Васил Левски

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Николай Генчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

В книгата «ВАСИЛ ЛЕВСКИ» авторът разкрива още веднъж непреходното историческо величие на героя чрез неговите идеи, апостолско дръзновение и граждански подвиг. Първата част е написана върху основата на стари проучвания на автора, а втората — е ново изследване.

В оригиналната част се търси отговор на въпроса — защо Левски е избран и канонизиран като герой и мъченик на българската история. Проследява се официалната литературна публицистична оценка на неговото дело. Специално внимание се отделя на народното канонизиране на Апостола. В изпълнение на тази идея се докосват основни проблеми на българската история и народопсихология.

Предварителни думи

Навършват се 150 години от рождението на Васил Левски, един от най-великите синове на България, най-съвършеният гражданин, който българите някога са дали на света.

Настоящата книга представлява опит да се обобщят натрупаните вече познания за В. Левски и неговата епоха, за да се потърси отговор на два въпроса: ПЪРВИЯТ — Каква е историческата стойност на Апостола и неговото място в българската история, и ВТОРИЯТ — защо той е така трайно заселен в българското национално съзнание, в историческата памет на българите.

В изпълнение на тази програма най-напред ще се направи опит за преценка на историческото наследство на В. Левски, събрано в безсмъртните му идеи за революцията и бъдещия свят, в способността му на организатор и водач на освободителното движение, в безукорните му човешки качества и безпримерен граждански подвиг.

Вторият план на изследването ще проследи прераждането на В. Левски в историческата памет на народа, ще се потърси обяснение на обстоятелството, защо именно Левски бе избран и канонизиран като герой и мъченик на българската история. Ще се проследи пътят на официалната литературно-публицистична оценка на неговите дела и идеи. Особено внимание ще се обърне на народното споменно предание, свързано с В. Левски.

В последна сметка целта на изследването е да потърси още веднъж отговор на съществените въпроси на националното минало, видяно и осветлено от най-високия връх, до който се е добирал българският дух — името и делото на Васил Левски.

София, 1 юни 1986 г.

Идеолог и стратег на Българската национална революция

Като самостоятелна политическа фигура Левски се появява на историческата сцена на българското освободително движение в години на прелом. Това е пролетта на 1868 г., когато той заговаря на свой глас, за да съобщи на стария четнически воевода П. Хитов, че е намислил да свърши нещо, ако рече бог и с негово позволение, «за което ако изпечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си»(1). Прави са онези изследвачи на В. Левски, които в тази крилата фраза съзират намеренията на Апостола да потърси нови пътища за решаването на българския въпрос.

В какво положение се намира освободителното движение Към края на 60–те години на XIX в.? През октомври 1867 г. е починал Г. С. Раковски, големият първостроител на националната революция. Раковски е положил основите на революционно-демократическата националноосвободителна идеология. Той е обосновал идеята за освобождението на България чрез организирани действия, изразяващи се в едно общо народно въстание, провокирано от дръзкото навлизане на чети от територията на съседните страни; показал е необходимостта от ръководен (политически и военен) център на освободителното движение, стигнал е до намерението да създаде самостоятелна четническа армия; направил е дълбок анализ на международните аспекти на националната революция. В края на живота си, макар и като плод на горчиви несполуки, Раковски се добира до мисълта за самостоятелно и неангажирано с чужди сили и държави революционно действие.

Ясно e, че Левски идва на сцената на българското революционно движение, след като неговият учител по революция е сътворил, изпробвал и доказал важни истини за националното освобождение. И в същото време Раковски не успява да постигне своите предначертания. Поради началната безпомощност на освободителното движение опитите на Раковски са претърпели поражение. Липсвала организация, която да изкове последователно оръжията на една победоносна освободителна акция. Принуден от обстоятелствата, Раковски се лутал из сложните лабиринти на балканската политическа действителност, улавял се за «всяко благовремие», хлопал по чужди врати за помощ. И точно когато разбира, че без революционна армия нищо не би могло да се постигне по пътя на политическите комбинации, «жълтата гостенка» прекършва неговия горд дух.

Наред с Раковски или по-точно към края на неговия живот се появява и втора линия в българското революционно движение. През 1866 г. се изгражда ТБЦК в Букурещ. Тази организация на емигрантската търговска буржоазия и интелигенция се опитва да пласира българския въпрос в сложната плетеница на източната политика на великите сили, да се възползува от започналите реформи в Османска Турция и било чрез преговори или политически комбинации, било чрез въоръжен натиск да постигне политическо освобождение на България. В същия дух действува през 1868 г. и «Българското общество». От тези среди произлиза групата «Млада България», вдъхновявана от идеите на Джузепе Мацини.

ТБЦК и неговите продължения представляват буржоазнолибералното крило в освободителната революция. Техният диапазон на действие се очертава от дуалистичния мемоар от 1867 г. до четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г., т. е. амплитудата, бележеща колебанието между революционното действие и политическата комбинация, между пропагандата и действието. Но въпреки неспокойното лутане буржоазнолибералното течение е революционна струя, само че не напълно осмислена, недостатъчно последователна.

Такава характеристика на политическия либерализъм през епохата на Възраждането е много по-логична и исторически правдоподобна от съществуващото мнение, че либерализмът не е революционно течение.

Преди всичко трябва да се посочи, че българската буржоазия през Възраждането е революционна класа. Тя не само е носител на прогресивните социални отношения, но естествено оглавява и обществените сили, домогващи се към промяна. За разлика от някои други страни, където на преден план в буржоазния преврат излизат социалните, а не националните задачи, в България буржоазията не би могла да се сроди със съществуващата власт, да влезе в съюз със султана нито по национални, нито по стопански, нито по политически съображения.

В същото време обаче трябва да се изтъкне, че макар и да е заредена с революционна енергия, българската буржоазия е икономически анемична, политически недодялана и културно изостанала класа. Това ограничава нейните исторически възможности. Още повече най-едрият слой на буржоазията — българските търговци — живее в емиграция, където неминуемо търпи влиянието и опеката на чужди сили. Всичко това не позволява на буржоазията да създаде и да отстои една последователно революционна линия в освободителното движение.

Независимо от това обективно състояние още до появата на В. Левски букурещките «млади» бяха създали и изпробвали ценни оръжия на националната борба. Преди всичко те утвърждават идеята на Раковски за съобразяване на революционното действие с противоречията в Източния въпрос; формират комитетска организация като орган на революцията и подготвят най-голямата чета, действувала някога в България, която със своята храбра смърт популяризира българския въпрос пред Европа и демонстрира недостатъците на четничеството, когато то не е свързано с предварително подготвени действия по градовете и селата.

До появата на Левски се манифестира и трета линия в освободителното движение. Тя се представя от създаденото през 1853 г. Българско средоточно попечителство (Епитропия), превърнало се по-късно, след известни модификации, в Добродетелна дружина, и от Българското настоятелство в Одеса, учредено през 1854 г. и утвърдено от руския император през 1858 г. като сдружение за културна дейност в България. Третата линия изразява тежненията на българския политически консерватизъм. Нейната стратегия предполага политическото освобождение на България да се уреди чрез чужда помощ. Затова Добродетелната дружина действува стриктно в духа на руската политическа и дипломатическа доктрина и е враг на революционното движение. За разлика от Добродетелната дружина Одеското българско настоятелство се стреми към самостоятелност, подпомага морално и материално революционните начинания, главно действията на Раковски. Но намиращо се под зоркото око на Азиатския департамент, то също не е можело да избегне опеката на руските власти, които в стремежа си да контролират националното движение го лишават от политически функции и му пречат да се изяви като самостоятелна политическа формация. В лагера на политическите консерватори има и други настроения. Едни, като Драган Цанков, залагат на Франция и поради това стават униати, други, като д-р Чомаков, считат, че българският въпрос трябва да се уреди чрез английско посредничество,

Тези най-общи бележки показват, че преди появата на В. Левски освободителното движение преживява период на идейна, политическа и организационна безпомощност. В идеен план то е разединено в три потока, всеки от който, макар и да изразява общата тенденция и задачите на епохата, тръгва в различни посоки, за да търси разковничето на българската свобода.

В политическо отношение българското движение зависи от чужди сили или държави. Неговите действия се насочват или от интересите на Сърбия, или на Русия, или на Румъния, или на Запада. То не е еманципирано и затова или се подчинява на руската политика, или търси съюз със Сърбия, или прави «свещени коалиции» с румънските либерали, или разчита на европейската реформена акция в Турция.

В организационно отношение националното движение през 60–те години е съвсем безпомощно. До В. Левски не е съществувала организирана формация, способна да мобилизира националната енергия за радикални освободителни акции. Именно поради това през 50–те и 60–те години на XIX в. реалните усилия на националното движение не надхвърлят няколко чети, преминали в България, за да измрат геройски пред погледа на неподготвения народ.

Ясно е, че до появата на Левски субективният фактор в националната революция не е можел да удовлетвори потребностите на обективното закономерно развитие на българското общество. А след Кримската война обстановката в България настойчиво тласкала странатa към радикални действия за национално освобождение. Всички социални групи били заинтересовани да се ликвидира робският режим да се възстанови някогашната българска държава. Буржоазията не можела да се помирява повече с робството, което пречело на нейните стопански начинания, лишавало я от собствена държава, от свободна политическа и международна изява. Тези неблагоприятни за буржоазията условия не се компенсирали, както мислят някои, нито от «широкия» турски пазар, нито от опитите за реформиране на имперските институции, завършили без резултат. За националната буржоазия нямало място под слънцето на падишаха.

Селяните, огромната маса от народа, също не можели да понасят режима на робството. Техният труд бил ограбван, за да се погасяват дълговете на Турция към западните банкери. Държавата не полагала грижи за земеделието. Липсвали кредити. Не се внасяли машини. Българското селячество влачело жалко съществувание на базата на традиционното допотопно земеделие. За българския селянин не оставал друг изход освен да грабне пушката и да се бие за себе си, за своитe деца, за свободата на отечеството.

Силно се променя след Кримската война и спокойният, потънал в патриархално самодоволство дотогава, занаятчийски слой — масата от населението на българския град. Проникването на западните фабрични стоки на турския пазар разорява много еснафи. Няма индустрия, която да погълне освободената работна сила. Кепенците на занаятчийските дюкяни се спущат, за да оставят хората без хляб и сигурност. Българското занаятчийство се превръща в обществен слой, зареден с огромна експлозивна сила.

Жалко съществувание влачела и националната интелигенция. За нея били затворени вратите на администрацията и на армията. Подготвените в домашните училища и в чуждите университети млади хора трябвало да превиват гръб за някое от толкова оскъдните даскалски или свещенически места. При това азиатският антикултурен режим унищожавал националното достойнство на интелигенцията, лишавал я от възможности за творчество, прокуждал я по чужди земи.

Всички социални сили, с изключение на шепата чорбаджии и туркофили, които добрували под сянката на султана, били заинтересовани от ликвидиране на робството. През 50–70–те години този социален интерес се канализирал в спонтанно изявена воля за промяна на съществуващия ред. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че след Кримската война завършва процесът на формирането на българската нация. Признаването на българите като самостоятелна културно-национална общност през 1870 г. подхранва нови морални и социални импулси, насочва организираните сили на нацията към действия, невиждани и невъзможни в миналото.

Към тези вътрешни мотиви на освободителната революция трябва да се прибавят и обективно благоприятните за българското освобождение международни условия.

След Кримската война Османската империя окончателно грохва в своето безумно лутане между консервативната азиатска традиция и напъните за буржоазно преустройство. Всички опити за реформи се провалят. Националните движения нанасят смъртоносни удари на империята. Тя се превръща във второстепенна държава, попадаща във все по-голяма зависимост от великите сили. Всичко това предизвиква хроническа стопанска, политическа и духовна криза, която улеснява разгръщането на освободителните борби.

Изостря се и така нареченият Източен въпрос, т. е. конкуренцията между великите сили за наследството на «болния човек» край Босфора. От 1866 г. насетне Русия изоставя своята позиция на резервираност и отново предявява претенциите си за турското наследство. Балканските държави Гърция, Сърбия и Румъния търсят сгода да разчистят сметките си със султана. Пламват въстания, подготвят се войни срещу Турция. Всичко това показва, че Източният въпрос е навлязъл в дълбока криза. А в центъра на тази международна криза се поставя българският въпрос, решението на който не можело да се отлага повече. В полза на българското освобождение е моралният климат в Европа, триумфиращата идея на националността, признатото след реки от кръв право на народите на държавно-национално самоопределение.

Но и в тази благоприятна обстановка националното движение се оказва безпомощно да отговори на насъщните нужди на момента, на императивите на буржоазно-освободителната епоха. Именно поради това то трябвало да бъде идейно превъоръжено, политически пренасочено и организационно стабилизирано. Нужни били умове и сили, дух и воля, които да осмислят, възможностите, предлагани от новата обстановка, сили, които да изнамерят и изпробват оръжията на една победоносна освободителна акция. Начело на тези сили застава В. Левски.

Левски е можел да изпълни своята апостолска мисия само ако успее поновому и в съответствие с историческата обстановка да пресистематизира идейните и политическите доктрини на освободителното движение. И той се нагърбва чрез мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и установените канони, да извърши тази гигантска работа.

Преди всичко Левски утвърждава идеята, че българското освобождение може да бъде постигнато само чрез самостоятелна и победоносна революция. По този начин той се противопоставя на съществуващите концепции за решаването на българския въпрос.

Какви бяха тези концепции?

Първата беше реформистката идея за мирно развитие на българската нация в рамките на Турската империя, където тя като най-динамична и компактна национална общност ще завоюва пазари, културно поле, политически параметри, ще се обособи еволюционно и някога, когато и да било, ще се изхлузи из утробата на империята цяла-целеничка като отроче на новия свят.

Тази реформистка еволюционна теза се уповава на примера на Чехия, на Унгария и други народи. Но Левски е бил много по-прозорлив и от тогавашните еволюционисти и от по-късните им апологети, за да разбере, че Турция, тази архаична сатрапия, не би могла да се интегрира в модерното общество, нито да осигури възможности за стопански и духовен напредък на народите, които я населяват, без да играе хирургическият нож на революцията. Левски по-добре от своите съвременници схващал, че в утробата на това смехотворно стълпотворение от вехтории бавният цикъл на съзряване може да доведе или до удушаването на плода, или до раждането на азиатски ориенталски уроди, неспособни за прогрес и развитие.

Втората концепция се изразява от политическите консерватори. Те отричат самостоятелното политическо действие. Стъписани пред стихиите, бушуващи в източната драма, консерваторите разчитат на чужди сили — или на руската политика за унищожаване на Турция, или на западните реформистки идеи.

Левски категорично отхвърля и тази втора концепция, тъй като по-ясно от всички съвременници вижда заблудите на българските «нотабили», които не разбират, че великите сили се конкурират в Изтока единствено заради своите интереси, че решаването на българския въпрос без участието на народа ще доведе до замяна на един хомот с друг или до разпиляване на историческите ценности на българската нация, създавани от народа мъченик през вековете.

Третата концепция за решаването на българския въпрос се поддържа от политическия конформизъм. Тя намира най-пълна изява в буржоазнолибералната струя на освободителното движение, която се колебае между революционното действие и политическата комбинация, между пропагандата и организацията, която върви към освобождението плахо, несигурно, винаги се оглежда за съюзници, влиза в неравностойни коалиции, издига флага на дуализма и в безсилието си праща чети в България, без да подготви предварително народа за обща акция.

Левски отхвърля и тази тенденция, защото, след като бе промислил целия път на освободителното движение, беше разбрал, че компромисът е гибелен за българското освобождение.

Срещу тези три възгледа Левски противопоставя идеята за независима самостоятелна българска революция, за пълна еманципация на освободителното движение, формулирана в проекта за устав, където се определя целта на революционната организация: «с една обща революция да се направи коренно, преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република»(2). «Днешният век е век на свободата и равноправността на сичките народности — пише на друго място В. Левски. — Днес сякой притеснен и потъпкан, сякой, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамно име роб, напънал е сичките си сили и нравствени и физически, и търси случай да отърси от себе си под какъвто и начин да е било робското тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде човек.»(3)

Приел идеята за революцията като единствено възможен път за българското политическо освобождение, Левски разбира и чувствува, че часът на революционното изпитание е настъпил. И той недвусмислено заявява: «Не е ли жално вече да бъдем таквиз! Кой не знае теглилата на бедното ни отечество и кой българин вече не вижда живиничната си рана от тиранинът, която се вкопава от ден на ден. Секи знай и секи българин вижда, но какво е! Едному и кокалите захванала да му прояде таз проклета живиница и за него е, час по-напред да умре с пушка в ръка (готов за революция). Той не иска насърчение, ни думи. А други йоще като не сеща болките на тази живиница, която го е заяла с цел да дояде него, че после да захване децата му и тъй нататък. Но ще ли гледаме ний страдающите на такивато хладнокръвни и мними родолюбци, които не жалят ни на децата си. He! He! Ни час! И казано е вече свобода чиста или смърт.

Ний насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни в сяко отношение към целта, като вземат по-напред очи и речат: по-добре смърт честна, нежели смърт безчестна»(4).

Достигнал до идеята за самостоятелна и безкомпромисна революционна борба, направил от тази идея знаме на освободителното движение, Левски разработва политическата стратегия и тактиката на революцията.

Главната цел според него е да се подготви едно всенародно въстание, под напора на което «Турция ще я сгромолясаме наведнъж и на мястото й да възкресим България с пълна свобода». За тази цел Левски посочва, че трябват пари, воеводи и учени мъже, които да познават военната тактика и дисциплина и да могат да действуват в градовете. Действията в населените места ще се съчетаят с ударите на чети отвън(5).

По-нататък той доказва, че революцията, осъществена чрез общо въстание, трябва да се проведе през зимата, когато българските мъже са в селата и градовете и когато действията на турската армия ще бъдат затруднени. Във връзка с това Левски решително отхвърля все още живата сред емиграцията четническа тактика. «Размислете зряло — пише той до Филип Тотю, — че работата ни не е само по Балканът, но революция в място. После идват главните пътища и подир тях селата, па после горите.»(6)

На упорството на емиграцията, която държи на четите, Левски категорично заявява — зиме или лете ще реши «по висшегласие БРЦК в България», а не някой друг. Революцията трябва да се подготви умно и зряло(7). Овладял напълно идеята за въстанието като главно средство на победоносната освободителна акция, през пролетта на 1871 г. Левски иска от Данаил Попов в Турну Мъгуреле да намери и преведе военните устави, правила за фортификация, за полската служба, които са необходими за подготовката на бъдещите ръководители на въстанието(8). И за да предотврати смущенията в тактическите предначертания, той съветва Д. Попов да внимава «да не би са случило някои хъшове да съставят някоя чета; че да преминат в Българско. Това да ви е първа длъжност» — пише той(9).

В остра дискусия с емиграцията Левски продължава да избистря тактиката на бъдещата революция, като посочва, че под никакъв предлог не може да се избързва с въстанието, преди то всестранно и напълно да бъде подготвено. Като отхвърля внушенията на Хитов за незабавни действия, Левски пише, че това не може да стане, «защото от 8 месеца време е, откакто сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи от българи, които живеят навън от Българско, което всичко тяхно досега било се лъжа, па йоще и опит ни показва, че бързата работа излиза ялова; а страхът, че може да ни завлече по-як господар, е май неуместен, защото е страх от много години у нас. Та нека потърпим йоще малко време. Ний сто пъти по-много бързаме от вас, защото пътят ни е из Българско, изпод байонетите неприятелеви»(10).

И така, стъпка по стъпка Левски доказва разбиранията си за революцията, осъществена чрез подготвено във всяко отношение всеобщо народно въстание, мобилизирало енергията на цялата нация.

Тази безукорно точна постановка отвежда Левски до въпроса за движещите сили на революцията.

У него постановката за движещите сили произтича от голямата историческа задача на епохата. Левски по-добре от всичките си съвременници и от някои по-късни изследвачи на неговата епоха е разбирал националноосвободителния характер на движението и необходимостта в него да бъде въвлечена цялата нация, всички социални слоеве — и буржоазията, и селяните, и занаятчиите, и интелигенцията, всички до един заинтересовани от ликвидиране на чуждото господство.

Toй изразява ясно и категорично тази позиция, като посочва, че «Възобновяването на нашата славна (преди) държава, отърваването от проклетите агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско и най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили» (курсивът мой — Н. Г.)(11). И за да се организират «собствените задружни сили», Левски настоява революционната организация в България да се труди «непрестанно да събира работници от сякакви съсловия из отечеството ни»(12) (курсивът мой — Н. Г.).

Левски е схващал добре, че революционната организация няма да успее в своите предначертания, ако вън от нея останат буржоазните елементи, ползуващи се с влияние сред населението. Именно поради това ръководеният от него БРЦК нарежда на комитетите да включат в работа «по-първите лица». И той постоянно иска отчет от частните комитети, дали са говорили с първенците, каква е тяхната позиция, настоява всеки да заяви писмено ще бъде ли или не с народа(13).

Много автори, които са се занимавали досега с делото на В. Левски, изтъкват критичното му отношение към богатите и влиятелни среди на българската буржоазия, особено към емигрантската буржоазия, позовавайки се на една дописка до в. «Народност» от 1868 г. И действително тази дописка застъпва точно такова становище, но тя не принадлежи на В. Левски. Д. Страшимиров не е разчел правилно подписа върху дописката, не е разбрал, че тя е от Божидар Запрянов, и я приписва на Апостола(14). Тази дописка не може да има нищо общо с разбиранията на В. Левски, защото той за разлика от някои изследвачи е разбирал, че без буржоазията, която държи средствата в свои ръце, която е по-издигната и образована, която има международни контакти и най-важното, която е кръвно заинтересована от освобождението, не ще могат да се постигнат историческите цели на освободителната борба.

Обосновал идеята за националния характер на освободителната революция, предвидил участието на всички обществени среди в нея, подчертал водещата роля на влиятелните буржоазни среди за мобилизирането на цялата нация, Левски не пропуска и въпроса за чорбаджиите.

В историческата литература има мнение, че чорбаджиите са част от българската буржоазия. Това мнение остана недоказано. Чорбаджиите са особен социален слой, продукт на турските методи на управление на поробеното население чрез обвързване на неговите традиционни институции на самоуправление с държавната власт. Голямата част от българските чорбаджии не се занимават с буржоазномеркантилна дейност. Те не са капиталисти, нито буржоазия, а междинна компрадорска прослойка, която трупа богатства под закрилата на турската власт, срещу което изпълнява агентурни задачи сред поробеното население. Разбира се, в хода на стопанското развитие тази група се диференцира и постепенно навлиза в буржоазномеркантилната сфера(15).

Левски има точна представа за чорбаджилъка и неговата социална функция. «Най-много вий чорбаджиите не сте ли причината да стои това беззаконно и проклето зрелище пред нас» — пише той до карловския чорбаджия Ганчо Милев. «Чорбаджиите — продължава Левски — спират живота на всичкия народ.»(16)

Но докато Раковски и Каравелов, макар и да схващаха по същия начин ролята на чорбаджиите, се задоволяваха да ги заклеймяват като предатели и народни изедници, да ги поставят вън от българския народ, Левски, който непосредствено подготвя революция, се стреми да използува техните средства. И така той стига за пръв път в историята на националноосвободителното движение до идеята за революционен терор срещу компрадорските среди в българското общество.

Първоначално Левски апелира към националното чувство на чорбаджиите, като ги призовава пред съда на народа и на бога да се осъзнаят, защото близко е времето на равносметката, а по-сетне им заявява категорично: «Разберете! Решили сме се вече, или да ви съберем, или да ви поразим»(17), т. е. или ще се присъедините към народното дело, или ще ви унищожим. На друг карловски чорбаджия той пише: «Скоро, скоро е денят за общото въстание. И на сборното място секи ще се вика да даде работата си, според силата на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грознo ще се наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско»(18).

Но апелите на Левски остават напразни и той е принуден да премине към революционен терор за събиране на пари за организацията и за ликвидиране на предателите. В едно писмо до Сливенския революционен комитет от лятото на 1871 г. той нарежда: «Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари! От недобри, т. е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да земат участие в народното дело, а предават. Трябва да се убиват навреме»(19).

Tази идея за събиране на средства чрез революционен терор по-късно Левски разпространява и по отношение на емиграцията. През 1872 г. той настоява пред БРЦК в Букурещ да принуди богатите българи от Влашко да дадат пари за 500 пушки(20).

Така най-общо се очертават разбиранията на В. Левски за движещите сили на националната революция. Според него тази революция е дело на целия народ, като за успеха й ще се ползува влиянието на буржоазните среди, а туркофилските съглашателски елементи ще се принудят чрез насилие да внесат средства за националното дело. За разлика от някои свои късни критици Левски много добре е схващал, че победоносно въстание не е възможно да се организира, без да се подбуди енергията на цялата нация, без да се неутрализират противниците на делото, без буржоазията, на която някои отнемат правото да участвува в собствената си революция.

Прозренията на В. Левски като идеолог и стратег на революцията изпъкват най-ясно, най-пълно в разработката на външнополитическите й проблеми, които имат решаващо значение за изхода на освободителната борба, тъй като българското освобождение през XIX в. не можеше да се постигне вън от сложната и противоречива плетеница на балканските взаимоотношения, без оглед на интересите и политиката на великите сили.

Известно е, че Източният въпрос, един от главните проблеми на международните европейски отношения през XVIII–XIX в., представлява исторически спор за наследството на разкапващата се Турска империя. Този спор се води между големите европейски държави и Русия. Западът като цяло, въпреки противоречията между Франция и Англия, между Франция и Австрия, между Австрия и Англия, се стреми да запази статуквото, да държи Османската империя под свое икономическо и политическо влияние. По този начин Западът си осигурява сигурен буфер срещу руските домогвания на юг към топло море, търси гарантиран контрол върху топлите морета и оттам — свободни и незастрашени подстъпи към колониалните владения на Изток.

Противоположно на западната доктрина, Руската империя има интерес да унищожи Турция, да наследи нейните територии, да овладее проливите, да излезе на топло море и по този начин да прегради експанзията на буржоазния Запад.

Сблъсъкът между западната интервенция в Ориента с вечния блян на Русия за топло море създава заплетен възел от противоречия, които изострят източната драма. Тези противоречия определят съдбата на балканските народи. Те задържат историческия прогрес и национално-държавното обособяване в Ориента, защото никоя от великите сили не действува тук в полза на самите балканци.

След Кримската война Източният въпрос навлиза в драматична фаза. Западните страни, разгромили Русия във войната, налагат влиянието си в Цариград и се опитват, като реорганизират държавно-политическите институции на империята, да запазят нейната цялост в ущърб на балканските народи.

Русия за дълго време е елиминирана в Ориента. Но след реформите през 60–те години, когато тя възстановява военната си мощ, отново се появява на източната сцена. Особено настойчиви нейните действия стават след Пруско-френската война през 1871 г., когато Франция, меродавна дотогава сила в Изтока, е извадена от играта.

В условията на тази сложна и противоречива обстановка балканските взаимоотношения се слагат поновому. Като цяло балканските народи имат общи цели и интереси, противоположни на имперските. Плод на това единство е Сръбското въстание през 1804 г., родило автономията на Сърбия, и Гръцката завера през 1821–1828 г., осъществила освобождението на Гърция. Но с възхода на буржоазно-освободителните движения се развихря силен национализъм. Гърция започва да мечтае за византийското величие, т. е. за наследството на другите балкански народи и най-вече на българския, единствен останал под робство. Сърбия, ползувайки предимствата на своята ранна автономия, се стреми да се превърне в Пиемонт на южните славяни, да разшири за тяхна сметка своите територии. Съединените княжества (Румъния) съзират миража на Дако-влахийската държава, която обхващала земите и на юг от Дунава.

В стремежа си към национално величие всяка от балканските държавици търси покровители между великите сили. Това заплита още повече и без това толкова объркания Източен въпрос. От друга страна, балканските държави влизат в комбинации помежду си не само срещу Турция, но и по отношение на българското наследство. През 1867 г. между Гърция и Сърбия е сключен таен съюз за подялба на българските земи.

При това положение България, когато се изправя пред прага на своето освобождение, изпада в трудно положение. Тя не може да осъществи освободителната си мисия, ако не се съобразява с международните отношения. Срещу нейните земи и националнокултурното й наследство се протягат много ръце. Но въпреки това българите са принудени да влизат в съюзи и да правят компромиси, защото сами не са в състояние нито да съкрушат Турция, нито да развържат възела на Източния въпрос, нито да се оправят в джунглата на балканските националистически домогвания.

Очертаната обстановка предопределя зависимостта на българското освободително движение от чужди държави и сили. И поради това организираното национално революционно движение започва вън от страната, на територията на съседните страни. Епитропията се създава през 1853 г. в Букурещ със съгласието на Русия, Одеското българско настоятелство — през 1854 г. в Одеса. Раковски чертае своите планове и се опитва да ги осъществи или в Русия, или в Сърбия, или във Влашко. Добродетелната дружина работи в Букурещ. ТБЦК и неговите поделения също действуват във влашката столица. А всеизвестно е, че никоя държава не ще разреши политическа дейност на собствената си територия, ако няма полза от тази дейност или ако не я контролира и насочва с оглед на своите интереси.

И поради обстоятелството, че българската емигрантска буржоазия е икономически слаба и политически недодялана, поради това, че е пръсната по чужди земи, в почти всички случаи тя се съобразява с интересите на чуждите държави. Раковски разчита на международните противоречия и на общ балкански или най-малкото българо-сръбски съюз, Добродетелната дружина следва стриктно ходовете на руската дипломация, Одеското българско настоятелство, макар и да се стреми към самостоятелност, не може да надскочи рамките, които му определя Азиатският департамент, а цариградските българи под окото на Високата порта не могат да отидат но-нататък от програмата за националнокултурна и църковна автономия.

Твърде показателен е един факт в развитието на българското националноосвободително движение до В. Левски. През 50–60–те години Одеското българско настоятелство прави опит да създаде общ емигрантски фронт, като координира действията на българските колонии от Сърбия, Влашко, Молдова, Южна Русия и Цариград, за съвместни културно-национални и политически действия. Този опит би имал огромно значение за общия подем на националноосвободителните борби, но той пропада поради стремежа на руската царска политика да контролира чрез своята източна дипломация всяко звено на българското движение(21).

При това състояние на националнополитическото движение след Кримската война всеки опит за политическо действие неминуемо е контролиран от чужди сили.

Още по време на войната (1853–1856) българите заложиха на Русия, но нейният разгром попари усилията на българските доброволци, въстанията в Търново и във Видин, опитите на Раковски да създаде революционна мрежа в страната.

През 1862 г. Раковски залага, на Сърбия, която, стремейки се да отстрани турските гарнизони от своите градове се подготвя за война с Турция. Имайки интерес от българско участие, което би облекчило нейната разправa с империята, Сърбия разрешава на Раковски да създаде Първата легия в Белград. Но отношенията между Сърбия и Турция са уредени по дипломатически път, легионерите на Раковски не са повече нужни на Сръбското правителство и то ги разгонва по най-безцеремонен начин.

През 1867 г. Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство залагат на руската идея за създаване на югославянска държава между България и Сърбия под егидата на Обреновичите. Под диктовката на генерал Игнатиев е направен договор, изпратени са две чети (на П. Хитов и на Ф. Тотю) в Балкана, създава се Втората легия в Белград. Сръбското правителство обаче отказва да се ангажира с руския план, пък и Горчаков и Игнатиев променят своите намерения и българските приготовления увисват отново във въздуха.

През 1866 г. ТБЦК и «Българското общество» залагат на Румъния и на западната политика за преустройство на държавно-политическите институти на Турската империя. Но «свещената коалиция», проектирана между румънските либерали и българските дейци, угасва, преди да се роди, защото румънските политици уреждат своите отношения с империята и българите са извергнати, както навремето при М. Обренович. А мемоарът за дуалистична турско-българска монархия, изпратен от ТБЦК през 1867 г. до султан Абдул Азис, не прави никакво впечатление на западната дипломация. Все поради зависимостта си от чужди сили, дори с тяхното активнo противодействие, са компрометирани и действията на подготвената през 1868 г. от «Българското общество» чета на X. Димитър и Стефан Караджа. П. Хитов в угода на сръбското правителство агитира против четата, а Христо и Евлоги Георгиеви в угода на Русия дори съобщават за нея на турското правителство.

В. Левски сам участвува в някои от тези безуспешни опити за решаване на българския въпрос чрез едно подчинено на чужди сили и държави движение — през 1862 г. той е легионер при Раковски, през 1867 г. носи байрака на Панайот-Хитовата чета, през 1868 г. отново надява легионерската униформа в Белград, същата година се сближава с кръга «Българско общество». Това му позволява да разбере къде е ахилесовата пета на националноосвободителното движение. И когато се заема да създаде нова политическа стратегия на това движение, той категорично се застъпва за неговата независимост, неангажираност, като лансира идеята за еманципацията на българското освободително дело.

Преди всичко Левски анализира горчивите уроци от предишните десетилетия. «Като се поразгледате в миналото от края в работите си досега във Влашко — пише той до един кръг емигрантски дейци, — кой с кого се е турял на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогова, нашите българи го казват говна и помия.»(22)

Но Левски не се задоволява само да отрече политиката на подчинение. Той конкретно посочва неуспехите на движението поради неговата обвързаност с чужди сили: «Имаме близки примери, доста дето са ставали с нази още от 62–ро [лято] и досега — пише той. — Мнозина са били от нас бити и затваряни. И аз на 68–о [лято] бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е отечество. Секиму са известни от 62–ро до 68 [лято] техните пречки за нас, затова трябва да бъдем предосторожни във всичко, като имаме за огледало и примери доста». И продължава по-нататък: «Играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпва»(23).

Стигнал в своя анализ на миналото до пълно отричане на обвързаността на българското движение с чуждите сили, Левски създава нови ясни доктрини на външнополитическата стратегия на националната революция. И най-напред той разглежда отношението между балканските страни и българската революция и преди всичко българо-сръбския съюз, като се спира подробно на тези отношения не само поради това, че те са най-актуални, но и поради обстоятелството, че емиграцията още хранела илюзии към сръбския национализъм.

Л. Каравелов и ръководеният от него БРЦК в Букурещ свързвали успеха на освободителното движение с общобалканското действие, акцентувайки върху българо-сръбския съюз и южнославянската федерация(24).

Старият четнически воевода П. Хитов, който по това време е сръбски пенсионер, се опитвал да подчини българското движение на сръбските политически домогвания. Не били далеч от подобни илюзии някои среди на Добродетелната дружина и на Одеското българско настоятелство.

Срещу сръбско-българския съюз в Каравеловата постановка, исторически компрометиран през 60–те години, Левски настоява за независимост на българското движение, за превръщането му в равностойна на сръбската държава сила, за преговори на равни начала при твърди гаранции за историческите цели на българската освободителна революция.

Първоначално, когато движението е още слабо и неукрепнало, Левски отхвърля всякакви проекти за политически контакти със Сърбия. «Чак тогава, когато съберем и четертях краища на Българско в едно и направим прописът си (сметката си), та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа е с две думи да се извърши, ако сръбското правителство отговори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постигне целта си, т. е. с лъжи и предателства... па тогава ще отсвирюваме.» И продължава по-нататък: «Нали пишете, че играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпва, та да бъдем с що-годе бар подготвени, щото да можем да посрещаме, ако би ни се случвали някакви мъчнотии... Братя, размислете пак хубаво, че доста сме се лъгали от хората, па и от помежду нази си, и отлагали от година на година. Сега сме се заловили както трябва на работа, некa ce сберем с пари, че тогава видим щем какво ще работим»(25).

Тези свои мисли за сръбско-българските отношения Левски развива подробно в писмото си до П. Хитов от 1871 г. С една изключителна фраза той посочва на бившия си воевода, че българското движение е станало независимо и никой не може да го отклони от този път. «Ако е за Българско — пише той, — то времето е в нас и ний сме във времето. То нас обръща и ний него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания» (подчертано от В. Левски — б. а.). И Левски продължава да обяснява на воеводата, че жестоко са се лъгали в чуждите правителства, но много дейци още не разбират, че са били «тяхна машинка», за да заключи, че историческият опит повелява «по-напред да си наредим работата извътре (подчертано от В. Левски — б. а.), а па подир да им се молим за по-голямото. И така е»(26).

Това писмо показва, че Левски не се отказва по принцип от българо-сръбското политическо и военно сътрудничество, но не се омотава в националистическа паяжина и дълбоко промислил миналото, разбрал пакостите от неравноправните съюзи в условията на надигащия се балкански и специално сръбски национализъм, се домогва към равноправие, изразено в равенството на силите на двата партньора. Затова той заявява на П. Хитов: «И ако подпишат (т. е. ако се съгласят на равноправен съюз), ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да отстоим срещу злото им, което, ако би ни направили»(27) (т. е. ако биха се опитали пак да ни направят).

Левски включва в своите стратегически сметки сръбско-българския съюз като допълнителна сила на българското освобождение и на балканското обновително движение. И поради това чрез в. «Свобода» той заявява: «Питаме братята ни сърби щели да подадат ръка против общия ни враг в едно време, или не. Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим, и ние и тий щото да не проливаме много кръв»(28).

Схванал пагубните последици от развихрящия се сръбски държавно-монархически национализъм, който между другото по това време намира израз не само в подмолната дейност сред българските дейци, но и във великосръбската доктрина за «Стара Сърбия», която включва западните български земи и Македония в мечтаната Велика Сърбия и се изразява в една упорита сръбска културна експанзия в българските земи(29), Левски търси компенсация на тези националистични страсти в единодействието с борещия се още за свобода черногорски народ. Не е случайно, че в началото на 1872 г. той апелира да се ускори подготовката на въстанието, защото черногорските юнаци предлагали да се започне в едно и също време. Левски е за единодействие с черногорците, защото «тяхната и нашата цел е една — народно управление» и защото, ако българите не се подготвят за единодействие с тях, те ще отидат на съюз със Сърбия(30).

В същото време Левски категорично отхвърля сръбските мечтания за «Стара Сърбия» и преди всичко техните домогвания в Македония, като многократно подчертава, «че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода (разредка на В Левски — б. а.) в земята ни — там дето живеят българите в България, Тракия и Македония»(31) (разредка на В. Левски — б. а.).

Така, изяснявайки отношенията между България и Сърбия и другите балкански народи, Левски логически стига до идеята за балканска република, мечтае да се вдигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода и балканската република»(32).

Идеята за обединението на балканските страни под Лозунга «Балканите за балканските народи» не е нова. Тя се среща преди Левски и в българската, и в гръцката, и в Сръбската, и в румънската политическа литература. Тази идея отразява балканските политически стремежи към сигурна гаранция срещу политиката на великите сили да разделят Балканите, да сеят раздори между народите, за да ги превръщат в плячка на своите домогвания и интереси.

Идеята за балканска федерация заема важно място и в политическата доктрина на Г. С. Раковски и Л. Каравелов. Но и двамата предходници на В. Левски разглеждат федерацията като обединение на съществуващите държави с неосвободените още страни с оглед успеха на общобалканското и в това число и на българското освободително дело.

Левски надмогва и обогатява разбиранията на своите предходници. За разлика от Раковски и Каравелов на него му е ясно, че съществуващите отношения на Балканите, когато едни народи са под робство, други са постигнали държавна независимост, трети са на степента на автономията, когато буржоазната революция развихря национализма и го превръща в политическо знаме за експанзия, когато великите сили с всички средства подклаждат балканските крамоли, на този етап федерацията е една илюзия. Именно поради това в неговата политическа идеология и стратегия идеята за балканска федерация не е така фатално обвързана с българското освобождение, както у Раковски и Каравелов. Акцентът у Левски е сложен върху самостоятелното движение, освободено от чужда опека, което ще изравни българите в държавно отношение с другите балкански страни и тогава на дневен ред ще дойде въпросът за обединението.

Крайната цел на общобалканското движение според Левски не е балканското федериране при запазване на съществуващите държавно-политически системи, а балканската република с оглед народната свобода. Оттук нататък той логически определя водещото място на българската революция, която е записала на своите знамена идеята за «свята и чиста република». Не случайно Левски изрично подчертава: «същото (т. е. републиката) желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр., да не остават след нас, в едно и също време да дадат гласа си»(33).

Тези негови схващания визират не толкова непосредствените цели на освободителното движение, колкото бъдещето. Левски е велик политик и на всеки въпрос, до който се е докоснал, е предлагал нови решения, ясно ориентирани към цялостно решаване на политическите проблеми.

Ако трябва да резюмираме разбиранията на Левски за единството на балканските народи, трябва да посочим, че той ясно е разбирал ролята на местния национализъм, доминираща политическа концепция в балканските отношения през 60–70–те години на XIX в., схващал е неговите пагубни последствия за българското освободително дело и затова е извел, обосновал и наложил своя стратегически извод за еманципацията на българската революция, без което тя не би могла да постигне историческата си цел.

Но този извод Левски е направил не от ограничени националистически позиции. Именно поради това той не отхвърля общото балканско действие, но при единственото и абсолютно условие — равноправие и защита на интересите на всеки народ.

И на трето място Левски поставя бъдещите балкански отношения не на базата на съществуващите монархически режими, а в зависимост от демократичното движение, което има за крайна цел свободата на народите и балканската република, гаранция, че Балканите ще бъдат за балканските народи, че ще опазят своите исторически национални права.

Балканските отношения в политическата доктрина на Левски са можели да се реализират само ако балканските народи регулират поновому отношенията си с великите сили, конкурентки на Изток.

В своите стратегически начертания Левски блестящо решава и тези въпроси. Най-напред той определя отношенията на българската революция с Русия, силата, заинтересована от ликвидирането на Османската империя. И за да изясни тези отношения, той отново се връща към историята на освободителните борби и по-специално към подбудената от руската дипломация акция на Добродетелната дружина и на Одеското българско настоятелство през 1867 г. за създаване на югославянска държава и свързаните с тази акция четнически действия на П. Хитов и Ф. Тотю.

Левски изтъква, че през 1867 г. българите постъпили добре, като не подкрепили тези замисли. «Ако бяха се повлекли след четите — пише той, — щяха да принесат ползи на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода, пък тогава нека отсвирюва България чак до един век още.»(34)

Мнението на Левски е съвършено категорично. Той смита, че българското освободително дело през 1867 г., направлявано от руската дипломация, е било в изгода единствено на царизма.

Изхождайки от национално-патриотични съображения, Левски държи за независимост на движението, за неговата чистота, без намеса на чужди агенти, независимо от кои държави са те. Именно поради това през 1869 г., когато се сблъсква с един руски агент, препоръчан от Одеското българско настоятелство като добър патриот, бързо го прогонва. «Уловихме му няколко шарлатанлъци и хайде отгдето е дошъл» — съобщава той на Ф. Тотю. Във връзка с това Левски предупреждава воеводата и другите дейци, че трябва добре да разберат уроците на миналото и да бъдат внимателни с чуждата агентура: «Цели сме изгорени от парене — пише той, — и пак не знаен да духаме»(35).

Левски окончателно определя отношенията на българската революция към руската политика по времето, когато изгражда Вътрешната революционна организация. В началото на 1871 г. H. M. Тошков, виден български търговец в Одеса, ръководител на Одеското българско настоятелство, голям патриот и меценат, предлага на Левски да се съберат подписи от четирите краища на България, да се изпратят до Настоятелството в Одеса специални пълномощни лица, които Тошков щял да представи на императора. Одеските дейци били убедени, че императорът ще помогне на българското освободително дело(36).

Във връзка с това предложение Левски пише на 18 април 1871 г. до Ф. Тотю в Одеса: «Дай боже да помогне и подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт»(37).

Така Левски изразява едно абсолютно точно разбиране за руската политика. Познавайки отлично интересите на руския царизъм в Турция, той е смятал, че руските амбиции трябва да се използуват за целите на българското освобождение. Затова именно, макар и иронично, отговаря на одесчани, че руският царизъм преследва до смърт републиканските идеи в Русия, но може би заради своите цели ще има друго отношение към българската република.

За разлика от консервативните среди в националното движение Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той вижда дълбокото различие между политиката на Русия и тежненията на българската революция, различията в крайните цели, към които се домогват двете страни. И в същото време, теглейки разделителната линия, той схваща обективната възможност за единодействие в общата борба срещу Турция.

Именно поради това той пише до одеските търговци: «не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание»(38), т. е. ще приеме всякаква помощ, но само тогава и дотолкова, доколкото тя би съдействувала да се осъществят историческите цели на българската революция. Левски преценява, че моментът, който одесчани са избрали за акция при руския император, е неподходящ и в духа на своята теза за самостоятелност и неангажираност на националното движение категорично се обявява против обвързването с руския царизъм. Поради това той нарежда на Данаил Попов да отговори отрицателно на Н. М. Тошков, в смисъл, че само след като се нареди добре работата в България, тогава «ще ходят при едно или друго правителство»(39).

Изяснявайки отношенията с Русия, една от конкуриращите се велики сили по Източния въпрос, Левски критически преценява и осмисля политиката на западните държави, на официална Европа.

В недовършената си дописка до в. «Свобода» той предава думите на Каравелов, че «вънкашните уж свободолюбиви г-да европейци във всяко събрание отваряли въпроси за нас, българите, да ни дадат правата, като на всеки народ. Тия думи, от тия свободолюбиви г-да често били предлагани на турското правителство, но не хващали думите им място, затова, защото народът уж не показвал знак, че иска да бъде свободен».

Като не се съгласява с Каравелов и изобличава традиционното високомерно мнение на европейския Запад по отношение на балканските народи, в това число и на българския, посочва, че Западът в случая си служи с аргументите на турското правителство(40).

И по-нататък той ще отбележи: «Ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените ни се от турчина, секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи. Не наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдият и на нашите мишници. И ето, че идем господин редакторе, през вестника ви да си представим народното мнение пред света»(41).

В тези няколко реда е концентриран вещ анализ на политиката на западните сили спрямо Турция и българското освободително движение. Левски схваща, че западната политика толерира Турската империя с оглед колониалните интереси на великите сили, заинтересовани от Източния въпрос. Той разбира, че в името на своите амбиции тези държави стават учители на турските паши срещу националноосвободителните движения и разобличава фалша и лицемерието на Запада, който, след като е провъзгласил правото на нациите като принцип на епохата, подкрепя разкапани империи като Турция, които отнемат правата на нациите за самостоятелно развитие. Затова Левски се провиква: «Тогава де остава тяхното образование и човечество?».

От този анализ, покриващ обективната реалност, Левски прави своя категоричен извод — никаква наивност, никаква вяра в красивите приказки (той направо ги нарича лъжи), българите не могат да се надяват на европейската политика. Така той стига до своя завършващ тезис: «От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противопоставя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело за НАРОДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ, дело БЪЛГАРСКО»(42) (едър шрифт у В. Левски — б. а.).

Така се очертават най-обобщено разбиранията на В. Левски за външнополитическата стратегия на българското освободително движение, неразделна част от неговата идеология и теория за революцията.

Резюмирани, тези схващания биха могли да бъдат изразени така: самостоятелност и неангажираност на българската революция с чужди сили и държави с оглед еманципацията на освободителното движение, координиране на усилията с балканските народи, но само на гарантирани равноправни основи, само тогава, когато българската революция разполага с достатъчно военна сила, която може да противостои срещу политическите шмекерии на балканския национализъм; независимост на освободителното движение от великите сили, конкуренти в Изтока; отхвърляне на политиката на Запада, който поддържа в името на своите интереси статуквото в Ориента и обективно се противопоставя на националноосвободителните тежнения; пълна независимост от руския царизъм, който се домогва към турското наследство; използуване на руската политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.

Външнополитическите концепции на В. Левски са епоха в развитието на националноосвободителната идеология и политика. Те критически преодоляват колебанията на Раковски, естествени за ранния период на освободителното движение. Те категорично отхвърлят концепциите на Добродетелната дружина и на Одеското настоятелство за подчинение на освободителното движение на руската политика без гаранции за съдбата на България, за бъдещото демократично и свободно развитие на българското общество. Схващанията на В. Левски опровергават и илюзията на ТБЦК и на «Българското общество» в западната реформистка политика. Те поставят в принципно ново положение българската освободителна революция и нейните отношения с чуждия свят.

След тези най-общи бележки естествено изниква въпросът, защо се смята, че тъкмо разбиранията на В. Левски най-точно са съобразени с обективната реалност на международните отношения и с интересите на българския народ? Не беше ли опроверган В. Левски от историята? Българският въпрос не беше ли решен чрез война, а не чрез победоносна освободителна революция? Не са ли били тогава прави дейците на Добродетелната дружина, които залагаха безрезервно на Русия, а не на В. Левски?

Отговорът на тези големи и сложни въпроси тук може само да бъде маркиран. Идеите на В. Левски за самостоятелно и неангажирано националноосвободително движение не бяха реализирани, тъй като българският въпрос беше неразделна част от източната драма, а с нея се разпореждаха великите сили от запад и от изток. Както беше вече показано, Левски отлично е разбирал, че проблемът за българската свобода не може да бъде разглеждан и решен вън от сложните международни отношения в Ориента. Но заедно с това, за разлика от повечето наивни политици на Българското възраждане, Левски е схващал, че решен без българите, този въпрос ще услужи единствено на интересите на голямата политика за сметка на българските исторически права.

И историята потвърди неговия анализ. Българският въпрос беше така объркан, така оплетен в сложните взаимоотношения и връзки на международните противоречия, че през 1878 г. българите не получиха нито гарантирана свобода, нито република, нито пълно освобождение, нито нормални условия за пълнокръвно стопанско и духовно развитие. Великите сили разпокъсаха България и по този начин предопределиха нейното несигурно и неспокойно развитие сред бурите на балканските кръстопътища.

Следователно не други, а В. Левски се оказа прав, той, а не друг предложи оптималния вариант на историческото решение на българския въпрос, той беше прозрял в бъдещето, за да предупреди българите за това, което идва да изсипе нови нещастия върху тяхната страдалческа глава.

В конюнктурен план тези схващания имат решаващо значение за изграждането на българската национално-освободителна организация като самостоятелна и независима сила, за да може чрез нея да се отбележат най-красивите страници в историята на българите, в тяхното вековно домогване към свобода и равноправие.

В историческа перспектива, макар и нереализирани (разбира се, общественото развитие не всякога, дори много рядко реализира оптималните варианти), идеите на Левски имат непреходно значение за българската история. Добре разбрани и осмислени, те представляват неоценим капитал за българската политика, която всякога, когато се е съобразявала с Левски, е прибавяла нещо към вечността и величието на България, всякога, когато го е пренебрегвала, е търпяла поражения и катастрофи.

Но тези идеи надхвърлят тесните национални граници, те имат международно звучене. Левски ревностно защитава правата на народите, особено на малките поробвани и унижавани нации, на самостоятелно съществувание. И 150 години след него всеки, който малко назнайва историята, ще признае колко прозорлив е Левски и в областта на международните проблеми, как точно е прозрял бъдещето, когато малките народи ще станат пионки в политическите спекулации на великите държави.

Така най-общо се очертават възгледите на Левски за революцията. Той безпогрешно схваща потребностите на епохата, на освободителните движения на народите, когато. те се измъкваха из недрата на старите дрипави средновековни империи и се устремяваха към новия свят. Левски установи, обоснова и доказа, че единствено радикалната безкомпромисна революция може да реши българския въпрос в съответствие с потребностите на обществото и с постиженията на епохата.

