Българската армия в Първата балканска война 1912–1913
Енциклопедичен справочник
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Книги»
Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автори: Петко Йотов, Ангел Добрев, Благой Миленов, Румен Руменин, Светлозар Недев, Илия Илиев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2017
Предложеният кратък енциклопедичен справочник на Първата балканска война 1912–1913 г. обхваща най-важните моменти от подготовката и планирането на войната, основните сили на воюващите страни, организационната структура, въоръжението и състава на българската войска. В енциклопедичен вид са показани операциите и по-характерните боеве, бойната дейност и особеностите във военното изкуство на видовете и родовете войски. Внимание е отделено на приносите в световното военно изкуство. Дадени са резултатите от войната и Лондонския мирен договор.
Твърде вероятно е в справочника да има и пропуски, слабости и грешки. Авторите ще бъдат благодарни на читателите, ако те им изпратят своите бележки и препоръки.
Краткият енциклопедичен справочник е предназначен за широк кръг читатели. Той е една основа за събуждането на интереса им за по-пълно изучаване и познаване на величието и подвига на българското войнство в тази свещена война.
Предговор
Първата балканска война 1912–1913 г. е войната на големите надежди и големите разочарования. Блясък на българския дух и българското оръжие. Блясък в гъстата мъгла, спусната от великите сили на Балканите. Война, започната с неописуема радост, завършила с неотразима победа на българското войнство и тъжни последици за майка България. И тръгват с гайди и кавали нашите предци на кървав празник. И доказват защо тръгват така.
Тъжно е да се възхвалява война, но за съжаление Балканската война е неизбежна. Александър I казва: «Всяка война, която е неизбежна, е справедлива». Борбата на великите сили за влияние на Балканите изключва мирния път за освобождаването на Тракия и Македония.
«Те победиха, защото бяха готови да умрат» — пише полковник Дрангов. Те победиха, и около 45 хиляди победители загинаха. Тъй дълго желаното обединение пак не се получи. Твърде много и противоречиви са целите на великите сили на Балканите, за да допуснат осъществяването на българските национални идеали. Там, на бойното поле, великите сили не могат да пречат на българския войник да побеждава, но на масата на преговорите те са истинските победители.
Балканската война! Толкова често споменавана и толкова непознавана. Излишно е да оспорваме предишните оценки за нея, но не можем да не подчертаем, че тя е война за национално обединение, война на големи надежди, на големи победи и големи разочарования. Още с Берлинския договор великите сили залагат на Балканите буретата с барут, поставят им фитилите, а сетне, та и до днес подтикват една или друга от Балканските държави да палят по някой фитил.
Участието на България в Първата балканска война 1912–1913 г. е продължение на националноосвободителните борби на българския народ против турското робство. Във войната ярко се откроява възрожденският народностен дух на българския народ от различните български земи.
Създаването на съюза между България, Сърбия, Гърция и Черна гора се определя от надеждата, че с разгрома на Турция най-после ще се възцарят братски отношения между балканските народи. Тази надежда се потвърждава и от решителната цел, която се поставя на войната — разгром на основните турски сили и пълно ликвидиране на турското владичество на Балканите. Съюзът се създава чрез сключени договори между правителствата на България и Сърбия, България и Гърция и на устно договаряне между правителствата на България и Черна гора.
За България целта на участието във войната е национално обединение на българския народ в границите, признати с фермана на турското правителство за утвърждаване на Екзархията — 1870 г., от Конференцията на посланиците на великите сили в Цариград — 1876 г. и потвърдени от Санстефанския мирен договор — 3. III. 1878 г.
Така поставената цел на войната отхвърля несправедливите решения на Берлинския договор от 13. VII. 1878 г., който разкъса България на пет части. Съединението и Сръбско-българската война само частично решават несправедливостта на Берлинския договор. Княжество България и Източна Румелия са съединени, но Македония, Беломорска Тракия и Източна Тракия остават под властта на Турция. Друга част от българските земи са дадени на Сърбия и Румъния.
В турски източници от 1882 г. се признава, че от общото население на Македония (1 836 382 души) 1 251 385 са чисти българи, 463 387 — турци, 57 230 — гърци, а останалите — други малобройни народности. За Източна Тракия в. «Куриер д’Ориан» от 1878 г. посочва, че там има 438 000 българи, 140 000 Гърци и 121 982 турци. В Западна Тракия според статистическите данни от 1902 г. живеят 207 800 българи, 185 972 турци и 70 708 гърци. Тези данни не се нуждаят от коментар. Можем само да добавим, че известна част от посочените турци са от български произход. Поради претенциите на Сърбия и Гърция за големи териториални придобивки, дори за изконни български земи, съюзът не е скрепен с общ договор и общо споразумение за подялба на освободените територии. На тази основа не се постига и общо военно споразумение за единен план и единно военно командване. Само между България и Сърбия има договореност между генералните щабове за участие на една наша дивизия в състава на 2–ра съюзна армия и известна сръбска помощ в Източна Тракия.
Като отчита, че основните сили на турската армия са в Източна Тракия, българското командване поставя решителна стратегическа цел на нашата армия — бърз разгром на тези сили, с което да се принуди Турция да иска мир. Замисълът предвижда с решителни настъпателни действия на две армии в общо направление на Люлебургаз да се разгроми противникът на рубежа Одрин — Лозенград, след което да се премине в решително преследване и притискане към р. Ергене. За осигуряване на десния фланг една армия да блокира Одринската крепост. За прекъсване на оперативната връзка между Тракийския и Македонския театър на военните действия се отделят сили за действие по долината на Места, Родопите и Беломорска Тракия. За съюзниците се предвижда сръбската армия да действа във Вардарска Македония, гръцката в Епир и към Солун, а черногорските войски в Албания.
Най-голямата тежест от войната понася българската войска. България по това време наброява четири и половина милиона население и в навечерието на войната разполага с около 600–хилядна армия, от която 370 000 души пряко участват във войната. Съюзниците изпращат на фронта: Сърбия от общо 291 хиляди мобилизирани — 190 000, Гърция от около 170 000 мобилизирани — 120 000 и Черна гора — 30 000 души.
Турският Генерален щаб има различни варианти за война на Балканите и срещу съюзниците. Но във всичките варианти като главен противник се смята Българската армия. Окончателният турски план се уточнява в хода на войната. Замисълът предвижда, като се опрат на крепостите Одрин и Лозенград, основните сили да нанесат удари по долината на Тунджа и Марица към Пловдив и Стара Загора и след разгрома на Българската войска да се развие успехът към София и през проходите на Стара планина. Западната армия да води отбранителни действия за сковаване на силите на Сърбия, Гърция и Черна гора. След разгрома на Българската войска и Македония да се предприемат активни настъпателни действия.
В навечерието на войната турската армия е групирана, както следва: в Източна Тракия, в Родопите и в долината на Места. Общо срещу България 280 хиляди души; в Македония около 150 хиляди души — срещу съюзническите войски.
Бойните действия в Първата балканска война започват на 5. X. 1912 г. Българската армия провежда Лозенградската, Люлебургаз-Бунархисарската и Чаталджанската операция. С подновяването на боевете след първото примирие от 16. I. 1913 г. нашите войски отразяват настъплението на Чаталджанската и Галиполската армия, провежда се Одринската операция и със сключеното второ примирие на 13. III. 1913 г. се слага край на военните действия.
Войната завършва на 17. V. 1913 г. с подписването на Лондонския мирен договор между Турция и съюзниците.
Българското войнство изпълнява достойно своята стратегическа задача, но българското политическо ръководство скача много нависоко, при това не с претенциите си, а с тяхната осигуреност. Та коя от великите сили в този момент би подкрепила България, след като ще загуби всички останали балкански държави?
И въпреки това Първата балканска война е славна летопис в нашата нова история. Славна не само с чудеса от героизъм, но и с много новости в нашето и световното военно изкуство.
А
Авиационна техника
По време на Първата балканска война 1912–1913 г. трите аеропланни отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк, който е в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски. Те разполагат с 29 самолета, закупени от различни европейски страни. Самолетите са едноместни и двуместни, моноплани (едноплощници) и биплани (двуплощници) със скорост до 110 км и височина на полета до 1500 м. Шест от тези самолета са доставени от Франция: един самолет тип «Блерио XXI» с двигател «Гном», с мощност от 70 конски сили (к. с.), полетно тегло 550 кг и скорост 90 км/час; един самолет тип «Блерио XI» с двигател «Анзани», с мощност 35 к. с., полетно тегло 310 кг и скорост 65 км/час; два самолета тип «Блерио ХI–2» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 530 кг и скорост 95 км/час; един самолет тип «Воазен» с двигател «Рено», с мощност 70 к. с., полетно тегло 550 кг и скорост 70 км/час и един самолет тип «Сомер» с двигател «Рено», с мощност 70 к. с., полетно тегло 600 кг и скорост 80 км/час. От Русия са закупени един самолет тип «Блерио XI бис» с двигател «Гном», с мощност 50 к. с., полетно тегло 370 кг и скорост 95 км/час; два самолета тип «Блерио XI–2 бис» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 570 кг и скорост 85 км/час; пет самолета тип «Фарман VII» с двигател «Гном», с мощност 50 к. с., полетно тегло 600 кг и скорост 80 км/час; два самолета тип «Нюпорт IV» с двигател «Гном», с мощност 70 к. с., полетно тегло 670 кг и скорост 90 км/час и осем самолета тип «Блерио» с двигатели «Гном» от 50 до 70 к. с.
Четири самолета тип «Албатрос» с двигател «Аргус», с мощност 100 к. с., полетно тегло 620 кг и скорост 70 км/час са доставени от Германия, а от Англия е закупен един самолет «Бристол» с мотор «Гном» от 50 к. с. По време на войната българската авиация разполага и с два турски биплана тип «Харлан», германско производство, пленени от българските войски след овладяването на Лозенград, които обаче се оказват негодни за използване.
Доставените самолети, макар и последни модели на световното самолетостроене, са все още несъвършени. Те имат слаба конструкция, малка мощност на двигателите и ограничен район на действие. Липсата на бордни уреди (разполагат само с оборотомер и манометър) не им позволява полети при лошо време. Тъй като самолетите нямат бордно въоръжение, правят се опити за създаването на специални авиобомби. Първоначално за бомбардиране се използват доставените от Русия авиационни бомби «Гелгар», конструирани от поручик Владимир Гелгар. Те са крушообразни, алуминиеви, в две разновидности: леки — 0,250 кг и тежки — до 1,5 кг, с дървена опашка. По проект на офицера от инженерните войски капитан Стоян Величков, известен наш специалист по взривните вещества, се изготвят и първите авиационни бомби тип «Величко». Тези първи български авиационни бомби са дълги 45 см, тежки 8 кг и имат голяма сила на поражение. Със съдействието на тенекеджийската работилница на Шулц — Зилберман в София се изработват 50 броя бомби тип «Величко». Същата работилница изработва и 30 авиационни бомби, конструирани от офицера от Инженерните войски Б. Бояджиев. Заедно с изготвянето на първите авиационни бомби се работи и за изнамирането на приспособления за хвърлянето им.
По време на войната на летище Мустафа паша (дн. Свиленград) за първи път у нас е организирана служба за снабдяване на аеропланното отделение с гориво и резервни части. Тук е създадена и първата аеропланна фронтова работилница за ремонт на повредените самолети.
През Първата балканска война балонното отделение, което също е в състава на Въздухоплавателния парк, разполага с два сферични балона — «София–1» и «Годар». Първият български сферичен балон — «София–1», изработен през първата половина на 1912 г. с доставен от Русия материал, е с обем 640 куб. м. Той може да се издига и с него да се провеждат наблюдения при скорост на вятъра 5–6 м/сек. Вторият сферичен балон — «Годар», доставен от Франция през 1911 г., е с обем 640 куб. м, но поради некачественото му изработване е подложен на значителен ремонт. В началото на декември 1912 г. е получен подареният от Русия змейков балон, с който се формира второ балонно отделение. Особено полезни се оказват балоните при обсадата и атаката на Одринската крепост, където те се използват успешно за коригиране огъня на българската артилерия.
Авиация
Първото аеропланно отделение е сформирано в края на юли 1912 г. от поручиците Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов. Два дни преди обявяването на войната отделението е в състав от 2 офицери, 3 подофицери, 26 редници, които разполагат с 1 моноплан «Блерио». По-късно са получени още 3 биплана «Албатрос», а офицерите стават петима. Към края на октомври 1912 г. в аеропланното отделение броят на летците достига 22 души. Дислоцирано е на летището край Свиленград.
Второ аеропланно отделение е разширено на 3. XI. 1912 г. и прехвърляно последователно на летищата Чорлу, Кабакча и Черкезкьой.
Трето аеропланно отделение е формирано на 10. XI. 1912 г. и пребазирано на летищата в с. Балабанджик край Малгара и летище Урша.
Трите аеропланни отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски.
Типът самолети е «Блерио», «Нюпорт», «Фарман», «Воазен», «Сомер», «Албатрос», «Бристол».
На 16. X. 1912 г. е бойното кръщение на българската военна авиация. С биплан «Албатрос» пилотът Радул Милков и наблюдателят поручик Продан Таракчиев летят над Одрин, разузнават за разположението на противника и хвърлят две ръчни гранати.
На 19. X. 1912 г. по време на изпълнение на бойна задача загива поручик Христо Топракчиев.
Летците от 1–во аеропланно отделение извършват много полети за разузнаване, бомбардиране и коригиране на артилерийския огън, както и за пускане на позиви. Извършвано е и въздушно фотографиране на позиции на противника.
Общо във войната Второ аеропланно отделение извършва 80 полета.
Трето аеропланно отделение разузнава за движението на турските сили на Галиполския полуостров, Булаирската позиция и движението на флота в Мраморно море.
Общо по време на войната аеропланите на отделения загубват два самолета «Албатрос» и по един «Блерио», «Бристол» и «Фарман». Загива само един летец (вж. Топракчиев, Христо Андреев).
Автомобилна техника
В навечерието на войната се поставя началото на използването на автомобила за нуждите на армията. През 1904 г. за нуждите на военното министерство е закупен първият автомобил «Де дион бутон». За подготовка на механик-шофьори са доставени 3 коли «Де дион бутон» и една кола «Мерцедес Бенц». С решение на Министерския съвет от 1. IV. 1910 г. се разрешава на Министерството на войната да достави от къщата «Даймлер» в Австрия «един трен в комбинация с един камион влекач с две ремаркета». През същата година са закупени от Франция 6 товарни и 2 пътнически автомобила, единият от които е 10–местен автобус, производство на фирмата «Шнайдер». Съгласно подписания договор във Франция са изпратени група военнослужещи, които след неколкомесечна специализация се завръщат в България заедно със закупените автомобили. До започването на войната са подготвени шофьори от четири набора.
През 1911 г. към железопътната дружина е създадена първата автомобилна единица, приравнена към полурота, с която се поставя началото на използването на автомобила за нуждите на армията. След обявяване на мобилизацията автомобилната рота в състава на Действуващата армия разполага с 10 леки и 8 товарни автомобила. От тази рота е сформирано едно автомобилно отделение към Главната квартира, а към щабовете на трите действащи армии е придаден по един лек автомобил. За техническото обслужване и ремонта на автомобилите е организирана малка работилница с подвижно духало, ръчна бормашина и най-необходимите инструменти — крикове, ключове, клещи, чукове и други.
В хода на бойните действия автомобилите показват големите си предимства пред животинския обоз. Това кара командването да попълни недостига на автомобили, които се полагат по щат на пехотните дивизии, с доставка на 20 нови автомобила — 4 товарни автомобила «Бенц», 6 санитарни линейки «Даймлер» и 10 автомобила «Фиат» с товароподемност 1,5 т. Заедно с пленените няколко противникови превозни средства, между които и лекият автомобил на Мехмед Шукри паша, комендант на Одринската крепост, през войната Българската армия разполага с около 40 автомобила. Поддържането на наличните автомобилни превозни средства обаче представлява значителна трудност, защото липсват добре обзаведени ремонтни автомобилни работилници и запасни части.
По време на мобилизацията е направен опит за нуждите на войсковия транспорт да се използват и наличните в населението товарни и пътнически автомобили. Разпоредено е да се реквизират всички автомобили заедно с необходимите им резервни части и да се изпратят в Железопътната дружина в София. Приложението на тази разпоредба обаче не е пълно, защото за някои автомобили липсват резервни части. Все пак автомобилното отделение освен собствената си материална част приема граждански автомобили и скоро автомобилният парк нараства на 114 автомобила — 48 командирски (пътнически), 36 товарни и 30 санитарни линейки, обслужвани от 3 офицери, 4 чиновници и 337 подофицери и войници. В хода на бойните действия автомобилите се използват за поддържане връзка между Главното командване и командващите армии, за организиране и провеждане на рекогносцировка от щабовете на армиите, а товарните автомобили и санитарните линейки за подвоз на боеприпаси и материали и евакуация на ранени по направленията Караагач — Сейменли — Димотика и Узункюпрю — Кешан.
Автомобилно отделение
Сформирано е през 1912 г. към Първа армия. Състои се от 127 души и 12 леки автомобила.
АГУРА, Георги Василев (8. II. 1853 г., с. Чешмевароита, Бесарабия–10. II. 1915 г., София) — генерал-лейтенант (Военносъдебно ведомство).
Учи в Духовната академия в Измаил и духовния институт в Яш. На военна служба от 25. XII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик, назначен е за флигеладютант при Особата на княз Александър I Батенберг. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва Военно-юридическата академия в Санкт Петербург. Той е първият български офицер с юридическо образование. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. След Съединението (1885) е назначен за началник на военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885) командва Владайския отряд (Княжевския), който получава задача да отбранява Владайското дефиле и Бучинския проход. При настъплението към Цариброд командва колона, с която участва в овладяването на града. След войната разгръща организационна дейност във Военносъдебното ведомство. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник. В качеството си на княжески комисар защитава в Народното събрание приемането на военнонаказателен закон. Под негово ръководство се приема във войската нов Дисциплинарен устав. От 1886 до 1901 г. е преподавател във Военното училище по законоведение и етика. На 15. XI. 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. През Балканските войни (1912–1913) изпълнява длъжността началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и уволнен от армията в запаса.
Награден e с орден «Св. Александър» — II, III и IV ст.; народен орден «За военна заслуга» — I ст., и орден «За заслуга» на обикновена лента.
Аеропланна работилница
Първата аеропланна работилница е създадена на фронта през 1912 г. с началник Иван Каролев.
Дислоцирана е на летището в Свиленград със задача да ремонтира повредени самолети.
Аеропланни отделения
Първото аеропланно отделение е формирано в края на юли 1912 г. от поручиците Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов.
В навечерието на Балканската война е в състав от 2 офицери, 3 подофицери, 26 редници и един моноплан «Блерио». След началото на войната броят на летците достига 22 души, а на самолетите — 29.
Второто аеропланно отделение е сформирано на 3. XI. 1912 г., а третото на 10 ноември с. г. Организационно и материално и трите отделения са подчинени на Въздухоплавателния парк от състава на Железопътната дружина при Инженерните войски.
Аеропланна рота
Първото въздушно подразделение е сформирано на 23. II. 1906 г. То е в състава на Железопътната дружина в София. След края на Втората балканска война 1913 г. аеропланното отделение е демобилизирано и преустроено в летателна рота от състава на въздухоплавателния парк. Състав: летци — 9, аеромеханици — 4, войници — 20 и самолети — 20. Летището се намира северно от София.
Айроболски отряд
Той е сформиран на 26. X. 1912 г. Състав: 1/2 дружина, две картечници от 28–и пехотен полк и четири дружини от Македоно-Одринското опълчение. От 25. XI. 1912 г. е в състава на Кърджалийския отряд.
Айвазбаба
В 22,55 часа на 12. III. 1913 г. след изгрева на луната цялата обсадна артилерия на Източния сектор открива бърз огън в продължение на 15 минути. За пръв път стреля цялата артилерия на източния сектор. Изключително висок материален и морален ефект. Турските позиции кипят от разривите на снарядите. Пръскащите се шрапнели така осветяват местността, че батарейните командири наблюдават точните попадения на снарядите от своите оръдия. Турските батареи не могат да стрелят, защото голяма част от разчетите са избити. Пехотата понася големи загуби от огъня на нашата артилерия.
Според заповедта на началника на Северния отдел форт Айвазбаба следва да се атакува от 23–ти, 53–ти и 56–и полк. Трите щурмови колони на 23–ти пехотен шипченски полк настъпват едновременно, но понасят значителни загуби от турския пушечен огън. Луната осветява местността и турците насочват добре своя огън срещу нашите войски. Към 2,00 часа щурмовите колони достигат на около 50 крачки от телените мрежи. Напред излизат работните команди. Под силния противников огън до разсъмване са направени само 7 прохода в телените заграждения. В това време пехотата на няколко пъти отстъпва на 200–300 крачки назад, за да се прикрие от силния турски огън. На разсъмване противниковият огън става още по-точен. Заедно с ранените бойници започват да се оттеглят и много други. Част от войниците остават залегнали до телените мрежи, готови да се хвърлят в атака. Към 5,00 часа командирът на 23–ти полк полковник Пашинов развява полковото знаме, застава начело на 12–а рота и командва «След мен юнаци!». Целият полк тръгва след своя командир. В бойния ред са и по-леко ранените. В това време артилерийското отделение на майор Друмев препуска в галоп със запрегнатите оръдия към форта и със своя вихър и викове «Ура!» увлича още повече пехотинците от 23–ти и 53–ти пехотен полк, които се хвърлят върху телените мрежи. Към форта от юг се насочват част от силите на 10–и пехотен родопски полк. Артилеристите разпрягат и заемат позиции на около 300 м от форта. Започват стрелба почти «от упор». Виждайки бясната атака по фронта и удара във фланг на стрелящата под носа им българска артилерия, турските войници панически бягат към града. Помощ оказват и три дружини от 53–ти пехотен полк. Фортът Айвазбаба, най-силният на източния сектор, е овладян. В 10,00 часа българските войски с развети знамена, начело с полковите оркестри влизат в Одрин.
Аламидере (Полковник Серафимово)
Двадесет и първи пехотен средногорски полк от 1–ва бригада на Родопския отряд (всъщност бригадата се състои от полка и четата на Стефан Калфа) на 7. Х. 1912 г. овладява Девин. С това лишава турците от възможността да настъпят към Пловдив. Селата Петково, Давидово и Момчиловци посрещат сърдечно българските войници освободители. По камбанариите се веят български знамена.
Продължавайки своите действия, 21–ви полк освобождава Смолян, а на 18 октомври и Рудозем. След боевете за него обстановката се усложнява, настъпват огромни турски сили. Горното командване нарежда полкът да отстъпи и изостави освободените села. Командирът на полка полковник Владимир Серафимов отговаря: «Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител».
На 20 октомври след мразовита нощ, която войските прекарват на открито, почти без сън, полкът преминава в решително настъпление. Пет турски контраатаки отразяват храбрите средногорци. Лявото крило на полка достига турските окопи. Следва атака «на нож», турците не издържат и отстъпват. Боят се води целия ден. Късно вечерта турците отстъпват по целия фронт. Пленено е едно оръдие и голямо количество снаряди.
Тази блестяща победа срещу превъзхождащия противник се дължи на умелото управление на боя от командирите и особено на полковник Серафимов. Важно обстоятелство за постигане на победата е и участието на местното родопско население, което подпомага войските. Помощ оказват дори и жените — носят патрони на войниците и помагат на ранените.
Този съвместен подвиг при с. Аламидере влиза в аналите на нашата история като «Родопската Шипка».
Арменската доброволческа рота
На 16. X. 1912 г., след като е сформирана според изискванията на военния щат, Арменската доброволческа рота е зачислена като 2–ра рота от новосформираната 12–а лозенградска дружина в състава на 3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение. Първоначалният състав на ротата е 231 опълченци, а в хода на бойните действия нараства на 273 души. За командир е назначен подпоручик Гарягин Нъждех, а за войвода — изтъкнатият деец на арменското националноосвободително движение Антраник Озанян.
Включена в състава на Кърджалийския отряд под командването на генерал Никола Генев, Арменската рота взема участие в ожесточените ноемврийски боеве при Мъстанли (дн. Момчилград), Узунхамитлер и Балкан Тореси и дава своя принос за пленяването на силния турски корпус на Явер паша. Доблестно се сражават арменците и в боевете за отразяване на десанта на турците при Шаркьой.
По време на бойните действия арменските доброволци показват висок боен дух и голяма смелост и получават висока оценка от българското Главно командване и високи бойни отличия. Само в боя при Узунхамитлер Арменската рота дава 7 убити и 16 ранени. За отлична служба от ротата са произведени един — в чин подпоручик, 8 — младши подофицери и 16 души — ефрейтори. Участници в ротата са наградени с 25 ордена «За храброст» и 10 ордена «За военна заслуга». Орден «За храброст» е окачен и на бойното знаме на Арменската рота.
Артилерия
В навечерието на войната артилерията се дели на планинска, полска и крепостна.
Планинската артилерия се състои от три планински полка в състав всеки от две отделения с по две батареи. Извън тях по време на войната се формират още три планински артилерийски полка с по четири отделения.
Полската артилерия е от девет полка всеки от по три отделения с общо шест батареи.
Крепостната артилерия се състои от три батальона и една батарея.
Всяка пехотна дивизия има в състава си по един артилерийски полк, а всяка една от трите военноинспекционни области — по едно гаубично отделение.
По време на войната артилерията в дивизиите се увеличава двойно. Всеки артилерийски полк формира по един скорострелен и един нескорострелен артилерийски полк.
Гаубичните отделения към армиите развръщат по две отделения — скорострелно и нескорострелно.
Численият състав на артилерията към 1. IX. 1912 г. е:
планинска артилерия — 189 офицери, 14 чиновници, 9974 подофицери и войници, 602 ездитни коня, 5686 товарни коня;
полска артилерия — 68 офицери, 6 чиновници, 3578 подофицери и войници, 526 ездитни коня, 2646 впрегатни коня, 378 коли;
крепостна артилерия — 278 офицери, 6 чиновници, 10 404 подофицери и войници, 413 ездитни коня, 180 впрегатни коня, 9374 вола, 4125 коли.
Артилерийска инспекция
Тя е създадена към щаба на артилерията с Указ № 55/15. XII. 1897 г. От 1901 г. е към военното министерство. През 1912 г. е в състав: инспектор на артилерията, инспектор по въоръжението, техническа част, строево-домакинска част, крепостно-артилерийска част, артилерийски комитет, изпитателна комисия и артилерийски полигон. Подчинени й са всички артилерийски части, щабове и учреждения, които не влизат в състава на дивизиите. Последните са й подчинени в учебно и техническо отношение.
Артилерийски комитет
През 1912 г. е в състава на Артилерийската инспекция. Състои се от отговорни офицери от Артилерийската инспекция и няколко командири от артилерийските части. Разглежда по-важните въпроси, свързани с въоръжението и артилерийската подготовка на частите.
Артилерийско въоръжение
През 1904 г. българската артилерия започва да се превъоръжава с нова скорострелна материална част. През месец ноември е направена най-значителната до този момент военна поръчка. С фирмата «Шнайдер-Крьозо» е подписан договор за 324 броя 75–мм скорострелни полски оръдия «Шнайдер». Те са с дължина 32 калибъра, маса на позиция 1050 кг, маса на снаряда 6,5 кг, начална скорост 500 м/сек и далекобойност 6000 м. При всяко оръдие има 38 снаряда, а в зарядната кола — 98 снаряда. С тези оръдия през следващите години се превъоръжават всички полски батареи, а съществуващите 87–мм нескорострелни оръдия са извадени в резерв за мобилизационни нужди.
Планинската артилерия се превъоръжава със 75–мм скорострелни планински оръдия «Шнайдер» с дължина 16 калибъра, маса на позиция 506 кг, маса на снаряда 5,1 кг, начална скорост 330 м/сек и със 75–мм скорострелни планински оръдия «Круп» с дължина 14 калибъра, маса на позиция 446 кг, маса на снаряда 5,1 кг, начална скорост 330 м/сек.
За крепостната артилерия, която е въоръжена с най-различни системи оръдия, са закупени 150–мм Д/12 скорострелни гаубици с дължина 12 калибъра, маса на позиция 1810 кг, маса на снаряда 40 кг, начална скорост 260 м/сек. По проект на артилерийския инженер подполковник Калин Найденов фирмата «Шнайдер» произвежда 150–мм гаубица не на платформа, а на полски лафет с еластична рилна лопата. Така преустроена, гаубицата може да се използва като тежко полско оръдие. Изменение по български проект е направено и в зарядната камера на 120–мм Д/28 оръдие, което е с дължина 28 калибъра, маса на позиция 2570 кг, маса на снаряда 20 кг, начална скорост 500 м/сек. От фирмата «Грюзонверк» в Магдебург са получени и 30 броя 57–мм скорострелни куполни оръдия.
За сформираните през 1911 г. 3 гаубични батареи са доставени 120–мм скорострелни гаубици с дължина 13 калибъра, маса на позиция 1370 кг, маса на снаряда 20,65 кг, начална скорост 150–330 м/сек. Тази система полски гаубици «Шнайдер» се оказва много подходяща и по време на бойните действия показва своите предимства.
Основните характеристики на доставените артилерийски системи оръдия и гаубици за полската и планинската артилерия показват много добри качества. Те са сравнително леки и скорострелни, със значителна начална скорост и пробивна сила. Това обаче не може да се каже за крепостната артилерия. Всички крепостни системи, включително и новата 150–мм гаубица, са тежки, трудноподвижни и непригодни за бързо придвижване с конска тяга. Едновременно с превъоръжаването на българската артилерия с нова скорострелна материална част се извършва и превъоръжаването й с оптически прибори. Освен съществуващите бинокли «Хюст» и «Гьорц» на въоръжение се приемат т. нар. Галилееви бинокли и бинокли «Крайс», с които се осъществява увеличение 6 пъти. За офицерите са внесени бинокли «Цайс» със същото увеличение. Доставени са и батарейни тръби «Гьорц» с увеличение 17 пъти, които предоставят добри възможности за наблюдение и позволяват оръдията да се насочват от закрита огнева позиция. Закупено е и известно количество далекомери «Гьорц» за артилерията и картечните роти. Стрелковото оръжие за личния състав в артилерийските части е артилерийската магазинна карабина «Манлихер» от двата образеца: «Манлихер», обр. 1890 г., се различава от пехотната пушка «Манлихер», обр. 1895 г. (вж. Пехотно въоръжение), главно по мерника, който е секторен, и по липсата на полуложа, маса 3060 г, дължина 1005 мм, начална скорост на куршума 580 м/сек. Прикладът не е облекчен. «Манлихер», обр. 1895 г. с маса 3060 г и дължина 1005 м, не се различава по други показатели от пехотната пушка, обр. 1895 г. (за личното оръжие на офицерския състав виж Пехотно въоръжение).
В навечерието на Първата балканска война българската армия разполага с 1108 оръдия. От тях 774 оръдия са в полската артилерия — 324 бр. 75–мм скорострелни оръдия «Шнайдер», 78 бр. 75–мм нескорострелни и 306 бр. 87–мм нескорострелни оръдия «Круп», 36 скорострелни и 30 нескорострелни 120–мм гаубици «Шнайдер». В планинската артилерия има 146 оръдия — 92 бр. 75–мм скорострелни оръдия «Шнайдер» и «Круп» и 54 бр. 75–мм нескорострелни оръдия «Круп». Крепостната артилерия разполага със 188 оръдия — 14 бр. 150–мм Д/30 оръдия, 24 бр. 150–мм Д/12 скорострелни гаубици, 12 бр. 120–мм Д/30 оръдия, 24 бр. 120–мм Д/28 оръдия, 6 бр. 120–мм Д/25 оръдия, 17 бр. 24–фунтови къси и дълги оръдия, 49 бр. 9–фунтови медни и стоманени оръдия, 12 бронзови 6–дюймови мортири и 30 бр. 57–мм куполни оръдия. Ясно е, че за възможностите на страната е направена значителна крачка напред в снабдяването на армията с артилерия, но тя все още не достига да покрие нуждите на пехотата. По броя на оръдията си дори полевата артилерия, която е най-многочислена, не е в състояние да задоволи нуждите съобразно с възприетия по онова време разчет — 4 оръдия на 1000 пехотинци. А в българската армия 4 оръдия се падат на 1600 пехотинци, т. е. тя е попълнена едва 75% по тогавашните изисквания. Освен това само около 50% от артилерийските оръдия и гаубици са модерни скорострелни системи. Останалите са без противооткатни устройства, полуизносени и стари образци. Крайно недостатъчен за обсадата на една силна крепост е крепостнообсадният парк. Тук едва 13% от оръдията са скорострелни. Артилерийските бойни припаси също са недостатъчни. За нескорострелните оръдия са осигурени по 530 снаряда, за скорострелните — по 727 и за обсадните — по 550 снаряда.
Независимо че снабдяването с артилерийска материална част е недостатъчно, в резултат на отличната подготовка на личния състав, на героизма и самообладанието на бойците и командирите българската артилерия има съществен дял за крайната победа във войната. Тя изпълнява с чест задачите по поддържането на действията на пехотата чрез мощен огън както в настъпление, така и в отбрана. За първи път в света при Одрин българската артилерия прилага нови форми на огневи маньовър и дава своя принос не само за развитието на българското военно изкуство, но и за развитието на световното военно изкуство.
Б
Балонни отделения
Първо балонно отделение е към Въздухоплавателния парк в състава на Железопътната дружина при Инженерните войски. Притежава 2 балона и 5 офицери.
По време на война отделенията стават 2, а след края на Втората балканска война образуват балонна рота.
Боен състав
В началото на войната в състава на Българската армия влизат: Щаб на Действащата армия, Главно тилово управление, 1–ва, 2–ра и 3–та армия, флот, Македоно-Одринско опълчение, армейски части, допълващи части, Народно опълчение и гранични части. Общо личен състав 599 879 души — 6757 офицери, 592 336 подофицери и редници и 786 чиновници; 116 442 коне и волове, 28 065 каруци, 36 леки коли, 3 камиона, 2 мотоциклета, 276 велосипеда, 239 картечници, 1116 оръдия, 29 самолета, 2 балона, 1 крайцер, 6 торпедни миноносеца, 2 миноносеца, 3 парахода, 3 яхти, 3 парни катера, 3 шлепа и 4 плота за минни заграждения.
Бойните действия на Седма пехотна рилска дивизия
При започване на войната 7–а пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров е включена в състава на 2–ра съюзна армия и е съсредоточена в района на Кадин мост — Ваксево — Слатино — Кочериново. Тя получава заповед да настъпи и овладее Царево село, Горна Джумая и в. Повлен. Срещу дивизията в района Струмица — Кочани — Царево село е разположен 5–и турски корпус.
След преминаване на границата в три колони 7–а пехотна рилска дивизия веднага атакува частите на противника. На 5/18. X. 1912 г. средната колона — 2–ра бригада (14–и пехотен македонски и 22–ри тракийски полк), овладява Царево село, а лявата колона от 3–та бригада (40–и и 50–и пехотен полк) освобождава Горна Джумая въпреки ожесточената съпротива на турските части при с. Бараково. Настъплението на дивизията продължава. Втора бригада овладява Пехчево, а 1–ва бригада (13–и пехотен рилски и 26–и пехотен пернишки полк) след ожесточени нощни боеве на 11/24 октомври завзема Кочани. Три дни по-късно, заплашени от обхождане на фланговете, турците се оттеглят и частите на дивизията овладяват Кресненското дефиле. На 16/29. X. 1912 г. те са посрещнати тържествено в Щип. Четири дни по-късно е освободена Струмица. След тежък бой на линията Пулево — Родово частите на 2–ра и 3–та бригада овладяват Рупелското дефиле и завземат Петрич. Победоносното настъпление продължава с освобождаването на Демирхисар и Кукуш. На 27. X./9. XI. 1912 г. рилци при проливен дъжд устремно атакуват авангарда на противника в блатистата местност при с. Айватово. Турските части правят опит за съпротива, но той завършва с бягство към Солун. В града е обкръжена турска групировка в състав от 27 000 души. Същия ден генерал Георги Тодоров получава съобщение от командира на 2–ра гръцка дивизия, че турската войскова част се е предала. За избягване на нежелателни инциденти 7–а пехотна рилска дивизия е спряна на достигнатата линия. На 29. X./11. XI. 1912 г. след споразумение с гръцкото командване две български дружини влизат в града. Така завършват действията на рилци в състава на 2–ра съюзна армия. Скоро след това дивизията е изтеглена от района на Солун и включена в състава на новосформираната 4–та българска армия за действие на Галиполския полуостров.
След денонсиране на примирието и подновяването на военните действия 7–а пехотна рилска дивизия взема участие в тежките отбранителни боеве срещу превъзхождащ по численост противник при Булаир. Рано сутринта на 26. I./8. II. 1913 г. турският булаирски корпус без артилерийска подготовка, под прикритието на мъглата започва мощно настъпление. По крайбрежието на Саройския залив настъпва Мюретебната дивизия, а по крайбрежието на Мраморно море — 27–а пехотна дивизия. Противникът се приближава незабелязано до охранението, което атакува и успява да отхвърли. В завързалия се ожесточен бой Мюретебната дивизия е спряна от огъня на българската артилерия, но 27–а дивизия прониква в позициите. Създава се критична обстановка за отбраняващия се в района на чифлика Доганарслан 22–ри пехотен тракийски полк. Командването на 7–а пехотна рилска дивизия взема бързи мерки за прегрупиране и съсредоточаване на свежи сили. В 14,00 часа 22–ри пехотен тракийски полк, усилен с три пехотни дружини, започва решителна контраатака. На много места се води тежък ръкопашен бой. Противникът е принуден да отстъпи. Към 16,30 часа чифликът Доганарслан е напълно овладян и целостта на отбраната на дивизията възстановена. В този бой противникът понася тежки загуби. От своя страна 7–а пехотна рилска дивизия дава 114 убити и 437 ранени (вж. Булаир).
БОРИС, княз Търновски, херцог Саксонски (30. I. 1894 г., София–28. VIII. 1943 г., София) — престолонаследник.
При раждането си е обявен за син на войската и е произведен в чин подпоручик. Зачислен е в състава на 1–ва рота от 6–и пехотен търновски полк. На 20. I. 1912 г. е произведен в чин капитан. В Първата балканска война участва като офицер за свръзка при началника на Щаба на Действуващата армия. Бойното си кръщение получава в боя за Свиленград. По-късно в състава на 7–а пехотна рилска дивизия участва в бойните действия при с. Ливазово и Демирхисар и влизането й в Солун. През март е на позициите при Булаир в състава на 4–а армия. Наравно с обикновените войници участва при овладяването на Одринската крепост. От 15. I. 1915 г. следва курса във Военната академия в София. След включването на България в Първата световна война заминава на фронта като офицер за специални поръчки при началника на Щаба на Действуващата армия. На 14. II. 1916 г. е произведен в чин майор, а в края на войната през 1918 г. в чин подполковник. На 3. X. 1918 г. е провъзгласен за цар на България под името Борис III. До смъртта си е върховен главнокомандващ българската войска. Кавалер е на най-високите български и много чуждестранни военни и граждански отличия.
БОСЕВ, Георги Петров (16. VII. 1864 г., Лясковец — неизв.) — полковник от артилерията.
