История на българската буржоазна държава и право 1878–1917

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Михаил Андреев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

В представения на вниманието на българския читател учебник е дадено за първи път в нашата правно-историческа литература кратко систематично изложение на въпросите, които поставя развитието на българската буржоазна държава и право през периода 1878–1917 г. Началното изграждане на българската буржоазна държава и право и промените, които те претърпяват до края на Първата световна война, са разгледани в неразривна връзка със социално-икономическото, политическото и културното развитие на българския народ. Учебникът е предназначен за студенти-юристи, но поради проблемите, които поставя, като се има предвид и литературният апарат, с който е снабден, той ще представлява интерес и за онези, които се занимават с нова българска история, история на славянството и др.

Моля да се има предвид, че изданието е фототипно и малкото на брой неизбежни за времето на издаване идеологеми не са отстранени от текста.

Част първа: Борби за възстановяване и начално изграждане на българската държава

Дял първи: Борби за освобождение

Глава I: Борбата на българския народ срещу османската власт за създаване на българска държава

Възраждане на българския народ и борба за освобождение. Борба за българска църква. Борба за политическо освобождение. «Добродетелната дружина» и комитетът на Касабов. Раковски. Левски. Местни революционни комитети. Наредата. Каравелов. БРЦК. Априлското въстание 1876. Подготовка и потушаване на въстанието. Значението му

На 1. VII. 1878 г. освободеният чрез победоносното руско оръжие български народ е получил своя държавна организация по силата на един международноправен акт — решението на Берлинския конгрес на Великите сили. Би било обаче съвсем неправилно създаването на българската буржоазна държава да се свърже единствено с постановленията на Берлинския международен договор. Разпоредбите на този договор, дори взети сами по себе си, разкриват противоречиви тенденции. Те са резултат на противоречията в политиката на Великите сили към новосъздаденото българско княжество. Разискванията на представителите на Великите сили на Берлинския конгрес, които са обусловили неговите решения, разкриват още по-ясно тези противоречия. Срещу позицията на руската делегация, която защитава българския народ и брани постановленията на прелиминарния Санстефански мирен договор, се противопоставят повече или по-малко последователно останалите Велики сили и на първо място Англия и Австро-Унгария. Създаването на автономно българско княжество «под сюзеренитета на султана» и на автономна «турска» провинция Източна Румелия е компромис — резултат на борбата на противоположни сили: на руската дипломация, която брани интересите на българския народ, и на западноевропейската дипломация, която защитава интересите на Османската империя. Разбира се, в последна сметка всяка една от Великите сили защитава свои собствени интереси. Това, което тук трябва да се изтъкне и подчертае, е, че западноевропейската дипломация, която пази statuquo-то на Европейския Югоизток, е принудена да направи известни отстъпки на Русия и на българския народ, нарушаващи това statuquo, като санкционира създаването на нова българска държава. Ясно е следователно, че появяването на същата на историческата сцена не е било плод на добрата воля на Великите сили. Новата българска държава е била извоювана с борба. Тази борба не започва на Берлинския конгрес. Нейното начало не може да се търси и в Освободителната руско-турска война. Самата Освободителна война е обусловена от безуспешния край на опитите да се помогне на българския народ по дипломатически път. Тя е предизвикана от грозните издевателства на башибозушките орди и на османските господари спрямо българския народ, вдигнал се на бой за свобода. В последна сметка следователно третата българска държава е извоювана с усилията, с жертвите, с една дума, с борбите на българския народ. Затова нейната история не може да бъде разбрана правилно и що-годе задълбочено, ако не се знаят тези борби, ако не се познават класовите сили, които стоят в тяхната основа, ако не се знаят концепциите на борците за свобода относно бъдещата българска държава и относно нейното устройство.

Изграждането на държавната организация на третата — буржоазна — българска държава е сложен процес. В този процес са включени усилията на братята освободители, на които е било поверено временното управление на освободените български земи. Но в този процес са включени преди всичко усилията на самия български народ. Негови представители са участвували в осъществяването на държавните функции още по време на Временното руско управление. В този процес са включени и усилията на участниците в Учредителното народно събрание, които са изработили Търновската буржоазна конституция. Специален интерес буди въпросът, доколко тази конституция е могла да осъществи идеите за държавно устройство на най-прогресивните представители на българската политическа мисъл от времето преди Освобождението и доколко тези идеи са срещнали непреодолими пречки в разпоредбите на Берлинския договор и в специфичната политическа обстановка, създадена след освобождението на България. Още по-голямо значение има въпросът, как се е достигнало до прогресивните идеи за демократична уредба на българската държава, по какъв път те са проникнали в съзнанието на народните маси.

Всичко това обяснява защо проучването на историята на българската буржоазна държава и право трябва да започне значително преди датата на нейното международно признание. То трябва да започне с борбите на българския народ срещу османските поробители и с неговите героични усилия за извоюване на политическа свобода.

* * *

Извънредно жестокият гнет на османската държава, който пречел на българския народ да развие своите материални и духовни сили, е трябвало да го доведе и действително го е довел до открита борба за създаване на българска държава на мястото на османската. Но разгръщането на тази борба не е станало отведнъж. Формулирането на самата идея за пълна политическа свобода на българския народ е имало за предпоставка преодоляването на редица трудности. Трябва да се каже в тази връзка, че политически концепции, резултат на френската буржоазна революция, са проникнали и в българските земи най-вече чрез посредничеството на напредничави руски писатели и политически дейци, но — общо взето — идеите за политическа свобода са се оформили сред най-прогресивните представители на българската политическа мисъл до голяма степен самобитно, под влияние на местните условия и в контакт с въжделенията и разбиранията на широките народни маси.

Борбата за осъществяването на идеята за политическото освобождение на България е била изключително трудна. С много страдания, с продължителна и жестока битка на много фронтове българският народ е трябвало да извоюва своята държава. Най-светлите умове на българския народ, неговите най-верни и безкористни синове са изнесли на плещите си борбата — на пръв поглед непосилна и безнадеждна за един изоставен и забравен народ. Много от борците са пожертвували живота си в тази борба, за да живеят вечно в народната памет.

Началото на борбата за пълно политическо освобождение на българския народ и за създаване на българска държава трябва да се дири в началото на епохата на Възраждането — средата на XVIII в. Всъщност тя е започнала като борба за народна просвета и за духовно освобождение на българите, за формиране на българска нация. Първата искра в тази борба е била запалена от скромния светогорски монах Паисий Хилендарски (1722–1765 г.) — автор на малката по обем, но с огромно значение за по-нататъшната съдба на българския народ «История славяноболгарская» (завършена 1762 г.). Запознавайки българския народ с неговото славно историческо минало и приканвайки го да не се срамува от своя род и език, Паисий внушава на българския народ, че той трябва да се стреми да постигне това, което са имали неговите деди и прадеди — свободна българска държава. Последователите на Паисий — Софроний Врачански (Стойко Владиславов), Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович са били пламенни радетели за народна просвета и култура.

На просветното дело в онази мрачна за българския народ епоха са служили т. нар. килийни училища, в които скромни люде, най-често занаятчии, са учели «на четмо и писмо» по твърде примитивен начин. През втората половина на XVIII в. тези училища добили значително разпространение и по-голямо значение. В 1835 г. в Габрово било открито взаимно училище, в което преподаванията се водели по «взаимната» метода — по-напредналите в обучението ученици обучавали новаците. Изобщо започнали да си пробиват път изградени на по-съвършени педагогически принципи светски училища. Успоредно с борбата за просвета и култура продължавала борбата срещу феодалния гнет. В 1835, 1836, 1841 г. избухнали кървави въстания, потушени с големи жестокости. В 1850 г. избухнало голямо въстание във Видинско.

Направеният опит за реформиране на османската държава чрез издаден от султан Абдул Меджид официален акт — Гюлханския хатишериф (1839 г.), макар че не довел до що-годе сериозни резултати, насърчил българския народ в борбата му срещу османската власт. Българите в своята борба започнали да се позовават на Хатишерифа, който — само формално, разбира се — «гарантирал живота, честта и имота» на всички поданици на османската държава без разлика на вероизповедание и народност.

Гюлханският Хатишериф улеснил българския народ и в борбата му срещу Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство. Развило се всенародно движение за самостоятелна българска църква, което всъщност било движение за културна и национална самостоятелност. Начело на това движение излезли двама неустрашими борци — Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Упълномощени от цариградските българи, в 1845 г. те подали две прошения до Високата порта, в които изложили исканията на българския народ: да се назначават в българските епархии владици българи, избирани от народа, да бъдат допуснати в Цариград като застъпници на българския народ пред Високата порта четирима негови представители. В Цариград били изпратени множество прошения от различни български градове — Свищов, Русе, Шумен, Сливен, Стара Загора, Казанлък. С тях се искало да бъде създадена самостоятелна българска църква. В Пловдив българите взели в свои ръце църквата Св. Богородица, в Кукуш и Охрид се вдигнали на открита борба срещу безнравствения гръцки владика Мелетий. На Великден 1860 г. при извършване на богослужението в българската църква в Цариград Иларион Макариополски по искане на народа отказал да спомене името на Цариградския патриарх. Примерът му бил последван от владиците Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски — последният, макар и грък по народност, възприел позицията на своето паство. Отказът на тези владици да се подчинят на Цариградския патриарх означавало, че българският народ скъсва с Цариградската патриаршия и иска самостоятелна българска църква. Патриаршията си послужила и този път с познатите и изпитани средства. Тримата владици били заточени, но нещата не могли да бъдат върнати назад. В много епархии гръцките владици били изгонени. Смутена от опитите на западните сили да създадат в България униатско движение, и руската дипломация се намесила решително в подкрепа на искането на българите да получат самостоятелна църква. В края на краищата в резултат на решителната и безкомпромисна борба на българския народ на 28. II. 1870 г. бил издаден султански ферман за учредяване на Българската екзархия. Според фермана (чл. 5 на същия) българският екзарх бил «законен представител на българската народност и застъпник на нейните духовно-културни права». В Българската екзархия влизали 15 епархии — Силистренска, Русенска, Шуменска, Търновска, Ловешка, Видинска, Врачанска, Софийска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка. В Екзархията влизали и Варненската епархия, но без града Варна и 12 села и Пловдивската епархия (но от гр. Пловдив само една махала).

Успешното завършване на борбата за освобождаване на българския народ от духовното иго на гръцкото фанариотско духовенство и създаването на самостоятелна българска църква е имало голямо значение. С официален акт на османската държавна власт е било признато съществуването на българската нация в пределите на османската държава и е бил направен опит да бъдат установени етническите граници на българския народ. Признанието, че в пределите на османската държава съществува отделна, различна от другите народности българска нация, е поставяло на дневен ред въпроса за политическите права на тази нация; за създаването на такава политическа организация, в която тези права биха могли да намерят реално осъществяване. С други думи, поставял се е проблемът за политическото освобождение на българския народ, назрявали са условията след извоюването на българската църква да бъде извоювана и българска държава.

Как конкретно са се сложили тези условия в навечерието на решителната борба за политическо освобождение на България? От една страна, просветителната дейност на плеядата български възрожденци била извършила своето спасително дело. Българският народ вече не тънел в невежество. Значителен брой от българското население било придобило задоволителна за онова време грамотност, а най-будните синове на българския народ постигнали не малък успех и в културната област. Учебници, научно-популярна и художествена литература, периодични издания показвали на света, че българският народ се старае да преодолее изоставането в тази област, изоставане, за което той не е имал вина. Но успоредно с нарастването на просветата и културата на българския народ засилвало се и съзнанието му, че съществуващото политическо положение е нетърпимо. След Кримската война в икономиката на османската държава настъпило рязко влошаване. Обременена с дългове, тя станала полуколония на западноевропейските държави. По тази причина и поради намалената покупателна способност на местното население много занаяти западнали. Много занаятчии не издържали на тежките условия и се разорявали. За да се справи с тежките си задължения, османската държава трябвало да сключва непрекъснато крайно обременителни заеми и непрекъснато да увеличава данъците. Това довело до крайно бедствено положение големи маси от селячеството. Тези бедствия поставили по един решителен начин проблема за освобождението на българския народ от османското иго.

Но веднага трябва да се каже, че борбата за политическо освобождение, която е предстояла, е била много по-тежка от борбата с Цариградската патриаршия, организирането на тази борба — несравнено по-трудно. Определени прослойки от българското население, незначителни по численост, но с голяма за онова време икономическа сила и с не малко политическо влияние — богати откупчици на данъци, богати търговци лихвари, богати чорбаджии — не само не са били готови да подкрепят тази борба, но напротив, решително са пречили на същата. Мнозинството от българския народ, което е било готово да подкрепи борбата, е било неорганизирано и невъоръжено. Самата османска държава въпреки политическата и икономическата си слабост (а може би тъкмо поради тази слабост) е разполагала с многоброен опитен апарат за репресии и потисничество. Затова не е било лесно да се намери най-подходяща тактика в борбата за освобождение.

Тук би трябвало да се проследи отношението на различните класи и прослойки на българския народ към въпроса за политическото му освобождение, към въпроса за създаването на българската държава. Що се касае до най-богатите, тяхното отношение, както се каза и по-горе, е било отрицателно. Но и тук трябва да бъдат направени разграничения. Откупчиците на данъци, богатите чорбаджии и лихвари, всички онези, които били създали своите богатства и своето благоденствие като агенти на османската власт и които в това си качество били участници във феодалната експлоатация на българския народ, не са могли да имат друго отношение към въпроса за политическото освобождение на България освен отношение крайно отрицателно. Такова е било поначало и отношението на богатите търговци и на представителите на зараждащата се модерна промишленост, живеещи в пределите на османската държава. Всички те са били привърженици на разбирането, че българският народ не трябва да мисли за революции и въстания, а трябва да се издига чрез образование и просвета. Всъщност просвещението, което е изиграло много полезна роля за възраждането на българския народ, вече не е било достатъчно, защото не е било възможно чрез просвета да се премахне османското иго.

По-различни са били позициите на най-богатите представители, на българската буржоазия, които са живеели в чужбина и по-специално в Румъния. Те са разбирали изгодите от създаването на българска държава, която да не бъде свързана с феодалните ограничения на феодалната османска империя, но не са били готови да поемат рискове и да направят що-годе сериозни жертви за създаването на такава държава. Те чакали свободата да бъде извоювана чрез интервенцията на друга държава, чакали подарена свобода. Оттук идеята на «Средоточното българско попечителство», създадено в Румъния през 1853 г. и обединяващо тежки търговци и чифликчии, «началството», както те наричали руските власти, да намери такава форма на отношение на българския народ с Турция, която да му осигури «възможното облекчение». Когато «Средоточното българско попечителство» в 1862 г. се преобразувало в «Добродетелна дружина», наречена още «Комитет на старите» (начело на тази «Добродетелна дружина» стоял едрият български търговец Хр. Георгиев), политиката на едрата емигрантска буржоазия да чака освобождение отвън не се променила. На 14. I. 1867 г. Добродетелната дружина изработила «Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение», в която се предвиждало образуването на «сръбско-българско (българо-сръбско) царство» начело със сръбския княз Михаил. Понеже сръбското правителство отказало да подпише предложения му в този смисъл протокол, Добродетелната дружина се ориентирала към идеята да се създаде една дуалистична държава, в която да влизат Турция и България. Същата идея поддържало и другото крило на емигрантската буржоазия — предимно средната буржоазия с прозападна ориентация, — което било организирано в така наречения «Таен централен български комитет» със седалище Букурещ, оглавен от Касабов. Докато първоначално този комитет под влияние на Раковски лансирал идеята за «общо въстание срещу общия неприятел на християнските източни народи», в резултат на което да се създаде конфедерация, обединяваща Сърбия, Черна гора, Херцеговина, Епир, Албания и България, по-късно комитетът проявил примиренчески настроения и готовност за съглашателство с Високата порта. През 1867 г. той издал специален мемоар, с който предлагал по подобие на Австро-Унгария да се създаде турско-българска монархия, начело на която да бъде поставен султанът. Всъщност идеята да се създаде такава дуалистична Османска империя е отговаряла на класовите интереси на българската буржоазия — най-вече на едрата българска буржоазия — която е имала нужда от обширните пазари на Османската империя.

Съвсем друго отношение към въпроса за политическото освобождение на България, за създаването на българска държава имали широките народни маси, които на собствения си гръб изпитвали несгодите на османското управление и които били научени от горчивия опит, че нищо не се получава даром. Те разбирали, че чрез съглашателство с османската власт нищо няма да се постигне и че с нея трябва да се води борба.

От тези именно разбирания изхождали българските революционери — демократи, пръв представител на които е бил Георги С. Раковски (1821–1867 г.), водач на революционната група на «младите», на тяхното ляво крило. Като средство за политическо освобождение на българския народ Раковски препоръчвал четническата тактика. Организирани на чужда територия чети трябвало да преминат на българска територия, към тях трябвало да се присъединят нови многобройни доброволци и по този начин да се проведе освободителната борба.

Придобил голям авторитет сред българската младеж със своите революционни идеи, в 1862 г. Раковски започнал да работи за създаването на «полк», който трябвало да проникне в България и да вдигне въстание. Организирана била със съгласието на сръбското правителство Първата българска легия в Белград. В легията се записали около 600 младежи от всички краища на България. Легионерите подпомогнали решително сърбите при освобождението на Белградската крепост, която била в турски ръце, и се били храбро заедно с тях срещу турския гарнизон. Но през есента, когато политическата обстановка се променила, легията била разпусната. Раковски не се отчаял. Преминал в Румъния, той през 1866 г. създал «Върховно народно българско тайно гражданско началство», което се състояло от седем души: председател, подпредседател и петима съветници. Това «Върховно народно началство» трябвало да организира и изпраща въоръжени чети в България. То изработило и «Привременен закон за народните горски чети за 1867 г.». В този «закон» били установени задълженията на четниците, уредена била организация на воеводския институт.

В България преминали четите на Панайот Хитов, на Филип Тотю (1867 г.), а след това и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), участта на която била трагична — почти всички четници загинали в неравната борба с османската войска.

Неудачите на четите в България и неискреното поведение на правителствата на съседните страни показали, че чрез четническото движение значителни резултати не могат да се постигнат, трябвало да се потърси друг, по-ефикасен път за извоюване на свободата. Този път бил намерен от Васил Левски, Апостола (1837–1873 г.) — една от най-светлите фигури в новата българска история. Безгранично предан на освободителното движение на българския народ, Левски е човекът, който със своята неуморна апостолска дейност, с проявените при нейното провеждане смелост, находчивост и самообладание, с абсолютната си морална чистота и с несломимата титанична сила на своя дух има най-големите заслуги в освободителната борба срещу османското иго. Участник в българската легия в Белград, знаменосец в четата на Панайот Хитов, Левски чрез собствения си опит разбрал погрешността на четническата тактика. Новото, което той внесъл в тактиката на революционната борба, може да бъде резюмирано по следния начин. Изключително важна роля в борбата за освобождението на България Левски отдавал на местните революционни комитети, които имали за задача да организират и да подготвят всенародното въстание. Цялата тежест на революционното движение Левски пренесъл върху революционните комитети, които трябвало да действуват вътре в страната като масови организации, обединяващи голямото мнозинство от българския народ. През 1868, 1869 и 1870 г. Левски предприел три обиколки из българските земи — първата с цел да проучи положението на самото място, настроението на народните маси, да си създаде известни връзки, а другите — за да основава революционни комитети.

Тук нас ни интересуват преди всичко идеите на Левски за бъдещата българска държава, за формата на държавното управление, за основните принципи, на които трябва да почива нейното устройство. По всички тези въпроси Левски се е изказал ясно, много по-ясно и по-конкретно от повечето представители на различните идейни течения, които са се занимавали с проблемите на бъдещото държавно устройство на България след нейното освобождение. Обяснимо е защо е така. Самата му роля на апостол на свободата е налагала на Левски да обмисли сериозно и основно въпроса за бъдещото държавно устройство на България. За да може да изпълнява своето велико апостолско дело, за да може да води след себе си народните маси, той е трябвало да бъде наясно по какъв път води тези маси, а за да може да ги увлече по този път, той е трябвало да го очертае пред тях ярко и убедително. И тук именно изпъква най-важната страна на разглеждания проблем — избраният път е трябвало да бъде такъв, че жестоко онеправданите, изтерзаните широки народни маси да бъдат готови да пожертвуват и живота си, ако е нужно, като го следват, разбирайки, че този именно е техният път и че друг път те нямат.

Идеите си за бъдещата българска държава, за нейното устройство, за най-важните принципи, които трябва да бъдат заложени в нейните основи, Левски е изложил в своята Нареда за работниците за освобождението на българския народ, създадена през 1871 г. В тази Нареда четем:

«Подбуда и цел»

«Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.»

«Цел. С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв са откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. щът бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щът спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.»

Съзнавайки много добре, че противодействието на османската държава срещу революционната борба ще бъде извънредно сурово, че шпионажът, издевателствата, противонародната агитация няма да й бъдат спестени, Левски предвиждал да бъде създадена «тайна полиция», подчинена направо на Централния комитет, която да брани революционните организации. В Наредата освен това били включени разпоредби за устройството на частните революционни комитети; за «революционната тайна поща», за «парите, хората, оръжието».

В специален «Наказателен закон» Левски установил строги наказателни санкции за предателите, за членовете на революционните комитети, които нарушават възложените им от устава обязаности, както и за «всички онези, които отхвърлят предначертаната държавна система демократска република».

Друг виден деец на революционното движение по това време е Любен Каравелов. Даровит писател и журналист, редактор на вестниците «Свобода» и «Независимост», един от най-културните представители на българската емиграция и за известно време водач на нейното ляво крило. Любен Каравелов е създател на задграничния Български революционен централен комитет със седалище Букурещ. Не би могло да се приеме обаче, че Левски е започнал своето апостолско дело по нареждане на Каравелов или на Букурещкия комитет, че той е бил изпълнител на чужда воля. И писмата, които изхождат от Левски, и данните, с които разполагаме относно разбиранията и дейността на емигрантите във Влашко, не оставят място за съмнение, че Левски е бил този, у когото се е явила идеята да постави в основата на революционната борба местните тайни революционни комитети. По всичко личи, че тази идея постепенно се е оформила у него, придобивайки завършен вид именно в непрекъснатото му общуване с народа.

За да се изясни цялостно дейността на БРЦК и на местните революционни комитети, с които той се свързва, нужно е предварително да се види, какви са били идеите на Любен Каравелов за устройството на бъдещата българска държава. Най-същественото в тези идеи се свежда към това, че България трябва да се управлява от избираемо правителство и че българските земи трябва да бъдат включени в една Южнославянска или Дунавска федерация, почиваща на пълното равноправие на включените в нея народи. В Програмата, която Каравелов публикува в руското емигрантско списание «Народное дело» от 1. VIII. 1870 г., а след това и в редактирания от него в. «Свобода» от 14. X. същата година четем:

«Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ, а тия земи, които са населени с ромъне, със сърбе и гърци, да се управляват съобразно с характера на ромънския, сръбския и гръцкия народи. Нека всяка народност, както и всеки народ учува своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Но в това също време ние желаем да съставяме между себе си и между нашите родствени народи и съсели едно цяло, какъвто е Швейцарския съюз...».

На 29. IV. 1872 г. в Букурещ било свикано общо събрание на съществуващите в България, във Влашко и в Бесарабия революционни комитети, от които участвували 25 представители. Според приетите от събранието програма и устав БРЦК има за цел да освободи България чрез революция «морална и с оръжие». Формата на управление на България оставала неопределена, докато освобождението «не стане дело свършено». При изработването на устава от Наредата на Левски били премахнати програмните елементи.

Ясно е, че при изработването на програмата и на устава влиянието на Каравелов е било много силно и поради това приетото от събранието е било стъпка назад в сравнение с онова, което бил изработил Левски. Но работата е там, че идеите на Левски са били вече известни. Наредата е била изпратена по места, а местните условия са показали достатъчно ясно, че прав е бил Левски, а не Каравелов. Развитието на революционната борба вече е било надхвърлило концепциите на Каравелов. «Моралната» революция вече е била изиграла своята роля, а що се касае до бъдещата форма на държавното управление, народните маси не при един само случай са изразили своите разбирания.

Според устава всеки член на централния комитет «дето и да бъде, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо». Такова «пълномощно писмо» било дадено на Левски и по силата на това пълномощно Левски имал неограничена власт да представлява ЦК в цяла България. В състава на създадения съгласно решенията на общото събрание ЦК влезли Любен Каравелов — председател; К. Цанков — подпредседател; Олимпи Панов — секретар; Д. Ценович — касиер; П. Хитов и В. Левски — членове.

След завръщането на Левски в България наново закипява оживена дейност по организиране на местни революционни комитети и в кратък срок България била покрита с мрежа от такива комитети.

След извънредно щателни и грижливи проучвания руският учен Сиделников е установил, че в периода 1869–1873 г. в България са били създадени 108 местни революционни комитета, обединяващи 1113 човека, фамилиите на които са известни — всъщност числото на членовете на революционните комитети е било многократно по-голямо, тъй като само един ограничен брой от имената на участниците е запазен. Според проучванията на Сиделников в 90 населени пункта е имало революционни групи или е била проведена революционна дейност от отделни патриоти. Така че според тези проучвания революционни комитети и революционни групи са действували в 198 населени пункта в България (141 в селата, 47 — в градовете и 10 в манастирите). Запазени са имената на 1281 революционни дейци — селяни 431 (33,8%); занаятчии 234 (18,4%); дребни търговци 187 (14,5%); учители и други представители на интелигенцията 179 (13,9%); свещеници и монаси 106 (8,3%); наемни работници 15 (1,2%); представители на средната буржоазия 6 (0,4%).

Макар че участниците в революционното движение са били несъмнено по-многобройни, дадените от Сиделников данни имат голямо ориентировъчно значение. Преобладаващото участие на селячеството, занаятчийството и на народната интелигенция в революционното дело е установено по един неопровержим начин.

Край на забележителната революционна дейност на апостола на българската свобода поставя безумието и предателството на неговия помощник Димитър Общи. Предаден от поп Кръстьо от Ловеч, Левски бил заловен в Къкринското ханче след безуспешен опит да пробие обръча на оградилите го заптиета, под силна стража бил изпратен в Ловеч, след това в Търново и в София. Изправен пред извънредния османски съд, Левски проявил невероятна твърдост, съобразителност и умение и не издал никого от участниците в революционните комитети. Осъден на смърт, на 6 (19) февруари 1873 г. той бил обесен на това място, където днес се намира неговият паметник и където всяка година в деня на неговата смърт благодарното потомство се прекланя пред неговия подвиг и пред неговата саможертва.

* * *

Краткият преглед на историческите събития, който бе направен по-горе, позволява да се установи отношението на българския народ към проблемите за освобождението на България и за формата и устройството на българската държава. Няма съмнение под чие знаме са се наредили участниците в онези близо 200 революционни комитета и групи, които са били създадени в България през времето от 1869 г. до 1873 г. Това не е било нито знамето на Добродетелната дружина на «старите», нито знамето на Касабовия комитет. Знамето, което е обединило революционните дейци в българските земи, е било знамето, издигнато от Левски, знамето на «Чистата и свята република», в която един закон трябвало да се прилага по отношение на всички и този закон трябвало да бъде израз на волята на мнозинството — «всички да спадат под един общ закон, който по вишегласието на всички ще се избере».

След обесването на Левски българската емиграция в Румъния и дейците на местните революционни комитети в България били дълбоко покрусени. Лишен от силната личност на Левски, ЦК губи авторитет. На събранието му през май 1873 г. от България се явили само двама души. През август 1874 г. бил избран нов ЦК, в който наред с Каравелов, К. Цанков и Т. Пеев влязъл и Христо Ботев. Христо Ботев (1848–1876 г.) е един от колосите на българското революционно-освободително движение, най-талантливият от българските поети, най-последователният в своите идеи от българските революционери-демократи, който довел тези идеи до възможния при тогавашната обстановка логически завършек. Според Ботев за освобождението на българския народ имало само едно средство — «революция народна, незабавна, отчаяна, революция, която да изчисти полуострова не само от турците, които ни считат за стока и за добитък, но и от всичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човешка свобода».

Що се касае до идеите на Ботев за бъдещата българска държава, те, както и идеите му за обществото и общественото развитие, формулирани в редактираните от него вестници «Дума на българските емигранти», «Будилник», «Знаме», са претърпели значителна еволюция. Голямо влияние върху тях е оказал неговият утопичен социализъм. В своите идеи за развитието на обществото Ботев е бил повлиян от Чернишевски, Добролюбов, Херцен. Обществената организация, която българският народ щял да създаде след освобождението си, според Хр. Ботев щяла да представлява организация на свободни общини, в основата на които трябвало да бъдат еснафските организации, мъжките и женските дружества и т. н. «Дайте му — пише той — или поне не бъркайте му (на българския народ, бел. авт.). да се освободи от това варварско племе (турците, бел. авт.), с кое той няма общо и ще видите, как той ще да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества — мъжки, женски и детински (младежки, бел. авт.).»

По-късно запознал се с някои произведения на класиците на марксизма, Ботев отдавал голямо значение на борбата на бедните селски и градски слоеве за социализъм срещу неправдите на «царе и капиталисти». Ботев не отричал идеята за сближаване на балканските народи, но смятал, че само пълното тържество на демократичните течения сред тях може да осигури здрав федеративен съюз помежду им.

Последните етапи на борбата за освобождение на България от османското иго са свързани с дейността на Гюргевския революционен комитет. През 1875 г. в Гюргево започнали да се групират млади революционни сили. Там се събрали H. Обретенов, Ст. Заимов, П. Волов, Г. Икономов, Г. Бенковски, Ст. Стамболов, Ил. Драгостинов, Караминков и други. Създаден бил Гюргевски централен комитет. От 15. XI. до 25. XII. 1875 г. били проведени разисквания относно въстанието, което трябвало да бъде обявено в България. Членовете на комитета правилно преценили, че са назрели условията за общо въстание. Действително в България по това време съществувала революционна ситуация. Годините 1874 и 1875 били крайно неплодородни и българското село изпаднало в тежко бедствие. Гладували и хора, и добитък. Добитъкът измирал от глад. Населението страдало неимоверно от грабежите на преселените в България черкези, които по това време достигнали цифрата 100 000. Занаятчийството бедствувало и се разорявало поради конкуренцията на европейските стоки, поради слабата покупателна способност на населението, поради произволите на местната администрация. Избухналото по това време Херцеговско въстание, с което османската държава по това време мъчно се справяла, повдигнало духа на измъчения български народ.

Гюргевският комитет решил да бъде обявено въстание в България на 1. V. 1876 г. За провеждане на въстанието в България били създадени четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. За всеки окръг бил определен по един организатор (апостол) и по няколко помощници на апостола.

За Търновския революционен окръг заминали Георги Измирлиев и Ст. Стамболов, които провели агитационна дейност в Горна Оряховица, която била определена за център на революционния окръг, в Габрово, Трявна, Лясковец, Самоводене и други села. Особено успешна революционна агитация била извършена от народния учител Бачо Киро, пламенен патриот и смел революционер. В Сливенски окръг също била проведена агитация от апостолите Драгостинов и Обретенов, във Враца — от Ст. Заимов.

Най-резултатна подготвителна работа била проведена в Пловдивския революционен окръг, център на който станал гр. Панагюрище. Тук Бенковски, Волов и Икономов проявили трескава организационна дейност. При това тук, както и на много други места в България, почвата е била вече подготвена от неуморната и плодотворна дейност на Васил Левски.

Особено бляскав организатор се оказал Георги Бенковски. В Панагюрище бил създаден и Приготвителен комитет, в който влезли най-изтъкнати панагюрски жители. Революционната подготовка в Панагюрския революционен окръг придобива масов характер. Комитетските дейци провеждали военни упражнения, в които населението участвувало масово. Спечелените за въстанието дейци били разделени на групи, начело на които стояли десетници и стотници. В Панагюрище и Копривщица имало хилядник. Закупувани били пушки, револвери и барут. Български занаятчии поправяли стари пушки и револвери, приготовлявали саби и ножове.

За да бъдат разрешени най-важните въпроси, свързани с обявяването и провеждането на въстанието, било свикано събрание на представителите на революционните комитети от четвъртия — Панагюрски — окръг. Събранието се състояло в Средногорието — в местността Оборище и продължило четири дни — от 12 до 16 април. В него участвували 56 представители. Събранието било ръководено от Бенковски, който поискал от делегатите «пълномощно» в смисъл, че само апостолите са тези, които имат право да обявят въстанието и да го ръководят. Въпреки опозицията на панагюрските и на пазарджишките депутати исканото «пълномощно» било дадено. Бил поставен на разискване и въпросът за тактиката на въстаническите действия. Докато някои от представителите поддържали четническата тактика — в Балкана да излязат въстанически чети, а населението да остане в селищата и да не въстава, мнозинството решило да въстане цялото население и селищата да бъдат защитавани. На представителите били дадени указания да съставят план за начина, по който ще се проведе въстанието във всяко селище, и да решат, къде трябва да отиде населението след неговото обявяване. За център на въстанието бил избран гр. Панагюрище. Там трябвало да заседава главният военен съвет, който щял да ръководи въстанието. Избрана била комисия, която да изработи «програма на въстанието», сиреч общия план на въстанието, и да определи деня, в който то трябва да започне. Решено било още, в случай на издайничество въстанието да бъде вдигнато незабавно, за да не може османската власт чрез масово предприети арести да осуети неговото избухване.

Действително вместо на 1 май, както било планирано първоначално, въстанието избухнало на 20 април. Един от участниците в събранието, Ненко от с. Балдйово — издал на властите решенията, взети на Оборище. Когато изпратеният от турците Неджип ага се опитал да арестува няколко членове на революционния комитет в Копривщица, Каблешков заедно с неколцина другари решил да действува. Конакът в Копривщица бил нападнат, мюдюринът и няколко заптиета били убити и въстанието било обявено. Същият ден — 20. IV. 1876 г. — въстанали и Панагюрище, където Каблешков изпратил прочутото «кърваво писмо», и Клисура. В Панагюрище било съставено временно правителство, което изпълнявало и функциите на военен съвет и в което участвували Найден Дринов, П. Бобеков, Искрю Мачев, З. Койчев, М. Шишков, Филип и Петър Щърбанови, С. Кирилов, Т. Влайков, К. Гешанов, Ив. Джуджев, П. Мачев.

Веднага след обявяване въстанието в Панагюрище Бенковски начело на една конна чета обиколил селата Мечка, Поибрене, Мухово, където бил посрещнат тържествено от цялото население. Въстанието било обявено незабавно и в тези села. Въстанали също Церово, Славовица, Лесичево, Царацово и Строево, Елшица, Веригово. Въстаниците от Лесичево, Славовица и други заедно със жените и децата се отправили за връх Еледжик. Въстаниците се организирали да отбраняват Еледжик под командата на съселянина си Гене Телийски. Прокламацията за обявяване въстанието била отнесена и в Перущица, Батак и Брацигово, където също било обявено въстание. Бенковски, който със своята «хвърковата чета» обикалял въстаналите селища, вдигнал въстание в Сестримо и Белово.

Въпреки големия ентусиазъм на въстаниците и тяхната самоотвержена борба те не могли да издържат напора на многократно превъзхождащия ги неприятел, който при това бил много по-добре въоръжен от тях. Още на 22 април башибозушки пълчища извършили успешно нападение над Стрелча. На 26 април паднала и Клисура след героична борба. Най-упорита и организирана съпротива оказали въстаниците в Панагюрище. Освен башибозуци срещу въстаниците се сражавала и редовна турска войска — няколко табора пехота, а също и кавалерия и артилерия под началството на Хафъз паша. Сраженията започнали на 26 април и продължили до 30 април, когато турците проникнали в периферията на града, но и след това отделни групи въстаници продължили борбата и по този начин дали възможност на населението да се изтегли. Вечерта на 30 април Панагюрище бил превзет от турската войска и подпален. На 1 май пълчищата на Хасан паша нападнали Еледжик, артилерията му открила огън срещу позициите на въстаниците. На редовната турска войска въстаниците не могли да устоят.

С големи жестокости било потушено и въстанието в Перущица, Батак и Брацигово. Упорита съпротива на врага оказала Перущица. Два дни — от 27 април до 29 април — въстаниците отбивали атаките на башибозуците, предвождани от Ахмед ага Тамръшлията. На 29 април се явила редовна турска войска, която бомбардирала селото. Част от въстаниците заедно с жените и децата се затворили в църквата Св. Архангел и оттам отбивали атаките на врага. Когато дворът на църквата бил превзет от турците и самата църква пламнала, водачите на въстанието Кочо Честименски и Спас Гинев сами убили децата и жените си, а след това се самоубили, за да не паднат в ръцете на врага. Примерът им бил последван и от други въстаници.

Срещу Батак действувал кръвожадният Ахмед ага Барутанлията. След като голяма част от въстаниците сложили оръжие, башибозуците дали пълен простор на зверските си инстинкти. Около 5000 души мъже, жени и деца били изклани на дръвник като добитък или били избити, когато се опитвали да избягат. Най-дълго се съпротивлявало Брацигово. Брациговските въстаници отбивали героично атаките на врага от 30 април до 5 май. На 5 май се явила редовна турска войска, предвождана от Хасан паша. Тогава въстаниците решили да сложат оръжие. На 7 май те предали града.

В Търновския революционен окръг подготовката за въстание била значително по-слаба от подготовката в Панагюрския. След като се получило съобщението за обявяване на въстанието, в Търновски окръг излезли две чети.

Четата на Поп Харитон излязла от с. Мусина на 28 април и се отправила за Дряновския манастир. В продължение на 9 дни — от 29 април до 7 май — четата се борила с десетхилядна турска войска, която обсадила Дряновския манастир. Накрая манастирът бил бомбардиран от Фазлъ паша, стените му били пробити, вътре избухнал пожар. Тогава въстаниците се опитали да пробият обсадата и да излязат вън от манастира. Малка част от тях успели да сторят това. Повечето били избити в манастира.

Четата на Цанко Дюстабанов била формирана окончателно в Габровския манастир на 1 май. Тя се отправила към селата Батошево, Ново село, Кръвеник. В скоро време габровските четници и въстаналите села били обградени от многоброен бaшибозук, голяма част от въстаниците била избита. Дюстабанов с част от четата се изтеглил към връх Марагидик, където на 11 май водил кръвопролитно сражение. Четата била разбита, Дюстабанов бил заловен, осъден на смърт и обесен.

В Тревненско излязла четата на Христо Петров. Четата брояла около 120 въстаници. На 9 май тя била разбита. Хр. Петров бил заловен, осъден и обесен.

В Сливенския революционен окръг въстанието било задушено още в самото му начало. Тук излязла четата на Стоил войвода, към която се присъединили Драгостинов, Г. Обретенов, а също и Дражев с няколко въстаници. Четата бързо била открита, нападната от турски потери и разбита.

Във Врачанския революционен окръг въстание не могло да избухне. Изпратените от Панагюрище пратеници били заловени и дейците от Враца научили късно за избухналото въстание. Те решили въстанието да бъде обявено при идването на Ботевата чета, но този опит не успял. Четата на Христо Ботев била организирана при извънредно трудни условия. Посрещната от силна турска потеря, на 18 май тя водила упорит бой на Милин камък, след което се насочила към връх Веслец. На 20 май се завързало кръвопролитие сражение по върховете Околчица, Купена, Вола. Когато сражението било вече прекратено, Ботев бил убит от някакъв единичен изстрел. След неговата смърт четата се разпръснала и голяма част от четниците били избити.

Подвигът на Ботевата чета е последната проява на величавата епопея на Априлското въстание. Героичната смърт на най-големия български поет е достоен завършек на най-героичната проява на българския народ в борбата му за разчупване оковите на османското иго.

Въпреки поражението, с което завършила въоръжената борба на българския народ с османските поробители, значението на Априлското въстание е огромно. То, както бележи проф. Косев, откри истинското чудовищно лице на феодална Турция пред цялото прогресивно човечество. Априлското въстание показа, че вече не е възможно българският народ да живее под османска власт. Много голямо значение има Априлското въстание и за историята на българската държава. То не само показа, че българският народ е готов да воюва и да мре за създаването на своя държава. То показа каква държава иска да създаде българският народ. Не се касае само за това, че водачите на революционната борба и на Априлското въстание застъпваха най-прогресивните за онова време идеи относно държавното устройство на България. И Левски, и Ботев, и Бенковски бяха дълбоко убедени в необходимостта от създаване на свята и чиста република в българските земи. Още по-важно е друго. Представителите на народните маси по един решителен начин изявиха своята воля за установяване на пълна демокрация при решаване на всички важни политически въпроси. Особено характерно е в това отношение събранието в Оборище. Въпросите за тактиката на въстанието — дали да се възприеме четническата тактика, или да въстане цялото население, са били решени не иначе, а с решение на мнозинството от народните представители. Мнозинството се произнесло в полза на втората алтернатива, и то с напълно убедителна аргументация — ако се действува с чети в Балкана, турското правителство ще нарече тези чети разбойници и лесно ще се разправи с тях: ако въстане цялото население, турското правителство не ще има възможност да постъпи по този начин — «вниманието на човеколюбива Европа ще се възбуди», както пише Захари Стоянов. Даже исканото от Бенковски пълномощно, с което апостолите да бъдат овластени да определят датата на въстанието и да го ръководят, му е било дадено след бурни разисквания, след като е станало ясно, че революционната борба налага такова овластяване.

Не по-малко характерно за демократичните разбирания на народните маси относно бъдещото държавно устройство на България е поведението на панагюрските въстаници по време на самото въстание. В Панагюрище — център на IV революционен окръг — се установява ръководството на въстанието. Твърде важно е да се отбележи, че това ръководство се е осъществявало колективно — от временно правителство, в което са влизали най-изтъкнати представители на Панагюрище — братът на прочутия български учен Марин Дринов — Найден Дринов; хилядникът Павел Бобеков, проявилият се като изключително честен и грижлив пазител на народната пара Марин Шишков и други.

Глава II: Освободителната Руско-турска война (1877–1878 г.)

Европейското обществено мнение за османските издевателства. Цариградската конференция (декември 1876 г.). Подготовка, обявяване и протичане на Руско-турската война. Санстефански прелиминарен мирен договор (19. II. 1878 г.). Берлински мирен договор (1. VII. 1878 г.). Международноправно положение на българското княжество

Освобождението на българския, народ от османско иго бе осъществено с братската помощ на великия руски народ. Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г. доведе до възобновяване на българската държава, унищожена пет столетия преди това от османските нашественици. Заедно с това тази война изигра ролята на буржоазно-демократична революция. Тя разби феодалните окови на османския феодализъм, които тежаха като непоносимо бреме на снагата на българския народ.

След кървавата вакханалия на башибозушките орди и на османския аскер над изпепеленото Панагюрище, над опожарената Клисура, над опустелия Еледжик, над изклания Батак, беше легнала зловещата тишина на смъртта и опустошението. Изглеждаше, че българският народ трябва да погребе завинаги мечтите за своята свобода заедно с труповете на своите най-верни синове.

Историята показа, че това очакване на потисниците е жестоко заблуждение.

Историята показа, че нищо не е в състояние да спре разчупването на оковите на отживелия своето време обществен ред, несъответствуващ на обществените отношения, които той трябва да урежда тогава, когато окованият народ се е вдигнал на борба за своята свобода.

По-нататъшният ход на събитията се оказа пряко свързан с възмутената международна обществена съвест.

Страшните жестокости на османските орди при потушаване на Априлското, въстание направили силно впечатление на цяла Европа. Обширни кореспонденции в европейската преса описвали извършените от башибозуците зверства. Велики писатели, поети, журналисти издигнали глас на протест срещу османското варварство.

Виктор Юго, възмутен от жестоките кланета, заявява във френския парламент: «Необходимо е да се обърне внимание на европейските правителства върху един факт, толкова дребен, че правителствата, изглежда, никак не го забелязват. Ето този факт: избива се един народ. Къде! В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един свидетел — целият свят. Правителствата виждат ли го? — Не.

. . . . . . . . . .

Ние ще учудим европейските правителства, като им кажем, че престъпленията са си престъпления, че и на едно правителство не е позволено да бъде убиец, както не е позволено и на едно отделно лице; че Европа е солидарна, че всичко, което се върши в Европа, е извършено от Европа; че ако съществува някакво зверско правителство, то трябва да бъде третирано като звяр...».

Тургенев пише стихотворението «Крокет в Уиндзор». Английската кралица играе крокет със своите придворни дами в Уиндзорския дворец и поглеждайки ръцете си, вижда уплашена, че те са оцапани с кръв. Поглежда топките, с които играе, и установява с ужас, че това не са топки, а детски глави, главите на избитите от башибозука български деца. «Не, Ваше Величество, заключава Тургенев, тази кръв от Вашите ръце Вие никога не ще измиете.»

Като глух и зловещ тътен, предвещаващ идващата буря, се засилва и разраства възмущението на великия руски народ, породено от издевателствата над братята българи.

Под влияние на възмутеното обществено мнение английското правителство наредило да се извърши анкета относно османските жестокости в България. В анкетата участвували англичанинът Беринг, американецът Скайлер, руският консул в Пловдив Церетелев; към нея се присъединил и американският журналист Макгахан. Анкетата потвърдила напълно направените в пресата съобщения относно извършените кланета. Въпреки усилията на османското правителство да отрече и да омаловажи събраните от анкетьорите данни истината не могла да бъде скрита.

Работничеството в Англия — както изясни проф. Хр. Христов — и цялата английска прогресивна общественост били потресени от сведенията, които Пиърс и особено Макгахан публикували в английската преса за извършените от османските власти и от башибозуците жестокости и кланета.

Водачът на английската либерална партия Гладстон написал брошурите «Уроци по клане или поведението на турското правителство в България» и «Българските ужаси и Източният въпрос». Поведението на Гладстон било в пълен разрез с традиционната английска политика по Източния въпрос, но то намерило подкрепата на влиятелни слоеве на английското общество. Зад Гладстон застанали недоволни английски капиталисти, интересите на които били чувствително засегнати от поведението на Високата порта, която през 1875 г. отказала да плаща пълния размер на своите задължения и обявила частичен банкрут.

Голямо съчувствие намерило движението за освобождение на българския народ сред чехи, словаци, хървати и сред прогресивните среди на Франция и Италия.

Най-силно било обаче движението за защита на изтерзания български народ в Русия. Братският руски народ следял с напрегнато внимание перипетиите на борбата, която българският народ водел за своята свобода. Известията за османските жестокости предизвикали силно възмущение и голямо вълнение сред всички слоеве на руския народ. Най-видните руски писатели дали израз на това възмущение. Тургенев, Толстой, Достоевски, Полонски, Гаршин и много други станали изразители на негодуванието, което било обхванало руското общество при известието за жестоките кланета. В Русия все повече и повече си пробивало път убеждението, че трябва да бъде дадена помощ на жестоко измъчвания братски славянски народ.

Движението за защита на българския народ дало своето отражение и върху политиката на Великите сили по отношение на Турция. Под влияние на възмутеното обществено мнение, а така също и поради страха да не се достигне до едностранно разрешаване на българския въпрос от Русия, Великите сили, включително и Англия, която била най-голямата защитница на разпадащата се османска феодална държава, дала съгласието си да се свика в Цариград конференция, която да се занимае с българския въпрос.

Конференцията била открита на 11. XII. 1876 г. Тя разгледала не само българския въпрос, но и положението на Босна и Херцеговина, на Сърбия и Черна гора. Конференцията приела предложения от Англия и Австро-Унгария проект, според който от българските земи трябвало да се образуват две отделни автономни области (вилаети): източна област с център град Търново и западна област с център София. Източната област според изработения проект трябвало да включи следните санджаци: Русенски, Търновски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без Султан Ери и Ахъчелеби), и казите: Кърклисе, Мустафа паша и Казълагач. Западната област обхващала санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без две южни кази), Серски (само три северни кази от този санджак) и казите Струмица, Тиквеш, Велес и Касторис. Начело на всяка област трябвало да стои един главен управител християнин (не се изисквало той да бъде българин), назначаван с 5–годишен мандат от турското правителство в съгласие с Великите сили. Главният управител трябвало да управлява областта с помощта на изборно областно събрание. Вътрешният ред в тия две области трябвало да бъде охраняван от милиция, състояща се от християни и мюсюлмани. В областните градове и крепостите трябвало да бъдат разквартирувани турски войски.

Високата Порта не пожелала да приеме тези твърде умерени реформи. Тя прибягнала до една зле скроена хитрост. В деня, когато конференцията трябвало да съобщи официално своите решения, султанът обявил, че подарява на всички поданици на своята държава конституция, според която всички жители на Османската империя имали еднакви права и свободи. Портата заявила, че тази конституция правела безпредметни решенията на конференцията. Ето защо, опирайки се на поддръжката на Англия, тя отхвърлила решенията на Цариградската конференция. Последната била закрита на 6. I. 1877 г., без да постигне някакъв резултат. В последното заседание обаче руският представител граф Игнатиев отправил сериозно предупреждение към турското правителство: «Дано съветниците на султана — казал той, — чиято популярност и влияние върху общественото мнение ръководеха решенията, които турят край на конференцията, да не се намерят в положение да съжаляват за нещастните последици за Турция, в едно положение, което би могло да доведе до скъсване на легалния ред на нещата, който установи условията за нейното съществуване в средата на европейските народи и гарантира нейната териториална цялост».

* * *

След този изход на Цариградската конференция на руската дипломация не оставало нищо друго освен да подготви войната с Турция. В резултат на предварително водени преговори с Австро-Унгария на 15. I. 1877 г. между двете държави било подписано тайно съглашение, според което Австро-Унгария се задължавала да пази неутралитет при една руско-турска война, като в замяна на този неутралитет добивала правото да окупира Босна и Херцеговина. Малко време след този дипломатически ход били предприети нови акции. По инициатива на руското правителство в Лондон се състояла конференция на шестте велики държави, която приела т. нар. Лондонски протокол. Според този протокол, ако Турция не направи необходимото за подобряване участта на християнското население, Великите държави сами ще вземат най-целесъобразни мерки за постигане на тази цел. Англия обаче приела протокола с определени уговорки и това улеснило Високата порта да отхвърли включените в него решения.

Наред с дипломатическата подготовка на войната следвала своя ход и военната подготовка. На руско-румънската граница била съсредоточена 200–хилядна армия под командуването на великия княз Николай Николаевич, брат на императора. С румънското правителство била подписана конвенция от 4. IV. 1877 г., с която последното се задължавало да осигури на руската армия свободно преминаване през румънска територия. Впоследствие Румъния взела участие в самата война срещу Турция. На 12. IV. 1877 г. руският император Александър II прочел манифест за обявяване война на Турция. Обявяването на войната предизвикало небивал възторг у целия български народ. Българският централен комитет издал специално възвание към българския народ, което е твърде характерно за настроенията на българския народ по това време. «Братя, казва се в това възвание — народ, който се бори и пролива кръв за своята свобода и независимост, рано или късно ще тържествува. Без жертви няма свобода! Смазани от векове под едно най-варварско иго, както многажди, тъй и миналата година ние въстанахме, за да протестираме по един отчаян начин против нашите вековни притеснители. Турските зверски пълчища удавиха в кръв нашия глас и почнаха ония нечути и неоправдани свирепости, които развълнуваха цял свят... Цяла година носихме ние мъченическия кръст, но всред нашите неописани неволи и страдания имаше една надежда, която ни крепеше. Тази надежда, която нито за минута не ни остави, беше православната и велика Русия...

Русите идат безкористно като братя на помощ, за да направят най-после и за нас онова същото, което друг път направиха за освобождението на гърците, румъните и сърбите.»

Руските войски били посрещнати от целия народ с неописуема радост. Даже кореспондентът на меродавния английски вестник «Таймс» признал, че българският народ посреща руските войски като освободители. «Невъзможно е, писал в. «Таймс», нито минута да се съмняваме в това, че русите са тук желани гости; бедният народ буквално плачеше, молеше се и се хвърляше на шията на своите освободители, затънали в цветя.»

Само определени среди на чорбаджийството и едрата буржоазия, експонент на които станали д-р Чомаков, Н. Минчев, Н. Михайловски, внесли дисонанс в общата радост, като още след приключване на Цариградската конференция започнали да агитират сред българското население да изпрати благодарствени писма на султана за подарената от него конституция. Тази агитация, разбира се, не могла да постигне някакъв успех.

Перипетиите на Руско-турската война са известни. След успешното преминаване на Дунава при Свищов руската армия била разделена на три отряда.

Предният отряд трябвало да завземе старопланинските проходи. Вторият — източен отряд — трябвало да се справи със силно укрепения четириъгълник Шумен, Русе, Силистра, Варна. Най-сетне последният отряд (западният) трябвало да настъпи срещу силно укрепения Плевен. Предният отряд на генерал Гурко изпълнил възложената му задача и даже успял да настъпи в Южна България и да завземе градовете Стара и Нова Загора. Тук обаче той бил спрян и атакуван от силен и многоброен неприятел и трябвало да се оттегли наново към старопланинските проходи. В развилите се при това настъпление и отстъпление боеве взело дейно участие и българското опълчение, сформирано преди обявяване на Руско-турската война, което покрило с лаври българското оръжие. Българското опълчение допринесло извънредно много за задържането на старопланинските проходи, а чрез това и за по-нататъшния успешен ход на войната. Би трябвало да се каже във връзка с това, че и участието на българското опълчение в Освободителната война подобно на упоритата борба на българския народ срещу вековните угнетители показва, че освобождението на България от османското иго и създаването на българска държава е до голяма степен кръвно дело на българския народ.

Отделен въпрос е, че съгласно неумолимите закони на капиталистическото развитие тази държава се е оформила и развила като буржоазна държава, в която политическата власт е била овладяна от господствуващата буржоазна класа.

Що се касае до по-нататъшното развитие на военните действия, би трябвало да се отбележи, че западният отряд също така срещнал големи мъчнотии при изпълнението на възложените му задачи. В Плевен той се натъкнал на добре въоръжената и добре укрепилата се армия на Осман паша. Въпреки нечуваната храброст, която проявили руските войски при атакуването на плевенската крепост, те не могли да я превземат с щурм, поради което се наложило започването на системна обсада на същата. Едва след пристигането на нови подкрепления и след пълното отрязване на града от всичките му съобщителни връзки Плевен в края на ноември 1877 г. паднал. Цялата армия на Осман паша била пленена.

След падането на Плевен руската армия предприела общо настъпление. Войските на генерал Радецки разбили и пленили армията на Вейсел паша при Шейново. Генерал Гурко при най-неблагоприятни условия преминал Балкана и превзел София. След това руските войски се отправили към Тракия и превзели Одрин. С това пътят на руската армия към Цариград бил открит.

Турското правителство се видяло принудено да започне преговори за мир. Преговорите завършили с подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор (19. II. 1878 г.), с който се създавало едно автономно българско княжество, което обхващало почти всички земи, населени с българско население. Санстефанският договор предвиждал и излаз на България на Бялото море. Той прогласил независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора.

Съгласно чл. 6 на този договор България се въздигала в автономно трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. Българският княз трябвало да бъде свободно избран от населението. Изборът му трябвало да бъде потвърден от Високата порта и да получи одобрението на Великите сили (чл. 7).

Когато днес преценяваме същността, значението и последиците на Руско-турската война от 1877–1878 г., ние виждаме, че ярко и релефно изпъква нейният освободителен характер и голямото й значение за прогресивното развитие на младите, жизнеспособни, устремили се към свободно политическо развитие балкански народи. Вярно е наистина, че правителството на Царска Русия, както и останалите правителства на Великите сили, имали определени политически планове относно Близкия Изток. Не бива обаче да се отъждествява руското правителство с руския народ. Руският народ в своето голямо мнозинство искрено и безкористно желаел да помогне на измъчения и изтерзан български наред. От друга страна, не трябва да се забравя, че въпреки политическите си аспирации руското правителство със своята политика на Балканите обективно допринесло за разлагането на османския феодализъм и за освобождението на християнските народи. По този начин със своята политика по отношение на Близкия Изток Русия изиграла една прогресивна роля. «Историческата истина — казва Васил Коларов — е всякога конкретна и в нашия случай тя беше такава, че източната политика на царска Русия обективно вървеше по линията на прогресивното развитие на Близкия Изток, когато източната политика на европейските държави беше пропита от консервативен дух, тя се стремеше към запазване на гнилата Османска империя непокътната и беше враждебна на пробуждащите се жизнеспособни и прогресивни балкански нации.»

* * *

Санстефанският мирен договор не бил приложен. По искане на Австро-Унгария, която предварително съгласувала своето поведение с Англия, било решено свикването на конгрес на европейските сили в Берлин. Тези конгрес трябвало да ревизира клаузите на Санстефанския мирен договор. Руското правителство, което не било в състояние да води една нова война, и то този път срещу западноевропейските държави, се видяло принудено да отстъпи и да приеме преразглеждането на сключения с Турция Санстефански мирен договор. Конгресът бил открит в Берлин на 1. VI. 1878 г. В него взели участие Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и Турция. Още в едно от първите заседания английският делегат Солсбъри направил предложение създаденото в Сан Стефано българско княжество да бъде разделено на две части. Северна България трябвало да се оформи като васално на Турция княжество. Южна България под названието Източна Румелия трябвало да остане под властта на султана, като й се признае само административна автономия. Всички останали български земи трябвало да бъдат оставени в Османската империя. По този начин територията на княжество България била намалена от 163 936 кв. км на 65 390 кв. км.

Въпреки решителното противопоставяне на руската делегация тези предложения легнали в основата на Берлинския мирен договор. Руската делегация успяла да наложи присъединяването на Софийския санджак към автономното българско княжество. На 1. VII. 1878 г. бил подписан Берлинският договор, по силата на който освободените от руската армия български земи се разделяли на две. Образувало се «автономно и трибутарно» българско княжество «под сюзеренитета на султана» (българското княжество трябвало да плаща годишен трибут на османската държава). В княжеството влизали Северна България и Софийският санджак. Възприета била формулата, че българското княжество ще има «християнско правителство» и «народна милиция». Особен интерес представлява текстът на чл. 3 от Берлинския договор. «Българският княз — гласи този текст — ще бъде свободно избран от народа и ще бъде утвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили. Никой член от царствуващите домове на Великите сили не може да бъде избран за български княз.» Наред с българското княжество създавала се автономна област Източна Румелия, в която влизала по-голямата част от Южна България. Не само в политическо, но и във военно отношение Източна Румелия била подчинена на султана, била оставена «под пряката политическа и военна власт» на султана. Тя получавала само административна автономия и генерал-губернатор от християнско вероизповедание (чл. 13).

Разглеждайки международноправното положение на българското княжество с оглед разпоредбите на Берлинския договор, който му е дал международно признание, трябва да кажем, че в текста на този договор българското княжество е било уредено като една васална на Османската империя държава. За васалитета на българската държава към Османската империя говори, на първо място, формулата на чл. 1 от Берлинския договор, че България е «трибутарно» княжество «под сюзеренитета» на султана. Не по-малко ясно е изразена идеята за васалност на българското княжество в разпоредбата на чл. 12 от Берлинския договор, според която «поданиците на Княжество България, които пътуват или пребивават в останалите части на Османската империя, ще бъдат подчинени на османските власти и на османските закони». Този текст изразява достатъчно ясно идеята на съставителите на договора, че територията на българското княжество трябва да се счита като част от Османската държава. В същия смисъл е и текстът на чл. 8 от договора, според който «правата и привилегиите на чуждите поданици, както и правото на консулска защита и юрисдикция си остават в пълна сила, както са установени от капитулациите и обичаите».

Изясняването на тези разпоредби във връзка с обстановката, при която са били изработени, потвърждава изцяло това, което следва от граматическия смисъл и логиката на същите. Великите сили, които не са гледали благосклонно на създаването на една намираща се под руско влияние голяма славянска държава в непосредствено съседство с Цариград и Бяло море, са искали да ограничат тази държава и в политическо, и в териториално, и в международноправно отношение.

Българският народ обаче отказал да се съобрази с повечето от наложените му международноправни ограничения. Съвсем съзнателно депутатите на Учредителното народно събрание не пожелали да впишат наложените на българското княжество международноправни ограничения в текста на Търновската конституция. Българските правителства, макар и с известни усилия и след различни перипетии, успели да установят дипломатически връзки с другите държави. Вярно е, че представителите на чуждите държави, които били изпращани в България, били с особен, рядко срещан в практиката ранг — «генерален консул и дипломатически агент», все пак дипломатически отношения между българското княжество и останалите държави били създадени. Капитулациите в някои от най-съществените си положения, както установява проф. Кутиков, не били приложени в България. По този начин българското княжество си извоювало качеството на международноправен субект. Първоначално наистина то се считало непълноценен субект на международното право, но постепенно чрез сключването на международни договори, различни конвенции и съглашения то добило фактически положението на субект на международното право с почти неограничена правоспособност.

Не се подчинило на разпоредбите на Берлинския договор и населението на така наречената «Източна Румелия». И то повело упорита борба срещу несправедливите постановления на Берлинския договор. Протести срещу Берлинския договор били изпратени и от много градове на оставените под пряка османска власт български земи.

Дял втори: Изграждане на българската буржоазна държава

Глава III: Временно руско управление

Проектът на княз Черкаски. Изграждане основите на българското държавно устройство в освободените български земи. Съвет на централното управление. Административни учреждения. Съдебна власт. Учебно и санитарно дело. Местно самоуправление

Руското правителство взело мерки за организиране на гражданската власт в освободените български земи още преди обявяването на Руско-турската война. След обявяването на войната организирането на гражданското управление се извършвало успоредно с провеждането на военните действия, веднага след освобождението на първите български области. Според Берлинския договор то трябвало да приключи девет месеца след подписването му.

Идеята за създаване на българска администрация успоредно с освобождението на българските земи от османска власт принадлежи на княз Черкаски и е формулирана в една «Записка за бъдещите задачи на гражданското управление в България». Тази записка има голямо значение преди всичко поради това, че одобрена и възприета напълно от руското правителство, тя разкрива неговите проекти по отношение на България. Но тя е твърде важна и поради това, че нейният съставител, княз Черкаски, назначен на длъжността «завеждащ гражданските дела при главнокомандуващия армията», я е имал като ръководство за действие при изпълнение на своята служба. Ето защо уместно е да бъдат дадени текстуално най-съществените й пасажи. Ето нейния начален текст:

«Докладна записка на княз В. А. Черкаски до военния министър генерал-адютант Милютин от 1. XI. 1876 г.

Очаква се в близко време започване на военни действия на Балканския полуостров.

Тази война, чужда на завоевателни стремежи, има главно за цел, от една страна, утвърждаване и разширяване на политическата автономия на някои от васалните на Турция земи, които вече се ползуват в една или друга степен с такава автономия; от друга — истинско подобряване на моралния и материалния бит на всички угнетени понастоящем християнски населения в Турция... Особеният, необикновеният характер на предстоящата война усложнява в значителна степен и самата задача, разрешението на която предстои на руската войска. Без да се задоволява от победата и подчинението на неприятеля, руската армия трябва да остави в страната солидни следи от своята победа. Русия приема върху си задължението да устрои, да организира страната и да я напусне само тогава, когато в нея бъде въдворен достатъчен ред. От друга страна, очевидно е, че стоенето на руската армия в страната след победата над неприятеля не може по много причини да се продължи неопределено време. Интересът на Русия изисква, щото страната да се организира възможно по-бързо и възможно по-скоро да прояви зачатък на самобитна местна администрация. Но тая важна цел може да бъде достигната само когато се пристъпи незабавно към сериозно изучаване на самото място действителните условия на живота на страната и ако организационните работи, необходими за нейната солидна уредба, се започнат едновременно и, тъй да се каже, успоредно с военните действия. Самото положение на войската и на военното началство ще бъде до известна степен облекчено, ако със завземането от армията на заддунавските области на Турция в тия области във възможно бързо време се създава и туря в действие правилна местна администрация и устройство в замяна на предишното турско управление, премахвано и смитано от успехите на нашето оръжие».

Още по-ясно са изложени идеите на княз Черкаски относно дейността на русите в България в заключението на същия, представено на съвещанието на Императорската главна квартира на 28. V. 1877 г., което е било одобрено от самия император Александър II. Заключението гласи: «Аз желая само да създам силна администрация, да въдворя ред и да дам възможност на населението да урежда своите обществени и частни дела при тържеството на новите християнски принципи на управление; всичко останало бих искал да предоставя на българския народ, който след това да се оправя с финансовите, съдебните и други дела; колкото по-малко предрешим в това отношение, толкова по-малка ще бъде нашата отговорност за несъвършенството на това или онова. Във време на войната всички средства на България трябва да бъдат употребени за обезпечаване нуждите на войската, а в бъдеще връзката й с освободителката Русия трябва да се основава на висши съображения, а не на дребнаво и дотегливо вмешателство във вътрешните й дела». «Аз именно това желая», казал императорът.

Цялата дейност на руското гражданско управление в освободените български земи показва, че тези проекти на княз Черкаски, възприети напълно от руското правителство, не са били празна фраза и не са останали само добронамерени пожелания. Временното руско управление на българските земи се характеризира с това, че към административна дейност се привличат самите българи. За вицегубернатори и за други важни административни длъжности в освободените земи се назначават видни българи. Някои от непосредствените помощници на княз Черкаски са също от български произход. По този начин към временното руско управление са били приобщени такива видни българи като Марин Дринов, Найден Геров, Марко Балабанов, Бурмов, Петко Каравелов, Петко Славейков, Драган Цанков и др. Тези най-изтъкнати български политически дейци, много от които впоследствие оглавяват правителствата на българското княжество или вземат най-дейно участие в тези правителства, правят своите първи стъпки за усвояване изкуството да се управлява и администрира именно по това време при братята руси. Следователно смело може да се каже, че тъкмо русите са първите учители, които предават на българите своя опит в областта на държавното управление. Нещо повече. Освободителите руси са тези, които обучават първите чиновнически кадри. При приемника на княз Черкаски — княз Дондуков-Корсаков, на служба по гражданското ведомство са били назначени повече от 2000 души българи като чиновници. На повече от 30 000 души българи била дадена възможност да преминат военно обучение. Само в Източна Румелия на българското население били раздадени от руските военни власти около 50 000 пушки, които позволили на населението от Южна България да запази своята политическа самостоятелност.

