Историята и нейните извори

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Кънчо Георгиев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2011

В монографията се разглеждат теоретичните и методологичните проблеми на основната помощна историческа дисциплина — изворознанието. По-обстойно е разгледан въпросът за изворите на историческото познание и отношението към тях през различните етапи от развитието на историческата мисъл. Критично са разгледани някои ненаучни теории в изворознанието, които се използуват от много буржоазни историци, философи, социолози и извороведи с цел да се отрекат социалните функции на историческата наука, нейните познавателни възможности.

Предговор

Една от характерните особености на нашето съвремие е непрекъснато нарастващият интерес към знанията за миналото. Литературата с историческа тематика (научна, художествена, популярна) е най-търсена днес. Този факт, разбира се, не е случаен. Той красноречиво показва колко много са нараснали социалните функции на историята като наука, какво важно място тя заема в живота на съвременния човек.

Историята привлича вниманието ни ме само с това, че ни запознава с миналото, с натрупания през хилядолетията богат жизнен опит и мъдрост. Тя има и това значение, че дава отговop на много въпроси, свързани с днешния ден, и същевременно разкрива пред погледа ни перспективите към бъдещето, вдъхва ни оптимизъм и вяра(1). Да изучаваме историята това означава да използуваме нейния неизчерпаем нравствен потенциал, да обогатяваме непрекъснато нашия социален опит и практика. Пренебрегването на уроците от миналото, на неумолимите закони нa историята всякога е имало тежки последици за съдбата на страни и народи, на отделните хора. В това впрочем ни убеждава особено красноречиво и историята на нашия народ. Тя, както е известно, «даде достатъчно примери, които показват, че непознаването и несъобразяването с уроците на миналото, в които са заложени опитът и мъдростта на много поколения, са били една от причините за субективното, с отрицателни последици решаване на важни въпроси»(2). Не случайно познанията за миналото винаги са се смятали като първокритерий, като мерило за общите познания на човека и едва ли не за неговото интелектуално равнище изобщо. Тъкмо особената роля и значение на историческите знания, естествения стремеж у човека да познава своето минало е имал предвид Чернишевски, когато казва: «Може да не знаеш, да не чувствуваш влечение към изучаване на математика, на гръцки или латински език, на химия, може да не знаеш стотици науки и все пак да си образован човек. Но да не обича историята може само човек, който е съвършено неразвит умствено»(3).

Към тази убедителна апология на историята, разбира се, няма какво да се прибави. Трябва обаче да се каже, че за да се разбере докрай истинският смисъл на големия интерес към науката за миналото, не е достатъчно да се отбелязва само интересът към конкретно историческите изследвания и проучвания, към събитийната история. В по-ново време ние сме свидетели и на още едно заслужаващо внимание явление, свързано пак с тази наука. Става дума за неимоверно нарасналия интерес към философските проблеми на историческите знания, към теорията на историята. Причините за това не е трудно да се прозрат, след като се знае, че самото състояние на историческата наука е неразделно свързано с равнището на нейната теория и философия, зависи от нейната мирогледна и методологична основа. Научната теория на историята именно играе най-съществена роля за усъвършенствуване на познавателните възможности на историческата наука. И действително практиката показва, че истинска научна концепция в тази област на знанието може да се разработи само върху основата на «сигурна и трайна философско-гносеологична и социологична теория»(4). Само обективната изходна позиция води до обективни знания.

Обусловена от конкретни идейно-класови, социално-политически и пр. предпоставки, теорията на историята има, разбира се, не само научно, научнометодологично, но и важно идеологическо значение. Известно е, че с теоретични аргументи специалистите от различните идейно-философски течения обясняват, защитават или отричат значението на историята, характера на историческото познание, неговия смисъл и пр.

Безспорно теоретичните проблеми на историята са твърде много и разнообразни. На някои от тях обаче учените отделят повече внимание. Такъв е например проблемът за обективността на историческите знания, за отношението обект — субект в познавателния процес, за природата на историческия факт и т. н. Сред проблемите «фаворити» тук са и тези, които се отнасят до мястото на историческите извори в познавателния процес и тяхното значение като носители на ретроспективна информация, до психологията на възприемане на изворовата информация и пр. Именно тези и някои близки на тях въпроси ще засегнем в настоящия труд. Ще насочим вниманието си преди всичко към техните извороведски аспекти, като се опитаме да ги обясним и осмислим в светлината на постиженията на съвременното изворознание.

Казахме вече, че сред основните теоретико-методологични въпроси на историята стои въпросът за характера и спецификата на историческите знания. За него е писано немалко, изказвани са различни, често пъти дори съвсем противоположни становища. Правилно разрешение обаче той получи единствено в марксическата философска и историческа наука.

Известно е, че историческото познание, както всяко научно познание, винаги и по необходимост трябва да се опира на съответни емпирични данни, на солиден, научно потвърден фактически материал(5). При работата си с този материал обаче историкът се намира в много по-трудно положение в сравнение с други изследователи. Преди всичко той няма възможност да наблюдава непосредствено явленията и процесите, от които се интересува и които трябва да изучава. Няма лични впечатления, зрителна представа и непосредствени усещания от своя необикновено сложен обект на изследване. Тази особеност, която всъщност характеризира спецификата на историческото познание, разбира се, има съответно значение. Тя в крайна сметка предопределя и цялостния подход на изследователя-историк при изучаване на явленията и фактите от миналото.

Знае се, че непосредствените усещания и възприятия, предизвикани от обективно съществуващите неща и явления, играят изключително важна евристична роля. Те са първоизточник на човешките познания за света или, както се изразява Ленин, «действително непосредствена връзка на съзнанието с външния свят»(6). Сетивното познание свързва мисленето с обекта и служи като условие за формиране и развитие на теоретичното познание. Историкът има за предмет на своите изследвания миналата дейност на хората, явленията от социалната сфера. За развитието на обществените процеси като цяло, за различните прояви на отделните хора или цели общества, на социални групи, класи, партии и т. н. той има възможност да съди единствено по достигналите до него материални и духовни следи. Тези следи обаче представляват само отломки от някогашната реална действителност, фрагменти от живота на хората, потънал вече под непрогледните пластове на времето. В най-добрия случай те могат да осигурят само една опосредена, дистанционна връзка с обекта на историческото познание. Същевременно те носят в себе си отпечатъка на всички онези несъвършенства, които произтичат от субективната реконструкция нa явленията и фактите, от съзнателното и целенасочено отразяване на нещата, т. е. на процесите, свързани със самото създаване на свидетелствата от миналото. И най-съвършеният източник не може да бъде тъждествен нито с обекта, нито с предмета на историческото познание, без разбира се, да им противостои абсолютно.

Най-значителният и най-надеждният извор на ретроспективна информация, към която обръща погледа си историкът, са документалните извори, писмените паметници. Не случайно на тях всякога се е гледало като на първостепенен «лабораторен материал», без който е немислима истинска изследователска работа в областта на историята. «Без документи няма история. И най-бляскавото проникновение няма никаква научна стойност без документално потвърждение!» Това беше девизът на най-изтъкнатите учени-историци от миналия век, векът на историята. По онова време, воювайки за истинските права на Клио, те доказаха, че историята не е дилетантско занимание или просто летописание на миналото, за каквото тя се е смятала цели столетия наред. Тя е конкретна наука, в която владее само доказаното, призвана е да осигурява точни знания и да изпълнява важни социални функции. Стремежът към пълен автентизъм в изследването на историческия процес, познат още в древността, достигна в по-ново време особено големи размери. Сега вече трудно може да се срещне изследване в областта на историята, което да не почива върху факти и данни, извлечени непосредствено от критично анализирани източници и преди всичко от архивно-исторически материали.

Макар че интересът към документалните свидетелства като средство за възпроизвеждане на верни картини от миналото се заражда много рано, все още сред специалистите и особено сред тези, които стоят на различни идейно-философски и методологични позиции, липсва единомислие относно истинското познавателно значение на документалната информация, за характера и природата на тази информация, за нейното място в историко-познавателния процес. Липсва дори общоприето определение на понятието «документ». Нещо повече, тъкмо по отношение на точния смисъл и съдържанието на това понятие, за неговата гносеологична същност и възможностите му за адекватно отражение на реалния свят от дълго време вече се водят най-ожесточени спорове. Прокарват се различни, често пъти крайно противоположни схващания.

Изследванията на различните автори показват, че този спор далеч не всякога е терминологичен. Той не се свежда непременно до това да се намери възможното най-точно определение на понятието «документ», респективно «исторически документ», и да се обясни неговата истинска природа и реално познавателно значение.

Проблемът за научното съдържание на това понятие има особено важно значение за историческото познание. Той заема изключително място при осмислянето на гносеологичните аспекти на процеса отражение на обективната реалност в различните по произход и характер документи. Този проблем играе особено важна роля при осветляването и на самия изследователски процес в историческата наука, на въпросите, които характеризират спецификата на ретроспективната форма на отражение на действителността, на опосредното познание. Тълкуването на понятието «исторически документ» решава до голяма степен и въпросите относно принципите на историческата критика, дава възможност за едно или друго отношение към проблема за критериите при определяне на кръга от източници, подлежащи на изучаване в хода на историческото изследване(7).

Отношението към понятието «исторически документ» и по-специално към въпроса за познавателните възможности на различната по произход и характер документална информация разграничава особено ярко отделните философско-исторически позиции и течения, различните идейни концепции в историята(8).

И действително един от главните гносеологически проблеми, които стоят в центъра на борбата между материалистическото и идеалистическото разбиране на историята, се отнася до-определяне на истинския смисъл и обективното значение на историческото познание с неговите носители на ретроспективна информация. А един от най-важните фактори, които решават изхода от този спор, е правилното научнофилософско отношение към историческите документи като отразители на някогашната действителност, на реалния живот на хората. От това, дали се признава, или пък се отрича познавателното значение на историческите документи, дали се приемат, или не действителни научни критерии за работа с тях, зависи утвърждаването или съответно отричането на обективността на историческото познание. С други думи, резултатите от историческото познание се намират в подчинено положение спрямо отношението към носителите на историческа информация, което на свой ред тъкмо по тази причина може да служи като верен ориентир за правилно обясняване на социологичните и гносеологичните корени за едно или друго осмисляне на историческите факти.

За буржоазните специалисти-историци, философи, социолози, извороведи, които стоят на идеалистически позиции, документът е регистрация само на субективните преживявания у човека, на неговото психологическо състояние (за философския идеализъм действителността се разтваря в мисленето). Документът, уверява ни В. Байер, е «всичко, което ни дава материал за духовна реконструкция на обществения живот»(9).

Както по отношение на създаването на писмените свидетелства като отразители на явления и процеси, така и по отношение на самото възприемане на изворовата информация идеалистически мислещите буржоазни автори най-често отреждат особена роля на субективното начало. Впрочем най-характерна черта на идеалистическата гносеология е игнорирането на обществено-историческата обусловеност на познавателния процес, неговия обективен смисъл и значение. За буржоазния философ-идеалист познанието е изключително субективен, едностранен акт. Неговите резултати зависят единствено от особеностите на индивида, от неговата «вътрешна нагласа». Тук именно трябва да се търсят и гносеологичните корени както на истинните знания, така и на заблужденията в науката(10). Тук следователно са заложени и корените на «абсолютния релавитивизъм» на всеки познавателен резултат. Така например, като разглеждат сложните гносеологични въпроси, свързани с изявата на субективния фактор още при критичния разбор на паметниците от миналото, някои буржоазни автори споделят възгледа, че субективното, в историята е синоним на субективизъм, на субективен произвол. Според тях в «диалога» историк — исторически документ решаващата дума принадлежи единствено на историка. В крайна сметка, разсъждават те, «всяко познание представлява само интерпретация, било на казаната дума, било на самите мисловни явления»(11), а интерпретацията «идва» от човека, осъществява се от познаващия човек, в случая историка. Той е в правото си да се ръководи само от своите интереси, предпочитания, вкусове, определящи облика на създадения от него познавателен образ. С други думи, съгласно това разбиране важни са не съобщенията за нещата, а мисленето на познаващия субект за тях. Съдържанието на документа няма самостойно познавателно значение. Бидейки плод на някакво метафизическо умозрително размишление върху битието, той зависи изцяло от историческото мислене, от интелекта на историка. Познаващият субект именно «превръща» документа в историческо свидетелство и, разбира се, в такова свидетелство, което може да потвърди неговата предпоставена теза.

Това ще рече, че фактите, които се съдържат в документите, не съществуват вън от съзнанието на историка, а са негов продукт — «субективен символ», «творение на духа». Или ако си послужим с думите на Ч. Бирд, «историята не е само известните факти за миналото, които ни предлагат изворите, а по-скоро мисълта на историка за фактите»(12). Документът се създава не в практическата дейност на хората, а в процеса на познанието.

Що се касае до самите исторически факти, към които именно е насочено вниманието на изследвача-историк, те са също така нещо ирационално, нереално, могат да съществуват само в съзнанието на познаващия субект. Историческите факти според К. Бекер например не са нищо друго освен «символ, проста формулировка, нещо изолирано и неповторимо»(13). Доколкото никога не е възможно да се осигурят необходимите надеждни свидетелства (те изобщо не съществуват реално), остава да се разчита единствено на интуицията на историка или на т. нар. здрав смисъл, който той е възприел за ръководно начало в своята работа. Или, както се опитва да докаже Т. Шидер, историкът при всички случаи си запазва суверенното право да бъде независим от «внушенията» на източниците, да «твори» представите за миналото, т. е. да създава някакъв въображаем свят на миналото(14).

Всичко това означава, че при обяснението на основните проблеми на историческото познание идеалистическата философия търси изход в мистиката, в самоанализа на душевните движения и преживявания, в отвлечените съждения върху битието. По този път именно се стига до парадоксалното заключение, че науката история не е в състояние да осигурява обективни знания и следователно тя е източник само на заблуждения (така мислят например екзистенциалистите, неопозитивистите и др.).

Коренно различно е отношението на марксическата наука към гносеологичните проблеми на историята и в частност към проблемите, свързани с генезиса, натрупването и възприемането на изворовата информация. Утвърденият от историческия материализъм принцип за първичността на общественото битие и вторичността на общественото съзнание дава възможност да се изясни научно гносеологичната природа на историческия източник, да се разбере неговата същност като сложно обществено явление, породено от дейността на хората в определена епоха, като диалектическо единство на обективното и субективното. Документът това е действителността плюс нейния отразител (автора). Присъствието на едното не изключва, а предполага и присъствието на другото. Всъщност основното различие между идеалистическото и диалектическоматериалистическото схващане за историческите документи като форма на отражение на обективни неща и като средство за познание на реални жизнени явления от миналото намира израз преди всичко в определението, което се дава на характера на документалната информация, в разбирането за нейната истинска природа, в отношението към информативните възможности на писмените свидетелства(15).

Докато представителите на различните идеалистически школи гледат на историческите документи като на феномен, откъснат от реалните процеси на битието, марксистите философи, историци, извороведи насищат понятието «исторически документ» със социално съдържание и смисъл(16). Документът е носител на фактическа информация(17), продукт е на конкретни обществени условия и представлява сам явление от социалния живот на определен етап от неговото развитие. Това ще рече, че като «субективен образ на обективната действителност» документът може да възникне само при определени условия, свързан е органически със своето време и място, със своята среда(18) и следователно носи върху себе си отпечатъка на всички фактори, обуславящи неговото появяване(19).

Съгласно марксическото разбиране всеки документ отразява фактите и събитията от реалния процес на общественото развитие върху фона на определени икономически, политически, естетически и други обществени възгледи и интереси на хората, от чиято дейност именно се е появил(20). Това ще рече, че документираните факти от действителността всякога се оказват субективирани, пречупени през съзнанието на този, който е оставил една или друга писмена следа за тях (субективно-обективен характер носи и обществената дейност, отразена върху страниците на писмените свидетелства). Така че подготвеният историк може да долови от всеки източник както «гласа» на епохата, в която е създаден, така и «гласа» на неговия индивидуален или колективен автор, т. е. отношението на този автор към едни или други факти, за които съобщава. По такъв начин, представлявайки непосредствено явление на историята и отражение на различни страни от социалните процеси в съзнанието на хората, историческите документи имат многостранно значение за изследователя. За него те представляват интерес и като факт на някогашната действителност (неин «остатък»), и като субективно отражение на тази действителност. Те са и обект на познание, и средство за познание, нещо, което на свой ред говори за двойната субективна обусловеност на историческите знания.

Генетическият подход при осмисляне на проблемите, свързани с характера на изворовата информация, позволява да се обяснят правилно закономерностите на възникването на тази формация и да се разработи научно издържан метод за нейното използуване при изучаване на миналото. Това означава да се утвърди единствено научното схващане, че различните исторически свидетелства дават възможност с тяхна помощ да се запознаем както с действителните процеси и явления от живота, така и с отражението на тези процеси върху съзнанието на хората(21).

За да се разберат истинските ценностни качества на дадени извори в процеса на критичната им оценка и за да могат получените от тях фактически знания да послужат като сигурно градиво в ръцете на историка, трябва непременно да се имат предвид и всички онези фактори, които характеризират истинската природа на всеки носител на информация от миналото, на всеки документ.

Известна истина е, че за да се разбере конкретното историческо събитие, трябва преди всичко да се познава епохата, когато е протекло, условията, при които то се е появило, и т. н. Така е и с документалните извори, с всички паметници от миналото. Като социално явление, съществуващо обективно и независимо по отношение на изучаващия го субект(22), документалните източници не могат да бъдат правилно разбрани, ако не се държи сметка за конкретно историческите условия, при които са създадени, за тяхното предназначение, авторство и пр. С други думи, при критиката на изворовата информация трябва да се взема предвид всичко онова, което може да отговори на въпроса: защо даден източник съдържа едни, а не други съобщения, защо по един, а не по друг начин са разгледани отделни факти?

Както вече се каза, съгласно марксическото схващане всяко писмено свидетелство като носител на определена информация представлява форма на отражение на действителността, на реалния свят. Това означава, че писмените паметници неизбежно носят върху себе си отпечатъка най-напред на процеса отражение като специфична човешка дейност, като форма на познание на нещата. Следователно при изграждане на своята представа за миналото историкът възприема не самите явления и факти, към които обръща поглед, а само техния образ. Това е действителността, пречупена през съзнанието на човека (съответния автор), повлияна от личните интереси, вкусове, от неговото класово, партийно, емоционално и т. н. отношение към нещата(23).

И най-съвършеният документален източник може да представи само информационния модел на реалните факти, мисленето за тях. А образът на нещата, известно е, не може да ни даде напълно изчерпателна картина, не представлява някакво огледално точно тяхно копие, не отразява всичките външни и вътрешни особености, цялата гама от сложни взаимовръзки и взаимозависимости, характеризиращи самите явления и процеси. Изобщо никой факт не се изчерпва с информацията за него и реалният живот всякога си остава по-богат и по-колоритен от неговото отражение. Относителната непълнота на познавателния образ, такъв, какъвто го намираме върху страниците на документа, е обусловена както от обективни, така и от субективни причини. Най-напред още при самото запознаване с дадени явления и факти посредством усещанията и възприятието, преди още да е оставил документалната следа за тях, човекът не е в състояние (поради ограничените в известна степен възможности на своите сетива) да обхване, да възприеме и съответно да разбере всички техни особености, видимите или скритите детайли, всички случайности и зигзаги, нюансите на това, което е върху повърхността, и на това, което е скрито от погледа. За това, че човек е способен да придобие само относително цялостни познания за обективния свят, да обхване само приблизително пълно и вярно свойствата на различните явления и процеси, определена роля играят и такива фактори като общата и специалната подготовка на отразителя, неговите класови, партийни, социални, естетически, философски, религиозни и пр. позиции, неговите интереси, склонности, темперамент и т. н.

Дори и тогава, когато подлагаме на съответна мисловна обработка сведенията за обекти и явления, получени чрез усещанията и възприятията, все пак остават известни празноти по отношение на цялостното им обхващане, в проникването на всички без изключение техни страни, взаимовръзки и взаимозависимости. Затова именно всяко познание, а това ще рече и историческото познание, представлява непрекъснат процес на натрупване на знания за нещата, без обаче да се стига до някакво абсолютно съответствие между обекта на познание и неговия познавателен образ, между знанието за нещата и самите неща.

Нови, допълнителни фактори, които оказват също в известен смисъл негативно въздействие върху качеството на документалната информация, се проявяват и в процеса «документиране» (така условно ще наричаме самия процес на отразяване, регистриране на дадена информация върху белия лист). Така например отразяването на създадения в главата на познаващия субект (автор на документа) информационен модел на нещата върху страниците на дадено писмено свидетелство носи отпечатъка и на някои особености на езика като средство за възпроизвеждане на човешките мисли, чувства, вълнения, представи т. н.

Текстът на всеки документ е в крайна сметка лингвистично оформено съобщение, «послание» на автора, отразено със съответни условни емпирични знаци, с думи. Следователно, за да разберем истинския характер на процеса «документиране», на словесно-понятийното отражение на действителността, трябва да сме наясно и с това, какви са реалните възможности на писаното слово, а и на езика изобщо за отразяване на едни или други факти, на възникналите в съзнанието на човека мисловни образи на нещата(24).

Макар че всички познаваме езика като най-съвършено средство за комуникация(25), в извороведски аспект той поставя редица съществени проблеми, които за съжаление не са станали предмет на специални изследвания(26). За какво всъщност става дума?

Известно е, че езикът, езиковите знакови средства като «форма, тяло, обвивка на мисълта»(27) в своите отразителни, репрезентативни и комуникативни функции наред с безспорните си достойнства има и някои слаби страни. От тях именно произтичат споменатите извороведски проблеми (разбира се, не само извороведски).

Така например според мнозина специалисти думите като «звуково изображение» (Демокрит)(28), като условни знаци, с чиято помощ се изразяват мислите на човека (реалността на мисловния образ е възможна само във формата на език)(29), не могат да възпроизведат всички нюанси в нашите усещания, чувства, вълнения, за които бихме искали да оставим документална следа. Те, както това забелязва още младият Хегел(30), се оказват бедни за отразяване на някои по-особени състояния у човека. С тяхна помощ не се осигурява адекватно съответствие, нито с обектите, които те изразяват, нито с гносеологичните образи на нещата, оформени в съзнанието на човека при взаимодействието му със заобикалящия го свят(31). Степента на това несъответствие е обусловена, разбира се, не само от обективните качества на езика, от диапазона на неговите отразителни възможности, а и от индивидуалните качества на автора на документа, от неговите субективни възможности да борави с езика, от общата му и специална езикова подготовка.

Когато става дума за факторите, влияещи непосредствено върху качеството на всяка изворова информация, върху самия отразителен процес, трябва непременно да се държи сметка и за неизменното взаимодействие, което оказват някои «външни», обусловени от конкретни обстоятелства фактори. Сред тях могат да бъдат например условията, при които се възприемат и отразяват едни или други съобщения, положението, в което се намира отразителят — отделно лице или група от хора, различни политически, идеологически, религиозни, служебни, лични и други съображения и въздействия. Те могат да насочат или към обективно отразяване на нещата, или пък, обратно — към тяхното деформирано представяне.

Въпреки своите специфични страни, които в крайна сметка допринасят много за поставянето на историка като изследвач в едно по-особено положение, документалните извори позволяват да се възпроизведат верни и достатъчно пълни картини от миналото, гарантират достоверността на историческите знания. Представлявайки своеобразно огледало на живота, рефлектор на общественото битие и съзнание, различните по произход и характер паметници предоставят на изследователя достатъчно надежден и сигурен доказателствен материал. С тяхна помощ могат да се осигурят необходимите точни знания, оня фундамент от неопровержими, научно потвърдени факти, който гарантира резултатна изследователска работа. Историческите документи обаче не предлагат фактологията в «чист» вид, готова направо за използуване. За да влязат в научно обръщение, за да се «освободи» съдържащият се в тях неизчерпаем смислов и емоционален заряд, върху тях задължително трябва да се извърши и съответна подготвителна работа. Тя, известно е, намира израз в цял комплекс от сложни, изискващи определена подготовка и умение аналитико-синтетични операции, в т. нар. научна критика. Критичната оценка на изворите е изключително важен момент от цялостния познавателен процес в историята. Тя е задължително условие за резултатно използуване на всички без изключение документи, независимо от техния произход, характер и т. н. Без научна изворова критика няма обективни исторически знания. Нейните резултати предопределят до голяма степен изхода от цялостния изследователски процес. Не случайно умението на историка да използува изворовия материал, да извлича от него необходимите му точни факти стана в наше време основно мерило за истинска изследователска дейност, верен критерий за оценяване на действителните резултати от научното дирене в историята. Образно казано, тя е живата вода, която възкресява от мъртвите редове на документа някогашния живот на хората. Ето защо не може да разчита на успех като изследовател онзи историк, който най-напред не е овладял «изкуството» да борави с историческите свидетелства, «изкуството» да разсъждава върху тях и да установява степента на автентизъм на документираните факти и данни(32). С основание мнозина автори подчертават, че документите са действително сигурно средства за научноисторическо познание, но само тогавa, когато се използуват правилно теоретично техните показания, когато се държи сметка за спецификата им като носители на ретроспективна информация.

Макар че необходимостта от задълбочено познаване на научните изискващия за работа с различните исторически свидетелства се съзнава от всеки историк, все пак на практика в това отношение се правят сериозни пропуски. Ако се вникне по-внимателно в слабостите, допускани в нашата историческа литература и от по-ново време, не е трудно да се разбере, че те се дължат не толкова на недостатъчно използуван документален материал, а преди всичко на пропуски в резултат на неумението на някои автори да боравят с изворите на историята при създаване на изворовата база на своите изследвания, от несполучливото осъществяване на научната критика на изворовата информация.

И така как да се използуват най-добре и резултатно историческите извори, как да се извлекат от тях фактите, които действително притежават реална историческа стойност, как да се измине трудният и сложен път от свидетелствата на документа до научно потвърдения факт? Това е въпросът, който е вълнувал в миналото, вълнува и сега историка-изследовател, всеки, който обръща поглед към историческите извори, към писмените свидетелства. Да дадат точен отговор на този изключително сложен и многолик въпрос са се опитвали много специалисти, цели институции. Плод на техните усилия е и зараждането на някои от помощните исторически дисциплини и в частност на изворознанието като основна помощна историческа дисциплина(33).

Макар и да се явява като помощна дисциплина, призвана да подпомага работата на историка при непосредственото използуване на историческите документи, изворознанието фактически изиграва важна роля в цялостното развитие на историческата наука. Положителните резултати от извороведската работа, които намират израз в установяването на научен метод за използуване на документалните свидетелства и научни критерии за определяне на техните действителни информативни качества, потвърдиха възможностите на историка да изследва обективно историческия процес, да осигурява точни знания, без които не може да съществува и да се развива никоя наука. В правилното научно разрешаване на извороведските проблеми всъщност са заложени потенциалните възможности на историческата наука да бъде точна наука, да реконструира верни картини от миналото, да познава своя обект. В тясна зависимост с тези решения са и проблемите, свързани с теорията на историческите знания въобще. Не може да се развива успешно теорията, без да получат правилно осветляване основните проблеми на изворознанието, като проблема за истинската природа на историческия документ, за научните критерии за оценка на изворовата информация и т. н.(34)

Тъкмо особеното значение на тази дисциплина е причина да се смята, че подемът на историята всякога е започвал с подем на изворознанието и, обратно — нейният упадък неизбежно е свързан с упадък и в областта на изворознанието. Тук действително има много допирни точки, особено в методологията на историческото познание.

Това обаче не означава, че изворознанието играе подчинена роля спрямо функциите на историческата наука. Тази дисциплина има свой отделен предмет, решава свои специфични методологични проблеми и пр. Така например, докато историческата наука си поставя за задача да изследва закономерностите в развитието на човешкото общество в тяхното конкретно проявление, изворознанието има за свой предмет изучаването на самите исторически свидетелства както поотделно, така и в тяхната съвкупност. То обосновава методите на изследване на тези свидетелства. На него именно принадлежи отговорната задача да даде научно обяснение на различните особено сложни по своя характер проблеми, свързани с непосредствената работа върху различните исторически източници, като се започне от тяхното създаване и се стигне до използуването им в историко-познавателния процес. Изворознанието и по-специално теоретичното изворознание изследва закономерностите на процеса отражение на обективната реалност в различните по произход и характер документални свидетелства, т. е. свойствата и закономерностите на самото създаване на документа, респективно процесите, свързани с възприемането и отразяването (регистрирането) на изворовата информация и т. н.

Задачите на тази дисциплина, разбира се, съвсем не се изчерпват с теоретичното осмисляне на общата методология и изходните принципи на използуването на историческите извори. Те не се изчерпват с разработването на проблемите за класификацията на изворите и тяхното групиране, с обобщаването на изводите относно конкретния анализ на едни или други документи (общо или теоретично изворознание).

Предмет на изворознанието са също така и въпросите на непосредствената практическа работа с историческите документи, «техниката» на тяхното използуване. Това са проблемите, свързани с изучаването на външните особености на документа, с решаването на въпроса за неговата оригиналност и автентичност, с датирането, атрибуцията и т. н. (конкретно или приложно изворознание).

Изворознанието, както основателно подчертават някои автори, има и това значение, че то въоръжава специалистите с необходимите знания, които имат своето значение и при научната критика, когато се оценява действителният принос на един или друг труд в областта на историята. Доброто познаване на научните извороведски изисквания позволява да се оцени например доколко правилно съответният автор е извършил селекцията на използувания от него изворов материал, дали научната критика на изворовата информация е издържана и т. н. От позицията на установени обективни научни критерии за оценка на изворите историческата критика ще бъде в състояние да се произнесе компетентно и върху обективността на съжденията на даден автор върху фактическия материал, върху качеството на съответните изводи и обобщения и т. н.

Заслужава да се отбележи и фактът, че изворознанието като «начална степен на всяко историческо изследване»(35) е такава област от човешките знания, където научните постижения се намират в особено тясна зависимост от идейно-класовите схващания и от изследователския метод на работа. Не случайно, разработвайки различни проблеми в областта на теорията и методиката на изворознанието, редица съвременни буржоазии автори се стремят тъкмо с извороведски «аргументи» да обосноват своите антиисторически концепции(36).

Така изворознанието от една обикновена, съвсем непретенциозна на пръв поглед помощна историческа дисциплина с твърде органичен диапазон от проблеми се превръща във важна идеологическа сфера. Оказва се, че тя е такава област на човешките знания, която има да изпълнява и определени социално-политически функции. Явленията, свързани с характерния за нашето съвремие остър идеологически двубой между двата противостоящи свята, с който активно е ангажирана и историческата наука, резонират с особена сила и върху изворознанието. Затова с право се смята, че тази дисциплина може да играе ролята на особено активен идеологически помощник на партийната политика.

Всичко това, струва ни се, дава достатъчно основания да се направи извод, че е недопустимо подценяването на помощните исторически дисциплини и особено на изворознанието. Незачитането им означава доброволно изоставяне на терен, върху който да се настанят широко разпространяваните псевдонаучни концепции в тази област, да се създадат условия, при които да виреят и да избуяват вредните плевели на шумно рекламираните от идеалистически мислещите буржоазни философи и методолози на историята «модерни» теории за познаваемостта на миналото, за мястото и ролята на историка в изследователския процес, за значението на историческия изворов материал при изучаване на миналото и т. н.(37)

Една от съществените особености в развитието на съвременната историческа наука е стремежът към непрекъснато разширяване на изворовата база на научните изследвания. В творческата лаборатория на историка заемат място широк кръг от документи както официални, така и лични. Многообразието от документи, различни по произход, по характер, предназначение, съдържание и т. н., води обаче и до многообразие от проблеми, които неизбежно възникват при непосредственото използуване на изворовия материал с неговия широк диапазон на информация. Така че за успешна работа с историческите извори е необходима не само споменатата вече «техническа» подготовка, свързана с непосредствената работа над източниците при техния критичен разбор, а и познания, които навлизат в сферата на много други дисциплини.

Документалните свидетелства, на които по необходимост трябва да разчита историкът при изследване на своя обект, имат тази характерна особеност, че те отразяват действителността не механично, а пречупена през съзнанието на отразителя, т. е. автора на съответния източник. В такъв смисъл именно може да се каже, че зад всеки документ стои човек със свое отношение към нещата, за които съобщава със свои интереси, желания, възможности за отразяване на фактите, за определяне на вида, формата, съдържанието на съобщенията.

За да получи отговор на интересуващите го въпроси, изследователят ще има работа не с документи въобще, а с конкретни документи, свързани с дейността на определени хора и институции, които гледат на нещата от свой ъгъл. Така че да се «разговаря» с историческите документи, какъвто характер всъщност има историческата критика, това означава да се «разговаря» с хора, които осведомяват за нещата обмислено и целенасочено, осветляват ги съобразно със своите възгледи, подготовка, знания, интереси, емоционално отношение към отразените факти и т. н.

Всичко това показва, че работата на историка с различните документални свидетелства е трудна и отговорна. Тя има несъмнено изследователски характер, изисква висока професионална култура и осведоменост. За придобиване на тези качества особено важна роля играе изворознанието.

Въпреки изключителното им значение проблемите на изворознанието у нас все още се подценяват, продължават да стоят в сянка. Като че ли погледът на повечето историци е насочен само към конкретно историческите изследвания и проучвания, към събитийната история, а теоретичните и философските аспекти на историята като наука обикновено убягват от тяхното внимание.

* * *

С настоящия труд авторът прави опит да запълни поне отчасти, доколкото позволяват силите му, тази сериозна празнота в нашата наука. Като се спираме на сложните и твърде противоречиви по своя характер проблеми, свързани със спецификата на историята като наука и в частност със спецификата на историческия изворов материал, ние съзнаваме, че тези проблеми се нуждаят от много по-обстойно разглеждане и преди всичко в контекста на нашия български опит. Това, разбира се, трудно може да се постигне само от един автор и още по-малко с едно изследване като настоящото, ограничено чувствително по обем поради независещи от нас причини.

Като първи опит у нас в това отношение трудът сигурно не е лишен и от някои недостатъци, от недокрай издържани изводи и обобщения. Пропуски са възможни дори и само поради това, че разглежданите проблеми със своя интердисциплинарен характер докосват различни области на знанието, понякога твърде отдалечени една от друга. Така например, за да се осветлят по-цялостно едни или други проблеми, неизбежно се навлиза в сферата на философията, историята, езикознанието, психологията, текстологията и т. н. Това, няма съмнение, затруднява всеки, ако той е специалист само в една от която и да е от посочените области на знанието.

Безспорно най-сериозните затруднения идват от това, че у нас липсват подобни изследвания, които биха могли да послужат като изходно начало за по-пълно и правилно решаване на отделните проблеми, за тяхното осмисляне от различни аспекти.

Всъщност доколко сме успели да обхванем поне по-основните проблеми, които неизбежно възникват всякога, когато стане дума за спецификата на историческото познание и на историческите извори, разбира се, ще решат самите читатели. Ние ще бъдем доволни дори само от това, ако предизвикаме необходимия интерес изобщо към теоретико-методологичните проблеми на изворознанието и по-специално на изворознанието на българската история. Крайно време е най-после и тази особено важна дисциплина да заеме подобаващото й се място у нас, както това е навсякъде другаде в света, за да даде своя принос в развитието на историческата ни наука, на нейната теория и философия.

I. Ранни прояви на интерес към историята и нейните извори

1. Генезис на историческите знания в докласовото общество. От мита към историческото мислене

Историята е рожба на непреодолимия и вечен стремеж у човека да проникне в миналото, да се докосне до забулените от времето тайни на някогашния материален и духовен живот на хората, да черпи поука от натрупания през вековете богат жизнен опит и знания.

Интересът към миналото се заражда много рано, още в дълбока древност, в лоното на човешката цивилизация и култура(1). Той е свързан с първите прояви на осмисляне на битието, на социалното самопознаване. Още първобитният човек на определена степен от своето развитие е обръщал поглед назад, искал е да научи нещо за живота и делата на своите предшественици, за всичко онова, което е станало вече история, отминало е безвъзвратно, като е оставило само едни или други следи.

«Когато първобитният човек е достигнал известно материално благополучие — пише по този повод съветският учен, познавач на античната култура С. И. Радциг, — той е започнал да се интересува от своето минало.»(2) И корените на този интерес трябва да се търсят в родовото общество, по-специално в онази, степен на развитие на човешката материална и духовна култура, когато родът се е установил като естествен пазител на своите родови традиции и когато тези традиции започват да упражняват определено влияние върху отношенията между отделните членове на обществото.

Днес е трудно да се установи със сигурност какъв конкретен израз са намерили първите прояви на интерес към миналото. Трудно можем да разберем как, по какъв начин и с какви средства е удовлетворяван този естествен стремеж у човека да преживее отново собственото си минало, да осъзнае истината за някогашния живот и делата на хората. Само от косвени, съвсем фрагментарни, надживели вековете и достигнали до нас сведения могат да се правят известни приблизителни изводи за отношението на древния човек към неговата история, за генезиса на историческите знания. Така например зa това, че нашите далечни предшественици не са били безразлични към своето минало, говорят едни от най-ранните «останки» от духовния живот на древните хора, които ни отвеждат към зараждането на човешката цивилизация. Това са произведенията на устното творчество, които съдържат първите примитивни исторически знания.

Многобройните предания, легенди, митове, песни, които представят обкръжаващия древния човек свят, дават основание да се мисли, че тези произведения са съчетавали стремежа към духовно общуване на съвременниците със спомена за миналото. Те са оставили някакви следи от мислите, чувствата, преживяванията, които са вълнували хората. Не случайно още в най-далечни времена тези произведения на устното творчество са служили като материал и за ползуващите се с голяма популярност в древността епически произведения, които могат да се приемат като една вече по-висока степен на историческо мислене(3). Епическите произведения именно с натрупания в тях богат мисловен материал, със съхранените от народната памет живи конкретни картини от миналото са служили като особено добро средство за широко разнасяне на спомена за миналото, за действителни и легендарни събития, оставили трайна следа в общественото съзнание.

Когато става дума за най-ранните прояви на исторически интерес, разбира се, трябва да се има предвид, че в случая се касае за едно крайно примитивно и елементарно отношение към събитията от предишните времена. Този интерес е бил подчинен преди всичко на недостатъчно осъзнат още стремеж на древния човек да се докосне мислено до реалния някога свят, да се запознае със своите предшественици, за чийто живот и дела е останал само смътен спомен, пренасян от поколение на поколение. Докато съвременният историк е задължен да осигури необходимата достоверност на своето описание, като се опира на точни и проверени факти, неговият далечен предшественик ще се е задоволявал само с достигането на известна правдоподобност при напомнянията за миналото.

В такъв смисъл именно по отношение на онези далечни времена в докласовото общество, пък и в ранния стадий на класовата диференциация и появата на държавата (какъвто е случаят например с Омировото общество), може да се говори за история, но далеч не такава, каквато днес я разбираме. Това са само симптоми за историческа представа, само елементи на исторически знания. С други думи, това е времето на предисторията, на генезиса на историческото мислене. Действително за историческо дирене като целенасочена дейност, подчинена на задачата за изучаване на реални явления, факти и процеси от миналото, може да се говори много по-късно, едва тогава, когато се заражда и се развива античната култура и цивилизация в Древния Изток, Гърция и Рим.

И така в естествения стремеж към самоопознаване човекът още от дълбока древност е бил склонен да търси в миналото отговор на много от въпросите, които са го вълнували в неговото всекидневие, да обръща романтичен поглед назад към своите далечни предшественици. При тогавашните възможности, знания и опит това обаче никак не е било лесно. Най-напред споменът от някога преживяното, от онова, на което са били свидетели предшествуващите поколения, по силата на неумолимите закони на времето и на човешката природа постепенно бледнеел и чезнел. Реално са оставали да съществуват само оскъдни следи, пазещи ревниво много от истините за своето време. Как да се проникне в миналото, как да се разгадаят тайните, скрити под непрогледните пластове на времето? Този въпрос е вълнувал всеки, който е обръщал поглед назад, искал е поне мислено да се докосне до отшумелите вече събития и факти, до това, което е потънало в забвение.

Най-далечният предшественик на съвременния историк със своите оскъдни знания, с крайно примитивните си представи за сложните социални процеси трябва да е разбирал, че за да се възстанови картината на миналото дори само в степен да задоволи непретенциозните изисквания на тогавашния човек с неговия митологичен мироглед, трябва непременно да се потърси и помощта на съответните източници, на непосредствените «свидетели» на това минало. Зараждането на интерес към историческите източници, осъзнаването на потребността от известен автентизъм на знанията за миналото бележи началото на развитието на действително историческо знание, на историческо мислене.

Първият «документ» за миналото, на който е трябвало да се разчита, естествено е била народната памет. Но този пазител на информация се оказва твърде несъвършен. Той не е съхранявал достатъчно сведения за отделния род, за отделни хора и следователно не е задоволявал напълно «историческите интереси» на древния човек.

Логично е да се предположи, че към спомена за миналото Човекът се е връщал благодарение на контактите си с различни веществени «паметници». Това са предметите, свързани с всекидневния живот на хората от предишните поколения, непосредствените остатъци от тяхната дейност, от труда и бита им. Това са главно оръдията за производството и произведените с тяхна помощ неща, различни лични вещи, украшения и т. н. Но «езикът» на вещите, този така умело използуван от съвременния историк «език», сигурно се е оказвал много труден и неразбираем за далечния ни предшественик. Веществените «паметници», останали от дедите за тогавашния човек, най-често ще да са изглеждали само един ням, безмълвен свидетел, скътал в себе си тайните на миналото.

Осъществявайки така търсената връзка между минало и настояще, тези свидетели на реалния някогашен живот на хората не са давали категоричен отговор за много от въпросите, свързани с различните страни от техния материален и духовен живот, с техните философски и етически представи, мисли, стремежи, желания, интереси, с езика, на който са говорили и т. н. А без да се получи поне приблизително верен отговор на тези въпроси, естествено е да липсват и обективни знания за миналото.

Така че напразно древният човек ще да е раздухвал студената пепел на някогашния живот на хората, за да разпали отново неговите искри, да усети топлината на угасналия вече пламък. Ето защо твърде рано ще се е почувствувала необходимостта от такива източници, от такива «свидетели» на миналото, които да говорят непосредствено и определено, на достъпен, лесно разбираем език за някогашния живот и дейност на хората, за техните взаимоотношения, дела и мисли.

Може да се предполага, че ценна помощ в това отношение най-напред са оказвали преди всичко произведенията на устното творчество. Това са многобройните народни песни, приказки, легенди, митове, тази първична рожба на човешкия разум, на неговата любознателност и стремеж да проникне в тайните на заобикалящия го свят(4).

Представлявайки първи, макар и най-примитивен художествен опит за отразяване и осмисляне на различни явления и процеси в природата и обществото, тези произведения подобно на някакви далечно и глухо ехо са пренасяли от поколение на поколение различни верни или легендарни, родени от въображението на древния човек сведения за минали събития. Tе са разказвали за произшествия и случки, за това, което хората действително са вършили, имали са възможност да наблюдават или само са научавали от разказите на свои съвременници. Чрез тях ревниво се е пазила историческата памет на обществото, общите чувства, мисли, преживявания на множество хора. Но фолклорното творчество, вплетено във всекидневния живот на хората, с присъщото му поетизиране и героизиране на миналото, с романтичната интерпретация на събития и факти не е могло да даде вярна и точна представа за това, което наистина някога е съществувало в реалния живот, за действителните жизнени факти, събития и явления. Като отражение на примитивните човешки схващания за нещата, тези произведения са представяли различните факти и процеси от живота, предимно в митологична, художествено обобщена, силно хиперболизирана форма. С други думи, вместо достоверни сведения за миналото тук, в този животворен извор на народното творчество, е намерила отражение патриархално-поетичната представа за нещата, първобитното разбиране на света, характерно за онова тъмно безкнижно време. Тогава истината е съжителствувала равноправно с въображаемото и измислицата, легендата със своята чудна привлекателна сила и обаяние е вдъхновявала към сътворяване на фантастични и невероятни картини, лишени най-често от всякаква жизнена правда и достоверност.

Ролята на пазител на спомена за миналото в произведенията на устното творчество трябва, разбира се, да се смята за вторична. Тези произведения са създавани преди всичко за да въздействуват върху съзнанието на съвременника с ярки описания на епизоди от живота на древните хора и по-специално на тези, които са играли някаква съществена роля в първобитния колектив. Ако се използува съвременна терминология, би могло да се каже, че различните произведения на устното творчество са имали предназначението главно да задоволяват естетическите потребности на древния човек, да възпитават у него необходимите според тогавашното разбиране човешки добродетели.

Фолклорът, разбира се, не е само художествено явление. В него се е «материализирала» и историческата съдба на народа, който го е създал, неговото обществено съзнание, история, естетика, идеология, емоционален и интелектуален мир и т. н. Това именно прави фолклора ценен исторически извор, който и днес дава възможност да проникнем в съкровените тайни на праисторическото време(5).

Въпреки всичките им слаби страни тези първи носители на словесна информация за миналото цели столетия наред са задоволявали «историческите» интереси на човека, оформяли са неговите представи за миналото, за различни събития и хора. С други думи, произведенията за устното народно творчество представляват не само специфична форма на отражение на действителността, а и своеобразно историческо повествование, средство за проникване в миналото, за неговото осмисляне. Интересът към тях още в най-дълбока древност говори красноречиво за това, че историческият «сюжет» никога не е изпаднал от погледа на народния творец, на хората от онова време.

Едва когато историческите знания достигат своята по-висока степен на развитие, когато се заражда и стремежът към установяване на истините за реални събития и факти, на произведенията на устното творчество и по-специално на съдържащите се в тях «исторически» сведения започва да се гледа критично, с известно недоверие. Това на свой ред открива пътя към търсенето на нови средства и форми за запознаване с миналото, към осигуряване на по-точни исторически знания.

2. Историята в антична Гърция и Рим. Документалните извори в историческите съчинения на древните автори

Истински преврат в съхраняването на спомена за миналото, а оттам и за по-правдиво и вярно възпроизвеждане на реални картини от него настъпва едва с появяването на писмеността, на онези символични изразители на речта, с помощта на които човекът е придобивал възможност да запазва за дълго време своите мисли, като ги зафиксира върху съответен писмовен материал.

Писмените паметници именно дават възможност да се пренасят през вековете сигурни знания, които разкриват живота и делата на хората, тяхната социална и нравствена природа, тяхната психология и мисловен строй(6). Като най-добро средство за съхранение и предаване на информация тези паметници се оказват незаменими и те далеч превъзхождат всички други «свидетели» на миналото. С право поетът И. А. Бунин писа:

Само на словото е дадено живот.

Гробница, мумии и кости мълчат,

от древния мрак на световния гроб

писмената само звучат.

За изключителната познавателна роля на писмените паметници, за тяхното предимство пред другите исторически източници се е говорило много в науката. Тук, разбира се, няма да се спираме на мненията на различните специалисти, на техните виждания по този въпрос. За илюстрация само ще се позовем на споделените мисли от изтъкнатия наш учен-езиковед проф. Ст. Младенов: «Нашите знания за Асирия, Вавилон и древна Персия например без клинообразните надписи или на древния Египет без йероглифите — казва той — биха били далеч незадоволителни ... Току-речи излишно е да се доказва, че и най-съвършената живопис или скулптура не може да предаде хилядите подробности на културния живот, които могат да се предадат чрез езика...»(7).

Макар че са създавани за задоволяване на ежедневните практически потребности на хората, още в началото различните писмени свидетелства започват да служат и като незаменимо помагало за натрупване на достоверни исторически знания. Науката доказва, че документите са играли съществена роля още в трудовете на древните хронисти и летописци, на най-ранните представители на античната гръцка история — логографите(8).

Произведенията на тези далечни предшественици на действителното историческо познание, разбира се, съдържат и легендарни описания. Дори самото им име «логографи», сиреч прозаици, автори на разказа, хора, които умеят да разказват увлекателно, подсеща за това. За разлика обаче от устния фолклор в съчиненията на логографите е налице необходимото логично свързване на фрагментарните сведения за отделни изолирани събития от митично или по-късно време в по-обобщен вид и последователен разказ. Това вече представлява една значителна стъпка напред към действителното историческо описание(9).

И така още описанията, съдържащи се в съчиненията на логографите, имат съответна документална основа. Така например при отразяването на едни или други събития те са търсили и потвърждение на това, което съобщават, като са използували различни свидетелства.

Стремежът към документална обоснованост на повествованието при възпроизвеждане на картини от миналото, независимо че първоначално не се е целела историческа достоверност, а по-скоро подсилване на емоционалното въздействие и правдоподобност на разказа, говори за един вече нов момент от развитието на историческите знания. Този стремеж очевидно се е наложил и от нарасналите вече изисквания на хората, чиито исторически потребности и интереси е трябвало да бъдат задоволявани.

Неслучайно именно през периода на летописанието, още когато е господствувало наивното романтично разбиране на миналото и безкритично отношение към изворите, някои представители от тогавашната историческа мисъл вече започват да чувствуват потребността от автентизъм на своите разкази, от точно отразяване на едни или други факти. Те достигат до рационалното разбиране, че не бива да се доверяват сляпо на сведенията, които им предлагат различните източници, а трябва да проверяват тяхната истинност.

В това отношение показателен е например случаят с известния гръцки логограф Хекатей от Милет (546–480 г. пр. н. е.), който се опитва да разглежда критично и митичните събития. В своята «Генеалогия» той твърди, че описва събитията така, както ги намира за верни. Не се е доверявал, поне по неговите думи, на такива разкази, които са изглеждали «смешни» в очите му поради своята тенденциозност и преднамереност(10). «Аз искам да разкажа тук — пише древният автор — за това, което ми се струва правдиво.»(11)

Стремителното развитие на античната култура, настъпилите дълбоки изменения в социалната структура на тогавашното общество постепенно извикват на живот и едно по-ново отношение към историята, към нейните задачи и методи, към мястото й в системата на човешките знания. Постепенно «детската възраст» на Клио се изживява и тази дълбоко уважавана муза става по-близък и надежден помощник на човека, започва по-осезателно да удовлетворява определени потребности на обществения живот. Нарастват и изискванията към проучване на миналото и на първо място чувствително се променя отношението към качеството на всяко историческо повествование.

Все по-категорично и критично става отношението към използуване на несигурни и недостоверни източници за възпроизвеждане на отшумели вече събития от някогашната действителност. Именно с тези качествено нови проблясъци в развитието на историческите знания през древността е свързано името на Херодот (V в. пр. н. е.), справедливо наречен още от Цицерон «баща на историята».

Като изтъкнат представител на античната гръцка култура Херодот добре е разбирал, че историческите знания не могат повече да бъдат рожба на господствуващото преди това наивно и полупримитивно мислене за миналото. Историческият разказ е призван, както сам Херодот е смятал, да съхрани и да разкаже на поколенията «истинските удивителни дела» на изтъкнати личности, на «гърци и варвари». Затова този разказ трябва да се опира на съответни източници, на проверени свидетелства, да изхожда от позицията на «здравия смисъл».

Не случайно, ръководейки се от това си разбиране за автентизъм на историческото описание, Херодот е извършил продължителни странствувания, за да събере градиво за историята си, необходимите му сигурни сведения, да натрупа лични впечатления за живота и бита на тези, за които пише, за местата, където са се разигравали описаните от него събития(12). Така например за своите трактати за Египет, Персия, Скития, Тракия и др. той е събирал сведения от епиграфски паметници и фолклорни материали, изучавал е грижливо Омировия епос, ползувал е сведенията, оставени от неговия предшественик Хекатей. Херодот е вземал данни за похода на Ксеркс от добре осведомен персийски извор, от различни спомени и т. н.

Като имат предвид критичното отношение на Херодот към историческите факти и към свидетелствата за тях, някои съвременни автори подчертават, че неговият метод говори за осъзнат опит да се отделят достоверните факти от измислиците. Това дава основание да се търсят в трудовете му елементи на една по-издържана и задълбочена историческа критика, ознаменувала началото на истинската история.

В същото време «бащата на историята» не бил чужд и на стремежа така да представи миналото, че то да допадне по-добре на класата, чиито интереси той защитава — класата на робовладелците(13).

Както се вижда от самите негови съчинения, Херодот не е могъл да се освободи изцяло от господствуващите дотогава схващания за историческото описание. Макар че е съзнавал необходимостта от вярно отразяване на миналите събития с помощта на сигурни и потвърдени свидетелства, той не е избягнал безкритичното използуване на «историческия материал», който са му предлагали многобройните приказки, предания, легенди, дори и сбирки на оракулските предсказания. Доверявал се е изцяло и на спомени на съвременници, които често са давали изопачена представа за нещата. «Аз не знам дали това е истина, но пиша това, което говорят» — казвал Херодот с цел очевидно да оправдае по някакъв начин неизбежните пропуски от безкритичното отношение към отделни източници.

Заслужава да се отбележи, че това му оправдание, което е в пълно противоречие с налагащото се вече схващане — историкът да се придържа към историческата истина, като се опира на сигурни, проверени източници, — среща сериозна съпротива още в древността. Плутарх, Аристотел, Хелий са критикували остро пропуските на Херодот. Ктезий му дал прозвището «лъжец», а Лукиан му предвещава «мъки в ада»(14).

Новото отношение към историята и нейните извори, на което поставят началото гръцките историци, е свързано с делото и на Тукидид (V–IV в. пр. н. е.), този, по думите на известния наш учен М. Дринов, «най-дълбокомислещ историк на Древна Гърция». Достигнал върховете на античната историческа мисъл, авторът на ползуващата се с голяма популярност още в древността «История на Пелопонеската война» не само е разбирал добре, но и прилагал последователно на практика оповестения от Херодот метод на работа. И за него задължение на историка е да се стреми към точно описание на миналото, да се опира само на проверени факти и исторически свидетелства. В това отношение твърде показателно е неговото твърдение, че той е противник на пасивното, безкритично позоваване на разказите на участниците в интересуващите го събития или на тези, които претендират, че са осведомени за едни или други факти.

Стремейки се към точност и обективност, Тукидид се е отнасял с известно недоверие и към изворите, към различните свидетелства, които най-грижливо и добросъвестно е събирал. Така например разказите за оракули, за предзнаменования и намесата на боговете той взема под внимание само като психологически фактор, който е влияел върху поведението на хората(15).

Тукидид е разбирал, че всеки човек независимо дали той е автор на официален или личен документ, на мемоар, хроника или историческо съчинение, което предава някакви съобщения, оставя документална следа за събития и факти, непременно се ръководи от личното си отношение към нещата, за които съобщава. Предава ги, пречупени през своето съзнание, през своя мироглед и лични интереси.

В първата част на «История на Пелопонеската война» Тукидид заявява: «Що се отнася до събитията, станали през войната, не смятам, че е в съгласие със задачата ми да описвам това, което узнавах от първия срещнат, или това, което бих могъл да предполагам. Записвал съм събитията, на които съм бил очевидец, и онова, което съм слушал от другите, но след точни, доколкото това е възможно, проучвания на всеки факт, взет поотделно. Издирванията бяха трудни, защото очевидците на отделните факти предаваха едно и също нещо по различен начин, както всеки би предавал, като се ръководи от симпатии към едната или другата от воюващите страни или като се основава на своята памет»(16).

Това отношение на Тукидид към историческите свидетелства, неговият метод на работа с тях служи като основание на някои автори да кажат, че «със своята история на Пелопонеската война той туря основата на научния критически историопис»(17).

Стремежът към документално потвърждение на историческото описание, към по-точно и вярно отражение на различните събития и факти от миналото не е бил чужд и на редица още представители на историческата мисъл в Древна Гърция. На тях тук нямаме възможност да се спираме, въпреки че и те имат несъмнена заслуга за развитието на историята и нейния метод, в това число и метода на работа с различните исторически източници.

За да бъде по-пълна картината на античната историческа мисъл и за да се види по-добре еволюцията в отношението към историческия изворов материал, заслужава да се отдели внимание и на историографията от Древния Рим.

Достиженията на гръцката история оплодяват и римската духовна култура. Те стават достояние и на римските историци, осезателно се отразяват върху техния метод на работа, върху отношението им както към събитията от миналото, така и към изворите за тях. Не случайно римската история сравнително по-бързо изживява своя примитивен стадий, свързан с методологията. Още първите по-значителни представители на историческата мисъл в Рим се оказват до голяма степен чужди на идеята за мнимата зависимост на общественото развитие от божествени, свръхестествени сили и чудеса.

За развитието на античната римска история, разбира се, може да се говори много. В случая обаче с оглед на проблемите, които ни интересуват, ще се спрем не толкова на това, което са оставили след себе си древните автори като изследвачи на миналото, а на техния метод на работа. Интересно е тяхното отношение към историческите свидетелства и мястото, което те са им отреждали в познавателния процес. Да се проследи тази страна от развитието на историческата мисъл в древността безспорно е трудно. За целта липсват категорични сведения относно възприетия от различните автори метод на работа в процеса на натрупването на фактически знания, за отношението им към историческите факти и историческите свидетелства. Поради това, че почти не са достигнали до нас споделени от самите автори мисли за тяхната работа, ще трябва да се задоволим преди всичко с впечатленията, които оставят в това отношение историческите им трудове.

Както и при много други народи, така и тук една от най-ранните прояви на интерес към историческите знания е засвидетелствувана с известните и ползуващи се с широка популярност в онова време анали (anales). Te говорят не само за наличието на жив интерес към миналото, но и за оформянето на съзнание за «документиране» на различни събития и факти, за оставяне на документална следа от всекидневния живот като най-сигурно противоядие срещу тленното и преходното.

Verba volant, scripta manent (думите отлитат, писаното остава) — разсъждавали мъдро древните хора и според възможностите си допринасяли за съхраняването на историческата памет на своето общество.

Наред с аналите още в ранния период от римската история възникват и т. нар. елогии (elogis), които представляват кратки записки, посветени на изтъкнати държавни и други дейци след тяхната смърт.

Аналите и елогиите въпреки своите несъвършенства впоследствие са служили като основен извор в трудовете на почти всички римски историци, които са обръщали поглед към най-ранната история на своята страна. Така например още Квинт Фабий Пиктор (края на III в. пр. н. е.), автор на първото прозаично произведение за миналото в Рим, изгражда своя разказ предимно с помощта на летописите на понтифиците(18). В съгласие с традицията той, разбира се, е отделил съответно място и на произведенията на устното творчество, на оралните извори. С това следва да се обясни фактът, че в неговите трудове, както и в трудовете на всички стари аналисти, към които е спадал и Квинт Пиктор, наред с достоверните сведения има и твърде много легенди и измислици, с чиято помощ се правени опити да се обяснят едни или други събития от миналото на Рим. Този факт говори, че е налице познатата ни вече особеност на историческото мислене от древността — примитивният подход при подбора и използуването на историческите източници. Като последица от този подход трябва да се смятат многобройните случаи, когато в историческите трудове на древните автори съжителствуват едновременно и равноправно измислиците и митологичното с достоверното и реалното.

Ако по отношение на стремежа си да използуват колкото може повече източници при разглеждането на миналото представителите на античната римска история си приличат твърде много, що се касае до подхода им към източниците при тяхното непосредствено използуване те се различават значително. Докато едни римски историци приемат с пълно доверие всеки източник, други се отнасят доста критично към сведенията, които им предлагат различните по произход и характер исторически свидетелства. В стремежа си да направят своя разказ за миналото по-занимателен, жив и достъпен за непретенциозния по отношение на автентизма читател мнозина автори дават място на сведенията с чисто легендарен и митологичен характер. В подобни съчинения именно съжителствува митологичното с историчното, срещат се най-фантастични описания на «исторически случки», митични герои са представяни като исторически личности и т. н.

Заедно с това не са били редки и случаите, когато действителни исторически личности се представят като легендарни герои със свръхестествен произход подобно на фолклорното творчество. На тях често са били приписвани изказвания и мисли, които противоречат на истинския им мироглед и възгледи(19).

Такива съчинения, лишени от необходимата достоверност, от автентизъм на фактологията и обобщенията, са се превръщали най-често в обикновени нравоучителни тиради, в които са изобилствували модните по онова време патетични и риторични словоизлияния. Тук почти всякога реалните исторически факти са отстъпвали на заден план, като са заемали подчинено положение спрямо задачите, които си е поставял съответният автор като нравоучител или просто като добър повествовател, овладял риториката и красноречието, художественообразните форми на описание. Фактологията често е била замествана с измислицата, с изкуствено създадени ситуации и конфликти, целещи преди всичко да се постигне по-наситен емоционално разказ, с по-силен ефект. Подобни автори на исторически съчинения са налагали и популярното в древността схващане, според което ценността на историческия труд се определя не от достоверността на изложените факта и тяхната оценка, а от степента на неговата занимателност и поучителност. Важни са само възможностите на историка да борави «изтънчено» с езика, да има ораторски талант.

Историята е изкуство за драматизация на историческите събития, тя е вид красноречие, недостъпно за всекиго. «Историята е работа на големите оратори» (Historia est opus maxime oratorium), твърдял например Цицерон. Не случайно особено място на риториката е било определено в съчиненията на такива известни древни автори като Дион Касий, Тацит и много други.

Колкото и странно да изглежда, като образец на този род исторически съчинения трябва да се посочат преди всичко съчиненията на особено популярния историк на древността Тит Ливий.

Известно е например, че при разглеждане историята на Рим той изцяло е изпаднал в плен на съчиненията на своите предшественици. От тях в качеството на доказателствен материал той вземал дори и това, което е било далеч от всякаква историческа истина, с явно легендарен характер. В устата на своите герои Тит Ливий много често е влагал свободно съчинени от него речи, изказвания, построени по всички правила на ораторското изкуство. Възприетият от Ливий метод на работа с историческите факти и историческите свидетелства бил характерен за редица още римски историци, между които и Светоний.

Както вече споменахме, мнозина от представителите на античната римска история не са се задоволявали само с това да си осигурят необходимите исторически свидетелства при изучаване на миналото. Те са съзнавали добре, че не всеки източник отразява вярно историческите факти и поради това историкът няма право да се отнася със сляпо доверие към сведенията, които му предлага дадено свидетелство.

Един от тези автори е Полибий (II в. пр. н. е.), крупен представител на античната историческа мисъл. За разлика от много свои предшественици, а и съвременници той се е опитвал да се отнася критично към всеки използуван източник. Всеки факт, всяко свидетелство за миналото според Полибий заслужава внимание само дотолкова, доколкото издържа на критична проверка. В неговата представа тази проверка е задължително условие (conditio sine qua non), без което не може да се достигне до верни знания за миналото.

Подобно на Тукидид и Полибий е правил всичко възможно да провери непосредствено и на място документираните или получени от живи свидетели факти за едни или други събития. «На очите си, обичал да казва той, трябва да се доверяваме повече, отколкото на ушите.»(20)

Очевидно той споделя познатата и през онова време формула, според която «един очевидец струва повече, отколкото десет свидетели» (plus valet unus oculatus testis, quam auriti dcem)(21).

За отношението на Полибий към историческите знания свидетелствуват и изискванията, които той предявява към всеки, който се залови с изучаване на миналото. Историкът според Полибий трябва да бъде всестранно подготвен, с богат жизнен опит и знания, да е запознат с военните и политическите дела, да е посещавал различни страни, да е добре осведомен за това, което описва, и т. н.

Определени заслуга за постепенното налагане на идеята за критично използуване на историческите източници при изучаване на миналото има и Лукиан, когото Енгелс с основание нарича «Волтер на класическата древност»(22). Неговият принцип за работа с историческите източници и историческите факти е съмнението: «Бъди трезв и умей да се съмняваш!». Историкът според Лукиан е длъжен да бъде безпристрастен и да се стреми само към истината независимо дали тя говори в негова полза, дали се съгласува с неговите представи за нещата.

В своя трактат «Как трябва да се пише история» той идва до извода: «Ако историкът изпитва към някого дори лична ненавист, той е длъжен да постави правдата над своята ненавист». Задачата на този, който иска да пише история, заключава Лукиан, е «да служи само на правдата»(23).

Когато става дума за проявите на критично отношение към източниците, не бива да се забравя, че в случая не се касае само за източниците, плод на примитивното и ирационалното мислене, каквито са например в повечето случаи произведенията на устното творчество (използувани най-често като документална основа в историческите трудове от Античността). Още в онова време е започнала да се чувствува необходимостта от критично отношение и към официалните документи и по-специално към различните държавни актове, пред които много автори са благоговеели, като ги смятали за най-сигурни и безпристрастни свидетели на миналото(24). За критично използуване на тези източници говорят например Амиан Марцелин, Страбон и др.

За да се разбере истинският характер на античната история, за да се видят предпоставките за съществуващия твърде различен подход при отделните автори към документалните източници, трябва непременно да се спомене и за прагматизма в историята, през онова време. И в древността, както всъщност е и в наши дни, прагматизмът има различни форми на изява. Прагматични съображения именно често пъти са водили до пристрастно тълкуване на историческите свидетелства, до съзнателно изопачаване на действителността, до премълчаване на нежелани факти, до едностранчиво осмисляне на явленията и т. н.(25)

Прагматизмът не е бил чужд дори и на обикновените летописци, считани често за най-безпристрастните и добросъвестните битоописатели, за прецизни регистратори на събития и факти, на които те са били свидетели.

Известно е например с какво усърдие старите аналисти са прокарвали в своите изтъкани от тенденциозност трудове римската гледна точка. Те съзнателно са преувеличавали успехите на Рим и слабостите на «варварите» и по такъв начин фактически са изопачавали историческата истина в интерес на предпоставената теза. Прагматични съображения именно са карали летописците от Античността, а и по-късно да премълчават факти, свързани с обществените противоречия, с борбата на обикновените хора срещу социалната неправда.

От прагматизъм са пронизани съчиненията на всички почти древни автори независимо от това, дали те са съзнавали този факт, или не. Като се започне от Полибий, който пръв въвежда понятието «прагматична история», и се достигне до последните представители на античната историческа мисъл, те всички са съзнавали поучително-възпитателната и пропагандната роля на историята, нейните възможности да служи като оръжие за идейно-психологическо въздействие(26).

За да изпълни историята своята задача така, както е разбрана в онова време, са използувани и съответни средства. Сред тях не на последно място е тенденциозното подбиране и тълкуване на исторически факти, пристрастното отношение към историческите свидетелства. На фона на господствуващото схващане за задачите на историята като средство за целенасочено въздействие призивът на известния римски историк Корнелий Тацит (края на I и началото на II в. от н. е.) да се пише за миналото «без гняв и пристрастие» (sine ira et studio) e останал до голяма степен само едно добро пожелание. Този призив не е спазвал и дори не се е стремял да го спазва и самият негов автор.

Красноречиво доказателство за това е например неговото отношение към враждебните на Римската империя племена. Известно е, че в ранния етап на литературната си дейност (съвпадащ с ексцесиите, свързани с последния период от господството на Клавдиевата династия) Тацит дава рязко отрицателна характеристика на римския политически живот, като същевременно идеализира германците и историята им. С особен патос той говори за техните «устойчиви морални принципи», облечени във формата на такива добродетели като «благородство», «постоянство», «храброст» и т. н., които липсват на римското общество. По-късно, когато политическата обстановка в Рим се изменя с установяването на династията на Флавиевци и настъпва стабилизация във външното и вътрешното положение на империята, изменят се и историческите концепции на Тацит. Изведнъж той забелязва у германците нови черти, като «варварство», «користолюбие», «непоследователност», «безпринципност» и др.,. за които по-рано не е намерил за необходимо да говори, въпреки че е разполагал със същия доказателствен материал. Излизa, че това, което е било добро за епохата на Републиката, вече не може да удовлетворява жизнените потребности по време на империята, и оттук произтича еволюцията във възгледите на историка.

Историческите аргументи като средство за психологическо въздействие в интерес на господствуващата класа умело е използувал и Цезар в своите известни «Записки за Галската война». Въпреки че влиза в противоречие с фактите, той прави опит да оправдае грабителската и завоевателна политика на Рим. За да постигне своята цел, Цезар е използувал познатия вече прийом: да се правят достояние само онези съобщения на източниците, които съответствуват на разбиранията на историка и подкрепят предпоставената теза.