На военна служба от 21. IX. 1881 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин подпоручик. Зачислен е в артилерията. Участва в Сръбско-българската война (1885). На 1. I. 1887 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1890 г. в чин капитан. Назначен е за временен командир на парка при Софийския артилерийски склад. На 1. I. 1895 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1904 г. в чин подполковник. От 1900 г. е началник отделение в 4–ти артилерийски полк, след това е председател на Д. К. в 3–ти артилерийски полк. На 19. II. 1911 г. е произведен в чин полковник, назначен е за командир на 2–ри планински артилерийски полк. През Първата балканска война (1912–1913 г.) заема длъжността началник на артилерията в Македоно-Одринското опълчение, което под командването на генерал Н. Генев се сражава в Източните Родопи, а след това в състава на 4–та армия при Шаркьой.
Носител е на военен орден «За храброст» — IV ст.; на орден «Св. Александър» — IV и V ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — 5 кл. на обикновена лента и орден «За заслуга» с военна лента.
Босилеградски отряд
Формиран е през 1913 г. Състав: седем пехотни дружини, една нескорострелна батарея, едно скорострелно отделение и два ескадрона.
БОЯДЖИЕВ, Климент Ефтимов (15. VII. 1861 г., Охрид, Македония–15. VII. 1932 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).
Учи в Софийската мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1883 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 4–та пехотна самоковска дружина, а след това е командир на рота в 1–ви пехотен софийски полк. През Сръбско-българската война (1885) е адютант в щаба на Западния корпус. След войната е ротен командир в 1–ви и 2–ри пехотен полк. На 24. III. 1886 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1888 г. в чин капитан. През 1893 г. завършва Генералщабната академия в Торино, Италия. След завръщането си е старши адютант в щаба на 5–а и 3–та пехотна дивизия, дружинен командир в 24–ти пехотен черноморски полк. На 1. I. 1894 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1899 г. в чин подполковник. Командва 8–и пехотен приморски полк и 2/4–а бригада (1908). На 1. I. 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1910 г. е назначен за началник на 4–та пехотна преславска дивизия. Същата година е произведен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912–1913) неговата 4–та пехотна дивизия е включена в състава на 3–та армия. В рамките на Лозенградската операция участва в сраженията при Селиолу, Гечкенли, Ескиполос и Петра, в резултат на което е разкъсана отбранителната линия на турците Одрин — Лозенград. След това в Люлебургаз-Бунархисарската операция с дивизията си извоюва победа при Карагач. След неуспешната атака при Чаталджанската укрепена линия поема командването на авангардните части на 1–ва и 3–та армия (ноември 1912 г.) и организира отбраната на позицията. През Междусъюзническата война (1913) командва маневрена група в състава на 5–а армия, която успешно атакува сръбските части на укрепената позиция Побит камък. След войната е назначен за военен министър (23. VIII. 1913 г.), по-късно — за началник на Щаба на Българската армия (1915). На 2. VIII. 1915 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война (1915–1919) е командващ 1–ва българска армия. През септември 1916 г. е уволнен от армията.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. и орден «За заслуга» на военна лента. Той изработва през 1900 г. първата релефна карта на България.
БРАДИСТИЛОВ, Стою Петков (14. IX. 1863 г., Панагюрище–29. VIII. 1930 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).
На военна служба е от 17. IX. 1881 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1884 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1886 г. е произведен в чин поручик. Служи във 2–ри пехотен искърски полк, след това като офицер от ГЩ е зачислен в щаба на 2–ра пехотна бригада. На 1. I. 1889 г. е произведен в чин капитан. Завършва италианската генералщабна академия в Торино (1891). Служи като старши адютант в щаба на 3–та пехотна балканска дивизия (1892–1893). На 1. I. 1894 г. е произведен в чин майор, заема длъжността началник на щаба на 4–та пехотна преславска дивизия (1895–1898). На 14. II. 1899 г. е произведен в чин подполковник. През 1900 г. е началник на Силистренския постоянен гарнизон. На 2. VIII. 1903 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на 12–и пехотен балкански полк, след това заема длъжността помощник-началник на Щаба на армията (1909–1911). На 20. I. 1912 г. е произведен в чин генерал-майор и е началник на канцеларията на Министерството на войната. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на 10–а пехотна сборна дивизия. В състава на 1–ва армия тя осигурява дясното крило на главните ударни сили в Лозенградската операция (9–11. Х. 1912), а след това в Люлебургаз-Бунархисарската операция (15–19. Х. 1912). По-късно е началник на окупационния корпус при Чаталджа и Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913) командва частите, дислоцирани между Места и Марица. След войната е началник на канцеларията на Министерството на войната (1914–1918). На 15. VIII. 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. На 16. XII. 1918 г. се уволнява по собствено желание и преминава в запаса.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове, IV и V ст. без мечове; с народен орден «За военна заслуга» — IV ст. на обикновена лента.
Булаир
На 24. I. 1913 г. 7–а пехотна дивизия заема определената й полоса за отбрана. В същото време за отбрана срещу нея се организира турският Булаирски корпус. На 25 януари в щаба на корпуса се получава директива, с която се разпорежда на следващия ден в 6,00 часа корпусът да атакува 7–а пехотна дивизия и да се съедини с 10–и корпус в района на Еникьой.
Боят при Булаир започва в оказания час. Турските дивизии напускат изходното си положение в района на Соукдере (североизточно от Булаир) и започват устремно настъпление срещу 7–а пехотна дивизия. Турската артилерия обаче не успява да подави нашата, която успешно води огън по турските колони. Успех постига лявофланговият турски полк, който до 8,30 часа овладява района на Рязана могила. Тук полкът е прикован от огъня на нашата отбрана. Към 12,00 часа нашият 13–и полк с мощна контраатака го отхвърля назад. Силният и точен наш огън забавя настъплението и на останалите сили на Мюретебната дивизия срещу центъра на позицията. Това дава възможност на 22–ри полк да нанесе удар в предпозиционното пространство и да спре Мюретебната дивизия.
Обстановката на 22–ри полк обаче се усложнява. Полковете на 27–а турска дивизия обхващат дълбоко левия му фланг. Създава се опасност не само за фланга на полка, а и за фланга на цялата отбрана. Тук са насочени второешелонните две дружини на 22–ри полк, но под натиска на превъзхождащия противник те отстъпват. На помощ идва природата. Източно от Сивритепе пада непрогледна гъста мъгла. Мъглата силно намалява темпа за настъпление на 27–а турска дивизия, обърква се бойният й ред. Опиянени от победата, считат, че българите са отстъпили към Ексемил, таборите не бързат да подновят настъплението.
Като използва бездействието на противника, командването на дивизията прехвърля в полосата на полка още три дружини. Нарежда на 13–и полк с енергична контраатака да осигури контраатаката в полосата на 22–ри полк.
В 12,00 часа 13–и полк провежда заповяданата контраатака. Това неочаквано действие обърква турците и след колеблива съпротива те побягват назад. Контраатаката в полосата на 22–ри полк започва в 14,00 часа. За кратко мъглата се вдига и турците виждат почти до себе си нашите плътни вериги. Стреля с точен огън нашата артилерия. Започва ожесточен щиков бой, победата е наша. В мъглата турците бягат към Булаир. Бяга цялата 27–а дивизия. Нашата отбрана е възстановена. Заповядано е да не се преследва. Оттеглянето на 27–а дивизия поставя в опасност и Мюретебната дивизия. При това положение командирът на корпуса заповядва общо отстъпление. Боят при Булаир на 7–а дивизия е един от най-успешните отбранителни боеве в цялата война.
Високият боен дух, умелото управление на боя, точният огън на артилерията, своевременните контраатаки и ударите в предпозиционното пространство са в основата на победата на дивизията срещу цял корпус.
БЪЧЕВАРОВ, Кръстю Петров (24. XII. 1861 г., Разград — неизв.) — полковник-артилерист.
На военна служба е от 10. II. 1879 г. Завършва Военното училище в София. На 8. IX. 1881 г. е произведен в чин подпоручик. Служи в артилерията. Участва в Сръбско-българската война (1885). На 30. VIII. 1884 г. е произведен в чин поручик, на 30. VIII. 1886 г. — в чии капитан, а на 2. VIII. 1890 г. — в чин майор. Назначен е за командир на батальон в 6–и артилерийски полк. На 1. I. 1895 г. е произведен в чин подполковник, а на 1. I. 1904 г. — в чин полковник. От 1900 г. е командир на Шуменския крепостен батальон, след това поема командването на 8–и артилерийски полк. През Първата балканска война (1912–1913) заема длъжността началник на артилерията в 8–а пехотна тунджанска дивизия, която воюва на Тракийския военен театър в състава на 2–ра армия.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — IV cт.; орден «Св. Александър» — V ст.; народен орден «За военна заслуга» — III и IV ст. 5 кл. на обикновена лента, и орден «За заслуга» с военна лента.
В
ВАЗОВ, Георги Минчев (5. I. 1860 г., Сопот–13. VIII. 1934 г., София) — генерал-лейтенант от Инженерни войски.
Брат е на поета Иван Вазов. Учи в Априловската гимназия в Габрово (1874). На военна служба е от 20. VIII. 1878 г. като стажант в 55–и подолски руски полк. Постъпва в Одеското пехотно юнкерско училище, което завършва на 9. VIII. 1880 г. (произведен в старши портупей юнкер). В България с Височайша заповед № 115 е произведен в чин подпоручик със старшинство от 1. I. 1880 г. и получава назначение в 1–ва софийска дружина като субалтер офицер на 2–ра рота. На 11. XII. 1881 г. с Приказ № 207 по Източнорумелийската милиция е назначен за субалтер офицер в 1–ва пловдивска дружина. През 1882 г. е зачислен във втора рота на Учебния батальон в Пловдив, а от април с. г. е назначен за трети адютант при главния управител на Източна Румелия. През ноември 1882 г. постъпва в Николаевската военноинженерна академия в Санкт Петербург. На 15. IX. 1883 г. е произведен в чин поручик. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6. IX. 1885) се завръща в България. Изпратен е в разпореждане на капитан Ж. Велчев за укрепването на границата с Турция при Търново-Сеймен, Елхово и Тополовград. Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец в авангардния отряд на майор П. Стоянов и в боевете при Цариброд и Пирот. След войната е назначен за преподавател по фортификация във Военното училище. С Височайша заповед № 17 е произведен в чин капитан със старшинство от 30. VIII. 1885 г. Той е един от активните детронатори на княз Александър I Батенберг (август 1886), поради което след неуспеха емигрира в Русия. През 1888 г., след тригодишно прекъсване, завършва Николаевската военноинженерна академия и служи като военен инженер в Закаспийския военен окръг. През октомври 1897 г. е произведен в чин подполковник, а в края на с. г. се завръща в България и постъпва в българската армия като офицер за особени поръчки при Военноинженерната инспекция. През 1900 г. е произведен в чин полковник и поема командването на 2–ра пионерна дружина (1900–1904), след това е началник на Инженерните войски и инспектор на Инженерните войски (1904–1908). През 1906 г. е произведен в чин генерал-майор. От 25. IV. 1908 г. внезапно е освободен от заеманата длъжност и назначен за генерал за особени поръчки при военното министерство. На 6 май с. г. е уволнен от армията. В следващите две години срещу него се образува процес за злоупотреби, за което получава символична присъда. В навечерието на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за началник на военните съобщения и етапите (17. IX. 1912). На 9 ноември с. г. заема длъжността тракийски военен губернатор. Като специалист е привлечен при обсадата на Одринската крепост. На 19. I. 1913 г. е назначен за началник на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одрин. На неговия участък се нанася главният удар при общия щурм на Одринската крепост (12 срещу 13. III. 1913). Тук българските части овладяват първите фортове — Айвазбаба, Айджийолу и др. След падането на Одрин отново заема предишната си длъжност — тракийски военен губернатор и началник на крепостта Одрин (28. III. 1913), а на 16 април с. г. поема цялото управление на новоосвободените земи в Тракия. На 5. VIII. 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. По време на Междусъюзническата война (1913) е назначен за военен министър (28 юни) в правителството на д-р С. Данев, а след това в правителството на д-р В. Радославов. На 22. VIII. 1913 г. подава оставка и преминава в запаса. През Първата световна война не е мобилизиран в българската армия. Отдава се на публицистична и обществена дейност. Той е първият председател на Колоездачния съюз и дългогодишен член на Съюза на запасните офицери. Автор е на мемоарни трудове.
Награден е с военен орден «За храброст» — III и IV ст., 2 кл., с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове и V ст. без мечове; с народен орден «За военна заслуга» — III ст.
Варненски укрепен пункт
Формиран е през 1912 г. Като военновременно формирование има за задача да организира Варна като укрепен пункт за продължителна отбрана.
ВЕЛЧЕВ, Вълко Стамов (28. II. 1859 г., Ст. Загора–6. XI. 1935 г., София) — генерал-майор от пехотата.
На военна служба е от 15. VII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в Източнорумелийската милиция. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1885 г. завършва военна академия в Русия. На 9 септември с. г. е произведен в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е началник на щаба на авангарда, който атакува Цариброд и Пирот. След войната при детронацията на княз Александър I Батенберг (1886) застава на страната на контрапреврата в Пловдив. На 17. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник, а на 14. II. 1901 г. в чин генерал-майор. Служи като началник на 2–ра пехотна тракийска дивизия, а от 1909 г. — началник на 8–а пехотна тунджанска дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) командва новосформираната 11–а пехотна дивизия, която в състава на 2–ра армия обсажда Одринската крепост. Назначен е за началник на войските в Северозападния сектор. След овладяването на крепостта (март 1913 г.) става началник на Одринския гарнизон. По време на Междусъюзническата война (1913) командва новосформирания Южен отряд. След войната участва в политическия живот на страната. Изявява се като противник на монархията и левичар, привърженик на единодействието на БКП и БЗНС в Старозагорския край. След Септемврийското въстание (1923) е преследван от цанковистите.
Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст.; с орден «Св. Александър» — III, IV и V ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — II и III ст. и орден «За заслуга» на обикновена лента.
ВИНИЦКИ, Димитър Лазаров (22. X. 1850 г., Санкт Петербург–III. 1935 г., София) — санитарен полковник.
Завършва Медико-хирургическа академия (ветеринарни науки). Участва в Руско-турската война (1877–1878) като ветеринарен лекар в предния артилерийски запас — строеви отдел. След войната остава в България и е първият организатор на военната и гражданската служба в Източна Румелия. Назначен е за ветеринарен лекар на милицията и жандармерията при учебния батальон в Пловдив, участва в основаването на образцова селскостопанска ферма в с. Садово, Пловдивско. След Съединението на България (1885) е назначен при Главната квартира на Действуващата армия в Южна България. В края на Сръбско-българската война (1885) служи като ветеринарен лекар във 2–ри артилерийски полк в Шумен. През 1886 г. по собствено желание се уволнява от армията, назначен е за окръжен ветеринарен лекар във Варна, преподава анатомия в Земеделското училище в Русе. През 1893 г. отново постъпва в армията. На 4 октомври с. г. е произведен в чин капитан и назначен за ветеринарен лекар в 3–ти артилерийски полк. На 1. I. 1901 г. е произведен в чин подполковник. От 1906 г. става началник на Военноветеринарната секция и ветеринарно-ремонтната част при военното министерство и главен ветеринарен лекар на войската. Тази длъжност заема по време на Балканските войни (1912–1913). През февруари 1914 г. с чин полковник излиза в запаса. Разгръща широка дейност по организирането на ветеринарното дело. Избран е за член на Съюза на ветеринарните лекари в България.
Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст.; орден «Св. Александър» — III и IV ст.; народен орден «За военна заслуга» — III ст.
ВОЕНЕН МИНИСТЪР ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА — НИКИФОРОВ, Никифор Петров (12. IV. 1858 г., Ловеч–12. VIII. 1935 г., София) — генерал- лейтенант от пехотата.
На военна служба е от 18. VIII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен първоначално в 16–а пехотна плевенска дружина, а след това е в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва офицерска стрелкова школа. До септември 1885 г. заема длъжността ротен и дружинен командир в 1–ви пехотен софийски полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. В Сръбско-българската война (1885) командва 6–и пехотен търновски полк, с който участва в боевете при Драгоман, Цариброд и при овладяването на Пирот. След войната е командир на 7–и пехотен преславски, 9–и пехотен пловдивски и 10–и пехотен родопски полк и началник на 4–та пеша бригада и 4–та пехотна преславска дивизия. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник. От 1891 до 1894 г. е инспектор на пехотата, началник на канцеларията във военното министерство (1896–1904). На 2. VIII. 1895 г. е произведен в чин полковник, а на 15. X. 1900 г. в чин генерал-майор. През 1904 г. е командирован в Министерството на външните работи, където до 1909 г. е български дипломатически агент, а до 1910 г. и пълномощен министър в Берлин. На 16. V. 1911 г. е назначен за военен министър в правителството на И. Гешов (от 11. VII. 1911 г. — министър на войната). На този пост остава през цялото време на Първата балканска война (до 1. VI. 1913). Като военен министър допринася твърде много за подготовката на българската армия за войната срещу Турция. По негово време е приет Закон за Военната академия, издаден е указ за обща мобилизация на въоръжените сили на царството и Временен правилник за служба през време на военно положение. На 2. VIII. 1912 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След подписването на Лондонския мирен договор (17. V. 1913) заедно с правителството подава оставка и е освободен от заемания пост. На 4. VIII. 1913 г. излиза в запаса. По време на Първата световна война е на разположение на Щаба на Действуващата армия (ЩДА).
Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст., 2 кл.; орден «Св. Александър» — II, III, IV ст.; народен орден «За военна заслуга» — I ст. с военно отличие; орден «За заслуга».
Военно министерство
Сформирано е през 1879 г. съгласно чл. 161 от Търновската конституция. Организацията му през 1912 г.: Генерален щаб, Канцелария, Артилерийска инспекция, Кавалерийска инспекция, Административен отдел, Главно интендантство, Военносъдебен отдел, Военен отдел и Флотско отделение.
Военно положение
Обявено с Указ № 6/17. IX. 1912 г. до 30. 9. 1913 г. (Указ № 16).
Военнополеви съдилища
През войната страната е обявена за единен съдебен район, а всички военносъдебни органи се подчиняват направо на министъра. За усвояване на съдопроизводството във всяка дивизия действа военнополеви съд в състав от 20 военни съдии и следователи.
Военносанитарна част
По време на войната действат дивизионни, полски и етапни лечебници. Организирани са още подкрепителни пунктове, дезинфекционни станции, зъболекарска лаборатория, бактериологична лаборатория и санитарни влакове.
Втора армия
Военновременно формирование на Втора армейска област. Мобилизира се на 22. IX. 1912 г. Състав: щаб на армията, тилово управление, армейски подразделения (телеграфна полурота, колоездачна рота, инженерен парк, подвижна артилерийска работилница, ветеринарен лазарет, стражарска рота и стражарски ескадрон), 2–ра тракийска, 3–та балканска и 8–а тунджанска дивизия, Втора конна бригада, армейски части (3–ти артилерийски полк, 2–ро нескорострелно гаубично отделение, базисен магазин, първи и втори междинен магазин и четири разходни магазина), опълчение, допълващи части и временни тилови транспорти. Всичко: личен състав — 166 892 души, коне — 26 689, волове — 18 770, каруци — 12 932, леки автомобили — 4, велосипеди — 61, картечници — 80 и оръдия — 286. Армията взема активно участие в обсадата и превземането на Одринската крепост, където има друг състав и структура. Демобилизира се на 10. VIII. 1913 г.
Втора конна бригада
Сформирана е с Указ № 81 от 29. XII. 1903 г. с щаб в Пловдив. Състав през 1912 г.: щаб (офицери — 2, подофицери и войници — 5, коне — 7, каруци — 1), 3–ти, 4–ти, 6–и и 7–и конен полк. Бойните действия започва в състава на 2–ра армия.
Втора пехотна бригада от 2–ра пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1899 г. с щаб в Хасково. В началото на войната сформира Хасковския отряд. Състав: щаб (личен състав — 42 души, коне и волове — 25, каруци — 4), 28–и стремски полк, 40–и пехотен полк, 3–ти скорострелен артилерийски полк и други подразделения. Бойните действия започва в състава на 2–ра пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 9–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб в Ловеч. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 29, коне — 15 каруци — 1), 33–ти и 34–ти пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 10–а пехотна дивизия
Сформирана е на 20. IX. 1912 г. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15, каруци — 1), 47–и и 48–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 11–а пехотна дивизия
Сформирана е на 20. X. 1912 г. с щаб в Пловдив. През 1912 г. е в състав: щаб, 57–и и 58–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от Македоно-Одринското опълчение
Сформирана е на 26. IX. 1912 г. с щаб в София. Състав: 5–а одринска, 6–а охридска, 7–а кумановска и 8–а костурска пехотна дружина. Общо личен състав 3679, коне — 336, волове — 20 и каруци — 13. От април 1913 г. в състава й влиза и 14–а воденска дружина. Разформирована е на 1. X. 1913 г.
Втора пехотна бригада от 8–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 80/30. XII. 1903 г. с щаб в Ст. Загора. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 29, коне — 14, каруци — 1), 12–и и 23–ти пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 5–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1899 г. с щаб във В. Търново. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 13, каруци — 1), 18–и и 20–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 1–ва пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1899 г. с щаб в Кюстендил. През 1912 г. е в състав: щаб (личен състав — 29, коне — 17, каруци —1), 37–и и 38–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 7–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб в Самоков. През 1912 г. е в състав: щаб (личен състав от — 27, коне — 14, каруци — 1), 14–ти и 22–ри пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 3–та пехотна дивизияСформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб в Ямбол. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 16, каруци — 1), 29–и и 32–ри пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 6–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб във Враца. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 28, коне — 15, каруци — 2), 35–и и 36–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Втора пехотна бригада от 4–та пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб във Варна. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 27, коне — 12, каруци — 2, велосипеди — 2), 8–и и 31–ви пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Втора пехотна резервна дивизия
Сформирана е на 12. V. 1913 г. с щаб в София. Състав: 62–ри, 63–ти и 64–ти пехотен полк, 13–ти артилерийски полк и 13–та пионерна рота. От 17. V. 1913 г. до юли 1913 г. носи наименованието 13–та пехотна дивизия и е в състава на 10–а беломорска дивизия.
Втора пехотна тракийска дивизия
Сформирана е с Указ № 176/1891 г., съгласно който 5–а бригада се реорганизира във 2–ра пехотна тракийска дивизия. През 1912 г. дивизията е в състава на 2–ра армия и формира Родопския и Хасковския отряд. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 36 158, коне — 7524, волове — 2011, каруци — 22 006, картечници — 24 и оръдия — 72. Бойните действия започва в състава на 2–ра армия, като участва активно в освобождаването на Родопите и Западна Тракия. Към 21. I. 1913 г. съставът й е: офицери — 309, чиновници — 39, подофицери и войници — 26 945, коне — 7621, волове — 811, каруци — 1179, пушки — 15 668, картечници — 16 и оръдия — 60. Към 16. VI. 1913 г. е в състава на 4–а армия и има 28 050 офицери, подофицери и войници, коне — 8622, пушки — 24 590 и оръдия — 72.
Втори артилерийски полк
Сформиран е със Заповед № 250/25. VII. 1883 г. През 1912 г. е в състав: батареи — 9, включващи офицери — 32, чиновници — 2, подофицери и войници — 1650, коне — 1450, каруци — 86 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Втори конен полк
Сформиран е с Указ № 178/1883 г. от състава на разформирования Драгунски корпус. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 532, коне — 565, каруци — 36 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва конна бригада от Кавалерийската дивизия.
Втори пехотен искърски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от кадъра на 2–ра и 3–та пехотна дружина на 1–ви пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 51, чиновници — 4, подофицери и войници — 3245, коне — 440, каруци — 75 и оръдия — 54. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Втори планински артилерийски полк
През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4645, коне — 2065, волове — 42, каруци — 6, оръдия — 54. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Въздухоплавателно отделение
Сформирано е с Указ № 28/1906 г. и Заповед № 123/1906 г. при Железопътната дружина. През 1912 г. прераства в аеропланна рота с три отделения.
Въздухоплавателен парк
През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 131, коне — 75, каруци — 33, самолети — 1 и балони — 2. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Г
Гвардейски конен полк
През 1912 г. е в състава на Конната дивизия. Състав: офицери, подофицери и войници — 538, коне — 487, каруци — 29.
ГЕНЕВ, Никола Колчев (18. I. 1856 г., Севлиево–12. IV. 1934 г., София) — генерал-лейтенант от пехотата.
Участва в Априлското въстание в родния си край. След погрома емигрира в Румъния. Участва в Руско-турската война (1877–1878) като доброволец в 3–та дружина на Българското опълчение и се сражава на връх Шипка. В края на войната има чин младши подофицер. След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 3–та пехотна радомирска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, а на 30. VIII. 1885 г. в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е командир на Трънския отряд, чиито действия забавят настъплението на сръбските части към Сливница. След войната служи като командир на 2–ри пехотен струмски полк. На 13. VIII. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1892 г. в чин подполковник. През това време командва 18–и пехотен шуменски и 7–и пехотен преславски полк. На 1. I. 1896 г. е произведен в чин полковник, служи като командир на 1–ва бригада в 6–а пехотна бдинска дивизия. На 4. III. 1904 г. е произведен в чин генерал-майор, но по негова молба през същата година се уволнява от армията и преминава в запаса. В навечерието на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за командир на Македоно-Одринското опълчение. По нареждане на Главното командване 1–ва и 2–ра бригада от опълчението остават в състава на частите, обсаждащи Одринската крепост, а 3–та бригада подсилва състава на командвания от генерал Генев Кърджалийски отряд, който настъпва на юг в Източните Родопи. За две седмици отрядът постига победа в боя при Балкантореси, овладява град Гюмюрджина, а при Мерхамлъ пленява Явер паша с неговия корпус от 10 000 войници (14. XI. 1912). През януари 1913 г. под неговото командване опълченците участват в боевете при Шаркьой и отбиването на турския десант. По време на Междусъюзническата война (1913) неговите опълченци в състава на Македонската дивизия се сражават срещу сърбите при Кочане и Царево село. През Първата световна война (1915–1918) остава в запаса, но е сред подписалите протестното писмо до Фердинанд против включването на България на страната на Централните сили.
Награден е с военен орден «За храброст» — III ст. и IV ст. 2 кл. и знака на същия орден — IV ст.; с орден «Св. Александър» — II, III, IV и V ст. с мечове по средата и с орден «За заслуга» на обикновена лента.
Гечкенли
На 9. X. 1912 г. 1–ва пехотна дивизия от 1–ва армия води ожесточени срещни боеве в района на Гечкенли. Към 14,15 часа авангардът на страничния отряд среща авангарда на 3–та низамска дивизия. Срещу авангардната 1–ва дружина настъпват 6 турски табора (дружини). До нашата 1–ва дружина бързо се развръщат и останалите две от страничния отряд. Към 15,00 часа два турски полка започват атака срещу нашите три дружини, но с точен огън те приковават полковете на 600 крачки пред позицията. Командирът на 3–та низамска дивизия хвърля главните сили на дивизията срещу нашите три дружини. Въпреки значителните загуби отрядът удържа заетите позиции и по този начин осигурява въвеждането в бой на главните сили на 1–ва бригада. Настъплението на българската пехота е неудържимо. С удар «на нож» по левия фланг към 16,00 часа целият 9–и турски полк е обърнат в бягство. По останалия фронт настъплението на 3–та низамска дивизия окончателно спира.
Докато 1–ва бригада води бойни действия с 3–та низамска дивизия, западно от Гечкенли започва да се развръща подхождащата от дълбочина дивизия «Измид» от 4–ти корпус. В същото време турската конна дивизия по неизвестни причини напуска бойното поле и се съсредоточава в Гебилер. По този начин е оголен флангът на 3–та низамска дивизия. Измидската редифска дивизия се развръща мудно, кавалерията напуска бойното поле, 9–и полк бяга. Възползвайки се от мудността на редифите, наши първи подразделения от 1–ва бригада се хвърлят «на нож». Турците не дочакват удара и отстъпват безредно.
Впечатлен от бягството на 9–и полк и отстъплението на Измидската редифска дивизия, вечерта командирът на 4–ти турски корпус взема решение за оттегляне на югоизток от Хаскьой.
Първа бригада нощува източно, северно и западно от Гечкенли. Българското командване не се възползва от възможността да разгроми окончателно целия 4–ти турски корпус. Нещо повече, командирът на 1–ва дивизия вечерта на 9 октомври заповядва 1–ва бригада да се върне назад, защото задминала указаната й предна линия с 4–6 км. Вина за това има и командващият 1–ва армия генерал-лейтенант Кутинчев, който едва вечерта разбрал, че 1–ва бригада е водила бой.
ГЕШОВ, Димитър Иванов (14. IX. 1860 г., Свищов–8. I. 1922 г., София) — генерал от пехотата.
Учи в гимназията в Свищов. През 1878 г. постъпва като доброволец в 55–и пехотен подолски полк в Русия. След това постъпва и завършва пехотното военно училище в Одеса (1880). Завръща се в България, където на 8. X. 1880 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 11–а пехотна орханийска дружина. На 30. VIII. 1883 г. е произведен в чин поручик. През Сръбско-българската война (1885) е ротен командир в 3–ти пехотен бдински полк, с който участва в боевете при Брезник и Пирот. След войната е произведен в чин капитан (24. III. 1886), а на 2. VIII. 1889 г. в чин майор. Последователно служи в гарнизоните в Берковица, Видин, Свищов, София, Плевен, Пазарджик и Пловдив. През 1890 г. е назначен в Министерството на войната като помощник на главния ревизор. На 2. VIII. 1893 г. е произведен в чин подполковник, след което по собствено желание получава назначение в частите на 6–и пехотен търновски полк, по-късно организира 3–ти пехотен резервен полк в Пещера и e командир на 4–ти пехотен плевенски полк. На 2. V. 1902 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на 1–ва бригада от 2–ра пехотна тракийска дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) неговата бригада в състава на Родопския отряд настъпва в Родопите по поречието на Места, а след това в района на Чепеларе, Смолян, р. Арда до Ксанти. През декември 1912 г., когато се формира 4–а армия, поема командването на включената в състава й 2–ра пехотна тракийска дивизия. Воюва при Сяр, Драма и Ксанти. На 22. VI. 1913 г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се проявява в боевете при Криволак и Неготин срещу сърбите, а след това заедно със 7–а пехотна рилска дивизия в отбранителните боеве при Калиманци. След войната с дивизията си се завръща в Пловдив. През Първата световна война като началник на 2–ра пехотна тракийска дивизия воюва в Македония при Криволак, Дойран и Фурка срещу френските и английските части, дебаркирали в Солун. До декември 1917 г. командва 1–ва армия, която воюва на Битолския фронт при Дойран и Вардар. На 20. V. 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През 1918 г. по здравословни причини напуска бойното поле и е назначен за началник на Моравската военноинспекционна област. След края на войната е началник на пограничната стража. В края на 1919 г. е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от армията.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — III ст., 2 кл.; орден «Св. Александър» — II ст. с мечове и IV и V ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — 1 ст. с военно отличие, II, III и IV ст. с обикновена лента и орден «За заслуга» на военна лента.
ВЪРХОВЕН ГЛАВНОКОМАНДВАЩ БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ през Първата балканска война — Фердинанд I (Максимилиан-Карл-Леополд-Мари-Сакс-Кобург-Готски) — български цар.
Роден на 14. II. 1861 г. във Виена. Запасен поручик от австрийската армия. За български княз е избран от Великото народно събрание на заседанието му в Търново на 7. VII. 1887 г. На 22. IX. 1908 г. в търновската църква «Св. 40 мъченици» провъзгласява независимостта на България, а себе си за цар на българите. Той е върховен главнокомандващ Българската армия през Първата балканска война (1912–1913), Междусъюзническата война (1913) и Първата световна война (1915–1918). След капитулацията на България абдикира от българския престол (3. X. 1918) в полза на своя син — цар Борис III. Същия ден напуска България и заминава за Германия, където умира на 9. IX. 1948 г.
Д
Двадесет и втори пехотен тракийски полк
Сформиран е с Указ № 11/9. I. 1889 г. от кадъра на 3–та и 4–та пехотна дружина на 10–и пехотен родопски полк. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4978, коне — 622, каруци — 52, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Двадесет и девети пехотен ямболски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от кадъра на 5–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 53, чиновници — 2, подофицери и войници — 4479, коне — 381, каруци — 66 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Двадесет и осми пехотен стремски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от кадъра на 4–ти резервен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 65, чиновници — 3, подофицери и войници — 4744, коне — 358, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Хасковския отряд от 2–ра пехотна дивизия.
Двадесет и пети пехотен драгомански полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от кадъра на 1–ви резервен полк През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 69, чиновници — 2, подофицери и войници — 4778, коне — 336, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия.
Двадесети пехотен добруджански полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1899 г. от кадъра на 2–ра и 3–та пехотна дружина на 8–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 59, чиновници — 4, подофицери и войници — 3715, коне — 372, каруци — 67 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Двадесет и първи пехотен средногорски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от кадъра на 3–та и 4–та пехотна дружина на 9–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери, подофицери и войници — 4973, коне — 846, каруци — 82 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Родопския отряд от 2–ра пехотна дивизия.
Двадесет и седми пехотен чепински полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от кадъра на 3–ти пехотен резервен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери, подофицери и войници — 4482, коне — 782, каруци — 63 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Родопския отряд от 2–ра пехотна дивизия.
Двадесет и трети пехотен шипченски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от кадъра на 3–та и 4–та пехотна дружина на 12–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 73, чиновници — 4, подофицери и войници — 4895, коне — 389, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Двадесет и четвърти пехотен черноморски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от кадъра на 3–та и 4–та пехотна дружина на 11–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 50, чиновници — 3, подофицери и войници — 4431, коне — 408, каруци — 53, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Двадесет и шести пехотен пернишки полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от кадъра-на 2–ри резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4741, коне — 620, каруци — 62 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Дванадесета пехотна дивизия
Сформирана е със Заповед № 1/13. V. 1913 г. с щаб в София. Наречена е 1–ва резервна дивизия. Със Заповед № 2/17. V. 1913 г. на командира на 1–ва резервна дивизия е преименувана в 12–а пехотна дивизия. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирана е през август 1913 г.
Дванадесети пехотен балкански полк
Сформиран е с Указ № 61/23. XII. 1885 г. През 1912 г. е в състав: офицери — 65, чиновници — 3, подофицери и войници — 4688, коне — 389, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Девета пехотна дивизия
Сформирана през 1904 г. с щаб в Плевен. През 1912 г. дивизията е в състава на 3–та армия в състав: щаб на дивизията, 1–ва, 2–ра и 3–та пехотна бригада, скорострелен артилерийски полк, нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина, дивизионен огнестрелен парк, дивизионна интендантска рота, дивизионен продоволствен транспорт, дивизионен лазарет, полеви, болници, полуподвижни болници, дивизионен стражарски взвод и дивизионен стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: дружини — 25, батареи — 15, офицери — 503, чиновници — 43, подофицери и войници — 34 144, коне — 6232, каруци — 2096, леки автомобили — 1, картечници — 24 и оръдия — 72. Бойните действия започва в състава на 3–та армия.
Девети артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 85/1903 г. с щаб в Плевен. През 1912 г. е в състав: батареи — 9, офицери — 21, чиновници — 1, подофицери и войници — 1620, коне — 1285, каруци — 39 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Девети конен полк
Сформиран е с Указ № 149/27. XII. 1906 г. с щаб в Русе. През 1912 г. е в състав: ескадрони — 3, офицери — 22, чиновници — 1, подофицери и войници — 481, коне — 511 и каруци — 29. Бойните действия започва в състава на 3–та конна бригада от 3–та армия.
Девети пехотен пловдивски полк
Сформиран е с Указ № 61/23. XII. 1885 г. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4860, коне — 762, каруци — 62, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Родопския отряд от 2–ра пехотна дивизия.
Деветнадесети пехотен шуменски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от 2–ра и 3–та пехотна дружина от 7–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 64, чиновници —2, подофицери и войници — 4778, коне — 330, каруци — 94 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Десета пехотна сборна дивизия
Сформирана е на 20. IX. 1912 г. През 1912 г. е в състав: две пехотни бригади, скорострелен артилерийски полк, нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина, дивизионен огнестрелен парк, дивизионна интендантска рота, дивизионен продоволствен транспорт, дивизионен лазарет, полева болница, дивизионен стражарски взвод, дивизионен стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 23 692, коне — 3799, волове — 1234, каруци — 1320, леки автомобили— 1, картечници — 16 и оръдия — 48. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Десети артилерийски полк
През 1912 г. е в състав: батареи — 9, офицери — 36, чиновници — 1, подофицери и войници — 1670, коне — 1249, каруци — 58, полски скорострелни оръдия — 12, полски нескорострелни оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия.
Десети конен полк
Сформиран е с Указ № 149/27. XII. 1906 г. с щаб в Шумен. През 1912 г. е в състав: ескадрони — 3, офицери — 23, чиновници — 1, подофицери и войници — 556, коне — 532 и каруци — 29. Бойните действия започва в състава на 3–та конна бригада от 3–та армия.
Десети пехотен родопски полк
Сформиран е с Указ № 61/23. XII. 1885 г. През 1912 г. е в състав: офицери — 74, чиновници — 3, подофицери и войници — 4732, коне — 410, каруци — 90 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
ДИКОВ, Вичо Дионисиев (2. XI. 1861 г., Тулча, Северна Добруджа–2. V. 1928 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).
Учи в класното училище в Тулча. Участва в Руско-турската воина (1877–1878) като доброволец в отряда на генерал Цимерман. След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 18–а силистренска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва офицерска стрелкова школа в Русия, назначен е за командир на рота в 8–а врачанска дружина. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) командва 7–и пехотен преславски полк. С него участва в боевете при Сливница и Пирот. След войната участва в детронацията на княз Александър I Батенберг, след което емигрира в Русия, където постъпва на служба в руската армия. През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. На 14. II. 1893 г. е произведен в чин подполковник. През 1898 г. се завръща в България, назначен е за началник-секция в ЩА, началник на щаба на 3–та пехотна балканска дивизия. На 18. V. 1900 г. е произведен в чин полковник, а на 18. V. 1905 г. в чин генерал-майор. Назначен е за началник на 6–а пехотна бдинска дивизия, началник на ЩА (1907), началник на Военното училище. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на Главното тилово управление. По време на Междусъюзническата война (1913) командва 4–та отделна армия. На 5 август с. г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а на 2. IX. 1913 г. е уволнен от армията.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — II, III ст., 2 кл.; орден «Св. Александър» — II ст. с мечове по средата и III ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — II ст. на обикновена лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.
ДИМИТРИЕВ, Радко Русков (24. IX. 1859 г., с. Градец, Сливенско–18. Х. 1918 г., Пятигорск, Северен Кавказ) — генерал-лейтенант.
