Тодор Живков срещу някой лъжи

Паралелни етюди

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Тодор Живков

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Послесловие

Нееднократно се прокрадва темата за мемоарите на Тодор Живков — бившия държавен глава на България. Премина през модификации: продал съм ги на издателство в чужбина, подписал съм договор у нас, остават ненаписани или — имам дълг да не отлагам публикуването им.

Преди да издам мои мемоари, мисля, отговорен съм пред българския народ да се изправя поне срещу някои лъжи. Издигнати първоначално само срещу мен. Припълзeли постепенно върху три поколения българи.

Тези провокирани етюди са почти непроменени от времето на написването им. Задържах съзнателно тяхното отпечатване, а също и на следващите ги повествователни очерци и бележки, поради създалото се напрежение във вътрешнополитическите отношения след месец септември 1992 година. Не желаех да се тълкува моят лаконичен отговор срещу някои лъжи, като опит за въздействие върху политическия живот. След първите месеци на 1993 година нещата, поне в горните си пластове, видимо се уталожиха...

Откъслечни редове вместо предговор

Недостойна е за мен играта, в която ме предизвикват да участвам. Три години... Няма да успеят да ме въвлекат.

Не защото няма какво да кажа в отговор. Или не зная как да го кажа.

Жаля паметта на мъртвите, достойнството на децата на живите. Защото децата не бива да изстрадват дори низостите на своите родители.

Тридесет и три години не съм прехвърлял отговорност върху никого. И днес не смятам да я разпределям.

Тридесет и три години добруване, спокойствие, сигурност са изграждани мъчително.

Всичко се руши, всичко.

И сякаш доброто по-усърдно и по-успешно.

Болно ми е... За България.

По време на ареста под стража ми бяха забранили да ползвам дори молив и лист, да слушам радио, да гледам телевизия, да чета вестници. Днес, под домашен арест, чета почти всички ежедневници и по-известните седмичници. Гледам телевизия, слушам радио.

И се обърквам. Аз ли недоумявам какво става? Или хората не разбират.

България затъва.

«Немощни са думите — човек не може всичко да изкаже» (Еклесиаст 1:8)

Три години наблюдавам странни метаморфози. Горящи клади от миналото на три поколения българи. Запалени и разравяни от хамелеони, обезсмислили изминалия си живот. Херостратов комплекс и самочувствие на саламандри. Изпепелени, гротески личности и възпроизвеждащи се амбиции бълват злъч, злословия. И всичко това заради самоцелната, обсебваща, мамеща власт.

Оплюха и охулиха всячески Тодор Живков. А десетки, десетки години, преди да му изкажат благодарност, не се и опитаха да го свалят и да вземат властта. Нещо повече, веднъж дадена им, тя се оказа въглен. Ту го изпускат попарени, ту лакомо протягат ръце. Въглен, с който се палят не огнища за доброто на народа, а средновековни клади.

Три години властта се поддържа с мъст. И не се удържа.

Безсилието се самоизражда в отмъщение. А трябва да се помни — възмездието е бременно с възмездие.

Лъжите, издигнати като бичове срещу мен, се обвиха около авторите си. Но неусетно създадоха иреално измерение за поколения българи. Направиха «борци» срещу тоталитаризма от лакеи, домогващи се до власт. Натрапиха чувство за страх и несигурност в хиляди честни хора.

Тодор Живков — сатрапът, тиранинът. Тодор Живков — Правешкият хитрец. Това са най-лаконичните характеристики, които получих след месец ноември 1989 година от тези, за които десетки години бях «син на своя народ, син на своето време».

Не знам бил ли съм тиранин. Чудя се как съм търпял толкова време толкова много плужеци.

Хитрец ли съм бил? Ами защо да не съм бил. Дали са уместни високомерието и иронията, които се влагат в думите «селски хитрец»? Винаги съм изтъквал, че съм обикновен човек от село, 13 години съм бил печатарски работник. Но защо умните, учените, интелигентните, които пъплеха в коридорите на властта, които ми посвещаваха книги и трудове, защо те не се научиха поне на една «хитрост»? Все пак 33 години са достатъчно време. Може би те, съпротивлявяйки се вътрешно срещу «тиранина», праволинейно и безхитростно са градили кариера? Принципните, които пееха «Осанна» с десетилетия, викнаха в хор «Разпни го». За да получат индулгенции. С безчестие покриха безчестието.

Време на плъхове и лешояди.

Какъв е бил Тодор Живков? Нека дори мегаломаните да се приземят. Да не се отъждествяват с историята. Да оставят нещичко за нея,

Нямам достъп до архиви за справка, сътрудници. Почти съм лишен от притежаваните документи, записки. Само спомени... И памет, съхранила десетилетия. И благодарственост за нея към Създателя.

Пиша тези редове от дистанцията на 33 години власт. Пиша срещу думите «пълзящ» или «крачещ с гордо вдигната глава живковизъм», с които се посяга в зародиш на опита, някой да се докосне днес до истината и да си позволи прочит, различен от официално наложения след 10 ноември 1989 година.

Плаващи пясъци или пояснителни бележки

При мен идват журналисти, политици, общественици. Различни по партийна принадлежност, по манталитет, по зрелост, по убеждения. По всеки въпрос всички игнорират причината. Опитват се да разнищват следствията. Така е зареден светът. Един ден хората ще се отърсят от наслоеното. Ще разберат, че смесването на причина и следствие, неволно или съзнателно, води до израждане на истината.

Изпъкването на отделните личности е следствие от развитието на даден процес и с тях не може да се заменят причините. Що се отнася до личните им престъпления, за тях трябва да се търси персонална отговорност. Но не извън контекста на конкретната историческа обстановка. Затова Тодор Живков не си е играл да прехвърля вина, да се прикрива зад имена. Пътят с охулваното на личности, и оттам оневиняваното на системата, е извървян още след смъртта на Сталин. Тогава пространно и всеобхватно се отрекоха следствията на една порочна система. Оповестяването на извършени злодеяния се прие за неин катарзис. След Хрушчов, това се повтори и при Брежнев, и при Горбачов.

Години. Години. Никой не изрази съмнение в правилността на самата система. Заклеймяваха се извращенията, деформациите, застоят, породени на даден етап от дадени личности. Системата оставаше недосегаема, неуязвима и стабилна. Повтаряше се — това да направим, това да подобрим, да преустройваме.

И аз това съм говорил. Томове са написани с глупости. Първоначално с цялата си същност съм вярвал и съм се борил за постановките, които тази система е утвърждавала. От 70–те години чувствах нейните противоречия, парадокси. В нея самата е заложен крахът й. Но не мога да кажа, както някои днешни пророци, че един ден съм се събудил със съзнанието, че всичко ми е ясно.

Постепенно, наслоявано във времето, за мене нямаше съмнение — всичко е погрешно — теоретическите постановки, механизмите. И вината не е нито в тях, нито в отделните личности.

Поредното преустройство извеждаше демагогията на друго ниво и отново прикриваше порочната първопричина. Гласност, но гласност за миналото. Преустройство, но преустройство на социализма при ръководната роля на КПСС. Други думи прикриваха същата постановка. Поредният фарс.

Но през 80–те години вече нямах никакви илюзии. За мен беше ясно, че трябва да се изкорени причината, не да се оправдават неудачите чрез следствията, които е породила.

Не само България, никоя социалистическа страна не можеше да извърши сама, изолирано и независимо промяна. Трябваше да се лавира. Главното беше, без остро да се конфронтирам със Съветите, да подготвя постепенно радикална промяна на системата.

Година 1985. Международната обстановка вече не можеше да бъде препятствие. В следващите две-три години заложих промяната на политическата надстройка, на икономическата база. Това бяха само първоначални разработки. Предстоеше те да се задълбочат и утвърдят.

След ноември 1989 година всичко потъна в летаргия. През изминалите години непрекъснато се говори против системата. Системата си стои. Но се направиха най-малко три основни грешки:

I. По политически, конюнктурни причини бяха ликвидирани осигурените от Живков и живковистите, и гарантирани десетки години политически, държавно и икономически суровини и пазари за развитието на България. Днес колко нефт получаваме? Жалка работа. Срещу 11 милиона тона годишно по мое време. И само нефт ли? Ние получавахме всичко. Аз неслучайно се шегувах, че сме превърнали Съветския съюз в колония на България. Ами пазарите? Къде са днес пазарите за нашата продукция?

II. Шоковата терапия — добра ли беше за България? Два пъти ми поставяха този въпрос по време на следствието. Втория път подозирах, че ме питат по поръчение на тези от ръководството на държавата. Казах им: «Ще ви дам мнение след като преценя всичко. Нека поне един ден да премисля». Обясних защо съм решително против. Шоковата терапия означава всички трудности по смяна на системата да се прехвърлят върху милионите, главно върху най-уязвимите слоеве от населението — пенсионери, подрастващи, стотиците хиляди, застрашени от безработица. Предупредих ги — последствията ще бъдат неконтролируемо и безнадеждно нарастване на социално слабите.

III. Не може да се извършват такива колосални промени без народа. Става дума за основната маса от народа. Тя трябва да застане зад всичко това, за да се изведе до успешен край. В България хората са живели близо три десетилетия сравнително добре, без особени трудности. Не може, примерно, при една приватизация да нямат участие тези, които работят и са работили. Това са конкретни въпроси и трябва конкретно да се решат. В Указ № 56 е посочено — производствените фондове да се предадат на сегашните работници и бившите, вече пенсионери, от дадено предприятие. И то, не по-малко от 51%. Но тогава начело на държавата стоеше човек реалист, който държеше сметка за реални неща. Стремеж към хармония, баланс на интересите.

Когато се гради нещо, трябва да има обич и достатъчно възможности за постигане на желаната цел. И в противоборството е необходим разум, принципност. И главно — ако не съгласие, то поне разбирателство между хората. Другото са приказки. Празни приказки, които носят временни дивиденти.

Какво стана в последните години? Проиграха всички активи в евтини политически разпри, в хипнотичен стремеж към властта. И прехвърлиха всички пасиви на един етап от развитието на света върху мен.

Не разбрах и не разбирам, защо им беше нужно да трупат лъжа след лъжа. И върху лъжи да градят властта си. Та има ли нещо по-недостойно, по-нелепо? И по-абсурдно. Да правиш политическа кариера, да утвърждаваш власт върху лъжи.

Казвал съм — лъжите са плаващи пясъци, поглъщат непредвидимо, непредсказуемо. Обезличават авторите си. Някои вече усетиха верността на думите ми.

Трудно бих могъл да отговоря на всички клевети за мен, за семейството ми. И едва ли е нужно. Но има неща, които засягат не само човека Тодор Живков, а държавния глава на България, и на които, макар и фрагментарно, трябва да отговоря. Да отговоря със съзнанието за миналото и бъдещето на поколения българи.

Първо. Тодор Живков е първият държавен ръководител на социалистическа страна, членка на Варшавския договор, който отрече системата. Не защото се отказа от общочовешкия идеал на социализма, а защото системата влезе в коренно противоречие с този идеал.

Второ. Етапите от 9 септември 1944 година до април 1956 година и след 56–а са несравними. И политически, и икономически, и нравствено.

Трето. Устремният път, който извървя България от 1956 година. От най-изостанала държава, тя достигна до трето място по национален доход на глава от населението между страните членки на СИВ, след ГДР и ЧССР. (При това, преди Втората световна война Германия, Чехословакия, Унгария, Полша бяха напреднали, развити капиталистически държави, докато, едва 60 години отделяха България от петвековно робство на феодалната Турска империя.)

Четвърто. Истината за нашите международни отношения — политически, културни, икономически.

По тези въпроси се трупат лъжи, с които се заиграва срещу Тодор Живков. Сменят се играчите. Разиграват се не само пари, авторитет, достойнство. Влагат се амбиции. Проиграват се обещания, доверие, И отново... Кой печели? Поредното крупие?... Лъжите се наслагват и остават, Те, уви, рефлектират върху народа.

Бих могъл мълчаливо да продължа да наблюдавам отстрани израждането на плаващите пясъци. Всепоглъщащият стремеж към власт. Без морал.

Стремеж към власт срещу самочувствието на един народ. Народ, който може да се гордее с постигнатото. Постигнатото след пълна разруха и въпреки спирачките на системата.

Народ, който има право на истината за всичко. На истината дори за бившия си държавен глава.

Тодор Живков за/против системата или първата лъжа

Искам още в началото да изясня. Винаги по съществени въпроси съм се обръщал към учени. Допитвал съм се и до специалисти, и до работници. Преосмислял съм тяхното мнение. Ползвал съм съветите им.

За мен е печално пренебрежителното отношение към така наречените обикновени хора. Кой има право да прокарва това — «обикновени» и «необикновени». Малко странно е изкуственото остойностяване чрез социално положение. Това размиване на неповторимата, незаменима индивидуалност на всеки. Та даже неук човек често притежава повече мъдрост, такт, деликатност, проникновение от професор, обкичен със звания.

И да призная, стряска ме деленето на електорати. Народът определя своите избраници. Те стават негови представители, отговорни пред него — народа. Не той се превръща в техен електорат.

Но аз съм извън днешния политически живот. Затова може би зле улавям пулса му.

Нееднократно по време на моето управление съм подчертавал, че това, което обобщавам, е колективният ум на много — от и извън партията, хора от различни сфери на нашето обществено развитие. Тези, които са работили с мен, сътрудниците ми, знаят, че са могли да разполагат, както намерят за добре, с нещата, върху които са работили, с изключение на поверителните материали. Да ги ползват, да ги публикуват от свое име. Не омаловажавам и днес техния принос.

Говоря нерядко в първо лице, единствено число, защото като държавен глава съм носил, и продължавам да нося, главната политическа и нравствена отговорност за всичко, в това число и за програмните разработки от този период.

Всички постановки, които самонадеяно и безсрамно се афишират като заченати в нелегалност и родени в утрото на 11 ноември — смяна на системата, многопартийност, парламентарна демокрация, пазарна икономика и т. н. са създадени и публикувани през годините 1986–1989. Всички са свързани с хитреца тиранин от село Правец. И са не само негово дело, но и негова борба с някои от партийното и държавното ръководство на България. И ябълката на раздора с Горбачов.

И за момент не съм си въобразявал, че са панацеята. Организационно не всичко бе доведено докрай. В много отношения предстояха уточнения. Необходима беше смяна на Конституцията. Животът също щеше да внесе своите корекции.

Тъй като с тази тема е спекулирано многократно, ще се опитам популярно да маркирам същественото.

В началото се прокрадна неверието...

Съмнения и отрицание на презрелия социализъм

Организация на обществото без насилие, без експлоатация, без национално или социално неравенство. Отношения на разбирателство и взаимопомощ. Блян ли е това? И до днес не искам да повярвам, че ще остане утопия. И такова място няма да има(1). Ние в социалистическата общност не го създадохме. Изграждащият се с десетилетия строй беше далеч от първообраза на идеала.

Тодор Живков и живковистите, първи от ръководствата на потърпевшите, така наречени социалистически страни, обосноваха грубото противоречие на афиширано и постигнато.

Реалностите изместваха и обезобразяваха мечтата за хармония. Мечта, пречистена от пролята кръв, се омърсяваше с друга кръв. Демагогията изместваше вярата.

Постепенно всичко се превърна във фрази, фрази, фрази... Перестройката представляваше нова мимикрия на развития, зрелия, презрелия социализъм. Поредно разкрасяване с нови фрази, фрази финтифлюшки. За да се прикрие същността.

Трябваше ли да продължим да се самозалъгваме с илюзии? Въз основа на теоретическите и практическите изводи през 1988 година прокарах тезата за категорична смяна на системата.

Необходимостта се натрапваше не само от опита на България. Даже, бих казал, най-малко от опита на България и постигнатото през годините на социалистическото развитие. България, най-изостаналата от страните членки на Варшавския договор и СИВ, отиде на трето място по производство на национален доход на глава от населението. За по-малко от три дни социалистическа България произвеждаше повече, отколкото през цялата 1939 година. Стана втори външнотърговски партньор на СССР.

Очевидно, за да се направят категорични заключения, трябваше да се вземе главното, назряло в европейските социалистически страни и Съветския съюз.

Посетил съм почти всички съветски републики. Няколко пъти и неофициално. Шокирали са ме «откритките», с които гражданите на Съветския съюз се придвижваха от република в република. В същото време, Съветският съюз говореше за равенство, за свобода в Европа, в Америка, в Азия, в Африка. Бил съм в малки градове, заводи, колхози, в села, останали, както ги е сварила Октомврийската революция. По няколко дни съм посвещавал на работата и устройството на общосъюзни институти, на начина на живот на хората, реализиращи в тях своя научен и трудов потенциал.

И при всяка среща, при всяко посещение ме тормозеше безизходността на проблема. Защо съветските хора живеят по-зле от хората в България? Съветският съюз е може би най-богатата страна на природни ресурси. Даже след 70–те години, когато рязко се повишиха цените на нефта, газта и останалите суровини, Съветският съюз затъваше. Защо?! Учените доказваха, че знаят какво работят, какво са постигнали и че не са изостанали от колегите си в най-развитите капиталистически страни. Същевременно, навсякъде споделяха с мен, че няма мотивация за внедряване на постиженията. Влагаха се ценни средства и безценен научен капитал, отчитаха се планови показатели и потъваха. За мен беше ясно, че само с корективи не можеше да се ликвидира това безсмислие. Бях създал връзки с два съветски института по въпросите на външната и вътрешната политика, 1980 година. Получавах поверително техни оценки и изводи за СССР и за международната обстановка. Съветски учени, политолози, философи, икономисти работеха в България в колектив, начело с Давид Елазар през 1987 година. Останаха с месеци и свободно дискутираха проблемите. Получавах почти всеки ден техни изказвания, изводи. Някои от тях — много смели и напредничави. (Част от тези материали бяха иззети при арестуването ми.) Така че аз имах не само официална, но и неофициална информация за положението в СССР. И съм се питал, защо този интелектуален потенциал не се използва в Съветския съюз и не се предприемат поне някои решителни стъпки към промяна на неосталинисткия модел.

Познавах и другите социалистически страни. Много добре ги познавах. Неведнъж съм възлагал на отделни групи специалисти да анализират получаваната от мен информация за назряващите парадокси и противоречия в тях.

Закономерният въпрос «Защо?» за мен имаше само един отговор. Той, уви, се коренеше главно в системата.

Чехословакия, по икономически потенциал до Втората световна война, беше на четвърто място. По време на така наречения социализъм отиде на 14–о.

ГДР, за която се шегувахме, че суче от две крави (от СИВ и, чрез особените й връзки с ГФР, от Общия пазар), независимо от жизненото равнище на населението, технологически изоставаше. Истината беше, че в ГФР от всеки прозорец наднича социализъм, а в ГДР — лозунги, лозунги.

Унгария, която имаше исторически преимуществото за изпреварващо развитие на обществото, същата тази Унгария изпитваше огромни трудности и развитието й не надхвърляше 1–2% средно годишно.

Полша — най-дарена с природни ресурси след СССР от страните членки на СИВ, снижи многократно жизненото равнище. Наистина, направи огромни капиталовложения във въглищната промишленост, но с късна възвръщаемост. Стачки раздрусаха страната през 70–те и 80–те години.

По-тъжното проявление на «процъфтяващия» социализъм бяха: събитията в Унгария, края на 1956 година, които прераснаха във въоръжен конфликт; необходимостта от военно положение в Полша; събитията в Чехословакия през 1968 година и пълният неутралитет на армията и полицията, при който чехословашките дисиденти бяха овладели обстановката.

Сега се спекулира със станалото през 1968 година. От една страна се говори, че ние сме участвали символично. От друга, че сме отговорни, ако не и главни виновници за организиране на нахлуването там. Това са недостойни инсинуации. България не е участвала нито в предварителната работа, нито в подготовката на документи за навлизането на войските — политически, идеологически, предорганизационни, военни, тактически. За тяхното съдържание научих по време на следствието. Ние сме дали съгласието си, подписвайки, така както всички, които участваха в съвещанието.

Мисля, никой не си прави сериозно илюзиите, че това съгласие е било нещо повече от формален елемент. Евентуалното несъгласие или особено мнение при създадената тогава обстановка би се превърнало в реален, дългосрочен и непредвидим пасив. Не срещу ръководителя, позволил си да го декларира, а срещу неговата страна и народ. Защото, уви, в историята народите плащат грешките, недомислието или свободомислието на своите държавници.

Но Тодор Живков, въпреки всички вътрешни, а впоследствие и външни възражения, подписа 20–годишен договор за сътрудничество и взаимопомощ с ръководния екип на Дупчек и не допусна той да бъде анулиран. Въпреки настояванията срещу договора, подписан с така наречените контрареволюционери, той остана и се възприе и от чехословашка, и от българска страна.

(В скоби ще спомена нещо провокиращо. Най-малко, поради факта, че е неизвестно. За него няма следи нито в архивите на България, нито на бившия СССР. И не може да има. Съхранява се може би в американски архиви.

Неведнъж е повдиган въпросът: Защо България не мина по пътя на Унгария — 56–а, Прага — 68–а, Полша — 70–те? Дали народът или ръководителите му трябва да носят бремето на този упрек. Само със средствата на пропагандата ли са правени опити, оказван натиск да бъдат предизвикани събития, аналогични на унгарските, чешките, полските? Или...

Съответните компетентни органи всъщност съвсем правилно и точно бяха преценели, че у нас подобни опити за промяна, без знанието и участието на Тодор Живков, са немислими.

През 70–те години — не се ангажирам с точна година, тъй като се доверявам само на паметта си — виден американски бизнесмен, с който се бях срещал и преди (той е още жив), помоли за лична поверителна среща. На състоялия се между нас разговор, той ми предостави уверение, че България може лесно да получи облекчения в търговията със САЩ и спрямо нея да не бъдат прилагани ограниченията, въвеждани за някои страни (допълнение «Джаксън — Ванис»). Искаха се няколко реда от Тодор Живков.

За мен беше ясно, че това не може да бъде негов собствен почин. Инициативата излизаше от съответни компетентни органи или определени кръгове. Поне това убеждение доминираше в мислите ми. Той ми заяви недвусмислено, че след моята молба няма да се прилагат процедурните правила.

Очевидно не бяха дооценили, че Тодор Живков няма да рискува с ход, за който ще разплаща българският народ. Казах: «Поддържам колективната воля на страните членки на Варшавския договор и СИВ да осъществяваме свободна търговия със САЩ. И ще се придържам към колективните условия. Дайте да бъдем реалисти — при сегашните международни условия и при геополитическото положение на България, всичко друго ще бъде прецедент, който ще завърши катастрофално. Никога не бих предприел ход, който крие такива опасности, при това предвидими. Аз не решавам за себе си. Зад мен стои народ».

В съзнанието ми, като на лента, преминаваха събития... Травмиращи за десетилетия събития, в които този път участници щяха да бъдат български граждани. Господин ... разбра моята категоричност. И не се опита да ме убеждава повече.)

Моите съмнения за правилността на основните насоки, а оттам — и на цялостния градеж на социализма, намериха потвърждение и доразвитие още през 70–те години, при посещенията ми в капиталистически страни.

Изразих ги в категоричен и синтезиран вид в така наречените сигнални записки. Не можех да приема упрека, че съм се поддал на бляскавата, на външната страна, а не виждам недъзите. Нещата съвсем не бяха така елементарно еднопластови. Ако можеше да се даде еднозначна оценка, то тя съвсем не беше в полза на страните от социалистическия лагер.

За да не бъда тълкуван преднамерено и произволно, искам да подчертая — никога не съм твърдял и не твърдя, че дори в развитите капиталистически страни стойностите се развиват и отстояват хармонично.

Въвеждането на принципно нови технологии рефлектира върху стотици хиляди трудещи се и задълбочава проблемите на безработицата. Свръхпроизводството и борбата за пазари водят неминуемо до циклични икономически кризи. Съществуват и други колизии. Достатъчно е човек да обиколи най-жизнеутвърждаващия и колоритен град в Европа — Париж. И след ликуващия му, приобщаващ блясък, да види клошарите около мостовете на Сена. Но едно са недъзите на капиталистическата система, положението на стотици хиляди безработни, бездомни, съвсем друго са безспорните постижения в научно-техническата област, в организацията на икономиката, постиженията в социалната област — специално в ГФР, Швеция, Швейцария, Австрия.

За мен същественото беше не непрекъснато да оневиняваме собствените си неудачи, изтъквайки и преигравайки със слабостите на капитализма. Беше необходим дълбок, безпристрастен анализ на новото, което се осъществяваше на Запад.

През 70–те години започна прелом в развитието на производителните сили, въз основа на научно-техническата революция. Прелом, свързан преди всичко с микроелектрониката, информатиката и биотехнологиите. Производителните сили в най-напредналите западни страни започнаха да се превръщат в производителни сили от научно-технически тип. Назряваше необходимостта от изменения в базата и надстройката на обществото. В начина на живот. В ценностната система на хората. Създаваха се нови подходи на организация, нови норми на взаимодействие и общуване.

В тези условия, именно капиталистическите страни, още през 70–те години осъзнаха необходимостта от адаптация, от промени. Трябва да се подчертае — неоконсервативните сили бяха начело на този процес. Социалдемокрацията загуби в много страни. Каквито и да бяха трудностите, развитите капиталистически страни не се спряха пред никакви социални и други конфликти, за да осигурят икономически растеж. Благодарение на това, те не само укрепваха своите позиции, но и печелеха подкрепата на все по-широки слоеве. Е ли това социализъм? Естествено — не. Господстващите сили на Запад, ръководени от интересите си, се стремяха да реализират свой вариант на историческия процес. Все повече се виждаше, че задвиженото от напредналите капиталистически страни, е дълбоко интернационално. Още повече, от началото на 80–те години те търсят решения. От една страна са пред свръхпроизводство, а оттук, и пред необходимостта от ново икономическо преразпределение на световния пазар. (Още през 1988 година в мое изказване на заседание на Политбюро, което е публикувано, на основата на тези показатели, предвидих икономическата рецесия на Запад.) От друга страна, отиват към широка интеграция в развитието на производителните сили, на финансовите отношения, пазарите, технологиите. Предстои създаването на единен пазар в Западна Европа. Каквито и трудности да има, идеята на Маастрихт ще се осъществи.

Главното е, че историческото съдържание, което залагаха развитите капиталистически страни, постепенно, но неминуемо ще обезсмисли противопоставянето. И може да доведе до главното — преустройство на света.

Следователно, историческият извод беше, ако искаме не само да оцелеем, но и да се развиваме, трябва да се приобщим към предстоящото.

Плочки от мозайката

През октомври 1988 година, на заседание на Политбюро, обстойно засегнах въпросите за новото в съвременния свят и за необходимостта от глобалното му преустройство. Въпроси, които налагаха, с все по-натрапчива острота налагат и днес, сериозно и задълбочено отношение, а не джиросване на активите и пасивите, не еднозначно представяне и тълкуване към всеки отделен момент на исторически сложили се или наложени обстоятелства. Ще отбележа само най-общи акценти от този доклад.

«Човечеството е сложна, пъстра мозайка. Противоречиво единство от милиарди хора — всеки със своята индивидуалност и самобитност. Противопоставени и обединени от расова, етническа, национална, верска, регионална, социална, класова принадлежност. Броени години преди новия век, човечеството е повече от всякога взаимно свързано.

Разместването на плочките в мозайката осезателно нарушава целостта й. Стабилността на всяка съставна част зависи и от това, доколко и как отделна страна ще се включи в световните процеси.

Баланс на интереси, а не баланс на сили — този принцип на политическо мислене ще придобива първостепенно значение.

Пред съвременната социална мисъл стоят теоретически, практически, политически въпроси, които в своята съвкупност трудно могат да бъдат степенувани. Важни са всички — въпросите за мира и за войната, за екологичната катастрофа, и за демографския взрив. И всички са свързани с един същностен въпрос — как ще се развива по-нататък светът като цяло? Ако се запазят сегашните реалности — на две противопоставящи си системи, светът все повече ще бъде блокиран от неразрешими проблеми, отнасящи се до всички страни и народи.

Светът просто не може да продължи да съществува в сегашния си вид. Ще се утвърждава приоритетът на общочовешките интереси.

Към обединяване на човечеството води не само заплахата от самоунищожение. Тази заплаха ще избледнява. Ядрената война е безсмислица за всички. Само страхотната нелепа случайност би могла да изиграе фатална роля. Към единение на човечеството ще водят и тенденциите за взаимна обвързаност.

Налице са нови обективни реалности. В развитието на света ще има и занапред приливи и отливи. Напредъкът неминуемо ще бъде свързан с преодоляването на остри противоречия.»

Днес, четири години по-късно, въпросът за преустройството на света е по-актуален от всякога.

Една след друга се изолират плочките от мозайката. Едни са кървави от етнически и религиозни сблъсъци, други са пропукани, скърцащи пред неизвестността, трети са кухи и всеопрощаващи като очите на африканско дете, умиращо от глад, четвърти — наелектризирани от стари или новопроявяващи се социални противоречия.

Може ли да има второстепенни плочки в мозайката на човечеството?

Защо вместо да се тушират противоречията, се допуска, ако не и провокира, разрастването на спектъра на противопоставянето?

Хората са длъжни да опазят хората.

През 1988 година съществуваше главно идеологическо противопоставяне. Тогава подчертах, че основното в диалога с капиталистическите страни трябва да води до разгръщане на сътрудничество във всички области, за да се премине постепенно към взаимозависимо съжителство.

Това ни поставяше пред императивната необходимост от преоценка на капитализма и социализма(2).

Несъстоятелност, доразработвана с десетилетия

Осезаемият резултат от моите разсъждения бяха пет основни извода:

Първи извод. Маркс и Енгелс не са имали исторически опит. Формулирали са само принципни постановки. Неправилното им тълкуване и произволно доразработване предопредели пълното разминаване на постулираното в тях и обосноваваното в последствие с десетилетия. И без да се прави обстоен анализ на наслоеното и приписвано на Маркс и Енгелс в различните сфери на нашето развитие, беше ясно, че поколения учени, политолози, философи, разработват своите виждания за обществото и неговото развитие на псевдонаучна основа и свободни интерпретации. Така че това, което дълги години се наричаше «политикономия на социализма», е градено абстрактно и самоволно. Преоценка се налагаше и в други области на теорията и практиката на социализма. Например в идеологията, политическата система, философията, правото и др.

Вторият извод засягаше абсолютната несъстоятелност на тезата, че комунистическата партия е ръководна и направляваща сила в държавата и обществото. Тази постановка, залегнала и в Конституцията на НРБ, член 1, и в конституциите на останалите социалистически страни, трябваше да бъде отхвърлена решително. Не само като изживяла времето си, но като неправилна и порочна. (Партията е съюз на единомишленици. Държавните органи се избират от подавляващата част български граждани, навършили 18 години. Профсъюзите и другите организации имат свои статути. Не трябва партията да се срасне с тях, да бъде субект номер едно в управлението им.) Погрешно беше изграждането на партията на основата на така наречения демократически централизъм, нейната все по-голяма бюрократизация и изземване на уставните права на партийните организации, на обществените органи и организации, а и на държавните. Погрешни бяха провъзгласеното единство в партията, борбата срещу всякаква фракционност. Не може една партия да се развива без плурализъм вътре в нея, без създаване на алтернативни течения. Абсурдната илюзия, че властта на партията е дадена едва ли не от Бога, я доведе до израждане и закостенялост.

Партията може да бъде политическа сила единствено, ако се откаже от наставническа и господстваща роля. И то не само конституционно, а и вътрешно убедено. Всичко това беше публикувано още през 1988 година. Многократно доразработвано и предъвквано. И затова недоумявам, кому и за какво беше нужна истерията през декември 89–а в защита на член 1. Предизвикала шокиращата реплика: «Най-добре е танковете да дойдат!». Тиражирана впоследствие в противоречиви варианти. При това, към Народното събрание беше създадена комисия, начело с мен, която работеше върху промените на Конституцията, една от които беше именно отпадането на член 1.

Третият извод се отнася до социалистическата собственост. Тук се направиха най-малко две фундаментални грешки.

Едната — че обобществяването и одържавяването са първия етап в изграждането на социализма. Оттук произтичаха по-нататък всички абсурди.

Втората грешка бе в тезата, че производствените отношения трябва да се развиват с по-високи темпове, за да дават тласък на производителните сили. Абсолютно невярна теза. Нищо подобно. Именно на нейната база се създадоха организации, държавни органи, тежка бюрократична структура, която противодействаше на производителните сили.

В същото това време, докато социалистическите страни разработваха и разработваха производствените отношения, капиталистическите направиха голям скок в развитието на производителните сили, а оттам — и на производствените отношения. Следователно, производствените отношения могат да влияят положително само, ако са на основата на бурно развитие на производителните сили, но не и като тяхна водеща доминанта.

Четвъртият извод се коренеше в неправилното интерпретиране на тезата за количеството и качеството на труда. И тук Маркс беше произволно и невярно тълкуван, въпреки, че обстоятелствено е разяснил, че на пазара от купувача се заплаща не количеството и качеството на вложения труд, а средният обществено необходим абстрактен труд, т. е. признатият от пазара резултат от труда. Колко страници са изписани, за да се обоснове антагонистичната същност на пазара, продукт на капитализма. А пазар е имало и преди капитализма. Той е общочовешки феномен. Израз на потребността за крайното реализиране на труд и контакти между хората. И чрез пазара именно трябва да става балансирането на интересите на производители и потребители, а не главно чрез изкуствените механизми на планиране и финансиране.

Петият извод се отнася до държавата и гражданското общество. Развитието на държавата в Съветския съюз, а след това в останалите социалистически страни, все повече оставаше извън обществото, с всички последствия, при огромна централизация на властта.

Държавата влезе в опасно противоречие с обществото. Отчуждаването беше атрибут на системата. Държавата трябва да бъде инструмент на гражданското общество. И нищо повече.

Това, върху което сега се правят интерпретации, като например така наречената парламентарна демокрация, е най-общо и неточно. Главното е гражданското общество.

То не трябва да бъде друго, освен плуралистично. А докато у нас плурализмът се тълкува чрез формулата: «Аз нямам нищо против да изложиш и да отстояваш и ти своето мнение, стига да е същото като моето», ние, въпреки цялата словесна еквилибристика и демагогия, ще бъдем на стотици светлинни години от гражданското общество.

На базата на тези изводи, последните 3–4 години преди 10 ноември 89–а, започнах да прокарвам тезата за необходимостта от смяна на съществуващата система. Сегашното звучене на всичко това свежда до абсурд несъстоятелността на елементарните заблуди, на които учени, специалисти, политици са робували.

Години и години не искахме да проумеем, че идеалът, на който сме посветили не само младостта, но и целия си съзнателен живот, се е изродил до неузнаваемост. Една идея, утвърдена в името на благоденствието и добруването на милиони, е станала спирачка и за благоденствието, и за развитието... И по-нататъшното сляпо нейно следване, без наложителната радикална промяна, става не само вредно, но и опасно.

Амнезия, натрапвана на цял народ срещу «На народа трябва да се казва истината, която изстрадахме в социалистическите страни»(3)

Промяната на политическата и икономическата система се формираше постепенно през годините 1986–1987. Беше заложена в Юлската концепция, но чрез нея само се търсеше, налучкваше се път към новото.

Юлската концепция беше необходим етап. Открито и ясно третираше главните недъзи на системата. Отрекох я, защото по същество тя беше само модел за подобрение, за преустройство, но не и за радикална смяна.

През 1988 и началото на 1989 година тенденцията за промяна беше доразвита. Теоретическото й значение започна да придобива практическо приложение.

Документът, с който се сложи началото, беше Политическата декларация. В нея се обосноваваше това, което предстои да стане, за да се избегне поредна мимикрия. Народът трябваше да знае, че без да се отрича и зачертава постигнатото, този път е извървян. И за да не го преповтаряме в омагьосан кръг, се налага да вървим по новому.

Промяната на икономическата система премина през опитите за коригирането й.

Започна реално с Указ № 56, публикуван в началото на 1989 година. В него беше изложена държавната икономическа програма. За изпълнението й беше даден старт за регистриране в съда на фирми, като стопански субекти. Бяха зарегистрирани няколко хиляди частни фирми. Създадоха се предпоставки, чрез свободна инициатива, конкуренция и прочее, да се утвърдят принципите на пазарната икономика.

Предстоящо и наложително беше създаването на адекватно законодателство. Но нормативна база на Указа за стопанска дейност, кой знае защо, не беше създадена, въпреки, че Указът беше в основата на работата на двете правителства на Луканов, на правителството на Димитър Попов, на правителството на Филип Димитров.

Указ № 56 носи моя подпис. Последвалите изменения постепенно го изпразниха от първоначалното съдържание. Премахнато е главното: собствеността, и то минимум 51% от нея, да се предаде на работниците и служителите, настоящи и бивши — вече пенсионери, от дадено предприятие.

След ноември 1989 година нещата взеха друго направление. Първоначално ги застопориха — по мое време предаването на социалистическата собственост на работниците беше вече в ход. После ги върнаха назад. Със законодателството, неяснотите и споровете по него тези негативни процеси се задълбочиха.

Любопитно е да се проследи, какви многоцветни интереси са се плъзгали и впивали в икономика, финанси, докато също така многоцветно са поддържали еуфорията на народа през изминалите три години.

Започващите и предстоящи политически и икономически промени през 1988–1989 година, изискваха преобразования в социалната и духовната сфера. Затова междувременно запознах интелигенцията с разработената и утвърдена програма, и новата роля, която се очаква тя да поеме в настъпващите кардинални промени:

«Призванието на интелигенцията е да създава духовни ценности, да бъде активен участник в обществено-политическия живот.

Трябва да се измени социалният статус и да се издигне ролята на интелигенцията, да се изведе тя на нови позиции.

За средствата за масова информация няма и не може да има забранени «зони» или «територии». Ние сме всестранно заинтересувани да се издига тяхната конструктивна и съзидателна роля.

Обективните обстоятелства, при които живеем, властно налагат всеки да вземе определена позиция.

Трябва да се държи сметка за мястото и ролята на всички социални общности и прослойки в обществото.

Преломните периоди в развитието на едно общество имат и тази особеност, че едновременно с голямото си значение за бъдещето, хвърлят нова светлина върху миналия развой на процесите и явленията, позволяват да се осмислят по нов начин редица техни страни»(4).

Поръчение, което докладът поставяше през 1988 година пред интелигенцията, беше тя да се включи и активно да съдейства за създаване на клубове, движения, съюзи, дружества, които чрез инакомислие, несъгласие, да нанасят корективи. А също, да не допусне изостряне на противоречията, които неминуемо щяха да се появят със задълбочаване на качествено новите икономически и политически процеси.

Задача пред българската интелигенция беше да изличи клишетата от историята, да попълни празнините с документи и факти. Не да допусне зачертаване на хора и събития, фалшифициране на позиции и цели етапи. Не да положи другоцветен грим, рисуващ ново лице на историята, което ще просъществува, докато го смие поредната политическа вълна. (Не два пъти едно и също, при това от почти същите хора — бих казал.)

Странно, че представители на тази интелигенция, събрани в зала № 1 на НДК през 1988 година, разделиха след година собствения си живот на червен и син период, като забравиха, че дори при великия Пикасо над всички «периоди» стои гълъбът на доброто, на спокойствието.

Преминаха година, две. Наситени с устремление.

И преобладаващата част от интелигенцията се почувства уязвена. Усети рамките, които се опитват да й наложат.

Защо хора, излъчващи доскоро опиянение от предстоящото, по-плахо или по-уверено се дистанцираха? Защо най-чувствителните, необременени с личностни или имотни интереси, се самоизолираха?

За мене е необяснима посредствеността на някои, които тълкуват примитивно пасивността на интелигенцията. Нейните представители са хора с преобладаващо абстрактно мислене. Те живеят в свой мир, създават или претворяват произведения в него. Ръководени са от собствени правила. И твърде често приемат желаното за реално и постигнато. Абстрактност в съждения, действия, отношения. Просто не са способни на политическо мислене, защото политиката е ... гъвкавост.

И ако повечето от представителите на интелигенцията се отдръпнаха от политическия живот, то е, защото се почувстваха едновременно отговорни и несъгласни с изостреното противопоставяне, и с осъзнато безсилие пред арогантността.

За да бъде създадена стабилна нормативна база за промяна на икономическата и политическата система, бяха наложителни генерални изменения в Конституцията. Като председател на образуваната парламентарна комисия за изработване на нова Конституция, поисках да се състави колектив от млади, способни юристи, извън ръководните държавни и партийни структури, Този колектив работеше върху проекта на тезиси за нова Конституция. Те бяха изготвени и предстоеше тяхното внасяне и обсъждане в парламентарната комисия. В тезисите се предвиждаха: изменения в структурите на държавното управление, равенство на формите на собственост, право на стачки, плурализъм на мненията, многопартийност, нови форми на социално осигуряване, като се задържи социалната политика и прочее.

Предлагам да се публикуват тезисите, за да види народът как по «живково» време, с живково съдействие се предвиждаше не промяна в «Живковата» Конституция, а създаване на качествено нова Конституция.

Доста недостойно нещо има в това борбено преоткриване на колелото през изминалите повече от три години.

