Двукратни продължителни мои дирения в архива, през февруари 1941 г. и през пролетта 1969 г., не дадоха никакъв резултат: документът, както изглежда, е затулен някъде и кой знае кога и как ще излезе отново на бял свят, — ако разбира се, не е откраднат или унищожен.

Документите са живи, вечно живи свидетелства на историческата истина. Но както често се извършват покушения над живота на свидетели в плът и кръв, тъй като някому могат да бъдат неудобни, така се вършат покушения и над документалните свидетелства, когато те съдържат неизгодна за нечии интереси истина. Многобройни са случаите на такива покушения над документи, свързани с нашето национално минало. Имената са наистина нещо «омразно», та може би ще бъде по-разумно да се говори без изрични посочвания на тези имена. Чужд учен, вече от години насам покойник, обнародва преди години някакви документи във връзка с българското въстание в добруджанските земи през последните години на XVI в. Тук и там в неговото издание на текста имаше поставени многоточия: това загатваше на читателя, че или той не е могъл да разчете на това място текста на документа, или пък в използувания ръкопис е имало някакви празнини. Първообразите на обнародваните документи се пазят в един от най-големите западноевропейски архиви, в който цари най-строг ред и дисциплина при използуването на архивните материали. Проверката им обаче показа нещо твърде странно: текстът на документите беше преписан, като «неудобните» места в него просто са били жестоко зачертани от преписвача учен, а след това са били и пропуснати в неговото издание.

В Университетската библиотека на северноиталианския град Болоня се съхранява т. нар. Болонски псалтир, български ръкописен паметник, писан в Охридско през втората половина от управлението на цар Иван Асен II, значи в периода от 1230–1241 г. На лист 126а от ръкописа е добавена приписка от ръката на двама от преписвачите, братята Йосиф и Тихота, които съобщават, че писали «в града Охрид, в селото наречено Равне, при българския цар Асен». На полето край тази приписка е била дописана, вероятно в малко по-късно време, друга, чието съдържание обаче не може днес да се разчете. Неизвестно кой и точно кога е опитал да зачертае текста на тази втора приписка по Болонския псалтир, а отгоре над писаното се е разпростряло и някакво мазно петно, поради което дори и чувствителен фотоапарат не може да долови букви и думи. Подготвяйки издание на паметника, преди около 15 години аз дълго се взирах в написаното, за да го разчета. Там се чете само това, че някой си «грешен» духовник, на име Даниил, бил дал позлатените обеци на своята жена и две жълтици в града Битоля, за да купи ръкописа от Теодор Граматик. Друго почти не се чете. Какво друго е било писано там, та да бъде направен опит да се заличи непоправимо тази приписка? Дали и тук писачът, подобно на Йосиф и Тихота, не е дал израз на своето национално самосъзнание? И все пак, въпреки злотворната ръка, нещо може да се разчете: за другото ще трябва да гадаем.

Другаде злотворството отива до край: просто паметникът или част от него бива унищожена. Така, в библиотеката на една чужда страна аз в течение на цели 17 дена почти безрезултатно прелиствах ръкописи и документи, за да диря нещо за нашето минало. Необходимо е, поначало, да се провери всичко — и да се проследи дори и най-слабата диря. Каталозите и описите много често са незадоволителни. Там понякога ще намерите писано, че има документ, написан на «непознат език» или с «неизвестно писмо». Неизвестно е било писаното за описвача, или той преднамерено е казал така. Налага се да се провери, понякога става дума за писано на малодостъпни езици, на арменски, грузински, арабски, а понякога и на славянски, със славянско писмо. След търпеливо и изнурително дирене, ето най-после написано на гръцки житие на Наум Охридски, първият сътрудник на Климент! В текста на житието се говори за Мизия, сиреч за България, за Кирил и Методий като просветители на българите, изобщо за българския народ и т. н. Житието е било съставено, по всяка вероятност, от охридски архиепископ книжовник от XIII или XIV в., но е било преписано и то много зле едва през първата половина на XVII в., както това е посочено в една приписка: в нея се споменува името на преписвача, «началник на певците» Георги, и годината 1646 г. В долната част на същия лист от ръкописа е имало и друга приписка, или продължение на същата приписка. Какво е било писано там, не знаем: тази част от листа безжалостно е била отрязана неизвестно кога от някого, който е сметнал за необходимо да заличи завинаги едно важно за нас историческо свидетелство.

В някои случай издирването на исторически документи и старинни ръкописи неочаквано придобива политическа актуалност. Недалече от града Сяр, в Източна Македония, се намира закътан в планината големият и старинен манастир «Св. Иван Предтеча», който е играл важна роля през късните векове на Средновековието, като е приютявал и гръцки монаси, и българи. В архива на манастира се съхранявали, до втората половина на XIX в. и началото на нашето столетие, многочислени документи и ръкописи, голяма част от които изчезнали след Първата световна война. Там се намирала и т. нар. стара кондика, съставена към средата на XIV в., в която били вписани известен брой документи на гръцки език. В един анекс към български мирен договор от 1918 г. към българското правителство се отправя обвинение, че българите били заграбили тези документи и ръкописи и се настоява да бъдат върнати на манастира. Не се намериха обаче никакви документи, това обвинение остана да виси над нас. И ето случи се преди немного години нещо съвсем неочаквано. През втората половина на октомври 1957 г. в Прага се състоя конференция на византолозите от социалистическите страни. Един чешки професор, специалист по класическа филология, докладва за намиращите се в чехословашките библиотеки гръцки ръкописи. Очевидно бе обаче, че този иначе добър специалист не притежаваше някакви особени интереси и познания в областта на византийската литература и дипломатика. Така, той съобщи, че попаднал в проучванията си на гръцки ръкопис, съдържащ документи. На моя въпрос да даде по-точни и по-пълни сведения за ръкописа, получих твърде общ и незадоволителен отговор. От дълго време, още от едно посещение през 1943 г. в манастира край Сяр, беше се загнездила в мене надеждата, че може би някъде ще се открият загубените документи и ръкописи. На другата утрин рано се явих в пражката Клементинска библиотека и поисках ръкописа. Оказа се, че това е наистина «старата кондика» на серския манастир. В пражките библиотеки обаче липсваха някои нови проучвания на западни учени, по които да се направят необходимите проверки за окончателното решение на въпроса. Не бях сигурен, че ще ги намеря и в София. Завръщайки се от чехословашката столица, слязох в Белград, за да подиря там това, което липсваше от новата книжнина. След кратка проверка, всичко бе ясно. В Клементинската библиотека се намираше наистина загубеният стар ръкопис от манастира «Св. Иван Предтеча» край Сяр. Незабавно написах няколко съобщения и статии, на френски и немски, за специални чужди периодични издания, за да известя за находката. Не минаха няколко месеца, виден гръцки учен, много заинтересуван от тези съобщения, пристигнал в Прага, за да провери с очите си ръкописа. Но как този старинен писмен паметник е попаднал в Прага? Услужливата директорка на Клементинската библиотека не можа — или не пожела, нека бъде простено това съмнение — да даде някакви подробни сведения относно това, как и кога ръкописът е постъпил в библиотеката. Установи се едно: десетина години преди това ръкописът е бил продаден от наследниците на лице, което е било през време на Първата световна война австрийски военен кореспондент на Балканския полуостров. Но тези подробности не са съществени: същественото е, че ценният паметник бе намерен и запазен, както и фактът, че едно обвинение против нас, което тежеше от много години насам, падна. Спечели историческата наука: ръкописът съдържа твърде ценни сведения за историята на балканските народи през епохата преди турското завоевание.

Времето действително е разсеяло някои книжовни паметници от нашето минало по всички краища на света и много усилия са потребни, за да издирим и съберем тези останки от старата ни култура. Но не мога да не спомена поне два или три характерни случая. Работейки през 1934 г. над гръцките ръкописи от т. нар. Урбинатски ръкописен фонд, попаднах на житие на някакъв светец. Накрая на ръкопис от XV в., на долната страна на последния лист, преписвачът не намерил място и преписал само началото на житието, като пропуснал дори надслова му. Текстът започва с думите (в български превод): «Роди тогава (светеца) разположеният край Дунава град Видин...». Очевидно, откъслечният текст излага живота и деянията на личност от българско потекло, от нашите земи и то преди XV в., когато ръкописът е бил преписан. След някои проверки оказа се, че това е непозната гръцка версия на житието на св. Ромил Видински, познато до това време само в българската му версия. Обнародвах откъса в едно византоложко издание в 1937/38 г., изказвайки предпазливо надежда, че някъде може би се намира и целият гръцки текст на този важен за нашата и за византийската история писмен паметник. Проучвайки описи на гръцките ръкописи от Света Гора Атонска, няколко време по-късно попаднах на посочването, че в един светогорски ръкопис от XVII в. се намирало гръцко житие на Св. Ромил. Но дали това е същият отшелник исихаст, който се родил във Видин, станал ученик на Теодосий Търновски и странствувал нашироко по балканските обители, като бягал от турските нашественици?

През септември 1938 г. се озовах — през Атина, Солун — на Атон, после с раница на гръб пристигнах в манастира «Дионисиу», гдето се пазеше търсеният от мене ръкопис. Условията за научни издирвания там по онова време бяха извънредно неблагоприятни, главно поради извънредно натегнатата политическа атмосфера. Всеки ден, поради безумието на Хитлер, се очакваше да избухне конфликт. На Света Гора тогава нямаше радио, нямаше вестници. Навсякъде се разнасяха най-тревожни слухове: на нас, чужденците, неведнъж беше казано, че ако настъпи война, незабавно ще бъдем задържани и пратени на някой от островите. Заедно с мене, на различни места, имаше доста чужденци, между които и някои чехи. Два пъти седмично от Солун на път за Александруполис (Дедеагач) минаваше параход, който спираше на разположеното на западния бряг атонско пристанище Дафни. И в тези два дни от далечните манастири ние се озовавахме на Дафни, чакахме пристигането на парахода, за да получим поне някой вестник. Случваше се да дадат от кораба само един вестник, който представляваше за нас единствена непосредствена връзка със света. И тогава всички, понякога до осемдесет души, жадни за новини, сядахме пред вратата на малката пощенска станция на Дафни и слушахме как някой от гърците четеше последните новини. «Не, войната не е избухнала още!» Тогава всички ставахме с облекчение (войната избухна година по-късно).

Веднъж, като се завръщах от Дафни по някакви гористи пътеки край брега, някакъв монах отшелник, от така назованите ревнители, събираше под маслинови дървета паднали маслини. На път за манастира минах край него, поздравих го и поведох кратък разговор с него. Неизбежно стана дума за надвисналата над света буря. Тогава отшелникът застана с лице към залязващото слънце, вдигна ръце нагоре и изрече проклятие към света: «Ще настъпи война, светът ще погине заради своите грехове...». Това бе атмосферата, в която трябваше да се живее през онези дни и да се вършат научни издирвания върху ръкопис с така важни вести за нашето минало. Работих нощя, преодолявайки много и много трудности. Оказа се, че в ръкописа, който ме интересуваше, се намира пълен препис от Ромиловото житие на гръцки език, което обаче поради обстоятелствата тогава, можах само да препиша, но не и да фотографирам. Беше необходимо обаче второ пътуване до Атон, през есента на 1943 г., в разгара на войната, за проверка и уточняване на направения препис на Ромиловото житие.

Понякога издирванията могат да ни помогнат да разрешим въпроси относно достоверността на известни документи, свързани с нашето минало. Преди осемдесет години, например, един гръцки учен, който прекарал по-голямата част от живота си в някогашна Русия, открил в ръкопис на ерусалимска патриаршеска сбирка текста на три гръцки грамоти, издадени от цар Иван Александър към средата на XIV в. Някои учени приеха тези грамоти като напълно автентични документи, обаче намери се наш учен, който изказа съмнение и обяви документите за подложни. След като за тях бе изказано такова мнение, те естествено бяха пренебрегнати от изследвачите или пък използувани много предпазливо. При повторно посещение на Света Гора, през септември 1943 г. в един ръкопис, пазен в библиотеката на Лаврата на св. Атанасий, намерих препис на един от тези документи, издадени от българския владетел. Този неизвестен и неизползуван до това време препис (от XVII в.) представя изключителен интерес за изследвача: текстовите различия са сравнително малки, следователно той дава оскъдни нови данни. Затова пък наличието на един такъв препис в ръкопис, намиращ се на хиляди километри от споменатата патриаршеска сбирка, представлява едно положително доказателство за автентичността на самия документ: едва ли ще се намерят двама подправачи на документи, които да работят така отдалечено един от друг и да успеят да включат своите подправени документи всред други, несъмнено автентични писания.

За по-близкото наше минало документите са по-многочислени, но и те често са твърде пръснати из чужди архиви и библиотеки. Градецът Чипровец, в северозападните български земи, е бил през втората половина на XVI в. до въстанието в 1688 г. будно и културно наше средище, от което са излезли няколко хиляди документа, частни писма и други писания. У нас днес не ще намерите нито един документ, съставен в Чипровци през епохата на разцвета на селището. Няколко хиляди документа, писани там, обаче се съхраняват понастоящем в чужди архиви и библиотеки, в най-голямата си част напълно неизвестни и неизползувани. При няколкократни издирвания, извършени през последните години, аз можах да заснема и отчасти да препиша около 400 такива документа: писма на Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев, Филип Станиславов и мнозина други български католици от XVII в. В един чужд архив се оказаха около 1000 документа във връзка с униатското движение на българите в Македония в годините 1859–1861. Значението на тези документи надвишава далеч чисто религиозните и църковните спорове от онези времена: тези документи представят свидетелства за българщината на населението, което е опитало да разреши чрез унията както верските, така и националните си въпроси. Верни на Цариградската патриаршия през епохата на ожесточени църковни борби са били жителите от гръцки произход и някои попаднали под влияние на «патриаршеската» пропаганда българи, а движението за уния е обединило преди всичко населението с чисто българско национално съзнание.

Ние все още не сме издирили всички исторически извори за нашето национално минало, особено онези, които се съхраняват по чужди архиви и книгохранилища. Това означава, че ние все още не сме изпълнили както подобава задължението си към нашето «достояние», за което преди около век говореше Марин Дринов. Необходимо е да се работи в това отношение още години и години, да се работи упорито, предано и самоотвержено. Усилията на подготвения изследвач, въоръжен със знания на езици, като палеограф и историк, ще бъдат несъмнено щедро възнаградени.

Миналото на българския народ и задачите на днешното време

Повече от две столетия са изминали от времето, когато неизвестният някога и скромен светогорски инок Паисий Хилендарски написа своята «История славянобългарска» и отправи към своите събратя българи пламенен зов за пробуждане. Върху няколко десетки страници той бе изложил просто и разбираемо за всеки четец и слушател грижливо събрани вести за миналото на народа, за да го отбрани от чужди хули и нападки и да му вдъхне самоувереност, да събуди неговата национална гордост и заедно с това и надежда за по-светли дни в бъднина. Повикът да се «познава своя род и език» очертаваше цялата програма на нашето духовно и политическо национално възраждане, Намиращият се под чуждо владичество български народ трябваше да насочи поглед към миналото си, за да почерпи оттам сили да се отърси от апатията си и да намери упование за своята бъдна съдба, за всички борби, които го очакваха до извоюване на политическата и духовната свобода. Първият български историограф от новото време разкри убедително онова могъщо възпитателно средство — историята, което трябваше да бъде широко използувано от цялата плеяда по-късни просветители и книжовници на националното възраждане. Постепенно Паисиевият зов бе подет от много страни: дейците на възрожденското българско движение все по-често и по-задълбочено се обръщаха към миналото на своя народ, за да разкриват светлите страници от него и чрез това да действуват за събуждане на националното самосъзнание и гордост.

Тъкмо преди един век, през 1869 г., едно столетие след Паисий родоначалникът на критичната българска историопис Марин Дринов, добил университетските си знания в Москва и достигнал малко по-късно професорско звание в руски университет, писа за народното възраждане: «Всеки народ предпочита своята старина и ревностно я изучава като едно от своите най-свещени достояния». Младият тогава български учен изтъкваше, че за нашия народ съществуват особени причини, поради които той трябва да тачи своето национално минало. Поради духовното робство, понасяно в продължение на няколко века, «българският народ не само не можа да върви напред по пътя на просвещението — заяви Дринов, — но той трябваше да загуби и това драгоценно наследие, което му бяха събрали по този път неговите предци». По думите на големия наш историк «тази загуба не стигаше. През тези тежки векове българският народ трябваше още и да забравя, че е имал такива предци, и когато в нашия век захвана да се вдига пред очите му гъстата мъгла на дълбокото невежество, той се видя като отрязан от света, като нещастна сирота между другите народи — без минало, без история, без предци». Сетнините от това откъсване от миналото се оказват най-зловредни: «И едно недостойно чувство трябваше след това да обеме душата на българина, чувство, на което името е самоунижение, и което твърде пречи на българското самостойно народно развитие». Като средство за премахване на това чувство на себепринизяване М. Дринов сочеше именно връщането към по-далечното национално минало.

Паисиевият повик за проучване на миналото обаче не е загубил своето значение и за наши дни, колкото и дълбоки промени в историческия ни живот да са настанали. Най-грижливото и съвестно проучване и популяризиране на дълговековното минало на народа ни се налага и оправдава по множество съображения с оглед на самото наше вътрешно национално развитие и, на второ място, с оглед на отношенията ни с по-близки или по-далечни народи. Без обич към страната си и без връзка с миналото един народ не може да съществува и да има своя собствена държава. Тази основна проява на родолюбието — без да означава ни най-малко омраза към другите народи или презрение към тях — се явява едно от най-главните звена в живота на една народност. А пред чуждия свят, близки или далечни съседи, историята дава на нашия народ най-добрите докази за неговите права да съществува като национално единство в пределите на своя собствена държава, която има вече многовековно минало и множество светли страници в него.

Външните посегателства върху една национална и държавна общност се изразяват не само в отнемането на територии или население, но и в посягане на националното историческо минало, чрез неговото отричане или оспорване. Има ли прочее право даден народ да обитава днес в дадена земя, доколко и какви ценности има, които му позволяват да се нарежда всред културните народи, допринесли за общото развитие на света? По тези въпроси, поставяни от някои неведнъж с по-далечни и недоброжелателски замисли, трябва да се спори винаги със средствата на историческото знание. Ето защо нам, не по-малко, отколкото по времето, когато е писал Паисий Хилендарски или неговият приемник в полето на научната наша историопис М. Дринов, историческите знания са необходими за вътрешна просвета и за отбрана от всякакви нападки и опити отвън да се отнемат притежанията на нашата народност в областта на духовната и материалната култура.

Всенародното чествуване на 1300–годишнината от създаването на българската държава се явява отличен подтик за проучване и популяризиране на цялостната българска история. Нека припомним, че един от братските нам славянски народи — полският народ — неотдавна с огромни положителни резултати за вътрешното си духовно развитие и за укрепване на своето име пред чуждия свят завърши старателно подготвяните няколкогодишни тържества по повод хилядолетието от възникването на средновековната полска държава.

Българският народ има не по-кратка вековна история. Възникналата през втората половина на VII в. българска държава е наистина една от най-ранните държави, които изобщо славянският народ познава в своето минало. От времето на националното ни възраждане насам са открити извънредно богати и разнообразни исторически извори от всякакво естество: писмени свидетелства от български и чужд произход, археологически разкрития и находки на архитектурни, исторически и художествени паметници от Античността, от Средновековието — главно в средищата на нашия тогавашен политически и културен живот. Колкото и да са пострадали през периодите на чуждите нашествия и през времената на чуждото владичество над нашите земи, тези богати останки от миналото говорят красноречиво и неоспоримо за вековна история, за продължителен политически културен живот с множество периоди на разцвет. Българската земя е извънредно богата по своите археологически и исторически паметници. За тяхното разкриване, проучване и популяризиране досега е сторено безсъмнено твърде много и все пак не всичко. В недрата на земята лежат още скрити много останки от миналото, за които ние още не сме и мислили. Чествуването на 1300–годишнината от възникването на българската държава, схващано общо като насочване към миналото, към неговото проучване и разгласяване, трябва също да вдъхнови към още по-грижливо и задълбочено проучване на всички остатъци от нашето многовековно историческо минало.

Историята на нашия народ трябва да бъде схващана като история преди всичко на нашите български земи от най-дълбока древност до ново време. Противно на това, което някога се твърдеше, началото на нашата национална история трябва да се дири далеч във времето към епохата на най-древните познати обитатели на тукашните земи, траките. Смятайки с пълно основание древното тракийско население, оцеляло в значителни множества до времето на славянското заселване тук през втората половина на VI и първата половина на VII в., като първи етнически компонент в изграждането на българската народност, пред изследвачите се поставят нови, особено широки задачи. Налага се да се издирят, проучат и разгласят всички свидетелства и материални остатъци, свързани с живота и бита на древното тракийско население. Там именно трябва да се дирят далечните основи на онази култура, която траките предават на дошлите по-късно славяни и първобългари и която става основа на средновековната наша култура и в някои прояви продължава да живее и до наши времена.

В историята на нашето Средновековие има твърде голям брой личности, отделни паметници на културата и моменти от историческото развитие, които заслужават да бъдат проучени и разкрити още по-внимателно и в по-голяма пълнота. Много е сторено досега за разкриването и укрепването на останките от първите български столици Плиска и Преслав, но все пак остава и твърде много да се довърши. В земята има все още старини: доказ за това са откриваните напоследък надписи, монети, остатъци от паметници на изкуството. Всред учените, специалисти в областта на археологията и историята на Средновековието, днес продължават да се водят спорове относно необходимостта и целесъобразността от пълното възстановяване на крепостни съоръжения, дворци, културни сгради или просто жилища, чиито останки са запазени в Плиска, Преслав, Търново и другаде. Наистина, наличните днес развалини дават непълна представа за някогашния облик на тези паметници на нашето минало. Но затова пък тъкмо в тези развалини най-ярко е отразена превратната съдба на нашите земи и на нашия народ: епохите на чуждите нападения, времената на продължително вековно чуждо владичество, изпитанията и страшните страдания, които народът ни е трябвало да понесе. Именно за това напомнят нямо внушителните развалини в цветущите някога селища и столици. А ние днес ще скъпим толкова повече нашата национална свобода, като не забравяме времената на големи изпитания през миналото, изпитания, които народът ни е намерил сили и възможност да надживее и да оцелее. Нека да се надяваме, че тези тежки и отговорни въпроси, така тясно свързани с миналото и настоящето, ще се решават както подобава. Защото те имат, по мое дълбоко убеждение, важно, бих казал, съдбоносно значение за правилното патриотично възпитание на подрастващото поколение.

Пълна подкрепа заслужават внушенията за увековечаване на ликовете, доколкото ги познаваме, на най-забележителните личности от нашето минало — дейци в областта на политическия живот, на културата, на книжнината и изкуството. Ние знаем днес достатъчно добре местата, където из българските земи или по покрайнините на някогашната българска държава са се разигравали решителни събития, големи битки, които са определяли задълго нашата съдба. Ние знаем също догде са се простирали границите на нашата държава, оградени най-често с укрепления, палисади и дълбоки ровове, всичко охранявано най-бдително. Установяването, възстановяването и проучването на тези гранични съоръжения е една належаща задача. Ние познаваме също много добре оживената книжовна и художествена дейност, която процъфтявала през дълги времена в нашите стари културни и политически средища, в нашите средновековни столици, в отделни селища, църкви и обители. Постиженията в полето на културната дейност са истинска гордост на нашето историческо развитие. Налага се, поради това да се отдаде особено внимание за установяване и проучване на тази културна дейност, а ведно с това за популяризирането на произведенията на книжнината и на изкуствата от нашето минало. Именно чрез това ще може да се посочи най-добре «приносът, който нашият народ е дал в световната съкровищница на културата». Всичко това ще утвърди нашето национално самосъзнание и ще засили нашата национална гордост — пред нас самите и пред чуждия свят.

Най-древните писмени свидетелства за историята на българския народ

Когато се разгърнат писанията на известни западноевропейски историци или популяризатори на исторически знания, не е рядко да се намерят там упоменания за българския народ като някакъв «млад» или «нов народ», който едва неотдавна е стъпил на попрището на историята. Същата мисъл можете да намерите и в онова, което пишат някои наши автори. В действителност, подобно твърдение се гради на съвършено незадоволителни знания за миналото на европейските и частно на балканските народи, които някои са склонни да определят като «млади народи» единствено с оглед на новата история — когато тези народи след многовековно османско владичество създават свои държави и заживяват свой исторически живот. По своя етнически състав, както и с оглед историята на своята държава, българският народ може да бъде причислен към един от най-старите народи в земите на европейския континент. Покрай двата основни етнически елемента, от които той се изгражда, а именно славяни и първобългари, в него се е вляло също така и старинно население от тракийски произход. Както може да се съди по множество писмени и археологически свидетелства, траките — тези почти изконни обитатели на голяма част от балканските земи още от предисторически времена насам, не само преживели епохата на древногръцката колонизация и на римското величество, но и компактни маси са се запазили в първите пет или шест века от нашата ера. Асимилирането на това древно, запазено от векове насам тракийско население всред огромната маса от нови поселници славяни, които са се настанили тук в течение на VI и VII в., означавало осъществяването на една непрекъснатост между предисторическата епоха, древността, епохата на римското владичество и времето на Средновековието. След някои опити за създаване на първични държавни организации всред южните славяни през първата половина на VII в. възникнала първобългарската държава. През 681 г. тя получила официално признание от страна на мощната по онова време Византийска империя. Това означавало признание на правото на съществуване на една вече обширна, силна и добре организирана славянска държава, първата измежду всички славянски държави, па и между държавите на много други европейски народи.

Историята на българския народ през първите няколко века от съществуването на неговата държава може да бъде проследена доста подробно благодарение на богатите исторически извори, с които днес разполагаме. Предания за онова далечно време не са запазени, естествено в народната памет, но затова пък до наши дни са оцелели множество останки от културата и бита на българите през епохата от VII до началото на XI в. Двете най-ранни български столици — Плиска и Преслав, са днес в развалини. В тез развалини е отразена цялата повратна съдба на нашия народ през по-късните векове, особено през вековното османско владичество. Въпреки всички щети, които времето е нанесло, тези величествени останки показват високото равнище на някогашната българска култура, изключителното умение на майсторите строители и художествени творци. Строели са се граждански и култови сгради: крепости, дворци, църкви и манастири, украсявани със стенописи, скулптура и дърворезба, както и с пищно оцветена керамика.

Разцветът на материалната и художествената култура бил съпровождан от разцвет на писмеността. Още при настаняването си в тукашните земи славяните и първобългарите влезли в допир с една култура, изградена върху най-широка употреба на писмеността. Те заварили, като наследие от гръцката и римската древност, огромен брой надписи — по старинните сгради, по отделни паметници и по крайпътните колони и другаде. Този допир с древната, отличаваща се с повсеместна употреба на писмото гръко-римска култура не можел да не окаже дълбоко въздействие върху новите поселници и да не им покаже решителната роля на писмеността в живота на народите. Доколкото може да се заключи от известни податки, славяни и първобългари вече познавали писмото: те донесли, едните и другите, от своята прародина зачатъчни писмени знаци. Това са били онези «черти и резки», за чиято употреба в пред-Кирило-Методиевата епоха загатва старобългарският писател от края на IX и началото на X в. Черноризец Храбър, и които бяха запазени у нас отчасти почти до ново време, по старите наши рабоши (рабуши). Това зачатъчно писмо обаче далеч не било пригодено за израз на по-сложни представи и за създаване на истинска книжнина. А една огромна по територия държава — каквато била българската държава през първата половина на IX в., по времето на Крум (802–814) и на Омуртаг (814–831) — не можела да изгради своя здрава административна и военна организация без употреба на писмо. Писмо било необходимо за създаване на данъчни и военни списъци, за издаване на най-разновидни повели, за уреждане на вътрешни и междудържавни отношения.

Така, продължавайки от една страна употребата на първичното славянско и първобългарско писмо от «черти и резки» за всекидневните нужди на живота, прибегнато било към гръцкото и латинското писмо. Българската държава била преди всичко в обсега на византийското културно влияние, тук се наложило гръцкото писмо — докато другаде всред славяните, например в Моравия и Панония, опитали да си служат с латинските писмени знаци. С помощта на гръцкото писмо били създадени първите истински писмени паметници на българските славяни — написани с гръцки писмени знаци, най-често на гръцки език, понякога на езика на първобългарите, а тук и там се промъкнали и влияния на славянската реч. Тези най-стари български писмени паметници — означавани най-често като «първобългарски надписи» — били написани върху най-устойчивата достъпна материя, върху камък, и така са оцелели до наши дни. Писало се е, несъмнено, и върху по-нетрайна писмовна материя, върху папирус и пергамент (кожа), може би — както това по-късно правели руските славяни — и върху дървесни кори. Всички тези писмени паметници обаче изчезнали: запазили се само написаните върху камък, а понякога и върху метал. От епохата на VIII до началото на X в. са оцелели, изцяло или в откъси, около стотина такива «първобългарски надписа», които всъщност представят и най-древните писмени свидетелства от домашен произход за историята на българския народ.

Трябва веднага да си припомним, че това не са единствените свидетелства, въз основа на които ние днес възстановяваме далечното наше минало. За множество събития, па дори и за цели исторически периоди, особено от времето преди възникване на българската писменост, ние черпим вести из писанията на византийски автори. Техните сведения биват допълвани от известията на западни автори, писани на латински език, или пък на източни автори — на арабски, арменски и други писатели. Никога обаче историята на един народ не може и не бива да бъде възстановена само въз основа на податки, които произхождат от чужди исторически извори. Колкото и обстойни да са съдържащите се в тях данни, тези чужди исторически свидетелства крият недостатки и непълноти, с които изследвачът трябва винаги да се съобразява: чуждият автор, дори при най-голяма добросъвестност, едва ли може да бъде напълно и всестранно осведомен за събития в друга страна, особено когато тя е по-далече и средствата и източниците за осведомяване — незадоволителни. А много по-често в тези свидетелства на чужди автори се разкрива освен неосведоменост, още и пристрастие, чувство на презрение към «варвари» и дори на открита враждебност. Предпочитание прочее трябва винаги да се дава на свидетелствата от домашен произход; колкото и оскъдни и малоречиви да са те, тези свидетелства отразяват сравнително най-добре истината, те са дял от самия исторически живот на народа, който ги е записал, и заслужават най-пълно доверие. Именно поради това не твърде многобройните домашни исторически извори за миналото на българския народ представят особен интерес за него; те са основните градива, на които строим нашето знание за родното минало.

На челно място всред домашните исторически извори трябва да поставим — въпреки съмненията и колебанията на някои изследвачи — т. нар. Именник на първобългарските владетели. Докато по своята литературна форма «Именникът» наподобява аналите или хронографите от латинската или византийската книжнина, по съдържание той представя нещо напълно самобитно. Това е сбит списък с имената на първобългарските владетели от приказни времена до началото на втората половина на VIII в., като за всеки отделен владетел са дадени в него съвършено кратки вести: име, общо число на годините на живот или управление, указание за рода и годината на заемането на властта. Въпреки че този паметник е запазен в късни преписи, именно в три славянски ръкописа от руска редакция от XV–XVI в., неговата дълбока старинност е несъмнена. Въпросите около началната редакция на паметника, времето на неговото съставяне, езика и писмото, появата на познатата днес славянска редакция могат да бъдат разрешени въз основа на съображения от общ исторически характер и на езиковите данни, които се извличат от съдържанието му.

Това е паметник от езическата епоха на българската история. Покръстването в 865 г. представяло прелом в съзнанието на народа. При засиленото византийско християнско влияние сега твърде малко се интересували от далечното езическо минало, а още по-малко са знаели за него. По своята основна тенденция — утвърждаване на владетелската власт и прослава на първобългарските владетели, като се изтъкне старинността на владетелските родове, и на второ място чрез употребата на имена и хронологически посочвания от езика на първобългарите паметникът се свързва несъмнено с началната епоха на първобългарската история. А това е било именно времето на отстояване на първобългарската държава в ожесточена борба против Византийската империя в края на VII и през VIII в., когато владетелите трябвало, редом с това, да закрепят властта си и всред многочисленото славянско население.

Съставен на езика на първобългарите, а възможно дори и на гръцки език, «Именникът» бил записан с помощта на гръцката азбука — единствената, която позволявала да се оформи подобен паметник. Срещу византийските обвинения, че са късни пришълци в чужда земя и народ без минало, какъв по-красноречив отговор можели да дадат първобългарските владетели от това, да изтъкнат съществуването от векове насам на българската държава, отначало в отвъддунавските области, после в крайдунавска България, както и старинността на самите владетелски родове? Тук е изразено гордото самосъзнание на строителите на една държава, която се утвърждавала и засилвала въпреки заплахите от страна на Византийската империя и на аварите, както и при известни съмнения и колебания на славянските множества от полуострова. Повече от половин хилядолетие — 515 години — била просъществувала българската държава в отвъддунавските земи, в южноруските и прикавказки области, а после Аспарух преминал Дунава и положил началото на тукашната българска държава, която съществувала и «до това време», сиреч когато бил съставен паметникът. Като израз на това съзнание и предназначен не за лична потреба на владетелите, та да бъде записан върху папирусни свитъци или в пергаментни ръкописи и прикътан в княжеските книгохранилища, «Именникът» бил издялан върху камък, като тържествен надпис, изложен на видно място и така се запазил до по-късни времена.

Империята оспорвала правата на българските държавници и на народа дори след най-големите Симеонови победи през първата четвърт на X в. Така, в послание до цар Симеон цариградският патриарх Николай Мистик му пише наскоро след бляскавата победа при Анхиало, на 20 август 917 г., че българите били «клонка» от племето на аварите и били «роби и бежанци». По-късно, около половин век след това, византийският император Никифор II Фока се обръща към цар Петър, Симеоновия син, с упрека, «трижди роб», сиреч «най-жалък роб от прадеди». Именно в отговор на подобни обвинения срещу българския народ и неговите владетели този паметник от далечното езическо минало бил преведен на езика на българите славяни, — тогава се вмъкнали в превода някои славянизми — и използуван в идеологическата борба срещу Византийската империя. Не е изключено обаче, това, което е достигнало до нас, да е само началната част от «Именника», а което е следвало да е било загубено завинаги.

Стотината първобългарски надписа, запазени изцяло или пък в откъси, представят неоценимо важен исторически извор за изучаване на разни страни от живота на българския народ и неговите владетели през периода от около два века. От тези надписи извличаме, на първо място, сведения за устройството на българската държава, за разни титли и длъжности. В тях са изразени основните схващания за произхода и характера на ханската власт. Както византийският император се титулувал «василевс поставен от Бога», така и българският владетел от езическата епоха изразявал убеждението си за божествения произход на своята власт: той бил «от бога поставен хан», като понякога изрично се споменува името на върховното езическо божество «Небето» или Тангра. Това възвеличаване на владетеля било необходимо еднакво поради външни и вътрешни заплахи. Утвърждаване на здрава централизирана власт представлявало в онзи исторически етап на развитие утвърждаване на самата държава.

През първата половина на IX в. българите вече отдавна не били поселници в чужди земи, а жители от векове насам в балканските територии. Отговор на често повтаряните византийски обвинения, че те са чужди заселници, е дал сам хан Омуртаг в един надпис от 821 г. Тук е изтъкнат не само «божествения произход» на неговата власт, но и правото му да бъде владетел в родната земя, гдето византийските василевси се явявали чужденци и завоеватели. В надписа се утвърждава тържествено, че «мъдрият хан Омуртаг е владетел от бога в земята, гдето се е родил...». Така както по-късните византийски императори се назовават «василевси на ромеите», българският хан Персиан възвестява своята титла: «Персиан от бога (поставен) владетел на многото българи...». За отбелязване е не само посочването за числеността на българите — очевидно за отличие на населението на Византийската империя, но и самата употреба на това етническо обозначение. Тук се долавя еволюцията, която това обозначение претърпява в езика на времето. Отначало то е наименование само на единия етнически елемент в държавата — първобългарите, разграничавани от далеч по-многочисленото славянско население. По време на хан Пресиан, ще рече между 836 и 852 г., то вече се превръща в понятие с държавно-политическо съдържание, именно като обозначение на поданиците на българската държава, без разлика на техния по-далечен етнически произход, — за да стане немного след това и обозначение за новата, оформила се на полуострова народност.

През втората половина на IX и през целия X в. в България възниква богата и разнообразна по съдържание книжнина — преводна и самобитна, създадена с помощта на новоизнамерената славянска азбука. Покрай многобройните произведения, които изразяват интересите, тежненията и схващанията на тогавашните наши книжовници и дават представа за равнището на културния живот в държавата, притежаваме от това време редица писмени паметници, съставящи за нас исторически извори от голямо значение. Ръкописи от това време не са запазени: всичко, което познаваме от тогавашната книжовна продукция, е стигнало до нас в сравнително по-късни преписи. Всред интересната преписка на един византийски дипломат и държавник от края на IX и началото на X в., Лъв Магистър Хиросфакт, са запазени три кратки писма на княз (по-късно цар) Симеон от годините 894–896. Написани на съвършен гръцки език, тези писма разкриват острия и проницателен ум на княза, неговото критично отношение към господствуващите по онези времена лъженауки в империята — например астрологията, както и изобщо към самия византийски император.

В една приписка, добавена през 907 г. към препис на книжовно произведение, се дават сведения за строежа на «светата нова Златна църква» и тогавашната столица Преслав, както и за смъртта на княз Борис-Михаил. Забележително е, че в приписката покрай данни от византийската християнска хронологическа система се употребява и посочване съобразно първобългарската езическа хронология. Ако хронологията е била винаги тясно свързана с религията, това ще рече, че в началото на X в. дори сред приближените на владетелския двор е господствувало двуверие — изповедание на новата, християнската религия заедно с остатъци от старото, отреченото вече езичество на прадедите. Една възхвала, съставена в началото на X в. от неизвестен книжовник в чест на Симеон, ни дава възможност да надникнем в двора на владетеля — някогашен възпитаник на Фотиевата школа и покровител на книжнината. Нему се въздава гореща похвала за това, че се явявал «нов Птоломей», който бил събрал «всички божествени книги» и с тях «изпълнил своите палати». Няколко страници из прочутия «Шестоднев» на именития старобългарски писател от времето на Симеона, Йоан Екзарх, се отнасят към историята на времето: тук има не само упоменание за еретици, но и едно прекрасно по своите подробности описание на дворците в столицата Преслав, която трябвало да съперничи на самата византийска столица.

От края на IX и от X в. произхождат няколко извънредно ценни епиграфски паметника от българските земи като свидетелство преди всичко за широкото разпространение на писмеността. Така, благодарение на един надпис върху стената на Кръглата (Златна) църква в Преслав ние знаем името на «хартофилакс Павел» — глава на българската църковна и вероятно държавна канцелария. В развалините на Преслав бяха открити керамични отломъци с откъслечни глаголически и кирилски текстове — които ни дават, между другото, представа за методите на тогавашното обучение. От X в. произхождат няколко цялостни надписа от разни покрайнини на българската държава. В течение на последните двадесетина години в Северна Добруджа бяха открити при археологически разкопки и проучвания доста голям брой по-малки и по-големи надписи отчасти неразгадани задоволително и досега. Те принадлежат на писачи българи. В един такъв надпис, който носи датата 943 г., се чете името на «жупан Димитрий», който ще да е бил управител на областта.

През 1952 г. при археологически разкопки в Преслав бе направено едно от най-забележителните открития от епиграфски характер у нас: открит бе надгробният надпис на болярина Мостич, «вътрешен болярин» от времето на Симеон и Петър, натоварен вероятно с грижата около строежа и поддържането на мостовете в държавата — която, както при първоначалните римски «понтифекси», била важна длъжност и дала и личното му име. От края на X в. произхожда откритият в Преспа (Македония) надпис, който през 992–993 г. цар Самуил поставил в помен на баща си Никола, майка си Рипсимия и брат си Давид. Най-сетне, нека споменем открития неотдавна в Прилепско (Македония) каменен надпис от времето на българския цар Иван Владислав (1015–1018), син на Самуиловия брат Арон и племенник на цар Самуил. Ако и да е повреден и съдържанието му може само отчасти да се установи, надписът в запазената си част съдържа няколко важни данни. Според думите на паметника, «с помощта и молитвите на пресветата наша владичица Богородица» и на «върховните апостоли» съграден бил град (крепост) от «българския самодържец Иван (Владислав) — внук на Никола и син на Арона». По-нататък в текста на надписа се разчитат още две упоменания за българското народностно име, очевидно все във връзка с владетеля: говори се за жизнь блъгаромъ и това, че блъгариoъ родомъ.

«Дори и боговете не са властни да изменят миналото», заявява древногръцки езически мислител. Нашите домашни писмени свидетелства ни разкриват миналото на българския народ в някои от неговите най-важни подробности, които трябва да се познават и помнят.

Археология, иманярство и иманяри

Преди няколко години бе обнародвана моя статия за археологическите и историческите богатства на нашата страна и за огромното тяхно значение като «извори на знание и гордост». Всеки автор, колкото и лишен от щеславие, все пак би искал да знае какъв отзвук намира всред голямото множество от читатели онова, което е написал. Този път обаче отзвукът от писаното се оказа съвсем неочакван. И така, през последните топли дни на август вкъщи тихо се примъкна скромен и мълчалив човек от квартала. Познавах го, ако и твърде слабо, от години насам. «Прочетох статията Ви във вестника. Едва сега разбрах, че сте археолог и можете да ме осведомите за нещо, което живо ме интересува.» След няколко разменени думи, той ми подаде малко окъсано листче с някакъв текст, написан с непонятна азбука и на непознат език. Помоли ме да разчета, или поне да опитам да сторя това, без да ми довери нито отгде е преписан този текст, нито какво представя съответният паметник — ръкопис, камък или нещо друго. Дълго се взирах в написаното, преписано очевидно от неумела ръка. На единадесет реда се пъстрят букви или подобие на букви, взети може би от латинската или гръцката азбука, а — както са преписани — като че ли и от непознато писмо. Само накрая се чете дата: 1438 и после нещо като Христовият монограм.

Опитите да се разчете писаното, за съжаление, не дадоха никакъв задоволителен резултат. Поисках да видя отгде е преписан текстът. При втори разговор, после при трети разбрах, че имам пред себе си нещо, което излиза от ръката на «запален» иманяр, търсач на скрити в земята богатства. Защо се бе явил с този препис на непонятен текст? Отдавна бях чул едно духовито определение за общността между археолози и иманяри: според това определение, всъщност разликата между едните и другите била твърде малка: едните и другите копаят земята, за да търсят богатствата на миналото, но докато археолозите копаят денем, иманярите копаят нощем. Сега отново чух тези думи: ценителят на археологията беше смятан именно като събрат и «колега» на иманяря и затова от него се търсеше помощ за дейност, далеч не свързана с целите и задачите на чистата наука.

А когато ние възхваляваме — или пък дори когато порицаваме, както понякога се прави — дейността на тружениците в областта на археологията, не бива да се забравя и онова, което като някаква сянка ги съпровожда в тази тяхна благородна дейност: иманярството. Докато броят на истинските научни работници археолози все пак е твърде ограничен в сравнение с огромните задачи, които стоят пред тази наука, броят на техните «събратя» и «колеги» иманярите изглежда много по-голям. Докато за археологическата наука, за нейните открития и постижения могат да се кажат много похвални неща — защото тя съставя наистина една гордост на нашата научна мисъл, тъкмо обратното трябва да кажем за това широко разпространено явление, което се зове иманярство. А то обединява негласно много по-голям брой лица, особено в някои богати със старини наши покрайнини, «развива» се усилена дейност — и вършат се непоправими злини на страната, защото се посяга на паметниците на нашето минало.

Търсачи на скритите в земята богатства е имало от незапомнени времена във всички страни. Когато говорим за пораженията, които времето е нанесло на паметниците от миналото, ние обикновено мислим за чисто природни явления — за студ и горещини, за дъждове и порои, или пък за нашествия, за грабежи и опустошения, най-сетне за посегателство на невежи и злонамерени люде. Всъщност, много и много от старините са пострадали именно от ръката на тези търсачи на скрити под земята богатства на историческото минало и на човешката култура. Истинско щастие е да се открие старинен паметник, особено гробница или съкровищница, гдето такава скверна ръка да не е посегнала. Не е нужно да се отива далече, за да се привеждат примери. Достатъчно е да се прелистят някои официални документи от историята на Византийската империя и на балканските славяни от Средновековието. Средновековните управници, разбира се, са били напълно чужди на схващанията за познавателната или възпитателна роля на паметниците на културата от по-далечното минало. В онези времена земята е криела много по-голям брой ценности на историческия живот, откриването им ставало много по-често и по-лесно. Чрез законодателни разпоредби се търсело не да се възпре или ограничи диренето на скритите в земята съкровища, но да се избегнат възможни спорове във връзка с откриването или да се извлече полза и за самата държава.

В средновековни исторически извори често се говори за «откриване на съкровище». Колко често е ставало това може да се съди от обстоятелството, че още по времето на император Юстиниан I (527–565) станало нужда да се издадат законодателни разпоредби за уреждане на спорове при «откриване на съкровище». Според такава законодателна мярка, половината от намереното «богатство» се падало на намервача, другата на собственика на землището, гдето това «богатство» е открито, a ако землището е държавно или обществено — на държавната хазна. По време на император Никифор I (802–811) — някогашен имперски финансов служител и безпощаден организатор на държавните финанси — между другото с оглед на злополучната война против българите, това разпореждане било отменено: цялото намерено «богатство» сега ставало притежание на държавната хазна. Допълнителни разпоредби в това отношение били издадени от император Лъв VI към края на IX и началото на X в.: онзи, който опитвал да укрие откритото, губел правото над него в полза на собственика на землището. През по-късни векове въпросът бил поставен отново: въз основа на лъжливи доноси за откриване на «богатства» от някои лица се изисквали за сметка на държавата значителни парични суми. Особено строго се наказвало укриването на подобни «съкровища», като се утвърждавало правото на държавата над тях.

Търсенето на скрити в земята съкровища почива на правилна поначало предпоставка. През много векове земята се явява най-доброто хранилище на всички богатства, едни от тях скрити там съзнателно от човешката ръка, а други попаднали случайно. Пътувайки от място на място, странствуващи търговци неведнъж укривали в земята своите пари и ценности като в най-безпечно хранилище. Някои от тези търговци никога не се завръщали и скритото от тях оставало за векове под земята. Благодарение на колективни монетни находки ние днес сме в състояние да очертаем пътища на търговски обмен или гранични места, гдето този обмен е бил най-оживен. В един житиен текст се разказва за скрити в земята пари, дадени в залог, и за откриването им едва след смъртта на лицето, което ги поставило там. Запаленото въображение на иманяря не без основание бълнува за «гърнета пари», които могат да се изровят из земята. Когато народът разказва за това, че в могилата при село Мезек (Свиленградско) имало укрито «богатство», поради което я нарекъл «Мал-тепе», сиреч «могила с имане», това наименование се оказа правилно: именно под могилата бе открита една от най-интересните древни гробници у нас, за жалост ограбена и оголена кой знае кога. Ако обладаните от страст за злато и богатства иманяри биха се запознали например с отчетите за ежегодни «колективни монетни находки», в които се съобщава за десетки и десетки открития, ако биха проучили някои от съобщенията за големи нумизматични находки у нас, може би тяхната страст би се засилила още повече.