Учи в Жеравна, Котел и Априловската гимназия в Габрово (1875). Седемнадесетгодишен става един от организаторите на въстанието в Котленския край (1876 г.). През Руско-турската война (1877–1878) завършва школа за преводачи, след което е зачислен в Уланския полк на 2–ра гвардейска дивизия в руската армия. След войната постъпва в «Командата на волноопределящите се» в Пловдив, която през есента на 1878 г. се включва във Военното училище в София. Завършва първия випуск и на 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик. Назначен е за ротен командир в 4–та дружина в Карлово. От януари 1880 г. е адютант във военното министерство. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик, а от октомври с. г. постъпва в Императорската Николаевска генералщабна академия в Санкт Петербург. През 1884 г. завършва обучението си, завръща се в България и получава назначение в 1–ва пловдивска дружина. На 18 октомври с. г. е произведен в чин капитан. Участва в подготовката на Съединението. След историческия акт (6. IX. 1885) е назначен за началник на щаба на южнобългарската войска (11 септември). При избухването на Сръбско-българската война (1885) заема длъжността помощник-началник на щаба на Западния корпус. Командва авангарда на лявата колона при овладяването на Пирот. След войната става началник на Домакинското отделение във военното министерство. Взема активно участие в детронацията на княз Александър I Батенберг (9. VIII. 1886). С Приказ № 1 на детронаторите от 9 август е назначен за началник на щаба на армията. След неуспеха на преврата е подследствен, но тайно напуска страната и емигрира в Русия. На 5. IX. 1886 г. е изключен от военна служба в Българската войска. Постъпва в руската армия, но взема участие в подготовката на военния бунт на офицерите русофили в Русе (1887). В Русия служи във военното училище в Тифлис като преподавател, след това е ротен командир в 27–и пехотен полк. През 1898 г. се завръща в родината. С чин подполковник е назначен за старши адютант в щаба на 5–а пехотна дунавска дивизия (12. X. 1898). На 1. I. 1899 г. е зачислен в ГЩ. От 4. V. 1899 г. временно е началник на отделение при Административния отдел на министерството. От 1. I. 1990 г. е началник на Оперативното отделение в ГЩ, а от 17. I. 1900 г. е главен интендант на Южната княжевска армия в случай на война с Турция. На 18. V. 1900 г. е произведен в чин полковник. С Височайша заповед № 1/1. I. 1905 г. е назначен временно за началник на щаба на армията, а от 1. I. 1905 г. е утвърден на длъжността. На 18 май с. г. е произведен в чин генерал-майор. Под неговото ръководство се разработва цялостен оперативен план за война срещу Турция. На 28. III. 1907 г. е освободен от заеманата длъжност и назначен за началник на 3–та военноинспекционна област (Русе). На 2. VIII. 1912 г. е повишен в чин генерал-лейтенант, а на 17 септември с. г. е назначен за командващ 3–та отделна армия, която осъществява оперативно-тактическата изненада на турците в Лозенградската операция (9–11. X. 1912), а заедно c поставената под неговото ръководство 1–ва армия — Люлебургаз-Бунархисарската операция (15–19 октомври). Създаването на тези съединени армии под командването на генерал Р. Димитриев става прототип на фронтово обединение. При атаката на Чаталджанската позиция (4–5 ноември) командваните от него 1–ва и 3–та армия не успяват да пробият отбраната на противника, с което временно българската армия загубва инициативата във войната. По време на трагичната Междусъюзническа война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на Българската армия (20 юни с. г). След края на войната е началник на 3–та военноинспекционна област (август 1913). По-късно по собствено желание напуска армията и през юли 1914 г. заминава пълномощен министър в Санкт Петербург (Петроград). Когато започва Първата световна война, той подава оставка във Външно министерство и постъпва на служба в руската армия като командва 8–и армейски корпус, 3–та руска армия, 3–ти сибирски корпус и 12–а армия. След февруарската революция (1917) излиза в запаса. Заедно със семейството си заминава за Северен Кавказ, близо до Пятигорск, където с около 100 генерали и офицери е разстрелян като заложник от есерите.
Награждаван е с българския военен орден «За храброст II и IV ст., 2 кл.; с орден «Св. Александър» — I ст. с мечове, III ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга II ст.
ДОБРЕВ, Димитър Добрев (12. II. 1868 г., Русе–11. IV. 1944 г., В. Търново) — капитан I ранг от флота.
Завършва основно образование в родния си град. Като стипендиант на Славянския комитет учи в Московското реално училище, през 1883 г. се завръща от Русия и постъпва във Военното училище в София. Като юнкер участва в Сръбско-българската война (1885). Участва в детронацията на княз Александър I, заради което е разжалван и изпратен като редник в 7–и пехотен преславски полк. По-късно полага изпит по програмата на Военното училище. На 1. I. 1891 г. е произведен в чин подпоручик. През 1893 г. е преведен в Дунавската флотилия. На 1. I. 1894 г. е произведен в чин мичман I ранг. През 1896 г. учи пиротехническо, минно и артилерийско дело в Австрия, а по-късно завършва артилерийски клас в Русия. На 1. I. 1900 г. е произведен в чин лейтенант. Служи като старши офицер на кораба «Надежда». Участва в Руско-японската война (1904–1905), отличава се в голямото морско сражение при Цушима, попада в японски плен. През 1906 г. се завръща в България, където е произведен в чин капитан-лейтенант. От 1907 до 1911 г. заема различни длъжности във Военноморския флот: началник на Машинното училище, началник на морската минна отбрана, командир на учебния крайцер «Надежда». През 1911 г. е уволнен от флота по искане на цар Фердинанд. При започването на Първата балканска война (1912–1913) е мобилизиран във флота. Първоначално не заема отговорна длъжност, но по-късно е назначен за командир на подвижната отбрана във Варна. Под негово ръководство отрядът торпедоносци започва активни действия. С името му е свързан най-големият боен успех на Българския черноморски флот през войната. На 20. XI. 1912 г. под негово командване четири миноносеца — «Летящи», «Смели», «Строги» и «Дръзки», атакуват южно от нос Калиакра турски военни кораби, сред които кръстосвачът «Хамидие». В 0,43 часа от разстояние 500 м торпилата на «Дръзки» улучва «Хамидие» и го изважда от строя. След този успех турците се отказват от морския път Кюстенджа — Цариград и фактически вдигат блокадата на българските морски пристанища. След войната капитан I ранг Добрев преминава в запаса. Умира във В. Търново, а през 1945 г. тленните му останки са пренесени във Варна.
Награждаван е със Знака на войнишкия орден «За храброст» — IV ст.; с орден «Св. Александър» — IV ст. и орден «За заслуга» на военна лента.
Драмска пехотна бригада
Сформирана е на 18. IV. 1913 г. с щаб в Драма. Състав: 69–и и 70–и пехотен полк. С приключване на бойните действия се разформирова, а от състава й се формира 10–а беломорска дивизия. Към 16. VI. 1913 г. е към 2–ра армия в състав: офицери, подофицери и войници — 8583, пушки — 6945, оръдия — 18 и коне — 1883.
Допълващи дружини
Създават се към всеки полк, който е напуснал мирновременния си гарнизон. Приемат за обучение млади войници и изпращат попълнения на съответните полкове. През 1912 г. допълващите части наброяват 53 927 души, 1411 коня и 134 каруци.
ДЯЛОВ, Васил Дялов (12. XII. 1859 г., Котел–16. XI. 1938 г.) — генерал-майор от пехотата.
Завършва Военното училище в София с първия випуск. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 20–а варненска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, а на 30. VIII. 1885 г. в чин капитан. След Сръбско-българската война служи в 8–и пехотен приморски и 24–ти пехотен черноморски полк. На 17. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 1. I. 1892 г. в чин подполковник, а на 1. I. 1896 г. в чин полковник. Командва 1–ва бригада от 6–а пехотна дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на Хасковския отряд, който изтласква турците от Кърджали и осигурява тила на 2–ра българска армия при Одрин. По-късно е началник на 11–а пехотна сборна дивизия. Участва в обсадата и щурма на Одринската крепост като началник на Южния отдел от Източния сектор. В Междусъюзническата война (1913) с 11–а пехотна дивизия се сражава с гръцката армия в Западна Тракия и участва в нейното обкръжение в Кресненското дефиле. На 22. VI. 1913 г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Първата световна война заема длъжността офицер за поръчки при Министерството на войната. От февруари 1917 г. е началник на Беломорската дивизионна област, а от октомври 1918 г. на Тракийската дивизионна област. След войната излиза в запаса.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — III и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — IV и V ст.; народен орден «За военна заслуга» — III и IV ст., и орден «За заслуга» на обикновена лента.
Е
Единадесета пехотна сборна дивизия
Сформирана на 10. X. 1912 г. след първото примирие във войната. Състав: офицери, подофицери и войници — 24 399, коне — 4119, пушки — 20110 и оръдия — 68. Разформирована на 25. VIII. 1913 г. Участва в бойните действия за овладяване на Одринската крепост.
Единадесети пехотен сливенски полк
Сформиран с Указ № 61/23. XII. 1885 г., влиза в състава на 6–а пеша бригада. Участва в Сръбско-българската война (1885). През 1912 г. има състав: офицери — 46, чиновници — 4, подофицери и войници — 5304, коне — 606, волове — 99, обикновени коли — 46, товарни — 248, специални — 3, пушки и карабини — 3068, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна балканска дивизия.
Ереклер
На 9. X. 1912 г. 5–а пехотна дивизия от 3–та армия води ожесточени бойни действия към Ереклер. Към 13,00 часа авангардът на нейната 1–ва бригада минава през Ереклер и на излизане от селото завързва престрелка с авангарда на 7–а низамска дивизия. Командирът на бригадата развръща целия авангард и го усилва с още две дружини от 2–ри пехотен полк и насочва основните сили за обхват на левия турски фланг. В това време командирът на 7–а низамска дивизия получава сведение за настъпващата от Алмачик 2–ра бригада от 5–а пехотна дивизия, забелязва и отстъплението на Афионкарахисарската дивизия при Ескиполос, но счита, че и там настъпва българска пехота и заповядва дивизията да премине към отбрана на масива Каракая. Под напора на 1–ва бригада турските войски се оттеглят силно разстроени и с големи загуби, без да могат да се организират за отбрана. Към 16,30 часа те спират зад р. Сърсуват. На 800–1000 м от тях занощуват нашите дружини. Втора бригада нощува на позиции западно от Кадъкьой. Трета бригада пристига в Ереклер и се разполага на бивак западно от него. Второешелонната 6–а пехотна дивизия на 3–та армия също достига Ереклер.
В 4,15 часа на 10. X. 1912 г. командирът на 5–а пехотна дивизия получава заповед за настъпление. В решението на командира на дивизията заляга идеята за концентрична атака, но той не знае къде се намира 2–ра бригада. Праща заповедта до нея с офицери за свръзка, но те не могат да я намерят навреме и тя не взема участие в боя.
Към 9,00 часа започва настъпление 1–ва бригада. Най-напред противникът е забелязан от 2–ри пехотен полк. Той бързо се развръща срещу десния турски фланг. Тук е насочен и затъналият в калните ниви 5–и пехотен полк. Открива огън нашата артилерия. Турските колони спират настъплението и започват да отстъпват. Вдясно от 2–ри полк се развръща 5–и пехотен полк. До 14,00 часа боят се води с променлив успех.
Командващият армията генерал-лейтенант Р. Димитриев още от сутринта е в Ереклер. Той заповядва срещу десния турски фланг да се въведе и 3–та бригада, а срещу левия — 7–и пехотен полк от 4–та пехотна дивизия и 35–и пехотен полк от 6–а пехотна дивизия. У турците настъпва колебание. В същото време командирът на 7–а низамска дивизия получава заповед за отстъпление към Лозенград. Под натиска на 5–а пехотна дивизия оттеглянето на турците прераства в бягство. Въпреки проливния дъжд нашите поделения преследват устремно противника и до вечерта достигат Лозенградските фортове. Започва подготовка за атака на Лозенград на другия ден.
В срещния бой при Ереклер нашите войски проявяват висок боен дух и бойно майсторство. Тук командирите от всички степени ръководят непосредствено бойните действия. Успешно се осъществява преследване.
С победата при Ереклер фактически борбата за Лозенград завършва. В резултат на неуспешните боеве на 9 и 10 октомври на рубежа Одрин — Лозенград Източната турска армия е обърната в бягство. Нейните главни сили в безредие се оттеглят към Бунархисар и Люлебургаз.
Ескиполос и Петра
На 9. X. 1912 г. към 15,00 часа 3–ти турски корпус в състав от три дивизии заема за отбрана височините на 2,5 км южно от Ескиполос.
Докато корпусът формира бойния си ред, в района на Карамза пристига 3–та бригада (43–ти и 44–ти пехотен полк) от 4–та пехотна преславска дивизия и 19–и пехотен полк от 1–ва бригада на същата дивизия. До вечерта те се развръщат в дълбок боен ред. Трета бригада заема гората югоизточно и височините южно от Карамза, а 19–и пехотен полк заема Ескиполос. Поради тъмнината атаката се отлага за 5,30 часа на 10 октомври.
Сутринта на 10 октомври нашите части започват устремна атака, но без артилерийска поддръжка поради гъстата мъгла. Срещу основните сили на 3–ти корпус (23 табора, 13 батареи, 2 картечни роти и 4 ескадрона) настъпват нашите (12 дружини, 9 батареи и 3 картечни роти). В мъглата дружините се доближават на 700–200 крачки от противника. Някои от войниците викат на турски «Да живее падишахът!». Тези викове заблуждават турците и те прекратяват стрелбата. Следва мощен щиков удар в турските, окопи. След кратка ръкопашна схватка, а някъде и без да дочакат удара, първоешелонните табори се разбягват и всяват паника във второешелонните части. Личната намеса на командира на корпуса Махмуд Мухтар паша и неговия щаб ограничават паниката и турците се организират за нова съпротива по височините северозападно от Петра.
В това време нашата артилерия сменя позициите си. Макар и без артилерийска поддръжка, нашите дружини не спират настъплението. Към обяд те са на около 800 м от предния край на противника. В това време артилерията открива огън от новите позиции. Започва огневи двубой. Излива се пороен дъжд. Нашата артилерия с точния си огън нанася значителни загуби на турските батареи и пехота. На левия турски фланг един табор се вдига в контраатака и започва да обхваща фланга на 3–та дружина от 43–ти пехотен полк. Командирът на дивизията вижда заплахата и подкрепя дружината с артилерийски огън. Четвърта и 1–ва дружина от същия полк се притичват на помощ. Тук е насочена и една картечна рота. Турският табор не само е спрян, а и обърнат в бягство. Силният огън на настъпващите наши дружини, мощното «Ура!» и виковете «На нож!» обръщат в бягство целия ляв турски фланг. На бойното поле остават обози, боеприпаси, оръдия, ранени, дори и палатката на командира на 3–ти корпус заедно с оборудването.
Нашите полкове започват укрепване на успеха на изоставените турски позиции. Към 16,00 часа 43–ти пехотен полк преминава в преследване и вечерта достига Куюнгяур. Силният дъжд и мъглата пречат да продължи преследването и той се връща да нощува в Петра.
При Ескиполос и Петра лявата колона на 4–та пехотна дивизия нанася поражение на превъзхождащ противник и го обръща в бягство. Липсата на свежи части, бързина и настойчивост от страна на командването осуетяват по-нататъшното преследване. Независимо от това успехът предотвратява удара на 3–ти корпус срещу фланга и тила на 1–ва армия и осигурява условия за бързо овладяване на Лозенград. Това влияе на окончателното решение на турското командване да изостави Лозенградския укрепен район.
Етапни инспекции
Формират се по време на войната със задача да поддържат пътищата в тила на Действуващата армия.
Етапни комендантства
Военновременни формирования на Главното тилово управление при ЩДА. Те имат за задача да осигуряват продоволствието, транспорта, свързочната служба и медицинското обслужване на войската.
Ж
ЖЕКОВ, Никола Тодоров (25. XII. 1864 г., Сливен–1. XI. 1949 г., Фюсен-Алгой, Бавария, Германия) — генерал от пехотата.
Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във 2–ри артилерийски полк в Шумен. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик. Завършва генералщабната академия в Торино, Италия (1898). Служи във 2–ри артилерийски полк, офицер за поръчки в ГЩ. На 2. VIII. 1894 г. е произведен в чин капитан, а на 1. I. 1901 г. в чин майор и назначен за преподавател във Военното училище. От 1903 г. е началник на Школата за запасни подпоручици в Княжево. На 1. I. 1905 г. е произведен в чин подполковник, а на 18. V. 1909 г. в. чин полковник. От 1910 г. заема длъжността командир на 1–ви пехотен софийски полк, а от март 1912 г. е началник на Военното училище. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на щаба на 2–ра армия, която настъпва на Тракийския военен театър към Одринската крепост. Участва в щурма и овладяването на крепостта през март 1913 г. По време на Междусъюзническата война (1913) е болен. След войната е назначен за началник на щаба на окупационните войски в Западна Тракия. На 2. VIII. 1915 г. е произведен в чин генерал- майор, а на 5 август е назначен за военен министър. На 1 октомври с. г. е назначен за главнокомандващ Действуващата армия. На този пост остава през Първата световна война. На 6. X. 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След войната е уволнен от армията — 4. Х. 1918 г. Отдава се на научна и литературна дейност. Избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на ордена «За храброст» в България. На 6. V. 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата. През септември 1944 г. емигрира в Германия.
Кавалер на военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; на орден «Св. Александър» — I cт. с мечове и Великия Кръст на същия орден без мечове; на народен орден «За военна заслуга» — IV ст. на обикновена лента.
Железопътна дружина
Съгласно Указ № 193/31. XII. 1907 г. се формира жп полк от железопътни дружини. От 31. XII. 1908 г. жп полкът се разформира в дружина с 4 експлоатационни роти. Участва по време на войната в строителството на жп линии и осигуряването на жп превози.
ЖОСТОВ, Константин Антонов (30. IX. 1867 г., с. Гайтаниново, Гоцеделчевско–30. VIII. 1916 г., Кюстендил) — генерал-майор (ГЩ).
Участва в Сръбско-българската война като доброволец в ученическия легион. Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен за командир на батарея в 3–ти артилерийски полк. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик, а на 2. VIII. 1984 г. в чин капитан. Завършва през 1897 г. висшия артилерийски курс във Виена. Служи в Артилерийската инспекция. На 2. V. 1902 г. е произведен в чин майор и назначен за началник на строево-домакинска част в Артилерийската инспекция. На 18. V. 1906 г. е произведен в чин подполковник. От 1907 г. е военно аташе в Санкт Петербург, а от 31 декември с. г. — военно аташе в Париж. През 1909 г. е назначен за началник на щаба на 8–а пехотна тунджанска дивизия. На 4. IX. 1910 г. е произведен в чин полковник, а от март 1912 г. заема длъжността началник на Школата за запасни подпоручици. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на щаба на 3–та армия, а по време на Люлебургаз-Бунархисарската операция и при атаката на Чаталджанската позиция изпълнява длъжността началник на щаба на съединените 1–ва и 3–та армия (ноември 1912). След примирието с Турция е военен съветник в българската делегация за подписването на Лондонския мирен договор (1913). След Междусъюзническата война е командир на 1–ва бригада от 7–а пехотна рилска дивизия, а от април 1915 г. — началник на дивизията. На 15 август с. г. е произведен в чин генерал-майор. При включването на България в Първата световна война е назначен за началник на щаба на Действуващата армия (до август 1916).
Награден е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — II и III ст. с мечове по средата; народен орден «За военна заслуга» — IV ст., V ст. с корона; орден «За заслуга» на обикновена лента.
З
Загуби на българската армия
По време на Първата балканска война българската армия губи от своите редове 84 454 души. От тях 45 000 убити и безследно изчезнали и 39 454 ранени.
«Зор-заман»
Наименование на първия български фронтови вестник излязъл в 4 броя. Първият брой излиза на 9. XII. 1912 г.
И
ИВАНОВ, Никола Иванов (18. II.1861 г., Калофер–10. IX. 1940 г; София) — генерал от пехотата.
Учи в Априловската гимназия в Габрово и Императорския лицей «Галата-Capай» в Цариград. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877–1878). След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и получава назначение в Източнорумелийската милиция. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1885 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. На 9 септември с. г. е произведен в чин капитан и назначен за началник на щаба на Търновосейменския отряд. По време на Сръбско-българската война (1885) е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот. След войната е флигеладютант на княз Александър I Батенберг. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. — полковник. Служи като началник на отделение във военното министерство, помощник-началник и началник на Генералния щаб (1894–1896). От 1896 до 1899 г. е назначен за военен министър, след това за началник на 4–та пехотна преславска и 2–ра пехотна тракийска дивизия. На 15. XI. 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1907 г. е началник на 2–ра военноинспекционна област. На 2 август е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата балканска война (1912–1913) е командващ 2–ра армия, която воюва на Тракийския военен театър. Под неговото ръководство се организира обсадата и превземането на Одринската крепост (март 1913). В Междусъюзническата война (1913) неговата 2–ра армия води тежки боеве срещу цялата гръцка армия от Кукуш до Горна Джумая (дн. Благоевград). В края на юли 1913 г. е отзован от командването на армията и назначен за офицер за поръчки при Главното командване. На 7 август с. г. е уволнен. По време на Първата световна война остава в запаса. Изявява се като общественик и публицист. Избран е за председател на дружеството на запасните офицери в София. На 6. V. 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата.
Награден е с военен орден «За храброст» — II ст. и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II, III и IV ст. с брилянти; народен орден «За военна заслуга» — I ст. Той е един от седемте офицери, удостоени със званието «Почетен флигеладютант» на държавния глава.
Издръжка на армията
През 1912 г. са отделени 21,32% от бюджета на страната, което се равнява на 40 501 000 лева.
Изпитателна техническа комисия
Сформирана през 1912 г. в Артилерийски отдел. Занимава се с въпросите по изпитанието на оръжията и способите на стрелба. Съставена е от офицери от Софийския гарнизон.
Източен сектор
Реките Марица, Тунджа и Арда разделят Одринската крепост и прилежащата й местност на четири естествени сектора: Северозападен, Западен, Южен и Източен.
Съгласно замисъла на командването на 2–ра армия за провеждане на Одринската операция в участъка на Източния сектор трябва да се нанесе главният удар, а в останалите сектори — Северозападен, Западен и Южен — спомагателни. В Източния сектор действат 50–и, 23–ти, 53–ти, 54–ти и 56–и пехотен полк, 1–ва бригада от 11–а пехотна дивизия и 2–ра бригада от 8–а пехотна дивизия, артилерийски, инженерни, конни и интендантски части. Силите и средствата на Източния сектор са, както следва: 71 000 души и 230 оръдия, а на противостоящия противник — 40 000 души и 160 оръдия.
За началник на сектора се назначава генерал-майор Георги Вазов, брат на Иван Вазов.
За подобряване управлението на войските от сектора генерал Вазов го разделя на два дивизионни отдела (Северен и Южен), а тях от своя страна на бригадни участъци.
Настъплението на войските започва в 4,00 часа на 12. III. 1913 г. без артилерийска подготовка. Зад щурмовите колони се движат придружаващите артилерийски батареи с готовност за развръщане и прикриване на войските. След около час частите на Северния и Южния отдел достигат загражденията на противника. Въпреки турския огън определените групи правят проходи и войските преминават на удар с «на нож». Противникът не издържа и започва да се оттегля към главната фортова линия. Частите на 2–ри бригаден участък на Северния отдел заемат хребетите Маслак, Комлук и Малтепе. Трети бригаден участък овладява Ескикомлук, Енксерджи, Бекчили и Мезартепе, а тези на първи бригаден участък съдействат на втори от север за овладяването на Маслак. С най-голям успех се увенчават действията на 23–ти шипченски, 10–и родопски, 32–ри загорски и 29–и ямболски пехотен полк.
Със заемане на турските позиции придружаващата артилерия се развръща и открива огън по оттеглящия се противник. Под нейното прикритие към овладените хребети се изнася и полевата гаубична артилерия (бригадните групи). Крепостната артилерия (армейските групи) също открива огън, възпрепятства резервите на противника и не му дава възможност да проведе контраатака. Конният отряд на сектора през цялото време на атаката се движи по долината на Марица, очиства я от турски съпротиви и охранява левия фланг на Южния отдел.
След овладяването на предната турска позиция в сектора се създават условия за пробив на главната фортова линия. В някои от бригадните участъци подемът сред войските е изключителен. Командването на армията в стремежа си за максимално използване на успеха незабавно поставя задача за продължаване на настъплението и през деня. Войските от главната ударна групировка настъпват, но срещат силна турска съпротива. За да не се разколебаят от понесените загуби и за създаване на по-добра организация и подготовка на настъплението им, командването на армията се принуждава да спре атаката и да се върне към първоначалния план.
Щурмът на главната турска позиция започва вечерта на 12 март и се предшества от артилерийска подготовка, която продължава с различна интензивност на огъня до 22,00 часа През това време щурмовите колони подготвят атаката. Извършва се прегрупиране. Частите на 2–ри и 3–ти бригаден участък се съсредоточават срещу най-важните обекти — фортовете Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Йълдъзтабия. Войските на 1–ви бригаден участък получават задача да атакуват форта Таштабия и да съдействат на войските на 2–ри участък. За сигнал за атаката се определя изгревът на луната, усилен 15–минутен налет на артилерията и 10–минутна пауза.
В 22,40 часа на 12 март луната изгрява. Артилерията усилва интензивността на огъня по предварително пристреляните цели от фортовия пояс, а пехотата започва настъплението. Към 2,00 часа на 13 март 10–и пехотен полк излиза пред позициите на противника и без да дочака завършването на проходите, се вдига на удар. Само за половин час е овладян фортът Айджиолу и войските се насочват към Кестенлик.
Трудно се развива настъплението на 23–ти пехотен полк, където турците със силен огън спират придвижването му. В този критичен момент 1–во артилерийско отделение на 5–и артилерийски полк под командването на майор Друмев се изнася на огневи позиции пред пехотата и от упор открива силен огън. Това довежда до успех и в 4,00 часа се овладяват фортовете Айвазбаба, Йълдъз и Топйолу. Отбраната в направлението на главния удар се пробива. Скоро над джамията «Султан Силим» се развява знамето на победата, побито от редник Михо Георгиев от 29–и пехотен полк, а редник Иван Балахуров от същия полк пленява командващия турския гарнизон Шукри паша. До обяд градът е овладян.
В действията за пробива на турската отбрана при Одрин войските от Източния сектор проявяват най-добрите качества на българския войник — смелост, инициативност и съзнателност. В заповедта си от 13. III. 1913 г. генерал Г. Вазов пише: «Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история. Гордея се, че съм ваш началник! Гордея се, че съм българин!».
Иллеритабия
В боевете на Чаталджанската позиция особено се отличава 29–и ямболски полк. На 5 ноември в 6,00 часа първата му дружина, водена от капитан Пирузев, достига безшумно турските окопи пред форта Иллеритабия и без стрелба, с удар «На нож!» се хвърлят в турските окопи. Изненадани, турските войници не оказват никаква съпротива. Почти всички са избити в окопите или в бягство към укреплението. Докато се води боят в окопите, пристига и втората дружина на полка. Двете дружини едновременно се хвърлят за овладяване на форта. Събудени от шума и гърмежите, турските войници откриват огън, но това не смущава ямболци. Дружините във вериги с ускорени крачки прегазват четириредната телена мрежа пред укреплението и изведнъж се оказват пред турските войници. Следва светкавичен удар с нож. Противникът не издържа и побягва, но само малка част успява да намери спасение в мъглата.
Фортът е овладян. Това е най-сериозният успех за нашата армия при Чаталджа. С овладяването на този важен опорен пункт всъщност се осъществява вклиняване в главната позиция на противника. За съжаление, този успех не е развит. Турската артилерия открива огън по форта. По него открива огън и нашата артилерия, тъй като нашето командване не знае, че фортът е овладян от двете дружини. Турското командване хвърля два полка, за да овладее отново форта. Оставени без всякаква поддръжка и попаднали под двоен артилерийски огън, двете дружини към 10,00 часа са принудени да се оттеглят.
Едва след тяхното оттегляне на командването става ясно, че Иллеритабия е бил овладян от смелите ямболци.
Не е по-добро положението и при турците. Те също не знаят, че фортът е овладян от дръзките българи. Сутринта на 18 октомври главнокомандващият Източната турска армия Абдулах паша със свитата си инспектира фортовете. Когато наближава Иллеритабия, в гъстата мъгла е посрещнат от силен пушечен огън и е ранен в крака. Бързо изнесен назад, той заповядва цялата турска артилерия, която има възможност, да открие огън по форта и да се контраатакува с два полка.
Инженерна техника и въоръжение
В навечерието на Първата балканска война (1912–1913) техниката и въоръжението са съсредоточени в три пионерни дружини на постоянен гарнизон в София, Ямбол и Шумен; една телеграфна дружина, дислоцирана в столицата; една понтонна дружина, квартируваща в Никопол; една железопътна дружина в София и в главния инженерен склад с инженерна работилница. Стрелковото въоръжение за инженерните войски е недостатъчно. Личното оръжие на войнишкия състав е карабина «Манлихер» (вж. Кавалерийско въоръжение). Поради недостига на карабини някои инженерни части заминават за фронта без оръжие. Едва в хода на бойните действия те се въоръжават с част от доставените от Австрия 15 000 пушки и 10 000 карабини «Манлихер».
Личното офицерско оръжие е сабя, обр. 1905 г., и пистолет «Парабелум» или револвер «Смит и Уесън» (вж. Пехотно въоръжение).
При мобилизацията трите пионерни дружини формират девет пионерни дружини (всяка от които е с две пионерни роти), които преминават в подчинение на командирите на съществуващите до този момент девет пехотни дивизии, девет инженерни парка, девет нестроеви взвода, три допълващи и три колоездачни роти, три гълъбни станции и обози за съществуващите технически роти. Те ползват значителна и разнообразна материална част в зависимост от задачите — строителство, минноподривно дело, фортификация и други. Мостовата рота в дивизионната пионерна дружина разполага със 70–метров понтонен и 80–метров мост на козлови опори — австрийска конструкция, а колоездачните роти имат на разположение 276 велосипеда. По време на войната българската армия разполага и с 2 мотоциклета.
Телеграфната дружина развръща девет телеграфни полуроти за дивизионните пионерни дружини, три парка за щабовете на армиите, един парк за Главната квартира, радиотелеграфно отделение, телеграфен парк и допълваща телеграфна полурота. Тя осигурява проводна свръзка с щаба на армията и с частите на пехотните дивизии чрез зачислената й техника и материали (вж. Средства за свръзка).
Понтонната дружина с личен състав от 641 души взема участие във войната с две понтонни роти, девет мостови полуроти, допълваща полурота, нестроеви взвод и санитарен персонал. Всяка една от двете понтонни роти разполага с по един 105–метров лек понтонен мост. Целият материал е натоварен на 60 специални коли, а обозът е запрегнат с 343 коня. Мостовите полуроти имат щатен 40–метров мост с товароподемност да издържа полска артилерия. Поради това, че е еднотипен и тежък, някои от пехотните дивизии не могат да го използват. Повечето мостове се строят с подръчни средства, и то не от мостоваците, а от пионерите. На 8. X. 1912 г. при прехвърлянето на части от 8–а пехотна тунджанска дивизия на десния бряг на Марица мостовата полурота построява мост при с. Пашакьой, като за целта освен щатния 40–метров мост се използва и подръчен материал, взет от селото. След като влиза в подчинение на 2–ра армия, понтонната дружина с материалната си част построява два понтонни моста на Арда при с. Делиелес и понтонен мост на Марица при Кадъкьой (дн. Капитан Андреево). На 20. XII. 1912 г. втора рота заминава за гара Урли, където получава 200–метров комплект, нов турски, мост пленен от нашите войски, с който е компенсиран недостигът на понтони. Същата рота построява този мост на Марица при Омурбей, южно от Одрин. До падането на крепостта този мост служи за свръзка между Южния и Източния сектор.
Железопътната дружина със своите четири експлоатационно-строителни роти разполага с разнородна материална част за поддържане на железопътната мрежа и ремонта на подвижния състав. Освен тях дружината разполага с допълваща полурота, автомобилно отделение (вж. Автомобилна техника), въздухоплавателно отделение (вж. Авиационна техника) и прожекторно отделение, което притежава два прожектора. Развърнат е и Въздухоплавателен парк в състав от три аеропланни и едно балонно отделение, аеропланна фронтова работилница и служба за аеротехническо снабдяване.
Органи за техническо осигуряване на войските са инженерната работилница и главният инженерен склад. Инженерната работилница не само организира ремонта, но и създава нови образци инженерно имущество, като подготвя и технически кадри — техници и механици за частите на армията. В нейния състав влизат различни работилници: ковачница, дърводелска, шлосерска, сарачница и електротехническа. В работилницата се извършват поправки на телеграфните и телефонните апарати, ремонт на автомобилната техника. Тук се изработват кожени чанти, чохли, железарски и дървени детайли, необходими за специалните коли, и 70 нови понтона, необходими за понтонната дружина. За непосредственото обслужване на бойните части на Действуващата армия е създадена подвижна инженерна работилница, която се развръща и действа в Търново-Сеймен (дн. Симеоновград), а след това при с. Гебелер в Източния сектор на Одринската крепост. Органите за инженерно снабдяване осигуряват частите при Одрин и с ръчни бомби. Те се донасят в Мустафа паша (дн. Свиленград), а оттам се изпращат в инженерните депа за зареждане. В инженерното депо на Източния сектор при Одрин се формира специална команда за обучаване на войските за действие с гранатите. До края на октомври 1912 г. армейският инженерен парк получава от търновосейменския огнестрелен склад 10 000 ръчни бомби, които разпределя по частите.
Инженерни войски
Към щабовете на армии има управления на началниците на инженерни войски (армейски инженери).
В щабовете на пехотните дивизии има длъжност «дивизионен инженер», която се заема от офицери, военни инженери, на които са подчинени дивизионите пионерни дружини. Формирани са 9 пионерни дружини с щаб и по 2 пионерни роти; 9 нестроеви дивизии; 9 инженерни парка; 3 допълнителни роти; 3 колоездачни роти; 3 гълабови станции и обози за технически роти на военновременните дружини.
К
Кавалерийска дивизия
Сформирана е с Указ № 176/1891 г. През септември 1912 г. е мобилизирана в състав: 1–ви, 2–ри, 4–ти, 7–и, 8–и и 10–и конен полк. Офицери — 132, чиновници — 5, подофицери и войници — 3044, коне — 3018, волове — 436, каруци — 446, пушки и карабини — 2123, картечници — 30 и оръдия — 16. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Кавалерийско въоръжение
Личното оръжие за офицерите в конницата (кавалерията), която през войната се състои от Кавалерийска инспекция, Кавалерийска школа, конезавод, две ремонтни конни депа и 11 конни полка, е кавалерийската сабя и пистолет или револвер, а за редовия състав — кавалерийска сабя и карабина «Манлихер».
Офицерската сабя е от стария тип руска кавалерийска сабя с широк, леко извит клин. Масата на сабята заедно с ножницата е 2040 г, без ножницата 1200 г, а дължината на сабята е 1015 мм. Личното огнестрелно оръжие на офицерите е пистолет «Парабелум» или револвер «Смит и Уесън» (вж. Пехотно въоръжение).
Кавалерийската сабя за редовия и подофицерския състав е от стария тип руска драгунска сабя с широк, леко извит клин. Масата на сабята заедно с ножницата е 1760 г, без ножницата 1100 г, а дължината на сабята е 1010 мм, дължината на клина 870 мм. Максималната й широчина е 35 мм.
Магазинната карабина «Манлихер», калибър 8 мм, е от два образеца — «Манлихер», обр. 1890 г. и обр. 1895 г. Карабината «Манлихер», обр. 1890, по устройството си е като пехотната пушка, обр. 1895 г., но е без нож, със секторен мерник и няма полуложа. Маса 3300 г, дължина 1005 мм, начална скорост на куршума 530 м/сек. Карабината «Манлихер», обр. 1895 г., се различава от карабината, обр. 1890 г., по това, че е с маса 3060 г, мерникът е рамка с хомотче, има полуложа и прикладът е кух.
Картечните взводове към конните полкове са въоръжени с тежки картечници система «Максим» (вж. Пехотно въоръжение).
Канцелария на военното министерство
Създадена е с Указ № 176/1891 г. Подчинена е на министъра на войната. Съхранява документите, свързани с дейността на министерството по отношение командването на войските. През 1912 г. е в състав: началник на канцеларията, адютант на министъра, завеждащ пенсионната част, юрисконсулт, офицер за специални поръчки, завеждащ архива, преводач, регистратор и архивист. Занимава се с въпросите по организацията на армията и попълването й с личен състав. Издава «Военен журнал» и «Войнишка сбирка». Завежда военноисторическия архив и библиотеката на военното министерство.
Карагаач дереси
На 16. X. 1912 г. към 10,30 часа 4–та пехотна дивизия стремително настъпва към р. Карагачдере. За да подпомогне пехотата, нашата артилерия пренася огъня си главно върху позициите на турската пехота. Част от турските войници започват да напускат окопите и да се оттеглят назад. До 14,00 часа турското командване привлича срещу нашата 4–та дивизия 6 турски дивизии. Тези сили не само спират настъплението на нашата дивизия, но и принуждават 1–ва и 2–ра бригада да започнат отстъпление. Някои войници отстъпват чак до позицията на нашата артилерия. 7–и пехотен полк се е вклинил много напред и отстъпва при тежки условия. Убит е знаменосецът на полка. Знамето грабва редник Иван Тотев Цанев. Придружаван от още 8 редници, той спасява знамето. Ковчежникът на полка полковник Вълчо Байчев се втурва на помощ, като доброволно отива на бойната линия. Грабва знамето, развява го и повежда войниците в контраатака. Старшият полкови лекар майор Имуков въоръжава санитарния персонал с пушките на убитите и повежда командата срещу отстъпващите наши бойци. Паниката е ликвидирана. Командирът на дивизията въвежда в боя 3–та бригада. Всъщност още преди да се получи заповедта в бригадата, войниците по своя инициатива се хвърлят на помощ. От много места се чува «Шуми Марица». Отстъпващите отново тръгват в атака. Към 17,00 часа достигат Карагачдере. Оказва се, че най-храбрите не са отстъпили и водят бой на своите позиции. Нашите войници започват да преминават реката и да изкачват отсрещния скат. Турците масово напускат окопите и бягат назад. Тези, които приемат двубоя, намират смъртта си от ножовете на нашата пехота. Турските окопи около Карагач са овладени. Извършен е пробив в турската отбрана. През нощта нашите войски се организират за отбрана на турските позиции. Помощ за този успех оказва 6–а пехотна дивизия, която подкрепя десния фланг на 4–та дивизия. На 17 октомври дивизията прави опит да преследва, но поради изоставане на артилерията, тя остава на същите си позиции. На 18 октомври 4–та дивизия с част от силите си оказва помощ на север на 5–а пехотна дивизия, като атакува турците, които обхождат фланга й. Противникът не издържа удара и отстъпва панически. С друга колона атакува на юг и достига на 3 км от Чонгора. На 19 октомври дивизията прави неуспешни опити да овладее Чонгора и с фланговите си действия оказва помощ на 5–а дивизия.
През нощта срещу 20 октомври противникът отстъпва от цялата Люлебургазко-Бунархисарска позиция.
Боевете на линията на р. Карагачдере са най-кръвопролитните в Балканската война. В тези боеве 1–ва и 3–та армия губят 20 162 души, от които 2536 убити.
КИРИЛ, княз ПРЕСЛАВСКИ, брат на цар Борис III (5. XI. 1895 г., София–март 1945 г.).
