Политически системи през XX век

Демокрация, тоталитаризъм, авторитаризъм

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Драгомир Драганов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2020

Политически системи през XX в.

Двадесетият век отпрати в историята либералната система и даде на света три «модерни» политически системи — демокрацията, тоталитаризмът и авторитаризмът. Сложните и динамични отношения между тях продължиха няколко десетилетия преди светът да дочака и края на комунистическите режими, който маркира, поне в границите на европейския континент, пълния и окончателен триумф на демокрацията.

Впрочем тезата, че демокрацията е продукт именно на XX в., може би ще смути мнозина. По силата на добрия стар навик те продължават да твърдят, че като политическа система демокрацията в света е много стара, или че поне с буржоазните революции в Англия (XVII в.) и Франция (XVIII в.) и с Гражданската война в САЩ в тези страни се утвърждава именно демократичната политическа система.

До началото на 20–те години на XX в. обаче демокрация в днешния, модерния смисъл на това понятие няма никъде. «Демокрацията — твърди Аренд Лийпхарт — е рядко и съвременно явление. През XIX в. не може да се открие нито едно демократично управление. Едва в първото десетилетие на XX в. бяха установени напълно демократични режими в две държави, Австралия и Нова Зеландия»(1).

С други думи, дори и там, където се предполага, че съществува демокрация, до началото на XX в. обикновено става дума за «междинната» либерална политическа система(2). Като всяка междинна система обаче тя не е стабилна. И от тази гледна точка «голямата криза» от 1919–1921 г. (след «голямата война» от 1914–1918 г.) е, поне в политоложки аспект, най-вече криза на либералната система(3).

Онези страни, които успяват да преодолеят тази криза «градивно», еволюират към някой от съвременните «модели» на парламентарната демокрация. Това са държавите, в които формирането на гражданското общество повече или по-малко вече е завършило, а неизбежно съпътстващите този процес демократични наченки са се превърнали в солидна основа за бъдещите демократични традиции. Най-убедителните примери са Великобритания, Франция и САЩ, които стават и «родоначалниците» на трите основни съвременни «модела» на демокрация.

В останалите държави се настанява някоя от разновидностите на недемокрацията. Така е в Италия след обединението й (1870 г.) и «ерата на Джолити» (1900–1914 г.) Така е в Русия след либерализацията, започнала с реформата от 1861 г. и засилена след събитията от 1905–1907 г. Така е в Германия след революцията от 1848 г. и обединението й. В тази посока еволюират политическите системи и в редица други страни, предимно в Централна и Източна Европа.

Както се вижда, това са все държави, които по принцип са «закъснели» в историческото си развитие и поради това или късно поемат по пътя към самостоятелното си съществуване, или пък не успяват бързо да излязат от «междинната» либерална система и да тръгнат към демокрацията. Италия, Германия и Съветска Русия достигат до тоталитаризъм. Останалите «засядат» някъде в авторитаризма.

Тези са двата недемократични «субекта», които, наред с демокрацията, определят или диктуват съдбите на европейските нации в продължение на над седем десетилетия след Първата световна война.

I. Демокрацията

1. Демокрацията като политическа система

Демокрацията е обект на огромно количество дефиниции(1). Но не само поради това ще спестя изброяването им, а и защото тя ни интересува не толкова като понятие, колкото като политическа система, функционираща през целия XX в. и към която след 1989 г. тръгнаха и страните от Централна и Източна Европа, включително и България.

Според «интерпретативния модел» на Хуан Линц и Алфред Степан, демокрацията е система, която дава:

— редовни и конституционни възможности за мирно състезание за политическата власт на различни групи, без насилствено да изключва нито един значим сектор от населението;

— възможност за съществуване на правителство, съставено в резултат на това мирно състезание;

— възможност за това правителство да упражнява суверенната си власт, без да я поделя с други политически кръгове(2).

Всяка отделна дума в тези три «характеристики-минимум» на демокрацията заслужава специално внимание, доколкото съдържа много важни изисквания: състезанието е не за властта изобщо, а за политическата (т. е. законодателната и изпълнителната); то задължително трябва да е мирно; освен това задължително трябва да се провежда редовно (периодически) и на базата на конституция или на друг основен закон, които да указват начините на провеждане на изборите, т. е. на мирното състезание; от право на участие в това състезание не може да бъде изключен нито един значим сектор от населението (например жените, младежите от 18 до 21 г., регионални, религиозни и тем подобни общности и т. н.). Правителството се съставя в съответствие с резултатите от състезанието (изборите), т. e. задължително сe зачита правото на мнозинството (като отделна партия или като коалиция). Това право е суверенно и никоя друга сила или фактор (например армията, църквата и др.) не могат да пречат на осъществяването му.

Според Робърт Дал, световноизвестният автор на «Полиархия: Участие и опозиция» може да сe говори за представителна демокрация, т. е. за демокрация, която реално представлява народа (демоса) във властта (кратоса), когато са налице осем «институционални», сиреч заложени в основните закони на съответната държава, гаранции:

1. Свобода за създаване на организации и за членство в тях;

2. Свобода на словото;

3. Право на глас;

4. Изборност за обществените длъжности;

5. Право на политическите лидери на състезание за гласовете на избирателите;

6. Алтернативни източници на информация;

7. Чисти и свободни избори;

8. Зависещи само от резултатите от гласуването (и от други изяви на предпочитания) институции, предопределени да правят политиката(3).

Както се вижда, част от тези осем «гаранции» буквално повтарят трите основни характеристики на демокрацията като политическа система, а останалите са или логично допълнение, или пояснение към някои от тях. Още по-важно е обаче, че в тези «гаранции» никъде не се говори за «разделението на властите», което в масовото съзнание, особено в т. нар. нови демокрации, е едва ли не първият, ако не и основният, критерий дали има или не демокрация. И не се говори не защото то не е задължително при демокрацията (тъкмо напротив), а защото, ако са осигурени упоменатите осем условия, прословутото «разделение» действа, а не просто съществува. (И обратното може да е записано в конституцията, т. е. да съществува, но да не действа, и тогава просто няма демокрация).

Противно на друго едно широко разпространено сред масовото съзнание убеждение няма демокрация «въобще», т. е. тя не е един единствен и универсален модел, общовалиден за всички държави с демократични системи на управление. Обратно — «моделите» на демокрацията са различни на брой според различните автори. «Рекордът» може би принадлежи на Дейвид Хелд, който е успял да изведе общо девет(4). Първите четири се отнасят за досъврeменната епоха, като се започне от Античността — на «класическата демокрация»; на «демокрацията, защитаваща гражданите»; на «развиващата се демокрация» (в два «подмодела» — «радикален» и «нормален») и на «пряката демокрация». Действащи през XX в. според Хелд са останалите пет: на «състезателната eлитистка демокрация»; на «плуралистичната демокрация»; на «демокрацията на законите»; на «демокрацията на участието» и на «демокрацията на автономията».

Доста «по-пестелив» в изнамиранeто на демократични «модели» e С. Б. Макферсън, според когото историята познава само четири. Първият от тях — на «демокрацията като защита», е датиран в началните десетилетия на първата индустриална революция (т. е. в първата половина на XIX в.) и лежи в основата на модерната «западна» демокрация. Наследява го «демокрацията като развитие», наложила се, отново само в «западния свят», до началото на XX в. Тя пък на свой ред е заменена от «елитарно-популисткия модел на равновесието» от средата на века. С разочарованието във възможностите на държавно регулирания капитализъм, пряк резултат от което е и появата на т. нар. нова левица през 60–те и 70–те години, този «модел» отстъпва място на «демокрацията на участието»(5).

Ограничавам се само с изброяването на «моделите» на Хелд и Макферсън поради това, че всички техни характеристики се отнасят по-скоро до «технико-юридическите механизми», чрез които те функционират. По тази логика обаче вероятно могат да се наброят (или всеки изследовател да «нарои») не девет, а още повече «модели», доколкото няма държава с демократичен режим, която да не влага в него една или друга национална специфика.

Значително по-приемлива е, поне според мен, типологизацията на А. Лийпхарт, според когото съществуват три основни «модела» на съвременна демокрация(6). Първо, защото тя е в много по-голяма степен «политическа», а не «юридическа», т. е. представя не толкова механизмите, чрез които функционира съответният модел, а по-скоро какво представлява самият той. Второ, белезите, по които Лийпхарт класифицира моделите си, са «по-исторически», т. е. даващи възможност да се проследи еволюцията им в зависимост и от обективните фактори, влияещи върху тях във всеки един момент от динамичния XX в.

Поради това ще следвам описанието именно на «моделите» на Лийпхарт, като илюстрирам всеки един от тях с «чисто» исторически примери.

2. Демокрацията на простото мнозинство (Великобритания през XX в.)

Първият модел на Лийпхарт е известен като «Уестминстърски», по името на двореца, в който заседава английският парламент. Основните характеристики на «идеалния тип»(7) на този модел са:

1. Концентрация на изпълнителната власт: еднопартийни кабинети;

2. Сливане на законодателната и изпълнителната власт и надмощие на изпълнителната;

3. Асиметричен двукамарен парламент;

4. Двупартийна политическа система;

5. Едноизмерна партийна система;

6. Мажоритарна избирателна система на простото (относителното) мнозинство;

7. Унитарно и централизирано правителство;

8. Неписана конституция и суверенитет на парламента;

9. Изключително представителна демокрация(8).

По принцип в този модел кабинетите са еднопартийни и разчитат на подкрепата само на собственото си мнозинствo в парламента. Партията, победила в изборите, получава цялата политическа власт, а нейният лидер поема поста министър-председател. Загубилата партия въобще не участва в управлението, независимо, че в редица случаи представлява почти същата по количество част от населението.

Това става възможно благодарение на едномандатната мажоритарна избирателната система, при която всеки избирателен район излъчва само един представител в парламента — този, който е получил най-много гласове, независимо дали те надхвърлят или не броя на половината от избирателите. Оттам идва и другото име на този модел — «демокрация на простото мнозинство».

На пръв поглед правото на победителя в изборите да получи цялата власт може да изглежда жестоко или поне несправедливо. Но то се балансира до голяма степен от други две характеристики на «модела» — двупартийната система и едноизмерността на различията между тези партии.

Двупартийна система не означава, че «Уестминстърският модел» не е многопартиен, а по-скоро, че в последна сметка само две партии имат реални шансове да спечелят в битката за политическата власт. От тази гледна точка еднопартийният кабинет, съставен според изборните резултати, се явява като най-пряко следствие от основното правило на демокрацията — правото на мнозинството, пък било то и само с един глас в повече, да властва над малцинството(9). Още повече, че втората по брой на депутати партия автоматически получава статута на официална опозиция, а председателят й става официалeн лидер на опозицията(9). Той сформира и т. нар. кабинет в сянка и назначава «министри в сянка», натоварени да излагат становището на опозицията по отделните аспекти от дейността на правителството. Така във всеки един момент партията, която се явява официална опозиция, фактически е подготвена да поеме управлението на страната. Тя разполага и с т. нар. дни на опозицията, в които има право да предложи темите за дебатите. Тези дни заемат около една осма от времето на годишната парламентарна сесия.

Или, както уместно констатират Жан Мари Котре и Клод Емри, макар че в двупартийната система липсва разделението на властите според класическите принципи на Монтескьо, на практика тя е «управление на една партия под контрола на другата партия и под надзора на народа». Това е така, защото «съществуващият слаб превес на едната партия над другата придава на народа такова значение, каквото навярно не се среща никъде другаде», доколкото «всеки гласуващ гражданин (може) да избере с вота си едновременно своя местен представител, правителствена програма, парламентарно мнозинство и министър-председател»(10).

Фактът, че в «Уестминстърския модел» на едно «просто мнозинство» се дава цялата власт, до голяма степен е балансиран и от едноизмерността на партийните системи в него. Това ще рече, че основната разлика между двата големи политически съперника е само в една област — най-често социално-икономическата. Във Великобритания нито Лейбъристката, а още по-малко Консервативната партия не си поставят задачата да се възползват от идването си на власт, за да променят съществуващата демократична система и принципите на пазарното стопанство. Но Лейбъристката партия защитава, най-общо казано, идеята за социална държава, докато Консервативната, не по-малко общо казано, е за либерална държава.

Впрочем тук също са необходими пояснения, доколкото мнозина или не разбират какво означава «социална» и «либерална» държава, или пък ги бъркат със «социална» и «либерална» политика, а дори със «социалистическа» и «капиталистическа» държава.

Тези пояснения може би трябва да бъдат предшествани от едно кратко, но доста точно определение: социалната държава е «дупка в джоба на богатите». Или, с други думи, по принцип социална държава може да има само там, където има стабилна средна класа и, разбира се, силна прослойка богати граждани. И обратно, колкото и помпозно да е записано в дадена конституция, че съответната държава е социална, ако липсват тези две групи, това ще си остане само едно добро, но неосъществимо пожелание(11).

Това е така, защото основната характеристика на социалната държава е нейният интервенционистки характер. Тя се намесва в преразпределението на доходите, като чрез прогресивно-подоходната система за облагане отнема част от тях от по-богатите и ги прехвърля към по-бедните. С други думи, колкото по-богати и с по-високи доходи хора има в една държава, толкова по-големи са шансовете й тя да бъде «социална».

За разлика от нея «либералната държава» е «абстенционистка». Тя не се намесва в преразпределението на доходите, а оставя тази функция на населението, т. е. на икономическите субекти. Основната идея на привържениците на този модел може да се изрази най-кратко с формулата «По-малко държава», развита в практически план в призивите «По-малко данъци» и «Облагане на разходите, а не на доходите»(12).

Впрочем тази «едноизмерност» на партийната система предопределя до голяма степен и социалния състав на електоратите на двете основни партии във Великобритания. За Консервативната по принцип гласуват дясноцентристки настроените избиратели, т. е. средната класа и икономически независимите англичани. И обратно — Лейбъристката партия набира основната маса от гласоподавателите си сред наемното население с лявоцентристки политически убеждения.

Доколкото обаче двете партии са с почти равни сили и политическо влияние, ключът за изборния успех (а оттам и за т. нар. демократически алтернанс, т. е. редуването им на власт) обикновено е в ръцете на «блуждаещия вот», съставен от около 10 на сто от избирателите, които не са тясно свързани с нито една от тях. На пръв поглед това създава впечатлението за случайност и непредсказуемост. На практика обаче то е сериозна преграда пред опасността от дългогодишно еднопартийно управление, особено ако то е некадърно, защото рязко снижава ролята на гласуването по «партийна дисциплина». Още повече, че «блуждаещият вот» се формира предимно от новопоявилите се гласоподаватели (младежи, получили правото на първо гласуване), и от жените, значително по-чувствителни към социално-икономическата конюнктура(13).

Друг един парадокс, поне на пръв поглед, на «Уестминстърския модел» на демокрация, е фактическото сливане на законодателната и изпълнителната власт. Дори и самото понятие «сливане на властите» звучи едва ли не кощунствено за младите демокрации от Източна Европа. И все пак то съществува, без при това да означава липса на демокрация и, нещо повече, е доста разумно от практическа гледна точка.

Така, както е въобще при демокрацията, и в този й «модел» правителството е зависимо от парламента и управлява само ако има подкрепата на мнозинството в него. От друга страна обаче абсолютно демократично е след изборна победа една партия да състави, ако възможностите й позволяват, едноцветен кабинет. Той пък на свой ред има конкретна собствена програма. Мнозинството в парламента също е на тази партия. И следователно нищо по-логично от това, то да подкрепя програмата на правителството, като го захранва именно с онези закони, които са необходими за осъществяването й(14).

Това именно е смисълът на втората основна характеристика на «Уестминстърския модел» — сливането на законодателната и изпълнителната власт и надмощието на изпълнителната. А оттук пък логично произтича, че за демокрацията не е задължително формалното разделение и на трите власти, а само независимостта на третата, съдебната власт, докато взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната са в зависимост от «модела» на демокрация.

Колкото до асиметричния двукамарен парламент, това ще рече, че една от двете камари е по-силна от другата, което също не е приумица или проява на типичната английска екстравагантност, а добре обмислено и проверено в практиката решение. Във Великобритания например Долната камара (на общините) дава в изборните проверки, които по принцип са на всеки пет години, реалното съотношение на силите в обществото и поради това законодателната власт е концентрирана в нея. Колкото до Горната камара (на лордовете), в която е представено благородничеството и която не се формира чрез избори, нейната единствена привилегия е да забавя прокарването на един или друг закон до една година, а на закона за държавния бюджет — до един месец.

И в това, разбира се, има много логика. Първо, по този начин се вземат превантивни мерки в случай, че по стечение на обстоятелствата бъде избран прекалено «революционен» парламент, или пък политическата конюнктура прибави голяма доза радикализъм на правителствената програма. Второ, както личи и от самото й название, в Камарата на лордовете заседават само представители на благородничеството и следователно тя не е пряко отражение на предпочитанията на избирателите.

В английския парламент всички решения се вземат с просто мнозинство(15). Не съществува и изискването за наличие на кворум по време на дебатите — достатъчно е депутатите да са над 40 души, за да се признае за валидно гласуването по даден проблем.

Това обаче далеч не означава, че в парламента цари хаос и безвластие. Обратно — с малки изключения всички гласувания са подчинени на строга партийна дисциплина. Важна роля за поддържането й играят т. нар. парламентарни бичове от мнозинството и опозицията(16). В решаващите моменти те осигуряват необходимото присъствие съответно на депутатите от управляващата коалиция и от малцинството, както и гласуването по «партийна дисциплина». Нещо повече, доколкото нерядко управляващото мнозинство е доста крехко, което носи рискове от бламиране на правителството, при неотложно отсъствие на негови депутати «бичовете» уговарят и «пропорционално» намаляване на гласовете на опозицията(17).

Би било съвършено погрешно, ако друга една характеристика на «Уестминстърския модел» — унитарното и централизирано правителство се тълкува в смисъл, че липсва местно самоуправление. То съществува, но «моделът» не му гарантира тази автономност във всички решения, с които то се ползва напр. във федералните държави. А именно когато местните държавни органи пряко зависят във финансово и политическо отношение от централното правителство, това означава и унитарна (за разлика от федералната) държава.

И накрая, в «идеалния вариант» на «Уестминстърския модел» няма писана конституция в смисъл на единствен (и единен) текст на основен закон, който да указва ясно и точно правата и задълженията на отделните институции, на гражданите и т. н. Ролята на конституция изпълняват отделни базисни закони или просто традиции от обичайното английско право. Това увеличава властта (а следователно и суверенитета) на парламента, който по принцип е свободен да променя който и да е закон. Още повече, че не съществува и институция от рода на Конституционен съд, което наистина превръща парламента във висша и последна законодателна инстанция.

Този пълен суверенитет на парламента се допълва и от факта, че по принцип «Уестминстърският модел» не предвижда референдумите като най-изявената форма на пряката демокрация, делегирайки всичко на представителите на народа, избрани от него. Това обуславя и деветата му характеристика — «представителна», а не «пряка» демокрация».

«Уестминстърският модел», макар и по-скоро като съвкупност от идеи и принципи, логично е разпространен в англосаксонския свят, както и в повечето от бившите британски колонии от Азия и Африка. За класически пример на «демокрацията на простото мнозинство» обаче се счита Англия. А за да е не само класически, но и типично английски, в него периодите, в които той действа в «идеалния» си вид, се редуват през XX в. с години на съществени «изкривявания». Или, както констатира Дейвид Батлър, «британското правило е едноцветно правителство. Политици и изследователи на политиката твърдят, че във всички случаи, освен при извънредни обстоятелства, една партия трябва да има парламентарното мнозинство и да ръководи националните дела, (но) ясно подчертано едноцветно правителство е много по-рядко срещано, отколкото мнозина могат да си го представят»(18). И по изчисленията на А. Лийпхарт еднопартийни правителства са управлявали Великобритания само в 60 на сто от времето от 1918 до 1980 г.(19)

По време на Първата световна война (1914–1918 г.) политическата власт във Великобритания е в ръцете на коалиционен кабинет, в който, наред с традиционните Консервативна (на торите) и Либерална (на вигите) партия за пръв път участва и Лейбъристката (на английските социалдемократи). Още през пролетта на 1918 г. е приет нов избирателен закон, който разширява значително обхвата на избирателите — 21 млн. срещу дотогавашните 8 милиона. За пръв път избирателни права получават жените над 30 г. и младежите над 21 г., а цензът за постоянно местожителство е свален до 6 месеца. И ако си припомним първата от трите базови характеристики на демокрацията — правото на участие в изборите на всички значими сектори от населението, с този закон английската политическа система прави една от най-сериозните си крачки към съвременната демокрация.

По-късно възрастовата граница и за двата пола слиза на 18 години, а възрастта за «пасивното» избирателно право, т. е. за правото да бъдат избирани в парламента, става 21 години. Цензът за постоянно местожителство също е заменен с изискването към 10 октомври на годината, в която се актуализират избирателните списъци, съответното лице да е регистрирано като жител на избирателния окръг.

На 14 декември 1918 г., месец след подписването на примирието, което маркира края на Първата световна война, се произвеждат първите парламентарни избори според новия избирателен закон. В условията на очертаващата се следвоенна «криза на конверсията» консерваторите и част от либералите отново влизат в коалиция, която печели 478 места в Камарата на общините. Снижаването на възрастовия ценз обаче позволява и на Лейбъристката партия, която се представя самостоятелно, да разшири почти двойно избирателното си влияние, получавайки 63 мандата.

На 10 януари 1919 г. победителите съставят коалиционен кабинет начело с либерала Дейвид Лойд Джордж, чиято основна задача е да доведе до успешен край преговорите по мирните договори със загубилите войната държави и максимално да защити английските интереси. Лойд Джордж се справя, общо взето, успешно със задачата и Великобритания излиза не само като един от основните победители, но и като един от големите печеливши в Първата световна война.

Това на свой ред също допринася за сравнително по-лекото преодоляване на трусовете, предизвикани от «кризата на конверсията», т. е. от прехода и на стопанството, и на обществото от военни към мирновременни релси. И след като положението се стабилизира в достатъчна степен, в средата на 1922 г. консервативно-либералната коалиция логично се разпада.

На 15 ноември с. г. поредните парламентарни избори маркират началото на качествено нова ситуация в английския политически живот. Консерваторите печелят с 345 депутати, но Лейбъристката партия изпреварва Либералната и със 142 депутати трайно я измества като «основен играч» в двупартийната система. Със съставянето на еднопартиен кабинет на консерваторите, оглавен първо от Бонар Лоу, а след това от Болдуин, Великобритания фактически се връща към «класическия вариант» на «Уестминстърския модел» на демокрация.

Само след една година обаче, в края на 1923, Болдуин решава да произведе нови предсрочни избори, за да получи подкрепа за намерението си да възстанови консервативната политика на протекционизъм от края на XIX в. Но англичаните предпочитат да дадат гласовете си за привържениците на принципа на свободната размяна и партията му е наказана — 258 места в парламента срещу 191 за лейбъристите и 158 за либералите. Така за пръв път в английската история Лейбъристката партия получава правото да състави свое правителство начело с лидера й Ремзи Макдоналд.

Фактът, че Макдоналд може да разчита на стабилно мнозинство само при подкрепата на либералите, го кара да се откаже от програмата за национализации, приета от Лейбъристката партия през 1918 г. И поради това, противно на очакванията (или по-скоро на страховете), «левият» кабинет се ограничава само с несъществени социални реформи, без да променя сериозно следвания дотогава политически курс. В резултат и след сериозните размествания в политическата структура в началото на 20–те години английската партийна система запазва своята едноизмерност. А единственият по-радикален опит за завой във външната политика — установяването на дипломатически отношения (2 февруари 1924 г.) и сключването на политически и търговски договор (8 август) със СССР, стават една от причините либералите да оттеглят подкрепата си за лейбъристкия кабинет и водят до поредните предсрочни избори от 29 октомври.

Консерваторите печелят с внушителното мнозинство от 419 места и се връщат на власт за доста дълъг период — до юни 1929 г. Въпреки поражението обаче със своите 152 места лейбъристите запазват второто място, доколкото се запазва тенденцията към спадане на влиянието на либералите (42 места).

Управлението на Консервативната партия съвпада с периода на следвоенния «бум» в развитието на световното стопанство. През 1925 г. министърът на финансите Уинстън Чърчил, преминал от Либералната в Консервативната партия, възстановява свободната размяна на британската лира срещу злато (т. нар. Закон за златния стандарт). На следващата година кабинетът успешно се справя с една от най-големите в историята на страната миньорска стачка, за да въведе през 1927 г. сурови антистачни закони.

При първите признаци за наближаващата световна икономическа криза обаче англичаните отново обръщат надеждите си към «по-социалната» Лейбъристка партия, която води умела кампания срещу безработицата и антистачното законодателство. В редовните парламентарни избори от 30 май 1929 г. тя печели 287 депутатски места срещу 261 за консерваторите и 59 за либералите.

Но в условията на започналата през октомври с. г. световна икономическа криза второто лейбъристко правителство, съставено отново с подкрепата на либералите и отново начело с Макдоналд, се оказва неспособно да се справи с разрушителните й последици. Разногласията и сред мнозинството, и в самата Лейбъристка партия(20), водят през август 1931 г. до разцепление в нея и до оставката на Макдоналд. Тогава обаче в действие влиза «изключението» от «Уестминстърския модел», което от тук насетне фактически ще се превърне в правило: във всеки един критичен за Великобритания период обединяването на усилията за спасяване на държавата доминира над различията между опонентите в двупартийната система. Независимо, че в изборите от октомври 1931 г. консерваторите получават 473 места срещу 48 за «лейбъристите-дисиденти» начело с Макдоналд, 13 за либералите и 52 за «ортодоксалните лейбъристи», от 25 август 1931 до 7 юни 1935 г. властта е в ръцете на коалиционно «национално правителство» начело с Макдоналд, в което наред с умерените лейбъристи участват и консерватори, и либерали.

Едва когато са преодолени и последиците от световната икономическа криза, и напрежението, предизвикано от идването на Хитлер на власт в Германия, «националната коалиция» се разпада и със съставянето на 1 юни 1935 г. на консервативното правителство на Болдуин Великобритания отново се връща в рамките на «Уестминстърския модел». На произведените през ноември с. г. парламентарни избори консерваторите печелят мнозинство от 387 места (срещу 152 за лейбъристите, 17 за либералите и 44 за «националните лейбъристи» на Макдоналд) и управлението им продължава чак до началото на Втората световна война. До май 1937 г. министър-председател е Болдуин, заменен след това от Невил Чембърлейн.

На 3 септември 1939 г., когато Англия и Франция официално встъпват във война с Германия, Чембърлейн обявява създаването на «военен кабинет». А на 10 май 1940 г., деня, в който германските войски започват активни бойни действия на Западния фронт, Чърчил отново сформира коалиционно правителство с участието и на лейбъристите, и на либералите, независимо, че консерваторите разполагат с абсолютното мнозинство в Камарата на общините. То държи управлението до средата на 1945 г., когато победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война позволява Великобритания да се върне към своя «модел» на демокрация.

Всъщност именно годините между 1945 и 1970 са периодът на «разцвет», т. е. на максимално стриктното спазване на «Уестминстърския модел» на демокрация. Това от своя страна показва, че именно след Втората световна война английската демокрация навлиза в своя зрял етап на развитие и придобива достатъчно стабилни черти, за да бъде изведена като самостоятелен и специфичен вариант на съществуване и функциониране на тази политическа система(21).

Това впрочем личи достатъчно ясно и от долната таблица, отнасяща се за 1945–1979 г., т. е. до началото на «втората следвоенна ера» на Консервативната партия(22). В скоби са дадени и процентите от гласовете, спечелени от двете партии в съответните изборни проверки. Те показват същността на мажоритарната избирателна система на простото мнозинство, при която броят на депутатските места не е в пряка зависимост от броя на подадените гласове.

Година
Консерватори
Лейбъристи
Либерали
Управляват
1945
213 (30,9%)
393 (47,8%)
12
Ле
1950
298 (47,8%)
315 (43,5%)
 
Ле
1951
321 (48%)
295 (48,8%)
9
К
1955
345 (49,8%)
277 (46,4%)
6
К
1959
465 (49,4%)
258 (43,8%)
6
К
1964
304 (43,4%)
317 (41,1%)
9
Ле
1966
253 (41,9%)
364 (48,9%)
12
Ле
1970
330 (48,4%)
287 (41,9%)
6
К
1974 (I)
297 (37,1%)
301 (37,9%)
 
Ле (м)
1974 (II)
277 (35,8%)
319 (39,2%)
13
Ле
1979
339 (43,9%)
268 (36,9%)
 
К

В изборите от 5 юли 1945 г. консерваторите залагат предимно на огромния авторитет, извоюван от «бащата на победата» Уинстън Чърчил. И обратно — лейбъристите не разчитат само на подчертаното надмощие на «лявата вълна» в Европа след победата над нацизма и фашизма, с която във Великобритания се олицетворяват именно те, а успяват умело да я съчетаят с една доста амбициозна и смела програма за реформи. Именно тяхната предизборна тактика се оказва печеливша и така за пръв път в историята на страната новият им лидер Клемент Атли съставя едноцветно лейбъристко правителство, което управлява от 27 юли 1945 до 3 ноември 1951 г.

През тези повече от шест години е осъществена широка програма за национализация на основни отрасли от английското стопанство: Националната банка (декември 1945 г.); Гражданският въздушен флот (май 1946 г.); въгледобивната промишленост (май 1946 г.); общественият транспорт (декември 1946 г); енергодобивът (февруари–юли 1947 г.); металургичната промишленост (февруари 1951 г.). Осъществена е и радикална реорганизация в системата на здравеопазването и социалното осигуряване, с която англичаните получават право на безплатно медицинско обслужване, безплатни лекарства, осигуровки при болести, злополуки, безработица и т. н.

Но макар че в онези времена всички тези реформи предизвикват илюзиите едва ли не за «социализация» на Великобритания (някои дори окачествяват управлението на Атли като «тиха революция»), повече от видно е, че в нито един момент тe не застрашават основите на демократичната система, основаваща се на частната собственост и свободната инициатива. Целият наглед масов процес на национализации например обхваща едва 20 на сто от собствеността, и то само част от т. нар. структуроопределящи производства, докато 80 на сто остават в частни ръце(23).

С други думи, дори и в условията на силната «лява вълна», заляла в годините непосредствено след Втората световна война целия европейски континент, Лейбъристката партия не поставя под заплаха или дори под съмнение ценностите на западната в по-общ план и в частност на английската демокрация, действайки същевременно според схващанията си за необходимостта от изграждане на «социална държава», т. е. отново само и единствено в рамките на «едноизмерната» партийна система. Така основният резултат от реформите на Атли е полагането на началото на прословутата в следващите десетилетия «държава на общото благоденствие» (Welfare state). Още повече, че успоредно с всички тези мероприятия именно лейбъристкото правителство на Атли демонстрира и неизменна привързаност към западния свят — и чрез присъединяването си към плана «Маршал» през 1948 г., и особено чрез активното си участие в учредяването на Северноатлантическия пакт (НАТО) през 1949 г.

Лейбъристите плащат обаче доста висока цена за своите реформи. От една страна, увеличаването на разходите за социални дейности в условията на все още сложното следвоенно икономическо положение принуждават Атли още през 1947 г. да провъзгласи политика на строги икономии в бюджетната сфера, което предизвиква остри критики от страна на левите лейбъристи. От друга страна, ефектът от линията на «затягане на коланите» е нищожен и през 1949 г. инфлацията и периодичните финансови трусове предизвикват девалвация на британската лира, което пък е повод за ожесточени атаки от страна на консерваторите. И макар че през 1950 г. лейбъристите отново печелят редовните парламентарни избори, тяхното мнозинство е достатъчно крехко, за да издържи на нeспиращите атаки едновременно от ляво и от дясно. В края на 1951 г. се произвеждат нови избори, които не само дават възможност на Чърчил да вземе реванш за поражението си през 1945 г., но и водят до първата «ера на консерваторите», която трае почти 13 години, до 15 октомври 1964 г.

С изключение обаче на законите за реприватизация на металургичната промишленост (март 1953 г.) и за частичната реприватизация на транспорта (април с. г.), всичко от социалните реформи на лейбъристите остава и при Чърчил, сменен през 1955 г. от Антъни Идън, наследен на свой ред през 1957 г. от Харолд Макмилън, а той пък — от Дъглас Хюм в края на 1963 г. От една страна, това е убедително доказателство, че мерките на Атли наистина целят не да видоизменят, а да модернизират, т. е. да осъвременят «Уестминстърския модел». От друга страна, още при първата смяна на един чисто еднопартиен с друг подобен кабинет през 1951 г. английската политическа система показва, че отлично се справя и с принципа на «демократичния алтернанс», т. е. редуването на власт, при което «новите» управляващи не започват незабавно и задължително с отмяна на актовете, приети от «старите», а коригират само неефективните, съхранявайки положителните.

По време на «ерата на консерваторите» ярко се проявява и още една от характеристиките на «Уестминстърския модел» на демокрация — суверенитетът на парламента. През 1957 г. е подписан Римският договор, с който се учредява Европейската икономическа общност (ЕИО) — предшественикът на Европейската общност и Европейския съюз. Традиционната английска склонност към изолационизъм сe проявява отново и идеята за присъединяване на Великобритания към новата международна организация среща енергична съпротива, включително и сред част от Консервативната партия. Въпреки това в качеството си на суверенен орган на 3 август 1961 г. Парламентът одобрява решението на правителството за поетапното присъединяване на Великобритания към ЕИО (този процес приключва окончателно едва през 1973 г.), отхвърляйки идеята въпросът да бъде поставен на референдум и потвърждавайки принципите на «представителната демокрация».

С парламентарните избори от 15 октомври 1964 г. завършва първата следвоенна «ера на консерваторите». Макар и с незначително мнозинство, Лейбъристката партия печели и получава правото да състави свое правителство начело с Харолд Уилсън. Шест години по-късно, през 1970, идва ред на консерваторите да вземат реванш. В условията на няколкото сериозни енергийни кризи и с последвалото начало на втората промишлена революция обаче «Уестминстърският модел» на демокрация отново показва склонност да следва не толкова правилата си, колкото изключенията от тях.

Двете най-видни изключения през 70–те години са свързани съответно с управлението на миноритарни, т. е. неразчитащи на собствено мнозинство, лейбъристки правителства и с последвалото от това нарушаване на принципа на двупартийната система. Третото е не по-малко сериозно, доколкото също засяга една от базисните характеристики на «модела» — отказът, макар и само еднократен, от принципите на «представителната демокрация».

В изборите през февруари 1974 г. лейбъристите печелят, но не успяват да достигнат необходимото мнозинство в парламента. Въпреки това те съставят самостоятелен кабинет, но се налага постоянно да търсят «странични» депутатски гласове. Очевидната непригодност на подобна ситуация към принципите на «Уестминстърския модел» води още през октомври с. г. до нови парламентарни избори, в които Лейбъристката партия, макар и трудно, постига търсеното мнозинство. Доста скоро обаче сред самите лейбъристи се проявява нетипичното дотогава «вътрешно ерозиране», т. е. роене (или, ако употребя българския термин, «люспене») на депутатската група и през 1976 г. тя отново се оказва без необходимото мнозинство.

Заставени от обстоятелствата, през 1977 г. лейбъристите влизат в преговори с 13–те депутати-либерали и получават подкрепата им, но срещу условието, че ще бъдат консултирани по всеки един законопроект преди внасянето му в Камарата на общините. С т. нар. пакт Лейб-либ е нарушена втората основна характеристика на «Уестминстърския модел» — сливането на изпълнителната и законодателната власт и надмощието на изпълнителната, доколкото еднопартийното правителство става зависимо от парламентарната подкрепа извън собствената си партия.

Още по-драстичен отказ от самата същност на «Уестминстърския модел» е решението на Камарата на общините от 1975 г. да бъде произведен референдум за или против оставането на Великобритания в ЕИО (Общия пазар). Този безпрецедентен в историята на английската демокрация акт нарушава осмата и деветата характеристика на «модела» — за «представителната демокрация» и за парламентът като върховен суверен в политическата власт, предпочел с решението си да делегира това право на английските избиратели(24).

С победата на консерваторите на изборите от 1979 г., която поставя началото на тяхната «втора следвоенна ера», свързана най-вече с името на Маргарет Тачър, като че ли приключва и периодът на «волностите и изключенията» във функционирането на «Уестминстърския модел». Причините за успеха на консервативното управление са, че от двата варианта за модернизацията на английското стопанство в условията на втората промишлена революция — лейбъристкия (социален) или консервативния (неолиберален), в продължение на 18 години избирателите упорито предпочитат втория, значително по-драстичен, но в замяна на това и значително по-ефикасен(25). Това от своя страна гарантира стабилността на едноцветните консервативни правителства, както и успехите им в осъществяването на тяхната програма.

«Втората следвоенна ера» на консерваторите приключва през 1997 г., когато на власт отново идват лейбъристите начело с Тони Блеър, този път умело съчетали в програмата си традиционните социалдемократически ценности и съвременните либерални (или по-скоро индивидуалистични) тенденции на информационното общество.

3. Демокрацията на квалифицираното мнозинство (Франция в най-ново време)

Вторият основен «модел» на съвременните демократични системи е на т. нар. консенсуална демокрация, или демокрацията на квалифицираното мнозинство. Неговите основни характеристики са:

1. Участие в изпълнителната власт — големи коалиции;

2. Формално и реално разделение между законодателната и изпълнителната власт;

3. Балансиран двукамарен парламент;

4. Многопартийна политическа система;

5. Многоизмерна партийна система;

6. Пропорционална избирателна система;

7. Децентрализация и федерализъм;

8. Писана конституция;

9. Право на вето на малцинството(26).

Първото, което задължително подлежи на обяснение е, че понятието «големи коалиции» съвсем не означава «безпринципни коалиции». Ако използваме класическата скала за политическия спектър, той се сформира от пет типа партии: леви (А); лявоцентристки (Б); центристки (В); дясноцентристки (Г) и десни (Д). Оттук вече най-често срещаните «големи коалиции» са три вида:

— А + Б + В (кабинети на лявото политическо пространство);

— Б + В + Г (правителства на центристкото политическо пространство);

— В + Г + Д (кабинети на дясното политическо пространство).

Следващите варианти на възможни (и най-често срещани) коалиции са по-ограничени, но също спазващи логиката на политическата съвместимост(27) и политическата непоносимост:

— А + Б (кабинети на левицата);

— Б + В (лявоцентристки правителства);

— В + Г (дясноцентристки правителства);

— Г + Д (кабинети на десницата).

Разбира се, съществува и възможността от «свръхголяма коалиция», най-често от т. нар. изключващ тип. Обикновено това става в условията на сериозна политическа и обща криза или пък след продължителен период на еднопартийно управление (диктатура), когато всички демократични опозиционни сили се обединяват, макар и за кратко време, в името на желанието си да премахнат последиците от него. Така се стига до «свръхголеми коалиции», изградени по формулата «4:1», като в зависимост от типа диктатура «единият» е или крайно лявата, или крайно дясната партия.

Тази формула се е прилагала в кризисни моменти в редица държави след края на Втората световна война (Италия, Франция, Белгия и др.), когато за един период от около две-три години съществуват т. нар. правителства на националното единство. На този принцип се създават и някои от коалициите в страните от Централна и Източна Европа непосредствено след падането на комунистическите режими в края на 80–те години.

При всички положения обаче подобни «свръхголеми коалиции» са изключения, а не правило на този «модел» на демокрация.

Неговата най-важна характеристика е гарантираното право на малцинството на участие във вземането на политическите решения. Това се налага не само поради съществуването на повече от две партии, но и поради многоизмерността на партийната система, т. е. поради разнообразието от интереси (социално-икономически, регионални, етнически и т. н.), които тези партии представляват.

Правото на участие на малцинството се осъществява под различни форми. Още с прилагането на пропорционалната избирателна система се въвежда принципът «за равен брой гласове — равен брой депутати». А за да се избегне опасността от прекалена фрагментация на парламента, обикновено се въвеждат допълнителни корективи, най-често следвайки принципа на поощряване на по-големите партии. (Подобен принцип е заложен и в сега действащата избирателна система в България чрез т. нар. метод на д’Онт(28)). Често срещана в избирателните закони на този «модел» на демокрация е и т. нар. процентна бариера за влизане на партиите в парламента. Чрез нея обикновено се елиминира опасността от поява на регионални или етнически тенденции в националния законодателен орган.

Друга съществена и често срещана изява на правото на малцинството да участва във вземането на решения са референдумите. Абсолютният «рекорд» по брой на референдумите принадлежи на Швейцария. За периода 1945–1980 г. там са правени общо 169 допитвания, като само през 1963–1980 г. те са 102, или средно по около шест референдума годишно(29).

Според класификацията на Гордън Смит референдумите са «контролирани» или «неконтролирани», от една страна, и «прохегемонистични» или «антихегемонистични», от друга страна(30). Първата «двойка» характеристики показва дали те са насрочени от властта (контролирани), или пък са предизвикани по инициатива на избирателите (неконтролирани). Втората «двойка» се гради върху резултата от референдума, т. е. дали той е в подкрепа на властта (прохегемонистичен) или срещу нея (антихегемонистичен).

Оттук вече логично следва появата на други две «двойки». Обикновено «контролираните» допитвания са «прохегeмонистични», а «неконтролираните» съдържат в себе си силен «антихегемонистичен» заряд. Разбира се, възможни са и други комбинации(31). Важното обаче е, че във вземането на решение по въпроса, поставен на референдума, право на участие има не само мнозинството, но и малцинството.

Децентрализацията и изграждането на държавата на федерален принцип също създават предпоставки за изява на малцинствата (най-често регионални или етнически). Но обикновено успоредно с това се залагат и редица бариери или поне «спирачки» пред евентуалната опасност от «регионален егоизъм» или пък сепаративни намерения.

Най-големи възможности за изява на малцинството като участник във взимането на политическите решения се съдържат обаче в правото на вето. То може да бъде пряко, което е по-редкия случай, или пък косвено, чрез изискването за приемане на особено важни решения с квалифицирано мнозинство (откъдето идва и наименованието на «модела»). Защото ако за подобни случаи Конституцията предвижда не просто, а някакво друго мнозинство (то може да варира от две трети до три четвърти, четири пети или дори пет шести), извън съмнение е, че необходимата «квота» за постигането му идва именно от гласовете на малцинството. И ако тези гласове не дойдат, малцинството де факто упражнява правото си на вето по съответното решение.

Впрочем тук е мястото за изясняване и на различните варианти на понятието «мнозинство». Още повече, че било поради невежество, било от желание то да бъде прикрито, твърде често у нас «абсолютно мнозинство» се бърка с «консенсус», а «квалифицираното» се счита не като аритметично множество, строго определено в основния (Конституцията) или пък в друг нарочен закон, а едва ли не като синоним на компетентност или някакво друго митично качество, достъпно само за «посветени».

И тъй, ако започнем «от долу на горе», най-«ниско» е простото мнозинство, сиреч онова, при което не се изисква аритметичното множество да е повече от половината (в случая гласове). Тъкмо на този принцип се гради «Уестминстърският модел» на демокрацията, при който по същия начин, по който в даден избирателен окръг срещу този, който е получил 49 на сто минус един от гласовете, печели онзи, който е събрал 49 на сто от гласовете, в съседния окръг някой побеждава с (примерно) пет процента срещу другия, на който не му е достигнал дори и един глас до въпросните 5 на сто. Сумирано обаче по избирателни окръзи, чрез мажоритарната система «простото мнозинство» най-често води до «абсолютно мнозинство» в парламента.

Следващото «равнище» на мнозинството е «абсолютното». Противно на масовото възприятие, то ще рече, че дадена партия или коалиция притежава поне 50 на сто плюс един глас. Но, също противно на масовата убеденост, става дума за 50 на сто плюс 1 не от избирателите, а от депутатите. Което означава, че примерно според вече споменатия «мажоритарен коректив д’Онт» подобно «депутатско мнозинство» може да се получи и с гласовете (примерно) на между 42 и 45 на сто от избирателите, както стана и в България след парламентарните избори от 10 юни 1990 и 18 декември 1994 г.

Третият вид мнозинство е «квалифицираното». Най-общо казано, това е законово определено мнозинство над «абсолютното», т. е. то винаги е по-голямо от 50 на сто плюс един, но по-малко от 100 на сто минус един от гласовете. С колко точно по-голямо, определя съответният законов текст. Важното е, че той не е длъжен винаги да спазва «класиката», предвиждаща две трети или три четвърти от депутатите.

И накрая онова, което обикновено се бърка с «абсолютното мнозинство», се нарича «консенсус». Това ще рече, че дадено предложение или решение се подкрепя от всички членове на парламента. И тъкмо защото подобно нещо фактически е непостижимо, понятието «консенсус» е по-често срещано в дипломатическата, отколкото в парламентарната практика.

Ако след тези може би елементарни, но все пак задължителни обяснения се върнем към «модела» на «демокрацията на квалифицираното мнозинство», втората важна негова характеристика е стриктното разделение между законодателната и изпълнителната власт (за третата, съдебната, вече поясних, че независимостта е задължителна за демокрацията въобще). Но и това е съвсем логично: по принцип този тип демокрация е по-динамичен, с по-чести правителствени промени (поради преплитането на много и разнообразни интереси), при него не е задължително членовете на кабинета да бъдат и депутати (както е при «Уестминстърския модел»), което също налага значително по-ефикасен контрол на законодателната над изпълнителната власт. И най-важното — именно парламентът е мястото, където чрез разнообразните демократични механизми партиите и коалициите най-ефективно могат да защитават позициите си, а следователно и тези на своите избиратели.

По аналогични съображения съществува и своеобразно «вътрешно разделение» в законодателната власт чрез равнопоставеност на двете камари на парламента.

За «класически» примери на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» най-често се приемат Швейцария и Белгия. Този «модел» обаче е възприет от повечето европейски демокрации, възникнали след Втората световна война (Германия, Италия, Испания), включително и от мнозинството от т. нар. нови демокрации, появили се след краха на комунистическите режими в страните от Централна и Източна Европа. Поради това с достатъчно основание той може да бъде наречен и «континентален», за разлика от «островния», т. е. Уестминстърския модел. Според Конституцията си от 1991 г. България също принадлежи към този «модел».

Но може би най-интересна е еволюцията на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» във Франция. Не само защото преминава през две републики — Третата (1870–1940 г.) и Четвъртата (1946–1958 г), а и защото през 1958 г. тъкмо французите, т. е. едни от «родителите» на този модел, без колебание внасят в него някои съществени изменения.

След края на Първата световна война Франция е може би в най-деликатното положение сред държавите победителки. От една страна, от Великите сили, участвали на страната на Антантата, тя дава най-много жертви, а в продължение на четири години територията й е подложена на системни разрушения. От друга страна, националната жажда за мъст и реванш след погрома във Френско-пруската война от 1870–1871 г. и понесените лишения през 1914–1918 г. среща енергичното противодействие на Великобритания и САЩ.

И може би тъкмо поради това още с първите следвоенни парламентарни избори (ноември 1919 г.) Франция не само се обръща към една от основните характеристики на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» — големите коалиции, но и предпочита да даде победата на т. нар. Национален блок — обединение, на десните и центристки партии, съставено предимно от бивши военни, с които французите свързват надеждите си «германците да платят за всичко», което са им причинили и през 1870–1871, и през 1914–1918 г.

Изборите се произвеждат по нова, смесена система, съчетаваща мажоритарния и пропорционалния принцип. Камарата на депутатите решава да даде право на глас и на жените, но Сенатът налага своето вето върху този съществен опит за модернизация на «модела».

Националният блок управлява до 1924 г., време, достатъчно, за да стане ясно, че с клаузите на Версайския договор Франция фактически се оказва измамена в очакванията и надеждите си. Провалът на френско-белгийската окупация на Рурската област в Германия засилва и без това острата финансова криза. А опитите на министър-председателя Реймон Поанкаре да я преодолее чрез управление с правителствени декрети, съчетани с амбициите на президента Милеран към засилване на изпълнителната власт, срещат енергичната съпротива на лявоцентристките парти. В резултат в изборите от май 1924 г. Националният блок губи, отстъпвайки в следващите две години властта на Левия блок — коалиция от радикали, републикан-социалисти и социалисти, макар че последните не участват пряко в правителството(32).