Относно начина, по който било установявано временното руско управление по места, трябва да се отбележи следното: поначало старите кметове (мухтари) запазвали длъжността си, но когато не били налице или били неблагонадеждни, на тяхно място съгласно инструкциите на руската гражданска власт, се назначавали други кметове (назначаването на кметовете ставало от окръжните началници). В християнските общини кметовете трябвало да бъдат избирани от местните чорбаджии съвместно с най-добрите стопани от местното население. По този начин на много места били проведени истински избори за кметове. При тези избори си дали среща представителите на «старите» и «младите», сиреч представителите на консервативното чорбаджийство и едрата буржоазия и либерално настроената дребна буржоазия. Трябва да се каже, че, общо взето, не само при изборите на кметове, но и при изборите и при назначенията в запазените от руското управление административни и съдебни съвети успели да се наложат поради своята по-добра подготовка и поради доверието, с което се ползували сред населението, представителите на дребнобуржоазната интелигенция.

След смъртта на княз Черкаски, който починал на 19. II. 1878 г., за императорски комисар, който да се занимава с уреждането на българските земи, бил назначен княз Дондуков-Корсаков.

От голямо значение за българската политическа история е и фактът, че тъкмо в периода на временното руско управление се изграждат основите на държавното устройство на българската държава, като се организират централно управление, българска войска и полиция, българска съдебна власт, българско финансово, просветно и санитарно ведомство, местно самоуправление и т. н. Тази дейност се разгръща най-вече при приемника на княз Черкаски княз Дондуков-Корсаков и е била провеждана съобразно категоричните инструкции на руското правителство. Ето например какво се казва в основната инструкция на канцлера княз Горчаков от 10. IV. 1878 г. до княз Дондуков-Корсаков: «.... всички ваши грижи трябва да бъдат изцяло посветени на това да бъдат пробудени елементите на собствен български живот и към едно възможно по-бързо укрепване на нейната (на българската) самостоятелност, та след като ние оставим тази страна, нейната организация да може да противостои на всякакви враждебни ней посегателства».

Съобразно дадените му инструкции княз Дондуков създал Съвет на централното управление със седем отдела: 1) вътрешни работи; 2) финансов и контролен; 3) съдебен; 4) духовен; 5) военен; 6) пощи, телеграфи, пътни съобщения и обществени работи; 7) канцелария за общи работи и дипломатически отношения.

Тези отдели са послужили като основа при изграждане министерствата на Княжество България, които според първоначалния текст на Търновската конституция са били само шест на брои и по наименование и устройство са били твърде близки на отбелязаните по-горе отдели на централното управление.

Административното устройство в новоосвободените български земи било уредено с «Проекта за главните основания на гражданското управление в санджаците и окръзите (казите) в българския край», с който като основна административна единица бил установен санджакът, преименуван в губерния. Той бил съставен от няколко окръга (кази). При подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор освободените от руското оръжие български земи били разделени на 8 губернии с 56 окръга. Създадени били следните губернии: Свищовска, Търновска, Тулчанска, Русенска, Раховска, Софийска, Пловдивска и Сливенска.

Полицейската власт била организирана чрез «Временни правила» и инструкции.

Във всички градове и селища на освободените български земи били създадени полицейски команди, състоящи се от конни и пеши старши и младши жандарми. Градовете и окръзите били разделени в полицейско отношение на участъци. Във всеки участък били назначени по един старши и по няколко младши жандарми. Жандармите в градовете били подчинени на полицейски началници («полицмейстери»), а в окръзите — на окръжните началници.

На жандармите било забранено да се намесват в стопанските и административните въпроси; уреждането на последните било възложено на изборни лица. По тяхно искане жандармите били длъжни да им оказват пълно съдействие. Такова съдействие те били длъжни да оказват и на всички длъжностни лица от всички ведомства.

Освен това във всеки губернски град и във всеки окръг е била създадена длъжността «полицейски пристав», който бил помощник на полицейския началник (полицмейстера).

От голямо значение за историята на българската държава са и «Временните правила за устройството на съдебната част в България», издадени на 24. VIII. 1877 г.

Според тези правила съдоустройството било уредено, както следва:

В селата съдебната власт била предоставена по подобие на това, което е било. установено още по време на османското иго, на старейски съвети, които били съставени от местни жители, избирани за една година, в състав от 3 до 12 души. Такива съвети имало 2851. Те разглеждали, ако страните били съгласни да им ги поверят, всички граждански спорове, а от наказателните дела — онези, които по закон могли да завършват със спогодба. Следователно те са били арбитражни съдилища.

Във всеки окръг имало първоинстанционен окръжен съд, на който били подсъдни всички граждански, търговски и наказателни дела с изключенията, указани в закона.

Създаден бил по време на временното руско управление и един търговски съд в Русе, който решавал търговските, дела по този ред и в този състав, както и по време на турското управление.

Апелативни съдилища били открити в София, Видин, Русе, Търново и Варна. С «Временните правила» били създадени и административни съдилища.

Като касационна инстанция в София бил създаден Върховен съд, който се състоял от председател и от трима членове. Председател на Върховния съд бил управляващият съдебния отдел. Членовете на този съд се назначавали от правителството. Той разглеждал по касационен ред окончателните решения, постановени от общите съдилища.

Във «Временните правила» се предвиждало да бъдат създадени и духовни съдилища на православното и другите християнски изповедания, но през време на Временното руско управление те не били открити. Не били открити и предвидените там кадийски съдилища, тъй като почти всички кадии по време на войната напуснали България и повечето от тях не се върнали. Затова мюсюлманите в България за разрешаване на своите спорове се обръщали към българските съдилища.

По време на Временното руско управление най-важните наказателни дела били подсъдни на военните съдилища. Общите съдилища били обаче така организирани, че след закриването на военните съдилища могли да се заемат с разглеждането и на тези наказателни дела.

Недостатъчният брои образовани люде сред българското население в освободените земи затрудняват попълването на съдилищата с подготвени съдии. Наложило се поради това да бъдат канени за съдии българи от Русия, Бесарабия, Румъния, от Добруджа и Македония, но в края на краищата в съдебните учреждения били назначени изключително люде от български произход.

Временното руско управление заварило затворното дело в България в много лошо състояние. Нямало никакво разпределение на арестантите по рода на извършените от тях престъпления, по пол и по възраст. Нерядко затворниците се нуждаели от най-необходимото. Ето защо след ревизия на затворите руското временно управление разпоредило те да бъдат поставени в ред и да се подобри положението на затворниците. Били поискани освен това необходимите сведения и бил съставен устав за затворното дело.

Не били забравени от освободителите руси и учебното и санитарното дело. Както е известно, учебното дело в България дълго време преди Руско-турската война получило значително развитие. В малко селища не е имало начални училища, а в градовете имало и четирикласни, и даже шесткласни училища. Но по време на войната тези училища били разстроени и повечето от тях закрити, а учителите постъпили на държавна или обществена служба.

За уреждане на учебното дело Временното руско управление изработило «Временен устав на народните училища». Той предвидил създаването на три вида училища: първоначални, двукласни и четирикласни. Първоначалните училища били с тригодишен курс, задължителен за децата от двата пола. В двукласните училища се давало по-пълно елементарно образование, в тях могло да се продължи първоначалното обучение. Четирикласни училища били открити само в някои градове и по-големи селища.

Временното руско управление открило две класически гимназии — в София и Габрово — а четири реални училища — в Лом, Русе, Пловдив и Сливен.

Що се касае до санитарното дело, трябва да се каже, че Временното руско управление създало медицински съвет и длъжностите окръжен медицински лекар, който бил началник на медицинските служби в окръга, и градски лекар за градовете с повече от 8000 жители.

Относно финансовата уредба трябва да се отбележи, че едно коренно изменение на съществуващите данъци и налози е било невъзможно поради липсата на необходимите проучвания на подлежащите на облагане обекти и поради краткия срок, с който е била ограничена дейността на Временното управление. Ето защо финансовият отдел на Временното руско управление си поставя за задача да подобри, доколкото е възможно, данъчната система, като отстрани злоупотребите и като премахне най-тежките и най-неподходящите данъци. Отменени били военният данък върху християнското население «бедел» и данъкът върху свинете «серчим». Било отменено също така събирането на десятъка в натура и отдаването му на откуп. Вместо натуралния десятък бил въведен паричен данък. Било преуредено по подходящ начин и налагането на другия пряк данък, известен под името «вергия».

Особени грижи положило Временното руско управление за уреждане на местното самоуправление. «По отношение на гражданското устройство... бе решено — четем в «Записката за дейността на Временното руско управление в България», прочетена от проф. M. Дринов в Учредителното събрание на 14. III. 1879 г. — да се ръководим от началата на децентрализацията и на широкото самоуправление на административните, съдебните, финансовите и местните стопански учреждения. По силата на това във всички издадени досега положения ясно и определено са проведени началата на общественото самоуправление и на народното представителство... На изборното начало е дадено най-широко приложение от низшите до висшите учреждения в указаните ведомства.

По такъв начин управителната дейност в селищата, околиите (нахиите), градовете, окръзите и отчасти в губерниите е съсредоточена в ръцете на надлежни съвети, състоящи се от лица, избрани от местното население.»

През време на управлението на Дондуков-Корсаков били проведени избори за различните административни съвети. Победител в тези избори излязла дребната и отчасти средната буржоазия. Самият Дондуков-Корсаков за разлика от Черкаски се стремял да спечели селското население и дребната градска буржоазия и да създаде опора за руското влияние в България именно сред народните маси. Отношението му към чорбаджиите било отрицателно. В един свой доклад до военния министър Милютин Дондуков пише: «Известно е, че при турското правителство преобладаването на централната власт се е проявило на всяка стъпка и българското самоуправление, въобще не съществувайки в действителност, се намирало в ръцете на т. нар. чорбаджии, които причинили немалко вреди на населението; поради това необходимо бе веднага да се вземат радикални мерки против това зло».

Тази политика била всъщност политика на руското правителство, най-вече на военния министър Милютин и на канцлера Горчаков. Начинът, по който тя била провеждана от Дондуков, му спечелил искрена симпатия и привързаност сред либерално настроената дребна буржоазия и в средата на широките народни маси. Петко Рачев Славейков, един от водачите, на либералите, дал следната оценка на дейността на княз Дондуков: «Императорският комисар едва стори година, откакто е дошъл, съвсем без да познава страната и сам той, както и повечето от просветените му пълномощници, но ето при добра воля, която показаха за доброто на народа ни, те сполучиха да дадат и да положат доволно трайни основи по управителната част... Те преодоляха и свършиха по-голямата и по-съществената част от нашето управително устрояване; тъй щото нам не остава, освен да турим вътъка на местните нужди на положената основа и да затъчем платното на народната тъкан».

Както се вижда от казаното по-горе, българският народ бил призован да участвува в изграждането на своята държава както по линията на самоуправителните институции, така и по линията на различните държавни служби — в централната администрация и в различните административни служби по места. От неговата среда са били назначавани държавните служители в централната администрация и в съдилищата. От неговата среда са били избирани членовете на местните губернски окръжни, градски и старейски съвети, както и изборните членове на окръжните губернски съдилища. Той следователно е бил призован да участвува в осъществяване управителните и правосъдните функции на държавната власт и по пътя на назначенията, и по пътя на избора. Заключението, налагащо се при всички тези констатации, е, че българският народ благодарение на пълното и компетентно съдействие, което е получил от братския руски народ, е успял да изгради основите на новата българска държавна организация още по време на Временното руско управление.

Голямата помощ, оказана от русите на българския народ за освобождаването му от османско иго и след това при изграждане на българската държавна организация, обяснява, от друга страна, защо народните маси в България имаха непоклатимата вяра, че освобождението на България от монархофашистко иго ще бъде осъществено пак с помощта на съветските народи и от Съветската армия. Освобождението на българския народ от монархофашисткото иго се яви като продължение на онази освободителна и градивна дейност, която руският народ записа на страниците на европейската история с подвизите, на Освободителната руско-турска война от 1877–1878 г. и с всеотдайната работа на своите граждански и военни власти по изграждането на освободената българска държава.

Глава IV: Търновската буржоазна конституция

Изработване на проект за органически устав на Княжество България. Класовите сили в Учредителното събрание. Откриване и дейност на същото. Борбата между партията на «младите» и партията на «старите». Създаване на Търновската конституция

Една от началните разпоредби на Берлинския договор урежда въпроса за изработването на българска конституция, която по понятни съображения (с оглед наложеното от тях принизено положение на българското княжество) авторите на договора са наименували «органически устав».

Според чл. 4 от Берлинския договор «едно събрание от български първенци, свикано в Търново, ще изработи преди избора на княз органически устав на княжеството». Организирайки гражданската власт в освободените български земи, руското управление взело мерки да се подготви свикването на това събрание. Преди всичко трябвало да се изработи проектът за органически устав на Княжество България. С тази работа бил натоварен завеждащият съдебния отдел в канцеларията на Дондуков — Лукиянов. При изпълнение на възложената му задача Лукиянов се ръководел от три инструкции на руското правителство, издадени последователно на 10 и 15 април и на 14 юли 1878 г.

В инструкцията от 15. IV. 1878 г., която княз Дондуков-Корсаков получил от своето правителство, нему били дадени следните указания: «Князът, избиран от народа, няма да се ползува с неограничена власт. Пределите на тази власт ще се определят от устава. В полза на събранието на българските нотабили се създава законодателна власт и право да разпорежда и утвърждава ежегодния бюджет на княжеството. Министрите, назначавани от княза, са отговорни пред събранието за своите действия. Предоставяйки по такъв начин на българското княжество правителствените форми на конституционните държави, Вие, все пак, ще се съобразявате при осъществяването на тази задача с местните условия, с това, до каква степен народът е подготвен да възприеме подобни форми на управление, и главно с желанията на самия български народ. Вие ще се постараете да дадете възможност на народните представители свободно и без да бъдат стеснявани от някакво странично давление, да изразят своите желания в събранието на нотабилите, но при това енергично ще противодействувате на всеки опит да бъдат включени в устава каквито и да било положения, намиращи се в противоречие с условията на сключения с Високата порта договор».

При съставяне на първоначалния проект за органически устав Лукиянов използувал най-вече сръбския устав от 1869 г., който бил преведен предварително, и то изцяло. Използувана била отчасти и румънската конституция от 1866 г. Изготвеният от Лукиянов проект бил изпратен за одобрение от императора в началото на м. ноември 1878 г. Заедно с него били изпратени в императорската канцелария «отзиви на просветени и влиятелни българи относно органическия устав». Тези отзиви били дадени в отговор на отправени до някои видни българи въпросници, изготвени от канцеларията на руското управление. Повечето от отзивите били написани в консервативен и даже реакционен дух. Така напр. Тодор Икономов съветвал учредителното събрание да се избере чрез тристепенни избори и се създаде сенат. Бурмов предлагал особен парламентаризъм, при който министрите почти никога не могли да бъдат бламирани. Дринов предлагал имуществен ценз за избирателите и двустепенни избори за народното събрание. Митрополит Мелетий предлагал да се възприеме еднокамарна система, но не по други съображения, а затова, защото българският народ като «крайно прост, оскъден откъм учени и опитни хора» надали би могъл да намери в своята среда люде, достойни за сенатори. Затова пък единствената камара, според него, трябвало да се състои от представители, наполовина назначавани и наполовина избирани чрез двустепенни избори.

Представеният за одобрение първоначален проект за органически устав на българското княжество бил подложен на внимателен преглед във второто отделение на императорската канцелария. Второто отделение, което привлякло на работа по преглеждане на устава и професора по държавно право в Петербургския университет Градовски, направило някои корекции в първоначалния текст, и то, общо взето, в по-демократичен дух. Така то отбелязало изрично, че новосъздаденото българско княжество трябва да бъде конституционна монархия. Освен това второто отделение на императорската канцелария формулирало текста, уреждащ законодателните функции на Народното събрание в смисъл, че законите трябвало да бъдат приемани от Народното събрание, а не само одобрявани от него, както е гласял първоначалният текст. Правото на правителството да издава наредби със силата на закон било ограничено. Поправен бил и текстът относно отговорността на министрите. Било предвидено, че министрите са отговорни пред княза и Народното събрание «съвкупно и лично». С този текст е била установена политическата отговорност на членовете на Министерския съвет.

След преглеждането му първоначалният проект бил върнат нa Дондуков-Корсаков. В канцеларията на последния били направени още някои поправки и след това проектът бил внесен в Учредителното събрание.

Според този проект за органически устав българското княжество трябвало да бъде конституционна монархия с васални отношения към Високата порта. Проектът не предвиждал създаването на народното събрание, което да се състои само от изборни народни представители. Народното събрание трябвало да се състои от народни представители, които се избират от народа, от такива, които се назначават от княза, и най-сетне от народни представители, които участвуват по право в събранието. Според същия проект народното събрание не е имало законодателна инициатива. Най-сетне проектът предвиждал създаването на един държавен съвет, който да обсъжда предварително всички законопроекти, да разрешава препирните за подсъдност, да служи като касационна инстанция относно някои решения на административните съдилища и т. н.

Първото българско учредително събрание било открито в гр. В. Търново на 10. II. 1879 г. Първоначално руското правителство смятало в Учредителното събрание да участвуват само български нотабили, които без излишни прения да приемат органически устав, но по-късно по предложение на Дондуков-Корсаков то се съгласило в събранието да бъдат включени и изборни народни представители, които трябвало да бъдат избрани по един на 10 000 души.

По този начин Учредителното събрание се състояло от 3 категории народни представители: избрани от народа; участвуващи по право представители на духовната, съдебната и административната власт (представители на признатите в княжеството вероизповедания, представители на губернските, окръжните и търговските съдилища, и на губернските, окръжните и градските съвети); представители, назначени от императорския комисар. В Учредителното събрание взели участие 231 човека, от които 89 по избор, 118 по право, 21 по назначение и 5 представители на учреждения и дружества. Няколко души участвували и по право, и по избор.

При откриването на Учредителното събрание Дондуков-Корсаков подчертал, че предложеният проект за органически устав е само една програма, която има за цел да облекчи работата на събранието. «Но тази програма — казал Дондуков — не трябва да стеснява и свързва вашите убеждения. С пълна свобода и независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от вас по съвест и убеждение, като имаме предвид, че във вашите ръце е щастието, благоденствието и бъдещата съдба на отечеството, което е извикано към нов политически живот.»

Това поведение на руския комисар, чрез което са били проведени указанията на самото руско правителство, допринесло твърде много за създаването на една демократична буржоазна конституция. Но как трябва да се обясни това поведение? Според проф. Д. Косев най-важното съображение, което определяло поведението на царското правителство към тоя въпрос, било съображението да се запази и утвърди руското влияние в България. Подготвителните работи за откриване на Учредителното събрание и изработването на Търновската конституция се извършвали в условията на ожесточени борби между Русия и западните й противници за влияние в България. След разпокъсването на България на Берлинския конгрес западните държави насочили усилията си към подриване на руското влияние в княжеството. Техните агенти правели опити да внушат на българите, че западните сили съжаляват за разпокъсването на България, понеже една голяма българска държава, която би водила самостоятелна политика, би могла успешно да се противопостави на руските завоевателни планове. В такъв случай грешката, извършена на Берлинския конгрес, могла да се поправи, но само със съдействието на западните държави. В своята антируска агитация дипломатическите представители на западните държави изтъкнали като аргумент и обстоятелството, че царска Русия ще се старае да задушава политическите свободи на българския народ.

Тъкмо тази антируска агитация на западните държави, заключава проф. Косев, заставила царска Русия да бъде много внимателна към Учредителното събрание. Царското правителство схващало, че всяко ограничение или грубо намесване в работата на народните представители би дало храна на вражеската пропаганда и би се отразило неблагоприятно върху огромния авторитет, който Русия имала сред българските народни маси.

Трябва да се добави освен това, че руското правителство е било наясно, че в новоосвободената държава то не може да се облегне на друга сила освен на широките народни слоеве. Една част от градското население, сред което имало гърци, турското малцинство и част от едрата българска буржоазия имали неприязнено отношение към Русия и с това създавали известна несигурност. Естествено западните сили могли да търсят своите привърженици сред гръцкото население, турското малцинство и едрата буржоазия, следователно Русия, за да запази своето влияние в България, трябвало да даде на широките народни маси управление, което да бъде в хармония с техните разбирания. А тези именно народни маси ясно и определено изразили своята воля за едно демократично управление на българската държава, като посочили за свои избраници привържениците на демократичните и либерални принципи в политическото управление. Веднага трябва да се отбележи обаче, че политическите разбирания и принципи, от които са изхождали тези избраници, са се отличавали с един доста умерен буржоазен демократизъм и не са могли да осигурят на българската държава онази народна власт, за която са воювали Левски, Ботев, Каравелов и Бенковски. Класовите сили, които са се борили в българските земи непосредствено след Освобождението, и съществуващата по това време международна обстановка са обусловили създаването на една умерено демократична буржоазна конституция.

* * *

По времето, когато Учредителното събрание е провеждало своята дейност, класовото разслоение на българското общество се е очертало по следния начин. Огромната маса от селското население, освободена от феодалния гнет на османската държава, се е състояла от дребни стокопроизводители, притежаващи свои дребни стопанства. Някогашните кесимджии и изполичари стопанисвали земите, които преди това принадлежали на турските аги и бейове, като свои земи, макар и юридически да не са били техни собственици. Останалата по-голяма част от селячеството, което още по време на османското иго е имала свои дребни стопанства, е била освободена от феодалните ограничения на османското феодално право. Освободено е било от цеховите ограничения на османския корпоративен режим и занаятчийството. Така че огромното мнозинство от българския народ се е състояло от дребни производители; след разчупване оковите на османския феодализъм именно те са съставлявали основната маса на българското общество. Експонент на разбиранията на тези народни маси е била партията на «младите» — либералната партия, която е имала мнозинство в Учредителното събрание.

Забогателите едри търговци, лихварите и зеленичарите, представители на зараждащия се промишлен капитал, останките от някогашното чорбаджийство — експонент на които била партията на «старите», консервативната партия — са съставлявали незначително малцинство в сравнение с огромната маса дребни производители. Въпреки това обаче прогресивните идеи на Левски, Ботев, Любен Каравелов относно държавното устройство на България не са могли да намерят пълно и дори задоволително осъществяване в Учредителното събрание.

Редица фактори са допринесли да се осуети създаването на такова държавно устройство, което би отговаряло на техния идеал — «чиста и свята демократска република». Не трябва да се забравя, че най-верните народни синове, най-последователните борци за свободата и независимостта на българския народ са паднали в неравната борба с османските поробители. Поради това лявото крило на «младите», водачи на което са били българските революционери-демократи, е било до известна степен омаломощено, обезсилено. В Учредителното събрание се е наложило умереното течение на партията на «младите».

Но за да се осуети «чистата и свята демократска република», е изиграла най-важна роля специфичната обстановка, при която е протекла дейността на Учредителното събрание. Върху становищата на неговите представители е оказало решаващо влияние огромният авторитет, който братята-освободители са придобили сред българския народ. Немислимо е било Учредителното събрание да изгради държавното устройство на българското княжество в пълен разрез с разбиранията и препоръките на освободителите, да отхвърли изцяло изработения от Лукиянов и одобрен от императорската канцелария проект и да приеме друг напълно демократичен проект — вместо конституционна монархия да учреди демократична република. За подобна стъпка е имало още една извънредно сериозна пречка. Великите сили не биха допуснали подобно разрешение — текстът на Берлинския договор е установявал категорично, че Княжество България ще има монархична форма на управление — и народните представители са знаели добре, че техните възможности не стигат до там да променят формата на държавното управление на Княжество България. Всъщност не са били те тези, които са имали за задача да изработят изцяло текста на българската конституция. Тяхната задача е била да се произнесат по един вече подготвен, изработен в надлежната форма текст и макар в това отношение да им е била дадена значителна свобода, фактически и практически тази свобода съвсем не е била неограничена.

И все пак, ако бъде разгледан в исторически аспект проблемът за въздействието на идеите на Левски, Ботев, Каравелов върху Учредителното събрание, трябва да се каже, че идеите на великите български революционери-демократи, макар и да не са могли да намерят пълно осъществяване, не са пропаднали без следа. Идеята за народна власт е залегнала толкова дълбоко сред народните маси, че народните представители от партията на «младите», експонент на техните разбирания, при решаването на всички съществени проблеми, където са влезли в борба две взаимно изключващи, се предложения — относно активното избирателно право, относно еднокамарната или двукамарната система и т. н., — са заставали неотклонно в подкрепа на по-прогресивния вариант и са налагали неговото възприемане. Защото, веднага трябва да се отбележи това — в Учредителното събрание е имала решително надмощие партията на «младите», към която са принадлежали не само огромното мнозинство от народните представители по избор, но и голяма част от народните представители, които са участвували в Учредителното събрание по право.

Като най-видни водачи на партията на «младите» се очертали: познатият на целия български народ още от преди Освобождението Петко Рачев Славейков, младият Петко Каравелов и Драган Цанков. От водачите на «старите» трябва да бъдат споменати Тодор Икономов; Марко Балабанов, Константин Стоилов, Греков, Начович и др.

Още в едно от първите заседания на Учредителното събрание било избрано постоянно бюро на събранието, в което били включени бившият екзарх Антим I като председател, Петко Каравелов и Тодор Икономов като подпредседатели.

Една от първите инициативи на събранието била да изрази протеста на българския народ поради разпокъсването му, наложено с Берлинския договор. Възмущението сред народните представители било толкова силно, че някои от партията на «младите» предлагали Учредителното събрание да се саморазтури в знак на протест. По-късно било направено предложение да се изработи един мемоар, който да бъде връчен на представителите на Великите сили и с който да се иска изменението на Берлинския договор. Тази инициатива обаче била изоставена, когато представителят на императорския комисар, завеждащият съдебния отдел Лукиянов заявил в събранието, че императорският комисар е огорчен от препирните за мемоара; тъй като тази дейност не влиза в задачите на Учредителното събрание.

След това Учредителното събрание пристъпило към приемане на органическия устав. Била избрана една единадесетчленна комисия, която да изработи доклад върху основните принципи на същия. Комисията била съставена почти изключително от консерватори. Каравелов отказал категорично да влезе в нея. Затова изработеният доклад бил в консервативен дух и даже в някои отношения бил по-консервативен от предложения на Народното събрание проект за органически устав.

В доклада на комисията, прочетен на 21. III. 1979 г. от докладчика Помянов, се казва: «Комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе под внимание, че във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите, че преходът от робство към самоуправление, трябва да бъде постепенен, че понеже във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, а ползуването на политически права изисква не само известна степен умствено развитие, но редки нравствени качества, самоограничението, почитането на властта и нейните представители са неизбежни условия за едно свободно управление, като взе във внимание още и тежките обязаности, които ще тежат на нашето ново управление както спрямо вътрешната ни организация, тъй и спрямо външната ни политика, комисията се убеди, че неизбежно нужно е, щото в нашата Конституция да вее един дух на разумен консерватизъм, а нашето правителство да бъде силно и крепко».

Според доклада на комисията избиратели трябвало да бъдат само лица, навършили 21 година, които притежават недвижим имот, плащат данък поне 100 гроша или пък имат висше или средно образование. В своя доклад комисията предлагала освен това изборите за народно събрание да бъдат двустепенни и да се учреди сенат.

Представителите на «младите» атакували остро и решително рапорта на комисията. В своята реч в Учредителното събрание Каравелов заявил, че в рапорта няма «нито политика, нито логика, нито граматика». «Наместо принципи, казал П. Каравелов, ние виждаме в този доклад някакви четири начала, подбити с консервативен вятър, наместо тезиси — празно дрънкане, а наместо мотиви — глупости... за мотиви аз няма да говоря, ще цитирам тук само думите на Данте: «а тез, погледни ги и си замини!».»

Основна и добре аргументирана критика на рапорта направил и другият водач на партията на «младите» Петко Р. Славейков. «Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме узрели за свобода. Но ето, че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкова драгоценна кръв проля братский наш руский народ и наший народ понесе толкова скъпи жертви... Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция. Искате народ свободен., а отнемате му свободата; искате правителство крепко и силно, но отнемате му силата, боите се от съприкосновение на правителството с народа и туряте преграда помежду им.»

След речите на Каравелов и Славейков рапортът на комисията бил отхвърлен. Учредителното събрание преминало направо към разглеждане на проекта за органически устав. Още в самото начало по предложение на Драган Цанков то заменило думите «Органически устав на българското княжество» с «Конституция на българското княжество». След това събранието приело принципа на всеобщото избирателно право, отхвърлило проекта в онази му част, която предвиждала наред с изборните да има и назначаеми народни представители.

Наред с това Учредително събрание премахнало от текста на чл. 3 от Конституцията формулата за васалитета на княжеството към Високата порта. Текстът на чл. 3, който гласял: «Княжество България е монархия наследствена и конституционна и се намира във васални отношения към Високата порта», бил приет от Учредителното събрание само в първата му част. Фразата, че княжеството «се намира във васални отношения към Високата порта», отпаднала.

Изменяйки проекта в по-демократичен дух, събранието приело и някои нови текстове, нефигуриращи в проекта: а) че титли за благородство и други отличия не могат да се създават в българското княжество; б) че никой в България не може нито да купува, нито да продава човешки същества; в) че никому не може да се наложи наказание, което не е предвидено в закона, и мъчения при каквото и да е обвинение се запрещават.

Освен това в Конституцията бил включен изричен текст, по силата на който се установява, че законопроекти и предложения в Народното събрание могат да внасят не само князът и министрите, но и всеки народен представител, ако предложението е подписано от 1/4 от присъствуващите представители.

След една добре аргументирана реч на Петко Славейков събранието отхвърлило предложението на Тодор Икономов за създаване на сенат. Отговаряйки на Икономов, който поддържал, че сенатът е необходим, за да има стабилно управление и трайни закони, Славейков казал, че силно и крепко може да бъде само онова правителство, което има здрава опора сред народа. «И да ви кажа — заявил той — много по-добре и по-правилно мисли за себе си един наред, който носи тегобите, който и разбира, де го утрепват, отколкото могат да мислят за него лица привилегировани, които често и при добрата воля и присърце, що биха имали да бъдат полезни, мъчно угаждат де и как трябва да му помогнат. Оставете народа сам да търси цяр за болките си, които усеща, и бъдете уверени, че той по-скоро ще го намери и ще умее да го приспособи.»

С приемането на Конституцията Учредителното събрание завършило своята работа и на 16. IV. 1879 г. било закрито от императорския комисар Дондуков-Корсаков.

Непосредствено след това на 17. IV. 1879 г. било открито Първото велико народно събрание, което по препоръка на руското правителство, дадена в съгласие с мнението на Великите сили, избрало за пръв български княз Александър Батенберг. На 26. VI. 1879 г. княз Александър Батенберг положил клетва пред Първото велико народно събрание, а на 5. VII. 1879 г. било съставено първото българско правителство начело с Бурмов.

Глава V: Държавното устройство на България според Търновската конституция

България — конституционна монархия. Правомощия и функции на държавния глава. Правомощия и функции на Народното събрание и на Министерския съвет. Съдебна власт. Преценка на Търновската конституция

Според Търновската конституция България е наследствена конституционна монархия. Член 153 от Търновската конституция постановява, че министрите в качеството им на ръководни органи на изпълнителната власт са отговорни пред Народното събрание «съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат, и всякой един за всичко, което е той извършил по управлението на поверената му част». С този именно текст се установява парламентарната отговорност на министрите пред Народното събрание. Въпреки тази «парламентарна отговорност» българската буржоазна държава не е била парламентарна монархия, тъй като Търновската конституция е дала право на монарха да разпуска Народното събрание по свое усмотрение и да насрочва нови избори за народни представители.

Народното събрание имало право да бламира министрите, които не се ползуват с неговото доверие или са изгубили доверие. Това означава, че според Търновската конституция Министерският съвет е трябвало да се ползува с доверието на българския народ, имайки доверието на избраните от него народни представители. Но като се остави настрана въпросът, че при системата на една буржоазна демокрация народното представителство фактически не би могло да изрази истинската воля на народните маси, трябва да се каже, че изискването правителството да се ползува от доверието на Народното събрание нерядко е било нарушавано. Работата е там, че не можейки да установи истински гаранции за опазване на възприетата от нея форма на управление и за реално осъществяване на прогласените от нея демократически принципи, Търновската конституция чрез широките правомощия, които е установила в полза на държавния глава, всъщност сама е създала широки възможности за собственото си нарушаване.

Според Търновската конституция начело на държавата стои «държавен глава» — монарх, който носи титлата «княз». След обявяването на България за независима държава тази титла е била променена и владетелят започва да се нарича «цар».

В ръцете нa монарха били съсредоточени голям брой от нaй-важните държавни функции. Освещавайки характерния за буржоазното право принцип за разделяне на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, конституцията предоставя на монарха широки правомощия относно всяка една от тези три власти.

Според Търновската конституция законодателната власт принадлежи на княза и на народното представителство. Законопроектите се внасят в Народното събрание от надлежните министри по княжеска заповед. Приетите от Народното събрание закони подлежат на утвърждаване от княза. Текстът на чл. 10 от Конституцията гласи: «Князът утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони». Цитираният текст показва, че утвърждаването на приетия от Народното събрание законодателен акт от страна на монарха е било въздигнато до степен на елемент, абсолютно необходим за валидността и правната сила на всеки един закон.

Още по-широки са правомощията на монарха по отношение на изпълнителната власт. Конституцията направо отбелязва, че «изпълнителната власт принадлежи князу, всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор» (чл. 12 от Конст.).

Функциите, които Конституцията предоставя на монарха в тази област, са следните:

Той назначава и уволнява министрите (чл. 152), които са отговорни пред него за своето управление. Князът е върховен началник на всички военни сили в княжеството както в мирно, така и във военно време. Той раздава военните чинове, (чл. 11). Той е представител на държавата във всичките й отношения с чуждите държави. От негово име се сключват международните договори (чл. 17).

Най-сетне и относно съдебната власт Търновската конституция предоставя на монарха немалки правомощия. Съдилищата правораздават от негово име (чл. 13). Той има право да смекчава или да отменява наказанията по предвидения в закона ред. Той има също така право на помилване.

Съсредоточавайки в ръцете на монарха толкова много и толкова широки правомощия. Търновската конституция увеличава още повече тяхната сила и тяхното практическо значение чрез разпоредбата, че «лицето на княза е свещено и неприкосновено» (чл. 8 от Конституцията). Този текст, отглас на фикцията за непогрешимостта на монарха, който е господар по «божия милост», освобождавал последния от всякаква наказателна и гражданска отговорност, и то — според господствуващото мнение в буржоазната доктрина — както през време на неговото царуване, така и след това.

Представителите на буржоазната правна мисъл са се опитвали да омаловажат значението на княжеската неотговорност, изтъквайки, че за да добият правно значение, изходящите от монарха актове от публичноправно естество трябва съгласно чл. 18 от Търновската конституция да бъдат приподписани, от надлежните министри, които поемат върху себе си отговорността за тяхното издаване. Не трябва да се забравя обаче, че монархът е бил този, който назначавал министрите. Изискването министрите да се ползуват с доверието на Народното събрание лесно е било заобикаляно чрез разтурването на същото. Не трябва да се забравя също така, че разпорежданията на владетеля в качеството му на «върховен началник на всички военни сили в княжеството както в мирно, така и във военно време» не са подлежали на никакво министерско приподписване.

Всички тези широки правомощия позволили на монарха да съсредоточи в ръцете си една извънредно голяма власт, която била използувана за чужди на българския народ политически и династически интереси.

Законодателната власт, както вече бе отбелязано, била отдадена на княза и на Народното събрание. Търновската буржоазна конституция различава Обикновено и Велико народно събрание.

Обикновеното народно събрание се състояло от народни представители, които се избирали по един на всеки десет хиляди души. Избиратели били българските граждани от мъжки пол, навършили 21–годишна възраст. Жените нямали избирателни права. Избираеми били само ония български граждани, които са навършили 30–годишна възраст.

Както относно избирателите, така и относно избираемите се изисквало те да не бъдат лишени от граждански и политически права. Веднага трябва да се отбележи, че за всички по-важни политически престъпления Наказателният закон предвиждал изрично лишаване от правото осъденият да бъде избирател и избираем.

Най-важните функции на Народното събрание били: да обсъжда и приема законопроектите; да обсъжда и гласува държавния бюджет; да обсъжда и гласува предложенията за държавни заеми, данъци и пр. (чл. 105).

Освен това то имало право «да повдига питания за отговорността на министрите», да ги бламира, да ги подвежда под отговорност (чл. 105, 153, 155) и да отправя «питания» и «запитвания» до правителството, на които то било длъжно да отговаря (чл. 106 и чл. 107).

Според практиката на българския буржоазен парламент познати били две форми, чрез които народните представители са упражнявали контрол върху дейността на министрите: «питането» и «запитването». Всеки народен представител имал право да отправи питане до съответния министър за констатирани от него или доведени до неговото знание нередности в държавното управление, в дейността на администрацията. Министърът бил длъжен да отговори на отправеното му питане. След отговора на министъра отправилият питането народен представител взимал становище по отговора. Той заявявал или че е доволен от отговора, или че не е доволен. В последния случай той правел декларация, че ще развие «питането» в «запитване» («интерпелация»). По интерпелацията се изказвали представители на всички политически партии и тя завършвала с изказване на доверие или недоверие (блам) на правителството. Трябва да се каже, че интерпелациите в буржоазния парламент са били мощно средство в ръцете на представителите на БРСДП (тесни социалисти) за разобличаване беззаконията и противонародната политика на буржоазните правителства. Макар че послушното Народно събрание, избрано чрез изпитани средства на изборни насилия и фалшификации, не е бламирало правителствата в резултат на интерпелациите на тесните социалисти, тези интерпелации са били ефикасно оръжие за разкриване дефектите на буржоазния парламентаризъм и за класова борба с господствуващата буржоазна класа.

Трябва да бъде отбелязано освен това правото на Народното събрание да «приема всякакви прошения и жалби и да ги предава на надлежните министри». Това негово право най-често се е свързвало с дадената му власт «да опрощава изостанали даждия и всякакви недобрани берии». Народното събрание също така имало право «да назначава изпитателни комисии по управлението».

Властта на Народното събрание обаче била ограничена чувствително от широките правомощия, дадени на монарха във връзка с неговото свикване и разтурване. Според чл. 138 от Търновската конституция «членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесии, без да бъдат свикани от княза». А според чл. 136 князът може да разпуска събранието и да назначи нови избори за народни представители.

Тези два конституционни текста и особено последният от тях давали широки възможности за злоупотребления и такива злоупотреби често са били вършени. Монархът разгонвал Народното събрание, което отказвало да го слуша, и насрочвал нови избори за Народно събрание, в които като шеф на изпълнителната власт обикновено успявал да наложи избирането на угодни нему народни представители.

Що се касае до Великото народно събрание, то било свиквано за изменение на Конституцията, за избиране на нов монарх и за избиране на регенти (чл. 141 и 143 от Конст.).

Великото народно събрание трябвало също така да се произнесе дали българският княз може да бъде «управител и на друга някоя държава» и да решава евентуалните териториални промени на българската държава. Фактически обаче Великото народно събрание никога не се е произнасяло върху измененията на държавната територия. По числен състав Великото народно събрание било два пъти по-многобройно от Обикновеното народно събрание. Народните представители на това Народно събрание били избирани по двама на всеки 10 000 вместо по един на всеки 10 000 жители от двата пола.

Изпълнителната власт според Търновската конституция принадлежи на княза. Но той упражнявал тази власт не сам, а с помощта на Министерския съвет, членовете на който са били назначавани и уволнявани от него. За своята дейност министрите носели солидарно и поотделно отговорност пред княза и Народното събрание. За измяна на отечеството и княза, за нарушаване на Конституцията министрите по решение на Народното събрание били предавани на особен държавен съд.

Правомощията на Министерския съвет са дадени в Търновската конституция съвсем непълно и неизчерпателно. Търновската конституция урежда най-вече някои изключителни случаи, при които на Министерския съвет се възлагат функции, различни от функциите, които той има във връзка с редовното насочване и ръководство на държавната администрация като върховен орган на изпълнителната власт, който координира дейността на отделните министерства. Така чл. 47 от Конституцията предвижда, че при наличността на външна или вътрешна опасност за държавата и при невъзможност да се свика Народното събрание Министерският съвет добива право да издава наредби със силата на закон, които трябва да бъдат представени за одобряване на първото свикано след това Народно събрание.

Това правомощие на Министерския съвет, макар и ограничено в тесни и строго определени рамки, е истински пробив в установения от Търновската конституция принцип, че законодателната власт принадлежи на Народното събрание. Използувайки този именно текст на Конституцията, фашистките правителства след 19 май 1934 г. започнали да издават наредби със силата на закон, чрез които се пристъпило към законодателно оформяне на откритата фашизация на българската държава. Трябва веднага да се отбележи, че издаваните от фашистките правителства наредби-закони не са имали всъщност никаква опора в разпорежданията на чл. 47 от Конституцията, тъй като при издаването им не е могло да става дума за някаква външна или вътрешна опасност за държавата, нито пък би могло да се поддържа, че свикването на Народното събрание е невъзможно.

Друг текст, който урежда една изключителна компетентност на Министерския съвет, е текстът на чл. 73, ал. посл. от Конституцията, според който обявяването на военно положение в случаите, когато Народното събрание не заседава, става с указ под обща отговорност на министрите и при задължение Народното събрание да бъде свикано в петдневен срок, за да потвърди издадения указ.

Освен това Конституцията дава власт на Министерския съвет при невъзможност да се свика Народно събрание да остави в действие бюджета от последната година и го овластява при изключителни случаи да сключва заеми до 1000 000 лв. и да разрешава разходи до 300 000 лв. и без предварителен вот на Народното събрание, но при задължение да се получи последващото одобрение на същото. Най-сетне чл. 151 от Конст. предвижда, че при смърт на монарха Министерският съвет е този, който поема върховната власт.

Търновската конституция предвижда създаването на 6 министерства:

1) Министерство на външните работи и на изповеданията;

2) Министерство на вътрешните работи;

3) Министерство на народното просвещение;

4) Министерство на финансите;

5) Министерство на правосъдието;

6) Военно министерство.

Капиталистическото развитие на България наложило последователно увеличаване броя на министерствата. През 1893 г. министерствата се увеличават с две: а) на търговията и земеделието и б) на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Тези две министерства през 1911 г. при второто изменение на Конституцията се разделят — Министерство на търговията, Министерство на земеделието, Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерство на железниците, пощите и телеграфите, които се оформят като отделни самостоятелни министерства, така че министерствата стават 10.

Макар и да не е уредена освен с няколко кратки и съвсем недостатъчни конституционни текста, съдебната власт е установена в системата на Търновската конституция като отделна власт, отграничена от законодателството и администрацията.

Съдебната власт според чл. 13 от Търновската конституция принадлежи на «съдебните места и лица». Член 13 гласи: «Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на княза. Отношенията на княза към тия места и лица се определят чрез особени разпоредби». По-подробни разпоредби относно устройството на съдебната власт Търновската конституция не съдържа. Затова въпросите относно устройството на последната са били уредени от специални закони.

Преценявайки Търновската буржоазна конституция, ние трябва да кажем, че в нея са били отразени идеите на българската дребна буржоазия. Поради това тя е била прогресивна и демократична за своето време. Търновската конституция според В. Коларов е санкционирала освободената от всякакви тежести и ограничения частна собственост. Тя прокламира свободата и равенството на дребните производители, от каквито се е състояло грамадното мнозинство от българския народ. В това се заключава нейният демократичен характер. Търновската конституция представлява победа на умерената дребна буржоазия над класата на старите чорбаджии, едри търговци и изобщо над зараждащата се едра буржоазия.

Но демократичният за онова време характер на Търновската конституция не би трябвало да скрива от нашите очи нейните недостатъци. Разбира се, ние не бихме могли да искаме Търновската конституция да отговаря на онези демократични изисквания, които се поставиха пред Димитровската конституция и на които тя отговори. Но ние не можем да затваряме очите си пред факта, че Търновската конституция не въплъти онези демократични идеи, до които бе достигнала прогресивната българска общественост от преди Освобождението. Идеал на българските революционери-демократи беше не конституционната монархия, а демократичната република. Този идеал не можа да бъде постигнат. Нещо повече. Създавайки една конституционна монархия, Търновската конституция даде широки пълномощия на монарха, така че за един безскрупулен и ловък монарх не бе трудно да установи личен режим, сиреч да установи замаскирана с конституционни форми монархическа диктатура. Ясно е, че при концентрирането на властта в ръцете на монарха демократичните институции на Търновската конституция са останали, фактически негарантирани. И наистина колко струва демократичното Народно събрание, което се избира чрез всеобщо и тайно гласоподаване, без какъвто и да било имотен ценз за избиратели и избираеми, когато това събрание може да бъде разгонено от княза винаги когато той пожелае това? Каква полза от парламентарната отговорност на министрите, когато те са играчка в ръцете на княза, който ги назначава и уволнява по своя собствена воля именно защото му е предоставено правото да разгонва непослушното Народно събрание и да уволнява непослушните министри. Дори отдаването на законодателната власт в ръцете на Народното събрание не струва много при фактическата възможност, която има монархът, да назначи послушно правителство и да му възложи да избере една послушна камара. С всички свои достойнства — според Васил Коларов — Търновската конституция не е могла да осигури свободите и равноправието на народа при новите условия. Тя не е могла да предпази нашата страна от бунта на монархофашистката реакция... Историята показва, че Търновската конституция не е в състояние да обуздае реакцията. Тя е плитка вода, която реакционерите могат да прегазят до колене.

Глава VI: Уредба на Източна Румелия

Положението на Източна Румелия според Берлинския договор. Борбата на българското население срещу Берлинския договор. Изработване на Органическия устав. Устройство на Източна Румелия. Генерал-губернатор и Частен съвет. Областно събрание и Постоянен комитет. Департаменти. Съдебна власт. Българският облик на Източна Румелия

Една от основните задачи на западноевропейските държави на Берлинския конгрес е била да осуети създаването на голяма и силна южнославянска държава на Балканския полуостров, която би могла да стане проводник на руско влияние и по този начин би могла да застраши техните интереси. Мерките срещу тази опасност са били проведени по няколко линии. Територията на българското княжество е била значително намалена, като в нея са били включени само земите на Северна България (със Софийски санджак, включен допълнително в княжеството), по отношение на които интересите на западните сили са били сравнително по-малки. Земите на Южна България, където интересите на западните сили са били значително по-големи, защото оттам е минавал пътят от Западна Европа за Цариград и Азия, не само са били отделени от княжеството, но са били значително ограничени политическите права на населяващото ги българско население. Нему е била призната само административна автономия. Тези земи обаче са били оставени в пределите на османската държава. Според чл. 13 от Берлинския договор «на юг от Балкана се образува една провинция, която взима името Източна Румелия и остава под пряката политическа и военна власт на султана при условие на пълна административна автономия».

Най-сетне, за да бъде отклонен какъвто и да било достъп на българи и руси до Егейско и Адриатическо море, останалите български земи са били оставени направо в пределите на османската държава, без да бъдат гарантирани каквито и да било политически права на българското население в тези земи.

По този начин тракийското население, което било дало най-големите жертви за извоюването на българската държава, се видяло изключено от нейните предели и оставено в пределите на османската държава, с която било водило най-жестока борба. Затова възмущението срещу несправедливите разпоредби на Берлинския договор в Източна Румелия било най-силно. То се изразило в народни вълнения, в бурни манифестации и протести срещу жестокия международен трактат, показващи готовността на народа да защитава при всяко положение извоюваната вече свобода. Особено бурни протести били проведени срещу немеца Шмид, дългогодишен чиновник в Отоманската банка, назначен за румелийски директор на финансите, който бил натоварен от европейската комисия съгласно постановленията на Берлинския договор да приеме общинските каси на Източна Румелия. При своята обиколка из румелийските градове той бил посрещан с голямо негодувание и с враждебни демонстрации, в гр. Сливен бил принуден да се спасява с бягство и бил заставен да прекрати преждевременно своята дейност по приемане касите на румелийските общини.

При тази крайно напрегната обстановка провела работата си европейската комисия, която била натоварена да изработи Органическия устав на Източна Румелия. Понеже Източна Румелия съставлявала част от османската държава, Берлинският договор не дал право на представители на българското население да участвуват при изработването на този акт, който трябвало да определи неговия политически статут в новосъздадената област. Изработването на Органическия устав било предоставено на една европейска комисия, в която наред с Турция участвували и Великите сили — Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия. Ударът срещу българското население бил двоен. То било лишено от възможността да участвува при решаването на въпросите, засягащи административното му устройство. Решаването на тези въпроси било предоставено на комисия, в която наред с вражески настроения представител на Турция участвували и поради своето мнозинство имали решаващ глас представителите на тези именно държави, които били предизвикали разпокъсването на българските земи.

Комисията започнала своята работа в Цариград на 30 септември 1878 г. По-късно тя решила да се установи в Пловдив и на 25 октомври продължила своите заседания в този град. Още докато комисията заседавала в Цариград, на нейните участници бил представен от една българска делегация мемоар, в който били посочени неправдите, извършени по отношение на българския наред с Берлинския договор, и опасностите, които тези неправди биха могли да предизвикат за мира на Балканския полуостров. Още по-решителни протести били отправени до комисията след установяването й в Пловдив. В едно изложение, подписано от 864 карловски вдовици, последните молели комисарите «да попитат султана и неговите министри защо са позволили на своите войници и на турското население да избият и избесят техните мъже, братя и синове». Изложението завършва така: «Ние ви се заклеваме, че турски войски няма да влязат в България, освен като минат през труповете на карловските вдовици».

Но българското население в Източна Румелия не се ограничило с подаване на мемоари и изложения до представителите на Великите сили, с организиране на митинги и протестни демонстрации. То било наясно, че трябва да бъде готово да защитава при нужда с оръжие в ръка своята независимост. В Източна Румелия започнало основаването на гимнастически дружества, в които участвували годните да носят оръжие мъже от 20 до 40–годишна възраст. Два пъти в седмицата те излизали на военно обучение. Руски инструктори надзиравали това обучение. Руските власти раздали на участниците в гимнастическите дружества повече от 50 000 пушки. С голяма любов и с изключително старание българите от Източна Румелия възприемали военната подготовка и постигнали при провеждането й много големи успехи. В резултат на дейността на гимнастическите дружества българският народ се оказал готов да брани извоюваната с толкова скъпа кръв свобода. Въоръжаването на българите от Източна Румелия и тяхната много добра военна подготовка, която направила силно впечатление на чуждите наблюдатели, допринесли до най-голяма степен да бъде осуетено прилагането на най-тежкото за румелийското население постановление на Берлинския договор, според което на границите на Източна Румелия трябвало да бъдат разквартирувани турски гарнизони.

Борбата на българското население срещу несправедливите постановления на Берлинския договор оказала също така немалко влияние при изработването на Органическия устав, което станало по следния начин. По предложение на австро-унгарската делегация били приети от комисията няколко общи принципа, на които трябвало да почиват уставните постановления. Тези принципи били формулирани твърде еластично. След това участниците в комисията си разделили работата по изготвянето на устава, като всяка делегация поела задължението да приготви по една или две глави от същия. При разискванията на изготвените по този начин проекти на отделните текстове на устава се разгоряла напрегната борба между представителите на Русия, от една страна, които решително защитавали интересите на българското население, и представителите на Турция, Англия и Австро-Унгария, от друга страна, които се стараели да ограничат колкото се може повече неговите права. Благодарение упорството на руската делегация много от разпоредбите на първоначално изготвените проекти били променени в по-изгоден за българския народ смисъл.

Първоначалният проект предвиждал, че и в Източна Румелия турският език ще бъде официалният език на администрацията и на съдилищата. Ползуването от български и гръцки език било признато за факултативно. След упорита борба на руските представители, които не успели да наложат българския език като официален, било допуснато равенство на трите езика — турски, български и гръцки. По този начин била осигурена възможността да се наложи фактически като официален българския език, на който говорело огромното мнозинство от населението в Източна Румелия.

Променен бил също така първоначалният текст на чл. 24 от устава, според който чиновниците в Източна Румелия трябвало да се вземат «доколкото е възможно» измежду жителите на областта. Текстът бил формулиран в смисъл, че «чиновниците се вземат измежду нейните жители (жителите на областта) освен в случаите, които има да се установят по-после с публично-административния правилник».

Особено оживени разисквания станали по въпроса за състава на областното събрание. Английското предложение било в смисъл половината от членовете на това областно събрание да бъдат назначавани, от генерал-губернатора. Руската делегация се противопоставила енергично на това предложение. «Нима мислите, господа, заявил руският представител, че е наистина привилегия за Източна Румелия да се даде право на нейния генерал-губернатор да назначава по своя избор членовете на едно събрание, което трябва да представлява общественото мнение в страната и което трябва да контролира ефикасно действията на администрацията? Ние не мислим тъй.» Приело се в областното събрание да има само 10 назначени от генерал-губернатора народни представители.

Вследствие борбата на русите било постигнато компромисно разрешение даже по въпроса за назначаването на околийските началници. Било прието, че околийските началници ще се назначават от генерал-губернатора, но по списък, съставен от главния съвет (който е бил само управително тяло на окръга) в съгласие с окръжния управител. Голяма победа постигнала руската делегация по отношение на кметския институт. Докато в проекта се предвиждало кметовете да се назначават от генерал-губернатора, в окончателния текст на устава било установено, че кметовете ще се избират от градските съвети.

На 4 април 1879 г. членовете на международната комисия подписали приетия окончателно Органически устав на Източна Румелия. Според този устав начело на областта стоял генерал-губернатор, назначаван от султана със съгласието на Великите сили с петгодишен мандат. В помощ на генерал-губернатора бил създаден един «частен съвет», който се състоял от 5 души директори и от началника на милицията и жандармерията. Начело на частния съвет стоял главен секретар, който бил същевременно и директор на вътрешните работи и заместник на генерал-губернатора, когато последният отсъствувал или бил болен. Назначаването му ставало от султана по един представен от генерал-губернатора списък, в който били включени имената на трима кандидати, измежду които султанът назначавал един. Останалите четирима директори били назначавани от генерал-губернатора, но с одобрението на султана. Началникът на милицията и жандармерията бил назначаван направо от султана.

Съставът на милицията и жандармерията бил комплектуван от българското население. В офицерския кадър на същите били включени руски офицери и някои чужденци. Останалите дирекции били: на правосъдието, на финансите, на просвещението и на земеделието, търговията и обществените сгради.

Дирекцията на правосъдието оглавявала съдебните учреждения на Източна Румелия и подпомагала изработването на законите и на публично-административните правилници; дирекцията на финансите, в която били обединени финансовите учреждения на областта, изработвала проектобюджета и организирала търговския и земеделския кредит; дирекцията на просвещението имала върховния надзор върху училищата на Източна Румелия. Само за 2 години (1879 и 1880 г.) в Източна Румелия били построени 413 нови училища. Дирекцията на земеделието, търговията и обществените сгради трябвало да ръководи стопанската дейност на областта.

Народното събрание на Източна Румелия, наречено «областно събрание», се състояло от 56 депутати, от които 36 избрани от народа, 10 участвуващи по право и 10 назначавани от генерал-губернатора. Областното събрание имало право да законодателствува по въпроси, интересуващи областта, но неговите законодателни актове подлежали на одобрение от султана. Във връзка с това ограничение на законодателната дейност на областното събрание впоследствие била създадена интересна практика. Когато султанът отказвал да утвърди един гласуван от областното събрание закон, генерал-губернаторът го представял на т. нар. Постоянен комитет и след приемането му от комитета неутвърденият от султана нормативен акт добивал формата на публично-административен правилник, който имал силата на закон, без да се нуждае от одобрението на султана.

Постоянният комитет бил избиран от областното събрание и членовете му изхождали от неговата среда. Той бил в състав 10 души и трима заместници. Постоянният комитет играел ролята на своего рода горна камара. Бил постоянно действуващ орган на областното събрание, бил овластен със своеобразно право на контрол върху дейността на администрацията и придобил фактически много голяма власт. Тъй като частният съвет бил орган на генерал-губернатора, за българското население било от голямо значение да бъде създаден един орган на власт, изхождащ из средите на самото областно събрание. Като членове на първия Постоянен комитет били избрани само българи поради обстоятелството, че в първото областно събрание, както впрочем и впоследствие, българите имали голямо мнозинство.

В административно отношение Източна Румелия била разделена на 6 департамента (окръга): Пловдивски, Татарпазарджишки, Хасковски, Старозагорски, Сливенски и Бургаски. Департаментите от своя страна се делели на околии — всичко 28 на брой. Начело на окръга стоял окръжен управител. Представително тяло на окръга бил т. нар. главен съвет, който бил съставен от изборни членове, от членове, участвуващи в съвета по право, и от членове, назначавани от генерал-губернатора. Изборните членове били най-много — пет пъти повече от броя на околиите, включени в съответния, департамент. Назначените от генерал-губернатора членове били на брой толкова, колкото били околиите, съставляващи департамента. Като членове по право участвували началниците на религиозните общества в департамента. Главният съвет гласувал бюджета на департамента, заемите, занимавал се със стопанските въпроси. Той излъчвал департаментна (окръжна) комисия, която била негов постоянен представител.

Общините били управлявани от изборни кметове. Градските общини избирали освен кмета и т. нар. градски съвети, които имали финансови и стопански функции. Като изборно тяло при селските общини функционирали т. нар. старейски (старейшински) съвети, които имали компетентност, аналогична на тази, която била отдадена на градските съвети.

Правосъдието на Източна Румелия било поверено на кметски съдилища, околийски съдии, окръжни съдилища и Върховен съд. Производството било двуинстанционно. Като втора инстанция функционирали окръжните съдилища и Върховният съд. Окръжните съдилища разглеждали по въззивен ред делата на околийските съдилища, а Върховният съд разглеждал по въззивен ред обжалваните пред него дела на окръжните съдилища.

Освен тези съдилища в Източна Румелия по силата на Органическия устав били създадени и административни и духовни съдилища.

Още от първия момент на съществуването й Източна Румелия добила облика на една българска област. Според направеното от руските власти преброяване населението на Източна Румелия се разпределяло по народност така: българи — 573 231 души; турци — 174 759 души; гърци — 42 561 души; цигани — 19 524 души; евреи — 4177 души; арменци — 1306 души. При това българското население на областта открито демонстрирало своята готовност да пази българския й характер с всички свои сили. В това отношение твърде характерна е една статия на тогавашния официоз на френското правителство вестник «Тан». В тази статия четем: «Българинът е як селянин, от роб, какъвто беше досега, той е станал свободен мъж; от наемник, какъвто е бил всякога под турското владичество, станал е самостоятелен домакин. Независимостта за него не е никак една празна дума, а е една най-здрава реалност. Българите преминаха през един социален преврат, толкова дълбок, какъвто беше и превратът, който извика французкия селянин на 1789 г. да се радва не само на политически права, но даде още и земя за владение. Русите не само освободиха българина, но го и въоръжиха при това дадоха му възможност да завладее земите на избягалите турци и да стане стопанин. В такъв случай възвръщането на турската власт има за него значение не само като отнемане на добитата свобода, но и лишаване от имота му. Тоя пъргав народ има вече под свое разположение повече от 100 000 пушки. Всякъде се води обучение на стрелба. Руските офицери от всички чинове говорят открито, че ще си дадат оставките от руската служба и ще се бият начело на своите злочести братя».

Изострената чувствителност на българското население при отстояване българския характер на областта намерила израз при посрещането на първия генерал-губернатор Алеко Богориди — по произход българин, дългогодишен висш турски сановник, който даже не знаел български език. Българското население от Източна Румелия устроило тържествено посрещане на своя пръв генерал-губернатор. По целия път от турската граница до столицата на Източна Румелия — Пловдив, се били събирали големи групи посрещачи. Но когато на първата българска гара Алеко Богориди се явил пред очакващия го народ с турски фес на главата, сред посрещачите настъпило голямо разочарование. Владиката, който бил начело на посрещачите, се разплакал, множеството обърнало гръб на генерал-губернатора и започнало да се разотива. И генерал-губернаторът, и неговите приближени разбрали ясно, че Източна Румелия не е една турска провинция и че чувствата и достойнството на българското население трябва да бъдат зачитани. Още на следващата гара Алеко Богориди сменил турския фес с български калпак и въпреки направеното му от Високата порта остро мъмрене, когато бил в пределите на Източна Румелия, той носел български калпак, като се мотивирал, че той като началник на милицията в Източна Румелия има право да носи нейната форма, а българският калпак бил включен в униформата на румелийската милиция. Българското население на Източна Румелия не позволило също така в резиденцията на генерал-губернатора да бъде вдигнато турското знаме и губернаторът и този път бил заставен да се подчини на народната воля.

Дял трети: Първи стъпки на българската буржоазна държава

Глава VII: Ликвидиране на османската феодална собственост

Мероприятия по време на Освободителната война. Аграрният въпрос след Берлинския договор. Журналното постановление на Съвета на руския императорски комисар. Аграрните отношения в Княжество България и в Източна Румелия след прекратяване временното руско управление. Законодателни актове за уреждане положението на господарските, чифлишките, черкезките и татарските земи

След като в предходните глави бяха разгледани накратко въпросите, свързани със създаването на българската държава и с нейното начално държавно устройство, трябва да се премине към разглеждане на основните промени в структурата на българското общество, към разглеждане на неговото класово разслоение, тъй като тези именно промени обуславят по-нататъшното развитие на българската държава, на нейните държавноправни институции и на нейната правна система. Това обаче предполага да се изясни предварително коренната промяна, настъпила след Освобождението в режима на собствеността, довела до тържеството на дребната частна собственост, защото тъкмо частната собственост се е явила като отправен пункт за по-нататъшното икономическо, политическо и правно развитие на българското общество.

Руско-турската освободителна война изиграла ролята на буржоазнодемократична революция. Премахвайки всички феодални институции, които гнетели българския народ, тя премахнала преди всичко османската феодална собственост. Феодалната собственост като юридически институт била пометена още чрез факта на изгонване на турската власт от българските земи в резултат на победоносното настъпление на руското оръжие. Кесимджийството и ратайството, феодалният режим на мирийските земи престанали да съществуват. Но ако феодалната собственост като юридическа категория била отменена чрез самия факт на Освобождението, ликвидирането на нейните последици не станало отведнъж. Ликвидацията на феодалната собственост била извършена последователно, в течение на един продължителен и нелек процес. Не се касае само за това, че феодалната собственост е била отменена в хода на една кръвопролитна война, свързана с опустошения, с приливи и отливи на бежанци, с изоставяне, завладяване и ново изоставяне на селища, полски имоти и т. н. По-важно е друго. След победоносното завършване на войната правата на българското население и преди всичко на селячеството върху освободените от феодална зависимост земи (земите «мирие» и вакъфските земи) се сблъскали с претенциите на техните предишни стопани — турци, претенции, признати и санкционирани от Берлинския договор. Премахването на феодалните правомощия на турските земевладелци над кесимджиите, ратаите и изполичарите според Берлинския договор не трябвало да означава лишаване на тези земевладелци от частна собственост над освободените от тяхната феодална власт земи. Работата е обаче там, че развитието на аграрните отношения след счупването на феодалните окови е имало своя логика и това развитие не могло да бъде преустановено чрез юридическите формули на един нормативен акт, какъвто е Берлинският договор. Във всеки случай разрешаването на конфликта, явил се между турските земевладелци и българското селячество, не е било лесно. Ликвидирането на феодалната собственост в освободените български земи поради всички тези причини се извършило по един доста сложен път и в течение на един доста продължителен период от време. Етапите на тази ликвидация трябва да бъдат разгледани последователно.

Както е известно, още в хода на Руско-турската война победоносното напредване на руските войски било съпроводено с бягство на значителна маса от местното турско население, което напускало своите жилища и изоставяло своите земи и имоти. В случаите, когато тези имоти били обработвани от българското население — на изполица, кесим, под аренда, аграрната проблема обикновено се разрешавала — поне зa момента — от само себе си. Исполджиите, кесимджиите, арендаторите на вакъфски имоти прибирали изцяло реколтата на обработваните от тях земи, без да дават каквато и да било плата комуто и да било. Те считали, че обработваните от тях имоти са станали техни.

Но аграрният въпрос по време на военните действия не се разрешавал винаги така просто. Не всички турски имоти били разработвани от изполичари и кесимджии. Под напора на победоносното руско оръжие бягали не само аги, бейове и чифликчии, но и малоимотно турско население. От друга страна, променливият успех на военните действия през първата половина на войната довел до бягство на компактни маси и от самото българско население. След отстъплението на Гурко от Южна България издевателствата на турските войски предизвикали масово бягство към север на жителите от Южна България, почувствували застрашен не само своя имот, но и своя живот. В Северна България се събрали близо 100 000 бежанци, които в голямата си част били лишени от средства за издръжка. Като временна мярка руското гражданско управление им разрешило да приберат реколтата на изоставените от турското население полски имоти. Даже изоставеният от турците добитък бил предаван на бежанците от Южна България. По този начин аграрният въпрос по време на Освободителната война се свързал с бежанския въпрос. Разбира се, предаването на принадлежащите на турското население полски имоти в ръцете на българските бежанци било само временна мярка. Но макар и временно, то изисквало уточняване на създадените по този път отношения между временните владелци и избягалите стопани на имотите. Ето защо още през м. ноември 1877 г. руското гражданско управление със специален циркуляр наредило да се обяви на населението, че бежанците българи, които са заели турски ниви, имат право да събират жътвата от тези ниви (даже когато са ги засели с принадлежащо на турците зърно) и че им се разрешава и през следващата пролет да засеят изоставените от турското население земи.

След това било разрешено и на местното население, а не само на бежанците, да засява изоставените от турците имоти, като по този начин било признато едно съществуващо вече положение, тъй като след бягството на турците и местните жители завладели и засели изоставените от бежанците ниви.