Това запознаване с писанията на специалистите археолози обаче би трябвало да им разкрие и някои други, извънредно важни подробности: да им покаже основното различие между археологическо издирване и иманярско търсене, огромната полза от едното и страшната вреда от другото. Иманярството почива на необуздано желание за сдобиване с богатства, със злато, като метал преди всичко. Останките от миналото обаче имат не само чисто материална стойност. Понякога дори тяхната материална стойност като скъпоценен метал е много по-ниска от художествено-историческата ценност. Преди години един златопромивач по реките из Софийско бе открил заедно с другарите си гроб, в който бяха намерили златна диадема от края на Средновековието. Находката бе представена на четири къса, за да бъдела разпределена между четиримата «откриватели», а всичко от гроба — разпръснато без следа. Така разрушена, тази находка бе загубила почти изцяло и материална, и художествено-историческа стойност.

Онези ценности от миналото, които ние определяме като «уникални», единствени по своя вид, твърде често не са златни предмети. Един оловен печат в такъв случай може да има по-голяма стойност от златна монета. Ние отдавна спорим дали по времето на Крум (802–814) или Симеон (893–927) е имало български монети. Една медна монета от това време, ако би била открита случайно, би имала по-голяма цена от злато. Археолозите биха могли да разкажат много подобни случаи, когато иманярските дирения — тази «нощна археология» — е нанасяла непоправими щети и страшни разрушения, които не са донасяли полза никому. Иманярската страст най-често е свързана с пълно невежество: търсейки злато и пари, иманярят бива безогледен към онова, което не задоволява неговите надежди, въпреки че то може да има много по-голяма цена. Средновековната българска крепост, която се намира недалеч на изток от Маркова капия при Траянова врата (Ихтиманско), е жестоко разрушена през последните десетилетия от ръцете на иманяри. Кому е допринесло полза това? Надеждите да се открият «съкровищата» на поп Мартин, на някоя друга измислена личност от миналото — са празни приказки, които не могат да бъдат превърнати в действителност дори при най-строго спазване на сложния иманярски ритуал: убиване на черна котка, сваряването на трупа й, танца голи при безлунна нощ и още не зная що друго ...

Иманярите знаят, че земята крие богатства, но те не познават какво представят истинските богатства. Това не е само златото, а всичко онова, което може да ни открие една непозната подробност от живота на народа в миналото. «Само златар може да прецени добре златарско произведение», казва стара поговорка. Само онзи, който познава добре културата на миналото, е в състояние да определи стойността на една находка — било монетна или друго, накити, оръжия и прочее. Ако археологическото дирене би си поставило за цел само откриването на съкровища от скъпоценен метал, то би изневерило на своето истинско предназначение. За щастие, това се върши твърде, твърде рядко и то от археолози любители. Истинското археологическо издирване по своите основни схващания, цели и методи на работа служи на човешката култура и допринася за нейното обогатяване и проучване. Целта на лична корист и методите на безогледно разрушение лежат в основата на иманярството — и затова то винаги си остава жестоко осъдимо вредителство.

Нумизматичните находки като извор за средновековната българска история

Определението «нумизматични находки» трябва да бъде употребено в неговия широк смисъл, именно като посочване за находки на монети и печати от Средновековието. В случая става дума за исторически извори от специфично естество, които стоят на границата между «материалните» и писмените извори. Твърде често изследвачите, които използуват тези находки, обръщат внимание предимно на намиращите се по монетите и печатите надписи, следователно третират ги повече или по-малко като писмени исторически извори. При подобно отношение към нумизматичните находки ние взимаме под внимание обаче само една страна и поради това твърде много стесняваме значението им като останки от миналото. Тези паметници на миналото представят наистина нещо много по-сложно: покрай своето значение като писмени извори, при наличните по тях надписи, нумизматичните находки са паметници на материалната култура, а заедно с това отразяват по своята изработка и намиращите се по тях изображения степента на художествено развитие и чисто занаятчийска сръчност, характерни за епохата, от която произхождат. Много познания са потребни, за да се определи стойността на една нумизматична находка от гледище на развоя на материалната култура, като писмен исторически извор и най-сетне като художествен паметник на миналото. Нумизматичните находки заслужават обаче напълно това внимателно и грижливо, всестранно проучване.

Колкото и малоречиви да са по отношение на поставените върху тях надписи, нумизматичните находки понякога заслужават по-голямо доверие в сравнение със същинските писмени исторически извори. Подобно на всички писмени извори, те също подлежат на подправки и фалшификации, поради което губят стойността си като исторически извори за времето, към което подправячът или фалшификаторът възнамерява да ги отнесе, но затова пък се превръщат в исторически извори за епохата, когато са били създадени. В сравнение с писмените исторически извори нумизматичните извори биват обаче по-трудно и затова, естествено, по-рядко подправяни. Преди да бъдат използувани като градиво за проучване на историята, нумизматичните находки подлежат, както изобщо всички исторически извори, на много внимателно проучване и проверка с цел да се установи на първо място тяхната неподправеност. А това определя и тяхната достоверност или недостоверност като извори на знания за миналото.

През цялото свое съществуване Византийската империя била държава с много добре развита и поддържана монетна система. Поставена в най-тесни и постоянни връзки от всякакво естество с империята, средновековна България не можела да не изпита неотразимото влияние на Византия и в това отношение. Наистина в българската държава за твърде продължително време се запазило натуралното стопанство и, с оглед на това, размяната ставала «стока за стока». Неизвестен за нас старобългарски книжовник от времето на цар Симеон превел съчинението «Християнска топография» на александрийския търговец, после инок Козма Индикоплевст, живял през VI в. и писал към 547–549 г. Начетеният средновековен българин там можел да прочете разказа за приказната страна Сасу, с което име вероятно бива означавана източната част на Сомалийския полуостров, и за вършената там размяна — сол, желязо и волове срещу злато в натурално състояние. Козма Индикоплевст е разказал също и за византийско-персийското икономическо и политическо съперничество на остров Цейлон, гдето това съперничество между византийския и персийския търговец било разрешено въз основа на представените от двама търговци монетни единици от съответните страни. Победила империята — защото византийският търговец представил на местния цейлонски владетел «блестяща и красива» златна монета, а персиецът — сребърна монета.

Много векове византийската монета господствувала по тържищата не само на европейските страни, но и в много земи на познатия тогава свят. Тя проникнала естествено и в българската държава още в епохата на нашето натурално стопанство — като платежно средство при външен търговски обмен, като взиман от империята данък и дори като военна плячка. Многобройните откривани у нас единични или колективни византийски монетни находки от времето до края на X в. или от периода между XIII–XIV в. интересуват поради това не само специалистите византолози. Тези монетни находки позволяват да се съди за съществуващия тогава, частно през епохата на натурална размяна у нас и преди появата на български монети, паричен оборот посредством използуването на чужди, специално византийски монети.

Суверенитетът на една средновековна държава намирал израз, между другото, в правото й да сече и употребява свои монети. В това отношение Византийската империя охранявала много ревниво своите предимства, утвърдени благодарение на едно многовековно съществуване като обширна и мощна държава. Признанието на възникналата през 681 г. българска държава от страна на империята като една нова политическа сила се постигнало много по-бързо: чрез силата на своите войни и благодарение на победи и завоевания българската държава през началните десетилетия на IX в. вече представлявала утвърдена политическа сила, с която империята сключвала договори и разменяла пратеничества. Политическото равноправие в международните отношения било утвърдено още повече след официалното покръстване в 865 г. Водена от съображения на политически престиж и на второ място поради стремеж да запази своите вековни икономически изгоди от използуването на византийските монетни единици като общоупотребимо разменно средство на международните тържища, империята не била склонна да направи отстъпки в това отношение дори през епохата, когато българската държава достигнала върха на политическа, военна и културна мощ — именно в края на IX и началните десетилетия на X в. Чрез войни и завоевания цар Симеон постигнал огромни политически и военни успехи наспроти Византийската империя. Като резултат от това той приел самоволно ревниво пазената от империята титла «василевс» и издигнал главата на българската църква в патриарх. Предприел ли обаче този мощен български владетел една сетна стъпка за утвърждаване на правото на държавата да сече свои монети? Този въпрос ще остане без положителен отговор, докато не ни помогнат щастливи нумизматични находки.

Съществуват данни, които могат да се тълкуват в полза на един утвърдителен отговор на така поставеното питане. Така, през 811 г., когато византийският император Никифор I Геник проникнал в столицата Плиска, там той намерил в съкровищницата на хан Крум множество «мед», сиреч медни монети, които раздал като заплата на своите войници. Ако се допусне, че става дума за български, а не византийски медни монети — това би значело, че още в началото на IX в. при хан Крум в България са били сечени монети(2). Намерените досега печати от края на IX и началото на X в., на княз Борис-Михаил, на чернец (инок) Георги, на цар Симеон и на сина му Петър свидетелствуват, че техниката за изработване на печати, а оттам очевидно и на монети, е била известна на тогавашните български майстори. Тези догадки ще придобият сила само ако бъдат потвърдени от евентуални монетни находки, датиращи от онази епоха. А чрез това бихме намерили отговор на един основен въпрос от нашата политическа и културна история от IX–X в.: въпросът за суверенитета на българската държава спрямо Византийската империя. Известни златни «монети», приписвани на Сермон и датирани към края на X или самото начало на XI в., нямат доказателна стойност, такава личност изобщо не е съществувала и не може да се твърди, че от въображаемия Сермон са били сечени монети: това са нововремешни фалшификати.

Сведенията на византийски писмени извори за създаване на култ към солунския светец Димитрий Чудотворец сред българите към края на XII в. се потвърждават от находки на печати и монети от Второто българско царство. Свидетелствата на най-разнообразни исторически извори за голямото разширение на българската държава при цар Иван Асен II (1218–1241), за нейната военна мощ и икономически разцвет се потвърждават от наличието на златна монета от времето на този български владетел. Нашите знания за разпространение на писмеността всред българите от Средновековието, за използуването на пръстени-печати като средство за удостоверяване на автентичност на послания и поръчения се потвърждават от находките на множество български пръстени печати(3). Чужди културни влияния върху нашия народ се откриват и в употребяваната през Средновековието и понякога запазена до ново време терминология за обозначение на монетни единици: такива са напр. наименованието «перпер» от византийски произход, или «дукат», заимствувано от Запада, за обозначение първоначално на венецианска монета, a по-късно изобщо на златна монета.

Значението на нумизматичните находки като исторически извори нито най-малко не е в зависимост от чисто материалната стойност на дадена монета или печат. Понякога и то твърде често историческата и художествената стойност на монетата или печата, които попадат в ръцете ни, може стократно да надвишава стойността й като метал. Това обаче ще бъде в състояние да оцени само добрият познавач нумизмат и историк. Попаднат ли такива ценности в невежествени ръце, те могат да изчезнат безвъзвратно, бидейки преценявани по външни белези.

Траки, славяни и първобългари в създаването на българската държава

В научнопопулярната и особено в лъженаучната литература се водят твърде често спорове за «стари» и «млади» народи в историята. Колкото и да са прикрити зад някакви привидно научни доводи, тези спорове нерядко са лишени от всякаква отвлечена теоретическа основа. Не е трудно зад тях да открием по-далечни чисто политически съображения или подбуди, отразяващи национални вражди и съперничества на новото време. Подобни спорове са водени и се водят от времето на нашето Възраждане та чак до днес и по отношение на българския народ. Зад тях се таи мисълта да се оспори преди всичко старинността на нашия народ, да се представят славяните и първобългарите като късни пришълци, настанени на чужди земи, следователно без права над тях. Създаването на българската държава и изграждането на българската народност представят един твърде продължителен и сложен исторически процес. Поради това естествено и отговорът на тези обвинения е много по-сложен, отколкото може да се стори на пръв поглед. За правилното разрешение на въпроса за старинността на българския народ е потребно, на първо място, да се разясни кои са основните етнически елементи, от които е възникнала българската народност. А тези основни съставки са три: траки, славяни и първобългари, като всеки един от тези етнически елементи дава свой специфичен принос по численост, култура и участие в политическия и военния живот на българската държава от Ранното средновековие.

Някои защитници на идеята за старинността на българската народност, като приемаха — особено по времето на Възраждането, па и в по-ново време — че в състава на тази народност са се влели само славяни и първобългари, дошли в балканските земи едва през VI–VII в., търсеха доводи в съвършено погрешна насока. Те заявяваха, че славяни и първобългари всъщност не били никакви «късни пришълци» в земите на Балканския полуостров, а изконни техни обитатели. Твърде трудно е наистина да се защитава днес теорията на автохтонността на славяни и първобългари, породена в епохата на националната романтика. Схващането за старинността на българския народ все пак може да се поддържа с истински научни доводи — именно когато отдадем заслуженото място на траките в нашата национална история.

Противно на някои остарели и прибързани твърдения, ние трябва да приемем, че старото тракийско население, което обитавало огромна част от териториите на полуострова още от предисторически времена, се запазило чак до втората половина на първото хилядолетие на нашата ера. Обилни сведения на писмени извори на гръцки и латински език, многобройни свидетелства на епиграфски паметници, разни археологически находки и данни на езика и топонимията говорят ясно, че траките продължили да обитават тукашните земи дори до идването на славяните — ще рече до VI–VII в. Част от това древно тракийско население населявало векове наред планинските и по-недостъпните места и така сравнително малко пострадало от многобройните нашествия през първите векове на нашата ера. По време на вражески нахлувания планините приютявали и част от населението от равнините и по-слабо защитените покрайнини. Благодарение на всичко това едно значително по численост тракийско население надживяло нашествията, опустошенията и изтребленията на първите пет века от нашата ера. В смътните времена на войни и нападения пострадало предимно населението от градовете и по-големите селища дори когато са били добре укрепени. С други думи казано, пострадали главно онези обитатели на тукашните земи, които били представители на гръко-римската култура, безразлично дали били свързани етнически с гръко-римския свят или просто били попаднали под неговото културно въздействие. Доколкото оцелели, траките носели собствена своеобразна култура, в която се преплитат древнотракийски елементи с чужди гръцки, римски и източни влияния.

Славяни почнали да проникват в областите на Балканския полуостров още през втората половина на V в. Най-големите вълни на славянското нашествие обаче залели земите на полуострова през първата половина на VI в. Това било период, когато новите нашественици, идващи из отвъддунавските и днешните южноруски територии, нахлували дълбоко на юг от Дунава и после, натоварени с плячка и роби, се завръщали отново към север. Много неща привличали славяните все по-настойчиво не само да проникват тук като завоеватели, но и да се установят на трайни поселища. В сравнение с по-северните области климатът тук бил по-топъл и приятен, земята по-плодородна, а вследствие на чужди нахлувания през предишните времена и на епидемии широки пространства из равнините лежали почти обезлюдени и необитавани. Какви отношения се установили между славяните и завареното тук древно тракийско население? Несъмнено е, че властта на Източната римска империя в населената с траки територия от Балканския полуостров била чужда и ненавиждана власт, която тежала със своите данъчни тегоби, с военните набори и всякакви издевателства. Във византийските извори от VI и първата половина на VII в. неведнъж се споменава за военните отряди от траки, които участвували в действията на имперски пълководци далеч на Изток срещу Персия или на Запад срещу готи и вандали. Прославени византийски пълководци от времето на император Юстиниан I (527–565), като Велизарий и Нарзес, се спирали в Тракия и Мизия, набирали многочислени отряди от траки за своите походи и ги отвеждали със себе си. Наивно би било да се мисли, че тези военни набори на помощни войски били набирани доброволно: напротив, това е била една от най-тежките тегоби за тракийското население, която му отнемала най-здравите и жизнеспособни сили и постепенно го «обезкървявала».

Ако отбраната на южнодунавските области пред нашествията на славяните в продължение на VI в. така бързо рухнала въпреки наличието на многочислени укрепления, построени в три пояса по нареждане на император Юстиниан I, и на големите гарнизони, които били разположени в тях, това се дължало в най-голяма степен на безучастното държане на местното тракийско население. Траките посрещали новите заселници славяните не като врагове. Това положило основата на тяхното бързо сливане. Никой от историческите извори не споменава за каквато и да било съпротива от страна на траките срещу славяните нито в епохата на нашествията, нито по-късно при окончателното заселване тук. Това говори ясно, че допирът между траки и славяни, после претопяването на тракийското население всред славянските множества се извършвало мирно, без кървави стълкновения. Поглъщайки оцелялото тракийско население, славяните поемали неговото вековно минало и неговата висока култура. А това означавало, че в историческия живот на днешните български земи не настъпвал прелом, а се установявала пълна приемственост между най-древни времена, Късната античност и Ранното средновековие.

Употребяваният в по-старата научна литература термин за определяне характера на тази епоха от първите няколко века от нашата ера като време на «Велико преселение на народите» е твърде изразителен, ако и неточен. Действително, като една от последните вълни на тези «преселения» огромни множества славяни преминават Дунава и се заселват на юг от него. Как обаче е извършено това «преселване» и заселение на славяните тук? Станало ли е това мирно, безбойно, със съгласие и позволение на Източноримската империя, или било резултат на военни завоевания? Мнозина учени, дори из средата на самите славянски народи, изхождайки от романтична идеализация на нашите далечни славянски предци, опитваха да представят славяните поселници в тукашните земи като мирни жители, които постепенно с течение на десетилетия и векове са прониквали и се заселвали. Недоброжелателство и враждебност обаче се крие в твърденията на чужди учени, които опитваха да поддържат същото схващане, но с друг силно подчертан оттенък: славяните, а след тях и първобългарите наистина се настанили тук и заселили подвластни на империята земи, но това станало единствено с позволение на източноримската власт. В духа на тези твърдения се стига дотам да се заявява, че новите заселници били получили тези земи, защото се били покорили на империята и обещавали да й служат.

За историята на славянските и първобългарските нападения в територията на Балканския полуостров през целия VI и по-голямата част на VII в., до възникването на първобългарската държава в 681 г., разполагаме с изобилни исторически извори на византийски, латински и източни автори. Достатъчно е да се хвърли един поглед върху тези исторически извори, съставени в голяма част от съвременници и добре осведомени, следователно надеждни писатели, за да се види колко малко отговарят на истината подобни твърдения. Както всички нови заселници в земите на стария гръко-римски свят в европейския континент, така и славяните си пробили пътя през отбраната на разклатената империя и се настанили в новата си родина със силата на своето оръжие. Със своите несметни множества те нахлули тук, помели по пътя си всяка съпротива и така принудили правителството на Източната римска империя да изостави областите, които сама владеела със сила и против волята и желанието на местното негръцко и нелатинско, романизирано или елинизирано тракийско население. Съчиненията на самите византийски писатели от VI–VII в. са изпълнени с описания на ожесточени сражения на славяните срещу ромейските войски, на славянски победи и завоевания. Някъде ще намерите и вести за бягството на населението от застрашени градове и крепости към юг, към по-безпечни места.

Като резултат от тези славянски завоевания етническият облик на голяма част от земите на Балканския полуостров към средата на VII в. вече бил основно променен. По признанието на византийски писател цялата тукашна земя се «пославянчила». През 681 г. Аспарух нанесъл поражение на византийската войска на император Константин IV и се установил в днешните североизточни български земи. Процесът на проникване и заселване на славяни и първобългари в пределите на Балканския полуостров, владени до това време от източноримската империя, бил завършен. Към есента 681 г. цариградското правителство сключило договор с Аспарух и така признало не само извършените основни етнически преобразования в този дял на полуострова, но и възникването, като резултат от това, на една нова политическа сила — първобългарската държава.

Религиозни и митични представи на славяните и първобългарите

Историята на българския народ е неразривно свързана с историята на неговата земя. Съобразно с това ние трябва да поставим началото на неговата история в една твърде отдалечена епоха — именно към вековете около началото на нашата ера и там да дирим зачатъците на неговата култура от материално и духовно естество. Наистина, във формирането на българската народност, което се е извършвало в течение на около пет века, между V и X в. от нашата ера, участвуват трите различни основни етнически компонента: траки, славяни и първобългари. Вековното им пребиваване върху една обширна част от земите на Европейския югоизток в територии, които много рядко се покриват с границите на държавата, е създало един траен континюитет в развитието: най-старите тукашни поселници са се слели със славяните и са им предали голяма част от своята култура, тези последните я споделят с дошлите по-късно първобългари и така я вливат като старо наследие в изграждането на собствената своя култура през вековете, когато успяват да създадат своя държава и да я укрепят за продължителен период от време.

Още към края на второто хилядолетие и началото на първото хилядолетие преди нашата ера върху една голяма част от земите на Балканския полуостров обитавали траките. Те населявали днешните северно- и южнобългарски земи, спускали се на юг към континентална Гърция и прониквали дори по някои от островите из Беломорието и в Мала Азия. На запад те имали за свои съседи илирите, а на север тракийски племена обитавали и част от отвъддунавските области. По своята численост траките били така многобройни, щото «бащата на историята» — древногръцкият писател Херодот (484–към 425 г. пр. н. е.) пише за тях, че били — след индийците — най-многочисленият народ на земята. Най-ранните писмени сведения за траките говорят за население, което преживявало етапа на разложение на родовообщинните отношения в своето социално развитие, занимавало се предимно със земеделие и скотовъдство, добивало и обработвало метали.

През VII в. пр. н. е. по крайбрежията на Егейско и Черно море се създали първите гръцки колонии от пришълци от континентална и малоазийска Гърция и така наченала вековна борба между местното тракийско население и новите поселници. Когато пришълците успели чрез кървави стълкновения да изтласкат завареното население към вътрешността и се укрепили, между тях и траките се завързал търговски обмен. От своята богата с природни богатства земя траките доставяли суровини, а гърците им давали в замяна промишлени стоки, одежди, съдини и накити, чрез което оказвали влияние върху развоя на тяхната самобитна култура. Благодарение на оживения търговски обмен някои от колониите по широкото тракийско крайбрежие преживели епоха на стопански и културен разцвет. Те се превърнали в средища на художествена дейност и на книжнина, радвали се на материално благосъстояние и били добре благоустроени, с улици, площади и театър, със здрави крепостни стени и други отбранителни съоръжения.

В някои от разположените по тракийското крайбрежие гръцки колонии се родили, живели и творили неколцина от най-забележителните писатели и мислители на Древна Гърция. Най-големият историк на класическа Гърция, Тукидид, авторът на трезво и увлекателно написаната «История на пелопонеската война» (роден 471, починал към 401 г.), бил потомък по майчина страна на тракийския владетел Олор, а сам той притежавал златни мини по тракийския бряг срещу остров Тасос. На едно място в своето съчинение той заявява, че «притежавал правото да използува златните мини в тази част на Тракия, поради което имал влияние върху туземните първенци», казано с други думи — имал връзки с местното тракийско население.

В тракийския град Абдера се родил един от най-видните древногръцки мислители, познавач на естествените науки, математиката, механиката, граматиката и музиката, основоположникът на философския материализъм Демокрит (ок. 460–361 пр. н. е.). По-стар негов съвременник бил роденият в същия тракийски град древногръцки софист Протагор (ок. 480–ок. 411 пр. н. е.), който в течение на четири десетилетия разпространявал своето философско учение, докато бил обвинен в «безбожие» поради изказано съмнение, дали общопочитаните богове съществуват или не съществуват, осъден на изгнание, а книгите му изгорени. Ако и да липсват преки посочвания, трябва да предполагаме с голяма правдоподобност, че отгласи от учението на двамата видни древногръцки философи ще да са проникнали също и всред по-издигнатите и просветени синове на близкото тракийско население, когато то попаднало под общото гръцко културно влияние.

Към средата на втория век преди нашата ера римски войски проникнали в земите на Балканския полуостров и сложили начало на завоеванията си, отначало в области, съседни на тракийските, после и на самата тракийска територия. След като завоювали постепенно Македония и Елада, римляните започнали войни срещу тракийските племена, които ожесточено защитавали своята земя и независимостта си. След почти вековна кървава борба покоряването на тракийските земи било завършено в 46 г., когато била създадена римската провинция Тракия. Така процесът на елинизация на траките по времето на съществуването на гръцките държавици и техните колонии в тракийските крайбрежия сега бил заместен, где по-силно, где по-слабо, от няколковековен процес на романизация. Както елинизацията, така и романизацията обаче засегнали предимно тракийското население в създадените градски средища и обкръжаващите ги непосредствено области покрай главните съобщителни артерии, с които била набраздена земята на траките с оглед на военните и търговско-обменните цели на завоевателите. В следствие на това асимилиране на тракийското население, също на остри вътрешни социални борби, на въстания против чуждата власт, а след втората половина на II в. и на нашествия в балканските територии на разни «варварски» племена и народи, главно от отвъддунавските области, броят на траките силно намалял и те загубили до голяма степен етническата си самобитност.

През първите времена от съществуването на Източната Римска империя, чиято столица била вече не древният Рим, а близкият до сърцето на старата Тракия «Константинов град», ще рече Цариград, големи множества тракийски младежи били включени във военните отряди на империята, принуждавани да взимат участие в многочислените походи и войни. Това станало причина за още по-голямо изтребление на старото тракийско население или пък за неговото по-бързо етническо обезличаване посредством дългогодишната военна служба. Въпреки всичко в по-затънтените и отдалечени от градските средища и големите военни пътища кътове из планините оцеляла част от древното тракийско население, което продължавало да живее със своя език, нрави и обичаи и да поддържа своята самобитна култура.

Към края на V и началото на VI в. по времето на византийския император Анастасий I (491–518) по северната, дунавска граница на Източната Римска империя започнали застрашително да нападат славяните, които обитавали по това време грамадни пространства отвъд Дунава, днешните южноруски земи и на запад чак по старата римска провинция Панония (приблизително днешно Маджарско). В началните десетилетия на VI в., двете славянски групи: славини и анти предприемали вече широки нашествия в земите на полуострова. През царуването на император Юстиниан I тези нападения не само зачестили и се засилили, като нападателите прониквали дори до най-южните части на полуострова, но те започнали и да се установяват на трайни поселища в тукашните земи. Така в течение на около един век, от средата на VI до средата на VII в., върху огромни пространства от Балканския полуостров се заселили толкова голямо множество славяни, щото изменили основно етническия облик на тукашните области.

Още преди да напуснат своята прародина в отвъдкарпатските територии всред славяните наченала вътрешна диференциация на отделни групи, която в последствие все повече се засилвала. При поселването в земите на Балканския полуостров вече се разграничавали ясно две етнически групи всред южните славяни, сърбо-хърватско-словенска група славянски племена, които завзели западните и северозападните дялове на полуострова, и българска група славянски племена, които се настанили в бившите римски провинции на Долна и по-голяма част от Горна Мизия, покриващи се до голяма степен с територията между Дунава и Стара планина, после Тракия и Македония, чак до вътрешността на Древна Гърция и по някои от островите. Живеейки все още в етапа на първобитнообщинните отношения, ако и тези вече да навлизали във фазата на своето разлагане, запазвайки в голяма мяра своите родови и селски общини, като население с предимно селски бит новите поселници славяните могли лесно да установят приятелски отношения с тракийското население, доколкото то било оцеляло от времето на нашествията през предишните векове. Тези многобройни общи черти в живота на славяните и траките послужили за добра основа за бърза и пълна асимилация на остатките от древното тракийско население всред огромните по численост славянски множества.

Това сливане на двата първоначални етнически елемента, различни по своята численост, но предопределени да положат основа на бъдещата българска народност, не останало без влияние върху самото славянско население. От траките те заели на първо място доста голям брой особености, преди всичко обозначения в топонимията (местни имена) и хидронимията (имена на реки и води), после черти из бита на културата, най-сетне части от преминалото у траките антично наследие. Тракийската езическа религия завещала на езичниците славяни не само някои култови места, но и известни култове. На някои места изображенията на най-почитаното тракийско божество — тракийския конник, сиреч божеството херой се запазили в течение на твърде продължително време: отъждествени прибързано като изображения на християнския светец-войн Георги, тези изображения на тракийския конник били предмет на религиозно почитание почти до наши дни. Езическите светилища на древното божество на слънцето — Хелиос, разположени главно по високи места, се превърнали в светилища на християнския светец Илия, смятан за повелител на гърма и мълнията. Чрез траките славянското население научило за древногръцкия езически Харон, който можел да прекарва мъртвите в царството на сенките само срещу заплащане. Затова дълго време, почти до неотколе, в устата на мъртвеца се поставяла монета, като античния обол, а това било свързано с неоформена вяра в задгробния живот. От траките наследили, както може да се предполага, и обичаите на кукерските игри, които отначало имали култов характер, после вярата в разни митични същества: русалии и др.

Всред тракийското население през първите векове от нашата ера се появили някои вярвания и религиозни учения от източен произход. Особено разпространение тук намерил митраизмът, религия от персийски произход, която през първите векове изстъпвала като един от най-опасните съперници на християнството. След налагането на християнството привържениците на бога Митра били изтребени или прокудени, а светилищата им разрушени или изоставени. Все пак при по-късните прояви на дуалистични вярвания всред българския народ несъмнено е, че в далечната си основа тези вярвания в съществуването на «добро» и «зло» начало възхождали отчасти към митраистичната религия, било направо, било чрез посредството на нейния приемник манихейството, което също намерило в балканските земи мнозина привърженици. Съществуват свидетелства за огнища в днешните български земи през Късната античност на гностически учения, които — ако и по-късно да загаснали, поради победата на християнската църква не ще да са останали без следа във вярванията и представите на настанените тук през VI–VII в. славяни.

Съществуват някои свидетелства, от които трябва с положителност да се заключи, че племената от българо-славянската група още през първата половина на VII в., в резултат на своето вътрешно социално-икономическо развитие, вече се насочвали към създаване на племенни обединения, които можем да смятаме за първи «държавни образования» всред южните славяни. Такива «държавни формации» се създали както всред племената, обитаващи в северната част на днешните български земи, така и в Македония и Тракия, гдето те носят наименованието «Славинии», ще рече славянски княжества. През първата половина на VII в. Византийската империя обаче преживявала остра външнополитическа криза, така щото не разполагала със сили да се занимава с делата на новите си северни съседи. Едва, излязла от тази криза империята, особено през VIII в., наченала да си отвоюва загубените територии, населени сега със славяни.

Сега пред славяните, независимо от това, дали те живеели в отделни, разединени племена, враждуващи помежду си, или пък вече се обединявали в по-големи единства се очертавала голяма заплаха с оглед на тяхната независимост. Именно в един такъв критичен момент от живота на южните славяни в земите на Балканския полуостров се явили нови поселници — първобългарите, предвождани от Аспарух, племе от тюркски произход, обитаващо до това време на север от Кавказ и по южноруските днешни земи. След една победа над византийците, спечелена някъде към Дунавското устие, първобългарите проникнали в днешните североизточни български земи, в Малка Скития или Добруджа и се настанили тук с намерение да останат трайно в новите поселища. Изглежда, че при нашествието в тези области дружинниците и племето на Аспарух се възползували от съюза на някои от тукашните славянски племена, като например племето на северите, и с тяхна помощ не само успели да отбият заплахата от страна на империята, но и да наложат върховенството си над останалите славянски племена.

Така възникналата първобългарска държава, призната официално от империята чрез сключения договор от 681 г., представяла нещо своеобразно: от една страна, завоевателите първобългари били в съюз с едно или повече славянски племена, а от друга — известен брой племена били завладени и подчинени. Територията, заемана от българската държава към времето на нейното възникване, обгръщала почти напълно древните римски провинции Долна и Горна Мизия, сиреч пространството между Черно море и Тимок, Стара планина и Дунава, с известни владения в отвъддунавските и южноруските земи. Едва укрепнала, държавата разширила своите предели главно към югозапад и юг в областта на сродните българо-славянски племена, за които тя се превръща в истински обединител. Външнополитическите обстоятелства, при които станало възникването на първобългарската държава, съдействували бързо за укрепване на нейното вътрешно единство и за изглаждане на етническите различия. Както за първобългарите, така и за славяните сега от три страни надвиснала опасност, срещу която трябвало да се противодействува с общи сили: на юг напирали войските на Византийската империя, на североизток — сродните на първобългарите хазари, а на северозапад имало друг не по-малко страшен враг, именно аварите.

През втората половина на VIII в. за младата българска държава отново настанал продължителен период на тежки изпитания поради засилените нападения от страна на Византийската империя, която полагала всички усилия, за да отвоюва загубените някогашни свои владения. Когато в началото на IX в. държавата се почувствувала укрепена, нейното разширение в земите, населявани със сродни славянски племена — в Македония и Тракия — продължило още по-бързо. Включването на всички тези покрайнини в границите на държавата било извършено без всякаква съпротива на местните племена, които тежнеели естествено към Плиска, първата българска столица.

Към средата на IX в. в границите на държавата вече били обединени повечето от родствените българо-славянски племена, с изключение на някои подвластни на империята и населени със славянско население земи. Докато първоначално двете наименования «славянин» и «българин» имали само тясно етническо значение, през първата половина на IX в. под «българи» са разбирали общо поданиците на държавата без разлика на етнически произход. Наскоро, още през втората половина на този век, това наименование се превърнало в обозначение на новосъздаващата се народност, в която славянските етнически племена преобладавали по численост, а първобългарите трябвало да се стопят всред тях и да оставят само незначителни следи.

Поради липсата на достатъчно ясни и обилни свидетелства ние днес можем само приблизително да доловим основните отлики в светогледа и вярванията на славяни и първобългари от епохата преди тяхното пълно сливане, настъпило главно след християнизирането в 865 г. и създаването на славянската писменост. Езичеството на славяните и първобългарите се намирало в сравнение с религиозните вярвания на други народи: гърци, римляни и германци, все още на примитивна степен на развитие. Между религиозните вярвания и представи на славяни и първобългари могат, от друга страна, да се открият известни общи черти, докато в друго отношение те се отличават значително помежду си. Представа за религията на едните и другите ни дават някои писмени сведения, оскъдни археологически находки и известни «преживелици» от по-късна епоха. Най-ранната фаза от развитието на славяните се характеризира с демонологични вярвания и използуването на магията като средство за връзка и обобщение между човека и демоните (бесове). В духа на своите общи анимистични вярвания древните славяни приписвали «душа» на всичко от природата, което ги обкръжавало. За религиозните представи на славяните от VI в. ни дава едно извънредно ценно сведение съвременният византийски писател Прокопий Кесарийски. «Те смятат — пише Прокопий, — че само един бог, създател на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях се изпречи смъртта, било по болест, или пък че се намират във война, те обещават, че — ако се спасят — веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избегнат опасността, смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертва, като именно при жертвоприношенията вършат гадания.»

Както в епохата на общославянското единство, сиреч преди разделението на отделните славянски групи, така и през по-късни исторически времена славяните достигнали до концепцията за съществуванието на няколко различни върховни божества, обозначавани с отделни имена. В представата за върховен бог, наричан Перун и съответствуващ на древногръцкия Зевс или немския Тор, славяните обожествявали мощта на небесните сили, на гръмотевицата и светкавицата. Както свидетелствува Прокопий Кесарийски, всред южните славяни — предци на българския народ, Перун бил смятан за върховен бог — повелител на мълнията. От посочвания на древноруската летопис знаем, че преди приемането на християнството всред русите езичници били почитани идоли (кумири) от дърво и скъпоценни метали, олицетворяващи Перун и поставени на височини в Киев.

Светилищата на бог Перун съществували на много места в земите на южните славяни, за което свидетелствуват запазени до късно време местни наименования. С името на «бога на мълнията» трябва да се свърже по всяка вероятност най-високата планина в земите на южните славяни, планината Пирин, гдето, подобно на Олимп за Древна Гърция, ще да се е смятало, че било върховното светилище на Перун. При утвърждението на християнството покръстените славяни, запазвайки значителен брой елементи на своята стара езическа вяра отъждествявали Перун с християнския светец Илия, назоваван «Илия гръмотвержец». На древните култови места — разположени обикновено край извори, на чиито води се придавала «чудотворна» мощ, заобиколени с няколко дъба, свещеното дърво на небесните езически божества — се издигнали християнски светилища.

По-малко са познати другите главни славянски езически божества, които най-често също били олицетворение на природни сили. В един старобългарски превод на хрониката на византийския писател Йоан Малала древногръцкият бог Хефест се отъждествява с езическото славянско божество Сварог — бог на блестящото слънце. Негов син бил Дажбог — сиреч «богът подател», който прави да узряват жътвите и оплодява полята. Земеделският и скотовъдният бит на древните славяни е намерил отражение в техния езически пантеон. Като покровител на добитъка бил смятан богът Волос или Велес, познат от старите руски писмени извори като «скотый бог». Дали всред нашите славяни са били почитани другите древни славянски божества, известни от свидетелства, отнасящи се до източните (руските) и западните славяни, не може да се каже с положителност. Може да се предполага обаче с голяма вероятност, че тези славянски езически божества ще да са били пренесени от нашите предци от далечната задкарпатска прародина тук и почитанието към тях ще да е продължило и до по-късни времена.

Знае се, че западните славяни почитали като олицетворение на «доброто» и «злото» Бялбог и Чернобог. Съществуват неотречими свидетелства за наличието на дуалистични вярвания у българските славяни, запазени почти до ново време, поради което трябва да приемем, че и нашите древни предци са почитали — под същите имена или под други обозначения — силата на «злото» и «доброто». От култа на езичниците славяни са останали много малко свидетелства. Познато е, преди всичко, че всред българските славяни са били почитани като олицетворение на отделни божества, идоли — кумири — направени от камък или дърво.

Твърде малко знаем за организацията на жречеството през езическия период. Жреците са били едновременно посредници между божествата и обикновения човек, прорицатели и лечители. Запазените в нашия език днес наименования: влъхва, чародей, баятел, врач и т. н. представят остатки от стария езически славянски речник. Светът е бил населен за някогашния наш славянин с безброй митични същества: русалки, вили, самовили, самодиви и други, които са олицетворявали отделни сили в природата и са проявявали благосклонност или враждебност към човека.

Езичникът славянин обожествявал не само обекти от непосредната действителност, но и небесните светила и по този начин стигнал до астрален и соларен култ. Един византийски писател от края на XI и началото на XII в. съобщава, че българите — разбира се, първобългарите и славяни до епохата на покръстването (865 г), «поради своето скитско безумие служели на слънцето, месеца и на другите звезди». На божествата се принасяли богати жертви: първите плодове, разни животни и понякога хора. В култа към мъртвите се изразявала вярата в съществуванието на «материална душа»: съществуването на душата било според тях неразривно свързано с тялото и затова душата можела, ако и в друга форма, да продължи да живее и след физическата смърт, ако тялото се запазвало и поддържало. Гробът поради това наподобявал земното жилище и трябвало да бъде снабдяван с всичко, което поддържало живота: храни, колива, проливане на вино «за мъртвия». Един летописец обвинява славяните, че смятали, че «със смъртта всичко земно се свършва», сиреч че не вярвали в задгробен живот, в духа на християнското учение. Все пак, колкото и примитивни представи да имали в това отношение езичниците славяни, за дълго време се запазила вярата в «живия труп» и за мъртвеца, който се завръщал при живите (плътеник). С издигането на могила над гроба се обезпечавала неприкосновеност на «жилището» на покойника, с други думи, на този, който не умирал, а «заспивал», «успокоявал се», за да продължи живота си под други форми.

Във вярата на първобългарите езичници намираме редица елементи, които изразяват сродни представи и вярвания. Върховно божество бил богът на небето — Тенгри, чието име е засвидетелствувано в някои първобългарски надписи и който е бил почитан у много народи от тюркски произход. Първобългарите имали също идоли — думите кумир и балван са от първобългарски произход, а с думата капище се означавало изобщо езическо култово място, гдето се почитал някой кумир (кап) и се извършвали жертвоприношения и гадания. Знаем много малко за организацията на езическото жречество у първобългарите. За да се избегне раздвоение на двете основни власти в държавата, «светската» и «духовната», и с това да се създадат предпоставки за опасни за светската власт конфликти, върховната «духовна» власт била съсредоточена, както се вижда от някои свидетелства, в ръцете на хана. Съществували жреци, жертвоприносители и гадатели, които се намирали, естествено, под неговото върховенство. На божеството се принасяли същите жертви, които били принасяни и от славяните: първи плодове (първаци), първите родени животни, разни животни и дори хора.

От своята азиатска прародина първобългарите донесли много елементи на астрологически вярвания и представи. Така те вярвали в съществуванието на благоприятни или вредни дни и часове за предприемане на известни действия. Първобългарската хронологична система на т. нар. дванадесетгодишен животински цикъл, запазена у нас до самото начало на X в., когато се наложило с християнството гръко-римското летоброене, почива на астрологически основи. Въпреки съществуващите общности между езичеството на първобългарите и славяните техните религиозни вярвания и представи разделяли значително двата етнически елемента, влезли в състава на българската държава. Официалното въвеждане на християнството в България през 865 г. наистина не изкоренило напълно старото езичество на славяни и първобългари и много остатки от езичеството продължили като двуверие да съществуват векове наред дори до по-късни времена. С въвеждането на обща религия, узаконена от държавната власт, обаче се допринасяло за изглаждане на дълбоките различия в държавата, което от своя страна ускорявало създаването на народностна единност.

Величието на Кирило-Методиевото дело

Създаването на славянското писмо е едно от най-бележитите и най-важните събития в историята на българската и изобщо на славянската култура. Това събитие, разбира се, не е станало внезапно. В историческия живот на южните славяни още твърде рано се почувствувала потребността от писменост. За възникналата през втората половина на VII в. българска държава, в която преобладаващото мнозинство от населението било от славянско потекло, писмото се оказало необходимо още през първите векове на нейното съществуване. То било нужно за записване на данъчното облагане, за военните списъци, за възпоменателните паметници на българските владетели, най-сетне за целите на християнската проповед, която все повече се засилвала. През VIII и през първата половина на IX в. българите направили опити да приспособят гръцкото и латинското писмо за славянската реч. По повеля на българските владетели в Плиска, Преслав и Мадара били издигнати писмени паметници, съставени на гръцки език и записани с гръцко писмо.

В границите на Византийската империя обитавали огромно множество славяни. Византийското правителство също се принудило да записва с помощта на гръцко писмо славянски местни и лични имена. Когато византийската църква разширила своята християнизаторска дейност всред тези славяни, необходимостта от славянска писменост се почувствувала още по-настоятелно. Гръцкото писмо обаче се оказало напълно непригодно да изрази някои характерни за славянската реч звуци. Още по-непригодни се оказали онези «черти» и «резки», с които славяните си служели за отбелязване на имена и числа. Нарастващите нужди на държавата и на обществото и стремежът към култура наложили да бъде създадена специална славянска азбука, която да предава колкото може по-точно звуците на славянската реч.

Към средата на IX в. един млад и даровит син на българо-славянското население от областта на Солун се заел да създаде азбука за своите събратя — славяни. Познаващ в съвършенство своя майчин език, езика на славянското население, Константин Философ създал въз основа на гръцката азбука първата напълно оформена славянска азбука — глаголицата. Тъй като от гръцкото писмо не можели да бъдат заети знаци за предаване на някои звуци от славянската реч, създателят на славянското писмо, който познавал няколко езика, ги заимствувал от азбуките на източните народи, например от староеврейската азбука.

Константин Философ и брат му Методий се заловили да изградят въз основа на така създадената славянска азбука писменост, предназначена, както може да се предполага, първоначално за мисионерска и просветителска дейност всред южните славяни. Пристигането в 862 г. на пратеничество от Великоморавската държава създало възможност тази начална славянска азбука и писменост да бъдат признати и утвърдени официално, но същевременно те били пренесени всред западните славяни.

Новосъздадената славянска писменост обаче не могла да се закрепи всред западните славяни. Изгонените от великоморавските земи ученици на славянските първоучители се запътили към България. Приемайки най-радушно тях и донесените от тях книги със славянско писмо и на славянски език, българската държава спасила зараждащата се славянска писменост. Така създадената първоначално за южните славяни славянска азбука и книжнина отново се завърнали при тях. Тук славянското писмо било усъвършенствувано. Сравнително трудната за заучаване и употреба глаголическа азбука била заменена с много по-лесната кирилица, оформена към края на IX в., изглежда, от Климент Охридски или от Константин Преславски. Наистина кирилицата, която лежи в основата на днешната ни азбука, твърде много наподобявала гръцкото уставно писмо, но затова пък притежавала множество предимства пред глаголицата и бързо се разпространила и наложила всред южните и източните славяни.

Възникването на славянската писменост бележело огромна промяна не само в историческия живот на славяните. В стария гръко-римски свят на европейските народи сега се утвърждавал езикът на славяните, които залели грамадни области в източните дялове на европейския континент и се налагали като нова сила на историческата сцена.

През последните две десетилетия на IX и през първата половина на X в. в българските земи започнала най-оживена книжовна дейност. Върху основите, положени от Константин-Кирил и Методий, се развивала богата старобългарска книжнина. Знайни и незнайни творци — писатели и преводачи — са създали истинския златен век на старобългарската книжнина по време на Борис, Симеон, Петър и Самуил. Почти двувековното византийско владичество не прекратило книжовната дейност в българските земи. От XI до XII в. са ни останали голям брой книжовни произведения, които свидетелствуват за оживен книжовен живот и през епохата на робството.

С възобновата на свободната българска държава книжовната дейност отново закипяла в българските земи. От XIII и особено от XIV в. притежаваме огромно множество паметници, запазени в оригинал и най-често в по-късни преписи. Те свидетелствуват за неуморната дейност на българските писатели, преводачи и преписвачи от онова време. През този период старобългарската книжнина се обогатява по съдържание. В нея сега има не само творби с църковно и религиозно съдържание, но и разнообразни исторически съчинения, творби с естественонаучно съдържание, художествени произведения и т. н. Част от тези книжовни произведения имат самобитен характер, докато другите са главно преводи от византийската книжнина. Византия обаче през Средновековието е задълго страната с най-развита култура, с най-богата книжнина, далеч надминаваща културата на Запада.

Превеждайки голям брой произведения на византийската книжнина, старобългарските писатели правели достояние не само на своя народ, но и на други славянски и неславянски народи съкровищницата на византийската култура, в чиято основа лежи до голяма степен културата на класическата древност. Богатата и разнообразна старобългарска книжнина бързо намерила разпространение всред родствените южни и източни славяни — всред руси, сърби и дори всред румънците. Паметниците на старата българска книжнина по този начин давали подтик и основа за развоя на книжнината на другите славянски народи. Богатото книжовно творчество на българските и на другите южнославянски и източнославянски книжовници обаче има значение и за самата византийска книжнина. В славянски преводи или преработки днес са запазени значителен брой такива съчинения, които отдавна са изчезнали от ръкописите на византийската литература. Други книжовни творби, запазени в гръцки първообраз, издават несъвършенства и непълноти, които славянските преводи и преработки не познават.

Създадената от Солунските братя азбука и възникналата благодарение на нея старобългарска книжнина е един от най-ценните и най-важни приноси, дадени от нашия народ за славянската и общочовешката култура. Едновременно с това старобългарската книжнина и славянската азбука са допринесли неизмеримо за културното утвърждаване на нашия народ и за неговото национално запазване през вековете на дългото турско владичество.

Значението на Константин Философ — Кирил в историята на европейската култура

Създателят на славянската азбука и основопoложник на славянската книжнина Константин Философ, наречен Кирил, е една от най-забележителните личности на цялото Европейско средновековие. Неговата дейност е свързана както със славянството от онази епоха и от всички последващи векове, така и с историята на Византийската империя и на част от западноевропейския свят. В известен смисъл личността на Константин-Кирил се явява убедително звено между всички славянски народи, Византия и Запада.

В живота на Константин Философ се различават два периода. Първият обхваща приблизително началните три десетилетия, когато той е свързан предимно с Византийската империя и нейната култура, а вторият период, напротив, представя времето, когато той посвещава силите си напълно в служба на славянството. Роден към 826/27 г., Константин произхождал от видно семейство от Солун — второто важно административно и културно средище на Византийската империя през IX в. Константин бил син на високопоставения сановник Лъв, който управлявал Солунската област в гражданските и военните дела.