Именно стремежът да се подчини историческият разказ на определени, предимно политически интереси е довел и до многобройните случаи на груби фалшификации, на заместване на достоверни факти с измислени, лишени от автентизъм съобщения. За това, какви размери е взел прагматизмът в историческите знания, свидетелствува обстоятелството, че сред някои представители на историческата мисъл в древността се поражда недоверие спрямо историческите знания, съмнения в това, дали изобщо историята е в състояние да осигурява точни знания, дали може да бъде обективна и да служи на истината. Така например авторът на широко известните в древността «Паралелни биографии» — Плутарх, споделял възгледа, че историкът никога не е в състояние да възпроизведе верни картини от миналото, да докаже реалните факти такива, каквито те са съществували в действителността.

* * *

И така развитието на историческата мисъл в древността предизвиква жив интерес не само с достигналите до нас трудове от онова време, без които цели столетия от миналото на човечеството щяха да останат скрити от нашия поглед, погребани завинаги под праха на времето. Към ранния период от развитието на историята ни връщат и проблемите, свързани с теорията и методиката на историческите знания, чието начало също трябва да се търси в древността.

Фридрих Енгелс казва, че «в многобройните форми на гръцката философия вече има зародиш, в процес на възникване, почти всички късни форми на мироглед»(27). Тази мисъл на Енгелс, струва ни се, може да се отнесе и към развитието на историята и по-специално на нейната теория, към вековната еволюция във възгледите за ролята на историческите знания и историческия метод. Запознаем ли се с трудовете на древните автори, със споделените от тях мисли относно изследователската им работа, ще видим, че много от теоретико-методологичните проблеми, които и днес вълнуват специалистите историци, не са били чужди на нашите далечни предшественици.

Още преди повече от две хилядолетия древният човек е търсил верен отговор на въпроса за смисъла на историята, за това, какъв е нейният характер, по какъв начин и с какви средства може да се проникне в миналото, какви възможности предоставят в ръцете на историка достигналите до него веществени и писмени паметници, как могат те да се използуват и т. н.

Въпреки някои изключения господствуващо в антична Гърция и в Рим било схващането, че историята е в състояние да осигури на човека верни знания, че това е нейно първо и неотменно задължение. Не случайно най-изтъкнати представители на античната историческа мисъл са смятали, че основно задължение на историята е «да не се допускат лъжи» — Prima lex historias ne quid falsi dicat, гласи формулираният от Цицерон принцип. Този принцип задължавал историка да не казва нищо фалшиво, да не премълчава нищо истинно и когато говори за миналото, да не създава впечатление, че облагодетелствува едни, а ощетява други.

Всеки опит да се изопачава истината независимо от какви съображения и по какъв начин е срещал широко неодобрение, а често и остри порицания. В това отношение твърде показателни са например споделените мисли на известния римски автор Амиан Марцелин. Като изтъква, че основна цел на историята е да показва само истината и да бъде обективна и безпристрастна, той разобличава тези, които гледат на историческото повествование като на «проста сбирка от анекдоти». За себе си и за своя метод на работа древният автор казва: «Аз съм обещал да дам в моите трудове истината и никъде, както мисля, не съм отстъпил от това обещание»(28).

За нарушители на свещените закони на историята Марцелин смятал не само тези, които фалшифицират фактите и историческите свидетелства, а и тези, които тенденциозно премълчават едни или други исторически факти поради това, че не са в съгласие със собствените им възгледи и интереси. «Историкът, който съзнателно премълчава събития — казва той, — лъже не по-малко, отколкото този, който съчинява небивалици.»(29)

Стремежът у древните автори към възпроизвеждането на вярна фактографска картина на миналото свидетелствува на свой ред за постепенното преодоляване на ирационалното мислене в историята, на примитивизма в отношението към миналото, характерен предимно за най-ранния стадий от развитието на историческите знания.

Заслужава особено внимание и фактът, че античната историческа мисъл се опита да даде правилно разрешение и на въпpoca за мястото и ролята на документа в историко-познавателния процес. Да се проникне в миналото, разсъждавали мнозина от нашите далечни предшественици, са необходими преди всичко документи, достоверни свидетелства. Без тях се стига само «до гадаене, а не тълкуване» на фактите (divanito non interpretatio est, quae omnio recedit a litera). Положително явление в Античността е зараждането на правилно разбиране на въпроса за достоверността на историческите известия, за автентизма на историческите свидетелства и преди всичко на често използуваните произведения на устното творчество, останали от времето, за което човешката памет не е съхранила нищо друго (de tempore crijus contratium memoaria hominum non existat).

Обстоятелството, че древните автори, както може да се съди от оскъдните данни, с които разполагаме, са се отнасяли скептично към някои източници, ги е карало да извършват съответни сравнителни проучвания и анализ на текстовете с цел да се домогнат до точните факти(30).

Ако се приеме, че еволюцията на историческото мислене представлява «постепенно движение напред от простите размишления за историята към философското разбиране на тези условия и процеси, от които зависи развитието на историческата наука»(31), трябва да се каже, че в Античността, макар и само в зародиш, вече се забелязват и симптоми на философско разбиране на сложните процеси на социално-историческото развитие. Това от своя страна е давало възможност за също такова философско осмисляне и на проблемите, свързани с изучаването на историческите свидетелства, на гносеологичните аспекти от дейността на историка.

Въпреки безспорните успехи, на които днес може да се удивляваме, историческата мисъл на Античността естествено не е смогнала да достигне до разработването на научни методи за изследване на миналото. Древните автори не са успели да дадат точен отговор на многообразните проблеми, свързани с използуването на различните по произход и характер исторически свидетелства. Те не са осмислили достатъчно пълно теоретичните и методологичните проблеми, свързани с тази дейност.

Както в антична Гърция, така и в Рим не се забелязва някакъв преход от описателно-повествователната събитийна история към изучаване на самата еволюция на социално-икономическите процеси и явления. Не се е стигнало до някакво по-пълно изясняване на спецификата на историята като вид човешки знания и на нейните извори. По-задълбочени размишления върху тези проблеми, известно е, се забелязват много по-късно. Все пак предпоставките за това се зараждат именно в недрата на античната история. Още тогава се забелязват симптоми на някакъв, макар и в примитивна форма, интерес към методологията и логиката на познавателния процес в областта на историята. Това ще рече, че вече са налице тенденции към правилното разбиране на въпроса за необходимостта от теоретично осмисляне на различните проблеми на историята като специфична област на човешките знания. Тези схващания заедно с постиженията в конкретно историческите изследвания и проучвания трасират пътя на историята, разкриват нейните перспективи.

3. Историческата мисъл през средните векове и западния ренесанс. Социално-икономически предпоставки за ново отношение към историческите знания и документалните извори

Дори и този съвсем бегъл преглед на развитието на античната история на Гърция и Рим, струва ни се, дава възможност да се види, че историческата мисъл от онова време и по-специално в периода на разцвета на античната култура бележи сериозни завоевания. Това са завоевания не само в непосредственото изучаване на историческото минало, плод на което са голям брой трудове с безспорно познавателно значение. Те се отнасят и до философско-историческите виждания, до философското осмисляне на редица проблеми, свързани с цялостната дейност на историка, с неговия обект на изследване и средствата за познание на историческите явления, факти, процеси. На фона на тези постижения се очертава особено ярко силуетът на кризата, която историята заедно с другите области на човешките знания изживява през средните векове, а и по-късно.

Характерна особеност на периода на феодално господство в Европа, както е известно, е настъпилият упадък в науката и културата, в материалния и духовния живот на тогавашното общество. Средновековието е времето, когато свободно е властвувала схоластиката и теологията, когато по сполучливото определение на Фр. Енгелс «църковните догми са били изходен момент и основа на всяко мислене»(32).

Както може да се съди от запазените от онова време немалък брой трактати, интелектуалният живот на средновековното общество има твърде сложен път на развитие. От една страна, се е чувствувало влиянието на античното наследство с неговото езическо възприемане на света, а, от друга, влиянието на църквата и богословието, съчетаващо в себе си някогашни философски понятия и прийоми на мислене с християнското виждане, според което църковните догми се смятали за неоспорими истини(33).

Теологичните представи за битието, за развитието на обществото и дейността на човека, разбира се, са поставили своя отпечатък и върху науката, като се превръщат в могъща възпираща сила по пътя на нейното развитие. Общият упадък във феодалното общество се чувствува особено осезателно в областта на хуманитарните науки и по-специално в историята. Тук също така догматиката и мистиката заемат господствуващо положение. Феодално-религиозната идеология и моралните доктрини на църквата са определяли социалните изводи, самото историческо мислене.

Крачка назад в сравнение с Античността бележат философско-историческите виждания на представителите на средновековната наука. Целият смисъл на техните философски съждения върху историята се изразява в стремежа да се разпростре религиозният фатализъм и в сферата на човешкото минало, да се утвърди схващането, че абсолютната власт на бога е господствуваща не само върху природните явления и индивидуалния живот, а и върху самата история като цяло. Историята на човешкото противоречие е история на вечното противоречие и борба между небесното и земното царство, между бога и сатаната.

Като имат предвид господствуващите в Средновековието схващания относно методите на изследване на историческия процес, на характера на този процес, някои съвременни медиевисти с основание приемат, че средновековната философия на историята може да се нарече «теософия на историята».

Доколкото феодално-религиозната идеология се превръща в сила, определяща характера на историческото мислене, и самите конкретно исторически изследвания на повечето от средновековните автори се оказват лишени от светско съдържание, подчинени са изцяло на задачите на църквата, на нейните догми. Църковните проблеми навлизат властно в техните исторически трудове, определят техния облик и съдържание. Историческите съчинения, както цялата канонична книжнина, е трябвало да съдействуват за утвърждаване на провъзгласените от църквата християнски добродетели и морал, като смирение, покорство и «бягство от външния свят към вътрешния» (Енгелс)(34) и т. н. Те са целели да генерализират човека, като заличат у него всякаква проява на индивидуално съзнание и самопознание.

За това, че теологизацията на историята в условията на феодалния гнет води до нейния упадък, свидетелствува и фактът, че най-разпространените исторически съчинения в онова време били аналите и хрониките, произведенията на дворцовите летописци и хронисти и т. н., напомнящи твърде много за най-ранния етап от развитието на историческите знания.

Общото равнище на тези съчинения, представляващи официалната история, далеч не може да се сравнява с трудовете на древните историци и особено с тези от тях, които бележат върховете на античната историческа мисъл. Авторите на средновековните анали и хроники, а и на останалите исторически съчинения, не са били в състояние да дадат задоволително обяснение дори на най-обикновените жизнени факти и явления от миналото. За тях целият ход на историята е предопределен от божествената воля и във всяко събитие и факт, във всяка човешка проява трябва да се търси намесата на неземни, на небесни сили. Всички земни дела, и държавни, и политически, и лични, са решавани «свише». Цялата човешка история е направлявана от «божествения разум», от бога като «средоточие на универсума».

От тържествено-патетичните тиради и разточителния риторичен шум, от емоционално-приповдигнатото с хиперболично-фантастичен характер повествование, присъщо на повечето от средновековните съчинения с историческа тематика, читателят почти никога не е могъл да разбере истината за едни или други събития от миналото, за дейността на известни личности и обикновени хора в историята. Истините за реалните факти, за «земните дела» са рекуширали върху твърдите стени на схоластичното мислене. Всред лабиринтите от средновековни догми, символи, алегории, завладели страниците на историческите съчинения, не се забелязвал земният човек с неговите желания, чувства, рационални мисли и т. н.

Създадени предимно с нравоучителни цели, за възхвала на признати от църквата истински или измислени герои-мъченици, преситени от общи понятия за добро, зло, добродетел, грях, порок и т. н., тези съчинения изобщо не са имали за задача да обясняват съществувалите факти и процеси от миналото. Дори реалните исторически личности, свързани с политика, философия, религия, са представени легендарно в произведенията на средновековните автори. Обременен със схоластика, техният образ е изгубвал своите действителни черти, а делата им — истинските си измерения.

Описваните личности представлявали интерес не сами по себе си със своите постъпки и мисли, а единствено като пример за нравоучения. В съгласие с догматичното мислене конкретните дела са обличани в тайнствените одежди на измислицата, зa да придобият мистичен характер, и по такъв начин да могат да действуват по-осезателно върху съзнанието на примитивно мислещия човек, да подсилват създадените у него комплекси за малоценност.

За да се убедим в това, е достатъчно да надникнем в страниците на някои книжовни паметници с «историческа» тематика, разпространявани през средните векове у нас. От тях, пък и от различните жития, похвални слова, от литургическата литература ние ще научим, че най-значителните събития от нашата история са свързани със свръхестественото начало, с «божията милост» или, обратно — с «божия гняв» и възмездие.

Така например от ползуващата се с голяма популярност «Солунска легенда»(35) узнаваме, че българите са богоизбран народ, че сам бог определил човека, който ще ги покръсти, че азбуката ни е създадена по внушение «свише»(36).

Това, че българите в своята история са богоизбран народ, средновековният читател е научавал и от «Български апокрифен летопис» от XI в. Увлекателно и въздействуващо се разказва как бог изпратил на земята любимия си пророк Исай, като му поръчал да засели българите в най-благородната земя(37). Благодарение на божията помощ българите приемат и християнството, създават най-силната и непобедима държава на Балканите. Според автора на «Чудото с българина» например княз Борис с кръстния знак «победил коравото и непокорно българско племе»; българите, водени от мъдри царе, воюват и побеждават коварния враг(38) и т. н. Пак с божията намеса се появява и създателят на славянската азбука и писменост — Кирил Философ. «.... Човеколюбецът бог ... смили се над славянския род, та му изпрати свети Константин Философ, наречен Кирил.»(39)

Бог, разбира се, не е бил всякога благоразположен към българите в тяхната история. Той ги е оставял и да бъдат побеждавани, да страдат от жестоки завоеватели, от междуособици и пр. Така например в Похвалното си слово за Патриарх Евтимий Григорий Цамблак вижда «божията воля» като причина за завладяването от «варварския цар» Баязид. «Чрез проявения от бога гняв биде позволено на враговете люто да се явят на благочестивите», убеждава любознателният и жаден за исторически знания български читател Йоасаф Брадати в своето «Похвално слово за света Филотея»(40).

Д. Петканова с право подчертава, че «в «Българския апокрифен летопис» се разказва за българската история... Тук липсва правилна хронология, фантастичното и легендарното се преплитат с отгласи от действителни исторически събития, легендарни царе се редуват с исторически личности»(41).

Когато се оценява отношението на средновековните автори и по-специално на представителите на официалната мисъл към историческото минало и историческите факти, не бива да се забравя, че при тях изобщо не може да се говори за обективно използуване на историческите свидетелства, за критично отношение към тях. Историческите източници, доколкото изобщо са намирали някакво място в съчиненията на средновековния историк, са играли само подчинена роля. Те е трябвало да служат за разпалване на авторовото въображение при теологическото осмисляне на събитията и фактите от миналото.

Независимо от официалното отношение към историческите знания и техните извори човекът от онова време не е губил изцяло своя интерес към историята и свидетелствата за нея. Под една или друга форма са ставали известни немалко исторически документи и особено тези, които са били свързани с дейността на древни мислители, философи, учени, писатели, държавници, като Цицерон, Плиний, Катон, Сенека и др.

С особена популярност през средните векове са се ползували например публикациите на епистоларни материали. Продължила наследената от миналото традиция да се издават писма от кореспонденцията на бележити личности, чиито живот и дейност предизвиквали голям интерес. За разлика от широко разпространената църковна книжнина, изобилствуваща с отвлечени религиозни съждения за битието и небитието, с митични жизнеописания за благочестиви отци и духовници, епистоларните материали като жив и непосредствен отклик на истински случки и преживявания запознавали читателя с действителния, «земния» живот и затова интересът към тях непрекъснато нараствал(42).

Когато се разглежда въпросът за състоянието на науката през Средновековието, трябва да се отбележи и това, че въпреки неблагоприятните условия за нейното развитие тя не остава в пълен застой. И през това време човешката мисъл има своите значителни постижения. Ето защо упадъкът през средните векове не бива да се схваща като липса на човешки прогрес изобщо. Отдавна вече е отречен от науката възгледът, споделян най-напред от френските просветители от XVIII в. (Волтер, Холбах и др.)., че Средновековието е епоха на абсолютен застой, на мрачно суеверие, на войнствуващ фанатизъм и изобщо апогей на духовния упадък.

Дори и в хуманитарните науки и по-специално в историята, където негативното въздействие на християнските догми се чувствува особено осезателно, не може да се говори за цялостен упадък, за липса на развитие в историческото мислене.

Като са имали предвид особената природа на историята като специфичен отрасъл на човешките знания, като форма на самопознание и самосъзнание, изтъкнати представители на християнската църква са намирали за необходимо да насърчават изучаването на миналото.

В своите широко известни в онова време «Изповеди» (Confessiones) «учителят на Запада» — Августин (354–430 г.), с огорчение говори за ограничеността на онези негови съвременници, които «при краткостта на земния си живот се оказват неспособни да проникнат в духа на предишните векове и другите народи и да съпоставят този дух с духа на сегашното време, времето, в което те самите живеят ...»(43).

4. От дилетантско занимание към наука. Първи прояви на научнокритично използуване на документалните извори. Архивен фетишизъм

Бидейки социално ангажирана, историята всякога се е явявала своеобразен барометър за промените в социалния «климат», в цялостния живот на обществото на определена степен от неговото развитие. Тази закономерност в развитието на историята се проявява и през средните векове. Действително още при първите по-осезателни симптоми за предстоящите дълбоки класово-политически промени във феодалното общество, когато това общество започва да изчерпва своя жизнен потенциал, настъпват промени и по отношение на разбирането за смисъла и задачите на историята, за нейния метод и нейното място сред останалите области на знанието. Представителите и на официалната (феодалната) историческа мисъл, изразяващи интересите на господствуващата класа, се стремят да използуват историята като идеологически щит за отстояване на своите класово-политически интереси. В лицето на знанията за миналото надеждна опора намира и църквата. С аргументите на историята тя се стреми да утвърждава своите догми, да налага така необходимия за нейното господство исторически песимизъм у народните маси. По този път тя се опитва да насажда апокалиптичното схващане, че човешкото развитие представлява движение към неизбежния край на земното съществуване, край на «мировата скръб», на безнадеждните стенания на окования във вериги човек. Този песимизъм обаче не се е радвал на траен успех. Още в недрата на феодалното общество се зараждат кълновете на едно ново, коренно различно разбиране на ролята и задачите на историята.

Известно е, че изразителите на народната идеология, страдащите от феодалния гнет и социалното безправие си изработват свое отношение, своя философия за смисъла на живота, за настоящето и миналото на човечеството. Като хора от плът и кръв те искат да живеят смислено и пълноценно и постепенно престават да се интересуват от чуждите за тях отвлечени дидактически писания, завладели страниците на официалната мисъл. Гледайки с по-голям оптимизъм на историческото развитие, те отвръщат поглед от пропитите със схоластика и скептицизъм съчинения, от благочестивата измама за спасение на душата чрез покорство и бедност (това положение е посочвано многократно в евангелието). За обикновените хора, за представителите на идеологията на масите историята не е кошмар, а мъдър съветник, добър учител. От нея те очаквали отговор на много от въпросите, които са ги вълнували във всекидневието. Тя е трябвало да потвърди жизнеността на зараждащите се в недрата на старото общество възгледи относно прогресивния и постъпателен ход на историческото развитие, който предвещава неизбежната гибел на експлоататорската класа и справедливо, уреждане на живота на хората. Историческият оптимизъм на обикновените хора подхранвал надеждата в това, че земята не ще бъде «вечната долина на скръбта и сълзите», «преддверие на ада», както е проповядвала официалната църква.

Всичко това показва, че противоречивото отношение към историята в крайна сметка е израз на противоречията в икономическия, политическия и духовния живот на самото феодално общество. Тъкмо върху отношението към миналото рефлектират особено ярко съществуващите по това време «две правди», за които говорят някои наши автори(44) — правдата на народните маси и тази на духовните и светските феодали, на господствуващата класа.

По-осезателни промени в изследването на историята се забелязват едва с появяването на хуманизма, свързан със зараждането на раннокапиталистическите отношения в Западна Европа. В това време на «най-великия прогресивен преврат» (Енгелс)(45) се започна една по-специална преоценка и на самото историческо мислене, на последните културно-исторически концепции. Идеолозите на младата буржоазна класа си изграждат нови философски позиции. Те отричат открито всички консервативни, спъващи социалния прогрес представи на християнската и схоластичната философия за битието, за естественото и свръхестественото като фактори в развитието на човешката история. По това време именно по думите на Енгелс «всички предишни форми на обществото и държавата, всички традиционни представи били признати за неразумни и изобразявани като стари вехтории: светът досега се е ръководил единствено от предразсъдъци и всичко минало е достойно само за съжаление и презрение»(46).

Една от характерните особености на утвърждаващия се хуманизъм е непознатото до това време нарастване на интересa към историческите знания, а оттам, и към историческите източници. Историята и нейните извори се превръщат в силно оръжие на появилата се на сцената млада буржоазия в борбата й срещу политическите и идеологическите позиции на господствуващата феодална класа.

С помощта именно на документални аргументи безсъдържателните и схоластични спорове за същността на началото и края на света били заменени с разпалени спорове за жизнеността на феодалното общество и правата на светските и духовните феодали, за бъдещето на човешкото общество и т. н.

Магическата сила на документалните извори привлякла вниманието както на представители на третото съсловие, така и на господствуващата класа. Започнала се една истинска bella diplomatika, както тогава са наричали двубоя с помощта на документи. Тази «война» намерила израз и в популяризирането на огромни количества исторически източници. Особено внимание се е отделяло не само на съдържанието на източниците като доказателствен материал в полза на едната или другата от враждуващите страни, а и на метода на работа с тях, на интерпретацията на техните текстове.

По това време се появяват и многобройните изследвания, които разобличават опитите за фалшифициране на документи, за неправилно, пристрастно тълкуване на техните текстове. С други думи, на преден план излиза не само интересът към историческите източници сами по себе си. Вниманието се насочва към методологичните проблеми на историята и в частност към критиката на историческите източници като носител на информация.

Ето защо по това време нараства особено много и потребността от изработването на нови методи за подготовката на документите за обнародване и използуване като исторически доказателствен материал. Така например за доказване автентичността на един или друг, предназначен за издаване или използуване документ при наличието на особено много фалшификати (подлози) се налагало сериозен критичен анализ на различните текстове, външните особености на документа и т. н.(47)

Постепенно се създали предпоставки за появяването на специалисти, които да се занимават предимно с критика на историческите източници с разчитане на текстовете, определяне и оценка на късните наслоения върху тях, датиране, атрибуция и т. н. Известни под наименованието «ерудити», в процеса на своята работа те натрупвали значителен запас от знания и опит, който допринасял особено много и за изработване на съответни методи за научно използуване на историческите източници(48). Всичко това става по време, когато науката за първи път започва да получава статус на самостоятелен «институт на духовното производство»(49). Създават се реални предпоставки и за появяването на специални дисциплини (помощни исторически дисциплини), които са приели задачата да разработват теоретичните и методологичните проблеми, свързани с цялостната работа над историческите източници при използуването им в изследователския процес.

Неимоверно нарасналият интерес към науката за миналото и нейните извори през ренесансовия период не спада и по-късно, след буржоазните революции в Европа, за да стигне до XIX в. — «векът на историята». Сега на нея се отделя особено внимание и този път тя завладява умовете на представители от най-различни области на знанието. «Нашият век — пише през 1840 г. В. Г. Белински — е преимуществено исторически. Историческото съзерцание, могъщо и неотразимо, е проникнало във всички сфери на съвременното съзнание. Историята сега става сякаш основа и единствено условие за всяко живо знание: без нея са невъзможни постиженията нито на изкуството, нито на философията.»(50)

За настъпилия подем в историята допринасят преди всичко извършените дълбоки преобразования в развитието на обществото. Буржоазният начин на производство изменя цялата съвкупност от обществени отношения, духовната култура на времето. Формират се постепенно и нови черти в облика на отделния човек, в неговия сетивно-емоционален строй, в неговата психология и жизнена ориентация.

Заедно с промените в общественото битие на човека се променя и равнището на неговите теоретични представи и духовни ценности. Пред взора на новия човек се открива друг, вече съвсем различен свят, който по необходимост се оглежда и в своето минало, търси в него основанията за своето съществуване и развитие.

Дълбоките промени в социалния климат, или, казано с други думи, специфичната надстройка и новият мироглед, формирана от господствуващия обществено-исторически базис, имат и тази особеност, че се подлагат на строг разбор и оценка всички достижения на човешката мисъл, изминатият от човечеството път.

«Религията, разбирането за природата, за обществото, за държавния строй, всичко — казва Енгелс — било подложено на безпощадна критика: всичко е трябвало да се представи пред съда на разума или да оправдае своето съществуване, или да се откаже от него.»(51)

Новото време подлага на строга критика и историческите знания и особено методологичните постулати на господствуващата преди това феодална историческа мисъл.

Настъпилият още в недрата на старото общество процес на освобождаване на историята от богословските и теологичните схеми сега се развива особено бързо. Оформят се нови виждания относно развитието на «всеобщата история», характера на историческите факти, непосредствената работа с историческия изворов материал, гносеологичните и логикометодологичните проблеми на историческите знания.

Историята се обръща с лице към своя действителен обект — социалната реалност, развитието на материалния и духовния живот на човечеството, дейността на отделния индивид, на «разумния и свободен човек»(52), представляващ частица от всеобщата история(53).

Насочването към нови проблеми води неизбежно и до насочване към неизползувани преди това исторически свидетелства. Започва преосмисляне на предишната интерпретация на изворите. На мястото на теологичните представи за историята и нейните извори идва стремежът към пълно и точно възстановяване на реални картини от миналото с помощта на сигурен доказателствен материал. Господствуващо става схващането, че историята може да бъде точна наука, призвана да разказва за действително съществували факти и явления, за реалните неща, без които по думите на Ранке например не биха съществували и истински исторически знания(54).

Изворите на информация за миналото стават център на особено внимание и на тях се възлагат всички надежди за обосноваване на новите тенденции в историческото мислене.

Наред с, общо взето, приемливите схващания относно смисъла и характера на историческия изворов материал постепенно си пробиват път и схващания, които в крайна сметка допринасят за нарушаване на нормалния ход в развитието на историческата мисъл. Така например основното изискване на традиционната буржоазна историческа наука за точни знания съдържа в себе си и една деформирана по същество представа за тази точност, за точността на историческите факти, получени с помощта на документални свидетелства.

Според най-изтъкнатите представители на буржоазната мисъл задачата на историка се свежда до това, като използува прецизно достигналите до него писмени и други свидетелства, да осигури пълна «стенографска» реконструкция на историческата реалност, на отделните събития и факти. Идеал на историческото познание става желанието да се възстанови миналото в паметта на познаващия субект — историка; да се възстановят историческите събития такива, каквито са били в тяхната строга последователност, точно така, както са протичали едно след друго(55).

Историческото познание съгласно това схващане предполага такава «регистрация», такова описание на събития и факти от миналото, при което да се изключва каквото и да е въздействие от страна на познаващия субект. Неговото индивидуално «присъствие» е недопустимо при възпроизвеждането на едни или други факти. Между обекта на познание и познанието за обекта не бива да има никакво несъответствие. Всъщност изключването на субективността в цялостния познавателен процес е изходен пункт, от който се достига до идеята за абсолютния автентизъм на историческите знания, до идеята за създаване на «чисто» копие на някогашната действителност.

Що се касае до ролята на документа в историко-познавателния процес, според представителите на традиционната буржоазна история тя е от решаващо значение. Документите са «свещени реликви» от миналото време и върху тях никой няма право да упражнява каквото и да е «насилие». Историкът е длъжен да ги чете и да описва напълно безпристрастно фактологията, която му предлагат.

Доколкото един от най-ярките представители на буржоазната историческа мисъл от онова време е известният германски историк Леополд фон Ранке, заслужава да споменем за някои негови концепции, считани за истинска находка във философията на историята.

Според Ранке историята е обективна и точна наука. Историкът е в състояние да възпроизвежда напълно вярна картина на миналото, да представя това минало, каквото то наистина е било (so wie eigentlich gewesen)(56). Приемайки, че изследователят може да бъде един напълно безпристрастен съдник на изворовата информация и отразител на някогашната действителност, Ранке и неговите многобройни последователи издигаха лозунга за «чиста» историческа наука. Те се обявиха за социално-класова, партийна, политическа, национална, религиозна и пр. неангажираност на знанията. Именно Ранке проповядва схващането, че неговият метод на работа, намиращ израз в безрезервното доверяване, във фетишизирането на изворовата информация, позволява да се осигурят напълно адекватни знания за миналото.

«На историята — пише Ранке — се е приписвало да бъде съдник над миналото, да наставлява съвременниците заради благата на бъдещето. Настоящият опит (с неговата книга — б. н.) не претендира за такава висока роля: аз искам да покажа как това е било в действителност.»(57)

Тази формула на Ранке послужи по-късно за девиз на най-ярките представители на традиционната буржоазна история. Вложеният в нея мисловен заряд всъщност допринесе за взривяването на самата философия на прагматизма, насочена към обяснението на природата на историческите източници, на характера на историческото познание.

Заслужава да се отбележи, че методът на ранкеанците, които в името на «чистата наука» отричаха на думи ролята на субективното начало при изследване на историческите извори и фактографията, по същество е ненаучен. На практика той ориентира към сляпо, безкритично придържане към изворовия материал, към неговото фетишизиране, а оттам и до простото описание на фактите. Препоръчваният от Ранке метод на работа обективно води до такова представяне на социалния процес, при което обществото изглежда като някакъв механичен сбор от разпокъсани, лишени от взаимна връзка и обусловеност явления и процеси. Всичко това означава, че ранкеанството не е нищо друго освен буржоазен обективизъм, пренесен в историята, за да прикрие съществуващата и тук партийност.

Ранкеанските постулати в историята, изискванията на наивно-реалистичното течение в буржоазната историческа мисъл в най-добрия случай могат да имат характер само на пожелания. Положителният по същество стремеж към «точно» възстановяване на историческото минало и прецизно използуване на историческите свидетелства, облечен в одеждите на буржоазните методологични и философски принципи, се оказва неосъществим в научната практика. Всъщност никой буржоазен автор, пък и самият Ранке не се е заловил да прилага споменатите принципи, да ги реализира в своята практика като изследовател на миналото. Тъкмо обратното — така шумно пропагандираната «безпристрастност» и «точност» на историческите знания служи само като димна завеса за прикриване на съществуващата тенденциозност и партийност в буржоазната история.

* * *

Когато се говори за някогашния подем на буржоазната историческа наука, обусловен от извършените революционни преобразования в обществото след премахването на феодалното господство, не може да не се отбележи, че негов конкретен израз е бързото развитие на някои помощни исторически дисциплини, призвани да разработват и осмислят принципите за използуване на историческия изворов материал.

Особено осезателно се развиват онези научни области, които са обърнати с лице към историческите източници от по-стария период — древността и Средновековието. За първи път център на внимание стават не само проблемите на «приложната история», но и теоретичните въпроси от сферата на помощните исторически дисциплини. Голям брой изследвания на буржоазни автори са посветени на такива сложни и сериозни теоретико-методологични проблеми като спецификата на историкопознавателния процес и на историческите източници като основен «лабораторен материал» на изследвача-историк.

Въпреки безспорните завоевания на помощните дисциплини в онова време все пак буржоазната философска, социологична и историческа мисъл не е успяла да изработи някаква цялостна система от възгледи за мястото и ролята на историческите източници в познавателния процес, за възможностите им при възпроизвеждането на верни картини от миналото. Буржоазните специалисти не можаха да намерят «ключа» за действителното научно използуване на паметниците. Те не успяха да изработят научен метод за тази особено отговорна дейност, без която не могат да се очакват каквито и да е сериозни резултати в областта на историята.

Сериозна предпоставка за това представлява господствуващата в буржоазната наука професионална ограниченост на учените, считаната за висша добродетел цехова затвореност, водеща до «копаене» на отделни само научни участъци.

Едни буржоазни историци, философи, социолози проявяваха склонност към прекомерно надценяване на значението и ролята на историческите източници в изследователския процес И достигнаха до т. нар. архивен фетишизъм. Други, обратно — отричаха изобщо научноизследователското значение на източниците и в крайна сметка свеждаха работата на историка до субективен произвол.

Така че традиционната буржоазна историческа наука заедно със своите помощни дисциплини се оказа неспособна да реши правилно и докрай дори най-съществените теоретични проблеми, свързани с историческия изворов материал. Възгледите на различните буржоазни философи на историята от онова време независимо от тяхната формалнологическа безупречност са научно несъстоятелни. Така например в буржоазната наука не намери правилно разрешение проблемът за истинската природа на историческите източници, за тяхната специфика като носител на информация, за действителното им познавателно значение и пр. Всичко това оказа определено негативно въздействие и върху самата практика на използуване на източниците, върху историческите изследвания и проучвания.

Преклонението пред емпиризма, присъщо на всички почти по-значителни представители на традиционната буржоазна мисъл, довежда дотам, че те насочват вниманието си главно към натрупването, систематизирането, каталогизирането и привеждането в известност на колкото може повече исторически източници, допринасящи само за създаване на фактографската картина на миналото. Научната критика на тези източници най-често се свежда до осъществяване преди всичко на външната (първичната) и на филологическата критика на текстовете, до търсене само на «суровите» факти.

Всъщност приносът на традиционната буржоазна историческа наука се състои главно в това, че тя приведе в научно обръщение огромни количества документални свидетелства, които допринасят особено много за осветляването на важни моменти от историята на човечеството, но по-далеч не отиде. Тя не достигна до научно обяснение на съдържащата се в тях информация.

«Домарксовата» социология и историография — писа В. И. Ленин — в най-добрия случай натрупваха сурови факти, откъслечно събрани, и изобразяваха отделни страни от историческия процес.»(58)

Една от съществените предпоставки за споменатите слабости в извороведската работа е отношението на буржоазните специалисти към така наречената първична или подготвителна критика, респективно към висшата критика, т. е. към самото използуване на историческите факти. В миналото, а в някои случаи и досега буржоазните методолози правеха дълбоко разграничение между труда на ерудитите, т. е. тези, които се занимават непосредствено с историческите източници (до установяване на съответните научни факти), и историците, използуващи тези факти за научни изводи и обобщения. Диференциацията в труда между ерудити и историци постепенно прераства в съвсем тясно специализиране и накрая дори в противопоставяне на двете дейности, в тяхното пълно отчуждение. На мястото на старото преклонение пред професията на ерудита през XIX в. започнало да си пробива път схващането, че неговата работа — работата с историческите източници — е чисто «техническа» и той никога не би могъл да се «възвиси» до разбирането на висшата критика, а следователно и до разбиране на историята. Отчуждението между историци и ерудити довело дотам, че на подготвителната критика по сведения на френските автори Ланглуа и Сеньобос «публиката почнала да гледа с презрение». Професията на ерудитите, за което според тези схващания се искат «повече нравствени, отколкото умствени качества», станала нежелана. Нейното приемане представлявало въпрос на «саможертва», на която били готови само малцина фанатизирани хора, лишени от «по-високо призвание». Тези, които обладавали известно дарование на мислители, способни към творчество, трудно се примирявали с дребната техническа работа по подготвителната работа(59). «Този, който обладава по-високи умствени потребности — писал по този повод един френски автор, — и се реши в наше време на такъв акт на самоотричане, би бил герой.»(60)

Това отношение към работата с историческите извори, което е отношение и към самите помощни исторически дисциплини, естествено е дало своето негативно отражение върху общото състояние на буржоазната историческа наука. И действително през така наречения «век на историята» се забелязват вече болезнените симптоми на настъпващата криза. Наред с твърде популярните в онова време концепции на най-изтъкнатите представители на традиционната мисъл, които са ратували за обективни исторически знания, за отразяване на «чистата» историческа истина, постепенно се появяват и много нови «теории», които поставят под съмнение възможностите на науката за миналото. Тези теории оспорват изобщо необходимостта от изработването на научни методи за работа с изворовия материал.

По такъв начин развитието на буржоазната философско-историческа, социологична и историческа мисъл и във времето на своя разцвет потвърди нагледно, че тя не е в състояние да намери правилно, научно издържано разрешение на сложните теоретични проблеми на историческата наука.

Не случайно някои автори, като анализират противоречивия характер на буржоазната историческа мисъл през целия път на нейното съществуване и като вземат предвид ограничеността на нейните гносеологачни позиции, идват до заключение, че «развитието на домарксовата историческа наука може да се счита само за предистория на истинската историческа наука»(61).

II. Философски проблеми на историческата наука. Специфика на историческото познание

1. История и идеология. Теоретико-методологични проблеми на историята

Една от най-характерните особености на нашето съвремие е неимоверното изостряне на борбата между марксистко-ленинската и буржоазната идеология. Налице е небивала надпревара в обосноваването на философско-методологичната и мирогледно-политическата стратегия и тактика на класи и партии, на различните направления в обществознанието. За «идеологизация» и «политизация» на всички сфери на обществения живот говорят вече и онези буржоазни специалисти, които до неотдавна отричаха това, стремейки се да замъглят истината за съществуващия социално-класов антагонизъм в тяхното общество.

Настъпилият остър идеологически двубой рефлектира с особена сила върху историческата мисъл, върху теорията на историческите знания. Това, разбира се, не е случайно. Поради своето научно-познавателно и идейновъзпитателно значение историята е мощно оръжие за насаждане на една или друга идеология, за нравствено и политическо възпитание на масите. Доколкото всяко конкретно историческо изследване или теоретично съждение непременно съдържа и определен идеологически потенциал, социалните функции на историята непрекъснато нарастват. Разширяват се нейните връзки с всекидневната практика в идеологическия, политическия и културния живот. С исторически аргумента се обосновават териториални претенции и национална принадлежност, потвърждават се или се оспорват правата на класи, партии, социални групи. Предявяват се искания, свързани с различните сфери на социалната практика.

Още в началото на нашето динамично столетие известният германски буржоазен историк Едуард Майер забеляза, че «историческият интерес всякога се определя именно от потребностите на съвременността»(1). На практика, твърди той, «няма нито една политическа тенденция, която да не се е опитвала да си създаде исторически фундамент и да обясни исторически своите законни права»(2). «Никога по-рано — продължава той — историческата теория не се е вмесвала така непосредствено и така дълбоко в живота на народа.»(3)

Ако до такива изводи се е стигнало още преди 6–7 десетилетия, когато все пак историята като наука не се е радвала на особена почит, в наше време биха могли да се правят още по-дръзки и същевременно верни заключения относно нейните функции в живота на съвременното общество, за многопосочните социални поръчки, които тя всекидневно изпълнява. Това я прави предмет на специално внимание и към нея насочват погледа си не само изследователите-историци, а и учени от други области на знанието, политически, културни и други дейци.

Историята като наука има свои специфични методи на изследване и което е особено важно — свой специфичен обект на познание. Именно тези спецификат дава възможност, нейните особено сложни по своята природа проблеми да се осмислят от различни, често пъти и от диаметрално противоположни позиции. Това на свой ред превръща историята и в частност нейната теория в истинско поле на ожесточена борба между различни идейни, философски, социални, мирогледни и т. н. възгледи и разбирания, между различни прогресивни или реакционни тенденции в обществознанието, в социалния живот на нашето съвремие(4).

Когато става дума за непрекъснато нарастващия интерес към историята, за съществуващата тук конфронтация между едни или други идейно-философски схващания, трябва непременно да се направи уговорка, че в случая не се касае само за традиционния интерес към събитийната история, към резултатите от конкретно историческите изследвания(5).

Ако се обърнем към трудовете на учени от различни страни, особено в най-ново време, лесно ще се убедим, че вниманието, на голям брой специалисти е насочено към теоретичните и гносеологичните проблеми на историята, към въпросите, свързани с нейната философия и методология, с конкретните методи на изследване в тази област на знанието(6).

Сега противоречията между материалистическото и идеалистическото разбиране на историята се изостря не само по въпроса, как и какви факти да се използуват, а главно по тяхното тълкуване, по проблема за социалната позиция на историка. По такъв начин методологичните и мирогледните въпроси в науката се свързват с идеологията и политиката, стават тяхна важна сфера(7).

За това, до каква степен теоретико-методологичните проблеми са станали притегателен център, свидетелствува красноречиво фактът, че в някои западни страни изучаването на самия познавателен процес, логиката на историческото обяснение и др. заемат в последно време централно място. Те значително изпреварват приложните изследвания, присвояват си правото на приоритет. Към проблемите на теорията и методиката на историческата наука гравитират трудовете на най-изтъкнати специалисти — историци, философи, социолози и извороведи, проявяващи подчертан афинитет към теоретизиране върху актуални проблеми. Забелязва се дори и стремеж у професионални историци да отклоняват своето внимание от конкретните си изследвания, за да се заловят с така привлекателните проблеми на теорията на историята. Не случайно тези проблеми вече стоят в центъра на вниманието и на различните международни форуми, на конференции, симпозиуми с историческа тематика.

Този факт, разбира се, има своето логическо обяснение. Той свидетелствува преди всичко за особено важната роля, която теорията и методологията на историята играят в развитието на самата историческа мисъл, на историческата наука като цяло. Доколкото теоретичните възгледи върху историята са тясно свързани с политиката, идеологията, класовата борба и т. н., те имат и значителен социален резонанс, вълнуват не само тесните специалисти, а и широк кръг от хора(8).

Известно е, че всяка теория в крайна сметка е съотнесена и към конкретните практически задачи. В зависимост от това, как се решават теоретичните проблеми на една наука, зависи нейното общо състояние, нейното развитие. И действително многовековната история на историческата наука убедително свидетелствува за това, че нейното развитие всякога се е оказвало непосредствено зависимо не само от частнонаучните задачи, които е разрешавала, а и от състоянието на нейната теория и методология.

Призвана да осмисли средствата, формите и методите на историческото познание, теорията на историята дава възможност да се обоснове мястото на историята в системата на научните знания изобщо, да се разкрие нейното значение и научни възможности, като дисциплина, която осигурява обективни знания за миналото. Изводите и обобщенията в методологията на историята се характеризират и с това, че имат изключително важно приложно значение. Както показва и практиката, отношението към теоретичните проблеми на историята рефлектира автоматично върху конкретните изследвания и самите резултати от научното дирене. В крайна сметка теорията предопределя до голяма степен общото равнище на историческите знания, насоката на историческите дирения(9).

Така например най-същественият момент от работата на изследователя-историк е оценката на емпиричния материал, отразен в различните исторически свидетелства. А за нейната обективност е необходима преди всичко гледна точка, съответна философска и мирогледна позиция. Възприемайки дадена теория, историкът, без дори и да съзнава това, пречупва през нея получената от различните документи информация, осмисля по съответен начин самите исторически факти. «Обективната истина — казва Ленин — може да се търси, разбира се, само чрез обективен метод.»(10) Така е и в историята.

Ако теоретичните основи на историческата наука са научно неиздържани, ако историкът не се опира на надеждна методология, можем да бъдем сигурни, че той никога не ще бъде в състояние да разкрие причинно-следствените връзки в историческия процес. Не ще може да разбере и покаже обективността и закономерността на този процес, неговата детерминираност и причинна обусловеност. Така например идеалистическото и метафизическото разбиране на миналото неизбежно пораждат нарушения в логическата структура на познанието. Те на свой ред всякога водят до пристрастна тематична насоченост на конкретните изследвания, до деформирано интерпретиране и представяне на историческия процес, до непрекъснати промени в акцентите в изследователската тематика и т. н.(11)

Ако проследим например развитието на буржоазната история в Германия само за около половин столетие (от края на XIX до средата на XX в.), ще видим как претенциите към германските историци, а заедно с това и научната им тенденция търпят непрекъснати промени. Най-напред, както ни убеждават знаменитите фрайбургски речи на М. Вебер, център на внимание е била ползуващата се тогава с предимство германска външна политика. След това от историците се е изисквало да насочат погледа си към идеята за «политиката на силата». Няколко десетилетия по-късно в условията на хитлерофашисткото господство се стига и до идеята за примат на проблемите, свързани със «съвършенството на националсоциалистическата държава». Така са я виждали автори като Вебер, Зомбарт и др. Те, както е известно, са допринесли немалко за пълната политизация на германската буржоазна историческа мисъл, маскирана под така любимия и днес за мнозина западногермански автори лозунг за «деидеологизация» на обществознанието и на историята(12).

Не случайно с мирогледните и философските концепции на идеалистически мислещи историци, с техните неиздържани теоретико-познавателни принципи, използувани в научната практика, е свързано най-често умишленото или неволно изопачаване на фактите. Тук е коренът и на тенденциозното тълкуване на историческата действителност, на различните извращения в историята. Впрочем, ако надникнем в трудовете на някои буржоазни автори, ще се убедим как характерното теоретично объркване на въпросите за класите, за държавата, за демокрацията, за нацията, за революцията, за методологията води неизбежно до лъжливото им интерпретиране в конкретно историческите изследвания, в самото историческо описание.

Социалната практика особено в наши дни красноречиво свидетелствува и за това, че идеалистическите философско-исторически концепции заемат важно място и в злополучната психологическа война, водена от буржоазните страни. На тези изследвания, подпомагани щедро от държавни институции и частни фондации, се залага твърде много за усъвършенствуване на тоталната «инвазия» в идеологическата сфера.

Теоретичните изследвания в историята служат като ефикасен допълнителен идеен заряд в сложния механизъм на средствата за психологическо въздействие и обработка на масите. С помощта на различните изобретени от философствуващите буржоазни историци абстрактни, откъснати от живота метафизически конструкции се цели да се дезориентират примитивно мислещите хора относно истинския смисъл на съвременната епоха и тенденциите, характеризиращи развитието на обществото. Измествайки ценностния аспект в историята по посока, угодна на експлоататорската класа, идеалистическите теории целят да пречат на стремежа на всеки съвременен човек да си прави необходимите идеологически и политически изводи, произтичащи от законите на историята. С други думи, идеолозите на буржоазията правят всичко възможно да превърнат историята в чисто приложна дисциплина, да използуват най-старата спътница на човешките знания в служба на егоистичните интереси на господствуващата експлоататорска класа, за оправдаване на стратегическите цели на политиката на империализма.

«Буржоазната методология — се казва в едно изследване на съветски автори е не само сбор от теоретични и философски методи, но и обърнати към практиката на обществения живот ценностни положения и политически препоръки. Буржоазният историк по свой начин «твори историята», като защитава интересите или на капиталистическата класа като цяло, или на една или друга групировка от тази класа. Тези интереси се отразяват в такава относително автономна сфера на историческото познание, каквато е системата от теории или конкретната методика за изучаване на историческите извори.»(13)

Фактът, че различните буржоазно-идеологически концепции неизбежно влияят и върху непосредствената работа с изворовия материал, налага при разглеждането на общото състояние на буржоазната историческа мисъл непременно да се държи сметка и за развитието на буржоазното изворознание.

Макар че различните идеологически концепции, направления и школи в историческата наука всякога ни се представят като «социално неангажирани», класово-партийно «неутрални», те всъщност винаги са насочени с лице към тенденциите в научната практика, имат определено приложно значение, свой точен прицел.

Впрочем самото тяхно появяване е обусловено от определени обществено-исторически, идеологически, политически и други причини. Затова, струва ни се, ще бъде правилно, ако се каже, че с формулирането на една или друга идеологическа концепция в историята буржоазните методолози и философи на историята изпълняват един свой класово-партиен дълг. Техните трудове представляват по същество идеологическа защита на капитализма или ако си послужим с думите на един съвременен индийски автор, трябва да кажем, че са преди всичко, «теоретична реакция на идеологията на марксизма»(14) в тази област на знанието. С тяхна помощ се правят опити да се обоснове философско-методологичната и мирогледно-политическата стратегия и тактика на буржоазната класа в нейната борба срещу марксисткото разбиране на историята, срещу всичко прогресивно в общественото развитие.

В този смисъл трябва да се приеме, че големият теоретичен интерес към гносеологичните проблеми на историята и в частност към проблемите на изворознанието, използувани най-често като «аргумент» за обосноваване на скептицизма, има чисто идеологически причини.

И действително, когато буржоазните автори разсъждават дълбокомислено върху такива на пръв поглед парадоксални въпроси като този за смисъла на историческите знания, те мислят не за това, дали човечеството трябва да има още една наука, каквато е историята. Те всъщност спорят по много по-важния въпрос, дали да се признае правото на тази наука да осигурява обективни знания за миналото, като държи сметка за постъпателния ход на човешката история, за историческия прогрес(15). По този начин буржоазните теоретици на историята сами разрушават грижливо създавания от тях мит за неангажираност на историческата наука.

Като се има предвид дълбокият социално-класов смисъл на различните буржоазно-идеалистически схващания за историята, не бива да се съгласяваме с мнението на някои автори, че гносеологическите причини за нейното отричане като наука се крият едва ли не единствено в класовата ограниченост на буржоазните специалисти-философи, историци, социолози, извороведи.

За да получим верен отговор на този въпрос, трябва непременно да вникнем в по-дълбокия смисъл на нещата, като потърсим елементи не само на «класова ограниченост», а и на класова прозорливост, обусловена на свой ред от стремежа към самосъхранение на господствуващата социална система. Опростеното третиране на една или друга идеалистическа и метафизическа теория в историята на практика означава не само, че не е разбран нейният точен смисъл и съдържание, но и това, че се подценяват действителните опасности, които тя крие за общото развитие на историческата мисъл(16).

Заслужава да се отбележи, че у нас още съществува едно съвсем неоправдано подценяване на тези проблеми и което е особено важно — на практика не винаги конкретно историческите изследвания се разглеждат като проекция на съответна методологична позиция. Говори се често, че буржоазни историци фалшифицират нашето минало, представят деформирано едни или други факти от българската история, осмислят ги тенденциозно и пристрастно и т. н. Същевременно обаче, доколкото се дава отпор на тези прояви, не всякога се насочва острието към методологичните предпоставки на този феномен. Най-често на практика се стига само до възстановяване на научната истина главно откъм нейната фактологична страна, до посочване в какво точно се изразява една или друга фалшификация. Критиката ни обаче би спечелила още повече, ако заедно с това разкрива и метода, с който си е служил фалшификаторът на историята, неговите изходни методологични и мирогледни позиции, използувания категориален апарат и т. н., определили крайните резултати от неговата работа.

И така една от най-характерните особености в съвременното развитие на хуманитарните науки е неимоверно нарасналият интерес към логико-методологичните и гносеологичните проблеми на познанието на обществото. Това е обусловено както от научно-приложна, така и от редица социално-исторически, идеологически и други причини. Доколкото резултатите от теоретичното осмисляне на различните проблеми, свързани със спецификата на историко-познавателния процес, се определят главно от идейно-философските позиции на учения, при тяхното решаване се очертават най-ярко съществуващите сериозни различия и по отношение на основните гносеологични проблеми на историята.

Всяко обяснение на смисъла и характера на познавателния процес съдържа в себе си определен идеен заряд. В отношението към тези проблеми най-добре се очертават различните идейно-философски виждания и по-специално различието между двете основни, взаимно изключващи се методологични направления в тази област на знанието — диалектикоматериалистическото и идеалистическото. Това тъкмо прави споменатите проблеми винаги актуални и тях е длъжен да познава добре всеки, който е насочил погледа си не само към теоретичните, а и към приложните аспекти на историческите знания. Оттук по необходимост трябва да се тръгне и тогава, когато се осмислят теоретико-методологичните проблеми на историческото изворознание.

2. Ретроспективното социално познание и познанието в естествените науки. Сходство и различие. Емпиричното познание в историята

Когато разглеждат въпроса за спецификата на историческото познание, мнозина от специалистите обикновено насочват вниманието си единствено към заключителния етап от изследователската работа — където се правят научните изводи и обобщения на емпиричния материал. Това ще рече, че специфичното се търси само в онзи етап от работата, когато историкът вече е завършил сложните аналитико-синтетични операции върху изворовия материал и се е заел със систематизирането и изучаването на фотографията. Изследването е преминало от установяването и описанието към обяснението на фактите, към определяне на причините, същността и закономерностите на процесите, към създаване на теорията за изучавания предмет.

Този подход на практика обаче се оказва твърде едностранчив и ограничен. Той не дава възможност да се разкрие в необходимата всеобхватност и пълнота цялата сложна гама от взаимодействия на обективното и субективното в познавателния процес. Те в последна сметка влияят определено и върху крайните резултати в научното дирене в областта на историята. Така например по този начин не се отчита ролята на субективния фактор при създаване на самите документални източници, на писмените и други свидетелства, при определяне темата на съответното историческо изследване и т. н.

Не се вземат предвид и особено сложните и многолики логически и гносеологични аспекти на емпиричния етап от творческия процес — издирването, селекцията, научната критика на изворовия материал. А тук индивидуалните възможности на познаващия субект играят също така важна роля и осезателно влияят върху резултатите на заключителния или, както още някои специалисти го наричат, творческия етап от работата на историка.

За да се разбере природата на историческото познание и характерът на субективното начало в познавателния процес, трябва да се държи сметка и за отношението «историк — исторически извор». Това ще рече, че трябва да се познава и самата природа на историческите източници, техните информативни възможности, реалните резултати, до които може да доведе изворовата критика.

Зад лаконичната дума «документ», както е известно, се крие сложен възел от въпроси, които всеки историк в зависимост от своите индивидуални качества, подготовка, идейно-философска позиция и пр. разкрива и решава по свой начин. Не случайно спецификата на работата с изворовия материал се използува от редица буржоазни методолози като аргумент в полза на субективизма, ирационализма и историческия релативизъм. Например известният френски учен А. Мару свежда спора относно познаваемостта на миналото до метода на анализ на източниците. Не е трудно да се разбере, че пренебрегването на извороведските аспекти крие сериозни опасности, пречи на развитието на теорията и практиката на историческото познание.

Пак с цел да разкрият спецификата на историята някои автори прибягват до сравнения с познанието в естествените науки. В такъв случай обикновено се набляга само на това, което различава едното от другото. Този подход е неправилен и неиздържан. Всъщност, за да се разбере истинският характер на познанието в тези две области — природата и обществото, е необходимо да се отделя внимание не само на специфичното, но и на общото. Само така ще се разбере добре, че противопоставянето на естествените и хуманитарните науки е лишено от научни основания.

И действително, ако се вникне малко по-внимателно в самия познавателен процес на различните научни сфери, налага се убеждението, че характерно е не само различието, но и близостта. Впрочем с основание някои автори подчертават, че «във всички науки има общи моменти, които са еднакви за тях и които са свързани с логиката на научното изследване»(17). Всяко познание, а това ще рече и историческото «се подчинява на общите закони на познанието и философските проблеми, отнасящи се до научното познание изобщо»(18).

Близостта между науките намира израз най-напред в самата структура на изследователския процес. Тя има едни и същи основни етапи, през които неизбежно преминава изследвачът от всяка област на знанието, а именно: а) постановка на въпроса; б) натрупване на фактически знания; в) създаване на теория на изучавания предмет, т. е. оформяне на съответни научни изводи и обобщения.

В историята, както и другаде, особено важно място заема подготвителният или наричан още предтворчески етап от работата. Тук се извършва събирането, селекцията и оценката на суровия материал и което е твърде важно — установяват се научните факти. Всеки изследовател независимо в кой отрасъл на знанието работи, насочвайки се към изучаването на даден обект, е длъжен преди всичко да си осигури необходимия проверен и уточнен емпиричен материал. Без него е немислимо съществуването на която и да е наука, в това число и на историята, където също така по необходимост трябва да владее само неопровержимото.

Лишено от научно доказани факти, историческото повествование няма и не може да има познавателно значение. Това не е наука, а блуждаене в света на неизвестното и недоказаното. Не случайно В. Г. Белински сравнява фактите със строителен материал, с «камъни и тухли», с чиято помощ единствено може да се издигне «изящното здание» на обективната история, която възпроизвежда вярно миналото(19). В известен смисъл фактите в тази научна област дори в още по-голяма степен са «въздух» на учения. Те играят роля не само като материал за обобщения, но илюстрират и действието на обществените закони. Натрупването на необходимите фактически знания е еднакво задължителен компонент на изследователския процес както при естествените, така и при обществените науки. «Ние всички сме съгласни, казва Енгелс, че всяка научна област както в природата, така и в историята трябва да изхожда от дадените факти.»(20)

Ако си послужим с езика на информатиката, трябва да кажем, че в историята (и в другите области на знанието) оптималните резултати от изследователската работа зависят преди всичко от обема и качеството на получената, съответно обработваната информация(21). Когато разглеждаме тази общност, не бива да забравяме и това, че обект на ретроспективното изследване са също така фактически съществували явления и процеси, както е и в естествените науки. Историята затова и претендира за точна наука, защото подобно на науките за природата описва и обяснява само реални феномени, формулира съждения за минала действителност. Аналогични моменти в (познавателната дейност на двете научни сфери съществуват и по-нататък — при непосредствената работа на изследователя с установения от него фактически материал.

Известно е, че информацията, която предлагат различните източници на историка, е само «суров материал», така както са и лабораторните данни за естествоизпитателя. Но за да имаме действително научни знания, натрупването на емпирични факти съвсем не е достатъчно. «Простото изброяване на фактите по думите на Дени Дидро не е истинска наука.»(22) Емпирията в най-добрия случай «представя изследователя като педант, но не и като истински учен» (Бокъл).

Следователно историкът, така както и всеки друг учен, е длъжен да извърши съответни обобщения, като организира емпиричните данни по пътя на техните сравнения и класификация(23), чрез излагането им в стройна и логична система, т. е. съответна научна теория. Тук възниква въпросът: за каква теория става дума, какъв е нейният точен смисъл и истинско значение, доколко тя е обективна. Теорията в крайна сметка определя съдбата на емпиричния материал, познавателния резултат. Може би това е имал предвид Леонардо да Винчи, когато е казал: «теорията е пълководец», а «фактите са само войници»(24). Пълководецът именно определя мястото на своите войници в строя, той им дава правото на глас или пък ги лишава от него.

Създаването на обективна научна теория относно изследвания предмет в историята предполага преди всичко задълбочен критичен разбор и проверка на наличния емпиричен материал, критична оценка не само на фактите, а и на техните носители — историческите свидетелства. Само като бъде изчистен от праха на времето и видян със свежите очи на историка, фактът от миналото може да възвърне емоционалния си заряд, да получи онова звучене, което го прави разбираем и въздействуващ.

И така пътят на историка към научната истина е близък до пътя, който трябва да измине изследвачът от другите области на науката. И в единия, и в другия случай се върви от предположението (хипотезата) към реалното, към същността. «Догадката предшествува доказателството» (А. Поанкаре) при всяка познавателна човешка дейност независимо дали става дума за познание на явления в социалната сфера или в природата. Както всяко друго познание, така и историческото познание е непрекъснат процес от безкрайно приближаване към истината, към пълно познание на обекта.

Заедно с това обаче историческата наука има и своя специфика, а оттам и специфични теоретико-познавателни и методологични проблеми. Ако не се държи сметка за тях, не би могъл да се разбере характерът на историята и историческите знания с присъщия й метод на ретроспекция(25).

Спецификата на тази наука намира конкретен израз преди всичко в пътя, по който се достига до достоверни фактически знания. Тя е налице още при емпиричния стадий на познанието в историята. Така например на този етап от своята работа историкът се сблъсква с някои допълнителни препятствия(26), които условно ще наречем «блокиращи фактори». Те не съществуват в същата форма и степен другаде и по-специално при естествените науки(27). Тези фактори заслужават повече внимание поради обстоятелството, че до голяма степен те предопределят мястото на субекта в познавателния процес, неговата роля при възпроизвеждане «образа» на изследвания обект.

Едно от тези препятствия, което затруднява самото «приближаване на мисленето към обекта», се определя от ретроспективния и опосреден характер на историческото познание. Това ще рече, че в своята изследователска работа както при емпирично-описателното, така и при теоретико-обяснителното познание(28) историкът няма непосредствен контакт със своя обект на изследване, т. е. с явленията от миналото. Той няма възможност да наблюдава пряко в натура явленията, процесите, състоянието на нещата, от които се интересува. Те вече не съществуват в момента на изучаването им по силата на неумолимо обективните закони. Те са отминали, станали са история.

Поради това именно историкът не може да анализира самите жизнени явления и факти, да проверява в практиката тяхното конкретно проявление и действие. Той не е в състояние да възпроизвежда повторно дори само отделни страни на изследваните обекти. Не може да ги съпоставя видимо в различни положения и обстановка. Историкът няма възможности да извлича върху основата на експериментални наблюдения някакви общовалидни, неизбежно повтарящи се при еднакви обстоятелства връзки и взаимозависимости(29). Той не може като физика или химика например да възпроизвежда опитно дадени явления, да си осигурява необходимите експериментални доказателства, да онагледява своите заключения. Това означава, че е лишен от възможности да сравнява резултатите от своята работа с изследвания обект, т. е. познавателния образ, който създава, с неговия оригинал(30). Историческият обект по такъв начин може да бъде предмет само на ретроспективно мислене, на дистантно незрително възприятие.

Но историкът трябва да покаже миналото, да възпроизведе верни картини от някогашната действителност. Тя обаче не съществува в момента на изучаването и не е достъпна за визуално наблюдение. Очите могат да видят руините на цели градове и села, различни остатъци от някогашния материален и духовен живот на хората, оръдията за производство, с които си е служил човекът, но цялостният живот не може да се види зримо и осезаемо. Той вече не присъствува, а е представен чрез своите остатъци(31) и може да се възпроизведе само с помощта на разума, с логическото мислене въз основа именно на тези остатъци. Това ще рече, че в съвременната действителност миналото «присъствува» главно като продукт на човешката конструктивна дейност, във формата на представа за реални някога неща, отразена в различните свидетелства. В такъв смисъл историческата наука, за разлика от естествените науки разглежда факта само в неговия образ, в неговата «теоретична конструкция»(32). С други думи, изходен обект на историческото изследване при всички възможни случаи е информационният обект, носещ знание за дадени явления, които отсъствуват при непосредственото изследване(33). Всичко това неизбежно се отразява върху хода на цялостния изследователски процес, върху пътя, който историкът трябва да извърви, за да стигне до изграждането на своята теория, на своите научни изводи и обобщения.

Мисълта на В. И. Ленин, че всяко човешко познание е движение от явлението към същността, от по-малко дълбоката към по-дълбоката същност, от незнание към знание, от знания непълни, неточни към знания по-пълни и по-точни(34), важи напълно и за историческото познание(35). Важна методологична роля тук несъмнено играят изведените от марксистко-ленинската теория на отражението принципи, характеризиращи самия изследователски процес като движение от сетивните форми към логическото мислене. Обстоятелството, че историческото познание, както и всяко друго познание, е субективно отражение на обективната реалност, при което «човек не само познава (отразява), но и твори света» (Ленин), налага непременно да се държи сметка за активната роля на субекта в процеса на познанието(36).

Ленинските принципи на отражението имат това изключително важно значение, че определят метода на познание въобще и в частност метода на историческото познание като хармонично съответствие на обективното и субективното. Те изключват каквото и да е разделяне, както това правят мнозина буржоазни автори, проявяващи подчертан афинитет към принципите на субективния идеализъм. Ленин никога не е противопоставял отражението на действителността и активната творческа роля на съзнанието, а всякога ги е разглеждал в единство(37).

За познавателната дейност особено значение има нейната начална степен — получаването на сетивни възприятия и знания. Тук именно по думите на Ленин се осъществява «действително непосредствена връзка на съзнанието с външния свят, превръщане на енергията във факт на съзнанието»(38). Като първоизточник на познанието за света сетивните възприятия дават определено отражение и върху по-нататъшния познавателен процес в методическо и методологично отношение(39).

Това, че историкът не разполага с изследваните обекти като с реална даденост, не означава, че той изобщо е лишен от сетивни знания за интересуващите го явления и процеси. Преди всичко заслужава да се отбележи, че обектите на ретроспективното познание (социалните и други факти), макар и да са отминали, те не са изчезнали напълно и безследно, така както «не изчезва и не може да изчезне самата материя като обективна реалност»(40). Те не са отишли в «чистото небитие», не са отнесли със себе си всичко. Доколкото «нищо не остава без следа» (Чернишевски)(41), в една или друга степан тези обекти са оставили някаква диря и продължават да живеят, макар и като «опосредено битие»(42). Следи от тях в преобразуван, в снет вид могат да се забележат не само в съзнанието на следващите поколения, в техния духовен живот и памет, т. е. в общественото и индивидуалното съзнание, но и в материалния процес, в паметниците на материалната култура, в това, което може да види и изследвачът-историк(43). «... Остава нещо от миналото — казва Дора Габе, — остава нещо, което продължава да живее, да се развива, да расте и да се вгражда в съвремието ни. Тая връзка между миналото и настоящето е постоянна въпреки препятствията и противоречията, колебанията, застоя и дори рушенията. В нея е зародишът на всички големи постижения на човешкия дух.»(44)

Това, че остава «нещо от миналото», означава, че и знанията за него в известен смисъл се поддават на опитна проверка в практиката, която е най-сигурен критерий за установяване на истината. Приложена към историята, тази гносеологична категория има своя специфика(45). Освен това не бива да се забравя, че за усвояването на дадена обективна реалност с нейните качества, свойства и пр. не е необходим непременно сетивен контакт, непосредствено наблюдение. При използуване на действително научен метод на изследване визуалните наблюдения могат да бъдат сполучливо заменени с опосредени знания, с информацията за интересуващите ни неща(46)

Няма да бъде пълна представата ни за специфичните особености на историческото познание, ако не се отдели необходимото внимание и на въпроса за мястото и ролята на историка в познавателния процес, за неговите реални възможности като познаващ субект.

Известно е, че за да установи необходимия «контакт» със своя обект на познание, историкът е принуден да разчита преди всичко на достигналите до него, пощадени от времето документални свидетелства. «Изписаната хартия, по думите на френския историк Ш. Сеньобос, представлява основният експериментален материал»(47) в историко-познавателния процес. Единствено той осигурява така необходимия при всяка познавателна дейност «ефект на присъствие», създава усещането за сетивна достоверност. С помощта на съхранените паметници, които често пъти се оказват съвсем оскъдни, с фрагментарна информация за едни или други събития и явления историкът трябва да проникне в глъбините на времето. С тяхна помощ трябва да разгадае неговите тайни, забулени във вековете, да разкрие и да осмисли сложните социални, икономически, политически и други процеси. С документите, този не особено съвършен «лабораторен материал», той трябва да опознае и реконструира с необходимия автентизъм съществуващите закономерности и взаимозависимости между някогашните събития, явления и процеси и пр. Без да усеща непосредствено епохата, която изучава социалнопсихологическия и икономическия климат, като се спира само на сведенията на нейните съвременници, историкът трябва да възпроизведе вярна картина на миналото, в нейната пълнота, свежест и колорит, с цялата богата гама от социални явления и процеси.

Всичко това означава, че натрупването на исторически знания е свързано най-напред с изучаването не на самите процеси, а преди всичко на съобщенията за тях, на «свидетелските показания», с които разполага изследователят благодарение на достигналите до него исторически източници. С други думи, познанието в историята започва с изучаването не на самия исторически обект, а на неговото отражение, на мисленето за него. Би могло да се каже още — на мисловния модел на реалните някога неща, на чуждите твърдения и представи за обекта нa познание, а не на самия него.

В гносеологичен аспект документалните източници трябва да се разглеждат не само като «инструмент», като средство за познание. Те са и обект на познанието. Аналитико-синтетичните операции, съпровождащи изворовата критика, са по същество вид познавателна дейност. В изследователския процес обаче документът служи на историка само като отправна точка, като изходно начало. Крайната цел са фактите на миналото.