Така или иначе, замисленото и започналото да се осъществява няма нищо общо с настъпилия обрат. През 1989 година многократно подчертавах — трябва да вървим към ново общество, трябва! А как ще го наречем това общество — няма никакво значение. Важното е, как ще живеят хората в него. Щом западногерманският, шведският, швейцарският стандарт много по-пълно отговарят на социалистическия идеал, отколкото стандартът в така наречените социалистически страни, то ние трябва или на практика да сме против социализма, или да сме пълни идиоти, за да не се стремим към стандарта в развитите западни държави.

Исках смяна на системата, промяна към подобряване на благосъстоянието на всеки отделен човек и чрез всички български граждани — на държавата.

И в кошмар не бих могъл тогава да си представя днешната разруха... и хората. Хората, стоящи на опашка с празна съдина за благотворителен обяд пред «Света Неделя» хората, ровещи с пръчка в боклукчийските кофи за вехти дрехи и къшей хляб.

Някои казват: «днес били по-малко задоволени, но свободни». Лесно е да изричаш високопарни слова, когато ти и децата ти са сити.

Често за свобода говорят тези, които не разбират значението и стойността на думата, камо ли на състоянието и усещането. За някои свободата дойде след 10 ноември 1989 година като че ли с министерско постановление или с президентски указ. Но те не само никога не са били, те не са и не могат да бъдат свободни. Свободният човек не словоблудства. Той усеща другите около себе си, чува болките и радостите им.

Отклоних се от същността, защото искам да не се допуска отново произволно тълкуване на намеренията и помислите ми за развитието на обществото и държавата през 1988–1989 година.

Да, подготвях смяна на системата, но не срещу цената, България да се превърне в западнала капиталистическа страна от началото на века.

Живков срещу Горбачов, Горбачов срещу Живков?

С днешен прочит всички изводи и оценки, чрез които отстоявах необходимостта от промяна на системата, изглеждат ясни, неоспорими, естествени. През 1985 година, макар и поднесени елегантно, бих казал напудрено, те бяха еретични. Но никой не може да оспори факта, че са били формулирани още тогава от мен. В пояснение ще цитирам пасажи от писмо, съдържащо мои съображения, което изпратих на Михаил Горбачов още на 18 юни 1985 година.

«Как става така, че десетилетия наред капиталистическия строй ... ни изпреварва, а ние продължаваме да вървим след него.

— Не е вярно, например, заключението, че капитализмът сега преживява криза... Напротив, капиталистическата система сега е стабилизирана повече от всякога.

— Да вземем развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла... Ние тъпчем на едно и също място.

— Понастоящем комплексът от партийни и държавни институции и техният апарат е толкова огромен и централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи... Около този комплекс се формира цяла прослойка, самовъзпроизвеждаща се социална група, чиито лични интереси и привилегии се засягат от всяка програма за структурни промени. Тази група се изправя срещу всяка промяна, в това число срещу науката и техническия прогрес. Със своята работа и поведение, именно тя изпразва от съдържание взетите решения, като ги превръща в кухи лозунги, в томове бюрократични документи, които само имитират промяна и действие.

— Не е ли парадоксално, че резултатите от нашите научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми?

— В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва.

— По-лесно е изграждането на предприятие с обща собственост с капиталистическа фирма, отколкото създаване на предприятие с обща собственост в рамките на СИВ.

— Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност.

— Ние не бива да се самозаблуждаваме и да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия.»

През годините 1986–1988 все повече се убеждавах, че тези оценки са неприемливи за Горбачов. След оглавяването на СССР — март 1985 година — той повтаряше: «Ускорение на социалистическото развитие!». После: «Нужен ни е повече социализъм!». След това откри: «Перестройка!».

Години, години се шумеше, говореше за преустройство, без абсолютно нищо реално да се проведе в живота. Спекулираше се с гласността. Нейната мизерна роля се свеждаше до охулване на личности от миналото.

Системата се задъхваше. Едно побутване можеше да я разтърси до основи и да даде неконтролируем тласък на естествените сили, които бълбукаха в и извън нея. А Горбачов повтаряше: «Перестройка!».

Няма да давам тук оценка нито на човека, нито на политика Горбачов. Времената и поколенията имат запазеното право да оценяват и преоценяват. И ако го споменавам, то е само на фона на събития и действия, от които за мен беше ясно неговото невъзприемане на необходимостта от радикална промяна и готовността му всячески да й се противопоставя. В годините 1987–1989 нееднократно съм обосновавал и у нас, и пред него самия, и на срещи с генералните секретари, предпоставките и историческата обстановка, които благоприятстват извършването на коренен поврат. При това, Западът беше заинтересован и щеше да ни подкрепи.

«Ушите» на Горбачов около мен го информираха, че съм защитавал идеята, как България може да се превърне в мини-Германия или мини-Япония на Балканите. Дойде недвусмислено обвинение, че съм се заангажирал с капиталистите. Михаил Сергеевич, знаейки отлично чия е идеята и кой я поддържа, си позволи да ми заяви: «Ние искаме в резултат на преустройството България и Съветският съюз още повече да се сближат. До нас достига информация, че в обкръжението на другаря Живков има хора... Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около Вас има хора с прозападна ориентация... Хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада... И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за «мини-ФРГ и «мини-Япония», не трябва да ги държите близо до Вас. Защото всички отговори на въпросите и всички решения на задачите, които са поставяни, трябва да се търсят не другаде, а в социализма... Това не означава, че ще се изолираме занапред от света. Подобна политика би била крайност. Но ще търсим преди всичко възможности за развитие и задълбочаване на научното и техническото сътрудничество със социалистическите страни»(5).

Използвах, че той не посмя открито да изтъкне моето име. Реагирах учудено на думите му. Реших да смекча разногласията: «Преди да се ориентираме, към която и да е друга страна, ние сме убедени, че правим това, защото са изчерпани възможностите ни за сътрудничеството със Съветския съюз в дадено направление. Това е положението. Както казах вече, подобни проблеми не могат да се решават, без да се съгласуват с мен. Аз все още не съм пенсионер». Горбачов: «И, слава Богу. Оставаше и това да стане, особено в този повратен момент!». Шиканирах и относно вложените през последно време в България милиарди долари. Посочих му цифрата 260 милиона — твърде далеч от реалната. И че приказките за отклоняването на България по друг път са фантазии. Горбачов отговори: «Не мисля, че това е измислено»(6). И как ще мисли! Знаех, че той получава сведения, не само от съветското разузнаване, но и от автентични наши вътрешни източници. Следователно, осведомен е точно за реалното положение. Горбачов е имал пълна информация относно начинания, свързани с въпроси от изключителна важност за страната, дори за поверителни решения. Например за протокол «Б–6» на Политбюро за обвързване на нашите фирми със западни, с оглед на ускоряването на технологическото преустройство на икономиката.

Какво последва в отговор на моите позиции? За посланик в България беше изпратен един от видните деятели на КГБ. Много интелигентен, владеещ няколко езика, всестранно подготвен — Виктор Шарапов. Със стаж в Китай и няколко други страни. В последно време работеше в кабинета на Горбачов. Беше ясно — този посланик го провождаха за мен. Но, какво... Аз бях решил да отида докрай. Опитах се да създам нормални отношения.

Горбачов изпрати професор Медведев, тогава секретар по идеологическите въпроси на ЦК на КПСС. Задачата му беше да ме убеди, че постановките, които развивам, по-специално тези за партията, за връзките със Запада, са коренно погрешни. Също, че имам редица други грешни позиции и прегрешения към социализма. Разговорът трая три часа и от него има запис. Аз отстоях основните положения, срещу които беше неговата критика. Месец след това имах среща с Горбачов. Той отново, разбира се, по-тактично, не пряко, постави главните въпроси, които стояха в дискусията с Медведев.

При това положение имах само един вариант. Да се стремя да поддържам внушение, че именно негова е идеята за промяна. Да лаская суетата му.

Използвах, че спазва рамките на добрия, даже угоднически тон, бих казал. Лавирах, за да протакам разрива между нас.

Няма да възпроизвеждам по памет духа на разговора. Ще цитирам откъси от стенограмата. Те отразяват документално, и затова неоспоримо, твърденията ми, обсебвани след 10 ноември от кого ли не. Документират, че Тодор Живков е искал решителна смяна, не Горбачовото «...да навлезем в нов етап, да постигнем ново, качествено състояние на социализма».

Дори от малкото посочени пасажи се усеща несъвместимостта в намеренията, която вече трудно удържахме. Опитът на Горбачов да демонстрира прекомерно изтъкване на моите заслуги целеше да ме убеди да се откажа от задвижващите се у нас промени.

«М Горбачов: Разговорът, който водим още веднъж показва, колко голямо е доверието, което съществува между нас... Ние имаме с Вас еднакви замисли — и теоретически, и политически. Съвпадението е голямо. Разбира се, отчитаме и спецификата, реалностите в двете страни... Когато чухме от Вас оценките за Януарския пленум на ЦК на КПСС от 1986 година, почувствахме, че отговорността ни е взаимна. Ние внимателно се вслушахме в това, което ни казахте тогава.

Т. Живков: Най-главното е всестранно да отчетем необходимостта от промени и да пристъпим към тяхното осъществяване в живота.

М. Горбачов: Успяхме да създадем нова атмосфера. Накарахме народа да вярва. Това е нашето политическо мислене... Изборът е правилен. Убедени сме в това. И народът е убеден, че сме на правилен път... Поставихме въпроса за социалистическото самоуправление на народа... Естествено сега у нас възникват въпроси към Вас.

Т. Живков: ...Тази постановка. Известно е, че пръв я постави Юрий Андропов, а след това и Вие... Главното е... да изведем чрез самоуправление на нови позиции човешкия фактор, за да задълбочим демократизацията... Ето защо, едва ли са основателни въпросите на хората от Вашето посолство.

М. Горбачов: Те Ви питат, защото ние ги питаме.

Т. Живков: ...У мен обаче възниква съмнение, доколко обективна е информацията, която получавате. Може би ще трябва да поискате отново Вашето посолство да анализира всичко, което става у нас. Доколкото ми е известно, там има двама-трима умни другари, които могат да направят това. Не просто да Ви информират, а да вникнат в смисъла на нещата, които предприемаме у нас. А може би, водени от кариеристични стремежи, някои или някой от висшия ешелон у нас са заинтересовани да представят положението на нещата по този начин.

М. Горбачов: Може би не всичко долавяме както трябва, но се безпокоим, че ако претърпите неуспех, ще кажат, нас могат да ни упрекнат: накъде тласкате приятелите си. Чувството на отговорност ни кара да си задаваме тези въпроси. Това по братски ни безпокои. Сега в САЩ всички съветоложки институти и центрове извършват по поръчка най-дълбок анализ на преустройството в Съветския съюз.

Т. Живков: факт е, че се говори за другаря Горбачов като за ленински политик от нов тип.

М. Горбачов: Аз непрекъснато следя какво пише западната преса. Няма да оправдаем надеждите на нашите класови противници. Няма да допуснем... провал. Не трябва обаче да правим грешки... Така стои въпросът с демокрацията. Ние не можем да отлагаме решаването на този въпрос. Но не бива и да избързваме. Това ще стане в по-далечна перспектива.

Т. Живков: Ние не форсираме нещата. Ние се ръководим от логиката на проблемите, които следва да бъдат решавани.

М. Горбачов: В това отношение у нас възникнаха някои въпроси. Ние се питаме, например, как е възможно... в България да се извърши преустройство и в центъра, и по места, да се измени всичко отведнъж. Това по братски предизвиква у нас безпокойство. Тогава реших да изпратя другаря Медведев... В известна степен ние съпреживяваме това, което става в България.

Т. Живков: Бих могъл да кажа: дайте да вземем сега положителното в съветския опит и да го приложим към нашите условия. Но съм убеден, че това не би било правилно.

М. Горбачов: Вашите замисли за целите и задачите на преустройството приемаме с голямо удовлетворение и разбиране.

Т. Живков: Щом е така, би следвало да се отчита нашето мнение, че без... по-нататъшно развитие... съобразно принципите на самоуправлението ние нищо ново не можем да постигнем.

М. Горбачов: Аз винаги съм казвал, че това е наша обща позиция. Мисля си даже, че другарят Живков може да направи повече от нас.

Т. Живков: За мен би било по-удобно да заявя, че в България всичко върви добре... Това, което става сега у нас е дяволски трудно, защото засяга цялото общество... Какви трудности имаме? Сериозно ни засегна сушата, която продължава вече три последователни години... Трудности имаме в материално-техническото снабдяване. Нараснаха дълговете ни. Преди 2 години аз ръководех валутната комисия. Успяхме да намалим дълговете. След това тази комисия премина към Министерския съвет. Искам да бъда разбран правилно. Не прехвърлям вината върху другите, но... Действаме решително при създалото се положение. Друг изход нямаме.

М. Горбачов: Ние имаме пълно доверие в това, което вършите. Аз вече изтъкнах, че под Ваше ръководство България стана модерна, съвременна държава... Но Вие правилно не се задоволявате с постигнатото.

Т. Живков: Ние не сме се вманиачили, не смятаме, че това, което правим у нас, е нещо изключително.

М. Горбачов: Истината е, че за тези 30 години България направи много. И ако сега се налага да се прави преустройство, то не е заради слабостите, заради застоя, а поради новите задачи, които трябва да решава социализмът. Такава е диалектиката.

Т. Живков: И още един въпрос. Изключително важен за диалектиката на нашето развитие. От собствен опит се убедихме, че не можем да разкъсваме механично формата от съдържанието. През 60–те години се опитвахме да въведем нов икономически механизъм. Но не успяхме, защото смятахме, че е достатъчно да променим само съдържанието. През 70–те години също се опитахме да направим нещо в тази насока. Но формата отново удуши съдържанието. В началото на 80–те години предприехме нови стъпки... Но в основни линии пак не успяхме. Защо? Защото политическите форми задушиха всичко, смачкаха го.

Обществената форма не е опаковка на общественото съдържание. Тя е преди всичко начин на организация на това съдържание. Всяко ново съдържание не може да просъществува, ако не се промени организацията на неговото функциониране. Т. е. ако не се направят съответни промени и във формата. И аз се питам, къде и в какво грешим ние в България, когато се стремим да променим формата.

М. Горбачов: Относно Вашата мисъл за формата и съдържанието. Смятам, че е необходимо да се осмисли този проблем... Но с един замах не можем да създадем новото. Възникват големи трудности.

Т. Живков: Променяйки формата, ние се натъкваме на много трудности... На етапа, на който се намираме, неизбежно ще съществува новото с елементи на старото. В редица случаи сме принудени да правим и някои тактически отстъпки. Внимателно се отнасяме и с кадрите, които предстои да освободим сега и от партийния, и от държавния апарат. Някои привилегии... занапред няма да осигурим... Недоволни ще има.

М. Горбачов: Аз пак се замислям върху това, което казвате. Вие съкращавате окръжните и партийните ръководства.

Т. Живков: Аз вече отбелязах, че ние не снемаме политическото доверие от тези кадри. Не ги съкращаваме поради провали в тяхната работа. Но не можем да постъпим по друг начин. Даваме си сметка, че това е трудна и болезнена операция... Не можем да запазим предишните привилегии. Известно е, че някои от тези хора пишат анонимки, в това число и до Вас.

М. Горбачов: В това отношение у нас възникнаха някои въпроси.

Т. Живков: Както ние, така и вие ще можем да се придвижим решително напред, само ако успеем да се преборим с бюрократичния централизъм, с апарата на сегашната бюрокрация. А накъдето и да се обърнем, ние се натъкваме на този апарат... Както виждате... се стремим да разрушаваме административната централизация и да я заменяме с централизация върху икономическа основа. Сериозни промени ще предприемем в областта на правната надстройка, промени ще има и в духовната сфера.

М. Горбачов: Това по братски предизвиква у нас безпокойство.»

Впрочем Горбачов беше добър и занимателен събеседник. И днес бих поприказвал с него на чаша чай. Интересно ми е какви са сегашните му «братски безпокойства». Какво мисли за КПСС и БКП. Тогава се спря доста обстойно на тази тема. Остро опонира на моята позиция.

«М. Горбачов: Другият въпрос е въпросът за партията. Главното в механизма на провеждане на преустройството и на контрола на неговото осъществяване, това е партията... Тя извърши революцията преди седем десетилетия, тя ръководи и направлява нашето развитие. И сега, в етапа на преустройството, тя е главната, решаваща сила в обществото. Социалистическото общество се строи съзнателно, този процес се ръководи от революционна партия. Затова ни безпокои формулировката Ви, че партията няма да бъде повече «главен субект на властта». Възниква въпросът, как ще се ръководи по-нататък развитието на социалистическото общество... Преустройство без партията, демокрация без партията — не може!... Разбира се, никой у нас не смята, че другарят Живков иска да ликвидира БКП. Но до нас достигна информация... У нас предизвиква тревога призивът да се отнеме властта на управляващата партия, да се измени принципната постановка за ръководната роля на партията.

Т. Живков: Да засегна накратко въпроса за ролята на партията като ръководна и направляваща сила на социалистическото развитие, на процеса на преустройството. На Юлския пленум изложихме ясно и недвусмислено нашата позиция. Тя е, че партията не може да бъде повече ешелон от държавното управление... Не може повече да се издига и укрепва нейната роля като политически авангард на народа, като ръководна и направляваща сила на нашето развитие.

М. Горбачов: Ако Вие бяхте поставили въпроса, да се освободи партията от някои несвойствени функции — това да. Но Вие поставяте проблема за разделението на властта между партията и държавата.

Т. Живков: Да... въпроса не е за освобождаване на партията от несвойствени за нея функции на държавното управление, а за разграничаване на функциите между партията и държавата. До този извод стигнахме неслучайно. На времето, още когато се създаваше социалистическата власт у нас, Георги Димитров постави въпроса за освобождаване на партията от някои несвойствени функции. Този въпрос бе поставен и от Вълко Червенков. Многократно го поставяхме и ние след Априлския пленум. И ако не получихме съществени резултати, причината за това беше самата постановка на въпроса, защото реалният проблем не е в постоянното разпределение на функциите между партията и държавата, а в ликвидиране на положението, при което партията да е ешелон на държавното управление.»

Оттогава на думи бяхме единни, но на дело — различни. Аз продължих възприетия курс.

Последни конвулсии на социалистическата общност

Какво ставаше междувременно в социалистическата общност? През май 1989 година в Букурещ се състоя трудно за описание и преценка съвещание на Консултативния съвет на Варшавския договор. То премина под знака на преустройството на СИВ и прочее. Никой не очакваше нещо сериозно. Това особено пролича на срещата на генералните секретари и председатели на министерски съвети. Всички бяха умислени, разтревожени. Говореха или кратко, или езоповски. Единствен неуместно възторжен беше Горбачов.

В съвещанието, както често, участваха генералните секретари и премиерите. Ярузелски говори кратко и основната му оценка беше крайно песимистична. Раковски беше мрачен, не взе думата. Янош Кадар беше разстроен. Говори още по-кратко от обикновено за трудностите и най-общо за преустройството. Хусак беше болен. Едвам ходеше, като го крепяха. Прочете кратък текст и гласът му почти не се чуваше. Хонекер говори самодоволно. Общоизвестно беше, че той не е съгласен с преустройството. Чаушеску говори, както обикновено, поучавайки ни, без да си дава сметка за обстановката. Изказването на Горбачов се свеждаше до най-общи приказки за преустройството. Приказки, приказки. Интересно, те не впечатлиха не само мен. Не впечатлиха никого. Изказах се последен. На всички, в това число и на придружаващите ме, направи впечатление, че Горбачов слуша само моето изказване. И то внимателно слуша и си записва. Беше странно, тъй като аз не казах нищо ново, извън изпратеното неотдавна до него писмо. Предадох го на посланика и подробно му изложих, какви въпроси ще повдигна пред Михаил Сергеевич. Имах сведения, че своевременно се е запознал със съдържанието му. Писмо от май 1989 година, в което излагах, че ние повече не можем да търпим това положение. Години говорене, без нищо конкретно да се предприеме. Предлагах му да събере ръководителите на социалистическата общност. Да се насочи целият научен потенциал, с който разполагахме, за да обмисли и презастрахова постепенна, но радикална смяна на системата. За да не се стига до нейното хаотично, лавинообразно свличане, което неминуемо ще повлече милиони човешки съдби и ще обрече поколения на несигурност. Ще следват нови експерименти с човешки ресурси. Трагедия, на която, уви, днес сме свидетели. Трудности, трусове, щеше да има неминуемо. Но ако Горбачов беше проумял необходимостта от промяна на системата, социалистическите страни можеха да предотвратят тази трагедия. Молех да поговорим сериозно.

В една от почивките между заседанията получих уверение, че в най-скоро време ще се състои среща между нас, на която да обсъдим повдигнатите от мен проблеми. Следващото ни виждане беше във връзка с 40–годишнината от създаването на ГДР. Отново последва уверение, че ще имаме специална среща. Все едно, такава не се състоя.

Последният контакт на ръководителите от социалистическата общност ознаменува началото на края й. Но подред. Повод за събирането беше честването на 40–годишнината от създаването на ГДР. Присъстваха държавници, представители от народнодемократичните, от необвързаните страни, от цял свят.

От няколко години в партийното и държавното ръководство на България си говорехме, споделяхме, че линията на двете Германии не издържа проверката на времето. Колко дълбоко си противоречахме като издигахме тезата за обединение на Северна и Южна Корея, а отстоявахме разделението на Германия. Пълната несъстоятелност в реална историческа перспектива да се запазят двете Германии, и то при надмощие на ГДР над Западна Германия. Ние не манифестирахме своята подкрепа за бързото обединение, защото не бяха назрели условията. Този въпрос можеше да се реши едва след съгласието на Съветския съюз. Всичко друго, при наличието на техни войски там, беше немислимо.

Интересно премина това честване. Горбачов беше отишъл един ден преди нас. Имал е среща с държавното и партийното ръководство на ГДР. И до днес не зная какво е говорил с тях. В доклада на Хонекер нямаше изменения. Стандартно изказване за възхода на ГДР. В деня на манифестацията на Свободната немска младеж Горбачов и Раиса посрещаха преминаващите, които викаха: «Горби, Горби!». За Германското ръководство — само три, четири възгласа.

Какво точно провеждаше Горбачов — определена политика, двуличие или поведението му беше израз на кокетиране с немския народ без ангажименти? Безспорно, в този момент той нямаше нито психологическата, нито държавническата, нито икономическата готовност да тръгне на решителен ход за сливането на Западна и Източна Германия.

Със завръщането си в България, аз още на летището съобщих, че се връщам от погребението на ГДР. За мен въпросът беше решен и неговото политическо протакане във времето, само ненужно отдалечаваше момента, в който немците ще се прегърнат и ще извикат: «Да живее Германия!».

Маши срещу промяната

Въпреки колебания и нюанси, осъзнато или не, във външнополитически план Горбачов безспорно допринесе много. Независимо, че действията му не бяха самостоятелни, а насочвани.

Години, години, и от Запад, и от Изток не се вслушвахме в предупрежденията на Айнщайн и Ръсел за ядрената енергия. За дълга на хората към човечеството да я използват само за благото и добруването. Над всички ни тегнеше гилотината на превъоръжаването.

Дали смелост не достигна на Горбачов, дали се обърка или просто се оказа неподготвен за мисията си? Не можа да се издигне до главното — идеята за преустройство на света. Да проумее, че спирачка за това преустройство представлява и нашата система. С нейната икономическа лабилност, политически диктат и латентни етнически конфликти. В това се концентрираше несъгласието между мен и Горбачов.

Аргумент срещу Тодор Живков добавих с моята оценка за Китай. След официално посещение там през 1986 година, направих престой в Москва. Още при посрещането, в Особняка — вилата, в която отсядах, споделих впечатленията си. Пазарният механизъм, който ККП, под ръководството на Дън Сяопин провеждаше, беше заангажирал вниманието ми. Впоследствие повторих казаното и пред Горбачов. Вече осведомен, той мълчаливо, с видимо напрежение, изслуша моята информация и оценка. Накрая вметнах: «Нашето посолство има сведения, че китайското ръководство си е поставило задача, през следващия век Китай да бъде най-великата държава». «Другарю Живков, оттук трябваше да почнете!» — възкликна Горбачов и започна да ме оспорва. Несъстоятелно. «Слушайте, другарю Горбачов, над един милиард са задоволени. Пазар има. Самият този факт трябва да ни накара да почувстваме новото, което се създава в Китай, в резултат на пазарния механизъм. Разбирате ли, милиарден Китай има реален пазар?!».

След разговора през октомври 1987 година в Кремъл той разбра, че няма да променя позицията си по основните въпроси. Започна открито да нервничи. Това се проявяваше на явни и подмолни пластове. Например, демонстративното поведение на председателя на Министерския съвет на СССР Николай Рижков по време на посещението му у нас през 1988 година.

Получавах и сведения, как са обработвани ръководни кадри от партийното и държавното ръководство, посетили по различни поводи СССР. На неофициални обеди, вечери те са били настройвани. Внушавано им е било, че не може да се допуска да бъде превърната партията в обикновен съюз на съмишленици, да й се отнема доминиращата ръководна роля в обществото, както иска Живков. Че не може да се върви с капиталистите и т. н. В архивите на Централния комитет се намира записка на Петър Дюлгеров. Споменавам за нея, защото е документирана. Посещението му в Съветския съюз по синдикална линия е било използвано, за да бъде обработван именно в този дух. Без предварителна договореност е посетен от завеждащ отдел на Централния комитет, който му е дал обяд. На този обяд го настройвал.

От Москва срещу мен се провеждаше насочена, ударна кампания. Някои от обектите на обработка, било в Съветския съюз, било в България, сами споделяха. Други — не. Така или иначе, бях осведомен, че и вътре в страната систематично се правеха опити за въздействие.

Нещо повече. Знаех главно кои са тези, които извършват, или по чието указание се върши обработката. При това, многовариантно — чрез създаване на погрешни, илюзорни представи, чрез заплахи, изнудване. Пиша за хора, на които е въздействано чрез внушение. За генетичните изменници и блюдолизци нещата са следвали естествения за манталитета им ход.

Сега научавам разни пикантни подробности. Среща между Горбачов, Джуров, Младенов след последното заседание на Консултативния съвет на Варшавския договор в Букурещ. И други, и други...

Въз основа на това, което открито се афишираше, и това, което узнавах по мои канали, за мен беше ясно, че Горбачов е взел курс срещу мен. И ще се стреми към моето отстраняване. Но не допусках, че един държавник може така грубо, без самоконтрол да действа. Познавах болезнената суетност на Горбачов и нетърпимостта му към мнение, различно от неговото.

От 1987 година отивах съзнателно към политическо самоубийство. Беше ясно, че всички други възможности са изчерпани. Залагах себе си срещу смяна на системата в България.

След лятото на 1989 година, преминало в тягостно боледуване, тягостно дотам, че трудно се придвижвах сам, ми предстоеше тежка — икономическа и политическа — есен. А и зима. Едва се бях позакрепил физически и това ме правеше неуверен.

Около мен имаше хора, за които знаех, че заиграват с Горбачов. В ход беше една дребнава, но арогантна кампания. Тези, които не се решаваха да излязат срещу мен и открито да спорят, да се противопоставят, инспирираха действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите процеси в България.

Назряваха ли в последните години дисидентски прояви? Да, назряваха. В доклада пред интелигенцията (1988 година) обстоятелствено се спрях, че те не само не трябва да ни смущават, напротив трябва да ги поощряваме. Именно в сблъсъка на различни мнения естествено и цялостно ще се изгради новото. Не виждах нищо нередно в това да се изразява несъгласие.

Смущаваха ме само проявленията на двуликия Янус. Затова пресичах обяснения за подробности, за конкретни имена. Отвращаваше ме шумното славословене и шушукащото неодобрение. Сервилните доносничества пред мен от хора, изричащи думи с апломб зад гърба ми. Не искам да си спомням за тези пластилинени хора. След ноември 1989 година те се преживяват като герои.

Необходим беше плурализъм, който да се гради върху организационна основа. Неговите граници трябваше да са очертани от Конституцията и законите. Затова не утвърждавахме появяващите се организации и дружества — изчаквахме предстоящите промени в Конституцията. Не сме възпирали, нито противодействали на обединенията на хора, но се въздържахме да ги утвърдим в обществото, защото не бяха създадени нормативни граници.

Понякога инерцията в изпълнителните органи създаваше негативно впечатление. Например неудачното задържане на д-р Константин Тренчев през 1989 година. Когато научих за това, извиках Димитър Стоянов. (Между впрочем, Димитър Стоянов е човек, който на мравка път не е минавал. Не само добросъвестен, но и изключително прецизен човек. Не е имало въпрос, независимо в кръга на компетентността му или надхвърлящ я, по който да не се е съветвал, да не е изслушвал различни мнения.) Казах му: «Моля ти се, виж тази работа. Ти уведомен ли си, че човекът е задържан, защото е организирал работнически синдикат? Убеден съм, че това не е съгласувано с теб. Противоречи на всички постановки и решения на партийното и държавното ръководство. Моля те, разпореди се незабавно да бъде освободен».

Нямаше и стабилна база за промяна на системата. И до ден днешен реално не съществува такава основа — нито икономическа, нито политическа, нито социална. За съжаление, и в юридическо отношение има доста вариации и компилации.

Нито за момент не съм мислил, че улицата, площадът трябва да диктува. Не защото омаловажавам гласа на народа. Или защото в изказа си съм допускал квалификацията тълпа за хора, събрали се, за да изразят волята си. Просто твърдя, че е недопустимо под натиска на по-импулсивната, по-освободената или по-агресивната част от обществото да се налагат решения, неприемливи за мълчаливото мнозинство.

Това е революционният път, по който и нашата страна е минала, но не е пътят към осъзнатото гражданско общество. Нима е необходимо всеки път редът да се ражда от хаос?

Тъжната равносметка от грешките, допуснати през изминалите три години, в които вместо организационен плурализъм, се наложи анархия, е отдалечаване във времето и пространството дори на понятието «гражданско общество», камо ли на неговата същност.

Някои допуснаха толкова разширително и странно тълкуване на свободата, че тя се превърна в слободия. Слободията е неприемлива за преобладаващата част от обществото. И неусетно, неосъзнато се поражда необходимост от «твърда ръка». Това е страшното. Или отново върху мечтата за демокрация надвисва сянка от диктатура.

Демокрация... Толкова много са претендентите за бащи на демокрацията. Някои се позовават на презумпция от римското право, други — на минали флиртове, трети — на декларирани напоследък сериозни намерения. Странни претенции, подкрепени със самочувствие, но не остойностени с поведение.

Силата на народа, силата на свободния дух може да има, уви, попечители, но никой не може да си присвоява правото на бащинство.

Зимата на 1989 година. Станаха модни визитите, «закуските» по посолства. При посещението на Франсоа Митеран, с него са се срещали интелектуалци във френското посолство. Не ме е интересувало кои са били, какво са говорили.

Днес, след различни публикации, визиращи не само присъстващите лица, но и застъпените от тях позиции, мога със задоволство да отбележа, че се потвърждава моето твърдение за способността на големия талант да се издига над дребното, унижаващото и да отстоява позициите си.

Винаги съм ценял ярката самобитна мъдрост на Йордан Радичков. На въпросната «закуска» с господин Митеран, той с две прости изречения е доказал, че истински кадърният е стойностен човек. Ще го цитирам по спомен от прочетеното неотдавна в печата: «Господин Митеран, ние имаме проблеми, но те са наши, вътрешни. Както във Франция съществуват немалко проблеми. Не бихме искали друг да ни учи как да ги решаваме, така, както няма да си позволим ние да учим французите». Наистина, трябва да си Йордан Радичков, за да можеш в подобна ситуация да кажеш думи с подобно звучене на френския президент.

В тези месеци на 1989 година при мен дойде един от ръководителите на изпълнителната власт, (който може да потвърди състоялия се разговор помежду ни) и афектирано ми заяви: «Хора, които ти си издигал и поддържал, водят най-гнусна клеветническа кампания срещу теб. Използват творческия или обществен авторитет, създаден благодарение на твоята толерантност или афиширан, вследствие на проявен от теб интерес. Прокарват една невъобразима клеветническа атака. И в среди на интелигенцията, и пред представители на чужди държави, и с изявления по чужди радиостанции. Трябва да знаеш кои са, кой ги подстрекава и покровителства. И до ден днешен ти самият, открито или мълчаливо, на практика ги поддържаш и протежираш». Аз му отговорих: «Моля те, много те моля, не ме занимавай. Това не ме интересува».

Не ме е интересувало и събранието в началото на октомври, председателствано от Стефан Продев. Какво е говорено, кои са присъствали? Не казвам, че не бях осведомен. Осведомяваха ме и за създаваните клубове, дружества, организирането на синдикат «Подкрепа».

Днес, когато въпросите около всичко това се политизират и хиперболизират, за мен е странно, как не се намери един, честно и открито да отрази мнението на Тодор Живков за тези прояви. Мнение, изразявано многократно и пред журналисти, и пред общественост. Не да се извличат отделни пасажи от мои изказвания, подкрепящи борбената теза на «ноемврийците».

Различните идеи, особено изказваните несъгласия със съществуващите порядки на системата, създаваха необходимото социално съзнание за провежданата радикална промяна.

Промяна, безспорно нежелана от прогорбачовски настроените в ръководството на държавата и партията. Промяна, неприемлива и за самия Горбачов. Нейно ефективно противодействие можеха да бъдат недоволстващи групички, движения, които провокираха усложнения и скандали. В повечето случаи, с «просто око» се проследяваше линията, която ги организира и ръководи, направлявана от стотици километри.

Инсинуираните атаки срещу новото бяха де факто атаки срещу мен в два плана. Създаваше се недоволство срещу Тодор Живков, но се поддържаше и страх от предстоящото. По света се представяше изопачена, травмираща картина за събитията в България.

По същото време, с мое съгласие, бе предоставен най-хубавият държавен самолет, за да пътуват на международната среща по въпроси за човешките права в Париж. Неотдавна научих, че там се представяли като опозиционери. Посрещнал ги и ги настанил Петър Бояджиев. Не съм се интересувал кои са ходили. Знаех само за Блага Димитрова.

Ценях нейното творчество и нееднократно съм го доказвал. Тя е от малкото хора, за които Тодор Живков е гарантирал лично. Това стана по време на войната във Виетнам. Блага Димитрова имаше голямо желание да отиде, но виетнамците не пускаха почти никого. Обещаваха и протакаха. Накрая извиках посланика и му заявих: «Другарю посланик, недоверието Ви ме обижда лично. Аз ходатайствах за тази жена. Ако е необходимо, ще гарантирам за нея с цялата отговорност. Нека Виетнам я приеме». Посланикът се извини вежливо и с това въпросът за заминаването на Блага Димитрова беше решен. Оттам тя се завърна наградена с най-високите ордени на Виетнам. Радостен бях, че са оценили и отличили тази, за която бях заангажирал името си.

През 1988–1989 години за мен беше ясно, че в страната се групират хора, ръководени пряко от Москва. Окуражен от промените в света, не допусках, че организацията срещу промените в България е отишла толкова напред.

Основните постановки и насоки за развитие на обществото, за преструктуриране на икономиката, бяха ясни. Те вещаеха началото на края на системата.

Организиран опит за опозиция в България се появи едва през 1988 година. Случайно ли беше това?

Шестващата брутална демагогия в защита на преустройството не беше нищо друго, освен рафинирана манипулация за запазване на статуквото. Уви, тя увлече десетки честни, интелигентни хора. Хора, които в действителност искрено желаеха именно смяна на системата, в един момент бяха превърнати в маши срещу тази смяна.

Недооцених, че за някои адаптирането към новото е не просто нежелано, а невъзможно, и че борбата за съхраняване на системата ще бъде борба за оцеляването им.

Но опасността от дестабилизация съвсем не идваше от тях. Лостовете за икономическата промяна бяха освободени. Бяхме предоставили милиарди на фирмите. За мен най-важното беше да не се забатачи икономиката. Бяхме навлезли във фаза, опасна за страната. Ако спряхме, щяха да се нанесат неоценими и непредвидими вреди на икономиката, тъй като вече бяхме задвижили основните механизми. Всичко трябваше да се урегулира. Правителството и парламентът да излязат с насрещни нормативни актове.

Да не се спира промяната. Това беше императив! Дори в протакането, задържането, беше заложено пагубно отражение върху цялостното ни бъдещо развитие.

Въпрос над въпросите беше: Как да избегнем удара от Москва?

Превратът — антиверсия

Моите карти бяха изиграни. Нямах доверието на Горбачов, следователно и на Съветския съюз.

След като бях приведен под домашен арест, ме информираха, че през декември 1989 година, в емисия на Би Би Си, като коментар или информация е съобщено, че заемите отпускани безрезервно от западни банки на Тодор Живков, засега са блокирани. И че ще е необходимо време на Петър Младенов и хората около него да заслужат авторитет на стабилни, сигурни и лоялни партньори.

Наистина, по мое време България се ползваше с финансов авторитет. Не си спомням да ни е отказван някога заем от напреднали страни. Можехме да получим заеми, каквито и колкото поискаме. Имахме доверието на западни банки. Но в ход беше глобално преструктуриране. Оголването едновременно от суровини, пазари и гарантирана относителна стабилност беше обременено със страхотен риск.

Реших отново категорично да поставя въпроса за моята оставка. Тогава се договорихме, че концепцията ще продължи да се провежда. Дори в решението на Политбюро за моето освобождаване се подчертава изрично, че аз ще остана председател на Комисията за нова Конституция към Народното събрание. Но беше необходимо начело на Партията да ме замести някой, който се ползва с доверието на Москва, за да направи ловък завой. Беше въпрос на дни.

Аз си дадох оставката, защото си въобразих, че осъзнават необратимостта на промените в света. Надявах се, че ще използват властта, не за да забатачат, а да продължат линията на цялостна смяна на системата в България.

Хората около мен от държавното и партийното ръководство, всички знаеха, че навлезли в такъв етап, промените са необратими. Когато си дадох оставката, правех го с пълното съзнание, че само невероятни ахмаци могат да се опитат да върнат назад задвиженото. В спирането беше заложен и пълният икономически хаос за България, и тяхната обреченост по отношение на властта. Никакви интереси — на обществени прослойки или лични, користни, да не говорим за национални — не можеха да мотивират подобно поведение. Мога ли да бъда упрекнат, че не предвидих такъв абсурд. Да имат цялата власт, към която всячески са се стремили с години... Да я пропилеят в непристойни кьорфишеци срещу мен, в угодничество пред Горбачов. Срещу самите себе си. Срещу България!

Малко след 10 ноември срещу мен започна помийна атака. Публично се използваха само отделни фрази от замисленото и поставено в ход за осъществяване.

Аз държах да спазвам правилата на играта и не афиширах публично недоумението и несъгласието си. Извиках началника на моя кабинет Никола Стефанов. С него констатирахме, че всичко правено и било в ход на провеждане, е спряно. Организация, задействана от Москва, целеше постепенното връщане в старото русло. Бях убеден, че ме подслушват. Затова му написах моята оценка за нещата.

Подчертах необходимостта да се направи всичко, за да се парира тази опасна игра с интересите на България. Изтъкнах, че в самия Централен комитет трябва да се осъзнае фаталността на събитията. Той го прочете и одобри. Накъсах бележката. Каза: «Другарю Живков, това трябва да го изгориш». Засмях се: «Не се притеснявай, аз съм стар конспиратор». Какво е станало по-нататък с Никола Стефанов, принудило го да направи опит за самоубийство, не знам. Научих само, че се е отровил, но слава Богу в «Пирогов» са успели да го спасят.

Оттогава срещу мен започна тази нечувана разправа и вандалщина.

За да опресня паметта на «ноемврийците» и за да разсея митовете — за свалянето на Живков, рисковете, «На прощаване със синове», танковете в «бойна готовност» на Джуров и прочее, и прочее — ще резюмирам събитията след този разговор с Никола Стефанов.

Месецът беше декември. Не много преди Коледа. Тогава бях поставен под осторожна охрана. Твърде осторожна! При мен се заредиха делегации от Централния комитет на партията. На три пъти идваха. Последната — начело с Андрей Луканов.

Бяха уплашени. Уплашени, че мога не само да компрометирам в една или друга степен Горбачов, да разоблича намесата във вътрешните работи на България. Но и да дискредитирам образа, който току-що бяха изградили за себе си.

Моите думи, че вредят на България и потенциалната заплаха, която се съдържаше в тях, предопределиха безогледността на действията им. «Креатурите на Живков», както все още ги наричаха от чуждите радиостанции, знаеха, че мога отново да поема нещата в ръцете си. Даваха си сметка, при моя авторитет, как неотклонно биха били изпълнени указанията ми. Съзнаваха, че с думи не могат да ме сплашат.

Започнаха да ме местят от вила във вила. Май тогава се загуби Онова одеяло... Пред вратата на стаята ми имаше охрана. Нямах достъп до телефон. Забраниха ми разговори с когото и да е. Можеха да идват да ме виждат само членове на семейството, никой друг. (В последните дни преди арестуването, те също са били изолирани.)

Изолираха ме напълно. За да съхранят себе си...