Левски разкри блестящо тактическите прийоми на революцията, като доказа, че само добре подготвеното в градовете и селата въстание, подпомогнато от действията на бойни четнически отряди, може да строши оковите на робството.

Постановката на В. Левски за въстанието беше съобразена с националноосвободителния характер на революцията, призвана едновременно да извърши и радикален социален преврат.

Именно поради това според Левски в революцията трябва да участвуват всички социални сили на българското общество — и буржоазията, и селяните, и занаятчиите, и интелигенцията, и по пътя на революционния терор и чорбаджиите, крепители на азиатското варварство. Мобилизацията на националната енергия при използуването на влиянието на буржоазните среди, естествен хегемон на освободителната революция, Левски смяташе като първо условие за нейния победоносен изход.

И като ненадминат стратег на революцията той реши и нейните външнополитически проблеми. В анализа на международните европейски и балкански отношения той достигна до тезиса за независимост и неангажираност на освободителното движение, единствена гаранция за постигане на историческите цели на българското общество при използуване на международните противоречия в полза на българското дело.

Всичко казано дотук е достатъчно, за да се разбере, че В. Левски е гениален идеолог, политик, теоретик и стратег на българската национална революция, с определени приноси в общата теория и практика на националноосвободителните борби на поробените народи.

Но Левски не беше само политически мислител и идеолог на революцията. За разлика от кабинетните учени и вестникарите публицисти от Букурещ той разбираше, че неговите идеи ще бъдат мъртвородени, ако не се превърнат в знаме на една силна революционна организация, способна да мобилизира енергията на българското общество по посока на историческите тенденции на епохата, в духа на идейните и стратегическите предначертания.

Именно поради това Левски успя да израсне като талантлив организатор на народната борба, като първостроител на най-голямата организация в историята на българското освободително движение и в хода на една паметна апостолска дейност да изпробва и докаже правотата на своите идейни и политико-стратегически прозрения.

Апостол на българското освободително движение

Както вече беше споменато, до Левски в българското освободително движение не е имало организация, способна да мобилизира националната енергия за радикални освободителни действия.

Раковски, въпреки трите му проекта, не успя да създаде нито Тайна канцелария (1858), нито Привременно началство (1861), нито Върховно гражданско началство (1867). Неговата организация, доколкото в отделни благоприятни моменти се е проявявала, нямаше връзки с вътрешността на страната (въпреки че самият Раковски предвиждаше създаването на революционни комитети в България, които да пропагандират идеята за въстание). Въздействието на Раковски беше по-скоро публицистично и пропагандно, отколкото организирано влияние, осъществявано чрез определена политическа структура.

Същия характер има и мимолетният опит на Л. Каравелов да създаде през 1867 г. комитет в Белград, поставил си за цел да воюва за освобождението на България чрез изпращане на чети от сръбска територия(1).

Най-изявената и сравнително най-добре организирана формация до Левски е ТБЦК и действуващото след него «Българско общество». ТБЦК имаше свой устав — «Законоположение», клетва, съзаклятническа дисциплина, чрез които се полагат и основите на комитетската организация(2). Но зависим от чуждата политика, Тайният комитет също не можа да изгради организационна структура. За две години той угасва, притиснат от неблагоприятните обстоятелства, без да може да обедини нито емиграцията, нито народа от вътрешността на страната.

Нe разполагаха със своя организация и «старите» от Букурещ. Начинанията на Добродетелната дружина или на «седемте старци», както ги наричаше революционният печат, не излизаха вън от «Българското читалище» и българската църква в Букурещ, а Одеското българско настоятелство, лишено от Азиатския департамент от политико-обществена инициатива, беше приковано в канторите на H. M. Тошков в Одеса.

Очертаната организационна структура на националното движение до В. Левски е безпомощна и разпокъсана. Нейната ахилесова пета е откъснатостта й от народа, от силата, която единствено може да извърши освободителен преврат. Като към това се прибави и идейното разноезичие между групировките и теченията в националното движение, ще стане ясно, че до В. Левски българската революция не е разполагала със солидни оръжия за своята историческа реализация.

Заслугата на В. Левски като организатор на освободителното движение се състои в това, че той успява да разкрие благодарение на своя практически революционен усет органическите слабости на движението и да потърси и утвърди принципно нови основи на неговата организация.

Преди всичко Левски съзира необходимостта от политическа организация вътре в страната. Още през 1868–1869 г. той стига до извода, че емигрантският комитет е изживян етап в движението, схваща, че, ако ръководният център продължава да се намира вън от България, не ще може да управлява и ръководи оперативно делата на бъдещото въстание. Намирайки се в чужбина, този център, иска или не иска, ще бъде зависим от чужди сили и не ще може да действува свободно и резултатно.

Дейността на В. Левски през 1868–1869 г., известна като първите две обиколки на Левски в България, ясно илюстрира неговите търсения в тази насока, стремежа му да постави освободителното движение на нови основи, да пренесе ръководния център вътре в България, да го освободи от чуждата опека и от колебанията на либералите и консерваторите.

След разтурването на Втората белградска легия през пролетта на 1868 г. Левски изпраща споменатото вече писмо до П. Хитов, в което декларира решителността си да направи нещо значимо за България или да загине. И той тръгва по пътя на своето вдъхновение.

Към края на юли или началото на август 1868 г. Левски пристига във Влашко. Тук той се свързва със средите на «Българското общество», единствената организирана политическа група след смъртта на Раковски, получава малка парична подкрепа на своите замисли и на 11 декември с. г. потегля през Цариград за България. До 24 февруари на следващата 1869 г. Левски обикаля Тракия и Мизия, като посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. От Никопол през Дунава той се връща във Влашко.

В Букурещ Левски отново попада в кръга около Иван Касабов, от когото получава прокламация, подписана от «Привременно правителство» в Балкана, подготвя се за втората си обиколка. На 1 май 1869 г. отново потегля за градовете и селата на България, където започва да създава революционни комитети като първи бази на бъдещата Вътрешна революционна организация(3). Втората обиколка на Левски завършва на 26 август 1869 г. По време на тази обиколка той посещава много градове и села, но успява да създаде комитети само в Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик и Сливен(4).

Есента на 1869 г. Левски остава в Букурещ. Точно по това време тук се формира БРЦК, начело на който застава бележитият деец на българското освободително движение Л. Каравелов. Орган на БРЦК става издаваният от Каравелов от 7 ноември 1869 г. насетне в. «Свобода». Във Влашко Левски пребивава чак до 26 май 1870 г. Неговата дейност през този период не е напълно изяснена поради липса на достатъчно сигурни свидетелства. От по-късни писма на Левски научаваме, че той е взел активно участие в изграждането на революционния център около Л. Каравелов.

Създаването на БРЦК в Букурещ е нова стъпка в развитието на българското освободително движение. Тя идвала да отговори на назрялата нужда от обединителен център. След неуспеха на акциите през 50–60–те години, когато не било постигнато нищо реално в освободителното дело, обединението става доминираща идея сред революционните среди.

Начело на комитета застава Л. Каравелов, известен вече общественик, писател, публицист. В края на 1869 г. и през 1870 г. комитетът в Букурещ действувал под идейното внушение на Л. Каравелов и на неговия вестник «Свобода». А по това време Каравелов вече е изоставил старите си славянофилски и просвещенски увлечения, за да се присъедини към радикалните възгледи в българското освободително движение.

Какви са политическите концепции на Л. Каравелов и на ръководения от него БРЦК в Букурещ? Намираме ги последователно изложени на страниците на в. «Свобода», после систематизирани в Първата програма на БРЦК от 1870 г., написана от самия Каравелов. Този програмен документ сочи, че българският народ се бори срещу двама неприятеля — турското правителство и гръцкото духовенство. «Нашата свещена обязаност (т. е. задължение, дълг) се състои сега само в това — казва се в програмата, — да очистим своята земя от правителствената, чиновническата нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода.» Тази свобода според Каравелов ще се постигне чрез създаването на «избираемо правителство», което ще изпълнява волята на самия народ, чрез възстановяването на българската държава като неразделна част на една «Южнославянска» или «Дунавска федерация от свободни земи», организирана по образ и подобие на Швейцарския съюз, т. е. при зачитане на историческите права на всеки народ. И за да се постигнат тези цели, според програмата срещу турското правителство ще се употребят «такива също мирни средства, каквито бяха употребени срещу гръцкото духовенство, само в най-крайний случай ние ще да употребим срещу тях оръжие, огън и нож!»(5) (курсивът мой — Н. Г.).

Програмните начала на букурещкия БРЦК теоретично са защитени в Каравеловата брошура «Български глас», издадена също през 1870 г. В «Български глас» «личната и народна свобода» са обявени за «най-свято, най-велико и драгоценно нещо за човека». Каравелов доказва, че часът за постигането на тази цел е настъпил. И затова ще трябва да не се чака «помощ и поддръжка ни от една европейска държава, защото който се надее на другиго и чека да дойде Наполеон III или Александър II, Пий IX или Виктория да го освободи, то той търси не свобода, а желае да промени самара си, да промени господаря си, или по-добре да речем, да промени един тиранин с други, един деспот с други».

Оттук Каравелов извежда своя извод, че българският народ сам трябва да уреди съдбата си и като «прежали живота си, па се заеме за пушка, за сабя, за пищов, револвер, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и каквото има и да откупим свободата си и отечеството си», а след това да наредим «своята държава според най-добрите наредби у просвещените народи, т. е. у американците, белгийците, швейцарците».

За постигането на тези цели Каравелов предвижда да се създаде всеобща народна организация, като българското освободително дело се съчетае с борбата на другите балкански народи, за да се лее по-малко кръв и се постигне балканска федерация(6).

«Български глас» разкрива върха в идейното съзряване на БРЦК в Букурещ, пък и на самия Л. Каравелов. Преди всичко БРЦК се обявява за самостоятелен, независим от други сили център на освободителното движение. Това само по себе си представлява радикална стъпка в историческото развитие на националната революция. От друга страна, БРЦК в Букурещ обогатява идейните принципи на освободителното движение. Той отхвърля консервативните тези на Добродетелната дружина, дуализма и непоследователността на ТБЦК, отрича четничеството като изживян тактически етап на освободителната борба, формулира необходимостта от народна организация, главно имайки предвид опита, натрупан от двете обиколки на В. Левски.

Но позициите, които завоюва освободителното движение със създаването на БРЦК в Букурещ, отново не удовлетворяват повелите на момента, не отговарят на историческия императив за незабавна народна разправа с робството.

В стила на буржоазния либерализъм и на емигрантската практика БРЦК в Букурещ продължава да се колебае между мирното действие и революционната акция. Първата програма на БРЦК разглежда революционното действие като последно, а не като главно средство за уреждане на българския въпрос. Програмата предвижда, че само като се изчерпят мирните варианти, ще се премине към революция. Такава постановка очевидно не можела да мобилизира националната енергия за бързи и ефикасни действия, тя отлага революцията за неопределено време или поне дотогава, докато се пробват мирните варианти.

БРЦК и Л. Каравелов, макар и да са разбрали, че опирайки се на чуждите сили, ще се стигне само до «смяната на самара», не са достигнали още до възгледа за пълна еманципация на националното движение. Те поставят българската революция в зависимост от общото балканско действие или най-малкото от българо-сръбския съюз, мотивирайки това с необходимостта «да се лее по-малко кръв». Все още над Каравеловите разбирания продължава да тегне славянофилското наследство за историческата предопределеност на българо-сръбския съюз. В този смисъл е и Каравеловата постановка за «Южнославянска» или «Дунавска федерация от свободни земи», без да се отчита историческата абсурдност на балканското федериране в условията на надигането на балканския национализъм и острите международни противоречия в Европейския югоизток.

Така в постановките на БРЦК ясно прозира недостатъчната вяра на букурещките дейци в силите на народа, съмнението, че българите, излезли сами срещу стихиите, които бушуват на Балканите, не ще могат да се сдобият със свобода без чужда помощ или без единодействие с други балканци.

Съставен предимно от дейци на ТБЦК и на «Българското общество», които носят със себе си колебанията на буржоазнолибералното течение, откъснат от живота на българското общество, БРЦК в Букурещ, макар и да достига до нови идеи за революцията, остава на позициите на буржоазния либерализъм, като продължава да се колебае между мирното и революционното действие, между пропагандата и революцията. Неговите начинания не излизат извън редакцията на в. «Свобода» и читалище «Братска любов» в Букурещ. Практически през 1869–1870 г. комитетът не предприема нито една реална стъпка за организирано действие.

Нито теоретически, нито организационно БРЦК в Букурещ може да отговори на обективните възможности за революционно действие. Именно поради това в средите около комитета още през 1870 г. настъпва раздвоение. Тези дейци, които са изстрадали лутанията на предишния период и са схванали безсмислието на политическите комбинации в условията на надигащия се балкански национализъм и на изострящата се източна драма, почувствували, че часът на българската свобода е ударил, и са убедени в революционните възможности на българското общество, се разделят с Л. Каравелов, за да поемат друг път, който води или към смъртта, или към свободата. Начело на тази фаланга от радикални революционери застава В. Левски.

Още в хода на идейното и политическото оформяне на БРЦК Левски се опитва да наложи своите схващания за революционната организация. Почти цяла година той спори с емигрантските дейци. В едно по-късно писмо до главните лица в БРЦК и до другите емигрантски групи той припомня: «Нали дойдох нарочно из Българско, да ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в Българско, върху което цяла година мнение давахме. Нали сте вие горните (той споменава в писмото П. Хитов, Т. Райнов, Г. Живков, Ив. Кършовски, Д. Ценович и Л. Каравелов). Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял». По-сетне, като ги упреква, че работата сред емиграцията върви «като жаба през угар», че се увличат по чужд акъл и чужда политика (текст, който вече беше цитиран изцяло на друго място), Левски продължава: «Аз при тия комедии в година време до нейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. И станах и си дойдох в Българско»(7).

Опита си да преодолее колебанията в БРЦК и да насочи движението към непосредствено и организационно действие Левски разкрива и в друго писмо, писано пак по същото време, до Ив. Кършовски: «Брате — отбелязва той, — тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше как, защото аз там между всички ви бях най-простият и с думи не можехме да се разберем, тогава моят път беше да се върна за в Българско и да си работим както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем»(8).

Тези кратки, но категорични, точно в стила на Левски текстове отбелязват повратния момент в развитието на българското национално движение към една всенародна организация на революцията. Те изразяват намерението на Левски да дезавуира емиграцията и нейните либерални организации, след като не е можал да ги откаже от старите заблуди, да създаде принципно нова организационна структура на националното движение, която, обладана от идеите на освободителната революция, да доведе българското дело до победен край.

И Левски се заема с работа. В края на май 1870 г. той напуща Букурещ, минава отвъд Дунава, за да завърши своето епохално дело — изграждането на Вътрешната революционна организация. Дейността на В. Левски по създаването на Вътрешната организация е широко разкрита в историческата литература. Затова не е необходимо тук отново да бъде преразказвана. Ще се отбележи само най-важното.

През 1870–1871 г. Левски създава мрежата на Вътрешната революционна организация, изгражда вътрешен революционен център със седалище град Ловеч, наричан от него или БРЦК в България, или още Привременно правителство. Началото на апостолската дейност се слага в Търново, където през лятото на 1870 г. в редица градове и села се изграждат революционни комитети. Известно време след това към революционната мрежа са присъединени Тетевен, Орхание, Етрополе, София. По-сетне Левски се прехвърля и в Тракия, установява се в Карлово, откъдето започва да действува на юг от Балкана. За резултатите от тази част на обиколката му няма обаче сигурни свидетелства(9).

Така постепенно, опирайки се на най-широки обществени среди, използувайки влиянието на градските и селските първенци, Левски оформя структурата на Вътрешната революционна организация още през 1870 г. През следващата година тази организационна мрежа се разширява, обхваща нови градове и села от двете страни на Балкана.

В хода на практическата организаторска дейност Левски изпробва и налага принципите на несъществувалата дотогава народна организация на революцията. Тези принципи логично са систематизирани в «Нареда на работниците за освобождението на българския народ», написана от Левски в края на 1870 г. и началото на 1871 г., като обобщение на натрупания вече опит.

Според «Наредата» за успешната революция са необходими: уреждане (т. е. организация), хора, пари оръжие и други бойни потреби. А за да се подготви самата революция, съставя се Централен български революционен комитет. Седалището на БРЦК е в България, неговото място остава в тайна. Комитетът се състои от председател, писар и един негов помощник, касиер и още седем членове, между които и един свещеник. Всички членове на комитета в събранията са равноправни. Решенията на комитета се приемат с висшегласие и се подпечатват с комитетски печат.

По-нататък «Наредата» определя структурата на Вътрешната революционна организация. Тя предвижда три организационни форми: частни революционни български комитети, тайна полиция и тайна поща.

Частните комитети се съставят в градовете и околните села. Те са подчинени на същите принципи, както и БРЦК. Членовете на комитетите не са известни никому. Връзката с центъра се осъществява само от едно лице, което се свързва предварително с определен представител на ЦК.

Комитетите са длъжни да установят силите, способни да участвуват в революцията, броя на селищата и хората по националност, българските юнаци, способни да носят оръжие, наличното оръжие, лицата, способни за воеводи, възможното количество храни и добитък, което може да бъде реквизирано, т. е. да извършат всичко необходимо за подготовката на въстанието.

Според устава тайната полиция се управлява от БРЦК. Никой не може да познава лицата, които влизат в нейния състав. Тези лица са разпръснати по градовете и имат задача да наказват предателите и престъпниците на закона, да наблюдават делата на частните комитети, да разузнават действията на турската полиция. Тайната полиция е «извършителна власт на ЦК», затова се съставя от «избрани юнаци, решителни, верни и постоянни».

Третата организирана структура — тайната поща — се урежда и управлява също от БРЦК. Участниците в нея, снабдени с кодове, пароли (лозинки), осигуряват връзките между отделните звена при строга конспиративност.

«Наредата» определя и начина за приемане на нови революционни работници. Установен е следният ред: всеки поканен да участвува в делото трябва да приеме или да даде писмено обяснение за своя отказ. Приемането на новите дейци става по препоръка на един революционен работник и след проверка за лицето, направена от тайната полиция. Когато комитетът се увери, че препоръчаният «човек е чист», установява контакт с него чрез свой представител и го поканва да влезе в работата.

«Наредата» определя начина на набиране на воеводите, т. е. на военните водачи и техните длъжности. Те са длъжни да подготвят оперативно въстаническите действия по един приет военен закон, «да вдигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода и Балканската република».

Уставът визира и моралните норми на организацията, като препоръчва строго да се спазва тайната на конспирацията, другарската взаимопомощ, внимателно наблюдение на съмнителните лица, като за всичко се уведомяват ЦК и частните комитети.

Към «Наредата» е приложен един наказателен закон, който предвижда спартанска дисциплина и пълна обреченост на дейците, посветили се на освободителното дело. Тук са предвидени само две наказания: смърт и отстраняване от организацията. Със смърт се наказват онези работници, които издават тайните на организацията, които пречат на нейната работа, след като са подкупени от някое чуждо правителство, които отхвърлят предначертаната държавна система — «демократска република и съставят партии за деспотско-тиранска или конституционна система», които не признават властта на ЦК и се опитват на своя глава да вдигнат бунт или злоупотребят със служебната си власт. От организацията се отстраняват тези, които поради пиянство «изкажат нещо» от тайните на съзаклятието.

Накрая към «Наредбата» е прибавено и «Нужно проглашение», в което БРЦК определя, че: «I. Никой от българските воеводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности и да прави с тях сам уговорки, без знанието на Централния комитет. II. Никой няма право да съставлява други комитети без знанието на Централния комитет. III. Никой няма право да издава революционни прокламации да буни народа без знанието на Централния комитет».

Един постскриптум уточнява, че «Наредата» е мирновременен устав на Вътрешната революционна организация. «Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото воеводите със съгласието на Централния комитет нареждат.»(10)

Този уникален документ на българското националнореволюционно движение, съставен от В. Левски след истински демократическа консултация с частните комитети, с влиятелни среди на българската емиграция, систематизира идеите на Апостола за освободителната революция.

Преди всичко «Наредата» предвижда ръководният център на революцията да бъде пренесен вътре в страната, за да се отскубне освободителното дело от чуждите влияния и да се постави на принципно нова демократическа основа. Това по същество означава повратен пункт в развитието на националното движение — от комитета като идейно ръководство към народната организация като бойна и политическа сила, прелом, който осигурява реална перспектива за революцията.

Вторият важен принцип, застъпен в «Наредата», предполага създаването на общ ръководен център с изключителна историческа отговорност. Това е БРЦК в България или Привременното правителство.

Съгласно замислите на В. Левски БРЦК е висша и последна ръководна институция, избрана по «съгласието на по-голямата част от българския народ» и зависима само от народа. В БРЦК е съсредоточена цялата революционна власт — той управлява делата на организацията, ръководи частните комитети, съставя и управлява тайната полиция и тайната поща. Неговите решения, приети чрез мнозинство или висшегласие, са задължителни за всички българи без изключение. БРЦК разполага с военна сила, чрез която налага своята сила. Единствено БРЦК има право да представлява българския народ пред другите народи, единствено той може да учредява нови политически формации, да издава прокламации и да определя времето и начините за провеждането на въстанието.

Така уставът предвижда строга и последователна централизация на конспиративната народна организация, без каквато не би могло да се преодолее идейното разноезичие в националното движение, не би могло да се постигне стратегическата цел.

И в същото време въпреки адски трудните условия за конспиративно действие Левски предвижда гарантирани демократически норми за контрол на БРЦК и на организацията от страна на народа.

Третият основен принцип, който стои в основите на Вътрешната революционна организация, предполага безукорна революционна дисциплина, еднакво задължителна за всички дейци, организации, ръководители и съмишленици. Отклоненията от принципите на организацията се наказват със смърт. Това е изключително важна постановка. Левски добре е разбирал историческите условия, при които трябва организацията да функционира, отчитал е дезорганизаторското въздействие на робския разврат, сблъсъка на различни тенденции в българското общество, безскрупулността на турската шпионска мрежа. Поради всичко това той определя норми, които гарантират нормалното функциониране на големия организъм на конспиративната народна организация. Неговите изисквания за абсолютно подчинение при практическото изпълнение на работата, за запазване на тайната, за обуздаване на политическите или организационните фракции са от изключително значение за бъдещето на движението. Без тях то не би могло да просъществува нито час.

Без да се спираме върху всички текстове от «Наредата», ще отбележим, че този революционен устав е изключително постижение на демократическата мисъл не само в идеологията на българското освободително движение, но въобще в епохата на освободителните революции. Макар и в него да са отразени специфично българските условия, по своята логичност и систематизираност, по своя последователен демократизъм, съчетан с възможността за налагане на революционната народна воля чрез организация и насилие, този документ няма равен на себе си в историята на освободителните борби през XIX в. Подобни организационни принципи, съобразени с политическите и идейните постижения на епохата, не се срещат нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в някое друго освободително движение преди и по времето на В. Левски.

В това отношение Левски стои и над своите предходници и над съвременниците си. Той сам, по свой собствен път достига до прозрения, които ще бъдат използувани по-късно от всички, които се борят за хляб и свобода.

Организационните принципи на В. Левски придобиват завършен вид на свещена морална норма в изискванията, които той предявява към революционните дейци, към тези, които са повикани от историята да осъществят освободителния преврат.

На първо място Левски поставя революционната убеденост, която разглежда като упорито постоянство за постигане на целта. В едно свое писмо до. Д. Попов той разсъждава: «Аз работя с нашите работници различно, според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни»(11).

Революционната убеденост и верността към освободителното дело Левски изтъква като предварително условие да бъде ангажиран някой в работата. «Сляпо никой да не се повожда в работа — напомня често той, — защото на такъв никога не му поверяваме тайна.»(12)

Изискванията към революционния работник Левски разшифрова в едно писмо до Каравелов, на когото пише: «На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни — без тия едно да липсва на водача на тая св[ета] работа, то той ще я улайняни, както и да е»(13).

Велико качество на народния деец според Левски е жертвоготовността в името на свободата. С безукорно усещане за историческа вечност той пише, че който се жертва за свободата, «неговото име навек остава живо», а който откаже да даде живота си за поробените, ще обезчести рода си. За решителния, постоянния и благороден деец на революцията и свободата «няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение, която смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ и венец от Бога. Инак от това той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт»(14).

Няма в нашата политическа литература по-точно и по-вдъхновено определение на качествата на народния водач. За Левски този, на когото историята право или криво е поверила да води народа, ако не е благороден и готов за саможертва, ако не е решителен, разсъдлив, постоянен и великодушен, ако е лишен от интуиция за времето, не може да бъде народен водач. Само умните, благородните и смелите се венчават с щастливата присъда на историята.

Но Левски не само точно е определил качествата на народните водачи, но и с една неповторима интуиция е успял да открие и въвлече в движението цяла плеяда от чисти и възторжени революционери. Под въздействието на неговия голям дух оставят имената си в нашата история Ангел Кънчев, един от първите помощници на Апостола, верният и решителен организатор в Търновския край — Христо Иванов (Големия, Книговезеца), романтичният етрополски учител Т. Пеев, преданият до смърт на свободата Сава Младенов, монахът чудак Матей Преображенски (Миткалото), големият български патриот Иван Драсов, художникът Георги Данчов, пословичният със себеотрицанието си Иван Арабаджията, Петър Бонев, Таньо Стоянов, Йордан Стоянов, Данаил Попов, Иван Кършовски и редица още други.

Освен на тази група от вдъхновени революционери Левски успява да внуши своето благородство и големите си идеали на първите ръководители на революционната емиграция. От него е респектиран големият ум на Л. Каравелов, от него се вдъхновява безсмъртното поетично сърце на Хр. Ботев. Всеки, който се е докосвал до Апостола, или е получил дори само едно писмо от ръката му, ставал по-силен, по-благороден, истински родолюбец и ратник на освободителното дело.

Такива са най-общо скицирани принципите на революционната организация, създадена от В. Левски. Широка опора върху народа, зачитане на неговите исторически права чрез демократичните механизми на съзаклятието, строга централизация на властта, разделение на функциите при нейното упражняване, условие, което противостои на тоталитарни или диктаторски домогвания, революционна спартанска дисциплина и всичко това осъществявано от разсъдливи, великодушни, постоянни и безстрашни водачи.

Поставена върху такива солидни основи, облагородявана от безсмъртния дух на Апостола, строена от него стъпка по стъпка, с изключителна вещина, Вътрешната революционна организация още през 1871 г. става водеща политическа и военна сила на българската национална революция.

В историческата литература има различни мнения зa мястото и ролята на Вътрешната революционна организация в развитието на националноосвободителното движение.

Най-широко разпространеното мнение доскоро беше, че Вътрешната революционна организация е поделение на БРЦК в Букурещ. Според тази теза Вътрешната революционна организация (БРЦК в България или Привременното правителство) се ръководи от Букурещ. Левски осъществява само практически координацията на вътрешните комитети. Според застъпниците на тази теза Левски изгражда Вътрешната революционна организация, Л. Каравелов ръководи идейно БРЦК, а през 1872 г. се провежда общо събрание, което отново упълномощава Левски да продължи своята дейност в България(15).

Второто мнение е формулирано от Д. Косев. Според него до 1872 г. БРЦК в Букурещ не е съществувал. БРЦК е бил създаден от В. Левски в България през 1870 г.(16)

Третото мнение гласи, че от края на 60–те и началото на 70–те години съществуват два организационни центъра на освободителното движение — БРЦК в Букурещ и БРЦК (Привременно правителство) в България. Комитетът в България бил основан по-рано от този на Каравелов в Букурещ(17).

Различните мнения, които се проявяват и в някои други нюанси, се дължат преди всичко на оскъдната документация, на твърде свободното тълкуване на изворите, на некритичното отношение към мемоарите и най-вече на обстоятелството, че все още липсва точна класификация на идейните течения и политическите партии, все още не се разбира революционният смисъл на буржоазнолибералното течение, поради което се правят произволни оценки на дейците на националната революция и преди всичко на Л. Каравелов.

И за да се решат тези спорни въпроси, трябва да се тръгне от това, което вече е постигнато, което е доказано най-сигурно. В последно време почти няма съмнение, че БРЦК в Букурещ се изгражда в края на 1869 г. За доказването на тази истина заслуга имат историците от по-старото поколение, които първи изказаха това мнение(18). По-късно това схващане бе развито изцяло в изследванията на Ал. Бурмов(19).

Точната дата на създаването на БРЦК и имената на неговите учредители не са установени. Но тук трябва да се има предвид обстоятелството, че формирането на една организация в условията, при които действува българската емиграция през 60–70–те години на XIX в., не може да бъде еднократен акт, а е процес, който би могъл да продължи месеци.

Две неща обаче са безспорни. БРЦК в Букурещ се създава през 1869 г. около Л. Каравелов и неговия в. «Свобода». Той обединява ветераните на революционното движение, привържениците на Раковски, на ТБЦК и «Българско общество», готови да излязат в опозиция срещу политическия консерватизъм. Макар и да представлява стъпка напред в развитието на революционната организация, както вече беше посочено, по своя състав и идейно-политическа платформа БРЦК в Букурещ е естествено продължение на буржоазнолибералното течение в освободителното движение.

И второто безспорно обстоятелство е, че В. Левски, макар и преди това да беше стигнал до идеята за Вътрешната революционна организация, участвува в създаването на БРЦК. Почти цяла година той се опитва да промени традиционните възгледи, да насочи движението по пътя на радикалното самостоятелно действие, опряно на Вътрешната революционна организация. Но той не успява да наложи своите прозрения сред емиграцията, затова зарязва «комедиите», които разиграват дейците на БРЦК, връща се в България, създава Вътрешна революционна организация и чрез нея доказва правотата на своите идейни, стратегически и тактически схващания.

Изграждането на Вътрешната революционна организация със свой централен ръководен орган, наричан БРЦК в България или Привременно правителство, завършва в основни линии към края на 1870 г. Това е засвидетелствувано широко в историческата документация и е показано в литературата. До това време Левски е съсредоточен във вътрешната дейност и не влиза в диалог с емиграцията, нито с БРЦК в Букурещ, нито с другите звена на емигрантския фронт.

Чак до началото на 1871 г. той гради политическата структура на Вътрешната революционна организация, която ще му даде право да говори от името на народа, която ще го постави в равноправно и после в господствуващо положение сред дейците на революционното движение и ще му позволи да наложи своите идеи и предначертания.

От началото на 1871 г. Левски излиза от своето мълчание. Създал Вътрешната революционна организация, систематизирал нейните идейни и организационни принципи, той се заема да обедини и емиграцията, да обхване всички сили на българската революция, за да ги подчини на целите на непосредствената освободителна акция. И за да наложи влиянието на Вътрешната организация сред емиграцията, той открива специално представителство в Турну Мъгуреле, което поверява на търговеца Данаил Хр. Попов, един многозаслужил, но забравен деец на българското освобождение. Чрез него и помощника му Иван Пишмишев Левски подхваща планомерни действия сред различните среди на емиграцията(20).

В началото на 1871 г. той се обръща най-напред към бившите си съратници от БРЦК в Букурещ. На 8 януари пише до Г. Живков и до Теофан Райнов в Гюргево, но за съжаление това писмо не е запазено. Същия ден той изпраща второ писмо до емигрантските дейци, за което във входящия и изходящ регистър на комитетската поща, воден от Левски, се казва следното: «8 януари. Из Българско: писмо срещу работите им във Влашко — на г -н Каравелов, на Д. Ценов, Райнов, Живков, Кършовски; копието ми е в три коли (книги сини); оттук всеки ще разбере ясно и истинно как мъчно се е работило в Българско, като не е имало кой да ни помогне в нищо и йоще са и бъркали работите ни, според техните лъжливи обещания, па [и] бъркотии»(21).

Това писмо не остава съмнение, че Левски категорично се разграничава от емигрантските среди, тъй като чрез лъжливи обещания те са «бъркали работите», разкрива трудностите на самостоятелната вътрешна работа и изобличава политиката на емиграцията.

В началото на следващия месец Левски търси прославените четнически воеводи — Панайот Хитов в Белград и Филип Тотю в Одеса. Чрез Данаил Попов той съобщава на воеводите как вървят народните работи и ги подканва да се подчинят на волята на БРЦК в България. Левски нарежда на Д. Попов да им заяви, «че и тия са били спънката на сичките ни работи». И като отхвърля старата четническа гарибалдийска тактика, той възлага на задграничното представителство да потърси участниците в легиите и четите и да ги въвлече в работа. «Ония, които искат да умрат за отечеството си — пише Левски, — предизвестете ги да бъдат готови, че като бъде време да ги повикаме, ще им назначим и мястото, за где да тръгнат.»(22)

Както беше споменато, П. Хитов, пенсионер на сръбското правителство, отказва да се подчини на Вътрешната революционна организация. Филип Тотю обаче приема да сътрудничи и по молба на Левски се свързва с H. M. Тошков, като създава в Одеса комитет, подчинен на БРЦК, приема от Тошков пари за организацията, закупува оръжие за нейните нужди(23).

В хода на тази работа Ф. Тотю непрекъснато уведомява В. Левски, който категорично му забранява да открива на когото и да било какво се работи в България, да дава сведения за комитетската дейност. На Ф. Тотю е предписано да се свързва с вътрешността единствено чрез турнумъгурелското представителство на Д. Попов и Иванчо Пишмишев(24).

В началото на април 1871 г. Левски пише ново писмо до Ф. Тотю, в което, след като отказва да сподели споменатите вече предложения на Тошков да се търси помощта на руския цар и отново отрича четническата тактика, както и правото на бившите воеводи сами да решават кога да действуват, направо заявява, че въпросът за въстанието ще се реши «по висшегласие от БРЦК в България», че Централният комитет е този, «който трябва да подпише»(25).

Левски разчиства отношенията си и с Панайот Хитов. След като няколко пъти му декларира, че революционните дела ще се редят независимо от чужди сили, той го приканва да се присъедини към Вътрешната революционна организация.

«Ако искаш да вървиш по нашето в Българско (подчертаното от В. Левски — б. а.) мнение и сърце — пише В. Левски, — ти слез в Т. Мъгуреле при Данаил Хр. Попов. Там ще ти прочетат всичките писма, че ако ти харесва, върви с нас... Инак сам да избираш планове, та да ни представиш на народното ни висшегласие тук в Българско, дето вече от ден на ден взима корен привременното (подчертаното от В. Левски — б. а.) правителство и [ако] вие не искате да чуете на неговия глас, тогава то ще стои против вас.»(26)

Така в своята дейност сред емиграцията Левски се стреми най-напред да преодолее все още живите четнически настроения, да ангажира бойния опит на бившите легионери, но само след като ги подчини на волята на БРЦК в България. Наред с това чрез връзките, които установява с Одеското българско настоятелство, организацията на едрата емигрантска буржоазия, която не проявява злокачествения консерватизъм на Добродетелната Дружина, Левски се стреми да проникне сред буржоазните среди и да използува техните средства и влияние за целите на освободителното дело.

И по-нататък Левски продължава да регулира отношенията си с БРЦК в Букурещ. През пролетта на 1871 г. той установява първи контакти с Л. Каравелов. Чрез своето задгранично представителство моли Каравелова да преведе и да му изпрати военни устави, като заявява, че услугата ще бъде заплатена(27).

Четири дни по-късно Левски отново нарежда на Д. Попов да помоли Каравелова да ускори работата с военните устави, като изрично му предписва: «Ако би се случило да ви пита някой устно или писмено как отиват работите с вас (т. е. вашите работи) във Влашко и как трябва да работим, или как са работите в Българско, бил из Влашко, бил из Българско, на това строго да бъдете внимателни». А ако някой поиска да работи в Българско, да го препраща при него(28).

Левски моли БРЦК и Л. Каравелов също да изработят и изпратят един печат за Вътрешната организация. И този път обаче той не установява директни връзки с Букурещ, а се свързва чрез задграничното представителствo, като напомня, че парите и за тази услуга ще бъдат изпратени(29).

Някои автори използуват писмата на Левски до Каравелов, за да доказват зависимостта на Вътрешната революционна организация от БРЦК в Букурещ. Тази зависимост не може обаче да бъде установена от текста на споменатите писма. Левски се обръща за услуги към Л. Каравелов, защото последният е разполагал с печатница, която можела да отпечата уставите. Но във всичките случаи той бърза да заяви, че услугите ще бъдат заплатени. Ако БРЦК беше ръководен орган на Вътрешната революционна организация, то тогава не можеше да става дума за някакво заплащане.

Но тези спорове имат формален характер, тъй като документите от следващия период разкриват, действителния характер на взаимоотношенията между двата центъра.

През лятото на 1871 г. емиграцията, както БРЦК от Букурещ, така и Плоещката група, съставена от бивши привърженици на Тайния комитет, обвиняват Левски, че правел програми, печати и по същество създавал нова организация. Емигрантите отричат правото на Левски и държат те да водят бащина дружина. Това особено ясно проличава в поправката, която Каравелов прави към искания от Левски печат, където към текста «Привременно правителство» прибавил «I отд. на БРЦК». Настъпил моментът, в който Левски окончателно трябвало да разчисти сметките си с емиграцията, след като вече се бил достатъчно ясно разграничил от нея.

И на 20 юни 1871 г. той пише две писма до емиграцията — едното до Ив. Кършовски, другото до Райчо поп Христов в Плоещ. Второто писмо е адресирано и до «другите им съидейници, особено и на г-н Панайота» като Левски конкретно посочва, че под другите съидейници разбира П. Хитов, Т. Райнов, Г. Живков, Ив. Кършовски, Д. Ценов, Каравелов и пр., т. е. ръководителите на цялата емиграция, и дейците от БРЦК, и неангажираните с него.

В тези писма Левски ясно определя взаимоотношенията между Вътрешната революционна организация и различните емигрантски среди и преди всичко между БРЦК в България и БРЦК в Букурещ.

Като разкрива идейните и организационните различия, които през 1870 г. предизвикали разрива в Букурещкия комитет, Левски отговаря на емигрантските предложения за обединение, като точно определя условията на бъдещата задружна дейност. Преди всичко той забранява на емигрантските дейци да предприемат каквито и да било действия без съгласието на БРЦК в България и ги подканва да слязат при Д. Попов в Турну Мъгуреле, да се запознаят с програмните документи на Вътрешната революционна организация.

Ето една извадка от писмото до Райчо поп Христов, която точно скицира позициите на двата центъра: «Бележите ми в писмото си йоще: как смея да правя програма и печат, с които да се разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото. Я кажете ни с две думи, че ний сме готови да ви кажем отпосле из едно гърло с по-многото гласове из Българско: с кои членове в делото във Влашко, които се днес показват и колко ли сте души? И сега чакаме да се забележите, или по висшегласието трябва да се гледа в самото място, за което и вий се туряте днес жертва, вчера не. Било е и вчера, но само с думи.

Ни ще ви продължавам засега чак [до]второто ви писмо, в което трябва да забележите имената си, на казаните ви членове и мнението ви върху общата ни цел, откакто разглеждате писмата ни в Турну Мъгуреле; а да искате там да ви се пратят, то не даваме да се местят, така е казано!

Мисля и надявам се да вървите по народното ни висшегласие, което е назначено вече така:

БРЦК е в България, който докато не подпише, не вършим, разбрахте ли? Ситият на гладният не знай колко хляб да му даде, затова се пита гладния, колко хляб искаш. Йоще по-ясно: малките реки се втичат в по-големите и тъй нататък; всеки разумен разбира, и вий да разберете.

Разбирем щем ви с второто ви [писмо] ще ли бъдем братя еднодружни. Дай боже, да се уякчи Централният ни комитет, та да пусне корените си и отвъд Дунава».

Този текст не оставя никакво съмнение, че Левски отхвърля ръководните претенции на БРЦК в Букурещ и категорично настоява емиграцията да се подчини на Вътрешната организация. При това волята на Левски и на Привременното правителство е изразена по един абсолютно императивен начин. Това ясно проличава и в следващия текст на писмото, където Левски отхвърля предложението на емиграцията да се проведе общо събрание в Букурещ. Като изхожда от мисълта, че истински ръководен център е Привременното правителство, че Вътрешната революционна организация има вече голяма мрежа в Мизия и Тракия, пък и в «Македония, наредено е да се свърши и там», Левски настоява общото събрание да се проведе някъде във вътрешността на България. И той натъртва отново: «вие оттам, ако бъдете истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско». Левски се надсмива над емигрантското предложение да отиде сам на тяхното събрание. «Какво по-гламаво от това — пише той, — там да се съберете 20–50, нека и 500 души, пък из Българско, дето ще се пролива кръв, викате мене един, та да решаваме.» Всичко, което се отнася до делото, може да бъде решено по висшегласие само от БРЦК в България.

Накрая Левски нахоква емиграцията за крамолите, които продължават да бушуват сред нея, за това, дето дейците отвъд Дунава описват «маскарлъците си» във в. «Свобода» и иронизирайки ги, им напомня, че те като че ли искат да ни «види Европа и всичка България кои сме ние деловодителите, дето искаме да венчаем отечеството си със златна свобода»(30).

Това писмо не оставя никакво съмнение за отношенията между Вътрешната революционна организация и БРЦК в Букурещ. Преценил политиката на емиграцията за пагубна, Левски отхвърля условията за обединение, рязко се разграничава от нея. И със самочувствието на водач на единствената революционна сила той настоява всички крила и течения в националното движение, както БРЦК в Букурещ, така и бившите привърженици на Тайния комитет, пък и самите четнически воеводи да се подчинят на волята на народа, да изпълняват заповедите на Привременното правителство.

Но емигрантските дейци не са поискали да се вслушат в думите на Левски и да се подчинят на БРЦК в България. Поради това в едно следващо писмо Левски изрично забранява на Д. Попов да разкрива пред влашките българи тайните на Вътрешната революционна организация, понеже там нямало още устав, т. е. те не били организирани във Вътрешната революционна организация и не можели да се наказват евентуалните им престъпления според устава. «При това — допълва Левски, — не вървят твърде с делото, а днес на ред, утре без ред, други ден никаквата.»(31)

Тази кратка, но образна характеристика, която Левски прави на политиката на емиграцията и на БРЦК в Букурещ, изостря отношенията с външните дейци. Съвсем скоро Левски ще стигне до извода, че «от кожата им цървули не стават», и ще заяви, че колебанието и непостоянството на влашките дейци и самите те «големи пречки и убийства са на работите ни». «Но нашите ловчанлии, т. е. БРЦК в Ловеч — продължава Левски, — се лъжат веднъж и после ръка не дават на такива.» Отчитайки дълбоките разлики в теорията и практиката на двата центъра, Левски стига до извода, че емигрантските дейци са такива непостоянни и неразбрани хора, «от които утре може да порасне противоположна партия нам»(32).

След дискусията с емиграцията през 1871 г. Левски и БРЦК в България вземат курс на пълно идейно и политическо разграничаване от външните дейци с оглед превръщането на Вътрешната революционна организация в единствен център на освободителното движение.

По този повод Левски ще напомни, че «от 8 месеца (подчертано от Левски — б. а.) време е откакто сме се заловили да си работим по чисто български в Българско и да са не облягаме на вънкашни думи — от българи, които живеят извън Българско, защото всичко тяхно досега било все лъжа». И той кани воеводите да зарежат емиграцията и да се завърнат в България, «защото извън носят само вреда, а не полза», като отново заявява, че никой друг освен БРЦК в България не може да представя българския народ пред чужди сили и държави. «Няма да правите вече никакви уговори с [представители] от каквато и да е народност — заповядва на П. Хитов, — докато не земете препоръчителството от Централния комитет в Българско, което предварително ще ви ограничи в думите.»(33)

Така със създаването и укрепването на Вътрешната революционна организация през 1870–1871 г. в българското революционно движение се оформят два центъра — вътрешният (БРЦК в Ловеч, Привременното правителство в България) начело с В. Левски, който изразява тежненията на българското общество към свобода и независимост и провежда своята дейност в духа на последователен революционен демократизъм, и букурещкият БРЦК начело с Л. Каравелов, който се занимава с революционна пропаганда, но се люшка в непоследователност и бездействие, характерни за буржоазнолибералното крило на освободителното движение.

Двата центъра са разделени не само идейно, но и организационно. Вътрешният разполагал с революционна организация, единствена по своя характер и структура в историята на националноосвободителната революция.

Уникалният политически и революционен организъм, създаден от В. Левски, превръща революцията в дело на самия народ и я гарантира от намесата на външните сили, домогващи се към разнопосочни влияния в българското освободително движение.

Външният (букурещкият) център не разполага с организация. Това е комитет за пропаганда и идейно влияние. Той няма нито политическа, нито военна сила.

При така очертаното съотношение на силите през 1870–1871 г. и двата центъра претендират за върховни права върху движението. В. Левски се опитва да подчини емиграцията, всички нейни крила на волята на БРЦК в България. Л. Каравелов иска да се разпорежда и във Вътрешната революционна организация.

В същото време обаче започва да се усеща една друга тенденция — стремеж към обединяване на двата центъра с оглед на общите цели и задачи — освобождението на България чрез революция. И към края на 1871 г. тенденцията към обединение, към общо действие започва да надделява вследствие на естественото състояние на освободителната организация.

В. Левски и вътрешните дейци разбрали, че едно обединение ще наложи идейните и организационните принципи на Вътрешната революционна организация и БРЦК в България ще заеме естественото си място на върховен ръководител на революционното движение. От друга страна, за тях било ясно че без да се използуват средствата на емиграцията, нейните възможности за легална пропаганда, за закупуване на оръжие, за уреждане на международните контакти, не ще успеят да подготвят бъдещото въстание.

БРЦК в Букурещ пък се убеждавал, че без Вътрешната революционна организация — единствената организирана народна сила — не може да предприеме реална стъпка за освобождение. При това убеждение многобройни среди на емиграцията започнали да се съобразяват с волята на Вътрешната революционна организация, да се подчиняват на предписанията на В. Левски.

В резултат на нарастващия стремеж към обединяване противоречията, възникнали през 1870–1871 г., постепенно се притъпяват, за да начене напрегнат диалог за обединяване.

Плод на новата тенденция за общо действие е изпращането на А. Кънчев и Д. Общи, двама емигрантски дейци, през есента на 1871 г. в помощ на В. Левски.

През ноември 1871 г. Левски упълномощава Д. Попов и А. Кънчев да разговарят с Л. Каравелов. Държейки обаче за стриктно изясняване на отношенията между двата центъра, Левски нарежда на своите пълномощници: «И каквото говорите, ще искате от него писмено, за да го поднесете тук»(34).

Тази среща не се е състояла. И тъй като очевидно Каравелов е искал да ускори преговорите, кани Левски публично чрез в. «Свобода» да отиде в Букурещ. Левски е дълбоко възмутен от неловката постъпка на Л. Каравелов и съобщава на Д. Попов: «Пишете на Каравелова, моля го последний път братски, да не ме вика вече чрез вестника си, защото ще поверувам на някой си на думите, дето ми казват: брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде»(35).

В хода на започналите преговори Левски упорито се стреми да обоснове ръководната позиция на БРЦК в България. В началото на 1872 г. той разпраща проектоустава и пише серия писма до емигрантските дейци от различните групи и направления, които имат един и същ смисъл — БРЦК е в България, това е върховното ръководство на революцията.

В едно от тези писма, адресирано до П. Хитов, той отново обяснява: «Тук в Българско съществува Ц[ентрален] комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат под Централния комитет и се управляват според закона». Левски забранява на войводата да общува с когото и да било без знанието на ЦК и го съветва да изложи своето становище на общото събрание(36). Същото Левски обяснява и на Ф. Тотю в Одеса, като иска от него да не пречи на делото: «Ако не можете направи, недейте разваля»(37).

Пак в същия смисъл е и писмото до братята Димитър и Ботьо Папазови в Казанлък: «Съществува и Централен български революционен комитет, от който като се управляват всички други частни комитети, работата следва пътя си»(38) — отново напомня Левски.

В хода на подготовката на събранието Левски разбира, че условията в България, където вилнее терор, а турският шпионаж хвърля все нови и нови мрежи, не са благоприятни, затова приема събранието да се проведе в Букурещ. Във връзка с това през март 1872 г. той съобщава на комитетите, че на събранието в Букурещ ще бъде представен не само БРЦК, но и техен представител, като им нарежда да изпратят свои пълномощници «там дето ще стане скупщина от българи чистонародни, от различни места извън живущи от Българско». И по-нататък продължава: «Ще дават мнение за работите ни оттук, според общото положение в Европа и обстоятелствата в Българско. Това тяхно мнение ще се принесе и тук в ЦК и по висшегласието на всички ЧК [частни комитети] ще се реши съдбата на българския народ съобразно с времето»(39).

Ясно е, че първоначално Левски е разглеждал общото събрание в Букурещ като една консултативна среща между емигрантските дейци и представителите на Вътрешната революционна организация, като продължавал да настоява, че «съдбата на българския народ» може да бъде решавана само от БРЦК в България.

При такова съотношение на силите от 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ се провежда общото събрание. На него присъствували 25 представители на комитетите от България, Влашко и Бесарабия (Болград), някои от които имали повече от един мандат. Така вътрешните дейци разполагали с 33 гласа, а емигрантските със 17.

На първото заседание на 29 април била избрана комисия в състав: Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, натоварена да изработи програмата и устава на БРЦК. Комисията приключила работата си още същия ден, тъй като очевидно документите били уточнени предварително в срещите между Левски и Каравелов, състояли се в дома на Каравелов в Букурещ непосредствено преди откриването на събранието.

На следващия ден комисията представила своя програмен проект, който бил одобрен от събранието. Според новата програма главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция: «морална и с оръжие».

Програмата предвиждала да се създаде федерация на «Свободни земи» (изразите Балканска или Дунавска са изоставени) на базата на доброволното обединение, при зачитане на историческите, етническите и политическите права на всеки народ. Във федерацията можели да влязат всички народи, включително и гърците, стига да се откажат от своите панелинистични домогвания. Програмата повтаряла тезиса за чорбаджиите като народни предатели.

За разлика от програмата на БРЦК в Букурещ и от проектоустава на Вътрешната революционна организация новата програма може би по тактически съображения, не уточнявала бъдещата форма на управление. Това щяло да стане след Освобождението.

Събранието приема и Устав на БРЦК. В своите основни положения уставът напомня «Наредата» на В. Левски, макар че текстът на Левски е значително прередактиран. В някои отношения новият устав отстъпва от «Наредата». В него не се говори за бъдещото обществено устройство, очевидно защото този въпрос е решен в програмата. Тезисът на Левски, че БРЦК може да бъде само в България, е заменен с израза, че местопребиваването на БРЦК е неопределено... «то е навсякъде и никъде».

В устава председателят на БРЦК, така нареченото първо лице получава право да назначи другите членове на БРЦК. Уставът предвижда една нова институция — комисия от представителите на частните комитети, която ще упражнява надзор над БРЦК. В известни случаи тази комисия придобива властта на общо събрание.

Другите промени, направени в устава, не са от принципно значение и не изменят по същество постановленията на «Наредата».

В последния ден на събранието — 5 май, за председател на БРЦК бил избран Л. Каравелов, впоследствие той определил другите членове на комитета: Киряк Цанков — подпредседател, Олимпи Панов — секретар, Димитър Ценович — касиер, Васил Левски и Панайот Хитов — членове.