При по-нататъшното успешно развитие на военните действия аналогична интервенция на руската власт се наложила и в Южна България. Тук тази интервенция била не по-малко необходима, тъй като завръщащото се по родните си места българско население обикновено намирало своите селища разрушени, а полските имоти опустошени и разграбени. Поради това цели български села, не можейки да се настанят в своите предишни жилища, се настанявали в запазени турски села, изоставени от техните обитатели. Наред с това наемателите и ратаите в турски чифлици след идването на руските войски започнали да си поделят чифлишките земи, третирайки ги като свои, по същия начин, както били сторили това техните братя в Северна България.

Но уреждането на поземлените отношения по време на Руско-турската война се извършвало не само по пътя на присвояването и настаняването на българските бежанци в изоставените турски имоти, а и по пътя на юридическите сделки. Някои турски аги и бейове при бягството си оставили български чорбаджии за свои пълномощници. Впоследствие нерядко самите пълномощници продавали имотите на своите доверители за дългове. В други случаи самите турци преди бягството си продавали имотите си на своите съселяни или съграждани, като оформяли продажбите с дългови записи.

След приключване на Руско-турската война и особено след подписването на Берлинския договор в България е започнало масово завръщане на избягалото турско население. До м. февруари 1879 г. в Княжество България се завърнали 69 000 бежанци, а в Източна Румелия се завърнали 24 000 души. Наред с турските бежанци в пределите на Княжество България и на Източна Румелия нахлули и бежанци българи, които бягали от оставените под турска власт български земи. Само от Одринския вилает избягали 30 000 българи. Те били настанени в Източна Румелия. От Македония избягали 20 000 души. Те били настанени в Софийско. Тези бежанци били снабдявани с добитък, храна и средства за препитание от руските войски.

Масовото нахлуване на бежанци в освободените български земи поставило пред временното руско управление една отговорна задача. Трябвало да бъдат намерени жилища и средства за препитание на бежанците българи и турци, а това не било лесно. Още по-тежко било да се разрешат конфликтите между турските бежанци и онези българи, които, намирайки разрушени своите жилища, се били настанили в изоставените турски села. За уреждане на сложните и тежки въпроси, които аграрната и бежанската проблема поставили на разрешение след подписването на Берлинския договор, временното руско управление издало Журнално постановление от 2. VIII. 1878 г., с което било заменено едно действуващо преди това Временно журнално постановление от 30. IV. 1878 г.

По силата на § 4 на Журналното постановление (от 2. VIII. 1878 г.) българите, които се били настанили в турски жилища, при завръщането на турските бежанци не трябвало да бъдат изгонвани, а могли само да бъдат стеснени по такъв начин, че турските бежанци да бъдат настанени в част от окупираните от българското население жилища или във временни колиби или землянки, направени край завзетите от българите села, докато се разреши въпросът за материалното обезщетение на българите, чиито домове били разрушени през време на войната от турските войски.

Още по-важен за уреждане на острия аграрен въпрос бил друг един текст на постановлението (§ 2 на същото), според който турците, провинени в убийства, палежи и насилия над християнското население, при завръщането си в България подлежали на военен съд.

Журналното постановление изиграло твърде важна роля при разрешаването на аграрния въпрос, тъй като много голяма част от турските едри земевладелци били опетнени с извършването на престъпления, предвидени в § 2 на това постановление. Руските власти не се колебали да приложат разпоредбите на постановлението, когато провинените турци въпреки разпоредбите на същото се завръщали в България, за да търсят чифлиците, които през време на войната били изоставили. Характерен в това отношение е случаят с хаджи Ариф и Шабан ага, които били едри земевладелци, собственици на няколко чифлика в Пловдивско и откупвачи на десятъка. Макар да били провинени в тежки престъпления спрямо християнското население, след подписването на Берлинския договор те се завърнали в Пловдив. Руските военни власти по донесение на потърпевшите ги задържали, предявили срещу тях обвинение за престъпления, визирани в § 2 на Журналното постановление. Военният съд ги осъдил на смърт. Поради застъпничеството на английското правителство хаджи Ариф и Шабан ага не били екзекутирани. Смъртната присъда била заменена с вечно изгнание от България. Произнесената от руския военен съд присъда обаче стреснала провинените и те не се решавали да се завръщат. Този факт улеснил българското население при предявяването на неговите претенции и искове срещу турските бейове и аги за връщане на заграбени от последните полски имоти, за изплащане неплатени ратайски възнаграждения, за обезщетяване на извършени злодеяния и грабежи. Съдебните власти обикновено уважавали тези искове, като присъждали да се продаде имуществото на избягалите турци.

Аграрният въпрос в освободените български земи се свързал с нови усложнения след прекратяване временното руско управление. Берлинският договор, както е известно, предвиждал изрично да бъде запазена недвижимата собственост на турските земевладелци даже когато те не живеят в княжеството (що се отнася до Източна Румелия, тъй като тя била третирана като провинция, оставена под пряката политическа и военна власт на султана, не се поставял и въпрос, че там имотите на турските земевладелци биха могли по някакъв начин да им бъдат отнети).

Ако руското правителство по силата на признатите му по самия Берлински договор функции е могло да взема известни временни мерки за уреждане бежанския и аграрния въпрос, ясно е, че временните мерки с прекратяване на руското временно управление е трябвало да отстъпят място на актове за окончателно уреждане на тези въпроси. А насоката на тези актове е била ясно очертана от разпоредбите на чл. 12 от Берлинския договор, според който: «Притежателите на имоти, турци или от друга народност, които пожелаят да живеят вън от пределите на княжеството, могат да си запазят недвижимите имоти в княжеството, като ги дадат под наем или оставят да ги управляват други лица. Една турско-българска комисия ще бъде натоварена да уреди в срок от две години както всичките въпроси за продажби, ползуване или употребление на държавните имоти и вакъфите в полза на Високата порта, тъй и всички въпроси, свързани с интересите на частни лица». Трябва да се каже; че нито буквата, нито духът на чл. 12 от Берлинския договор са могли да бъдат стриктно спазени и реално приложени. Икономическото развитие на българския народ и свързаният с това икономическо развитие обществено-политически и културен прогрес на същия се оказали по-силни от консервативните тенденции на Берлинския международен договор. Упоритата борба на българския народ, подпомогната от административните мерки на временното руско управление, осуетила връщането на турските земевладелци в техните имения и чифлици и довела след доста дълги перипетии до окончателно овладяване на земята от българите, които я paботили. Нужно е обаче да се изтъкне, че уреждането на аграрната проблема в Княжество България и в Източна Румелия не е могло да следва напълно еднакъв път на развитие, тъй като Източна Румелия била обвързана от разпоредбите на Берлинския договор много по-здраво, отколкото било обвързано българското княжество, и тъй като едрите поземлени владения — чифлиците — били много по-широко разпространени в Южна България, отколкото в Северна България.

Под натиска на създадената в Източна Румелия съгласно чл. 18 от Берлинския договор Европейска комисия главният управител на областта назначил специални департаментски комисии за връщане недвижимите имоти на бежанците турци и за въвеждането им във фактическо владение на тези имоти. Българите които владеели тези имоти, били осъждани да ги напускат и даже трябвало да заплатят наем на ония, които ги били изоставили. Българските селяни обаче отказали да се подчинят на решенията на департаментските комисии. Само бежанците, които след бягството си от пределите на Османската империя били настанени в източнорумелийски земи, се подчинили на решенията на департаментските комисии и напускали земите, които временно били завзели. Местните жители обаче категорично отказали да напуснат земите, които те считали за свои.

Интересно е да се цитират сведенията, които дава за поведението на българските селяни маркиз Батски, който посетил Източна Румелия през лятото на 1879 г. «През време на войната — пише маркиз Батски, — когато турците побягнали, българите заемали наново своите неправилно отнети земи. Турчинът при завръщането си претендира, че земята е негово притежание, и за уверение показва документи за принадлежност. Българинът настоява на противното и показва една по-стара тапия... Ако турчинът защитава правото си на основание, че той е притежавал земята по-напред, то българинът отговаря, че той я пък сега притежава и обработва.»

Колко решителна е била съпротивата не само на българското население, но и на българските административни власти срещу решенията на департаментските комисии, може да се съди от едно оплакване на Пловдивската департаментска комисия до пловдивския префект, в което тя казва, «че не може да свърши нищо, като няма от где да се подкрепи».

Понеже българските селяни отказвали да заплащат наем за обработваните от тях земи, завзети от турските земевладелци и чифликчии, източнорумелийското правителство отпуснало 40 000 турски лири на бежанците турци срещу вземанията им от българските селяни.

Когато турските земевладелци се уверили, че завинаги са изгубили своето политическо господство над българските земи, те започнали масово да продават своите имоти и да се изселват. Според данни на тогавашния румелийски печат от установяването на източнорумелийската власт до 1. XII. 1883 г. били продадени от мюсюлмани на християни недвижими имоти за 72 000 000 златни гроша. Трябва да се отбележи, че тъкмо тези покупки хвърлили една значителна част от селячеството в експлоататорските ръце на лихварите, тъй като селячеството нямало готови пари за заплащане на купената земя.

В Княжество България аграрният въпрос не придобил същата острота, както в Източна Румелия. Тук Журналното постановление от 2. VIII. 1878 г. било оставено в сила. Създадени били наистина известни облекчения при въвеждане във владение на турските бежанци, но само за ония бежанци, които преди бягството сами били обработвали своите имоти.

Правителството, което изхождало от средите на либералната партия, не искало при връщането на турските имоти трудещите се земеделци и чифликчиите да бъдат поставени под еднакъв знаменател, под един и същ режим. С пълно основание представителите на либералната партия смятали, че турчинът-чифликчия и турчинът-земеделец не трябва да се третират еднакво. Въпреки дадената с Берлинския договор амнистия на провинените турски земевладелци Министерството на правосъдието в княжеството следвало установената от Журналното постановление линия, тъй като според него «амнистията не засягала гражданските последствия на престъплението».

И в княжеството, както в Източна Румелия, населението предявявало срещу незавърналите се турски бейове и едри земевладелци искове за връщане на заграбени от последните имоти, за репариране на причинените щети, за изплащане на дългови записи, чрез които били оформени извършените при бягството продажби, за задължения «по тефтер» (т. е. за извършени доставки) и т. н.

Ясно е било все пак, че само по пътя на фактическото и съдебното уреждане на създадените между предишните господари на земята и местното българско население отношения аграрният въпрос не е могъл да бъде цялостно уреден. Нужно е било да се санкционира по законодателен път извоюваното чрез борбата на българския народ фактическо положение. Българските земеделци трябвало да бъдат признати за законни собственици на завладените от тях земи. Това признаване на правото на собственост на земята в полза на българското население е било извършено срещу съответно обезщетяване на предишните владетели на същата — турските чифликчии и едри земевладелци. Разпорежданията на чл. 12 от Берлинския договор са накарали българския законодател да избере това именно разрешение. Наистина, строго погледнато, самото признаване на работещите чифликчийските и господарските земи за собственици на същите е представлявало нарушение на чл. 12 от Берлинския договор. Но ако българският законодател се е решил да предприеме мерки, изразяващи се в експроприиране на турските земевладелци срещу обезщетение, той не се е решил да отиде по-далеч — да лиши турските земевладелци от имотите им без каквото и да било заплащане. Законодателят не е бил в състояние да възприеме последното разрешение (далеч по-благоприятно за трудещите се и за целия български народ) не само по външнополитически причини. Няма съмнение, че едно такова решение би предизвикало много силна реакция и може би репресии срещу младото българско княжество. Но страхът от репресии не е бил единствената причина, която е възпряла българското правителство от радикалното разрешение на аграрния въпрос. Историческите събития от това време показват, че когато младата българска буржоазия е намирала известни рисковани разрешения за наложителни, тя ги е провеждала даже когато свързаните с тези разрешения опасности са били не по-малко сериозни и не по-малко съдбоносни от тези, които биха се явили в този случай. Съединението на Княжество България с Източна Румелия ни дава пример за такава готовност да се приемат известни рискове и да се отстояват определени позиции и при по-тежка международна обстановка. В разглеждания случай обаче законодателят като експонент на младата българска буржоазия не е могъл да даде едно радикално разрешение на аграрната проблема, защото сам той е изхождал от принципите на неограничената и неприкосновена частна собственост. Именно затова даже в такъв един случай — фрапантен по своите неприемливи за българския народ последици — законодателят не се е решил да погази неприкосновеността на частната собственост.

Законодателните актове, чрез които е била уредена аграрната проблема в освободените български земи, са засегнали т. нар. господарски, чифлишки, черкезки и татарски земи.

Още през 1880 г. II обикновено народно събрание в своята втора сесия гласувало Закон за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифлишки земи (ДВ, бр. 93 от 17. XII. 1880 г.). По силата на този закон всяко семейство, което било работило 10 години непрекъснато едни и същи чифлишки земи, ставало техен собственик. Предвиждало се селяните да заплатят пазарната цена на тези земи на държавата, тъй като държавата трябвало да ги изплати на чифлик-сайбиите. Що се касае до т. нар. господарски земи, законът предвиждал, че «всеки жител на господарската земя е собственик, притежател на онези места, които е работил, работи, и на ония, от които е имал право да се ползува».

По-подробно и изчерпателно бил уреден режимът на т. нар. господарски и чифлишки земи със Закона за господарските и чифлишките земи, приет от IV обикновено народно събрание (ДВ, бр. 11 от 5. II. 1885 г.). С този закон било уточнено, че господарските земи са «онези, на които населението е живяло и ги обработвало постоянно срещу определен данък в произведения или пари и които земевладелците не са имали право да дават под наем на други земеделци-разработвачи». Що се касае до чифлишките земи, законът определил, че в тази категория попадат земите, «които населението е разработвало с наем в натура или в пари, но на които стопаните са имали право да ги дават под наем, комуто искат».

Уточнил по този начин категориите «господарски» и «чифлишки» земи, законът разпорежда, че «всеки жител на господарската земя е собственик и притежател на онези земи, които е работил», и че «всеки жител, който е работил непрекъснато десет години до издаването на закона от 1880 г. едни и същи чифлишки земи, става собственик на тези земи».

Оценяването на господарските и чифлишките земи било възложено на специална Комисия за уреждане на господарските и чифлишките земи. Цената на господарските земи се определяла по плащания в турското време кесим, като се умножи стойността на кесима седем или осем пъти. Цената на чифлишките земи се определяла, като се вземала за основа цената на господарските земи с една добавка от 5 до 15%.

Определената от комисията цена, или, както казва законът, определеното от комисията «възнаграждение», се заплащала на земевладелците само тогава, когато «техните права върху земята се докажат по най-безсъмнен начин».

Законът предвиждал, че заплащането на господарските и чифлишките земи ще бъде извършено от държавата. Според чл. 30 от закона «при плащането на земите взема се от всяка група жители, за които земята се изкупува, задължително писмо, в което се удостоверява, че тий — еди-кои жители поименно — са получили от държавното ковчежничество в еди-кое място толкози и толкози пари за изплащане на земите си в еди-кое място и че се задължават да ги изплатят на правителството в разстояние на 10 години заедно с лихвите им по 6%». Получилите по този начин земя губели правата си върху нея, ако не изплатят на държавата онези суми, които тя предварително е заплатила за тяхна сметка на земевладелците турци, доказали по надлежен ред своето право върху господарските и чифлишките земи.

В действителност обаче тази санкционираща разпоредба на закона не могла да се приложи. Населението, което считало тези земи за свои въпреки заграбването им от турските аги и бейове, не заплащало определените годишни вноски или ги заплащало със съвсем незначителни вноски и с голямо закъснение. Окончателното ликвидиране на сметките около господарските и чифлишките земи се извършило чак след Първата световна война, когато българският лев бил извънредно много обезценен.

По-лесно бял уреден въпросът с т. нар. черкезки и татарски земи. С един Закон за черкезките и татарските земи (ДВ, бр. 95 от 23. XII. 1880 г.) било постановено, че «частните и общинските земи, които при изселването на черкезите и татарите останаха празни, връщат се, но само по предварително разрешение на правителството, на ония лица и общини, които са били лишени от тях. Но в такъв случай и частните лица и общините се задължават да върнат по принадлежност онова, що им било отстъпено и дадено в замяна от отоманското правителство».

Глава VIII: Икономическо развитие на България от Освобождението до последното десетилетие на XIX век

Разлагане на дребната поземлена собственост. Причини. Разоряване на занаятчийството. Първоначално натрупване на капитала

Освободителната руско-турска война ликвидирала османския феодален строй, който потискал производителните сили в българските земи и пречел на тяхното развитие. Освободени от оковите на феодализма, производителните сили у нас добили възможност да се развиват, добили простор за по-нататъшно разрастване.

Османската феодална собственост била разрушена. На нейно място се установила поземлена собственост на българското селячество. Не могли да просъществуват дълго време след Освобождението и задругите. Създадени и развили се при господството на едно натурално или полунатурално стопанство, те претърпели сериозни удари още при появяването на капитализма по време на османското иго. След освобождението на България в кратък срок задругите били напълно разрушени от развитието на капиталистическите отношения. Последните ликвидирали тази форма на фамилна собственост, която била несъвместима с изграждащия се у нас капитализъм.

Освобождението дало значителни отражения и върху нашето занаятчийство. Още преди Освобождението то било тежко засегнато от нахлуването на капиталистическите отношения в българските земи, тъй като занаятчийското производство не могло да издържи конкуренцията на фабричните стоки. Освобождението разрушило феодалната цехова организация на старите занаяти и премахнало една част от тях, които били несъвместими с новите изисквания на пазара, с новите нужди на населението, с факта, че значителни пазари на Османската империя били вече недостъпни за българския занаятчия. На мястото на старите цехови организации се явило едно ново дребно занаятчийство, освободено от съсловните ограничения на феодализма, което трябвало да задоволява променените нужди на освободения български град и на освободеното българско село.

В резултат на Освобождението както в селото, така и в града възтържествувала дребната частна собственост. Огромна част от българското население съставлявали дребните свободни стокопроизводители. Но не трябва да се забравя, че наред с дребните свободни стокопроизводители както в града, така и в селото е имало още преди Освобождението една прослойка от чорбаджии, лихвари, селски първенци, притежанията на които постепенно са се превърнали в капиталистически притежания. Независимо от това преди Освобождението се явяват известен брой търговци, дори индустриалци, които са били истински капиталисти.

Още при самото създаване на дребната собственост обаче започнали да действуват онези фактори, които водели до нейното постоянно разлагане. Дребното производство у нас се явило като необходимо предварително условие за развитието на капитализма.

Разоряването на селското стопанство и заробването му от лихварския и търговския капитал било свързано с все по-голямото раздробяване на земята в нашето село. Това раздробяване на земята се извършвало не само поради премахването на чифликчийството и на османската феодална собственост. Раздробяването на земята се засилвало и поради установената у нас система на наследяване, която улеснявала разкъсването на поземлената собственост. При това положение на нещата невъзможно било да се прилага в земеделското производство една що-годе усъвършенствувана техника. А при примитивната земеделска техника, която се прилагала, дребното селско стопанство се очертало като крайно недоходоносно. При това то не могло да произвежда всички необходими за домакинството предмети. То трябвало да търси тези предмети на пазара. За да задоволят най-насъщните си потребности, селяните трябвало да прибягват към размяна.

Но има и една по-важна причина, поради която земеделецът се виждал насочен към размяна. Разширяването на пътните съобщения, построяването на железници, развитието на търговията, свързано с тези улеснени съобщения, ускорявали процеса на преобразуването на селското стопанство от натурално в парично. Земеделецът започнал да се превръща в стокопроизводител. Съществуването му почнало да зависи от пазара — ако продаде, ще може да съществува.

Тъкмо установяването на стоковото производство в селото и свързаният с него свободен внос на чуждестранни стоки довели до едно значително спадане на цените на селскостопанските произведения. Селските стопани били в невъзможност да заплащат цените на манифактурните и индустриалните произведения със съвършено скромните добиви на своите примитивни дребни стопанства — тези добиви на пазара имали твърде ниска цена. «Дребното производство в борбата си с капитализма — пише Димитър Благоев — намира едно средство за продължение на своето съществуване, а именно намаление на потребностите до последен размер.»

Но каквото и да прави селското стопанство, както и да намалява своите потребности и разходи, то не може да избегне все по-голямото затъване в благото на дълговете. В тая насока на дребното селско стопанство влияел и един друг фактор — българската държава. Българската държава, пред която стояла задачата да изгради пътища, железници, пристанища и да въоръжи българската армия, налагала твърде високи данъци, и то данъци парични.

Главната тежест на данъчното бреме легнала върху, плещите на българския селянин. Според изследванията на икономиста Габе върху данъците на Варненския окръг един земеделец от Варненско към 1890 г. плащал годишно около 84 лв. данъци. Това означава, че той бил обложен с толкова данък, с колкото били обложени 20 чиновници или 6 лица със свободна професия, или трима търговци, или 6 занаятчии.

Д. Благоев изчислява, че през 1900 г. държавата взела данък върху земята и сградите повече от 20 000 000 лв. Разделени тези 20 000 000 на 400–те хиляди самостоятелни стопанства, колкото били стопанствата по това време, излиза, че всяко стопанство трябвало да заплаща по 50 лв. годишно само данък върху земята и сградите.

Естествено всичко това довело до едно голямо задлъжняване на селското население — задлъжняване към земеделските каси и задлъжняване към лихварите.

Икономистът Габе изтъква, че земеделците в България по това време били 2 212 547 души. Земеделските каси в България до 1. I. 1890 г. били издали записи за 22 423 548 лв. Това означава, че всеки земеделец дължал само към земеделските каси по 10,15 лв., и то без лихвите.

Като се вземе предвид, че обработваемата земя по това време била 1 790 000 хектара, вижда се, че на всеки хектар се е падал дълг към земеделските каси по 12,50 лв. Към тази сума трябвало да се прибави и сумата 3,10лв., колкото е било приблизително задължението на земеделеца към Народната банка. Резултатът е, че на всеки хектар земя се пада дълг около 16 лв. независимо от данъка, който ежегодно бил повече от 10 лв. на хектар. Съвсем ясно е, че тези задължения не могли да бъдат посрещнати и изплатени с доходите на селското стопанство.

За положението на нашето селячество в края на миналия век може да се съди от следните констатации, които прави в сп. «Юридически преглед» от 1898 г. един от лидерите на т. нар. Народна партия Ив. Евст. Гешов: «В нашата хубава България, ако вярваме на последното преброяване, направено в 1893 г., има 113 986 къщи с един само прозорец. Според същото преброяване 470 154 прозорци на нашите и тъй мрачни жилища били запушени с книга. Население, което от сиромашия не вижда хубава България освен през един само прозорец, което от немотия употребява книгата не да се осветява от нея, а да затулва и тъй оскъдната божия светлина, има, струва ми се, право повече от всяко друго да иска от своите представители и публицисти отчет по двата за него особено жизнени въпроси — въпросите за данъците и бюджета». Както е известно, т. нар. Народна партия, лидер на която е бил Ив. Евст. Гешов, е била представителка на финансовия и лихварския капитал, на определени кръгове на едрата буржоазия. Толкова по-ценни са поради това направените в приведения цитат констатации.

Лихварството намерило извънредно благоприятни условия за развитие и все повече и повече разцъфтявало. В някои окръзи особено то взело страшни размери. Така например според официалното «Изложение за състоянието на Ловчанското окръжие през 1896–1897 г.» населението на селата Владня, Смочин, Зелково, Продимчец, Умаровци, Скобелево и други села от Ловчанско било окончателно обезземлено от лихварите. Същото станало и с населението на с. Гъмзово, Видинско, с. Сарая, Пазарджишко, с. Конаре, Пловдивско, и др.

Прочее съвършено правилна е бележката на Маркс, че «експлоатацията на селячеството се отличава от експлоатацията на фабричния пролетариат само по своята форма. Експлоататорът е същият — капиталът. Отделните капиталисти експлоатират отделния селянин с помощта на ипотеките и лихварството, класата на капиталистите експлоатира класата на селяните чрез държавните данъци».

В резултат трябва да се отбележи, че за един период от 5 години (от 1888–1893) числото на самостоятелните стопани-собственици в България се е намалило от 529 779 души на 416 199 души, т. е. с 21, 5%. Най-голямата част от разорените земеделци-стопани, както установява Д. Благоев, се преобърнали в несобственици, увеличило се числото на ратаите, на наемническата класа. Това се потвърждава и от факта, че за две години числото на «слугите и помощниците» в земеделието се е увеличило с 26,2%.

Наистина и след това дребнособственическият облик на нашето село не се е променил. За това ни говорят статистическите данни от това време. През 1897 г. почти 30% от всички селски стопанства били съвършено дребни — имали до 20 декара земя; 27% били дребни стопанства, със земя от 20 до 50 декара, и останалата 1/4 от стопанствата (25,4%) били средни — с поземлена площ от 50 до 100 декара. Едри капиталистически селски стопанства в България през 1900 г. имало само 35.

Погрешно ще бъде обаче от този факт да се прави извод за устойчивостта на дребното селско стопанство при капитализма. Не е трудно да се разбере, че такава устойчивост е по-лоша от всяка неустойчивост. Нашето селячество било принудено да води мизерен и безсъдържателен живот, докато капиталистът изсмуквал всичките му жизнени сили чрез лихварството и чрез изполицата, понеже този начин на експлоатация за него бил по-изгоден от създаването на едри земеделски стопанства.

Наред със селячеството на разорение било подложено и българското занаятчийство.

Пропадането на старото занаятчийство започнало още през време на османското робство. Този процес се задълбочил особено много след Освобождението. Занаятчийството не само не могло да издържи конкуренцията на по-евтините западноевропейски стоки. То не могло вече да задоволява новите потреби и новите изисквания на градското население. Потребностите на градското население се увеличавали, докато произведенията на занаятчийството не могли да отбележат никакъв съществен напредък. Д. Благоев бележи, че у нас още от първите години след Освобождението разширеният вътрешен пазар се удовлетворявал главно от външни стоки. Нахлуването на тези стоки, като предизвикало разширяване на размяната, съсипало нашите дребни стокопроизводители, но в същото време натрупало доста голям капитал в ръцете на търговците.

Пропадането на занаятчийството е отразено ясно в докладите на търговско-индустриалните камари. Така например в София по време на Освобождението имало 50–60 чехларски занаятчийски заведения, а след 20 години същите останали само 4–5. От съществуващите 40–50 кожухарски занаятчийски работилници останали 10–12. В Пирдоп от 700–800 чекръка след 20 години останали само 20–30. «От цели еснафски чаршии, четем в доклада на Варненската търговско-индустриална камара от 1878 г., днес са останали по 2–3 представители, които криво-ляво си бодат очите за прехрана. Нещо твърде обикновено е да се срещне бивш преди 20–25 години състоятелен занаятчия днес прост наемник.»

Все пак трябва да се има предвид, че не всички занаятчийски производства сa пропаднали. Тези от тях, които успели да се нагодят към променените изисквания на пазара, останали да съществуват. Даже в края на XIX в. у нас имало 81 680 занаятчии, докато наемните работници са били по-малко.

Но трябва да се има предвид, че повечето от занаятчийските предприятия били подчинени на капитала. Това подчинение се извършило по няколко начина. Някои занаятчии майстори били привличани да работят срещу определено възнаграждение у друг майстор-капиталист. В много случаи майсторите ставали наемни работници на капиталиста заедно със своите калфи и чираци. В други случай капиталистът предпочитал т. нар. система на парче. «Нашите фабриканти и различните индустриални предприемачи — пише Д. Благоев, — наместо да разширяват заведенията си и да плащат определена надница, раздават работа вън от заведенията си и на парче. По такъв начин те, без да увеличават постоянния си капитал и с нищожно увеличение на променливия, чрез разпокъсана система на експлоатация на труда и чрез системата на парче изсмукват от работниците една по-голяма печалба, отколкото при концентрираното производство и при определена надница.»

По този начин са били организирани редица предприятия, — обущарски, шивашки и железарски работилници.

Дотук беше разгледан процесът на пропадането на самостоятелните дребни стокопроизводители в града и селото, процесът на превръщането на значителни маси от тях в безимотни пролетарии. Това е първата и най-важна стъпка за създаването на капиталистическото производство у нас. «Процесът, който създава капиталовото отношение — пише Маркс — не може да бъде нищо друго освен процес за отделяне на работника от собствеността върху условията на неговия труд, процес, който, от една страна, превръща обществените средства за живот и производство в капитал, а, от друга страна — непосредствените производители в наемни работници.»

Но за да се дойде до капиталистическото производство, нужно е да се натрупат свободни парични средства в ръцете на една група от хора, която да стане организатор на капиталистическото производство, нужно е да се извърши първоначално натрупване на капитала. Известно първоначално натрупване у нас е било налице още през време на османското робство. Но понеже тогава е господствувала една от най-варварските и най-изостаналите форми на феодализъм, капиталистическото развитие в нашите земи е било затормозено. За едно по-значително първоначално натрупване на капитала можем да говорим едва след Освобождението.

След Освобождението една част от забогателите през османското иго лихвари и търговци успяла да запази своите богатства. Тези лихвари и търговци обаче били една незначителна прослойка, лишена при това от своята дотогавашна социална база. По-значителна била онази акумулация, която се извършвала чрез намерилото благоприятна почва за развитие лихварство непосредствено след Освобождението. Поради острата нужда от пари, която почувствувало селското население във връзка с изплащането на закупените от него чифликчийски земи и във връзка с плащането на държаните данъци, лихварството намерило добри условия за развитие, както вече бе отбелязано по-горе. По този път се извършило едно значително първоначално натрупване.

Още по-голяма роля в тази насока изиграла системата на свободната търговия, която се установила у нас след Освобождението. Свободната търговия не само издигнала търговците като важна обществена сила, но заедно с това довела до натрупване на значителни парични средства в ръцете им. Това станало не само в града, където свободната търговия намерила широк простор за развитие, но и в селата, където разни кръчмари, бакали също така успели да натрупат немалки печалби.

Ала най-главно средство за първоначално натрупване на капитала у нас били държавните доставки, т. е. ограбването на българската държава от предприемачи, строители, доставчици и т. н. Наскоро след Освобождението и най-вече през Стамболовия режим били предприети значителни държавни строежи (построяването на железници, пътища, обществени постройки и въоръжаване на армията). Тези строежи погълнали огромни за онова време средства, които държавата получавала чрез увеличаване на данъчното бреме и външни заеми. За размера на изразходваните средства е показателно банкнотното обръщение. През 1885 г., т. е. непосредствено преди режима на Стамболов, банкнотното обръщение било 213 000 лева. Само за 13 години (1898 г.) то се увеличило 15 пъти, т. е. 1500% — на 3 156 000 лева. Златната наличност (златното покритие) обаче се увеличила незначително — от 2 000 000 на 3 000 000 златни лева.

Именно около първите значителни държавни доставки се извършили и първите значителни гешефти, които донесли огромни печалби за предприемачи, доставчици, посредници и т. н.

Това първоначално натрупване на капитала довело към края на миналото столетие до развитие на индустриалния капитализъм в България. Ето статистиката така, както е дадена в статистическия годишник от 1910 г.: в периода 1879–1884 г. били основани 23 капиталистически предприятия; от 1885–1889 г. — 33 и през 1890–1894 г. — 54. Това означавало, че за един период от 4 години (1890–1894 г.) са основани почти толкова капиталистически предприятия, колкото са били основани от Освобождението до 1890 г.

Приблизително за същия период от време (1891–1895 г.) вносът на машини за индустриалните предприятия е почти 2 и 1/2 пъти по-голям от целия внос на машини за времето от Освобождението до 1891 г. От Освобождението до 1890 г. са внесени машини за 2 650 000 златни лева, а през времето 1891–1895 г. — за 6 500 000 златни лева.

Първите сравнително модерни фабрики били създадени в Габрово и Сливен, а след това и в София, Самоков и другаде.

Глава IX: Политическото развитие на Княжество България и Източна Румелия

Първи консервативен кабинет на Бурмов (5. VI. 1879 г.). Уредба на дипломатическите агентства, митниците и министерствата. Правителства на Др. Цанков и Каравелов (1880 г.). Административно деление на княжеството. Режимът на пълномощията (27. IV. 1881–7. IX. 1883 г.). Държавен съвет. Отмяна на пълномощията, правителствата на Либералната партия. Управлението на Източна Румелия

Първият политически акт на първия български княз Александър Батенберг не е бил удачен. На 5 юли 1879 г. той издал указ на назначаването на първия министерски съвет. За министър-председател бил назначен Бурмов и за министри Балабанов, Греков, Начович, генерал Паренсов. Всички те, с изключение на военния министър Паренсов — руски офицер — били консерватори. По този начин първото правителство на Княжество България било консервативно, макар че още в Учредителното събрание проличало съвършено ясно огромното надмощие на Либералната партия.

Издадени били и първите нормативни актове — укази за създаване «нужното число митници и митарствени пунктове по южните граници на княжеството» и за уреждане дипломатическите отношения на България със съседните държави (ДВ, бр. 1 от 1879 г.).

Разбира се, митата не са били най-важният приходоизточник на младата българска държава, но чрез издадения указ тя е искала да обяви открито още от самото начало, че митата на стоките, внасяни в нейните предели, са нещо различно от митата, събирани от османската държава. По понятни съображения стоките, произхождащи от Източна Румелия и Македония, били освободени от заплащането на мито.

Указът, уреждащ дипломатическите отношения на княжеството, предвиждал откриването на български дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград. По този начин законодателят се е погрижил да подчертае, че българската държава е субект на международното право, че тя има определена правоспособност и може да встъпва в дипломатически отношения със своите съседи. От голямо значение бил Указ № 23/1879 г., с който се предвиждало при всяко министерство да бъде създадена длъжността «главен секретар», който да бъде пръв помощник на министъра и при болест и при временно отсъствие на същия да го замества. Разпореждането на указа относно създаването на длъжността «главен секретар» е формулирано, както следва: «Установяват се при всяко министерство длъжността на главен секретар, който ще завежда всичката кореспонденция на министерството и ще я разпределя между различните отделения, а при случай на болест или на временно отсъствие на министъра ще управлява временно министерството. Тая длъжност обаче ще се отвори на първо време само при ония министерства, които са натоварени с повече клонове и имат да извършват много дела, а при другите министерства тя ще се тури в действие според натрупването на делата им и разширението на действията им». Вярно е, че буржоазните български правителства и тогава, и впоследствие не са изпълнявали разпореждането на указа в онази му част, която предвижда заместване на отсъствуващия министър от главния секретар, и са предпочитали винаги да оставят като заместник на отсъствуващия министър някой негов колега — министър, който политически е бил много по-удобен и по-сигурен. Във всеки случай длъжността «главен секретар» е останала през течение на цялата история на българската буржоазна държава най-висшата чиновническа служба в по-голямата част от министерствата и главният секретар е придобил фактически положението на пръв помощник на министъра. Освен длъжността главен секретар с разглеждания указ е било предвидено във всяко министерство да бъдат създадени «толкоз отделения, колкото клонове спадат сега в неговия кръг или се отделят изподире след развитието на деятелността му и умножението на делата му». По този начин е била очертана организационната структура на българските министерства. С последния пункт на същия указ била създадена и специална княжеска канцелария за уреждане «личните отношения» на княза с другите дворове и с вътрешността на страната. Създадени били и Привременни правила за общинското градското и селското управление от август 1879 г., с които била дадена временна уредба на общините.

Първото обикновено народно събрание било открито на 21 октомври 1879 г. В събранието имала голямо мнозинство Либералната партия. Опитите на княз Батенберг да наложи на либералите да съставят министерски съвет, в който да бъдат включени и угодни на двореца лица, пропаднали. Тогава княз Батенберг разтурил Първото обикновено народно събрание — на 24 ноември 1879 г. Съставено било ново консервативно правителство начело с митрополит Климент. През м. януари 1880 г. били проведени избори за Второ обикновено народно събрание, които дали още по-голямо мнозинство на либералите. Князът бил принуден да отстъпи. На 26 март 1880 г. бил съставен кабинет, изхождащ от средите на Либералната партия, начело с Драган Цанков.

По време на управлението на Либералната партия били създадени няколко важни законодателни акта, имащи за предмет административното и съдебното устройство на българското княжество. Бил е гласуван Закон за административното деление на територията на княжеството от 23. V. 1880 г. С този закон губерниите, които вече не отговаряли на намалената територия на българското княжество, били унищожени. От съществуващите по това време 31 окръга 10 окръга били премахнати и територията им била присъединена към територията на съседни окръзи. Те били разделени на първостепенни, второстепенни и третостепенни. В числото на първостепенните окръзи били включени Софийският, Видинският, Търновският, Русенският и Варненският. Изрично било предвидено, че окръзите се разделят на околии и било установено, че всяка околия трябва да има население от 20 000 до 40 000 жители. Определянето на числото и границите на околиите било предоставено на Министерския съвет. През 1882 г. било извършено ново намаление на окръзите на княжеството, които от 21 били сведени на 15. Либералното правителство взело мерки и за подпомагане на дребните селски стопани, юридическото положение на които не било уредено след разчупването на феодалните окови, тежащи върху българския народ. На 24 ноември същата година Народното събрание гласувало Закон за подобряване състоянието на земеделското население по господарските и чифлишките земи.

Доста съществени нововъведения били извършени и в областта на финансите, народната просвета и военното дело. Хаосът, който царувал в областта на монетното обръщение, бил премахнат със специален Закон за монетната единица (лев) и за българските монети (ДВ, бр. 49 от 1880 г.). С този закон за основна монетна единица в княжеството бил установен българският лев. С отделни закони били установени размерите на акциза върху тютюна, на някои мита, на интизапа, кръвнината, кантарината (ДВ, бр. 43 от 1880 г.). Бил създаден Закон за събиране на десятъка (ДВ, бр. 47 от 1880 г.). Контролът за законосъобразността на извършените от държавните органи разходи и плащания, както и за правилното и законосъобразно реализиране на държавните приходи бил поверен на специални органи, т. нар. сметни палати — срв. Закон за Върховната сметна палата (ДВ, бр. 94 от 1880 г.).

Както може да се види от споменатите по-горе закони, законодателят е проявил подчертано внимание към държавните финанси. Това подчертано внимание на законодателя към финансовите въпроси е обусловено от острата нужда от приходи, която се е чувствувала в новосъздаденото княжество. Пътищата, по които буржоазията е смятала да търси тези приходи — облагането на трудещите се с десятъка, акциз, интизап, различни мита и т. н., — са се очертали още непосредствено след Освобождението.

Не по-малко сериозни грижи е положил законодателят и за българската войска, която била един от най-важните стълбове на българската буржоазна държава. Издадени са били последователно Закон за вземане новобранци в българската войска (ДВ, бр. 89 от 1880 г.); Закон за наказание на престъпленията и простъпките по изпълнение на военната тегоба (ДВ, бр. 89 от 1880 г.) и Закон за народното опълчение (ДВ, бр. 90 от 1880 г.). Особено интересен е последният закон. Той е един опит на либералното правителство да организира народно опълчение, различно от редовната армия, което да не е в пряката власт на княза и което да може да послужи като сила, годна да парализира антидемократичните прояви на последния. Разбира се, в условията на буржоазната държава този опит е бил осъден на неуспех и събитията, които не след дълго са се разиграли в младото българско княжество (суспендирането на Конституцията и режимът на пълномощията), са показали пълната невъзможност да се създаде една подчинена на народа и на неговите представители войска в рамките на една буржоазна държава с монархическа върховна власт.

Сериозни промени са били извършени в областта на учебното дело със Закона за материалното поддържане и учебното преустрояване на училищата (ДВ, бр. 45 от 1880 г.). С този закон са били положени основите на една учебна система, която с малки промени е просъществувала почти през целия период от време, който обхваща историята на българската буржоазна държава. За разлика от това, което е било установено през временното руско управление, законът от 1880 г. предвижда, че първоначалните училища ще се състоят не от три, а от четири отделения. Двукласните и четирикласните училища са били превърнати в трикласни училища, а средните училища (гимназиите) са били организирани като учебни заведения, в които се дава продължение на трикласното образование. Във връзка с издръжката на училищата е било предвидено задължение в тежест на общините да отделят средствата за тази издръжка, като е било установено, че когато училищните приходи не стигат, общините могат да облагат своите жители със специален налог.

На 28 ноември 1880 г. Драган Цанков бил заставен да напусне поста министър-председател поради конфликт с княз Батенберг. Начело на правителството застанал Петко Каравелов.

Нормалното политическо развитие на страната обаче било грубо прекъснато чрез извършения от Александър Батенберг държавен преврат. Използувайки надигналата се в Русия след убийството на императора Александър II политическа реакция, Александър Батенберг на 27 април 1881 г. отстранил от власт правителството на Каравелов и натоварил военния министър генерал Ернрот да образува временно правителство. Княз Батенберг поискал извънредни пълномощия за управлението на България. Тези пълномощия, които били одобрени от специално свиканото за тази цел Велико народно събрание на 1 юли 1881 г., били формулирани предварително (на 11 май 1881 г.) в едно писмо на Батенберг до Ернрот, което имало следното съдържание:

«I. На българския княз Александър I се дава извънредно пълномощие за седем години.

Негово Височество ще може вследствие на това да издава укази, с които да се създадат нови учреждения (държавен съвет), да се въвеждат подобрения във всички клонове на вътрешното управление и да се гарантира на правителството редовно извършване на службата му.

II. Тазгодишната обикновена сесия на Народното събрание се отлага. Бюджетът, вотиран за текущата година, ще има сила и за идущата.

III. Негово Височество княз Александър има право преди изтичането на седемтях години да свика Великото народно събрание с единствена и нарочна цел да се прегледа Конституцията въз основа на съществуващите учреждения и на придобития опит».

Либералната партия, която в първите дни след преврата не била подготвена да посрещне неочаквания удар, не след дълго реагирала остро и решително. Затова прокарването на пълномощията не се извършило лесно. За срещнатите мъчнотии, сиреч за съпротивата на българския народ срещу пълномощията, говори красноречиво следният доклад на Министерския съвет, оглавяван от генерал Ернрот до княз Александър Батенберг: «... Министерския съвет... на основание 47 и 76 ст. на Конституцията, в днешното си заседание реши да поднесе на утвърждението на Ваше Височество приложения тук указ, който разрешава учреждението на специални военни съдилища, на които чрезвичайните комисари на Ваше Височество да предадат онези чиновници на изпълнителната и полицейско-административната власт, които би си позволили действия, имеющи характер на възбуждение към метеж (размирица) и неподчинение на законно установените власти...

Военните власти осъждат чиновете на изпълнителната и полицейската власт включително на следующите два вида наказания: 1) смъртна казън и 2) на затвор не повече от един месец».

Разбира се, че проведените при страшен терор избори не са могли да дадат друг резултат освен потискащо мнозинство в полза на исканите от Батенберг пълномощия. Изборите за Велико народно събрание станали на 14 и 21 юни. Избрани били 304 депутати, привърженици на княз Батенберг, и 25 депутати от опозицията. Поради съпротивата на населението в Плевенски окръг и Оряховска околия избори не били проведени; там било обявено военно положение.

По време на пълномощията бил установен режим на открита политическа реакция. По това време бил създаден Държавен съвет; съставът и функциите на това учреждение били твърде далеч от елементарните изисквания на самата буржоазна демокрация. Държавният съвет бил съставен от 12 членове, от които четирима се назначавали от княза. Останалите осем се избирали по следния начин: всеки сто «огнища» в княжеството избирали един делегат за особената избирателна комисия, която от своя страна избирала членовете на държавния съвет.

Освен тези постоянни членове на съвета в него трябвало да заседават с право на глас всички министри, представители на духовенството на всички вероизповедания, съществуващи в княжеството, последните впрочем взимали участие само в разглеждане на въпросите, отнасящи се до тяхното ведомство. Званието «член на Държавния съвет» било несъвместимо с всяка друга държавна служба. Членовете на съвета се избирали за две години, след което едната половинка се променяла по установения по-горе ред. Председателят и подпредседателят се назначавали от княза. Държавният съвет обсъждал предварително законопроектите, разрешавал препирни за подсъдност, давал мнение по онези въпроси, които правителството му представяло за обсъждане.

По-късно бил издаден и нов избирателен закон, постановленията на който били крайно реакционни.

Поради тежкото положение, в което изпаднала страната при режима на пълномощията, Батенберг поискал от руското правителство да изпрати двама генерали, които да оглавят българския министерски съвет. Такива наистина били изпратени. На 23. IV. 1882 г. било образувано правителство, начело на което застанал изпратеният от Русия генерал Соболев, а министерството на войната поел другият генерал — Каулбарс. В кабинета на Соболев били назначени и четирима консерватори. Не след дълго обаче между княза и консерваторите, от една страна, и руските генерали, от друга, избухнал конфликт, тъй като между интересите на австрийските капиталисти и представителите на царска Русия се появили остри противоречия. За немската експанзия на изток имало голямо значение построяването на железопътната линия Цариброд — София — Вакарел, която да свърже немските пазари с Турция и източните страни. За Русия, напротив, от първостепенно значение било да се построи железопътна линия не през южна, а през Северна България, за да се свържат руските железници с българските.

Князът и министрите консерватори подкрепили проекта, който ползувал Австро-Унгария. Консерваторите в по-голямата си част били представители на онази прослойка на българската едра буржоазия, която вече била свързана с австро-унгарските и изобщо със западните капиталисти.

Консерваторите напуснали кабинета на Соболев. Последният останал пълновластен разпоредител в Министерския съвет. Батенберг и консерваторите се оказали в трудно положение. Затова те потърсили сближаване с «умереното» крило на Либералната партия, начело на което стоял Драган Цанков. Режимът на пълномощията бил отменен. Съставено било коалиционно правителство, в което влезли либерали и консерватори. Министър-председател станал Драган Цанков (7. IX. 1883 г.). Драган Цанков бил изразител на тежненията и интересите на забогатяващата средна градска и селска буржоазия, която била умерено либерална и склонна към компромиси. Нейните интереси не се покривали вече с интересите на дребните селски стопани и на разоряващите се занаятчии, които съставлявали мнозинството на Либералната партия. Затова през 1884 г. тя се разделила. Оформили се две отделни партии — Прогресивно либерална (Цанковисти) и Либерална (Каравелисти). Изборите, проведени през 1884 г., били спечелени от Либералната партия и Каравелов бил натоварен със съставянето на кабинета. По време на неговото управление се извършило съединението на Източна Румелия с Княжество България.

* * *

Политическото развитие на Източна Румелия в първите години след Освобождението имало специфичен характер. При изборите на депутати за Първото областно събрание борбата се водела не между политически, а между национални партии — между българската партия и партиите на малцинствата (турци и гърци). Българската партия отстоявала интересите на българското население срещу домогванията на малцинствата да заемат командни постове в управлението на областта и да съдействуват за превръщането й в турски вилает. Изборите за Първото областно събрание били проведени на 17 октомври 1879 г. Блестяща победа спечелила българската партия. От избраните 36 депутати 31 били българи, трима били гърци и двама — турци. От всичко 56 депутати, колкото бил общият брой на депутатите в Областното събрание, 40 души били българи. Това дало възможност на българската партия да овладее напълно и Постоянния комитет, който бил постоянно действуващ орган на Областното събрание, и да оказва сериозно влияние върху работата на самия Частен съвет — орган на генерал-губернатора. Председател на Постоянния съвет станал Ив. Гешов. Първият Частен съвет на Алеко Богориди се състоял от следните лица: главен секретар и директор на вътрешните работи бил Гаврил Кръстевич, директор на просветата — Йоаким Груев, на земеделието и търговията — доктор Вълкович, на правосъдието — Кесяков. Освен тях в Частния съвет влизали и двама чужденци — директорът на финансите Шмид и началникът на милицията и жандармерията генерал Виталис. Те обаче били заставени да напускат своите постове поради голямото недоволство, което тяхната туркофилска политика предизвикала сред българското население.

След като българският характер на Източна Румелия добил общо признание и българската нация утвърдила окончателно своите позиции в управлението на областта, противоречията и конфликтите между различните прослойки на буржоазията не закъснели. Те се проявили ярко при изборите за Областно събрание, проведени през 1881 г. На тези избори се състезавали представителите на едрата буржоазия, консерваторите, които нарекли партията си Народна, и представителите на средната и отчасти дребната буржоазия — либералите, партията на които била наречена Казионна, понеже се ползувала от подкрепата на Алеко Богориди. Първоначално, когато се формирали двете партии, по-силна била консервативната партия, оглавявана от Иван Евстатиев Гешов, която била с русофилска ориентация и имала определени заслуги при отстояване българския характер на областта. Либералите, водачи на които били д-р Странски и д-р Чомаков, се засилили, когато в Източна Румелия дошли като емигранти от Княжество България поради режима на пълномощията Петко Каравелов, Петко Рачев Славейков и Захари Стоянов, които основали в Пловдив вестник «Независимост» за разпространение на либералните идеи. При изборите през 1881 г. либералите почти се изравнили по гласове с Народната партия, а при изборите през 1883 г. получили повече гласове от последната и овладели повечето от постовете в Частния съвет. Но след като П. Каравелов и Славейков се върнали в княжеството понеже режимът на пълномощията бил отменен, влиянието на либералите започнало да намалява. Когато мандатът на Алеко Богориди изтекъл през 1884 г., въпреки подкрепата на либералите той не бил преназначен. Консерваторите успели да наложат своя кандидат — Гаврил Кръстевич, който се ползувал от подкрепата на Русия. Проведените през м. септември 1884 г. избори били спечелени от консервативната партия, която се нарекла Съединистка, понеже излязла на изборната борба с лозунга «Съединение на Източна Румелия с Княжество България». Но след като дошла, на власт, консервативната партия се отказала от издигнатия от нея лозунг, защото руското правителство не показало благосклонно отношение към осъществяването на тази идея. Консервативната партия, която била експонент на разбиранията на едрата буржоазия, не била готова да поеме рисковете, свързани със съединението без подкрепата на Русия. Веднага трябва да се каже, че отношението на широките народни маси, на голямото мнозинство от българския народ към идеята за съединението било съвсем различно.

Глава X: Съединението, Сръбско-българската война, режимът на Стамболов

Подготовка и осъществяване на съединението на Княжество България и Източна Румелия (6. IX. 1885 г.). Сръбско-българската война (2 . XI. 1885 г.). Букурещки мирен договор. Детронирането на Батенберг. Причини за установяването на Стамболовия режим. Краят на същия (V. 1894 г.)

Съединението било горещо желано от българския народ. Щом като то не е могло да се осъществи по легален път от правителството, което било избрано, защото обещало да го извърши, оставал нелегалният път. Акцията за осъществяването на съединението била поета от Български таен централен революционен комитет, начело на който застанали участникът в Априлското въстание Захари Стоянов и неговите приятели Гатев, Андонов, Стоянович. Възприета била организационната форма, създадена от българските революционери демократи за събаряне на османската власт, но съдържанието на организационната работа вече не било същото. Пламенното желание на широките народни маси в полза на съединението, което било изразявано неведнъж по решителен и бурен начин и станало причина БТЦРК да зарегистрира големи организационни, успехи, започнало да увлича и някои буржоазни елементи от т. нар. казионна партия, напр. д-р Странски. Привличането на тези среди към БТЦРК трябва да се обясни с това, че интересите на българската буржоазия са били сериозно накърнени от разделянето на българските земи поради митническите бариери, които съществували между Княжество България и Източна Румелия, и това накърнение било почувствувано особено болезнено тъкмо през 1885 г., в началото на която турското правителство повишило митническата тарифа в Източна Румелия. От друга страна, и Захари Стоянов и неговите приятели не стояли вече на тези последователни демократични позиции, на които стояли някога българските революционери демократи — Левски, Ботев, Каравелов, Бенковски. Захари Стоянов и приятелите му се оказали склонни да приемат едно съглашение с буржоазията и монарха. За делото на съединението били спечелени и представители на командния кадър на румелийската армия — Д. Николаев, Р. Николов, С. Муткуров. При така променения облик на БТЦРК било решено да се постави като негова непосредствена задача съединението на Източна Румелия с Княжество България под скиптъра на Александър Батенберг, а въпросът за освобождението на другите български земи, който първоначално бил включен като основна задача на комитета, да бъде оставен на заден план, като задача на едно непосредствено бъдеще. На 6 септември 1885 г. съединението на Източна Румелия с Княжество България било извършено чрез съгласуваните действия на голямоконарската чета, водена от известния тогава Чардафон и на дружините на майор Д. Николаев. Гаврил Кръстевич бил свален от поста генерал-губернатор. Организаторите на съединението отправили покана до Александър Батенберг, който бил в течение на събитията, да признае съединението и да поеме управлението на Източна Румелия. На 8 септември княз Александър Батенберг подписал прокламация, с която обявил на българския народ, че признава съединението и приема да бъде владетел на обединените Северна и Южна България. На 11 септември и Народното събрание на Княжество България обявило съединението на княжеството с Източна Румелия.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България било посрещнато с голямо недоволство от турското правителство, което започнало да съсредоточава войски на румелийската граница. Срещу съединението се обявил и руският император Александър III, който не искал да подкрепи един политически успех на Александър Батенберг. Руският император даже наредил руските офицери да напуснат България. При това положение турското правителство поискало да се свика международна конференция в Цариград, която да се занимае със създаденото в Източна Румелия положение. Турското правителство поискало в Източна Румелия да бъде изпратен извънреден комисар, който да поеме управлението на областта до назначаването на нов генерал-губернатор. Английският представител обаче се обявил против предложението на турското правителство. Английското правителство подкрепило съединението, за да задълбочи враждата между Батенберг и Русия и да се създаде недоверие и недоволство по отношение на освободителката Русия.

Поради напрегнатата международна обстановка българското правителство, очаквайки усложнения и даже военни действия с Турция, съсредоточило на турската граница голяма част от българската войска. Обаче усложненията се появили там, където не били очаквани. За да укрепи разклатеното си политическо положение чрез една лека военна победа, сръбският крал Милан на 2 ноември 1885 г. заповядал на сръбската армия да настъпи в пределите на България. Той разчитал, че тази война ще бъде една военна разходка до София. Така смятали и неговите вдъхновители — австро-унгарските и германските управляващи среди. Според тях българската войска, зле обучена, лишена от своите военни ръководители, които били отзовани от България по заповед на руския император, не би могла да устои дори на първия напор на сръбската армия. Едно нещо обаче не е било взето предвид от крал Милан и неговите покровители — готовността на българския народ да отстоява своето обединение и своята свобода. При известието, че крал Милан е обявил война, всеки годен да носи оръжие българин бързал да се притече на помощ на застрашеното отечество. В съкратени срокове въпреки лошите съобщителни средства и неблагоприятното време българските войски били прехвърлени от турската граница на сръбската граница. Решителният отпор на сръбското настъпление бил даден при Сливница, където в тридневни боеве — на 5, 6 и 7 ноември 1885 г., младата българска войска разгромила сръбската армия и преминала в настъпление. На 10 ноември сърбите били разбити при Драгоман, на 14 и 15 ноември те били разбити и при Пирот; българската армия завладяла и този град и настъпила към Ниш. Крал Милан се обърнал за помощ към Австро-Унгария. Австро-унгарският пълномощен министър в Белград Кевенхюлер по нареждане на австрийското правителство се явил в главната квартира на българската армия и заплашил, че ако българите продължат настъплението си, на пътя си те ще срещнат войските на Австро-Унгария. Настъплението на българската войска било спряно. На 7 декември 1885 г. било сключено примирие и на 19 февруари 1886 г. бил подписан в Букурещ мирен договор, при подписването на който наред с българската делегация участвувал и турски делегат. С Букурещкия мирен договор се възстановявало статуквото — съществуващото преди обявяването на войната положение.

Съединението обаче било признато от Великите сили и от Турция. Между Турция и България било подписано специално съглашение, по силата на което българският княз се назначавал за «генерал-губернатор на Източна Румелия» за петгодишен срок. Впоследствие въпросът бил уреден с протокол на Великите сили от 5 април 1886 г., възприет и от Турция, и от България, в който се предвиждало «общото управление на Източна Румелия да бъде поверено на българския княз съгласно чл. 17 от Берлинския договор», а специална комисия «да проучи органическия устав на Източна Румелия и да го промени». По този начин Съединението било оформено юридически като една персонална уния, по силата на която князът на Княжество България ставал генерал-губернатор на Източна Румелия. Всъщност даже в протокола на Великите сили идеята за персонална уния не е могла да бъде прокарана докрай, тъй като Източна Румелия не е била държава, за да може да участвува като субект на международното право в една персонална или реална уния. Фактически нещата получили съвсем друго развитие. През м. април 1886 г. били проведени избори за народно събрание на Княжество България. С княжески указ в тези избори били призовани да вземат участие жителите на Източна Румелия. По тази начин Княжество България и Източна Румелия се превърнали в една единна и неделима държава. Що се касае по-специално до вътрешното право, съединението било уредено като присъединяване на автономната област Източна Румелия към правния режим на българското княжество. С Указ № 170 от 23. XII. 1885 г. било постановено съдебните закони на Княжество България да влязат в сила за Южна България от 1 януари 1886 г. При съществуващото тогава положение това разрешение е било в основни линии правилно. Княжество България е имало статута на една свободна държава, макар и да е било поставено под сюзеренитета на султана, а Източна Румелия е била само една автономна провинция на османската държава. Ето защо земите, включени в Източна Румелия, са могли да придобият политическа самостоятелност само чрез присъединяването им към Княжество България, към неговата политическа и правна организация. Трябва да се съжалява обаче, че при това присъединяване не е била проявена по-голяма гъвкавост от страна на българския законодател и че последният не е възприел някои прогресивни институти на Източна Румелия най-вече във връзка с местното самоуправление.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България е прогресивен акт. Укрепвайки политически младата българска държава чрез премахване на изкуствено създадена преграда между Северна и Южна България, то спомогнало решително за по-нататъшното икономическо, политическо и културно развитие на българските земи.

Съединението и Сръбско-българската война били успех на княз Александър Батенберг, но заедно с това удар срещу руското влияние в България. Ето защо русофилите в България, провеждайки усилена агитация против Батенберг, започнали да работят за насилственото сваляне на същия от българския престол. Бил организиран военен заговор от офицери-русофили — майор П. Груев, капитан А. Бендерев и капитан Р. Димитриев, които били във връзка с руския военен аташе в София. На 9 август 1886 г. князът бил детрониран чрез военен преврат и било съставено временно правителство от русофили начело с митрополит Климент.

Срещу преврата обаче се обявили по-голямата част от офицерите в по-големите гарнизони, както и политиците русофоби начело със Ст. Стамболов. Бил извършен контрапреврат с помощта на войските от Пловдивския гарнизон под командата на подполковник Муткуров, който бил във връзка с английския консул в Пловдив Джонс. Княз Батенберг, който след преврата бил принуден да напусне България, се завърнал в страната, но след като научил, че руският император Александър III се обявява решително против неговото завръщане, напуснал окончателно българския престол, като назначил за регенти Стамболов, Каравелов и Муткуров (25 август 1886 г.).

Назначеното от Батенберг регентство имало русофобски характер и било със западна ориентация. От него излязъл Каравелов, който не желаел да следва русофобския курс на регентството и да скъса с Русия. На мястото на Каравелов за регент бил избран Г. Живков. Борбата между регентството и русофилите извънредно много се ожесточила. В Силистра и Русе избухнали открити бунтове, оглавени от офицери-русофили — майор Узунов, капитан Кръстев. Ръководителят на бунта в гр. Русе майор Узунов и осем души офицери, между които майор Олимпи Панов и Тома Кърджиев, били осъдени на смърт и разстреляни. Водачът на бунта в Силистра капитан Кръстев бил убит при опит да премине румънската граница.

Тежкото положение, в което се намирала българската държава, заплахите на руското правителство да прибегне до крути мерки срещу България и недоразуменията, които се появили в средите на регентството и правителството, накарали регентите да избързат с решението на въпроса за избор на български княз. По внушение на Австро-Унгария била издигната кандидатурата на Фердинанд Сакскобургготски, офицер в австрийската армия. През м. юли 1887 г. Великото народно събрание избрало за княз на България Фердинанд Сакскобургготски. Този избор бил грозно нещастие за българския народ. Княз Фердинанд се проявил като отявлен агент на немския империализъм и като такъв причинил непоправими злини на България. Изборът му за български княз първоначално не бил признат от Великите сили. Международно признание като български княз Фердинанд получил едва през 1896 г. През първите години на неговото царуване (от 1887 до 1894 г.) управлението на България било в ръцете на Стефан Стамболов, който установил един истински режим.

Диктаторският режим на Стамболов не е бил случаен. Едрата търговска, промишлена и лихварска буржоазия, която през първите десетилетия на свободния политически живот на България постепенно е укрепвала своите икономически позиции, е искала да вземе и държавното ръководство в свои ръце, за да насочва вътрешната и външна политика на държавата според своите интереси. Що се касае до вътрешната политика, тя се е стремяла чрез подходящи улеснения в областта на вътрешната и външната търговия, на промишлената дейност и на лихварските сделки и особено чрез разгръщане на широка система от търгове и държавни доставки за постройка на железници, пътища, пристанища, църковни сгради и т. н. да натрупа леки и бързи печалби. Що се касае до външната политика, мнозинството от търговско-промишлената буржоазия е било за решителна прозападна, най-вече немска ориентация, тъй като е било здраво свързано със западните пазари.

Реализирането на тези цели не е могло да стане лесно. Според Търновската конституция, както е известно, България е била конституционна монархия с парламентарна форма на управление. Членовете на Министерския съвет поначало трябвало да изхождат от Народното събрание и трябвало да се ползуват от неговото доверие. А търговско-промишлената буржоазия не е имала що-годе сериозно влияние сред народните маси. От друга страна, политическата обстановка в България е била значително усложнена поради упоритата, задкулисна борба, която се е водела между Русия и големите западноевропейски държави. Последните са се стараели да намалят и доколкото е възможно, да обезсилят руското влияние в България, която по своето местоположение е могла да играе немалка роля в международните политически комбинации. Тези стремежи на западните сили, които са били решително подкрепяни от мнозинството на търговско-промишлената буржоазия, не са намерили същия прием сред българското селячество и изобщо сред мнозинството на българския народ, който не е могъл така лесно да забрави кому дължи своята свобода и не е бил склонен да приписва на своя освободител — грешките, извършени от политически дейци на царското самодържавие. При тази обстановка ориентирането на вътрешната и външната политика на България в желаната от мнозинството на търговско- промишлената буржоазия насока е могло да се извърши само по пътя на безогледния политически терор. На сцената се е явила диктатурата на Стамболов — експонент на разбиранията, интересите и тежненията на мнозинството от търговско-промишлената буржоазия по това време.

Трябва да се подчертае обаче едно. Българският народ, който не се е оттеглил от борбата с много по-страшен тиранин, какъвто е бил османският поробител, не е могъл да бъде изплашен и подчинен от прийомите на Стамболов. Ето защо в края на краищата самата търговско-промишлена буржоазия е трябвало да се откаже от човека, който тя е изтъкнала и подкрепила в разразилата се след детронирането на Батенберг политическа криза. Много причини са довели до рухването на Стамболовата диктатура, която е продължила цели седем години. Като такива причини трябва да се посочат изключителните финансови тежести, които разгърнатият шпионски и полицейски апарат е налагал на държавната хазна — тежести, с които едрата буржоазия не е била съгласна, защото държавните приходи са й били нужни за други цели. Тук трябва да бъдат отнесени също: недоволството на монарха, комуто диктатурата на Стамболов е започнала да тежи твърде много; променената международна обстановка, при която Австро-Унгария и Германия е трябвало да смекчат значително дотогавашното си държание към Русия поради създалите се остри противоречия между Германия и Англия. Но едва ли може да има сериозно съмнение, че най-важната причина за проваляне на режима на Стамболов е била упоритата съпротива на българския народ, неговата смела борба срещу този режим още от самото му начало. В тази борба решително се е включило и младото социалистическо движение, понасяйки още в началните години на своето изявяване тежките удари на Стамболовия режим. След падането на Стамболов съставянето на новото правителство било поверено на Константин Стоилов (18 май 1894 г.).

Част втора: Българската държава по пътя на капиталистическото развитие (от края на XIX век до Великата октомврийска социалистическа революция)

Дял четвърти: Икономическо и политическо развитие на България от края на XIX в. до Балканската война

Глава XI: Икономическо развитие на България в края на XIX в. и през първото десетилетие на XX в.

Развитие на промишления капитализъм. Проникване на капитализма в селското стопанство. Банково дело и търговия. Транспорт. Работническата класа и нейната борба

Развитието на българската държава след Освобождението и преобразованията в нейните институции в края на XIX в. и през първото десетилетие на XX в. са тясно свързани и обусловени от икономическите отношения в страната през това време. Измененията в устройството на държавните служби — например промените в организацията на централната администрация — са пряко повлияни от капиталистическото развитие на българските земи. Това развитие определя също така и други промени в политическата и юридическата надстройка — то определя покровителствената политика по отношение на местната индустрия. Това развитие стои в основата на такъв важен от гледище на историята на българската държава факт, какъвто е обявяването на българската държава за независима. Всичко това налага да се направи един кратък преглед на развитието на икономиката през този период.

Преди всичко би трябвало да се отбележи, че освободеното от оковите на феодализма и от издевателствата на османските господари българско население бързо се е увеличило по брой. Според първите преброявания след Освобождението, извършени през 1880 г. в Княжество България и през 1884 г. в Източна Румелия, Княжество България е имало 2 007 919 жители, в Източна Румелия — 942 680 жители, което означава, че населението на княжеството и на Източна Румелия, взети заедно, е било 2 950 599 души. През 1892 г. България имала вече 3 310 713 жители; през 1900 г. — 3 744 233, а през 1910 г. — 4 337 513 жители, което значи, че за по-малко от 30 години населението на България се е увеличило с около 50%.

Всъщност прирастът на българското население е по-голям, като се вземе предвид, че през указаното време (до 1911 г.) в България са се преселили според изчисленията на К. Попов около 140–170 хиляди българи от Румъния, Бесарабия, Одринско и Македония, но са се изселили около 300–350 хиляди мохамедани и около 80 хиляди българи.