Но няколкото правителствени провала отново предимно във финансовата сфера (рязка девалвация на френския франк, паника сред притежателите на държавни облигации и т. н.) водят до политическа криза и последователните оставки от министърпредседателския пост на лидера на Левия блок Едуар Ерио (април 1925 г.) и наследилите го Пол Пенлеве и Аристид Бриан. Така през юли 1926 г. изпълнителната власт отново преминава в ръцете на Поанкаре, оглавил нова широка дясноцентристка коалиция.

Тя печели убедително и парламентарните избори от април 1928 г., в които Комунистическата партия, възприела сектантската линия на Комунистическия интернационал «класа срещу класа», претърпява огромна загуба на влиянието си. Управлението на съюза между десницата и центъра (т. нар. кабинети на «националното единство», общо шест на брой) трае до следващите парламентарни избори от май 1932 г., когато за пореден път го наследява коалиция между центъра и левицата, отново начело с Едуар Ерио.

Опустошителните ефекти на световната икономическа криза върху стопанството на Франция прерастват през 1932–1933 г. и в почти перманентна политическа криза. Тринадесетте месеца между оставката на Ерио (декември 1932 г.) и събитията от февруари 1934 г. са известни като периодът на «масовото избиване на кабинети» — общо пет министър-председатели последователно са принудени да подадат оставка.

В края на 1933 г. след шумен финансов скандал, останал в историята като аферата «Стависки», кризата прераства и в морална. Десницата се възползва от ситуацията и след една улична демонстрация на 6 февруари 1934 г., завършила с кръвопролитие, лявоцентристкото правителство подава оставка. Властта отново преминава в ръцете на дясноцентристка коалиция начело с Гастон Думерг.

В действията й обаче мнозина виждат заплаха за самото съществуване на парламентарния режим. Това стимулира обединителните тенденции сред левите и лявоцентристките партии и през юли 1934 г. социалисти и комунисти подписват пакт за единодействие. А след като през 1935 г. към него се присъединяват и радикалите и републикан-социалистите, се оформя нова широка лявоцентристка коалиция под името Народен фронт.

Народният фронт печели убедително в поредните парламентарни избори от 1936 г. и за пръв път в историята на страната социалист става министър-председател. До началото на 1937 г., когато Леон Блум обявява «пауза» в изпълнението на програмата на Народния фронт, Франция придобива редица от чертите на модерната демокрация и социалната държава: право на глас за жените (утвърдено от парламента още през 1933 г.), солидно социално законодателство (40–часова работна седмица, платен годишен отпуск) и т. н.

Още по-важното е, че независимо от политическите сътресения от средата на 30–те години, демократичната система се оказва не само жизнена, но и достатъчно гъвкава. Въпреки силния натиск от дясно тя не допуска трансформацията си в недемокрация, както става през 1933–1934 г. в съседна Германия.

Постепенно обаче противоречията между партиите от Народния фронт по програмата на правителството стават все по-остри. През юни 1937 г. Леон Блум е принуден да подаде оставка. Това е и началото на края на Народния фронт, чието окончателно разпадане в навечерието на Втората световна война (1938–1939 г.) също допринася Франция да се окаже неподготвена за участието си в назряващия конфликт, а оттам — и сравнително лесна жертва за германската агресия в средата на 1940 г.

С военното поражение идва и неофициалният край на Третата република. В продължение на 4 години Франция е в положение на фактическа германска окупация, независимо от съществуването на т. нар. правителство на Виши, съставено от колаборационисти начело с маршал Петен. През юли 1940 г. двете камари на парламента утвърждават исканата от маршала промяна в конституцията, даваща му широки правомощия, включително и това да подготви нов основен закон.

През август 1944 г. Франция е освободена. До октомври 1945 г., когато се произвеждат първите следвоенни парламентарни избори, страната се управлява от временно правителство, оглавявано от генерал Дьо Гол и в което влизат представители на всички политически групи, взели участие в Съпротивата.

Успоредно с парламентарните избори се прави и референдум за пълномощията на бъдещото събрание. Французите са изправени пред два сериозни избора: създаване на нова конституция или връщане към тази на Третата република; в случай, че се приеме първият вариант — дали Учредителното събрание да се ограничи само със създаването на новия основен закон или да работи и като обикновен парламент.

За нова конституция се обявяват всички големи политически сили — голистите, социалистите, католиците от новосформираното Народно републиканско движение (МРП) и комунистите. Първите три обаче са и за ограничаване правата на Учредителното събрание и именно техния съвет следват 96,4 на сто от избирателите. Така, обявявайки събранието за Учредително, французите решават и формално въпроса за погребението на Третата република. Същевременно обаче 65 на сто са в полза на ограничаването на правомощията на събранието само до изработването на нова конституция, определяйки му и конкретен срок — седем месеца.

В резултат от общото олевяване на политическите настроения в Европа след Втората световна война комунисти и социалисти разполагат с абсолютно мнозинство в Учредителното събрание. Независимо от това, след изборите отново е съставен коалиционен кабинет от социалисти, комунисти и католици, пак начело с Дьо Гол.

Генералът обаче развива институционални идеи, които са абсолютно неприемливи за тогавашните разбирания на лявото мнозинство за демократично устройство. «Държавният глава не трябва да принадлежи на нито една партия, той би трябвало да бъде избиран (пряко) от народа, да назначава министрите, да има правото да се съветва със страната или чрез референдум, или чрез нови парламентарни избори и накрая, да има пълномощията да осигурява целостта и независимостта на Франция в случай на възникнала опасност», твърди Дьо Гол(33).

Отказът на левите партии да приемат идеите на Дьо Гол за силна изпълнителна власт и президентска република го принуждават през януари 1946 г. да подаде оставката си. Това от своя страна означава и продължителна «пауза» в присъствието на генерала във властта.

Но французите отхвърлят първия проект за конституция, който, в интерес на истината, е със силен ляв уклон. Следват нови избори за второ Учредително събрание (юни 1946 г.), което в края на септември с. г. с 440 гласа «за» срещу 106 «против» утвърждава новия проект. Категорично против него се обявява генерал Дьо Гол, несъгласен с това, че фактически цялата власт в републиката става притежание на политическите партии.

На 13 октомври 1946 г., очевидно повлияни и от позицията на генерала, 31,4 на сто от французите се въздържат от участие в референдума за утвърждаване на конституцията, а 31 на сто я отхвърлят. Така Основният закон на Четвъртата поред френска република влиза в сила с гласовете само на 36 на сто от избирателите, т. е. с одобрението на малко повече от една трета от тях.

Подобно на Третата и Четвъртата република оставя Франция в «континенталния модел» на демокрацията. И все пак и тук следвоенната европейска «лява вълна» налага своя отпечатък. Рязко е нарушен например принципът за балансирания двукамарен парламент. Ограничени са правата на Горната камара, която вече се нарича не Сенат, а Съвет на републиката — тя е по-скоро Камара за размишления, отколкото за решения. Аналогична според новата конституция е и съдбата на държавния глава — президентът на републиката, който се избира от двете камари на парламента и има само и единствено представителни права.

В замяна на това Долната камара — Националното събрание, получава изключително широки пълномощия. Тя е единствено упълномощена да гласува законите, както и изцяло да контролира дейността на изпълнителната власт. Вследствие на «модерната» по онова време концепция за стриктно зачитане на предпочитанията на избирателите, народните представители се избират чрез общо, пряко и тайно гласуване по пропорционалната система. Веднъж избрани обаче те фактически стават безконтролни за петгодишния срок на мандата си и не случайно Четвъртата република е известна и като Републиката на депутатите.

На 10 ноември 1946 г. се произвеждат и първите от общо трите редовни парламентарни избора в историята на Четвъртата република във Франция.

Партии, коалиции и изборни резултати във Франция по време на Четвъртата република (1946–1958)

Година на избори
Крайна десница
Голистки десен център
Неголистки десен център
Некомунистическа левица
Комунисти (ФКП)
Управляваща коалиция
XI. 1946
 
71 (3%)
МРП 167 (25,9%)
С 105 (17,8%)
183 (28,2%)
Трипартиен съюз (1946–1947)
Умерени — 99 (12,9%)
Р 70 (11,1%)
Трета сила (1947–1951)
VI. 1951
 
РПФ — 120 (21,6%)
МРП 96 (12,6%)
С 107 (14,6%)
101 (26,9%)
Ц/ДЦ (1951–1956)
ЦНИП 98 (14,1%)
Р 95 (10%)
I. 1956
Пужад. — 60 (13%)
РС — 22 (3,9%)
МРП 83 (11,1%)
С 96 (15,2%)
150 (25,9%)
Републикански фронт (1956–1958)
ЦНИП 95 (15,3%)
Р 91 (11%)

Съкращенията в таблицата означават:

ФКП — Френска комунистическа партия;

МРП — Народно републиканско движение;

С — социалисти, СФИО (Френска секция на Работническия интернационал);

Р — радикали;

РПФ — Обединение на френския народ;

ЦНИП — Национален център на независимите и селяните (умерени);

Пужад. — привърженици на Пиер Пужад, лидер на дяснорадикално движение, възникнало през 1953 г.

Както се вижда и от таблицата(34), по разположението на политическите сили в годините на Четвъртата република Франция съвсем точно се вписва във вече споменатата класическа скала на политическия спектър на многопартийните демократични системи. Освен това тя стриктно следва и друга една закономерност: в първите години след поражението на фашизма във Втората световна война надмощието е на страната на левите и лявоцентристките сили, после то постепенно преминава към тези от центъра, а крайната десница се появява доста по-късно. Трето, през целия период от 1946 до 1958 г. както законодателната, така и изпълнителната власт са в ръцете на големи коалиции.

До май 1947 г. това е т. нар. трипартиен съюз между комунистите (ФКП), социалистите (по онова време СФИО, т. е. Френска секция на Работническия интернационал) и католиците от Народното републиканско движение. Но още със съставянето на първия «редовен» след парламентарните избори «трипартиен» кабинет на социалиста Пол Рамадие започват конфликтите. Отказът на петимата министри комунисти да се солидаризират c поискания от министър-председателя вот на доверие по повод замразяването на заплатите води до изваждането им от правителството и до фактическия край на «трипартизма».

Без съмнение върху посоката на развитие на събитията определено влияние оказват и т. нар. външни фактори и най-вече началото на Студената война. Почти по същото време комунистите са отстранени от изпълнителната власт и в Италия, Белгия и Люксембург. Аналогични процеси, макар и с обратен знак, текат в страните от съветската зона, където комунистическите партии тръгват към установяването на еднопартийна или псевдомногопартийна диктатура.

Краят на «трипартизма» във Франция не означава обаче и отказ от принципите на широките коалиции. Идва редът на т. нар. трета сила, съставена от социалисти, радикали, католици и умерени (известни още и като «независими»), т. е. всички, които са «между голизма и комунизма». Формално началото на тази комбинация е поставено през ноември 1947 г. с избора на Робер Шуман, един от лидерите на МРП, за министър-председател. В новия кабинет наистина влизат представители на «всички между голизма и комунизма» — МРП, СФИО, радикали и независими. За пръв път в историята на Франция в състава на правителството е включена и жена като министър на здравеопазването.

Подчертано умерена по характер, формулата на «третата сила» функционира близо четири години. Честата смяна на министър-председателите — общо осем за целия период, в никакъв случай не нарушава основната му характеристика — имобилизмът, който е и основната причина за съхраняването й.

В навечерието на вторите редовни парламентарни избори от юни 1951 г. със закон е променена системата на гласуване. Старата, от 1946 г., подчертано облагодетелства само големите партии, независимо дали са управляващи или опозиционни. Чрез въвеждането на метода на т. нар. apparentement (букв. сродяване), т. е. възможност за преотстъпване на гласовете от един кандидат в полза на друг, се внасят в пропорционалната избирателна система такива изкривявания, че фактически тя е ликвидирана. Още повече, че ако една «сродена», т. е. обединена листа получи абсолютното мнозинство в даден избирателен окръг, тя получава и правото на всички депутатски места, като ги разпределя според представянето на участващите в нея партии или личности.

При положение, че нито левицата (комунистите), нито голистите и въобще десницата имат с кого да се «сродяват», замисълът на новата избирателна система е повече от очевиден — постигане на «свръхпредставителство» в парламента на умерените сили около центъра, независимо дали са разположени в ляво или в дясно от него, за сметка на «крайностите». И наистина в 39 от общо 82–та избирателни окръга обединените листи на центъра печелят абсолютното мнозинство от гласовете, елиминирайки от участие в разпределението на депутатските скамейки всичките си конкуренти. А в 16 от тези окръзи, макар че са първи по броя на получените гласове, комунистите не получават нито едно депутатско място(35).

Макар и замислена с активното участие на социалистите, за да увековечи формулата на «третата сила», избирателната реформа от 1951 г. или по-скоро правителствените комбинации, които тя предизвиква през 1951–1956 г., постепенно ги изхвърлят от управленския екип. Правителствата обаче запазват коалиционния си характер, като мястото на СФИО е заето от политически сили надясно от центъра, предимно независими и голисти дисиденти.

Но в изборите от януари 1956 г. социалистите вземат своя реванш. «Сродяването» вече не носи същия ефект, доколкото бившата управляваща коалиция се е разделила на две — социалисти и радикали, обединени в т. нар. Републикански фронт, от една страна, срещу МРП и умерените. В резултат окръзите с абсолютно мнозинство на единните листи са само 11, от което печелят двете «крайности» — комунистите и пужадистите. Още по-важното обаче е, че макар и победител, Републиканският фронт не разполага с абсолютно мнозинство в парламента. Това е основната причина той — за пръв път след 1919 г. — да не изкара пълния си мандат. Четвъртата република тръгва към своята гибел, след като в продължение на 12 години наистина е образец за «участие във властта чрез широки коалиции», съставени средно от по пет партии.

Но в динамичното следвоенно десетилетие това има и своите неудобства. Честите министерски кризи (средната продължителност на живота на едно правителство е 9 месеца), дължащи се и на трудното съжителство между парламента (с почти неизменно силно присъствие на комунистите) и правителствата (съобразяващи политиката си с изискванията на Студената война), имат съществен принос за постепенното изхабяване на «модела» и на Четвъртата република.

Към сериозните вътрешнополитически проблеми се прибавя и един външен. В годината, когато Франция търпи поражение във войната за запазване на колониите си в Индокитай — 1954, в най-голямата й африканска колония — Алжир, също започва въоръжена борба за независимост. Към 1958 г. тази борба се разраства дотолкова, че правителството на Ги Моле е принудено да започне преговори с представителите на алжирския Фронт за национално освобождение. Недоволни от отстъпчивостта на кабинета, на 13 май с. г. френски ултранационалисти в Алжир организират метеж и се обръщат към Дьо Гол с призив да оглави властта, съставяйки правителство «на общественото спасение». Така, пред опасността от гражданска война, отново настъпва часът на генерала, поддържащ в тези над 12 години «политическия огън» на своите идеи предимно чрез партията си Обединение на френския народ (РПФ).

На 1 юни 1958 г. той е избран за министър-председател, след като са приети двете му условия: извънредни правомощия за срок от шест месеца и процедура по чл. 90 от конституцията, т. e. за нейната промяна. С това фактически идва краят на Четвъртата република и на модела на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» във Франция. През септември е утвърдена конституцията на новата Пета република. През ноември голистите, обединени вече в Съюз за нова република (ЮНР), печелят изборите, а през декември същата година Дьо Гол е избран за президент.

Защо загива Четвъртата република, а с нея и «моделът» на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» във Франция? И означава ли това, че може би той вече е нефункционален?

Ако в опита за отговор на първия въпрос се тръгне от втория, нещата изглеждат така: от една страна, фактът, че след 1958 г. редица нови демокрации (Португалия, Испания, част от страните от Централна и Източна Европа) също се ориентират към този модел, говори, че той е доста подходящ за държави, които тепърва поемат по пътя на демократичното си развитие.

Колкото до самата Франция, моделът на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» практически действа (като наченки, а после и в пълен размер) още от времето на Първата промишлена революция. С навлизането на развитите индустриални държави във фазата на постмодерното общество и свързаните с това съществени социални, икономически и политически промени фактически се изчерпват възможностите на въртените близо сто години коалиции. Още повече, че мнозинството от тях са безнадеждно изостанали от предизвикателствата на новите условия.

Но най-големият недостатък на «демокрацията на квалифицираното мнозинство» — и примерът с Четвъртата република във Франция го доказва убедително — е, че тя наистина може да се превърне (или по-точно да се изроди) в своеобразна «парламентарна диктатура». Веднъж избрани, в продължение на пълния си мандат депутатите могат да съставят всевъзможни временни мнозинства, да опитват безброй правителствени комбинации, само и само да запазят постовете си. А в динамични ситуации (и дори цели периоди) това спъва развитието на процесите и ограничава възможностите за адекватни реакции на изискванията на времето.

Конституцията на Петата република определя Франция като «неделима» държава и дава много широки права на президента. Той се избира с пряко гласуване; назначава министър-председателя и членовете на правителството; председателства Министерския съвет и подписва актовете му; назначава посланиците; има право на отлагателно вето; може да разпуска Националното събрание; да обявява референдуми; главнокомандващ е на въоръжените сили(36).

Тези наистина широки правомощия на президента, съчетани със съществуването на силна «негова» партия, дават основание първата характеристика на Петата република да бъде «концентрация на изпълнителната власт». Същевременно обаче през 1958–1980 г. във Франция само 37 на сто от правителствата са на «стриктното мнозинство», съставени от голисти, докато в 63 на сто от случаите властта се упражнява от т. нар. кабинети на свръхмнозинството, базиращи се на коалиции от сродни дясноцентристки и центристки партии. С други думи, от гледна точка на първата характеристика «моделът» на демокрация на Петата република наистина трудно подлежи на класификация.

Подобно е положението и с втората основна характеристика, визираща разделението между изпълнителната и законодателната власт. От една страна, по принцип парламентът има право да гласува вот на недоверие на правителството и при такава ситуация министър-председателят автоматически връчва на президента оставката на целия кабинет. От друга страна обаче процедурата е такава, че в повечето случаи самият кабинет я използва като средство за натиск върху парламента, за да приеме бързо даден законопроект. Това кара Антъни Кинг да констатира, че, «сравнен с английския, френският законодателен орган е дори повече подчинен на изпълнителната власт»(37). Още повече, че усложнената процедура по приемане на законите води до допълнително увеличаване на законотворческите правомощия и функции на правителството.

Освен «класическия» вот на недоверие на кабинета теоретически Националното събрание може да го свали и чрез т. нар. резолюция за порицание. Но внасянето е свързано с толкова процедурни изисквания, че тя като че ли по-скоро защитава правителството, вместо да го кара да се притеснява от нея. Освен всичко друго, за да мине подобна резолюция, изрично се изисква и тя да е подкрепена от абсолютно мнозинство (т. е. 50 на сто плюс 1 от депутатите), което ще рече, че на практика едно правителство може да бъде свалено само с гласове и от мнозинството, което му е възложило управлението.

Избори, партии и коалиции във Франция в годините на Петата република (1958–1988) (в проценти за първи тур и в депутатски места след втория тур)(38)

Година на избори
Крайна десница
Голистки десен център
Неголистки десен център
Некомунистическа левица
Комунисти (ФКП)
Управляваща коалиция
XI. 1958
 
ЮНР 206 (23%)
МРП 64 (11,1%)
С 47 (15,7%)
10 (19,2%)
голисти
ЦНИП 117 (22,1%)
Р 36 (7,3%)
XI. 1962
 
ЮНР 233 (31,9%)
ДЦ 55 (9,1%)
С 66 (12,6%)
41 (21,8%)
голисти
Нез. (7,7%)
Р 39 (7,8%)
III. 1967
 
ЮДР 244 (37,7%)
ДЦ 41 (13,4%)
С 121 (18,8%)
73 (22,5%)
голисти
VI. 1968
 
ЮДР 293 (43,7%)
ПМД 33 (10,3%)
С 57 (16,5%)
34 (20%)
голисти
РИ 61
III. 1973
 
ЮДР 183 (34,2%)
МР 34 (12,6%)
ЮДГ 102 (19,2%)
73 (21,4%)
голисти
РИ 55
Ц 30
III. 1978
 
РПР 154 (22,5%)
ЮДФ 123 (21,4%)
ЮДГ 113 (22,6%)
86 (20,6%)
голисти
VI. 1981
 
РПР 88 (22,7%)
ЮДФ 62 (19,2%)
С 285 (37,5%)
44 (16,1%)
социалисти
III. 1986
 
ФН 35 (9,8%)
РПР 155
С 212 (31,6%)
35 (9,8%)
голисти
ЮДФ 131 (45,2%)
VI. 1988
 
ФН 12 (9,8%)
РПР 127
С 275 (37,9%)
25 (11,3%)
социалисти
ЮДФ 90 (40,5%)

Съкращенията в таблицата означават:

ЮНР — Съюз на новата република (голисти 1958–1968);

ЮДР — Съюз демократи за републиката, наследник на ЮДР (1968–1978);

РПР — Сбор за републиката, наследник на ЮДР (1978–1988);

МРП — Народно републиканско движение;

ЦНИП — Национален център на независимите и селяните;

ДЦ — Демократически център, коалиция между МРП и ЦНИП (1962–1968);

ПМД — Прогрес и съвременна демокрация, наследник на ДЦ (1968–1973);

МР — Реформаторско движение;

РИ — независими републиканци;

ЮДФ — Съюз за френската демокрация, наследник на неголисткия център (1978–1988);

С — Френска социалистическа партия;

Р — Радикали;

СЦ — Центристки съюз;

ЮДГ — Съюз на левицата;

ФН — Национален фронт.

Трудно сe поддават на класификация и взаимоотношенията между двете камари на френския парламент. По принцип той е симетричен, т. e. Националното събрание, избирано пряко, и Сенатът, определян чрез избирателна колегия, са с равни права. Но в случаите на непреодолими противоречия между тях по даден законопроект в последна сметка Долната камара има известно надмощие, а за Сената остава само възможността да предложи поправки.

И след конституционната промяна от 1958 г. Франция запазва многопартийната система и многоизмерната партийна система, но изборите за Долната камара се произвеждат по мажоритарна избирателна система и в два тура.

И накрая, доколкото в нея влизат и т. нар. отвъдморски територии, макар и «неделима», Франция не може да се квалифицира и като централизирана държава. От една страна, «републиката и народите от отвъдморските територии, които с акт за свободно самоопределение приемат настоящата Конституция, съставляват една Общност», в която обаче според чл. 77 «държавите се ползват с автономия; те се самоуправляват и демократично и свободно решават своите собствени работи».

На базата на изборните резултати от периода на Четвъртата и Петата република Пиер Брешон(39) прави следната класификация на еволюцията на шестте основни политически течения:

— крайна десница

1945–1958 — в позицията на недоволствуваща;

1965–1984 — преходът през пустинята;

1985–1988 — години на утвърждаване;

1988–1992 — отлив и възраждане;

— голизъм

1946–1958 — РПФ, един ефимерен успех;

1958–1968 — златната възраст;

1969–1992 — свиване на влиянието;

— неголистки десен център

1946–1958 — в центъра на Четвъртата република;

1958–1973 — бавното изчезване;

1974–1988 — съюз с либералната десница;

1988–1992 — възраждане на центризма

некомунистическа левица

1946–1958 — залез на социализма и възход на радикалите;

1958–1969 — по пътя на агонията;

1969–1981 — към завземането на властта;

1981–1992 — електоратът като съдник за социалистическата политика;

— комунизъм

1946–1956 — златният век;

1958–1979 — срив и стабилизация;

1979–1992 — исторически залез.

Извън тези повече или по-малко сполучливи дефиниции основното, което прави впечатление в горната таблица е, че независимо от съществената институционална промяна, настъпила през 1958 г., френският политически спектър запазва многопартийния си характер, макар и с някои съществени промени, свързани най-вече с появата и постоянното силно присъствие на голистките формации. Второ, независимо от честите смени на наименованията на партийните формации, по принцип те стриктно спазват политическото си местоположение. От тази гледна точка и след 1958 г. Франция запазва характеристиките си на демокрация от втория «модел» — на участие във властта на големи коалиции.

И все пак Петата република внася и някои нови моменти. От една страна, тя води до стабилизиране на политическия живот и до удължаване на пребиваването на власт на правителствата — средно 2,9 години срещу само 9 месеца в периода на Четвъртата република. От друга страна, средният брой на партиите, съставляващи управляващите коалиции, слиза от пет на три, т. е. налице е и една значително по-ярко изразена поляризация между дясноцентристките и лявоцентристките партии. Според Антъни Кинг това се дължи и на факта, че по правило кабинетите на Петата република «са подкрепяни във властта си с почти толкова солидни мнозинства, колкото и онези, които поддържат английските правителства»(40). Но от тази пък гледна точка Франция вече се доближава до «Уестминстърския модел» на демокрация.

Или, с други думи, «моделът на демокрация», установен през 1958 г. с приемането на конституцията на Петата република във Франция, наистина трудно подлежи на стриктна класификация. Често срещаните опити да бъде охарактеризиран като «президентска република» не са съвсем удачни, защото в редица свои характеристики той се различава съществено от «модела» на САЩ.

Поради това може би най-близо до реалността е определението му като «полупрезидентски режим», с всичките уговорки, които това понятие носи в сeбe си. Впрочем уникалността му се проявява и на практика. По време на двата президентски мандата на социалиста Франсоа Митeран (1981–1988 г. и 1988–1995 г.) например на два пъти (1986–1988 и 1992–1995 г.) той е принуден да дели изпълнителната власт с голистите. През 1997 г. ситуацията се повтаря, но с обратен знак — този път президентът Ширак «осъществява съжителство» със социалистическо правителство.

4. Американският «модел» на демокрация (САЩ 1919–1996 г.)

Наред с двата «класически модела» на демокрацията съществува и трети, взел по нещо и от двата. Това е политическата система в САЩ. Някои изследователи предпочитат да я наричат «междинен модел». Неговите специфики обаче са достатъчни, за да му дадат право на «самостоятелно» съществуване. Според група американски политолози той има и свое име — «модел» на «разделената демокрация»(41).

И тъй, американският «модел» на демокрация се характеризира c:

1. Концентрация на изпълнителната власт в ръцете на президента — лидер на една от двете големи партии;

2. Формално и реално разделение между законодателната и изпълнителната власт;

3. Балансиран двукамарен парламент;

4. Двупартийна политическа система;

5. Многоизмерна партийна система;

6. Мажоритарна избирателна система;

7. Децентрализация и федерализъм;

8. Писана конституция;

9. Право на вето на малцинството(42).

За да не се повтарям в обясненията на отделните характеристики, ще се спра само на онези, които предлагат типично «американски» специфики.

Първата е свързана с функциите на президента. В САЩ той изпълнява ролята и на шеф на правителството, т. е. налице е «свръхконцентрация» на изпълнителната власт. Неговите правомощия са много различни и от тези на английската кралица, която «царува, но не управлява», и от тези на френския президент, който «поделя» изпълнителната власт с министър-председателя. Американският президент едновременно е и «представителната», и «изпълнителната» власт, т. е. той съчетава функциите и на държавен глава, и на министър-председател. Освен това, макар и формално лишени от законодателна инициатива, в десетилетията след Втората световна война около една трета от законопроектите са внесени за обсъждане от американските президенти(43).

Тъкмо поради това се счита, че президентският пост в САЩ е «един от най-могъществените» в света, а в някои случаи се говори дори и за «президента като император». Още повече, че като се започне от самия начин на издигане на кандидатите, мине се през принципа, по който той подбира екипа си и се свърши с взаимоотношенията на вече избрания президент със законодателната власт, в сравнение с другите демокрации нещата в САЩ са коренно различни, а в редица аспекти — и направо уникални.

Първо, защото, за разлика например от Европа, американският президент изобщо не зависи от това, дали неговата или пък другата партия имат мнозинство в парламента. Понякога се стига и до парадокси — на произведените през 1988 г. президентски и парламентарни избори например републиканецът Джордж Буш печели, а в същото време партията му губи места в Камарата на представителите. Второ, президентът съставя екипа си от министри самостоятелно, също без да се съобразява дали са от неговата партия или дали въобще са от някоя партия, а най-често като лична отплата за приноса им в предизборната му кампания.

Основната причина за тази независимост на американския президент е свързана със системата на избирането му. Отново за разлика от Европа, изобщо не е задължително кандидат-президентът да е някой от изявените дългогодишни партийни лидери — достатъчно е да бъде утвърден в т. нар. първични президентски избори и потвърден след това на национален конгрес на своята партия. Нещо повече, от 50–те години нататък кандидат-президентите все по-малко разчитат на помощ от своите партии в избирателните кампании и все повече — на собствените си предизборни щабове, а «партийното» утвърждаване на кандидатурите им придобива все по-формално значение.

Две са основните последствия. От една страна, това води до постоянно нарастващ личен авторитет на американските президенти. От друга страна, все по-слабият контрол върху «собствените» кандидат-президенти от страна на партиите обуславя и прогресивното ограничаване на ролята им в политическия живот.

За разлика от американския Конгрес, който се избира пряко от населението, президентът се определя от т. нар. избирателна колегия, съставена от 538 «електори». Броят на «избиращите» от всеки щат е равен на броя на конгресмените и сенаторите от същия щат, като най-големи в колегията са групите: от Калифорния — 47 гласа, Ню Йорк — 36 гласа и Тeксас — 29 гласа.

Членовете на колегията («избиращите») на свой ред се определят въз основа на броя на подадените за листите на двете големи партии гласове във всеки един щат. Веднъж избрани, «електорите» са упълномощени да дадат в полза на предпочетения с просто мнозинство в съответния щат кандидат за президент гласовете на всички участвували в изборите от този щат.

Така американският президент фактически се избира не пряко, а с мнозинство от 270 гласа, получени в избирателната колегия, което наистина го прави независим от съотношението на силите в Конгреса. Другото, което се постига чрез системата «всички гласове — за победителя», е фактическото увековечаване на двупартийната система, тъй като практически е невъзможно трети, независим кандидат-президент да се пребори във всички щати с представител на някой от двата политически гиганта.

На тези огромни изпълнителна власт и независимост от законодателите на американския президент противостоят обаче няколко «спирачки», гарантиращи задължителното спазване на демократичните правила на играта. Нещо повече, тези «спирачки» са толкова силни, че дават основания «президентът император» да бъде окачествяван и като «нещастен и безпомощен гигант»(44).

Най-елементарната от тях е в ограничението от максимум два последователни мандата (8 години) за престой на едно и също лице на президентския пост, съгласно 22–ра поправка към американската конституция. Впрочем тя е приета едва през 1951 г., но въпреки това от общо 39–те президенти на САЩ от 1789 до 1997 г. само един — Франклин Рузвелт, е изкарал 4 последователни мандата (избран през 1932, 1936, 1940 и 1944 г.), 14 са с по два мандата, 24 — с по един. Само един път е имало и случай бивш президент (Кливлънд) повторно да заеме поста «през мандат» (1885–1889 и 1893–1897 г.).

По-малко видно, но значително по-ефикасно е не само формалното, но и стриктно спазваното разделение на властите. При това мандатът на парламента не съвпада с президентския, поради което в САЩ не е рядкост президентът да управлява две години със «свое» мнозинство, а останалите две (или дори шест) с това на другата партия.

«Поделеното управление», както го окачествява Джеймс Тарбър, е особено характерно за периода след Втората световна война. За 24 години след «ерата на демократите» Рузвелт (1933–1945 г.) и Труман (1945–1953 г.), в 63 на сто от случаите е била налице «подялба» на изпълнителната и законодателната власт между президент от една партия и Конгрес и/или Сенат с мнозинство от другата(45). Всъщност освен Айзенхауер (1953–1955 г.), Кенеди (1961–1963 г.), Джонсън (1963–1965 и 1965–1969 г.) и Картър (1977–1981 г.), всички останали президенти след Рузвелт (с изключение на Труман, всичките — от Републиканската партия) управляват с «опозиционно» мнозинство поне в едната, ако не и в двете камари на парламента.

Впрочем свързан с едно от правата на президента — правото му на вето, този факт вече играе ролята на «двупосочна спирачка», създавайки възможност за еднакъв по сила взаимен контрол между изпълнителната и законодателната власт. По принцип президентът може да наложи вето на даден закон, утвърден и от двете камари на парламента. То на свой ред е или ефективно — когато президентът в срок от 10 работни дни връща закона със своите забележки, или пък т. нар. джобно, когато той просто отказва да подпише съответния закон.

Във втория случай «надмощието» е на страната на парламента — след изтичането на 10–дневния срок законът автоматически влиза в сила. В първия случай обаче за повторното му утвърждаване е необходимо квалифицирано мнозинство от две трети от гласовете, което по принцип е много трудно постижимо.

От 1787 до 1988 г. президентите на САЩ са използвали правото си на вето общо 2469 пъти. В 1050 от тях то е било «джобно», т. е. неподлежащо на прегласуване от Конгреса. От останалите 1419 случая обаче конгресмените са успели да преодолеят президентското вето едва 103 пъти(46).

Друга една мощна спирачка срещу евентуалната злоупотреба с властта от страна на президента, макар и по-скоро с превантивен характер, е т. нар. импийчмънт («обвинение»), когато, отново с мнозинство от две трети от гласовете, но този път само на Горната камара (Сената), която заседава като съд, той може да бъде отстранен от власт и дори даден под съд. По същество «импийчмънтът» е политически процес срещу президента, ако той е обвинен в държавна измяна, корупция или друго тежко престъпление(47).

В цялата «конституционна» история на САЩ «импийчмънт» е прилаган само веднъж (при това — безуспешно) — срещу Ендрю Джексън (1829–1837 г.), което е още едно доказателство за драстичността на мярката. Именно пред опасността от прилагане на процедурата на «импийчмънт» във връзка с известната афера «Уотъргейт» Ричард Никсън предпочете да подаде оставката си през 1974 г., на средата на втория си мандат.

Като «специфика» на американския «модел на демокрация» трябва да се отбележи и балансът между двете камари на парламента — Долната (Конгреса, 435 членове, 2–годишен мандат), и Горнатa (Сената, 100 членове, 6–годишен мандат), който е доведен до абсолютна симетрия, т. е. те са със съвсем еднакви права. Най-важният пост в Конгреса е този на спикера (председателя), който винаги и задължително е от партията на мнозинството и фактически изпълнява функциите на неин лидер. Председател на Сената по право е вицепрезидентът на САЩ.

Президенти и парламентарни мнозинства в САЩ (1920–1980 г.)(48)

Конгрес
Година
Президент
 
Сенат
Конгрес
67
1921–1923
Хардинг
Р
Р
Р
68
1923–1925
Кулидж
Р
Р
Р
69
1925–1927
Кулидж
Р
Р
Р
70
1927–1929
Кулидж
Р
Р
Р
71
1929–1931
Хувър
Р
Р
Р
72
1931–1933
Хувър
Р
Р
Д
73
1933–1935
Рузвелт
Д
Д
Д
74
1935–1937
Рузвелт
Д
Д
Д
75
1937–1939
Рузвелт
Д
Д
Д
76
1939–1941
Рузвелт
Д
Д
Д
77
1941–1943
Рузвелт
Д
Д
Д
78
1943–1945
Рузвелт
Д
Д
Д
79
1945–1947
Труман
Д
Д
Д
80
1947–1949
Труман
Д
Р
Р
81
1949–1951
Труман
Д
Д
Д
82
1951–1953
Труман
Д
Д
Д
83
1953–1955
Айзенхауер
Р
Р
Р
84
1955–1957
Айзенхауер
Р
Д
Д
85
1957–1959
Айзенхауер
Р
Д
Д
86
1959–1961
Айзенхауер
Р
Д
Д
87
1961–1963
Кенеди
Д
Д
Д
88
1963–1965
Джонсън
Д
Д
Д
89
1965–1967
Джонсън
Д
Д
Д
90
1967–1969
Джонсън
Д
Д
Д
91
1969–1971
Никсън
Р
Д
Д
92
1971–1973
Никсън
Р
Д
Д
93
1973–1975
Никсън
Р
Д
Д
94
1975–1977
Форд
Р
Д
Д
95
1977–1979
Картър
Д
Д
Д
96
1979–1981
Картър
Д
Д
Д

Доста различаваща се от тази в другите демокрации е и двупартийната система. Най-важната отлика е, че партията, победила в парламентарните избори, не издига и кандидата за лидер на изпълнителната власт. Това допълнително прави цялата партийна система значително по-непривлекателна, а от там и по-слаба. Тъкмо това е едно от основните обяснения за общоизвестния факт, че американските политически партии не са от «класическия» тип, т. е. с постоянно действащи структури, а по-скоро периодично (в навечерието на избори) активизиращи се електорални машини. Съчетано с увеличаващата се «самостоятелност» на президентските кампании, с нарастващото значение в тях на първичните избори и с отслабващото — на партийните конгреси, от края на 50–те години това води до перманентна и задълбочаваща се криза на американската партийна система.

Колкото и странно обаче да е на пръв поглед, тази перманентна криза влияе положително върху стабилността на американската политическа система като цяло. Обяснението е, че спадането на ролята на партиите в изборните кампании и непрестанното увеличаване на разходите за тях рязко стеснява кръга на кандидатите за конгресмени и сенатори. Като правило това са или богати хора, или пък свързани с групи или лица, разполагащи със значителни средства. Сиреч хора, които в никакъв случай не биха поставили под съмнение «фундаменталните ценности на американската политическа икономия», хора, априорно лишени от какъвто и да е радикален заряд(49).

И накрая, сякаш още веднъж да докаже, че е смесен, този модел предлага и още нещо интересно — съчетанието между двупартийна и многоизмерна система. Но и в това няма нищо чудно — макар и само две основни, Демократическата и Републиканската партия в САЩ наистина се различават в много измерения.

Демократическата, по-старата, партията на «бащите на Америка» от ранга на Томас Джеферсън, е и партията на «федералния икономически интервенционизъм» (т. е., грубо казано, на «централизма»), на наемните работници, на интелектуалците и на етническите малцинства. Републиканската, създадена през 1854 г., е на «икономически независимия» американец, включително и на притежателя на едър капитал, а също и партията, която брани правата на федерираните щати. Или, както се вижда, двете основни партии наистина са «многоизмерни».

Подобно на Великобритания и Франция, САЩ са сред държавите победителки в Първата световна война. Нещо повече, именно благодарение на участието си в нея те «напускат» американския континент, за да се превърнат постепенно в един от факторите, определящи тенденциите в световната политика. Немалка заслуга за това има и тогавашният лидер на Демократическата партия Удроу Уилсън, президент на САЩ от 1916 до 1920 г., автор на прословутите «14 точки», мотивиращи необходимостта от нов подход в международните отношения и «баща» на Обществото на народите (ОН), за което ратува в последната, 14–а точка от «Условията за мира», както е официалното им название.

Втората половина от мандата на Уилсън съвпада с републиканско мнозинство и в двете камари на парламента. Републиканците организират мощна пропагандна кампания, целта на която е да докаже, че с Версайския мирен договор САЩ са измамени от съюзниците си от Антантата и са получили значително по-малко, отколкото заслужават според приноса им за разгрома на Централните сили. Непосредственият резултат е, че на 19 март 1920 г. Сенатът окончателно отказва да ратифицира договора.

Последиците във външнополитическа перспектива — САЩ не влизат в ОН и по този начин още в началото на съществуването му е нарушен чл. 5 от Устава му, според който първата сесия трябва да бъде свикана от президента на САЩ. Последиците във вътрешнополитическа перспектива — поражение за Демократическата партия в президентските избори от ноември 1920 г., в които чрез нарочна поправка в конституцията за пръв път и жените получават право на глас във всичките 50 щата.

Впрочем може би тук е мястото за разяснения и по механизма за избиране на американския президент. Това става в първия вторник след първия понеделник от месец ноември на всяка високосна година. Новоизбраният президент встъпва в длъжност на 20 януари следващата година (единственото изключение е, когато тази дата се падне в неделя — тогава процедурата се провежда на 21 януари). Съгласно 25–а поправка на конституцията, в случай на смърт или доказана неспособност на президента да изпълнява функциите си, до изтичането на 4–годишния му мандат те се поемат от вицепрезидента.

Но това неписано правило (въпросната поправка е приета през 1973 г.), е приложено още след наследника на Уилсън. През август 1923 г. новоизбраният президент, републиканецът Хардинг, умира и неговият пост автоматически заема заместникът му Кулидж, който на следващата 1924 г. отново донася победата за републиканците. В условията на започналия «разцвет на Америка», съвпадащ с изключително благоприятната световна икономическа конюнктура през втората половина на 20–те години, републиканците набират такава инерция, че през 1928 г. печелят трети мандат, осъществен при президентството на Хувър. За влиянието и авторитета им в страната говори достатъчно и фактът, че през всичките тези 12 години, докато са на власт, гласоподавателите отдават предпочитанията си и на републикански мнозинства в Сената, а до 1930 г., т. е. за един 10–годишен период — и в Конгреса.

Всъщност именно през този период САЩ усещат за пръв път предимствата на «индустриалната епоха» — третата в тяхната история след «аграрната» (от края на XVIII до средата на XIX в.) и «постаграрната» (от втората половина на XIX до началото на XX в.). Но възходът на американската нация трае по-малко от едно десетилетие. През есента на 1929 г. именно САЩ поемат най-жестоките удари на световната икономическа криза.

Неспособността на Хувър да предложи сполучливи варианти за изхода от нея (или по-скоро малшансът, че неговият мандат съвпада с годините на най-силните й проявления) също допринасят не само за поражението на републиканците през 1932 г., но и за ответна «демократична eра», продължила до 1952 г., т. е. цели две десетилетия. В рамките на тези две десетилетия се разполагат и четирите мандата на Рузвелт — факт без прецедент в американската история.

И още нещо безпрецедентно се случва по времето на Рузвелт — през 1940 г. за пръв (и последен) път двама републиканци стават министри в правителството на демократ. Но подобно нарушаване на принципите на американския «модел» на демокрация е лесно обяснимо — и двете негови «изкривявания» са в един от най-трудните моменти от съвременната история на САЩ, когато на карта е поставено не толкова настоящето й, колкото бъдещето й на световна суперсила.

Но Рузвeлт извоюва мястото си в американската история най-вече с «новия курс», провеждан през 1933–1935 г. и станал образец за преодоляване на последиците от световната икономическа криза чрез демократични методи, за разлика от тези, използвани от Хитлер. През този «втори цикъл» от «индустриалната епоха», който продължава чак до края на 60–те години на XX в., в САЩ постепенно се въвеждат мерки, които в последна сметка се оказват спасителни за демокрацията — експанзия на бюрократичната държава вместо предишните методи за действие в стил «завладяването на Запада» и «Чикаго от 20–те–30–те години»; по-голямо внимание към регулирането и планирането на бизнеса; нарастващи ангажименти на държавата в областта на социалното осигуряване.

Рузвелт умира на 12 април 1945 г., само три месеца след като е поел четвъртия си мандат, довършен от вицепрезидента му Хари Труман. А когато през 1948 г. Труман печели изборите и като кандидат-президент, за пръв път от 1920 г. той се изправя пред необходимостта да управлява почти половин мандат с «чуждо» мнозинство и в двете камари на парламента.

В изборите от 1952 г. се проявява една от най-интересните характеристики на американския «модел» — иманентно заложения в него принцип на «демократичния алтернанс». Воден от убеждението, че 20–годишното управление на Демократическата партия започва да поставя под съмнение самото съществуване на двупартийния модел, генерал Айзенхауер, американският герой от Втората световна война, приема поканата да се кандидатира за президент от Републиканската партия. За принципната, а не партийно-пристрастна мотивация на постъпката му достатъчно говори фактът, че той доста дълго е ухажван за кандидат и от демократите. Още по-красноречив впрочем е коментарът на неговия конкурент, демократът Стивенсън: «Програмата на генерала в областта на външната политика се състои от 10 точки. Три от тях се свеждат до призива «да изхвърлим негодяите-демократи», а останалите седем повтарят същите външнополитически цели, които «негодяите-демократи» преследваха в продължение на много години»(50).

Айзенхауер е на власт два мандата, до 1961 г. Шест от осемте си години той е президент с демократични мнозинства и в Сената, и в Конгреса. И въобще, в годините от 1955 до 1981 Демократическата партия успява неизменно да има надмощие и в двете камари на парламента. В замяна на това през тези години нито една от двете партии не съумява да задържи президентския пост повече от два мандата, а именно: Демократическата 1961–1969 (Кенеди, Джонсън); Републиканската 1969–1977 (Никсън, Форд).

Едва при Роналд Рейгън (1981–1989) и Джордж Буш (1989–1993) републиканците отново вземат властта за повече от два мандата. Причините са свързани с неолибералния им подход към необходимостта от поредното модернизиране на стопанството на САЩ и особено с активната външнополитическа дейност на Рейгън, допринесла в значителна степен за началото на процесите на «перестройка» в бившия СССР и за падането на комунистическите режими в страните от Централна и Източна Европа.

Това са и годините, в които САЩ правят първите и много успешни стъпки в четвъртата, «постиндустриалната епоха» от своята история. Те идват след «ерата на дрейфуващата Америка», белязана от такива събития като поражението във Виетнам, аферата «Уотъргейт», енергийната криза и т. н., които поставят под съмнение не само перспективността, но и самата жизненост на американската нация. И като че ли и поради това е толкова по-силен устремът, толкова по-бързи темповете и толкова по-видими успехите, с които САЩ навлизат в новата епоха от своето развитие.

С победата на Бил Клинтън в президентските избори през 1992 г. на власт отново идват демократите. Още в следващите частични избори за Камарата на представителите обаче мнозинството преминава в ръцете на републиканците. През есента на 1995 г. взаимоотношенията между президента и Конгреса се изострят и разногласията по повод на бюджета водят до отказ на държавните чиновници да изпълняват служебните си задължения.

Формално стриктно регламентиран от Конституцията, през XX в. американският «модел» на демокрацията търпи и някои съществени изменения. Най-важните от тях са свързани, от една страна, с нарастващата роля на президентската институция, особено след «комуникационния бум» и възможностите на президента за директен контакт с населението. От друга страна, намаляват силата и влиянието на партийните лидери, постепенно измествани от «апаратчиците», избирани на първичните избори.

Около честването на 200–годишнината от приемането на американската конституция през 1987 г. тя отново е подложена на критика като «остаряла». Особено силно е атакуван заложеният в нея принцип на стриктното разделение на властите. По-съществените предложения за промяната са свързани с възможността президентът да получи правото да назначава в кабинета си и конгресмени; да може да разпуска Конгреса и да насрочва предварителни избори; да бъде увеличен мандатът на президента на шест години и да се премине към принципа на прекия му избор и т. н.

Засега обаче това са само предложения, които още не са станали обект на конкретни дискусии.

* * *

Или, ако обозначим условно с (А) «демокрацията на простото мнозинство» («Уестминстърския модел»), с (Б) «консенсуалната демокрация» и с (В) междинната (или по-точно «американския модел») демокрация, общото и различното между тях е:

А-модел
Б-модел
В-модел
Концентрация на изпълнителната власт
Участие в изпълнителната власт
А
Сливане на законодателната и изпълнителната власт
Разделение на законодателната и изпълнителната власт
Б
Асиметричен парламент
Балансиран парламент
Б
Двупартийна система
Многопартийна система
А
Едноизмерна партийна система
Многоизмерна партийна система
Б
Мажоритарна избирателна система
Пропорционална избирателна система
А
Унитарно централизирано правителство
Децентрализация и федерализъм
Б
Неписана конституция и суверенитет на парламента
Писана конституция и вето на малцинството
Б

Разбира се, отново трябва да направя уговорката, че тези три типа демокрация са представени тук в «идеалния» им вид. В практиката обаче даже техните «класически модели» — Великобритания, Швейцария, Белгия допускат редица отклонения от «теорията».

Едно обаче никоя уважаваща себе си държава не си позволява: да има разминаване между конституцията като институционална основа на режима и политическата практика на управляващите. А тъкмо това — за съжаление — перманентно се случва в България в периода след 1991 г. Всяка политическа сила, която получи абсолютно мнозинство в парламента, незабавно тръгва към балканска имитация на английския «модел» на сливане на изпълнителната и законодателната власт и «опитомяване» на втората от първата. Засега най-болезненият резултат от подобни имитации беше постигнат през януари–февруари 1997 г. И дано да е последният...