На 18 януари 1990 година ме арестуваха. «Планът за разследване на престъпленията на Живков» все още не е бил изготвен... Изкусурявали са... Съгласували са... Появил се е след един месец! В един екземпляр! С гриф «Строго секретно!». Аз, разследваният, узнах за този план след близо две години.

Ледено уиски и... кока-кола с капачки

Арестуването ми. Днес подочувам, че един главен прокурор е бил привикван на шотландска ледена ракия. Нееднократно. Че президент-председателят Младенов е удрял и блъскал по масата: «Искам да видя документ за задържане под стража!». Знаел е, завалията, колко са уязвими с незаконното ми изолиране. Усетил е и «симпатиите» на хората към личността му. Още през първите дни на декември 1989 година са скандирали твърде нелицеприятен за него прякор. Младите прощават пороците само на кумирите си.

Арестуването ми. Бленуваното постановление на главния прокурор е факт. Бившият държавен глава на България е приведен в ареста.

Поисках някой от тримата — президент-председателят Младенов, министър-председателят Луканов или председателят на Висшия съвет на БСП Лилов — да дойде да ме посети. Да се срещне с мен.

Цял месец се водиха преговори. Кой да дойде? Като какъв? Обсъждаше се вариант да дойде някой от тях като свидетел, да даде показания по обвиненията, повдигнати срещу мен. Как — по земя, вода или въздух? Кога? Призори, или по-добре нощем, за да не ги видят! Така и не намериха кураж. И сили. Да се изправят очи в очи с арестанта Тодор Живков.

А аз исках да ги видя не заради себе си. Исках да ги предупредя, че всичко, което вършат, неумолимо ще рефлектира върху тях. Върху ръководни кадри от държавното и партийното управление. После неусетно ще припълзи върху стотици хиляди редови членове на социалистическата партия. Ще се отприщи противопоставяне. Озлобление. Разделение на народа.

Исках да им напомня, че именно спокойствието на хората е над всичко.

Неслучайно това спокойствие беше едно от нещата, заради които отказах да говоря пред Великото народно събрание. Откритото писмо до Великото народно събрание, изпратено от мен на 29 юли 1990 година, съдържаше и следните редове: «Имате ли предвид обстановката, която се създава в страната, и кой ще поеме политическата отговорност за евентуалната ескалация на напрежението след моето изказване? Или отново вината, както досега, ще се прехвърли върху мен? Такава отговорност не мога и няма да поема... Аз искам да говоря пред целия народ, защото съм отговорен преди всичко пред него... Всичко, което съм правил, е било водено от чувството, че е добро за България».

Десет дни преди това, в обръщение към народните представители, публикувано в печата, бях обявил своята готовност да изляза пред парламента и кажа истината за моето управление. Тази перспектива видимо внесе смут в душите и изявите на редица народни представители. Допускам дори, че на някои съм се присънвал нощем.

На следващия ден, 19 юли 1990 година, вестник «Дума» реагира шеметно. Голямо, водещо заглавие: «Парламентът ще изслуша господин Никой». Би било смешно, ако не беше толкова нелепо. В първия ред на текста се изясняваше: «Бившият държавен глава и ръководител на БКП Тодор Христов Живков ще бъде изслушан от Великото народно събрание». И се поясняваше: 274 народни представители са гласували «за», 22 — «против», 23 са се въздържали. В ляво, на първа страница, се мъдреше ударна редакционна бележка. Катастрофични, апокалиптични предчувствия. «Не искаме да предричаме, но почти сме сигурни, че явяването на господин Тодор Живков пред парламента ще хвърли страната в опасен политически стрес. Ще се разгорят страсти, от които никой няма да има полза. По тялото на младата българска демокрация ще се появят нови рани. За жалост, депутатите, които гласуваха за този предстоящ «театър», изглежда не си дават сметка за непредвидените усложнения. Любопитството им надделя над чувството за политически реализъм.» Някои от вестник «Дума» се вживяват в ролята на Касандра, вещаеща гибелта на Троя? Или... Внушението, начин на употреба.

После, часове и часове Великото народно събрание обсъжда процедурата по изслушването ми, по придвижването ми до сградата на парламента и така нататък. Сякаш ставаше дума за пренасяне на яйцето на птицата Рух.

Можех ли, след всичко това, в защита на себе си да рискувам спокойствието на хората?

Съзнавах как превратно и повърхностно ще бъде тълкуван моят отказ. Наистина, в продължение на месеци от трибуната на Народното събрание, по радиото, телевизията, в печата мнозина политикани разработваха версии за моето променливо поведение. Една от тях обясняваше обратът със срещата ми в резиденция Бояна с Александър Лилов и Янаки Стоилов.

Вярно, ръководството на БСП реагира изненадващо бързо... Месеци не бяха намерили сгода или импулс за среща с бившия си генерален секретар. Може да съм несправедлив. Може и отдавна да са таели идеята да ме видят...

«На срещата Тодор Живков потвърди своето желание да бъде изслушан от Великото народно събрание.» Така всекидневникът на БСП вестник «Дума» отрази на 21 юли 1990 година акцента от разговора в Бояна.

Какво най-ярко е останало в съзнанието ми от този ден... Ами, кока-колата! Сервираха ни три запечатани бутилки. Всеки си я отваряше сам. За всичко бяха помислили. Ако случайно нещо ми се случи, да не излезе, че... Три бутилки кока-кола с отварачка!

От информациите, които сега имам, се вижда, че моето дискредитиране, изолиране и арестуване през януари 1990 година е съгласувано с Горбачов. Неслучайно новоизбраният генерален секретар Петър Младенов отиде немедлено на инструктаж в Москва още в първите дни на декември 1989 година.

Можех ли да афиширам публично различията, сблъсъка между мен и Горбачов? Да поема риска да се лиша от суровините и пазарите на СССР? Усетихме какво означава намаляване на икономическите лостове.

Да си представим положението. В момент на преобръщане на икономическата система в България, СССР внезапно натиска копчето. И ги изключва... Това беше главното, което предопределяше моята позиция на лавиране. Съпътстващото — вътрешният отпор на някои от партийното и държавното ръководство, мотивиран от безрезервно просъветския им курс, който всъщност беше алиби за користните им цели; международната обстановка към конкретните месеци на 1989 година — септември, октомври, ноември; моето здравословно състояние.

Всичко това превръщаше риска в авантюра. Залог ставаше бъдещето на народа. Въпреки вътрешната убеденост, че това е пътят, печелившите карти, които трябваше да се изиграят, на такова безрасъдство не можех да отида.

Политическият хазарт на Тодор Живков

В политическия хазарт Тодор Живков е влагал интуиция, убеждение, честност. Лавирал е. Блъфирал е. В интерес на българския народ. Но никога не е триширал. Рискувал е, но е залагал само себе си. Своето бъдеще, своя живот.

И то неведнъж.

Един от кардиналните залози в моята биография беше през 1934 година. През 1929 година победи така нареченият лявосектантски курс. След 19–томайския преврат — 1934, ръководството на партията постави като непосредствена задача завземането на властта и установяването на работническо-селска власт. Излизащият нелегално «Работнически вестник» с уводна статия обяви: «Звярът е повален и остава да се доубие».

Бях повярвал в лявосектантския курс. Като един от активистите на партията го провеждах. Но все повече се убеждавах в неправилността му. Радикализма беше прибързан. Не бях съгласен с постановката, че главен враг са БЗНС и Социалдемократическата партия и че партията трябва да заостри своя удар срещу тях. След разтурянето на Работническата партия, категорично се противопоставих на лявосектантския курс. Може би единствен от кадрите, работили вътре в страната, излязох срещу него. Какво ми е коствало? Какво съм преживял! При тогавашната обстановка...

След позицията ми срещу лявосектантския курс, бях снет от Областния комитет. Понижаването ми беше повече от осезателно. Станах първи секретар на Втори район на РМС. Всички се изказаха за моето снемане. Когато излязохме навън, Дамянов от село Дълбок ми каза: «Манчо, (един от псевдонимите ми) оценките, които направи са правилни. Аз се подписвам под това, което изложи тук. Всичко е вярно». На моето огорчение за позакъснялото одобрение, Вуйчо (така му викахме) поясни: «Ако те бях защитил, ако бях признал пред всички, че мисля като теб, няма да мога да отида в СССР и да разкажа на Георги Димитров какво става у нас, в България». Тогава за първи път научих, че хората около Георги Димитров са също против лявосектантския курс и че в ръководството на партията съществуват сериозни разногласия по този въпрос.

Това е част от фактологията. Другото... са тягостни спомени.

За втори път застанах твърдо срещу Централния комитет на партията през 1943 година. Ръководно ядро в страната бяха: Антон Югов, Цола Драгойчева, Добри Терпешев. С решение на Централния комитет се обосноваваше необходимостта партизанското движение в България да завземе територия с всички функции на власт— въоръжена защита и прочее. Бях пряко свързан с бригадата «Чавдар», която действаше в район няколко десетки километра от София. За мен беше съвършено ясно, че не са назрели условията за това. Абсурдно бе да завземем територия. Бригада «Чавдар» имаше 500–600 души партизани, а срещу нас — десетки хиляди армейски, жандармерийски части, ловни дружини.

Това решение беше много опасно не само за партията, но и за страната. То не можеше да бъде изпълнено. Не само нямаше да доведе до набелязаните цели. Щеше да се превърне в кланица, кървава баня с цената на хиляди жертви и от непричастното местно население. Неминуемо щеше да нагнети и ожесточи цялостната обстановка в България.

Решително се противопоставих. Охарактеризирах решението като лекомислено, незряло, безразсъдно. На среща с Цола Драгойчева през нощта, есента на 1943 година, в село Кубратово (сега в състава на Голяма столична община), изложих своите съображения. Най-изчистен от обвинения и заплахи, нейният отговор се свеждаше до следното: «Провеждаш решението на Политбюро! Ако не — отиваш на партиен трибунал!». С пълно съзнание за реалността и сериозността на заканата, реагирах лаконично: «Ти Тодор Живков не можеш да уплашиш. Това е престъпна авантюра и аз не мога да я проведа! Може да свалите политическото доверие от мен!». «Отиваш на партиен трибунал!» — отсече Цола Драгойчева. Доколкото ми е известно, още двама души в България — ръководители, са се противопоставили.

Независимо от заплахите, не се отклоних от убеждението си. След няколко месеца, на нелегално заседание на членовете на Областния комитет, се получи писмо от ръководството на партията, в което ми изказваха персонално поздравление за проведения маньовър и потвърждение, че го считат за правилен. От Георги Чанков бях вече уведомен, че предишният курс за завземане на територия и т. н. е вече снет. Впоследствие разбрах, че с радиограма по радиостанция «Христо Ботев» въпросното решение на Централния комитет категорично е било обявено за неправилно и прибързано.

За трети път играх вабанк през 1953 година. В партията назряваха условия срещу ставащия все по-опасен курс на Вълко Червенков. По това време бях член на Политбюро и завеждах Секретариата на Централния комитет.

Започнахме разговори с Владимир Поптомов. Те ни доведоха до убеждението, че трябва да се проведе борба срещу този курс. Бях успял да спечеля почти целия Секретариат на ЦК, когато Владимир Поптомов почина. Организирането на силите за противопоставяне, легна изцяло върху мен. (Докато бяха още живи някои от участниците в тази фракция, на заседание на Централния комитет подробно разказах как беше създадена, нейната дейност, как бяха привлечени Димитър Ганев, Георги Дамянов и още някои членове на Политбюро. От това мое изложение има запис, стенограма.)

През времето до 1956 година почти всички членове на Централния комитет на партията и други партийни деятели, работили вътре в страната, а не в емиграция от Съветския съюз, бяха разработвани като «народни врагове», агенти на чужди държави. Аз няколко години бях разработван като английски агент.

Още преди Априлския пленум прокарахме да се създаде комисия, да се преразгледат делата на всички, за които има подозрения, че са народни врагове и агент-провокатори. Червенков се съгласи. Бях натоварен да председателствам комисията. Тя излезе с доклад, че няма нито един враг или агент между хората, за които имаше подозрения или доноси.

След този доклад Вълко Червенков ме извика в своя кабинет. Там седеше един тогавашен и доскорошен член на Централния комитет, председател на Централната контролно-ревизионна комисия. Той категорично заяви, че Антон Югов и Георги Чанков са народни врагове. Реагирах остро: «Поддържам доклада! Той не е само мой. На комисията е, а нейните членове са съгласувани с Вас, другарю Червенков, и утвърдени от Политбюро. Такива факти нямаме. Твърденията на другаря ... са негова лична оценка. Ако има доказателства, да дойде в Политбюро и да ги обоснове». Вълко Червенков приключи разговора с думите: «Наивен човек си ти, Живков, наивен. Подхождаш с идеализъм, с доверие». И не сне разработките за чужди агентури, в това число и от мен.

Съмнявам се да е вярвал в моята вербовка, но щеше великолепно да послужи, ако бях разкрит. Тодор Живков щеше да бъде осъден на смърт. Не само като оглавяващ фракция, но и като агент на чужда държава. Останалите ги очакваше най-малко доживотен затвор.

Тази фракция проведе Априлския пленум и взе властта през 1956 година. Бях издигнат начело на БКП.

Искам да подчертая — не като ръководител на фракция достигнах този пост.

Не съм прескачал нито едно стъпало на партийната йерархия. В Ботевградската гимназия бях член на марксически кръжок. В Държавната печатница — член на РМС, след това на РК на Комсомола (имаше и РМС, и Комсомол). През есента на 1932 година бях избран за партиен член; после — член на РК на Комунистическата партия. След това — районен секретар. Последователно, в различни периоди, съм бил секретар на всичките четири района на партията. На VIII пленум бях избран за кандидат-член на ЦК на БКП. По-късно — за завеждащ отдел «Организационен» на Централния комитет; за секретар на ЦК; за кандидат-член на Политбюро; юни 1951 година — за член на Политбюро; през 1952–1953 — за завеждащ Секретариата на ЦК на БКП и първи секретар. По това време Вълко Червенков беше генерален секретар, председател на Министерския съвет и ръководеше работата на Политбюро и заседанията на Централния комитет. Бях първият, избран на избори, председател на Столичния народен съвет. През 1962 година бях избран за председател на Министерския съвет. През 1971 година — за председател на Държавния съвет.

Тодор Живков е не политически деятел, наложен отвън или от случайни събития, не личност с абстрактни, моментни заслуги, а последователен застъпник на социалистическата идея. Идея, от която не бих се отказал до края на живота си.

Категорично искам да разгранича идеята от нейното уродливо проявление в социалистическата общност.

Никога не съм вървял сляпо, безкритично, безразсъдно. Във всеки исторически етап съм отчитал реалностите. И съм намирал сили, твърдост във върховите, тежките моменти, особено когато се заиграва с бъдещето, не само на партията, а и на народа, да се противопоставя и да поема лична отговорност.

Това направих и през 1987 година с Юлската концепция.

Априлската линия отдавна беше изчерпала резервите си. От разкрепостяваща през 1956–а, след 30 години не само се обезсмисляше. Ставаше вредна.

Смяната на системата за мен нямаше алтернатива. Не защото предавах идеалите на социализма, както незряло ме упрекваха някои. Напротив. В името на идеалите и срещу тяхното израждане. Защото след повече от 70 години житейска реалност, социализмът се превръщаше в удобна фраза. В истинската същност се притаяваха фанатизъм, демагогия, популизъм, кариеризъм.

Да се говори за съхраняване на системата на всякаква цена, като се изтъкват преимуществата на социализма, за мен беше цинизъм.

Идеалите се обезсмислиха за някои непосредствено след 9 септември 1944 година. Лакомията за благосъстояние и привилегии, безнравствеността, безкритичността упоиха стремежа към всеобщо благоденствие. Слова и борба потънаха в удобна амнезия. Властта се превърна в самоцел.

А всичко започна с възторг.

Превъплъщения

Играчът(7)

Имал ли съм скрити карти? Или съм играл в неочаквани комбинации? Тези въпроси остават открити за самоотвержените «очи и уши», които неотклонно са ме следвали от началото на политическия ми път.

Преди 9 септември 1944 година бях под наблюдение на полицията. Няма участък в София, в който да не съм арестуван и бит. И то неведнъж. (Само два пъти не съм бил бит в участък. Интересно е защо. Може би си заслужава по-подробно да се спра в други бележки.) И все пак, в тези години бях и нелегален. Много от действията ми, акциите, които организирах, поне временно се затулваха с анонимността на «извършител — неизвестен».

По време на победилата революция бях неотклонно следен с подозрения за английската ми агентура и шпионаж в полза на Британия. Неотдавна научих, че този, който е ръководил разработките срещу мен, е още жив. Разказал е подробно, как съм проверяван и проверяван. На времето той е потвърдил писмено и устно пред Вълко Червенков, че не са намерили нито един факт, дори и косвен, който да ме уличава в шпионаж. Но Вълко Червенков така и не сне разработката срещу мен.

Промениха ли се нещата след 1956 година? Дяволи се промениха.

Откритото ми противопоставяне на Хрушчов по въпросите за изплащане на заеми и репарации, и главно по така наречения Македонски въпрос, провокираха потребността на нашите идеологически братя да бъда старателно следен, за да може евентуално да се парира подмолното ми несъгласие.

И при Брежнев нещата не се промениха. Случайно съм запазил копие от писмо, изпратено на 5 февруари 1968 година до Брежнев, в което съм изразил недоумение за грубата агентура на съветското посолство. Бях научил, че ръководни дейци, в това число и хора около мен, са били привиквани на поверителни разговори в посолството. Отговор на писмото не последва. Брежнев не поиска допълнителни сведения, пояснения. Но съответният високопоставен служител в посолството бе незабавно отзован. Не след дълго отзоваха и посланика Пузанов. С това на практика се потвърждаваха грешките в правилата на играта. Нямах никакви съмнения за това. Както и нямах никакви илюзии, че самата игра е прекратена.

(В скоби ще се отклоня, за да щрихирам и особената бдителност, с която проследяваха всички действия и контакти на моята дъщеря. Последния път, когато Брежнев ме извика, за да давам обяснения и да бъда «мъмрен», а чрез мен да бъде предупредена Людмила, беше във връзка с дъновистите в България. Брежнев постави остро въпроса срещу тях самите и срещу контактите на Людмила с тях, във връзка с това, чe «в Комитета по култура около нея работят хора от тази секта, което е странно и неприемливо», според него.

Изслушах спокойно нападките срещу дъщеря ми. Отминах простичкия факт, че въпросите с последователите на Учителя не засягат нито сигурността, нито интересите на България, да не говорим за Съветския съюз, и му отговорих: «Другарю Брежнев, Вие запознат ли сте със същността на учението на Дънов? Имате ли поне бегла представа за хората, които са негови последователи? Знаете ли, че във времето на борбата срещу фашизма, те са ме укривали като нелегален? Тези хора са изключително интелигентни, всеки със своята професия, но с разностранни интереси. Дните ми, по-точно вечерите ми, прекарани с тях са били изпълнени с разговори за книги, поезия, изкуство и с музика. И какво против можете да имате Вие? Единствената «странност» на тези хора са паневритмите, т. е. своеобразните пластически упражнения в ритъма на музика, с които посрещат изгрева на Слънцето. Нима Слънцето не е символ на живота на тази планета? И дайте, моля Ви, да не се изкарваме с Вас двамата по-християни от патриарха! Ако имаше нещо нередно в проявите на дъновистите, първо щеше да реагира Църквата. Негово светейшество българският патриарх не е отправил укор и за мен с това въпросът е изчерпан».

Запознах Людмила с водения разговор. Но тя, разбира се, не освободи хората (ставаше дума за двама-трима души), които работеха в Комитета отдавна, още преди издигането й за председател. И реагира в доста характерния й стил на несъгласие. Но се съобрази, че временно трябва да се отложи поставянето на паметник върху гроба на Дънов).

Когато пиша за подслушване и следене, не мога да не спомена специалното внимание, което ми отделяха и страните от другия лагер. Ако се провери документацията от времето на моето издигане начело на държавата и партията, ще се проследи какъв огромен апарат на чужди секретни служби беше разположен в България. Обект номер едно — Тодор Живков.

Колко чужди радиостанции бълваха денонощно «информация» срещу България, срещу мен лично. Някои даже започваха и завършваха предаванията си по следния начин: «Добър вечер, тук е радио... Тодор Живков — така и така... Така и така — Тодор Живков. Вие слушахте радио... Лека нощ!».

По времето на Горбачов ме следяха и чужди, и свои. Неотклонно. В страха си да не би да пропуснат някой мой поглед или «кимване — парола», изопачаваха до такава степен играта, че се създаваше странно впечатление.

И днес, три години след оттеглянето ми от политическия живот, не мога да се оплача от липса на «внимание». Усещам навсякъде, във всеки момент, присъствието на тези, които с поглед и слух целят да ме предпазят от необмислени изявления, а може би и срещи. Всъщност, честно казано, съвсем не става въпрос за усещане и интуиция. Съвсем отговорно, секретно бях предупреден, че и вилата, и всичко около нея, неотлъчно се подслушва. Между впрочем, аз не се съмнявах в това. Настрана, че не живея сам, а със семейството на моята внучка и е, нюансирано казано, деликатно надничането в техния личен живо! Настрана, колко е парадоксално — минаха избори за Велико народно събрание, за Обикновено народно събрание, избори за президент, но няма проблем, в който да не са се опитали да ме въвлекат или поне свържат. И то проблеми, породени от настоящи противоречия, недомислия, интереси.

Декларирах, че съм извън политическия живот, но установявам, че неотлъчно присъствам в него.

Главното е, аз така съм свикнал да бъда наблюдаван, че едва ли е логично някой да очаква да ми изневери способността да не казвам гласно и показвам открито това, което искам да запазя в тайна.

При това в момента играя «серви». Следователно, малко политическа логика е необходима, за да се установи, кои са картите, които държа, и с които мога да изляза срещу цяла колода.

Милиардерът

Няколко тома от Наказателно дело № 1/1990 са изпълнени с разпити, свидетелски показания и прочее, за милиардите, които Тодор Живков има в чуждестранни банки. За имотите му в Канада, Швейцария и къде ли не.

Помолих, след приключване на следствието, да се оповестят резултатите от него. Така, както обикновено се постъпва във всички случаи. Набеденият или е невинен, или е извършил съответното престъпление, според органите, образували производство срещу него. Това щеше да бъде не само обичайната процедура. Щеше да се изясни простичко и почтено, че Тодор Живков не е влагал пари нито в България, нито в чужбина. Не е осигурил нито себе си, нито наследниците си.

Месеци и месеци беше провеждана целенасочена кампания, с която се внушаваше на българския народ, и то умело и безпардонно, версията за милиардера Живков. Нагли, безпочвени лъжи, в които най-вече не вярваха авторите им. Но изиграха своята роля. Днес може би не малко хора са дълбоко убедени в банковите сметки и владения, с които разполагам.

Тази лепкава клевета върху името на бивш държавен глава във всяка друга страна щеше да предизвика правосъдието да издири и накаже създателите й. Не съм се стремил и не се стремя към реванш за мерзостите, които буквално се възпроизвеждат срещу мен. Исках само българският народ да узнае безплодните дирения на следствието.

Но и до днес няма съобщение, че слуховете за моите милиарди и имоти не отговарят на истината. Нещо повече. Разследването по това обвинение беше приключило. Бях под домашен арест. Най-после имах достъп до вестници, радио и телевизия. В три вестника, претендиращи за сериозна и професионално поднесена информация, излязоха съобщения, че съм собственик на авиокомпания на територията на Австрия, на сгради в Канада, че внучката ми Евгения има фантастична вила там, че съм платил един милион долара, за да получи внукът ми Тодор американско гражданство.

Това бяха «разкрития», заслужаващи адмирации. Главна прокуратура, Главно следствено управление, разните там 6–о, 5–о и прочее бяха заангажирани месеци наред да търсят милиардите на Живков. И нищо. До един долар не се добраха.

Изведнъж, ето, поне част от парите ми са издирени! Според съобщения в печата. Впоследствие преповторени в ефира. Не виня журналисти и редакции за публикациите. Те са били убедени, искам да вярвам, че поднасят на читателите си достоверни сведения. От някого са получили тези «сензации». Никой вестникар не би изпуснал възможността да ги тиражира, след като са от неслучаен, отговорен източник. Думата ми е за тези източници. Един от тях, например, самостоятелно се прояви, хвърляйки поредния кьорфишек за моя вила, този път в Швейцария. Искам да възнаградя някак самоотвержените усилия по изнамиране и оповестяване на милиардите и имотите ми.

Официално декларирам: всичко, което са издирили или очакват да открият по света — било в банки, било в недвижима и движима собственост, принадлежащо на Тодор Христов Живков, всичко, за което осведомяваха обществеността вече три години, им приписвам и дарявам! Нека си го поделят! Предлагам им да пропилеят малко пари по «живковски». В Монте Карло, на любимата ролетка на сина ми, според един, самонарочил се за писател, партизанин-генерал, могат да разиграят част от парите. Ако имат лека ръка, така както лековата съвест, ако хазартните игри им се отдават поне наполовина от манипулативните, то може и да припечелят.

И транспортът им е осигурен — предоставям им всичко. Нали след ноември 1989 година се пише и говори за мой самолет, яхта, влак, влакова композиция. Тодор Живков не само никога не е притежавал свое превозно средство, велосипед даже. Живков е пътувал след решение на Политбюро, определящо и транспорта, и придружаващите го — кои, колко, журналисти и прочее. Така стои и периодично раздухваната тема за «моите» резиденции, ловни стопанства...

Всички тези фантасмагории са не просто абсурдни. Те са неокачествими,

16–а република

Дълго отминавах съзнателно инсинуациите, свързани с мое намерение за присъединяване на България към СССР. Струваше ми се несериозно да отговарям на лъжи, които биха били само пошли, ако не бяха толкова тъпи.

Кой ли не се изказа с претенции за убедителност. Три години темата не слезе и от страниците на печата, при това премина през целия му спектър — от «Работническо дело», през «Демокрация» до «Корона». Отдавах го на натрапващото се профаниране в политическия ни живот.

Искам да заявя кратко и категорично: през 33–те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха. Подобна мисъл дори. Да се търси нейно огледално отражение в писмо, изпратено до Хрушчов през 1963 година! е просто смехотворно.

През 1963, а и през следващите десет години, за мен главното беше да докажа несъстоятелността на етнокултурната автономия, изкуствено натрапена в Пиринския край след Втората световна война(8).

Как съм лавирал, какво не съм доизказвал — подробности. Постигнах целта си — признаването на референдума в Пиринския край.

Ако съм имал приписваното ми намерение да присъединявам България като 16–а република към Съветския съюз, щях ли да водя подобна политика по Националния въпрос!

Едно е традиционното българо-руско приятелство, съвсем друго — националната идентичност и суверенитет на България.

Аз отрекох помпозния лозунг, издигнат от Георги Димитров: «Дружбата със СССР е нужна като слънцето и въздуха на всяко живо същество». За мен имаше една истинна позиция — «Дружба от векове, за векове». Близост на два славянски народа. Досег до паметта на руските и съветските воини, лекари, сестри, оставили костите си в българска пръст. Воини, преминали на два пъти река Дунав с вярата, че ще пролеят кръвта си като освободители на българския народ. Искрена саможертва, обречена на изкористяване от имперските намерения на техните владетели.

Вторият упрек е премерен към пленум на ЦК на БКП от 1973 година за сближаване на България и СССР (не за присъединяване!).

В какво се състоеше този пленум. В хубаво подредени думи, които обслужваха една цел — искахме да получаваме. За да не се направи опит за превратно тълкуване на постановките на пленума, веднага излязох с Тезисите за патриотичното възпитание на младежта. По мое настояване се изготви мащабна програма. Отпечатаха се десетки исторически книги, някои впоследствие нарочени като националистически. Създадоха се филми за всички владетели от Първото и Второто българско царство, други исторически филми и театрални постановки...

В Съветския съюз, а и тук, бях обвинен в шовинизъм. В пренебрежение към интернационализма. Тогава опонирах — няма ли патриотизъм, преклонение пред собствения народ, земя, история, не може да има искрена мисъл за хората по света.

Днес само ще спомена — винаги съм отстоявал националните интереси на България.

Ръката, задвижваща спусъка

Много ми харесаха тези версии на журналисти — «калугинци» за Тодор Живков, заобиколен от наемни убийци от ДС, КГБ, ЦРУ. Световни разузнавателни централи в служба на настроенията ми срещу някого. Какъв полет на фантазията! Какъв тепегьозлук!

Ще оставя темата отворена за талантливи пера, хладен ум и горещи сърца. С препоръки: повече находчивост, повече кураж! Има толкова неразкрити убийства, недоказани или оспорвани версии. Защо да не се намеси името на Тодор Живков и в тях? Още повече във време, когато някои не държат сметка нито за своето име, с което преподписват «сензациите». Нито за името на България.

Агент на Гешев

Да спомена най-идиотската лъжа. Също до днес неопровергана от никой.

Народът да знае, че месеци наред бяха пропилени време и умения на квалифицирани юристи от Главно следствено, за да се убеждават — бил ли е Тодор Живков агент-провокатор, човек на Гешев или не. При живи свидетели за това време, между тях доскорошни мои «другари», при наличието на документация от Дирекция на полицията! Арестуван съм неведнъж. Инквизиран съм до загубване на съзнание. Това са факти.

В броеницата на всички лъжи, на страстта да бъде осъден за нещо Живков, с които заиграха «героите — ноемврийци» още от 14 ноември, не се включваше само, че съм извънземен.

Омръзна ми да изяснявам — аз ли съм бил агент на Гешев, Гешев ли е бил мой агент.

Думи за Гешев. Много ги дразнех с моята оценка за него. Не разбирам, защо отричаха безспорното. Гешев беше умен. Много проницателен. Човек, предан изцяло на делото си. То беше негова съдба. Казват — служил на друго разузнаване — английско ли там, какво ли. Дали е вярно? Възможно е, не знам. Но каквото и правителство да дойдеше, Гешев оставаше. Министри уволняваха, него не. Не участваше в инквизициите, но ги ръководеше.

Когато ме арестуваха последния път, попита: «Къде си ти? Десет дена те търсим. Обърнахме София наопаки». Тогава ме предадоха и 10–12 полицаи ме арестуваха от засада на улица «Черковна», Подуяне. Започнах да му разправям нещо. Той слушаше внимателно. Слуша. Лицето му е както обикновено. Лицата на агентите постепенно се отпуснаха. Значи съм ги убедил. Отдъхнах си мислено. Накрая Гешев каза: «Свърши ли?». И се обърна към хората си: «Той ни занимава с фантасмагории. Съвсем за мезе ни взема. С него ще се разправяме нощно време. Водете го!».

Сатрапът от «Славянска беседа»

Появиха се недостойни, нелепи спекулации и около завземането на властта на 8 срещу 9 септември в София и моето участие в тези събития. Не можаха да спретнат и по тях едно следствийце. Но в подмятанията и приказките за първите дни и месеци след 9 септември се заангажираха доста авторитетни, макар непознаващи това време, хора. Каква е истината?

По решение на партийното ръководство се създаде щаб за София, оглавяван от мен. От нас се изискваше да гарантираме най-необходимите въоръжени сили и обекти за участие в удара на 9 септември. В самата подготовка трябваше да се осигури включването на полицията. Постигна се. В готовност стояха танковото съединение в Негован, «Шопския отряд» от бригада «Чавдар», настанен секретно в София седмица преди удара, бойната организация в София, Погребите и няколко други оръжейни склада. Нашият щаб имаше определени задачи и цели. Първо, точно в 24 часа да изолираме столицата — телеграф, пощи, радио. Това беше извършено гладко, благополучно. Второ, да се превземе Военното министерство. Планът се ръководеше от Националния щаб на Народоосвободителната армия. Отвътре трябваше да действа група военни. Бяхме обградили Министерството на отбраната. Ако те се провалят, аз трябваше да командвам атакуването на Военното министерство с бойната организация, танковото съединение, партизаните. Имахме готовност да го щурмуваме и превземем. Овладели бяхме Погребите (главния оръжеен склад). Но не се наложи да използваме оръжие. Офицерите отвътре успяха.

Последните две денонощия — седми и осми — не бях мигнал. Рано сутринта, след като всичко приключи успешно, се прибрах и съм заспал дълбоко, Събудиха ме около 11 часа с вестта «Образувано е Отечественофронтовско правителство, по радиото е четена декларация, София се залива от ликуване». Облякох се и излязох. Действително, по улиците бликаше възторг. Опиянение от победата. Спонтанни демонстрации в центъра и в отделни райони на София, в казармите. В подкрепа на правителството на Отечествения фронт.

За множество от хората се затваряше страница от мизерия, несигурност, посредствено съществуване. Затваряше се срамната страница на съюз с хитлерофашизма. Окриляше упованието, че малка България тръгва редом с великата страна на братята руси.

От сутринта на централния площад имаше митинги. Разбира се, аз също трябваше да се включа, като от балкона на двореца произнеса реч. Тя е запазена. Беше кратка реч.

С установяване на правителството се създаваше управление във всички сфери на живота, командване на армията, на Министерството на вътрешните работи.

Задачата, чието изпълнение ръководех в първите дни, беше нашият щаб, съвместно с полицията, да арестува по списък, предаден от правителството, бившите министри и други, точно определени лица. Те биваха своевременно предавани или освобождавани от арест, тъй като вече действаше формирано Вътрешно министерство и армейско ръководство. В «Славянска беседа» — там се помещаваше временният орган, който беше ликвидиран, когато се задвижи и заработи МВР — съм стоял дни.

Приключиха първоначалните, иманентни на новата власт задачи. Поставиха ми въпроса, желая ли да бъда преместен в държавното управление? Исках да остана на партийна работа. Получих принципно съгласие от партийното ръководство да заема длъжността, която имах преди 9 септември 1944 година — един от секретарите на Областния комитет. Но после ме извикаха в Централния комитет и ми съобщиха, че се налага да изчакам няколко месеца. Уведомиха ме, че е арестуван директорът на полицията — Георгиев. Бяха установили, че е участвал в избиване на партизани. Казаха ми, че се налага временно, за няколко месеца, да поема работата. Преместих се в сградата на ръководството на полицията. Бях главен инспектор на милицията.

Пред мен стояха две задачи. Да се заема с временния статут на милицията. Това не търпеше протакане. Трябваше да се парират стихийните явления по места. Един учител комунист, един безпартиен, завършил Школата за запасни офицери, юристи — няколко души, специалисти криминалисти от предишния състав на полицията — това беше екипът, на който възложих да започне разработката на статут. Едновременно създадохме група за овладяване на вихрещата се престъпност. Трябваше да се задвижи подготовката на организацията и на кадрите на МВР.

Знам, че за времето, през което съм бил на «Славянска беседа», се разпространяват доста гадни инсинуации. В еуфорията на тези първи дни имаше и лични отмъщения на пострадали. Срещу такива действия се водеше борба и лично аз съм водил борба.

За тези дни отговарям само за себе си. Никой не може да свърже Тодор Живков с мъст.

Преди 9 септември бях пълномощник на Областния комитет на партията. Станах командир на бригада «Чавдар», след като раниха Добри Джуров. Най-тежкото време — от август 1943 до края на август 1944 година (последните дни на август 1944 година ме извикаха в София). Не съм допуснал да се извърши нито едно убийство на територията на бригадата «Чавдар», независимо, че в тези месеци бяха избити, интернирани десетки и десетки комунисти, земеделци, безпартийни. Партизани, ятаци. Невинни, непричастни хора. Не бяха пожалени дори деца!

Известно е, че съм отменял смъртни присъди, които предстояха да се извършат. Това е. В това смутно време. Та след победата ли ще отида на кървава разправа!?

Винаги, всячески съм се противопоставял на насилия, самоволие. Изпитвал съм неприязън към издевателствата. Твърдост, не жестокост. Убеждаване, не принуждаване, не налагане. Това съм отстоявал и преди 9 септември, и в годините до 1956–а, и след това — по време на 33–годишното ми управление.

Уеднаквяване на несъпоставимото — социализмът преди и след 1956 година. Рафинирана низост или втората лъжа

Вярата, разпъвана по съветски. Поражения, които оставиха метастази

В началото на 1945 година бях в Окръжния комитет на партията. Година и половина по-късно — издигнат за първи секретар.

Първоначалният ентусиазъм от победата отмина. Заредиха се трудностите.

Ние, партийните работници, повече от година не получавахме заплата. Единственото, което имахме — обяд в организиран стол. Налагаше се всеки сам да мисли откъде, как да осигурява прехрана и средства за съществуване на семейството си.

Съветският съюз, въпреки тежкото положение, в което се намираше, се опитваше да оказва помощ. Уви, съвсем недостатъчна, за да компенсира поне частично потребностите на страната.

Започна и подготовка за участие във войната.

Такава беше обстановката. Тежка. И колкото повече напредваше времето, толкова повече се усложняваше. Не достигаха хранителни продукти. Нямаше нищо.

България беше ограбена, изолирана.

До днес е пред очите ми едно село в Брезнишка околия. Отидохме с околийския секретар, за да разберем, защо не се изпълняват държавните поръчки. Мъже и жени се изправиха пред нас. Имаха само една вършачка и от вършачката им се взимаше почти всичко. Стояха. Някои плачеха. Гледах тези сурови мъже. От очите им се стичаха безмълвни сълзи. Излъчваха такава мъка. Такава бездънна мъка.

Три пъти съм инквизиран до безпаметност, до безсъзнание в полицията. Оттогава знаех, че мога да устоя на всичко. Да овладея психиката и да мобилизирам издръжливостта си във всяка ситуация. Но тези празни очи сякаш разлюляха земята под мен. Разпоредих да не вземат повече доставки от селото. И се върнах в София.

Обстановката се влошаваше в цялата страна. След 9 септември 1944 година от една страна имахме огромната поддръжка и вяра на народа, от друга — невъобразими, необозрими трудности.

Вярата във всеобщото благополучие и разбирателство се гърчеше, разпъвана на кръст между мизерията и хората, които овладяха цялата власт.

Голяма група политемигранти, сподвижници на Георги Димитров, пристигнаха от Съветския съюз. Завзеха всички решаващи постове в страната, в Политбюро на ЦК, в армията, във Вътрешно министерство, във всички възлови сфери. Непосредствено след тях дойдоха съветски съветници. Не само в армията и в министерството, но и в армейските поделения. Аналогично беше и в органите на МВР и Държавна сигурност, в областта на земеделието, на промишлеността, в съобщенията и т. н. Тогава дойде и ген. Филатов, представител на НКВД в България, известен със зулумите, които направи у нас. Доколкото знам, по-късно е бил разстрелян в Съветския съюз.

Властта постепенно започна да придобива белезите на съветската. В пълна сила се развихри борбата срещу класовия враг, борбата срещу народните врагове вън и особено вътре в партията. Организиран бе Народен съд с 12 състава. Създадоха се лагерите. Машината на отмъщението и репресиите беше задвижена. Въпреки всичко, преобладаващата част от народа вярваше в отечественофронтовската власт.

Социалистическата революция в България дойде вследствие на военни действия, а не на икономически и политически причини. Победа, главно и решаващо, с помощта на съветската армия, а не естествена, назряла и осъзната необходимост.

Във военновременната обстановка се чертаеха и проектираха граници. Общественото развитие се подчиняваше на политическите и идеологическите доктрини на победилите държави. Българското следваше общите правила на единствения по това време модел на социализма — съветския.

Социализмът у нас се роди като политически образ, който идеализирахме, така както идеализирахме Съветския съюз.

Имахме ли друг вариант? Разделена Европа, начинът по който се установи социализмът у нас, предрешиха пътя. После главните насоки бяха наложени императивно и буквално.

Петият конгрес на БКП, на който основен докладчик беше Георги Димитров(9) постанови като конкретни исторически задачи директивите, които идваха от Москва, с помощта на съветските структури в силовите и другите министерства. Пренесе главните отличителни черти на съветския модел: изграждането на еднопартийна система на основата на държавна собственост върху средствата за производство; тезата за диктатурата на пролетариата, независимо, че тя се осъществяваше в народнодемократична форма. Национализацията на промишлеността и търговията не следваха потребностите на българската действителност.

Партията се наложи като ръководна и направляваща сила в обществото. Наистина, запази се присъствието на БЗНС. (На Земеделския съюз ще се спра допълнително. Тук само в скоби ще вмъкна няколко необходими пояснения срещу фрапиращи спекулации.

Тодор Живков и създадената фракция в Политбюро и Секретариата, по времето на Вълко Червенков, спряха изпълнението на строго поверително писмо, в което Вълко Червенков обосноваваше необходимостта от ликвидиране на БЗНС като самостоятелна политическа сила и неговото вливане в Отечествения фронт, както стана с другите две-три политически партии, които съществуваха по времето на Георги Димитров. Препис от това писмо и моите последващи действия накараха Георги Трайков да преосмисли позициите си във връзка с решенията на Априлския пленум.