Що се касае до икономиката на страната през разглеждания период, би трябвало да се каже, че през последното десетилетие на ХIХ в. първоначалното натрупване на капитала в основни линии е било завършено и България се насочва решително по пътя на капиталистическото развитие. За това развитие говори преди всичко увеличението на вложения в промишлеността капитал, което за по-малко от 20 години е почти 800%. През 1894 г. този капитал възлиза на 10 916 000 лева, през 1912 г. той е 87 590 565 лева. Увеличава се съответно и годишната промишлена продукция. В края на този период тя е равна по стойност приблизително на 3/4 от това, което се е внасяло от чужбина — 122 милиона лева промишлена местна продукция срещу 162 милиона лева вносна.

Но несъмнено един от най-важните показатели за капиталистическото развитие това е стойността на употребяваните в индустрията машини, инструменти и апарати. Докато през 1886 г. в България е имало такива машини и апарати на стойност 900 000 лева, през 1911 г. те са били на стойност 115 000 000 лева, сиреч тяхната стойност се е увеличила 130 пъти.

Най-голям дял в индустриалното производство имали хранителната и текстилната промишленост. Според изследванията на К. Попов през 1911 г. на хранителната промишленост са се падали 40% от вложения в индустрията капитал (около 36 500 000 лв.), в текстилната индустрия са били вложени 17,5% около (15 800 000 лв.), а химическата индустрия е имала по-малко от 4% от вложения в промишленото производство капитал, металургична индустрия — по-малко от 8%. Така че химическата и металургичната промишленост, взети заедно, са имали капитал по-малко от 9 милиона лв., т. е. само капиталовложенията в текстилното производство са надвишавали капитала на химическата и металургичната промишленост с повече от 50%, а капиталовложенията в хранителната промишленост са ги надвишавали 4 пъти. Следователно развитието на българската индустрия през първото десетилетие на ХХ в., което е било обусловено изцяло от интересите на капитала — местен и чуждестранен, — се е насочило предимно по линията на хранителната и леката промишленост, осигуряващи бързи и високи печалби.

През разглеждания период капитализмът проникнал и в селското стопанство, което постепенно губело своя натурален характер. Селският стопанин се превръщал в стокопроизводител. През първото десетилетие на настоящия век, както установява проф. Л. Беров, се наблюдава едно слабо подобрение в материалното положение на селячеството, което се дължи преди всичко на увеличаването на обработваемата земя — резултат на пословичното трудолюбие на българския селянин. Според проучванията на К. Попов частната собственост през 1889 г. е възлизала на около 3 милиона хектара, а през 1908 г. — на 4 милиона и шестстотин хиляди — увеличение с 50%. В тази насока са оказали влияние и намаляването на лихвения процент поради развитието на банковото дело и известно подобряване на данъчното облагане поради заменянето на десятъка с поземлен данък. Въпреки това класовата диференциация сред селячеството бележи по-нататъшен развой и се засилва. Както с основание бележи академик Ж. Натан, един от основните показатели за проникването на капитализма в селското стопанство е увеличаването на наемния труд, прилаган в това стопанство. По този въпрос статистическите данни са ясни. Още през 1905 г. срещу 429 хиляди земеделски стопани, които сами работят земята си, стои една стохилядна армия от ратаи, аргати и надничари, които работят чужда земя. Всъщност броят на ратаите, аргатите и наемниците не е бил само 100 000, а е бил значително по-голям, тъй като в числото на самостоятелните земеделски стопани са били включени и съвсем малоимотни селяни, основното препитание на които, както с основание изтъква Ж. Натан, е идвало от арендуването на чужда земя. Друг важен показател за проникването на капитализма в българското село и за класовата диференциация на селячеството е нарастването на ипотечните дългове. Докато през 1897 г. те са били малко повече от половин милион лева (573 000 лв.), през 1911 г. те вече са в размер на 38 милиона лева, което означава, че за 24 години ипотечният дълг се е увеличил 66 пъти. Във връзка с това трябва определено да се каже, че развитието на капиталистическите отношения в селото не довежда до създаване на що-годе значителен брой едри капиталистически стопанства. И по това време капиталът е предпочитал да изсмуква добивите на земеделското стопанство по пътя на заемите, на лихвените операции и на изполичарството.

През разглеждания период в България добива значително развитие и банковото дело. Особено значение за българската държава е имала Българската народна банка, създадена през 1879 г. като емисионна банка с 2 милиона лева капитал, който през 1885 г. е бил увеличен на 10 милиона. От 1906 г. на Българската народна банка е била възложена касовата служба на българската държава. От частните български банки най-стабилна и силна икономически била Българската търговска банка, създадена в 1895 г. от видни представители на т. нар. Народна партия. Друга голяма българска банка била Българска кредитна банка «Гирдап», създадена още в 1881 г., в която участвували представители на стамболовистката партия.

В първото десетилетие на настоящия век в България проникват значителни по размер чужди капитали, които са намерили добър пласмент в нашата страна поради евтината работна ръка и високия лихвен процент. Петнадесет милиона лева чужди капитали са били вложени в банковото дело и почти толкова в промишлеността, като е била използувана организационната форма на акционерните дружества. В периода 1904–1906 г. са били основани Българска генерална банка — с френски и унгарски капитал, Кредитна банка — с германски капитал, Балканска банка — с френски, австро-унгарски и белгийски капитал. Освен това в края на първото десетилетие на XX век в България е бил внесен 10 милиона лева неакционерен капитал. Но несравнимо по-голям по размер е бил чуждият капитал, внесен у нас по пътя на държавните заеми. До 1911 г. чрез държавни заеми, сключвани при твърде неизгодни за България условия, у нас е била внесена огромната за онова време сума от 690 милиона лева чужди капитали.

Търговията също така е отбелязала значително развитие. Според К. Попов вътрешният търговски оборот, вътрешната търговия, извършвана от професионални търговци, през 1911 г. е възлизала на около 600–700 милиона лева. Що се касае до външната търговия, докато през 1887 г. вносът е бил 64 милиона, а износът — 45 милиона лева, през 1911 г. вносът е около 200 милиона, а износът — 184 милиона лева. Общо взето, увеличението на вноса е над 300%. Развитието на транспорта е в същата насока. Ж. п. линии, които през 1887 г. са около 700 километра, през 1911 г. се приближават към цифрата 2000 — увеличението на жп. мрежата е трикратно. Разширението на шосейната мрежа сочи на аналогични цифри — от около 3700 километра през 1887 г. те стават около 9000 километра.

* * *

Развитието на капитализма довежда до съответно увеличаване на работническата класа. Според проучванията на проф. Беров през 1893 г. работническата класа в България е възлизала на около 105 000 души, от които половината били селскостопански работници и около 1/4 — занаятчийски. Според Беров броят на индустриалните работници по това време е бил около 2000 или 3000 души. След две десетилетия картината е значително променена. Според преброяването, извършено през 1910 г., в България е имало 363 796 души работници (към тази цифра трябва да се прибавят и 273 030 неработещи членове на работническите семейства). Работническата класа следователно надхвърля половин милион. От тези работници около 42%, следователно почти половината, са били селскостопански работници, 14%, или почти 1/6 — занаятчийски работници, 5% индустриални, 4,5% транспортни и 6% строителни работници. Останалите са общи работници, служители в търговията, държавни и общински служители.

Още при първите стъпки на капитализма работническата класа у нас била подложена на една неограничена от никакви законодателни разпоредби експлоатация от страна на капиталистите. Работническите надници били твърде ниски — средно от 1 до 2,50 лв. на ден. Надниците на жените и децата били значително по-малки и затова женският и детският труд се предпочитал в ония производства, в които могъл да намери приложение. Но експлоатацията била извършвана не само чрез мизерното заплащане на работническия труд. Начинът, по който ставало заплащането му, отегчавал още повече положението на работника.

Неплащането на работническите заплати и жестокостите към работниците, побоищата над тях били обикновено явление. Не са били пропуснати и други изпитани средства за ограбване. Така напр. в Софийския артилерийски арсенал управлението на арсенала, вместо да плаща на работниците с пари, отпускало им марки, които, разбира се, не са били приемани никъде другаде освен в лавката на арсенала. По този начин експлоатацията била двояка: от една страна, работниците били експлоатирани чрез ниски надници, а, от друга — чрез по-скъпите и долнокачествени стоки, с които били снабдявани от лавката.

Особено голяма била експлоатацията на работниците във връзка с работното време. Никакви ограничения относно времетраенето на работния ден не съществували. Обикновено явление било да се работи по 12–14 и дори повече часове дневно.

Хигиеничните условия били извънредно лоши.

На проявите на жестока експлоатация работниците отговаряли с борби за защита на своите права. Първите работнически стачки били организирани още през 80–те години на миналия век. След създаването на Българската работническа социалдемократическа партия тя станала организатор и ръководител на стачните движения. Работниците се борели за редовно изплащане на заплатите, за осигуряване човешки условия за работа и т. н. След падането на Стамболовия режим стачното движение се засилило. Избухнали стачки на печатарските работници в София и Русе. В Сливен избухнала стачката на текстилните работници, в Пловдив — на тютюноработниците, а в София на шивашките работници. Най-силно се проявило негодуванието на работническата класа в стачката на работниците по железопътната линия София — Роман. Предизвикана от грозната експлоатация на предприемачите, работниците, на брой повече от 1000 души, нападнали канторите и бараките на предприемачите с колове, чукове, търнокопи и ги разрушили. Правителството се видяло принудено да издаде правилник за регулиране на отношенията между работници и предприемачи.

За да отстоят своите интереси, работниците още в края на миналото столетие започнали да създават свои професионални организации. Още в 1883 г. се създава Българското типографско дружество. В началото на 90–те години създават свои синдикати и работниците текстилци, шивачи, обущари, железари и т. н. През 1894–1895 г. се основават Централният работнически печатарски синдикат и Централният работнически шивашки синдикат. По този начин работническото движение в България се развива и крепне още в края на миналото столетие. Още при първите си стъпки то получава ценна помощ от Българската работническа социалдемократическа партия.

През първото десетилетие на XX в. в резултат на засилената класова експлоатация се засилила и класовата борба на работниците, особено след Руската революция от 1905 г. Стачките бързо нараснали по брой и по значение. Особено голямо значение имала стачката на пернишките миньори, която избухнала през юли 1906 г. В нея участвували повече от 1000 души миньори. Стачката била ръководена от Г. Кирков и от младия Г. Димитров, който тук показал всичките си качества на много добър организатор и на смел и далновиден народен трибун. Сериозно значение имала и общата железничарска стачка от 1906 г. въпреки лошото й реформистко ръководство. Организатор и ръководител на голям брой от стачките в този период бил Общият работнически синдикален съюз (ОРСС), основан през 1904 г., начело на който през 1906 г. застанал Г. Димитров. ОРСС имал всестранната помощ (морална и материална) на Българската тесносоциалистическа партия, която се борела упорито за защита на интересите на работническата класа.

Глава XII: Политическо и културно развитие на България в края на XIX в. и през първото десетилетие на XX в.

Буржоазни политически партии. Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти). Кабинети: К. Стоилов, Т. Иванчев, П. Каравелов, Ст. Данев, Р. Петров, Д. Петков, Ал. Малинов. Обявяване на независимостта. Предпоставки за същата: извоювани в международното право позиции, обусловени от културното развитие на България. Международно признание на българската независимост

Политическата история на България в края на XIX в. и през първото десетилетие на XX в. е изпълнена с безогледни политически борби. Засилващата се класова диференциация в града и селото изостряла и усложнявала тези борби. Жадни за бързо забогатяване, представителите на буржоазната класа намирали в политическата власт на младото княжество добри възможности за задоволяване на своите интереси, амбиции и стремежи към лично добруване.

Макар и да била единна в осъществяване основната линия на своята политика, насочена към все по-пълно развитие на капиталистическите отношения, което е позволявало все по-голямо трупане на богатства чрез експлоатация на работничеството и на безимотното и малоимотното селячество, българската буржоазия не била единна относно методите и средствата, чрез които трябвало да се постигне поставената цел, а също така и относно външнополитическата ориентация, която трябвало да се следва. Различните прослойки на буржоазията имали нееднакви концепции както относно вътрешната, така и относно външната политика. От друга страна, и Великите сили, големите европейски капиталистически държави, имали свои определени интереси на Балканите и в България, поддържали определена линия по външнополитическите и вътрешнополитическите въпроси на княжеството, давали своята подкрепа на едни или на други политически течения и партии. Значителна роля в политическия живот на страната играел монархът — Фердинанд Сакскобургготски. Изкористявайки ловко борбите на политическите партии и умело използувайки текстовете на Търновската конституция, без да се свени да постъпва в пълен разрез с нейния умерен буржоазен демократизъм, той постепенно въвел един режим на истински произвол и самовластие, известен под името «личен режим». Личният режим на княз Фердинанд бил подкрепен решително от българската едра буржоазия, която търсела опора в монархическия институт, понеже нямала никаква опора сред народните маси.

Тъй като и провеждането на личния режим на монарха, и вмешателството на Великите сили в политическия живот на България, и неудачите в нейната външна и вътрешна политика са до най-голяма степен улеснени, респективно обусловени от поведението и недъзите на българските буржоазни политически партии, нужно е преди всичко да се кажат няколко думи за българските политически партии, които са се явили на политическата сцена през разглеждания период.

Както вече бе отбелязано, след Освобождението в България се оформили две партии — Консервативна, която е някогашната партия на «старите», и Либерална, която е някогашната партия на «младите». Консерваторите били представители на едрите земевладелци, на лихварите, на едрия търговски капитал и не са имали що-годе здрава опора сред народните маси. Затова те поддържали идеята за силна монархическа власт и за ограничаване на народното представителство чрез сенат, двустепенни избори и т. н. Много силна била Либералната партия, идеологията на която била смесица от буржоазно-демократични и народнически идеи. Тя защитавала интересите на дребните производители и на дребните собственици, а непосредствено след Освобождението именно те съставлявали голямото мнозинство на българския народ. Либералната партия обаче трябвало да последва съдбата на тези широки народни слоеве, чийто представител е била. Класовото разслоение на дребните стокопроизводители в града и селото дало отражението си върху Либералната партия. От нея са се отделили последователно: Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков, която, станала изразител на интересите на средната градска и селска буржоазия с русофилска ориентация; стамболовистката (Народнолибералната партия, която се очертала като представителка на едрата индустриална и търговска буржоазия със западна ориентация; партията на Радославов, която се оформя като представител на лумпенбуржоазията. «Радослависткият режим — казва Д. Благоев — беше режим на лумпенбуржоата, на всички декласирани и депласирани, изместени при народняшкия режим от производството и от държавната трапеза хора, от недоволни чиновници и от неспособни адвокати и прошенописци. Всичкият този свят искаше само да се нахрани и поохрани, а другаде не виждаше тази възможност освен чрез държавата.» Либералната партия с водач Каравелов останала като представител на дребната буржоазия. Тя през 1896 г. се преименувала в Демократическа партия, но и след преименуването й не могла да избегне процеса на разпадане. От нея през 1903 г. се отцепили представителите на лявото й крило Найчо Цанов и Т. Г. Бланков, които образували Радикалдемократическа (Радикална) партия. Последната станала представител на дребната градска буржоазия и на занаятчиите, а Демократическата — на средната промишлена и търговска буржоазия, без да губи обаче известни връзки и с дребната буржоазия. Що се касае до старата Консервативна партия, остатъците от същата заедно с така наречените «съединисти» от Източна Румелия образували през 1894 г. т. нар. Народна (Народняшка) партия, представителка на финансовия и лихварско-банкерския слой на едрата буржоазия с русофилска ориентация.

Изобщо трябва да се изтъкне, че с течение на времето повечето от буржоазните партии променили своя облик. Тези промени отразявали измененията в членския състав и променените под влияние на развиващите се капиталистически отношения интереси на съответните буржоазни прослойки. Най-ярко се очертават тези промени в Демократическата партия, която постепенно се превърнала в партия на промишлената и търговската буржоазия, привърженица на монархическия институт със забежки към краен национализъм, експонент на експанзионистичните стремежи на българската буржоазия. Все пак, що се касае до експанзионистичните стремежи и националистическите забежки, Демократическата партия не е отишла толкова далеч като радославистите (Народнолибералната партия).

Всички буржоазни партии от тази епоха при идването им на власт увеличавали значително броя на своите членове чрез притока на различни службогонци и кариеристи.

Специфично място сред българските политически партии има Българският земеделски народен съюз, който първоначално (декември 1899 г.) бил създаден като селска организация с професионално-просветителски характер, но за кратко време прераснал в политическа партия на българското селячество, която бързо спечелила доверието на широките селски маси.

Качествено различна от всички тези партии била работническата социалдемократическа партия. Основател и най-виден деец на Българската социалдемократическа партия след нейното основаване е Димитър Благоев. Под негово влияние в България се образували първите социалистически дружинки. Представители на тези социалистически дружинки и групи през 1891 г. се събират на тайна сбирка в Търново; през същата 1891 г. се свиква конференция на Бузлуджа, която се превръща в учредителен партиен конгрес. Конгресът решава да се създаде Българска социалдемократическа партия, която да има свой седмичен орган. Конгресът приема програма и устав на партията и избира централно ръководство на партията — общ съвет. Обаче някои опортюнистични елементи в младото българско социалдемократическо движение се страхували от създаването на политическа организация, която трябвало да провежда решителна борба в защита на пролетариата. Така се достига до разделение на социалистическото движение на два лагера — партисти начело с Димитър Благоев, които се обособяват в Българска социалдемократическа партия със своя партиен орган в. «Работник», и съюзисти начело с Янко Сакъзов, които образуват Социалистически съюз, поставящ си задача да води само икономическа, но не и политическа борба в защита интересите на работническата класа.

Истинска марксистка партия била партията на Д. Благоев. Само тя имала ясно съзнание за ролята на партията и на работническата класа в България.

Образуването на социалистическата партия било посрещнато с хули от останалите партии. Социалистите били хулени като развратители на младежта, като безбожници, които искат развала на семейството и общност на жените. Разбира се, тези хули не могли да спрат развитието и растежа на младата социалдемократическа партия. Но засиленият терор срещу социалистите към края на Стамболовия режим допринесъл за оформяне и засилване на едно настроение за обединяване на социалистическото движение, което довело до създаване на обща социалистическа организация под името Работническа социалдемократическа партия (II. 1894 г.). Обединението обаче се оказало грешка от гледище на интересите на работническото движение. То дало възможност да се вмъкнат в това движение опортюнистични елементи, които му нанесли големи пакости. Бившите съюзисти само на думи приели идеите на партията. Те започнали провеждането на една радикалдемократическа, а не на една социалистическа политика. Те искали социалдемократическата партия да стане партия на «широката дейност», да участвува в изборни комбинации с буржоазните партии, да провежда политика на класово сътрудничество и на общо дело с част от буржоазията. Напротив, партистите смятали, че задачата на социалистическата партия трябва да бъде да внася класово съзнание в работническата класа и да ръководи борбата на пролетариата във всичките й форми — теоретична, политическа и икономическа. Според партистите членове на партията трябвало да бъдат преди всичко работници и съзнателни социалдемократи. При това положение разцеплението на партията било неизбежно. По-голямата част от партийните организации се определили на страната на революционното течение в партията. Десетият конгрес, състоял се през м. юли 1903 г. в Русе, изключил общоделците — широки социалисти, от партията. Последната се оформила като марксистка партия на работническата класа под името Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти).

* * *

Правителството на К. Стоилов, образувано на 19 май 1894 г., което сменило кабинета на Стамболов, намерило опора в новосъздадената Народна партия, която прогласила К. Стоилов за свой шеф и управлявала българската държава до 13. I. 1899 г. Във вътрешната си политика правителството на Народната партия провеждало покровителство на местната индустрия. През 1895 г. то създало първия закон за насърчаване на местната индустрия, с който били дадени редица облаги на онези фабрики, които имали «усъвършенствувани средства за производство, поне 25 000 лв. капитал или най-малко 20 работници». Що се касае до данъчната политика, правителството на Стоилов извършило известно намаление на преките данъци, но увеличило косвените, които легнали предимно върху гърба на малоимотните и бедните селяни и на градския пролетариат. Във външната си политика то възприело линия на помирение с Русия, но без да влиза в конфликт с Австро-Унгария. Помирението с Русия се извършило не веднага, а след смъртта на руския император Александър III в резултат на предварителни сондажи и преговори и било постигнато едва през февруари 1896 г., когато бил признат и княз Фердинанд.

След правителството на Стоилов били повикани на власт от монарха Народнолибералната (стамболовистката) и Либералната (радославистката) партия. В резултат на спечелени чрез насилие и терор избори Либералната партия на Радославов успяла да получи болшинство и на 1. X. 1899 г. било съставено чисто радославистко правителство под шефството на Т. Иванчев. Политиката на радослависткото правителство се изразила в открит и безогледен грабеж. Поради своите грабежи и насилия радослависткият режим получил прозвището «черкезки режим». Либералното правителство се опитало да възстанови омразния на народа десятък — «юшура», с което предизвикало стихийното недоволство на народа. Това недоволство се изразило в открити бунтове в Русенско (с. Тръстеник) и в Балчишко (с. Шабла и с. Дуранкулак). Изпратените от правителството войскови части потушили бунта с кръв. Само край с. Дуранкулак били убити 96 души и ранени 800. Тези насилия и откритите афери и гешефти предизвикали падането на либералното правителство. Произведените от безпартийното правителство на генерал Рачо Петров избори били спечелени от Демократическата партия (Каравелов) и Прогресивно-либералната партия (Др. Цанков) и на 19. II. 1901 г. било образувано коалиционно правителство под шефството на П. Каравелов. Кабинетът на Каравелов обаче не успял да получи подкрепата на парламента за сключване на проектирания от него външен заем, поради което властта преминала в ръцете на едно хомогенно правителство на Прогресивно-либералната партия начело с д-р Ст. Данев (21. XII. 1901 г.), което с помощта на Русия успяло да сключи външен заем, необходим за разстроените държавни финанси. Но неудачите на това правителство по външнополитическа линия и недоволството на селяните и на дребната градска буржоазия от неговата вътрешна политика, която с нищо не подобрила тяхното положение, предизвикали падането на това правителство (3 май 1903 г.).

Следващият кабинет бил съставен от т. нар. Народнолиберална партия (стамболовисти) — представителка на германофилски ориентираната част от промишлената буржоазия. Начело на правителството бил поставен от монарха Р. Петров, негово доверено лице, който през 1906 г. бил заменен с Д. Петков. Във вътрешната си политика народнолибералното правителство провеждало неотклонно линията на насърчаване на местната индустрия. Със създадения през 1905 г. нов Закон за насърчение на местната промишленост и търговия облагите, които се давали на местната промишленост, били разширени. Пазейки ревниво интересите на капиталистите, правителството прехвърлило тежестите на държавния бюджет върху плещите на селячеството и работническата класа. Капиталистическото развитие на страната наложило на народнолибералното правителство да постави началото на работническо законодателство. Под натиска на работническата класа, на нейната Работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) и на синдикалните й организации правителството на Народнолибералната партия било заставено да сложи началото на трудовото законодателство в България. Гласуван бил от Народното събрание Закон за женския и детския труд в индустриалните заведения (март 1905 г.).

Народнолибералите предприели редица репресивни мерки срещу работническата класа — ограничено било правото на работниците да обявяват стачки, ограничена била свободата на работническия печат, на работническите събрания и пр. На безогледната експлоатация на капиталистическата класа работничеството противопоставило здраво организирани синдикални сдружения и засилваща се стачна борба.

Недоволството от реакционното управление на стамболовистите обхванало и широките селски маси, дребната буржоазия, интелигенцията. Образуван бил т. нар. Патриотичен блок, в който влезли Демократическата, Радикалдемократическата, Прогресивно-либералната и Народната партия. Блокът повел борба за свалянето на правителството, което било напълно изложено както със своята вътрешна, така и със своята външна политика. В началото на 1908 г. княз Фердинанд отстранил от власт народнолибералното правителство и поверил съставянето на кабинета на водача на Демократическата партия Александър Малинов. Последният на 16. I. 1908 г. съставил хомогенно правителство, изходящо от Демократическата партия, изоставяйки Патриотичния блок. През време на управлението на Демократическата партия била провъзгласена независимостта на България.

* * *

Обявяването на независимостта не е случаен акт. Той е резултат на стопанското, политическото и културното развитие на българския народ след освобождението му от османско иго. Много показатели говорят за силата и размаха на това развитие. За икономическото развитие на България се говори в предходната глава. Що се касае до културното й развитие, трябва да се отбележи следното: Още през 1880–1881 г. в България съществували повече от 2 200 училища. През 1911–1912 г. броят им нараства на 5 209. В това число не влизат специалните и професионалните училища. Ролята на тези огнища на народното образование била многократно засилена поради изключителната любов, преданост и самоотричане, с които мнозинството от народните учители, значителна част от които са били социалисти, изпълнявали своята благородна мисия, както впрочем я изпълняват и днес.

Първоначалното обучение, което през временното руско управление станало безплатно и задължително, в непродължително време ликвидирало наследената от османското иго неграмотност. През 1909 г. и прогимназиалното образование станало безплатно, а по-късно и задължително. Още в 1889 г. било създадено Висше училище в София, което в 1904 г. прераства в университет. Открити били след това и Музикална и Художествена академия. Българското книжовно дружество, което през 1881 г. било пренесено от Браила в София, по-късно се превърнало в Българска академия на науките.

Извоюваната политическа свобода дала възможност не само за широко разгръщане на образователното дело. Освободеният от оковите на феодалния гнет български народ изявил по един бляскав начин своите възможности в областта на културата и науката. По това време в България били създадени забележителни литературни творби. «Под игото» и «Епопея на забравените» на Ив. Вазов отразяват в незабравими образи героичната борба на българския народ срещу поробителя, устрема му към свобода и социален прогрес. Недъзите на новия буржоазен строй намират художествено превъплъщение в изрисувания от Алеко Константинов «Бай Ганю» — алчния и безскрупулен простак, носител на най-отрицателните качества на първите представители на разкрепостената търговска буржоазия. Ранните произведения на Яворов предават с ненадминато поетическо майсторство селяшкото тегло, най-даровитият художник на което впрочем е Елин Пелин. Въпреки неизбежните колебания, противоречия, зебежки — резултат на обществените противоречия на това време, даровитите представители на българската литература К. Величков, А. Страшимиров, Ст. Михайловски, М. Георгиев, а по-късно и Пенчо Славейков, П. Тодоров, Д. Дебелянов запазват здравите връзки на българската литература с въжделенията и копнежите на българския народ. От същото време датират и първите прояви на българската пролетарска литература — «Срутените кумири» на Д. Полянов и завладяващото със своята остра критичност произведение на пролетарския трибун Г. Кирков «Дремиградски смешила».

Изгражда се и български театър. Неговите най-ранни прояви са свързани с прекрасни сценични образи, създадени от такива големи дарования като Кръстю Сарафов, Сава Огнянов, Адриана Будевска. В областта на изобразителните изкуства оставят трайна следа художници като Антон Митов и Ст. Иванов.

Големи постижения има и в българската наука. В областта на философията и политическата икономия работи със забележителен успех основоположникът на марксизма в България Д. Благоев. Неговите произведения «Що е социализъм и има ли той почва у нас», «Социализмът и работническият въпрос в България», «Марксизъм или Бернщайнианство» и днес ни учудват с вложената в тях ерудиция и с дълбокия научен анализ на проучваните явления. Буржоазната философска мисъл в България по това време е намерила място в трудовете на Ив. Георгов, д-р H. Алексиев, Д. Михалчев. Марксистката научна мисъл, представлявана от Д. Благоев, Г. Кирков, Г. Георгиев и по-късно от В. Коларов и Хр. Кабакчиев, успешно воюва с буржоазната философия и с общоделството.

Сериозно внимание отдава научната мисъл в България на българската история. В тази област работят М. Дринов, К. Иречек, В. Златарски. Историята на българския език и литература, българското езикознание намират своите майстори в лицето на Беньо Цонев, Л. Милетич, Ал. Теодоров-Балан, Й. Иванов, Ст. Младенов. В естествознанието, физиката, химията, математиката работят учени като П. Бахметиев, И. Мавров, П. Райков, К. Попов. В областта на правната наука с голяма ерудиция и задълбочена трактовка на разглежданите проблеми се отличават произведенията на М. Поповилиев и Й. Фаденхехт. Разбира се, и двамата, въпреки че защитават прогресивни за времето си разбирания, при своите проучвания изхождат от позициите на господствуващата буржоазна класа.

Материалната култура също бележи постижения в областта на строителството и архитектурата. Изобщо партизанските борби и вилнеещата байганювщина, експлоатацията над народните маси, упражнявана по най-различни пътища от българската финансова, промишлена и търговска буржоазия, не са били в състояние да възпрепятствуват и да ограничат проявите на българската народна култура, полета на поетичното слово, завладяващата сила на прогресивната научна мисъл.

При този несъмнен и решителен прогрес на българския народ в областта на културата, не е чудно, че той постепенно е отхвърлил наложените му от Берлинския договор унизителни ограничения. Това впрочем признават и безпристрастни чужди наблюдатели, какъвто е например видният френски професор по международно право Жорж Сел, който в 1910 г. пише: «Вече от много години България се управляваше сама, без каквато и да било външна намеса, играеше на Балканския полуостров важна политическа роля и се стремеше при пълна дипломатическа свобода към задоволяване на своите международни потребности». Нужно е било извоюваното фактическо положение да бъде оформено юридически и тъкмо това е станало с акта за обявяване независимостта.

От гледище на международното право обявяването на независимостта означавало, че България придобила качество на един напълно правоспособен субект на международното право, който можел да бъде носител на всякакви международни права и задължения. За придобиването на същите не се изисквало вече участието или съдействието на турската държава, респ. на турския султан в качеството му на сюзерен на българското княжество.

Формално като повод за обявяване на независимостта послужил един акт на незачитане, извършен по отношение на българската държава от страна на младотурското правителство, което отказало да покани българския дипломатически представител на един прием, на който били поканени да присъствуват представителите на всички независими държави, които били в дипломатически отношения с Турция. На българския дипломатически представител било обяснено, че той ще бъде поканен заедно с представителите на зависимите от Турция провинции и области. В отговор на това оскърбление българското правителство отзовало своя представител (15. IX. 1908 г.) и след една седмица — на 22. IX. 1908 г. — в гр. В. Търново била обявена независимостта на България със специален манифест на княз Фердинанд, който придобил титлата «цар на българите». На другия ден Австро-Унгария обявила анексирането на Босна и Херцеговина. Двата акта — обявяването на независимостта на България и обявяването на анексията на Босна и Херцеговина — били предварително съгласувани. Но докато обявяването на независимостта е един международен акт, имащ прогресивно значение, не би могло да се каже същото за анексирането на Босна и Херцеговина и трябва да се съжалява, че германофилската политика на българския монарх е довела до свързването на тези две твърде различни по своето международно и историческо значение прояви.

Уреждането на съществуващите дотогава отношения между Турция и българската държава се изразило в заплащане на определено обезщетение. Сумата, която Турция поискала първоначално, била много голяма — 650 милиона златни франка. Впоследствие Турция се съгласила да намали своите претенции до 125 милиона златни франка. Българското правителство обаче не било съгласно да заплати повече от 82 милиона. В края на краищата въпросът бил решен по следния начин: Русия се съгласила да опрости на Турция военния дълг от Руско-турската война през 1878–1879 г., който възлизал на 125 милиона златни франка, а българското правителство се задължило да заплати на Русия 82 милиона златни франка в един дълъг период от време — в течение на 75 години. С това въпросът за обезщетението бил уреден благодарение на подкрепата, която Русия оказала на българската държава. Независимостта на България била призната от Турция, а след това и от Великите сили.

След обявяването на независимостта било необходимо да се извършат известни промени в Конституцията, за да бъде приведена тя в хармония с новия международен статут на българската държава и за да се даде възможност на монарха да се освободи от контрола на народното представителство при сключването на международни актове и договори. Тези промени обаче били извършени не от демократите, а от правителството на Народната и на Прогресивно-либералната партия, повикано на власт от цар Фердинанд на 16. III. 1911 г.

Дял пети: Изграждане основите на частното и публичното право

Глава XIII: Рецепция (възприемане) на буржоазното право в България

Османското законодателство и обичайното право. Предпоставки за рецепцията на чуждо буржоазно право. Източници на реципираното в България буржоазно право: италианският граждански кодекс, унгарските търговски и наказателен закон, руските процесуални кодекси. Преценка на реципираното право

Непосредствено след Освобождението останали да действуват в Княжество България онези закони на Османската империя, които не били в открито противоречие с извършилата се в нашите земи буржоазнодемократична революция. Разбира се, феодалното право на собственост, останките на крепостничеството, религиозната и политическата дискриминация, свързани с шериатското право, били автоматично отменени с установяването на новата държавна власт в българските земи. Все пак поначало както гражданските, така и наказателните, а даже и някои от административните закони на османската държава останали в сила дотолкова, доколкото не били изрично или мълчаливо отменени с нови законодателни разпоредби на новата българска държава. Обаче успоредно с развитието на капиталистическите отношения нуждата от заменянето на това законодателство с ново, българско законодателство започнала да се чувствува все по-осезаемо. Османското право като право на един чужденец-завоевател даже в онези свои части, които били заимствувани от западноевропейски закони, ставало все по-неподходящо при уреждане на правоотношенията, които се създавали в българската държава.

Това право трябвало да отпадне. Не се дошло обаче и до узаконяване на българското обичайно право. До узаконяване на българското обичайно право не се стигнало и не е могло да се стигне затова, защото то не могло да отговори на установяващите се в нашата страна капиталистически отношения. Обичайното право било изградено като надстройка над един неразвит икономически базис. То обслужвало българското натурално, респ. полунатурално стопанство с неговия съвършено елементарен обмен и неусложнени фактически и правно-договорни и семейни правоотношения. Ето защо въпреки че това право било влязло в бита на българския народ, въпреки че то било показало интересни опити за нагаждане към някои нови форми на обмена, то не било подходяща надстройка на установяващите се в България капиталистически отношения.

При това положение на нещата българският буржоазен законодател, не можейки да създаде самостоятелно свое гражданско, търговско и процесуално право, прибягва към възприемане (реципиране) на чуждо законодателство. Рецепцията е била извършена през последното десетилетие на XIX в. и през първото десетилетие на XX в.

Гражданското право е било заимствувано от романската система, но не направо от френския граждански законник (Code civil), a от по-новия по онова време италиански граждански законник (Codice civile), в който са били направени някои подсказани от практиката подобрения на текстовете на френския граждански законник, който е послужил като първообраз при съставянето на италианския граждански закон. Търговското право е било заимствувано от Германия чрез унгарския търговски закон, който възпроизвежда решенията на немското търговско право. Наказателното и процесуалното право са били заимствувани предимно от руското право (при изработването на наказателния закон бил използуван унгарският наказателен закон).

Би било желателно, разбира се, това чуждо, заимствувано от различни правни системи буржоазно право да бъде съобразено със специфичните особености на икономическото и социалното развитие на България, да бъде нагодено към онези своеобразни положения, които разкривали изграждането на капиталистическите отношения при условията на изостаналото, бедно българско стопанство. Но българският буржоазен законодател не е имал нито сили, нито време да пристъпи към отчитане на тези особености и към самостоятелно разработване на проблемите на буржоазното право. Както е известно, успешното провеждане на самостоятелно законодателно творчество предполага наред с добрата правна подготовка основно познаване на законите на обществения живот и на общественото развитие, широка обща култура, да не говорим за нуждата от овладяване на сравнителното право. Ясно е, че българският законодател по това време не е притежавал всички тези качества. По същата причина българският законодател не се е решил да пристъпи към кодифициране на определени дялове на правото, а се е задоволил с издаването на отделни законодателни актове.

Твърде голям интерес за историята на българското буржоазно право представлява въпросът, защо българският законодател при създаването на българското гражданско законодателство се е обърнал към системата на романското (френското и италианското) право и защо при създаването на търговското, наказателното и процесуалното право той е изоставил тази система и е възприел немското, респ. руското законодателство. По този въпрос би могло да се отбележи следното: По времето, когато се извършва основната работа по изграждането на буржоазното право в България — последното десетилетие на миналия век — романското гражданскоправно законодателство е най-прогресивното и най-добре отразява изискванията на капиталистическия обмен и капиталистическите отношения въобще. Немският граждански законник (Bürgerliches Gesetzbuch — BGB) още не е бил влязъл в сила. Той бил публикуван на 18. VIII. 1896 г. и е влязъл в сила на 1. I. 1900 г. Що се касае до англо-саксонското право, то не е отразявало така пълно и така цялостно изискванията на капиталистическите отношения като романското законодателство. Поради своеобразния характер на източниците на английското право — Common Law, Equity, Statute, последното е включвало в своето съдържание феодални остатъци в много по-голяма степен, отколкото романските законодателства. Така че не само по-голямата близост на Франция и Италия и по-доброто познаване на тяхната култура са насочили българския законодател към гражданското право на тези страни. Към това право са го насочили и определени преимущества на романската законодателна система. Българският законодател е търсил най-съвършената за онова време от гледище на капиталистическите изисквания гражданскоправна система. Че това е така, се вижда от факта, че българският законодател не е превел направо френския Code civil, а по-новия и по-съвършен италиански граждански законник.

Следвайки романската система при създаването на гражданските закони, българският буржоазен законодател я изоставя при уреждането на търговското право и възприема системата на немското право. Той е постъпил така затова, защото френският търговски закон е бил много остарял и е съдържал разпоредби, създадени още от ордонансите на Людвик XIV. Но не намирайки норми, уреждащи несъстоятелността в унгарския закон — тъй като тази материя според немската правна система се урежда от процесуалния кодекс,— законодателят се е върнал към романската система и е уредил несъстоятелността съобразно разпоредбите на румънския търговски закон. По този начин в един основен закон на българското буржоазно право, какъвто е Търговският закон, са включени разпоредби от две различни правни системи — романската и немската.

Заимствуването на наказателното право от унгарския и от проекта на руския наказателен закон се обяснява също така с обстоятелството, че тези законодателни актове са били едни от най-напредничавите за онази епоха.

Що се касае до съображенията, които са наложили възприемането на руското процесуално право, на руския гражданскопроцесуален кодекс и на руския наказателнопроцесуален кодекс, те трябва да се търсят на друга плоскост. Още докато в България е действувало временното руско управление, са били създадени Временни правила за устройството на съдебната част в България, които са уреждали както съдоустройството, така и гражданското и наказателното съдопроизводство. Тъй като гражданският и наказателният процес са били уредени сравнително удачно и съдебната практика в продължение на около две десетилетия е действувала и се е развивала успешно, ръководейки се от тези именно временни правила, законодателят е сметнал за уместно да ги постави в основите на българското гражданско и наказателно процесуално право, като запази в основни линии нормите, които са уреждали дотогава гражданския и наказателния процес.

При една обща оценка на реципираното буржоазно право би трябвало да се каже, че то въпреки всичките си недостатъци е стъпка напред в сравнение с османското право, така както и капиталистическата система е стъпка напред в сравнение с феодалната. Възприетият от гражданските закони принцип на формалното равенство на гражданите пред закона е несъмнено постижение, ако се сравни с установения от шериатското право режим. Принципът, прогласен от буржоазния наказателен закон, че не може да съществува престъпление, ако не е налице закон, който да прогласява дадено деяние за престъпление, е значително завоевание, като се вземе предвид откритата дискриминация, която шериатското право установява по отношение неверниците. Но работата е там, че тези прогресивни принципи на българското буржоазно право не ca могли да постигнат надлежно приложение, те не са били свързани с ефикасни гаранции, които да направят възможно тяхното цялостно реално осъществяване.

Отразявайки създаващите се в България капиталистически отношения, защитавайки интересите на изграждащата се в България капиталистическа класа, реципираното у нас буржоазно право е подпомогнало в немалка степен тяхното по-нататъшно развитие. То е подпомагало, улеснявало и санкционирало капиталистическата класова експлоатация в България и това е била неговата служебна роля.

Глава XIV: Изграждане на буржоазното гражданско право

Реципиране на облигационното, търговското, вещното, наследственото и семейното право. Закон за задълженията и договорите. Търговски закон. Закон за имуществата, собствеността и сервитутите. Закон за давността. Закон за наследството. Закон за настойничеството. Закон за припознаването на незаконородените деца, за узаконяването им и за осиновяването. Закон за лицата

1. Реципиране на облигационното право. Непосредствено след Освобождението нуждаещите се от регулиране частноправни отношения в новосъздадената българска държава се регулирали от турското гражданско законодателство (създадено през 1869–1876 г.) и от турския търговски закон (създаден в 1849 г.), които разкривали твърде големи недостатъци. Ето какво се казва за недостатъците на османския граждански закон относно материята на задълженията и договорите в доклада на министъра на правосъдието Салабашев, с който е бил внесен законопроектът за задълженията и договорите в VI обикновено народно събрание, III редовна сесия: «(отоманският граждански закон) не съдържа никакви общи постановления нито за уреждане на съществуващите условия за създаването на безбройно разните правни отношения в едно напреднало общество, нито за действието на тези законно създадени правни отношения, нито пък за начините, по които те могат да се погасяват, а урежда само някои от по-често употребителните договори, и то много непълно и несъобразно с икономическите нужди на страната».

Гражданските отношения прочее са се нуждаели от ново законодателно уреждане и тази нужда се е чувствувала особено остро в областта на обмена. Ето защо една от първите задачи на българския буржоазен законодател е била да уреди облигационното право и един от първите граждански закони, които са били създадени в младата българска държава, е бил уреждащият отношенията на обмена Закон за задълженията и договорите (обнародван в Държавен вестник, бр. 268 от 5. XII. 1892 г. и влязъл в сила от 1. III. 1893 г.).

Законът за задълженията и договорите е почти буквален превод на съответните дялове от италианския граждански закон, който от своя страна е заимствуван от френския граждански закон (Code civil) с известни поправки, наложени от практиката. Българският законодател рядко се отклонява от текста на своя първоизточник. Едно от най-важните отклонения засяга материята на изкупуването в областта на продажбата. Тази материя е регулирана според постановленията на испанския граждански закон.

Основните принципи, върху които е изградено нашето облигационно право, са принципите на Code civil.

Преди всичко е проведен принципът на формалното равенство на гражданите пред закона — всеки може да сключва договори, ако не попада под ограниченията на някаква специална неправоспособност (art. 1123 Code civil). Този принцип на Code civil е възприет текстуално от нашия ЗЗД в чл. 9: «Всяко лице може да сключва договори, ако то по закона не е неспособно». Несъмнено този принцип, чрез който са били премахнати съществуващите преди това феодални ограничения в правоспособността, е имал прогресивно за времето си значение. Не може да се отрече неговият прогресивен характер и с оглед на нашето право, като се има предвид, че въпреки Хатишерифа и Хатихумаюна правоспособността на българското население в пределите на Османската империя фактически не е била изцяло приравнена към правоспособността на мюсюлманите. Но установеното от ЗЗД, както и установеното от Code civil равенство в областта на договарянето е било само формално и не са били взети никакви мерки от закона слабата икономически, а поради това слаба и юридически договаряща страна да бъде защитена при договорното й обвързване. Ето защо принципът на формалното равенство на гражданите при договарянето, неограничената възможност да се сключват договори от всеки гражданин освен от този, който на специално основание е обявен за неспособен, се е оказал принцип, обслужващ пряко интересите на капиталистическия стокообмен. По този начин той обслужвал интересите на господствуващата буржоазна класа, понеже тя предимно се ползувала от облагите на този обмен.

Развивайки идеята за формалното равенство на гражданите пред закона, Законът за задълженията и договорите установява т. нар. автономия на договарянето, която отразява автономията на частната инициатива. Изхождайки от стихийността на капиталистическата икономика, от частната собственост, която стои в основата на капиталистическия обмен, Законът за задълженията и договорите по подражание на своя първоизточник Code civil отдава обвързващата сила на договора на самата воля на контрактуващите. Най-голямо значение има този принцип във връзка с последиците на договарянето.

Чл. 28 от ЗЗД, уреждайки правия ефект на договорите, изрично провъзгласява абсолютната обвързваща сила на волята на договарящите. «Договорите, гласи чл. 28, които са сключени законно, имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Те могат да бъдат отменени само по взаимно съгласие или по предвидените от закона причини.» Разбира се, редовно сключеният договор при всяка правна система подлежи на изпълнение, но това, което прави впечатление още при първото протичане на цитирания текст, е изключително суровата юридическа обвързаност на страните по договора. Трябва да се каже, че и разглежданият текст е буквален превод на Code civil (art. 1134) и че при формулирането му не е допусната никаква грешка от страна на законодателя, никакво смесване на понятията «закон» и «договор», както поддържаха някои представители на буржоазната доктрина у нас. Законодателят е казал точно това, което е искал да каже, за да подчертае голямата сила на договора, който, един път сключен, обвързва страните така, както законът ги обвързва. Само в точно определени случаи може да се атакува договорът, и то само по съдебен ред. Ако една от страните не изпълни договора, той може да бъде развален по съдебен ред. Според чл. 70 от ЗЗД, който също така възпроизвежда един установен от Code civil принцип, развалянето на договора може да бъде прогласено само от съд по искане на изправната страна. Целта, която се преследва с тази разпоредба на закона, е пак същата. Договорите, които са редовно сключени, трябва да бъдат изпълнявани безусловно, за да се осигури нормалното осъществяване и развитието на капиталистическия стокообмен.

Не трябва да се забравя при това, че въпросът за безусловната обвързваща сила на договорите има още една страна. Много често договорът свързва страни, които са икономически неравни. Силният икономически, принадлежащият към господствуващата класа налага своята воля на противната страна, когато тя принадлежи към икономически слабите. Така е при наема на труд, в повечето случаи при заема, в много случаи при договора за наем на вещи, за продажба и т. н. Ето защо поначало законът не се интересува от икономическата страна на договора.

«Договорите, които са сключени законно, имат силата на закон» гласи чл. 28, ал. 1 от ЗЗД. Това означава, че работникът, който е бил принуден от нищетата и глада да сключи договор за наем на труд при крайно неизгодни условия и при съвършено мизерна заплата, трябва да изпълнява точно всички клаузи на договора, защото този договор, «сключен законно, има силата на закон».

Маркс дава убедително картината на това договаряне, което е узаконено в Code civil. Когато се изправят един срещу друг работодател и работник, те са формално равни при сключването на договора. Но след неговото сключване, докато капиталистът доволно потрива ръце, работникът е навел глава като човек, на когото ще щавят кожата. Той е принуден да приеме наложените му условия, понеже «други безработни чакат на вратата».

Само в един-единствен случай Законът за задълженията и договорите въздига икономическата неизгодност на договора и основание за разваляне на същия. Това е продажбата на недвижимите имоти. Продажбата на един недвижим имот за цена, два пъти по-ниска от реалната му пазарна стойност, дава възможност да се иска развалянето на договора (чл. 308 ). Но ясно е, че този изключителен случай, който впрочем рядко би могъл да се яви като оръжие в ръцете на експлоатираното мнозинство, не изменя общата картина.

Трябва да се отбележи освен това, че Законът за задълженията и договорите прогласява за задължително не само изрично уговореното. И онова, което произтича от обичая и справедливостта, трябва да се счита включено в договора. «Договорите трябва да бъдат изпълнявани добросъвестно. Те задължават не само за това, което е изразено в тях, но и още за всички последици, които според справедливостта, обичая или закона, произтичат от тях», гласи чл. 29. А не трябва да се забравя, че юридическа санкция може да получи само онзи обичай, който е в хармония с интересите на господствуващата класа. Следователно според цитирания текст на ЗЗД съдържанието на сключения договор се вижда допълнително от разпоредби, които изразяват интересите на последната.

Законът за задълженията и договорите усвоява т. нар. облигационно-вещен ефект на договорите, които имат за предмет прехвърляне на собствеността (чл. 30). Договори, които имат за предмет прехвърляне на собственост, каквито са например договорите за продажба, за замяна, някои договори за дарения, пораждат не само задължения например задължението да се предаде веща, но направо прехвърлят собствеността на веща, която е предмет на договора. Така например при договора за продажба прехвърлянето на собствеността на продадената вещ се извършва по силата на самия договор, и то по принцип в момента на сключването на договора, макар и веща да не е още предадена на купувача.

Всички тези постановления имат за цел да улеснят капиталистическия обмен и да създадат гаранции за неговото правилно провеждане.

Що се касае до определени договори, които Законът за задълженията и договорите регламентира, трябва да се отбележи, че при тяхното уреждане е дадено предимство и е отделено особено внимание на онези договори, чрез които пряко се осъществява капиталистическият стокообмен. От всичките 450 текста, колкото съдържа специалната част от Закона за задълженията и договорите, повече от 100 текста са посветени само на продажбата. Подробни, детайлно разработени норми са формулирани относно съдебното отстраняване на купувача от вещта, предмет на сключения договор; относно отговорността на продавача за скрити недостатъци на продадената вещ. Грижливо са разработени и различните въпроси, които се поставят във връзка с изкупуването на продадената вещ.

Изчерпателна е и регламентацията на наемния договор (на последния са посветени също така повече от 100 текста), на дружеството и пълномощието. Но договорът за наем на работа, който по това време е бил уреден единствено в ЗЗД, е уреден съвършено незадоволително. С този договор се занимава само един член — чл. 384, който гласи, че «никой не може да се услови да работи за потребата на другиго освен за определено време или за определено предприятие». Разбира се, липсата на една по-пълна регламентация на трудовия договор в рамките на ЗЗД е давала неограничена възможност за експлоатация на работниците от страна на работодателите.

Освен това Законът за задълженията и договорите урежда и договорите за рента, спогодбата, застраховката, играта и обзалога, заема за послужване, обикновения заем, влога, секвестъра, залога, антихрезата на поръчителството. Особено ясно проличава класовата целенасоченост на нормите, които уреждат наема на изполица, антихрезата и рентата. Чрез нормите относно изполицата, които осигуряват в полза на земевладелеца — наемодател, половината от добива на дадения под наем поземлен участък, се санкционира по законодателен път експлоатацията на малоимотното и безимотното селячество, което е било принудено да работи чужда земя. Ефикасна защита на капитала е установена и в текстовете на закона, които уреждат рентата.

Трябва да се каже, че относно материята на специалните облигационни договори — и не само там — широко са били използувани както принципите, така и конкретните разрешения на римското частно право, тъй като съставителите на Code civil, който е първообразът на нашите граждански закони, при изработването на същия са имали за база на своята работа съчиненията на видния френски юрист Pothier, a той широко е използувал в своите съчинения римското право.

2. Реципиране на вещното право. Макар че правото на собственост е основното право във всяка правна система, собствеността у нас е била уредена по-късно, след като са били регламентирани отношенията на гражданския и търговския обмен. Обяснимо е защо е станало така. Узаконяването на буржоазната собственост е предполагало предварителна ликвидация на наследството, което е било оставено на младата българска държава от феодална Турция. Трябвало е да се ликвидират отношенията, създадени във връзка с чифлишките земи, вакъфите и т. н. (по този въпрос вж. изложението на глава VII).

За правния режим на собствеността, преди да се приеме Законът за имуществата, собствеността и сервитутите, министърът на правосъдието Генадиев казва следното: «Именно отделите на правото, които се третират в този закон (ЗИСС — бел. авт.), който сега се представя, са ония, в които владее пълна анархия. Ние имаме един турски закон за собствеността, в който собственост няма в пълния смисъл на думата, и сме възприели по традиция, че имаме един вид непълна собственост, и съдилищата приемат понякога туй нещо, че има един вид непълна собственост, втори вид непълна собственост, трети вид непълна собственост, но всъщност сме влезли в областта на пълната собственост. Фактически ние сме възприели римското право, а по теория у нас в това отношение владее пълна анархия и време е на туй лошо положение да се положи край».

Законът за имуществата, собствеността и сервитутите бил обнародван в Държавен вестник, бр. 29 от 7. II. 1904 г. и влязъл в сила от 1. IХ същата година. Той узаконява по образец на френския Соde civil, системата на който следва, правото на неограничената частна собственост. Според чл. 29 на същия закон «собствеността е право на ползване и на разпореждане с вещите по най-безусловен начин, стига само да се не прави с тях някое употребление, което законите или правилниците забраняват». «Собствеността на една вещ, движима или недвижима, дава правото на всичко, което тази вещ произвежда» (чл. 73). «Собствеността на земята обема собствеността на пространството над нея и на всичко това, което се намира отгоре или отдолу на повърхността» (чл. 33). Законът следователно стои на становището, че собствеността поначало е едно всеобхватно и неограничено право. Ограниченията в това право съществуват само дотолкова, доколкото изрично се установят от закони, правилници и други нормативни актове. Именно защото чрез ЗИСС е била дадена юридическата санкция на неограничената буржоазна частна собственост, законодателят се видял принуден да нормира с различни разпоредби всички ограничения на недвижимата собственост. Така чл. 136, ал 1 и 2 постановява: «Този, който иска да изкопае кладенец, щерна, помийна яма, нужник или дупка за тор близо до една чужда или обща стена, е длъжен, ако няма противни разпореждания в местните правилници, да пази разстоянието от два метра между границите на допиращия се съседен мост и най-близката точка от вътрешната окръжност на стената на кладенеца, на щерната, на помийната яма и на нужника или дупката за тор. Колкото за тръбите на нужник, на водник или за тези, които са предназначени да събират дъждовна вода с тулумба или всяка друга машина, разстоянието трябва да бъде най-малко един метър от разделителната линия».

Чл. 37 гласи: «Този, който иска да гради до една обща или разделителна стена, макар и да му принадлежи, комини, фурни, ковачници, яхъри, магазин за сол или прояждащи вещества, да установи близо до чуждата собственост машини, които се движат с пара, или други фабрики, който представляват опасност от пожар, от експлозия или вредителни изпарения, е длъжен да извърши работите и да запази разстоянията, които според случаите са установени от правилниците, а в отсъствието на такива — от съда, за да се избегне всяка вреда на съседа».

В този дух и с подобна формулировка са и останалите текстове на гл. VII, чл. 109–154. В подобен смисъл са и разпоредбите, установяващи т. нар. законни поземлени сервитути, чл. 212–244.

Този начин на юридическо регламентиране на недвижимата собственост — неизбежен, щом като се изхожда от основния постулат, че частната собственост е неприкосновена и неограничена — довежда не само до прекалена казуистичност на законодателните разпоредби, но също така — във връзка с това — до голямо несъвършенство на същите. Техническите способи, чрез които се установяват защитни мероприятия в полза на недвижимата собственост, бързо се виждат остарели и неприложими.

Законът за имуществата, собствеността и сервитутите подобно на своя първоизточник отдава най-голямо внимание на недвижимата (поземлената) собственост. На нея са посветени почти изцяло гл. I, II, V, отдел I на гл. VI и чл. VII от дела, който регламентира собствеността. Това голямо внимание, което френският кодекс, а по подражание и нашият ЗИСС отдава на недвижимата собственост, не е случайно. «След като първата революция — пише Маркс — е превърнала полукрепостните селяни в поземлени свободни собственици, Наполеон е заздравил и регулирал условията, при които селяните безпрепятствено са могли да се ползуват от току-що дадената им френска земя и да удовлетворят своята юношеска страст към собственост.» Разбира се, че защитавайки поземлената собственост на селяните — поземлени собственици, Наполеоновият кодекс не е могъл да осуети пауперизацията на по-голямата част от селячеството и неговото пролетаризиране. «Наполеоновата» форма на собствеността, която в началото на XIX в. е била условие за освобождението и обогатяването на селското население във Франция, в течение на същото столетие се е превърнала в причина за неговото заробване и нищета», пише Маркс. Аналогичният процес на класовото разслоение в нашето село също така не е бил възпрепятствуван от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, който подобно на френския Code civil, узаконявайки присъщата на капитализма свободна от ограничения частна собственост и подпомагайки капиталистическото развитие на нашата страна, улеснил пауперизацията на нашето село. В тази връзка трябва да се отбележи, че ЗИСС подобно на своя първоизточник урежда собствеността като юридическа категория, без да обръща каквото и да било внимание на нейното икономическо съдържание. Той дава унифицирано регулиране на собствеността върху средствата за производство и на собствеността върху средствата за потребление, на капиталистическата собственост и на дребната собственост. Този начин на уреждане на собствеността, при който не се дава никаква защита на дребната собственост, улеснява класовата експлоатация и пауперизацията на дребните собственици.

Макар че отдава най-голямо внимание на недвижимата собственост, ЗИСС не е оставил без защита и грижи движимата собственост. Чл. 323 от ЗИСС възпроизвежда известното правило на Code civil: en fait de meubles, la possession vaut titre. В ЗИСС това правило е дадено със следващата формулировка: «По отношение на движимите по своето естество вещи и на ценните книжа на предявителя владението произвежда в полза на трети добросъвестни лица същото действие, както юридическото основание. Това правило не се прилага за съвкупности от движими вещи». С други думи, добросъвестното владеене на една движима вещ прави владелеца й собственик независимо от това, дали е бил собственик оня, който я е прехвърлил. Изключение се прави само за изгубените и откраднатите вещи. Но и те тогава, когато са били купени от добросъвестния владелец на пазар или на панаир, не могат да бъдат отнети срещу заплащане на тяхната стойност (чл. 324 и 325 от ЗИСС).

Тъй като добросъвестността се предполага (чл. 318), очевидно е, че интересите на участвуващите в стопанския обмен, а следователно и на самия обмен са били защитени много добре. Фактическото обладание на движимите вещи и на ценните книжа на предявителя (споменаването на последните е твърде характерно) е въздигнато в право на собственост.

При проучване на текстовете на ЗИСС може лесно да се констатира, че защитата на буржоазната собственост, която дава буржоазният законодател, не е еднаква при движимите и недвижимите имоти и е пряко обусловена от интересите на буржоазната класа.

Движимите вещи са по самото си естество достъпни за бърз и многократен обмен и при развитието на капиталистическите отношения са предмет на такъв обмен. Поради това при тях първият въпрос, който се поставя пред законодателя, е да осигури един резултатен начин на бързата им и безпрепятствена циркулация. Този резултат се постига чрез правилото en fait de meubles, la possesion vaut titre.

Не би могла да се постигне една бърза н лесна циркулация на движимостите, ако приобретателят на една движимост би бил задължен да проверява дали неговият предшественик е действителен собственик на вещта, която му прехвърля. Затова именно законодателят установява, че добросъвестното владеене е достатъчно, за да направи владеещия собственик. Интересите на лишения от владеене собственик трябва да отстъпят пред изискванията на бърз и ефикасен обмен.

По-иначе се поставят въпросите при недвижимите вещи. По самото си естество те не са достъпни за такъв бърз и многократен обмен, който е присъщ на движимостите. Затова именно тук интересите на буржоазията налагат да се защити сигурността на обмена по друг начин — чрез установяване на широка и гарантирана публичност на актовете за отчуждаване, която да позволи да се знае във всеки момент кой е собственикът на дадена недвижимост. Оттук — системата на нотариалните актове и вписванията в ипотечните книги. Отделен е въпросът, че поради определени недостатъци в системата на вписванията тази цел не винаги е могла да се постигне. Същественото обаче е това, че тук, понеже не съществува изискването за бърз и лесен обмен, правата на частния собственик са много по-ефикасно защитени, отколкото при обмена на движимите вещи.

Законът за имуществата, собствеността и сервитутите е уреждал освен това т. нар. лични и поземлени сервитути, които са били ограничени вещни права върху чужда вещ. Най-разпространеният от личните сервитути бил плодоползуването — «право да се ползува едно лице от вещи, които другиму принадлежат, както би ги ползувал самият собственик, но със задължение да ги пази както по състав, така и по форма». От поземлените сервитути трябва да бъдат отбелязани правото на преминаване и на водопрекарване. В последния отдел на ЗИСС е било уредено владението, в основата на което са залегнали някои основни положения на каноническото право, така както са били променени във френското право. Усвоените от българския законодател интердикти отговарят на френските complainte и réintégrante (искове за защита на нарушено, респ. отнето владение).

Във връзка с рецепцията на облигационното и вещното право трябва да бъде отбелязан и Законът за давността (ДВ, бр. 23 от 19. XII. 1899 г.). Законът за давността уреждал придобивната и погасителната давност. Придобивната давност, чрез която се придобивало право на собственост и на други вещни права върху недвижими имоти, според Закона за давността била 10– и 20–годишна. Десетгодишна била давността тогава, когато владелецът владеел имота добросъвестно и на юридическо основание. При липса на добросъвестност и юридическо основание собствеността се придобивала чрез 20–годишна давност.

Погасителната давност на вещните искове била 20, респ. 15–годишна. Погасителната давност за облигационните искове била значително по-кратка — повечето от тях се погасявали за значително по-кратко време — 6 месеца, 1 година, 3 години, 5 години.

3. Реципиране на наследственото и семейното право. Правото на неограничената частна собственост, усвоено от нашето буржоазно право след Освобождението, налага своя отпечатък и върху нормите на Закона за наследството, който бил реципиран от италианския граждански закон още през 1889 г. (обнародван в ДВ, бр. 20 от 25. I. 1890 г.).

Една от проявите на неограничената буржоазна собственост е дадената на собственика възможност да се разпорежда със своите вещи, както намери за добре, не само приживе, но и след своята смърт. Като се изхожда от тази възможност, би трябвало да се позволи на собственика да завещава своето имущество на всекиго, на когото пожелае. Но тук интересите на частната собственост влизат в конфликт с интересите на буржоазното семейство, което също се защитава от буржоазното право, понеже е една от главните опори на буржоазния строй. Неограничената свобода на наследодателя да се разпорежда със своето имущество би могла да доведе до пълно обезнаследяване на неговото семейство.

Резултатът от този конфликт между принципите на неограничената частна собственост и, интересите на буржоазното семейство е бил този, че Законът за наследството е възприел едно компромисно решение, което всъщност е било намерено още от римското право. Поначало свободата на наследодателя да се разпорежда със своето имущество за времето след своята смърт била призната. Обаче за членовете на неговото семейство (по-точно за неговите низходящи и възходящи) се резервирала една част от неговото имущество, която той не можел да завещае. Това е т. нар. законна част от наследството, която трябвало да бъде запазена за низходящите, а ако няма такива — за възходящите. Размерът на тази законна част бил две трети, една втора или една трета от наследството в зависимост от това, дали наследодателят е оставил низходящи (тяхната законна част е по-голяма) или възходящи наследници и в зависимост от броя на низходящите.

Принципите на неограничената частна собственост се проявяват и по отношение на законното наследяване. Когато наследодателят не е оставил завещание, към неговото наследство се призовават от закона последователно низходящите, възходящите, братята и сестрите и останалите роднини чак до десета степен, като по-близките от тях изключват по-далечните. Само когато наследодателят няма роднини до десета степен, неговото имущество преминава върху държавата. Следователно, що се отнася до самите наследствени класове или групи, и тук нашият буржоазен законодател е възприел Code civil, т. е. възприел е всъщност в основни линии това, което е било установено още от римското право по времето на Юстиниан.

На първо място наследяват най-близките, т. е. низходящите по глава, когато са от еднаква степен, и по колена, когато са от различна степен.

Трябва да се отбележи във връзка с наследяването на низходящите, че според първоначалния текст на закона (чл. 21) низходящите от мъжки и женски пол са наследявали по равно. И тук, както и в другите свои разпореждания, Законът за наследството е възпроизвеждал вярно и точно системата на римското законодателство. Тук обаче тази система е била изцяло в разрез с народния бит и с народното правосъзнание. Омъжените дъщери са излизали от семейството на наследодателя, за да отидат в семейството на своя съпруг. Оженените синове, напротив, обикновено са оставали в семейството на наследодателя и чрез своя труд са подпомагали увеличението на неговото имущество. Несправедливо е било прочее те да наследяват еднакво с дъщерите. Явили са се остри протести, отказ да се прилагат нормите на Закона за наследството и т. н. Българският законодател се опитал да поправи установената със Закона за наследството система на наследяване чрез две новели — от 1896 и от 1906 г., — но опитът му не може да се окачестви като сполучлив.

С първата новела, датираща от 6. II. 1896 г., включена към текстовете на чл. 240, ал. 2 и чл. 146, ал. 2 (ДВ, бр. 29 от 6 февруари 1896 г.), е дадено право на наследниците от мъжки пол да изкупуват срещу установена по надлежен ред цена дяловете на наследниците от женски пол, в които са били включени непокрити недвижими имоти. Установена била освен това забрана да се делят нивите на части, по-малки от три декара, ливадите — на части, по-малки от един декар.

Втората новела от 7. II. 1906 г. (ДВ, бр. 29 от 7 февруари 1906 г.) е внесла още по-съществена корекция в усвоената от Закона за наследството система на наследяване. Според тази новела, включена към чл. 21, 242 и 257 от закона, низходящите от мъжки пол получават дял, два пъти по-голям от дела на низходящите от женски пол, що се отнася до непокритите недвижими имоти и до движимостите, които се считат принадлежност на земеделското стопанство. Освен това на пълнолетните низходящи от мъжки пол, които са спомогнали за увеличаване на наследственото имущество със свои средства или със свой труд, е било признато правото да искат при извършване на делбата на наследството да бъде пресметнато в тяхна полза това увеличение. Затова пък наследниците от женски пол са били освободени от задължението да привнасят това, което са получили като чеиз при омъжването си.

Едва ли може да се спори, че избраният от българския буржоазен законодател път за разрешаване несъответствието на реципираното писано право с особеностите на българския бит е бил твърде формалистичен и несъвършен. Даването на наследниците от мъжки пол на дял, два пъти по-голям от този, определен за наследниците от женски пол, не е било съобразено с реалния принос, който е бил направен от наследниците от мъжки пол в имуществото на покойния наследодател. Открит остава и въпросът за несправедливите резултати, до които е водело това разрешение, поставящо жената в едно принизено положение тогава, когато наследниците от мъжки пол не са живели наедно с наследодателя и изобщо когато не са допринесли за увеличаването на неговото имущество.