В съвременността или във времето на изучаването миналото присъствува предимно като «продукт на човешката конструктивна дейност, само във формата на регистрирани понятия за едни или други факти», оставени като писмена следа (документ). Историкът трябва да си състави своя представа за тези неща, да «реконструира» мислено своя обект на изследване. (В историческата наука реконструкцията е възпроизвеждане на събитията в идеална форма.) Според Жул Мишле в този случай «ние получаваме обективна представа за фактите благодарение на субективното виждане на разказвача»(48), т. е. на автора на съответното писмено свидетелство. Това ще рече още, че всяко историческо познание непременно произлиза от друго, т. е. разчита на предварително създадени мисловни образи на нещата, които са обект на изследване. Оттук именно следва изводът, че жизнените факти и явления от миналото достигат до историка не в техния «чист» вид, а пречупени, трансформирани от съзнанието на техния отражател, т. е. вече субективизирани.

Обстоятелството, че изследователят е принуден да възприема интересуващата го някогашна действителност чрез нейното описание, показва, че в случая е налице «двойно възприятие». Това прави особено сложна и отговорна работата на познаващия субект в историята(49).

Съобщението за даден факт, както ще стане дума и по-нататък, не е и не може да бъде негов адекват. В най-добрия случай то е само приблизително вярно и точно негово отражение, негов документиран мисловен модел. Впрочем да се приеме, че отразената в паметника информация, или — което е все същото — информационният модел на реалните неща е напълно адекватен със самите неща, това ще означава да се съгласим с антинаучните, идеалистически концепции за подмяна на обективните исторически факти с тяхното отражение в историческите документи, с представите и понятията на познаващия субект за тях, с познавателния им образ(50).

Да вземем например описанието, което ни е оставил Йоан Екзарх в своя «Шестоднев» за царския дворец в Преслав. Като съвременник на възхода на Първата българска държава нашият бележит средновековен писател е имал възможността да наблюдава смайващите погледа със своя блясък величествени за времето постройки, техните изящни кули, стените, «украсени с камък и изпъстрени с дърво», високите палати и църкви, «украсени отвън с камъни, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато». С очите си той е виждал и княза, облечен «в одежда, обшита с бисер, с наниз от жълтици на шията, с гривни на ръцете, опасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото му златен меч»(51).

Тази очарователна гледка, представена в «Шестоднев»-а, за нашия историк днес е само един «словесен модел», репродукция на нещо, което никой няма да види в «натура». Това, на което се е удивлявал писателят и е съществувало като материална даденост, пред нас се представя само като описание. А всяко описание, колкото и съвършено да е то, между другото има и този недостатък, че неизбежно страда от някои непълноти. То не може да бъде така въздействуващо, както реалната картина, за която в случая напомнят само жалките останки, руините на старата столица.

Любопитно е да се отбележи, че и самият Й. Екзарх добре е съзнавал, че всяко описание на нещата не може да замести зрителната представа. С това трябва да се обясни следната негова многозначителна за нас уговорка, че ако запитат някой очевидец какво е видял в престолния град, той ще се принуди да признае: «не зная как да разкажа това — само с вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота»(52).

Строго погледнато, и като обект на познание, и като средство за познание документалните източници не са нещо съвършено. Въпреки това обаче те са единствен и неизменен помощник на историка. Без тях, както твърдяха още позитивистите от миналото столетие, няма история, не е възможна вярна реконструкция на явленията и фактите от някогашния живот на хората. Документите предопределят не само метода на работа на изследвача, а и резултатите от научното дирене в историята. Образно казано, историческите източници поставят историка в положението на окования Прометей. Без наличието на документи историкът няма никаква свобода на действие. Той не може да си поставя каквито и да са изследователски задачи независимо от тяхната актуалност и потребност. Без документално потвърждение и най-дръзките хипотези в историята нямат необходимата стойност. Никакви догадки, никаква субективна увереност, никакво интуитивно предчувствие, на което много разчитат някои буржоазни автори, не може да замени документите.

«В историческата наука, пише по този повод съветският учен-изворовед М. А. Варшавчик, едно от главните, ако не и най-главното условие за решаване на новите проблеми, а в значителна степен и на самата им постановка е наличието на необходимите източници.»(53)

Всичко това показва, че въпреки съществуващата близост между историческото познание и познанието в естествените науки тук е налице и известно различие. То намира израз не само в по-особеното взаимоотношение «обект — субект» в познавателния процес, а и в спецификата на самия обект на познанието. Ето защо, за да се разбере характерът на историческото познание, а също така и смисълът на споменатите вече «блокиращи фактори» в ретроспективния анализ, трябва да се вникне по-внимателно и в проблемите, които поставя самият обект на познание в историята.

Сравнявайки двете сфери на познание — социалната сфера и природата, някои автори наричат историята «наука за човека», «човековедение във времето» за разлика от «науките за природата», т. е. естествените науки. Това ще рече, че историята като социална наука се интересува предимно от човешкия фактор, от човека и неговите дела, от закономерностите в обществения живот и тяхното конкретно проявление. В същото време обект на изследване на естествените науки е изключително, физическата материя, предметният, мъртвият свят и свързаните с него явления и процеси. Главната особеност на предметния свят е тази, че тук действуват само «слепи», неосъзнати сили. В обществото обаче като най-висша «социална система на движение на материята» действуват хора, надарени с воля, съзнание и разум.

Да се приеме, че социалните факти се различават от природните не означава да се отрече тяхната материална основа. Социалните, както и природните явления в основата си са материални. Обществото с това се различава от природата, че то се създава в процеса на човешката дейност. Както сочат специалистите, диалектиката на обществения живот намира израз във факта, че този живот представлява преди всичко единство на материалното битие и неговия духовен субстрат. Определящо, разбира се, е материалното. С други думи, дейността на хората е детерминирана от съществуващите обективни условия и отношения, от системата културни ценности и т. н. (Развитието на всеки човек според Хегел например е само момент от развитието на цялото човешко общество.)(54) На свой ред самите материални условия се създават от хората. Обективните закони тук функционират във формата на човешка дейност. Това именно поражда сложната взаимовръзка между обективното и субективното в самия материален живот на обществото. Категорията «субективно» в случая се изразява не само в духовния момент на обществения живот, а преди всичко в неговия материален, обективен процес, който протича в различните форми на материалната практика при активната роля на духовните фактори, на съзнанието(55).

Затова именно неиздържано е схващането, че единствено икономическата структура, условията на материалното битие като реална основа на обществото обуславят конкретния исторически смисъл на взаимодействието на субекта с обекта, направляват действията на хората. В такъв случай се пренебрегва ролята на едни или други обществени отношения, политически, правни, морални и пр., чието влияние се проявява особено ярко при взаимодействието на субекта със социалния обект. Всъщност практическите действия на хората са по-непосредствено свързани с класовите, политическите, идеологическите и други отношения, макар че и в този случай водеща роля пак играе икономическата структура(56). Това именно означава, че общественото съзнание, духовният фактор обладава относителна самостоятелност. Неговото развитие има своя вътрешна логика, която в значителна степен определя характера на индивидуалното съзнание.

И така, макар че човекът като творец на историята зависи от средата, в която съществува, той в крайна сметка е съвкупност от обществени отношения или «едно умалено, но най-кондензирано въплъщение на света»(57). Той не е пасивен обект на тази среда, не реагира автоматично на външните импулси. «Средата, посочва Т. Павлов, наистина е определящ и формообразуващ фактор, но тя не трябва да се разбира схематично, механично, опростителски.»(58)

Самото индивидуално съзнание като субективен образ на обективната действителност (в гносеологичен аспект) възниква в резултат на общественото съзнание, под чието влияние психиката се социологизира и интелектуализира. Първото може да съществува само при наличието на второто и на езика като негов реален субстрат. За това индивидуалното съзнание като специфична форма на субективно отражение на обективната реалност може да се разбере само като продукт на тези отношения и опосредствувания, които възникват в хода на развитието на обществото. Вън от системата на тези отношения (и вън от общественото съзнание) съществуването на индивидуална психика е невъзможно. Същевременно индивидуалното съзнание не може да се разглежда като механично отражение на общественото, под чието влияние се формира. В този смисъл дълбоко грешат онези автори, които гледат на личностното у човека като на някаква плоскост, върху която се проектират механично различни представи, концепции и пр. елементи на общественото съзнание(59).

Погрешно, научно неиздържано е прекомерното изтъкване на относителната самостоятелност на човешкото съзнание, признаването на някакво право на индивида да «действува независимо от законите на природата», както е според Кант(60).

Като творец на историята човекът действува целенасочено, мотивирано, обмислено, поставя си определени цели и се стреми към тях(61). Оттук всъщност произтича и основното различие между явленията в природата и в обществото. «Но историята на развитието на обществото, пише по този повод Енгелс, в една точка съществено се различава от историята на развитието на природата — доколкото оставяме настрана обратното въздействие на човека върху природата, където си въздействуват една върху друга само безсъзнателни, слепи сили и във въздействието на тези сили се проявяват общите закони. Никаква желана, съзнателна цел не съществува в нищо от онова, което се извършвa в природата, нито в безбройните привидни случайности, които се наблюдават върху повърхността, нито в окончателните резултати, които потвърждават наличието на закономерност в тези случайности. Напротив, в историята на обществото действуват само хора, които са надарени със съзнание, които постъпват обмислено и нищо не извършват без съзнателно намерение, без желана цел... Всичко, което раздвижва хората, трябва да премине през техните глави.»(62)

Именно фактът, че обект на историческото познание са явленията от социалната сфера, създава предпоставки и за едно по-особено отношение между познаващия субект и неговия обект на познание.

За разлика от другите области на знанието, където обектът и субектът са различни, изучаването на историята е процес, в който обществото изучава само себе си. Във формата на история обществото си дава отчет не само на своето минало, а и за настоящето си(63), за условията, които създава пред своето бъдеще. Затова някои наричат познанието на миналото «задочен анализ на човека от човека», на това «непрекъснато самонаблюдаващо се и самоопознаващо се съзнание». Изучавайки миналото, човекът всъщност опознава себе си, проявленията от своето «аз», на това по думите на Белински «най-любопитно явление». Всъщност може да се каже, че знанията за миналото като съставна част на общественото съзнание имат характер на самопознание, на социално опознаване.

«Една от особеностите на обществено-историческото познание в сравнение с естественонаучното, пише В. В. Иванов, е, че изследователят на историята за разлика от изследователя на природата е неразделна част от този същия обект, който той опознава. Обектът в дадения случай е съзнаващият, творчески субект.»(64)

Тъкмо тази особеност в отношението обект — субект в историческото познание го прави някак по-ангажирано и резултатите тук неизбежно носят отпечатъка на човешки взаимоотношения с цялата тяхна сложност.

Своеобразието на обекта на историческото познание предопределя и самата насоченост на научното дирене в историята. За разлика от естествените науки тук значително е разширен диапазонът на фактологичния материал. И историкът, така както и всеки друг специалист, изучава реални явления и процеси или, както Ленин посочва, «точните факти от действителността»(65), но в историята тези факти имат твърде по-сложно съдържание и обхват.

Така например, ако в естествените науки за факт може да се смята само това, което се реализира, което получава материален израз, в историята не е точно така. Тук за факт трябва да се приеме не само това, което се е «материализирало», т. е. реализираните човешки стремежи, желания и т. н. Факт е и мисленето за нещата, отношението към тях, самата тази сложна гама от субективни намерения, подбуди, мисли, които не винаги стават «материален факт», факт — събитие. Не случайно В. О. Ключевски изтъква, че «историческите факти не са само събитията. Идеите, възгледите, чувствата, впечатленията също са факти, и то много важни факти»(66).

И действително самият обект на историческото познание има не само икономически, социално-класови, а и вътрешни психологически предпоставки (зад всеки социален факт стои човекът със своето мислене и отношение към нещата, със своя сложен емоционален свят). Затова историкът при изследваме на миналото не може да се ограничи само с анализ на материалната същност на процесите. Той трябва да се интересува не само от общите тенденции в развитието на социалния прогрес, но и от различните форми на общественото съзнание, от индивидуалните явления и факти, съставляващи частните компоненти на историческия процес като цяло от «духовното съдържание на социалното битие на човека»(67).

С други думи, негово задължение е да «дешифрира» сложния йероглиф на социалнопсихологическата диалектика, да разкрива единството и противоречието между обществената реалност и историческите действия(68), между материалното и духовното битие. Той трябва да умее да прониква в същността на плетеницата от лични и обществени отношения, от общи и конкретни прояви, често пъти с особено трудно забележима причинна обусловеност, скрита под епидермиса на реализирания исторически живот. Историкът трябва да установи как различните външни въздействия са рефлектирали върху понятията, представите, чувствата, настроението и пр., характеризиращи на свой ред обществената мисъл(69), съответно личностната същност на въвлечения в потока на събитията човек.

Само като държи сметка за това, историкът ще може да проникне в някогашната динамика и колорит на социалния процес, ще съумее да «изведе» от дълбините на историята живи човешки фигури, а не застинали музейни експонати.

Всичко това показва, че при изучаване на общите и индивидуалните социални факти, на «човешкия материал» в историята изследвачът трябва непременно да прилага «комплексен подход». Той трябва да анализира както конкретните действия на човека като субект на историята при дадени обществени условия и обстоятелства, така и неговото отношение (явно или притворно) към едни или други факти от заобикалящия го свят. Така неизбежно се стига до извода, че бидейки «наука за човека», историята по необходимост докосва и проблемите, свързани с духовните измерения на историческото време, т. е. с вътрешнопсихологическите и емоционално-обществените двигатели на социалния прогрес. Науката за миналото е длъжна да долавя «сред гръмкия шум на световните събития безшумния въртеж на извършващата се духовна дейност, да види вътрешния нерв на историческото развитие»(70), «да държи сметка за духовния мир на историческите деятели и обществените класи»(71).

Всъщност, както с основание подчертават някои автори, «историческата тематика предлага най-големи възможности за проникване в човешката психология и изучаване на нейните промени в историческия ход на времето»(72).

Тази страна от миналото заслужава внимание преди всичко поради това, че на практика няма човешка дейност и човешки взаимоотношения, които да не притежават и съответна «психологическа украса». Психологическият фактор присъствува при всички видове социални отношения — производствени, имуществени, правни, политически, естетически, религиозни и пр.

Доколкото този фактор засяга всички страни от историческата дейност на човека, характеризиращи социалната практика, той естествено не може да отпадне от зрителното поле на изследователя. Социалнопсихологическата характеристика на духовния субстрат на съответната епоха всъщност е задължителен компонент на всяко научно историческо обяснение.

Както показва и практиката, обективното и компетентно осмисляне на психологическите, емоционалните и пр. предпоставки на социалното поведение на хората, успешното осъществяване на така необходимия ретроспективен анализ на човешката психика дава възможност да се проникне зад видимата страна на събитията и фактите, да се разкрие истинският смисъл на различните превъплъщения на хората и времето.

Психологическата «дисекция» на фактите е сериозна предпоставка за правилно ориентиране и в самата изворова информация. Тя дава възможност да се разбере по-добре значението и на онези, често пъти грижливо затулени под повърхността на документалните съобщения вътрешни подбуди, цели, намерения, съображения и пр., които определят до голяма степен физиономията на явленията и събитията от дадената епоха.

Когато се разглежда въпросът за същността на обекта на историческото познание, за неговата специфика, трябва непременно да се има предвид и това, че явленията в социалната сфера за разлика от твърде константните явления в природата са особено динамични и което е най-същественото — те са строго индивидуализирани.

За това разбира се допринася пак фактът, че социалните вления са свързани с дейността на «преследващия своите цели човек». Той в зависимост от своите интереси, намерения, желания, подбуди, наклонности и т. н. определя и поведението си при всеки конкретен случай, при различните ситуации и обстоятелства. Поради тази причина именно на практика не съществува пълна повторяемост на историческите явления, особено що се касае до детайлите. Всяко събитие от «пъстрото зрелище» на историята притежава индивидуални, само на него присъщи черти. Конкретен израз на съществуващата индивидуализация при възприемането и усвояването на света от хората е безкрайното разнообразие от човешки характери и съдби, от многовариантни ситуации. Плод на това е и богато нюансираната гама на човешки поведения при едни или други условия(73).

Обстоятелството, че като участник в историческия процес всеки действува обмислено, преследва определени цели, утвърждаващи в крайна сметка творческата активност на човека, не означава, че съществува някакво абсолютно съответствие между човешки намерения и постъпки, между индивидуалните потребности (материални или духовни) и обществените резултати от дейността на хората. В техните постъпки, както показва практиката, всякога има нещо надиндивидуално, което се съдържа в тези постъпки, но липсва във възгледите и разбиранията на човека, в неговите истински желания и интереси (лични, обществени, класови). С това в известен смисъл може да се обясни фактът, че не всякога, «търсейки и стремейки се към своето» (Хегел), хората са в състояние да предвидят обществените резултати от дейността си. Не всякога целта, която ръководи човека, съвпада с резултатите. С други думи казано, не всякога обективните резултати съвпадат със субективните намерения. В този факт до голяма степен се съдържат предпоставките и за наличието на така многобройните случайности в живота, без които по думите на Маркс «историята би носила твърде мистичен характер»(74).

«Хората — казва X. Волков, анализирайки философските възгледи на Хегел, си поставят определени цели и се стремят да ги постигнат. Но в общата сума на тези стремежи се получават и резултати, по-различни от онези, на които те са разчитали. Те постигат задоволяване на своите най-преки интереси, но благодарение на това се осъществява и нещо непредвидено, което не е влизало в техните намерения. Така действието може да се обърне против този, който го е извършил, да стане «обратен удар».»(75)

Заслужава да се отбележи също така, че проявите на отделните общества, социални групи, отделни индивиди не съвпадат, а не могат да съвпадат дори и тогава, когато се реализират при еднакви условия и време, когато са продиктувани от еднакви подбуди и интереси, намерения, стремежи, идеали и пр. «Един и същи икономически базис, един и същи от страна на основните условия, пише Маркс, благодарение на безкрайното разнообразие от емпирични обстоятелства, естествени условия, расови отношения, действуващи отвън исторически явления и т. н. могат да имат в своето проявление безкрайни вариации и градации, които могат да се разберат само чрез анализ на тези емпирически дадени обстоятелства.»(76)

Когато специалистите разглеждат проблемите относно сходството и различието между историческото познание и познанието в другите области на науката, те много често спират вниманието си и върху спецификата в проявлението на закономерностите в социалната сфера, на трудно разгадаемите закони на функциониране и развитие на социалните форми на движение на материята.

Това не е случайно. То показва, че този проблем има съществено значение и за самото социално познание, предопределя до голяма степен сложността на гносеологичните и логическите проблеми на самата историческа наука. И действително научните изводи и обобщения в която и да е област на знанието, могат да имат реално значение само тогава, когато изследвачът установи и потвърди със сигурен доказателствен материал съществуващата съгласуваност между съответните обективни закони и обусловените от тях явления и процеси, обект на конкретните проучвания.

Що се касае до закономерностите в социалната сфера, сред специалистите съществуват някои различия. Те са изразени особенo ярко в концепциите, изградени на различни идейнофилософски позиции.

Докато идеалистически мислещите философи, социолози, историци отричат под една или друга форма историческите закономерности, марксизмът приема, че както в природата, така и в обществото съществува необходимата всеобща връзка и взаимна обусловеност на явленията и процесите. Налице са следователно определени закономерности, без познаването на които нe може да се обясни правилно реалната социална действителност.

Според някои автори, като например Чернишевски, тъкмо в обществения живот е най-пълно «проявяването на взаимната връзка и взаимодействието на явленията. В противен случай — казва Чернишевски — не би било възможно изработването на какъвто и да е научен възглед за обществения живот»(77).

Характерно за закономерностите в социалната сфера за разлика от закономерностите в природата е преди всичко това, че те — по думите на Енгелс — са свързани със собствените действия на хората, с особеното положение на човека в социалната система. Това ще рече, че бидейки обективни, закономерностите в историята се реализират посредством субективната дейност на обществения човек, пречупват се през неговата индивидуалност.

Хората, както подчертава Маркс, «сами правят своята история, но те я правят не произволно, не при избрани от самите тях, а при непосредствено заварени дадени и унаследени обстоятелства»(78). Всеки индивид по тази причина неизбежно приема под една или друга форма правилата и нормите, установени в даденото време. Неговата личност е социологизирана и институционализирана. Това именно означава, че на субективното не може да се гледа като на нещо априорно, съществуващо само по себе си. «Всичко субективно в крайна сметка е вторично, т. е. обективно обусловено.»(79)

Мислите и поведението на човека като субект на историята са социално обусловени и той всякога се оказва социално ангажиран («социално същество», както са го виждали още древните мислители). Според Маркс индивидуалното човешко съзнание е «обществен продукт»(80), подчинено е на обективните социални закони, на историческите обстоятелства(81).

Съществуващата детерминираност в човешкото поведение не е нещо абсолютно или пък сляпо подчинено на съответните закономерности. В това именно е и спецификата на социалните закони, че те не предопределят конкретно проявление на едни или други факти, самото тяхно съществуване.

Основната движеща сила, която направлява развитието на обществото, трябва да се търси преди всичко в материалното обществено битие. То според класическата формула на Маркс определя самото съзнание на човека, прави хората «органи на своята епоха»(82) (Гьоте). В същото време законите за функциониране и развитие на социалните форми на движение на материята не предопределят автоматично и абсолютно действията на хората, на отделните общества, класи, прослойки и пр.

На практика няма равностойни, напълно адекватни «рефлекси», възникващи под въздействието на съществуващите закономерности. Между обективните материални и други причини и постъпки и поведението на хората, между социалния статус и човешките характери не съществува механична връзка. Целият комплекс от обстоятелства, наричани от историка «причина за дадено събитие», не въздействува върху човека просто като някакъв външен тласък, насочващ в неизменно определена посока хода на събитията. Те не предопределят всичките нюанси на конкретното поведение, а представляват само предпоставка за едно или друго действие, за един или друг изход от дадена ситуация, който изход се решава изборно.

Ето защо на практика се оказва напълно възможно в обществото да протичат и стихийни, неподдаващи се на точно прогнозиране процеси. «Диалектиката на самото развитие на обществото, отбелязва по този повод чехословашкият учен акад. Р. Рихта, е такава, че наред с целенасоченото управление на неговите закономерности протичат и стихийни процеси, които в един пределен момент могат да се окажат извън контрола на човека и обществото.»(83)

Дори и т. нар. логика на развитието на обществото, на която някои твърде много залагат, не се оказва на практика достатъчно последователна и сигурна. Тя, както казва К. Валдхайм, «твърде рядко е определяла курса на историята»(84).

Това показва, че на материалната основа на обществото не бива да се гледа като на някаква мъртва субстанция(85), а като на жива човешка дейност, която прави невъзможно «праволинейно» проявление на закономерностите в социалната сфера. В този смисъл трябва да се приеме, че материалната обусловеност на обществено-историческия процес, от една страна, и вторичността на съзнанието като висша форма на отражение на обективната действителност, от друга, не са някакво абсолютно тържество. Те се намират само в диалектическо единство.

По тази причина съзнанието на човешкия индивид, неговото мислене, поведение и пр. не може да се разглежда в гносеологичен аспект като пасивно отражение на битието. То е активно действуваща сила, която определя облика, колорита на социалните явления и процеси, тяхната истинска природа(86). «Не всичко в общественото съзнание — казва В. А. Елчанинов — може да се обясни с условията на материалното битие. Общественото съзнание обладава относителна самостоятелност и в неговото развитие има вътрешна логика, която определя в немалка степен характера на индивидуалното съзнание (и поведение).»(87)

Тази особеност в проявлението на закономерностите, социалната детерминираност на действията на хората дава възможност и за различни форми на поведение. Обективно личността е в състояние да взема различни решения за нещата в рамките на една и съща социална система, понякога и при напълно еднакви материални, психологически и пр. предпоставки. Всъщност самата логика на развитие на обществото представя на всекиго различни варианти за действие, за индивидуални решения, които субектът съобразно своите възможности и виждания на нещата приема.

Различните явления в живота, свързани с конкретните действия на хората, имат не само своите социално-икономически, материални, политически и други причини, а и причини, обусловени например от предразсъдъци, заблуди, страсти, амбиции и пр.(88) Така че на практика не е възможно съществуването на каквито и да е стандартизирани стереотипи и действия. В това намира израз относителната самостоятелност на общественото съзнание и неговата активнотворческа преобразяваща функция в обществения живот, респективно «суверенното» право за чисто субективна, разбира се, в условен смисъл, изява на индивида.

В противен случай, ако се приеме, че в социалната сфера закономерностите предопределят всяко действие, би следвало да се съгласим с научно несъстоятелната концепция на някои автори (напр. Ф. Бейкън и И. Кант), че субектът на историята, отделният индивид се намира в положението на актьора на сцената, който механично изпълнява заучена по предварително съставен сценарий роля(89). Това, че не може да се говори за такъв «сценарий» или по-точно за сляпо изпълнение на едни или други предначертания, доказва и самата история.

Историческото развитие на обществото потвърждава най-красноречиво, че поведението, мислите, чувствата на хората не са и не могат да бъдат еднакви за всяка конкретна даденост. У човека липсват изработени твърди «условни рефлекси» за поведение при една или друга ситуация. Няма стереотипи на човешките действия изобщо, не е възможна на практика пълна повторяемост на социалните явления и процеси. «Във всяко жизнено явление, казва Достоевски в своето писмо до А. Н. Майков, има безкрайни комбинации, за които не можеш да обвиниш единствено само тяхната първоначална причина.»(90)

Заслужава да се отбележи, че точно тази особеност в проявлението на социалните закономерности и в частност особената роля на човека като субект на историята се опитват ловко да използуват някои идеалистически мислещи буржоазни автори като довод в полза на антиисторизма, за отричане на обективния характер на историческото познание. С добре познатия им жонгльорски похват те се мъчат да докажат, че знанията за човека и неговите дела в историята са нетрайни и несигурни, нямат необходимата здрава основа. Как са възможни, питат те с престорена наивност, логични съждения и изводи върху делата на историческите личности, как могат да се търсят някакви причини и следствия при социалните факти, след като всичко у човека е ефимерно, след като той е изтъкан от противоречия и случайности, от мимолетни настроения и хрумвания.

Човекът в представата на тези автори е, както иронично се изразява Дж. Лондон чрез един от своите герои, «само сбор от променливи състояния на съзнанието, поток от преходни мисли, при което всяка мисъл за себе си е ново аз. Милиарди мисли са милиарди личности, вечно съждение, което обаче никога не преминава в битие»(91). Впрочем до такъв извод, но вече по «научен» път е достигнал още Паскал. За него човекът е «химера», «уродливост», «хаос», «обект на противоречия», «тресавище на несигурност и заблуждение», някакъв «заплетен възел, който едва ли е в състояние някой да развърже, да разгадае и обясни»(92).

Всичко това показва, че една от най-характерните особености в развитието на обществото е наличието на изключително сложна взаимозависимост и взаимовръзка между т. нар. обективни фактори и субективното начало, между обусловеността на човешката дейност и конкретните резултати от нея, между причини и следствия. Тази особеност на обекта на познание в историята създава редица съществени трудности на самия изследователски процес, на ретроспективното познание. Така например в социалната сфера връзките между частните явления не се проявяват автоматично в една и съща форма и начин, не са неизменно задължителни за всички обстоятелства, както бива при явленията в природата. Това принуждава историка да извършва конкретни оценки на всеки факт, явление, събитие.

На едно място Гьоте казва: «За да се разбере, че небето е синьо, не е нужно да се обиколи целият свят»(93), или, както се изразяват по същия повод и други автори, «за да разберем, че всички хвърлени камъни обезателно ще паднат на земята, не е необходимо да хвърлим всички камъни»(94). Действително така е с явленията и фактите в природата. Установи ли се веднъж тяхното състояние, законите, които ги направляват, не е необходимо да се експериментира безкрайно, да се извършват проверки за всеки конкретен случай. Физикът например не е задължен да проверява непрекъснато закона за гравитацията, когато иска да го прилага. Химикът знае, че от двата атома водород и един атом кислород при еднакви условия ще се получи вода. Веднъж доказана, тази формула ще бъде потвърдена с всеки отделен експеримент. Това прави безпредметни многобройните проверки.

При социалните явления обаче не е така. Знае се например, че съществува установеният още от Маркс обективен закон за съответствието на производствените отношения с характера на производителните сили, който действува във всички обществено-икономически формации. Никой обаче не е в състояние да каже с точност, без да проучи всеки отделен факт, как при конкретните исторически обстоятелства се е проявил този закон. Как на практика в един или друг случай се е достигнало до необходимото съответствие между дадените производствени отношения с производителните сили. Още по-малка е вероятността, познавайки действието на този обективен закон, да определим конкретните прояви на определени социални групи или личности.

Дори и при съвършено познаване на общите закономерности, които характеризират развитието на човешкото общество като цяло, и на особеностите, присъщи на дадена социална структура, не могат да се обяснят всички страни на конкретните действия на отделния човек или на цели социални групи, класи, прослойки. Това не може да се постигне дори и тогава, когато историкът познава добре интересите и потребностите на хората, чиито живот и дела изучава, техните истински чувства, вълнения, социални привички, етични възгледи, норми и т. н. Той трябва да познава обективните социални закони, тяхното действие, общите тенденции в развитието на обществото. Без това той не може да достигне до действително научни резултати при изучаване на явленията и фактите от миналото.

Същевременно с познаването на обективните исторически закони, на факторите, които направляват и регулират отношенията между хората и тяхното поведение, задачите на историка далеч не се изчерпват. От него не се иска да осигури някакво статистическо, фактологично потвърждение на определени закономерности. Той по посочените вече причини е задължен да изследва всички конкретни факти.

Конкретният анализ на историческите факти е необходим не за да се потвърди наличието на даден закон, а за да се покажат те като съставна част на самия исторически процес и без което той не може да бъде правилно разбран. В този смисъл познаването на обективните закони на социалния процес за историка има значение на своеобразен компас, който му служи не за да променя «движението» на своите изследвания, да си изгражда предпоставени тези, на които да подчинява фактологията, а за да се ориентира правилно в сложните лабиринти на историята, в самата тази фактология.

Отделните факти, които са конкретна реализация на общите закономерности в социалната сфера (в историята при всеки частен факт общата причина се индивидуализира), следва да се разглеждат не само като детерминиран социален феномен. В тях трябва да се търси и самостойно проявление на субекта на историята — отделната историческа личност, социална група и т. н., проявление, което в някои случаи може дори да изглежда, че се разминава с детерминиращите го закономерности. С други думи, в историко-познавателния процес при всички случаи трябва да се отчита и обективното, и субективното — последното проектирано върху фона на обективните исторически тенденции и предпоставки. Това ще рече, че ако при изследването на природните процеси субектът все пак може в определени граници да се откъсне от оценките за значимостта на дадено явление (т. нар. безоценъчно знание), такова «откъсване» при оценката на човешка дейност е невъзможно. Това именно означава, че социалното познание по своята същност е оценъчно(95).

* * *

Не би могло да се разбере по-особеното положение на изследователя-историк в познавателния процес, ако не се вземе предвид, че неговият обект на познание предопределя и средствата зa познавателна дейност.

На едно място Кант посочва, че преди да пристъпим към познание, трябва да изследваме нашите способности за това познание, тъй да се каже, неговите инструменти(96). Ако тези инструменти са негодни, неподходящи, тогава безрезултатен, неистинен ще бъде и самият познавателен процес, безплодни ще бъдат съответните изводи и обобщения на изследователя. Как стои този въпрос в историческата наука?

Ако се върнем пак към сравнението между познанието в естествените науки и ретроспективното познание в историята, ще видим, че в това отношение представителите на естествените науки се намират, така да се каже, в по-привилегировано положение. Те за разлика от историка разполагат с богат, непрекъснато нарастващ арсенал от модерни технически съоръжения и други средства, които могат да се използуват особено ефикасно за съответни експериментални наблюдения и проверки с оглед научното потвърждение на един или друг факт.

Не така обаче стоят нещата със «съоръженията», които могат да се използват от историка в изследователската му работа. В същото време, когато научно-техническият прогрес завладява всички сфери на съвременния живот, когато въоръженият с модерна техника човек се оказа способен да разгадае и най-съкровените тайни на природата, нейното присъствие в творческата лаборатория на историка почти не се усеща. «Техническите средства», с които борави днешният историк, всъщност твърде малко се различават от тези, които е имал възможност да използува и далечният негов предшественик. И тук първопричината е самият обект на историческото познание.

Изучаването на миналото е изучаване преди всичко на «човешки материал», на човека — този по думите на Кант «най-главен предмет в света»(97). За всестранното му ретроспективно изучаване обаче техническият прогрес все още не си е казал думата. Той не е въоръжил изследователя с такива съоръжения, с чиято помощ могат да се правят безпогрешни изводи и обобщения относно човешкото мислене и поведение, относно емоционалния свят на историческите личности, техните истински цели, намерения и т. н.

Тук не е възможно прилагането на каквито и да са предварително изработени и веднъж завинаги приети схеми и еталони. Не случайно още H. Г. Чернишевски бе отбелязал, че историческият анализ още не е достигнал математически безусловна точност(98). При този анализ по думите на Маркс «не могат да послужат нито микроскопът, нито химическите реактиви»(99).

Следователно историкът трябва да прави своите научни обобщения върху изследвания от него обект, като използува традиционния, присъщ именно на историческото познание метод на работа. Както вече се казва, в своята познавателна дейност той е принуден да разчита преди всичко на един недотам съвършен «лабораторен материал» — писмените и други свидетелства. Като се прибави към това и фактът, че в неговата изследователска лаборатория липсват допълнителни средства за експериментални и опитни проверки, става ясно защо ретроспективното познание представлява една твърде сложна дейност, в която ролята на познаващия субект е особено отговорна. Не случайно изискванията към историка като «реставратор» на явления и процеси от миналото непрекъснато нарастват. Необходимо е освен специалната историческа и извороведска подготовка той да има и голяма всестранна култура, богато реставраторско въображение, знания в много области на науката и т. н.

«Ние, казва писателят П. Вежинов, характеризирайки литературната дейност, нямаме електронни микроскопи, компютри, синхронизатори. Нямаме никакви оръдия, измервателни уреди, инструменти. Нашият скалпел е нашият ум ...»(100) А това се отнася и за работата на историка.

Опитът показва колко е трудно да се проникне в истинската същност на социалните факти, зад които винаги стои човекът, тази «най-голяма загадка»(101), «единствено чудо на нашата планета»(102).

Всеки, който се е ровил в прашните архиви, прехвърлял е «тонове руда», за да открие необходимия му «грам радий», знае какви усилия, упоритост и търпение са необходими, за да може само по документални следи, без каквато и да е възможност за визуални наблюдения върху изучавания обект да се достигне до проникновено обхващане и осмисляне на проявите на хората от миналото и в частност на вътрешните, иманентните страни на тези прояви.

Затрудненията, «блокиращи» в известна степен процеса на проникване в същността на социалните факти, в техния точен смисъл и значение, в истинската логика на нещата, са многостранни. Сериозни трудности възникват още в емпиричния етап на историческото познание и в частност при работата на историка с изворовия материал. Известно е, че изследователят на миналото по необходимост е принуден да разчита изключително на сведенията за едни или други факти, които се намират в достигналите до него исторически източници. Но тези сведения освен другите си слаби страни, за които и по-нататък ще говорим, имат този недъг, че представят действителността до голяма степен фрагментарно, едностранчиво, непълно. «Хората, които са наблюдавали миналото, пише по този повод Л. Готшок, са видели само част от това, което е имало място, и са зафиксирали само част от това, което те са запомнили; от това, което са зафиксирали, се е запазило само част; до историка е дошла само част от това, което е било зафиксирано, но само част от това заслужава внимание, а от това, което заслужава доверие, не всичко е разбираемо; и накрая само част от разбраното, може да се формулира и разкаже ...»(103)

Макар че американският учен представя в твърде мрачни краски положението, в което се намира изследователят-историк още при емпиричния етап на познанието, в общи линии нещата стоя действително така. Дори и да изглежда на пръв поглед парадоксално, оказва се, че сред лавината от информация историкът често пъти страда от информационен глад, от недостиг на информация. Разбира се, това не е липса на информация изобщо, а на такава информация, която наистина би му помогнала, за да възпроизведе верни и пълни картини от миналото, да оцени обективно изучаваните исторически факти. Предпоставките за наличието на своеобразен информационен вакуум в историята са най-различни. За илюстрация ще посочим само една от тях.

Става дума за това, че документалните източници, на които разчита историкът, са свързани преди всичко с дейността на различни държавни, обществени и пр. институции. Това означава, че в тях жизнените явления и факти са отразявани в светлината на господствуващите в една или друга епоха виждания, свързани са с мисленето на определени хора. В същото време милиони други са останали неми в историята. Изследователят не може да чуе истинския им глас, тъй като не разполага с непосредствена документална следа, свързана с тях. Откъде например съвременният медиевист може да съди за умонастроението, за мисленето, за копнежите на обикновения средновековен човек, най-често аналфабет, който е свързан с едни или други еретични движения или е участвувал в борбите срещу феодалния гнет и безправие? Единствен извор за явленията и фактите от онова далечно време са само официалните документи, свързани с имената на представителите на официалната култура, на църквата и държавата. А тези свидетелства, представят нещата така, както е било изгодно на господствуващата класа.

«Трудовият народ, казва М. Горки, е творил историята, но не е могъл да я записва и историята са писали хора, които класово са му били чужди и враждебни. По тази твърде проста причина черноработният строител на историята понякога се споменава и разглежда само като бунтовник, който пречи на добрите хора да живеят спокойно. Като строители на материална култура селянинът и работникът отсъствуват от историята.»(104)

Ако приемем, че и по отношение на историята е напълно валидно съществуващото в информатиката правило, съгласно което «продуктивността на творческата работа е право пропорционално на обема на получената и обработена информация»(105), не е трудно да разберем какви могат да бъдат реалните резултати от наличието на «информационен вакуум». Той неизбежно оставя след себе си досадните «бели полета», които засягат понякога значителни периоди от миналото(106).

«Информационният вакуум» е причина учените да не могат да разработят голям брой съществени проблеми от човешката история не само от далечното безкнижно време, но и от следващите периоди. Сигурно далеч не са малко и събитията с важно значение за общественото развитие, които остават завинаги скрити от погледа на историка, забулени от непрогледния мрак на вековете. Липсата на категорична документална следа е причина столетия наред вече да се спори, и то почти безрезултатно върху такива крупни исторически факти като например съществувал ли е, или не певецът на древна Елада — Омир, съществувал ли е, или не класикът на английската и световната литература, чародеят на художеството слово У. Шекспир и т. н. По тази причина у нас все още се спори по редица факти, особено важни за историята ни, като годината на основаването на първата българска държава, годината в която е било прието християнството в България, и пр.

Неизвестни са и сигурно завинаги ще останат неизвестни още много други моменти и от по-новата ни история, които несъмнено биха дали възможност да се възпроизведе една още по-пълна и ярка картина на миналото ни. Друг възможен «блокиращ фактор» в дейността на изследователя историк е наличието на прекомерно много информация, на т. нар. информационен взрив. За информационното пресищане, за «главозамайващите темпове при натрупването на писмена информация» в последно време твърде много се пише и говори(107).

Когато става дума за основателната тревога на съвременните специалисти от тенденцията към непрекъснато нарастване на информационната вълна, не бива да се забравя, че този проблем не е чак толкова нов. В една или друга степен той е вълнувал четящите хора едва ли не през цялата история на човечеството след появяването на писмеността. Така например още в зората на нашата цивилизация Сенека споделя, че «книгите в голямо количество са обременителни» (срв. С. Сивриев, Слово на книгите, в. «Работническо дело», бр. 135, 19. V. 1975 г.).

Този въпрос е вълнувал и средновековния човек, когато се ражда незагубилият и до днес своята свежест афоризъм от XIII в., който гласи: «По-лесно е да се ориентираш в гората, отколкото в книгите», т. е. в непрекъснато нарастващите по количество ръкописи-оригинали и преписи (срв. Л. И. Киселева, О чем рассказывают средневековые рукописы, Ленинград, 1978, с. 43). Няколко столетия по-късно, през XVIII в., по този въпрос казва своята дума и видният френски просветител Волтер, който вече добре е предугаждал опасностите от непрекъснато нарастващия информационен поток. «Броят на фактите и на съчиненията, казва той, расте така бързо, че в недалечно бъдеще ще трябва всичко да се сведе към извлечения и речници» (цит. по Книга на книгата, С., 1971, с. 60). Ранните симптоми на настъпващия информационен взрив са наложили да се започне още в средата на XVII в. издаване на справочници, които да ориентират учените в необятната по тогавашните представи книжнина.

Заслужава да се отбележи, че обикновено когато се говори зa «информационен взрив» или «информационна криза», за опасностите, които крие за производителността на научния труд непрекъснато нарастващата информационна вълна(108), специалистите имат предвид не толкова обществените науки, колкото приложните. Макар че твърде рядко се споменава за такова явление в историята, тук положението не е по-различно. Нещо повече — обемът на информацията, която интересува историка, нараства с по-ускорени темпове, тъй като тя има два пълноводни потока. Единият идва по линията на печатната продукция, другият обхваща архивно-документалните източници, в това число и кино-, фотоматериалите, оралните извори и т. н.

Проучванията от цял свят показват, че през последните десетилетия нарастването особено на архивно-документалните източници взема огромни размери. Според американски автори в САЩ например само за около три десетилетия (периода 1930–1959 г.) са създадени седем пъти повече документи, отколкото за всичкото време от Гражданската война до шестдесетте години на нашето столетие(109). Според други, по-нови проучвания, изнесени в специален доклад на Главното счетоводно управление на САЩ, «планините» от документи в американските правителствени учреждения заемат повече от девет милиона кв. м площ.

Авторите на споменатия доклад твърдят, че ако се подредят документалните материали, съсредоточени само в различните им архивни средища, без частните сбирки, които са също така много големи, те могат да образуват ивица, дълга от Вашингтон до Кайро(110).

За бързите темпове на нарастване на архивно-документалните източници, които се удвояват всеки 10–15 години, се чуват гласове и от много други страни, където обемът на тези документи също така се отбелязва с астрономични цифри. «Документалният напор, писа по този повод изтъкнатият съветски учен проф. К. Г. Митяев, се чувствува по архивите... Сигнали за документална опасност се раздават от всички материци. След архивите за тази опасност сигнализират и работниците от информационните служби.»(111)

Усещайки осезателно «тръпката на апейрона», специалистите все по-тревожно предупреждават, че информационната лавина застрашително нахлува в творческата лаборатория на историка. Тя го изправя пред непреодолими понякога трудности, пред невъзможността поне с досегашните традиционни средства да обхване огромния документален и фактологичен материал, без използуването на който мъчно може да се покаже наистина пълен образ на миналото. Именно трудностите, свързани с обхващането на наличната изворова информация, имат предвид някои автори, като изтъкват с известен песимизъм, че в крайна сметка е недостижимо «създаването на дефинитивни трудове, при които всичко да се намери и всичко да се знае»(112).

В този смисъл се твърди, че вече е настъпило «значително екстензивно изменение на изворовата база на историческата наука, т. е. количествено разширение за сметка на включените в научно обръщение неизвестни по-рано нови видове исторически източници»(113).

Сред факторите, които играят също така «блокираща роля» в работата на изследователя, характеризират спецификата на всяка ретроспективна форма на отражение на обективната реалност, заслужава внимание и историческата дистанция. Това е разстоянието между историческото и авторовото време, между епохата, когато са протекли или са регистрирани дадени събития, и момента на тяхното изучаване. В много случаи тази дистанция е наистина сериозна бариера, която пречи за установяването на необходимия «контакт» между обективното историческо време и съвременността — субективното (авторовото) време. Причините за това се крият във факта, че времето неизбежно води до промени в цялата съвкупност от условия на човешкото битие, в начина на живот у хората, «във формите на жизнена дейност на личността, класите и т. н., които характеризират особеностите на тяхното общуване, поведение и начин на мислене»(114).

Времето, както е известно, е безпощадно и по отношение на ценностните категории. То внася своите поправки във възприемането и осмислянето на едни или други факти, в усвояването на информацията за едни или други събития, в разбирането на езика на съответната епоха, който също така с време търпи съответна еволюция(115).

Днес ние възприемаме по-различно документите, излезли изпод перото на даден автор например отпреди едно-две столетия. По-различно от неговите съвременници оценяваме и регистрираните факти.

Еволюцията във вижданията на хората през различните епохи е имал предвид и Ленин, като казва: «Нашите внуци ще разглеждат документите от епохата на капиталистическия строй като нещо чудновато. Мъчно ще смогват да си представят как е могла да се намира в частни ръце търговията с предметите от първа необходимост, как са могли да принадлежат фабриките и заводите на отделните лица; как е могъл един човек да експлоатира другиго; как са могли да съществуват хора, които не се занимават с труд»(116).

Любопитно в това отношение е и едно разсъждение на бележития френски моралист от XVII в. Лабрюйер. Като сочи, че някои силни на деня хора заемат незаслужено място в обществото, той вижда възмездието на историята в това, че за бъдните поколения тези хора няма да имат никакво значение. Напомнянето за тях естествено не ще предизвиква същите усещания, както съвременниците им(117).

Тъкмо самото историческо развитие на обществото потвърждава най-убедително с безброй примери, че ценностните категории, от които се ръководят хората, са твърде неустойчиви, относителни в техния социален смисъл и значение. «Което е казано вчера, споделя един от героите на големия майстор на историческия роман у нас Д. Талев, утре може да изглежда съвсем иначе.»(118)

Дори такива основни общочовешки ценностни категории като «добро», «лошо», «справедливо», «несправедливо» и т. н. са социално-класово и исторически обусловени. До голяма степен «всяка представа съответствува на своята епоха»(119), всяко време, всяко поколение дори има свои предпочитания и вкусове. Те са неустойчиви и изменчиви, в тях не се влага едно и също съдържание и смисъл. Това, което е било справедливо, нравствено, етично, морално, полезно и т. н. от гледна точка на нашия по-далечен предшественик, днес може да има по-друго значение, дори в някои случаи и диаметрално противоположно(120).

Различните оценки на нещата, в това число и отношението към общочовешките ценности, не зависят само от историческата дистанция. Такова различие може да има и у хора, които живеят в едно и също време, при еднакви условия, стоят на еднакви идейни, философски, класови, религиозни и пр. позиции. Това е така, защото определена роля при формиране на отношението на човека към нещата играят и редица допълнителни, странични фактори, като естетически, национални, лични и пр. позиции, интереси, предпочитания, водещи понякога и до груби пристрастия. С други думи, наред с общочовешките ценности, които историкът намира отразени върху страниците на различните свидетелства, има и ценности, принадлежащи на дадена социална група, класа, партия, религия, както има и ценности, чиито характер се определя само от лични мотиви и съображения. Тази особеност в отношението на различните хора към едни и същи неща е имал предвид и бележитият учен-физик, Б. Паскал, който казва: «Това, което се счита за истина от тази страна на Пиренеите, се смята за заблуда от другата им страна»(121).

Не случайно Енгелс осмива тези, които са склонни да твърдят, че съществува някаква «вечна» справедливост, която надживява времето и хората, остава трайна, неизменна за всички поколения и епохи. «А тая справедливост, казва той, винаги е само идеологизиран, превъзнесен в небесата израз на съществуващите икономически отношения или от консервативната, или от революционната им страна. Справедливостта на гърците и римляните намираше, че робството е справедливо; справедливостта на буржоата от 1789 г. изискваше премахването на феодализма, защото той бил несправедлив... И така представата за вечната справедливост се изменя не само в зависимост от времето и мястото, а в зависимост дори и от лицата, принадлежащи към ония неща, под които всеки разбира нещо друго.»

Според Енгелс пренебрегването на еволюцията в човешките представи за едни или други ценности може да има сериозни последствия за науката, да постави под въпрос самите резултати от изследователската работа. «Ако в обикновения живот — посочва той — при простотата на отношенията, на които се натъкваме, се възприемат без особени недоразумения такива изрази като справедливо, несправедливо, справедливост, правно чувство даже и когато те се отнасят до обществените явления, то в научните изследвания на икономическите отношения тези изрази довеждат до такава безнадеждна бъркотия, каквато би възникнала например в съвременната химия, ако там биха пожелали да запазят терминологията на теорията за флогистона. Още по-лоша става тая бъркотия, когато човек вярва в социалния флогистон ...»(122)

Историческата дистанция играе съществена роля и при самата изворова критика, при анализа и синтеза на документалната информация. Според някои специалисти проучването на изворите е своеобразно «призоваване на свидетелите на историята пред съда на авторовото време, където се осъществяват т. нар. съждения по аналогия(123). При тях, от една страна, миналото създава паралели с настоящето, а, от друга — авторовото време влияе върху образа на реконструираното минало време. Като основание за подобен възглед се сочи обстоятелството, че на историка (както и с всеки друг човек) не е съдено да живее, да мисли и да действува извън своето време, да бъде независим от «климата» на социалнопсихологическия живот на своята епоха, от нейните потребности и идеи(124). Дали желае, или не, дали съзнава, или не съзнава това, при изучаване на миналото чрез информацията за него той рисува образа на някогашната действителност, като използува багрите от своята «палитра», багрите на своето време, макар че те — повлияни от наслоенията на годините — имат по-различни нюанси.

Обръщайки поглед назад, историкът естествено вижда товa минало с очите на човек от друга епоха. От своето време той сверява фактите на историческото минало с идейно-философските виждания и концепции, с мислите, идеите, чувствата, присъщи на средата, класата, социалната група и пр., от която произхожда. На миналото той гледа от височината на постиженията на своята епоха и следователно осъществява съжденията си за него със сегашни представи за нещата. Това ще рече, че разшифровайки историческите факти и процеси при реконструкцията на миналото, изследователят неизбежно включва и «фрагменти» от настоящето. (То присъствува в творчеството на историка преди всичко чрез неговата идейна и научна позиция.)(125)

Историкът, ако си послужим с думите на Хегел, «принадлежи на своето време, той живее по неговите нрави, споделя неговите възгледи»(126). Така че на практика при изучаване на изворовата информация и фактология в известна степен настоящето служи за «ключ към миналото» и то се измерва, оценява, познава от днешна гледна точка. Независимо от това, че е неизменно, оценките за него се менят(127).

Тъкмо тази особеност на социалните факти се опитва да използува Р. Арон като основание, за да твърди, че на практика съществуват «различни системи на интерпретация на историческото минало». «Когато събеседниците са разделени един от друг с векове, казва той, единствената интерпретация на езика се заключава в реконструкцията на използуваните системи. Ho ние не можем никога да бъдем сигурни, че ще се доберем до единствената възможна интерпретация.»(128) Това ще рече, че историкът в крайна сметка осъществява само собствена интерпретация на историческите факти, при която важна роля играе предпоставената теза. т. е. по думите на френския автор на практика «теорията предшествува историята» и следователно конструира някогашната реалност(129).

Опасности от деформирана реконструкция на фактите се крият и в това, че както всяко друго изследване, така и изследванията в областта на историята имат свой прагматичен смисъл и насоченост. Те са обусловени от потребностите на деня. Изучаването на миналото, особено в наше време, съвсем не е резултат на някакво сантиментално умиление или дилетантско занимание, а се налага от конкретни жизнени потребности. Никой не посяга към една или друга историческа тема, без да си постави задачата да даде отговор и на някои съвременни въпроси. Миналото оживява изпод перото на историка само ако е наложено от потребностите на неговото време(130). Това ще рече, че обръщането към старите проблеми в новия обществен климат има всякога социални причини, идва в отговор на дадена социална поръчка.

«Ние, казва Хегел, не се интересуваме от миналото само защото то някога е съществувало.»(131) От него историкът се стреми да изтръгне някакъв съвременен смисъл и значение, като влага в повествованието си и нещо свое, което да направи фактите от някогашната действителност близки и разбираеми на неговата епоха, на съвременниците си. В този смисъл историята е действително съвременен поглед към миналото.

Изискванията на практиката, пише Б. Кроче, които се оказва, че лежат в основата на всяко историческо съждение, предават на всяка история характер на «съвременна история». Това е така, защото за каквито и далечни събития от миналото да се касае, историята има работа с потребностите на настоящето, със съвременните проблеми, в чийто контакт вибрират отделните събития.»(132)

Когато говорим за неизбежната съгласуваност между историческата тематика и потребностите на деня, за «осъвременяването» на отминалите факти и т. н., това не бива да се схваща буквално. Тук не става въпрос за такова осъвременяване, при което да се търси непременно съответствие между историческите факти и авторовите (на историка) виждания, да се поставят фактите от миналото в прокрустовото ложе на съвременните възгледи за нещата. Не се касае също така за приемане на прословутия Поперов «ситуационен анализ» като метод на работа.

В случая се има предвид необходимостта от едно своеобразно «превеждане» на фактите от езика на миналото на емоционалния език на авторовото време без натрапване на това, което Ф. Меринг например наричаше «нравствена мярка» на историка.

«Нравствените мерки — казва той — постоянно се менят и ако живите поколения искат да приложат своя нравствена мярка спрямо миналите поколения, това ще означава да измерват вкаменения пласт земя с носения от вятъра подвижен пясък.»(133)

Историкът не може да се задоволи само с това да възпроизвежда картини от миналото, да показва историческите личности, народа в реквизита на миналата епоха. Той трябва да ги представи така, че те да бъдат достъпни и на съвременника, да говорят с неговия език. Тази особеност на историческото познание също така се използува от редица съвременни буржоазни автори като едно от основанията за отричане обективността на историческите знания изобщо.

Разглеждайки едностранчиво теоретико-познавателните, психо-емоционалните и приложните аспекти на отношението на човека към общественото минало, тези автори достигат до напълно погрешния извод, че миналото присъствува в настоящето само във вид на аналогични образувания, че всяко представяне на някогашната действителност непременно води до нейната модернизация. Според тях историческото описание, доколкото е стимулирано от определени «прагматични рефлекси» (за които говори например Хегел), представлява «проекция на вчерашното върху екрана на днешното». Съществува признаване на социалната обусловеност на историческото познание, това че «всяка историческа епоха има своя представа за древна Елада, за Рим, за Възраждането, Реформацията и т. н.». Но това съвсем не означава, че историята като «интелектуална форма», в която цивилизацията си дава отчет за своето минало», е проста проекция на съвременността, особено «творение» на духа, както ни убеждават някои съвременни буржоазни автори(134).

* * *

За да се разберат по-добре проблемите, произтичащи от опосредния характер на познанието в историята, трябва непременно да се вникне по-внимателно в същността на емпиричния етап от това познание и по-специално в етапа на изворовата критика.

Известно е, че критиката на различните по произход и характер исторически свидетелства, т. е. аналитико-синтетичните операции върху изворовата информация, е една особено сложна и отговорна дейност. Резултатите от научната критика на изворите до голяма степен решават по-нататъшните резултати от изследователската работа, предопределят научното равнище на историко-познавателния процес.

Както в цялостния познавателен процес, така и на емпиричния етап от познанието историкът е принуден да преодолява редица трудности, присъщи именно на ретроспективното познание. Трудностите при критиката на изворите естествено са толкова по-големи, колкото е по-отдалечено времето на тяхното създаване, колкото по-различни са социалните, класовите, естетическите и т. н. позиции, от които авторът на съответното писмено свидетелство е отразил и осмислил едни или други факти.

Както вече се каза, за да се разбере дадено историческо събитие, трябва преди всичко да се познава епохата, времето, когато то е протекло, условията, при които се е проявило, и т. н. Това напълно важи и за оценката на документалните извори. Те не могат да бъдат правилно разбрани, ако не се държи сметка за конкретно историческите условия, при които са създадени, за тяхното предназначение, авторство и пр.

«Всички произведения на изкуството не от нашата епоха и не от нашата цивилизация, пише Чернишевски, изискват несъмнено да се пренесем в тази епоха, в тази цивилизация, която ги е създала; иначе те ще ни изглеждат непонятни, странни.»(135) Аналогичен е въпросът и с изучаването на всички други свидетелства от миналото, които, откъснати от тяхната естествена среда, стават неразбираеми и недостъпни.

С други думи, първото условие за историка е да се пренесе мислено в епохата, от която идват изворите, да се запознае добре с тяхното време, с господствуващия икономически, политически и културен живот, със социалнопсихологическия климат. Но тук, при мисленото връщане към други епохи и хора с помощта на останалите следи, възникват допълнителни, присъщи единствено на ретроспективното познание проблеми, които в известен смисъл възпрепятствуват самия познавателен процес.

Като послания, идващи от дълбините на историята, като атестат на своето време историческите документи очертават силуетите на непознати понякога епохи, отразяват бита и мисленето на чужда за изследователя действителност. От тях като от далечно и глухо ехо той долавя гласовете на хора от минало време, други по светоглед и мисловен строй, далечни по психология(136). Те са живели в по-малко или повече непознат за нас социалнопсихологически и емоционално-духовен климат, при съвсем друга морална и духовна атмосфера на обществото, при друга негова класова структура.

Историкът е задължен да се потопи в света на хора и характери с друга душевна нагласа и мисловност. Чрез страниците на достигналите до него документи той трябва да «разговаря» с хора, които са имали различни предпочитания и вкусове, друго светоусещане, амбиции, страсти, домогвания, чиято вътрешна логика с течение на времето се оказва не винаги разбираема и достъпна. В историческите свидетелства от по-далечно време са акумулирани мисли, които най-често не се поддават на съгласуване с ценностната система на историка. Дори езикът и изразните средства в документите нe винаги кореспондират пряко с възприемателната нагласа на изследователя, не винаги съдържат адекватен на неговите разбирания смисъл и значение. Това тъкмо налага при анализа на писмените паметници да се познава безпогрешно и еволюцията на езика, който по думите на Вазов е така устроен, че «постоянно прави нови крачки в развитието си под влияние ма разни социални и исторически обстоятелства»(137).

Всичко това означава, че информационният поток по направлението исторически източник — историк в етапа на емпиричното познание не протича спокойно. При «диалога» с различно мислещи хора, осъществяван в процеса на изучаването на източниците, се срещат редица препятствия, много от които са обусловени именно от дистанцията на времето(138). За да осъществи така необходимата «чисто човешка връзка» въпреки тази дистанция(139), историкът трябва да обладава и известни индивидуални качества. Като «реставратор на ценности» от миналото той действително търси обективната истина, а не само формално документално потвърждение на своите предпоставени тези. Негово задължение е да преодолее най-напред създадената от времето бариера, която при неопитния изследвач неизбежно довежда до нарушаване и на логическата структура на самото изследване. Само като се дистанцира от своята епоха, т. е. като съумее, да навлезе в историческото време, без, разбира ce, да се «претопи» в него, той ще може да сложи вярна «диагноза» на изследваните явления и процеси, ще може да «разговаря» по-свободно с миналите поколения чрез оставените от тях документални следи. Само така може да вникне във вътрешно-психологическите и емоционалнообществените двигатели на човешкото поведение в изучаваната епоха, ще открие зад фактите вътрешните подбуди, ще види по думите на Добролюбов пред себе си дейците от миналото «като живи личности, които познава от историята ..., с техния частен бит и вътрешни съкровени мисли и стремежи ...»(140).

Да вземем например някои средновековни писмени паметници, каквито са произведенията на житийната литература, различните летописи, хроники, похвални слова, полемични творби, апокрифни трудове и т. н., представляващи най-надеждните свидетелства за онова далечно време. Поради различни специфични особености, свързани както с тяхното външно оформление, така и със съдържанието им, тези източници фактически сe оказват достъпни само за ограничен кръг специалисти. По-широката читателска публика може да ги разбере, след като се преведат не само на съвременен език, а и на съвременно мислене (например чрез съответен авторски коментар).

Това е така, защото възгледите, ценностните моменти, отразени върху страниците на различните произведения от старобългарската книжнина, са в пълен дисонанс с нравствено-етичните, моралните, социалните и пр. принципи на нашето време. Жизнените факти, които интересуват историка, обикновено са забулени зад думи и фрази, лишени от конкретен смисъл и значение. Те се оказват скрити зад кухия риторичен шум, с който склонният към словесно разточителство средновековен автор в съгласие с господствуващите канони е замъглявал «земните» си намерения, стремежи, страсти.

Да се изследват такива документи това ще рече, да се надникне през дрезгавината на времето в сложните лабиринти на една забравена вече епоха. Бидейки свидетели на събития и факти, станали преди столетия, материален остатък от живота и делата на далечни наши предшественици, от редовете им се долавя ритъмът на един чужд и мъчно разбираем за съвременника ни свят. Отразените тука възгледи, мисли, разбирания говорят за чужди на нас идейно-емоционални и философско-мирогледни възгледи. Те ни запознават с друг мисловен строй, с други естетически, обществени, нравствени идеали и принципи, характерни за едно далечно от днешните виждания светоусещане и умонастроение. Въвеждат ни в други форми на обществено съзнание и бит, в друга духовна атмосфера.

Разлиствайки страниците на тези документи, историкът неизбежно се сблъсква със загадъчни алегории, с трудно проницаемата метафоричност на средновековното мислене, с едно ритуално-символично изобразяване на нещата, с господствуващото метафизично и схоластично отношение към жизнените яздения и факти, присъщо на хора с различна социална, психологическа и нравствена природа.

Това, което средновековният човек е писал или чел, което е съставлявало неговата духовна храна, днес за неспециалиста предизвиква само снизходителна усмивка, напомня за нескопосани, наивни повествования, излезли изпод перото на лишени от талант фантасти.

И действително как нашият съвременник би могъл да се вживее в разказа на средновековния житиеписец или летописец или в апокрифа, след като там се разказва само за въображаеми «чудеса», за «случки» от задгробния свят, от царството на мъртвите, от ада и рая.

Ако се доверим на «фактологията» от подобен род съчинения, ние трябва да приемем като автентични различните видения и призрачни същества, които ни гледат от всяка страница, трябва да се съгласим с библейското описание за сътворението на света, с обяснението, че човешките страдания, за които така съчувствено пишат много средновековни автори, са рожба на първородния грях, свързан с Адам и Ева, и т. н. Те подобно на Вергилий и Дантевия «Ад» ще ни развеждат неуморно из кръговете на ада или рая, ще ни срещат с бога и дявола, с ангели и апостоли, с безплътни сенки и видения, с духовете на нечестиви или праведни. Те ще ни съдят и укоряват с тиха печал или с лукавството на Луцифер, ще проливат сълзи и ще ридаят за грехопадението на човека, за неговите терзания в преизподнята.

И все пак средновековният човек със своите примитивни представи за «тайните» на вселената и живота, със своята склонност към духовно вглъбяване е вярвал във всичко, за което разказва, вярвал е и в най-фантастичното и невероятното. Именно тези описания са въздействували върху съзнанието на хората, вълнували са ги, пораждали са у тях чувства на радост и тъга, на надежда и страх, на гняв и омраза, довеждали са го до всички онези емоционални състояния, които са присъщи на всеки земен човек.

Колкото и да изглеждат несъвършени като носители на информация, тези са свидетелствата, на които историкът по необходимост трябва да разчита, щом като насочи погледа си към средните векове. Много усилия са необходими, за да се намерят тук скътани между редовете, затулени зад общи понятия и фрази онези рационални зрънца, които биха помагали за обективно осмисляне на историческия процес, за разкриване на реалните явления и факти от живота на хората, от техните «земни дела».

За да изследва резултатно достигналите до него свидетелства от този род, за да оживи мъртвите исторически факти, изследвачът естествено трябва да има съответната подготовка. Той трябва да обладава не само знания за съответната историческа епоха, а и познания в областта на палеографията, на текстологията, лингвистиката, сфрагистиката и други помощни исторически дисциплини, които дават правилен научнотеоретичен ориентир в дебрите на средновековното писмено наследство. Така само ще съумее да се домогне до необходимия сигурен доказателствен материал, ще премине успешно на мисловните и емоционалните вълни на Далечното средновековие, ще преодолее препятствията, които тези източници му поставят на всяка стъпка.

Явно е, че за да се разберат правилно различните исторически свидетелства, да се «прочете» вярно тяхното съдържание (смисъла, а не думите) и се получат желаните равностойни «рефлекси», да се стигне до адекватен резонанс в «духовните трептения» между минало и настояще, историкът трябва най-напред да «слезе» до самите източници. Той трябва да потърси някакъв синхрон в мисленето. Чрез своеобразно съпреживяване на умонастроенията от онова време, в процеса на критиката историкът ще може да «преведе» регистрираните в различните документи мисли на езика на своята епоха, ще разкрие, но вече от хребета на своето време мисловния заряд, скрит в редовете и на най-несъвършените на пръв поглед паметници.

Затова с основание някои автори подчертават, че «добрият историк всякога съпреживява хода на описваните събития. Безстрастното историческо повествование свидетелствува за духовна безпомощност»(141).

Това, разбира се, не бива да се схваща като отказване на историка от неговите ценностни критерии, от «мярката», с която той трябва да мери мислите, чувствата и делата на хората от миналото(142). Не се касае за «сливане» на различни виждания (на автора на документа и на историка), нещо, което са склонни да приемат мнозина буржоазни автори, ръководейки се от принципа на схоластиците, че «само подобното познава подобно», че «за да разберем друг, трябва да сме като него»(143). В случая се има предвид само такова «съпреживяване», което позволява да се разбере точният смисъл и съдържанието на вложения в дадения текст емоционален заряд, да се разберат изходните позиции в осмислянето и документирането на едни или други факти.

Не случайно Н. А. Добролюбов, като разглежда въпроса за отношението между съвременността и миналото в историческия роман, изисква «авторът да съди своите герои не по понятията на своя век, а според тяхното време, да гледа с техните очи, да живее с техния живот, да разсъждава съобразно с тяхното умствено развитие и да умее да постави на това гледище и своите читатели»(144).

За това, че историческата дистанция влияе непосредствено и в известен смисъл негативно върху самия изследователски процес, подлага на сериозни изпитания субективните възможности на изследвача, свидетелствува и обстоятелството, че най-често върху едни и същи исторически свидетелства се правят твърде различни изводи и обобщения. Възможни са и разночетения на текстовете, различни интерпретации на информацията, която те носят. Не случайно столетия наред вече историците от различни поколения, обръщайки поглед назад към древността и Средновековието, като разчитат на едни и същи документи, винаги намират в тях и нещо «ново», правят изводи, често съвсем неадекватни с тези на своите предшественици. Различно е не само акцентуването и изтъкването на едни или други моменти, а и самото «дешифриране» на залегналите в тях мисли и разбирания относно жизнени явления и процеси от изучаваната епоха.

Когато става дума за факторите, влияещи върху научните резултати в историята, не бива да се забравя и ролята на «предопитната теза», която в една или друга степен съществува у всеки изследвач. Тя се формира още при подготвителната работа, при запознаване със съответната литература и исторически източници или дори по-рано, преди насочването към съответната тема. Като изучава дадени явления и факти от миналото, историкът се приобщава в някаква степен към натрупаните вече научни знания по интересуващия го въпрос, държи сметка за тях, използува ги. Той, разбира се, си оформя и свои виждания, свое отношение към съответните проблеми.

В съгласие с естествения стремеж у всеки човек да търси подкрепа на своите представи за нещата и историкът насочва селективно погледа си към едни или други факти. Обяснява ги, влияейки се и от това, което нарекохме «предопитни концепции». «В процеса на производството на нова информация, твърдят специалистите от областта на информатиката, ученият все повече и по-често се обръща не само към обекта на познание, но и към знанието на обекта.»(145) Това на практика води и до позната инфилтрация на чужди наложили се като «окончателни истини» концепции, до оформянето на съответни идеи(146), които служат като своеобразен мост между едни и други изследвания, улесняват натрупването на историческите знания като цяло.

В същото време това крие и някои сериозни опасности за самия познавателен процес.

Ако предварителните тези не са достатъчно добре проверени и научно потвърдени от самия познаващ субект, могат да сe окажат и несъответствуващи на истинското състояние на нещата. По такъв начин обективно те могат да утежнят самия познавателен процес, да насочат научното дирене в погрешна посока и в крайна сметка да доведат до неверни изводи и обобщения. «Няма нищо по-опасно за новата истина от старото заблуждение», казва Гьоте(147).