Приветствахме не само вътрешната, но и международната дейност на БЗНС. Съзнавахме, че съюзът има място в нашия живот, има традиции и перспективи. Земеделците получиха всички искани от тях места в парламента и в правителството. Увеличаваше се членската маса и това дори предизвика у някои въпроси. От поисканата справка се установи, че 90% от хората, които масово навлизат в БЗНС, са млади, от средите на интелигенцията. Хора, които търсят политическа изява. Известно е, че приемът на членове в БКП беше задържан до 500–600 хиляди души, а БЗНС беше единствената алтернатива.)

Петият конгрес възприе курс за изграждане на основите на социалистическото общество у нас и сложи отпечатък върху цялостното по-нататъшно развитие на България.

До 1956 година безкритично се приемаше съветският опит. Унищожаваше се всяко начинание да се зачете българската историческа действителност. Травмиращ национален нихилизъм.

След ноември 1989 година се сляха и смляха услужливо в пропагандната машина два несравними периода. Време, съвсем недалечно и незабравено, се фалшифицира и нагажда към днешните моментни личностни интереси.

Годините преди и след 1956 година — години несъпоставими нито в политически, нито в нравствен и морален, нито в икономически и социален план, се уеднаквиха. Не само се омаловажават трудът, усилията, лишенията, успехите на милиони и техните многопластови постижения. Същевременно се разсейват и разпределят през целия 45–годишен период пораженията, нанесени в първите години след 9 септември. Поражения, оставили белези в цялостното ни развитие и предопределили в голяма степен спирачките на това развитие.

Днес във всички документи се говори за един и същ модел на социализма. Явно тази низост е нужна на някои.

Пораженията, нанесени върху обществото в най-новата ни история — от 9 септември 1944 до април 1956 година, отпечатват последиците от войната, от наложения сталински режим.

Априлският пленум беше в основата си неосталинистки. За коренна промяна при тогавашната обстановка — в социалистическата общност и въобще в света — не можеше да се мисли. Конкретно доказателство: Унгария, 1956 година. Не по-леко стояха нещата и във вътрешен план. Аз бях млад. Нямах необходимия авторитет и опит. В края на 50–те и началото на 60–те години в Политбюро все още имаше хора от старото поколение, дълбоко ангажирани с политиката на партията отпреди 1956 година. Нещо повече. Опитваха се пряко да провеждат тази политика.

Като да е вчера, помня повърхностен епизод. Нелеп и странен, но потвърждаващ уродливостта на времето, в което живеехме. Научих, че Цола Драгойчева, председател на българо-съветските дружества, си позволява да вика при себе си ръководители, министри. Да иска обяснения. Да й изясняват политиката и действията си по отношение на Съветския съюз. Да им дава указания. Ценях Кирил Лазаров като честен и принципен човек. Извиках го и му казах: «Слушай, Киро, ти си министър на финансите на България. Откъде накъде ще даваш отчет на Цола Драгойчева? Тя няма никакви права над финансовата политика, която ти си упълномощен да провеждаш». Той ме погледна в очите и въздъхна: «Не може, другарю Живков. Тя ме е предупредила. Защото утре няма да ме има». Слисах се: «Как няма да те има, бай Киро?! Ти чуваш ли се какво говориш?!». Последвалите думи ме притиснаха: «Другарю Живков, ти не знаеш какво беше там!»...

Наистина не знаех. От българите, завърнали се от Съветския съюз, никой не говореше за обстановката, за преживяното. Освен Кирил Лазаров, единствен е споменавал в предизвикан разговор Младен Стоянов. Веднъж някой разказваше пред него, как в лагер е убит негов родственик, без да знае, че Младен Стоянов е бил по същото време в същия лагер. Бай Младен, който беше ведър човек и всичко приемаше със широта, изведнъж скочи, смръщи се и през зъби сякаш просъска: «Не е вярно, че е убит, не е вярно. Той не можа да свикне да работи по 16 часа и да яде змии, гущери, корени. Това е истината, това е».

Лагерите...

Опитът да се свърже сега моето име с най-недостойната страница от нашата история, е повече от вулгарен.

Малко след 9 септември 1944, по предложение на Никола Петков бяха създадени лагери за политически дейци.

Тодор Живков ликвидира тези лагери. «С това ще влезем с Никола Петков в историята — казвах навремето — той внесе предложение в отечественофронтовското правителство за създаването им, аз отмених това решение».

В лагера в Белене отидох след издигането ми като председател на Министерския съвет. Заедно с някои лагерници ловихме риба, варихме рибена чорба. С връщането си в София поставих въпроса — да се закрият политическите лагери!

През 1959 година, по решение на Политбюро, са създадени в Ловеч лагерите за криминални престъпници. По това време Живков и тези, които бяха с него, представляваха малцинство, През 1959 година аз не бях председател на Министерския съвет, нито председател на Народното събрание, нито ръководех МВР, нито наблюдавах МВР и армията.

В лагера в Ловеч трябваше да въдворяват рецидивисти с по 10–15 присъди. Имало е един например, за изнасилване на 15 жени, между които и собствената му дъщеря. И редица аналогични случаи. Сега конюнктурната пропаганда ги превърна в герои. В лагера са били изпратени и няколко политически. Дали по погрешка? Дали някой е разчиствал сметки...

Страшното е, какво е вършено там. Когато научих, бях потресен. Все още има живи от хората, пред които навремето съм изрекъл: «Това е фашизъм, чист фашизъм! Този позор трябва да бъде ликвидиран. Сурово наказан!». (Един от тях — Желязко Колев, е цитирал тези мои думи в свидетелски показания, дадени от него по Дело № 1.) По мое предложение се създаде партийноправителствена комисия, която потвърди тези ужасяващи сигнали. Не друг, именно аз настоях веднага да се разпусне лагерът в Ловеч.

Но главните виновници не бяха наказани — Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Цанков. Антон Югов създаде и организира лагерите. Георги Цанков се занимаваше непосредствено с тях. След издигането ми за председател на Министерския съвет, когато се овладя положението, те бяха извадени не само от Политбюро и от състава на Централния комитет, но и изключени от партията.

Тодор Живков освободи политическите затворници. Постепенно всички осъдени от 12–те състава на Народния съд бяха освободени. С някои съм имал срещи. На някои дадох обеди, вечери. Днес научавам, че е имало политически дела след това, но смъртни присъди не са издавани. Затова са убягнали от знанието ми.

Реабилитирах жертвите на култа към личността, но още тогава го оценявах като непълно, непроведено докрай.

Третият тумор, след лагерите и политическите затворници, който трябваше да бъде незабавно отстранен и постепенно да бъдат разчистени разсейките, които е оставил, бяха съветските съветници.

Освободих всички, с изключение на няколко души в поделенията на Държавна сигурност и 4–5 души в армията, като представители на Обединеното командване на Варшавския договор, т. е. в допустимо най-ограничен състав. Интересувал съм се, как се държат съветските представители. Общото впечатление, единодушно изразявано пред мен, беше — коректно, нормално. Съветски специалисти останаха само на възлови технологически места, където беше необходима тяхната научна квалификация — главно в Кремиковци и Козлодуй.

Живкова България не допусна не само бъдещи съветници, не допусна и съветски войски на своя територия. Нито веднъж не даде въздушен коридор за нито един самолет, носещ оръжие.

Упрекват ме, че България била най-верният, най-послушният съюзник на Съветския съюз. Цената на тази вярност беше нефт, суровини, пазари, сигурност.

Но на българска територия не влезе нито един танк, нито един съветски войник. Не прелетяха нито веднъж бомби. Народът не беше хвърлен в безумна, безнадеждна авантюра с нежно име — Пражка пролет ’68, Унгария ’56, Полша — 70–те, 80–те, защото си давах сметка за реалностите.

Всяка авантюра през 60–те, 70–те години щеше да бъде смляна в зародиш, през 80–те години — обречена на лишения.

Докато съществуваше системата, промените можеха да бъдат само привидни, опипващи, фразеологични. Показателен е начинът, по който реагира Горбачов срещу тезата ми за смяна на системата през 1987 година!

Това, което опитах да направя през 1987, днес изглежда естествено и постижимо. В изминалите десетилетия беше фикция. Химера. Противопоставянето на държавен ръководител от системата срещу нея, се връщаше като бумеранг върху целия народ.

България – изолирана, многонационална. Недомислие или предателство на БКП

Година 1956. И следващите я. Обстановката в света — открито противопоставяне. Хрушчов искаше проблемите да се решават, без да се изменя статуквото — една от големите му грешки. Конфликтите се засилваха и задълбочаваха.

При тази международна даденост България трябваше да урежда външните си отношения. Не само да разкъса тоталната изолираност, но и да постави своите връзки на договорна основа.

За кратък период и сравнително без големи трудности, сключихме дългосрочни договори със Съветския съюз и социалистическите страни. Въпреки проблемите, които трябваше да решавам и условията, на които държах, договарянето приключи без особени усложнения. Беше в рамките на статуквото. Съветският съюз, и главно Хрушчов, не създаваха спънки.

Предстоеше необходимостта да регулирам отношенията с Балканските страни. Възникнаха остри противоречия с Хрушчов. Той държеше да се запази положението, установено след Втората световна война. Такава линия беше спазвало ръководството по времето и на Димитров, и на Червенков. Можехме ли от тази позиция да нормализираме обстановката на Балканите? Единствено с Румъния (страна от социалистическата общност), макар с големи трудности и противоречия, имахме по-нормални отношения по това време. Хрушчов не разрешаваше нищо да се предприеме.

Гърция. Коренно противопоставяне. Дължахме репарации. България беше осъдена, като съюзник на хитлерова Германия, да плати репарации на Гърция. Цялата гръцка пропаганда се насочваше срещу «врага от север», т. е. срещу нас. Позицията на българското ръководство по времето и на Георги Димитров, и на Вълко Червенков беше, нова България да не плаща репарации и въобще задълженията на българската буржоазия. От Освобождението до 9 септември бяха взети повече от 20 заема. И нито един — изплатен. Неизплащането на заеми и репарации предрешаваше нормализирането на отношенията не само на Балканите, но и в Европа, и в света. Не можех да поддържам тази позиция.

Два пъти ходих при Хрушчов, за да изложа убеждението си: искаме ли да не сме изолирани, да бъдем приети в организациите на ООН, трябва да плащаме. Първо репарациите на Гърция. Впоследствие заемите на буржоазните правителства. Той отказваше. На втората среща нервно ме прекъсна: «Като имате долари, плащайте!». Бях му разяснил, че при проведени разговори с гръцката страна е постигнато съгласие да плащаме с наши стоки. За никакви долари не ставаше дума.

Информирах българското ръководство. Решихме да проведем нашата политика през главата на Съветския съюз. Да изплащаме репарациите и да вземем курс да плащаме задълженията.

Политическата обстановка при управлението на правителството на Георгиос Папандреу даваше възможност за нормализиране на нашите отношения. Проведените преговори през 1964 година приключиха с подписване на договор за плащане на репарациите и дванадесет междудържавни договора, с които се урегулираха отношенията между България и Гърция. Постигнахме голяма победа. Създадоха се условия да се прекрати противоборството, да се уталожи напрежението.

Положението се измени и усложни след военния преврат в Гърция. Но дори и по времето на управлението на военната хунта, нашата страна не реагираше еднозначно. Интересите на България не допускаха негативната оценка, с която не само ние, цялата международна общественост приемаше «черните полковници», да доведе до зачертаването на постигнатото размразяване по времето на Георгиос Папандреу.

След известно колебание, през 1973 година, по време на междинно кацане в Атина на Иван Башев (способния министър на външните работи на България) се стигна до приемане на покана, отправена от Георгиос Пападопулос, български външен министър да посети Гърция. По време на тази визита бяха постигнати известни, целени от нас, договорености. Но антибългарската пропаганда продължи.

Чак след 1975 година, когато Константин Караманлис посети България, Гърция сне постановката «Главният враг е на север». Караманлис беше и си остана даровит и мъдър държавник, силен и смел човек. За съжаление, вече не можехме да поставим въпроса за Беломорска Тракия и да изискаме решаването му. Подобна претенция щеше да е неоснователна. Изселниците, изгонени от военните хунти, бяха дошли в България. Когато обсъждахме тези въпроси, в Беломорието бяха останали едва около петнадесет процента българи. При това положение, този въпрос трябваше да бъде снет от нашите разисквания.

По времето на Андреас Папандреу, също ярка фигура в политическия живот, нашите връзки и контакти се задълбочиха.

Въпреки различните системи, военните блокове, с които бяхме обвързани, България и Гърция създадоха и поддържаха изключително благоприятни, взаимноизгодни приятелски отношения.

При всяко мое посещение в Гърция, аз съм бил посрещан изключително сърдечно и топло. И то не само от управляващите, но и от гръцкия народ. В Атина, при първото ми посещение, имаше тринадесеткилометров шпалир. Приветливи, лъчезарни хора. С хиляди национални знамена на България и Гърция.

Осезателен спомен е оставило в паметта ми гостуването на остров Корфу. Цялото население беше наизлязло при пристигането ми с Караманлис там. Споделих с него, че съм респектиран и развълнуван от неподправената възторженост на хората. И искрено му се възхищавам за приема, който среща у сънародниците си. Караманлис мило се засмя: «Господин президент Живков, всички тези хора, до един, са излезли само заради Вас. Вас приветстват. Ами че те гласуваха против мен».

Разведряването и контактите с Гърция се наблюдаваха внимателно от другите балкански страни.

Турция си даваше сметка, че не може да отлага започване на преговори на основата на добросъседство. Взаимно нямахме претенции.

Преговорите започнаха със Сюлейман Демирел. Умен, съобразителен, прозорлив държавник. Не мога да не подчертая неговите лични заслуги за благоприятния им ход. Направих официално посещение през март 1968 година. Той ми върна визитата през октомври 1970 година.

Всички български правителства от Освобождението до 9 септември 1944 неглижираха, игнорираха вътрешната страна на Националния въпрос.

По времето на Георги Димитров и на Вълко Червенков, наследените многопластови проблеми с турци, българомохамедани, цигани не само не намериха решение.

Провежданата политика за многонационална България задълбочаваше разделението и по верски признак, и по начин на живот. Процесът на дезинтеграция на българския народ се форсира и задълбочи през 1951 година след решението на Политбюро от 26 април. Резонира в подхранване на пантюркизъм и изкуствено обособяване, изолация на малцинствени общности.

Мюсюлманското население беше на дъното на социалната стълбица. Изминалите петнадесетина години социалистическа власт с нищо не бяха подобрили бита му. Бедност, безпросветност.

Създадохме специална програма. Цехове, фабрики, където да работят. Някои с губещи производства. Хората, живели потомствено като ратаи, получиха земя за лично ползване. Мюсюлманите са изключително трудолюбиви. Оползотвориха дадените им преференции. Изградиха двуетажни, съвременно обзаведени къщи, накупиха коли. Не само материалното им благосъстояние се измени неузнаваемо. Неуки и изостанали, в рамките на едно поколение израснаха осезаемо. За да се създаде интелигенция от техните среди, определихме привилегии при постъпване във ВУЗ. Да се състезават помежду си, не с целия национален контингент. Изграждаха се училища. Учителите се заплащаха по-скъпо. Две години задържахме факултативното изучаване на турски, въпреки нежеланието да посещават занятия. «Вкъщи ще си ги учиме турски, не ги делете в училищата» — казваха старите. Дотациите за губещите производства, допълнителните средства, влагани за образование, за социално и културно подпомагане, се поемаха от всички български граждани.

За мен най-главното беше да изведа това население от мизерията, от нищетата. Да ги изравня реално с всички, за да могат да се ползват от същите права. Занимаваше ме проблемът, че част от българските граждани са в неравностойно положение, в сравнение с другите. Цел номер едно беше да им създадем всички условия, за да преодолеят десетилетната изостаналост, отритнатост, пренебрежение от сънародниците. Същата политика провеждах по отношение на циганите. Специално при българомохамеданите беше от изключителна важност да не се засяга тяхната чувствителност. Да се подхожда с особена деликатност към тягостната тема за насилственото приемане на исляма.

В Турция оценяваха стремежа да изведем населението, изповядващо мохамеданска вяра, от социалното дъно. В междудържавните ни отношения имаше разбирателство.

Преди 1944 година неколкократно е имало изселвания в Турция. По време на правителството на Отечествения фронт, с решение изселването беше забранено. Оценявах това като неправилно. Отменихме решението за насилствено задържане в България след избирането ми за председател на Министерския съвет през 1962 година. По мое време имаше две изселвания.

Кенан Еврен посети България в качеството си на държавен глава на Турция през февруари 1982 година. Той постави въпроса да се спрат изселванията, което на практика турската страна едностранно бе осъществила, неиздавайки входни визи на желаещите. Възразих остро. Това противоречеше на международни конвенции, институции, а имаше и разделени семейства. За господин Еврен въпросът беше вътрешен между България и Турция. Според него, не повече от стотина семейства претендираха да се съберат. В отговор на неговата постановка подписахме, че действието на изселническата спогодба от 1968 година се прекратява, тъй като тя е вече изпълнена. Това беше отразено в съвместно комюнике.

През следващата 1983 година посетих Турция. Не стотина, както твърдеше Кенан Еврен, а над 3500 души поставиха искане за събиране на разделени семейства! Това потвърди нашите съмнения, че от турска страна ще се опитва да се заиграва с изселническия проблем. Започваше да се налага и утвърждава политиката на пантюркизма.

Още в България господин Еврен, гъвкав и силен държавник, който съумя да се издигне над противоборството и при изтичане на президентския му мандат даде честна оценка на моята политика, се опита да ме заангажира и с въпроса около устието на река Резовска. И това не беше случайно. Искаше изменяне на талвега й. Корекциите с метри се отразяваха с десетки километри на Черноморския шелф. Целеше се преразпределение на морските територии. Казах му: «Не виждам проблеми с река Резовска. Тече си кротко, влива се в морето». Господин Еврен се опита да ме кандърдисва да отидем заедно там: «Елате да обиколим и от наша, и от ваша територия. Там е такава девствена красота». «Може и това да стане». Отказах да разговарям повече. За мен темата беше изчерпана. И след това не допуснах повторно да бъде поставяна на разискване.

Нееднократно през годините имаше опити и за прокарване на така нареченото заварено положение при устието на реката. И от турска, и от наша страна. Периодично излизаха работници. С изкопни и насипни акции двустранно се мъчехме да подлъжем природата — всеки в своя полза. Но един ден, по времето на Кенан Еврен, преди описания по-горе разговор, ми се обади Димитър Стоянов: «Другарю Живков, там е застанала турска войскова част, не работници. Разорали са със багери. Ще трупат камъни. Какво да правим? Какво ще разпоредите да предприемем?». Казах му: «Моля те, дай ми пет минути да помисля». Бях в провинцията и нямах време да съгласувам с никого. Това беше нечувано груба провокация. Наредих да придвижат поделение от корпуса за бързо реагиране, така наречените червени барети. Но изрично подчертах: да стоят на не по-малко от десет километра от границата и да не предприемат нищо. Малко след това турската войскова част се е оттеглила. С това случаят приключи.

Влошаването на добросъседството беше подработено след установяването на пантюркистката линия. Успоредно се разиграваха и чужди интереси. Провокираха обтягането.

Започна се отдалеч — пропаганда за живеещи два милиона турци в България! За нарушаване на религиозните свободи. За битово вмешателство. За необходимостта от обособяване на отделни етнически групи като малцинствена общност. Години продължи. Увенча се с тягостната, смазваща картина на 1989 година. Било с обещания, било с психически и физически тормоз, хиляди бяха подведени от емисари на чужди интереси да напуснат домовете си, родната земя. Да потеглят към Турция.

Няма човек в България, който да не знае, че хилядите мюсюлмани не бяха принуждавани. Напротив. Молеха ги да останат. Да се прибере реколтата. Да премислят, да се подготвят, ако са решени. Не. Стотици, хиляди изклаха добитъка си, продадоха на безценица имотите си. Поеха като хипнотизирани. Нито нашата, нито турската страна имаше подготвеност за това.

След масирана клеветническа кампания, на 30 май 1989 година българското ръководство, съблюдавайки договореностите от Хелзинки и Виена, предложи на Република Турция да отвори границите си за всички български граждани, които желаят да живеят временно или постоянно там. Въпреки невероятните усложнения, струпали се и върху административни органи, и върху селско стопанство, и върху икономика, нито един български гражданин не беше задържан насилствено в България. Безспорно, пред немалко трудности беше изправена и Турция.

Това се оцени от САЩ. При мен дойдоха двама американски сенатори. Приех ги и категорично им заявих: «България иска да се преустановят опитите за вмешателство във вътрешните й работи. За нормализирането на българо-турските отношения, и по-специално за спиране на изселването, има два златни ключа — единият е в София, другият — в Анкара. С нашият ключ ние отключихме границите. Не можем да ги заключим, да спрем нашите граждани, защото уважаваме международните договорености, които сме поели в Хелзинки и Виена. Под тях стоят и подписите на турската страна. Но на практика какво се получава? Турция ту отключва, ту заключва, ту ключът й заяжда. Някак нелогично е всичко това. Също — пропагандата за два милиона турци в България. Месеци се декларира, че Турция ще приеме всички свои сънародници до един, ще ги устрои и осигури. Когато около 200 000 души — едни, подмамени от надеждата за по-добър живот, други — принудени от старейшината на рода, преминаха границата, турският ключ се превъртя в ключалката.

Денонощно мисля за съдбата на стотици хиляди хора, български граждани. Едни са зарязали всичко, обречени на неизвестно бъдеще. Други — мечтаещи да попаднат в «обетованата земя» с цената на всичко и... отхвърлени от нея».

Накрая подчертах, че именно поради тези причини, инициативата може да бъде само на Турция. Американските сенатори изразиха принципно съгласие с мен и желание да помогнат за регулиране на двустранните отношения. Но след срещата с тях, Турция окончателно затвори границите си.

Важен момент от това време беше инициативата на Негово превъзходителство емира на Кувейт, който по това време беше председател на Общоарабския съюз. Поиска лична среща с мен. По време на състоялата се във Варна среща, той ме увери, че има пълномощия да помогне за нормализиране на отношенията между България и Турция. Аз акцентирах на главния въпрос — да се прекрати грубото вмешателство във вътрешните ни работи. Уговорихме се да се направи среща между външните министри на България и Турция в Кувейт.

От наша страна замина и води преговорите Георги Йорданов. По предложение на турския външен министър господин Йълмаз, срещата е била проведена без присъствие на журналисти. Била е договорена среща и на високо равнище. Турската страна е приела почти всички наши предложения за излизане от кризата. Това би могло да се установи лесно, като документите от нея бъдат публикувани. Българският народ трябва да знае, какво е постигнато и как са защитени българските интереси.

През 1989 година, лятото–есента, поради моето заболяване, нямах възможност непрекъснато да следя и кръстосвам информация за събитията по места. Днес нямам достъп до архиви, до документи.

Но истината трябва да излезе час по-скоро наяве. Имало ли е насилия, шантаж? Провокирани ли са? Всичко! Цялата истина.

Не може върху български граждани да остават анонимни недоказани петна от срам. Или петна от кръв... И да се покриват с патината на времето.

В усилното лято на 1989 година премислях, и премислях лъкатушенията, грешките, престараванията, недомислията. Всичко, през което са преминали хората на България от март 1878 година насам.

Преосмислях объркаността, драмата на стотици хиляди наши граждани. Тревожеха ме крайностите, които все по-осезателно се усещаха между християни и мюсюлмани. Страдах и за едните, и за другите. Аз, атеистът, недоумявах — може ли Бог и Аллах да разделят хората, броени години преди второто хилядолетие? Та нито една религия във философската си същност не се противопоставя на другите религии.

И формулирах необходимостта от обстойни, сериозни изводи и преоценки по Националния въпрос. На базата на подробен анализ Политбюро на заседание с участието на Бюрото на Министерския съвет, първите секретари на окръжните комитети на партията, обсъди със специален документ и направи ревизия на своето отношение към етническите общности. (С този документ, който далеч не изчерпва въпросите и също съдържа недовършени постановки, разполага и Прокуратурата).

Документът беше приет остро, подчертано отрицателно от някои среди. Бях обвинен в отстъпление, в компромиси.

Какво е главното в неговото съдържание? На преден план е изведена постановката за единение на отечеството, т. е. единение на всички групи, слоеве. И свободно, всестранно развитие на всички общности — етнически, професионални, възрастови и т. н. Единство, което трябва да се осъществява на основата на общ икономически живот, на основата на еднакви права и задължения пред закона. Или теза, която неотклонно съм искал да утвърдя през целия си съзнателен живот. Така че за никакво отстъпление не можеше да става дума. Доколкото единението се осъществява в държавата, Националният въпрос е и трябва да бъде въпрос на държавна политика. Но главното за обновлението и демократичното развитие на България е идеята за гражданското общество.

В този документ отчетохме, че трябва да дадем публичност на живота, бита и културата на етническите общности в България. Същевременно преценихме, че трябва да бъде поставен по-активно въпросът за българите в съседните балкански страни. Отчетохме като груба политическа грешка закриването на културните институции на преселниците от Тракия, Македония, Добруджа. Подчертахме потребността от общуване с българите, останали, вследствие на исторически сложили се драматични събития, извън установените териториални граници на държавата.

Поставихме и въпроса за по-широка публичност на живота на различните религиозни общности в България. Необходимост, без да се засяга приоритета на източното православие, да не се омаловажава дължимото на всички други вероизповедания. Разбира се, ставаше дума за официално признати вероизповедания, не за секти, като тези, които нахлуха безпрепятствено след ноември 1989 година в България, и чиито жертви станаха, и стават чисти, невинни млади хора.

Необходимо беше и преоценено тълкуване на проблемите, свързани с езика и културата. Например, така наречените малки и изчезващи езици, които у нас са доста — турски, цигански, гагаузки, каракачанска, цинцарски, арменски, иврит и други. Грешат онези, които мислят, че тези езикови явления са изчезнали.

Невярно се тълкува и практически се ограничава обемът на културното наследство на България, като се приема само свързаното с християнството и създаденото на базата на българския език. Простичката истина е, че съвременното българско общество наследява, съхранява и развива всичко, сътворено тук от предците ни през хилядолетията. Българско културно наследство е и създаденото от други етнически, религиозни общности, които са живели и живеят по български земи. Това са дадености, които никой няма право да игнорира.

Българското културно наследство е една приказна, чудна шевица, в която хармонично са вплетени и различни обичаи, нрави, традиции, езици, наречия, символи. Шевица, в която вярата към Бога и каноните на източното православие проявяват търпимост към трайното присъствие в традициите на народа ни, останало от всемогъщия прабългарски бог Тангра и десетките езически божества; към католицизма и протестантството; към последователите на Аллах и неговия пророк Мохамед; към палещите седем пламъчета — послания за Йехова; към възхваляващите Буда и Кришна; към безверието, прокламирано десетилетия като държавна политика.

С този документ от лятото на 1989 година се постави открито съждението, че в политиката по Националния въпрос принципността и последователността трябва да бъдат съпроводени с преоценка на някои крайни тези.

Нелепо е да се заличи фактът, че на българските земи са се раждали, живели хора с различно вероизповедание и различна етническа принадлежност. От абсолютно несъстоятелната съветска постановка, възприета от Димитров и Червенков, за многонационална България, се беше стигнало до също невярна теза — един етнос, една култура, бит, религия, обичаи.

Заемането на крайна, и следователно погрешна позиция, доведе до немислено заличаване на приноса на различните етноси, населявали и населяващи държавата ни. И в крайна сметка, до обедняване на българската душевност.

Неслучайно тук не засягам така наречения възродителен процес. Все още има неприключило следствие по него. Мога да публикувам само повърхностни, общоизвестни доводи. Конкретни причини, предпоставки, действия, реакции ще останат само маркирани.

И още, това е вътрешен въпрос на суверенна държава. Въпрос, на който всички нейни граждани трябва да получат изчерпателен, честен отговор. Исторически верен отговор. Несъобразен с моментна политическа обстановка или личностни интереси.

Въпреки противоборството, господин Кенан Еврен, във връзка с прекратяване на президентския му мандат, ми изпрати послание, в което ме нарича «Баща на българския народ». Аз този народ не съм го делил никога на българи, цигани, евреи, турци, арменци и прочее.

Отношенията ни с Турция бяха добросъседски, бих казал приятелски. И то, когато светът беше разделен на два лагера.

Винаги ме е трогвало гостоприемството, оказано ми там, не само от управляващите, но и от народа.

Помня, по времето на Кенан Еврен, в Анталия водихме разговори. След приключването им, на връщане към България, трябваше да взема самолета от Измир. Въобще не беше предвидено мое посещение там. По пътя към Измир и в града ме изненада повече от 16 километров шпалир. Неорганизиран, главно от млади хора, които искаха да се ръкуват с мен. Да ме обсипят с цветя. Това дори смути придружаващите ме представители на властта. Валията на Измир каза: «Господин Живков, ще ми комунизираш тука вилаета!». Опита се да се пошегува, но доста ревниво поясни, че никой в Измир не е посрещан така.

Трябва да подчертая — Българската комунистическа партия и държавното ръководство по време и след Втората световна война, направиха огромна грешка.

Грешка, която граничи с национално предателство. Възприе се и се провеждаше съветската теза за различни национални малцинства у нас.

Отношенията с Югославия бяха затормозени, вследствие на тази изкуствено създадена и провеждана постановка. Главният проблем, зареден с противоречия, беше така нареченият Македонски въпрос. Уви, той така и не получи пълноценно решение, отговарящо на историческата истина и на българските национални интереси.

Известно е Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов приеха това, което Сталин и Тито бяха договорили — шовинистичната теза на сръбските националисти за македонската нация.

Що се касае до «обещанията» за възстановяване на българските земи, те така и останаха само по страниците на стенографския протокол от 5 юни 1946 година, който с гриф «Строго секретно» съхранява моменти от разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов: «...сърбите са завзели Западните покрайнини повече по стратегически съображения.

Ние сме съгласни, че подавляващото болшинство от населението са българи. Но за нас е абсолютно невъзможно, по политически съображения, да върнем тези околии на българите още сега...

Ние и американците не сме участвали за установяването на тази граница и не я признаваме за справедлива, заявихме в Париж по въпроса за българо-гръцката граница. Вие имате право да искате териториален излаз на Бяло море...

Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България... Автономията ще бъде първата стъпка към възсъединяването на Македония, за което при сегашната обстановка може да не се бърза...

Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи».

Тази постановка на Сталин бе приета на Десетия пленум на ЦК на БКП през 1946 година, а през 1947 година от Бледските споразумения между Георги Димитров и Тито.

Признаваше се Македонска държава със живеещи там главно македонци. Част от нея беше Пиринският край, обособен като културна автономия, т. е. беше направена крачка по разработената концепция за присъединяването на този край към Югославия. Там се създаде обучение на «македонски» език. Бяха надошли емисари от Скопие и Белград, за да обработват населението.

Хора, с изконно българско съзнание бяха насилствено принуждавани да се самоопределят като македонци. Около 40 000 са били вторично изселени в Югославия.

Със сръбски емисари, българска партийна «праволинейност», административни мерки, заплахи и дори насилия е извършено нещо абсурдно, навярно единствено в историята на човечеството. Денационализация! Всички материали, свързани с националноосвободителната борба в Пиринския край, бяха предадени на Скопие.

Националният нихилизъм, превърнат в държавна политика, посегна дори на праха на Гоце Делчев, който бе пренесен в Скопие!!!

Всичко това се подкрепяше и по времето на Червенков. След като бях издигнат за първи секретар на партията, и особено за председател на Министерския съвет, аз се заех да разчистя това наследство.

Пред десетки историци, учени от различни области, поставих задача да изследват малцинствения въпрос. Исках да дадат отговор, има ли в България различни национални малцинства? Многонационална държава ли е България или не? Стигнаха до категоричното заключение, че подобна теза е политико-идеологическа измишльотина. В частност това се отнасяше и за така наречената македонска нация.

Във Вардарска Македония 68 на сто от населението е българско. Чистокръвни българи, на които изкуствено е втълпявано и въздействано, че са отделна македонска нация. Нация, която се създаде «ин витро».

Говорът, който произволно се определя като македонски език, е западно наречие на българския, с примеси на сърбизми и други чуждици.

Да възстановим историческата правота беше дълг не само към националните интереси. За българска земя, за българщина, стотици доблестни воини бяха оставили костите си след Освобождението.

Победни сражения. Загубени войни. Порочна политика. Трябваше да се лекуват отдавнашни язви с рецидиви.

Подкрепа — нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов. Напротив, при посещение в Белград той декларира целостта и независимостта на републиките в Югославия.

Налагаше се отново да действам през главата на Съветския съюз. Да подготвим и проведем пленум без знанието на Хрушчов.

Това стана през 1963 година. На този пленум се подчерта: македонска нация няма. Спекулациите на сръбските националисти, възприети на въоръжение от титовистите, и лансирани с подкрепата на Москва, не отговаряха нито на историческата, нито на фактическата действителност. Преобладаващата част от «македонското» население е българско, останалата — албанци, мюсюлмани, сърби. Квалифицираното мнозинство са българи.

Проведеният след пленума референдум в Пиринския край доказа правилността на тези изводи, на нашата линия. Гласувалите ясно изразиха своето българско национално съзнание. Само два, три процента се самоопределиха като македонци.

Но нито решенията на пленума, нито резултатите от референдума получиха поддръжка. Никаква поддръжка. Нито в Съветския съюз и социалистическите страни, нито в необвързаните, нито в капиталистическите.

Нещо повече. В Съветския съюз, в Академията на науките се създаде македонска научна секция, отдел за връзки с Македонската държава, катедра за македонски език. Аналогични структури бяха създадени и в някои други страни, членки на Варшавския договор, например в Чехословакия.

Хрушчов не отиде на разправа с мен заради този пленум. Но не само не го подкрепи. Десетки години се поддържаха страхотни манипулации, натиск, пропаганда, обработка на общественото мнение не само в Югославия и в социалистическата общност, но и по света. Настройваха срещу България.

Всички стояха на съветската теза, свързана с република Македония — македонска нация, история, култура, език. По така наречения Македонски въпрос бяхме в пълна изолация.

Едва по време на Воденската среща успях да убедя в правотата на нашата постановка Брежнев(10). Леонид Илич беше сериозен, стойностен политик, който имаше международно влияние, умееше да уважава и равнопоставя партньорите си. Той много се колеба, но накрая прояви разбиране. Даде съгласие да запознае тяхното ръководство със становището ни.

Не желаехме да се месим във вътрешните работи на Югославия, но решително не можехме да приемем създаването на македонско национално съзнание на противобългарска основа.

При тогавашната международна обстановка можехме да отстояваме нашата теза само в частта й за Пиринския край.

Не след дълго, въпреки натиска на Скопие, нашата кауза беше приета от съветското ръководство. Предстоеше да получим одобрението на другите социалистически страни. Нашата исторически правдива позиция да получи и международно признание.

Югославското ръководство провеждаше политика срещу България. Разбираемо е, при вражеските позиции, колко усилия са положени, за да се създадат нормални отношения. Да се осъществи нашата линия на добросъседство.

Постигането на приятелство и сътрудничество с балканските страни костваше много усилия. Към края на 60–те години отношенията на Балканите бяха вкарани в естествено, спокойно русло. Мога със задоволство и гордост да твърдя, че България се превърна в двигател на балканското сътрудничество.

Във външната политика на България, от Освобождението през 1878 година до днес, периодично се редуват недомислия, които обслужват, или неволно подпомагат, интересите на други държави. Проявленията на тези интереси се модифицират от 1 (13) юли 1878 година с Берлинския договор.

Провеждах принципна външна политика(11), постулирана от следното: България не желае и не възнамерява да се намесва във вътрешните работи на съседите си. Но няма да допусне никаква намеса от тяхна страна. Никакви компромиси с националните интереси, било за сметка на икономически, интернационални и прочее.

Мой дълг беше възстановяване поне от криворазбрания интернационализъм, от травмите, нанесени от партията, която ръководех.

Какво не съм дооценил? Бъркал ли съм? Има един безпристрастен съдник — българският народ.

Другото наследство — взривоопасна разруха

Лагерите, съветските съветници, изплащането на репарации и заеми, насаждането на чуждо самосъзнание бяха част от политическите и идеологическите пасиви, които наследих през 1956 година.

Бяха необходими десет години, за да се преодоляват породените поражения и конфронтации. Още повече, страната беше изпаднала в пълен финансов банкрут. Смазваща икономическа разруха. Последните 4–5 години до 1956 сривът на икономиката се разрастваше главоломно.

Първите трусове бяха селските бунтове. Започнаха в Кулска околия, Разпространиха се във Видинска. В почти всички райони на страната.

Бях изпратен като член на Политбюро и секретар на ЦК да уталожвам бунтовете в Кулско. Там, още в първия момент, се сблъсках с изключително тревожна обстановка. В почти всички села бяха разграбени добитъкът, инвентарът от ТКЗС. Навсякъде беше взривоопасно.

Бегло ще засегна моето участие в неутрализиране на бунтовете. За мен най-важното беше, в никой случай да не се използва милиция или армия.

Бил съм в около 10 села. При тягостни, обострени условия. Никъде не се употреби сила, в каквато и да е степен. Разговори, разговори... Признаване на грешките, които са допуснати.

Веднъж, докато се изнасяше информация в околийския комитет, по телефона съобщиха, че в селото на областния секретар Нинко Стефанов са обявили бунт. Тръгнахме веднага. Там, читалището препълнено с хора. Имаше хора и навън. Всички настроени срещу местните ръководители, срещу ТКЗС. Областният секретар ме представи приповдигнато, сякаш моето име и фактът, че съм секретар на ЦК трябваше да внесе респект, успокоение, обнадеждаване. Никакъв ефект. Не само не последваха аплодисменти. Пред себе си виждах мрачни хора, озлобени. На първите редове седяха жените, зад тях стояха мъжете. Започнаха какви ли не изказвания. Как насила са вкарани в ТКЗС. Как са ги заплашвали. Обстановката — наелектризирана до крайност. Само една искра и тия хора можеха да ни разкъсат.

Дадоха ми думата. Опитах се да ги успокоя. Казах им: «Аз съм човек от село, познавам селската работа, изпитвал съм селските мъки и несгоди. Ще стоя цяла нощ, докато изслушам всеки един от вас и разбера, какви въпроси ви вълнуват». Това до известна степен внесе някакво успокоение. Но след като започнаха разискванията, започнаха и провокации. Говореха едновременно по няколко души. Надвикваха се. Очевидно трябваше да се запази пълно спокойствие и самообладание. Когато ме прекъснат, спирах, и въпреки, че не пуша, запалвах цигара. Докато изгоря цигарата, те викат, викат. Като утихнат, отново взема думата. Около десет пъти продължи това. Аз, говоря, те ме прекъснат. Около полунощ нервите на организаторите не издържаха. Дадоха сигнал да се напуска събранието. Но повечето хора останаха. Постепенно с тях се разбрахме какво трябва да се направи, за да се нормализира ТКЗС.

В едно гранично село ме наобиколиха на мегдана жените. Зад тях мъжете. Демонстрации против ТКЗС, против местните началства. Една жена непрекъснато ги подстрекаваше. Пречеше грубо, арогантно да изслушам хората. Попитах, коя е тази жена, каква е. Отговориха ми тихо, че е жената на най-големия владелец на имоти или както ги наричахме — кулак. Реших да рискувам. Успях да я привлека близо до мен. Казах й: «Погрешно са Ви инструктирали. Недейте смята, че Вие тук можете да съборите или направите нещо извън един диалог. Веднага се прибирайте!». В гласа ми имаше твърдост, заплаха. След минути жената се оттегли полека. Успях спокойно да изслушам хората на мегдана. Да ги убедя да не губят кураж. На тръгване ме пресрещнаха два млади жени. Усмихнати, грейнали: «Другарю Живков, ние не сме от ония, които викаха. Ние сме младоженки. Мъжете ни са войници. Помогнете да ги пускат по-често в отпуска». Никога няма да ги забравя. Най-слънчевото и земно нещо в кошмарната обстановка на тези събития.

Срещу ТКЗС беше създадена страшна психоза. В село Чичил, на мегдана, в краката ми се хвърли един човек. Търкаля се. Вика: «Долу ТКЗС!». Разбрах, че е най-бедният, влязъл в ТКЗС с 4 декара земя, а получил повече за лично ползване. Имаше ли обяснение за поведението му? Да. Хората нямаха хляб.

В ТКЗС бяха само бедните. Те бяха принудени да молят за хляб средните и заможни селяни, които не бяха в ТКЗС. Настройваха и подклаждаха бедняците.

Прецених, че трябва брашно, за да успокоя хората и да им помогна. Обадих се на Вълко Червенков: «Другарю Червенков, обстановката е изключително тежка. Вярвам, че ще я овладеем, но има един много важен въпрос. Това е въпросът за хляба. Хората хляб нямат.

Аз не мога да ги гледам в очите. Поне 6 тона брашно да се прати».

Той ме прекъсна: «Живков, ти си се поддал на кулаците. То не е до хляба, то е кулашки бунт. Друго искат те, но...». И не позволи да се дадат тези 6 тона брашно.

Обикаляхме от къща на къща. Разговаряхме с всеки. Не знаехме почивка, докато затихне напрежението.