Ако няма низходящи, преминава се към втория клас — родителите. Ако няма родители, преминава се към третия клас — братята и сестрите заедно с другите възходящи. Ако липсват и такива, наследява четвъртият клас — останалите съребрени (чичовци, братовчеди и др. до десета степен), но при всички класове важи принципът, че по-близките роднини изключват по-далечните.

Голямата защита на частната собственост проличава също и в института на т. нар. отсъствие, уредено в Закона за лицата. Законодателят се грижи имуществото на отсъствуващия да бъде най-грижливо запазено. Само ако в течение на 3 (респ. 6) години няма сведение за едно лице, то се обявява във временно отсъствие и роднините се въвеждат във временно владеене на неговите имоти, като им се дава възможност да ги управляват, без да могат да извършват каквито и да било актове на разпореждане с тях. И ако безвестното отсъствие е продължило 30 години или отсъствуващият е станал вече на сто години, чак тогава вече близките му трябвало да се въведат в окончателно владение. Но и за този случай е установено правилото, че ако все пак невъзможното стане възможно и отсъствуващият собственик се върне — то той може да получи всичко, което е налице.

Семейното право в българската държава било уредено със Закона за лицата, Закона за настойничеството, Закона за припознаването на незаконно родените деца, за узаконяването им и за осиновяването, които също така следват системата на френския Code civil и са били публикувани последователно на 12. I. 1890 г. (Законът за припознаването), 24. III. 1890 г. (Законът на настойничеството) и на 17. XII. 1907 г. (Законът за лицата). Въпреки че Законът за лицата е бил внесен в Народното събрание с едно значително забавяне, до едно що-годе изчерпателно проучване на важните проблеми, които са били поставени в същия закон, не се е достигнало. Народният представител Кознички в речта си, произнесена при първото четене на законопроекта за лицата, казва: «Тогава — през 1904 г. — се говореше: «обществото трябва да го проучи; не трябва да се приема един такъв важен закон неизучен: ще има лоши последствия». Всички тия господа, които толкова много говореха тогава, които правеха толкова много възражения, впоследствие, в продължение на изтеклия тригодишен период, аз не видях нещо особено да направят. Излиза, че законопроекти от първостепенна важност влизат в Народното събрание и върху тях се прави опозиция само за да се каже, че трябва да се направи такава...».

Законодателят се е задоволил да уреди личните и имуществените отношения между родители и деца. Що се касае до брака, законодателят признал за задължителен църковния брак и оставил материята относно брака, неговите последици, неговата недействителност и бракоразвода в компетентност на съответната църковна власт.

Законът предоставя родителската власт върху непълнолетните деца на бащата и само при смърт на последния или изобщо когато той не може да я упражнява — на майката. Бащата управлява имуществото на непълнолетните си деца. Макар че законът предвижда, че той няма право да отчуждава, да залага и ипотекира имотите им и да сключва от тяхно име заеми (чл. 66 от Зак. за лицата), не са дадени никакви сериозни гаранции за действителното запазване на интересите на непълнолетните. Законът не позволява да се търси бащата на извънбрачното дете — чл. 10 от Закона за припознаване на незаконородени деца, за узаконяването им и за осиновяването е категоричен. «Забранено е да се дири бащата» гласи текстът на чл. 10. Съображенията за създаване на този текст са ясни. Не бива да се «злепоставят» интересите на буржоазното семейство и най-вече името на «почтените» бащи от господствуващата буржоазна класа. Що се касае до интересите на измамените момичета и техните деца, те според буржоазния законодател не заслужават никаква защита.

Независимо от това при нашите условия Законът за припознаване на незаконородените деца, за узаконяването им и за осиновяването е разкрил и други, още по-тежки недъзи. Ето какво е казал за режима на незаконородените деца у нас народният представител Н. Цанов при приемане Закона за лицата: «У нас според този законник (З. припозн. незак. деца, за узаконяв. и осин. — бел. авт.) се признава за дете само онова, което е родено от законния брак; но има случаи — особено в нашите селски семейства, — когато се е женил един човек три пъти, умирали са поред жените му и от трите жени остава само едно дете; с четвъртата жена се е оженил вече невенчан, защото не позволява религията у нас да има четвърти брак... и му се раждат 5–6 и повече деца и тези деца остават на пътя, затуй, защото законът при съществуването на друго дете не дава право на незаконородените деца да наследяват нещо. Па и да няма друго дете от предишните три жени, ако децата му са от четвъртата жена и той има братя, братанци, сестриници, братовчеди, синове на братовчеди и по-далечни роднини до десета степен, тези до десета степен ще вземат наследството му, а незаконородените му деца няма да вземат нито една стотинка, нито една аспра...».

Във връзка с нашето буржоазно семейно право трябва да бъде отбелязано още следното:

Бракът и бракоразводът са били предоставени в компетентността на признатите от българската държава религии. Граждански брак не е бил въведен. Това разрешение се е оказало съвсем незадоволително. Зелената улица, която е била дадена за развитието на капиталистическите отношения, не е могла да не повлияе на брака и на бракоразвода. Усложнените икономически отношения, промененият бит са дали отражение и в семейството. Материалният фактор е започнал да играе все по-голяма роля. Конфликтите в буржоазното семейство са се увеличили. Разводите вече не са били рядко изключение. Явили са се и смесени бракове. Въпреки това българският законодател запазил религиозния брак като единствена допустима форма на бракосъчетание. Най-широко разпространение в българските земи е имал църковният брак на православната църква, който е бил уреждан, както и преди Освобождението, от Екзархийския устав (ДВ, бр. 19–22 от 19–26. II. 1883 г. и ДВ, бр. 23 от 30. I. 1895 г.; ДВ, бр. 85 от 22. IV. 1897 г.).

При това положение възприетата от българската буржоазна държава регламентация на брака и бракоразвода се е оказала крайно неудачна. Установените от православната църква бракоразводни основания са били съвсем остарели. Те са възпроизвеждали в основни линии някои от разрешенията на Юстиниановата кодификация. Тъй като тези основания са били стриктно установени, те не са могли да обхванат всички, често пъти твърде сложни ситуации на дълбоко разстройство на брачния живот, които са правили неговото продължаване невъзможно. От друга страна, изискванията на каноническото право във връзка с бракоразвода са били такива, че бракът е бил разтрогван едва много време след като е преставал да съществува, или пък е бил неизлечимо разстроен — след многогодишно безвестно отсъствие на мъжа, след многогодишен постоянен тормоз и побой над жената и т. н. На второ място, разрешаването на бракоразводните процеси от църковните съдилища, в които са участвували духовници неюристи, които не са имали нито юридически познания, нито устойчивост за отстояване на странични влияния и давления, е правело нещата още по-неприятни. Най-сетне засилените контакти между поданиците на българската държава, които са довели до смесени бракове на християни, мохамедани, израилтяни, са налагали смесените бракове да бъдат нормативно уредени, тъй като каноническото право на различните признати в България религии не ги е допускало. Като се свържат всички тези факти с обстоятелството, че религиозната регламентация на брака и развода по шериатското и израилтянското право е била още по-архаична, става ясно, че църковният брак е бил изживял своето време. Въпреки това българският законодател, експонент на разбиранията на буржоазната класа, която не е искала да влиза в конфликт с православната църква и с другите признати в България религии и да загуби тяхната подкрепа, не е променил установената непосредствено след Освобождението юридическа регламентация на брака и развода.

Глава XV: Изграждане на търговското право изграждане на гражданския процес

Търговски закон. Закон за гражданското съдопроизводство. Закон за заповедното съдопроизводство

1. Реципиране на търговското право. Заставайки на базата на френския граждански кодекс, Законът за задълженията и договорите не урежда онези отношения от обмена, които се пораждат между търговци или във връзка с търговията и промишлеността. Както е известно, във Франция тези отношения били регламентирани от отделен търговски кодекс.

Поради разрастването на търговията и търговските сделки все по-силно се чувствувала нуждата от създаването на търговското право, което да урежда отношенията на търговската и промишлената дейност. Действуващият у нас след Освобождението турски търговски закон, който е бил почти буквален превод на френския Code de commerce, не е могъл да задоволи тия нужди, тъй като последният в различие от Code civil бил твърде архаичен и заимствувал постановленията на ордонанси, които били издадени още през времето на Людовик XIV.

Ето защо комисията, която била натоварена през 1895 г. да състави проект за търговски закон, се обърнала този път не към законодателството на латинските страни, а към немското законодателство. Бил преведен унгарският търговски закон, към който били добавени постановленията на румънския закон относно несъстоятелността. Почти без изменение проектът бил приет от Народното събрание на 15. II. 1897 г., публикуван в ДВ на 29. V с. г. и влязъл в сила от 1. I. 1898 г.

По този начин отношенията на обмена у нас се уреждали от два закона, реципирани от две различни правни системи, без законодателят да се е погрижил да постави в хармония разпорежданията на тия различни системи и да ги обедини в едно цяло. Търговският закон в частта си относно несъстоятелността напуска системата на немските законодателства, за да възприеме относно тази материя разпорежданията на румънския закон, който принадлежи към латинските законодателства. Следователно дори в един закон, който трябва да съставлява едно единно, безпротиворечиво цяло, се срещат норми, принадлежащи към различни правни системи. Трябва да се отбележи във връзка с това, че съгласно изричната разпоредба на Търговския закон и нормите на гражданското право са имали субсидиарно приложение в търговската материя. Според чл. 1 от Търговския закон «по търговските дела се прилагат разпорежданията на настоящия закон, при отсъствието на такива се прилагат търговските обичаи, а ако такива няма, приспособява се гражданският закон».

Основните материи, които се разглеждат в Търговския закон, са три: материята за дружествата, материята за сделките и материята за несъстоятелността.

В първата си част Търговският закон регламентира подробно капиталистическите обединения — търговските дружества (събирателни, командитни, акционерни и т. н.). Узаконено е свободното създаване на тези дружества и изобщо свободната конкуренция, която била необходима предпоставка за свободно капиталистическо натрупване при тогавашния етап на капиталистическото развитие на нашата страна.

Относно дружествата законодателят е възприел двете основни форми, характерни за буржоазното дружествено право: събирателните дружества и акционерните дружества. Впрочем с помощта на тези две основни форми били правени известни комбинации, като били създадени командитни дружества, а по-късно (през 1924 г.) и дружества с ограничена отговорност и др.

Събирателните дружества са такива дружества, при които две или повече лица се съгласяват да търгуват под общо име при неограничената и солидарна отговорност на всички участвуващи. Следователно ако един от търговците сключи сделка от името на дружеството, това обвързва и останалите. Тази форма на сдружаване предполага малък брой съдружници, които да бъдат в много близки отношения помежду си, тъй като законът чрез установяване неограничената и солидарна отговорност в тежест на съдружниците се грижи да бъдат добре осигурени интересите на кредиторите.

Друга по-висша форма на капиталистическото сдружаване били акционерните дружества. При тях дори не се знае кои са дружествени членове, понеже член може да бъде всеки, който има акции, а акциите могат свободно да се продават и прехвърлят. При акционерното дружество целият дружествен капитал е разпределен на известен брой акции: 500, 1000, 5000. Този капитал, създаден чрез обединяване капиталите на отделни капиталисти, бидейки обикновено значителен по размер, дава възможност за разгръщане на значителни стопански операции. Органи на акционерното дружество, чрез които то проявява своята дейност, са: общото събрание, управителният и контролният съвет. В общото събрание участвуват всички акционери. То решава с болшинството на акциите, а не на участниците в събранието, основните въпроси, свързани с управлението на дружествените работи, и избира управителния съвет, който сам и чрез назначени от него лица (директори, прокуристи) сключва договорите и правните сделки, представлява дружеството пред третите лица и осъществява стопанската дейност, за извършването на която е било създадено акционерното дружество.

Основателите — капиталисти и дошлите след това едри капиталисти, са тези, които държат в ръцете си управителния съвет, насочват търговската дейност на дружеството и имат думата за назначаване на директори, прокуристи и друг управителен кадър, на които се дават добри заплати. Една голяма част от печалбите отива у тези хора. Акционерното дружество е било една изгодна за капиталистите форма за концентрация на капитала, която поради това била твърде много разпространена. Така Търговският закон уреждал това, което капиталистическите отношения били вече наложили на Запад и което се налагало у нас.

Търговският закон обявява за търговски сделки поначало само определени категории сделки. При това той третира едни от тях при всички случаи като търговски, а други обявява за търговски само тогава, когато се извършват по занаят. Към първата категория спадат: купуването и изобщо придобиването на стоки с цел да се препродават; предприемането да се доставят стоки, придобити с тази цел; купуването и придобиването на ценни книжа във всички случаи; застраховките; морските превози и заеми; менителниците и записите на заповед (чл. 279 от Търговския закон).

Втората категория сделки законът счита за търговски само когато се сключват по занаят. Тук спадат: изработването и преработването на движими вещи за сметка на други лица освен работата на дребните занаятчии; банковите и сарафските сделки; комисионните, спедиционните и транспортните сделки и сделките на публичните складове; издателските договори; сделките на производителите, които преработват собствените си произведения: посредничеството по търговски сделки (срв. чл. 280 от Търговския закон).

Следователно по силата на цитираните текстове Търговският закон се прилага не само по отношение на сделки, които сключват търговците в тесния смисъл на думата, но и по отношение на сделките, сключени от индустриалци, предприемачи-строители, банкери. Нещо повече, Търговският закон се е прилагал и при някои сделки, при които нито една от участвуващите страни не е била търговец. Така например подписването на запис на заповед се третира като търговска сделка, макар че нито издателят, нито поемателят са търговци.

Приложното поле на Търговския закон било още повече разширено чрез следните два принципа, които допълват прокараното в чл. 279 и 280 основно начало: а) на първо място, по силата на чл. 281 всички сделки на търговеца, които се отнасят до упражняване на търговията му, се считат за търговски сделки даже когато не попадат в кръга на сделките, изброени по-горе: б) по силата на чл. 286 Търговският закон се прилага и към ония сделки, които са търговски само за една от страните.

По този начин всички сделки, сключени от търговеца във връзка с упражняването на търговията му, се регулират от Търговския закон, макар че лицата, с които търговецът договарял, не са били търговци. Независимо от това редица сделки, каквито са застраховките, менителниците, покупката на ценни книжа, се считат за търговски сделки, макар и лицата, които са ги сключили, да не са търговци.

Това широко приложение на Търговския закон е било без съмнение от изключителна полза за интересите на укрепващата капиталистическа класа. Така например разпорежданията на Търговския закон, според които при издаването на менителница или запис на заповед възраженията за безпричинност или безпаричност не могат да се правят на последващи приобретатели на менителницата или записа на заповед (чл. 621), ползували изключително капиталиста-кредитор. Той бил напълно гарантиран, че ще получи парите си от длъжника, макар и началният договор, който бил в основата на менителницата, да е бил опорочен или безпаричен. Така например, когато едно лице било подписало гаранционен запис на заповед срещу бъдеща доставка, която не била изпълнена, то било длъжно да изплати сумата на записа, макар и нищо да не е получило срещу него, щом записът е бил джиросан (прехвърлен) на друго лице. От изключителна полза за капиталистите е и постановлението на чл. 299 от Търговския закон, според което по търговските сделки лихви се дължат и когато не са уговорени, докато по ЗЗД «лихви не се дължат, ако не са изрично договорени». Следователно ако се сключи заем с гражданин-нетърговец и лихви не се уговорят изрично, лихви няма да се дължат, но ако се получи заем от търговец, лихви се дължат във всички случаи, понеже «парите са неговият капитал». Изключително в полза на капиталиста е и постановлението на чл. 442 от Търговския закон, според което авторът може да иска възнаграждение от издателя само тогава, когато такова възнаграждение е уговорено явно или мълчаливо и т. н.

Именно защото Търговският закон с оглед на урежданата от него материя е могъл да осигури една по-добра и по-ефикасна защита на интересите на капиталистическата класа, неговото прилагане било разпространено не само спрямо отношенията на търговците с нетърговци, а в известни случаи даже и към правоотношенията, които не са били създадени между търговци.

Материята относно несъстоятелността била уредена по романската система и не била от удачните дялове на българското буржоазно законодателство. Несъстоятелността била уредена като универсално принудително изпълнение срещу търговец, който бил спрял плащането на задълженията си. Заинтересованите кредитори искали от съда, в района на който имал местожителството си спрелият платките си търговец, да обяви същия в несъстоятелност. Съдът, обявявайки несъстоятелността, назначавал деловодител и синдик, които да водят производството по несъстоятелността. Последното се уреждало по една комплицирана система, по силата на която накрая имуществото на търговеца се продавало като старо желязо на безценица. Кредиторите могли да получат само една малка част от това, което им се дължи. Ето защо наложило се да се създадат нови текстове, които да осигурят интересите на кредиторите и да дадат възможност на търговеца да преодолее затруднението, в което бил изпаднал. Няколко десетилетия по-късно бил създаден Закон за предпазния конкордат (ДВ, бр. 295 от 29. III. 1932 г.), който имал за цел да заздрави положението на застрашения от несъстоятелност длъжник и осигури заплащането на вземанията на кредиторите.

2. Реципиране на гражданския процес. След като бе разгледан въпросът, как е била извършена рецепцията на буржоазното частно право (гражданско и търговско), трябва да се види как е бил организиран гражданският процес, чрез който са били защитени нарушените, респ. застрашените субективни права от областта на гражданското и на търговското право. Законът за гражданското съдопроизводство, чрез който се регулира съдебната дейност, имаща за предмет защитата на гражданските права, е влязъл в действие на 8 февруари 1892 г. (ДВ, бр. 81 от 8. II. 1892 г.). Негов първоизточник е руският граждански процесуален закон. Измененията, които са били направени впоследствие, са доближили този процесуален кодекс до системата на немския процесуален закон.

Установеният от Закона за гражданското съдопроизводство граждански процес бил изграден върху състезателното начало. Страните (ищец и ответник) водят процесуална борба, като представят доказателства, навеждат фактически и правни съображения за уважаването, респ. за отхвърлянето на иска. Съдът е прост зрител на тази процесуална борба и не взема участие в нея. Той не може нито да събира доказателства по своя инициатива, нито да насочва страните, като им даде указание как трябва да бъдат поправени дефектите на процесуалната им дейност.

Разбира се, тази организация на гражданския процес не е случайна. Тя осигурява фактическото господство на силния икономически, който, както бележи проф. Сталев, «можеше по-добре да организира своята процесуална позиция (да събере повече доказателства, да ангажира по-добър адвокат и т. н.) и по-дълго време да понесе процесуалното състезание с големите негови разноски, многобройни инстанции и няколкократно връщане на делото за ново разглеждане».

Трите редовни инстанции (първа инстанция, въззивна инстанция и касационна инстанция) водели до същите неудобства. Те не само забавяли, но и чувствително оскъпявали гражданския процес. Обикновено делата оставали в първата и втората инстанция по две години, в касационната инстанция — още една година, така че за окончателното завършване на едно гражданско дело обикновено били нужни цели пет години.

В резултат на всичко това гражданският процес далеч не винаги могъл да осигури разкриването на истината.

Разкриването на истината в процеса било още повече затруднено поради възприемането на определени формални доказателства, имащи необорима доказателствена стойност. Това, което било установено чрез снабдените с безусловна обвързваща сила доказателства — решителна клетва или съдебно самопризнание, не могло да се оборва с никакви други доказателства даже в тези случаи, когато от самите събрани в процеса данни е било явно, че установеното с решителната клетва или съдебното самопризнание не отговаря на истината. Нужно е да се отбележи в тази връзка, че едно от най-разпространените доказателствени средства в буржоазния граждански процес била решителната клетва. Чрез това доказателство разрешаването на предявения в процеса граждански спор или на определени обстоятелства, включени в този спор, се поставяло в зависимост от заклеването на ищеца или на ответника. Ищецът заявявал например: «предлагам на ответника да се закълне, че на тази дата не е купил от мен такава, вещ за такава цена». Ако ответникът приеме предложената клетва, заклевайки се, че не е купил въпросната вещ, считало се за установено по един неопровержим начин, че релевираният от ищеца договор не е бил сключван и искът трябвало да бъде отхвърлен. Даже когато към делото имало други доказателства — свидетелски показания, писмени доказателства, — които говорели за наличността на такъв договор, съдът не можел да приеме нещо друго освен това, което било установено с решителната клетва. Клетвата имала значението според някои буржоазни процесуалисти на една принудителна спогодба. По същите причини, когато ответникът отказвал да приеме предложената му клетва, считало се, че сключването на договора е установено по един неподлежащ на оспорване в гражданския процес начин, и при липса на доказателства за плащане или за някакво друго погасяване на дълга искът трябвало да бъде уважен. Ако противникът на този, който е положил клетвата, твърдял, че тя е лъжовна, той трябвало да потърси наказателната отговорност на положилия клетвата и едва след установяване с влязла в законна сила присъда, че клетвата е лъжовна, заинтересованият могъл да иска преглед на гражданското решение. Разбира се, цялата тази процедура е била твърде дълга, свързана с упорита борба срещу обвинения в лъжливо заклеване, и обикновено тази борба не е била по силите на слабия икономически. Обстоятелството, че обвинението за лъжовна клетва е било от публичен характер и се провеждало с участието на прокурора, най-често не е променяло същността на работите. По-важно обаче с оглед характера на доказателствата в гражданския процес е друго. По-важно е, че съдът е бил безусловно обвързан с решителната клетва и трябвало да приеме изцяло и без възможност за каквато и да било преценка това, което било установено с клетвата. Като се вземе предвид, че една извънредно голяма част от гражданските процеси се е решавала изцяло или отчасти с помощта на решителна клетва, ясно става колко далеч е била в много случаи формалната истина на гражданския процес от действителното положение на нещата. Вярно е, че към предлагането на решителната клетва се е прибягвало обикновено при липса на доказателства или при недостатъчна (по сила и обхват) убедителност на съществуващите доказателства. Но тази особеност в прилагането на решителната клетва в никакъв случай не би могла да оправдае отнемането на правото на преценка на съда, който трябвало да реши предоставения му спор.

Дефектите на гражданския процес във връзка с установената от него система на доказване били толкова явни, че самите буржоазни автори не могли да ги отрекат. Затова се казвало, че чрез гражданския процес се разкрива не материалната, а формалната истина (сиреч тази истина, която може да бъде изведена от събраните по делото доказателства и от направените от страните декларации). Обстоятелството, че тази формална истина била понякога една крещяща неистина, не е накарало законодателя да отмени системата на формалните доказателства.

Нужно е обаче да бъдат отбелязани и някои други страни на буржоазното гражданско съдопроизводство. Докато редовният граждански процес се е развивал бавно, някои специални съдопроизводства са се провеждали с голяма бързина и с твърде ограничени възможности да се защити ответникът. Там, където капиталистическият обмен е имал нужда от едно бързо и резултатно съдопроизводство, там бавната, обикновена гражданска процедура се изоставя и се минава към т. нар. заповедно съдопроизводство (вж. Закона за заповедното съдопроизводство, ДВ, бр. 277 от 15. XII. 1897 г.). Когато трябвало да се потърси изпълнение на менителница, запис на заповед, ипотечен акт, чрез които се обслужва капиталистическият обмен и най-вече търговският обмен, редовната гражданска процедура се оставяла настрана и се прибягвало към една ефикасна процедура, при която ищецът може много бързо да се снабди с изпълнителен титул. Като представи записа на заповед или менителницата в съда, по Закона за заповедното съдопроизводство той веднага може да получи изпълнителен лист, а длъжникът получава призовка за доброволно изпълнение. Така работата при тези бързи производства започва там, където при редовния граждански процес завършва. Изпълнението не може да се отклони, ако длъжникът не представи гаранция (като депозира в съда банково удостоверение, че е внесъл необходимата сума в банката). Едва тогава може да се започне воденето на редовния исков процес. При него кредиторът е напълно осигурен с внесената в банката сума. Ако обаче длъжникът не може да внесе сумата за гаранция, той трябва да търпи принудително изпълнение, без да може да направи възраженията си. Така един безимотен длъжник, който има възражения, че при сключването на договора той е станал жертва на измама или че записът на заповед е безпричинен или безпаричен, не може да ги направи. Явно е, че когато интересите на буржоазната класа изискват това, целият бавен редовен граждански процес се изоставя и се пуща в ход един друг процес — бърз, суров и ефикасен.

Глава XVI: Изграждане на наказателното право и на наказателния процес

Източници на реципираното право. Наказателен закон. Закон за углавното съдопроизводство

1. Реципиране на наказателното право. Наказателното право е едно от най-ефикасните оръжия за класова репресия на господствуващата буржоазна класа. То ярко отразява промените в икономическия базис, върху който почива цялата правна надстройка. Самият начин за извършване на престъпленията, както е посочил Маркс, зависи от икономическия базис. Така напр. една нация с развита борсова спекулация не може да бъде ограбена по този начин, по който може да бъде ограбен един пастирски народ.

След Освобождението в България останал да действува Османският наказателен закон. Той обаче бил още по-малко пригоден да удовлетвори изискванията, които се поставяли пред новата българска държава, отколкото османските граждански закони. Османският наказателен закон предвиждал наказания, които въобще не могли да се приложат в България — напр. заточения, затваряне в крепост (срв. чл. 23, 24, 25, 28 от Османския наказателен закон). Освен това редица деяния, които били престъпления за правосъзнанието на българина, не били престъпления по Османския наказателен закон и обратно. Многоженството например, позволено от шериата, било за българския народ тежко провинение, за което би трябвало да се наложи строга наказателна санкция. Изобщо съставите, които били установени в Османския наказателен закон, не били най-подходящите за провеждане на наказателна репресия при променените обществено-икономически условия след Освобождението.

Относно недостатъците на Османския наказателен закон, който се е прилагал в българското княжество до изработването на Наказателния закон от 1896 г., четем следното в доклада на управляващия Министерството на правосъдието д-р К. Стоилов, представен във II ред. сесия на VIII обикновено народно събрание: «Системата на Отоманский наказателен кодекс, както и някои от проведените в него начала, са вече престарели и напуснати от повечето нови законодателства; той предвижда за някои престъпления такива наказания, които са неприспособими в българското княжество. Едни престъпления се наказват с извънредна строгост, която като противна на справедливостта кара съдиите да оправдават виновните, други деяния се наказват с извънредна лекост, която е равна на ненаказуемост; а пък има цял куп деяния, за които не се предвижда никакво наказание, ако и да са те престъпни и наказуеми според законите на всички образовани и уредени държави ...».

Създаването на нов наказателен закон в българското княжество се е налагало и такъв бил издаден през м. февруари 1896 г. (ДВ, бр. 40 от 21. II. 1896 г. ). Негови първоизточници били унгарският и проектът за руски наказателен закон. Нашият наказателен закон е бил един типичен буржоазен наказателен кодекс. Но създаден по времето, когато българската буржоазия е била една възходяща класа, българският буржоазен Наказателен закон, защитавайки нейните класови позиции, е възприел принципите на класическото буржоазно наказателно право, някои от които — принципите, формулирани в чл. 1, 2, 39 от НЗ (напр. принципът, че за престъпление се счита само онова деяние, което е обявено от закона за престъпно), са имали в определена насока прогресивно за времето си значение, доколкото са уточнявали предпоставките на наказателната отговорност и са изключвали последната при липса на тези предпоставки. Ето защо, когато след второто десетилетие на настоящия век класовите конфликти у нас са получили особено остър характер, Наказателният закон се е оказал неефикасно оръжие за потушаване на борбите на трудещите се срещу буржоазната държава. Тогава са били създадени специални наказателни закони, като Закон за изтребление на разбойниците (ДВ, бр. 205 от 12. ХII 1922 г.), Закон за защита на държавата (ДВ, бр. 240 от 25. I. 1924 г.), които са погазвали принципите на самото буржоазно наказателно право. Напр. чл. 5 от Зак. за изтребл. на разбойниците не само дава право на всеки потераджия да убие обявения за разбойник, но предвижда и награда от 5000 до 20 000 лв. за онзи, който убие разбойник. Чл. 18, ал. 2 от Зак. за защита на държавата (изменението от 29. IV. 1925 г.) разпорежда, че подлежи на смъртно наказание даже укривател, който не е знаел, че укриваният от него е извършил престъпление, наказуемо по същия закон със смърт, но по обстоятелствата е трябвало да се предполага това. Мъчно е било тези промени да бъдат вместени в Наказателния закон и затова те са били дадени в специални закони. Това не ще рече, разбира се, че самият Наказателен закон не е бил изменян, за да се нагоди към изискванията на засилващата се класова борба, за да санкционира нови или засилени прояви на същата чрез нови наказателно-правни състави или чрез засилване на установени вече наказателни санкции. За някои от тези промени ще се говори при разглеждане развитието на наказателното право от края на XIX век до Балканската война — глава XVII.

Наказанията, които буржоазният Наказателен закон установява, са две категории: главни и допълнителни. Главните наказания са: а) смъртно наказание, б) строг тъмничен затвор, който бива доживотен и временен (временният трае от 1 до 15, респ. 20 години), в) тъмничен затвор, който трае от един ден до три години, г) запиране, което продължава от 1 ден до 3 месеца, и д) глоба (чл. 13, 15, 18 и 26).

Допълнителните наказания биват: а) лишаване от права, б) конфискация на определени предмети и в) обнародване на присъдата. Допълнителните наказания се налагат в предвидените от закона случаи като допълнение към главното наказание.

Наказателният закон различава престъпления и нарушения. Престъпленията са по-тежко наказуеми неправомерни деяния. Нарушенията са по-леко наказуеми деяния. Те се наказват обикновено с глоба или запиране.

В доклада на министъра на правосъдието, с който е бил внесен в VI обикновено народно събрание проектът за наказателен закон, разликата между престъпленията и нарушенията е обяснена по следния начин: «Колкото обаче и да е трудно да се разграничат разните видове престъпни деяния, все пак между престъпленията и нарушенията се съглежда една разница, каквато не съществува между злодеянията и престъпленията (според тройното деление на наказателните провинения, възприето във Франция, последните се делят на злодеяния, престъпления и нарушения — бел. авт.). Тази разница е отличителна характеристика на двойственото деление и тя произлиза от това, че престъпленията имат изобщо държавно обществено значение, а нарушенията притежават местен интерес или полицейски характер. Първите нарушават общоизвестни норми, които се отнасят до най-важните блага на человеците и на държавите, а вторите са нарушения на правила за благоустройството, реда и т. нар. временни преходни интереси».

Наказателният закон третира като престъпление само умишлено извършеното деяние, ако не следва противното от съдържанието на самия закон (чл. 39).

Естествено той поставя центъра на тежестта върху тези престъпления, чрез които се посяга върху държавния строй и върховните носители на държавната власт (измяна, предателство). Всички по-важни състави на тези престъпления водят до смъртно наказание или доживотен строг тъмничен затвор (чл. 98 и сл. и чл. 109 и сл.). Докато посегателството срещу държавния строй и носителите на държавната власт се наказва с толкова сурово наказание, посегателствата срещу благата на отделната личност се наказват значително по-меко. Дори посегателството спрямо върховното благо на личността — живота, се наказва по-леко. Умишленото убийство се наказва със строг тъмничен затвор от 10 до 15 години (чл. 247, ал. 1). Санкцията обаче се засилва, когато убийството е извършено против глава на чужда държава, против духовно лице, когато последното извършва богослужение, против орган на публична власт при изпълнение на служебните му задължения. В тези случаи санкцията е доживотен строг тъмничен затвор (чл. 248).

Само предумишленото убийство се наказва със смърт (чл. 247, ал. 2). Като елементи от състава на предумишленото убийство буржоазната теория и съдебната практика посочваха: предварително изработване на плана за извършване на убийството, търсене сгодно време и място за осъществяване на този план и т. н.

Кражбата се наказва с тъмничен затвор до три години (чл. 313), но когато стойността на откраднатата вещ не надвишава сто лева (тази сума впрочем е била променена от българския законодател съобразно падането на стойността на българския лев), наказанието е тъмничен затвор до шест месеца (чл. 314 от НЗ). Аналогични разграничения прави българският буржоазен законодател и по отношение на престъплението измама. Ясно е обаче, че възприетият от законодателя критерий е твърде несъвършен. Много по-важни с оглед на проявената от извършителя вина са мотивите на престъплението, проявената престъпна воля и т. н. Съвсем неоправдано е една кражба или една измама, които имат за предмет вещ или стойност в размер 99 лв., да се наказват при средна мярка на наказанието с три месеца тъмничен затвор, а тогава, когато стойността на откраднатата вещ или причинената чрез измама щета е 101 лв. наказанието да бъде една година или шест месеца. Не трябва да се забравя при това, че щета в размер на 99 лв. за един малоимотен е много по-тежък удар, отколкото щета в размер на 101 лв., за един богат буржоа. Българският буржоазен законодател обаче, който защитава буржоазната собственост, при налагане на наказателни санкции за посегателства върху същата възприема като разграничителен критерий между обикновената и леката кражба само стойността на откраднатата вещ.

Но в онези случаи, когато кражбата по начина на извършването й представлява сериозна опасност за собствеността на господствуващата класа, наказанието е много по-строго — строг тъмничен затвор до 10 години (чл. 316). Такова строго наказание за извършената кражба се налага, «ако е извършена в сграда, оградено място или на кораб, където виновният се е вмъкнал чрез взлом (строшаване), счупване, подкопаване, пробиване, катерене или по друг необикновен начин», «ако е извършена с помощта на подправени, присвоени или откраднати ключове или с друго оръдие, предназначено за отваряне, или пък когато с такава цел бъде прерязан, счупен, строшен или измъкнат катанец (кофар) или друго приспособление за предпазване».

Поставя се въпросът, кой е този, който по такъв начин ще защитава своята собственост. Очевидно касае се за такива средства, чрез които буржоазията пази своето имущество. Затова наказанието за тези квалифицирани посегателства върху буржоазната собственост е средно пет и половина години. Класовият подход на законодателя при уреждане на тази материя е бил проявен по един недвусмислен начин.

2. Реципиране на наказателния процес. Законът за углавното съдопроизводство бил създаден през 1897 г ДВ, бр. 77 от 7. IV. 1897 г. За негов първоизточник послужил руският углавнопроцесуален закон. Законът за углавното съдопроизводство не е променил основно системата на наказателния процес, която е била установена още с Временните съдебни правила. По този въпрос в доклада на министъра на правосъдието Т. Тодоров до IХ обикновено народно събрание, I ред. сесия от Х. 1896 г. се казва: «Повереното ми министерство намира за целесъобразно да не отстъпя от общата система на сега действащите правила, първо, затова, че нашата съдебна практика е действувала и се е развивала по тях в продължение на цели 18 години доволно успешно и си ги е достатъчно усвоила, и, второ, затова, че и съвременните законодателства не ни представят нещо по-ново и по-целесъобразно в това отношение.

Тези са причините, по които не се направиха някои коренни изменения на сега действуващия у нас углавен процес в най-съществените му части. Главната работа на министерството беше да попълни и подробно да регламентира отделните институти на действащия процес, нещо, от което този последният най-много се нуждаеше, и да направи някои изменения и нововъведения, които съвременните нужди настоятелно изискват».

Както всички буржоазни наказателнопроцесуални кодекси, и Законът за углавното съдопроизводство е имал за задача да установи начините и пътищата, чрез които ще се осъществява наказателната претенция на буржоазната държава срещу извършителите на престъпления и на наказателноправни нарушения. Възприет бил принципът за триинстанционното разглеждане на делата. Двете инстанции разглеждали делата по същество, а след това касационната инстанция трябвало да проверява дали не е нарушен материалният наказателен закон или наказателната процедура.

Етапите, през които преминавал българският буржоазен наказателен процес, за да достигне до влязла в законна сила присъда, били: 1) предварително следствие, което било водено от съдия-следовател, но в което определено участие имала и полицията; 2) първоинстанционно производство, което било провеждано поначало от окръжните съдилища (освен по маловажните провинения, които били подсъдни на мировия съд и по които предварително дознание извършвала изключително полицията); 3) въззивно производство, в което били разглеждани обтъжените първоинстанционни присъди за втори път по същество — със събиране на нови доказателства. То било провеждано поначало в апелативните съдилища, но присъдите на мировите съдии били обжалвани пред окръжния съд; 4) касационно производство пред Върховния касационен съд, в което се извършвала само касационна проверка на второинстанционните присъди. Последните били отменяни поради нарушаване точния смисъл на материалния закон и поради съществени нарушения на процесуалните норми.

В ЗУС били установени чрез изрични текстове началата за състезателност, публичност, устност и народно участие в съдопроизводството, чрез които наказателното законодателство трябвало да гарантира правата и свободите на българския гражданин. Но тези принципи всъщност не са могли да бъдат проведени на практика. Както бележи проф. Павлов, «нашето наказателно правосъдие преди 9 септември 1944 г. се явяваше «независимо», «свободно», «публично» и т. н. само на думи, по наименование, по форма, а по същество представляваше от себе си отрицание на тези принципи. В условията на буржоазната демокрация принципите на съдебната демокрация споделяха съдбата на всички други буржоазнодемократични принципи — нито един от тях не можеше да получи истинско, реално осъществяване». Достатъчно е да разгледаме принципа за народното участие в наказателния процес, за да разберем, че е така. Още с Временните съдебни правила било установено, че наказателните дела трябва да бъдат разглеждани със съдебни заседатели, които да се произнасят по въпроса за извършването на инкриминираното деяние и за виновността на подсъдимия. Но демократичният характер на института на съдебните заседатели бил чувствително накърнен с много ограничения. Съдебните заседатели били избирани с двустепенни избори, чрез които винаги можело да се осигури подбор на подходящи за управляващата върхушка хора. Избирателят не избирал направо съдебните заседатели, а избирал гласни, които от своя страна избирали съдебните заседатели. Нещо повече. Създадени били такива ограничения при подбора на съдебните заседатели, които осигурявали възможността да бъдат избирани предимно представители на господствуващата класа. Така било установено, че съдебният заседател трябва да притежава недвижимо имущество или да упражнява самостоятелно някакъв занаят или търговия. По този начин кръгът на хората, които могли да бъдат избирани за съдебни заседатели, се ограничавал, и то в една много ясно определена насока. Със закон от 1897 г. (Закон за съдебните заседатели — ДВ, бр. 74 от 3. IV. 1897 г.) бил въведен още по-ограничителен ценз — изисквало се плащането на определен годишен данък, което означавало, че малоимотните вече направо били изключени от кръга на тези, които могат да бъдат избирани за съдебни заседатели. Стеснен бил и кръгът на онези наказателни дела, които подлежали на разглеждане от съд със съдебни заседатели.

Били приложени и редица други прийоми, за да се осигури най-ефикасно провеждане на принципа за класовата целенасоченост на буржоазния наказателен процес. Така в ЗУС били създадени специални разпоредби за участието на полицията в извършването на предварителното следствие.

Характерна в тази насока е и процедурата, която се означава в закона като «мерки за неотклонение на обвиняемия от предварителното следствие». Тези мерки са: а) подписка («задължава се обвиняемият с подпис, че ще се яви при следствието и няма да се отдалечава от мястото, дето живее»); б) поръчителство; в) залог; г) домашен арест; д) задържане под стража.

Съвсем недвусмислено е проявен класовият характер на закона чрез изричното му указание «при определянето на мерките за неотклонение се взема предвид... и положението на обвиняемия в обществото» (чл. 223 от ЗУС). Следователно едно е положението на почтения буржоа, друго на скитника. Но ако отидем по-нататък и разгледаме самите мерки за неотклонение, виждаме, че и те са определени с оглед да защитят най-добре интересите на господствуващата класа. Така за богатия не е никак тежко да даде гаранция, да направи ипотека върху имота си или да намери поръчители. Ако се отнася за едно по-значително поръчителство, беднякът не може да го намери, не е в състояние да даде по-голяма сума за гаранция и ще бъде затворен, поради което много по-трудно ще бъде в състояние да организира своята защита. А богатият нарушител, освободил се от задържането, има всички възможности да организира добре своята защита. Разбира се, това не означава, че винаги богатият престъпник бива оправдан, а бедният осъждан. Но едно е ясно: че класовите интереси на буржоазията са добре защитени, понеже по законодателен път се създават такива разпоредби, които достатъчно добре ги обслужват.

Глава XVII: Промени в частното право в края на първото десетилетие на настоящия век

Законодателни актове, издадени в края на първото десетилетие на настоящия век. Закон за привилегиите и ипотеките. Закон за кооперативните сдружения. Закон за морската търговия

1. Разгръщането и усложняването на капиталистическия обмен през първото десетилетие на настоящия век и свързаното с него капиталистическо натрупване направили наложително да бъде изграден на по-сигурни основи режимът на недвижимата собственост и на вещните права. От законодателна регламентация се нуждаела по-специално материята относно прехвърлянето на недвижимата собственост и на различните вещни права върху недвижимости. Според закона за задълженията и договорите (чл. 219) продажбите на недвижими имоти и изобщо прехвърлянето на вещни права върху тях са могли да се извършат било с частни писмени актове, било по нотариален ред. Но за да се гарантира стабилна недвижима собственост, трябвало да бъде затвърдена и гарантирана публичността на актовете, с които се извършвало нейното прехвърляне. Необходимо е било освен това да се уреди по-подробно и по-сигурно ипотечния режим, който е бил едно от ефикасните средства за провеждане експлоатацията над малоимотните слоеве на селското и градското население. С оглед на тези именно изисквания бил създаден Законът за привилегиите и ипотеките (ДВ, бр. 21 от 26. I. 1908 г., влязъл в действие на 1. IХ. 1910 г.). Под влияние на романското законодателство, което и в този случай е било възприето, публичността при прехвърлянето и ипотекирането на недвижимите имоти се изразила в задължително извършване на учредяващите и прехвърлящите вещни права актове в нотариална форма и в задължителното им вписване в книгите на съответните нотариати. Това вписване давало възможност на заинтересованите лица да направят проверка относно собствеността, респ. относно обременеността на даден недвижим имот. Трябва да се отбележи обаче, че чрез възприетата от този закон система на вписванията не е могла да се постигне една пълна публичност за всички прехвърляния на вещни права върху недвижими имоти.

Според чл. 1 на посочения закон подлежат на вписване в предназначената за това книга у пазителя на ипотечните книги в окръжния съд актовете, извършвани приживе — безвъзмездни или възмездни, — с които се прехвърлят и признават вещни права върху недвижими имущества (чл. 1 от З. пр. ип. ). Подлежали също така на вписване влезлите в законна сила решения, които замествали договорите или актовете за прехвърляне на вещни права и актовете за отказване от тези права, както и някои други актове с вещноправен ефект. Не подлежали обаче на вписване актовете по случай смърт — завещания и завети. Придобивната давност също така не намирала никакво отражение в книгата за вписване, предоставена на нотариуса или мировия съдия. Трябва да се отбележи във връзка с това, че ако изтичането на придобивната давност в лицето на даден приобретател на недвижимия имот поради самото естество на този способ за придобиване не е могло да бъде отразено в книгата за вписванията (вписването предполага наличността на определен юридически акт), същото не важи за завещанията и заветите, които биха могли да се вписват в нотариалните книги подобно на останалите юридически актове. Ясно е следователно, че вписването не е могло да даде пълна и вярна картина относно собствеността на даден недвижим имот.

Санкцията, с която според закона било свързано невписването на един акт за прехвърляне или признаване вещно право върху недвижим имот, се свеждала към това, че невписаният акт не могъл да се противопостави на третите лица. С други думи, лице, което било придобило собственост или друго вещно право върху един недвижим имот, но не се било погрижило да го впише, трябвало да отстъпи пред онзи, който е вписал своето право. Но именно защото не всички актове, чрез които се признавали или прехвърляли вещни права върху недвижими имоти, подлежали на вписване, а също тъй и поради това, че подлежащите на вписване актове не винаги били фактически регистрирани, възниквали нерядко твърде сложни и заплетени конфликти, които Законът за привилегиите и ипотеките пряко не разрешавал.

Още по-големи несъвършенства е показал този закон в друго отношение. Нотариалната форма се оказала твърде тежка за народните маси както поради строгите формалистични изисквания, които е обхващала, така и — най-вече — поради извънредно големите разноски, с които е била свързана. За да се извърши нотариалната продажба, нужно е било страните да отидат в съответния градски център, където е било седалището на нотариата, да потърсят услугите на адвокат за изработването на нотариален акт и записка за вписването му. Нужно е било да бъдат заплатени високи нотариални мита и такси. Необходимо е било най-сетне да бъде предоставено удостоверение, че участниците в договора са изпълнили своите данъчни задължения. Всички тези изисквания са били много тежки за българското селячество и затова то е извършвало прехвърлянията на недвижими имоти с частни писмени актове и дори устно.

Разривът се е проявил ярко и проблемът е станал болезнен при обезценяването на лева по времето на Първата световна война и непосредствено след това. Продавачите, които били продали имота си с частни актове, започнали да предявяват искове за собственост и да търсят връщане на продадения имот, тъй като купувачите, макар и заплатили имота, поради неспазване на нотариалната форма не били станали собственици. Законодателят се видял принуден да интервенира. Но изхождайки от интересите на българската буржоазна държава, той не пожелал да направи необходимите улеснения при нотариалното прехвърляне — да намали нотариалните мита, да елиминира изискването да се представят бирнически удостоверения за платени данъци и т. н. Той се задоволил само да признае извършените в миналото неформални продажби. През 1920 г. бил създаден Закон за урегулиране неоформените с нотариални актове покупко-продажби (ДВ. бр. 85 от 19. VII. 1920 г.). Според този закон сключените до 1. I. 1919 г. с частен акт, писмен или устен, продажби се считат за действителни, ако купувачът е влизал във владение на купения недвижим имот.

Що се отнася до ипотеките, те произвеждали действие и вземали ред от момента на тяхното вписване.

Освен вписванията на актовете, прехвърлящи или признаващи вещни права върху недвижимости, Законът за привилегиите и ипотеките, както показва самото му название, уреждал т. нар. привилегировани вземания, които трябвало да бъдат удовлетворени с предпочитание тогава, когато конкурирали с други непривилегировани или с привилегировани, но стоящи по-назад в поредицата на привилегиите.

2. Законът за привилегиите и ипотеките не бил единственият законодателен акт, с който законодателят се постарал да постави на по-солидни основи някои основни институти на буржоазното право. Друг такъв акт бил Законът за кооперативните сдружения, чрез който била преуредена материята относно т. нар. сдружения. Сдружаванията били уредени твърде бегло и твърде схематично в глава пета от първия дял на книга 1 на Търговския закон. Развитието на капиталистическите отношения при специфичните условия на нашето изостанало стопанство и при наличността на отпор срещу откритите форми на капиталистическата експлоатация довело до нуждата да се преуреди тази форма на стопански обединения. Разбира се, изграждащите се кооперативни сдружения при условията на капиталистическото стопанство не са могли да дадат някаква нова насока на стопанското развитие, да го отклонят от пътя на капитализма. Но тези кооперативни сдружавания са се нуждаели от една по-пълна законодателна регламентация и такава им е била дадена със Закона за кооперативните сдружавания (ДВ, бр. 45 от 28. II. 1907 г.), заимствуван от немското законодателство, който отменил гл. V от дял I на кн. I на Търговския закон. Според Зак. кооп. сдружавания сдружаване е «всяко дружество, съставено от неопределено число членове, което се учредява с цел, щото чрез задружно извършване на работите или чрез взаимността да развие икономическите интереси на членовете си и да даде подтик на кредита, на земеделието, на индустрията и занаятите». Органи на кооперативните сдружавания били общото събрание, в което участвували всички членове на кооперативното сдружение, управителният и контролният съвет.

Няма съмнение, че кооперативните сдружавания са изиграли полезна роля в развитието на българското стопанство, тъй като са позволили да се въвлекат в стопанска дейност широки среди от нашия народ. От друга страна, някои кооперативни сдружавания — напр. кооперация «Освобождение» — са подпомагали активно стачкуващите работници и държавни служители и по този начин са улеснявали стачната и изобщо класовата борба на трудещите се.

Без да се отрича полезната роля, която са изиграли кооперативните сдружения по време на българската буржоазна държава и на българското буржоазно право, не трябва да се премълчава, от друга страна, тенденцията към известно бюрократизиране на някои кооперативни сдружавания, когато те са били поставени изцяло под контрола на Българската земеделска и кооперативна банка. Не трябва да се премълчава също така и невъзможността на същите да разгърнат една много широка и ефикасна стопанска дейност поради липсата на капитали, поради липса на подготвен кадър и поради пречките, които са им били правени от търговския и промишления капитал.

3. Последният закон, който трябва да бъде разгледан във връзка с развитието на стокообмена и във връзка с новите пътища, които са били търсени за неговото провеждане, е Законът за морската търговия (публикуван в ДВ, бр. 19 от 24. I. 1908 г.). Законът за морската търговия е заимствуван от италианското законодателство. Основните принципи, санкционирани от този закон, изхождат от идеята да бъде обезпечена сигурността на морската търговия и да бъдат гарантирани интересите на кредиторите, сключили договори за морски транспорт.

За да се гарантира сигурност за последния, законът установява преди всичко, че съдовете, с които се извършва морският транспорт — корабите, макар и да са движими вещи, могат да бъдат отчуждавани и прехвърляни само чрез акт, извършен в писмена форма (чл. 4 от Зак. морската търговия). При това, за да има сила и действие по отношение на третите лица — за да може да им се противопостави, този акт трябва да бъде вписан в книгите на морското управление, където е бил записан самият кораб. Когато отчуждаването на кораба било извършено в странство, то трябвало да бъде вписано в книгите на съответното българско агентство (същия текст).

Аналогични разпоредби съдържа Законът за морската търговия и относно залагането на корабите. И залагането на корабите трябвало да се извършва писмено, и актът за залога трябвало да бъде вписан в книгите на морското управление.

Специалните грижи, които законодателят е положил да създаде яснота във вещноправния режим на плавателните съдове, като осигури публичност на най-важните вещноправни актове, които ги засягат, би трябвало да се обяснят с няколко съображения. Плавателните съдове и особено по-големите плавателни съдове са вещи със значителна стойност и преди всичко на това основание законодателят е сметнал, че притежателите им се нуждаят от засилена защита. От друга страна, понеже плавателните съдове трябвало да се движат вън от територията на държавата, където били записани, въпросът за тяхната собственост бил често пъти доста деликатен. Той се свързвал с въпроса за поданството на кораба и за режима, който трябвало да се спазва, когато корабът бил вън от териториалните води на българската държава. Най-сетне сигурност и яснота на режима на собствеността на корабите се е налагала и с оглед на специалната отговорност, която Законът за морската търговия създал в тежест на собственика, респ. на собствениците на кораба. Чл. 12 от закона установява, че собствениците на кораба са обвързани от сключените от корабоначалника задължения, които се отнасят до кораба и до неговото пътуване. Нещо повече! Според същия текст собствениците на кораба отговарят и за вредоносните действия на корабоначалника и на другите лица от екипажа. Тази отговорност е била твърде строга, като се има предвид, че според чл. 17 от закона корабоначалникът е отговарял «даже и за своите малки грешки», т. е. отговарял е във всички случаи, когато е проявявал даже лека небрежност. Неговата отговорност е била изключена само когато погиването или повреждането на транспортираната стока и другите аварии са били резултат на случайно събитие или на непреодолима сила.

Собственикът, респ. собствениците на кораба са могли да се освободят от възложената им от закона отговорност само като изоставят кораба и плащането, което е било получено или е щяло да бъде получено в бъдеще за извършеното от кораба превозване на стоки.

Законът за морската търговия регламентира подробно договора за морски транспорт на стоки и свързаните със същия договор въпроси относно товарителния запис и заплащането. Урежда подробно и договора за превоз на пътници, морския заем, морската застраховка, авариите и тяхното разхвърляне и т. н. Подробности относно всички тези въпроси естествено тук не могат да се дадат, но това, което е съществено в случая, е, че този закон е давал една твърде ефикасна защита на актовете и сделките, сключвани във връзка с морското корабоплаване, като по този начин е давал добра и ефикасна защита на морската търговия, която е започнало да води българското княжество.

Глава XVIII: Промени в наказателното право през първото десетилетие на XX век

Изменения в Наказателния закон. Закони за печата. Закон за допълнение на Наказателния закон. Закон за взривните вещества и оръжията

Промените в класовата структура на българското буржоазно общество и засилването на класовата борба във връзка с тези промени не са могли да останат без влияние върху българското наказателно право. Последното поради самата същност на наказателните норми отразявало най-непосредствено засилването на класовите конфликти и подпомагало по твърде резултатен начин тяхното разрешаване в полза на господствуващата класа. Законодателната дейност за изменение на българското наказателно право и за нагаждането му към онези изисквания, които са поставили изострените или новите прояви на класова борба и усложнените капиталистически отношения, е вървяла по две линии. От една страна, са били променяни, доуточнявани и допълвани текстовете на Наказателния закон чрез цяла редица изменения, създадени през 1899, 1904, 1905, 1906, 1907, 1908 г. От друга страна, били създадени няколко нови законодателни акта от наказателноправен характер — Закон за печата, Закон за допълнение на Наказателния закон (1909 г.) и Закон за взривните вещества и оръжията (1912 г.). Тези именно промени трябва да бъдат проследени тук, разбира се, в техните общи линии, в техните най-съществени разпореждания.

1. Не случайно първите промени, които били направени в Наказателния закон, били промени, засягащи оскърбленията против държавния глава и членовете на семейството му. Със закон от 8. I. 1899 г. приложното поле на чл. 120 от Наказателния закон, който предвиждал наказателни санкции срещу този, който нанася оскърбление на държавния глава, било разширено, като били инкриминирани не само оскърбленията срещу държавния глава, но и оскърбленията срещу съпругата на същия и срещу престолонаследника. Женитбата на Фердинанд (1893 г.) и засилването на монархическата власт след ликвидирането на Стамболовия режим (1894 г.) наложило да се пристъпи към укрепване на монархическата власт и чрез разширяване на наказателноправните разпоредби, като се даде засилена защита не само на монарха, но и на неговото семейство срещу обиди и оскърбления.

Не случайно също така засилването на наказателните санкции срещу подбуждащите непокорство във войската е било извършено през 1907 г., когато засилената подготовка на българската войска е била в пълен ход. Трябва да се каже при това, че засилването на наказателните санкции срещу подбудителите към непокорство е било извършено по такъв начин, че е предизвикало остро неодобрение даже от страна на някои видни теоретици на буржоазното наказателно право. Засилването на наказателните санкции, предвидени в чл. 167 от НЗ, се изразило, от една страна, в увеличаване минимума на наказанието, което се е налагало на подбудителите към непокорство, а, от друга страна, в установяване на наказателни санкции срещу такива лица, които подбуждат военнослужещите към непокорство не публично, а тайно. При определянето на наказателните санкции за всички тези провинения се е достигнало обаче до този резултат, че за подбуждане към някакво нарушение, което се наказва само с краткотрайно запиране, на подбудителя могло да бъде наложено наказание строг тъмничен затвор до 15 години (тази несъобразност впрочем е съществувала и в началния текст на закона). По този повод коментаторът на българския буржоазен Наказателен закон Н. Ников възкликва: «Друга поразителна несъобразност в чл. 167 е предвиждането за подбуждане към извършване на нарушения тъмничен затвор и дори строг тъмничен затвор, когато за нарушение се назначава най-много запиране, а между това за подбуждане към нарушения може според чл. 167 да бъде назначен строг тъмничен затвор и още до 15 години. Това е вече връх на върховете! Де остава тогава предписанието на чл. 52?».

Едни от най-съществените промени в Наказателния закон, извършени през първото десетилетие на настоящия век, са промените, изразяващи се в засилване на наказателните санкции срещу стачкуващите работници. Засилването на наказателната репресия срещу стачните борби е било проведено чрез изменението на текста на чл. 182 от НЗ и чрез създаване на нови текстове в същия — нов чл. 182а и нови алинеи към текста на чл. 298 от Наказателния закон. Тези промени в текста на Наказателния закон са били извършени, както вече бе отбелязано, по време на управлението на Народнолибералната партия и са имали за цел да обуздаят стачното движение на българското работничество. Промените са били извършени със закон от 28. XI. 1906 г. С разпоредбите на последния чувствително било засилено наказанието срещу лице, което, за да увеличи работната заплата, извърши против работодателя насилие. Старият текст на Наказателния закон наказвал това деяние с тъмничен затвор от 1 ден до 6 месеца. С разглежданото изменение на чл. 182, ал. 1 от НЗ минимумът на наказанието бил увеличен на 3 месеца, а максимумът на 3 години. Текстът на чл. 182, ал. 1 е имал следното съдържание: «Наказва се с тъмничен затвор не по-малко от три месеца, който, за да увеличи или намали работната плата, извърши против работник или работодател насилие». Умелата формулировка на този текст не е могла да заблуди никого. Че тъкмо проявите на стачната борба е преследвал законодателят със създаването на този текст, се вижда от съпоставянето на същия със следващата непосредствено ал. 2 на чл. 182. Разширен бил също така съставът на втората алинея на цитирания текст, като било установено, че не само насилието, но и заплашването от страна на стачкуващите работници, с което се пречи на започването на работата или се предизвиква нейното спиране, довежда до установеното от чл. 182, ал. 1 наказание.

Особено тежка за стачкуващите била разпоредбата на чл. 182а, създадена със закона от 28. XI. 1906 г., по силата на която разпоредба «за последвалите вреди и загуби от деянията, означени в настоящата глава, всички съдейци отговарят солидарно, макар подбудителите и да не са взели непосредствено участие в извършването на деянието».

Още по-широко са били формулирани наказателните състави, установени с новите алинеи на чл. 298 от НЗ. Според ал. 2 на същия, «който упражни заплашване или насилие, за да попречи на свободата на търговията, на индустрията или на работата, наказва се с тъмничен затвор не по-малко от шест месеца».

Следващата алинея на чл. 298 изяснява, че заплашването може да се състои и в «... проста... покана или предложение, без да се застрашава някое конкретно благо, но от обстановката на случая и от мотивите, по които се прави, може да се възбуди основателен страх у заплашеното лице...» Следователно простата покана или предложение за напускане на работа се третира като заплашване независимо от това, че не са свързани със застрашаване на някакво благо на онзи, към когото са отправени, стига само «от обстановката на случая и от мотивите, по които се прави» поканата или предложението да може да се възбуди основателен страх у поканения. Но при такава формулировка всяка проява на стачната борба може да бъде подведена под разпоредбите на чл. 298, ал. 3, тъй като «обстановката на случая» при всяко стачкуване предполага изчерпване на възможностите за «полюбовно» уреждане на възникналия между работодател и работници спор и във връзка с това — недоволство, възмущение и т. н. Такава една обстановка на случая винаги може да се третира като обстановка, която възбужда основателен страх у ония, които не са се съгласили с поканата или предложението за стачкуване. Следователно, доведено до своите крайни логични консеквенции, прилагането на чл. 298, ал. 2. и последващите е означавало забрана на стачната борба и това е било изтъкнато, макар и с немного убедителни аргументи, от писателя Т. Влайков, който е бил народен представител по времето, когато е създаден разглежданият текст на чл. 298, още при обсъждането на същия от Народното събрание.

Трябва да се отбележи най-сетне, че засиленото капиталистическо развитие на българското общество е наложило да се уточнят, разширят и засилят наказателните санкции срещу умишленото и непредпазливото банкрутиране. (Практически това са били случаи, когато търговецът увеличава своите дългове, които започват да надхвърлят размера на неговия актив.) Със закон от 5. I. 1904 г. бил уточнен съставът на измамния банкрут, извършен чрез признаване на несъществуващи дългове (чл. 374, п. 2 от НЗ), създадени били нови наказателни състави на непредпазливото банкрутство, като било установено, че и чрезмерните «къщни» разноски, извършвани от един търговец, могат да покрият състава на едно непредпазливо банкрутиране (чл. 376, п. 5 НЗ). Не по-малко характерни са промените от 19. XII. 1905 г., направени в някои състави на престъплението «подправка на документи». Съставът на чл. 362, п. 1 от НЗ е бил разширен по такъв начин, че всяка подправка на кредитни или търговски документи, предназначени за циркулация, а не само подправка на менителници, се наказвала със засилена наказателна санкция (чл. 362, п. 1 от Наказателния закон).

2. Що се касае до промените в българското наказателно право, които са били извършени през първото десетилетие на настоящия век с помощта на отделни наказателни закони, тук на първо място трябва да бъдат разгледани онези изменения, които са били направени със Закона за печата от 1901 г. (озаглавен «Закон, за отменение Закона и наредбите по печата» — ДВ, бр. 91 от 28. IV. 1901 г.), с който е била доразвита и затвърдена т. нар. каскадна отговорност, установена по отношение на нарушителите, още от предишното законодателство по печата.

Българското буржоазно законодателство през разглеждания период — до 1918 г., показва извънредно голямо изобилие на закони за печата. Освен редица постановления, укази, касационни решения, уреждащи режима на печата, българското буржоазно законодателство познава и следните законодателни актове по тази материя: Закон за печата — ДВ, бр. 15 от 10. II. 1883 г.; Наказателен закон за престъпленията по печата — ДВ, бр. 136 от 17. XII. 1883 г.; Закон за допълнителен отдел към Наказателния кодекс за престъпленията по делата на печата — ДВ, бр. 10 от 1. II. 1885 г.; Закон за печата — ДВ, бр. 147 от 29. XII. 1887 г. — разпоредбите на този закон са допълнени с три закона за изменение и допълнение на същия (ДВ, бр. 13 от 1894; бр. 13 от 1895; бр. 29 от 1896); Закон за отменение закона и наредбите за печата — ДВ, бр. 91 от 28. IV. 1901 г.; и най-сетне Закон за печата — ДВ, бр. 58 от 16. III. 1907 г. Тъй като този последен за изучавания период Закон за печата е отменен след една година със Закона за изменение на Наказателния закон (ДВ, бр. 165 от 28. VII. 1908 г.), тук се разглежда предшествуващият закон от 28. IV. 1901 г., който за интересуващия ни период се е оказал сравнително най-стабилен.

Според установената от Закона за печата от 1901 г, каскадна отговорност за престъпните деяния, извършени чрез печата, отговарят последователно (вж. чл. 5 от закона): 1) писателят; 2) издателят, ако писателят е неизвестен или не живее в княжеството; 3) печатарят, ако издателят не е известен или не живее в княжеството; 4) раздавачът, ако печатарят не е известен или не живее в княжеството. Тази система на отговорност имала за цел да обезпечи осъществяването на наказателната отговорност за печатни произведения, които са били инкриминирани на каквото и да било основание. Каскадната отговорност имала за цел да не остави никакво престъпление ненаказано. Преследвайки тази цел, законодателят е отишъл твърде далеч. Той наказвал даже лицето, което е прост разпространител на печатното произведение. Вярно е, че по смисъла на закона се инкриминира цялата дейност по създаване и разпространение на печатното произведение. Но самият факт, че издателят, печатарят и раздавачът не се наказват, когато писателят е известен, показва ясно, че цялата тази сложна отговорност има за цел да бъде намерен по-лесно и по-сигурно авторът, който е написал инкриминираното печатно произведение. Ясно е следователно, че този закон поставял в особено тежко положение авторите на литературни и журналистически произведения с прогресивен характер.

Допълнението на Наказателния закон от 1909 г. (ДВ, бр. 42 от 25. II. 1909 г.) има също така реакционен характер. Въздига се в престъпление сдружаването «за осъществяване на анархически цели чрез насилствени действия и средства». Не само не се иска предприемането на насилствени действия, но не се иска дори опит, нито даже приготовление за такива действия. Простото сговаряне се въздига в престъпление, и то в престъпление, което се наказва извънредно тежко — със строг тъмничен затвор от 5 до 15 години.

Няма съмнение, че както Законът за печата, така и Законът за допълнение на Наказателния закон трябвало да служат като оръжие срещу засилващото се негодувание на трудещите се. По това време не се правят много точни разграничения между анархизъм и социализъм и начинът, по който е редактиран законният текст — «за събаряне на властта по насилствен начин», — говори, че наистина не се прави тази разлика и дори тъкмо социалистическата дейност попада под ударите му.

Инкриминирайки простото сдружаване с указаната цел, без да изисква да са били предприети действия в тази насока, законодателят е предвидил твърде строго наказание — многогодишен затвор.

В 1912 г. бил създаден Законът за взривните вещества и оръжията (ДВ, бр. 111 от 21. V. 1912 г.), който постановява, че никой няма право да носи оръжие, ако не вземе разрешение от околийския началник респ. от софийския градоначалник. Такова разрешение не се дава на осъдените за повече от 6 месеца за въоръжено съпротивление на властта. Ясно е, че посочените длъжностни лица са давали разрешение само на хора, които са считали за сигурни, хора, които стоят твърде далече от всички споменати по-горе социалистически и анархически сдружения.

Следователно, преценявайки отбелязаните по-горе законодателни промени, ние виждаме, че първоначално вниманието на законодателя е било насочено към инкриминиране различните престъпления чрез печата, които биха увредили управляващата класа. По-нататък се стига до създаване на наказателна санкция за политически сдружения, които имат за цел да се борят със съществуващия политически строй — факт, който показва, че нещата са взели едно по-сериозно развитие и за това се обръща внимание и на сдруженията, а не само на разпространяването на опасни печатни произведения. И най-накрая, законодателят вижда, че трябва да вземе мерки и срещу опасността неблагонадеждни от гледище на буржоазията хора да носят оръжие.

Набелязаните тук изменения в Наказателния закон, както и промените в наказателното право, които са били направени чрез специалните закони за печата, за взривните вещества и оръжията и за допълването на Наказателния закон, разкриват следователно една ясно изразена тенденция да бъде засилена наказателната репресия, провеждана от буржоазната държава, да бъдат създавани нови наказателни състави и бъдат разширявани съществуващите състави в общия или в специални наказателни закони.