Участва в Първата балканска война като поручик офицер за свръзка при щаба на Действуващата армия. След абдикацията на цар Фердинанд I напуска България. През 1923 г. се завръща отново в страната и се занимава с обществено-политическа дейност. От септември 1943 до септември 1944 г. е в състава на регентския съвет. След политическата промяна на 9. IX. 1944 г. е арестуван и осъден на смърт от първия състав на Народния съд.
КИРКОВ, Димитър Кирков (8. I. 1861 г., Сопот–15. VII. 1918 г., София) — генерал-майор от пехотата.
Завършва Пловдивската гимназия (1878). На военна служба е от 12. VII. 1878 г. Постъпва във Военното училище в София и завършва с първия випуск. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в сапьорна рота в Пловдив, след това е деловодител в пловдивския военен съд и член на военния съд. На 16. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик, а на 9. IX. 1885 г. — в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е командир на сапьорна рота, с която остава на турската граница. След войната командва 13–и пехотен рилски полк. На 17. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1892 г. — в чин подполковник. Последователно заема длъжностите началник на 7–о полково окръжие в Пловдив, командир на 22–ри пехотен тракийски полк. На 1. I. 1896 г. е произведен в чин полковник, командва 21–ви пехотен средногорски полк (1894–1897), 1–ва бригада от 2–ра пехотна дивизия (1900–1903) и 2–ра бригада от 5–а пехотна дунавска дивизия (1903–1912). На 1. I. 1912 г. е произведен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912 –1913) е назначен за началник на 8–а пехотна тунджанска дивизия, която овладява двата бряга на Марица срещу Одринската крепост, а по-късно участва в нейното овладяване през март 1913 г. По време на Междусъюзническата война (1913) със своята дивизия се сражава срещу гърците при Серес и Щип. В Първата световна война (1915–1918) е началник на Главното интендантство във Министерството на войната. През 1917 г. излиза в запаса, но остава на разположение на ЩДА.
Награден е с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове по средата, III и IV ст. с мечове отгоре; народен орден «За военна заслуга» — III ст.; с военно отличие на военна лента и орден «За заслуга» с военна лента.
КОВАЧЕВ, Стилиян Георгиев (26. II. 1860 г., Ямбол–11. VII. 1939 г., София) — генерал от пехотата.
Учи в родния си град и в Сливен. Участва в Априлското въстание в Ямболско (1876). След Освобождението постъпва в т. нар. Команда на военноопределящите се, открита в Пловдив, която през ноември 1878 г. влиза в състава на новооткритото Военно училище в София. Завършва първия випуск на училището. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик, след което получава назначение за взводен командир в Учебния батальон в Пловдив. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. Следва в Николаевското военноинженерно училище в Санкт Петербург, но не завършва поради заболяване. При завръщането си в България e назначен за командир на 3–та рота в 10–а хасковска дружина. На 7. III. 1884 г. е произведен в чин капитан. Взема участие в провъзгласяването на Съединението (1885), след което е назначен за командир на новосформираната 3–та хасковска дружина, включена в състава на Търновосейменския отряд. През Сръбско-българската война (1885) с дружината си участва в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция. При настъплението към Цариброд и овладяването на Пирот се включва в авангардния отряд. След войната е назначен за началник на канцеларията на военното министерство. На 13. VIII. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1892 г. в чин подполковник. За две години е изпратен в Щайер, Австрия, за да наблюдава доставките на пушки «Манлихер» за българската армия. На 1. I. 1896 г. е произведен в чин полковник. Поема командването на 12–и пехотен балкански полк, на бригада от 2–ра пехотна тракийска и 3–та пехотна балканска дивизия. На 18. V. 1905 г. е произведен в чин генерал-майор и е назначен за началник на 4–та пехотна преславска дивизия, а пет години по-късно — за началник на 2–ра пехотна тракийска дивизия. При обявяването на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за командир на Родопския отряд, който настъпва в Средните и Западните Родопи към Беломорския бряг. Участва в боевете при с. Аламидере (Родопската Шипка). След успешното изпълнение на задача е назначен за командващ на новосформираната 4–та армия (от 15. XII. 1912 до 18. VI. 1913), която се дислоцира срещу Галиполския полуостров и участва в боевете при Булаир и Шаркьой (януари 1913). През Междусъюзническата война (1913) с неговата 4–та армия се прехвърля в Македония, в района на Струмица — Кочани, и на 16. VI. 1913 г. атакува сръбската армия. Междувременно на 1 юни с. г. е назначен за военен министър в правителството на д-р С. Данов, но напрегнатата обстановка го задържа на фронта, като длъжността му на министър се изпълнява от генерал Кирил Ботев. На 28. VI. 1913 г. поради неразбирателство с правителството и цар Фердинанд е отстранен от командването на 4–та армия и освободен от длъжността военен министър, след което преминава в запаса. През Първата световна война (1915–1918) заема длъжността началник на Главно тилово управление (1916). След войната преминава в запаса. С Височайша заповед на цар Борис III от 6. V. 1936 г. е произведен в най-високото звание в българската армия — генерал от пехотата.
Кавалер е на военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл., IV ст. 2 кл.; Великият кръст на орден «Св. Александър» — II ст. с мечове отгоре, I ст. без мечове, III и IV ст.; народен орден «За военна заслуга» II и III ст.
Колев, Иван Колев (25. VIII. 1863 г., с. Бановка, Бесарабия–29. VII. 1917 г., Виена) — генерал-лейтенант от кавалерията.
Учи в българската гимназия в Болград. Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 3–ти конен полк. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик. През 1894 г. завършва генералщабната академия в Торино, Италия. На 2 август с. г. е произведен в чин капитан, а на 14. II. 1900 г. в чин майор. Служи като ескадронен командир, офицер за поръчки при Кавалерийската инспекция и старши адютант на кавалерийска дивизия. На 14. II. 1904 г. е произведен в чин подполковник, а на 15. X. 1908 г. в чин полковник. От февруари 1905 г. е началник на щаба на кавалерийската инспекция, а от април 1908 г. — командир на Лейбгвардейския конен полк. По време на Първата балканска война (1912—1913) първоначално е началник на щаба на Ямболския укрепен пункт, а след това временно е назначен за началник на щаба на 3–та армия, с която воюва в Люлебургаз-Бунархисарската операция и при атаката на Чаталджанската позиция. През май 1913 г. е назначен за началник на щаба на 5–а отделна армия, с която воюва срещу сърбите в Междусъюзническата война (1913). През 1914 г. е назначен за началник на 10–а пехотна беломорска дивизия. На 2. VIII. 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. През Първата световна война първоначално е началник на 10–а пехотна дивизия, а от май 1916 г. е назначен за началник на 1–ва конна дивизия. С нея участва в бойните действия срещу Румъния (1916–1917). На 28. VII. 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.
Награден е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 1 и 2 кл.; с орден «Св. Александър» — III ст. с мечове по средата; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. 5 кл. на военна лента и орден «За заслуга» на обикновена лента.
Командири на армии
Първа армия — генерал-лейтенант Васил Кутинчев;
Втора армия — генерал-лейтенант Никола Иванов;
Трета армия — генерал-лейтенант Радко Димитриев;
Четвърта армия — генерал-майор Стилиян Ковачев.
Командири на дивизии
1–ва пехотна софийска дивизия — генерал-майор Стефан Тошев;
2–ра пехотна тракийска дивизия — генерал-майор Стилиян Ковачев (до 11. XII. 1912), а след това полк. Димитър Гешов;
3–та пехотна балканска дивизия — генерал-майор Иван Сарафов;
4–та пехотна преславска дивизия — генерал- майор Климент Бояджиев;
5–а пехотна дунавска дивизия — генерал-майор Павел Христов;
6–а пехотна бдинска дивизия — генерал-майор Православ Тенев;
7–а пехотна рилска дивизия — генерал-майор Георги Тодоров;
8–а пехотна тунджанска дивизия — генерал-майор Димитър Кирков;
9–а пехотна дивизия — генерал-майор Радой Сираков;
10–а пехотна сборна дивизия — генерал-майор Стою Брадистилов;
11–а пехотна сборна дивизия — генерал-майор Вълчо Велчев.
Командири на артилерийски полкове
1–ви артилерийски нескорострелен полк — подполковник Арабов, Константин Иванов, роден на 1. I. 1865 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 3. XII. 1885 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 28. IХ. 1930 г.
2–ри нескорострелен полк — полковник Русчев, Димитър Русчев, роден на 30. X. 1866 г. в Сливен, подпоручик — 4. I. 1886 г., генерал-майор — 1. I. 1918 г.
3–ти артилерийски нескорострелен полк — полковник Богданов, Стефан Никифоров, роден на 24. VII. 1865 г. в Елена, завършва военна академия, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-лейтенант — 18. X. 1920 г.
4–ти артилерийски нескорострелен полк — полковник Вазов, Владимир Минчев, роден на 14. V. 1867 г. в Сопот, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-лейтенант — 7. I. 1920 г., починал — 20. V. 1945 г.
— подполковник Пушкаров, Стоян Петков, роден на 1. III. 1866 г. в Пирдоп, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 27. II. 1918 г., убит при атентата в черквата «Св. Неделя» — 16. IV. 1924 г.
7–и артилерийски нескорострелен полк — полковник Пройнов, Иван Филипов, роден на 18. IV. 1866 г. в Севлиево, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 27. XI. 1918 г.
8–и артилерийски нескорострелен полк — подполковник Донков, Иван Савов, роден на 30. VIII. 1867 г. в Пирдоп, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 31. ХII. 1935 г.
9–и артилерийски нескорострелен полк — подполковник Иванов, Петко Павлов, роден на 18. IV. 1866 г. в Търново, подпоручик — 7. XI. 1888 г., полковник — 30. I. 1920 г.
10–и артилерийски нескорострелен полк — подполковник Вълчев, Христо Димитров, роден на 8. X. 1867 г. в Етрополе, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
3–ти планински артилерийски полк — полковник Георги, Петров Ташев, роден на 26. IV. 1861 г. в София, подпоручик — 8. IX. 1881 г,. полковник — 1904 г., починал — 5. IV. 1928 г.
5–и артилерийски полк — подполковник Кацаров, Димитър Илиев, роден на 26. X. 1866 г. в Копривщица, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 27. II. 1918 г.
— полковник Манов, Георги Манов, роден на 1. IV. 1864 г. в Пирот, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 1. I. 1918 г.
6–и артилерийски полк — подполковник Каменов, Радослав Петров, роден на 8. XII. 1863 г. в Свищов, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
— полковник Вариклечков, Петър Иванов, роден на 8. II. 1862 г. в Самоков, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 19. IX. 1906 г.
7–и артилерийски полк — полковник Райнов, Васил Иванов, роден на 9. IV. 1865 г. в Сливен, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 1.1. 1918 г.
8–и артилерийски полк — подполковник Николов, Стефан Николов, роден на 15. III. 1863 г. в Панагюрище, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 1. XI. 1913 г., починал — 18. X. 1928 г.
9–и артилерийски полк — полковник Коданов, Димитър Димитров, роден на 15. II. 1861 г. в с. Шипка, Казанлъшко, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г.
— подполковник Шишков, Михаил Николов, роден на 15. IV. 1865 г., подпоручик — 27. IV. 1887 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 14. IV. 1928 г.
11–и артилерийски полк — полковник Сирманов, Йеротей Илиев, роден на 22. VI. 1868 г. в Габрово, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 27. VIII. 1918 г.
Командири на конни бригади и полкове
Лейбгвардейски конен полк — полковник Мархолев, Гено Иванов, роден на 26. X. 1865 г. в Калофер, подпоручик — 27. IV. 1887 г., о. з. генерал-майор — 6. V. 1936 г.
1–ви конен полк — полковник Салабашев, Петър Стойков, роден на 14. IX. 1858 г. в Стара Загора, подпоручик — 10. V. 1879 г., генерал-майор —31. IX. 1913 г.
2–ри конен полк — полковник Тодоров, Недялко Тодоров, роден на 17. III. 1862 г. в Калофер, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., о. з. генерал-майор — 31, XII. 1935 г.
3–ти конен полк — полковник Велчев, Йордан Минчев, роден на 5. X. 1885 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. IX. 1907 г.
4–ти конен полк — полковник Мачев, Панчо Петков, роден на 15. IX. 1866 г. в Панагюрище, подпоручик — 27. IV. 1887 г., подполковник — 31. ХII. 1906 г.
5–и конен полк — полковник Табаков, Иван Тодоров, роден на 16. VI. 1868 г. в Калофер, подпоручик — 7. XI. 1887 г., генерал-майор — 1. I. 1918 г., убит при атентата в черквата «Св. Неделя» — 16. IV. 1925 г.
6–и конен полк — полковник Танев, Иларион Танев, роден на 25. XII. 1868 г. в Търново, подпоручик — 27. IV. 1887 г., подполковник — 31. XII.1906 г.
7–и конен полк — полковник Николов, Стефан Николов, роден на 15. XII. 1865 г. в Чирпан, подпоручик — 7. XI. 1887 г., генерал-майор — 31. XII. 1918 г.
8–и конен полк — подполковник Томов, Недко Томов, роден на 12. V. 1864 г. в Пирдоп, подпоручик — 27. IV. 1887 г., подполковник — 1. I. 1911 г.
9–и конен полк — полковник Михайлов, Константин Михайлов, роден на 21. V. 1864 г. в Пирдоп, подпоручик — 13. IX. 1885 г., о. з. генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
10–и конен полк — полковник Тошков, Мирон Георгиев, роден на 1. XII. 1864 г. в Калофер, подпоручик — 11. I. 1886 г., полковник — 1. I. 1912 г., починал — 24. IX. 1927 г.
Сборна конна бригада — полковник Тонев Александър Андреев, роден на 1. IX. 1863 г. във Велес, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-лейтенант — 31. X. 1918 г., починал — 15. IX. 1932 г.
1–ва конна бригада — полковник Салабашев, Петър Стайков, роден на 14. IX. 1858 г. в Ст. Загора, подпоручик — 10. V. 1879 г,. генерал-майор — 2. IX. 1913 г.
2–ра конна бригада — полковник Данаилов, Стоян Марков, роден на 14. IX. 1862 г. в Казанлък, подпоручик — 20. VIII. 1882 г., полковник — 1. I. 1905 г., починал — 19. XI. 1928 г.
Командири на пехотни бригади
1/1 пехотна бригада — полковник Желявски, Никола Петров, роден на 23. IV 1859 г. в София. подпоручик — 10. V. 1879 г., генерал-лейтенант — 31. X. 1918 г., починал — 24. V. 1926 г.
1/2 пехотна бригада — генерал-майор Попов, Иван Тодоров, роден на 16. II. 1857 г. в Свищов, подпоручик — 10. V. 1879 г, генерал-майор — 18. V. 1919 г.
3/2 пехотна бригада — полковник Митов, Георги Зафиров, роден на 1. I. 1862 г. в Самоков, подпоручик — 30. VIII. 1880 г, генерал-майор — 16. VIII. 1913 г., починал — 15. III. 1925 г.
1/3 пехотна бригада — полковник Паскалев, Иван Георгиев, роден на 26. II. I860 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
2/3 пехотна бригада — полковник Рибаров, Никола Илиев, роден на 1. V. 1851 г. в Русе, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., генерал-майор — 20. V. 1917 г., починал — 5. II. 1927 г.
3/3 пехотна бригада — генерал-майор Тепавичаров, Стефан Иванов, роден на 13. X. 1859 г. в с. Зая, Великотърновско, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., полковник — 1. I. 1901 г.
1/4 пехотна бригада — полковник Тодоров, Атанас Тодоров, роден на 4. I. 1865 г. във В. Търново, завършва военна академия, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., полковник — 1. I. 1901 г.
2/4 пехотна бригада — полковник Енчев, Перикъл Димитров, роден на 25. III. 1862 г. в Тулча, подпоручик — 12. VIII. 1883 г., генерал-майор —1. I. 1918 г.
3/4 пехотна бригада — генерал-майор Церковски, Ваклин Налков, роден на 15. X. 1858 г. в с. Църква, Софийско, подпоручик — 10. V. 1879 г., полковник — 2. V. 1902 г.
1/5 пехотна бригада — полковник Абаджиев, Георги Киров, роден на 22. VII. 1859 г. в Ст. Загора, подпоручик — 10. V. 1879 г., генерал-лейтенант — 14. V. 1937 г.
3/5 пехотна бригада — полковник Иванов, Никола.
1/6 пехотна бригада — полковник Кантарджиев, Тодор Димитров, роден на 10. II. 1861 г. в Самоков, завършва военна академия, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., генерал-лейтенант — 15. VIII. 1917 г., починал — декември 1944 г.
2/6 пехотна бригада — полковник Паков, Христо Константинов, роден на 15. VIII. 1859 г. в Плевен, подпоручик — 10. V. 1879 г., подполковник — 18. V. 1893 г.
1/7 пехотна бригада — полковник Митов, Тодор Зафиров, роден на 19. IX. 1865 г. в Самоков, завършва военна академия, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 2. VIII. 1915 г.
2/7 пехотна бригада — полковник Чилингиров, Спас Иванов, роден на 30. I. 1860 г. в Пловдив, подпоручик — 20. VIII. 1880 г., полковник — 2. VIII. 1902 г.
3/7 пехотна бригада — генерал-майор Георгиев, С.
1/8 пехотна бригада — полковник Марчин, Георги Николов, роден на 20. II. 1859 г. в Самоков, подпоручик — 10. V. 1879 г., генерал-майор — 5. VIII. 1913 г.
2/8 пехотна бригада — полковник Кърджиев, Гиню Василев, роден на 9. III. 1862 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., генерал-майор — 30. XII. 1935 г.
3/8 пехотна бригада — полковник Пачев, Иван Христов, роден на 10. X. 1862 г. в Т. Пазарджик, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г., починал — 2. VI. 1929 г.
1/9 пехотна бригада — полковник Евров, Михаил Лазаров, роден на 18. I. 1859 г. в Пазарджик, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., полковник — 2. VIII. 1903 г.
2/9 пехотна бригада — полковник Попов, Христо Рачев, роден на 25. VI. 1859 г. в Кара Арнаут, Разградско, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., генерал- лейтенант — 25. VI. 1919 г.
3/9 пехотна бригада — генерал-майор Грънчаров, Григор Михайлов, роден на 18. I. 1861 г., Г. Оряховица, завършва военна академия, подпоручик —11. IX. 1880 г., генерал-майор — 17. XI. 1907 г., починал — 29. II. 1928 г.
1/10 пехотна бригада — полковник Петев, Васил Петров, роден на 20. VIII. 1869 г. в Севлиево, завършва военна академия, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 14. II. 1904 г.
2/10 пехотна бригада — полковник Петров Атанас Петров, роден на 7. IV. 1865 г. в Котел, подпоручик — 7. XI. 1887 г., о. з. генерал-майор — 31. ХII. 1935 г.
1/11 пехотна бригада — полковник Абрашев, А.
9/11 пехотна бригада — полковник Клисуров, Петко Генчев, роден 8. XI. 1861 г. в Казанлък, подпоручик — 20. IX. 1882 г., подполковник — 2. V. 1902 г.
1–ва бригада от Македоно-Одринското опълчение — подполковник Николов. Стефан Николов, роден на 16 II 1863 г. в Чирпан, подпоручик — 7. XI. 1887 г., генерал-майор — 31. ХII. 1918 г.
2–ра бригада от Македоно-Одринското опълчение — подполковник Пчеларов, Антон Илиев, роден на 15. I. 1864 г. в Кючук Кайнарджа, подпоручик — 17. IV. 1887 г., полковник — 22. IX. 1914 г.
3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение — подполковник Протогеров, Александър Николов — роден на 23. II. 1867 г. в Охрид, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-лейтенант, убит — 7. VII. 1928 г.
Конница
През 1897 г. е приет Закон за устройство и организация на армията. По силата на закона конницата се реорганизира в три конни бригади. Възстановен е Инспекторатът на конницата.
В навечерието на войната всяка конна бригада има по три конни полка. Всеки конен полк е в състав от 4 действащи и един конно-ремонтен ескадрон и нестроеви взвод.
Към 1. XI. 1912 г. конницата е с числен състав 271 офицери, 6407 подофицери и войници, 4561 ездитни коня, 752 впрегатни коня, 26 товарни коня и 352 коли.
Конните бригади са организирани в конна дивизия. Щабът на конната дивизия заедно с Първа конна бригада ( 1–ви, 2–ри и 5–и конен полк) е в състава на 1–ва армия. Втора конна бригада ( 3–ти, 4–ти и 7–и конен полк към 2–ра армия. Трета конна бригада (8–и, 9–и и 10–и конен полк) е в състава на 3–та армия.
Към състава на конницата са и кавалерийската школа, конезаводът и двете ремонтни конни депа.
Командири на пехотни полкове
1–и пехотен софийски полк — полковник Мотикаров, Иван Иванов, роден на 10. II. 1863 г. в Берковица, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 18. V. 1913 г.
2–и искърски полк — полковник Крунев, Никола Христов, роден на 20. V. 1863 г. в Берковица, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор 1. I. 1918 г.
2–и пехотен полк от Кърджалийския отряд — подполковник Желязов, Димитър Желязов, роден на 13. ХII. 1854 г. в Айтос, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., майор 1. I. 1899 г.
3–ти пехотен бдински полк — полковник Тенев, Георги Тенев, роден на 23. IV. 1864 г. в Сливен, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. Х. 1908 г.
— полковник Велчев, Йордан Минчев, роден на 5. Х. 1858 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. IХ. 1907 г.
4–ти пехотен плевенски полк — полковник Киряков, Минчо Киряков, роден на 1. IV. 1860 г. в Сливен, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. Х. 1908 г.
5–и пехотен дунавски полк — полковник Петров, Иван Ангелов, роден на 20. II. 1863 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 20. V. 1917 г., починал —3. III. 1923 г.
6–и пехотен търновски полк полковник Бърнев, Панайот Вичев, роден на 18. IХ. 1859 г. в Ескиджумая, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-лейтенант — 31. Х. 1918 г.
7–и пехотен преславски полк — полковник Йорданов, Христо Йорданов, роден на 15. VIII. 1864 г. в Котел, подпоручик 1. I. 1905 г., полковник — 21. II. 1912 г., починал — 17. X. 1924 г.
8–и пехотен приморски полк — полковник Киселов, Панайот Георгиев, роден на 23. X. 1863 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал от пехотата — 12. XII. 1920 г., починал — 14. X. 1927 г.
9–и пехотен пловдивски полк — полковник Бошнаков, Димитър Иванов, роден на 5. IX. 1862 г. във Враца, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., подполковник — 1. 1. 1905 г.
— полковник Каданов, Димитър Димитров, роден на 15. II. 1861 г. в с. Шипка, Казанлъшко, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г.
10–и пехотен родопски полк — полковник Топузов, Стоян Димитров, роден на 15. VII. 1864 г. в Кюстендил, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 14. IV. 1910 г., починал след раняване — 13. I. 1913 г.
— подполковник Янков, Георги Янков, роден на 23. III. 1862 г. в Пазарджик, подпоручик — 8. IX. 1885 г., полковник — 1. XI. 1913 г., починал — 21. XII. 1923 г.
11–и пехотен сливенски полк — полковник Семерджиев, Христо Панов, роден на 16. III. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 15. X. 1908 г.
— подполковник Попов, Константин Иванов, роден на 14. X. 1864 г. в Ямбол, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 23. XI. 1931 г.
12–и пехотен балкански полк — полковник Тасев, Стефан Тасев, роден на 17. XI. 1866 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 21. XII. 1885 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г.
13–ти пехотен рилски полк — полковник Манов, Стефан Попов, роден на 9. I. 1858 г. в Берковица, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. X. 1908 г.
14–ти пехотен македонски полк — полковник Михайлов, Васил Михайлов, роден на 30. VIII. 1859 г. в с. Огнилово, Македония, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. X. 1908 г., починал — 7. VIII. 1925 г.
— полковник Банов, Петю Тодоров, роден на 17. III. 1869 г. в Нова Загора, подпоручик — 7. XI. 1887 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
15–и пехотен ломски полк — полковник Хранов, Теофан Хранов, роден на 15. I. 1863 г. в Радомир, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 1. I. 1910 г.
16–и пехотен ловчански полк — полковник Кусев, Антон Георгиев, роден на 25. X. 1860 г. в Прилеп, подпоручик — 6. X. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г., починал — 24. VI. 1924 г.
17–и пехотен доростолски полк — полковник Хаджиев, Рачо Минчев, роден на 20. XI. 1859 г. в Ловеч, подпоручик — 8. IX. 1881 г., полковник — 1. I. 1904 г., починал — 5. III. 1925 г.
18–и пехотен етърски полк — полковник Бончев, Иван Бончев, роден на 20. VI. 1866 г. в Ескиджумая, подпоручик — 27. IV. 1887 г., генерал-майор — 1. I. 1918 г.
19–и пехотен шуменски полк — полковник Василев, Въло Василев, роден на 14. VI. 1862 г., в Харманли, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 1. I. 1916 г.
20–и пехотен добруджански полк — полковник Бошнаков, И.
21–ви пехотен средногорски полк — полковник Серафимов, Владимир Георгиев, роден на 23. VIII. 1860 г. в с. Аджар, Пловдивско, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 1. I. 1909 г.
22–ри пехотен тракийски полк — полковник Савов, Сава Панайотов, роден на 6. XII. 1864 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-полковник — 29. VII. 1919 г.
23–ти пехотен шипченски полк — полковник Пашинов, Иван Парашкевов, роден на 5. I. 1862 г. в Свищов, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 5. VIII. 1917 г.
24–ти пехотен черноморски полк — полковник Недялков, Христо Янков, роден на 23. XII. 1864 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., генерал-лейтенант — 7. I. 1919 г., починал — 1930 г.
25–и пехотен драгомански полк — полковник Динолов, Йордан Георгиев, роден на 8. I. 1863 г., подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 10. VII. 1911 г.
26–и пехотен пернишки полк — полковник Зафиров, Атила Спасов, роден на 16. VIII. 1858 г., подпоручик — 30. VIII. 1880 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г., починал — 1924 г.
28–и пехотен струмски полк — полковник Цеков, Иван Цеков, роден на 15. X. 1861 г. в Рахово, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., о. з., генерал-майор — 6. V. 1936 г.
29–и пехотен ямболски полк — полковник Златарев, Кръстю Христов, роден на 23. II. 1864 г. в Охрид, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., генерал-лейтенант — 25. VI. 1919 г., убит при атентата в «Св. Неделя» — 6. IV. 1925 г.
30–и пехотен шейновски полк — полковник Рашков, Петър Лазаров, роден на 10. V. 1863. г. в Калофер, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., подполковник — 27. IX. 1904 г.
31–ви пехотен варненски полк — полковник Марков, Марко Генчев, роден на 5. V. 1861 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г., починал — 7. VIII. 1924 г.
33–ти пехотен свищовски полк — полковник Чакъров, Манол Димитров, роден на 23. X. 1862 г. в Кюстендил, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г., починал — 29. III. 1926 г.
34–ти пехотен троянски полк — полковник Георгиев, Георги Рашов, роден на 15. VII. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., генерал-майор — 23. X. 1918 г.
35–и пехотен врачански полк — полковник Бошнаков, Георги Николов, роден на 17. XI. 1862 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., генерал-майор — 27. II. 1918 г.
36–и пехотен козлодуйски полк — полковник Радойков, Станчо Симеонов, роден на 14. X. 1859 г. в Кула, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., генерал-майор — 30. V. 1917 г. Убит при атентата в «Св. Неделя» — 16. IV. 1925 г.
37–и пехотен пирински полк — полковник Панайотов, Стефан Панайотов, роден на 28. VIII. 1864 г. в Хасково, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., подполковник — 18. V. 1906 г.
38–и пехотен одрински полк — подполковник Писинов, Диониси Иванов, роден на 12. VII. 1863 г. в Охрид, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., о. з., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
40–и пехотен беломорски полк — подполковник Събев, Христо Димитров, роден на 26. V. 1863 г. в Карлово, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 18. V. 1913 г.
41–ви пехотен полк — полковник Филипов, Стоян Филипов, роден на 18. III. 1859 г. в Пирдоп, подпоручик — 10. V. 1879 г., полковник — 1. I. 1904 г.
42–ри пехотен полк — полковник Колев, Тилю Колев, роден на 15. II. 1859 г. в с. Голямо Асеново, Старозагорско, подпоручик — 20. X. 1883 г., генерал-майор — 23. X. 1911 г., починал — 21. IX. 1928 г.
43–ти пехотен полк — полковник Стоянов, Стоян Стоянов, роден на 20. XII. 1859 г. в с. Върбица, Османпазарско, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 15. VIII. 1907 г.
44–ти пехотен тунджански полк — подполковник Радков, Руси Христов роден на 1. IX. 1864 г. в с. Хюсеинче, Разградско, завършил военна академия, подпоручик — 28. IV. 1887 г., полковник — 28. VII. 1913 г.
45–и пехотен чегански полк — подполковник Върбанов, Иван Върбанов, роден на 12. VIII. 1866 г. в Русе, подпоручик — 7. I. 1886 г., генерал-майор — 31. XII. 1935 г.
46–и пехотен полк — подполковник Цветанов, Иван Великов, роден на 24. XII. 1864 г. в Брезник, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 27. I. 1913 г.
47–и пехотен ардински полк — полковник Попов, Тодор Николов, роден на 12. VI. 1860 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., подполковник — 1. I. 1903 г.
49–и пехотен калимански полк — полковник Попов, Иван Георгиев, роден на 24. VIII. 1864 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 28. VII. 1913 г.
50–и пехотен полк — полковник Симеонов, Андрей Симеонов , роден на 24. XI. 1861 г. в Тулча, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1905 г.
51–ви пехотен вардарски полк — полковник Узунов, Марин Маринов, роден на 17. VII. 1860 г. в Русе, подпоручик — 30. VIII. 1880 г., полковник — 2. V. 1902 г., починал — 21. VII. 1920 г.
52–ри пехотен моравски полк — полковник Воденичаров, Васил Иванов, роден на 20. XII. 1861 г. в Чирпан, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1905 г.
53–ти пехотен осоговски полк — полковник Узунов, Атанас Христов, роден на 18. I. 1859 г. в Казанлък, подпоручик — 8. IX. 1881 г., подполковник — 1. I. 1894 г.
54–ти пехотен битолски полк — полковник Димитров, Тодор Димитров, роден на 10. I. 1863 г. в Търново, подпоручик — 30. VIII. 1884 г., полковник — 28. VII. 1913 г.
55–и пехотен охридски полк — подполковник Георгиев, Г.
56–и пехотен велешки полк — подполковник Буюклиев, Никола Стайков, роден на 7. X. 1865 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., подполковник — 13. V. 1906 г., починал — 6. III. 1923 г.
57–и пехотен дрински полк — подполковник Байчев, Врайко Байчев, роден на 18. VII. 1860 г. в Шумен, подпоручик — 30. VIII. 1883 г., полковник — 28. VII. 1913 г., починал — 1. II. 1923 г.
58–и пехотен гюмюрджински полк — подполковник Панайотов, Харалан Панайотов, роден на 4. II. 1860 г. в Г. Оряховица, подпоручик — 10. V. 1879 г., полковник — 28. VII. 1913 г.
60–и пехотен полк — подполковник Антонов, Константин Антонов, роден на 21. XI. 1864 г. в Плевен, подпоручик — 30. VIII. 1885 г., полковник — 1. IV. 1914 г.
64–ти пехотен полк — подполковник Цонков, Марин Цонков, роден на 15. X. 1864 г. в Ловеч, подпоручик — 3. XII. 1885 г., генерал-майор — 1. IV. 1919 г., починал — 10. X. 1926 г.
69–и пехотен полк — полковник Моллов, Евстати Петров, роден на 6. V. 1816 г. в с. Беброво, Еленско, подпоручик — 30. VIII. 1882 г., полковник — 18. V. 1913 г., починал — 23. X. 1931 г.
70–и пехотен полк — полковник Николов, Асен Николов, роден на 14. V. 1867 г. в Търново, подпоручик — 3. XII. 1885 г., генерал-майор — 15. VIII. 1917 г.
1–ви сборен полк от Македоно-Одринското опълчение — подполковник Свинаров, Димитър Иванов, роден на 4. I. 1864 г. в с. Петрич, Пазарджишко, подпоручик — 7. IX, 1885 г., подполковник — 31. XII. 1906 г.
КУПОВ, Георги Петров (18. X. 1883 г., Варна–1959 г.) — капитан I ранг от флота.
Завършва Морския кадетски корпус в Санкт Петербург и специализира в минния офицерски клас в Кронщад. На 21. II. 1905 г. е произведен в чин мичман II разряд, а на 15. X. 1908 г. в чин мичман I ранг. На два пъти е преподавател в Морското военно училище. По време на Първата балканска война (1912–1913) командва миноносеца «Дръзки». През нощта на 20. XI. 1912 г. заедно с други български миноносци участва в историческата атака на турския кръстосвач «Хамидие». Изстреляното от «Дръзки» торпедо попада в носовата част на противниковия кораб. През пробива с размер 4–5 м се наводнява предната му част, той се наклонява и е откаран на буксир в Цариград, където го ремонтират цели 2 месеца. През Първата световна война служи във флота. При демобилизацията се уволнява и излиза в запаса. Отдава се на обществена дейност. Председател е на варненската секция на Народния съюз на запасните офицери. Той е един от създателите на Българското дунавско гражданско корабоплаване.
Командване на пехотна дружина
През 1912 г. е в състав: командир на дружината, адютант и дружинен фелдшер.
Конен отряд
Сформиран е през 1912 г. в състав: Лейбгвардейски конен полк, Тимошки сръбски конен полк и 2–ра пехотна дружина от 54–ти пехотен полк. Разформирован е на 15. III. 1913 г.
Крепостни батальони
През 1891 г. крепостните батареи се реорганизират в крепостни батальони. Задачата им е да подготвят офицери и войници за артилерийска служба при отбрана на крепости или укрепени позиции и за атаки на крепости. През 1912 г. има три крепостни батальона: Софийски (офицери, подофицери и войници — 3308, коне — 411, волове — 604, каруци — 162 и оръдия — 84), Видински (офицери, подофицери и войници — 1396, коне — 148, каруци — 29, оръдия — 88) и Шуменски (офицери, подофицери и войници — 2384, коне — 160).
КУТИНЧЕВ, Васил Иванов (25. II. 1857 г., Русе–2. IV. 1941 г., София) — генерал от пехотата.
На военна служба от 25. II. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 24–та силистренска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, командва рота в 23–та русенска дружина и в 5–и пехотен дунавски полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. След Съединението поема командването на 1–ва дружина от 5–и пехотен полк. Със своята дружина участва в Сръбско-българската война (1885) и се сражава на десния фланг на Сливнишката позиция. След това участва в овладяването на Цариброд и атаката на Пирот. След войната е произведен в чин майор (1. IV. 1887). Командва 10–и пехотен родопски и 1–ви пехотен софийски полк. На 2. VIII. 1891 г. е произведен в чин подполковник, а на 2. VIII. 1895 г. в чин полковник. Назначен е за командир на 2–ра бригада от 5–а пехотна дунавска дивизия. На 1. I. 1904 г. е произведен в чин генерал-майор, поема командването на 6–а пехотна бдинска и 1–ва пехотен софийска дивизия. През 1908 г. е назначен за началник на 1–ва военноинспекционна област. На 2. VIII. 1912 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата балканска война (1912–1913) е командващ 1–ва българска армия, която съвместно с 3–та армия осъществява Лозенградската, Люлебургазко-Бунархисарската операция и атаката на Чаталджанската позиция. В Междусъюзническата война (1913) неговата 1–ва армия се сражава със сърбите на Тимошкия фронт на западната граница. От 11 юли поема командването на 2–ра армия, която осъществява обкръжението на гръцката армия в долината на Места и Струма. След войната е началник на 1–ва военноинспекционна област. През Първата световна война (1915–1918) е назначен за началник на Моравската военноинспекционна област и генерал за поръчки в Министерството на войната. След края на войната е произведен в чин генерал от пехотата. На 24. XII. 1918 г. е уволнен от армията и преминава в запаса.
Награден е с военен орден «За храброст» — II и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — I ст. с мечове отгоре и Великия кръст на ордена с мечове — II, III, IV и V ст.; народен орден «За военна заслуга» — II ст.
Кърджалийски отряд
Създаден през октомври 1912 г. за действия в Родопите и преди всичко в Гюмюрджинското направление. Има следния състав: 3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение, две дружини от 40–и пехотен полк, 10–а, 32–ра и Сборна софийска допълваща дружина, 16–а опълченска дружина, 4–то планинско артилерийско отделение от 2–ри артилерийски полк и полуескадрон от 3–ти конен полк. От 25. XI. 1912 г. в състава му влиза Айроболския отряд (1/2 дружина и две картечници от 28–и пехотен полк, четири дружини от Македоно-Одринското опълчение).
Срещу отряда противостои Мастънлийската групировка от Кърджалийския турски корпус на Явер паша в състав 5–6 табора.
Бойните си действия Кърджалийският отряд започва на 4. X. 1912 г. с разгрома на противника при Мастънлъ (Момчилград), като отхвърля турските части към хребета на Източните Родопи при прохода Маказа. В боевете за височината Балкан Тореси отрядът принуждава противника да се оттегли към Гюмюрджина. На 9 ноември войските му влизат в Гюмюрджина, където се срещат с части от Родопския отряд. Без да се задържа, Кърджалийският отряд настъпва на изток и освобождава Дедеагач и Фере. Съвместно с Конната бригада на 12 и 13 ноември обкръжава останките на Кърджалийския корпус в района на Мерхамлъ.
В началото на декември 1913 г. влиза в състава на новосформиращата се 4–та българска армия.
Л
Лозенград
За 11. X. 1912 г. щабът на Действуващата армия няма данни за обстановката в полосата на 3–та армия. По тази причина тя не получава задача за този ден. Генерал-лейтенант Р. Димитриев (командващ 3–та армия) прави извод, че в двудневните боеве срещу него са действали две турски дивизии, а главните сили на противника са в Лозенград. Ето защо той заповядва атаката да започне в 6,00 часа на 11 октомври. Сутринта на 11 атаката не започва навреме поради гъстата мъгла. Дивизиите изпращат разузнавателни органи към фортовете, които не откриват огън. Появява се съмнение, че са изоставени. Р. Димитриев изпраща един офицер с няколко конници на разузнаване в Лозенград. Скоро офицерът докладва, че в града няма противник.
Към 11,30 часа 5–а пехотна дивизия и предният отряд на 6–а пехотна дивизия влизат в Лозенград. Българското население посреща радостно нашите войски. На градския площад се провежда парад. В 15,00 часа се получава сведение, че при Кавакли се появяват турски поделения. В това направление е насочена 2–ра бригада от 6–а пехотна дивизия. През нощта тя атакува селото и към 1,30 часа на 12 октомври го овладява, като отхвърля няколко табора от 1–ви корпус.
Лозенград е овладян. За съжаление не се организира преследване на противника още същия ден. Пропуска се възможността в близките дни да му се нанесе окончателно поражение.