Бунтове ставаха в почти цялата страна. Аз бях още в Кулска околия, когато се получи информация, че бунтове се надигат и близо до София. Това беше много неблагоприятно. Щяха да научат всички дипломатически мисии. Въпреки, че беше късно през нощта, вдигнах се веднага. Цяла нощ пътувахме. Облъскахме се. Тогава пътищата бяха много лоши. Сутринта пристигнах. Предварително бях поръчал да подберат от Софийската партийна организация хора спокойни, със селска жилка. Инструктирах ги да успокоят вълненията. Да подхождат с разбиране към основателното недоволство на селяните.

В Политбюро внесох докладна записка, в която подчертах, че бунтовете са предизвикани от тежкото състояние в селското стопанство. Кулаците се възползват, но в основата са бедните, влезли в ТКЗС с надеждата за по-добър живот.

Червенков отхвърли рязко моята оценка като неправилна. Заклейми бунтовете като кулашки и излезе с поредица от статии във в. «Работническо дело» по подобие на Сталин през 30–те години за бунтовете в съветските колхози,

По това време отидох в моето родно село. Като наближих, видях бай Иван. Бедняк. Ореше. Отидох при него. Поздравих го. Поздрави ме и той, и вика: «Ей, Тошка, Тошка! И ония преди вас лажеха воврамуго, но и вие сега лажете воврамуго». Тъжната философия на бай Иван отразяваше нарастващото обезверяване.

През 1956 година селската действителност беше тягостна до безнадеждност. Можеха да започнат отново бунтове и да обхванат не само селата, но и градовете. И всички сфери на нашето развитие.

Планът беше сринат. Натрупани вътрешни и външни задължения. Нямаше средства да се плаща на администрацията. Ударът се разпростря и върху промишлеността. Доколкото я имаше. Рязко спадна покупателната способност. Получавахме оборудване на кредит, но нямахме средства да плащаме на работниците да построят предприятията.

Откъде, от какво да се започне? Преценихме, че е необходим решителен завой в областта на икономиката. Да насочим всичко, каквото България може да произвежда — стоки за населението и за износ — на широк, безпрепятствен път. Кооперативно, частно, държавно — няма значение. Главното — да се акумулират средства. Да се създаде, макар и частичен, финансов стабилитет в страната. Даваха се временни стимули и на частници, и на кооперативни, и на държавни организации.

България си оставаше аграрна страна. И то с разстроена икономика. Единствено селското стопанство можеше да укрепи, да даде тласък на по-нататъшното развитие. При тогавашната историческа даденост успяхме да намерим решение, което следвахме десетилетия. В основата си то съдържа принципа за баланс на интересите на селскостопанските производители и на потребителите, независимо, че главна роля играеха заложените непазарни механизми — планиране, финансиране. Но без баланс на интересите не можехме да укрепим стопанството. Само след 2–3 години селото започна да се съживява. Задоволяваше потребностите от селскостопански произведения. С ускорени темпове се създаваше преработвателната, т. е. хранително-вкусовата промишленост. Селскостопанската продукция, в прясно и преработено състояние, покриваше нуждите на пазара.

През 60–те години селското стопанство набра сили. Не само хранеше две Българии при ежегодно повишаване на покупателната способност на населението, беше и главна квота в износа.

«Спасението на България, нейният просперитет идва с колективната собственост.» Тази постановка отразяваше не само нашия идеализъм. Постигнатото даже в началото на 60–те години и съпоставено с резултатите преди 9 септември, потвърждаваше правилността й.

През 60–те години се постави задача за масовизиране на ТКЗС. Да бъде привлечен средният селянин. Изпълнението не създаде трудности, но и не протече по мед и масло.

Случайно попаднах в село Правец в деня, определен за масовизация на ТКЗС. Срещна ме леля Васила. Жена авторитетна, с влияние. И, както казват, отракана. «Добре, че дойде, Тошка, много добре. Да те гостя с баница. Че ще е за последно, защото влизаме в ТКЗС.» За леля Васила, тази умна, оправна жена, влизането в ТКЗС беше свързано с мисълта, че едно естествено ястие за селянина ще липсва на трапезата му. Само след три-четири години, успокоена, сама се опроверга: «Ех, защо не съм сега млада!».

Вкъщи майка ми, разтревожена, ме посрещна с думите, че са викани някои хора. Спомена богаташ от известна фамилия в Правец. Оплакал й се, че е бит. Най-много се проявил представителят на Околийския комитет, дошъл във връзка с масовизацията. «Тоя най-много ме би, щеше да ме утрепе, ако не бяха нашите» — така каза, вика майка ми и ме гледа страшно.

Потърсих веднага партийното ръководство, ръководството на БЗНС, на съвета, на ТКЗС. Всички отрекоха. Но... Обърнах се към партийния секретар: «Такива случаи не трябва да се допускат! Много добре знаеш, че ти отговаряш!». А той: «Не е вярно, другарю Живков! Не е вярно, ти не го познаваш. Беше извикан в общината. Разговор се води с него. Обаче на излизане се блъсна в стената. Има малки наранявания, но му няма нищо». За мен беше ясно, че е бит, и то яко. Подчертах: «Централният комитет не поддържа кампанийното провеждане на масовизацията на ТКЗС. Специални указания са дадени, че трябва да се извършва постепенно и главно — доброволно!».

Този случай в Правец не бе изолиран. Подобни сведения получавахме в държавното и партийното ръководство от редица райони на страната.

Отново се постави императивно въпросът за доброволността. Въпреки, че съзнавах — едно дело, в което участват милиони и се, провежда от хора с различен манталитет, психологическа нагласа, изпълнителност и добросъвестност, не може да мине без ексцесии. За щастие те бяха епизодични и никъде не доведоха до изстъпление, до крайност.

Към края на кооперирането бях поканен на гости у средняк от Ботевградския край, много влиятелен. Упорито отказваше да влезе в ТКЗС. От него зависеше да се масовизира стопанството, тъй като имаше респектиращ авторитет. Приех поканата. Предупредих го, че ще отида с още двама.

Есента. Бяхме на лов за зайци. Взех Младен Стоянов, известен деятел, политемигрант, и Веселин Андреев. Освободих колата и охраната. Тримата отидохме на гости. Той ни очакваше, с жена му се бяха подготвили. Сервираха една богата трапеза — чеверме, пикантни ястия, салати, мезета, баница, вино, ракия. Всичко — собствено производство. Тази трапеза за малко да ни провали. Предварително се бяхме уговорили Веселин Андреев да започне разговор и отдалеч, лека-полека да убеждава. Но Веселин Андреев много бързо се напи. Той не злоупотребяваше с алкохол, така нормално си пийваше. (Искам да подчертая това, за да не се тълкуват произволно думите ми, защото Веселин Андреев ме изуми след ноември 1989 година с някои такива едни по мой адрес. Не му се сърдя. Жаля го. И още. Ако имам възможност да излизам самостоятелно, тъй като сега съм под домашен арест, едно от първите неща, които искам да направя, е да положа на гроба му цветя). Но тогава го хвана. Ясно, онзи беше хитър човек, умен. Стратегията му беше да ни опие.

Първият от нас падна зад борда. Не можеше да води разговор. Поех аз. Започнах да го кандърдисвам да влезе в ТКЗС. Как може много да помогне за укрепването не само на селото, но и на икономиката и т. н. Всичко му казах. Въодушевено, с надеждата, че го убеждавам. Той мълча, мълча и се обърна към мене: «Слушай, ти много хубаво говориш, ама не можеш да пиеш. Какъв разговор ще водя с тебе, като цяла вечер дреме чашата ти пълна». С това ме декласира. И мен извади от строя.

Остана Младен Стоянов. Като започнаха с бай Младен — от времето на войната. Кой на кой фронт бил. Пък се оказа, че били на един фронт. Кой каква булка закачал. И какви ли не теми засегнаха. За ТКЗС — нито дума. Този разговор продължи до след един часа през нощта. Говорят двамата. Говорят. Ние с Веселин Андреев — елиминирани. Все едно, че ни няма. Пиха, пиха, порядъчно. Накрая бай Младен деликатно вметна: «Ей, наборе, ние с тебе сега на тия, младите, трябва да им помогнем». И ме сочи мене: «Не познават живота. Трябва да им помогнем!». Онзи кима: «Правилно. Правилно».

Усетих, че вече е склонил. Бай Младен му даде молбата за влизане в ТКЗС. Той я подписа. Явно не случайно ни беше поканил. Беше премислил. Подозирам, че може би искаше лично аз да му направя ихтибар.

Към един и половина тръгвахме обратно. Бяхме с колата на Младен Стоянов. Отзад сложихме да легне Веселин Андреев. Бай Младен седна на волана, аз — до него. Обаче, той пиян, както се полага. Говори, говори. Пуска кормилото и ръкомаха. Аз му викам: «Бай Младене, говори, но не пускай кормилото. Виждаш какъв е пътя, едно камъче може да ни обърне». А той пуска кормилото и ме хваща за ръцете: «Другарю Живков, как можеш да ме обиждаш! Аз си давам сметка кого возя. Знам, че возя ръководителя на Партията и председателя на Министерския съвет!». Вътрешно се самоуспокоявах, че този здрав шоп, минал през лагерите на Сибир, колкото и да е пил, не можеш да го напиеш. И така — до София.

За завършване на кооперирането и за развитие на селското стопанство решаваща беше осъзнатата линия за материално стимулиране на селските труженици. Балансът на интересите, независимо, че само частично се осъществяваше от пазара, беше много важен. Успяхме да преодолеем хаоса. Икономически, политически, социален — всякакъв.

Можеше ли през всичките тези години да получим от селскостопанския труд повече? Да, можехме. Всичко постигнато е резултат на създадените планови и финансови механизми за задоволяване на интересите. Но много по-смело трябваше да се разгръща диференциацията на заплащане. И, разбира се, пазарната икономика.

Можеше да бъдат предвидени и избегнати редица грешки, преждевременни решения. Например, не трябваше да се избързва с изграждането на АПК. Не бяха създадени предпоставки. Не всички евентуални усложнения бяха обмислени. След по-малко от година го почувствахме. Лично мен много ме тревожеше положението.

Дилемата — да се върнем ли към старата форма ТКЗС, или да използваме новата. След колебание надделя второто съображение. Да намерим формата на организация в самите АПК. Връщането към ТКЗС криеше подмолни рискове, освен безспорните трусове, които щеше да предизвика. Започнахме преустройството на АПК. Създадохме акордната организация на труд и заплащане. Постигна се изключителна производителност на труда. (Един механизатор вече се грижеше за земи до 1000 декара). Именно с акордната организация, а не чрез държавния бюджет, в селското стопанство достигнаха до такова високо заплащане (в някои отношения то надмина дори това на миньорите). В началото на 1989 година в зърнените райони тя беше изградена в основни линии. При интензивните култури, макар и не така осезателно, също даваше отражение. Проведохме пленум на ЦК на БКП, на който се възприе извършеното като правилно, но се отчете, че намалените капиталовложения през осмата и особено през деветата петилетка в селското стопанство започнаха да дават отрицателни резултати.

В началото на 60–те години заварих мизерия, нищета, конфронтация и издъхващ ентусиазъм.

Започнахме от нула. С къртовски труд създадохме селско стопанство, което нямаше нищо общо с наследеното. Купувахме модерна техника. Дадохме простор на научно-изследователската работа. Взехме най-доброто, световната селекция в животновъдството и растениевъдството. Зърнени, фуражни култури (върховете на световната селекция на соя, на американската селекция на царевица, на съветската — на пшеница), маслодайни растения, кореноплодни, зеленчуци, трайни овощни насаждения. Всичко беше развивано със специален подбор. Достигнахме постиженията на световната селекция. Например, съветската пшеница, подобрена в Института в Добруджа, заемаше едно от първите, ако не и първото място в света по селекция на пшеница за масови посеви. Добивите, разнообразието на сортовете, хранително-вкусовите им качества, устойчивост, ежегодно се повишаваха.

Понякога новото се възприемаше с обяснимо първоначално недоверие и от някои учени, и от селскостопански труженици. Помня с какви резерви се посрещнаха нискостъблените овошки. След 4–5 години дръвчетата не само се отрупаха с плодове, но надхвърлиха дори мечтани реколти. Засяхме огромни масиви с тях. Изцяло преминахме на нискостъблено овощарство.

Осигурено беше специално химическо обслужване и строг контрол, който препятстваше замърсяване с нитрати и прочее на почвата и селскостопанската продукция. Неслучайно, според сегашни сведения, публикувани в печата, 95% от земята на България е екологически чиста. (Лично аз смятам, че процентът е даже по-висок).

Бих могъл да изпиша страници и страници за изстраданите постижения на селското стопанство. За трудностите, изпитанията, неудачите. За успехите, за радостта и удовлетворението. Едва ли е нужно. Немалко са съвременниците на тези години, които могат да дадат безпристрастна преценка на качествено новото селско стопанство, което започна да се създава от началото на 60–те години, и за което, не без основание, твърдях, че храни две Българии.

Проспериращо селско стопанство, срещу което се тръгна устремно, с революционна непримиримост и нетърпимост. Вместо да се съхрани постигнатото и да се преустрои, да се адаптира в съответствие с новите реалности и перспективи, се пое рушително назад. «Ще сринем старий, гнилий строй!» — в действие. Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено. Редом с пламенния ентусиазъм се афишира и тоталното отрицание на миналото.

Само съжаление могат да предизвикат нелепите твърдения за «разгрома» на българското село, които запълват очевидната неподготвеност и безпомощност на своите автори. Редуват се патологична необективност и неадекватни на житейската им зрялост претенции. И ако ги споменавам, то е защото виждам, как тези твърдения се вплитат неусетно и трайно в държавната политика.

Трудно е да се прецени, кое би могло да навреди повече — злата умисъл или сляпото отрицание, високопарното невежество. Тъжните резултати са — едно стопанство, изграждано 33 години до модерно, съвременно равнище, се разсипва.

Хората са на кръстопът — между екарисажа на техния труд и креещото или заслепяващо упование.

Хайка за хайвани ’92

Засегнах бегло съществени етапи от развитието на селското стопанство след 9 септември 1944 година. Епизодично, но прямо.

Българският народ ще съди и отсъди за добро и за лошо. Какво е постигнато за три десетилетия. И как жестоко е осакатено, безмилостно унищожено, за три години.

Чувам упреци към хората. Укори, как апатично наблюдават линчуването на собствения си труд, угрозата над собственото си бъдеще. Апатията е не просто безразличие. Апатията е и смазващо безсилие. И илюзорни надежди.

След 9 септември беше грубо пренебрегната и потъпкана потребността на всеки селянин да има малко земица, но негова, една кравица, но в обора му, две-три кокошки, но да щъкат из двора му. Психологическа необходимост, която се опитах поне частично да удовлетворя с даването на земя за лично ползване.

Ако преди 45 години се наслагваше насилие върху съзнанието на хората, за да възприемат общата собственост и да се откажат от индивидуалната, то днес, въпреки очевидната обективна сложност, ако не и невъзможност, императивно се налага върху психиката на милиони модел за бъдещото им съществувание.

През 1986 година наградата на Съюза на българските писатели получи «Хайка за вълци» на Ивайло Петров. Романът напомняше тягостни страни на колективизацията в българското село.

Годината 1992 даде основание за бъдещ роман. За деколективизацията. За раните, оставени не само в съзнанието, но и върху бъдещето на народа ни.

Защото с целия безпочвен идеализъм, фанатичен идеализъм, водещ и до извращения, общата собственост върху селскостопанските земи, инвентар, животни имаше една цел — добруването на всички.

В името на какво става по този начин понастоящем така нареченото връщане на собствеността?

Този въпрос засяга не само бившите собственици, не само перспективното развитие. Той засяга милиони. Той е проверка на способността на законодателната и изпълнителната власт да постъпват не с оглед на лични и партийни интереси, на моментни изгоди, а справедливо, общополезно и далновидно. Три ключови понятия, затулвани понастоящем с демагогия и противопоставяне.

Справедливо? В селското стопанство има огромни капиталовложения. Те са общонародно притежание. Особено ощетени, и то във всяко отношение, са хората, които създадоха материално-техническата база в селското стопанство. Осемдесет процента от българските граждани са малоимотни, безимотни. Мохамеданите например, почти не притежават земя. Да не говорим за циганите, за няколкото стотин хиляди изселници, дошли от различни райони в България.

През 33–те години живковизъм всички бяха поставени при равни условия. Труд, търпение, грижи — как ще се възмезди всичко това?

Общополезна? Да се разпредели земята на десетина милиона парчета? Да се раздробят километри трайни насаждения. Огромни блокове с житни и технически култури. Има ли обществен интерес от клиничната смърт на земеделието?

По мое време въпросът беше — как да се оползотворят и необработваемите земи. Земи, в които не можеше да се внедри комплексна механизация. Проблемът с острия недостиг на работна ръка, решен с комплексната механизация, рефлектираше и върху тези земи. Раздадохме ги със специално постановление за лично ползване на всички, които желаеха — от градовете и селата. Започнахме производство на малогабаритна техника. В Пловдив — в сътрудничество с италианска фирма, в Русе — със съветско. Сега, вместо да се оползотворят тези непригодни и неизгодни за комплексна обработка земи — над един и половина милиона декара — се подготвя разправа с общополезното.

Далновидно? 80–85% от българските граждани имат не повече от по 15 декара. Собствеността върху земите можеше да се възстанови, като се запази всичко. Неслучайно в САЩ 48% от земите са под аренда, а фермите и стопанствата са не по-малко от 800–1500 декара. Аналогична е картината в западноевропейските страни — 700–800 декара. Навсякъде специализирани организации извършват комплексна обработка.

Преди години, при последното ми посещение в Австрия, бях помолил да се отдели един ден за селското стопанство. Придружен от канцлера Бруно Крайски, разгледах лозарски райони. С талига пропътувахме покрай прави редове от лози. Километри. Поисках да спрат каруцата. Двамата с господин Бруно Крайски отидохме при пазачите. Той ме представи: «Това е господин Живков, президентът на България, прочута с хубаво грозде и ароматни вина». И допълни, как съм определил пътьом различни сортове по сухите лозови пръчки и възлите по тях. Наобиколиха ме радушно, по свойски. Потръгна непринуден разговор. Между другото запитах, чии са лозята — държавни, кооперативни. «Не, това са частни лозя, господин президент. Редовете, по един или повече, принадлежат на отделни частни собственици. Вижте, отпред има табелки, върху тях са написани имената им». Обясниха ми, че цялата обработка, агротехническите мероприятия, с изключение на малкото ръчна работа, се извършва общо. За мен казаното беше достатъчно. Не разпитвах, как се постъпва с реколтата — дали всеки сам се грижи, дали се ангажират по-нататък специализирани фирми. Важното беше, че при създадената добра организация, отделните частни редове можеха да се обработват комплексно. На сбогуване се засмях: «Да знаете, на пръв поглед лозята са като нашите. Но българското грозде е ненадминато».

Днес, вместо да се оползотвори постигнатото и при новите пазарни условия, предпоставки за мобилност, частна инициатива, интереси, да му се даде простор на развитие, всичко се омаловажава, представя се нелепо в съкрушителни краски. И се унищожава.

България достигаше по добиви най-напредналите страни. Разруха на земеделието, на животновъдството. Естественото й следствие са сривове на хранително-вкусовата промишленост, на леката промишленост, на всичко, за което селското стопанство даваше суровини. Например, кожарската индустрия е парализирана. Безконтролният износ на сурови кожи, последвалата го липса на животни ще обезсмисли възможностите на прескъпа техника, кадърни работници, квалифицирани специалисти.

Днес се залагат иреални темели на утрешния ден.

Имам чувството, че хората живеят в еуфория. Бъдещето е в размитите представи за доходоносно фермерство. Никъде, в нито една напреднала страна, в последните 10–15 години няма подобна реалност — земя, раздробена на милиони малки независими стопанства. Няма и ние да учудим света с подобен «принос». Неусетно едри земевладелци, фирми с разнородна дейност, хора с натрупани в последно време пари, ще изкупят малките парчета земя на безценица. Когато наистина се създаде пазар, той ще диктува. Стопанството трябва да покрива разходите, да плаща данъци и да носи приходи.

Това, което днес изглежда примамливо, обещаващо, е химера. Много от днешните собственици ще се превърнат в евтина работна ръка.

Хайка. Само за една година в България са били избити стотици хиляди безценни животни и птици. Телета, агнета, прасета не са могли да излязат от утробата на майките си, да поемат глътка въздух.

Година 1992. Кой организира, кой допусна тази хайка за добитъка? Пусия, в която освен безмълвните хайванчета, са впримчени и хора, бъдното на страната.

Разпръснаха, унищожиха елитни стада. Десетки години бяха събирани от къде ли не разплодни животни. Лични контакти, умения на специалисти, стотици хиляди долари бяха влагани, за да получи България най-доброто в света.

Преди около 25 години, по време на неофициално посещение в Канада, гостувах на един фермер. С него обиколихме тук-там из имотите му. Стигнахме до резерват на индианци. «Ех, да имам и тези земи, двойно повече ще изкарвам от тях» — въздъхна замечтано моят домакин. Притежаваше около 3 000 декара! Усмихнах се и вметнах: «И цялата земя да владее приживе човек, в крайна сметка му стигат само метър на два...». Той помълча умислено. Накрая промълви: «Колко сте прав всъщност». Въпреки това признание, знам, че ще — дочакаме залеза на дните си, всеки със своите житейски илюзии. Той, със жена си и един-двама помощници отглеждаха и търгуваха с елитни стада. Прочутото черно-шарено говедо. С племенните животни, закупени от него от Министерството на земеделието и хранително-вкусовата промишленост, сложихме началото на коренни промени в българското краварство. И в последствие от него получавахме качествен разплоден материал. Резултатите бяха осезаеми. От 400 до 1000 литра мляко достигнахме 4–5 хиляди литра среден надой, а елитните стада даваха 8–10 хиляди литра мляко годишно.

От Индия докарахме биволи, от Англия — свине, от Франция — птици.

Специални научни институти се занимаваха с подбора, подобряването на породата, прираста на най-пригодните и пълноценни животни при нашите климатични условия. Например, в института в Смолян беше създадено специално говедо за балканските райони — родопското. Бе направена селекция в говедовъдството, свиневъдството, овцевъдството. Селекцията в овцевъдството засягаше добива на мляко, на вълна — от тънкорунни, полутънкорунни и грубовълни за килимарството породи овце; износът на агнета и шилета за Европа с минимални тлъстини и тлъсти — за арабския Изток.

Птицевъдството не само задоволяваше напълно вътрешния пазар с месо и яйца, но заемаше част от износа на селскостопански продукти. Нашите яйца бяха прочути с ярко жълтия си жълтък. На Запад ги наричаха фантастичните слънчеви яйца от България. Птичето ни месо и яйца се отличаваха не само по вкус и апетитност, но и по пълноценност. Тайната беше в зърното, с което компенсирахме невинаги осигурения с всички необходими компоненти фураж. На практика качеството, стойността на яйцата и на месото от птицефермите не се различаваха от тези на домашно гледаните птици.

Отглеждани с търпение, обич, грижи животни и птици ежегодно нарастваха. Време, труд, пари. Всичко това е маловажно. Същественото е, че осигуряваха и мляко, и месо, и вълна, та и валута, за целия народ. Когато към мен беше приложена мярка за неотклонение «домашен арест», дойде Николай Колев — Босия на частно посещение. Казах му: «Моля те, иди при министъра на земеделието. Не го знам от коя партия е(12). Говори, убеждавай! Поне елитните стада трябва да се запазят! Те не са за износ, не са за кланица. Потоп да стане, трябва да се опазят!».

Не ги опазиха. Скъпи, прескъпи животни се изнесоха на безценица, за месеци се превърнаха на суджуци. Кой е виновен, че хората днес, замезвайки си с луканка, не си дават сметка, че в нея е млякото на децата им. Тяхната лековерност? Или високопарната безпомощност на управляващите?

Тревожи ме обстановката в селата днес. Бъдещето.

От изостаналост през разруха до място сред традиционно първите или третата лъжа

Упрекват ме, че в мое време се сменяваха икономически механизми и управленчески модели. Вярно. Не трупах евтин популизъм. Търсех. Опитвах. Признавах неефективността или преждевременността на конкретна форма и преминавах към друга.

Стремях се към гъвкаво моделиране при едновариантния затворен кръг на системата. Това предопределяше динамиката на развитието.

За мен изходът беше и е не в изчакване, а в промяна. В усъвършенстване на позитивното и кардинално разчистване на препятствията. И то, при осигурено спокойствие и сигурност на обществото. Главното — човекът и нарастване на благосъстоянието му.

Щрихи от катастрофата в Живкова България

Моят идеализъм предопределяше някои илюзии. Равенство, не уравниловка, както порочно се интерпретира. Постепенно, но всеобщо благоденствие.

Днес се посреща скептично твърдението, че нямам лев заделен и нищо, освен дрехите, които доносвам. Все някога ще се признае. Всичко това е много лично. Не съм и допускал, че ще се наложи да го афиширам. Споменавам го като следствие. Не съм осигурил себе си, не от чувството за вечност. Така съм усещал нещата. Да помисля, да обезпеча последния член на обществото в държавата, която ръководя, едва тогава — себе си. Рано или късно истината за Тодор Живков ще стане достояние.

Всеки отделен човек по мое време беше осигурен. От зачеването до смъртта си. Освободен дори от мисълта, че ще обремени близките си и постфактум с разходи по погребение. Никой не можеше да си играе безразборно с нечия съдба.

Към 1956 година България имаше население 7,6 милиона, а към 1989 година — около 9 милиона(13). Възпроизвеждане в такива мащаби е завоевание за всяко управление. То би било невъзможно без разгъната социална политика. (Фондът за социално осигуряване се развиваше с най-високи темпове.) Нека ми посочат една страна в света, при това започваща от нула, с такава колосална програма. Не всичко е вървяло по мед и масло разбира се. Имало е приливи и отливи, падане и ставане. Не може без трудности да се проведе реална социална защита на всеки член на обществото.

Три десетилетия не сме изпитали какво е безработица. Не се е налагало да подготвяме и въвеждаме методика за отчитане и урегулиране на безработица. Нещо повече. Имахме остра нужда от работна ръка. У нас работеха виетнамци, кубинци, югославяни и други. Спомням си, когато се реши да се предаде собствеността на промишлените предприятия на работниците и служителите от текстилния завод «Осми март» в София, ми казаха: «Другарю Живков, на кого да я предадем? 80% са виетнамци».

Правото на труд беше конституционно гарантирано. Нещо повече. Реално юридически защитено. Български гражданин можеше да бъде уволнен само със съд. Въпреки упражнения натиск, не се съгласих да бъде повишена пенсионната възраст. Остана 55 години за жените, 60 години — за мъжете. Даде се възможност на всеки, след навършването на тези години, който може и иска, да работи, да получава едновременно пенсия и заплата. С изключение на председателя на Държавния и на Министерския съвет, всеки български гражданин можеше да работи по съвместителство на повече от едно място.

Съществуваха ли така наречените синекурни длъжности? Да, съществуваха. Но периметърът на тази фиктивно осъществявана, но реално заплащана дейност, беше съвсем ограничен. Обхващаше изтъкнати представители на художествено-творческата и научно-техническата интелигенция. (Не само необходимостта да бъда исторически точен и обективен ме провокира да спомена този факт. Немалко личности, протежирани по този начин, днес се окайват като жертви на живковизма. Между тях има много кадърни, способни хора и ми е малко странно, как един не намери сили да изрече открито и кратко: «Този режим правеше възможното, освобождавайки ме поне от елементарни материални грижи, да мога да се занимавам пълноценно с творческа или научна работа!». Тъжно е, когато талант и морал не само не вървят успоредно, но талантът дори подпомага при въртенето жироскопите.)

Грижата за подрастващите започваше от бременността на майката, минаваше през помощите и надбавките, безплатните лекарства и лекарствени средства, изкуствено занижените цени на детските храни, дрехи и играчки, ученическите пособия; символичното заплащане на детските ясли и градини, през които преминаваха 80 на сто от децата, въпреки че можеха да ги гледат вкъщи. Безплатно беше образованието, в това число и висшето, специализацията...

За да се развива страната в съзвучие с научно-техническите потребности на новото време, се отдели специално внимание за създаване на научен потенциал. Докато през 1956 година учените бяха към 1800, през последните години — 1986–1989 — достигнаха 30 000. Разбира се, между зърната имаше и къклица, но преобладаващата част имаха стойностен научен и творчески принос или сериозни перспективни заложби.

Държавна политика беше не само поощряване, но и финансово обезпечаване на научно-техническото и творческото развитие на младите.

Модерна, главно западна съвременна апаратура, медицински инструментариум и лакмусови тестове, всестранен внос на непроизвежданите в България лекарствени средства — това са само част от грижите за здравеопазването, съпътстващи безплатната медицинска помощ.

Въпреки неравностойното, бих казал мизерно заплащане, в сравнение с медицинския персонал в развитите капиталистически страни, преобладаващата част от съсловието изграждаше и утвърждаваше през тези години здравеопазване, неотстъпващо на най-напредналото, водещото в света. За западното медицинско техническо оборудване и за научното израстване на български кадри са изразходвани стотици хиляди долари и левове. Но те, особено човешкият фактор, са стойностна инвестиция и за бъдещето. Едно от големите завоевания на цялото общество през 33–те години живковизъм беше безплатната медицинска помощ — квалифицирани консултации, изследвания, оперативно и друго лечение, рехабилитации, на които можеше да разчита и да получи всеки български гражданин, включително безплатно медикаментозно лечение в болнично или възстановително заведение; изкуствено занижените цени на лекарствените средства и санитарните пособия.

Всеки български гражданин имаше възможност да почива на зимен, на летен курорт срещу минимално заплащане. Почивни домове, бази, лагери, къмпинги, хижи, хотели, бяха част от стремежа да се осигури общодостъпен и пълноценен отдих. Според изнесените в печата данни или информации, за около 70–80% от хората през последните 2–3 години морските плажове и снежните писти са останали само спомен от времето на «разрухата».

Няма друга страна на планетата, в която 95% от жилищата да са лична собственост. В развитите западни страни процентите са едва 15–20. През Живково време в България се построиха 2,5 милиона жилища, освен вилите.

Жилищната програма беше един от стратегическите отрасли. Освен тухли, цимент и т. н., за които набирахме производствени мощности, за жилищно строителство е необходим и дървен материал. Повечето наши гори бяха закелявели, както казва народът, т. е. непродуктивни. Успяхме да увеличим горските масиви два пъти (по статистически данни). Спомням си, преди години отпразнувахме 15–милионния декар залесени горски площи. Но, за да се получи дървен материал, трябва да минат десетилетия. Налагаше се да го внасяме. Свързахме се с Коми.

Нито една европейска държава не е била принудена да разгърне такава мащабна програма, тъй като имаха многократно по-голям жилищен фонд. Три поколения българи са работили за реализирането й. Вложен е огромен труд. Разгърнато е колосално строителство — държавно, частно, кооперативно, ведомствено. Всеки имаше право да строи, за да се преодолее крайно недостатъчния жилищен фонд.

За мен най-главното беше български граждани да не живеят в комунални квартири. Общоизвестно е, че дори в богата Виена, Виена с културни традиции, има жилища с общи сервизни помещения на етаж, и то не в покрайнините. Да не говорим за СССР и за страните от социалистическата система.

Спекулира се, че в София и в други големи градове има жилищна криза. Така е. Имаше. Вмешателството ми се свеждаше до създаването на огромна производствена база в София за строителство на 15 000 жилища годишно. Задачата беше да се достигне до 20 000. Това щеше да реши жилищния проблем в столицата до три години, а след това с тези мощности щеше да започне разширяване на притежаваните жилищни площи. Цяла една програма, обсъждана и приета в Министерския съвет, по лично мое искане и настояване.

Днес всичко това е потънало в забвение.

Съдят държавния глава за 72 жилища! Без прокуратурата да предоставя дори един документ с подпис на Тодор Живков.

Жилищата били получени след мое застъпничество от хора, някои от които са гордост за България. Не мога да цитирам всички имена. А талантът не се степенува, за да посоча един, двама. Те бяха призовани като свидетели по Дело № 1. Може ли държавен глава да няма психическа нагласа и право да окаже съдействие на личности, обичани, ценени от цял народ? Специално постановление на Министерския съвет разрешаваше на всеки кмет, на всеки директор да ползва по своя преценка два процента от жилищния фонд. Ами ведомственото строителство, строителството по линията на обществени организации?

Отминавам абсурда, който създаде и крепи три години Дело № 1...

Не мога да отмина в мислите си хилядите, внесли по времето на Живков пари за дом. Пари, с които са подпомогнали изграждането на други жилища. Измамени, поради стеклите се обстоятелства, останали без покрив. Тези хора пострадаха жестоко от инфлационната криза, която бушува вече три години.

Днес едно жилище, най-елементарно при това, струва 400–500 хиляди лева. През годините 1987–1989, последните от моето управление, за около 20 хиляди можеше да се купи повече от средно. Близо 15 пъти е паднала покупателната способност. Обезцениха се средствата на влог, без хората да имат вина. Елементарната справедливост изисква да се увеличат поне 10 пъти жилищните влогове.

Пълзящата, разрастваща се инфлация през последните години удари не само жилищните влогове. Необявено, постепенно се смиха, обезцениха повече от 15 пъти парите.

Социалната програма включваше и непрекъснато подобрение на бита. Модерно обзавеждане, коли — това е също реалност, която трудно може да бъде отречена.

Едва ли има село, което да не е свързано с асфалтов път. Все още са живи хората, които помнят селата, пътищата през 1956 година.

Транспортът беше осигурен, достъпен за всички.

Днес 90% от българския народ живее в жилищата, ползва мебелите и вещите, кара колите, купени по Живково време.

Грижата за обществото включваше и адекватно откликване на порастващите духовни потребности. Музеи, изложби бяха безплатни. Символични, особено в сравнение със западните, бяха цените на билетите за театрални постановки, опери, концерти, кина, на вестниците, списанията, грамофонните плочи. И всичко това не беше правено случайно. Държавата осигуряваше на всеки многостранно духовно развитие.

Българският народ си дава сметка какво е постигнал. При ограниченията на една наложена отвън система. В годините на двуполюсно противопоставяне в света.

Българинът не знаеше какво е инфлация. Тя се движеше от 0,5 до 1%, едва в последните години — 1988–1989 нарасна на около 2 до 3%, фактически инфлация до 1989 година не е имало.

След тежките години на възстановяване, от 1962 година България не познава икономическа криза. Нямахме методика нито за отчитане на икономическа криза, нито за пътищата за преодоляването й.

Трудности е имало. Но икономическа криза — не.

Затъване

От 1990 година се повтаря: икономическа криза, национална катастрофа.

След като приложената към мен мярка за неотклонение «задържане под стража» беше променена с «домашен арест», започнаха предварително производство. Петнадесет дни идваха от прокуратурата при мен, за да ме разпитват. Имах желание да им помогна. Дадох им данни и документацията, с която разполагах, в т. ч. и по петилетки за развитието ни. От тях ставаше ясно, че в България през тези три десетилетия не само не е имало икономическа криза, но и нагледно се доказваше с факти и цифри, че през това време държавата направи скок в икономическото и социалното развитие.

Казах им — търсете катастрофата след ноември 1989 година. Това, което днес е на повърхността, са първоначални трусове. Тепърва предстои нейното изригване. Въпросът е как да се предпази страната, народът от смазващата, изпепеляващата лава. Търсят се причини.

Питам, коя страна, дори най-богатата, би могла да издържи на това. В мирно време производството замира.

Първото правителство на Луканов по безпрецедентен начин обяви мораториум върху плащанията на задълженията.

След решение за внос и износ на капитали, това започна безконтролно, безотговорно. Продължава и досега. Говори се, че понастоящем в чужбина има около 1000 фирми с български капитали. По мое време те бяха колкото пръстите на едната ръка, и при това, под строг контрол. Кога беше взето това решение? В печата се споменава времето на «кръглата маса». Ако е така, чия беше идеята?

Коя друга държава не защитава интересите си?

Същевременно, говори се, че в мътните води след 10 ноември 1989 година е било позволено нещо недопустимо по мое време — стопанска дейност на политически и обществени организации! И предполагам, от тях са се зароили и ще се роят фирми, фирмички.

Икономиката е срината. Недомислия, най-меко казано, параноя или зломислие разстроиха производството, унищожиха селското стопанство.

Всичко се руши, всичко...

Политиката се осъществява от екип самовлюбени, но некомпетентни, неподготвени аматьори.

Питам, защо е притиснат частният бизнес с данъци и високи лихви, предопределящи краха му? Защо не се избърза с приватизирането на предприятия, които можеха да стъпят на краката си и да имат перспективи?

Питам, защо не се създаде средна класа? Дори и бъднината й е обременена. Всичко това ще се почувства осезателно и смазващо не след дълго.

След време прокурорът идва и казва: «Ще започнем от начало». «Господин прокурор, за мен е ясно, че двамата не сме изпълнили поръчката. Аз ще Ви улесня. Ще подпиша заключителен протокол на нашите разговори. Няма да допусна повече да разговаряме на тази тема. Да се въртим в кръг. Отново и категорично ще повторя това, което изложих. То е подкрепено не с мои съждения или с общи изводи от реалността, в която сме живели, а със сухите, неопровержими данни на статистиката. По мое време в България не е имало нито криза, нито катастрофа.»

За мен беше ясно, че циклично се спускат политически поръчки до съответния пореден главен прокурор и той ги привежда в изпълнение.

Около какво се въртяха основните въпроси към този период? Реторични въпроси.

Необходимият отговор най-общо се заключаваше в следното: Първо — искаха да заявя, че СССР е грабил България, налагал е тук свои интереси. Нещо, което не само не беше вярно. Напротив, Съветският съюз ни предоставяше суровини, пазари, заеми с ниска лихва или безлихвени помощи. Второ — искаха да посоча членове от ръководството на държавата и БКП, които са пряко отговорни за «катастрофата». Даже ми подхвърляха имена...

«Явно малко познавате Тодор Живков» — мислех си. Никога не бих прехвърлил отговорност и не бих споменал име, за да оневиня себе си. Напротив, в положението, в което съм поставен, аз съм дори принуден да защитавам всички от моето време.

Как не разбират, елементарното човешко достойнство ме задължава не само да защитя невинните, но да поема върху себе си и чужда отговорност. Затова излязох със специално изявление, което чрез БТА стигна до средствата за масова информация. В него поддържах, че моя е отговорността за формирането и провеждането на политиката и държавния курс. Независимо, че по мое време нищо не е било предприемано, още по-малко извършвано, без колективно решение.

В годините 1990–1992 безпомощността търси изход. В митовете за себе си и небивалиците, наслагвани върху миналото.

Все по-напористо си пробиват път версиите за далаверите, за разиграните «червени» пари. Пред прокуратурата подчертах нееднократно, че по мое време не можеха да се извършват злоупотреби. Било в контакти на вътрешни организации, било със западни фирми. Отделни корумпирани кадри имаше, но дори опити за машинации на едро не можеха да просъществуват за дълго. Това е ясно и елементарно. Защо? Общоизвестно е, че Държавна сигурност беше внедрена плътно в почти всички звена на външнотърговската ни система.

Някои сега имат, или се опитват да създадат, примитивна представа за Тодор Живков. Дейността на Държавна сигурност обслужваше националните ни интереси, главно на Балканите. Давах си сметка, че една малка България не може да бъде обект на сериозно отвъдокеанско и западноевропейско разузнаване. Нелепо беше да разхищаваме кадри на Държавна сигурност в контрашпионажа. Превърнахме разузнаването в икономическо, промишлено, в придобиване на новости. Това не бива да се тълкува примитивно като «крадене» на технологии, схеми, продукти, образци. Самите фирми желаеха да търгуват с нас, без да се афишира.

Това беше политика, търговия, усвоена до детайли и тънкости. Знаехме с каква цена ще се почне, до каква цена ще се отиде. Къде има най-изгодни оферти. Къде е най-новото, търсено към момента от нас. Купувахме това, за което биха били необходими десетилетия налучкване, труд, изследвания.

Преди мен Държавна сигурност свеждаше промишленото разузнаване на практика до проследяване и излагане на най-новите научни публикации. След като оглавих държавата, казах: «Това не е нужно на България, а и не мога да бъда убеден, че това, което ми се представя, в действителност е новост. В света излизат милиони специализирани издания, които не съм в състояние да следя. Затова минаваме на вариант — контакти с фирмите. Необходим е реален, конкретен принос».

Комисионните, които се получаваха след сделки със западните фирми, постъпваха направо в държавата, не у хората, осъществили контакти.

Неведнъж съм казвал — аз не съм нито Бог, нито полубог. Не съм свръхчовек. Аз съм обикновен човек, който диша, понякога се прозява. И то не само защото се отегчава. Но твърдя, че във времето на моето управление, имах точна и цялостна представа за нещата. И затова съм категоричен — абсурдно е за тези години да се търсят злоупотреби, при това в големи размери.

Съзнанието за трусове, периодични и предстоящи, рефлектира върху Живков и така наречените живковисти.

На всяка среща питах прокуратурата, защо не се готви процес срещу икономическата катастрофа. Вдигаха рамене.