И тук, в историко-познавателния процес, «старото заблуждение» независимо по какъв път се е достигнало до него, ако не се преодолее своевременно, може да стане причина дълго време в науката да намират място например традиционни схващания, които се разминават с истината и съществуват само за това, че са станали вече традиционни. Придържането към тези «традиционни схващания» за някои историци се оказва подходяща форма за пестене на интелектуална енергия в търсенето на нови, оригинални решения на едни или други проблеми в историята. Традицията предпазва и от излишни рискове, до които могат да доведат новите, неутвърдени още концепции в науката. Такава нагласа на «мисловния апарат» на някои учени има предвид и М. Горки, когато казва: «Повечето хора мислят и разсъждават не за да изследват явленията на живота, а защото бързат да намерят спокойно пристанище за своята мисъл, да установят различни «безспорни истини»(148).

За да се разбере истинският характер на научните резултати от историко-познавателния процес, няма да бъде излишно да се припомни и за още една също така естествена склонност у човека, влияеща върху анализа на документите и историческите факти. Става дума за нагласата към «черно-бяло» възприемане и отражение, т. е. склонността към еднопосочност в оценките — изтъкване само на положителното или само на отрицателното, на «бялото» или «черното». Тази склонност допринася немалко за това да виждаме историческите персонажи, изобразени върху страниците на едни или други изследвания само като положителни или само като отрицателни, но не и като сложни човешки същества, каквито те наистина са били.

3. Взаимодействие на историята с други науки. Историята и нейните помощни дисциплини

Проблемът за взаимодействието на историята с други науки не е нов. Той е вълнувал още древните автори, тези, които първи са се опитвали да вникнат в същността на историческите знания, в техния истински смисъл и характер.

Поради своето важно не само теоретично, а и приложно значение този проблем в наше време стана особено актуален. Към него са насочили погледа си мнозина специалисти: философи, социолози, историци, извороведи.

Както убедително показва и практиката, фактически не е възможно да се разбере спецификата на историко-познавателния процес, неговата истинска природа, ако не се осветли правилно, от обективни методологични позиции конкретното проявление на различните форми на интеграция на историята с други науки. Научното осмисляне на този проблем дава възможност да се разбере по-добре социалният смисъл и значение на миналото, да се разкрият докрай социалните функции на историята като наука.

Трябва да се познават добре конкретните форми на проявление на взаимодействието на историята с други науки, за да се създадат реални предпоставки за усъвършенствуване на познавателните средства в историческата наука, за разкриване на нови, допълнителни възможности за получаване на обективни знания за миналото.

По този път именно може да се достигне и до по-нататъшно прецизиране на научните критерии за истинност на историческите знания, за вярна оценка на научните резултати от познавателния процес.

Когато става дума за взаимодействието на историята с други науки, трябва да се направи и една уговорка в смисъл, че този феномен далеч не е монопол само на историческата наука. Той всъщност характеризира една обща тенденция в науката, в различните области на знанието, обусловена от обективната логика на научното познание, от редица социално-икономически и други предпоставки.

«Ние, пише по този повод А. Лилов, сме свидетели на мощен интеграционен процес в съвременните частни науки. Физиката наруши границите на медицината и химията, биологията се съюзи с физиката и образува биофизика, математиката осъществява тотална интеграция почти с всички науки.»(149)

Както сочат и някои специалисти, диференциацията в науката, нейното разделяне на отрасли има в известен смисъл условен характер, обусловена е от конкретните потребности на социалната практика. Или по думите на М. Планк тя «не се съдържа в природата на нещата. Безусловна е само ограничеността на човешките способности за разбиране, които водят до такова работно деление. В действителност съществува «непрекъсната верига, която не може да бъде скъсана на нито едно място»(150). И наистина самият научен прогрес като движение от разкриване на относително простите причинноследствени отношения и връзки към формиране на по-дълбоки и фундаментални закони на битието и мисленето е неосъществим без обединените усилия на всички области на човешките знания, на науката като цяло. «Познанието, писа П. В. Копнин, е единно в този смисъл, че то отразява действителността и се движи по пътя към достигане на обективно истинно знание.»(151)

Ако е вярно, че интеграционният процес в науката, тенденцията към синтеза на научните знания и методи засяга всички области на знанието, вярно е също и това, че в науката история този процес рефлектира с особена сила. В творческата лаборатория на историка неговото присъствие е твърде осезателно. Отдавна загубиха всякакво обаяние старите идеалистическо-позитивистични буржоазни теории, които най-усърдно утвърждаваха гносеологичните робинзонади в историята, изтъкваха като висшa научна добродетел цеховата затвореност и професионална ограниченост на историка, цеховия начин на мислене. Няма вече никаква популярност схващането, че историкът е човек на самотния труд, че той по думите на един съвременен буржоазен автор подобно на средновековен алхимик се занимава «със странни работи, живее в града на мъртвите, обкръжен от сенки»(152), разхожда се самовглъбен сред руините от миналото, вън от живия живот, вън от своето време. Напротив, тъкмо историкът повече дори от всеки друг е длъжен да бъде в крак с времето, в което живее. Той трябва да познава добре постиженията на човешката мисъл, завоеванията както на хуманитарните, така и на естествените, експерименталните науки, вълненията на своята епоха.

Тенденцията към интеграция тук има траен характер. Колкото по-големи стават задачите, които стоят пред историческата наука, колкото по-дълбоко тя прониква в закономерностите на развитието на човешкото общество, толкова все по-често усилията на историка ще трябва да се обединяват с усилията на представителите на други науки(153), толкова повече изследванията и тук ще придобиват комплексен характер. Не случайно понякога сравняват историка с архитект, който може да реализира своя план за построяване на някакъв обект само като се опира на чужда помощ, като се обърне към «цяла серия от занаяти»(154). Всеки от тях му осигурява определени материали, извършва съответни строителни работи, прави това, което сам той никога не би могъл да направи.

Необходимостта от интеграция на историята с други науки и по-специално формите на проявление на този процес са обусловени преди всичко от нейната специфика, от ролята й като наука, призвана да изучава явленията в социалната сфера(155).

Известно е, че една от съществените особености на историческата наука е, че диапазонът от проблеми, които тя обхваща, е изключително широк. Практически трудно може да се намери област от човешките знания, до които да не се докосва историкът в процеса на познанието. Това именно определя богатството и разнообразието на методическия арсенал, с който трябва да се борави при изследване на миналото. Както самите исторически извори като носители на информация, така и фактологията, която те предлагат, изисква при определени случаи да се познават например постиженията на езикознанието и лингвистиката, на текстологаята и кодикологията. По необходимост историкът често трябва да се обръща за помощ и към философията и психологията, към логиката и етиката, към много още други области на знанието, към хуманитарните и природните науки.

Когато се разглежда въпросът за интеграция в науката и в частност историята, тази тенденция не бива да се схваща като някакво механично разтваряне, поглъщане на едни науки от други, като дублиране на работата или изследователските методи. Всъщност тук става дума само за задълбочаване на взаимодействието между различни клонове на знанието, за взаимно използуване на постиженията, за интеграция на теоретични положения, методи, понятия, категории и т. н. с цел да се достигне до оптимално използуване на възможностите на науката като цяло(156).

Така че, когато говорим за необходимостта историкът да познава постиженията на лингвистиката, езикознанието, текстологията и т. н., това не означава, че се касае за някаква потребност той да бъде едновременно и езиковед, лингвист, текстолог и пр. Такава универсална осведоменост нито е възможна, нито дори е необходима. Например по отношение на текстологията достатъчно е историкът да познава онези нейни постижения, които ще му дадат възможност да извърши на научно равнище филологическата критика на определен текст, да се дешифрират правилно едни или други текстове, да се ориентира добре в това, което текстолозите наричат «основен текст» и съответните допълнителни наслоения, т. е. да разбере историята на текста, за да може със сигурност да го прочете(157).

Макар че по необходимост историческата наука взаимодействува с много области на знанието, сред тях някои заемат по-особено място, оказват по-непосредствено въздействие върху общото й състояние и развитие. Такава наука е философията. Нейните проблеми са много близки (макар и на различни познавателни равнища) с проблемите, които е призвана да решава историята като наука.

Някога М. Бори, един от създателите на Квантовата механика, е казал, че «истинската наука е философична»(158). Ако това може да се каже за всяка наука, то особено много се отнася за историята. Тя наистина е и трябва да бъде «философична» наука, трябва да се развива в близък контакт с философията. Това го изисква самата нейна същност. И действително социалното познание, в това число и ретроспективното социално познание, всякога се осъществява върху основата на определени философски предпоставки(159). Самата еволюция на историческото познание представлява по принцип постепенно движение напред от простото размишление върху битието към обобщението. Неговата посока е от предметното изображение към философското разбиране и осмисляне на условията и предпоставките, които обуславят самия социален прогрес. Без философски размисъл върху историческата действителност, без широк панорамен поглед към миналото от здрави философски позиции не е възможно да ce реконструира убедително историческият живот такъв, какъвто наистина е бил, с белезите на неговата някогашна динамика и сложност. Без философски поглед не може да се види силуетът на изследваната епоха, нейните реални очертания, не може да се прозре историческата перспектива. Лишеният от такава позиция изследовател се оказва безпомощен пред емпиричните факти, напразно ще се бори с тях като митологичния Лаокоон със змиите, за да ги освободи от емоционалния им заряд, да ги организира в някаква система, да ги застави да говорят.

Натрупването на емпирични факти, тяхната селекция и систематизация безспорно е необходим етап в историко-познавателния процес. Но само етап. С това работата на историка далеч не се изчерпва. Той не може да се задоволи само с фактологията, колкото богата да е тя. В противен случай историята би се превърнала в някаква колекция от примери, извлечени от прашните архиви. Би се върнала към отдавна отречения позитивизъм, който гледа най-примитивно и опростителски на историко-познавателния процес. Сюжетът на историята е човекът. Той обаче е изключително сложен обект за познание или, както още някои древни автори са го характеризирали, «пръв е сред чудните неща» на природата(160). Неговата многолика дейност има най-различни аспекти: социални, икономически, политически, морални, психологически, религиозни, естетически, културни и пр., от които изследвачът по необходимост трябва да се интересува. За да се разберат най-добре причините за дадени събития и реалните предпоставки за тяхното съществуване, трябва да се познава човекът и неговата роля в историята, да се знае какви фактори обуславят неговото поведение, т. е. какво въздействува и определя хода на човешката история. Отговор на тези въпроси дава пак философията.

Поради своята изключителна сложност «човешкият материал» трудно се поддава на изучаване. Още по-трудно е, когато се касае за дистанцирано изучаване на този материал. Оказва се, че реалният човешки живот в историята, в неговото единство и противоречие, сложност и глъбина трудно се побира в някакви прости, лишени от философски смисъл и значение формули. Трудно се вмества в тесните рамки на мъртвите ерудични интерпретации, присъщи на немалко исторически съчинения, които носят отпечатъка на криво разбрания академизъм в историческата наука.

Всеки историк и от собствен опит знае, че за да се създаде фактологичната картина на социалния живот от миналото, да се покаже неговото избледняло фактографическо копие, не е най-трудното нещо. По-трудно е този живот да се обясни, да се прозре философски дълбоко в социалния механизъм, в причинноследствените връзки и взаимоотношения между явленията и процесите.

Във връзка с това Белински подчертава, че изучаването нa фактите без философска интерпретация води до тяхното знание, но не и до усвояването им(161), до проникване в тяхната истинска същност. Ако историкът не желае да се превърне в най-обикновен реставратор на отминалия вече свят, в досаден архивар на «сурови» факти, останали като застинали трофеи от някогашния живот на хората, той трябва да каже на своите читатели не само «какво е станало», а и «защо това е станало»(162), какъв е философският смисъл на едни или други социални явления. Не случайно в трудовете на най-изтъкнатите учени-историци, които всякога се четат с интерес и оставят трайна следа в съзнанието на хората, мъчно може да се открие докъде свършва историята и откъде започва философията. Те обогатяват читателите не само с факти, а и със знания за тези факти, навеждат на философски размисли, помагат да се разбере истинският смисъл на историята като богата съкровищница от човешки опит и мъдрост.

Когато казваме, че историческите факти се нуждаят от философско осмисляне, че философията като «теоретична основа на мирогледа» (Чернишевски)(163) подпомага непосредствено изследователската дейност в историята, имаме предвид не каквато и да е философия или философска система, а марксическата философия. Тя именно представлява единствено сигурен инструмент за научни изследвания, дава в ръцете на историка верен компас за правилно ориентиране в тъмните лабиринти на миналото, в най-сложните, заплетени, противоречиви факти, с каквито историята е твърде богата(164).

Всъщност историята се превърна в истинска наука едва тогава, когато подаде ръка на марксическата философия, когато се въоръжи с единствено научния метод на познание — диалектическия и историческия материализъм като мирогледна и методологична основа на съвременната наука, разкриващ най-общите закони в развитието на природата, обществото и мисленето. Познаването и прилагането на тези обективни закони при изучаване на миналото доведоха до създаването на най-общата методологична основа и на историята, даде в ръцете на историка сигурен инструмент за социално познание.

Когато се разглежда същността на интеграционния процес между историята и философията и по-специално ролята на философията в развитието на историческата наука, не е достатъчно да се каже само това, че философията даде научен метод за изследване на социалните явления и факти, че посочи закономерностите, характеризиращи развитието на обществото. Не е достатъчна и оценката, че тя изясни гносеологичните особености на историческото познание(165), доведе до нарастване на социалните функции на историята(166). Трябва да се посочи също и това, че благодарение на философията се разшири диапазонът от проблеми на историята. Тя помогна на историците да разберат истинската природа на източниците като носители на ретроспективна информация, като форма на отражение на обективната историческа реалност. Философията (марксическата философия) откри пътя към задълбоченото осмисляне на гносеологичните аспекти на изворовата информация, на гносеологичните функции на историческия източник. Тя даде своя принос за изработването на научни критерии за оценка на различните по произход и характер свидетелства от миналото.

Ако се проследи излязлата литература по тези проблеми в чужбина (у нас тя е крайно оскъдна), не е трудно да се забележи, че под изследванията с извороведска по същество насоченост стоят предимно имената на философи и твърде рядко на историци. Това е така не толкова, защото историците не искат да се занимават с теорията на своята наука (този феномен за съжаление у нас е налице). В случая е пo-важно, че фактически много от историческите и в частност от извороведските проблеми могат да намерят научен отговор само ако са проектирани върху съответни обективни философски концепции за развитието на общественото битие и общественото съзнание, ако са съгласувани с утвърдените от историческия и диалектическия материализъм виждания в това отношение(167).

За взаимодействието на философията с историята може да се говори много. Но и това, което се каза е достатъчно, за да се разбере, че действително само при проникновено овладяване на философските знания е възможно успешното развитие на историческата мисъл. Само с помощта на философията могат да се решават успешно възникващите в историко-познавателния процес мирогледни и методологични трудности. Философските знания именно допринасят най-много за обосноваване на обективността на научните исторически знания, за разкриване сложната природа на тези знания. Като «логика на научното познание» философията и с това помага на историка, че тя единствено е в състояние да даде правилно разрешение на различните форми на познание на социалните факти независимо от тяхната сложност и противоречив характер.

Всичко това показва, че философията заема особено важно място в «живота» на историята, че интеграцията между тези две области на знанието трябва непрекъснато да се разширява и задълбочава.

Не случайно на това сближение се погледна още миналия век като на истинско завоевание на човешката научна мисъл. Именно голямата роля на философията за развитието на историята е предугаждал великият руски поет и писател А. С. Пушкин. Той характеризира Волтер като писател и мислител, който «първи е тръгнал по нов път и внесъл светлината на философията в тъмните архиви на историята»(168).

Заслужава да се отбележи, че макар и да изхождат от други позиции при разглеждане на проблема за отношението между двете науки, мнозина представители даже на различните субективноидеалистически направления също така приемат, че историята обезателно се нуждае от помощта на философията, че е задължително философското осмисляне на действителността, критическото изучаване на движението и развитието на човешкото общество.

Пренебрегването на завоеванията на философската наука на практика и според тези автори означава пренебрегване на проблемите за методологията и метода на историята, без които не е възможно резултатно изследване на историческия процес. Това има предвид например изтъкнатият представител на т. нар. критическо направление във философията на историята А. Мару, като подчертава че «историческата литература съдържа много лъжливи истории, псевдоистории, неистории поради това главно, че не се ръководи от критическата философия, от рационална, точна теория на историческото познание, която определя условията и границите на това познание и без която историците се лутат в безплодни търсения»(169).

Историята според Мару е заплатила много скъпо равнодушието на историците към собствените им философски проблеми, към философията като наука. Затова френският учен предлага на входа на творческата лаборатория на историка да стои надпис: «Нека тук не влиза този, който не е философ!»(170). Подобно виждане към проблема има и неокантианецът Р. Арон, според когото философията «осигурява неоценим инструмент за историческите изследвания», т. е. научния метод на историка(171).

В недооценяването на постиженията на философията, и пренебрегването им при изследване на миналото някои буржоазни автори търсят и корена на съществуващата криза в буржоазната историческа мисъл, която по тази причина се е оказала лишена от здрави теоретични основи(172).

Въпреки обективната потребност от взаимопомощ и взаимодействие между историята и философията този процес у нас като че ли не се реализира. Усеща се само някакво мълчаливо съгласие между специалистите от тези две близки области на знанието да бъдат изведени върху повърхността философските проблеми на българската история. Със съвсем малки изключения тези въпроси не са разработвани в нашата наука нито от буржоазните специалисти, нито от учените-марксисти.

Какви са резултатите от пренебрежителното отношение към философските проблеми на историята, това се знае добре. Не само че изостава развитието на нашата теория на историята изобщо, а страдат сериозно самите конкретно исторически изследвания, страда нашата историческа наука, нейният престиж на съвременна наука. Колкото и да е неблагоприятно за българската историческа мисъл, на този факт обръщат внимание не само специалистите, а и читателите на нашата иначе твърде внушителна по количествени показатели армия от историци.

В отделни изказвания и статии в печата се сочи с тревога, че ние все още нямаме своя марксистка философия на историята. Нашата историческа наука според тези мнения се придържа към една отречена вече традиция — да представя само хронологията на събитията и не всички страни на историческия живот и — което е особено важно — да отбягва философските обобщения, философския размисъл върху историческите факти, върху битието на българина в неговото минало. Заслужава да се каже, че някои от тези мнения са доста дръзки и язвителни, пропити с песимизъм по отношение дори на общото състояние на историческата ни наука. «Ние нямаме, заявява например Емилиян Станев, една истинска история на нашия народ. Такава история би предложила философската концепция за миналото ни... Българската история чака още своите историци.»(173) Този саркастичен залп, изстрелян от видния наш писател, е твърде симптоматичен. Той предупреждава тревожно, че действително в нашата наука нещо не достига. Явно има какво още да се направи, за да могат изследванията на българските историци да изпълняват истинските си функции.

Впрочем към този недъг на историческата ни наука са насочили погледа си и някои наши историци, които направиха достояние на обществеността своите виждания по въпроса. Случи се така, че за едно сравнително кратко време (само за два-три месеца през 1979 г.) органът на Съюза на българските писатели в. «Литературен фронт» разтвори страниците си за интервюта с историци. Изказаха се няколко наши професори по история. Почти всеки от интервюираните под една или друга форма отбелязва като слаба страна на историческата ни наука това, че тя продължава да се движи по «трасирани от векове насоки на историческото дирене»(174), че «все още не е успяла да осмисли докрай цялостно българската история, да намери ... философията на националната история», нещо, от което тя е «още много далече»(175).

Тази слаба страна на историческата ни мисъл, разбира се, не може да се отстрани с магическа пръчка и тя според един от интервюираните историци неизбежно ще даде своя отпечатък върху подготвящата се сега многотомна история на България. «Липсата на философско осмисляне на българската история, казва М. Исусов, липсата на цялостни научни концепции по основните периоди и проблеми на нашата национална история ние чувствуваме изключително остро при работата над академическата история.»(176)

Сред науките, с които историята има също така много допирни точки, е и социологията. В по-ново време взаимодействието между двете науки е една от най-ярките прояви на необходимостта от интеграция на науки, автономни по отношение на своя предмет и метод, но ориентирани към един обект на изследване — обществото с неговите системно-структурни връзки и зависимости. Историческият материализъм като единна теоретична и методологична основа и общността на обекта на изследване предпоставят органическа интеграция между двете науки.

Междудисциплинният «диалог» между историята и социологията се води на различни равнища: теоретично, методологично, приложно-методологично. Историческият характер на социалните процеси, явления, факти изисква от социолога да притежава понякога и качествата на историка. За да изведе редица социологични постановки, той трябва да умее да черпи от историческите извори емпирична информация за изследвания обект. И, обратно — без социологичните теории, понятия и категориален апарат историкът може да изпадне във фактография, в регистриране на историческите факти за изследвания обект, в тяхното просто описание. Социологията оказва ценна помощ на историята и с разработването на научни методи за «създаване на документи» (анкети, статистически източници и др.), за тяхното използуване като носители на информация за различни социални явления и факти.

Социологията и в частност марксистко-ленинската социология за историка има това значение, че тя разкрива закономерния характер на развитието на социалните процеси, създава методологична основа за установяване и изучаване на общите свойства на историческия процес(177).

Наличието на интеграция между двете науки кара специалистите да търсят точно, научно обяснение на този все по-задълбочаващ се процес. Но разнообразието на «диалози» между историята и социологията на различните изследователски равнища, изглежда, че в известен смисъл обърква формулировките. За едни автори, обобщава О. Л. Вайнштайн, социологията е върхът на историята, за други тя е историческата философия, за трети сближаването между историята и социологията унищожава все повече и повече различията между двете (според някои различия изобщо няма), четвърти считат, че историята и социологията са неразделни, а други — че са съвсем различни, шести обявяват историята за прислужница на социологията(178).

Методологичната предпоставка за правилен отговор се открива в марксисткото разбиране за общото и специфичното в обекта на двете науки, както и по отношение на историческия и логическия метод на познанието. Историята изследва генезиса, формирането, развитието, изменението на обществото, на обществените процеси, явления, факти. В реалното представяне на миналото историческият метод е основният, а логическият играе подчинена роля. За социологията, която изследва логическото в социалните системно-структурни отношения, тази съподчиненост е обратна(179).

Размяната на методологичен, понятиен или друг изследователски «инструментариум» между историята и социологията е разнообразна. Особено полезно е взаимното обслужване с извори, които са носители на ретроспективна информация. От тях и историкът, и социологът могат да черпят емпирични данни. Документацията от социологичните експерименти е особено полезна за историците на най-новата история. Било под формата на анкети, на интервюта, на наблюдения, на обработени вече данни и интерпретации тя съдържа информация от социалнопсихологическо, историко-културно, социално-икономическo естество, която трудно се открива в документите от официален и личен произход.

Често пъти поради репрезентативния си характер социологичните извори носят по-пълна и обективна информация в сравнение със спомените, епистоларните материали, дневниците и т. н.

От друга страна, данните от социологичните експерименти са реални без своето историческо интерпретиране, а изведените социологични закони и закономерности — без тяхното историческо хронологизиране. Но и историята, и социологията в процеса на интеграцията идват да си помогнат взаимно, да обогатят собствения си методологичен арсенал с методите на другата наука, които винаги остават със своята допълваща, помощна функция(180).

Казахме вече, че историята като наука всякога е обърната с лице към социалните факти, явления, процеси, към човека и неговото минало, към неговите дела, мисли, поведение. Човекът не е пасивен обект на историята, а е неин творец и създател, автор и изпълнител. За да бъде разбран добре, за да се вникне в точния смисъл и истинското съдържание на неговите мисли и поведение, той трябва да се разглежда всестранно. Необходимостта от такъв подход се чувствува още на първия етап на историческото познание, при аналитико-синтетичните операции, съпровождащи критиката на изворовия материал, на емпирията като цяло. Различните по произход, характер, предназначение и т. н. исторически свидетелства имат преди всичко тази особеност като носители на ретроспективна информация, че те са плод на съзнателна, целенасочена и обмислена човешка дейност.

За да се оценят правилно «свидетелските показания» на авторите на историческите свидетелства, трябва да се познават добре психологическите закономерности, свързани с възприятията, запомнянето и възпроизвеждането на наблюдаваните явления от външния свят. Това ще рече, че за боравещия с човешки материал историк е задължително да познава добре и особеностите на психологията на човека, на сложното взаимодействие между него и околния свят. Нужно е да разбира свойствата, състоянията и спецификата на т. нар. субективен свят на човека, на неговия вътрешен мир, който неизбежно се отразява и върху неговото поведение. Затова при критика на източниците трябва да се търси не само разумът, но и чувствата на хората, тяхното емоционално отношение към нещата, което съвсем не е без значение за конкретната социална практика. Отговор на всички подобни въпроси може да даде психологията и следователно историкът трябва да търси и нейната помощ(181).

Все повече привличат вниманието и проблемите на логиката, на науката за формите и законите на мисленето. Това, разбира се, не е случайно. Логиката и по-специално диалектическата логика дава в ръцете на изследователя най-доброто оръжие за познание на обективния свят в цялата негова сложност и последователност. Тя допринася много за правилното обяснение на спецификата на историко-познавателния процес, като се започне от работата с историческите източници, с тяхната проверка и оценка и се достигне до обосноваване на научните изводи и обобщения(182). Диалектическата логика като израз на обективната логика на развитието на историческия живот на обществото дава възможност на историка да проникне в същността на нещата, да «разшифрова» скритите често от повърхността на събитията причинноследствени връзки, да се ориентира правилно в най-сложните социални явления, факти, процеси.

Логическите закони и форми на мислене, потвърдени многократно от всекидневната практика на хората, са получили значение на аксиоми(183). Законите за тъждеството, противоречието и изключване на третото позволяват да се отстрани своевременно каквато и да е противоречивост и неяснота в съжденията на историка, да се избягват недоказаните изводи. Тези закони изпълняват функциите на специален «филтър», отсяващ всичко, което е неприемливо за естественото човешко мислене(184).

Пак с цел да реши някои по-специфични проблеми често историята търси помощта и на естетиката. Тя разработва проблемите за същността на изкуството, закономерностите на естетическото усвояване на света, отношението на изкуството към действителността, методите на художественото творчество и т. н.(185) А всичко това интересува историка по редица причини. Така например в процеса на познанието при изучаване на явления и факти от миналото често се привличат като извори и произведенията на изкуството. Като една от формите на обществено съзнание — специфична художествена форма на усвояване и осъзнаване на обективната реалност, те в много случаи са незаменим носител на историческата информация, необходима за обективна и по-пълна реконструкция на явленията и фактите от миналото.

И произведенията на изкуството така, както и всеки друг паметник, не предлагат интересуващите ни факти в «чист», готов за използуване вид. Те могат да бъдат използувани само след съответната критична оценка. Но историкът не би могъл да се справи с тази отговорна задача, ако не познава добре характера и същността на изкуството като форма на отражение на обективната даденост, неговата връзка с материалните и духовните условия на развитие на обществото, с което то е свързано, и т. н. За да оцени едно произведение на изкуството като съдържащо факти и данни, историкът трябва да е запознат с критериите за оценка на художествената дейност изобщо, да познава самата природа на различните художествени форми на отражение. Тук на помощ му идва естетиката, която дава научен отговор на подобни въпроси.

Когато се разглежда въпросът за интеграционните процеси в науката, които с особена сила рефлектират и върху историята, заслужава да се отбележи, че тази тенденция засяга вече и строго диференцираните доскоро хуманитарни и природни науки. Това е всеобща тенденция, която засяга и дисциплини, които на пръв поглед нямат никакви допирни точки.

Така например в последно време все повече започна да се говори за един относително нов феномен в науката — настъпилата «експанзия» на математиката и изобщо за математизиране на науките(186). Най-бележитите умове на нашето съвремие споделят възгледа, че математиката е нещо «повече от наука», че тя е «езикът на науката» (Н. Бор)(187).

И действително практиката вече убедително показва, че изучаването на реалните обекти посредством техните абстрактни модели, каквато възможност предлага т. нар. формализован език на математическата логика, се използува успешно в много области на знанието.

Преди повече от едно столетие Маркс твърдеше, че «науката само тогава ще достигне съвършенство, когато й се удаде да използува математиката»(188). Изглежда, че това блестящо предсказание на великия учен се реализира в съвременната епоха. То отговаря на господствуващия вече стремеж към все по-голяма научна точност, който неизбежно изисква прилагането на количествени методи на изследване, разработвани от точните науки. Свидетели сме вече и на прогнози, предвиждащи в някаква степен успех на мечтите на големите мислители, като Кант и Лайбниц, за достигане на онази пълна зрялост на науката, когато учените ще дискутират помежду си, обличайки изградените от тях теоретични положения в математически формули и математически категории(189).

Макар че не липсват скептични гласове, схващането за особено благотворната роля на математиката върху социалните науки, в това число и върху историята, все повече се утвърждава. Като имат предвид най-новите постижения, специалистите твърдят, че математизираната техника дава възможност не само да се анализират емпиричните факти, свързани с отделните страни на обществения живот. Могат да се обработват статистическите материали от масови наблюдения, да се разшифроват текстове, да се разкрива съдържанието на старинни паметници и др.(190)

Безспорна е цялата сложност на анализа на социалните процеси, обект на историческата наука. Но проучванията показват, че съществуват предпоставки за създаване на сполучливи абстрактни модели на социалните явления, за тяхното по-пълно обхващане с математически средства, за осъществяване на комплексен качествен и количествен анализ на обществото като единна система(191). Така например кибернетиката, която бележи нов етап в развитието на познанието, като изразява чертите и тенденциите на съвременния научно-технически прогрес, свидетелствува за непрекъснатия стремеж към рационализация на умствения труд, вече има важни приноси и в историческата наука.

Въвеждането в историята на математическите методи и на изчислителната техника, на електронната памет и кибернетичните машини преодолява успешно задълбочаващото се противоречие между непрекъснато нарастващия обем от документална информация и наличните средства за нейното обхващане и използуване. Това има особено голямо значение. Прилагането на количествен анализ в историята значително разширява нейната сфера на познание, съответно прийомите за най-пълно отразяване на изворовия материал, за неговото научно осмисляне.

За възможностите, които предлагат на историка математическите методи и електронноизчислителната техника, свидетелствуват многобройните вече факти за особено резултатното им използуване. Не случайно в редица страни се създават и специални научни центрове, които обединяват изследователите от тази област, провеждат се международни конференции, издават се профилирани списания, разработват се «машинни езици» за извороведски анализ и т. н. Има сведения, че изчислителната техника се използува успешно в СССР, САЩ, Полша, Франция, Швеция и др.(192)

Както всяко ново начинание, така и идеята за използуване на точни методи в историята се посреща скептично от някои специалисти. Тези, които се отнасят негативно към перспективите за едно по-тясно сътрудничество между математиката и историята, се съмняват в евристичната роля на математиката в познавателния процес. Обикновено се изтъква доводът, че с математическия апарат не може да се осигури адекватно отражение на социалните явления. Не може с помощта на математически формули да се изрази историческата реалност. Според тези автори доколкото явленията в социалната сфера са сложни по своята природа, те са недостъпни за изследване с количествени средства, не се поддават на математическо моделиране. В обществото действуват хора със съзнание и воля, с определено класово, социално, емоционално и пр. отношение към явленията и фактите. Ето защо тук не е възможна пълна повторяемост на фактите и следователно не е приложима математизираната техника. Не могат да се използуват математическите и кибернетичните модели, системноструктурният анализ. Последният има и тази особеност, че не е в състояние да изпълнява «критични функции», необходими за всяко изследване на историческите източници, както и на самия исторически процес.

«Човешките факти, казва Марк Блок, като феномен са особено деликатни. Много от тях се изплъзват от математическите измерения. За да се предадат добре и благодарение на това правилно да се разберат (нима е възможно да разбереш докрай това, което не умееш да изразиш?), е необходима голяма точност на езика, точност на оттенъците в тона.»(193)

В научната лаборатория на историка в последно време намира приложение дори такава на пръв поглед съвсем отдалечена от историята наука, каквато е химията. Така например преди няколко десетилетия учените направиха успешен опит, който се прилага и досега, за използуване на радиоактивния въглерод при датирането на някои веществени паметници. С помощта на този метод се установи възрастта на известните «папируси от Мъртвото море», решиха се някои въпроси относно миграцията на народите в Античността, относно темповете на еволюционното развитие и т. н. На дневен ред сега е едно ново постижение на точните науки, а именно т. нар. термолуминесцентно датиране, което е твърде обещаващо и сигурно ще започне да играе ролята на добър помощник на историците.

Интеграцията на историческата наука със споменатите вече области на знанията, а към тях могат да се прибавят и още други в известен смисъл има само частичен характер, отнася се до взаимодействие при решаване на отделни само проблеми. Всяка от тези области на знанието има свой обект на изследване, свой метод, свой понятиен апарат и т. н., които историята използува при отделни случаи. Това означава, че тук съществува взаимопомощ, взаимодействие, а не взаимозависимост.

Не така обаче стои въпросът с помощните исторически дисциплини. Те имат свой научен метод и свой предмет на изучаване (историческите източници). Но този «предмет» е «материалната база» на историческите знания и никога не може да бъде чужд или вън от историята като наука. В този смисъл те изпълняват подчинена роля. Затова и някога са били наричани науки «спътници» (satelites) или дори науки «прислужници» (ancillares).

Доколкото са призвани да подпомагат или осигуряват историята, те всякога по необходимост са обърнати с лице към нейните задачи и поради това тук взаимодействието като форма на проявление на посочения вече интеграционен процес в науката неизбежно придобива смисъл на взаимозависимост. Немислимо е развитието на която и да е помощна историческа дисциплина, ако проблемите, които тя решава, не са обусловени от потребностите на историческата наука. Тъкмо нейните задачи на определена степен от развитието й създадоха условия за появяването на отделните помощни дисциплини, като в същото време и очертаха техния профил и тенденции. Обстоятелството, че те са призвани да подпомагат историческата наука, не означава, че техните постижения са неин монопол. Изработените от тях методи на работа с историческите източници при необходимост обслужват и всички други области на знанието, които използуват тези източници.

Една от най-рано обособилите се помощни исторически дисциплини е палеографията. Тя възниква във връзка с потребностите преди всичко на историята, тогава когато нараства особено много интересът към историческите източници и пo-специално към древните ръкописи. Това е времето, когато се е почувствувала необходимостта на отделните документи, за разчитане на техните трудно разбираеми текстове, за датиране, атрибуция на събития, факти, имена и пр.

Палеографията, оформена вече като специална историческа дисциплина, е трябвало да изучава историята на писмото и неговия материал, да разкрива и изследва закономерностите и развитието на графичните форми на писмото, на писмените знаци. В зависимост от това, кои текстове изследва, тя се дели на гръцка, латинска, българска, османотурска, арабска и пр. (обща палеография няма)(194).

В съвременната епоха все повече се говори за излизане от традиционното разбиране на палеографията като помощна историческа дисциплина, която има за обект само старите текстове. Някои автори споделят мнението, че предвид необходимостта от палеографско изучаване и на ръкописите от по-ново време трябва да се въведе и друго, съответствуващо на тези задачи понятие, а именно неография(195).

Известно с, че още в древността и особено през Късното средновековие заедно с нарастването на интереса към историческите източници постепенно се е почувствувала необходимост от критично отношение към тях с оглед установяване на достоверността на съобщенията, които те предлагат. По пътя на критичното отношение към източниците в периода на Западния ренесанс са открити многобройни фалшификати, в това число и на официални актови документи с юридическо нормативно съдържание. Но да се установи подложността на даден юридически акт, снабден с всички надлежни символи и знаци, които свидетелствуват за автентичност, не е било лесна задача. Следователно и тук се е изисквала специална подготовка и знания, налагало се е да се изработят необходимите научни методи.

Тази необходимост именно повикала на живот дипломатиката(196). Неин обект стават актовите материали с юридическо нормативно съдържание, фиксиращи правовите отношения на хората от феодалното общество. Като «наука за доказване достоверността на документите» тя е имала за задача да изработи научни критерии за «дипломатически анализ» на актовите материали с оглед установяването на тяхната автентичност.

Впоследствие тази помощна историческа дисциплина частично се разтваря в палеографията, хронологията, генеалогията. Макар и да има свой обособен профил и обект на изследване, свой специфичен метод на работа, някои автори гледат вече на нея като на специална част от общото историческо изворознание, която изучава актовете с юридическо съдържание.

Особено важен етап от развитието на историческите знания бележи появяването на най-значителната помощна историческа дисциплина — изворознанието. Призвана да подпомага непосредствено изследователската работа на историка, тя има за задача да осмисля основните въпроси, които възникват при използуването на историческите източници и по-специално при тяхната критика. Най-общо казано, проблемите, които решава изворознанието, са проблемите на началната степен на всяко историческо изследване, «методологичните и методическите проблеми за добиване на достоверни исторически факти»(197) от историческите източници. Ето защо някои специалисти наричат тази дисциплина «теория и методика за добиване на факти»(198).

Заслужава да се отбележи, че общите методологични прийоми за изучаване на източниците, изработени от изворознанието, лежат в основата на всички останали помощни исторически дисциплини.

Макар че по начало изворознанието има за задача да разработва предимно теоретичните аспекти на процесите, свързани с цялостната работа върху историческите източници, прието е тази дисциплина да се дели условно на конкретно (приложно) изворознание и теоретично (общо) изворознание.

Конкретното изворознание е свързано с практическата работа върху самите източници, с «техниката» по тяхното използуване — анализ и характеристика на външните особености на източника (писмовен материал, печати и пр.); разчитане на текста и на допълнителните наслоения върху него; датиране; локализиране на източника, на събития и факти, отразени в текста; атрибуция т. н.

Теоретичното изворознание разработва теоретичните аспекти на проблемите, свързани с генезиса, натрупването и фиксирането на изворовата информация, с нейното използуване в историко-познавателния процес. Това ще рече, че теорията се отнася до проблемите, свързани с общите свойства на различните по произход, характер, предназначение и пр. исторически източници, с тяхната природа като носители на ретроспективна информация.

Методологична основа на марксисткото теоретично изворознание е диалектическият и историческият материализъм. Той именно даде възможност да се погледне на историческите източници от съвсем нов ъгъл. Те се разглеждат като историческо явление, което носи отпечатъка както на историческите условия, при които е създаден, така и на самия процес на субективно отражение на обективната реалност, характеризиращо същността на всяка документална следа за реални явления, факти, процеси.

Теорията на изворознанието е призвана да даде научен отговор и на особено сложните по своя характер проблеми относно критериите за оценка на изворовата информация при селекцията и непосредственото използуване на историческите източници в познавателния процес, при тяхната критика (външна и вътрешна). Предмет на теоретичното изворознание са също така и проблемите на класификацията на историческите източници, целеща тяхното условно групиране по едни или други показатели с оглед по-обективната им оценка и пълно обхващане(199).

Една от характерните особености в изучаването на явленията, фактите и процесите от миналото е, че за да бъдат те правилно разбрани, трябва да се разглеждат и от тяхната пространствена среда, да се отчита къде са възникнали и протекли, в кой географски район, селища, местности и пр., т. е. да се държи сметка за ролята на историко-географския момент в развитието на събитията.

Историята на всяка страна се развива на определена територия, свързана е тясно не само със социално-историческите особености, а и с природните и географските особености. Ето защо без отчитане на географските аспекти в историческото развитие, без познаване границите на различните територии, на разположението на някогашни градове, селища и пр. изучаването на самата история ще бъде много трудно. Тяхното игнориране, присъщо на абстрактно-социологичното отношение към историческите факти, пречи и при непосредствената работа с изворовия материал. При използуването на всеки почти източник могат да се срещат споменавания на географски наименования, на планини, реки, морета, на отдавна изчезнали вече селища. За тяхното локализиране, особено когато се проучват по-стари текстове, са необходими и специални познания. Това именно е наложило появяването на друга помощна историческа дисциплина — историческата география.

Създадена през XVI в. в резултат на особено тясното сътрудничество между двете сродни науки — историята и географията, историческата география изиграва важна роля в развитието на знанията, допринася за утвърждаването на така необходимите историко-географски аспекти в изучаването на миналото, нещо, което на свой ред се отразява благоприятно и върху правилното използуване и оценка на самия изворов материал(200).

Няма да се разбере добре развитието на историята като наука, нейната специфика, ако не се спомене за взаимодействието й с редица още специални дисциплини, които също така със своя метод, със своя понятиен апарат и пр. подпомагат непосредствено и историка-изследвач, играят важна роля за усъвършенствуването на ретроспективните знания, допринасят за превръщането на историята в точна наука. Така например историческата хронология, която води началото си от XVI в., подпомага датирането на недатирани или неправилно датирани исторически свидетелства, с каквито изследователят много често се сблъсква. Това е дисциплината, която със своя доведен вече почти до съвършенство метод на работа си поставя за цел да определя точно времето и на най-отдалечени събития и факти, да превежда в съвременна система летоброенето, обозначено по различни способи на датиране в различните календари. По такъв начин тази дисциплина предпазва историка от възможни досадни грешки при датирането, които, както е известно, се отразяват крайно неблагоприятно и върху самите научни изводи и обобщения, върху резултатите от научното дирене(201).

Добър помощник при работата с изворовия материал, а и в цялостния изследователски процес се оказва и хералдиката. Това е помощна историческа дисциплина, която има за свой обект на изучаване различните гербове, т. е. отличителните знаци или комбинации от знаци и символи, изображения на държави, градове, цехове, религиозни братства и пр., характерни особено за Средновековието. Под различна форма гербовете и изображенията от този род, макар и да нямат същото значение, не са излезли от употреба и до наши дни. Това именно прави хералдиката актуална дисциплина с възможности за използуванe на нейните научни методи в изследването и на по-нови документи(202).

Близка до хералдиката както със своя обект на изследванe, така и със значението на нейните научни резултати е и сфрагистиката. Задача на тази помощна историческа дисциплина, оформила се със самостоятелен профил още през XVII в., е изучаването на печатите, осмислянето на проблемите, свързани с тяхната класификация и интерпретацията им като носители на по-специална историческа информация. Да се познават проблемите, които могат да възникнат при използуването на различните източници, носещи един или друг печат, това означава дa ce решават правилно въпросите за автентичността на тези източници, за техния произход, характер, степен на оригиналност, юридическа стойност и пр.

Познати още от най-древните цивилизации, печатите всякога са изпълнявали важна социална роля като символи и знаци за потвърждаване на достоверността и валидността на дадени свидетелства, за означаване на техния произход, авторство и пр. Ето защо внимателното изучаване на печатите, на различните техни знаци върху основата на широки сфрагистични познания ще даде възможност и на историка правилно да решава и някои проблеми от социалния живот. Тези знания ще му помогнат да определя с необходимата категоричност ролята на отделни институции и лица, респективно местопроизхода на източника, неговата дата, авторство и пр.(203)

Без да разглеждаме дисциплини, като археологията, нумизматиката, етнографията, архивистиката(204) и др., доказали отдавна правото си на най-близки помощници на историята и оформили се вече като самостоятелни науки с добре известен профил, ще споменем още само някои от дисциплините, към чиято дейност и научни резултати историкът трябва да проявява интерес. Така например незаменима помощ на всеки, който обръща поглед към историческите източници като извор на фактически знания за миналото, оказват генеалогията — помощна историческа дисциплина, изучаваща родословието на видни исторически личности и други дейци(205); метрологията, чийто предмет на изследване са системите от мерки, прилагани в различни страни и през различно време(206); археографията, която разработва научните принципи за обнародване на историческите източници, разглежда въпросите на методите на работа върху документалните източници при подготовката им за печат, проблемите с историята и развитието на публикаторската работа и т. н.(207); епиграфиката, която се занимава с надписите върху различни твърди предмети, като камък, метал, кости и пр.(208)

За това, доколко е широк диапазонът от възможностите на историята да сътрудничи с другите науки, да се интегрира с тях при решаването на своите извороведски и други проблеми, говори фактът, че тя често търси съдействието и на такива области на знанието, които имат твърде ограничен профил, съвсем тясна сфера на действие и от чието съществуване много от специалистите изобщо не се интересуват. Такава дисциплина например е филателията. Възникнала в резултат на определени културни интереси — колекциониране и изучаване на пощенските марки, на тази своеобразна миниатюрна графика, филателията днес дава своя принос и при изучаването на различни исторически документи, като изработва научни принципи за тяхното датиране, за определяне на техния характер, местопроизход и пр.(209)

Все от този род, от сравнително малко известните, но добри помощници на историята е филигранологията. Тя изучава появата и развитието на водните знаци върху хартията, на т. нар. филиграни — сюжетно изобразени фигури, думи или букви. От своя позиция филигранологията разработва научни методи за датиране на недатирани документи, за определяне на техния произход, за осмисляне на различни социални, икономически, политически и пр. факти(210).

В най-ново време към твърде богатото вече съзвездие от помощни исторически дисциплини (тук не посочихме всичките, а само по-пълно обособените и традиционно приетите) се присъединява и още една дисциплина, която едва сега «набира скорост». Това е архивната евристика. Тя е повикана на живот от споменатата «информационна криза», предизвикана от екстензивното нарастване главно на архивно-документалните източници. Тази помощна дисциплина си поставя за задача да разрешава непрекъснато възникващите проблеми, свързани с търсенето и привеждането в известност на изворовата информация, съдържаща се в документалните материали на различните архивни и други средища(211). Макар че засега у нас архивната евристика съществува само като терминологичен феномен, трябва да се надяваме, че специалистите ще насочат погледа си към нея. Целите, които има да постига, са особено актуални и не търпят отлагане.

4. Субективният фактор в историко-познавателния процес. Историкът и неговият метод на изследване. Историкът като повествовател

Когато специалистите разглеждат теоретичните и приложните аспекти на историко-познавателния процес, не отминават незабелязано и значението на още един сериозен фактор, свързан със спецификата на ретроспективното социално познание. Става дума за по-особената роля тук на познаващия субект, за голямото значение на неговия изследователски метод, на неговата философия, мирогледна, класово-партийна, социална и жизнена позиция, на позицията, от която той осмисля емпиричния материал.

Това, че в научната литература се отделя по-специално внимание на субективния фактор в историко-познавателния процес, не е случайно. Известно е, че отношението субект — обект в различните равнища на познанието е основен въпрос на теорията на познанието. Анализът на тези два елемента, изучаването на тяхната диалектика, правилното разбиране на относителния характер на тяхното противопоставяне позволяват по-задълбочено да се изясни значението на тези категории и в конкретните научни изследвания. От правилното определяне на понятията субект и обект зависи в крайна сметка и вярното разбиране на целия познавателен процес. Без ясна представа за съотношението на обективното и субективното не може да се разбере и спецификата на самото историческо познание.

Известна истина е, че характерът на изследване на даден предмет, както подчертава и Маркс, неизбежно влияе върху самото изследване и заедно с предмета се изменя и методът на неговото изследване. Така е и в историята, където «предметът на изучаване» е твърде специфичен и той предопределя съответния метод на работа. Историческото съзнание е част от общественото съзнание като цяло, отразява определени страни от общественото битие(212). Самото познание в историята се явява процес, в който обществото изучава само себе си, човекът е обърнат към своето «аз». Във формата на история обществото си дава отчет не само за своето минало, а и за настоящето. Този «отчет» по понятни причини не е и не може да бъде някаква безпристрастна, «суха» хроника на събития, явления и факти. В неговото съставяне определена роля играят тъкмо субективните, обективно обусловени виждания на познаващия субект, неговата позиция и заинтересованост, неговото разбиране както за самите исторически явления, така и за историческите тенденции в социалната сфера.

«Разбира се — писа буржоазният социолог Хр. Тодоров, — това (безпристрастно отношение към социалните явления, б. н.) е извънредно трудна задача ... Лесно е да бъдеш безпристрастен, когато броиш звездите, обаче много е трудно, когато искаш да разрешаваш социални въпроси.»(213)

Поради това именно върху развитието на историята като наука неизбежно оказват въздействие и определени идеологически фактори. И действително, докато в естествените науки разрешаването на едни или други проблеми не се намира в непосредствена зависимост от мирогледната, философската и социалната позиция на учения, в историята това не е така. Тук «ъгълът на зрение», под който се разглежда изучаваният обект, е от изключително значение. Дори и насочването към дадена проблематика, интересът към едни аспекти на историята и липсата на интерес към други до голяма степен е обусловено «от идеологията на обществото, от философията на историка»(214).

Историкът според Н. Кареев като член на известна социална група «гледа на фактите през призмата на интересите и често с предразсъдъците на известно общество, а не с непосредствените очи на свободна личност»(215).

И така в историята «гледката» зависи от «наблюдателния пункт», от позицията на този, който е отправил поглед към миналото. Неговите възгледи неизбежно влияят и върху това, което той вижда, и върху това, което той ще каже. Самата ценностна система на историка е обусловена от неговата принадлежност «към класата, партията, нацията, държавата, културата, епохата»(216).

Палитрата на историка, това са неговите класови и идейно-философски възгледи и разбирания, неговите естетически виждания. Подсилването на едни или други тонове се получава тук от набора на фактите, от подчертаването на определена тяхна страна. В резултат на това оценките на нещата, като се започнe от самите извори и се свърши с историческите факти, практически могат да се окажат твърде различни, в някои случаи дори диаметрално противоположни. Както двама художници, наблюдавайки един и същи обект, могат да го отразят на платното индивидуално, с различни нюанси, багри и пр. в зависимост от своето светоусещане и майсторство, така и различните изследвачи на миналото могат от една и съща база за изследване да достигат до различни изводи и обобщения.

Духовният мир на историка, неговите социални, политически и пр. възгледи всъщност са онази палитра, от която той взема цветовете за рисуване на историческата картина на образите от миналото. Дали по-ярко или по-замъглено ще бъдат отразени определени исторически явления, зависи не само от конкретните факти, с които историкът разполага, а и от неговото отношение към тях(217). Не случайно с изменението на господствуващите идеи, възгледи и т. н. се мени и картината на миналото, рисувана от историците. Така че не е лишено от известни основания разбирането, че докато дадено изследване в областта на точните науки (например математиката) може да се появи винаги, при всяко състояние на обществото и да излезе изпод перото на всеки човек, подготвен за такъв род дейност, при историята това се постига трудно. А дори се твърди, че «една или друга историческа книга е мислима само в известно общество, като плод на работата само на определен човек»(218).

За да се убедим в това, че действително и в историята «всичко зависи, както се изразява Гьоте, «от убеждението ... и каквито са убежденията, такива са и мислите»(219), че идейно-философската позиция на историка, неговият метод на работа играят изключителна роля в познавателния процес, достатъчно е дори един само бегъл поглед върху развитието на историческата мисъл от най-старо време до наши дни. Тук ние ще видим безкрайно много примери как немалко, иначе добросъвестни и ерудирани историци поради това, че не са се ръководили от истински научен метод на изследване, са се оказали неспособни да достигнат до сериозни и обективни изводи и обобщения. Превърнали са се в най-обикновени регистратори на фактите от историята, в каталогизатори на емпиричен материал. Кривото огледало на техния метод много често е отразявало деформирано, обърната с главата надолу историческа действителност.

Пак историческата практика ни убеждава, че правилните идейно-философски и мирогледни позиции на историка, без да осигуряват автоматична пълноценност на изследването, се оказват сигурен ориентир в събитията от миналото. И в науката за миналото «обективната истина може да се търси само с обективен метод»(220) (Ленин). Само въоръжения с действително научен метод историк, застанал на здрави идейно-философски позиции, ще може да се ориентира правилно в огромното многообразие от социални явления и процеси в този особено «деликатен феномен — човешките факти»(221) (М. Блок). «Ние твърдим, подчертава великият руски сатирик М. Е. Салтиков-Шчедрин. че неяснотата в светогледа е толкова важен недостатък, че свежда цялата творческа дейност на художника до нула.»(222) Такъв може да се окаже и резултатът от работата на всеки историк, който се насочва към изучаване на своя обект, без да е въоръжен с истински научен метод.

Когато казваме, че научните изводи на изследвача зависят много от неговите индивидуални качества, трябва веднага да добавим, че всички тези качества рефлектират като във фокус главно в метода на работа, в начина, по който се извървява пътят от документа до научната теория. Някога бележитият деец на немския класически идеализъм, Фихте е казвал, че «какъвто е човекът, такава е и неговата философия»(223). Взето в обратен ред, това афористично словосъчетание би могло да послужи като една сполучлива формула, характеризираща значението на метода, съответно на идейната позиция на историка: каквато е философията на историка — неговият водещ път на изследване, такъв е и самият историк с неговия подход към изследвания от него обект. Такива са накрая и резултатите от творческата му работа.

Като има предвид значението на научния метод и на факта, че «личността се характеризира не само с това, което тя прави, но и от това, как тя го прави»(224), Енгелс в края на своя живот поставя пред последователите на Марксовото учение сложната задача: «Цялата история трябва да започне да се изучава отново»(225). Това е изискване за преоценка на фактите върху основата на научна методология, от правилна идейно-философска позиция.

Тъкмо важното значение на «ъгъла на зрение», от който се осмислят историческите факти, е имал предвид Г. Димитров, за да каже още наскоро след победата на народната власт у нас, че е крайно належащо пълно преустройство на историческата ни наука, че трябва да се напише такава история на нашия народ, в която събитията да бъдат правилно осветлени от научни марксически позиции. «Необходимо е, казва той, час по-скоро да се изработи и популяризира научен марксически критерий за правилно обяснение на важните периоди и големите събития в историята на нашия народ..., като се направи това ясно и убедително, върху основата на научен анализ на самите исторически факти.»(226)

Когато става дума за значението на научния метод в историко-познавателния процес, за решаващата роля на изходната философско-мирогледна позиция при осмислянето на фактологичния материал, не бива да се забравя, че използуването на един или друг метод на работа не е въпрос на субективни предпочитания, на временен «вкус» на учения. Методът на работа е нещо трайно, същностно, в него като във фокус са събрани всички качества на изследователя — обща подготовка, субективни наклонности и предпочитания, психологическа нагласа и пр.

«Методът в науката, писа Херцен, не е въпрос на личен вкус или на някакво външно удобство. Освен формалното си значение той е и самото развитие, ембриология на истината, ако щете»(227).

Използуването на обективен, научно издържан метод има важно значение както при т. нар. подготвителна критика на изворите, така и при историческата критика, при която върху основата на установените с помощта на историческите свидетелства научни факти се правят едни или други изводи и обобщения, създава се научната теория.

Най-напред, за да използува резултатно възможностите, които му предлагат документалните източници, историкът трябва да има както обща, така и специална (извороведска) подготовка. Той трябва да владее «техниката» на работа с изворовия текст и «изкуството» да изгражда обективна научна теория. Тези два момента са неразделно свързани и единият без другия е немислим. Така например историкът може отлично да познава дадени исторически проблеми, да бъде добър повествовател, да може да се ориентира добре в сложния лабиринт на събитията и въпреки всичко да не е в състояние да стигне до задоволителни научни резултати само затова, че не владее «техниката» за получаване на научно потвърдени факти. Ако не познава научните изисквания за осъществяване на подготвителната критика, ако не познава спецификата на историческите източници като носител на информация — резултатите ще бъдат непълноценни.

Техническите познания, казваха преди едно столетие Ланглуа и Сеньобос, не могат да бъдат заменени «нито от природните дарби, нито от познаването на метода»(228). Но вярно е също и това, че историкът може да владее «техниката» на работа с източниците и въпреки това да не е способен да извлече от тях информацията, която те действително му предлагат. В случая може да му пречи неговият метод на изследовател, неговата социална, класова, философска позиция, неговите възгледи.

В историческата литература, както вече се казва, е известен не един случай, когато историците — добри като фактолози и познавачи на извороведската «техника» — в крайна сметка не са в състояние да направят най-важното — научно издържани изводи и обобщения.

Известно е например, че преди повече от едно столетие основоположниците на научния социализъм Маркс и Енгелс достигнаха до своите гениални обобщения относно действието на икономическите закони, на общите тенденции и закономерности в социално-историческото развитие и т. н., като използуваха източници, с които са работили и буржоазните специалисти от онова време. Върху основата именно на тези далеч несъвършени източници Маркс и Енгелс разкриха с гениална проницателност законите за развитие на човешкото общество, дадоха обективна оценка на важни исторически събития и факти.

В същото време буржоазните автори, позовавайки се пак на подобни източници, стигнаха до диаметрално противоположни изводи. Или — както на едно място сочи В. И. Ленин — Маркс е «направил тези изводи, които ограничените в буржоазни рамки или свързани с буржоазни предразсъдъци хора не са могли да направят»(229). Причината за това е ясна: буржоазните учени са се оказали неспособни да достигнат до действително научни резултати при използуването на тези източници по простата причина, че не са знаели «ключа» за работа с тях, за тяхното правилно разбиране.

До същото заключение ще стигнем, ако проследим и трудовете на В. И. Ленин от дореволюционния период. И тук пак върху основата на източниците, свързани с дейността на бюрократичния държавен апарат в царска Русия, той направи научно издържани изводи, които буржоазните автори със своя идеалистически метод не можаха да сторят (разбира се, и нямаха интерес да правят това)(230).

И така в творческата лаборатория на историка влизат най-разнообразни по произход, по характер, по предназначение и пр. исторически свидетелства. Самата им природа е такава, че предоставя сравнително широки възможности за субективна изява при работата с тях(231). Ето защо сред личните качества на историка важно значение има неговата обща и извороведска подготовка, а според някои автори дори неговият личен характер, темперамент, наклонности, етичност, емоционална нагласа и т. н., изобщо целият негов предварителен «багаж»(232).

Още в древността е съществувало убеждение, че този, който се е посветил на Клио, трябва обезателно да има особено широки познания и подготовка, да бъде и добър философ, добър оратор, добър поет и т. н., тъй като «музата на историята се обръща за помощ до всички други области на знанието»(233). През миналия век за добър историк се е смятал този, който има необходимата «литературна, философска и историческа подготовка»(234). Историкът според господствуващото тогава разбиране е трябвало да обладава дори «енциклопедични знания и осведоменост», да е добър ерудит, да разполага с необходимия «драгоценен запас от тънки наблюдения и точни правила (за работа с историческия материал — б. н.), подсказани от опита»(235).

Смятало се е, че за да оправдае доверието на учен в една такава отговорна област на знанието, каквато е историята, историкът трябва да владее до виртуозност «изкуството да разсъждава върху текста» (ars disserendi), т. е. да е в състояние да се ориентира правилно в изворовата информация. С други думи, според изискванията от онова време, историкът бил длъжен да знае всичко: философия, право, финансови науки, етнография, естествени науки, литература(236). Той по думите например на Л. Н. Толстой е длъжен да има «знания за всички подробности на живота»(237).

«Няма такъв специален въпрос, писа преди столетие един от радетелите за универсална подготовка на изследователя на миналото, до който да не се докосва историкът. Следователно колкото повече специални отрасли на знанието той владее, толкова по-добре е подготвен за своята професионална работа.»(238) Макар и да изглеждат на пръв поглед пресилени и дори парадоксални тези претенции спрямо изследвача-историк, те не са лишени от основания. Ето защо и днес към тях мнозина се отнасят с разбиране, споделят възгледа, че не е възможно да се напише истинска историческа творба, ако авторът не притежава «голяма, всестранна култура», ако няма необходимите познания «не само върху историята, но и много по-широки»(239).

Впрочем и самата изследователска практика ни задължава да се замислим върху този въпрос. Ако вникнем по-внимателно в цялостния процес на познание в историята от неговия емпиричен етап до изграждането на съответна научна теория, не е особено трудно да разберем колко много обстоятелства просто налагат историкът да има широка, всестранна подготовка и знания. Тя е необходима още при първия «контакт» с различните исторически свидетелства. В противен случай, ако историкът е в някаква степен неосведомен, неподготвен, не би могъл да се ориентира правилно в необятните лабиринти на фактологическия материал, отразен върху страниците на различните писмени свидетелства.

Известно е, че фактите, които предлагат едни или други документи и които интересуват историка, бидейки фрагменти от многоликия социален процес, докосват най-различни страни на живота. Те могат да се отнасят до развитието на науката, техниката, културата, до всичко онова, което съставлява самото съществуване на обществото, което е свързано с човека и неговото мислене, с неговото поведение.

«Светът на документите, писа съветският историк-архивист К. Г. Митяев, е така многообразен и сложен, както и светът на обективната действителност, която документите са призвани да отразяват, за да възкресят отново и отново това, което е отразено в нашето съзнание.»(240) За да се ориентира в този «многообразен и сложен свят», за да вземе от документите това, което те действително съдържат и предлагат, историкът трябва да разбира добре и проблемите, до които се отнася съответната изворова информация.

Специалистите от областта на информатиката твърдят, че една и съща информация може да има различна степен на възприемане и усвояване от различните нейни потребители в зависимост от тяхната подготовка и знания. При малък запас от знания някои текстове от използуваните исторически свидетелства могат въобще да не се възприемат или пак да се възприемат и интерпретират неправилно, повратно, като се изгражда по този начин деформиран образ на историческата реалност.

С направения вече паралел между историческото познание и познанието в естествените науки беше показано, че в историята субективното начало е поставено на значително по-сериозни изпитания. Тук сравнително по-лесно може да се наруши границата, която разделя субективното — това, което е присъщо на всяко познание, от субективизма — това, което говори за произвол в науката. В процеса на познанието историкът по-лесно може да прибавя и някои несъществуващи в действителност черти, които липсват в самия обект на изследване. Неблагоприятното е това, че споменатата «граница» може да се окаже нарушена не само от изследвача, а и от «посредника» между него и изследвания обект, а именно създателя на едно или друго историческо свидетелство.

В такъв смисъл може да се каже, че достигането до необходимите обективни данни и извеждането на научната теория в историята предполага и известна «преработка» на някогашната действителност най-напред от автора на историческото свидетелство, а след това от изследвача-историк. И единият, и другият не са в състояние, дори когато най-добросъвестно се стремят към това, да възпроизведат напълно, точно и цялостно картината на възприемането. Във връзка с това съществува от векове спорът за истинските възможности на историческата наука да достигане до истината.

Още в древността някои автори са се отнасяли твърде скептично към възможностите на Клио да осигурява точни знания, да рисува верни картини от миналото. Този скептицизъм се споделя от немалко автори чак до наши дни. Всякога за «аргумент» се изтъква най-напред относителният характер на резултатите от историко-познавателния процес.

Действително, като се вникне по-внимателно в ролята на споменатите вече «блокиращи фактори», съпътствуващи ретроспективното познание, се вижда известна относителност на историческите знания. В този смисъл са показателни думите на Ф. Енгелс: «Ако понякога ни се удава като изключение да познаем вътрешната връзка между обществените и политическите форми на даден исторически период — това обикновено става тогава, когато тези форми са вече наполовина изживени и клонят към упадък. Така че тук познанието по своята същност е относително, тъй като се ограничава до усвояване на връзката и последиците на известни обществени и държавни форми, които съществуват само за дадена епоха и дадени народи и по своята природа са преходни. Следователно, който в тази област ходи на лов за окончателни истини от последна инстанция, за същински, изобщо неизменни истини — той малко добив ще си отнесе вкъщи, ако не се смятат най-плоските баналности и изтъркани истини»(241).

Това, че е налице известна относителност на историческите знания, съвсем не намалява тяхното значение, значението на резултатите от научното дирене в историята, значението на историята като наука. Впрочем, когато става дума за относителност на тези знания, не бива в никой случай да се забравя, че това далеч не е монопол на историята и на хуманитарните науки изобщо, както се опитват да ни убедят например привържениците на историческия релативизъм. Известно е, че във всички области на знанието, а това ще рече, че не правят изключение и т. нар. точни науки, «и най-съвършената теория е само приближаване към истината» (А. М. Бутлеров). И в естествените науки не може да се борави с такива категории като «абсолютна истина», «истина от последна инстанция», «окончателна истина». Такива истини в «чист вид» все още не съществуват в науката. Абсолютната истина би трябвало да означава съвпадение на представите за нещата със самите неща, с действителността. Такова пълно съвпадение обаче е невъзможно при всеки вид познание, в това число и при историческото познание(242).

Не случайно Ленин многократно е подчертавал, че «за диалектическия материализъм няма непреходни граници между относителната и абсолютната истина», че «абсолютното и относителното, крайното и безкрайното са части, степен на един и същи свят»(243). Според Ленин този въпрос се състои в решаването на това, «могат ли човешките представи, изразяващи обективната истина, да я отразят веднага, изцяло, безусловно, абсолютно или само приблизително, относително»(244).

И по-нататък той подчертава, че «да се признава обективността, т. е. независещата от човека и човечеството истина, означава така или иначе да се признава абсолютната истина», че «човешкото мислене по своята природа е способно да дава и ни дава абсолютна истина, която се състои от сбора на относителните истини»(245).

Относителността на човешките знания според Чернишевски например е заложена и в сравнително ограничения ни познавателен потенциал.

«Нашите знания, казва бележитият философ-материалист, са човешки знания, познавателните сили на човека са ограничени, както и всички негови сили. В този смисъл характерът на нашите знания се обуславя от характера на нашите познавателни сили.»(246)

От това ленинско положение става ясно, че във всяка сфера на социалния живот при решаване на въпроса за съотношението между абсолютна и относителна истина не бива да се изхожда от положението «или — или». Всяка истина, както и историческата истина, непрекъснато се обогатява и усъвършенствува, като условни, релативни стават само пределите на приближаване към обективната истина (по начало проблемът обективност в съвременната наука не се разглежда като нещо завинаги решено във всичките свои конкретности)(247). Следователно, когато се говори за относителност на историческите знания, поради това, че всяко пресъздаване на миналото не може да бъде напълно адекватно с него, не бива да се допуска каквото и да е абсолютизиране на тази особеност. Това ще рече, че научно неиздържано е каквото и да е противопоставяне на обществените и естествените науки по отношение на действителните възможности на познаващия субект.

И така историческите знания, както всъщност са и всички други човешки знания, в някаква степен са непълни, относителни, релативни. Разбира се, предпоставките за тази относителност в историята в повечето случаи са пo-различни от естествените науки.

След предпоставките за относителната стабилност на знанията за миналото специално внимание заслужава например споменатата вече неустойчивост на обществените ценности, присъща именно за социалната сфера. Развитието на обществото показва с безброй примери, че всяка характеристика на лица и събития, на социални факти обикновено се оказва променлива. Един и същи факт дори в очите на съвременниците изглежда в някаква степен различен, предизвиква нееднакви реакции, различно може да бъде оценен(248). Изобщо мненията на хората за нещата от заобикалящия ги свят са безкрайно нюансирани. «Никога на света няма две еднакви мнения, твърди Монтен, така както няма два еднакви косъма или две еднакви зърна.»(249)

Дори в собствените очи на хората едни и същи неща могат да изглеждат различни при различни условия, време, обстоятелства и т. н.

Тук именно до голяма степен се крие коренът и на някои негативни страни в подхода на историците към осмислянето на явления и факти от миналото. Тук са и предпоставките за едно сравнително по-лесно осъществяване на конюнктурно обусловени интерпретации. Ако историкът не проявява необходимата научна добросъвестност и като изследовател не се ръководи от истински научен метод, неизбежно достига до пристрастно и тенденциозно осмисляне на фактите, до такива изводи и обобщения, които се разминават с обективните знания и служат единствено на потребностите на деня.

За такава конюнктурност в оценките на социални факти интересни разсъждения има например Л. Н: Толстой, който привежда за илюстрация един любопитен пример от историята на Франция, свързан със съдбата на Наполеон III. На своите съвременници-историци, а и не само на тях писателят задава следния многозначителен въпрос, в който се съдържа и саркастична оценка на тогавашното състояние на историческата мисъл: «Защо Наполеон III беше престъпник, когато го хванаха в Булон, а след това станаха престъпници тези, които го хванаха?»(250).