Командващият армията организира преследване на противника на 12 октомври с цел да овладее Бабаески и Люлебургаз и да прекъсне жп линията Одрин — Цариград. Частите на 3–та армия се убеждават че пред тях противникът отстъпва панически, изоставяйки обози оръжие и снаряжение. Главното командване обаче дава необоснована заповед за прекратяване на преследването. То не познава обстановката и се страхува от удар откъм Бунархисар. Спирането на настъплението спасява Източната турска армия от пълен разгром и й позволява да се организира за отбрана на линията Бунархисар — Люлебургаз Командващият Източната армия, опасявайки се от пълна катастрофа настоява за дипломатическа намеса. Виждайки паническото отстъпление редица висши турски офицери, включително и от Главната квартира са на мнение, че трябва да се организира нова съпротива на линията Чаталджа.
Лозенградска операция
Това е първата стратегическа операция на българската армия в Балканската война (1912–1913 г.). Тя е известна във военната история и като Лозенградското срещно сражение поради това, че съчетава множество срещни боеве, обединени от общ замисъл.
В операцията пряко или косвено участват и трите български армии, като успехът се постига най-вече благодарение усилията на 3–та и част от силите на 1–ва армия.
До началото на операцията бойните действия се развиват, както следва: на 5/18. X. 1912 г. настъпват 1–ва и 2–ра армия, като унищожават слабата турска съпротива до 8/20. X. 1912 г. и подхождат към рубежа Одрин, Чомлек, Акпънар, Гечкенли — на 10–15 км от границата. Втора армия започва блокирането на Одрин. Родопският и Хасковският отряд настъпват в заповяданите им направления. Трета армия, скрито се изнася към рубежа за въвеждане на левия фланг на стратегическата групировка. По останалите фронтове бойните действия се развиват благоприятно за съюзниците.
Замисълът за операцията предвижда следното: Втора армия продължава действията си по блокирането на Одрин; Първа армия с първия си ешелон отразява удара на Одринския гарнизон, а с втория (1–ва пехотна дивизия) осигурява десния фланг на 3–та армия. Трета армия нанася флангов удар в общо направление към Лозенград. За възпрепятстване оттеглянето на противника и подхода на резервите му се предвижда кавалерийската дивизия, която прикрива фронта на 3–та армия, да проникне дълбоко в тила му и да прекъсне шосейните и жп пътища.
Източната турска армия към началото на бойните действия продължава мобилизацията и съсредоточаването си в района Одрин, Лозенград и Люлебургаз, като с кавалерийската си дивизия, 1–ви, 2–ри, 3–ти и 4–ти корпус заема рубежа Одрин — Лозенград. Заедно с гарнизона на крепостта Одрин противникът разполага с 22 дивизии (около 124 000 души и 378 оръдия). Замисълът му за действие предвижда със силите на три от корпусите (1–ви, 2–ри и 4–ти) и кавалерийската дивизия да се приковат по фронта настъпващите български войски. С Одринския гарнизон и 3–ти корпус да се нанесе концентричен удар за тяхното обкръжаване и унищожаване. При успех се предвижда едновременно с фланговите удари в настъпление да преминат и останалите войски.
На 9 октомври войските на двете страни настъпват почти едновременно. Докато първоешелонните части и съединения на 1–ва българска армия отразяват настъплението на одринския гарнизон, за уплътняване междината с 3–та армия се въвежда вторият й ешелон, който в срещен бой при Гечкенли отхвърля основните сили на 1–ви турски корпус. На направлението на главния удар след краткотраен марш към 15,00 часа 3–та армия също въвежда първия си ешелон в направленията на Ескиполос и Ериклер. От движение войските на армията се развръщат и атакуват съединенията на настъпващия 3–ти турски корпус. В множеството срещни боеве противникът се принуждава да се оттегли към Петра и северно от Лозенград. На 10 октомври настъплението на 3–та армия продължава с успех и турските войски се отхвърлят от Петра към Лозенград. Тук турското командване възнамерява, опирайки се на първокласната Лозенградска крепост, да спре настъплението на българските войски, които с нощни действия достигат подстъпите на Лозенград. След мощна тричасова артилерийска подготовка към обяд на 11 октомври 3–та армия въвежда втория си ешелон — 6–а пехотна дивизия. До края на деня отбраната на противника е пробита и градът е овладян, като авангардите продължават настъплението си и излизат на рубежа Карали — Енимал — Леферджи.
Успешни са действията и на 1–ва армия, пред която противникът също се оттегля. Опитът за удар на турския гарнизон от Одрин не успява и той се затваря в крепостта.
В резултат на мощното настъпление на българските войски Източната турска армия е напълно дезорганизирана и сломена. Тя отстъпва панически на юг, като изоставя по пътя си въоръжение, убити и ранени.
Загубите са, както следва: българи — 532 убити и около 1400 ранени; турци — 1000 убити и 1500 ранени.
Лондонски мирен договор
Започналите на 21. I. 1913 г. след провала на първото примирие бойни действия са неуспешни за Турция и след падането на Одрин (13. III. 1913 г.) тя отново се принуждава да седне на масата за преговори. В резултат на тези преговори в Лондон, в Сенджеймския дворец, на 17. V. 1913 г. се подписва договор за мир между Турция и съюзниците от Балканския съюз.
Съгласно чл. 2 от договора Турция отстъпва на съюзниците всички територии на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море с изключение на Албания.
Член 3 предоставя правото на великите сили (без САЩ) да решават съдбата на Албания.
Съгласно чл. 4 Турция отстъпва на съюзниците о. Крит, а чл. 5 предоставя правото на силите да определят съдбата на турските острови в Егейско море с изключение на о. Крит и Атонския полуостров.
Член 6 посочва, че финансовите въпроси, произтичащи от военното положение и териториалните изменения, посочени по-горе, се предоставят на международна комисия, свикана в Париж с участието на всички заинтересувани страни.
Въпросите, свързани с военнопленниците, подсъдността, народността и търговията, се предвижда да се уредят със специални конвенции (съгл. чл. 7).
От заинтересуваните страни мирният договор се подписва, както следва:
— от българска страна — д-р Стоян Данев, председател на Народното събрание, и Михаил Маджаров, извънреден и пълномощен посланик в Лондон;
— от гръцка страна — Стефан Скулидис, бивш министър на вътрешните работи, Йоан Генадиус, извънреден и пълномощен посланик в Лондон, и Георгиос Страйт, извънреден и пълномощен посланик във Виена;
— от Черногорска страна — Йован Попович, бивш управител на легацията в Истанбул, и граф Луи Войнович, бивш министър на правосъдието;
— от сръбска страна — Стоян Новакович, бивш председател на съвета на министрите, Андрей Николич, председател на Скупщината, Миленко Везнич, извънреден и пълномощен министър в Париж, и Йован Павлович, бивш посланик в София.
— от турска страна — дивизионен генерал Осман Низами паша, бивш посланик в Берлин, Белзария ефенди, сенатор, министър на благоустройството, и Ахмет Рашид бей, съветник по правораздаване към Високата порта.
ЛУДОГОРОВ, Руси Христов (20. III. 1869 г., Разград–VI. 1934 г., с. Княжево, София) — полковник от Инженерни войски.
На военна служба от 13. IX. 1888 г. Завършва Военното училище в София. На 2. VIII. 1890 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен във 2–ри артилерийски полк, след това в 6–а резервна батарея. На 2. VIII. 1893 г. е произведен в чин поручик. През 1897 г. завършва артилерийската инженерна апликационна школа в Торино, Италия, а през 1899 г. — електротехнически курс за инженери в същия град. На 1. I. 1900 г. е произведен в чин капитан и е старши офицер на телеграфическия парк, а по-късно командва рота във 2–ра интендантска дружина и е завеждащ специална част във 2–ра помощна дружина. През 1904 г. е приведен във военното министерство, а по-късно служи като дивизионен инженер във 2–ра пехотна тракийска дивизия. На 31. XII. 1906 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1911 г. в чин подполковник. От май с. г. е назначен за началник на флота с права на командир на бригада. През Първата балканска война (1912–1913) под негово ръководство българският флот не само отбранява черноморския бряг, но нанася и удари по морските комуникации на турския военен флот, между които атаката на крайцера «Хамидие». През 1913 г. е назначен за командир на 1–ва планинска дружина. На 1. I. 1915 г. е произведен в чин полковник. През Първата световна война (1915–1918) последователно заема длъжностите командир на жп дружина, началник-управление на жп съобщения, командир на жп бригада. След дойната се уволнява от армията (1919). Занимава се с научна дейност.
Награден е с орден «Св. Александър» — III ст. с мечове отгоре; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. на военна лента, V кл. на обикновена лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.
Люлебургаз-Бунархисарска операция
Това е една от най-забележителните операции не само в българското, но и в европейското военно изкуство. За първи път в практиката на европейските армии се създава оперативно обединение, по-голямо от армия. За първи път в новата ни история българската войска прави пробив на подготвена полева отбрана.
Победата при Лозенград създава условия за развитие на успеха и за пълен разгром на Източната турска армия. Тази възможност обаче не се използва от българското Главно командване, което прекратява преследването, и това позволява на турските войски да се оттеглят и организират за отбрана на рубежа Люлебургаз — Бунархисар — р. Караагач дере.
Операцията се провежда от 1–ва и 3–та българска армия — общо шест дивизии (от тях една кавалерийска) — всичко 160 360 души с 360 оръдия и 160 тежки картечници.
Замисълът предвижда с удари по фланговете да се обкръжи и разгроми противникът. Главният удар се нанася от 3–та армия в направление Лозенград — Бунархисар — Чорлу, а другият от 1–ва армия към Люлебургаз — Чорлу. Част от силите на 3–та армия ангажират противника по фронта. Кавалерийската дивизия получава задача да проникне дълбоко в разположението на противника. За добиване на по-точна разузнавателна информация командването на 3–та армия иска и получава два самолета. Войските на 2–ра армия продължават действията си по блокиране на Одринската крепост.
Използвайки паузата в бойните действия, турското командване извършва прегрупиране на войските си в Тракия. От състава на Източната армия се изважда 3–ти корпус и с подведените от Виза и Сарай 17–и и 18–и корпус се сформира 2–ра източна армия. Отбраната си турците изграждат по хребетите източно от р. Караагач дереси в две позиции, на които се изработват позиции за пехотата и площадки за артилерията и картечниците. Общо турските сили, съсредоточени на рубежа Люлебургаз — Бунархисар, наброяват 20 съединения (18 пехотни, една кавалерийска дивизия и една кавалерийска бригада) около — 130 000 души, 340 оръдия и 100 картечници. Съотношението на силите е, както следва: 1,2:1 в личен състав; 1:1 в артилерия и 1,6:1 в картечници в полза на българската войска.
Замисълът на турското командване предвижда с отбрана на подготвения рубеж с 1–ва и част от 2–ра източна армия да се прикове ударната групировка на българската армия и като се нанесе контраудар с основните сили на 2–ра източна армия в направлението Бунархисар — Лозенград, да се постигне обрат във войната.
Изнасянето на българските войски от района на Лозенград започва на 14 октомври. До обяд на следващия ден 3–та армия с десния си фланг (5–а пехотна дивизия) достига Бунархисар и атакува от движение частите на 3–ти турски корпус, като ги отхвърля. До края на деня дивизията достига главната турска позиция при Пуралия. В центъра 4–та преславска пехотна дивизия към 15,00 часа излиза пред турските позиции, а левият фланг на армията (6–а пехотна дивизия) едва вечерта достига пред Люлебургаз. Първа армия се изнася с десен отстъп на 3–та армия.
Решаващ за хода на операцията се оказва 16 октомври. Войските на 3–та армия продължават настъплението си по целия фронт. На направлението на главния удар към Бунархисар се проявява контраударът на 2–ра източна армия, а към Караагач войските от центъра спират от плътния огън на противника. На десния фланг на армията 6–а пехотна дивизия прави безуспешен опит да настъпи на изток от Люлебургаз. Създава се критична обстановка. Втора източна армия отхвърля главната ударна групировка западно от Бунархисар, което налага 1–ва армия да ускори придвижването си към Люлебургаз. До успех се стига едва след обяд, когато войските от центъра (4–та пехотна дивизия) успяват да извършат малък пробив при Караагач. За да използва този успех и да отрази контраудара на противника, командващият 3–та армия генерал-лейтенант Радко Димитриев извършва прегрупиране. Артилерията се разделя на две групи: едната — за разширяване на пробива, а другата за спиране удара на противника. Войските от десния фланг и центъра се съсредоточават на фронт 6–8 км. За подобряване на управлението се създават съединените армии (1–ва и 3–та армия) и се променя замисълът на операцията. Вместо притискане на противника на юг към Чорлу главният удар на съединените армии се насочва от центъра на противниковата отбрана на североизток към Чангора за притискане към Странджа планина.
През следващите три дни (17, 18 и 19 октомври) операцията се развива по новия замисъл. С лявото си крило 3–та армия отразява противниковия контраудар, а с основните си сили (4–та и 6–а дивизия) разширява пробива по фронта на 12–15 км и в дълбочина на около 15–20 км. По такъв начин се застрашава левият фланг на 2–ра източна армия и тя отслабва натиска си при Бунархисар срещу левия фланг на 3–та армия. В решително настъпление преминава и 1–ва армия. Кавалерийската дивизия се изнася южно от р. Ергене. Устойчивостта на турската отбрана рязко се нарушава. Създават се благоприятни условия за обкръжаване на противника. За да избегне това, турското командване решава да оттегли войските си към Чаталджа. Това оттегляне бързо се превръща в паническо бягство с изоставяне на голямо количество въоръжение и войсково имущество. Турското правителство прави предложение за спиране на действията и сключване на примирие.
Загубите на турските войски в тази операция възлизат общо на 37 000 убити, ранени, пленени и умрели от рани и болести, а войските на 1–ва и 3–та армия губят в бойните действия 20 160 убити, ранени и умрели от болести.
М
Македоно-Одринско опълчение
Сформирано е през 1912 г. в състав щаб, три пехотни бригади с по четири дружини, пионерна полурота, огнестрелен парк, продоволствен транспорт, интендантска рота, стражарски пехотен взвод, санитарен лазарет и доброволческите чети на Герджиков, Чакаларов, Стефан Калфа, Ботушаров, Чернопеев и Шишманов. Всичко в опълчението: офицери, подофицери и войници — 14 204, коне — 1249, волове — 500 и каруци — 263. Към 2. III. 1913 г. е в състав: офицери — 56, подофицери и войници — 14 145, коне — 1249, волове — 500, каруци — 263, пушки — 7607, оръдия — 34. Бойни действия води в състава на 2–ра и 4–а армия за освобождението на Родопите и отбраната на Шаркьой.
Македонско военно губернаторство
Сформирано е на 7. XII. 1912 г. в Сяр (Серес) със задача да поддържа реда и безопасността в освободените македонски земи. Сформират се 2 пехотни бригади: Македонска полева подвижна конница и Народна милиция. Организира се курс за подготовка на секретар-бирници в общините. През 1913 г. седалището се премества последователно в Демирхисар, Горна Джумая и София. На 25. VII. 1913 г. се разформирова.
Македонска полева подвижна конница
Формирование на Македонското военно губернаторство, предназначено за поддържане на реда и сигурността в освободените македонски земи.
Мерхамлъ
На 13. X. 1912 г. остатъците от корпуса на Явер паша се съсредоточават в района на Мерхамлъ. Част от силите заемат позиция по височините северно от селото, а основната групировка се разполага на бивак зад позицията. Явер паша получава предложение от командира на Кърджалийския отряд да се предаде, но се надява да прехвърли корпуса си през Марица при Мерхамлъ. Преминаването се затруднява от прииждането на реката, поради проливните дъждове. До обяд са прехвърлени 5 роти и 2 планински оръдия.
На 14 октомври в 11,30 часа Сборната конна бригада настъпва към Мархамлъ в походна колона. Към 14,30 часа, притиснат от всички страни, Явер паша заповядва да се вдигнат белите знамена. Той иска 48 часа време, за да може да отдели жените и децата, които отстъпват заедно с отряда, след което ще води преговори за предаване. Командирът на Сборната конна бригада му дава срок до 20,00 часа на същия ден. Явер паша приема условието. Вечерта той подписва протокола за капитулацията.
Същия ден Кърджалийският отряд започва настъпление в две колони с цел да обхване противника от север. Атаката е отложена за следващия ден. През нощта обаче командирът на отряда получава съобщение, че Явер паша е капитулирал.
С ликвидирането на корпуса на Явер паша се осигурява тилът и флангът на 2–ра армия при Одрин и тилът и флангът на войските, действащи в Източна Тракия. Освен това са нанесени значителни загуби на противника. Пленени са 9130 войници и офицери, 8 планински оръдия, 2 картечници и около 1000 коня.
МИЛКОВ, Радул Михайлов (5. III. 1885 г., Пловдив–16. II. 1962 г., София) — полковник (военен пилот).
През 1906 г. завършва Военното училище в София. На 19 септември с. г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в пехотата. През 1912 г. завършва шестмесечен курс в авиационното училище в Берлин, Германия. При започването на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за командир на Първо аеропланно отделение, което се дислоцира на летището Мустафа паша край Одрин, в подчинение на 2–ра армия. На 16. X. 1912 г. поручик Р. Милков заедно с наблюдателя поручик Продан Таракчиев извършва с биплан «Албатрос» първия боен полет на българската военна авиация. Двамата разузнават разположението на противника в Одринската крепост и хвърлят две ръчни гранати («Гелер» — руски) и саморъчно направената «Одринка» над важния военен обект гара Караагач. По-късно участва в Първата световна война като началник на 1–во аеропланно отделение и командир на Въздухоплавателната дружина. След войната преминава в запаса.
Мобилизация
Българската армия започва да се мобилизира на 18. IX. 1912 г. Мобилизацията се осъществява организирано и завършва предсрочно. Основната част от съединенията се попълват с личен състав само за 10–11 денонощия вместо за две седмици Общият брой на мобилизираните достига 599 879 души, от които 366 209 войници, подофицери и офицери в Действуващата армия.
За прикриване на мобилизацията и развръщането се създава прикриваща армия в състав: три пехотни, една кавалерийска дивизия и кавалерийска бригада. Армията заема цялата пригранична полоса от Хасково до Факия. В нейно подчинение са и граничните войски. На запад от Хасково прикритието се извършва от частите, които най-бързо се мобилизират, и от готовата част от кавалерията в района на София.
Муратчалъ
На 9. X. 1912 г. според заповедта на щаба на Действуващата армия 1–ва армия трябва да остане на заетите места, като дивизиите продължат укрепяването си и изпратят пред своя фронт силни рекогносцировъчни отряди.
Към 10,00 часа Одринският корпус в състав от три дивизии започва настъпление североизточно от Одрин, за да нанесе удар по десния български фланг.
Към 15,00 часа срещу две български дружини се развръщат 10–а и 11–а турска дивизия. Под силния натиск на двете турски дивизии нашите дружини към 17,00 часа се оттеглят на главната позиция. Турците овладяват Муратчалъ. По инициатива на бригадните командири 3–та дивизия преминава в настъпление. Противникът започва да се окопава. Нашите дружини атакуват с «ура», «на нож». Турците не дочакват удара и безредно отстъпват. Трета пехотна дивизия преследва отстъпващите две турски дивизии до настъпване на нощта. Преследването е устремно, 41–ви пехотен полк само за два часа изминава 10 км.
Частите се привеждат в ред и нощуват на рубежа Муратчалъ, западно от Кайпа.
Нашата 10–а пехотна дивизия този ден не може да се включи в бойните действия.
На 10 октомври трите турски дивизии отново започват настъпление, като нанасят удари в междините и по откритите флангове на нашите части.
От 7,30 до 10,00 часа се опитват да отхвърлят българските войски от заетите позиции. Поддържани от точния огън на нашата артилерия и с устремни атаки «на нож», нашите дружини принуждават противника да отстъпи в безпорядък. Десета низамска дивизия нощува южно от Суфулар. 11–а низамска дивизия в района на Куштене и само 1–ва сборна редифска дивизия на бойните си позиции.
Макар че 10–а и 3–та пехотна дивизия водят срещните боеве на 9 и 10 октомври с част от силите си, извоювана е важна победа. Сринат е замисълът на турското командване да нанесе удар по десния фланг и тила на 1–ва армия и да съдейства на основната ударна групировка на турската Източна армия.
Н
Набори
Редовият набор 1912 г. е 56 206 души.
НАЗЛЪМОВ, Атанас Григориев (15. IX. 1863 г., Болград, Бесарабия–14. VII. 1935 г., София) — генерал-лейтенант от кавалерията.
Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 1–ви конен полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин поручик. През Сръбско-българската война (1885) е в разположение на командира на Западния корпус като ординарец на началника на левия фланг на позицията при Сливница, а след това при Пирот. След войната е произведен в чин ротмистър (1. I. 1887). През 1890 г. завършва Генералщабната академия в Торино, Италия, след което е назначен за старши адютант в щаба на кавалерийската дивизия. На 1. I. 1892 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1896 г. в чин подполковник. Служи като началник на щаба на Кавалерийската дивизия, началник отдел в ЩА, командир на 1–ви конен полк. На 15. XI. 1900 г. е произведен в чин полковник, заема длъжностите помощник-началник на ЩА, началник на Военното училище. На 1. I. 1906 г. е произведен в чин генерал-майор. През 1907 г. е назначен за началник на щаба на армията (до 1910). През Първата балканска война (1912–1913) е началник на Конната дивизия. Включена в състава на 1–ва армия, неговата дивизия няма записани големи победи, но подпомага другите родове войски в боевете в района на селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос и Петра в Лозенградската операция, а след това в Люлебургаз-Бунархисарската операция. През август 1913 г. по собствено желание се уволнява от армията, но при мобилизацията през 1915 г. получава назначение в тила на Действуващата армия. По време на бойните действия срещу Румъния през 1916 г. е началник на отбраната по Дунав в участъка Тутракан — Силистра. По-късно командва войските, действащи по левия бряг на Дунав. След разформироването на 3–та армия поема командването на окупационните войски в цяла Добруджа. На 30. V. 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След края на войната се уволнява и преминава в запаса. Отдава се на литературна дейност.
Кавалер на военния орден «За храброст» — III ст. 1 и 2 кл., IV ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — II ст. с мечове, III ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — II ст. на лента.
НАЙДЕНОВ, Калин Георгиев (18. II. 1865 г., с. Широка лъка, Пловдивско–16. IV. 1925 г., София) — генерал-лейтенант от артилерията.
Завършва Военното училище в София през 1885 г. На 30 август с. г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 6–а батарея на 1–ви артилерийски полк. Участва в Сръбско-българската война като командир на полубатарея на Сливнишките позиции. След войната е произведен в чин поручик (6. V. 1887) и чин капитан (18. V. 1890). Служи в 3–ти артилерийски полк. През 1891 г. завършва Италианската артилерийско-инженерна академия в Торино. Назначен е за командир на планинска батарея в 4–ти артилерийски полк. На 2. VIII. 1895 г. е произведен в чин майор. От същата година става началник на Софийския артилерийски арсенал. На 2. V. 1902 г. е повишен в чин подполковник, а на 19. IX. 1906 г. в чин полковник. От 1908 до 1911 г. е назначен за командир на 2–ри артилерийски полк. В началото на 1912 г. заема длъжността помощник-инспектор на артилерията. От началото на Първата балканска война до завършването на бойните действия при Люлебургаз — Бунархисар (октомври 1912) замества началника на артилерията в Главната квартира, който е в задгранична командировка. Негова е заслугата за широкото използване на артилерията по бойните полета и прилагането на нови форми на огневи маньовър. След войната до 25. IX. 1915 г. заема длъжността инспектор на артилерията в армията. На 14. II. 1914 г. е произведен в чин генерал-майор. При включването на българската армия в Първата световна война заема длъжността военен министър. На 30. V. 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. На 21. VI. 1918 г. напуска заемания пост. Назначен е за генерал за особени поръчки при Министерството на войната. След войната е уволнен от армията. Умира при атентата в църквата «Св. Неделя» в София.
Награден е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — IV ст. и с орден «За заслуга» на военна лента.
Народно опълчение
Законът за народното опълчение е обявен с Указ № 133/3. XII. 1880 г. Службата в опълчението е била задължителна за всички граждани от 22 до 40 години, които не се числят в Действуващата армия. През 1912 г. Народното опълчение наброява — 56 589 души, коне — 481 и каруци — 188.
Настъпателните действия на Четвърта армия
През първата половина на месец декември 1912 г. българското командване получава сведения за съсредоточаването на турски сили на Галиполския полуостров. Предполага се, че противникът се готви за подновяване на военните действия, като нанесе удари към Одрин и във фланг и тил на 1–ва и 3–та българска армия. За предотвратяване на тази опасност Главното командване сформира 4–а армия в състав: 2–ра пехотна дивизия (бившите Родопски и Хасковски отряд), 7–а пехотна дивизия с придадените към нея две дружини от доброволческото дружество «Сливница» и 23–та опълченска дружина; Македоно-Одринското опълчение и придадените към него 9–и нескорострелен артилерийски полк и три батареи от 2–ри нескорострелен планински артилерийски полк; Кавалерийската дивизия и Сборната конна бригада (3–ти и 6–и конен полк). Със сформирането на армията се ликвидира големият брой самостоятелни отряди, които усложняват и затрудняват командването.
Настъпателните си действия армията започва на 21. I. 1913 г. За два дни войските й се придвижват на 40–50 км на юг и заемат крайбрежието на Сароския залив, планините Корудаг и Текирдаг и Мраморноморското крайбрежие до Родосто. На този рубеж армията организира отбраната си с оперативно построение в два ешелона. Първи ешелон: 7–а пехотна дружина — от Сароския залив до Шаркьой; Македоно-Одринското опълчение — Шаркьой до нос Лимни бурну; Сборната конна бригада — от нос Лимни бурну до Родосто, а по-късно с придадената кавалерийска дивизия — от Родосто до Ираклия. Във втори ешелон се намира 2–ра пехотна дружина, която се съсредоточава в района Акча, Апил, Мерхамлъ, Каракаликьой, Мустафакьой. След заемане на посочените участъци съединенията на армията пристъпват към оборудване на отбраната.
НАЧАЛНИК НА ЩАБА НА ДЕЙСТВУВАЩАТА АРМИЯ — ФИЧЕВ, Иван Иванов (15. IV. 1860 г., Търново–18. XI. 1931 г., София) — генерал-лейтенант (ГЩ).
Внук на големия самоук български строител Колю Фичето. Учи в родния си град, след това продължава в Априловската гимназия в Габрово и Робърт колеж в Цариград (1877). През Руско-турската война (1877–1878) постъпва доброволец в 8–а опълченска дружина на т. нар. Второ опълчение. На военна служба е от 25. V. 1880 г., когато облича юнкерската униформа на Военното училище в София. Завършва през 1882 г. На 30 август с. г. е произведен в чин подпоручик и назначен на служба в 20–а пехотна варненска дружина. По-късно е зачислен в 17–а пехотна търновска дружина, става и търновски окръжен военен началник. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин поручик. Участва в Сръбско- българската война (1885) като командир на 2–ра рота от 5–а запасна дружина на 5–и пехотен дунавски полк, с която защитава Видинската крепост. След войната служи в 6–и пехотен търновски полк като командир на рота. По време на детронацията на княз Александър I Батенберг (1886) застава на страната на контрапревратаджиите. Участва в потушаването на бунта на Русенския гарнизон (1887). На 1 януари с. г. е произведен в чин капитан. През есента на 1887 г. е командирован за месец и половина във висшата военна школа в Белгия. През 1888 г. участва в редактирането на преведените руски устави на български език. Временно е преведен в 1–ви пехотен софийски полк, член е на Софийския военен съд. От 1889 до 1891 г. учи във висшата италианска военна школа в Торино. След завръщането си за кратко време е командир на рота в 6–и пехотен полк в Търново, а от ноември 1891 г. е преведен в ГЩ. На 1. I. 1892 г. е произведен в чин майор и назначен за старши адютант при управлението на 2–ра пехотна тракийска дивизия. От януари 1893 г. е преподавател по тактика в учебната команда на дивизията, а от 25 април с. г. е началник на Учебното бюро при военното министерство. По това време става редактор на сп. «Военен журнал» и първият български военен вестник «Народна защита», поставя и началото на сп. «Военна сбирка». През октомври 1894 г. е отстранен от служба в ГЩ и назначен за дружинен командир в 17–и пехотен доростолски полк (пред. на полкови съд). През 1897 г. е преведен в София като инспектор в класовете във Военното училище, преподава военна история и тактика на старшия клас. На 1. I. 1899 г. е произведен в чин подполковник и приведен за началник на секция в Оперативното отделение в ЩА. От февруари 1900 г. е назначен за командир на 6–и пехотен търновски полк; от януари 1903 г. — началник на Оперативното отделение в ЩА. На 1. I. 1903 г. е произведен в чин полковник, а на 2. I. 1904 г. е назначен за началник на щаба на 1–ва пехотна софийска дивизия. От 9. I. 1905 г. е помощник на началника на Щаба на армията, а от януари 1907 г. е началник на 2–ра пехотна тракийска дивизия в Пловдив. На 15. X. 1908 г. е произведен в чин генерал-майор. С Височайша заповед № 14 от 23. III. 1910 г. е назначен за началник на Щаба на армията (приема длъжността на 7 април с. г.). Под неговото ръководство през 1911 и 1912 г. ГЩ разработва оперативния план за войната с Турция, в който се застъпва идеята за настъпателно воюване и разгром на противника на негова територия. Преди началото на Първата балканска война (1912–1913) е назначен за началник на Щаба на Действуващата армия (17. IX. 1912). При започването на войната ръководи разработването и провеждането на бойните операции на Тракийския военен театър, белязани с победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз — Бунархисар. Преди началото на Чаталджанската укрепена линия влиза в конфликт с царя главнокомандващ и неговия помощник генерал М. Савов, в резултат на което изпада в немилост и остава на заден план в ръководството на армията. В знак на протест на 30. V. 1913 г. подава оставка от заеманата длъжност. Тя не е приета, но той остава в изолация. След поражението в Междусъюзническата война (1913) участва в българската делегация за мирните преговори в Букурещ. След войната остава на длъжността началник на ЩА. На 1. I. 1914 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за началник на 3–та военноинспекционна област (Русе), а от 1 септември с. г. поема поста министър на войната. Предприема енергични мерки за реорганизирането и подготовката на армията за евентуално участие в Първата световна война. На 6. VIII. 1915 г. подава оставка, а на 17 август с. г. с Височайша заповед № 28 е уволнен от военна служба и зачислен в запаса. През 1921–1923 г. по предложение на правителството на БЗНС е назначен за пълномощен министър на България в Букурещ. Отдава се на задълбочена научна дейност във военната и военноисториографската област. Това не е случайно, защото още на 38 години (1898) е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (член-кореспондент), а на 49 години (1909) — за действителен член (академик) на БАН. Написва редица студии и мемоарни книги, подготвя за печат няколко обширни монографии, които се издават след смъртта му.
Носител е на военен орден «За храброст» — II ст.; орден «Св. Александър» — II и IV ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — I и III ст. на обикновена лента; сребърен медал «За наука и изкуство».
О
Общоармейска първа интендантска транспортна линия
Сформира се в Ямбол през октомври 1912 г. Задачата й е да превозва санитарни, хранителни и бойни припаси. При нужда заделя транспорт за Руския червен кръст.
ОВЧАРОВ, Димо Събчев (17. II. 1867 г. — неизв.) — полковник (ГЩ).
На военна служба от 14. I. 1886 г. Завършва Военното училище в София. На 27. IV. 1887 г. е произведен в чин подпоручик, зачислен е в 6–и пехотен търновски на Н. Ц. В. полк. На 18. V. 1890 г. е произведен в чин поручик, служи като ротен командир в 23–ти пехотен шипченски полк. На 2. VIII. 1894 г. е произведен в чин капитан, на 1. I. 1901 г. в чин майор, на 1. I. 1905 г. в чин подполковник, а на 18. V. 1909 г. в чин полковник. През Първата балканска война заема длъжността началник на щаба на 7–а пехотна рилска дивизия, която под командването на генерал Г. Тодоров достига до Солун, а след това в състава на 4–та армия се сражава на Галиполското направление.
Награден е с военен орден «За храброст» — IV ст.; орден «Св. Александър» — V ст.; народен орден «За военна заслуга» 5 кл. на обикновена лента; орден «3а заслуга» с военна лента.
Одринска операция
Тя е най-високото постижение на военното изкуство на българската армия не само в Първата балканска война, но и в новата ни история въобще. По своите резултати и измерения може да се сравнява с най-забележителните военни върхове от световната история.
След спиране на турското настъпление при Чаталджа, Булаир и Шаркьой българското Главно командване решава да овладее Одринската крепост и с това да приключи войната. Оперативната пауза по всички фронтове дава възможност към Одрин да се подведат значителни сили и операцията да се подготви с ускорени темпове. На Западния театър на военните действия съюзниците, които постигат своите цели, следят с внимание развитието на събитията в Тракия, тъй като от тях в най-голяма степен зависи изходът на войната.
По това време Одрин е една от най-силните крепости в Европа. Реките Марица, Тунджа и Арда разделят нея и прилежащата местност на четири естествени сектора: Източен, Южен, Западен и Северозападен. В инженерно отношение крепостта се изгражда от три позиции: предна, главна и тилна. Предната отстои на 9–11 км от града и включва окопи и огневи позиции за артилерията. Главната фортова линия отстои от 0,5 до 3 км от града и минава по прилежащите околовръст височини. Тя се състои от 24 каменно-землени и 2 стоманобетонни форта с емкост до 300 души. Между тях се изготвят окопи за пехотата, площадки за картечниците и «бетонирани артилерийски батареи». Отделните линии окопи се свързват с ходове за съобщения. Тилната позиция се изгражда непосредствено край града. Пред позициите се устройват инженерни заграждения, състоящи се от телена мрежа на 5–6 реда колове, вълчи ями и автоматични фугаси. Пред северозападния сектор се изкопава ров с дължина 800 м, от който 300 м се наводняват. За маньовър със сили и средства крепостта се свързва с града с теснолинейка. Местността нощем се осветява с прожектори. Свръзката с турското Главно командване се осъществява с две радиостанции.
Гарнизонът на крепостта се състои от пет дивизии и два отделни полка с личен състав над 70 000 души с 479 оръдия и 20 крепостни картечници. Турското командване отдава голямо значение на крепостта, която има както военно, така и политическо значение (Одрин е първата турска столица в Европа и символ на турското присъствие на стария континент). Замисълът му предвижда с упорита отбрана да не се допусне падането на крепостта, а при благоприятни условия да се нанесат удари за разкъсване на блокадата и съединяване с полевите войски. За изпълнение на този замисъл се предприемат и конкретни мерки за подобряване на отбраната и повишаване духа на войските. Въвежда се и режим на икономично използване на боеприпасите и продоволствията. Извършва се прегрупиране и се предприемат удари за отдалечаване на блокадната линия.
С провеждането на Одринската операция българското командване възнамерява да си възвърне стратегическата инициатива, да застави турското правителство да поднови преговорите и да приключи войната.
Целта на операцията е пробив на цялата дълбочина на отбраната и овладяване на Одрин.
Замисълът предвижда тя да се проведе по способа на «ускорената открита атака», като 2–ра армия нанесе главен удар в Източния сектор и спомагателни удари в останалите три сектора за овладяване на предната позиция. Впоследствие настъплението продължава с пробив на фортовата линия в участъка на фортовете Айвазбаба, Кестенлик и Таштабия. В останалите сектори се предвиждат активни действия за сковаване силите на противника.
Одринската операция се провежда от 2–ра армия, която за целта се усилва и в навечерието на действията има в състава си четири дивизии (в това число две сръбски — Дунавската и Тимошката) и четири отделни бригади — всичко 153 700 души (от тях в бойните части 126 680 души), 424 оръдия и 96 картечници. Общото съотношение в жива сила е 1,8:1, а в артилерия 1,2:1 в наша полза. В направлението на главния удар (Източния сектор) силите на турците са около 40 000 души и 160 оръдия, а българските войски — 71 000 души с 230 оръдия.
Планирането на операцията се извършва щателно във всички звена. За подобряване на управлението се сформира специално тактическо съединение, наречено сектор, което се явява съобразяване с естествено образувалите се сектори от местността. Началникът на всеки сектор от своя страна го разделя на два дивизионни отдела, а тях на бригадни участъци.
Важно място в подготовката на операцията заема тактическата подготовка на личния състав. За целта се спускат инструкции за провеждане на тактически занятия с войските и за действията им по време на самия щурм. На специално подготвени полигони се провеждат занятия за съгласуване на действията и поддържане на взаимодействието между елементите на бойния ред и родовете войски.
Особено внимание се отделя на артилерийската подготовка и обработка по време на операцията. Планира се артилерийска обработка на крепостта още от януари, с което се цели да не се позволи на противника да усъвършенства отбраната си и да провежда удари за разкъсване на блокадата. Непосредствената артилерийска подготовка се планира в Северозападния, Западния и в Южния сектор. В Източния сектор артилерията не участва в артилерийската подготовка, а поддържа режим на огъня за пристрелка. Артилерийската поддръжка се планира по нов, непознат дотогава способ, наречен впоследствие огневи валяк.
Операцията започва на 11. III. 1912 г. и продължава две денонощия. През първото 2–ра армия овладява предната турска позиция, а през второто пробива главната фортова линия и овладява крепостта.
Настъплението на войските се предшества от мощна артилерийска подготовка в Северозападния, Западния и Южния сектор. Огънят се открива в 13,30 часа и продължава до 19,00 часа на 11 март. Настъплението на пехотата в различните сектори започва между 3,30 часа и 4,00 часа на 12 март. В Източния сектор частите настъпват в 4,00 часа. Въпреки силния турски огън специални групи устройват проходи в телените заграждения и пехотата атакува «на нож» противниковите окопи. Турските войски не издържат и се оттеглят към главната фортова линия. С решителни действия войските от сектора овладяват хребетите Маслак, Куштепе и Малтепе, като до 9,00 часа овладяват и последния хребет от предната турска позиция в района на сектора.
В Южния сектор българските войски достигат на 300–400 м от предната линия където се окопават.
В Западния и Северозападния сектор първоначално сръбските дивизии постигат известен успех, но много скоро са контраатакувани и понасяйки значителни загуби, се оттеглят на изходно положение.
Командването на 2–ра армия в стремежа си за максимално използване на успеха в направлението на главния удар поставя задача на източния сектор войските му да продължат настъплението без прекъсване. Войските настъпват, но срещат непреодолима турска съпротива. За да не се разколебаят от понесените загуби, атаката се спира, за да се подготви с огън. Атаката на главната турска позиция се подновява вечерта на 12 март и се предшества от артилерийска подготовка. Десети пехотен полк овладява фортовете Айджиолу и Кестенлик, а 23–ти пехотен полк към 4,00 часа овладява фортовете Айвазбаба, Йълдъз и Топйолу. Войските от сектора започват бой за града. След разсъмване успешно се развиват действията и в останалите сектори. До обяд градът е овладян. Редник Михо Георгиев от 29–и пехотен полк побива знамето нa победата над джамията «Султан Селим», а редник Иван Балахуров от същия полк пленява командващия турската групировка Шукри паша.
Турските загуби възлизат на 11 600 убити и 51 800 пленени, а загубите на 2–ра армия са 10 000 убити, ранени и умрели от раните си.
Одринска пехотна бригада
Сформирана на 16. IV. 1913 г. с щаб в Одрин. Състав: 71–ви и 72–ри пехотен полк. Към 16. VI. 1913 г. е в състава на 5–а армия и наброява офицери, подофицери и войници — 8040, пушки — 6000. Демобилизирана на 10. VIII. 1913 г.