Зароиха се процеси и процесчета. Политически процеси, афиширани като криминални. Не зная колко дела са подготвени и заведени срещу мен, срещу членове на Политбюро, секретари на ЦК, членове на правителството и други деятели.

Но дело за икономическа криза няма. А би следвало да има... За да се пресече хаосът и беззаконието. Затъването от 1990 година.

До кога ще се оправдават с Тодор Живков? Не е ли време да се осъзнае, че възприетият курс е погрешен от социална, практическа, научна гледна точка.

Защо сляпо и безрезервно се копират препоръки и програми на страни с различно икономическо, културно, обществено развитие?

Ако аз съм плащал данък на илюзии за равенство между хората, все пак реалните постижения са факт — разгъната социална политика, селско стопанство, промишлено производство, пазари и прочее, които днес се рушат.

Кой събаря преди да има яснота, какво ще гради. Преди да е подсигурен етапът между старото и новото.

Политическото блато впримчва икономиката, сигурността на България. Постепенно ги поглъща.

Съдят ме за представителните пари на управляващите по мое време. След като управниците увеличиха получаваните от тях пари, привилегиите си. И устремно продължават да ги множат. За по-малко от година замениха популизма с откровен цинизъм.

Въпреки категоричното настояване пред съда по Дело № 1, така и не получих справка за представителните пари, за привилегиите на днешните управляващи.

На фона на сегашното състояние на страната, картината във висшите ешелони на властта наистина буди недоумение. Безкрайни празници по резиденции. Заплати, представителни пари, многократно превишаващи получаваните от същите категории лица по мое време. (Днес получавани и от много, много други.) През «живковизма» представителни получаваха не повече от 80–100 души. А днес... При това, при съвсем друга цялостна картина на стандарта на живот. Затова и неслучайно молбата ми да бъдат съпоставени издръжката на Народно събрание, Държавен съвет, Министерски съвет, общините по мое време и днес (Президентство вместо Държавен съвет, другите — същите), така и потъна.

Струва ми се, че и средствата за масова информация, така чувствителни и заострени към темата «пари», също отминаха подобни сравнения.

Към цялата неразбория от безвластието се прибави и законодателството. Реституцията изпревари приватизацията. Защо? Създаде допълнителен хаос в обществото, в държавата. Една малка част, няколко процента, получиха изкуствени преференции в предстоящия приватизационен старт.

Не знам как ще се решат въпросите с приватизацията, но виждам закона, чета и слушам интерпретациите и усещам, че намеренията са да се приватизират основните производствени фондове — около 800–900 милиарда лева, без участието на народа. Посочената цифра взех от печата, но би трябвало да бъде много по-голяма, тъй като по мое време само промишлените фондове бяха около 50 милиарда лева, цитирам по памет, а общите производствени фондове бяха над 120 милиарда лева, по отчет от 1988 година. Очевидно през последните години рязко се обезцени националният капитал (повече от 12 пъти), но това, което предстои да се приватизира, даже в съответствие с посочената в печата цифра, е огромно.

Собствеността ще се разпредели. С наши и чужди пари ще се наддава. Най-бързо ще се изкупят акции за дялово участие в печеливши предприятия. Ще се смени собствеността. Най-после няма да е държавна, т. е. ничия.

Бъдещите собственици? Сред тях няма да са бившите служители, работници, учени, посветили десетки години труд, интелект, нерви. Няма да са и техните деца.

Равен старт вече звучи цинично. Някои отпаднаха от класиране, преди да е очертана стартова линия.

Връща се собствеността. Това да. Трябваше да стане. Но може ли да се възмезди вложеният от поколения труд? Труд на милиони, използван за общото благо. Не беше ли уместно да се потърсят по-гъвкави форми на реституция. Би следвало да се съчетае с приватизацията.

Стихията на беззаконието през последните години, в които черната борса и спекулата не само не се преследват, напротив, както и наемите от реституираните имоти изкуствено създадоха за година, две, прослойка. Хора, които се замогнаха в безвремието. Натрупаха пасивен капитал. Пари, които не се вложиха в производство, в разкриване на работни места. По тези въпроси се направиха безотговорни изявления на отговорни лица. Доста непоследователни, при това, по емоционален заряд и съдържание.

Същевременно, малкото частна инициатива не само не се поощрява. Изпитва бремето на данъчната политика. Рисковете на променливото, несъвършено законодателство. Оспорването на първоначално натрупване на капитали и бъдещи намерения. Не знам кой какви пари пере. За мен е необяснима квалификацията «мафия» за предприемчиви и способни. Същевременно — толериране и дори негласно поощряване на спекулативните цени, сделки.

Днес е задължително не да се отрича, напротив, да се даде трезва оценка на постигнатото през тези три десетилетия. За да може сега, когато не съществуват спирачките на системата, погрешното тълкуване на обективните икономически и социални закони, да се върви решително напред.

Не да се руши постигнатото, а върху него да се гради бъдещето на България.

Печелившите карти на Живков

Трябва всеки да се замисли, какъв път е извървян. През 1956 година България беше най-изостаналата европейска държава. Може би само Албания ни изпреварваше в тази тъжна класация, отзад-напред. Една западнала аграрна страна. Трудно можеше да се говори за промишленост. Външнотърговският оборот стигаше 650 милиона валутни лева, 350 милиона износ. В него промишлените стоки бяха само 16%.

А през 80–те години стигаше 27 милиарда валутни лева. Към 1990 година достигна 30 милиарда валутни лева. Основният дял на износа беше 70% — електроника и машиностроителна продукция, 30% — селскостопански произведения, лека промишленост, суровини.

Тези темпове се набраха от 1965 година, когато промишлеността надхвърли с 1% селскостопанското производство и стана 51%! Развитието на селското стопанство осигуряваше задоволяването на потребностите на народа при ежегодно повишаване на покупателната способност и гарантиран износ.

Беше ли достатъчно това, за да се постави начало на индустриализацията? Уви, не. Какви бяха задължителните условия, за да се развива промишлеността?

Навремето събрах специалисти от различни области, сред тях най-видните български икономисти, за да изкажат мнения и обосноват вижданията си. Стигна се категорично до извода, че за да се развива успешно България, трябва първо да има осигурени суровини. България е бедна на природни ресурси. Даже водни източници имаме два пъти по-малко от съседна Гърция, например. Невероятно усилна работа беше извършена, за да се използват максимално нашите водоеми за пълно задоволяване на населението с вода и почти пълно — с електрическа енергия. Гигантски планове се проведоха в това отношение. Развихме енергийната база на «Марица-изток» с нискокалорийни въглища — 1000 и 1200 калории.

«Марица-изток» стана конкурентно способна. Използвахме я максимално, преди да се изгради АЕЦ «Козлодуй». Следователно въпросът стоеше — можем да се развиваме при положение, че обезпечим суровини. Необходими ни бяха: нефт, въглища, метали — почти цялата Менделеева таблица. Ясно беше, че нямаме друг изход освен Съветския съюз.

След дълги разговори убедих Хрушчов и оттогава — това, което не ни достигаше, беше гарантирано. Казвал съм неведнъж, че Съветският съюз е суровинната база на България. И това беше самата истина.

Второ — България, за да реализира национален доход, не можеше да се развива без външен пазар за продукцията. При разделението на света на два лагера, пазари можеха да ни осигурят само СССР и другите социалистически страни. Друг изход нямахме.

Питам, какво биха направили при тогавашната обстановка тези, които днес злословят срещу мен? Тези, които стигнаха до там, да твърдят, че съм искал да превърна България в 16–а република! Щеше ли Тодор Живков да води борба за суровини и пазари, ако не водеше борба за самостоятелност? Без 70% внос на суровини и 70% външни пазари България не можеше и не може да съществува. Кой държавник, освен пълен идиот, няма да използва достъпните суровини, пазари, без които държавата му не може! Успяхме да ги получим, от където единствено беше възможно при тогавашната международна обстановка. При това тръгнахме не от нула, а от отрицателното деление на скалата. По времето на Вълко Червенков нищо не се направи, за да се осигурят суровините и пазарите. Неговата теза, че трябва да се насочим към селскостопански произведения в прясно и преработено състояние, претърпя пълен крах. Пътят, който тя ни чертаеше, беше пътят на развиваща се функция.

Постепенно България получи възможност да се разгърне. При кооперирането в СИВ се водеше борба за специализация.

Дадоха ни производство на електрокари и мотокари. Въпреки това, след време научихме, че в СССР се готвят да строят голям завод. Вложихме много усилия, твърдост, за да предотвратим това. След десетилетия напрежение България създаде най-голямата електро- и мотокарна фирма в света.

Друга специализация не получихме. При строежа на атомните електроцентрали искахме електрониката, дадоха ни специализация — вратите. Това не приехме. Една врата е тонове висококачествена стомана. С електрониката можехме да постигнем много, влагайки и свои подобрения в управлението на АЕЦ. Тръгнахме по друг път — да търсим специализация не на днешния ден, в който България беше в много неизгодно положение. А на утрешния.

Успяхме да извоюваме около 11 милиона тона нефт годишно от СССР! По доставка на нефт България зае първо място сред социалистическите страни. Трябваше да използваме това обстоятелство. Задоволени бяха потребностите от нефт. Можехме да отидем към дълбочинна преработка. Да се настаним не само на съветския и социалистическите пазари. В някои отношения да стъпим и на западните.

Проведохме широка програма за дълбочинна обработка на нефт, впоследствие включихме и част от газта, която получавахме от Съветския съюз. Не само създадохме пластмаси и пластмасови произведения, синтетични суровини, влакна, произведения от тях, но с тази продукция започнахме да плащаме, да я изнасяме. В това число — в много страни и от третия свят, от които също купувахме нефт. Освен около 11 милиона съветски, обезпечавахме още около 2 милиона тона годишно нефт от арабските страни.

В дълбочинната преработка има значителни капиталовложения. Всички заводи са предимно със западно оборудване. Химическата промишленост по времето на Живков средногодишно се развиваше с 10% ръст на производство. Дял от тази промишленост беше «Фармахим». България, която нямаше фармацевтична промишленост, успя за кратко време да отиде на второ място по износ в СИВ след Унгария, за която това беше традиционен отрасъл.

Важен етап в индустриализацията на страната беше развитието на електрониката. В СИВ преценяваха, че България няма да развива електроника. Но след посещението ми в Япония твърдо решихме да започнем.

За мен това беше бъдещето. Не само, че не получихме специализация или поощрение, напротив, срещнахме спънки. За да скрием, поне частично, от нашите партньори разработките си, засекретявахме развитието на електрониката с кодови названия С1, С2, С3, С4. За този секретен план отделяхме огромни капиталовложения. Успяхме да развием електрониката не въобще, а с оглед на пазара. През 80–те години задоволявахме 60% от потребностите на СИВ с електроника.

Всички бяха изненадани. И то неприятно. Бяхме пробили, въпреки подценяването на нашите възможности и липсата на съдействие. Това ни костваше огромна енергия. Ускорено се създаваха кадри. Внасяше се оборудване почти изцяло от Запад. Вложихме сравнително големи капиталовложения. При това си давахме сметка, че няма да задържим постигнатото равнище в търговията с електроника в СИВ. Процентът неминуемо щеше да падне. Но даже да запазехме 30–40%, щеше да е огромен успех, защото обемът на износа щеше да расте. Това не беше самоцелно, а насочено и много тясно свързано с настаняване на пазарите, които имахме. И главно, с вътрешното обслужване на икономиката.

Спомням си началото. Посещение на държавно-партийна делегация от ГДР, начело с Хонекер. Държаха се като представители на държава, отишла много по-напред в развитието на електрониката. Резервирано, бих казал високомерно. Показваха, че не си заслужава да водят с нас особен диалог на тази тема. Тогава решихме да им покажем, че изостанали са те, независимо, че толкова шумят. Разкрихме това, което бяхме постигнали — секретните програми С1, С2, С3. Преди заминаването им показахме всичко в една зала. Научих, че Хонекер още в самолета ги ругал през цялото време, че нямат информация, какво става в България.

Стигнахме до С4, четвърто поколение изчислителни машини. България е първата социалистическа страна, успяла да ги създаде. На Запад, разбира се, бяха масово внедрени. Изложихме нашата първа ЕИМ, четвърто поколение, на панаира в Пловдив. Американските специалисти не повярваха, че сме я създали ние. Според тях, беше макет на машина от напреднала западна страна. Предоставена им беше цялата сграда за проверка. Те не само се увериха, че сме успели да създадем четвърто поколение ЕИМ. Признаха, че има преимущества пред американската — по-малка е, по-комплектна.

Не можехме да впечатлим капиталистите. Там навлизаше пето поколение, вероятно са готвели и шесто. Но в социалистическата система нямаше все още такава разработка. (Трябва да подчертая, възможно е ЕИМ — четвърто поколение да е била създадена вече във Военнопромишления комплекс на СССР, дори там да са работили върху пето и шесто поколение ЕИМ. Засекретено. Военнопромишленият комплекс на СССР беше държава в държавата. Но официална информация за четвърто поколение ЕИМ нямаше.)

Беше ударно постижение за нас. Най-важното — взехме определен аванс и създадохме кадри. И то какви кадри! Нашите електронни инженери бяха и са ценени навсякъде в света. За не малко от тях електрониката представляваше реалността, в която съществуваха. Показателно е дори неприятното, но не и измислено, свързване на България с компютърните вируси. Имахме десетки специалисти, които наистина бяха «върхът».

Днес се допуска не само изтичане, а дори прогонване на «мозъци». Печално е замесването на изтъкнати учени с политически пристрастия. Умове, които принадлежат на България, на света, не бива да носят клеймото на партийна принадлежност, било от миналото, било днешна.

С индустриализацията през този етап е свързано решението за създаване на три завода — един голям и два малки — за тежко машиностроене. Не е кабинетна приумица, а резултат на трезво отчитане на икономическото равнище на България. Въпреки темповете на развитие на икономиката, след 80–те години се трупаха трудности на международния пазар. Защо? Рязко се повишиха цените на нефта и другите суровини. И то не с проценти, а от десет до двадесет пъти. Скочиха и цените на тежкото оборудване.

Аз и досега твърдя, че с тези заводи намерихме верния път и изход. Заводът-майка в Радомир трябваше да реши проблемите с необходимото тежко оборудване на вътрешния и да осигурява известен износ за външния пазар, главно за западния. Беше предварително договорен с японска фирма. За две години щеше да достигне 600 милиона лева продукция, а за пет — до три милиарда лева, от които 35% износ по второ направление, гарантиран основно от фирмата.

Изключително изгодна сделка за България. Но, под давление от Москва, беше анулирана в Министерския съвет. Как стана това, кога, кой стоеше в дъното? Подробности... С тях се пресичаше пореден опит за «обвързване на икономиката ни с капиталистите», според така нареченото «безпокоене по братски» на Горбачов.

Заводът в Хасково беше специализиран за химическо оборудване и набираше сили. Не можеше нашата химическа промишленост с високия ръст, който достигна, да няма своя база. В Русе заводът беше ориентиран за селскостопанска техника.

Така стои въпросът с развитието на икономиката на най-изостаналата страна в Европа. България тръгна от пълна разруха и за три десетилетия достигна трето място по национален доход на глава от населението между социалистическите страни след ГДР и ЧССР.

Единственият икономически и търговски вариант бяха СССР и социалистическите страни. Използвахме максимално съществуващите възможности. Да се развиваме, да направим този икономически скок.

Давахме си сметка, че без конвертируема валута не можем. Необходимо ни беше съвременно оборудване, което липсваше в СИВ. Разработихме стратегия за печелене на конвертируема валута от ОПЕК.

Какво можехме да изнасяме за страни на ОПЕК? Главно военни изделия и съоръжения. Ето защо, развихме приоритетно, като стратегически отрасъл, военната промишленост. Успяхме да създадем силно развита оръжейна индустрия. Произвеждаше се главно стрелково оръжие, бронетранспортьори, оптика, самонасочващи се установки и прочее. Въздържахме се да разширяваме производството в тежко въоръжение от гледна точка на пазарите. Беше специализация на други страни. Но на практика имахме готовност и можехме лесно да преструктурираме производството и да произвеждаме и танкове, и самолети, и ракети... Всичко. Постигнахме най-високо техническо равнище от социалистическите страни. Работехме главно по съветски лиценз. Имахме официално разрешение за някои от оръжията. Но ние разработвахме и тези, които бяха под възбрана и изнасяхме известни количества. Измествахме ги от техни пазари по този начин. Правехме го скрито, доколкото това може да се скрие. Факт — те се правеха, че не знаят. Внасяхме и изменения в лицензните оръжия. Например, подобрихме автомат «Калашников». Мога отговорно да твърдя, че нашето производство е най-добро. Не само в сравнение със съветското и на социалистическите страни, но и в сравнение с американското. Произвежданите в САЩ автомати са олекотени, вложена е специална пластмаса. Но нашият «Калашников» има по-добри бойни качества. Нищо не може да го задръсти, американските засичаха от пясък. Не помня да сме имали рекламации на българско оръжие. В страните на ОПЕК сме изнасяли и продукти на дълбочинната преработка на нефт, специална селекция тлъсти шилета и овце, но главното беше военната продукция. Оръжейните заводи работеха изцяло с модерно оборудване. Стигнахме до положение да плащаме с въоръжение и цялото допълнително снабдяване на нашата армия, (освен осигуряваното от нас), което получавахме по линия на кооперирането от СССР и социалистическите страни.

Военната промишленост гарантираше допълнителна конвертируема валута от страните на ОПЕК. През последното десетилетие постъпленията от този износ достигнаха до 2 милиарда долара!

Твърде малък е кръгът на хората, които и сега имат реална представа за постиженията на нашите оръжейници от различните структури на Военнопромишления комплекс.

Постижения, които респектират с находчивост, прецизност, новост, с уникалност по отношение на някои разработки — например, пистолет «Шипка». Постижения — доказателство и заявка за безспорните качества и възможности на производителите от различните отрасли на оръжейната индустрия.

Интелектуалният потенциал, изключителните възможности и конкретни достижения на тези хора — конструктори, специалисти, електронни инженери, майстори и прочее — са непознати — затова недооценени и непризнати от обществото. Поради необходимостта от анонимност и секретност на дейността им, новите образци са показвани само на секретни изложби. (Аз, за разлика от много други, се съобразявам с факта, че темата е ограничена от държавна тайна и затова само я маркирам.)

Днес, когато се говори за Военнопромишления комплекс, умишлено се сливат несъпоставими неща. Вложеният ум и труд се смесват и обезценяват непозволено с нравствените измерения на предназначението на крайния продукт. Докато светът е устроен така, оръжие ще се употребява, произвежда и продава. Всички думи за морални стойности тук са неуместни, защото са израз на инфантилизъм или демагогия.

Аз поемам отговорността, че в България е развито военно производство.

Някои казват, българската държава по мое време била замесена в мръсни сделки с оръжия. По мое време имаше специален, строг контрол върху тази търговия.

Оръжейният бизнес е търговия като всяка друга. Но в нея няма място нито за аматьори, нито за профани. Тя е ограничена от определени правила. Едно от тях е, че не се афишира. Другите... са му подчинени.

Нарицателното «мръсна сделка» е абстракция, въведена от тези, които искат да изместят други от пазарите им. Защо, питам, в страните, където има наложена забрана за внос на оръжие, оръжие се внася? Забраната просто повишава цената.

С тези редове не оневинявам опитите да се нарушават или заобикалят правилата.

Три години се прави всичко, и успешно се прави, за да се разбие нашата оръжейна индустрия. И се прави съзнателно, методично. Същността не се заключава само до това, кой да държи «кокала». Определени лица явно защитават чужди национални или монополни интереси. Целта е прозрачна — да се завземат междувременно в тази неразбория у нас пазарите ни.

А пазар лесно се губи, мъчително трудно се извоюва и защитава. И още — имам впечатлението, че нашите оръжейни интереси се отстояват от хора, които трудно различават автомат от тупалка. Може би не са получили възможност да изкарат казарма, за да разберат, че събирателното «пушкала» не изчерпва темата.

България печелеше милиарди от това производство!

Гарантираните пазари на СССР и социалистическите страни, на страните на ОПЕК, правеха възможно развитието на България и ежегодно нарастващата й покупателна способност.

Хитрецът от Правец

Пред мен е стоял въпросът, страната да има скътани «бели пари за черни дни». Поставих го на дневен ред, след като оглавих Министерския съвет през 1962 година. Първостепенна задача беше създаването на валутен и златен резерв. Това ни се отдаде, и то в огромни за държавата мащаби.

Какво представлява този стратегически златен и валутен резерв? Първо — златен фонд. Спря се износът на злато. От създаването му не е изнесен грам злато от България. Нещо повече, независимо от неблагоприятните условия за получаване на злато поради ниското му съдържание в рудите, се пое курс за ежегодно увеличаване на златния фонд. Неголямо количество злато се използваше в електрониката и в бижутерийната промишленост. Втората част на стратегическия резерв съставляваше конвертируемата валута. Вложените 250 милиона долара в чуждестранни банки ежегодно се увеличаваха. В средата на 70–те години достигнаха 2 милиарда долара.

За първи път в историята на България Тодор Живков създаде стратегически златен и валутен резерв. Нито едно правителство — нито по времето на цар Фердинанд и цар Борис III, нито по времето на Георги Димитров и Вълко Червенков — няма тази заслуга.

Може да звучи нескромно, но лична заслуга на Тодор Живков са безвъзмездните и нисколихвени заеми, които България получаваше по негово време. Без да се спирам изчерпателно и обстоятелствено на всички, само ще маркирам постигнатото с Иран и СССР.

При официално посещение в Иран, след благодарност за изключително ласкавия и разточителен прием, който ми бе оказан, в конфиденциален разговор с шаха, на който преводач беше дъщеря ми, между другото споменах следното: «Моята страна се е насочила към строй, чиято главна цел е благоденствието на хората. Бихте ли помогнал да преодолеем трудностите, особено що се касае до възможностите да внесем съвременна техника и да модернизираме икономиката? Бихте ли се съгласил да предоставите на България кредит — една част безвъзмездно, другата с ниска лихва. Не мога да Ви предложа нищо реално за отплата, но Вие ще влезете в историята на моята родина...». Успях не само да убедя шах Реза Пахлави. Това, което изненада и мен, и Людмила, беше предложението му да се подпише допълнителна спогодба. Поради смяната на шаха, тази договореност не можа изцяло да се реализира.

С новата власт на Иран нашите отношения се развиваха нормално.

При това посещение Людмила беше потресена от двата полюса на иранската действителност — пищен разкош и крайна мизерия. Написа есе за двата свята на Иран. Есе, с чието публикуване не бях съгласен. Казах й: може да излезе евентуално под псевдоним. Смятах, че трябва да й е ясно, че с появата на есето, иранските долари ще се дематериализират. Ще се превърнат в мираж.

По време на следствието заех позиция не да изтъквам постигнатото от мен, а трудът на три поколения българи. Затова не съм споменавал и за други безвъзмездни и нисколихвени заеми.

От Съветския съюз Тодор Живков получаваше кредити с ниска лихва и безвъзмездни заеми на стойности от порядъка на седемцифрените числа. Ако се вземе само времето, през което Леонид Брежнев беше генерален секретар на КПСС, а Алексей Косигин — председател на Министерския съвет на Съветския съюз и се направи проверка, ще се установи, колко милиарда преводни рубли е получила България. (Справка може да се направи лесно както в България, така и в Русия.) Някои от безвъзмездните заеми бяха поверителни, съгласувани на четири очи, например свързаните с цените на селскостопанските произведения у нас и прочее.

Може би всичко това са били дребни хитрини, може би е било политика... България печелеше годишно милиарди.

Властта не е баница. Излапваш я и си обърсваш ръцете

Разстройството в развитието на съветската икономика рефлектира върху отношенията между социалистическите страни. Заредиха се препятствия за икономиката им. Трудно се спазваха спогодбите.

Самоцелните перестройки на Горбачов се отразиха пагубно и върху България. Загубихме 30% от суровините и пазарите. Договорирани суровини и пазари бяха отказани. Икономическите, държавните гаранции за тях от година на година се обезценяваха. По времето на Горбачов не се спазваха подписани договори!

Защо се скри всичко това след 10 ноември?

Някои приятели на Горбачов тук, за да запазят авторитета му ли, или за да превърнат себе си в месии, прехвърлиха всичко върху Тодор Живков.

Едновременно понесохме удар със снижението на цените на нефта и нефтопродуктите; със спадане на курса на долара. Разплащането и връзките, които имахме със страните членки на ОПЕК бяха главно на доларова основа. Всичко, което купувахме от Запад, плащахме с немски марки, австрийски шилинги, италиански лири. Това разтърси нашите баланси, свързани с конвертируема валута.

Затрудненията градираха. На два пъти предупреждавах държавното и партийното ръководство — през 1986 и през 1988 година (тези записки се намират в Главна прокуратура), че страната ни се изправя — пред критично положение. Изпитанията ще са огромни, ако то не се овладее. При това, дълговете растяха. Това са обективните причини. Влияеха и субективни фактори, но не в тях е главното.

И до днес се прикрива истината. Лъжат българския народ.

Народ се лесно не лъже за дълго!

Казват, че не съм посмял да увелича цените, въпреки, че съм виждал затъването. И това е лъжа! Аз не исках да предприема такъв ход, преди да са изчерпани всички възможности. А такива имаше.

Защо, питам, трябваше да бъде наказан народът? Заради неясния, недомислен, разсипващ икономиката, курс на Горбачов? Безпрецедентното неспазване на договори и предварителни договорености на държавно ниво!

И през тези години българският народ е работил не по-лошо. Създавал е блага. Защо той да усеща трусовете? Трусове, които можеха да бъдат избегнати. Трябваше да се прави завой.

Ако до 1986 година компенсирахме недъзите на системата с осигурените суровини и пазари, след това единствен разумен ход беше да се измъкваме. Срещнах невероятна съпротива. И в Москва, и у нас.

Вместо далновидност, тук се стремяха да докопат баницата. Оттогава до днес...

В политиката и управлението бяха нужни нови, млади хора. Гъвкави, изобретателни. Необременени с вътрешна устойчивост срещу сриването на идеалите. Промени в ръководството на държавата, в органите на управление се извършваха периодично. За разлика от Съветския съюз, в България неколкократно се поднови партийният и държавният апарат. Останали бяхме няколко души «цехови майстори», главно в Политбюро — Тодор Живков, Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински... Бяхме се договорили до края на 1989–началото на 1990 година да бъдем освободени. Ние и още някои на предстоящия конгрес.

Може би разправата, на която отидоха с мен, плашеше и плаши да се оттеглят от властта. И това до ден днешен. Хубаво трябваше да преценят организаторите на процеса срещу мен, че с това предопределят пътя на управниците в България.

Не можеш да наследиш активите на властта, независимо дали си я получил след оставка или във фракционна съпротива, и да не поемеш пасивите й. Не може да си приемал хвалебствено, толерирал най-малкото, нечие управление, да не говорим, ако сам безрезервно си участвал, и да излезеш срещу него.

Аз и не помислих да отида на разправа нито с Вълко Червенков, нито с Антон Югов, нито с който и да е друг, въпреки пълното ми противопоставяне и борба срещу тях. Не ми липсваха нито възможности, нито хора около мен, които да ме подтикват, да настояват за това.

Но в политиката има правила — етика, морал, способност да владееш чувствата си, съзнание да ограничаваш сам собствената си свобода. И тези правила трябва да се спазват.

Ако този път на оклеветяване, на разправа, не се пресече, властта ще се окопава със всички средства. Ще се превръща не само в самоцел, а в самосъхранение. Защото оставката ще означава не собствена преценка за възможностите, а акт на насилствено отстраняване, последвано от политическа мъст.

С тези редове не оневинявам никого. Но да сложиш на един кантар тези, които са действали в конкретна историческа обстановка, заедно с тези, които и в конкретната историческа обстановка са вършили престъпления, означава да целиш саморазправа, а не да искаш да накажеш виновния.

Това, което през 1990 година започна с издевателства срещу бившия държавен глава, продължи през 1992 с процеси или действия и срещу ръководни кадри по негово време. С чистка на директори, ръководители. Кадри, обобщавани като «червена номенклатура». Никой не се замисли, че тези кадри десетилетия лавираха. Даваха всичко от себе си, за да вървят нещата напред, въпреки обективните и субективните спирачки. Сред тези кадри именно беше най-висок процентът на инфаркт и инсулт, не случайно, а в резултат на натовареност. Сигурно между тях има не малко, които трябва да си отидат. Но не защото са «номенклатура», а след преценка на личностните им качества.

В същото време десетки, без товара от отговорности и рискове, ще продължават да ползват всички облаги, до които се домогват, минавайки, или пропълзявайки по коридорите и стълбите на властта. При всяка промяна най-безгръбначно ще сменят убеждения и господари. Днес никой не забелязва неусетното претопяване на «хората от коридорите». Тези, които с домогването си до пари, имоти, привилегии, с ненужната си самоцелна работа създаваха най-обременителния облик на системата. Тези, които съществуваха, защото удар срещу едно звено, на практика го удвояваше, утрояваше. Досущ като удар срещу червей. Тези, чиито функции вместо да отмрат, изживявайки времето си, се мултиплицираха до безнадеждна безпредметност.

Немалко партийни и безпартийни, отечественофронтовски, комсомолски и прочее деятели, предани на предишната «червена» власт, за една нощ се събудиха със съзнание за неудовлетвореност, скрито в дълбините на душата. Със спомени от борба за свобода срещу едноличния режим. И преданост към ценностите на демокрацията. Ценности, които надали са им ясни. За лакея ценности има ли?

В милиони хора беше насаждана омраза срещу «диктатора» Живков и чувство за малоценност, че тридесет и три години не са надигнали глава.

Милионите, създавали благосъстоянието на нацията, бяха произведени в мижитурки. Фон, на който се открояват «репресираните» от Живковия режим.

Продължава да звучи шлагерът на 1990 година — «Престъпления, виновници, углавни дела». Сменят се изпълнителите, темпото. От пародийно подобие на призрачно-абстрактния Вагнер, звученето постепенно се конкретизира — «победните» маршове на годините 1933–1939.

Първоначално всичко това ми напомняше на децимацията в древността. Безогледно революционният подход се доразви. Създаде му се нормативна база. Но никой не постави въпроса — кои режими допускат извънредно законодателство? И още — не е ли всъщност декомунизацията демонетизация на интелектуален потенциал? Болшинството от тези, които днес са обект на декомунизация, са на практика едно сериозно капиталовложение. Тези кадри — инженерно-технически, творчески, научни и прочее, са капитал, който вместо да се използва, насилствено се девалвира.

И още, не е ли смехотворно да се пледира за декомунизация от хора, членували, или правили опит да членуват, в комунистическата партия?

Та общоизвестно е, че ако не задържахме и не ограничавахме приема в БКП, нейната членска маса щеше да е поне четирикратно по-голяма. Достатъчно е да се направи справка за неудовлетворените молби за партийно членство.

Главното, което не ми дава мира е, че хиляди и хиляди честни хора, с чийто ум и сърце е постигнато всичко през годините, са подхвърлени на унизително охулване. Техният труд, издигнал България от нищетата и изостаналостта, днес не е просто обезценяван. Той се чертае с обратен знак. Агресивната наглост на някои да представят апокалиптична картина, съществувала в държавата в продължение на десетилетия преди тях, градира в жалки измерения.

Не политика е това. Лоша агитация и пропаганда, която отдалечава възможността да се извоюва доверието на чуждестранни партньори.

Същите тези хора, които много ревностно се титулуват със своите научни звания, забравят сякаш, че са ги получили през тоталитарния «упадък» на българската наука и култура. Отричането на безплатното образование и медицинската помощ не омаловажават факта, че всички са се ползвали от тях.

Демагогията не оправдава несигурността, която създадоха у хиляди българи. У нас десетилетия домовете, дворовете се държаха отключени, особено в селата и малките градове. Днес се превръщат постепенно, но убедително, в хибрид между лудница и затвор. Ключалки, брави, алармени системи, катинари.

Решетки, решетки, решетки. Чужди журналисти споделиха, че първото, което ги е впечатлило и шокирало в София, са невижданите другаде решетки по прозорци и балкони.

Синдромът на времето, в което живее българинът — постоянен страх. Само за три години България, от оазис на спокойствие, се превърна в страна, в която дейността на полицията се свежда главно до регистриране на непозната за нашите мащаби престъпност. И най-малко към редовия полицай и следовател може да бъде отправен упрек за това.

Елементарна формула мафия = мръсни пари + власт

Напоследък се говори за промени в Наказателния кодекс, съответстващи на увеличаващата се престъпност. Отдавна бяха наложителни. Уви, както и в други области, се започна от следствието, не от причината.

Престъпност в България имаше и по мое време. Индивидуална, групова. Но и в най-арогантната фантазия, и в най-перверзните помисли, не можеше да се доближи до днешните размери. Освен това, близо 80% от престъпленията се разкриваха. Единични бяха драстичните случаи на насилие. С години се коментираше и повтаряше чутото за тях. И главно — нямаше организирана престъпност. И не можеше да има. Организирана престъпност може да съществува само, когато тя е свързана със структурите на властта. От долу — до върховете. Така е навсякъде по света.

Повтаря се непрекъснато «пране на пари». Не знам, дали това понятие е напълно ясно на всички, които го употребяват. Неговата същност, разновидности. Мръсните пари са абстракция. Тяхното свързване с властта от различните й нива ги прави престъпни.

Мафия — това не са компилативно свързани понятия. Или обидна дума, както между впрочем напоследък често фриволно се прикачва на този или онзи.

Мафия — това е връзката: престъпни пари + власт. Организираната престъпност не може да вирее, ако не е свързана дори не просто с властническия апарат, но и с най-високите етажи на властта. Не се ли разбере това, мафиотските групировки ще се разрастват, управлението ще се изражда, за да обслужва техните интереси. А борбата срещу престъпността ще се декларира пред народа като перспективен план, разпределен в бъдещето.

Има и организирана групова престъпност на кокошкарско ниво. Но тя не може да бъде нито застрашителна, нито устойчива. Нейното постепенно ликвидиране не е проблем за кадрите на Вътрешното министерство, ако усилията им се съсредоточат приоритетно срещу нея. Те имат и умение, и готовност да се справят с тази престъпност и да противостоят, или поне да ограничат, посегателствата върху личността на гражданите, тяхното здраве, живот, имоти и спокойствие.

Чух абсурдното твърдение, че нарастването на престъпността е белег на демократичните промени и нашето отваряне на Запад. Пълното ни изолиране преди способствало за занижаване на криминогенните фактори. Това е не само нелепо, но и невярно.

Активни борци срещу тоталитаризма или четвъртата лъжа

Капсулирана България

Общуваше ли българинът със света по мое време? Не знам колко страни предложиха като нас безвизов режим. По-голямата част го възприеха, но ние отворихме границите и за тези, които не го приеха. Идваха милиони чужденци, било по туристическа, било по търговска, било по друга линия. Идваха и нежелани гости. Хиляди българи също пътуваха по света. И тук има спекулации. По мое време пътуваха на Запад около четвърт милион годишно. Не се завръщаха само единици. Основният проблем, водещ до ограничаване на пътуванията на български граждани в чужбина беше свързан с недостиг, липса на конвертируема валута.

България беше отворена за цял свят. Всеки, който имаше паспорт, можеше да влезе в страната. Спазвахме документите от Хелзински и от Виена.

България се стремеше да провежда самостоятелна външна политика, доколкото обстановката позволяваше. Приоритетно значение в нея имаха отварянето към света, принципите на равнопоставяне и ненамеса във вътрешните работи, съблюдаването на международните задължения.

Колебания и колизии при нейното отстояване не е имало. Въпреки, че в последните години постът министър на външните работи беше по-скоро почетна длъжност. След заболяването на Петър Младенов, той фактически не беше в състояние да изпълнява пълноценно служебните си задължения. Ние отлагахме и отлагахме неговото освобождаване, защото го жалехме. Но и самият той знаеше, че това са временни отсрочки. Може би това го е подтикнало да заиграе с Горбачов. Без да има реална преценка, че неговото здравословно състояние е изхабило дотам физиката му, че не можеше да бъде изразител на външната политика на страната.

Неотдавна писал мемоари. И в тях се вживял като личност, определяща външната политика на България. Питам се, дали действително сам си вярва?

Общоизвестно е, че външната политика се формираше от колективната воля и от преценката на генералния секретар. (В скоби ще преповторя: всички решения, взети по време на моето управление, са резултат на колективна воля и ако често говоря в първо лице, единствено число, то е не за да се самоизтъквам. Мисля, че като държавен глава нося главната политическа отговорност. И поех цялата отговорност — за добро и за лошо. А «ние» съдържа мотивация за оневиняване.)

Младенов афиширал и нелепото твърдение, че Тодор Живков еднолично управлява и затова го държал настрана. След ноември 89–а той получи цялата власт. Удържа я около шест месеца. Даже по-малко. Пое я като дипломат номер едно. Самонарочи се за политик номер едно. Остави властта като «танкиста». Че той не можа да опази своето положение и политика. Кой би ме упрекнал, че безрезервно не съм му доверявал да отстоява позициите на държавното ръководство, особено след като сам той потвърди в детайли оценката ми за него.

България по мое време стана член на всичките, повече от двеста, организации на ООН. Задълбочи се процесът на създаване на контакти със света. Определен превес имаха културните отношения. Дипломатическите, търговските и културните връзки по времето на Живков дадоха възможност на България да се отвори към света. Все по-рядко бъркаха името на България.

Жалка е тезата за популярност, свързана с трафик на наркотици, контрабанда с оръжие или обвързаност със СССР. Безотговорни, цинични подмятания, с които се злепоставя България, не Тодор Живков или партията, която е ръководил. Плод на евтина пропаганда, разпространявана и раздухвана след ноември 1989 година.

Пропаганда, целяща не толкова да уязви тоталитарния режим, а да изтъкне някакви химерични, несъществуващи заслуги на новите властници.

И никой не си дава сметка, че мърси името на държавата, която иска да управлява.

Отново бе изваден Папата и атентатът срещу него. И се предъвква, и предъвква... Някои наши политици покорно преповтаряха готовността си да предоставят всички архиви (и го направиха), за да се «докаже» българското участие. Накрая на Негово светейшество папа Йоан Павел II му додея и сам се разграничи от «българската следа».

«И тъй, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство...» (Матея 7:20, 21)

Българи не участваха в покушението срещу папата.

Българи извършиха покушение срещу Българската православна църква.

По времето на Тодор Живков никой не би и помислил, камо ли позволил, това унижение, тази гавра с Българската православна църква. Църквата бе не само конституционно отделена от държавата. Нито законодателна, нито съдебна, нито изпълнителна, а още по-малко партийна власт можеха да припарят в пределите на църковната независимост. Немислимо беше не само вмесване, незачитане. Немислимо беше дори ходатайство пред Негово светейшество патриарх Максим.

Помня, с Негово светейшество папа Павел VI се бяхме уговорили да изпрати кардинал Казароли, ръководител на службата за външни отношения на Ватикана (т. е. министър на външните работи), който да постави и изглади проблемите на католицизма. При посещението на Негово високопреосвещенство кардинал Казароли дадох обяд в негова чест. Някои поставени от него въпроси, свързани с изпълнителната власт, можеха да бъдат уредени. Не така стоеше разрешаването на искания, които се нуждаеха от препоръката и застъпничеството на Светия синод. Бяха извън кръга не само на моята компетентност, но и на моите правомощия. За тях имаше само едно меродавно и задължително становище — не на българската държава и правителство, а на Българската православна църква. Негово светейшество патриарх Максим прие лично кардинал Казароли. Не съм осведомен, естествено, за разговора, воден между тях. Зная само, че е завършил не твърде успешно за високия гост от Ватикана.

Последната ни среща с Негово светейшество патриарх Максим през 1989 година беше отразена в средствата за информация, без да се съобщава съдържанието на разговора. В него аз поставих предложението да се създаде нова епархия. Мисля, едва ли ще е предмет на догадки — къде и защо. Но Негово светейшество патриарх Максим го отклони. Той постави искане за възстановяване на Семинарията. Съвършено справедливо. Дадох му принципното си съгласие. Трябваше да се обсъди и реши, къде ще се пренесе Пионерският дворец. В пределите на Семинарията беше създадена база не само развлекателна, но и за обучение на ученици от цялата страна. Помолих да прояви разбиране и малко търпение.

Негово светейшество не само оглавяваше, но и ревностно отстояваше интересите на Църквата. По мое време той имаше авторитета, задължителен и по светските закони, и по църковните канони. Атеистът Живков изпитваше преклонение пред Патриарха български.

Тежко и горко на държава, в която църковните дела се решават от светската власт.

Дори и в първите години след 9 септември, когато по отношение на църквата се извършиха безобразия, когато бяха правени опити за насилствено налагане на атеизъм, дори и тогава никой не си позволи днешните скандални вмесвания в самата църква.

Защото за България църквата е не просто институция на църковната власт. Църквата е съхранила българското през вековете.

Вярата или безверието са едно, почитанието, което се дължи на българската църква — съвсем друго. По мое време в църква свещеник не бе обиден с думи, засегнат с действия. А кощунството да се вдигне ръка, да се дръпнат одежди на български патриарх, дори в «турско» не го е имало. И ако на Великден конна милиция ограждаше «Св. Александър Невски», то беше именно, за да не се провокират безредици по време на най-големия християнски празник в Патриаршеския храм.