За относителния характер на историческите знания, за това, че реконструкцията на миналото не е и не може да бъде пълно копие на историческата действителност и възпроизведената по научен път картина на миналото е по-бедна от обекта, който отразява, допринася много и самият лабораторен материал, върху основата на който се изграждат едни или други научни изводи. Различните писмени свидетелства като отразители на обективната реалност всякога в нещо са «ограничени»(251), не изчерпват всички данни, от които може да се интересува историкът(252), и следователно не му предоставят възможността да възпроизведе направо миналото такова, «каквото наистина е било», както за това ратуват например позитивистите.

Предпоставки за относителния характер на историческите знания се съдържат и в работата по непосредственото използуване на изворовия материал. И тук е налице едно по-широко поле за субективна изява. Потопен най-често в истинско море от документи и факти, историкът често пъти не е в състояние да използува всичко, да направи достояние всеки източник, всеки факт. Той по необходимост събира, а след това коментира селективно отделени само източници, за да илюстрира своята мисъл с тези данни от източниците, които той намира за по-значителни, по-ярки, убедителни. Селективният подход към историческите свидетелства и съдържащата се в тях информация, въпреки че е неизбежен, крие известни опасности, отразява се понякога неблагоприятно върху стабилността на научните резултати. Това е така, защото всеки изоставен ценен източник, всеки пренебрегнат факт отнася със себе си частица от историческата действителност, частица от миналото и следователно нарушава целостта на създадения образ на нещата.

В зависимост от това, какви факти ще подбере и ще покаже, историкът, оформя у своя читател едно или друго впечатление за събитията и процесите, които представя. Не случайно Ленин предупреждава, че в социалната сфера, където «животът е така богат и многостранен», не е особено трудно «да съберем по който и да е въпрос колкото ни са нужни положителни или отрицателни факти или примери»(253). Но «играта на примери», този крайно несъстоятелен, антиисторически по същество похват, няма нищо общо с науката. Той свидетелствува за неправилен метод в работата на самия историк.

Когато се разглеждат обективните и субективните предпоставки, допринасящи за наличието на известна релативност на историческите знания, не бива да се пренебрегва и фактът, че историкът, като познаващ субект дори и когато най-добросъвестно изпълнява задълженията си като изследвач на явленията и факти от миналото, не е в състояние да възпроизведе такава картина на някогашната действителност, без да «прибави» към нея и нещо свое. Да се възстановят факти от миналото, каквито наистина са били, е не само трудно, но и практически невъзможно. Не случайно още Волтер е обръщал специално внимание на тази гносеологична особеност в историята. «Аз, казва той, ще ви разкажа най-чистосърдечно как се развиха събитията, без да прибавя нищо от себе си, а това изисква немалко усилия от историка.»(254)

И действително реконструираният образ на миналото не е и не може да бъде някакво «чисто» копие на реалните някога жизнени явления и процеси. Наред с фактите от живота, или както се изразяват някои автори — фактите-явления, тук неизбежно присъствува и друг един факт, а именно фактът-интерпретация, синоним на индивидуалното начало в историко-познавателния процес. Макар че фактът-интерпретация, т. е. това, което историкът «добавя» към реалните неща като «домисъл», не може да оказва обратно въздействие върху тези неща (Фактът-явление с нищо не се променя от тълкуването, което му се дава), все пак тази особеност не бива да не се взема предвид при характеризиране спецификата на историческото познание. Това, че историкът гледа на историческото минало, на историческите свидетелства и на съдържащите се в тях факти от свой «ъгъл на зрение», дава основание на някои теоретици и методолози на историята да приемат, че всеки историк дава свое, само на него присъщо описание на едни или други събития и явления от миналото, че в крайна сметка съществуват толкова истории, колкото са историците.

Макар и да е доста пресилен този възглед, в него има известна доза истина. Действително на практика няма двама историци, които да са в състояние да обрисуват напълно еднакво дадено събитие. Това впрочем е обективна закономерност, която характеризира всяка творческа дейност на човека, но съвсем не предопределя научните резултати(255). Някои автори, които обичат да се изразяват образно, сравняват изследователската работа на историка и по-специално етапа на описанието с портретуването, с рисуването в натура. Както във всеки живописен портрет присъствуват двама души — този, който е нарисуван, и неговият художник, така и в историческото описание наред с жизнените явления и факти, за които разказва историкът, присъствува и самият историк.

Древният римски писател Теренций е обичал да казва: «Ако двама души вършат едно и също нещо, не се получава едно и също». Тази особеност, която е присъща на творческата дейност на човека, струва ни се, приляга и на работата на историка. За това впрочем свидетелствува и фактът, че дори тогава, когато двама историци са еднакво подготвени, стоят на еднакви мирогледни методологични и класови позиции, работят в едно и също време, при еднакви условия, повествованието ще се окаже различно. «Двама души въз основа на едни и същи паметници ще напишат две истории със съвършено различни достойнства» — казва по този случай бележитият руски писател Д. И. Писарев(256).

Обективната действителност, докато стигне до читателя на дадено историческо изследване, търпи, така да се каже, двойна преработка, първия път тя бива «обработена» от автора на източника, който я тълкува по свой начин, втория път към тази действителност «прибавя» нещо и познаващият субект — историкът, и накрая същата тази действителност се проектира върху фона на знанията и възможностите на самия читател.

Всичко това показва, че на различните равнища на историческото познание субективният фактор играе важна обективна гносеологична и психологическа роля. Личностното пронизва целия отразителен и познавателен процес, като се започне още от генезиса на изворовата информация и се достигне до изграждането на съответна научна теория. Този факт впрочем приемат не само марксистите-обществоведи, а и техните противници. Оттук обаче съвсем не следва, че съществува някакво единодушие по различните проблеми. Тъкмо обратното, между марксическото и идеалистическото схващане относно спецификата на историческото познание и в частност относно ролята на познаващия субект съществува коренно различие. Неговата основа трябва да се търси най-напред в различното отношение към сложните гносеологични проблеми, свързани с възприемането, осмислянето и словесната реконструкция на различните явления, факти, процеси, т. е. към самото създаване на историческите свидетелства, за да се стигне до отношението към характера на познанието като ретроспективна форма на отражение на обективната реалност и историческото описание като краен резултат от изследователската работа на историка.

Историческото познание е научно и както познанието в другите области на науката води до осигуряването на обективни знания по изследвания предмет. То не е и не може да бъде арена на субективен произвол, а има свой научен метод, сигурни критерии за проверка и потвърждение на истинността на получените факти. Научният метод на изследване в историята предполага задълбочен обоснован критичен анализ на изворовия материал, прецизно осмисляне на емпиричния материал от ясни идейно-философски и класови позиции.

Въпреки че историческите свидетелства поставят изследвача пред редица затруднения (свойствени именно за историческата наука), те дават възможност на въоръжения с научен метод историк да стигне до верни научни изводи, към каквито се стреми изследователят от всяка област на знанието(257).

Действително в историята субективният фактор играе по-особена роля, но това съвсем не означава, че на познаващия субект е дадено правото да се разпорежда свободно с емпиричния материал, да подчинява неправомерно фактите на своите прагматични цели. И тук, в историята, «субективното не е синоним на нереалното»(258), «субективно не значи субективизъм»(259).

При изучаването на миналото, на различните материални и други следи от някогашния живот на хората историкът не твори някаква нова действителност, някаква въображаема реалност, както се опитват да ни убедят например субективните идеалисти. Научните факти, които той открива в процеса на познанието, не са плод на някакво субективно самовглъбяване и преживявания. Те са реални, поддаващи се на научно потвърждение, представляват сигурно доказателство за обективността на историческите знания. Обектът на изследване в историята съществува като даденост вън и независимо от познаващия субект и не се влияе от него. Така например емоционалният заряд, скрит в историческите свидетелства, обективно е непроменяем. Менят се само хората, които «освобождават» този заряд, опитват се да го «насочат» в една или друга посока.

Така стои въпросът и със самите исторически факти, за които е оставена съответна документална следа. Макар че те могат да бъдат тълкувани различно от различните изследвачи, от това тяхната реална стойност и съдържание никак не се променят. В историята на обществото, така както е всъщност и в природознанието, реалните факти не могат нито да бъдат измислени, нито да бъдат поставяни успешно в измислени положения(260).

«Историята е реалност, казва нашият писател А. Гуляшки. Ако бъдещето е проекция на желания, мечти, усилия, то историята е абсолютна завършеност. Никой няма право да посяга в тази реалност, да разбърква нещата в нея и, било от зла воля или невежество, да нанася поразии.»(261) Неправилната интерпретация, разбира се, ако тя не е преднамерена, продиктувана от предпоставени, прагматични цели и намерения, говори за «неправилно тълкуване на правилни факти», за погрешно разбрани истини, но съвсем не означава създаване на «друга действителност», родена в главата на историка.

«Във всяка наука, казва Енгелс, неправилните представи (ако не говорим за погрешни наблюдения) се явяват в края на краищата неправилни представи за правилни факти. Фактите остават дори ако представата за тях е лъжлива.»(262)

В историята на историческата наука са познати немалко примери, когато, ръководейки се от желанието непременно да намерят подкрепа на своите предубеждения, да потвърдят определени предпоставени тези, породени от недостатъчна осведоменост или от определени интереси, някои автори са прибягвали и до най-груби извращения на обективните факти, творейки образа на историята по свой вкус и предпочитания. Но историческата истина, така както и всяка друга истина, по думите на древния римски историк Тит Ливии може «понякога да бъде замъглена, но тя никога не угасва»(263).

Най-често извращенията в историческата наука започват с преднамерено интерпретиране на самите исторически свидетелства (в историята и лъжата трябва да създава впечатление на документално потвърдена истина). Опитът да се издевателствува върху свидетелските показания на различните исторически източници също така не може да има траен резултат. Всеки исторически източник независимо от своя характер, произход и т. н. има самостойно значение и той с нищо не се влияе от това, как ще бъде прочетен, как ще бъде изтълкувана информацията, съдържаща се в него. Затова многобройните опити за изопачаване на мисълта на автора на документа обективно са завършвали неуспешно. Впрочем в този пункт историческите знания се поддават и на опитна проверка. Документът съхранява, би могло да се каже, дори консервира завинаги мислите на своя автор и тези мисли не могат безнаказано да се тълкуват произволно. «Упоритото извъртане на чуждата мисъл, казва големият английски учен Чарлз Дарвин, е велика сила, но тая сила не е трайна.»(264)

Всъщност обстоятелството, че историческите факти имат обективен характер, съществуват вън и независимо от познаващия субект, не се влияят от неговото отношение към тях, е най-сигурната предпоставка за обективността на историческите знания, на историческите истини. Като познавателен феномен те са вътрешно присъщи на нещата, а не се привнасят отвън (както ни уверяват някои теоретизиращи буржоазни автори). Това дава възможност всякога, когато е необходимо, да се потвърди научно верността на изводите, до които е достигнал историкът в познавателния процес. И действително не са малко примерите, когато именно по пътя на преосмислянето на историческите факти от правилни научни позиции, при осъществяване на прецизна критика на изворовия материал са опровергани едни или други извращения в историята, показани са преднамерените опити за деформирано представяне на миналото.

С независимостта на обективните факти от субективната им интерпретация е обяснявал и нетрайността на фалшификациите в историята бележитият водач на германския революционен пролетариат Ернст Телман. «Съществува, казва той, една историческа истина, т. е. една необходима съгласуваност на фактите, които могат да се установят с тяхното излагане... Истината не може да се фалшифицира за дълго време. Няма нищо по-неумолимо от фактите.»(265)

Грубите изопачавания в историята и по-специално на текста на различни исторически свидетелства в наше време се практикуват твърде рядко. Такъв подход към писмените паметници, който по същество има характер на криминално престъпление, е присъщ не на учените, а само на пиратите в науката. Той е в пълно противоречие с морала на съвременния учен, с научната етика изобщо.

Не случайно изтъкнати учени навсякъде в света непрекъснато подчертават, че първото условие за поддържане на така необходимата нравствена атмосфера в науката е уважението към фактите, към носителите на историческа информация — документалните източници. «Науката и нравствеността са неразделни, писа по този повод видният съветски учен-текстолог Д. С. Лихачов. Нравствеността в науката — това е преди всички научна добросъвестност, научна бдителност, липса на превзетост, на едностранчив стремеж да се натрапват на изучавалия паметник предварително постулирани качества.»(266)

Ако приемем, че научната етика не се отнася за тези, които издевателствуват над историческите източници, трябва да кажем, че при сегашното състояние на историческата наука подобни авантюристи непременно биват залавяни на «местопрестъплението». «Имало е фалшификации, казва по този повод Хр. Христов, които са траяли стотици години, но в края на краищата са разобличавани ... днес науката разполага с огромни средства, за да разкрие истината.»(267)

Именно суверенното право на историческите факти да съществуват такива, каквито са, както и обективният характер на изворовата информация са най-сигурната гаранция, че историческото познание почива върху здрава основа, че научно доказаните факти са неопровержими.

* * *

Видяхме, че една от съществените особености на познавателната дейност в хуманитарните науки е нейната (на тази дейност) обществено-историческа детерминация. Заедно с това важна роля играе тук и субективното начало, субективният фактор. Такива индивидуални качества на изследователя-историк като неговия подход към историческите извори и историческите факти, неговия светоглед и идеологическа настройка, умението му да анализира с необходимата интерпретаторска дълбочина изворовата информация, да се възвисява над емпиричния материал, да вижда зад «сухите» факти обективната логика на нещата предопределят и резултатите от научното дирене.

Макар че е добре известно какви изисквания трябва да се предявяват към историка като изследовател, на практика много често, когато се оценяват едни или други научни резултати, например когато се рецензира даден исторически труд, критериите се оказват твърде принизени, едностранни. Под влияние вероятно на една остаряла вече традиция достойнствата на труда се търсят главно в извършената от историка събирателска работа, в обема на натрупания и използуван фактологичен-материал. И фактологията, разбира се, е от изключително значение за всяко изследване на миналото. Но това само по себе си не е гаранция за вярна ориентация в изучаваните събития, не говори обезателно, че е налице един ценен, задълбочен научен труд...

Може би такъв подход в оценките на различни исторически изследвания на практика насърчават най-много съществуващия у някои автори стремеж към фактографско възпроизвеждане на картини от миналото, към показването на колкото може повече емпиричен материал. А от този стремеж до емпиризма, до това безпомощно затъване в тресавището от документни факти има само една крачка.

По различни поводи наши историци не без особена гордост споделят, че при разработването на дадена тема са прочели стотици хиляди документи; преровили са цели планини от архивни материали. Дали това е така, дали наистина през ръцете им са минали толкова много хиляди документи, това е друг въпрос. В случая ще отбележим само, че и в историята «многознанието, както са казвали още древните, не е непременно знание» и не количеството аргументи определя силата на доказателството (Argumenta non derantur, non numerantur).

Може наистина да се прочетат големи количества документи, да се преровят много архивни фондове, да се приведат като доказателствен материал в подкрепа на една или друга теза също така много факти и накрая «на изхода» да не излезе това, което трябва. За историческото повествование би имало значение мисълта на Волтер: «Искаш ли да бъдеш скучен, кажи всичко, което знаеш». Тъкмо такъв риск поема онзи историк, който обременява повествованието си с факти и данни повече от необходимите, който иска непременно да покаже всичко, което е прочел, всичко, което е използувал(268).

Може би този стремеж към повече позовавания на исторически свидетелства, към използуването дори и на източници, които само преутвърждават определени факти, повика на живот и една особено вредна практика при някои историци. Става дума за позовавания на документи и материали, неизползувани de visu, a взети от чужди изследвания или справочници. За риска от такова доверяване на друг автор не би могло да се спори, тъй като и самата практика показва колко неблагоприятни могат да бъдат последиците от такъв метод на работа.

Задълженията на историка далеч не се изчерпват само с това да установи, да резюмира историческите факти, да превърне фактите от източниците във факти на науката, да потвърди статистически едни или други закономерности, да достигне до логично обосновани изводи. Сами по себе си научно потвърдените факти, дори и най-значителните и ярките, не възпроизвеждат цялостната, колоритна и вярна картина на миналото, не показват сложната и многолика сплав на живия някога живот в неговото развитие и движение, в конкретните му проявления. Ако до отразените в източниците «сухи» факти не се докосне историкът, ако той не ги осмисли философско-исторически, не ги застави да разкажат с ясен и изразителен език истината за себе си, за своето време, за това, което ни внушават, те ще останат само мъртви, застинали, лишени от живот фрагменти от миналото.

«... Но фактите не са всичко, казва Достоевски чрез един от своите литературни герои, най-малко половината работа зависи от това, как умееш да боравиш с фактите.»(269) Вярно е, че фактите съществуват независимо от обобщенията на историка, от начина, по който той ще ги изложи. Без тяхното всестранно осмисляне обаче не е възможна правилната им реконструкция, не е възможно тяхното убедително организиране и излагане(270). Сухото представяне на фактите според Балзак например означава превръщане на историята «в скелет с грижливо номерирани кости»(271).

И действително фактите, така както ни ги предлагат документите, пръснати на различни места, осветлени по различен начин, напомнят на отделни мозаечни камъчета, които могат да образуват съответните фигури, като бъдат грижливо събрани и подредени, взаимно споени.

С помощта именно на фрагментирани данни и факти историкът трябва да възпроизведе живата картина на изучаваната от него епоха, да възпроизведе атмосферата на историческото време, характерните черти на историческата среда, нейния неповторим облик и колорит. Отделните податки и прозрения той трябва да превърне в цялостна стройна концепция, с която да обясни характера на дадена жизнена реалност, значението на различните явления и процеси, техния генезис и съвременно звучене. Но за да не се превърне в най-обикновен реставратор на миналото, той трябва така да пресъздаде отминалия свят, че да влее живот в него, да му даде образ и подобие на живия живот. Ето защо, когато разказва за историческите лица и техните дела, изследователят трябва да съумее да ги представи не като статични образи, като музейни експонати.

Заслужава да се посочи, че подобно схващане споделя и М. Горки. След като отбелязва, че «фактът не е още цялата правда, а е само суров материал, от който трябва да се отлее, да се извлече истинската правда», той иронизира преклонението пред суровия материал, като го сравнява с «печене на кокошката заедно с перушината»(272).

От дълбините на миналото историкът трябва да «изведе» и да покаже живи човешки същества, да им даде плът и кръв. Това е необходимо, защото той е длъжен не само да долови вярно пулса на историческото време, но и да предаде неговия ритъм, да приведе мисленето на миналото на емоционалния език на своето съвремие или — което е все същото — да доведе с повествованието си читателя до необходимия емоционален унисон с тези, за които разказва, с техните мисли и усещания, с вълнението, което те са предизвикали в самия него(273). С други думи, със своите изследователски търсения той трябва не само да се убеди в автентизма на един или друг факт, да проникне в реалните тенденции на историческия процес, а да убеди в това и другите — своите читатели, за да предизвика у тях размисли и преживявания, определено психологическо въздействие, нещо, в което именно се реализират социалните функции на историческата наука.

За всичко това, разбира се, може да допринесе много и формата на описанието, качеството на това описание. Както сочи M. H. Калинин, «възприемането до голяма степен зависи от формата, в която обличаме нашите изказвания»(274).

За да се постигне обаче желаната добра форма на излагане на фактологичния материал, съвсем не са достатъчни специалните знания и професионалните навици, логическото мислене, което по необходимост трябва да обладава всеки изследовател. Не е достатъчно мъртвата историческа ерудиция. Необходимо е още, както отбелязва Белински, историкът да има качества на творец и реставраторско въображение, да е способен за емоционално проникване във фактите, които изучава(275). Той трябва да борави с онези цветове и багри, които ще му дадат възможност да освежи излинелите подобно на хербарий жизнени факти от миналото, да върне техния аромат.

За да упражни желаното въздействие, историческото описание не може да бъде вяло, анемично, сухо. То трябва да е пропито със страст, да бъде вълнуващо. А за това е необходимо историкът да е способен и на съпреживяване с описваните събития и факти, да изпитва чувствата и усещанията на тези, за които разказва, да се вълнува от тяхната съдба, да разказва за тях като съпричастен. «Плачи сам, ако искаш аз да плача», казва Хораций. «Защото, писа Емилиян Станев, никакво майсторство не помага, когато в гърдите ти няма никакво чувство. Как ще накараш някого да изпита нещо, да се вълнува, ако ти никога не си се вълнувал от това?»(276)

Всичко това означава, че към индивидуалните качества, които характеризират добрия изследвач, трябва да се прибави изискването да има талант на добър повествовател, да умее да излага ясно и точно своите мисли, да осигурява необходимата яркост, свежест и пластичност на описанието. Само като владее богатството на езика, като използува правилно неговата магическа сила, историкът ще може да възкреси мъртвия вече декор, ще одухотвори събития и жизнени ситуации от миналото, ще призове към живот застиналите под тежестта на времето факти, ще вдъхне душа в безжизнения им организъм. Както образно се изразява големият съветски писател К. Федин, ще запали «огън в безцветните очи на историческите фотографии»(277). Единствено добрият повествовател историк ще съумее да раздвижи «манекените от витрините на историята», ще ги накара да почнат да дишат, да станат човеци»(278).

Необходимостта от това на пръв поглед странично качество на историка, а именно умението да разказва живо, увлекателно, въздействуващо, да има ясен, точен и колоритен език са съзнавали още древните автори. Гледайки на историята като на вид «ораторско изкуство», като на художествено творчество, те са смятали, че историкът непременно трябва да владее стилистическата система на езика, да умее при всяка ситуация да използува най-подходящите изразни средства, нещо, което на свой ред говори за «логическата точност в мисленето»(279), така необходимо качество за всеки изследвач на миналото.

Древните автори са разбирали добре, че само езиково изисканото, живото и ярко повествование дава възможност да се очертае по-релефно силуетът на миналото, да се чуе по-ясно гласът на погребаното време. Обратно, ако повествованието е слабо, анемично, тромаво, тогава дори и най-задълбочените изводи на автора ще изгубят своята въздействуваща сила, няма да прозвучат така убедително и вярно. «Достойнството на стила е в яснотата, казва Аристотел, като доказателство за това й служи обстоятелството, че щом речта не е ясна, тя не постига целта си.»(280) «Прекрасната мисъл, добавя по-късно Волтер, губи цялата си сила, ако тя е изразена лошо.»(281)

С цел да направят своето повествование по-свежо, по-въздействуващо, по-близко до читателя древните автори са се стремели да дадат място и на по-колоритни картини от миналото, на разнообразни епизоди от живота на хората. Даже «бащата на историята» — Херодот, е прекъсвал разказа си за дадени събития, за да ги илюстрира с факти, свързани с нравите и обичаите на персийците, вавилонците, скитите, траките, египтяните и т. н.(282)

Особените изисквания към историка като познаващ субект са обусловени от обективни причини. Те се определят от спецификата на историческото познание и по-специално от това, че историята като наука винаги е обърната с лице към широка читателска аудитория, че историческото повествование е призвано да въздействува не само върху разума, а и върху чувствата на хората и накрая, че обектът на изследване тук cа главно социалните факти, които могат да се обхванат и разкрият само с подходящи изразни средства, с ясен и точен език.

«За да се справи с такива трудно доловими факти, каквито са социалните факти, писаха Ланглуа и Сеньобос, е необходим ясен и точен език. Без добър език не може да има съвършен историк.»(283)

Въздействуваща роля на хубавия език е имал предвид и Гогол, когато е подчертавал, че «стилът на професора трябва да бъде увлекателен, огнен...». «Онзи, продължава великият руски писател, който не е изпитал това, не може да си представи колко е вредно, ако стилът на професора е вял, сух и няма онази живост, която не позволява на мислите да се разпръснат нито за миг. В такъв случай няма да го спаси и учеността»(284).

Известно е, че една от характерните особености на традиционната буржоазна историческа мисъл е стремежът към строг академизъм при научното описание на миналото, към сухо, сдържано, безцветно отразяване на фактологията. Този подход вероятно има своето оправдание от гледна точка на изследователите, които пишат само за тесен кръг от «посветени» хора. За марксистите-историци обаче опитът на старата историческа школа се оказва неприемлив. Нашата историческа наука е призвана да изпълнява важни социални функции. Тя представлява една от най-надеждните форми на идеологическо въздействие и възпитание на масите. Следователно нейните постижения трябва да стават широко достояние, да достигат до повече читатели. Важно условие за това е и формата на изложение в историческите трудове, умението данните на миналото да се представят в ярки, живи форми(285).

Обстоятелството, че историята е преди всичко «наука за човека, за човешкото минало» (Л. Фебр)(286) или — както се изразява писателят А. Гуляшки — «човековедение във времето»(287), само по себе си показва още и това, че в арсенала на познавателните средства в тази област на човешките знания важно място заемат и различни естетически категории, естетическите чувства и вкус на познаващия субект. Не случайно Хегел например изтъква, че «за историята не може да се разсъждава сериозно без наличието на естетически свойства»(288).

По своята природа всяко историческо съобщение е двояко-синтетично. То носи теоретичен и естетически характер. А, от друга страна, самият обективен живот винаги е изпълнен с художествен смисъл(289). За неговото познание освен максимално овладяване на източниците е необходимо и живо въображение, художествено виждане и интуиция, висока култура и душевна тънкост, т. е. всичко това, което ние очакваме от писателите. Някога Гюстав Флобер е казвал, че «колкото по-напред отиваме, толкова изкуството става по-научно, а науката по-художествена»(290).

До каква степен тази прогноза на бележития писател ще засегне всички науки и дали те наистина ще станат «по-художествени», това е отделен въпрос. Що се касае обаче до науката история, той е напълно прав. Както показва тенденцията в нейното общо развитие, тя действително става все «по-художествена», разбира се, главно по отношение на използуваните езикови средства. Впрочем всичко това, струва ни се, говори достатъчно красноречиво, че съществува близост между историческата наука и художествената литература, съществува «гносеологична общност между историческия и художествения метод на познание»(291), между историческото и художественото изследване и отражение на действителността (историческото обобщение представлява своеобразен синтез на теоретичното и художественото усвояване на света)(292). Тази близост е обусловена, както видяхме, и от задачите, които си поставя историята като «наука за живота»(293), призвана да въздействува върху човешкото мислене и поведение.

В този смисъл именно трябва да се съгласим с онези автори, които приемат, че близостта между историческото изследване и художественото творчество представлява конкретен израз на близостта между историческото и художественото съзнание като части от общественото съзнание, отразяващи определени страни от общественото битие(294).

Историята, така както и литературата, както и всяко човекознание, е познание, но по-особено. То минава не само през ума, а и през сърцето. Затова именно, когато става дума за качествата на едно или друго историческо изследване, не бива да се акцентува само върху познавателните моменти и да се пренебрегват емоционалните, художествените качества, езиковото равнище на труда(295).

Не случайно едни от най-популярните и уважавани историци всякога са били тези, които са умеели да изложат с хубав, богат, емоционално наситен, образен език своите научни изводи и обобщения, които освен с фактическия материал са въздействували и със своя език. Затова М. Горки говори с въодушевление за Гибон, който не само че е видял «през мъглата на петнадесет века» историята на упадъка и гибелта на Римската империя, но той изобразил така събитията от онова време, «тъй ярко, като да е бил сам лично свидетел». «Гибон, заключава Горки, е бил чудно талантлив и е имал качествата на художник, рядката способност да оживява миналото, да възкресява мъртвите.»(296)

Колко голямо значение има езикът при описанието на едни или други факти от миналото, свидетелствува и големият интерес, който се проявява към художествените произведения с историческа тематика. Ако те отразяват вярно историческата действителност и са написани с художествен език, тяхното въздействие се оказва особено силно. Известно е например каква трайна следа в съзнанието ни е оставил образът на Левски, създаден от Вазов, образът на Г. Делчев, създаден от Яворов, и т. н. За съжаление в никое научно-историческо изследване не са показани така ярко, живо и същевременно достоверно образите на тези колоси на революцията, а и не само на тях.

Блестящи примери за умело използуване на въздействуващата сила на езиковото богатство дават и класиците на марксизма-ленинизма. Ако проследим техните съчинения, в които се разглеждат едни или други явления от икономическия, политическия и пр. живот на хората, не е трудно да забележим колко често са използувани ярки образни изрази, крилати думи, афоризми и пр. Техен източник е устното народно творчество, героическият епос, притчи, митове, световната художествена и научна литература, публицистиката и пр. «Има такива крилати думи, казва Ленин, които изразяват с удивителна точност същността на доста сложни явления.»(297)

Тъкмо стремежът у класиците на марксизма-ленинизма да се изразяват образно, често пъти афористично е довел дотам, че много техни изрази са станали крилати, остават трайна диря в съзнанието на хората. Всеки знае колко богати със съдържание и колко силно въздействуващи са формулировки като: «Революцията — локомотив на историята», «Освобождението на работническата класа може да бъде дело на самата работническа класа»(298), «Идеите стават сила, когато овладеят масите»(299) и др.

Вече цели томове са изписани например за парижките комунари, които удивиха света. Но крилатите думи на Маркс (в писмото му до Л. Кугелман) — «Готови да щурмуват небето»(300) — са се врезли най-дълбоко в съзнанието ни и тях никога няма да забравим. В тези няколко думи като във фокус е събрана неизмеримата мощ на борещия се пролетариат(301).

Тази особеност на кратките и ярки формулировки в повествованието има предвид и Енгелс, когато изтъква, че «кратката изразителна фраза веднъж разбрана, се запечатва в паметта, става лозунг, което никога не се случва с многословното изложение»(302).

Заслужава да се отбележи, че в последно време у нас все по-често започнаха да се чуват гласове, за съжаление не от страна на историческата критика, за пресичане пътя на «сивия поток» в историята. И действително образният език, образните сравнения с това главно могат да обогатят историческото повествование, че те обикновено носят неизчерпаем, кондензиран смислов и емоционален заряд, имат голяма въздействуваща сила.

«Понякога, казва Г. Волков, образното сравнение внася към същността на въпроса повече яснота, отколкото цели томове изразителни силогизми.»(303) Когато става дума за принадлежността на даден исторически труд към този поток, за аргумент в такава тежка присъда често служи тъкмо незадоволителното езиково равнище на съответния труд. Изтъква се например, че в историческата ни литература преобладава мъртвото ерудическо описателство, че твърде рядко историците използуват задоволително езиковото богатство. Изказват се дори съмнения дали изобщо имаме историци с «добро изразно майсторство»(304).

Като имат предвид особената роля на езика в историческото повествование, тези автори споделят възгледа, че историкът трябва да съчетава в себе си качествата на ерудит със съответни «белетристични заложби», да има перото на писател. По такъв начин само по думите на Н. Хайтов ще се достигне до необходимото «одухотворяване на националната ни история». «Но какво повече би могло да се търси в една научна книга, освен да е тя изискана в научно отношение», разсъждава Н. Хайтов в своя рецензия за исторически труд. «Повечето е, продължава той, да може (тази книга — б. н.) да разпалва въображението, да въздействува не само на разума, но и на чувствата, или все едно: да се чете с удоволствие и увлечение, без това да е за сметка на нейната научна достоверност.»(305)

Именно по този път на разсъждения се стига и до препоръките за връщане към «общия извор на научната и художествената инвенция»(306), за «сближение между научно-историческата и художествената реставрация на миналото, между научния и художествения език в историята», за по-широко използуване при историческото описание на обаятелната сила на художественото слово.

Както вече отбелязахме, този проблем за близостта на историческата наука с художествената литература съвсем не е нов. Върху него са разсъждавали дори и някои древни автори, които не са правили разлика между тези две форми на отражение на действителността. В наши дни този проблем стана отново «модерен» и към него насочиха вниманието си немалко специалисти. Той се е превърнал вече в една от отправните точки на редица теории относно мястото и ролята на историята в системата на човешките знания, относно спецификата на историческото познание.

Да се говори за близост между научно-историческо и художествено отражение и познание на света, както вече се каза, има основание(307). Въпросът тук обаче е за каква близост става дума, какво родее и какво разделя тези две особено важни форми на познание, толкова стари, колкото е стара и самата човешка цивилизация.

Близостта между историята и литературата е обусловена най-напред от това, че те имат един и същи обект на внимание — човека и неговите дела, неговия материален и духовен живот. Предмет на литературата е «пресъздаването на многообразието на света във връзка с човека»(308). Същото, макар и на по-друго равнище и с по-специфични методи, е призвана да върши и историята като наука. Това именно дава основание на някои специалисти да назовават и историята, и литературата «човекознание», да твърдят дори, че не бива да се говори за различие между историческото и художественото познание и отражение на действителността. Много близка е и формата на отразяване и осмисляне на емпиричните наблюдения, както и средствата за възпроизвеждане на жизнения материал. Макар че резултатите от познанието на действителността в историята и изкуството се реализират по различен начин (в историята с понятия и закони, а в изкуството с художествени образи), все пак крайният резултат и в двата случая е обобщението и към него в творческата си работа се стреми както историкът, така и художникът.

И действително, за да изпълни едно от най-съществените си задължения, а именно да осмисли и отрази обективно явленията, историческата наука трябва да се стреми към разкриване на тяхната истинска същност. По такъв начин може да се установи специфичното, това, което е присъщо на едно или друго явление. Само по пътя на разкриването на съществените черти в историческите явления могат да се поставят и да се решат правилно въпросите за наличието на типични страни, тенденции, ситуации.

С други думи, и в историята, и в изкуството неизбежно възниква въпросът за типичността. Историята е длъжна да покаже не само единичното, а и типични черти, например на една или друга класа, социална група, прослойка и т. н., с примери от конкретни представители на дадено общество(309). Изкуството също така създава типични образи, в които неизбежно присъствува и индивидуалното, и цялото негово богатство. Всичко това дава право да се каже, че границата между историята и изкуството е твърде относителна и дори, както твърдят някои автори — едва доловима(310).

И все пак граница има и нейното пренебрегване е недопустимо. Така например известно е, че както в изкуството, така и в историята определена роля играе авторовото въображение, фантазията, която оживява и оцветява сухите факти(311). В същото време обаче въображението като феномен на историко-познавателния процес заема по-различно място от въображението в художественото познание. За писателя и поета например е достатъчно това, че подпомогнати от въображението, те могат да представят така своите герои, че техните постъпки да произтичат органично от характерите им, от условията, при които действуват. При историка нещата стоят точно обратно: образът на героя, създаден въз основа на сплав, получена от източниците и «домисъла», трябва непременно да съответствува на неговото (на този образ) документално потвърдено поведение. С други думи, в художественото произведение пътят върви от образа към героя, към неговото поведение, докато в историята се върви от поведението на героя към неговия образ(312).

Мнозина автори, като отъждествяват историческото и художественото познание, отнасят историческите изследвания към чисто литературните жанрове — епоса и драмата. Отъждествяването на тези две форми на познание на практика води до уеднаквяване на метода на работа с изворовия и конкретно историческия материал от страна на историка и художника.

Като се ръководят преди всичко от неправилното разбиране за точния смисъл на съществуващата близост между история и изкуство (тази близост се търси единствено във формите на реконструкция на явления и факти от миналото с помощта на писаното слово), привържениците на такова отъждествяване на историческото и художественото познание виждат перспективата на историческата наука в превръщането й като вид изкуство. Те споделят известната мисъл на Белински, разбира се, взета вън от нейния контекст, че «може би някога историята ще стане художествено произведение и ще смени романа, така както романът смени епопеята»(313), или че «вярна история на човека, както е обичал да казва М. Горки, пише не историкът, а художникът»(314).

Заслужава да се отбележи, че тенденцията към отъждествяване на историческото повествование с белетристиката не остава само в сферата на теоретичните съждения. Напротив, познати са немалко случаи, когато това разбиране се е превръщало и в метод на работа. Такъв е случаят например с едни от най-изтъкнатите представители на традиционната буржоазна историческа мисъл — Момзен, Дройзен и др., които в страха си да не превърнат своето описание в безжизнена хроника са отстъпили от историческата правда в името на художествения ефект(315). Държейки повече за белетристичните качества на своите трудове, такива автори прибягват често до словесно разточителство, до куха риторика, като подменят жизнената правда с повърхностно жизнеописание, служат си с изкуствено, «художествено» ретуширане на реалните исторически факти, изплитат, както се изразява Маркс, «изящни шарки от общи фрази».

Буржоазните автори, привърженици на теорията за тъждеството между историческото и художественото познание, се опитват да използуват тази теория като един от аргументите си за отричане на обективния характер на историческите знания. Историята не може да бъде истинска наука, тъй като тя е само «отчасти наука, отчасти изкуство, отчасти философия»(316).

Отъждествяването на историята с изкуството в основата си е погрешно и неиздържано. Ако по отношение на реконструкцията на реалните исторически факти с помощта на писаното слово може да се говори за близост, дори и за тъждество, що се касае до научно-историческото и художественото познание като процес, до научно-историческия и художествения факт, разлика има и тя е чувствителна.

Добре известно е, че историкът си служи при изследване на своя обект с метода на научната критика, на научния разбор на изворовата информация и съдържащата се в нея фактология. Целта на тази критика е осигуряването на обективни, непротиворечащи на истинското състояние на нещата знания. При художественото познание анализът и синтезът на изворовата информация, необходими при изучаването на събития и факти от миналото, имат по-различен характер, доколкото по-различно е и самото съдържание на крайния резултат от тази дейност, а именно художествената правда, която съвсем не е задължително да бъде. тъждествена с научната историческа истина.

III. Документалните извори като носители на ретроспективна информация

1. Документалната информация като гносеологичен проблем. Документът като отражение на обективната реалност

Сред гносеологичните и извороведските проблеми на историята особено внимание заслужава проблемът за спецификата на документалните извори като носители на ретроспективна информация, като форма на отражение на обективната реалност(1).

Този твърде сложен по своя характер проблем има важно нe само теоретично, а и научноприложно значение. Неговото всестранно осмисляне и решаване върху основата на правилни идейно-философски позиции представлява сериозна предпоставка за осъществяване на обективна извороведска характеристика на различните по произход и характер документални извори, за сполучлива класификация на свидетелствата на историческата наука. Това на свой ред има, както е известно, важно значение и за цялостната останала работа с документалните материали, като се започне от тяхното комплектуване и научна организация в различните архивни средища и се стигне до обнародването и използуването им в изследователския процес.

Всъщност не може да се говори за резултатно, за истинско научно използуване на различните исторически свидетелства, ако изследователят не притежава наред с «професионалното майсторство» и правилна философско-методологична концепция за характера и природата на документа като носител на ретроспективна информация. Само тогава той ще може да се домогне до сигурен фактологичен материал, когато държи сметка за спецификата на изворовата информация като своеобразна форма на отражение на обективната реалност(2).

Проблемите, свързани със спецификата на документалните извори като отразители на реални жизнени явления, факти и процеси, имат и това особено важно значение, че от отношението към тях се определя до голяма степен и отношението към основния гносеологичен проблем на историята, а именно проблема за познаваемостта на историческия процес, за обективността на историческите знания.

Добре известно е, че документалните извори играят изключително важна роля в историко-познавателния процес. Като послания от дълбините на времето, като материални «остатъци» от някогашния живот и като непосредствени «свидетели» на събитията от миналото различните по произход и характер документални извори предоставят на изследователя-историк неговия основен градивен материал — историческите факти и данни. Документите са най-съвършеното огледало на историята и без тях не може да се достигне до сигурни исторически знания, не е възможно да се пише обективна история, да се даде вярно и пълно описание на миналото. И най-бляскавото проникновение в историческата наука няма реална стойност, ако няма съответно документално потвърждение, ако не е съгласувано със свидетелствата на източниците(3).

Някога Ф. Бейкън бе казал за книгите, че те представляват «кораби на мисълта, които странствуват върху вълните на времето и носят грижливо своя скъпоценен товар от поколение на поколение»(4). Същото би могло да се каже и за документалните извори. Представлявайки фрагменти от реална човешка дейност, истински рефлектор на общественото битие и съзнание на даден етап от историческото развитие, в тях са събрани всичките багри на живота. Те носят могъщ заряд от акумулирано, съхранено за поколенията безкрайно разнообразие от човешки мисли и чувства. Върху страниците им са отразени различни философски, политически, естетически знания, идеи, възгледи, разбирания, настроения, вълнения — всичко, което човек може да възприеме от света, всичко, което може да помисли и изживее.

Не случайно още далечните предшественици на съвременния историк, представителите на античната историческа мисъл, обръщайки поглед назад, към миналото, както вече казахме, са търсили и помощта на различни писмени паметници. От страниците на древните ръкописи, от летописи и хроники те са се опитвали да намерят верен отговор на въпросите, които са ги вълнували, да научат нещо повече за това, което разрушителното влияние на времето е отнесло, изложило го е на забвение.

Когато днес специалистите проследяват развитието на историческите знания през вековете, те всякога идват до извода, че от дилетантско занимание историята започва да се превръща в наука едва по-късно, в края на Средновековието, в зората на новата ера на човешката цивилизация и култура. В основата на твърде мъчителния и продължителен процес на превръщането на историческите знания в качествено нови знания лежи, както видяхме вече, настъпилият още в епохата на хуманизма поврат в отношението и към историческите свидетелства, в разбирането на тяхното истинско значение като отразители на действителността. Това е времето, когато все повече се осъзнава необходимостта от критично отношение към историческите свидетелства, от научна изворова критика, този задължителен и от днешна гледна точка компонент на историческото познание. По това време именно окончателно се утвърждава убеждението, че до обективни исторически знания може да се достигне само по пътя на научното използуване на изворовата информация.

В наши дни престижът, ако може така да се каже, на документа като носител на информация нарасна особено много. Понятията «документ», «документален», «документиран» и т. н. навлязоха широко не само в науката, а и във всекидневния живот на хората.

Това обстоятелство на свой ред създава впечатление, че съществува яснота относно точния смисъл и значение на тези понятия. Всъщност обаче не е така. Ако се проследят различните изследвания, засягащи този проблем, налага се впечатлението, че все още липсва единомислие дори по отношение на самото определение на понятието «документ», респективно за характера и същността на изворовата информация изобщо. Нещо повече, налице е истинско вавилонско стълпотворение както в определението на тава понятие, така и в смисъла, който се влага в него, в разбирането на неговата гносеологична същност. Различие има не само между специалистите от различните области на знанието — философия, социология, информатика, архивознание и пр., а и между специалисти от един и същи клон на науката.

Изразено особено ярко при специалисти, стоящи на различни идейно-философски позиции(5), такова различие не липсва и при автори, които разглеждат въпроса от еднакви научни и методологични позиции(6).

Известно е, че традиционната представа за документ, документално и т. н. се покрива с представата за достоверност, за съответствие между нещата и тяхното документално потвърждение. Понятието «документ» в съзнанието на много от хората се е превърнало в синоним на автентичност, на достоверност, на адекватност. В този смисъл това понятие често се среща дори и в различни изследвания и проучвания, в това число и в исторически трудове.

Дали обаче това е правилно? Дали документът може да се смята при всички случаи за сигурен доказателствен материал, като истинно потвърждение на едни или други обективни явления и процеси?

Този на пръв поглед твърде елементарен въпрос всъщност е доста сложен и комплициран. За да се отговори на него, естествено трябва най-напред да се «дешифрират» всички онези особености, които характеризират документалната информация като една по-особена форма на представяне на нещата, като особена «реалност».

Преди да се спрем на отделните проблеми, свързани със спецификата на документалните извори, трябва най-напред да направим съответна уговорка относно обсега на това, което извороведите наричат «типично», «характерно» за всяка документална информация, за документа въобще като словесно-понятийна форма на реконструкция на реални явления и факти. Става дума за това, че така нареченото «типично» за всяка документална форма на отражение на обективната реалност няма универсален характер, проявява се различно при различните по произход и характер документи, дори при отделните документи. Това именно налага използуването на конкретен, диференциран подход при оценката на всеки документ въпреки съществуващата близост между отделни групи от документи, благодарение на която близост се оказва възможна и научната класификация на изворите на историята.

Факторите — обективни и субективни, които влияят непосредствено не само върху регистрирането, а и върху самия генезис и натрупването на информацията, имат конкретно проявление. Въздействието им е твърде различно при различните случаи. Така например едни проблеми в това отношение възникват при делопроизводствената документация, при официалните документи, образувани от дейността на държавни, обществени и пр. институции, други проблеми поставят документите от личен, частен произход, каквито са епистоларните материали, мемоарите, дневниците, интервютата, автобиографиите и пр. На свой ред различните по характер, по произход, по предназначение, по структура, по начин на оформление и т. н. документи от тези два огромни масива, на които главно разчита историкът, имат също така своя специфика, която ги отличава едни от други като отразители на конкретни неща. Това именно от своя страна показва, че не може да се говори за някакви «твърди» и неизменни критерии за оценка на историческите свидетелства, за изворова характеристика върху основата на определени само показатели.

Макар че проблемите относно характера на документалната информация имат и самостойно значение, те рефлектират и върху гносеологичните проблеми на всяко социално познание, върxy познанието на социалните факти въобще. Затова именно към проблемите на изворовата информация насочват погледа си не само историци, а и философи, социолози, извороведи и др. Различните специалисти най-често разглеждат тези проблеми от различни страни. Това на свой ред има съществено значение и за самата научна характеристика на документалните извори като носител на информация.

Що се касае до изводите и обобщенията, до които достигат отделните специалисти, те, както ни убеждава и наличната литература, са твърде различни, понякога дори и противоречиви, взаимно изключващи се. Това е така, защото особена роля тук играе не само общата и специалната подготовка на съответния учен, а и неговата идейно-философска и мирогледна позиция(7), неговото отношение към процеса на създаването, респективно на използуването на различните документални свидетелства. Не случайно в световната литература е налице, както вече се каза, твърде противоречива интерпретация на тези проблеми. Коренно различен подход към тях имат буржоазните автори и учените-марксисти(8).

Известно е, че от диалектикоматериалистическа позиция стана единствено възможно да се обясни научно както социалната, така и гносеологичната природа на документалната информация, да се види истинското място на документа в историко-познавателния процес.

За изходно начало на марксическото осмисляне на тези проблеми служи материалистическият възглед за отношението на общественото битие към общественото съзнание, на материалния живот на хората към тяхното мислене. За марксистите — историци, философи, социолози, извороведи, всеки документ представлява материална следа (остатък) от съзнателната и целенасочена човешка дейност, от дейността на преследващия своите цели човек.

Документът е не само носител на информация за дадени явления и факти, не само функционално отражение на действителността, а и самият той представлява част от тази действителност, социален феномен, форма на предметното битие на субекта, конкретен исторически факт.

Първопричина за появяването на дадено писмено свидетелство при всички случаи е обективната реалност, реалната действителност, отразена в човешкото съзнание. Това появяване е обусловено от определени исторически създали се условия и обстановка, от конкретни задачи, намерения, цели и т. н. на отразителя на съответната информация. С други думи, върху всеки документ оказва въздействие и историческата обстановка, при която е създаден, и «субективното възприятие на човека — съвременник на фактите, явленията, събитията»(9), отразени върху белия лист. В такъв смисъл именно трябва да се каже, че като социална форма на отражение на обективната реалност документът представлява диалектическо единство на обективното и субективното, т. е. той е субективно-обективна форма на предметното битие. Документалната информация е плод на определена познавателна дейност, а всяко познание е субективно отражение на обективната реалност и следователно то не може да бъде безлично, безстрастно, мъртво, хладно, обективистично. Авторът на документа отразява действителността през призмата на определени социални, икономически, политически, естетически и пр. представи, през призмата на определени жизнени интереси(10).

«Най-важната черта на историческия източник, казва Л. Пушкарев, е, че той може да бъде определен като обект, създаден от човека върху основата на личен, субективен образ на реалния, обективния свят, че човешката психика неизменно, постоянно участвува в създаването на историческия източник, но не е негова първопричина, първооснова, а само «психическа среда», която възприема, осмисля обективния свят и участвува в превръщането на впечатленията в образи, които влизат в историческите източници.»(11)

В качеството на исторически източници наред с писмените свидетелства може да се яви и всеки материален паметник, свързан със съзнателната дейност на човека, всеки остатък от материалния и духовния живот на хората, всяка следа от техни мисли, желания, стремежи, разбирания, всичко, което отразява непосредствено историческия процес, всичко, създадено някога от човешкото общество и дошло във вид на предмет от материалната култура(12). «Всичко, което човек е създал, всичко, до което той се е докоснал, казва един френски автор, може и е длъжно да съобщи за него»(13), т. е. представлява носител на информация за миналото(14).

Впрочем развитието на историческата наука, непрекъснатото усъвършенствуване на нейните методи, осъществяването на споменатата вече интеграция с други науки водят дотам, че извороведската база на историческите знания непрекъснато се разширява. Разширява се следователно и трактовката на понятието «исторически източник».

Например при изследване на по-далечното минало, за което традиционните източници всякога почти се оказват крайно оскъдни, съвременната историческа наука използува успешно вече и различни паметници от материалната култура, данни от езика, преживелици в народния бит и т. н.(15)

Заслужава да се отбележи, че тенденцията към разширителна трактовка на понятието «исторически източник» е особено характерна за някои буржоазни автори и по-специално за тези от тях, които се придържат строго към примитивно-сенсуалистичния възглед за съотношението исторически източник историческо мислене.

За А. Майстер например исторически източник представлява «всичко това, от което ние можем да почерпим исторически знания»(16), или още «всичко, което е останало от бившите хора и тяхната дейност, т. е. човешките останки, остатъци от бивши обичаи и привички, съоръжения, а също произведения от духовната и физическата дейност на хората»(17).

Според М. Блок «разнообразието от исторически свидетелства фактически е безкрайно»(18).

Както вече се каза, марксическото схващане за документалните източници като носители на информация е коренно различно от буржоазно-идеалистическата интерпретация на този въпрос. И действително, ако се проследят определенията, които специалистите-марксисти дават на понятието «исторически източник», не е трудно да се разбере, че на мистифицираното обяснение на процесите, свързани със създаването на документалните извори, характерно за идеалистическата история и философия, на възгледа, че документалната информация представлява някакъв «чист продукт на човешкото съзнание», марксизмът противопоставя дълбоко научното материалистическо схващане, че натрупването и фиксирането на дадена информация, т. е. създаването на документалните източници, не може да бъде нещо самоцелно, откъснато от действителността, от обективната реалност, от живия материален и духовен живот на хората, не е механична регистрация и описание на фактите. Независимо дали съзнава, или не съзнава това, дали дори желае, или не желае това, създателят на всяко писмено свидетелство, на всеки документ, за да отрази върху белия лист едни или други факти, за да остави определена документална следа, по необходимост трябва да тръгне от онова, което е видял и преживял, което е научил, премислил, преценил, т. е. от материалния свят, от заобикалящата го действителност, за да стигне до модела на нещата, за които съобщава с помощта на писаното слово. В този смисъл именно практически не е възможно да се смята, че създаването на документа представлява форма на регистриране на някакви отвлечени, чисто психологически, лишени от материални предпоставки явления и процеси. Самият исторически процес, развитието на обществото е материален процес, чиято реалност съществува вън и независимо от съзнанието на индивида, на тази «висша форма на отражение на реалността»(19), и играе детерминираща роля по отношение на неговите мисли, поведение, действия.

Друг е въпросът, че веднъж създаден, документът излиза от сферата на влияние на своя създател и започва «собствен живот», започва да «разказва» това, което иска, без авторът да е в състояние да му попречи. И този, за когото документът е бил предназначен като средство за комуникация, и историкът, който впоследствие го ползува като исторически източник, са склонни, както е известно, да «намират» в него каквото желаят и нерядко го четат по различен начин, разминавайки се с вложения първоначален смисъл.

И така всяко писмено свидетелство, всеки документ представлява по същество «материализирани» човешки мисли, чувства, желания и т. н., породени от реалния живот, от заобикалящата човека действителност.

Колкото и да са развити въображението, абстрактното мислене, т. нар. безсъзнателно начало, на което мнозина буржоазни автори, обективни и субективни идеалисти, гледат като на първооснова на документалната информация, те не могат «да полетят без пистата на конкретните впечатления»(20). Те не могат да бъдат вън от материалния свят и материалните условия на живот(21). Не случайно още в «Немска идеология» Маркс дебело подчертава, че «дори мъглявите образувания в мозъка на хората и те са необходими продукти, своего рода изпарения на техния материален жизнен процес, който може да бъде установен емпирично»(22).

Всичко това означава, че макар привидно документалната информация да е свързана само с интелектуалната дейност у човека, с неговото мислене като реален психологически процес, тази информация не е нищо друго освен «модел» на къс от действителността, нейна мисловна реконструкция, трансформирана в човешкото съзнание реалност(23). В този смисъл именно казваме, че на създаването на всяко документално свидетелство трябва да се гледа като на своеобразна форма на субективно отражение на различни страни от действителността и че този процес е само привидно чисто субективен. И тук, при документалното отражение на нещата, участвува, така да се каже, духовният мир на цялото общество, неговото съзнание като «обществен продукт» (Маркс)(24), като особена форма на психиката(25). Щом като всички действия на човека като субект на социалния процес са социално детерминирани, социологизирани в основата си независимо дори от индивидуалните желания и намерения, детерминирана е в този смисъл и дейността, свързана със създаването на документалните извори. И действително независимо от това, дали дадена документална информация е насочена към «външния» или към «вътрешния» свят, регистрираните тук мисли, чувства, настроения, разбирания, колкото и да изглеждат лични, свои, индивидуални, присъщи на отделния индивид, неизбежно се оказват сформирани под въздействието на определени социални възгледи на обществото, носят следователно техния отпечатък. «Човек, колкото и хитро да се преструва, казва М. Горки, все пак си остава социална единица»(26) и неговите действия съвсем не могат да бъдат напълно свободни, да отразяват само някаква «втора», собствена реалност.

За да се убедим в това, достатъчно е да вникнем в съдържанието на писмените свидетелства, произхождащи от различни исторически епохи, от представители на различни класи, социални групи, идеологии, религии и т. н. Тук ние ще видим нагледно как сред безкрайното многообразие от схващания, разбирания, ценностни категории все пак има нещо, което сближава, което показва, че съответните разбирания характеризират тъкмо дадена епоха, светоглед, идейно-философска и мирогледна позиция, свързани с тази епоха.

И така заслугата на марксическата наука, на марксистите — философи, социолози, историци и извороведи, при осмисляне на проблемите, свързани с характера на всяка документална информация, с нейното място в историко-познавателния процес, се състои главно в това, че те отделят необходимото внимание на материалните предпоставки за появяването на документа, на идейно-философските и социалнопсихологическите аспекти на документалното отражение на явленията и процесите, на социалнокласовата обусловеност на всяка документална следа(27).

Безспорна заслуга на марксическата философия и историческа мисъл е и начинът, по който се разглежда самият процес на създаване на документалните източници, на фиксирането на дадена информация или, да го наречем условно, процесът «документиране» на жизнените явления и факти.

От гносеологична гледна точка самото създаване на документа е разновидност на познанието на обективната действителност и се осъществява в пълно съответствие с теорията на отражението на материалистическата диалектика. Ето защо изходно начало на материалистическото разбиране на процесите, свързани с генезиса, натрупването и регистрирането на документалната информация, както е известно, е ленинската теория на отражението. Тя именно дава най-правилен, научно обоснован отговор и на въпроса за истинското познавателно значение на изворовата информация, представляващ всъщност главният въпрос на теоретичното изворознание. Ленинската теория на отражението дава ключа за научно издържано разрешаване и на всички проблеми, свързани с непосредственото използуване на документалните извори в изследователския процес (възприемането на документалната информация е също така отразителен процес и се подчинява на неговите закони).

* * *

Когато решава въпроса за действителното научно-познавателно значение на дадено историческо свидетелство в процеса на изворовата критика, при съответните аналитико-синтетични операции, съставляващи тази критика, историкът се стреми преди всичко да се домогне до правилен отговор на въпроса за автентизма както на самия източник като носител на ретроспективна информация, така и на информацията, която този източник предлага (документът може да е фалшификат в своите т. нар. реквизити, а информацията, която предлага, да е вярна и обратно).

Под автентизъм на документалната информация в случая следва да се разбира наличието на необходимата непротиворечивост и съответствие между реалните факти, явления и процеси и тяхното отражение в източника, между обекта и неговия информационен модел, неговия словесно отразен познавателен образ, т. е. между жизнения и документалния факт(28).

«Въпросът за достоверността на източника, пише Л. Н. Пушкарев, това е въпрос за адекватността на образа, отразен в главата на субекта, с обекта, с обективната реалност.»(29)

Ако приемем, че действително съответствието между нещата и тяхното отражение, или — което е все същото — между предмета и неговия образ, представлява първокритерий и за обективна извороведска критика за определяне на истинското познавателно значение на дадена изворова информация, в такъв случай неизбежно се поражда въпросът: за каква степен на съответствие може да се говори и изобщо възможно ли е наистина напълно адекватно документално отражение на нещата, на обективната реалност. Това ще рече, че въпросът за автентизма на изворовата информация рефлектира неизбежно до съответни исторически, психологически, социални и пр. предпоставки, обуславящи целия оня сложен път на създаването и натрупването на тази информация.

Преди да се опитаме да дадем отговор на този твърде сложен по своя характер въпрос, налага се да направим и някои уговорки относно изходните ни позиции при разглеждане на проблемите, свързани със своеобразието на «документалната реконструкция» на реалните явления, факти, процеси. Най-напред ще отбележим, че процесът на създаването на документалните източници независимо от техния произход, характер, предназначение и пр. тук ще разглеждаме като форма на отражение на действителността и следователно ще насочим вниманието си предимно към гносеологичните аспекти на генезиса, натрупването и регистрирането на изворовата информация — от нагледното възприемане до понятийното мислене, за да стигнем до самото «документиране» като специфична отразителна дейност. С други думи, ще се опитаме да проследим особеностите на човешкото познание през целия негов път, който според Ленин започва от непосредствените образи на нещата, от сетивното познание и свършва с изработването на научното понятие, с откриване на закона на известно явление. Този подход се налага от самата природа на изворовата информация, от същността на документа като носител на информация.

И действително, доколкото са словесно-понятийна реконструкция на мисловни модели на нещата, документалните свидетелства неизбежно носят отпечатъка както на самия процес отражение като форма на възприемане и осмисляне на обективните неща при контакта с тях, така и на отражението като възпроизвеждане с помощта на писаното слово. Преди дадена информация да бъде зафиксирана върху белия лист, тя неизбежно «изминава» съответния път на усвояване и трансформиране на явленията и фактите, характерен именно за познанието като човешка дейност.

За това именно казваме, че за да се разбере спецификата на документа като отражение на действителността, трябва преди всичко да се познават и особеностите на отразителната дейност, действителните нейни възможности.

Доколкото създаването на изворовата информация, респективно създаването на различните писмени свидетелства, не винаги се предшествува от непосредствени впечатления от нещата, за които е оставена съответна документална следа, а почива много често върху сведения, получени от други източници (орални или писмени), по необходимост се налага да се спрем и на някои особености на опосредното познание, толкова повече, че то характеризира самия историко-познавателен процес изобщо.

Все като предварителна уговорка ще отбележим и това, че на създаването на документалните източници гледаме като на една по-особена форма на отражение на нещата, която тук условно ще наречем «двустепенно отражение». Първата степен това е непосредственото, сетивното отражение на явленията и фактите и създаването на техния мисловен модел, представляващо на свой ред изходно начало за следващата степен — словесно-понятийното отражение на отразеното в съзнанието на отразителя (в случая автора на документа). Това ще рече, че процесът на създаването на документалните свидетелства, или, както го нарекохме вече, процесът на документиране, тук ще разглеждаме като процес на повторно отражение на вече отразеното в съзнанието на съответния автор на източника, реконструкция на конструирания в съзнанието на отразителя образ на нещата на езиково равнище.

И така документалната информация, или информацията, която може да ни предостави дадено писмено свидетелство, е отражение на знанията на човека (автора на документа) за едни или други неща, за това, което е видял, научил, разбрал, искал е да съобщи или просто да съхрани за бъдещето.

Доколкото един от основните проблеми при изворовата информация е проблемът за нейната истинност, заслужава да се види за каква степен на истинност тук може да се говори с оглед обективните човешки възможности за възприемане и усвояване на нещата от заобикалящата ни действителност. В случая няма да се вземат предвид съзнателните нарушения на истинността на дадена информация, които могат да съществуват при едни или други документални източници.

Известно е, че съгласно марксистко-ленинската теория на отражението човешките знания за нещата всякога имат в известна степен относителен характер. Такъв следователно ще трябва да бъде и характерът на самата изворова информация. Но да видим какво точно трябва да разбираме под относителност на знанията за нещата, респективно на оставената за тях документална следа.

Както сочи Ленин, човешката познавателна дейност има тази главна особеност, че е диалектически противоречива. Тя представлява един непрекъснат процес на съвпадение и едновременно на несъвпадение на идеята с отразявания предмет. Тази диалектическа противоречивост е присъща както за най-обикновеното човешко възприятие (впечатление), така и за цялостния познавателен процес, за познанието и отражението на външния свят.

«Отражението, казва Ленин, може да бъде вярно, приблизително вярно копие на отразяваното, но за тъждество да се говори тук е безсмислено.»(30)

Относителността на човешките знания не означава, че те не могат да бъдат истинни, че не съответствуват на обективните неща. Като овладява относителните истини, човек постепенно се приближава до абсолютните истини, без обаче да ги достига докрай.

Марксизмът, както отбелязва Ленин, « ... признава относителността на всички наши знания не в смисъл на отричане на обективната истина, а в смисъл на историческа установеност на предела на приближение на нашите знания към тази истина»(31).

Това ще рече, че всякога, когато говорим за реалните възможности на човешката отразителна дейност, трябва непременно да имаме предвид историческия смисъл на това понятие. То не е нещо «застинало», а непрекъснато се развива и обогатява. Тъкмо това дава основание да се приеме, че и документираните явления и факти също така могат да имат само относително пълно съответствие с реалните явления и факти. Това е такова съответствие, каквото съществува между мисленето и битието, между обекта и неговия познавателен образ, които всякога се доближават, но никога не могат да достигнат до абсолютно пълно покритие.

«Тъждеството на мисленето и битието, казва Енгелс, на понятието за вещите и тяхната действителност се движат заедно подобно на два асимптома, постоянно се приближават един към друг и едновременно никога не съвпадат.»(32).

Фактът, че по посочените причини документалната информация има относителен характер, не пречи ние да си представим обективния ход на нещата, за които съобщава един или друг документ, да си създадем адекватни техни образи. В случая се касае за това, че тази информация, бидейки само познавателен модел на нещата, а не самите неща, не дава възможност за някаква абсолютно пълна реконструкция на жизнените явления и факти. Човекът не е в състояние даже върху основата на най-развитата логика да дедуцира тези явления и факти в цялото богатство на индивидуалните им особености, на техните единични проявления.

2. Генезис на изворовата информация. Субективни и обективни фактори, обуславящи качеството на «информационния модел» на нещата

Когато се казва, че документалната информация, дори и най-съвършената, не е и не може да бъде някакво точно копие на действителността (съобщението за даден факт не е самият факт), обикновено се вземат предвид онези предпоставки за съществуващото несъответствие между реалните неща и тяхното документално отражение, които са свързани със субективното желание на отразителя да остави една или друга следа.

За да се разбере обаче характерът на документалната информация, нейната истинска природа, не е достатъчно да се отчитат само особеностите на създаването на документа, документирането на съответната информация. Процесът документиране в крайна сметка не е нищо друго освен своеобразно материализиране на оформените в съзнанието на отразителя (автора на документа) представи за нещата, на субективизираните външни въздействия. Следователно, ако искаме да видим какво точно представлява документът като отразител на обективната реалност, какви са неговите специфични страни като носител на ретроспективна информация, трябва да проследим и пътя на създаване на изворовата информация, на нейната акумулация. По този начин именно ще се разбере, че действително субективното желание на автора на документа съвсем не е единственият фактор, който определя качеството на изворовата информация, нейното познавателно значение. Тук определена роля играят и фактори, които не могат да се направляват от индивидуалните намерения, цели, желания, потребности. Това са факторите, които всъщност определят и реалните човешки възможности при всяка познавателна дейност, характеризират самата тази дейност. На тези фактори именно тук ще отделим малко повече внимание, тъй като те обикновено биват отминавани, когато се разглеждат теоретичните аспекти на проблемите, свързани с изворовата информация.

Както ще видим и по-нататък, от гносеологична гледна точка процесът на създаването на всяко писмено свидетелство като вид отразителна дейност представлява «движение» от сетивно-конкретните усещания, възприятия и представи за нещата към словесно-понятийната им реконструкция, т. е. към сетивно-конкретното, но вече на качествено ново равнище.

И така, за да се разбере истинската природа на документа като отразител на обективната реалност и като носител на информация, необходимо е най-напред да се видят обективните възможности на всяка познавателна човешка дейност на различните нейни равнища. По този начин по посочените вече причини ще могат да се разберат по-добре и предпоставките — обективни и субективни, обуславящи съществуващата относителност на знанията, които ни предлагат различните по характер и предназначение писмени свидетелства.

Един от основните моменти на марксическата теория на отражението е този, че на процеса отражение, на възпроизвеждането на действителността в човешкото съзнание се гледа като на твърде сложен и противоречив процес на взаимодействието на практическата и мисловната дейност, на сетивното и рационалното съзнание.

Особено внимание заслужава фактът, че отражението се разглежда като «субективен образ на обективните неща» (Ленин)(33), т. е. отчита се връзката между субективното и обективното (самата познавателна дейност представлява резултат единствено от взаимодействието на субекта и обекта(34), без субективното начало няма акт на отражение и познание)(35). Доколкото всяко отражение представлява момент от творческата практическа дейност на човека(36) (човек не само отразява, а и «твори» света в смисъл, че го «очовечава»(37)), на процеса възприемане и на реконструкцията на обективно съществуващите вещи, явления, факти, трябва да се гледа като на активен, творчески процес. Това ще рече, че в процеса на дознанието както при сетивната, така и при логическата форма на отражение субективното начало играе определена обективна роля. В това впрочем може да ни убеди и всяко писмено свидетелство, тъй като и тук заедно с обективното присъствува и субективното. Без субективна страна информационните модели на реалните явления и факти, фиксирани върху страниците на различните документи, биха били някакво безжизнено, фотографско отражение на обективните неща, а не техен познавателен образ. Субективното начало в познавателния и отразителния процес като конкретен израз на реалните възможности на познаващия субект именно допринася и за неизбежното несъответствие между емпиричните неща и техния субективен образ, нещо, което твърде много смущава мнозина философствуващи буржоазни историци, привърженици на Хегеловия принцип за тъждество между мислене и битие, между обекта на познание и неговия познавателен образ(38).

И така документалната информация неизбежно носи отпечатъка на всички онези особености, които характеризират познавателната и отразителната човешка дейност на различните нейни равнища. Обективно обусловените «несъвършенства» на изворовата информация в смисъл на относителна адекватност са точно такива, каквито могат да бъдат «несъвършенствата» от резултатите на познавателната дейност. Затова именно казваме, че за да се разбере по-добре за какви обективно обусловени «несъвършенства» на изворовата информация става дума, трябва да видим как те се зараждат на отделните равнища на познанието.

Известно е, че според класическото определение на Ленин диалектическият път на познанието на обективната реалност представлява «движение от живото съзерцание към абстрактното мислене и от него към практиката»(39). В нашия случай това означава, че генезисът, натрупването, фиксирането, а дори и критиката на изворовата информация като вид познавателна дейност изминават неизбежно същия този път на движение. В този смисъл именно, когато се разглежда въпросът за характера на изворовата информация, за степента на възможното съответствие между реалните неща и техния информационен модел, отразен върху страниците на един или друг документ, трябва най-напред да се обърнем към началната степен на отразителната дейност, към сетивното познание. Тук ще намерим и генезиса на изворовата информация, и генезиса на относителните несъвършенства на тази информация, субективно и обективно обусловени(40).

И действително създаването на писменото свидетелство всякога по необходимост се предшествува от сетивно-практическа дейност, от натрупването на знания, свързани с възприятията и представите, с усещанията, с тази най-елементарна форма на психическия процес, представляваща по думите на Ленин «действително непосредствената връзка на съзнанието с външния свят, превръщане на енергията на външното раздразнение във факт на съзнанието»(41).