* * *

И тъй, едва през XX в., и особено през втората му половина, демокрацията придобива онзи съвременен вид, който й позволява да разгърне всичките си възможности за реалното осъществяване на смисъла й: участие на демоса (народа) във властта (кратоса). Това е и векът, в който най-пълно се проявяват спецификите на нейните три «модела», всеки от който съобразен с историческите традиции, регионалните нрави и обичаи и, естествено, с икономическите условия, върху които се гради.

Естествено, демокрацията е не само съвършенство, доколкото наред с правата и свободите тя изисква от гражданите и немалко задължения. И все пак, ако завърша с Чърчил, «демокрацията е нещо много лошо, но за съжаление никой не е измислил друго, по-добро от нея».

II. Тоталитаризмът

Най-общо казано, диктатурата е власт на малцинството над мнозинството. От тази гледна точка диктатурите са стари точно толкова, колкото и светът. До началото на XX в. обаче никъде няма всеобхватна, т. е. тотална диктатура. Или, ако използвам въведеното през 1925 г. понятие, никъде няма тоталитаризъм.

Второ, още по-важно: в «старите» диктаторски режими личността или малцинството упражняват властта от свое име, но и за себе си, докато всички съвременни тоталитарни диктатори неизменно държат не само да управляват «от името на народа» и «в името на народа», но и постоянно да получават доказателства за масовата подкрепа, на която се радват.

С други думи, тоталитаризмът като политическа система също е явление, характерно само и единствено за XX в. Според една от по-новите теории това е съвсем логично, доколкото не може да съществува тотална диктатура, без да е постигнато съответното технологично равнище в областта на комуникациите в най-широкия смисъл на това понятие. Защото едно от задължителните условия, без което подобна политическа система просто не може да съществува, е нейната постоянна вътрешна мобилизация.

Тоталитарната диктатура ежедневно се нуждае от двупосочна връзка между управляващите и управляваните. Без нея тя губи не само смисъла, но и логиката на съществуването си. Естествено, силната посока в тази връзка е от горе надолу, от диктатора към «поданиците му». Но за да ги държи в подчинение, той трябва да получава и «обратни сигнали», независимо дали на възхищение или на страх.

Това обаче наистина е невъзможно, ако няма добре развита мрежа от електронни и печатни средства за масова комуникация, или пък ако липсват транспортни връзки, чрез които те да достигат до адресата (поданиците), а и органите на държавната власт да могат във всеки един момент да упражняват полицейски контрол върху всеки един поданик във всяко едно населено място в държавата. Още повече, че без въпросното високо технологично равнище на комуникациите не биха могли да се проявяват и основните характеристики на тоталитаризма, които са шест:

— официална идеология;

— единствена и тотално идеологизирана масова партия;

— пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване;

— пълен политически контрол върху въоръжените сили;

— полицейско-терористичен контрол върху цялото общество, а не само върху «враговете»;

— централизиран контрол върху икономиката.

Това са характеристиките, които дават облика на «идеалния тип» тоталитаризъм. Първите пет са изведени през 1953 г. от Карл Фридрих. Шестата е добавена през 1956 г. в изследването на Фридрих и Бжежински «Тоталитарна диктатура и автокрация»(1). Дори и само на едно от тези условия да не отговаря една политическа система, тя вече трудно може да бъде окачествена като действително тоталитарна(2). Това е така, защото между тези шест характеристики има здрава логическа връзка, която ги превръща в едно хомогенно и монолитно цяло.

1. Десният тоталитаризъм (Германия 1932–1939 г.)

Фашизмът възниква след Първата световна война в условията на криза на либералната политическа система. Противно на тенденциите за непрестанно (и продължаващо) откриване на фашизъм навсякъде и по всяко време, като политическо явление той има строго определени не само географски, но и хронологически граници: Европа, 1919–1945 г.

Неприемлив е и опитът за обосноваване на различни видове фашизъм. Като «национални» партии или движения могат да се приемат не само шестте «основни разновидности», изброени от Стенли Пейн (италиански фашизъм, германски националсоциализъм, испански фалангизъм, румънската Желязна гвардия, унгарската Кръстосаните стрели и «бюрократично наложените» от авторитарни режими в Източна Европа «недоразвити фашизми»(3)), но вероятно и редица други. Но в «идеалния» си вид като политическа система десният тоталитаризъм успява да се установи само в Германия, без, разбира се, да се подценяват намеренията и опитите за частичната или цялостната му имитация и в редица други страни.

Германия е големият губещ в Първата световна война. С подписването на Вeрсайския мирен договор върху нея е стоварена нe само цялата вина за войната, но и едно изключително тежко, ако не и направо непоносимо рeпарационно бреме. При това част от победителите държат да получат репарациите по принципа «сега и веднага», което води до още по-сериозно влошаване на и без това трагичното икономическо състояние на страната. Инфлацията в първите следвоенни години върви с такива темпове и достига такива размери, че ако на 2 октомври 1918 г. един долар струва 4 марки, на 15 ноември 1923 г. той вече се разменя срещу 4,2 трилиона марки, а през декември една златна марка струва 1 трилион книжни марки(4).

Изключително неспокойна е и политическата обстановка. След поражението кайзер Вилхелм II е принуден да абдикира. През януари 1919 г. се произвеждат избори за Учредително събрание, от които се ражда т. нар. Ваймарска (по името на градчето, където заседава събранието, за да е далеч от политическите страсти в столицата Берлин) република. В конституцията й умело са съчетани радикалните възгледи на социалдемократите с идеите на умерените за парламентарна система и с традицията от времето на Бисмарк за силна изпълнителна власт.

Така президентът се избира пряко от населението за 7–годишен мандат и има доста широки права — да посочва министър-председателя (канцлера); да разпуска парламента (Райхстага) и да управлява с декрети; да подлага на референдум вече приети закони и т. н. Запазва се и принципът на федерално устройство на държавата, като 17–те й области (лендери) разполагат със значителна автономия(5).

Въпреки противоречивите оценки за създадения с новата конституция политически режим, които варират от «напреднала демокрация» до «републиканска монархия», в него са заложени модерни за времето си демократични принципи и норми. Но разгорещените политическите страсти и острото противопоставяне между леви и десни не позволяват те да се развият и стабилизират. С други думи, в първите следвоенни години Германия става един от типичните примери за студена гражданска война, в условията на която демократичната система просто не може да «сработи», а обратно, е изложена на постоянна опасност.

Първоначално надмощието, поне от формална гледна точка, е на страната на левите партии. Начело на Ваймарската република е избран президент-социалдемократ, тази партия държи и изпълнителната власт. Малка, но изключително агресивна е Комунистическата партия, която на два пъти — през януари 1919 г. в Берлин и през април с. г. в Мюнхен — прави опити за въоръжено въстание и установяване на «съветска власт». А в отговор на поредния й опит за «разширяване» на «пролетарската революция» през ноември 1923 г. на националната политическа сцена шумно се появява и Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП) начело с Адолф Хитлер.

Официално тя е създадена на 24 февруари 1920 г. в мюнхенската бирария «Хофброй». Пред около 2000 души Хитлер излага 25–те точки от програмата на партията: обединяване на всички германци във Велика Германия; премахване на Версайския и Сенжарменския договор за мир; ликвидиране на нетрудовите доходи и лихварското робство; национализация на тръстовете; участие на работниците в разпределението на печалбите на предприятията; създаване и поддържане на здрава средна класа; предаване, на големите магазини в ръцете на дребни търговци; държавно подпомагане на занаятчиите; аграрна реформа; държавен контрол върху печата и издателската дейност; изграждане на силна централна власт(6).

С едно само изключение — отказът от искането за аграрна реформа през 1928 г., програмата на НСГРП остава без промени, включително и след идването на Хитлер на власт. Тъкмо това обаче е още едно доказателство за нейната демагогия. Тя обещава всичко във всички посоки и на всички социални групи — от най-бедните до най-богатите, което никога не е възможно. Още по-важното в случая е, че много по-отчетливо от демагогията й изпъкват яростният национализъм, шовинизмът и расизмът, при това не като самоцел, а по-скоро като средство за реализация на обещанията, които се съдържат в програмата.

Известният като «бирен бунт» на Хитлер от 8 ноември 1923 г. не успява. НСГРП е забранена, а фюрерът й, както го величаят още от 1921 г. неговите съпартийци, отива в затвора с 5–годишна присъда. Той излежава само 13 месеца, но не си губи времето, а създава добилото печална слава творение — книгата «Четири години и половина на борба срещу измамата, глупостта и подлостта», издадени като «Моята борба».

В «Библията на германския националсоциализъм» — другото име, под което «Моята борба» остава в историята, Хитлер излага основните си идеи за бъдещето на Германия като «Трети райх» (първият е на Свещената римска империя, а вторият — обединена Германия на Бисмарк).

Книгата е комбинация от краен расизъм и «социален» дарвинизъм. Два са според Хитлер основните елемента, които определят развитието на световната история: расите и пространството. Самата природа е разделила човечеството на раси, които образуват нещо като пирамида. Най-отгоре са северните (т. е. арийските), призвани да управляват всички останали. За целта обаче им е необходимо и «жизнено пространство». Най-голeмият враг на арийските раси е «демоничната еврейска антираса», която чрез кръвосмешения разрушава «чистотата» на останалите раси, защото по този начин пречи за «правилния строеж» на пирамидата(7).

Следователно голямата задача на бъдещия «хилядолетен» Трети райх е, след като си разчисти сметките c Франция, да тръгне на изток, за да търси «естествено разширение» на територията си. Това ще станe не с «маслинените клончета на пацифистките ревльовци», а «c победоносния меч на народ от господари, който подчинява целия свят в служба на една висша култура». Определени са и сроковете за «изковаване» на този «победоносен меч» — шест години, след като НСГРП дойде на власт(8).

Как точно партията ще поеме властта — чрез насилие или по парламентарен път, в книгата не е уточнено. По-важното обаче е, че посланието на Хитлер не само е чуто, но и посрещнато е възторг от хиляди, които още не могат да забравят унижението от поражението в Първата световна война. А доколкото, нанасяйки c революцията от ноември 1918 г. «удар с нож в гърба» на сражаващите се по фронтовете германци, главните виновници за това поражение са левите и в частност комунистите, те са набелязани и като една от основните мишени на нацисткото отмъщение.

След излизането му от затвора Хитлер се заема енергично да подготвя основния инструмент за реализирането на целите си — партията. Систематизирани, според М. Семков елементите, от които НСГРП може да почерпи силата си, са: тя се зарежда с отрицателен знак — пълно отхвърляне на съществуващата политическа система; посочва един общ виновник за катастрофите, преживени от германците — евреите; изгражда се на ирационалния принцип на вярата в непогрешимостта на водача, ръководен от провидението; от членовете й се изисква безпрекословно подчинение; съществен елемент за успехите й е непозната дотогава по стил и методи пропаганда на националсоциалистическите идеи(9).

В «Моята борба» Хитлер добавя и още няколко изисквания към НСГРП. Нейната задача е да завоюва властта, без да се колебае в избора си на средства. Тя е антипарламентарна по своята същност и организация, защото отрича принципа на мнозинството. Целта й не е нито да възстанови монархията, нито да укрепи републиката, а отново да създаде германската държава. Членовете на партията трябва да бъдат фанатични и нетолерантни, възприемайки идеите й за единственото вярно учение, стоящо над всички други поотделно или взети заедно(10).

През 1923 г., в навечерието на «бирения бунт», НСГРП брои вече около 55 000 членове, а в създадената още през 1921 г. военна организация на партията — СА (Щурмабтайлунг — щурмови отряд), членуват около 15 000 души. На 17 февруари 1925 г., скоро след излизането на Хитлер от затвора, партията възстановява легалната си дейност. По време на принудителното отсъствие на фюрера обаче са се появили проблеми с левицата вътре в НСГРП, оглавявана от братята Грегор и Ото Щрасер и Йозеф Гьобелс. Това също е една от причините през 1926 г. да бъде приет нов Устав на НСГРП, който премахва елемента «вътрешни избори» и партията вече и официално се изгражда на базата на фюрер-принципа. Създават се и младежки организации — Хитлерюгенд и Съюз на германските девойки. Започват да функционират и отделите, дублиращи държавните органи. Възникват и СС (Шуцштафел) — защитни отряди с охранителни функции, които постепенно се превръщат в своеобразна каста, съставена от най-верните изпълнители на разпорежданията на фюрера(11).

Бързо нараства и броят на членовете на НСГРП. През 1927 г. те вече са 75 000, а в края на следващата, 1928 г., достигат до 108 000 души. От тях 36 на сто са работници, 52 на сто — представители на «средните класи» (от които 12 на сто — на селяните), и 12 на сто — на аристокрацията. А извън съмнение е, че да се създаде практически «междукласова» по своя характер партия в едно силно поляризирано общество като германското от онова време, е безспорен успех за лидера й и не случайно мнозинството от изследователите определят това като «първия поврат» в развитието на НСГРП(12).

Колкото до финансовите средства за разширяващата се партийна дейност, те идват най-вече от представителите на едрия германски капитал, стъпил на краката си след влизането в сила на «плана Дауес» през 1924 г. Сред редовните «спонсори» на НСГРП са ИГ Фарбениндустри, индустриалците от Рейн-вестфалския въглищен район, известният магнат барон фон Тисен и други.

Независимо от тези очевидни успехи обаче в поредните парламентарни избори през 1928 г. НСГРП получава едва 2,6 на сто от гласовете. Това кара Хитлер да направи и «втория поврат» в политическата дейност на партията. Той се отказва от идеята за насилствено завоюване на властта и я подменя с тази за взимането й по легален път. Тъкмо благодарение на този «втори поврат» и особено на свързаните с него пропагандни кампании рязко се увеличава и броят на партийните членове — 178 000 през 1929 г. и 450 000 през 1932 г. Променя се обаче социалният им състав — 75 на сто от партийната членска маса съставляват средните слоеве срещу 25 на сто работници. През същата 1932 г. СА броят вече 400 000 души(13).

Постепенно расте и eлeкторалното влияние на НСГРП. Още на изборите от септември 1930 г. за нея гласуват вече 6 500 хил. души. Върхът е постигнат през юли 1932 г., когато тя получава 37,3 на сто — повече от 35,9–те на сто общо на основните й съперници — комунисти и социалдемократи, и доста повече от 26,8–те на сто за партиите от центъра. В произведените през април с. г. президентски избори Хитлер е втори с 13 400 хил. гласа срещу 19 400 за победителя Хинденбург.

Резултатите от изборите от юли 1932 г. правят фактически невъзможно съставянето на стабилно правителство. Обратно, на 12 септември кабинетът е бламиран в Райхстага. Вместо обаче да подаде оставка, канцлерът фон Папен обявява указа на президента Хинденбург за разпускане на Райхстага и насрочване на нови избори за ноември с. г. Въпреки че губи около 2 млн. гласа, НСГРП пак е първа с 33,1 на сто срещу 16,9 на сто за комунистите, 20,4 на сто за социалдемократите и 29,6 на сто за другите партии. Фон Папен обаче получава категоричния отказ на Хитлер да заеме поста вицеканцлер и е принуден да подаде оставка. Мястото му е заето от генерал Шлайхер, който прави също неуспешен опит да привлече в кабинета си представители на НСГРП, този път от лявото й крило. При тази почти патова ситуация и след силен натиск от страна на едрите германски индустриалци и банкери(14), на 30 януари 1933 г. президентът Хинденбург пристъпва към «втория план Папен» — съставяне на коалиционен кабинет начело с Адолф Хитлер.

Съществен принос за идването на НСГРП на власт имат и двете леви партии и особено Комунистическата, упорито следваща по онова време наложената от Сталин и Комунистическия интернационал тактика «класа против класа». «В Германия — споделя с д-р Атанас Москов секретарят на Социалистическия младежки интернационал Ерик Оленхауер, — хитлеристите и комунистите водеха съгласувана борба против Социалдемократическата партия. Гласуваха винаги в общ блок из областните парламенти и в Райхстага. Двете партии имаха общ лозунг: «Пред трупа на социалната дeмокрация». Федералното правителство на социалдемократа Херман Мюлер (1928–1930 г.) бе свалено така. Почнаха да бламират местните правителства във Федералните държавици, голяма част от които бяха социалдемократически, или възглавявани от социалдемократи. Това беше възможно, защото хитлеристите бяха във възход, а комунистите считаха, че главният враг не е фашизмът, а социалдемократическата партия»(15).

В новия кабинет НСГРП разполага само с три министерски кресла, но в замяна на това поема в ръцете си контрола върху цялата полиция в Германия. По настояване на Хитлер още на 4 февруари президентът Хинденбург обявява за пореден път разпускането на Райхстага и насрочва за 5 март нови избори.

Междувременно на 27 февруари пламва сградата на Райхстага. Правителството обвинява за подпалването му левите и за броени часове арестува над 4 хил. антинацисти. На следващия ден с президентски декрет кабинетът получава правото да поставя под свой контрол местните правителства, което фактически е първата и най-сериозна крачка към ликвидиране на автономията им. Тактиката е проста, но ефикасна — CA-отрядите предизвикват безредици, това води до подмяната на полицейските шефове с нацисти, после следва комбиниран натиск върху местните власти, който също завършва с тяхната подмяна с верни на НСГРП хора.

В обстановката на небивала антикомунистическа истерия в изборите от 5 март 1933 г. НСГРП получава 43,9 на сто от гласовете срещу 18,3 на сто за социалдемократите и 12,3 на сто за комунистите. Мандатите на всичките 81 депутати комунисти обаче са обявени за недействителни, а почти цялото ръководство на партията е арестувано. Отварят се първите концлагери, в които за около шест месеца, до септември, са изпратени над 100 000 души. Броят на убитите надхвърля 500 души.

На 23 март 1933 г. Хитлер внася, а послушното мнозинство в Райхстага гласува Закон за отстраняване на бедствията на народа и райха. Правителството получава законодателни права, включително и това да променя конституцията. Правото да подписва законите, за да влязат в сила, се прехвърля от президента на канцлера, с което изпълнителната власт и лично Хитлер фактически получават извънредни пълномощия.

Така, макар и без да е отменена, Ваймарската конституция е суспендирана и отива в историята. От април правителството вече може и да назначава райхсгубернатори в отделните лендери, с което окончателно е ликвидиран федералният принцип на устройство на държавата. Започва чистка на евреи и комунисти от държавната администрация.

На 26 май 1933 г. ГКП е и формално забранена. На 22 юни съдбата й е последвана от ГСДП. По същото време се «саморазпускат» и някои от буржоазните партии. А с публикувания на 14 юли Закон срещу реконструкцията на партиите фактически са забранени и всички останали политически формации с изключение на НСГРП. Разпуснати са и всички съществуващи профсъюзни централи, наследени от «унитарния» Трудов фронт.

На 30 юни 1934 г. Хитлер организира и т. нар. нощ на дългите ножове, в която са избити около 1000 щурмоваци. Сред тях са шефът на CA-отрядите Ернст Рьом, левият националсоциалист Грегор Щрасер и други.

Два са главните мотива на Хитлер за това жестоко разчистване на сметките с «вътрешнопартийната опозиция». От една страна, Рьом вече оглавява една истинска «армия» от близо 2,5 млн. щурмоваци и не крие претенциите си именно те да станат гръбнака на бъдещия райхевер, т. е. на редовната армия. Хитлер обаче прекрасно съзнава, че ако наистина иска в максимално кратки срокове да изгради онзи «победоносен меч», който да му позволи да осъществи мечтите си за нов световен ред, трябва да се облегне предимно на кадровото офицерство. Елиминирайки Рьом и приближените му, той прави тъкмо този избор.

Второ, чрез «нощта на дългите ножове» фюрерът прочиства партията от нейното ляво крило, наивно хранещо надежди, че с идването й на власт ще започне осъществяването и на «втората националсоциалистическа революция, т. е. на социалните аспекти от програмата на НСГРП. Още повече, че значителна част от членовете на СА са от работнически произход и евентуалното съюзяване на тази могъща и въоръжена сила с идеолозите на «втората революция» крие сериозни заплахи за реалните планове на фюрера. Ликвидирайки физически лидерите на това ляво крило, Хитлер отправя ясно послание към онези, които реално могат да подпомогнат реализацията на плановете му — представителите на едрия финансов и промишлен капитал.

И накрая, на 2 август 1934 г. умира престарелият президент на фактически вече ликвидираната Ваймарска република Хинденбург. Същия ден Райхстагът гласува закон, с който слива президентския пост с този на министър-председателя. Така Хитлер става не само райхсканцлер, но и фюрер на германската държава.

И тъй, подобно на фашизма в Италия, в Германия националсоциализмът също идва, поне от формална гледна точка, законно на власт. Но също както в Италия, макар и в много по-кратки срокове, той буквално узурпира властта, фактически променяйки институционалната й същност и изграждайки собствена политическа система.

След като е една от разновидностите — дясната — на тоталитаризма, фашизмът, първо, се основава на монистката идеология, която претендира за изключителност, независимост и всеобхватност на обществения мироглед.

Подробен анализ на многобройните опити за извеждане на основните й елементи прави през 1985 г. Милен Семков, предлагайки на тази база свой «модел» на фашистката идеология. Подредени по важност, нейните носещи «пилони» са: антидемократизъм; култ към фашистката партия, фашисткия водач и фашистката държава; антисоциализъм; социална демагогия; национализъм; антихуманизъм; антиинтелектуализъм. Противно на тезата за еклектичния характер на фашистката идеология според Семков «тя е съставена от тясно преплетени елементи, които изграждат цялостна и ужасяваща система»(16).

От друга страна, според Хана Аренд по принцип тоталитарните идеологии се характеризират с три съществени особености. Първо, те «са склонни да обясняват не това, което е, а това, което идва, което се заражда и отмира... Второ, в това си качество идеологическото мислене изцяло се отърсва от зависимостта си спрямо опита на битието, тъй като няма какво повече да научи от него... Трето, идеологическото мислене подрежда фактите в абсолютна логическа последователност, като започва от аксиоматично приета предпоставка и неотклонно извлича всички следващи изводи от нея»(17).

А ако сега съчетая тезата на Семков c констатациите на Хана Аренд, логичният извод е, че освен «цялостна и ужасяваща система», фашистката идеология е и оръжие в най-прекия смисъл на това понятие.

Второ, фашизмът не търпи никаква друга власт извън самия него, поради което задължително превзема и подчинява (а не просто се слива с него, както обикновено се твърди) целия държавен апарат — съд, полиция, армия, средства за масово осведомяване.

Отново според Хана Аренд фашизмът на власт «взривява самата алтернатива, върху която почиват всички определения за същността на различните форми на власт». За него просто не съществуват проблемите «законово» или «беззаконово» управление, «произволна» или «легитимна» власт(18). Хитлер например дори и не си прави труда да отмени Ваймарската конституция от 1919 г. — една от най-дeмократичните в Европа в периода слeд Първата световна война, той просто се счита в естественото си право да не се съобразява с нея.

Тъкмо поради това за фашизма е изключително лесно да превземе държавата. На мястото на плурализма той налага единомислието; опозицията е забранена не само като действие, но дори и като помисли, «класовите» профсъюзи са подменени с «трудови фронтове»; а едноцветният парламент му поднася без проблеми всички онези «правни норми», които той пожелае.

Трето, оръжието за превземането на държавата е единствената, масова и тотално идеологизирана партия. При това нейната основна задача е не просто да функционира в една политическа система, а по-скоро да мобилизира и управлява тази система — не случайно Хитлер твърди, че във фашистката държава «партията нe е цел, а средство».

В първите две години след идването си на власт това «средство» набъбва с нови 1 600 000 души, с което т. нар. опортюнисти надвишават около три пъти «старите» нацисти. Това принуждава ръководството на НСГРП да обяви през 1935 г. мораториум за прием на нови членове, който продължава близо две години. Едва след това Хитлер обявява намерението си да направи една «партия eлит на нацията», в която да членуват около 10 на сто от населението. Така и става — през 1939 г. НСГРП брои вече над 5 милиона членове(19).

Освен това, още когато подготвя идването си на власт, фашизмът осъществява една на пръв поглед странна, но на практика гениална операция: дублирането на всички държавни органи с партийни. След поемането на управлението отношенията между тях стават отношения между привидния (държавата) и действителния (партията) източници на властта. При това, независимо колко виден партиен функционер е бил и независимо на колко висш пост отива, излезе ли от партийните структури, съответният държавен служител автоматически се оказва в подчинено положение.

Фашистката партия е и една отлично разклонена организация по териториален принцип. По приведени от М. Сeмков данни през 1939 г. в Германия има 463 048 «квартални» отговорници, 89 378 «низови», 28 376 местни и 808 околийски партийни ръководители, или общо над 580 000 «апаратчици», които осъществяват ежедневен контрол и ръководство не само над членската маса на НСГРП, но и над цялото общество(20).

Четвърто, това двойно подчинение (обществото е «национализирано», т. е. изцяло подвластно на държавата, а държавата узурпирана от партията) се осъществява с методите на масовия терор. В Германия жертви на този масов терор стават комунистите и социалдемократите; проститутките и хомосексуалистите; циганите и свещениците; евреите и славяните — една доста пъстра, а на моменти и причудлива комбинация, която обаче само още веднъж доказва, че в тоталитарното общество и в частност при фашизма на власт не може да има индивидуален терор, той е винаги и само масов — срещу плурализма въобще, срещу социални групи въобще.

Едни от най-ужасяващите форми на този масов терор, наред с концлагерите, са стерилизацията и все по-широко практикуваната «евтаназия», на която се подлагат физически и умствено недъгавите поданици на Райха. Само през 1937 г. напр. са стерилизирани около 200 000 души, а през 1939 г. чрез системата на газовите камери последователно са «подложени на евтаназия», т. е. умъртвени, 5 000 деца с умствени дефекти и около 100 000 «неизлечимо болни»(21).

Пето, фашизмът не може без специална хореография и символика. Пищните военни паради, манифестациите с многохилядно участие, партийната униформа, факелните шествия — всичко това са задължителните атрибути на тази хореография, целта на която неизменно е, от една страна, да демонстрира силата на режима, опиращ се на «единомислието» на нацията, и от друга страна, да внушава респект и страх сред евентуалните опоненти.

Единственият спорен момент при «налагането» върху фашизма на основните характеристики на тоталитаризма е имало ли е или нe централизирано ръководство на икономиката. Джовани Сартори твърди, че с «добавката» на тази характеристика към «идеалния модел» на една тоталитарна система Фридрих и Бжежински «всъщност подкопават тезата си», доколкото «в условията на нацизма... не съществува централно планирана икономика»(22).

Това обаче не е съвсем — или по-точно съвсем не е — вярно. Обратно — още с идването си на власт Хитлер започва подготовката за бъдеща война. А, както е известно, в основата на успеха или поражението във всяка една война стоят икономическите възможности на съответната държава. От средата на 30–те години икономиката на Германия е ориентирана почти изцяло именно към максимално бързото възстановяване на военния й потенциал. Доказателство е дори и прословутият пропаганден лозунг на режима «Оръжия вместо масло», чрез който обещаваното «благосъстояние за всички германци» се отлага за периода след победоносната война и «териториалното разширение».

Освен това през 1936 г. Хитлер въвежда и официално т. нар. икономически контрол на държавата над предприятията, който макар и далеч от пряката държавна собственост, започва систематично да подчинява различните стопански сектори чрез правилници, данъци, държавни поръчки и т. н. Без да достига до формата на «петилетните планове» в СССР, ориентирайки почти изцяло стопанството към подготовката на страната за нова война, националсоциализмът на власт фактически също започва да упражнява централизираното му ръководство. Впрочем именно от гледна точка на тази характеристика едва ли биха предизвикали учудване твърденията на самата официална пропаганда, която нерядко представя Германия като «най-модерната социалистическа държава в света»(23).

За десния тоталитаризъм в историографията съществуват много дефиниции, някои от които, като например тази на Емилио Джентиле от 1992 г., макар и точни като оценки, буквално поразяват със склонността си към описателство. Ето как изглеждат в резюме неговите «съставни елементи за ориентировъчна дефиниция на фашизма»: масово движение с междукласов състав, организирано като «партия милиция»; «антиидеологична», но практична идеология; култура, основаваща се на мастиката; тоталитарна концепция за върховенството на политиката; гражданска етика, базирана на пълното посвещаване на обществото нация; държава на единствената партия; полицейски апарат за организиран терор; политическа система, организирана според йерархическия принцип; корпоративна организация на икономиката; външна политика на империалистическа експанзия(24).

По-пeстeлив, но също склонен към дeскриптива, а не към синтезирана характеристика на десния тоталитаризъм е Салватор Гинер. «Чистият» фашизъм според него «предполага политически култ към единствения шеф; своеобразно класово господство, тясно свързано с контрола на обществото от една единствена партия; краен национализъм; системно неутрализиране на опозицията, достигащо до и включващо и физическото й елиминиране; автаркична икономическа политика, свързана с държавни предприятия; мит за културното, националното или етническото превъзходство; краен антикомунизъм и окачествяване на цялата опозиция като комунистическа; империализъм; политическа параноя»(25).

Без да коментирам горните две дефиниции, ще приведа и едно от най-кратките определения за десния тоталитаризъм — това на М. Семков, според който «фашизмът е движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и с легални и илегални средства се стреми към тоталитарна диктатура — съюз на нова политическа класа с ръководещите икономиката кръгове»(26).

* * *

И тъй, от една страна, говорейки за десния тоталитаризъм, изследователите използват като негов синоним понятието «фашизъм». От друга обаче в «идеалния си вид» десният тоталитаризъм се проявява като политическа система само в годините, когато на власт в Германия е националсоциализмът. Поради това тук може би е мястото и за едно съществено уточнение: съществувала ли е в «идеалния си вид» тоталитарна политическа система в Италия?

Джовани Сартори и Хана Аренд са категорични: фашизмът в Италия представлява типичен случай на авторитарна диктатура — нещо повече от «проста диктатура», но и нещо по-малко от «тоталитарна държава»(27). На свой ред, след като подчертава сходствата между фашизма и националсоциализма (краен национализъм; насилие; партийна милиция и партийна диктатура; ирационална култура; претенция да се «създаде» нов човек революционер; откровено преклонение пред милитаризма; сходни политически отрицания; сходен политически стил и т. н.), Стенли Пейн също прави сериозен опит да види различията между тези две явления. Според него те са най-малко пет:

1. Идеологията на националсоциализма се основава на мистичния северен расизъм и се стреми към революционно отрицание на всичките си противници и съперници, докато тази на Мусолини претендира за «синтез» между отделните аспекти на либерализма, консерватизма и социализма като «традиционни» западни течения;

2. През 1934 г. Хитлер вече е безспорен шеф на държавата и тотален диктатор, докато Мусолини никога не успява да достигне до подобна позиция, а режимът му оставя в Италия ограниченият плурализъм и формалните граждански права;

3. НСГРП играе, в сравнение с Националната фашистка партия (НФП), много по-важна роля, осъществявайки контрол над всички сфери на държавната дейност, докато НФП де факто се превръща в подчинена бюрократична машина;

4. Крайният антисемитизъм заема централно място в националсоциализма — нещо, което поне до 1941 г. никога не е типично за фашизма;

5. Във външната си политика Хитлер многократно надхвърля «традиционните» сфери на интереси на Германия, а Мусолини на практика никога не излиза извън тях(28).

Към тези пет различия могат да се добавят и още няколко. След като сключва през 1929 г. т. нар. Латeрански споразумения c Ватикана, режимът на Мусолини «напуска», макар и по-скоро формално, първата основна характеристика на тоталитаризма — официалната монистка идеология, признавайки на католицизма правото на «паралелно съществуване». През 1922–1943 г. в Италия нe действа, макар и пак по-скоро формално, и друга една базисна характеристика на явлението — пълният политически контрол над въоръжените сили. Трето, там трудно може да се твърди и за масов полицейски терор, поне в размерите, в които се развихря в Германия и СССР.

Всички тези различия обуславят тезата, все по-популярна, ако не сред историците, то поне сред политолозите, че по своите характеристики като политическа система италианският фашизъм е по-близо до авторитаризма, отколкото до тоталитаризма. Подобна теза е не само много интересна, но и доста логична от гледна точка на «идеалния модел» на «тоталитарните системи».

И все пак, поне на този етап от постиженията на науката, достатъчно убедително (или достатъчно «компромисно») звучи разграничението на М. Семков между италианския фашизъм като «класически» и германския като «истински»(29).

Пък дори и само поради простата причина, че в края на краищата Хитлер довежда до съвършенство това, към което Мусолини неизменно се стреми.

2. Левият тоталитаризъм (СССР 1917–1985 г.)

За политическата система, установена в Русия след победата на Октомврийската революция през 1917 г. и просъществувала над седем десетилетия, след 1985 г. и в самия тогавашен СССР в употреба се пускат най-различни дефиниции: «командно-административна система», «казармен социализъм», «държавен капитализъм», «сталинска политическа система». Най-правилно обаче, поне според мен, е понятието «военен комунизъм», доколкото, от една страна, друг, «граждански» или «цивилен», световната история не познава, а, от друга страна, именно това е същността на политическата практика на болшевизма като втория представител на тоталитаризма през XX в.

Разбира се, веднага би могло да се възрази, че понятието «военен комунизъм» се свързва със строго определен период от историята на Съветска Русия — 1918–1920 г., наследен от «новата икономическа политика» (1921–1927 г.), заменена на свой ред след «великия прелом» от 1928–1929 г., маркирал и окончателното узурпиране на властта от Сталин, с «изграждането на социализма в една отделно взета страна». Срещу подобни възражения обаче бих припомнил една история, изнесена от Хрушчов през февруари 1956 г. в прословутия му «секретен доклад» пред XX конгрес на КПСС.

И тъй, според Хрушчов, когато през 1948 г. във връзка със 70–годишнината от рождението на Сталин се подготвя издаването на негова официална биография, диктаторът собственоръчно вписва твърдението, че именно той е «достойният продължител на делото на Ленин, или, както казват в нашата партия, Сталин — това е Ленин на нашето време»(30).

Хрушчов поднася този факт, за да осмее тщеславието на вожда. Но може би това е единственият случай, в който Сталин е изключително близо до историческата истина. Той наистина е най-добрият ученик на Ленин, защото съумява абсолютно точно да претвори в практиката онова, което Ленин е замислял и започнал да изгражда като политическа система.

С други думи, всякакви опити да се разделят или противопоставят «добрият Ленин» на «лошия Сталин», «красивият замисъл» на «грозното изпълнение», са само и единствено политически спекулации, дело на прикрити или неприкрити носталгици по болшевизма и ленинизма. Целта на тези спекулации е достатъчно точно уловена от Александър Ципко, според когото авторите им призовават просто «да се зачертае от историята на марксизма и на международното комунистическо движение Сталин, а заедно с него и политическата му практика, представата му за социализма... и всички проблеми ще се решат в един миг: Сталин е осъден, запазваме вярата в идеала, възстановява се «чистотата» на теорията»(31).

На подобни цели впрочем са посветени и твърденията, че след смъртта на Ленин срещу сталинската концепция за социализъм е имало не една или две, и то все по-добри и най-вече «по-хуманни» — бухаринска, троцкистка и т. н. «Грешката» следователно била, че Политбюро на ВКП (б) «не се вслушало» през 1924 г. в съветите, съдържащи се в «завещанието» на Ленин — Сталин да бъде сменен от поста генерален секретар, защото «е твърде груб» и не би съумял «винаги достатъчно внимателно да си служи» с «необятната власт», съсредоточена в ръцете му.

Истината обаче е съвсем друга. Създател на лявата тоталитарна система е именно Ленин и ранната му смърт в никакъв случай не аргументира твърденията, че «ако той беше жив, ужасите на сталинизма нямаше да се случат». Още повече, че всички управници на СССР след Ленин неизменно се кълнат, че той не бил умрял, а «живее и ще живее» сред тях.

Върховото постижение на подобни заклинания е постигнато през 1961 г., по време на XXII конгрес на КПСС. От трибуната му една от най-старите болшевички — Лазуркина, заявява, че винаги носи в сърцето си Илич и непрестанно се съветва с него. А при един от поредните им «разговори» Ленин споделил, че «ще му бъде неприятно» да лежи в мавзолея «заедно със Сталин, който донесе толкова беди на партията»(32). В резултат конгресът взема решение мумията на Сталин да бъде извадена от мавзолея и погребана в Кремълската стена. Това е поредният опит да бъде спасен «социализмът», априорно обявен за «най-прогресивния обществен строй».

Впрочем все още никой не е съумял да даде задоволителен отговор на един от големите въпроси на XX в.: що е социализъм. Нещо повече, като че ли и самите «класици» са избягали от формулировката на това понятие, обяснявайки, че социализмът «не е състояние, което трябва да бъде установено... а действително движение, което унищожава сегашното състояние»(33). Видно е, с други думи, че един от основните «импулси» на социализма е нe сътворението, а унищожението — ако не на държавата изобщо, поне на демокрацията, особено ако тя е още в началния си стадий.

В съответствие с конкретните условия в Русия през 1917–1918 г. Ленин и съратниците му се захващат именно с тази задача. С въоръжен преврат на 25 октомври (7 ноември по нов стил) 1917 г. Болшевишката партия сваля от власт Временното правителство, което прави плахи поради условията на продължаващите военни действия опити за демократизация.

Същия ден в Петроград се свиква II общоруски конгрес на Съветите, в който болшевиките и левите есери разполагат с абсолютното мнозинство — 465 от общо 739 делегати. Конгресът утвърждава първите декрети на новата власт — за мира и за земята, обявена за «общонародна държавна собственост». Официално е провъзгласена и отмяната на смъртното наказание. Избран е и Централен изпълнителен комитет (ЦИК) като върховен орган, пред който е отговорен Съветът на народните комисари (СНК), както започва да се нарича потвърденото от конгреса правителство под председателството на Ленин. И в ЦИК болшевиките също разполагат с абсолютно мнозинство — 62 от общо 101 членове. В края на ноември (по нов стил), след конгрес и на Съвета на селските депутати, който решава да подкрепи Октомврийския преврат, се създава и Общоруски (Всеруски) ЦИК (ВЦИК) като единен орган за контрол над изпълнителната власт(34).

Още първите мероприятия на новото правителство показват посоката, която щe бъде следвана — на тотална «социализация» (обобществяване) на частната собственост. След декрета за земята поетапно е обявена национализацията на всички подземни богатства, горите и водите, на банките, железопътния транспорт, външната търговия, търговския флот, цялата едра индустрия.

Започва ускорен преход към еднопартийна диктатура, независимо, че в първото правителство участват и левите социалреволюционери (известни повече като есери). Важна роля в налагането й играе създадената на 7 декември 1917 г. Всесъюзна извънредна комисия (ВЧК) за борба с контрареволюцията и саботажа. Подчинена пряко на СНК, ВЧК поема функциите на политическа полиция на новата власт.

Междувременно в произведените през ноември избори за Учредително събрание есерите получават 58 на сто от гласовете, конституционните демократи (кадетите) — 13 на сто, меншевиките 4 на сто, а болшевиките — 24 на сто и 140 места(35). При това положение, поне според законите на демокрацията, болшевиките едва ли биха могли да осъществят замисъла си за еднопартийна диктатура. И те избират възможно най-антидемократичния път — с всички средства да попречат на свикването на Учредителното събрание, а ако не успеят в това си намерение — да го разгонят.

В края на ноември 1917 г. СНК забранява Партията на кадетите и фактически касира нейните депутати. А в деня на откриването на събранието, 5 януари 1918 г., верни на правителството войски не се колебаят и да стрелят срещу работническа демонстрация в подкрепа на първия свободно избран руски парламент.

Още в първия ден от работата си Учредителното събрание влиза в открит конфликт с новата изпълнителна власт. Според предварителния сценарий болшевиките ултимативно настояват да бъде утвърдена предложената от Ленин Декларация за правата на трудещите се и експлоатирания народ, в която са включени и основните приети дотогава декрети. С 237 срещу 136 гласа събранието отхвърля декларацията, още повече, че в нея се съдържа и предложение за фактически отказ от законодателните му функции.

В отговор болшевиките напускат Учредителното събрание, а на следващия ден Ленин издава декрет за разпускането му. То е в буквалния смисъл разгонено от отряд верни на изпълнителната власт матроси и сътрудници на ВЧК. Това е и краят на парламентаризма в Русия и СССР, чиито традиции няма да бъдат възстановени поне до 90–те години на XX в.

Постепенно са забранени и всички печатни органи, които призовават към съпротива или неподчинение на мероприятията на властта. Арестувани са огромен брой лица, обявени за «вождове на гражданската война срещу революцията». А след една скандална резолюция от ноември 1918 г., в която ВЦИК протестира, че СНК изобщо не благоволява да предоставя декретите си за разискване и утвърждаване, от «върховния орган» за контрол над правителството са изхвърлени всички неболшевики. Така и той окончателно се превръща в послушна машина за гласуване.

Още в първите дни и седмици след Октомврийския преврат се разгаря и масов «червен» терор, макар, че официално той е обявен едва след едно покушение срещу Ленин от 30 август 1918 г. Правосъдната система е ликвидирана и на нейно място идват т. нар. ревтрибунали, за които основен критерии са не правните норми, а тяхната «пролетарска съвест и революционно самосъзнание». На 21 февруари 1918 г., само три месеца след отмяната му, със специален декрет на СНК е възстановено смъртното наказание срещу «неприятелските агенти, спекулантите, бандитите, хулиганите, контрарeволюционнитe агитатори, германските шпиони». Всяка една от изброените категории подлежи на «разстрел на място».

Почти веднага обаче списъкът с «престъпленията», за които се предвижда най-строгото наказание, започва да се разширява. Още на 22 февруари 1918 г. например в него са включени и «саботьорите» и «други паразити». А «саботьор» се оказва например всеки, осмелил се да стачкува, доколкото след победата на «пролетарската революция» стачки на пролетариата просто не може да има...

Основно оръдие на «червения» терор е ВЧК. Според вътрешна инструкция на председателя й Джержински от 1918 г. тя «е съвършено самостоятелна, произвеждайки обиски, арести и разстрели, като дава след това отчет» на правителството и на ВЦИК(36).

Може би тук е мястото за едно съществено уточнение. Вярно е, че масовият терор в Русия през 1918–1919 г. в известна степен е предизвикан и от обективните обстоятелства — формално «червеният» терор идва в отговор на «белия». Но също толкова е вярно, че той е «заложен» още в теорията на социалистическата революция от нейните класици. «Ще дойде руската 1793 г. (т. е. първата година на масовия терор по време на Френската революция, б. м.) и господството на терора на тези полуазиатски крепостни селяни ще бъде невиждан в историята, но... ще доведе до истинска и обща цивилизация», пророкува например Карл Маркс. И Енгелс: «Ако победилата партия не иска да погуби плодовете на своите усилия, тя трябва да удържа господството си чрез този страх, който внушават оръжията й сред реакционерите».

При това единодушие на двамата класици на верните им руски ученици не остава нищо друго, освен да доразвият теоретически и да приложат в практиката техните постановки. И те не се колебаят. «Научното понятие за диктатурата — пише Ленин — не означава друго, освен c нищо не ограничавана, c никакви закони, c абсолютно никакви правила не стеснявана власт, опираща се директно на насилието». «Който по принцип се отказва от терора, т. е. от мерките по потушаване и ликвидиране... — добавя Лев Троцки — той трябва да се откаже и от политическото господство на работническата класа, от неговата революционна диктатура». И «хуманистът» Николай Бухарин: «Пролетарската принуда във всичките си форми, започвайки с разстрелите и свършвайки с трудовата повинност ... се явява метод за създаване на комунистическото човечество от човешкия материал на капиталистическата епоха». «Тази глава е превъзходна», оценява Ленин бухариновитe разсъждения за ролята на принудата в изграждането на «новото човечество»(37).

В критичните за оцеляването си условия през 1918–1919 г. болшевишката власт все повече разчита на масовия терор и непрестанно разнообразява формите му. През юли 1918 г. без съд и присъда в Екатеринбург е ликвидирано цялото семейство на абдикиралия император Николай II, включително и непълнолетни деца. Месец по-късно в отговор на атентата срещу Ленин са разстреляни около 600 «контрареволюционери». Оценявайки обаче като «изключително нищожно количеството на сериозните репресии и масовите разстрели на белогвардейци и буржоа», народният комисар по вътрешните работи Петровски нарежда да започне и вземането на заложници, които също да бъдат разстрелвани «в случай на необходимост»(38). Един от тези «случаи на необходимост» според постановление на Съвета за работническо-селска отбрана от февруари 1919 г. е... отказът на селяните да разчистват снега!

Друга една огромна категория, фактически също подложена на масов терор, стават т. нар. лишенци, т. е. официално лишени от всякакви права. В нея са включени всички, които живеят от «нетрудови доходи» — от частните търговци през свещенослужителите и бившите сътрудници на полицията до «лицата, ползващи наемен труд», сред които и всеки селянин, който си позволи да наеме работници за прибиране на реколтата. При това достатъчно е само един член от семейството да бъде лишен от права и санкцията автоматически сe разпростира върху всички останали. Според критериите на приетата през юли 1918 г. първа конституция на РСФСР броят на «лишенцитe» надхвърля 3 млн. души(39).

Закономерно идва и създаването на първите концлагери. Идеята принадлежи на Троцки, по онова време (юни 1918 г.) народен комисар по отбраната, и е приложена за пръв път срещу разбунтували се военнослужещи. Сходна става и съдбата на всички бивши царски офицери, отказали да влязат в Червената армия. А през лятото на 1918 г. по повод на поредните селски бунтове срещу болшевишката власт самият Ленин нарежда «да се проведе безпощаден масов терор срещу кулаците, поповете и белогвардейците, като съмнителните бъдат затворени в концентрационни лагери». На 5 септември 1918 г. нарочно постановление на СНК постановява тази мярка и срещу всички «съмнителни елементи» въобще(40). По официални данни към ноември 1919 г. в 21 лагера са затворени около 16 000 души, а година по-късно цифрите съответно са 84 лагера с 59 000 затворници.

На особено жестоки гонения са подложени служителите на религията. Кулминацията е през пролетта на 1922 г., когато с декрет на ВЦИК е разпоредено да се пристъпи към изземване на всички църковни ценности. Явната или тайната съпротива на свещенослужителите и вярващите срещу декрета създава според Ленин изключително удобен момент «да се смаже съпротивата» на «духовниците черносотници». «Именно сега и само сега — пише председателят на СНК до Политбюро на ЦК на РКП (б) — когато в гладните местности ядат хора и по пътищата се търкалят стотици, ако нe и хиляди трупове», болшевикитe са длъжни да действат с «такава жестокост», че служителите на религията «да не я забравят в течение на няколко десетилетия».

Ленин указва и конкретните форми на тази «жестокост» — в градовете да бъдат арестувани «колкото се може повече... представители на местното духовенство, местното еснафство и местната буржоазия», а на съдебните власти да бъде дадена «детайлна устна директива», според която процесите срещу тях да бъдат проведени с максимална бързина и да завършат «не другояче, освен с разстрел на много голямо число от най-влиятелните и опасни черносотници» от Москва и «други духовни центрове». «Колкото повече представители на реакционното духовенство и реакционната буржоазия ни се удаде да разстреляме по този повод, толкова по-добре», завършват указанията(41).

От март 1918 г. вътрешната съпротива срещу болшевишката власт получава и сериозна чуждестранна подкрепа. До 1920 г. на страната на «контрарeволюцията» в започналата гражданска война участват войски на 14 държави от Антантата. Това е времето, когато масовият терор придобива и още едно измерение — икономическото. Във връзка с изключително тежкото положение на новата власт СНК обявява, че въвежда политиката на «военния комунизъм».

За неин «теоретик» нe без основание сe приема Бухарин, автор на «Икономиката на преходния период». Насилието и декретирането в икономиката според него са просто «разноски по революцията» и от тази гледна точка се явяват и «закон на революцията», която първоначално разрушава икономиката, за да я създаде отново с бързи темпове(42).