Защото лумпени е имало и ще има по всяко време. Тежко и горко на власт, която вместо да парира изявите им, ги използва в своето безсилие.

След 1989 година се спекулира, и то доста грубо, с църковните празници. Наистина, след 9 септември 1944 до 1956 година, те бяха отхвърлени, отречени. Заклеймени традиционни празници — Рождество Христово, Възкресение, Цветница, Трифон Зарезан и т. н. Недомислено се рушеше дълголетен стереотип — честването на именните дни.

За мен това беше нелепо. Наистина марксизмът декларира атеизъм. Това — да. Но нашата църква, източноправославната, има главно празнично-обреден характер. Чужди са й екзалтациите, фанатизмът, прекомерната емоционалност на другите религии. И главно — традиции лесно и безболезнено не се заличават. В самия акт на заличаването им има нещо недостойно и печално.

Насилието върху обичаите нанася рани. Оставя бездушие. Насилие върху родовата памет на народа. И празнина, която се изравя в бита на хората. Роди се човек — кръстят го, заженят се — венчаят ги, умре човек — опеят го и погребат. Обичаи, векували по земите ни. Именно обичаите, празничните обреди трябва да останат. Не само заради традициите. Заради българщината.

Неведнъж ми се е налагало да обяснявам и обяснявам това. Разковничето, с което подкрепях своите доводи, бях открил, прочитайки трудовете на акад. Михаил Арнаудов.

След 1956 година бяха освободени осъдените от Народния съд. Сред тях беше и той. Дадох му вечеря заедно с други поканени, по предварително съгласуван с него списък. На нея, за почуда на всички присъстващи, и на самия проф. Арнаудов, го поздравих с наздравица и го обявих за сътрудник на ЦК. Поясних веднага в какво се е изразявало «сътрудничеството» му. Как писаното от него ми е помогнало да възстановя и отстоявам убедително необходимостта от възвръщане на някои обредни ритуали и празници.

По мое време не знам да е имало забранени, «несвободни» празници. Майка ми беше религиозна жена. Немислимо беше в моя дом да не се спазват църковните празници. И след смъртта й това остана в нейна памет. Най-малко това уважение й дължах, след като декларирах собствения си атеизъм. Но то беше уважение не само към нея, а и към традициите.

Не помня Великден без червени яйца у дома. Бъдни вечер без традиционните постни ястия около елхата. Сам аз като дете съм коледувал. Неведнъж съм разказвал, колко мисъл към хората има в това обикаляне с песни през нощта на Рождество. Когато от заможните къщи децата събират дарове за тези, които не могат да приготвят празнична трапеза. Людмила се беше запалила да възобнови коледуването, но не й достигна време.

Нито в собствения си дом, нито в държавата, съм смятал за допустимо някой да налага било безверие, било вяра.

Според мен, въпрос на личен, съзнателен, зрял избор и на вътрешна потребност е необходимостта да се търси упование или оправдание в религията.

Не вярвам, че само вероучението ще създаде праведни християни. Но богохулството е най-далечният и най-недостойният път към атеизма. Дългият и истински път към своя Бог всеки трябва да може да намери сам.

Помня, по време на официалното ми посещение в Япония, имах подобен разговор с премиера Накасоне. Господин Накасоне, между другото, изрази учудване: «Господин президент Живков, Вие често цитирате в разговор, при това дословно, пасажи от Евангелията. Знам, във Вашата страна господства атеизъм. Странно е това съчетание на религиозни пасажи и притчи с Вашето безверие». «Не съм съгласен с Вашето тълкуване, господин премиер, Библията не е просто религиозна книга. Библията — това са прозрения на мъдростта. И после, кой дълбоко с душата си не вярва в нещо? Аз също имам вяра. Ще ви цитирам стихове от нашия велик поет Христо Ботев: «О, мой Боже, правий Боже, не ти що си в небесата, а ти що си в мене, Боже, в мен в сърцето и в душата!».»

Всеки човек има своя вяра, свой Бог, и те трябва да се уважават.

Недопустимо беше също нетолерантно отношение и незачитане, било към католическа или протестантска религия, било към юдейска, било към исляма. Когато до мен достигнаха сигнали за битово и религиозно вмешателство в живота на мюсюлманите, на специално съвещание на Политбюро поставих категорично въпроса, да се престане с вмешателството! Взе се и специално решение по този въпрос, с което разполага прокуратурата.

В хода на пантюркистката кампания, когато се пропагандираше, че в България има два милиона турци и Турция иска да ги приеме на своя територия, световните информационни агенции бяха засипвани с твърдения, че у нас десетки и десетки ходжи са убити, разрушени са джамии. Организира се пресконференция с международно участие. Оказа се, че всички «убити» ходжи са възкръснали. Реставрирани са джамии, построени са нови действащи джамии.

През тези години субсидиите за издръжка на църкви, джамии, синагоги ежегодно се увеличаваха.

В Живкова България идваха чужденци от цял свят, за да присъстват и да заснемат величественото тайнство на религиозната служба или тържествуващото спокойствие на делничния църковен олтар, озарен от пламъците на свещи и кандила, наситен с мирис на тамян.

Днес камери и фотоапарати увековечават побоища, ругатни в храмове Божии, окупирания «Свети синод». Задушлив газ струи срещу благовонието на тамяна. Срещу реликвени икони, святи за целия християнски мир, хвърлят камъни.

Страници тъжни и срамни не за Църквата. За България.

Живков, обсебен от упадъчно влияние

Най-непристойното в цялата кампания срещу мен е, че тя бе организирана и провеждана от хора, които много точно знаеха, как още от края на 60–те години търся изход от примките на системата. В рамките на самата система и чрез нея, след нагледния пример на Унгария, Чехословакия, Полша. Единствен от социалистическите ръководители предложих концепция за радикална смяна в първия момент, когато международната обстановка даваше шанс да се скъса със старите илюзии, грешки, извращения. С всичко, което нямаше нищо общо със социалистическия идеал, а беше негова уродлива мутация.

Странно ми е, как биха ме погледнали в очите тези, пред които отстоявах убеждението си, че не преустройство е необходимо, а коренни преобразования. Които «добронамерено» ме критикуваха и тук, и в Кремъл, че съм се поддал на упадъчното западно влияние, толерирано и прокарвано първоначално от дъщеря ми Людмила, а след това и от мен.

През всичките 33 години отношението към капиталистическите страни еволюираше. Първоначално, през 60–те години, позицията бе пълно отрицание на тамошната обстановка и строя. Постепенно убедеността започна да се пропуква. Но едва след посещението ми на ЕКСПО ’70 в Япония осъзнах не само нашето гибелно изоставане от напредналите капиталистически страни. Започнаха сериозно да ме гнетят недъзите на социалистическата система.

В Япония се почувствах смазан. И не толкова ЕКСПО ’70 ме впечатли. Изложението беше интересно, съвпадаше с моите общи заключения. Но развитието на Япония беше главозамайващо. Бях на неофициално посещение. Обгърнат с изключително внимание. Прие ме Негово императорско величество Хирохито, премиерът тогава — Сато, други държавници, собственици на корпорации. Имах срещи в научни институти, в някои банки, в концерни. Предоставиха ми възможност да си създам непосредствено впечатление с посещения в редица райони.

Успехите на Япония бяха действително икономическо чудо. Темповете й на развитие многократно изпреварваха другите капиталистически страни. Беше успяла да създаде огромни материални ресурси в промишлеността и селското стопанство. Видях комини с километри. Гора от комини. Въздухът беше замърсен дотолкова, че прелетните птици са отклонявали своя традиционен полет над японските острови. След около десет години, при официалното ми посещение, комините бяха почти изчезнали, природата — възстановена. Птиците, прелитащи отново над Япония, доказваха това.

На връщане след първото ми посещение, използвах престоя за аклиматизиране в Хабаровск и нахвърлих една записка до Брежнев. Основното в нея беше констатацията, че ние — социалистическите страни — изоставаме катастрофално. Отразяваше впечатленията ми от ЕКСПО ’70 и от развитието на Япония. Молех го, при пристигането ми в Москва — там отново се прави престой — да ме приеме лично, за да му изложа моите оценки и изводи.

Брежнев ме посрещна на аерогарата. Сдържано и нервно. Вместо исканата лична среща, прие цялата делегация. Това стана в Кремъл. И започна: «Тодор се е подвел. Видял е само едната страна на Япония», т. е. само материалната мощ, но не положението, експлоатацията на работниците. Известна тема. Пред членовете на нашата делегация той изнесе една доста несдържана критика в този дух. Те се смутиха и никой не посмя да се обади, докато трая разговорът. Аз отстоях категорично позициите, които бях изложил в записката. Накрая Брежнев смекчи тона и тактично каза: «Добре, добре. Дайте сега да отидем да обядваме».

От обяда направо се качихме на самолета. Там вече, така да се каже на наша територия, членовете на делегацията единодушно ме поздравиха и възторжено коментираха моята твърдост. Независимо, че пред Брежнев не посмяха да изкажат мнение. Със записката запознах Политбюро, после ЦК, изпратих я и на някои от генералните секретари на социалистическите страни.

Преди Япония, убеждението, че изоставаме, се базираше на моя политически опит, на познаването на социалистическите страни. Затвърди се след посещения в Италия, ГФР и други западноевропейски страни. Затова от 70–те години, особено последното десетилетие от времето на моето управление, съпроводих това убеждение за нашата изостаналост с едно сериозно отваряне към Запад за придобиване на технологии. Съзнавахме, че не можем да получаваме най-новите технологии, но това, което внасяхме от Запад беше на високо равнище и многократно превъзхождаше технологиите на социалистическите страни.

Защо нашият износ, и въобще размерът на търговията с капиталистически страни, не получи необходимия ръст? Международната обстановка беше доста сложна.

60–те, 70–те и началото на 80–те бяха години на остри сблъсъци между две политически системи. Времето на Кубинската ракетна криза, на войната във Виетнам, на навлизането на войските в Чехословакия, на войната в Афганистан, на военното положение в Полша. Години на военни интервенции в много точки на планетата. Ето защо търсехме пътища за нашата икономическа и политическа стабилност главно, и преди всичко, в изградените организации на Варшавския договор.

Друг път България не можеше да поеме. Геополитически тя бе обвързана като съюзник и изпълняваше лоялно своите задължения. Всеки опит за друг път би бил една авантюра.

През 80–те години започна плахо разведряване. Но Западът продължаваше да въвежда редица митнически ограничения за стоките на социалистическите страни. Нашите търговци също бяха заинтересовани да продават главно на гарантирания социалистически пазар. Само идиот отива на риск при гарантиран пазар. Риск с дълготрайни пасиви.

Исках да се организира търговията със света, и по-специално със западните страни. Затова покровителствах създаването на програма за насочване на специализираните търговски органи и организации. В Министерския съвет не само не се направи нищо във връзка с разработването на нормативната система и демонополизацията на външнотърговските организации. Но се оказваше и упорита съпротива.

Не е вярно, че нашата продукция не е била конкурентноспособна. Наистина, успяхме да пробием преди всичко с тютюн, вино и някои други стоки. По износ на бутилирано вино надминахме всички, дори Франция, и заехме първо място в света, а по износ на цигари — второ място след САЩ. Част от тази продукция (бутилирано вино и цигари) изнасяхме дори и на западния, и на американския пазар.

Безспорните качества на редица други стоки и умението на търговските ни представители от ведомствата и обединенията не увенчаха със сериозен успех усилията да се утвърдим като износители. Пазар се печели трудно и мъчително, дори при равностойни условия. Например, на пазара на метали не можем да излезем и сега, защото главно испанците не ни пускат. Но бариера има не само пред износа на метали. Така е и със земеделските стоки, и с изделията на леката промишленост, като текстила например, с които сме конкурентноспособни. Но пред техния износ и до днес съществуват строги ограничения.

Без да се отчитат пасивите на разделението на света и на дискриминационната политика към социалистическата продукция въобще, не може да се отговори, защо Западът не отвори пазарите си за нас до ден днешен.

«Aз Ви поздравявам, господин президент Живков» — Шарл де Гол(14)

«Да, аз Ви приветствам за политиката, която провеждате на Балканите. За отношенията на добросъседство, които сте постигнал с всички балкански страни». С тези думи ме посрещна френският президент Шарл де Гол. Този голям държавник и широко скроен човек, въпреки, че беше далеч от проблемите на Балканите, съумя да оцени в каква спирала от проблеми е впримчена малка България, как се е налагало да балансира...

Между капризите, интересите и имперските настроения на големите сили, стремежът им за влияние. Исторически сложилите се отношения на Балканите, резултат от изстраданите пет войни. И границите, наложени от водещите на времето страни. Граници, които оставиха българи извън България. Тежките рани върху националното самочувствие на българския народ, нанесени и преди, и след 9 септември 1944 година. Подклажданото отвън противопоставяне. Интересите на всяка от балканските държави, често твърде противоречиви. Всичко това — на фона на съществуващата международна обстановка през 60–те, 70–те години.

Ще маркирам най-общо и схематично подмолните течения на гладката повърхност, наречена балканско сътрудничество и добросъседство.

Правя го, не за да изтъквам постигнатото по мое време. То е останало в междудържавните и международните документи, в съзнанието на хората и оттам никакви напъни на начеващи или залязващи политикани не могат да го изличат. (При мен често идват политици, журналисти с молба да говорим за Балканската политика и как България е успяла в годините на противопоставяне на две системи да установи добросъседски отношения с всички балкански страни, и то за цели три десетилетия?!)

Правя го, защото в тези месеци, уви, предполагам и в следващите, Балканите приковават вниманието на света. Събуждат се отново стари апетити, пулсират незабравени травми. Липса на далновидност, на разум. Стремеж за влияние. Интереси на сили, отстоящи на стотици километри от Балканите, раздухват въглените. Въглени, чиито изпепеляващи езици няма да ги засегнат. А сред разруха и пепелища лесно са се налагали и се налагат условия.

На прага на XXI век, в центъра на Европа, две религии правят курбан в името на Бога, когото едната нарича Христос, а другата — Аллах и се опитват с кръвта и мъката на мъже, жени, деца да докажат верността си към него.

Дават ли си сметка политическите сили, какво става на запад от България? Съзнават ли с колко електричество е заредена атмосферата над земята ни?

На времето казах на федералния канцлер Хелмуд Шмид: «България и Германия ще са първите жертви, ако избухне една нова световна война. България е на кръстопът между три континента. Примамливо и неизгодно геополитическо положение. Сърцето на Европа е Германия, по нейния пулс се измерва и спокойствието, и стабилитетът, и перспективите за просперитет на нашия континент». После обосновах пространно опасенията си относно съществуващата ситуация, натрупаните ядрени и други съвременни оръжия. Впоследствие разбрах, че стенограмата от разговора по този въпрос е предоставена на фондация «Фридрих Еберт», поради важността й. След години наша делегация посетила седалището на фондацията. Още с посрещането си е била засипана с впечатления за моите оценки във водения разговор с господин Шмид и е получила възможност да се запознае със стенографския текст. Не крия, че бях поласкан от този факт и от сериозното внимание, което германците са проявили към направените от мен изводи и прогнози. Това се потвърди и при посещението на господин Хелмуд Кол у нас, пред когото застъпих същата теза.

Следователно, нито за момент не съм преставал да си давам сметка, колко сме заплашени от една бъдеща война. И как България трябва да се подсигури, не за да оцелее, а за да не бъде включена в междудържавен конфликт. Затова, след моето издигане за председател на Министерския съвет през 1962 година, за мен от решаващо значение беше урегулирането на нашите отношения с балканските страни.

Какво характеризираше обстановката не само на Балканите, а и в света в периода, когато управлението на партията и държавата в Съветския съюз беше преминало в ръцете на Хрушчов и екипа му. (Години, на които се спирам по-обстойно в други бележки.)

Никита Сергеевич Хрушчов не промени съществено нито вътрешно, нито външнополитическия курс. Правилно беше издигнат принципът, че войната не е фатално неизбежна и тя може да бъде предотвратена. Но нищо не се направи, дори опит, за изграждане на нова система за сигурност. Естествено, светът продължаваше да бъде разединен. Ескалираше надпреварата във въоръжаването. Задълбочаваха се недъзи и противоречия в международните отношения на двата основни лагера. Това даваше отражение и върху развитието на цялостната политика, която България трябваше да отстоява на Балканите, за да не отстъпва от суверенните си интереси и същевременно да го прави умело, ненатрапчиво.

В какво най-общо се изразяваше обстановката на Балканския полуостров? Разиграваха се големи външни интереси. Заиграваха и държавници от самите балкански страни.

А в центъра измъчена България, просъществувала цялостна и независима само между Сан-Стефанския и Берлинския договор — март, април, май, юни 1878 година.

Гърция. След трудните, обострени отношения през 50–те години, когато наша територия (пустеещи, незастроени крайгранични земи) беше денонощно провокативно обстрелвана, през 60–те години в контактите ни започна известно стабилизиране и нормализиране. Въпреки успешното развитие на двустранните връзки, конфронтационната обстановка се поддържаше. Имаха радиостанция, която денонощно бълваше антибългарска пропаганда. На наша територия станция срещу Гърция, (а и срещу Турция), не е имало. Нямаше и седалище на нито една комунистическа партия.

Едва по времето на Караманлис(15), този голям държавен мъж, България и Гърция преодоляха наслагваното с десетилетия напрежение. Напрежение, породено и от различията на обществените системи, установени в тях, от принадлежността им към враждебни военни блокове Отношенията с Гърция станаха открити.

Междудържавните връзки и контакти се доразвиха по времето на Андреас Папандреу(16) също умен и последователен държавник.

Турция усилено се въоръжаваше. Това беше известно. При това тя притежаваше най-голямата армия след САЩ и, което е особено важно, съгласно военните планове на НАТО, основната й част беше дислоцирана на българската граница. Не на съветската, защото там се простираха планински вериги и преодоляването им изискваше големи военни трудности. Обяснимо е, защо главният удар на турската армия, на която се възлагаше основната ударна сила на Южния фланг на НАТО, според стратегическите планове, трябваше да бъде откъм границите й с България. В съответствие с тези планове, на южната ни граница беше концентрирана огромна армия.

Нещо повече, имахме точни данни, че в турския генерален щаб има разработен план за реализиране на кипърски вариант в България. Всички тези факти ни бяха добре известни. Реалностите ни поставяха в изключително трудно положение.

Какво можехме да противопоставим на тази армия, да не говорим за включването на гръцката (също член на НАТО) при евентуална война Предвиждаше се, че трябва да удържим на нашата граница десет дни, като при това, по план по въздуха получим веднага помощ от Съветския съюз. За нас беше ясно, че това е невъзможно. Повече от три, четири до пет дни не можехме да удържим. Още повече, не знаехме какво ще бъде поведението от югославска страна, а също — ще влезе ли Румъния във войната още от първия ден или ще се опита да протака.

Трябваше да бъдем реалисти и точно, и премерено да разчитаме само на собствените си сили.

От друга страна, пантюркизмът от време на време вземаше връх. Постановките на турските фундаменталисти рефлектираха крайно негативно върху отношенията с България. Периодично се повдигаха и претенциите за изменение на талвега на река Резовска.

Но независимо от всичко, отношенията между двете държави бяха добросъседски, даже бих казал приятелски.

Не мога да не подчертая личните заслуги на Сюлейман Демирел.

Може би никъде не съм бил така сърдечно акламиран както в Турция. В Измир, при моето първо посещение(17), когато навлязохме в града, ни наобиколиха хиляди хора. Хора, дошли по своя воля, не на организирано посрещане. Те викаха: «Тодор, Тодор». Разбрах, че между тях има изселници от България. Поздравяваха ме с «Мараба, Тодоре!». Охраната около мен не можа да ги удържи и те ме обградиха. Тупаха ме по рамото, протягаха ръце, да се здрависаме, някои ме прегръщаха.

По-късно, кметът ни покани на регионален фолклорен фестивал на средношколската младеж. Малко позакъсняхме и попаднахме на самата програма. Когато ме видяха, станаха, започнаха да скандират: «Тодор, Тодор, Тодор!».

Повече от десет минути повтаряха непрекъснато името ми. Сърдечни, екзалтирани. Възторжени. Опитах се с думи да изразя моето вълнение, да изкажа благодарност.

После в програмата гледах хора, като нашите, българските. Едно след друго се редуваха жизнерадостни изпълнения. За повече от час време, само веднъж изпълниха характерния турски кючек.

Още тогава си дадох сметка, колко силно е преминаването на културните и етническите ценности между двете страни. В българския език са навлезли хиляди турски и арабски думи, дошли чрез турския език, които сме свикнали да приемаме като наши. В турските архитектурни и строителни традиции са се преплели типично български елементи, векували по земите ни. Дори при обичаите и традициите на двата народа има заимстване.

При всяко мое официално и работно посещение в Турция народът, гражданите й са ме посрещали и обграждали с внимание.

Югославия. Стремяхме се да не се усложняват вторично отношенията ни и обстановката на западната граница.

След двата пленума, с които изразихме нашите принципни позиции по така наречения Македонски въпрос и абсолютната несъстоятелност на тезата за македонска нация, която се потвърди и от проведения референдум в Пиринския край, от българска страна правехме всичко възможно, за да не се изострят двустранните отношения с Федеративна република Югославия. Когато те не приеха разговори на високо равнище, ние отидохме дори на компромис — парламентарна делегация, която водех аз. Тито се държеше подчертано пренебрежително към мен, бих казал нагло. Опитваше се да ухажва Георги Чанков, стремейки се да създаде противоречия в нашата делегация. Но трябва да кажа, че Чанков не се поддаде и се държа достойно.

Където и да отидехме, при всяко посещение в отделните републики, първият, дежурният въпрос, който се поставяше, беше така нареченият Македонски въпрос. Независимо от всички усложнения, породени от нашата категорична позиция по този въпрос, постепенно отношенията с Югославия се нормализираха.

След своето посещение в България, Йосип Броз Тито даде висока оценка на направеното у нас и подчерта, че «Югославия трябва да се учи от опита и постиженията на България».

Албания. За тази балканска страна, с която години поддържахме добри отношения, имах само най-обща представа. Албанското ръководство декларираше своята привързаност към СССР, като поддържаше тезата, че те са най-приятелската страна на Съветите. Но след идването на Хрушчов, отношенията започнаха постепенно да се обтягат. Нямах точна представа на какво се дължеше това. Дали прокитайското влияние в албанското ръководство беше главната причина, или в дъното стоеше желанието на Хрушчов да налага имперски настроения.

При моето посещение в Албания бях потресен от обстановката, с която се сблъсках. Крайна изостаналост, мизерия. Наши специалисти, които работеха там, по време на срещата ми с тях открито заявиха: «Другарю Живков, ние не допринасяме никаква полза. Албанците идват, стоят по два, три дни, максимум седмица, и си отиват. За толкова време нито могат да научат, нито да усвоят нещо. Те са свикнали да живеят по горите, с козите, не са привикнали на организиран труд.

Недоумявах как може в Европа да има толкова бедна и западнала страна. Вярно, по площадите викаха «Енвер, Енвер», но лозунгите, с които посрещаха ръководството, бяха едно, а действителността в бита на народа — съвсем друго — крайна примитивност, необразованост.

След като се върнах в България, информирах нашето ръководство, какво е състоянието на хората, как нищо съществено не е направено. Основното препитание е козарството. Подчертах, че ако третираме Албания като една наша изостанала област, можем да й помогнем с малко усилия. Договорихме се, че ще информирам Хрушчов, преди да предприемем конкретни мерки, Опитах се да го убедя, че е необходима незначителна помощ. Той реагира нервно и остро. Очевидно беше настроен да води война с албанското ръководство. И тогава, и сега ми е трудно да кажа, кое беше главното, което мотивираше неговата реакция. Така или иначе, въпреки прокламирания интернационализъм и прочее, Хрушчов не разреши да се помогне на албанския народ.

Моето първо посещение. Още в първия час Енвер Ходжа и цялото ръководство му придадоха ярко антититовски характер. В речите, на митингите. Бях принуден насаме открито и категорично да заявя на Енвер Ходжа, че аз съм решително против да се третира по този начин моята визита, да се превръща в пропаганда, срещу която и да е страна. След този разговор нападките почти се прекратиха. В края на моето пребиваване в Албания, от Китай се завърна министър-председателят Шеху и също започна веднага с антиюгославската тема. На другия ден не поднови подобен ход на разговор. Явно, говорил вече с Енвер Ходжа, беше осведомен за моята позиция.

Години и години албанското ръководство оценяваше провежданата политика много точно и не допусна да се говори нито срещу България, нито срещу мен. След време нещата се промениха и придобиха негативно отражение. Въпреки това, ние се въздържахме да водим антиалбанска политика.

Румъния. Отношенията ни с тази страна бяха особени. Принадлежахме към един военен блок — Варшавския договор, към една икономическа организация — СИВ и към една политическа система, но добросъседството между нас се балансираше изключително обременително.

Първоначално Георги Георгио Деж провъзгласи абсурда: «Всички диалози на Румъния със социалистическите страни трябва да се водят, след като са искали и получили разрешение от Съветския съюз, а също — «трябва да споделяме, какво смятаме да правим!». Не знам защо беше сменен Деж, дали поради вътрешно съперничество или имаше трудности със съветското ръководство... Видях го за последен път на едно Московско съвещание, но той беше видимо разстроен и диалог с него — невъзможен.

С идването на Чаушеску и промените в румънското ръководство, отношенията между нашите две страни се усложниха още повече.

От какво се акумулираше напрежението? България беше засилила своята икономическа активност. Главният поток от стоки между нея и Съветския съюз минаваше през Румъния. През нейна територия получавахме електричество, газ и т. н. от СССР. С оглед да намалим тази зависимост, направихме ферибота, по който преминаваше влакова композиция между Варна и Иличовск. Но все пак, основната част от това, което идваше за България, минаваше през Румъния. Бяхме принудени да държим сметка за евентуалните допълнителни усложнения, които биха могли да последват от румънска страна, при рязко обостряне на нашите взаимоотношения. Първите разговори и контакти, които имах с Чаушеску, след като беше издигнат за генерален секретар на Румънската комунистическа партия и за президент, протичаха изключително трудно.

Не знам каква оценка ще дадат времето и историята на Николае Чаушеску. Какво беше доминиращото в неговите изяви — болезненият вождизъм и амбиции, с които той провеждаше политика и във вътрешен, и в международен план, или просто не можеше да владее нервите си. Не допусках, че един държавен ръководител може да изпада в положение, подобно на неговото. При несъгласие той крещеше, блъскаше по масата, не можеше да произнесе нито една фраза, защото започваше да заеква. Налагало се е да го изчаквам дълго да се успокои, за да продължим започнат разговор. Споделял съм неведнъж с нашето ръководство. Всички бяха единодушни по отношение на неговия арогантен, невъздържан стил и метод.

Чаушеску мъчително приемаше водещото положение на България на Балканите. Опитваше се да реализира своите политически амбиции, като кокетничеше и със Съветския съюз, и със западните страни, които от своя страна поощряваха неговата маниакалност, в съответствие със своите цели, разбира се.

Контактите между нашите две страни бяха във всяко отношение трудни. И противоречиви. Непреодолима беше грубата националистическа политика, която Чаушеску провеждаше специално към България.

Този курс се прокарваше още по времето на Деж. При мое посещение, по негово време, ме заведоха до едно село, забравил съм вече кое, в едно ТКЗС. Показваха ми обори, складове, машини. При мен дойде една жена за секунди и прошепна: «Другарю Живков, тук сме деветдесет на сто българи, но никой не смее да каже. Всеки, който спомене, че е българин, веднага го разстрелват». И побягна.

По времето на Георги Георгио Деж в Румъния имаше над 200 000 българи, изселили се там от нашите земи през годините на турското робство. Те бяха главно в равнинната област.

Чаушеску искаше да унищожи всичко, което напомняше за България. И независимо, че се опитвахме и опитвахме да му разясняваме, каква гордост е за румънския народ, че е давал убежище и на бежанци от България, и на борци за свободата й, в Румъния се провеждаше политика, която покровителстваше и подтикваше унищожаването на историческото наследство, паметниците, останали там от националноосвободителната борба на българския народ против турското иго. Светини, свързани с имената на Левски, Ботев, Любен Каравелов, Раковски и др. — всичко се ликвидираше поетапно.

Решителни разговори с Чаушеску проведохме, когато начело на Комитета за култура беше Людмила Живкова. При мое официално посещение, нарочно я включихме в нашата делегация, за да може един от главните въпроси, които поставяме на разискване, да бъде за българското присъствие в румънските земи. При това, ние отдавна бяхме възстановили в България и поддържахме всички паметници, свързани с участието на Румъния в освобождението на България. Всичко беше не само запазено, но и реставрирано от наша страна. Години и години поставяхме въпроса за адекватно отношение от румънска страна, но този въпрос не получи разрешение. Людмила беше разговаряла предварително с тогавашната министърка на културата на Румъния. Двете бяха дошли горе-долу до една позиция, взаимно приемлива и за двете страни, която изложиха на заседанието на двете делегации. Чаушеску се нахвърли срещу тяхната министърка с най-обидни и арогантни думи. Думи, които не допусках, че могат да бъдат изречени от държавник. Атмосферата се нагнети, защото, макар че той изля всичко върху министърката на културата на Румъния, де факто всичко това беше насочено срещу Людмила и главно срещу България. Наложи се да отложим разговорите чак за следобед, докато той се овладее. Но все едно, решение по повдигнатите от нас въпроси така и не получихме.

Чаушеску, с цената на всичко, провеждаше политика да изкорени и от паметта на румънския народ, и от националното съзнание на стотиците хиляди българи в румънските земи всичко, което напомняше за България.

Ние, до известна степен, успяхме да противодействаме, като засилихме радио-телевизионните връзки, с които обхващахме цялата равнинна част на Румъния, тъй като при моите официални посещения аз бях усетил и установил, че хората ме разбират без преводач. Умишлено говорих импровизирано, бързо. И следях как те възприемаха казаното от мен. Реагираха спонтанно, ръкопляскаха. Това бяха хора, които знаеха български език. Фактът, че ме разбират непосредствено, беше видимо неприемлив за Чаушеску. На един митинг нервите на Елена не издържаха, тя рязко се извърна, слезе от трибуната демонстративно и напусна.

Чаушеску не огласяваше публично своето отношение към принадлежащата на България Южна Добруджа. Но при Академията на науките в Румъния имаше специален институт, ръководен от брата на Чаушеску, откъдето се разпространяваха на Запад и в социалистическите страни «научни доказателства», че Южна Добруджа е румънска територия.

Редуваха се и други усложнения.

Но основният проблем между двете страни през последните години беше замърсяването на Русе от Гюргево. Аз поставих много остро въпроса пред Чаушеску и цялата придружаваща го делегация. И декларирах от мое име и от името на нашето партийно и държавно ръководство, че «нашите отношения по-нататък с Вас, ще зависят само от решаването на този въпрос». Чаушеску изпадна в нервна криза и не можа да каже нищо състоятелно. И при изпращането, (той беше на официално посещение в България), в колата не продума дума. Обаче със завръщането си в Румъния демонтира завода. След време се оказа, че обгазяването продължава и от втора площадка. Тогава наши специалисти, ръководени от Петко Данчев (председател на Химическата асоциация), успяха с хитрост да проникнат там и да установят по безспорен начин източника на замърсяване и наличието на нов замърсител. Тогава се наложи да отложа своето официално посещение в Румъния. Въпреки последвалите покани, въпреки настояването от румънска страна да върна визитата, аз през следващите три години (до ноември 1989) не посетих Румъния. Тук, в ръководството на държавата и партията обсъждахме крайния вариант, който можехме да предприемем, ако не успеем да заставим румънската страна да спре отравянето на Русе.

Ясно беше, че международните организации и фактори ще протакат вземането на отношение по този въпрос. Ние имахме две възможности — първо, преместването на основната част на града и второ, открит военен конфликт с Румъния. Обмисляли сме всички възможности.

И ако изчаквах, ако отлагах във времето решаването на проблема, нерешен и до ден днешен, то е не защото не милеех за хората в Русе. Напротив, във всичките тези години мисълта за тях не ми даваше мира. Но знаех, че в политиката фойерверките, прибързаните и необмислени решения не само не решават въпроса. Те са заредени с потенциална опасност, трагедията на един град да се прехвърли върху цял народ. Знаех, че единственото разковниче е в избиране на момента, в който ще принудя, ако не мога да убедя, румънското ръководство.

В лицето на Чаушеску имах неуравновесен партньор с непредвидими реакции. Факт е, че въпреки нескритото несъгласие и недоволство, неговите истерични изблици парираха критиките срещу него. Това поддържаше неговата собствена самооценка за безпогрешност. И ако Чаушеску все пак се съобразяваше с мен и проявяваше, макар и последващ респект, това се дължеше на факта, че единствен аз го критикувах остро и открито на международни срещи. А Чаушеску имаше за какво да бъде критикуван и извън междусъседските ни отношения. Той се увличаше в индустриализацията и беше изоставил и социалната сфера, и селското стопанство. В първите години, по време на лов в Румъния, викаха за гончии местни селяни. Не успявах да сдържам изумлението си от техния окаян външен вид, от дрехите им, покрити с кръпки. Не след дълго Чаушеску се съобрази. И тъй като не можеше да промени с магическа пръчка състоянието на преобладаващата част от румънското население, по време на лов изкарваха гончии само от военни поделения, съответно с армейско облекло.

Оценките, които тук давам за Чаушеску, ме задължават да отбележа, че не мога да приема варварския начин, по който се постъпи с него. Един държавен ръководител, фарсово осъден на смърт от инсцениран трибунал! Но реална присъда, приведена незабавно в изпълнение — в Европа, в края на XX век! Един акт, с който в Румъния неколцина унизиха своя търпелив, беден и отруден народ.

Ето такава беше обстановката на Балканите, в която Тодор Живков започна своето управление.

Обстановка, която наследих. Създадена и предначертана за десетилетия напред по време на разговор между маршал Сталин и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил в Кремъл на 9 октомври 1944 година. Денят, в който те не просто разпределиха сферите на влияние на Балканите, а предопределиха развитието и на социалистическата система, и на Европа.

България се наложи естествено, без да шуми, като главен фактор на балканското сътрудничество в най-трудните години на разделение на света. Балансираната политика, която тя провеждаше, въпреки всички рискове, които поемаше с отстояване на вътрешните си интереси, не позволяваше да бъде застрашавана нейната национална сигурност.

Цената на мълчанието

Поех цялата отговорност. Цялата. В този число и за неща, които не съм знаел. И за неща, вършени зад гърба ми. До ден днешен не съм визирал никъде, по никакъв повод, конкретни имена.

Превърнаха ме в някакъв изверг, обсебил еднолично властта, разсипал политика, икономика, култура, религия. Мълчах.

«Юнаците ноемврийци»... Отдавна трябваше да изляза с едно простичко предложение. Мълчах не толкова, за да им запазя човешкото достойнство.

За мен най-важното беше да се съхрани спокойствието, увереността на народа. Ако цената трябваше да бъде оплюване, охулване, съдене на държавния глава и създаване на мит за «легендарните превратаджии, свалили след дълга изнурителна борба диктатора Живков, с готовност приемах тази цена.

Следях как се задвижи пропагандната машина. Една лъжа, повторена десет пъти се превръща в истина. През тези години лъжите се преповториха десет хиляди пъти.

Не съхраниха обаче нито спокойствието, нито увереността. Напротив.

«Ноемврийците» сами повярваха в легендите за себе си, които първоначално, все пак доста умерено, се опитваха да прокарат. Не ги обвинявам. Десетки журналисти, някои твърде талантливи, и затова лансирани на времето от мен самия, услужливо доизградиха, дозапълниха с перата си образа на «несъгласните». Но това вживяване в несъществуващото придобива постепенно застрашителни размери.

Мисля, че е крайно време народът да научи истината. За да не му се прикачи бремето, да е длъжник на «активни борци против тоталитаризма».

Затова предлагам: да се публикуват стенограмите от заседанията на Политбюро на ЦК, на Секретариата, на ЦК на БКП! Мисля, че ще се намери фирма, която да спонсорира подобно начинание. И твърдя, че тя няма да е на загуба.

Ще се прочете, какъв мерак беше да успеят да сверят часовниците си с моя. Каква страст към надприказване, която прикриваха с интригантство, с фарисейски жалби. Например, идват при мен Петър Младенов, после Андрей Луканов и приплакват, че не смогват да се изкажат, да се вредят от Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински, които говорят много на заседанията на Политбюро. Затъжили се бяха дори, че въпросната словоохотливост и за мен е много уморителна. Принципно бях съгласен с тях, че всяка постановка може и трябва да бъде поднасяна сбито, не многословно и обстоятелствено.

Говорих с Гриша Филипов. Той се съгласи и изказванията му станаха кратки и премерени.

Казах и на Добри Джуров: «Моля те, Добри, не говори така пространно. Преценявай кое е важното, защото и то потъва в многото приказки. И после, разбери, не може да си компетентен по всички въпроси. Някак несериозно е да вземаш веднага отношение по всичко». Но той ме парира: «Мога и да говоря дълго, при това не мисля, че съм некомпетентен. При мен има всякакви специалисти». С това разговорът ни се изчерпа. С Добри Джуров съм преживял какво ли не. Може да звучи странно, но понякога спомените изместват и оправдават последващите прояви. От друга страна, не можех и не мога да виня Добри Джуров за постепенната неадекватност в оценките. Уви, годините са неумолими. Ум, памет, борбеност, самостоятелност... — всеки ден се изличава по малко. Затова бяхме взели решение и аз, и всички с подобен житейски товар до края на 1989–началото на 1990 година да бъдем освободени от активна политическа дейност.

С Пенчо Кубадински умишлено не разговарях, за да се запази неподправен и несмутен «акцентът» в партийното ръководство.

В стенограмите от заседанията са съхранени всевъзможни изказвания — конструктивни, стегнати, има и пространни, и досадни. Свенливо се спотайват и «сентенции», и хвалебствия, изричани и от главните герои — Андрей Луканов, Петър Младенов. Отразяват мненията на всички присъстващи по основните въпроси, внасяни за разглеждане. След техния прочит ще стане ясно, в каква обстановка е работено. Какъв е бил стилът и методът на «диктатора» Живков. Попречено ли е някому да се изкаже. По някои въпроси заседанията се точеха с дни. От стенограмите ще се разбере черно на бяло, при това документално, как са се противопоставяли тези слагачи. Нямали ли са право да отстояват собственото си мнение. И въобще имали ли са собствено мнение по повдигнатите и дискутираните въпроси.

Жалко, че не може да се чуе как чуруликаха, как припяваха, как ръкопляскаха пред мен, за да проявят легалната си «съпротива». Но сам по себе си текстът от стенограмите е достатъчно красноречив.

И същите тия чучулиги, тия песнопойци днес твърдят, че режимът на Живков е крепял строя, срещу който те негласно, но убедено са се борили. Такава низост!

И всички други десетки и десетки «несъгласни», които се нароиха през изминалите три години след месец декември 1989 година. Къде бяха? Защо се получи така, че никой не разбра несъгласието им? Случайно ли така наречените дисидентски прояви бележат началото си от края на 1987 година, т. е. след Юлската концепция? След като беше ясен пътят не на преустройство, а на радикална смяна? Несигурни ли се чувстваха във възможностите си при една пълна промяна?

Гласността остана фраза. И до днес тя се свежда до оклеветяване, в най-добрия случай до омаскаряване на опонента. Не в противоборство на идеи, а в налагане на «единствено правилната истина».

Още през 1988 година на срещата ми с интелигенцията обосновах необходимостта от създаване и разрастване на клубове, движения, дружества. От съпоставяне на различни и противостоящи си мнения. Защото никой няма божественото право върху истината. Защото за демокрация можем да говорим, когато освен икономически ръст и просперитет, имаме и необходимия духовен напредък, освободен от шаблони, от нетърпимост към чуждото виждане, от аксиомата «демокрацията — това сме ние»(18).

Да искаш да промениш живота на другите, не означава да обявиш мисленето им за първично, закостеняло. А да се опиташ да осъзнаеш, защо не са убедителни доводите, които излагаш.

В политиката аксиоми няма.

Политика се прави с умението да отречеш теза, която си отстоявал, когато се увериш, че е неправилна или прибързана. В политиката всяка презумпция е оборима. И способността да се разумее и признае това предопределя способността да се удържи властта.

Власт лесно се взема, власт трудно се удържа

През 1956 година наследих една апокалиптична България. Разсипано селско стопанство. Парализирана промишленост, доколкото въобще съществуваше. Валутни задължения, дългове към Англия, САЩ и към други западни страни — до 70–те години ги изплащахме, репарации на Гърция.

През 60–те години сформирах екип от учени, специалисти. Опитахме да въведем нов икономически механизъм. Основната му насоченост беше пазарната икономика. Още тогава бях вътрешно убеден, че пазарът трябва да определя.