Византийската империя представлявала многонационална държава, обединяваща племена и народи от различен етнически произход. Големи дялове от владенията на империята в южните части на Балканския полуостров и дори и някои от островите били населявани тогава от многочислено славянско население, сродно на славяните в пределите на българската държава. Представители на това славянско население играели значителна роля в стопанския, политическия и културния живот на империята. Свидетелства на византийски писмени извори показват, че лица от славянски произход се издигали и заемали важни длъжности във византийската гражданска и църковна йерархия. Както през IX в., така и през следващите столетия в града Солун и неговата покрайнина обитавало многочислено българо-славянско население. С много голяма вероятност трябва да се признае, че Константин Философ — Кирил и неговият брат архиепископ Методий са били потомци на това българо-славянско население от Солунската покрайнина. Според едно писмено свидетелство майката е била от славянски произход. Отличното познаване на славянския език, както и голямата преданост, която двамата братя засвидетелствуват за делото на славянската книжнина и просвета, подкрепят твърдението за техния произход — по майчина линия — от българо-славянското население.

Син на виден византийски сановник, младият Константин получава много добро образование и възпитание, което му разкрива достъпа до висши длъжности в гражданската и църковната администрация. Като придобива още от рано много добри познания в областта на патристичната, сиреч предвизантийската и в областта на византийската литература, той се издига всред своите съвременници като една от най-образованите личности. Още като младеж той изучава старателно произведенията на някои раннохристиянски църковни писатели, на първо място на Григорий Назиански, който става негов любим автор. На него Константин се опитва да подражава. Сега той прави и първите стъпки в книжовното поприще: съчинява седмостишна възхвала в чест на своя любим книжовник Григорий Назиански, а сетне и една молитва.

След като навършва 14–годишна възраст Константин, чийто баща Лъв починал вече, бива изпратен да продължи образованието си във византийската столица. Благодарение на Константиновия биограф, съставителят на Пространното Кирилово житие — и който с голяма вероятност трябва да се отъждестви с по-късния български просветител и книжовник Климент Охридски — ние сме добре осведомени относно образованието, което Константин получава в Цариград. Негови учители са двамата най-видни представители на византийската образованост от втората половина на IX в., а именно цариградският патриарх Фотий и прочутият учен Лъв Математик и Философ. При тези изключителни учители любознателният младеж от Солун изучава т. нар. седем свободни изкуства, които отговарят на западните определения за «тривиум» и «квадривиум» и които са основата на цялата средновековна образованост. Според изрични свидетелства Константин Философ — Кирил изучава граматика, поезия (Омир), реторика, аритметика, геометрия, астрономия, музика, «диалектика и всички философски науки», както и «всички елински изкуства».

Придобивайки изключително за времето си образование, младият полуславянин от Солун намира лесен достъп във висшите кръгове на византийското общество. Биографът на Константин съобщава, че наскоро след завършването на своето учение той бива привлечен от първия министър на императора, логотет Теоктист, който започва да се допитва до него по разни въпроси из областта на знанието и проявява желание да го насочи към някоя висша административна длъжност в империята, например да поеме военногражданската кариера на баща си или — подобно на брата си Методий (роден към 805–815 г.) — да стане управител на някое славянско княжество. Гражданските и военните служби обаче не привличат младежа. Логотет Теоктист тогава се постарава да включи даровития Константин във византийската църковна йерархия. Така той бива назначен със съгласието на правителството на империята за хартофилакс, ще рече, първи секретар на цариградския патриарх. След като изпълнява тази длъжност в Патриаршията известно време, Константин напуска и се оттегля в една близка до столицата обител. Тогава той бива назначен да преподава философия в прочутата Магнаурска школа в Цариград, най-висшето учебно заведение в империята, в което се учат младежи не само ромеи, но и чужденци. Поради голямата си образованост Константин бива наречен от съвременниците си «философ», прозвище, което означавало рядко отличие.

Византийските граждански и църковни власти не се отказват от намерението си да приобщят образования и даровит полуславянин: започват да му възлагат една след друга важни мисии, свързани с политическия и с църковния живот на империята. Така, когато цариградският патриарх Йоан VII Граматик през 843 г. поради своите иконоборчески убеждения бива низложен, Константин Философ бива натоварен да води философско-религиозни прения с него и да обори неговите еретически схващания. Благодарение на своята начетеност и на острия си диалектически ум Константин Философ излиза победител в спора с низложения патриарх.

Няколко години по-късно цариградското правителство и Патриаршията изпращат нарочно пратеничество при арабския халиф Мутавакил, чиято резиденция се намира в град Самара, по течението на река Тигър. Заедно с един императорски секретар Константин Философ е най-важният участник във византийското пратеничество, натоварено да води с арабите преговори по политически, военни и религиозни проблеми. Все благодарение на обстойните сведения, предадени от Кириловия житиеписец, ние сме добре осведомени относно хода на това пратеничество, относно дипломатическата ловкост и полемичния ум на Константин Философ.

През втората половина на 860 и началото на 861 г. Константин бива натоварен с нова и твърде важна мисия. Заедно с брата си Методий той бива изпратен от цариградското правителство и от Патриаршията при владетеля на хазарите, чието седалище се намира някъде по долното течение на река Волга. Продължителното и не безопасно пътуване дава възможност на младия учен и книжовник да посети днешните южни покрайнини на руските земи, да обогати своите знания и своя жизнен опит. Мисията, която има еднакво политически и църковно-религиозен характер, завършва успешно и приключва с придобивки за Византийската империя, засилваща още повече своето влияние в тези важни от стратегическо гледище земи.

Непосредствено след пътуването Константин Философ съставя обстойно изложение на гръцки език, в което дава подробности по пътуването, по водените преговори и прения и постигнатите резултати. Откъси от това Константиново писание, важно като исторически документ и като книжовно произведение, са запазени в старобългарски превод, направен от брат му Методий. Тези откъси издават един много добър книжовник, който пише на изискан език и стил, въз основа на обширна начетеност, с наблюдателност и тънък ум.

През втората половина на 862 г. във византийската столица пристига пратеничество от страна на великоморавския княз Ростислав. Князът моли да бъдат изпратени във Великоморавското княжество наставници и просветители на славянски език. Това е епизод в разгарящата се вече борба между източната и западната църква за господство над току-що покръстените славянски народи. За да избегне влиянието на западната църква и особено на немското католическо духовенство, великоморавският княз се обръща към Цариград с искания, отнасящи се до църковния и до просветния живот на славяните.

Във византийската столица условията да се задоволят подобни искания са вече подготвени. Oще няколко години преди това Константин Философ и брат му Методий се уединяват в един манастир и там, подпомогнати от своите ученици, се трудят над създаването на азбука, пригодена към славянската реч. Те се подготвят несъмнено за мисионерска дейност всред своите славянски събратя — българските славяни и посредством тази новоустроена азбука превеждат основните книги на Писанието и главните богослужебни текстове. Използувайки натрупания вече вековен опит да се прилага гръцката и латинската азбука за предаване езика на славяните, Константин Философ и Методий към 854/55 г. създават първата славянска азбука — глаголицата. С помощта на тази азбука те правят превод на Изборното евангелие (апракос) и на най-необходимите богослужебни книги. Всички тези нововъведения обаче не могат да бъдат приложени на дело, ако не получат утвърждение от византийските политически и църковни власти.

Пристигането на великоморавското пратеничество с искане да бъдат изпратени в това княжество проповедници и просветители на славянски език, език понятен за местното там население, става повод цариградското правителство отново да се обърне към вече добре познатия славянски книжовник и просветен деец Константин Философ, като го натовари този път с мисия от особено важно значение. Византия държи извънредно много да затвърди своето политическо, църковно и културно влияние всред славяните от Великоморавското княжество, като отбие оттам въздействието както на Римската църква, така и на немското духовенство. Биографът на Константин Философ съобщава, че византийското правителство и Патриаршията свикват в столицата представителите на гражданската и на църковната власт и там тържествено възлагат на солунските полуславяни тази важна от политическо и църковно гледище мисия.

Последният период от живота на Константин Философ е свързан с мисията му всред славяните в Бохемия, Моравия и съседна Панония (днешно Маджарско), обитавана тогава от славянско население. Тук той прекарва четиридесет месеца, ще рече, малко повече от три години, от 863 до 867 г. Във великоморавските и панонските земи двамата братя и учениците им довършват и укрепват подетото дело. Създадената от Константин Философ и от Методий нова азбука намира сега официално признание. Преведените на езика на солунските славяни книги на Писанието и разните богослужебни съчинения биват разпространени не само всред населението на Великоморавското и на Панонското княжество, но и сред полските славяни.

Създаването на нова азбука, пригодена за славянската реч и възникването с помощта на тази азбука на нова, славянска книжнина предизвиква истинска културна революция в живота на целия тогавашен християнски свят. Така на едно вече многочислено славянско население, заселено в пределите на европейския континент и край неговите източни граници, се признава правото да има азбука, нагодена към неговия език и книжнина на свой роден, понятен език. Подема се, строго погледнато, борба за налагане на принципа на националността в областта на културния живот — принцип, който бива признат и утвърден в европейския свят едва векове по-късно.

Въвеждането на един нов, жив език като език на книжнината е решителна стъпка в прогресивното развитие на европейската култура. До това време славянските народи не притежават развита своя писменост. Като книжовен език сега вече бива употребен един жив и народен език, нещо напълно ново в сравнение със съществуващите от векове литератури на народите от гръко-римския свят с техните езици, претърпели многовековно развитие и вече откъснати от говоримата реч. Кирило-Методиевото дело разрушило крайно реакционната концепция за така назованите три свещени езика, която пречи на културното развитие на европейските народи. На историческата сцена на европейския свят сега изстъпва славянството като могъща сила, а покрай трите древни езика — еврейски, гръцки и латински — езикът на това славянско население се налага като език на нова книжнина.

С дарованието на гениален филолог и познавач на няколко езика Константин Философ създава новата азбука, която със съвършенство предава всички най-тънки особености на славянската реч. При голямата тогава културна и езикова общност между отделните славянски народи книжовният език, на който пишат Константин Философ, Методий и техните ученици, бързо и лесно се превръща от език на славянското население в Солун и неговата област в общославянски книжовен език.

Новата славянска книжнина отначало има църковно-богослужебен характер. Създателят на новата азбука Константин Философ е също и даровит книжовник. Още в самото начало той обогатява новата книжнина с няколко свои произведения — прозаични и поетични, които издигат тази млада книжнина на голяма висота. А преводите, направени от него или под негово ръководство, се отличават с удивително съвършенство. Така в непродължително време славянската книжнина се обогатява по съдържание и по литературни видове, с което се подготвя нейното по-нататъшно развитие и нейният близък разцвет.

Узнал за дейността на първите славянски просветители, папа Николай I ги повиква при себе си в Рим, за да го осведомят за своето дело. В края на 867 или в самото начало на 868 г. Константин Философ, брат му Методий и първите техни ученици потеглят за Вечния град. Междувременно обаче папа Николай I умира. Неговият приемник Адриан II преценява голямото значение на създадената славянска азбука: той посреща с почит славянските апостоли, благославя донесените книги, нарежда да бъдат ръкоположени в свещенически санове неколцина от учениците на двамата братя и дава позволение да се отслужат богослужби в някои от най-главните храмове на Рим. Като взима под свое покровителство славянските просветители, папската курия се надява да ограничи влиянието на Византийската империя всред западните славяни. По-късно обаче, за да се направи отстъпка пред немското духовенство, това отношение към славянската писменост и богослужение не винаги е благоприятно.

Изтощен от дълги странствувания и много трудове в края на 868 г. Константин Философ пада болен, приема монашество и името Кирил, под което по-късно става широко известен, и почива на 14 февруари 869 г. С големи почести той бива погребан в римската базилика «Св. Климент Римски». През същата година Методий, назначен за архиепископ на Панония и съседните славянски области, напуска Рим. В продължение на около петнадесет години архиепископ Методий, подпомаган от своите ученици, разгъва огромна книжовна и просветна дейност въпреки значителни пречки и преследвания от страна на немското духовенство. Тогава биват преведени някои книги на Писанието, преведени биват и нови богослужебни текстове и биват съставени редица оригинални творби. Един от първите Кирило-Методиеви сподвижници, бъдещият български просветител Климент Охридски, съставя със съдействието на архиепископ Методий «Пространното Кирилово житие». Това е несъмнено едно от най-значителните произведения на старобългарската и изобщо на старославянската литература. Сега се затвърдяват основите, върху които се развива по-нататък българската и общославянската литература.

Смъртта на архиепископ Методий на 6 април 885 г. предизвиква дълбока криза и поставя Кирило-Методиевото дело пред голямо изпитание. Учениците на двамата славянски просветители биват подложени на ожесточени гонения, книжнината, създадена от тях — забранена и заплашена от унищожения. Горазд, един от първите ученици на двамата братя, остава във Великоморавия. Неговата по-нататъшна съдба е неизвестна. А Климент, Наум и останалите се запътват през Дунава за България. Когато пристигат в българската столица Плиска, те биват приети най-радушно от княз Борис-Михаил (втората половина на 885 г.–началото на 886 г.). Така България дава прибежище на преследваните носители на славянската писменост и им обезпечава най-благоприятни условия за по-нататъшна книжовна и просветна дейност. Кирило-Методиевото дело и зараждащата се славянска писменост биват спасени. Тук и там всред западните славяни употребата на славянската азбука се задържа за известно време, за да бъде изместена по-късно от латинския език и писмо и от книжнината на този език. От България славянското писмо и книжнина биват пренесени всред другите православни народи — у русите и сърбите, после и всред неславяните румънци. Това писмо и тази книжнина стават основа на цялото по-нататъшно книжовно развитие на всички тези народи.

В края на IX в. в европейския свят се утвърждава — покрай вековната книжнина на гръцки и латински език — новата, създадена от Константин-Кирил, от Методий и техните сподвижници, славянска писменост. Така и в политическия живот на стария европейски континент изстъпва като нова етническа сила славянството, а европейската култура се обогатява с нова книжнина, на народен език — славянската. За самите славянски народи тази книжнина на роден език представя мощно средство за тяхното народностно самозапазване.

Старобългарската книжнина преживява своя истински «златен век» в българската държава по времето на двама просветени владетели — княз Борис-Михаил (852–889) и цар Симеон. Продължителният период на държавната консолидация, на политическа и военна мощ създава тук здрави предпоставки за разцвет на културата и частно на литературата. Самият княз, по-късно провъзгласен за цар Симеон, е широко просветен владетел. Добил отлично образование във византийската столица, той щедро покровителствува книжовната дейност в страната си и сам се занимава с книжовна работа. В придворния кръг и под покровителството на цар Симеон работят неколцина от най-видните и плодовити старобългарски и първи славянски книжовници: Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Григорий и мнозина други, чиито имена понякога поради скромност не са дори упоменати и запазени. Създават се многобройни книжовни творби — преводни, оригинални или компилативни — които бързо намират разпространение всред другите православни славянски народи и всред румънците. Преведени биват тогава между другото произведения, чиито византийски първообрази днес са загубени или пък са достигнали до нас в незадоволителни текстове. Днес те могат да бъдат възстановени единствено въз основа на техните старобългарски и старославянски преводи. Така произведенията на старата славянска книжнина придобиват значение и за проучване на самата византийска литература, към която се обръщат някогашните славянски книжовници и преводачи.

Константин Философ — Кирил прочее се явява един от най-големите преобразователи в историята на славянските народи. Неговото дело е важен принос в съкровищницата не само на славянската, но и на европейската култура изобщо. Създадената от него азбука и книжнина лежат в основата на цялата нова и най-нова славянска книжнина и наука с нейните удивителни произведения и изумителни постижения. Малцина личности от епохата на Средновековието са извършвали толкова величаво дело, чиито плодотворни сетнини да се чувствуват до наши дни, както това е сторил Константин Философ — Кирил.

Старата българска книжнина — наше културно наследие

Доколкото зная, излязлата неотдавна книга на акад. П. Динеков «Старобългарски страници. Антология»(4) представя единственото издание на издателство «Български писател», посветено на старата наша книжнина. Издават се изобщо творби на съвременни писатели и понякога произведения на автори от епохата на Българското възраждане. Изследването на старата българска книжнина и дори нейното популяризиране сякаш са предоставени единствено на научните изследвачи, чиито книги и статии са предназначени по-скоро за тесен кръг специалисти, имат сравнително ограничено разпространение и почти не достигат до ръцете на широкия кръг образовани читатели. Не може наистина да се твърди, че имената на най-значителните средновековни български писатели и на техните произведения са непознати на читателите — неспециалисти: те са научили по нещо за тях още от школските години, за да помнят цял живот по някое име или някаква случайна подробност за отделни произведения. Ако е вярно твърдението, че онова, което се учи през школските години понякога се възненавижда и то поради лош метод на представяне пред младите, тази констатация може да се отнесе преди всичко към старата българска книжнина. Не е тук мястото да се дирят обяснения на факта, че научно-популярните изложения върху старобългарската книжнина са твърде малочислени и недостатъчни, че те не постигат целта — да събудят интерес към тази книжнина, да вдъхнат любов към нея и да дадат добри знания за първите й труженици. По-важно е — да се посочи защо това не бива да продължава и днес при повишения интерес към цялото ни минало и частно към нашата някогашна култура. Средновековната българска книжнина съставя може би най-важния дял на нашето старо културно наследие. То трябва да бъде разкрито пред нас с цялото негово богатство и разнообразие, а понякога се налага да бъде бранено от чужди нападки или попълзновения.

Някои факти от последните десетилетия и години са много знаменателни в това отношение и задължават да се загрижим сериозно. Така в науката вече отдавна бе утвърдено да се говори за езика на най-ранните произведения на старата славянска книжнина — преди всичко за произведенията на Константин-Кирил, на Методий и учениците им и непосредните техни приемници — като «старобългарски език». Това бе утвърдено не само от наши изследвачи, но и от мнозинството от най-добрите чужди слависти — езиковеди и литературни историци. Днес не един чужд учен или популяризатор обаче говори за «общославянски» или «старобългарски» език на книжнината от този период. Все по-рядко и по-рядко ще чуете за «старобългарски език». Забравя се, че езикът, на който са писали, превеждали и проповядвали Константин Философ — Кирил, неговият брат Методий и всички книжовници от тези ранни времена в историята на славянската книжнина — това е езикът на българските славяни от Солунската покрайнина, издигнат в книжовен език и така «облагороден». А когато се говори или пише за «старославянски» («древнославянски») език, той се отдалечава от историческата действителност, свързва се с всички славяни от Средновековието — и се откъсва повече или по-малко от българския народ.

Необходимо е при това да се помни, че латинският език — преди да стане книжовен и литургичен език на огромен брой народи, изповядващи католичеството — е бил и останал език на населението, обитаващо Италийския полуостров; че гръцкият език — преди да стане и той книжовен и литургичен език на много народи от източноправославния свят — принадлежи на гръцкия народ. Когато езикът на Кирил и Методий бива възприет като книжовен език на населението във Великоморавия и Панония или на други славянски народи и племена и в него проникват — неизбежно — влияния от тези местни езици и наречия, например т. нар. моравизми или панонизми, по основа той си остава старобългарски език.

Посяга се обаче не само на езика, но и на личностите на самите книжовни труженици. Напоследък на тях бяха посветени някои публикувани в чужбина книги и брошури с научно и научно-популярно съдържание. Наистина трябва да бъдем признателни за това. Каква бе обаче основната идея, поддържана и разгласявана от нашите учени събратя? Това бе идеята за гръцкия произход на Константин Философ — Кирил и Методий, вследствие на което излиза, естествено, че славянството трябва да бъде признателно за създаването на своята ранна книжнина и за своята просвета през IX и X в. само на Византия и византийците. А ние се одързостяваме само плахо и сякаш неуверено да се противопоставим на подобни неверни твърдения и да изтъкнем някои здрави доводи в полза на схващането за славянския, по-точно речено българо-славянския произход на създателите на старата българска и общославянска книжнина: това, че Византийската империя представя многоетническа общност, в която редом с други народи и племена, включени в нейните предели, славяните заемaт важно място не само по численост, но и по участието си в нейния политически, културен и църковен живот; това, че през IX в. в Солунската покрайнина е обитавало многочисленo българо-славянско население, за чиято история имаме множество посочвания на историческите извори, предимно от византийски произход; най-сетне някои изрични свидетелства на разполагаемите старобългарски текстове за живота и дейността на двамата братя, както и техния билингвизъм, със съвършено познаване на славянската реч.

Между първите български поети, освен самия Константин-Кирил, е един от челните представители на Преславската книжовна школа — Константин Преславски, книжовен деец от по-младото поколение, съвременник на цар Симеон, епископ на нашия втори престолен град. И ето един чужд славист, който иначе минава за познавач на старата ни литература и приятел на българския народ, пусна в обръщение ново наименование: вместо да говори за старобългарския писател Константин Преславски, той го назовава «Константин Нови», за различие от «Константин Стари» — сиреч Константин Философ — Кирил. Когато ние назоваваме автора на «Историкиите», този «най-стар исторически труд» в старобългарската книжнина, и автора на толкова интересни проповеди и поучения с името Константин Преславски — ние винаги припомняме за неговото българско потекло, за връзката му с българската култура и другите книжовни дейци от епохата. Когато, напротив, той се именува просто «Константин Нови» не се ли заличава съзнателно всяко подсказване за това, че големият писател е българин по потекло?

От детски години, когато за първи път се запознаваме с историята на българската литература, ние заучаваме името на един от най-големите самобитни писатели — Черноризец Храбър и поне началото на прочутото негово писание за писмената. Споменете името му пред среднообразован българин и в паметта ще изникнат първите слова на Храбровото съчинение: Прѣжде убо словѣне ... Може би младите не знаят това начало, а за него си спомнят само люде от по-стари поколения, които са учили някога в училищата старобългарски език и са заучавали на памет по някой израз. Ако това наистина е така, това би значило, че ние сами сме се отрекли от един от най-важните и интересни наши стари писатели, пламенния защитник на славянското писмо и на славянската книжнина и един от най-ранните поддръжници на идеята за еволюцията в историческия живот — преди другите да ни го отнемат. Защото ако днес прочетете онова, което често се пише от чужденци за Черноризец Храбър, вие ще намерите там обикновено всичко, що се отнася до съдържанието на «За писмената», анализ на това произведение, посочване за неговите първоизвори — без никакво упоменание за произхода на автора, без никакво признание, че той е свързан със старобългарската култура. А след като някои наши учени опитаха да локализират появата на богомилството някъде в далечните кътове на днешна Гръцка Македония, не се ли чуват гласове, че един вдъхновен книжовник какъвто е Козма, не принадлежал на българския народ? ...

Когато се изключат случаите, при които е налице злонамереност или някакви по-далечни доста прозрачни цели, подобни явления могат да се обяснят при най-голяма снизходителност с неволна липса на обективност и непознаване на фактите. Затова именно преди всичко изтъкването на фактите вече само по себе си би допринесло за отстраняването на погрешни схващания върху старобългарската литература и нейните творци. Издадената от проф. П. Динеков книга има да изиграе точно тази роля: да изнесе пред наши и чужди самите факти от областта на старата ни литература и чрез това да спомогне за изграждането на правилни схващания за нея. Внимателното и непреднамерено проучване на страниците на обемистата книга събужда много мисли и много изводи за българската литература, преди всичко за нейното съдържание и характер, за отношенията й към другите литератури от времето и най-сетне за нейното значение за нас и в общата европейска литература от Средновековието.

Преди всичко към коя епоха трябва да дирим началните прояви на книжовна дейност сред българите? До неотдавна по този въпрос съществуваше пълна неопределеност, но все пак началото на старата ни книжнина се свързваше изключително с дейността на Константин-Кирил, на Методий и на техните ученици. Тук споровете са много по-сериозни, отколкото може да се помисли на пръв поглед. Защото съществуват разногласия преди всичко по въпроса към коя година трябва да се отнесе създаването на славянската азбука — към 862/3 г., следователно да се свърже с пристигането в Цариград на великоморавската мисия, или към 855 г., което би подкрепило мисълта, че началната книжнина е била предназначена за разпространение всред южните, по-точно казано българските славяни. Ако пък се приеме за година на създаването на азбуката и на първите преводи времето на Ростиславовото пратеничество, кога е проникнала всред българите новосъздадената азбука: преди смъртта на Методий в 885 г. или единствено с пристигането в България на Кирило-Методиевите ученици, през втората половина на 885 г. или началото на следната година?

Въпросът за началото на старобългарската книжнина бе поставен в съвършено нова светлина, когато преди повече от четвърт век бе възприет един нов принцип: «вместо да се подбират само произведения, писани на старобългарски език, трябва да се подбере всичко — без разлика на език и писмо, — което може да бъде сметнато изобщо като книжовна творба на старобългарския дух»(5). Така в обсега на нашата най-стара книжнина бяха вмъкнати извънредно ценните първобългарски надписи — съставени от българи или по поръка на българи още през VIII–IX в., но на гръцки език и с помощта на гръцко писмо. Трябваше обаче да изминат две десетилетия преди това ново схващане за същинското начало на българската литература да намери подкрепа. Не бе лесно, между другото, да се преодолее колебанието на някои учени, които противопоставяха «писменост» на «книжнина» или литература, та затова отказаха да съзрат в съставянето на надписи — ако и понякога твърде дълбоки по съдържание и удивителни по израз — наченки на истинска книжовна дейност у българите. С особено задоволство трябваше да се посрещне обстоятелството, че днес акад. Динеков отнася началните прояви на книжовността именно към епохата на съставянето на първобългарските надписи: «Те са писани в България, отразяват българската обществена действителност, свързани са с един период, когато гръцкият е официалният канцеларски език на българската държава — заявява той в увода на своята «Антология». — Заслужава да се отбележи, че това са паметници със светско съдържание; следователно писмеността в България започва с произведения, които имат светски характер». Разделът от неговата книга, надсловен «Летопис и история», съдържа на първо място превод на десетина от тези надписа. Щом като началото на старобългарската писменост лежи именно в тези надписи, които представят изключителен интерес и като исторически извори, нямаме ли тогава пълно право да сочим нашата стара книжнина като една от най-ранните национални книжнини на европейските народи?

В един твърде кратък увод — «Поглед върху старата българска литература» — проф. Динеков е поставил някои основни въпроси из историята на старобългарската книжнина. Няколко от тези въпроса са само загатнати твърде общо и би трябвало да се каже още нещо. Така по думите на автора у нас «до средата на XVIII в. книжовният живот продължи да се развива в рамките на едно закъсняло Средновековие». Как да се тълкува това явление в нашия книжовен живот — със закъснялост, с мудност в общото ни културно развитие или с някакви други исторически обстоятелства? Турското завоевание в края на XIV в. причинило съдбоносен прелом в историческия живот на българския народ. Унищожена била независимата българска държава, земята разорена и цветът на населението избит или отвлечен в робство. Завоевателите със своите опустошения и разорения прекъснали развоя на българската култура, която — като по чудо — постигнала истински разцвет тъкмо през XIV в.

Някои свидетелства от първите векове на турското владичество оставят впечатление, че въпреки тежките претърпени загуби и цялото зашеметение злочестината изглеждала сякаш преходна, народът сякаш се съвзел от нанесения удар. Спомените за епохата на свободната българска държава и за тогавашния разцвет на културата в българските земи бързо се съживили: това бил сега един от източниците на надежда и вдъхновение за поробения народ. Хвърляйки мост към неотколешното си минало, попадналите в робство българи черпели оттам сили за съпротива против османските завоеватели и упование за по-нататъшната си съдба. Още в най-ранните книжовни сборници, преписвани от българи и в българските земи, тази връзка между времето на чуждо господство и свободното минало се сочи ясно. Не се твори най-често нищо ново и почти нищо самобитно поради неблагоприятните условия, но се преписват все пак произведенията на старобългарските писатели и на писатели като Евтимий и Григорий Цамблак от втората половина на XIV и началото на XV в. Скромните преписвачи на ръкописи с творби на средновековни български книжовници се явяват прочее не продължители на едно надживяно Средновековие, но крепители на народния дух в тежките времена на османското владичество.

Широко разпространена е представата за старата българска литература като литература с изключително църковно-религиозно съдържание и бедна откъм литературни жанрове. Може би в това се крие впрочем и една от главните причини за известно пренебрежително отношение към тази литература, поне в някои среди. Разгърнете обаче страниците на Динековата «Антология», за да видите богатството и разнообразието на нашите стари книжовни творби. Тук има на първо място поезия, разкази и повести, житийни паметници, които стоят «между истината и легендата»; апокрифни легенди, твърде увлекателни по живостта на разказа; летопис и история, както и публицистика и съчинения от естествено-научен характер, които водят «към опознаване на света».

Всред доста голям брой творения, определени като «летопис и история», се включват множество приписки и бележки на познати по име или неизвестни наши писатели и прости преписвачи. Тези скромни писания, съдържащи понякога само по няколко реда, представят за нас особен интерес. Често в преписаните през известни епохи стари ръкописи това са единствените оригинални неща, изповеди или осведомения от страна на писачи и писатели, които разказват за себе си, за своя книжовен труд и за своите мъки и тегла, разказват просто и непринудено на своя говорим, жив език.

За някои периоди историята на книжовния труд у нас може да се напише главно, или дори изключително по това, което отбелязват по празните полета на ръкописите тези труженици на перото. С труд и лишения те преписват срещу скромно заплащане ръкописи — за да предадат на бъдещето плодовете на книжнината. Други произведения ни говорят не само за «културните интереси на средновековните хора» у нас, но и за широтата на техните знания за света. За тези знания и представи съдим както по оригиналните или компилативните произведения на един голям писател като Йоан Екзарх, така и по множество преводни съчинения, Както във всяка литература, дори и днес, преводната книжнина съставя огромен дял и той не бива да бъде пренебрегван. Тези съчинения от преводен характер, заимствувани главно от богатата византийска литература, показват преди всичко огромните географски познания на средновековния наш читател(6). Там се дават вести, понякога твърде обстойни, не само за земите и народите в европейския континент, но и за Африка и Азия, за да се стигне — при широкия обсег на географския хоризонт — чак до Индия, Абисиния и дори Китай. Засягайки въпроса за преводната книжнина, неизбежно се сблъскваме със спорния проблем за ролята на византийското културно влияние върху средновековна България и частно върху старата ни книжнина. Добре е подчертано, че никой не отрича голямата роля на византийското влияние, нито «принадлежността на старата българска литература към сферата на византийската култура», без обаче това да «означава заличаване на националната й специфика и самобитност». Не е тук случаят да се излагат съществуващите спорове по този въпрос. Нека да отбележим поне значението на преводната средновековна книжнина и за самите проучвания на византийската книжнина. Някои наши или общославянски преводи са по-пълни и по-правилни в сравнение със самите византийски първообрази. Понякога преводите на византийските произведения са запазени в ръкописи, които са по-старинни отколкото ръкописите с първообразите на гръцки език. Най-сетне, старата българска и общославянска книжнина познава множество произведения от предвизантийската и византийската епоха, запазени единствено в превод и загубени в първообраза си.

Тези и много други размисли навяват страниците на Динековата «Антология», която ни предлага може би най-ценното и най-хубавото от старата българска книжнина. Тя може да даде богати и здрави знания за този най-важен дял от старото наше културно наследие — и чрез това да пробуди интерес и да вдъхне обич към него.

Индия — наша познайница от векове

Големият индийски държавник Джавахарлал Неру написа преди повече от три десетилетия, през годините 1942–1945, по време на престоя си в разни британски затвори своята забележителна книга «Откриване на Индия». Надсловът на тази дълбоко затрогваща и изпълнена с безкрайна обич към индийската земя и към индийския народ книга обаче трябва да се тълкува повече иносказателно, не буквално. Наистина многомилионният индийски народ и неговата огромна, неизбродима земя със своята древна и богата култура са вече твърде отдавна познати на света — днес чрез пряк допир, някога само чрез разказите на смели пътешественици.

Старите наши предци славяните, ако и да обитавали — обитават и днес — земите отделени чрез планини, равнини и морета от далечната Индия, все пак са знаели още преди векове за нея. Южните славяни, жители на Балканския полуостров, черпели своите знания и представи за Индия единствено чрез Византия, както ние и до неотдавна бивахме осведомявани за тази страна и нейния народ само благодарение на вести, черпени от описания на западни учени и писатели. Излишно е да се припомня, че русите — свързани по-непосредствено с Азия — установяват много по-рано преки връзки с Индия, руски пътешественици и търговци проникват там още към края на Средновековието. Нека спомена само едно име. Така тверският търговец Афанасий Никитин около шест години, в периода между 1466 до 1472 г., странствувал по Изтока. През Каспийско море, през Дервента и Баку той стигнал до Персия, а оттам в Индия, гдето преживял доста продължително време. Неговото живо и увлекателно написано описание за това пътуване — онадсловено «Странствуване пряко три морета» — съставя първото голямо повествование за Индия, за народа и страната въз основа на личен опит на дръзновен пътешественик. Колко голям е бил интересът, който събудило това написано на живия народен език описание, се вижда от факта, че то било вмъкнато три години след завръщането и смъртта на Афанасий Никитин, още в 1475 г., в една от големите руски летописи. Така то станало широко достъпно четиво.

Още при своето заселване на Балканския полуостров южните славяни влезли в най-тесни връзки с една световна държава, каквато била Византийската империя. Не са само войните, които изпълват историята на отношенията между българи, сърби, хървати и Византия, но и вековните културни взаимни връзки и влияния. А имало е много да се научи за света, за отдалечени страни и народи от културата на тази приемница на древната Римска империя. Докато цариградското правителство поддържало дипломатически и търговски връзки със страните в Близкия и Далечния изток, Византийската патриаршия опитвала да провожда там свои мисионери, които чрез разпространение на християнството спомагали за проникване и на византийското културно и политическо влияние. Търговци, императорски пратеници — понякога едновременно и едните, и другите — и мисионери стигали тогава до Индия по различни пътища: по вода, през Червено море, по керванните пътища, през Кавказ и северните прикаспийски области или през Иран до Средна Азия, до Индия и Китай. За известно време през Ранното средновековие част от тези керванни пътища през Средна Азия били във владение на тюрките.

Необходимо било прочее да се преброждат грамадни пространства и да се преодоляват безчетни препятствия и опасности и все пак връзките с Далечния изток не замирали. Някои от пътешествениците са оставили сбити или по-обстойни описания за извършените пътувания и тези техни писания станали главен извор за осведомяване както за правителствени и църковни дейци, така и за образованите люде.

Възникналата през втората половина на IX в. славянска книжнина, създадена първоначално предимно за религиозно-църковни потреби, твърде скоро разширила своя обхват и в нея проникнали като превод от богатата византийска литература редица произведения със светско съдържание. Някои от тях представяли увлекателно четиво, тъй като давали описания за разни непознати далечни страни. Към фантастичните измислици, които се съдържали в тях, имало и множество верни сведения, които обогатявали знанията и разширявали географския хоризонт на някогашните читатели.

Така през X в. в България била преведена книгата на александриеца Козма Индикоплевст, който живял по времето на византийския император Юстиниан I (527–565), пътувал далече на Изток, на старини приел монашество и разказал за видяно и чуто. От старобългарския превод на съчинението на този автор, чието име загатва за пътешествията му към Индия — «Индикоплов», по превода на славянските книжовници — можели да се научат множество неща за тази приказна страна. Като разказва за плаването си «към крайната Индия», Козма пише за това, че видял отдалече някакви птици, които се наричат «сусфи», вероятно албатроси, които били по неговите думи «двойно по-големи» от ястреби. Разбира се, географските обозначения на нашия автор не могат да бъдат приети като напълно точни, но все пак в страниците на неговата «Християнска топография» някогашният читател намирал множество пъти споменато името на Индия.

Търговията с коприна по онова време представяла особена примамка: копринената буба се отглеждала само в Далечния изток; във Византия носенето на коприна било изключителна привилегия на владетеля и неговите приближени. И Козма не забравя да разкаже нещо за земята, гдето се произвежда коприна: «тази страна на коприната — пише той — се намира в най-вътрешна Индия, наляво за тези (пътешественици), които навлизат в Индийския океан, много по-нататък от Персийския залив». Като привежда откъси от древногръцкия историограф Ефор (живял към 400 до 330 г. пр. н. е.) и от Питеас от Масалия (Марсилия) от времето на Александър Велики (356–323 г. пр. н. е.) Козма предава средновековната легенда за четирите райски реки, едната от които — «Фисон се явява в индийската земя», а «някои я наричат Инд или Ганг». По неговите думи тази велика индийска река «идва някъде от вътрешността на континента и има множество устия в Индийско море».

В единадесетата глава от «Християнската топография» намираме описание на някои редки животни, които са определени като «индийски животни». Оттук някогашният наш читател, можел да узнае причудливи сведения например за носорога и бивола. «Животното бивол се среща в Индия и Етиопия, съобщава Козма. Биволите в Индия обаче са опитомени и ги употребяват да пренасят в дисаги пипер и други товари, доят от тях мляко и получават масло». Старият писател разказва по-нататък за дивия вол или як, добавяйки едно сведение, което трябва да се съпостави с вестите за знамето на езичниците първобългари. «Индийското животно як е голямо и от него се получава туфа, с която князете украсяват при походи конете и знамената си», съобщава Козма. Разказано е също и за дървото, наричано «Индийски орех». «Друго дърво — четем — е това, което ражда т. нар. наргелии, сиреч големи индийски орехи». При своето странствуване Козма достигнал до остров Цейлон. За този остров Козма съобщава най-интересни сведения, някои от които са, според собствените му думи, почерпени от лични наблюдения, други очевидно са му били дадени от индийското население: «Това е един голям остров в Океана, разположен в Индийското море, наричан от индусите Сиеледива, а от гърците Тапрована» ... Към повествованието на Козма са били добавени някои миниатюри, които са възпроизведени в старобългарския превод, а после и в по-късни преработки на други славянски езици. Една от тези миниатюри представя «Индийския орех».

Сведения за Индия, ако и по-оскъдни, понякога повече фантастични или прости упоменания можели да се намерят и в разни други произведения на старата българска книжнина. В «Небеса» на Йоан Екзарх от края на IX или началото на X в. се говори за Индийското море: «морето, което е на изток и се нарича Индийско». Йоан Екзарх също познава голямата свещена река на Индия Ганг; «Фисон, сиреч Ганг, индийската река». В «Шестоднева» на старобългарския писател се говори за «рибите, които плават по Индийското море». В преведените по времето на цар Симеон «Диалози» на Псевдо-Кесарий, съставени към средата на VI в., се говори за индийските брахмани, които «не убиват, нито вкусват нещо одушевено, нито употребяват обикновено вино или сикер (оловина)». Отделни разкази за живота на брахманите се срещат по славянски ръкописи от Средновековието.

В края на XIV или началото на XV в. Константин Костенечки превел кратко описание на пътуване, в което се дават общи сведения за пътя от Индия чак до Галия. «От Индия се плава до Персия три месеца», съобщава неизвестният автор.

Би могло да се каже твърде много върху отзвука от Индия в нашата стара художествена книжнина и изкуство. От многото вести нека бъдат припомнени поне някои по-важни. Така в ръкописен сборник от XV в., съхраняван в Народната библиотека в София, се съдържа любопитно «Сказание за Индийското царство» с разказ за богатствата и чудесата на индийската земя. Възхождащо към гръцки първообраз, познато в латинска преработка и преправки на руски и сръбски, това «Сказание» — от което до 1941 г. се съхраняваше друг български препис в Белград — се е чело с жива наслада. Друго любимо четиво на средновековния образован българин, па дори и до ново време, именно «Александрията» — повествованието на подвизите на Александър Велики — разказва за похода на македонския цар в Индия с чудни подробности, за среща с мъдреците брахмани, за битки със слонове и т. н.

От Индия чрез гръцка преработка до нас достигнала повестта «Стефанит и Ихнилат» — иносказателен разказ чрез образи на животни за човешки дела. Най-широко разпространение намерила повестта «Варлаам и Йоасаф», в чиято основа лежи живото описание на Буда — основателя на будистката религия. Предрешени в духа на християнската вяра, индийският цар Авенир, синът му Йоасаф — Буда и мъдрецът Варлаам се явяват всред образите на нашата стенопис от Средновековието и от по-ново време. Предмети, свързани с будисткия култ, са намерени на някои места у нас. Те са били донесени по всяка вероятност от народи и племена, изповядващи будизма, като кумани и татари, и проникнали в българските земи през Късното средновековие.

Йордан Иванов — незаменим изследвач на старата българска литература

Неколцина руски слависти от XIX в. и от началните десетилетия на нашето столетие разкриха пред света богатството, разнообразието и огромното културно-историческо значение на старата българска литература. Имената на българите, които през онези години се насочиха към тази важна област от миналото на нашия народ, тогава се брояха на пръсти. В периода непосредствено след Освобождението у нас се явиха и работиха в областта на славистиката неколцина отлично подготвени и усърдни изследвачи, като починалият няколко месеца преди навършването на едно столетие Александър Теодоров-Балан (1859–1959), после Иван Шишманов (1862–1928), Беньо Цонев (1863–1926), Любомир Милетич (1863–1937), Стефан Младенов (1880–1963), Боян Пенев (1882–1927). Това бяха наистина строителите на нашата наука и частно на българската славистика от ново време, но те бяха повече езиковеди или пък се занимаваха най-често с произведения и проблеми на по-новата българска литература.

Почти най-млад от това поколение представители на нашата славистика, Йордан Иванов (1872–1947) бе именно истинският основоположник на българознанието, що се отнася до изследването на старата наша литература. През 1972 г. се навърши точно един век от неговото рождение и четвърт столетие от неговата смърт. Завършен е кръгът на неговия сравнително продължителен живот, завършено е също и неговото научноизследователско дело. Така, в известна перспектива на времето, ние днес можем да преценим обективно и критично и личността на проф. Йордан Иванов, и мястото на неговия научен принос в развоя на нашата литературна наука, както и изобщо на славяноведението и на българската култура. При личности като Йордан Иванов отдалечаването във времето не ги забулва в сянка. Толкова години след като ни напусна, ние още по-настойчиво трябва да заявим, че проф. Йордан Иванов бе не само основоположникът на българската славистична наука и на задълбоченото, критично проучване на цялата наша стара литература, но и ненадминат и незаменим откривател и тълкувател на тази литература.

Когато говорим за Йордан Иванов и неговото научно дело, не бива да забравяме, че той с живота си и своята дейност като учен стои на прелома на две исторически епохи: Предосвобожденска България и времето, когато се изгражда Нова България с нейната наука и култура. Това преломно време определя в голяма степен формирането му като учен, насоките на неговите научни интереси и занимания. Това същевременно и затруднява донякъде пътя му като работник в полето на науката и особено на специалист в тази област, в която той по-късно съсредоточава силите си.

Десетина години преди края на живота си проф. Йордан Иванов предупреждава бащински и доброжелателно начинающия научен работник от увлечение в научно-популяризаторска дейност: за това са необходими, настояваше той, много знания и продължителен изследователски опит. В края на миналото столетие положението у нас беше съвършено различно. Тогава «отвлечената» научноизследователска и академична дейност щеше да изглежда почти като някакъв лукс. Необходими бяха преди всичко помагала и учебници за обща просвета. Не е чудно поради това, че младият научен работник, който имаше остър аналитичен ум и дълбока склонност към изследователска дейност, направи първите си стъпки като книжовник именно чрез няколко научно-популярни опита и дори учебници. Не това обаче можеше да го задоволи. Не го задоволяваше също и работата като лектор по френски език в Университета през началните години на нашия век. И именно тогава той направи първите си опити в полето на науката като археолог, историк, изследвач на старата литература и езиковед.

Това съчетание на отделни клонове на науката отговаряше напълно на господствуващите тогава разбирания за славистиката. Славяноведението бе схващано от по-старите поколения учени като знания за историята, езика, изобщо културата, бита и фолклора на славянството и затова много често изследвачът се занимаваше едновременно и понякога с еднаква компетентност като археолог, историк, езиковед и фолклорист. Йордан Иванов се оформи като учен тъкмо под влиянието на тази широка и в много отношения правилна концепция за славистичните занимания — във всеки случай много по-правилна, отколкото настъпилото по-късно диференциране на отделните сродни научни дисциплини. Тази широта на научните интереси и изключително богатство на знания от различни области остана прочее основна отлика на цялата негова по-сетнешна научна дейност.

През 1904 г. той обнародва в едно от изданията на тогавашната Руска академия на науките първото свое задълбочено изследване, посветено на славянската езическа религия, именно върху култа към върховното славянско езическо божество Перун у южните славяни. Това негово изследване от няколко десетки страници бе изградено на много грижлив анализ на богати свидетелства от всякакъв род, представяше много добър принос по важен проблем и, ако и да са се изминали толкова години от обнародването му, и днес то не е загубило своята стойност за науката.

Общославянските проблеми се съчетаваха за младия учен с изследвания от локален характер и то посредством археологически и исторически издирвания. До самото начало на 20–те години той обнародва няколко статии, в които съобщава резултатите на свои археологически и исторически изследвания. Неговата статия за Асеневата крепост при Станимака (Асеновград) и Бачковския манастир, излязла през 1911 г., и статията му за цар-Самуиловата столица в Пряспа представят и до днес едни от най-ценните изследвания по поставените въпроси. Плод на задълбочените негови проучвания по средновековната българска история бе също една незаменима по важност статия за Беласишката битка от края на юни 1014 г.

Миналото на родния му град Кюстендил и неговата област привличаше особено неговото внимание. Там, при прочутия Кадин мост и на Кюстендилския хисарлък, Йордан Иванов направи археологически разкопки и обнародва (1910, 1921 г.) интересни наблюдения върху резултатите от проучванията при тези разкопки. По негови собствени признания, той започнал да събира «материали за историята на Кюстендил и неговата околност» още в самото начало на научната си дейност, ще рече още през първите години на нашето столетие. Резултатите от тези негови «исторически изследвания» бяха оповестени в първата му книга, излязла през 1906 г.(7) Заслужава да се разгърне и прегледа това съчинение, за да се види колко широк хронологически период е обхванал изследвачът, колко внимателно е проследил той отделните исторически епохи и въз основа на колко богати исторически податки той се е постарал всестранно да изясни миналото. Йордан Иванов несъмнено издава най-широки и здрави познания на ръкописни, неиздадени извори и на наличната тогава литература.

Колкото и богати да са били използуваните от него исторически свидетелства, честният и съвестен изследвач не е могъл да не установи и признае, че това не е всичко, което миналото ни е оставило. Йордан Иванов говори за «липса на достатъчни извори и паметници», за да «може да се даде пълно осветление на целия минал бит». И тъкмо това съзнание го тласка да предприеме още една решителна стъпка напред в своите научни занимания. През есента на 1906 г. той напуска преподавателската си работа в Софийския университет и заема службата секретар на Българското търговско консулство в Солун. Продължителното пребиваване там му дава прекрасни възможности да пътува, да издирва навсякъде там «български старини», сиреч книжовни, епиграфски, исторически и всякакви свидетелства и паметници, да ги преписва, заснема и тълкува. Тогава той прониква и прави издирвания дори по такива кътове, гдето почти никой не бе стъпвал или поне вършил изследвания.

Йордан Иванов се е интересувал от всякакъв род паметници: гръцки и старобългарски и по-нови надписи, документи, книжовни произведения и т. н., с всяка находка и откритие е можел да се справи. Обнародвайки през 1908 г. резултатите на своите изследвания, той съобщи за много и много неизвестни до онова време исторически извори от всякакъв характер и произход. Особено живо са го занимавали и привличали паметниците на старата наша литература от Средновековието и от по-нови времена. Тази издирвателска дейност на паметници от нашето минало се превърна в основна задача на целия му живот. С публикациите си на такива паметници от 1908 и, по-късно, от 1931(8) г. проф. Йордан Иванов даде такъв принос в областта на историческото ни изворознание и на нашата литературна наука, какъвто никой дотогава не бе давал — и едва ли някой е в състояние да даде и занапред. Един от особено забележителните плодове от тогавашните му издирвания в Света гора бе откриването на преписа на Паисиевата «История славянобългарска» в библиотеката на нашия Зографски манастир, обнародван през 1914 г. именно като Паисиева чернова. Въпросите около родоначалника на нашата нова историография продължиха да занимават проф. Й. Иванов до сетните години от живота му.