Именно като «разноски по революцията» всички пълнолетни граждани, останали извън редиците на създадената още в началото на 1918 г. Червена армия, са мобилизирани в производството. Всякакви форми на протест са забранени и се тълкуват само и единствено като саботаж. През април 1918 г. например червеногвардейски отряд разстрелва протестно събрание на работници от жп станция в Тула. Историята сe повтаря през май с. г. с работнически протестен митинг в Екатеринбург, където загиват 15 души, а други 8 без съд и присъда са разстреляни като «саботьори». На подобни масови репресии са подложени и протестиращи работници в Петроград, Нижни Новгород и други промишлени центрове(43). Така още в самото начало «диктатурата на пролетариата» на практика се превръща в «диктатура над пролетариата».

Още по-жесток обаче е масовият «икономически» терор в селските райони. Работната ръка в новосъздадените «държавни ферми» също се набира по принципа на принудителната мобилизация, което автоматически елиминира икономическата заинтересованост. Чрез т. нар. продразверстка от «независимите» стопани се изземват «излишъците», а фактически — цялата им продукция, за да бъде пренасочена към градовете и армията. Масова практика става т. нар. трудова повинност, при която селяните ежедневно се откъсват от преките си задължения, за да обслужват безплатно мероприятия на властта. Всяко неизпълнение на нейните разпореждания се наказва жестоко.

Само през януари 1919 г. например в Тулска, Калужка, Рязанска, Тверска и Смоленска губерния са разстреляни общо около 1600 души. А по време на първите «селски въстания» срещу болшевишката власт през 1920 г. в Томска и Уфимска губерния броят на жертвите надхвърля 25 000 разстреляни. Широко разпространена е практиката на конфискация на имуществото на заподозрените в «съпротива срещу мероприятията на съветската власт» и изпращането в концлагери на цялото им семейство, изселване и т. н. В районите на въстанията се изгарят цели села, след като преди това са обложени с «извънредни контрибуции». Масово се вземат и заложници, чиято съдба изцяло зависи от волята на шефовете на «наказателните червеноармейски отряди»(44).

Отменят се парите и се преминава към натурална размяна чрез купонна система. С кратки прекъсвания тя действа чак до края на 1934 г.

В същото време вече се появяват и първите случаи на ново разслоение — по «класов критерий». В условията на купонната система и дажбите членовете на Комунистическата партия започват да ползват различни привилегии — специални столови, специални магазини за дрехи и обувки и т. н. При реквизициите на селскостопанска продукция част от нея се заделя директно за нуждите на ръководството на ВКП (б) и правителството.

Или, с други думи, още в годините на «военния комунизъм» в Русия се налагат всички основни характеристики на тоталитарната политическа система: официалната идеология (марксизмът в ленинската му интерпретация); единствената масова партия; идеологическият контрол върху средствата за масово осведомяване и политическият контрол върху въоръжените сили; масовият терор и централизираното управление на една по същество национализирана икономика.

След като преживява две изключително тежки за съдбата си години на гражданска война и чуждестранна интервенция, към 1920 г. Съветска Русия постепенно успява да сломи съпротивата на «бялата» контрареволюция и да принуди чуждите войски да напуснат територията й. На дневен ред излизат задачите по възстановяване на практически разрушената от близо 7–годишните военни действия икономика. Механизмите на «военния комунизъм» обаче, функциониращи само върху принципите на бруталното насилие, са абсолютно негодни да съдействат за тази задача.

Масовият глад в селските райони, в които живее 85 на сто от населението на страната, отново започва да се съчетава, независимо от «червения» терор и с прояви на масово недоволство в градовете. През март 1921 г., в която от глад измират над 3 млн. души, в изявите му се включват и моряците от Кронщат — една от крепостите на болшевизма. Те се вдигат на въоръжен метеж под лозунга «Съвети, но без комунисти». Метежът е потушен с необичайна жестокост. Под ръководството на Троцки и Тухачевски — две от бъдещите видни жертви на Сталин — са избити без съд и присъда над 3000 участници в него.

Очевидна е обаче необходимостта от промени и през 1921 г. в страната е въведен курсът на т. нар. нова икономическа политика (НЕП). Смисълът й е в създаването сред производителите — селски и градски, на елементарна лична заинтересованост, която да замени принудата и насилието. На мястото на «изземването» на продукцията идва т. нар. натурален продоволствен данък, след плащането на който излишъците остават за производителя, както и правото му свободно да се разпорежда с тях. Допуска се и откриването на дребни частни предприятия.

Широко разпространение, особено след 1985 г., получава в бившия СССР и в останалите страни с комунистически режими тезата, че Ленин е замислял НЕП «сериозно и за дълго», т. е. като една едва ли не постоянна икономическа политика. Подобна теза обаче е доста уязвима от доказателствена гледна точка. Впрочем опровергава я и самият Ленин. От една страна, още на X конгрес на РКП (б) през март 1921 г. той твърди, че «свободата на търговията» само «отначало» ще предизвика известно «съживяване на капитализма». Второ, признавайки възможността от «грамадно изобилие и разнообразие на политически форми» при прехода от капитализъм към социализъм, Ленин веднага уточнява, че «същността ще бъде при това неизбежно една: диктатура на пролетариата»(45).

Или, с други думи, дори и самият Ленин вижда в НЕП само предизвикано от обективните обстоятелства «временно отстъпление» от политиката на «военния комунизъм», чрез който безспорно по-лeсно сe държи в подчинение цялата нация, а властта сe чувства в значително по-голяма безопасност. Очевидно така мислят и неговите наследници. И когато към 1926–1927 г. периодът на най-големитe стопански затруднения е преодолян, макар и частично, линията на НЕП е прекъсната по най-брутален начин.

Впрочем именно това е един от най-съдбовните моменти в историята на създадения още през декември 1922 г. СССР. Алтернативата е: или продължаване на НЕП с неизбежната за функционирането й стопанска, а оттам и политическа либерализация, или връщане към методите на «военния комунизъм» след принудителното, но «временно» отстъпление. Очевидно е обаче, чe групата на Сталин, вече укрепила се начело на партията и държавата, отлично съзнава простата истина, че икономическата самостоятелност на огромната част от населението, особено в селските райони, неизбежно щe доведе до отслабване на възможностите за политически контрол върху него, а оттам и до сериозни заплахи за самото съществуване на все още неукрепналата диктатура. Поради това решението е просто: връщане към политиката на «военния комунизъм» чрез курс към индустриализация, съчетана c принудителна колективизация в селското стопанство.

Впрочем за това способства и още един фактор. През 1927 г. в СССР се появява «теорията» на Струмилин — апотеоз на т. нар. директивна икономика. Логиката й е проста: задачата на строителите на социализма е не да изучават икономиката, а да я преправят; те не трябва да се съобразяват с никакви закони, защото «няма такива крепости, които болшевиките да не могат да превземат»; следователно въпросът за темповете се решава от хората, а не от обективните условия(46).

За такива крайни, или по-точно «принципни волунтаристи» като Сталин и сподвижниците му, подобни разсъждения звучат повече от убедително. Те съдържат в себе си, освен всичко друго, и мощен пропаганден заряд. И най-вече дават морални аргументи за евентуална нова вълна на масовия терор: ако това, което болшевиките са постановили, не бъде изпълнено, вината ще падне върху субективния фактор (хората), доколкото те са силата, «преправяща» обективните закони.

Благодарение на линията на ускорена индустриализация до средата на 30–те години СССР се превръща от аграрна в индустриално-аграрна държава. В сравнение с последната предвоенна година, 1913, през 1935 г. общият обем на производство на едрата индустрия се увеличава 5,6 пъти. Особено чувствително е увеличението в производството на електроенергия — над 13 пъти, на въглища — около 5 пъти, на метали — около 3 пъти, на нефт — около 2,5 пъти(47).

Доста по-различно обаче е положението в селското стопанство. Още през 1927–1928 г., т. е. в самото начало на колективизацията, над страната отново надвисва призракът на глада. Но това не спира болшевиките. Обратно, вместо за пет години, както е по план, те повсеместно преминават към ускорена, или т. нар. безогледна колективизация в срокове, които абсолютно противоречат не само на обективните закони на земеделието, но и на здравия разум.

Две са непосредствените последици. От една страна, връщането към методите на «продразверстката» води до нова криза в земеделието и до години на нов масов глад, който обхваща райони с население от около 30 млн. души. Особено тежко е положението в Украйна, където през 1932–1933 г. умират според различни данни между 3,5 и 10 млн. души. Появяват се цели армии от гладуващи, готови на всичко, за да се сдобият с храна. Срещу тях обаче се действа според специално приетия през 1932 г. Закон за охрана на социалистическата собственост, предвиждащ 10 години лагер или разстрел. По непълни данни по този закон до 1933 г. са осъдени над 50 000 души.

Второ, закономерно се стига и до поредното разгръщане на масовия терор, особено срещу т. нар. кулаци — категория, в която фактически попадат, наред със заможните, и средните селяни, т. е. основните производители. Само през 1929 г. например след конфискация на цялото им имущество над 150 000 семейства на «кулаци» са изселени в Сибир. През 1930 г. бройката вече е 240 000 семейства, а през 1931 г. тя надхвърля 285 000 семейства. По изчисленията на Д. Волкогонов общо жертви на масовите репресиите през периода на «безогледната колективизация» стават между 8,5 и 9 млн. души, т. е. около 8 на сто от селяните(48).

При това, за разлика от тези на индустриализацията, крайните резултати в селското стопанство са направо плачевни. Ако към средата на 30–те години в колхози и други кооперативни форми влизат около 90 на сто от съществуващите до началото на колективизацията 25 млн. еднолични селски стопанства, в сравнение с 1909–1913 през 1933–1937 г. производството на зърно се увеличава годишно средно от 65,2 млн. тона едва на 72,9 млн. тона; на месо спада от 3,9 млн. тона на 2,7 млн. тона, а на мляко от 24,1 млн. тона на 22,2 млн. тона(49).

А ако към тези данни се прибави и фактът, че в резултат на индустриализацията годишно средно между 2,5 и 3 млн. от селското население напуска родните си краища и се премества в градовете или по големите строежи, очевидно е, че в края на 20–те и началото на 30–те години е не просто обезкървено, но и практически почти ликвидирано икономически самостоятелното селячество като основна — и традиционна — прослойка на руското общество.

Формално етапът на индустриализацията и масовата колективизация приключва към 1934 г., когато е проведен XVII конгрес на ВКП (б). Той е обявен от сталинската пропаганда за «конгрес на победителите». Победата обаче е наистина пирова — даже и «конгресът на победителите» се оказва в последна сметка «конгрес на разстреляните». Според «секретния доклад» на Хрушчов през 1936–1937 г. са разстреляни над 70 на сто от членовете на ЦК, избрани на конгреса, а от 1966 негови делегати по обвинения в «контрареволюционни престъпления» са арестувани 1108 души, т. е. значително повече от половината.

Нещо повече, именно годините след «конгреса на побeдителите», и още по-точно 1936–1938, бележат и върха на масовия терор в СССР. Парадоксът е, че през първата от тях, 1936, е приета новата съветска Конституция, провъзгласяваща «широки права и свободи» за «народите и народностите» в СССР, съжителстващи в «пълно равноправие и братско сътрудничество». А според една известна песен от онова време просто няма «друга такава държава», къдeто «човек да диша толкова свободно».

Историческата истина обаче е съвсем различна. Осигурил си наистина пълната политическа победа над вътрешнопартийната опозиция, «доказал» чрез индустриализацията и колективизацията правотата именно на своята линия, Сталин вече и открито тръгва към установяване на изключително жестока по методите си и особено по размерите на масовия терор еднолична диктатура. И не случайно именно годините между XVII конгрес на ВКП (б) и началото на Втората световна война, т. е. 1934–1939 г., се възприемат като периода на «идеалния вид» на левия тоталитаризъм, в който той се изявява във всичките си форми и възможности.

Впрочем науката отдавна вече безспорно е доказала, че «ерата на големия терор» е резултат не на обективното стечение на обстоятелствата, а на предварителен замисъл, т. е. че това наистина е състояние, към постигането на което създателите и строителите на левия тоталитаризъм съзнателно се стремят. И го реализират в първия момент, когато това им се удаде.

Данните за жертвите на масовите репресии са всe още непълни и поради това противоречиви. Според Д. Волкогонов например само през 1937–1938 г. тe обхващат между 4,5 и 5,5 млн. души, от които са разстреляни между 800 000 и 900 000 души(50). Солженицин дава почти двойно по-голяма цифра на разстреляните до края на 1939 г. — 1 700 000 души(51).

На свой ред английският историк Робърт Конкуeст също прави опит да изчисли размерите на масовия терор, разгърнал се в СССР след XVII конгрес на ВКП (б). Според него средно за периода 1936–1950 г. в затворите и лагерите са пребивавали годишно по около 8 млн. души. При 10 на сто смъртност това означава, че са загинали около 12 милиона. Още 1 млн. са разстреляни. А ако към това се прибавят и данните за умрелите от глад, «спецпреселницитe» (т. е. принудително изселените по време на колективизацията), изпратените в поделенията на Главното управление на лагерите (ГУЛАГ), Конкуeст твърди, чe «по предпазливи» изчисления жертвите на масовия терор по времето на Сталин достигат цифрата от 30 млн. души(52) — «рекорд», за който Хитлер наистина може само да мечтае.

Даже и по време на Втората световна война масовият терор в СССР не е прекратен, макар че темповете му леко спадат. От 1945 г. обаче той сe разгръща с нова сила.

«Населението» в концлагерите се разнообразява с нови категории: «власовци» (дезертьори от Съветската армия, на служба в германския райхсвер); «остовци» (от «остарбайтери», т. е. насилствено депортираните в Германия по време на войната граждани на СССР), «враждебните елементи» от присъединените към СССР територии и от държавите, останали в съветската сфера на влияние; всички военнослужещи, независимо по какви причини попаднали в германски плен. От 1946 г. ударите на машината за масови репресии отново се стоварват и върху представителите на интелигенцията. Подновена е и борбата срещу «врага с партиен билет».

Сред основните причини за възобновяването на масовия терор според Михаил Гелер и Александър Некрич са не толкова «престъпните деяния» на потърпевшите, а съвсем прозаичния факт, че между 1939 и 1945 г. голяма част от бившите концлагеристи са измрели или избити и СССР изпитва остър недостиг от безплатна работна ръка за възстановяване на разрушенията от войната(53). Тъкмо това всъщност налага събирането на новия «набор», числеността на който варира според различните източници между 8 и 15 млн. души.

Доста по-скромни са официалните данни на Министерството на вътрешните работи на СССР, според които към 1 януари 1948 г. в лагери и колонии се намират около 2 200 000 души. Една година по-късно, на 1 януари 1949 г., техният брой се увеличава на над 2 550 000 души, от които 580 000 осъдени за «контрареволюционна дейност», а около 370 000 с присъди над 10 години(54).

Версията на Гелер и Некрич звучи достатъчно логично. По-късни публикации обаче дават убедителни документални доказателства за друга една причина за следвоенната вълна на масовия терор като средство за бързо възстановяване мощта на тогавашния СССР. На 2 септември 1946 г. в присъствието на висшите ръководители на ВКП (б) Сталин в прав текст заявява на Г. Димитров, че планира «още една война», с която въпросите за границите на съветската империя ще бъдат «окончателно решени»(55). От тази гледна точка смъртта на диктатора през 1953 г. не само преустановява опитите за повторение на най-мрачните времена на масовия политически терор, но може би и спасява света от нова, трета световна война.

Впрочем, както вече се спомена, фактът, че именно по времето на Сталин левият тоталитаризъм получава завършения си вид, а 1953 г. бележи началото на първия опит за неговата либерализация, дава на някои автори основание не само да твърдят, че става дума за отделен, самостоятелен период в историята на СССР, но и едва ли не да го противопоставят на годините преди и след това. Според Михаил Капустин например «ленинизмът — това е период на най-висш подем на революционно-освободителното движение в Русия в края на XIX–началото на XX в. начело с партията на работническата класа, водена от личността на Владимир Илич Улянов; период, увенчан с първата в историята победа на социалистическа революция (макар и усложнена от братоубийствена война); период, изпълнен с грешки, но и с някои удачни търсения на начални форми на социализма».

В замяна на това «сталинизмът — това е период на строителството на социализма в СССР през 1929–1956 г., характеризиращ се с решителен отказ от програмата на НЕП и също толкова решителен завой към грубия казармен (уравниловъчен) социализъм, който партийният и държавен глава вижда като единствено възможна алтернатива, а сам той се счита за единствено призван да я осъществи. Наказват се всички отклонения от този твърд курс, осъществяван чрез насилствени, волеви, антидемократични методи — методите на авторитаризма и деспотията, напълно аналогични на Варварското средновековие»(56).

Привеждам този не съвсем умел — и съвсем несполучлив — опит за дефиниция, защото той е показателен едновременно за няколко тенденции. И тъй, първо, както «ленинският период», така и този «след Сталин», са нещо съвсем различно от сталинизма. Второ, макар и «изкривен», т. е. груб, казармен или уравниловъчен, сталинизмът все пак — или въпреки това — е «социализъм». И трето, режимът при Сталин не е тоталитарна, а авторитарна или пък «варварска средновековна деспотична система»!

Нищо по-далеч от истината. А именно, че единственият типичен, класически представител на левия тоталитаризъм през XX в. е СССР чрез политическата система на «военния комунизъм», наложена още през 1918 г. От тази гледна точка големият спор би трябвало да бъде не за характера на тази система, а само и единствено за нейната «горна граница».

И наистина, доста трудно е да се докаже кога точно завършва ерата на «военния комунизъм», т. е. кога левият тоталитаризъм, подобно на десния си «събрат» — фашизма, напуска политическата сцена. Без да ангажирам когото и да е c това становище, според мен процесите на еволюция на болшевизма към авторитаризъм започват едва в средата на 80–те години с първите прояви на либерализация на режима. Десет години по-късно обаче все още е много оптимистично да се твърди, че държавите от бившия СССР са тръгнали и по пътя на преход от авторитаризъм към демокрация.

3. Общото и различното между десния и левия тоталитаризъм

И тъй, XX в. не само даде на света тоталитаризма като политическа система, но и се погрижи да го представи в две основни негови разновидности: лява (болшевизъм) и дясна (фашизъм). Още от момента на появяването им на историческата сцена, т. е. далеч преди науката да тръгне да дири спецификите им, а оттам и различията между тях, политиката и пропагандата не без основание правят опити да свържат тези две политически явления.

Тези опити вървят в няколко основни посоки, достатъчно точно определени и подробно анализирани от М. Сeмков. Ако започнем с едно от «класическите» обобщения — на Луиджи Стурцо, «болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм». Логично следват и търсения на «подчинена връзка». Според Чърчил например «фашизмът беше сянката или по-скоро чудовищното дете на комунизма». Не по-малко категоричен е и френският историк Морис Бомон, според който без Ленин не биха съществували Мусолини и Хитлер(57). Оттук логично се стига до широко разпространеното заключение, че фашизмът е средство на залязващата буржоазия да се опре на дребната буржоазия и чрез превантивна контрареволюция да предотврати победата на пролетарската революция.

Проблемът е, че подобни твърдения и заключения съдържат поне два елемента, които предизвикват възражения. Първо, в терминологичен аспект двете разновидности — болшевизмът и фашизмът, априорно се обявяват съответно за «революция» и «контрареволюция». Второ, волно или неволно, «фашистката контрареволюция» се представя като нещо значително по-недоразвито, по-маловажно по смисъл, по обхват, по дълбочина в сравнение с «болшевишката революция». Излиза, че тя е по-«плитка» в целите си — промени само в рамките на съществуващия обществен строй, без да засяга същността му. Трето, тя се поставя и в почти пряка зависимост от болшевишката революция и по тази логика излиза, че фашизъм е възможен едва ли не само там, където има опасност от болшевизъм. С други думи, на фашизма се възлагат фактически само «жандармерийски» функции — спасяване и съхраняване на капиталистическата система, докато болшевишката (социалистическата) революция е с много по-дълбоки и по-обхватни цели.

Парадоксът е, че успоредно с това своеобразно «подценяване» на фашизма за сметка на болшевизма до средата на 50–те години на XX в. именно той, а не неговата «първопричина», е обект на значително по-голямо внимание от страна на изследователите. Едва след смъртта на Сталин и разкритията на XX конгрес на КПСС (февруари 1956 г.) за същността и методите на болшевишката диктатура през 20–те–50–те години, темата за левия тоталитаризъм също започва да привлича научния интерес на историци и политолози. Все още обаче болшевизмът не може да достигне внушителното количество интерпретации, на които се радва фашизмът.

През 1980 г. в известното си изследване «Фашизмът. Сравнение и дефиниция» Стенли Пейн изброява 11 опита за определение на явлението(58). И тъй, фашизмът е:

1. Силово и диктаторско оръдие на капитализма.

Това според Пейн е една от най-старите и най-разпространени интерпретации на явлението. В основата й са квалификациите от Третия разширен пленум на Комунистическия интернационал (юни 1923 г.) на Клара Цеткин и унгареца Гюла Шаш, а постепенно тя се налага сред дейците на Третия, Комунистическия интернационал. По-известни сред по-късните й привърженици и разпространители са Никос Пуланцас, Александър Галкин и Борис Лопухов.

2. Една от формите на «бонапартизъм» на XX в.

Автор на тази интерпретация от 1930 г. е Август Талхаймер, според който бонапартизмът е самостоятелна форма на авторитарно правителство, което не е свързано със специфично класово управление.

3. Израз на ултрарадикализма на средните класи.

За пръв път тази дефиниция е употребена през 1923 г. от Луиджи Салваторели. Според него фашизмът е средство на «средните класи» (чиновничество, висшисти и др.) да си извоюват полагащото им се според тях място сред националния политически елит и във властта, след като то им е било отказвано в периода преди Първата световна война. Сходна е и интерпретацията на Сеймър Липсет, който борави с понятието «центристки радикализъм», противопоставяйки го на «левия» и «десния».

4. Следствие от изключителни национални съдби.

Тази интерпретация става популярна по време на Втората световна война, когато е широко експлоатирана за пропагандните цели на Германия и Италия. Независимо от това обаче тя тръгва от една безспорна истина — и двете държави имат сравнително кратка «модерна» история и «закъсняват» в прехода си към либералната политическа система.

5. Продукт на културно или морално срутване.

Дефиницията е на Бенедето Кроче и Фридрих Майнеке. Според тях фашизмът е резултат от «духовния колапс» в Италия и Германия след опустошенията, преживени през Първата световна война и в годините непосредствено след нея. Този «духовен колапс» е в основата и на типичния за явлението радикален национализъм.

6. Изключително метаполитическо явление.

Ернст Нолте, един от най-известните изследователи на фашизма, го интерпретира като продукт на ерата на световните войни и на болшевизма. Следователно съществуват ли те, съществуват и условия за появата на фашизма като плод на определени политически, културни и идеологически аспирации. Подобна е и тезата на Джордж Мос, според който фашизмът е «революция на десницата», със свои специфични съдържание и цели.

7. Резултат на невротични или патологични психосоциални импулси.

Това е интерпретацията на една доста популярна през «фашистката епоха» школа. Един от най-видните й представители е Вилхелм Райх — «Фройд в политиката», автор на «Масовата психология на фашизма», който го обяснява с психосексуални подбуди и още по-конкретно като комбинация между сексуално потисничество и компенсаторни агресивни садомазохистични импулси. Според Ерих Фром пък фашизмът е продукт на декадентското централноевропейско общество, принадлежащо към «средните слоеве», които изпитват чувство на изолираност, импотентност и разочарование.

8. Следствие от възхода на аморфни маси.

Според тази интерпретация фашизмът е резултат от съществените промени в традиционната класова структура на европейските общества и още по-точно от появата на огромни маси обезличено и атомизирано «градско» и «индустриално» население. Към тази интерпретация се придържат Хосе Ортега-и-Гасет, Хана Аренд и др., които изтъкват привлекателността за «човека маса» на «ирационалния, антиинтелектуалния и консумативистки характер» на фашизма.

9. Типична изява на тоталитаризма на XX в.

Тази интерпретация става популярна след Втората световна война, когато към тоталитаризма вече окончателно е «причислена» и болшевишката политическа система, наложена над по-голямата част от Централна и Източна Европа. Така фашизмът губи своята «уникалност» като явление и се превръща в «една от формите» на нещо по-общо(59).

10. Бунт срещу «модернизацията».

Според Волфганг Зауер фашизмът е «политическо движение» на «губещите» в битката c последиците от «модернизацията» на европейските общества: урбанизация, индустриализация, либерално образование, индивидуализъм, класово разслоение, плуралистична автономия. Фашизмът, твърди Хенри Търнър-Джуниър, е «в самия себе си против» тези последици и се опитва да ги предотврати.

11. Следствие от определена фаза на социално-икономическото развитие или фаза в процеса на това развитие.

Привържениците на «фазовото развитие» на обществото считат, че фашизмът идва в момента, когато индустриалното производство и добивната промишленост се изравняват по обем и сила, което води до дълбоки социални и политически конфликти.

Дванадесетата точка в обобщението на Пейн е самият отказ да се дефинира едно толкова общо явление, каквото е фашизмът.

С оглед на тезата за родството между фашизма и болшевизма ще си позволя да «наставя» горните 11 интерпретации и върху левия тоталитаризъм. Очевидно е, поне според мен, че в повечето от случаите тези интерпретации важат с почти същата сила и за болшевизма.

1. Той е не по-малко, а дори и още по-«силово и диктаторско оръдие», но не на буржоазията (капитала), а на пролетариата (труда).

2. В сравнение c Мусолини и Хитлер Ленин се вдъхновява в значително по-голяма степен от явлението, създало Наполеон Бонапарт — Френската революция от 1789 г., а в сравнение със Сталин Хитлер е просто любител в масовия политически терор, прилаган от Робеспиер.

3. Като се започне от самата революция, чрез която узурпира властта, и се мине през цялата му политическа практика като управляваща партия, болшевизмът е постоянен «израз на ултрарадикализма», макар и не толкова на средните, колкото на «низшите» класи. А и самата му терминология е ултрарадикална, военна — той постоянно се сражава, превзема рубежи, разгромява противника и е в непрестанен «решителен щурм».

4. Сравнена с тези на Германия и Италия, «националната съдба» на Русия е не по-малко изключителна. Империята закъснява с навлизането си в либералната епоха и в краткото време до Първата световна война също е лишена от възможността да развие дори и първични структури на гражданско общество и начални демократични традиции.

5. Русия е една от най-опустошените и обезкървени държави по време на Първата световна война, а доколкото и въобще не участва като страна в изработването на условията на мирните договори — и най-ощетена и унижена. От друга страна демагогията, масовият терор, политическият цинизъм на болшевизма на власт, особено през «сталинската епоха», кариеризмът и доносничеството, като критерии за издигане в обществото, са достатъчно убедителни доказателства и за левия тоталитаризъм като «продукт на културно или морално срутване».

6. Болшевизмът също се появява в «ерата на световните войни и на фашизма» и по тази логика и той е «метаполитическо явление». Освен това, особено след като пропада идеята за световна пролетарска революция, е трудно да се оспори и тезата за него като «революция на левицата» в една конкретно взета страна — Русия.

7. Макар, чe в т. нар. съветология няма изявени психосексуални школи или направления, самият факт, че методите на действие на болшевизма са най-малкото идентични с тези на фашизма, вече е достатъчен аргумент, за да се разпростре и върху него характеристиката за «невротични или патологични» импулси.

8. В сравнение с тези в страните от Западна и част от Централна Европа, промените в социалнокласовата структура на съветското общество през 20–те–30–те години на XX в., когато започват процесите на колективизацията и индустриализацията, са не само по-големи, но и много по-динамични. От тази гледна точка «възходът на аморфни маси» в СССР (а след Втората световна война и в онези държави, в които е наложена неговата политическа система), е несравнимо по-изявен.

9. След като принадлежи към същия тип политическа система, към която и фашизмът, болшевизмът наистина е и една от «типичните изяви на тоталитаризма на XX в.».

10. Самата идеология на болшевизма, проповядваща установяването на «общо равенство», изграждането на «безкласово общество» и в перспектива «отмирането на държавата» е просто един осъвременен вариант на раннохристиянските ценности и следователно също може да бъде класически пример за «бунт срещу модернизацията».

11. Болшевизмът идва на власт в момента, когато Русия се опитва да възстанови полагащото й сe място сред съвременните Великите сили и от тази гледна точка е и следствие от «определена фаза на социално-икономическото развитие, или фаза в процеса на това развитие».

Или, както е видно, с някои малки, но логични промени, свързани най-вече с уточняване на «социалния пълнеж», двете явления — фашизмът и болшевизмът, спокойно сe вместват в едни и същи дефиниции и интерпретации. При това положение обаче става далеч по-приемлива тезата, че фашизмът и болшевизмът не са контрареволюция и революция, а две съперничещи си революции(60). Ето и основните аргументи на тази теза:

1. И двете явления са реакция срещу либералната система, доминираща политическия живот в края на XIX и началото на XX в., доколкото според «бащите» и на десния, и на левия тоталитаризъм именно тя е в основата на повечето злини, които се струпват върху държавите им в началото на XX в.

2. И двете явления се ориентират към търсенето на колективната идентичност и чувството за общност, подчинявайки личността (индивида) на общността (колектива) като своеобразен начин за постигане на прословутия «обществен договор» на Русо. В този си стремеж и двете целят да постигнат онова, което Джордж Моc нарича «национализация на масите».

3. И двете явления излизат на политическата сцена със завършена монистка идеология за света, в която единствената партия е поставена над всичко (държава и нейните институции, армия и нейните основни функции, социални класи, прослойки, групи и техните интереси и т. н.) Монизмът им закономерно достига и до антиклерикализъм, доколкото изключва възможността от съществуването на «друга религия».

4. И двете явления използват идентични методи за налагане на своята идеология — като се започне от специалната «хореография», острието на която е насочено най-вече към младежта, и се стигне до терора и насилието.

5. И двете явления си поставят една и съща крайна цел — изграждане на «нова държава» и «нов ред». (От тази гледна точка едва ли трябва да предизвиква недоумение един от първите лозунги на испанския фашизъм, издигнат през 1931 г.: «Да живее новият свят! Да живее фашистка Италия! Да живее съветска Русия! Да живее Германия на Хитлер! Да живее Испания, която ще направим! Долу буржоазните и парламентарните демокрации!»(61))

В последното си изследване, посветено на историята на фашизма, Стенли Пейн(62) добавя и още редица елементи, които допълват и конкретизират тезата за сходството между характеристиките на фашизма и болшевизма:

1. Признанието на Хитлер и Мусолини, че «революция», подобна на техните, ce осъществява единствено в Съветска Русия;

2. Както националсоциализмът в Германия, така и «националкомунизмът» в Русия се основават върху идеята за революционното действие, способно да доведе до промени и в самата теория;

3. Революционните теории за «нестихващата борба», която фашизмът и болшевизмът водят, независимо дали преди да дойдат на власт, или след това;

4. Стриктното спазване на фюрер-принципа: истински националсоциалист е само този, който следва Хитлер, а истинският болшевик не трябва задължително да е и марксист, достатъчно е да следва Ленин;

5. Аргументацията на практическите действия с теорията за бедната, «пролетарската нация», която Ленин възприема от Мусолини;

6. Изграждането на еднопартийна диктатура, независима от конкретна социална класа;

7. Първостепенната важност, която придобива «партията армия», контролираща всички останали институции;

8. Важната роля, която фашизмът и болшевизмът придават на автаркията (самозадоволяването) и на милитаризацията на всички сфери на обществения живот;

9. Неизменно присъстващата и при фашизма, и при болшевизма «начална фаза на НЕП», след която диктатурата става все по-всеобхватна;

10. Международните проекции, които се дават на новите идеологически митове, представени като алтернатива на «ортодоксалните» теории.

Но макар, че основата, изходният пункт, от която тръгват и двете движения, е една и съща, между тях съществуват и редица различия.

1. Те започват още с подреждането в скалата на ценностите на две базисни за XX в. понятия — националното и интернационалното. При фашизма редът е именно този, т. е. на първо място е поставено националното, докато при болшевизма е точно обратното — националното (победата му в една отделно взета страна) е в тясна връзка, а в началото и в непосредствена зависимост от интернационалното (световната пролетарска революция).

2. Различна е и подредбата на други две понятия — елитаризмът и популизмът. Макар, че и двете явления тръгват в разбиранията си от необходимостта да се изгради масова партия, при фашизма определено доминира елитарният дух (от «кеч-ол», както ги определя Хуан Линц, т. е. всичко прибираща партия — целта е да се изгради един елитарен инструмент). При болшевизма е обратното — от една «елитарна» (авангард на пролетариата) партия сe търси създаването на «общонародна» партия.

3. В структурирането на партията има и още едно съществено различие. Фюрер-принципът е заложен на входа на създаването на фашистката партия («един фюрер, една партия, един народ»), докато болшевишката се ръководи от принципа на демократическия централизъм, т. е. там водачът, поне на теория, е «демократично» определен.

4. Четвъртото «различие в подреждането» е свързано с понятията «модерно» и «консервативно». Фашизмът търси едно «модерно» общество (фашизмът според Хоркхаймер — това е капитализъм в момента, когато се чувства нуждата от планиране), но на основата на реформата и трансформацията на старото. Болшевизмът от своя страна търси създаването на едно «консервативно» общество (наподобяващо първата организирана фаза в световното развитие), но с «модерните» методи на разрушаването на старото.

5. Във фашистката партия постоянно съществува и паравоенна организация, която липсва при болшевишката (тя «присвоява» държавните).

6. Като завършен продукт болшевишката доктрина е доста по-хомогенна и от «по-добро» качество, докато фашистката е по-«тактическа», «по-ограничена». Фашизмът според Мейсън е резултат от «автономията на политиката», докато болшевизмът без съмнение търси пълна (т. е. политическа, икономическа, социална и идеологическа) «независимост». Впрочем именно поради това се радва на популярност (а и на солидни аргументи) твърдението, че болшевизмът е «по-тоталитарно» явление от фашизма.

7. Александър Зиновиев внася и още една доста интересна разлика между двете явления. Импулсът на фашизма, твърди той, е «насилието отгоре», докато в «зрелия» си период болшевизмът е «тоталитаризъм отдолу», от масите(63).

8. И последното, но не и по важност, различие — фашизмът и болшевизмът са трудно сравними във времето, хронологически, доколкото е невъзможно да се предвиди например каква би била еволюцията на нацизма след 1945 г., ако той не беше снет насилствено от политическата сцена.

И тъй, фашизмът и болшевизмът наистина са две сродни, но същевременно и конкуриращи се, съперничещи си революции, които в жестока «вътрешновидова» борба установяват своя «нов ред» — съответно дясната и лявата разновидност на тоталитаризма. В качеството си на съперници (а не антитези) и в зависимост от конкретните условия в определени моменти те могат да тръгнат и по пътя на временни, тактически споразумения (класическият пример е с периода 1939–1941 г.). По законите на конкуренцията обаче рано или късно те са предопределени да се изправят един срещу друг и в пряк двубой да разрешат спора чий точно «нов световен ред» е по-жизнен и по-перспективен. Така и става в годините на Втората световна война.

И накрая, като обобщение на темата за тоталитаризма пак ще напомня, че това е явление, характерно само и единствено за XX в. И ако преди четири столетия кралят-слънце Луи XIV не без гордост е заявявал «Държавата — това съм аз», той просто е бил един наивен романтик.

В замяна на това Ленин, Мусолини, Сталин и Хитлер са имали значително повече основания да заявят: «Държавата, обществото, нацията — това съм аз». В това именно е огромната разлика между понятията, с които назоваваме «старите» диктатури — тирания, абсолютизъм, султански режим и т. н., и тоталитарните диктатури на нашия век.

III. Авторитаризмът

Демокрацията и тоталитаризмът са двата политически полюса, между които се разполагат европейските режими през XX в. Но в схемата на тази алтернатива нe влиза една трета група държави, сред които, освен балканските и повечето централноевропейски, са и двете иберийски — Испания и Португалия. В продължение на няколко десетилетия тяхната съдба е свързана с авторитарната политическа система.

Понятието «авторитаризъм», обяснява Джовани Сартори, произтича от «авторитет». Но ако «авторитетът е власт, основана на престиж и уважение», през XX в., когато понятието «авторитаризъм» получава плът и кръв като политическа система, то вече означава «прекалeно голям и свързан със злоупотреби авторитет, авторитет фактически потискащ, който смазва свободата». И още: «авторитаризмът е режим, който изопачава и извращава авторитета»(1). Въпросът според Сартори обаче е дали този режим достига до двете крайности на абсолютната власт в тоталитарния й вид — «срещу която фактически не противостои уравновeсяваща я друга власт» и която «не се съобразява с никакви правила и не е ограничена от закона»(2).

Давайки положителен отговор на този въпрос, цяла една плеяда от изследователски школи причисляват авторитаризма към някоя от двете разновидности на тоталитаризма — фашизма или болшевизма. Схемата им на разсъждения е проста: в демокрацията иманентно са заложени възможности за избор на «модел», докато всичко, което не е демокрация, е тоталитаризъм — ляв (болшевишки) или десен (фашистки). Така автоматически страните от Централна и Източна Европа след Втората световна война и до 1989 г. са квалифицирани като «тоталитарни комунистически режими», а до средата на 70–те години, когато започват преходите си към демокрация, Испания и Португалия почти неизменно получават етикета «последните фашистки режими в Европа». «Фашистки» стават по тази логика и режимът на полковниците в Гърция (1967–1974 г.) и, разбира се, на Пиночет в Чили след преврата през 1973 г.

Като правило изходните позиции на авторите — привърженици на подобни тези са по-скоро класово-икономически, отколкото исторически или политоложки. Но те поставят един много сериозен въпрос — за масовото объркване (не само понятийно, а и по същество), което може да настъпи, ако историко-политоложкият анализ на същността на авторитаризма (т. е. опитът за извеждане на неговия «модел») ce провежда от «идеологически», «класови» или «класовоикономически» позиции. Защото по тази логика не би било никак трудно да се докажат всевъзможни неща — от това, че след като и фашизмът, и болшевизмът осъществяват все пак някакъв икономически напредък, те са прогресивни политически системи; до това, че болшевизмът, за разлика от фашизма, е още по-прогресивен, защото осъществява напредъка в името на «бедните класи».

Типичен пример за подобна едностранчива оценка са трите български съчинения, които правят опит да се включат в дискусията за същността на един от «класическите» авторитарни режими — този на генерал Франко в Испания. Макар и писани от различни позиции, работите на Крум Босев(3), Жельо Желев(4) и Иван Кацарски(5) съвпадат в оценките си за принадлежността на франкизма към дясната разновидност на тоталитарната политическа система — фашизма.

Но ако Босев все пак е склонен да възприеме франкизма не като «чист фашизъм», а като някакво производно от типа на «клерикалфашизма» или «монашеския фашизъм(6), при Желев подобно «раздвоение» изобщо не съществува — франкизмът е само и единствено фашизъм. Нещо повече, Желев прави и истински принос в съвременната история и политология с две свои твърдения, последвани от логическо съждение-извод, и трите еднакво далеч от историческата истина: че след като през 1957 г.(?) Франко прави «решителен завой от фашистка към военна диктатура»(?), а фашистката партия минава «открито в опозиция на държавата»(?), следователно «преходното, междинното звено» между тоталитарната фашистка държава и демокрацията е... «военната диктатура»(7)!

И все пак като че ли сред тримата най-объркани са понятията при Кацарски. «Испанският фашизъм» според него е «консервативен вариант на тоталитаризма», а «франкистка Испания» еволюира от «добре оформен фашистки модел към прогресираща либерализация и отмиране на някои от признаците на тоталитаризма. Периодът от 1942 г. — продължава Кацарски — се характеризира с всевластие на Фалангата, която е в основата на фашистки режим, подобен на италианския. Фалангата господства във всички сфери на живота — държава и политика, икономика, образование и култура. Характерни за тази формация са антиклерикализмът, идеите за аграрна реформа, антикомунизмът и стремежът да се ограничава свободата на капитала. Политическият обрат, започнал през 1942 г., се свързва с това, чe Франко започва да сe съмнява в победата на нацистка Германия във войната. След като започват да отслабват шансовете за победа на фашизма в Европа, Франко се дистанцира от Фалангата. Нейното влияние остава голямо и след това, но либерализацията вече е в ход. Отказът от първоначалния радикализъм означава всъщност постепенно отмиране на фашизма в неговата чиста форма»(8).

Естествено, всеки изследовател има право на собствено мнение. Задължително е обаче, защитавайки го, той да е запознат и с направеното преди него. Особено когато то е толкова сериозно, че от научните му постижения тръгва цяла една историко-политоложка школа.

1. Теорията на Линц за авторитарните режими

Началото на сериозната дискусия за специфичните характеристики на авторитарните режими е поставено в средата на 60–те години, когато Хуан Линц публикува първото си изследване, посветено специално на тях(9).

Впрочем, както пояснява самият Линц, не един или двама изследователи преди него са се сблъсквали с подобен проблем, опитвайки се да «вкарат» в «тоталитарната категория» режими от типа на този в Испания, в Япония преди 1945 г. и дори и в Италия по времето на Мусолини. Според Алeк Инкелес например е задължително да се потърси «начин на анализ, който да обхване толкова различни в конкретната си институционална система тоталитарни системи като комунистическата и нацистката система, най-близки до идеалния тип (на тоталитарен режим); фашистка Италия, която се доближава до него по един неперфектен начин, и Испания на Франко, която само приблизително се вмества в модела и при това само в някои важни аспекти»(10). Сходно е и колебанието на Рeймон Арон, който, наред с многопартийните и еднопартийните, също отбелязва наличието на «трети тип режими, къдeто няма нито една-единствена, нито много партии, но които нe са базирани на изборна легитимност, нито на революционна легитимност». Към този трети тип Арон причислява Португалия, Испания, както и режимът на Виши във Франция в неговатa първа фаза(11).

След тези колебания идва и първият сполучлив според Линц опит за характеристика на авторитарните режими — на Габриел Алмонд, според когото авторитарната политическа структура е «антиплуралистична в намеренията и методите си, но не винаги в осъществяването им... Ако сe вземе една система като тази на Испания, очевидно е, чe религиозните групи, организираните интереси, различните социални групи, бюрократичните организми, както и Фалангата, са «признати» елементи в една плуралистична политическа структура. Конфликтът на интереси е част от системата и не е просто латентен или спазматичен, както е в тоталитарния модел.

Структурата на двете системи се различава и в един втори показателен аспект. Тоталитарната система се стреми да се представи като високо мобилизирана, напрегната и експанзивна, както вътрешно, така и външно. Авторитарната се стреми да бъде по-стабилна, по-отпусната, макар, че това са само различия в степента»(12).

Тръгвайки от вече постигнатото преди него, Линц формулира и своята теория за авторитарните режими. Това са политически системи:

1. С ограничен, а не отговорен политически плурализъм;

2. Лишени от готова ръководна идеология (но със специфичен манталитет);

3. Лишени от политическа мобилизация в дълбочина или в широчина (с изключение на определени моменти от тяхното развитие);

4. И в които един лидер (а понякога една малка група) упражнява властта в рамките на формално неясно определени, но в действителност достатъчно предсказуеми рамки(13).

А ето и анализът на Линц на четирите базисни характеристики на авторитарните политически системи.

1. За разлика от «авторитарния», «демократичният» плурализъм е практически неограничен, «не само толериран, но и легитимиран, а неговото открито участие в състезанието за властта чрез политическите партии е институционализирано». Тъкмо поради това при другия, «авторитарния» плурализъм, Линц въвежда понятието «ограничен», прилагайки го при това не толкова спрямо евентуални опозиционни групировки, а спрямо самите управляващи касти — те зависят, т. е. са ограничени, не от електората, както е по принцип при демокрацията, но и от редица други фактори, като се започне c доверието (благоразположението) на лидера (диктатора) към тях. «Елементът плурализъм» според Линц е «най-характерната черта» на авторитарните режими.

2. По аналогичен начин Линц тълкува и фактическата липса на идеология (в смисъл на система от възгледи, подредени в едно цяло), заменена със специфичен манталитет (начин на мислене). Идеологиите, твърди той, съдържат и силен утопичен елемент, докато манталитетът е по-близо до настоящето или до миналото. «Колкото по-традиционен е един авторитарен режим — заключава Линц, — толкова по-голяма в него е ролята на военните и на чиновниците» (и не на партийните «идеолози»), «толкова по-важни, за да се разбере системата, са манталитетите и толкова по-заблуждаващо може да е да се отдава прекалено внимание на идеологиите, включително и на тези, които шумно са прокламирани от самия режим». Причината според него е и в «обратната връзка» между манталитета на диктатора (или на групата, която упражнява властта), от една страна, и военните и чиновничeството, от друга. «Военнобюрократичните авторитарни режими — според Линц — вероятно са значително по-предразположени да отразяват манталитета на своите ръководители».

3. Колкото до липсата на масова мобилизация, според Линц по принцип след завземането на властта самото ръководство на държавата в един авторитарен режим постепенно престава да е заинтересовано от нея. Обратно — всички подобни режими се стремят да използват апатията, настъпила след бурните събития, свързани с идването им на власт, за да се закрепят и стабилизират. Още повече, че една масова мобилизация ще активизира по-скоро противниците им, отколкото техните привърженици.

От друга страна, липсата на масова мобилизация е и част от цената, която се плаща за отказа — съзнателен или не — от официална идеология.

4. Като че ли най-близо до тоталитарните застават според Линц авторитарните режими c претенциите си техните единствени партии да установят монопол над властта и лостовете за управление. Това сходство обаче, колкото и близко да изглежда, също е измамно.

Първо, защото, за разлика от тоталитарната, авторитарната партия не е организацията, която монополизира достъпа до властта — не е задължително целият състав на политическия елит в авторитарните режими да се идентифицира с нея. Второ, по принцип мнозинството от авторитарните партии се създават след завземането на властта, без да са се «пробвали в борбата» за нея и следователно генетично са склонни към хетерогeнност вследствие на многобройните «кооптационни» желания на новодошлите опортюнисти и най-обикновени службогонци. Поради това те са по-скоро «обединени», отколкото «единни», дори да са единствени партии, т. е. основани по-скоро на «сливането на различни елементи, отколкото единно и дисциплинирано тяло»(14).

Това са естествено резюмирани основните аргументи на Хуан Линц в подкрепа на теорията му за авторитарните режими. Не по-малко естествено е тя да предизвика и редица сериозни, а нерядко и основателни критики. «Отвън» те достигат включително до обвиненията, че по този начин Линц иска да «оправдае» режима на Франко срещу твърденията, че е от фашистки тип(15). Но и «отвътре», т. е. сред авторите, които като цяло възприемат франкизма не като тоталитарна, а като авторитарна система, несъгласията с Линц са значителни.

1. Те започват от твърдението, че между авторитаризма като режим със слаба политическа мобилизация и тоталитаризма с висока степен на мобилизация, организирана от единствената партия, по принцип няма съществена разлика(16). Оспорва се и фактът, че в «ограничения плурализъм» на Линц социалните класи фактически отсъстват и следователно не става ясно за кого точно той е «по-ограничен». По тази логика в концепцията на Линц за авторитаризма спокойно влизат както Испания и Бразилия, така и Югославия и ГДР, без да се прави разлика между класите, на които в тези четири държави политически е позволено и на които е забранено да изразяват интересите си. Така се стига и до знак за равенство например между «органичната демокрация» (така официално се нарича режимът в Испания по времето на Франко) и «народната демокрация» (термин, с който се обозначават, поне в началото, установените след Втората световна война комунистически режими в страните от Централна и Източна Европа) — две доста различаващи се помежду си явления.

2. Възражения сред «критиците» на Линц предизвиква и твърдението му за липса на идеология в авторитарните режими и по-конкретно във франкизма. «Нищо по-илюзорно», са квалифицирани опитите на Линц да характеризира франкизмът «като манталитет, като неидеологично движение, като тип процес на «идеологическо безглавие» на политическите сили, които са го породили, като вид прагматичен персонализъм». Обратно — франкизмът не само се ръководи от една «достатъчно завършена идеология», но и, нещо повече, тя е достатъчно близка до фашистката(17).