Анализът на документите на общото събрание на БРЦК в Букурещ в нашата литература е твърде противоречив. Едни автори смятат, че общото събрание е наложило разбиранията на Л. Каравелов и на БРЦК в Букурещ. И като че ли на пръв поглед решенията на събранието показват надмощието на буржоазнолибералните идеи на емиграцията начело с Л. Каравелов.

Други автори оценяват програмата и устава на БРЦК като компромис между Вътрешната революционна организация и БРЦК в Букурещ, между Левски и Каравелов. Те доказват това със съжителството на текстовете, заети и от Първата програма на БРЦК, написана от Л. Каравелов, и от «Наредата», съставена от В. Левски.

Трета група изследвачи разглеждат резултатите от общото събрание като победа на демократическите радикално-революционни идеи на В. Левски.

Фактически общото събрание отразява действителното състояние на силите в освободителното движение в началото на 70–те години на XIX в. и е своеобразен компромис в името на тяхното обединяване за революционно действие.

В. Левски и БРЦК в България отстъпват по редица пунктове пред емиграцията. Приет е, макар и изменен и демократизиран, тезисът на Л. Каравелов за федерацията, вместо предвижданата от Левски в «Наредата» балканска република. По тактически съображения Левски е отстъпил от своя тезис за бъдещото устройство на България като демократическа република, но е изоставен и Каравеловият израз «избираемо правителство». На бъдещето е възложено да определи формата на управление.

В устава се прави една генерална отстъпка на емиграцията — за мястото на БРЦК. Отстъпка от демократическия принцип е и новият начин на съставяне на върховния орган на революционното движение.

Но тези компромиси не накърняват основите на революционно-демократическата платформа на В. Левски. Напротив, идеите на Левски по големите стратегически въпроси на революцията тържествуват с пълна сила. Преди всичко Левски запазва главното — идеята за революция, за непосредствено и радикално революционно действие. Разбира се, в самия израз революция «морална и с оръжие» има елемент на компромис, тъй като моралната революция в случая означава мирна революция, но изразът не противопоставя моралната на въоръжената революция, както в програмата на Л. Каравелов от 1870 г., където се говори, че към революция ще се отиде само когато се изчерпят мирните средства. В случая по-скоро е подчертано единството на възрожденския процес — духовното (моралното) обновление и революционното действие, с ясен акцент и в духа, и в текста на документите върху революционната акция.

По-нататък, макар и да отстъпва по въпроса за мястото на БРЦК, Левски очевидно е предвидил средство. Което може да ограничи новия БРЦК от евентуални отклонения и да гарантира господствуващото влияние на Вътрешната революционна организация. Комисията от представители на частните революционни комитети, която упражнява контрол над БРЦК, има функции на общо събрание, тъй като може да избира нови членове на БРЦК, гарантира господствуващата позиция на Вътрешната революционна организация, защото единствено тя разполага с многобройни частни комитети, поради което би имала мнозинство в комисията и превес над емигрантската организация.

Съотношението на силите в полза на Вътрешната революционна организация е изразено и в специалната роля, която общото събрание отрежда на В. Левски. Съгласно чл. 2 на гл. II на устава всеки от членовете на БРЦК, «дето и да бъде, може да представлява всичкият Централен комитет, откак има на ръка едно пълномощно писмо от него». След завършване на събранието Левски единствен от членовете на БРЦК получава специално «упълномощение», което гласи: «Носящий това писмо, който досега ви е познат по името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Л-ский), което име той според обстоятелствата може да си и изменява, като предварително ви яви за това, има пълно право и упълномощение от Българския централен революционен комитет да действува навсякъде при българите и при когото и да е от тях за нашата народна работа, която се отнася до освобождението на милото ни Отечество България. Същото лице представлява Българския централен революционен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на устава. (Курсивът мой — Н. Г.).

Българският революционен централен комитет има пълно доверие в това лице и затова приканва всеки българин, който вече е работник в нашето дело, или който ще встъпи в него, и въобще всичките българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповедите му и да се отнасят до него за всяка потребност, която се отнася до народното ни дело.

Това лице, което има упълномощение от Българския централен революционен комитет, има и пълна власт да превожда в действие всички ония длъжности, които се предписват от устава, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействуват на нашето народно дело»(40).

От текста на пълномощието се вижда съвсем ясно, че В. Левски придобива власт, равностойна на властта на целия БРЦК, неограничени права да действува сред българите в духа на програмата и устава на революционната организация. По този начин той запазва за себе си върховния контрол над Вътрешната революционна организация, власт, с която и до този момент е разполагал по силата на своите изключителни качества на народен водач.

Пълномощното изрично подчертава правата на Левски като върховен ръководител на тайната полиция, т. е. на единствената въоръжена сила на освободителното движение. Това разширява правата му над цялото движение.

Като се съгласява с новото съотношение на силите в революционното движение, което запазва доминиращото влияние на Вътрешната революционна организация, Левски дава на 16/28 юли 1872 г. писмена клетва, че ще работи в духа на приетите на общото събрание документи. «Долуподписаният — се казва в клетвата, — като приемам всички длъжности, които ми се налагат чрез упълномощението ми, дадено от ЦБРК, и съм в отговорност на своите действия, съгласявам се във всичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на всекигo по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по устава пред другите членове на ЦК и се заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.

В. Левски.»(41)

Така се очертават отношенията между Вътрешната революционна организация и БРЦК, между В. Левски и букурещкия вече общ комитет. Както се вижда от основните документи, Левски запазва независимостта на Вътрешната революционна организация, макар и да подчинява нейните сили на общото действие. И още докато е в Букурещ, през май–юни 1872 г., той се стреми да уреди с останалите членове на БРЦК всички подробности около бъдещите взаимоотношения, да разшири влиянието си сред емиграцията.

По това време главната грижа на Левски е да обедини емиграцията. В едно писмо до Киряк Цанков — подпредседателя на БРЦК, от 27 юни 1872 г. той го моли да поиска от Каравелова да не напада публично «старите», защото ги отблъсква от делото, навлича си омразата на емиграцията, пък и другите държави ще се възползуват от нападките, за да се месят в българските работи и най-важното, защото богатите могат «доста да помогнат материално»(42).

Същото Левски споделя искрено и със самия Каравелов: «Срещнах мнозина хора да ви окривяват в някои работи и казват: тая работа ако не е Каравелова, залавяме се, защото знаем, че ще излезе на работа»(43).

Наред с разговорите, които води, и писмата, които продължава да пише по време на пребиваването си във Влашко, Левски се заема да създаде частни революционни комитети отвъд Дунава. В края на юни 1872 г., докато се готви да мине в България, той учредява такъв комитет в Турну Мъгуреле. Във връзка с това уведомява БРЦК: «сега и секой път всичко ще изпращате до Д. Хр. Попов»(44). Следователно Левски запазва и задграничното представителство на Вътрешната революционна организация.

Така Левски окончателно определя своите отношения с БРЦК, преди да потегли за последен път към България, за да организира предстоящата революция. В едно по-късно писмо до Д. Попов Левски резюмира: «Според думата, която съм дал пред членовете на Централния комитет, нямам право нито да зема, нито [да] дам извън Българско без знанието председателево, както и другите като мен членове със същото пълномощно извън Българско, дето и да се намират, нямат право да земат и да дадат из Българско без мое знаяние»(45).

И така, какви са главните резултати от общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872 г.?

Преди всичко събранието обединява силите на Вътрешната революционна организация и на БРЦК в Букурещ в името на историческата цел — освобождението на България от турска власт. То създава общ ръководен и координационен център на революционното движение. Обединението се извършва при пълното тържество на радикалните революционно-демократически идеи, очертали пътищата, по които трябва да се върви, за да се постигне голямата цел.

Обединението е извършено по такъв начин, че запазва организационната и политическата самостоятелност на Вътрешната организация. Общото събрание признава историческите заслуги на В. Левски като идеолог, политик и организатор на революцията, като отново го определя за Апостол на Мизия, Тракия и Македония, т. е. на цяла България.

Логично е при тези резултати да се очаква нов подем в освободителното движение, който ще изяви окончателно гения на големия първомайстор на националната революция В. Левски.

Два месеца след приключване на събранието в Букурещ, на 1 юли 1872 г., Левски се завръща в България, за да поднови дейността си като ръководител на Вътрешната революционна организация, да подготви страната за предстоящото надигане.

И най-напред той се заема да разпространи решенията на събранието и приетия от него устав, като призовава частните комитети да се съобразяват стриктно с колективно изразената воля на БРЦК, да изпълняват «буквално неговите заповеди». «Нашето дело върви напред и се надяваме, че с Божието име за нас ще настанат ония щастливи минути, които очаква всяко българско сърце» — се казва в разпратеното от Левски окръжно през юли 1872 г.

В името на тия «щастливи минути» Левски преустройва и разширява мрежата на Вътрешната революционна организация. Още в първата си обиколка през юли и август 1872 г. той успява да привлече много нови съмишленици. Мрежата на Вътрешната революционна организация се разпростряла широко от двете страни на Балкана. Тъй като нейното централизирано управление от едно място ставало невъзможно, Левски и неговите пълномощници учредяват окръжни частни комитети в Орханийско, Търновско, Сливенско, Ловешко и на други места. На окръжните комитети били възложени контролни функции по отношение на местните частни комитети. Те разполагали с въоръжена сила, чрез която налагали своята власт.

От изключително значение през този период е разширяването на революционната мрежа и в третата българска провинция — Македония.

Левски отдавна е кроял планове да създаде частни революционни комитети в Македония. За това е разговарял с някои дейци от този край още по време на своето пребиваване в Цариград. Но той добре е разбирал, че най-напред организацията трябва да се създаде в Северна България и после да спуща мрежата си на юг.

След общото събрание, когато вече организацията стъпила здраво на краката си, Левски се заема и с Македония. Едно писмо до д-р Робев от Битоля разкрива новите намерения на Апостола: «Докторе и драги брате — пише В. Левски, — Дойде най-сетне часът, та да помислим и за вашият край. Работата не ми позволяваше досег[а] да мисля и за Македония. По-напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брегът, та постепеннo да вървим все напред към Македония и Тракия. Aз помня много добре каквото сме говорили в Цариград, че там по-спокойно може да се работи, щото по-малки съмнения жа се хвърля по работите, а и ние мислим, че ако трябва да се развие байрака, това трябва да стане по сичките страни на нашето отечество... Отникъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е... Да даде Бог здраве, като мина към Щип и Скопия, ще гледам както и да е да дойда и във ваший град, та да наредим потребното.

6 авг. 1872

На всегда ваш брат: Дервишоглу Аслан — В. Лъвский»(46).

Това писмо косвено потвърждава някои отдавна изказани мнения за пътуване на Левски в Македония, които обаче все още не могат да се потвърдят документално. Но очевидно е, че съветите на Левски да се създават революционни комитети в Македония през лятото на 1872 г. не са отишли напразно. Засега е установено, че през 1872 г. такъв комитет е бил учреден в Мехомия (Разлог).

Наред с преустройството на революционната мрежа укрепва и тайната полиция. Формирала се и куриерската поща, която, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурявала разрастващите се връзки както между вътрешните комитети, така и между вътрешността и емигрантския център.

Организаторската дейност на Апостола през лятото на 1872 г. се разкрива в едно негово писмо до БРЦК в Букурещ. Във връзка с претенциите на един от дейците — Атанас поп Хинов, брат на Данаил Попов, Левски пише: «Кажете на Атанаса да доди и да му дам мястото си, да разполага работите на сичките ч[астни] к-ти, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да дава писмените им отговори, да дава упълномощения на работниците според способността на човека, да намира хора за тайната полиция, да ги нарежда и да се споразумява с нея и пр. и пр. С една дума, да му поверя канцеларията си, да държи дневник на тая работа, защото като гледам, че сичката ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място ни минута, и деня и нощта да ми са ден, и в късо време мога да намеря парите»(47).

Тази, макар и само загатната в писмото напрегната ежедневна работа на В. Левски, подпомагана вече от хиляди съмишленици — селяни, занаятчии, търговци, учители, свещеници, монаси, хора от всички среди и съсловия, от една обречена на делото група на заклети революционери, съдействувала за окончателното изграждане на Вътрешната организация през лятото на 1872 г.

Почувствувал, че движението набира сила, Левски дава парола за непосредствена подготовка на въстанието, като нарежда на комитетите да изработят мобилизационни планове, да събират средства, да закупуват оръжие, да се заемат с военната подготовка на бъдещите въстаници. И за да мобилизира бойните отряди на организацията, той се връща към старата си идея, да свика общо събрание на Вътрешната революционна организация. Тази идея била осъществена съвсем ограничено поради засилените шпионски акции на турската полиция.

В хода на непосредствената подготовка на въстанието Левски можал да схване и отдели главния въпрос — набирането на средства за въоръжаването на въстаническата армия. От август 1872 г. чак до последния си час той посвещава всичките свои сили на тази задача. Както се вижда от цитираното току-що писмо, той дори имал намерение временно да се оттегли от останалите си задачи и да се посвети на акцията за събиране на средства, като превърне нощта в ден, но да набави необходимите пари. В името на тази цел Левски нарежда на комитетите да преминат към революционен терор по отношение на чорбаджиите и богатите българи, с всички възможни средства да ги принудят да внасят своята лепта в комитетските каси.

Другата голяма грижа на Апостола в тези дни и месеци е да подготви военни ръководители за предстоящото въстание. Той поискал от Л. Каравелов и БРЦК в Букурещ да уредят със сръбското правителство да приеме 150–200 млади българи в Белградското военно училище.

Така през лятото на 1872 г. Вътрешната революционна организация под ръководството на В. Левски накарала цялата страна да почувствува, че е пред прага на решителна революционна схватка.

Но сред възторга на този паметен подем се проявяват първите признаци на деморализация. Организацията е изправена пред остър конфликт.

Деморализацията приема конкретна форма в сблъсъка между Левски и Общи. Първият помощник на Апостола започнал да оспорва неговата власт, да интригува, да сее раздори сред дейците и комитетите. По този начин Общи успял да настрои срещу В. Левски някои от вътрешните и външните дейци. Единството на революционната организация — главното условие за нейния успех, било подкопано. Това дало възможност на турската полиция да проникне в организацията чрез свои шпиони.

Левски бързо реагирал срещу смутителите. Той поискал от БРЦК да отстрани Общи от поста му, но неговите думи не били послушани в Букурещ. Това укрепило самочувствието на Общи и той започнал да провежда авантюристични акции, несъобразени с устава на БРЦК и с вътрешната дисциплина. На 22 септември 1872 г. под негово ръководство бил извършен обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попаднала в следите на обирджиите, арестувала Общи и неговите другари. И за да представят пред света своето дело като политически акт, а не като разбойнически обир, хората на Общи започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство не подозирало дотогава истинския размах на движението, засилило полицейско-разузнавателните акции срещу Вътрешната революционна организация, разкрило много комитети, унищожило първокласни революционни дейци. Вътрешната революционна организация, изграждана с толкова надежди, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започнала да се разпада.

Ударът заварил Левски в Южна България. Започнали дни на трагично и велико време в живота на Апостола — няколко месеца, които ще покажат отново неговия исполински дух на човек, организатор и стратег на българската революция.

Първата грижа на Левски след провала била да спаси организацията, да прекъсне веригата от предателства, за да запази живота на обречените, поели върху плещите си делото на българското спасение. И той тръгва от град на град, за да предупреди частните комитети, да възстанови връзките, поддържащи конспирацията. В същото време пише и разпраща писма до комитетите и бърза за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение.

Точно тогава, намирайки се още в Сливен, той получава писмото на Л. Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което председателят на БРЦК настоява за незабавно действие. «Трябва да се върви на бой — настоява Л. Каравелов, — без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци писа се и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.»

Писмото на Л. Каравелов поставя Левски в изключително деликатно положение, изправя го пред съдбоносна алтернатива — да вдигне знамето на бунта, тъй като той единствен е можел да даде парола за бой или да се противопостави на БРЦК.

Големият майстор на революционното дело отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията е свято дело, което трябва да доведе до освобождението на България, а не ненужно да се пролива българска кръв.

Не разполагаме с достатъчно данни за разсъжденията и съображенията на В. Левски в този момент, но можем да установим хода на неговите мисли, които го насочват към това категорично решение.

Предложението на Л. Каравелов за незабавно въстание противоречи на революционната концепция на Левски. Както вече беше споменато, Левски многократно и изрично е настоявал, че въстанието ще започне само след като бъде подготвено солидно, а сигнал за действие ще се даде от БРЦК след консултация с частните комитети. През есента на 1872 г. подготовката за общонародно, при това победоносно въстание не била още завършена. Нямало достатъчно оръжие, не били формирани бойните отряди на революцията, много от българските мъже по това време били или на гурбет, или вън от родните места, липсвали военни ръководители. На всичко отгоре организационният механизъм, който можел да задвижи бойните сили, бил силно ударен, много от дейците минали в нелегалност, други се спотайвали. Да се даде сигнал за действие в такъв момент, би означавало да се изложат шепа смелчаци, т. е. революционните организатори, под убийствения огън на турското оръжие, безсмислено страната да се облее в кръв, да се задържи с десетилетия нейното ново революционно съзряване.

Предложението на Л. Каравелов противоречало и на разбиранията на Левски за съчетаване на вътрешните и външните фактори в революцията. Изразът на Каравелов «надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора» не означавал нищо друго освен празна надежда за евентуална помощ от страна на съседите, ако българското въстание изправи империята пред затруднение.

Левски винаги категорично е възразявал срещу подобно разбиране на чуждата помощ. Той многократно доказвал своя тезис, че не бива да се разчита на никого, «преди самички да изтъчем платното». Ако трябвало да се търсят външни съюзници на освободителното дело, Левски смятал, че това може да стане само след сигурна гаранция, която ще изключи възможността българската революция да бъде използувана като оръдие на балканския национализъм, като разменна монета в международните спекулации.

Съществува един факт, който в този трагичен момент нито Левски, нито Каравелов са можели да знаят. Когато се разкрива обхватът на революционната организация в България, посланиците на великите сили в Цариград побързали да уверят Високата порта, че при нужда техните правителства ще окажат военна помощ на империята, т. е. ще я подкрепят да унищожи българския бунт. Като че ли Левски инстинктивно е разбирал какво очаква България при едно прибързано действие.

Така той бил поставен пред съдбоносен избор: или да отрече себе си, своите схващания и идеи, като даде сигнал за действие в неподходящ момент, или да остане верен на своите прозрения. Мъж като В. Левски, политик като него, който никога не е играл по чужда свирка, не може да бъде пречупен в един ден, дори ако в този ден над него витае знакът на смъртта. Както и във всички моменти, когато е трябвало да решава бързо и без грешка, Левски остава верен на себе си — България ще тръгне на бой само тогава, когато е готова да строши оковите на робството. Позицията на Левски в този момент била подкрепена от вътрешните дейци и от частните комитети. Всички се подчинили на Апостола. Без неговата дума, без неговия сигнал никой не би посмял да тръгне на авантюра.

Но в тези върховни часове на изпитание Левски проявява и една друга черта на своя характер като човек и революционер. Той остава верен на революционната дисциплина, затова, след като нарежда всичко необходимо за спасяване на организацията, той бърза за Букурещ, за да защити пред БРЦК своите разбирания, да поиска отмяна на паролата за незабавно въстание. На път за Букурещ на 25 декември 1872 г. Левски въпреки предупрежденията за опасностите, които го дебнат, пристига в Ловеч, за да даде необходимите наставления на Ловчанския комитет. Но поради турските предохранителни мерки той не успява да види председателя на комитета поп Кръстю, можал само да прибере архива на комитета и по този начин да предотврати по-нататъшните разкрития. На следващия ден Левски остава в с. Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения свой човек Христо Цонев Латинеца. Но тук той е заловен от турската полиция. От Къкрина Левски е откаран в Ловеч, после в Търново и оттам в София.

В София Левски заедно с групата на Д. Общи и няколко други дейци е изправен пред турски съд. Съдът осъжда на смърт страховития демон на империята. На 6 (19) февруари 1873 г. Левски бил обесен в околностите на гр. София. Така трагично завършва дейността на Апостола.

Този кратък разказ за Левски като организатор на българската национална революция разкрива безпримерните му качества като народен вожд.

Силата на Левски като организатор на народа се корени преди всичко в това, че той като никой друг схванал потребностите на историческия момент, повелите на освободителната епоха. Без неговите прозрения за революцията и за бъдещето не са били възможни реални начинания въпреки безукорните качества на Левски.

По-нататък силата на В. Левски като Апостол на революцията се материализира в онези принципи, които той успява да изработи за народната организация. По същество Левски създава нов тип народна организация, непозната дотогава в историята на националноосвободителните движения. Тази организация, построена на демократически основи, на базата на строга конспирация и централизация, при разделение на властта между отделните звена на сдружението и преди всичко при зачитане на историческите права на народа, е уникално явление в историята на европейската освободителна революция.

При това трябва да се вземе предвид, че тази народна революционна организация се създава в условията на жестока робска действителност, на страх и безсилие, на тотална диктатура, при липсата на каквито и да било конституционни и фактически гаранции за личността.

Но освен гениалните прозрения и историческата си решителност Левски притежава и неповторими качества на организатор и народен водач, които му позволяват като никой друг да пробуди от векове дремещите народни сили, да ги организира в името на една заветна цел:

Първо — умението да внушава своите идеи, да ги прави убеждение първоначално на няколко верни съмишленици, после на внушителна група от възторжени революционери.

Второ — способността да организира, да избира моментите и да използува обстоятелствата, да разчита точно на хората, да определя безпогрешно формата на организацията, да изкове законите на съзаклятието.

Трето — качествата на ръководител — обичан и уважаван от народа, с обаяние сред прости и учени, защото в случая няма организирана система, която да изгражда неговия действителен или мним авторитет, да поддържа вярата в него. В една народна организация, в която бушуват неориентирани страсти, разнопосочни лични или социални предпочитания, само личността на ръководителя има реално значение.

Левски притежава тези качества в тяхната най-висша степен. Това е неговата абсолютна интуиция за хората, неговият пламенен революционен романтизъм, палещ душите с нови идеи, съчетан с точна пресметливост и хладнокръвие в смъртоносни ситуации. И всичко това обладано и контролирано от един голям ум.

Съчетал в себе си качествата на мислителя, идеолога и политика, споени от изключително благородство, Левски дава през 70–те години на XIX в. на България това, което й бе липсвало близо пет века. У него народната свяст намира своята завършена еманация. И въпреки че всичко това е безспорен факт, и днес, век и половина след рождението на Левски, ние се питаме как е било възможно в българската робска земя да се роди този гений на мисълта и делото?

Ако обясним Левски само с личните му качества на организатор, ще отговорим на част от въпроса. Левски израства като народен водач върху онази основа, която българското общество беше положило по пътя на своята възрожденска пробуда през XIX в. Преди всичко той е плод на опита на самото освободително движение, като без всякакво малодушие, без преклонение пред имена и авторитети критически преработи, преосмисли този исторически опит. Ето тук се изявява гениалният ум — да можеш да кажеш на един народ, на неговите водачи, на света и на неговите свещени заблуди: стига толкова, било каквото било, това е минало, то си е отишло, идват нови времена. И Левски не се побоява, като избира точно историческия момент, да излезе пред своя народ и да заяви: робската живинична рана, която ни прояжда пет века, е позор за племето ни, нека я изгорим с нажежено желязо. Това, което славни мъже са правили вчера, днес не достига, трябва да се прави другояче. Ако искате да бъдете достойни за времето, в което живеете, да не пропуснете историческия миг, който нашето поколение трябва да преживее истински, ако искате да не се опозорите пред историята и бъдещето, действувайте, организирайте се поновому.

И с какво той убеждава робите, че това, което им предлага, е исторически целесъобразно — с една безукорна мисъл и с един благороден дух. Тези, които повярваха на думите му и се сродиха с духа му, направиха история, най-голямата, най-светлата, най-пълнокръвната част от българската национална история.

За целите на освобождението Левски използува народната организация, създадена от общините, от техните настоятелства, от българските еснафи, от училищата, от читалищата, от различните културни, женски и други сдружения. Без тези народни организации никой нe би могъл да си представи появата на Апостола. Можем ли мислено да видим Левски само едно столетие назад да броди по българската земя «навсякъде гонен и навсякъде приет»? Къде можеше той да бъде приет тогава, когато липсваха народните сдружения от възрожденското време? Само в някой и друг манастир, забутан в пазвите на Балкана. Оттук обаче освободителна организация не би могло да се създаде.

А когато Левски тръгва като апостол по градовете и селата на България, той намира вече една готова обществена структура. От нея той отделя най-смелите народни синове, за да формира ударната бригада на революцията, която чрез общините, училищата и църквите прониква и в най-дълбоките недра на народния живот.

Разбира се, ранната смърт попречи на Апостола да постигне пълна сплав на всички народни сили, на техните организации, да обедини всички социални слоеве, към което той се е стремил стъпка по стъпка. Но и постигнатото от него е безпримерно историческо творчество, белязано от реализъм, от изключителна способност да се борави с реални стойности в най-романтичното време на българската история.

Разглеждайки В. Левски като организатор на българското освобождение, логически възниква въпросът за приносите му в историята на европейската освободителна революция, за това, може ли той, който действува в малка, забравена от векове страна, да бъде нареден сред имената на големите мъже на освободителния преврат на XIX в.

Обикновено малките народи като нашия или проявяват чувство на национално малодушие, недооценявайки историческите ценности, които са дали на света, или пък надуто се перчат с постижения, които принадлежат другиму.

И веднага трябва да се каже, че между другите постижения, които тънат в забрава, които остават недооценени, стои и делото на В. Левски като идеолог и организатор на освободителната революция.

Преди всичко В. Левски внесе в революционната теория и практика на освободителното движение идеята за масовата всеобхващаща народна организация.

Той даде на освободителното движение теорията и практиката на революционния терор срещу компрадорите и националните предатели.

Един век преди някои съвременни рицари на революцията Левски провъзгласи, че революционерът е длъжен да се бори за свободата на всички народи, да не застава с пушка при нозе, докато на света има дори и един роб. И тази идея бе прогласена от робска България. Тя беше изпробвана преди Левски от българския народ, който чрез най-добрите си синове отиде да мре зa свободата на Гърция, Сърбия, Италия и на други народи, когато самият тънеше в робство.

Идеята на Левски, че след като се освободи България, ще отиде да се бие за свободата на други народи, изяви същинското благородство на космополитния дух на българина, на възрожденска България, която, озарена от светлината на новите времена, разглеждаше себе си като част от общото човешко поле за култура, свобода и напредък.

И ако днес в света се знаят и тачат имената на лица, не повече заслужили от Левски, повторили значително по-късно неговия подвиг, при това и те самите синове на малки народи, а името на Левски е останало да стопля само сърцата на българите, вината за тази непопулярност на нашия Апостол не е негова. Тя е на наследниците, на тези, за които той така красиво предаде богу дух, след като им беше дал кураж повече от всеки друг.

Именно поради всичко това трябва да се съгласим с онези познавачи на нашата история, които смятат, че ако Левски беше живял в една по-голяма страна, ако беше писал на един по-популярен език, а трябва да се добави и ако беше показан на света в целия му ръст, той с достойнство щеше да се нареди до исполините на XIX в.

Това беше разбрал само две години след смъртта на Апостола Христо Ботев, за да отбележи: «Така загива плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и саможертвеност са апостоли, редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много напреднали народи»(48).

Ръстът на В. Левски не може да бъде измерен само с гениалните му приноси в теорията и практиката на освободителната революция. Левски е велик и неповторим със своите идеи и мечти за бъдещия свят.

Идеите на Васил Левски за бъдещия свят

Всяка нова социална идея се ражда в критическото преосмисляне на миналото, на господствуващите възгледи и представи за света и за човешкото общежитие, чрез категоричното отричане от вехториите на стария свят при запазване на онези исторически ценности, които човечеството е успяло да създаде в дългата еволюция на своето развитие или в опиянението на велики часове, когато е посягало към бъдещето.

Левски като водач на българското възрожденско общество не прави изключение от това общо правило. Разбира се, веднага трябва да се отбележи, че той не е писал трактати по социология, както призваните теоретици на революционния преврат, не е правил обстойни изследвания като Раковски и Каравелов, не е изсипвал словесни канонади срещу азиатските вехтории като Христо Ботев.

Неговата критическа преоценка на съществуващия социален ред в Турция се среща между другото в писмата му, в дописката до в. «Свобода» и в увода към «Наредата на работниците за освобождението на България».

Но в това незначително по обем епистоларно наследство са събрани разсъждения и мисли, които по силата на анализа не отстъпват на най-доброто, писано от неговите съвременници.

В «Наредата» Левски най-напред посочва основните най-важни черти на турската държавна система — «тиранство и безчеловечност»(1). Така по един безпогрешен начин той разкрива най-характерните белези на средновековната азиатска деспотия, нейния асоциален, античовешки характер. Тази държавнодеспотска система според него се опира на «правото на силата», което дава възможност на турските кеседжии и еничари да «беснеят безчеловечно» по българската земя.

Господството на силата, на принудата над човека, над разума, над обществото е създало според Левски беззаконие и проклето зрелище»(2). Липсата на правов ред и отговорност са другите два белега на тиранско-деспотската система, която Османската империя подържа в нашите земи.

Тази тиранско-деспотичната система е превърнала човека в съвременен роб. Тя е отнела и омърсила свещените права на човешката личност. «Роби сме и ние българите и в нашата татковина върлуват турски, золумняри и еничари. И нашите долини ечат от робски охтения и въздишки»(3) — пише Левски.

Критиката, която Левски прави на стария свят, има eдна прицелна точка — идеята за човека, за неговите насъщни права и свободи. Така той атакува стария свят в най-слабия му пункт, в неговата антихуманна, античовешка същност, като страстно обвинява този свят, отнел свободата на личността, превърнал човека в роб и животно, лишил го от елементарните му биологически и социални потреби, потъпкал правата човешки, препречил пътищата на социалния прогрес.

Макар че всички тези преценки на Левски не са поднесени като научен трактат, не са систематизирани чрез изящен стил, те отразяват най-добрите постижения на критическата обществена мисъл за средновековната епоха. Към това трябва да се прибави онази ярка картина, която Левски дава на източната азиатска деспотия, многократно по-негодна да осигури развитие на производството, на обществените отношения, ялова да роди културни продукти, да гарантира на своите поданици дори нормално човешко съществуване, пълнейки живота им с «мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта».

Това е изходният пункт в анализа на Левски, от който той извежда идеята за революция. Както вече беше посочено, въз основа на този анализ Левски доказва, че азиатската деспотия не подлежи на развитие, че тя е прикована от смъртна болест, обречена е да изгние върху своите мъртви корени. На всеки полъх на новото време, на всяка нова мисъл, на всяко рационално действие този свят винаги и при всички случаи реагира неадекватно. Неизменно и във всички случаи той посреща кълновете на новото с терор и оръжие, със сопа и въже, противопоставя им аргумента на силата. И той не може да постъпи другояче, защото всяко либерализиране на деспотичните формации вещае тяхната гибел.

Левски отлично разбира, че поради социалната природа на източната деспотия може да има само една алтернатива — или хирургическият нож на революцията, или смърт. На тази основа той изгражда теорията си за революцията, изковава нейните оръжия, нейната организация. Но веднага пред него, както и пред революционния авангард, възниква въпросът — революция, но за какво? Какви са целите на тази революция? Какво ще донесе тя на хората, на обществото и на човека? Какво ще предложи на робска България? Как трябва да се устрои бъдещото българско общество, за да внесе своя дял в «човещината», т. е. да участвува според силите си в общочовешкото културно развитие.

Левски трябваше да отговори докрай на тези въпроси. И той даде своя отговор. Нека последователно да отбележим по-важните текстове от неговите писма в документи, които разкриват идеите му за бъдещия свят, за уредбата на свободна България.

1. Писмо на Левски до Ганчо Милев в Карлово — 10 май 1871 г.: «Не ще бъде в наша България, както е в Турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човека; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Това ще е в наша България». И по-нататък Левски продължава в същото писмо: «В Българско не ще има цар, а «народно управление» (подчертано от В. Левски — б. а.). И секиму своето. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста република»(4).

2. Левски до Евлоги и Христо Георгиеви, 6 октомври 1871 г.: «Днешний век е век на СВОБОДАТА И РАВНОПРАВНОСТТА (едър шрифт у В. Левски — б. а.) на сичките народности». Всеки човек, продължава Левски, иска «свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде ЧЕЛОВЕК...», а в България да се повдигне и съгради «ХРАМ НА ПРАВАТА СВОБОДА (едър шрифт у В. Левски — б. а.) и да дадем всекиму своето»(5).

3. Чернова на дописката на В. Левски до в. «Свобода» от януари 1871 г.: «Че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония, па от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише — свята и чиста република. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, румънци и пр., да не остават след нас... Време е един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, т. е. Млада Франция, Млада Русия и пр.»(6).

Дописка във в. «Свобода», бр. 7, 13 февруари 1871 г.: «Обязателността ви е да явите чрез вестникът си, и то последний път, какво е българското обществено мнение, да явите, че ние сме хора и искаме да живеем човешки... всяка една народност, даже и турците трябва да бъдат свободни и да живеят между назе като хора и граждане. На нашето знаме, което ще бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: «Свобода и всекиму своето».

4. Левски до новопосветените в революционното дело, 19 февруари 1872 г.: «Възобновлението на нашата славна [преди] държава, отърваванието ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили»(7).

5. Левски до Л. Каравелов, 25 юли 1872 г.: «Целта ни в Българско е Братство със секиго, без да гледаме на вяра и на народност. Ръката си подаваме секиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода человеческа»(8).

6. Нареда на работниците за освобождението на българския народ 1871 г.: «С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и се замени с демократска република (Народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кеседжии и еничари и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по висшегласие от всичките народности ще се избере»(9).

Такива са мислите на Левски, които разкриват вижданията му за бъдещия свят.

Още от пръв поглед проличава, че схващанията на Апостола за бъдещия свят са вдъхновени от революционните и либералните идеи на XVIII и XIX в. и специално от политическата доктрина на Великата френска революция. Тези идеи проникват интензивно сред българското общество от началото на XIX в. Идеята за националността, за равноправието на нациите, за духовната и политическата свобода лягат в основата на българското политическо мислене през епохата на Възраждането. Плод на интелектуалната възбуда, която преживява Франция през века на Просвещението, тези идеи съдействуват за развитието на критическия дух, пораждат ново политическо мислене у всички народи.

Изключително значение за създаване на идеала, на модела на буржоазния свят имат Волтер и френските енциклопедисти, които отхвърлят божественото право, осветяващо абсолютичната власт, отричат привилегиите на аристокрацията и духовенството. Но нито Волтер, нито енциклопедистите успяват да конструират нов модел за политическо устройство на света. Те по-скоро се стремят да реформират абсолютичния режим, като създават консултативен съвет от «почтени хора».

Заслугата за създаването на новия политически модел принадлежи на Монтескьо. В своя знаменит трактат «Духът на законите» (1748) Монтескьо, след като се опитва да коригира класификацията, която Аристотел дава на политическите режими, налага знаменитата си теория за разделението на властите. Благодарение на това разделение според него «властите се ограничават една от друга, свободата, т. е. управлението, основано върху закона, става възможно». Монтескьо посочва три власти: законодателна, която прави законите, изпълнителна, която ги прилага, и съдебна, която упражнява властта в особени случаи. Всяка от тези три власти според него трябва да бъде поверена на орган, отделен и независим от другите две. Само при наличието на това разделение може да се гарантира свободно общество, свободен режим.

Друг голям мислител с изключителни заслуги за изработване на основните принципи на буржоазното общество е Ж. Ж. Русо. В неговите трудове и особено в «Обществен договор» (1762), излязъл точно в годината, когато Паисий дописва своята история, са изследвани причините за неравенството между хората, което според Русо се дължи на естествената разлика във физическата сила и морално-интелектуалните качества и на второ място — на социалните условия. Русо широко обосновава естественото право на човешката личност, една идея, която дълбоко е вълнувала и В. Левски.

Силно влияние върху формирането на българската националнореволюционна идеология оказват италианските писатели патриоти от XVIII–XIX в. и преди всичко Дж. Мацини. Идеите на Мацини за равенството и свободата на народите са вълнували кръжока «Млада България», с който Левски е свързан за известно време(10). В тази среда Левски не ще да е останал чужд и на републиканските възгледи на Мацини за асоциацията на равенството, създадена от напълно равноправни индивиди както в правата, така и в задълженията. Според Мацини нациите трябва да се организират като отделни тела (органи) на човечеството. Всяка от тях има своето божествено предназначение.

Но идеите на Левски за бъдещия свят ни напомнят преди всичко най-триумфалния исторически документ на XVIII в. — знаменитата «Декларация за правата на човека и гражданина», приета от Френското национално събрание на 20 август 1789 г. В тази декларация Френската революция прокламира «естествените, неотменимите и свещени права на човека».

Ето по-важните й текстове:

«Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си.»

«Естествените права на човека са: свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците.»

«Принципът на върховната власт (суверенитетът) се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа.»

По-нататък Декларацията предвижда свобода във всичко, което не е вреда на другите, законни гаранции за упражняване на свободата, правото на всеки гражданин да участвува в изработването на законите, гаранции за неприкосновеността на човешката личност; свобода на съвестта и вероизповеданието, на печата. Декларацията обявява собствеността за «неприкосновено и свещено право» и т. н.

Едно сравнение между текстовете на В. Левски за бъдещия свят и идеите, залегнали в «Декларацията за правата на човека и гражданина», отразила най-големите постижения на човешкия дух от епохата на Ренесанса, Просвещението и буржоазния революционен преврат, не ще остави съмнение, че В. Левски, когото някои все още се осмеляват да представят като необразован и неграмотен, е успял да усвои, да преработи през своята кристална душа големите постижения па модерното политическо мислене.

И той полага в основите на своята политическа доктрина безсмъртните идеи за правата на човешката личност, за бъдещото свободно и демократично общество. Като изхожда от тези принципи, Левски изгражда проекта си за «демократична република», за «свята н чиста република». В «Наредата» той изрично ще посочи, че бъдещата република ще бъде народно управление, а на друго място ще допълни: «В Българско не ще има цар, а народно управление и секиму своето».

Кои са принципите, върху които Левски изгражда идеала си за бъдещата република, бъдещото народно управление?

1. Главният, основният, подчертаният навсякъде първи принцип е равноправие на народностите, равноправие на нациите и националните малцинства. Всички народи «щат живеят под едни чисти и свети закони», защото «днешният век е век на свободата и равноправността» — непрекъснато подчертава Апостола. Именно поради това който и да живее в България, от която и народност да е ще бъде равноправен с българина във всичко. «Целта ни в Българско е Братство със секиго, без да гледаме на вяра и на народност», продължава Левски, за да заключи в «Наредата», че бъдещата република «даде място на съгласието, Братството и съвършеното равенство между всичките народности».

Принципът на националното равноправие в идеологията на В. Левски има два източника. От една страна, идеята за националното равенство, за правата на народите, за обособяването на нациите в духовно, политическо и държавно отношение идва у него от арсенала нa буржоазнодемократическата мисъл.

По времето на В. Левски тази идея вече беше напуснала кабинетите и книгите и се беше превърнала в знаме на националните революции. Сред реки от кръв тя беше триумфирала в освободителните движения на много европейски народи. В нашата национална революция тази идея се усвоява още чрез нейната първа програма «История славяноболгарская» на Паисий Хилендарски. Идеята за естествените права на народите, за равенството и братството между националностите се пропагандира страстно в трудовете на всички възрожденски демократи, на Н. Бозвели, на Г. Раковски, на Л. Каравелов, на Хр. Ботев, на всички национални водачи, идеолози на освободителната борба до В. Левски.

Левски, който добре познава идейните настроения от епохата на Просвещението и на либералния XIX в., безспорно е привлечен най-напред от голямата идея за равноправието на народите. Не може да се установят конкретните източници на неговите разбирания по този въпрос, но очевидно той е познавал съчиненията и на Паисий, и на Бозвели, както и трудовете на Раковски, Ботев и Каравелов; безспорно той се е ползувал от сръбска и друга литература. Точният анализ на неговите изрази обаче не говори за преки заемки, а показва дълбоко лично вътрешно преосмисляне на една от главните идеи на буржоазнодемократическата политическа мисъл.

От друга страна, идеята за равенството на нациите, така блестящо защитена от В. Левски, се мотивира и от българското развитие, от положението на българското общество по време на турското господство и особено през епохата на Възраждането.

Българите под турска власт живеят векове заедно с другите 11 народности на империята. Столетия наред те и другите поробени народи се намират под диктата на господствуващата турска народност. Поради особеностите на турската държавнодеспотична система, която се опира не само на централизацията и на държавния контрол върху земята, не само на една самовластна диктатура, но и на верския мюсюлмански фанатизъм, отношенията между турците и поробените народи са отношения на господство и потисничество. Верските различия не са позволили да се стигне до обединяване на народите на базата на общи социални или други тежнения и интереси. В замяна на това обаче диктатът на народа завоевател е бил конфронтиран от едно братско — било то кръвно, било то верско, било по силата на интересите — сцепление на балканците, което се изразява във всестранни културни общувания в опозиция на исляма. През Ранното възраждане това многонационално единство се изразява в обща политическа и въоръжена акция както по време на Сръбското въстание от 1804 г., така и през Гръцката завера (1821–1828 г.).

Започналата през XVIII в. епоха на възраждане на балканските народи, на буржоазен преврат в икономическите и социалните отношения поражда обаче силен национализъм, най-ярко изразен по исторически и други причини в гръцката и в сръбската революция. Националистическата вакханалия, която вдъхновява «мегали идеята» и мечтите за «велика Сърбия», за «влахо-българска държава», започва да разграничава и противопоставя народите на Балканите.

И поради обстоятелството, че българският народ тръгва към своето държавно-национално обособяване след другите балканци, той значително по-дълго време остава имунизиран срещу националистическата зараза и през XIX в. страстно се увлича в идеите на равенството и братството между народите. В развитието на българската освободителна идеология това е манифестирано по един много широк начин, то е засвидетелствувано в съчиненията на почти всички предходници и съвременници на В. Левски.

Така идеята за равенството между народите се влива в политическата система на Левски от самия живот. Тя отразява историческото битие на нашия народ, неговите демократични добродетели, неговото уважение към културата, земята и историческите стремежи на другите народи.

Тази благородна историческа традиция е дала на Левски основната идея, върху която той мисловно чертае контурите на бъдещата свободна България, където ще цари «съгласие, братство и съвършено равенство между всичките народности», като не се изключва и турският народ, дори евреите, които в нашите земи са малка група. Постановката на Левски, макар да произтича от традиционните идеи на българската революция за бъдещия свят, отразява преди всичко интимната нагласа на неговия дух, абсолютния му демократизъм, неговото чисто и дълбоко преосмислено преклонение пред естествените права на всеки народ. И ако като политик той точно отчита пагубните последици на балканския национализъм, когато мечтае за бъдещия свят, дава на всеки народ правото да урежда своя живот самостоятелно, в духа на своите исторически традиции, в земята, която му е принадлежала през вековете.

2. И затова съвсем естествено вторият принцип на бъдещата «свята и чиста република» Левски търси в историческата реализация на българските интереси, т. е. в гаранциите на българското общество да защити своите естествени исторически, демографски, културни и морални права.

В това отношение Левски се извисява над всички свои съвременници. Преди всичко той е дълбоко чужд и враждебен на всякакви националистически увлечения. Като се вземе предвид, че той живее в епохата на най-бурно бликащия национализъм, когато това породено от освободителния преврат народно чувство играе огромна национално-мобилизираща роля и в същото време поражда и първите избухвания на експанзионизъм, на мегаломания, ще се разбере колко Левски е надмогнал своето време.

Той не се поддава на сръбските и гръцките националистически интриги, не търси аргументи да доказва първенствуващата роля на българите — най-многобройната народност на Балканите. Но в същото време, като отчита опасностите, стаени в национализма, той се стреми да създаде сила, която да им противостои, и ясно формулира правото на българите да бъдат равни с другите европейци. Той разглежда българското освобождение като средство «да си добие първата чест и слава и нашето мило отечество, най-после да бъдем равни с другите европейски народи».

Левски не се захласва пред силния, страстен национализъм на Раковски, под влиянието на който неговият пръв учител по революция и българщина създава фантастични теории и хипотези. Той не робува на паисиевското пристрастяване в миналото, където българите са смели и люти на бран, благородни и гостоприемни, а гърците — лукави и хитри, сърбите — страхливи и подли. Левски преодолява и този първичен импулс, естествен за времето на Ранното възраждане.

Но в същото време той не направи нито една отстъпка от естествените исторически права на българския народ. И в това отношение той има измеренията на велика историческа личност.

Подобно на Паисий, Бозвели, Раковски, Каравелов, Ботев и другите възрожденски мислители Левски познава историята на своя народ, историческите, демографските, географските и културните параметри на българското минало. Подобно на Паисий и Раковски той също мечтае за «възобновяването на нашата славна [преди] държава», «на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята света кръв откупили». В дописката до в. «Свобода» Левски определя точно «това място». «И ние сме хора — пише той — и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни, с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония.»

Както във всяко друго отношение, така и по този основен пункт Левски не познава никакво колебание. За разлика от много други български политици той нито за миг, в никаква форма, под никакъв предлог не допуща, че може бакалски да се търгува с историческите права на народа. Тези права той слага в основата на революцията разглежда ги като първо градиво на бъдещата българска държава. И в това отношение прозренията на В. Левски имат непреходно значение за българската история.

3. В основата на бъдещата република по-нататък Левски поставя гражданските и политическите права и свободи на народа и на личността. Навсякъде, където и да се докосва до проблемите на бъдещето, той неизменно подчертава: «В Българско не ще има цар, а народно управление и всекиму своето»; «всеки човек иска свободно да живее»; «пълна свобода в земята ни»; всички хора, без оглед на раса, народност и вяра ще бъдат равноправни в «гражданско отношение».

Така Левски уплътнява една от главните идеи на буржоазнодемократическата мисъл — идеята за гражданското и политическото равноправие, за правото на всеки гражданин в бъдещия свят да бъде равен в политическо отношение с другите, за сигурни гаранции на човешките прави и свободи.

Това разбиране на Левски произтича не толкова от господствуващите буржоазнодемократични и либералистични идеи на XIX в., века, който окончателно отрече средновековните феодални привилегии, базиращи се на род, кръв, традиция или герб, колкото, на естественото положение на българското общество.

Робските векове изравняват българите в социално и политическо отношение. Те лишават българите от аристокрация и имуществено издигнати съсловия. Всичко това създава у народа трайно усещане за равенство в правата, демократични настроения, отвращение към аристокрацията и аристократическите мании. Носители на аристократическата зараза сред българите за цели векове са били турските паши и бейове и гръцките фанариотски духовници. Но те са политически или духовни врагове на народа. Това пораждало у българите допълнителна неприязън към аристокрацията, която не само била тиранин и покорител, но и чужда по кръв.

Поради тези исторически условия, независимо че XIX в. предизвиква начална имуществена диференциация, никой възрожденски политик и водач със стойност не можел да си представи друго общество освен републиката на гражданското равноправие. Така би трябвало да се обяснят републиканските и антимонархически възгледи, образували ядрото на демократическия заряд на българската национална идеология.

У Левски, човека с неповторима историческа интуиция, тези идеи са доведени до съвършенство. Политическото и гражданското равноправие той извежда от анализа на българската действителност, промива го през своя кристален демократизъм и чертае контурите на едно общество на граждански и политически равни хора, където никой няма да ползува правата на по-достойните от него, никой няма да получава повече поради титли, звания, служебни постове или просто по силата на това, че държи властта в ръцете си.

Левски за разлика от Ботев не се увлича в идеите на утопическия социализъм, те са чужди на неговите представи за бъдещия свят. Така наречената «втора борба», която срещаме в дописката до в. «Свобода», не изразява, както мислят някои автори, намеренията на Левски да слее политическата революция със социалистическия преврат. Левски много ясно е посочил в дописката, че тук става дума за едновременно реализиране на политическото освобождение и на демократическата република. Именно поради това уводните думи към този текст гласят: «Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, т. е. Млада Франция, Млада Русия и пр.»(11), т. е. едновременно с ликвидацията на феодалната власт да се създаде и република.

И в това отношение великият мечтател е спокоен и умерен реалист. Той точно е преценил и премерил какво може да се постигне «чрез втората борба», т. е. колко скъпо и какви загуби ще струва на обществото, когато брат брата ще убива, бащата сина, синът бащата в политическите борби за гражданско равноправие и демократическа република, след като е ликвидирана политическата власт на турската тирания.

Тези текстове показват, дори и да не вярват тези, които смятат Левски за необразован, колко широки знания той е притежавал за френската и руската история на XIX в., за да може от анализа на тази история, на нейните кървави превратности да извлече необходимите поуки за задачите на българската революция, за бъдещото устройство на българската държава.

И по-нататък ще трябва да се посочи още една особеност в разбиранията на Левски за гражданското равноправие. Това не е същата идея за равенството на гражданите, която «третото съсловие» издига от барикадите срещу средновековните графове и маркизи, епископи и прелати, това е равенството, гарантирано от «пълната свобода» на всеки и на всички.

4. Другият голям принцип на бъдещото общество Левски, подобно на мислителите на буржоазната епоха, търси в регулираните отношения между властта и гражданите. И тук той поставя акцента върху законността, върху правните гаранции за народа в бъдещата република. Както вече беше отбелязано, според него всички народи в бъдеща България «щат живеят под едни чисти и свети закони... за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българина». «Всички — отбелязва Левски — щат спадат под един общ закон, който по висшегласие от всичките народности ще се избере.»

Мисълта на Левски е съвсем ясна: законите ще се изработват, ще се определят от мнозинството по висшегласие, следователно ще отразяват народната воля, ще отговарят на народните нужди и интереси. Веднъж приети от мнозинството, осветили и санкционирали народните интереси, те стават задължителни и всеки, който живее в България, ще трябва да се съобразява с тях — и българи, и чужденци, и богати, и бедни, и властимеющите, и обикновените граждани.

Тази типична буржоазнодемократична постановка за равенството пред законите, за «светите и чисти» закони е издигната като знаме на буржоазията в борбата й срещу абсолютизма и беззаконието на стария свят. Очевидно от европейската литература тя прониква в концепциите на Левски, където, облагородена от неговия демократизъм, е доведена до съвършенство. Левски, за разлика от редица свои предходници, не допуща никакво законно ограничаване на личността, на народа и на нациите, той отхвърля конституционната монархия, т. е. идеята за разделянето на властта между старата аристокрация и освободения народ.

Като гаранция срещу беззаконието, срещу евентуалното погазване на народните права Левски, както вече беше посочено, още в «Наредата» предвижда разделението на властите. Макар че според него властта, която принадлежи само на народа, може цялата без остатък да бъде делегирана, и то само по висшегласие на отделен революционен орган, на Привременно (разбира се, по логичен път) и на постоянно правителство, при нейното упражняване в съответствие с изразената народна воля, тази власт се разделя между независими едни от други органи. Така Левски разглежда отношенията между законодателната и «извършителната», или изпълнителната власт.

В това бележитият демократ вижда гаранция срещу тоталитарния режим, срещу тиранията и деспотизма, които не се съобразяват с народната воля.