В съчиненията на Й. Иванов ще намерите не само просто издание или преиздание на книжовни и други паметници: той бе не само обикновен издател, но и най-задълбочен и осведомен тълкувател на всеки паметник, който попаднеше в ръцете му. Обнародвайки един паметник на старата наша литература, той го подлагаше на старателен анализ и търсеше винаги да го изтълкува от гледище на историята, на литературната история и езикознанието. Две негови по-късни книги, а именно неговите «Богомилски книги и легенди» (1925 г.) и «Жития на св. Ивана Рилски» (1936 г.) са единствени по своя характер и могат да бъдат посочени като образци за издаване и тълкуване на историко-литературни паметници. В разгара на Първата световна война той обнародва своето основно изследване «Св. Иван Рилски и неговия манастир». Рилската обител го привличаше пак като средище на книжовна и просветна дейност, а в проучване на нейното минало той най-сполучливо съчета работата на историка и на изследвача на литературата. Най-сетне, неговата книга, надсловена «Старобългарски разкази» от 1935 г. показа, че той проучваше произведенията на старата ни литература не само от историко-литературно гледище, но и с оглед да разкрие нейните художествени, достойнства.

През целия си живот проф. Йордан Иванов остана истински учен-изследовател, издирвач на конкретни историко-литературни паметници и данни. Неговата неутолима издирвателска ревност го отведе в многобройни чужди книгохранилища на целия европейски континент, гдето никой български учен не бе прониквал до това време, а и малцина са стъпвали след него. Множество паметници на литературата и дори на изкуството, за които ние днес пишем, всъщност бяха открити и проучени за първи път от него: така е с образа на княз Борис-Михаил във Верона, така е с приписките в Чивидалското евангелие от V–VI в., така е с мадридския ръкопис на Скилицовата летопис и нейните забележителни миниатюри. Ние днес само следваме по неговите стъпки, когато се насочваме към тези паметници на миналото.

Учен на конкретното знание, проф. Йордан Иванов само рядко и твърде предпазливо си позволяваше обобщения. За него сякаш бе ръководно начало казаното някога от чужд изследвач: «Цял живот анализ, един час синтез». Но той си отиде, без да настъпи за него този час на истинско обобщение на неговите необичайно богати знания и изследователски опит. Това е, всъщност, една от най-големите загуби на нашата историко-литературна наука. Защото именно проф. Йордан Иванов можеше с най-голяма вещина и широта да представи пред нас самите и пред света историята на старата наша литература, която е действително едно от най-светлите проявления на някогашната българска култура.

Отшелникът Иван Рилски

Епохата, която обхваща втората половина на IX в. и първите десетилетия на X в., е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на «езичници» срещу «християни», с други думи между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.

Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни религиозни светогледа. Това схващане е особено ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831–836) гдето, говорейки за българо-византийските отношения, византийците са означени не с обичайното име «гърци», а като «християни» «Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха».

Срещу единството на християнската религия езичеството в българската държава не се противопоставяло като единно вероизповедание. Днес ние познаваме сравнително добре цялата разновидност на езичеството, което господствувало в държавата на хан Крум и неговите непосредствени приемници. Към езическите вярвания на многочисленото славянско население и на първобългарите се прибавяли някои поверия, които произхождали от най-дълбока древност, били свързани с гръко-римските езически религии и достигнали до това време чрез посредничеството на запазеното тук и там, главно из недостъпните планински области, тракийско население, което доживяло времето на славянското завоевание.

Липсата на верско единство в езичеството съставлява една от слабостите на българската държава през първите два века от нейното съществуване. Една от главните положителни черти на християнството се криела именно в това, че чрез единно вероизповедание се замествало разединяващото вътрешно езичество. Сега обаче възниквала една голяма заплаха. Докато славянското и първобългарското езичество било своя «домашна» вяра, свързана с вековни традиции и вкоренена дълбоко в народния бит, християнството — ако и вече отдавна да било проникнало спорадично между славяни и първобългари и да имало свои огнища в българските земи — представяло вярата на една чужда и най-често открито враждебна империя.

Не е чудно прочее, че част от българското болярство вдигнало бунт срещу княза покръстител непосредствено след покръстването. За тези боляри и за народа, който ги следвал, промяната на вярата се очертавала като истинска измяна на народната традиция и отстъпление пред лицето на Византия, срещу която били водени до това време най-много войни. В такъв смисъл застъпниците на езическата вяра били защитници на етническата самобитност и на държавната самостойност срещу империята. Общо взето, техните опасения били основателни и почивали на наблюдения върху политиката на Византийската империя.

Широката мисионерска дейност, водена от византийското правителство и от Цариградската патриаршия, почивала на схващането за християнството като превъзходно оръжие в отношенията на империята към чужди, иноверни народи и племена. Един от най-видните църковни деятели на Византия от втората половина на IX в., патриарх Фотий, най-красноречиво е изразил това схващане. Според него християнизирането на един чужд народ или на чуждо племе било най-сигурното средство за възпирането на всяка враждебност и за подчинението му на византийската политика.

Църковната йерархия, която бивала установявана от византийското правителство и от Патриаршията в чуждите страни непосредствено след тяхното покръстване, всъщност се явявала могъщ проводник на византийската политика в разни области на живота. За «безкнижни» народи — какъвто бил българският до 865 г. — това се очертавало като много тежка заплаха. Така пред ръководителите на българската държава се налагал един от най-съдбоносните проблеми: как да се съчетае приемането на християнството и свързаната с него духовна и материална култура от Византия с отстояването на народностната независимост.

Този конфликт в отношенията между средновековна България и Византийската империя можел да бъде разрешен задоволително само по един път: създаването на своя, народностна църковна йерархия и въвеждането на славянския език като богослужебен и по-нататък като книжовен език в държавата. Чрез дейността на Константин Философ — Кирил и Методий, чрез пренесената от техните ученици и по-късни следовници книжнина на старобългарски език вторият голям проблем в развитието на българския народ се разрешавал напълно задоволително. Християнската проповед и богослужебната книжнина вече преставали да бъдат оръдия за чужда асимилация, а ставали начало за по-нататъшно развитие на старобългарската книжнина и на българския език.

Не по-малко трудно било обаче разрешението на въпроса за създаване на българска църковна йерархия, сиреч такава йерархия, която — ако и разпространител на новата вяра — да не бъде проводник на чужди духовни и политически тежнения, които можели да увреждат интересите на българския народ и на държавата. Като пряк резултат на своята мисионерска дейност византийското правителство и заедно с него Цариградската патриаршия, която неизменно следвала провежданата от него политика, полагали усилия да установяват подчинена на Цариград църковна йерархия в новопокръстените страни и твърде често дори да налагат на челни места в тази йерархия лица от гръцки произход, които естествено щели да бъдат най-верни служители на империята.

Византийско-руските църковни отношения през Средновековието свидетелствуват особено ясно колко много е държала Византийската империя за прокарване на тази своя политика даже по отношение на огромната и многолюдна руска земя, с която я свързвали широки политически и икономически връзки. Тази намеса на Патриаршията в новопокръстените и зависими от нея страни се чувствувала предимно в организирането на по-висшата църковна йерархия. По-нисшето духовенство и в частност монашеството оставали по-далеч от намесата на Цариградската патриаршия и нейните поставеници.

Твърде малко се знае за организацията на християнската църква в българската държава през десетилетията непосредствено след покръстването. Не сме в състояние да посочим с положителност имената и народностния произход на първите предстоятели на българската църква. Несъмнено е обаче едно: Цариградската патриаршия и тук правела всичко, за да създаде подчинена на себе си църковна йерархия, срещу което българите естествено се опитвали да окажат твърд отпор.

Появата на Кирило-Методиевите ученици в България през втората половина на 885 или началото на 886 г. изиграла огромна роля в това отношение: тук идвали като организатори на църковния живот просветители и книжовници лица от славянски произход и, както може да се предполага за някои от тях с голяма положителност, именно български славяни. Огнища на просветната и книжовната дейност били не толкова църквите, колкото манастирите, изникнали в българските земи. Онова, което било от съдбоносно значение, било обстоятелството, че в тези първи обители — бъдещи средища на просветната и книжовната дейност, разсадници на славянската просвета и книжнина — още от самото начало се съсредоточили духовници от български произход.

Манастирските братства в новопокръстена България представлявали малка примамка за Цариградската патриаршия. В тях не прониквали представители на византийската църковна йерархия, лица от гръцки произход. Съставът на тези първи манастирски общежития в българските земи се набирал от българи, управлявал се от българи. Това наистина били огнища на християнизаторска дейност, обаче носители на «побългареното», невизантийското християнство, което не било проводник на чужди интереси от политически характер. Само по този начин новосъздадените обители ставали средища на българската култура, откъсвали новата вяра от тесните и себични интереси на Цариградската патриаршия и примирявали приетото от Византия християнство с народностните интереси.

Един от първите и най-видни представители на това българско монашество през епохата непосредствено след покръстването е основателят на голямата обител в недрата на Рила — Иван Рилски. За неговия живот ние сме сравнително добре осведомени от богатите исторически извори: осем жития на български език и едно на гръцки. Благодарение на това ние можем да проследим в големи подробности и точно отделни моменти от неговия живот и дейността му, както и началната история на основаната от него обител.

Появата на няколко негови животоописания още през Средновековието заслужава внимание: тя свидетелствува за твърде ранното зараждане на култ към него, а заедно с това изразява ясно потребата да се изтъкнат животът и подвизите на един отшелник от български произход срещу тенденциите на Византийската патриаршия за налагане на агиографски цикъл на лица от гръцко потекло, от западен произход или от Изтока, но не и славяни.

Въз основа на някакво старо, непознато днес житие, писано вероятно през X в., следователно немного след смъртта на отшелника, както и въз основа на народни предания през XI–XII в., било съставено от неизвестен български книжовник едно «народно житие». Това е епохата на византийското владичество, когато цариградското правителство и Патриаршията полагали големи усилия за потъпкване на българската народност и заличаване спомена за нейното минало. Един от най-видните византийски книжовници от онова време, архиепископът на Охрид Теофилакт, грък от Евбея, написал житие на Климент Охридски, чрез което вмъкнал този славянобългарски просветител и книжовник в пантеона на цариградската църква и го приобщил много тясно към византийската култура, като същевременно се постарал да премахне завинаги използуваните от него за това дело налични български първоизвори.

Срещу това неизвестен българин — който по своята образованост и по писателското си умение далеч не можел да се сравни с учения византийски духовник — съставил житие на отшелника от рилската пустиня на народен език, достъпен и разбираем даже за най-простите негови събратя. Личността на рилския отшелник става за българите от епохата на византийското владичество символ на българщината. С тази своя черта «народното житие» се отличава напълно от едно друго житие на Иван Рилски, съставено малко по-късно от византийския книжовник Георги Скилица. През времето на император Мануил I Комнин (1143–1180) той бил в продължение на няколко години управител на град София и неговата област. Животът на рилския пустинник тук е изложен в твърде витиевата форма, но затова без онова искрено преклонение пред неговата личност и дейността му, което долавяме в писанието на неизвестния български книжовник.

Измежду другите животописи, посветени на Иван Рилски, особено упоменание заслужава житието, написано от последния патриарх на средновековна България — големия български и общославянски книжовник Евтимий Търновски, съставено вероятно след 1375 г. Към тези книжовни извори се добавят известен брой народни предания, запазени всред населението на югозападните български земи отчасти и до наши дни.

Иван Рилски се родил в малкото село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина, на десния бряг на река Струма на около час път от голямото село Бобошево. Както показва самото име на селцето, съществуващо и до днес, неговото население — пък и изобщо населението в цялата тамошна покрайнина — било чисто българско. Точната дата на рождението на бъдещия пустинник не е посочена в никой от нашите исторически извори, обаче с голяма вероятност може да се приеме, че той се е родил към 876–880 г.

Роден през последните години от управлението на княз Борис, той бил съвременник на краткотрайното управление на неговия син Владимир (889–893), после на изпълнената с победоносни борби срещу Византийската империя и с кипяща културна дейност епоха на цар Симеон, както и на първата част от управлението на Симеоновия син Петър (927–969). Син на бедно семейство, младежът прекарал — както това изрично е разказано в някои от животописите — тежко нерадостно детство. Преданията разказват, че той трябвало да изкарва прехраната си като бедно пастирче. Ранната загуба на родителите, тежестите на живота и множеството преживени огорчения събудили у младия и чувствителен планинец желание да се «откъсне» от света и да потърси убежище в някоя от възникналите по това време обители. Там го влечала надеждата да намери облекчение от злините в своя живот; към тази стъпка го подтиквал и неговият нрав: «Той странеше от сборищата и празните разговори и ненавиждаше празнословията» — разказва за него един от неговите животописци. Наистина, покровителствувани от държавните и църковните власти, иноческите обители представлявали за мнозина люде от онези времена по-безпечни убежища, отколкото мирският живот.

След като напуснал своето родно село, младежът постъпил в един от близките манастири — вероятно в западналия днес манастир «Св. Димитрий», разположен недалеч от село Скрино, под самия връх Руен. Постъпването в манастира разкривало за селския младеж възможност да получи по-голямо образование. Втората половина на IX в., особено след въвеждането на славянската писменост в българските земи, превърнала немногобройните обители в истински книжовни и просветни средища и школи. Тук можело да се научи четмо и писмо, тук можели да се придобият знания, свързани не само с вярата и богослуженето, но и за света и хората.

Колко време прекарал младежът от Скрино в споменатата обител, не може да се установи с положителност. По неизвестни нам причини той напуснал манастира и се запътил за места, отдалечени от неговото родно село. Знаем само това, че сега той се уединил в една от близките планини или според думите на един от неговите животописци — в една «висока и пуста планина». Може да се предполага, че това ще да е било някое от планинските възвишения, които се издигат край река Струма и които по онова време били покрити с гъсти девствени гори. Но и тук животът му не протекъл спокойно. Колкото и беден да бил, колкото и скромно да било жилището, което си построил, отшелникът не бил пощаден от разбойници, върлуващи из тази покрайнина. Животописецът разказва, че те го «нападнали нощем, набили го жестоко и го изгонили оттам». Краткото сведение на животописеца заслужава внимание, защото загатва за някои малко известни страни в живота на тогавашните българи.

Случката се отнася по всяка вероятност към края на IX в., т. е. първите години от управлението на княз Симеон. Ние познаваме тази епоха като време на политическа мощ на държавата и разцвет на българската култура. Упоменанието на житиеписеца ни разкрива обратната страна на медала. В страната върлувало разбойничество, а това показва, че покрай богатството и разкоша на столицата — из българските земи се ширели и бедност, и недоволство.

Този случай представлява интерес и от друга гледна точка. Свещеничеството и монашеството се радвали на подкрепата и покровителството на царя и болярството. А ето в далечните югозападни краища на българската държава разбойници нападнали и подложили на мъчение един инок — отшелник. Били ли те привърженици на старата, отхвърлена езическа вяра или пък просто били люде, които с безразличие се отнасяли към християнството? Трудно е да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Несъмнено е обаче едно: новата вяра все още не била пуснала дълбоки корени всред някои слоеве от народа и нейните проповедници не се радвали на всеобща почит.

След нападението отшелникът се принудил да дири другаде убежище. Може да се предполага, че за известно време той се приютил някъде по течението на река Струма, по някои от закътаните места и пустоши. Когато обаче бил прокуден оттам, отшелникът се отправил към горното течение на реката, гдето намерил временно покой. След като прекарал в тази покрайнина известно време, младият отшелник напуснал и нея, може би пак гонен и преследван от злосторници и разбойници.

Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска «рилска пустиня», както я нарече народният поет Иван Вазов. Тук и там, край потоци и реки се промъквали трудно проходими пътеки. Те пресичали вековни гори, всред които блуждаели диви зверове. Въображението на средновековния човек ги изпълвало с видения и призраци. Пастири, ловци и разбойници били почти единствените, които дръзвали да навлизат в планинските дебри.

След като проникнал в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голямо дърво. Неизвестният съставител на «народното житие» разказва, че отшелникът прекарвал там, без да види човешко лице, само с диви зверове, като се прехранвал с различни треви. Доколкото може да се разбере от сведенията на животописците, отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място, по думите на Патриарх Евтимий, двадесет години, Иван Рилски се преселил в глъбините на планината близо до долината, гдето по-късно била изградена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.

Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника, който пребивавал в недрата на планината, посрещал кротко пастирите, наставлявал ги, лекувал техните недъзи и болки. Според сведенията на житиеписците слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече управлявал Симеоновият син и приемник Петър. Оженен за византийската принцеса, внучка на император Роман I Лакапин, Петър — както често се изтъква — се намирал под силно византийско влияние и бил в най-добри отношения с империята. В религиозно отношение той поддържал връзки с Цариградската патриаршия, гдето за двадесетина години, между 933 и 956 г., стоял начело неговият сродник по жена, Романовият син Теофилакт. Знае се освен това, че бил в преписка с прочутия на времето византийски отшелник Павел Латърски, комуто отправял «благосклонни и дори смирени писма».

Тази религиозност обаче, която съответствувала на господствуващия през онази епоха дух, не означавала отказ от народността. Когато царят узнал за българския отшелник в Рила планина, той по думите на житиеписците, незабавно пожелал да се срещне с него. Патриарх Евтимий обстойно е разказал за усилията на владетеля да се срещне с Иван Рилски, като е преплел към преданията, които достигнали до него, някои явно измислени подробности.

Въпреки желанието и настояванията на владетеля, който пристигнал сам чак в Рила, срещата не се състояла. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. Патриарх Евтимий ни предава съдържанието на писма, разменени между владетеля и отшелника, очевидно измислени, обаче все пак твърде показателни за духа на времето и за господствуващите тогава схващания. В отговор на царското послание пустинникът съобщил, че срещата между двамата не била възможна, тъй като тя не била «полезна» за него. От изпратените дарове той приел само плодовете: «Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато — задръж си го ти самият. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците». Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: «То трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие».

Несъмнено чрез тези съвети Патриарх Евтимий напътствувал не другиго, а самия цар Иван Шишман, през чието време писал тези редове, като го подтиквал да засили отбраната на страната пред надвисналата турска заплаха. Думите на житиеписеца обаче подхождали напълно и за времето на цар Петър: оставената от неговия баща цар Симеон голяма и мощна българска държава трябвало да бъде защитавана и укрепвана. Втората част на посланието на Иван Рилски съдържа редица съвети към владетеля, чрез които отшелникът предпазливо, но твърде настойчиво набляга върху необходимостта да бъдат изправени злините в живота. Почти зад всеки съвет се крие посочване за някакво зло в тогавашния живот на българския народ, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господствуващите порядки в държавата. «Не уповавай се на неправдата и не пожелавай грабителство — обръща се Иван Рилски към владетеля. — Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички... Нека бедните да излизат радостни от твоя палат. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите.»

Както древните египтяни разнасяли пред пируващите първенци мумия, за да им припомнят, че са «смъртни» и така да ги предпазят от високомерие и самозабравяне, така и отшелникът съветва българския владетел: «Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум». А за средновековните люде смъртта била онази велика сила, която осъществявала жадуваното равенство в живота: тя покосява безпощадно всички, богати и бедни, потиснати и потисници.

Приблизително към това време, сиреч към последните години от царуването на Симеон, около отшелника се събирали някои местни жители, които желаели да пребивават с него и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница наскоро възникнало иноческо общежитие, чиято глава бил Иван Рилски. Според едно предание тук се събрали няколко десетки души, което показва, че бъдещият Рилски манастир още в началото на своето съществуване имал значително братство.

Много малко знаем обаче за историята на манастира през онези най-далечни времена. През 941 г., следователно десетина години след възникването на обителта, нейният основател — който вече бил достигнал преклонна възраст — решил да се оттегли и да заживее в пълно усамотение. Ръководенето на манастирското братство, вече твърде нараснало на брой, очевидно не било по силите на човека, който прекарал по-голямата част от живота си в самота из гори и планини. Преди да напусне своите ученици и следовници, Иван Рилски им оставил — както това било обичайно за повечето от обителите през Ранното средновековие — свой «Завет», ще рече, правила за живот и управление.

Ако и да е запазен единствено в твърде късни преписи, този «Завет» трябва да се смята автентичен. Той ни разказва извънредно важни подробности от живота и разбиранията на отшелника, както и някои черти в живота на младата иноческа обител. След като разказва накратко за първите времена на отшелничеството си в Рилската пустиня, основателят на манастира се обръща към своите ученици с наставления и съвети в духа на иноческия живот. Като най-голяма добродетел той сочи отсъствието на сребролюбие всред монасите и затова съветва учениците си: «А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини».

Друго негово наставление засяга отношенията между светската и духовната власт. Това напътствие ни разкрива причините за поведението на отшелника спрямо самия цар Петър при опита за среща между двамата. «Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях.» В цялата наша средновековна книжнина това е несъмнено най-ясно изразеното свидетелство за противопоставяне на духовната спрямо светската власт. Кои са причините за този разрив по времето на цар Петър? Дали те не се крият в твърде византийската политика на владетеля и неговите приближени от една страна и тежненията на един отшелник, излязъл от самите недра на народа, от друга? Ако тези предположения са верни, пристигането на цар Петър в Рила планина и стремежът му да се срещне с Иван Рилски трябва да се тълкуват като опит за изглаждане на появилото се раздвоение между политическата власт и представителите на народното духовенство у нас. Но желанието на цар Петър може да се тълкува и като появило се поради искрена религиозност. Свидетелствата на нашите писмени извори за съжаление са твърде оскъдни, за да се даде отговор на тези важни въпроси.

По-малко от век бил изминал от времето на официалното покръстване на страната и всред българския народ все още били живи множество остатъци от отреченото езичество. Ето защо Иван Рилски отправя към своите последователи съвета: «Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но това те вършат поради простота и заради това се нуждаят от вразумение».

Ако и да е написан с удивителна простота, «Заветът на Иван Рилски» издава начетеност и писателско умение. Изложението е стройно и ясно. Авторът му познава някои от най-видните древнохристиянски писатели и привежда извадки от техните писания. За отбелязване е също обстоятелството, че той държи особено много за просветата — към своите ученици отправя наставление да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духовна просвета.

Всичко това дава основание да се приеме, че самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро писателско перо. Новооснованият манастир още в началото на своето съществуване се превърнал в оживено просветно и книжовно средище. Днес обаче за съжаление можем да кажем твърде малко за книжовния живот в манастира по ония времена. От съставените или преписани тук книжовни творби до днес не е достигнало нищо друго освен «Заветът на Иван Рилски». Най-старинният книжовен паметник от манастира са разкъсаните листи с глаголическо писмо от края на X или началото на XI в., намерени в манастира и съдържащи откъси от «Паренезиса» (сиреч «Наставленията») на църковния писател сириеца Ефрем (около 306–378 г.), един от старохристиянските автори, които отшелникът е привел в своя «Завет». Прочее, когато на 18 август 946 г. основателят на манастира починал, обителта била не само здраво утвърдена, но и представлявала едно от огнищата на тогавашната българска книжнина.

Иван Рилски е първият и най-изявен представител на отшелничеството у нас. Това явление в тогавашното българско общество — своеобразен израз на явно недоволство — било породено както от острите социални противоречия, очертали се с особена яркост през X в., така и от упадъка на българското духовенство. Може би покварата, която толкова бързо намерила място всред него, е най-добре обрисувана от ревнителя на чистотата на вярата Христова Презвитер Козма. И сякаш за да реагира на цялата нерадостна действителност, да изрази своя мълчалив протест срещу нея, Иван Рилски е потърсил пристан в безмълвното уединение на отшелническия живот. По този начин той изразил отрицанието си към съществуващия социален ред. Но неговото отшелничество е било бягство от живота — то не могло да бъде идеал за едно обезверено общество. Рилският пустинник с праведния си живот още приживе си създал ореола на светец и спечелил сърцата на населението. Обаче достатъчен ли е този пасивен протест, за да може да се промени безрадостната действителност? Той отказал да се срещне с българския цар и по този начин красноречиво показал отношението си към властта на земните властелини. Но този акт, колкото и знаменателен да е бил, отново подчертал неговото съзнателно бягство от живота.

Отшелничеството не е бил пътят на истинската борба срещу съществуващите неправди. И затова именно официалната църква не се поколебала да включи в списъка на българските светци Иван Рилски, за да превърне името и деянията му в свое знаме, за да го измъкне от местната известност и го направи популярен в цялата земя българска. Това, както се вижда от по-нататъшната ни история, има и своето огромно положително значение — името на Иван Рилски става непоклатим стълб на българщината, опора в годините на чуждоземни владичества, светлик от надежди в непрогледен мрак.

Може би значимостта на Иван Рилски в нашата история придобива своята сила предимно чрез обителта, която той създал и направил пазител на книжовността и българщината. Тя преживяла годините на византийското владичество, станала един от най-крупните манастири в България през XIII–XIV в., даряван богато от българските царе, изпитал ужаса на опустошителното османско завоевание. Отново Рилската обител възкръснала от пепелищата под грижливите ръце на родолюбивите българи, за да играе огромна роля по време на османското владичество и като най-големия наш книжовен център, и като огнище на просвета, и като ревностен пазител на българщината.

Първите Асеневци

Първото българско царство просъществувало сравнително кратко време — непълни три века и половина. В течение на цялото това време Византийската империя водила с малки прекъсвания ожесточени борби против българската държава с цел да я унищожи и да си възвърне земите, в които се настанили през VI и VII в. първом славяни, а после първобългари. След като преживяла не един период на величие, българската държава била разгромена в началото на XI в. и българските земи попаднали под властта на Византия. Настъпили дни на съдбоносно изпитание. Изникнал въпросът за цялото историческо съществувание на българския народ. Били ли достатъчни тези три века и половина на независим държавен живот, за да се създаде от смесицата славяни и първобългари единна и утвърдена вече българска народност, която да може да издържи чуждото робство, без да се загуби и обезличи? Не съществувала ли опасност да бъде унищожен и претопен народностно този български народ, който бил прекарал само няколко века в пределите на младата първобългарска държава? Това било въпрос за бъдещето на българския народ — много по-съществен, отколкото самият въпрос за временната слабост на държавата през втората половина на X и началото на XI в. и покоряването на българските земи от няколко пъти по-силната в това време Византийска империя. Но умната политика на повечето владетели от Първото царство и животът в границите на българската държава дали добри плодове. Цялото историческо битие — непрестанните борби с враговете отвсъде, дните на победи и величие, здравата съсредоточеност на целия държавен живот, общата духовна култура, най-сетне самите общи изпитания — спомогнали наистина да се създаде през този период на съществувание единна българска народност.

Попаднала сега под владичеството на ромеите, тази българска народност бързо се опомнила. Първите признаци на това опомняне се появили наскоро и били обнадеждаващи. Наченали въстания против ромейското владичество. Тези въстания не били по същина прост отпор на чуждото подтисничество, но се водели в името на нещо по-висше: тяхната цел била възстановяването на българската държава. През 1040 г. избухнало в северозападните български земи въстание, което бързо се разпространило към юг и се съсредоточило в днешните македонски области. Водач на въстанието бил Петър Делян, син на Гавраил Радомира и внук на цар Самуил. Изглежда, че мисълта за въстанието се породила независимо от него всред поробените българи, но за свой вожд те поставили именно потомъка на предишните български царе. Едното от имената на новия «цар на България» напомня за сина на цар Симеон. Това напомняне сякаш е духовната връзка в онзи царски род в България, който дал владетелите от началото на IX в., та до втората половина на X в. Отстранението на другия вожд на въстанието, Тихомир, показва колко голямо е било обаянието, с което се е ползувал внукът на Самуил. По-късно Алусиан, синът на Иван Владислав и внук на Аарон, бил приет за втори вожд на въстанието със същата почит както Петър Делян.

Въстанието не успяло, но тридесет години по-късно избухнало ново. Това ново въстание също показвало жизнеността на българската държавност. Начело на въстанието застанал един от «първенците на България», на име Георги Войтех, който според някои тълкувания се родеел с някогашните български кавхани. Потомците на Самуиловия род били измрели или пък обезличени, претопени всред населението на някои покрайнини на Византийската империя. Въстаниците все пак потърсили лице от рода на цар Самуил: те се обърнали явно водени от мисълта за приемственост към зетския княз Михаил и поискали да им даде за цар сина си Константин Бодин, правнук на Теодора Косара, дъщеря на Самуил и на Иван Владимир. Те искали да провъзгласят Константин Бодин за «цар на българите» и да се освободят от ромейското владичество. Новопровъзгласеният български цар приел името Петър — очевидно в спомен на цар Петър I. Духовната връзка с владетелите на Първото царство още веднъж била изтъкната ясно.

Въстаниците се насочили към юг — към Охрид, града на цар Самуил. Там се намирали развалините от българските царски дворци, разрушени още от покорителя на България, император Василий II, поради страх да не «послужат като голямо средище на въстание» на българите. Въстанието в 1072 г. завършило също с неуспех.

През по-нататъшните десетилетия положението на покорените българи се влошило още повече поради чуждите нашествия в балканските земи. Българският народ не можал да извоюва свободата си чак до края на XII в., но имало множество белези, от които могло да се заключи, че този народ не бил обезличен от робството и продължавал да съществува народностно. Всички византийски, западни или източни писатели, които съобщават нещо за него, утвърждават изрично съществуванието на този български народ, споменуват български земи... Живият спомен за народностното име на народ и земя е най-ясният доказ за жизненост. Българската народност съществувала, ако и под робство, и това нейно съществувание било признавано от всички, които по разни случаи давали сведения за тукашните земи.

След 168–годишно робство избухнало ново голямо въстание. Това въстание било много по-добре обмислено, било водено с умение и твърдост и успяло да извоюва свободата на поробените български земи. То избухнало след продължително робство и големи изпитания, но все пак завършило с успех. Годините на робство и страдания следователно утвърдили народностното чувство на българите. През тях те набирали сили за борба против враговете. Това продължително робство не заличило спомена за някогашната свободна българска държава и не погубило идеята за българската държавност. Въстанието на Асеневци било насочено именно към възстановяване на Първото българско царство. Това е било възвръщане към старата българска държавна и народностна традиция. Водителите на въстанието се помъчили да изтъкнат тази своя цел с много и много прояви. Единият от братята, на име Теодор, приел царственото име Петър — и така се свързал духовно с рода на Крум и Симеон.

Твърде много се е спорило по въпроса за потеклото на първите Асеневци. Ясно е, обаче, едно: вождовете на това въстание най-усърдно поддържали мисълта за приемствеността на своята власт спрямо властта на предишните български владетели. Изглежда, че именно от тях — защото те най-много са били заинтересувани за разпространението на подобна идея — е бил създаден първоначално слухът за родствената им връзка с владетелите от Първото българско царство.

Тази мисъл за приемственост по отношение на царете от Първото царство е особено ясно изразена в писмата на цар Калоян (1197–1207) до папа Инокентий III (1198–1216). В едно писмо цар Калоян изявявал пред папата желание да получи царска корона и царско звание, «както са имали това предишните наши царе — единият бе Петър, а другият Самуил и други, които ги предшествуваха на царството...». Калоян искал да получи царска корона въз основа на правото на предишните български владетели, за чийто наследник той се изтъквал. От тези твърдения лесно се достига до мисълта за родството с българските владетели от Първото царство. За това пръв изрично споменува папата: «... Ти смирено искаш — пише той на Калояна, Римската църква да ти даде корона, както се чете в твоите книги, че е била дадена на покойните Петър, Самуил и на други твои прародители...».

Мисълта за приемственост и дори за родственост с владетелите от Първото царство е била изтъквана така ревностно от първите Асеневци, че те съумели да убедят напълно в нейната правота дори такъв предпазлив дипломат, какъвто е бил папа Инокентий III и даже да го превърнат в горещ свой защитник в това отношение. В писмо до маджарския крал от 1204 г. папата изтъква, че водачите на въстанието произлизали «от рода на предишните царе» (de priorum regum prosapia descendentes). Самото въстание се смятало като стремеж към възстановяване на предишното българско царство. Това гледище било изтъквано неведнъж. Когато говорел за делото на Асеневци и за освобождението на страната от византийското владичество, папата не пропуснал на изтъкне, че те, като приемници на старите български царе, се стараели «не толкова да заемат земята на своите бащи, колкото да си я възвърнат» (terram patrum suorum non tam occupare, quam recuperate coeperunt).

Въстанието наченало в североизточните български области, обаче още в самото начало водачите си поставили много широки задачи с оглед на всички български земи. Според изричното свидетелство на най-важния съвременен извор за тези събития, именно Никита Хониат, въстаниците си поставили за цел «да съединят господството над мизийци и българи в едно, както били някога по-преди», с други думи, да освободят северните и южните български земи в границите на Първото царство. И наистина, освободителите се насочили наскоро към югозападните български земи, към Средна Македония. Живата държавностна идея и желанието да се свърже освободителното дело с властта на царете от Първото царство прозира несъмнено в едно от първите военни дела на Асеневци, именно опита им да заемат старата българска столица Преслав. Колко жив е бил за Асеневци споменът за времето на Първото българско царство може да се види и от това, че сам Калоян по-късно е искал да мъсти на ромеите за извършените жестокости над българите по времето на Василий II и да приеме прозвището «Ромеоубиец», както някога този император приел прозвището «Българоубиец».

Делото на първите Асеневци било осмислено, прочее, като възобнова на Първото българско царство и тяхната власт била изтъкната като продължение на властта на по-раншните български владетели. Това е твърде знаменателно само по себе си. С това българският народ най-добре доказал своята здрава жизненост. Продължителното робство под ромейска власт не успяло да го обезличи. Възроден за нов живот, този народ най-ярко засвидетелствувал, че в продължение на първото свое царство той наистина могъл да се обособи народностно и да придобие свое собствено държавностно самосъзнание. След големи страдания изпитанието на византийското робство било превъзмогнато. Освобождението на страната от чуждото владичество и възобновата на българската държава били постигнати не само благодарение на външните политически условия — на първо място настъпилата във Византийската империя смъртна слабост и недъгавост на нейните управници, — но и поради неоспоримата жизненост на българския народ. Това представлявало здрава основа, върху която могъл да се гради по-нататъшният исторически живот на българския народ.

Сега обаче пред първите владетели на обновената българска държава се изправяли тежки задачи. Това са били преди всичко задачи във връзка с вътрешния политически живот на страната. Необходимо било да се създаде крепка държавна власт, на която да се подчинят всички сили на народа. Тази борба между утвърждаващото се самовластие на Асеневци и стремежите на болярите към самостойност не била лека. Жертви на тази борба паднали един след друг — в 1196 и 1197 г. — двамата първи представители на Асеневия род — Асен и Петър. Но тяхното място веднага било заето от най-малкия брат Калоян, който съумял да обуздае тези разединителни сили и да създаде силна държавна власт. А такава силна власт била необходима, за да могат да се разрешат тежките задачи, които предстояли с оглед на външнополитическия живот на държавата. Първите Асеневци трябвало да се борят не само за утвърждението на собствената си власт вътре във възобновеното българско царство, но и да отстояват на всички опасности, които заплашвали страната отвън. Византийското правителство не загубило надежда да си възвърне българските земи и направило няколко безуспешни опита да сломи възстановената българска държава. Обаче през април 1204 г. Цариград бил превзет от участниците в Четвъртия кръстоносен поход и досегашната Византийска империя престанала да съществува.

На нейно място възникнала Латинската цариградска империя, а от остатъците на предишна Византия се създали няколко слаби държавици: в Никея, Епир, Трапезунд... Съвременник на тези събития, цар Калоян сега виждал пред себе си нов, непознат и по-страшен противник, отколкото досегашната хилава Византия. Налагала се по-усилена борба за отстояване на българската държавна независимост. През първите времена на освободителното движение били включени в пределите на българската държава не всички български земи. Част от тях сега попаднали под властта на новите завоеватели — латинските рицари. Цар Калоян наченал борба с тях за освобождението на тези земи и за присъединяването им към българската държава. С тези борби са били изпълнени последните години от неговото кратковременно царуване, което все пак било толкова богато със събития. Този цар — истински закрепител на възобновеното от неговите по-възрастни братя българско царство — починал през есента 1207 г., когато се готвел за борба против латините за отвоюване на югозападните български земи.

Името му станало така страшно за гърци и латини, че веднага около неговата смърт се създали легенди, които намерили отзвук дори в Далечния запад. Солунчани побързали да изплетат от тази гибел на българския цар пред стените на града нова възхвала за своя светец-покровител. Те прибавили още едно «чудо» в редицата «чудеса» на свети Димитрий Солунски, в които «чудеса» неведнъж се споменува за някогашни обсади и нападения на български славяни или български царе. Легендата разказва, че свети Димитрий се явил на бял кон пред българския цар и го пробол с копие в страната. На царя се сторило, че това извършил неговият пълководец Манастрас.

След като са очистили най-невероятното от разказа на «чудото», повечето от съвременните учени приемат, че българският цар е паднал жертва на заговор, а самото покушение било извършено от воеводата куманин Манастрас. Съвременното осмисляне на тази легенда е твърде неубедително. Ако наистина Манастрас е цареубиец, то разказът за намесата на свети Димитрий би трябвало да бъде създаден от привържениците на Манастрас, както и от самия него за обяснение и оправдание на Калояновата гибел. Напротив, очевидно е, че легендата за намесата на светеца е била създадена от самите солунчани. Достоверният византийски писател Георги Акрополит, съвременник на тези събития, разказва, че българският цар починал от «плеврит», или с други думи от някакво остро белодробно заболяване.

Гибелта на царя пред стените на града била приписана от вярващите, естествено, на божието провидение. Георги Акрополит пише, че Калоян «стигнал дори до самия Солун и там починал от плеврит, а както някои разказвали, смъртта му дошла поради божие отмъщение, защото му се сторило на сън, че пред него се явил въоръжен мъж и с копие го ударил по страната...». Тук, разбира се, намираме отзвук от легендата за Димитрий Солунски. Българската войска, останала без своя вожд, вдигнала обсадата и се завърнала назад, носейки частично балсамираното тяло на Калоян със себе си.

Едва укрепнала, за България отново настъпили смутни времена. Властта сега се падала на наследниците на Асен I. Той оставил двама невръстни сина — Иван Асен и Александър, родени най-късно към 1195–1196 г. В Синодика се пее вечна памет на майката на цар Иван Асен II: «На Елена, новата и благочестива царица-майка на великия цар Иван Асена, която после взе ангелски образ и се назова Евгения, вечна памет...». Това е вероятно същата българска царица, която през 1187 г. попаднала в плен у ромеите и била освободена срещу заложничеството на най-малкия от братята, бъдещия цар Калоян.

През 1207 г. Иван Асен е бил още невръстен, както изрично посочва един от нашите исторически извори. От това се възползувал Борил, син на сестрата на тримата Асеневци и братовчед на бъдещия Иван Асен II, като заграбил престола. За да узакони властта си, той побързал да се ожени за царицата куманка, вдовицата на Калоян. Привържениците на Асена I се опасявали за съдбата на маловръстните Асеневи чада. Един болярин скрито отвел Иван Асен и вероятно и Александър в отвъддунавските земи при куманите.

Царуването на цар Борила (1207–1218) се оказало твърде злополучно. Против него се изтъквало обвинението, че заграбил силом престола. Женитбата с царицата куманка не само представлявала нарушение на близките родствени отношения с погиналия при Солун български владетел, но и пораждала изглежда съмнения против него за съучастничество в някакво покушение срещу живота на Калоян. Едва било закрепено в България самодържавието, и ето сега отново — чрез това Борилово обсебване на престола — се давал на боляри и недоволници повод за нови борби за власт.

В държавата наченало ново феодално разцепление и вътрешни борби. Пръв се отцепил Стрез, племенник на цар Калоян, а според някои сведения, брат на самия Борил. Той се установил в непристъпната крепост Просек, край Вардара, и откъснал от държавата почти цяла Македония. Поставените още от цар Калоян български управители по крепостите около Солун и в Охрид се присъединили към Стрез. Друг потомък на Асеневия род, Бориловият братовчед Алексий Слав, се отцепил в Родопската област и се установил в крепостта Цепина.

Цариградските латини, маджарите и сърбите не закъснели да се възползуват от настъпилата в държавата слабост, за да заграбят някои области. Стрез намерил подкрепа всред сърбите, а цариградските латини поддържали Алексий Слав. Едните и другите били водени от нескрита надежда да затвърдят своето влияние в земите на двамата претенденти за българския престол, а след смъртта им дори да обсебят техните владения

Борил се опитал да продължи войнствената политика на своя предшественик, обаче не успял. През пролетта 1208 г. българските войски, съпровождани от кумански пълчища, нападнали латинските владения в Тракия. Цариградският латински император Хенрих не дочакал нападателите, но сам навлязъл в българските земи. Той стигнал чак до Бероя (дн. Стара Загора), после се отправил към Пловдив. В началото на август войските на Борил претърпели голямо поражение в равнините някъде към Пловдив. След победата на латинския император деспот Слав побързал да потърси неговото покровителство и да признае върховенството му.

През 1209 г. Борил се отправил на поход към македонските области. Там той можал да се помири със Стрез. Това помирение на Стрез с търновския владетел означавало отмятане от сърбите. Разочарованието и озлобението намерили ясен израз в безпощадни обвинения и хули против българския болярин.

Всяка година носела все по-нови и тежки злополуки за търновския владетел. Напразно той търсел подкрепа за своята власт. През февруари 1211 г. бил свикан в Търново по повеля на царя събор против богомилите. Самата поява на богомилството свидетелствувала за лошо стопанско положение на страната, за верски съмнения и най-сетне за политическо недоволство. Разбира се, цар Борил свикал събор не само от чисто верски подбуди: той преследвал очевидно и по-далечни цели. Царят се надявал, естествено, да получи в замяна мощната и цялостна подкрепа на духовенството. Но докато в нашия Синодик Борил се величае като «благочестив цар», в писмо на цариградския латински император Хенрих той е назован «пребеззаконен гонител на божията църква». Това обяснява донякъде целта на верските гонения. Борил е наченал гонения не само против еретиците богомили, но също и против привържениците на католицизма у нас, които всъщност са били привърженици на Калояновата политика. Най-сетне, обвинението в ерес е могло да бъде използувано сполучливо изобщо против всеки политически враг.

Но преследването на верските и на политическите врагове не затвърдило положението на Борил. През същата година избухнало въстание в северозападните български земи, в което участвували на първо място някои кумански боляри. Сродяването с латините от Цариград също не могло да закрепи властта на царя. Несполучливият поход в Сърбия и убийството на Стрез — минал вече на негова страна — от сърбите, разклатили още повече неговия престол. Борил — след като отслабил извънредно много самовластието в нововъзобновената държава и след като изложил страната на големи външни опасности поради своята неспособност като пълководец — довел България до ръба на пропастта.

Кой знае как би завършило всичко, ако на сцената на историческия живот на българския народ не се бе появила именно личността на Иван Асен. Отведен към 1207 г. първом при куманите, той е трябвало да бяга по-късно при русите (вероятно в Галическото княжество). Всред русите той прекарал «доста продължително време» и там достигнал пълнолетие. Към 1217 г. той можал да събере дружина руси, които повел към България, за да си възвърне «бащиното наследие». Иван Асен наченал война с Борил, победил го и успял да завоюва «немалка част» от царството. Леките успехи на Асеневия син се дължали очевидно на съчувствието, което той намерил в страната като законен наследник на царя освободител. Но и неприязънта, която узурпаторът възбудил срещу себе си, ще да е изиграла голяма роля. Борил бил принуден да се затвори в столицата, гдето след продължителна отбрана той бил изоставен от своите люде, които преминали на страната на Иван Асен. Борил се опитал да избяга, но бил заловен и ослепен. Цялата страна признала властта на Иван Асен. Това станало през 1218 г.

Началните години от царуването на Иван Асен II

Новият млад владетел се изпречвал пред тежки задачи във връзка с вътрешния и външния живот на своята държава. Необходимо било първом да се премахнат последиците от неспокойното и злополучно управление на Борил. Едва закрепената от първите Асеневци българска държава сега се намирала в упадък. Времето донесло нови промени и в общото политическо положение на Югоизтока. Управлението на Цариградската латинска империя след злополуката при Одрин на 14 април 1205 г., когато Калоян разбил латините и пленил техния император Балдуин, преминало в ръцете на способния Балдуинов брат Хенрих. През 1216 г. той починал и за негов наследник бил определен Петър Куртене, женен за сестрата на Хенрих, Йоланта. Новият император обаче не можал да пристигне в босфорската столица: по пътя от Драч към Цариград той бил нападнат, пленен и погубен. В продължение на две години — 1217–1219 — кралица Йоланта управлявала сама империята. След смъртта й властта била наследена от нейния син Роберт (1220–1228), който се показал неспособен владетел. През 1228 г. на цариградския престол се възкачил малолетният негов брат Балдуин II (1228–1261).

Поражението на латините при Одрин през 1205 г. и настъпилата по-късно, особено след смъртта на император Хенрих слабост в Латинската империя, дали възможност на образуваните от разгромената Византия държавици да се съвземат. През 1222 г. починал основателят на Никейската византийска империя Теодор I Ласкарис (1204–1222). Престолът бил наследен от неговия зет Йоан III Ватаци (1222–1254), най-способния и заслужил владетел в Никейската империя. Но към края на второто десетилетие на XIII в. тази империя все още не представлявала значителна сила. Сякаш всичко, напротив, сочело към утвърждаването на друга гръцка държавица — Епирското деспотство, което било основано в 1204 г. от Михаил I Ангел (1204–1215) и обгръщало земите на древния Епир, Акарнания и Етолия със столица Арта.

През 1215 г. властта над Епирското деспотство преминала в ръцете на Теодор Комнин, брат на Михаил I. Новият деспот сполучил с войни и разни хитрости да разшири своите владения и да закрепи държавата. Още в края на Бориловото царуване, към 1216 г., той можал да завладее някои от земите, които преди това се намирали под властта на Стрез — именно градовете Охрид и Прилеп. С разширението на своята държава Теодор Комнин по думите на съвременния византийски писател «заел немалко земя от латините и много земя от българите, защото си подчинил Тесалия, също Охрид и Прилеп, Албанон (областта на североизток от Драч) и самия Драч». През 1223 г. Теодор Комнин без особена трудност постигнал онова, което поради ранна и неочаквана смърт не можал да осъществи Калоян: отнел града Солун от латините и унищожил краткотрайното солунско княжество на наследниците на Бонифаций Монфератски. Столицата на Епирското деспотство била пренесена сега в Солун. Теодор Комнин приел императорска корона от ръцете на охридския архиепископ Димитрий Хоматиан и се накичил с гордото прозвище император, наследник на Ангелите, Комнините и Дуковците.

Когато Иван Асен II се възкачил на българския престол, той трябвало с неспокойство да насочва поглед към югозападните граници на своята държава. Новото солунско деспотство не само граничело с българската държава, но се разширявало за сметка на чисто български области. Множество признаци давали да се очаква, че именно на това деспотство било отредено да отвоюва заетите от латините византийски земи и да възстанови предишната империя. Изобщо, усложненото политическо положение на Балканския полуостров към края на второто десетилетие на XIII в., когато Иван Асен II поел властта над българите, налагало на новия владетел извънмерни грижи и внимание преди всичко за отбраната на страната. Едва след това той можел да мисли да отвоюва изгубените по времето на Борил български области.