3. Отново базиран на анализа на франкисткия режим е и опитът да се оспорят на практика всички аспекти на дефиницията на Линц за авторитаризма. Франкизмът е типичен пример за «реакционен деспотизъм» в смисъл на «класова диктатура от ултраконсервативен тип», т. е. режим, в който властта «се упражнява с диктаторски методи от един шеф и/или от ограничен елит в името на реакционна коалиция». Петте основни характеристики на този тип режими са: «а) комплекс от ограничения и забрани дори и спрямо идеологическите и политическите различия, толерирани от управляващата класа; б) силово политическо отхвърляне на онези, които нарушават установените ограничения и забрани; в) силова политическа репресия спрямо групи, оценявани като опасни или вредни; г) централизиран контрол върху политическия и административния апарат, силно обвързан с покровителства, роднински връзки и създаване на фаворити; д) предполагаема съпричастност на населението към режима, подсилена от монополното разпространяване на неговата идеология»(18).

Или, както е видно, тази група «критици» на Линц също търси да приближи чувствително авторитаризма към тоталитаризма, включително и измествайки го от сферата на недемокрацията в тази на антидемокрацията.

Това са, в най-общи линии, т. нар. вътрешни критики, с които се сблъсква теорията на Хуан Линц за авторитарните режими. Очевидно е обаче, че в повечето случаи тези критики са или по отделни аспекти, без да са в състояние да оспорят «модела» на Линц като цяло, или пък са дело на изследователи от лявата част на политическия спектър, плащащи дан на симпатиите си към базисни — и доста често остарели — понятия от марксистката методология. Третата им обща черта е, че се стремят да типологизират франкизма предимно от социологическа или от политоложка гледна точка, а това неизбежно клони към подценяване на възможностите му за еволюция.

Последното впрочем като че ли е основният дефект и на дефиницията на Линц. Тя е конструирана така, сякаш четирите й характеристики действат в практически неизменно съотношение през цялото съществуване на един авторитарен режим.

Вярно е, че в своята аргументация Линц се спира и на «динамиката» на авторитарните режими. Но разсъжденията му вървят предимно в посоката на извеждане на «източниците на напрежение», както и на идентификацията на факторите, които биха могли в определен момент от развитието им да стимулират прехода към демокрация.

С други думи, основният упрек към Линц е, че като че ли самият той не вижда вътрешния ресурс на авторитарните режими да генерират настроения, институции, та дори и зародиши на политически организации, годни самостоятелно, без директната намеса на външни сили да подготвят и осъществят преодоляването му в градивна насока, т. е. към демокрация. В резултат десетилетни диктаторски режими изглеждат като фактически имобилни политически системи, което практически е невъзможно, особено в епохата на динамични промени и най-вече на активни интеграционни процеси след Втората световна война.

Едно от обясненията за тази основна слабост на дефиницията на Линц е свързана може би с факта, че тя се появява близо десетилетие, преди послужилият като изходен пункт за анализа му авторитарен режим — този на Франко в Испания, да даде пример за самостоятелното си преодоляване.

2. Авторитаризъм и десен тоталитаризъм (Испания 1939– 1975 г.)

Тезата, че между франкизма и фашизма не само може да се постави, но и съществува знак за равенство, е широко разпространена не само сред източноевропейската или пък т. нар. марксистка литература. Напротив, тя има свои привърженици и в сериозните научни среди.

Според Серхио Вилар(19) например франкизмът е класически пример за фашизъм на власт, т. е. в етапа на неговата консолидация и срастване с въоръжените сили. Ясно според него е и защо франкизмът е «фашизъм със своите особености» — режимът забранява политическите партии; провежда системни масови репресии; съдебната му система е пристрастна, а не независима и обективна; ако религиозните организации се толерират, то е защото религията се използва за «обожествяването на Франко»; всички «реакционни политически подсистеми» са подчинени на диктатора; широко е развита системата на камарилите. И тъй като всичко това го има не само в Испания, но и в Италия и Германия, а там то се нарича фашизъм, следователно режимът на Франко също е фашистки. А ако има и някакви разлики, те се дължат на по-дългия живот на франкистката диктатура, поради което «общите черти» се развиват до такава степен, че се «трансформират в специфични».

В подобен дух, макар и с друга аргументация, са и разсъжденията на Хавиер Гарсия Фернандес(20). Според него, след като през 1939–1975 г. Испания преминава и през трите фази на монополистичeската държава (предмонополизъм, монополизъм, консолидиран монополизъм), също е повече от очевидно, че става дума за «държавата на извънредното положение», т. е. за фашистката държава. Така се стига и до логичното обобщение на Пол Престън(21), че онзи, който отрича принадлежността на франкизма към фашизма, рискува да не отчете и «индивидуалните характеристики на всеки национален фашизъм».

Режимът на Франко в Испания (1939–1975 г.) действително дава отлична възможност за съпоставяне на двата типа недемократични режими — авторитаризма и десния тоталитаризъм, на фона на което още по-отчетливо могат да се откроят не само приликите, но и разликите между тези две политически системи, функционирали през XX в.(22)

Франко тръгва към властта през 1936 г., присъединявайки се към заговора на група висши офицери срещу правителството на Народния фронт, съставено след победата на левите и центристките сили в парламентарните избори през февруари с. г. Първоначалният замисъл на участниците в бунта е той да се осъществи по класическата рецепта на испанските «пронунсиамиeнтос», т. е. армията да свали правителството, след което да предаде властта на предпочитани от нея «граждански лица».

Но 18 юли 1936 г. се оказва само начало на гражданска война, която ще продължи близо три години — до 1 април 1939 г. Едва тогава и последните защитници на законното републиканско правителство капитулират пред «националните сили» начело с Франко.

Не може да се отрече, че за да оглави именно той държавата, а и да задържи после властта в продължение на близо четири десетилетия, в началото на него му помага и почти невероятният късмет. Първо, през 1936 г. той оглавява най-боеспособните подразделения на испанската армия, минали на страната на метежниците — мароканските части и Чуждестранния легион. Второ, на неговия участък бойните действия се развиват най-успешно, особено след като с решаващата помощ на Германия и Италия войските му се прехвърлят от Испанско Мароко в Андалусия, в южната част на Испания. Трето, последователно загиват всички от «конкурентите» му в евентуалната схватка за мястото на «първи сред равните», включително и определеният за официален ръководител на метежа генерал Санхурхо.

До края на Втората световна война (или поне до решаващата 1943 г., когато стратегическата инициатива преминава окончателно към Антихитлеристката коалиция) Испания нe крие симпатиите си към политическите режими в Германия и Италия. Впрочем това е съвсем естествено — именно благодарение на помощта на Хитлер и Мусолини франкизмът успява не само да оцелее, но и да излезе победител в Гражданската война.

Тъкмо поради тези симпатии франкизмът взема някои от атрибутите на италианския фашизъм и германския националсоциализъм, предимно от арсенала на специалната хореография и символи, особено след като скоро след началото на метежа Франко става шеф и на Испанската фаланга на Хунтите за националсиндикалистко настъпление (ФЕ-ХОНС) — испанската фашистка партия, създадена от Хосе Антонио Примо де Ривера, разстрелян от републиканците през ноември 1936 г.

Би било обаче абсолютно прибързано, ако оттук се слага знак за равенство между фашизма и франкизма.

Макар и на пръв поглед да изглежда «по сметка», «бракът» между метежниците и ФЕ-ХОНС е доста неравностоен. Когато по стечение на обстоятелствата оглавява метежа, Франко не разполага нито с партия, нито пък с някаква определена идеология. Освен това, поне в началото, неговият режим прилича по-скоро на традиционните за Испания военни диктатури, отколкото на «новите държави», замислени в Италия, Германия или Русия. И отново за разлика от Италия или Германия, където Мусолини и Хитлер създават и «отглеждат» своите партии, в Испания съюзът между Франко и Фалангата прилича на договор между генерал без политическа армия и политическа армия без генерал.

За да не рискува обаче да «разводни» едноличната си власт, поделяйки я с Фалангата, в момента, в който я оглавява, Франко присъединява към нея и т. нар. Традиционалистка общност — дясна монархическа организация, подкрепила метежа срещу законното републиканско правителство. И макар, че на пръв поглед това изглежда съвсем «в крак с модата» и едва ли не буквално повторение на германското «един фюрер, една партия», то позволява на диктатора не толкова да подчини, колкото да «опитоми» испанската фашистка партия, обезличавайки я чрез обединяването й c монархистите.

И поради това е абсолютно прав Дионисио Ридруехо в твърдението си, че именно след като Франко застава начело на Испанската фаланга на традиционалистите и на ХОНС (ФЕТ-ХОНС), както започва да се нарича след обединението новата организация, бившата вече фашистка партия се превръща по-скоро във «външен етикет на една огромна симулация».

С течение на времето тази «огромна симулация» достига наистина впечатляващи размери. Ако в първите години на франкизма (1939–1945 г.) членовете на Фалангата се радват на чувствително присъствие в управлението не само като количество, но и като качество и държат включително и такива министерства като външното и на вътрешните работи, след 1943–1945 г. те постепенно са изместени от командните постове в държавата и принудени да се задоволяват само с портфейлите на правосъдието и труда. А на 26 декември 1956 г. Хосе Луис де Аресе, тогава генерален секретар на Националното движение (название, което постепенно измества първоначалното ФЕТ-ХОНС) се опитва в реч пред Кортесите да бъде съвсем конкретен: «първоначалната Фаланга заема приблизително пет на сто от ръководните постове в Испания».

Макар и силно преувеличено, твърдението на Аресе е вярно поне в един пункт: в нито един момент в първите 20 години от съществуването на франкизма (и още по-малко в следващите 20) фашистката партия няма надмощие в управлението на държавата. Нещо повече — все по-ограниченото й присъствие във властта де факто я лишава от възможността да установи тотално подчиняване на държавния апарат — една от базисните характеристики на политическата система на фашизма. Вярно е, че има силна централна власт, но при всички случаи централизмът се осъществява по различни и разнообразни канали, а не само и единствено по системата «вожд — партиен апарат — партия — държавен апарат — общество», както е при фашизма.

Или, както уместно отбелязва Шийла Елууд, «партията никога не успя да се превърне в гръбнак на държавата. По скоро тъкмо обратното. От възникването си ФЕТ-ХОНС беше инструмент, зависещ от държавата, един все по-бюрократизиран, според термините на държавната администрация, апарат». И още: «Фалангата никога не получи автономна политическа инициатива, необходима й, за да създаде проект за тоталитарно и фашистко управление». От друга страна обаче «именно чрез отказа от фашисткия проект, само чрез имплицитното заявление за неспособност да оглави един фашистки проект, беше възможно оцеляването и дълголетието на една държава, която в продължение на дълги години можеше да бъде наричана тоталитарна».

Освен това Националното движение (название, на което Франко упорито държи още от годините на Гражданската война) обединява, наред с «автентичните фашисти» (фалангистите), поне още две групи, които са доста далеч от фашистката идеология. Първата е свързана с църквата, която, освен че е много силна в Испания, застава категорично зад Франко, обявявайки метежа му за «кръстоносен поход» срещу комунизма. Втората произлиза от армията — освен, че самият диктатор е военен и до началото на Гражданската война не крие своята неприязън към «политиците» като «каста», още през април 1937 г. с т. нар. Обединителен декрет Франко обявява и висшите офицери за членове «по право» на ФЕТ-ХОНС.

Ето впрочем съотношението между трите основни съставки на управляващия елит в Испания през периода 1938–1957 г.:

Средата, от която произхождат
1938–1945
1945–1951
1951–1957
Фаланга
38
27,7
29,4
Армия
45
43,1
41,3
Църква
16
29,2
28,8

Освен това според Амандо де Мигел с течение на времето «фрагментирането» на «политическите фамилии на режима» води до обособяването на девет категории, от които само две принадлежат към фашизма.

Два са изводите, които произтичат от тази «фрагментация». Първо, във франкистка Испания фактически липсва — или съществува само номинално — друга базисна характеристика на фашизма — единствената масова партия, заменена, както точно отбелязва X. Линц, по-скоро с «обединена партия... Подобни партии — продължава Линц — по-често са създадени отгоре, а не отдолу, по-скоро от групата, която упражнява властта, а не партии, които завоюват властта, както е в тоталитарните системи». Впрочем самият Франко също е безпощадно точен в оценката си за ролята и мястото на Фалангата. «За мен — заявява той в началото на 1957 г. — Движението е като клакьорите. Не сте ли забелязали, че когато се е събрала голяма група хора, са необходими неколцина, които да избухнат в ръкопляскания, за да ги последват и другите? Горе-долу така аз разбирам крайната цел на Движението».

Второ, логична последица от «фрагментацията» и чисто формалното съществуване на «единствената партия» е фактическата липса на официална монистка идеология — друга базисна характеристика за всеки един фашистки режим. В Испания на Франко отсъстват «идеологически библии» от рода на Mein kampf на Хитлер или La dottrina fascista на Мусолини. Тяхното място е заето от идеи, тръгващи от «ултрарадикалния традиционализъм» на интегристите, минаващи през роялизма на монархистите, консерватизма на военните и клерикализма на католиците и стигащи до рационализма на технократите — една достатъчно пъстра смесица, за да бъде заменена монистката идеология с онова, което Линц нарича «манталитет», свеждащ «политиката до администриране на обществения интерес и на фактическото изразяване на частните интереси», а не издигащ я до утопичната идея за фашисткия «нов ред».

И може би не само най-кратката, но и най-точна характеристика на манталитета на франкисткия режим е формулата на незаменимия помощник на диктатора Карeро Бланко от 1945 г.: «Ред, единство и да издържим». Единственото, което може да се прибави към нея, е признанието на самия Франко, също достатъчно показателно за манталитета на режима: «Няма да повторя глупостта на Примо де Ривера (т. е. сам да се откаже от властта). Аз не подавам оставка: оттук (т. е. от властта) в гробището».

Специално трябва да се изтъкне, че в идеологически аспект изключително важна отлика на франкизма от фашизмите е неговият клерикализъм. Сам дълбоко религиозен, Франко не само не счита религията като свой «идеологически» конкурент, но още от самото начало на режима му, та чак до неговия край (изключвам търканията на «политическа основа» в последните години от властта му) я възприема и превръща — обратно на фашизмите, отличаващи се с повече или по-малко изявен антиклерикализъм — в един от базисните пилони на управлението си.

Данните за жертвите на политически репресии във франкистка Испания не дават основание да се приеме съществуването и на друга една от базисните характеристики на фашизма — масовия терор не само срещу «враговете», а срещу обществото като цяло. Вярно е, че по време на Гражданската война и в първите години след нея (данните са за периода 1936–1961 г.) от общо 306 500 загинали 141 000, или 46 на сто, са от категориите «екзекуции и убийства», «екзекуции при репресии», «загинали в партизанското движение» и «убийства в партизанското движение». Но само 62 500, или 44,3 на сто от тези 141 000 жертви, са от «противниковия» на франкизма лагер, докато 78 500, или 55,7 на сто, са от лагера на франкиститe. Освен това 108 000 (76,6 на сто) са жертвите на политически репресии в хода на самата Гражданска война, докато в следващия период от 22 години (1939–1961 г.) загубите на «политическия противник» на франкизма възлизат на 25 500 души, или 18,1 на сто.

От средата на 50–те години са закрити и концентрационните лагери и т. нар. трудови батальони, а испанските политически емигранти са амнистирани и получават правото да се завърнат в родината си. При това още веднъж държа да подчертая, че и дотогава става въпрос за репресии само срещу «враговете» на политическия режим, а не срещу цялото общество или срещу цели социални групи.

И още нещо. Режимът на Франко не само категорично отказва да подхване масова антисемитска кампания, а обратно — Испания приема, особено слeд окупацията на цяла Франция от нацистите, десетки хиляди евреи. Макар и с перипетии — най-често първоначално ги арестуват за «незаконно преминаване на границата», тe получават възможност, независимо от германския натиск, да продължат бягството си към Северна Африка, в териториите, намиращи се под контрола на Антихитлеристката коалиция.

Така от «фашисткия минимум» във франкистка Испания остават само специалната хореография и символика (получени в наследство от «първоначалната Фаланга»), eлитаризмът, антимарксизмът и национализмът. Към тези «фашистки» белези би могъл да сe добави и антипарламентаризмът, но с уговорката, че концепцията за «органичната демокрация», в съответствие с която от 1942 г. функционират испанските Кортеси, е доста по-близо до патeрналистично-традиционалистките, отколкото до фашистките схващания за «вредата» от истински парламентарен живот. Нещо повече, според Амандо де Мигел Кортесите изпълняват и една специфична, и то не чак толкова маловажна, особено от втората половина на 50–те години насетне, роля — на «резонираща власт», т. е. не просто на институция, която само потвърждава и облича в законов вид еднолично взетите от диктатора решения, но и която, имитирайки дискусии по тях, фактически усилва, легитимирайки я, властта на Франко.

Нe само отделно взети, но и като комплект тези характеристики са абсолютно недостатъчни, за да сe причисли франкизмът към фашизма като дясна разновидност на съвременния тоталитаризъм. И освен това още веднъж щe напомня, че като управляващ (а следователно и моделиращ политическата система), «истинският» фашизъм — германският националсоциализъм, има прекалено кратък живот (12 години), т. e. на него историята наистина не му дава време за еволюция, дори и да я е искал. Неговото развитие е не само праволинейно идеологически (той си набелязва една голяма цел — «нов световен ред» — и се стреми да я осъществи на всяка цена), но и прекалено динамично поради кратките срокове, с които разполага.

Обратно, франкизмът живее прекалено дълго, за да не бъде само свидетел на съществените промени в съотношението на силите на световната арена в продължение на близо 40 години, но и да се приспособява към тях, съзнателно или принуден от обстоятелствата. Тъкмо поради това в неговата история ясно могат да се откроят, макар и все в рамките на авторитарната система, три основни етапа, всеки със своите специфични характеристики.

Първият (и най-дълъг) — от 1939 г. до средата на 50–те години — е етапът на авторитаризъм с подчертан тоталитарен уклон. Това са годините на преследванията и репресиите срещу политическите противници, на почти пълната международна изолация на страната, считана от останалия свят, наред с Португалия, за последен представител на победения десен тоталитаризъм. Това са и годините на «автаркията» (стопанското самозадоволяване), заимствана от Италия на Мусолини, на икономическата изолация на Испания от останалия свят, на стриктната протекционистка политика.

Основната характеристика на втория етап — от средата на 50–те до края на 60–те години — е «отварянето». «Отваряне» във всякакъв смисъл и във всякакви посоки — що се отнася и до смекчаването на режима, и до правото на испанците свободно да напускат страната, и до навлизането в нея на чуждите капитали. Това именно е етапът, в който Испания живее в условията на «класическия авторитаризъм», т. е. с реално действащ, макар и предназначен само за «фамилиите на режима», «ограничен плурализъм», с отпадането от политическата сцена на т. нар. стари ризи (представителите на «носталгията по фашизма») и замяната им с управленци технократи. Благодарение и на «отварянето», през този етап Испания изживява и невероятен икономически бум, който й позволява в известна степен да навакса технологичното закъснение от «ерата на автаркията» и да подготви националното си стопанство за бъдещата му интеграция в западноевропейската икономика.

От края на 60–те години Испания навлиза в третия, последен етап от еволюцията на франкизма — на авторитарна система с подчертан либерален уклон. Манталитетът на управляващите се свива до стремежа да се задържат колкото е възможно по-дълго на власт, като същевременно подготвят и безпроблемното й, т. е. без взривове на масово недоволство и съответната заплаха за тяхното икономическо, а и физическо оцеляване, предаване, макар и в едно неопределено и многократно отлагано бъдеще. Този им манталитет, съчетан с все по-очевидната неспособност на диктатора да държи в подчинение страната, ги принуждава към сериозни отстъпки ако не в демократичен, то поне в либерален дух.

Именно в този етап, през 1969 г., Франко определя и своя наследник — принц Хуан Карлос, който да поеме след смъртта му държавното кормило начело на провъзгласеното още през 1947 г. Кралство Испания. С този си жест диктаторът като че ли вече и официално признава, че времето на недемократичните режими в Европа отминава и че рано или късно идва времето на демократичното управление.

И тъй, примерът с франкизма потвърждава, че макар и като замисъл и конструкция четирите основни характеристики на авторитаризма да са достатъчно близки до тези на тоталитаризма, първо, те не са и не могат да бъдат толкова «завършено съвършени». Втората им особеност е, че са значително по-склонни към еволюция. Това също е естествено, доколкото като преходна система авторитаризмът е по-податлив на външни и вътрешни влияния, а липсата на фанатичната идеологическа мотивация, която е определяща при тоталитаризма, принуждава авторитарните «вождове» към лавиране. Трето, в конкретните условия в Европа след Втората световна война еволюцията му е еднопосочна — от авторитаризъм, близък до тоталитаризма през «класически авторитаризъм» до авторитаризъм, граничещ с либерализма.

3. Авторитаризъм и ляв тоталитаризъм (комунистическите режими в Европа след 1945 г.)

Ако се върнем сега към «възмущението» на част от критиците на Линц, че в дефиницията му отсъстват «социалните класи» и следователно според нея няма разлика между режимите (примерно) в «капиталистическа» Испания и в «социалистическа» Югославия, можем с достатъчно голямо основание да констатираме поне две неща: че те са прави за второто, а оттам и че не трябва да се възмущават срещу първото.

И наистина, по принцип за авторитарните режими няма особено значение интересите на кои точно «социални класи» представляват. И тъкмо поради това ръководителите на авторитарните режими и в Испания, и в Югославия, и в която и да е друга държава с «десен» или «ляв» авторитаризъм, обикновено говорят от името на «целия народ» и се обръщат към всички «социални класи» с еднакво безличното «Скъпи съотечественици».

Или, в сравнение с другите две съвременни политически системи — демокрацията и тоталитаризмът, авторитаризмът действително е много «по-безкласов», или по-скоро много по-безразличен към класите, които доминира. За него важното е да управлява, а не кого точно (класите при демокрацията или «нацията» при тоталитаризма) управлява. По тази логика впрочем може да има «демократи извън властта» (т. е. в опозиция), «тоталитаристи извън властта» (най-често — в подготовка за завземането й), но няма «авторитаристи извън властта», доколкото без нея те не само не са авторитаристи, а са направо нищо. Поради което пък, идвайки на власт, авторитарните лидери са готови на всичко — от бруталната репресия до не по-малко «бруталния» за тях компромис, само и само да задържат максимално дълго властта, до която са се добрали по един или друг начин.

Впрочем именно подобна констатация най-вероятно обяснява факта, че по-голямата част от изследователите на авторитаризма като че ли най-лесно постигат съгласие по това, че поради дълголетието си режимите от този тип имат достатъчно време да претърпят съществени еволюции. Тук обаче е много уместно напомнянето на Хуан Бенейто, достойно да бъде изведено и като правило: че по принцип развитието на този тип режими е «непоследователно, а с паузи и наслагвания», доколкото «си играе с неяснотата и с двусмислието»(23).

Разбира се, по пътя на тези разсъждения е логично да се предположи, че след като са податливи на еволюция, в определен момент авторитарните режими неизбежно преминават в друг тип политическа система и следователно съществуването им е ограничено във времето. Хуан Фернандо Бадиа предлага алтернативните варианти за подобна хипотеза. Продължителността на живота на авторитаризмите зависи според него от тази на «живота на основателя им и на елита, настанил се с него на власт. Когато първият изчезне, а политическият елит се изчерпи — доколкото става дума за затворени малцинства — този род авторитарни режими задължително клони или към демолибералната система, или към тоталитарната система c единствена, монолитна и догматизирана партия. Ако надделее социалният плурализъм и политическата класа отвори вратите си за нови политически ветрове и цветове, се стига до демокрация от западен тип; обратно, ако манталитетът, начинът на мислене и на възприемане, по-скоро емоционални, отколкото рационални, се трансформират в твърда и компактна идеология, в опита си да се наложи над всички толерирани социални и политически класи режимът стига до твърда тоталитарна система»(24).

Формулировката наистина е интересна, но и доста спорна. И не защото не е вярна — тъкмо това са не само теоретично възможните, но и практически осъществимите варианти. Впрочем тя изглежда и доста позната — подобни конструкции, уж логични от теоретико-философска или от пропагандно-публицистична гледна точка, но изцяло разминаващи се с основните тенденции в световното развитие, предлага през 1989 г. и Ж. Желев с твърдението си, че «при демонтажа на нашия (българския, б. м.) комунистически вариант на тоталитарната система за определен период той ще трябва да деградира до равнището на фашизма» и че «в този смисъл за нас фашизмът щe бъде огромна крачка напред към демокрацията»(25)!

Но, от една страна, като дясна разновидност на «твърдия тоталитаризъм» (ако приемем това понятие) с края на Втората световна война фашизмът изчезва от политическата сцена и едва ли който и да е авторитарен диктатор би бил способен да го възроди, установявайки подобна политическа система. С други думи, шансовете на какъвто и да е опит за ориентиране на политическата система в дадена държава в посока, обратна на тенденциите в световното развитие (примерите с Гърция през 1967–1974 г. и с Чили през 1973–1990 г. са достатъчно добро доказателство) са или нищожни, или направо равни на нула. Пък дори и по простата причина, че в ерата на интеграцията биха обрекли подобна държава на пълна изолация от страна на развитите демокрации.

Или, казано ясно и категорично, в резултат от победата на Антихитлеристката коалиция през 1945 г. дясната разновидност на тоталитаризма — фашизмът, слиза от световната историческа сцена. След 1945 г. фашизъм няма никъде по света. А там, където старателни журналисти и псевдоучени все пак и все още го «преоткриват», става въпрос или за епигонство (неофашизма), или за дяснорадикални движения, или пък за авторитарни режими в страните, които до 1945 г. не крият симпатиите си към фашизма, но остават извън световния конфликт — Испания и Португалия.

Повече от 10 години продължава в страните от Централна и Източна Европа самостоятелното съществуване на другата разновидност на тоталитаризма — болшевизма. Първо, защото, както вече споменах, като доктрина той е доста по-хомогенен, а като завършен продукт — от «по-добро качество». Втората причина за «дълголетието» му се дължи на факта, че той се нарежда на страната на победителите във Втората световна война.

Нещо повече, след учредяването на Коминформбюро през 1947 г. тази разновидност на тоталитаризма разширява географския си обхват и се опитва да се наложи и в онези страни, които попадат в съветската сфера на влияние.

Всъщност съдбата на държавите от Централна и Източна Европа е решена далеч преди 1947 г. На 9 октомври 1944 г. в Москва Чърчил предлага, а Сталин се съгласява на подялба на Балканите на «сфери на влияние», като англо-американското е 90% в Гърция, а съветското — 90% в Румъния, 75% в България и по 50%, т. е. равно с англо-американското, в Югославия и Унгария(26). Но апетитът идва с яденето и през април следващата година Сталин обяснява на Милован Джилас: «Тази война се различава от всички предходни: който завладее една територия й налага своята социална система. Всеки налага своята социална система дотам, докъдето успее да стигне армията му(27)».

Така и става. С изключение на Австрия, във всички останали страни от Централна и Източна Европа, през които преминават руските войски при настъплението си към Германия (Румъния, България, Югославия, Чехословакия, Унгария, Полша), а също и в Албания, от 1944–1945 г. започва подготовка за налагане на съветската политическа система, т. е. на левия тоталитаризъм.

До 1947 г. обаче, макар и все по-формално, се спазват най-елементарните демократични правила. «Ние сме длъжни да бъдем напълно лоялни с нашите партньори в правителството — предупреждава например Г. Димитров с нарочна шифрограма от Москва ръководството на БРП (к) в края на септември 1944 г. — ...Ние смe длъжни да разглеждаме нашата съвместна работа с тях в полза на народа нe като временна коалиция, а като дълготраен боеви съюз срещу общия враг и за строителството на нова демократична България(28)».

Естествено този доста необичаен за един комунистически ръководител демократизъм се дължи най-вече, ако нe и единствено на факта, че по онова време така мисли (или поне така говори) Сталин. «Може би ние правим грешка, когато мислим, че съветската форма е единствената, която води към социализъм — обяснява на 28 януари 1945 г. вождът на световния пролетариат пред българска и югославска партийна делегация. — Оказа се на дело, че съветската форма е най-добрата, но съвсем не единствена. Може да има и други форми — демократична република и даже в известни условия — конституционна монархия(29)».

Само година и половина по-късно обаче, през лятото на 1946, Сталин остро критикува «недостатъчно решителните действия» на ръководството на БРП (к) спрямо същите онези партньори, с които през 1944 г. Димитров иска да гради «дълготраен съюз», и съветва да се възприеме «по-решителен курс»(30). А през ноември 1946 г. Жданов разяснява на Димитров какъв точно е смисълът на този «по-решителен курс» и извежда едни наистина забележителни и типични за комунистите принципи на отношение към коалиционните съюзници.

«Би следвало — разсъждава Жданов — да се състави правителство без опозицията. Но ако опозицията се обърне към ОФ с предложение да се започнат преговори за съставяне на коалиционно правителство, би било необмислено от страна на ОФ да се откаже от такива преговори. Възможно е опозицията да не се обърне с предложение за коалиционно правителство. В такъв случай би могло да сe плюe на опозицията, сваляйки вината върху последната, заявявайки, че тя не е счела за нужно да постави въпроса за коалиционно правителство. Но ако опозицията официално сe обърне с предложение за коалиционно правителство, ...преговорите трябва да се водят така, че да сe застави опозицията да срине преговорите и да се свали цялата вина върху нея(31)».

Обяснението за нарастващата агресивност и курсът към концентрация на цялата власт в страните от Централна и Източна Европа в едноцветни комунистически правителства е просто. От лятото на 1946 г. е в ход Парижката конференция за подготовка на мирните договори между държавите победителки и победените във Втората световна война. С приключването й отпадат и опасенията за възможни неблагоприятни условия в мирните договори от страна на САЩ и Великобритания, ако в тези страни не се спазват правилата на демократичната игра. И наистина, когато на 10 февруари 1947 г. договорите са подписани, и особено след септември 1947 г., когато те влизат в сила, във всички държави от «зоната на съветско влияние» започват процеси на ускорена болшевизация.

Сигналът е даден на Учредителното съвещание на Информационното бюро на някои комунистически партии (Коминформбюро), състояло се в Полша в края на септември 1947 г. Прав се оказва Г. Димитров, който още на 5 октомври с. г., коментирайки решенията на съвещанието, ги окачествява като «нашата атомна бомба, която с трясък ще избухне в целия свят»(32).

От името на съветското партийно и държавно ръководство в Полша Жданов отправя съкрушителна критика срещу «мудността» и «колебанието», с което управляващите комунистически партии в страните от Централна и Източна Европа осъществяват «прехода от революционно-демократична към пролетарска диктатура». Под формата на «споделяне на опита» на ВКП (б), както се нарича до 1952 г. КПСС, във втория доклад, на Георгий Маленков, на всички «братски партии» са възложени пет идентични задачи:

— «ликвидиране на последиците от войната и по-нататъшно развитие на социалистическото строителство»;

— «индустриализация на страната и колективизация на селското стопанство»;

— «запазване (от страна на комунистите) на позициите на «водеща сила», независимо от външните попълзновения и съпротивата на «платени от чужди разузнавания» «контрареволюционни троцкистки и бухаринско-зиновиевски групировки»;

— «постоянно преодоляване на останките от буржоазната идеология и усилване на болшевишката непримиримост към всякакъв род идеологически извращения»;

— «предпазване на представителите на културата от преклонение пред буржоазната литература и изкуство, намиращи се в състояние на пълен упадък»(33).

Извън съмнение е, че осъществяването на тази подробна и конкретна програма във всички «страни с народна демокрация» води — независимо от пътя, който са следвали дотогава — до изграждане на общества, идентични на или поне максимално близки до съветския икономически и политически модел. Така и става в следващите няколко години. На практика всички държави от Централна и Източна Европа са заставени да облекат една и съща — съветска военна униформа и да тръгнат «в единен строй» да напъхват обществото, стопанството си, политическия си живот, културата си в схемите на съветския «модел» на социализма, т. е. на левия тоталитаризъм.

Резюмирани, процесите, които протичат в тези страни през 1948–1956 г. в резултат от изпълнението на горната «програма», обхващат:

— сливане на «рeформисткитe» (т. е. социалистическите или социалдемократическите) c «революционните (т. е. комунистическите, независимо от моментното им название) партии в т. нар. единни партии на работническата класа, но обединени на «марксистко-ленинската идейно-теоретична и политическа основа». На практика този процес означава «вливане» на «реформисткитe партии» в комунистическите, още повече, че съгласно указанията на Коминформбюро всички новосъздадени партии възприемат и политико-организационния «модел» на ВКП (б);

— «саморазпускане» на редица политически партии, обезличените останки от които са принудително напъхани в аморфни «единни масови обществено-политически организации» от типа на Отечествения фронт в България;

— разтуряне на онези политически партии и организации, които застават в открита опозиция срещу «изграждането на социализма като непосредствена задача»;

— национализация не само на едрата, но и на средната частна собственост и създаване на трудно преодолими бариери за съществуването на дребната частна собственост;

— насочване на създадените след аграрната реформа дребни селски стопанства към коопериране, използвайки като основен лост за този процес методите на принудата;

— «преустройство» на културния фронт на основата на принципите на «социалистическия реализъм», естествено в сталинско-ждановското им тълкуване(34).

В резултат от тези процеси през 1948–1956 г. са ликвидирани всички и всякакви демократични права и свободи. Цялото население на страните от Централна и Източна Европа е подложено на масов полицейски терор, в арсенала на който влиза от принудителното въдворяване на друго местоживеене през концентрационните лагери до смъртни присъди по набързо монтирани «съдебни» процеси. През цялото това време стриктно се спазва гениалното указание на Сталин към българската и югославската делегация, дадено още през февруари 1948 г.: «С опозицията нека разговаря Югов (министър на вътрешните работи на България, б. м.), той умее да прави това(35)».

Като конкретен израз на тези «умения» в България например през 1944–1953 г. действат общо девет концентрационни лагера (цинично наричани трудово-възпитателни общежития), в които по политически причини са въдворени общо 6143 души. След нова вълна «въдворявания» през 1956–1961 г. броят на концлагеристите достига 23 531 души, от които 14 647 «политически». Пак през 1944–1953 г. са изселени от местожителствата си 7025 семейства (24 624 души), мнозинството от които — отново по политически причини(36).

Още по-масови са репресиите в Унгария, където само за периода 1952–1955 г. през следствието са минали 1 136 434 души, т. е. около 12 на сто от населението, почти половината от които — 516 708 души, получават присъди(37).

Във всички «нови демокрации» от Централна и Източна Европа комунистическата идеология е обявена за единствена, комунистическите партии — за единствения й носител и тълкувател, а «оцелелите» сред останалите политически партии са превърнати в безправни и безмълвни «гарнитури» на псевдомногопартийни режими. Проявите на какъвто и да е, пък бил той дори и «ограничен» плурализъм, се наказват жестоко, включително и ако са дело на участници във властта или нейни приближени.

По трудно проверими данни през 1948–1953 г. от комунистическите партии са изключени общо около 2 500 000 души, а между 125 000 и 250 000 минават през лагери и затвори. Сред най-известните жертви на т. нар. кампании срещу «врага с партиен билет» са Трайчо Костов, секретар на ЦК на Комунистическата партия в България, Рудолф Слански, генерален секретар на Комунистическата партия в Чехословакия, Ласло Райк, министър на вътрешните, а след това на външните работи на Унгария, Ана Паукер, секретар на ЦК на Комунистическата партия в Румъния, Владислав Гомулка, генерален секретар на Комунистическата партия в Полша, Коча Дзодзе, министър на вътрешните работи на Албания.

Но на 5 март 1953 г. умира Сталин, безспорният вдъхновител и ръководител на «съветизацията» и «сателитизацията» на страните от Централна и Източна Европа. Три години по-късно, през февруари 1956, на XX конгрес на КПСС новото съветско държавно и партийно ръководство разобличава «култа към личността» му. Така и официално е регламентиран т. нар. първи опит за десталинизация нe само в СССР, но и в останалите страни с комунистически режими.

В различните държави неговите измерения са различни(38). Връхната точка е в Унгария, където в края на октомври 1956 г. населението се вдига на масов бунт, не толкова за «реформиране» на социализма, колкото за отхвърляне на самата сталинска политическа и икономическа система. По-слаби като външна изява, но не и като стратегически последици, са реакциите на недоволство в Полша, почти никакви — в Чехословакия и Румъния. В България непосредственият резултат от първата десталинизация се ограничава до вътрешнопартиен преврат и подмяна на «сталинския тип ръководители» с нови, но не по-малко убедени привърженици и последователи на този тип политическа система.

Народната революция в Унгария, за смазването на която е необходима намесата на съветски войски, либерализацията в Полша, раздвижването в обществата в другите страни с комунистически режими плашат вдъхновителите на този първи опит за десталинизация и ограничават възможностите му за реални промени в политическата система на левия тоталитаризъм. Но според немалка част от изследователите именно от края на 50–те години и в тези държави, на които след 1945 г. им е наложена лявата разновидност на тоталитаризма — болшевизмът, също започват процеси на постепенна, но трайна еволюция към авторитаризъм. Макар и трудно, макар и с лъкатушене, макар и със скърцане, механизмите на тоталитарната система се разместват дотолкова, че тя губи «чистия» си вид и се «превъплъщава» — в различна степен в различните европейски социалистически страни — в авторитарна система.

Това пък от своя страна поставя един чисто «инструментален» въпрос: след като науката е склонна да възприеме понятия като «предтоталитаризъм» и «посттоталитаризъм», защо да не се внедри и още едно — за «прекъснат», а оттам и обективно «недоразвит» тоталитаризъм? Още повече, че след като според М. Семков съществува хипотезата, че «един авторитарен режим може не само да прегражда пътя на едно фашистко движение, но и сам по себе си да е зародиш на фашистки режим, налаган отгоре»(39), защо един авторитарен режим (не само десен, но и ляв) да не може да изпълнява и третата функция — на логична еволюция (или още по-точно — на логична «деградация») на един тоталитарен (и пак независимо дали ляв или десен) режим?

Разбира се, подобна теза не среща единодушие не само сред т. нар. неодемократи, за които е направо обидно, че през 70–те и 80–те години са прекланяли глави не пред някакъв жесток тоталитаризъм, а пред значително по-мек авторитаризъм. Но и в сериозната литература далеч не всички автори са склонни да приемат, че от средата на 50–те години «недоразвитият тоталитаризъм» в страните от Централна и Източна Европа постепенно еволюира в авторитаризъм.

Поради това ще си позволя, както това вече беше направено с авторитаризма и десния тоталитаризъм, да «наложа» характеристиките на другите два типа политически системи — левия тоталитаризъм и «левия» авторитаризъм — върху България и останалите страни от Централна и Източна Европа от края на 50–те и началото на 60–те години до края на 80–те години, когато и тези недемократични режими потеглят към политическото небитие.

1. «Официална (ръководна) идеология» или «специфичен манталитет»?

Мусолини, Хитлер, Ленин и Сталин — четиримата «класици» на тоталитарната система в XX в. — наистина искат установяването на «нов световен ред», макар и всеки да влага в това понятие не съвсем еднакво съдържание(40). Съгласно указанията на Коминформбюро от 1947 г, от края на 40–те години «марксизмът-ленинизмът» също се налага като официална идеология в страните от Централна и Източна Европа. В резултат народите от тези страни тръгват към «светлото си комунистическо бъдеще», а през 1961 г. XXII конгрес на КПСС посочва съвсем конкретно и сроковете, в които не само СССР, но и останалите негови «братя» ще навлязат във «висшата фаза» в развитието на човечеството — само след две десетилетия, т. е. през 1981 г.

Вследствие от първия опит за десталинизация обаче постепенно официалната идеология се превръща, ако използвам чисто българското й фонетично възприемане, в «марксизъма-ленинизъма». Колкото и гротеско да звучи, зад това опростенчество, граничещо с — или символ на — неграмотност, се крие една чиста мутация на идеологията в «специфичен манталитет». Защото — и не само в конкретния «български случай» — това опростенчество означава, макар и в по-груби форми, повторение на формулата на Кареро Бланко «Ред, единство и да издържим».

Като доказателство е достатъчно да се припомнят само серията «идеологически пируети» например на БКП през 60–те–80–те години. След като със свалянето на Хрушчов през 1964 г. фактически е снета и перспективата «комунизъм през 1981», на хоризонта се появява нова — на «реалния социализъм». Впоследствие обаче и тя се оказва реално неизпълнима и на нейно място идва тази за «развитото социалистическо общество». Тя пък на свой ред се развива в нова — за «зряло социалистическо общество». А когато и самите комунистически ръководители узряват за простата истина, че и такова няма да се получи, като оперетно ехо на «перестройката» в СССР внезапно се появява острата необходимост от «демонтаж на партията етаж от държавната власт», макар, че това по принцип противоречи на прословутия чл. 1 от тогавашната конституция.

Извън съмнение е, поне според мен, че целта на всички тези пируети е само една — диктаторът и кликата му да се задържат максимално дълго на власт. Още повече, че не само в «българския вариант», но и в Полша, Румъния и т. н. се набива констатацията, че това е въобще «посттоталитарен», т. е. авторитарен манталитет, при който властта все повече се превръща на първо място в средство за лично облагодетелстване, а не е резултат от идеологическа мотивация.

Впрочем, за да не изглеждат подобни разсъждения емоционално-абстрактни, ще ги подкрепя и с конкретни факти. По време на първата официална визита на новия генерален секретар на ЦК на КПСС М. Горбачов в България през октомври 1985 г. например Т. Живков споделя с него по повод поредното повишение на цените: «Ние говорим пред населението, че това не засяга и няма да засегне жизненото равнище на народа... Но това, което нашата пропаганда говори, не е истина. Просто лъжат. Това засяга населението, но ние сe правим на ударени(41)».

Към горния цинизъм, израз на «специфичния манталитет» на комунистическите управници, ще добавя и още един. В хода на следствието и процеса срещу Живков (1990–1991 г.) стана известно, че от раздадените през 80–те години по лично негово разпореждане апартаменти реално нуждаещи сe граждани са получили нищожна бройка, а преобладаващото количество са отишли само за приближени на властта. Същото е положението и с неправомерно раздадените леки автомобили, «продадени» при това по цени, средно пет пъти по-ниски, отколкото за «редовите граждани(42)».

Трето, няма след падането на комунистическия режим в съответната страна бивш социалистически лидер или личност от неговото по-близко или по-далечно обкръжение, който да е изпаднал в икономически притеснения. Обратно — в мнозинството си те са отново лидери, макар и вече нe на политически, а на икономически групировки от тип, диаметрално противоположен на предполагаемата им предишна «идеология», но в замяна на това изцяло съвпадащ със «специфичния им манталитет».

И четвърто, сред тези категории няма и такъв, който да е осъден за политически престъпления. Каквито и процеси да се образуват в бившите социалистически държави, колкото и желания за възмездие да концентрират, в последна сметка всички завършват с присъди от стопански или криминален, а не от политически характер.

От Нюрнбергския процес насетне обаче е известно, че при елементарното съблюдаване на правните норми е по-лесно един човек да получи политическа присъда за криминални простъпки, отколкото криминална присъда за политически деяния.

2. «Единствена и тотално идеологизирана масова партия» или «официално нерегламентиран, а оттук и ограничен политически плурализъм»?

Няма да се плъзгам по най-лесната плоскост — че и в България, и в Чехословакия, и в Полша, и в ГДР в десетилетията на комунистическите режими съществуват повече от една партия. Ще припомня само, че всички тe са вкарани в широки, а оттам и безлични «масови обществено-политически организации» без никакво реално влияние върху политическия живот. Върхът на обезличаването е в България, където «казионният» БЗНС трудно може да бъде признат за политическа партия, тъй като — може би единствен в света — се отказва от собствената си програма, заявявайки, че «безрезервно приема» тази на БКП.

Не възнамерявам да отричам и факта, че според официалната терминология с годините не само БКП, но и останалите комунистически партии стават «все по-единни и по-единни» — да се представя желаното за действителност е традиция за всеки недемократичен режим.

Но ако се върнем към «ранната история» на комунистическите партии като управляващи, ще констатираме нещо много показателно: че, за разлика от първоначалната фашистка catch-all и болшевишката «елитарна» партия, тяхната основна характеристика е на «партии гъби», но именно и само след идването им на власт. Впрочем ето и конкретните данни в подкрепа на това твърдение(43):

Партия
Година
Численост
Година
Численост
Българска
1944 (х)
15 000
1945 (ххх)
250 000
Полска
1944 (х)
34 000
1945 (хх)
235 000
Румънска
1944 (х)
883
1947
710 000
Унгарска
1945 (х)
100
1945 (хх)
500 000
Чехословашка
1945 (х)
45 000
1946
1 200 000

Поясненията в скоби означават:

(х) при влизането на съветските войски в съответната страна;

(хх) в края на посочената година;

(ххх) през януари на посочената година.

Ако сумираме данните, излиза, че през 1944–1945 г., т. е. преди съветските войски да «освободят» съответната държава, «комунистическата идея» се споделя от около 95 000 души в посочените пет страни. Най-популярна e тя в Чехословакия, Полша и България, докато в Румъния и Унгария се ползва, меко казано, със сдържана подкрепа.

В няколко месеца само обществото в тези пет държави осъзнава изключителната прогресивност на въпросната идея, чиито привърженици нарастват на близо 3 млн. души, т. е. увеличението е не с проценти, а с пъти — приблизително тридесет. Най-обяснимо е това при Румъния: още Хемингуeй е констатирал, че «да си румънец не е нация, а професия». А най-потресаващо е то при унгарците, съдейки по факта, че ако през 1945 г. те енергично (отново не в проценти, а в пъти, и то рекордни — 5 000) прегръщат комунистическата идея, само 11 години по-късно, през вече споменатата 1956, по същия енергичен (пак в пъти, а не в проценти) начин те отново я намразват(44).

Горните данни поставят обаче и един изключително сериозен въпрос: за «единствената» или «обединената» партия. Ако се върнем отново към дефиницията на Линц, не е ли това типичния случай на авторитарни партии, които сe създават след завземането на властта, без да са се «пробвали в борбата» за нея? Поради което наистина генетично са «заредени» с хетерогенност вследствие на многобройните «кооптационни» желания на новодошлите опортюнисти и най-обикновени службогонци?

Вярно е, че до края на 50–те години, а иначе казано, до началото на трансформацията на болшевишкия тоталитаризъм в «ляв» авторитаризъм, от управляващите комунистически партии са изключени, както вече се спомена, около 2 500 000 души. Но, отново според указанията на съветското партийно и държавно ръководство, на тяхно място са приети значително повече лица, т. е. периодичните чистки с нищо не променят хетерогенния им характер. А ако се добави и постепенната подмяна на първоначално силния идеологически елемент със «специфичните манталитети», тезата за «обединена», а нe «единна партия» получава допълнителни аргументи.

Впрочем подобни аргументи са ни под ръка и у нас, в България. Още след 1956 г., при партийния и държавен преврат от «дворцов» тип, извършен с Априлския пленум, започва изместването на две от «фамилиите» в управляващата партия — «пловдивската» и на «старите» — с нови, и на първо място с тази на «чавдарци». През 60–те и 70–те години борбата между «новите фамилии» продължава и дори взема жертви — в буквалния (Иван Тодоров-Горуня, лидер на «врачанската» фамилия) или в политическия смисъл (фактическото отстраняване от ръководни постове на всички членове на «лисичевската» фамилия).

Най-убедителни доказателства за «ограничения плурализъм» от 60–те години нататък дават обаче Чехословашката и Полската комунистическа партия. Защото, ако в България до 80–те години «плурализмът» засяга само «върховете» на управляващата партия, през 1967–1968 г. в Чехословакия фактически се стига до вертикално разцепление на партията на «консерватори» и «реформатори», ратуващи за отхвърляне на сталинския «модел» на социализма и замяната му с т. нар. социализъм с човешко лице. Аналогични процеси вървят и в Полша през 70–те години, а фактът, че и в двете държави те са прекратени с военни средства (в първия случай — след чуждестранна интервенция, а във втория — с въвеждане на извънредно положение) не само потвърждава тезата за «ограничения плурализъм», но и показва докъде той би могъл да се разпростре, ако периодически не е насилствено париран.