Като наблюдаваме развитието на българското общество след Левски и как непрекъснато се роят една след друга тоталитарни политически доктрини, не можем да не отбележим колко дълбоко Левски е промислил постиженията на модерната мисъл, колко предан е той на демокрацията, от която неговите наследници се опитваха да правят политически шарлатании, както сам той би се изразил.

5. Следващият принцип, който Левски слага в основите на бъдещето общество е правото на народа на вероизповедание, принципът на веротърпимост. Навсякъде Левски сочи, че хората и народите трябва да бъдат равни по отношение на вярата, че в България не ще се допущат верски или религиозни репресии.

Този ясно формулиран принцип на В. Левски ни изправя пред два пункта от неговия мироглед. Първият — за религиозността на В. Левски, и вторият — за отношението между религия и политика в неговата идеология.

Още в началото беше споменато, че някои автори, дори и такива, които не са църковни служители, изтъкват религиозността на Левски като неделима част от неговото светоусещане. Техните аргументи са два: позовават се на живота на Апостола, на ранната му младост, когато той чак до 24–годишната си възраст служи като послушник при вуйчо си архимандрит Василий, учи се в свещеническото училище в Стара Загора, а след това се подстригва за дякон. За този период от живота на Левски ние доскоро нямахме нито един документ. Но преди няколко години се откриха две тетрадки с негови записки по богословие, които са или от времето, когато е учил в старозагорския свещенически курс (1856–1858), или са препис от записките на някой български семинарист, правени в манастира. Тези записки, озаглавени «Введение в обличителното богословие», преписани грижливо, отново потвърждават една трайна черта от характера на Левски — постоянство и дълг пред бъдещето. Вижда се колко системно, с каква настойчивост той се е подготвял за бъдещия си духовен сан, как внимателно е изучавал църковно право, догматика и история, така, както всякога по-късно е подхождал към всички други задължения.

Но в записките няма отбелязани мисли на младия дякон, затова не може да се установи какво е вълнувало възмъжаващия юноша(12).

Безспорно обаче е едно, че в ранна младост Левски, възпитан в своето благородно еснафско семейство, е почитал бога и църквата. Условията, в които той израства — дом, град и време, — не са могли да не му внушат религиозни представи и християнски чувства. Но безспорно е и друго, че не под въздействието на тези чувства бъдещият революционер става духовник. По-скоро към това са го тласкали несретата и най-вече обстоятелството, че през XIX в. църквата е поле за народополезна дейност.

Един факт, твърде голям и силен, идва веднага да потвърди тези съображения. При първата възможност да се отскубне от манастирската килия Левски тръгва по опасния бунтовен път, заминава през 1862 г. в Белград, за да постъпи в Легията на Раковски. И това не се дължи, както обясняват някои биографи на Апостола, на обстоятелството, че вуйчо му го бил излъгал и не го е пратил на учение, а поради съзряването на бъдещия общественик, който в манастирската тишина живо се е вълнувал oт освободителните идеали.

Ако не беше така, излъган от вуйчо си, Левски би могъл да тръгне по други пътища — да стане учител, да отиде при Найден Геров, за да проси стипендия за някоя от духовните семинарии в Русия, или просто да продължи занаята на баща си.

Решението на младия дякон през 1862 г. не е изключение. То повтаря често срещаното през българския XIX в. явление, когато под расото на монаха е туптяло пълно с неспокойство сърце на революционер.

След като се връща от Белград през 1863 г., Левски захвърля расото и тръгва завинаги по новоизбрания път на професионален политик и революционер. Но и оттук нататък в неговите писма многократно се третират въпросите на религията и църквата. Доста често той споменава бога — «с нас е бог», «бог да ни пази», «с божия помощ» и т. н. са изрази, постоянно срещани в неговата кореспонденция. Често пъти дори посочва, че човек трябва да живее, «както е дадено от бога да живее». Наред с това в своята революционна дейност той не елиминира църквата и църковните отци, не стига до Каравеловото презрение към попщината или до Ботевия атеизъм. Напротив, той предвижда революционните борци да се кълнат пред «честния кръст», а в БРЦК и в частните комитети да се включват задължително свещеници или духовни лица.

В това се изразява отношението на политика В. Левски към църквата. Левски добре е разбирал, че религиозното чувство, запазено у народа, може да се превърне в извор на патриотично действие. В името на революцията той дори е използувал «страха от бога», клетвата и клетвоотстъпничеството. Но това в никакъв случай не означава, че Левски и през годините на своите революционни митарства продължава да бъде религиозен. Смешно е да се помисли, че един човек, излязъл с целия плам на своята велика душа срещу силите, които бог (независимо дали е Христос или Мохамед) е «благословил», срещу силите, които религията е санкционирала или осветила от векове, може да бъде вярващ. Или най-малкото, не разбират Левски онези, които виждат в неговото отношение към църквата либералистични отстъпки, защото не може един човек, който не стои в Букурещ и не се занимава само с публицистика, а е тръгнал да прави с ума си и с двете си ръце революция, да настрои църквата и духовенството срещу освободителното дело, или да не използува религиозното чувство за патриотично въздействие. Още повече през XIX в. българската църква е народна институция.

В продължение на тези разсъждения за отношението на политика Левски към религията и църквата трябва да се разгледат неговите принципи за уредба на бъдещото общество на базата на веротърпимостта и верското равноправие.

Нима един смирен християнин би могъл да съгреши пред своя бог и да иска равни права за мюсюлмани, евреи, католици и протестанти. Такъв политик най-малко ще посочи в своята конституция, че православието е държавна религия. У Левски няма нищо подобно. Като изхожда от своите демократични разбирания за равенството на народите и от своето дълбоко убеждение за свободата на човешката съвест, големият политик, бившият дякон избира и в това отношение най-вярното решение. Принципите на Левски са едно просвещенско разбиране за ролята на религията и църквата, вдъхновени от идеалите на хуманизма, от просвещенската теза за реформация на църковните институции с оглед нуждите и потребите на новото време.

Ето така най-общо се очертава политическият идеал на В. Левски за бъдещия свят. Преди всичко той мечтае за възстановяването на славната и силна някогашна българска държава при зачитане на историческите, демографските и културните права на българската нация, живяла и творила своята история през вековете върху земите на трите класически провинции — Мизия, Тракия и Македония.

Бъдещата българска държава според Левски ще бъде демократична република, «свята и чиста република», «народно управление», съзидана в съответствие с постиженията на ренесансовата и просвещенската политическа мисъл. Тя ще се управлява от народа и неговите представители при зачитане правата на всички народности, които ще я населяват. Републиката ще гарантира историческото бъдеще на българската нация, ще създаде условия за свободно стопанско, социално и културно развитие, ще осигури граждански и политически права на народа, ще уважава при всички обстоятелства правата на човешката личност, ще въведе строго демократично законодателство, като всички без разлика на положението си в обществото ще бъдат равни пред законите, ще осигури свобода на човешката съвест и на вероизповеданието.

Преди да се направи една обща преценка на идеите на В. Левски за бъдещия свят, трябва да се посочи, че в неговата политическа доктрина липсва големият проблем — за собствеността. Макар и силно повлиян от тезите на «Декларацията за правата на човека и гражданина», Левски не включва в своята идеологическа и политическа система правото на «свещена и неприкосновена частна собственост».

Това, веднага трябва да се подчертае, у Левски за разлика от Ботев не е свързано с влиянието на социалистическите идеи. Напротив, цялата политическа и идейна постройка на Апостола показва, че той се придържа в рамките на буржоазнодемократическата мисъл. Причината, поради която Левски елиминира въпроса за собствеността, се дължи до голяма степен на историческите обстоятелства, при които съзряват неговите възгледи.

От една страна, през XIX в. българите не са лишени от собственост, от земя. Макар че според турското аграрно законодателство земята принадлежи на държавата, фактически тя се намирала вече в ръцете на дребните производители. Едрото земевладение, доколкото съществува под формата на чифлици, заема незначителен дял в българското стопанство. Българското общество в грамадната си част се състои от дребни и средни собственици — селяни и занаятчии. Пауперизацията и пролетаризацията са още в началната си фаза. Капиталистическите форми са едва покълнали в българското стопанство. Всичко това определя условията, при които в българската буржоазнодемократическа идеология социалните проблеми са плътно затулени в сянката на политическите и националните проблеми.

От друга страна, през Българското възраждане националното освобождение и буржоазният преврат са напълно слети в единния възрожденски процес с ясна доминанта на националнополитическия аспект. Решаването на националния въпрос чрез политическото освобождение неминуемо щеше да ликвидира остатъците на азиатската социалнополитическа система, щеше да отприщи новите социални сили, родени и изнемогващи в недрата на Османската империя, за свободно буржоазно развитие.

Така Левски, разработвайки главното, най-важното — националнополитическите аспекти на революцията и на бъдещата българска държава, по същество решава и нейните социални проблеми в духа и концепциите на буржоазнодемократическата мисъл.

Грубо погледнато, политическият идеал на В. Левски е буржоазнодемократическата република. Неговите разбирания за бъдещата социална уредба не надхвърлят в общи линии постиженията на обществената мисъл на XIX в. Но ако спрем дотук, би означавало да не видим онези «малки», но съществени корекции, които Левски прави към общопознатия, господствуващия през епохата социален модел.

Преди всичко трябва да се изтъкне силният, подчертаният акцент, който Левски поставя върху демокрацията. Това намира израз в неговата постановка за народното управление, за гарантиран с всички средства и начини контрол на народа, на обществото върху държавата, върху нейните органи, върху изпълнителната и законодателната власт, върху миналото, настоящето и бъдещето. От първичния инстинкт на нашия народ за гражданско и политическо равенство Левски се опитва да проектира едно ново общество, различно и от триумфиращия буржоазен свят, и от утопичносоциалистическите мечтания.

Но това само по себе си е утопия — веднага ще кажат привържениците на общата теория. Такова общество — нито буржоазно, нито социалистическо, такава утопична Икария не съществува. Може би общата теория е права, но Левски не се съобразява с нея. Той е мечтател, но не и фантазьор. И историята даде право на Левски, а не на неговите опоненти, защото историческото развитие след него показва огромно разнообразие на обществени структури, дори на базата на буржоазното развитие. Може би точно затова някои го подозират в липса на теоретическа подготовка, без да схващат, че този гениален човек е притежавал колосална, почти свръхчовешка историческа интуиция.

Ако искаме още веднъж да подчертаем главното у В. Левски, ще повторим, че той гениално налучква общия път за бъдещото развитие, средствата за корекция на съществуващите отношения. Най-важното, най-голямото, най-силното в неговите възгледи за бъдещия свят това е абсолютната му преданост към демокрацията, към гарантиран, неконтролиран от никого освен от народа демократически ред. Историческото развитие повече от сто години достатъчно ясно доказва величието на идеите на В. Левски — този най-завършен демократ и хуманист в българската история. Нима историята не потвърди, че само демокрацията и демократичните режими можаха да удовлетворят във висша степен биологическите, социалните и психическите потреби на човешката личност.

Очертал контурите на бъдещото свободно демократично общество, на «святата и чиста република», Левски е забелязал, че в социалния организъм на съвременното му бедно и духовно отпаднало от продължителните робски терзания общество са стаени сили, които още на другия ден след свободата ще посегнат върху свещения ред, за който ще мрат най-добрите синове на България. Именно поради това в «Наредата» той предвижда смърт за всеки, който отхвърли предначертаната държавна система — «демократическата република» — и състави партии за деспотско-тиранско управление или конституционна система, в смисъл на конституционна монархия.

Демократическите си идеали за бъдещия свят Левски се стреми да разпространи и сред другите народи. Както вече беше посочено, той желае по същия начин да бъдат уредени съседните балкански държави, за да може да се стигне до балканската демократическа република, която би изцерила недъзите на сурогатното и забавено ориенталско развитие, би издигнала върху своите знамена братството, съгласието и съвършеното равенство между народите, би създала общество на всеобща и гарантирана демокрация.

В това отношение се изявява вече общочовешкият, космополитическият дух на Апостола, проявяват се качествата му на гражданин на света, всичките до едно осветени и облагородени от неговия демократизъм, на който той отдава вярата си като на някой вълшебник, способен не само да конструира «храма на правата свобода» в България, но да промени и международните отношения, като на мястото на дивия национализъм, на балканските безумства възтържествува спокойното културно развитие на народите от Европейския югоизток.

И отново изниква въпросът, не се ли превъзнасят прозренията на В. Левски като идеолог на бъдещия справедлив свят, когато този свят, за който той се бори и мечта, не беше постигнат, а историята продължи по своите сурови и жестоки закони да моделира други общества. Такова питане е резонно, но то може да изникне в главата само на хора, които са привърженици на тезиса, че всичко станало, всичко, което съществува или тепърва ще има да стане, е разумно. А всички, които са «гонели» облаците, са несериозни, в балканските представи дори вятърничави.

Нищо подобно, трябва да се отговори на една такава задявка с Левски и с всички други като него, които са търсели и търсят да поправят този грешен свят. Без тях човешката история би била една пустиня от равен и неподвижен пясък. Без тях не би съществувал социалният оптимизъм, никога нямаше да се търсят оптималните варианти на общественото развитие. А това, че историята често не желае да реализира или да изпробва тези варианти, а се лута в детинските си заблуди, толкова по-зле за историята.

Но социалните прозрения на В. Левски биха останали неясни и неразбрани без неговите последователни хуманистични схващания за човека и обществото, за социалното предназначение на човешката личност. На човека и личността Левски отделя изключително голямо внимание във всички свои работи.

В духа на хуманистичните и просвещенски разбирания на епохата Левски защитава преди всичко естествените права на човешката личност. И не е случайно, че всякъде, където докосва проблемите на бъдещето, той свързва обществото и личността, за да посочи, че на човека трябва да се даде да живее така, «както е дадено от бога да живее», че всеки човек «иска свободно да живее и да се наслаждава на природата божия, иска да бъде човек», че всеки човек трябва да «си служи по вярата и законно да се съди», че да живеят човешки, хората трябва да са «свободни с пълна свобода».

Тези няколко фрази, които могат да бъдат умножени с още много други от този род, очертават стойността на хуманистичния идеал на Апостола.

Подобно на своите ренесансови предходници Левски смята, че да се осъществят естествените, божествените права на личността, е необходима преди всичко свобода, «пълна свобода», условия, които ще гарантират свободната човешка изява. Свободата на личността, неограничавана от никаква власт, освен от законите на живота, това е идеалът на Левски за условията, в които трябва да живее човекът. И ако Левски е наричан Апостол на свободата, това не е само защото се е борил за политическото освобождение на България, за да могат нови управници, вече с калпаци или във фракове, да управляват българите, а защото се е борил за общество на свободни хора, защото е страдал и увиснал на бесилото за естествените права на човека.

Какви са тези права, които дават възможност на човека да се реализира като личност? Преди всичко равенството между индивидите. Това е неизменен рефрен, който Левски повтаря непрестанно. Всички хора са равни по рождение. Не може да има никаква разлика, която да произтича от род, кръв, раса, нация, привилегия или имунитети. Обществото трябва да осигури това равенство и пред бога, и пред законите. И само оттук нататък хората ще се разграничават по естествените си белези, по способностите, по приносите, които ще направят в човешкото развитие. Но и в това отношение Левски не е утопист, нито шарлатанин. У него равноправието се свързва със социалните условия, които ще го осъществят, както и с човешкото начало, заложено у всеки индивид.

Така Левски разшифрова своето разбиране за свободата на човешката личност. Според него трябва да се гарантира преди всичко икономическа, обществена и лична свобода, т. е. неограничавани и незаплашвани от никого права на личността, условия за свободна стопанска инициатива, за обществено организиране, свобода на съвестта, на дома, на словото, на печата, на вярата, пълна социална и духовна свобода за изява и реализация на личността. И не е случайно, че проектите на Левски за бъдещия свят определят условията, които предлагат и осигуряват тъкмо такива възможности. Идеалите на Левски за равноправието на гражданите в политическо отношение, за равенството между нациите, за веротърпимостта и т. н., всичките до един са подчинени на правата на човешката личност. Той посочва, че само при създаването на разумното демократическо общество човек ще може да живее човешки, както бог е дал да живее човекът, т. е. в съответствие със заложените в неговата природа биологически, социални и духовни начала; че ще може да се наслаждава на божията природа, т. е. да постигне своето духовно съвършенство.

Без концепцията на Левски за човека, без неговия последователен хуманистичен възглед никога не ще получим точна представа за измеренията на тази голяма личност. И в случая трябва пак и отново да се подчертае, че Левски е велик не само защото е последователен революционер, не само защото е безспорно един от най-талантливите организатори на освободителната революция, не само защото е безумно смел и решителен, а защото създаде идеала на един справедлив бъдещ свят, съобразен с божествената същност на човешката природа.

Без това Левски не би бил Левски, тъй като в историята се срещат много дръзки, смели и решителни хора, които посягат върху «свещения» съществуващ ред, но само за да докопат властта, да изпълзят към върховете на обществото, за да осигурят себе си, своята партия, своите адепти с власт и блага, без да дадат нещо ново на човека, освен илюзията на сладките обещания, винаги адресирани към идните поколения. За такива хора Левски единствено допуща, че може да се отклони от своите хуманистични схващания и да ги накаже със смърт, т. е. да освободи, обществото от узурпаторите, които биха посегнали на живота, честта и правата на милионите.

Личността на Васил Левски

В нашите представи В. Левски е едно многолико измерение. Неговата личност, т. е. целият му исполински ръст, се очертава в идеите, дейността и историческите постижения на българската нация, свързани с неговото име. Без теорията му за революцията, без неговата революционно-апостолска дейност, без идеалите му за бъдещия свят и хуманистичната му саможертва в името на човека Левски нямаше да остане в нашата история, дори да притежаваше милион пъти по-големи, по-благородни лични качества. Именно затова трябва да се подчертае още веднъж, че който иска да определи историческия мащаб на това неповторимо явление, трябва да намери, да открие, да представи революционера, Апостола и мислителя.

Но веднага от само себе си изпъква въпросът, каква личност е трябвало да бъде този човек, за да може да остави такава дълбока, трайна диря в българската история, такава благородна щриха в националното съзнание, такъв плътен и вечен спомен за себе си.

Източниците, които изявяват В. Левски като личност, са най-малко три: това, което той е оставил за себе си (писма, дописки, прокламация и най-вече извършени дела), това, което другите са казали за него приживе или след смъртта му, и това, което националното съзнание, българската съвест е съхранила като спомен за него. Към тези три източника трябва да се прибавят и преценките на чужденците, които отстрани са наблюдавали и изучавали българската история.

Може спокойно да се каже, че и трите източника, и трите коректива за личността на В. Левски са първокласни.

Неговите собствени документи, създадени в хода на една гигантска мисловна и практическа дейност, разкриват стъпка по стъпка, точно в условията на житейските ситуации, на социалните конфликти личността и качествата на Апостола. Това не са мемоари или късни съчинителства, които се пишат, както често става, или от други лица, или пък от самия деец за «пробутване» в историята.

Вторият род източници и документи също заслужават доверие. Това са мнения на съратниците на В. Левски, изказани по време на освободителните борби, когато той не е имал реална власт, пред която да се стъписват, освен голямата власт над душите и сърцата. Част от тези преценки са давани след Освобождението, когато Левски е мъртъв, много от неговите идеали са забравени, а споменът за него не помръква. Може би някой ще каже, че в случая се е постъпвало както с мъртвите — или нищо, или хубаво, но защо тогава за никой друг мъртъв от големите дейци на революцията не са казани толкова силни и човешки думи, както за В. Левски.

Категорични са и присъдите на българското национално съзнание. С всеки ден, година и десетилетие, ето вече повече от век у българите името и личността на В. Левски се извисяват като нещо голямо и вечно. Над сто години могат да се считат достатъчни, макар че често пъти и това е кратък исторически период, за да се произнесе окончателната историческа присъда над една личност. Още повече че през нашето столетие този период се скъсява, тъй като в социално отношение човекът съзрява значително по-бързо от миналите времена. Но и тук могат да се появят контрааргументи. Нима не сме свидетели, когато днес една личност блести в съзнанието на хората с ореола на месия и бог, а утре научаваме, че този тип бил убиец и диктатор от най-долна проба. Това е така, но тук става дума не за историческа присъда, а за конюнктурни венцеславия, адресирани за наивните или за децата. Народите не могат да се мамят вечно. Бурното развитие на съвременния свят бързо разплита венеца, извезан от пропагандата, или ореола, създаден от диктаторската власт. Тези съмнения не могат да бъдат адресирани към В. Левски и към всички като него, които идват от дълбините на историята, след като са оставили там ярки паметници по пътя на човешкия прогрес Има герои на деня и герои на историята. Левски принадлежи безспорно към вторите.

Но нека се обърнем към източниците, които очертават големите измерения на личността на В. Левски. Външният образ на Апостола е останал в 9 портрета, два от които се смятат за преправени. Към визуалната информация, която ни предлагат тези портрети, има различни описания, които допълват представата за Левски като ръст, осанка и външно достолепие. Нека посочим две от тях.

Ив. Вазoв. «Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борби, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията, имаше весел нрав... Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва, словото му просто и безизкуствено вълнуваше, смущаваше, убеждаваше...»

Мерсия Магдермот. «Образът на свободата едва ли би имал по-сполучливо олицетворение от тоя весел, пълен с живот млад бунтовник... Той притежава всичко най-присъщо за един герой от вълшебните приказки: младост, външна красота, чар, смелост, целеустременост и една привидна способност да минава невредим през самата паст на смъртта. Той съчетавал простотата на дете и властта на един месия в едно свръхестествено единство, което внушавало доверие и принуждавало към покорност... Най-силно впечатление правели очите му. Техният смущаващ блясък можел да милва, да запалва или да изгаря. Малцина можели да издържат целия огън на неговия поглед...»

Цитираните няколко реда като че ли обобщават спомените, останали от съвременниците, отнасящи се до физическия лик на Левски. Тези спомени очертават един почти обожествен образ на Апостола. В очите на своите другари по съдба той грее с романтическа омая. Неговите съвременници гледат на него с очите на деца. За тях той е красив и неповторим, неговото лице — весело и сурово, неговото сърце, преливащо от безстрашие и песни, неговите мускули, пълни със сила. Този романтично-наивен захлас пред Апостола по същество е историческа присъда на величието на неговия дух и дело.

Всъщност Левски е един обикновен българин, мъж и човек. Як като балканджия, хубав като синеок тракиец, одухотворен от големи и силни идеали. Сега вече той не се нуждае от разкрасяване. През XX в. трябва всеки да бъде оставен според възрастта си, пола, духа и настроението да го възприема, както го вижда, тъй като колкото и чертите на лицето да отразяват, да отпечатват вътрешното състояние на личността, човек се измерва по големите и трайни душевни ценности, които носи и които полезно разсява по земята. Истината за Левски като личност и човек трябва да се търси във величието на неговия дух, в неговите исторически творения, а не в опоетизирания захлас пред неговата външност.

И така тук няма да се занимаваме с външния образ на Апостола. Това не е наша работа. Нека се опитаме да надникнем в неговата душевност.

Във всичките си големи и трайни измерения Левски е една ренесансова личност, един голям, смел, неограничен от времето романтик. Оттук произтича неговата безкрайна жизневлюбеност и жизнерадост. И в това отношение няма по-ценно свидетелство за духа на Апостола от писмото на Христо Ботев до Ив. Драсов, за което ще стане дума по-нататък.

И всички други, които са имали възможност да другаруват с Левски, неизменно отбелязват този дух на жизнерадост, който не го е напущал в най-трудни времена, тази любов към песента, която той излива по тлаки и седенки, когато за миг подвива крак от работа, желанието му лудо да се впусне в хорото, песните по празници и по църкви, народната песен и херувимското, които са съпътствували неизменно неговия труден път.

Но, разбира се, тази черта у Левски, която издава една нежна, лирична, жизнена и ненаситна душа, не е черта на веселяк, каквито се срещат много по земята. У Левски веселият нрав изразява оптимизма на епохата и неговата дълбоко осъзната, премислена обреченост на едно паметно историческо дело. Затова можем напълно да се доверим на приписаните му думи, че когато го запитали не се ли страхува, а все е весел, той отговорил: «Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при бога и тогава съм тръгнал по този път».

Така у Левски жизнерадостта и себеотрицанието се сливат в едно, за да балансират неговия дух, неговия «нечут характер». Няма в нашата история личност, която така силно да е изявила себеотрицание и жертвоготовност в името на човека и живота, както В. Левски. Въпросът за жертвоготовността е сложна психологическа и социална проблема, нерешена от науката. Защо има хора, на които както на всички останали им е отредено да изживеят само един миг от вечността, пък могат да отрекат себе си, защо едни живеят за своя търбух и удоволствие и в името на тези «идеали» са готови да потискат, да изнудват себеподобните си, а други драговолно, без принуда се жертвуват за живота, без да чакат отплата, даже и похвала. Не е ли заложено едно и също начало у човека, не са ли клетките, нервите, търбусите у хората едни и същи?

Левски и малцината, които се равняват по него, показват, че хората не са еднакви в това отношение. Своята жертвоготовност и себеотрицание Левски засвидетелствува чрез живота и смъртта. Това даже не е необходимо да се доказва. По-интересно е конкретно да видим как той е схващал своето предназначение. Тогава най-напред трябва да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща до Филип Тотя и където, анализирайки частни въпроси на движението, стига до философски обобщения за човека, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет. Тук са изречени простичките думи: «Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и човешко». И по-нататък: «Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито катадневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, пък и от самите изродици български. Нито пък казвам, че от краят на работите ни досега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега, защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сами да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, нека по-долна [работа]. Историята няма да прикачи заслугата ни другиму.

... Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него — не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа»(1).

А в едно друго писмо от лятото на 1872 г., когато някои луди глави като Димитър Общи, Атанас поп Хинов и други започват да интригуват срещу него, той изрича знаменитите си думи: «Аз съм посветил себе си на Отечеството още от 61–во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля»(2).

Левски не би бил той, ако не беше изрекъл, ако не беше оставил тези думи, които по неповторим начин разкриват гордата му самообреченост, фанатичната му жертвоготовност в името на народа и бъдещето. И те са казани така силно и логично, така искрено и дълбоко, че даже в нашия прагматичен век никой не може да ги отмине хладнокръвно. Само циниците може би ще се усмихнат, когато четат, че този, който е тръгнал да мре за България, на когото се кланят учени и прости, му е все едно дали ще стане големец или ще го назначат да пасе патките.

«Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно!» Действително няма нищо по-силно и по-респектиращо в нашата политическа мисъл от тези думи, тъй като те са изречени от човек, който е доказал с целия си живот, че това не е само красива фраза. В този, пък и в много други случаи, когато се докосваме до В. Левски, ни става трудно да обясним това голямо явление, ние просто можем само да го усещаме.

И тук естествено следват серия въпроси.

Каква е тази самообреченост, защо тя ни респектира толкова силно? Няма ли други хора, също обречени, които изобщо не ни интересуват? Не е ли монахът пустинник обречен, за да блести славата на неговия бог не е ли еснафът обречен, за да «добрува» неговото семейство, няма ли жени, обречени на един мъж, и мъже — на своята квартална кръчма, а малко ли са политиците, които се обричат на своята партия, за да докопат власт и богатства? Има ли нещо общо Левски с мотивите на подобно себеотрицание?

Ако си послужим с един негов израз, казан по отношение на друго нещо, бихме могли да определим, че саможертвата на Левски е «свята и чиста», тя няма нищо общо с монашеското смирение, с политическото увълчване, с робуването на дребни страсти. Това е силно човешко чувство, което се ражда само у големите души, и то през велики епохи. Една мизерна епоха не може да роди такива чисти и силни човешки чувства, а една тясна човешка душа не може да побере толкова благородно и гордо самоотричане.

И ако трябва да тръгнем по верен път, за да разгадаем душевността на В. Левски, трябва да започнем от великото себеотрицание на Апостола — плод на възрожденската епоха, въобще на ренесансовата душевна нагласа и на безсмъртието на духа, който е обладавал този човек.

Оттук нататък кълбото вече може да се размотае по-сигурно.

Левски, най-гордият мъж в нашата история, е останал в съзнанието на потомството със своята пословична християнска смиреност и безпретенциозност, която граничи с духа на благородния аскетизъм. Много пъти в своя живот той е засвидетелствувал една осмислена, естествена скромност. Това ярко прозира и в току-що цитираното писмо. Левски е готов да покани други на мястото си, «ако му сече главата повече», а той да се заеме с някоя по-долна работа. Ако в организацията съществува справедливост към всички и на всеки се даде работа по заслуга, тогава, пише Левски, «никой не ще смей да възгордее себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни». И пак се връщаме към онзи безсмъртен рефрен: «Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно». И всичко това Левски пише през пролетта на 1871 г., когато той има вече самочувствие на водач, на разпоредител в единствената по рода си народна организация, когато всичко е в неговите ръце.

Своята човешка скромност Левски показва и по време на общото събрание през април–май 1872 г. Без да прави компромис с принципите си, с идеите си, които са единственият смисъл на неговия живот, Левски отстъпва по практически съображения пред емиграцията и нито веднъж, въпреки всичките права, той не пожелава да бъде «еди какъв си», а скромно и тихо се връща на пътя, осеян от засади, заптиета и предатели.

И няколко месеца по-късно, през август на същата 1872 г., когато някои дейци започват да претендират за неговия пост, Левски пише до БРЦК в Букурещ, че е готов да отстъпи, ако те имат право, и да се заеме с най-належащата работа, да събира пари за оръжие, че би превърнал и нощта в ден, само да е полезен на делото.

От чувството на полезност се определя отношението на Левски към човешките общувания, неговата искреност, директното и без заобикалки посочване на грешките на всеки, независимо кой е той, една сърдечна непосредственост. «И на често трябва да се съветваме ний дейците, щом спазим едни другиму погрешките си — пише Левски до Филип Тотя, — защото секи бърка, па нимой да се съвземе. На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката. Инак той не е наш приятел.» Още по-ярко благородство блика от писмото на Левски до Иван Кършовски: «Не ни трябва таквоз бутане и заобикалки — пише той. — Но кажи това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек, както и аз за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам. За отечеството работим, байо? Кажи ти мойте и аз твоите кривици; па да се поздравиме и се да си вървим ведно, ако ще бъдем хора»(3).

Разбира се, скромността на Апостола, неговите естествени човешки отношения с хората нямат нищо общо с ограничеността на посредствения тип, нито със скромността на онези, които сами пишат биографиите си със суперлативи. Това е скромност на велик човек и голяма душа, а не смирение на посредствения жалък тип, лишен от знания и идеи, живуркащ скромно в своята духовна нищета.

От голямото себеотрицание на В. Левски произтича и друга от типичните черти на неговия характер — безстрашие и смелост, граничещи с легендите. Тук не е необходимо да се разказва всичко, което знаем от деца, което е засвидетелствувано в мемоарите и в историческия спомен на нашия народ, описано от писатели и поети. Всеки българин, щом провиди, научава за този «демон», който обикаля България през гъста мрежа от засади, постове, преследван от заптиета и аскер, издаван от наши и чужди негодяи, пътуващ като търговец, като въглищар заедно с потерите или след тях. Всеки знае как в смъртоносни ситуации окото на Левски не трепва, как се измъква от най-коварни клопки, като ободрява страхливите. Кой не знае за този горд Джингиби, когото народът ще превърне в символ на своето желание да пропъди из себе си робския страх, насаждан през вековете, ще го направи идол на устремлението си към свободата. Затова тук не ще преразказваме легендите за Левски.

При това трябва да се каже веднага, че тези многобройни примери на лично безстрашие, този низ от епизоди са частични изяви на голямата историческа смелост на Апостола. И това е по-важното. Смелостта и безстрашието на В. Левски се изразяват преди всичко в неговата решителност да отхвърли стария свят, да се опълчи срещу съществуващия ред, който се крепи на военна сила, на тирания и на фанатичен консерватизъм. Неговото безстрашие и смелост се състои в това, че в хаоса на една дива империя той можа да очертае контурите на бъдещия свят. Това действително е историческа смелост. Тя няма нищо общо със смелостта на пирата, с успокоението на фанатика, с безумието на социалния авантюризъм. Това е смелостта на великия дух и на големия ум.

Затова именно безстрашието и смелостта на В. Левски се реализират в добре премислена, буквално премерена, точно дозирана разумност, каквато е била нужна, за да може организацията, създадена от него, да функционира нормално и да осъществи своята историческа мисия. Левски е оставил няколко реда, които напълно разкриват току-що казаното. В цитираното вече писмо до Филип Тотю той пише: «Сякак се случва. На всичко трябва да бъдем осторожни. Умно! Има много по-умни, но страшливи. С такива се постъпва другояче. Такива трябва да бъдат около нас, да се съветоваме с тях, пък ний пак да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и тий без нас не можат, па и ние без тях». Така Левски разбира органическото единство на смелостта и разума. Революцията и всяко голямо дело могат да бъдат осъществени само ако умните и смелите действуват ръка за ръка, едните със силата на своя ум, другите с дръзновението на своето сърце. И двете страни, сочи Левски, ще имат равна заслуга в борбата за освобождение.

Тези мисли ни подсещат за едно сравнение между две личности, живели и работили по едно време, в една и съща организация, в името на една и съща цел, предлагат ни съизмерването на двама смели мъже — В. Левски и Д. Общи.

Д. Общи, първият помощник на Левски, е голям и силен българин, истински смелчага. За него пищовджилъкът е професия и смисъл на живота. Той воюва под знамената на Гарибалди, сред гърците на остров Крит, участвува подобно на Левски във Втората легия. Както казва народът: «Където пушка пукне, и той е пръв».

Определен за помощник на Апостола, Общи не знае задръжки. Безумно той се впуща да създава комитети, да реди тайна полиция, да организира засади, да застрелва предатели, да пали душите, да тласка към действие.

Но смелостта на Общи няма нищо общо с тази на Левски. Общи е неграмотен човек, човек без идеали. Неговата смелост извира от желанието да командува, да бъде начело, да подчинява другите. Тази смелост не е осмислена, тя не е озарена от големи идеали. Това е смелостта на авантюриста. И точно тя закара Общи на 22 септември 1872 г. в Арабаконак, за да обере турската поща и да нанесе смъртен удар на революционната организация.

Левски е антипод на Общи. Той е смел човек, който подчинява безстрашието си, поривите на своя дух на голямата цел. Устремът към нея пробужда неговата смелост, а не смелостта, както у Общи, го тласка към целта. Левски е идеен дух, пресметлив и разумен, Общи е авантюрист и фукльо; Левски не вади оръжие там, където трябва да се убеждава, Общи не скрива оръжието си там, където не му трябва. Като че ли случайността е събрала двамата нарочно, за да открои величието на осъзнатата смелост, която ражда мъжество, сродно с историята, и безумието на социалния авантюризъм.

Но смелостта на В. Левски противостои и на един друг тип дързост, на друга «смелост» в нашата национална история.

Левски прояви качествата си на историческа личност, защото успя да поведе народа срещу стихиите, които го бяха оплели в робска инертност. Левски прояви гражданска доблест да отхвърли старите доктрини, да окаже съпротива на всички, които посягаха с мръсни ръце към българското освободително дело. И както вече беше посочено, историята чрез горчивите си уроци даде право на смелостта на В. Левски, на смелостта на неговия ум, на безстрашието на неговия анализ.

Срещу тази смелост на Апостола противостои «смелостта» на политиканта, който пъпли до него или идва след това в нашата история. «Смелост», лишена от търпение и мисъл, «смелост» да се разпродават като в бакалница историческите ценности на една нация. Тъжно е, че българската политическа действителност утвърди след Левски политици, които по нищо не напомняха гордия и безстрашен дух на Апостола.

Исторически премерената смелост на В. Левски блести със своето благородство, защото точно в стила на ренесансовата епоха тя е облъхната и подплатена от безкраен идеализъм. Този идеализъм, който съпътствува всяка стъпка на Левски от 1861–во лято чак до бесилото в София, се въплътява и в жизнерадостта, и в героизма. Дали идеализмът подхранва тези качества или те кърмят идеализма в неговата душа не би могло да се отговори. И това не е най-същественото. В случая е важно, че безукорният човешки идеализъм, подплатен от големи мисли и пориви, изявява много други качества у Левски, без които ние не можем да си го представим.

Най-важното измежду тези качества е човеколюбието на Левски, любовта му към обикновените хора, към простия селянин, който очаква от него ум и разум, към занаятчията, който обича «бая Василя», към интелигента, който, като се докосва до Апостола, се сродява с духа на времето.

Мерсия Магдермот внимателно е издирила някои подробности от тефтерчето на В. Левски, които го разкриват и от тази му страна. В това тефтерче се намират сведения за парична помощ, която Левски е оказвал на хора, изпаднали в беда, въпреки че често сам е скитал гладен и без грош в джоба си. Тук има рецепти за лекуване на зъбобол, на жълтеница и на други болести, текстове на песни, които е трябвало да се попеят на тези, които са увесили нос.

И авторката правилно резюмира: «Неговата мисия бе да поведе целия народ от преизподнята към светлината, но ако по пътя си той би могъл да смали общото човешко страдание чрез облекчаването дори на една душа от някаква болка, той би се спрял да го направи, и то с онова състрадание и отзивчивост, които са може би най-отличителното му качество»(4).

Към тези щрихи от душевния портрет на В. Левски, озарен от една голяма и отзивчива душа, би трябвало да се прибави един факт с решаваща стойност. Този В. Левски, подир който вървят потери и предатели, който има път, осеян от ями, всяка от които е стаила смъртта, един-единствен път е посегнал върху човешки живот. Той убива при смъртна опасност слугата на ловчански чорбаджия, за да предотврати залавянето си в момент, когато трябва да спаси от смърт своите другари. И макар че в своите писма и прокламации той беше провъзгласил смъртта на предателите като неотменно право на революционната организация, той лично никога не е посягал на човешки живот, — нито на свои, нито на врагове.

Разбира се, всички факти, които говорят за християнското отношение към болките и живота на хората, са само отделни щрихи, които допълват портрета на най-големия хуманист в българската история. Но Левски е велик хуманист и човеколюбец не заради това, че е давал парче хляб на гладния или че е пълнел с тюкюр болния зъб на бай Ивана, а поради своето прозрение в бъдещето, където той проектира едно справедливо човешко общество, което не само ще изцери болките на хората, а ще им даде възможност да живеят по човешки. Иначе той би приличал на обикновен таксидиот, който носи в монашеската торба билки и церове, за да печели доверието на миряните. Левски не раздава рецепти, за да печели доверие и да се докарва, той ходи да зове на смърт в името на човека. Това е голямото и вечното в неговия хуманизъм.

Всичко казано досега за личните качества на Апостола очертава само едната, слънчевата страна на неговата духовна същност, само онези меки, пастелни, ренесансови пориви на надеждата, себеотрицанието и героизма. Това са, така да се каже, бликащи извори на големия дух. Но те биха останали като белези на една симпатична личност без историческа стойност, на един замечтан мисионер, ако към тях не се прибавяха, за да се слеят в една сплав другите качества на Апостола, вдъхновени от неговия прозорлив ум, от неговата гениална надареност, която намира израз в способността му да анализира, да гледа неустрашимо напред. И още повече, умението на Левски да реализира своята надареност, своята ясна и безкомпромисна мисъл. След като е превърнал и нощта в ден, за да премисли и вземе вярно решение, той вече не познава предели в своя размах да действува с една спартанска, по-точно е да се каже левскиевска дисциплинираност. Това качество именно дава възможност на Левски с 30 наполеона в джоба си да тръгне от село на село, от град на град, от къща на къща да събира хора, да прави комитети, да разнася бунтовни книжа, да внушава, да заплашва и прощава, да спи по колиби и кошари, да се измъква и от най-трудни положения, влязъл в допир с хладния дъх на смъртта. И така цели пет години. И как не се е уморил този човек, как не е поискал и той да подгъне крак, да мине отвъд Дунава и да разпусне душата си в някоя хладна механа, как този човек не е поискал да легне в топло легло до млада жена, да погали косиците на немирни деца? А все суров и дисциплиниран, все напорист и неотстъпен, все Апостол!

Безукорната дисциплина на духа у Левски е едно уникално явление в средата, сред която той живее. Поради цяла серия исторически, социални и други причини Ориентът е останал в съзнанието на хората като район на бавните действия, на спокойното и мудно развитие. Ориенталецът е човек без инициатива, без замах, без пориви, той извършва агаля-агаля своята работа, няма организираността на техническата нация, отлага днешните задължения за утре. Неговата житейска философия е изразена в пословиците «Работата не е заек да избяга», «Който бавно върви, бързо стига» и т. н.

На фона на тези закърнели традиции, превърнали Ориента в изостаналото село на Европа, движено от уморително убийствените темпове на своето развитие, се проектира фигурата на В. Левски — дисциплиниран като човек и дух, сурово последователен, не познаващ покоя като състояние, вечно бодър, вечно забързан, вечно устремен. С тези свои качества Левски пробужда от вековна дрямка българското общество, успява да го сроди с нещо непознато, по-примамливо и по-голямо.

Към тези бележити качества на организатор трябва да се прибави и способността на Апостола да прави точен разчет на силите, да не пропуща и най-малката подробност, която има значение за успеха на делото, да намира онова, което е най-потребно за момента, за да го постави в точно разположение с другите звена на своята желязна логика на човек и революционер. Така пред нас израства образът на един изключителен ръководител и ненадминат организатор.

Нека проследим казаното в няколко конкретни ситуации. През 1870–1871 г. Левски успява да открие и осъществи най-главното за успеха на освободителната борба — организацията на революционното движение вътре в страната. През следващата 1872 г. той прави втората необходима стъпка — обединението на цялото движение на базата на революционния демократизъм. След това вече настоява да се мине към подготовката на въстание, като отново налучква главното — пари и военни ръководители. И всичките тези степени на органическото развитие на движението той осъществява с вещина, с точни и премерени политически действия, без да откъсва сивата ежедневна работа от големите идеали на освободителната борба.

Именно благодарение на своя ум, на гениалната си надареност като организатор и народен вожд Левски успява да облагороди съзнанието на българското общество, да го изведе по светлия друм на революционното прераждане.

Какво представлява България преди появата на В. Левски? Макар и пробудени от възрожденския полъх или развълнувани от появата на четите, българите мирно орат земите си, произвеждат бъчви и сахани, ходят по търговия или на училище, отварят очи и като че ли зашеметени от светлината, не знаят къде е пътят, който ще ги отведе към бъдещето. Те, образно казано, се лутат още в междуселските коловози на своята история.

Само за четири години Левски показва на тези хора, че има нещо по-голямо от къртичния труд, от патриархалната сигурност. И организацията, която той създава, увлича цели народни пластове към голямата цел. Вековната дрямка е пропъдена. Обществото се пробужда, кръщава се с нова вяра, тръгва след Апостола на свободата. Биологическите токове на революцията променят духа и манталитета на старите българи.

Това можеше да направи само човек с изключителните качества на В. Левски — романтик и реалист, велик мечтател и безспорен майстор на организацията.

Каталогът с качествата на В. Левски може да бъде попълван до безкрайност. Тук могат да се впишат такива негови черти като пестеливостта, пуританското ограничаване в името на делото, крайното въздържание и т. н., и т. н. Но живият портрет на Левски не би се получил, ако не го проследим в паметните моменти на неговия личен живот, в миговете, когато човек не може да излъже нито бога, нито историята.

Нека изберем три такива момента и да проверим как добродетелите на Апостола са оживявали в най-красивите мигове на нашата национална история.

1870 г. След като почти цяла година се мъчи да убеди емигрантските среди в необходимостта да се действува по друг начин, Левски решава да започне сам своето дело. Сам, без никой, неразбран от никого, непознат на никого освен на няколко верни приятели, с които е създал първите комитети. И една нощ тази негова решителност преминава в действие. Той прехвърля Дунава и потегля сам със себе си, зареден с непоклатима воля.

На пръв поглед това изглежда като жест на отчаян авантюрист. Сам срещу всички учени глави, сам сред свои и чужди. Всъщност Левски всичко е премислил и претеглил предварително. Той е изучил настроението на българското общество, изследвал е и е изчислил всички възможни варианти за действие.

И започва да действува неотстъпно. За година, година и половина време Левски успява последователно да осъществи всичките си предначертания, за да заяви един ден: «БРЦК е в България, който иска да мре за отечеството, да дойде тук!».

Дори само този епизод от живота на Левски илюстрира целия комплекс от неговите неповторими качества на човек, гражданин и революционер: смелост, решителност, твърдост, последователност, неотстъпчивост, устрем към победа. Какво сърце е трябвало да има този човек, за да направи този исторически решителен ход? Безспорно, сърце на голям мъж. Но нека не забравяме, че в световната история само той и още двама-трима носят прозвището Левски.

Лятото и есента на 1872 г. В организацията са се появили първите признаци на разложение и недисциплинираност. Д. Общи действува на своя глава и отказва да слуша когото и да било. Атанас поп Хинов интригува срещу Левски. Данаил Попов започва да се съмнява в ползата от неговата дейност. БРЦК в Букурещ изчаква развоя на събитията.

В тази мъчителна ситуация, когато не само врагът, но и своите посягат върху организацията, Левски отново се проявява като велик народен водач.

Като отминава с гордо мълчание клеветите по свой адрес, той свиква всички отговорни дейци на движението, за да дадат отчет за парите и работата си. Общи не се подчинява. Тогава Левски настоява пред БРЦК той да бъде отстранен. И отново, както във всички моменти, когато не е разбран, той отива при хората, тръгва да обикаля страната, за да прекъсне интригите, да ограничи разрухата.

Неговият дух не е стъписан от клюките, той отново търси спокойно и уверено разковничето, което ще премахне злините, което ще помогне на делото. И той го открива в необходимостта от строга централизация и дисциплина и затова по човешки уведомява БРЦК, че е готов на драго сърце да върне пълномощното, но само като даде точна сметка за извършената работа и всеки получи своето: «Па тогава ще се оправим по новата команда, със сичките си сили и най-честно. За тия ми думи, че ги изричам с чисто сърце, кълна се в името Народно. Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а сичките други да играят... комуто се харесвa, нека се хваща на хорото, без това така да е, няма нищо и по-пусто става» — пише той до букурещките си съратници.

Въпреки че осъжда Д. Общи, БРЦК не схваща целия смисъл на анализа, който Левски прави на създалата се обстановка, и не отстранява дезорганизаторите. В тази обстановка Общи извършва арабаконашката авантюра и организацията полита към пропаст.

Тогава отново над всички се извисява голямата фигура на Апостола. Неговата първа спонтанна човешка реакция е да спаси хората, приятелите, комитетите, организацията. В момента, когато всичко стремглаво се руши, всичко, гласено с душа и ръце, пропада, Левски мисли за хората, за човека.

Авантюристът би вдигнал байрак, пък каквото ще да става.

Този, който мисли за себе си, а не за делото, би наредил да се започне бой, защото ще се изложи пред света.

Страхливецът би се спотаил в миша дупка и треперейки за кожата си, би изчакал да отмине бурята.

Анархистът би заявил, че колкото е по-зле, толкова е по-добре.

А Левски? Той бързо разпраща писма, пътува без оглед на опасностите от град на град, отива в Ловеч, където го чака смъртна примка, да прибере архивата само и само да опази тези, които са заложили главите си за България, които са нейният неоценим капитал.

В този миг неотстъпващият пред нищо хуманизъм на Левски и историческата му решителност тържествуват в чудна хармония. Той категорично отминава нареждането на Каравелов за незабавно въстание, защото, както вече беше казано, е изчислил, съпоставил всички елементи на обстановката и сърцето му отрича авантюрата, която би окървавила неговата земя без реални изгледи за нещо добро.

Хуманизмът и рационализмът в една исторически целесъобразна сплав — ето го големия Апостол на свободата. Където и да го потърсиш, когато и да го срещнеш, във всеки миг на неговия приказен живот ще намериш този вечен трепет на душата, който прави от човека велика личност.

Неговата последна Голгота — от ноември 1872 г. до бесилото в София — не оставя капка съмнение в току-що казаното. Левски тръгва към бесилото, за да спаси революцията, да спаси България от посичане. На подобен жест са способни само избраници. И може би точно безсмъртни човешки примери опрощават цялата мизерия на историята, продукт от инфантилната незрялост на човешкото общество.

1873 г. Левски пред турския съд. На 5 януари 1873 г. Левски застава пред турските кадии и неколцина «българи», за да отговаря като «главатар на бунтовническия комитет». Той е величествено спокоен. За него всичко е решено, започва последната голяма битка с враговете на България. За този момент той се е подготвил отдавна. Отдавна е заявил, че няма нищо по-достойно и полезно от това, да умре за България. Точно преди две години той е заявил: «Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му». Казал е всичко, а на орханийци с рядко усещане за историческата вечност е обяснил, че който се жертвува за свободата, «неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.». За бореца «няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение».

Човекът, изрекъл тези думи, доказва и пред зиналата паст на смъртта тяхната правота, усетил се слят с вечността, изправен не пред съда на агите, а пред съда на историята.

И затова на въпроса, «Какво е занаятието ти?», Левски спокойно и уверено отговаря: «Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование». Кой друг действително е могъл да запише в аналите на нашата история занятие, по-благородно от това на В. Левски. И по-нататък той пояснява: «Възложиха ми да обнадеждавам цяла България».

Съдиите радостно потриват ръце. Този горд и смел човек, си мислят те, сега ще разкаже всичко, ще поиска да регистрира тайните си дела за потомството, а ние, като го омотаем и измъкнем всичко от него, ще получим благословията султанова, нишани и служби в Цариград. И те започват да сипят своите въпроси.

«Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?»

Левски тутакси попарва очакванията на съдиите: «Никого не познавам» — е неговият отговор. В софийския конак знаят кой произнася тези думи, техните надежди помръкват, но сладкият рай край Босфора ги мами и те продължават да хитруват, опитват се да надхитрят този, който години беше надхитрявал цялата им полиция и цялата им държава.

Още същия ден разпитът отново е подновен. Левски трябва да бъде омаломощен. Валят въпрос след въпрос, объркващи, противоречиви. Левски слуша и анализира. Той иска да разбере откъде тръгва съдът, какво му е известно, кои са в ръцете на полицията, за да набележи конкретните ходове на своето предварително избрано поведение.

И през първия ден съдът успява само да чуе, че Левски е изпратен в България от видния букурещки търговец Димитър Ценович, че е разпространявал тайни книги на Букурещкия комитет, че никого не познава в България, а след арабаконашкия обир е решил да отиде в Цариград да потърси големи личности «като вас — с усмивка заявява Левски на съдиите — и признавайки грешката си, да поискам прошка и да разправя отначало докрай с всички подробности положението».

Съдиите са измамени и подиграни. Левски направо отсича: видях ви ума, хайде да не се залъгваме, ще ви кажа само това, което искам, излишно е да се пънете, няма полза!

Но съдиите продължават да упорствуват. На следващия ден — 6 януари, разпитът е подновен, но при променена тактика. Съдът дава доказателства на Левски, че знае за неговите обиколки, за създаваните от него комитети, за събранията, които е провеждал, за събраните пари и за покупката на оръжие, че познава част от неговата преписка, посочва му дори, че той стои над Централния ловчански комитет, че си служи с името Аслан Дервишоглу и всякакви други подробности.