За да се създаде даден документ, за да остави документална следа за нещо, авторът по необходимост тръгва от онова, което е видял, преживял, научил, премислил, преценил, за да достигне до документирането на съответната информация, т. е. на информационния модел на обекта на изображение, на създадения при сетивното познание още «идеален образ на материалните неща»(42). С други думи, значението на сетивната степен на познанието за качеството на изворовата информация е обусловено главно от това, че всеки факт от обективната действителност, преди да е станал факт на документа, т. е. преди да е намерил своето документално потвърждение, преминава неизбежно през индивидуалните възприятия на съответния отразител, пречупва се през неговото съзнание, субективизира се, получава формата на «субективен образ на обективните неща».

Тъкмо за това именно за извороведа, за всеки, който използува по един или друг повод писмени свидетелства в качеството им на доказателствен материал, е необходимо да познава спецификата на процесите, свързани със сетивното познание, да е осведомен за характера на сетивните данни, на сетивните образи на нещата, представляващи емпиричната основа на човешките знания въобще.

Когато става дума за процесите, свързани с началния етап на познавателната дейност, с първите стъпки към превръщането на «нещата в себе си в неща за нас», на «фактите от действителността във факти на съзнанието», специалистите всякога обръщат внимание както на познавателното значение на усещанията(43), така и на особената роля на субективното начало още в процеса на формирането на познавателния образ на предметите, явленията, фактите, т. е. при сетивното познание(44).

Изтъква се, че и сетивните си знания субектът натрупва не пасивно и индиферентно, а действено, целенасочено. Дори когато желае това, той не може да регистрира механично получаваната отвън информация, външните «импулси». Това именно означава, че психическото, човешкото отражение на явленията и фактите за разлика от механичното отражение, съществуващо в предметния свят, има тази най-важна особеност, че то е активно, а не мъртво, пасивно и в неговото определение влиза човешкият живот, практиката. Отразителната дейност на човека се характеризира с едно непрекъснато, постоянно преливане на обективното и субективното.

Разбирането, че психическото отражение на реалността е неин субективен образ, означава, че сетивният психически образ принадлежи към реалния живот на субекта (образът ни е даден не от нашето субективно състояние, както твърдят идеалистически мислещите, а от самия обект). За възникването на образа не е достатъчно едностранното въздействие на вещите върху органите на чувствата на субекта, а е необходимо още и съществуването на «насрещен», активен от страна на субекта процес. Това ще рече, че явленията на съзнанието, информационният модел на нещата имат двойна детерминация — външна и вътрешна. Те спадат към две различни сфери на психиката, това е сферата на познавателните процеси и сферата на ефективността. Субективното пристрастие като компонент на човешката познавателна дейност намира израз в изборността на вниманието, в емоционалната окраска, в зависимостта на познавателните процеси от потребностите на човека. Това ще рече, че субективността на образа свидетелствува за наличието и на субективна пристрастност, за зависимост на възприятията, представите, мисленето от това, какво е необходимо, потребно на човека, от неговите мотиви, разбирания, емоционална нагласа и т. н.

Когато се разглежда въпросът за активната роля на субективния фактор при сетивното познание, а и след това, трябва да се подхожда преди всичко диференцирано. Трябва да се отчитат както обективните предпоставки за изява на субективното начало, така и предпоставките, обусловени от индивидуалните качества на познаващия субект, от неговите целенасочени и съзнателни действия(45).

Ако в единия случай, т. е. при обективните предпоставки, се касае за феномен, неизбежен при всеки познавателен и отразителен процес като човешка дейност, във втория случай става дума за онези индивидуални качества, които са присъщи на отделния човек, свързани са с неговите субективни възможности, интереси, цели, намерения.

И така възприятията, а след това и съжденията като мисловна форма на отражение на действителността не могат да бъдат разглеждани вън от фактическите субективни възможности, цели и намерения на отразителя. Всяка получена отвън информация се субективизира, или, което е все същото, трансформира се, пречупва се през индивидуалното съзнание на отразителя, през неговите чувства, мисли, разбирания, идеали. С други думи, независимо от това, че сетивните данни отразяват предметите и явленията такива, каквито те действително се представят пред човека, възприятието всякога е субективно. Макар че «запечатва» независима от личността действителност, то не може да бъде безличностно(46). Не случайно на възприятието някои автори гледат като на «процес на категоризация, в хода на която човекът осъществява логически изводи, отнася сигналите към определени категории, като в много случаи този процес се явява неосъзнат»(47).

Обстоятелството, че сетивното познание има активен, избирателен характер, на практика означава и това, че още на този етап от познавателната дейност на човека действителността се възприема ценностно, аксеологически, селективно, с определено отношение към нея. При контакта с нещата човек «избира» това, което може да оползотвори и съхрани, т. е. жизнеспособното, а другото по пътя на «естествения подбор» се «стопява», губи се. Между «енграмите», както се изразява Н. Рубакин, се води своеобразна борба за съществуване(48).

В това се изразява познавателната активност на хората, че тяхната отразителна дейност в една или друга степен се направлява от целите, които те си поставят, от задачите, които са длъжни да решат, от потребностите и интересите, които трябва да бъдат удовлетворени, от подбудителните мотиви, от отношението към това, което служи като обект на познание, респективно към самата познавателна дейност, значението, което има за човек това, което трябва да бъде опознато, и т. н.(49) Всичко това означава, че познавателната дейност всякога предполага цел. Тази цел именно определя и самата селекция на второстепенните (според познаващия субект) детайли на това, което може да се изостави, да не се взема предвид.

«В самото възприемане, пише по този повод нашият учен Михаил Арнаудов, вече проличава известен подбор и някакво своеобразно осветление, дело на индивида.»(50)

Да вземем например социалната ценност на наблюдавания обект, а това се отнася и за всяка друга ценност. В зависимост от това, какъв социален смисъл и значение познаващият субект вижда в едни или други факти, явления и процеси, той дори инстинктивно определя и своето поведение, своите реакции към тях, отнася се с по-голямо или по-малко внимание към различните детайли и към цялото.

«Колкото по-голяма е социалната ценност на обекта, казва Дж. Брунер, толкова в пo-голяма степен неговото възприемане е подложено на организиращото въздействие на поведенческите детерминати.»(51)

В този смисъл именно, доколкото човек не само възприема нещата, а се стреми и да ги разбере, да ги оцени, трябва да се каже, че още при натрупването на сетивните знания съществена роля играят и редица индивидуални качества на отразителя, като мироглед, идейно-социални, класови позиции, минал опит и знания, психически «склад», възпитание, емоционална нагласа, наблюдателни способности, характер и пр. Така че на практика, доколкото «външните причини действуват чрез вътрешните условия»(52), сетивното знание не е и не може да представлява някакъв застинал отпечатък, мъртво, огледално копие на действителността, на отделните явления и факти.

За този съществен феномен, който характеризира самата природа на документа, допринасят освен споменатите и редица още други обективни и субективни фактори, на някои от които заслужава да се спрем.

Така например в сетивния етап от познавателната дейност на човека важна роля играе и това, което психолозите наричат «степен на готовност към възприятия».

Всеки от опит знае, че предварителната нагласа за възприемане на определени факти и явления дава възможност на познаващия субект да съсредоточи вниманието си към своя обект, да забележи повече негови подробности, да го разбере по-добре, нещо, което не може да се постигне например при внезапен контакт със същите тези факти и явления.

«Човек с най-голяма готовност за възприятия, казва споменатият вече Дж. Брунер, има по-добър шанс за адекватна оценка на ситуацията и планирането на своето по-нататъшно поведение. Индивидът, който е подготвен за възприемане на даден обект, е способен да мине с минимални входни раздразнения. Той е в състояние да се ползува от своята готовност не само за възприемане на това, което се намира пред него, но и за предвиждане на това, което с някаква степен на вероятност може да се окаже пред него.»(53)

Предварителната нагласа за възприемане има, разбира се, и негативни страни. Тя създава възможност например за априорно оформяне на едни или други представи за нещата, за създаване на предпоставени тези въз основа на «знания по аналогия», в резултат на външни внушения и т. н.

След като си е оформил предварителна представа за своя обект на познание, често пъти познаващият субект е склонен да търси преди всичко доказателства за потвърждение на тази представа, а не обратното. Постигнатите по този начин знания, разбира се, не всякога издържат опитната проверка, не всякога са сигурни. Такава опасност е налице още повече, когато се касае за предпоставени тези, съответствуващи на определени субективни интереси, цели, намерения. В такъв случай познаващият субект може да се окаже особено податлив да вижда в нещата точно това, което би желал да види.

Тази особеност на сетивното познание трябва да е имал предвид и Монтен, когато твърди, че «възприемането на външните предмети зависи от нас ... според това, как на нас ни е угодно»(54).

«Ние виждаме действителността, е записал в своя дневник Достоевски, винаги почти такава, каквато искаме да я видим, както сами предубедено искаме да си я разтълкуваме. Ако от време на време изведнъж я проумеем и във видимото видим не това, което сме искали да видим, а това, което е наистина, то направо приемаме онова, което сме видели, за чудо и това съвсем не е рядко, а често, кълна се, ще повярваме по-скоро на чудото и невъзможното, отколкото на истината, отколкото на действителността, която не желаем да видим.»(55)

Тъкмо тази особеност в познавателната нагласа у човека е имал предвид и Ленин, когато предупреждава да не се забравя никога, че «предубеждението е много по-далеч от истината, отколкото незнанието»(56).

Сред фактите, които влияят пак в известен смисъл отрицателно върху резултатите от сетивното познание, заслужава внимание и ограничеността на възприемателния коефициент на човека. Така например известно е, че при непосредствения си контакт със заобикалящата го действителност човекът не е в състояние да обхване изцяло, във всичките негови страни, връзки и взаимозависимости своя обект на познание(57), да проникне по-дълбоко в това, което Маркс нарича «измамливата привидност на нещата»(58). Реалността всякога се оказва много по-богата, отколкото тя ни се представя при първия допир с нея.

«Всеки обект, колкото и прост да ни се струва отначало, в действителност е безкрайно сложен и многостранен, а всяко описание е ограничено по своята природа, може да разгледа само определени аспекти на изучаваното явление.»(59)

Впрочем самата нагласа на възприемането или, така да се каже, устройството на «познавателния механизъм» у човека, неговата «вътрешна система»(60) е така приспособена, че на практика при реконструкцията на явленията и процесите в тяхната идеална форма, при създаването на техния «психологически адекват» всякога се оказва налице един инстинктивен стремеж към опростяване и огрубяване на сложния обект на възприемане(61), към «умъртвяване» на живота, на натурата, към известно примитивизиране на действителността(62).

«Човешката природа е такава, пише бележитият учен А. Айнщайн, че той (човекът) всякога се стреми да си състави прост и необременен с излишни подробности образ на обкръжаващия го свят... При това той се стреми да си състави такава картина, която би дала в някаква степен реално отражение на това, което човешкият разум вижда в природата.»(63)

В резултат на това именно сетивният образ на нещата всякога се оказва лишен от безброй детайли, случайности, подробности, убягнали от погледа на познаващия субект, но съществуващи в обекта на познание, в действителността. За това специалистите изтъкват, че първоначалните впечатления «задържат» главно видимия, външния образ на нещата, а не достигат до тяхната същност, до това, което е «скрито» от повърхността, без непременно да е лишено от смисъл. Не случайно Ленин е обичал да казва, че «истината далеч не е първото впечатление»(64).

Той е имал предвид, че това впечатление по посочените вече причини може да се окаже далеч не пълно, дори измамно, несъответствуващо на обективното състояние на нещата.

Заслужава да се отбележи и това, че първото впечатление от едни или други явления и факти независимо от степента на неговата обективност има и тази особеност, че често оставя трайна следа, която на свой ред влияе върху цялостния познавателен и отразителен процес. Ако това впечатление е погрешно, неадекватно, то естествено води и до погрешно разбиране и осмисляне, а в нашия случай и документиране на нещата.

«Първото впечатление, казва Гьоте, ни намира готови да се съгласим, а човек е тъй устроен, че можеш да го убедиш и в най-невероятното; ала то едновременно се вкоренява тъй здраво, че тежко томува, който иска да го изтръгне и заличи.»(65)

За илюстрация на споменатото «несъвършенство» на възприемателния ни апарат, на нашите сетива, което някои автори използуват като «аргумент» срещу познавателните възможности на човека изобщо(66), ще посочим само един пример. Става дума за възможностите на човека за възприемане на «цветовата гама» на заобикалящия го свят, на багрите и нюансите на нещата от действителността. Според специалистите обективно съществуват около 7,5 милиона различни оттенъци. На практика обаче ние игнорираме тези различия и боравим само с около двадесет цветови категории. Толкова всъщност са и наименованията на основните цветове, включени в лексиката(67).

Приблизително така стои въпросът и с възможностите ни за възприемане на различни естествени или изкуствено създадени акустични явления, а и с много други свойства и качества в природата и обществото, които наблюдаваме в нашето всекидневие, в това число и тези, за които искаме да оставим съответна документална следа.

И така като особено динамична категория възприятията у човека, сетивните данни от едни или други факти и процеси се влияят на пръв поглед неблагоприятно от редица фактори. Конкретните резултати от това влияние са твърде много нюансирани, различни при различните случаи, при различните хора. На практика става така, че това, което индивидът възприема от дадена ситуация, зависи не само от това, което тази ситуация му предлага, а и от индивидуалните възможности на субекта като отразител на едни или други явления, факти, процеси, от неговите лични качества(68). Това ще рече, че обективната реалност, фактите, явленията са едно, но различни са очите, които ги наблюдават, умът, който ги преценява(69), различни са следователно и познавателните резултати, които се получават. И действително, доколкото всеки си създава образ на нещата, подсказан от логиката на субективните знания, възможности, разбирания, а не на последно място и настроение по време на познавателния и отразителния процес(70), рядко се оформят еднакви впечатления и представи за едни и същи факти и явления.

Ако например двама души с различна професионална подготовка, специалност, знания и т. н. наблюдават един и същи обект, всеки би го разгледал по свой начин, от своя гледна точка, със свои очи и този обект би предизвикал твърде различни размисли, впечатления, емоции, т. е. ще им се представи различно, с различен образ.

«А човешката практика, казва по този случай Т. Павлов, е такава, че хазартният играч ще възприеме по един начин същия куб, фабрикуващият го работник по друг начин, физикът-експерт по друг начин и т. н.»(71)

Не случайно Достоевски е отбелязал в своя дневник и следната мисъл: «Очите са велико нещо: това, което за едни очи е поема, за други е смет»(72).

Тъкмо в значението на предварителната подготовка и квалификация, в професионалната принадлежност на възприемащия едни или други неща от заобикалящия го свят, Гьоте например търси отговор на «старата истина», според която «ние имаме очи и уши само за онова, което знаем». «Музикантът по професия, продължава Гьоте, различава при съвместното изпълнение на оркестър всеки инструмент и всеки отделен тон, докато дилетантът е обхванат от общото въздействие на цялото ... Който търси само наслада, вижда зелената или цветната ливада само като прекрасен килим, докато на наблюдаващия ботаник се хвърлят в очи безчислени подробности на най-разнообразните растенийца ...»(73)

Различието във възприемането на нещата и явленията е особено голямо, когато се касае за такова възприемане, което не се поддава на опитна проверка (например поради отдалеченост във време, разстояние и пр.). При такова «възприемане» активна роля играе и въображението, което често пъти отдалечава чувствително познавателния образ на нещата от самите неща. На този факт, както е известно, е обръщал внимание още Холбах. Той именно твърди, че всеки вижда върху «екрана» на наблюдавания обект своя особена проекция, обективира моменти от своите собствени «мнеми», от това, което е съхранил в собствената си памет.

За да потвърди този си извод, големият френски философ-материалист разказва как, «разглеждайки луната с телескоп, офицерът приема лунните петна за крепостни кули, овчарят — за камбанария, а светската дама вижда тук прегърната влюбена двойка». Така че, заключава Холбах, «всеки отразява върху екрана на луната своя собствена проекция, обективирайки елементи от своите собствени усещания»(74).

Доколкото този проблем вълнува отдавна специалистите, тъй като има особено важно значение, за неговото научно осветляване са правени и многобройни експерименти (психологически, в това число и клинични), които са потвърдили по най-безспорен начин, че действително е налице споменатият феномен(75).

Сред индивидуалните качества на отразителя, които оказват непосредствено въздействие върху познавателните образи на нещата от предметния свят, важно място заема, както вече споменахме, и емоционалната нагласа у човека, емоционалното отношение към нещата.

Не случайно специалистите изтъкват(76), че не може да се разбере правилно поведението на човека, неговото мислене и отношение към нещата под въздействието на различни реактиви(77), без да се държи сметка и на емоционалните явления. И действително не би могло да се осветли правилно историческата дейност на човека, без да се държи сметка за тази «втора действителност», както някои наричат емоционалния резонанс от едно или друго явление или факт.

Съпровождайки всяка човешка дейност(78), прониквайки във всеки психологически процес(79), емоционалният елемент като неизбежен компонент на отразителната дейност има често пъти дори първенство пред интелектуалния елемент. Така например емоциите са в състояние да поставят в подчинено положение такива елементи от интелектуалния характер като знания, съждения, размишления, умозаключения. Затова някои автори твърдят, че при възприемане на дадена информация по-голям интерес могат да предизвикат не толкова чуждите мисли, колкото чуждите чувства(80). Това ще рече, че за да се разберат дадени мисли, за които е оставена съответна документална следа (в процеса на изворовата критика например), трябва непременно да се вземе предвид и емоционалното отношение на отразителя (автора на документа) към едни или други факти, които той възпроизвежда. Тъкмо емоциите като скрито, изключително субективно образувание, което по понятни причини не се поддава на никакво непосредствено наблюдение и експериментален контрол, поставят пред сериозни изпитания изследвача-историк при работата му с документалните източници. Те затрудняват всеки опит да се проникне по пътя на критичния разбор на даден текст в същността на документираните жизнени факти, в подбудителните мотиви, предизвикали действията на хората.

От всичко казано дотук, струва ни се, става ясно, че действително още при сетивното познание са налице редица обективни и субективни предпоставки, които водят до известно несъответствие, присъщо за всяка познавателна човешка дейност, между реалните неща и тяхното отражение в съзнанието на човека(81). Това е несъответствие между субективните образи и техния аналог в обективната действителност, между обекта на познание и знанието за обекта, които в нашия случай представляват интерес, доколкото дават своето отражение и върху самата изворова информация, характеризират нейната природа.

Образът на нещата, създаден при тяхното възприемане (непосредствено или опосредно), техният мисловен модел или — както се изразяват някои автори — тяхното абстрахирано копие (субективно отражение) неизбежно се оказва по-беден и непълен дори и тогава, когато познаващият субект реши съзнателно да го «разкраси», да го представи по-наситен, отколкото му е изглеждал в действителност. Тази особеност има значение не само за всекидневната човешка дейност, а и за познанието като изследователски процес, като целенасочено наблюдаване и изучаване на едни или други явления и факти от реалния живот.

«Познавателният образ, казва Н. Ирибаджаков, никога не е тъждествен с обективния предмет на познанието и изображението е винаги по-бедно, по-непълно в сравнение с изобразяваното.»(82)

В този смисъл именно приемаме, че още при сетивното познание «натурата» неизбежно търпи известна промяна. Пресъздадената в човешкото съзнание действителност, която впоследствие можем да намерим и върху страниците на различните писмени свидетелства, не е и не може да бъде пълен адекват на самата действителност. Моделът на нещата не е тяхно точно копие, не съвпада изцяло с предмета(83).

Той, този модел, по своя характер представлява образ, видян през очите на отделната личност или по-точно оформен в нейното съзнание в зависимост от индивидуалните възможности на тази личност като отразител. Не случайно Енгелс говори за «изправено отражение на действителността»(84).

Всичко това именно показва, че ако трябва да се търсят гносеологичните корени на неизбежните несъответствия между обективните неща и техните познавателни образи, вниманието ни трябва да се насочи най-напред към правилното разбиране на реалните възможности на сетивното познание. Трябва добре да се познава гносеологичният статус на сетивния образ на нещата като изходен момент в развитието на мисленето, за да се прозре същността на цялостния познавателен процес. Тъкмо анализът на сетивното познание, на неговото взаимоотношение с мисленето (преходът от сетивното към рационалното се осъществява посредством мисленето) ще даде възможност да се разбере, че още на тази степен от познавателната дейност, а не само при рационалното познание, както смятат някои, се оказват възможни и различни неточности, пропуски, заблуждения, които представляват на свой ред правомерен компонент на всяко човешко знание.

Когато става дума за неизбежното несъответствие между обекта на познание и неговия сетивен образ, не бива да се разбира, че в случая се касае за някакво противопоставяне на отражението на действителността с активната творческа роля на съзнанието. Те всякога трябва да се разглеждат в единство. Известно е, че сам Ленин, който разработи блестящо проблемите на познанието, разглеждайки тази дейност като «отражение на външния свят в главата на човека»(85), никога не е противопоставял субективния образ на нещата и самите неща. Същевременно той говори и за определено различие между тях, което обаче далеч не е произволно. «Различие между субективното и обективното има, но то има своите граници.»(86) В процеса на познанието субектът само в известна степен противостои на обекта, доколкото привнася в познанието и нещо от своите замисли, предпочитания, предварителни представи и т. н.

* * *

За да се вникне по-дълбоко в същността на документа като носител на информация, като отражение на обективната реалност и да се разбере неговата истинска природа, не е достатъчно да се посочват само особеностите на сетивното познание, което свързва мисленето с обекта и служи като условие за формиране и развитие на теоретичното познание(87). Не е достатъчно също така да се имат предвид само специфичните страни на сетивните знания, на генерализираните в съответни сетивни образи, резултати от «живото съзерцание», от началната степен на познавателната дейност.

Трябва да се отиде и по-нататък, да се видят особеностите и на следващия етап от диалектическия път на познавателната дейност, а именно това, което Ленин нарича абстрактно мислене(88), за да се стигне до процеса документиране, когато оформеният вече окончателен образ на нещата се репродуцира със средствата на писаното слово, отразява се върху белия лист.

На сетивната степен на познанието, както вече видяхме, съзнанието отразява предимно външните страни на явленията, дава образите на единичните предмети. Усещанията, възприятията, представите не могат сами по себе си да отразят вътрешната, съществената връзка между явленията, да проникнат до причинната обусловеност между тях. Това именно се достига само по пътя на мисловната обработка на сетивните данни, на емпиричния материал.

Мисленето, както е известно, представлява процес на съзнателно и целенасочено отражение на действителността. Мисловната обработка на емпиричните данни, на данните от усещането и възприятията, дава възможност на познаващия субект да се «освободи» от всичко несъществено и случайно, да проникне зад повърхността на явленията и фактите, въздействуващи върху органите на чувствата. Мисленето именно позволява да се разберат по-добре свойствата, връзките, отношенията на обекта на познание, неговата същност, това, което най-често се оказва недостъпно за непосредственото, сетивното възприемане на нещата(89).

«Човекът със силата на своя разум, казва Дж. Лондон чрез устата на един от своите герои, може да проникне през измамната видимост на нещата ...»(90)

Макар че при рационалното познание, при прехода от живото съзерцание към абстрактното мислене отражението на действителността придобива все по-обективен характер, стига се до по-дълбоко проникване в сложния механизъм на различните явления и процеси, все пак и тук, при създаването на идеалния образ на нещата, е налице известно неточно, в някаква степен «изправено» отразяване на действителността. Мисленето не изключва едностранчивост и пристрастие в отражението на нещата, изопачаване на техния образ. И тук, при идеалната реконструкция, не е изключено наличието на вероятностни, предположителни знания, които могат да съдържат и най-често съдържат елементи от неадекватно отражение на действителността.

«Вероятностното, хипотетичното, казва П. С. Заботин, се увеличава на равнището на абстрактното мислене, а заедно с това нараства и възможността както за достигане на истината, така и за възникване на заблуда. Това е обусловено от факта, че за разлика от сетивното познание абстрактното мислене представлява опосредно, отвлечено отражение на свойствата, състоянията и отношенията на предметите от действителността.»(91)

С други думи, доколкото именно в този етап от познавателната дейност се осъществява «трансформирането» на материалното в идеално (идеалното не е нищо друго освен материалното, присадено в човешката глава и преобразено в нея — Маркс), налице е и по-дейно привнасяне на субективни елементи, идващи от познаващия субект, вън от обекта на познание.

Всъщност да се приеме, че представите за нещата и самите неща са едно и също, както твърдят например някои буржоазни автори, това би означавало да се вулгаризира и самата същност на познавателния процес, да се гледа на него като на мъртво огледално отражение, а не сложен диалектически процес, какъвто е в действителност. Това би означавало още да се сведе ролята на субекта на познанието само до пасивно регистриране на обективните свойства и отношения на материалния свят, да се лиши човешкото познание от неговия активен характер. Такъв подход означава премахването на границата, която, всякога и неизбежно разделя фактите и явленията от техните конструкции в съзнанието на човека, отъждествяване на реалния факт с неговия мисловен аналог. Такъв подход към проблема би довел в крайна сметка дотам, че да се сложи знак на равенство, между битието и мисленето, да се отрече едно от основните марксически положения, че обкръжаващата човека действителност, която той познава и преобразява, представлява единство на обективното и субективното, че всички социални явления и връзки носят субективно-обективен характер(92).

И така в процесите, свързани с генезиса и натрупването на изворовата информация, или — което е все същото — в познавателната и отразителната дейност на човека са заложени редица предпоставки както за обективна, така и за пристрастна, дори деформирана реконструкция на реалните явления и факти.

Познавателният образ на обективните неща, както вече се каза, не е и не може да бъде тяхно точно копие. Той е само субективен образ на обективните неща, който никога «не съвпада абсолютно и метафизически със своя предмет»(93).

И действително в създаването на модела на нещата, на техния образ вземат участие компоненти и параметри, съществени или несъществени по индивидуалното убеждение на отразителя. Следователно отразителната дейност неизбежно е съпроводена и със съзнателни, целенасочени оценъчни съждения, има изборен характер (оценъчните съждения всякога апелират към разума, чувствата, възгледите, социалната позиция на отразителя). Ето защо в крайна сметка моделът на нещата, създаден от индивида, това е неговата представа за тях, това, което той е могъл да разбере от своя обект на познание. Като възприема и осмисля действителността, човек, без дори да съзнава това, със своето интелектуално и емоционално отношение към нещата «прибавя» към своя обект на познание или по-точно към неговия образ и нещо от себе си, привнася елементи, произтичащи не от самия обективно-реален предмет, а от субекта на познанието. В този смисъл може да се каже, че в познавателния образ, а в нашия случай образа, който намираме отразен върху страниците на едно или друго писмено свидетелство, всякога се съдържа и нещо, което «идва» от самия познаващ субект, а не от обекта на познание. «Субективността на сетивния образ, пише В. Ф. Кузмин, се заключава в това, че наред с отражението на обективните свойства на самите неща този образ носи в себе си и нещо от субекта.»(94)

Върху тази основа в крайна сметка се оказват възможни и различни интерпретации на едни и същи неща, възможно е, както вече се каза, създаването на различни техни образи. До такова различие може да се достигне дори и тогава, когато е налице стремеж към максимално точна реконструкция на реалните явления, факти, процеси.

Заслужава да се отбележи, че на тази изключително важна особеност на познавателната дейност, която има и това значение, че дава отговор на основния философско-извороведски въпрос за съответствието между жизнените факти и документалната информация за тях, неведнъж е обръщал внимание и Т. Павлов. «За диалектическия материализъм, казва той, вещта не просто влиза в съзнанието, а се превежда в него, т. е. към обективното съдържание се привнасят и субективни страни и елементи и се получава не самата вещ, най-безцеремонно влязла в съзнанието ... и не само йероглиф, нямащ нищо общо и сходство с вещта, а се получава «субективен образ на обективната вещ», получава се познавателен образ, който в процеса на познанието вече се приближава към вещта, вечно съвпада с нея, но никога не се отъждествява абсолютно, изцяло, всестранно и веднъж завинаги с нея.»(95)

Като има предвид преди всичко тази особеност на познавателната и отразителната дейност, чийто продукт именно се явяват документалните извори, извороведът ще може да каже, че съобщението за дадено събитие, което изследвачът-историк намира върху белия лист, не е самото събитие, а само негово отражение във формата на информация, която на свой ред може да бъде повече или по-малко адекватна на действителността, но не и нейно абсолютно точно копие.

Дори само споменатите дотук особености, свързани с генезиса и натрупването на изворовата информация, дават достатъчно основание да се каже, че използувайки едни или други писмени свидетелства, историкът няма основание да търси върху техните страници отразена точна и пълна картина на живота, която би могъл да «пренесе» механично в своя труд. На практика нито един регистриран в различните документи факт не отразява изцяло действителността(96). Реалният исторически живот, чието отражение именно се явява изворовата информация, непременно е бил по-сложен, по-богат и разнообразен, отколкото знанията за него, респективно от неговото документално «копие» (образ). И тук «картината не изчерпва модела», «моделът не съвпада с предмета»(97).

Заслужава да се отбележи, че това не се отнася само за «лабораторния материал» на историка, за неговите свидетелства за миналото, за историческите знания изобщо. Всъщност на практика всеки изследвач от всяка друга област на науката е принуден да прави своите изводи и обобщения, без да разполага с всички безусловни данни, без да е в състояние да даде непременно категоричен отговор на всеки въпрос, свързан с изучавания обект.

«В науката, казва по този повод X. Бонди, всякога трябва да се помиряваме с незнанието за нещо. Ние никога не разполагаме с всички данни. Знанията на учения всякога са много ограничени и той трябва да изцежда от тях всичко, което е възможно.»(98)

* * *

Предпоставките за споменатото «несъвършенство» на изворовата информация, което може да смущава единствено неосведомените по проблемите на познанието хора, не се изчерпват само със «слабите» страни на познавателната дейност на човека, свързана с генезиса и натрупването на изворовата информация. Съществена роля тук играе и последният етап от отразителната дейност, а именно етапът на непосредственото фиксиране на информацията, на познавателния образ на нещата със средствата на писаното слово, т. е. самото създаване на документа или това, което приехме да наричаме «документиране». И обективното, и субективното на този етап имат свои конкретни проявления, които заслужава да бъдат разгледани малко по-внимателно, толкова повече, че досега никой у нас не е отделял необходимото за тях внимание.

3. Процесът «документиране» и неговият характер. Лингвистични аспекти на отразителния процес

И така, проследявайки особеностите на познавателната и отразителната дейност на човека на различните нейни равнища, ние видяхме, че информационният модел на нещата не е и не може да бъде абсолютен техен адекват. В нашия случай това означава, че преди още да пристъпи към непосредственото създаване на един или друг документ, авторът в най-добрият случай е готов да възпроизведе само съответния образ на нещата, т. е. нещата, видени през неговите очи. Този образ по посочените вече причини неизбежно съдържа в себе си субективно-обективно обусловеното релативно несъответствие с дадения обект — явленията, фактите, процесите, говори за «присъствието» освен на обекта и на неговия отразител. В извороведски аспект «отклонението» на документалната информация от нейния първообраз не се изчерпва само с това. Нещо повече, в известен смисъл това «отклонение» дори се задълбочава при следващия етап на отразителната дейност, а именно при процеса «документиране», при самото създаване на документа.

Известно е, че познавателните резултати от мисленето, обобщени и закрепени посредством езика, принципиално се отличават от резултатите на непосредствено-сетивното отражение, което се генерализира в съответствуващите сетивни образувания. Те се отличават от последните не само с това, че включват в себе си свойства, връзки, отношения, недостъпни за преки сетивни оценки, но и за това, че предадени в процеса на общуване и посредством писаното слово, те образуват система от знания, характеризиращи съзнанието на дадено общество или колектив(99).

Всъщност в какво по-конкретно намира израз споменатото задълбочаване на несъответствието между нещата и техния познавателен образ в процеса на документирането, при регистрирането на информационния модел с помощта на писаното слово?

Специалистите твърдят, че авторът на документа и да желае това, по обективни причини не е в състояние да възпроизведе върху белия лист действителността такава, каквато тя наистина е била, с цялата нейна сложност и многообразие. Колкото и усърдно да се стреми към това, той не може да «документира» изцяло, с всичките им детайли, взаимовръзки и взаимоотношения нещата, за които съобщава. Възпроизведеният информационен модел, оформен преди това в съзнанието на отразителя (автора на документа), се оказва по-беден, по-непълен от съответния обект. Той е по-беден не само поради посочените вече причини, свързани с познавателната дейност, а и поради някои допълнителни причини, обективни и субективни, съдържащи се именно в самия процес «документиране» като друга форма на отразителна дейност.

Но какви по-точно са тези допълнителни причини и какво е тяхното реално въздействие?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се анализира самият процес «документиране» като процес на репродукция на мисловните модели на нещата с помощта на писаното слово, на езика. Това ще рече, че в случая ще трябва да се отдели необходимото внимание и на лингвистичните аспекти на отразителния процес и конкретно на процеса «документиране».

И действително, след като една от най-съществените особености на всяко писмено свидетелство е тази, че то представлявa езикова форма на отражение на нещата, трябва, разбира се, да знаем и какви са истинските отразителни възможности на езика като «оръдие на мисленето»(100), за обективиране на процесите на съзнанието(101).

Обикновено се смята, че като «най-важно средство за човешко общуване» (Ленин)(102), за обективно изразяване на субективните преживявания езикът дава възможност да се отразяват и да се предават напълно адекватно всички човешки мисли, чувства, вълнения, всичко онова, което искаме да разберем и да направим достояние.

Има специалисти, които са особено оптимистично настроени спрямо отразителните функции и възможности на езика, неговите качества като средство за комуникация, като «оръдие за социално общуване»(103). Според тях използуването на езика позволява «да бъдат описани практически неограничен брой ситуации с помощта на ограничено число знаци»(104), да се регистрират изцяло резултатите от мисловната дейност.

Заедно с оптимистичните схващания относно реалните възможности на езика като «непосредствена действителност на мислите» (Маркс)(105) не липсват и специалисти, които са склонни да оспорват неговите «магически» свойства, неговите «неограничени» способности като отразител. Те смятат, че езикът (устното и писаното слово) представлява едно недостатъчно съвършено средство за изразяване на човешките мисли и чувства. Думите като условни емпирични знаци, като «морфологично оформен материал»(106) или — както се изразява М. Горки — като «дреха на всички факти, на всички мисли»(107) не могат да осигурят адекватно изображение на предметите. С думи могат да се изразят «не всичките ни мисли като цяло, а само някои техни признаци»(108).

Това е така, защото «много мисли и преживявания е изключително трудно да се изразят със съществуващите думи»(109). Освен това има «неуловими, неизразими с думи усещания и мисли» (М. Горки)(110) или, както казва М. М. Сперански, «има хиляди тънки оттенъци в разума, които с никаква дума не могат да се изразят». «Нашите мисли, продължава този автор, бягат несравнимо по-бързо, отколкото нашият език, чийто бавен, тежък и винаги покорен на правилата ход безкрайно затруднява начина на изразяването.»(111)

Това ще рече, че «всяко лингвистично оформено съобщение»(112), т. е. всеки документален текст, е в нещо непълно, неточно «копие» на действителността и поради сравнително ограничените отразителни възможности на езика.

В нашия случай тук има значение и фактът, че словесното обозначение на предметите и явленията не отразява непосредствената им същност. Названието на някаква вещ няма нищо общо с нейната природа. Думата е «облекло на фактите, на мислите, но зад фактите е скрит техният социален смисъл, зад всяка мисъл е скрита причината»(113).

Аргументи за подобни схващания специалистите търсят най-често в самите закони на езика и пo-точно в законите на семантиката, определяща отношението между думите и понятията, между графичните буквени знаци и тяхното значение. От една страна, се изтъква, че като символи, призвани да регистрират резултатите от мисленето, отделите думи в сигматично отношение имат реален смисъл и точно определено, предварително «програмирано» значение и експресивна окраска(114). Това ще рече, че те не могат да се използуват произволно, да се влага свободно в тях различен смисъл и значение. В противен случаи езикът изобщо не би могъл да изпълнява своите репрезентативни или комуникативни функции.

От друга страна обаче, доколкото смисловата амплитуда на отделната дума като абстракция(115) практически е доста широка, обективно липсва тъждество между мисъл и реч, между реалните неща и понятията за тях, между знаци и значение, между мисли и техния словесен (граничен) еквивалент(116). Така че една и съща дума поради това, че е способна, както се изразява Й. Йовков, на «хиляди превъплъщения и нюансирания в зависимост от чувството, което буди, от мисловното й съдържание»(117), практически може да предизвика различни образи и съчетания, различни усещания и асоциативни представи за нещата. «Представите или полупредставите, що свързват човека с отделните думи, са индивидуални», казва по този повод Н. Райнов(118).

Нещо повече. Смята се, че на практика дори един и същ човек в различно време, при различни условия и т. п. може да влага различно съдържание в отделните думи, в този «колективен въртящ се диск»(119).

Когато специалистите разглеждат тези аспекти на езика и писаното слово, те отделят необходимото внимание и на индивидуалните качества на този, който използува езика; на особеностите, свързани с еволюцията на езика, с промените в езиковите форми (езикът е подвижна система, която се намира в непрекъснато развитие както като цяло, така и във всичките свои части)(120).

Споменатите особености, а към тях могат да се прибавят още редица други, на които тук нямаме възможност да се спираме(121), заслужават внимание не само когато се разглежда въпросът за спецификата на документалната информация и особеностите на процеса «документиране», а и когато трябва да се видят възможностите на изворовата критика. Това е така, защото тези проблеми са тясно свързани с психологията на възприемането на писаното слово, на «посланията» от миналото. Те са оставени от хора, които са имали свой език и езикова култура, свои възможности да боравят с писаното слово, да регистрират своите мисли, чувства, вълнения, представи за нещата.

Впрочем този факт идва да покаже между другото и това, че за да може да използува резултатно изворовата информация, историкът трябва да има и добра езикова подготовка. Той трябва да познава езиковите закони, вътрешната логика на механизма на действие на езика, на ролята на влиянието на социалните фактори върху езиковите явления. С други думи, задължение на историка е да познава добре както комуникативните и репрезентативните, така и отразителните функции на езика, законите на неговата еволюция.

Знанията за езика, за езиковите знакови средства могат да подпомогнат много изследвача на миналото в усилията му за натрупване на допълнителен исторически материал, на фактологични данни за някогашния живот и дейност на хората.

Казахме вече, че езикът е неразделно свързан с историята на обществото. Доколкото той се формира в процеса на развитието на взаимоотношенията между хората и доколкото човешката дейност се изразява със средствата на езика, езиковите знаци говорят и за измененията в социалната сфера, разкриват смисъла и значението на едни или други социални факти. Не случайно някои специалисти подчертават, че езикът като «продукт» на обществото представлява истински рефлектор на обществените явления, на промените в икономическия, политическия, културния и т. н. живот. И действително езикът на всеки народ е една твърде динамична категория. Изпълнявайки своите социални функции, той се изменя непрекъснато заедно с развитието на обществото, с неговата история.

Всяка епоха по думите на Е. Зола има свои изисквания към езика(122). «Езикът на всеки народ, на всяка нация, казва Г. Н. Поспелов, постоянно се развива и мени. Думите изразяват мислите на хората, отразяват реалния живот на човешкото общество. Но общественият живот постоянно се мени, ту бавно, постепенно по пътя на реформите, ту рязко и бързо — с помощта на революциите.»(123)

Ето защо оценките на семантическо равнище (например при филологическата критика на историческите свидетелства) могат да осигуряват ценни податки и с историко-познавателен характер. С езикови доводи могат да се обясняват различни виждания в областта на историята, да се осветлят по-пълно едни или други явления и факти.

«Езикът и езикознанието, писа изтъкнатият наш лингвист Стефан Младенов, са неоценима съкровищница на човешкия дух. Никои други паметници на човешкия творчески дух не говорят тъй ясно за миналото на човешкия род, както езикът и езиковите паметници.»(124)

Когато се разглежда въпросът за характера на процеса «документиране» и по-специално предпоставките за споменатия вече феномен — относителното несъответствие между нещата и техния информационен модел, който предлагат различните източници не е достатъчно да се вземат предвид само обективните фактори за това несъответствие. Тук съществена роля играе и чисто субективният фактор. Нещо повече, на този етап от отразителната дейност субективното начало има възможност за много по-голяма изява, отколкото след това.

Това е така, защото всеки акт на документиране е съзнателен, обмислен, целенасочен процес. Какво ще каже или ще премълчи авторът на документа, как ще го каже, с какви изразни средства ще си послужи и т. н., зависи преди всичко от него, от неговото желание, намерение, цел, от неговото разбиране как най-добре ще отговори на определени практически потребности чрез създаването на документа.

Върху съдържанието на документа оказват определено въздействие редица индивидуални качества на отразителя (автора), като социална, класова и мирогледна позиция, нравствени и естетически идеали, житейска биография, субективни представи за нещата, обща и специална подготовка и т. н.(125) В този смисъл именно може да се каже, че всяко писмено свидетелство, всяка документална информация има характер и на своеобразен атестат на съответния автор. Върху белия лист е проектиран и образът на този, който е оставил една или друга документална следа, по някакъв начин намира отражение неговият интелект, темперамент, талант, емоционално отношение към нещата, интереси и пр.

Образно казано, документът е своеобразно огледало и ако в него се «оглежда» например един лишен от добродетели човек, с алергия към истините, там не може да се появи ликът на прецизния, добросъвестния отразител на жизнените явления и факти, не може да се очаква вярно описание на нещата. Както основателно подчертава, макар и по друг повод, О. Василев, «отразената сетивно възприета и емоционално наситена отломка от многообразния обективен свят ще бъде неизбежно такава, каквато субективно ни я поднесе нейният отразител. Един необразован, духовно беден, идейно и културно недоразвит субект, ако изобщо може да отрази нещо, то ще е неуко, бедно, невълнуващо. Тоя «субективен образ» никога няма да подхожда на своя обективен първообраз. Той ще е осакатен, дори вреден»(126).

Сред субективните качества, които влияят най-непосредствено върху документалната информация, особено място заема мирогледът на автора, неговата идейно-класова позиция и интереси. Известно е, че социалнокласовото, мирогледното отношение към фактите е своеобразен закон, който действува, макар и не автоматично, независимо от това, дали съответният автор знае, или не знае за неговото съществуване, признава, или не признава неговото действие, желае, или не желае да се ползува от него.

Въпросът за мирогледа, разбира се, и тук не бива да се разглежда примитивно. В противен случай не би могъл да се обясни фактът, как на практика хора, стоящи на еднакви мирогледни и идейни позиции, с еднакви интереси, не отразяват действителността по еднакъв начин, не оставят всякога еднаква, дори в своята насоченост, документална следа и за най-съществени социални и други факти(127).

Всичко това показва, че субективното начало, творческата активност на отразителя играе особено важна роля за качеството на документалната информация, за нейното действително познавателно значение. Именно този неизбежен спътник на всяко «документиране» на едни или други явления и факти е основната причина (поне в повечето случаи е така) за това да не може на практика да се остави еднаква документална следа за нещата от заобикалящата ни действителност. Ако два субекта (двама души, две групи от хора) отразяват едни и същи явления (например пишат доклад, протокол и т. н.), резултатите от тяхната работа ще имат разлика, макар че тези резултати принадлежат към един и същ тип отражение(128).

В нашия случай този факт заслужава специално внимание поради своето особено значение. Той играе важна роля не само при «документирането» на явленията, но и при изворовата критика, т. е. при възприемането на документалната информация. Библиопсихолозите например твърдят, че тъкмо субективните възможности преди всичко решават резултатите от «контакта» с един или друг текст, определят степента на проникване в същността на този текст, на неговото правилно осмисляне и разбиране.

«И действително вече в течение на хилядолетия, пише по този повод Н. А. Рубакин, е известен фактът, че чуждата устна и печатна реч се разбира различно от различните читатели или слушатели, нерядко диаметрално противоположно. Това може да се види в спорните и противоречиви тълкувания на един и същи закони, на един и същи текст от Светото писание — за вярващите. По този начин се оказва, че съдържанието, вложено в устната или писаната реч на съответния автор, всякога търпи някаква промяна в процеса на четенето или слушането.»(129)

Това схващане, заслужава да отбележим, споделя и нашият учен-историк проф. П. Бицили, който в своя «Увод...» засяга отчасти (за първи път у нас) и проблема за психологията на възприемане на историческа информация, за ролята на предварителната подготовка на читателя на исторически описания.

«Всеки смята — казва П. Бицили, — че той добре знае що е «демокрация», «социализъм», «прогрес», «империализъм», «реакция» и т. н. и с това свое готово въображаемо знание, т. е. с готовия запас от вкоренили се словесни формули ... пристъпва обикновеният читател към книга, в която се споменават често всичките тези понятия, и естествено е, че той обикновено в книгата вижда не това, което там се съдържа. Той чете в нея своето собствено съдържание ...»(130)

Когато разглеждат въпроса за обективните фактори, които обуславят споменатото несъответствие между реалните неща и тяхното документално отражение, специалистите и в частност специалистите-извороведи много често насочват вниманието си към фактора «време», към хронологическата дистанция, която отделя дадени явления и процеси от тяхното отразяване в писмените свидетелства. Това е времето между протичането на събитието и неговото документиране. Въз основа на този критерий в буржоазното изворознание например още от времето на Е. Бернхайм е прието историческите извори да се делят на две основни класификационни групи — извори остатъци, т. е. тези, които се пораждат заедно със събитията, отразени в тях (представляват непосредствен техен «остатък»), и извори «предания», съдържащи косвени сведения за изучаваните факти(131). Изворите-остатъци (според господствуващото и до днес в буржоазното изворознание разбиране) са най-сигурен, обективен и безтенденциозен носител на информация, доколкото са непосредствена материална следа от историческия живот, от фактите, от които се интересува историкът.

Макар че този възглед не е лишен от известни основания и в подкрепа на него могат да се приведат немалко доводи, той се оказва на практика не докрай издържан. В никакъв случай такова деление на изворите не може да послужи като единствен критерий за научна класификация на изворите на историята, за сигурна извороведска характеристика на историческите свидетелства, за априорно определяне на тяхното действително научно-познавателно значение.

Макар и да е важна предпоставка за по-голяма точност, а в известен смисъл и за обективност на описанието, непосредственото отразяване на фактите веднага след като те са се реализирали, не решава автоматично въпроса за автентизма на дадена информация. Нещо повече, нерядко тъкмо непосредственото отразяване на фактите се оказва по-непълно, по-неточно, по-неиздържано и пристрастно. Това е така, защото непосредствените участници в събитията, тези, които могат да бъдат авторите на документите-остатъци, обикновено не са в състояние да проникнат достатъчно дълбоко зад външната видимост на заобикалящите ги факти. Те не могат добре да видят от всички страни, в неговите сложни връзки и взаимозависимости живота, който те творят, да прозрат цялата негова вътрешна логика, перспективата на неговото развитие така, както това може да стори този, който се е дистанцирал от този живот.

Съвременникът обикновено забелязва единичните факти и явления, без да е в състояние да ги обхване в тяхната цялост. Така да се каже, той вижда по-добре «отделните дървета, а не гората», единичното, а не общото, смътно забелязва зачатъка на бъдещето. Това, което е очевидно и безспорно за съвременниците на събитията, съвсем не е така безспорно за потомците (за тези, които осмислят някогашните явления и факти). С течение на времето изчезват някои погрешни представи и илюзии, неизбежен спътник на всекидневния живот на хората като творци на историята. Фактите, особено когато се касае за социалните факти, могат да се видят по-спокойно — в перспектива, от разстояние, «така както пътникът, слязъл отдавна в равнината, се обръща и обхваща с погледа си изцяло планината, премината от него»(132).

В своята «Философия на правото» Хегел посочва, че философията, а това се отнася, разбира се, и за историята, е в състояние да прозре някои форми на живота, някои жизнени явления едва тогава, когато те вече са остарели, изгубили са предишния си смисъл и значение. «Совата на Минерва(133) започва своя полет едва с настъпването на здрач», завършва образно своята мисъл бележитият учен(134).

И действително, както показва и практиката, съвременникът на събитията е лишен от възможността да ги види отвисоко, от хребета на историята, откъдето картината, особено на по-значителните явления от живота, бива по-пълна и ярка(135). Освен това той в една или друга степен е ангажиран с тях. Без дори да е в състояние да си даде точна сметка за това, оставя документална следа за дадени факти, повлиян силно от своите непосредствени впечатления, от своите предубеждения и предпочитания.

Не случайно Енгелс обръща внимание на това, че ясна картина например на икономическата история през даден период «никога не може да се получи едновременно със самите събития, а само по-късно, след като материалът бъде събран и проверен»(136). За този факт Маркс казва, че «научните истини всякога са парадоксални, ако се съди върху основата на всекидневния опит, който улавя само измамливата привидност на нещата»(137).

Това е имал предвид и бележитият деец на революционно-освободителната борба на нашия народ Захари Стоянов, споделяйки откровено със своите читатели, че не бива да се изисква от съвременниците на събитията, в това число и от него, «строга обективност и хладнокръвие»(138).

Не случайно някои автори изтъкват, че фактически всяка епоха вижда с нови очи миналото, преоценява наново културните и други ценности, открива нещо различно, незабелязано преди това. «... Всяка епоха, казва X. Хайне, като достига до нови идеи, получава и нови очи и вижда в старинните създания на човешкия дух много ново.»(139)

И така обстоятелството, че съвременниците на събитията вникват по-трудно в обкръжаващия ги свят, не всякога са в състояние да видят зад фактите обективната логика на законите, които ги пораждат, да обхванат изцяло сложните взаимовръзки и взаимозависимости на жизнените явления, е една от най-съществените причини за добре познатия в историята феномен — ретроспективна преоценка на историческите свидетелства, на фактите от миналото, на идеите на цели епохи.

4. Документалната информация — плод на съзнателна и целенасочена дейност

Една от най-характерните особености на документалните източници като носители на информация е тази, че те представляват материален остатък от конкретна, целенасочена човешка дейност. Зад всеки документ стои човек със своя житейска биография, със свои скрити или открити цели, намерения, със своята сложна духовност и мисловност, с определено отношение към нещата от заобикалящия го свят, към житейските проблеми на дадената социална среда, класа, партия и т. н. Всичко това дава своя отпечатък върху документалната информация, върху нейната насоченост, обективност, пълнота и пр. Затова специалистите-извороведи дебело подчертават, че няма документи въобще, които непременно да са обективни или, обратно — да са лишени от познавателно значение. Има само документи, появили се при конкретни исторически условия, в изпълнение на конкретни задачи, свързани с определен автор (индивидуален или колективен).

В този смисъл трябва да се каже, че никой документ не може да бъде правилно разбран, ако се пренебрегне неговата социална природа, ако се разглежда вън от социалния му контекст, от тъканта, в която той е вплетен. За да се проникне в същността на дадена документална информация, за да се разбере нейната социална детерминираност, трябва да се държи сметка и за проектираната върху нея личност на автора с неговата позиция, пристрастия, обществени и пр. идеали. Затова именно се казва, че в процеса на критиката на различните исторически свидетелства в центъра на вниманието на извороведа в крайна сметка стои не документът като такъв, а човекът, чието творение е той. Оттук произтича до голяма степен и изискването, за което вече стана дума, че историкът е длъжен да познава добре човека и всичките онези фактори, които обуславят неговите действия и поведение, неговите мисли, преживявания и т. н.(140)

Много е важно също така да се има предвид и обстоятелството, че преди даден документ да се включи в познанието, той е имал за задача да изпълнява определени комуникативни и други функции, да подпомага изпълнението на едни или други частни задачи, на задачи, произтичащи от работата на различни държавни, обществени и т. н. институции. Но за да се реализира като средство за комуникация, да предизвика желаното въздействие, т. е. да изпълни функцията си на «послание» с определена задача (създаването на документа никога не е самоцелно, а всякога има определено предназначение и задачи), съдържанието на всяко писмено свидетелство бива предварително обмислено и целенасочено обработено.

В този смисъл може да се каже, че като една от разновидностите на социалния опит и практика появяването на всеки документ е обусловено от конкретни прагматични, утилитарни и пр. потребности на хората. А те по думите на Енгелс, надарени със съзнание, «всякога постъпват обмислено или под влияние на своите страсти, работят с определена цел; нищо не извършват без съзнателно намерение, без желана цел»(141). Именно така под влияние на определени потребности са създадени всички документи, които после в ръцете на историка се явяват като свидетели на своето време, като носители на ретроспективна информация(142).

Разглеждането на документалната информация като вторичен продукт от дейността на хората има не само важно теоретично, но и приложно значение. Оттук произтичат предпоставки за извеждане и на основните принципи на изворовия анализ: да се изследва документът това по същество означава да се изследва «човешки материал», човекът с неговото мислене и поведение. При такава постановка на въпроса следва да се направи изводът, че за да бъдат резултатни особено сложните по своя характер аналитико-синтетични операции върху изворовия текст, изследователят трябва да обладава всички онези познания, които са необходими при изучаване на мисленето, поведението и действията на хората.

Историкът трябва да бъде в състояние в съгласие с изискванията на съвременната наука да изследва не само източника като свидетелство, а и неговия автор, който е «едновременно и физическо, и историческо, и обществено, и психическо същество», чиито действия са свързани с най-различни процеси, състояния и свойства от познавателен, емоционален и волеви характер(143).

Такова отношение към историческите свидетелства и тяхната критика, което не допуска човешкият фактор да изпада от погледа на изследвача, неизбежно рефлектира до познания, твърде по-широки от чисто фактографските. Историческата критика в такъв смисъл предполага и познания, свързани с изучаване на човешкото поведение изобщо, т. е. познания, които са обект на внимание на психолози, социални психолози, социолози, специалисти от политическите науки, психиатри, философи и т. н.

Преди да се спрем по-подробно на въпроса за ролята на индивидуалните качества на отразителя (автора на документа) при документирането на дадени явления, факти, процеси, ще направим една уговорка. Става дума за следното: когато се казва, че документът това е човекът, който го е създал, че всяко писмено свидетелство неизбежно носи отпечатъка на съзнателната и целенасочена дейност, това не бива да се схваща механично. Така например не бива да се смята, че при всички случаи документът е точен «атестат» на своя автор, че непременно носи отпечатъка на това, което у съответния човек е «типичното», трайното, което го отличава от останалите хора, което го характеризира като личност. Напротив, нерядко върху страниците на едни или други писмени свидетелства може да се окаже отразен твърде по-различен образ от този, с който е позната съответната личност. Предпоставките за това биват различни.

Най-напред особено значение в случая има това, че по начало не всички постъпки на хората, споделените от тях мисли, възгледи и т. н. са в унисон с това, което е характерното за дадена личност. В редица случаи под въздействието на временно създадени ситуации, външни влияния, емоционално състояние и т. н. човек като че ли се откъсва от собственото «аз», действува, мисли, говори — но по неприсъщ за него начин(144).

Красноречиво потвърждение на горното са и много от документите, с които борави историкът, и по-специално личните документи, които често пъти носят отпечатъка на ефимерното, нетрайното, нехарактерното, на това, под което авторът втори път не би се подписал. Този факт, разбира се, трябва непременно да се има предвид, когато се използуват едни или други източници и особено оралните, епистоларните и т. н., където по-често могат да се срещнат споделени мисли със съвсем преходно значение. Заслужава да се отбележи, че документи от подобен характер могат да оставят дори и личности, които знаят добре «цената» на писаното слово, на споделените от тях мисли, отнасят се прецизно към това, което пишат или говорят (например при различните импровизирани интервюта, непринудени беседи и т. н.).

В този смисъл е имал право Л. Н. Толстой да сподели откровено със свои близки: «Аз вас, приятели мои, ви моля, когато няма да ме има, да помните следното: не придавайте голямо значение на онова, което съм казал в разговори. Аз понякога говоря на вятъра, необмислено, под впечатление на мига ...». Само няколко години преди смъртта си великият руски писател отново напомня за това свое разбиране и в дневника си пише: «Всеки човек може да прояви слабост и да говори пълни глупости, тях ги записват и после ги третират като нещо най-авторитетно»(145). Подобна мисъл, само че не дотам убедителна, споделя и Блез Паскал. «Никога — казва той — не съм преценявал нещо по един и същ начин.»(146)

Ако подобно нещо се е случвало с личности като Толстой и Паскал, не е трудно да си представим как стоят нещата с други, по-обикновени хора, чиито мисли също така ползуваме като историческо доказателство, стига да ги намерим някъде отразени — в писмен документ, фонозапис и др.

Пак като уговорка във връзка с разбирането, че документът не всякога представя своя автор такъв, какъвто всъщност е той, трябва да се каже и това, че на практика не всякога реалното поведение на хората (оставянето на документална следа също е израз на определено човешко поведение) съвпада с възгледите им, с техните действителни интереси и намерения. Тъкмо този факт при използуването на исторически извори налага при изводите въз основа на «логически доводи» да се държи сметка и за това, което американският психолог Фестингер нарича «когнитивен дисонанс»(147), т. е. да се има предвид обстоятелството, че въпреки детерминираността на постъпките на хората от логиката на нещата човек не всякога е в състояние да действува в съответствие със своите мотиви и потребности. Понякога действията се определят от конкретните временни ситуации, в това число и от случайни обстоятелства, от някакви трудно разбираеми «вътрешни причини». В този случай именно може да възникне противоречие между реализираните действия и подбудителните мотиви(148), между замисъл и реализация. Не случайно Хегеловата философия на историята, утвърждавайки творческата активност на личността, предупреждава, че в дейността на човека има нещо «надиндивидуално», съдържащо се в неговите постъпки, но липсващо в намеренията.

И така една от най-съществените предпоставки за правилното разбиране на истинската природа на документа като носител на информация е утвърждаването на възгледа, че всеки документ се появява при конкретни исторически условия, повлиян е от тези условия, от вижданията на «преследващия своите цели човек»(149), представлява субективно-обективен феномен на историческия живот. Затова не може да се говори за напълно безпристрастна, самоцелна документална «реконструкция» на жизнени явления, факти, процеси. «Даже и простият летописец и той е пристрастен» — казва Гьоте(150).

Авторът на документа дори и когато се стреми към това, не може да възстанови механично фактите, за които съобщава. Той най-напред не може да остане емоционално равнодушен пред тях, без каквото и да е вътрешно съпричастие, без съпреживяване, което пък на свой ред по някакъв начин намира отражение в самия документ, влияе върху качеството на неговата информация. Впрочем самата природа на човека е такава, че той е склопен, възприемайки нещата, да ги осмисля предимно от гледна точка на тяхната ценност, т. е. аксеологически(151).

Важна роля тук играят както т. нар. общочовешки ценности, така и тези, които принадлежат на дадена социална група, класа, нация, а и ценностите, чийто характер се определя само от чисто лични мотиви(152).

Насочат ли погледа си към проблема за документалната информация, извороведите най-често обръщат внимание на това, че тя всякога има синтетичен характер. Това ще рече, че в документа като репродукция на усещанията, възприятията и представите на автора наред със «сухите» факти (фактите-явления) намира отражение и отношението към тях. И действително всяко писмено свидетелство се явява като своеобразен събеседник, както при общуването vis-à-vis. Той не само съобщава, а и убеждава в нещо. Впрочем тези два момента са основните съставки на всяко писано слово: от една страна, фактичност (съобщителност), информативност, а, от друга — експресивност (изразителност), субективна реакция.

Всеки факт е изразителен със своето съдържание, а всяка изразителност се гради на някакъв факт. Следователно между двата елемента има тясна и непосредствена връзка, каквато можем да забележим при всеки писмен исторически документ. Неговият автор, преследвайки някаква цел, естествено не се задоволява само с излагането на «сухите» факти. За да внуши желаната «обратна връзка», съответно мислене, настроение и т. н., той използува средствата, които му предлага езикът като «оръдие на мисленето», като «инструмент» за изразяване на «вътрешния» порив. По такъв начин т. нар. сухи факти, които всъщност могат да съществуват само във въображението на някои теоретици (както позитивистите например), се оказват «обогатени» с авторовото логическо, интелектуално, емоционално и пр. отношение към тях.

Така че на практика документът става носител на два «потока» от информация: информация, идваща от самия реален обект (факт, явление), и информация, която идва от съответния отразител, свързана с неговото отношение към този обект. Тези два потока условно можем да наречем първичен и вторичен. В единия случай ние се «докосваме» до обекта, съществувал вън и независимо от отразителя, а в другия — до субектната интерпретация, до мисленето за този обект.

В процеса на възприемането на изворовата информация към тези два «потока» се присъединява и още един, трети, който пък идва от използуващия съответното писмено свидетелство, от неговото отношение към реалните неща и тяхната интерпретация. На едно място Гьоте казва: «Не е необходимо всичко да си видял или сам преживял; но ако искаш да вярваш на друг някой и на неговия разказ, не забравяй, че в такъв случай имаш работа с трима: с предмета и с двата субекта»(153). Така всъщност се получава и при работа с различните документални източници, когато те влязат в ръцете на изследователя-историк.

За да се разберат по-добре субективните предпоставки за едно или друго осмисляне и отразяване на нещата в различните писмени свидетелства, заслужава да се отдели внимание и на въпроса за особената роля тук на човешките интереси — материални, духовни, класови, утилитарни и т. н.

Интересите именно, този по думите на Холбах «всемирен вълшебник», са такъв мощен катализатор, който влияе особено силно върху човешкото поведение, върху действията на хората, в това число, разбира се, и върху дейността на отразителя на дадените явления и факти като автор на документа. «Най-близкото разглеждане на историята — казва Хегел — ни убеждава в това, че действията на хората произтичат от техните потребности, от техните страсти, от техните интереси ... и при това по такъв начин, че подбудителните мотиви в тази драма са само тези потребности, страсти, интереси и само те играят главна роля в нея.»(154)

Тъкмо интересите на хората нерядко се оказват в основата на съзнателното изопачаване на реални явления и факти с помощта на различни документи както от официален, така и от частен характер. «Ако геометричните аксиоми засягаха интересите на хората, те сигурно биха били опровергани», бе казал Енгелс(155).

Писмените свидетелства особено красноречиво говорят за това, как, изхождайки от определени интереси, прагматични съображения и цели, хората са способни да представят деформирано дори и очевидните истини, неопровержимите от здравата логика аксиоми.

В някои случаи документиращият си поставя за цел просто да съобщи дадени факти, да разкрие колкото може по-безпристрастно (на практика това е доста трудно) конкретни явления от живота. В други случаи целта е не само да се съобщи за фактите, а да се изрази определено отношение към тях, за да се осигури съответна експресивност на описанието, да се постигне адекватност на емоционално и интелектуално въздействие.

Пак с цел да се постигне желаното въздействие при документирането, определени факти за описваните събития или се омаловажават, съответно преувеличават, или пък изобщо се премълчават и за тях не остава никаква документална следа. В крайна сметка авторът (индивидуален или колектив) е онзи, който решава на кои факти следва да даде думата, в какъв ред или контекст да ги постави. Той е в правото си да защити дадена позиция както с написаното, така и с премълчаното. По този път именно, чрез съзнателно премълчаване на едни или други факти, се достига до добре познатия ефект — дезинформация чрез липса на информация, чрез «ампутация» на нежелани или неудобни факти.

Заслужава да се отбележи, че изопачаването на истината по пътя на селективното представяне на фактите намира израз не само в преднамереното премълчаване на дадени факти, а и в тенденциозното подчертаване ролята на второстепенни и незначителни факти, в тяхното ретуширане чрез изкуствено «подслаждане» на описанието.

Известно е, че най-често в документите биват премълчавани истинските подбуди за едни или други действия на хората, за тяхното отношение към определени факти и събития. А за да се разбере точният смисъл на даден документ, за да се проникне под «епидермиса» на изворовата информация, трябва непременно да се разбере мотивацията, която е ръководила съответния автор при описанието и осмислянето на определени факти.

Доколкото подбудителните мотиви, както се изразява големият френски мислител Лабрюйер, «определят стойността на човешките постъпки»(156), проникването в тях при оценката на изворовата информация дава възможност да се ориентираме по-добре и в самите жизнени факти, в реалното поведение на хората, в скритите «импулси», предизвикващи това поведение. Ето защо за историка документите имат значение не само с това, което е отразено върху листа, а и с премълчаното, което може да се чете единствено «между редовете» (недокументираното, премълчаното е друга форма на информиране).

Обстоятелството, че селективното документиране на фактите в различните по произход и характер писмени свидетелства е сериозна предпоставка за деформирано отразяване на действителността, не означава обаче, че обезателно по-голямо познавателно значение имат документите, в които са намерили място възможно най-много факти и данни, в които има разточителство при фактографското представяне на нещата. Всеки историк от опит знае, че ценността на документалната информация се определя не само от обема на фактографията, а и от действителното значение на фиксираните факти.

Не е гаранция за по-голямо познавателно значение на даден документ и това, че в него са намерили място само верни, неподправени, дори неинтерпретирани факти, а са изпуснати тези, които са били съмнителни, будили са подозрение. «Един факт от нашия живот — казва по подобен повод Гьоте — няма стойност, ако е само верен, а само тогава, когато има известна значимост.»(157)

Безспорно интересите на хората играят особено важна роля при документалното отражение на различните явления и факти. Ако се знаят истинските интереси, породили появяването на даден документ, тогава и оценката на съдържащата се в него информация може да бъде по-обективна, по-точна. В същото време обаче недопустимо е и абсолютизирането на фактора «интереси» при изворовата критика. Въпреки своята важност този фактор все пак не може да служи като панацея за решаване на всички въпроси относно характера на документа като носител на информация. Такъв подход към документалните източници имат например някои буржоазни автори, които приемат, че изходно начало за едно или друго документално отражение на действителността е интересът на хората. Те търсят тук разковничето на всички слаби страни на изворовата информация.

Според подобни възгледи при критиката на историческите свидетелства е достатъчно историкът да си отговори на въпроса, от какви интереси и подбуди се е ръководил авторът на даден документ при неговото създаване, за да разбере всичко останало, да се ориентира безпогрешно в съответната изворова информация. Следователно като първокритерий за оценка на «поведението» на автора се препоръчва старият, господствуващ в римското право принцип: Is fecit, cui prodest — «Този е извършил, комуто е полезно».

Дори и само от това, което дотук казахме по отношение на спецификата на документалното отражение на обективната реалност, струва ни се, е достатъчно да се разбере, че интересът далеч не може изцяло да определи качеството на дадена изворова информация. Тук влияят редица още фактори, които в никой случай не бива да бъдат пренебрегвани,

Най-напред наличието на определени интереси далеч не при всички случаи означава потребност от изопачаване на действителността. Има интереси, чието значение е, че те напълно съвпадат с обективното отразяване на нещата, с представянето им така, както те наистина са протекли. Освен това не бива да се забравя и че субективните намерения, желания, интереси не съвпадат изцяло и винаги с документалното представяне на нещата. Те не винаги се покриват с утвърждаването на определени положения, характеризиращи тенденцията на дадена документална информация, на документа като средство за комуникация и за съхраняване на човешки мисли.

Съществува и един странен на пръв поглед парадокс на развитието на човешкото общество, който показва, че стремейки се съзнателно към дадена цел, в името на определени интереси и желания, предприемайки някакви действия за тяхното осъществяване, отделни «персонажи» в историята могат да заемат съвсем друга позиция, не тази, която им диктуват техните интереси, това, към което се стремят. Този парадокс има отношение не само към отделните лица, но и към цели социални групи, обществени класи и т. н. Ето защо на практика реалното поведение на хората, «материализирано» в документална следа, не съвпада така просто с техните интереси, с истинските им намерения, желания, чувства и т. н., както се струва например на вулгарните социолози, на някои философствуващи буржоазни историци. Така че ако историкът, анализирайки даден документ, се ръководи единствено от това, какви са били реалните интереси на съответния автор като представител на определена класа, социална група, прослойка и т. н., той без съмнение рискува да не достигне до напълно обективни изводи и обобщения.