Вътре в самата държава все още се чувствували сетнините от разединението, настъпило през Бориловото царуване. В Родопската област съществувало деспотството на Алексий Слав. В края на Бориловото царуване или в началото на царуването на Иван Асен II този независим владетел, който се стараел, според думите на летописеца, да избягва да се подчини пред когото и да било от своите съседи, преместил столицата си от Цепина в Мелник. По това време към неговите владения се разпростряло деспотството на Теодор Комнин. Деспот Слав, след смъртта на своята жена — дъщеря на латинския император Хенрих, за да се спаси от нападения и да установи мирни отношения с новия си съсед, се сродил с епирския владетел. Така политическото влияние на Епирското деспотство се наложило в земите на този потомък на Асеневци, а заедно с това в неговия двор проникнало културно византийско влияние.

От деспот Слав е запазен единствен документ — дарителна грамота, издадена през януари 1220 г. на манастира «Св. Богородица Спилеотиса», основан от него в близките околности на град Мелник. Тази грамота, съставена на гръцки език съобразно с най-точните образци на византийската императорска канцелария, е най-доброто свидетелство за утвърденото културно византийско влияние в двора на деспот Слав. Този документ не би могъл да бъде отличен почти по нищо, ако не бе името на дарителя, от грамотите на който и да е византийски владетел. В цялата грамота няма нито помен за владетеля на Търново, младия Иван Асен II. Това е явен доказ за пълната откъснатост на тези области от българската държава и подсеща с какви трудности е трябвало да се бори новият български цар, за да осъществи единството на своя народ.

Нямаме вести нито за вътрешната, нито за външната политическа дейност на Иван Асен II през първите години на неговото царуване. Преживените несгоди през годините на изгнание калили характера му, дали му голяма опитност и го привикнали на търпение и предпазливост. Той съумял да се справи със заплетените политически отношения на Балканския полуостров по-скоро благодарение на своето умение като дипломат, отколкото на войн. Първото познато нам дело на младия български владетел отбелязва голям дипломатически успех. Маджарският крал Андрей II (1204–1235) предприел през 1217 г. кръстоносен поход и стигнал до града Ака, но поради получените обезпокоителни вести от родината си той бил принуден да се завърне бързо назад. През 1218 г., като се връщал в Маджарско, той минал през Антиохия и Витиния и стигнал в никейската държава. Там той влязъл в преговори с никейския владетел Теодор I Ласкарис и оженил своя син за неговата второродна дъщеря, на име Мария.

Маджарският крал продължил по-нататък своето пътуване и пристигнал през земите на Цариградската латинска империя на границата на българската държава. Според думите на един хронист, българският владетел се съгласил да позволи на Андрей II да премине през страната само при обещанието да получи неговата дъщеря за жена. Маджарският крал се съгласил на това искане и още на следната година отправил молба до папата да му позволи да се сроди с българския владетел. Маджарската княгиня Анна-Мария пристигнала в България в началото на 1221 г. Чрез този брак младият български владетел влизал в роднински връзки не само с маджарския двор, но също и с цариградските латински императори, с които се родеел по женска линия Андрей II. А освен това сродявал се и с никейските владетели, тъй като братът на Анна се оженил за дъщерята на Теодор I Ласкарис. Това било не само званично признаване на неговата царска власт от няколко страни, но обезпечавало също и приятелските отношения с опасни съседи. Приема се, че този брак бил сключен благодарение посредничеството на цариградските латини, които се мъчели да се обезпечат по този начин откъм българската държава, та да могат да съсредоточат всичките си усилия за отбрана пред нападенията на епирците. Те не се измамили в тези свои надежди: мирът между тях и българите бил поддържан в продължение на много години. Може да се предположи, освен това, че този брак ще да е бил съпроводен с присъединението на северозападните български земи: Браничевската и Белградската област — загубени през царуването на Борил — към българската държава.

Сродяването на българския цар с маджарската княгиня е забележително и в друго отношение. То отговаря напълно на общия дух на времето. През цялото наше средновековие владетелят е пълновластен господар на държавата и ръководител на нейната външна и вътрешна политика. Браковете между отделните владетелски родове се използуват, особено през тази епоха, като най-добро средство за обезпечаване на междудържавните договори и съюзи. Сам българският цар в по-късната си дейност неведнъж е използувал тези «политически бракове» за установяване на отношенията си с близки и далечни съседи.

Обезпечен откъм три страни чрез брака с Анна-Мария, цар Иван Асен II сега можел да се насочи към югозапад, гдето засилването на солунския деспот Теодор Комнин ще да му е причинявало немалко грижи и опасения. Може да се смята дори, че далечната цел на този брак ще да е била развързване на ръцете за отпор на това разширение на Солунското деспотство. Българският цар с безпокойство ще да е следял постепенното проникване на владичеството на Теодор Комнин към югоизточните части на Балканския полуостров и то в чисто български земи. Деспот Теодор Комнин създавал една византийска държава, която по начало била много по-опасна, отколкото самата по-раншна ромейска империя. Тази нова държава изниквала не само в непосредствено съседство с българското царство, но също до голяма степен върху земи, населени с българско население. Средище на новата държава бил градът Солун, а в този град и цялата непосредствена околност българското население било особено многочислено.

Съществуването на такава силна ромейска държава, която постепенно би утвърдила своето владичество и върху завзетите от латините земи и дори над самия Цариград представяло, естествено, голяма опасност за българското царство. Това осуетявало стремежите да се възвърнат в пределите на българската държава онези югозападни области, към които плъзвало разширението на Солунското деспотство. Когато говори за самопровъзгласяването на Теодор Комнин за император, Георги Акрополит съобщава, че той започнал да върши «царски дела», като въздигал деспоти и севастократори, велики доместици, протовестиарии и целия останал царски чин. Като не познавал царските наредби, той се водел в тези неща «по българския или по-скоро по варварския ред...».

Твърдението на Акрополит не е напълно точно, защото Теодор Комнин, според посочванията на нашите извори, бил прекарал известно време в двора на никейските владетели и не ще да е бил съвсем непосветен в «царските наредби». Тези думи не са само свидетелство за някакво културно българско влияние в двора на солунския деспот. Напротив, изглежда че се отнася по-скоро за българското народностно влияние в деспотството на Теодор Комнин. Солунският деспот успял да установи властта си в области, чието население в по-голямата си част било от българската народност. Под влияние на това българско население той, очевидно, е бил принуден да направи известни отстъпки и изменения, което му навлякло острите нападки от страна на никейците. Така с всичко Теодор Комнин изпъквал за българите като много по-опасен враг, отколкото слабите никейци или изпадналите в немощ цариградски латини.

Между Теодор Комнин и Йоан Ватаци съществувало съперничество не само на политическа почва, но също и в църковните дела. Всичко това довело наскоро до въоръжено сблъскване. Жителите на града Одрин изпроводили пратеничество до императора Йоан Ватаци с искане да им изпрати войска, която да ги освободи от владичеството на латините. Императорът наистина изпратил отряд под предводителството на своя пълководец Исис. Никейският отряд преминал Дарданелите и Тракия и влязъл в града. Йоан Ватаци се надявал по този начин да може да установи властта си и над цялата околност. Тези кроежи, обаче, не убягнали от вниманието на хитрия солунски владетел. С изключение на Родопската област, която се намирала под властта на неговия сродник Алексий Слав, Теодор Комнин владеел Тракия чак на изток от Марица. През 1225 г. той завладял града Димотика и се явил пред стените на Одрин. С измамни обещания солунският император можал да склони жителите на града да прогонят никейската войска и да му предадат града. Никейските войски изпуснали завоювания град от ръцете си, а победителят Теодор Комнин сега се насочил против латините и им нанесъл много щети. Той опустошил околностите на Виза, стигнал до самите стени на Цариград и «причинил голям страх на латините».

Тези нови победи на солунския император го доближили още повече до пределите на българската държава и било необходимо да се уредят по някакъв начин взаимните отношения. Изглежда че главното внимание на солунския владетел е било насочено по това време към Цариградската латинска империя и затова той бил принуден да поддържа мирни отношения със своя северен съсед. Поради това Теодор Комнин оженил брата си Мануил за Мария, дъщеря на Иван Асен. Този съюз, сключен вероятно наскоро след установяването на Теодор Комнин в Солун, изглеждал еднакво изгоден и за двамата владетели: Иван Асен II се надявал по този начин да обезпечи неприкосновеността на българските владения, а Теодор Комнин съзирал в този договор средство да запази едната си страна, докато воюва с другите свои врагове.

Всичко това, обаче, било временно. Разширението на Солунското деспотство ставало главно за сметка на българските владения, а със засилването на Теодор Комнин растяла и опасността за държавата на Иван Асен II. Сблъскването ставало неизбежно. Разширяването на солунската държава в Тракия вече показвало истинската заплаха за българите. Иван Асен II несъмнено ясно е съзирал това и когато настъпил удобният случай, той не пропуснал да се противопостави и да попречи на Теодор Комнин да закрепи престола си в Цариград. Едно неочаквано събитие в живота на Латинската цариградска империя дало нов тласък в развоя на тези отношения между българи и епирци.

Управлението на неспособния Роберт Куртене отслабило извънредно много Латинската империя. Когато след неговата смърт властта била наследена от единадесетгодишния му брат Балдуин II, положението на империята изглеждало безнадеждно. Обаче смъртната вражда между ромеите от никейската и тези от епирската държава продължавала дните на Цариградската империя. Когато престолът бил зает от малолетния Балдуин, положението било толкова тежко, че всред някои от латинските първенци възникнала мисълта да потърсят помощта и закрилата на българския цар. На Иван Асен II било предложено да сгоди маловръстната си дъщеря Елена за Балдуин II, а сам той, като регент, да поеме защитата на Латинската империя. По думите на един наш исторически извор малолетният император се надявал да постигне чрез това сродяване «големи дела» и властта му да се затвърди «немалко».

При сключването на договора българският цар се задължавал да «отвоюва» със свои люде и със свои средства цялата земя на Латинската империя, която била загубена от предшествениците (на Балдуин II) в западните области. Тези думи на летописеца показват, че българският цар се задължавал договорно да отвоюва именно онази част от земите на Цариградската латинска империя на полуострова, която била завзета от Теодор Комнин при предшествениците на малолетния император. Сключването на този съюз отваряло широки възможности за установяване на политическото влияние на българския владетел в някогашната византийска столица. Но това представяла страшна заплаха за очакванията на никейци и епирци, които поставяли като крайна цел на своите усилия тъкмо отвоюването на Цариград и прогонването на латините. Сега се явявала опасност цар Иван Асен II да се настани безбойно в града, за чието завладяване мечтали не един от българските царе от първото царство. Изчезнала за ромеите всяка надежда да могат да си възвърнат Цариград. Те се изправяли сега пред съюза на латини и българи за защита на Латинската цариградска империя. В този съюз участвувал също и папата.

Против съюза се опълчил на първо място солунският император Теодор Комнин, за когото не останали тайна преговорите на Иван Асен II с цариградските латини. Той наченал приготовления за война. Погледът му бил обърнат към Запад, гдето той потърсил подкрепата на големия враг на папството Фридрих II Хохенщауфен, император на Германия и крал на Сицилия — една от най-занимливите личности на своето време. Две пратеничества на солунския владетел се явили през 1229 г. в двора на Фридрих II, за да молят за помощ.

Теодор Комнин възнамерявал да начене война първом против българите, да се справи с тях, а след това да се обърне против цариградските латини. Той сключил поради това едногодишно примирие с Цариградската империя. Българи и епирци привидно се намирали все още в съюзни договорни отношения. Но солунският император, без да гледа на това, се отправил през ранна пролет 1230 г. към югоизточните български земи и наченал войната. «Теодор Ангел, след като нарушил договора с Иван Асен, — пише Георги Акрополит — понеже бе мъж дързък и действуваше безредно не само в царските, но и изобщо във всички политически дела и често нарушаваше клетвите и не спазваше договорите със съседите, се отправил против българите с голяма войска, набрана от ромеи и латини. Той задминал Адриановия град (Одрин) и потеглил по горното течение на Хеброс (Марица), като желаел да влезе в сражение с българите. Търсел наистина своята гибел. Защото той смятал, че българите, като се изплашат, не ще могат никак да издържат дори едно нападение на неговата войска. Но не така мислели българите.»

«Иван Асен, като се уповавал повече на клетвопрестъплението и на измяната на Теодор Ангел, отколкото на своите войски, събрал и измежду куманите малобройна съюзна войска, която не достигала дори до хиляда, и смело се отправил в сражение. Някои разказват, че той възвисил на знаме писмената клетва на Теодор Комнин. Войските се сразили някъде на едно място край Марица, което носи име Клокотница. И нека накратко изложа всичко: Теодор бил победен всемощно от българите и куманите и сам бил заловен от враговете, а и не малцина от неговите сродници, първенци и избраници; цялото им имущество станало плячка на българите. Асен се отнесъл много човеколюбиво с плененото множество, като освободил повечето от войските и особено простите и сбирщина люде и ги пуснал по техните села и градове, било от човеколюбие, било с оглед на своята полза, защото желаел да господствува над тях, като ги освободи от ромейското владичество. Успял наистина в това, защото когато потеглил след тях, всички безкръвно му се подчинили. Така под негова власт минал Одрин, веднага и Димотика, после целият Волерон (областта между долните течения на Марица и Места), Сяр, Пелагония (Битоля) и Прилеп и техните околности. Той преминал Голяма Влахия (Горна Тесалия), завладял Албанон (областта на североизток от Драч) и опустошил земята дори до Илирик. След като осъществил повече от своите желания и наредил всичко по своя воля, оставил в някои крепости да управляват ромеите, а по-голямата част подчинил на себе си — като наредил в тях войници, военачалници и бирници — и се завърнал в своята столица...»

Думите на съвременния византийски писател са най-красноречивото описание на тези съдбоносни събития в историята на Второто българско царство. Самонадеяната дързост на солунския владетел била жестоко наказана в сражението при Клокотница (на северозапад от Хасково), Сражението станало през 1230 г., вероятно на 9 март — празника на светите 40 мъченици, защото по-късно българският владетел въздавал на тези светци благодарност за помощта, която му оказали в сражението. Това събитие променило основно положението на Балканския полуостров. Клокотнишкото сражение, по думите на един измежду най-добрите познавачи на византийската история, «представя една от повратните точки в историята на християнския Изток през XIII в.».

Завладените от солунския император македонски земи отново били присъединени към българската държава. Пределите на България стигнали на югозапад чак до Адриатическо море. Солунското деспотство било унищожено като голяма политическа сила и останало да съществува като малка васална на българския владетел държавица. Градът Солун, земите в Тесалия и Епир били оставени на деспот Мануил Комнин, брат на победения Теодор Комнин и зет на българския цар. Именно това имал предвид Георги Акрополит, когато писал, че българският владетел бил оставил някои крепости в ръцете на ромеите.

Победилият цар проявил рядко човеколюбие спрямо сразените войни на солунския владетел. Византийският писател изрично изтъква, че Иван Асен II освободил — както някога други пълководци след своите победи — обикновените войни и ги отпуснал по домовете им. Георги Акрополит обяснява това деяние на българския цар като проява на човеколюбие и предвидливост: Иван Асен II желаел да господствува над тях и затова се стараел да спечели тяхната привързаност. Тези прояви, обаче, отразяват и нещо друго, което византийският писател не е могъл да признае. Немалка част от владенията на солунския император са били населени с чисто българско население. Във войската на Теодор Комнин, когато той се насочил против българите, е имало естествено не само гърци и помощни латински отряди, изпроводени от Фридрих II, но също и българи от подвластните на Солунското деспотство земи. Този пъстър и нееднороден състав на неприятелската войска ще да е бил несъмнено една от причините за нейната слабост — въпреки сравнителната й голяма численост — за неуспеха в сражението против войните на Иван Асен II.

Държавата на Теодор Комнин рухнала само след един удар и това показало нейната изкуственост. За българския цар не е било никак трудно да възвърне към държавата си всички онези земи, които били населени с българи. Присъединението на големи области от държавата на Теодор Комнин към България станало, както свидетелствува сам Георги Акрополит, «безкръвно». Това се обяснява не само с проявеното от българския цар човеколюбие, но главно с народностния състав на населението в тези земи, поради което то естествено тежнеело към българската държава. Именно тези български области е желаел да присъедини към своето царство Иван Асен II — като «ги откъсне от ромейското господство» — според думите на Георги Акрополит.

Победата на българския цар е била едно от най-великите събития на своето време. За нея упоменават далечни и близки летописци, а в нашите книжовни паметници се въздават горещи похвали на царя обединител на българските земи. Сам цар Иван Асен II е съзнавал величието на своята победа. Той се завърнал в столицата си и посветил построената и изписана от него църква на името на светите 40 великомъченици в знак на признателност за тяхната помощ и закрила в съдбоносната борба. В гордите думи на надписа, поставен в църквата по царска повеля, още звучи победната радост на българския цар, достигнал до върха на своето величие и мощ: «В лето 6738 (от сътворението на света, а от н. е. 1230) индикт 3–ти. Аз Иван Асен в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асена, създадох из основи и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия, разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодора Комнин с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин и до Драч завладях — гръцка, още и албанска и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мен прекарваха своите дни. Защото така повелил Бог, понеже без него ни дело, ни слово се изпълва. Нему слава во веки, амин».

Спомен за победата на цар Иван Асен II е запазен и в житието на св. Петка, съставено от търновския патриарх Евтимий. Според него, българският цар завладял македонската област, а още и «Сяр, така също и цялата Атонска, или по-добре да се каже Света Гора, към това и славния Солун с цяла Тесалия, така също и (земята на) тривалите, както и Далмация, която се назовава и албанска държава, даже и до Драч...». В житието на Иларион Мъгленски е споменато, че границите на българската държава по това време са се простирали «от море до море», сиреч от Черно море до Адриатика и Егея.

Георги Акрополит свидетелствува, че в новоприсъединените земи били поставени войници, военачалници и бирници, а Патриарх Евтимий добавя, че царят се погрижил да установи там и българско духовенство: «В тях постави светло и благочестиво — пише патриархът — митрополити и епископи, както свидетелствуват открито неговите светли златопечатници в славната Лавра на Света Гора и Протата». Тези думи на търновския патриарх са указание, че българският цар посетил Света Гора във връзка с църковната уредба на присъединените земи. За назначението на новото висше духовенство царят издал свои златопечатници, някои от които били запазени до втората половина на XIV в. в Лаврата на св. Атанасий — един от най-древните и големи светогорски манастири — и в Протата, сиреч средищното управление на всички светогорски манастири (в Карея), гдето могъл лично да ги види Патриарх Евтимий.

Светогорските монаси не пропуснали случая да се явят пред българския цар, за да му изкажат своята почит и да измолят неговото покровителство. В онези времена в Света Гора пребивавали голям брой монаси българи, не само в Зограф и Хилендар, но и пръснати по другите манастири и скитове. Благочестивият владетел издал щедри дарствени грамоти на манастирите.

За жалост, всички тези грамоти на българския владетел, които са се пазели още през втората половина на XIV в., са били изглежда унищожени. Засега е позната само дарствената грамота, издадена от цар Иван Асен II на светогорския манастир «Ватопед», с която българският владетел му дарявал селото Семалто в Серска област. Тази грамота, открита неотдавна — около 700 години след нейното издаване, е един от малкото и затова извънредно ценни първообразни документи от времето на цар Иван Асен II. Последната част от грамотата е унищожена, та се чете само указанието за «месец априлий» и подписът на владетеля: «Асен цар на българите и гърците». Въз основа на това посочване на месеца може да се приеме, че българският цар ще се е отправил към Света Гора наскоро след своята победа над войската на кир Теодор Комнин. Тази дата — само няколко седмици след битката при Клокотница — показва същевременно с каква бързина и лекота е било извършено отвоюването на подвластните на солунския император области.

Занимлива е и самата титла на българския цар, дадена в подписа на грамотата. Докато в търновския надпис Иван Асен II носи титла «цар и самодържец на българите», тук той се нарича «цар на българите и гърците». Подобна титла той носи и в Дубровнишката грамота, както и вероятно в надписа от Станимака (Асеновград). Победител над солунския император, покровител на новия владетел на Солун Мануил Комнин, повелител на някои гръцки области в това време, когато Византийската империя не съществувала, а императорът на Никея бил още твърде слаб, българският владетел се е чувствувал в пълното си право да приеме гордата титла «цар на българите и гърците».

Ватопедската грамота на цар Иван Асен II е твърде важна и в друго отношение — именно във връзка със сведенията, които дава за административната и данъчната уредба на държавата. Тя съдържа дълга низа имена на държавни длъжности и налози, които могат да бъдат обяснени единствено с помощта на успоредици из византийския държавен живот.

Тази най-стара първообразна грамота на българските средновековни владетели не е добре запазена и разчитането й не е напълно установено във всички подробности. Необходимо е да се направят редица възстановявания и допълнения, за да може да се възсъздаде нейният първоначален текст.

Грамотата гласи:

«Благоизволи царството ми да дари на светия манастир на пресветата Богородица, наричана Ватопедска, който се намира на Света Гора, селото наречено Семалто, което лежи в Серската област, така щото това село, заедно с людете и с всичките му правдини и стаси и прилежания и доход, да го владее и обладава този честен манастир със самовластна и неотемлима власт, докато живее царството ми. А изпращаните от царството ми по всички времена, за да приемат дан и да вършат всякакви работи на царството ми практори, сиреч севасти, дуки, катепани, десеткари, псари, апокрисиари, аподохатори и другите останали от малки до големи, никой от тях да няма власт да влезе, нито нога да постави в метоха на този свети манастир, нито да пише, нито дан да взема, нито комод, нито митата, нито аподохия, нито вино и хляб, нито зоб, нито десятък, нито да зове на ангария людете за каквато и работа на царството ми— нито самите тях, нито техните коне, нито техните волове, нито ослите им. Но всички люде на този манастир да имат всякаква пълна свобода и да владее над тях сегашният честен и христолюбив игумен Доситей и честните и христолюбиви игумени след него. А дан, комод и арико и ангария и другите останали налози, според закона на царството ми, всичко това тези люде да дават и обработват на този свети манастир, и никой друг да не се бърка. Който нещо им напакости, голям гняв ще изпита от царството ми...».

Щедрите дарения на българския владетел оставили най-дълбок спомен всред светогорските монаси. Особено богато ще да е бил обдарен от него българският манастир «Зограф» — та монасите и до днес, след векове, поменуват в своите богослужби с благоговение и благодарност името на цар Иван Асен II. За зла чест, дарените на Зографския манастир «Св. Георги» грамоти не са запазени. Тъмен спомен се намира в т. нар. Сводна зографска грамота, която представя несръчна сглоба от XVI в., очевидно въз основа на истински документи. Тя се състои от документи, дадени под името на византийския император Лъв VI Мъдри (886–912), българския цар Иван Асен II и сръбския крал Стефан Душан (1331–1355). След като са изредени сведенията за манастира през X в., съставителят е вмъкнал указания за времето на цар Иван Асен II. Българският цар «Иван Търновски», като узнал за чудесата на иконата на св. Георги, разказва съставителят, се вдигнал и пристигнал в манастира заедно с търновския патриарх: «вдигнаха се всички заедно и единодушно и пристигнаха в Света Гора Атонска, гдето бе светият образ на св. Георги, изписан от Дух Свети. Като пристигнаха, те му се поклониха с много сълзи и въздихания и принесоха дар десет оки златици и ги дариха на самописания образ на светеца. И възрадваха се с голяма радост и прославиха Господа Бога и светия великомъченик Христов Георги и устроиха тържество на светия великомъченик Христов Георги през месец април, на 23–тия ден, и трая тържеството... до 27–ия ден».

Указанието на датата за идването на българския цар е извънредно важно. Според посочването на Ватопедската грамота, цар Иван Асен II пристигнал в Света Гора наистина през месец април 1230 г. Ако се вярва на посочването на Сводната грамота — която в този случай предава, очевидно, сведения от верен първоизвор, загубен или неизвестен засега — българският владетел ще да е пристигнал в манастира «Св. Георги Зографски», за да се поклони на чудотворната икона на светеца покровител точно в дните на неговия празник. Царят е бил посрещнат с голяма тържественост. Той поднесъл богати дарове на манастира и останал там в продължение на няколко дни.

През време на това пребивание на българския цар било определено не само името на манастира — да бъде посветен на великомъченик Георги, — но били очертани и някои от границите на манастирските владения. В Сводната грамота изрично се посочва, че царят издал грамота за определяне на някои граници на тези владения. В този подправен документ покрай легендарните сведения, следователно, се съдържат и известни достоверни указания, почерпени от добри източници, в които се разказвало за посещението на българския цар Иван Асен II в Света Гора през април 1230 г. и за направените дарения.

В «Разказа за зографските мъченици», в който се говори за нападенията на «латините» в манастира през 1276 г., се споменува, че нападателите «запалили кулата на цар Асеня и тя изгоряла заедно с църквата; изгорели и 193 книги и църковни съдове, златни епитрахили, много ценни завеси и цялата останала църковна утвар, които (неща) бяха (дадени) от благочестивите и приснопаметни царе, сиреч светия цар Петра и великия Иван Асена и Симеона. Едни от тези неща бяха заграбени от онези нечестивци, а други изгорени...». В този разказ, прочее, също е запазен далечен спомен за посещенията на цар Иван Асен II на Света Гора след голямата победа при Клокотница.

Отношенията с цариградските латини и никейците

Голямата победа на цар Иван Асен II при Клокотница и разгромяването на Солунското деспотство предизвикали дълбоки промени в политическото положение на Балканския полуостров. В нашия Югоизток изчезнала една от най-значителните сили — държавата на кир Теодор Комнин, а като най-мощен повелител в целия полуостров изстъпвал българският цар. Съотношението на политическите сили на Балканския полуостров било коренно променено. Латинската цариградска империя, управлявана от невръстно дете, била спасена от гибел единствено благодарение на победата на българския цар над пълчищата на Теодор Комнин. Сам Иван Асен II ясно съзнавал своето влияние в столицата на латинската империя. В търновския надпис той гордо и самоуверено заявява, че след победата през март 1230 г. под властта на «франките» се намирал само Цариград и някои околни крепости. Но и самите «франки», добавя царят, се покорявали под десницата на неговото царство, защото нямали друг цар освен него. Само благодарение нему — сиреч единствено благодарение на неговата защита и подкрепа — те «прекарвали дните си», с други думи, запазили своята свобода и самостойност.

Тази зависимост на Латинската цариградска империя от българския цар е още по-силно подчертана в житието на света Петка, съставено от Патриарх Евтимий. След като изрежда другите завоевания на българския цар, патриархът добавя: «И не бе доволен от тези неща, но даже и до царствуващия град (Цариград) крепко и мъжествено всичко покори и завладя. Завоюва и покори и самия този царствуващ град и направи свои поданици управляващите там франки...». Подчинението на цариградските латини спрямо българския владетел се проявило, според Евтимий, особено когато царят пожелал да пренесе в столицата си мощите на света Петка, които се намирали в подвластното тям селище Епиват (днес с. Боядос, на Мраморно море). Когато царят им заявил своето желание, те, по думите на Евтимий, «веднага се отзовали на молбата му и с всяко усърдие и бързина, както всякога други път, така и сега го послушали и повелили да получи желаното. А в знак на покорност те изпратили и много други неща, като обещавали и уверявали, че и душата си ще дадат, ако би било възможно...».

Никейците били в това време още твърде слаби и твърде далече от земите на Балканския полуостров, за да могат да се мерят по сила и влияние с българския владетел. След разгромяването на Солунското деспотство всички балкански съюзници на Теодор Комнин били принудени да изменят политиката си и да се сближат с българския цар. Такава ще да е била и съдбата на деспот Алексий Слав, чието име вече не се споменува в историческите паметници. Може да се предполага, че след поражението на неговия сродник и влиятелен съсед, Слав ще да е приел върховенството на българския цар, а земите му ще да са били присъединени напълно към българската държава. След това цар Иван Асен II премахнал и последната следа от настаналото по времето на Борил вътрешно разцепление на българските покрайнини. Това било в същото време и доказателство за пълното възстановяване на единовластието във всички български земи.

Сръбският владетел Стефан Радослав (1228–1234), женен за дъщерята на кир Теодор Комнин, се намирал до 1230 г. под силното влияние на своя сродник. Разгромът на солунския владетел го лишил от важна опора и той скоро — вследствие на настаналите в страната вътрешни борби — загубил властта. В 1234 г. там се възцарил неговият брат Стефан Владислав, който се оженил за дъщерята на Иван Асен II. Всичко това изградило неоспоримата и пълна власт на българския цар по целия Балкански полуостров. Не са суетни, затова, думите на житиеписеца, който възвеличава цар Иван Асен II твърдейки, че «царувал и владеел над българите, гърците, франките, сърбите и албанците и над всички градове от море до море...».

Промяната в отношенията на политическите сили на Балканския полуостров наложила, естествено, основно прегрупиране на тия сили. Настанали нечакани и за самия български владетел промени, които, при това, могли да се обяснят тъкмо с опасенията от неговата засилена мощ. Когато в 1228 г. на цар Иван Асен II било направено предложение за съюз и сродяване с Балдуин II, за което се спомена преди това, този съюз и това сродяване били желани, както личи, преди всичко от настойниците на малолетния крал с оглед на вътрешното и външното положение на Цариградската латинска империя. Те се надявали да могат по този начин да закрепят властта на самия Балдуин II, а след това и да намерят подкрепа в борбата против солунския император Теодор Комнин.

Предложението обаче срещнало пречка от страна на повечето латински първенци в Цариград. Те се опасявали, по думите на един от нашите исторически извори, че «след като Балдуин затвърди своята власт», той ще се насочи против тях, за да им отмъсти за недавнашната измяна спрямо неговия по-възрастен брат. Недоволни били от това предложение, както изглежда, също и католическите духовници в Латинската империя, а вероятно и съвладетелите на имперските земи — венецианците, които били застрашени от прекомерното засилване на Балдуин II. Когато въпросът бил отнесен за разрешение и одобрение на Запад, то изникнали нови пречки и нови противници. Дейният папа Григорий IX (1227–1241) се обявил решително против осъществяването на този брак и не признал настойничеството на българския цар. Очевидно папата е схващал ясно, че това сродяване могло да спомогне за установяването на силното и неоспоримо влияние на българския владетел в столицата на Латинската цариградска империя. А това би означавало не по-малка опасност за независимото нейно съществувание, отколкото заплахата откъм никейци или епирци. Допускането на българския цар в Цариград следователно било сметнато за такава опасност за свободата на Латинската империя, която надвишавала страха от нападенията на Йоан III Ватаци или Теодор Комнин. От друга страна, може би папата не се е доверявал много на предаността на българския цар спрямо Римската църква. Наистина, българският владетел все още поддържал, доколкото може да се установи засега, онези добри отношения с Римската църква, които били установени още от времето на цар Калоян и на папа Инокентий III.

Все пак папа Григорий IX се чувствувал задължен да даде благословията си за настойничеството и сродяването на малолетния Балдуин II и затова потърсил по-предано, по-доверено и изпитано според него лице. Така, главно по искане на папата и на първенците от Цариград, през април 1229 г. в италианския град Перуджа бил сключен договор с бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен, според който трябвало да бъде провъзгласен за настойник на малолетния император и да ожени дъщеря си за него. Йоан дьо Бриен бил познат като верен поддръжник на папството и все още се славел, въпреки своите 80 години, като храбър рицар. Новоизбраният цариградски император се забавил твърде много на Запад. През пролетта 1231 г. той можал да сключи договор с Венецианската република с условие да получи от нея помощ в люде, пари и кораби. В средата на лятото същата година той пристигнал в Цариград.

Всички тези тъкмежи на цариградските латини дълго време били държани в тайна. До средата на 1230 г., както изглежда, латините продължавали да поддържат добри отношения с българския цар. По този начин те раздухвали съперничеството между него и солунския владетел и тласкали двамата съперници към борба. Какъвто и да бил изходът на тази борба, те очаквали изгода: единият или другият от враговете щял да бъде ослабен и сразен! Но най-сетне до българския цар достигнала вест за измяна. Иван Асен противодействувал най-дейно. С тази измяна на първоначалните тъкмежи настъпвал пълен обрат в отношенията на българския владетел към съседите. Постъпката на латинските първенци от Цариград превърнала Иван Асен II във враг на тяхната империя и поради това го тласнала към съюз с никейския император Йоан III Ватаци. Това сближение на българите с никейците се оказало твърде благотворно преди всичко за Йоан Ватаци: благодарение на този съюз с българския цар никейската империя могла да се възмогне и постепенно напълно да замести разгромената държава на Теодор Комнин.

Сближението на търновския двор с Никея се изразило по-нататък и в подобрение на църковните отношения, което означавало скъсване на връзките с папския престол от страна на българския цар. Иван Асен II не пропуснал да уязви и венецианците, които не само че били едни от най-вероятните подбудители на тази промяна, но и били обещали подкрепа на новия цариградски император в борбата му както против никейци, така и против българите. Българският владетел, който вече имал под властта си по-голямата част от балканските земи, потърсил начин да засегне венецианците в техните търговски интереси на полуострова. Това той сторил, като дал особено големи търговски правдини на поданиците на Дубровнишката република на свети Власий. Тази подкрепа се оказала особено ценна за Дубровник. Въпреки че наскоро републиката попаднала под върховенството на Венеция, градът на свети Власий се въздигал вече стопански и политически. Дубровник можал да заеме облагодетелствувано място в търговския живот на Балканските земи — преднина, която дубровничани утвърдили и разширили почти като свое изключително право през по-късно време, особено през епохата на турското владичество.

С особена своя повеля («оризмо») българският цар дарил, вероятно още през втората половина на 1230 г., големи правдини на дубровнишките търговци за внос, износ и пренос на стоки в пределите на обширната своя държава. Грамотата на българския владетел е запазена. Тя представя извънредно важен извор за проучване на стопанското положение на страната и спомага да се установят границите на държавата.

Ето що гласи тази царска повеля:

«Моето царство дава това оризмо на дубровнишката страна, на обичните и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли, или Браничево и Белград дойдат, или ходят до Търново и по цялото Загорие или достигнат до Преслав и Карвунската област (около днешния град Балчик), или до Крънската област (около Казанлък), или Боруйската (около Стара Загора), или в Одрин и в Димотика, или в Скопската област, или Прилепската, или в Деволската област (на запад от Охрид), или в Арбанаската земя, или отиват в Солун — навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по никои области на царството ми и в градовете и клисурите (проходите), но да ходят и купуват и продават без грижа, като всеверни и обичани гости на царството ми. Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето да бъде, против закона за търговията, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми.

Асен цар на българите и гърците».

Едновременно с тези промени във външната политика българският цар наченал да укрепява своята югоизточна граница и да се готви за война на нападение и отбрана откъм цариградските латини. По това време той укрепил също и областта на Станимака. Познат е поставеният тогава от българския владетел надпис — унищожен от гърците през 1883 г. и възстановен по-късно от проф. В. Н. Златарски: «В лето 6739 (от сътворението на света, а от н. е. 1231) индикт 4–ти. Асен боговъздигнатият цар на българите и гърците, а също и на останалите страни, постави севаста Алексия и изгради тази крепост». Може да се предполага, че едновременно с укрепването на крепостта Станимака и назначаването на Алексий за неин управител, през 1231 г. ще да са били укрепени и засилени с войски също и другите южни крепости на царството.

Промяната на политиката на българския цар била особено важна по отношение на Никейската империя. Иван Асен II се постарал на първо място да уреди своите църковни дела с Никея. Изглежда, че някакви преговори между търновския цар и никейците са били наченати още наскоро след разрива с латините и с папата. През 1233 г. в Солун пристигнал като представител на пребиваващия в Никея цариградски патриарх Герман II (1222–1240) анкирският митрополит Христофор. Митрополитът бил изпратен в столицата на Мануил Комнин като екзарх и наместник на патриарха. Нарушеното по времето на Теодор Комнин църковно единство между Никея и Солун било възстановено, разбира се, със съгласието на българския цар.

По този начин българският владетел съдействувал — даже против интересите на своята страна — за обединението на ромеите. Изглежда, че сам Иван Асен II наченал преговори за сближаване с цариградския патриарх. Победата над солунския император допринесла за полагане основите на това сближение. В писмо, вероятно от 1233 г., митрополит Христофор възвеличава българския цар за опита му да се сближи с цариградската църква, както и за победата му над солунския владетел. «Ти стана истински син на светата вселенска и апостолска църква, съедини добре онова, което преди беше зле разединено и благоустрои в Загора най-православното дело, което никой от твоите предшественици не постигна. Заради това и Бог те възвиси и те прослави, като ти даде достойна за твоята вяра награда. Ти виждаш какви плодове дава коренът на благочестието. Ти виждаш какви сгради въздига основата на справедливостта. Виждаш до какво величие води пътят на истината оногова, който върви по него. Придържай се, прочее, о него, неизменно все шествувай по него, не го напущай и неуклонно върви по него. Така ти ще живееш дълго време, ще ти се придадат години живот, ще се разширят твоите владения и пределите на твоето наследие ще се увеличат. Защото колкото лъжата и злодеянието събарят владетелски престоли, толкова справедливостта и благочестието възвисяват, просветят и възвеличават един народ. Старай се, прочее, да не се отклоняваш нито вдясно, нито вляво, но върви по този среден и царствен път, който те е прославил и ще те прослави още повече...»

По това време търновският митрополит Василий — вероятно поради старост, а не толкова поради някакви други причини — се бил оттеглил в някой от светогорските манастири. Митрополит Христофор се срещнал с него и го увещавал да се върне в своята църква. Като представял разни извинения, предстоятелят на българската църква отказал да стори това. Налагало се да бъде избран и посветен нов търновски архиепископ. Никейският патриарх пожелал да се възползува от този случай, за да възобнови връзките си с българската църква, като ръкоположи лично или чрез своя наместник в Солун новоизбрания български архиепископ. Поради това митрополит Христофор настоятелно убеждавал българския цар да изпрати новоизбраника в Никея или ако това се окаже невъзможно, в Солун, за да бъде ръкоположен там. «Нека, прочее, царството ти избере едно от двете, но никакво друго намерение — писал митрополитът на цар Иван Асен II — да не му идва на ум, като например, от ония, от които бъде избран, от тях да бъде и ръкоположен...».

Българският цар обаче още не е бил склонен да признае върховенството на патриарха беглец и затова извършил тъкмо онова, против което се обявявал представителят на никейското духовенство. На мястото на отреклия се поради старост търновски предстоятел бил избран нов архиепископ, на име Йоаким, който бил ръкоположен не от патриарха или от митрополит Христофор, но тъкмо от българското духовенство. В 1235 г. този първенец на българската църква е назован от никейците «преждеосвещен архиепископ», което свидетелствува, че неговото ръкоположение в 1231–1234 г. е било извършено от българските епископи. Така първите опити за сближение на търновската църква с цариградския патриарх се провалили. Църковният живот на средновековните държави се намирал в най-тясна зависимост от политическия живот, а политическите отношения и съотношението на силите между българската държава и Никейската империя в това време още не били достатъчно назрели за подобни дела.

Времето и обстоятелствата донесли нови промени, които спомогнали за установяване на по-тесни политически отношения между Търново и Никея. Това, от своя страна, облагоприятствувало разрешението на въпросите из църковния живот. Враждата против латините в Цариград сближила българи и никейци. Нападенията на Йоан Ватаци против латинските владения през 1233 г. не били особено успешни. Напротив, цариградският император Йоан дьо Бриен можал да превземе, ако и чрез изненада, важната крепост Пиги на Хелеспонта. Опитът на никейците да установят своята власт над остров Родос също не успял. Тези затруднения принудили императорът Йоан Ватаци да потърси съдействието на българския цар.

Инициативата за това сближение идвала, както личи от свидетелството на наши извори, именно от никейския император, но тя намерила очевидно благосклонен отзвук в търновския царски двор. «Император Йоан — разказва Георги Акрополит, който през това време пребивавал в дворците на никейския владетел — бидейки способен да изнамери начини да спаси в злополучието своето, за което усърдствуваше в най-висша степен, а също да възпре врага, та чрез едното и другото да засили своите дела, намери начин, който задоволяваше двете. Беше му се родил син от императрица Ирина, комуто бе дадено името на дядото император — Теодор Ласкарис. Тогава той навършваше единадесет години. А Асен имаше щерка, на име Елена, родена от неговата жена маджарката. Тя бе на девет години. И така, императорът изпроводи пратеничество при владетеля на българите Асен и припомни за годеж на чадата и за сродяване между тях и за сключване, чрез едните за другите, на военно съратничество и съюз. Асен прие пратеничеството и бяха сключени съглашенията и бяха положени клетви за тях.» Изглежда, обаче, че преговорите между двамата владетели продължили доста време. Най-сетне било постигнато споразумение, което се изразило преди всичко в сключването на военен съюз между българи и никейци, насочен против Цариградската латинска империя.

Съвременни сведения показват, че още през 1234 г. положението на Латинската империя било много тежко: тя се намирала под заплахите на българи, никейци и епирци. След сключването на договора през пролетта на 1235 г. била устроена среща между българския и никейския владетел за годежа на техните чеда, което трябвало да служи за обезпечение на споразумението. «Императорът завзе Лампсак, премина със своите войски в Галиполи и нападна града, като постави обсадни машини, в непродължително време го превзе и го освободи от ръцете на венецианците. След това пристигна в Галиполи и Асен със своята съпруга маджарката Мария и дъщеря си Елена и се срещна с императора в Галиполи и двамата извършиха онова, което се отнасяше до приятелството. Този (Иван Асен II) не премина Хелеспонта, но остана в областта на Галиполи, а император Йоан, като взе неговата съпруга и дъщеря му Елена, премина в Лампсак, гдето бе императрица Ирина, и бе извършено бракосъчетанието на децата, при което патриарх Герман извърши свещенослужението.»

След подобряването на политическите отношения между двете държави идвал ред и на въпроса за разрешаване и на църковните отношения между Търново и Никея. Според думите на съвременния византийски писател, «търновският архиерей, който се намирал под властта на цариградския патриарх, тогава бил удостоен с право на самозаконност и провъзгласен за патриарх по императорска и съборна повеля, като по този начин първенците въздали благодарности на българския цар Асен заради сродяването и приятелството». Краткото известие на византийския историк може сполучливо да се допълни с указанията на обстойния разказ за това събитие, запазен в Синодика и съставен, очевидно, въз основа на първообразни домашни извори.

В Синодика се разказва, че българският цар Иван Асен II пожелал «с голямо желание» и обновил «патриаршеството на българското царство». «Това обновение стана така. Преосвещеният вселенски патриарх Герман с божие благоволение и с голямо усърдие на христолюбивия велик цар Иван Асен, син на стария Асен, заедно с останалите свои братя патриарси: Атанасий, всеосвещения патриарх на Йерусалим, (град) на Христовото страдание и на неговото възкресение, на светата Сионска църква — майка на всички църкви и на цяла Палестина; Симеон, всеосвещения патриарх на божия град Антиохия и на цяла Сирия; Николай, всеосвещения патриарх на Александрия и на целия Египет. Тези всеосвещени патриарси, прочее, получиха писание, изпратено тям от благочестивия гръцки цар Калоян Дука (Йоан III Ватаци), така написано: Нашето самодържавно царство моли и убеждава вашето отчество да не отхвърляте нашата молба към вас, но да съставите ваше писание и да го изпратите на моето царство, за освещение, по общо наше и ваше решение, да се назове и да се дарува с равна вам патриаршеска степен градът Търново — църквата «Възнесение Христово», майка на църквите на българското царство. Защото и христолюбивият български цар Иван Асен брат и сват на царството ми, желае много да бъде дарено това на неговото царство от нашето царство и от вашето отчество. — Преосвещените патриарси, като прочетоха това писание, се съгласиха, че този е взел добро решение, и всеки от тях даде свое послание на изпратените от царя до тях люде. Написаха така също и на Герман, като му казаха следното: До Герман, вселенски патриарх, наш брат, поздрав. Получихме изпратеното ни от теб, което приехме като добро решение и даваме на твоята обич послание за нашето свидетелство. Стори както би било угодно нам и на твоето отчество, понеже имаш властта на по-важен престол. — Гръцкият цар, като прие това заедно с патриарха, събра от цялото свое царство митрополитите и архиепископите и епископите и всечестните иноци от Света гора и се събраха с източния цар Калоян на Понтийското море. Благоговейният и свети мъж, възсиял с постнически дела и житие, преждеосвещеният архиепископ Йоаким бе въздигнат патриарх не само с думи, но и писание от патриарха Герман получи, като всички източни епископи положиха своя подпис, подпечатиха го с печати и го дадоха на благочестивия цар и новоосвещения тогава патриарх Йоаким, за вечно поминание и неотемлимо...»

Едно от важните условия на договора между българския цар и никейския император през 1235 г., следователно, е било признаването на патриаршеското достойнство на търновския архиепископ. Според указанията на нашите извори, това признание станало по решение на църковен събор на византийското и българското духовенство на монасите от светогорските манастири — които се намирали под властта на българския цар — и със съгласието на патриарсите на Йерусалим, Антиохия и Александрия. Новопосветеният български патриарх получавал патриаршеска степен, равна на степента на източните патриарси, което означава и пълна църковна независимост. Думите на Синодика, че това е станало по настойчивото искане на Иван Асен II, показват, че признанието на Патриаршията е било поставено като условие от страна на българския цар.

Признаването на патриаршеско звание на търновския архиепископ представяло едно ново утвърждение на българската държава. То премахнало последния остатък от времето на византийското робство. Преместената в Охрид Българска патриаршия в края на Първото царство и затвърдена там по повелята на император Василий II, се смятала званично в продължение на цялото византийско робство над българските земи като църковно средище на България. Сега възобновеното българско царство отново придобивало самостойна патриаршия, установена в столицата Търново. Независимата и мощна държава на Иван Асен II получавала чрез общо съгласие църковна независимост. Това било не само най-голямото събитие в църковната политика на българския цар, но същевременно признание на държавното величие и самостойност. Държавната самостойност, според схващанията на тогавашна Византия и народите под нейното културно влияние, била неразривно свързана с пълната църковна независимост.

Всички тези събития намерили голям отглас в общото политическо положение на Балканския полуостров. Съюзът на двамата православни владетели поставял в много тежко положение Латинската цариградска империя. Съюзният договор предвиждал преди всичко война против кръстоносците. Според свидетелството на един съвременен извор, българският цар обещал при сключването на договора да помага на никейците да отвоюват Цариград. С оглед на направените завоевания било извършено и разпределението на границите на държавите на двамата владетели. Византийският историк разказва, че след сключването на договора в Галиполи, императрица Ирина взела своя син и снаха си — българската княгиня — и заминала на Изток. Българската царица също се завърнала в своята страна, а двамата владетели събрали войските си и нападнали «западната област, която била подвластна на латините». След като извършили големи опустошения и набрали голяма плячка, Иван Асен II и Йоан Ватаци «разпределили помежду си, съгласно договорните клетви, градовете и областите». Императорът задържал града Галиполи, целият Галиполски полуостров заедно с града Мадит, крепостта Кин (дн. Кешан), областта на изток с града Ган (дн. Шаркьой) и почти до Цурул (дн. Чорлу), а на запад до река Марица. На българския цар се признавало владението на цялата земя, която се намирала «над тези области и към север». Двамата съюзници след това се отправили към самата латинска столица и я обсадили. Това предизвикало голяма уплаха в Цариград. Но така преминала есента на 1235 г. и наближавала зима. Двамата владетели вдигнали обсадата и се оттеглили в своите земи.