Левски разбира, че съдът действително е разкрил важни тайни, че полицията е по следите на съзаклятието, че заловените са го издали. И той категорично решава — трябва да се спаси всичко останало, всичко неразкрито. И започва да отрича. Не споменава нито едно име, нито един комитет.

Тогава съдът за трети път решава да го обърка, като извика на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на смърт, са изменили на делото.

Довеждат Дидьо Пеев, който съобщава пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му е с тескере (паспорт).

И отново съдът се нахвърля върху Левски. Но той и сега не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути един Левски. Той споменава само тези, за които разбира, че са разкрити, и името на един туркофил от Търново — Карагьозов. Съдът е уморен. Приключва разпитът и на 6 януари.

Третият ден — 7 януари. Този човек трябва най-после да бъде съкрушен, трябва да проговори. Само лице в лице срещу бившите си съратници той може да се вразуми — мислят си съдиите. И те изправят срещу Левски хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които започват да донасят угоднически, да обвиняват Апостола.

Левски обаче не може да бъде унижен от думите на хора, които треперят за кожите си. Съдът започва да губи постановъчното си спокойствие. Председателят, вече раздразнен, се провиква: «Абе, Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат».

Левски спокойно, дори насмешливо отбива поредната атака: «Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитети и кой не, имена не мога да кажа».

На 8 януари съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на бившия му заместник, за да го принудят да проговори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: «Две негови приказки са прави, пет лъжа».

Някои от мемоаристите, участници в този процес, пишат, че в този момент Левски станал и заплюл предателя. Така биха постъпили може би самите мемоаристи или човек, който не знае своята цена, или не контролира нервите си. Левски следва логиката на своята защита. Той е спокоен, потвърждава това, което не засяга други лица, отрича всичко, което може да разплете тайните нишки на организацията, спокойно и умно, без никакви афекти. Нима може да се допусне, че и пред самата смърт Левски ще удари паднал човек, ще омърси себе си, като заплюе един предател. За предателите той беше предвидил друго отмъщение.

И тук надеждите на съда пропадат. Следват нови свидетели. Идва Атанас Хинов от Плевен. Той също се е прегърбил в предателско покорство, но Левски и сега гледа встрани.

Съдиите са раздразнени и нервни. Тяхната цел — да докажат, че Левски е главатар на бунтовниците, да разнищят организацията, е пропаднала. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби. Но Левски трябва да умре. Тогава трябва да се докаже поне, че е убил слугата от Ловеч. За целта пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който бил заедно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този свидетел.

В последния ден на разпита, 9 януари, съдът, уморен от неравния двубой, отказал се вече от първоначалните си замисли, не успял да сломи волята на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, иска да води с него разговор върху идейните подбуди на движението. Съдът се интересува от съдържанието на революционните документи.

Левски отказва да разговаря по същество и по тези въпроси. Но той се възползува от «теоретическите интереси» на съдиите, за да отклони вниманието на турската администрация от богатите и влиятелни българи. Левски отлично е познавал едно от главните средства на азиатската деспотия да държи в подчинение раята, като периодически удря тези, които се издигат по социалната пирамида или в образованието, и по този начин да лишава народа от влиятелни водачи. Историята на Османската империя е пълна с кланета на богати и влиятелни чорбаджии, търговци, учители и духовници, вършени векове с педантична последователност. Левски се опасява, че турците ще се възползуват от разкритията, за да устроят поредната кървава баня на по-първите българи, което безспорно ще забави българския прогрес с десетилетия, затова заявява на съда: «Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие». Това е една уловка, която Левски хвърля на съда, защото той по-добре от всички знае, че «начетените» са главните дейци на комитетското дело. Ако не беше така, ако Левски искаше да разкрие пред съда истинското състояние на нещата, не би заявил веднага, че и той е разбрал, че «вървим по погрешен път», т. е. че е съгласен с «начетените».

От друга страна, Левски посочва пред властите, че селяните, «които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда бяха на друго мнение. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшурджиите — петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите — петнадесет. Тия селяни, в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглихме». Отидете — надсмива се Левски над съда — да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите.

Има издадени много книги за големи процеси в световната история. Хората винаги са се вълнували как се държат тези, които до вчера са вървели пред тях с гордо вдигнати глави, когато попаднат зад решетките, в ръцете на съдии и палачи. Не стават ли те тогава хрисими и жалки, не се ли сещат за своята душа, не умира ли у тях човекът, щом усетят хладния дъх на смъртта. Каква е психиката на личността, на великата личност пред смъртта, там, където свършва животът и започва нищото? Много книги разказват за предсмъртния подвиг на големи синове на човечеството, но за съжаление нито една за процеса срещу Васил Левски.

През 1873 г. процесът остава неизвестен. За него не пише нито турската, нито световната преса. Няма бляскави интервюта и любопитни снимки, няма дебати или бурни манифестации. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един от големите му синове чрез своето мълчание произнася присъдата си над империите, които убиват, ако използуваме израза на В. Юго.

И това е лесно обяснимо. Левски е действувал в една страна, непозната на света, той е съден от една империя, която вече си отива от историята и човечеството не се интересува от нея.

Но това не означава, че процесът «Левски» завинаги трябва да стои в сянката на другите шумни политически процеси. Има нещо много силно, много голямо в този диалог, което би показало на съвременника до какви висоти може да се извиси човешкият дух.

Както вече беше посочено, Левски не използува процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече има това място, а и отлично знае, че «историята няма да прикачи заслугите другиму». Неговото усещане за историческата вечност го кара да остане тих и спокоен, смирен пред смъртта в името на България.

Единствената мисъл, която вълнува Апостола през тези последни дни и нощи, е да спаси хората, революцията и бъдещето на своя народ. И всичко това с цената на своя живот! И в случая Левски е напълно последователен. При това трябва да се отбележи, че Левски остава верен на себе си в една много тъжна ситуация. Той е напълно изолиран от света. Не знае какво става навън. Никой не идва, дори не прави опит да се свърже с него, да му каже две думи за утеха, да направи един жест на признателност. Тези, с които съдиите го събират очи с очи, бивши юначаги, го ругаят, доносничат, въпреки че са се клели пред револвера и камата, опитват се да прехвърлят цялата вина върху него, угоднически помагат на съда да докаже, че той е главатарят на бунтовническия комитет, злият демон на империята.

Левски не трепва и пред тази гнусотия, дори се грижи за достойнството на тези хора с недостойно човешко поведение. Той, както винаги през целия си живот, остава смел пред страха на другите, горд пред падението на низшите, човек пред тези, които губят човешки облик, величествен пред жалката фигура на Общи и неговите сподвижници.

Но сигурно много мъка, много душевни сили е струвало всичко това на Апостола, за да може пред самите аги, пред турския съд да отрони думите: «Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия».

Левски респектира турския съд със силата на своята гордост и безстрашие. Турците, които традиционно уважават смелите и големите личности, а мачкат дребните и нещастни хорица, по време на целия процес са обладани от усещането, че се срещат с една необикновена, с велика историческа личност. И те се отнасят към Левски с голямо уважение. Нито веднъж по време на разпитите не се осмеляват да нагрубят Апостола, да му кажат обидна дума, да се отнесат към него като към рая. Дори тогава, когато той иронизира безпомощността им, те запазват благоприличие. По време на цялото следствие, както и в дните на процеса Левски не е докоснат с пръст. И това става в една страна, където от векове раите се избиват без съд и присъда. И като че ли символично Левски се явява пред съда наметнат с войнишки шинел. Сякаш съдиите са искали да подчертаят, че ще съдят един воин, един рицар на духа и делото.

На кого принадлежи Васил Левски, тази голяма и светла човешка личност?

Преди всичко на България и на българите. Левски се ражда в България, израства под сянката на Балкана, живее отначало докрай сред своя народ, бори се за неговата свобода и бъдеще, умира за неговото щастие. Като никой друг Левски обладава най-добрите качества на българското племе. В него трепти реформисткият замах на Борис I, историческата решителност на Симеон Велики, себеотрицанието на богомилите, дръзновението на Ивайло, гордостта на Раковски. Тези качества на най-добрите българи, ковани продължително от превратната историческа съдба, у Левски са вдъхновени и облагородени от хуманизма на Ренесанса, от светлината на Просвещението и от либералното свободомислие на XIX в.

Велик син на България, Левски е гениален творец на нейната най-голяма историческа епоха, на Българското възраждане, на българския XIX в. Без него, без мислите и делата на този неповторим гений Българското възраждане би било многократно по-бедно по дух, по-ограничено по идеи, по-малко красиво, тъй като щяха да му липсват дръзновението и смелостта, присъщи на всяка голяма и целеустремена епоха.

Но Левски не само идва из дълбините на историята, не само украсява българския ренесанс, той влиза властно и в новото време, за да присъствува реално повече от век след смъртта си в българското историческо битие. Едва проговорили, едва казали «мама», децата на нашата земя научават за Левски. Между приказките за горди царе и красиви пепеляшки, за чудни далечни земи като една легенда в душите на младите българчета изниква образът на синеокия Апостол. Те виждат неговия лик в училищния коридор, с изпънати жили декламират Вазовите стихове, тръпнат, преживяват и се радват на всяка негова постъпка, той попива в душите им, прави ги по-добри и по-човечни.

По-нататък Левски присъствува вече в обществените борби, в социалните търсения. Всяка българска партия е слагала неговия лик на знамето си. Никой, който се е борил за място в българския живот, в българската политика или е претендирал за българско бъдеще, не е можел да пренебрегне В. Левски. Левски живее навсякъде, където живее и страда българщината.

Левски не написа оди за България, той не каза като Раковски, че няма нищо по-свято за човека от отечеството, не се просълзи като Каравелова пред своето «отечество любезно», не изпя вдъхновените песни на Ботева. Той просто и по човешки изрази синовната си обич към България, като се бори и умря за нейното бъдеще, за да остане в българската история като най-голям и завършен родолюбец.

Но Левски не принадлежи само на България и на българите. Неговите идеи за свободата и революцията, неговите реализации и преди всичко ненадминатата в историята на освободителните борби народна революционна организация, неговите прозрения в бъдещето, където той проектира един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на цялото човечество. С всичко това синеокият момък от Карлово става един от големите граждани на света, нарежда своето име до имената на най-великите мъже, които даде деветнадесетият век.

Васил Левски в българската историческа памет

Преселването на една историческа личност от битиетo в народната памет става по сложни и още неизследвани от науката закони. Този акт засяга такива важни и неопределени понятия като безсмъртие, герои на историята, историческа слава, народно признание и т. н., които са предмет не само на историографията, но и на обществената психология, на народопсихологията. Към тях имат отношение почти всички научни дисциплини, изучаващи човека.

Народната памет, която пази спомена за миналото и зa неговите герои, в случая би могла условно да бъде оприличена на детска приказка. Подобно на приказката и тя е населена от великани и джуджета, от благородни и храбри мъже, както и от подли и жестоки мъчители. Често пъти и у нея се приютяват фалшиви образи, изкусни магьосници. И тук героите действуват в реални или в мними ситуации, като в приказката чудесата следват едно след друго в действителното или във въображаемото минало. И това е така, защото и приказката, и народната памет за миналото решават една вечна дилема — за доброто и злото, две понятия, които също не са достатъчно дефинирани.

Но независимо от цялата сложност на процеса на народното канонизиране на дадена историческа личност в последна сметка се стига до една завършена присъда, която е напълно реална, т. е. която отговаря на действителните исторически измерения на личността, съобразени с вечните стремежи на човека към доброто. Това е щастливият край на приказката, в която тържествуват добрите, силните и благородните. И в историческата памет, както и в приказката, измамата винаги е краткотрайна и задължително става очевидна. Злото е допуснато само временно да тържествува, за да подсили радостта от щастливия изход.

И ако се върнем към нашата тема, трябва да проучим внимателно как Левски като първа величина на националната история се превръща в народен избраник, на когото след смъртта му ще се равняват или съпоставят историческите ценности на българското минало. Това означава да се опитаме да направим историко-социологическо и психологическо портретуване на образа на Апостола.

Подобни опити са правени отдавна, правят се и напоследък. Но както по-рано, така и сега получените портрети, точно както в ателието на художника, винаги са отразявали субективни предпочитания. В последна сметка обаче те зависят от способността на този, който е дръзнал да докосне образа на В. Левски, да схване голямото и вечното в личността му, да го съчетае с онези интимни подробности, които оформят пластично завършения образ на Апостола.

Естествено е в случая да не се очаква нито фотоснимка, нито копие на оригинала. Безкрайно разнообразие ще се появи най-малкото в подробностите, в детайла. Но за да се избегне произволът, историографията и социалната психология са длъжни поне да се приближат до оригинала, като открият солидни средства за портретуването на големите личности. И въпреки техните предпочитания, независимо от школите, които изповядват, или намеренията, които влагат в тази операция, обществените науки винаги ще трябва да оперират най-малко с два сигурни елемента. Първият е действителният портрет, т. е. реалните исторически, социални и психологически стойности на дадена личност. Вторият е точното разшифроване на нагласата на обществото, на особеностите на историческата памет на даден народ, на сложната динамика, чрез която се промиват и отсяват историческите ценности през различните времена и епохи, елементи, които в своята завършена синтеза раждат и утвърждават преценката за историческата личност. При това в случая е необходимо да се прави винаги разлика между народната (колективната) и литературната (персоналната, социалната) преценка, независимо от очевидната връзка между тях.

Но понякога, дори и посочените градива да са безупречни, дори да са спазени всички условия за операцията, полученият портрет пак може да изглежда като в изкривено огледало. Това е неминуемо, ако липсва научно проверена и социално мотивирана ценностна скала от възгледи за различните времена и епохи, за същността и духа на миналото, точно определени понятия за прогрес и регрес в човешкото развитие, вярна постановка на отношенията личност — общество, традиционно — модерно и т. н.

Но критиката веднага може да обели зъб и да докаже, че ценностите са също субективни категории според времето и мястото, според ръста и духовната нагласа на обществата и цивилизацията. Това е вярно, но само донякъде. Вярно е, че всяко общество има собствени идеали и ценностни ориентации, всяка епоха — също. Но вярно е и другото, което препъва самоуверения в теорията критик, че има идеали и ценности, дълбоко присъщи на човещината въобще, т. е. стойности, които са непреходни, и такива, които са временни и тленни. Който пренебрегва тази проста истина, не би трябвало да се занимава с история или със социална психология

В подхода към темата най-напред трябва да се установи и маркира връзката народ — водач, изразена исторически в българското национално съзнание, в обществената психология на българина.

Тази връзка се образува още в съзнанието на средновековния човек, когато се изработват началните понятия за род и отечество, за държава и духовни ценности. Но нейното уплътняване, предизвикало и съвременната й проекция, се извършва тогава, когато се оформя националното съзнание, което не само изявява пълно тази връзка, но я включва в сложната плетеница на цялата национална психика.

През дългите робски векове българинът, забутан в междуселските коловози на своята история, е забравил своите велики люде — царе, пълководци и духовни водачи. Както е забелязал Пенчо Славейков, той не само ги е покрил с пепелта на забравата, но и дълбоко ги е възневидял като виновници за реките от кръв и историческите унижения, до които те са го довели(1). Не е случайно, че във фолклора от XV в. насетне рядко се мярка образът на някой благороден владетел. В народните поговорки царят е одуман или снизходително, или насмешливо: «Ако е цар, с две глави не е», «При цар като при огън — не близо, не далеко», «Цар без народ — не е цар», «Цар криле няма», «Цар — син парцал», «Цар, цар, ами хляб», «Цар царува, ум богува», «Царска правда — бой, та брой», «Царски живот не е живот». И само веднъж: «Нека съм цар, та и гладен да съм»(2). По този повод Л. Каравелов ще забележи, че българите ненавиждат своите царе, постоянно са се бунтували срещу тях, защото тия, последните, са били хладнокръвни към народа си и отечеството(3).

Любопитни са перверзиите на робското съзнание, когато то се опитва да определи стойността на водача. Един турски васал ще бъде въздигнат, и то не само при българите, но и сред другите балканци до пиедестала на народен спасител сякаш нарочно, за да стане ясно, че за този пиедестал не е имало достойни люде. Последният български патриарх ще изчезне тихомълком в мъглявината, обвита с легенди и смътни предания, сякаш нарочно, за да не изтлеят и последните искри от надежда. С Балканджи Йово, а не с българските водачи завоевателят ще спори за род, кръв и достойнство. Двама софийски еснафи, а не златоусти апостоли на църквата или славни венценосци ще бъдат въведени в пантеона на християнските мъченици, сякаш съвсем нарочно, за да не остане и капка съмнение, че там няма място за тези, които изоставиха народа сам на произвола на съдбата.

През дългите робски векове народът е лишен от водачи с неговата кръв. Тяхното място е заето от турския султан и неговите славни паши, от гръцкия патриарх и неговите още по-славни ибрикчии. Тези чужди величия народът измерва според своето положение и поради това ги ненавижда до дъното на душата си, свързвайки с тях цялата мръсотия на робството. И така ден след ден, година след година, век след век народът остава лишен от уважавани водачи, от достойни герои и кумири.

И когато през Възраждането се появяват първите българи, претендиращи за ръководители на националното общество, българинът не ще се юрне презглава след тях. Той не може да им повярва, докато не разбере накъде те ще го поведат. Повече от век отношението народ — водач ще остане в рамките на любопитството, на дистанцията, на критичното оглеждане. По този повод Каравелов люто ще се разсърди: «Ако у нас да би се появил Ал. Хумболт, то българите биха го разпнели на кръст. Благодарете Бога, че ние нямаме велики люде». Но Каравелов, тънък познавач на народната душа, бърза да обяви своята прошка, като поясни, че «светските и духовни предводители на българския народ не изпълняват своите задължения»(4).

И в тези условия на опипване и на търсене миналото ще зазвучи в нова светлина. Паисий Хилендарски ще атакува вековната отчужденост между народ и водачи, надъхано ще увещава своите сънародници, че българските царе са били люти и страшни на бран, че са владеели много царства и народи, че техните домовладики са свети мъченици на Христовото войнство, непреклонни апостоли на отечествената вяра.

Паисиевият исторически романтизъм, подет от неговите последователи, ще стресне българското племе, то ще започне да се оглежда не само около себе си, но и в миналото, за да потърси онези имена, които би могло да сложи на знамето на националното освобождение, защото му е нужно да се отърве от своите господари, пък и от историческите страхове на робския си дух.

Но времето на окончателната присъда настъпва по-късно, след Освобождението, когато отново по най-категоричен начин българското минало ще бъде сложено на везните на историята.

В историко-психологически план следосвобожденската епоха, която в случая ни интересува специално, тъй като точно тя се обръща трайно към образа на В. Левски, е много сложна и противоречива. България след пет робски века най-после е свободна. Опиянението от свободата би могло да изтрие от народната памет спомена от кървавите нощи, кошмара от историческите нещастия. Свободата и надеждата биха могли да проявят поновому образите на историческите водачи на българското племе, да извадят из тъмните лабиринти на миналото смелостта и величието на падналите, да изявят героите на историята.

Но... това вечно «но» в българската история задържа светлите и оптимистични пориви. България е свободна, но разпокъсана, отново унижена. Големи части от нейната земя и компактните маси от нейния народ са останали пак под чужда власт.

Но има и второ «но». Самочувствието, увереността в смисъла на възрожденската епоха, събрала и умножила силите на нацията, са още непокътнати. Те раждат надеждата, че утре или след години земята българска ще бъде събрана под стряхата на отечеството и народът ще се види в новата си история целокупен, силен и умъдрен от уроците на миналото, за да не допусне повече греховете, които бяха съсипали някогаш неговото отечество.

Трите психологически елемента на следосвобожденското време — опиянението от свободата, недоволството от изхода и надеждата в бъдното, са плътната канава, върху която ще се изгради народната преценка за българските водачи.

В тази обстановка българската литература, която все още не беше нищо друго освен един повик към народната свяст, ще побърза да натрапи образите на националните водачи като светци, мъченици и герои. Светци, защото са изстрадали свободата на отечеството; мъченици, защото не са имали исторически шанс да я постигнат, и герои, защото няма да останат насред път. Литературата и изкуството ще започнат задъхано да се кълнат в току-що отшумялата епоха на Възраждането, да внушават романтична представа за възрожденското време, да го населват с образите на големи духовници, велики революционери, безсмъртни мислители и поети. А наред с това от праха на забравата ще бъдат изтупани и героите на толкова далечното Средновековие. Презрението ще се замени постепенно с разбиране, мрачните тонове ще просветлеят.

Наред с литературата, с публицистиката и изкуството с преценката на миналото ще се заеме и колективната народна памет, националното съзнание. Народът ще започне встрани от литературата или под нейно въздействие да промива образите на миналото през своята изстрадала душа, разтоварена вече от робски комплекси. Той ще поиска да провери дали не е бил несправедлив към тези, които векове са го водили по трудните пътища на неговата история.

И всеки един от героите от Аспарух насетне до последните защитници на Шипка ще започне да очертава реалните си измерения, ще заблести със силата на собствената си светлина в националното съзнание.

В този втори план ще се наблюдават явления, които липсват в литературната и публицистичната преценка. Тук не ще има и следа от екзалтация, от преднамерено преклонение или фанатични заклинания. Народната памет съди отмерено, спокойно и сигурно. Споменът от трагедиите на българското минало е още пресен. И този спомен се превръща в коректив, става точен мащаб. Никой не може да скрие от българина непрекъсната деградация на неговата история, която свежда някогашната велика България на Симеон и Асеневци до една невзрачна политическа сила, притисната в хълбоците на Хемус. Това е същественото, което определя народния аршин, мярката, с която ще се претеглят големите личности, героите и мъчениците на българската история.

И тогава всеки един от тях, оставил името си в българската хронология, ще бъде поставен точно на място, всекиму ще се отдаде заслуженото, на всекиго ще се видят недостатъците и заблудите. Народът мери според делата и главно според резултатите. Точно това прави мащаба и определя смисъла на историческата присъда над големите личности и герои на миналото.

Храбрият праотец на българската държава Аспарух ще потъне в сумрака на миналото, за него народната памет е спокойна. Той е една вечност, както дълговечна е българската държава. Крум Страшни, любим герой на литературната и художествената щампа, в народния спомен остава в позата, в която варварски пие виното си, налято в черепа на този, който е бил повален от меча му. Реформаторът княз Борис I е погубил синa си. Великият Симеон не ще бъде пощаден заради химерите си по Цариград, цар Иван Александър за лудостта да раздели царството, цар Иван Шишман ще остане непростен, дето според легендата е изпратил сестра си в обятията на узурпатора на българското отечество.

Черепът, синеубийството, химерата, лудостта, безсилието, сакрални скрижали на Шекспировата драматургия, в българската душа не се свързват с триумфа на доброто и красотата, а с кръвта и мъката. По-мека е присъдата само за тези, които са посечени от турския ятаган. Тук неспособността да се защити родната земя е опростена от пролятата кръв, но саможертвата не е достатъчна, за да изкупи народната погибел.

Безкомпромисна е народната присъда и над тези, които току-що са били начело. Отец Паисий от Атон е болнав, блед и съсухрен старец. Водачът на априлци Бенковски е смелчага, но безумец и надут пуяк. Ботев е безсмъртен поет, но сприхав и безпардонен. Да не отиваме по-нататък. И това е достатъчно, за да се схване, че отношението народ — водач, това което в случая ни интересува, се изгражда след мъдра и премерена преценка на миналото, такова, каквото го очертава робството, кръвта, мъката и нещастието. И тогава е обяснимо защо в народната памет липсват образите на тържествуващи монарси, на легендарни пълководци и на мъдри духовни пастири. В тази памет просто не е останало място за подобни образи. Лудите глави, перчещи се на гребена на националната история, не допадат на изстрадалата народна душа. Тя се гнуси от предателите и чуждите мекерета. Повече не е възможно в народната памет да се настани нито един фалшив герой. В ново време не може да се повтори фолклорната операция с Крали Марко.

Другояче се установява отношението народ — водач в съзнанието на големите и тържествували продължително време в историята народи. Там задръжките на критическата присъда са подменени от оптимистична възбуда. И поради това делата на завоеватели и палачи заблестяват в красивите плащове на величието, защото смъртната тръпка липсва, гърмят победни химни. Нека само за миг се опитаме да си представим как биха изглеждали в българската народна памет образите на една Жана Д’Арк, на Иван Грозни или на кралица Виктория Английска. Ако мислено ги присадим в глъбините на българското историческо самосъзнание, ние с почуда, не, а с основание ще ги открием променени до неузнаваемост или най-малкото твърде различни от техните френски, руски и английски оригинали.

Оформеното през вековете отношение народ — водач ще се прояви в определения вече мащаб и към водачите на нова България. Беден, изостанал и подритван по балканските кръстовища, не успял да реши проблемите на своето минало и дори да се нахрани като хората, този народ ще остане и през ново време на разстояние от тези, които ще го управляват, или ще се опитват да бъдат негови наставници. Той скрупульозно ще следи всяка тяхна проява, с лукавството на шопа ще се надсмива над позите на големство и месианство, ще ликвидира в зародиш всяка каста, ще се гнуси от тези, които се подмилкват край полите на силните на деня.

Точно този народ няма да позволи на Кобургите да си построят поне един свестен дворец, а ще ги остави да управляват България от мухлясалите соби на стария турски конак.

Не се променя и отношението към духовните водачи на нацията. Те остават също далечни и непознати. Ценностите, създадени от тях, не се превръщат изведнъж в национален капитал. Народът не признава никого, докато не се увери, че го уважават в странство. Той се страхува да не сбърка в своята мярка, чака присъдата на тези, които разбират повече от духовни работи. И тогава, както е забелязал Кирил Христов, на фона на ежедневието започват да блестят имената на политически посредствености, на «сръчни кописти», а не на същинските творци на културата. Много малко даровити българи само поради особено благоволение на съдбата са доживели до пълния разцвет на своите сили(5).

Безброй примери са в полза на наблюдението на поета. Но стигат и три от тях, за да го потвърдят. Яворов простреля слепоочието си в разцвета на своя творчески гений, Дебелянов падна в окопа точно тогава, когато можеше да изпее най-светлите си песни, Гео Милев беше удушен от палачите, когато почна да разбира що е България. Едно след друго три от светилата на българския дух бяха угасени от адетите на една неуравновесена действителност. Каква след това можеше да бъде народната присъда за тези, които стояха начело.

Ето в тази обстановка българите трябва да направят своята преценка за Васил Левски, да измерят неговото присъствие в националната история и да определят мястото му в пантеона на народната памет.

Ако вярно са доловени и щрихирани особеностите на българското историческо съзнание, тогава с повече спокойствие и увереност можем да проследим как се изработва преценката за един от героите на близката ни история. Но за да се извърши това, трябва да бъдат разграничени двете гледни точки, от които се тръгва към тази преценка. От една страна, да се провери логиката на литературната, публицистичната, официалната представа за Левски, т. е. да се разкрият мотивите, които моделират образа на Апостола в литературата и изкуството, в политическото мислене, да се покаже как те с времето се променят, кой върху какво настоява, щом се обърне към делото на Левски, за какво се използува неговият пример.

Втората задача е да се изучи, условно казано, канонизирането на Левски в историческата народна памет, в българското национално съзнание.

В хронологичен план едното и другото, които условно ще наречем веднъж литературна (в смисъл социална) преценка и втори път народно канонизиране, вървят ръка за ръка, извършват се по едно и също време, в една и съща обстановка, взаимно си влияят или си противодействуват едно на друго. Но в случая те ще бъдат разчленени не само заради удобството на изследването, а защото отразяват различни мотиви и социални съображения и най-вече защото представят две нива на мислене — простонародното и «ученото».

Недостатъците на разчленяването ще бъдат компенсирани от една допълнителна операция, която ще има за цел да следи приближаването и отдалечаването на двата потока, взаимното им преплитане и въздействие и в последна сметка тяхното изравняване поне в налучкването на общите измерения на голямата фигура на българския Апостол на свободата.

Литературната присъда в най-широкия смисъл на думата се опира на всичко казано за Левски още приживе, после непосредствено след софийското бесило и най-подир в годините на преосмисляне и преоценка на българската история. Тук е натрупан огромен материал. Вече повече от век до името и делото на Апостола са се докосвали десетки мемоаристи, български и чуждестранни историци, писатели, драматурзи, поети и художници, а напоследък сценаристи, режисьори и изпълнители. И както е естествено да се очаква, всеки на своето време е търсил зад ореола на тази личност собствената си представа за Левски, отразяваща определени социално-културни предпочитания и интереси.

Нека най-напред да се обърнем към казаното от съвременниците, от тези, които заедно с него са вървели по пътя към бесилото, и то тогава, когато Левски е още жив.

Преценките на съвременниците са първостепенно градиво, главно поради това, че те са плод на непосредствено наблюдение. Тяхната стойност се увеличава и от факта, че Левски не е имал власт, която да използува за възвеличаване на името си. Дори нещо повече. Левски не е бил всепризнат водач на освободителното движение. Неговите права на върховен ръководител са оспорвани от мастити публицисти, от учени и поети, от четническите воеводи. В очите на кабинетните революционери от Букурещ той е минавал за прост и необразован човек. С него са мерили ръст, оспорвайки пълномощията му, и някои вътрешни дейци.

Величието на Левски приживе са успели да усетят само отделни лица, които реално са схващали непреходните стойности на тази голяма личност.

Пръв четническият воевода Филип Тотю отбелязва факта, че Васил Левски е действителният водач на революцията. В едно писмо до Апостола, писано от Одеса на 20 февруари 1871 г., време, когато Вътрешната революционна организация е вече реален фактор на освободителната борба, Ф. Тотю разсъждава: «Гордостта на Панайота (става дума за П. Хитов — б. а.) е тая, че в Сърбия ищеше да стреля дiакона, а днес дiакона доказа и старайса да докажи вредността си (сърбизъм — полезността си — б. а.), а сега Панайот не е достоен и цървуля му да обърне наопаки, защото горделиво крачи подир политиката и конференциите. Олеле мале, и той има очи да са нарича първостепенни български предводител. Сърдети са сърдете (в смисъл — може и да се сърдите — б. а.), света го знай доколко той струва и дiакона»(6).

Това мнение за Левски, макар и да е подбудено от четническо съперничество, Ф. Тотю поддържа още по-убедено в писмото си до Иван Кършовски от 1 април 1871 г., където отбелязва: «Радвам се на Левски, че той неуморно се труди за общото благоденствие. Моля Бога дано му Господ подари дълги дни и го запази от неприятелите»(7).

Попътни оценки за личността и делото на Левски, приживе на Апостола, оставя и другият прославен четнически воевода Панайот Хитов, на когото Левски е знаменосец през 1867 лято. В едно писмо от януари 1872 г. П. Хитов, като разсъждава върху проектоустава на В. Левски, се обръща към него и другарите му с «родолюбиви господа действители (в смисъл деятели — б. а.) за народното освобождение»(8). В годината на залавянето на Левски — 1872, били вече приготвени мемоарите на П. Хитов, написани и редактирани от Л. Каравелов. В тях воеводата е отбелязал: «Приготвих се. Васил Л-ий беши избран за байрактарин». А в списъка на участниците в четата Левски е поставен на второ място след прочутия вече ямболски хайдутин дядо Желю, отколешен аркадаш на П. Хитов(9). Обръщайки се към Каравелова на 17 септември 1872 г., П. Хитов изразява несъгласие с факта, че като автор Каравелов е посветил драмата си «Хаджи Димитър» нему, и изказва мнение, че тя е трябвало да бъде посветена на тези, които са подготвили четата, «или най-сетне да е си посветил на В. Левски, защото той бари работи, а аз стана 5 години нищо не съм направил»(10).

С много любов и грижа за водача на Вътрешната революционна организация се произнася приживе един от най-близките му сътрудници — Христо Иванов Големия (Книговезеца). В писмо до Левски от 6 юли 1872 г. той го моли: «Навън нидейте утива в най-много опасност сами, не че те не жаля, номае (в смисъл внимавай — б. а.) да не се някак убиеш или уловиш, защото хиляда ни не жали като мен и другите са по-лесно спичелят, но като тебе не можем спичели никога»(11) (подчертано от мен — Н. Г.). В друго писмо от 11 юни 1872 г., като отново напомня на Левски да се пази, Христо Големия обяснява: «С вас народът ще може да работи и да успее напред... от Вази се иска благоденствието на нашия народ и от Вашия Свят Подвиг», за да завърши: «От Вази по Големи работи се очакват»(12).

Любопитно е мнението на Данаил Христов Попов, един от най-близките сътрудници на Левски, негов пълномощник сред емиграцията. В едно писмо до Каравелов от 3 октомври 1872 г., т. е. когато организацията е била пред разруха, Д. Попов обвинява Левски, че своеволничи, че никого не слуша, че не «гледа висшегласието», че несправедливо нахоква Димитър Общи, който е заслужил човек, както и брат му Атанас поп Хинов, че иска сам да командва(13). Но само два месеца по-късно, когато Левски е вече заловен, Д. Попов разбира истината. Писмото си до Каравелов по този повод той започва така: «Всичко е свършено! Никакви веч надежди!» и продължава по-нататък: «В. Левский славний ни Българин е наистина уловен... Голямо злощастие!... Изгубихме едного рядко находящаго ся помежду нас Българина»(14). В следващото си писмо до БРЦК в Букурещ от 26 януари 1873 г. Д. Попов, като обвинява участниците в Софийския процес, включително и брат си Атанас поп Хинов, че гламаво издават революционните тайни, добавя: «Покрай тези техни простотии, за които явно казвам вече, че не ги съжалявам за нищо, ами отиде и най-добрият ни Българин — В. Левски (подчертано от мен — Н. Г.), комуто желая от дън сърце дано той може някак да се отърве»(15).

След мнението на двамата бивши четнически воеводи и на двамата най-сърцати сътрудници на Левски нека погледнем какво мислят за него приживе другите водачи на освободителното дело — Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев.

Г. Раковски няма изказана с думи преценка за В. Левски. Неговото отношение е изразено чрез препоръката пред П. Хитов да вземе Левски за знаменосец на четата, с която старият поборник излиза в Стара планина през 1867 г.(16)

Друго е положението с Л. Каравелов. Той е познавал Левски отблизо. Те двамата заедно създават БРЦК в Букурещ през есента на 1869 г. После остро се сблъскват по основните политически, стратегически и тактически въпроси на революцията, отново намират обща гледна точка и през април–май 1872 г. обединяват двата центъра на движението. Следват няколко месеца на напрегната съвместна работа за подготовката на освободителната акция, в хода на която схващанията на Каравелов и Левски отново се противопоставят в остър идеологически конфликт, приключен от трагическата развръзка през декември 1872 г.

Началото на отношенията между Левски и Каравелов е белязано от един легендарен епизод, според който по време на разходка из околностите на Белград през 1867 г. Левски скочил толкова ловко, че смаял всички присъствуващи. Тогава Каравелов, според биографите на Левски З. Стоянов, Ст. Заимов и Ив. Клинчаров, заявил, че отсега нататък ще го наричат «лъв нубийски» или просто Левски. В народното предание този факт се появява в друга версия. Настоява се, че това е станало не край Белград, а някъде по склоновете на Карловския балкан.

Но така или иначе в случая е важно, че прозвището Левски е дадено на Апостола приживе, че то е било признато и използувано от всички негови съидейници и другари, че широко е засвидетелствувано в документацията и е било прието от Дякона. По-късно Данаил Попов ще уточни, че когато Левски решава да се въведат псевдонимите във Вътрешната революционна организация, именно той му дал псевдонима Дервишоглу Арслан или Аслан, с който са подписани повечето от писмата на Левски. Това фактически е превод. На турски името Дякон Левски е Арслан Дервишоглу(17).

Прозвището Левски, дадено на Апостола приживе, за да остане с него завинаги в историята, обобщава мнението на съвременниците за него. То означава, че още докато Дякона е бил на този свят, всички — и непокорните четнически пройдохи, и умните глави от Букурещ, всички до един с претенции да «водят бащината дружина» — са признавали, че между тях той, Дякона, е най-силен и най-смел.

Приживе на Апостола Каравелов прави и две писмени оценки на неговата личност. Намираме ги отпечатани на страниците на в. «Свобода». Когато Каравелов обнародва споменатата вече дописка на Левски през 1871 г., поставя следната бележка: «Тая дописка, която е, по неизвестни нам причини, стигнала до нас твърде късно, е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие; изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен (подчертаното от мен — Н. Г.), а второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България, имал е време да узнае народа и неговия дух...»(18).

Втората бележка е направена пак по повод на дописката, и то в същия брой на в. «Свобода». Коментирайки декларацията на Левски, че времето сега е най-сгодно за действие, Каравелов отбелязва: «Желаем Ви щастие, но в това също време ви съветвуваме да говорите малко, а да работите много. Тежко е да слазя човек от хат на магаре»(19).

Смисълът на тази реплика на Каравелов може да бъде разбран само ако се вземе предвид, че тя е направена през февруари 1871 г., когато отношенията между двата центъра са били крайно изострени(20), когато Левски е отправил към емиграцията и лично към Л. Каравелов остри нападки. И въпреки това ветеранът е дълбоко убеден, че Левски е «човек честен, родолюбив и деятелен», макар и да държи настойнически тон спрямо него.

Широко известно в литературата е и Ботевото мнение за Апостола, изказано още когато Левски е бил жив в едно писмо до Киро Тулешков, където се чете: «Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето ще легнем, той пее; сутринта щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да са намираш в отчаяние, той ще та развесели и ще та докара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!»(21).

Така разкрива духовния мир на В. Левски не кой да е, а самият Ботев, човекът, който има безупречна представа за човещина.

Но освен тази така популярна тирада Ботев прави през 1871 г. и обобщаваща преценка за делото на Апостола, обнародвана на страниците на в. «Дума на българските емигранти»(22), останала почти незабелязана от изследвачите. Под заглавието «Манифеста на тайното българско правителство» Ботев резюмира окръжното писмо, отправено от Левски до чорбаджиите, с апел да пожертвуват «веднъж за светата цел», като съобщава, че Централният комитет ще даде отчет на правителството след освобождението за събраните пари. Почти буквално са приведени думите на Апостола: «Решете прочее: ще бъдете с нас или против нас, хиляди юнаци чакат този отговор».

Съдържанието на в. «Дума», издаван от Ботев през 1871 г., ясно свидетелствува за идейното влияние на Левски върху Ботевите революционни възгледи. Липсата на каквито и да било колебания по отношение на революционното действие, категоричното отхвърляне на всеки компромис, на всяка мисъл за мирно решение на българския въпрос отразяват по-скоро радикалните схващания на водача на революцията В. Левски, отколкото колебанията на либералната емиграция, сред която Ботев работи.

И така, ако искаме да скицираме мненията на съвременниците за В. Левски, изказани още тогава, когато той е жив, ще се получи следният сборен портрет. Левски е човек, «който неуморно се труди за общото благоденствие» (Ф. Тотю), «родолюбив деятел на народното освобождение» (П. Хитов), човек, който «не можем спечели никога» и само с когото народът ще върви напред, защото пръв е неговият «свят подвиг» (Хр. Иванов Книговезеца), «човек честен, родолюбив и деятелен» (Л . Каравелов), «нечут характер» (Хр. Ботев), «най-добрият ни българин» (Данаил Хр. Попов), той е просто Левски.

Така още приживе в съзнанието на съвременниците незаменимите качества на Апостола като човек и революционер са го изтъкнали като пръв българин и главно действуващо лице на революцията. Най-висшата оценка за него е синтезирана в безсмъртното му прозвище на български Лев, в думите на Д. Попов, че той е «най-добрият ни българин».

Но мненията на съвременниците, както е логично да се очаква, не са еднопосочни и само апологетични. Величието на една личност ражда преклонение в чистите сърца, но и люта омраза в малките души, които тя смазва с тежестта на своето обаяние.

Мнението на тези, които ненавиждат Дякона приживе (тук не става дума за турските управници и за българите предатели, а за тези, които са участници в движението или са български патриоти от другите политически лагери), най-ярко е изразил Атанас поп Хинов. Едно свое писмо до Апостола, в което се възмущава от укорите, които Левски е отправил по негов адрес, Хинов завършва така: «Но моляти се, недей ми току стъпа на краката, че ща са изправа един път и ще та клъцна в челото и няма да ма забравиш за сякоги»(23). Само каква злоба е стаена в дребната Попхинова душа, щом може пред лицето на Апостола да изсъска пепелянското си желание да го клъцне по челото.

Не по-малко озлобление съдържа и репликата на Евлоги Георгиев, съгражданин на Левски от Карлово, който го смята за човек, готов да продаде и баща си за пари. Съмнение, че Левски може да злоупотреби със средствата на организацията, има и Найден Геров(24). Обвинения към Левски приживе отправят също Димитър Общи, Д. Попов и П. Хитов. Съмнение в неговата чистота понякога се появява дори и в Каравеловата душа. Така разприте за големство в чисто български стил, стигнали у един Атанас поп Хинов до завист, която ражда смъртна омраза, съпътствуват последните дни на Левски, за да осветлят откъм друга страна историческото му безстрашие, което го отвежда до бесилото.

Софийското бесило през 1873 г. озарява с нетленна светлина живота на българския Апостол. Бунтът на страхливите души срещу него, съмненията на богатите, дори и на самите му съратници секват завинаги. Никой не би се осмелил повече да си помисли, че може да клъцне като пепелянка по челото този великан, защото за това е нужно да се изкачи на бесилото. Никой не ще се осмели вече да разправя наляво и надясно, че това карловче ще продаден баща си за пари, защото той е продал живота си за България.

Настъпва нов момент, когато съвременниците ще преоткрият същинския лик на Апостола, за да определят по-точно мащаба на неговото дело. Става дума за времето от смъртта на Левски през 1873 г. до освобождението на България през 1878 г. Тези пет години са много важни за изграждането на литературно-публицистичната преценка на името и делото на В. Левски. Те са важни, първо, защото делото на Левски става канон за българските революционери. По него вече се мерят тези, които са готови да умрат за свободата, пък и другите, които се стремят към нея встрани от революцията. Тези години са важни, защото представляват финал на възрожденската епоха, време, пълно със събития, между които и Априлското въстание през 1876 г., и Руско-турската война през 1877–1878 г., определили съдбоносно бъдещето на България, за да покажат като на длан правотата на историческите прозрения на Апостола. И най-после те сa важни, защото споменът е още пресен, защото сянката на софийското бесило лежи още плътно над българската политическа действителност и защото тези, които ще се обърнат към делото на В. Левски, не са длъжни да се съобразяват с официалните нужди на една държавна власт и биха могли да говорят или по сърце, или според внушенията на своите социални възгледи. Поради това оценките и преценките за Левски, датиращи от времето непосредствено след смъртта му, трябва да се отделят от тези, които ще последват по-късно, когато те ще отразят по-различни интереси и предпочитания.

Казаното и писаното за Левски през посочените пет години е свързано също с изясняването на последните дни на Апостола, потънали в смътни предания. Те докосват най-съществени страни от историята на освободителното движение и от българската народопсихология. Това са въпросите за предателството, за така наречените опити за спасяване на В. Левски, за процеса в София и за софийското бесило. Във връзка с изясняването на тези събития, пълни с потайности, почти всички дейци ще определят линията на своето поведение през завършващата фаза на българското освободително движение.

Измежду малкото на брой изказани мнения за Левски от този период безспорно най-голямо значение както за непосредствената ориентация на освободителното движение, така и за преценката на делото на Апостола имат тези, които са останали от Л. Каравелов и Хр. Ботев.

Л. Каравелов посреща смъртта на Апостола като председател на БРЦК, като човек, който носи цялата отговорност за съдбата на освободителното дело. Чувствителната Каравелова душа е потресена, след като официозът в. «Дунав» през януари 1873 г. публикува показанията на Д. Общи, а в броя си от 11 февруари и съобщение за екзекуцията на Апостола.

Няколко месеца Каравелов мълчи. Едва през юни той повдига въпроса за предателството в Ловеч, а чак на 11 август ще разкаже последните дни на Левски по начин, който да разридае цяла България. «Из България ни являват за смъртта на покойния В. Левски следущото: Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затворен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. По това време низамите започват да го тласкат така, щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен, полумъртъв. Вечна му памет.»(25)

Така Левски за пръв път е провъзгласен за български светия, който понася в безмълвие «нечувани» мъки, за да увисне полумъртъв на бесилото, отредило му вечна памет.

Най-напред Л. Каравелов се залавя да изясни обстоятелствата, при които Левски е бил заловен.

Още след арабаконашкия обир през септември 1872 г. и особено след задържането на обирджиите към Букурещ потича поток от писма, пълни с противоречиви и легендарни сведения. Тази поредица се открива със споменатото вече писмо на Д. Попов, в което той обвинява Левски за неразбориите във Вътрешната революционна организация. Следва писмото на Хр. Иванов Големия до Н. Обретенов от 30 октомври 1872 г., където за пръв път се споменава за поведението на арабаконашките герои, започнали презглава да издават тайните на съзаклятието(26).

След тези първи сведения се провежда споменатият вече диалог между Л. Каравелов и БРЦК, от една страна, и Вътрешната революционна организация и В. Левски, от друга, по въпросите за незабавното въстание(27). По време на спора от Белград се обажда П. Хитов, за да извести за бягството на игумена на Драгалевския манастир Генадий, от когото бил разбрал, че «няма ни съгласие между Левски и Димитра», че Общи е заловен(28). На 2/14 декември 1872 г. е първото писмо на Д. Попов за обира и софийското приключение, съдържащо куп неверни сведения, въпреки точната картина на потресаващите чорбаджийски предателства(29). Ново писмо на Д. Попов от 7 декември 1872 г. уведомява Букурещ по данни на арменеца Ованес Аладжян, че всеки ден от Цариград се изпращат до Русе по 20–30 телеграми, които след това се препращат на полицейските служби с нареждане за залавянето на Левски. На същите служби бил разпратен и портретът на Левски(30). Следват писмата на Д. Попов за самото залавяне, пак пълни с неточности и предположения(31).

И най-накрая в писмо до Л. Каравелов и до БРЦК в Букурещ, писано на 26 януари 1873 г., когато. Левски вече е осъден, идва първото сигурно потвърждение за неговото залавяне, последвано от възклицанията на Д. Попов: «Всичко е свършено! Никакви вече надежди!»(32).

Четири дни след това писмо от Белград до Турну Мъгуреле се обажда Иван Драсов, за да съобщи на Д. Попов, че е разговарял с Каравелова, който му казал, че Левски не е заловен, че е получено писмо от него с дата 6 януари(33). От това време е и едно второ обаждане на П. Хитов, в което воеводата се опитва да обясни случилото се в България с «нашата неопитност, неспоразумение един помежду другиго», за да заключи: «Така също се надявах и на Дякона, че не ще да ма забрави, но негова мисъл не щеше нито дума да чуе за мен и за моите съвети»(34).

И когато става ясно, че Левски е заловен, съден и обесен, Каравелов започва да изследва обстоятелствата, при които е протекла къкринската голгота, опирайки се, общо взето, на противоречивите данни, идващи от страната. В рубриката «Български известия» на в. «Независимост» той обнародва три съобщения, които съдържат две версии за предателството.

Първото известие е от 9 юни 1873 г. В него се твърди, че Левски е предаден от двама ловчанлии — Добри Механдията и Пано Петков, «обявлен чапкънин», като е вметнато допълнително: «Помешен е и един поп, но ние и до днес още не сме известни доколко е голямо неговото предателство»(35).

Второто известие е получено от Плевен и е датирано от 2 август 1873 г. В него се съобщава: «Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя». Постъпката на попа се обяснява по следния начин: Левски бил дал на този поп малко парици и някои други неща да ги скрие, «главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати». Следват неверните твърдения, че Левски е заловен на излизане от поповата къща, че турците дали на попа едно «аферим», сто лири и един ат и му обещали да не го търсят за старите му грехове. После назидателно се разказва как черкезите насекли брата на попа на парчета, за да се приключи: «Сега за сега почти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците...»(36).

Така Каравелов формулира първото публично обвинение срещу поп Кръстю Недялков като предател и по този начин слага началото на заплетената и неясна драма със залавянето на Дякона.

След година Каравелов отново се връща към предателството, като пише: «Из Ловеч являват, че поп Кръстю, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, е афоресан от народната съвест и от чистотата на човечеството. Ако тоя изрод излезе в черковата да раздава нафора, то нито един от верующите са не приближава до него; ако върви из пътя, то всеки му обръща гърба си; ако иде в някоя къща, то или бягат от него, или го посрещат без език и с очевидна ненавист, като че ли е евреин или като че ли е брат на Юда (разбира се, че му е брат — P.). Мнозина му говорят в очите, че той е предател и че е проклет от Бога, но той мълчи като черен гроб и върви из пътя си като подивял»(37).

Вълненията си от трагическите събития Каравелов се опитва да изрази и в стихове, в които срещу тираните, срещу «духовните търговци», срещу «дебелите хаджии» срещу «калните вестникари», срещу «писателите черни» и «учителите — крави» противопоставя «българската бесилица свята»:

Тук виси добър юнак

Или млада сила

Която е възкресила

Свойта майка мила

Която е пробудила

Свойто младо племе

Която е посяла

Ново здраво семе.

Смъртта на Левски оказва съдбовно въздействие върху политическото поведение на Л. Каравелов. След година и половина лутане той престава да вярва в революционния изход на българското освобождение, спира в. «Независимост» и през декември 1874 г. напуща полето на революционната публицистика, за да започне както по-рано да проповядва, че само науката и просветата могат да освободят човека от духовните и от политическите окови(38). Така и чрез ревизията на политическите си възгледи Каравелов косвено признава величието на Апостола, с когото той се беше сродил тялом и духом по трудните и неизследвани дотогава пътища на българското освобождение. И докато Левски изграждаше безстрашно Вътрешната революционна организация, силата, способна да възкреси българската свобода, Каравелов нижеше тържествени оди за революцията. Когато Левски увисна на бесилото, Каравелов се завърна в тихия завет на просветителството, сякаш за да докаже правотата на думите на Апостола за ролята на безстрашните и на умните в опасното революционно дело.

След 19 февруари 1873 г. делото на В. Левски става неизменен рефрен в публицистичното и поетичното творчество на Хр. Ботев.

В серия статии, обнародвани във вестниците «Будилник», «Независимост» и «Знаме», Ботев анатемосва убийците на Апостола, българските предатели начело с Иванчо Хаджипенчович, участник в състава на съда, произнесъл смъртната присъда в София, за да заяви: «И аз имах брат, когото видях на бесилото»(39).

Определяйки ролята на Левски като организатор на революцията, Ботев отбелязва: «Ние видяхме, че тутакси след 1868 г. апостолите като Левски и като Ангел Кънчев в късо време покриха България с цяла мрежа от революционни комитети, които бяха следствие на съчувствието на революцията и с които народът указа на погрешните убеждения на Раковски...». В завършек на прегледа на българските политически движения Ботев стига до едно обобщение, което представлява първата цялостна характеристика на Левски като българско и международно явление: «И действително — продължава той по-нататък — тая епоха е печална, защото освен загиването на най-добрите народни деятели и освен многочислените скъпи и достойни за оплакване жертви, тука загина плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и саможертвеност са апостоли редки на революцията не само в нашият народ, но и в другите по-напреднали народи (подчертано от мен — Н. Г.). Тая епоха заслужава особено внимание и ние ще да се повърнем да я разгледаме, колкото е възможно по-безпристрастно»(40).