И така появяването на всяко писмено свидетелство в крайна сметка е плод на осъзната, обмислена, целенасочена дейност на «преследващия своите цели човек». Документалната информация това е словесно въплътен, предварително «прочистен» и «обработен» образ на нещата. С други думи, всяко документиране на фактите се предшествува неизбежно и от една своеобразна «филтрация» на породените от емпиричния материал мисли, вълнения, представи или — както се изразяват например текстолозите — от обективно или субективно обусловена автоцензура. Всеки документ по тази причина неизбежно носи отпечатъка на съответна мисловна обработка, повлияна на свой ред освен от индивидуалните възможности на отразителя и от конкретните исторически условия, при които е създаден документът, от неговото предназначение. Споменатата «филтрация» на мислите води до промяна или задържане на някои сведения, представляващи съставна част на информацията, сведения, от които изследователят-историк може да се интересува при възпроизвеждането и осмислянето на явления и факти от миналото.

Всичко това дава основание да се направи изводът, че текстът на различните документални свидетелства говори предимно за това, което съответният автор е могъл или е искал да каже и да предаде, а не непременно как точно го е видял и почувствувал в действителност и още по-малко как нещата, за които се дават сведения, са станали, как точно те са протекли.

Ако искаме да разберем истинската природа на документалната информация, трябва да вникнем по-добре в цялата несъстоятелност на широко разпространеното и до днес схващане, наследено още от позитивистите, според което на документалните факти трябва да се гледа като на «твърди» факти, равностойни на самите жизнени факти. Както вече видяхме, на практика се оказва, че непосредствено-сетивно видяната и съответно «документирана» реалност в една или друга степен е повлияна от отразителя (тя е реалност, пречупена през неговото съзнание). Най-напред това повлияване е обусловено от обективни предпоставки, присъщи на всяка познавателна човешка дейност. От друга страна, източник на този съществен феномен е тъкмо целенасочената дейност на отразителя (автора на документа), неговото желание да документира по един или друг начин нещата. Така че на практика «документалните факти» никога не се изчерпват с «чистата» емпирия. Те неизбежно включват в себе си не само възприятията на явленията и фактите, но и тяхната интерпретация. А наличието на интерпретация превръща фактите във вид знания, т. е. придава им статут на концептуализирани факти, повече или по-малко отдалечени от реалните факти. Поради това трябва да се съгласим с онези специалисти, които твърдят, че лабораторният материал, с който е принуден да работи историкът, за разлика от материала, използуван в експерименталните естествени науки, е генетично «утежнен», т. е. утежнен с допълнителни наслоения пак с фактологична значимост още при неговото появяване.

Обстоятелството, че документът като отражение на обективната реалност, като материален остатък от човешката дейност при конкретни исторически условия има редица специфични особености, някои от които вече споменахме, е от голямо значение за избора на метода на работа на изследователя-историк, за подхода му към лабораторния материал — документалните източници.

5. Някои теоретико-методологични проблеми на научната критика на историческите извори

Документалните извори като отразители на реалния исторически живот имат редица слаби страни, обективно и субективно обусловени.

Ф. Бейкън казва, че има четири вида неточни образи на нещата, които той нарича «идоли» и които са източник на всяка заблуда. Те са антропоморфни представи, лични предпочитания — симпатии или антипатии, неправилно, разбрано значение на думите и некритично, конформистко отношение към чуждото мнение(158).

Всички тези «идоли», т. е. форми на изопачаване на действителността или според Дж. Лок — на «затъмняване на истината»(159), не са чужди и на различните исторически свидетелства.

Изворовата информация не е лишена от някои недостатъци дори и в случаите, когато авторът се е ръководил от желанието да отрази обективно нещата, да покаже фактите такива, каквито те в действителност са били.

Тъкмо спецификата на документалните източници като отразители на обективната реалност, техните слаби страни като носители на информация предопределя и метода на работа с тях при използуването им в историко-познавателния процес.

Един от основните извороведски принципи, към който винаги са се придържали сериозните учени-историци, повелява използуването на документалните източници независимо от техния произход, характер, предназначение и т. н. да става само след като те бъдат подложени на строг научен разбор, на научна критика. В изследователската лаборатория на историка всеки документ независимо дали преди това той вече е бил използуван или не се намира в «клинично състояние» дотогава, докато се реши въпросът за неговия «статус на информатор». С други думи, всеки «контакт» с изворовата информация с цел тя да бъде използувана като доказателствен материал за изработване на съответна научна теория неизбежно апелира към оценъчни съждения, предизвиква активното отношение на познаващия субект в историята — изследователя-историк.

Само по пътя на научната критика, чрез осъществяване на съответни аналитико-синтетични оценъчни операции и съждения (задължителен компонент на историческото познание) историкът ще може да си осигури необходимия фундамент от научно потвърдени факти, представляващи Архимедовата опорна точка за обективно изследване на миналото. В противен случай, ако историкът се откаже от това свое основно задължение да приема оценъчно изворовата информация, да я «критикува» от научни позиции, той би се превърнал в някакъв безпристрастен архивар на документални факти, в каталогизатор, в регистратор на тези факти. Той неизбежно би се адаптирал към съществуващи вече оценки на нещата, без да може да види тези неща със свои очи и следователно без да е в състояние да даде какъвто и да е научен принос в историята.

Макар че критичното изучаване на изворовия материал има за задача да отговори на един особено широк спектър от въпроси, възникващи при всеки досег до документална информация, основният смисъл на тази дейност се свежда преди всичко до установяване степента на автентичност на източника, респективно качеството на информацията, която той предлага. Критичният разбор на изворовия текст именно позволява да се реши най-правилно въпросът за съответствието между твърденията на създателя на даден източник и истинското състояние на нещата, за които той съобщава, да се установи следователно кое от писменото свидетелство заслужава доверие и кое — не.

Това ще рече, че насочвайки погледа си към дадени източници, историкът има задължението да «прочете» вярно не само самия техен текст като «лингвистично оформено съобщение»(160), да вникне в неговия точен смисъл, но и да се произнесе компетентно и върху съответния фактологичен материал в двата негови аспекта — емпирия и протоинтерпретация. Самата историческа критика е по същество интерпретация на интерпретацията, т. е. повторна интерпретация на това, което е оценъчно отразено върху страниците на един или друг източник.

Но как да се решат тези проблеми, как документалният факт да се превърне в научен факт? На този въпрос изворознанието като помощна историческа дисциплина наред с други области на науката десетилетия наред вече се стреми да даде научен отговор. Постижения безспорно има, но все пак не всичко е решено. Освен това и самата специфика на проблемите от тази област — приложни и теоретични, не позволява да се стигне до някакви общовалидни решения. Така например оказва се, че въпреки оптимизма на мнозина автори още от миналото столетие практически е невъзможно да се предложат строго кодифицирани правила и норми за критика на историческите извори.

Натрупаният вече в науката богат опит с използуването на историческите документи показва, че на практика всяка класификационна група от документи, а в крайна сметка и всеки документ изискват конкретен подход. Те поставят конкретни проблеми, за решаването на които думата има преди всичко историкът със своите индивидуални възможности на изследване. Ето защо, когато в качеството си на ерудит той се срещне с отделните документи, трудно могат да му помогнат предварително заучените формули и схеми, някакви готови предписания и съждения. На такива «предписания» впрочем могат да разчитат само тези, които не са способни да подхождат творчески към изворовата информация, да извеждат от нея по-смели и оригинални изводи, допринасящи на свой ред за развитието на историческата мисъл, на историята като наука.

Що се касае до ролята на предварителната извороведска подготовка, тя е безспорна. Благодарение на тази си подготовка историкът ще познава добре истинската природа на документа като носител на ретроспективна информация, ще знае в процеса на критиката какви въпроси може да поставя пред източника и как да търси тяхното разрешение. А това, разбира се, никак не е малко.

Когато специалистите разглеждат проблемите на изворовата критика, на този на пръв поглед най-обикновен момент от цялостния изследователски процес, те почти всякога са единодушни, че различните аналитико-синтетични операции, свързани с документалната информация, са една особено сложна мисловна дейност. Тя ангажира интелектуално и психически познаващия субект, проверява неговите възможности на учен, неговите ръководни принципи като изследовател.

Така например особена роля тук играят такива субективни качества на изследвача като способност към теоретични съждения и обобщения, към тънка «дисекция» на залегналите в документалната информация мисли, възможност за «улавяне» и на трудно забележими податки и т. н. Като динамично явление критиката на източниците се влияе и от редица още допълнителни субективни качества, сред които не на последно място е професионалната подготовка на изследвача, неговата склонност към прецизност в работата, взискателността, наблюдателността му и т. н.

Не случайно се смята, че всъщност възприемането на изворовата информация, оценъчния процес на този етап най-добре характеризира индивидуалните възможности на историка като учен. Тук като в огледало се виждат истинските му интерпретаторски качества и талант, виждат се също така и неговите слабости, като прояви на субективизъм, некомпетентност по дадени проблеми, пристрастия в оценките, липса на научни критерии при анализа на емпиричния материал и т. н.

Често пъти в извороведската литература, когато става дума за взаимоотношението «историк — исторически източник», при емпиричното познание дейността на историка се сравнява с тази на съдията или следователя. Подобно на тях той не приема нищо на доверие. Длъжен е да призове пред «съда на критиката» съобщенията на всеки източник, да ги прецени. Анализирайки критично показанията на своите «свидетели», съпоставяйки ги взаимно, историкът издава една или друга «присъда», решава какво място заслужават свидетелските показания, които е получил(161).

В това сравнение между работата на историка и съдията действително има нещо вярно. Все пак обаче то не е докрай издържано, не отразява истинското положение, в което се намира историкът в процеса на познанието. Наистина историкът, така както и съдията или следователят, търси отговор на интересуващите го въпроси с помощта на съответни свидетелски показания, «разпитва» своите свидетели. В случая обаче «разпитът», който той води, е много по-сложен от този на съдията и поставя редица допълнителни проблеми.

Макар че, както твърдят специалистите, и «процесуалното доказване всякога има характер на опосредно познание на реалната действителност»(162), все пак съдията или следователят има това предимство, че в повечето случаи е в състояние да се запознава непосредствено с местопроизшествието, да разпитва също така непосредствено извършителите на едно или друго деяние. Докато историкът е заставен да разчита изключително на това, което древните още са наричали «мъртво доказателство» (probatio mortia), т. е. документални и други «остатъци» от някогашната човешка дейност, съдията борави главно с «живи доказателства» — устни свидетелски показания. Това, разбира се, е съществено предимство. «Живите доказателства» имат тази особеност, че предлагат освен обмислената и целенасочено поднесената информация и допълнителна, вторична информация. Това е информация, която «идва» например от поведението на този, който я дава — израз на лицето, движения, тембър на гласа и пр., показващи по свой начин съзнателно прикритата или изопачена картина на нещата. С други думи, ако си послужим с езика на кибернетиката, трябва да кажем, че в случая при историко-познавателния процес липсва т. нар. обратна връзка между страните, която създава благоприятни условия за по-бързо и по-сигурно домогване до търсената истина, до субективното отношение към едни или други факти.

И действително, както твърдят и някои специалисти, устното слово всякога се оказва пo-плодотворно от писменото(163). То, по думите на Л. Н. Толстой например, дава възможност да се «почувствува и душата на говорещия»(164).

Това е така, защото понякога един само поглед, една гримаса на лицето, едно движение може да даде повече и по-вярна информация, отколкото тази, съдържаща се в обмислените думи и в частност в писаното слово (субективните преживявания не се изчерпват със словесния израз)(165).

От такава информация историкът е лишен. Той не може да види с очите си извършителите на едно или друго деяние, не може да чуе техните обяснения. Неговият «разговор» с хората се осъществява единствено чрез оставените от тях или от други «свидетели» документални следи, т. е. чрез това, което те са пожелали да «документират», без да е налице възможността да се поискат каквито и да са допълнителни сведения. Това ще рече, че историкът, по думите на К. Чери, има възможност да установи само «едностранна линия на връзка със своите предшественици»(166), която «връзка» има редица слаби страни.

Различно е положението между съдията и историка и по отношение на обема на допълнителните доказателства — преки и косвени. Техният диапазон обикновено се оказва твърде по-широк, когато става въпрос за съдебноследствени дирения(167).

Всичко това затруднява сериозно работата на историка като «съдия» на някогашни човешки деяния и го поставя в по-неравноправно и неизгодно положение.

Видяхме вече, че за да използува действително резултатно своя лабораторен материал, различните по произход и характер исторически източници, изследователят-историк е принуден да преодолява редица трудности, произтичащи главно от спецификата на този материал. Такива трудности възникват още при началния етап от изворовата критика, при т. нар. първична (подготвителна или външна) критика. Така например често пъти се налагат многобройни сравнителни и други проучвания, за да се установи автентизмът на даден документ, да се локализират едни или други факти, да се датират недатирани текстове, да се установи произходът на допълнителни наслоения върху текста, да се извърши атрибуция на анонимни документи и т. н.

Проблеми възникват и при филологическата критика, особено необходима например при старинни текстове.

Известно е например, че до погрешни изводи и обобщения в процеса на критиката може да се достигне не само когато даден документ предлага неточна, лъжлива информация. До такива изводи историкът достига и когато не съумее да прочете правилно даден текст, в смисъл, че не изтълкува правилно отделни думи или изрази, потърси в тях друго съдържание, а не това, което е вложил съответният автор.

Друга често срещаща се в практиката причина за деформирана интерпретация на историческите свидетелства при тяхното прочитане е механичното «извеждане» на отделни думи, изрази, фрази и т. н. вън от техния контекст. Още в древността се е знаело, че «най-добро тълкуване се получава по пътя на изследване на предшествуващите и следващите думи» (nam ex ante cedentibus et consequentibus fit optima interpretation), т. е. на текста като цяло. Въпреки това обаче и сега се срещат историци и извороведи, които правят своите изводи и обобщения, изграждат своята теория само върху основата на фрагменти от изворовия текст, на изолирани от контекста части.

Пак практиката показва, че не е резултатна критиката на историческите свидетелства и тогава, когато при анализа на текста историкът се придържа строго в «буквата», а изпуска «духа» на документа, неговия точен смисъл. Дори още древните автори, както е известно, са отричали като метод на работа с писмените свидетелства сляпо придържане «в буквата» (in cortice), което пречи да се разбере действително вложеният в текста смисъл, истинският «мисловен пълнеж» на отделните думи и изрази, на документа като цяло.

По същия начин неправилно може да се изтълкува един текст и тогава, когато се взема предвид само това, което е регистрирано, без да се държи сметка за изпуснатото. С други думи, когато не се съобразява фактът, че дадена позиция се отстоява не само с това, което е казано, а и с премълчаното правило, което има твърде важно приложение в използуването на документите като средство за комуникация. Затова някои специалисти изтъкват, че при критиката на изворовия материал историкът е длъжен да проявява вярност не само към «буквата», а и към «духа» на информацията, да умее да чете между редовете. «Би било невъзможно да се пише история на народа — отбелязва на едно място Н. А. Добролюбов, — ако човек не умее, както се каза, да чете между редовете.»(168)

Особено важно значение за изследователската работа имат резултатите от историческата критика, по време на която се подлага на научен разбор самото съдържание на документа, фактологията, която той предлага.

Както видяхме вече, документалната информация има и тази съществена особеност, че тя е със синтетичен характер. Това ще рече, че наред с емпиричните факти в документа «присъствува» и фактът интерпретация, която всъщност придава вторичен характер на реалната действителност. Наличието на интерпретация, обстоятелството, че документът съдържа както информация за реалните неща, така и информация за мисленето, предизвикано от тях, значително усложнява работата на историка като познаващ субект.

За да се домогне, макар и мислено, до своя обект на изследване — реалната историческа действителност, за да види този обект такъв, какъвто е бил, историкът, образно казано, трябва най-напред да «отдели» слоя интерпретация от «копието» на обекта така, както реставраторът на стенописи смъква от оригинала послешните наслоения. Тази «процедура» обаче в историко-познавателния процес никак не е лека. Преди всичко интерпретацията като компонент на документалния факт създава известна противоречивост и двойственост на самата изворова информация. При оценъчните съждения се налага да се проследяват две истини: истината за реалните неща и истината за интерпретацията на тези неща. Сложното в случая е и това, че самата интерпретация като вторичен елемент на реалните неща има различно ценностно значение. Така например тя може да бъде едновременно и истина, и неистина — истина по отношение на субективните виждания спрямо нещата, за които е оставена документална следа, а неистина — за самите тези неща.

Да приемем например, че авторът на документа като свидетел на дадено събитие казва истината за него. Какво означава това? Дали неговото твърдение действително съответствува на събитието или само на собствената му представа за това събитие, на неговото истинско мислене и убеждение? Това са две различни неща и историкът трябва да ги установи. Той трябва да разграничи два основни пласта на изворовата информация, представляващи конкретен израз на обективното и субективното в познавателния и отразителния процес.

Както се каза вече, изворознанието като помощна историческа дисциплина не е в състояние да предложи някакви универсални, приложими при всички случаи критерии за оценка на историческите извори. Такива фактически и не са необходими.

Все пак обаче практиката е наложила някои изисквания, съставляващи сериозна предпоставка за обективна оценка на изворовата информация, които макар и непретендиращи за универсалност, имат широко приложение. Такова едно изискване намира израз в общоприетото схващане, че към изворовата информация трябва да подхождаме с известно съмнение. Съмнението в случая се приема като някакъв ключ към истината, който трябва да се използува при всички случаи.

На въпроса, кое е мерилото, за да съдим дали една книга е добра, древният гръцки мислител Аристотел отговорил: «Необходимо е да преценим три неща: дали авторът е казал всичко, което е искал да каже, дали е казал само онова, което е трябвало да каже, и дали е казал всичко това, както е трябвало да го каже!»(169). Тези критерии за определяне на достойнствата на дадено повествование биха могли да послужат като един твърде сигурен ориентир за оценка и на историческия изворов материал. И тук трябва да си отговорим дали наистина създателя на дадено писмено свидетелство е казал всичко, което е искал да каже, или пък по някакви субективни или обективни причини не е сторил това и по такъв начин ни е лишил от необходима информация; дали е съумял да каже онова, което в действителност е искал да каже или е трябвало да каже, и т. н.

Това означава, че в историята, както всъщност и във всяка друга наука, изучаваща явления и факти от социалната сфера, към истината се отива по пътя на съмнението. Съмнението и тук, ако използуваме думите на Данте, ще кажем е «така ценно, както знанието»(170). «Съмнението — казва Волтер — е правило, към което следва често да се придържат в историята.»(171)

Не случайно някои специалисти дебело подчертават, че за ръководно начало в извороведческата работа при критичния разбор на изворовата информация трябва да служи известният принцип във философията на Декарт, станал по-късно любим девиз на Маркс, който гласи: «Подлагай всичко на съмнение!» (De omnibus dibitandum).

Наистина съмнението, не, разбира се, като философски скептицизъм, а схващано диалектически, представлява ефикасно средство за по-добра оценка на изворовата информация. То е нещо като мост към истината.

Научният подход към историческите свидетелства, твърди един съвременен американски автор, «иска да се съмняваме във всичко, като се почне от датата и мястото, откъдето е дошъл даден документ, и се стигне до подписа»(172).

И тук възниква логично въпросът, какъв може да бъде резултатът от критичния анализ на документа? Най-общият отговор може да гласи: резултатът от критиката на историческия източник това са научните исторически факти, наричани още факти-знания.

Стана ясно, че документалната информация, дори и най-съвършената, не може да бъде точно копие на реалните жизнени факти. Тя е всъщност субективен образ на обективни неща. Въз основа на този образ в процеса на познанието историкът изгражда нов образ, което условно може да се нарече повторно отражение на вече отразеното. Получава се сложната релация: реален факт — документален факт — научен факт.

Последният непременно трябва да се разглежда в два аспекта: като реален елемент на самия исторически процес и като факт-знание за този процес. Научният, историческият факт е този, установен от историка в процеса на критиката на самите източници, при интерпретацията на изворовата информация, в емпиричното познание като цяло. Доколкото е установен в познавателния процес, той естествено носи отпечатъка на този процес и следователно не е напълно адекватен в буквалния смисъл на тази дума с факта-явление, т. е. с реалния жизнен факт. Впрочем научният факт не е нито тъждествен, нито противоречащ на историческите събития, отразени в източниците. Той е неизбежно повлиян от обективните възможности на самия процес на възприемане на изворовата информация, от възможностите за изграждане на адекватен по отношение на реалните неща техен познавателен образ въз основа на друг образ на същите тези неща (отразен в документалните източници). Това ще рече, че за да се разбере характерът на научния факт, трябва преди всичко да се отчитат реалните възможности на това, което условно нарекохме повторно отражение на нещата — първия път в съзнанието на съставителя (автора) на източника, а след това в съзнанието на историка.

Това на свой ред още веднъж показва, че действително в историческата наука няма «чисти» факти, за каквито ратуват наивните реалисти, тези, които гледат не диалектически, а метафизически, едностранчиво както на самото регистриране на фактите в писмените свидетелства, така и на отразителния и познавателния процес като цяло(173).

Все във връзка с проблемите на изворовата критика и в частност на проблемите за научните критерии в оценъчните съждения върху документа, заслужава да се отбележи нещо и за релацията автентичен факт — автентична информация (за факта).

Когато разглеждат проблема за смисъла на научната критика на различните исторически свидетелства, някои автори виждат задачата на историка едва ли не само в това да се установи дали документите са достоверни или не, до каква степен може да им се вярва. Научната критика се смята за резултатна, само ако историкът се е домогнал до сигурни потвърждения на един или друг реален факт. Ако се стреми само към автентични исторически свидетелства, с автентична информация за реални неща, историкът се отказва от техния антипод — неавтентичните свидетелства, от свидетелствата с лъжлива информация.

Дали такъв подход обаче е правилен? За отговора на този въпрос, струва ни се, е достатъчно да се вземе предвид обстоятелството, че например лъжливата информация, т. е. дезинформацията, която понякога ни поднасят документалните свидетелства, не е обезателно синоним на нереално отражение на реални неща. Тя не представлява някаква мнима, произволно измислена от автора на даден източник действителност. Тази информация не е непременно материал, който неизбежно води до неверни изводи и обобщения, до деформация на представите за дадени исторически факти.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед това, логично е да се каже, че изворовата дезинформация в историята е една от твърде надеждните форми на вярна информация. Важно е тя да бъде правилно използувана, като се държи сметка за социалните, психологическите и пр. предпоставки за нейното появяване. Да вземем например някои фалшификати (подлози), каквито историкът често може да срещне. Въпреки че в такива източници може да се окаже всичко невярно, като се започне от външното им оформление и се стигне до съдържанието им, те имат определено познавателно значение. И фалшификатите представляват своеобразно огледало, в което се оглежда дадено общество, отделни хора, социални групи, прослойки и пр. Именно фалшификатите могат, в някои случаи по-добре от автентичните документи, да ориентират изследвача например в скритите намерения и подбуди на авторите им, в техните иначе потиснати копнежи, за които обикновено не се оставя никаква друга категорична следа. Фалшификатите често говорят по-ясно и от достоверните източници за стремежа да се реализират на всяка цена определени намерения, желания, цели. Информацията от подобни източници свидетелствува косвено и за социалнопсихологическия фон, върху който става възможно тяхното появяване.

За тази особеност на информацията и конкретно за официалния печат в миналото проф. Бицили посочва, че изопачаванията са също така важен обществен факт. Те дават добра възможност да се разберат «усилията на ръководните кръгове да доловят и отгадаят неопределените, неясно съзнаваемите, но все пак действителни обществени течения, очаквания, да преодолеят тяхната съпротива, да ги оформят и уяснят, да ги насочат в определена насока и да ги издигнат като «обществено мнение»(174).

Често пъти в историческата наука пренебрежително отношение се проявява и към някои документи от вражески произход, свързани с дейността на враждебни за народа институции. Такива са например много от полицейските документи, особено от периода на въоръжената съпротива в периода 1941–1944 г. На въпроса, могат ли тези документи да бъдат помощник на историка в усилията му за обективно осмисляне на едни или други факти, мнозина поклащат скептично глава. Те са склонни да поставят под съмнение ползата от такъв род документи главно за това, че представят действителността изопачено, съдържат много неверни сведения, пропити са с омраза и ненавист към най-положителните явления от живота на нашето общество през този период.

Всъщност обаче вражеските документи се оказват един твърде богат извор на ретроспективна информация. Въпреки своите пристрастия и класови антипатии, макар че отразеното е пречупено през кривото огледало на политическото късогледство, представителите на органите на буржоазната диктатура са ни оставили документи, които имат определено познавателно значение. Тук лъжливата информация и дезинформация по свой начин разкриват верни картини от миналото, показват истинското състояние на нещата. Колкото и парадоксално да изглежда това, и когато лъжат, подобни документи казват истината, стига само историкът да бъде в състояние да прозре в тази истина(175).

Всичко това показва, че диапазонът от документални свидетелства, на които трябва да разчита познаващият субект в историята и които трябва да бъдат подлагани на научна критика, е особено широк, практически неограничен.

Когато говори за характера на художествената правда, М. Горки отбелязва, че тя се създава от писателя «така, както се създава медът от пчелата: от всички цветя пчелата взема по-мъничко, но взема най-нужното»(176).

Аналогичен е и начинът, чрез който се «създава» историческата правда и се достига до едни или други исторически истини. И историкът трябва да събира «мед» от всички «цветя» — и от свежи и ароматични, и от горчиви и неугледни. По образното сравнение на бележития откривател на Троя — Шлиман, той трябва да умее «да смуче мед» дори и «от отровното цвете»(177).

В нашия случай това означава, че не е важно толкова какви документи ще се използуват в процеса на познанието, а как ще се използуват. Научността на историческите знания зависи от обективността на оценъчните съждения, от използуването на действително научни методи в изворовата критика.

IV. Буржоазнo-идеологически схващания за историята и нейните извори

1. Съвременното развитие на буржоазната историческа мисъл. Кризисни явления в буржоазната историография и техните социалнокласови предпоставки

Видяхме вече, че своя разцвет буржоазната историческа мисъл достига през XIX в., века на историята. По това време се появиха имената на редица изтъкнати учени-историци, които имат определени заслуги в развитието на буржоазната историческа мисъл. Те допринесоха много за осветляването на важни събития и факти от миналото и по-специално от Античността и Средновековието. Тяхна заслуга е натрупването на огромен емпиричен материал, който и днес е в помощ на изследователите. Заедно с това обаче още през втората половина на миналия век започнаха да се чувствуват и тревожните симптоми на настъпващата криза в историческата наука. Първите прояви намериха израз в някои нови схващания относно проблема за методите на изследване на историческия процес, за научността на традиционните методи на изследване на историческия процес и на изворовия материал, за обективността на историческите знания изобщо и т. н.(1)

Представителите на започналите да се множат твърде бързо идеалистически школи и направления поставят под съмнение отначало по-плахо, а после по-уверено и дръзко и най-съкровените разбирания на ползуващата се с изключително обаяние традиционна буржоазна историческа мисъл. Те не само отричат, а и осмиват наивния реализъм на Ранке и неговите последователи, обявяват се срещу привържениците на това, което Фебр нарече иронично «системата на скрина», системата на «добре подредените твърди факти», които показват действителността «такава, каквато тя наистина е била»(2).

Това явление, т. е. проявите на негативно отношение към историята и нейния метод, не е случайно. То свидетелствува за настъпилите вече дълбоки изменения в самото капиталистическо общество, за новите социални поръчки, които трябва да изпълнява буржоазната историческа наука, за необходимостта да се обосноват теоретично тези задачи на историята.

Внимателното запознаване с развитието на буржоазната теория на историята след втората половина на миналото столетие и до наши дни разкрива ярко, че в изследванията на много буржоазни автори, стоящи на идеологически позиции, съвсем не липсват опити да се прикрие зад камуфлажа на високопарното академично дълбокомислие стремежът за използуване на сложните философско-методологични проблеми на историята за користни политически и идеологически цели. Всъщност и самата идеалистическа философия, която оплодява с «научно съдържание» различните антиисторически виждания, е рожба на характерните за загниващото общество деформирани ценности. Затова именно Ленин нарече философския идеализъм «негоден продукт на негодно общество»(3). Не случайно теоретичните съждения на мнозина философствуващи буржоазни историци имат характер на тържествени «исторически» дитирамби на експлоататорската класа, на обреченото капиталистическо общество. В интерес именно на користни класови потребности епигоните на идеализма в историята правят настойчиви опити да изровят от праха на вековете и да възкресят архаичния, надмогнал времето скептицизъм относно истинските възможности на Клио, за нейното място и роля в естествения стремеж у човека към самоопознаване, към опознаване и изменение на света. Но да се воюва срещу историческата наука и да се оспорва нейното право на съществуване, какъвто всъщност е смисълът на много от идеалистическите концепции, трябва преди всичко да се воюва срещу нейните основни принципи, срещу онези философски и методологични позиции на тази наука, които утвърждават истинските й функции и възможности като система от обективни знания за обществото. Необходимо е да се оспори теоретичният фундамент на историческата мисъл, да се отрече неговата научност. С тази неблагодарна задача именно са се заловили немалко буржоазни автори, които стоят на идеалистически и метафизически позиции.

От десетилетия наред вече е налице истинска надпревара за изработване на «нови», все по-изтънчени «модели» за разрешаване на несъмнено сложните, нелишени от привидна поне противоречивост гносеологични и методологични проблеми на историята. Налице е необикновен стремеж за «модернизиране» на традиционната ценностна система на историята, на критериите в познавателния процес, за «деидеологизация» на историческата наука, за «дезангажиране» на знанията за миналото.

Макар и да претърпяват известна еволюция, идеалистическите виждания не се променят съществено. В действителност т. нар. нови, модерни теории, рекламирани шумно като «последна дума на науката», не са нищо друго освен леко украсени, измамно галванизирани, създаващи примамливия вкус на научност стари, отдавна отречени от науката схващания за историята и историческите знания.

Първата характеристика на всички безусловни идеалистически концепции, пропити с извлечени от мъртвите вече философски системи постулата, е, че те всякога се оказват в пълно несъответствие с логическото мислене, със здравия разум, с натрупаните от науката знания.

За да направят по-популярни своите наукообразни доктрини в историята, буржоазните автори не се задоволяват само с тяхното системно подновяване и подменяне. На принципа на антиномията например те често пъти предлагат като научни дори и взаимно изключващи се (поне привидно) концепции, които могат да се докажат еднакво убедително по логичен път. Тъкмо такъв характер имат например доктрините за «деидеологизация», за «деполитизация» и «политизация» на историческите знания и т. н., които са призвани да осигурят взаимно компенсиращ ефект — ако отслабне влиянието на една доктрина, да се активизира въздействието и популяризирането на друга.

И така една от най-съществените особености в развитието на съвременната буржоазна теория на историята е стремежът към утвърждаване на релативизма и агностицизма в историята, към налагане на антиисторизма.

Кои са предпоставките за това? Този е първият въпрос, който възниква при всеки «контакт» с чудноватите и странни идеалистически съждения. За да се отговори на него, трябва да се погледне най-напред към взаимоотношението между историческите знания и класово-политическите интереси, трябва да се обясни как това взаимоотношение се проявява в самата буржоазна историческа наука.

Историята, както и всяка друга наука, е призвана да осигурява обективни знания, да осмисля правилно реалните факти, явления, процеси. Тук обаче обективните знания се оказват не особено полезни за обречените класи и общества. Те противоречат на техните коренни интереси, на идеала им за историческа перспектива. А щом дадени истини не се съгласуват с класовите, политическите и други интереси на експлоататорското общество, те биват оспорвани или дори изцяло отричани.

Още бележитият предшественик на немския идеализъм Лайбниц, който е познавал добре господствуващите в класовото общество порядки, отбелязва не без ирония, че всяка истина в известна степен се оказва винаги съгласувана с класовите и политически интереси и тенденции. «Ако геометрията, казва с горчива ирония Лайбниц, би противоречала на нашите страсти и нашите интереси така, както нравствеността, тогава ние по същия начин бихме спорили с нея и бихме я нарушавали въпреки всичките доказателства на Евклид и Архимед.»(4)

Така много често се случва и с историята. Тъкмо интересите на хората и по-специално техните противоречиви икономически, политически и т. н. интереси правят особено сложна и противоречива цялостната познавателна дейност в историята, отношението към нейните философски и методологични принципи.

Доколкото явленията в обществения живот засягат жизнените интереси на хората, дотолкова и ретроспективните оценки на тези явления всякога и по необходимост са класово-политически обусловени. Те се влияят от конкретната социална ситуация. С това следва да се обясни и фактът, че историята през всички времена се е развивала само в ожесточена класова борба, в борба между различни интереси. В тази борба именно се разкрива най-ярко фактът, че идеолозите на господствуващите експлоататорски класи не са били заинтересовани да се достигне до истинско научно мислене по въпросите на обществения живот, до неговото обективно описание. С други думи, доколкото оценките за явленията, засягащи интересите на хората, всякога са по необходимост класово-политически детерминирани, не е възможно от представителите на реакционните класи да се изисква нито правилно отношение към теоретичните проблеми на историята, нито пък обективна оценка на историческия процес.

Възгледите на историка неизбежно влияят на неговите методологични принципи, а последните предопределят неговия метод на работа като изследвач! Не случайно историците, представители на реакционните класи, много често са се оказвала склонни да изопачават факти както в теоретичните си, така и в конкретно историческите си изследвания. Това е така, защото на практика при тях, според справедливото определение на Маркс, става въпрос не за това «правилна или неправилна е една или друга теорема, а за това полезна ли е тя за капитала или вредна, удобна или неудобна»(5).

Историята на историческата наука ни предлага много примери, от които се вижда, че когато историческите знания са идвали в противоречие с интересите на господствуващата експлоататорска класа, те в крайна сметка са бивали отричани, а заедно с тях е отричана и самата история като наука, нейните възможности за вярно отражение и осмисляне на някогашната действителност.

Всъщност изминатият от буржоазната историческа наука път — от нейния възход до сегашния й кризис — е особено нагледен пример за съществуващата непосредствена зависимост между състоянието на историческите знания и съответната социална система, между теорията и методиката на историята, нейните философски принципи и господствуващия духовен и политически живот. От тях именно се вижда как измененията в социалната структура на обществото, на конкретно историческия фон, на социално-икономическите интереси фактически формират направленията и школите в науката. Те неизбежно довеждат до изменения на редица основни принципи, свързани с философско-историческата проблематика.

И действително тогава, когато буржоазията се появи на историческата сцена, за да изпълни своята мисия на прогресивна класа в условията на залеза на феодализма, нейната историческа мисъл също така бележи възход. Това е така, защото тогава интересите на тази класа предполагаха необходимостта от обективни исторически знания, от обективно осмисляне на философско-методологични проблеми на историята, респективно на изворознанието.

След това обаче, когато буржоазното общество затъна в своите собствени противоречия, след като настъпи неговият упадък и то започна да чувствува по-осезателно историческата си обреченост, безнадеждността на своята историческа перспектива, настъпи и познатият идеен кризис в буржоазната историческа мисъл. Настъпи разрив с историзма и преход към идеалистическия антиисторизъм. Изчезна твърде бързо някогашният патос на традиционната буржоазна историческа мисъл, която благоговееше пред историята, като я провъзгласи за най-добрата «учителка на живота», за незаменим помощник на човека, способен да му осигурява така необходимите знания, без които не може да съществува нито една истинска наука.

В условията на настъпващия кризис в буржоазната история бързо се изживяха сантименталните чувства към миналото, започнаха да звучат все по-зловещо и застрашително трагичните акорди на скептицизма и агностицизма. Постепенно консервативно-реакционното направление в историята взе връх. По такъв начин стана ясно, че проявите на дълбокия кризис на духа в буржоазната идеология събират като във фокус отблясъците от общите недъзи на капиталистическата система. Това лиши по думите на известния западногермански историк Т. Шидер съвременната буржоазна историческа наука от жизнено необходимите й «духовни и политически основи». По такъв начин се оказа погребана за винаги и т. нар. голяма история, предизвикваща и днес истинска носталгия у по-реалистично мислещите западни историци. Те често отправят романтичен поглед към «времето на Ранке»(6), спомнят си с умиление и емоционални въздишки за това невъзвратимо «добро старо време».

Така следва да се обясни фактът, че от средата на миналото столетие непрекъснато започнаха да се появяват на бял свят различни пропити с мистика и краен агностицизъм теории. Господствуващите на Запад апокалиптични схващания относно развитието на човешкото общество и неговата историческа перспектива породиха крайно песимистични възгледи по отношение на миналото и на възможностите за неговото познание. Започнаха системни заплахи с «призрака» на миналото(7).

«Ужасно страшно нещо се е случило след времето на Бургхарт и Бернхайм, възкликва с тревога споменатият вече Т. Шидер. Вярата в целта на историята, в нейния континуитет, в нейните вътрешни връзки и ... даже в смисъла на историята е разколебана .... Интересът към историята вече не се разбира «само по себе си» ... Много са, които не могат да преодолеят пропастта между изминатата история като възпоминание и историята като наука. При такава картина да се пита за съдържанието на нашата наука значи да се поставя под въпрос всичко това, което по-рано не се е подлагало на съмнение.»(8)

«Някогашното самочувствие на XIX в., споделя със същата носталгия към миналото и един английски историк, е безвъзвратно изгубено. Ние вече не чувствуваме повече, че историята е история на прогреса.»(9)

Сравнително предпазливият нихилизъм спрямо историята, характерен за края на миналото столетие, когато вече загасваха и последните лъчи от светлините на възходящата някога буржоазна историческа наука, в наше време стана съвсем открит, дързък, настъпателен, войнствуващ. Макар привидно с различни доводи буржоазните теоретици системно и настойчиво се опитват да наложат песимистичния възглед, че историческото познание като специфична форма на отражение на действителността не е в състояние да осигурява точни знания, че няма и не могат да се създадат обективни критерии за истинност в познанието за миналото. Историкът е способен само да поставя въпроси, но истината или — по думите на Майнеке — «загадката на историческия живот»(10) той никога не може да разкрие, тъй като тя носи призрачен характер, изплъзва се от неговите очи, остава завинаги «шифър на трансценденцията»(11).

Калейдоскопичното многообразие от исторически теории, пронизани от силно подчертано влияние на ирационализма и агностицизма, с още по-абсурдни от миналото доводи, внушава днес настойчиво, че историята, «тази интелектуална форма, в която цивилизацията си дава отчет за своето минало»(12), не е и не може да бъде наука, че тя е изправена пред банкрут(13).

Дори и само тези възгледи, които посочихме, идват да покажат, че идеологическият смисъл на буржоазно-идеологическите теории за историческата обреченост на обществото намира израз в това, че трагичното положение на капиталистическото общество се представя като състояние на човечеството въобще, че «абсурдността на империалистическата действителност се разширява до абсурдност на човешкото социално битие въобще, историческата обреченост и безизходност на буржоазната класа се прокламира като съдба на всеки отделен индивид»(14).

Някога великият немски поет Хайне, осмивайки философията на идеолозите на загниващите класи, бе казал: «Когато изтича водата от моята бъчва, изглежда, че вече е настъпил краят на света»(15). Така се случва днес и с някои буржоазни методолози на историята. Като виждат залеза на буржоазната историческа мисъл, породен от безнадеждността на капиталистическото общество, отъждествявайки участта на своето общество с перспективите на човечеството въобще, те се стремят да докажат, че историята изобщо няма никакво бъдеще, че тя е безнадеждна така, както са безнадеждни и предсказанията за общия социален прогрес по буржоазен образец.

В многогласен хор отрицателите на историята предвещават безапелационно нейния злокобен край. Дори и изтъкнати представители на буржоазната историческа мисъл вече не се свенят да се изказват най-остро, срещу историята и нейния метод, срещу историческите знания. В техните очи историята вече започна да изглежда като една «повест, преразказана от глупак», в която има «много думи и страсти, но няма само смисъл»(16).

Ако чете някой тези странни дитирамби на скептицизма по отношение на настоящето и бъдещето на науката история, естествено у него ще възникне въпросът: има ли тя изобщо някакъв смисъл? И над тази «ирационална загадка» идеалистически мислещите буржоазни автори не ни оставят да размишляваме дълго. Те бързат да ни улеснят с категоричния си отговор: «Не, историята няма никакъв смисъл!». Изказани от Карл Попър(17) считан днес за една от най-ярките звезди от небосклона на философствуващите буржоазни автори, тези няколко думи представляват квинтесенцията на цяла една система от «знания» за науката история. За утвърждаване на този пронизан с краен песимизъм възглед днес се пишат хиляди страници, издават се цели трудове, които като мътен поток заливат книжния пазар, въздействуват върху съзнанието на западния читател.

Създава се впечатление, че многобройна армия от специалисти се е посветила на историческата наука, на нейната теория, пилее щедро интелектуална енергия не за да съдействува за развитието на тази наука, а за да я отрече, да я лиши от законното право на съществуване, да създаде такива теории, които при всички случаи се разминават със здравия разум.

2. Идеалистическата философия — теоретичен арсенал на антиисторизма

Идеалистически мислещите философи и методолози на историята знаят добре, че за да бъде една теория убедителна, за да се възприеме за обективна, трябва най-напред да бъде аргументирана, да се опира на логически обосновани доводи. Такива доводи именно търсят създателите на една или друга идеалистическа концепция в историята. Къде ги намират те, къде е изворът, от който черпят своите толкова причудливи теории, предлагани като панацея за решаване и на най-сложните гносеологични проблеми на историята? На този въпрос трябва по необходимост да отговори всеки, който се стреми да вникне по-дълбоко в същността на различните идеалистически и метафизически теории, в техния истински смисъл и значение. Само по такъв начин ще може да се разкрие по-убедително съществуващата непосредствена връзка между философската, мирогледната и методологичната позиция на буржоазния изследвач и неговата научна практика, между теорията на буржоазната история и съответните исторически конструкции.

Буржоазните автори (всеки от които по свой начин иска да бъде «новатор» в теорията и философията на историята) не са склонни сами да ни дадат отговор на този въпрос. Напротив, те се стремят да забулят с някаква загадъчно-тайнствена мантия своите изходни позиции, да мистифицират подбудителните си мотиви за едно или друго осмисляне на теоретико-методологичните проблеми на историята.

Всеки обаче, който познава изследванията на теоретизиращите историци, които стоят на идеалистически позиции, не е трудно да се досети, че нейният арсенал, от който те черпят знания, е самата буржоазна философия, различните идеалистически направления и школи на тази философия. Те именно дават своя безспорен «принос» за изграждане на мирогледните основи на съвременната буржоазна историческа мисъл, за формирането на нейните философски и методологични принципи и положения. А идеите, които се раждат в алхимическите лаборатории на тези школи, както е известно, съвсем не блестят с някаква оригиналност, с някакви научни достойнства. Те имат преди всичко тази особеност, че всякога представят нещата, както неведнъж са посочвали и класиците на марксизма-ленинизма, обърнати с главата надолу, обратно на истинското им състояние.

Този факт сам по себе си е научният атестат и на самите философски виждания в идеалистическата методология на историята, разкрива цялата тяхна несъстоятелност. Впрочем научната практика не само в историята, а и в другите области на знанието показва с много примери, че всеки опит да се осмислят нещата от идеалистически позиции, в рамките на едни или други идеалистически и метафизически позиции, неизбежно води до извода, че самата наука е несъвместима с обективните знания за нещата, че човешката познавателна дейност не достига до точни знания, до проникновено разбиране на заобикалящия ни свят, на историческата реалност.

И така, търсейки гносеологичните, теоретико-познавателните и класовите корени на идеализма в историята, трябва най-напред да насочим погледа си към различните идеалистически философски школи. Те именно са онази благодатна почва, върху която виреят вредните плевели на обективния и субективния идеализъм в историята, на повратните, метафизически едностранчивите и пристрастни тълкувания на процесите на историческото познание. Това ще рече, че за да се разбере истинският смисъл и значението на една или друга буржоазно-идеалистическа концепция в историята, на различните абстрактни, откъснати от живота метафизически конструкции, трябва непременно да се търси и техният аналог във философията, съществуващата тук взаимовръзка и взаимозависимост. Общите философски постановки, пренесени в историята и в нейната теория, търпят и някои «корекции», предизвикани преди всичко от спецификата на историко-познавателния процес, от самия обект на историческото познание. Тъкмо тази специфика служи като основание за по-голяма категоричност при формулиране и на крайни, нихилистични концепции в историята.

Известно е, че основният въпрос на всяка философия е въпросът за отношението на мисленето към битието. В зависимост от решението, което дават на този въпрос, всички философски системи и школи се разделят на два вечно враждуващи лагера — материалисти и идеалисти.

Този основен въпрос има и своя втора страна. Това е проблемът за познаваемостта на света и неговите закономерности. Може ли човек да проникне в същността на нещата, да опознае закономерностите на обективния свят и да ги овладее? Тук именно е фокусът, около който са събрани многобройните теории в областта на историята. От отговора, който се дава, се определят гносеологичните позиции на един или друг специалист и неговото отношение към историята като наука.

Като се има предвид, че въпросът за познаваемостта на нещата и явленията от обективния свят заема централно място във всяка философия и философско направление, става ясно, че за да се разбере същността на различните буржоазно-идеалистически теории, трябва преди всичко да се види как те разглеждат този въпрос. Трябва да се изясни какъв отговор те ни дават най-напред в чисто философски, а след това в «исторически» аспект.

Известно е, че философският идеализъм и неговите направления, в частност субективният идеализъм, макар понякога да тръгват по различни пътища при осмисляне на проблема за познаваемостта на обективния свят, винаги достигат до една и съща крайна цел. Те формулират схващането, че първично е човешкото съзнание, мисленето, а вторично е битието, фактите и явленията от материалния свят. Целият обкръжаващ ни свят според този възглед е рожба на съзнанието, произхожда от мисленето, продукт е на самата познавателна дейност, на усещанията, представите, понятията.

За разлика от субективните идеалисти представителите на обективния идеализъм приемат, че съществува самостоятелно, независимо от човека съзнание. То се схваща като съзнание въобще, на което се придава някакъв тайнствен, мистичен характер.

Според философския обективен и субективен идеализъм и човекът като познаващ субект, колкото и да се стреми да проникне в същността на нещата, не ще успее никога да стори това. Тези неща или изобщо не съществуват вън и независимо от познаващия субект (субективните идеалисти или пък в тяхната същност е заложено онова Кантовско Ding an sich(18) пред което всеки е заставен да спре безпомощно, да признае своето пълно безсилие като познаващ субект (обективните идеалисти).

С песимистичното заклинание Ignoramus et ignorabimus!(19) спрямо познавателната дейност на човека, предричащо безнадеждност на всеки опит да се «излезе» вън от собственото «аз», от собствения «вътрешен свят», от съзерцанието. Рационалното знание е безнадеждно не само в отношението към трансцендентната сфера, но и пред лицето на «човешката екзистенция» (К. Ясперс)(20).

Що се касае до «аргументите» в полза на скептицизма, против познавателните възможности на човека, те са твърде различни. Едни от най-разпространените обаче са тези, които утвърждават «гносеологичната немощ на разума» в духа на епикурейците и стоиците. Това ще рече, че човешкото «безсилие» да проникне в същността на нещата се обяснява най-напред с «несъвършенството на нашите сетива». Те не са в състояние да ни осигуряват точни знания за обкръжаващия ни свят. Нито сетивата, нито чувствата, нито разумът могат да бъдат сигурен източник на познание. Те ни лъжат и следователно нашите представи за явленията и фактите са неверни, измамни. «Двата първоизточника на истината, твърди например Паскал, не само са неискрени всеки сам по себе си, но и взаимно се лъжат.»(21)

Теорията за «несъвършенствата на сетивата и разума», на самата познавателна дейност води дотам, че фактически на познаващия субект се признава правото да вижда в явленията и процесите от заобикалящия го свят нещо «свое», различно от другите и преди всичко това, което по думите на Монтен например е угодно, което съвпада с интересите. Всеки намира в нещата това, което търси!

И така в идеалистическата философия господствува схващането, че обективната реалност е вторична (първичното е съзнанието), че тя е непознаваема, ирационална, «зашифрована с шифъра на трансценденцията».

Щом като същността на социалния живот, на «биосоциалните» явления е абсолютно скрита за «строго разсъдъчно познание», тогава естествено трябва да се потърси друг «ключ», който да отваря вратите към обекта на познание, други познавателни средства. За такъв «ключ» мнозина идеалистически мислещи автори сочат способността за «интуитивно проникване», рефлективните съждения и практическия разум(22).

Ако това схващане служи за изходно начало при обясняване на различните гносеологични проблеми, тогава не е чудно, че се прави и следващата стъпка. Приема се, че това, което наричаме обективна реалност, не е нищо друго освен някакъв произволен «продукт» на човешката мисловна дейност, «творение на духа», на «мистичната идея», на «вътрешния опит».

Впрочем този възглед минава като червена нишка в трудовете на немалко буржоазни автори и от най-ново време. Тук могат да се срещнат заедно с безкрайните софистично заплетени, чужди на логическото мислене съждения относно «ирационалната същност» на всяка познавателна човешка дейност и афористични обобщения, предлагани за открития в науката, от рода на тези, че «действителността това е мисленето за нея», че реалните факти и явления са «субективни комплекси от усещания», «конструкция на човешкия ум» или фихтеанската «фикция на интелекта».

Самите теоретични концепции в идеалистическата философия, предлагани като единственото средство за обяснение на всички явления и факти в природата и обществото, според техните създатели също така са плод на «вътрешния опит», произтичат от него, от «чистата мисловна дейност».

Някога великият просветител Ж.-Ж. Русо е казвал, че «когато живееш само с вътрешната си същност, мислите гаснат и не дават храна на сърцето»(23). Нещо такова, изглежда, се случва и със съвременните буржоазни философи-идеалисти. Така е и с философствуващите буржоазни историци. Извличайки своите съждения не от обективните факти, а от мистичния «вътрешен опит», те ни предлагат само някакви анемични, лишени от жизненост метафизически конструкции, които с нищо не подпомагат научната практика, а тъкмо обратно — вредят й.

Въпреки, че скептицизмът в буржоазната наука е, така да ce каже, универсализиран, засяга всички области на знанието, все пак, когато стане дума за историята, за ретроспективното познание, тук той е в стихията си. Затова се оказват налице и някои формално благоприятни предпоставки. Към традиционните «аргументи», отнасяни към всяка познавателна дейност, идват на помощ и някои допълнителни, свързани със спецификата на историко-познавателния процес, с особено сложния и в известен смисъл противоречив характер на този процес.

Първият сред тези «аргументи», който никога почти не убягва от вниманието на буржоазните теоретици, е всеизвестната истина, че историческите факти, към които насочва погледа си историкът, не са непосредствена даденост. Обектът на историческото познание не се поддава на визуални наблюдения, на експериментална проверка и потвърждение. Обект на историческото познание, подчертава Р. Колингууд, за да изведе своята добре позната с идеалистическата си същност концепция, са «събития, които окончателно са свършили, и състояния, които не могат да бъдат повече възприемани»(24).

Опосредното изучаване на явленията и фактите, разсъждават някои идеалисти, непременно предполага между субекта на познанието и неговия обект съществуването на друг субект, а именно този, който е оставил една или друга документална следа за нещата. Това ще рече, че лишен от сетивно дадена реалност, историкът по необходимост трябва да разчита на чужд сетивен опит, или, което е все същото, да гледа своя обект на изследване с чужди очи, с очите на този, който дава съответните «свидетелски показания». Но всичко, което е вън от сетивния опит, е недоказуемо, недоказуеми са следователно и историческите факти. Историкът може да си изгражда само произволни хипотези, да «твори» историческата реалност, но не и да я установява по научен път.

Като «аргумент» пак в полза на скептицизма в историята или по-точно казано — в полза на антиисторизма, се сочи често и фактът, че самият обект на познание — човекът и неговите дела, не се подава на категорични, неопровержими и трайни изводи и обобщения. Социалните факти и при най-доброто желание на изследвача не могат да бъдат обхванати от всичките им страни.

За да са по-убедителни тук, буржоазните автори, като се започне още от Дилтей, а и преди него(25), много често си служат с баналното противопоставяне на историческото познание с познанието в естествените науки. В резултат на такова противопоставяне неокантианците например делят науките на номотетически и идеографски. Науката за природата е генерализираща, обобщаваща, а науката за културата, на духа, за човека изобщо, каквато е историята, е наука индивидуализираща, идеографическа, стремяща се да разбере единичните факти.

Така например Винделбанд намира, че историята има работа само с еднократните явления за разлика от природата, управлявана от законите, т. е. повтарящи се явления, чието действие е всякога еднакво. Механичното противопоставяне на «точните» и «неточните» науки или на номотетическите и идеографическите науки (според определението на философите-неокантианци) се изгражда върху основата на едностранчивото и примитивно по същество схващане за активната роля на познаващия субект в «неточните», сиреч хуманитарните науки. Превъзнасяйки естествените науки, привържениците на това схващане забравят, изглежда, простата истина, че активността на познаващия субект далеч не е монопол само на хуманитарните науки. Тя представлява общ закон, задължителен както за едните, така и за другите области на знанието, за всеки познавателен процес(26).

Когато говорят за «точни знания», буржоазните автори най-често намесват тук математическите методи на изследване, които поне засега нямат приложение в цялостния историко-познавателен процес, а само на отделни етапи. Като приемат математическите знания като идеал на научни знания въобще, привържениците на антиисторизма фактически достигат до известното още от Късното средновековие противопоставяне на т. нар. образцова наука, т. е. математиката, на другите науки. Нашето знание е дотолкова научно и автентично, доколкото «в него присъствува и математиката» (Кант). «Няма никаква достоверност в науките, е казвал например един от най-бележитите умове на онези далечни времена Леонардо да Винчи, ако в тях не може да се приложи нито една от математическите науки, както и в това, което няма връзка с математиката.»(27)

По такъв начин, бидейки неравностойна с естествените науки, според споменатите схващания историята сама се оказва в периферията на научните знания и следователно отричането на нейното право да бъде наука не бива да предизвиква никакви възражения(28).

Вървейки по идеалистически път на разсъждения, като използуват стария жонгльорски похват на метафизиците, буржоазните теоретици и методолози на историята се опитват преди всичко да мистифицират отделните моменти от диалектически противоречивия процес на познанието в историята. Най-често те естествено прибягват до противопоставяне преди всичко на такива страни от самия познавателен процес, които са му реално присъщи и, взети изолирано, вън от «контекста» на цялостния познавателен процес, се поддават на софистичен спор.

Впрочем това именно е характерно за представителите на идеалистическата философия, на този по думите на Ленин «пустоцвет върху здравото дърво на познанието», че те, изграждайки своите концепции, най-често експлоатират теоретично реално съществуващите и при това особено важни проблеми(29).

«Идеалистическата философия, писа Г. X. Шингаров, всякога паразитствува върху отделни страни от особеностите на човешкото познание. Гносеологична основа на различните идеалистически течения... представлява абсолютизацията на едни или други особености на процеса на познанието, на отражението на действителността.»(30) Тъкмо чрез абсолютизиране на отделни привидно слаби страни на историко-познавателния процес буржоазните специалисти се стремят съзнателно да създават истински омагьосан кръг около тези проблеми, в които мъчно може да се ориентира по-неосведоменият човек.

Доколкото истинското състояние на нещата в историята като наука не говори в полза на едни или други идеалистически концепции, не дава материал за научно аргументирани изводи и обобщения, много често се налага на склонните към теоретизиране буржоазни автори да заместват доказателствата с думи и фрази. Затова често при тях се стига до прийомите, за които говори Гьотевият Фауст: Wo Begriffe fehlen, da stellt ein Wort zur rechten Zeit sich ein(31).

И действително, ако се вникне по-внимателно в смисъла и съдържанието на буржоазно-идеалистическите теоретични съждения в историята, ще се види, че при тях е налице едно натрупване на думи, целещи да въздействуват не толкова на разума, а върху чувствата, върху онази особена нагласа у човека, която го прави понякога способен да вярва и в невероятното, в недоказуемото. Отнеме ли се от тези идеалистически концепции празнословието, научно непотвърдените доводи, тогава от тях не би останало нищо. Или, както се изразява Маркс, само че по друг повод: «Ако се стиснат тези надути, приличащи на въздушни мехури фрази, в ръцете ви няма да остане нищо, дори въздухът, който преди това ги е правил да представляват нещо»(32).

3. Идеалистическа интерпретация на въпроса за смисъла на историята и историческите знания. Историческата истина като гносеологичен феномен. Детерминираност на социалните явления и факти

Както вече се каза, теоретичният арсенал на идеалистически мислещите буржоазни методолози на историята е идеалистическата философия. Оттук именно протича оня мътен поток от теории за обяснение на явленията и фактите, свързани с дейността на човека в неговата история, който залива страниците на цялата буржоазна философско-историческа литература. Той прониква дълбоко в самата научна практика, насочва нещата в съвсем погрешна посока.

Обясненията, които идеалистическата философия дава на сложните гносеологични проблеми на историята, са добре познати, а за някои от тях вече стана дума. Те впрочем не са нищо друго освен обърнати назад, механично пригодени към ретроспективното познание философски виждания за нещата и явленията в природата и обществото. С други думи, в основата на идеалистическото отношение към теоретичните и методологичните проблеми на историята лежат онези «аргументи», които служат за изходно начало при осмисляне на различните явления и факти от заобикалящия ни свят. Накратко, тези «аргументи» се свеждат до това, че се поставя под въпрос или самият обект на познание в историята, считан най-често за ирационален, или пък знанието за обекта, или най-после едното и другото(33).

В духа на идеалистическите разсъждения излиза, че историческото минало присъствува в настоящето само във вид на аналогични образувания, само като факт на съзнанието. Човек се съотнася с някогашната реалност само в идеалната сфера. Мисленето единствено е в състояние да ни «отведе» до т. нар. исторически факти. Що се касае до «веществените реликви», с които разполага историкът и чието обективно съществуване все пак не може да се отрече, те служат само като катализатор на въображението на изследователя, за да го подтикнат да твори образа на историята.

Така изглежда всъщност общата «философска картина» на обекта на историческото познание, която ни рисуват усърдно мнозина буржоазни автори. Ако повярваме на тази иначе богата на багри и цветове картина, събрала в себе си всички нюанси на халюционизиращото човешко въображение, ако се съгласим за миг поне с тези, които са приели за свое верую догмите на идеалистическата философия, тогава и погледът ни към миналото ще трябва да бъде друг. Ние ще трябва да приемем, че наистина «няма нищо извън съзерцанието, извън човешкото познание».

Единствено реална е само мисловната дейност, мисленето за нещата, а не самите неща (Б. Кроче). Историческото минало също така може да бъде плод единствено на човешкото мислене, резултат от познавателната дейност. В такъв смисъл историческият оптимизъм, доверието в историческото познание става напълно излишно. Така наречената историческа реалност е само собствен продукт на историка. Тя е негова собствена реалност или, както някои се изразяват по-образно, видения на факти от миналото, комбинации от неизвестни ситуации и непознаваеми състояния.

Историческите факти, към които с такова голямо уважение се отнасяха представителите на традиционната буржоазна историческа наука, за съвременните теоретици и методолози на историята нямат обективен характер. Те съществуват не в тяхната реалност, а в отношението на субекта към неговия обект на познание. Според неокантианците например тези факти, а и самият исторически процес като цяло се създават по пътя на историческото мислене(34).

Теоретични съждения от този род естествено могат да се приемат за парадоксални, за някакъв анахронизъм, несъвместим със съвременното рационално мислене. В тяхното наличие някой може дори да се съмнява, стига да не се е занимавал със съответните писания на буржоазните автори. За да се убедим, че тe наистина съществуват, нека да дадем думата на някои по-ярки представители на идеалистическата философия на историята, които са се посветили на теоретико-методологичните проблеми на историческата наука.

Ето как например един английски автор вижда характера на историческите знания, значението на познавателните резултати в историческото дирене: «Историята, която ние четем, макар и да почива на факти, строго казано, тя не е отражение на факти, а е серия от предполагаеми съждения. Това, което ние наричаме историческо обобщение, не е нищо друго освен съждение върху съждението»(35).

Това ще рече, че научните изводи и обобщения в историята не са отражение на обективната историческа действителност, а само някакво съгласуване на вижданията на историка със свидетелствата на източниците, които той използува.

«Действителността (историческата действителност — б. н.), твърди със същата категоричност съвременният западногермански професор А. Ничке, това е само теоретична конструкция, проекция на вътрешния опит.»(36)

Споделяйки същите ирационални виждания за историческите знания, споменатият вече Р. Арон разглежда фактите като чисто субективна конструкция, извлечена от съзнанието на историка. «Не съществува историческа реалност, независима от науката и която науката би могла да възпроизведе достатъчно вярно.» «Историята, продължава Арон, разглежда обекта, който не само е минал (ако това е събитие), но който достига съществуване и изменение само в съзнанието.»(37)

След като историческата действителност не съществува обективно или — ако си послужим с думите на Б. Кроче — трябва да кажем, че след като тя «не ни е дадена отвън», изводите на историка в крайна сметка се «раждат» само в неговата глава, представляват продукт на неговото съзнание.

«Нещата са истински или измамни в зависимост от гледната точка», бе казал някога един от видните създатели на теорията на вероятностите — Б. Паскал(38), обосновавайки своя скептицизъм в науката. Така всъщност разсъждават и някои съвременни идеалистически мислещи буржоазни историци. Според тях именно историческият живот не съществувал реално. Той е само логическа конструкция, създадена в процеса на изучаването на документалните свидетелства. Без историческо познание няма историческо минало, няма историческа реалност! Така трябва да е разбирал нещата например Ф. Майнеке, който още в началото на нашето столетие провъзгласи своето «откритие», съгласно което историческото минало не е някогашната реалност, към която отправя погледа си историкът, опирайки се на съответен изворов материал, а само «комбинации от неизвестни ситуации и непознаваеми състояния». «Загадката на историческия живот» остава «магически тайнствена, коварна и завинаги неизвестна»(39).

Като че ли за да «логизира» това «откритие» на известния немски учен и мислещите като него, да го направи още по-убедително, съвременният буржоазен автор Герхард Ритер обясни от трибуната на Десетия световен конгрес на историците, че «историята по своето същество не е отражение на обективните процеси», а представлява «свободно оформени исторически картини». Да се пише история това ще рече «да се предава форма на безформената материя»(40).

Не случайно съвременните позитивисти например смятат, че главна задача на изследователя-историк не е да описва историческата действителност, а само своя субективен опит и преживявания, резултатите от духовните си съзерцания. На практика това означава, че историкът се явява в качеството на творец на миналото.

Самата наука, ни убеждава един от изтъкнатите представители на позитивистите — Ф. Франк, е «логическа структура» и съдържанието на историята следователно се създава единствено чрез «логически операции», при които необходимите ни истини се извеждат не от историческите свидетелства, а от собствените ни мисли, по волята и желанието на историка.

От тази логика се ръководи и друг добре известен буржоазен автор — И. Берлин. Още преди две десетилетия той излезе със специално изследване, опитвайки се да даде окончателен отговор на този особено заплетен въпрос за обективността на историческото минало, респективно за достоверността на историческите знания. За И. Берлин съществуването на обективния исторически процес, на изучаването на който са посветили живота си безброй учени, представлява само една «версия», която «никога не ще бъде научна»(41). «Изводите за историята, казва и друг също песимистично настроен буржоазен автор, никога не се явяват напълно доказани; те са теоретична вярност.»(42)

Заслужава да се отбележи, че по такъв път на разсъждение буржоазните автори достигат и до крайно несъстоятелната трактовка на самото понятие «исторически факт», на неговата структура. Така например, разглеждайки всеки исторически факт като феномен на съзнанието и като елемент на настоящето, те го отъждествяват с представата за него. Така именно се достига до извода, че в действителност не съществува исторически факт, който да предшествува науката и които тя трябва да реконструира. Доколкото статусът на историческия факт зависи изцяло от волята, желанието, стремежа и т. н. на субекта на познанието, който има право свободно да рисува «образа на историята», единственият начин да се пише история е тя да се преписва постоянно(43).

Така разсъждава например Карл Попър. Неговите шумно рекламирани на Запад теории обективно водят изследователя до порочния кръг на субективизма, създават хаос в разбирането на истинските възможности на познаващия субект в историята.

Според К. Попър изводите, до които достига историкът при изучаване на историческите свидетелства и фактите от миналото, не са друго, а сбор от интерпретации, и то крайно неустойчиви, променливи, изменящи се по желанието на всяко поколение, дори и от желанието на всеки историк. «Обобщавайки, ние имаме право да кажем, твърди той, че не може да съществува история на «миналото», каквото действително е станало, възможни са само исторически интерпретации, при това нито една от тях не е окончателна и всяко поколение има право да предложи собствена интерпретация.»(44)

В действителност повторното изследване на даден исторически факт, на историческата реалност, хвърлянето на допълнителна светлина върху тях не свидетелствува за някакви произволни действия на познаващия субект, за някакви изключителни негови права на интерпретатор.

Споменатото отношение към историята и нейните резултати, възгледът, че историческите интерпретации имат преходен характер, всъщност служат като изходно начало и за концепциите, които ни предлагат представителите на прагматичната философия и история. Търсейки малко по-деликатни форми за отричане на обективността на историческия процес и на историческите знания, те също така предоставят историята в ръцете на историка. Той е облечен със суверенното право на жрец, който прониква в тайните дебри на миналото, за да открие онези истини, които могат да бъдат полезни, да носят реална полза (за кого, това вече се подразбира). За прагматиците, както е известно, истинността и полезността се покриват взаимно. В този смисъл именно според техните виждания за доказана се смята не коя да е историческа истина, а само полезната, прагматически ефективната(45).

Когато прелистваме днес страниците на изследванията на буржоазните автори в областта на теорията на историята, не може да не забележим, че въпреки безспорната близост в техните схващания, все пак могат да се видят и някои различия, ако не в друго, поне в ъгъла на зрение, от който се разглежда един или друг проблем.

Така например прави впечатление, че едни буржоазни автори заявяват категорично, че за реално съществуване на историческото минало изобщо не може да става дума и всичко това, за което говорят историческите свидетелства, е само «пpoекция на вътрешния опит». Други автори, също така споделящи постулатите на идеалистическата философия, са склонни да дадат малко по-уклончив отговор на тези въпроси. Те хитро застават на позицията на хора, които не отричат науката история, но същевременно не са съвсем уверени, че тя е способна да проникне в «тайните» на своя обект на изследване, да го реконструира с необходимия автентизъм.

За свое кредо те приемат историческия релативизъм: дали е съществувало историческото минало, или не, дали то е познаваемо, или остава завинаги скрито за нас, ние не знаем и никога не ще узнаем. Можем само да си изграждаме свои хипотези, без обаче да сме сигурни в тях, без да можем да ги потвърдим с необходимата сигурност.

«Единствено сигурно е, че няма нищо сигурно» — повтарят те мъдро думите на римския мислител Плиний Стари. «Реалността, заявява например един от светилата на западната историческа мисъл А. Тойнби, е неразделно единство на мистичния опит. Ние не можем да знаем дали тя е съществувала, или не, тъй като ние нищо не можем да знаем.»(46)

«Историческата реалност в окончателна степен се определя от мисленето и представите на хората», приглася на същата струна и друг буржоазен автор(47). По такъв начин и той ни дава правото сами, по наш вкус и предпочитание да решаваме въпроса, как стоят нещата с обективността на историческото минало, респективно с истинския характер на историческите знания.

За да подсилят убеждението относно «мистичната същност» на историко-познавателния процес и да не оставят никакво съмнение, че материалистическото разбиране на историята като наука, способна да осигурява точни знания, е неиздържано, буржоазните автори никога не изпускат възможността да подчертаят още една специфична страна на историческото познание. Към множеството други «доводи» те бързат да прибавят и този, че резултатите, до които достига историкът, не могат да бъдат експериментално проверени, липсва необходимото научно потвърждение за тяхната достоверност.