Оперативно изкуство
През Първата балканска война (1912–1913) се заражда и практически се оформя оперативното изкуство на българската войска, което е и най-голямото постижение на българското военно изкуство в тази война.
Лозенградското сражение е първата срещна операция за българската армия, а превземането на Одрин първата нощна операция за младата ни войска.
В хода на войната се очертават няколко способа за разгром на противника, а именно: срещно сражение, флангови удари с едновременно притискане към естествено силни рубежи и препятствия, обкръжаване на крепост с последващото й блокиране, фронтално настъпление и пробив на подготвена отбрана.
Българските армии настъпват обикновено с подход от дълбочина или от изходно положение в непосредствено съприкосновение с противника.
Реализирането на главния удар се постига с масиране на силите и средствата на избраното направление.
В оперативното построение се появяват нови елементи като армейски артилерийски резерв, армейска артилерийска група и армейски инженерен резерв.
Определено място в развитието на оперативното изкуство заема правилното използване на родовете войски. Пехотата, артилерията и инженерните войски в пълна степен изпълняват своята роля, докато кавалерията не успява да прояви напълно своите възможности на най-маневрен род войска.
Важно постижение на оперативното изкуство се явява усъвършенстването на управлението. Променя се съдържанието на рекогносцировката, преминава се към колективен метод на работа при вземане на решение, издават се специални заповеди и разпореждания по управлението, разработват се планове за изпълнението на различни задачи и др.
Осма пехотна тунджанска дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб в Стара Загора. През 1912 г. е в състав: щаб, три пехотни бригади, един скорострелен артилерийски полк, един нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина, дивизионен огнестрелен парк, дивизионна интендантска рота, дивизионен продоволствен транспорт, дивизионен лазарет, полеви болници, полуподвижни болници, дивизионен стражарски взвод и дивизионен стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: дружини — 24, батареи — 15, офицери — 541, чиновници — 36, подофицери и войници — 34 986, коне — 6669, волове — 1969, каруци — 2271, леки автомобили — 1, оръдия — 72. Към 16. VI. 1913 г. е в състава на 4–та армия в състав: офицери, подофицери и войници — 32 040, пушки — 24 066, оръдия — 60 и коне — 6511. Бойните действия започва в състава на 2–ра армия.
Осми артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 85/1903 г. През 1912 г. с в състав: батареи — 9, офицери — 39, чиновници — 1, подофицери и войници — 1684, коне — 1458, каруци — 86 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Осми конен полк
Сформиран е с Указ № 149/27. XII. 1906 г. с щаб в Добрич. През 1912 г. е в състав: ескадрони — 3, офицери — 19, чиновници — 1, подофицери и войници — 442, коне — 470 и каруци — 25. Бойните действия започва в състава на 3–та конна бригада от 3–та армия.
Осми пехотен приморски полк
Сформиран е съгласно Указ № 41/12. X. 1884 г. от състава на 12–а раховска, 16–а провадийска и 20–а варненска пеша дружина, с щаб във Варна. През 1912 г. е в състав: офицери — 70, чиновници — 4, подофицери и войници — 4716, коне — 425, волове — 12, каруци — 105 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Осемнадесети пехотен етърски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от 2–ра и 3–та пехотна дружина на 6–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 75, чиновници — 4, подофицери и войници — 3707, коне — 303, каруци — 49 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 2–ра пехотна бригада от 5–а дунавска дивизия.
Офицери
Към 1. IX. 1912 г. на действителна служба са 2691 офицери, от които 73 с виеше образование. Към същата дата в запаса се числят 4148 офицери, от тях 53 кандидат-офицери. От общо необходими по щат 11 673 има на служба 6839 офицери. Мобилизирани 6757 офицери.
Обща главна квартира
Сформирана е на 22. IX. 1912 г. Състав: щаб на Действуващата армия, Оперативен отдел, Цензурно-картографски отдел, Управление на инспектора на инженерни войски, Санитарна инспекция, Главно тилово управление и Военносъдебна част.
П
Пета пехотна дунавска дивизия
Сформирана е през 1891 г. чрез реорганизацията на 3–та пехотна бригада. През 1912 г. е в състав: щаб на дивизията, три пехотни бригади с по два пехотни полка, един скорострелен артилерийски полк, един нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина, огнестрелен парк, интендантска рота, продоволствен транспорт, лазарет, полеви болници, полуподвижни болници, стражарски взвод и конен стражарски взвод. Всичко в дивизията: дружини — 25, батареи — 15, офицери — 498, чиновници — 39, подофицери и войници — 30 221, коне — 8137, волове — 540, каруци — 2241, леки автомобили — 3, велосипеди — 5, картечници — 24 и оръдия — 72. Бойните действия започва в състава на 3–та армия.
Петдесет и втори пехотен полк
Сформиран е на 17. IX. 1912 г. с щаб в Ст. Загора. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 62, подофицери и войници — 4687, коне — 458, каруци — 68, картечници — 4. Демобилизиран е на 7. VIII. 1913 г. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Петдесет и осми пехотен полк
Сформиран е на 15. Х. 1912 г. с щаб в Мустафа паша (Свиленград) от състава на пехотни дружини на 10–о; 16–о и 25–о полково военно окръжие. През 1912 г. е в състав: пехотни дружини — 3, офицери — 21, подофицери и войници — 2542, коне — 38, катъри — 30, волове — 118, каруци — 70. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия при овладяването на Одринската крепост. Демобилизиран през юли 1913 г.
Петдесет и пети пехотен полк
Сформиран е на 17. X. 1912 г. с щаб в Мустафа паша (Свиленград) от състава на 12–а, 23–та и 30–а допълваща пехотна дружина. През 1912 г. е в състав: пехотни дружини — 4, офицери — 26, подофицери и войници — 3303, коне — 86, катъри — 66, волове — 134, каруци — 88. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия при овладяването на Одринската крепост. Разформиран е на 18. VIII. 1913 г.
Петдесет и първи пехотен полк
Сформиран е на 17. X. 1912 г. с щаб в Хасково. През 1912 г. е в състав: пехотни дружини — 4, офицери — 63, чиновници — 3, подофицери и войници — 4720, коне — 427, каруци — 66 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия. Разформиран е през 1913 г.
Петдесет и седми пехотен полк
Сформиран е на 17. X. 1912 г. от състава на 32–ра, 35–а и 36–а допълваща пехотна дружина и 25–а опълченска дружина. През 1912 г. е в състав: офицери — 24, подофицери и войници — 2774, коне — 77, катъри— 30, волове — 29, каруци — 41. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия при овладяването на Одринската крепост. Демобилизиран е на 13. VIII. 1913 г.
Петдесет и трети пехотен полк
Сформиран е на 20. IX. 1912 г. с щаб в Плевен. Състав: дружини — 4, офицери — 58, подофицери и войници — 4064, коне — 368, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия. Демобилизиран е през май 1913 г.
Петдесет и четвърти пехотен полк
Сформиран е на 17. IX. 1912 г. с щаб в Свищов от състава на пехотни дружини от 33–ти и 34–ти пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 55, чиновници — 4, подофицери и войници — 3948, коне — 372, коли — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Петдесет и шести пехотен полк
Сформиран е на 18. IX. 1912 г. с щаб в с. Михалич, Хасковско, от състава на 3–та, 25–а, 27–а и 29–а допълваща пехотна дружина. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 27, подофицери и войници — 2159, коне — 93, катъри — 32, волове — 110, каруци — 58. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия при овладяването на Одринската крепост. Разформирован е на 21. VIII. 1913 г.
Петдесети пехотен полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб в Самоков от състава на пехотни дружини от 14–и и 22–ри пехотен полк. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери, подофицери и войници — 5087, коне — 540, каруци — 55 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия. Разформиран през октомври 1913 г.
Пети артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 40/1889 г. от кадъра на 2–ри артилерийски полк. През 1912 г. е в състав: батареи — 4, офицери — 40, чиновници — 2, подофицери и войници — 1690, коне — 1452, каруци — 86, оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Пети конен полк
Сформиран е с Указ № 2/1898 г. с щаб в Добрич. Разформирован е през 1906 г. и отново е сформиран през 1907 г. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 542, коне — 520 и каруци — 29. Бойните действия започва в състава на Конната дивизия от 1–ва армия.
Пети пехотен дунавски полк
Сформиран е съгласно Указ № 41/12. X. 1884 г. от състава на 19–а шуменска, 23–та русенска и 24–та силистренска пеша дружина с щаб в Русе. През 1912 г. е в състав: дружини — 4, офицери — 53, чиновници — 2, подофицери и войници — 4676, коне — 489, каруци — 69 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Петнадесети пехотен ломски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. от състава на 2–ра и 3–та пехотна дружина на 3–ти пехотен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 62, чиновници — 5, подофицери и войници — 4832, коне — 445, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Пехотно въоръжение
В резултат на започналото от 1891 г. превъоръжаване със съвременно пехотно оръжие в навечерието на Първата балканска война 1912–1913 г. основната стрелкова система в българската войска е австрийската магазинна пушка и карабина «Манлихер», обр. 1888, 1890 и 1895 г. Пушката «Манлихер», обр. 1888 г., е с калибър 8–мм, маса — 4490 г, дължина — 1271 мм, маса на патрона 28,5 г, маса на куршума — 15,8 г, начална скорост на куршума 530 м/сек, скорострелност — 8–12 изстрела в минута. Спусковата скоба е отделна от магазинната кутия. Секторният мерник е рамков (двустенен). Деленията до 1700 крачки са от лявата страна, а за разстоянията до 2500 крачки — отдясно, нанесени през 100 крачки. Затворът е цилиндропълзящ с праволинейно движение. Магазинът се намира под затворната кутия и събира 5 патрона, които се влагат, събрани в стоманена патронна тенекийка (пълнител). За ръкопашен бой на пушката се поставя ножът, който се носи на лопус, окачен на поясния ремък.
Пушка «Манлихер», обр. 1890 г., се различава по мерника. Той е рамка с хомотче. Върху лявата страна на рамката деленията са от 600 до 1800 крачки, а върху дясната — от 2000 до 3000 крачки. Постоянният мерник съответства на 500 крачки. Барутът за патроните, обр. 1888/1890 г., е димен — 4 г или бездимен — 2,2 г, въведен след 1903 г. Куршумът е от олово — 96% и антимон — 4% в стоманена или мелхиорова риза.
Пушка «Манлихер», обр. 1895 г., е сред най-добрите за времето си пехотни оръжия. Тя има същия 8–мм калибър, по-тънки стени на цевта и по-малка маса — 3650 г, с дължина 1231 мм, начална скорост на куршума 620 м/сек, маса на ножа 285 г. Рамковият й мерник е разграфен от 600 до 2400 крачки, а най-ниското му положение съответства на 300 крачки. Постоянният мерник е за 500 крачки. Дръжката на ножа е скъсена с 15 мм. От мерника до края на ложата цевта е покрита с дървена полуложа, а прикладът е кух. За разлика от предходните два образеца тук спусковата скоба и магазинната кутия не са разделени. Патронът съдържа 2,72 г бездимен барут. (За карабина «Манлихер» вж. Кавалерийско въоръжение.) Поради недостиг на пушки «Манлихер» при мобилизацията някои части са снабдени с руската еднозарядна пушка «Бердана № 2», обр. 1870 г., кал. 10,67–мм, дължина 1345 мм, маса 4380 г, начална скорост на куршума 442 м/сек, далекобойност по мерника 1500 крачки, скорострелност — до 20 изстр./мин., дължина на щика 585 мм. Други войскови части са въоръжени с руската пушка «Крънка», обр. 1867 г., кал. 15,24–мм, дължина 1350 мм, маса 4500 г, начална скорострелност 305 м/сек, далекобойност по мерника 1200 м, скорострелност — 10–12 изстр./мин, дължина на щика 570 мм, която е била снета от въоръжение.
Личното оръжие на офицерите от българската армия е сабя, обр. 1905 г., и германския пистолет «Парабелум». Сабята е с металическа ножница и се носи през кръста. Пистолетът «Парабелум» е обр. 1908 г, кал. 9–мм, маса на пълен пистолет 990 г, начална скорост на куршума 320 м/сек, магазин за 8 патрона в стоманен пълнител. Тъй като наличните пистолети са недостатъчни, налага се част от командния състав да бъде въоръжен със стария револвер система «Смит и Уесън», обр. 1869 г., кал. 10,67–мм, дължина 335 мм, маса 1240 г, начална скорост на куршума 220 м/сек. Най-мощното огнево средство на въоръжение в пехотата е тежката картечница «Максим», обр. 1909 г., кал. 8–мм. Тя е с дължина 1077 мм, бойна скорострелност 450 изстр./мин, начална скорост на куршума 620 м/сек, максимална далекобойност 4000 м. Картечницата е с водно охлаждане. Масата на тялото с пълен охладител е 22 кг, а на лафета — 24,5 кг. Пълнителят събира 250 патрона. След 20 000 изстрела цевта на картечницата трябва да се подмени. Доставените през 1908 г. картечници «Максим» са с лафет шейна и без щитове, а доставените през 1910 г. картечници са с триножник и щитове.
За пехотните части са доставени и ръчни бомби. Българското командване смята да ги използва при нощни действия и особено при нападение върху предните части на противника при разузнаване. Сферичната бомба «Одринка» е с набраздено чугунено тяло, запалка с месингова основа на винт и капсул с ударно действие. По време на войната е използвана и българска бомбохвъргачка, конструирана на базата на затворния механизъм от пушката «Бердана № 2». Тя може да изстрелва бомба «Одринка» на разстояние до 200 м.
При започване на Първата балканска война Българската армия разполага с 269 709 пушки «Манлихер», обр. 1888, 1890 и 1895 г., 9256 карабини «Манлихер», обр. 1888, 1890 и 1895 г., 51 258 пушки и карабини «Бердана № 2», обр. 1870 г., 12 929 пушки «Крънка», обр. 1867 г., 4450 пистолета «Парабелум», обр. 1908 г., 1508 револвера «Смит и Уесън», обр. 1869 г. На въоръжение в пехотата и кавалерията са 232 тежки картечници «Максим», а в крепостните батальони — 8 десетцевни картечници «Нобел», 4 шестцевни картечници «Гатлинг» и по една картечница «Максим-Норденфелд», «Шкода», «Хочкис» и «Максим» (руски образец). Българската армия разполага със 186 979 356 патрона за всички образци пушки и карабини «Манлихер» и за тежките картечници «Максим», 22 401 891 патрона за пушките и карабините «Бердана № 2», 2 793 113 патрона за пушките «Крънка», 455 000 патрона за пистолетите «Парабелум» и револверите «Смит и Уесън» и 137 000 патрона за картечниците в крепостните батальони. Тя има на разположение и 24 000 сферични ръчни бомби, 24 000 кубични ръчни бомби и 30 бомбохвъргачки.
Като се има предвид, че в навечерието на войната общата численост на Българската армия възлиза на 599 879 войници и подофицери, 6757 офицери и 786 чиновници, посочените данни показват, че наличното количество не е достатъчно да задоволи нуждите на войската. Пушките и карабините «Манлихер», които имат много добри за времето си балистични качества, стигат само за въоръжаването на Действуващата армия, но не и за опълченските, допълващите и новосформираните части. Те се въоръжават с остарелите еднозарядни руски пушки «Бердана № 2» и «Крънка». Поради недостига на карабини «Манлихер» някои инженерни части заминават за фронта без оръжие. Едва след обявяването на войната военното министерство успява да достави от Австрия 15 000 пушки и 10 000 карабини «Манлихер», с които се въоръжават инженерните части и част от Македоно-Одринското опълчение.
Не достигат и добрите за времето си пистолети «Парабелум». Това налага част от командния състав да бъде въоръжен със стария револвер «Смит и Уесън», а друга част от офицерите да заминат за фронта, въоръжени само със саби.
Наличните тежки картечници са достатъчни само за нуждите на картечните роти в пехотните полкове, но не и за сформиране на картечни ескадрони към всички конни полкове. Не достигат и пехотните боеприпаси. За основното пехотно оръжие — пушката «Манлихер» — са осигурени по 700 патрона, които са недостатъчни за една по-продължителна война. Свиканият на 16. IX. 1912 г. специален военен съвет, констатира, че за цялостното въоръжаване на армията не достигат 30 000 пехотни пушки и 150 000 000 патрона. Това показва, че ако при въоръжаването с пушки положението е сравнително добро, то при боеприпасите е незадоволително.
Пионерни дружини
Сформирани са съгласно Заповед № 16/23. II. 1883 г. С Указ №107/31. ХII. 1908 г. от съществуващите пионерни роти се формират три пионерни дружини с по шест роти всяка с гарнизони градовете София, Ямбол и Шумен. През 1912 г. са в състав: 1–ва пионерна дружина (офицери, подофицери и войници — 630, коне — 145 и каруци — 49), 7–а пионерна дружина (офицери, подофицери и войници — 1091, коне — 262 и каруци — 77), 2–ра пионерна дружина (офицери, подофицери и войници — 811, коне — 225 и каруци — 65) и 3–та пионерна дружина (офицери, подофицери и войници — 1018, коне — 251 и каруци — 77).
Плаващ отряд
От състава на флота. През 1912 г. е в състав: началник на отряда, щаб и няколко бойни кораба.
Тюркбей
На 17. X. 1912 г. 6–а пехотна дивизия настъпва северно и южно от чифлика Ташлъ. За да увеличи темпа на настъплението, генерал-лейтенант Р. Димитриев лично повежда 35–и пехотен полк в решителна атака. Това е рядък случай във военната история, когато командващ обединени армии лично води войниците в атака. Устремът на цялата 2–ра бригада е неудържим. Успешни са и действията на 1–ва бригада в района на Тюркбей. Към 16,30 часа командирът на бригадата въвежда в боя всички резерви. Оркестърът свири «Шуми Марица». Войниците подемат химна и тръгват във вихрена атака. Противникът напуска Тюркбей и не може да се задържи дори и на позициите източно от него. Смелата атака на 1–ва бригада от 6–а пехотна дивизия разстройва дивизията «Ушак». В своето бягство тя повлича намиращите се вдясно от нея три дивизии от 1–ви и 2–ри корпус.
В 7,00 часа на 18. X. 1912 г. дивизията продължава настъплението източно от Тюркбей. Като срещат сравнително слаба съпротива от безредното отстъпление на противника, двете бригади на 6–а дивизия вечерта достигат Сатъкьой.
План на българската армия
Българското командване в навечерието на Първата балканска война разполага с план в два варианта — «А» и «А-бис», като действията започват съгласно постановките на втория.
Стратегическата цел, заложена в плана, изисква със съгласуваните усилия на съюзниците да се разгромят въоръжените сили на противника в Източна Тракия и Македония и да се освободи поробеното население в европейската част на Турция.
Замисълът предвижда с решителни настъпателни действия на две от армиите в общо направление — Люлебургаз, да се разгроми противникът на рубежа Одрин — Лозенград, след което да се премине в решително преследване за притискането му към р. Ергене. За осигуряване на десния фланг на главната ударна групировка една армия трябвало да блокира Одринската крепост и да скове действията на гарнизона й. За прекъсване на връзката между турските групировки от Македонския и Тракийския театър на войната се отделят сили за действие в Родопите по долината на Места и Беломорска Тракия.
За съвместни действия със сръбската армия по Струмското направление се отделя една дивизия.
План на турската армия
С помощта на немската военна мисия, оглавявана от Фрайнхер Колмар фон дер Голц, турският Генерален щаб разработва различни варианти за война срещу съюзниците от балканския съюз. Общото във всички варианти е, че за главен противник се смята българската армия. Окончателният план за действие се уточнява в хода на войната.
Целта, стояща за изпълнение пред турската армия, е разгромяване на въоръжените сили на съюзниците по части, като последователно се извадят от войната България, а впоследствие Сърбия, Гърция и Черна гора.
Замисълът предвижда, като се опрат на крепостите Одрин и Лозенград, основните сили на турската армия да нанесат решителен удар по долините на реките Марица и Тунджа, да излязат към Пловдив и Стара Загора и след разгрома на българските войски да развият успеха си към София и проходите на Стара планина. С част от силите на западната армия се предвижда да се водят отбранителни бойни действия за сковаване силите на Сърбия, Гърция и Черна гора. След изваждането на България от войната се предвижда активизиране действията на Македонския оперативен театър за разгромяване въоръжените сили и на другите съюзници.
Пионерни части
Включват пионерни дружини с по 2 понтонни роти, 1 нестроеви взвод и санитарен персонал, допълваща полурота и 9 мостови полуроти.
Дружината има 14 офицери, 627 подофицери и войници, 210 м лек понтонен мост, 60 специализирани коли и 343 коня.
ПОМОЩНИК–ГЛАВНОКОМАНДВАЩ БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ — САВОВ, Михаил Попов (14. XI. 1857 г., Хасково–21. VII. 1928 г., Сан Валие дьо Тией, Франция) — генерал-лейтенант (ГЩ).
Учи в Императорския лицей в Цариград. На военна служба е от 12. VII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик. Служи в Източнорумелийската милиция. На 9. VII. 1881 г. е произведен в чин поручик. Завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург (1885). На 9 септември с. г. е произведен в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е назначен за командващ левия участък на Сливнишката позиция. Има определени заслуги за отблъскване на Моравската сръбска дивизия и отбраната на центъра и левия фланг на Сливница. След войната служи в Генералщабното ведомство като офицер от ГЩ при 5–а пехотна бригада. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор. Бил е другар на военния министър (1886–1887) и почетен флигеладютант на княз Фердинанд (1887); командващ 4–та и 5–а пехотна бригада и началник на Военното училище (1900). На 2. VIII. 1891 г. е произведен в чин подполковник, а на 1. I. 1899 г. в чин полковник. Два пъти е назначаван за военен министър (1891–1894 и 1903–1907). През 1904 г. е произведен в чин генерал-майор, а на 30. X. 1908 г. в чин генерал-лейтенант. Излиза в запаса през 1908 г. През Първата балканска война (1912–1913) е назначен за помощник-главнокомандващ Българската армия. Участва в оперативното ръководство на армиите, действащи срещу Турция на Тракийския военен театър и в Македония. Един от тези, които вземат решение за неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия. През Междусъюзническата война (1913) първоначално е помощник-главнокомандващ, след това (20 юни с. г.) е сменен от този пост, но с определена вина за фаталния изход от войната. От 24 юни е назначен за командващ обединените 4–та и 5–а армия, а от 14 юли на обединените 4–та, 5–а и 2–ра армия. Не участва в Първата световна война. От 1920 до 1923 г е пълномощен министър във Франция.
Награден е с военен орден «За храброст» — II и III ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — I ст. с мечове по средата, III ст. с мечове отгоре и II ст. с брилянти без мечове; народен орден «За военна заслуга» — I ст.
Понтонна дружина
По време на войната се състои от две понтонни роти и един нестроеви взвод. На гарнизон е в Никопол.
Попълнение на загубите
Попълването на офицери става за сметка на съкратени длъжности в Министерството на войната и дивизионните области. Вземат се и офицери от опълченските дружини.
С войници попълването става от оздравели ранени и болни войници, завърнали се от чужбина запасни, новобранци от 36–и набор след 3–дневно обучение в допълващите дружини и от 37–и набор чрез приемане на доброволци и намаляване числеността на допълващите дружини до 200–300 души, като останалите се изпращат на фронта.
Примирие
След неуспешната за българската армия Чаталджанска операция (13–16. XI. 1912 г.) при силен натиск от страна на Русия над Турция на 20. XI. 1912 г. в Чаталджа се подписва протокол за сключване на примирие и започване на преговори за мир в Лондон.
Страни в примирието са въоръжените сили на България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от една страна, и Турската империя, от друга. Предвижда се преговорите за сключването на мир да започнат 10 дни след подписване на протокола за примирието.
В случай че преговорите не се състоят, всяка от воюващите страни се задължава да обяви четири дни по-рано датата и часа на началото на бойните действия. Определя се неутрална зона между враждуващите страни. Турското правителство се задължава да вдигне блокадата над черноморските пристанища. Освен това то се ангажира да пропуска свободно движението на български влакове през Одрин.
Примирието влиза в сила с подписването на протокола. То се спазва до 16. I. 1913 г., когато в Турция се извършва преврат и на власт идва Младотурската партия, преговорите се прекъсват и от 21 януари се подновяват бойните действия.
Прожекторно отделение
В състава на 1–ва армия. Предназначението му е да осветява противниковите цели. Състав: офицери, подофицери и войници — 77, коне — 33 и каруци — 7.
Първа армия
Военновременно формирование на Първа армейска област. Мобилизира се през септември 1912 г. Състав: щаб, тилово управление, армейски подразделения (телеграфна полурота, колоездачна рота, инженерен парк, артилерийска работилница, дезинфекционен отряд, ветеринарен лазарет, стражарска рота и стражарски ескадрон) 1–ва, 6–а, 7–а и 10–а пехотна дивизия, конна дивизия, армейски части (1–ви планински артилерийски полк, 2–ри планински артилерийски полк, 1–во скорострелно гаубично отделение, 1–во нескорострелно гаубично отделени,. Софийски крепостен батальон, Видински крепостен батальон, жп дружина, въздухоплавателен парк, прожекторно отделение, инженерна работилница и склад, автомобилно отделение, телеграфен парк, радиотелеграфна станция, софийски артилерийски арсенал, три подвижни работилници, три базисни огнестрелни склада, три междинни огнестрелни склада, десет разходни огнестрелни склада, базисен магазин междинен магазин, разходни магазини за дивизиите), опълчение и допълващи части. Всичко в армията: офицери, подофицери и войници —132 210, коне — 29 060, волове — 8542, каруци — 7957, леки автомобили — 25, мотоциклети — 2, велосипеди — 140, картечници — 87 и оръдия — 512. Армията взема активно участие в Лозенградското срещно сражение Люлебургаз-Бунархисарската операция и в боевете при Чаталджа.
Първа конна бригада
Сформирана е с Указ № 81/29. XII. 1903 г. с щаб в София. През 1912 г. е в състав: 1–ви, 2–ри и 5–и конен полк, офицери, подофицери и войници — 1800, коне — 1761 и каруци — 102. Бойните действия започва в състава на Конната дивизия на 1–ва армия.
Първа пехотна бригада от 2–ра пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1889 г. с щаб в Пловдив. През 1912 г. е в Родопския отряд в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 31, коне — 15, каруци — 1) и 21–ви средногорски полк. Бойните действия започва в състава на 2–ра пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 9–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. с щаб в Плевен. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци — 1), 4–ти и 17–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 10–а пехотна дивизия
Сформирана е на 20. IX. 1912 г. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци — 1), 16–и и 25–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия.
Първа пехотна бригада от 11–а пехотна дивизия
Сформирана е на 10. X. 1912 г. след първото примирие във войната. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 17, коне — 13, волове — 2 и каруци — 2), 55–и и 56–и пехотен полк и 11–и картечен полк. Бойните действия започва в състава на 11–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от Македоно-Одринското опълчение
Сформирана е на 26. IX. 1912 г. с щаб в София. Състав: 1–ва дебърска, 2–ра скопска, 3–та солунска и 4–та битолска дружина. Всичко: офицери, подофицери и войници — 4520, коне — 353, волове — 10 и каруци — 2. От април 1913 г. в състава на бригадата влиза и 13–а кукушка дружина. Бойните действия започва в състава на Македоно-Одринското опълчение. Разформирована е на 22. IX. 1913 г.
Първа пехотна бригада от 8–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци 1), 10–и и 30–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 5–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1899 г. с щаб в Русе. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 30, коне — 15 и каруци — 1), 2–ри и 5–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 1–ва пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1899 г. с щаб в София. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 28, коне — 15 и каруци — 1), 1–ви и 6–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 7–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 31, коне — 18 и каруци — 1), 13–и и 26–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 3–та пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1889 г. с щаб в Сливен. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 26, коне — 16 и каруци — 1), 11–и и 24–ти пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 4–та пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1889 г. с щаб във Варна. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 36, коне — 16 и каруци — 2), 7–и и 19–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 4–а пехотна дивизия.
Първа пехотна бригада от 6–а пехотна дивизия
Сформирана е с Указ № 2/1889 г. с щаб във Враца. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 30, коне, 17, каруци — 2), 3–ти и 15–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Първа пехотна софийска дивизия
Сформирана е през 1892 г. с щаб в София. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 89, коне — 44, каруци — 8 и леки автомобили — 1), 1–ва и 2–ра пехотна бригада, 4–ти скорострелен артилерийски полк, 4–ти нескорострелен артилерийски полк, пионерна дружина, огнестрелен парк, интендантска рота, продоволствен транспорт, лазарет, четири полеви болници, полуподвижна болница, стражарски взвод и стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 25 276, коне — 4431, волове — 1880, каруци — 1699, леки автомобили — 1, картечници — 16 и оръдия — 60. Състав към 21. I. 1913 г.: офицери — 362, чиновници — 38, подофицери и войници — 22 050, коне — 4515, волове — 1763, каруци — 2354, пушки и карабини — 15 011, картечници — 16 и оръдия — 62. Състав към 16. VI. 1913 г.: офицери, подофицери и войници — 26 931, коне — 7600, пушки и карабини — 16 560 и оръдия — 60. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Първа резервна армия
Сформирана през май 1913 г. Състав: две пехотни дивизии, една конна бригада и три погранични роти. От 17. V. 1913 г. е преименувана на 5–а отделна армия.
Първа резервна дивизия
Сформирана е на 13. V. 1913 г. На 17. V. 1913 г. е преименувана на 12–а пехотна дивизия. Разформирована през август 1913 г.
Първи артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 75/19. VI. 1880 г. През 1912 г. е в състав: батареи — 9, офицери — 28, чиновници — 1, подофицери и войници — 1687, коне — 1717, каруци — 86 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Първи конен полк
Сформиран е с Указ № 234/1883 г. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 720, коне — 671, каруци — 36, картечници — 4. Състав към 21. I. 1913 г.: офицери — 37, подофицери и войници — 655, коне — 789, каруци — 51, пушки и карабини — 571 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва конна бригада на конната дивизия от 1–ва армия.
Първи пехотен софийски полк
Сформиран е с Указ № 41/12. X. 1884 г. от 1–ва софийска, 5–а тетевенска и 6–а плевенска пеши дружина. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4698, коне — 372, каруци — 67 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия.
Първи планински артилерийски полк
През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 3211, коне — 1782, волове — 42, каруци — 48 и оръдия — 46. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Р
Радиотелеграфна станция
През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 51, коне — 15 и каруци — 7. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Резултати от войната
Първата балканска война (1912–1913) завършва с подписването на Лондонския мирен договор. Чл. 2 от него предоставя на съюзниците всички турски територии на европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, като въпросът с Албания остава да бъде решен от великите сили.
Общо във войната са разгромени и понасят загуби повече от 75 турски дивизии. Пленени са 1500 офицери и 95 000 войници.
Решаващ дял за победата имат българските въоръжени сили, които воюват срещу 56 дивизии на противника и разгромяват повече от 36.
България мобилизира в хода на военните действия 720 000 души. Загубите й във войната възлизат на 45 000 убити и умрели и 39 454 ранени. Загубите на всички останали войски от балканския съюз са общо около 40 000 души.
Реквизиционни комисии
За прехрана на армията във военно време се разчита на реквизиции. Извършват се от комисии, главна, окръжни и околийски (градски), подчинени на министъра на войната. Съставът им е определен още в мирно време: за главната — военни и цивилни лица, окръжните — цивилни лица с участието на началника на окръжието; околийските — само от цивилни служебни лица. В реквизиционните комисии се държат запаси най-малко за 5–дневна дажба, нужни за прехраната на местни войски и случайно минаващи команди. Организиран е и транспорт, подкрепителни пунктове и др.
Родопски отряд
Сформиран е през 1912 г. Състав: 1–ва и 3–та пехотна бригада на 2–ра пехотна дивизия (9–и, 21–ви, 27–и и 39–и пехотен полк), 3–о артилерийско отделение от 3–ти артилерийски полк, 2–ра пионерна дружина, 2–ри дивизионен огнестрелен парк, 2–ра дивизионна интендантска рота, 2–ри дивизионен продоволствен транспорт, 2–ри дивизионен лазарет, четири полеви болници, две полуподвижни болници, 2–ри дивизионен стражеви взвод и 2–ри дивизионен конен взвод. Всичко в отряда: офицери, подофицери и войници — 23 190, коне — 4365, волове — 1346, каруци — 1219, картечници — 16 и оръдия — 12. Бойните действия започва в състава на 2–ра пехотна дивизия.
Задачата на отряда е да овладее Западните Родопи и да осигури жп линията София — Пловдив, впоследствие да настъпи по долината на Места, да я овладее заедно със Зърневското и Драмското поле, а с част от силите си да прекъсне жп линията в района на гара Бук, като разруши моста на Места.
Срещу отряда противостоят сили от турския Струмски корпус, който има 38 табора и 18 батареи (23 000 души).
Командирът на отряда взема решение да настъпи с три отделни колони (3–та бригада, 9–и пехотен полк и 1–ва бригада) по три направления с големи междини между колоните (продиктувано е от 180 км фронт за настъпление и от планинската местност) за овладяване на най-важните обекти и сковаване действията на противника.
Отрядът започва настъплението си от района за съсредоточаване: Батак, Чепино (Велинград), Чепеларе. Унищожавайки турската гранична съпротива, отрядът извършва тридневен марш и на 9 октомври се спуска в долината на Места. С левия си фланг (1–ва бригада) изтласква турските войски от Тамръшкия клин и овладява Девин и Пашмакли (Смолян). В следващите седем дни последователно освобождава Банско, Неврокоп (Г. Делчев), Доспат и Сатовча. С две дружини осъществява връзка със 7–а пехотна дивизия в района на Предела.
От Неврокоп основните сили на Родопския отряд започват преследване на противника по долината на Места. До 20 октомври отрядът овладява Серес и Просечен, а с левия си фланг настъпва към гара Бук за прекъсване на жп линията Солун — Одрин. Последователно овладява Драма, Кавала, Ксанти и преминава в решително преследване на противника в Беломорска Тракия.
За двадесет и два дни Родопският отряд изминава 220 км и разгромява значителни сили на противника. След 20 ноември организационно влиза в състава на 4–а армия. Отрядът е разформирован на 28. VIII. 1913 г.
С
САРАФОВ, Иван Константинов (23. III. 1856 г., В. Търново–25. XI. 1935 г., София) — генерал-майор от пехотата.
Брат на видния дипломат М. Сарафов. Завършва класното училище в родния си град. Участва в Руско-турската война (1877–1878) като опълченец в 10–а опълченска дружина. След войната завършва Одеското пехотно военно училище. На 12. IV. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 6–а старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, служи в 17–а търновска, 1–ва пловдивска, 5–а тетевенска и 2–ра варненска пехотна дружина. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. В Сръбско-българската война (1885) е командир на 8–и пехотен приморски полк, сражава се при Драгоман, Цариброд и Пирот. След войната участва в детронацията на княз Александър I Батенберг (1886), заради което е уволнен от армията. Емигрира в Русия, където постъпва в руската армия. В България се завръща през 1898 г. С чин подполковник (1. I. 1893) постъпва на служба, в Българската армия. Служи като началник на административния отдел във военното министерство, началник на щаба на 1–ва пехотна софийска дивизия, командир на 10–и пехотен родопски полк. На 18. V. 1900 г. е произведен в чин полковник, а на 18. V. 1905 г. в чин генерал-майор. Заема длъжността началник на 8–а пехотна тунджанска дивизия и 3–та пехотна балканска дивизия (1908–1913). През Първата балканска война (1912–1913) е началник на 3–та пехотна балканска дивизия. Включена в състава на 2–ра армия, тя участвува в Лозенградската настъпателна операция (9–11 октомври) при атаката на Чаталджанската укрепена линия (4–5. XI. 1912) и в атаката на Одринската крепост (март 1913). По време на Междусъюзническата война (1913) с дивизията си се сражава със сърбите при Кукуш, Дойран, Рупел и Горна Джумая. След войната се уволнява от армията (1913). Избухването на Първата световна война посреща в Русия, където се намира по частна работа. Постъпва като доброволец в руската армия с назначение командир на дивизия, а по-късно и на корпус. При намесата на България във войната (1915) напуска армията. След края на войната се завръща в България. Написва интересни спомени за Съединението 1885.
Награден е с военен орден «За храброст» — III и IV ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — III ст. с мечове; народен орден «За военна заслуга» — III ст. с военно отличие и — IV ст.
Сборна конна бригада
Сформирана е на 18. IX. 1912 г. Състав към 21. I. 1913 г.: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 32, коне — 22, каруци — 4 и пушки — 10), 1–ви, 3–ти и 6–и конен полк. Всичко в бригадата: офицери — 88, подофицери и войници — 1629, коне — 1932, волове — 24, каруци — 136, пушки — 1582. Демобилизирана е на 7. VIII. 1913 г.
Свързочна техника
Свързочните подразделения в Българската войска в навечерието на Първата балканска война са в състава на Инженерните войски. Обособената като самостоятелна войскова единица телеграфна рота през 1900 г. прераства в телеграфен парк, телеграфно и оптическо отделение, сведени в три полуроти. Паркът разполага с 8 телеграфни апарата. «Сименс — Холске», образец 1888 г., 8 магнитни телефонни системи «Егер», 2 мансови 24–см хелиографни апарата, 4 мансови 10–см апарата, 20 км жица и 8 км кабел. По-късно са доставени по-съвършени светосигнални апарата «Морз» и друга техника, запасни части и имущество. Направена е поръчка за закупуване на радиостанции от Франция и са изпратени на специализация български офицери.
С обявяване на мобилизацията телеграфната дружина сформира телеграфен парк към щаба на Действуващата армия с три армейски и девет дивизионни телеграфни полуроти, радиотелеграфно отделение и допълваща телеграфна полурота (за стрелковото въоръжение вж. Инженерна техника и въоръжение). Армейските и дивизионните телеграфни полуроти имат скромни технически възможности, а телеграфната полурота има 8 телеграфни, 8 телефонни и 8 светосигнални станции. Телеграфният парк към Щаба на Действуващата армия разполага с 2 возими и 2 товарни радиотелеграфни апарата «Радиоелектрик», 2 возими и 2 товарни радиотелеграфни апарата «Пилзен» и 2 товарни радиотелеграфни станции «Телефункен». От наличните 10 радиотелеграфни апарата се формират 4 возими и една товарна станция с по два апарата.
Радиотелеграфните станции са с проста конструкция и с малка мощност. Возимите станции «Радиоелектрик» имат динамо с мощност 300 W, което се привежда в действие от мотор с една конска сила. Товарната радиостанция «Пилзен» е с динамо с мощност 300 W. То се движи с четирицилиндров мотор с въздушно охлаждане, който развива мощност 3 конски сили. Станцията е снабдена с прибор, наречен «тикер», без който никоя друга станция не може да прихваща изпратените от предавателя на станцията «Пилзен» електромагнитни вълни. Радиостанциите, с които разполагат българските радиотелеграфисти, са с ниска техническа надеждност и поради малката им мощност не са в състояние да покриват разстояние, по-голямо от 40 км.