А ако се върнем отново към България, през 80–те години в БКП става едва ли не традиция цели организации (предимно на интелектуалци, университетски преподаватели, писатели и т. н.) открито да се противопоставят на «официалната» линия, открито да изразяват несъгласието си с партийни решения, включително и взети на най-високо равнище. Нито един от тези примери не е възможен в една наистина «тотално идеологизирана партия», но те са естествени за една «обединена» (или «общонародна», както започва да се нарича в България) партия, в която по разнообразни причини и съображения към края на 80–те години членуват един милион различни българи, т. е. всеки осми от нацията, всеки шести от населението над 18 години и всеки трети от активното население.

3. «Пълен идеологически контрол върху средствата за масово осведомяване» или «режим без вътрешна или масова политическа мобилизация»?

Когато в края на 40–те години в страните от Централна и Източна Европа започва да се налага левият тоталитаризъм, той идва с цялата си хореография: «спонтанни» манифестации, изразяващи «общонародната подкрепа» към управляващата партия, масови организации, обхващащи всички слоеве и възрастови групи от населението, ежедневна масирана пропаганда на успехите на режима, строго контролирани средства за масово осведомяване. Всички тези елементи са подчинени на една цел: постоянната масова мобилизация.

От 60–те години нататък обаче постепенно тези атрибути започват да губят «мобилизационната» си «мощ» и от постоянна тя все по-определено се превръща в събитийна. Тъкмо в този смисъл според мен следва да се тълкува и уговорката в дефиницията на Линц, че «вътрешната и масовата» мобилизация не е постоянна, а се проявява само «в определени моменти от развитието» на авторитарните режими.

Достатъчно е например да си припомним нашите (а и не само нашите) «конгресни дни» на всеки четири години, когато, мобилизирайки всички средства, с които разполага, управляващата партия успява, макар и временно, да мобилизира и обществото. Въпросът обаче е, че извън тези «определени моменти» то посреща с почти пълно безразличие или поне незачитане всякакви идеологически «кьорфишеци» от рода на «писма», «съображения», «концепции», «почини» и пр., с които режимът постоянно го засипва.

Впрочем тук може би е мястото най-малко за две обяснения. Първо, двупосочната връзка «управляващи — управлявани», която неизменно присъствува и при демокрацията, и при тоталитаризма, по принцип отсъства и при двете «преходни» системи — авторитарната и либералната. Разликата между тях обаче е в посоката на липсващата връзка.

При либерализма няма «отговор» от горе надолу, доколкото управляващите не могат да отговорят едновременно на толкова разностранни претенции, които ежедневно им отправят управляваните. При авторитаризма е точно обратното — управляваните ежедневно са бомбардирани «отгоре» със «сигнали», които обаче оставят без отговор. Тъкмо поради това Линц изрично посочва, че при него обхвата, в който действа «обратната връзка», е ограничен само до взаимоотношенията между диктатора и най-близкото му обкръжение. И една от причините е именно в неспособността на този тип режими да поддържат постоянна «масова вътрешна мобилизация».

Второ, уместно е да напомня и още една констатация на Линц — че след като дойде на власт, авторитарният режим по принцип вече не е и толкова заинтересован от постоянна «масова вътрешна мобилизация». Това противоречи и на «специфичния» му манталитет, доколкото той го съветва към спокойствие, или, ако припомня тезата на Габриел Алмонд, към «стабилност» и «отпуснатост» на системата, доколкото целта му е да се задържи максимално време на власт, което означава и да предизвиква минимално количество конфликти с обществото. А това пък е невъзможно при наличието на едно «високо мобилизирано, напрегнато и експанзивно» (отново според терминологията на Алмонд) общество.

Едно от най-ярките проявления на отказа от «пълен идеологически контрол» в страните от Централна и Източна Европа от 60–те години насетне е отношението на комунистическите режими към т. нар. дисиденти и в частност към проявите им в масмедиите, в културата и изкуството, в науката. Би ли било възможно например при един наистина «пълен идеологически контрол» в България периодично да се появят «Лютите чушки» на Ралин или «Образ и подобие» на Радичков, «Фашизмът» на Желев или «Една жена на 33» на Христо Христов, а «в определени моменти» — и цели печатни органи като вестниците «Народна младеж» или «Култура», списанието «Общество и право» и други?

Още по-очевидна е липсата на този «пълен идеологически контрол» в Чехословакия през втората половина на 60–те години, когато се заговаря за «новата вълна» в чешкото кино, оставила такива ярки художествени доказателства за «идеологическото безвремие» на режима като «Старци берат хмел» или «Строго охранявани влакове», а също и през 70–те и 80–те години в Полша и Унгария, където това е дори още по-силно изразено.

Или, с други думи, от края на 50–те и началото на 60–те години «недоразвитите леви тоталитаризми» в страните от Централна и Източна Европа постепенно губят и още една от характеристиките на «модела» — «пълният идеологически контрол», като в замяна на това постепенно придобиват една от основните характеристики на авторитаризма — на режими без постоянна масова вътрешна мобилизация.

4. «Масов полицейски терор срещу цялото общество» или «индивидуални гонения»?

В годините на налагане на левия тоталитаризъм в страните от Централна и Източна Европа там също се прилагат на практика сталинско-бериевските концепции за «неизбежното изостряне на класовата борба в периода на изграждането на социализма» и за «врага с партиен билет». Последиците са наистина трагични. Без преувеличение може да се твърди, че населението им живее в условията на постоянен страх от репресии, а дори и само това вече е масов — и постоянен — полицейски терор срещу него.

Под влияние на първия опит за десталинизация обаче постепенно този «масов полицейски терор» е заменен с индивидуални гонения. Към началото на 60–те години в тези държави са ликвидирани всички съществуващи дотогава концентрационни лагери и с две временни изключения — в Чехословакия през 1968–1969 г. и в Полша през 1981–1982 г., те завинаги остават само една черна, но вече затворена страница от историята им.

Отново подкрепям това твърдение с примери от България — безспорно един от комунистическите режими, които най-стриктно и най-старателно изпълняват указанията по налагане на сталинския политически модел. През април 1962 г. са закрити и последните два концентрационни лагера — в Ловеч и Скравена. Рязко намалява и броят на изселванията, които се превръщат от системни в кампанийни, а след като България подписва Заключителния акт от Хелзинкската конференция (1975 г.) режимът се отказва и от тази си практика(45).

Доказателство за постепенното преминаване от началото на 60–те години нататък от масов терор към индивидуални гонения са и данните за броя на репресираните по съдебен ред, административно или партийно членове на БКП, «противопоставящи се чрез вътрешнопартийната демокрация или със средствата на конспирацията срещу управлението на Тодор Живков». За периода 1960–1989 г. това са общо 824 души, от които са осъдени само 50, други 73 са изселени, а останалите са наказани(46).

Тези данни определено показват, че от 60–те години насетне комунистическият режим в България окончателно се отказва от методите на масовия терор не само срещу политическия противник, а срещу цялото население. А именно «масовият полицейски терор», както вече изтъкнах, е «условието, без което не може» нито един тоталитарен режим, бил той ляв (болшевишки) или десен (фашистки). Достатъчно е да разгърнем например «Големият терор» на Конкуест или «Архипелаг ГУЛАГ» на Солженицин, за да се убедим, че категориите, които попадат под ударите на прословутия «член 58», фактически обхващат цялото население. От началото на 60–те години насам обаче подобно явление не може да се констатира в нито една от страните от Централна и Източна Европа.

Или, с други думи, от втората половина на 50–те години под влиянието на вътрешни и международни фактори лявата разновидност на тоталитаризма — болшевизмът, еволюира в повече или по-малко ясно изразен авторитаризъм. Джовани Сартори, несъгласен с подобна теза, предпочита да борави с понятието «модерен тоталитаризъм»(47). Но да се приеме неговата теза автоматически означава и да се приеме, че след постигането на «класическите» си форми тоталитаризмът също е склонен към еволюция. Примерите с Германия до 1939 г., когато започва Втората световна война и със СССР до 1985 г., когато на власт идва Горбачов, говорят обаче против подобна хипотеза.

И следователно остава другата — че, по-бързо или по-мъчително, като стратегически резултат от първия опит за десталинизация, от края на 50–те години страните от Централна и Източна Европа постепенно еволюират от «недоразвит тоталитаризъм» в авторитарни режими и извървяват пътя на всяка една «класическа» авторитарна система, наследила тоталитарната: от авторитаризъм c подчертан тоталитарен уклон през «класически» авторитаризъм до авторитаризъм с явен либерален уклон.

Хуан Линц дава едно доста приемливо обяснение на тази еволюция. Комунистическите режими в страните от Централна и Източна Европа, твърди той, «не са били плод, както е в СССР и Виетнам, на вътрешен процес, а са наложени отвън и когато СССР оттегля подкрепата си за техните управници, те се сблъскват с липса на легитимност, различна от тази, която биха имали при положение, че са резултат на вътрешен процес на установяване на тоталитарен режим»(48).

Тезата на Линц е по-скоро теоретична, но тя се потвърждава и от практиката: във всеки един момент, когато по една или друга причина СССР отслабва «хватката» над страните от Централна и Източна Европа, в тях незабавно започват процеси на демократизация. Така е при Хрушчов в първите години на «десталинизацията», която в Полша и Унгария прераства в опити или за отхвърляне на тоталитарната система, или поне за нейното смекчаване. Така е и в началото на управлението на Брежнев, започнал като «борец срещу новия култ», когато процесите кулминират в «Пражката пролет» от 1968 г. Така е — и този път необратимо — и след идването на власт на Горбачов и началото на процесите на «перестройката», стимулирала от своя страна началото на процесите на преходи към демокрация в държавите от съветската сфера на влияние.

* * *

И тъй, на основата на анализа на двата «варианта» на авторитаризма — «десния» и «левия», вече може да се изведе и неговата дефиниция като политическа система. А именно, че това е недемократичен режим, който поради дълголетното си съществуване и под влиянието на вътрешни и външни фактори еволюира последователно от политическа система с подчертан тоталитарен уклон през «класически авторитаризъм» до система с подчертан либерален уклон.

IV. Преходите към демокрации

По време на Втората световна война в почти всички европейски страни, окупирани от Германия или пък нейни сателити, се развива повече или по-малко мощно съпротивително движение. В него се включват не само традиционните носители на антифашизма — левите, комунистически и социалистически партии, но и патриотични организации от целия политически спектър. Почти във всички държави се създават широки коалиции, оставили временно на заден план политическите си различия и обединени около двете основни за момента задачи: възстановяване на суверенитета и независимостта на своите държави и преодоляване на стопанската разруха, предизвикана от военните усилия.

Благодарение на постигнатия «исторически компромис» антифашисткото съпротивително движение в европейските страни внася своя повече или по-малко значителен принос за разгрома на Германия и нейните съюзници и сателити. Но надеждите, че установеното на национално равнище по време на войната сътрудничество ще се запази и в следвоенния период се оказват също толкова илюзорни, колкото и обещаното от победителите право на свободен и самостоятелен избор на път на развитие и политическа система. Обратно, както вече стана ясно, в първото десетилетие след 1945 г. не по волята на мнозинството от населението си, а под чужда диктовка страните от Централна и Източна Европа са принудени да осъществят преход от относителната демокрация, която логично наследява извънредното положение от годините на войната, към лява тоталитарна система. Точно в обратна посока тръгва развитието на Германия и Италия.

1. Преходите от тоталитаризъм към демокрация (Италия и Германия след 1945 г.)

Двете основни победени държави във Втората световна война — Германия (или по-точно по-голямата част от нея) и Италия, остават в сферата на влияние на западните съюзници от Антихитлеристката коалиция. Те са единствените в Европа, в които след 1945 г. се осъществяват сходни, макар и всеки със своите специфики, преходи от тоталитаризъм към демокрация.

Четири са основните характеристики на този «модел» на преход:

1. Той започва след военно поражение на старата политическа система, поради което на практика новата се гради без каквато и да е приемственост с нея не само като власт, а и като държавност въобще, а напротив, като антипод на предишната държава с всичките й институции.

2. Той започва и протича в условията на продължаваща чуждестранна военна окупация и следователно при «паралелно» съществуване и функциониране на окупационните власти и «национални» правителства, поради което те фактически се ползват с ограничен суверенитет.

3. Той се осъществява в условията на повече или по-малко разрушено национално стопанство, като успоредно с възстановяването му то претърпява и сериозни структурни изменения.

4. Обективната необходимост от радикална смяна на старата политическа система поражда, поне в началото на прехода, необходимост и от прилагането на извънредно (т. е. политическо) законодателство.

В конкретния случай с Италия към тези четири характеристики следва да се добави и пета, а именно, че «вътрешните противници» на тоталитарния режим, организирали към края на съществуването му въоръжена съпротива срещу него, по принцип играят, поне в началото на прехода, активна роля като носители на радикални демократични идеи. Впрочем още тук може да се открие и първото съществено различие с Германия, където, поради практическото отсъствие на подобен фактор, преходът се осъществява по-скоро «отвън и отгоре», докато в Италия значително по-голямо е и участието «отдолу».

В Италия част от тези характеристики започват да действат още след 10 юли 1943 г., когато англо-американските войски дебаркират в най-южната част на страната, на остров Сицилия. Две седмици по-късно, на 25 юли, дучето (водачът) на фашистката държава Бeнито Мусолини е свален чрез държавен преврат с участието на краля Виктор Емануил III и висши офицери. Съставя се «нефашистко» правителство начело с маршал Бадолио, бивш началник на Генералния щаб на въоръжените сили.

На 3 септември 1943 г. англо-американците форсират Месинския пролив и стъпват в най-южната част на Апенинския полуостров. Същия ден правителството на Бадолио подписва т. нар. кратко примирие със съюзническото командване.

Първоначално германските войски, дислоцирани в Централна и Северна Италия, заемат изчаквателна позиция и не се намесват в «чисто политическите» събития. След примирието от 3 септември обаче тяхната реакция не закъснява и на 8 с. м. те окупират редица райони от страната. Кралят и Бадолио бягат от столицата Рим на юг. В края на месеца, когато фронтът на бойните действия се задържа задълго по т. нар. линия Густав, между Неапол и Рим, Италия се оказва разделена на две, съответно под англо-американска и германска окупация, макар че и в двете части номинално започват да функционират «национални» правителства — на Бадолио (т. нар. Южно кралство) и на Мусолини (т. нар. Република Сало).

Междувременно, когато на 10 септември германците окупират и столицата Рим, те срещат и въоръжения отпор на населението. Така се поставя началото и на италианската Съпротива. Макар и една от най-късно започналите в Европа, в замяна на това тя е толкова бурно разрастваща се, че в следващите 20 месеца, до пълното освобождение на Италия от германски войски, нерядко играе и ролята на «трета национална власт» в страната, най-вече в централните и особено в северните райони, останали под германска окупация.

На 13 октомври 1943 г. правителството на Бадолио обявява война на Германия. Същия ден САЩ, Великобритания и СССР признават Италия за «съвоюваща държава», с което фактически легитимират именно Бадолио и групата около него като основен претендент за политическото наследство на фашизма, макар че те активно са му сътрудничили в продължение на над 20 години. Това предизвиква недоволството на онези политически партии, които по собствените им изявления «системно са се борили срещу фашистката диктатура» — комунисти, социалисти, либерали и християндемократи, обединени вече в т. нар. комитети за национално освобождение (КНО). Техните искания са значително по-радикални — от предаването на «цялата конституционна власт» в страната в техни ръце до насрочването на референдум за или против монархията, главен съучастник на фашизма между 1922 и 1943 г.

«Споровете за наследството» на фашистката държава са подклаждани и от Съюзническото военно командване за окупираните територии (Allied Military Government of the Occupied territories — АМГОТ), упражняващо върховната власт в Южна Италия. Особено умела е спекулацията с бъдещата институционална форма на Италия. От една страна, между американци и англичани съществуват естествени различия като представители съответно на републиканско и монархическо управление. От друга страна обаче, зад очевидните промонархически симпатии на Великобритания се крие намерението й за проникване на английския капитал в Италия. В политически аспект това означава и пречки пред опитите да бъде нарушено статуквото на икономическите кръгове, сътрудничили с фашистката диктатура.

И обратно, зад декларациите за необходимостта страната бързо и «твърдо да стъпи на собствените си крака в областта на икономиката» прозира намерението на САЩ да вкара италианското стопанство в сферата на влияние на американския капитал. Немалка роля за реализирането на това им намерение изиграва и италианската мафия.

Още по-важното обаче е, че макар и формално позициите на съюзниците спрямо Италия да се базират на декларацията на министрите на външните работи на САЩ, Англия и СССР от 30 октомври 1943 г. за правото на италианския народ свободно да избере след войната формата на управление, присъствието на англо-американски войски в страната не само дава основата, но и определя политическите граници на действието на вътрешните фактори. По този начин още в хода на военните действия съюзниците получават възможност и да диктуват всяка тяхна крачка (а следователно да държат в ръцете си общото положение), и — още по-важното, да «моделират» насоките на бъдещия избор.

Споровете между привържениците на радикалното обновление на «следфашистка» Италия и радетелите за приемственост с «предфашистката монархия» затихват временно през април 1944 г., когато те се споразумяват да отложат решението им до края на войната и да обединят усилията си в помощ за нейното успешно приключване. Функциониращите на тази основа от април 1944 до май 1945 г. коалиционни правителства фактически възстановяват съжителството между трите традиционни за предфашистка Италия политически течения: — католическото — в лицето на Християндемократическата партия (ХДП), либералното и социалистическото, в което обаче някога силната Социалистическа партия вече е принудена да дели територия с Комунистическата. Съвсем естествено е, че макар и да просъществуват като цяло без проблеми в следващата една година, коалиционните кабинети не отменят, а само отлагат сблъсъка между тях.

На 25 април 1945 г., активно подпомогнати от силите на вътрешната Съпротива, англо-американските войски освобождават от германска окупация цяла Италия. На 28 април без съд и присъда е разстрелян създателят на фашизма Бенито Мусолини, а в следващите дни съдбата му е последвана и от най-близките му съратници. Националната фашистка партия, а в по-общ план и фашистката държава, престават да съществуват, т. е. бъдещата политическа система наистина започва да се гради върху развалините на отхвърлената стара.

На 14 юни е създадено първото следвоенно правителство, отново на коалиционен принцип, което си поставя като основни задачи подготовката на избори за Учредително събрание, чистка на държавния апарат от чиновници, компрометирани със сътрудничеството си с предишния режим, мерки за възстановяване на икономиката.

А тя е в почти катастрофално състояние. В сравнение с 1938 например през 1945 г. страната получава около 70% зърнени храни и едва между 10 и 20% такива основни продукти като захар и месо. Индустриалното й производство е само 20% от довоенното равнище. Близо 70% от локомотивния и вагонния парк на Италия е повреден или откаран в Германия, а търговският й флот е сведен до 10% от предвоенното му равнище. Особено тежка за националното стопанство се оказва и «срещата» между цените от Юга, където от близо две години господстват инфлацията и черната борса, волно или неволно стимулирани и от окупационните власти, и тези от току-що освободените райони, които бързо изпадат в същото бедствено положение(1).

Но ако в икономиката не може да се разчита на бързи успехи, решението за свикване на Учредително събрание, а не на обикновен парламент, по принцип е успех за привържениците на радикалното обновление на Италия, доколкото вече означава, че ще се пристъпи към изработването на нова конституция. А извън съмнение е, че в условията на силната «лява вълна» вследствие разгрома на фашизма в Световната война съществуват реални възможности в конституцията за бъдат заложени редица не само демократични, но и «чисто леви» идеи.

Тъкмо поради това дясноцентристките и консервативните партии — на първо място християндемократите и либералите, влагат огромни усилия в опита максимално да отложат изборите за Учредително събрание, разчитайки на неизбежния спад на ентусиазма и еуфорията, които обслужват предимно комунисти и социалисти. Същевременно те упорито се противопоставят и на чистката на държавния апарат от профашистки елементи с надеждата, че от чиновничеството и особено от това от Юга и Центъра, където радикалните идеи на Съпротивата са значително по-слабо представени, щe дойдат и немалка част от гласовете за тях в предстоящите първи свободни избори.

И все пак до амнистията, обявена през юли 1946 г., извън разстреляните непосредствено след 25 април 1945 г. висши фашистки функционери, жертвите на чистката, и то по очевидно занижени данни, са 1732 «загинали или изчезнали», а между 3000 и 4000 «фашисти» лежат в затворите(2). Дори и това обаче e достатъчно, за да се твърди, че в периода на прехода от тоталитаризъм към демокрация в Италия определено действува и извънредно (т. е. политическо) законодателство.

С края на войната към логичното нарастване на противорeчията между политическите сили след изтичането на срока на компромиса между тях сe прибавят и действията на АМГОТ, чиято роля остава не по-малко активна и в периода след освобождението на страната, доколкото с нея всe още не е сключен мирен договор. Впрочем през юли 1945 г. настъпват съществени изменения и в съотношението на силите вътре в АМГОТ. Дотогава Чърчил неизменно защитава монархията, Бадолио и въобще приемствеността в държавния апарат. След победата на лeйбъриститe в парламентарните избори обаче интересът на новото английско правителство начело с Кл. Атли към италианските проблеми постепенно замира, което пък дава възможност на САЩ енергично да засилят присъствието и влиянието си върху политическия и икономическия живот на страната(3).

Благодарение най-вече на тяхната непреклонна позиция на 30 октомври 1945 г. правителството взема решение първите административни избори в следфашистка Италия да предхождат тези за Учредително събрание. Пак тяхна е заслугата за ограничаването на правата му само до изработването на новата конституция, подготовката на избирателен закон за редовните парламентарни избори и ратификацията на мирния договор. И накрая, отново след намесата на Съюзническото командване, въпросът за република или монархия се изземва от компетенциите на Учредителното събрание и се подлага на национален референдум, който да бъде направен успоредно с изборите за парламент.

Така благодарение на активната намеса на АМГОТ умерените партии и на първо място християндемократите получават серия както психологически, така и чисто практически предимства. Изтеглянето на административните избори преди парламентарните не само позволява на ХДП, активно подкрепяна и от католическата църква, да набере внушителна преднина по брой на спечелени кметски места и в общинските съвети, но и създава в навечерието на битката за Учредителното събрание впечатление за нея като първа сила на италианския политически живот. Ограничавайки правата на Учредителното събрание, съюзниците предварително го осъждат и на кратък живот, основателно опасявайки се, че — по инерция от Съпротивата — левицата ще има в него доста силно присъствие. И освен това фактически я лишават от възможността да прокара в периода на функционирането му каквито и да е радикални социални или политически реформи.

На 2 юни 1946 г. успоредно се произвеждат референдум за институционалната форма на Италия и избори за Учредително събрание. Този ден става и рождената дата на новата република — за нея са подадени 54,3 на сто от гласовете срещу 45,7 на сто в полза на монархията.

Другите две събития, също с исторически измерения, произтичат от резултатите от изборите. От една страна, те бележат фактическия край на либералното политическо течение, едно от трите традиционни и с широко влияние в страната в края на XIX и началото на XX в., което никога повече няма да възвърне своята мощ. Второ, след близо 30–годишно очакване католиците най-сетне виждат материализирана своята мечта — с 35,2 на сто за пръв път в историята си ХДП заема водещата позиция на италианската политическа сцена, за да я задържи след това в продължение на близо 40 години. На второ и трето място се нареждат съответно социалистите (20,7 на сто) и комунистите (19 на сто) и оттук нататък в продължение на десетилетия основните взаимоотношения в италианската политика ще са именно между представителите на тези три нови «народни» течения.

Първоначално тези взаимоотношения са и на правителствено равнище. На 15 юли 1946 г. лидерът на ХДП Алчидe Де Гаспери представя първото следвоенно правителство, съставено на основата на резултатите от редовна изборна проверка — коалиция от християндемократи, социалисти, комунисти и независими. Постепенно обаче ХДП, която след изборите от 2 юни 1946 г. вече е и безспорният лидер на умерената, центристка тенденция във възстановяването на страната, започва да «изплаща» ангажиментите си към онези, които са я подкрепили, т. е. към хетерогенната по социален състав, но като цяло консервативна по възгледи избирателна маса и към католическата църква, която по принцип не се отличава с особени симпатии към левите идеи. Логичното последствие е изострянето на отношенията между християндемократите и техните партньори в кабинета. Към началото на 1947 г. то вече се превръща в открита — или поне зле прикривана — непримиримост.

И отново особено активен за тези процеси е приносът на САЩ, които все повече изместват Великобритания от участието във вземането на структуроопределящи решения в АМГОТ. Не без тяхната подкрепа например Учредителното събрание, както вече се спомена, е лишено от правото на законодателни мерки по възстановяването на националното стопанство.

От тази гледна точка едва ли е случайно, че точно когато в края на 1946 г. министърът на финансите внася предложение за извънреден данък върху имуществото и санкции срещу незаконно забогателите по време на войната, Де Гаспери е поканен да посети САЩ. Визитата му през януари 1947 г. съвпада с изявленията на новия държавен секретар на САЩ генерал Маршал за намеренията на неговата страна да подкрепи икономически установяването на демократични режими в европейските държави. Освен, че това е първият анонс за т. нар. план Маршал, чрез който в края на 40–те и началото на 50–те години американските капитали безпрепятствено навлизат в западноевропейската икономика, конкретно за Италия това оставя и съмненията, че линията на САЩ за ограничаване правата на Учредителното събрание е по-скоро умишлена, отколкото безкористна. Още повече, че по време на визитата си Де Гаспери получава и обещание за заем от 100 млн. долара.

Към този «икономически анонс» през март 1947 г. се прибавя и още един — т. нар. доктрина за сдържане на комунизма на американския президент Хари Труман. Формално тя се отнася само до Гърция и Турция. От своя посланик във Вашингтон обаче Алчиде де Гаспери получава информация, конкретно засягаща и Италия: САЩ са готови да помогнат за стопанското и военното й възстановяване, ако италианското правителство стане «по-хомогенно».

Преведено на обикновен език, това означава от него да бъдат елиминирани представителите на левите партии. За това впрочем способства и още един фактор — подписването през февруари 1947 г. на мирните договори между победители и победени във Втората световна война. И ако в страните от Централна и Източна Европа, доминирани от комунистическите партии, това им развързва ръцете за разправа с демократичната опозиция, в Италия пък отпада и последното препятствие пред отстраняването от власт именно на комунистите и социалистите — акт, който се осъществява след една умишлено предизвикана от Де Гаспери правителствена криза в края на май 1947 г.

За разлика от комунистическите режими обаче новият еднопартиен християндемократически кабинет в Италия не само не тръгва на открити репресии срещу политическите си противници, но и им оставя пълната възможност да се изявяват като опозиция. Комунистите и социалистите продължават активно да участват и в дебатите по новата конституция. В резултат, когато на 22 декември 1947 г. тя е утвърдена от Учредителното събрание, в нея са записани редица определено прогресивни за времето идеи. Освен, че е провъзгласена за «република, основана на труда», в следващите близо 40 години Италия е един от класическите примери за парламентарна «демокрация на квалифицираното мнозинство» — със стриктно разделение на властите, многопартиен режим, пропорционална избирателна система, широка местна автономия(4).

На 18 април 1948 г. се произвеждат първите редовни парламентарни избори след Втората световна война. Два дни преди това, на 16 април, правителството на Де Гаспeри обявява, че Италия приема плана «Маршал», което до голяма степен предопределя огромния изборен успех на ХДП — 48,5 на сто от гласовете, даващи й право да състави, вече и напълно според «правилата на игра» на демокрацията, едноцветен кабинет. Останали далеч назад със своите общо 31 на сто, комунисти и социалисти, които се представят в изборите като коалиция, за един дълъг период от време са принудени да минат в опозиция(5).

Осъществила в периода 1945–1948 г. политическия преход от тоталитаризъм към демокрация, в следващите години чрез поредица от споразумения и договори Италия се приобщава и икономически и военно към западния свят. Още на 28 юни 1948 г. поредното правителство на Де Гаспeри подписва и формалното й присъединяване към плана «Маршал», а към края на годината индустрията най-сетне достига довоенното равнище на производство. Към 1950 г. постепенно е овладяна и инфлацията, макар че лирата става конвертируема едва през втората половина на 50–те години.

Пак тогава започва и т. нар. италианско икономическо чудо, чиито невероятни темпове светът следи с удивление и дори със завист. При индекс 100 за 1953 г. промишленото производство достига 142 през 1958, 200 през 1961, 241 през 1963 и 285 през 1966 г. Италия се нарежда сред основните производители на автомобили, на т. нар. бяла техника (домакински електроуреди), на конфекция и т. н.

От друга страна, през април 1949 г. тя е сред учредителите на Северноатлантическия пакт, а през 1955 е приета за член на ООН. Като доказателство за окончателното й приемане в семейството на европейските демокрации именно в Рим през март 1957 г. се подписва договорът, който поставя началото на интеграцията на Стария континент, преминала последователно през Европейска икономическа общност (ЕИО), Европейска общност (ЕО) и кулминирала в Европейски съюз (ЕС).

Или, ако се върнем към основните характеристики на прехода от тоталитаризъм към демокрация, извън съмнение е, че най-важна роля в него играе чуждото военно присъствие и «ограничения суверенитет» на «националните правителства». И от тази гледна точка никак не е случайно, че АМГОТ действа в Италия до края на 1947 г., т. е. до момента, в който са трасирани основните насоки и са забити главните жалони на политическото и икономическото й развитие.

Впрочем, както вече се видя и при налагането на левия авторитаризъм в страните от Централна и Източна Европа, водещата роля на външния фактор очевидно се приема като нещо естествено в годините непосредствено след Втората световна война — в края на краищата именно след подобен световен конфликт действа в най-пълен размер т. нар. право на победителя. Доказва го и следвоенната съдба на другата победена тоталитарна политическа система — хилядолетния в мечтите на Хитлер, но просъществувал в последна сметка само 12 години Трети райх.

* * *

Разбира се, в Германия положението е доста по-различно, дори и поради това, че решаваща за прехода към демокрация е по-скоро 1947, а не 1945 г. Дотогава в продължение на близо две години страната е разделена на четири окупационни области — американска, английска, френска и съветска. Аналогично е подходено и към столицата Берлин, където също се учредяват четири «малки» зони, независимо, че географски той принадлежи към съветската.

Първоначално съюзниците от Антихитлеристката коалиция спазват, повече или по-малко стриктно, постигнатите на Потсдамската конференция на ръководителите на САЩ, Великобритания и СССР (юли–август 1945 г.) договорености за «съвместно управление» на победения във войната противник. В съответствие с нейните решения Германия подлежи на демилитаризация, денацификация, демократизация и декартелизация.

По замисъла на съюзниците от Антихитлеристката коалиция това включва ликвидиране на германския промишлен потенциал, способен да служи на целите на военното производство; унищожаване на всички видове оръжия и забрана за производството им; разпускане и забрана за съществуването на какъвто и да е вид въоръжени сили и военни учебни заведения; забрана на националсоциалистическата партия, нейните филиали и подконтролни организации; разпускане на всички нацистки учреждения, т. е. чистка на държавния и административния апарат от активисти на националсоциализма и подмяната им с «антифашистки елементи»; отмяна на расовите и дискриминационните закони, приети по времето на Хитлер; поощряване на възникването и дейността на демократични политически партии(6).

Едва ли са необходими пространни доказателства, че още в тези решения се съдържат всички основни характеристики на преходите от тоталитаризъм към демокрация.

От една страна, практически е ликвидирана както институционалната, така и законовата основа на националсоциалистическата държава. Нещо повече, до есента на 1945 г. в американската, английската и френската окупационна зона съществува фактическа забрана за възстановяването на «предфашисткитe» или създаването на нови политическите партии, без които преходът към демокрация просто не може да започне.

Второ, Германия е не само окупирана, но и в буквалния смисъл разделена между четирима окупатора — САЩ, Великобритания, СССР и Франция. Освен това в първите — и решаващи за следвоенната й съдба — две години те дори и не допускат създаване на «национално правителство» — до началото на 1947 г. цялата власт е в ръцете на т. нар. Контролен съвет (КС), съставен от четиримата главнокомандващи окупационните войски.

Трето, няма друга европейска държава (с изключение на СССР), националното стопанство на която да е пострадало от войната толкова, колкото това на Германия. Най-големите градове, които са и основни промишлени центрове, са в развалини. Разрушена е и почти цялата комуникационна структура — жп и шосейна мрежа, автомобилен и локомотивен парк, телеграфни и телефонни линии. Страната изпитва остра липса на суровини и почти пълен енергиен глад. Курсът на марката пада рязко, създавайки хранителна среда за инфлацията и черната борса. А на всичкото отгоре през 1945–1946 г. това е съпроводено и с невероятна миграционна вълна. Около 8 млн. души бягат от районите на Източна Прусия, Чехословакия, Полша, за които вече е известно, че ще останат извън границите на бъдещата Западна Германия.

Четвърто, през ноември 1945–октомври 1946 г. съюзниците организират и извънреден Международен съд на над 24 от главните ръководители на нацистката държава по обвинение в престъпления срещу човечеството, който завършва с 12 смъртни, 3 доживотни и няколко по-меки присъди. Съдът в Нюрнберг обявява за членове на престъпни организации около 600 хил. души, заемали ръководни длъжности в нацистката партия (а по едно време тя достига 8 млн. членове), в СС, Гестапо и др. Следват процеси срещу обвинените във военни престъпления; срещу служителите на външно министерство; срещу ръководителите на предприятия, използвали «робски труд» и т. н. Само в английската окупационна зона например на специални анкети, свързани с чистката на нацистки елементи, са подложени над 2 млн. души. В съветската са арестувани около 60 хил., а около 520 хил. са уволнени от работа като нацисти(7). Парадоксът е, че фактически жертва на чистката стават, наред с реалните престъпници, предимно онези, които са най-подготвени за държавни, административни и други постове и в бъдещата германска държава.

Към 1947 г. относителният «розов период» във взаимоотношенията между съюзниците, продължил около година и половина, приключва. През 1945–1946 г. в съветската окупационна зона започват мероприятия, които доста недвусмислено показват какъв ще е бъдещият й път на развитие: национализация на едрата индустрия, банките и търговията; аграрна реформа и подготовка за колективизация. Освен това руснаците демонтират и пренасят в СССР като компенсация за понесените във войната щети няколкостотин фабрики и заводи, а немалка част от останалите работят изцяло за тях.

Още в края на април 1945 г. от Москва пристига Валтер Улбрихт, който се заема с възстановяването на Комунистическата партия (ГКП). През юли с. г. нововъзникналите Християндемократическа (ХДП), Либерално-демократическа (ЛДПГ) и Социалдемократическа (ГСДП) партия се «обединяват» с ГКП в Антифашистки демократичен блок, а през април 1946 г. ГСДП и ГКП по една вече описана рецепта се «сливат», естествено «на основата на марксизма-ленинизма», в Германска единна социалистическа партия (ГЕСП). Сякаш предчувствайки накъде вървят нещата, от 1945 г. тече и един постоянен вътрешен миграционен процес от съветската към останалите три зони. До 1952 г. той обхваща общо около 2 млн. души.

През септември–октомври с. г. в източната зона се произвеждат и първите избори за местно управление. Естествено, победата отива за откровено толерираната от окупационните власти ГЕСП, която получава 58,5 на сто от гласовете. Не така блестящи обаче са резултатите й в Берлин — 19,4 на сто срещу 47,7 на сто за «необединилата» се с комунистите (т. е. от трите столични «западни» зони) ГСДП и 21,7 на сто за ХДП. За тази си «волност» обаче берлинчани ще платят, и то твърде скоро, доста висока цена.

По-различно е положението в останалите три окупационни зони. Там решенията за «декартелизация» се изпълняват по-скоро формално, в резултат на което промишлеността получава възможност да се съвземе значително по-бързо. Няма и посегателства срещу частната собственост, с изключение на конфискацията на имуществото на някои отявлени нацисти. Така, както става и в съветската зона, местните избори се печелят от тези партии, които по политическа ориентация са най-близки до съответните окупационни власти — ГСДП в английската и ХДП в американската и френската зона.

За да се противопоставят на все по-откритата съветизация на източната зона, през 1946 г. САЩ предлагат план за създаване на обединена, демократична и демилитаризирана Германия. След отказа на СССР и Франция на 2 декември с. г. САЩ и Великобритания вземат решение да обединят своите зони в т. нар. Бизония, което и става от 1 януари 1947 г. На 25 юни се създава и т. нар. Икономически съвет на Бизония — първообразът на бъдещото западногерманско «национално» управление. Месец по-късно Бизония е включена в състава на страните, имащи право на помощи по плана «Маршал». На 9 февруари 1948 г. Икономическият съвет получава от окупационните власти правото да приема закони, да утвърждава бюджета на Бизония и т. н., с което де факто му се възлагат функциите на парламент. Ролята на правителство пък поема новосъздаденият Административен съвет.

В знак на протест срещу активното изграждане на сепаративни управленски органи в Бизония през март 1948 г. съветският представител в КС прекратява участието си в заседанията му. Това фактически е началото на края на следвоенното сътрудничество на четирите държави победителки. Мерките, които следват оттук нататък, закономерно водят до разцеплението на Германия.

Първата от тях е сепаративната парична реформа, обявена в Бизония на 20 юни 1948 г., останала известна по името на създателя си като «реформата Ерхард». С нея се слага край на всички ограничения, наложени от окупационните власти върху икономиката. Тя възстановява чисто пазарните принципи на функциониране на стопанството и става изходния пункт и основата за бъдещото «икономическо чудо» в западните германски земи. Само до края на годината производството нараства с около 50 на сто, а през следващата, 1949 г., с още 25 на сто.

В условията на набиращата сила Студена война още в средата на 1947 г. Франция също се присъединява, макар и «по принцип», към линията, следвана от САЩ и Англия в Бизония. След 20 юни 1948 г. обаче единственият изход за нея се нарича Тризония, както и става от 1 август. Още повече, че междувременно ситуацията претърпява динамични промени.

Паричната реформа обхваща всички «западни» територии, т. е. включително и три четвърти от Берлин. Според СССР обаче той е неразделна част от неговата зона и съществува реална опасност тя да бъде наводнена с цялата маса ликвидирани марки от «малката Тризония». За да се предотврати подобна опасност, на 23 юни са прекъснати шосейните и жп комуникации между столицата и «голямата Тризония». В продължение на почти една година, до 12 май 1949 г., 2,4–милионното население на Западен Берлин живее в условията на пълна блокада. Снабдяването му с храни и други жизненоважни стоки става единствено по т. нар. въздушен мост, по който самолети на съюзниците ежедневно прехвърлят средно по около 5 300 тона товари.

Още по-важното обаче е, че от края на юни 1948 г. Германия се оказва и реално разделена на две части — Западна (Тризония) и Източна, със строго охранявана граница помежду им, всяка със своята валута, с двойни цени за едни и същи стоки. Независимо от уверенията и на СССР, и на западните съюзници за «временния характер» на това разделение, то продължава до 1 октомври 1990 г., т. е. повече от четири десетилетия.

На 1 септември 1948 г. в Бон, бъдещата столица на Западна Германия, под председателството на християндемократа Конрад Аденауер специално създаденият Парламентарен съвет започва работа по подготовката на сепаративна конституция. Доколкото обаче все още не е подписан мирен договор, през април 1949 г. САЩ, Англия и Франция утвърждават т. нар. Окупационен статут, който урегулира взаимоотношенията между бъдещата държава и съюзническите власти. Те си запазват правото на контрол върху външната й политика, външната търговия, да суспендират конституцията й и т. н.

На 8 май 1949 г., четири години след безусловната капитулация на хитлеристка Германия, Парламентарният съвет утвърждава текстовете на Основния закон. След одобряването му и от тримата военни губернатори, на 23 май той встъпва в сила. Това е рожденият ден на Федерална република Германия (ФРГ), в която влизат 11 провинции, а също и Западен Берлин.

Според новата конституция ФРГ е социална държава и също типичен представител на втория «модел» демокрация — на квалифицираното мнозинство. Президентът й се избира непряко и правата му са доста ограничени, за разлика от тези на канцлера (министър-председателя). Парламентът (Бундестаг) формално е еднокамарен, но съществува и своеобразна Горна камара — Федерален съвет. Неговият председател автоматически замества президента в случаите, когато той е възпрепятстван да изпълнява задълженията си или е освободен от длъжност. Както се вижда и от самото название на държавата, тя е изградена на федералния принцип, като отделните провинции имат доста силно изразена икономическа и законодателна автономия(8).

На сесията на Съвета на министрите на външните работи на САЩ, Англия, Франция и СССР в Париж през юни 1949 г. се прави последен опит за изработване на обща позиция по германския въпрос. Но и той претърпява провал. На 21 юни вместо фактически ликвидирания Контролен съвет западните държави създават Върховна съюзническа комисия (ВСК), натоварена със задачата да контролира спазването на Окупационния статут и дейността на бъдещото германско правителство.

На 7 септември 1949 г. се произвеждат първите редовни парламентарни избори във ФРГ. Още тогава се очертават и трите основни партии на политическия живот в следващите десетилетия — ХДП с 31 на сто, ГСДП с 29,2 на сто и Свободната демократическа партия (СвДП) с 11,9 на сто от гласовете. Тези първи избори носят и най-големия следвоенен успех за комунистите — 5,7 на сто.

На 20 септември 1949 г. е съставено първото демократично определено западногерманско правителство — коалиция от християндемократи, свободни демократи, представители на Германската партия и независими, оглавена от лидера на ХДП Конрад Аденауер. Това е началото на кариерата му като лидер на изпълнителната власт, която ще продължи цели 14 години.

На следващия ден, 21 септември, Окупационният статут официално влиза в сила. ФРГ се оказва в доста необичайна ситуация. От една страна, функционирането на държавата се осъществява на базата на конституция (Основен закон), която й придава институционална легитимност. От друга страна обаче, първоначално в този Основен закон има съществени празноти, породени от забраната ФРГ да провежда самостоятелна външна политика и да разполага със собствена армия. Трето, според Окупационния статут във всеки един момент Върховната съюзническа комисия има право не само да контролира дейността на правителството, но и да суспендира конституцията и да вземе цялата власт в свои ръце, игнорирайки волята на избирателите и елиминирайки представителните «национални» институции.

Това на свой ред означава, че в първите години от съществуването си като самостоятелна държава ФРГ е лишена от национален суверенитет и независимост при вземане на политическите решения — една от най-съществените характеристики на прехода от тоталитаризъм към демокрация.

В отговор на създаването на отделна «западногерманска» държава на 1 октомври 1949 г. е обявено възникването на втора, «източногерманска». Но макар че в названието й изрично се набляга на «демократичния» й характер, демокрация в нея няма още от момента на възникването й, та чак до изчезването й през 1990 г.

За разлика от нея с активната помощ на съюзниците постепенно ФРГ се приобщава към ценностите на западната демокрация. Паралелно с това вървят и мерките по възстановяване на националния й суверенитет.

Още в края на 1949 г. ВСК и правителството подписват принципно споразумение за включването на държавата в системата от европейски съюзи. През юни следващата година ФРГ става член на Европейския съвет. На 26 май 1952 г. е подписан т. нар. Общ договор между САЩ, Англия и Франция и ФРГ, с който се отменя Окупационния статут. Окончателното възстановяване на суверенитета на ФРГ става обаче едва с Парижките споразумения от октомври 1954 г., след влизането в сила на които (май 1955 г.) тя става и член на Западноевропейския съюз (ЗЕС) и НАТО. През януари 1955 г., макар и без да се подписва мирен договор, фактически са урегулирани и отношенията между ФРГ и СССР.

Още през май 1951 г. Бундестагът приема закон за «осъществяването» на чл. 131 от конституцията, възстановяващ правата на всички бивши държавни служители, които след 8 май 1945 г. «са били на държавна служба и са напуснали по други, несвързани със служебното им заплащане причини». Това фактически е краят и на периода на политическите чистки и на извънредното (политическо) законодателство.

Още през 1951 г. е възстановено западногерманското Министерство на външните работи. През 1955 г. отпада и още една от клаузите на Потсдамската конференция — забраната ФРГ да има собствена армия.

Успоредно с изграждането на политическата система на новата демократична държава и с поетапното й международно признаване върви и бурното икономическо възраждане на Германия. Подобно на Италия, през 50–те години се заговаря и за «германско икономическо чудо». В края на 1950 г. промишленото производство надхвърля равнището от 1936 г., а между 1949 и 1964 г. нараства с около 60 на сто. Три пъти през същия период се увеличава и брутният национален продукт. Към средата на 60–те години Германия отново се превръща в европейска суперсила, този път икономическа.

Или, както е видно и от долната таблица, Италия и ФРГ не вървят синхронно във времето, но следват една посока и решават едни и същи задачи.

Действия по:
Италия
ФРГ
Изграждане на демократична политическа система
1946–1948
1947–1949
Възстановяване на националното стопанство
след 1950
след 1949
Прекратяване на чуждестранната окупация
декември 1947
май 1952
Отказ от извънредното законодателство
юли 1946
май 1951

В резултат от успешното изпълнение на тези четири задачи (или по-скоро благодарение на успешното преодоляване на четирите основни характеристики на прехода от тоталитаризъм към демокрация), от 60–те години насетне Италия и Федерална република Германия се възприемат в Европа и света като основни стълбове на западната демокрация.

2. Преходите от авторитаризъм към демокрация (Испания 1975–1986 г.)

От средата на 50–те години в международните отношения започват да се проявяват нови тенденции, които постепенно водят до преодоляване на политиката на Студена война и замяната й с линия на мирно съвместно съществуване между т. нар. социалистически и капиталистически държави. Тази линия кулминира през 1975 г. в Заключителния акт от Съвещанието (прераснало впоследствие в постоянна Конференция) за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, който задължава подписалите го държави (33 европейски, САЩ и Канада) значително по-стриктно да съблюдават основните права и свободи на своите граждани.

Особено важна роля изиграва т. нар. трета кошница от документа, постановяваща правото на «свободно движение на хора и идеи», което служи като солидна опора и стимул за нарастване на дисидентските движения в недемократичните държави в Европа.

Съчетанието между обективната еволюция на политическите им режими и разведряването в международните отношения помага в средата на 70–те години на поредната вълна на демокрацията да помете авторитарните системи в Западна Европа — Португалия и Испания. Пада и «режимът на полковниците» в Гърция. Това всъщност е сигнал и за началото на края на авторитаризма въобще. Първите пукнатини се появяват в Полша, те се разширяват след идването на Горбачов на власт, а през 1989 г. авторитарната система в страните от Източна и Централна Европа или рухва, или с бързи крачки тръгва към своя край.

Различията между отделните страни, осъществяващи прехода от авторитаризъм към демокрация, не са малко. Ако за ФРГ и Италия например Алфред Степан извежда само един «основен» модел — на «контролирано отвън налагане на демокрацията», преходът от авторитаризъм може според него да протече най-малко в три варианта: провокиран от гражданските ръководители на самия режим; иницииран от военни диктатори; осъществен чрез действие на въоръжените сили(9).

Основната характеристика на преходите от авторитаризъм към демокрация според Филип Шмитер е несигурността. От тази гледна точка другото определение на прехода е «женско време», белязано от «неморално и своенравно, несъобразено с някакви общи правила» поведение на участниците в него и в което едва половината от политическите събития могат да бъдат разбрани и oбяснени(10). Може би и поради това Гилермо О’Донел и Ф. Шмитер обясняват, че изследват не «прехода към» демокрация, а само «процесите на преход, които водят от определени авторитарни режими към «нещо друго» и несигурно. Това «нещо друго» може да варира от установяването на политическа демокрация до реставрация на нова форма, възможно и по-строга, на авторитарен режим»(11).

Независимо обаче от различията в начините на осъществяването на преходите от авторитаризъм към демокрация и от несигурността, която ги съпровожда, смея да твърдя, че всички те се подчиняват и на поне четири общи и основни закономерности:

1. Преходите се осъществяват по мирен път и при водещата роля на вътрешни сили;

2. В преходите към демокрация всеки един от авторитарните режими задължително преминава (за по-дълъг или по-кратък срок) през фаза, напомняща либералната политическа система;

3. Най-вероятният завършек на преходите е установяването на парламентарна демокрация. Но това не изключва и опити за връщане към диктатура от авторитарен тип.

4. Ролята на външните фактори е еднопосочно благоприятстваща демократичните процеси и промени.