Сблъсках се с остра съпротива. И вътре в страната, и в социалистическата общност, и преди всичко в Съветския съюз. Тогава Хрушчов ме извика спешно заедно с Антон Югов. Трябваше да давам обяснения. Направи ме на нищо, както той можеше.

Въобще Хрушчов беше интересна личност. «Талант на буци», както казва народът, неразработен. Тезата на Хрушчов беше, че са ме подвели, че около мен има опасни хора, от които трябва да се разгранича.

Категорично защитих хората си и му опонирах: «Вие ме обиждате, другарю Хрушчов, ако допускате, че могат да подведат Тодор Живков. И то, по основни въпроси. Ако възприемете като погрешен механизма, то знайте, че моя е отговорността за него». Антон Югов вметна: «Другарят Живков се увлича. Увлича се, но ние ще му помогнем». Нито аз, нито Хрушчов реагирахме. По време на обяд, даден на висши ръководители от различни страни, на посещение тогава в Съветския съюз, на който ние също бяхме поканени, Никита Сергеевич помоли да произнеса тост. Аз отклоних с думите: «Нека да дадем предимство на другаря Югов. Той по-добре владее руски език, по-добре ще се справи». Но Хрушчов беше категоричен. Дойде при мене, хвана ме под ръка и каза: «Не се сърди. Знаем, че около теб има жуляци, но ние държим на теб. Разбери, вярваме ти!». Би се получило неловко, ако повторно откажех. Произнесох импровизирано кратко слово около наздравицата.

Още тогава смятах, че трябва да съумеем да използваме някои безспорни преимущества на капиталистическите страни. Имаше ли преимущества? Да, имаше! Трябваше непредубедено, безстрастно да се отразят. Не да се самозалъгваме като ги омаловажаваме или изопачаваме. И това мое виждане не срещна адмирации. Пък и американската преса неволно ми направи лоша услуга. Но подред.

На онази известна сесия на ООН, 1960 година, на която Хрушчов заведе ръководителите на социалистическата общност, аз, след като изнесох доклада си, напуснах съвещанието. Исках да използвам времето в Америка до минута. Обикалях научни институти, заводи, корпорации. Посетих една от най-големите банки. Така и изпуснах онзи «паметен» момент, в който Хрушчов е удрял с обувка по трибуната в ООН!? Тогава всички вестници гръмнаха: «Президентът Живков чу себе си и напусна», «Господин Тодор Живков иска да опипа пулса на Америка», «Държавен ръководител отвъд желязната завеса сред американски работници» и т. н. Обяснимо, в какъв ход на мисли ме е споменавал Хрушчов, Нейсе.

И аз, и хората около мене, таяхме оптимизъм. С гъвкавост, без да отстъпваме от идеалите си, да съумеем да използваме оптимално приоритетите на западната икономика.

Нямахме опит. Страната, след кратко условно стабилизиране, отново затъна в трудности. В положение да не може да изплаща валутните си задължения. Това наложи да изнесем златни резерви в западни банки, едновременно да внесем в чужди банки 250 милиона долара, Маньовър, за да заблудим западните банки относно реалното тежко положение. Оказа се печеливш. И към момента, и за в бъдеще. Впоследствие тези долари бяха в основата на създаването на стратегически валутен и златен резерв.

Българският народ не почувства сътресение нито на своята трапеза, нито в своя живот. Икономиката продължаваше да се развива. Жизненото равнище растеше.

Огромни трудности имахме през 70–те години във връзка с преминаване на международни цени. Водихме упорита борба да не става наведнъж, за кратко време, а в един по-продължителен период. България беше най-много засегната. Рязкото повишаване на цените на суровините и оборудването, които внасяхме, не можеше ни най-малко да се компенсира с нашия износ.

Отново българският народ не изпита в своето ежедневие лишения и не почувства ударите, които понасяше държавната хазна.

Всеки българин трябва да знае, че през 1976 година нашите задължения към западни банки стигнаха 6–7 милиарда долара. Като се вземат предвид сегашните инфлационни процеси, те се равняваха на 10–12 милиарда долара. За онова равнище на икономиката и цените, цифрите бяха астрономически. Страхотен удар върху финансовата ни стабилност. Трябваше да се парира и овладее.

Помолих аз да оглавя валутната комисия. Поех погасяването на външния дълг на държавата като своя лична отговорност. Изплатих го. Без да бия барабан. Без да се засегне стратегическият златен и валутен резерв. Без да се загуби доверието на западните банки кредитори и на партньорите от СИВ. Без да се отнеме спокойствието и да се снижи жизненото равнище на народа.

Само за няколко години, до 1981, задълженията бяха сведени до един и половина милиарда долара, фактически не бяха задължения. Бяха по-малко от годишната печалба на България в конвертируема валута от търговия със западни страни. И отново това не беше почувствано.

Народът не разбра, че има такъв дълг и как беше изплатен.

Години, години водих упорита борба за защита на интересите на България на международния пазар, на пазара на СИВ преди всичко, за вътрешната готовност да се приспособяваме към новите реалности, за мобилност при отстояване на принципите.

Успях да извоювам авторитет на държавата като стабилен партньор и да спечеля доверието на чуждите банки. При съществуването на две противоборстващи системи, при хиляди спънки от вътрешен и външен характер.

За три години всичко това се проигра.

Проигра се толкова некомпетентно, лековато, абсурдно. Престъпна безотговорност? Опасно невежество? Злонамереност? Времето ще даде своята оценка.

Трудностите на България — икономически, социални, политически, създадени от моя приятел Горбачов се задълбочиха от тези, които спряха провеждането на реформата.

Години минаха в безплодни препирни. Преустройство или смяна.

Декларира се едно, говори се друго, върши се трето. Резултатът е печалното състояние на производството и лавинообразното нарастване на външния дълг.

Нека тези, които се опитват да критикуват Тодор Живков, извоюват доверие, срещу което получат 8 милиарда в конвертируема валута и ги вложат в технологии. За няколко години съумеят да повишат жизненото равнище на народа поне до стандарта по мое време. И тогава да седнем с тях да говорим, кое има значение. Това, което е в магазините, по витрините... Или това, което е на масата, и с което е облечен, обзаведен средният българин.

Поне четири години да могат да задържат властта в съзидание и спокойствие и тогава да вадят торбата с лъжите срещу мен.

Скъпи мои, благодаря ви!

Опитаха се да ме превърнат в събирателно на всички земни пороци. Някои оценки за Николо Макиавели и макиавелизма звучат като закачка, съпоставени с тези за Тодор Живков и живковизма.

Чух много и много хулни думи. Докосна ме физически дълго затаявана завист. Изстрадах предателството на хора, на които съм вярвал, помагал, които съм ценял и обичал.

И след 33 години власт ме споходи убеждението, че не съм преминал напразно дните си.

Години 1990, 1991, 1992... Не спряха поздравленията по телефона. Цветята и вниманието. Често не само на празници.

Не пресъхна ежедневният поток писма от страната и от чужбина. «София, Бояна, за Тодор Живков». Писма, които ме подкрепяха, които ме окрилят с добра дума. Писма, в които хора, доведени до ръба на отчаянието, се обръщат към мен с молба за помощ, за съвет. Стотици непознати хора ми пишат: «Скъпи, бай Тошо, дръж се!». Или: «Бай Тошо, не по твое време, днес ни е страх да кажем, какво мислим. И пред едните, и пред другите, дето все за демокрация говорят. Защо не попитат тоя народ, какво мисли, кога е живял по-добре — по твое време или сега? Защото знаят, народът е с теб».

Тези редове са от едно писмо. Стотици са с подобно звучене от български граждани с различна религия, на различна възраст. Получавал съм и ругателни писма, но се броят на пръсти.

Физически не съм в състояние да отговарям на редовете, изпращани до мен от хора познати и непознати.

А бих искал да кажа на всички тях: Скъпи мои, благодаря Ви!

Предизвикателството

Три години мълча. И сякаш поощрявам надприказването. И революционния устрем.

Наблюдавам себедоказване. Странно себедоказване. Немотивирано, болезнено, демагогстващо... И безрезултатно. Временно и обречено.

Името ми се повтаря като оправдание и опрощение. Като позорен стълб. Като магическа формула.

Моето мълчание се тълкуваше и тълкува, уви, превратно и повърхностно. Продължаващото оневиняване чрез мен цели едно — днешните грешки и недомислия да бъдат прехвърлени върху Тодор Живков. Чух смайващи оправдания, че целият сегашен хаос е програмиран и заложен от предишния режим, т. е. от режима през годините, когато аз ръководех българската държава. Затова съм длъжен категорично още веднъж да подчертая:

Аз ръководех държавата в определени политически и икономически международни условия. В години на международно разделение и противопоставяне. Ръководех не абстрактно и самоцелно, а строго мотивирано към всеки определен момент.

Отстоявал съм определена позиция, която в конкретния исторически период е била най-изгодна за българския народ. Отричал съм я, когато съм преценявал, че тя е анахронизъм, че времето дава по-големи шансове.

Политиката е изкуство на възможното, а не на желаното.

Днес обстановката в света е коренно различна.

В тези три години, при новите международни възможности, България би могла да се утвърди достойно като равноправен партньор. Но не като се обрече преобладаващата част от българския народ на мизерия и несигурност. Не като се разруши постигнатото за 33 години. Не като се минират взаимноизгодни, традиционни от десетилетия, отношения със съседи и държави навсякъде по света. Не като се търси нов покровител, защото подопечният е винаги задължен на попечителя. Не като се просят и получават подаяния.

В политиката инфантилизмът е непростителен.

Декларирах, че съм извън политическия живот. Моите принципи, етика ме задължаваха да не давам изявления и оценки за провеждания от 1990 година курс — във вътрешен и международен план.

Мълчах, въпреки настоятелните молби на журналисти и политици. Въпреки, че мълчанието ми лансираше поредни лъжи срещу мен.

И в тези паралелни етюди не съм дал цялостно, задълбочено мнение нито относно промените при международните контакти или вътре в страната, нито относно личности — участвали в управлението по мое време или днешни лидери на СДС, БСП, ДПС и извънпарламентарната опозиция.

Засягал съм събития и съм цитирал само хора, пряко свързани с тях. Във възможно най-незаангажиращ никого прочит.

Потиснал съм предизвикателството да отговоря, защо все по-осезателно се усеща носталгия по миналото, по познатия път и схеми. Неща, които при днешните международни дадености, аз не бих преповторил.

В положението, в което съм поставен и държан, е неуместно някой да очаква от мен стойностен анализ и преценка. А менторският тон няма място в политиката.

Политиката е отговорност пред народа, пред историята. Пред собствената съвест.

Не участвам във формирането на настоящата политическа линия. Не бих искал да съдя и поучавам.

Но не мога да нося отговорност за нея.

Бояна, година 1992, октомври

Аз, Тодор Живков, роден в село Правец през 1911 година, държавен глава на България до края на ноември 1989 година, използвах цялата власт, която имах, за добруването на своя народ.

Приложения

Отворено писмо на Тодор Живков до Великото народно събрание

Уважаеми народни представители,

Някои обстоятелства ме принуждават да се обърна с това писмо към Вас. Слушах внимателно по радиото обсъждането на процедурата по моето явяване във Великото народно събрание.

Няма да скрия, че ме учудват някои неща.

Първо. За обсъждането на процедурни въпроси по моето явяване се отделиха повече от два часа в петък — 27 юли и може би още толкова ще се отдели и на заседанието в понеделник — 30 юли. В същото време, за изложение по съдбоносни въпроси от миналото и настоящето на страната се предоставят «великодушно» едва петнадесет минути.

Второ. Ставаше въпрос за покана да се явя пред Великото народно събрание, а не за задължение да бъда «доведен» и да «отговарям». Да оставим законовата страна, но най-малко човешката етика изисква към мен да се отнасяте не като към престъпник, а като към гражданин на Народна република България.

Трето. В предложението на парламентарната група имаше препоръка да ми бъдат зададени предварително поне някои основни въпроси. Както Вие сами разбирате, абсурдно е да отговарям компетентно и добросъвестно, без да се подкрепям с някои цифри, анализи и факти, с които сега не разполагам, тъй като от дълго време съм изолиран. Формулировката да ми се задават въпроси на място създава възможност да се отговаря с общи политически оценки и некомпетентно.

Четвърто. Под Въпрос се поставя и моето желание срещата да бъде директно излъчвана по радиото и телевизията. Аз искам да говоря пред целия народ, защото съм отговорен преди всичко пред него.

Пето. Имате ли предвид и обстановката, която се създава в страната, и кой ще поеме политическата отговорност за евентуалната ескалация на напрежението след моето изказване? Или отново вината, както досега, ще се прехвърля върху мен? Такава отговорност не мога и няма да поема.

Тези и други обстоятелства ме карат да смятам, че някои хора искат да ме превърнат в средство за постигане на своите политически интереси и лични амбиции. Искам да заявя, че аз няма да допусна да бъда превърнат в играчка в ръцете, на която и да е политическа групировка.

Заедно с това искам да попитам уважаемите народни представители, дали Великото народно събрание си дава сметка за положението, в което е поставен бившият държавен глава? Този абсурд продължава месеци наред, в нарушение на всякакви вътрешни и международни закони. Месеци наред органите на прокуратурата, които отстъпиха пред политическия натиск, се опитват да формулират обвинения, които пропадат, щом се съпоставят с обективните факти. С други думи, първо един човек се арестува, а после му се търсят факти и доказателства за обвинение. Това не Ви ли напомня за отдавна отминали зловещи периоди в историята?

В проекторешението на Великото народно събрание се сочи, че то няма да се занимава с проблемите на наказателната ми отговорност. Всъщност, тъкмо политическата ми дейност, като ръководител на държавата и партията се разследва по делото и се правят опити тя да се разглежда като криминална. Аз разбирам, че в една политическа система, в която властите са разделени, не могат да се изземват права и отговорности. Но Вие много добре знаете, уважаеми народни представители, че този процес бе образуван не от прокуратурата. Той се образува под натиска на една комисия към бившето Народно събрание. Средствата на тази комисия бяха, меко казано, съмнителни. Тя събираше и «обработваше» слухове, клюки и улични сензации. Редно е сега Великото народно събрание да даде гаранции на прокуратурата, за да извърши тя сега своята работа, единствено в съответствие със закона, а не под натиск отвън.

Доколкото зная, в най-новата история на човечеството досега е съден и осъден един единствен държавен глава — императорът Бокаса в Африка, за заговори, убийства и людоедство. Вторият случай ще бъде моят.

Що се отнася до личната ми отговорност, още сега с ясно съзнание и след дълго премислена равносметка на моя живот, мога да заявя, като партиен и държавен ръководител на страната в продължение на 33 години, че нося най-голямата политическа отговорност за всичко, което е сътворено. Дали доброто е повече, отколкото лошото, живяхме ли в тези години в тъмнина и безнадеждност, раждаха ли майките деца, имаше ли песни, бяхме ли спокойни, или живяхме в страх, имаше ли българският народ цели и идеали — всичко това аз сега нямам правото сам да оценявам.

Отговор на всички тези въпроси може да даде българският народ и историята. Сигурен съм, че те ще бъдат строги съдници. Убеден съм обаче, че в същото време те ще бъдат справедливи, че ще отхвърлят категорично и политическия нихилизъм, и тоталното оплюване.

Всичко, което съм правил е било водено от чувството, че е добро за България. По моя път допуснах грешки, но престъпления срещу народа си нямам. Поемам политическата отговорност именно за тези грешки.

Ето защо, уважаеми народни представителни, аз приемам моето явяване като изключителна отговорност пред българския народ и международната общественост.

Затова, като се въздържам от среща с Вас сега, поради създалата се обстановка, не по моя вина, заявявам, че поддържам желанието си за широк и откровен разговор. Ще отговоря на всички отправени към мен въпроси или по време на процеса, ако той се състои, или ако той бъде прекратен. Тогава аз отново настойчиво ще поставя въпроса за среща с народните представители или ще търся друга публична възможност за среща с народа.

29 юли 1990 година

С уважение: Тодор Живков

26 февруари 1991 година, 9.30 часа. Наказателно дело № 1/1990 на Върховния съд. (Из съдебен протокол)

Ясно ми е обвинението, уважаеми госпожи и господа съдии.

Искам да подчертая главното. Зад този процес стоят политически сили и политически лица, които нашият народ рано или късно ще научи.

Как се събраха материалите за процеса, за следствието? Създаде се една комисия при бившето Народно събрание, под ръководството на Андрей Луканов, която призоваваше целия български народ, каквото има да каже срещу Тодор Живков. Минаваха дни, тази комисия работеше, трупаше изрезки от вестниците(19), сензации, лъжи. И след това ги връчи на Главната прокуратура.

Следствието започна — за престъпления, както ги наричаха тогава, в качеството ми на държавен глава и генерален секретар на Българската комунистическа партия, следователно като политически деятел. Ето защо не пожелах да имам адвокат. Заявих на прокуратурата, че сам ще се защитавам. В най-активния период на разпит, може да се каже през цялото време на моя арест, аз съм разпитван без адвокат. И никой не ми е казал, че трябва да имам адвокат, независимо желая или не желая.

В този процес, господа съдии, не защитавам самия себе си. Ако защитавах себе си, нямаше да говоря тук на трибуната. Аз защитавам милиони хора, български граждани, които през тези години самоотвержено работиха. Работехме, грешахме, побеждавахме, пак грешахме. Но България вървеше напред.

Целият ход на следствието беше в основата си политически. Нося главната политическа отговорност за всичко това, което е станало — лошо или добро. Но нямам прегрешения към народа. И тогава, когато съм грешал, аз съм бил с дълбокото убеждение, че съм бил прав. Когато се разглежда един етап на един президент, не може да се вземат отделни факти и да се прави процес, без да се вземе предвид времето, епохата.

Аз съм в пълното си право сега да заявя, къде е обвинението за милиардите левове, по което бях разпитван няколко пъти? Милиардите левове, които бившият държавен глава Тодор Живков е изнесъл извън страната и ги е вложил в чуждестранни банки. Защо не ме съдят за това? Пред целия български народ се разтръби, че Тодор Живков е изнесъл милиарди левове. Даже от трибуната на бившето Народно събрание господин Андрей Луканов в своя доклад — вземете и прочетете — говори, че има големи съмнения, че Тодор Живков е изнесъл тези милиарди, но поради банкови съображения за неразгласяване, трудно може да се разкрие. Този въпрос не е ликвидиран, господа съдии, и аз го поставям — да се потърсят тия 3–4 милиарда, къде са отишли. Аз съм готов да участвам в разкриването на това дело. Как може да се обвинява бившият държавен глава с месеци и месеци, че той изнася милиарди левове, а да заглъхва въпросът, когато фактически са липсвали, по една или друга причина, 3 до 4 милиарда лева годишно? За да стигнат до 10 милиарда лева след 10 ноември 1989 година.

Къде е обвинението, господа съдии, за моите мистериозни сгради и дворци, или вили, които аз и моето семейство сме построили по целия свят? Къде е това обвинение?

Къде е обвинението, че аз съм агент-провокатор? Колко пъти по време на следствието се занимавахме с този въпрос?

Къде е обвинението за причините на кризата до 10 ноември? Нека да седнем и да видим, кой е причината за кризата. Дали Тодор Живков е причина за кризата или някой друг?

Къде е обвинението за политиката, която се водеше за сближение със Съветския съюз? Заслужава и по този въпрос да се говори.

Българският народ може да ме запита, той е в пълното си право — дали живя спокойно или живя в страх през годините, когато държавен глава беше Тодор Живков? Дали успя да изучи децата си? Дали допуснах политически убийства или погроми? Дали затворих очите на хората за култура, информация от Запада или от Изтока? Българският народ и международната общественост могат да бъдат запитани. Аз съм обиколил почти всички страни. Срещал съм се с почти всички президенти, с бизнесмени, с хора на науката, на културата, на просветата. Ето въпросите, по които още може да отговаря Тодор Живков.

Но сега по обвинението.

Цялото обвинение, което е предмет на този процес, е изградено на лъжи и парадокси. Повтарям, лъжи и парадокси. За един държавен глава и генерален секретар на Българската комунистическа партия, какъвто бях до 10 ноември 1989 година, са важни две неща: Конституцията и Устава на Българската комунистическа партия. Това са двата документа, от които трябва да се изхожда, когато се оценява или съди държавен глава и генерален секретар на БКП.

Основен документ, по който може да се съди държавен глава, това е Конституцията на България. В член 1 на Конституцията тогава беше записано, че БКП е ръководеща и направляваща сила в обществото. Следователно, по ранг тя стоеше над всички. Нейните документи бяха ръководство за останалите държавни, обществени и прочее органи. Такива бяха разбиранията. Но също така е вярно, че от социалистическите страни първа БКП отрече този принцип. Отрече го. Затова бях упрекнат от почти всички партии на социалистическите страни и бях извикан тогава в Москва да дам обяснения, защо съм изменил тази основна ленинска теза. Устоях на натиска, който продължи повече от три часа и отстоях тезата, че партията не може да бъде етаж, не може да има ранг по-високо от държавни и обществени организации, избирани от широките народни маси.

Но тогава робувахме на този принцип.

Поставям един от главните въпроси по обвинението. Тодор Живков нарушил ли е колективния метод поне един път с нещо, нарушил ли го е? Шест месеца ме въртяха в прокуратурата да намерят нещо, което аз да не съм съгласувал или да не е решено от колективния орган, било от Централен комитет на партията, било от Политбюро, било от Секретариата, било от Министерския съвет или някакъв друг орган. Не можаха да намерят такова решение. Следователно, категорично възразявам, че съм нарушавал колективната воля. Моля, добре да се разбере това.

Що се касае до УБО. УБО е създадено по времето на Димитров. Разви се по времето на Червенков. Развиваше се и по времето на Тодор Живков.

Моля, на закрито заседание съдът или комисията при Народното събрание да изслуша, защо се създаде УБО и какво е вършило УБО. Такава организация съществува във всички страни, има я във всички държави. Съвсем не е организация за услуги, а е била необходима организация. И сега е необходима.

Аз бях председател на Националния комитет по отбраната. Дали ще бъде Тодор Живков или някой друг, подобен орган има във всяка държава — Източна или Западна.

УБО съгласуваше своята стопанска дейност, когато тя се разви, като всяка тогавашна социалистическа организация, със съответните компетентни органи, било Министерския съвет, било други. Никога Тодор Живков не се е занимавал с цени. Вие можете ли да си представите, държавният глава да се занимава с цени, като почнем от ракията, зеленчука, строителни материали, та какво ли не? Как е възможно държавният глава да се занимава с такива въпроси?!

По повдигнатото срещу мен обвинение за продажба на леки коли — подчертавам: в стопанската дейност на УБО се месихме от гледна точка на икономия на валута, да не се разпилява конвертируема валута, с оглед да се ограничава вносът на коли. Това е истината, а не по други съображения. Що се касае до цената на колите, които са внесени, как са се продавали, на кого са давани, Тодор Живков не се е занимавал с този въпрос. Никога.

Моят стил на работа беше такъв — да не се вмесвам в работата на министрите, на ръководителите, които водят секторите, а имах начин да се информирам, къде има провали и къде няма провали.

Аз съм подписвал решения на Секретариата на ЦК само, които са съгласувани с Политбюро.

Минавам по следващия въпрос на обвинението — така наречените представителни пари и пари за храна. Господа съдии, аз бих поставил най-напред въпроса така — има ли държава в света — няма да намерите такава — където определен кръг ръководни хора да не получават представителни пари. Разликата е, че в България се е водила линия на икономии и това е било в по-тесен кръг. Следователно, непонятно е, защо срещу Тодор Живков се предявява такова обвинение, когато това съществува по цял свят. Длъжен съм да опровергая клеветата. Вземете издръжката сега и издръжката от целия период на Тодор Живков. Проверете моля, разбира се по сравними цени. Много моля, уважаемият съд да нареди да се направи една справка, колко е струвало управлението на държавата по времето на Тодор Живков и колко струва сега това управление на държавата и на българския народ (управлението днес — т. е. Народното събрание, Правителството, Президентството и т. н., и колко е струвало Народното събрание, Държавния съвет, Министерския съвет при Тодор Живков). Какви са разходите в социалистическите и в някои капиталистически страни? Това е много важно, за да се види колко икономично е било управлението при Тодор Живков и колко раздуто е то сега и нещо повече.

Но по същество, по-подробно. След Априлския пленум през 1956 година въведохме най-напред лимит. Ограничихме контингента. Намалихме... Лимитът не се оказа целесъобразен. Отидохме на контрол чрез лева. Линията е била на свиване, на икономии. Няма нищо скрито и нищо покрито. Такава практика беше възприета. Но въпросът е принципен. Как може сега да се иска от Тодор Живков, и то съдът да реши, да платя всички ония представителни пари, получени под една или друга форма от правоимащите тогава?! Добре, защо не поставите пред сегашния президент същата задача, да плати на народните представители — тогава всички, получаващи представителни пари, бяха 80 или 100 човека, сега са няколкостотин души — да плати тези представителни, които се дават. Не мога да разбера, как сега може, а тогава не може. Само по това обвинение, както е формулирано тук, няма да остане нито един президент, нито един министър-председател по света. Всички ще отидат в затвора.

За раздаваните от мен апартаменти. Кое е вярното? Вярно е по това обвинение, че със знанието на ръководството съм молил годишно 1 до 2 и, по изключение, може би 5 жилища да се дадат на нуждаещи се. Ето това е. Как така? Кметът може, а държавният глава не може. На никой не съм нареждал да дава квартири, на никой не съм заповядвал да дава квартири, нито съм имал фондове. Молил съм да се провери случаят и, ако действително има нужда, да му се предостави квартира. Второ. Не съм съгласен с този списък. Този списък е неверен. По време на следствието този списък беше два пъти по-голям. Те го намаляваха. Повечето хора аз не ги познавам и не съм се срещал с тях. Сега имам сведение, че им е казано, че ще им се вземат квартирите, ако не кажат, че Тодор Живков ги е дал. Дано не е така. Даже ведомствени квартири, които трябва да ги раздава Централният комитет като всяко друго ведомство, и те са записани на Тодор Живков. Вие не давате документ, а списък и нищо повече. Дайте документ! Не може без документ да се съди. Пред прокуратурата казах, че в моя кабинет работеше един човек, Тинко Воденичаров, и той беше уволнен за това, че се носеха слухове и те се оказаха верни, че раздавал апартаменти от името на кабинета, че той е взимал подаръци и още нещо, за което беше освободен. Веднага като казах това, са го привлекли. Помолих да го доведат, за да потвърди пред мен лъжливите сведения, които е дал на следствието. Не го доведоха, молих ги няколко пъти. Когато бях приведен под домашен арест го потърсих. Казаха ми, че е болен. От какво е болен? От нерви. След седмица казаха, че Тинко Воденичаров починал от инфаркт. Кой го уби Тинко Воденичаров?

Обвинението, че съм имал фондове, че съм ходил, за да проверявам големи, малки квартири. Как можете да си представите, господа съдии, че мога да тръгна из София да търся квартири?!

За държавните вили. Най-напред трябваше в обвинението да се благодари на Тодор Живков, че не позволи да се разпилеят, да се разпродадат вилите в Бояна, които бяха построени още по времето на Червенков. По мое време строителството продължи. Имаше кандидати да купуват. Аз се противопоставих. Не разреших на никой да посегне на тези вили. Те и сега съществуват. Дадени са под наем за конвертируема валута. Две вили сега изплащат за всички вили там. Тодор Живков ги е запазил, сега са на разположение. Що се касае до наема, в решението на Политбюро, не може да не е записано, че вилите се дават за безплатно ползване на този, който е правоимащ. Когато той напусне длъжността, която заема, напуска и вилата, предава колата. Ето това е. Обвинението твърди, че са били ниски наемите и аз трябва да платя разходите, които са направени по тези вили. Защо се е взимало наем, аз не зная. Трябва да се пита началника на УБО. Не е трябвало да се взима наем. По цял свят е така. Вилите на правоимащите се дават безплатно. Те са нужни не само за работа, за почивка.

За получаваните от мен незаконно хонорари. Може да отидем на едно джентълменско споразумение. Аз съм дал стотици, стотици хиляди лева от тези хонорари на ЦК на БКП, нека ми ги върнат тях, аз ще дам тези 40 000 лева, за които ме съдите сега. Що за логика е това? Само, за да се вдига шум!

По отношение обвинението за моите деца, за моето семейство. Мислех да не отговарям по това обвинение за охраната на моето семейство. Но може би трябва да отговоря. Господа съдии, по цял свят, дали по писани или неписани закони, се подсигурява охрана. Няма случай и не зная такъв случай, член на семейството на президент да не се охранява. Тук има представители на чуждестранния печат, нека добре запомнят, за какво се обвинява бившия държавен глава на България! Не по моя инициатива децата ми са имали охрана, началникът на УБО отговаря по въпросите на охраната, той съгласуваше с министъра на вътрешните работи. Той е началник на охраната, той си има тези права. Колко охрана съм имал през последните години, не мога да кажа. Аз не се занимавах, колко охрана трябва да има тоя или оня. Хората си знаеха. Знаеше се, кой отговаря за всичко това, защо трябва да се вмесвам в тия работи. Моята линия е била линия на икономии.

В обвинителния акт е писано за стюардесите. Ако Вие проверите, ще видите, че в повечето страни, а може би и във всички, държавният глава има на разположение самолети. Такова нещо в България нямаше. Ние имахме няколко самолета, пилоти и стюардеси, които бяха военизирани, специално звено под наблюдение. Научих в следствието, че камериерките са получавали по 50 лева и по 100 лева медицинските сестри, поради това, че... Ето с какво може да се спекулира и се спекулира. През последните години моето семейство се разби. През 1971 година почина моята съпруга, след 10 години — моята дъщеря. С нейната смърт моето семейство се разби. Останах сам и отидох да живея в Банки. Ето това е положението. Това е човешка трагедия, която сега някои от прокуратурата използват в съдебен процес.

Тези, които са ме обслужвали, работеха денонощно. Едно възнаграждение от 50 лева — какво престъпление има? Началникът на УБО също така е увеличил заплатите на охраната, доколкото разбрах. Научих за това в следствието. Дотогава не съм знаел, какво получават и получават ли извън заплатата допълнително възнаграждение. Какво значи това, съгласувано с мен?

Всички обвинения по така нареченото съгласуване не могат да бъдат обект на съдебен процес. Мое разпореждане значи да си сложа подписа.

Какво би могло в заключение да се каже. Това са проблеми не за държавен глава. Това са проблеми на изпълнителната власт и всички принадлежат на контрол. Процесът и всички обвинения не са адресирани към тези, които, ако действително са допуснали престъпления, следва да отговарят.

Господа съдии, в обвинителния акт не се прави никаква характеристика за политическата и държавната дейност на Тодор Живков, а на един обикновен престъпник му се прави подробна характеристика. На бившия държавен глава и генерален секретар на Българската комунистическа партия липсва тази характеристика. Затова, позволете ми да съобщя някои допълнителни факти, които моля съдът да има предвид. През целия този период, когато бях председател на Министерския съвет, а след това и на Държавния съвет, имах право на представителни 20 хиляди лева годишно. Не съм вземал тези представителни пари, нито като член на Народното събрание, нито като председател на Държавния съвет, а това в обвинението не се съобщава. Второ, подарил съм всичките ми подарени коли на държавата, между които две оборудвани медицински линейки. Всички подаръци във връзка с моите 60–годишнина и 70–годишнина и подаръци от чужбина, събирани, са предадени на държавата от мен с документ. Всички подаръци! Оценяваха се на няколкостотин милиона долара. Предложих да се състави една комисия и да участва един от членовете на моето семейство, с оглед да се опишат, да се видят тези подаръци, да не се разнесат. И евентуално, да се продадат на търг. Ако те се подложат на международен търг, то държавата може да вземе, аз съм сигурен в това, не по-малко от един милиард долара и с тези пари да се построи една детска клиника, образцова болница. Аз съм дал всички трофеи, които съм убил като ловец. Те се оценяват на няколко милиона долара. Само за един трофей японски бизнесмен ми даваше 500 хиляди долара. Аз му казах, че тези трофеи са национално богатство. Защо не се съобщи една такава подробност, че Тодор Живков не притежава нито жилище, нито кола, нито телефон. Нищо освен дрехите. Имах едно одеяло, но при тия местения се загуби. Не е откраднато, просто пропаднало е някъде. Защо не се провери моя офис? И като председател на Министерския съвет, и като председател на Държавния съвет, какво е сервирано, когато е бил Тодор Живков — кафе, чай, храна и т. н. И да се сравни с офиса, може би на някои други.

Аз заявих и още един път искам да заявя, господа съдии, повече по този процес не мога да кажа, тъй като обвиненията не се отнасят до държавния глава и не се отнасят до генералния секретар на БКП. Това са въпроси, за които са отговаряли и отговарят пред закона съответните компетентни органи. В центъра и по места, И не може един бивш държавен глава да бъде съден за деяния, които са извършени от изпълняващите, които са имали изпълнителната власт в ръцете и са се разпореждали с бюджет, с права. Имали са права, имали са и отговорност.

Вие твърдите, господин прокурор, че процесът не е политически. Ако Вие, господин прокурор, желаете да превърнете съда в пародия, аз се отказвам по-нататък да говоря.

Този процес по своята дълбока същност е политически процес. В него и извън него няма да защитавам себе си.

Що се отнася, господа съдии, до по-нататъшното ми участие в процеса, отчитайки, че фактическото изясняване на въпросите, повдигнати от обвинението, са били в компетенцията на други лица и органи и по своя характер са тенденциозни за един държавен глава, то моля, почитаемият съд да има предвид, че до края на процеса няма да отговарям на обвинението към мен. Това ще направят моите адвокати.

Непростимо е един държавен глава да бъде разпитван за факти и обстоятелства, недостойни за престижа на една институция и един народ.

Благодаря за вниманието!

Последна дума по Дело № 1 преди произнасяне на присъдата

Уважаеми госпожи съдии,

Уважаеми господа съдии,

Искам преди всичко да благодаря на моята защита, която положи много труд и професионализъм, за да ми помага през тези две години. Искам да благодаря и на свидетелите, които не се огънаха в тази трудна атмосфера.

Тъй като защитата ми се спря изчерпателно на всички въпроси, които бяха повдигнати от обвинението, то аз ще се огранича само до онова, което според мен е главното и първостепенното в този процес.

Първо. За никого в България няма съмнение, че този процес е политически.

Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят политически дивиденти, които им бяха необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната.

Те изковаха тезата за едноличния «диктатор», «господар» и «разпоредител» Тодор Живков, който сам вземал решенията и сам си ги провеждал.

Въпреки моите неколкократни предупреждения, че ще се провалят, те започнаха шумно един грандиозен спектакъл — такъв, какъвто историята на България не познава.

Спектакълът за разправа с Тодор Живков се дирижираше с публични покани към българския народ от екрана на Българската телевизия, от тогавашния официоз в. «Работническо дело». Направи се малък опит за «голям» процес с привличането и на Милко Балев.

Уви, историята не призна този сценарий.

Всеки, който подценява политическата култура на българския народ и смята, че той може да бъде заблуден, рано или късно ще претърпи жестоко разочарование.

Спомнете си, уважаеми съдии, че аз бях обвинен в чудовищни престъпления — агент-провокатор, имоти зад граница, изнасяне на милиарди в чужди банки, политически убийства и т. н.

Второ. Обвинението, в лицето на господин прокурора, изцяло застана на позиция, която обслужва актуалната политическа линия.

След като предварително бях обвинен за престъпник, обвинението търсеше доказателства за несъществуващи престъпления. Това обвинение беше политическа слугиня на силните на деня.

Напразно две години то търсеше факти за моята еднолична власт, за моята еднолична диктатура, за моето еднолично взимане на решения.

Тази изкуствена конструкция на обвинението обаче не издържа нито проверката на времето, нито проверката на фактите и доказателствата, събрани по това дело.

Аз съм ръководил партията и държавата, в съответствие с устава на БКП, със законите и Конституцията, които изразяваха съотношенията на политическите сили в този исторически период. Страната се управляваше в съответствие с технологията на власт и управление, установени във всички бивши социалистически страни.

Трето. Обвинението искаше да докаже, че обслужването на висшето партийно и държавно ръководство има престъпен характер.

Господа съдии, във връзка с това обвинение, аз помолих да ми бъде предоставена сравнителна справка за режима на облекченията и привилегиите, които ползват управляващите в много страни на света. С критерия на обвинението няма държавен глава на света, който да не бъде осъден, тъй като навсякъде е узаконено този, който ръководи, да получава специално здравно обслужване, специално битово обслужване, специално хранително обслужване, специално транспортно обслужване, специално жилищно обслужване и т. н.

С мярката на обвинението и днешният президент, и днешните ръководители на България, след тяхното оттегляне от властта, също трябва да бъдат поставени в това унизително положение, тъй като и сега има специално транспортно обслужване — въздушно и земно, функционират обекти на специален режим — резиденции, ловни обекти, представителни обекти и т. н., има специално здравно обслужване за определен кръг хора, получават се представителни пари като процент от основната заплата, при това, те се актуализират всяко тримесечие, за последните две години бяха раздадени десетки апартаменти за специални нужди.

По време на следствието поисках и друга справка, отнасяща се до това, колко пари са изразходвани за висшия ешелон на властта по мое време и колко се изразходват сега по съпоставими цени. Такава справка никой не направи. Убеден съм, че ако се направи това, обвинението ще се почувства неудобно.

Аз не смятам, че сравнявам едно беззаконие с друго беззаконие. В никакъв случай! Напротив. Най-сетне трябва да се спре с тези евтини спекулации, които се издигнаха в ранг на обвинение. И които всъщност не са нищо повече от разпалване на злоба и истерия за някакви тайнствени и престъпни форми на живот и богатство.

Четвърто. Следствието по Дело № 1 продължи повече от година и от него се роди едно недоносче, което обхвана 110 тома.

След като се видя кухата конструкция на следствието по Дело № 1, от него започнаха да се роят други такива недоносчета — Дело № 2, Дело № 3, Дело № 4 и т. н. Аз съм дълбоко убеден, че те ще имат същата съдба.

Но не мога с болка да не спомена онези десетки и стотици драматични съдби на хората, които се въвличат в тях.

Не мога да не предупредя и политиците, които носят отговорност за днешна България. С тези процеси България се връща далеч в годините на Втората световна война. А политическият календар показва, че след няколко години ще влезем в XXI век. Нито един политик няма шанс да оцелее, ако смята, че може да се крепи на мъст, злоба и реванш.

Госпожи и господа съдии,

Дълбоко вярвам в това, че Вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички стана ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот.

Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целият си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ. А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който е обхванал тялото на България?

Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и самоунищожението.

Благодаря за вниманието!

август 1992 година

Бележки

1. Игра на думи.

2. В етюдите маркирам главно преценки за социалистическия строй и система.

3. «Бележки, вместо встъпление»

23. X. 1988 г. — «За новото в съвременния свят...».

4. Из доклад пред интелигенцията, 1988 година).

5. Из стенографски запис, октомври 1987.

6. Пак там.

7. Произволно би било в тези етюди да се търсят цялостни, многопластови политически портрети. Маркирани са отделни епизоди, доколкото препращат към издигнати срещу мен лъжи.

8. По така наречения Македонски въпрос се спирам подробно.

9. Независимо от контроверзните оценки, Георги Димитров ще остане в историята. Не само като един от ръководителите на международното работническо движение. Преди всичко като героят от Лайпцигския процес. И днешните опити да бъде заличен от паметта на хората, са обречени.

10. Запис на тази среща има в архивите на ЦК на БКП.

11. На външната политика, провеждана било на Балканите, било другаде по света от българското държавно ръководство по мое време, се спирам лаконично на места в тези етюди, доколкото репликирам, същностно или периферно, дадена лъжа. Подробен анализ и фактология излагам в други бележки, и основен — в моите мемоари.

12. Става дума за министър от правителството на Димитър Попов.

13. Наддаването от декември 1992 година ще даде, мисля, тревожни резултати. Има не само засилени емиграционни процеси. Според мен, през последните три години естественият прираст е отрицателен).

14. На всички изявени политици от моето време давам подробни портрети в повествователни очерци.

15. Етапи, които повторно маркирам поради важността им.

16. Етапи, които повторно маркирам поради важността им.

17. 60–те години, по времето на Демирел.

18. Всичко това е изложено пространно в доклада пред интелигенцията,1988 година. (Публикуван).

19. Тези бележки бяха подготвени за печат, когато реших да съпоставя и аз две произволно избрани изрезки от вестниците, позоваващи се на един и същи източник и отдалечени във времето по-малко от година и половина.

1 ноември 1991 година. В. «24 часа»:

«Имот в Швейцария е закупила фамилия Живкови, съобщи свидетелят по Дело №: 1 Андрей Луканов, председател на парламентарната комисия по деформациите. С огласените вчера факти (за швейцарски имоти, вила, градина, швейцарски банкови сметки и пр. — б. а.) Луканов отново нахвърля камъни в градината на подсъдимия Живков».

9 февруари 1993 година. В. «24 часа»:

«Една от най-широко тиражираните басни за посттоталитарното време е тази за... вили на Женевското езеро и тайни сметки по швейцарски банки» — из статия на Андрей Луканов.

Нравствена деформация или...

Без коментар.