Въпреки ограниченото количество технически средства българските радиотелеграфисти се справят добре с възложените им от командването задачи по смущаване предаванията на турската радиотелеграфна станция в обсадения Одрин, която поддържа връзка с Цариград. За смущаване на противниковата радиостанция се използват пет радиостанции. Тук за първи път българските радиотелеграфисти провеждат преднамерено организирано смущение на радиостанцията на противника за бойни нужди. Осъществени са и подслушване на противниковия радиообмен и приемане на бюлетини от радиостанции на международните агенции и противникови радиостанции за нуждите на разузнаването.
По време на войната в Българската войска удачно се използва и телефонната свръзка. Особено широко приложение намира тя в 3–та армия, командвана от генерал Радко Димитриев. Тук телефонна полурота на армията поддържа свръзката между Щаба на армията и щабовете на пехотните дивизии. Телефонната свръзка намира приложение и при обсадата и атаката на Одринската крепост. Добре развита е и артилерийската телефонна мрежа за управление на огъня. Удачно се използва въведеният в употреба със заповед по военното ведомство № 307 от 11. VIII. 1908 г. полски микротелефонен апарат «Байо». Всяка микротелефонна станция се състои от микротелефон, втора слушалка, вибратор (викач), бутон за късата верига и витла за съединяване на линейния и земния проводник. Тя тежи 6,5 кг.
В пехотните и артилерийските части по време на бойните действия намират приложение различни модели телефонни апарати с фоническо повикване, производство на германската фирма «Сименс — Холске», и телефонният апарат «Ериксон», чиито главни части са ръчен микротелефон, апаратна кутия със съединителен шнур, втора слушалка и междинен комутатор, събрани в кожен чохъл с три отделения. Проводните телефонни линии се построяват чрез макара, на която се навива телефонен трижичен кабел. Всяка макара заедно с ремъците тежи 3,5 кг, а заедно с навития на нея кабел от 100 м — 10 кг.
Хелиографната свръзка се осъществява с хелиографни апарати, които предават хелиограми на далечно разстояние с помощта на слънчева, лунна или газова светлина. За целта се използват полските хелиографни апарати «Манс», които са предназначени за действие през деня, и хелиографните апарати «Манжен», които се използват за денонощно действие. Хелиограмите се предават чрез отразените слънчеви лъчи, които падат върху плоското огледало на хелиографния апарат. Огледалото на «Манс» е с диаметър 1,2 м и с него при ярко слънце може да се хелиографира на разстояние до 35 км. На устроените станции се предава с помощта на морзовата азбука.
През ноември 1912 г. в Мустафа паша (дн. Свиленград) се открива и първата свързочна ремонтна работилница, в която се възстановяват повредените свързочни средства. За кратко време в нея са поправени 104 телефонни апарата от частите на 2–ра армия. През март 1913 г. работилницата се премества в с. Гебилер, по близо до щаба, със задача да осигурява частите, подготвящи се за овладяването на Одринската крепост.
По време на Балканската война заслугите на свързочните подразделения са големи. Те кръстосват Източна Тракия до Чаталджа като построяват над 3500 км. телеграфни и телефонни линии. От тях свързочните части на 1–ва армия устройват около 970 км, на 2–ра армия — 590 км, на 3–та армия — 700 км, на 4–та армия — 550 км, а телеграфният парк при щаба на Действуващата армия — 697 км линии. Като се има предвид, че щатното линейно имущество на телеграфните полуроти е 32 км меден проводник и 60 км полски телеграфен и телефонен кабел, се вижда какви огромни усилия са положени от свързочниците, за да устроят свръзки с дължина стотици километри. Особено голяма работа извършват телеграфните части при организиране свръзката на източния сектор и при устройването й в другите сектори на Одринската крепост. С използването на радиосвръзката през войната се извършва прелом в развитието на свързочната служба. Българското командване високо оценява голямата роля, която играят свързочните части по управлението на войските, и необходимостта от по-доброто им комплектуване със свързочна техника и имущество.
Седемдесети пехотен полк
Сформиран е на 17. IV. 1913 г. от състава на 1–ва пехотна дружина на 52–ри пехотен полк. Тогава е наречен 2–ри пехотен полк от Драмската бригада. През месец май 1913 г. е преименуван в 70–и пехотен полк. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформиран през август 1913 г. в Пазарджик.
Седемнадесети пехотен доростолски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. в състав на 3–та и 4–та дружина на 5–и пехотен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 51, чиновници — 4, подофицери и войници — 4705, коне — 389, каруци — 68, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Седма пехотна рилска дивизия
Сформирана е с Указ № 88/30. XII. 1903 г. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 106, коне — 56, каруци — 8 и леки автомобили — 1), три пехотни бригади (13–и, 26–и, 14–и, 22–ри, 49–и и 50–и пехотен полк), 7–и скорострелен артилерийски полк, 7–и нескорострелен артилерийски полк, 7–а пионерна дружина, дивизионен огнестрелен парк, интендантска рота, продоволствен транспорт, дивизионен лазарет, шест полеви болници, две полуподвижни болници, стражарски взвод и стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 37 335, коне — 8271, волове — 2530, каруци — 2369, леки автомобили — 1, картечници — 24 и оръдия — 72. Състав към 21.1.1913 г.: офицери — 471, чиновници — 38, подофицери и войници — 37 548, коне — 8669, волове — 134, каруци — 1047, пушки — 27 249, картечници — 24 и оръдия — 86. Състав към 16. VI. 1913 г.: офицери, подофицери и войници — 29 551, пушки — 26 982, оръдия — 66 и коне — 8075. Бойните действия започва самостоятелно в Македония, а след това в състава на 4–та армия в района на Булаир.
Седми артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 85/1903 г. от едно артилерийско отделение на 4–ти артилерийски полк и две артилерийски отделения на 2–ри артилерийски полк. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 1709, коне — 1858, каруци — 69 и оръдия — 24. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Седми конен полк
Сформиран е с Указ № 149/27. XII. 1906 г. с щаб в Сливен. През 1912 г. е в състав: офицери — 18, чиновници — 1, подофицери и войници — 495, коне — 520. Бойните действия започва в състава на 2–ра конна бригада на 2–ра армия.
Седми пехотен преславски полк
Сформиран е с Указ № 41/12. Х. 1884 г. от състава на 8–а врачанска, 11–а орханийска и 22–ра разградска пеша дружина. През 1912 г. е в състав: офицери — 71, чиновници — 4, подофицери и войници — 4708, коне — 378, каруци — 94 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Селиолу
На 9. X. 1912 г. към 16,00 часа, когато 1–ва бригада от 1–ва пехотна дивизия води бой при Гечкенли, към Селиолу подхожда и започва да се развръща 2–ра бригада от 4–та пехотна преславска дивизия. Авангардът на бригадата (две усилени дружини от 8–и пехотен полк) устремно атакуват противника източно от Селиолу. Начело на атаката развява полковото знаме командирът на 8–и пехотен полк. Към 17,00 часа авангардът достига югоизточните покрайнини на Селиолу. В същото време главните сили на 2–ра бригада са северозападно от Селиолу.
Командирът на 2–ра низамска дивизия предполага, че поради напредналото време нашето настъпление ще спре. Но за най-голяма изненада това не става дори и с настъпване на тъмнината. В тъмното две роти от 8–и пехотен полк атакуват с «Ура!», «На нож!» и увличат и другите роти. Турските войници се разбягват, тъмнината усилва разбъркването на таборите, избухва паника. Цялата 2–ра низамска дивизия се оказва небоеспособна и се оттегля към Гердели. И тук липсата на добро разузнаване спасява турците от окончателен разгром.
Сутринта на 10 октомври, когато нашите части в района на Селиолу се прегрупират, към Селиолу започва настъпление 4–та низамска дивизия от 2–ри корпус. В същото време командирът на корпуса получава сведение за разгрома на съседните му два 1–ви и 3–ти корпус, както и заповедта на командващия Източната турска армия за отстъпление на линията Люлебургаз — Бунархисар.
Втори турски корпус започва бързо отстъпление.
След обяд на 10 октомври нашите войски тук отново минават в настъпление. Втора бригада от 4–та дивизия при пороен дъжд късно вечерта достига Селиолу и нощува там.
Към 19,00 часа 1–ва бригада от 1–ва пехотна дивизия в тъмнината минава близо до позициите на охранението на 3–та низамска дивизия западно от Селиолу. Турците откриват огън. Нашите бойци подемат мощно «Ура!», запяват «Шуми Марица». Химнът се подема от целия отряд. Въпреки тъмнината дружините бързо оформят боен ред и отговарят с бърз огън, но до схватка не се стига. Бързата стрелба и близостта до противника обърква още повече турските табори. Командирът на 3–та низамска дивизия издава заповед за отстъпление.
Боевете на линията Гечкенли — Селиолу ознаменуват значителна победа на българската армия. Само за едно денонощие 1–ви, 2–ри и 4–ти турски корпус са обърнати в бягство, като съкрушителни удари са нанесени по две турски дивизии — 2–ра низамска и Измидската редифска дивизия.
За съжаление, тази победа не се използва от нашето командване за развитие на успеха. Грешки има в разузнаването, взаимодействието и оперативното ръководство. Боевете на линията Гечкенли — Селиолу се ръководят от трима командири — на 1–ва бригада, на кавалерийската дивизия и на 2–ра бригада, без да е организирано взаимодействието между тях. Блестящ тактически успех, без да прерасне в оперативен.
СЕРАФИМОВ, Владимир Генов (12. VIII. 1860 г., с. Аджар (дн. Свежен, Пловдивско)–7. IV. 1934 г., София) — полковник от пехотата.
Учи в Измир. На военна служба е от 1880 г. Военното училище в София завършва през 1883 г. На 30 август с. г. е произведен в чин подпоручик и назначен в пехотата. Служи в Русе, Пещера, Пазарджик и Хасково. Участва в Сръбско-българската война (1885). На 24. VIII. 1886 г. е произведен в чин поручик, на 1. I. 1888 г. в чин капитан, а на 1. I. 1899 г. в чин майор. Командва дружина в 6–и търновски полк. На 1. I. 1890 г. е произведен в чин полковник, назначен е за командир на 21–ви пехотен средногорски полк. При започването на Първата балканска война (1912–1913) неговият 21–ви полк е включен в състава на Родопския отряд, който действа в Източните Родопи. Когато отрядът преминава в настъпление, 21–ви пехотен полк освобождава селищата Пашмакли (дн. Смолян), Устово и Райково. Но завинаги в летописа на войната ще остане драматичният бой при Аламидере (дн. Полковник Серафимово), известно още като «Родопската Шипка». Турците атакуват позициите на полка пет пъти, но са отблъснати. На 3. XI. 1912 г. полкът преминава в настъпление, вследствие на което турците отстъпват по целия фронт. 21–ви пехотен полк се насочва към Ксанти, като го завладява на 20 ноември. Участва в Първата световна война като командир на 1–ва бригада от 8–а пехотна тунджанска дивизия и се отличава в боевете при Чеган. След края на войната преминава в запаса.
Кавалер е на военен орден «За храброст» — IV ст.; на орден «Св. Александър» — V ст.; орден «За военна заслуга» — IV ст., и орден «За заслуга» на обикновена лента.
Серска пехотна бригада
Сформирана е през април 1913 г. с щаб в Сер. Състав: щаб, 67–и и 68–и пехотен полк и 3–ти конен дивизион. Демобилизирана е през април 1913 г., като съставът й влиза в сформираната 10–а беломорска дивизия. Състав към 16. VI. 1913 г.: офицери, подофицери и войници — 8336, коне — 1552, пушки — 6829 и оръдия — 8. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна дивизия.
СИРАКОВ, Радой Ичов (6. VII. 1861 г., с. Угърчин, Ловешко–14. XII. 1921 г., София) — генерал-майор от пехотата.
На военна служба от 5. X. 1879 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 20–а пехотна варненска дружина. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1887 г. в чин капитан. През 1891 г. завършва генералщабната академия в Торино, Италия. Същата година е зачислен в ГЩ, а от следващата година е преведен в ГЩ. На 1. I. 1892 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1896 г. в чин подполковник. Служи като генералщабен офицер в бригада, старши адютант на дивизия, началник на оперативното отделение в Щаба на армията. На 15. XI. 1900 г., е произведен в чин полковник, а на 1. I. 1906 г. в чин генерал-майор. Заема длъжностите началник на щаба на 3–та пехотна балканска, 2–ра пехотна тракийска, 5–а пехотна дунавска дивизия. От 1911 г. е началник на 9–а пехотна плевенска дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) неговата 9–а пехотна дивизия е включена в състава на 3–та армия и се сражава на Тракийския военен театър — при Чаталджанската укрепена линия и атаката на Одринската крепост (1913). По време на Междусъюзническата война (1913) е началник на самостоятелен отряд, действащ срещу гръцките войски в Разложкия край. След войната е назначен за началник на Главното интендантство при Министерството на войната. На 15. VI. 1915 г. преминава в запаса. При мобилизацията през Първата световна война отново постъпва в армията и заема длъжностите: началник на Главното интендантство, началник на Главното тилово управление, председател на Главната реквизиционна комисия, началник на 9–а дивизионна област и офицер за поръчки при Министерството на войната. След демобилизацията излиза в запаса.
Награден е с военен орден «За храброст» III ст.; орден «Св. Александър» V ст. и народен орден «За военна заслуга» IV ст.
Софийски укрепен пункт
Сформиран е през юни 1913 г. Има за задача да осигури отбраната на София. Демобилизиран на 31. VII. 1913 г.
Справочно бюро за военнопленници
Сформирано е през 1912 г. към Министерството на войната. Има за задача да води отчетността на военнопленниците и да се грижи за издирване и връщане на българските военнопленници. По-късно съществува като секция «Военнопленници».
Стратегия
Първата балканска война 1912–1913 г. допринася за промяна на редица военнотеоретични възгледи на българското военно ръководство. Практиката показва, че условията за водене на войната са се изменили. Армията постепенно губи своето стратегическо предназначение, а противникът не може да бъде разгромен в 1–2 сражения.
При подготовката за войната българското командване решава успешно редица стратегически проблеми като подготовката на въоръжените сили; прикритието на държавната граница и извършването на мобилизацията; стратегическото развръщане; планирането на войната; правилния избор на вида бойни действия; създаването и използването на стратегическите резерви, стратегическото взаимодействие и ръководство.
Съотношението между родовете войски е напълно в духа на тенденциите в развитието на модерните за времето си армии. Пехотата е 66,5%, артилерията — 15,2%, кавалерията — 10,8% и инженерните войски — 7,5% от въоръжените сили.
За прикриване на мобилизацията и развръщането се създава прикриваща армия в състав три пехотни, една кавалерийска дивизия и кавалерийска бригада, като в нейно подчинение преминават и граничните войски. Армията заема приграничната полоса от Хасково до Факия.
Съсредоточаването на войските се извършва бързо благодарение на предварително разработените подробни разчети и ентусиазма на войските. Съсредоточаването на 3–та армия, свързано със запазване в тайна на нейното съществуване, се явява най-голямата стратегическа изненада във войната.
При планирането на войната правилно се отчитат особеностите на тактическите военни действия. Това допринася за най-добрия избор на посоката на главния стратегически удар.
Във всеки един от двата периода на войната българското военно ръководство правилно избира вида бойни действия. От всичко пет месеца (заедно с примирието) българската войска е в настъпление четири месеца и петнадесет денонощия, а в отбрана — десет денонощия.
Въпросът за стратегическите резерви се решава по своеобразен начин. Сформират се две нови съединения — 11–а пехотна дивизия и Македоно-Одринското опълчение. От наборите 1892 и 1893 г. и от постъпващи доброволци към всички полкове се сформират попълващи дружини.
Стратегическото ръководство се осъществява от обща главна квартира, състояща се от Главно командване (главнокомандващ, пом.-главнокомандващ, началник на Генералния щаб); Щаб на Действуващата армия; Главно тилово управление и военносъдебна част. Военното министерство се явява работен орган на общата главна квартира и се занимава с мобилизацията, реквизицията и осигуряването на материални средства за Действуващата армия.
Стратегическото взаимодействие се проявява в две направления — в рамките на българската войска и като взаимодействие между съюзническите армии.
Т
Тактика
Тактиката на българската войска в Първата балканска война (1912–1913 г.) бележи едни от най-значимите си постижения.
Пробивът на подготвена полева отбрана е едно от тези постижения. Той сменя прилаганото дотогава фронтално изтласкване на противника.
Характерна особеност на българската тактика са множеството срещни боеве, особено в началото на войната.
Широко се прилагат обходът и обхватът, особено в гориста и планинска местност.
Промени настъпват и в бойните редове на частите и съединенията. Още след приграничните боеве започва сформиране на дивизионна артилерийска група. Малко по-късно се появяват и бригадни артилерийски групи. При Одринската операция частите имат в бойния си ред и щурмови колони, както и помощна артилерия (прототип на полковата артилерийска група).
Значително се подобрява и тактическото разузнаване чрез прилагане на поиска (действия на охотническите команди).
Редица новости се появяват в областта на огневото поразяване на противника. Променят се способите на артилерийската поддръжка и съпровождане. Артилерията поддържа пехотата по нов способ — с огневи валяк. Появяват се нови видове артилерийски огън — преграден, подвижен и неподвижен заградителен огън. При атаките на щурмовите колони масово се използва новото огнево средство — ръчната граната.
В Одринската операция за първи път се прилага радиопротиводействието. Друга съществена новост е използването на самолета за бомбардиране позициите на противника.
ТАНЕВ, Александър Андреев (1. IХ. 1863 г., Велес, Македония–16. IХ. 1932 г., София) — генерал-лейтенант от кавалерията.
На военна служба от 17. X. 1880 г. Завършва Военното училище в София през 1883 г. и юридическия факултет в университета в Хайделберг (1889). Служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Сръбско-българската война е командир на щандартен взвод в ескадрон. Участва в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната е произведен в чин поручик (24. III.1886) и чин ротмистър (1. I. 1888). Служи като прокурор и председател на Пловдивския военен съд. След това е командир на 1–ви кавалерийски дивизион. На 27. IX. 1904 г. е произведен в чин полковник. От 1903 до 1907 г. е командир на 3–ти конен полк, а до 1909 г. — командир на 3–та конна бригада. По време на Първата балканска война (1912–1913) e командир на 2–ра конна бригада, с която се сражава в състава на Кърджалийския отряд по долината на Марица, като стига до Бяло море и Дедеагач. Участва при пленяването на Махмед Явер паша при с. Мерхамлъ. През Междусъюзническата война (1913) е командир на Босилевградския отряд. На 1. I. 1914 г. е произведен в чин генерал-майор. През Първата световна война е назначен за командващ конната дивизия, с която се сражава в Македония. След това е началник на 1–ва софийска дивизионна област и началник на Драмската областна военна инспекция. На 31. X. 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и по собствено желание излиза в запаса. Занимава се с адвокатска дейност.
Награден с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл., IV ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — III ст. с мечове по средата, IV ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — II ст.; с военни отличия и орден «За заслуга» на обикновена лента.
ТАРАКЧИЕВ, Продан Стоянов (12. XI. 1885 г., Сливен –28. V. 1957 г., София) — полковник (военен пилот).
През 1908 г. завършва Школата за запасни офицери в София. На 17 февруари с. г. е произведен в първия офицерски чин подпоручик и назначен в 11–и пехотен сливенски полк. Постъпва във въздухоплавателната школа в Гатчина, Русия, но при започването на Първата балканска война се завръща в България. Зачислен е в Балонното отделение към Въздухоплавателния парк към Българската армия като наблюдател. На 16. X. 1912 г. заедно с пилота Р. Милков извършва първия боен полет в историята на българската бойна авиация. Над гара Караагач те извършват разузнаване на противника и хвърлят ръчни бомби, което всъщност е първата бомбардировка от въздуха. Участва в Първата световна война, като служи в Първо аеропланно отделение. След войната е началник на Аеропланното училище.
Телеграфна дружина и части
С мобилизацията на 17. IX. 1912 г. дружината се развръща по мирновременните щатове, мобилизира и формира дванадесет телеграфни полуроти по една за всяка от деветте пионерни дружини и по една за всяка от трите главни квартири на армиите, един телеграфен парк за общата главна квартира, едно радиотелеграфно отделение и една допълваща полурота. Съгласно мобилизационния план по време на войната дружината се състои от 3 роти, 3 парка за щабовете на армиите и 1 за главната квартира, радиотелеграфно отделение, телеграфен парк и допълваща телеграфна полурота.
ТЕНЕВ, Православ Кръстев (15. III. 1862 г., Варна–6. I. 1943 г., София) — генерал от пехотата.
Учи гимназия в родния си град. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1882 г. е зачислен в 12–а раховска дружина. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин поручик. Участва в Сръбско-българската война (1885) като ротен командир на 3–та рота от 8–и пехотен приморски полк. След войната е ротен командир във Военното училище. На 1. I. 1888 г. е произведен в чин капитан. През 1892 г. завършва Генералщабната академия в Торино, Италия, след което започва служба като старши адютант в 6–а пехотна бдинска дивизия. На 1. I. 1893 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1898 г. в чин подполковник. През това време изпълнява длъжността началник на оперативно отделение в ЩА, началник на щаба на 1–ва пехотна софийска дивизия, началник на административния отдел във военното министерство, командир на 22–ри пехотен преславски полк, началник на щаба на 4–та пехотна преславска дивизия. На 1. I. 1903 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на 2–ра бригада от 9–а пехотна плевенска дивизия, след това е началник на Канцеларията на военното министерство, началник на 6–а пехотна бдинска дивизия. На 15. X. 1908 г. е повишен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912–1913) командва 6–а пехотна бдинска дивизия, с която воюва на Тракийския военен театър при Люлебургаз — Бунархисарската операция и атаката на Чаталджа. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия е в резерв между 2–ра и 4–та армия. От 1914–1915 г. е назначен за началник на Щаба на армията, а от март 1915 г. — за главен интендант на армията. На 27. III. 1915 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война (1915–1918) е началник на Главно тилово управление. През 1917 г. временно е назначен за началник на Македонската военноинспекционна област. След това е генерал за поръчки при ЩДА. След войната на 31. X. 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата и уволнен от армията по собствено желание.
Награден е с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл., IV ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — II ст. с мечове по средата, V ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» на обикновена лента.
ТОДОРОВ, Георги Стоянов (10. VIII. 1858 г., Болград–16. XI. 1934 г., София) — генерал от пехотата.
Син на българи, преселници в Бесарабия. Брат на акад. Александър Т. Балан. Завършва гимназията в Болград. Участва в Руско-турската война (1877–1878) като доброволец в Българското опълчение. На военна служба от 3. VII. 1877 г. През 1878 г. е произведен в унтерофицер. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в пехотата. На 30. III. 1882 г. е произведен в чин поручик. Същата година след щаб-офицерска школа в Русия постъпва в Генералщабната академия в Санкт Петербург. Преди да завърши последния курс, се завръща в България заради събитията около Съединението. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. През Сръбско-българската война (1885) е командир на летящ отряд в района между Видин и Кула. Влизал е в бой при Кула, Лом, Арчар и с. Гайтанци. След войната е командир на дружина в 1–ви, пехотен софийски полк. През 1886 г. участва в детронацията на княз Александър I Батенберг, заради което е уволнен от армията. Същата година е възстановен на служба. На 13. VIII. 1887 г. е произведен в чин майор. През 1890 г. завършва академията в Русия. На 1. I. 1892 г. е произведен в чин подполковник, а на 1. I. 1896 г. в чин полковник. Служи като севлиевски окръжен военен началник, инспектор на класовете във Военното училище, командир на 20–и пехотен добруджански полк, на 2–ра бригада от 6–а пехотна бдинска дивизия, началник на 7–а пехотна рилска дивизия. На 1. I. 1910 г. е произведен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912–1913) под неговото командване 7–а пехотна дивизия, която организационно е включена във 2–ра съюзна армия, действа на Македонския фронт. Тя съдейства на съюзниците за настъплението по поречието на Струма и овладяването на Солун (октомври 1912). През януари 1913 г. се отличава при отбраната на Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманската позиция срещу сърбите. След войната е инспектор на 2–ра военноинспекционна област. На 2. VIII. 1915 г. е повишен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война (1915–1918) е назначен за командващ 2–ра армия, с която настъпва в Македония и осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия. През 1917 г. поема командването на 3–та армия на Добруджанския фронт. На 15. VIII. 1917 г. е произведен в чин генерал от пехотата. В началото на 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ на Действуващата армия, а от 8 септември с. г. е фактическият главнокомандващ (до примирието на 27 септември.) След демобилизацията е уволнен от армията (1919). Член е на Съюза на запасните офицери в България и един от водачите на съюза «Кубрат».
Награден е с военен орден «За храброст» — II, III, IV ст. 2 кл.; с ордена «Св. Александър» — I ст. с мечове по средата, IV и V ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — I ст. с военно отличие и брилянти, и III ст. на военна лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.
ТОПРАКЧИЕВ, Христо Андреев (16. XII. 1885 г., Бургас–19. X. 1912 г., край Одрин) — Инженерни войски.
Завършва гимназия в Сливен. Постъпва във Военното училище в София, което завършва през 1908 г. На 2 август с. г. е произведен в чин подпоручик. Служи в пионерна дружина във Видин и София. През април 1912 г. заминава във Франция, където учи въздухоплаване. През юли с. г. се завръща в България и поема командването на първото аеропланно отделение в Българската армия. През септември 1912 г. край Шумен новосформираното отделение участва в маневри. След обявяването на Първата балканска война (1912–1913) с цялото аеропланно отделение той заминава на фронта и се разполага на аеродрум около Мустафа паша (Свиленград). На 17. X. 1912 г. извършва първия си боен полет над Одринската крепост, където хвърля прокламации към турците и същевременно разузнава разположението на противника. На 19 октомври в 15,00 часа след обяд той отново излита с аероплана си за изпълнение на бойна задача. Полетът трае 50 мин. и при завръщането му се запалва и взривява, при което Топракчиев загива. Той става първата жертва в историята на българската бойна авиация.
ТОШЕВ, Стефан Тошев (18. XII. 1859 г., Стара Загора–27. X. 1924 г., София) — генерал от пехотата.
Участва в Руско-турската война (1877–1878) като доброволец в 8–а дружина на Българското опълчение. След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 6–а пехотна старозагорска дружина от Източнорумелийската милиция, а след това в 10–а пехотна хасковска дружина. През 1881 г. е зачислен в свитата на Н. В. княз Александър I Батенберг. На 24. VIII. 1883 г. е произведен в чин поручик, служи в 14–а пехотна севлиевска дружина и 7–а пехотна планинска дружина в Лом. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан и назначен за командир на 2–ра дружина в 3–ти пехотен бдински полк. През Сръбско-българската война (1885) с дружината си участва в боевете при Трън и на височините Мека Цръв и Три уши на Сливнишката позиция. След войната временно командва 3–ти пехотен бдински полк, а след това — 11–и пехотен сливенски полк. На 1. IV. 1887 г. е произведен в чин майор, а на 2. VIII. 1891 г. в чин подполковник. Служи като командир на 7–и пехотен преславски полк и 8–и пехотен приморски полк. На 2. VIII. 1895 г. е произведен в чин полковник, а на 1. I. 1904 г. в чин генерал-майор. Командва 2–ра бригада от 2–ра пехотна тракийска дивизия, а след това е началник на 7–а пехотна рилска дивизия и 1–ва пехотна софийска дивизия (1909). През Първата балканска война (1912–1913) начело на 1–ва пехотна софийска дивизия, в състава на 3–та армия, участвува в Лозенградската операция, сражава се при Гечкенли и Селиолу, а след това при атаката на Чаталджанската укрепена позиция. В Междусъюзническата война (1913) командва 5–а армия, която спира настъплението на сръбската армия в направление на Кюстендил, а след това участва в успешното контранастъпление в Кресненското дефиле срещу гръцката армия. На 5. VIII. 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След демобилизацията е началник на 2–ра военноинспекционна област (Пловдив), а през 1915 г. е началник на 3–та военноинспекционна област. През Първата световна война (1915–1918 г.) е назначен за командващ 3–та българска армия, с която воюва в бойните действия срещу Румъния (1916). На 25. III. 1917 г. е произведен в чин генерал от пехотата. През 1918 г. е назначен за генерал-губернатор на Македонската военна област, а след това поема командването на 4–та армия с фронт по Струма и Бяло море. След демобилизацията е назначен за началник на 4–та военна инспекция. През февруари 1919 г. се уволнява от армията и излиза в запас.
Награден е с военен орден «За храброст» — III и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — I ст. с мечове, II ст. без мечове, III и IV ст. и народен орден «За военна заслуга» — II ст. на военна лента.
Тракийско военно губернаторство
Сформирано е през 1912 г. със задача да организира административното управление и поддържането на реда в освободените земи. Разформировано е през 1913 г.
Транспорт
Военновременни формирования, които се състоят от четири до шест ешелона. Задачата им е да превозват хранителни и фуражни припаси до частите на фронта.
Транспортни депа
Военновременни формирования със задача да превозват храни и фуражни припаси за войсковите части. Подчинени са на Главното тилово управление.
Трета армия
Сформирана е на 17. IX. 1912 г. с щаб в Русе. Състав: щаб, тилово управление, телеграфна рота, колоездачна рота, интендантски парк, санитарен отряд, ветеринарен лазарет, стражарски ескадрон, 4–та, 5–а и 9–а пехотна дивизия, конница (3–та конна бригада), армейски части 3–то скорострелно гаубично отделение, 3–то нескорострелно гаубично отделение, Шуменски крепостен батальон, понтонна дружина, базисен огнестрелен склад, междинен огнестрелен склад, базисен магазин, междинни магазини, разходни магазини), опълчение и допълващи части. Всичко в армията: офицери, подофицери и войници — 111 363, коне — 26 030, волове — 3737, каруци — 6675, леки автомобили — 7, велосипеди — 75, картечници — 72 и оръдия — 318. Армията взема активно участие в Лозенградското срещно сражение, Люлебургаз-Бунархисарската операция и в боевете при Чаталджа.
Трета конна бригада
Сформирана е с Указ № 150/1906 г. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери — 2, подофицери и войници — 5, коне — 7 и каруци — 1), 8–и, 9–и и 10–и конен полк. Всичко в бригадата: офицери, подофицери и войници — 1551, коне — 1520 и каруци — 84. Бойните действия започва в състава на 3–та армия.
Трета пехотна балканска дивизия
Сформирана е през 1891 г. През 1912 г. е в състав: (офицери, подофицери и войници — 88, коне — 48, каруци — 10 и леки автомобили — 1), 1–ва, 2–ра и 3–та пехотна бригада (11–и, 24–ти, 29–и, 32–ри, 41–ви и 42–ри пехотен полк), 6–и скорострелен артилерийски полк, 6–и нескорострелен артилерийски полк, 3–та пионерна дружина, 3–ти дивизионен огнестрелен парк, дивизионна интендантска рота, дивизионен продоволствен транспорт, дивизионен лазарет, шест полеви болници, две полуподвижни болници, стражарски взвод и стражарски конен взвод. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 36 036, коне — 6176, волове — 1850, каруци — 1985, леки автомобили — 2, картечници — 24 и оръдия — 72. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия.
Трета пехотна бригада от 2–ра пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. Състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 34, коне — 19 и каруци — 1), 27–и, 39–и и 9–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 2–ра пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от 9–а пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци — 1), 53–ти и 54–ти пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от Македоно-Одринското опълчение
Сформирана е на 26. IX. 1912 г. с щаб в София. Състав: 9–а велешка, 10–а прилепска, 11–а серска и 12–а лозенградска дружина. Всичко в бригадата: офицери, подофицери и войници — 4004, коне — 279 и волове — 22. От април 1913 г. в състава на бригадата влиза и 15–а щипска дружина. Бойните действия започва в състава на Македоно-Одринското опълчение. Разформирована е на 1. X. 1913 г.
Трета пехотна бригада от 8–а пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци — 1), 51–ви и 52–ри пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от 5–а пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. Състав: щаб (офицери —3, подофицери и войници — 31, коне — 17 и каруци — 1), 45–и и 46–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от 7–а пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. с щаб в Дупница. Състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 27, коне — 14 и каруци — 1), 49–и и 50–и пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от 3–та пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 25, коне — 15 и каруци — 1), 41–ви и 42–ри пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Трета пехотна бригада от 4–та пехотна дивизия
Сформирана е през 1912 г. с щаб в Шумен. Състав: щаб (офицери — 3, подофицери и войници — 24, коне — 15 и каруци — 1), 43–ти и 44–ти пехотен полк. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Трети артилерийски полк
Сформиран е със Заповед № 250/25. VII. 1883 г. През 1912 г. е в състав: батареи — 6, офицери — 21, чиновници — 1, подофицери и войници — 1178, коне — 1029, каруци — 57 и полски скорострелни оръдия — 24. Бойните действия започва в състава на Хасковския отряд.
Трети конен полк
Сформиран е с Указ № 31/11. IX. 1885 г. През 1912 г. е в състав: ескадрони — 4, офицери — 33, чиновници — 1, подофицери и войници — 490, коне — 618, каруци — 36 и картечници — 4. Към 21. I. 1913 г. е в състава на Сборната кавалерийска дивизия. Бойните действия започва в състава на 2–ра конна бригада на 2–ра армия.
Трети пехотен бдински полк
Сформиран е с Указ № 41/12. X. 1884 г. от състава на 7–а ломска, 9–а берковска и 15–а свищовска пехотна дружина. През 1912 г. е в състав: офицери — 51, чиновници — 4, подофицери и войници — 4614, коне — 433, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Тридесет и втори пехотен загорски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 8–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 68, чиновници — 4, подофицери и войници — 4860, коне — 469, волове — 6, каруци — 70 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Тридесет и девети пехотен солунски полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб в Пловдив. Състав: офицери, подофицери и войници — 4794, коне — 554, каруци — 43 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Родопския отряд на 2–ра армия.
Тридесет и осми пехотен одрински полк
Сформиран е на 17. IX. 1912 г. с щаб в Орхание. Състав: офицери, подофицери и войници — 4729, коне — 370, каруци — 68, картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия. Разформирован е в Цариброд на 3. VIII. 1913 г.
Тридесет и пети пехотен врачански полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 11–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 49, чиновници — 4, подофицери и войници — 3468, коне — 354, каруци — 80 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия. Сформиран е с
Тридесет и първи пехотен варненски полк
Указ № 84/1903 г. от състава на 7–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 98, чиновници — 4, подофицери и войници — 4410, коне — 386, волове — 12, каруци — 85 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–та пехотна дивизия.
Тридесет и седми пехотен пирински полк
Сформиран е на 22. IX. 1912 г. с щаб в София. Състав: офицери, подофицери и войници — 4902, коне — 373, каруци — 70 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия. Разформирован е през 1913 г. и отново е сформиран през август 1913 г.
Тридесет и трети пехотен свищовски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 9–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 82, чиновници — 3, подофицери и войници — 5032, коне — 302, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Тридесет и четвърти пехотен троянски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 10–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 63, чиновници — 3, подофицери и войници — 4306, коне — 300, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Тридесет и шести пехотен козлодуйски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 12–и резервен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 74, чиновници — 4, подофицери и войници — 4593, коне — 353, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 6–а пехотна дивизия.
Тридесети пехотен шейновски полк
Сформиран е с Указ № 84/1903 г. от състава на 6–и резервен полк, с щаб в Търново-Сеймен (Симеоновград). През 1912 г. е в състав: офицери — 61, чиновници — 3, подофицери и войници — 4848, коне — 500, каруци — 98 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 8–а пехотна дивизия.
Тринадесета пехотна дивизия
Това е 2–ра пехотна резервна дивизия, която от 17. V. 1913 г. до юли 1913 г. носи името 13–та пехотна дивизия. Състав: 62–ри, 63–ти и 64–ти пехотен полк, 13–и артилерийски полк и 13–та пионерна рота. Всичко в дивизията: офицери, подофицери и войници — 14 517, коне — 2160, пушки и карабини — 12 527 и оръдия — 60. Разформирована през юли 1913 г.
Тринадесети артилерийски полк
Сформиран през май 1913 г. с щаб в Сливница. Бойните действия започва в състава на 13–а пехотна дивизия. Разформирован е на 22. VIII. 1913 г. в Татар Пазарджик.
Тринадесети пехотен рилски полк
Сформиран е с Указ № 186/1886 г. на мястото на разформирования 2–ри пехотен струмски полк. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4935, коне —740, каруци — 70 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
У
Управление на началника на обсадната артилерия при Одрин 1912—1913 г.
Осигурява ръководството на артилерийските части при обсадата на Одрин.
Ф
Флот
Сформиран е на 12. VIII. 1879 г. През 1912 г. е в състав: щаб на флота, подвижна отбрана (един крайцер, три миноносеца, плаващи мини и брегова команда), неподвижна отбрана (минна част, брегова батарея, портова рота), арсенал и съоръжения във Варна и Русе и Дунавска част. Всичко офицери, подофицери и войници — 2185. Състав към 16. VII. 1913 г.: офицери, подофицери и войници — 1150.
Черноморският флот разполага с учебен крайцер «Надежда», 6 миноносеца, 3 плаващи торпедни батареи, 3 спомагателни кораба и 240 заградителни мини «Соте Арле».
Дунавската част на флота има остарелите и невъоръжени параходи «Крум», «Александър» и «Симеон Велики», два миноносеца, въоръжени с прътови мини и с по една картечница, 4 парни катера, въоръжени с картечници, 3 шлепа, 2 железни парома и 15 понтона. Частта разполага и със 100 заградителни мини тип «Херц».
Съгласно оперативния план Черноморската част от флота има за задача да отбранява Варненското пристанище и да наблюдава бреговете. За целта са поставени 234 мини.
На 7 ноември в 22 часа и 25 минути торпедоносците «Летящи», «Смели», «Строги» и «Дръзки» излизат в открито море. На другия ден на около 32 мили източно от Варна торпедоносците атакуват турския брониран крайцер «Хамидие». Торпедо, изстреляно от «Дръзки» с командир мичман I ранг Георги Купов, отваря голяма пробойна в корпуса на «Хамидие» и турският крайцер е откаран на буксир към Истанбул.
Чрез атаката срещу турския крайцер черноморските моряци оказват значителна помощ на намиращите се на позиция пред Чаталджа български войски.
След победата над «Хамидие» торпедоносците изпълняват разузнавателни и охранителни задачи.
Дейно участие във войната вземат и българските моряци от Дунавската флотилия. Команди от моряци заминават за фронта в подкрепа на инженерните части. Те участват в обсадата на Одринската крепост в поддръжката на самолети, прокарването на телефонни линии, устройването и възпламеняването на фугаси.
Морската команда устройва минни заграждения през Чаталджа и Родосто и организира семафорно-наблюдателна служба.
Прекратяването на военните действия между България и Турция осуетява предвидената торпедна атака срещу турския броненосец «Тургус рейс», който действа по крайбрежието на Мраморно море.
Флотско въоръжение и техника
През Първата балканска война материалната част на Българския военен флот е недостатъчна. Значителна част от наличната техника е с ограничени възможности за водене на бойни действия. Личното офицерско оръжие е флотската сабя и пистолет «Парабелум» или револвер «Смит и Уесън». Сабята е старият образец руски морски палаш, с прав и силно заострен към върха клин, с дървена ножница, облечена в черна кожа. (За пистолета и револвера вж. Пехотно въоръжение.) Редовият състав е въоръжен с руската еднозарядна пушка «Бердана № 2». (Вж. Пехотно въоръжение.) Българският флот на Черно море разполага с учебния крайцер «Надежда», 6 миноносеца, 3 плаващи торпедни батареи, 3 спомагателни кораба и 5 парни катера. В този състав той трябва да се противопостави на многократно превъзхождащия го военноморски флот на Турция, наброяващ 48 бойни кораба, 3 броненосеца, 2 бронирани крайцера, десетки кантонерки, торпедоносци и контраторпедоносци.