Глава XIX: Промишлено и трудово законодателство

Закони за насърчение на местната индустрия от 1894, 1905 и 1909 г. Закон за женския и детския труд в индустриалните заведения

1. Българското законодателство от първото десетилетие на настоящия век е обслужило решително изграждането на промишления капитализъм у нас чрез създаването на няколко закона за насърчаване на местната индустрия, чрез които местните, българските индустриални предприятия, били поставени в едно особено благоприятно положение, като им е бил осигурен бърз и безпрепятствен прогрес. Българското законодателство от първото десетилетие на настоящия век обслужило интересите на капиталистическото развитие на страната и чрез създаването на първите нормативни актове за правна регламентация на труда. За да запази своите позиции и да осигури по-нататъшен развой на индустрията, буржоазията трябвало да направи известни отстъпки на работничеството чрез създаване първите актове на трудово законодателство. Това законодателство и у нас, както и в другите страни, било извоювано чрез борбата на работническата класа, но отстъпките, които в резултат на тази борба са били направени от законодателя, са били неголеми и са били направени по такъв начин, че в много случаи не е било трудно те да бъдат почти безнаказано нарушавани.

Законодателството за насърчаване на местната индустрия и работническото законодателство са най-характерни отражения на капиталистическото развитие на нашата страна върху буржоазното ни законодателство от това време. Връзката между тези законодателни актове и капиталистическия базис е най-непосредствена, най-ясна, най-осезателна. И все пак трябва определено да се каже, че не само те, но и останалите по-важни законодателни актове от това време при един по-внимателен анализ разкриват своя облик на актове, които трябвало да обслужат по един или друг начин определени страни от засилващото се капиталистическо развитие на България.

Мерки за покровителство и насърчаване на местната промишленост българската държава е вземала през миналия век. Още през 1883 г. бил създаден Закон за развитието на народната промишленост (ДВ, бр. 138 от 22. ХI. 1883 г.), според който всички стражари и войници, а също и разсилните трябва до се обличат с местни вълнени платове (шаяци, аби). Със Закона за задължителното носене на местни дрехи и обуща (ДВ, бр. 58 от 14. III. 1894 г.) разпорежданията на закона от 1883 г. били разширени. На 20. ХII г. бил утвърден с княжески устав първият Закон за насърчаване на месната индустрия. Ние виждаме следователно, че българското законодателство е обслужвало капиталистическия базис още в началните етапи на неговото изграждане, но държавното покровителство на индустрията и законодателството, чрез което се установява това покровителство, добиват особено значение, когато се разгръща цялостното развитие на индустриалния капитализъм, след като е било вече завършено първоначалното натрупване на капитала. През първото десетилетие на ХХ век във връзка с решителния прогрес на индустриалното развитие у нас били издадени Законът за насърчение на местната промишленост и търговия (ДВ, бр. 66 от 25. III. 1905 г.) и Законът за насърчаване на местната индустрия (ДВ. бр. 53 от 10. III. 1909 г.).

Още със Закона за насърчение на местната индустрия от 1894 г. се дават редица облаги на онези фабрики, които имат усъвършенствувани средства за производство, поне 25 000 лв. капитал или най-малко 20 работници. Производствата, които фабриките трябва да имат за обект, за да могат да се ползуват от разпоредбите на този закон, са: текстил, стъкларство, захарна, химическа, металургична индустрия и др. По-важните облекчения и улеснения, които се правят на означените в закона индустриални предприятия при посочените в него условия, се свеждат към следното:

1. Посочените в закона предприятия се освобождават за 15 години от данък сгради — емляк, и от патентов сбор; освобождават се от гербов сбор сключените за основаването на фабриката договори;

2. Освобождават се от мито внасяните от странство машини и сурови материали;

3. Същите се превозват по държавните железници с 35% намаление.

4. Производството на тези предприятия се предпочита пред произведенията на чуждестранните, даже когато е с 15% по-скъпо.

Законът за насърчаване на месната промишленост и търговия от 1905 г. разширява дадените със закона от 1894 г. облаги в няколко насоки.

Преди всичко ползуват се от облагите на закона не само предприятията, които имат усъвършенствувани средства за производство, капитал поне 25 000 лв. или 20 работници, а всички промишлени предприятия. Разликата е съществена и тя се обяснява с това, че по това време — 1905 г., капиталистическата промишленост вече окончателно се е наложила, така че не е имало нужда да се говори, че облагите на закона ще се дават тъкмо на тази промишленост. Дефиницията на закона (чл. 1 от Закона за насърчение на местната промишленост и търговия от 1905 г.) е тази: «Всяко промишлено предприятие, което по естеството си е полезно за страната, като оставя в нея част от общите си разноски било чрез употребяване на местни — сурови материали, двигателна сила, работнически труд, горителни материали и пр., или пък съдействува за поевтиняването на продуктите, се ползува според важността и значението, които представлява, с облагите, предвидени в настоящия закон». При това законът (чл. 4) пояснява, че в промишлените предприятия се включват както индустриите, които преработват суров или полуобработен материал, така и тези, чрез които се добиват продукти непосредствено от почвата или природата, и всички селскостопански индустрии.

Облагите, които се дават със закона от 1905 г., биват два вида:

1. общи, от които се ползуват всички промишлени предприятия;

2. специални, от които се ползуват само предвидените от закона промишлени предприятия.

Общите облаги се свеждат към: а) безмитен внос на всички машини и строителни материали, а при известни условия и на суровите материали на промишлените предприятия; б) отстъпване безплатно на държавни, окръжни или общински места, потребни за постройките на предприятията; в) безплатно ползуване на водна сила; г) превозване на машините, каменните въглища и др., нужни за предприятията, с 35% намаление по БДЖ; д) предпочитане произведенията на тези предприятия пред чуждестранните даже когато са с 15% по-скъпи.

Както се вижда от направеното изброяване, общите облаги, дадени със закона от 1905 г., са твърде близки до тези, които признава законът от 1894 г. Обаче наред с безмитния внос на машини, строителни материали и т. н., наред с улеснението в превоза и предпочитанието, което се дава на произведенията на местната промишленост, създават се и нови улеснения, като безплатно отстъпване на нужните за постройките на предприятието места, безплатно ползуване на водната сила. Освен това облагите, дадени със закона от 1894 г. във връзка с данъчното и патентното облагане и гербовия сбор, се прехвърлят в категорията на т. нар. специални облаги.

Независимо от общите облаги за цяла редица предприятия, изброени в 23 пункта и засягащи почти всички отрасли на промишленото производство, законът дава още и т. нар. специални облаги, които се състоят в следното: а) освобождаване от мито и общински налог (октроа) на всички внасяни от чужбина сурови материали, които не се намират или не се намират в достатъчно количество в страната; б) освобождаване на фабричните постройки от данък сгради; в) освобождаване на промишлените предприятия от данък занятие; г) освобождаване на акциите от гербов налог; д) отпускане потребните за индустриалните заведения каменни въглища на намалени цени; е) превоз на потребните за предприятието сурови и полуобработени материали по БДЖ с 35% отстъпка; ж) безплатно ползуване на държавните землища за вадене на пясък, чакъл и глина.

Наред с това законът от 1905 г. в своя чл. 23 предвижда да се даде «изключително право» на дадено предприятие да фабрикува определени стоки в определен район и за един срок най-много от 30 години. Производствата, при които това се допуска, са изброени от закона. Те са: производство на захар, кибрит, копринени и ленени платове, консервна индустрия, кожарство, железарство и др. По този начин се създава легалната възможност чрез разрешение на държавната власт и под нейно покровителство да се създадат монополи, имащи изключителното право да произвеждат определен продукт за определен район от страната за един срок най-много от 30 години.

Още по-далеч по посока на насърчаване монополите отиват разпорежданията на Закона за насърчение на местната индустрия от 1909 г. Според този закон специалните облаги, които се признават на индустриалните предприятия (и които отговарят на специалните облаги, предвидени в закона от 1905 г.), се дават за един определен район, състоящ се от две-три административни околии, за един срок най-много от 15 години само на едно индустриално предприятие. Всяко друго индустриално предприятие от същия вид, което се установи в същия район, следва да се ползува само от общите, но не и от специалните облаги.

Нещо повече. Същият закон в разпорежданията си за индустриалните концесии (гл. 5) признава на известни предприятия правото на изключително произвеждане известни предмети в определен район за срок до 31. XII. 1925 г. (чл. 22). Според закона такива концесии могат да бъдат дадени само на предприятия, които имат най-малко 150 000 лв. капитал и поне 50 души постоянни работници. Ясно е, че по смисъла на закона тогава, когато на едно предприятие е дадена индустриална концесия в даден район за дадено производство, никакво друго предприятие не би могло да се занимава с това производство до изтичане на концесионния срок. Ясно е следователно, че и тук т. нар. индустриални концесии представляват типични случаи на признат от държавата монопол в областта на дадено промишлено производство.

2. Що се касае до трудовото законодателство, нужно е да се отбележи следното:

През миналия век и в първите няколко години на настоящия в България не е имало никакво трудово законодателство. Заплатите на работничеството, хигиената на неговия труд, почивката му не са били предмет на никаква законодателна регламентация. Това не е случайно. С основание проф. Радуилски отбелязва, че трудовото право може да възникне само тогава, когато капитализмът е толкова развит, че от печалбата може да се отдели известна част за посрещане разноските по трудовото право, тъй като всяка трудовоправна разпоредба представлява за капиталиста една разноска, която той се старае всячески да избегне. Този стадий на развитие в България е бил налице към 1905 г.

И у нас, както и в другите страни, трудовото законодателство е било извоювано от работническата класа чрез борбата на нейните политически и професионални организации — Българската работническа социалдемократическа, партия (тесни социалисти) и Общият работнически синдикален съюз. С основание В. Коларов бележи по този повод: «Но ако парламентите все повече и повече гласуват закони за защита на труда, това не става, защото социалистите дават гласа си за подобни закони, а защото буржоазията бива принудена под натиск отдолу да отстъпва, за да запази още своето влияние над работниците».

Създаденото през първото десетилетие на настоящия век българско трудово законодателство е не само с ограничен обхват, но и с твърде неефикасни санкции. Често пъти капиталистът е предпочитал да заплати предвидената в закона глоба, вместо да прекрати нарушението, защото нарушението на закона му е носело значително по-големи по размер печалби от размера на установената от закона глоба.

Първият акт на трудово законодателство у нас е Законът за женския и детския труд в индустриалните заведения (ДВ, бр. 66 от 26. III. 1905 г.). Относно предпоставките, които са наложили създаването на трудово законодателство у нас по това време, проф. Радуилски пише: «Към края на 1904 г. нормата на принадената стойност у нас достигаше за насърчаваните от държавата индустрии 124,71%. Това вече показваше, че капитализмът е достигнал до такъв стадий на развитие, при който бе възможно буржоазията да въведе известни мерки за закрила на труда. Това обаче едновременно показваше и степента на жестоката експлоатация на работниците, особено жестока за жените и децата. Едновременно с това бе налице и другият необходим фактор — работническата класа, организирана и бореща се за жизнените си права. През 1905 г. имаше вече около 277 000 работници. Обаче наличността на тези обективни фактори без класовата борба на работниците не може да доведе до издаване на трудови закони — необходима е борбата на работническата класа, оглавена от правилно ръководеща борбата партия. Налице бе и това условие. След като в 1891 г. бе създадено у нас социалистическото движение, оттогава то ставаше все по-масово и непрекъснато развиващо се. През 1904 г. се образува под ръководството на социалдемократическата партия (тесни социалисти) Общият работнически синдикален съюз, в ръководството на който влезе и Г. Димитров, който оттогава непрекъснато ръководи синдикалното движение».

Че преценките на проф. Радуилски по този въпрос са напълно правилни, за това ни говорят мотивите към законопроекта. Там намираме следните красноречиви признания за условията, при които са работели жените и децата в нашите индустриални заведения по това време: «Тежките условия, на които са изложени жените и децата в производството, са доста чувствителни, за да ни задават страх от бедствията и злините, които води след себе си неограничената и безмерна експлоатация на техния труд. А тези злини имат вече не личен характер, а обществен».

Както показва самото заглавие на Закона за женския и детския труд, чрез него се регламентира само трудът на жените и децата, полаган в индустриалните заведения, не и трудът в селското стопанство, нито трудът на служещите, ангажирани в размяната и в т. нар. домашни работилници.

Законът установява като минимална възраст за работниците в индустриалните и занаятчийските заведения дванадесетгодишната възраст (чл. 3). По изключение се допускат на работа и деца на 10 години, но изключението е формулирано така, че не е било много трудно то да бъде заобиколено.

Предвижда се, че в подземните работи на мините могат да се допускат само лица от мъжки пол, навършили 15 години, а в опасни за живота и здравето индустриални заведения — лица, навършили 18 години (чл. 3, ал. 3 и чл. 4).

Работното време е определено, както следва: за деца от 10 до 12 години — 6 часа. За деца от 12 до 15 г. — 8 часа; жени — 10 часа (чл. 5).

Установена е задължителна почивка за жени и деца през време на работа в размер на 1, респ. 2 часа (чл. 6) и еднодневна задължителна почивка в края на седмицата (чл. 9). За жени и деца се запрещава нощният труд (чл. 7), но и тук са допуснати редица изключения.

Трябва да се каже обаче, че фактическото прилагане на всички тези предписания е било твърде много затруднено, а в немалко случаи и направо осуетявано по две причини.

От една страна, санкциите, предвидени в закона против нарушителите на неговите разпореждания — стопани на индустриални и занаятчийски предприятия, — са били много леки — глоба до 50 лв. за всяко лице, противозаконно «употребено» в работа. Независимо от това, колкото и да са били на брой нарушенията, глобата не е могла да надмине 500 лв., а при рецидив не е могла да надмине 1000 лв. (чл. 20 и 21).

От друга страна, назначените за опазване разпоредбите на този закон инспектори на труда не са изпълнявали възложените им по закона задължения. Г. Димитров пише по този повод: «Цели шест години се изминаха вече, откак е създаден този закон, обаче и до днес той продължава да бъде мъртва буква. Господарите още от първия момент се обявиха решително против него и подкрепени напълно от самите власти, започнаха най-безогледно да го тъпчат. Грижите на самото Министерство на търговията и земеделието и на създадения при него инспекторат на труда по отношение на прилагането на закона не са отивали никога по-далеч от някои нови начини за неговото заобикаляне и пълно фактическо унищожение.

И ако въпреки това все пак някои от постановленията на Закона за женския и детския труд са били тук-там прилагани, това се дължи изключително на постоянното давление на работническите организации, упражнявано чрез техните представители в комитетите на труда».

Глава XX: Несъвършенства на българското буржоазно законодателство

Многочисленост на законодателните актове. Неустойчивост, несъгласуваност и несистемност. Причини за тези несъвършенства. Борба на народните маси срещу буржоазното законодателство. Противоречиви интереси на буржоазните прослойки. Несъвършена законодателна техника. Типични случаи на законодателна нестабилност

1. Разглеждайки критично законодателния материал от Освобождението до войните, които българският народ е бил заставен да води през второто десетилетие на XX век, ние виждаме, че нашето законодателство от това време страда от твърде тежки недъзи — неустойчивост, нестабилност, несистемност и несъгласуваност. Законодателните актове и техните изменения са толкова многочислени, че тяхното пълно обхващане е почти невъзможно. Даже такива основни закони, каквито са Търговският закон, Законът за настойничеството, Законът за гражданското съдопроизводство, Наказателният закон, Законът за углавното съдопроизводство, са били многократно изменяни — Търг. з. е бил изменян през 1898, 1899, 1903, 1904, 1907 г.; З. наст. — през 1890, 1891, 1892,1907 г.; Наказ. з. — през 1899, 1904, 1905, 1906, 1907, 1908 г.; З. угл. съдопроизв. — през 1905, 1906, 1907, 1911 г. Що се касае до административноправните закони, там нестабилността на законодателството е понякога невероятна. Така напр. има закони за административното деление на територията на българската държава от 1880 г. (три), от 1881, 1882 г. (два), 1889, 1894 г. (три), 1895 г. (два) и т. н. Законите за администрацията и полицията до 1907 г. са петнадесет на брой; законите за преките данъци до 1905 г. са също петнадесет, а законите за уреждане на недоборите до 1912 г. са шест. Само за митниците от 1879 до 1911 г. са издадени 22 закона и т. н.

Ако се запитаме кои са причините за тези тежки недъзи на нашето буржоазно законодателство, ние ще видим, че тези причини са няколко.

Най-важната причина за нестабилността и променливостта на българското законодателство до войните, а и след това за многобройността на законодателните актове по различните материи на публичното и частното право, на материалноправните и процесуалните закони е борбата на трудещите се, на народните маси срещу буржоазната държава и срещу нейното законодателство. Народът обикновено е чувствувал, че това законодателство е насочено срещу него и най-често е имал отрицателно отношение и е водил борба против същото.

Борбата на народните маси срещу буржоазната държава и нейното законодателство е имала различни прояви и форми, различна сила и интензивност. В някои случаи тя се е изразявала в една пасивна съпротива по отношение нормите на буржоазното право, в отказ да се прилагат определени негови предписания и разпоредби — напр. в отказ да се прилагат строгите, свързани с големи фискални тежести предписания за нотариално прехвърляне на недвижими имоти, в отказ да се прилагат определени разпореждания на Закона за наследството относно реда на наследяването на наследниците от мъжки и от женски пол, в неизпълнение на определени фискални закони и т. н. В други случаи борбата на трудещите се е изразявала в активна съпротива, в открито изразено недоволство, протести, акции срещу данъчното облагане, срещу неограничената от никаква законодателна регламентация експлоатация на работничеството, срещу известни актове на правителствената политика и нейните носители, срещу определени прояви на суровия и унижаващ човешкото достойнство казармен режим и т. н. В някои случаи стихийното недоволство е достигало до открити бунтове, каквито са били бунтовете в селата Тръстеник, Шабла и Дуранкулак против Закона за десятъка. Но тези борби срещу буржоазната държава и нейното право не са придобили силата, упоритостта и размаха на борбите, които са се разиграли след Първата световна война.

Именно поради това отрицателно отношение на народа към дейността на много от органите на държавната власт и към буржоазното законодателство законодателят е бил принуден често да изменя нормативните актове, търсейки по-удачни н по-ефикасни форми за преодоляване на съпротивата и за насочване на обществените отношения в желаната от господствуващата буржоазна класа насока.

Поведението, което българската буржоазна държава в лицето на своята законодателна власт е възприемала срещу различните прояви на народното недоволство, не е било винаги едно и също. В известни случаи тя направо е засилвала наказателните санкции срещу различни прояви на това недоволство или е инкриминирала деяния, които дотогава не са подлежали на наказателна санкция. По този начин са били засилени наказателните санкции срещу известни прояви на стачната борба и са били създадени нови наказателни състави срещу същата. По този начин са били засилени санкциите срещу оскърбленията на монарха, срещу подбуждането на недоволство във войската и т. н. (вж. глава ХVII).

В други случаи буржоазната държава в лицето на своя законодател е правила известни отстъпки под натиска на народното недоволство и на борбите на трудещите се. Понякога тези отстъпки са се свеждали към заменяне на една юридическа форма с друга, на един юридически институт с друг, по същество равностоен или близък с изменения. В резултат на упорита съпротива на народа омразният десятък — юшурът, е бил заменен с паричен данък. В други случаи направената от държавата отстъпка е засягала само минали отношения, признавайки това, което фактически е било създадено. По този начин са били признавани чрез специални законодателни актове неоформените по нотариален ред покупко-продажби на недвижими имоти. Тези половинчати отстъпки са твърде характерни, когато се преценява нашето буржоазно законодателство. Те показват, че държавата не е била склонна да отстъпва нещо повече от това, което е смятала за абсолютно необходимо. Тъкмо за това законодателна интервенция често се е налагала и законодателството е било твърде нестабилно.

Най-сетне трябва да се отбележи, че в резултат на борбите на трудещите се буржоазният законодател понякога се е виждал принуден да направи много по-решителни отстъпки, като създаде известни законодателни разпореждания, ползуващи пряко трудещите се — напр. Закона за женския и детския труд в индустриалните заведения. Разбира се, и в областта на социалното законодателство — и особено в областта на това законодателство — държавата не е била склонна да прави отстъпки, по-големи от тези, които са били наложителни и необходими. Не случайно първият законодателен акт на трудовото законодателство се ограничава с това да определи продължителността на работния ден на децата и жените, работещи в промишлените предприятия. Останалите наболели проблеми на това законодателство се поставят за разрешаване значително по-късно, и то пак частично и половинчато.

Всичко това обяснява защо в редица важни сектори на правната надстройка законодателят се е виждал принуден да направи чести промени, защото нормативните актове са се характеризирали със своята нестабилност, защото те са били многобройни.

2. Но причините за дефектите в българското законодателство съвсем не се изчерпват с неблагоприятното отношение и борбата на народните маси срещу определени институции и институти на българската буржоазна държава и право. Важна причина за неустойчивостта и техническото несъвършенство на българското буржоазно законодателство е и това, че отделните прослойки на буржоазията са имали нерядко противоречиви интереси при разрешаването на определени въпроси. Промишленият и лихварският капитал не винаги са били единни в методите на експлоатация и затова законодателството на стамболовистите разкрива определени различия в сравнение със законодателството на т. нар. Народна партия. Освен това местни и частни интереси, местни настроения, местни амбиции са играли понякога немалка роля при разрешаването на определени въпроси особено от административен и фискален характер. Ето защо, след като е било възприето определено законодателно разрешение на даден въпрос, не след дълго се е установявало тъкмо противоположното. Промените в местното административно устройство, измененията в броя, територията и седалищата на окръзи, околии и общини са показателни в това отношение.

Немалка роля за дефектите и несъвършенствата на българското буржоазно законодателство е изиграла липсата на добрe подготвен юридически кадър, който да може успешно да подработи и формулира проектите за съответните законодателни актове. Вярно е, че в първите десетилетия на настоящия век подготвени юристи в България не са липсвали. Но привличането на най-добрите към законодателна работа трудно се осъществявало по много причини. Притегателната сила на политическата кариера, която са предлагали различните политически партии, е била твърде голяма. Независимата и богато платена адвокатска работа също е отклонявала добрите юристи от законодателната дейност. Не трябва да се забравя също така, че законодателствуването изисква, както вече бе отбелязано (вж. глава XIII), наред с добрата правна подготовка основно познаване на законите на обществения живот и на общественото развитие, широка обща култура — да не говорим за нуждата от основно овладяване на сравнителното право. Ясно е, че придобиването на всички тези качества не е било леко.

За тежките несъвършенства на буржоазното законодателство немалка роля е изиграла и порочната техника по изготвянето на законодателните проекти и предложения. Без да минават през един център, през кодификационен или законодателен съвет, проектите и предложенията на отделните министерства и дирекции са били внасяни много често направо в Министерския съвет и Народното събрание. По този начин се е достигнало до несъгласуваност на законодателните актове по различните ведомства и често пъти до много голямо техническо несъвършенство на същите.

3. Наред с всички тези общи причини за крайно голямото изобилие, неустойчивост и нетрайност на българските закони трябва да бъдат посочени и някои по-специални. Отбеляза се вече, че тези дефекти на законодателството се проявяват най-ярко в областта на административното право. Вярно е, че това право по самото си естество е било по-подвижно от останалата законодателна материя. Вярно е, че за многочислеността на законодателните актове в областта на административното право от много голямо значение е било бързото развитие на обществения живот, което е обусловило бързо разрастване и специализиране на администрацията и на административните служби. С този факт обаче не всичко може да бъде обяснено — проявената от буржоазния законодател подвижност тук е отишла твърде далеч. Особено далеч е отишло в това отношение фискалното законодателство. Нуждата от средства — за въоръжаване на армията, за издръжка на многобройния административен апарат, за предизвиканите от капиталистическото развитие строежи на пътища, железници, пристанища, е наложила огромни за тогавашното време и за тогавашните възможности разходи. Това обстоятелство е довело не само до това да бъде установен по законодателен път значителен данъчен товар, но е наложило също така да се търсят все нови и нови данъчни обекти. Не е чудно при това положение на нещата, че преките и особено косвените данъци са се увеличавали непрекъснато не само по размер, но и по брой и са били налагани не само от държавата, но и от общините и дори от окръзите (под формата на връхнини). Поради това законодателството по тази материя е изключително богато и обхващането на фискалното право в процеса на неговото развитие през разглеждания период от историята на българското право в рамките на този учебник се явява въобще невъзможно. Само за данъка беглик от 1880 до 1912 г. са били издадени 10 законодателни акта; за десятъка от 1880 до 1901 г. са публикувани 12 закона, постановления и правилници; поземленият данък е уреден с 13 закона (до 1910 г.); акцизът върху питиетата и другите стоки до 1912 г. е бил уреден с 33 закона, наредби и правилници, относно общинските налози от 1880 до 1906 г. са били издадени 12 закона.

Като се говори за крайно голямата подвижност на буржоазното законодателство, не трябва да се забравят и законите във връзка с избирателното право — избирателните закони. Партизанските комбинации, стремежът да се спечелят изборите на всяка цена са наложили при честите смени на правителствата и при различната обстановка, при различното разположение на политическите сили във връзка с тази обстановка да се правят постоянни промени в избирателните закони. Нашето законодателство преди войните познава 21 избирателни закона: от 1879, 1880, 1882, 1883, 1886, 1887, 1888, 1889, 1891, 1893, 1897, 1899, 1901, 1903, 1904, 1906, 1908, 1909, 1910, 1911, 1912 г. Разбира се, тези промени са били само едно от средствата — и далеч не от най-ефикасните средства — за осигуряване на изборна победа. Наред с това са били прилагани и други средства — не само нямащи нищо общо с избирателното право, но пряко погазващи избирателното право и правото въобще — изборни насилия, измами, фалшификации и т. н. Заслужава да бъдат отбелязани в тази връзка някои от изпитаните средства за спечелване на изборна победа. Едното от тези средства се състояло в това да бъде овладяно с помощта на партизански шайки изборното бюро, което ще провежда избора, да бъдат разгонени избирателите и да се осигури участие в избора само на правителствените партизани. Блестяща картина за тези «избирателни» прийоми ни дава Алеко Константинов в своя «Бай Ганьо». Друго изпитано средство за фалшифициране на изборния резултат е било «изгасянето на свещите» при преброяването на изборни бюлетини, което позволявало да се унищожат бюлетините на политическите противници и се напъхат в урните снопове от правителствени бюлетини.

Дял шести: Развитие на административната и съдебната власт

Глава XXI: Централна администрация на българската буржоазна държава

Увеличаване броя на министерствата. Причините за това. Министерствата в началото на второто десетилетие на XX в.: външно, вътрешно, на финансите, войната, правосъдието, просветата, търговията, земеделието, благоустройството, железниците

Централната администрация на българската буржоазна държава е била организационно оформена чрез многобройни законодателни актове, правилници, укази, често пъти несъгласувани помежду си, нерядко засягащи само отчасти нейното устройство. Обикновено явление е било устройството на централната администрация и нейните главни органи — министерствата — да се уреждат със законите за бюджета, в които са били предвиждани параграфи за едни или други служби в министерствата, неустановени и неупоменати в никакъв закон. Тук ще бъде дадена само картината на това, което е най-същественото в развитието на централната администрация, като бъде скицирано устройството на различните министерства така, както то е било установено в началото на второто десетилетие на XX в. — тогава, когато е било завършено в общи линии изграждането на нейните институти през периода на либералното развитие на българската буржоазна държава.

Капиталистическото развитие на България още в самото си начало наложило броят на създадените от Търновската конституция министерства да бъде увеличен. Развиващите се в новосъздаденото княжество капиталистически отношения изисквали уредени съобщения, необходима предпоставка за разгръщането на капиталистическия стокообмен. Последният и сам по себе си се е нуждаел от съдействието и помощта на държавната власт. Земеделието, което било основен поминък на българското село, също така се нуждаело от грижите на българската държава. Най-сетне организирането на различните държавни служби на младата българска държава поставило на дневен ред грижите по намиране и построяване на сгради и помещения за тези служби. Ето защо още при първото изменение на Търновската конституция през 1893 г. били създадени две нови министерства — Министерство на търговията и земеделието и Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Засиленото капиталистическо развитие на България през първото десетилетие на XX в. предизвикало по-нататъшно специализиране на тези министерства. Промишлеността и търговията, които вече са имали значителен дял в икономическия живот на страната, не са могли да останат обединени със службите на земеделието, които също така са имали основно значение поради аграрния характер на българското народно стопанство. Министерството на търговията и земеделието при изменението на Конституцията през 1911 г. се разделило на две отделни министерства, едното от които имало за предмет промишлеността и търговията, а другото — земеделието.

Проблемите на благоустройството на населените места и особено на градовете, които нарастват значително, и голямото увеличаване и усложняване на службите по железопътния транспорт във връзка със значителното му засилване довеждат до разделяне и на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. При изменението на конституцията през 1911 г. службите на железниците, пощите и телеграфите се обособяват в отделно министерство. Службите във връзка с обществените сгради, пътищата и благоустройството биват обединени в друго самостоятелно министерство. По този начин министерствата на българската буржоазна държава стават десет. Те остават непроменени в своята основна структура чак до 19 май 1934 г. Тяхното устройство трябва да бъде разгледано тук в най-общи линии. В Търновската конституция министерствата са дадени в следния ред: 1) Министерство на външните работи и на изповеданията; 2) Министерство на вътрешните работи и народното здраве; 3) Министерство на народното просвещение; 4) Министерство на финансите; 5) Министерство на правосъдието; 6) Министерство на войната; 7) Министерство на търговията, промишлеността и труда; 8) Министерство на земеделието и държавните имоти; 9) Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството; 10) Министерство на железниците, пощите и телеграфите.

Този ред е взет за основа на следващото изложение, но в последното са направени и някои размествания с оглед ролята и значението на отделните министерства в българската буржоазна държава.

1. Министерството на външните работи и изповеданията било уредено със Закона за устройството и службите по Министерството на външните работи и изповеданията от 1907 г. (ДВ, бр. 278 от 22. XII. 1907 г.). Този закон имал за цел да стабилизира устройството на това министерство, но не е могъл да постигне поставената цел, тъй като не създал окончателен и твърд щат на министерството, а се задоволил да разпореди, че «личният състав на министерството, на дипломатическите представителства и на консулствата ще се определя в бюджета» (чл. 10 от закона). И тук следователно, както и по отношение на целия чиновнически апарат, управляващите партии са искали да бъдат с развързани ръце при уреждането на различните кадрови въпроси.

На Министерството на външните работи били подчинени българските легации и консулства в чужбина, които били оглавени от пряко подчинени на Министерството на външните работи пълномощни министри и консули.

Към Министерството на външните работи била придадена и службата за сношение на българската държава с различните признати от държавата вероизповедания. В държавния бюджет били предвиждани известни суми за издръжка на мюфтийството, главното равинство и на българо-католическото духовенство. Специално положение в държавата имала източноправославната църква, която била господствуваща църква в България. Съгласно чл. 39 от Търновската конституция «българското княжество от църковна страна, като съставлява неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синод — върховната духовна власт на българската църква...».

Българската православна църква е била организирана в българска Екзархия. Най-висше учреждение на Екзархията бил «Светият синод», в който били включени екзархът като председател и четирима «заседатели», избирани измежду митрополитите на българската църква. Синодът имал управителни, контролни и съдебни функции. Представителството на църквата било поверено на екзарха, който бил неин върховен изпълнителен орган. Териториално българската църква била разделена на епархии, оглавявани от митрополити, които били подпомагани в своята дейност от духовни епархийски съвети.

2. Министерството на вътрешните работи и народното здраве, което било едно от най-големите и най-важните министерства в България, нямало свой устройствен закон, който да урежда различните административни служби, включени в това министерство. Според първия нормативен акт, с който е бил направен опит да бъде изградено устройството на различните министерства — Указ № 23 от 17. VII. 1879 г. (ДВ, бр. 2 от 1879 г.), Министерството на вътрешните работи имало 5 отделения: полицейско-административно, общинско, пощенско-телеграфно, строително и за пътищата. Впоследствие структурата на вътрешното министерство е била многократно изменяна. Според бюджета за 1910 г. в централното управление на министерството функционирали административно-полицейско отделение и отделение за изборните учреждения и счетоводство с два отдела. Ръководната роля в тези отделения и отдели била поверена на инспекторите на полицията, на обществената безопасност, на окръжната и общинската отчетност, които са били подчинени на министъра на вътрешните работи и на главния секретар на министерството. Непосредствено на Министерството на вътрешните работи били подчинени окръжните управители и околийските началници заедно с целия полицейски апарат по места. Компетентността и функциите на окръжните управители и околийските началници, както и устройството на самата полиция са били уредени от Закона за окръжните управители и околийските началници от 1882 г. (ДВ, бр. 116 от 9. X. 1882 г.) и от Закона на полицията от 1888 г. (ДВ, бр. 133 от 12. XII. 1888 г.).

Една от най-важните функции на Министерството на вътрешните работи била неговата полицейска функция — по опазването на обществената безопасност и на обществения ред, т. е. по опазване на установения, изгоден за господствуващата буржоазна класа държавен и политически строй.

Устройството на българската полиция било уточнено със Закона за полицията. Не случайно създаването на този закон съвпада с пълното разгръщане на тираничния режим на Стамболов, при който полицията и шпионският апарат на правителството са играли особено голяма роля.

В Закона за полицията били определени функциите, които се възлагат на полицията, и органите, които трябва да изпълняват тези функции. Още в чл. 1 на закона се установява, че «полицията има за назначение да бди за изпълнение на законите и правителствените наредби и за запазване реда и обществената безопасност», а в гл. II на същия, посветена на въпроса, «какво има да върши полицията», били дадени по-конкретно задълженията на полицията, между които и следните: а) да пази общественото спокойствие и ред и да «предупреждава и прекратява» всякакви «непозволителни» сборища; б) да помага за събиране на данъците; в) да надзирава чужденците, да изпраща до военните власти военните дезертьори и да въдворява на местожителство в родните им места безделниците; г) да подпомага санитарните, митническите и други власти при изпълнение на тяхната служба.

Специални разпореждания на закона били посветени на въпросите, свързани с функциите на полицията да преследва и разкрива престъпленията и закононарушенията. Предвидено било, че за всяко произшествие, в което има улики за престъпление или нарушение, полицията е длъжна да извърши незабавно нужното дознание. Полицията била овластена да задържи всяко лице, което върши престъпления или нарушения, а също и ония лица, за които има «силно подозрение», че са извършили престъпление. Според текста на закона полицията нямала право да задържи повече от три дни заловените или заподозрените в извършване на някакво престъпление или провинение. Задържането на пpовиненитe или заподозрените лица след този срок било в компетентност на съдебните власти. Работата обаче е там, че тези предписания често не се спазвали, а начинът, по който са били извършвани полицейските дознания, оставил крайно тежък спомен в съзнанието на българския народ. Специално по време на Стамболовия режим, когато бил създаден Законът за полицията, боят с пясъчни торби из участъците и други изпитани средства за измъчване били често прилагани прийоми за провеждане на полицейските дознания, особено при политическите престъпления.

Органи на полицията в Княжество България според Закона за полицията били окръжните управители, софийският градоначалник (който според закона имал в полицейско отношение правата и задълженията на окръжен управител), околийските и градските началници, приставите и старшите стражари.

Тъй като компетентността на окръжните управители и околийските началници била установена със Закона за окръжните управители и околийските началници, Законът за полицията уреждал по-специално правата и задълженията на полицейските пристави и на полицейските стражари. Полицейският пристав бил помощник «по полицейската част» на околийския началник и нему била пряко подчинена полицейската стража. Законът отделил специално внимание на устройството на полицейската стража, на назначението, уволняването и на длъжностите на стражарите. Последните според закона се делели на пеши и конни, младши и старши стражари. На стражарите се вменявало в задължение «да извършват безотложно всички поръчки на окръжния управител, околийския началник, пристава и старшия» (чл. 77). Друго основно задължение на полицейските стражари било «да обикалят постоянно участъка си, да преглеждат издалеч всичко, що става по улиците, площадите, кръчмите и пр.». Специални разпоредби били посветени на «правата на стражарите», в които се разглеждали онези «правдини», които са дадени на последните — повишения, награди, пенсии, помощи за лекуване и т. н. Изобщо издръжката на полицейския апарат в княжеството не е била евтина, като се има предвид, че този апарат е бил доста многоброен. Законът за полицията предвижда «на всеки 500 до 1500 души жители да има по един стражар». Трябва да се отбележи при това, че бюджетните пера за издръжка на администрацията и полицията постоянно са се увеличавали във връзка с разрастването и усложняването на целия административен апарат в княжеството.

Към Министерството на вътрешните работи били придадени службите по опазване на народното здраве. Със Закона за опазване на общественото здраве от 1903 г. (ДВ, бр. 287 от 30. ХII. 1903 г.) били създадени две централни учреждения при това министерство — Дирекция за опазване на народното здраве и Върховен медицински съвет. Дирекцията на народното здраве имала преди всичко изпълнително-административни функции. Тя привеждала в изпълнение заповедите на министъра и решенията на Върховния медицински съвет. Наред с това обаче тя имала и контролни функции по отношение на подведомствените й органи — окръжните, околийските и общинските лекари.

Върховният медицински съвет бил създаден като съвещателно тяло при Дирекцията за опазване на народното здраве, но на него били възложени и някои самостоятелни функции във връзка с определени въпроси на санитарното управление.

3. Министерство на войната. Неговото организационно устройство почивало на специален Закон за устройството на въоръжените сили на българското княжество от 1904 г. (ДВ, бр. 18 от 24. I. 1904 г.), който заменил предшествуващи законодателни актове по тази материя. Според този закон военното министерство обхващало: щаба на армията (като «отделно самостоятелно учреждение»), административен отдел, военносъдебен отдел, канцелария, кавалерийска инспекция, артилерийска инспекция и военен съвет. Военното министерство имало за задача да «привежда в изпълнение всички разпореждания и предначертания на изпълнителната военна власт» (чл. 119 и 122 от Закона за устройството на въоръжените сили). Шефът на военното министерство — военният министър — бил почти винаги висш офицер, включен във военната йерархия на българската армия. Наред с това обаче като член на Министерския съвет той бил и политическо лице и носел политическа отговорност пред Народното събрание и монарха и подлежал на наказателна отговорност съгласно чл. 155 от Конституцията наред с всички други министри.

Подчинени на военното министерство били «дивизионните», «бригадните» и «полковите» управления, които имали най-вече «строеви задачи» във връзка с редовното изпълняване на дейността на българската войска.

4. Министерството на финансите имало доста неуточнена организация, понеже липсвал устройствен закон за финансовото ведомство. В отделни закони, като напр. Закона за събиране на преките данъци от 1905 г. (ДВ, бр. 64 от 23. III. 1905 г.), Закона за акциите и патентовия сбор върху питиетата от 1905 г. (ДВ, бр. 23 от 31. I. 1905 г.), Закона за митниците от 1906 г. (ДВ, бр. 48 от 2. III. 1906 г.), били отбелязани или споменати различните отделения на това министерство. Тук трябва да бъдат посочени: отделението за преките данъци, отделението за косвените данъци, митническото отделение, отделението за общински налози и отделението, натоварено с управлението на пенсиите.

Подведомствени на Министерството на финансите учреждения били различните финансови, акцизни и митнически управления. Съществували окръжни и околийски финансови управления, оглавявани от финансови началници, на които били възложени многобройни и разнообразни функции във връзка с разхвърлянето на поземления данък върху данъкоплатците, с определяне данъка върху имоти, придобити по безвъзмезден начин, с определянето на данък занятие, данък сгради, военния данък и т. н. Важни функции във връзка със събирането на данъците били възложени и на финансовите бирници и на финансовите агенти.

Акцизните управления, управлявани от акцизни началници, включвали в своя състав контрольори, надзиратели, акцизни агенти, акцизна стража. Акцизните началници имали широки правомощия не само във връзка с определянето акциза на различните стоки и произведения, подлежащи на акциз, но също и във връзка с налагането на глоби за нарушения по Закона за акцизите.

Що се касае до митниците, те били ръководени от митнически управители, които били подпомагани в своята работа от секретари, подсекретари, оценители, касиери, магазинери, писари, бройци, весовчици, прегледвачи, старши и младши стражари.

Както може да се види от направения бегъл преглед, организацията на финансовото министерство била доста комплицирана: финансовото министерство обхващало в своя състав разнообразни служби с многоброен персонал, на когото били възложени най-различни функции във връзка със събирането на държавните приходи и най-вече на преките и косвените данъци. При установяването на последните по законодателен ред, при тяхното налагане и при тяхното събиране българската буржоазна държава, чувствуваща винаги остра нужда от средства, проявила голяма находчивост, упоритост при осъществяването на поставената цел и твърде често — голяма суровост при принудителното осъществяване на своите фискални претенции.

5. Министерството на правосъдието имало значително по-опростена организация и несравнимо по-малоброен персонал от големите министерства на българската буржоазна държава, каквито са били Министерството на вътрешните работи, на финансите, на войната и др. Според Закона за устройството на съдилищата от 1899 г. (ДВ, бр. 7 от 12. I. 1899 г.) общият надзор на съдебните места и длъжностни лица се осъществявал от министъра на правосъдието. Всъщност дейността по общия надзор на съдебните места и на длъжностните лица по съдебното ведомство била упражнявана от органите на Министерството на правосъдието, а именно от главния съдебен инспектор, от съдебните инспектори и от началниците на отделения при министерството. Последните именно били ръководните длъжностни лица в Министерството на правосъдието.

6. Министерството на народното просвещение било едно от най-добре уредените министерства на българската буржоазна държава. Неговите служби били уредени от няколко закона за народното просвещение, последният от които датирал от 1909 г. (ДВ, бр. 49 от 5. III. 1909 г.). Основни единици в това министерство били отделът за основното образование, отделът за средното и висшето образование и службата по контрола на образованието. Към министерството били създадени две колегиални тела — Учебен съвет и Учебен комитет. Учебният съвет бил доста голям колектив, състоящ се от три вида членове — по право, по назначение от министъра и по избор на учителските колегии. Той имал за задача да обсъжда «законопроектите, програмите, правилниците и принципиалните въпроси». Учебният комитет, значително по-малоброен, се занимавал с изработването на законопроектите по ведомството на Министерството на народното просвещение, с изработването на правилници и програми, с проучване развитието на учебното дело и. т. н.

Министерството на народното просвещение упражнявало контрол върху различните училища в страната с помощта на училищните инспектори. Във всеки окръг имало окръжен училищен инспектор, на който били подчинени околийските училищни инспектори.

7. Министерството на търговията, промишлеността и труда, макар и едно от новите министерства на българската буржоазна държава, създадено чрез изменението на чл. 161 от Конституцията през 1911 г., имало само бюджетна организация. Устройствен закон за службите на това министерство нямало. Само в отделни законодателни актове, като напр. Закона за митниците от 1906 г., Закона за търговските и индустриалните марки (ДВ, бр. 9 от 14. I. 1904 г.), Закона за мерките и теглилките (ДВ, бр. 81 от 12. IV. 1910 г.), Закона за организиране и подпомагане на занаятите (ДВ, бр. 84 от 21. IV. 1910 г.), били включени отделни разпоредби, предвиждащи едни или други административни служби на министерството.

В общи линии организацията на това министерство би могла да се очертае по следния начин: в министерството съществували три отделения: отделение за търговия, индустрия и занаяти; отделение на труда и отделение на мините, кариерите и минералните води. Към отделението за търговия, индустрия и занаяти бил създаден индустриален съвет, а към отделението на мините, кариерите и минералните води — съвет по мините, които били консултативни органи при същото министерство. Освен това към Министерството на търговията се числели и няколко «бюра» — централно проверително бюро, специално занаятчийско бюро, индустриално бюро и бюро за контрола (създадено от Закона за контрола на златни и сребърни предмети и на търговията с тях).

Към ведомството на Министерството на търговията, промишлеността и труда били причислени и търговско-индустриалните камари, които играели значителна роля в стопанския живот на страната.

8. Министерството на земеделието и държавните имоти също така не е имало твърда, установена по законодателен път организация. Даже придаването на държавните имоти, които преди това са били под ведомството на Министерството на финансите, към ведомството на това министерство не е било извършено чрез надлежно изменение на тези законодателни актове, които са уреждали режима на отделни категории от тези имоти.

При Министерството на земеделието било създадено ветеринарно отделение с Върховен ветеринарен съвет, на който били подчинени окръжните, околийските и селско-общинските ветеринарни лекари и фелдшери.

На отделението за горите били подведомствени районните горски инспектори и административните лесничеи.

Най-сетне към това министерство се числели отделението по водите и отделението по землените подобрения. Органи на това министерство били окръжните земеделски инспектори и околийските агрономи, броят и седалищата на които се определяли от административното деление на страната.

9. Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството също така било обособено през1911 г. До отделянето им от Министерството на железниците службите на Министерството на благоустройството били обединени в т. нар. Главна дирекция на пътищата, благоустройството и сградите.

Обособяването на тази главна дирекция в самостоятелно министерство естествено довело до разгръщане и разширяване на нейните служби. Тези служби били групирани в пет отделения: а) за пътищата, мостовете и речните постройки; б) за благоустройството на населените места; в) архитектурно; г) счетоводно и д) отделение за водни строения, водоснабдяване, канализация, осветление и индустриални заведения. Като консултативни тела при някои от тези отделения функционирал т. нар. постоянни съвети.

Във ведомството на Министерството на благоустройството били включени окръжните инженерства, оглавявани от окръжен инженер, в помощ на когото били придадени инженери, архитекти, кондуктори, «технически и нетехнически» чиновници и служещи.

10. Министерството на железниците, пощите и телеграфите обединявало три главни дирекции — Главна дирекция на железниците и пристанищата, Главна дирекция на пощите, телеграфите и телефоните и Главна дирекция за постройките на железниците и пристанищата. Тези главни дирекции — с голямо значение както за стопанския живот на страната, така и за администрирането на самата държава и за редовното осъществяване на нейните функции — имали многоброен персонал и доста добра организация. Главната дирекция на железниците и пристанищата била уредена със Закона за експлоатацията на българските държавни железници и пристанища от 1908 г. (ДВ, бр. 20 от 25. I. 1908 г.). Главният директор на българските държавни железници и пристанища бил подпомаган от един постоянен съвет, който вземал решения по изготвяне бюджетопроектите на дирекциите, по въпросите във връзка с разширяването на съоръженията на линиите и пристанищата, по определяне на тарифите и т. н. Към тази дирекция били създадени инспекции по движението, по тракцията и работилниците, по поддържането и т. н.

Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните имала още по-подробна и изчерпателно регламентирана организация. Службите на тази дирекция били уредени със Закона за пощите, телеграфите и телефоните от 1906 г. (ДВ, бр. 26 от 3. II. 1906 г.). И към тази дирекция бил създаден постоянен административен съвет. Под ведомството на Главна дирекция на пощите, телеграфите и телефоните били поставени различни телеграфо-пощенски и телефонни станции.

11. Трябва да се отбележи накрая, че българската буржоазна държава създала и няколко самостоятелни правителствени учреждения, които не са били включени във ведомството на никое от съществуващите министерства. Такова самостоятелно правителствено учреждение била Върховната сметна палата, която проверявала приходите и разходите на държавата и съобразността на тези приходи и разходи с държавния бюджет. Нито една платежна заповед не е могла да бъде изплатена за сметка на държавата, ако не бъде визирана от Върховната сметна палата. Във връзка с контролните функции на Върховната сметна палата било установено в тежест на същата задължение да проверява годишните приходно-разходни сметки на всички държавни, окръжни и общински отчетници.

Самостоятелни правителствени учреждения били и Българската народна банка — държавният банков институт на българската държава, Българската земеделска банка, която трябвало да кредитира земеделското население и др.

Българската народна банка е имала качеството на юридическа личност. На нея е била възложена касовата служба на държавата — да прибира държавните приходи и да изплаща държавните разходи. През 1912 г. нейният редовен капитал бил 20 000 000 лева, а запасният — 10 000 000 лева. Управлението на банката било поверено на един управител и петима администратори, които съставлявали управителния съвет.

Българската земеделска банка била продължител на създадената още през 1862 г. Общополезна каса. Тя е била учредена през 1904 г. със задачата «да подпомага с кредита си преимуществено земеделското население», отпускайки на земеделските стопани «личен» и «реален» (сиреч надлежно гарантиран кредит). Основният й капитал бил 35 000 000 лева.

Глава ХХII: Местно управление и самоуправление

Управление на окръзите, околиите и общините. Окръжни управители, околийски началници, кметове. Самоуправлението на общините. Становището на Учредителното събрание. Нормативна уредба на общинското самоуправление. Ограничения на същото. Самоковската комуна. Самоуправление на окръзите

В административно отношение територията на българската буржоазна държава е била разделена на окръзи, околии и общини. Но докато околиите са били само административни поделения, окръзите и общините, които също са били административни единици в българската държава, са били наред с това и самоуправителни тела, които като такива са имали своя собствена компетентност и свои собствени функции. Нужно е поради това, след като окръзите и общините бъдат проучени като държавни институции — съвсем сумарно, доколкото позволяват рамките на настоящия труд, — да се кажат няколко думи и за тяхното самоуправление.

Отбелязано бе вече (вж. гл. IX), че след премахването на губерниите, които се оказали неподходящи за крайно намаления размер на територията на българското княжество, била възприета системата на тристепенното административно деление. Територията на българското княжество била разделена на окръзи, окръзите се делели на околии, а околиите — на общини. Със Закона за административното деление на княжеството от 1880 г. (ДВ, бр. 45 от 23. V. 1880 г.) броят на окръзите бил намален от 31 на 21, а със закона от 1882 г. (ДВ, бр. 91 от 21. VIII. 1882 г.) бил сведен на 15. Намаляването на броя на окръзите продължило и след това. През 1911 г. в България са съществували следните 12 окръга: Бургаски, Варненски, Видински, Врачански, Кюстендилски, Плевенски, Пловдивски, Русенски, Софийски, Старозагорски, Търновски, Шуменски. Що се касае до общините, според данни на Статистическия годишник през 1911 г. в България е имало 80 градски и 2041 селски общини; в тези 2041 селски общини били включени 3840 села и 1096 махали.

Начело на окръга бил поставен окръжен управител, който имал широка компетентност и голяма власт. Той бил законният представител на държавата относно имуществата й в окръга. Нему е бил поверен общият надзор над всички държавни служби в окръга и поради това той е могъл да се свързва пряко с всички министри. Нему са били подчинени окръжният инженер, окръжният лекар, окръжният училищен инспектор, окръжният ветеринарен лекар и т. н. Той е бил непосредствен шеф на полицейските власти в окръга и в това си качество непосредствен шеф на околийския началник, който е имал аналогична власт и аналогични функции в околията.

Но както се каза, окръгът и общината са били не само административни поделения на българската буржоазна държава. Те са били и самоуправителни тела. Българският народ — успял да извоюва известно самоуправление за своите общини още по време на тежкото османско иго — винаги е бил особено ревнив към опазването и развитието на това самоуправление. Временното руско управление не само запазило, но и доразвило и укрепило местното самоуправление. Голямо внимание на въпросите на самоуправлението било отдадено от народните представители на Учредителното събрание при изработването на Търновската конституция. Даже представителите на консервативната фракция защитили решително разбирането, че принципите на самоуправление трябва да бъдат широко застъпени при изграждане държавното устройство на българското княжество. Така в речта си пред Учредителното събрание един от лидерите на Консервативната партия К. Стоилов заявил: «Трябва да оставим на тези единици (общините, бел. авт.) да вършат самостоятелно своите домашни работи, а не да чакат от правителството всичко... Нашето отечество трябва да съставя едно цяло, но в същото време да гледаме, щото да съставим отделни центрове, които в миниатюрен вид да представляват цялото и на които Конституцията да гарантира самоуправление...». Според Марко Балабанов — друг представител на консерваторите — общината била «главният темел» на административното задание и затова тя трябвало да има «пълно самоуправление». Не по-малко решително е било застъпено същото разбиране от представителите на либералната партия. Ст. Стамболов, един от нейните водачи в Учредителното събрание, се изказал така: «Най-важният закон за всеки народ е законът за самоуправлението на общините».

Тези разбирания са залегнали в текстовете на Търновската конституция. Чл. 3 от Конституцията, установявайки, че територията на българското княжество се дели на окръзи, околии и общини, в алинея втора разпорежда: «Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху началата за самоуправление на общините».

За съжаление тези хубави принципи относно самоуправлението, които учредителите прогласили и които Търновската конституция изрично формулирала, били нарушени още при първите стъпки на първите правителства на българското княжество. И Привременните правила за общинското градско и селско управление от 1879 г. (ДВ, бр. 4 от 18. VII. 1879 г.), и Законът за общините и за градското управление от 1882 г. (ДВ, бр. 117 от 12. X. 1882 г.) премахват изборността на органите, оглавяващи общината — кметовете, — и установяват, че те ще бъдат назначавани от централната власт при спазване на определен имуществен и образователен ценз. Общинските съвети се запазвали като изборни тела, но според закона от 1882 г. те се избирали чрез двустепенни избори, като бил предвиден и имуществен, респективно образователен и възрастов ценз за избиратели и избираеми. Тези реакционни постановления на Закона за общините и за градското управление, създаден при режима на пълномощията, когато Търновската конституция била суспендирана, са били смекчени от създадените при управлението на Либералната партия два закона за общините — Закона за градските общини и Закона за селските общини. И двата закона били издадени през м. юли 1886 г. (ДВ, бр. 69 от 19. VII. 1886 г. и ДВ, бр. 70 от 22. VII. 1886 г.) и с многобройни изменения и допълнения просъществували до откритото фашизиране на българската държава през 1934 г. Тези закони премахнали двустепенните избори за общинските съвети и установили, че последните трябва да бъдат избирани пряко от избирателите. Що се касае до ценза за избиратели и избираеми, той бил значително смекчен. Кметовете не били назначавани, те се избирали от общинския съвет от средата на неговите членове.

Функциите, които били предоставени на общините, били предимно от стопанско, просветно, благоустройствено и санитарно естество. Общините били длъжни да насърчават животновъдството, пчеларството, копринарството, да се грижат за общинското горско стопанство. Специални функции са им били възложени във връзка с народната просвета. Върху тях тежало задължението да се грижат за основното образование, да създадат училищни фондове за издръжка на основните училища. Общините с повече от 4000 жители трябвало да имат общински лекар и общинска акушерка. Всяка община имала своя общинска полиция (общински стражари, пъдари, общински горски стражари, нощна стража и др.). Общината разполагала със свои общински приходи и съставяла свой общински бюджет.

Но и със законите за градските общини и за селските общини били установени такива ограничения в общинската дейност, които в значителна степен ограничавали прогласеното от Конституцията самоуправление. Проведен бил преди всичко принципът, че общините не могат да развиват дейност, различна от тази, която им е възложена от закона, и тогава, когато тя е твърде близка до тези функции, които те по закона е трябвало да изпълняват. Даже по въпроси от местен характер, щом като законът не бил предвидил компетентност за общинските съвети, те са имали само възможност да отправят по йерархически ред до държавната власт единствено «заявления или желания». Но дори в рамките на предоставената им компетентност общините не се ползували с истинско, пълно самоуправление, защото всички решения на общинския съвет и всички заповеди на общинския кмет могли да бъдат отменени от централната власт. Най-важното правомощие на общинския съвет — да състави бюджета на общината — било значително ограничено от централната власт. Последната имала право, след като вземе мнението на окръжната постоянна комисия, да не го утвърди, да «изправя опущенията и неправилностите», евентуално да го върне за ново разглеждане от общинския съвет. Особено тежко е било вмешателството на централната власт в самоуправлението на общините чрез предоставеното й право да разтуря общинските съвети, макар че това право според законите за градските общини и за селските общини било осъществявано чрез окръжната постоянна комисия, а не чрез княжески указ или чрез приказ на министъра на вътрешните работи, както било предвидено в Закона за общините и за градското управление. Ползувайки се от това право, до разтуряне на неудобните, опозиционно настроени общински съвети прибягвали правителствата на всички буржоазни партии, и то за съжаление в масови размери.

Въпреки всички ограничителни разпореждания на българското буржоазно законодателство, въпреки изборните насилия, фалшификации и издевателства широките народни маси не преставали да се борят за истинско самоуправление на общините, което да гарантира техните права и интереси. Върховна проява на тази борба е създаването на Самоковската комуна през 1910 г. Самоковският общински съвет, в който общинските съветници тесни социалисти били мнозинство, през своето осемнадесетмесечно управление на Самоковската община провел много начинания, извънредно полезни за работническата класа и за трудещите се. Била открита общинска трапезария, която давала безплатна храна на бедните деца, били раздадени много помощи за лекарства на бедни граждани, проведени били мероприятия в защита на наемния труд и против злоупотребата при търговията със съестни продукти и т. н. Изобщо въпреки непрекъснато създаваните пречки от централната държавна власт Самоковската комуна успяла да проведе множество защитни мероприятия в полза на трудещите се.

Самоуправително тяло според българското буржоазно право бил и окръгът (вж. ДВ, бр. 118 от 14. X. 1882 г.). Орган на окръжното самоуправление бил окръжният съвет, който бил избиран чрез преки избори с участието на избиратели от всички общини, включени в окръга. Пасивното избирателно право, възможността едно лице да бъде избрано за окръжен съветник били обаче ограничени от изискванията за определен ценз. Функциите, които са били поверени на окръжния съвет в качеството му на самоуправително тяло на окръга, са били от просветен, стопански и благоустройствен характер. Изпълнителен орган на окръжните съвети била окръжната постоянна комисия. Трябва да се каже, че самоуправлението на окръга било сериозно ограничено от намесата на централната власт, специално от значителната компетентност, която българското буржоазно законодателство предоставяло на окръжния управител при участието му в работата на окръжните съвети.

Глава XXIII: Съдебната власт в българската буржоазна държава

Развитие на съдебната власт след Освобождението. Съдебната власт през първото десетилетие на XX век. Общи съдилища: мирови съдии, окръжни съдилища, апелативни съдилища, Върховен касационен съд. Специални съдилища: духовни съдилища, военни съдилища, административни юрисдикции. Върховен административен съд

Наскоро след като българското княжество започнало своя самостоятелен политически живот, бил създаден първият Закон за устройството на съдилищата в България, публикуван в ДВ, бр. 47 от 2 юни 1880 г. Според чл. 1 на този закон съдебната власт в Княжество България принадлежала на мировите съдии, на окръжните съдилища, на апелативните съдилища и на Върховния касационен съд. Мировите съдилища били еднолични, а останалите — колегиални. Предвиждало се участието на съдебни заседатели по определена категория наказателни дела. С този закон били учредени и прокурорският и следователският институт, които преди това не са съществували. По време на Временното руско управление функциите на прокурори и следователи се изпълнявали от отделни членове на съда.

В Източна Румелия правосъдието било поверено на кметски съдилища, околийски съдии, окръжни съдилища и Върховен съд. Всички съдилища, включително и кметските, били колегиални. Кметовете и околийските съдии правораздавали, подпомогнати от двама изборни заседатели. Съставът на окръжния съд включвал трима постоянни съдии, а Върховният съд имал две отделения — гражданско и наказателно — с по един председател и по четирима съдии. При Върховния съд и при окръжните съдилища имало прокурорски надзор. Съдебното производство било двуинстанционно. Като втора инстанция функционирали окръжните съдилища и Върховният съд. Окръжните съдилища разглеждали по въззивен ред делата на околийските съдилища, а Върховният съд разглеждал по въззивен ред обжалваните пред него дела на окръжните съдилища. Освен тези съдилища в Източна Румелия били създадени и специални административни и духовни съдилища.

След първите си стъпки, направени в Княжество България и Източна Румелия непосредствено след Освобождението, правосъдното дело в България бележи значителен прогрес. Със Закона за устройството на съдилищата от 1899 г. (ДВ, бр. 7 от 12. I. 1899 г.) бил увеличен броят на съдиите, значително бил увеличен образователният и служебният ценз за заемане на съдебна длъжност. Уреден бил със същия закон и институтът на адвокатурата.

Устройството на съдебната власт в България през първото десетилетие на настоящия век може да бъде очертано сумарно по следния начин. След закриването на селско-общинските съдилища през 1903 г. в България са останали да действуват следните общи съдилища: мирови съдии, окръжни съдилища, апелативни съдилища и Върховен касационен съд. Мировите съдии са били едноличен съд, всички останали — колегиални тела. Окръжните съдилища са имали обикновено по едно или няколко граждански и наказателни отделения. Към всеки окръжен съд е имало прокурорски надзор и са се числели съответен брой следователи, нотариуси и съдебни пристави (по-късно съдебните пристави са били превърнати в съдии-изпълнители). На нотариусите е било поверено да съставят в предвидената от закона форма нотариални актове, удостоверяващи разпореждания с недвижимата собственост (продажби, ипотеки) и завещателни разпореждания, както и да удостоверяват автентичността на подписите в частните актове. Съдебните пристави, респективно съдебните изпълнители са били натоварени с изпълнението на съдебните решения.

Имало е три апелативни съдилища със седалища София, Пловдив и Русе. Върховният касационен съд е бил един и се състоял от няколко отделения (граждански и наказателни) с по един председател и трима или четирима членове.

На мировите съдии били подсъдни граждански дела, по които цената на иска не е надминавала сумата 1000 лева (тази сума впоследствие е била увеличавана съобразно обезценяването на лева). Мировият съдия е разглеждал и наказателните дела за различните нарушения, сиреч за по-дребните наказателни провинения, които са се наказвали с глоба или със запиране, както и наказателните дела за престъпления, наказуеми с тъмничен затвор до 6 месеца.

Окръжните съдилища са разглеждали като първа инстанция всички граждански и наказателни дела, които не са били подсъдни на мировия съдия. Освен това те са разглеждали по въззивен ред, когато бъдат обжалвани пред тях, решенията и присъдите на мировия съдия с изключение на ония по най-маловажните граждански и наказателни дела, които са били необжалваеми. При въззивното разглеждане на делата се е допускало да бъдат събирани нови доказателства и въззивната инстанция е проучвала и решавала наново и поначало цялостно обжалваното дело. Въззивна инстанция за онези граждански и наказателни дела, които са били подсъдни на окръжния съд като на първа инстанция, са били апелативните съдилища. Както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция (мировите, окръжните и апелативните съдилища) като инстанции «по същество» имат за задача: 1) Да установят фактите, предмет на конкретния граждански или наказателен процес, напр. договора за продажба, който е бил основание на предявения иск, или извършената от подсъдимия кражба; 2) Да подведат установените от тях факти под съответната правна норма.

Що се отнася до Върховния касационен съд, пред него са били обжалвани решенията на апелативните съдилища, които са били издадени от тях като въззивна инстанция по решенията на мировите съдии. Върховният касационен съд е имал за задача да се грижи за точното приложение на закона към установените от въззивните инстанции гражданскоправни отношения и наказателноправни провинения. Той не е събирал и не е преценявал доказателства, не се е занимавал с въпроси «по същество» на делото, следял е само законът да бъде приложен правилно към онези фактически положения, които апелативните, респективно окръжните съдилища (които са гледали делата «по същество») са установили. Например проверявал дали установената от съда по същество кражба правилно е била подведена под състава на чл. 315 от Наказателния закон (кражба чрез взлом) или пък е трябвало да бъде подведена под състава на обикновената кражба (чл. 313).

За правните средства, чрез които при тази организация на общите съдилища и изобщо на съдебната власт буржоазната власт е осъществявала своето класово господство, вече се говори в една от преходните глави (вж. гл. ХI).

Освен общите съдилища в българската буржоазна държава са правораздавали и редица специални съдилища. Такива са били духовните съдилища, военните съдилища, административните юрисдикции. Понеже българската буржоазна държава била предоставила брака и развода в компетенцията на духовната власт (по това време е съществувал само църковен брак, граждански брак не е имало), бракоразводните процеси, процесите относно недействителността на брака, относно неговото унищожаване са били подсъдни на църковните съдилища на признатите от българската държава църкви. Такива са били православната, католическата и протестантската църква, освен това мохамеданската и израилтянската. Това разрешение на въпроса за подсъдността на брачните и бракоразводните процеси е било крайно неудачно. Едни от най-мъчителните и най-деликатните спорове на българските граждани са били възложени на духовни съдилища, в които съдиите обикновено не са имали надлежна юридическа подготовка, съдилища, които са следвали процедура, недаваща необходимите гаранции за компетентно правораздаване. Особено неблагоприятно на това правораздаване се отразявало обстоятелството, че то решавало въпросите въз основа на архаични норми, отживели отдавна своето време.

Военното правораздаване е било осъществявано от два вида съдилища: военни съдилища, които са разглеждали провиненията на военнослужещи, и военнополеви съдилища, които са действували тогава, когато се обяви военно положение. На военнополевите съдилища са били подсъдни всички наказателни дела — без оглед на това, дали извършителят на деянието е военнослужещ, — които са им били предадени за разглеждане по силата на специално издаден указ.

Твърде широко разпространение са имали различните административни юрисдикции, които са разглеждали спорове между българската държава в качеството й на публична власт и българските граждани. Още Законът за гражданското съдопроизводство в своя чл. 2 постановил, че «частните лица или общества, законните права на които бъдат нарушени от разпореждането на правителствени учреждения или лица, могат да предявят в съда иск за възстановяване на нарушените си права и за вреди и загуби». Този текст овластявал общите съдилища да разглеждат и спорове между частните лица и държавата, действуваща в качеството си на публична власт.

В съгласие с така установения принцип някои специални закони възлагали на гражданските съдилища отмяната на определени административни актове — например отменянето на такова отчуждаване на недвижимия имот на даден български гражданин (извършено съгласно Закона за отчуждаване на недвижими имоти в държавна и обществена полза), което администрацията не била провела в установения от закона едногодишен срок, или отменяне на заповед на окръжния управител за закриване на кръчма, която е била издадена, без да бъдат спазени изискваните от закона условия. Освен това общите съдилища разглеждали и решавали и парични искове на български граждани срещу държавата заради действия, извършени от нейни органи на публичната власт.