Тези четири закономерности следва да бъдат възприемани не буквално, а по-скоро на «макроравнище». В смисъл, че:

а) алтернативата на мирния преход е гражданската война, а не няколко, няколко десетки или няколко стотици жертви;

б) в случаите на разпадане на многонационални империи, независимо дали този процес предхожда, съвпада с или е подтикнат от прехода, успоредно с тези закономерности действат и редица други фактори;

в) проблемът република/монархия засяга институционалната форма, а не същността на демократичния режим, към който се върви;

г) упреците към «външния фактор» за «намеса във вътрешните работи», «погазване на суверенитета» и т. н. са само и единствено спекулации с цел търсене на моментни политически дивиденти.

Освен, че всички авторитарни режими се подчиняват на горните четири закономерности, преходът от авторитаризъм към демокрация, независимо от поливариантността си, преминава и през едни и същи основни етапи.

Според Данкуърт Ръстоу те са три. Първият е т. нар. подготвителна фаза, през която започва политическа борба, най-често инициирана от «появата на нов елит, който подтиква една потисната и дотогава лишена от водач социална група към съгласувани действия». През втората фаза — на решението, политическите водачи съзнателно решават «да приемат съществуването на многообразие в единството». Независимо дали «демокрацията се купува наведнъж», или пък на отделни «вноски», основното при тази фаза е, че тя е «акт на съзнателен, експлицитен консенсус». А най-важната задача през третата фаза — на привикването, е този консенсус да бъде предаден и на професионалните политици, и на гражданското общество, превръщайки го по този начин във всеобщ(12).

Почти повтаряйки «теоретичния модел» на Ръстоу, О’Донел и Шмитер също предлагат три и поне според мен, доста по-тясно свързани с живата практика, етапи на преходите(13). Първият е на либерализацията, която започва още в условията на кризата и разпадането на авторитарната политическа система и се характеризира с прояви на «отваряне и толерантност» от страна на губещия мощта си режим спрямо демократичната опозиция, или пък с демонстративни негови действия по посока на «демократизация отгоре». Именно в този етап де факто започват процесите на «контрол върху властта» от страна на опозиционните сили (в смисъл на ограничаване на безконтролната злоупотреба с властта). Намаляването на силата на «законните» действия срещу опозиционните изяви води до състояние на своеобразна «паралелна законност» като основна характеристика на този етап.

Вторият етап — на демократизацията, тръгва от формалното признаване на политическите партии и произвеждането на демократични избори. През този етап за пръв път се създават възможности за сформиране на правителство на основата на резултатите от мирното и свободно състезание; институционализира се (чрез нови конституции или чрез радикални промени в действуващите) разделението на властите и се уточняват взаимоотношенията между трите основни власти — законодателната, изпълнителната и съдебната.

Третият етап според О’Донел и Шмитер е на социализацията, когато се постига «социална» и «икономическа демокрация», в смисъл, че бившите поданици се превръщат в граждани с гарантирани индивидуални права и свободи, и същевременно получават равни възможности за стопанска дейност. Доста по-точен обаче като че ли е Чарлз Поуел, говорейки за този трети етап като етап на укрепването на демокрацията(14), още повече, че този термин е доста по-близък и до «фазата на привикването» на Ръстоу.

През този етап се регулират взаимоотношенията между съществуващите политически кръгове и правителството, което получава възможност да упражнява, в съответствие с демократичните закони, суверенната си власт на основата на собствена политическа програма. Мнозинството от общественото мнение се убеждава, че именно демократичната система е най-добрият начин за упражняване на властта, поради което никакви явни или тайни политически сили не могат да разчитат на успех на евентуалните си намерения за промяна на тази система.

Големият въпрос обаче е означава ли постигането на това състояние край на прехода от авторитаризъм към демокрация? Според по-новите изследвания, базирани главно на примерите от страните от Централна и Източна Европа — не. През 1994 г. например Шмитер публикува нарочна статия, посветена на опасностите, дилемите и перспективите за консолидирането на демокрацията(15). През следващата, 1995 г., под редакцията на Адам Пшеворски излиза сборник изследвания, красноречиво озаглавен «Устойчива демокрация» и в който проблемите на преходите от авторитаризъм са представени като значително по-малки в сравнение с тези как да се гарантира стабилността на вече установените «млади» демокрации(16). А за да бъда коректен, може би именно тук е мястото да напомня, че още преди началото на преходите в страните от Централна и Източна Европа О’Донел и Шмитер предвидливо поясниха, че третият етап от техния «модел» — социализацията, може да бъде наречен и «втори преход»(17). С което, макар и едва ли желаещи да бъдат автори на мрачни прогнози, фактически предупредиха, че в тези държави проблемите на функционирането на демокрацията няма да завършат с края на преходите им от авторитарни режими.

* * *

Класически пример на преход от авторитаризъм към демокрация е Испания(18). От една страна, доколкото всичко случило се през 1974–1982 г. вече е история, там четирите основни характеристики на прехода могат да се откроят достатъчно отчетливо. От друга страна, в примера с Испания като че ли най-ясно се открояват и трите етапа на прехода. Трето, и едното, и другото са съвсем логични, доколкото именно тя е и «класическият» пример и за една «модерна» авторитарна система. И тъкмо поради това Испания предлага може би най-убедителната (или най-убеждаваща) възможност не само за теоретична илюстрация, но и за практическа демонстрация на валидността на основните закономерности на прехода от авторитаризъм към демокрация.

В Испания хронологически трите му етапа обхващат съответно периода февруари 1974–март 1977 г. — на либерализацията; април 1977–декември 1978 г. — на демократизацията; и януари 1979–октомври 1982 г. — на укрепване на демокрацията.

На 20 декември 1973 г. при атентат, осъществен от баската националистическа организация ЕТА, загива министър-председателят Кареро Бланко, един от най-близките сътрудници на Франко и с право считан за привърженик на «твърдия курс» за съхраняване и продължаване на режима. Той е наследен от Ариас Наваро, който се проявява като изключително муден в изпълнението на обещанието си за реформи и постепенна «либерализация отгоре» на вече агонизиращия режим. Тази мудност на свой ред води още през 1974 г. до чувствително активизиране на дейността на опозицията.

Първият опит за обединяване на опозиционните сили е през юли 1974 г., когато Комунистическата (ИсКП) и Социалистическата народна партия, подкрепени от някои независими политици, създават Демократичната хунта на Испания (ДХ). През юни 1975 г. се появява още едно опозиционно обединение. Социалистите (ИСРП), подкрепени от няколко регионални обединения и от профсъюзната централа Общ съюз на труда, създават Платформата на демократичната конвергенция (ПДК).

Междувременно на 20 ноември 1975 г. след дълга агония умира диктаторът Франко. Два дни по-късно за крал на Испания е коронясан принц Хуан Карлос. В първото си обръщение като държавен глава той обявява началото на нов етап в историята на Испания и необходимостта от «дълбоки усъвършенствания».

Декларацията предизвиква надеждите на демократичната опозиция. Но след като през декември кралят потвърждава Ариас Наваро като министър-председател, разочарованието е почти пълно. Още повече, че в програмата на новия кабинет, изложена от Ариас пред Кортeсите на 28 януари 1976 г., се предлага не реална демократизация, а «демокрация по испански».

В тези условия на 26 март 1976 г. ДХ и ПДК решават да обединят усилията си, създавайки Демократичната координация (ДК). Това пък на свой ред подтиква управляващите да активизират «либерализацията отгоре». На 3 юли Ариас Наваро е сменен със значително по-младия Адолфо Суарес, последния генерален секретар на франкисткото Национално движение.

Още първите крачки на Суарес като министър-председател създават впечатлението за готовност за диалог с опозицията. На 6 юли 1976 г. в реч по испанската телевизия той обещава «политическа игра, открита за всички». В програмната декларация на правителството, оповестена десет дни по-късно, Суарес заявява намерението си да произведе общи избори до 30 юни 1977 г. и се обръща към краля с апел за амнистия на политическите затворници. На 30 юли наистина са освободени немалка част от тях. На 10 август Суарес провежда среща с лидера на ИСРП Ф. Гонсалес, която поставя началото на серия контакти с дейци на опозицията. А на 9 септември министър-председателят оповестява проекта на кабинета за политическа реформа.

Сред основните замисли на проекта са организирането и произвеждането на избори за парламент (Кортеси); право на инициатива на правителството и на Кортесите за конституционна реформа; право на краля да насрочва референдуми по основни въпроси от национално значение и т. н. Основното обаче е, че проектът съдържа възможността за избиране не на обикновено, а на Учредително събрание, което да постави началото на качествено нов период в политическия живот на Испания. На 15 декември 1976 г. чрез референдум 94,1 на сто от испанците подкрепят проекта.

В началото на 1977 г. като следствие от договореностите, постигнати на първата в историята на преходите от авторитаризъм към демокрация «кръгла маса» — т. нар. съвет на десетте, са легализирани политическите партии и към април от формално-юридическа гледна точка испанската политическата система вече е с плуралистичен характер. Междувременно още от януари 1977 г. са в ход и преговорите по създаване на Съюза на демократичния център (СДЦ) — предизборна коалиция от десет центристки и дясноцентристки партии начело с министър-председателя Суарес. На 18 март е публикуван и законът за избиране на Учредителни Кортeси.

С този акт фактически завършва първият етап от прехода към демокрация в Испания — етапът на либерализацията. Страната наистина изживява години на «паралелна законност», в които трудно може да се направи разлика между «легитимно» и «толерирано». Легализацията на опозиционните на режима партии е достатъчно убедително доказателство както за «отварянето» от страна на управляващия елит, така и за реално нарасналите възможности на опозицията да упражнява своеобразен «контрол върху властта». В същото време обаче все още неразградените структури на т. нар. фактически власти (армия, полиция, служби за сигурност и др.) задържат страната в ситуация на «несигурна демокрация».

Когато на 24 май 1977 г. официално е открита предизборната кампания, за участие — самостоятелно или в някоя от 10–те национални или 12–те регионални коалиции — в битката за депутатските скамейки вече са записани общо 156 партии. Но извън «четиримата големи» — СДЦ, ИСРП, десния Народен съюз (АП) и ИсКП, шансовете за успех на останалите са нищожни.

В първите свободни избори след близо 40–годишната диктатура на 15 юни 1977 г. победата отива за СДЦ с 34,34 на сто от гласовете, а чрез «мажоритарния коректив» на д’Онт — с 47,14 на сто от депутатските места. Втора остава ИСРП съответно с 29,12 и 33,72 на сто, следвана от ИсКП (9,12 и 5,70 на сто) и АП (8,02 и 4,47 на сто). Въпреки получената оферта ръководството на ИСРП отказва да участва в каквито и да е правителствени комбинации. Така на 4 юли 1977 г. е съставен едноцветен миноритарен кабинет на СДЦ, начело на който отново застава Суарес.

Още с първите си крачки правителството се сблъсква с изключително сериозните икономически трудности, които изживява страната. Това го принуждава да търси сътрудничество с основните политически сили. Така се стига до споразуменията от 22 октомври 1977 г., които остават в съвременната испанска история като Пактовете от Монклоа.

Голямата цел на споразумението е икономическото оздравяване. В стопанската област са предвидени редица важни реформи — данъчна, на финансовата система, на социалното осигуряване, на аграрната политика, определен е таванът на бюджетния дефицит за 1978 г. и т. н. Основното обаче е въвеждането на стриктен контрол върху приходите на населението чрез рязко ограничаване на ръста на работната заплата и сурови финансови мерки срещу онези работодатели, които не спазват това изискване.

Като компенсация Пактовете от Монклоа имат и немаловажна политическа част, целяща установяването на парламентарен контрол върху средствата за масово осведомяване, облекчен режим за събрания и демонстрации, реорганизация на органите за обществения ред и сигурност.

Постигнатите с Пактовете от Монклоа споразумения действат до края на 1978 г., т. е. до приключването на втория етап от прехода. Макар и с цената на значителни лишения, те имат ефект: темповете на инфлация намаляват; започва провеждането на данъчна и финансова реформа, укрепва позицията на испанската песета на световните валутни пазари. От тази гледна точка не може да се отрече, че с подписването им през 1977 г. политическите сили също допринасят за осигуряването на по-нормални условия както за целия период на прехода към демокрация, така и конкретно за ефективната работа на Учредителното събрание.

То се открива на 22 юли 1977 г. и посвещава основната част от вниманието и усилията си на изработването на конституция. Споровете и несъгласията около проекта й са впечатляващи. Доказателство е и фактът, че в определения 25–дневен срок след публикуването му, в който парламентарните политически сили могат да внесат предложенията си за корекции, подкомисията по проекта получава общо 1133 поправки. До 10 април 1978 г. тези поправки са обсъдени и отразени и месец по-късно, на 5 май, той е представен за дискусия в Конституционната комисия, която работи върху него до 20 юни.

На 4 юли проектът за Конституция достига до пленума на Кортесите. Три седмици по-късно, на 21 юли, без да претърпи някакви съществени промени, той е утвърден и препратен за обсъждане в Сената. Там също е съставена специална комисия, която от 18 август до 14 септември 1978 г. внася своите корекции. Но след дискусиите и в пленума на Сената (25 септември–5 октомври) различията с текстовете, утвърдени от Кортесите, стават вече толкова много, че се налага да се създаде нова, смесена комисия между двете камари на парламента, която да ги изглади.

Така едва на 31 октомври 1978 г. Кортесите и Сенатът най-сетне провеждат отделни тържествени заседания, на които утвърждават новата Конституция. В долната камара тя събира 94,2 на сто за, 1,8 на сто против и 4,1 на сто въздържали се, а в Сената — 94,5 на сто за, 2,3 на сто против и 3,3 на сто въздържали се. Това ще рече, че политическите сили като цяло съумяват да съхранят договореностите за консенсус по базисните принципи на новия основен закон. Благодарение и на това година и половина след конституирането на Учредителните Кортеси те приключват успешно с основната си задача.

Успоредно с изработването и приемането на Конституцията Учредителните кортеси приемат и общо 111 «обикновени» закона, обхващащи различни сфери от социално-икономическия и политическия живот на Испания. Дори и само това е достатъчно убедително доказателство за като цяло конструктивния дух, който цари в тях. По този начин е преодоляно в значителна степен едно от главните според Хуан Линц препятствия пред демократичния преход — че режимът на Франко няма такава структура, която да може да се запълни с «демократични форми».

Сред всичките тези «обикновени» законодателни актове може би най-важен е приетият на 7 октомври 1977 г. от Кортесите Закон за парламентарния контрол над правителството. Два са основните аспекта на този парламентарен контрол — вотът на недоверие и вотът на доверие, като и двата са прецизно и ясно очертани в закона. Регламентирайки взаимоотношенията между две от трите основни демократични власти — законодателната и изпълнителната, и, нещо повече, давайки фактически равни шансове за двете да защитават становищата си, този закон наистина поставя реалното начало на съществуването на демократичен режим, доколкото именно това е моментът, в който започва да действа правителство, отговорно пред парламент, създаден след свободни избори.

След като решават успешно основната си задача — изработването на Конституцията, съгласно Закона за политическата реформа тя е подложена и на национален референдум, който се произвежда на 6 декември 1978 г. В него участвуват 66,7 на сто от гласоподавателите. От тях 87,7 на сто одобряват проекта, 7,9 на сто гласуват против, а 4,3 на сто се въздържат. Три седмици по-късно, на 27 декември, кралят слага подписа си под новия Основен закон, а с публикуването му в Държавен вестник на 29 декември 1978 г. той влиза в сила.

Същия ден е обявено разпускането на първите следфранкови Кортеси. За 1 март 1979 г. са насрочени редовни парламентарни избори. С това завършва вторият етап от прехода към демокрация на демократизацията. Политическите партии са легализирани и могат свободно да участват в демократични парламентарни избори, т. е. мирно и свободно да се състезават за политическата власт. Правителството е съставено и функционира съобразно резултатите от това мирно състезание, а чрез Конституцията и чрез закони са уточнени и взаимоотношенията между трите основни власти законодателната, изпълнителната и съдебната.

С поредните, вече редовни парламентарни избори от 1 март 1979 г. Испания навлиза в третия, последен етап от прехода към демокрация. Оказва се, че не случайно именно министър-председателят и лидер на управляващия СДЦ Суарес е най-горещ привърженик на идеята за разпускане на Учредителните Кортеси, за да използва инерцията от убедителното «макар и бивши недемократи, ние можем да създадем демокрация». Победата отново е за СДЦ — 34,94 на сто от гласовете и 180 депутатски места срещу съответно 30,45 на сто и 120 за ИСРП, 10,77 на сто и 23 за ИсКП и 5,91 на сто и 9 за АП. А все още под влияние на резултатите от парламентарните избори, СДЦ е първа сила и на произведените на 3 април с. г. муниципални избори.

Но, както обикновено се случва в историята, повторната победа успокоява бившите функционери на франкисткия режим. В резултат идва поредното изостряне на вътрешните противоречия в СДЦ, които фактически поставят началото на края му като управляваща коалиция.

От друга страна обаче, макар и предизвикано от тясно коалиционни интереси, в последна сметка решението на Суарес за насрочване на нови парламентарни избори се оказва благоприятно за цялостния преход към демокрация. Именно след 1 март 1979 г. става очевидно, че Испания наистина «влиза» в демократичната система и оттук нататък алтернативата е: или укрепване на тази система, или насилствената й смяна. Това като че ли го чувстват всички основни политически сили, които полагат значителни усилия да се трансформират от партии, борещи се за властта в условията на прехода към демокрация, в партии, способни да упражняват властта в условията на демокрацията.

Очакванията, че с приемането на демократична Конституция Испания ще реши едва ли не с един замах всичките си проблеми, се оказват твърде илюзорни. Обратно, първите три години (1979–1981) на етапа на укрепването на демокрацията се оказват едни от най-тежките в целия преходен период. Две, но взаимно свързани, са основните причини за това — задължителното разгръщане на процеса на автономизация на Испания и политическият тероризъм.

Процесът на автономизация без съмнение е съществен момент от привеждането на устройството на испанската държава в съответствие с новата Конституция и от тази гледна точка е важна крачка по пътя на укрепването на демократичния режим. Противно обаче на очакванията, с напредването на този процес (и особено с неговото пълно решаване в Баския още през 1978–1980 г.), поддържаното от терористичните организации и най-вече от националистическата ЕТА напрежение не спада. Обратно, именно това са годините, които бележат своеобразен връх в историята на испанския тероризъм и в частност в дейността на ЕТА.

Предпочитаните «мишени» на терористите най-често са военните или служителите на органите на реда. От друга страна, именно тези две категории в продължение на десетилетия са възпитавани от франкизма във вярност към идеята за «Единна, велика и независима Испания», диаметрално противоположна на процесите на «автономизация». Чашата на търпението им закономерно прелива и те се решават на опит за преврат, възползвайки се и от правителствената криза, след като в началото на февруари 1981 г. Суарес неочаквано подава оставката на кабинета си.

Сравнен с предходните(19), опитът за преврат от 23 февруари 1981 г. наистина е най-сериозният и с най-големи шансове за успех. Първо, защото в него участват висши офицери, включително и от най-приближените до краля генерали. Второ, защото са ангажирани значителни сили и техника от няколко от военните окръзи. И трето, защото той е направен по «класическата» рецепта на испанските pronunciamientos.

Благодарение най-вече на ясната и категорична позиция на Хуан Карлос I, който не само отказва да подкрепи превратаджиите, но и заявява енергичната си привързаност към установения демократичен режим, опитът за преврат се проваля. Още по-важното е, че оттук насетне представителите на т. нар. фактически власти, с които дотогава политическите сили неизменно се съобразяват, също се убеждават, че действията им трябва да са само и единствено в рамките, установени от Конституцията. Това е от особено значение, доколкото именно след 23 февруари 1981 г. става възможно осъществяването на още една от базисните характеристики на демокрацията: правителството, излъчено в резултат от мирно състезание за властта, да може да я упражнява суверенно, без да я поделя с други политически кръгове.

Агонията на управляващата коалиция след 23 февруари 1981 г. става все по-пълна и по-очевидна. В резултат първите редовно избрани Кортеси не успяват да изкарат целия си мандат. На 28 октомври 1982 г. се произвеждат предсрочни парламентарни избори. Големият победител е ИСРП с 47,26 на сто от гласовете и 202 депутати, което прави абсолютно мнозинство. Втора, макар и малко неочаквано, става АП с 25,89 на сто и 107 места, за да се превърне в следващите 13 години в неизменния основен съперник на социалистите, а през 1996 г. да дочака (макар и под ново име) и момента на своята победа. А двамата големи губещи са СДЦ с 6,17 на сто и 11 депутати и ИсКП е 3,21 на сто и едва 3 депутати.

С изборите от 28 февруари 1982 г. и последвалото съставяне на едноцветен мажоритарен социалистически кабинет завършва третият етап на прехода от франкизъм към демокрация в Испания — на укрепването на демокрацията. Изпълнени са базисните условия за нормалното функциониране на механизмите на демократичната система. Мнозинството от общественото мнение се убеждава, че именно тя е най-добрият начин за упражняване на властта. На неуспех са осъдени оттук нататък опитите на каквито и да е явни или тайни политически фактори за промяна на тази система.

Реализацията на «испанския модел» на преход от авторитаризъм към демокрация е немислима без подкрепата на европейското обществено мнение и на демократичните европейски институции. При това тази подкрепа има две измерения: морално, що се отнася до действията на опозицията в последните години на диктатурата и в първия етап на прехода, и ефективно, доколкото успоредно с успехите на демократичните процеси върви и интеграцията на Испания в европейските институции.

Именно във връзка с ангажиментите на първите постфранкистки правителства за стриктно спазване на човешките права идват и началните признаци за промяна в отношението към Испания. След като през септември 1976 г. тя подписва Международния пакт за граждански и политически права и Международния пакт за икономически и културни права, перспективата за бързото й приемане в Съвета на Европа се превръща в реалност. И наистина, на 24 ноември 1977 г. Испания става двадесетия член на Съвета на Европа, присъединявайки се с този акт и към Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи.

Най-сложни се оказват преговорите по интегрирането на Испания в двете основни наднационални институции: Европейската икономическа общност (ЕИО) и Северноатлантическия пакт (НАТО). Още на 28 юли 1977 г. испанският министър на външните работи депозира официална молба за приемане на страната в ЕИО. А на 15 юни 1980 г. правителството на Суарес заявява и за намерението си да започне преговори за влизането на Испания в НАТО. След известно забавяне, предизвикано от оставката на Суарес, смяната на кабинета и опитът за преврат от 23 февруари 1981 г., на 19 ноември Кортесите утвърждават решението на правителството, като депутатите от ИСРП и ИсКП гласуват против. На 10 декември на заседание на Северноатлантическия съвет е подписан протоколът за присъединяването на Испания. В съответствие с член 10 от Пакта тя се счита за пълноправен член от момента, когато депозира ратификационните документи за протокола пред правителството на САЩ. Това става на 29 май 1982 г. и от следващия ден, 30 май, Испания се превръща в 16–ата държава член на НАТО.

На 12 март 1986 г., спазвайки едно свое предизборно обещание от 1982 г., правителството на ИСРП произвежда референдум по въпроса за или против участието на Испания в НАТО. С «да» отговарят 52,49 на сто, «против» са 39,84 на сто, а 6,53 на сто се въздържат. Така Испания запазва членството си в Северноатлантическия пакт, но на основата на специфични принципи: неучастие във военните му структури, забрана за разполагане на ядрено оръжие на нейна територия, постепенно ограничаване на американското военно присъствие и искане за суверенитет на Гибралтар.

Успоредно с процеса на интегрирането на Испания в НАТО след 1982 г. се ускоряват и преговорите по влизането й в ЕИО. В края на 1984 и началото на 1985 г. са постигнати договорености по основните проблеми, а на 12 юни с. г. Общността и Испания подписват договора за присъединяването й, считано от 1 януари 1986 г. Уточнен е и новият календар за етапите на пълното приобщаване на страната, обхващащ период от 10 години, до 1 януари 1996. Oт ноември 1988 г. Испания е член и на Западноевропейския съюз.

И тъй, преходът от авторитаризъм към демокрация в Испания наистина стриктно следва четирите основни характеристики на този «модел». Но има и нещо друго, особено важно — тъкмо Испания дава още една, пета характеристика на прехода, която не винаги се «усеща» в случаите, попадащи в «модела».

В преходите от тоталитаризъм към демокрация в Германия и Италия след Втората световна война определено доминира «емоционалният избор». Убийството на Мусолини и окачването на трупа му на един от централните милански площади или мерките за денацификация са най-видимите сред «вътрешните прояви» на този «емоционален избор», а Нюрнбергският процес показва, че към него се придържат не само пряко засегнатите нации, а фактически всички участници в световния конфликт. Но подобна реакция има своята логика: все пак във войната, запалена от режима на Хитлер, загиват над 50 млн. души, опустошени са националните стопанства на десетки държави, на лишения, трудности и опасности са изложени стотици милиони невинни хора.

Дори и само от тази гледна точка отказът от «емоционалния подход» и възприемането на принципите на «рационалния избор» в прехода от авторитаризъм към демокрация в Испания изглеждат не по-малко логични. Още повече, че през 60–те и началото на 70–те години икономиката на страната изживява значителен бум, а населението повишава чувствително жизненото си равнище. А известно е, че емоцията би могла да погуби това, което съществува още от времето на франкизма — индивидуалният икономически интерес и личното благополучие. И разумът надделява.

Макар и да звучи парадоксално, още един фактор изиграва съществена роля за предпочитанието към «рационалния избор»: дългата агония на диктатора Франко и това, че «същинският» преход започва едва след неговата естествена кончина. Практиката показва, че там, където началото на демократизацията идва след насилствена (предизвикана) смяна на управляващата личност, ентусиазмът от първия успех може да предизвика и други емоции. И обратно — благодарение и на факта, че последните години от живота на Франко наистина наподобяват «хроника на една предизвестена смърт», испанското общество като цяло, включително и най-радикалните му опозиционни групи, просто изчакват «деня на началото на промените», демонстрирайки за пореден път повече разум, отколкото емоции.

На фона на тези обективно благоприятстващи «рационалния избор» обстоятелства не може да се отрече, че и испанският управляващ елит като цяло съумява правилно да се ориентира. Всъщност ако приемем, че най-общата формулировка за същността на прехода е «саморазпускането на режима», извън съмнение е, че заслугата за това е най-вече на бившите франкисти, които и след 1975 г. продължават да участват в ръководството на Испания.

И наистина едва ли има друга европейска държава, преживяла подобни процеси, в която в преходния период към демокрация толкова активно да присъстват личности, доскоро стоящи точно на обратни антидемократични или поне недемократични позиции. Примерите могат да започнат със самия държавен глава — кралят Хуан Карлос I, да преминат през почти несменяемия в годините на прехода министър-председател Адолфо Суарес и да стигнат до Мануел Фрага Ирибарне, министър на вътрешните работи в един от последните кабинети на Франко и лидер на АП от 1977 г.

Макар и в различна степен, но всеки един от тях е човек по-скоро на диалога, отколкото на конфронтацията. При това склонността им към диалог е продиктувана не от страх или от гузна съвест — в лицето на армията и службите за сигурност, останали фактически непокътнати, през целия период на прехода те имат достатъчно солидна и могъща опора. От тази гледна точка позицията им също е резултат от и израз на «разумния избор», при който те не само нe желаят да се противят на нещо, което очевидно щe стане, а обратно, стараят се да дадат своя принос в осъществяването му.

В не по-малка степен това важи и за представителите на основните опозиционни политически сили. Вярно е, че при тях мотивите са различни. За ИсКП например «сътрудничеството» е цената за признаване на правото й на законно съществуване. За «умерената опозиция» това е по-скоро смесица между стил на поведение и естествения страх от мощта на неразрушения апарат. А върху позицията на ИСРП оказват влияние разнообразни фактори — от вярата в неизбежността на нейния успех до принадлежността й към голямото семейство на Социалистическия интернационал.

И тъй, в основата на «разумния избор» като пета характеристика на «испанския модел» на преход от авторитаризъм към демокрация лежат, от една страна, готовността на част от бившите франкисти към саморазпускане на режима и, от друга страна, толерантността на опозицията (включително и отказът от наказателно преследване за стари политически грехове). В резултат преходът се извършва под формата на «политически договор», който чувствително неутрализира крайните претенции и създава предпоставки за постигане на сътрудничество по главните насоки на промените.

Двете основни точки на това «договорено скъсване» с авторитаризма са съгласието на демократичната опозиция преходът да бъде оглавен от представители на бившата управляваща партия, а начело на новата демократична държава да остане личност, «завещана» от предишния диктатор.

3. Особености на преходите към демокрация в България и страните от Централна и Източна Европа (1990–1995 г.)

След 1989 г., когато комунистическите режими в Централна и Източна Европа един по един отстъпват пред поредния щурм на демократичните промени, испанският «модел» на преход постоянно привлича вниманието на политици, политолози, историци и журналисти. Не липсват и изявления на висши държавни ръководители — и примерът с бившия унгарски министър-председател Антал е достатъчно убедително доказателство — за готовността на страните им едва ли не буквално да «имитират» тъкмо този модел.

За съжаление обаче тази идея, макар и привлекателна и дори съблазнителна, по силата на цяла серия обективни обстоятелства, остава практически неосъществима.

И все пак, макар и странно и дори неочаквано, поне на пръв поглед, но като цяло България (а и не само тя) също се съобразява с общите закономерности и спазва последователността на етапите на политическия преход от авторитаризъм към демокрация.

Първият етап — на либерализацията — започва някъде в месеците между създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе и учредяването на Клуба за гласност и преустройство (март–ноември 1988 г.), когато авторитарната система навлиза в последната си фаза — на агонията(20). Още през лятото на 1987 г. под непрестанно засилващия се «външен», «перестроечен» натиск, получил широк отзвук сред българското общество, режимът започва да лавира и да предприема стъпки към «показна демократизация отгоре» както в политическата (чрез т. нар. Юлска концепция), така и в икономическата (чрез Указ 56) сфери. От своя страна тезите за «излизане на Партията от етажите на държавната власт», демонтажът на паметници на все още живи партийни дейци и т. н. са достатъчно силно доказателство за начална, макар и все още много слаба, форма на «контрол върху властта» от страна на аморфните «опозиционни» сили.

Кулминацията на този пръв етап е не толкова шествието на Екогласност от 3 ноември 1989 г., дори не и смяната на Живков седмица по-късно, нито дори и първият митинг от 18 ноември, колкото този от 14 декември 1989 г., когато — чрез наложеното «отдолу» искане за отмяна на чл. 1 от Конституцията — «контролът върху властта» вече става факт.

Този пръв етап завършва с началото на преговорите около «кръглата маса» (януари–февруари 1990 г.).

Вторият етап — на демократизацията — започва със съгласуваните на «кръглата маса» законови промени, позволили регистрацията на опозиционните политически партии и коалиции. Върховите му моменти са изземването от «кръглата маса» на функциите на законодателен орган и свеждането на тогавашното Народно събрание до най-обикновен изпълнител на решенията й («парламентарна гилотина»), насрочването и произвеждането на изборите за Велико народно събрание (юни 1990 г.) и, разбира се, изработването и приемането на новата конституция. Колкото и критики да предизвиква, каквито и етикети да й се прикачват, все пак тя не само институционализира разделението на трите власти, но и вкарва в текстовете си всички основни права и свободи, възприети в демократичните държави, като в редица случаи те са и почти буквално «преписани» от Всеобщата декларация за правата на човека и от Европейската конвенция.

Този втори етап приключва с разпускането на Великото народно събрание, а с последвалите избори от 13 октомври 1991 г. България навлиза, поне от формална гледна точка, в третия етап — на укрепването на демокрацията. В този момент обаче като че ли за пръв път след 1987 г. политическите сили си въобразяват (или може би решават съзнателно), че могат и да не се съобразяват с основните изисквания на този етап, а именно със спазването на вече установените «правила на играта».

С промяната на правовата основа — независимо дали чрез нова конституция, или чрез «ремонт» на старата — «преходните държави» в Централна и Източна Европа почти повсеместно се ориентират към модела на «демокрацията» на «квалифицираното мнозинство», доколкото другия, «уестминстърския» (на «простото мнозинство») е по-специфичен, а третият, «американският», е практически трудно приложим. Но, избирайки тъкмо този «континентален» модел, политическите сили на съответните държави автоматически би трябвало да започнат да спазват и неговите «правила на играта». А точно това — за съжаление — не се получава в България след изборите от 1991 г.

Според новата конституция нашата демокрация е от втория модел — на «квалифицираното мнозинство». В съответствие с изискванията му се съставя и първият в демократичната ни история коалиционен кабинет на Д. Попов (декември 1990–ноември 1991 г.), а благодарение на спазването им става възможно — най-вече чрез участието и на тогавашната опозиция — изработването и на самата конституция.

Но политическата сила, която упражнява властта в продължение на година (октомври 1991–октомври 1992) — Съюзът на демократичните сили (СДС), на практика използва методите и прийомите на първия модел — демокрацията на «простото мнозинство». Подобно разминаване между конституцията като институционална основа на режима и политическата практика на управляващите обаче е абсолютно недопустимо теоретически и неприложимо на дело. И тъкмо в това според мен следва да се търси логичната причина за продължителната правителствена криза през есента и зимата на 1992 г.

Макар и да звучи парадоксално, от конституционна гледна точка ние «влизаме» в избрания през 1991 г. «модел» със създаването на правителството на Л. Беров, което реално е коалиционно. Политическите амбиции, жаждата за власт и мераците за връщане към годините на «еднопартийното управление» водят обаче до разпускане на 36 обикновено народно събрание и до предсрочни парламентарни избори в края на 1994 г. Формално «коалиционен», и съставеният след тях кабинет, и послушното абсолютно мнозинство в парламента на практика отново «изваждат» страната от конституционния й «модел». И поредната политическа криза не само не закъснява, но и приема през януари–февруари 1997 г. драстичните форми на граждански бунтове срещу управлението на БСП.

За съжаление и след поредните предсрочни избори от април с. г. се сменя само политическата сила, но не и навиците и методите на еднопартийното управление с абсолютно мнозинство. Фактическото узурпиране на цялата власт заплашва да вкара българския политически «модел» в една вече хронична «криза на властта», поставяща под съмнение възможността страната въобще някога да стигне до състоянието на «устойчива демокрация».

Основната причина за това е обяснена по един доста оригинален начин от О’Донeл и Шмитер. Според тях преходът от авторитаризъм към демокрация до голяма степен прилича на сложна шахматна партия, която се играе не на една, а на няколко дъски, не с двама, а с много повече и често сменящи се участници. Успехът на прехода зависи до голяма степен от умението променящите се правила на играта да бъдат заменени с постоянни (обединени примерно в една конституция). Най-важното сред тези нови и постоянни правила (и което следва да се спазва стриктно и неизменно), е нито един от играчите да не се стреми на всяка цена да поставя под заплаха «царя» на противника, независимо дали става дума за лустрация (от дясно), национализация (от ляво) и въобще нещо, което засяга самото му съществуване(21). А тъкмо това като че ли е основната цел на всяка политическа сила в България след 1991 г., която успее да дойде на власт с абсолютно мнозинство.

Периодичното «излизане» на управляващите от избрания с конституцията от 1991 г. «модел» на демокрация не позволява страната да изпълни редица други задължителни условия, формулирани достатъчно ясно и точно от Рамон Котарело, автор на известната «Теория на трите съгласия в прехода към демокрация». Според него пред политическата класа в преходната държава стоят пет основни задачи:

1. Смяна на правовата основа и на сложните й връзки със законността;

2. Елиминиране на бившия политически персонал и на легитимиращата го символика;

3. Първо съгласие: споразумение относно миналото;

4. Второ съгласие: установяване на временни норми за свободни дискусии по последния етап;

5. Трето съгласие: окончателно определяне на правилата на игра на новия режим(22).

Неизпълнението на тези пет условия внася редица «специфики» в българския преход към демокрация. И едва ли би трябвало да служи като утеха фактът, че един поглед върху политическата практика на останалите страни от Централна и Източна Европа показва, че и при тях като че ли нито едно от тези пет условия не е реализирано до край.

Самуел Валенсуела твърди, че след 1989 г. в този регион се проявяват три различни «форми» на преход от авторитаризъм — разгром (Румъния); освобождаване (Източна Германия) и реформа (Унгария)(23). Без съмнение дефинициите му, ако не са съвсем сполучливи, са поне достатъчно оригинални.

Но не толкова различията във формите, колкото неумението на страните от Централна и Източна Европа да приложат «теорията на трите съгласия», е една от основните причини «младите» посткомунистически демокрации да не успеят да повторят редица елементи именно от «модела» на «класическите» примери за вече осъществен, и то успешно, преход от авторитаризъм към демокрация — Португалия и особено Испания. Другите причини произхождат от различията между ситуацията в двете пиренейски държави в средата на 70–те и тази в страните от Централна и Източна Европа в края на 80–те години.

Най-важното е свързано с принципите, върху които функционира икономиката. И във франкистка Испания например съществува централизирано ръководство на икономиката, но то се осъществява върху стопанство от смесен тип, при това с доминиращ частен сектор. И обратно — във всички комунистически държави от 1947–1948 г. започват процеси на ускорено одържавяване (национализация) на частния сектор не само в промишлеността, но и в селското стопанство и сферата на търговията и услугите. От тази гледна точка в началото на преходите към демокрация тези държави трябва да решават и изключително сложните проблеми, свързани с денационализацията (приватизацията) и реституцията, които не стоят на дневен ред нито в Испания, нито в Португалия.

Второ, огромна е разликата и между икономическата ситуация в Испания и Португалия и тази в страните от Централна и Източна Европа в момента, когато започват процесите на демократизацията. Независимо, че последните години от франкизма и салазаризма съвпадат с първата петролна криза, която техните икономики понасят доста тежко, нито ръстът на инфлацията, нито спадът на жизненото равнище там са в такива драстични размери, както в посткомунистическите режими в навечерието на прехода. С други думи, състоянието на стопанството в екссоциалистическите страни се доближава по-скоро до това на Германия и Италия след Втората световна война, отколкото на Испания и Португалия в средата на 70–те години.

Трето, поради сходните (или поне по-лесно приспособими) икономически структури, поради естествената принадлежност към западния, «атлантическия» свят, както и поради неучастието до началото на демократизацията в други, враждебни (или поне неприятелски настроени) политически и военни структури, Испания и Португалия доста бързо и успешно се интегрират в демократична Европа, докато за «новите демокрации» от Централна и Източна Европа това все още е по-скоро мечта, отколкото близка реалност.

И още нещо много важно, особено в сравнение с Испания. Началото на процесите на демократизацията в бившите комунистически държави е доста по-рязко. Вярно е, че след идването на власт на Горбачов в тогавашния СССР през 1985 г., във всички тези страни (а в Полша и Унгария и преди това) се създават благоприятни предпоставки за либерализация на режимите. Но вярно е и това, че в нито една не се стига до замяна по естествен (биологичен) път на съответния диктатор с човек (или група хора), които да ръководят «отгоре» темповете и посоките на прехода.

В Испания това позволява на либерално настроената част от единствената управляваща партия — Националното движение, да мутира, съхранявайки обаче кадрите си, а в редица случаи — и ключовите им позиции в държавния апарат. Оттук идва и една от основните особености на испанския преход: сред главните двигатели на промените е именно тази либерално настроена част, която при това успява не само да се задържи на върха на политическата власт в продължение на близо пет години, но и да осъществи «саморазпускането» на режима в рамки, които практически не накърняват нейните интереси.

И обратно — в повечето от бившите комунистически държави (Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния) промените започват с взрив «отдолу», който в редица случаи е фатален за управляващите дотогава партии. Но далеч по-важното е, че почти навсякъде рязкото начало на промените практически изключва възможността от «разумния избор», вкарвайки взаимоотношенията между основните политически партньори в рамките на емоцията «комунизъм — антикомунизъм».

Впрочем като че ли именно в това всички страни от Централна и Източна Европа, макар и не в еднаква степен, най-очевидно излизат извън «класическата» теория за главните участници в прехода. Според О’Донел и Шмитер те са две големи групи — «твърдите» («хардлайнерите»), които искат да запазят стария режим, и «меките» («софтлайнерите»), търсещи широка подкрепа сред обществото за неговата промяна(24). Първите от своя страна се делят на «крайни» и «опортюнисти», които се стремят да продължат да участват в политическите процеси. Разделението сред вторите е между «умерените», твърдо ангажирани с политическата демокрация, и «максималистите».

За съжаление обаче съюзът между «опортюнистите» и «умерените» е с нищожни шансове пред противопоставянето между «крайните» и «максималистите». А ако се прибави и фактът, че екскомунистическите партии неизменно срещат враждебното или поне силно негативно отношение от страна на целия демократичен свят, чисто емоционалното измерение «комунизъм — антикомунизъм» придобива още по-реални стойности и в редица случаи преминава в откровен стремеж на «новата стара» (или по-точно — на «старата нова») политическа класа към реставрация на режимите от периода преди Втората световна война.

И тъй, страните от Централна и Източна Европа са жертва на поредния парадокс на историята. Най-изкусителното — опитът им да комбинират политическите аспекти на прехода от авторитаризъм към демокрация с икономическите аспекти на този от тоталитаризъм към демокрация — е и най-илюзорно. Защото както реформата «Ерхардт» и планът «Маршал» са немислими без извънредно политическо законодателство, така и елегантният «испански модел» е немислим без нравите и традициите на една утвърдена смесена икономика и най-вече без респекта към частната собственост.

Така, независимо от богатата историческа практика на преходите към демокрация и от сходствата с политически системи, вече осъществили такива преходи, страните от Централна и Източна Европа са принудени да налучкват нов, собствен «модел» за икономическа демократизация. Лично за мен обаче окончателно се налага впечатлението, че — било съзнателно, било поради закъснението и неспазването на гореспоменатите «три съгласия», било поради комбинация между тези два фактора и обективната икономическа реалност — той е пълен с достатъчно «странности», за да стане направо изроден.

В етапите на либерализацията и особено на демократизацията в страните от Централна и Източна Европа повсеместно се констатира рязък спад на авторитета както на законовите норми, така и на държавните институции, призвани да гарантират спазването им. След десетилетия на многобройни и достигащи понякога до абсурд забрани на мода излиза максимата «Всичко, което не е забранено, е разрешено». И доколкото, макар и все още не сменена, старата законова основа де факто е отменена (твърде често с «обясненията», че е «тоталитарна»), на практика всичко, което в нормалните държави е стриктно регламентирано, тук наистина е безконтролно. На тази основа се развиват четири основни процеса.

Първият е успешната трансформация на част от бившата политическа и стопанска номенклатура в нова икономическа класа. В резултат на споменатата по-горе антикомунистическа емоция «декомунизацията» на обществено-икономическите структури започва още в условията на законовия нихилизъм. В създалия се правов вакуум редица бивши дейци на централно планираната икономика са елиминирани или просто «изчезват», отнасяйки със себе си в предвидливо регистрираните си частни фирми не само опит и умения, но и производствените и търговските си контакти, за да се превърнат в преуспяващи организатори на паралелна на бившите им «владения» дейност. «Неоценима» помощ им оказва и обстоятелството, че техните постове се заемат най-често от хора, у които въпросната антикомунистическа емоция определено доминира над ръководните им способности и опит. И така, докато «неокапиталиститe» процъфтяват в частния бизнес, плувайки в добре познати води, техните все още държавни отрасли потъват, превръщайки се в лесна и евтина плячка при бъдещата приватизация. С което цикълът се затваря — най-вероятно «бившите» ще се върнат, но вече като собственици.

Може би мнозина от тези хора са имали наистина доброто намерение съзнателно да допринесат за разумния преход от централно ръководена към свободна икономика. Но пред перспективата да се превърнат в беззащитни жертви на чисто политическа репресия техният инстинкт за самосъхранение реагира. И тази тяхна реакция е не само обяснима, но и оправдана.

Вторият процес е свързан с небивалия бум на спекулата, най-вече в сферата на търговията. Всъщност именно в условията на прехода придобива конкретни, практически измерения ориенталската сентенция, че «законът е врата у поле», през която минават само наивниците. Освен, че се прави сравнително бързо и безболезнено, натрупаният по спекулативен път капитал е и много агресивен, значително по-склонен към риска и същевременно «пъргав», което отрежда на собствениците му правото да бъдат «втората фаланга» в бъдещата приватизация.

Третият процес, пряк резултат от законовия нихилизъм и правовия вакуум, е разширяващата се корупция сред политиците и държавните чиновници. При това тя също има своя «затворен цикъл»: възползвайки се от формално все още действащите многобройни стари и очевидно непригодни за новите условия забрани, чиновниците ги «продават», а политиците или «забравят» да ги отменят, или пък създават нови, които чиновниците също започват да продават. Така се оформя и третата «фаланга» от «новобогаташи», които постепенно се «приобщават» към първите две и заемат позиция — договорена или извоювана в люти битки — за дългоочакваната, но като че ли съзнателно бавена — не и без тяхна помощ — приватизация.

Основното в случая е, че тези три «фаланги» постепенно се обвързват чрез сложна схема от взаимно преплитащи се интереси и се превръщат в един самозахранващ се механизъм, чиято мощ непрекъснато нараства.

Четвъртият процес е на чисто криминална основа. Доколкото за всички е ясно, че преобладаващото мнозинство от «новобогаташите» са се замогнали по незаконен или полузаконен начин, не по-малко ясно е, че те са лесно уязвими, а оттам и сдържани в претенциите си за защита от закона. На тази основа се появява явлението «рекет», което придобива заплашителни размери, но все още действа практически безнаказано. От тази гледна точка всички страни от Централна и Източна Европа де факто се превръщат в Дивия изток, където правото на силата определено доминира над силата на правото. И така, както едно време в Дивия запад, се оформя четвъртата «фаланга» на бъдещите «приватизатори».

И тъй, липсата на респект към правните норми, превръщането на тези страни в злощастна пародия на Дивия запад, корупцията, спекулата и т. н. са добра основа, върху която — след като приключи етапа на «първоначалното натрупване на капитала» — да се развият процесите на «елитарна» приватизация в интерес на ограничена група от бивши комунистически величия, спекуланти, мафиотски структури и отбрани «неономенклатурчици».

За съжаление не могат да се обособят като пета «фаланга» «честните» частници, т. е. дребните и средните предприемачи. Обратно — смазани от тежестта на непосилни лихви и убийствени данъци, те ще трябва да изнесат на плещите си основния товар на прехода на страните от Централна и Източна Европа през Долината на сълзите към все още далечната модерна и «цивилизована» смесена икономика.

Като доказателство, макар и косвено, за тези мрачни прогнози ще приведа и данните от едно социологическо изследване, проведено в България през пролетта на 1993 г. Близо 4 години след началото на промените десетте условия за успех в бизнеса са подредени както следва: предприемчивост; наличие на пари (т. е. капитал); умение за приспособимост; чувство за риск; наличие на връзки; безкрупулност; решителност; принадлежност към бившата номенклатура. Едва на последните места анкетираните поставят изискванията за талант и компетентност.

Но ако, от една страна, данните от това изследване могат да обяснят обособяването на четирите «фаланги» на прохождащия бизнес в страните от Централна и Източна Европа, от друга страна, те сериозно смущават доскоро идеалистичните представи за бъдещия «средностатистически» бизнесмен на новите граждански общества.

* * *

Резюмирайки основните характеристики на «преходната държава» в края на 80–те и първата половина на 90–те години, искам изрично да обърна внимание върху три неща, според мен аксиоматични:

— който е против мирния преход, фактически е за гражданска война;

— който е за извънредно политическо законодателство (независимо дали става дума за забрана на политическите партии, по времето на управлението на които фактически е започнал преходът от авторитаризъм към демокрация, или пък за отделни репресивни закони по политически причини), на практика е против самия преход към демокрация;

— който апелира за смяна на системата, а не за нейната промяна, не разбира същността на задачите, които стоят пред политическата класа.

А извън тези аксиоми на настоящия етап от състоянието на изследователските ми дирения основният извод от изложеното до тук може би няма да изненада никого: от политическа гледна точка в настоящия етап (т. е. към 1998 г.) България се намира на финала на прехода си към политическа демокрация, но все още е в началото на този към икономическа демокрация.

Лошото е, че за разлика от недемокрацията, където икономиката е преди всичко политика, при демокрацията е точно обратното.