Ботев споделя гневното възмущение на Каравелова спрямо предателя на Левски. И за него няма съмнение, че издайникът е поп Кръстю от Ловеч, «това смрадливо куче», от което хората се вардят «като от чума», което проклинат всички български майки и молят бога за отмъщение.

Ботев рисува образа на поп Кръстя по начин, който трябва да предизвика погнусата на всички българи, колкото и този образ да не съответствува на оригинала. «Лицето му блести като месечина от дървено масло, от лой и от чорбаджийско лустро; дрехите му лъщят от коприна; в къщата му, която той направи преди малко време, се намира цял харем момичета и вдовици (измикярки); а хатът му цвили и сваля звездите. Освен това, поп Кръстю води след себе си и оланин. И така, тоя изрод събира плодове от своето предателство и блаженствува от всяка една страна.»(41)

През 1876 г., когато България се изправя пред прага на априлските събития, Ботев се заема да превърне името на Левски в символ на българската революция. Той издава «Стенни календар за 1876 г. с портретът на Дякона Василия Левски», където помества в окончателната си редакция стихотворението «Обесването на Васил Левски»(42).

След като със силата на своя гений рисува злата зима, сковала българската земя в «плач без надежда», над която грозно грачи гарванът, вещаещ смърт и гроб, Ботев се провиква:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила(43).

Освен Ботев и Каравелов и други деятели се опитват да определят мястото на Апостола в българското движение непосредствено след събитията от 1873 г. Но те не са имали възможност да обнародват своите спомени или наблюдения, както това са можели да направят двамата големи публицисти в Букурещ.

Противоположно на оценката на революционните дейци е мнението на туркофилите, групирани около редакцията на в. «Турция», издаван в Цариград от Н. Генович. Ето какво е написал самият Генович по повод съда в София: «Може ли да се нарече един цял народ бунтовник, по причина, че Каравелов бил сръбски орган в Букурещ и издава бунтовен вестник, за да лъже кукурузарите сърби и да им взима жълтиците, с които подкупва едни ниски хора и хайдути, каквито бяха обесените в София Димитър Общи и дякон Васил Левски»(44).

Тук е формулирана единствената след смъртта на В. Левски писмена клевета спрямо него, определяйки го като «нисък човек и хайдутин». Това мнение, не ще и доказване, е плод на политическо пристрастие, то отразява прислужническата природа на туркофилския вестник. В психологически план то е само едно допълнително потвърждение за бунта на страхливите души срещу историческото безстрашие на Апостола.

И така, през петте години от бесилото в София до Освобождението оценките за Левски, макар и малко на брой, са от изключителна важност, дори и само заради това, че принадлежат на Каравелов и Ботев.

Публицистичните реплики на двамата изграждат първите трайни исторически присъди, синтезирани в прозвището, което Ботев дава на Левски, наричайки го Апостола, и в израза на Каравелов, че Левски е «пръв български светия». По този начин е сложено началото на политическото канонизиране на В. Левски, с което по-късно всички ще бъдат принудени да се съобразяват в една или в друга степен. Важното за обозначения период е обстоятелството, че за пръв път чрез стенния календар за 1876 г. българите са могли да видят лика на Апостола, който сам по себе си внушава доверие и предразположение.

Ботев и Каравелов слагат началото и на несекващия и до ден-днешен спор около предателя на В. Левски. Образът на поп Кръстю като «втори Юда», като «български изрод», като «смрадливо и презряно куче», избродиран от двамата ненадминати публицисти, ще се настани трайно в народната памет въпреки липсата на сигурни исторически свидетелства, които да потвърждават поддържаната от тях версия.

През следения период започва и спорът за историческото наследство на В. Левски, диалогът «за» или «против» неговото дело, спор, който дълго време ще се поддържа гласно или негласно, ще приема различни форми, ще събира противоречиви аргументи, за да притихне един ден, когато величието на Апостола ще бъде потвърдено от самата история, но без да се изчерпи окончателно никога, защото Левски е личност, сродена с вечността, а подобни мъже винаги са трън в очите поне на онези, които сънуват неговия пиедестал, но знаят, че «не могат да обърнат даже цървулите му наопаки», както се е изразил Филип Тотю.

Любопитно е да се забележи, че поради робските условия, но също така и поради характера на спомена като свидетелство за историята, през петте години след смъртта на Левски липсват каквито и да било обаждания за организирането на спасителна акция, когато Левски е бил разкарван между Ловеч, Търново и София, освен писмата на Данаил Попов, в които се съобщава, че «от Плевен направили харзуал с доволно много подписи и го проводили в София, за да измолят брат ми»(45), т. е. Атанас Попхинов.

От това време липсват сведения от каквото и да било естество за поведението на софиянци, пък и на българите въобще по време на процеса, за обстоятелствата, при които е бил обесен В. Левски, за мястото на неговия гроб. Те ще се появят късно, след десетилетия, и то размесени с невероятни измислици, плод на преднамерена или на простонародна фантазия.

Последните дни на Левски остават неизвестни за дейците на революционната организация. За това свидетелствуват не само обърканите и противоречиви писма, за които стана дума, но и цитираната дописка на Л. Каравелов, който дотолкова е бил развълнуван от станалото, че съчинява небивалата измислица, как Левски е бил първоначално късан с клещи парче по парче, а после пак цял-целеничък е дупчен от ножовете на низамите.

Но ако за изграждането на официалната литературно-публицистична оценка на В. Левски това са неща от второстепенно значение, то за неговото канонизиране в народната памет те имат огромна тежест, за която ще стане дума по-нататък.

В случая е важно да се забележи само какво липсва в споменатата книжнина непосредствено след събитията, за да се види кога по-късно съвременниците ще се сетят за едно или друго и какви ще бъдат подбудите, които ще «опреснят» тяхната памет.

След освобождението на България, както вече беше отбелязано, настъпва момент на романтично увлечение по българската старина, в това число и по току-що отшумялата възрожденска епоха, и то с оглед на определени национални или социални нужди. Идеалите на Възраждането са още живи, при това и непостигнати за онези българи, които са останали отново под чужда власт. Сред разпокъсаното българско общество бушуват неориентирани страсти. Всеки бърза да каже думата си по отечествения въпрос, да определи мястото си в новата държава, да се докопа до власт, пари и влияние. При това положение миналото и неговите герои са също вкарани в оборота на социалния и културния живот като капитал, който може да се инвестира изгодно в политическите борби.

Но в кипежа на следосвобожденската епоха над всичко доминира националният въпрос, нерешен в съответствие с историческите, етническите и културно-националните права на българите. Този въпрос се превръща в лакмус за проверка на обществената позиция на една или друга социална група, на конкуриращите се партии, на отделни лица, които претендират да играят някаква роля в българския живот. При това се извършва смяна на поколенията и на позициите. Довчерашните водачи на обществото или са загинали или са преминали на втори план. Напред излизат онези, които са натрупали състояние или са придобили високо образование в чужбина. Бившите революционери стават неконкурентоспособни в новата обстановка, макар че докато не бил решен още националният въпрос, те били необходими.

При така скицираната обстановка битката за социално и политическо надмощие се пренася и в областта на така наречените исторически права. Постепенно примерът и обаянието на героите от освободителната епоха се превръщат в аргумент за претенции. Позорът на чорбаджийското предателство, на бившите прислужници на турската власт, на ибрикчиите на гръцките владици, на тези, които са трупали имане, когато младите революционери гинели по зандани и в заточение, става лесно разбиращ се аргумент в политическите борби.

Спорът за «историческите права» поставя въпроса, кой беше прав в миналото — дали радикалните революционери или либералите, дали консерваторите или туркофилите еволюционисти? След разпокъсването на България през 1878 г. тежест придобива революционната теза, тъй като става ясно, че решаването на българския въпрос по рецептата на консерваторите отново довежда българите до национални страдания, че отново те трябва да поправят грешките на миналото, стремейки се към анулирането на берлинския диктат.

В този сложен възел, събрал в едно миналото, проблемите на текущата политика от края на XIX в. и историческата перспектива на българското развитие, името на Левски се налага като ориентир, сочещ максималния вариант за решаването на българския въпрос. И поради това към него се обръщат всички, които претендират за място в българската политика, в българската история.

Но ако вървим последователно, най-напред нека надникнем в споменната книжнина, посветена на Васил Левски.

След 1878 г. в нея ясно могат да се отделят три пласта. Първият е натрупан непосредствено след излизането от робството, т. е. в края на XIX и в началото на XX в.; вторият е събран и обработен от «Народен комитет Васил Левски» и Д. Страшимиров след Първата световна война, когато идеалите на възрожденската епоха са вече мъртви; третият, напълно легендарен, се натрупва около 1937 г., когато се чествува 100 години от рождението на Левски и печатът се пълни с небивалици, лишени от стойност на исторически свидетелства.

Първият пласт обединява спомените на бившите поборници, на съратниците на В. Левски, т. е. той принадлежи на хора, които действително са имали какво да си спомнят и какво да разкажат. Тук могат да бъдат отнесени спомените на тези, които са играли роля в освободителната епоха, като П. Хитов, Хр. Иванов Големия, Д. Ценович, Ив. Драсов, Ив. Кършовски, Т. Пеев, К. Тулешков, както и на хората, които са участвували в освободителните борби, но не са общували непосредствено с Апостола. Ценна съставка на този пласт са спомените на близките, роднините, помагачите и учениците на Левски(46).

В случая не е възможно да се преразказват подробно спомените на съвременниците на Дякона. Ще се опитаме да маркираме само основните мотиви, отразени в този споменен пласт, за да изпъкнат промените в сравнение с казаното приживе и непосредствено след смъртта на Апостола и проблемите, които очертават най-ранните спомени.

Спомените на сътрудниците и съвременниците на Левски, обнародвани след Освобождението, имат един общ белег — те са посветени на съществени моменти от неговия живот, съпреживени от този или онзи. Основен техен мотив е силата и смелостта на Апостола, сочени непрекъснато, за да изпъкнат в неговата голяма сянка заслугите на самите мемоаристи. Второто им предназначение е да подчертаят значимостта на възрожденската епоха, противопоставена на сивотата на текущото ежедневие. Тези спомени са писани по различни поводи и главно във връзка с подготовката за изграждането на паметника на Васил Левски в София.

Почти всички спомени от първия пласт представляват свободни разкази за миналото, пълни с легенди или измислици, насочени определено вече към изясняването на следните конкретни въпроси:

1. За предателството, извършено спрямо В. Левски.

2. За съда над В. Левски.

3. За така наречените опити за спасяване на В. Левски.

4. За обесването на В. Левски.

5. За гроба на В. Левски.

По първия въпрос се следва тласъкът, даден от публицистиката на Ботев и Каравелов. Спорът за предателството избухва още през 1879 г., когато списание «Славянин» в своя втори брой обявява подписка за събиране на средства за паметник на В. Левски и мимоходом напомня, че предателят на Левски — поп Кръстю, е още жив. В отговор на това ловчанският поп пише една статия изповед, която обаче никой и никъде не иска да отпечата. Тя е останала записана в неговия требник и е обнародвана чак през 1929 г. от Д. Страшимиров(47). Поп Кръстю обвинява своите клеветници в преднамереност, за да минат за «велики труженици» и да докопат по-големи служби, като посочва направо, че не той, а «ловчанските труженици» са издайници. Неговият аргумент за защита е изграден върху обстоятелството, че ако е бил предател, то е можел да извърши това по-рано, а не когато след обира в Арабаконак затворниците в София са издавали каквото знаят и каквото не знаят за Левски. По-нататък попът разказва за покушението, което ловчанските водачи са организирали, за да го ликвидират, и отново напомня, че той не е предал никого през тракийското въстание 1876 г., че по време на Руско-турската война неговите обвинители тичали «по плячки, по грабежи и спекулации», а след Освобождението използували властта си да трупат «недвижими имоти, и чарди, и хергелета, и салтанати, даже и лично уважение». Така те станали «по-дърти чорбаджии и изедници». Накрая Кръстю Недялков обвинява своите клеветници, че не обнародват нищо сериозно, което да го уличава в предателство, а само шушукат тук и там, за да поддържат омразата срещу него и да отклоняват вниманието от себе си.

Така след Освобождението се оформят три версии за предателството, извършено спрямо В. Левски: първата, че то е извършено от поп Кръстю, втората, че е дело на ловчанските членове на комитета, които, за да избягнат позора, набеждават попа, и третата, че Левски е търсен, открит и заловен, когато арестуваните по арабаконашкото приключение издават тайните на съзаклятието и старателно описват външния му вид.

Но в случая е важно да се посочи, че след Освобождението нито една от обвиняващите страни не се е постарала да изясни документално въпроса за предателството. Така този въпрос остава открит, за да се натрупа по него огромна книжнина, която за съжаление поради липса на сигурни исторически свидетелства и досега не е успяла да приключи този «национален» спор и едва ли някога, ако не се открият нови свидетелства, ще може да постави точката над и-то.

Много автори, които се занимават с трагическите събития през декември 1872 г. и застъпват тезата за поп Кръстювото предателство, се основават на телеграмата на софийския мютесариф Мазхар паша от 24 ноември 1872 г.(48) Текстът на телеграмата, преведен и тълкуван навремето от В. Шанов твърде произволно(49), изключва обаче предателство в Ловеч през декември 1872 г. На тази основа в литературата се появи и една четвърта версия, според която Левски е бил проследен и заловен от турската полиция, без конкретно да е бил посочван от никого. Но така или иначе и днес могат да бъдат повторени думите на Д. Т. Страшимиров: «Няма самата истина. Липсва историческата истина... Една велика истина»(50).

Единствената истина, която засега е доказана документално и сигурно, е, че Левски е бил предаден задочно от тези, които били изправени пред софийския съд във връзка с арабаконашкия обир. Протоколите на софийския съд са категорично доказателство за това. Всичко друго, свързано с предателството, е плод или на публицистични нападки, или на късни спомени и отразява боричканията около делбата на великото наследство на Апостола.

В пълна мрачина мемоаристиката след Освобождението оставя и обстоятелствата около съденето на Левски в София. Участниците в този процес с едно или две изключения поголовно и «старателно» са предавали революционните тайни и всичко свързано с Левски. Естествено след Освобождението те упорито мълчат. Обнародването на двата спомена на Д. Н. Пъшков и на Н. Цветков също не допринася за изясняването на въпроса, тъй като и те са пълни с неточности и недоразумения. Едва след като излезе наяве протоколът от съда, нещата получиха точните си измерения. Секнаха и споровете кой как се е държал в софийския съд. Изяснени бяха последните дни от живота на В. Левски, за да прибавят нов сноп от светлина към безукорното му поведение като човек и гражданин(51).

Третият въпрос, свързан с така нареченото спасяване на В. Левски, в мемоаристиката след Освобождението също е едва-едва загатнат. Чак до края на XIX в. мемоаристите упорито мълчат. Най-напред се обажда Христо Ив. Големия, който през 90–те години отбелязва в непубликуваните си спомени, че щом като разбират, че Левски е докаран в Търново, местните дейци решават да нападнат затвора и да го освободят от ръцете на турската полиция. Но освен трима души всички останали се покриват и «под земя да ги търсиш, няма ги». Тогава Христо Големия и двамата му близки сътрудници се опитват да подпалят конака, но «пачаврите» паднали на празно място. А на другия ден било вече късно, Левски бил откаран в София(52). Така в Търново по същество нищо не било сторено за отърваването на Апостола.

Вторият спомен (по-скоро свободен разказ) принадлежи на Ст. Заимов, който с присъщата му безотговорност да създава легенди, повечето от които осрамен опровергава още във второто издание на «Миналото» през 1896 г., «подрежда» цяла мрежа от засади по всички възможни жп. линии, които трябвало да освободят Левски. Но и тук, както и в Търново, нищо не могло да стане освен една панихида за «упокоение души великаго мъченика дякона Игнатия»(53).

Третият и последен спомен, посветен на спасяването на Левски, принадлежи на чирпанския революционер Иван Андонов. Той е обнародван чак през 1927 г. В него се разказва, че като научили за залавянето на Левски, всички плакали «с горчиви сълзи до забрава» и после решили, ако Дякона бъде откаран в Цариград, да нападнат охраната и да го освободят. Но докато узнаят едно или друго, Левски бил вече обесен.

Тези три спомена са отдавна в литературен оборот. Те с охота се цитират от почти всички автори, които пишат за В. Левски, като се пренебрегват действителните обстоятелства, при които се развиват събитията в края на 1872 и в началото на 1873 г. Съзнателно или несъзнателно се пропуща да се забележи, че и за трите акции липсва каквото и да било автентично историческо свидетелство. Подминава се фактът, че спомените са много закъснели и по начина, по който се поднасят, по-скоро напомнят едно извинение, отколкото действително описани случки. Ако в някои от тези спомени може би има истина, или по-скоро само частица истина, това е, споменът на Христо Големия. Останалите два са пълна и неловка измислица.

Ако се познава добре състоянието па революционната организация след арабаконашкия провал, ще се схване, че никой не е опитвал да предприеме нещо реално за отърваването на В. Левски. Поради това спомените оправдания в случая имат отношение само към психологията, но не и към историята на въпроса.

За обесването на В. Левски също липсват автентични исторически документи. Всичко, което мемоаристиката представя по този въпрос, има същия недостатък и се опира на различни версии върху разказа на изповедника на Левски преди смъртта — поп Тодор Стоянов Митов, записан най-напред от З. Стоянов и после разказван още от 16 души — от Ив. Кършовски през 1898 г. до Ив. Вазов през 1905 г. Останалите преразкази са направени през десетилетията между двете световни войни, и то по данни от втора ръка. Това означава, че за историята и този въпрос се губи в тъмнина и потайност и не ще може да бъде изяснен, ако не се открият допълнителни исторически свидетелства.

В подобно състояние мемоаристите оставят и въпроса за гроба на Левски, за който от 1936 до 1943 г. има обнародвани над 40 спомена, но от тях нито един на очевидец и нито един, подкрепен с някакво историческо доказателство. Поради това са се оформили няколко версии: Левски е погребан някъде край бесилото, в близките до бесилото «Позорни гробища», в западните софийски гробища, в олтара на църквата «Св. Петка Самарджийска», в Карлово, в Сопот, дори в едно софийско село.

За историята е важно, че въпреки упоритите търсения на гроба на В. Левски досега не е открито нито едно автентично историческо свидетелство и нито една сигурна материална следа, които да ориентират гроботърсачите във вярна посока. Това естествено умножава легендите и импулсира усилията на любителите в тази посока.

И така от петте въпроса, които мемоаристите поставят — за предателството, за съда, за освобождаването на Левски, за обесването и за гроба на Апостола, — сигурни данни съществуват само по втория. Останалите четири въпроса са плод на предания, на фантазии и легенди, неподкрепени от нито едно автентично историческо свидетелство.

Така мемоарите за В. Левски със «свободата» на фантазията, със своите противоречия и легендарност обилно подхранват народното предание, което, както ще видим по-нататък, ще ги използува по собствената си логика, за да оформи народната присъда над името и делото на Апостола.

След Освобождението начеват усилията и за литературно-публицистична и научна преценка на делото и качествата на В. Левски като национален революционер. Те се съсредоточават в две посоки: в областта на историографско-публицистичното търсене и в художествената литература и изкуство. Тяхното развитие преминава също през трите очертани вече тура: първият — в края на XIX и в началото на XX в., вторият — между двете световни войни, и третият — в най-ново време.

Нека проследим накратко как са се развивали интересите в двете посоки, и то по време на трите отбелязани периода.

Първата биография на В. Левски, написана от Г. Я. Кирков, излиза на бял свят само три години след Освобождението(55). Толкова ранната поява на първата биография свидетелствува, че Левски пръв от дейците на националната революция става обект на обществен интерес.

Как най-ранният биограф представя В. Левски? В детството си той се е отличавал с «особена развитост, жив и впечатлителен характер», не е търпял обида или неправда. «Във всичките му постъпки главна черта е била постоянство и решителност», присъщи на «една бодра и твърде рано развита натура», показала рядко прилежание, привързаност и обич към вуйка си (с. 3–4).

Според Кирков Левски напуща калугерството, защото то «не е давало душевна храна на една жива и за работа създадена натура», за да стане още през 1867 г. «енергичен деец в народното българско движение», известен не само по всичките български градища, но и по селата. Апостола внушава уважение не толкова с физическа сила и храброст, «колкото с умението да заинтересова, да усвои сърцето на слушателя... Хубавите му умствени дарования се показват в пълното си развитие и зрялост. Съдбата го е надарила с дар слово... Езикът му работи и главата му сече, него трябва да пратим за работа (курсив на Г. Я. К.), се казваше в комитета в Букурещ, когато той се избираше за емисар в България». Още повече Левски «не се боеше ни от огън, ни от вода», имаше желязна воля и самообладание, никога не губеше «присъствие на духа» (с. 6–7).

И по-нататък авторът продължава да изтъква качествата на Апостола, като отбелязва, че той гледал с презрение на смъртта. «Само силен и постоянен характер може да произведе таквоз рядко самопожертвование за общото дело... С твърда вяра и спокойствие възприе тръновий венец за народната свобода» (с. 11).

И накрая Г. Кирков уверява читателя, че «докле съществува българский народ името на тоя народен предтеча ще се споменува с благоволение и името Левски ще служи за символ за самоутвърждение и самопожертвуване за общото благо» (с. 12).

Така първият биограф на Левски създава една щампа с дълговечно присъствие в цялата по-сетнешна литература. Според нея Левски е голяма и благородна личност, сродена с безсмъртието. На него букурещките учени глави възлагат да организира вътрешната революционна организация, където той разкрива силата на своя дух и безпримерните качества на своя характер.

В основни линии същата схема следва и вторият биограф на Левски — З. Стоянов. Фактически книгата на З. Стоянов «Васил Левски» (1883)(56) е първа биография, тъй като трудът на Г. Я. Кирков повече напомня едно похвално слово за Апостола.

З. Стоянов представя Левски като «весел и засмян», «обикновен човек» който може да общува с всички и с всекиго, който пее непрекъснато, свири с уста, смее се на глас. «Но щом се почнало вече сериозна работа, щом дохождала дума да се разисква за свободата на България, неговата физиономия приемала друго настроение, смехът се превръщал в звънтенето на горещо и решително слово, всяка дума поразявала присъствуващите, които започвали да благоговеят като пред свръхестествена сила и узнавали в Левски двама души — Левски като човек и Левски като Апостол» (с. 76).

По-нататък З. Стоянов определя Левски като изключително явление. «Тук е тайната — продължава той, — в подобни само явления може да се определи границата между ниските създания и високите характери, които са рядкост във всички народи, които предшествуват смъртната стълба» (с. 27). За З. Стоянов Левски е обикновен човек, без образование, но човек с изключителен характер. Така той, «скромното дяконче, псалтът, войняговският даскал, който не притежава нищо освен твърд характер, решителност и горещ патриотизъм, колко силен и славен станал той» (с. 59). Тезата на З. Стоянов е ясна: един обикновен син на народа, прост и необразован, благодарение на изключителните качества на своя характер става велик народен водач в една голяма епоха.

Третият биограф на Левски е Ст. Заимов, един от организаторите на акцията за изграждане на паметника на Апостола в София. В биографията на В. Левски и в «Миналото»(57) Заимов следва дадения вече тласък на романтично преклонение пред В. Левски. Но за разлика от З. Стоянов той не притежава нито историческа интуиция, нито дарба на прозаик и мемоарист, затова у него Левски се явява като човек с «мускули на атлет и очи на магьосник», т. е. сладникаво романтично божество без реална стойност. Биографични очерци обнародват и Филип Симидов и Иван Кършовски.

Появата на първите няколко биографии на В. Левски през последните десетилетия на XIX в., суетнята около изграждането на паметника в София предизвикват началните спорове около оценката на делото на Апостола.

Първият диалог от тази поредица започва веднага след появата на Захари Стояновата биография на В. Левски. Против труда на медвенеца се обявява С. С. Бобчев, редактор на в. «Марица». Най-напред Бобчев публикува едно съобщение в рубриката «Книжевни вести», че книгата на З. Стоянов е излязла изпод печат, че тя съдържа «много сведения за живота на великий поборник, но в същото време и много фактически неточности»(58).

В отговор на тази закачка З. Стоянов напада брошурата на С. С. Бобчев «За събирането и изучаването на юридическите обичаи», на което Бобчев отговаря с още по-голямо ожесточение, като между другото обвинява «това дребно човече», че срещу «една сирмия от 60 лири е направил от продадени чорбаджии герои в книгата си «Васил Левски»(59).

След тези предварителни престрелки Бобчев обнародва във в. «Марица» цялостна критика срещу труда на З. Стоянов. Той посочва, че изпод перото на З. Стоянов Левски е даден в «циническо осветление», «не само безнравствен, но и безхарактерен герой», че умишлено са изложени «много лъжливи факти за Левски, за което З. Стоянов е виновен пред своите абонати, които са платили не за да им възкачва Левски на кокили и да се мъчи да го тури по-високо от всичките революционни деятели».

Бобчев оспорва факта, че Левски «е хвърлил расото и бръснал брадата си по Великден в Карлово», както и твърдението на З. Стоянов, че до Левски не е имало комитети в България. Накрая той обвинява биографа за неточните слова, казани по адрес на духовниците и срещу «шкембестите членове на букурещката дружина»(60).

Така или иначе зад многословието на Бобчев ясно прозират две тези — възражение срещу опита на З. Стоянова да представи Левски като пръв организатор на революционното движение в България и защита на консерваторите от Добродетелната дружина в Букурещ, водена от братята Евлоги и Христо Георгиеви. И двете тези имат актуален адрес — защита на консервативното начало срещу либералните увлечения в следосвобожденското общество.

З. Стоянов отговаря с типичната за времето и за неговия темперамент необузданост на критиката на Бобчев, като брани «пламенната и буйна душа» на своя герой, който туря граници «между великото и гнусното, между заплюваното и честното...», като посочва, че това не е книжен човек, който се мъкне по Париж «за да облагороди езика си ала В. Юго», а решителна натура, която изгражда първото съзаклятническо общество в България, че именно той е «главата на българските революционни деятели». Двама са големите водачи на българското общество според З. Стоянов: Левски организатора и практика, а в «литературно отношение» — Л. Каравелов. «Аз пиша за ония презрени същества, които със своята красота направиха да прогърми името българин по четирите страни на света и когото днес тъпче и най-последния доносчик...»(61)

Вторият спор сблъсква З. Стоянов със Ст. Заимов. След първото издание на «Миналото», пълно с произволни измислици и сладникави възторзи, З. Стоянов упреква Заимова, че е унижил великата епоха на националната революция. За или против този спор се намесват много общественици и литератори, между които и Ив. Вазов. Така от литературна дискусия спорът се превръща в сблъсък между основните тенденции в българското следосвобожденско развитие. Образите на героите и преди всичко на В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев са призовани като аргумент в острастените борби, за да дадат тежест на това или онова политическо верую, на този или онзи обществен или личен интерес.

По тази причина в спора скоро ще се намесят и социалистите, които още през 80–те години започват да се произнасят по актуалните проблеми на българската действителност.

Най-напред се обажда Д. Благоев. През 1886 г. в отговор на З. Стоянов той написва брошурата «Нашите апостоли»(62). Възгледите, застъпени в тази брошура, Благоев доразвива в приготвената си реч за Хр. Ботев през следващата 1887 г.(63) С оглед интересуващия ни проблем схващанията на Благоев се свеждат до следното: големите революционери на освободителната епоха са Ботев, Каравелов, Ангел Кънчев и П. Волов. Левски, макар и «талантлива натура», не е имал ясна представа за съотношението на силите в революцията, той и Бенковски си въобразявали, че с едно махване ще да смажат, да съкрушат тиранията. Според Благоев, Ботев и Каравелов изповядват големите идеи, «каквито в днешното време си туря човечеството», т. е. идеите на социализма.

Така двамата страстни полемиста се изправят един срещу друг. З. Стоянов подлага на убийствен огън Благоева, Благоев му отговаря с крайно ожесточение, като определя неговите «Записки по българските въстания» «като голо изложение на фактове», като «национално пехливанство», а в памфлета си «Царството на чардафоните»(64) оприличава тези, които осъществиха Съединението на България на «чарда от говеда».

По този начин Д. Благоев слага основите на една трайна задявка по отношение на В. Левски, определяйки го като прост и необразован фантаст, който макар и «талантлива натура», не е знаел, за разлика от Ботев и Каравелов, какво прави. С намесата на Благоев през 80–те години на XIX в. се оформят три възгледа, три представи за Васил Левски: на З. Стоянов, който го издига на пиедестала на велик организатор на националната революция, поставяйки го на границата между «великото и гнусното», и на неговите опоненти от типа на С. С. Бобчев и Ст. Заимов, които са също възхитени от Апостола, но поради това, че служат на чужди интереси, залагат на тези, които са търсели по-разумни пътища за освобождение. Третата представа създават социалистите, отдали всичките си предпочитания на Ботев за сметка на В. Левски поради симпатии към неговите утопически възгледи.

В спора за Левски и неговото наследство от «научни позиции» се намесва и д-р Кръстев. И той ще присъедини към модното в края на XIX в. противопоставяне между Левски и Ботев своите аргументи. Като изтъква, че Ботев е «натура бурна и неукротима, застанала на предела между средновековната и модерна философска мисъл», като го сравнява с Джордано Бруно, д-р Кръстев все пак ще заключи, че «колкото и да е мощен като индивидуалност, колкото и да е страшен за самозваните блюстители на конвенционалната нравственост — и със своите бласфемии, и със своите анархистични идеи, той, нито е толкова революционен, нито е толкова самобитен, колкото е неговият наглед по-скромен брат В. Левски»(65).

Както се вижда спорът, дори и след репликата на д-р Кръстев, не е «академичен», а публицистичен. Той се вдъхновява от политическите схващания на участниците, от техните разбирания за пътищата, по които България трябва да върви за в бъдеще. Поради това страстите са толкова силни, а дискусиите за съжаление са пълни с необуздани нападки.

Образът на Левски от политическата и историческата публицистика, както и от мемоаристиката се пренася почти незабавно и на полето на художествената литература и в изкуството. И тук най-напред ще прозвучи поетическата присъда на Ив. Вазов.

Вазов се докосва до образа на Апостола още през 1876 г. В стихотворението «Бунтът», носещо дата 9 декември от същата година, той пише: «и тамо в небесата кат символ на страдание, бесилото, де Левски виси във кръв облян»(66). Веднага след Освобождението в стихотворението «На Ком» (1880) Вазов ще потърси място за Левски в националния пантеон, като «при слепият Иваца е Левски, герой разпнат»(67). И след няколкогодишно вторачване в образа на Апостола, в години на прелом и размисъл, през 1884 г. ще се появи «Епопея на забравените», където Левски ще израсне цял-целеничък в една мащабна фигура, която бързо ще се настани в народната памет.

Манастирът се оказва тесен за душата на великия мечтател и той трябва да търси пътища по-достойни, тъй като расото не го помирява с небесата. Девет години се скита бездомен, без сън и покой, «носи съзнание, крепост, светлина, създава свято, велико предприятие, в което участвува «всякой възраст, класа, пол, занятие», става «фантом или сянка», безстрашен и неудържим. Но по пътя към безсмъртието го предава един жалък поп. Левски увисва на бесилото, за да тръгне «слава нова за земята и връх, от където виждаше духа към безсмъртие най-прекия път»(68).

Изграждайки първия цялостен поетичен образ на Левски, Вазов, както сам ще признае по-късно, е силно повлиян от «Легенда на вековете» на В. Юго, подражава тържествения, възвишен философски тон на Юговите поеми, а стихотворението «Левски» — това е всецяло викторюговско — голямата негова фразеология, тържественият, възвишеният тон на неговите оди.»(69)

Изследванията установяват, че поемата «Левски» е твърде близка, носи буквални прилики с Evirandus на В. Юго(70). Така се ражда вазовско-юговският портрет на Левски с неговата пищна разточителност, богата фразеология, необозрими размери и възторжено преклонение.

Попаднал в плен на безкрайната си възхита от гордия дух на Апостола, Вазов ще продължи десетилетия да моделира неговия образ. В пролог към стихосбирката «Сливница» през 1887 г. Левски ще бъде обявен от поета вече за «нашия светец»(71), в стихотворението «Тракия» (1886) той ще посее «великото семе»(72), във «Всичко пада» Левски и Ботев ще бъдат противопоставени на съвременните на поета политици(73).

В повестта «Немили-недраги» (1889) Вазов ще предложи цялостен тезис за поетически налучкалото от него величие на Апостола. Тук Левски ще се появи като «човек, надарен с такава силна воля и характер», с «изразителното му лице, осветено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше». Той ще обладава «по нещичко от ентусиазма на Каблешков, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непоколебимо търпение и постоянство... Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно... Ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас...». В курсив Вазов ще заключи: «Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения, постоянен до невъзможност, упорит до безумство... Само срещу измяната остана безсилен... Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, В. Левски, Апостола (курсив — Ив. В.), който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата, да разклати масите, да предизвика събития, да създаде бъдещето...»(74).

И след «Немили-недраги» Вазов не ще изостави своя герой. В стихове и в проза, в спомени и в бележки той ще продължи да открива и отшлифова едно по едно неповторимите му качества. В «Апостола в премеждие» Вазов ще отбележи: «Винаги дързък и безстрашлив до безрасъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би вярващ в звездата си... Това необходимо, извънчовешко самообладание не го напущаше и в най-страшните опасности, с които беше посеян неговия невероятен, премеждлив живот»(75).

В разказа «Чистият път», един епизод от живота на Левски, написан от Вазова през 1895 г., се напомнят историите, които били разказвани почти ежедневно в комисията за изграждане на паметника на Левски, пълни с легенди за неговата безстрашливост и смелост, съобразителност и хладнокръвие, съпровождали всяка стъпка в «неговото скиталческо съществувание». По този повод Вазов допълва, че всеки епизод прибавял «нови зари на ореола, с който този тайнствен почти легендарен лик стои обкръжен в нашето въображение. От всички наши първи революционери — ще заключи Вазов, само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот... Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас. В. Левски е образец на нравствена чистота, той е не само доблестен — той е добродетелен. Васил Левски наумява подвижниците на първото християнство, народът го наричаше «Апостола». Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол на посланието си и по фанатичната вяра в Богът си — свободата на България — той наумява христовите ученици и по образа на живота си, по трезвостта си, по чистотата на нравите си и макар скептик, по безукорната си чисто християнска нравственост. Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; Както Карла ХII не е знаел жена, скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен — той е умял да бъде въплощение на идеална честност»(76).

Пак през същата 1895 г. Вазов ще сподели с артиста Иван Попов по повод на монолога на Македонски в Хъшове»: «Огън човек, огън, огън! Безстрашлив юнак... Един Левски струва колкото един батальон войска! Такъв син майка България не е раждала, от смърт не се бои. Само отечество за него има на тоя свят. Слава и чест на подобен велик герой»(77).

През 1903 г. по повод смъртта на Даме Груев Вазов отново ще възкреси образа на Апостола, за да се провикне в стихотворението «Дамяну Груеву»: «О, Македонийо, ти губиш своя Левски, най-верния си син, най-силния си меч»(78).

Накрая, все обладан от идеала за Апостола, народният поет ще си послужи и с мемоаристика, за да прибави нови и нови черти към неговото величие. Той ще преразкаже през 1905 г. спомените на изповедника на Левски пред бесилото — покойния поп Тодор, — за да съобщи, че последните думи на Дякона били: «Дядо попе, поменувай ме в молитвите си»(79).

И така Вазов ни представя от 1876 до 1905 г. образа на Левски като «символ на страдание», разпнат до слепия Иваца, като извор на «съзнание, крепост, светлина», обгърнат от великите плащове на историческия триумф по юговски, като «нашия светец», посял «великото семе», като «изражение на една сила, излязла из цели векове страдание, из цял океан унижения, постоянен до невъзможност, упорит до безумство», дързък и безстрашлив, самоуверен, с «извънчовешко самообладание», като лик — легенда, образец на нравствена чистота, като безстрашлив юнак, какъвто «майка България не е раждала». У Левски поетът съзира един неповторим човек, «един мъничък Хус, който не стана гигант, защото нямаше простор, къде да се развърти».

Върху Вазовото портретуване на В. Левски в нашата литература има две крайни оценки. Едната, апологетичната, принадлежи на М. Арнаудов, който смята, че Вазов, представяйки дейците на възрожденската епоха, е успял най-пълно да открои фигурата на В. Левски, че «никой от тези героични мъже не достига в представата на поета закръглената цялост, чистотата на характера и верността към идеала, присъщи на Дякона от Карлово». Според Арнаудов Левски и Ботев, двама великани, кръстосали своя дух във Вазовото творчество, «повишават своята стойност за нас, като проява на народната духовна сила и като възвишени примери за поколенията»(80).

Второто мнение принадлежи на д-р Кр. Кръстев, изказано още по времето, когато Вазов в стихията на своето поетическо вдъхновение рисува портрета на Апостола. Това мнение е напълно отрицателно. Според д-р Кръстев Вазовата «громка» фраза може да измами читателите». Вазов показва само как действува героят, но не разкрива неговото мислене и чувство. Той вмъква в устата на Левски «толкова празна реторика, каквато Левски не е бил способен да изрече». Според д-р Кръстев Вазов е заблудил публиката, не е успял да възкреси истинския Левски(81).

Във времето на търсене и размисъл след Освобождението към образа на Апостола ще се обърне изобразителното и монументалното изкуство. Тласък на това освен споменатите вече социални и културни причинители на интереса към Левски, ще даде и откриването на неговите портрети, станали известни на публиката още в края на XIX в.(82)

Образът на Левски, запечатан на фотографиите, ще привлече вниманието на българските художници. Първата негова снимка — гравюра върху цинк, ще се появи още през 1877 г. Тя е отпечатана в книжката на Ботев и Стамболов «Песни и стихотворения», издадена от Д. И. Горов в Букурещ. Дело на неизвестен художник, гравюрата представя наивно възторжено Левски като байрактар на четата на П. Хитов.

Втората творба, посветена на Левски, се появява веднага след Освобождението. Тя е озаглавена «Смъртта и последният час на В. Левски» и е дело на тревненския зограф Симеон Д. Симеонов. Тази мелодраматична литография, изработена дори с грешна перспектива, е стоплена с много обич и поради това силно вълнува току-що освободените българи.

Георги Данчов, сподвижник и последовател на Апостола, е оставил пет негови портрета: два с маслени бои, две литографии, изработени по най-популярната снимка на Левски, тази, по която го е търсила турската полиция, и петия, най-хубавият, рисуван през 1897 г.

В края на XIX в. Христо Г. Данов поръчва във Виена голяма литография на Левски, изработена с вещина и майсторство. И тя фактически става най-популярният портрет на Апостола, по който се равняват и който преработват в един или друг стил всички по-късни майстори(83).

Образът на Левски вълнува също скулпторите и монументалистите. Във връзка с изграждането на паметника в София, е изработен един от най-сполучливите бюстове на Апостола. В литературата има изказани мнения, че този бюст е дело на Франц Новак или на Йозе Страховски. Напоследък бяха открити документи, които категорично сочат, че бюстът е направен от виенския скулптор Рудолф Вейр по поръчка на кмета на Софийската община Димитър Петков.

Главата на Левски на този бюст-медальон е моделирана изцяло по портрета с плюшената яка от 15 август 1870 г., а дрехата е направена по снимката с «венгерката», заснета в Букурещ през есента на 1868 г. в ателието на Карол Сатмари. В изработването и одобряването на този скулптурен портрет взема участие и виенският архитект Емил Ритер фон Фьостер(84).

Вторият паметник на Левски, за който е любопитно да се знае, че никога официално не е бил освещаван, е построен в Карлово през 1906 г. Негов автор е скулпторът Марин Василев. До войните, т. е. до 1912 г., Жеко Спиридонов създава и великолепния бюст на Левски за морската градина във Варна.

Така с участието на Г. Данчов — Зографа, на Симеон Ц. Симеонов, на Хр. Г. Данов, на чеха А. В. Колар, първия архитект на София, автор на проекта за паметник на Левски, на виенския скулптор Рудолф Вейр и на архитекта фон Фьостер, с доста странния паметник в Карлово на М. Василев и на бюста на Спиридонов в морската градина във Варна се определят каноните, по които ще бъде портретуван великият революционер. От картини и литографии, от изящния монумент в София Левски се представя и визуално пред своите сънародници, които дотогава само са слушали страхотии и легенди за него, или са виждали образа му единствено в Ботевия стенен календар за 1876 г. Изработеният след Освобождението художествен портрет на Левски учудващо пасва на литературната представа, създавана от публицистиката и художествената литература. И в този портрет спокойствието е обладало неукротимата метежна душа на Апостола, красота и величие струят както от неумело изработените медальони, така и от първокласните творби. Левски е същият, какъвто го представя легендата.

И така непосредствено след Освобождението се оформят няколко завършени представи за образа на Левски и за неговото място в националната история.

Първата от тях с основание можем да наречем вазовска. Тя представлява възвишено-романтично, пищно по юговски, малко екзалтирано под напора на пресния спомен виждане, противопоставено срещу тези, които мърсят идеалите на възрожденската епоха. В стила на своята поетика Вазов гради един морален образ на Апостола. Той рядко докосва социалните и политическите измерения на неговата личност. Поради това във Вазовия портрет липсват съществени черти на В. Левски. И това е естествено за времето, парещо със своята актуалност, когато епохата, откърмила Апостола, още шуми с пълна сила в българското ежедневие, когато образът на Левски не се е оттеглил достатъчно в миналото, за да застине в ясни контури и твърди форми.

И въпреки това Вазовият портрет на Левски почти цял век живее в националното съзнание и в народната памет. Това се дължи главно на обстоятелството, че Вазов чрез моделирането на този образ докосва нежни струни на народната душа и поетически извежда вечните проблеми за свободата, за бесилото и смъртта, за миналото и бъдещето на народа. И поради това този народ приютява в спомените си Левски на Вазова, прави го възвишен идеал, противопоставя го на сивотата на своето ежедневие, превръща го във вяра и в непреходна ценност.

Вазовият образ на В. Левски стана канон за българската литература. И дори нещо повече, всички, които след народния поет са се опитвали да рисуват този образ, не са могли да прибавят към него почти нищо ново — все същите мотиви за смелост и находчивост, все същото възторжено преклонение пред пуританската чистота. Така с времето образът на Апостола започва да помръква, да линее в литературата. Един и същ, както от медальона на Хр. Данов, продължава да ни гледа той малко изпитателно вече цял век от безбройните портрети, нарисувани след Данчов. А съвсем напоследък пресъздаването му в романи, драми или филми вече започва да предлага фалшиви копия. Големият В. Левски се превърна в Джингиби — един търчи-лъжи ориенталски хитрец. Налага се тази девалвация да бъде спряна, образът на Апостола да се обогати с ново виждане, с мъдростта, натрупана от опита през изминалия век, мъдрост, която се събира при неизменното присъствие на Левски в нашия живот, пък и на неговото вазовско измерение.

Не стига вече на новите поколения този безумен смелчага, весел и безгрижен пред смъртта, който пее в адски трудни обстоятелства, залепил плесница на предателя, ободрил бръснаря, пътуващ след турската потеря като кюмюрджия или тежък търговец. Дребен и мизерен е този уестърнен Джингиби, за да може да изрази великия дух на Апостола.

Втората представа е публицистичната. Тя има няколко опорни пункта: човешкото величие и чистотата на Апостола, ролята му на организатор, на практик революционер, стремежът да се докаже в захаристояновски стил как простото дяконче и войняговски даскал поради безукорни лични качества става велика историческа личност, т. е. изтъкването на неговата малообразованост като добродетел, противопоставянето му на Ботев с различни акценти според предпочитанията. Тук мимоходом само ще отбележим, че положените след Освобождението опорни пунктове в трактовката на темата «Васил Левски», макар и да са мотивирани социално и политически, имат и лична психологическа подкладка. Г. Я. Кирков прави заупокой на душата на Апостола, подтикван от роднински чувства. З. Стоянов не случайно натрапва непрекъснато противоречието: просто дяконче — велик човек; Заимов се блазни от уродливата си мечта да се мери с великите в историята; Ив. Вазов не ще да е забравил Ботевите закачки с неговите стихове; на Д. Благоев много му се иска да минава за находчив в ботевски стил. Всеки един от участниците в дискусията около Левски неволно се из пуща в един миг, за да се издаде, че там някъде в дън душата си има нещичко скрито свое, разбира се, известно на всички.

Оформените непосредствено след Освобождението тези дават храна и на едно странично, но трайно сантиментално еснафско вторачване в образа на Апостола. Еснафската представа съблича Левски от безсмъртните му идеи за революцията и бъдещия свят, оголва го по вкуса на сълзливата публика, превръща го в истински терк за еснафа. Тук историческата оценка на делото на Левски се подменя със сладникавата възхвала на неговата безукорност, почтеност и пестеливост. Много любимо за еснафа е тефтерчето за разходи на Левски, което буквално всеки рови, за да се възхищава от точността на сметките, които той си е водил.

И еснафът се пули, цъка с език и вдига рамене. Възможно ли е този човек, един българановец, един предходник на Бай Ганя да е толкова чист и свят като отшелник. Ама не може да няма по него поне малко ръждица. А как така няма да има? Защо се е оставил без топъл дом, след като толкова пари са минали през ръцете му? И към всичко това се притурят сухият хляб и няколкото маслинки. А как така здрав, прав и силен мъж, се пита еснафът, пък жена да не погледне? Сигурно, сигурно си е имал тайни любовници. И чул-недочул, разбрал-недоразбрал, еснафът, щом застане под 300–годишната асма на Сопотския манастир, неизменно пита на колко години е била Христина. Все му се струва, че в приказките за бая Василя има нещо скрито, нещо янлъш, все нещо му липсва, за да може Левски да заприлича напълно на него.

И еснафското вторачване в образа на Левски е толкова силно, че се превръща в обществен интерес, нахлува могъщо в литературата и изкуството и оттам почва да ни се усмихва един изпран и чистичък Левски, смислен, хубавеляк, «с очи на магьосник», лишен от голямото и вечното, което го е направило безсмъртен.

След Освобождението се определя и официалното отношение на църквата към Васил Левски. Отците от Христовото войнство също с почуда откриват, че един дякон (лошо е дето е захвърлил расото), един техен скромен събрат се е сродил с вечността, макар и не според божиите закони. И те започват да търсят свое обяснение за безсмъртието на Левски. И то е съвсем естествено: дякон Игнатий е голям, смел и храбър българин, защото бог е направлявал коравата му десница. Погледнете какво казва той при всеки случай — ще напомнят църковните литератори, все на бога се позова. Той, всевишният го е направил нов апостол и месия, той вдъхновил голямото му сърце за благородна саможертва.

Но както учените глави и развълнуваните поети, така църковните отци бързо се стъписват пред мащаба на тази личност. Всяко «разчопляне» на неговия живот ги обърква допълнително. Те искат Левски да се нанесе на техния аршин, а той все се изплъзва от църковните канони за порядъчност. Да вземе на връх Великден да отреже дяконските къдрици и да захвърли расото, какво светотатство! Да намушка с кама слугата на Денча Халача в Ловеч, да хукне с хайманите да променя света, сдаден от Бога.

И тогава църковното пристрастие става сдържано, кисело-скептично. Хрисим и религиозен е карловският дякон, но това не е достатъчно. Той не може да получи индулгенция, а още по-малко място в пантеона на българското светийство. И трябва да се признае, че църковните оракули са прави. В пантеона на българското православие няма място за Левски, защото този пантеон е много тесен за него, както тесен за неговата душа се оказва и манастирът, и ако там се настани В. Левски, а едва ли някой друг повече заслужава това от него, там не ще остане място за тези, които не са захвърляли расата по Великден, а те са безброй, кандидатите за безсмъртие.

Така се представя в най-общ план първото откриване на Левски след Освобождението, тогава, когато историята още не е произнесла присъдата си над смисъла на неговото дело, когато възрожденската епоха е още жива и вярата в онова, което бе проповядвал Апостола, е още непомръкнала, когато нови сили са излезли на сцената на българския живот, за да делят мегдан в надпреварата кой ще поведе бащината дружина.

Идват войните за национално обединение през второто десетилетие на XX в., идва времето, когато историята ще каже решителната си дума за миналото, за идеите и политическите прозрения на Апостола. И България отново е на колене, разорена и ограбена. Катастрофата през 1918 г. слага кръст на националната идея в българската история. Като посред бял ден става ясно, че не някой друг, а В. Левски е изнамерил и изпробвал верния път, който може да изведе отечеството из робството, като защити и опази историческите завоевания на българското племе. Осрамени се оказаха и пред народа, и пред историята политическите опоненти на Апостола. Да се решава българският въпрос, като се залага на една велика сила, дори на коалиция от велики сили, това, срещу което най-силно възразяваше В. Левски, се оказа фатално за българската история.

Вече не на книга, не чрез словесни препирни, а чрез историческия баланс на едно съдбовно за България развитие беше доказано, че само самостоятелното и неангажирано развитие, че само общество на гарантирани политически права и социални свободи, само пълнокръвното духовно възмогване може да изведе българите из робския хаос на тяхната история и психология. А нали точно върху това настояваше В. Левски.

Не някой друг, а историята признава правотата на дякона от Карлово, но за съжаление отново за сметка на народа и на неговите страдания. И тогава делото на Апостола засиява в нова светлина, ореолът около неговото име става безспорен. Новите поколения се обръщат към Левски и неговата епоха, за да преосмислят още веднъж българската история, да определят трайните измерения на националното минало.

Секва, отрязано като с нож, съмнението във В. Левски. Започва луда надпревара за присвояването на неговото историческо безсмъртие. Всяка политическа сила, партия или тенденция в българския живот бърза да постави върху знамената си светлия му лик, да се препоръча за негова последователка. Интересен симптом на новото отношение към В. Левски се проявява през 1923 г., когато е организирано чествуване «за скромния дякон, който жертвува живота си за свободата, без да ламти за почести и тържества» по повод 50–годишнината от неговата смърт. Вестниците съобщават, че във връзка с юбилея карловци, живеещи в Пловдив, са събрали 22 хил. лева, откупили и подарили знамето на В. Левски на наследниците на жената, която го е ушила, «които днес живеят в немотия»(85).

Обстановката след Първата световна война дава тласък на историографските дирения за В. Левски. Получават простор ползотворните усилия на един от най-добрите познавачи на Апостола — Димитър Страшимиров. Издал през 1907 г. «Архива на Възраждането», където е обнародвал част от писмата на Левски, Д. Т. Страшимиров се заема под патронажа на Народния комитет «В. Левски» да събере и направи достояние на обществото цялото епистоларно наследство на Левски, всичко останало за него, спомените на живите още съвременници на Апостола. Така през 1929 г. се появява «Васил Левски. Живот, дела и извори», един монументален паметник на българската история.

Въпреки грешките, които Страшимиров допуща при разчитането и обяснението на отделни текстове, въпреки непрецизната работа по техническото и археографското оформяне на тома(86) «Васил Левски. Живот, дела и извори» не е загубил значението си за българската историография. Това издание завинаги ще остане връхна точка в усилията да се открие и обясни животът и делото на Апостола.