Но ясно е било още от самото начало, че цялата сложна и твърде специална материя от отменяне на незаконни актове на администрацията и по осъществяване на парични претенции срещу органи на публичната власт не би могла да бъде отдадена не само изцяло, но дори в по-голямата си част на общите граждански съдилища. Привличането на различни административни учреждения при осъществяването на тази дейност се оказало неизбежно. Някои от тези учреждения били конституирани като специални административни юрисдикции, на които била възложена правораздавателна дейност. Така например Върховната сметна палата издавала като административна юрисдикция постановления относно паричната отговорност на отчетниците, сиреч на тези органи на държавата, които по силата на своята служба боравели с държавни средства. Постановленията на Върховната сметна палата, с които отчетниците са били начитани, могли да се обжалват пред Върховния касационен съд. Специална «арбитражна» комисия, уредена със Закона за обезщетение повредите на полски имоти и предмети от земеделското стопанство от 1910 г., определяла и оценявала повредите на полски имоти, причинени от неизвестен злосторник. Определеното от тази комисия обезщетение трябвало да бъде заплатено от жителите на съответното населено място. Общинският съвет «разхвърлял» това обезщетение на къща. Решението на «арбитражната» комисия могло да се обжалва пред надлежните съдилища съгласно Закона за гражданското съдопроизводство.

От казаното по-горе се вижда, че материята по административното правораздаване е била твърде много усложнена. Не само общите съдилища, но и специални административни учреждения и комисии са били овластени да раздават административно правосъдие. Внасянето на ред и единство в тази сложна и все повече усложняваща се материя се е налагало. Затова през 1912 г. бел създаден Законът за административно правосъдие (ДВ, бр. 74 от 3. IV. 1912 г.), с който се учредявал един Върховен административен съд със седалище София.

Компетентността на Върховния административен съд се проявила в две основни насоки:

1. На същия бил предоставен върховният контрол върху съдебните решения на различните административни юрисдикции. Въпросните решения могли да се обжалват пред него било по въззивен, било по касационен ред.

2. На Върховния административен съд е било възложено отменянето на незаконните актове на различните органи на администрацията, когато законът не определял друга подсъдност за отмяна на тези актове.

Поводите за отмяна на административните актове били изрично указани в закона. Подлежали на отмяна административни актове, издадени от некомпетентен или превишил своята власт орган на държавата. Неспазването на законните форми при издаването на административния акт и нарушаването на закона също така били повод за неговото отменяне. Най-сетне и превратното упражняване на властта от съответния орган на администрацията и извращаването на фактите, на които бил основан административният акт, били посочени в числото на поводите за отмяна.

Обаче законодателят до голяма степен обезсилил значението на поводите за отмяна и ефикасността на контрола, упражняван от Върховния административен съд, като изключил от неговата компетентност някои извънредно важни административни актове.

Изключени били от контрола на административното правосъдие преди всичко така наречените «висши правителствени актове», сиреч всички по-важни актове на правителствената дейност. Понятието «висш правителствен акт» било много неопределено и поради това контролните функции на Върховния административен съд върху дейността на централната администрация били сведени до минимум. Но от контрола на административното правосъдие били изключени и ред други актове, които нямали нищо общо с «висшата» правителствена дейност. Били обявени за неподсъдни на Върховния административен съд и всички актове по «назначение, преместване, командироване, повишение, понижение, отстранение и уволняване на всички чиновници (държавни, окръжни, общински) по всички ведомства». Най-сетне не подлежали на контрола на административното правосъдие «делата, решението на които по законите е предоставено на свободното усмотрение на органите на властта», и дисциплинарните дела.

При една обща преценка на българското буржоазно административно правосъдие би трябвало да се каже следното: Административното правосъдие е било организирано по такъв начин, че като е била отчетена нуждата от внасянето на система в административното правораздаване и нуждата от контрол върху административните актове, били са взети мерки да се осуети каквато и да било съдебна проверка на актовете на самото правителство, били са взети също така мерки да се запази «свободното усмотрение» на органите на администрацията в тяхната дейност. А тъкмо това свободно усмотрение е поставяло под сериозна заплаха правата и свободите на българските граждани.

Глава XXIV: Юриспруденцията на българския буржоазен Върховен съд

Същност. Развитие на юриспруденцията след Освобождението. Решения на ВКС относно моралните и материалните вреди и загуби, незаконното обогатяване и задругарското имущество. Решенията му в областта на семейното и наследственото право и в търговската материя. Юриспруденцията относно нотариалната форма за прехвърляне правата на недвижима собственост. Юриспруденцията на наказателните отделения на Върховния касационен съд относно опороченото с насилие самопризнание на подсъдимия

Юриспруденция е дейността на съдилищата по прилагане на законите към предоставените им за разрешение случаи. С други думи, юриспруденция е правоприлагането, извършвано от органите на съдебната власт. Правоприлагането е свързано с тълкуване на прилаганите от съда норми, включени в законите и в подзаконовите актове — укази, постановления, окръжни и т. н. От особено значение за историята на българското буржоазно право е юриспруденцията на Върховния касационен съд, решенията на който са били практически, а при определени предпоставки и юридически задължителни за по-долните съдилища.

Непосредствено след освобождението на България от османско иго българската юриспруденция се е развивала при нелеки условия. Липсата на подготвени юридически кадри е наложила изискването заемащите съдебна длъжност да имат завършено висше юридическо образование да бъде ограничено само по отношение на съдиите от Върховния касационен съд. За председател, подпредседател и членове на апелативен съд трябвало да бъдат назначавани «по преимущество» лица с юридическо образование, обаче могли да бъдат назначавани и такива, които не са имали юридическо образование, но са прослужили две години по съдебното ведомство. (В този смисъл са разпоредбите на първия Закон за устройството на съдилищата в България — ДВ, бр. 47 от 2. VI. 1880 г.). Двадесет години след Освобождението нещата са коренно променени. Липсата на юридически кадри е била преодоляна. За всеки съдия се е поставяло изискването да има завършено юридическо образование и определен служебен ценз (Закон за устройството на съдилищата, публикуван в ДВ, бр. 7 от 12. I. 1899 г.).

Трябва да се каже, че още в първите години след Освобождението като съдии във Върховния касационен съд са били привлечени юристи, завършили своето висше юридическо образование в Германия и Русия с добра юридическа подготовка. Някои от тях, като П. Данчов, В. Маринов, Г. Згурев, А. Каблешков, са първите преподаватели в открития през 1892 г. юридически факултет при Висшето училище в София.

Една от основните проблеми, която отрано е заангажирала вниманието на българските съдилища, е била проблемата за моралните вреди и загуби. Въпреки някои колебания на наказателните отделения на Върховния съд установена е била практиката, поддържана в редица решения на Върховния съд и санкционирана с определение № 8 от 13. X. 1909 г. на общото събрание на този съд, че чл. 56 от Закона за задълженията и договорите установява отговорност и за морални вреди и загуби. Със своята практика да присъжда и морални вреди и загуби Върховният касационен съд се е постарал да коригира някои несъвършенства на законодателството относно извънбрачните деца. Така според решение № 390/22 г. на II гр. отд. неизпълненото обещание за женитба, което е имало за последствие извънбрачно съвместно живеене и раждане на дете, дава основание да се искат морални вреди. Решение № 798 от 1906 г. на наказ. отд. установява принципа, че не се полага обезщетение за отнемане на девственост при доброволно отвличане. Но Софийският апелативен съд с решение № 104/1905 г. постановява, че ако потърпевшата е непълнолетна, допуща се обезщетяването й.

В няколко свои решения Върховният касационен съд е установил принципа, че и държавата като публична власт носи гражданска отговорност за причинени от нейните служби вреди и загуби на български граждани. С решение № 215/1914 г. на II гр. отд. Върховният касационен съд приема, че държавата е отговорна за вредите и загубите, причинени от предприемача, който построява железница по предварително изработен план. Но когато вредите са причинени от произволно действие на предприемача вън от плана, тогава е отговорен лично предприемачът. Върховният съд е стигнал дотам да приеме, че държавата е отговорна за вредите, причинени от артилерийски полк при извършване на стрелба за обучение на войниците.

Интересна е юриспруденцията на Върховния касационен съд във връзка с приложението на правилото in pari causa turpitudinis cessat repetitio. Това правило има предвид хипотеза, при която едно лице дава определена сума пари или някаква престация на друго лице, за да извърши последното нещо незаконно. В такъв случай както поведението на лицето, което получава парите, така и поведението на другия, който ги дава, е осъдително. Поставя се въпросът, дали този, който е дал паричната сума, може да иска обратно това, което е дал. Според римското право, становището което е изразено в максимата «in pari causa turpitudinis cessat repetitio», той няма това право. Върховният съд е приел, че това правило няма приложение в българското гражданско право и аргументацията му е твърде интересна. Според него правилото «in pari causa turpitudinis» не било възприето от българското законодателство, понеже според Закона на задълженията и договорите задължение, основано на незаконна причина, няма никакво действие. «С връщането на сумата, получена при изпълнение на едно задължение с незаконна причина, когато и двете страни са виновни, се дава едно удовлетворение на обществото и едно назидание на двете страни, тъй като, който връща сумата, друг път няма да си предлага услугите, а оня, който е извлякъл полза от незаконната услуга, няма да намери лице, което да му услужи, защото това последното ще знае, че възнаграждението за услугата ще трябва да го върне.»

Що се касае до семейното имущество, Върховният касационен съд е установил презумпция в смисъл, че съпругът е набавил със собствените си пари и е спечелил всички неща, които се намирали в жилището му, докато не се докаже противното. Според ВКС това предположение не губи силата си даже в случая, когато съпругът е приведен зет, сиреч даже в случая, когато той е отишъл да живее в къщата на жена си.

Положителна оценка трябва да бъде дадена на решения № 294/907 г. на II гр. отд. и на решение № 489/911 г. на I гр. отд. на ВКС. С решение № 294 от 1907 г. на II гр. отделение ВКС приема, че упражнение на право по «съображение на шикана или каприз» е неправомерно. Много смело е решение № 489/1911 г. на I гр. отделение, според което децата от путативен брак — matrimonium putativum, — когато единият или двамата съпрузи не са знаели за съществуването на законна причина, която препятствува за сключването на законен брак, имат правото да наследяват. Чрез това решение ВКС всъщност коригира законовата разпоредба (чл. 28 от Закона за наследството), която гласи, че незаконородените деца нямат право да наследяват родителите си.

Отчитайки тенденциите в развитието на семейните отношения, Върховният съд е допуснал известно смекчение в неправоспособността на задругарите да притежават лично имущество. Той е приел, че задругарите могат да придобиват лично имущество чрез завещание, изхождайки от правилното разбиране, че разликата между задругата и режима на неразделността е тази, че задругата е едно явление от старо време, което е продължавало от поколение на поколение, че задругата се е управлявала от най-стария член на общежитието и че всичко в задругата е било общо, като всеки член е работил само за задругата (решение № 908/1919 г. на I гр. отделение). Върховният съд приема, че членът от задругата, който претендира, че известен имот или капитал е негов личен имот, трябва да докаже, че го е придобил не с труд, защото трудът му принадлежи на задругата, а от дарение, наследство или завещание (решение на общото събрание на ВКС № 8 от 1893 г.).

В областта на търговското право голямо значение има едно принципно решение на Върховния съд, в което са определени границите на предоставената от общото събрание на акционерните дружества компетентност. Според Върховния съд, когато решението на общото събрание се отнася до предмети, които са в разрез с основните начала, върху които почиват акционерните дружества, то такова решение, като противно на обществения ред, не може да има никаква сила. Такъв именно случай е, когато е, постановено да се считат за погасени известни акции само за това, че в срока, произволно определен от това събрание, не са били представени за обменяне с поименни акции.

Както се вижда от казаното по-гope, в някои от цитираните решения на Върховния касационен съд може да бъде разкрита една прогресивна за времето си тенденция в правораздаването. Не би могло да се каже същото относно решенията на ВКС във връзка с прехвърлянето на недвижима собственост и по-конкретно във връзка с проблемата за закрила на икономически слабите, които са извършвали покупка на недвижими имоти без спазване на нотариалната форма.

Всъщност прилагайки принципа за пълно възмездяване на всички вреди и загуби, ограничавайки претенциите, почиващи на незаконна или неморална причина, защитавайки правата на малцинствата в акционерните дружества, българският буржоазен Върховен съд е защитавал интересите на стопанския обмен в България, следователно защитавал е интересите на българската буржоазия, която предимно се е ползувала от облагите на този обмен. Покровителствувайки децата, родени от незаконен брак, при който съпрузите не са знаели, че съществува законна пречка за сключването му, застъпвайки разбирането, че трябва да бъдат възмездени не само материалните, но и моралните вреди и загуби, буржоазният касационен съд е защитавал интересите на българското семейство, което е било основна единица в българското буржоазно общество. Доколкото интересите на българската буржоазия по това време са били в хармония с общественото развитие, юриспруденцията на Върховния съд е разкривала една положителна тенденция. Но тогава, когато интересите на българската капиталистическа класа са влизали в разрез с някоя от установените практики на неразвития обмен в българското селско стопанство, Върховният касационен съд е заставал неотклонно в защита на интересите на капиталистическата класа. Въпросът се е поставил най-остро във връзка с нотариалната форма за прехвърляне на собственост.

С определение № 15/25 общото събрание на ВКС е дало безусловно предимство на вписаните нотариални актове пред всички други актове за прехвърляне на собственост и за времето преди издаване на Закона за привилегиите и ипотеките, макар че едва с този закон е било установено задължителното вписване на актовете за прехвърляне на собственост.

Тълкувайки извънредно стриктно нормите относно нотариалната форма, ВКС не само е признал възможността на онзи, който е продал неформално един недвижим имот и е получил неговата цена, да заведе иск за собственост и да получи обратно имота си от купувача, но не е давал право на купувача поне да задържи имота, докато му бъдат заплатени направените от него подобрения. В тази материя българският буржоазен върховен съд не е стигнал дори до онези резултати, до които е достигнал римският претор, който, както е известно, е дал на купувача по една неформална продажба възражение за продадена и предадена вещ, позволявайки му по този начин да отблъсне иска за собственост на продавача и да задържи купения и платен от него имот.

Вижда се следователно, че даже по времето на либералното развитие на българската държава някои решения на гражданските отделения на българския буржоазен върховен съд имат ясно очертана класова целенасоченост в посока на ограничените класови интереси на българската буржоазна класа.

Но много по-ярко се проявява класовата целенасоченост на българската буржоазна юриспруденция в областта на наказателния процес. Чрез този процес е била провеждана наказателната репресия в обстановката на острите политически конфликти след Освобождението. Не е странно, че при тази обстановка в някои от най-ранните решения на ВКС са застъпени становища, които отричат самата буржоазна законност. Така напр. в решение № 392/1888, наказ. отделение, Върховният съд застъпва становището, че опороченото чрез насилие самопризнание на подсъдимия може да се приеме за доказателство по делото. Мотивите на това решение достатъчно красноречиво говорят колко далеч е отишъл Върховният съд в стремежа си на всяка цена да включи опороченото самопризнание в числото на доказателствата и по този начин да осигури възможността за издаване на осъдителна присъда. ВКС разсъждава така: «Ако даже и да се случи някога, щото някой съдебен следовател въпреки закона да се е домогвал за самопризнанието на обвиняемия чрез заплашване или насилие, като бой или други такива, то подобно, направено от обвиняем самопризнание подлежи на оценка от съда, който според обстоятелствата може да го уважи или неуважи, а самото обстоятелство, че обвиняемият е бил насилван или бит на предварителното следствие, не може да служи за отмяна на постановената присъда».

Българският буржоазен Върховен съд не се е и замислил, че очертаната от него обстановка по разглежданото дело поставя, въпрос, много по-сериозен от въпроса за доказателствената стойност на самопризнанието, а именно въпроса, може ли да бъде и да остане като орган на правораздаването съдия, който до такава степен е погазил най-елементарните си задължения, че сам е упражнил насилие върху подсъдимия, за да изтръгне от него признание, и може ли да се счита въобще за съдебно производство такава процедура, при която самият съдия упражнявал насилие върху подведения под съдебна отговорност.

Трябва да се каже, че практиката на българския буржоазен Върховен съд в смисъл, че и опороченото с насилие самопризнание може да служи като доказателство по делото, е била константна. В този смисъл е и решение № 819/1906, I наказателно отделение, и други.

Изобщо практиката на наказателните отделения на Върховния касационен съд разкрива стремеж да не се отдава внимание на процесуалните пропуски и нарушения, за да може да се защити валидността на произнесената от инстанцията по същество присъда. В решение № 26/1881 на наказателното отделение на ВКС се казва: «Записването в протоколите на предварителното дирене показанията на обвиняемите и свидетелите не в първо лице със собствените им думи, а в трето лице, и неподписване на протоколите на разпитваните лица не се счита за съществено нарушеше».

Заключението, което следва от отбелязаните тук съдебни решения, е ясно. Българската буржоазна юриспруденция е обслужвала ефикасно интересите на българската буржоазна класа.

Дял седми: Българската държава по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война

Глава XXV: Подготовка, ход и последици от Балканската и Междусъюзническата война. Участие на България в Първата световна война

Причини за Балканската война. Политическа и военна подготовка. Изменение на чл. 17 от Търновската конституция. Други промени в същата. Балканският съюз. Обявяване и ход на Балканската война. Лондонски мирен договор (17. V. 1913 г.). Оценка на Балканската война. Междусъюзническа война. Букурещки мирен договор (28. VII. 1913 г.). България в Първата световна война

Коренните промени, които Берлинският трактат внесъл в териториалните клаузи на Санстефанския мирен договор, довели до множество неприятни за българския народ последици. Най-неприятната от тях била тази, че значителна част от българския народ останала вън от пределите на българската държава. В Османската империя имало компактно българско население, положението на което било много тежко. Селячеството останало фактически във властта на турските земевладелци — бейове. Значителна част от него работела земите на бейовете като изполичари и ратаи и била подложена на жестока експлоатация. В градовете занаятчийството се разорявало, не можейки да издържи конкуренцията на европейските фабрични стоки, а нова индустрия не се изграждала. Пред интелигенцията не се разкривали никакви перспективи.

Тежкият икономически и политически гнет, на който било подложено поробеното население в Османската империя, довел до създаването на демократично революционно движение, а след това и до масови, потушени с кръв въстания (1902 и 1903 г.).

Борбата на поробените намирала неизменно пълно съчувствие и готовност за подкрепа от страна на широките народни маси в България, които не били забравили собствената си робска неволя и искрено и безкористно гледали да помогнат на своите братя, останали под османско иго.

Това искрено съчувствие на българския народ към поробените, неговата готовност да им се притече на помощ, ако е нужно с оръжие в ръка, ловко били използувани от българската буржоазия, която, стеснена от орязаните чрез Берлинския договор граници на българската държава, ограничена от слабата покупателна способност на обедняващото българско селячество и на градския пролетариат, търсела пазари за своите стоки и източници на суровини. Балканските земи на Османската империя и поради компактното българско население, което ги обитавало, и поради голямата изостаналост в тяхното икономическо развитие били естествен обект на нейните стремежи за териториално разширение. Подобни аспирации обаче имала и буржоазията на останалите балкански страни. Амбициозни планове възникнали и у монарсите на балканските държави. Особено претенциозни били плановете на Фердинанд Кобургготски, който искал да затъмни славата на цар Симеон и на Иван Асен II. Свои планове за съдбата на балканските земи имали и Великите сили — големите европейски държави. Съглашението (Антантата) искало да изгради отбранителен съюз на балканските държави, за да го противопостави на Тройния съюз и да възпре неговия натиск на Балканите. Тройният съюз разчитал на своя агент Фердинанд Кобургготски, за да разстрои плановете на Съглашението.

При такава политическа обстановка — вътрешна и международна — се извършвала подготовката на българската държава за провеждане на Балканската война. Тази подготовка впрочем била започнала доста отрано. Организацията и въоръжаването на българската армия непрекъснато се подобрявали. За въоръжаването на армията били сключени два външни заема на обща сума 245 000 000 златни лева. Подготовката за война се засилила при правителството на Демократическата партия (1908–1911 г.) и добила още по-голям размах при коалиционния кабинет Гешов — Данев на Народната и Прогресивно-либералната партия, който в 1911 г. сменил правителството на Демократическата партия.

Една от първите грижи на кабинета Гешов — Данев била да промени текста на чл. 17 от Търновската конституция. Според първоначалната редакция на чл. 17: «... от негово име (т. е. от името на княза, бел. на авт.) и с пълномощие на Народното събрание се свързват с правителствата на съседните държави особени сговори за работи по управлението на княжеството».

Този текст е трябвало да бъде изменен, за да се премахне изискването Народното събрание да участвува при сключването на международните договори и за да се премахнат ограниченията такива договори да се свързват само с «правителствата на съседните държава» и само за «работи по управлението на княжеството».

Свиканото през лятото на 1911 г. Велико народно събрание изменило текста на чл. 17 от Конституцията и му дало следната редакция: «... От негово име (от името на царя, бел. авт.) правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тези договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната позволяват това» (изменение от 11. VII. 1911 г.). Монархът следователно придобил правото да сключва чрез своето послушно правителство всякакви международни договори, без да иска одобрението на Народното събрание.

Реакционният и противонароден характер на тази промяна на конституционния текст бил умело разобличен от Васил Коларов в речта му пред Великото народно събрание. В тази реч Коларов заявил: «Ако сега трябва да се даде израз на пълната и неограничена свобода на държавата да сключва съглашения от всякакво естество и с всяка държава, то нека това се впише в чл. 17. Но защо трябва да се посяга върху правото на Народното събрание да се разпорежда суверенно с външните съглашения на държавата? Нима, за да се премахне от Конституцията прикритият израз на една изчезнала васалност, трябва да се отнеме правото на народа да бъде господар на своите съдбини? Хубава е тая политическа независимост, която хвърля най-скъпите права на нацията и самото съществуване на нацията в ръцете на монархическата власт! Очевидно е, че с изменението на чл. 17 се цели да се санкционира в самата Конституция не политическата независимост на държавата, а новото политическо робство на народа».

Трябва да се отбележи, че свиканото през 1911 г. Велико народно събрание е направило и други промени в конституционния текст по линията на укрепване и засилване на монархическата власт. Била е променена титлата на българския владетел. Вместо титлата «княз» той е получил по-високата в монархическата йерархия титла «цар». Изрично с било отбелязано в Конституцията, че царското достойнство в България е запазено за поколението на Фердинанд Сакскобургготски. Изменен е бил текстът, който определял издръжката на монарха в размер на 600 000 франка годишно. Определянето на издръжката е било предоставено на Народното събрание, което е дало възможност тя да бъде увеличена многократно.

След изменението на Конституцията монархът и правителството пристъпили към непосредствена подготовка за война с Турция. За тази цел е било необходимо да се изгради военен съюз, който би могъл да проведе тази война. Създаден бил Балканският съюз, в който участвували България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Първоначално на 29. II. 1912 г. с помощта на руската дипломация след мъчителни преговори бил сключен, договор между българската и сръбската държава, който установявал задължения за взаимна помощ в случай, че една от тях бъде нападната от друга държава. В таен анекс към този договор се предвиждало как ще бъдат разпределени отнетите от Турция земи.

След сръбско-българския съюзен договор със съдействието на английската дипломация бил създаден таен отбранителен договор между България и Гърция (16. V. 1912 г.), който обаче не съдържал никакви клаузи относно разпределението на земите, които биха били освободени при една успешна война с Турция. С Черна гора била постигната само устна спогодба, по силата на която последната се задължава да воюва с Турция.

След създаването на Балканския съюз въпреки противодействието на Съглашението, което спомогнало за изграждането му, но гледало на него само като на отбранителен съюзен договор, съюзниците предприели редица мерки за ускоряване на войната с Турция. Шовинистично настроените български буржоазни партии били единодушни в подкрепата си на тази войнствена линия. Само партията на тесните социалисти, осъждайки издевателствата на военнофеодална Турция, се обявила решително против готвената от буржоазията война, предвиждайки тежките и последици за българския народ.

* * *

На 3. X. 1912 г. Турция скъсала дипломатическите отношения с държавите от Балканския съюз и обявила, че е в състояние на война с тях. На 5 октомври съюзниците обявили война на Турция.

Най-тежките усилия за изнасянето на тази война и най-голямото напрежение във връзка с нея легнали върху плещите на българската армия, тъй като главен военен театър станала Източна Тракия. Там военното командуване на турската армия съсредоточило основните сили на последната, а на тракийския фронт трябвало да действува българската армия. На балканския фронт — в Тракия и Македония — Турция имала около 420 000 войници. България разполагала с 366 000 бойци, към които било предадено Македоно-одринското опълчение и други.

Съгласно изработения план Втора българска армия настъпила по долината на р. Марица към Одрин; успоредно с Втора армия настъпила и Първа българска армия по долината на Тунджа, а Трета армия настъпила към Лозенград. Турските войски били разбити на линията Лозенград — Одрин.

Лозенград бил превзет без бой. Одрин бил обсаден.

След упорити шестдневни сражения, в които българската войска показала забележителен героизъм и военно майсторство, била пробита и втората турска отбранителна линия Люлебургаз — Караагач — Бунархисар. Турската армия понесла страшно поражение. «Отстъплението на турците — бележи Ленин — се е превърнало в безредно бягство на объркани, гладни, измъчени, обезумели тълпи.» Турските войски трябвало да се оттеглят чак до околностите на Цариград — на чаталджанската укрепена линия.

По този начин вековната Османска империя била разгромена от младата българска войска в една борба, която продължила по-малко от един месец и която поради това не причинила голямо изтощение на българския народ и на българското народно стопанство. Турското правителство се видяло принудено да поиска мир (29. X. 1912 г.). Фердинанд обаче не се съгласил да бъдат прекратени военните действия, защото се блазнел от мисълта да влезе победоносно в Цариград. Едва след като атаката на Чаталджа излязла несполучлива и българските войски, косени от холерата, започнали да дават големи жертви, били започнати преговори за мир в Лондон, които били прекъснати поради извършения в Турция от младотурската партия държавен преврат. Военните действия започнали наново, турците се опитали да направят десант при Шаркьой и да пробият българските позиции при Чаталджа, но опитите им завършили безуспешно.

Българската армия наново минала в настъпление. На 11 срещу 12. III. 1912 г. Втора българска армия започнала щурмуването на Одринската крепост, която по мнението на тогавашните военни специалисти била непревзимаема чрез щурм. Храбростта и високият дух на българския войник опровергали това мнение на военните капацитети. Телените мрежи на крепостта били разкъсани и след артилерийска подготовка, при която за първи път във военната история българската артилерия приложила способа на артилерийския валяк, фортовете Айвазбаба и Аджиолу били завзети с атака «на нож». След това паднали и другите фортове на източния сектор на крепостта. На 13. III гарнизонът на Одринската крепост сложил оръжие. Младотурското правителство разбрало, че по-нататъшното продължаване на войната за Турция е невъзможно и поискало мир. На 3. IV. 1913 г. било сключено примирие, а на 17 май 1913 г. в Лондон бил подписан мирният договор. Турция отстъпила на съюзниците всички земи западно, от линията Мидия — Енос заедно с Егейските острови.

С подписването на Лондонския мир бил поставен край на османското феодално господство на Балканския полуостров. Разбира се, ликвидирането на феодалния порядък в Балканските земи — според забележителната преценка на Ленин — би могло да се извърши с по-малко жертви и по-радикално, ако би било осъществено чрез една демократична революция на работниците и селяните. Но това разрешение се оказало невъзможно както поради слабостта на пролетариата в балканските страни, така и поради зловредното влияние и натиска на могъщата европейска буржоазия, която отстоявала свои егоистични интереси на Балканския полуостров. Въпреки всичко това значението на Балканската война за прогресивното развитие на Европейския Югоизток е много голямо. Ленин по този повод пише: «Даже буржоазният печат на цяла Европа, който поради реакционни и користни цели защитава прословутото status quo (статуквото, т. е. предишното, неизменното положение) на Балканите, сега единодушно признава, че е започнала нова глава на световната история... Независимо от това, продължава по-нататък Ленин, че на Балканите се е създал съюз от монархии, а не съюз от републики, независимо от това, че този съюз е осъществен благодарение на война, а не на революция, независимо от всичко това, извършена е голяма крачка по пътя на разрушаване остатъците на Средновековието в цяла Източна Европа».

Предвижданията на тесните социалисти, че войната ще донесе на България грозни злини, се оказали напълно верни. След разгромяването на турската империя между съюзниците България, Сърбия и Гърция се появили тежки недоразумения относно разпределението на освободените територии. Възникналите разногласия били ловко подклаждани и раздухвани от немските милитаристи, които искали да хвърлят България и Сърбия една срещу друга и да разрушат Балканския съюз. Под влияние на тяхната пропаганда представителите на великосръбския и великобългарския шовинизъм водили необуздана словесна война. В тези тежки времена цар Фердинанд показал своя истински лик на чужд агент. Той заповядал на българската войска да нападне сръбската и гръцката войска. Започнала Междусъюзническата война (16 юни 1913 г.), в която на страната на Сърбия и Гърция се намесили Румъния и Турция. Тази война завършила с погром за България. Заобиколена от всички страни с врагове, България се видяла принудена да сключи тежкия Букурещки мирен договор (28. VII. 1913 г.), по силата на който изгубила по-голямата част от придобивките на победоносната Балканска война. България могла да запази само Беломорска Тракия от устието на р. Марица до устието на р. Места. В пределите на българската държава били включени също Горна Джумая (Благоевград), Разлог, Петрич, Струмица и Неврокоп (Гоце Делчев). От Одринска Тракия останали в България само Свиленград, Малко Търново и Василико (Мичурин). От междусъюзническата война България излязла изтощена, със значителни загуби на хора, материални богатства и територия. Въпреки това, когато избухнала Първата световна война, монархът, който и този път се проявил като верен агент на немския милитаризъм, и германофилската българска буржоазия, тясно свързана чрез своите интереси с немския пазар, не се поколебали да въвлекат България в трета, крайно тежка и кръвопролитна война и да я изправят пред нова военна, икономическа и национална катастрофа.

Причините за Първата световна война, тук не могат да се разглеждат. Може да се каже само, че те се крият в неравномерното, скокообразно развитие на капиталистическите страни в епохата на империализма. Остри икономически противоречия се явяват между големите капиталистически страни Англия, Франция, Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия. В резултат на тези икономически противоречия, на изострящата се все повече и повече борба за преразпределяне на света и за пазари се оформили две главни групировки на най-големите капиталистически държави: групировката на така нареченото Съглашение («Антантата»), в която влизали Англия, Франция и Русия, и групировката на така наречения Троен съюз, в която влизали Германия, Австро-Унгария и Италия (последната впоследствие се откъснала от Тройния съюз и се присъединила към Съглашението).

Като непосредствен повод за избухване на войната послужило убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево. Понеже Сърбия не приела изцяло дадения по този повод ултиматум от Австро-Унгария, последната й обявила война (28. VII. 1914 г.). Русия се явила в подкрепа на Сърбия, Германия обявила война на Русия, а след това и на Франция. Малко по-късно във войната се намесила и Англия. По този начин започнала Първата световна война.

Българското правителство първоначално заявило, че ще пази строг и пълен неутралитет. Всъщност този неутралитет бил удобно прикритие. Цар Фердинанд и послушното нему либерално правителство (което с изборни насилия и фалшификации след двукратно разтурване на Народното събрание успяло да си осигури незначително парламентарно мнозинство) своевременно предприели всички необходими мерки да обвържат България на страната на Централните сили (Тройния съюз). Бил сключен държавен заем в размер на 500 000 000 лв. при германската банка Дисконто Гезелшафт. Условията на този заем били крайно неизгодни за България — България получавала в пари само 60 000 000 лв. Около 100 000 000 лв. отивали за покупка на оръжие, повече от 2/3 от целия заем отивали за погасяване на стари дългове към германските банки. Освен това Дисконто Гезелшафт добивала право да експлоатира каменовъглените мини в Перник и Бобов дол.

Либералното правителство на Радославов отхвърлило предложението на Съглашението България да се намеси във войната на съглашенската страна срещу получаването на значителни териториални придобивки. През м. август 1915 г. била подписана тайна спогодба с Германия, по силата на която България трябвало да се намеси във войната на страната на Тройния съюз. България започнала военни действия срещу Сърбия в началото на м. октомври същата година.

Въпреки че преди обявяването на войната опозиционните буржоазни партии били решителни противници на присъединяването на България към лагера на Централните сили, след обявяването на войната те преустановили всякаква борба и гласували всички искани от правителството военни кредити.

Социалдемократическата партия (тесни социалисти) останала вярна на своята борба срещу гибелната политика на цар Фердинанд. Още на 25 юли 1915 г. «Работнически вестник» в уводна статия отправил сурово предупреждение към правителството. «Пощурелите провокатори на нова война — казва се в тази статия — трябва да знаят, че историята не се повтаря. Ако престъпните викове на Гешевци и Малиновци да забият «честния кръст» над «Света София» в Цариград, които докараха до дългата безумна война в Тракия, останаха досега ненаказани, ако техните подстрекателства към Междусъюзническата война, които тласнаха България в катастрофа, чакат още своето възмездие, нека те помнят и знаят, че тяхната днешна, трета по реда си провокаторска кампания за война не ще остане ненаказана.

Нека знаят тези пощурели провокатори, че войната, към която те тласкат българския народ, ще бъде катастрофална, но и техните глави не ще останат здрави след нея — работните и народните маси държат добра сметка за делото на своите властници.»

След обявяването на войната тесните социалисти не преустановили борбата. Те гласували против исканите от правителството военни кредити. Те водили упорита борба против войната както чрез колоните на «Работнически вестник», така и чрез лична агитация, протестни събрания, митинги, парламентарни предложения и декларации против войната и т. н. Ръководителите на партията и голяма част от нейните членове били подложени на жестоки преследвания и репресии.

След намесата на България във войната последната се затегнала. Българската войска трябвало да води упорити и кръвопролитни боеве, които, разбира се, при съществуващата военна обстановка на различните фронтове не са могли да доведат до надмощие на Централните сили и до победа. Между това в страната все повече и повече се чувствували изтощението и недоимъкът, резултат на голямото военно напрежение, на което България била подложена през последните години. Не само на фронта, но и в тила положението било извънредно тежко. Народното стопанство било разстроено. През 1917 г. производството на зърнени храни намаляло с 1/3. Две трети от промишлените предприятия или не работели, или работели с намален капацитет. Спекуланти изнасяли от България огромни количества жито, мазнини, всякакви хранителни продукти и суровини. Поради това оскъдицата растяла постоянно. Градското население получавало по 250 грама хляб, и то от много лошо качество. Поскъпването било извънредно голямо, цената на хляба се повишила петорно, тази на маслото — десеторно, месото поскъпнало 3 пъти и половина.

Положението на фронта било още по-лошо. Войниците получавали черен, недоброкачествен хляб. Храната била слаба и недостатъчна. Облеклото на войниците било в плачевно състояние. Мнозина от войниците били боси.

На фона на това грозно бедствие на войската и на населението в тила още по-рязко изпъквали гешефтите на спекулантите — износители, вносители, закупчици, еднолични търговци, акционерни дружества и т. н. и т. н., които използували тежкото продоволствено положение, за да повишават цените и да натрупват огромни печалби. Не е странно, че при такава една обстановка народното недоволство и на фронта, и в тила стихийно и непрестанно растяло. Мерките, които органите на властта взели, за да се справят с голямото недоволство на народните маси, се изразили в чувствително засилване на наказателната репресия, във въвеждането на цензура, в сурови мерки срещу всяка проява на протест и недоволство.

При тази съвсем нерадостна обстановка на фронта и в тила проникнали в България първите известия за Великата октомврийска социалистическа революция, избухнала, както е известно, през м. октомври 1917 г., която била посрещната с радост и надежда и от войниците на фронта, и от трудещите се в тила.

Огромното световноисторическо значение на тази революция тук не би могло да се разглежда. Би могло само да се отбележи, че тя е дала пример на експлоатираните угнетени и обезправени народни маси, изпратени да се бият за чужди интереси, какъв път би трябвало да следват. В тази насока Великата октомврийска социалистическа революция е упражнила огромно влияние и върху българския народ. Именно под нейното непосредствено влияние започва нов етап в социалната, политическата и държавноправната история на българския народ. Този нов етап трябва да бъде предмет на отделна самостоятелна разработка.

Глава XXVI: Наказателното и стопанското законодателство по време на Първата световна война

Изменения на Военнонаказателния закон. Закони за уреждане на продоволствието. Закон за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост. Закони за «обществена предвидливост» и за «стопански грижи и обществена предвидливост». Ефектът на тези закони за българското народно стопанство

Въвличането и участието на България в Първата световна война дало значителни отражения както върху държавните функции, така и върху законодателството въобще. Участието на българската буржоазна държава във всяка война е било свързано с определени държавноправни и правни актове. Самото започване на войната се извършвало чрез актове за обявяване на мобилизация и война, актове за милитаризиране на някои учреждения, за поставяне в действие на т. нар. военнополеви съдилища и т. н. Тези актове са били извършени както при започването на Балканската война, така и при влизането на България в Първата световна война. Но те по време на Първата световна война съвсем не са изчерпили съдържанието на държавноправната интервенция на българската държава и много бързо са били засенчени от нови законодателни, държавноправни и правни актове, наложени от специфичната обстановка, при която е станала намесата на България в Първата световна война.

Последиците от Балканската и Междусъюзническата война още не са били преодолени, раните, които тези две войни са нанесли на българския народ, още не са били що-годе излекувани, когато България се намесва в Първата световна война. Новото откъсване на голяма част от трудещите се от земеделското производство и от фабриките, новото изсмукване на всички жизнени сили на народното стопанство за нуждите на войната, довеждат до неговото разнебитване. Във връзка с това се явява постоянно засилващо се недоволство на изтерзания български народ, което в края на войната ще се изрази в стихийното Войнишко въстание от есента на 1918 г.

Обвързвайки България на страната на Германия и Австро-Унгария, правителството на Радославов не си правело никакви илюзии за отношението на народните маси към започнатата война. Впрочем дори да са били останали някакви илюзии у управляващите по този въпрос, те трябвало много бързо да изчезнат след проявите на бурни протести и на открити бунтове, които се явили сред мобилизираните войници при изпращането им на границата. В края на м. септември 1915 г. избухнал бунт в 27–и пехотен чепински полк. Избухнали бунтове и в други военни части.

Първите мерки, които предприел законодателят още при самото влизане на България във войната, били насочени към това чрез засилване на наказателните санкции на Военнонаказателния закон и чрез установяване на нови наказателни състави в същия да бъдат сподавени проявите на непокорство във войската и да бъде затегната военната дисциплина. С два последователни указа, издадени през м. септември и м. декември 1915 г., били направени значителни изменения в този закон (вж. Указ № 100 от 24. IX. 1915 г. и Указ № 120 от 31. XII. 1915 г.).

Засилена била санкцията за т. нар. недоносителство (несъобщаване на сведения, добити по какъвто и да е начин, за неприятеля).

Особено много била увеличена наказателната санкция срещу началник, който не взема решителни мерки спрямо тези, които разпространяват смущение или страх във войската, не искат да тръгнат срещу неприятеля или бягат. Докато преди изменението на ВНЗ това провинение на началника се наказвало само с отстранение от служба или в най-лошия случай с тъмничен затвор до 9 години, след изменението на ВНЗ такъв началник подлежал на смъртно наказание или строг тъмничен затвор до 15 години.

Ясно е, че правителството на Радославов вече не е имало доверие и в някои представители от командния състав на армията, особено в по-низшите командири, сред които социалистическите идеи намерили почва за разпространение.

Още по-съществени били промените, направени с включването на нови наказателни състави във Военнонаказателния закон. Те били насочени пряко към сподавяне на проявите на недоволство чрез извънредно сурови наказателни санкции. Така според чл. 244 от Военнонаказателния закон «част или команда, която открито предяви несъвместими на службата и военната дисциплина искания или незадоволство към началството, наказва се: главните виновници — със смърт, а останалите — със строг тъмничен затвор от 5 до 15 години».

Широко формулираният текст на тази разпоредба давал възможност да бъдат обхванати най-различни прояви на недоволство и за всички тези прояви наказанието е било крайно тежко.

Още по-основна и по-важна с оглед на своя обхват и на своите последици била интервенцията на законодателя в областта на стопанския живот — за уреждане на разстроеното по време на войните продоволствие. Разбира се, не се е стигало и не е могло да се стигне до такива прояви на законодателна намеса, които се явяват при една фашизирана буржоазна държава. Интервенирайки в стопанската област, законодателят е стоял на позициите на либералната буржоазна държава. Обаче известно отстъпление от нейните принципи се оказало неизбежно.

Първият акт, чрез който правителството се опитало да внесе известен порядък в областта на продоволствието, бил Законът за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост през време на обществени бедствия и кризи (ДВ, бр. 180 от 12 август 1914 г.). По силата на този закон общинските съвети добили правото да определят продажните цени на всички съестни и други предмети от първа необходимост при настъпване на обществени кризи и бедствия. Но резултатите от прилагането на този закон били плачевни, понеже като предписало нормиране на цените, правителството не взело никакви мерки предметите да бъдат доставени на консуматора. Нещо повече, този закон бил използван тъкмо от спекулантите, които закупували на нормирани цени предметите от първа необходимост и след това успявали да ги укрият, чакайки да се покачи тяхната цена. Консуматорът бил направо злепоставен, вместо да бъде подпомогнат.

Понеже според споменатия закон общинските съвети били тези, които определяли цените, възможно било цените в дадена община да бъдат по-високи, отколкото в друга. А това също създавало нова възможност за спекула, още повече, че търговците направо заявили, че нямат намерение да се подчинят на закона.

Станало напълно ясно, че простото нормиране на цените на продуктите от първа необходимост не само не подпомага, но отегчава продоволствието и че за да се направи нещо реално за неговото подобряване, нужно е наред с нормиране на цените да се пристъпи към събиране на продуктите от държавната власт и към разпределянето им между гражданите. Гласуван бил Закон за обществената предвидливост (ДВ, бр. 54 от 7. III. 1915 г.), с който бил създаден специален Централен комитет за обществена предвидливост. Той трябвало да изкупува принудително излишните за отделния стопанин-производител зърнени храни и да ги препродава чрез органи (местни комитети и магазини) на нуждаещите се.

Този комитет обаче не функционирал непрекъснато. Неговата дейност по силата на закона била поставена в зависимост от две условия. Необходимо било, на първо място, да бъде налице едно обществено бедствие (война, неурожай, вътрешни вълнения, мобилизация). Нужно било освен това да има разпореждане на Министерския съвет за спиране на износа. Само при наличността на тези две условия е могла да се прояви дейността на Комитета за обществена предвидливост. Открили се именно поради това широки възможности за спекула чрез последователни забрани и разрешения на износа, чрез повишаване и намаляване на цените.

Правителството ту спирало износа, ту го разрешавало. Когато бил спрян, правителствените партизани могли да изкупуват храни, а когато се разреши износът — да ги изнасят. Следователно, вместо да се дойде до едно реално снабдяване, населението било предоставяно на произволите на жадните за бързо забогатяване спекуланти.

Функциите на Комитета за обществена предвидливост и неговата широка компетентност обясняват защо около формирането му се е разразила голяма борба между правителството на Радославов и опозицията. Последната — доколкото не отхвърляла изцяло правителствения проект за намеса в народното стопанство — искала комитетът да се назначава от Народното събрание, за да й се гарантира възможността да изпрати свои представители в него. Правителството, напротив, искало да запази изцяло за себе си този комитет, за да може по този начин да насочи търговията със зърнени храни изцяло в своя полза. При тази борба между правителство и опозиция победата била спечелена от правителството.

За разлика от правителството на Радославов и буржоазната опозиция, които преследвали свои грубо егоистични цели в борбата около създаването и комплектуването на Централния комитет за обществена предвидливост, партията на тесните социалисти застанала на ясно, принципно становище. За да бъдат спасени трудещите се от глад и мизерия, партията предлагала хранителните излишъци да се конфискуват и да се предоставят на Централния комитет за обществена предвидливост; той трябвало да ги раздава на нуждаещите се по нормирани цени, свеждащи се към средната цена на тези продукти за последните пет години. Това грижливо обосновано предложение на партията било отхвърлено от парламента.

Както е могло да се предвижда при неговото създаване, Комитетът за обществена предвидливост не успял да подобри продоволствието в България. Дори напротив! Поради различните нормировки на зърнените храни, поради облагодетелствуването на ангросистите и спекулантите, които запазили възможностите си да закупуват и изнасят зърнени храни тогава, когато няма разпореждане на Министерския съвет за спиране на износа, недоимъкът на зърнени храни се увеличил, продоволствието било затруднено още повече. Опитът да се подобри продоволствието в страната чрез въвеждането на разпределителни карти и купони за продуктите от първа необходимост (хляб, месо, мазнини) не довел до никакви сериозни резултати поради некадърността на органите по снабдяване и поради ширещата се корупция. Наложила се нова законодателна интервенция, която се изразила в засилване на държавната намеса на стопанския фронт.

Създаден бил Закон за стопански грижи и обществена предвидливост (Закон за СГОП — ДВ, бр. 180 от 29. VIII. 1916 г.). Създадената по този закон институция претендирала да играе ролята на основен регулиращ фактор на целия стопански живот на страната.

Обяснимо е защо и около състава на новия Централен комитет за стопански грижи и обществена предвидливост са се развихрили нови борби и нови стълкновения между различните партийни групировки. Този път обаче самото правителство изразило готовност съставът на централния комитет да се избира от Народното събрание и в него да влезе поне по един представител на всяка политическа групировка, застъпена в парламента.

Това поведение на Радославовото правителство трябва да се обясни с няколко причини. Преди всичко при затягането на войната и при свързаните с това затягане извънредно големи продоволствени и стопански мъчнотии правителството искало да включи и опозиционните партии в състава на Централния комитет за стопански грижи и обществена предвидливост, за да може по този начин да прехвърли върху тях част от политическата отговорност за своето управление и по-специално — част от отговорността по продоволствието. От друга страна, при тежкото положение, в което се намирало народното стопанство, Радославов разбирал, че е добре да впрегне в работа по продоволствието силните икономически представители на опозицията — Буров, Петрович и др.

Тесните социалисти и при гласуването на този закон излезли с конкретен проект за защита на социално слабите, предлагайки експроприираните запаси от зърнени храни да се заплащат от специален фонд, образуван от Българската народна банка и при нужда — от средствата на самата държава. Тези предложения не били приети от Народното събрание.

Централният комитет за СГОП се оформил като основен регулиращ фактор на целия стопански живот в страната с извънредно широки правомощия — с право да нарежда да се засяват определени посевни площи с определени култури, с право да нормира цените на продуктите, да изземва и разпределя стоки, да урежда вноса и износа на стоки, да милитаризира определени производства и т. н.

Широките правомощия на Централния комитет за стопански грижи и обществена предвидливост наложили създаването на един огромен административно-стопански апарат, който имал седалището си в София, и система от органи, пръснати по цялата територия. Създадени били седем отдела — зърнени храни, месо, осветление и отопление, внос-износ, тютюни, текстилна, кожарска и захарна индустрия. В провинцията били изградени районни комитети и реквизиционни комисии.

Но резултатите от дейността на този комитет били плачевни. Град Пловдив бил оставен 5 дни без хляб и брашно. Гешефтарството процъфтявало, вземайки невероятно големи размери. Немски гешефтари (д-р С. Фратер) изнасяли огромни количества свинско месо в чужбина въпреки категоричните разпореждания на сключен с българската държава договор. Не друг, а председателят на Народното събрание д-р Вачов се занимавал с доставката на цели вагони сол и т. н. и т. н.

В края на краищата при крайно окаяното състояние на продоволствието, с което комитетът не могъл да се справи, господар на храните в България станало Главното тилово управление, което изземвало «излишъците» от земеделското население чрез реквизиция. Създали се обърканост и многовластие. Започнали сериозни търкания между комитета и военното командуване. Това довело до изменение на Закона за стопански грижи и обществена предвидливост, до основни структурни промени в организацията на това учреждение.

Със Закона за изменение и допълнение на Закона за СГОП (ДВ, бр. 75 от 6. IV. 1917 г.) на мястото на Централния комитет за СГОП била създадена Дирекция за СГОП. Докато централният комитет бил колективен институт, дирекцията се оформила като едно централизирано учреждение, начело на което застанал един директор с твърде широки правомощия, непосредствено подчинен на Министерския съвет. Тази дирекция била до известна степен военизирано учреждение. В помощ на директора били дадени 5 души помощници, от които един началник-щаб, един икономист, един индустриалец, един с търговско образование и един агроном.

За директор на стопанските грижи и обществената предвидливост бил назначен генерал Протогеров — лице, близко на монарха, който и в този случай се възползувал от борбите между правителството, опозицията, комитета за СГОП и военните, за да провежда своя личен режим. Дирекцията имала свой бюджет в размер на 10 милиона лева, централно управление и щаб от 900 души, дори своя тайна полиция.

Разбира се, и чрез Дирекцията на СГОП не било постигнато нищо положително. Ценовата политика на тази Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост се оказала катастрофална. В най-тежкото и най-усилното за българския народ време, когато от всички се изисквали върховни ограничения и върховно напрежение на силите, дирекцията признала средна законна печалба на всички индустриалци не по-малка от 50%. Фактически печалбата е била много по-голяма, защото било допуснато индустриалците сами да представят в дирекцията калкулацията на стоките и фактурите на тези стоки.

При ширещата се по това време спекула, при гешефтите, които се вършели със закупуването и износа на кожи, тютюни и други стоки и които дирекцията не само не преследвала истински, но и всъщност пряко или косвено подпомагала, като венец на правителствената и дирекционната дейност по уреждане продоволствието се явили изземванията на зърнените храни от населението с помощта на т. нар. изземвателни военни команди. От фронта били изтеглени 1000 войници и 500 офицери за провеждането на това изземване. Започнали побоища, арести, предаване на съд, за да се осигури изземването на храните от селските стопани.

Дори министър-председателят Радославов бил принуден да признае някои от извършените безобразия и поне привидно да ги порицае. В отговор на отправена до правителството интерпелация той заявил: «... ако при изземванията са употребявани такива мерки да се търси под сандъци и над сандъци с канджи и разни шишове, това правителството не одобрява... ние нямаме причини с разни арнаути (курсивът мой — авт.) да изземваме това, което той (народът — бел. авт.) може доброволно да даде».

За по-малко от една година — до август 1918 г. — били образувани 7410 дела пред съдебната секция при Дирекцията за СГОП.

Трябва да се отбележи в тази връзка, че докато по Закона за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост и по Закона за обществената предвидливост санкциите за извършените закононарушения се свеждали към заплащането на определена глоба, по Закона за стопански грижи и обществена предвидливост от 1916 г. наказателните санкции били чувствително засилени, като за много нарушения било предвидено като наказание лишаването от свобода. Затова именно била създадена специална съдебна секция при Централния комитет за СГОП, която се конституирала като специален наказателен съд за престъпленията по Закона за стопански грижи и обществена предвидливост. В скоро време този съд бил затрупан с дела. Ето защо при изменението на Закона за СГОП през април 1917 г. били въведени две инстанции за тези дела. Като първа инстанция за углавните провинения по СГОП започнали да функционират окръжните съдилища. Решенията на последните се обжалвали пред съдебната секция при Дирекцията за СГОП. Но характерно е, че образуваните по Закона за СГОП дела почти не засегнали крупните спекуланти и гешефтари; фактически острието на Закона за СГОП се насочило главно срещу бедния народ.

Пълният провал на усилията на институтите за стопански грижи и обществена предвидливост да уредят продоволствието на страната, появилите се между правителството и Дирекцията за СГОП борби предизвикали още през 1918 г. едно свиване на функциите на дирекцията. В края на 1919 г. при правителството на Стамболийски Дирекцията за СГОП била фактически ликвидирана.

Глава XXVII: Борба на партията за законодателна защита на трудещите се по време на Първата световна война

Законодателни предложения за помощи при мобилизация, за увеличаване на заплати и надници, за продължаване срока на наемните договори. Борбата на партията за социално и трудово законодателство. Закон за хигиената и безопасността на труда. Закон за осигуряване на работниците и служителите в случай на злополука и болест

Срещу политиката на правителството на Радославов да прехвърли всички тежести на войната върху плещите на трудещите се, срещу домогванията на спекуланти и гешефтари да трупат по различни пътища и по всевъзможни начини огромни богатства чрез безжалостно ограбване на народа, партията на тесните социалисти в лицето на своята парламентарна група противопоставила една политика на решителна, смела и упорита борба в защита на правата и интересите на трудещите се. Крайната мизерия, в която изпаднали трудещите се, наложила на правителството да вземе известни покровителствени мерки, за да даде вид, че то има грижата за тяхното подпомагане. Доколко сериозни са били тези грижи, може лесно да се разбере, като се съпоставят извънредно скромните, съвършено недостатъчни за едно истинско подпомагане на трудещите се суми, предназначени за социални мероприятия, със стотиците милиони, отделени от държавата в нейния бюджет за военни и свързани с войната разходи. Само на фона на огромните военни кредити, само на фона на страшните разхищения, свързани с воденето на войната, може да се разбере нищожният обхват на покровителствените мероприятия, целящи подпомагането на социално слабите. И все пак даже с тези твърде скромни социални мероприятия правителството се е видяло принудено да отиде по-далеч, отколкото би искало и отколкото смятало да направи това първоначално.

Окончателният облик на актовете за социално и трудово законодателство не бил резултат на волята и желанията на правителството. Последното е било заставено да направи известни отстъпки. Българското работничество водело упорита борба за защита на своите интереси. Особено интересно и твърде важно е да се проследи борбата, която парламентарната група на Българската социалдемократическа партия (тесни социалисти) е водила по парламентарен път за защита интересите на трудещите се чрез социално и трудово законодателство. Разбира се, борбата за социално и трудово законодателство е само една от явните форми на онази класова борба, която е водило българското работничество в защита на своите интереси.

При провеждане на своята борба в защита правата и интересите на трудещите се партията винаги е стояла на становището, че при системата на капитализма не е възможно едно окончателно разрешение на въпросите, свързани с тази защита. Така напр., говорейки по законопроекта за бюджета на разните фондове, Георги Димитров изрично изтъкнал, че трябва да се даде благоприятно разрешение на въпроса за законодателната закрила на работническия труд, като се изхожда преди всичко от това съображение, че работническата класа в България, както и работническата класа в другите страни, има да извършва една много важна историческа мисия в капиталистическото общество — да освободи обществото от ужасите на капитализма. «Затова — заявил Георги Димитров — ние сме заинтересовани дълбоко... работническата класа да бъде здрава физически и да бъде бодра духом, за да издържи всички ужаси на сегашното положение, за да се яви утре да изпълни добре своята мисия.»

Затова борбата за социално и трудово законодателство е била много важна. Тя показва по какъв начин управляващите са били принуждавани да правят отстъпки под натиска на трудещите се «отдолу». Впрочем дейността на парламентарната група на тесните социалисти е важна и от едно друго гледище — защото свидетелствува колко основно са били проучвани всички въпроси, свързани със защитата на работническите интереси, колко решително и смело са били използувани всички възможности да се извоюват по законодателен път определени облекчения за работничеството и трудещите се или известни права за същите.

Една от най-важните и най-тежките проблеми, която се поставяла пред българската общественост непосредствено след обявяването на войната, била проблемата за подпомагането на семействата на трудещите се при мобилизация. Във връзка с този извънредно сериозен и твърде болезнен въпрос партията повела борба с правителството на Радославов. Още при влизането на България във войната на страната на Тройния съюз партията се борела решително за подпомагане семействата на трудещите се, предвиждайки, че в случай на мобилизация те ще изпаднат в крайна мизерия. Още през м. юли 1914 г. тя внесла законопроект за осигуряване държавна помощ на нуждаещите се семейства. През м. октомври 1914 г. законопроектът бил наново представен от социалдемократическата парламентарна група, но пак без успех. Правителството отказало да го постави на дневен ред. То уредило подпомагането на нуждаещите се семейства без участието на парламента — по административен ред. Назначена била една седемчленна комисия през м. септември 1915 г., която изработила Правилник за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства през време на мобилизация и война (ДВ, бр. 221 от 30. IX. 1915 г.). По силата на този правилник работата по подпомагане на нуждаещите се семейства била възложена на един централен комитет, състоящ се от 8 души народни представители назначавани от министъра на вътрешните работи, и на местни комитети (действуващи в отделните общини), съставени от кмета, секретар-бирника, свещеника и др. Местните комитети се занимавали с отпускането на помощи на нуждаещите се семейства. Тези помощи били извънредно скромни — 25 стотинки дневно на всеки член от нуждаещите се войнишки семейства.

Изхождайки от правилното разбиране, че такъв важен въпрос, какъвто е въпросът за облекчаване участта на нуждаещите се, не може да бъде разрешаван от някакви административни комитети, назначавани ad hoc, а трябва да бъде разрешен от Народното събрание, парламентарната група на партията настоявала Народното събрание да бъде свикано веднага, за да разгледа този и други спешни въпроси, които мобилизацията поставила за разрешаване. В края на краищата правителството трябвало да отнесе въпроса за подпомагане на войнишките семейства в Народното събрание. Правилникът за подпомагане войнишките семейства станал Закон за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства през време на мобилизация и война (ДВ, бр. 54 от 8. III. 1916 г.), който бил изменен през м. април 1916 г. (ДВ, бр. 84 от 29. IV. 1916 г.) и добил следната окончателна редакция: право на държавна помощ имало всяко войнишко семейство, състоящо се от съпругата и децата на войника, а също и от възходящите и братята и сестрите, когато последните са били издържани от мобилизирания (чл. 2). Размерът на помощта бил 40 стотинки дневно на всеки член от семейството, но не повече от 45 лв. месечно за многочленните семейства.

И след създаването на Закона за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства при наложилото се изменение на същия парламентарната група на тесните социалисти разкритикувала остро правителственото предложение в смисъл помощта на нуждаещите се войнишки семейства да се увеличи само с 5 стотинки за всеки член от семейството и предложила минималната помощ на жената или майката на войника да бъде 1 лев, а не 40 стотинки дневно. За нуждаещите се семейства, живеещи в големите градове, партията искала да се предвидят и квартирни пари. При това парламентарната група направила предложение помощта, която се предвижда за войнишките семейства, да бъде разширена и да обхваща всички невойнишки семейства, които поради ненормалните условия, създадени от войната, и поради безработицата били лишени от средства за препитание.

Тези свои предположения парламентарната група подържала и по-късно, през м. март 1917 г., но пак безуспешно. Правителството, което гласувало милиони кредити за поддържане на войната, не се съгласило да даде минималното увеличение, което се искало за осигуряване екзистенц-минимума на трудещите се.

При гласуване на исканите от правителството на Радославов 6/12 от бюджета за 1916 г. партийната парламентарна група искала да се предвиди увеличение на малките заплати на работниците и служителите — най-вече на заплатите до 100 лв. месечно, които станали абсолютно недостатъчни да гарантират на служещия екзистенц-минимума при голямото поскъпване на живота. Непосредствено след влизането на България във войната това поскъпване било в размер на 50%, а след това се увеличило много повече. Ето защо парламентарната група на БРСДП предложила на държавните служители и работниците, които получават заплата, по-малка от 300 лв., да се дава добавъчно процентно възнаграждение от 10 до 30% (за получаващите заплата по-малко от 100 лв.). Разбира се, това предложение не било прието от правителственото болшинство.

Борбата на партията за подпомагане на трудещите се, крайно затруднени в своето препитание при военновременната обстановка, не се ограничила в предложения и мерки за подпомагане само на държавните служители. Тя засегнала и положението на работниците и чиновниците в частните предприятия. Партията направила предложение да бъдат задължени частните предприятия, които функционират през време на войната, да плащат заплатите на своите мобилизирани служители и работници през целия период на войната. Това предложение на партията било грижливо аргументирано. Повечето от частните предприятия по това време увеличили извънредно много своите печалби. Така напр. годишната печалба на Съединените тютюневи фабрики (Картела) достигнала 50% от размера на основния им капитал, а тези на Акционерното дружество на международни транспорти — до 80% от основния му капитал.

Заслужава във връзка с това да се отбележи едно предложение на парламентарната група на партията, което показва, че българските тесни социалисти били предани ратници и на каузата на интернационализма, интернационалисти на дело. Предлагайки мерки за облекчаване положението на българските трудещи се, те не забравили и ония чужденци, които поради съществуващо тогава военновременно положение били заставени да работят в България при крайно тежки трудови условия. Касаело се преди всичко за сръбските военнопленници. Парламентарната група на партията предявила искане на военнопленниците сърби да се плащат същите надници, както и на българските работници, и да им се позволи да си отидат по родните места. Тези предложения не били приети обаче от правителственото мнозинство.

Упоритата борба на партията в защита на правата и интересите на трудещите се в някои случаи довеждала до успех. Един от значителните успехи на партията в тази област било прокараното от нея изменение в законопроекта за наемите, по силата на което на всички, а не само на определена категория наемни договори срокът бил продължен до 3 месеца след демобилизацията и по всички наемни договори през целия този период на наемодателите било отнето правото да увеличават размера на наема, плащан до мобилизацията. Но и тук партията не могла да прокара своето справедливо искане държавата да поеме заплащането на наемите на военнослужещите и на другите нуждаещи се през времето, докато трае войната. Не би било възможно в рамките на този учебник да се разгледат, нито дори само да се споменат всички случаи, при които партията (чрез своята парламентарна група, респ. чрез представителите си в общинските съвети) е излязла решително и безрезервно в защита на трудещите се, на техните права и интереси. Тук бихме могли само да отбележим:

1) протеста на партията срещу намаляване заплатата на подлежащите на мобилизация работници от Софийския арсенал (X. 1915 г.);

2) борбата й против нередовното изплащане на помощите на войнишките семейства и техния недостатъчен размер; против злоупотребите при определяне размера на помощта (VIII. 1916 г.);

3) борбата за увеличаване заплатите и възнагражденията на държавните служители и работниците поне със 150 лв. месечно, а не само с 10, 20 и 30 лв., както е определило правителството (XI. 1917 г.);

4) искането на партията Законът за отпуските на заболелите през време на войната железничари и пощенци да се приложи и по отношение на работниците от същото ведомство, а също и по отношение на работниците в мините и арсеналите (II. 1918 г.);

5) борбата на партията срещу грабителството, извършено при откупуване концесията за експлоатиране на трамваите и осветлението от столичната община (откупена за сумата от 35 700 000 лв. при реална стойност три пъти по-ниска от тази цифра — IV. 1918 г.);

6) протеста на партията срещу несвоевременното заплащане дневните пари на рудничарите от мини Перник и срещу разсрочването на това заплащане за един срок от три години (XII. 1918 г.).

Особено упорито, настойчиво и последователно през тежките години на войната партията се борела за работническо законодателство — за създаване закони в защита на работническия труд, на работническата хигиена, на работническото осигуряване. Военновременните условия поставили остро въпроса за създаването на такова законодателство.

Партията била наясно, че само чрез упорита борба от страна на самите работници може да се постигне нещо в тази насока. Опитът от дотогавашното прилагане на Закона за женския и детския труд показал, че този закон бил приложен само дотолкова, доколкото работническите организации в известни места са упражнили натиск за неговото прилагане. Затова партията чрез своята парламентарна група провела извънредно упорита борба за създаване на подходящо работническо законодателство.

Под натиска на работническите среди правителството представя в Народното събрание законопроект за хигиената и безопасността на труда, който въпреки съпротивата на търговските камари, на инженерното дружество и на други капиталистически среди бил приет и станал закон — Закон за хигиената и безопасността на труда (ДВ, бр. 129 от 15. VI. 1917 г.), отменяйки Закона за женския и детски труд в индустриалните заведения.

Законът за хигиената и безопасността на труда регламентирал труда на работниците в индустриалните, занаятчийските, търговските, строителните и транспортните заведения и предприятия. Той не се прилагал обаче по отношение на земеделските работници и домашните прислужници.

Този закон установявал задължение в тежест на работодателите да вземат определени мерки за опазване хигиената и чистотата на работните места и да полагат специални грижи за работниците, които работят при опасни за живота и здравето им условия. В закона не били предвидени обаче ефикасни гаранции, които да осигурят спазването на установените в тази насока разпореждания.

Минималната възраст за допускане на работа според Закона за хигиената и безопасността на труда била 12 години. Що се отнася до продължителността на работния ден, тя била установена по следния начин: въвеждала се максимална продължителност на работния ден и за мъжете, която била фиксирана в размер на 11 часа, за жените и младежите до 18 г. бил установен десетчасов работен ден, а само за децата до 16–годишна възраст била възприета норма за работа 8 часа дневно. Изобщо и по отношение на минималната възраст, и по отношение на продължителността на работния ден този закон, макар и да представлява стъпка напред в сравнение с дотогавашното положение на работите, бил все още твърде далеч от справедливите работнически искания.

Законът поначало забранявал нощната работа за жените-работнички, но от това правило били допуснати толкова много изключения, че правилото станало изключение и обратно. Женският нощен труд бил допуснат в болниците, лазаретите, санаториумите, аптеките, баните, приютите, театрите, гостилниците и най-сетне във фабричните заведения с непрекъсната работа и със смени, дето преимуществено се прилагал женски труд. За фабричните заведения с непрекъснат работен ден Министерството на търговията, промишлеността и труда трябвало да разреши въпроса за допустимостта на нощния труд на жените за всеки конкретен случай отделно.

Законът предвиждал въвеждането на работнически смени в онези фабрични заведения, в които се работело денонощно, и въвеждането на неплатена седмична почивка в размер на 36 часа ежеседмично за всички индустриални заведения.

При приемане на Закона за хигиената и безопасността на труда партията протестирала енергично срещу намаляване минималната възраст за работниците от 14 на 12 години и срещу крайно разтегливата формулировка на голяма част от текстовете на закона, позволяваща да се вършат всевъзможни злоупотреби от страна на работодателите-индустриалци. Упорито и настойчиво партията воювала за въвеждането на 8–часов работен ден, за платена седмична почивка и за платен годишен отпуск по болест. При разглеждане на законопроекта в Народното събрание Г. Димитров произнесъл смела, добре аргументирана реч в защита на работническите интереси.