Приложения

1. Политически измерения на партийните системи в 22 демократични режима (1945–1980 г.)

Държава
СИ
Р
ЕК
СГ
ПР
ВП
ПМ
БИ
САЩ
 
С
 
С
     
1
Нова Зеландия
 
Г
         
1
Ирландия
 
С
       
С
1
Великобритания
Г
       
С
 
1,5
Канада
 
С
 
Г
     
1,5
ФРГ
Г
Г
         
2
Австрия
Г
Г
         
2
Люксембург
 
Г
Г
       
2
Швеция
 
Г
   
Г
 
С
2,5
Австралия
Г
С
 
Г
     
2,5
Дания
 
Г
   
Г
 
С
2,5
Белгия
 
Г
Г
Г
     
3
Швейцария
Г
Г
С
С
     
3
Исландия
 
Г
   
Г
 
Г
3
Израел
 
Г
Г
     
Г
3
Италия
 
Г
Г
   
С
С
3
Холандия
 
Г
Г
     
Г
3
Япония
 
Г
С
   
С
Г
3
Норвегия
 
Г
Г
 
Г
 
С
3,5
Финландия
Г
 
Г
Г
С
   
3,5
Франция — V република
Г
Г
   
С
Г
 
3,5
Франция — IV република
Г
Г
 
С
Г
Г
 
4,5

За модела на демокрацията на «простото мнозинство» е характерно, че различията между партиите се въртят само около едно политическо измерение — социално-икономическото (тъкмо поради това те са «едноизмерни»). В замяна на това в модела на демокрацията на «квалифицираното мнозинство» различията са многоизмерни. И още по-точно, политологията е определила седем «различия», които дават реалните параметри на «многоизмерните» системи.

«Г» означава, че партиите отдават голямо значение, а «С» — средно значение на съответното измерение. Съкращенията на седемте измерения са:

СИ — социално-икономическо;

Р — религиозно;

ЕК — етнокултурно;

СГ — селско-градско;

ПР — подкрепа на режима;

ВП — външна политика;

ПМ — постматериализъм;

БИ означава баланс на измеренията, като се има предвид, че голямо значение се оценява с 1 точка, а средно — с 0,5.

До 1,5 точки става дума по-скоро за едноизмерни партийни системи, а от 2 нагоре — за многоизмерни.

Данните са от Lijphart, A. Las Democracias contemporaneas. Barcelona, 1987.

2. Стенли Пейн. Типологично описание на фашизма

A. Фашистките отрицания

Антилиберализъм.

Антикомунизъм.

Антиконсерватизъм (макар и с уговорката, че фашистките групи са склонни да осъществяват временни съюзи с групи от който и да е друг сектор, главно от десницата).

Б. Идеология и цели

Създаване на нова националистическа и авторитарна държава, която да не се основава само на традиционни принципи и модели.

Организиране на нов тип национална икономическа структура, интегрална, регулируема и надкласова, независимо дали се нарича националкорпоративна, националсоциалистическа или националсиндикалистка.

Създаване на империя или радикална промяна в отношенията на нацията с другите сили.

Специфична защита на идеалистично и волунтаристично кредо, което обикновено включва опит за осъществяване на нова светска, модерна и самоопределяща се култура.

B. Стил и организация

Важност на естетичната структура на митингите, символите и политическата хореография, с ударение върху романтичните и мистичните аспекти.

Опит за организиране на масите чрез военизиране на връзките и на политическия стил и с изграждане на масова партийна милиция.

Положителна оценка на насилието и използването му или склонност към това.

Крайно изтъкване на мъжкия принцип и на мъжкото превъзходство, като същевременно се защитава органичното виждане за обществото.

Възхвала на младежките години спрямо другите фази на живота, с наблягане върху конфликта между поколенията, поне докато се осъществи началната политическа промяна.

Специфична тенденция към персонален, авторитарен и харизматичен стил на ръководство, независимо дали в началото ръководния пост е в известна степен изборен или не.

Payne, St. El Fascismo. Madrid, 1986.

3. Бенито Мусолини. «Фашистката доктрина» (Разсъждения върху «Етичната държава»)

Основата на фашистката доктрина е концепцията за държавата, за нейната същност, задължения, цели. За фашизма държавата е абсолют, пред който индивидът и групите са нещо относително. Индивиди и групи са важни само доколкото съставляват част от държавата. Либералната държава не ръководи функционирането и материалното развитие на общностите, а се ограничава да отчита резултатите. Фашистката държава разполага със съзнание и воля, които я превръщат в «етична държава». През 1929, по време на първата петгодишна асамблея на режима, заявих:

«За фашизма държавата не е само нощният пазач, който се грижи само за личната сигурност на гражданите; не е и организация с чисто материални цели, която да гарантира известно благосъстояние и относително мирен съвместен живот, нещо, което би могъл прекрасно да гарантира един Административен съвет. Не е и едно чисто политическо образование, без контакт със сложната материална действителност на живота на индивидите и народите. Държавата, така както я разбира фашизмът, е духовен и морален факт, доколкото се нагърбва с политическата, юридическата и икономическата организация на нацията и защото една подобна организация и в генезиса си, и в развитието си е проява на духа. Държавата гарантира вътрешната и външната сигурност, но също така съхранява и пренася духа на народа такъв, какъвто е, какъвто се е създавал чрез езика, обичаите и вярата в продължение на вековете. Държавата не е само настояще, но и минало, и най-вече бъдеще. Именно държавата е, която, надхвърляйки кратките срокове на живот на индивидите, представлява иманентното съзнание на нацията. Държавата е, която учи гражданите на граждански добродетели, което им помага да осъзнаят своята мисия и ги подтиква да се обединят, тя е, която хармонизира интересите им чрез правосъдието си. Пренася завоеванията на мисълта, на науките, на правото, на човешката солидарност. Води хората, още от елементарния племенен живот, до най-висшата човешка изява на властта, т. е. до Империята. Поверява на потомството имената на онези, които са загинали за нейната цялост и подчинявайки се на законите предлага като пример и препоръчва на бъдните поколения вождовете, които са разширили територията й и гениите, които са я просветили с нейната слава. Когато държавническото чувство отслабне и доминират сепаратистичните и центробежни тенденции на индивиди и групи, националните общества поемат към своето падение».

Цитирано по Hernandez Sandoica, Е. Los fascismos eurоpeos. Madrid, 1992.

4. Ликвидиране остатъците от бухаринско-троцкистките шпиони, вредители и изменници на родината

През 1937 г. бяха разкрити нови данни из дейността на извергите от бухаринско-троцкистката банда. Съдебният процес по делото на Пятаков, Радек и други, съдебният процес по делото на Тухачевски, Якир и други, най-после съдебният процес по делото на Бухарин, Риков, Крестински, Розенхолц и други — всички тези процеси показаха, че бухаринците и троцкистите под фирмата «дяснотроцкистки блок» отдавна вече били образували една обща банда от народни врагове.

Съдебните процеси показаха, че тази измет на човешкия род заедно с враговете на народа — Троцки, Зиновиев и Каменев — били в заговор против Ленин, против партията и против съветската държава още от първите дни на Октомврийската социалистическа революция. Провокаторските опити за осуетяване на Бресткия мир в началото на 1918 г.; заговорът против Ленин и съглашението с «левите» есери за арестуване и убийство на Ленин, Сталин и Свердлов през пролетта на 1918 г.; злодейският изстрел срещу Ленин и раняването му през лятото на 1918 г.; метежът на «левите» есери през лятото на 1918 г.; преднамереното изостряне разногласията в партията през 1921 г., за да разклатят и съборят отвътре ръководството на Ленин; опитите да свалят партийното ръководство във времето на боледуването и след смъртта на Ленин; издаването на държавни тайни и снабдяването на чуждестранните разузнавателни служби с шпионски сведения; злодейското убийство на Киров; вредителствата, диверсиите и експлозивите; злодейското убийство на Менжински, Куйбишев и Горки — всички тези и други подобни злодеяния, както биде установено, са се вършили в продължение на двадесет години при участието и под ръководството на Троцки, Зиновиев, Бухарин, Риков и техните лакеи — по поръчка на чуждестранните буржоазни шпионски служби.

Съдебните процеси изясниха, че троцкистко-бухаринските изроди, като изпълняваха волята на своите господари — чуждестранните буржоазни шпионски служби, си поставили за цел разрушаването на партията и съветската държава, подкопаване отбранителната мощ на страната, улесняване чуждестранната военна интервенция, подготвяне поражението на Червената армия, разпокъсване на СССР, отдаване на японците Съветското Приморие, отдаване на поляците Съветска Белорусия, отдаване на немците Съветска Украйна, унищожаване завоеванията на работниците и колхозниците, възстановяване на капиталистическото робство в СССР.

Тези белогвардейски пигмеи, силата на които би могла да се сравни най-много с нищожната сила на калинката, изглежда — за смях! — се смятали господари на страната и си въобразявали, че те наистина могат да раздават и продават земите на Украйна, Белорусия и Приморието.

Тези белогвардейски калинки забравили, че господар в съветската страна е съветският народ, а господата риковци, бухаринци, зиновиевци, каменевци не са нищо друго освен временно числящи се на служба на държавата, която всяка минута може да ги изхвърли из своите канцеларии като ненужни парцали.

Тези нищожни лакеи на фашистите забравили, че стига съветският народ да си помръдне само пръста, за да не остане от тях ни следа.

Съветският съюз осъди бухаринско-троцкистките изроди на разстрелване.

НКВД приведе присъдата в изпълнение.

История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Кратък курс. I издание в СССР, 1938. С., 1949, с. 424–426.

5. Хуан Линц. Разнообразието на недемократичните режими

Основната характеристика на недемократичните режими е, че изключват възможността властта, а дори и малка част от властта, да произлиза от изразената в свободни избори воля на народа, или от една по-широка демокрация в единствената партия.

В моя анализ ще разгледам някои от типовете на недемократични режими, дефинирани в научната литература и в собствените ми изследвания. Като изходна точка ще се опра на различията между тоталитарни, авторитарни и онези, които наричам «султански» режими. Това са идеалните типове, макар и, разбира се, да не се срещат в чист вид в политическата и социалната действителност и не е неточно да твърдим, че много политически системи съдържат елементи, които можем да определим като тоталитарни, авторитарни или «султански», или че в тях преобладават някои от тези характеристики.

В литературата срещаме твърдението, че преход от тоталитарен режим към демокрация е осъществен само в нацистка Германия, благодарение на военното поражение и на демилитаризацията на нацисткия режим от страна на съюзниците, които започнаха процеса на демократизация под свое ръководство и контрол. Твърдението зависи от това, кои именно режими можем да определим като тоталитарни.

Използвайки термина в много тесен смисъл, твърдението би изглеждало абсолютно сигурно и, независимо от последните промени в световната политическа карта, досега не е отхвърлено. То включва и възприемането на италианския фашистки режим като режим на несъвършен тоталитаризъм, предвид многообразието на елементите на власт, включително и монархията, и които надживяват тоталитарните амбиции на Мусолини. Макар и да не е пълен, има широк консенсус върху това, че режимът на Мусолини след 1943 г. не може да се счита като тоталитарен.

Освен това трябва да е ясно, че всякаква идентификация на всички комунистически режими с тоталитарни режими беше и е неадекватна, доколкото още преди доста години автори с много различни политически позиции отбелязаха характерът на авторитарен режим на полската политическа система.

Събитията в Източна Европа след Горбачов поставят обаче въпроса до каква степен нейната повече или по-малко тоталитарна структура (например в случая с ГДР) не противоречи на това твърдение. Може да се аргументира, че тези режими не са били плод, както е в СССР и Виетнам, на вътрешен процес, а са наложени отвън и че когато СССР оттегля подкрепата си за техните управници, те се сблъскват с липса на легитимност, различна от тази, която биха имали при положение, че са резултат на вътрешен процес на установяване на тоталитарен режим. От друга страна, би могло да се каже, че в страни като Чехословакия и Унгария вече се е осъществила трансформация на режима, която би позволила да се говори за посттоталитарни режими, доколкото вече липсва идеологическото убеждение, което позволява господството над обществото на единствената партия и нейните многобройни организации чрез масова мобилизация в подкрепа на институциите на режима. Дори и да се съхранява монополът на комунистическата партия над властта, някои от тези посттоталитарни режими вече са преживяли една сериозна криза на предпоставките за функционирането на една чиста тоталитарна система.

Доколкото в СССР все още не е започнал преход към демокрация, а по-скоро една невероятна либерализация, не е необходимо да се позоваваме на политическите промени в тази страна през 1989–1990 г. Извън съмнение е обаче, че от години, може би от смъртта на Сталин и особено след Хрушчов, СССР би могъл да се характеризира като посттоталитарен режим.

Против нашето първоначално твърдение може да се излезе с аргумента, че събитията в Румъния показват, че е възможен преход от тоталитаризъм към демокрация, без да се преминава през авторитарен посттоталитарен режим или през посттоталитарна ситуация. Без да отричам напълно тоталитарните характеристики на режима на Чаушеску, важно е да се подчертае, че персоналното или семейното обсебване на властта и корупцията, която заобикаляше диктатора, даваха на режима характеристики, които в редица аспекти го доближаваха до режимите, които характеризирам като «султански». Нещо повече, начинът, по който стана революцията срещу тиранията на Чаушеску, е доста сходен с падането на «султанските» режими на Батиста, Сомоса, Дювалие и самия ирански шах, т. е. с режими, в които преходът към демокрация срещна особени трудности. Същото може да се каже и за тоталитарно «султанския» режим в Северна Корея.

Преводът (със съкращения) е от сборника Transition politica у consolidation democratica. Espana 1976–1986. Madrid 1992.

6. Какво мислят хората за демокрацията?

Задоволство от демокрацията в собствената страна (декември 1994 г.)

Дания — да 82%; не 17%

Люксембург — да 81%; не 13%

Ирландия — да 69%; не 28%

Холандия — да 64%; не 34%

Германия — да 60%; не 38%

Белгия — да 59%; не 38%

Франция — да 58%; не 40%

Великобритания — да 51%; не 46%

Португалия — да 48%; не 49%

Испания — да 34%; не 62%

Гърция — да 31%; не 67%

Италия — да 25%; не 73%

Европейски съюз — да 49%; не 49%

Задоволство от развитието на демокрацията в собствената страна (ноември 1994 г.)

Чехия — да 44%; не 53%

Естония — да 33%; не 53%

Словения — да 32%; не 60%

Литва — да 31%; не 62%

Румъния — да 31%; не 67%

Латвия — да 26%; не 68%

Полша — да 23%; не 63%

Унгария — да 23%; не 66%

Словакия — да 17%; не 79%

България — да 4%; не 91%

Централна Европа — да 26%; не 66%

Данните са от Европейски диалог, № 1, 1996, с. 21.

7. Рамон Котарело. Теория на трите съгласия в прехода към демокрация

Схемата на «трите съгласия» включва шест етапа, всеки от които съдържа своя алтернатива: или развитие на прехода, с всичките му особености, или друга формула (обикновено реставрация на авторитаризма в случая на демократичните преходи). Шестте етапа са: 1. Наличие на «взривяващ» елемент, който конфигурира криза на режима; 2. Смяна на правовата основа и на сложните й връзки със законността; 3. Елиминиране на бившия политически персонал и на легитимиращата го символика; 4. Първо съгласие: споразумение относно миналото; 5. Второ съгласие: установяване на временни норми за свободни дискусии по последния етап; 6. Трето съгласие: окончателно определяне на правилата на игра на новия режим.

Преходите не са революции. Освен това, доколкото ни интересуват преходите към демокрация, изглежда логично трите последни стъпки, трите съгласия, да загубят по нещо от инструменталния си характер и да се запълнят със съдържанието на демокрацията. Казвам това, за да противостоя на възможната критика, че трите съгласия, последни крачки към демокрацията, вече са самата демокрация. Наистина, свободата на словото и формулите на компромиса са прояви на демокрацията, но не трябва да се забравя, че преходът е като мост между авторитаризма и пълния демократичен режим и, логично, началните му пилони са в територията на първия, а последните — в тази на втория.

Да разгледаме елементите на проекта за модел на «трите съгласия» по-подробно:

1. Взривяващият елемент. Кризата.

Предвид на многообразието от форми, които те могат да приемат, е безполезно да ги приписваме на някое конкретно явление. Можем обаче да ги дефинираме като вътрешни и външни. В случая с трите прехода в Южна Европа например е очевидно, че гръцкият се дължеше основно на външни причини, испанският — предимно на вътрешни, докато в португалския влияеха елементи от единия и от другия характер. В случая със СССР кризата беше от вътрешно и най-вече от икономическо естество.

2. Смяната на правовата основа и на законността.

Един преход предполага смяна на политическия режим, т. е. на самия морален фундамент, върху който се основават убежденията, които на свой ред подкрепят политическата система. Формално един авторитарен режим може да бъде република с периодично избиран президент. Примерът със Стреснер в Парагвай беше много убедителен. Преходът към демокрация може да съхрани републиканската форма на управление или фигурата на президента, но се опитва да промени статута на гражданина спрямо властта. Това включва промяната на правовия фундамент на съответния режим. Но тъй като, повтарям, преходите не са революции, промените не трябва да се осъществяват по начин, който да предизвиква социален хаос, в който лекарството да е по-лошо от болестта. Всяка промяна на правовата основа включва задължително и промяна на законността. Но доколкото законността регулира ежедневния живот на хората, целесъобразно е да се променя възможно най-малко. Има норми с политическо съдържание или пряко зависими от политическата идеология и има други, с неутрален характер, чисто технически. Скъсването със законността, предизвикано от промяната на правовата основа, трябва да се ограничи само до нормите с политическо съдържание, преди да се премине към следващия етап.

3. Елиминиране на бившия политически персонал и на неговата символика.

Доколкото все още се намираме в периода на промяната на правовата основа, очевидно е, че ще се запазят непокътнати предишните политически структури, но е необходимо да се замени политическият им персонал и тяхната символика. Не е въпрос само за липса на кредит за бившата политическа класа, а и за акт, наложен от две причини. Първо, защото след като е имало взривяващ елемент, срещу него е имало и една повече или по-малко силна опозиция от едни или други социални и политически сектори. Ако преходът следва курса си, това би се дължало на факта, че подобна опозиция е била преодоляна и следователно има победители, на които принадлежи правото да заемат мястото на победените. По терминологията на Морлино, би могло да се говори за смяна на управляващата коалиция. Второ, защото, както е очевидно, смяната на правовата основа зависи до голяма степен от това, доколко новият легитимиращ критерий е на съответното равнище на ефикасност, а това не би се постигнало, ако механизмите на властта не са управлявани от политически персонал, който е заложил кариерата и политическото си оцеляване върху триумфа на прехода, за който става дума.

Сменяйки политическия персонал, е необходимо да се смени и символиката. Тази крачка, която на испанците им излезе значително проста, доколкото режимът на Франко през 1975 г. беше загубил цялата си символна мощ от първата епоха, в случая със страните на реалния социализъм имаше голямо значение, защото в тях символиката беше тоталитарна и присъстваше постоянно в живота на населението.

4. Първо съгласие: споразумение относно миналото.

Всеки авторитарен режим с известна продължителност предизвиква негодувание и озлобление, породени от произволи, несправедливости и явни нарушения на човешките права. Дали тези безчинства са се осъществявали в името на висшата раса, на революционната класа, в прослава на Бога или в интерес на едни или други, е без значение. Очевидното е, че нито един преход няма да тръгне успешно, ако не е решил трудния проблем на постигането на споразумение относно миналото. Труден, защото, на първо място, чрез него се прави опит за съчетаване на наказателното правосъдие (което на всичкото отгоре ще се осъществява като обратно действие) и на необходимостта от помиряване на общността. Очевидно е, при всички положения, че колкото по-широко е било ангажирането на хората в беззаконията на предишния режим, толкова по-неотложно е да се обуздае положение, което, нарушавайки принципа на взаимно доверие в обществото, може да доведе до излизане от цивилизованото общество. Поради това именно е от голяма полза ясното разграничаване между законите с политическо съдържание и тези с обикновено съдържание. Същото би трябвало да се направи и с политическия персонал относно връзките му с миналото: на една страна да са виновните, които трудно могат да бъдат амнистирани, а на другата — тези, които са изпълнявали заповеди и които очевидно не могат да останат завинаги извън борда на новата политическа система, освен ако тя не се ражда с чувствителен дефицит на законност.

5. Второ съгласие: установяване на временни норми за свободни дискусии по последния етап.

След като е постигнато съгласие относно миналото (а най-добре — помирение), този етап е задължителен за успеха на демократичния преход. В случая е най-добре да се приложи първото изискване на модела на Ростоу — осъзнаването на някаква форма на национална общност. След като народът като цяло е решил да осъществи прехода, задачата е да се установи многостранен диалог между всички сектори с различаващо се мнение относно правилата на политическата игра, които следва да се прилагат. Във всички случаи първото правило на играта е онова, което позволява прилагането на всички останали, а това обикновено е правилото на мнозинството. В последна сметка при демокрацията може да се взема решение само чрез мнозинство, включително и когато се решава да не се прилага принципът на мнозинството, а да се използват тези на пропорционалността или пък на представителството по групи.

Необходимостта всички сектори, ангажирани в прехода, да участват в дебата свободно върви успоредно с факта, че всяко изключване може да бъде разглеждано като маргинализация и може да доведе до чувства и действия срещу изграждащата се демократична система.

6. Трето съгласие: окончателно определяне на правилата на игра на новия режим.

Обикновено става дума за компромисна формула. Най-важното е формулата, която ще се установи, да не е наложена от една партия или една група. Не може да се твърди, че има само една възможна формула на демокрацията — консенсуалната. Там, където функционира мажоритарната формула, също има демокрация. Но подкрепата за мажоритарния подход при вземане на решения по никакъв начин не пречи на компромисната формула, доколкото преговарящите сектори могат да се споразумеят върху реалните възможности в определен момент всеки от тях да се превърне в мнозинство. Тогава това споразумение може да бъде компромис в смисъл, че моментното мнозинство се отказва от опитите да съхрани с технически трикове или законови хитрости това си положение и приема да даде необходимите гаранции на малцинството, че то също би могло свободно да се опита да стане мнозинство.

Преводът (с незначителни съкращения) е от сборника Transition politica у consolidacion democratica. Espana 1975–1986. Madrid, 1992.

8. Еволюция на политическите системи на европейските недемокрации през XX в.

Година на промяната
Демокрация
Авторитаризъм
Тоталитаризъм
1919
Италия, Германия
СЦИЕ (х)
Съветска Русия
1922
   
Италия
1923
 
Испания
 
1931
Испания (хх)
   
1932
 
Португалия
 
1933
   
Германия
1939
 
Испания
 
1945 (ххх)
Италия, Германия
 
СЦИЕ
1960 (хххх)
 
СЦИЕ
 
1975
Испания, Португалия
   
1989
СЦИЕ
Русия
 

(х) Страни от Централна и Източна Европа (без Чехословакия до 1939 г.).

(хх) Испания се «връща» в демокрацията през 1931 г. и отново «излиза» от нея с началото на Гражданската война през 1936 г.

(ххх) Начало на изграждане на съответната нова система.

(хххх) Условно, доколкото началото на «мутацията» на СЦИЕ от тоталитарни системи към авторитарни режими не съвпада в отделните държави.

Бележки

Политически системи през XX в.

1. Lijphart, А. Las democracias contemporaneas. Barcelona, 1987, p. 51.

2. Подчертавам, че става въпрос не за историческата еволюция на демократичните форми, датиращи още от Антична Гърция, а за съвременните демократични системи.

3. Най-общо казано либералната политическа система е по-близо до демокрацията, отколкото до недемокрацията, и от тази гледна точка тя може да бъде окачествена и като «преддемокрация». Проблемът обаче при нея е, че «обратната връзка» между управляващите и управляваните е прекалено слаба, поради което липсва основното условие за дълголетието на един политически режим: стабилността на «договора» между тях. При това положение е значително по-лесно неговото нарушаване, независимо от коя страна, със съответните промени в самия характер на режима.

I. Демокрацията

1. От литературата на български език вж. напр. Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1, 2. С., 1992; Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. С., 1993; Турен, А. Що е демокрация? С., 1994.

2 Този модел е изложен в доклад на симпозиум на тема «Проблеми на консолидацията на демокрацията», Мадрид, 1990 г. Според Линц и Степан едва в момента, когато са изпълнени и вече функционират тези три условия, може да се приеме, че преходът към демокрация в дадена страна е приключил. — Cit. in: Powell, Ch. El piloto del cambio. El Rey, la Monarquia y la transicion a la democracia. Barcelona, 1991, p. 14.

3. Dahl, R. Polyarchy: Participation and Opposition. New Haven, 1971, p. 3.

4. Held, D. Models of Democracy. Oxford, 1987.

5. Macpherson, C. В. La democracia liberal y su epoca. Madrid, 1981.

6. Lijphart, A. Op. cit.

7. Терминът «идеален тип» е въведен от Макс Вебер. Според неговата методологическа концепция поради своята сложност и многозначност всяко едно историческо явление би могло да бъде разбрано по-лесно, ако се съпостави с еднозначния му «идеален модел».

8. Lijphart, А. Op. cit., рр. 23–26.

9. Точно на обратния полюс на това основно правило са и двете измерения на недемокрацията — тоталитаризмът и авторитаризмът, при които малцинството властва над мнозинството.

10. Цит. в: Англосаксонска документация. Под ред. на Оливие Дюпюи. Брошура, изд. на Радикалната партия. С., 1992, с. 5.

11. Третият вариант, често срещан в бившите социалистически държави, е още по-странен. От една страна, като цяло населението им трудно се разделя със социалните придобивки, получени при стария режим. От друга страна обаче, те са непомерно раздути за състоянието на криза, в което най-често изпадат икономиките на тези държави след краха на комунистическите режими в тях.

Опитите на правителствата и политическите сили така да балансират между тези два обективни фактора, че да не загубят влияние и избирателна популярност, обикновено правят преходите значително по-бавни и мъчителни, тъй като трудно може да се постигне моментът на «дупка в джоба на богатите» при положение, че дълго време тези държави функционират на принципа «каца без дъно».

12. Вж. по-подробно напр. Сорман, Ги. Либеральное решение. М., 1992, с. 124 и сл.

13. Англосаксонска документация..., с. 4–5.

14. Нещо повече, в определени моменти е също толкова логично (и демократично) в действие да влиза принципът на «парламентарната гилотина», т. е. мнозинството да подава необходимите за осъществяването на правителствената програма закони с ритъм и в темп, наложени от кабинета, макар и с риск да ги «претупва» или въобще да не се съобразява с мнението на малцинството.

15. На въпроса за различните видове мнозинство подробно ще се спра в следващия параграф.

16. От whipper, т. е. помощник конярът, който с помощта на бич събира конете в табуна. С течение на времето терминът е съкратен до whip — бич.

17. За парламентарните традиции и процедури вж. по-подробно напр. Парламенты мира. М., 1991, с. 79 и сл.

18. Butler, D. Coalitions in British Politics. New York, 1978, p. 112.

19. Lijphart, A. Op. cit., p. 27.

20. За остротата им говори достатъчно убедително фактът, че през 1930 г. Осуалд Мосли, министър в правителството на Макдоналд и привърженик на тезата за силна държавна намеса в икономиката, напуска Лейбъристката партия и полага основите на бъдещия Британски съюз на фашистите.

21. В началото на 90–те години т. нар. Трансевропейска партия, възникнала на основата и по идея на италианската Радикална партия, подема инициативата за осъществяване на «същинска общоконтинентална англосаксонска революция». Ето в резюме основните аргументи в подкрепа на тази инициатива: «Установена в цялата западна част на европейския континент, партокрацията бързо се разпростира и в Централна и Източна Европа. Еднопартийната диктатура се замества от диктатурата на партиите с всичките й последици — завземане на държавата, неуправляемост, невъзможност за гражданина да избере свое правителство». — Цит. по: Англосаксонска документация..., с. 1.

22. Данните са от: Bernstein, S., P. Milza. Histoire du vingtième siècle. Vol. 3. La croissance et la crise. De 1953 à nos jours. Paris 1987, p. 113; Международный ежегодник, 1975. M., 1976, с. 160.

23. Laqueur, W. Europa despues de Hitler. Vol. I. Madrid, 1985, p. 275.

24. С редица конкретни примери от историята на съвременната английска демокрация Lijphart, A. Op. cit., р. 26–32 показва, че, особено през 70–те години, могат да се намерят изключения от всяка една от деветте основни характеристики на «Уестминстърския модел».

25. Замисълът и основните насоки на неолибералния преход към постмодерното общество във Великобритания са достатъчно точно предадени от главния им изпълнител. — Вж. Тачър, М. Годините на Даунинг стрийт. Ч. 1. С., 1995, с. 61 и сл.

26. Lijphart, A. Op. cit., р. 39–44.

27. През втората половина на 70–те години в Италия се стигна до парадоксалната ситуация мнозинство в парламента да имат комунистите и неофашистите. Естествено обаче нито за миг някой се усъмни във възможността те да сформират управляваща коалиция.

28. «Методът на д’Онт» е широко застъпен в избирателните системи на държавите, принадлежащи към този «модел» на демокрация. Поощрявайки по-големите партии за сметка на по-малките, той предпазва от прекалена фрагментация на парламентите — възможност, която носи в себе си пропорционалната система.

29. Lijphart, A. Op. cit., р. 218.

30. Smith, G. The Functionnal Properties of the Referendum, — In: European Journal of Political Research 4, No 1, 1976, p. 6.

31. Класически пример за друга комбинация е референдумът в Норвегия през 1972 г. за или против влизането на страната в ЕИО. Правителството и парламентът са изцяло за и според конституцията имат правото самостоятелно да решат проблема. Поради неговата важност обаче властта решава да го подложи на референдум, на който избирателите отхвърлят идеята за интеграция. Или, с други думи, се получава «контролиран», но «антихегемонистичен» референдум.

32. Парадоксът е, че в абсолютни цифри Левият блок получава 4 270 000 гласа срещу 4 500 000 за Националния блок — факт, който показва несъвършенствата и рисковете от смесената мажоритарно-пропорционална система.

33. Цит. по: Молчанов, Н. Генерал Де Голль. М., 1972, с. 272.

34. Всички данни за изборните резултати за Четвъртата република във Франция са от Brechon, P. La France aux urnes. Cinquante ans d’histoire électorale. Paris, 1993; Bernstein, S., P. Milza. Op. cit., vol. 2, 3.

35. Вж. по-подробно Chevalier, J. J., G. Conac. Histoire des institutions et des régimes politiques de la France de 1789 à nos jours. 8–e édition. Paris, 1991, pp. 557–559.

36. Вж. текста на конституцията на Петата република напр. в: Конституциите. Сборник. С., 1991.

37. King, A. Models of Executive-Legislative Relations: Great Britain, France and West Germany. — In: Legislative studies Qwarterly, No 1, februry 1976, p. 21.

38. Данните са от Les grandes textes de la Politique institutionnelle de la V–me République. La documentation française. Paris, 1992, pp. 116–120.

39. Brechon, Р. Op. cit., р. 3–4.

40. King, A. Op. cit., р. 21.

41. Вж. Разделенная демократия. Сотрудничество и конфликт между Президентом и Конгрессом. М., 1994.

42. Liphart, А. Op. cit., рр. 47–49.

43. Парламенты мира..., с. 302.

44. И двете твърдения — за «президента като император» и за «нещастен и безпомощен гигант» са цит. по Уилсон, Дж. Американское правительство. М., 1995, с. 322.

45. Разделенная демократия..., с. 15.

46. Разделенная демократия..., с. 11.

47. Парламенты мира..., с. 305.

48. Данните са от Сивачев, Н., Е. Язьков. Новейшая история США. М., 1980, с. 373–374.

49. Разделенная демократия..., с. 45.

50. Цит. по: Зубок, Л., Н. Яковлев. Новейшая история США. М., 1972, с. 246.

II. Тоталитаризмът

1. Friedrich, С. (comp.) Totalitarianism. Cambridge, 1954. Friedrich, С., Z. Brzezinski. Totalitarian Dictatorship and Autocracy. New York, 1956.

2. He всички изследователи обаче споделят мнението, че дори и без едно от тези условия тоталитаризмът губи облика си. Според Джовани Сартори например «когато комунистическите режими се умножават и стабилизират, става ясно, че терорът е второстепенно, а не основно свойство на тоталитарните системи». — Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1. С., 1992, с. 298.

3. Payne, St. Historia del fascismo. Barcelona, 1995, pp. 589–590.

4. Семков, М. Европа и фашизмът. С., 1979, с. 107–108; Bernstein, S., Р. Milza. Op. cit., vol. 1, p. 180.

5. Вж. по-подр. напр. Bernstein, S., P. Milza. Op. cit., vol. 1, pp. 177–178.

6. Цит. по: Семков, М. Фашизмът. С., 1989, с. 224–225.

7. Вж по-подр. напр. Payne, St. Op. cit., pp. 210–211.

8. Семков, M. Европа и фашизмът..., с. 126–127.

9. Семков, М. Фашизмът..., с. 227.

10. Пак там, с. 247–248.

11. Payne, St. Op. cit., pp. 207–208.

12. Ibid., pp. 211–212.

13. Ibid., р. 219.

14. Още през януари 1932 г. на среща с крупните индустриалци Тисен, Круп, Кирдорф и др. Хитлер обещава, в случай че дойде на власт, силно и стабилно правителство, елиминиране на «комунистическата опасност», възстановяване на социалния мир и курс на превъоръжаване и отваряне на външните пазари за германската икономика. Вж. по-подр. Bernstein, S., Р. Milza. Op. cit., vol. 1, p. 323.

15. Москов, Ат. Спомени. T. 1. С., 1997, с. 422–423.

16. Семков, М. Фашизмът..., с. 330–347.

17. Аренд, X. Тоталитаризмът. С., 1993, с. 227–228.

18. Пак там, с. 215.

19. Payne, St. Op. cit., p. 231.

20. Семков, M. Фашизмът..., с. 349.

21. Payne, St. Op. cit., p. 243.

22. Сартори, Дж. Цит. съч., кн. 1, с. 293.

23. Payne, St. Op. cit., p. 237.

24. Cit. ibid., pp. 31–33, nota 6.

25. Cit. in O’Donnel, G., Ph. Schmitter, C., L. Whitehead. Transiciones desde un gobierno autoritario. Barcelona, 1994. Vol. I., p. 46.

26. Семков, М. Фашизмът..., с. 324.

27. В този си вид твърдението е на Сартори, Дж. Цит. съч., с. 290. А според Аренд, X. Цит. съч., с. 25, Мусолини «не дръзва да установи пълноправен тоталитарен режим, а се задоволява с диктатура и еднопартийно управление».

28. Payne, St. Op. cit., pp. 254–255.

29. Семков, М. Европа и фашизмът..., с. 7.

30. Текстът на «секретния доклад» на Хрушчов вж. напр. в: Известия ЦК КПСС, кн. 3, 1989.

31. Наука и жизнь, 1988, № 11, с. 47.

32. XXII съезд Коммунистической партии Советского союза. Стенографический отчет. Т. 3. М., 1962, с. 121.

33. Маркс, К., Ф. Енгелс. Съч. Т. 8, с. 36.

34. Вж. по-подр. напр. Боффа, Дж. История Советского союза. T. 1. М., 1994. с. 50 и сл.

35. Пак там, с. 53.

36. Цит. пo: Капустин, М. Конец утопий? Прошлое и будущее социализма. М., 1990, с. 117, бел. 2.

37. Цит. пак там, с. 106–108, за всички приведени цитати.

38. Пак там, с. 118.

39. Вж. по-подр. напр. Гелер, М., А. Некрич. Утопията на власт. T. 1. С., 1994, с. 86 и сл.

40. Капустин, М. Цит. съч., с. 120 и сл.

41. Текстът на писмото на Ленин вж. в: Известия ЦК КПСС, кн. 4, 1990, с. 191–193.

42 Вж. по-подр. напр. Коэн, Ст. Бухарин. Политическая биография 1888–1938. М., 1992, с. 114 и сл.

43. Капустин, М. Цит. съч., с. 126 и сл.

44. Пак там, с. 131 и сл.

45. Ленин, В. И. Събрани съч. Т. 33, с. 34.

46. Вж. напр. Волкогонов, Д. Триумф и трагедия. И. В. Сталин. Политический портрет. Кн. 1, часть 2. М., 1989, с. 15.

47. Пак там, с. 180.

48. Пак там, с. 19.

49. Пак там, с. 181.

50. Пак там, с. 239.

51. Цит. по Гелер, М., А. Некрич. Цит. съч., с. 473.

52. Конквест, Р. Большой террор. Firenze, 1974, с. 962–964.

53. Гелер, М., А. Некрич. Цит. съч., с. 206–207.

54. Цит. по Волкогонов, Д. Цит. съч., с. 240.

55. Георги Димитров. Дневник. 9 март 1933–1936 февруари 1949. С., 1998, c. 534.

56. Капустин, М. Цит. съч., с. 243–244.

57. Вж. по-подр. Семков, М. Европа и фашизмът..., с. 4 и сл.

58. Payne, St. El Fascismo. Madrid, 1986, pp. 180–182.

59. В най-новото си изследване, посветено на историята на фашизма, Пейн предупреждава, че сред учените от бившите социалистически страни се забелязва тенденция към «преувеличаване» на сходствата между режимите в тях и тоталитарната политическа система. Payne, St. Historia..., р. 562.

60. В най-пълен вид тази теза е аргументирана от Tusell, J. La dictadura de Franco. Madrid, 1988.

61. Cit. in: Payne, St. Falange. Historia del fascismo espanol. Paris, 1965, p. 11.

62. Payne, St. Historia..., pp. 256–257.

63. Cit. in: Hermet, G. Totalitarismos. Mexico, 1991, p. 67.

III. Авторитаризмът

1. Сартори, Дж. Цит. съч., кн. 1, с. 278, 282, 283.

2. Пак там, с. 288.

3. Босев, Кр. Полъх. С., 1984.

4. Желев, Ж. Фашизмът. С., 1982. 2–ро изд. С., 1990. Ще се позовавам именно на това второ издание.

5. Кацарски, И. Тоталитарният социализъм. С., 1994.

6. Босев, Кр. Цит. съч., с. 127–129.

7. Желев, Ж. Цит. съч., с. 329–345.

8. Кацарски, И. Цит. съч., с. 29–30.

9. Linz, J. J. An Autoritarian Regime: The Case of Spain. — In: Allard, E., Y. Littunen. (comps). Cleavages, Ideologies and Party Systems. Helsinki, 1964.

В по-нататъшното изложение се използват две по-късни работи на Линц — Una teoria del regimen autoritario. El caso de Espana. — In: La Espana de los anos 70. Vol. III, tomo I. Madrid, 1974, pp. 1467–1531; и Una interpretacion de los regimenes autoritarios. — In: El regimen franquista, Papers, Revista de sociologia, No 8, Barcelona, 1978, pp. 11–26.

10. Cit. in: La Espana de los..., p. 1468.

11. Ibid., рр. 1468–1469.

12. Ibid., р. 1469.

13. Ibid., р. 1474.

14. El regimen..., р. 16.

15. Cit. in: Tusell, J. Op. cit., p. 92.

16. El regimen..., p. 31, 36.

17. Ibid., pp. 33–34; 61, 71.

18. Ibid., pp. 112, 118.

19. Vilar, S. Dictature militaire et fascisme en Espagne. Paris, 1977.

20. Garcia Fernandes, J. El regimen de Franco. Madrid, 1976.

21. Preston, P. Las derechas espanolas en el siglo XX. Madrid, 1986.

22. За историята на Испания по време на франкистката диктатура вж. по-подробно Драганов, Д. Франкизмът. История и политика. С., 1995.

23. Beneyto, J. La identidad del franquismo. Del Alzamiento a la Constitucion. Madrid, 1979, p. 34.

24. La ероса de Franco. Historia general de Espana y America. Тоmo XIX–2. Madrid, 1987, p. 358.

25. Желев, Ж. Цит. съч., с. 9.

26. Чърчил, У. Втората световна война. Мемоари. Т. 6. Триумф и трагедия. С., 1995, с. 219.

27. Цит. в: Драганов, Д. В сянката на сталинизма. Комунистическото движение след Втората световна война. С., 1990, с. 33–34.

28. Георги Димитров. Дневник. 3 март 1933–1936–февруари 1949. С., 1998, с. 440.

29. Пак там, с. 464.

30. Пак там, с. 527.

31. Пак там, с. 539–540.

32. Пак там, с. 574.

33. Цит. в: Драганов, Д. В сянката..., с. 42–43.

34. Пак там, с. 58 и сл.

35. Георги Димитров. Дневник..., с. 600.

36. Данните са от Стоянова, П., Е. Илиев. Политически опасни лица. С., 1991.

37. Баева, И. Източна Eвpoпa след Сталин (1953–1956). С., 1995, с. 31.

38. За ефекта от този първи опит за десталинизация в Полша, Унгария, Чехословакия и България по-подр. вж. пак там.

39. Семков, М. Фашизмът..., с. 324.

40. Конкретно сталиновата идея за този «нов световен ред» е изложена достатъчно ясно в официалната История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). С., 1949, с. 335–336: «Докато съществува капиталистическо обкръжение (на СССР), ще има и опасност от капиталистическа интервенция... За премахване опасността от капиталистическа интервенция е необходимо да се унищожи капиталистическото обкръжение, а да се унищожи капиталистическото обкръжение е възможно само като следствие от победоносна пролетарска революция поне в няколко страни... Оттук следва, че победата на пролетарската революция в капиталистическите страни е от жизнен интерес за трудещите се в СССР».

41. Цит. в: Ниво време, 1995, № 6, с. 85.

42. Вж. Делото Живков. Състав. Д. Иванов. С., 1994.

43. Данните са от: Информационное совещание представителей некоторых компартий в Польше в конце сентября 1947. М., 1948, с. 253; Westoby, А. Communism since World War II. Brighton, 1981, pp. 14–38.

44. Разбира се, това не е само румънски или унгарски «патент». На първия «масов» митинг срещу Живковата система, свикан на 3 ноември 1989 г., т. е. още в условията на авторитарната диктатура, на площад «Александър Невски» участват около 3 хил. души, немалка част от които — изпратени от властта. Седем месеца по-късно, на митинга на СДС от 7 юни 1990 г., в навечерието на първите свободни избори, участниците вече са над 1 милион.

45. Вж. по-подр. Стоянова, П., E. Илиев. Цит. съч.

46. Вж. по-подр. Иванов, Д. Противопоставянето 1956–1989. С., 1994.

47. Сартори, Дж. Цит. съч., с. 298.

48. Cit. in: Transicion politica у consolidacion democratica. Espana 1976–1986. Madrid, 1992, p. 440.

IV. Преходите към демокрация

1. За еволюцията на политическото положение в Италия в периода 1943–1945 г. вж. напр. Драганов, Д. Комунистите и нова Италия (1943–1948). С., 1982, с. 15–90.

2. Приведените данни, както и съмненията за тяхната достоверност, вж. в: Laqueur, W. Europa despues de Hitler. Vol. I, pp. 59–60.

3. Вж. Pasquino, G. La extincion del primer regimen fascista y la transicion de Italia a la democracia: 1943–1948. — In: O’Donnel, G., Ph. Schmitter, L. Whitehead. (comp.) Transiciones desde un gobierno autoritario. Barcelona, 1994, Vol. I, p. 97.

4. Текстът на италианската конституция от 1947 г. вж. в: Конституциите..., цит. съч.

5. За политическата история на Италия в периода непосредствено след Втората световна война вж. Драганов, Д. Комунистите..., с. 92–239.

6. За решенията на Потсдамската конференция вж. напр. Тегеран, Ялта, Потсдам. Сборник документов. М., 1970.

7. За размера на чистките, предизвикани от «денацификацията», вж. Laqueur, W. Op. cit., pp. 54–58.

8. Конституцията на ФРГ вж. в: Конституциите..., цит. съч.

9. Transiciones desde..., cit., vol. III, pp. 115–126.

10. Цит. в: Коларова, Р. Теории за прехода и модели на преход: сравнителният анализ на процесите на демократизация. — Политически изследвания, 1996, кн. 4, с. 389–390. На свой ред Адам Пшеворски констатира, че «установяването на демокрацията е процес на институционализация на несигурността». — Transiciones desde..., cit., vol. III, p. 96.

11. Transiciones desde... cit., vol. IV, p. 15.

12. Ръстоу, Д. Преходи към демокрация. Към един динамичен модел. — Политически изследвания, 1996, кн. 1, с. 79–99. Ръстоу обуславя същинското начало на преходите с едно предварително «фоново условие» — наличие на «национално единство» в смисъл на трайни държавни граници и постоянен състав на гражданството. Това «фоново условие» наистина е много важно, както е видно и от случаите, когато се осъществяват преходи в многонационални империи.

13. Transiciones desde..., cit., vol. IV, pp. 20–30.

14. Powell, Ch. El piloto del cambio. Barcelona, 1991, p. 15.

15. Шмитер, Ф. Опасности, дилеми и перспективи за консолидиране на демокрацията. — Политически изследвания, 1994, кн. 3, с. 300–315.

16. Przeworski, A., В. Pranab et all (eds.). Sustanaible Democracy. Cambridge, 1995.

17. Transiciones desde..., cit., vol. IV, p. 28.

18. За политическата история на Испания в годините на прехода й към демокрация вж. по-подр. Драганов, Д. Преходът към демокрация: етапи, механизми, проблеми. С., 1993.

19. До 23 февруари 1981 г. има три случая, в които се твърди за сериозни намерения за организиране на преврат срещу процесите на демократизация.

20. За «тоталитарна» система изобщо не може да става и дума — в коя тоталитарна система няма незабавно да озаптят не само инициаторите на тези две дисидентски формации, но и цялата им рода? В коя тоталитарна система, след като набият «кристалци» от 26 октомври 1989 г., ще да ги откарат само до Южния парк, а не в «край не столь отдаленные»? При Мусолини, при Хитлер или при Сталин Блага Димитрова ще пътува за Париж на среща по правата на човека в правителствения самолет в компанията на външния министър, а не в товарен вагон към новото си местожителство?

21. Transiciones desde..., cit., vol. IV, pp. 106–111.

22. Cotarelo, R. La transicion democratica espanola. — In: Transicion politica у consolidation democratica en Espana..., cit., p. 11. Почти пълно представяне на тази теория вж. в раздела «Приложения».

23. Цит. във: Вълков, Н. Мястото на българския модел в теорията за преходите. — Политически изследвания, 1996, кн. 4, с. 405.

24. Tvansiciones desde..., cit., vol IV, p. 34 e seg.

Препоръчителна литература

Аренд, X. Тоталитаризмът. С., 1993.

Арон, Р. Демокрация и тоталитаризъм. С., 1993.

Баева, И. Източна Европа след Сталин 1953–1956. С., 1995.

Боффа, Дж. История Советского союза. T. 1, 2. М., 1994.

Драганов, Д. Франкизмът. История и политика. С., 1995.

Драганов, Д. В сянката на сталинизма. Комунистическото движение след Втората световна война. С., 1990.

Драганов, Д. Преходът към демокрация: етапи, механизми, проблеми. С., 1993.

Желев, Ж. Фашизмът. С., 1982. 2–ро издание. С., 1990.

Парламенты мира. М., 1991.

Разделенная демократия. Сотрудничество и конфликт между Президентом и Конгрессом. М., 1994.

Сартори, Дж. Теория на демокрацията. Кн. 1, 2. С., 1992.

Семков, М. Фашизмът. С., 1989.

Турен, А. Що е демокрация. С., 1994.

Уилсон, Дж. Американское правительство. М., 1995.

Политически изследвания, 1994–1996. Раздел «Преходи».

Bernstein, S., P. Milza. Histoire du vingtieme siecle. Vol. 1–3. Paris, 1987.

Dahl, R. Polyarchy. Participation and Opposition. New Haven, 1971.

Lijphart, A. Las democracias contemporaneas. Barcelona, 1987.

O’Donnel, G., Ph. Schmitter, L. Whitehead, (comp.). Transiciones desde un gobierno autoritario. Vol. 1–4. Barcelona, 1994.

Payne, St. Historia del fascismo. Barcelona, 1995.

Tusell, J. La dictadura de Franco. Madrid, 1987.