Крайцерът «Надежда» е построен във френската корабостроителница «Жиронда» в Бордо и е с водоизместимост 717 т, скорост 17 възела, дължина — 65 м, широчина — 8,28 м. Снабден е с две парни машини по 3100 конски сили и носи запас от 102 т въглища. Въоръжен е с две оръдия система «Шнайдер», калибър 100–мм Д/50, далекобойност — 8000 м, две скорострелни оръдия «Шнайдер-Кане», калибър 65–мм Д/50, далекобойност — 7000 м, две оръдия калибър 47–мм Д/60 и два торпедни апарата, калибър 381–мм. През 1911 г. на «Надежда» е монтирана радиостанция «Телефункен». В навечерието на войната, когато рухва илюзията, че крайцерът може да бъде използван за решаването на бойни задачи, от него са снети двете 100–мм Д/50 оръдия «Шнайдер» и през 1912–1913 г. той е превърнат в щабен кораб.
Закупените от Франция шест торпедни миноносеца «Дръзки», «Летящи», «Смели», «Строги», «Храбри» и «Шумни», построени в заводите «Шнайдер» в Шалон, са еднотипни, с водоизместимост — 97,5 т, скорост — 22 възела, дължина — 38 м, широчина — 3 м. Снабдени са с по два парни котела и трицилиндрова парна машина, с мощност 1900 конски сили, и имат нормален запас от твърдо гориво 10,5 т. Въоръжени са с по три торпедни апарата, калибър 450–мм и с по две оръдия, калибър 47–мм. Екипажът наброява 25–30 души, от които двама офицери. Миноносците обаче нямат отопление, торпедни мерници и не разполагат с радиостанции. Ограничен е и броят на торпедата. Въпреки това те са в състояние да изпълняват активни бойни задачи.
Българският военноморски флот има на разположение и 3 плаващи торпедни батареи, предназначени за борба с противникови кораби. Произведени са във Франция и имат водоизместимост 17 т, дължина 9,4 м, широчина — 3,4 м. Въоръжени са с по два торпедни апарата, калибър 450–мм. Към спомагателните кораби спадат катерът «Калиакра», построен в арсенала на Дунавската флотилия в Русе през 1898 г., с водоизместимост — 80 т, скорост — 10 възела, дължина — 23 м, широчина — 3 м; минният заградител «Камчия», доставен от Франция, с водоизместимост — 105 т, скорост — 9 възела, дължина — 36,2 м и носи 10–12 мини и ветроходната яхта «Стрела», доставена от Франция, с водоизместимост — 28 т, дължина — 16 м и широчина — 3,6 м. Флотът разполага и с 5 парни катера — «Хаджи Димитър», «Раковски», «Амалия», «Чайка» и «Лилия», с водоизместимост — 12–23 т, дължина. — 8,5–14,5 м и широчина — 2,5–36 м. В разпореждане на командването на флота са поставени петте парахода на Българското търговско параходно дружество — «Борис», «Варна», «България», «Кирил» и «София», а Главната дирекция по постройка на железниците и пристанищата предава влекачите «Варна» и «Левски», една дълбачка, 40–тонен плаващ кран и четири лодки.
На военноморския флот са подчинени и 4 брегови батареи с 8 оръдия. Първата брегова батарея е развърната на варненския бряг в местността Почивка и включва две 240–мм Д/45 оръдия система «Шнайдер», обр. 1907 г. Оръдията са с далекобойност 11 520 м, маса с платформата — 43,6 т и стрелят с бризантни, бронебойни и фугасни снаряди. Втората брегова батарея край Варна е въоръжена с двете 100–мм Д/50 оръдия «Шнайдер», снети от крайцера «Надежда». Третата брегова батарея, включваща две 100–мм Д/50 оръдия, е на позиция в морската градина. Южно от нос Галата са разположени две стари оръдия — 76–мм оръдие «Армстронг» и 57–мм оръдие «Максим Норденфелд». В помощ на бреговата артилерия са придадени два прожектора, монтирани на нос Галата и местността Траката. С обявяването на мобилизацията за укрепване отбраната на Варна и крайбрежието са докарани още 13 батареи от Шуменския и Видинския крепостен батальон — две 24 фунтови дълги четириоръдейни батареи, четири куполни батареи, една 10–цевна картечна батарея, две 9–фунтови шесторъдейни батареи, една 24–фунтова триоръдейна батарея, една 57–мм куполна батарея, една гаубична и една нескорострелна полска батарея.
Минната част на флота разполага с 240 заградителни мини тип «Соте Арле». Тези електроударни мини, доставени от Франция, са два вида: отбранителен тип с обща маса 520 кг и заряд от 80 кг пироксилин, запална чаша с 0,7 кг сух пироксилин, капсула с гърмящ живак и минреп (стоманено въже с котва за прикрепяне на мината) с дължина 100 м и блокаден тип с обща маса 376 кг, заряд от 60 кг пироксилин, запалка с 1 кг пресован тротил и минреп с дължина 100 м. През мобилизационния период за минирането на Варненския залив са употребени 214 мини «Соте Арле», а по-късно са поставени още 20, и техният брой нараства на 234 мини.
Дунавската флотилия разполага с 3 остарели и невъоръжени парахода — яхтата «Крум» с водоизместимост — 265 т, дължина — 40 м, широчина — 10,1 м, минния транспорт «Симеон Велики» с водоизместимост — 200 т, дължина — 40 м и широчина — 12,5 м и транспортния параход «Александър I» с водоизместимост — 350 т, дължина — 61 м и широчина — 13 м, миноносните катери «Ботев» и «Левски» с водоизместимост — 20 т, дължина — 18 м и широчина — 2,5 м, които са въоръжени с прътови мини и с по една картечница, парните катери «Борис», «Любен Каравелов» и «Стефан Караджа» с водоизместимост 43 т, дължина — 14,7 м, широчина — 3,4 м, парния катер «Стража» с водоизместимост — 3 т, дължина — 7,5 м, и широчина — 1,9 м, 3 шлепа, 2 железни парома и 15 понтона. Дунавската част на флота разполага и със 100 заградителни мини тип «Херц», които са контактни галвано ударни мини, пълни с пресован пироксилин, които се възпламеняват чрез електричество при удар, като за източник на ток се използват галванични батерии. Доставени са от Русия през 1884 г.
X
Хасковски отряд
Сформиран през 1912 г. от състава на 2–ра пехотна бригада на 2–ра пехотна дивизия. Състав: щаб на отряда (офицери, подофицери и войници — 42, коне — 25 и каруци — 4), 28–и и 40–и пехотен полк, 3–ти скорострелен артилерийски полк, 1/2 пионерна рота, бригаден огнестрелен парк, бригадна интендантска полурота, бригаден продоволствен транспорт, бригаден лазарет, две полеви болници. Всичко в отряда: офицери, подофицери и войници — 11 861, коне — 2368, волове — 665, каруци — 729, картечници — 8 и оръдия — 24.
Задачата му е да действа в направлението Хасково — Кърджали за осигуряване десния фланг на 2–ра армия, поради което се подчинява на същата.
Турското командване възлага отбраната в Кърджалийското направление на Кърджалийския корпус. В състава на корпуса влизат 21 табора, един ескадрон, три планински батареи, две сапьорни роти и една телефонна част. Общата му численост възлиза на 24 027 души, 18 оръдия и 6119 коня.
В 3,00 часа на 5 октомври командирът на Хасковския отряд получава задача да настъпи към Кърджали. С нощна атака още същата нощ подразделенията на отряда овладяват турските позиции в района на Айдогмуш.
На 6 октомври отрядът успешно отразява контраатака на значителни турски сили (около 5000 души) от височината Хасан тепе.
На 7 октомври щабът на 2–ра армия поставя задача на Хасковския отряд да се укрепи на достигнатия рубеж и да прикрива фланга на армията. Тази пасивна задача дава възможност на Кърджалийския турски корпус да организира силите си и лишава отряда от възможността да развие достигнатия успех. Отчитайки създалата се обстановка, командирът на отряда решава, че най-добре ще изпълни задачата по осигуряване фланга на армията, ако продължи настъплението и излезе в долината на Арда.
Сутринта на 8 октомври Хасковският отряд преминава отново в настъпление. Същия ден Кърджалийският турски корпус настъпва с цел да овладее височините северно от Кърджали. Между частите и подразделенията на двете групировки възникват множество срещни боеве. Активните действия на пехотата и точната стрелба на артилерията са в основата на успеха на българските войски. Те продължават настъплението си на юг и до 16,00 часа 28–и пехотен полк овладява височините южно от Арда.
Действията на Хасковския отряд от 5 до 8 октомври довеждат до нанасяне на сериозни поражения на Кърджалийския корпус, до овладяване на Кърджали и долината на Арда. Така обстановката на десния фланг на 2–ра армия се изяснява напълно и се ликвидира опасността за фланга и тила й. Успешните действия на Хасковския отряд са заплаха за Западна Тракия и принуждават турското командване да отдели нови сили за отбрана на Кърджалийското направление. За тази цел то пренасочва шест табора, предназначени за действия в Македония и ги развръща северно от Гюмюрджина.
ХРИСТОВ, Павел Петров (10. IV. 1859 г., Етрополе–VII. 1921 г., София) — генерал от пехотата.
На военна служба е от 12. XII. 1878 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София. На 10. V. 1879 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в 5–а орханийска дружина. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, служи в 3–та радомирска дружина. През 1883 г. е командирован в Русия — в Заморски пехотен полк, а след това в 59–и пехотен любленски полк. Постъпва във Военноюридическата академия в Санкт-Петербург, но на следващата година е откомандирован в България и зачислен като ротен командир в 15–а свищовска дружина от 3–ти пехотен бдински полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан. Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на 3–та дружина от 3–ти пехотен бдински полк и се сражава при височината «Три уши» на Сливница и при овладяването на Пирот. След войната е произведен в чин майор (17. IV. 1887). Служи като командир на 13–и пехотен рилски полк, а след това във Военното училище и военното министерство (Главното интендантство). През 1888 г. командва 10–и родопски полк. На 2. VIII. 1891 г. е произведен в чин подполковник, служи като врачански окръжен военен началник, командир на 22–ри пехотен резервен полк и 3–ти пехотен бдински полк. На 2. VIII. 1895 г. е произведен в чин полковник, командва 2–ра бригада от 1–ва пехотна софийска дивизия. На 1. I. 1904 г. е произведен в чин генерал-майор и назначен за командващ 9–а пехотна плевенска дивизия, а от 1910 г. — на 5–а пехотна дунавска дивизия. През Първата балканска война (1912–1913) неговата 5–а пехотна дивизия е включена в състава на 1–ва армия и участва в сраженията на Тракийския военен театър при Ериклер, Бунархисар, Чаталджа. В Междусъюзническата война (1913) с дивизията си се сражава срещу сърбите при Княжевац и Зайчар, а после с част от дивизията при Клисура, Власина и Сурдулица. На 17. VIII. 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След войната е уволнен от армията. По време на Първата световна война (1915–1918) е мобилизиран в армията и назначен за инспектор на пограничната стража, началник на Софийския укрепен пункт, а след това на Нишкия укрепен пункт и генерал-губернатор на Морава. В началото на 1916 г. е зачислен в Главната квартира като офицер за особени поръчки. След края на войната е произведен в генерал от пехотата (1918) и уволнен от армията. През 1920 г. за кратко време е градоначалник на столицата.
Награждаван е с военен орден «За храброст» — III и IV ст. 2 кл.; с орден «Св. Александър» — II ст. с мечове по средата, III и IV ст. и с народен орден «За военна заслуга» — II ст.
Ц
ЦЕНОВ, Пантелей Ценов (19. VII. 1858 г., Видин — неизв.) — генерал-лейтенант от артилерията.
Учи във Видинското класно училище. На военна служба е от 9. VIII. 1878 г. във 2–ра видинска батарея. На 12 октомври с. г. е произведен в звание младши фойерверкер, след което е прикомандирован във Военното училище в София. На 5. VI. 1879 г. го завършва и е произведен в чин подпоручик, зачислен в 5–а плевенска батарея. На 30. VIII. 1882 г. е произведен в чин поручик, служи в далекобойна батарея като младши, а след това старши офицер. През 1884 г. е назначен за младши адютант в Главното артилерийско управление. През септември с. г. е старши офицер във 2–ри артилерийски полк. На 30. VIII. 1885 г. е произведен в чин капитан и е назначен за командир на 1–ва батарея в същия полк. През Сръбско-българската война (1885) участва с батареята си в боя за овладяването на Пирот. След войната командва 1–ва и 4–та батарея, а от 1887 г. е командир на 2–ри артилерийски полк. На 1. I. 1888 г. е повишен в чин майор. През 1889 г. е назначен за командир на 5–и артилерийски полк. На 1. I. 1892 г. е произведен в чин подполковник, а от началото на 1894 г. е командир на 4–ти артилерийски полк. На 1. I. 1896 г. е произведен в чин полковник и назначен за командир на планинска артилерийска бригада. От януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия, а едновременно с това е инспектор на въоръжението. На 1. I. 1910 г. е произведен в чин генерал-майор. До 1913 г. заема високата длъжност инспектор на артилерията. През Първата балканска война (1912–1913) е началник на артилерията в щаба на Действуващата армия. С неговото лично участие българските артилеристи допринасят много за победата и превъзходството над противника. Това особено проличава при атаката и овладяването на Одринската крепост. При демобилизацията на армията след Междусъюзническата война (1913) по собствено желание се уволнява от армията. По време на Първата световна война (1915–1918) е мобилизиран в армията и назначен за началник на 1–ва софийска, дивизионна област. На 30. V. 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, а от 24 септември с. г. е уволнен от служба. След войната е столичен градоначалник (1922–1923).
Награден е с военен орден «За храброст» — III ст. 2 кл.; орден «Св. Александър» — II ст. с мечове по средата, III и IV ст. без мечове и V ст. с мечове по средата; народен орден «За военна заслуга» — III ст. на военна лента и орден «За заслуга» на обикновена лента.
Ч
Чаталджанска настъпателна операция
След Люлебургаз-Бунархисарската операция българската армия отново не съумява да използва резултатите от победата си. Вместо да се премине в незабавно преследване за пълното унищожаване на противника, на Съединените армии се дава краткотрайна почивка за доустройване след бойните действия. Това впоследствие довежда до усложняване на обстановката и воденето на войната.
Отхвърлянето на предложението за примирие принуждава турското правителство да вземе спешни мерки за защита на столицата си. От азиатската част на страната се подвеждат и съсредоточават в района на Чаталджа три нови корпуса. От войските на двете източни армии се сформират други три корпуса, които остават като втори ешелон. Към края на октомври на Чаталджанския укрепен район турското командване разполага с 6 корпуса — 17 дивизии или общо с 190 000 души и 350 оръдия.
Чаталджанският отбранителен рубеж прегражда най-тясната част на Цариградския полуостров — между езерата Буюкчекмедже и Теркос — с широчина само 25 км. Той отстои на 48 км от Цариград. През него протичат реките Кара су, Катарчи су и Лазаркьойска. Той представлява система от 29 форта (21 стари и 8 нови) с дълбочина от 6 до 15 км. Между тях се подготвят огневи позиции за артилерията, окопи за пехотата и площадки за картечниците. Пред главната позиция се изгражда предна.
Замисълът на турското командване е да се използват предимствата на местността за отбранителни действия, и да се създаде дълбока и плътна отбрана с цел спиране настъплението на българските войски. Едновременно с действията по суша се предвиждат действия на флота по фланговете на българската армия и стоварване на десанти в тила им.
Съединените армии достигат Чаталджанския отбранителен рубеж след марш от 110–120 км, проведен от 24 до 31 октомври, и започват подготовка за настъпление. Извършва се прегрупиране на войски от Одрин към Чаталджа. Променя се съставът на армиите. Първа армия включва 1–ва, 6–а, 10–а пехотна дивизия и кавалерийската дивизия, а 3–та армия —3–та, 4–та, 5–а и 9–а пехотна дивизия. Обединените армии се командват от генерал-лейтенант Радко Димитриев. Отново им се придават два самолета за разузнаване. Общо силите им възлизат на около 118 000 души и 462 оръдия. Съотношението е, както следва: в пехота — 1,6:1 в полза на турците, а в артилерия 1,3:1 в полза на българската войска.
Замисълът предвижда нанасяне на два удара и притискане на противника към Мраморно море. Главният удар се нанася на левия фланг в направление на Еникьой — форта Ташларкьой, а спомагателният — с вътрешните флангове на двете армии (6–а и 9–а пехотна дивизия) в направлението Езетин — Накашкьой.
Подготовката на операцията е кратка и остава незавършена. Замисълът не се осигурява достатъчно със сили и средства.
Настъплението на 1–ва и 3–та армия започва в 5,00 часа на 4 (17) ноември. Войските настъпват под прикритието на мъглата без артилерийска подготовка. С достигане на реките Кара су, Катарчи су и Лазаркьойска те са открити от противника и независимо от убийствения огън започват форсирането на водните прегради. Част от тях се задържат на източните брегове, но по-нататък настъплението им се срива. С голяма упоритост ударната групировка на 1–ва армия (част от 6–а пехотна дивизия) успява да проникне във форта Отлук. Въпреки ожесточената съпротива частите на 3–та армия с левия си фланг овладяват чифлика Курткьой. До края на деня се водят боеве за развитие на този успех, но без резултат. През нощта на 4/5 ноември с енергични действия продължава настъплението си и до сутринта овладява форта Илеритабия. От сутринта на 5 ноември започват боеве за пробиване на отбраната на противника. Войските се сражават отчаяно, но без огнева поддръжка (артилерията остава на старите си позиции поради разкаляните пътища) настъплението спира пред цялата турска отбрана. Подложени на силен артилерийски огън и контраатакувани, проникналите в позициите на противника войски, се оттеглят. До края на деня (5 ноември) всички български части се оттеглят на изходното си положение с отпаднал дух, което принуждава Главното командване да прекрати операцията и да се съгласи на преговори за спиране на бойните действия.
В двудневните боеве при Чаталджа българските загуби възлизат на 17 500 души, от които 1480 убити, 1400 изчезнали, 1600 умрели от болести и рани и около 13 000 ранени. Турските загуби са около 3500 убити, ранени и пленени, а жертвите от разразилата се холерна епидемия достигат до 22 000 души.
Чаталджанска отбранителна операция
През януари 1913 г. 1–ва и 3–та българска армия заемат рубежа Чинта — Синекли — Странджа, където оборудват и главната си полоса за отбрана. Освен нея се изграждат още полоса за осигуряване и тилова полоса. И в трите полоси — по няколко позиции.
В полосата за осигуряване се отбраняват две дивизии (4–та и 10–а). Задачата на Съединените армии е да не допуснат пробив в отбраната си.
Противникът (Чаталджанската турска армия в състав около 120 000 души) има за задача да пробие отбраната на българските войски и съвместно с Галиполската армия да деблокира Одринската крепост и развие успеха по долината на Марица.
На 23. I. 1913 г. Чаталджанската турска армия преминава в настъпление. Въпреки огромното си превъзходство тя настъпва бавно и фронтално срещу 4–та и 10–а пехотна дивизия. Едновременно с това стоварва малък морски десант при Подима, с което застрашава левия фланг на 4–та пехотна дивизия. За отхвърляне на десанта се привлича втория ешелон на 10–а пехотна дивизия, от което се възползва командването на Чаталджанската армия и постига успех при Арнауткьой. Това довежда до оттеглянето на двете дивизии на втората позиция, на която турците окончателно са спрени. По този начин се проваля и турският замисъл за пробив при Чаталджа.
Четвърта отделна армия
Сформирана е на 14. XII. 1912 г. Състав: 2–ра и 7–а пехотна дивизия, Македоно-Одринското опълчение и 3–то аеропланно отделение. Всичко в армията: офицери, подофицери и войници — 446 327, коне 30 285, пушки и карабини — 89 508 и оръдия — 210. Състав към 21. I. 1913 г.: офицери — 1187, чиновници — 134, подофицери и войници — 92 068, коне — 25 276, волове — 1362, каруци — 3641, пушки и карабини — 61 885, картечници — 70 и оръдия — 196. Състав към 16. VI. 1913 г. щаб (офицери, подофицери и войници — 713, коне — 307), 7–а, 8–а и 2–ра пехотна дивизия, 1/3 бригада, Македоно-Одринско опълчение. Всичко в армията: офицери, подофицери и войници — 116 327, коне — 30 295, пушки — 89 508 и оръдия — 210. Задачата на армията е преграждане на полуостров Галиполи и охрана на тила и южния фланг, на 1-ва и 3–та армия. Разформирована е на 6. VIII. 1913 г.
Четвърта пехотна преславска дивизия
Сформирана е с Указ № 176/1891 г. чрез реорганизацията на 4–та пехотна бригада. През 1912 г. е в състав: щаб (офицери, подофицери и войници — 88, коне — 52, каруци — 12 и леки автомобили — 2), три пехотни бригади (7–и, 19–и, 8–и, 31–ви, 43–ти и 44–ти пехотен полк), 5–и скорострелен артилерийски полк, 5–и нескорострелен артилерийски полк, 4–та пионерна дружина, 4–ти дивизионен огнестрелен парк, 4–та дивизионна интендантска рота, 4–ти дивизионен продоволствен транспорт, 4–ти дивизионен лазарет, шест полеви болници, две полуподвижни болници, дивизионен стражарски взвод и дивизионен конен стражарски взвод. Всичко в дивизията: офицери — 572, чиновници — 49, подофицери и войници — 35 930, коне — 8259, волове — 981, каруци — 1918, леки автомобили — 2, мотоциклети — 4, картечници — 24 и оръдия — 72. Бойните действия започва в състава на 3–та армия
Четвърти артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 186/1886 г. на мястото на разформирования 1–ви артилерийски полк, участвал в детронацията на княз Батенберг. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 1192, коне — 967, каруци — 57 и оръдия — 24. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия.
Четвърти конен полк
Сформиран е с Указ № 42/1885 г. През 1912 г. е в състав: офицери — 27, чиновници — 1, подофицери и войници — 761, коне — 789, каруци — 36 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 2–ра конна бригада от 2–ра армия.
Четвърти пехотен плевенски полк
Сформиран е с Указ № 41/12. X. 1884 г. от състава на 10–а видинска, 13–а ловчанска и 14–а севлиевска пеша дружина. През 1912 г. е в състав: офицери — 59, чиновници — 5, подофицери и войници — 4677, коне — 458, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 9–а пехотна дивизия.
Чети в периода на Балканската война
Решение за използването им е взето на 19. IX. 1912 г. Общият им брой е 52. По-известни от тях са четите на Чекеларов с 150 четници, на Стефан Калфа — 280, на Ботушаров — 370, на Чернопеев — 140 и на Шишманов — 150. Мястото на действие е в Македония. В района на Странджа планина действа четата на Герджиков от 101 четници.
Четиридесет и втори пехотен полк
Сформиран е на 19. IX. 1912 г. с щаб в Ямбол, от състава на 29–и и 32–ри пехотен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 63, чиновници — 2, подофицери и войници — 4851, коне — 341, каруци — 43 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Четиридесет и девети пехотен полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб в Кюстендил. Състав: офицери, подофицери и войници — 4628, коне — 520, каруци — 53 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия. Демобилизиран е през август 1913 г.
Четиридесет и осми пехотен полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб във Враца. Състав: офицери — 56, чиновници — 4, подофицери и войници — 4660, коне — 370, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия. Разформирован е през август 1913 г.
Четиридесет и пети пехотен полк
Сформиран е през 1912 г. с щаб в Русе. Състав: офицери — 55, чиновници — 3, подофицери и войници — 3410, коне — 386, каруци — 73 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Четиридесет и първи пехотен полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб в Бургас. Състав: офицери — 48, чиновници — 2, подофицери и войници — 4829, коне — 396, каруци — 54 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Четиридесет и седми полк
Сформиран е на 23. IX. 1912 г. с щаб във Видин. Състав: офицери — 60, чиновници — 2, подофицери и войници — 4661, коне — 368, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия.
Четиридесет и трети пехотен полк
Сформиран е на 23. IX. 1912 г. с щаб в Шумен. Състав: офицери — 52, чиновници — 3, подофицери и войници — 4732, коне — 403, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–а пехотна дивизия.
Четиридесет и четвърти пехотен полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб във Варна. Състав: офицери — 59, чиновници — 3, подофицери и войници — 4714, коне — 433, каруци — 98 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 4–а пехотна дивизия.
Четиридесет и шести пехотен полк
Сформирана е на 18. IX. 1912 г. с щаб в Търново. Състав: офицери — 55, чиновници — 3, подофицери и войници — 3410, коне — 386, каруци — 73 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 5–а пехотна дивизия.
Четиридесети пехотен беломорски полк
Сформиран е през септември 1912 г. с щаб в Татар Пазарджик. Състав: офицери — 58, чиновници — 3, подофицери и войници — 4192, коне — 385, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на Хасковския отряд. Разформирован е на 9. VIII. 1913 г.
Четиринадесети пехотен македонски полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. с щаб в Радомир от състава на 2–ра и 3–та пехотна дружина. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4947, коне — 626, каруци — 63 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 7–а пехотна дивизия.
Чужденци доброволци в Българската армия
В редовете на българската армия постъпват доброволци от различни европейски държави. Общата им численост — строеви офицери, летци, тиловаци и медицински персонал, възлиза на 1185 души. В това число не влизат чужденците, които се включват в частите. В състава на Македоно-Одринското опълчение са включени 531 души, от които 275 арменци, 82 руси, 68 румънци, 40 сърби, 15 души от Австро-Унгария, 12 черногорци, 3 гърци, 2 чехи и по един англичанин, албанец, хърватин, италианец и др. Участието на много арменци налага от тях да се формира отделна рота. Арменската рота е зачислена като 2–ра рота от 12–а лозенградска дружина в състава на 3–та бригада от Македоно-Одринското опълчение. Първоначалният състав на ротата е 231 опълченци, а в хода на бойните действия нараства на 273 души.
За да се сражава в състава на българската авиация, от Русия пристига един руски авиационен доброволчески отряд, състоящ се от 6 летци, 7 авиомеханици, 4 монтьори и 1 електротехник. Като доброволци пристигат и летци от Италия, Германия, Франция, Англия, Швейцария и Румъния, в резултат на което Щабът на Действащата армия формира две нови аеропланни отделения.
В Българската армия идват като доброволци и медицински кадри. Те са особено полезни, защото не достигат лекари, медицински сестри и медикаменти. Важен принос имат и чуждестранните медицински мисии, които пристигат по инициатива на Българският червен кръст и по почин на съответните чуждестранни организации на Червения кръст. В България идват общо 49 официални мисии — 16 от Русия, 5 от Австро-Унгария, 4 от Чехия, 3 от Румъния, 3 от Англия, по една от Италия, Холандия, Белгия, Швейцария, Германия, Франция, Египет и др. Персоналът на мисиите наброява 654 души, от които 457 са на фронта и 197 в тила. От тях 163 са лекари, 4 аптекари, 91 медицински сестри, 53 самарянки, 36 студенти медици, 4 санитарни фелдфебели, 27 санитарни сержанти, 8 фелдшери, 106 санитари и друг различен медицински персонал. Болшинството от медицинските мисии спомагат за оздравяването на ранените и оказват на българската армия осезаема помощ.
Мнозина от доброволците храбро се бият на фронта, а някои от тях падат убити или ранени в тежките сражения, за което са наградени с високи отличия.
Ш
Шаркьой
За десанта при Шаркьой турското командване определя 10–и корпус в състав две пехотни дивизии. След стоварването корпусът трябва да се съедини с Булаирския корпус. Турското командване разчита на оперативен успех срещу нашата 4–та армия, след което да настъпи към Чаталджа и Одрин.
Десантът е натоварен на 20 парахода, охранявани от няколко бойни кораба. Стоварването при Шаркьой започва в 13,00 часа на 26. I. 1913 г. вместо в 6,00 часа на същия ден. Всъщност десантът започва по време, когато при Булаир има обрат в боя. Нашата 7–а дивизия там принуждава турците да отстъпят. Войските се стоварват на 3 км западно от Шаркьой. Тук няма наша охрана. Един турски полк се насочва на изток, а втори на север. Започва неравен бой в западните покрайнини на града. Срещу турския полк се насочват 2–ра скопска и 4–та битолска дружина. Обхванати от север, с опасност да бъдат обкръжени македоно-одринци удържат до стъмване позициите си, след което с разрешение се оттеглят към Араклъ, за да избегнат силния огън на турската артилерия. Турците не настъпват. Поради тъмнината е спряно и десантирането.
Командващият 4–та армия насочва към Шаркьой 1–ва бригада от 2–ра дивизия и 26–и полк вместо към 7–а дивизия, която като победителка няма нужда от помощ.
На 27 януари десантиралите турски войски овладяват Шаркьой и разширяват предмостието на север. До вечерта са стоварени щабът на корпуса, щабът на една дивизия и още два табора. Всъщност това са всичките войски, които турците стоварват в района на десанта.
На 28 януари Македоно-Одринското опълчение започва активни действия за отразяване на десанта. Първа бригада настъпва от Араклъ към Шаркьой, а втора — от Дуганджилъ към десантния пункт. Първа бригада от 2–ра дивизия заедно с 50–и полк от 7–а дивизия от вр. Сериан към района западно от десанта, трета бригада на опълчението е в резерв.
Бригадите настъпват устремно по всички направления. Силният огън и бързината принуждават турците да отстъпят, без да дочакат удара с нож. До 12,00 часа десантиралите войски са обградени по суша от всички страни. Във връзка с неуспеха при Булаир командирът на 10–и корпус още на 27. I. 1913 г. сутринта получава заповед да прекрати десанта, стоварените войски да се натоварят на параходите и корпусът да тръгне за Галиполи. Ефикасният огън на нашата артилерия пречи на товаренето през деня. Командирът на корпуса взема мерки нашите войски да не достигнат десантния пункт. През нощта турците подновяват товаренето, което продължава до полунощ. Сутринта на 29 януари 10–и корпус е стоварен в пристанището на Галиполи и включен в състава на Галиполската турска армия.
Македоно-одринци проявяват масов героизъм при отразяване на десанта. Заслуга има и артилерията. Внимание заслужава героизмът на ранените и изоставени македоно-одринци в Шаркьой. Тяхната борба до смърт, озверява турците, които при ликвидирането им извършват нечувани зверства. Боевете тук показват нежеланието на македоно-одринци да се самоокопават, вследствие на което дават излишно големи загуби.
Шеста пехотна бдинска дивизия
Сформирана е на 1. I. 1892 г. от състава на реорганизираната 2–ра пехотна бригада с щаб във Видин. От 1898 г. щабът е във Враца. През 1912 г. е в състав: офицери — 346, чиновници — 35, подофицери и войници — 23 256, коне — 4656, волове — 1750, каруци — 2868, пушки и карабини — 17 571, картечници —16 и оръдия — 36. Състав към 21. I. 1913 г.: офицери — 367, чиновници — 44, подофицери и войници — 21 618, коне — 5118, волове — 1370, каруци — 1709, пушки и карабини — 14 019, картечници — 16 и оръдия — 52. Състав към 16. VI. 1913 г.: офицери, подофицери и войници — 27 074, коне — 7677, пушки и карабини — 16 582 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 1–ва армия, а впоследствие в състава на 3–та армия.
Шестдесет и първи пехотен полк
Сформиран е на 13. V. 1913 г. с щаб в с. Цървеняково. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован през 1913 г.
Шестдесет и втори пехотен полк
Сформиран е на 13. V. 1913 г. от състава на 54–ти пехотен полк, с щаб в с. Вратница. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован през август 1913 г.
Шестдесет и трети пехотен полк
Сформиран е на 14. V. 1913 г. от състава на 2–ра пехотна дружина от 54–ти пехотен полк и 23–та и 27–а допълваща дружина, с щаб в с. Филиповци, Пернишко. Бойните действия започва в състава на 13–а пехотна дивизия в Междусъюзническата война. Разформирован е на 10. VIII. 1913 г.
Шестдесет и четвърти пехотен полк
Сформиран е на 13. V. 1913 г. от състава на 3–та пехотна дружина на 54–ти пехотен полк и 9–а и 28–а допълваща дружина, с щаб в с. Суходол, Софийско. Бойните действия започва в състава на 13–а пехотна дивизия в Междусъюзническата война. Разформирован през август 1913 г.
Шестдесет и пети пехотен полк
Сформиран е на 20. V. 1913 г. от състава на 4–та пехотна дружина на 2–ри пехотен полк и от 4–та, 17–а и 35–а допълваща дружина, с щаб във Фердинанд. Подчинен е на Отделната пехотна бригада. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован е на 7. VIII. 1913 г. в Брезник.
Шестдесет и шести пехотен полк
Сформиран е на 21. V. 1913 г. от състава на четвъртите дружини на 2–ри и 5–и пехотен полк. с щаб в с. Боровци. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован е на 5. VIII. 1913 г. в Брезник.
Шестдесет и седми пехотен полк
Сформиран е на 8. III. 1913 г., с щаб в Сяр. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован е през август 1913 г. в Пазарджик.
Шестдесет и осми пехотен полк
Сформиран е на 8. III. 1913 г. от състава на 1–ва пехотна дружина от 41–ви пехотен полк. Тогава е наречен 2–ри пехотен полк от 1–ва пехотна серска бригада. Със Заповед № 1321 на 11–а пехотна дивизия от 23. V. 1913 г. е преименуван в 68–и пехотен полк на 1–ва серска пехотна бригада. Разформирован е през август 1913 г.
Шестдесет и девети пехотен полк
Сформиран е на 18. IV. 1913 г. от състава на 3–та пехотна дружина на 51–ви пехотен полк, с щаб в Сер. Тогава е наречен 1–ви пехотен полк от Драм- ската бригада. На 20. V. 1913 г. е преименуван в 69–и пехотен полк. Бойните действия започва в Междусъюзническата война 1913 г. Разформирован е през август 1913 г. в Пазарджик.
Шестдесети пехотен полк
Сформиран е със Заповед № 1/3. V. 1913 г. от състава на 1–ва, 6–а, 22–ра и 26–а сборна дружина и 53–ти пехотен полк. Тогава е наречен 2–ри резервен полк. По-късно е преименуван в 60–и пехотен полк. Бойните действия започва в Междусъюзническата война. Разформирован е през август 1913 г.
Шести артилерийски полк
Сформиран е с Указ № 40/1889 г. от кадъра на 3–ти артилерийски полк. През 1912 г. е в състав: батареи — 9, офицери — 32, чиновници — 1, подофицери и войници — 1637, коне — 1460, каруци — 86 и оръдия — 36. Бойните действия започва в състава на 3–та пехотна дивизия.
Шести конен полк
Сформиран е с Указ № 149/27. XII. 1906 г. с щаб в Харманли. През 1912 г. е в състав: ескадрони — 3, офицери — 20, чиновници — 1, подофицери и войници — 490, коне — 494, каруци — 29. Състав към 21. I. 1913 г.: офицери — 21, подофицери и войници — 313, коне — 327, каруци — 24 и пушки и карабини — 292. Бойните действия започва в състава на 2–ра конна бригада на 2–ра армия.
Шести пехотен търновски полк
Сформиран е с Указ № 41/12. Х. 1884 г. от състава на 17–а търновска, 18–а габровска и 21–ва еленска пеша дружина. През 1912 г. е в състав: офицери, подофицери и войници — 4899, коне — 469, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 1–ва пехотна дивизия.
Шестнадесети пехотен ловчански полк
Сформиран е с Указ № 11/19. I. 1889 г. с щаб в Плевен от състава на 2–ра и 3–та пехотна дружина на 4–ти пехотен полк. През 1912 г. е в състав: офицери — 58, чиновници — 4, подофицери и войници — 4692, коне — 379, каруци — 68 и картечници — 4. Бойните действия започва в състава на 10–а пехотна сборна дивизия.
Щ
Щаб на Действуващата армия
С Височайша заповед № 1/22. IX. 1912 г. се формира Обща главна квартира. Тя има следната организация: Щаб на Действуващата армия, Оперативен отдел, Цензурно-картографски отдел, Управление на инспектора на артилерията, Управление на инспектора на инженерните войски, Санитарна инспекция, Главно тилово управление, Военносъдебна част. Задачата на ЩДА при Общата главна квартира е да организира и ръководи в тактическо и оперативно отношение бойните действия на войските. Разформирован е през 1913 г.
Щаб на Източния сектор при обсадата на Одрин
Сформиран е на 25. X. 1912 г. Обединява командването на войските на Източния сектор. Разформирован е на 17. III. 1913 г.
Щаб на Македоно-Одринското опълчение
Сформиран на 26. IX. 1912 г. със Заповед № 104 и 105 по ЩДА със задача да организира и ръководи участието на доброволците от Македония и Тракия във войната. В състава му влизат три бригади: 1–ва— от 1–ва дебърска, 2–ра скопска, 3–та солунска и 4–та битолска дружина; 2–ра — от 5–а одринска, 6–а охридска, 7–а куманска и 8–а костурска дружина; 3–та — от 9–а велешка, 10–а прилепена, 11–а серска и 12–а лозенградска дружина. Щабът на опълчението формира и изпраща на турска територия една партизанска дружина, три отделни партизански роти, 60 отделни партизански взвода и 10 пункта за свръзка, които разформирова през ноември и декември 1912 г. През април 1913 г. се формират още 3 дружини — 13–а кукушка, 14–та воденска и 15–а щипска — съответно към 1–ва, 2–ра и 3–та бригада. Разформирован е през 1913 г.
Я
ЯНКОВ, Симеон Янков (6. VIII. 1858 г., Ескиджумая (дн. Търговище)–1920 г.) — генерал-майор от Инженерни войски.
На военна служба от 10. VIII. 1878 г. Завършва Военното училище в София. На 30. VIII. 1883 г. е произведен в чин подпоручик и зачислен в пионерната дружина. През Сръбско-българската война 1885 е командир на взвод в телеграфната рота. На 24. V. 1886 г. е произведен в чин поручик, а на 1. I. 1888 г. в чин капитан. Служи в инженерни части. Завършва Артилерийска и инженерна апликационна школа в Торино, Италия, през 1893 г. и получава званието военен инженер. На 1. I. 1893 г. е произведен в чин майор, а на 1. I. 1898 г. в чин подполковник. Служи в инженерни части като командир на 3–та пионерна дружина и инспектор на Инженерните войски. През 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1907 г. е приведен от Инженерни войски в пехотата като командир на 21–ви пехотен средногорски полк. През 1908 г. се връща на старата длъжност. На 1. I. 1910 г. е произведен в чин генерал-майор. През Първата балканска война (1912–1913) заема длъжността инспектор на Инженерните войски. По време на Първата световна война е началник на Варненския укрепен пункт. От 1917 г. завежда съобщенията в Македонската военноинспекционна област.
Награден е с орден «Св. Александър» — II и V ст. с мечове, IV ст. без мечове; народен орден «За военна заслуга» — III ст. на обикновена лента и орден «За заслуга» на обикновена лента.