Споразумението на българския цар с никейците, отхвърлянето на унията с Римската църква и наченатата война против Латинската цариградска империя навлекли върху Иван Асен II не само недоволството на папата, но и враждата на маджарския крал. Отношенията между българи и маджари били добри в продължение на дълги години, вследствие на установеното родство. В 1232 г. обаче, очевидно по подбуда на папата, маджарите променили своето старо приятелство и започнали военни действия против някои български области. Те завзели Белградската и Браничевската област. Против нападателите бил изпратен да се сражава Александър, брат на българския цар. Маджарите били отблъснати. На следната година те повторили своето нападение, но този път в отвъддунавските български владения.

Папа Григорий IX не пропускал случай да подтиква маджарите против българския цар, изменник на унията и враг на Латинската цариградска империя. В средата на декември 1235 г. — когато православните владетели вече били вдигнали своята обсада на латинската столица — папата отправил писмо до новия маджарски крал Бела IV, син на починалия Андрей II и брат на българската царица Анна-Мария. Папата го увещавал да изпрати помощ на цариградските латини. Папа Григорий IX опитал да склони и самия български цар да се откаже от съюза си с никейския император и да прекрати враждебните действия спрямо Латинската империя. Той му изпратил нарочно писмо, което, както изглежда, не постигнало нищо. В края на май 1236 г. папата заплашил да отлъчи българския владетел от църквата, ако не послуша неговите напътствия.

Междувременно, на самия цар Иван Асен II станало ясно, че съюзът му с никейския император не носи никакви облаги за българите, а напротив ги излага на нова голяма опасност. Единствено благодарение на този съюз Никейската империя могла да се засили и закрепи, та в последствие да заплашва и самата българска държава. От друга страна, приятелството с никейците и враждата с цариградските латини навличали на българите опасността от нападения от страна на маджарите. Всичко това, разбира се, охладило твърде много българския цар в отношенията му с император Йоан Ватаци. През 1236 г. съюзните действия били изглежда ослабени.

През пролетта 1237 г. починал цариградският император Йоан дьо Бриен, регент на малолетния Балдуин II. Българският цар знаел добре, че не Балдуин II, а цариградските латински първенци някога, преди десетилетие, били тези, които настоявали да се позове Йоан дьо Бриен като регент на империята вместо Иван Асен II. Смъртта на императора регент възродила отново надеждите на българския владетел да може да установи своето влияние в Цариград. Тези надежди се съчетали с опасенията от възмогването на Никейската империя. Поради това българският цар побързал да наруши договора си с никейците и да поднови сношенията си с Латинската империя и папата. Той изпратил в Никея пратеници с молба да бъде пусната дъщеря му, та да може — като стигне самият той с царицата при Одрин — да я види. Никейският император и императрица Ирина, «ако и да знаели точно тъкмежа и ясно съзнавали хитростта, все пак изпратили на Асеня дъщерята, като му известили, че ако задържи дъщеря си и я отлъчи от законния й съпруг, има Бог, който всичко вижда и въздава наказание на онези, които престъпват и нарушават клетвите и договорите, сключени пред божието свидетелство. Българинът, продължава Георги Акрополит, взел дъщеря си и отпътувал, върнал назад всички, които я придружавали, преминал Стара планина и се запътил за Търново...». Настояването на никейските владетели да бъде поддържан договорът показва, че те съзнавали добре важността и изгодността на този съюз с българите.

В същото време Иван Асен II отправил писмо до папа Григорий IX, с което изявявал желание да бъде изпратено лице за преговори относно положението на Цариградската латинска империя и на самия Цариград. В края на май 1237 г. папата незабавно отговорил на това писмо и съобщил на българския цар, че изпраща като свои легати двама епископи. Заедно с това Григорий IX настоявал пред Иван Асен II да даде помощ на Цариградската империя. Латинският император Балдуин II се намирал по онова време на Запад, за да действува за събирането на кръстоносна войска за защита на империята. Папата усърдно съдействувал на това дело и разгласил широко новите кръстоносни приготовления.

Въпреки подобрените отношения между българския цар и папата, римският първосвещеник се отнасял все пак с известно недоверие към българите, както може да се заключи от някои писма до чужди католически владетели. Очевидно папа Григорий IX желаел най-напред да бъдат установени предишните църковни отношения между Търново и Рим и да бъде премахнато единението на българската и цариградската църква. Българският цар, от своя страна, изглежда се домогвал главно да поднови своите мирни отношения с Латинската империя.

През същата година куманите, подгонени от татарите, преминали Дунава на многохилядни множества, пребродили някои български земи и се озовали в Южна Тракия, близо до латинските и никейските владения. Цариградските латини се постарали да спечелят приятелството на Иван Асен II, а после «чрез него и това на куманите». Българи, кумани и латини със съюзна войска се обърнали сега към никейските владения в тази област и се насочили преди всичко против силната крепост Цурул (дн. Чорлу). Българският владетел сам участвувал в похода на своята войска. Обсадата била водена, според думите на Георги Акрополит, под личното наблюдение на Иван Асен II «с много хиляди кумански и български войски и италиански машини».

Тези действия на съюзната българо-латинска войска не продължили много и трябвало наскоро да бъдат прекратени. През време на тази обсада — именно в последните месеци на 1237 г. — българският цар получил нерадостни вести от своята столица и бързо се оттеглил назад. «Докато бе обсаждана, прочее, крепостта Чорлу, пише Акрополит, внезапно пристигна на Асен вест, че съпругата му маджарката починала, а по това време е починало и детето му и търновският епископ. Като сметна, че това е божие наказание, той изгори обсадните машини и бързо се завърна в Търново».

Колкото и правдоподобно да е обяснението за това оттегляне на българския цар — обяснение, дадено от византийския историк, очевидно е, че страхът пред божия гняв не ще да е бил единствената причина за тази промяна. Изчезването на царицата маджарка ще да е допринесло за разслабване на приятелските връзки с маджари и латини. Освен това, преговорите с папата във връзка с Цариградската латинска империя не постигнали онова, което очаквал българският цар. Надеждата му да може да възстанови влиянието си в Цариград се оказала напразна. Всичко това накарало Иван Асен II да поднови още в последните месеци на 1237 г. приятелството си с никейския император. Младата българска княгиня била отправена отново в Никея и мирът бил възстановен.

Оставени сами, латините не били в състояние да продължат военните действия против никейските крепости и се принудили да се завърнат в Цариград. Всички усилия на папа Григорий IX в продължение на две години да привлече българския цар като защитник на Цариградската латинска империя останали напразни. Едва получил вест за промяната в поведението на българския владетел, папата още в началото на 1238 г. наченал страшни нападки против него. Папа Григорий IX отправил цяла низа писма, за да подготви кръстоносен поход против българите. Във всички тези писма той несдържано е изказвал гнева си и възмущението си по отношение на българския цар. Папата настоявал най-усърдно пред маджарите да нападнат българската държава. Обаче самият маджарски крал не така лекомислено се поддал на папските внушения. В отговор на едно папско писмо маджарският крал изтъкнал съществуващата родствена връзка между него и търновския двор, гдето бил наследник синът на неговата сестра. Очевидно, за да отклони дипломатично папското предложение, крал Бела IV представил редица условия по отношение на кръстоносния поход против българите. Загрижеността на папата за съдбата на разклатената Латинска цариградска империя и желанието му да бъде сразен нейният най-опасен враг — българският цар — не оставяли време за протакане: Григорий IX приел почти без промяна всички искания на маджарския крал. За щастие, разни причини наложили отлагането за още няколко време на този поход, а това смекчило до голяма степен враждебните чувства.

Последните години на Иван Асен II

Сетните години от царуването на Иван Асен II са малко известни. Сравнително по-оскъдните сведения за това време показват, че той ще да се е оттеглил значително от дейната намеса в отношенията между никейците и цариградските латини. Чрез това той можал да установи известни мирни отношения с всички онези западни сили, които са ратували за подкрепата на Латинската империя. Изглежда, че главните усилия на българския владетел през тези години ще да са били насочени главно към вътрешната уредба на обширната държава. За жалост за тези събития — които са засягали изключително вътрешния живот на страната — чуждите исторически извори не споменуват, а не притежаваме и домашни извори за онова време. Отбелязани са само тук и там случайни сведения пак само във връзка с външнополитически прояви. Така например, някои сръбски исторически извори дават указания за отношенията на сръбската държава спрямо българския цар.

Иван Асен II упражнявал силно влияние върху вътрешния живот на сръбската държава благодарение на своето родство със сръбския крал Стефан Владислав. Зависимостта на сръбското кралство от България е изтъкната особено показно по случай посещението, което направил в българската столица през първите дни на януари 1235 г. сръбският архиепископ Сава. Сава пристигнал в Търново, прекарал там няколко дни, но сетне се разболял тежко. Царят, след като посрещнал светителя, отишъл на лов. Междувременно болестта на архиепископ Сава скоро се влошила и той починал на 14 януари с. г. Житиеписецът съобщава някои подробности във връзка с култа към починалия сръбски светител. Той разказва, че сръбският крал Стефан Владислав дълго молел и настоявал пред българския владетел, докато измоли мощите на своя сродник и получи позволение да ги отнесе в своята страна. Но в разказа за тези подробности несъзнателно е изтъкната и зависимостта, в която се намирал сръбският крал спрямо цар Иван Асен II.

Настъпили промени и в живота на Солунското деспотство. Според сведенията на един от нашите извори, българският цар се отнесъл човечно към пленения в Клокотнишката битка деспот Теодор Комнин. Той го поставил отначало под стража, но после проявил спрямо него голямо благоразположение. Това, по думите на нашия извор, продължило «дълго време». Но когато Теодор Комнин опитал да предизвика «вътрешни смутове» и бил открит, той бил ослепен. Нечакан случай върнал отново свободата на затворения деспот. След смъртта на царица Анна-Мария цар Иван Асен II се оженил за «красивата и снажна» Ирина, по-малката дъщеря на Теодор Комнин. Българският цар се решил да стори това, въпреки че бил вече сроден с Теодор Комнин чрез неговия брат Мануил Комнин, който водел дъщеря му Мария. Но — по думите на Георги Акрополит — Иван Асен II «обичал премного жена си Ирина, не по-малко отколкото Антоний Клеопатра». В един ватикански ръкопис от XIII в. са запазени натруфените стихове на съвременен византийски поет по случай сватбата на Ирина с българския цар:

Произлизаш, царице, от мощни самодръжци,

От всесветски брачни съюзи и боголъчни слънца.

Пресветла, прекрасна ти блесна месечина,

Излязла от цветни поля и божествен рай.

Наистина, божият рай благоухаен е с добродетелите.

Твоите бащи са царе. Израсна ти благовонен цвят.

Що, прочее, липсваше за пълното щастие?

Равен теб съпруг, преблагороден, прекрасен.

С него съчета те Бог, с него добре те свърза.

Така древно слово добре се изпълни,

че Бог подобния води при подобния.

Но нивга не залязвайте, блестете навеки —

Царю прекрасни Асене и царице Ирино!

От брака с Ирина, сключен вероятно още през 1238 г., цар Иван Асен II имал три деца: Михаил, по-късно български цар, Мария и Теодора (Анна).

Слепият Теодор Комнин използувал благоволението на своя зет и се опитал да си върне града Солун. С помощта на някаква войска, която получил от Иван Асен II, той се отправил към своята някогашна столица. С хитрост той можал да влезе в града и без големи трудности заел властта. Тъй като поради слепотата не можал да управлява държавата си, той признал за владетел своя първороден син Йоан, а сам се задоволил да остане на второ място. Трябва да се предполага, че това връщане на Теодор Комнин в Солун — чрез което се подновявало съперничеството между никейци и епирци — ще да е било използувано от българския владетел съзнателно, за да противодействува на разширението и засилването на Никейската империя като обединително средище на всички гърци. Възстановената от цар Иван Асен II солунска държава под владичеството на кир Теодор Комнин се явявала естествен съперник на Никейската империя на Йоан Ватаци в стремежа да обедини византийците. Новият съперник, обаче, този път идвал твърде късно. Вече било невъзможно да се спре все по-бързият възход на Никейската империя. Теодор Комнин, освен това, не бил в състояние да води борба чрез своя син, както някога в началото на своето управление.

Прозорливата и гъвкава политика на българския цар се проявила особено при едно от последните събития, което ни е познато за времето на неговото царуване. Дългите приготовления за кръстоносния поход, проповядван по поръка на папа Григорий IX, най-после завършили и през лятото 1239 г. кръстоносците се упътили през Маджарско към Балканския полуостров. Още през 1238 г. папата дважди писал на маджарския крал, за да му извести за пристигането на тази кръстоносна войска и да го подкани да се присъедини към нея. Маджарският крал обаче си имал други грижи. По това време над него надвисвала опасност от татарско нашествие — и за това не се отзовал на подканите на папата. Но и без неговото участие към пределите на българската държава наскоро се отправила огромна кръстоносна войска. Георги Акрополит разказва, че цариградският император Балдуин II при пътуването си на Запад в «немного време» успял да събере войска от 60 000 кръстоносци, които трябвало да воюват против византийците.

Кръстоносците пристигнали на българските граници: цар Иван Асен II дал съгласието си те да преминат през земите му и да се отправят към Цариград. Българският владетел, твърди Георги Акрополит, като пренебрегнал договора с ромеите, дал свободен пропуск през земите си на кръстоносците, а представил нещата така, сякаш е бил заставен силом да им позволи това. Кръстоносците стигнали до Мраморно море, нападнали крепостта Чорлу и я взели без трудност. В тази обсада взели участие и кумани, от което можело да се заключи, че българският цар ще да е оказал известно скрито съдействие на латините, като им е препратил своите съюзници куманите, и то в «безбройно множество».

Войната между латини и никейци пламнала отново. Във връзка с тези събития Георги Акрополит хвърля едно леко обвинение против българския цар. Той съобщава, че никейският император — въпреки че българският владетел не спазвал договора — поддържал мира и роднинските връзки с българите. Българският цар, пише той, «не спазвал точно клетвените договори, но понякога ги престъпвал малко за своя изгода, като в същото време наяве и изобщо скъпял обичта и изпълнявал приятелските задължения». В тези думи на византийския писател, всъщност, трябва да видим неволна възхвала на политиката на Иван Асен II през последните години от живота му. Най-мощен от всички владетели в Европейския югоизток, българският цар водел напълно самостоятелна политика с оглед интересите на своята страна. Без да нарушава открито мирните отношения със съседите си, той се задоволявал да използува някои умели дипломатически стъпки за изгодите на своята държава. Тези мирни дипломатически ходове на цар Иван Асен II обезпечавали спокойствието на страната и давали възможност за нейното развитие и заздравяване.

Византийският император наистина забелязал с неудоволствие скритите промени в тази гъвкава политика на българския владетел и той от своя страна бил добър държавник и продължавал да поддържа приятелството си с българите: сам той имал твърде голяма потреба от тяхното съдействие или поне привидно приятелство и се чувствувал слаб да се опълчи открито против силната българска държава. А преди всичко неговата главна цел била възстановяването на някогашната Византийска империя и изгонването на латините от столицата на Византия.

Приятелските отношения между никейци и българи се оказали премного благотворни именно за Никейската империя: благодарение на това, до голяма степен тя могла да се закрепи и бързо да се възмогне. По този начин постепенно византийската държава се възродила от страшния удар, претърпян в началото на 1204 г. Това оказало решително влияние върху цялата по-нататъшна съдба на ромеите. Българският цар, очевидно, ясно съзнавал голямото значение на установените с Никея мирни отношения преди всичко за самата Никейска империя. Той се опасявал с пълно право — по-късните събития след неговата смърт доказали това — от засилването на Никейската империя. Тъкмо поради тези съображения през последните години от царуването си цар Иван Асен II проявил известна далновидност: той не само не помагал дейно на Никейската империя, но дори участвувал в нападенията против нея посредством солунския деспот, кръстоносците или куманите.

През 1241 г., към 24 юни — около празника на Иван Кръстителя — починал в разцвета на своя живот българският цар Иван Асен II.

Дела и заслуги

Името на цар Иван Асен II се вплело в легендите както имената на Крум, Симеон, Петър, Калоян, Иван Шишман. Така самата народна мълва е отредила място на Иван Асен II между най-видните български владетели от Средновековието. И наистина, едва ли има друг български владетел от онова време, чието име да е споменувано с такова благоговение и с такава искрена почит. Спомене ли неговото име средновековен български книжовник, той не забравя да му отдаде заслужена възхвала, като го назове «велик». Паметта му е възвеличена с ласкави слова в нашия Синодик: «Вечна памет на Иван Асеня, великия и благочестив цар на всички българи...». Още по-показателни са думите на чужденците, когато споменуват името на този български цар. Във връзка с Клокотнишката победа византийският писател Георги Акрополит съобщава, че царят победител «тогава се е сторил на всички достоен за учудване и облажаване, защото не употребявал меч спрямо своите, нито се осквернявал с убийства на ромеи, както предишните български царе. Поради това той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи». Когато съобщава за неговата смърт, Георги Акрополит не пропуска да добави, че той е бил «отличен между чужденците мъж, не само по отношение на своите, но също и за чуждите, защото се отнасял човеколюбиво спрямо идващите при него чужденци, особено ромеи, и щедро им давал издръжка...». Един по-късен византийски историк го величае като «образец на всяко благородство».

За зла чест, твърде малко е позната вътрешната дейност на този бележит български владетел. Все пак онова, което е познато, очертава цар Иван Асен II като най-изтъкнат владетел от нашето Средновековие. В него са проявени с рядко благородство най-отличителните положителни черти на времето. Сам той е пропит дълбоко от онази религиозна вяра, която е основа в живота на Средновековието. Тази дълбока религиозност е проявена и засвидетелствувана особено ясно във връзка с няколко по-значителни събития от неговото царуване. Занимлив е, ако и очевидно подсилен, разказът на Георги Акрополит за събитията към края на 1237 г.: когато при обсадата на Чорлу, заедно с латини и кумани, българският цар получил вест за смъртта на царицата, на един от своите синове и на патриарха, вероятно от някаква епидемия, той приел това като «божи гняв», напуснал обсадата и се завърнал бързо в столицата си. Понеже той сметнал «твърде благочестиво, по думите на византийския историк, че това го постигнало поради нарушението на клетвата, която бил сключил с император Йоан (Ватаци) и откъснал дъщеря си от съпруга й Теодор, разкаял се за тези неща и изпратил пратеници при императора, като се обвинявал за прелошото деяние, искал възобнова на договора и молел прошка за стореното...».

Неговата верска ревност и вниманието му към въпросите из църковния живот се изразили също в грижите за уреждане на българската църква. Цар Иван Асен II се вмесва дейно в църковния живот на своята държава. Както е засвидетелствувано изрично, признанието на Българската патриаршия през 1235 г. е станало поради «голямото усърдие» на българския цар. В писмо на никейския император Йоан Ватаци до патриарха Герман II се изтъква, че българският владетел «желаел много» да бъде признато патриаршеското достойнство в неговата държава. Когато е настоявал за българска патриаршия, той е действувал в духа на нашето Средновековие: тогава държавната независимост е била смятана неразлъчно свързана с църковната независимост и се е поддържало, че «царство без патриаршия не може да съществува».

Намесата на българския цар в уреждането на църковния живот на държавата се изразила и в това, че той, по думите на някои наши исторически извори, след Клокотнишката победа сам назначил «светло и благочестиво митрополити и епископи» във възвърнатите земи. Запазената Ватопедска грамота, сведенията на Патриарх Евтимий Търновски и указанието на Сводната Зографска грамота показват щедростта на българския цар спрямо монашеството, което е било смятано като един от най-верните крепители на религиозното единство на държавата. Тези дарения на манастирите спомогнали да се създаде едрото манастирско земевладение. Българското духовенство оценявало подкрепата, която получавало от страна на цар Иван Асен II. В Синодика нему са въздадени най-щедри възхвали за тази негова дейност: «Иван Асен, великият и благочестив цар, син на стария Асен, имаше голяма любов към Бога, като прослави и просвети българското царство повече от всичките български царе, които бяха царували преди него: той създаде манастири и богато ги украси със злато и сребро и многоценни камъни, и одари всесветите и божествени църкви с много дарове и обяви за тях пълна свобода; почете с много почести всички свещенически чинове, владици, свещеници и дякони...».

Що се отнася до строежите на църкви от страна на българския цар, знае се, че той е построил църквата «Света Петка» в Търново, църквицата до с. Беренде (Западна България), гдето до преди немного години е личал изписан образът на царя с надпис: «Иван Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи». Имената на някои от тези църкви се споменуват във връзка с пренасяне на мощи на светци в столицата Търново. Цар Иван Асен II проявил не малко старание и в събиране и пренасяне на светителски мощи в своята столица, — което е също характерно за средновековната религиозност. При това така ярко засвидетелствувано от страна на Иван Асен II благочестие неприемливо е обвинението на папа Григорий IX, че българският цар бил покровителствувал еретиците и че бил допуснал страната му да се изпълни с тях. На този упрек трябва да се гледа като на израз на личното неприязнено отношение на папата към царя.

Съвършено малко се знае за културния живот на страната по време на царуването на Иван Асен II. Към времето на този цар принадлежат два от най-ценните старобългарски ръкописа. В началото на царуването на Иван Асен II е било писано така назованото Добрейшово eвангелие, украсено с хубави заглавки и ликове. Към времето на Иван Асен II се отнася т. нар. Болонски псалтир(9), писан в с. Равне до Охрид. На един лист на този многоценен ръкопис се чете приписка, която недвусмислено свидетелствува за единството на българските земи от Охрид до Търново по времето на цар Иван Асен II, но при липса на положителни податки мъчно е да се установи това.

Второто българско царство се различава дълбоко по своята култура от Първото царство. Дългото византийско робство не могло да не остави отпечатък в живота на българския народ, в него се извършили дълбоки промени. Самобитната първобългарска култура била почти заличена: тя била изместена от създалата се под византийско влияние нова култура. Неотразимото влияние на Византия се долавя в целия културен живот на тогавашна България. Наистина, редом с културното влияние на Византия възстановена България не можела да остане безучастна към влиянието на Цариградската латинска империя, също към това на Маджарско, от гдето дошла царица Анна-Мария и с която страна българският владетел поддържал оживени отношения, изпровождал пратеничества с дарове, получавал сам той дарове. Немалка роля ще да са изиграли и дубровнишките търговци, които се явявали също носители на западна култура. Но преобладаващо било все пак византийското влияние. То се долавя във всички области на живота: титли, длъжности, данъци, придворен церемониал. Наименованията са почти изключителнo византийски(10).

При царуването на Иван Асен II страната преживяла стопански разцвет. Царят оказвал щедра подкрепа и покровителство на дубровнишките търговци, които със своята усърдна дейност спомагали за развоя на търговията в държавата. Стопанският подем и държавното величие на България по време на цар Иван Асен II намерили най-красноречив и убедителен израз в това, че този владетел сякъл златици, които не отстъпвали по тегло и цена на византийските златни монети.

Цар Иван Асен II възвел българската държава на върха на политическата й мощ. Той обединил българската народност и издигнал България като първа политическа сила в целия Европейски югоизток. Умел дипломат и отличен войн, той обезпечил мир и спокойно съществуване на страната. Родът на Асеневци, който дал владетелите освободители на българския народ, бил закрепен на престола главно благодарение на Иван Асен II. Няколко по-късни събития показват голямото обаяние, с което се е ползувал този род всред българи и чужденци. В някои чужди паметници България през онова време е обозначена като «земя на Асеня».

Въз основа на своето родство с цар Иван Асен II през 1257 г. боляринът Мицо се опитал да заеме властта над българите. Когато през 1257 г. скопският първенец Константин Тих бил избран от българските боляри за цар, той побързал да се сроди с рода на Иван Асен II и приел името Асен: това било най-доброто обезпечение на властта! В борбата против Ивайло в 1278 г. византийският император Михаил VIII Палеолог изтъкнал като притежател на българския престол сина на Мицо, Иван и за да му придаде по-голямо обаяние, той наредил под страх от наказание да бъде назоваван с името Иван Асен III, в спомен на неговия велик сродник. Краткото царуване на този неспособен цар преминало под сянката на Иван Асен II.

С Иван Асен III се свършил родът на Асеневци по мъжка страна. Споменът обаче за този велик цар, въпреки разочарованията от тези последни Асеневци, не изчезнал.

По-късните български владетели, ако и от други родове, търсели начин да свържат, истински или поне привидно, своя произход с името на славния цар. В една бележка към българския превод на Манасиевата летопис от времето на цар Иван Александър се припомня, че този владетел произлизал от «рода на преизящния цар на българите Иван Асеня...». В своята Рилска грамота от 1378 г. цар Иван Шишман споменува между прадедите си на първо място «светопочиналия цар Асеня» и неговия син цар Калиман. В дните на държавен упадък и злочестини образът на цар Иван Асен II придобивал за нашия народ още по-голямо величие и слава. Когато нашите възрожденци обръщат взор към родното минало, за да черпят сили против чуждата робия и средства за пробуждане на народното самосъзнание, неведнъж техният поглед се спира на личността на цар Иван Асен II.

Възобновяването на Българската патриаршия в 1235 г.

Обозначенията «древност», «Средновековие», и «ново време» характеризират строго определени епохи в историческото развитие на европейските народи. Всяка от тези исторически епохи има свои особености, които историкът дири да долови и уточни. Без това той би стоял сякаш извън времето или най-често върху основата на съвременността — безсилен да се «вживее» в духа на миналото. Така, за нас ще останат напълно неразбираеми и чужди много събития и прояви на средновековната ни история, ако забравим една от основните отлики на тази историческа епоха — господството на религията в живота на тогавашното общество.

През Средновековието езикът и вярата са съставлявали едни от главните спояващи звена в политическия живот на държавите. Мястото на църквата в общото управление на държавата се е обуславяло от степента на влиянието на религията в живота на даден народ. Религиозната и църковната политика са били неразделно свързани с общата държавна политика. Поради това държавната независимост е трябвало да бъде съпътствувана от църковна независимост. За народите от кръга на византийската култура е свойствен в това отношение твърде силно подчертан така да го наречем национален дух.

Най-често политическите граници на държавите съвпадали напълно с църковните граници и независимата държавна власт — имала или се стремяла да има — независима църковна власт. Това се налагало не толкова от желанието да се предава по-голямо величие на държавната, светската власт, колкото от стремежа да се избегне вмешателството на чужда държава в религиозния, а оттам и в политическия живот. В такъв смисъл трябва да бъдат тълкувани продължителните преговори на княз Борис-Михаил непосредствено след покръстването в 865 г. с римската и цариградската църква, както и преговорите на цар Калоян (1197–1207) в началото на XIII в. с папската курия.

Църковната независимост на българската държава била осъществена с провъзгласяването на Българската патриаршия и с нейното официално признание от страна на цариградската църква през есента на 927 г. Когато около половин столетие по-късно за българската държава настъпили съдбоносни изпитания, върховните предстоятели на българската църква споделили изцяло съдбините на своя народ. Тъкмо византийското завоевание на североизточните български земи в 971 г. ни разкрива връзката между държавна и църковна власт. Защото когато покорил източните български земи и отвел българския цар Борис II и останалите членове на царското семейство със себе си в Цариград, император Йоан Цимисхи (969–976) побързал също да низложи и българския патриарх. Тук се откроява ясно идеята за неразривната връзка между държавна и църковна власт: патриаршия е можела да съществува само там, гдето имало независима държава.

Борбата за самостойна българска църква била подета едновременно с усилията за освобождение на българските земи от византийско владичество и възстановяването на българската държава през 1185 г. Краят на XII и първите десетилетия на XIII в. са изпълнени с преговори и почини за възвръщане на някогашната църковна независимост. Големите политически промени, които настанали по това време в Балканския югоизток, намерили отражение и в църковния живот на българите. След разгромяването на Византийската империя от участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. останките от някогашна Византия се съвземали твърде бавно от нанесения удар. През 1230 г. настъпили нови промени. Българският цар Иван Асен II влязъл във война с все повече засилващия се епиро-солунски деспот Теодор Комнин.

Победата на българите при Клокотница през месец март 1230 г. била едно от тия значителни събития в историята на балканските народи през тази епоха, което променило напълно хода на историческото развитие. Чрез тази победа въжделенията на гръцкото население от балканските области да възстанови Византийската империя били осуетени завинаги. Отстранявайки този враг, обаче, българският владетел отварял пътя на Никейската византийска империя и й давал възможност да изстъпи като единствена сериозна притежателка за възстановяването на империята. При разместване на силите сега било постигнато известно споразумение между българската държава и Никейската византийска империя. Споразумението на политическа основа водело след себе си разглеждане и на църковния въпрос. Постигнато било подобрение на църковните отношения.

През 1232 г. като наместник на цариградския патриарх и екзарх на европейските части на бившата Византийска империя бил изпратен в Солун анкирският митрополит Христофор. На следната година митрополитът изпратил до българския владетел писмо, което ни дава твърде ценни сведения за църковния живот на България през онова време. Митрополит Христофор възхвалява Иван Асен II за това, че бил «обединил добре онова, което по-рано било зле разделено» и извършил «най-православното дело», което никой преди него не бил сторил. Митрополитът намеквал за направените от българския владетел опити за сближение между търновската и цариградската църква, чийто предстоятел временно — докато Цариград бил в ръцете на латините — бил приютен в Никея (Мала Азия). По това време предстоятелят на българската църква — старият архиепископ — примас Василий, поставен начело на църковния живот още през време на въстанието на Асеневци, се оттеглил очевидно поради старост в някой от светогорските манастири. Въпреки увещанията на митрополит Христофор, той не се съгласил да се завърне в българската столица. Именно във връзка с това митрополит Христофор дал някои напътствия на българския владетел.

Търновската църква — писал той — е овдовяла, без пастир. Всячески е наложително да се постави друг архиерей. «Ако си готов — писал той на цар Иван Асен II — да изпратиш на Изток (в Никея) онзи, който трябва да бъде ръкоположен и оттам той да получи ръкоположението, благодарност към Бога и към благочестивото разположение на твоята власт. Ако ли пък възникнат някакви светски препятствия и пречат на подобно начинание, нека твоята власт избере когото желае и архиереите, подчинени на престола на търновската църква, чрез гласоподаване го потвърдят. Избраният по този начин нека бъде изпратен при мене, за да получи от нас ръкоположение както подобава и според каноните, като от патриаршеска и божия ръка, и да бъде ръкоположен канонически и безукоризнено» ...

От текста на това писмо на митрополит Христофор е ясно, че още през 1233 г. било постигнато споразумение за възстановяване на българската независима църква, като при това на българите се предоставяла пълна свобода на избора на нейния глава, а никейската Цариградска патриаршия си запазвала формалното право за утвърждение на избраника. Действително, за предстоятел на българската църква бил избран Йоаким, който през 1235 г. е споменат като «преждеосвещен архиепископ».

Скъсването на отношенията с Римската църква, сближението на България с Никейската византийска империя и голямото засилване на българската държава давали основание да се повдигне особено настойчиво въпросът за признанието на Българската патриаршия. В Синодика на българската църква — който трябва да се смята като един от най-важните официални паметници на църковните власти в България през XII–XIV в. — е посочено изрично, че въпросът за признанието на Българската патриаршия бил поставен от страна на българите, като българският владетел поискал това с многымъ желаниемъ.

Искането било отправено до никейския византийски император Йоан III Ватаци (1222–1254), който от своя страна се застъпил пред цариградския патриарх Герман II (1222–1240). Никейският император изтъкнал пред патриарха голямото желание на българите да бъде възстановена Българската патриаршия. Патриарх Герман обаче не се съгласил да реши самостойно въпроса, но се обърнал към другите патриарси на източните църкви, за да иска тяхното съгласие. Разбира се, това е било повече формално допитване, но тъкмо спазването на тази формалност придавала по-голяма законност на признанието, което българската църква най-сетне получила. Източните патриарси Атанасий Йерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, разбира се, дали съгласието си за възстановяването на българското патриаршеско достойнство и предоставяли изпълнението на това решение на цариградско-никейския патриарх Герман II. След получаването на тези послания на източните патриарси, бил свикан през 1235 г. съвместен църковен събор на византийското и българското духовенство.

«Когато гръцкият цар получи това заедно с патриарха, той събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите, епископите, всечестните иноци, архимандритите и игумените, както стори това и христолюбивият цар на българите Иван Асен, като събра от цялото си царство митрополитите, архиепископите и всечестните монаси от Света гора ...» Съборът бил свикан в Галиполи, почти на границата между никейските и българските владения. На този събор бил провъзгласен за пръв предстоятел на възстановената Българска патриаршия «преждеосвещения» архиепископ Йоаким. Според думите на нашия исторически извор, това провъзгласяване било извършено не само «на думи, но и с писание на патриарх Герман, скрепено с подписите на другите източни патриарси».

Предаден на българските представители, този важен документ за съжаление по-късно бил загубен (или унищожен) и ние можем само предположително да възстановим неговото съдържание. За станалия църковен събор в Галиполи притежаваме вести от някои византийски писатели, близки съвременници на събитията. Така например, съвременният византийски историк Георги Акрополит съобщава, че предстоятелят на търновската църква, до това време само формално подчинен на цариградския патриарх, бил удостоен на събора с «автономност» и получил патриаршеско достойнство.

Възстановената през 1235 г. Българска патриаршия просъществувала до края на Второто българско царство. Не би било безинтересно да се припомни, че след завоюването на българските земи от турците в края на XIV в. като една от първите последици от загубването на политическата независимост на страната било посягането върху българската църковна независимост: Българската патриаршия била премахната, а за предстоятел на българската църква бил поставен един член на византийското духовенство.

Съществуването на Българската патриаршия през течение на XIII и XIV в. оставило трайни дири в историческия живот. Наистина, ние днес не познаваме в подробности историята на Българската патриаршия през това време, тъй като историческите извори са твърде оскъдни. От някои данни обаче трябва да се съди, че през почти цялото време отношенията между светската и духовната власт са били напълно нормални и добри. Запазени са вести само за остър конфликт по времето на Георги I Тертер (1280–1292) и на Теодор Светослав (1300–1322). За голямо съжаление, поради недостатъчните изворни податки ние не можем да установим дори имената на всички български патриарси от XIII–XIV в., реда на тяхното управление и годините, през които са заемали патриаршеския престол. Достатъчно е обаче онова, що знаем поне за последния патриарх на средновековната българска държава — Евтимий Търновски (1375–1394) — за да преценим ролята и важността на средновековната Българска патриаршия. Несъмнено е, че Патриарх Евтимий Търновски е най-видната личност от последните десетилетия на XIV в. Плодовит книжовник, той е същевременно бележит обществен деец.

Легендата разказва за героизма на един представител на църквата, който се изправил пред «божия бич» Атила, за да го възпре при неговия поход към Запад и да запази християнското население от ужасите на хунското опустошение и изтребление. Със същото величие на духа търновският патриарх Евтимий се възправил като защитник и представител на населението на българската столица и нейната покрайнина, когато през злополучната 1393 г. пълчищата на Баязид I нахлули през стените на Царевец и Трапезица. Когато в изоставената от светската власт българска столица Евтимий станал «всичко за всички» заплашени от жестокостта на азиатските завоеватели, средновековната Българска патриаршия дала на своя народ най-голямата жертва в историческата си мисия и оправдала пълното морално право на своето съществувание.

Патриарх Йоаким Търновски

В Синодика на българската църква, при упоменанието за «преосвещените патриарси на Търново», на първо място се чете възгласът: «На първия патриарх на богоспасения царевград Търново, Йоакима, вечна памет». Това посочване на нашия Синодик заедно с някои други дребни и откъслечни вести представяше доскоро главният ни исторически извор за живота и дейността на търновския патриарх от времето на Второто българско царство, познат под името Йоаким I, или Йоаким II. От разказа на Синодика относно възобновяването на Българската патриаршия на българо-византийския църковен събор през 1235 г. знаем, че за пръв патриарх на обновената Българска патриаршия бил признат именно споменатият Йоаким. В Синодика се казва, че участниците в събора «провъзгласили за патриарх благоговейния и свет мъж, прославен с постнически дела и живот, преждеосвещения архиепископ Йоаким не само устно, но и с писание..., което всички източни епископи подписали, запечатали го с печат и го дали на благочестивия цар (Иван Асен II) и на новоосвещения тогава патриарх Йоаким за вечно неотемлимо поменание».

Към тези вести на Синодика нашите историци на българската църква — М. Дринов, В. Н. Златарски, Ст. Станимиров — не можаха да добавят почти нищо повече освен някои предположения, отчасти малко убедителни. Поради липса на положителни исторически свидетелства не бе възможно да се установи нито мястото на споменатия патриарх в редицата търновски първопрестолници, нито точната хронология на неговия живот.

За щастие, един нов извор за патриарх Йоаким бе открит неотдавна от акад. Ив. Снегаров. В един празничен миней за месеците септември–февруари, от XIV в., писан на хартия, от сръбска редакция, той откри житие на патриарх Йоаким. Въз основа на този ръкопис, съхраняван в Архивния институт на Българската академия на науките (под сигнатура: III, 421), акад. Ив. Снегаров обнародва текста на това кратко житие ведно с някои обяснителни бележки(11).

Този нов исторически извор във връзка с църковната ни история през първата половина на XIII в. дава възможност да се уточнят и допълнят значително онези податки, които притежавахме досега за патриарх Йоаким I. Ако и да е сравнително кратко и непълно, тъй като в средата на изложението липсва един лист или нещо повече, това житие съдържа някои извънредно ценни сведения. Откривачът внимателно е анализирал съдържанието на паметника. Струва ми се обаче, че текстът дава простор за още по-нататъшно проучване и за установяване на няколко занимливи подробности.

Противно на наши жития от XIV в., които поради силното византийско книжовно влияние, отразено в тях, съдържат твърде много витиеватост, а сравнително по-оскъдни исторически податки, новото житие се отличава със своята конкретност. В него почти няма риторика. Неизвестният съставител на житието съобщава, че Йоаким, по произход българин, след като напуснал света, отишъл в Света гора, гдето приел «великия ангелски образ». Житиеписецът възхвалява послушанието на светогорския инок и добавя, че той прекарал там «много време». «След това той излязъл оттам и пристигнал при Дунава — продължава житиеписецът. — И като изсече пещера над Красен, пребиваваше там заедно с трима ученици, чиито имена бяха Диомид, Атанасий и Теодосий. Той изсече малка църквица «Свето Преображение» и извърши на това място много подвизи, по-големи отколкото първите.»

Това място от житието е дало повод на акад. Снегаров да изкаже някои предположения относно пребиваването на инока Йоаким в днешните северни български земи. Като изхожда от сведението, че Йоаким се «поселил за подвижничество при р. Дунав», а не другаде в България, акад. Снегаров заключава, че «той е бил родом от някой дунавски край в българската държава». Споменавайки за «скалиста повърхност» при средновековния град Червен, южно от Русе, авторът изказва предположението, че «Йоаким се подвизавал може би по стръмните урви но течението на р. Лом». Няколко подробности в текста могат да ни помогнат, по мое мнение, за по-точното отъждествяване на мястото, гдето се установил Йоаким след завръщането си от Света гора. Очевидно, в думите на житиеписеца усѣкъ пещеру над Красномь трябва да съзрем посочването на едно селищно име. От друга страна, в житието на няколко места се споменава за «изсичане» на пещера или църквица в скали. Това би било достатъчно да се досетим, че става въпрос именно за монашеските поселища по долното течение на реката Русенски Лом. Дилувиалната глина (льосът) и младотерциерните пластове покрай течението на реката по двата й бряга дават възможност за лесно издялване на монашески килии и църковни помещения край бреговете. Скалните църкви и иноческите килии при Иваново (Русенско) са най-доброто свидетелство за това някогашно монашеско строителство в тази покрайнина.

Наистина, когато се говори за скални килии и църквици в този край най-лесно би могло да се предположи, че се отнася именно до голямото някога монашеско поселение при днешното с. Иваново. Твърде близо до Иваново, на юг, се намира селото Красен. Докато селото Иваново носи сравнително ново име (Иванов чифлик), името на село Красен е несъмнено твърде старинно. Трябва да се предположи, че в думите на непознатия житиеписец над Красномь се съдържа точно едно посочване за това местно име. В околността на село Красен има и досега множество скални монашески килии и църкви.

Още преди повече от четири десетилетия Карел Шкорпил даде подробно описание на тези скални килии и църкви. Така западно от с. Красен, по левия бряг на реката личат две недостъпни скални църкви. На десния бряг на реката, точно срещу селото, има други пещери с два етажа. На северозапад от селото, на левия бряг има доста голяма естествена пещера, която носи следи от някогашни обитатели. Две други килии се виждат в скалите при завоя, а има и три изкуствени пещери наблизо, в две от които се намират остатъци от църкви. Според преданието, те носят името «манастири». Със съжаление трябва да се признае, че тези важни старини и досега остават непроучени: за тях притежаваме само онова, което ни е оставил заслужилият чешки изследвач на нашите земи. Още по-жалко е това, че поради нашата немара към тези старини днес те са доста пострадали. Много от онова, което преди години е видял там Карел Шкорпил, днес не съществува. Още по негово време част от пещерите, скалните църкви и килии са били разрушени от майстори каменари.

Няма никакво съмнение, че монахът Йоаким се е поселил някъде в тази покрайнина, за да се отдаде на отшелничество. Кое е могло да го привлече тук? Очевидно, тук преди това ще да е съществувало някакво иноческо поселение. Многобройните пещерни килии и църкви са най-доброто доказателство за това. Може с голяма вероятност да се предполага прочее, че отшелникът от Света Гора е издълбал своето обиталище именно някъде в скалите при днешното село Красен. Там е била и тази «малка църквица», посветена под името «Свето Преображение», за която споменава неговият житиеписец.

По-нататък авторът на житието съобщава, че българският цар Иван Асен II узнал за славата на отшелника и пожелал да го види. Действително, владетелят — за когото знаем, че правел щедри дарения на църкви и манастири — пристигнал при него, значи в околностите на Красен и му предложил «много злато». Вместо да се откаже от дарението, инокът го приел. «Старецът (сиреч монахът) с помощта на златото нае наемници (наимьники) — пише житиеписецът, — изсече (исѣкъ) пещера и създаде голям манастир на името на великия архистратег Михаил, който съществува и до ден днешен.» Там се събрали множество иноци, които живеели под ръководството на Йоаким. Излишно е да се изтъква колко ценни са всички тези известия, които ни дава това място от житието. Те представят особено важно градиво за изследвача не само на нашата църковна история, но и на нашата икономическа и социална история през първата половина на XIII в.

Поради изчезнали страници в ръкописа, втората част на житието е непълна. От запазеното разбираме, че след смъртта на търновския архиепископ (назован патриарх) Василий, на архиепископския престол бил избран предстоятелят на манастира при Красен — Йоаким. След възстановяването на патриаршеското достойнство на главата на българската църква архиепископ Йоаким бил провъзгласен — както споменава за това Синодикът — за български патриарх. Заслужава да се припомни, че из скалните иночески килии покрай течението на Русенски Лом са излезли и други висши духовни личности в България през XIII–XIV в. Така всред стенните надписи в Ивановските църкви и килии твърде често се среща името на краснописеца инок Калиник. В един стенен надпис той се подписва с хубави, краснописни букви като «архидякон Калиник». Каква е по-нататъшната му съдба — за това скалните надписи мълчат.

В Синодика на българската църква (§ 151) между «червенските митрополити» на второ място се споменава името Калиник. На първо място е споменат митрополит Неофит. Не е ли също и той възпитаник на скалните килии и манастири край Иваново? Дали не е неговата ръка, която е написала там смирената молитва: «Сине божи, прости Неофита от греха»? Това име се чете на няколко места по скалите. Но дали това е същият Неофит? На този въпрос едва ли можем да дадем отговор.

Няма съмнение, че иноческите килии по течението на Русенски Лом са излъчили из своите недра до висшите стъпала на българската духовна йерархия не само търновския патриарх Йоаким, не само червенските митрополити Неофит и Калиник, но и други видни дейци в нашия църковен живот от онова време.

В края на житието житиеписецът въздава възхвала на патриарх Йоаким за това, че проявявал широка благотворителна дейност. Всред другите подробности особено внимание заслужават думите, че той «избавил мнозина, подлежащи на смърт, и освободил от царския гняв мнозина, които прибягвали при него». Може би тук трябва да видим едно посочване за прилагането на така назованото прибежно право. Но даже и така, това сведение на житието хвърля особена светлина върху времето на Иван Асен II и неговия непосредствен приемник. Житиеписецът не е пропуснал да отрази в своето съчинение една страна от острите политически и социални борби през онази епоха. В края на житието е посочено, че патриарх Йоаким починал в годината 6754 от сътворението на света, или 1246 г., индикт 4–ти, на 18 януари.

Житиеписецът добавя, че той прекарал въ иереиствѣ 19 години. Това посочване на житието представя малка загадка. Ако думата «иерейство» трябва да се тълкува като загатване за патриаршеското достойнство, очевидно както е забелязал и сам акад. Снегаров, това сведение противоречи на онази дата, към която трябва да се отнесе признанието на патриаршеското звание на българския църковен глава, именно годината 1235. Тук, струва ми се, трябва да се предположи една малка грешка на преписвача на текста на житието: вместо 11 години той погрешно е посочил 19. В старобългарски надпис със славянски букви тези две числа лесно биха могли да бъдат смесени. Ако това предположение е вярно, то би ни спестило някои излишни колебания и съмнения относно хронологията в живота на патриарх Йоаким.

Авторът и преписвачът на житието са били добри синове на своя народ. Като завършва житието, житиеписецът добавя молбата: чрез молитвите на патриарх Йоаким, признат за преподобен, «да утвърди Господ Бог българското царство на вечни векове». Тази молба може би е била отправена през времена, когато над страната ни е тегнела някаква външна опасност — било нашествията на татарите, или пък от юг, на никейския император Йоан III Ватаци.

Иваново — загаснало културно огнище на средновековна България

През вековната история на българския народ пътищата, по които е протичал нашият културен живот не винаги са били едни и същи. Някои от културните средища на Средновековието по-късно заглъхнали, докато други, напротив, продължили своето съществувание и в по-късни времена, като едни се запазили дори до наши дни. Едно отдавна загаснало огнище на средновековната българска култура се е намирало край малкото днешно селце Иваново, на двадесетина километра южно от Русе. Тук по скалистите брегове край ленивите води на Русенски Лом в края на Средновековието е съществувало оживено средище на религиозна дейност. Водите на реката са се врязали дълбоко в местността, като образуват на места почти отвесни скалисти брегове. Устремена към Дунава, реката прави многобройни завои и така създава необичайно разнообразие от все нови и нови живописни кътове. В цялата тази област твърде рано закипял деен исторически живот, обаче нейните старини за жалост са слабо проучени и до днес. Само на няколко километра от Иваново отстои един от най-значителните наши мъртви градове от Средновековието — Червен. Богатите археологически находки, една сравнително добре запазена средновековна кула, разни писмени известия от Средновековието и от по-ново време — всичко това говори, че тук е съществувало в края на Средновековието едно значително административно, икономическо и културно средище на българската държава.

Старините край село Иваново до неотдавна бяха напълно непознати за науката. Особена заслуга за тяхното проучване се пада на Карел Шкорпил, който ги бе обходил преди повече от четири десетилетия и съобщи за тях през 1914 г. в една своя книга, посветена на старините по течението на река Русенски Лом. Той посочи, че «една от най-интересните групи от изкуствени пещери» се намира на югоизток от днешното село Иваново по течението на реката Русенски Лом. Заслужилият чешки изследвач описа в общи черти тези изкуствени пещери и различните скални църкви. Той изтъкна, че тук е запазена «скъпоценна за изкуството живопис», която отнесе към XIII в., и даде някои сведения за надписите.