Освен че е публикувал документите, Страшимиров е и страстен изследвач на епохата и делото на Левски. След като отдавна е предложил тритомната си история на Априлското въстание (1908), между двете световни войни той написва студията «Комитетско десетилетие»(87), «Левски през къкринската голгота»(88), направил е серия уточнения и бележки, чрез които делото на Левски придобива още по-точни измерения.

След Страшимиров най-големи заслуги за изясняването на така актуалната вече през 30–те години тема има Ал. Бурмов. В 1936 г. Бурмов обнародва статията «Последните дни на Васил Левски»(89), която показва импулса на един траен интерес и формулира първите оценки на Бурмов за личността на В. Левски. Тук могат да се прочетат редовете, че по време на процеса «силата на неговия дух мина границите на обикновеното. Страдащ от раните си, видял разгрома на своето дело, което осмисляше живота му, преживял ужаса на едно подло предателство, Апостола на българската свобода не сведе глава, не се отчая, не възропта. Той прие своето наказание като очаквано, като неминуемо. Това не беше фанатизъм, а светла вяра в бъдещето...» (с. 286).

Две години по-късно Ал. Бурмов обнародва и студията «Васил Левски в началната история на БРЦК»(90), която и до днес е запазила своето оригинално звучене. Тук той отново ще отбележи: «Ако великите личности движат или спомагат за движението на историческото развитие с новото, което сътворяват, Левски е повече от велик; той създаде нова епоха в живота на народа ни и придвижи колелото на българската история с широк замах и крепка десница» (с. 171). По-нататък Бурмовите проучвания и оценки намират израз в статията му «Към историята на Ловчанския революционен комитет»(91) и в бележките «Поправки и добавки към издадените от Д. Страшимиров документи на В. Левски»(92).

Обобщавайки своите ранни усилия, Бурмов издавал през 1940 г. и книгата си «БРЦК», в която отново показва ролята на Левски като първостроител на Вътрешната революционна организация, приноса му за революционното съзряване и идейното развитие на българското освободително движение.

По това време книга за Левски пише и Н. Кондарев(93). Въобще в навечерието и след започването на Втората световна война името на Левски става отново много актуално, тъй като пак на него щяха да се позоват силите, които се конкурират на сцената на българската история в настъпващите съдбоносни времена. По това време се откриват и обнародват и протоколите от турския съд(94), които слагат кръст на много от спорните фактологически въпроси, отнасящи се до живота на Левски, и в същото време показват, както е забелязал Ал. Бурмов, че «силата на неговия дух минава границата на обикновеното». През 1940 г. се обнародва сборникът «Васил Левски в спомените на съвременниците си»(95). Пак през същата година се появява и «Левски в светлина»(96). Печатат се многобройни юбилейни издания и листове. През 1937 г. пламва и спорът за гроба на Апостола. Разшетват се късни мемоаристи, които макар и да не ги държат краката, търчат от едно на друго място, за да разказват, след като 50 години са мълчали незнайно и необяснимо защо.

В спора за Левски между двете световни войни се появява и едно ново течение. Неговите позиции се определят от три противопоставени една на друга изходни тези: първата се съдържа в цитираната вече статия на Д. Благоев; втората в желанието да се участвува в делбата на историческото наследство на В. Левски и третата — да се поддържа станалото вече модно сравнение между Левски и Ботев.

Началото на това ново отношение към Левски слага статията на В. Червенков през 1923 г., озаглавена «Жив е Левски! Долу ръцете, светотатци!». Още самото заглавие на статията подсказва, че към Левски ще се усвои отношение, различно от това, което беше определил патриархът на българския социализъм. И затова авторът на тази статия бърза с признанието, че «Левски се издига до най-голям, най-любим, най-последователен и цялостен български революционер», като се подчертава, че той до дъното на душата си мрази «народните изедници». Но и в тази «програмна» статия не е премълчан тезисът на Дядото, че «тоя лъв на революцията не беше учен, не написа големи книги, не работи с перото много — той действуваше»(97).

От така формулирания тезис Г. Бакалов изгражда в продължение на цели две десетилетия една нова концепция за В. Левски. Още през 1924 г. в брошурата «Нашите революционери»(98), както сам признава, Бакалов се изправя изумен пред «гения на революцията, въплътен в синеоката фигура на единствения, безподобния Апостол» (с. 19). За него «Левски бе българският Гарибалди» (с. 22), «най-високият етап в развитието на предосвобожденското революционно движение», строител на «нелегална революционна партия», «истински човек на делото» (с. 23).

Г. Бакалов ще лансира и нови мотиви, като запита: «Нима Левски, благородния, великодушния, самоотвержения Апостол, можеше да остане безучастен към своите братя пролетарии? Та не беше ли сам той пролетарий?» (с. 28). И авторът ще отговори на своето питане, като декларира, че «пролетариата почита в Апостола, тоя неукротим войовник на свободата, своя предтеча» (с. 22).

Но и след тази апология в завършека на брошурата пак се появяват благоевските тези: «Левски не беше теоретик», «Апостола не е бил силен в писателството» — ще отбележи Бакалов, за да обясни, че него го движи «здрав и природен ум» (сравни с «натура надарена» на Благоев), че взема идеите си отвън и «оригиналното у него е тяхното прилагане». Всичко това според Бакалов издига Левски до «гений на революционната организация и практика». С това «гениалният пролетарий Левски принадлежи само на пролетариата» (с. 25, 30–31).

Десет години по-късно Бакалов посвещава на В. Левски и специален труд(99), за да докаже, че той е «първият организатор на революционното движение вътре в страната» (с. 3), че всичко се «дължи на високите лични негови качества» като «апостол на демократическата революция» (с. 4–6), че в «лицето на Левски имаме идеалния образец на революционер от предосвобожденската епоха, революционер, излязъл от простолюдието и застанал начело на масите» (с. 49).

Но и от страниците на тази брошура подават глава старите задявки с В. Левски. Бакалов не пропуща да подчертае отново, че «Левски не беше нито учен, нито писател». И пак ще присъствува онова натрапчиво сравнение между него и другите големи от епохата, за да се резюмира накрая: «А ето, че се ползува със слава неделима от славата на най-крупния революционен писател Хр. Ботев»; че «егоцентризмът на Каравелов е чужд на Левски, въпреки самочувствието му на вожд на революционната партия и движение» (с. 4, 14–15).

Вървейки по-нататък в своите търсения, Бакалов ще стигне най-после до убеждението, че Левски «си остава в нашата история образец на истински професионален революционер, и то от голям калибър: не обикновен редник, а организатор и вожд»(100), че напразни ще останат «всички опити на лилипута да смъкнат Левски чрез отричане на неговото жизнено дело», без обаче отново да пропусне да напомни, че «никой не е смятал Левски, чието образование е много куцало, за теоретик. Но това не значи, че не е имал свои оригинални идеи, с които е обогатил съкровищницата на революционната идеология. А такава, чисто Левскиева идея е идеята за подготовка на революцията чрез предварителна организация...

Е добре — тази гениална идея принадлежи на Левски. Той не само я е приложил на дело, но именно той, а не Каравелов (както погрешно се е допущало досега) е нейния автор»(101).

В унисон със схващанията на Бакалов пише биографията на Апостола и Иван Клинчаров(102). И за двамата Левски е велик организатор на националната революция, човек с изключителни качества, народен вожд (Клинчаров), професионален революционер и предтеча на пролетариата (Бакалов). Но и за двамата той не е теоретик, макар и Бакалов да му признава авторството на една идея. Така и в случая Левски се поставя на едно ново знаме, но пак нагласен и докаран според разбиранията на тези, на които принадлежи това знаме.

Между двете световни войни образът на Левски продължава да вълнува художниците и творците на художественото слово.

Много години Георги Черкезов ще се добира до глъбините на този образ. Най-сполучливият му портрет на В. Левски се намира в Софийската градска галерия. Васил Стоилов е автор на един акварелен портрет на Левски, изработен през 1937 г. По същото време Йордан Кръчмаров прави глава на В. Левски, а Кирил Тодоров полуфигурна статуя с добри пластични и портретни качества.

Най-сполучливото пресъздаване на образа на Апостола от това време е статуята на Иван Лазаров, поставена на хълма Бунарджика в Пловдив, както и великолепната композиция на Борис Ангелушев от 1942 г. «Обесването на Левски»(103).

Между войните темата «Левски» се подема с оглед на познатите вече социалнополитически намерения и от художниците сатирици(104).

Продължават опитите и в художествената литература, но както беше отбелязано, след Вазова писателите са безпомощни да прибавят нещо ново към образа на Апостола. И затова тук ще се появят само едно-две заглавия, които не блестят с особени качества.

И така между двете световни войни, в условията на едно неуравновесено развитие, време на размисъл върху разрухата на възрожденското наследство, Левски се налага като най-безспорната фигура на българската история, към която се устремяват всички сили, дали си среща на полето на политическия и духовния живот. Всяка една от социалните тенденции иска да го има на своето знаме. Но и всяка една от тях се стреми да го нагласи по образ и подобие своего, за да използува неговото обаяние за целите на политическата манипулация. При това положение следосвобожденските задявки с Левски, макар и силно приглушени, остават все още живи. Сменен е само тонът. Никой вече не се осмелява да напада Апостола, никой не поставя под съмнение неговото величие, всеки се стреми към историческата му слава, като тихомълком или открито се домогва да я направи собствен капитал.

Така името на В. Левски влиза в най-новата история с цялото си историческо безсмъртие. Това ще продължи спора за неговото наследство и по-нататък.

След Втората световна война темата «В. Левски» няма да отпадне от интереса на историографията, публицистиката, на художествената и на политическата литература. Неговият образ ще се мярка постоянно в поезията, в художествената проза, в пластичните изкуства, ще се изкачи вече до театралните подиуми, ще застане пред кинематографа и на телевизионните екрани.

Нека проследим какво става с В. Левски в най-ново време.

През 40–те и 50–те години на XX в., когато в българското обществознание се настанява отрицателският дух спрямо миналото, темата «Левски» заема скромно място в търсенията на българските историци и писатели. През 1946 г. Никола Кондарев ще преиздаде старата си книга под заглавието «Васил Левски. Биография»(106), а Христо Гандев ще напише книгата си за Апостола, за да свърже неговите възгледи с прозренията на италианския републиканец Джузепе Мацини(107), теза, която предизвиква бурна дискусия.

През 1947 г. ще се появи най-обемната и сравнително най-пълната биография на В. Левски, дело на Ив. Унджиев(108), допълнена и преиздадена през 1967 г. През 50–те години към темата «В. Левски» ще се присъедини и Д. Косев, за да потърси ново обяснение на някои моменти от историята на националноосвободителното движение от времето на Апостола и заедно с това да лансира няколко спорни и недоказани тези(109). Нови приноси върху В. Левски ще направи вещият ерудит Ал. Бурмов. След като през 1960 г. преиздава «БРЦК», предизвикал нападките на неосведомените критици, той ще продължи да изследва връзките на Левски с ТБЦК, участието му в емигрантската политика през 1867–1869 г., ролята на Апостола за идейната чистота на БРЦК(110).

Скромните усилия на историографията от това време останаха покрити в сянката на бурната публицистична разпра с В. Левски.

Тя бе започната от Т. Павлов още преди войната и засилена непосредствено след 9 септември 1944 г. С претенции да произнесе окончателна присъда над делото на В. Левски, през 1946 г. Т. Павлов издава сборник от речи и статии, писани в периода 1936–1946 г., Посветени на Хр. Ботев, В. Левски и Светозар Маркович(111). В този сборник той установява, че Левски «стана нечувана легенда» (с. 127), че е «дълбоко романтична, но революционно-романтична натура», макар «че само с една революционна романтика далеч не се отива» (с. 130). Като признава Левски за «върховен водач на народното революционно движение» (с. 134), Т. Павлов веднага ще отбележи, че «Левски не можа да получи по-солидно образование и следователно не прояви особени теоретически познания», но в замяна на това е «чутовен характер», «безкрайно предан революционер». «При това той сам обичаше да дружи с хора, които имаха по-голямо образование, по-големи познания и опитност от него...», т. е. с Каравелов и Ботев. Така двамата съвременници на Апостола са произведени в негови духовни учители, които «високо са ценели този «чутовен» характер, този незаменим организатор на народната революция» (с. 135–136).

По-нататък Т. Павлов ще установи, че «Левски не израсна навремето си в революционер — утопичен социалист», но компенсирал този недостатък с патос, последователност, решителност, а «по практическото организиране на народната революционно-демократична революция надмина всички тогавашни революционно-практически дейци» (с. 139).

С една дума — резюмира Т. Павлов, — без много да теоретизира, Левски с редкия си природен ум, наблюдателност и революционен инстинкт (опитност) постави и реши правилно основните стратегически въпроси на нашата национална революция» (с. 146).

Подбуждан от нестихващи публицистични и политически амбиции, Т. Павлов и по-късно ще се връща към темата за Левски, за да подчертава неизменно, че «Левски не беше теоретик-философ, не беше дори същински публицист», но обладавал «първокласен аналитичен ум, находчивост и вдъхновение», «светъл човешки характер», дори и чудна усмивка. И всичко това «му даде възможност, без да бъде теоретик-философ и писател-публицист, да изрази по народному, т. е. във висша степен образно, просто и убедително идеята за единството на обективния и субективния фактор в революционното движение»(112).

През 50–те години и на друг страстен публицист, В. Червенков, се поиска да сложи точката на и-то по темата «В. Левски», написвайки статията «Към 80–годишнината на Васил Левски», в която постанови безапелационно, че българската национална революция има за главен белег своя «селски характер», че Ботев и Левски са «убедени противници на всяка експлоатация», борци за «социална република», че те са гледали в бъдещето и поради това са търсели «плебейско (народно) разрешение на главната историческа задача, мечтаейки да прескочат капитализма». Червенков укорява българската историография, че не е осъзнала още докрай, «че в периода преди появата на пролетариата истински революционер е могъл да бъде само селският революционер». Величието на Ботев и Левски той открива в това, че те «са предшественици на работническата класа, на нейната освободителна борба»(113).

Така с декрет сверху и поради липсата на достатъчно характер у някои историци и изследвачи в литературата през 40–те и 50–те години се настаняват най-малко четири недоразумения, корените на които се спущат дълбоко в старата книжнина и стигат чак до първите биографи на Левски.

Първото от тях представя В. Левски като обикновен, прост организатор, практик, изпълнител на чужди идеи и внушения. То, разбира се, не отрича, че Левски е ловък, смел, безукорен организатор и изпълнител. Необразован и неграмотен, смятат споменатите историци и любители на историята, Левски не е можел да прозре епохата, сам да предложи политическата доктрина, която да стане двигател на освободителното движение. Това направили Каравелов и Ботев. Те създали идейните и политическите основи на революцията, а Левски като добър патриот и революционер практик, тръгнал от град на град, от село на село да пропагандира техните идеи, да нарежда комитетите, да обединява и сплотява българите в името на свободата.

Фактически това мнение повтаря в нова форма Вазовото виждане за В. Левски, както и идеите на първите биографи. Но ако за първите биографи на Апостола, когато документите на В. Левски са били още малко известни, това обяснение е разбираемо, натрапването му в по-късно време вече преднамерено и грубо изопачава историческата истина.

В по-ново време тази фалшификация приема друг вариант, който акцентува върху това, че Левски нямал солидно образование, особено теоретични познания, но в замяна на това бил «нечут характер», необикновено наблюдателна душа, безкрайно предан на революцията Апостол. Няма съмнение, че тук старата теза се появява в нова фраза.

Скромното по обем епистоларно наследство на В. Левски, едно огромно по съдържание национално и общочовешко богатство от идеи, познато още от началото на XX в., опровергава тази концепция, която представя Левски като «момче за услуги» или като «инструктор» на Букурещкия комитет, на букурещките учени глави. Тази теза съвсем срамежливо признава само организаторския талант на Апостола, но това полупризнание, разкрасено с един «нечут характер» и «една нежна душа», разкрива Левски най-много като функционер, като стриктен изпълнител на чужди внушения, като един «голям чиновник». Ако всичко това беше вярно, историята не би се занимавала с Васил Левски, защото тя все още не проявява интерес към живота на «големите чиновници». А като че ли напук на тези любители на В. Левски, тя не отслабва своя интерес към Апостола, към неговото дело и идеи.

Това е така, защото, както беше показано, Левски не е прост (макар и смел) създател на революционни комитети, не е функционер или чиновник, не е уредник, действуващ по чужда воля. Той е велик организатор на народната борба, защото влезе в нея със своите логично систематизирани идеи, с големите идеали на своята епоха и от тях изкова оръжията на българското освобождение.

Втората задявка по отношение на Левски, датирана също от края на миналия век, но жива и до ден днешен, се състои в неумелото смешно противопоставяне на двете най-големи фигури на Българското възраждане — Левски и Ботев. Това противопоставяне води началото си още от 70–те години на XIX в. Приживе и двамата са били отричани и хулени от консервативния лагер. Посочено беше, че Евлоги Георгиев смята Левски за човек, готов за пари да продаде и баща си, а Ботев за безподобен пройдоха. Но след трагическите събития от 1873 г. консерваторите променят мнението си. Левски вече не се ругае, а се премълчава. По отношение на Ботев обаче нападките не престават.

Но това са задявки на времето. За историята те имат значение само дотолкова, доколкото издават вкуса на обществото или на дадена социална група, те имат значение само за народопсихологията.

В ново и най-ново време противопоставянето Левски — Ботев следва тласъка, даден от З. Стоянов, Д. Благоев и д-р Кръстев. И се стига до неистови карикатурни форми. Някой си Магдъф се напъна да противопостави на големия, смелия, силния, религиозния и човечния В. Левски пройдохата, авантюриста, атеиста Хр. Ботев, когото този човек без име се осмели да определи като «една зловеща личност».

Напоследък противопоставянето Ботев — Левски започна да изразява по други намерения. Изтъква се величието на Ботев и се премълчава делото на Левски. Непрекъснато се повтаря изтърканият рефрен, че Левски бил необразован, нямал теоретични и философски познания, поради което в своето идейно развитие спрял до идеалите на буржоазнодемократичния преврат. Дори, както видяхме, някои откриха, че общуването на Левски с Ботев и жаждата на Апостола за знания го издигнали до равнището на ненадминат революционер организатор.

И едното, и другото противопоставяне не са знак за сериозна мисъл. Те са лишени от усещането за историческа епоха и от чувството за историческа реалност. Двамата големи мъже на Възраждането, всеки по своему изявен и реализиран, не могат да бъдат класирани като в конно състезание. Това е исторически абсурдно, научно необосновано, а публицистично — най-малкото неловко. Такъв подход е сигнал за елементарното мислене на хора, които освен всичко друго не уважават историческите ценности, създадени от техния народ.

В литературата от по-ново време най-голяма бърканица бе създадена около оценката на идеологията на В. Левски и по-точно около социалната характеристика на неговите възгледи. На наивно и преднамерено поставения въпрос, на кои обществени сили Левски се явява представител и изразител, се даваха най-различни отговори, но почти всички неверни и несигурни.

Този въпрос съществува още в старата литература, където Левски е обявен за представител на народа, който се бори за свобода и държавно обособяване, без да се изяснява понятието народ, неговите социални съставки. По-късно Ив. Клинчаров уточни, че в случая се отнасяло до трудовия народ. След него няколко любители побързаха да допълнят, че Левски е представител на селячеството, на бедните и средните занаятчии, на трудовата народна интелигенция.

И оттук нататък стигаше само една крачка, за да се постанови, че българската национална революция, подобно на революцията в Русия, е селска революция и следователно Левски и Ботев, както и другите дейци на възрожденката епоха, не могат да бъдат нищо друго освен селски революционери.

Върху тази постановка се подхванаха най-различни упражнения. Можеше вече да се доказва, че Левски е бил против буржоазията, когато тя се опитвала да участвува в собствената си революция, да се твърди, че революционните комитети, които той създавал, били съставени от селяни и занаятчии, но главно от селяни, защото не бивало да се забравя, че Левски е селски вожд и революционер... И какви ли не още вариации роди този мотив.

И така една национална революция, един национален водач, действувал във великата епоха на освободителното движение, е представен за селски революционер. Затова беше необходимо да се «докаже», че у нас, за разлика от другите страни, буржоазнодемократическият преврат е извършен от селяните и от техните чисто селски водачи, а буржоазията, изменила във всичките си крила и оттенъци на собствената си революция, се съюзила със султана против народа и против собствените си интереси.

Как хубаво, как релефно се очертава идеологията на В. Левски и неговата роля в българската история, как добре изпъква той в потурите на селски революционер, колко мило изглежда на фона на онази голяма епоха този бай Васил с пояс и салтамарка, който за нищо друго не мисли освен за селяните и как да стане предтеча на пролетариата. И как добре щеше да бъде всичко това, ако нямаше малкия дефект, че не е вярно.

От грешките в оценката на идеологията на В. Левски произтичат две други версии, които продължават да задълбочават тези грешки.

Първата настоява, че Левски ратувал истински за «равенство, което се побираше в кръгозора на дребния производител, за дребнособственическо с една дума общество», че качествата на Левски като революционер се определят именно от неговия характер като апостол на демократическата революция с дребнособственически контингент на нейните ратници. Поради всичко това Левски не е успял да се издигне до по-високо идейно стъпало и си е останал дребнобуржоазен революционер, който правел дори отстъпки пред миналото, като заклевал революционерите пред евангелието, пред бога, а върху печата на организацията искал да има лъвче с корона(114).

Тази антиисторическа постановка не се нуждае от критика. Тя от неудобство вече отдавна се премълчава. Но в замяна на нея се появи една противоположна версия, която пък настоява, че «В. Левски мечтаел за такава република, в която не ще има нито феодална, нито чорбаджийска (под чорбаджийска се разбира буржоазна) експлоатация, където народът би бил господар на своята собствена съдба»(115).

Авторът на това мнение, изглежда, се е досетил, че неговата формула е безсмислена и затова почва да твърди, че Левски искал да реши едновременно задачите на настоящето и бъдещето, поради което излязъл извън рамките на буржоазнодемократическата революционност, достигайки до идеята за «свята и чиста република». И отново обаче не се уточнява какво се разбира под «свята и чиста република». Но логиката на авторовата мисъл е ясна. Според него Левски е надмогнал буржоазнодемократическите идеи и е достигнал до идеите на социализма.

През 60–те години започна процес на постепенно нормализиране на историческото мислене чрез преодоляване на отрицателския дух в нашата историография и публицистика. Това създаде възможност лека полека да се коригират заблудите около В. Левски, да се потърсят с повече сигурност и достойнство трайните измерения на тази велика личност като идеолог, стратег и организатор на българската революция, да се осмислят непреходните прозрения на Апостола за България и света.

Но трябва да се отбележи със съжаление, че процесът на преосмисляне върви бавно, много от старите публицистични заблуди пазят правата си в литературата, подкрепяни от една мълчалива и тиха опозиция срещу историческото величие на Апостола.

Това намира своето отражение и в художествената литература, и в изкуството, където образът на В. Левски просто изсъхна. В романи, повести, разкази и стихове той се представя или сладникаво-сантиментално, или като аргумент за заклинания от всякакъв род, или просто неразбран. Може би главната причина за това е, че народната присъда за В. Левски изпревари литературно-публицистичната преценка на неговото дело. Това породи чисто психологическа задръжка в творческото пресъздаване на образа на Апостола, тъй като трудно се пише за една безспорна личност, за която народът има собствена преценка както за външния образ, така и за духовните й измерения. Този траен образ кара народната памет да пази скрупульозно и най-малкия отломък, и най-дребната чертица от образа на своя герой и да не позволява на този или онзи да се докосва до него, ако не може да прибави поне нещичко към неговото безсмъртие. В този случай само големи майстори, при това реално сродени с духа на В. Левски, биха могли да разчитат на успех.

Канонизирането на В. Левски в историческата памет на българите, в българското национално съзнание в много отношения наподобява познатата в далечното минало църковна санкция, която въвежда дадена личност в пантеона на християнските герои. Но, разбира се, в случая подбудите са твърде различни, различни са средствата и ритуалите за поддържане на култа, различни са и крайните резултати.

Ако надникнем в което и да е средновековно житие, посветено на даден светец, ще забележим една почти ненарушима щампа: светецът непременно е дете на бедни или благородни родители, с изстрадано детство. Явява му се божи пратеник, за да му даде знак за верния път. Той става духовник, монах или отшелник, чрез пост и молитва се посвещава на бога. После животът му потъва в мълчание и неизвестност, пълен с изпитания и премеждия. Следват легендарни епизоди, които подчертават вярата и светостта на мъченика, най-често подхвърлян на хули и нападки, понякога и на насилствена смърт. Почти неизменно се явяват изчезнали мощи, които обикновено стават чудотворни. И накрая тръгва една велика мълва за безсмъртие и вечност.

Този канон-щампа, пренесен от византийската литература в българската средновековна книжнина, винаги има определен идеологически заряд и преднамерен социален адрес. Според случая и времето той трябва да внуши онзи смисъл на поведение, който съответствува на изискванията на догмата и на повелите на социалната действителност при определени исторически обстоятелства.

Народното житие на В. Левски, макар и останало ненаписано и неизправено от велики каноници, в основни линии следва същия канон, тъй като и то е плод на простонародното мислене и отразява народното желание да се освети животът на големия мъченик на свободата, за да се намерят отговори на въпросите, които вълнуват българското общество на прелома от робството към новото време. Това житие е изграждано ред по ред, година след година. В него народният спомен е подредил всичко, което е узнал за Апостола, подчинил го е на определени изисквания, съответствуващи на народните желания и представи за добро или лошо, за българско или за чуждо, пренесъл го е през паметта на генерациите, за да изкристализира накрая един вечен Васил Левски, когото българите почитат като светец и мъченик на своето племе.

Обръщайки се към народната представа за В. Левски, най-напред трябва да отговорим на въпроса, защо именно върху него, а не върху някой друг от големите имена на българската история пада народният избор.

Досегашното изложение се постара в общи линии да даде отговор на това питане. То показа, че герой и мъченик на българската история може да стане само личност с безспорни исторически заслуги и качества, човек, открил и изпробвал, дори и без успех, максималния вариант за решаването на българския въпрос, отговорил с живота и делата си на вековните въжделения на българина. В случая В. Левски покрива в най-висока степен тези изисквания на националното мислене. Както беше споменато, тук не може да се повтори отколешният трик, когато кирливи монаси ще бъдат осветени за герои или мъченици, нито фолклорната операция, когато срещу освобождаването на три синджира роби един турски васал ще стане народен спасител.

Без реалната историческа присъда над В. Левски, отдала му всичките права и достойнства на народен водач и на политически мислител, не можеше да се извърши онова, което условно ще наричаме народно канонизиране. Този е изходният терен, началният пункт, от който тръгва и около който се завърта народната преценка за Апостола.

Но това, макар и решаващо условие, не е достатъчно. То може в известна степен да задоволи изискванията на историко-публицистичната интерпретация, но не усещанията и представите на народната памет. Във втория случай се изисква и нещо допълнително — това е героят на историята да покрива народната представа за доброто, народният стремеж към вечното. Животът на героя би трябвало да бъде безупречен според народната представа за красота и човечност. Неговият подвиг би трябвала да бъде свят и неопетнен от нищо, както повелява народното желание. Иначе освещаването на образа на героя в паметта на народа е просто невъзможно.

Левски покрива и това второ изискване. Ако се обърнем към подробностите на неговия живот, ще открием почти до едно всичките основания на народния избор в полза на Апостола.

Най-напред Васил израства в порядъчен, благороден дом. Баща му Иван Кунчев е скопосен майстор вапцар, почитан гражданин, трудолюбив и християнолюбив човек. Майка му Гина Караиванова е предана съпруга, уважавана съседка, трудолюбива домакиня, строга на нрав, вярна на народната представа за женска почтеност.

Семейството на Иван Кунчев и Гина Караиванова е с многолюдна челяд — трима синове и две дъщери. Това е типичното семейство на еснафското достолепие, в което нищо не липсва, за да задоволи народната представа за порядъчност.

Но както често се случва, намесва се злата орисница. Иван Кунчев е измамен от своя брат. Той залинява, заболява от лоша болест, ослепява и угасва в разцвета на силите си. Оставя жена с пет невръстни деца на ръцете. Появяват се неизменните алчни роднини, съдружници и съседи. Животът на Иван-Кунчевата челяд се променя. Бедността и скръбта хвърлят сянка над довчера добрувалия дом. Ще настъпят времена на изпитания, които поновому ще осветят благородството на този малък семеен свят.

Майката ще поеме покорно своя дълг, ще върти чуждите чекръци и станове, за да изкара парче хляб за децата си, ще бъде строга, но справедлива, безукорна в поведението. Народното предание ще съчини серия легенди за нея: как набива пиян турчин насред мегдана, опитал се да засегне вдовишката й чест, как като орлица брани децата си, как никога няма да свали черната забрадка, да склони глава пред когото и да било. Но нещастието не идва само. Над горката Гинина глава се трупат нови беди. Рано тя загубва дъщеря и двама синове. Само дъщеря й Яна има добър късмет, оженва се за Андрей Начев, порядъчен търговец, свива сигурно гнездо, сдобива се със свидни рожби за радост и утеха на майчиното сърце.

Колкото и сведенията за родната среда на В. Левски да са прецедени през късни спомени, в общи линии те отразяват реалното положение. Младият Васил действително израства в порядъчен дом сред мъка и трудни изпитания. А това е достатъчно да задоволи народната представа. Героят на българите поради особеностите на техния исторически ежедневен живот, белязан от бедност и мъка, не може да бъде глезен син от разкошни дворци, не може да бъде аристократическа издънка, която надменно язди красиви коне, върти сръчно шпагата или се изтяга върху скъпи кожи пред мраморни камини. Той просто не може да не е човек от народа. Без да отговаря на това изискване, той трудно ще задържи народния избор.

Детството на Апостола също покрива изискванията на народната представа за доброта и порядъчност. Хубаво, здраво момче, останало отрано сирак, с предана любов към майка си, с нежни грижи за братя и сестри, поело семейното изхранване, защитило майчината чест, ненакърнило родителската воля. Към всичко това народното предание прибавя, че още като дете Левски бил юнак, счупил с прашка главата на нахален турчин, който принуждавал престарял българин да го пренася през реката, съборил от магарето горделиво махленско турче, скачащ като истински лъв по урви и долини. Пребит до смърт от турските заптиета, той ще се закълне пред майка си: «Мале, бъди спокойна! Ази като порасна, ще изгоня турците от нашите места».

В детството на младия Васил се промъква и лошият вуйка — отец Василий, който го прави свой послушник, обещава му, че срещу хака му ще го проводи на учение, и то в Русия, но не удържа думата си. Тогава Левски надява калугерското расо.

В средновековната литература светецът — мъченик и герой — е обикновено духовно лице, църковен пастир и най-често монах отшелник. Случайността е решила същото и за нашия герой. Той става дякон Игнатий в Сопотския манастир. Подстригва се за монах, за да изпълни майчината заръка и да се добере до учението. Какво по-добро и по-похвално за народната представа — да послушаш майка си и да станеш учен човек. Но и под расото народът иска да усеща смело и достойно сърце. И затова преданието ще съчини легендата, как веднъж в сопотските лозя, близо до манастира, пиян турчин се гаврел с жени копачки. Младият дякон с «лъвски скокове» се озовал в лозето и забил камата си в гърба на насилника. «Проклетият читак бил мъртъв, а изплашените жени от радост не могли да намерят думи, с които да благодарят на своя избавител» — също като в народна приказка.

Монашеският живот на дякона е свързан с още две предания, които трудно бихме могли да открием в едно класическо житие. Дякон Игнатий открадва коня на вуйка си отец Василий и заминава с него за легията в Белград. А когато се завръща оттам, на връх Великден отрязва монашеските къдрици и захвърля завинаги черното расо.

Любопитно е да се отбележи, че и двете прояви, противопоказни на християнския етикет и на конвенционалното мислене, не само са одобрени в народното съзнание, но даже са получили героическа окраска. Задигането на вуйчовия хат е прието като законно отмъщение срещу калугерската алчност и несдържаната дума. Освен това целта е благородна. Дякон Игнатий отива да стане бунтовник.

Захвърлянето на расото, и то не кога да е, а на връх Великден, не е преценено като кощунство, а като знак за благородни помисли. Може би в съзнанието на някой друг, по-богоязлив народ този акт щеше да бъде осъден или поне премълчаван, но в българското съзнание той е оправдан и даже лукаво одобрен под предлог, че героят тръгва по път, който по-сигурно ще го сроди с небесата. И въпреки това през целия си живот Левски винаги ще бъде назоваван дякон Игнатий, дякон Левски, Дервишоглу Арслан или просто Дякона. По този начин съвременниците ще преодолеят колебанието си, когато си спомнят за дръзката постъпка на своя сънародник. Макар и без расо, за тях той винаги ще остане свят човек, а прозвището Дякона просто ще бъде необходимо и за респекта, който Апостола трябва да поддържа в простите селски души.

Оттук нататък, от 61–во лято насетне животът на Левски потъва в мрачина и неизвестност, тъкмо както отшелникът монах, далеч от суетата земна, чезне в манастирската пустош. Но новият мъченик не бяга от живота, не съзерцава пъпа си, не се прехласва по светлината на Тавор, той изцяло е потопен в народния свят, слят с народните страдания и надежди.

И тогава легендата, която тръгва за него по българската земя, ще бъде по-различна от мълвата за монашеските подвизи. Основният мотив на тази легенда ще стане безстрашието и самообладанието на този човек, който най-напред е пратил душата си при бога и тогава се е заел със своето опасно предприятие, където на всяка крачка дебне смъртта или издайничеството.

И разказите, случките, епизодите за «Апостола в премеждие» се редят един след друг. Днес той ще се престори на воденичар, ще почерпи турците с ракия и хитро ще натири пияната тайфа; утре ще се предреши като лехуса и ще измами лековерния читак; вдругиден като козар, слязъл от Балкана, пред погледа на тези, които го търсят и под шумка, ще осъществи важна явка и така ден след ден ще расте низата от легенди и предания.

И по-нататък народният спомен ще съчини най-невероятни истории за смелостта и находчивостта на Апостола, винаги в премеждия и в опасната игра със смъртта. Той ще напусне дома на поп Антона от чирпанските села, защото на въпроса му: «Ако се наложи, ще убиеш ли жена и деца за свободна България?», попът отговорил: «Ако убия жената и децата си, то тогава защо ми е свободна България»; ще бъде прехвърлян като крадена мома от наети турци през Марица; ще принуди чаушина на Долни Дъбник да го гощава с печен пуяк; като сапунджия ще се срещне със Свищовския и Никополския комитет; предрешен като ратай ще се измъкне от клопката в Троянския манастир пред очите на турците, които го търсят; ще пее херувикото в църквата на Сопотския метох и дори ще получи от заптиетата едно «аферим»; в същия метох ще почерпи с кафе дошлите да го арестуват; ще пристигне късно вечер при монахинята Христина, предрешен като изпокъсан бедняк въглищар.

Любопитна е историята с посещението на Левски при Найден Геров в Пловдив, когато внезапно в дома на руския консул нахълтва мютесарифинът и Левски по чудо се спасява.

Цяла серия разкази и спомени ще отведат Апостола при шопите в Софийско и Пиротско. Тук той се изплъзва от вражата потеря, обсадила шеяковския манастир «Св. Архангел», обявен от игумена Генадий за манастирски овчар, а в хана при Враждебна в дрехи на турски офицер разгонва пияни войници.

Народното предание ще припише на Левски думите: «Докато само постим и се молим на бога — турците ще бъдат господари на земята ни и ние ще им робуваме». На сватба в с. Хотница, Търновско, Левски ще подучи младежите да подадат на хорото бяла кърпа на турците, за да ги осрамят, и на упрека на домакина, че обижда гостите му, ще попита: «Откога агнетата и вълците станали приятели? Или съм се излъгал?».

И така случка след случка, епизод след епизод, легенда след легенда преданието за безумната смелост на Апостола, за неговата решителност и хладнокръвие, за серсемлъка на агите, за народната обич към него набъбва. Ражда се един образ, който дълбоко импонира на изстрадалата и наплашена народна душа(116).

С това са свързани и многобройните превъплъщения на Левски в народните предания. Той се явява «навсякъде и никъде», преоблечен като турчин, като воденичар, като жена или като лехуса, като козар, като дребен търговец сапунджия, като крадена мома, като достолепен цариградски джелепин на червен буен кон, натоварен със скъпи кожи, или на скапана кранта с провиснали дисаги, като манастирски ратай или овчар, като стара монахиня, като черен въглищар, като манастирски послушник или като надут турски офицер, като болник, комуто монасите четат за здраве, като сватбар шегаджия, като балканджия или селянин и като какво ли не — винаги находчив и винаги невредим.

Преданията за многобройните превъплъщения се допълват и от разказите за тайните къщи и скривалища на Левски. И те също са «безброй». Просто всеки град и село, всеки манастир, училище и църква, всяка махала и колиба настояват, че са приемали и подслонявали Апостола. Така наред с реалните му биваци в Ловеч, Карлово, Сопот и на няколко други места, описани отдавна в литературата, се появяват и много измислени тайни къщи и скривалища, плод на народната фантазия или на късни спомени. Но в случая не е важна историческата достоверност, важно е това непреодолимо народно желание Апостола да е имал подслон и закрила навсякъде, където живеят българи.

По разказа на монахинята Харитина бе възстановено едно от най-сигурните прибежища на В. Левски, това в Сопотския девически метох, където в приземната стая зад вратата имало долап, свързан със скривалище, което водело към покрива(117). В това скривалище Левски се срещал с майка си, с децата на Яна, с близки и приятели, със сътрудници и укривачи. Именно поради честата му употреба легендите, свързани със Сопотския метох, са толкова многобройни. Една от тях разказва как лелята на Левски, монахинята Христина, неговата най-вярна укривателка, е била съсечена в манастирския двор призори, макар и да е знайно, че тя е завършила земния си път върху одъра.

Народният спомен не се задоволява само с образа на смелия бунтовник, на храбрия мъж и на безпримерния юнак. Този спомен живо се вълнува от премеждията, които са преминали през главата на Апостола, и най-вече от това, кой, кога и защо го е предал на турците, как е бил заловен, защо не е бил спасен от своите другари, как се е държал в софийския конак пред лицето на съдиите палачи, какво е казал, преди да вземе последното причастие, дали се е изповядал пред бога, как е тръгнал към смъртта и как е изглеждал на бесилото. На тези съдбоносни мигове от последните дни на Апостола обаче са посветени сравнително малко разкази и легенди, тъй като както за историята, така и за преданието те тънат в мъглявина и неизвестност. Повечето от спомените, писани десетилетия след събитията, не могат да се отнесат към същинското предание. В повечето случаи това са или измислици на амбициозни хора, поискали и те да намиришат историята, или склеротични напъни на уморени мозъци. Естествено е тогава този сорт материал да не бъде прибран във фонда на споменното предание за В. Левски. И поради това в случая ще се пропуснат всички разкази, в които примерно 80–годишната баба еди-коя си си спомня, че нейният 70–годишен баща е слушал от дядо си как неговият брат бил чул от селския поп това, което хора от съседните села разказвали, че някой си другоселец им съобщил, че Апостол щял за пристигне на село. От подобни разкази в писания спомен обикновено «точно» се установява, че Апостола дошъл на село еди-как си облечен, хитро изпремятал дремещия читак, отседнал в дядовата къща на мемоариста, хапнал набързо, макар и трапезата да била отрупана, след това повикали и другите мъже от родата и Левски като отворил една уста, всички останали прехласнати като упоени, а после като запял бунтовни песни, едва не наскачали да грабнат пушките и да избият всички душмани. Тези «спомени» нека останат в разпореждане на любителите, за да могат по тях да съчиняват книжки или истории, та нали споменното богатство ще трябва да се умножава, а пък откривачите на предателите и на гроба на Апостола и те нещичко да поспечелят от светата му памет. Та нали има хора, които и без това няма какво да правят.

Ако се върнем към темата, ще установим най-напред, че народният спомен подминава инстинктивно въпроса за предателството и за предателя на В. Левски. То не изпитва охотата, с която късните мемоаристи, публицистите, историците и писателите се нахвърлят върху тази тъмна история. Народната почтеност в случая е повече от очевидна. Не нарочвай човека, ако не си сигурен в неговата вина, защото казаната дума е хвърлен камък — такава е повелята на народната философия.

Въздържането на народната памет е мотивирано и от факта, че по отношение на предателството освен заклинания и острастени нападки липсват проверени исторически свидетелства. «Спомените» за предателството са пълни с измислици, с противоречия и с нарочно нагласени истории.

За илюстрация нека посочим спомените на Марийка Тодорова Костова, жена на двамата най-първи укриватели на Левски — Николчо Сирков, а после и на Никола Цветков.

Когато в края на XIX в. Марийка е била разпитвана от д-р Парашкев Стоянов, тя си спомнила, че турците са бастисали стаята, в която Левски е пребивавал преди къкринските събития, като допълва, че «вероятно поп Кръстю се е обадил, защото е идвал у нас». И нищо повече(118). Когато обаче Марийка била разпитана малко след това от Димитър Пъшков, член на Ловчанския комитет, един от хората, обвинени в предателство от поп Кръстя, изведнъж нейната памет се просветлила. Тя разказала, че Левски преди Къкрина се срещнал в тяхната къща в Дръстене с поп Кръстю. Те спорили разгорещено и Марийка чула Левски да казва на попа: «Да дойдеш утре вечер в Къкрина при Христа Латинеца, да си разчистим сметките». А в това време около къщата се навъртали стражари, но попът я успокоил, че нищо лошо няма да стане. «Обаче Левски беше доста разтревожен» — допълва Марийка Костова(119).

Ето как пред заинтересованото лице кака Марийка повтаря точ в точ всички подробности, измислени вече около предателството на В. Левски.

Нейните спомени са възпроизведени по памет и от Тодор Луканов, потомък на друг ловчански революционер, обвинен също от поп Кръстю в предателство. Той пък чак през 1942 г., далеч в Москва, ще се досети, че щом Левски пристигнал в Ловеч, веднага предупредил Сиркови да не съобщават на попа, че е тук, това поръчал дори и след заминаването си. Но докато Левски се криел в стаята, попът очевидно надушил неговото пристигане, час по час идвал да пита къде се намира той, през деня и през нощта. И когато Марийка съобщила на Левски за поповата шетня, той «се ядоса на попа, рече нещо не хубаво за него, ядосано — не помня каква, анджак дума изрече». И после попът отново се навъртал, слухтял и разпитвал, дори и след заминаването на Апостола, когато той поръчал: «А вие от попа се попазвайте»(120).

Няколко години по-късно, към 1905–1907 г., същата Марийка, разпитвана от Ив. Войников в Угърчин, Ловчанско, ще заговори съвсем различно от това, което беше съобщила на първите си разпитвачи. Тя уверено твърдяла вече, че нито Николчо Сирков, нито Христо Цонев — Латинеца са разговаряли през фаталните два дни, когато Левски е бил за последен път в Ловеч с поп Кръстя, че Левски не е писал никакво писмо на попа да го кани на среща в Къкрина, че поп Кръстю не е знаел дали Левски е в Ловеч, че не е чула от устата на Левски да каже нещо за попа. Според нея всичко това са го измислили Величка Хашнова и Лукановци, и то едва след като Николчо Сирков, поп Кръстю и Хр. Цонев — Латинеца са били вече мъртви. «Това не е вярно и пред никого не съм разказвала това нито аз, нито Николчо Сирков. Аз съм стара жена, вярвам че има господ и не можа да си крива душата.»(121)

Ето как варират «сведенията» в четирите версии на един и същ спомен, разказан от една и съща жена при различни обстоятелства, в различни времена. При това точно «спомените» на Марийка Сиркова (Цветкова) и няколко други удивително подобни на тях изграждат версията за поп-Кръстювото предателство.

И тогава е лесно обяснимо защо народната памет възприема, проверява, съпоставя многобройните измислици и легенди, свързани с предателството, но се въздържа от анатема, за разлика от публицистите. Народът се пази да набеждава. Той знае, че това е грехота от бога и от хората.

В по друго положение се намира преданието, свързано със залавянето на Левски в Къкрина на 27 декември 1872 г. За това събитие има сигурни свидетелства от лица, присъствували на къкринската драма, но в случая преданието пак върви от този на онзи, появява се много късно на бял свят, и то твърде разбъркано. Но въпреки това преданието вярва на къкринското приключение, защото инстинктивно усеща наличието на достатъчно основание да приеме спомените като правдоподобни и защото най-после то е документално освидетелствувано. Така лобното място на В. Левски се освещава от преданието в паметта на българите като светиня, първото свето място по Голготата на В. Левски, ако си послужим с израза на Д. Т. Страшимиров.

За събитията около съда в София през януари 1873 г. също изобилствува легендарен материал, който тръгва от споменатата вече дописка на Л. Каравелов. Но любопитно е да се отбележи, че всички случки като малтретирането на Левски, рязането му на парчета с клещи, мушкането му с ножове от низамите, разбиването на главата му в стената споменът приема само за миг и моментално отминава, главно по две причини. Първата е, че тези събития са останали недоказани, и втората е, че преданието се пази от срама на софийския съд, където бивши бабаити издават Апостола на поразия. Но тук има едно допълнително обстоятелство, произтичащо от естественото желание на народа да види своя герой не накълцан на парчета, размазан от щиковете на низамите, с разбита глава, полумъртъв окачен на бесилото, а величествено спокоен пред смъртта. И в случая е важно това, че споменното предание не е принудено да преработва в свой стил самите събития. Историческата истина и народното желание напълно съвпадат.

От времето на съда, или по-точно след неговото приключване е останало едно-единствено писмено свидетелство. Това е предсмъртната изповед на Левски, направена пред трима души, имената на които са останали неизвестни, призори на 27 януари 1873 г. Записаната на хартия изповед е един от най-първите по време опити за осмисляне на живота на Апостола, при това всичко е предадено с негови думи. Ето пълния текст на тази записка: «Ах, Българийо, Българийо! защо си толкози заспала. Събуди се, събуди се от дълбокия сън! Стига вече 5 века близо! Аз сиромаха уловен от ловчанец предател, в село Къкрина на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама братiя, верни мои другари, решителни и тий мене не оставиха. От потирджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно. През нощта като ги прегазих и едного ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнъж на мене, раних се от една пушка на лявото ухо. От там ни закараха при каймакама в Лович, и от там без забава в Търново ни изпратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати до там с 20 души заптиета. Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: «Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци!, мене отървете от 20 заптиета. По пътя няма никой и аз бях се в надежда...

Събуждайте се, събуждайте! На оръжие ставайте!

Сега е време за революция... Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от Вас да се неразпуща, работа вършете, не се плашете!!... Аз си отивам. Богу дух ще предам»(122).

Обнародвайки записката, Д. Страшимиров прибавя към нея следния коментар: «Този документ трябва да се гледа като плод на народната фантазия и ний като такъв го поместваме тук. Има цена на най-пресен източник за народното съчувствие към катастрофата с един любим национален герой и при това не е лишен от някои ценни и фактически указания. Може да се предположи, че е творчество на близко познаващо Левски лице, което изглежда, че е могло да подражава до известна степен мисълта и начина на израза у Левски»(123).

Бележката на Страшимиров не може да бъде оспорвана в нито един пункт, но с оглед на следената тема тя би могла да се коментира допълнително.

Действително този документ е със споменно-легендарен характер. В конкретния случай е много важно, че тъкмо като легендарен спомен записката предлага една от най-ранните преценки върху низата от събития, които бележат края на Голготата на В. Левски. В записката се потвърждава предателството в Ловеч, без никакъв намек за лица и обстоятелства, а това е 1886 г., т. е. време, когато опитите да се припише предателството на този или онзи и най-вече на поп Кръстя са много напреднали, а и попът е вече починал. Приблизително точно са разказани и събитията около залавянето и откарването на Левски в София. И тук в неговата уста са сложени думи на огорчение, на вопъл, на отчаяние от българската страхливост. Те също отразяват истината около така нареченото спасяване на Левски.

Но още по-важен е следващият пункт — народната самопреценка, изразена в упрека, който Левски отправя към България — «толкози заспала», и към българите, дремещи в петвековно робство. Тука е изразена и мъката на Левски, че неговите другари го изоставиха, като поне не направиха един мъничък жест за спасяването му. Нарочно в текста на записката няколко пъти се повтаря, че Левски бил откаран и пазен само от 20 заптиета.

Накрая записката отразява вярата на Левски в бъдещето на България, т. е. политическият оптимизъм, който владее народното съзнание. Не бива да се пропуща, че годината е 1886, време, все още пълно с надежди, ободрено от току-що отшумелите събития по Съединението.

Хората или човекът, оставил записката с предсмъртната изповед на Левски, използуват един познат трик, приписват казаните думи на Апостола, за да увеличат степента на достоверност и силата на внушението. Излиза, че Левски, а не съставителите на записката съди България, защото само Левски има това право, той, а не съставителите апелират към народната свяст. И за да увеличат доверието в документа, съставителите даже са успели да имитират в значителна степен начина на изразяване и стила на В. Левски.

Разбира се, в записката се забелязват и някои нарочно нагласени обстоятелства, изразени в силното натъртване: «С мене си имах двама братiя, верни мои другари, решителни и тий мене не оставиха». Това хем братя, хем верни, хем решителни, които не го предават или изоставят, навежда на мисълта, че автори на тази записка биха могли да бъдат съпровождачите на Левски от Ловеч до Къкрина или някои техни близки хора, които са познавали Апостола отблизо. Но това в случая няма значение.

Важно е друго, че като един от най-ранните разкази, записката разкрива характера на началните усилия на народноспоменното осмисляне на делото на В. Левски. В тези усилия се забелязват няколко важни от психологическа гледна точка моменти: нарочното съчетаване на силата и слабостта у В. Левски, като у всеки земен обикновен човек, изправен пред бесилото, защото народният герой не може да не бъде обикновен и земен; противопоставянето на гордото величие на Апостола на сънливата природа на неговите съвременници; живата вяра на народа, че неговата родина има щастливи бъднини, към които я приканва В. Левски.

Ако вървим последователно по-нататък, ще трябва да проследим как в народната памет са осветлени събитията около софийското бесило през 1873 г.

Историята на българската народна култура е засвидетелствувала отколешен култ към мъртвите. Тя илюстрира достатъчно релефно народната реакция в онзи миг, когато човекът се разделя с този свят. В народната битова практика смъртта се свързва със серия магически действия и драматизации. Наред с това фолклорът е отразил народното желание да види героя на бесилото с бяла риза и развят перчем, спокоен и величествен, устремен към вечното.

Така бесилото става повод за размисъл относно предназначението на човека в този свят и за мястото на героя в живота и в историята.

Но общо взето смъртта е знак за скръбно мълчание. Езическото вайкане и кресливите оплаквачки присъствуват, обикновено когато липсва скръбта.

Обесването на Левски, нейде край град София, става тайно и незабелязано. Поради това мълвата дълго ще се домогва към сигурни сведения и винаги ще се пълни с противоречиви слухове. И когато станало ясно, че Левски е вече мъртъв, никъде — нито в документите, нито в спомените — не могат да се открият и най-малки следи от задъхани ридания, от грозни оплаквачески напеви. Само неумели мемоаристи като Ст. Заимов ще обливат след две десетилетия книгите си със сълзи, за да покажат, че и те имат нещо общо с Дякона. Народът обаче не вярва на литературните изблици на мъка. Народното предание не се интересува от подробностите, защото едва ли някой нормален човек ще поиска да види как героят на историята увисва на бесилото. От това ще се заинтересуват 70–80 години по-късно.