Упорита борба от страна на партията била проведена и при създаването на Закона за осигуряване на работниците и служещите в случай на злополука и болест (ДВ, бр. 132 от 15. VI. 1918 г.), с който била въведена задължителна осигуровка на работниците за случаите на злополука, болест и майчинство.

При разглеждане на законопроекта за работническите осигуровки Г. Димитров дал следната строга, но справедлива оценка на правителствения проект: «Държи се сметка (от правителствения законопроект, бел. авт.) преди всичко за интересите на капиталистическата класа, като се създава една ограничена и недостатъчна осигуровка, която само представлява нищожният минимум, отдавна наложен от неизбежните нужди на бързо развиващото се у нас капиталистическо производство».

И наистина правителството на Радославов отказало да въведе работническите осигуровки за инвалидност, старост и смърт. Осигуровката за злополука не обхващала всички случаи на злополука, изключвайки злополуките, станали вън от работното време. Помощта при раждане не надвишавала половината от заплатата на работничката и могла да се дава само в продължение на 8 седмици. Не била въведена осигуровка за безработица. Не се предвиждало в управлението на фонда за работническите осигуровки да участвуват представители на работниците.

Всички тези недостатъци на правителствения законопроект за осигуряване на работниците и служещите при злополука, болест, инвалидност, предизвикали остра критика срещу него както в парламента, така и вън от него. Партията излязла с искане за задължително осигуряване на всички наемни работници, за всички видове изгубена работоспособност и лишаване от работа (злополука, болест, инвалидност, старост, майчинство и безработица) при обезпечаване помощ на основата на пълната заплата на работника и при осигурено самоуправление на работническия осигурителен фонд. Във връзка със социалното законодателство по време на Първата световна война би трябвало да бъде отбелязан и Законът за хигиеническите съвети през време на война (ДВ, бр. 88 от 4. V. 1916 г.). По силата на този закон при Дирекцията на народното здраве бил създаден Централен народен хигиеничен съвет, а във всяка градска и селска община — по един местен хигиенични съвет. Задачата на хигиеничните съвети била да посочват на населението какви мерки трябва да се вземат за предпазване от епидемични болести, а при поява на такива болести — да организират борбата против тях. Разбира се, тази борба е била обусловена до най-голяма стенен от запазването на чистотата и хигиената в жилищата и учрежденията, а тъкмо чистотата и хигиената били извънредно много затруднени през време на войната от липсата на сапун, бельо, дрехи, обувки и т. н. Като се прибави към това растящата оскъдица и глад, обяснимо става защо въпреки всички мерки на хигиенните съвети още в началото на 1917 г. броят на болните от петнист тиф за един месец се увеличил от 287 на 601 човека, през 1918 г. само за три месеца от инфлуенца (т. нар. испанска болест) измрели 35 000 души.

Тези цифри — наред с индекса за поскъпването, наред с данните за пълна или частична липса на продуктите от първа необходимост — разкриват крайно тежката социална обстановка, при която партията е трябвало да води своята борба за законодателна защита на трудещите се срещу капиталистическата експлоатация по време на Първата световна война. Не трябва да се забравя също така, че борбата за законодателна защита на трудещите се е била водена при наличието на постоянни пречки, репресии и издевателства, упражнявани по отношение на партийните членове, които са провеждали тази борба.

Глава XXVIII: Българската правна наука от Освобождението на България от османско иго до Великата октомврийска социалистическа революция

Влиянието на българската буржоазна юридическа наука върху развитието на българското буржоазно право. Първите преподаватели в Софийския юридически факултет са касационни съдии. Хабилитирането на млади научни работници в края на миналия и в началото на настоящия век. Тяхното научно творчество. Прогресивно и реакционно направление сред българската буржоазна професура. Първи стъпки на марксистката правна мисъл в България

Определено влияние върху развитието нa правото в българската буржоазна държава е оказала и правната наука, съдбата на която е неразривно свързана с дейността на Юридическия факултет при Софийския университет. Влиянието на правната наука върху българското буржоазно право е било упражнявано в няколко насоки.

Като върховни съдии — каквито са били първите преподаватели в Софийския юридически факултет, — като известни и авторитетни адвокати — каквито са били голяма част от преподавателите и професорите, които са сменили началния «съдийски» кадър във факултета — те са играли много голяма роля при изграждането на българската буржоазна юриспруденция, мотивирайки пряко или косвено нейните касационни решения.

Независимо от това немалка част от хабилитиралите се в края на миналия век и в началото на настоящия век доценти и професори (Фаденхехт, Моллов, Данев, Бобчев, Абрашев, Ганев) са били и изтъкнати представители на българските буржоазни политически партии и в това си качество са играли немалка роля в българския буржоазен парламент. Някои от тях са застъпвали прогресивни за времето си становища, разбира се, от позициите на буржоазната правна наука. Макар че далеч не винаги тяхната дейност в българския парламент може да бъде окачествена като прогресивна, трябва все пак да се изтъкне, че такива открити реакционни и антинародни позиции, каквито са застъпвали някои представители на българската професура след Първата световна война, в периода от освобождението на България до Първата световна война не са били поддържани.

Не трябва да бъде оставено без внимание и третото направление, по което се е проявявало влиянието на българската буржоазна правна наука върху българското буржоазно право. Чрез своите лекции, чрез своите монографии изследвания, изобщо чрез научното си творчество българската буржоазна професура е изграждала научния мироглед на подрастващите юридически кадри и по тази линия, струва ми се, тя е упражнила най-сериозно влияние върху развитието на българското буржоазно право. Питомците на Софийския юридически факултет след завършване на юридическото си образование са заемали местата на съдии, прокурори, адвокати, администратори, народни представители, изобщо на хора, на които е било поверено правното творчество и правоприлагането в буржоазна България. Разбира се, не трябва да се стига до крайност при оценяване на влиянието на българската буржоазна правна наука. Немалка част от българските юристи е стояла винаги и изцяло на леви, позиции. Не е незначителен броят на тези юристи, които са били членове на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти). Влиянието на буржоазната университетска наука не е могло нито да обезсили, нито да засенчи влиянието на великите идеи на марксизма сред представителите на българската юридическа мисъл и сред представителите на българската юридическа практика. Но когато се преценява в общи линии влиянието на българската юридическа наука върху представителите на българското буржоазно право, не може да се отрече, че това влияние е било значително и далеч не винаги е било положително.

* * *

Като начална дата на българската буржоазна правна наука би могла да се приеме 1892 г., когато е бил създаден юридическият отдел при Висшето училище в София, макар че и преди тази дата е имало юридически публикации, които обаче са имали практически характер и не особено задоволително научно ниво. Както е известно, създаденото през 1889 г. Висше училище в София през 1892 г. открива и юридически отдел, първи преподаватели в който са съдии от Върховния касационен съд. Две са причините, които са наложили това разрешение на въпроса за преподавателския състав, на който е трябвало да бъде поверено четенето на юридическите дисциплини в новооснованото българско висше училище. От една страна, изтъкнати млади юристи, автори на монографични изследвания в различните клонове на правната наука, които биха могли да послужат за хабилитирането им във Висшето училище, не е имало. От друга страна, в българския Върховен съд са били привлечени способни правници, получили юридическото си образование в Русия или в Германия, с голяма юридическа култура и добър практически опит в правоприлагането. Като се има предвид чисто практическата насоченост на юридическото образование по това време, би могло да се каже, че подборът на преподавателския кадър е бил извършен, общо взето, сполучливо. По този начин като преподаватели по отделните юридически дисциплини са били привлечени следните лица: Христо Стоянов, възпитаник на Московския юридически факултет — за преподавател по гражданско право; Васил Маринов, завършил право в Одеса — за преподават по наказателно право; Г. Згурев, завършил също Одеския университет — за преподавател по наказателно и гражданско съдопроизводство; Ив. Славов, завършил Московския университет — за преподавател по енциклопедия на правото; Антон Каблешков, получил юридическото си образование в Петербург — за преподавател по гражданско и по търговско право (от 1894 г.); д-р П. Данчов, завършил с докторат Юридическия факултет в Йена — за преподавател по римско право. Само Васил Балджиев, първият преподавател по история на българското право, следвал в Париж и завършил право с докторат в Лайпциг, не е бил касационен съдия. На М. Балабанов, преподавател по гръцки език и гръцка литература в Историко-филологическия факултет на Висшето училище, е било възложено четенето на лекции по римско-византийско право.

Що се отнася до научните трудове на тези първи преподаватели-юристи, трябва да се каже, че те имат ярко изразена практическа насоченост. В техните студии и статии се разглеждат въпроси, пряко свързани с правоприлагането — силата на писмените доказателства в гражданските дела; ролята на «вещите лица» в дознанието, с което е започвал наказателният процес, значението на касационната жалба срещу едно окончателно съдебно решение, в която не са били посочени поводите, по силата на които се иска да бъде отменено това решение. Специално изследване е било посветено от А. Каблешков на проблема за отменянето на законите.

На перото на първия преподавател по история на българското право ние дължим една хубава студия, която се занимава със съпружеското персонално право.

На по-високо теоретично ниво се издига българската юридическа наука, когато в Юридическия факултет в края на миналото столетие и в началото на настоящото столетие се хабилитирали преподаватели, посветили усилията си изцяло или поне предимно на развитието на българската юридическа наука.

Двама между първите преподаватели-юристи, хабилитирали се като доценти във Висшето училище в края на миналия век — Й. Фаденхехт и М. Поповилиев, — са видни представители на буржоазната юридическа наука в България. Йосиф Фаденхехт, роден в 1873 г., следвал философия и право в Лайпциг и Гьотинген, е доктор по право на Лайпцигския университет. Преподавател, редовен доцент и професор по гражданско право, той е чел лекции в Юридическия факултет на Висшето училище, а след това в Софийския университет от 1897 до 1939 г. Първата по-значителна публикация на проф. Фаденхехт представлява началото на един системен курс по българско гражданско право, който той не успя поради своите адвокатски и политически ангажименти да продължи и да завърши. Посветена е на владението (Й. Фаденхехт. Система на българското гражданско право. Част I. Увод. Владение. Пловдив, 1902.).

Михаил Поповилиев, роден 1873 г., завършил право (1893 г.), а след това и дипломация (1895 г.) в Париж, с докторат по право от 1897 г., специализирал в Германия и Италия, е бил преподавател, редовен доцент и професор по международно право и по енциклопедия на правото в Софийския юридически факултет от 1899 до 1916 г., когато една тежка наследствена болест прекъсва жизнения му път.

Проф. Поповилиев е оставил едно ръководство по енциклопедия и обща теория на правото, един добър учебник по междудържавно право и една грижливо разработена монография, посветена на международното частно право (Поповилиев, М. Енциклопедия и обща теория на правото. Годишник на Соф. университет, I (1904–1905), стр. 186–222; Същия. Междудържавно право. I. Обща част. Т. I. София, 1913; Същия. Международното частно право. — Годишник на Соф. университет. II (1905–1906), стр. 1–56; Същия. Правна природа на международното частно право. — Годишник на Соф. университет. III–IV (1906–1907), стр. 3–240.).

Както проф. Фаденхехт, така и проф. Поповилиев са привърженици на школата на правния позитивизъм. За тях право е само действуващото, позитивно право. Стоящи над действуващото право принципи (принципи на така нареченото «естествено право») няма.

За времето си както научните трудове на проф. Фаденхехт, така и тези на проф. Поповилиев са представлявали безспорно значителна стъпка напред в развитието на младата българска юридическа наука. Трудовете на Поповилиев се характеризират с широки научни обобщения, при които становището на автора се изгражда при много добро познаване на западноевропейската и руската литература във връзка със задълбочена критика на направените дотогава теоретични построения. Трудовете на проф. Фаденхехт разкриват наред с основното овладяване на постиженията на юридическата наука ясно изразена практическа насоченост. Не трябва да се премълчават обаче и слабостите им: недостатъчно отчитане на историческата обстановка, създала правните институции и институти, известно (по-голямо или по-малко) откъсване на същите от житейските отношения, които уреждат, неизясняване на класовите цели, които са били преследвани чрез тяхното създаване.

Трудовете на Фаденхехт и Поповилиев са упражнили наред с трудовете на тогавашната западноевропейска и руска литература сериозно влияние върху подрастващите юристи. Школата на правния позитивизъм е господствуваща в българската юридическа наука до края на Първата световна война, а и след това.

Особено внимание заслужава академичната дейност на Ст. Киров, роден в 1861 г., следвал социални науки в Женева, философия и държавни науки в Лайпциг, право и административни науки в Брюксел, извънреден преподавател по държавно и конституционно право от 1894 г., редовен доцент от 1898 г., професор от 1902 до 1934 г. Автор е на кратък курс по общо държавно право, на една интересна студия върху държавното устройство на българската буржоазна държава (Киров, Ст. Кратък курс по общо държавно право. София, 1908; Същия, Какво е нашето управление? (чл. 4 от Конст.). — Списание на юрид. д-во. Год. II (1902–1903). Кн. 4, 6, 7.) и на редица статии, публикувани в «Списание на юридическото дружество», «Годишник на Соф. университет», cп. «Гражданин», «Демократически преглед» и др. Без да разкрива в своите научни публикации склонност към подробна и детайлна монографична разработка на основни юридически проблеми, професор Ст. Киров се изявява като защитник — от буржоазни позиции — на правата на българските граждани и като борец срещу личния режим на Фердинанд Сакскобургготски. При избухналата през 1907 г. университетска криза той е този професор, когото послушното на княза либерално правителство по никой начин не е съгласно да остави в Софийския университет.

Съвсем други са политическите позиции на професорите от Юридическия факултет Вл. Моллов, Ст. Данев и П. Абрашев, изтъкнати представители на българските буржоазни партии и министри в различни буржоазни кабинети. Двама от тях — Моллов и Данев — носят огромна политическа отговорност към българския народ заради участието им в противонародния фашистки режим след 9 юни 1923 г.

Владимир Моллов, роден в 1873 г., завършил Московския университет, е временен преподавател по наказателно право от 1898 г., доцент и професор по наказателно съдопроизводство от 1900 г. до 1935 г. Ст. Данев, роден в 1857 г., доктор по правото на Хайделбергския университет, е частен хоноруван доцент по международно частно право от 1894 до 1898 г. и от 1916 до 1934 г., а Петър Абрашев, роден в 1866 г., завършил право в Женева, е частен доцент по гражданско съдопроизводство от 1901 г., редовен професор от 1925 г. до деня на смъртта си през 1930 г.

Научната продукция на Вл. Моллов и Ст. Данев е твърде скромна. Следва да бъдат отбелязани една студия на Вл. Моллов върху, наказателната давност, която изключва наказателното преследване след изтичането на определен срок от извършване на престъплението, и едно изследване на Данев върху уеднаквяването на гражданското и търговското право. Професор Абрашев е автор на един грижливо написан тритомен курс по гражданско съдопроизводство (Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Т. I, II, III. София, 1910–1918.) и на няколко студии по същата материя на български и на руски език.

Различен по своите юридически — не и по своите политически — концепции от колегите си юристи (привърженици на заимствуването — реципирането — на западноевропейското и руското буржоазно право) е професор Бобчев. Той е привърженик на идеята, че в България трябва да се прилага българско обичайно право. Всъщност тази идея, макар и привлекателна на пръв поглед, е била практически неосъществима, тъй като след Освобождението, както е добре известно, е била дадена зелена улица на развитието на капиталистическите отношения, а тези отношения са се нуждаели от подходяща юридическа надстройка.

Стефан С. Бобчев е роден в 1853 г., завършил право в Москва през 1880 г. като кандидат на правото. Частен хоноруван доцент по история на българското право от 1902 (а от 1908 г. и по каноническо право) до 1934 г., когато е освободен от длъжност поради пределна възраст. Най-ценното в научното му дело е неговият петтомен сборник на българското обичайно право. Първите три тома на сборника съдържат само обичайноправни материали — сведения, събрани от различни краища на България по изготвен от проф. Бобчев въпросник. Последните два тома на същия съдържат и историко-сравнителни проучвания на Бобчев върху българското обичайно право (Бобчев, С., С. Сборник на българските юридически обичаи. Т. I. Пловдив, 1896; Т. II. София, 1902; Т. III. София, 1915; Същия. Българско обичайно съдебно право. — Сборник за народни умотворения и народопис. Кн. XXXIII, София, 1917; Същия. Българско обичайно наказателно право. — Сборник за народни умотворения и народопис. Кн. XXXVII, София, 1927.). Ако върху научната издържаност на редица концепции на проф. Бобчев може да се спори, едва ли би могло да се спори върху ценността на събрания от него обичайноправен материал. Тя е много голяма. В много случай събраният материал е уникален. Проф. Бобчев е автор и на значителен брой монографии, студии и статии с нееднаква научна стойност. От монографичните му проучвания най-ценно е проучването му на българската челядна задруга. От другите му трудове следва да бъдат споменати студиите му върху агарлъка (прида) и върху титлите и службите на областното управление в средновековна България, както и учебника му по история на българското право.

По-скромни са резултатите от научната работа в областта на историята на българското право на Никола Благоев — доцент, след това професор по история на българското право (1916–1934). Следва да бъдат отбелязани: елементарният му учебник по история на българското право, две студии върху отговорите на папа Николай по запитванията на българите и върху цар Самуиловата държава, както и добрият му превод на византийския правен паметник Еклога.

* * *

Развитието на капиталистическите отношения в България в края на първото десетилетие на XX век и свързаното с него разгръщане и усложняване на гражданското, търговското, наказателното и административното право са поставили на дневен ред задачата да бъде обхваната основно и задълбочено проблематиката на възприетото в България буржоазно право, схванато като цялостна, единна и безпротиворечива правна система. От друга страна, дейността на българската държава за построяване на железници, пристанища и държавни сгради е поставила на дневен ред въпроса за отговорността й в случаите, когато чрез действия на нейни органи или на изпълняващи нейните поръчки предприемачи са били причинени вреди и загуби на български граждани. Ето защо трябвало е да бъдат изяснени предпоставките и характерът на отговорността, която носи държавата в такива случаи. С разрешаването на отбелязаните по-гope задачи са се заели хабилитиралите се по това време доценти по теория на правото и по гражданско право Венелин Ганев и Симеон Ангелов.

Венелин Ганев, роден в 1880 г., следвал право в Лайпциг и Женева, лисансие на Женевския университет, редовен доцент по енциклопедия и философия на правото от 1908 г., професор от 1913 г., от 1918 г. професор по теория на правото и по търговско право до 1947 г., когато е бил пенсиониран. Чел системни и задълбочени курсове по обща теория на правото и по търговско право. Тези курсове, както и монографиите му върху правните отношения и правните институти, върху дружественото право и върху развитието на търговското право (последната ценна поради богатия фактически материал за икономическото и правното развитие на Първата и Втората българска държава и на българските земи по време на османското иго) са обслужили удачно както правната теория, така и правната практика (Ганев, В. Правните отношения и правните институти. — Годишник на Соф. у-т. Юрид. ф-т. Т. VI (1909–1910); Същия. Историческото развитие на търговското право. — Годишник на Соф. у-т. Юрид. ф-т, т. XII (1915–1916.).

Симеон Ангелов, роден в 1881 г., следвал право в Йена, Берлин и Тюбинген, доктор на Тюбингенския университет, специализирал в Берлин, Париж и Рим, е редовен доцент по гражданско право от 1909 г., професор от 1914 г., след това хоноруван доцент и хоноруван професор по римско право от 1915 г. до момента на преждевременната му смърт в 1925 г. Автор е на няколко задълбочени студии от областта на гражданското право — върху извъндоговорната отговорност за вреди и загуби, върху отговорността на държавата за увреждания, причинени на гражданите от нейната дейност (студия особено важна с оглед на третираните там проблеми), и върху закона за дружествата с ограничена отговорност — автор на закона е проф. Ангелов (Ангелов, С. Принципите на извъндоговорната отговорност за вреди и загуби. — Периодическо списание. Кн. 49. 1908; Същия. Гражданската отговорност на държавата. — Юридически преглед. Год. 19 (1911). Кн. 6, 7 и 8; Същия. Дружества с ограничена отговорност. Юридическа мисъл. Год. II. Кн. 6, 7 и 8; Год. III. Кн. 2 и 3, 4 и 5, 6 и 7.).

В своята научна работа и проф. Ганев, и проф. Ангелов прилагат — както всички буржоазни юристи по това време — правнодогматичния метод, но трудовете им и поради естеството на разглежданите проблеми, и поради задълбочената им трактовка могат да бъдат окачествени като определен успех на българската буржоазна правна наука. Далеч по-скромни са резултатите от научната и учебната работа на професора по наказателно право Т. Кулев, роден в 1878 г., доцент по наказателно право от 1911 г., професор от 1916 г., автор на две наказателноправни студии, публикувани преди хабилитирането му, привърженик на наказателноправните концепции на Франц Лист, учебника на който е превел на български език. След 9. VI. 1923 г., занемарил научната и преподавателската си дейност, проф. Кулев взе активно участие в противонародните фашистки кабинети и в качеството му на министър на правосъдието (1926–1930) носи извънредно тежка политическа отговорност за издевателствата, извършени върху българския народ по това време.

* * *

Твърде различен от съчиненията на буржоазните юристи и по метод на работа, и по стил, и по преследваните чрез публикуването му цели е ценният труд на Васил Коларов върху защитата на детския и женския труд (Коларов, В. Законна защита на детския и женския труд. София, 1906). Не случайно извоюваният чрез упоритата борба на работническата класа и на партията първи акт на българското трудово законодателство — Законът за женския и детския труд в индустриалните заведения (ДВ, бр. 66 от 26. III. 1905 г.), е получил научно осветление и разработка от видния деец на партията Васил Коларов. Характерно е и трябва да се изтъкне обстоятелството, че както още в началните й етапи борбата на работническата класа срещу капиталистическата експлоатация е намерила ефикасна подкрепа и защита от партията на тесните социалисти, така и извоюваният чрез нейните усилия и нейната борба при помощта на партията Закон за защита на женския и детския труд е разработен научно от един виден член на тази партия. Срещу трудовете на буржоазните юристи, които си поставят за цел да разработват и усъвършенствуват буржоазното право, се явява един труд, който изхожда от концепции, различни от буржоазните, който воюва за създаването на право, отклоняващо се решително от принципите на пандектното право и от принципите на Наполеоновия граждански кодекс, право, защитаващо интересите на работническата класа и трудещите се. Книгата на В. Коларов, посветена на защитата на женския и детския труд, заедно с парламентарните и извънпарламентарните речи на Георги Димитров по законопроекта за осигуряване на служещите при злополука, болест и инвалидност, по работническите осигуровки, по задачите на синдикалното движение са предвестник на онова право и на оная правна наука, които бяха създадени в България след победата на социалистическата революция.

Извори и литература

I

Маркс, К. Восемнадцатое брюмера Луи Бонапарта. — К. Маркс и Ф. Энгельс. Избранные произведения. Т. I. M., 1948, стр. 208.

Маркс, К. Западные державы и Турция. Надвигающийся экономический кризис. Железнодорожное строительство в Индия. — К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч. Изд. II. Т. IX. М., 1957, стр. 233 и сл.

Маркс, К. Капиталът. Т. I. Изд. на БКП. С., 1948.

Маркс, К. Классовая борьба во Франции с 1848 по 1850 г. — К. Маркс и Ф. Энгельс. Избр. произв. М. Т. I. 1948, стр. 91.

Энгельс, Ф. Людвик Фойербах и конец классической немецкой философии. — Маркс, К. и Энгельс, Ф. Избр. произв. Т. II. М., 1948, стр. 339.

Ленин, В. И. Балканская война и буржуазный шовинизм. — Соч. Изд. IV. Т. 19, стр. 19.

Ленин, В. И. Държавата и революцията. Изд. на БКП. С., 1949.

Ленин, В. И. Империализмът като най-висок стадий на капитализма. С., 1953.

Ленин, В. И. Новая глава всемирной истории. — Соч. Изд. IV. Т. 18, стр. 340.

Ленин, В. И. О праве наций на самоопределение. — Соч. Изд. IV. Т. 20, стр. 367.

Ленин, В. И. Развитие капитализма в России. — Соч. Изд. IV. Т. III. 1950.

Ленин, В. И. Социальное значение сербско-болгарских побед. — Соч. Изд. IV. Т. 18, стр. 368.

Ленин, В. И. Экономическое содержание народничества и критика его в книге Г. Струве (Отражение марксизма в буржуазной литературе). — Соч. Изд. IV. Т. I, стр. 315.

II

Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (Лекции). Т. II. С., 1914.

Аврамов, А. История на българската комунистическа партия. Изд. БКП. С., 1969. — Сп. Истор. преглед. Год. XXV (1970). Кн. 3, стр. 114.

Андреев, К. Резолюция на Втората конференция на БРСДП (т. с.) през 1918 г. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1968). Кн. 1, стр. 119.

Андреев, М., Ангелов, Д. История на българската феодална държава и право. IV издание. С., 1972.

Андреев, М. Българското обичайно право и неговото развитие през последните десетилетия на турското иго. — Сп. Истор. преглед. Год. XII (1956). Кн. 5, стр. 59.

Андреев, М. Влияние на Великата октомврийска социалистическа революция върху борбата на БКП в защита правата и интересите на трудещите се в периода на Първата световна война. — Сборник «40 години от Великата октомврийска социалистическа революция». Соф. университет. С., 1957.

Андреев, М. Приносът на руския народ за изграждане основите на българското държавно устройство след освобождението на България от османско иго. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. IX (1968), стр. 81.

Андреев, М. Реципирането на буржоазното гражданско право в България след освобождението й от османско иго до Балканската война. — Сп. Правна мисъл. Год. XIX (1975). Кн. 3, стр. 21.

Андреев, М. Римското право в България. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. LVI (1965), стр. 139.

Andrееv, M. Der Einfluss des bulgarischen Gewohnheitsrechts auf die Gesetzgebung des bulgarischen bürgerlichen Staates nach der Befreiung vom osmanischen Joch (1878). — Jahrbuch für Ostrecht XVI/1; 1975. S. 171.

Andréev, M. La pénétration du droit romano-byzantin et du droit occidental en Bulgarie médieval et en Bulgarie bourgeoise et le rôle du droit coutumier. — Etudes balkaniques, XIa (1975), 3, p. 110.

Арнаудов, M. Любен Каравелов, живот, дело, епоха. Изд. БАН. С., 1964.

Арнаудов, Xр. Пълно събрание на държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя с приложение на сключените с чуждите държави трактати и протоколи; на издадените императорски фермани за подвластните на Империята княжества; на потребните разяснения и на азбучен указател. Т. I, II и III. Цариград, 1871, 1872 и 1873.

Артуров, Галанза, Дурденевски, Федкин, Черниловски. История на държавата и правото. Т. II. Под ред. на З. Черниловски. Превел от руски Л. Жиров. С., 1958.

Атанасов, Я. Димитър Благоев и въпросите на икономическото развитие на България. — Сп. Ново време, 1956. Кн. 6, стр. 49.

Базанов, И. А. Ипотечный режим в Болгарии. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XV–XVI (1918–1920).

Баламезов. Ст. Конституционно право. Част I. V изд. Университетска библиотека № 369. С., 1948.

Беров, Л. Аграрното движение в Източна Румелия по време на Освобождението. — сп. Истор. преглед. Год. XII (1956). Кн. I, стр. 3.

Боров, Л. «Източните железници» в България (1873–1908). — Сп. Истор. преглед. Год. XV (1959). Кн. I, стр. 80.

Беров, Л. Нови данни за ролята на Фердинанд като агент на германския империализъм. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 6, стр. 24.

Благоев, Д. Вчера и днес. — Сп. Ново време. Т. XIX (1919). Кн. I.

Благоев, Д. Икономическото развитие на България, индустрия или земеделие. — Благоев. Д. Избрани произведения. Т. I. Изд. БКП. С., 1950, стр. 315–541.

Благоев. Д. Принос към историята на социализма в България. Изд. БКП. С., 1952.

Благоев, Д. Социализмът и работническият въпрос в България. — Благоев, Д. Избрани произведения. Т. I. Изд. БКП. С., 1950, стр. 169–314, особено глави V, VI, VII.

Благоев, Д. Що е социализъм и има ли той почва у нас. — Благоев, Д. Избрани произведения. Т. I. Изд. БКП. С., 1950, стр. 69.

Бобчев, С. С. Източна Румелия. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XIX (1923–1924).

Bourdeaux H. Code civil annoté d’après la doctrine et la jurisprudence, 26–è me edition. Paris, 1926.

Вaнков, H. Ив. Развой на учебното дело и училищното законодателство в България. Търново — Кюстендил, 1906.

Василев, В. Отношението на БРСДП (т. с.) към Балканските войни 1912–1913 г. Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 125.

Василев, К. Борбата на Д. Благоев против буржоазния национализъм, за пролетарски интернационализъм. — Сборник «100 години Д. Благоев». С., 1956, стр. 122.

Василев, К. Методически подход на буржоазните историци при изучаване ролята на пролетариата. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 265.

Василев, К. Методологически проблеми на съвременната историческа наука — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 261.

Велева, Ж. Вторият интернационал и Балканската война през 1912 г. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 112.

Велева, Ж. Политическата криза в България през 1913 г. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 133.

Велева, M. Войнишките бунтове през 1918 г. — Сп. Истор. преглед. Т. XIV (1958). Кн. 1, стр. 3.

Венедиков, П. Ипотеки, залог и привилегии. II изд. С., 1948.

Владикин, Л. История на Търновската конституция. С., 1936.

Влахов, T. България и младотурската революция. — Годишник на Соф. у-тет. Фил.-ист. ф-т. Т. 59 (1965–66), стр. 1.

Влахов, Т. Външната политика на Фердинанд и Балканския съюз. — Сп. Истор. преглед. Т. VI. (1948–1950). Кн. 4–5, стр. 422.

Влахов, T. Отношенията между балканските страни и империалистическите държави в навечерието на балканските войни. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 100.

Влахов, T. Отношенията между България и Централните сили по време на войните 1912–1918 г. С., 1957.

Влахов, Т. Турско-българските отношения през 1913–1915 г. — Сп. Истор. преглед. Т. XI (1955). Кн. I, стр. 3.

Вълков, Г. Създаване, развитие и роля на Народното опълчение в България (1880–1891 г.). — Сп. Истор. преглед. Год. XXX (1974). Кн. 2, стр. 35.

Гайдаров, H. Процесът срещу Васил Левски и революционната организация. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIX (1973). Кн. 3, стр. 60.

Галанза, Кечекян, Мартисевич, Перетерски, Черниловски, Юшков. История на държавата и правото. Т. I. Под ред. на З. Черниловски. Превели от руски К. Георгиев, Б. Кепов и П. Генковски. С., 1953.

Гандев, Xp. Априлското въстание 1876. С., 1974.

Гандев, Xp. Българската народност през XV век. С., 1972.

Гандев, Xp. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976.

Гaндев, Xp. Руската помощ за изграждането на българската държава през 1877–1878 г.. — Сб. Освобождението на България от турско иго — 1878–1958. Изд. на БКП. С., 1958, стр. 308.

Ганев, В. Историческото развитие на търговското право. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XII (1915–1916). С., 1921.

Гановски С. Освобождението на България от турско иго и някои проблеми на нашата марксистка историография. — Сп. Истор. преглед. Год. XIV (1958). Кн. 2, стр. 3.

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XXXIV. I. 1938–1939.

Генов, П. Българската емиграция и националноосвободителното движение в навечерието на Руско-турската воина от 1877–1878 г. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 1, стр. 75.

Геновски, М. Класовият характер на борбите в Учредителното събрание. — Годишник на Висшия икономически институт «К. Маркс». 1953.

Генчев, Н. Одеското настоятелство в борбите за освобождението на България (1856–1878). — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 6, стр. 10.

Георгиев, Г. Формирането на пернишкия рудничарски пролетариат. — Сп. Истор. преглед. Т. XIV (1958). Кн. 6, стр. 72.

Георгиев, Л. Проникването на чуждия финансов капитал в България. — Икономическа мисъл. 1956. Кн. 2, стр. 114.

Гешов, Ив. Ев. Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915, стр. 13–14.

Гешов, Ив. Ев. Богатството на България. — Сборник «Думи и дела». Финансови и икономически студии. С., 1899, стр. 164.

Гешов, Ив. Ев. Данъчния товар в България. — Сборник «Думи и дела». Финансови и икономически студии. С., 1899, стр. 129.

Гешов, Ив. Ев. Източно-румелийски финанси. Сборник «Думи и дела». Финансови и икономически студии. С., 1899, стр. 1.

Гешов, Ив. Ев. Чиновнически пролетариат. Сборник «Думи и дела». Финансови и икономически студии. С., 1899, стр. 48.

Головин, А. Ф. Княз Александър I Български (1879–1886). Варна, 1897.

Гримм, Э. История и идейные основы проекта Органического устава внесенного в Тырновское Учредительное собрание, 1879. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XVII (1920–1921).

Грънчаров, Ст. Разногласие между Фердинанд и правителството на Прогресивно-либералната партия (1901–1903) по въпросите на външната политика. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 5, стр. 31.

Дамянов, С. Френско-руските противоречия на Балканите и дейността на полската емиграция (1830–1848). — Сп. Истор. преглед. Год. XXX (1974). Кн. 1, стр. 36.

Дерменджиев, Ив. Намесата на държавата в стопанството през периода на Първата световна война (1914–1919). — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. у-т. Т. 47 (1954–1955). Т. I и II. С., 1955.

Димитров, Г. От поражение към победа. — Димитров, Г. Съч. Т. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 301.

Димитров, Г. По законопроекта за осигуряване на служещите при злополука, болест, инвалидност. — Димитров, Г. Съч. Т. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 18.

Димитров, Г. По работническите осигуровки. — Димитров, Г. Съч. Т. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 74–75.

Димитров, Г. Предговор към брошурата «Ленин към работниците в Европа и Америка». — Димитров, Г. Съч. Т. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 228.

Димитров, Г. Предстоящите задачи на синдикалното движение. — Димитров, Г. Съч. Т. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 288.

Димитров, Г. Против посягането на депутатския имунитет. — Димитров, Г. Съч. T. V. Изд. на БКП. С., 1952, стр. 15.

Димитров, Г. В. Септемврийското въстание през 1913 г. в Благоевградски окръг. — Сп. Истор. преглед. Т. XXVI (1970). Кн. 6, стр. 56.

Димитров, Ил. Крахът на режима на пълномощията и разцеплението на Либералната партия (1883–1884). — Сп. Истор. преглед. Год. XIX (1963). Кн. 2, стр. 23.

Дневници на Първото учредително народно събрание в Търново по изработването на Българската конституция от 1 до 27 заседание. II стереотипно издание. С.,1890.

Зарев, П. Политическите партии в България, непосредствено след Освобождението. — Сп. Истор. преглед. Год. I (1945). Кн. 4, стр. 299.

Захариев, В. История и характер на Търновската конституция. — Сп. Съвременник. Год. II. Кн. 15.

Златинчев, Й. Борбата за трудово законодателство в България (1878–1944). Изд. «Профиздат». С., 1961.

Иванов, Г. Морско право. Варна, 1930.

Игнатиев, Сп. Юриспруденция на Върховния касационен съд. Т. I, II, III, IV. С., 1926, 1927, 1929, 1931.

Иречек, К. «Български дневник» 1879–1884. Т. I. Книгоизд. «Хр. Г. Данов». П. — С., 1930.

История Болгарии. Под ред. Третьякова, Никитина, Валева. Т. II. М., 1955.

История на България. Под ред. на Косев, Д., Натан, Ж., Бурмов, Ал. Т. II. II изд. Изд. на БАН. Институт за история. С., 1962.

История на Българската комунистическа партия. Ред. Аврамов, Р. и др. С., 1970.

Исусов, М. Връзки между работническото движение в България и Сърбия в началото на XX век. — Сп. Истор. преглед. Год. XX (1965). Кн. 3, стр. 3.

Йоцов, Я. Балканската война. — Сп. Истор. преглед. Год. III (1946–1947). Кн. 4–5, стр. 435.

Йоцов. Я. Намесата на България в Първата световна война. Сп. Исторически преглед. Год. IV (1947–48). Кн. 4–5, стр. 417.

Кабакчиев, Хр. България в Първата империалистическа война (1915–18). — Сп. Истор. преглед. Год. IV (1947–48). Кн. 1, стр. 40.

Караколов, Р. Въпроси на историческия материализъм в трудовете на Д. Благоев. — Известия на Икономическия институт. Т. XI. Кн. 1–2, стр. 45.

Кесяков, д-р В. Принос към дипломатическата история на България 1878–1915. Т. I, стр. 3.

Кинкел, д-р Ив. Курс по сравнителна история на стопанския строй в ново време с кратък очерк за развоя на българското народно стопанство от времето на турското робство до Световната война. — Унив. библ. № 47. С., 1925.

Кирил български патриарх. Съпротивата срещу Берлинския договор — Кресненското въстание. Изд. на БАН. С., 1955.

Кирков, Г. Избрани произведения. Т. I. Изд. на БКП. С., 1950.

Ковачева, M. Начало на външната политика на Княжество България. — Сп. Истор. преглед. Год. XXXI (1975). Кн. 3, стр. 47.

Кожухаров, Ал. Облигационно право, общо учение за облигационното отношение. III доп. и основно преработено издание. С., 1958.

Кожухаров, К. Селското кооперативно движение в България в началния му период (1890–1918). — Сп. Истор. преглед. Год. XVIII (1962). Кн. 2. стр. 27.

Козменько, И. В. Петербургский проект Тырновской конституции. — Истор. архив. Т. IV (1948), стр. 184.

Коларов, В. Българският народ, в борбата му за нова България. — Сп. Истор. преглед. Год. I (1945). Кн. 4, стр. 253.

Коларов, В. Двата фактора, които създадоха България като свободна и прогресивна държава. — Коларов, В. Избр. произв. Т. III. Изд. на БКП. С., 1955, стр. 393.

Коларов, В. Освобождението на България от турско робство. Изд. на БКП. С., 1948.

Коларов, В. Под режима на «демокрацията». — Коларов, В. Избр. произв. Т. I. Изд. на БКП. С., 1954, стр. 160.

Коларов. В. Ревизията на Конституцията. — Коларов, В. Избр. произв. Т. I. Изд. на БКП. С., 1954, стр. 198.

Колчаков, Ил. Отражение на демарша на Чариков в България. — Сп. Истор. преглед. Год. XIX (1963). Кн. 5, стр. 62.

Конобеев, В. Борьба болгарского народа за национальную независимость в период русско-турецкой войны 1877–1878 годов и против решения Берлинского конгресса. — Сб. «75 лет освобождения Болгарии от турецкого ига», М., 1953, стр. 134.

Конобеев. В. За аграрната програма на българските революционери през 60–70–те години на XIX в. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVII (1971). Кн. 3, стр. 19.

Конобеев. В. Руско-българското бойно другарство през войната 1877–1878 г. — Сп. Истор. преглед. Год. VIII (1951–52). Кн. 3, стр. 221.

Косев. Д. Г. С. Раковски за външната политика на българското национално-освободително движение. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVII (1971). Кн. 4, стр. 31.

Косев, Д. Заключително слово по обсъждане на макета за т. II от «История на България». — Сп. Истор. преглед. Год. XI (1955). Кн. 4, стр. 106.

Косев, Д. Лекции по нова българска история. С., 1951.

Косев, Д. Селското движение в България в края на XIX в. Основаването на БЗНС и отношението на БРСДП към селския въпрос. — Сп. Истор. преглед. Год. V (1949). Кн. 5, стр. 549.

Кратка история на България. Под ред. на Хаджиниколов, В. Изд. на БАН. Институт за българска история. С., 1958.

Кутиков, Вл. Значението на 9 септември за развитието на българското международно частно право. — Сб. «15 години народнодемократична държава и право». С., 1959.

Кутиков, Вл. Международно частно право на HP България. III основно преработено и допълнено издание. С., 1976.

Левинтов, Н. Аграрные отношения в Болгарии накануне освобождения Болгарии от турецкого ига. M., 1953.

Маджаров, M. Източна Румелия (исторически преглед). С., 1925.

Манолова, М., А. Манолов. Ахмед ага Тъмрашлията и неговата роля в потушаването на Априлското въстание. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 1, стр. 97.

Манолова, М. Временното руско управление в България през 1877–1879 г. и пощенското дело. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 6, стр. 33.

Mанолова, M. Държавният съвет по проекта на Лукиянов за органическия, устав за държавно устройство на Княжество България. — Сп. Правна мисъл. Год. XVII (1973). Кн. 3, стр. 32.

Манолова, М. Първоначалният проект на Търновската конституция и характерът на направените в Петербург изменения в някои от неговите разпоредби. — Сп. Правна мисъл. Год. XIX (1975). Кн. 1, стр. 40.

Манолова, М. Русия и конституционното устройство на Източна Румелия. С. БАН, 1976.

Манолова, М. Съдоустройствената система на Източна Румелия. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. 66. С., 1975.

Манолова, М. Характерни особености на съдебната организация след освобождението на България. — Сп. Правна мисъл. Год. XV (1971). Кн. 3, стр. 88.

Марков, Ив. Влияние на международната обстановка при приемането на Търновската конституция. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. XLIX. С., 1957.

Мартиненко, А. Руско-български връзки по време на разрива на дипломатическите отношения (1886–1896). — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 3, стр. 58.

Материали по история на българската комунистическа партия. Изд. на БКП. С., 1959.

Mеворах, Н., Лиджи, Д., Фархи. Л. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Т. I, II, III. C., 1926, 1928.

Милкова, Ф. Допитването до народа в историята на българската феодална и буржоазна държава. — Сп. Правна мисъл, 1971. Кн. 5.

Милкова, Ф. Централни и местни органи на управление в българската буржоазна държава през периода 1878–1912 г. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. 66. С., 1975.

Милкова, Ф. Наказателноправни положения и документи на българското революционно националноосвободително движение. — Сп. Правна мисъл. Год. XX (1976). Кн. 4, стр. 28.

Милкова, Ф. Основни въпроси на общинското самоуправление в българската буржоазна държава от създаването на Търновската конституция до Балканската война. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Т. L. С., 1959.

Митев, Й. За аграрния преврат у нас, извършил се в резултат на Освободителната война през 1877–1878 г. — Сп. Истор. преглед. Т. IX (1953). Кн. 6, стр. 638.

Mитев, Й. Отношението на великите сили към съединението на България през 1885 г. — Сп. Истор. преглед. — Год. X (1954). Кн. 4, стр. 57.

Митев, Й. Петко войвода и българското национално-революционно движение. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIX (1973). Кн. 6, стр. 29.

Митев, Й. Четническото движение по време на Балканската война — 1912 г. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр.130.

Mичев, Д. Нови материали за отражението на Първата руска революция (1905–1907) в България. — Сп. Истор. преглед. Год. XII (1956). Кн. 1, стр. 92.

Mиятев, П. Странички от историята на Източна Румелия. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 5, стр. 152.

Муратов, Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877–1879 г. С., 1905.

Натан, Ж. Влиянието на ленинските идеи за развитието на българската историческа наука. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 1–2, стр. 3.

Натан, Ж. Десетият конгрес на БКП и нашата историческа наука. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVII (1971). Кн. 3, стр. 3.

Натан, Ж. Икономическото и социално развитие на България като резултат от Освобождението. — Сп. Истор. преглед. Год. IV (1947–1948). Кн. 4–5, стр. 435.

Hатан, Ж. Стопанска история на България. С., 1957.

Натан, Ж. Юлският пленум на ЦК на БКП и обществените науки. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 6, стр. 3.

Hикитин, С. А. Руската общественост и освобождението на България. — Сп. Истор. преглед. Год. XIV (1958). Кн. 2, стр. 13.

Николова, В. Към характеристиката на Народолибералната партия (1894–1903). — Сп. Истор. преглед. Год. XXXII (1976). Кн. 2, стр. 69.

Ников, Н. К. Ръководство по общата част на Българския наказателен закон. Второ прераб. и доп. изд. Т. I и II. С., 1921.

Ников, Н. К. Ръководство по особената част на Българския наказателен закон. Второ доп. изд. Т. I, II, III, IV. С., 1922.

Ников, Н. К. Ръководство по особената част на Българския наказателен закон — за нарушенията и техните наказания. С., 1924.

Николаев, Н. Административно устройство на българската държава. С., 1943.

Павлов, Ст. Характер и основни начала на нашето народнодемократично наказателно правосъдие. С., 1950.

Павлов, Т. За марксическа история на България (изказване на председателя на БАН при откритото обсъждане на макета за т. I от «История на България»). — Сп. Истор. преглед. Год. X (1954). Кн. 1, стр. 3.

Павлов, Т. Изказване при обсъждане макета за т. II от «История на България». — Сп. Истор. преглед. Год. XI (1955). Кн. 4, стр. 91.

Панайотова, Ив. Англия и Русия в навечерието на Освободителната война. — Сп. Истор. преглед. Год. XIII (1957). Кн. 1, стр. 3.

Панайотова, Ив. Из дипломатическата подготовка на Берлинския конгрес. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 2, стр. 16.

Панайотов, Ив. Освобождението на България и европейската дипломация. — Сборник «Освобождението на България от турско иго — 1878–1958». Изд. на БКП. С., 1958, стр. 82.

Панайотов, Л. Борбата на БРСДП (т. с.) против завоевателната и авантюристичната политика на българската буржоазия в периода на войната (1912–1918). С., 1956.

Панайотов, Л. Националният проблем на Балканите и Балканските войни. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 119.

Пандев, К. Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско-Преображенското въстание. — Сп. Истор. преглед. Год. XXV (1969). Кн. 1, стр. 68.

Пантев, А. Мисията на д-р Георги Вълкович в Атина (март–април 1890 г.) според английски архивни източници. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 6, стр. 66.

Пантев, А. Политиката на английското либерално правителство към България през 1880–1885 г. — Сп. Истор. преглед. Год. ХХIII (1967). Кн. 2, стр. 27.

Паскалева, В. Прусия — Германия и българският въпрос през третата четвърт на XIX в. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIX (1973). Кн. 5, стр. 34.

Петров, М. За ролята на Александър Батенберг в първите години след Освобождението (1879–1880). — Сп. Истор. преглед. Год. XXXII (1976). Кн. 4, стр. 106.

Петров, М. Правителството на митрополит Климент (1879–1880). Сп. Истор. преглед. Год. XXXI (1975). Кн. 5, стр. 56.

Петров, M. Първата политическа криза след освобождението на България. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIX. Кн. 5, стр. 86.

Петров, М. Руската помощ за създаване на българска администрация (1877–1879). — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 5, стр. 45.

Печев, Т. Пълен указател на законите в България от Освобождението й до 30 юни 1939 г. С., 1939.

Попов, К. Стопанска България. — Сборник на БАН. Кн. VIII. Клон историко-филологичен и философско-обществен. С., 1916.

Попов, P. За митнически конфликт между България и Австро-Унгария през 1894–1895 г. — Сп. Истор. преглед. Год. XXXI (1976). Кн. 4, стр. 54.

Попов, P. Политиката на Сърбия към България през периода на Балканската криза (1908–1909). — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 5, стр. 7.

Примов, Б., Костова, Е., Кирилова А. Състояние на библиографията по българска история. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 356.

Против влиянието на буржоазната идеология и ревизионизма в историческата наука. — Сп. Истор. преглед. Год. XIV (1958). Кн. 3, стр. 3.

Работнически вестник. Избрани статии и материали. Т. I, 1897–1903. Изд. на БКП. С., 1953.

Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. II. Регентството. С., 1973.

Радоилски, Л. Трудово право, историческо развитие. С., 1957.

Самуилов, А., Шнитман M. Из истории интернациональных связей В. И. Ленина с революционным рабочим движением в Болгарии (1896–1923). — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 1–2, стр. 209.

Седмият конгрес на Българската комунистическа партия и задачите на нашата историческа наука. — Сп. Истор. преглед. Год. XIV (1958). Кн. 4, стр. 3.

Сидельников, С. И. Болгарский революционный комитет (1869–1872). Харьков, 1970.

Стайков, Е. Седемдесет и пет години от освобождението на България от турско иго. — Сп. Истор. преглед. Год. IX (1953). Кн. 2, стр. 143.

Стайнов, П. Компетентност и народовластие (политически изучавания върху кризата на парламентаризма и демокрацията). С., 1923.

Стайнов, П. Принос към историята на административното правосъдие в първите години след Освобождението. — Годишник на Соф. у-тет. Юрид. ф-т. Год. XXX. Кн. 8, 1934–1935.

Стайнов, П., Ангелов, А. Административно право на НРБ. Обща част. С., 1957.

Сталев, Ж. Новите проблеми на гражданския процес. С., 1950,

Станев, Н. История на нова България 1878–1928. Изд. Т. Ф. Чипев. С., 1929.

Стателова, Ел. За българо-сръбските отношения в периода 1909–1911. — Сп. Исторически преглед. Год. XXV (1969). Кн. 5, стр. 20.

Стателова, Ел. Руско-български политически отношения (1908–1912). — Сп. Истор. преглед. Год. XXIX. Кн. 1, стр. 3.

Стефанов, Xр. Образуване и начална дейност на Българската радикал-демократическа партия. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 4, стр. 28.

Стоянов, М. Изработване на Органическия устав на Източна Румелия. — Сп. Истор. преглед. Год. XI (1955). Кн. 2, стр. 58.

Титев, Д. Владимир Илич Ленин и борбата на българските селяни за социализъм. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVI (1970). Кн. 1–2, стр. 74.

Тодоров, Г. Борбата на БРСДП (т. с.) против вмъкването на България в Първата световна империалистическа война. — Сп. Истор. преглед. Год. IX (1953). Кн. 6, стр. 593.

Тодоров, Г. Временното руско управление в България през 1877–1879 г. Изд. на БКП. С., 1958.

Тодоров, Г. Д. Дейността на Временното руско управление в България по уреждане на аграрния и бежанския въпрос през 1877–1879 г. — Сп. Истор. преглед. Год. XI (1955). Кн. 6, стр. 27.

Тодоров, Г. Д. Политиката на българските буржоазни правителства по аграрния и бежанския въпрос след държавния преврат от 1881 г. (1881–1886). — Сп. Истор. преглед. Год. XVII (1961). Кн. 2, стр. 3.

Тодоров, Г. Д. Уреждането на аграрния и бежанския въпрос в Княжество България в първите години след Освобождението (1879–1881). — Сп. Истор. преглед. Год. XVII (1961). Кн. 1, стр. 25.

Тодорова, Цв. Австро-Унгария и съединисткото движение в Източна Румелия и Македония през 80–те години на XIX в. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения.1970, стр. 109.

Тодорова, Цв. Обявяване независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили. С., 1960.

Толев, Л. Българската история и патриотичното възпитание. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 1, стр. 3.

Топалов, Вл. Към историята на радослависткия режим (12 януари 1899 г.–27 ноември 1900 г.). — Сп. Истор. преглед. Год. XVII (1961). Кн. 6, стр. 12.

Топалов, П. Борбата на българския народ за демократично устройство и независимост на България (1878–1894). — Сп. Истор. преглед. Год. II (1945–1946). Кн. 4, стр. 435.

Трайков, В. Състоянието на библиографията на чуждата литература по история на България. — Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 367.

Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. Изд. на БАН, С., 1967.

Фаденхехт, Й. Българско гражданско право. I. Обща част. Отдел I. Обективно право. С., 1929.

Филипова, В. Документални материали около съединението на Източна Румелия с Княжество България. — Сп. Истор. преглед. Год. XI (1955). Кн. 5, стр. 118.

Хавранкова, P. Откликът на Априлското въстание през 1876 г. сред чешкото общество. — Сп. Истор. преглед. Год. XV (1959). Кн. 6, стр. 26.

Хаджиниколов, В. За българите в Освободителната война и за нейния характер. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. 1, стр. 22.

Хаджиниколов, В., Дамянов, С, Матеев В. Преценка на нашето историографско наследство за историята на България през периода на капитализма (1878–1944). Първи конгрес на БИД. Доклади и съобщения. 1970, стр. 265.

Хаджиниколов, В., Младенов, С, Исусов M., Георгиев, А., Василев, В. Стачните борби на работническата класа в България. С., 1960.

Хайтов, Н. Още за Ахмед ага Тъмрашлията и за едно тълкуване на неговата роля за потушаването на Априлското въстание. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 5, стр. 99.

Хвостов, В. М., Минц, И. И. История на дипломацията. Т. II. Дипломацията в ново време. Под ред. на Потьомкин, В. М. Превели H. Мънов, Ю. Грънчаров, Ф. Неманов, Г. Георгиев. С., 1949.

Христов, Xр. Аграрният въпрос в българската национална революция. С., 1976.

Христов, Xр. За жизнения път и подвига на Паисий Хилендарски. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVIII (1972). Кн. 3, стр. 49.

Христов, Xр. Идейната еволюция на българските революционери след Освобождението. — Сп. Истор. преглед. Год. V (1949). Кн. 3–4, стр. 418.

Христов, Xр. Към характеристиката на Стамболовия режим. — Сп. Истор. преглед. Год. XIII (1952). Кн. 1, стр. 31.

Христов, Xр. Освобождението на България и Кресненско-Разложкото въстание. — Сп. Истор. преглед. Год. XXIV (1968). Кн. стр. 13.

Христов, Xр. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876–1878. Изд. на БАН. С., 1968.

Христова, Д. Априлското въстание през погледа на швейцарския вестник «Журнал дьо Женев». — Сп. Истор. преглед. Год. XXXII (1976). Кн. 1, стр. 84.

Цеков — Исусов, М. Борбата на БРСДП за създаване на революционни професионални съюзи (1907–1911). — Сп. Истор. преглед. Год. ХV (1959). Кн. 1, стр. 45.

Чакир, Н. Нови тълкувания за живота и дейността на Христо Ботев. — Сп. Истор. преглед. Год. XXVII (1971). Кн. 1, стр. 79.

Частухин, И. Н. Развитие капитализма в Болгарии в конце XIX века. — Вестник Московского университета. Серия общественных наук. № 3. Кн. 7. 1953, стр. 55.

Шарова, Кр. Селските вълнения против десятъка в Русенско през 1900 г. — Сп. Истор. преглед. Год. XIII (1957). Кн. 4, стр. 24–25 и 31.

Янулов. И. Развитие на социалното законодателство в България. — Год. на СУ. Юрид. ф-т. Год. XXXIV (1938–1939). С., 1939.

Берлински договор — 1. VI. 1878 г.

Букурещки мирен договор — 28. VII. 1913 г.

Временни правила за аптеките в България — 1. II. 1879 г.

Временни правила за устройството на медицинското управление в България — 1. II. 1879 г.

Временни правила за устройството на полицията в Княжество България — 5. IX. 1878 г.

Временни правила за устройството на съдебната част в България — 24. VIII. 1878 г.

Дневници на Първото учредително народно събрание в Търново по изработване на Българската конституция от 1 до 27 заседание. II стереотипно издание. С., 1890 г.

Дневници (стенографски) на Шестото обикновено народно събрание. Трета редовна сесия. Книга II. С., 1883 г.

Дневници (стенографски) на Осмото обикновено народно събрание. Втора редовна сесия. Книга I. С., 1895 г.

Дневници (стенографски) на Деветото обикновено народно събрание. I редовна сесия. Кн. II, 1897 г.

Дневници (стенографски) на Тринадесетото обикновено народно събрание. I редовна сесия. С., 1903 г.

Дневници (стенографски) на Тринадесетото обикновено народно събрание. Пета редовна сесия. Кн. I. С., 1907 г.

Договор между България и Сърбия — 13. III. 1912 г.

Журнално постановление — 2. VIII. 1878 г.

Закон за административното деление на територията на княжеството — ДВ, бр. 91 от 21. VIII. 1882 г.

Закон за административното правосъдие — ДВ, бр. 74 от 3. IV. 1912 г.

Закон за административното деление на територията на княжеството — ДВ, бр. 45 от 23. V. 1880 г.

Закон за акцизите и патентовия сбор върху питиетата — ДВ, бр. 23 от 31. I. 1905 г.

Закон за взривните вещества и оръжията — ДВ, бр. III от 21. V. 1912 г.

Закон за Върховната сметна палата — ДВ, бр. 94 от 20. XII. 1880 г.

Закон за господарските и чифлишките земи — ДВ, бр. 2 от 5. II. 1885 г.

Закон за градските общини — ДВ, бр. 69 от 19. VII. 1886 г.

Закон за гражданското съдопроизводство — ДВ, бр. 31 от 8. II 1882 г.

Закон за давността — ДВ, бр. 23 от 19. XII. 1899 г.

Закон за допълнение на наказателния закон — ДВ, бр. 42 от 25. II. 1909 г.

Закон за допълнителен отдел към Наказателния кодекс за престъпленията по делата на печата — ДВ, бр. 10 от 1. II. 1885 г.

Закон за експлоатацията на БДЖ и пристанища — ДВ, бр. 20 от 25. I. 1908 г.

Закон за женския и детски труд в индустриалните заведения — ДВ, бр. 66 от 26. III. 1905 г.

Закон за задълженията и договорите — ДВ, бр. 268 от 5. XII. 1892 г.

Закон за задължителното носене на местни дрехи и обуща — ДВ, бр. 58 от 14. III. 1897 г.

Закон за заповедното съдопроизводство — ДВ, бр. 277 от 15. XII. 1897 г.

Закон за защита на държавата — ДВ, бр. 240 от 25. I. 1924 г.

Закон за вземане на новобранци в българската войска — ДВ, бр. 89 от 6. XII.1880 г.

Закон за извършените с частни актове продажби на недвижими имущества от изселващите се из България български и чужди поданици — ДВ, бр. 2 от 5. I. 1889 г.

Закон за имуществата, собствеността и сервитутите — ДВ, бр. 29 от 7. II 1904 г.

Закон за изменение на Наказателния закон — ДВ, бр. 165 от 28. VII. 1908 г.

Закон за изменение и допълнение на Закона за СГОП — ДВ, бр. 75 от 6. IV. 1917 г.

Закон за изменение и допълнение на Закона за печата — ДВ, бр. 13 от 1894, г., бр. 13 от 1895 и 29 от 1896 г.

Закон за изтребление на разбойниците — ДВ, бр. 205 от 12. II. 1922 г.

Закон за кооперативните сдружавания — ДВ, бр. 45 от 28. II. 1907 г.

Закон за контрола на парните котли и резервоарите — ДВ, бр. 129 от 15. VI. 1917 г.

Закон за лицата — ДВ, бр. 273 от 17. XII. 1907 г.

Закон за лозарството и овощарството — ДВ, бр. 77 от 7. IV. 1910 г.

Закон за материалното поддържане и учебно преустрояване на училищата — ДВ, бр. 45 от 1880 г.

Закон за мерките и теглилките — ДВ, бр. 81 от 12. IV. 1910.

Закон за митниците — ДВ, бр. 48 от 2. III. 1906 г.

Закон за монетната единица (лев) и за българските монети — ДВ, бр. 49 от 1880 г.

Закон за морската търговия — ДВ, бр. 19 от 24. I. 1908 г.

Закон за наказание на престъпленията и простъпките по изпълнение на военната тегоба — ДВ, бр. 89 от 1880 г.

Закон за народното опълчение — ДВ, бр. 90 от 10. XII. 1880 г.

Закон за народното просвещение — ДВ, бр. 49 от 5. III. 1909 г.

Закон за наследството — ДВ, бр. 20 от 25. I. 1890 г.

Закон за настойничеството — ДВ, бр. 67 от 24. III. 1890 г.

Закон за насърчаване на местната индустрия — ДВ, бр. 22 от 28. I. 1895 г.

Закон за насърчение на местната индустрия — ДВ, бр. 53 от 10. III. 1909 г.

Закон за насърчение на местната промишленост и търговия — ДВ, бр. 66 от 26. III. 1905 г.

Закон за обезщетение на повредите на полски имоти и предмети от земеделското стопанство — ДВ, бр. 79 от 9. IV. 1910 г.

Закон за обществената предвидливост — ДВ, бр. 54 от 7. III. 1915 г.

Закон за общините и за градското управление — ДВ, бр. 117 от 12. X.1892 г.

Закон за окръжните съвети — ДВ, бр. 188 от 14. X. 1882 г.

Закон за окръжните съвети — ДВ, бр. 145 от 22. XII. 1887 г.

Закон за окръжните управители и окол. началници — ДВ, бр. 116 от 9. XI. 1882 г.

Закон за опазване на общественото здраве — ДВ, бр. 287 от 30. XII. 1903 г.

Закон за определяне на държавни земи и пасбища — ДВ, бр. 11 от 5. II. 1885 г.

Закон за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост през време на обществени бедствия и кризи — ДВ, бр. 180 от 12. VIII. 1914 г.

Закон за осигуряване на работниците и служителите в случай на злополука и болест — ДВ, бр. 132 от 15. VI. 1918 г.

Закон за организиране и подпомагане на занаятите — ДВ, бр. 84 от 21. IV. 1910 г.

Закон за печата — ДВ, бр. 15 от 10. II. 1883 г.

Закон за печата — ДВ, бр. 147 от 29. XII. 1887 г.

Закон за печата (Закон за отменение закона и наредбите по печата) — ДВ, бр. 91 от 28. IV. 1901 г.

Закон за печата — ДВ, бр. 58 от 16. III. 1907 г.

Закон за подобрение състоянието на земеделското население на господарските и чифлишките земи — 24. XI. 1880 г.

Закон за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства през време на мобилизация и война — ДВ, бр. 54 от 8. III. 1916 г.

Закон за полицията — ДВ, бр. 133 от 12. XII. 1888 г.

Закон за пощите, телеграфите и телефоните — ДВ, бр. 26 от 3. II. 1906 г.

Закон за предпазния конкордат — ДВ, бр. 295 от 29. III. 1932 г.

Закон за привилегиите и ипотеките — ДВ, бр. 21 от 26. I. 1908 г.

Закон за припознаването на незаконородени деца, за узаконяването им и за осиновяването — ДВ, бр. 9 от 12. I. 1890 г.

Закон за продажби на недвижими имущества, извършени в домашни условия или с частни актове — ДВ, бр. 38 от 18. II. 1892 г.

Закон за развитие на народната промишленост — ДВ, бр. 138 от 22. XI. 1883 г.

Закон за селските общини — ДВ, бр. 70 от 22. VII. 1886 г.

Закон за стопански грижи и обществена предвидливост (Закон за СГОП) — ДВ, бр. 180 от 29. VIII. 1916 г.

Закон за събиране на десятъка — ДВ, бр. 47 от 2. VI. 1880 г.

Закон за събиране на преките данъци — ДВ, бр. 64 от 23. III. 1905 г.

Закон за съдебните заседатели — ДВ, бр. 74 от 3. IV. 1897 г.

Закон за търговските и индустриалните марки — ДВ, бр. 9 от 14. I. 1904 г.

Закон за търговското корабоплаване — ДВ, бр. 271 от 7. III. 1931 г.

Закон за углавното съдопроизводство — ДВ, бр. 77 от 7. IV. 1897 г.

Закон за устройството на въоръжените сили на българското княжество — ДВ, бр. 18 от 24. I. 1904 г.

Закон за устройството и службата по Министерството на външните работи и изповеданията — ДВ, бр. 278 от 22. XII. 1907 г.

Закон за устройството на съдилищата в България — ДВ, бр. 47 от 2. VI. 1880 г.

Закон за устройство на съдилищата — ДВ, бр. 7 от 12. I. 1899 г.

Закон за хигиената и безопасността на труда — ДВ, бр. 129 от 15. VI. 1917 г.

Закон за хигиеническите съвети през време на война — ДВ, бр. 88 от 4. V. 1916 г.

Закон за черкезките и татарските земи — ДВ, бр. 95 от 21. XII. 1880 г.

Закон за чиновниците — ДВ, бр. 123 от 29. XI. 1882 г.

Инструкция от 15. IV. 1878 г.

Инструкция за младши жандарми от 1878 г.

Инструкция за старши жандарми от 1878 г.

Лондонски договор — 17. V. 1913 г.

Наказателен закон — ДВ, бр. 40 от 21. II. 1896 г.

Органически устав за устройството на Източна Румелия — 14. IV. 1879 г.

Правила за домашните актове — ДВ, бр. 141 от 31. XII. 1883 г.

Правилник за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства през време на мобилизация и война — ДВ, бр. 221 от 30. IX. 1915 г.

Привременни правила за общинското градско и селско управление — ДВ, бр. 4 от 18. VII. 1879 г.

Привременен устав на народните училища — 29. VIII. 1878 г.

Проект за главните основания на гражданското управление в санджаците и окръзите (каазите) в българския край — 7. VII. 1877 г.

Търговски закон — ДВ, бр. 29. V. 1897 г.

Търновска конституция — 16. IV. 1879 г.

Санстефански мирен договор — 19. II. 1878 г.

Указ № 19 от 19. VII. 1879 г. — ДВ, бр. 1 от 1879 г.

Указ № 23 — ДВ, бр. 2 от 1879 г.

Указ от 17. IX. 1880 г.

Указ № 170 от 23. XII. 1885 г. — ДВ, бр. 118 от 24. XII. 1885 г.

Указ № 23 от 28. II. 1886 г. — ДВ, бр. 21 от 8. III. 1886 г.

Указ № 14 от 8. III. 1886 г. — ДВ, бр. 23 от 15. III. 1886 г.

Указ № 100 от 24. IX. 1915 г.

Указ № 120 от 31. XII. 1915 г.

Указ за налагане наказателни санкции на нарушителите на акциза — ДВ, бр. 3 от 1879 г.

Указ за облагане с мито на внасяната от чужбина сол — ДВ, бр. 4 от 1879 г.

Указ за създаване на нужното число митници и митарствени пунктове по южните граници на княжеството — ДВ, бр. 1 от 1879 г.

Указ за създаване на тарифа на монетите, които се употребяват в княжеството, съобразно с истинската стойност на тези монети — ДВ, бр. 2 от 1879 г.

Указ за уреждане на пощенската служба — ДВ, бр. 1 от 1879 г.

Устав за лечебните заведения в България — 1. II. 1879 г.