През 1928 г. познатият византолог и историк на изкуството Андрей Грабар, обнародва нови наблюдения и данни за Ивановските стенописи, а няколко години по-късно с тяхното проучване се занимаваха френският византолог Габриел Миле и изкуствоведът Никола Мавродинов. Въпреки всичко това обаче старините около русенското село Иваново не бяха станали предмет на такова внимание, което заслужават. Едва през 1953 г. един неуморен и предан изследвач на нашите художествени старини, художникът Асен Василиев, извърши това, което отдавна чакаше своя труженик. В малка, спретната книга той даде обстойни сведения за стенописите от Иваново заедно с няколко десетки чертежа, планове и илюстрации(12).

Наистина, задачата, която авторът си е поставил по начало, е твърде скромна. «Нашата цел e — пише той — да популяризираме стенописите при с. Иваново, да изтъкнем тяхната високохудожествена стойност и да обърнем внимание към цялостното проучване и издаване на стенописните богатства изобщо по течението на Русенски Лом.» Цялата тази покрайнина е изпълнена със старини и паметници, свързани с нашата културна и църковна история и дано трудът на А. Василиев сложи добро начало за тяхното проучване. По цялото течение на Русенски Лом има остатки от някогашни иночески общежития. Тук е скалният манастир при с. Басарбово, посветен на св. Димитрий Басарбовски.

По течението на Русенски и Нисовски Лом се намират голям брой скални църкви и манастири или прости уединени скални жилища на отшелници. Тяхното средище обаче е било именно около с. Иваново, гдето съществуват множество такива скални помещения едно край друго. Авторът на «Ивановските стенописи» има извънредната заслуга, че въпреки всички трудности е изследвал тези църкви и скални помещения, разположени понякога твърде високо и мъчно достъпни за посетителя. Той многократно е обходил старините при «Съборената църква», в «Господев дол», «Кръщалнята», «Писмата» и т. н. Животът по тези скални манастири и килии отдавна вече е угаснал. Останали са обаче цяла редица следи, които говорят за онази жива духовна дейност, която някога е кипяла тук. Това са, на първо място, значителен брой надписи по стените.

Преди много години А. Василиев даде сведения за някои от тези надписи в една нарочна статия(13). В новия, негов труд са издадени всички онези надписи, които той е могъл да разчете по скалите. В началото на септември 1952 г. аз посетих тези скални църкви и манастири и трябва да изкажа удивлението си, че авторът на книгата е успял да разчете и събере толкова богата сбирка от надписи. Наистина, твърде често тези надписи са много скромни: те съдържат само някое име или някаква дума. Някои от тях са разрушени и се четат само отделни думи. Но ние трябва да бъдем благодарни и на тези бедни следи от едно забравено минало.

Обикновено в тези надписи и драски се четат имената на грамотни иноци или посетители, рядко някоя дата или пък някакво друго посочване. Най-често надписът представя израз на иноческо смирение. Но тези надписи ни разкриват цял един забравен мир от лица, за които нямаме никакъв друг спомен. Така в един надпис, вероятно от самия край на XV в. (1494 г.), се чете името на някакъв монах «грешния Анани», ако разбира се, разчитането на останките от букви е правилно.

В друг надпис се виждат следи от подписа на монах Михаил, който също не е забравил да сложи край името си думата «грешни» и да отправи молитва. На едно място се вижда надпис, в който са споменати три имена: Дан Граматик, вероятно свещеник, защото по-долу се чете «поп Дан», после Детко и Радослав. Надписът е написан с хубави и изискани букви, които издават опитна ръка. На друго място се вижда името Илия, а един надпис гласи: Аlъ Sгуръ, вероятно вместо руското име Игор. Не е ли това свидетелство за поклонение тук на лице от руските земи? На няколко места личи името на инок Неофит. Така от негова ръка е краткият надпис с молитвено съдържание: «Сине божи, прости Неофита от греха». От надписа на някакъв «граматик» сега личи само кръстния знак и началото на прозвището му. Някакво лице, на име Стефан, е издялало името си с високи и красиви букви, които сочат истински краснописец.

Изглежда, че особено склонен да увековечи себе си чрез подобни скални надписи е бил неизвестният нам архидякон Калиник. Неговото име личи на много места по скалите. Ръката му е опитна и сигурна: очевидно той самият, както и някои от неговите събратя, които са ни оставили надписите си тук, не са били случайни грамотни монаси, а по-скоро люде, отдадени на книжовна работа. На една от стените четем името на «Рад от Калугерово», вероятно — както се досеща А. Василиев — от монашеското общежитие, което се е намирало по течението на Бели Лом между селата Писанец и Кривня, гдето и досега местността носи името Калугеровица — несъмнено като спомен от някогашната обител. По стената се е подписал и монах Герасим: «Аз Герасим грешни писах...». Интересно е името Гостил, което се чете на една от стените и което ще да е било носено от някое светско лице. Ценен е също надписът, който гласи: «Аз Доброта Граматик многогрешни писах...». Мъчно е да се каже дали този Доброта е бил духовно или светско лице. Името му във всеки случай е твърде старинно. На една от стените се чете подпис на неизвестен «поп Белосаф» или «Белослав»(?). Занимливи са няколко други надписа с имената на «грешния Неофант» (Неофит?), «Грешния Авеси» (?), «грешния Сава», несъмнено все монаси от тамошните обители. Другаде се четат размесено имена на светски и духовни лица: Новак, Калиник, Русан, Макавей, Добри (?). На едно място се вижда надпис, който може да се разчете като упоменание за «многогрешния и последния в монасите» Неофит. Ако се съди по надписа на буквите, монахът Неофит ще да е бил умел «доброписец», според езика на старите ни паметници.

Всред всички тези надписи и драски особено внимание заслужават няколко надписа с по-определено историческо съдържание. Такъв е например един надпис с името на «Стефан от Щюп», може би от града Щип (Македония). А. Василиев е разчел също един по-смислен надпис, а именно: «Дамян в годините на цар Георги. Написа в годината 6799». Ако това четене е правилно, трябва да приемем, че надписът е бил написан в 6799 г. от сътворението на света, която отговаря на времето от 1 септември 1290 до 31 август 1291, следователно през царуването на българския цар Георги I Тертер (1280–1292). В друг надпис неизвестният нам «граматик Иво» разказва, че писал по времето на цар Георги, вероятно пак Георги I Тертер. Поради някакви «премеждия» той бил побягнал от «Румания» (сиреч Тракия), пристигнал в «Архангела», очевидно обителта, гдето намерил прибежище. «И бях в голяма жалост и беда» — пише граматикът, като добавя по-нататък няколко думи за архимандрита Дионисий, който също така ни е непознат. Някои букви от надписа днес са твърде повредени и не е възможно да се възстанови точният му смисъл. Поради това едва ли може да се предполага въз основа на не напълно сигурно четене, че цар Георги I Тертер преди смъртта си приел свещенически (или монашески) сан и пристигнал в споменатата обител.

Най-сетне, нека припомним два надписа, свързани с литературната история. В един твърде повреден и неясен надпис се виждат глаголически букви. По-интересен е надписът, който може да бъде разчетен напълно ясно и гласи в новобългарски превод: «Рече ава Висарион: монахът трябва да бъде като серафим и херувим — цял око». Този надпис е повторен два пъти, едно след друго. Ако и да е изписан на недостъпно място, разчитането му е напълно положително, както можах да проверя на самото място. Не е трудно да се отгатне какво съдържа този надпис. Ние имаме тук един буквален цитат от прочутия сборник с мъдри изречения на отците на пустинята — т. н. Патерик гдето (в гл. XI) са дадени разни максими на известния отшелник Висарион. Неизвестният съставител на сборника съобщава, че това напътствие било дадено от ава Висарион, преди той да умре.

Този цитат, който ще да се е понравил особено много на някакъв монах от Ивановските обители, трябва да се свърже с историята на «Патерика» (Отечника) в старобългарската и изобщо в старославянската книжнина. Както е известно, «Патерикът» е бил преведен на старобългарски още от архиепископ Методий, а по-късно чрез нови преводи намерил широко разпространение сред българите и другите, славянски народи. Достатъчно е да се припомнят разните ръкописи с текста на този литературен паметник или поне това, което пише за него основателят на Рилската обител в своя «Завет». Надписът от Иваново е едно изрично свидетелство за извънредната популярност всред българските иноци на този интересен литературен паметник.

Но всред старините от Иваново има и нещо друго, което заслужава да се упомене: това са многобройните стенописи, които красят стените на изчезналите днес църкви и параклиси по Ивановските скали. Наистина, голяма част от тези стенописи днес са разрушени от природните стихии или от невежествена ръка, та от тях личат само жалки следи. Но и онова, що е запазено, е достатъчно, за да ни убеди, че имаме пред себе си произведения на едно забележително българско изкуство от XIII–XIV в. Стенописи има в Господев дол, в Затрупаната църква, в Съборената църква, в Църквата и в параклиса край нея. Между различните малки и големи композиции и образи на отделни светци трябва особено да се споменат няколкото ктиторски образа (на цар Иван Александър и вероятно на неговата жена Теодора), за съжаление твърде жестоко повредени. В параклиса до Църквата са били изписани, както изглежда, сцени, заети от някои жития и от «Патерика». По рисунък, композиция и колорит Ивановските стенописи, особено тези от Църквата, могат да бъдат причислени към най-изящните творби на средновековното българско изкуство. Те са рожба от ръката на неизвестен български художник, повикан тук от местните монаси, за да украси техните църкви и параклиси. Ако се съди по наличието на ктиторския образ на цар Иван Александър, трябва да предположим, че в това дело ще да е взел участие и този български владетел като покровител на книжнината и изкуството(14).

Днес скалните църкви и пещери край Иваново са пусти. Те са били изоставени от своите обитатели монаси, представители на исихасткото движение в нашите земи, може би преди повече от два или три века. През епохата на Второто българско царство и вероятно през първите векове на турското владичество тук обаче е било едно от най-важните огнища на средновековната българска култура. В никой от нашите исторически извори от онова време не се говори за живота и дейността на неизвестните книжовници, творци на изкуството и начетени люде, които са обитавали по тия места. За тях знаем само онова, което времето и невежеството са пощадили. Но затова пък малкото, що ни е останало, заслужава да бъде запазено най-грижливо и да бъде проучено с обич и внимание.

Търново като културно средище на средновековното славянство

Изправени пред сложността на днешните заплетени международни отношения и сякаш ослепени от блясъка на съвременната духовна и преди всичко на материална култура, ние днес твърде често сме склонни да виждаме опростен живота на такива отдалечени исторически епохи като Средновековието, па дори и Класическата древност. Все пак, ако успеем да погледнем «отвъд» достигналите до нас сравнително оскъдни исторически свидетелства и останки на материалната и духовната култура на тези епохи и превъзмогнем перспективата на времето, за да се взрем по-отблизо в тях, несъмнено ще доловим подробности, които налагат да се измени тази преценка. Едно такова променено отношение ще ни покаже в нова светлина множество събития, дейността на различни исторически деятели и знанията ни за ролята на отделни исторически селища. Що се отнася до историята на Българското средновековие, историята на нашия старопрестолен град Търново се нуждае особено настойчиво от разкриване на богатството на неговата средновековна култура и нейното значение. Ролята на Търново като средище на културна дейност обаче ще може да бъде преценена най-добре в съпоставка с живота и дейността на няколкото големи градски средища на Европейския югоизток, ще рече на самата Византийска империя, на южнославянските народи, после на наддунавските земи и най-сетне на руското славянство и то през двувековния период от последните две десетилетия на XII до края на XIV в.

Такава съпоставка може да се извърши само в известна смисъл и само с известни градски средища в Европейския югоизток. В общата история на Търново като престолен град на българската държава през двувековен период се откроява една от основните характеристики на нашата средновековна държава. Подобно на някогашната Римска империя и на средновековната Византия, обаче в отличие с много средновековни западни държави, българската средновековна държава през всички времена на своето съществувание има трайно установена престолнина: първом в Плиска, после в Преслав, а за Второто наше царство — в Търново.

Т. нар. Западно българско царство от втората половина на X и началните две десетилетия на XI в., до пълното покорение на българските земи от Василий II Българоубиец в 1018 г., се характеризира всъщност с преместването на средището на българския политически, икономически и културно-църковен живот от попадналите под византийско владичество през пролетта 971 г. североизточни, източни и южни български земи и специално от столицата Преслав. Самите обстоятелства налагали отдръпването към по-защитените западни и югозападни области на обширната тогава българска държава все по-далече от Византия, към македонските покрайнини.

Жестоките изпитания и трагичните борби за отстояване на българската национална независимост през онези съдбоносни времена не позволявали наистина на цар Самуил и на двамата негови краткотрайни приемници на престола да учредят трайни истински престолнини. Разполагаемите свидетелства на историческите извори и извършените археологически изследвания все пак показват, че в съзнанието на съвременници и на следните поколения градът Охрид и селището Преспа се смятали като средища на политическия и на културния живот.

Трайно установена столица не липсва и на Видинското царство. Иван Страцимир е отцепник от Търновското царство, но и той избира определено средище за столица. Съвършено различно е положението, например, в сръбските земи почти до края на съществуванието на средновековната сръбска държава, както и в отвъддунавските области: навсякъде там само условно може да се говори за наличието на престолни селища в истинския смисъл на думата.

Издигането на Търново като трайно установена столица на Второто българско царство има решително значение в историята на това селище и изобщо в българската история през последните два века от Средновековието. Излишно е да се повтаря, че това обуславя най-оживено гражданско и култово строителство; строят се крепостни стени и укрепления, съграждат се дворци на владетелите и на отделни велможи; строят се църкви и манастири. Архитекти и живописци се надпреварват в тяхното изграждане и в тяхната украса, а това съревнование дава могъщ тласък за развоя на строителството, на изобразителните изкуства и на всички така назовани дребни изкуства.

Яко укрепената и добре защитена българска столица вдъхва чувство на безпечност у всички — всред управляващите слоеве и всред населението. Столицата Търново става средище на целия политически и административен живот в държавата. Тук е седалището на върховната църковна власт — на Българската патриаршия, която е символ на българската национална самостойност. Владетелите покровителствуват книжовната дейност, защото в онези векове перото на писателя представя за тяхната власт много силно оръжие за отбрана и за прослава. Всичко това — именно покровителството на владетеля, пребиваването на върховната църковна власт, най-сетне укрепеността на престолния град привличат творците в областта на книжнината и на изкуствата, за да превърнат Търново в главното средище на оживена книжовна и художествена дейност.

Времената са наистина твърде безпокойни поради острите социални борби вътре в държавата и поради заплахите отвън: през XIII в. поради опасността от нападения от страна на византийци и татари, през XIV в. поради надигащата се вълна на малоазиатските завоеватели. И все пак зад стените на Търново писатели и художници творят в по-голяма безпечност, отколкото всякъде другаде. Погледнете например прекрасната художествена, украса на някои от българските ръкописи, преписвани и украсявани след средата на XIV в.

През пролетта 1354 г. турците завземат Галиполи, установяват свое укрепление на него и оттам напират все повече и повече към вътрешността на полуострова, във владенията на Византийската империя и в българските земи. Само две години по-късно в столицата Търново неизвестни нам по име художници българи добавят 366 прекрасни миниатюри по листовете на предназначеното за Иван Александър и за членовете на неговото семейство четвероевангелие, съхранявано днес в Британския музей в Лондон. Едно десетилетие след окончателното установяване на османските войски в най-южните части на полуострова също така непознати нам по име художници, по всяка вероятност все в Търново или в Търновско, украсяват със стотина миниатюри така назования Томичов псалтир, сега в Государственный исторический музей в Москва. Тези останали безименни за поколенията художници рисуват с уверена ръка в атмосфера на пълна безпечност.

В стотиците нарисувани от тези художници многоцветни миниатюри не ще доловите следа от «тревогите на времето» не защото затварят очи пред външната заплаха, а защото българската столица им предоставя условията за сигурно съществувание и така им дава възможност да творят най-възвишеното изкуство. Тази «стабилност» в тяхното съществувание е най-добрият залог за тяхното творчество и — особено важно! — за създаване на истински школи и традиции в тази област на културата.

Има, разбира се, и странствуващи книжовници и художествени творци, които дирят в Търново убежище и условия за по-спокоен живот и творчество. Може да се допусне, че тук се стичат книжовници и художници от всички български покрайнини. Ние притежаваме освен това свидетелства, които показват как българската столица се превръща в притегателен център на книжовна и художествена дейност не само за творците от български произход, но изобщо всред православния свят на ромеи и славяни.

През няколко периода, понякога доста продължителни, тук намират убежище и условия за творческа дейност книжовници и художествени дейци от византийски произход. Ние познаваме имената на неколцина византийски книжовници — един поет и неколцина преписвачи на ръкописи, които през XIII–XIV в. се установяват именно в Търново и в близки нему средища. В Търново пристигат тогава и византийски художници, които намират тук възможности за работа. Това явление, познато обикновено под наименованието диаспора, ще рече «разсейване», се извършва през XIII в.: при завоеванието на Цариград от участниците в Четвъртия кръстоносен поход в 1204 г., през периода от 1204–1261 г., когато временно Цариград не е столица на Византийската империя, която преживява много тежка криза. А по-късно през XIV в., поради ожесточените вътрешни борби в империята и особено поради засилващите се нападения и завоевания на турците отново можем да говорим за диаспора. Така българската столица Търново се издига именно като културно средище в земите на православния византийски и славянски свят. Столицата вече играе важна роля не само в културния живот на българския народ, а придобива много по-широко, международно значение.

През първата половина на XIII в. настъпват някои големи политически събития, вследствие на които значението на Търново нараства извънредно много. Само двадесетина години след издигането на този град като столица на обновената българска държава, Византийската империя фактически престава да съществува за няколко десетилетия. Най-големият политически и културен център на империята — Цариград — в 1204 г. е вече във владение на западноевропейските рицари и става столица на Латинската цариградска империя. Разгромената Византийска империя бива разкъсана на няколко дяла и се установяват няколко средища на нейния политически, църковен и културен живот. Цариград не е вече средище на византийска култура, а вместо това културната дейност се съсредоточава в почти неизвестни и почти незначителни до това време средища: кир Теодор Комнин опитва да установи своя престолнина някъде в епирските области, Ласкарисите се установяват в твърде отдалечения и почти неизвестен град Никея, а други отпръски от ромеите избягват чак в далечен Трапезунд.

Не по-добра е съдбата на втория по значение град в разгромената Византийска империя, Солун. Непосредствено след завладяването на Цариград от латинските рицари той пада под властта на кръстоносните завоеватели и става столица на благородническата италианска фамилия на Монфератите. В държавата на Неманичите пък няма престолнина, която да съперничи на Търново.

През третото десетилетие на XIII в. татарските множества нахлуват в земите на Източна Европа и заливат най-напред южните руски области. В 1240 г. в тяхна власт пада «майката на руските градове», първопрестолният град на древноруското княжество Киев, средище на политическия руски живот и на древноруската култура. А до издигането на Москва — има десетилетия и дори векове.

Сега столицата край Янтра остава най-важният център на политическия живот всред византийско-славянския свят изобщо и специално в Европейския югоизток. Величието на създадената от западните кръстоносци Латинска цариградска империя е наистина мимолетно. Само една година след нейното основаване първият неин владетел Балдуин Фландърски претърпява страхотно поражение пред стените на Одрин. Неговият победител цар Калоян го отвежда в Търново, гдето той завършва наскоро дните си.

Поражението при Одрин нанася смъртен удар на съществуванието на Латинската цариградска империя, от който тя никога не се съвзема. Цялото нейно по-нататъшно съществувание до 1261 г., когато Цариград бива отвоюван почти безбойно от византийските войски, е продължителен период на криза и на неудържим упадък. В течение на повече от половин век, от времето на Асеневото въстание през есента на 1185 г., до смъртта на цар Иван Асен II, през юни 1241 г., българската държава напротив преживява период на бърза консолидация и стремителен политически, икономически и културен подем. Търново се превръща в политическо, икономическо и културно средище, към което се насочват погледите на православния византийско-славянски свят.

Цар Иван Асен II, победителят при Клокотница през март 1230 г. — гдето се извършва второто голямо политическо и военно събитие — след Калояновата победа — с решителни сетнини за целия югоизток на европейския континент — има гордото съзнание за огромното нараснало значение на българската държава. Той знае, че след сразяването на войските на кир Теодор Комнин България изстъпва като най-мощната и най-влиятелната политическа и военна сила в цялата тази част на европейския континент. Поставеният по негова повеля възпоменателен надпис в търновската църква «Св. Четиридесет мъченици» свидетелствува за високо самочувствие.

Победата над солунско-епирския владетел, най-вероятния за известно време дотогава възстановител на разгромената Византийска империя, означава установяване на българското владичество над огромни области от балканските земи. В своя надпис Иван Асен II говори за завоевание на ширна земя в южните покрайнини на полуострова, както и към запад. Гордо прозвучават думите му в надписа: «цялата земя от Одрин до Драч завладях — гръцка, още и арбанаска и сръбска».

Българският владетел съзнава също, че Латинската цариградска империя, която представлява до това време най-страшният потенциален съперник на България, добива сега само второстепенно значение, тя зависи от волята на българския владетел. «Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град — заявява самоуверено търновският цар, — но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог.» Именно благодарение на победата на българската войска и на българския цар цариградските латини «поминували своите дни» — сиреч, именно чрез тази победа и поражението на най-страшния враг на латините, кир Теодор Комнин, Цариградската латинска империя била спасена от гибел и така продължила своето съществувание още за няколко десетилетия.

Познатите исторически събития от епохата свидетелствуват, че това така гордо изразено съзнание за ролята и значението на българската държава през четвъртото десетилетие на XIII в. е отговаряло на действителността. Българското царство и неговата столица Търново несъмнено придобиват неотразима притегателна сила не само за българското население в целия Балкански полуостров, но и за инородците. Деловитите търговци от славянската Дубровнишка република се отправят незабавно след Клокотнишката битка от крайбрежието на своето Йонийско море към далечната българска столица Търново — за да молят там българския цар за широки търговски правдини за внос, пренос и износ на стоки. Българската държава тогава обгръща огромни територии, които представляват завидна площ за всякакъв богат търговски обмен.

Със завоюването на византийската столица Цариград от латините и преместването на православната Цариградска патриаршия в малоазиатския град Никея убежище на православието остават многочислените светогорски обители. Непосредствено след битката при Марица българският цар посещава светогорския полуостров: тези средища на православието, които са също и средища на книжовна и художествена дейност, сега признават върховенството на българския владетел и заедно с това на Търново като църковен център.

Сръбската държава на Неманичите сега е в периода на своя начален възход и на учредяване на своята църковна йерархия. Основателят на сръбската самостойна църква и първият неин глава, свети Сава, пристига в столицата Търново през зимата на 1234–1235 г., прекарва тук известно време и завършва живота си в търновските дворци на 14 януари 1235 г. Неговото посещение в българската столица е също красноречиво свидетелство за общото тежнение на православния славянски, па дори и византийски свят, към българската държава и към нейната столица Търново като духовен център и средище на култура и просвета.

Не е потребно да се говори за тежнението всред българското население, обитаващо дори в най-отдалечените области на полуострова към българската държава и към Търново, към пребиваващите там владетели. Нека посоча поне един показателен пример. В периода през втората половина от царуването на Иван Асен II, значи между Клокотнишката битка и смъртта на царя през юни 1241 г., двама грамотни българи от македонските земи, Йосиф и Тихота, преписват в село Равне, разположено при Охрид, обемист пергаментов ръкопис, познат днес под наименованието Болонски псалтир поради това, че е съхраняван сега в Университетската библиотека на северноиталианския град Болоня. Там, върху една от страниците на този ръкопис, те оставят приписка за своя труд и в края на приписката добавят, че «писали в града Охрид, в селото наречено Равне, при българския цар (Иван) Асен». Само люде с ясно определено българско народностно самосъзнание са могли да напишат тези редове върху ръкописа, преписван в отдалеченото от столицата Търново охридско село Равне и то върху основа на старинен първообраз от времето на разцвета на българската книжнина при цар Симеон. Не името на някои от владетелите от съседните балкански страни и държави, нито на някои от възможните обновители на Византийската империя, а още по-малко на владетелите от династията на Немановци, а именно името на българския цар посочват те — за датиране на своя труд, защото погледите им са били насочени към българската столица Търново и към българската държава. Поради нашествията на татарите, заплахата от Византия и настаналите в страната остри социално-политически борби България преживява през втората половина на XIII в. период на тежка криза. Въпреки това столицата Търново продължава да бъде дейно културно средище за православното славянство. В българската столица бил преписан ръкопис, съдържащ текста на Кормчаята (Номоканона) на византийския писател Йоан Зонара (първата половина на XII в.), за да бъде изпратен в Киев в отговор на искане на киевския митрополит Кирил. Така споменатият «преосвещен архиепископ на преславния град Киев, учител на цяла Русия и светилник на църквите на богоспасяемия град Киев», както е известно от съпроводното писмо, се е обърнал именно към столицата на една братска славянска и православна страна, за да иска оттам една толкова необходима за църковната организация книга.

Анализът на историческите свидетелства за политическия и културния живот в Търновска България през XIII–XIV в. показва несъмнено наличието на две доминиращи концепции: идеята за приемственост и идеята за единството на българските земи и на българския народ, с други думи, идеята за единство във времето и в пространството както на българската държава, така и на българската народност. Само обобщително и без подробности трябва да се изтъкне, че в духа на тези концепции Търновското царство бива схващано като продължение на българската държава от времето преди византийското завоевание в края на X и началото на XI в., а търновските владетели — като приемници на владетелите през Първото царство, Търново — приемник на традициите на първите български столици в политическо и културно отношение, в книжнината и изкуството.

Неизвестният преводач на Манасиевата летопис към средата на първата половина на XIV в. особено ясно е изразил това съзнание за единството на българската земя и българската народност. Във връзка с писаното от византийския летописец за събитията по времето на император Анастасий (491–518) споменатият наш книжовник прави добавка за първоначалното настаняване на българите в земите на полуострова, като заявява: «При императора Анастасия наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха (през Дунава) в Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя». Тук по-ценна е не точността на историческата истина: неизвестният книжовник не е имал очевидно ясна представа за хода на настаняването на българите в териториите на полуострова, — а това, че той засвидетелствува своето съзнание за български земи и българска народност. Непосредствено по-нататък, във връзка с разказа на Константин Манасий за времето на Константин IV (668–685) той допълва своето твърдение и го доизяснява: «При тогова цар Константина — добавя той — българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците (сиреч византийците), след като ги разбиха, тази земя, в която живеят и до днес. По-рано тази земя се наричаше Мизия. Бидейки безчислено многобройни, те изпълниха и тази страна на Дунава, и онази до Драч и по-нататък...».

Към средата на XIV в. Византийската империя преживява период на тежка вътрешна криза поради династични борби. Едновременно с това напорът на османските нашественици става все по-застрашителен. Всичко това създава впечатление, че империята е действително на края на своето съществувание. А това са и последните години от живота на сръбския крал и цар Стефан Душан, който издига сръбската държава на върха на нейното величие, но чийто упадък настъпва веднага след неговата смърт в 1355 г. В царския двор и всред творците на духовната култура — книжовници и художници — в Търново сега се утвърждава съзнанието, че столицата край Янтра може с достойнство да заеме място със световно значение.

Преди около хилядолетие Константинопол бе изместил Вечния град на Тибър и бе провъзгласен за Втори Рим. Сега, в настъпилите за Византийската империя големи изпитания, нейните дни сякаш бяха прочетени и именно Търново можеше да заеме мястото на Новия Рим — Цариград. Преводачът на Манасиевата летопис, който работил през първото десетилетие от царуването на Иван Александър в неговия двор и очевидно за самия него и търновското болярство, най-открито и ясно е изразил в своя превод тези чаяния на своето време. В превода на летописа след разказа за времето на император Теодосий II (408–450), той е изменил текста и вместо името на Древния Рим е поставил името на търновската българска столица като някакъв нов, Трети Рим. «Това се случи на Древния Рим — пише той, а нашият нов Цариград цъфти и расте, укрепва и младее. Нека и докрай да расте, ей царю царствуващ над всички, като има такъв светъл и светоносен цар, великия владетел и изряден победоносец, от корена на преизящния Иван Асеня, царя на българите, сиреч Александра... великия цар на българите, чиято власт нека безчислени слънца (сиреч години) да отмерят...» Всички тези изяви не са проява на пусто щеславие и леко самооблъщение. Търновските книжовници и художници наистина творят не само за себе си и за своя народ, но изобщо за цялото православно славянство, па дори и за отвъддунавските румънци. Втората половина на XIV в. е за българския народ време на най-съдбоносни изпитания: малоазиатските завоеватели напредват неудържимо във вътрешността на българските земи, наскоро те ще се явят пред стените на столицата Търново. Но дори и пред тази смъртна заплаха великият български книжовник, глава на самостойната българска църква, Патриарх Евтимий Търновски, остава верен на своето призвание като книжовник и просветител. Търново продължава да бъде средище на славянската духовна култура и просвета. Именно от тук се отправя за руските земи един близък съвременник и сродник на патриарха, българинът (не влах, както искат някои) Киприан Цамблак, за да стане за известно време глава на руската църква и да извърши там забележителни нововъведения с дълбок отглас през следните времена.

Руските църковници предпочитат през онзи период да търсят опора по-скоро в Търново, а не във византийската столица. Така Патриарх Евтимий многократно изстъпва като мъдър наставник не само за българите, но и за мнозина други просветители, книжовници и духовници в другите православни земи. Това е отразено, между другото, в неговата преписка, от която обаче е оцеляла само малка част. Евтимий Търновски отговаря на запитвания на Киприан Цамблак, на угровлахийския митрополит Антим, на Никодим, йеромонах Тисменски и други съвременници, които се обръщат към него като към несъмнен авторитет.

От Търново потегля за Влашко, Сърбия и Русия един друг бележит книжовник на времето, сродник на Киприан и на самия Евтимий, Григорий Цамблак. Търновските книжовници и художествени творци създават творения, които незабавно биват пренасяни далеч извън пределите на българската земя — в Сърбия, в Русия и в отвъддунавските области. В 1393 г. българската столица пада във властта на Баязидовите множества. Търновска България престава да съществува като политическа сила, но създадената тук духовна култура продължава своя живот. Завладяна, ограбена, опожарена и осквернена, столицата Търново предава на другите славянски православни страни и народи плодовете на своята духовна култура като някакво свещено наследие: книжовници, художествени дейци, ръкописи и творби на изкуството, чрез които дава принос за развоя на тамошните, местни култури. Преведената и украсена с миниатюри Манасиева летопис бива пренесена от Търново във Влашко и Русия, за да бъде преписвана и използувана като основа за развоя на местното летописание. Богато украсеното Четвероевангелие от 1356 г. намира подражатели във влашките области, както и в Русия. Т. нар. вторично южнославянско книжовно влияние в Русия от XIV–XV в. идва преди всичко от Търновска и Видинска България, по-малко от други южнославянски земи. Именно чрез своята богата духовна култура Търново — огнище на българската общославянска култура и просвета — продължава да живее след загубването на политическата независимост вследствие на турското завоевание още векове наред до наши времена, до дните на своя нов разцвет.

Литературен живот и просвета всред българите през Късното средновековие

Събитията, които изпълват историята на българския народ през XIV в. са сравнително добре познати поради обстоятелството, че за този период от нашето минало разполагаме със значителен брой исторически извори от домашен и чужд произход. Тези исторически извори произхождат най-често от перото на съвременници, което още повече ни доближава до тогавашната историческа действителност. Така историята на нашия народ през XIV в. се разкрива като епоха на ожесточени вътрешни социални борби и на тежки външни изпитания вследствие на взаимни разпри между балканските народи и главно поради нашествието на нахлуващите от Мала Азия грабителски османски орди. В същото време обаче в този неспокоен период от нашето минало има разцвет на българската култура и частно на българската литература.

В самия край на XIII в. българският народ успява да се отърси от страшното татарско върховенство, което тежи над него от десетилетия и което особено през последните години се превръща в същинско господство на татарските ханове над българската държава. Когато на българския престол се възкачва синът на Георги Тертер I, Теодор Светослав. (1300–1322), който след като прекарва известно време в заложничество у татарите, се завръща в родината си и чрез погубването на татарския властник Чака отхвърля татарската власт — над измъчената българска земя настават години на почти пълно спокойствие и доста продължителен мир.

Татарите престават да нападат, а Византийската империя преживява няколко години на изпитания вследствие на началните турски нападения в малоазийските й владения и вследствие на размириците на извиканите като съюзници каталани от испанската област Каталония. Така империята не е в състояние да се намесва в делата на българския народ и дори малко по-късно бива принудена да търси храни от българите за изхранване на населението в столицата Цариград.

Търново отново става столица на голяма част от българските земи, като към държавата се връщат и някои отнети от византийците области. Настаналото феодално раздробление към края на XIII в. — от което империята се възползува често и поради това чрез разни средства го насърчава — бива ограничено. Съперник на Търновското царство остава само Видинското княжество, което обединява част от северозападните български области. Като признателност за това, че Теодор Светослав е премахнал един от най-големите му врагове, а именно претендента за българския престол Чака, новият хан на татарската Златна орда Токтай признава на българската държава владението на част от земите край Дунавското устие и днешна Южна Бесарабия. Някои исторически свидетелства показват, че българи по това време се намират чак към устието на реката Днестър, при града Маврокастро (дн. Акерман). Това приближаване на българската държава към южноруските предели поставя българския народ отново в близост с южноруските княжества и създава възможности на непосредствен обмен в полето на културата и книжнината.

През краткото управление на Георги II Тертер (1322–1323) сина и приемника на Теодор Светослав отново се явяват външни опасности за българската държава. Когато той умира, отношенията с Византийската империя са влошени. При настаналото безвластие в страната ромеите заграбват някои югоизточни български области, а вътре в държавата самоволни властелини надигат глава и правят опити да отцепят области от властта на централното търновско управление. Изборът на новия цар Михаил Шишман (1323–1330) обаче обединява около Търново отново по-голямата част от българските земи.

Владетел на област, съседна със сръбските земи, новият цар следи с интерес събитията, настанали там след смъртта на крал Милутин (октомври 1321 г.) и се опитва да се намеси в живота на сръбската държава. Това става причина за постепенно влошаване на отношенията между двете страни, което преминава в открита война през 1330 г. Привидното приятелство с Византийската империя не донася никаква помощ на българите в тази борба. В сражението при Велбъжд (дн. Кюстендил) погива самият български цар. За сръбската държава тази победа дава тласък към възход. Византия от своя страна се нахвърля над българските земи, завзема някои от тях, а други опустошава и ограбва.

След кратко междуцарствие на престола бива издигнат владетелят на Ловчанската област Иван Александър (1331–1371), племенник на Михаил Шишман. Дългото царуване на този владетел означава продължителен период на мир, който бива смутен само от няколко епизодични войни с Византийската империя. Чрез установяване на брачни връзки със сръбския двор — сестрата на Иван Александър, Елена, бива омъжена за новия сръбски крал Стефан Душан — между двете държави се установяват мирни отношения.

В същото време във Византийската империя избухват остри династични борби отначало между дядо и внук, Андроник II Стари и Андроник III Млади, а след 1341 г. между малолетния наследник на починалия по това време Андроник III, неговото регентство и един едър тракийски земевладелец, Йоан Кантакузин, като последният успява за няколко години да узурпира властта в империята.

Българи и сърби се възползуват от тежкото положение на Византия, за да затвърдят своите владения, а особено пък сръбския крал Стефан Душан да завладее редица византийски области. В Тракия и Солунско избухват ожесточени антифеодални борби на местното население срещу византийските властели. Йоан Кантакузин, в усилията си да заеме властта, използува между другото турски наемници, чрез което им разкрива пътища за проникване и завоевание в балканските области.

Положението на българския народ през този период все повече се влошава. Утвърдените в страната едри и дребни феодални властелини за държавата допринасят само слабост и намаляват нейните военни и податни сили, за народа пък те са само тежко бреме. Данъците се увеличават все повече и повече, не само на брой, но и в своите разновидности. Ограбван от държавата и от болярството, народът трябва да изпълнява многобройни тегоби, да дава даждия в натура и да плаща данъци. Глухото недоволство често се превръща в открита борба против царя и болярството. В южните български предели, на границата с империята, недоволните се групират около един народен герой — Момчил, и в течение на няколко години тук просъществува едно малко княжество. Когато храбрият войвода през 1345 г. погива в борбата против турци и ромеи, народът в епични песни оплаква своя герой и запазва името му почти до наши дни в песни и предания.

През втората половина на XIV в. политическото и социалното положение на българския народ се влошава още повече. През 1348 г. някъде от татарските области се понася «черната смърт» — страхотна чумна епидемия, прекосява земите на Балканския полуостров, извършва ужасни опустошения и отминава към западните земи на Европа. В италианските области населението също така пострадало; мъките му от «черната смърт» са отразени и в творчеството на писатели като Бокачо. Българският народ обаче понесъл злината далеч по-тежко. Опустошенията на чумата отежняват още повече живота му.

През втората половина на века феодалното раздробление в българската държава отново взима превес. Една от причините за това разкъсване на страната бива династичната политика на търновския двор. Сам Иван Александър отделя на по-стария си син Иван Страцимир северозападните български земи, гдето възниква Видинското княжество. Останалите български области обаче също не остават изцяло под властта на Търново. В Южна Добруджа и по черноморското крайбрежие създават свое полунезависимо княжество болярите от българо-кумански произход Добротица и синът му Иванко. Политическото разединение се пренася и в църковните отношения. Вместо да признаят властта на българската Търновска патриаршия, владетелите на Видин и на Добруджанското княжество — пренебрегвайки всички усилия на миналите български владетели за църковна независимост — сега сами се отричат от своята независимост и доброволно признават върховенството на Цариградската патриаршия. Стремежът към феодално обособление в отделните владения, в които всеки сече свои монети, довежда до това, че отношенията между тези части на българската държава навремени стават открито враждебни. А когато враговете нападат една от тези държавици, другите стоят безучастно — без да протегнат ръка за помощ. Така през 1365 г., когато войските на маджарския крал нападат и завладяват земите на Видинското княжество, страната не се обединява, за да изгони нападателите и те стават господари на северозападните български земи няколко години.

Най-страшно обаче е нашествието на османските орди, които все по-застрашително нахлуват и вече започват да засядат здраво в балканските земи. Една след друга българските крепости и покрайнини падат под техните удари. Разкъсана на няколко части, България не е в състояние да им окаже отпор. Изобщо в целия полуостров на Балканите няма сила, която да възпре завоевателя.

Когато през февруари 1371 г. старият цар Иван Александър почива, неговият син Иван Шишман (1371–1393) поема Търновското царство в твърде тежко положение. Опитът на късно опомнилите се балкански народи да спрат нашественика от Азия в околностите на Одрин, при Черномен, завършва със страхотно поражение на християните през септември 1371 г. Българският книжовник монах Исая, който точно по това време преписва в български превод едни от най-сухите и отвлечени съчинения на ранната византийска книжнина, именно съчиненията на Дионисий Ареопагит, оплаква горчивата съдба на своите събратя след поражението при Черномен: «Такава нужда и жестокост заля всички западни (балкански) градове и страни, каквито нито уши са чули, нито очи са видели, пише той. — Измаилтяните се пръснаха и се разлетяха по цялата земя като птици по въздуха и едни от християните заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а останалите покоси безвременна смърт. Онези пък, които бяха оставени от смъртта, бяха погубени от глад, защото по всички страни настана такъв глад, какъвто не бе имало от сътворението на света, нито след това, Христе милостиви, дано да няма! А тези, които и гладът не погуби, тях, по попущение божие, вълци нощя и деня нападаха и изяждаха. Уви, скръбна гледка можеше да се види! Земята остана пуста от всички блага — и люде, и добитък, и други плодове. Нямаше ни княз, нито вожд, нито наставник всред людете, нито избавител, нито спасител, но всички се изпълниха от страх пред измаилтяните, та храбрите сърца на доблестните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца!... И тогава живите наистина облажваха умрелите по-рано. И вярвайте ми, — завършва инок Исая, — не аз съм невежа във всичко, но дори и премъдрият всред елините Ливаний не би могъл да опише злото, което постигна християните от западните страни».

Завоевателите продължават неудържимо своето опустошително нашествие в земята, гдето народът — недоволен и озлобен — отказва да се бие за своята държава и за своите боляри и да възпре нашествениците. Към 1385 г. турците завземат крепостта София. Четири години по-късно, в сърцето на сръбските земи, те нанасят поражение на християнските войски в сражението на Косово поле въпреки покушението, извършено от един храбрец над турския султан.

През пролетта 1393 г. безбройната войска на новия султан Баязид I обсажда Търново. Докато цар Иван Шишман се укрепва в крепостта на Никопол, Търново цели три месеца се съпротивлява пред нападателите. На 17 юли българската столица не издържа напора на азиатските завоеватели. Три години по-късно те завладяват и Видин. В някои писмени извори, в народни песни и предания са запазени смътни спомени за имената на отделни борци против нашествениците. В Синодика на българската църква се споменават имената на мнозина борци за народната независимост, които «проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра».

През този век на вътрешни борби и чужди нашествия, който завършва със завоеванието на българските земи от турците, историята на българската култура представя извънредно интересно явление. В противовес на феодалното разцепление, ограбванията и опустошенията, изобщо липсата на стабилност и сигурност в страната се развива усилена дейност в полето на културата. Докато феодалното раздробение има напълно отрицателни сетнини за политическия и социалния живот на българския народ, в областта на културата то дава известни положителни сетнини. В разделената на няколко части българска земя възникват доста многобройни културни средища, които се съревновават и се борят едно против друго колкото често с оръжия, толкова повече със средствата на културното творчество. Това са както политически средища, на първо място Търново и Видин, така и църковни средища, преди всичко някои големи манастири в българската земя.

Като ярко допълнение към феодалната разкъсаност и раздробението на държавата се явяват ожесточените борби и спорове в областта на църковния и религиозния живот. В страната липсва всякакво единство във верския живот. Покрай основното разделение между привърженици на православието и привърженици на еретическите течения, всред изповядващите православието също се явява разцепление. Във верския живот настъпва дълбока криза, предизвикана главно поради засилване на еретическите движения. Докато официалната църква със своето учение и своята йерархия се явява крепител на съществуващия ред, на «всички власти» — на малки и велики боляри — ересите стават израз на вярванията и тежненията на недоволния народ. Съобразно с общия дух на епохата в ересите, сиреч в религиозна форма, съзираме предрешено народно недоволство от политическите и социалните порядки.

Колкото по-голямо е недоволството му от насилията и ограбванията от страна на царски служители и боляри, с толкова по-голяма готовност простият, невежествен, но дълбоко измъчван и обезправен народ се вслушва в словата на еретически проповедници. И в страната започват да се ширят най-разновидни ереси, в които най-характерно често е не преобладанието на суеверия, но търсенето на форми на религиозна мисъл, различни от догмите на официалната църква, и заедно с това отрицанието на «земния мир», сиреч на съвременността с всички нейни порядки. Така, от византийската столица пристига в българските земи някакъв монах на име Теодорит, който отначало уж е носител на някакви рационалистически идеи, но после учението му избива в груби суеверия. Като спечелва привърженици не само всред народа, но и дори всред първенците, той започва да се занимава с магии и чародейства, започва да принася жертви — подобно на някогашните езичници славяни — на някакъв дъб, вместо да се кланя на църкви и пред икони.

От Света гора атонска бива изгонена някаква монахиня Ирина, обвинявана от своите противници в безпътен живот. Заедно с привържениците си Лазар и Кирил Босота тя пристига в България и започва да разпространява своето учение всред народа. В учението на тримата има странна смесица от богомилски схващания и адамитство. Лазар ходел гол, а Кирил Босота отричал иконите и кръста. Според неговите противници той се отдавал не на пост, а на чревоугодничество и проповядвал полово разпътство. Той учел, че жени и мъже трябвало да се откажат от законния брак и да живеят в пълна разпуснатост. Заедно с това внушавал на своите последователи да приемат сънищата като някакви божествени видения. Ако се вярва на обвиненията, които произхождат неизменно от строго православни исторически извори, друг проповедник стигнал до още по-големи крайности. Някакъв невежествен монах на име Теодосий също проповядвал против брака. Около него се събрало множество от жени, мъже и младежи, които — разказва се — се отдавали на необуздани оргии.

Броят на евреите в България през цялото Средновековие изобщо бил твърде ограничен. Все пак през XIV в. у нас се разпространява течението на т. н. жидовствуващи, в което ще да са участвували очевидно не само евреи, но и българи. Като реакция на сухата църковна обредност привържениците на това учение отричат християнските храмове, иконите и богослужебните жертвоприношения, а освен това хулят духовенството и отричат дори Христа и Богородица.

Особено опасна за държавата и църквата била проповедта на богомилите: в тяхното учение противодействието срещу всички злини в живота е най-рязко и най-последователно. Богомилите се борят против съществуващите неправди в обществените и политическите отношения, против цялата сложна църковна уредба, изградена напълно по византийски образец, против невежеството и разпуснатостта на духовенството. На всички отрицателни прояви в живота на официалното духовенство и на целия сложен култ те противопоставят такива прояви и такъв култ, които могат да им спечелят съчувствието на простия народ. Със своята бедност еретиците се противопоставят на богатството и разкоша на светските и духовните властелини, със своето пълно въздържание, простота и безмесна храна те се борят срещу излишествата и пищните угощения на богатите и силните, на разпуснатостта противопоставят безбрачие и целомъдрие, на правната гордост и суетата — смирение, на сложния църковен култ с неговата обредност и молитви — няколко прости обреда и кратки молитви. Всичко това руши устоите на държавата и на официалната църква, поради което привържениците на ереста биват подлагани на сурови преследвания.

Както еретиците богомили, така вероятно и повечето от привържениците на другите еретически движения у нас несъмнено притежавали своя, скрита и недостъпна за «непосветените» книжнина. Но когато при преследванията в ръцете на светската и църковната власт попадали произведения на еретическата книжнина, те безжалостно бивали унищожавани. Само по изключение до нас са достигнали някои произведения, в които са отразени идеите на еретическите проповедници. С това унищожаване на еретическата книжнина е нанесена наистина непоправима щета: изчезнали са завинаги творби на народа, които несъмнено таели в себе си кълна на нова мисъл и на ново светосхващане, за които днес ние можем да съдим обаче само по писанията на противници.

Докато всред народа, който не бил така тясно свързан със светската и църковната власт, се забелязвал такъв разнолик еретически кипеж, не всичко било напълно спокойно и всред самата официална църква на православието. Всред църквата също се появили нови течения, които разкъсвали до голяма степен нейното единство. Ако и сравнително по-рядко, но и всред представителите на православното духовенство прониквали известни еретически веяния и, според положителни сведения, отделни членове на църковната йерархия били заразени от една или от друга ерес. Това, разбира се, обезсилвало борбата на църквата против ересите. Свикваните през 1350 и 1360 г. последователно два църковни събора против ересите в България не допринесли много нито за изкореняването на ересите, нито пък за заздравяването на единството всред православната църква. Всред самото православно духовенство се очертали противоположни течения, които предизвикали остри вътрешни борби.

През XIV в. се заражда и развива движението на т. н. исихасти. В своята същина исихазмът (от гр. hesychia «мълчание, безмълвие, покой») представя опит за вътрешна обнова на християнското учение чрез засилване на мистицизма и аскетизма в него. Теоретик на исихазма бил гръцкият отшелник Григорий Синаит. Роден през последните десетилетия на XIII в. в Клазомени (Мала Азия) като син на богато и видно семейство, той прекарал неспокойна младост поради турските нашествия в онези византийски области. Той попаднал в турски плен, а след като бил освободен с трудности, започнал да странствува. В своите странствувания Григорий се озовал на Света гора, гдето у него се оформили основните начала на исихасткото учение.