И като че ли съществува само едно-единствено човешко предание, което най-интимно е обобщило народната реакция при смъртта на Апостола. Това е разказът за посрещането на вестта в с. Войнягово, където Левски е учителствувал на млади години. Като се използува фактът, че обикновено жените, които жалеят, от векове носят черни забрадки, а те през патриархалните времена на многолюдни челяди и родове винаги са били по-голямата част от жените на всяко село, легендата разказва, че като научили за обесването на Левски, «жените и младите момичета си забрадили черни кърпи, като че жалеят най-близък човек. Дълги години не ги махали от главите си». Ето как споменното предание използува един отколешен обичай, за да подчертае жалбата по Апостола. Колкото и тази връзка да е нереална, толкова тя е и показателна за това как на народния разказвач му се иска тя да е истинска и по този начин да слее вековната мълчалива скръб на българката с жалбата по Васил Левски. Едва ли може да се намери нещо по-мило като символ от черните забрадки на войняговските жени и момичета.

В народното предание гробът на героя мъченик, който като мрачен символ разделя живота и смъртта, заема определено място. Лобното място, гробът и тленните останки обикновено се превръщат в свети реликви. Те се тачат, поливат, пазят се от кощунство. Често мощите се пренасят от местата, където са застрашени, в сигурни скривалища. Така около тях се създават легенди и предания. Нека си припомним с колко разкази за пренасяне на «свети мощи» е пълна средновековната книжнина.

Превратностите в българската историческа съдба са затрили гробовете на безброй българи, пък и на техните исторически водачи. Не се знае къде почиват останките на старите български владетели и на духовните водачи от времето на Средновековието. Неизвестни останаха гробовете на Паисий и Софроний, на Ботев и Бенковски и на много други герои от епохата на Възраждането. Това естествено е породило едно страстно гроботърсачество, започнало отдавна, продължаващо и до ден днешен. Като гръм от мълния се разнасят час през час съобщения, че са открити гробниците на този или онзи цар, патриарх или будител. «Открит» беше дори черепът на Циклоп. На какви ли не смешни акции и церемонии бяхме свидетели в последно време. Във всичко това има нещо драматично, то изразява нормалните потребности на историческата памет да открие следи от миналото на народа. Но то е свързано и с нещо комично — пърхането на рояка от шмекери гроботърсачи, които учудващо защо искат на всяка цена и те да влязат в историята през гробищата.

И ето случая с гроба на Васил Левски. След Освобождението, когато се подготвя изграждането и откриването на паметника в София, само двама души са отбелязали нещо за мястото, където се намира гробът на Апостола. П. Алабин ще съобщи в Москва, че в България става много популярно името на В. Левски, обесен в София и погребан в близките до бесилото «Позорни гробища». Изповедникът на Левски поп Тодор ще довери на няколко души, и то чак след 1885 г., че Левски е «закопан в гробището на престъпниците на североизточната страна на град София, гдето са сега казармите за конвоя в един хендек». Но както руският дипломат, така и софийският поп не са свидетели на събитието. Търсеният тогава гроб остава неоткрит и след освещаването на паметника близо 50 години никой не се сеща за него.

Как тогава би могло да се обясни от народопсихологична гледна точка, че за този Левски, за който се съчиняват безброй легенди, предания и измислици, когото едва ли не всяка жена на български революционер беше приемала, хранила и пазила, на когото се проверява всяка стъпка от живота, всеки маршрут и жест, за когото «всичко» се знае, дори грошовете му се броят по сметките в тефтерчето, нищо не се споменава повече от половин век за гроба му. Тук отново допираме до особеностите на народното споменно предание.

Народът иска да знае къде почива неговият най-велик син. Но той не открива нито едно сигурно свидетелство, нито едно! А тук става дума за смърт и гроб, за сакрални тайнства. За тях народната свяст не си позволява да съчинява легенди и предания. Тя не познава и не позволява светотатството. Това не е все едно да измислиш как си посрещал Дякона, дори и когато не си му виждал очите, как си го поил с ошав и слушал със зяпнала уста, за да искаш след това поборническа пенсия. Тук от теб ще поискат да покажеш мястото, да отговаряш и ако се окажеш шмекер или лъжец, наказанието е равно на презрение. Със смъртта и с гроба никой народ не си играе.

И както споменахме, когато се заговаря за 100–годишния юбилей на В. Левски през 1936–1937 г., изведнъж баби и старци ще започнат да си «спомнят» небивалици. Печатът, на който му трябват сензации, ще ги подхване истерично. Ще се образуват комисии, ще започнат да ровят тук и там, за да търсят костите на Апостола. Във всичко това няма нищо нередно, лошото е, че продължава да липсва дори и едно-единствено сигурно свидетелство, което да води към вярна следа.

После ще дойде другата стогодишнина, тази от смъртта на Апостола през 1973 г. И един ден съвременникът като отвори вестника, с почуда ще узнае, че още има живи мемоаристи. Един от тях, безспорно най-хитрият, ще нагласи точ в точ по материалите от археологическите разкопки при «Св. Петка Самарджийска» спомените на баща си. Правдоподобно, нали — мемоаристът е на 94 години, защо да не може да си спомни, че баща му си е спомнил как трупът на Левски е бил пренесен и погребан в «Св. Петка Самарджийска».

Ако някой се заеме да събере и подреди на хартия заглавията, които са се появили в българския печат от 1936 г. насам, като «Открит е гробът на В. Левски», сигурно ще напълни един том. А гробът на Дякона все го няма. И за народната памет това е важно, а не хитрините на гроботърсачите.

И тук нещата се завъртат почти като в средновековното предание. «Светецът» — герой и мъченик на българската история — няма гроб. Той като че ли е възкръснал. Където и да го търсиш, няма и следа. И тогава ще тръгне нова мълва. Открили били костите на Левски. Но всеки настоява да ги види, а тях ги няма, по чудо те пак са изчезнали. И мислено започват да се преместват от място на място, чезнат мистериозно, набъбва преданието, роят се гроботърсачите.

Така в историята около гроба на Левски се оформят два ясно очертани потока. Първият, който можем да наречем гроботърсачески, плод от склеротични или преднамерени спомени, се поддържа от ловки иманяри, които дават мило и драго да се доберат до тайнственото имане. Но, има едно-единствено «но», просто липсва каквато и да било сигурна историческа следа, дори и да е имало такава, тя е изчезнала или е била затрита нарочно.

Вторият поток се образува от народното споменно предание, спокойно и уравновесено. То не позволява да се мърсят чужди гробове. За него е достатъчно, че заветът на Левски е изпълнен, че неговият гроб се намира на българска земя, но че той е изчезнал, че липсват «светите мощи». За споменното предание това е достатъчно.

За историята и народопсихологията и двата потока са важни. На първия би трябвало да се пожелае сполука, като се укроти неговата истерия. Вторият може да се изучава и използува като сигурно мерило за народната душевна нагласа на българите.

Така споменното предание за В. Левски, като отсява вече повече от сто години всичко останало от него, казано и писано за него през ситото на историческата памет, е определило безпогрешно и «светите» места, свързани с името, живота и делото на Апостола. Тези места се намират там, където българинът слага цветя без официални церемонии: в Карлово на гроба на баба Гина Караиванова и в Сопот в килията на монахинята Христина (къщата на Левски в Карлово е построена по-късно и затова тя не е свято място, а музей). Пролетни цветя се полагат в Къкринското ханче — лобното място на Апостола, и на софийския паметник, понеже е на мястото, където са стърчали колците на бесилото, отнело неговия последен дъх. На останалите места, обявени или нарочени за свързани с името на Левски, се полагат венци, тъй като те не са осветени в народната памет, а са обявени за паметници на В. Левски. Ето как пак отново се доближават и отблъскват официалната и народната преценка за Левски. Няма сила, която да ги раздели окончателно, защото Левски е канонизиран в народната памет, но и никой не би могъл да ги слее напълно, защото паметта на Левски не се нуждае от венци, а от пролетни кокичета.

Народното канонизиране на образа на Апостола се осъществява и чрез средствата на фолклора, специално чрез народното песенно и разказно творчество, посветено на Левски или на събития от времето, в което той е живял.

За В. Левски са останали малко на брой народни песни(124). Нито една от тях не датира от времето, когато Левски е бил жив или пък непосредствено след неговата смърт. Почти всички песни са съчинени след Освобождението, а няколко и в най-ново време. Датирането дава възможност да се открият съществени черти и особености на това песенно творчество. То показва, че песните за Левски се появяват когато фолклорната култура е пред изчезване, а народната песен е станала занимание на отделни подражатели на класическия канон. Песните са силно повлияни от стиховете на Ботев и Вазов, посветени на Левски. Те не блестят с поетически и пластични качества, а по-скоро наподобяват неумели речитативи, къде по-добре, къде по-слабо издържани в стила на българската народна песен.

В случая обаче тези въпроси за нас не представляват пряк интерес. Народните песни за Левски ни интересуват главно заради техните мотиви и образи, за да проверим още веднъж отношението на народа към Апостола, към събитията в неговия живот, изразено в песен. Видени от такава гледна точка, тези песни удивително съвпадат по идеи, мотиви и разсъждения с това, което беше наблюдавано в споменното предание.

Ако проследим съдържанието на песните по реда, по който ги е обнародвал Ив. Койнаков, ще установим, че първата от тях — «На турци ще да отмъсти», произлязла от с. Конуш, Хасковско, е посветена на майката на Левски. Тя представлява възхвала на Гининото усърдие сама да отгледа децата си и «всички да ги изучи». Тук са вплетени и Ботевите думи, сложени в устата на младия Васил:

Аз имам сърце юнашко

не мога веке да търпя

да гледам турчин как бесней

над бащино ми огнище.

В «Песен за Васил Левски», произлязла от същото място, мотивът за майката се повтаря, повтаря се и клетвата, на младия Васил: «На турци да си отмъстя, дето баща ми затриха, затриха още пребиха». После народният певец нарежда познати епизоди от живота на Апостола, разказва за неговото замонашване, за кражбата на вуйчовия кон, за бягството от манастира, «хайдутин Васил да става», за хайдутуването му по Стара планина, споменава поп Кръстювото предателство, за обстоятелствата при залавянето на Левски. («Га надкрачил плета, сукаря му се е развил и си на плета увиснал.») Накрая следва епизодът как «турци до Гина отидоха, в голямя град закараха, да гледа Гина, да знае, какъв е син отгледала и как са го обесили».

«Като славей пее» е посветена на даскалъка на Левски, за да се подчертае:

Сладкодумен даскал Карлово ни прати.

Васили го викат, като славей пее,

като славей пее, с хората живее.

В «Георги си стадо изкара» Левски се явява вече като Апостол, който «кръстосва по нашта мила родина, тайно българи събира». И във вазовски стил «сладко им слово говори» — за отхвърляне на робството, за бунт и въстание, за българското царство. Тук се появяват и образите на «Хаджи Димитър от Сливен и Стефан Караджа от Тулча».

Значително по-издържана във фолклорен стил е песента от София «Е, комита море, Васил Левски», където яхнал на «врана коня» «право тегли море, през аскеро». Тази песен се явява и във втори вариант под заглавието «Ой комита Васил Левски».

«Либчовата майка» подхваща друг познат от спомена мотив — народната обич към Апостола. В нея Либчо, измъчван от турците, «Левски не предаде, нито четата му» и затова «пустите юруци, Либча са мъчили, мъчили и убили».

Сравнително най-добрата песен за В. Левски е «Река се назад не връща», пята в Стрелча.

Где се е чуло видяло

калугер расо да хвърли

Стара планина да хване

и баш комита да стане.

Висока е цената за неговата глава. Султанът ще хариже на този, който я отнесе в Стамбул:

седем кесии жълтици

осмата — дребен Маргарит

и Фатме хаиъм за юсте

от султанските хареми.

И младо татарче от Стрелча тръгва да гони комитата, но майка му го съветва:

Запомни думи майчини:

небе се с ръка не хваща

слънце се с уста не гаси

вятър се с въже не връзва

море — с лъжица не суши

река се назад не връща.

В песента «Васил Левски в Перущица» срещаме познатия вече епизод за предрешаването на Левски като сапунджия, а «Песента за комитите» разказва за хасковското приключение от 1873 г.

Няколко песни са посветени и на софийското бесило. В тях осезателно се долавят Ботевите мотиви за гарвана и майчината жалба.

Гарвано грачи на порти

Ка го е майка видела

дребни си сълзи порони

че са си Васил фанали

фанели и обесили.

В дългия песенен разказ «Мъка за Васил Левски» младият герой Стоянчо разказва на майка си, че в пуста София обичал «едно си младо даскалче... Васил балканец, балканец, мале карловец», когото после видял турският аскер да влачи «до совийските вешила и мъртъв го тамо бесиа», и отново пак Ботевият рефрен:

Около мене, мале ле

нигде си никой немаше

додек ми очи видея,

бело си поле разслало

тежки огньове падая

силни ветрове дувая

пцетата бесно лаея,

гарване грозно грачел,

грачея, грозно кобея.

И в народната песен се появява двойката Левски — Ботев. В една песен, произхождаща от Врачанско, героят отива в с Козлодуй — «Ботев да си среща с четата, Ботев от Влашко, Левски от Сърбия». Същият мотив, макар и малко по-разгърнат, се намира и в една гюмюрджинска песен. В нея певецът пита и нарежда:

Де я Ботев, да я Левски

де я Левски, де я Стефан

де я Стефан Караджата

де я Любян Каравелов

де я Хаджия Димитър

де я Георги той Бенковски,

де я Ботевата чета.

Въпросът, «де е Ботев, де е Левски, де е Стефан Караджата», се среща и в «Стар бял дядо овце пасе» и в «Съня на дяда Либена», където:

И небето са запали

весело слънце изгрява

Васил ми Левски войвода

той си дружина сбираше

на връх — на Стара планина

на хайдушкото сборище.

Направеният кратък преглед на песните, посветени на В. Левски, потвърждава констатацията за успоредността на мотивите в песенното и в споменното творчество. И в песните си, както и в своите спомени, народът иска да види образа на юнака като воевода, силен и безстрашен. И тук същата мъка по смъртта и бесилото, същият начин на осмисляне на голямото и непреходното у Апостола.

В песенното творчество също липсват мотивите за предателите и за гроба на В. Левски. Те са заместени от величествения силует на софийското бесило. И тук народът остава верен на повелите на своето светоусещане, не се решава да набеждава (освен само веднъж), нито да докосва с лека ръка сакралните тайнства на своя герой.

Но, общо взето, поради споменатите вече причини народните песни за Левски не допринасят нищо съществено ново за изясняване на темата, тъй като те са по-скоро ехо от литературната или споменната традиция, вместо, както е било в стари времена, само да моделират образа на героя. Затова няма повече да се спираме на тях.

Диалогът между народа и Васил Левски след Освобождението става непосредствен, след като се откриват и обнародват писмата, прокламациите и дописките на Апостола, нещо, което в основни линии завършва към началото на XX в.(125)

Епистоларното наследство на Левски, за което беше отбелязано, че е безценно национално и общочовешко богатство, има изключително значение за оформянето на народната представа и преценка за Апостола. И това е така, защото чрез писмата си Левски говори на свой глас, а няма глас, по-чист от неговия, в българската история. Той се явява пред народа директно, не чрез посредници, които го нагласят по свой терк, той излага непосредствено прозренията си за българската история, за миналото и бъдещето, революционната си програма. Писмата на В. Левски разкриват неподправено величието на неговата саможертва, очертават пътя, който е изминал от собата на Иван-Кунчевия дом в Карлово до бесилото в София.

Тези писма разкриват и нещо друго, от което народната памет най-много се интересува — що за човек е бил Дякона, какво е усещал и мислил, как се е държал и разговарял с близки и познати, с врагове и предатели, можел ли е да общува по човешки с хората, обичал ли е живота, дори, ако щете, как се е обличал и веселял, какво е ядял и пиел, как е успял толкова време да се опази от свои и чужди и т. н. Народът се интересува от всички интимни подробности от живота на своя избраник.

Но две неща в случая имат най-голяма стойност: житейската философия на В. Левски и неговата способност да разговаря направо, без заобикалки със своя народ, тъй като и двете са от изключително значение за преценката, която българите сами ще направят за Апостола, вън от внушенията на учените, публицистите и поетите. Ако прелистим отново писмата на Левски с оглед на двете поставени цели, ще открием неизчерпаем извор от народна мъдрост, събрана във великата душа на Апостола, ще забележим умението му да разговаря със собствен стил, да изгражда конкретни пластични образи, да използува скоропоговорки и народни мъдрости, да разкрива кристално чисто мисълта си на простонароден език.

Но нека тръгнем пак по редовете, останали от ръката на Васил Левски. «Как ще се представите пред народния ни жертвеник» — ще запита той тези, които се готвят да влязат в делото, и веднага ще им напомни: «сега вече със свирка и тъпан няма да ви разправяме», «всеки юнак носи на челото си свобода чиста или смърт», «историята нас не ще ни чака да се чудим». И по-нататък хората ще чуят от устата на Левски: «Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па ако щат ни нареди да паса и патките» и затова: «там нека съди народа, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо».

В този дух за революционната и човешката саможертва Левски ще изрече святи слова. Той ще припомни евангелската мъдрост: «Човече, трябва да работиш за народа си и всичко да жертвуваш. За него, там съм аз. Ако ти умреш, нали аз за тебе се разпнах». И по-нататък ще увери, че «не щат ли да ни забележат в историята, която ние възкресяваме и даваме й нов век!? Не щат ли ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името българин!? Затова гдето ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението Божие от ада в рай!?», за да добави: «Вашето участие в народното ни дело ще остави имената ви неугладими в народната ни история».

И народът ще повярва на Левски, когато той декларира: «Аз съм посветил себе си на Отечеството си от 1861–во лято, да му служа до смърт и да работя по народната воля», или когато го уверява, че е замислил нещо, от «което ако и спичеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си». И този народ ще започне да гледа по-уверено в бъдещето, щом Левски го призовава: «Напред и небойте се, нека българското юнашко око не се бои вече от дрипавия читак... близо е да докажеш душманину, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен...».

Левски е особено силен там, където докосва човешките отношения, нормите на общуване между хората в името на голямата цел. За непостоянните той ще отреже: «Днес е човек, а утре магаре... Работата ми е срещала с всякаква тюрлия». За емигрантите ще каже: «Ще дадем ухо, ще им направим един метан, ще им заплачим още веднъж и ще свършим за всякоги». Левски ще опрости онези хорица, «които не можат и да откъснат», т. е. да разберат, ще нахока тези, които «в очите си гредата не виждат, пък косъмът във вашите очи виждат по-лесно», които вършат такива работи, та «нашите българи го казват говна и помия», които дрънкат «неврели и некипели», «че е срамота и от циганите», които «кьораво стъпват», които я карат «днес наред, утре без ред, в други ден никаквата», които «не ще да ги е раждала българка».

В писмата си Левски очертава един конкретен и точен портрет на чорбаджията, та всеки отдалеч да го познае и да се пази. Той ще отбележи, че «един чисто народен юнак сто чорбаджии не можат да го откупят», че чорбаджиите мъчат народа и още «му пиете кръвта и предавате го на мръсния мъчител». И заради това «решили сме се или да ви съберем или да ви поразим». «Тези твърдоглави изедници българи», които «грозно ще се наказват», като «предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще висят на едно дърво с нашите неприятели».

И затова когато пита Плевенския комитет «колко черни души имате, които ви пречат в работата», когато препоръчва «сляпо никой да не се повожда в работа» и настоява да се подготви добре революцията, «инак сме нищо и никакво», всичко е съвсем ясно и логично.

И отново Левски ще припомня, че заради тази «всякаква тюрлия» «сичките неразбории, зависти, укори, които произлизат от глупости, повече са тий причина дето разделя един народ на части и нищо не става».

Срещу каталога от робски качества Левски със същата прямота и сила на внушението ще определи критериите за достойнствата на човека и гражданина.

«Дай Боже съгласие и любов първо между народните ни главатари! Пък името българско нека е войвода!» — ясно и разбрано. На Иван Кършовски ще напомни необходимостта от постоянство: «Да работим, както ни стига умът, че от вас комуто се харесва да върви с нас» и ще поиска да няма «таквоз бутане и заобикалки, но кажи това и това ти е грешка», ще посъветва: «На думи да не гледаме, а на работа», защото «ситият на гладният не знай колко хляб да му даде» и още по-ясно «малките реки се втичат в големите и тъй нататък».

Стройна и завършена е народната философия у Левски. Тя третира безкомпромисно изконните проблеми на битието по начин близък на народното светоусещане.

«Парите са водител на всичко» — ще припомни той и всеки ще го разбере. «Бързайте един сахат напред, че отива времето.» «То времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме», «бързата работа ялова излиза», макар че «късо е времето за второ пришествие българско, дето козите и овцете ще се делят». И като припомня думите Христови, той ще посъветва своите съратници: «Всекиму духу не веруйте, но испитуйте». И «няма да ни чакат за дълго време да се мъдрим», «инак сме загубени за во веки веков», тъй като «според времето трябва бързание».

Тази житейска прагматична философия е близка до народа, защото освен че отразява същността на неговите разбирания, тя дава израз и на народните желания и стремежи. И поради това народът вярва на Левски, дори и тогава, когато той застава пред него в позата на учител или проповедник, вярва му, защото носи истината в завършена човешка форма. Народът се вслушва в думите на Апостола, когато чува от него, че «ние не отказваме помощта и от дяволът», че «както рекат повечето игроводи, така ще играем», «че вчера каквото сме говорили и писали и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората», или че «друго спасение няма, освен по-скоро да си продадем и ризите си, та да се сдобием до средствата и да заиграем нашето си хоро», за «да се спечели този свети дар (свободата — б. а.) и от Бога венец, трябва по-напред да се жертва всичко, па и себе си!». «Инак сме нищо и никакво.» И разбираеми са думите на Апостола, изречени като заклинание: «Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред евангелието, т. е. във вярата си и в честта си, той е най-ниският и гнусавият човек на светът! Утре е ден и ще се каже на такъв, не си честен, не си българин, лъжеш и в евангелието», «от вашите кожи цървули не стават».

Може да се приведат още много цитати от писмата на Левски, но и тези няколко подборки са достатъчни, за да илюстрират споменатото умение на Апостола да общува с народа, да разкрива проникновено тайните на битието, на смъртта и на вечното, да внушава спокойствие, сила и мъдрост, да разговаря с простия човек разбрано и по човешки. Без тази способност, без това умение Левски не би могъл да стане водач на народната революция и чрез нейното сакрално величие да си осигури вечно присъствие в пантеона на народната памет.

Така връзката между героя и народа се уплътнява окончателно. Освен общата съдба, спомена, легендата и песента тях ги свързва езикът на дедите, човешкият език на духовното общуване.

И пак стигаме до изходното начало. Народният герои е не само висша изява на духа на народа, но той отразява и това, което е липсвало на този народ през вековете на неговото историческо, а не биологическо присъствие на земята. На това са подчинени инверсиите на героичния образ, физически или духовен. Оттук произтичат акцентите, които споменното предание поставя, и онова, което то премълчава.

В последна сметка образът на героя се създава, за да може чрез него да се търси решение на вечната дилема между доброто и злото — основният проблем на човешката философия и на народовата психика.

Ако отново преминем по заплетената нишка, довела до народното канонизиране на Васил Левски, ние ще намерим достатъчно потвърждение на току-що казаното.

Въпросите, които си задава народната памет, и отговорите, които изработва народното съзнание, отразяват смисъла на вековни терзания, вечното търсене на народа по изконните проблеми на живота и смъртта.

Защо Левски не е бил изтръгнат от ръцете на палачите? С този въпрос народът не се вълнува толкова за съдбата на своя герой, той знае, че така му е било писано, той се интересува повече за себе си, за онова вечно търсено равновесие между смелостта и страха в народния живот, той упреква себе си, робските инстинкти на своята душа. Той се срамува, че не е можал да отдели поне стотина храбри мъже, които с риск на живота си да скокнат във каруцата, която тътрузи Левски от Търново до София, за да го избавят от срама пред хората. При това на народа е съвсем ясно, че освобождението на Левски е било невъзможно, защото всичко е извършено по тъмно и набързо, защото малко хора са видели и чули за станалото, а да се съобщи на другите не е било възможно. Но за народното питане тези обстоятелства не са важни, важен е срамът от бездействието, от парализата на страха, от липсата на смелост. Ето как героят става мерило за народната самопреценка.

Народът не се интересува кой и кога е предал В. Левски, а се пита защо е бил предаден един такъв свят човек. По този начин той иска да бъде наясно с подлостта, интересува го низостта на робите, на жалките и низките твари, от които Левски се е гнусял като от влечуго, интересува го защо тези нищожества живеят сред него, защо са част от неговото тяло и неговата душа. Образът на мъченика в случая отново е нужен, за да се прогонят низостта и подлостта от народната общност, а не като паметник за мъченичество и святост.

Все с оглед на самопреценка народът се вглежда и във великото себеотрицание на Апостола. Само по себе си то не е нужно никому. То е необходимо обаче на народа като отрицание на обществената безотговорност, на асоциалните настроения, на робското примирение. Пита се този народ — защо сме търпели пет века чужденецът да мърси земята ни, не е ли имало поне една «луда глава» за дръвника или за бесилото. Така народът открива себеотрицанието за себе си, защото не иска повече душата му да бъде душа на роб, желае да стане свободен.

И така всяка черта от великото благородство на Дякона е потърсена и открита, за да може народът да провери себе си, своите племенни добродетели и исторически недъзи, за да се сроди с голямото и вечното. Дори да вземем този страховит образ на софийското бесило. В народната памет той е толкова величествен, толкова възвисен към небето, колкото голям е човешкият страх от смъртта и от черната пръст на земята. Иначе бесилото би било една обикновена дървена рамка, между която се върши безчестие.

Дори и такъв малък детайл — пуританската сдържаност и пестеливост на Левски, която е една чиста публицистична измама, защото Левски винаги се е обличал красиво и прилично, обичал е да язди силни коне и широко се е разплащал и за най-малката услуга, се използува за целта на самопреценката. Народът иска да вярва, че неговият герой е минавал с парче сух хляб и една две маслинки, защото му се ще и великите да бъдат като него скромни, пестеливи и въздържани. Сдържаността на Левски просто е извикана, за да намали мъката от бедността. Това е нужно на народа — да има по-малко глад и мъка сред иначе трудния живот на неговото земно пребиваване.

На логиката на народното прераждане са подчинени онези моменти и случки от живота на Апостола, върху които е наложено едно безапелационно табу. Нека споменем само едно от тях — не се знае, не бива да се знае, че Левски е имал жена или любовница.

В живота на Апостола са участвували стотици жени, действителни или мними. Той е бил с тях в трудни дни и в празнични вечери. Той е оставал с тях насаме, за по-дълго или за по-късо време. Народът знае, че неговият герой е силен мъж, истински лъв. Но той не позволява на никого да го свърже с нито една от тези жени в интимни отношения, допуща докосване най-много на хорото, за което Левски свидетелствува, че лудо е обичал. Мълвата, че Христина не е истинска леля на Левски, че се е сгодявал за някаква във Влашко, че е предаден от жена на турците, умира тутакси, още щом се промълви. Подминават се без внимание дори и бележките в тефтерчето, където са записани суми за «сирота жена, при която намирам прибежище».

В случая народът отново проверява себе си. Него като че ли го е срам, че векове мъжете на тази земя са умирали при полите на жените си. Той не иска героят му да слезе от своя пиедестал заради някаква фуста, той не забравя, че Христос е заченат по божие повеление. И както при всяко табу вярващите добре знаят истината, но във всички случаи я подминават, защото не искат да се мърсят с нея. В случая обаче не божият гняв, а срамът от собственото поведение има значение, когато това табу е било осветено.

За проверка на народните качества най-после са призовани и сакралните тайнства на героя: смъртта, гробът и мощите. Проследено беше народното отношение към тях, посочена беше тихата сдържана печал пред софийското бесило, спокойствието, което изпълва народната душа, че заветът на Апостола е изпълнен — неговият гроб се намира на родна земя, че тленните му останки още не са открити и още не са похитени. И тъй като тук не става дума за земното, за поправимото, а за вечното и нетленното, всичко народът е обединил в един символ на преклонение — паметникът на Васил Левски в София.

Бележки

Идеолог и стратег на българската национална революция

1. Народна библиотека «Кирил и Методий» — Български исторически архив (по-нататък НБКМ — БИА), ф. 1 (Георги Стойков Раковски), IБ 1838а, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 1868. У Д. Т. Страшимиров. В. Левски. Живот, дела и извори. С., 1929 (по-нататък този труд ще се цитира само под инициалите ДТС), с. 7.

2. НБКМ — БИА, ф. 85 (Васил Левски), IIА 8107, Нареда на работниците за освобождението на българския народ. У ДТС, с. 221.

3. ДТС, Левски до Евлоги и Христо Георгиеви, 6 октомври 1871, с. 83.

4. НБКМ — БИА, IIА 8036, Писмо на В. Левски до частния революционен комитет в Орхание, 29 януари 1872. У ДТС, с. 105.

5. НБКМ — БИА, ф. 88 (Данаил Хр. Попов), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 5 февруари 1871, л, 1–2. У ДТС, с. 15–16.

6. НБКМ — БИА, ф. 98 (Филип Тотю), IIВ 432, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 1 март 1871. У ДТС, с. 19.

7. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871. У ДТС, с. 25–28.

8. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 26 април 1871, л. 6–7. У ДТС, с. 29.

9. Пак там, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 30 април 1871, л. 9–10. У ДТС, с. 31.

10. НБКМ — БИА, ф. 87 (Панайот Хитов), IIА 8016, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 29 септември 1871. У ДТС, с. 79–80.

11. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8047, Писмо на В. Левски до новопосветени дейци, 19 февруари 1872. У ДТС, с. 108.

12. Пак там, IIА 8029, Писмо на В. Левски до Димитър и Ботьо Папазови, 16 януари 1872. У ДТС, с. 96–98.

13. ДТС, Писмо на В. Левски до революционния комитет в Троян, 4 април 1872, с. 117.

14. Пак там, Дописка до в. Народност, Гюргево, 1 юни 1868, с. 11.

15. Въпросът за социалната характеристика на чорбаджийството може да се реши само след едно историко-статистическо и социологическо проучване на сведенията за всички български чорбаджии.

16. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 80246, Писмо на В. Левски до Ганчо Милев в Карлово, 10 май 1871. У ДТС, с. 33–34.

17. Пак там.

18. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8100, Писмо на Левски до чорбаджи Петко в Карлово, 1871. У ДТС, с. 48.

19. ДТС, Левски до Сливенския революционен комитет, след 10 март 1871, с. 75.

20. НБКМ — БИА, ф. 5 (Киряк Цанков), а. е. 5, Писмо на В. Левски до Киряк Цанков, 2 юли 1872, л. 29. У ДТС, с. 127.

21. H. Генчев. Одеското българско настоятелство. — ГСУ, кн. III — История, T. LXIV, 1970, С., 1972.

22. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8094, Писмо на В. Левски до Райчо поп Христов в Плоещ, 20 юни 1871. У ДТС, с. 58.

23. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов,11 април 1871, л. 3–5. У ДТС, с. 23.

24. В. Свобода, I, 46, 14 октомври 1870. Също Л. Каравелов, Български глас, Женева, 1870.

25. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 11 април 1871, л. 3–5. У ДТС, с. 22–23.

26. НБКМ — БИА, ф. 87, IIА 8012, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 май 1871. У ДТС, с. 51.

27. Пак там.

28. НКБМ — БИА, ф. 85, IIА 8091, Препис от чернова на дописка или писмо на В. Левски до в. Свобода, преди 28 януари 1871. У ДТС, с. 211.

29. H. Генчев. Поглед върху просветното движение в Македония през XIX в. — Сб. Пламъкът на Солунския светилник, С., 1970, с 29–33.

30. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8030, Писмо на В. Левски до революционния комитет Карлово, 16 януари 1872. У ДТС, с. 91–93.

31. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8091, цит. в бел. 28 дописка.

32. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8107, Нареда на работниците за освобождението на българския народ. У ДТС, с. 216–218.

33. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8096, Писмо-дописка до Л. Каравелов в Букурещ, преди 28 януари 1871. У ДТС, с. 210.

34. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871. У ДТС, с. 27.

35. Пак там.

36. Пак там.

37. Пак там.

38. Пак там.

39. ДТС, Писмо на Д. Попов до П. Хитов, б. д., вероятно след март 1871, с. 454–455.

40. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8110, Недовършена дописка или писмо на В. Левски до Л. Каравелов, преди 28 януари 1871.

41. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8096, Писмо-дописка до Л. Каравелов в Букурещ, преди 28 януари 1871. У ДТС, с. 211.

42. ДТС, В. Левски до Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ, 6 октомври 1871, с. 83; у ДТС адресантът не е определен.

Апостол на българското освободително движение

1. Кр. Шарова, Л. Каравелов и българското освободително движение. 1860–1868, С., 1970.

2. Ал. Бурмов, Таен централен български комитет. — Ист. преглед, XVI, 1960, кн. 2.

3. Ив. Унджиев, В Левски. Биография, С., 1967, с. 120 и сл.

4. Пак там, с. 122–130.

5. В. Свобода, I, 46, 14 октомври 1870.

6. Л. Каравелов. Български глас, Женева, 1870.

7. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8094, Писмо на В. Левски до Райчо поп Христов в Плоещ, 20 юни 1871. У ДТС, с. 58.

8. НБКМ — БИА, ф. 555 (Иван Кършовски), а. е. 3, Писмо на В. Левски до Ив. Кършовски, 20 юни 1871, л. 2–3. У ДТС, с. 67.

9. Вж. у Ив. Унджиев, В. Левски. Биография, С., 1967.

10. Васил Левски. Документално наследство, С., 1973, с. 110–116.

11. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 10 май 1871, л. 11–12. У ДТС, с. 54.

12. НБКМ — БИА, ф. 150 (Марин Цонзаров), IIВ 1983, Писмо на В. Левски до членовете на революционния комитет в Търново и Лясковец, 30 март 1872.

13. НБКМ — БИА, ф. 2 (Любен Каравелов), а. е. 23, Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, 16 септември 1872, л. 12–13. У ДТС, с. 166.

14. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8036, Писмо на В. Левски до членовете на революционния комитет в Орхание и в околните села, 29 януари 1872. У ДТС, с. 106–107.

15. Ал. Бурмов, БРЦК, II изд., С., 1950.

16. Д. Косев, Към историята на революционното движение в България, 1867–1871, С., 1958, с. 58 и сл.

17. М. Димитров, Любен Каравелов. Биография, С., 1959, с. 222 и сл.

18. Д. Т. Страшимиров, Комитетско десетилетие (епоха на комитетите) 1866–1867. — В: България 1000 години. 927–1927, С., 1930, с. 883; H. Станев, В. Левски, С., 1923, с. 76; Ив. Орманджиев, В. Левски. С., 1940, с. 27.

19. Подробности за мненията по този въпрос виж у Ив. Унджиев, В. Левски, С., 1967, с. 138 и сл.

20. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 5 февруари 1871, л. 1–2. У ДТС, с. 15–16.

21. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8109 и IIА 8115. Обнародвано неточно като три отделни документа у ДТС, с. 214–217.

22. НБМК — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на Левски до Д. Попов, 5 февруари 1871, л. 1–2. У ДТС, с. 15–16.

23. Н. Генчев, Одеското българско настоятелство, с. 201–205.

24. НБКМ — БИА, ф. 98, IIВ 432, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 1 март 1871. У ДТС, с. 18.

25. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871. У ДТС, с. 27–28.

26. НБКМ — БИА, ф. 87, IIА 8012, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 май 1871. У ДТС, с. 52–53.

27. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 26 април 1871, с. 29.

28. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 30 април 1871, л. 9–10. У ДТС, с. 30–31.

29. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 10 май 1871, л. 11–12. У ДТС, с. 54.

30. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8094, Писмо на В. Левски до Райчо поп Христов, 20 юни 1871. У ДТС без адресант и с неточности и грешки, с. 57–63.

31. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов, с. 74.

32. НКБМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски, до Д. Попов, 27 юли 1971, л. 20–21. У ДТС, с. 72–73.

33. НБКМ — БИА, ф. 87, IIА 8016, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 29 септември 1871. У ДТС, с. 79–80.

34. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов (б. д.), с. 85.

35. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 28 декември 1871, л. 26–27. У ДТС, с. 86.

36. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8026, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 януари 1872. У ДТС, с. 88–89.

37. НБКМ — БИА, ф. 98, IIВ 433, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 10 януари 1872. У ДТС, с. 89–90.

38. НБКМ — БИА, ф. 85, IIА 8029, Писмо на В. Левски до Димитър и Ботьо Папазови, 16 януари 1872. У ДТС, с. 97.

39. НБКМ — БИА, ф. 150, IIВ 1983, Писмо на В. Левски до революционните комитети в Търново и Лясковец, 30 март 1872. У ДТС, с. 113.

40. К. Цанков. 23 писма и бележки. — Сб. НУHК, кн. XVI–XVII с. 7. У ДТС, с. 352.

41. НБКМ — БИА, ф. 85, II 5864. К. Цанков, 23 писма и бележки. — Сб. НУHК, кн. XVI–XVII, с. 6. У ДТС, с. 254.

42. НБКМ — БИА, ф. 5, а. е. 5, Писмо на В. Левски до К. Цанков, 27 юни 1872, л. 2. У ДТС, с. 123–124.

43. НБКМ — БИА, ф. 2, а. е. 23, Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, 27 юни 1872, л. 3. У ДТС, с. 125–126.

44. НБКМ — БИА, ф. 5, а. е. 5, Писмо на В. Левски до К. Цанков или до Л. Каравелов, 30 юни 1871, л. 28. У ДТС, с. 126–127.

45. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 16 септември 1872, л. 35–36. К. Цанков, Цит. съч., с. 25–28. У ДТС, с. 172.

46. Това писмо е обнародвано най-напред от Кацев-Бурски, вж. Ив. Унджиев, В. Левски, С., 1967. Със съкращения е публикувано от Дим. Вълев, в. Пиринско дело, бр. 21 от 19 февруари 1967. Тъй като оригиналът на това писмо, предадено в Охрид на генерал Протогеров, не е намерен, някои автори изказват съмнение в неговата автентичност. Но така или иначе то отразява действителните намерения на В. Левски да разшири обхвата на Вътрешната революционна организация в третата българска провинция — Македония.

47. НБКМ — БИА, ф. 5, а. е. 5, Писмо на В. Левски до БРЦК в Букурещ, 25 август 1872. л. 32–33. У ДТС, с. 155.

48. В. Знаме, I, 22, 13 юли 1875.

Идеите на Васил Левски за бъдещия свят

1. НБМК — БИА, ф. 85, IIА 8107, Нареда на работниците за освобождението на българския народ. В. Левски. Документално наследство, С., 1973, с. 110–116.

2. ДТС, с. 33.

3. Пак там, с. 83.

4. НБМК — БИА, ф. 85, IIА 80246. У ДТС, с. 33.

5. ДТС, с. 82–83.

6. НБМК — БИА, ф. 85, IIА 8110. У ДТС, с. 14.

7. НБМК — БИА, ф. 85, IIА 8047. У ДТС, с. 108.

8. НБМК — БИА, ф. 2, а. е. 23, л. 7. У ДТС, с. 141.

9. ДТС, с. 221. В. Левски. Документално наследство, с. 110–111.

10. Xр. Гандев, Васил Левски, С., 1946.

11. ДТС, с. 210.

12. НБКМ — БИА, № 34, а. е. 10, «Въведение на обличителното богословие», л. 1–53. Виж у Васил Левски. Документално наследство, с. 43–54.

Личността на Васил Левски

1. НБКМ — БИА, ф. 98, IIВ 432.

2. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 18, л. 2.

3. ДТС, с. 67.

4. M. Магдермот, Апостола на свободата, С., 1971, с. 190–192.

Васил Левски в българската историческа памет

1. П. П. Славейков, Български народни песни, събрани съчинения, т. 5, с. 117.

2. Вж. Българско народно творчество, т. 12.

3. Л. Каравелов, Събрани съчинения, т. 3, с. 66.

4. Л. Каравелов, Събр. съч., т. 7, с. 67.

5. К. Христов, Съчинения, т. 5, с. 412.

6. ДТС, Писмо на Ф. Тотю до В. Левски, 20 февруари 1871, с. 324.

7. Пак там, с. 480.

8. Пак там, с. 229.

9. П. Хитов, Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои вехти и нови войводи, С., 1962, с. 49.

10. ДТС, с. 563.

11. Пак там, с. 352.

12. Пак там, с. 356.

13. Пак там, с. 564–565.

14. Пак там, с. 593–594.

15. Пак там, с. 595–596.

16. П. Хитов, Цит. съч.

17. Писмо на Д. Попов до Ф. Симидов от 1 декември 1897. Вж. у Цв. Симеонов, Пак да припомним имената, в. Отечествен фронт, XXXVII, 19 юли 1979.

18. В. Свобода, II, 7, 13 февруари 1871.

19. Пак там.

20. Подробности в глава втора.

21. ДТС, с. 422–423. Д. Страшимиров е взел писмото от З. Стоянов, Из биографията на Хр. Ботев, с. 139 и е сбъркал адресанта. То не е писано до Ив. Драсов, както е отбелязал Страшимиров, а до Киро Тулешков. Вж. Xр. Ботев, Пълно събрание на съчиненията му, под ред. на М. Димитров, С., 1940, т. III, с. 524.

22. В. Дума на българските емигранти, I, 3, 8 юли 1871.

23. ДТС, с. 379.

24. Из архива на Н. Геров, 1911, кн. 1, с. 296. В писмото на Геров от 30 май 1869 г., т. е. писано по време на втората обиколка на Левски, се казва: Дяконът дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само за да зима пари.»

25 В. Независимост, III, 47, 11 август 1873.

26. ДТС, с. 570.

27. Пак там, с. 571 и сл.

28. Пак там, с. 574–575.

29. Пак там, с. 577–581.

30. Пак там, с. 583–588.

31. Пак там, с. 590–592.

32. Пак там, с. 593–597.

33. Пак там, с. 597–598.

34. Пак там, с. 598–599.

35. В. Независимост, III, 38, 9 юни 1873.

36. В. Независимост, III, 47, 11 август 1873.

37. В. Независимост, III, 43, 14 юли 1873.

38. M. Димитров, Преломът у Л. Каравелов. — Сп. Просвета, I, 4, с. 398–410.

39. В. Независимост, IV, 8, 8 декември 1973.

40. В. Знаме, I, 22, 13 юли 1875; също Xр. Ботев, Събр. съч., т. II, 1976, с. 130–131.

41. В. Независимост, IV, 23, 23 март 1874.

42. Xp. Ботев, Събрани съчинения под ред. на М. Димитров, Т. I, с. 178; т. III, с. 550. Първата редакция на стихотворението под заглавие «Дякон В. Левски» е обнародвана във в. Нова България, I. 22.

43. Xp. Ботев, Събрани съчинения. T. I, С., 1976, с. 63.

44. В. Турция, IX, 7, 31 март 1873. Притурка.

45. ДТС, с. 594.

46. Пак там, с. 669–672; също Ст. Каракостов, В. Левски в спомените на съвременниците. С., 1940.

47. ДТС, с. 679–683.

48. Вж. текста й във: В. Левски и неговите сподвижници пред турския съд. С., 1952, с. 17; също у М. М. Мръвкарова, Поп Кръстю и шифрованата телеграма до Търново. — Сп. Векове, 3, 1973, с. 70–74.

49. В. Зора, 3562, 13 май 1937.

50. Д. Т. Страшимиров, Левски пред Къкринската голгота. С., 1926, с. 126.

51. Васил Левски. Документално наследство, с. 275.

52. Христо Иванов Големия, Спомени, С., 1984, с. 90–91.

53. Ст. Заимов, Миналото. С., 1983, с. 296–302.

54. Ив. Андонов, Спомените ми от турско време, Пловдив, 1927.

55. Б. Я. Кирков, Васил Левски (Дяконът), Средец, 1882.

56. З. Стоянов, Васил Левски. С., 1983.

57. Ст. Заимов, Васил Левски. Живот и дейност, 1895.

58. В. Марица, VII, 569, 7 февруари 1884.

59. В. Марица, VII, 574, 18 февруари 1884.

60. В. Марица, VII, 575, 21 февруари 1884.

61. З. Стоянов, Съчинения, С., 1983, т. III, с. 498–501, 501–506.

62. Д. Благоев, Съчинения, т. I, С., 1957, с. 203–275.

63. Пак там, с. 281–299.

64. Пак там, с. 303.

65. Д-р Кр. Кръстев, Великият Апостол (психологически ескиз). — Сп. Мисъл, VIII, 2, с. 106–107.

66. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. I, С., 1955, с. 145.

67. Пак там, с. 258.

68. Пак там.

69. Ив. Вазов, Спомени и документи, С., 1976, с. 232–233.

70. Подробности у Н. Генчев. Франция в българското духовно възраждане, С., 1979, с. 368.

71. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. II, С., 1955, с. 144.

72. Пак там, с. 169.

73. Пак там, с. 358.

74. Ив. Вазов, Немили-недраги.

75. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. IX, С., 1956, с. 156–157.

76. Пак там, с. 165–166.

77. Пак там, т. XX, С., 1977, с. 187.

78. Пак там, т. III, С., 1955, с. 461.

79. Ив. Вазов, София на 1880 година (Спомени). — Сп. Българска сбирка, XX, 1905, кн. 10, с. 605–608. Вж. у Събр. съч., т. IX, 1956, с. 335.

80. М. Арнаудов, Вазов за Левски. — Възпоминателен брой на БИД, С., 1940, с. 3.

81. Д-р Кр. Кръстев, Цит. статия в сп. Мисъл, VIII, 2, с. 106–107.

82. Р. Стоянова, Портретите на Левски. — В. Народна култура, VIII, 7, 15 февруари 1964.

83. Жечко Попов, В. Левски и българските художници. (Образът на Левски в изобразителното изкуство по случай 130 години от рождението му). — В. Народна култура, XI, 30, 29 юли 1967.

84. Жечко Попов, Първият скулптурен образ на Левски. — В. Народна култура, XXXIV, 25, 5 февруари 1878.

85. В. Утро, XIII, 4068, 4069, 19 и 21 февруари 1923.

86. За това виж Васил Левски. Документално наследство. Там много от грешките и пропуските на Страшимировото издание са отстранени.

87. Страшимиров, Д. Т. Комитетско десетилетие (епоха на комитетите) 1866–1867. — В: България 1000 години 927–1927, С., 1930.

88. Страшимиров, Д. Т. Левски пред Къкринската голгота, С., 1926.

89. Ал. Бурмов, Последните дни на В. Левски. — Сп. Отец Паисий, IX, 1936, кн. 1–2, с. 31–55. Вж. и в: Избрани произведения. Т. II, с. 272–290.

90. Ал. Бурмов, В. Левски и началната история на БРЦК. — Сп. Родина, I, 1938, кн. 1, с. 137–158. Вж. и в: Избрани произведения, т. II, с. 167–186.

91. Сб. Ловеч и Ловчанско, кн. VII, 1938.

92. Сп. Българска мисъл, XIII, 1938, кн. 7–8, с. 468–491.

93. Н. Кондарев, Величайшият революционер В. Левски, Пловдив, 1942.

94. Следственото дело на Васил Левски и неговите сподвижници, превод от турски Вл. Т. Хиндалов. Стъкмил за издание Ст. Илчев, С., 1946.

95 Ст. Каракостов, В. Левски в спомените на съвременниците си. Увод, отбор, бележки, изводи. Книгописен показалец и приложения, С., 1940.

96. Л. Дойчев, Левски в светлина, С., 1940.

97. В. Народна младеж, 38, 1923.

98. Г. Бакалов, Нашите революционери (Раковски, Левски, Ботев), С., 1924.

99. Г. Бакалов, Васил Левски, С., 1934.

100. Г. Бакалов, Очерки по българското национално революционно движение, С., 1936, с. 78.

101. Г. Бакалов. Бунт против В. Левски. 1938, с. 28.

102. Ив. Клинчapов, В. Левски — Дяконът. Живот и революционна дейност, С., 1924.

103. Ж. Попов, Цит. статия във в. Народна култура, XI, 30, 29 юли 1967.

104. М. Овчарова, Ботев, Левски и художниците сатирици (Албум), С., 1976.

105. Цв. Минков, В. Левски, ч. I и II, С., 1932; А. Стряма, Левски. Поема, С., 1946.

106. Н. Кондарев, В. Левски, Биография, С., 1946.

107. Xр. Гандев, В. Левски, С., 1946.

108. Ив. Унджиев, В. Левски. Биография, С., 1947.

109. Д. Косев, Към историята на революционното движение в България през 1867–1871 г., С., 1958.

110. Ал. Бурмов, Таен български централен комитет. — Сп. Ист. преглед, XVI, 1960, кн. 2; Формирането на В. Левски като революционер. — В: Сб. Велик и безсмъртен. Пловдив, 1963; Българското националноосвободително движение и българската емигрантска буржоазия през 1867–1869. — Сп. Ист. преглед, XVII, 1961, кн. 5; Л. Каравелов и създаването на Българския революционен централен комитет в Букурещ. — ИИИ, т. 14 и 15, 1964; Борба за идейна чистота на БРЦК в Букурещ (1869–1871). — ИИИ, т. 16–17, 1966.

111. Т. Павлов, Хр. Ботев, В. Левски, Светозар Маркович, Речи и статии. 1936–1945, С., 1946.

112. Т. Павлов, Идейните съкровища в историята на България. С., 1977, с. 33.

113. В. Червенков, Към 80–годишнината от гибелта на В. Левски. — В. Работническо дело, XXVII, 49, 18 февруари 1953; също и в сп. Ново време, 1953, кн. 2.

114. Г. Бакалов, Избрани произведения, С., 1960, с. 73–75.

115. С. И. Синделников, Болгарский революционный централный комитет (1869–1872), Харьков, 1970, с. 114.

116. Преданията за В. Левски са почерпани от Ив. Койнаков, Затуй им пеят песента. В. Левски и Хр. Ботев в народни песни и предания, Пловдив, 1982, с. 125–179.

117. Пак там, с. 151–152.

118. Л. Дойчев, Сподвижнички на Апостола, С., 1984, с. 123.

119. ДТС, с. 646.

120. Ст. Каракостов, Левски в спомените на съвременниците си, С., 1973, с. 326–334.

121. Вж. в. Литературен фронт, 8 и 9, 19 и 26 февруари 1981.

122. Тази бележка е написана на бял лист и предадена на д-р В. Берон от Марин Станчов от Лясковец, другар на Левски. Вж.: Д-р В. Берон, Археологически и исторически изследвания. 1886, с. 270. Също у ДТС, с. 269–270.

123. ДТС, с. 270.

124. Тe са събрани като текст и обнародвани у Ив. Койнаков, цит. съч., с. 43 и сл.

125. Вж. Д. Т. Страшимиров, Архив на Възраждането, т. I, С., 1908, с. 15–94, където са публикувани 52 писма.