По-късно той продължил странствуванията си и прекарал известно време в областта Парория в Странджа планина, на границата между българските и византийските области. Въпреки стремежът да дири пълно уединение, около него навсякъде се събирали ученици и горещи последователи. Така в Атонските обители и в Парория при него живели и получили монашеска подготовка неколцина от най-видните български отшелници от онова време. Заедно с по-късния цариградски патриарх Калист, ученик на Григорий Синаит бил българският отшелник Теодосий Търновски, при когото последователно по-късно живели самият Патриарх Евтимий Търновски, Ромил Видински и други български духовници от XIV в.

След смъртта на Григорий Синаит (1346 г.) неговото учение вече брояло многочислени привърженици не само между светогорските иноци и между разни видни византийски църковници — какъвто бил например солунският архиепископ Григорий Палама (починал към 1359 г.), но и всред светските кръгове на Византия и съседните балкански държави. Привидно напълно православно течение исихазмът — подобно на някои съвременни религиозни движения в тогавашна Западна Европа — представлявал мистическо учение, насочено преди всичко към «личното спасение» чрез пълно отричане от света и чрез отдаване на «безмълвие» и съзерцателен живот, които давали — според схващанията на исихастите — възможност за непосредствено приближаване към божеството. Като цел на своите усилия исихастите поставяли познанието и съзерцанието на Бога. Като първо необходимо условие за постигането на тази цел те смятали пълния аскетизъм и откъсването от света, отричането на материалните възприятия и личните чувствувания. Чрез пречистването посредством тези практически добродетели (деяния), исихастът можел да се издигне до съзерцание (theoria) на божеството и в такъв екстаз до обожествяване, сиреч сливане с божеството. Според схващанията на исихастите, чрез една проста и напълно вглъбена молитва отделната личност се откъсвала от всичко земно и материално, загубвала всяка връзка и представа за действителността, влизала в «непосредствено» общение с Бога и се сливала с него, за да изпита пълно блаженство. Вместо сложните църковни молитви отдаденият на съзерцание в пълно съсредоточение повтарял неизменно простата и кратка молитва: «Господи Исусе Христе, смили се над мене! Сине божи, помогни ми!». Исихазмът като духовна практика бил очертан като четири последователни степени на духовно «съвършенство», до които степени достигали неговите привърженици чрез смирение и простота, а не с дълбока книжна и богословска начетеност. В основата на исихазма лежали някои принципи на възродения неоплатонизъм, които остро го противопоставяли на всяка проява на зараждащия се през онази епоха рационализъм.

Когато на различни места във владенията на Византийската империя и по българските и сръбските земи възникнали иночески и отшелнически общежития и поселения, в тях влезли монаси от най-различни балкански народности: гърци, българи, сърби и други. Безразлични към материалния свят, отшелниците исихасти още по-малко обръщали внимание на народностните различия всред своите събратя. Това станало една от предпоставките за преодоляване на националните различия и за създаване на една общобалканска християнска общност. Мнозина от исихастките отшелници познавали еднакво българския, гръцкия или сръбския език. Така, ученикът на Ромил Видински, монах Григорий, писал — както личи — еднакво добре на гръцки и български. Както в някои други области на тогавашната култура, така и тук постепенно се изграждала една балканска общност. Цариградският патриарх Калист не сметнал за недостойно да посвети най-добрите си сили като книжовник, за да опише подробно и в духа на най-изисканата византийска агиографска школа живота и деянията на българския отшелник исихаст Теодосий Търновски, негов съвременник и близък приятел. Изобщо, чрез всичко това исихазмът се явява като един от най-важните пътища за засилване на византийското влияние всред българите от XIV в. Той подсилвал струята на византийското влияние в литературата на южните славяни.

Зароден в чисто православни среди и развиващ се напълно в недрата на православната църква, исихазмът обаче криел в себе си зачатки на нови идеи, които лесно можели да се изплъзнат извън строгите рамки на православието и на официалната църковност. Всред общите злини на политическия и социалния живот исихазмът, общо взето, представял отклонение от живота — «бягство от живота», отрицание на живота и неговите прояви. В това движение на исихастите отшелници официалната църква можела само до известна степен да намери положителни — от нейна гледна точка — прояви: напротив, както всички крайни мистици от Средновековието, отшелниците исихасти твърде лесно можели да се отклонят от границите на тесните църковни предписания и дори да се превърнат в яростни врагове на официалната църква и нейните представители. Противоречието се изразявало не само чрез външни прояви: когато отшелниците на учеността и сухата книжност противопоставяли пълна простота; когато вместо суетността на светското духовенство изтъквали пълното смирение, а на пищността и разкоша — суровия аскетизъм и цялостното въздържание; когато на подчинението на църквата пред светската власт отвръщали с искания за пълна независимост на църквата и монашеството пред политическата и светска власт.

В много отношения тази реакция срещу официалната църква и нейната теория и практика съвпада, както се вижда, с поведението на еретиците богомили или на техните събратя от други крайни еретически движения на времето. Реформаторските начала на исихазма по отношение на официалната православна църква обаче стигнали много по-дълбоко. Като всяко мистическо учение, исихазмът издигал като главна цел на своята теория личното спасение в личното, непосредствено приближаване до божеството. Именно това изискване вече представлявало отхвърляне на църковната практика: в исихазма се чертаел един път за освобождение на човешката личност, ако и все в рамките на християнската религия, от пълното подчинение на официалната църква, с нейните строго установени йерархия, догматика и култ. В това отношение исихасткото движение вече съдържало една от най-характерните прояви на пробудената човешка личност, която излизала от света на истинското средновековие. В такъв смисъл течението на исихазма може да бъде окачествено като един проблясък на ранен ренесанс всред византийци и южни славяни.

Ако вълната на турското нашествие през втората половина на XIV в. не бе внесла пълен прелом в духовния живот на балканските народи, движението на исихазма — въпреки всички негови отрицателни особености — е можело да изиграе несъмнена положителна роля, като допринесе за истинско ренесансово движение всред тези народи, — какъвто бил приносът на някои мистични движения в Западна Европа от онази епоха. Основната слабост на исихазма се криела, тъй да се рече, в неговата напълно съзерцателна същност, когато историческата действителност изисквала пълна активност в борбата със злините на политическия и социалния порядък. Но затова пък това духовно течение допринасяло за освобождаване на човешката личност от безусловното върховенство на официалната църква. Освен това, чрез усилията за отърсване на църквата от подчинението на светската власт исихазмът допринасял за разкъсване съюза между двете основни сили в живота на средновековния човек: държавата и църквата.

Наченките на ренесансовото движение, които се зараждат с различна сила в Западна Европа пък и в самата Византия, също намират отглас в България през XIV в. Тези възрожденски струи проникват до голяма степен именно пак през Византия и от Византия. Някои от крайностите на исихасткото движение, превърнали се в открито отрицателни прояви, предизвикали ожесточени критики из средата на византийски книжовници и мислители от епохата. В същото време, когато се оформя движението на исихазма, във Византия се долавя едно ясно очертано рационалистическо движение — изградено до голяма степен върху възродени аристотелови схващания и насочено срещу мистицизма и аскетизма на исихастите, с тяхното отказване от знанието и светската образованост. Както през XIV в. мнозина от представителите на византийската образованост проникват на Запад и занасят там много от съкровищата на византийската и античната книжнина и изкуство, чрез което дават тласък за движението на хуманистите, така от Западна Европа, главно от Италия във Византия проникват някои представители на Западноевропейския ренесанс, които носят тук повеите на новото светосхващане на пробудената човешка личност.

Един от най-познатите носители на тези идеи бил калабрийският грък Барлаам-Варлаам, който през първата половина на XIV в. пристигнал във Византия и прекарал години наред в Солун, Света гора и Цариград. В самата Италия Варлаам бил свързан с някои от най-видните представители на Италианското възраждане. Франческо Петрарка го признава за свой учител, възхвалява неговото красноречие в гръцки език и го определя като човек «богат с идеи и надарен с проницателен дух». Бокачо също отдава възхвали на неговите «огромни знания».

Във Византия обаче Варлаам изиграл друга роля. След като се запознал с учението и деянията на исихастите, той остро се обявил против тях, като ги обсипвал с ожесточени и саркастични нападки. В пълен противовес на крайните мистически увлечения на исихастите и на тяхното отрицание на знанието Варлаам прокарвал някои напълно рационалистически схващания. Към Варлаам се присъединил, между другите византийски образовани люде, българинът Акиндин от Прилеп (Македония) и изглежда доразвил някои от неговите идеи, като станал и техен разпространител. «Прилепчанинът» Григорий Акиндин, от «рода на мизите», сиреч българите, станал редом с Варлаам един от най-изтъкнатите представители на западната схоластика и рационализма във Византия през XIV в.

Когато във Византия били свикани събори за разрешение на възникналите религиозни разпри между исихастите и техните противници (1341 и 1351 г.), борбата завършила с осъждането на Варлаам и Акиндин, на тяхното учение и техните привърженици в империята. Тази победа на исихасткото учение означавала утвърждението на православната църковност като реакция срещу католичеството и заедно с това срещу всякакви повеи на западноевропейското хуманистично и ренесансово, сиреч рационалистическо движение.

Несъмнено, в България също били проникнали отгласи от тези религиозни борби, като се намерили привърженици и противници на едното и другото течение — съобразно с общите обществено-политически условия на историческия живот в двете страни. Патриарх Евтимий Търновски, който след 1375 г. застанал начело на църковния и изобщо духовен живот в България, също бил ученик на исихастите и привърженик на исихасткото движение. Към последните глави на Синодика на българската църква, чиято последна редакция била извършена именно от Евтимий, не било пропуснато да се добави проклятие срещу учението на противниците на исихазма: «На Акиндина, Варлаама и попа Прохора Кидония, които изрекоха хули за Бога повече от всички еретици..., като на нечестивци и противници на господните думи, както и на техните единомишленици, анатема, трижди (анатема)».

Политическите, идейните и религиозните борби, с които бил изпълнен животът на българския народ през XIV в., дали различни отражения в културната дейност. Заплашена от феодалното разцепление в държавата, централната царска власт почувствувала остро потреба от теоретическо обоснование и възвеличение. Такава именно нужда извикала появата на придворна реторика, която наподобявала твърде отблизо панегиричните съчинения на съвременната византийска книжнина за прослава на василевсите. Характерно за тази книжнина е реторично-традиционният дух, шаблонните стилистични изразни средства, които обикновено преминават в безсъдържателна форма, дългите периоди, патетичният блясък на словото, свеждане на конкретното и индивидуалното до минимум, откъсването на героя от обществено-историческата обстановка и т. н.

Но за разлика от по-ранната византийска литература — от редакцията на Симеон Метафраст от X в. — сега се явяват и някои нови черти, които постепенно навлизат все по-широко в житийната книжнина. Тези нови особености на византийската литература през XIV в. са: стремеж към индивидуализиране на героя и конкретизиране на събитията, подсилване на социалната обстановка, проникване на природата в литературните творби; също така по-критично отношение към изворите. По този начин светците се изобразяват вече като по-живи и по-определени личности с изтъкнати индивидуални черти. До природата пък се прибягва с цел или да се посочи по-точно мястото, гдето се разиграва събитието, или пък да се изтъкне съответствието между нея и душевното състояние на героя. В първия случай природата се използува само като фон, а във втория тя служи за сравнения, за по-силно и по-ясно подчертаване душевното състояние на героя.

Пренесен обаче от Евтимий на родна почва, този стил се пречупва под натиска на нашите условия и по този начин в чуждата форма се влива българско съдържание. Най-често Евтимий пише жития и похвали или за български светци, или пък за такива, които имат някакво отношение към Търново, чиито мощи се намират в престолния град и т. н. Всичко това пък дава възможност на автора да изрази патриотичните си настроения. Използува византийската литературна практика от XIV в., която дава по-своеобразно развитие на житийния жанр у нас. В своите жития и похвални слова той дава нещо близко до нашата действителност, нещо по-жизнено за нас. Затова погрешно би било да смятаме Евтимий за сляп подражател на византийската агиографска книжнина. Доколко завършеното от него дело е отговаряло на нуждите на момента, доколко то се е чувствувало като нещо близко, закърмено с родни сокове, свидетелствува най-ясно фактът, че то намира редица последователи и че дава началото на една богата традиция.

Евтимиевите ученици продължават тази традиция и я извеждат вън от българските предели. Ако Евтимиевата школа беше чужда на нашата действителност и всецяло откъсната от живота и нуждите на момента, тя не би пуснала такива корени, не би намерила толкова ревностни последователи. Евтимиевите ученици не само подражават в ораторското изкуство на своя учител, но и развиват някои елементи на това изкуство: засилва се биографично-историческият момент, героят заема все повече централно място, подчертана е народностната гордост и родното, засилен е патриотичният елемент, природата навлиза по-широко, дадена е по-обстойно обществената обстановка. По този начин се извършва преход от старата агиографска литература към съвременната биография. Този преход личи най-добре у Константин Костенечки — в неговото житие на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389–1427). И по-нататък нашата житийна книжнина се развива именно в тази посока — към по-голяма конкретност на фактите, към засилване на патриотизма, към свързване с живота, към индивидуализиране на героя, към социална обосновка на явленията и т. н.

Освен придворната реторика и витийния стил за утвърждаване на царската власт се използуват през съответното време и някои изкуства, както и строителството. Въпреки настаналата бедност в държавата, строителното изкуство се прилага за изграждане на дворци в Търново, строени с камък и богато украсени, чиито останки днес се откриват върху хълма на Царевец. Нищо почти не е познато от резиденциите на другите тогавашни владетели във Видин и княжеството на Добротица и Иванко; изглежда, че всичко е било разрушено и ограбено през епохата на турското завоевание и турското владичество. Полагали се усилия за придаване пищност на царската власт чрез използуване постиженията на приложното изкуство — в одежди и владетелски инсигнии, съдове, оръжия и т. н. Църквата също прибегнала до средствата на изкуството за своето въздействие върху народа.

Дворците и храмовете от епохата на Втората българска държава вече не притежават онази монументалност, която съществува по време на Първата държава, когато централната власт е силно централизирана и разполага с много по-големи средства. Дворците и храмовете на Търново не могат да се мерят по своите размери със сградите на Плиска и Преслав, но затова пък тук усилията са насочени към украсата. Храмовете от тази епоха имат малки размери, но тяхната привлекателност се състои в полихромията, постигната чрез умело съчетаване на строителните материали и други украси във външността и чрез стенописните украси във вътрешността. Цялата тази строителна дейност довежда до развоя на някои изкуства и художествени занаяти. Средище на строителната дейност става столицата Търново, която през XIV в. е многолюдно и богато селище. Двете възвишения Царевец и Трапезица биват обградени със здрави крепостни стени и отбранителни кули и се превръщат в истински крепости. Крепостта при град Видин, т. нар. Бабина Видина крепост, датира в основната си част от укрепленията на Страцимировата столица.

Особен разцвет преживява църковното строителство. На оживената агиографска дейност на Патриарх Евтимий съответствува строежът на многобройни малки храмове в самата столица и извън нея. Само върху хълма Трапезица са открити основите на 17 църквици, чиято стенописна украса обаче почти не е запазена. В столицата Търново възниква художествена школа, която издава византийско влияние, но която все пак създава твърде оригинални и ценни творби. Изобщо последният век от съществуването на средновековната българска държава е време на подем на изобразителните изкуства у нас.

Разцветът на българската книжнина през този период е засвидетелствуван от създаването на многобройни, богати по съдържание и художествено украсени ръкописи. Ръкописната книга сега привлича не само със своето съдържание, но и с външния си вид. Оцелелите от онова време български ръкописи издават изтънчените вкусове на едно развито и издигнато общество, чиито изисквания към книгата вече не се задоволяват от съдържанието, но което изисква естетическа наслада от нея. От времето на Иван Александър са дошли до нас няколко ръкописа, в които изкуството за украса на книгата е достигнало своето съвършенство. Един от преписите на среднобългарския превод на Манасиевата летопис бил предназначен за самия царски двор. Преписвачите и художниците положили всички усилия върху страниците на обемистия пергаментов ръкопис да дадат красиво писмо и прекрасни миниатюри.

Умственият кръгозор на българина от XIV в. е бил значително разширен в сравнение с предишните векове. Книжнината вече е обогатена с множество научно-познавателни елементи, ако и да запазва своя предимно религиозен характер. В нея се явяват редица произведения, които съставят извънцърковно и извънбогослужебно четиво и имат естественонаучно съдържание. Някои книжовни произведения съдържат сведения за чужди страни и народи, разширяват и обогатяват географските познания на тогавашния читател. Явяват се няколко описания на пътувания в Палестина, чрез които се дават интересни сведения за страните и народите от Средния изток. Някои от тези съчинения с географско съдържание са преводни, но има и такива, които са оригинални.

В други съчинения се съдържат вести из областта на естествените науки, например зоологията или минералогията. В т. нар. Физиолог, който в основната си част има преводно-компилативен характер, тогавашният читател намирал сведения за животни, растения и минерали. Покрай изтъкваните мними или реални качества, които се изреждат там, и нравоучителните заключения, които съпровождат отделните разкази, от «Физиолога» могат да се почерпят много интересни знания от чисто научно естество. Изобщо в книжнината от тази епоха откриваме едно обогатяване на съдържанието чрез появата на съчинения от областта на природонаучното знание. Преставайки да бъде ограничено църковна и религиозна, българската книжнина вече включва в себе си такива жанрове и съчинения, които отразяват умственото ниво на едно общество, дирещо нещо повече от верското четиво. Пробуждането на интересите към научното познание е също един предвестник за настъпването на явно ренесансови схващания и настроения, на които турското завоевание в края на XIV в. пресича решително пътя за по-нататъшно развитие.

Старобългарската книга

Създаването на славянското писмо е едно от най-бележитите и най-важните събития в историята на българската и изобщо на славянската култура. То не е станало внезапно, нито пък се е дължало на някаква случайност. Когато се настанили в балканските земи, славянските племена заварили тук богато развита култура, наследена от класическата древност. В тукашните земи намирали пръснати по старите селища, край пътища и храмове, площади и други обществени строежи извънредно голям брой писмени паметници.

Както първобългарите, така и славяните донесли със себе си, както може да се приеме с голяма вероятност, някаква своя, твърде елементарна писменост, която задоволявала само най-общо потребата им от писмо. Многохилядните гръцки и латински надписи, които били намерени тук, съставяли паметници на едно съвършено писмо, което играело огромна роля в живота на онези народи, чиито приемници в земите на полуострова станали славяни и първобългари.

Възникналата през втората половина на VII в. българска държава, в която преобладаващото мнозинство от населението било от славянски произход, почувствувала нужда от писмо още през първите векове на своето съществуване. Държавата, която водела почти непрестанни войни с огромната Византийска империя, носителка на най-голямата (култура през дълги векове от Средновековието, не можела да просъществува без писменост за своите административни и културни потреби. Писмото било необходимо за записване на данъчното облагане във все по-разширяващата се българска държава, за водене на военните списъци, за съставяне на възпоменателни паметници, издигани от българските владетели за прослава на собствените им дела и за увековечаване паметта на загинали първенци или за запазване на спомена за важни събития.

Когато всред населението на българската държава започнало да прониква християнството, потребата от писмото се почувствувала още по-настойчиво. Християнската проповед не можела да се извършва без писменост, която да скрепи здраво новото верско учение и неговите догми. Иначе всичко можело да се изроди в иноверие и ереси. Тези причини наложили да се направят твърде рано опити за приспособяване на някоя от съществуващите азбуки като изразно средство за езика на славянското население. Така още през VIII и през първата половина на IX в. били направени опити да бъде приспособено както гръцкото, така и латинското писмо за израз на славянската реч, за създаване на писмени паметници и документи.

По повеля на българските владетели в Плиска и Мадара били издигнати писмени паметници, записани с гръцко писмо, съставени на гръцки език или пък на езика на първобългарите с отзвуци от славянската реч. В пределите на Византийската империя също така обитавало значително по брой славянско население. Византийското правителство се принудило за целите на фиска, за военните списъци и други административни задачи да записва славянски местни и лични имена с помощта на гръцката азбука.

Съставените с гръцката азбука първобългарски писмени паметници се отличават най-често с красивото очертание на буквите, без обаче да носят никаква друга украса. Каквото и да било съдържанието на тези писмени паметници, те представяли «делови записи», в които главното било тяхното съдържание — те не се нуждаели от никаква украса, за да привлекат окото на зрителя и читателя, нито пък да изтъкнат своята важност.

Това писмо обаче се оказало напълно непригодно да изрази някои характерни за славянската реч звуци. За тази цел още по-непригодни се оказали онези «черти» и «резки», които славянските поселници донесли от своята далечна прародина и с които продължили твърде дълго време да си служат. Тези «черти» и «резки» можели да бъдат използувани най-много за отбелязване на имена и числа, както това се правеше до неотколе с нашите рабоши, остатъци от най-старинните славянски писмени паметници.

Нарастващите нужди на държавата с нейната голяма територия, която е трябвало да бъде управлявана от единен държавен център, изискванията на българското общество със засилващия се стремеж към култура налагали да бъде създадена такава азбука, която да предава колкото може по-съвършено и по-пълно всяка отлика на славянската реч. А това можело да бъде само една нова, славянска азбука, която да замести еднакво непригодната за целта гръцка или латинска азбука.

Създателите на славянското писмо братята Константин Философ — Кирил и Методий, български славяни от Солун, използували за своето дело всичко онова, което до това време било извършено за приспособяване на гръцкото писмо към славянския език. Тъй като в гръцкото писмо липсвали знаци за повече от десетина характерни славянски звука, Константин Философ, който като отличен филолог познавал няколко езика, заимствувал тези знаци от други азбуки, например от староеврейската.

Създадената благодарение на така оформената глаголическа азбука най-стара славянска писменост била предназначена очевидно за християнизацията на южните славяни, а едва няколко години по-късно била пренесена всред славяните от Великоморавия и Панония. Сравнително трудната за изучаване и употреба глаголическа азбука — която твърде рязко се отличавала от обикновеното гръцко писмо — имала обаче редица неудобства. Няколко десетилетия по-късно тя била «дотъкмена», сиреч усъвършенствувана.

Към края на IX в. един от първите Кирило-Методиеви ученици Климент Охридски — създал ново писмо, основа на нашето гражданско писмо от ново време, т. нар. кирилица. Наистина кирилицата твърде много наподобявала гръцкото уставно писмо, но затова пък тя притежавала много предимства спрямо глаголицата и поради това бързо се разпространила и наложила всред южните славяни.

Въвеждането на славянското писмо в българската държава съвпада с най-оживена културна дейност всред българите. Покръстването и установяването на новата вяра всред българското население били свързани със строеж на култови сгради, с тяхната живописна украса, с използуване на скулптурни орнаменти, с разни художествено изработени утвари, най-сетне с въвеждане на нова, непозната до това време църковна музика.

Една от най-важните страни на тази дълбока и многостранна културна реформа в българската държава съставяло въвеждането и разпространението на писмеността, което бележело огромна промяна в историческия живот не само на славяните, но и на целия тогавашен европейски свят. В стария гръко-римски и германски свят на европейските народи сега се издигала една нова раса — славянската, — която била вече заляла и обитавала грамадни пространства в източните и южните дялове на европейския континент. Налагал се един нов и непознат писмен език — езикът на славяните — и се полагали основите на едно вековно по-нататъшно развитие с непредвидени сетнини за целия европейски свят.

През последните две десетилетия на IX в. след пристигането на Кирило-Методиевите ученици и през целия X в. в българските земи закипяла най-трескава книжовна дейност. Върху основите, положени от Кирил и Методий, се развила богатата старобългарска книжнина. Едни известни по име, а други незнайни книжовници — писатели и преводачи — създали истинския й разцвет, нейния златен век, време на подем изобщо на българската култура в най-различни области. Свързана първоначално главно с нуждите на християнизаторската и църковната дейност, младата славянска книжнина наскоро се обогатила по съдържание и била използувана за много по-широки цели, отколкото й поставили и нейните първи създатели — да бъде предназначена изключително за целите на църквата.

Тя станала, ако и бавно, език на държавата за нейните административни и политически потреби. В нея скоро се появили творби с исторически характер, писания с естественонаучни съдържания, от които можело да се научат много неща за света и за хората, появили се и художествени произведения. Част от тези творби имали самобитен характер, т. е. били създадени от писатели българи или изобщо славяни, докато други представлявали преводи от богатата византийска книжнина.

Превеждайки голям брой произведения на византийската литература, старобългарските писатели правели достояние не само на своя народ, но и на други славянски, па и неславянски народи, каквито са например румънците, съкровищата на византийската култура, в чиято основа лежи до голяма степен културата на класическата древност. Така създадената богата и разнообразна по съдържание стара българска литература намерила разпространение всред родствените южни и източни славяни, всред сърби, хървати и руси. Нейните произведения станали основа за по-нататъшния развой на книжнината у другите славянски народи. Към тяхното проучване се насочват и изследвачите на византийската литература. Благодарение на славянските преводачи и компилатори от Средновековието днес ние можем да разкрием множество важни подробности от старохристиянската и византийската литературна история.

Разцветът на средновековната българска книжнина обаче представял само една страна от общия развой на тогавашната наша култура. Книжнината била най-тясно свързана с целокупното културно развитие на народа, оказвала решително въздействие върху това развитие или пък сама попадала под негово въздействие. Особено тясно била свързана книжнината с развоя на изобразителните изкуства в средновековна България.

Външното оформление на старобългарската книга се определяло до голяма степен от нейното съдържание. Най-същественото в книгите, предопределени изключително или главно за църковна и богослужебна употреба, било тяхното съдържание. Най-ранните книжовни произведения всред славяните били свързани изключително с делото на християнизирането и християнската проповед и богослужение. Освен това наложително било да се превеждат, преписват и разпространяват колкото може повече такива книжовни произведения. С оглед на тези основни задачи, които се поставяли пред първите наши книжовници, външното оформление на книгата било второстепенен въпрос.

До нас не са достигнали никакви ръкописи от най-ранния период на славянската книжовна дейност. Дългата употреба и може би безгрижието еднакво са допринесли за унищожаването на най-старите български и изобщо славянски ръкописи. Онова, което те са съдържали, ни е познато единствено благодарение на по-късни преписи. Дали преписвачите са наподобявали обаче и по външност онези «подложки», по които са работели, е твърде трудно да се установи.

Може да се предполага с голяма вероятност, че тези най-древни български книги са имали твърде скромно оформена външност — и тук същественото е било тяхното съдържание. Книговезците и преписвачите, труженици в полето на една още млада славянска литература, нямали опит, съсредоточавали всичките си сили към изписване на съдържанието и едва ли се насочвали към украса на външността. Все пак известна украса в писмото се налагала неизбежно: необходимо било да се отделят едно от друго преписваните произведения, да се разграничават отделни места в преписвания текст, за да стане той по-ясен и разбираем.

Поради стремеж да се пише нагъсто, за да се пести място върху скъпата писмовна материя, преписваният текст често ставал твърде труден за четене и разбиране. Така се наложила украсата на отделни места от текста. Заглавия на отделни произведения, начални букви на важни места или последните редове и слова от преписаното се изтъквали чрез употреба на оцветени или художествено оформени букви и редове. Наложено, както може да се предполага, главно поради практически съображения, това украсяване на букви и думи галело окото, доставяло естетическа наслада, без да представя извращение на съдържанието.

Впоследствие ръкописната книга престанала да бъде само извор на назидание и на поуки в духа на господствуващата християнска вяра, тя се превърнала в извор на по-широки знания и на наслада. Основната промяна на книжовните произведения, която настъпила с разширяването и обогатяването на тяхното съдържание, неизбежно се отразила и върху външното оформление. Докато в началото била предназначена за средите на духовници и иноци, впоследствие, когато предлагала творби с историческо, географско, правно или художествено съдържание, тази книга намирала читатели и слушатели в много по-широки, чисто светски кръгове на средновековното българско общество. За тези нови читатели българската книга имала значение както по своето съдържание, така и по своята външна форма.

Именно поради това се родила художествено оформена българска книга, която стои на предела между книжовния труд и изобразителните изкуства. Тя обединявала литературата и изкуството, за да задоволи изискванията на едно по-издигнато, с по-изтънчени вкусове и потреби средновековно българско общество. Преводачите изпълнявали своята работа с възможна най-голяма грижливост и точност: те полагали усилия да възпроизведат своите първообрази колкото може по-точно, като предавали не само смисъла на казаното, но твърде често и то не толкова поради неумение, следвали и реда на отделните слова. Като имаме предвид тази преголяма грижа за точно предаване на първообразите, можем да допуснем, че когато това е било по силите им, българските преводачи не пропускали да наподобят и външната украса на превежданите от тях произведения, както я намирали в използуваните първообрази. А това ще рече, че и поради такива съображения първите български книги ще да са носели някаква, макар и скромна, украса.

Наистина, още в най-старите български ръкописи, които днес притежаваме, се долавя стремеж към художествена украса на книгата. Все още не съществува разграничение между преписвача на текста и художника украсител: текстът и украсата са правени почти винаги от една и съща ръка. В тази първоначално скромна украса се чувствува влиянието на византийските образци.

Преписвачите на няколкото най-стари ръкописа, съдържащи евангелски текст — Зографското, Мариинското и Асеманиевото евангелие, — които работели в югозападните български земи в края на X или началото на XI в., се стараели да разкрасят текста, писан с глаголическо писмо, било чрез графическа украса, сиреч художествено изписване на отделни букви, било чрез употреба на разновидни багри. В началото на текстовете били поставяни винетки с геометрични и растителни орнаменти, изпълнени многоцветно; началните или заглавните букви се изписвали особено красиво и многоцветно. Посредством художествено изработени плетеници, съставени от две или повече линии и ленти, се разграничавали отделни произведения и части от текста или се обграждали и предхождали заглавия.

Постепенно в украсата се вмъквали орнаментални елементи, заети от животинския свят. Преписвачът на Асеманиевото евангелие например е добавил на полето, в края на текста, изображение на човешка ръка, която държи надпис. Както преписите на глаголическите, така и на кирилските ръкописи са били оживявани чрез вмъкването на изписани цветно, най-често с киновар, надписи. Всред ръкописите от Рилския манастир са запазени няколко откъса от старобългарски глаголически ръкопис от самия край на X или началото на XI в. Тук строгото глаголическо писмо е било оживено чрез някои художествено изрисувани заглавни букви.

По времето на цар Симеон ръкописната книга е вече доста богато украсена, особено ако е била предназначена за книгохранилището на владетеля и неговите боляри. Трябва да бъдем признателни на по-късни преписвачи, които понякога работели в чужди земи, за това, че при преписването на старобългарски ръкописи в някои случаи са наподобявали украсата на ръкописите от Симеоновата епоха. Особено ценен в това отношение е ръкописът от сбирката «Чудов» (ръкопис № 12) от XII–XIII в., който съдържа старобългарския превод на две произведения на Иполит Римски и понастоящем се съхранява в Московския държавен исторически музей.

В началото на ръкописа се вижда изображението на владетел, когото едни изследвачи отъждествяват със самия цар Симеон, докато други, напротив, в по-голяма правдоподобност виждат в него провъзгласения за светец княз-покръстител на българския народ — Борис-Михаил. Докато преписите на глаголически текстове, запазени откъслечно в Рилския ръкопис, ни говорят за едно по-скоро «народно изкуство» за украса на ръкописната книга, Чудовският ръкопис представя, напротив, пример за едно «придворно изкуство», много по-сложно и изпълнено с много по-голямо майсторство. За съжаление, както от едното, така и от другото до нас днес са достигнали съвършено оскъдни паметници, от които можем да съдим за изгубеното.

«Народната школа» е представена през по-късно време, главно в XIII–XIV в., чрез няколко интересни ръкописа. През втората половина от управлението на цар Иван Асен II, по-точно през периода между Клокотнишката битка на 22 март 1230 г. до смъртта на Иван Асен II, бил преписан т. нар. Болонски псалтир. Това станало, според думите на самите преписвачи Йосиф и Тихота, при града Охрид в селото, наречено Равне, «при българския цар Асен». Двамата преписвачи са се стараели да придадат колкото може по угледен вид на своя ръкопис. Текстът бил преписан с красиво уставно писмо, а тук и там, особено в началото на отделните глави, били добавени цветни украси или красиво изписани отделни букви.

Приблизително по същото време някъде другаде в българските земи, може би из Източна България, било преписано т. нар. Поп-Добрейшово евангелие. Този ръкопис съдържа много по-богата украса. Преписвачът поставил в него не само художествено изработени заглавия и начални букви, но и образите на евангелистите. Три от тези образи са запазени, а четвъртият е изчезнал. Трябва да се отбележи, че много често, когато средновековните преписвачи изобразявали в своите произведения образи на евангелистите, чрез които въвеждали към съответните евангелски текстове, те предавали ликове и обстановка, които сами познавали.

В Поп-Добрейшовото евангелие при изображението на евангелист Марко преписвачът добавил обръщение към самия себе си: «Пиши, Вълчо, грешниче, и преписвай, защото ръката изгнива, а славата божия пребивава навеки». Художник е бил самият притежател на ръкописа, иначе непознатият поп Добрейшо. Той нямал някакво изключително художническо дарование, но затова пък издава извънредно ясно своето лично самосъзнание. В миниатюрата, на която е изобразен евангелист Йоан, той добавил надпис: «Поп Добрейшо молится светому Йоанну», сиреч «Поп Добрейшо се моли на свети Йоанна».

Украсата на ръкописа заслужава внимание. В нея откриваме елементи на т. нар. тератологичен (зверинен) стил, който през по-късни времена се развива и се превръща в една отличителна особеност на средновековната художествено украсена българска книга. Както личи от някои признания на този самобитен български художник, какъвто е бил поп Добрейшо, известни елементи на тератологичния стил са били внушени от четенето на средновековния «Физиолог» — това изключително интересно книжовно произведение, което съчетава природонаучни знания, фантастични вести и нравоучителни разсъждения.

Един български ръкопис от XIV в., т. нар. Песнивец, или Софийски псалтир, преписван през 1337 г. за цар Иван Александър и съдържащ известната «възхвала» на този владетел, носи все още доста скромна украса. Преписвачът се е постарал да избере добър пергамент, върху който преписал текста с красиво уставно писмо. Като украса той добавил на места начални букви, красиво нарисувани с червена, зелена и гълъбова багра. Необходимо е да се изтъкне, че самият подбор на писмовния материал, върху който били преписвани нашите средновековни ръкописи, издава желание да им се предаде красива външна форма.

Пергаментът, върху който са писани някои от най-скъпоценните наши ръкописи от онази епоха, е извънредно скъпа писмовна материя. Тънък бял пергамент (кожица, по определението на средновековни писачи) се добивал от заешка кожа. В приписките на познатия Битолски триод намираме някои интересни упоменания както за труда на книжовниците преписвачи, така и за писмовната материя, която те употребявали. Преписвачът Георги се оплаква: «Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете. Тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън». На друг лист от ръкописа той добавя: «А що изстрадах, като пишех ноще, ако и грубо, непълно...». Неговата преписваческа работа продължила повече от два месеца — от декември до февруари, в най-студените зимни дни. На един лист той загатва за претърпените страдания през студените февруарски дни: «А що патих от мраз целия пети февруари!».

Беден начетен българин, преписвачът очевидно трябвало да очаква завършването на своята работа, за да получи възнаграждение за труда си. Докато работел денонощно, той понасял лишения и всякакви мъки. Прехрана му давали добри люде — негови познайници. «Поменувайте, братя, Ивана, зетя на Емностина — пише на едно място книжовникът Георги, — за това, че ми даваше пресол и млечице». Изглежда, че ръкописът, по който той трябвало да направи преписа на текста, бил зает само временно.

Работата от време на време се затруднявала не само поради лишенията и студа, но и поради липса на писмовна материя. Затова преписвачът Георги на две места по ръкописа изказва най-прочувствена благодарност на лица, които го снабдили с пергамент. «Бог да прости Пиросовия син — пише той на едно място, — който ми донесе два листа от заек, трети януари». На друго място, като дава допълнително сведение за себе си, именно че бил свещеник в македонското село Въпи, той пише: «Донесоха тази хартия Петър и Иван ковач, а аз се мъчех да пиша, докато не ми вземат триода. Простете, братя, всичко и попа Георги от Въпи».

Горещото желание да завърши работата си е изразил особено ясно в една добавка, която наподобява наистина много други приписки от този род по византийски и славянски ръкописи от Средновековието, но все пак поразява със своята искреност. «Душице моя грешна — пише поп Георги, — що ми желаеш наистина да видиш края на книжката, както и корабоплувецът края на морето, както и болният здраве, както и бедният храна и одеяние за себе си. Поменувайте ме, а вас Бог...» Малопознатият български книжовник и преписвач заслужава наистина да бъде «поменуван» с особено признание не само защото ни е оставил един важен ръкопис, преписан от неговата ръка, но и защото, излизайки от правилата на обикновеното преписвачество, ни е разказал просто и искрено за трудностите, с които имало да се борят средновековните преписвачи и украсители на българската книга.

В работата на книжовниците, преписвачите и художниците кописти има твърде голяма общност. Когато преписвал грижливо и точно добре познатия текст на църковната книга, която имал в ръцете си, свещеникът Георги извършвал само работата на обикновен преписвач, който възпроизвеждал първообраза. Тук нямало нищо лично и оригинално, казано общо и може би донякъде твърде строго. Но когато той се отклонявал повече или по-малко от чисто преписваческата своя работа, за да разкаже за себе си, за мъките си и затрудненията, с които се е борил, той внасял и нещо лично и затова толкова по-ценно и интересно.

В това работата му наподобявала донякъде работата на художниците от онази епоха. Когато възпроизвеждали първообразите, те вършели важно дело, защото обезпечавали запазването на паметници на изкуството, които иначе в много случаи щели да изчезнат. Най-ценно обаче за нас е онова, което тези художници добавяли от себе си, отклонявайки се от стоящите пред тях първообрази: в него те проявявали своите творчески възможности и дарование.

Няколко български ръкописа от XIV в. са особено показателни за работата на художници украсители на средновековни български книги като «точни подражатели» и като «неточни подражатели творци». Тези ръкописи принадлежат към епохата на цар Иван Александър, когато въпреки голямата политическа и социална криза, която българският народ преживявал, изкуството и изобщо културата постигнали нов разцвет. През 1344–1345 г. за самия владетел и неговото семейство бил приготвен препис на българския превод на летописта на византийския писател от XII в. Константин Манаси. Това произведение на «светската литература» във Византия проникнало още по-рано всред българите и било преведено, както може да се предполага, през първото десетилетие от управлението на Иван Александър.

Неизвестният по име български книжовник, който извършил превода, засилил неговия «светски» облик, като към него прибавил текста на едно от най-занимателните творения на средновековната художествена книжнина — именно така наречената повест за Троянската война («Троянската притча»), сиреч повествованието за отвличането от Парис на Менелаевата жена Елена, после войната между гърци и троянци и разрушението на града Троя. За да допълни оскъдните вести за българското минало, които съдържа текстът на Манасиевата летопис, неизвестният преводач или преписвачът направил десетина добавки, отнасящи се до важни моменти от българската история през Ранното средновековие.

Предназначен за владетеля и за неговите близки, пергаментният ръкопис бил богато украсен с миниатюри. Първоначалният брой на тези миниатюри не е известен, тъй като от ръкописа са откъснати корицата и началните три листа заедно с текста и намиращите се там украси. Върху 206–те пергаментни листа, от които днес се състои ръкописът, са запазени 69 миниатюри, някои от които заемат по цяла страница, а други само част от страницата — общо със стотина отделни сцени. Целият текст е написан много красиво от една и съща ръка.

С киновар преписвачът добавил към основния текст заглавни букви, надписи и отделни приписки. Тези допълнителни украси допринасяли за разнообразяването на общия вид на ръкописа. Миниатюрите били рисувани от двама останали неизвестни нам художници българи — един много добър художник майстор и неговия ученик и помощник. Те работели в тогавашната българска столица Търново и принадлежали към търновската придворна художествена школа.

Около две трети от всички миниатюри са свързани с основния текст на летописа. Това е достатъчно да ни подскаже, че те вече ще да са се намирали в онзи византийски първообраз, по който бил направен средновековният български превод. Естествено, той служел като образец за изработването в художествено отношение и на българските миниатюри. За голямо съжаление ние днес не познаваме никакъв византийски ръкопис, който може да се сметне за първообраз на нашия превод — не само по своя текст, но и по художествената си украса.

Ако приемем, че около 44 миниатюри от българския ръкопис представят само копия от загубения първообразен византийски текст, датиращ вероятно от втората половина на XII в., от това нашите миниатюри ни най-малко не губят своята стойност. Както при много други случаи от историята на средновековната славянска литература, един славянски, по-точно казано български книжовен паметник ни запазва украсата на византийски първообраз, който днес напълно е изчезнал.

Около 25 миниатюри обаче не са свързани по съдържание с текста на летописа. Трябва да се заключи следователно, че тях българските художници не са могли да намерят в загубения днес първообраз и затова са ги създали сами. Част от тези миниатюри повтарят или наподобяват по композиционна схема и по редица други елементи онези миниатюри, които са били евентуално заети от византийския първообраз. Повечето от тях се отнасят до събития от българското минало или до византийско-руските войни. Преставайки да бъдат прости копировачи на византийски първообрази, нашите художници сега се ползували от много по-голяма свобода и така могли да проявят своето дарование. По-добре от всякъде другаде именно тук се долавя тяхното умение да наблюдават и възпроизвеждат действителността.

В една от началните миниатюри са дадени ландшафтни и архитектурни елементи от столицата Търново: колкото и схематично да е предадено всичко, общият изглед на старата българска столица личи много добре. В различните сцени се виждат где по-малко, где повече образи на лица от всички съсловия на тогавашното общество. Покрай владетелите, военачалниците, войниците и висшите духовни лица тук се виждат образи на люде от народа: работници строители, прислужници, селяни.

След като бил изнесен от Търново към края на XIV в., вероятно по времето на самото турско нашествие и завладяването на столицата от турците, скъпоценният ръкопис бил отнесен някъде в хърватските и далматинските области, а към 1481 г. попаднал във Ватиканската библиотека, гдето се съхранява и до днес.

Десетина години след преписването и украсяването на този ръкопис с текста на Манасиевата летопис представители на търновската живописна школа преписали и украсили, все за цар Иван Александър и неговото семейство, втори ръкопис: това е т. нар. Четвероевангелие на цар Иван Александър. След като било отнесено, също по времето на турското нашествие, в Света гора, това Четвероевангелие през първата половина на миналия век попаднало в ръцете на английския благородник Роберт Кързън и се озовало в Лондон.

Ръкописът бил преписан от книжовника краснописец монах Симеон, а непознат по име художник го украсил богато с миниатюри. Върху 286–те пергаментни листа били нарисувани 366 миниатюри, всяка от които има от една до три отделни сцени. Както може да се заключи от думите на преписвача, художникът или художниците, които украсили ръкописа, имали на ръка някакъв непознат нам византийски първообраз. Миниатюрите в Лондонското четвероевангелие съдържат голям брой елементи, които отразяват българската действителност и затова представят за нас не само паметник на изкуството, но и извор на исторически знания за епохата.

Преписвачът се е мъчил да придаде колкото е възможно по-угледен вид на ръкописа: той писал с красиво уставно писмо и оставял широки празни полета по пергаментните листа. В началото на отделните евангелия са поставени красиви винетки, очертани чрез растителни орнаменти, обгръщащи ликовете на евангелистите и на някои библейски личности. Към основния текст са прибавени красиво изработени надписи, украсени заглавия и начални букви.

Макар и да се повтарят, поради еднаквото или сходно съдържание на евангелския текст, миниатюрите издават стремеж за разнообразяване и живост. Художниците са се стараели да предадат специфичното и индивидуалното не само в образите на българския владетел и неговите близки. Влъхвите от Изток например са изобразени с отличителните повезки на главите. Тук и там са представени селяни, работници, овчари. Другаде са нарисувани сцени на сражения, в които с умение са дадени образи на коне и войни.

Само няколко години по-късно, в края на 50–те или в самото начало на 60–те години, бил украсен с миниатюри в столицата Търново или пък в някое друго книжовно-художествено средище на българската държава и друг ръкопис. Това е т. нар. Томичов псалтир, който се съхранява понастоящем в Държавния исторически музей в Москва. Към текста на Псалтира и на Акатиста са прибавени от непознат по име художник 104 прекрасни много добре запазени миниатюри.

Целият паметник е преписан с много красиво уставно писмо, към което са добавени с киновар и злато надписи и заглавни букви. По композиция на миниатюрите, по рисунък и избор на багрите този ръкопис представя един от най-забележителните образци на художествено украсената българска книга от Средновековието. Лицата на представените личности са изразителни и красиви, сцените са изпълнени с живост. В почти всяка миниатюра се виждат ландшафтни елементи или архитектурни детайли, както и изображения на животни, растения и дървета. Колкото и да са се придържали към своите византийски първообрази, неизвестните украсители на Томичовия псалтир са вмъкнали и много свое и са отразили в известни подробности и черти от българската действителност.

В Зографския манастир на Света гора се съхранява друг пергаментен ръкопис от XIV в., познат под означението Радомиров псалтир. Ръкописът е преписан и украсен с много голямо майсторство. Дяк Радомир е имал живо творческо въображение и умела ръка. Неговата украса се състои от орнаменти от растителния и животинския свят, сред които са вплетени силно стилизирани човешки фигури или отделни части от човешката фигура. Характерно за украсата на Радомировия псалтир е именно широко застъпеният и доведен до голямо съвършенство тератологичен стил, който тук е използуван — въпреки че съдържа най-причудливи елементи — за орнаментация на една от най-ортодоксалните творби на средновековната ни книжнина, именно на Псалтира.

Действително твърде малко оригинални български ръкописи с графична, цветна или миниатюрна украса са достигнали до нас. Това обаче, което днес познаваме и притежаваме от тази област на културата на Българското средновековие, свидетелствува за изтънчения вкус и изискванията на тогавашното българско общество и за прекрасните постижения на преписвачи и художници украсители на ръкописната книга, чиито имена най-често, за съжаление, са останали напълно непознати за нас.

Бележки

1. Медиевист — специалист по средновековна история.

2. Дуйчев, Ив. Към въпроса за появата на парите в нашето народно стопанство. — ИИБИ, III–IV (1951), с. 87–112.

3. Сведения за пръстени-печати са събрани в моята книга Из старата българска книжнина. Т. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българко царство. С., 1944, с. XXXV, 291–422.

4. София, 1966. Яви се още едно преиздание (1968).

5. Вж. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. I. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1943, с. V и сл.

6. За подробности вж. Дуйчев, Ив. Географски описания в средновековната българска книжнина. — В: Сборник в чест на акад. Н. В. Михов по случай осемдесетгодишнината му. С., 1959, с. 157–170.

7. Иванов, Йорд. Северна Македония. Исторически издирвания. С., 1906.

8. Иванов, Йорд. Български старини из Македония. С., 1908; второ разширено издание, 1931; трето фототипно издание, 1970.

9. Вж. изданието: Дуйчев, Ив. Болонски псалтир. Български книжовен паметник от XIII век. С., 1968.

10. Някои от тези византийски титли и названия са добре обяснени в: Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 35 сл.

11. Снегаров, Ив. Неиздадени старобългарски жития. — В: Годишник на Духовната академия «Св. Климент Охридски», III (XXIX), (1953–1954), с. 162–168.

12. Василиев, А. Ивановските стенописи. С., 1953.

13. Новооткрити надписи и ктиторски образи при c. Иваново. — ИБАИ, XV (1946), с. 197–203.

14. Общо за тези стенописи вж. Бичев, М. Стенописите в Иваново. С., 1965.