Така например като твърди, че съществуването на историческата реалност представлява само «версия» на историка, негова «умствена конструкция», споменатият вече английски социолог И. Берлин обяснява това с факта, че всяка такава «версия», създадена от изследвача на миналото, е априорна. Тя остава завинаги «недостъпна за експериментална проверка»(48).

Липсват и научни критерии за такава проверка. «Не съществуват критерии, заявява безапелационно К. Попър, и ние не сме длъжни да поставяме въпроса за такива критерии.»(49) Историкът изучава миналото, оценява историческите факти, явления, процеси, но той върши това единствено от позициите на своето време. Следователно неговият критерий за оценка е съобразен не с историческото време, а с времето на историка. Затова критериите за оценка на историческите факти и свидетелства нямат обективно значение и ценност.

«Да се мисли, пише изтъкнатият представител на класическата немска философия Хегел в своята «Философия на правото», че някоя философия може да излезе извън предела на съвременния й свят, е толкова глупаво, колкото е глупаво да се мисли, че отделният индивид може да прескочи своята епоха.»(50)

Повлияни силно от скептицизма на идеалистическата философия, буржоазните теоретици и методолози на историята споделят възгледа, че до обективни знания за миналото не могат да достигнат дори и най-добросъвестните изследвачи.

Ако все пак някой се осмели да твърди, че е открил един или друг исторически факт, че е намерил сигурно потвърждение за реалното му съществуване — на това не бива да се вярва. За реални исторически факти, каквито те наистина са били, според споменатите вече постулати на идеалистическата философия не може изобщо да се говори(51). Това, което даден изследовател на миналото нарича «исторически факт», «автентично свидетелство» и т. н., не е нищо друго освен негова, на изследователя «субективна конструкция», негово творение, постигнато с помощта на интуицията, на заложеното у човека мистично начало(52).

И така историкът дори и да разполага с необходимия изворов материал, с достатъчно ретроспективна информация, не може да проникне в миналото, да разбере и да отрази реалните исторически факти. Това минало всякога се оказва недостижимо, забулено с непроницаема завеса, която никой никога не ще успее да повдигне. Така наречената обективна истина, убеждава ни Г. Ритер, «винаги се изплъзва от ръцете на историка, носи призрачен характер, зашифрована е навеки, остава си шифър на трансценденцията»(53).

* * *

Както вече споменахме, за да обосноват своите нихилистични схващания за историята и историческото познание, за да направят своите концепции по-убедителни и приемливи, буржоазните автори насочват погледа си преди всичко към онези страни от познавателния процес, които дават възможност да се оспорва автентизмът на самите исторически знания. С други думи, те се стремят да експлоатират такива проблеми в историческата наука, които дават по-голям простор за философско-идеалистически спекулации. За такъв проблем буржоазните автори са избрали и проблема за научната истина в историята.

Като използуват ловко диалектическата сложност на историческата истина като познавателен феномен, и обективните, и субективните идеалисти изграждат свои теории, които в крайна сметка целят да поставят тази истина в пълна зависимост от субективното състояние на историка или пък от някакви независещи от него фактори. Много често като «неопровержим довод» в полза на агностицизма се изтъква тъкмо фактът, че всяка историческа истина има релативен характер, че историческите знания не са нещо неизменно, веднъж завинаги дадено.

Както в други случаи, така и при разглеждане на въпроса за същността и характера на историческата истина буржоазните автори си служат с познатия вече метод на ловко замъгляваме на проблемите, с абсолютизиране на едни или други техни страни. В случая стремежът да се създаде деформирана представа за нещата намира израз още в самото определение, което се дава на понятието «историческа истина». Научното определение на това понятие, както е известно, има изключително значение, тъй като характеризира самия смисъл на изследователската работа, дава отговор на основния гносеологичен въпрос на историята за характера на историческите знания, за действителните резултати от работата на историка. Когато разглеждат теоретичните аспекти на проблема за историческата истина, мнозина от буржоазните автори правят предварителна уговорка, че тук изобщо не може да се говори за такава истина, която според класическата формула означава «съответствие на знанието с действителността»(54).

Както трябва да се очаква, историческият идеализъм отрича категорично марксическото разбиране за истината като форма на функционално отражение на действителността, като елемент на достоверни исторически знания, конкретен израз на които е например научният исторически факт. Изхождайки от своето метафизическо разбиране, буржоазните автори под една или друга форма всякога са склонни да отъждествяват «факта-информация» с «факта-събитие». В този случай те пренебрегват обстоятелството, че съобщението за дадено събитие това още не е самото обективно събитие, а само негово отражение във формата на информация. Неговото съдържание може да бъде както обективно, така и субективно, пристрастно, неточно.

По такъв начин именно (както се случва например с позитивистите) се достига до пълно отъждествяване на знанието за нещата с информацията за тях. Така се заличава границата между обекта и субекта на познанието, между обекта на познание и познанието за обекта, между документалния и реалния факт, между мисленето за факта и самия факт. Неопозитивистите например разглеждат историческия факт като един от елементите на общата логическа структура на историческото познание и като продукт на съзнанието, на мисленето (това, което е в моето съзнание, то е вярно, то е реалност).

По този път на разсъждения буржоазните теоретици на историята достигат до пълно отричане на диалектикоматериалистическото схващане, според което научната историческа истина като феномен на познанието не е и не може да бъде «истина от последна инстанция», а има малко или много относителен характер, така както е и всяка друга научна истина.

Не бива да се забравя същевременно, че при хуманитарните знания, доколкото се отнасят главно до «човешкия материал» и по същество са знания на обществения човек за самия себе си, оценъчните категории имат своя специфика. Тъй като човешките ценности са исторически изменчиви и се менят заедно с развитието на обществото, в «човекознанието» за разлика от естествознанието научните истини не могат да бъдат свободни от социално-историческа детерминация. Но критериите за истинност и критериите за ценност при цялата им противоречивост в историята (нещо, на което буржоазните автори винаги отделят специално внимание, за да го използуват като аргумент в своя полза) не са обезателно антагонистични. Те се намират в такова съотношение, че при определени условия истината се постига не без връзка с ценностите, а във взаимодействие с тази категория. С други думи, възможността за достигане на обективната историческа истина в никакъв случай не се намира в противоречие с аксеологическата природа на историческото познание. Необходимо е обаче изследователят-историк да се ръководи от действително научни оценъчни критерии и при използуването на историческите извори, и при оценка на фактологичния материал, извлечен от тези извори по пътя на критичния анализ и синтез(55).

За да се разбере цялата несъстоятелност на буржоазно-идеалистическите схващания за историческата истина, заслужава да се отбележи и това, че на нея те гледат не като на диалектическа категория, а като на нещо абсолютно, вечно, неизменно (истина, която търпи каквито и да са изменения, не е истина). По такъв начин, прикривайки се зад метафизическата формула за научна истина въобще като еквивалент на абсолютна истина, за тези автори се оказва не особено трудно да отрекат и истинността на историческите знания, които като феномен на познанието за миналото в никакъв случай не могат да се приемат за нещо закостеняло, неизменно.

Заслужава да се отбележи още и това, че когато говорят за необходимостта истината да бъде пълен адекват на нещата, за които се отнася, буржоазните автори много често спекулират и с още една особеност на познавателната дейност. Става дума за това, че в своето познание човек има работа не непосредствено с обективния свят «сам по себе си» (status rerum), a със света в този му вид, в който той сетивно се възприема и концептуално се осмисля. Фактите, които съответствуват на истинното знание и които определяме като нещо заслужаващо внимание, се явяват елемент не на обективното, а на сетивно възприетото и концептуално осмисленото, т. е. съдържат в себе си и съответна теоретична интерпретация. В този смисъл споменатата по-горе класическа формула за истината като знание, съответствуващо на обективната реалност, не бива да се разбира като просто копиране на реалността от мисленето, какъвто характер би трябвало да има една «вечна истина».

В историческото познание въпросът за съответствието между истините и обекта, между знанията за нещата и самите неща е още по-усложнен поради присъствието на «посредник» между обекта на историческото познание и познаващия субект — автора на един или друг документ(56).

Когато се разглежда въпросът за идеалистическите концепции относно научната истина въобще и в частност историческата истина, трябва да се отбележи, че тези концепции не са нещо самоцелно. Те не се създават, за да покажат действителното състояние на нещата, а тъкмо обратното — да внесат и тук объркване. Известно е, че тъкмо повратното, метафизическото по същество разбиране на въпроса за истината не като диалектически процес, а като някакво абсолютно съответствие с нещата, като «вечна истина» създава предпоставки да се твърди, че истината в историята е недостижима. Тя следва да се приеме само като нещо «съкровено, недостижимо», като «символ на вярата», като «утопичен блян».

По пътя на преднамереното отъждествяване на научната истина с абсолютната истина К. Попър «обогати» в наше време философската терминология с още едно понятие, а именно «правдоподобност»(57). То е предназначено да замести «баналната» вече формулировка за научната истина, която все едно е недостижима. Същевременно с него се цели да се утвърди схващането, че всяка научна теория (a това ще рече, че и научната теория в областта на историята) е конгломерат от истинни и лъжливи твърдения, при които последните непременно вземат надмощие и обезсмислят т. нар. научни знания.

Проповядвайки финитизма като своя философска концепция за истината и в частност за историческата истина, приемана само като абсолютен адекват на явленията и фактите от миналото, като тяхно пълно съответствие, неподлежащо на каквито и да са промени, буржоазните автори често са склонни да я търсят самоцелно, да се интересуват от истината сама за себе си, като поставят върху еднаква плоскост истините за значими неща с истините за изолирани, единични, частни факти, събрани механично, без оглед на действителното им познавателно значение. Това ще рече, че по такъв начин поне в сферата на теорията (върху научната практика в историята влияят и други фактори, които често водят до разминаване с различните идеалистически конструкции) истинността за знанията за нещата се изтъква на преден план. Тя се оказва с предимство пред знанията за значението на тези неща, за тяхната действителна роля и характер — важно е фактът да е истинен и с това се изчерпва неговото значение за изследователя.

Когато разглеждат основните гносеологични въпроси на историята, към които несъмнено спада и въпросът за историческата истина, буржоазните автори полагат особено големи усилия да наложат схващането, че в тази област на знанието господствува преди всичко пълен субективен произвол. Независимо от това, дали признават или не обективността на миналото, съгласни ли са или оспорват истинността на ретроспективните знания, в крайна сметка теоретиците и методолозите на буржоазната историческа мисъл приемат, че в историята липсват обективни методи за изследване, че изследователят-историк има неограничени права при създаване на «образа» на историята, при определяне качеството на историческите факти, на самите исторически знания. Историкът, този «пророк, блуждаещ в миналото» (Хайне)(58), подпомогнат от документите, има суверенното право да твори сам някогашната действителност. Той може всичко. Той е главен арбитър в откриването, натрупването и оценката на фактите. От него изцяло зависи истинността на едни или други факти. Познаващият субект в историята е в състояние да предаде смисъл дори и на това, което е безсмислено, да назове като истина и най-голямата лъжа.

Каква картина на миналото ще ни представи историкът, това не зависи непременно от някогашната реалност, която той възпроизвежда. Самата тази реалност, както вече стана дума, в очите на идеалистически мислещите буржоазни автори е само една субективна конструкция. Определя се «от мисленето и представите на хората»(59), в случая — на познаващия субект. Важното е какво историкът вижда и какво желае да отрази. Това на свой ред е обусловено изключително от неговите индивидуални възможности и преди всичко от неговото «чутие-усет», творческо въображение, фантазия и т. н. Колкото въображението е по-силно, колкото по-големи са възможностите на историка за самовглъбяване, за духовно съзерцание(60), толкова по-богата, по-ярка и по-правдоподобна ще е картината, която той рисува. Обратно, ако историкът не е в състояние по липса на някои от посочените качества да твори историята, да извлича от дълбините на своята душа съответния «материал», необходим за разпалване на въображението и фантазията, тогава и резултатите ще бъдат безплодни, ненужни.

Сред доводите, които служат като основание за утвърждаване на субективния произвол в историята, особено важно място заема тъкмо повратното разбиране на научната историческа истина и по-специално теорията за т. нар. екзистенциална истина(61). Всяка истина съгласно тази доста широко застъпена днес на Запад теория е екзистенциална, т. е. има множествен характер. За никой предмет, явление, факт не може да се установи само една истина, която да се приеме за сигурна сама по себе си. От многото истини историкът естествено избира само тази, която съответствува на неговите виждания и интереси, съгласува се с неговите желания.

Така че на практика поради плуралистичния характер на историческата истина всеки историк има възможност да си създаде своя собствена картина на изучавания от него обект. «В края на краищата, казва Мару, от психологическата цялостност на изследователя, от неговата лична квалификация, от неговото усърдие ... зависи истината в науката.»(62)

Теорията за екзистенциалната истина в историята, пронизана от солипсизъм, служи като основание за утвърждаване на споменатото вече схващане, за нейната конюнктурност и подчиненост единствено на потребностите на деня. Ако това се налага, ако изследвачът пожелае, тя може да му даде достатъчно материал за обосноваване на всякакви тенденции и възгледи, които са в унисон с интересите на една или друга класа, партия, социална група и т. н. Това има предвид Б. Кроче, като твърди, че «практическата потребност, върху която се опира всяко съждение, предава на историята тази особеност, че тя всякога ще бъде «съвременна история», тъй като в действителност ... тя всякога ще бъде отнасяна към някакви истинни ситуации»(63).

Пак възгледът за екзистенциалността на истината е причина създателят на т. нар. критическа философия на историята Р. Арон да замени, както той се изразява, поставения от Кант въпрос: «В какви условия е възможна историческа наука?», с въпроса: «Възможна ли е, или не историческа наука, която да е пригодна за всички?»(64). Отговорът на историческия идеализъм, разбира се, и тук е категоричен: «Не, не е възможно да съществува приемлива за всички история!». Защо обаче е така, това буржоазните теоретици не искат да обяснят с ясен, точен и категоричен език, а прибягват до софистика.

* * *

Един от основните въпроси на историята като «наука за човека и за човешкото минало»(65), който всъщност е най-ярката «демаркационна линия», разделяща идеалистическото и диалектико-материалистическото разбиране на общественото развитие, е този за съществуването и характера на социалния прогрес, на историческите закономерности. Не случайно за едно от най-големите завоевания на марксизма се смята създаването на теорията на историческия материализъм, последователното прилагане положенията на диалектическия материализъм в изучаването на процесите и явленията в социалната сфера.

«Така, както Дарвин откри законите в развитието на органичния свят, казва Фр. Енгелс, Маркс откри законите за развитието на човешката история.»(66)

Въпросът за наличието на закономерности в историята, както основателно подчертават някои автори, е неразривно свързан с проблема за обективността на историческите знания, представлява негова съставна част. В наше време този въпрос според А. Шаф например е «изключително актуален и отношението към него има не само теоретично, а и важно практическо значение»(67).

Ето защо, за да се разбере по-добре истинското равнище на буржоазната историческа мисъл, трябва непременно да се вземе предвид и отношението на различните идеалистически школи и направления към въпроса за историческите закономерности.

Марксическата историческа наука, опирайки се на методологията на диалектическия материализъм, разглежда историческия процес като обективен, диалектически процес, който се развива по свои собствени закони. В обществото, така както е и в природата, съществуват закономерности, обективно детерминирани явления и процеси. Всяко явление е така или иначе детерминирано, няма факт без причина!

Като отрича съзерцателното отразяване на фактите и процесите в духа на обективизма, марксическата наука се стреми да установи не само връзките между тези факти и закономерностите в социалната практика на човека, а и да потвърди възможностите за съзнателно въздействие върху самия исторически процес, за прогнозиране на историческата перспектива(68). В това се състои величието на марксизма, че като показа обективния характер на движението на световната история, същевременно посочи и обществената класа, призвана със своето социално положение да ликвидира антагонистичните обществени отношения и да построи ново, безкласово общество.

Историческият процес не е някакъв ирационален поток от събития и явления. Историята обладава неумолима логика на развитие и зад привидния хаос се крие определена взаимна обусловеност на обществените явления. Да се разкрие обаче механизмът на сложните взаимодействия и взаимозависимости в обществото, да се покаже спецификата на неговото функциониране и да се създаде върху тази основа издържан теоретичен модел на общественото развитие, на историческия процес като цяло не е никак лесно. Тук възникват много проблеми, в разрешаването на които определена роля играе и историческата наука. За да изпълнява успешно своите отговорни функции в това отношение, тя трябва преди всичко да възпроизвежда обективно конкретната история на общественото развитие като единен закономерен процес в цялото му многообразие (историкът се интересува преди всичко от конкретните форми на проявление на закономерностите). Без разкриване на закономерностите, без изразяването им в логически категории не е възможно научното познание на миналата действителност, не е възможно съществуването на истински пълноценни исторически знания(69).

Признаването на историческите закономерности това е признаване на единния настъпателен обществено-икономически процес, който неизбежно води до качествени промени в икономическата, социалната, политическата и идеологическата структура.

Познаването на социалните закономерности има и това значение, че води до отричане на господствуващите днес в буржоазната историческа наука консервативно-утопични социологически теории и възгледи за стабилност и вечност на социалните порядки, основани на частната собственост и произтичащата от нея експлоатация на човек от човека. Това означава също така да се види цялата несъстоятелност и на толкова модните днес концепции за т. нар. народен капитализъм, за «конвергенция» на противостоящите системи(70), за запазване на статуквото в сегашното капиталистическо общество без радикални социални промени, без нарушаване на «социалното равновесие».

Тъкмо затова именно от идеолозите на буржоазията, от теоретиците и методолозите на буржоазната историческа наука не може да се очаква да се съгласят с каквито и да са закономерности в развитието на обществото. Нещо повече, когато става дума за това, че философствуващите буржоазни историци водят фронтална атака срещу диалектикоматериалистическото разбиране на историята, трябва да се има предвид, че тяхната «елитна» ударна сила, масираната им атака е насочена главно срещу онези положения в марксическата наука, които утвърждават като реален закономерния процес в развитието на обществото.

Както откровено признава и един съвременен западен автор, днес всички немарксистки теоретици и историци-изследователи отричат историческата закономерност като реален социален феномен(71). Те се опитват с всички средства да ни убедят, че за обществени закономерности не може да се говори, тъй като самата история не е нищо друго освен «случайна конфигурация от безброй множества отделни, необусловени взаимно феномени»(72).

В развитието на обществото според О. Краус например «няма нищо друго освен безредно следване на една подир друга случайности»(73) или според друг автор — на «факти-спектакли», които са толкова много, «колкото са звездите на небето»(74).

«В историческото развитие на обществото, убеждават ни с трогателно единодушие буржоазните теоретици, действува стихията, господствува безредието и екзистенциалният хаос,»(75) подобен на водовъртеж(76), в който никой не е в състояние да се ориентира. Така нареченият социален прогрес, възможността за ретроспективно изучаване и установяване на някаква причинна зависимост на събитията и фактите, твърдят идеалистически мислещите автори, не е нищо друго освен «мистика в науката»(77).

След като в социалната сфера, разсъждават те, не е възможна каквато и да е повторяемост на явленията, липсва «връзка в действителните събития»(78), тогава «така наречените обективни закони са илюзорни или недоказуеми»(79), представляват творение на едни или други автори(80).

За особеното значение, което буржоазната философска и историческа мисъл отреждат на въпроса за правото на историята като наука да потвърждава наличието на обективни исторически закономерности и тенденции, да прогнозира историческата перспектива в развитието на обществото, свидетелствува красноречиво фактът, че с решаването на този въпрос са ангажирани имената на най-изтъкнати буржоазни учени.

Така например още в началото на нашето столетие, когато всъщност се очертаха противоречията между либералното и консервативно-реакционното направление в буржоазната историческа наука, по този въпрос казаха категорично тежката си дума изтъкнати представители и от тези две направления. Сред тях са Е. Майер, Г. Рикерт, Е. Бернхайм, Н. Кареев, Ф. Майнеке и др.

Залагайки своя авторитет на големи учени с широко признание, тези автори се опитаха в услуга, разбира се, на своята класа да формулират теоретично позициите на съвременната буржоазна мисъл по въпроса за историческата закономерност и възможностите на историка да установява и потвърждава едни или други взаимовръзки и взаимозависимости в развитието на обществото.

Е. Майер беше сред първите, който обяви за основен принцип на историята схващането, че в действителност «няма никакви исторически закони, а има само емпирични обобщения, изведени по пътя на аналогията»(81). Това, че «липсва обективен и исторически детерминизъм, каузална закономерност», че те «съществуват само в идеала», само като «постулата» в съзнанието на историка, според Е. Майер следва да се обясни със самата същност на историята(82). «Всичко, което в природата и в човешкия живот, твърди той, се извършва закономерно — в историята се явява само като даденост.»(83)

За да бъде по-убедителен в своите твърдения и за да накара читателите си наистина да му повярват, Е. Майер им внушава, че до този така категоричен, нетърпящ никакви възражения извод той е достигнал благодарение на богатия си личен опит и на литературата, с която се е запознал. «И действително, пише той риторично, през моите многогодишни исторически изследвания не ми се е удало да открия нито един исторически закон, а също и в трудовете на другите историци не съм попадал на такива закони.»(84)

Споменатият възглед на Е. Майер и на неговите съмишленици от онова време се превърна в истинско кредо и на буржоазните историци от наши дни. Те по същия начин полагат немалко усилия, за да докажат, че липсват каквито и да са научни основания, за да се твърди, че съществуват обективни научни закономерности. Разглеждайки обществото в неговата история като някакъв механичен агрегат от частни, несвързани взаимно явления, факти, процеси, редица съвременни буржоазни учени продължават да утвърждават схващането, че в социалната сфера господствуват само случайностите и те естествено не могат да послужат като доказателствен материал за установяване на някакви обективни тенденции в развитието на обществото. Така например според привържениците на т. нар. критическа философия (това твърде нашумяло през последните няколко десетилетия философско направление) не може изобщо да се говори за каквото и да е историческо единство. Според техния пронизан с краен субективизъм и агностицизъм възглед историята е процес, който се състои само от отделни, несвързани помежду си фрагменти, отломки от дейността на хората. Те имат и тази особеност, че са непознаваеми и следователно не могат да се подведат под никаква закономерност. Затова историческото познание не може да бъде друго освен едно свободно изграждане на «прости логически конструкции», механична регистрация на отделни факти и процеси от миналото.

Спекулирайки с някои от специфичните страни на историческото познание, представителите на това субективноидеалистическо направление разглеждат познавателния процес не като отражение на обективното развитие на историята, а като своеобразна творческа дейност, при която историкът «твори» миналото по свой вкус и предпочитания.

Така на историческото познание се придава характер на субективно съзерцание, а историческата наука се превръща в «поле за свободна изява на учения»(85). За да ни убеди в това, че не бива да се говори за исторически закономерности, А. Тойнби отдели особено много място на този въпрос в своя фундаментален дванадесеттомен труд «Изучаване на историята»(86).

След дълги съждения върху печалната участ на човечеството в неговата история Тойнби в края на краищата се присъединява към характерния за западната историческа мисъл глобален песимизъм относно бъдещето на човешкото общество, понесено от стихията. Последната искрица от надежда на този английски учен, както и на многобройните негови последователи си остава бленуваното религиозно обновление на света, способно единствено то да възвърне жизнените сили на цялото човешко общество(87).

Макар че буржоазните философи и методолози на историята, както вече споменахме, единодушно отричат наличието на исторически закономерности като задължителен компонент на социално-икономическото развитие, все пак в техните концепции, в концепциите на отделните автори се забелязват нюанси на различия и по този въпрос. Ако едни теоретици са съвсем категорични и крайни в позицията си, други, притиснати от фактите, все пак са склонни да говорят поне за някаква «предполагаема закономерност», която можела да се наблюдава само в отделни случаи(88), за «структурна закономерност»(89), за «психодетерминизъм», изобразяващ историческия процес като «скрити психологически импулси», и т. н.

Като приемат, че действително в историята няма закономерности, буржоазните автори естествено отиват и по-нататък. По «логичен път» вече те достигат до заключението, че миналото не ни дава никакъв материал за генерализиращи изводи относно историческата перспектива, за научни исторически прогнози и предвиждания. Като жонглират ловко с понятия и категории, взети от богатия арсенал на идеалистическата философия, тези методолози и философи на историята се опитват да дадат свое идеалистическо обяснение на въпроса за историческата перспектива в развитието на човешкото общество. Въпрос, който отдавна интересува не само кабинетните учени, а и всички хора на света.

Преди да се спрем на някои от «аргументите», които буржоазните теоретици използуват, за да «докажат» невъзможността за научни социални прогнози, заслужава да направим и една уговорка. Става дума за техните съждения, свързани с проблемите на историческото прогнозиране, които, макар и да имат на пръв поглед чисто теоретичен смисъл, преследват определени идеологически цели. Те не са изобщо против историческото прогнозиране, а само срещу това, което не е изгодно на класата, на обществото, което те представляват. Така следва да се обясни фактът, че макар да отричат на думи възможността за научно обосновано социално предвиждане, на практика то не им е съвсем чуждо. Напротив, много често именно с исторически аргументи те се опитват да дадат отговор на този особено заплетен и крайно деликатен за тях въпрос. Като се позовават на «свидетелствуванията на историята», те предричат една или друга перспектива в развитието на обществото, чертаят пътя, който човечеството ще измине, дават свои «модели» за най-добра социална структура, принадлежаща на следващите десетилетия и столетия.

Особеното на тези прогнози, както трябва и да се очаква, е това, че те са обърнати с лице към потребностите на капиталистическата класа, подчинени са на нейните виждания за бъдещето. Целта на различните направления в историческия идеализъм е да се докаже, че капитализмът има бъдеще, че той е вечен и измененията, които могат да настъпят в тази социална система, ще доведат само до нейното усъвършенствуване, до повишаване на нейната жизнеспособност.

Класовата ограниченост на буржоазните стратези на новото човешко общество им пречи да видят истинските тенденции в развитието на явленията и процесите от социалната сфера. Само така може да се обясни фактът, че дори и най-изтъкнатите представители на буржоазно-идеалистическата философска и историческа мисъл в качеството си на идеологически защитници на капитализма не виждат никакво друго бъдеще на човечеството освен някакво изменение на собствения си, обременен с тежки противоречия свят. Затова и погледът им напред няма вяра в човека, в хармоничното му развитие, в изменение и подобрение на социалните условия, апелиращи властно за друго бъдеще.

Безспорно характер на подобна прогноза има например особено нашумялата на Запад в наше време концепция за т. нар. конвергенция на различните социално-икономически системи. Тя е призвана да противопостави на откритите от класиците на марксизма-ленинизма обективни закони на общественото развитие някакви измислени «закони» за трансформация на капитализма. Те предвиждат настъпването на общ социален мир, изграждане на единно индустриално общество, или, както още го наричат, «постиндустриално общество», синоним на социално-икономическа хармония, на «вестернизация» по еталон, предлаган от някои американски политици, и т. н.(90)

Все от рода на историческите прогнози от буржоазен тип е и теорията за «интегралното общество», което според П. Соркин ще има хибриден характер — «некапиталистически и некомунистически», някакъв своеобразен «нов вид» с «най-големи положителни ценности»(91).

За историческо прогнозиране по същество могат да претендират и концепциите на споменатия вече английски философ и историк А. Тойнби, на германския екзистенциалист К. Ясперс, на френския обективен идеалист Роже Мел и много други. Бидейки проповедници на теорията за неизбежното сближение на идеализма с теологията, на т. нар. теология на философията (вм. философия на историята), те виждат бъдещето на човешкото общество във връщането му към «изначалното», към побратимяването върху религиозна основа(92).

Характер на подобно социално пророкуване имат многобройните, непрекъснато множащи се в последно време финалистични, апокалиптични по същество теории, издаващи сами по себе си някакво като че ли патологично състояние на духа на техните създатели. Пронизани от пълен нихилизъм и съмнителни чувства към съдбата на човечеството, теориите на социалния песимизъм, за фаталността на човешкото битие са заключителният и тъжен акорд на буржоазната идеалистическа философия, свидетелство за нейната безнадеждност.

«Отчаянието, казва Ленин, е свойствено само на онези класи, които загиват ... Отчаянието е свойствено на онези, които не виждат причините на злото, не виждат изход, неспособни са да се борят.»(93) И действително самата история на класовото общество показва, че всякога, когато перспективите на развитието на това общество станат неблагоприятни в неговите очи и силуетът на миналото се очертава в по-мрачни тонове, чезнат ярките му някога багри.

Очевидно разочаровани от настъпилата при тях ендемия, от тенденциите в развитието на обществото им, мнозина буржоазни автори са се заловили със зловещи предсказания за бъдещата съдба на човечеството изобщо, за изхода от настъпилия «всеобщ кризис в обществото». Човечеството е пред крах — предупреждават с прискърбие теоретиците на разочарованието. Човешкото начало се разлага от коварната ерозия на техническия прогрес. Няма смисъл изобщо човешкият живот, няма смисъл и историята, всеобщо е «разочарованието в прогреса»(94). Някогашният прогрес е вече мъртъв и «неговият труп само трови атмосферата»(95). «Човешката история, пише Рене Садийо, е предварително обречена не на акцелерация, а на «деакцелерация». В края на краищата човешкият вид е осъден на изчезване, от планетата — на разложение. Да се познава историята това, означава преди всичко да се признае, че тя няма смисъл.»(96)

Тези идеалистически прогнози и предначертания за историческото развитие на обществото в основата си са ненаучни и далеч не се опират на доказателства, дадени от самата история, както обикновено ни убеждават техните създатели. Като конкретен идеологически израз на острата криза в съвременното буржоазно общество те са документ за самосъзнанието на класата на обречените. Различните теоретични съждения на идеологическите защитници на капитализма разкриват само страха за съдбата на този строй(97).

Именно страхът от бъдещето кара някои буржоазни теоретици на историята да препоръчват изобщо да не се правят опити за прогнозиране в социалната сфера. Историкът, който уважава себе си и науката история, съгласно това схващане трябва да се откаже да търси отговор на въпроса за бъдещето на човешкото общество. Или — както се изразява един буржоазен автор — «само така историците ще спечелят доверие, когато се обособят напълно от астролозите, звездобройците, вдъхновените пророци и предсказвачи, които заразяват всичките области, привличащи интересите на човека»(98). «Всеки историк, предупреждава патетично споменатият вече западногермански учен Т. Шидер, ще сбърка професията си, ако иска да играе ролята на пророк, който чете в миналото тайнствените знаци на бъдещето.» «Ако историята ни подготвя за бъдещето, продължава той, тя го прави, като ни научава да бъдем готови за всичко без изключение. Тя ни държи здраво в границите на човечността.»(99)

Със същата настойчивост за отказване от всякакво прогнозиране, апелира и Р. Колингууд. «Задача на историка, казва той, е да знае миналото, а не бъдещето; колкото пъти историците провъзгласяват, че могат предварително да го определят, толкова пъти ние можем да изкажем увереност, че в тяхната основна историческа концепция нещата не се намират в благополучно състояние.»(100)

Напоследък дори и сред най-маститите идеологически защитници на капитализма се забелязва безпокойство, че всъщност нито една от многобройните социални прогнози на техните теоретици не издържа проверката на времето. Затова Фр. Полак например търси причините за «уникалната криза в западната цивилизация» в «трагичното обстоятелство», че това общество «няма картина за бъдещето, че то се обръща към него на чужд език»(101).

Когато става дума за това, че мнозина буржоазни автори по принцип отричат възможността да се откриват и да се използуват исторически закономерности, веднага възниква въпросът: Какви са основанията за това? Ако се проследят техните изследвания, веднага се налага убеждението, че един от най-често използуваните доводи е, че «в историята нищо не се повтаря». Всяко явление е уникално по своя характер и същност и «няма прототип».

Историята по думите например на един от теоретиците на буржоазната философия на историята Е. Кало е «дескриптивна наука». Това ще рече, че тя трябва да се задоволява само с простото описание на фактите и не може да има «нито структура, нито метод» — «всяка теория в тази област е мъртвородена»(102).

Добре е известно, че методологичната основа на буржоазната история е емпиризмът, механичното откъсване на общото от единичното, противопоставяне на «генерализиращия метод» на естествознанието с «индивидуализиращия метод» на историята. Историята е «идеографическа наука», наука за индивидуалното, неповторимото, уверяват ни например неокантианците от прословутата баденска школа(103). Тя трябва да се освободи завинаги от такива «предразсъдъци» като идеята за социален прогрес, за наличието на взаимна връзка и взаимозависимост на явленията.

Задача на историка е строгото фиксиране на фактите, без да се интересува от философски обобщения(104). Самата «историческа правда» се проявява не в общите закони, а в познанието на отделните уникални ценности(105). Именно чрез отделните, индивидуалните, частните емпирични факти се проявяват по думите на Т. Парвинг «т. нар. исторически закони и заедно с тях загиват»(106).

Индивидуалните факти и конкретните събития според Майнеке например единствено дават възможност на историка да разкрие «трагическия характер на целия исторически живот»(107). Tе според Колингууд са всичко, законите са нищо(108). «Всяко събитие, пише Р. Арон, в точния смисъл на думата е съвършено уникално и единствено. То протича в определен момент, който повече не се повтаря ...»(109)

Оттук произтичат и задачите на историка при неговите конкретни изследвания и проучвания. След като той не е в състояние да проникне, както се изразява Г. Рикерт, «в субстанционалността», остава да се задоволи само с описването и простата координация на конкретните събития и индивидуалните факти, като съблюдава единствената връзка между тях — хронологическото им следване един след друг. Историческата наука е идиографическа, защото си поставя за задача само «да регистрира и описва отделните факти», «да напластява факти върху факти»(110), а не да ги осмисля и да прави върху основата на тях по-цялостни обобщения, характеризиращи една или друга историческа тенденция в «хаотичния поток на битието».

Заслужава да се отбележи, че в случая споменатите буржоазни автори спекулират твърде ловко с едно действително задължение на всеки изследвач на миналото — да пресъздава индивидуалния портрет на епохата, която изучава. Това обаче още не означава идиографизъм, както твърдят тези автори. Идиографизмът предполага само описание, без каквото и да е обобщение, нещо, с което не може да се задоволи дори и един средно подготвен историк. На практика не подхождат така и привържениците на споменатото схващане. В историческата наука тези два процеса — описание и обобщение, са органически свързани в едно и те не могат да бъдат разделяни.

4. Документът в концепциите на идеалистически мислещи буржоазни автори. Емпиризмът в буржоазната историческа наука

Приложени в научната практика, споменатите теоретични съждения относно характера на историческите знания и обекта на изследване в историята дават и облика на значителна част от научната продукция в буржоазната историография. Така например утвърждаването на възгледа, че историята е идиографическа наука, води в крайна сметка до емпиризъм. И действително трудовете от различните идеалистически школи и направления убедително показват, че емпиризмът, простото описание на индивидуалните факти и явления, е една от характерните черти на буржоазната историческа наука. Буржоазните историци, както неведнъж е посочвано, се стремят да издирят, опишат, систематизират и натрупат колкото може повече документи и факти. Що се касае до истинската научна организация на натрупания материал, до неговата обработка и правилна научна интерпретация в много случаи, както е характерно например за представителите на традиционната буржоазна историография — оказват се безсилни да се справят успешно с тази задача. Сериозна пречка в случая е преди всичко погрешната и ненаучна методология, от която тези автори са се ръководили, техните схващания за смисъла и характера на историческите знания.

Този основен недъг в работата на буржоазния историк има предвид и изтъкнатият съветски историк M. H. Покровски, като подчертава, че «той може да събере невероятно количество материал и да го изложи, но по-далеч не отива»(111).

Потопен в лавината от механично събрания документален и фактически материал, от безкрайно многото детайли, считани все за исторически значими, емпирикът-историк не е в състояние да види характерното, типичното, това, което съставлява същността на самия исторически процес, което обуславя и направлява конкретните исторически явления и събития. Практиката убедително показва, че научното осветляване на който и да е проблем далеч не е възможно, ако се задоволим само с натрупването на документални източници, с механичното извличане и привеждане в обръщение на съдържащите се в тях факти и данни, т. е. с възстановяването само на «фактологичната картина на миналите явления»(112).

Науката, както е добре известно, не е проста регистрация на фактите, а преди всичко тяхното правилно систематизиране, тълкуване и осветляване, извеждането на съответна научна теория. В това именно се проявяват и самите познавателни функции на науката, нейната способност да обяснява същността на нещата, техните причини, характер, тенденции в развитието и т. н.

Събрал необходимите документи и фактологичен материал, ученият трябва преди всичко да го изследва и правилно да го организира, да го подчини на задачата за обективно осмисляне на историческото минало в цялото негово конкретно многообразие. Той, ако си послужим с думите на Маркс, «трябва да усвои материала в подробности, да анализира различните форми на неговото развитие и да се добере до неговата вътрешна връзка ...»(113).

Заслужава да се отбележи, че когато се говори за посочената слаба страна — емпиризма в буржоазната историческа наука, не бива да се гледа едностранчиво, догматично. Тенденцията към натрупването на повече фактология не означава обезателно, че историкът се явява в ролята на някакъв пасивен, безличен, лишен от социални рефлекси каталогизатор, обикновен реставратор на явления и събития от миналото. Такива историци вече едва ли могат да се срещнат някъде.

Дори и представителите на буржоазната историческа мисъл, отчитайки посочените слаби страни на емпиризма, свързан с традиционната буржоазна историческа наука, посочват, че задачата на историка съвсем не се изчерпва с това да събере съответно количество фактически материал и да го изложи без необходимия анализ и обобщения. Полемизирайки остро с представителите на т. нар. критико-филологическа школа, които особено настойчиво апелират за «безпристрастно излагане» на историческите факти, Б. Кроче например сочи, че такъв подход на практика води до пресъздаване «не на живата история», а само на «трупа на миналото»(114). Има буржоазни автори, които изобщо отричат т. нар. от тях «история на събитията» или просто «историзиращата история». Те дори смятат, че е крайно време «да се отхвърли веднъж завинаги този наивен реализъм на Ранке», който все още има привърженици(115).

Това означава, че не бива във всички случаи буржоазният историк да се смята за синоним на емпирик, на учен, лишен от необходими интерпретаторски възможности и възможности за теоретични обобщения. В този смисъл, струва ни се, не е издържана напълно крайната оценка за нашето буржоазно историческо наследство като цяло, според която трудовете на българските буржоазни историци имали значение само като носители на фактология и че те могат да служат единствено като «източник на суров материал»(116).

* * *

Когато теоретиците на идеалистическата философия на историята насочат погледа си към нейните гносеологични проблеми и по-специално към т. нар. слаби страни на историческото познание, те никога не отминават и проблемите, свързани с основния лабораторен материал на историка, а именно писмените свидетелства, документалните извори.

Като дават свое, идеалистическо обяснение на характера и същността на изворовата информация, на документите като отразители на явленията и процесите от обективния свят, мнозина буржоазни автори намират, че тъкмо тук се крие «ахилесовата пета» на самия историко-познавателен процес.

Както по отношение на отделните гносеологични проблеми на историята, на някои от които вече се спряхме, така и по отношение па проблемите, свързани с изворите и изворовата информация, идеалистически мислещите автори ни предлагат една твърде богата гама от концепции, различни по форма, по нюанси, но не толкова по съдържание. И тук теоретичните съждения имат за цел не да допринесат за обективно обяснение на нещата, а, обратно — за тяхното повратно, мистифицирано, объркано до краен предел представяне.

Видяхме вече, че в традиционната буржоазна историческа наука от миналото столетие господствуваше своеобразно преклонение пред различните документални свидетелства. Познатият още през средните векове архивен фетишизъм, намерил израз в афористичната формула Quod nonest in actis, non est in mundo, беше присъщ за повечето от представителите на буржоазната историческа мисъл през т. нар. век на историята.

Впоследствие обаче заедно с настъпилия кризис в буржоазната историческа мисъл започват коренни промени и в отношението на буржоазните философи, историци, извороведи към изворите на историческата наука, към теоретичните проблеми, свързани с изворовата информация като форма на отражение на реални явления, факти, процеси. Причините за новото философско отношение към носителите на ретроспективна информация не е особено трудно да се обяснят. Те са преди всичко прагматично обусловени, подчинени на крайната цел — антиисторизма, и представляват звено от общата верига от «модерни» концепции относно историята като наука.

Действително, за да се атакува историята, за да се отрече нейното право на обективна наука, трябва преди всичко да се постави под съмнение нейната «материална основа», познавателното значение на историческите свидетелства, да се докаже, че историкът разчита на един крайно ненадежден лабораторен материал.

Доколкото въпросите на методиката на работа с историческия изворов материал (обект на изворознанието) са най-тясно свързани с проблемите на методологията на историята, тук именно редица буржоазни автори се опитват да намерят най-убедителните си доводи в полза на субективизма и историческия релативизъм.

Основателно съветският изворовед М. Н. Черноморски сочи, че «съвременните буржоазни историци се стремят чрез разработване на проблемите на изворознанието от идеалистически позиции да обосноват скептицизма в областта на познанието на историческия процес, да задържат решаването на извороведските проблеми на равнището на Ланглуа и Сеньобос»(117).

Практиката наистина показва, че идеалистическото, или, което е все същото — мистифицираното интерпретиране на изворовата информация, най-често служи за гносеологична основа на различните буржоазно-идеалистически концепции за натрапване на познатия реквием на Клио като «неравностойна муза», като «муза на безнадеждността». Някои буржоазни философи и методолози на историята, какъвто е случаят с А. Мару например, ловко насочват спора относно познаваемостта на историческия процес до позитивистичните методи и прийоми на анализ на историческите свидетелства. Тези методи, известно е, се свеждат до изискването за «систематично недоверие» към всяка изворова информация(118). Не са малко и автори като Джон Дюи(119), Б. Кроче(120) и др., които категорично отхвърлят възможността за разработване на обективна история върху основата на исторически свидетелства и тяхното изучаване. Според тези автори не бива дори да се допуска, че е възможно съществуването на научно издържани методи за използуването на документите.

Както се вижда от изследванията на тези автори, които са се нагърбили с неблагодарната задача да отричат обективния характер на историческото познание, за изходно начало на техните идеалистически, антиисторически по своята същност концепции служи тъкмо ненаучното, мистифицираното осветляване на сложните процеси, свързани с генезиса, натрупването и фиксирането на изворовата информация, респективно с нейното възприемане при познавателната дейност.

Доколкото всяка човешка дейност, всяко явление и процес в очите на идеалистически мислещите теоретици е не нещо друго, а «проявление на идеята», «на духа» и т. н., те гледат и на самите документи като на феномен, свързан именно с идеята, с духа — вън от материалния живот на хората.

Когато става дума за отношението на буржоазните автори към документите като носители на ретроспективна информация и тяхното място в историко-познавателния процес, заслужава да се отбележи, че липсва единомислие по различните проблеми, свързани с характера и същността на изворовата информация изобщо и в частност по определението на понятието «документ», «исторически документ». Така например едни от тях споделят декадентския възглед, според който документът не е отражение на обективната реалност (тя се разглежда само като алегоричен фон на собствения човешки мир, на духовното начало), а някаква мистифицирана «втора действителност», «друга реалност», «проекция на вътрешния опит». Документалната информация по своя произход излиза, че е един чисто субективен психологически феномен, породен от безсъзнателните трансцендентни «импулси», от духовното начало.

С други думи, документът, на който по необходимост трябва да разчита историкът, е страничен продукт на умозрителните размишления върху битието, словесно въплътени, регистрирани вътрешни преживявания, вълнения, емоционално отношение към нещата. Така че информацията «идва» отвътре навън, а не обратното. Например според широко разпространения и до днес сред буржоазните специалисти възглед на известния руски дореволюционен историк-неокантианец А. С. Лапо-Данилевски (последователен теоретик на идеалистическото изворознание) документът е «продукт на човешката психика, на душевните преживявания у човека»(121). Такъв смисъл в понятието «документ» влагат и Ланглуа и Сеньобос. Те също така смятат, че документалните извори на историята имат значение «само като отражение на сложни, трудно разясними процеси», представляват «само следа от психофизически процеси»(122). А според Вилхелм Банер исторически източник в широкия смисъл на думата може да стане с пълно право всичко, което ни дава материал за духовна реконструкция на историческия живот»(123), т. е. остатъците от духовната страна на живота вън от неговата материална субстанция.

Споменатите възгледи показват, че както при изучаване и осмисляне на социалните факти, така и при разглеждане на проблемите, свързани с отражението на действителността върху писмените свидетелства, буржоазните автори не са склонни да търсят движещите сили, предизвикващи и направляващи явленията. Тяхното внимание привличат само идейните и психологическите мотиви на дейността на хората. По този път на разсъждения отново се стига до познатото ни абсолютизиране на ролята на субективното начало. На субекта се отрежда изключителна роля още при самото създаване на документа. Така се стига и до противопоставяне на психиката с реалното битие, на мисленето и съзнанието с реалния свят. Този подход в крайна сметка води до отделяне на източниците от отразените явления, до разглеждането им независимо от тяхната роля като историческо явление, каквото те представляват.

Оттук на свой ред произтича твърде популярният сред буржоазните специалисти прийом на тълкуване на документа в процеса на критиката не върху фона на социалния декор на епохата, в която е създаден, не във връзка със съответната социално-икономическа, политическа и пр. обстановка, а сам за себе си, отделно, изолирано.

Най-често при разглеждането на проблема за характера и същността на изворовата информация буржоазните автори не са склонни да отчитат цялата сложност на процеса отражение, плод на което е и самият документ. Или по-точно на отразителната дейност те гледат като на предпоставка за «крайното несъвършенство» на всеки исторически документ. На истинното знание, разсъждават някои, може да съответствува само непосредствено, сетивно дадената реалност. Тази реалност обаче, отразена в документа, става вече друга. Тя е концептуализирана, т. е. повлияна от отразителя на дадени явления и факти (автора на документа). Тук обективната реалност вече губи своето първоначално значение и истински смисъл, става «нереална». Изворовата информация е свидетелство за мисленето, но не и за фактите, пораждащи и мисленето, и самата документална следа.

Не по-издържани в методологично отношение са възгледите и на онези автори, които формално не отричат обективния характер на документалната информация, но в същото време правят такива уговорки, които фактически пак поставят под съмнение нейното познавателно значение.

Документът според тях действително може да отразява някакви явления и процеси, но неговото отражение е непълно, частично, едностранчиво, има фрагментарен характер и следователно не може да се приеме за автентично (под автентизъм в случая се разбира пълното съответствие между нещата и техния документиран информационен модел). Така че лабораторният материал за историка всякога предлага измамен образ на нещата, тяхно деформирано отражение, каквото бива отражението върху диска на криво огледало. Да се разчита на писмените исторически свидетелства, да се вярва, че с тяхна помощ могат да се възстановят верни картини от някогашната действителност, означава да се приеме като реалност илюзията, че тази действителност и информацията за нея, т. е. жизненият и информационният му модел, са едно и също.

Споменатите възгледи относно качеството на историческите свидетелства като носители на ретроспективна информация показват, че независимо от пътя, по който се движат буржоазните автори при изграждане на своята теория, неизбежно достигат до извода, че документалният източник не може да послужи като сигурна «опорна точка» за обективни исторически знания. Няма обективност при «хронологически дистанцираните, ретроспективни преживявания» независимо от това, каква «документална основа» имат те. Не е възможна в крайна сметка вярна реконструкция на явленията и фактите от миналото.

На практика се оказва, че както позитивистите, които издигат в култ ролята на историческите документи в познавателния процес, така и привържениците на злополучния «хиперкритицизъм» са неспособни да вникнат в истинската същност на изворовата информация. Те не могат да дадат правилно обяснение на проблемите, свързани не само със създаването, а и с използуването на различните по произход и характер писмени свидетелства, на въпроса за природата на документа и неговото място в историко-познавателния процес.

Впрочем в много случаи такъв стремеж изобщо не съществува, защото тъкмо пристрастното, замъгляващо обяснение на тези процеси дава възможност за извеждане на теории, отричащи диалектико-материалистическия подход при изследване на историческото минало. Да се признае обективният характер на документалната информация това би означавало да се подкопаят основите на идеалистическите теории в историята, да рухне тяхната сграда, а заедно с нея и «откритията» относно смисъла на историческите знания и на историята като наука.

За да се разберат по-добре различните идеалистически концепции за документа и понятийния апарат, с който боравят буржоазните автори при осмисляне на проблемите за изворовата информация, трябва да се вникне малко по-внимателно в изходните позиции на тези автори. Трябва да се видят реалните предпоставки за едно или друго обяснение на процесите, свързани с натрупването и отразяването на изворовата информация.

Ако се обърнем дори към някои само от многобройните идеалистически концепции в това отношение, твърде бързо ще се убедим, че в основата на повратното тълкуване на тези проблеми лежи най-напред неправилното разбиране на въпроса за отношението обект — субект в процеса на възприемането и усвояването на действителността, на обективната роля на субекта като отразител на тази действителност. Това ще рече, че е налице неправилно тълкуване на процесите, свързани още с генезиса на изворовата информация. Буржоазните автори са склонни към едно изкуствено откъсване на интелектуалната страна на човешкото съзнание от волевата, на мисленето от неговите материални предпоставки(124).

От тази позиция именно те осмислят и самия процес на създаване на документалните свидетелства, на това, което тук наричаме генезис и натрупване на изворовата информация. На създаването на документа в случая се гледа като на някакво метафизическо явление, като на чисто интелектуална дейност вън от историческата обстановка, от конкретните условия, от това, което всъщност поражда самите факти, отразени върху белия лист.

В своите «Тезиси за Фойербах» Маркс казва, че «главният недостатък на целия предшествуващ материализъм, включително и Фойербаховия — се заключава в това, че той схваща предмета, действителността, сетивността само във формата на обект или на съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, субективно»(125).

Този основен недъг на буржоазните автори се проявява и при обяснението на различните проблеми, свързани със създаването на изворовата информация, с нейното фиксиране. За тях документът може да бъде или фотографско копие на действителността, или пък неин произволен модел, породен от съзнанието.

Ако трябва да се потърсят гносеологичните корени на споменатите идеалистически схващания, ще кажем, че те се крият най-напред в обяснението, което се дава на трудните и сложни по своята природа проблеми, свързани със съдържанието, характера и ролята на т. нар. безсъзнателни процеси у човека, с абсолютното противопоставяне на тези процеси на волевата дейност. Като приемат документалната информация за феномен, породен от някакви скрити, вътрешни «импулси», от чисто психологически предпоставки, буржоазните специалисти свеждат и изворовата критика (анализ на документалните факти) до анализ на психологическите подбуди или, както още се изразяват някои автори — до психоанализ(126).

Отричайки реалния смисъл и значение на изворовата информация, привържениците на различните идеалистически течения отричат фактически и обективността на историческото познание. И действително, ако се приеме, че всяко писмено свидетелство е «чист продукт на човешкия разум», «проекция на вътрешния опит», «регистрация на субективните психически преживявания» и т. н., тогава неизбежно се налага изводът, че самото изучаване на историческия процес с помощта на документи е изучаване на «духовното начало», на «остатъците» от психологическия живот(127). Това ще рече, че независимо на какъв изворов материал разчита, лишеният от сетивни, опитни знания за изучаваните факти историк никога не може да бъде сигурен в резултатите от своята познавателна дейност. Не случайно Ланглуа и Сеньобос свеждат резултатите от историческата критика на източниците до формален анализ, до «умозаключения по аналогия», до възпроизвеждане на душевното състояние и преживяванията на автора на документа по пътя на т. нар. от тях «психологическа критика»(128).

Ако се вземат предвид пак приложните аспекти на идеалистическите и метафизическите възгледи за характера и значението на изворовата информация, трябва да се каже, че нещата не стоят по-добре при използуването на документалните източници в съгласие с позитивисткия възглед. Според него документът всякога се явява носител на сигурна информация, на точни, «неподправени истини».

Разглеждайки документа като точно копие, като пълен адекват на реалните факти, позитивистите стигат дотам, че приемат за действително само това, за което е оставена някаква документална следа: това, което не е документално потвърдено, то не е съществувало. От него историкът не е необходимо да се интересува. За привържениците на такова схващане критиката на документите и по-специално т. нар. висша критика не играе съществена роля (документите говорят сами за себе си). Тяхната оценка в такъв случай се свежда в известен смисъл само до пасивна регистрация на фактологията, която предлагат. Критерият за истинността на познанието е съответствието на научните обобщения, (теорията) с данните на източниците. Това на практика означава, че историческата истина се приема за обективна не тогава, когато се потвърди научно нейното съответствие с реалността, а само когато не противоречи на данните от свидетелствата без оглед на тяхната действителна ценност и степен на автентизъм. В този смисъл се оказва налице твърде странен парадокс — не източниците трябва да се съгласуват с реалните факти, а обратно — фактите се вземат за верни, доколкото съответствуват на документалната информация. Това схващане се разминава дори с очевидната истина, че историческият източник (и най-съвършеният) е в състояние да предложи не реалните неща — факти, явления, процеси от миналото, а само тяхното отражение, техния образ, т. е. действителността, пречупена през съзнанието на този, който е оставил една или друга писмена следа за нея.

В особено деликатно положение поставят изследователя-историк онези идеалистически теоретични конструкции, които под една или друга форма изобщо отричат познавателното значение на всяка изворова информация. Те не са съгласни, че тя може да бъде отражение на реални, съществували вън и независимо от съзнанието на отразителя, явления и факти. Всъщност твърде близко до ума е да се разбере как ще използуват историческите свидетелства в изследователската си практика онези историци, които приемат, че документът не е нищо друго освен продукт на някакви «тайнствени», «скрити рефлекси» или на това, което, К. Попър нарича «предвзета теория»(129).

Естествено за ръководещия се от този възглед изследвач не е необходимо да се придържа към «буквата и духа» на документалната информация в процеса на установяването на едни или други исторически факти. Той ще знае, че документът няма самостойно значение и по думите на Б. Кроче например придобива някакъв смисъл само когато го повика на живот мисълта на историка(130). Нямат самостойно значение и самите факти. Те са феномен на познанието или, както се изразява И. Гутман, се пораждат «в отношението на субекта към обекта»(131). Така че резултатите от научното дирене в историята при всички случаи зависят от намеренията на историка, от това «как и от какви позиции ще подходи»(132) както към самите исторически свидетелства, така и към съдържащата се в тях фактология.

«Всяко познание, твърди недвусмислено един съвременен буржоазен автор, е субективна конструкция на реалността, създадена с помощта на някои признаци от тази реалност.»(133) Историческите източници, на които по необходимост разчита историкът, не са в състояние да му помогнат дори само за да «свери» своите знания, получени по пътя на предизвиканите от тези източници «интелектуални преживявания и усещания». «Няма никаква възможност, уверява ни Г. Ритер, да се провери обективната достоверност на историческата представа по пътя на сравняване с оригинала (отразен в източниците) с цел да се установи «сходството» или «несходството». Никъде в източниците не съществува такъв «оригинал».»(134)

Отричайки познавателното значение на историческите източници, тези автори естествено прибягват до традиционното прекомерно изтъкване ролята на субективното начало още на емпиричния етап на познанието и по-специално при «диалога» историк — исторически източник, при създаване на «собствена проекция» за нещата(135).

И действително, след като се приема, че историческите свидетелства са «репродукция» на субективните преживявания, че те са крайно несъвършени като отразители на действителността, не остава нищо друго, освен да се приеме, че историкът не бива да разчита на тях. Документалните източници съгласно субективноидеалистическите разбирания например в процеса на познанието в най-добрия случай могат да послужат като катализатор за «пробуденото въображение», за «самовглъбяване», за интуитивно проникване в нещата — обект на изследването. Подпомогнат от «свидетелските показания» на документите, с които разполага, получил «първоначалния тласък» от тях, историкът изгражда представата си за миналото в зависимост от своите прагматични потребности и предпочитания, от своята индивидуална аксеологична гледна точка, личен вкус и т. н. Той не е длъжен да търси в изворовата информация обективен аналог с действителността(136).

«За съдържанието на своето произведение, подчертава Р. Колингууд, е отговорен историкът, а не неговият достоверен източник. По този въпрос той (историкът) сам на себе си е господар: в това отношение неговото мислене е автономно.»(137)

Както вече споменахме, тъкмо повратното тълкуване на самата природа на документа служи най-често като основание за това отричане на обективното значение и на самите исторически факти. След като се смята, че изворите не са в състояние да «отговорят» на задаваните от историята «въпроси», след като съдържащата се в тях информация има само «имагинерен характер», няма нищо чудно, че може да се постави под съмнение и реалното значение на самите исторически факти, получени по пътя на изворовата критика. Историческите факти се оказват не нещо непременно реално съществувало, а някакви «видения от миналото», «регистрация на собствените преживявания» на историка, негови «теоретични конструкции»(138). За изследователя и фактите от миналото съществуват не в тяхната реалност, като документирани образи на нещата, а в отношението на субекта към обекта(139). Например в терминологията на неопозитивистите тези факти са плод на «индивидуалните усещания» у историка, предизвикани от контакта му със свидетелствата на миналото, отразяват неговите преживявания. Тe следователно не са нищо повече освен неговата «субективна представа», неговите твърдения за тях. Според френския учен Леви Брюл историческият факт представлява «чисто духовно понятие». Той придобива смисъл само когато му се припише такъв(140). Не е чужд на това разбиране на въпроса и Л. Фебр. За него историческият факт при всички случаи е само една «мисловна конструкция», създадена от «съзнанието на историка, от неговия интелект»(141).

Оттук по логичен път вече идва и окончателната «присъда» над историческото познание, произнесена от Бредли: «Неговите (на историка — б. н.) изводи никога не са доказани, а са само теоретична вероятност»(142). Всъщност налице са, допълва друг философствуващ буржоазен историк, «толкова «истини» и «правди», колкото са историците»(143). Това дава основание на Шопенхауер да сравнява историята със своеобразен калейдоскоп, в който всеки вижда и регистрира по различен начин «действителните конфигурации»(144).

Посочените буржоазноидеалистически концепции относно документалните източници като носители на информация имат не само теоретично, а и приложно значение. Те влияят върху облика на конкретно историческите изследвания. Със своите невинни на пръв поглед философствувания в областта на историята, със своите по-особени виждания за характера и значението на историческите свидетелства, за основните гносеологични проблеми на познанието представителите на различните направления фактически създават истински омагьосан кръг около тези проблеми. От една страна, те говорят за необходимостта от обективни исторически знания, а, от друга — поставят под съмнение възможностите на историка да възпроизвежда верни картини от миналото, оспорват значението на историческите свидетелства като носители на ретроспективна информация.

Всъщност и когато издигат в култ ролята на историческите източници в познавателния процес, и когато отричат тази роля, буржоазните специалисти не са в състояние да предложат никаква що-годе приемлива алтернатива за обективно отношение към фактите на историята, към свидетелствата, които отразяват тези факти. Това кара някои автори изобщо да отричат необходимостта от критична оценка както на историческите източници, така и на съдържащия се в тях фактически материал, да се отнасят скептично към ролята на историка като познаващ субект.

«Има само един път да не се изопачава истината, казва Б. Кроче, това е да се въздържаме от всякаква преценка.»(145) Тази препоръка се споделя и от немалко буржоазни историци от най-ново време. Нейното прилагане в практиката означава историческата мисъл да се откаже от най-голямото свое завоевание — научната критика на изворовия материал, без която не е възможно да се достигне до обективни исторически знания.

* * *

Когато се разглеждат приложните аспекти на различните буржоазно-идеалистически концепции в историята, не бива да се отминава и още един, също така значителен проблем от изследователската практика. Това е проблемът за селекцията на историческите извори и историческите факти.

Известно е, че като задължителен момент в историко-познавателната дейност селекцията играе особено важна роля. Тя до голяма степен предопределя самите резултати от конкретно историческите изследвания. Не случайно проблемите, свързани с подбора на историческите извори и историческите факти, всякога са привличали вниманието на специалистите. Към тях насочват погледа си и голям брой буржоазни автори — историци, философи, социолози, извороведи, стоящи на идеалистически позиции.

И в този случай обаче техният интерес е подчинен преди всичко на задачата да се обосноват по-убедително т. нар. несъвършенства на историческото познание, на историята като наука. По принцип повечето буржоазни автори приемат, че историко-познавателната дейност непременно предполага и съответна селекция на свидетелствата и на съдържащия се в тях фактически материал. В противен случай, твърди например Н. Кареев, науката история би се превърнала «в прост каталог на обективно дадени факти»(146).

Да се признава потребността от подбор, това естествено не означава още, че е налице правилно отношение към несъмнено сложните проблеми, които тази дейност поражда, което убедително показват самите буржоазни автори. Те говорят често, че настъпилият в наше време «информационен взрив» поставя в много тежко положение историка, че на практика не е възможно да се обхване и използува цялата огромна «лавина» от документи и факти и т. н. Когато обаче трябва да отговорят по-категорично на въпроса, какво представлява това, което те наричат «научен подбор» в историята и как на практика следва да се осъществява, те се задоволяват с най-общи, често пъти твърде мъгляви, със схоластична окраска теории. Необходимостта от селекция се признава, но уговорките, които се правят, обикновено представят тази дейност като напълно безсмислена и ненужна.

Да вземем например вижданията на Б. Кроче, от които и до днес се ръководят много буржоазни философи на историята и историци при решаването на основните си гносеологични проблеми. Той е съгласен, че първото условие за резултатна селекция, а и за по-нататъшната работа с историческия изворов материал е неговата правилна оценка. Но да се даде действително реална, непротиворечаща на обективната истина оценка на който и да е документ, това според италианския историк и философ е фактически невъзможно, остава само едно добро пожелание.

Причината за това е, че «няма логически критерий, който може да се приложи, за да се определи кои вести или документи са полезни или не»(147). В историята изобщо не може да се предложи такава точна «опора», която да позволи да се различава важното от неважното. За всеки отделен случай решава историкът или, както мисли Кроче, всичко тук е «въпрос на въображение», а не на обективни критерии за оценка.

Както и по всички останали теоретични проблеми на историята, така и по отношение на принципите на селекция има буржоазни автори, които стоят на пo-особена позиция. Така например някои споделят възгледа, че в историята, както при т. нар. феноменологически науки, е напълно възможно да се изработят «кодифицирани правила и норми», от които да се ръководи изследователят при селекцията на своя материал. Когато обаче се достигне до формулировката на тези «правила», отново изпъква цялата противоречивост и несъстоятелност на изходните позиции на тези автори, на тяхната «ръководна идея». Става ясно, че те не могат да формулират каквито и да са «твърди» критерии за подбор. За това пречи най-напред фактът, че буржоазните теоретици се ръководят от споменатите вече идеалистически концепции относно мястото и ролята на историческите източници в изследователския процес, относно тяхната природа като носители на информация.

След като документалните източници нямат самостойно значение и съществуват единствено в отношението обект — субект в процеса на познанието, тогава логично е да се приеме, че и самият подбор не може да има обективен характер и значение. Той не би могъл да се направлява и регулира и от прословутите «кодифицирани правила и норми» за селекция. И тук решаващо се оказва пак субективното начало или по думите нa H. Кареев — «ръководещата идея», обусловена на свой ред единствено от потребностите на времето, на изследователя. Той си избира критериите за селекция, той ги прилага. Какви критерии ще избере и как ще ги използува, това е вече въпрос на субективен подход.

Подборът на историческите факти и историческите свидетелства зависи, твърди Е. Майер, единствено от «историческите интереси, предявени от съвременността към дадено събитие»(148). В хода на селекцията според други, изключителна роля играят и редица чисто индивидуални качества на изследователя, в това число и неговите наклонности като личност, лични вкусове и предпочитания, «психологическа структура» и пр.

Като отбелязва, че дори и най-древната история ни предлага изобилен фактологичен материал, който по необходимост също така трябва да се използува селективно, известният италиански учен-античник Гаетано де Санктис например стига до извода, че при подбора историкът е длъжен да се ръководи само от своите «духовни потребности». Те именно «подсказват» какво трябва да се използува и какво може да се изостави като незаслужаващо внимание(149).

Ръководейки се от такова разбиране, историкът е в правото си да насочи своя поглед само към онези документални свидетелства, които ще бъдат в унисон с предпоставената теза, ще удовлетворят неговите субективни интереси, ще осигурят храна за творческа изява.

Както вече видяхме, за някои идеалистически мислещи автори историческите явления, факти, процеси нямат самостойно значение. Тяхната ценност се определя единствено от познаващия субект, «привнася» се от него, зависи от неговия интерпретаторски талант, желания, намерения. И случайните факти, и фактите, които са предопределяли изхода на нещата, имат еднакво значение. Липсва каквато и да е детерминираност на фактите и явленията в историческия процес.

Ако при селекцията или пък при критиката на различните документални свидетелства историкът трябва да се ръководи от подобни методологични принципи, тогава той естествено е в правото си да зададе логичния в такъв случай въпрос: не може ли да се сведе до минимум най-неблагоприятната работа, свързана с изучаване на миналото — ровенето в прашните архиви, разчитането на хиляди текстове, след като всички факти, които те му предлагат, са еднакво значими?

Отговорът на така поставения въпрос идва сам по себе си. Щом като фактите на историята са равностойни и техният смисъл се свежда само до това да «раздвижва» въображението на историка в творческия процес, не е необходимо да се издирват и да се изучават критично всички факти, както твърдят марксистите-историци, ръководейки се от ленинското разбиране на въпроса. Не е необходим следователно стремеж към оптимално използуване на изворовия материал, към привличането на всички свидетелства, които могат да имат място в познавателния процес. Достатъчно е да се вземат предвид документите, който разкриват «детерминиращата роля» на психологическия фактор в историческия живот.

Не случайно още Е. Бернхайм, който разработи от буржоазни позиции цяла система от възгледи за историята и нейните извори, съветваше историците да бъдат особено внимателни тъкмо при селекцията и търсенията както на историческите източници, така и на самата фактология. Те трябва да се насочват към такива писмени и други свидетелства, които говорят предимно за скритите психологически импулси, представляващи главният двигател на човешкото поведение и дейност. «Тъй като явленията на човешката дейност, които са предмет на нашата наука, казва Е. Бернхайм, почиват в същността си на психологически причини, те, тези последните, имат най-голямо значение за изучаване на причинната връзка между историческите събития.»(150)

Този критерий за оценка на изворите в процеса на селекцията, а и след това според проповедниците на така модния психодетерминизъм дава възможност на историка да се ориентира най-добре в безбрежното море от документи. Като се ръководи от него, историкът ще може да насочи вниманието си само към документите, които очертават най-добре «психологическата кардиограма» на изучаваната епоха, на отделните събития и явления от социалната сфера. Що се касае до документите, отразяващи различните страни от «материалния живот» на хората, свидетелствуващи за наличието на социални, класови и т. нар. конфликти, към тях по принцип вниманието на буржоазните специалисти е принизено. Подобен род исторически свидетелства не влизат в сферата на критериите за селекция. От такива документи буржоазният историк не е необходимо да се интересува нито при събирателската си работа, нито при самата изворова критика.

Всичко това показва, че и по отношение на селекцията на историческите извори идеалистически мислещите буржоазни автори застават на противоположна позиция с марксическото схващане на въпроса. Това различие изпъква особено ярко, когато става дума за необходимостта от класово-партиен подход при селекцията. Тук буржоазните автори проявяват изключителна чувствителност. Ако се надникне в техните теоретико-методологични трудове, не е трудно да се забележи, че марксическият принцип за задължителна класова партийност при подбора на историческите свидетелства всякога е бил атакуван фронтално и със силно раздразнение от тези рицари на «чистата» наука, на независимата от «политически предразсъдъци и пристрастия» наука.

Класово-партийният подход към различните исторически свидетелства според буржоазните философи на историята и извороведи представлява истинско кощунство с науката. Да се признае необходимостта от класово-партиен подход при селекцията, а и на всяко друго равнище на извороведска работа това означава да се възприемат натрапени отвън, сковаващи изследователя схеми, които отнемат свободата на мисълта и възможностите за творческа изява.

«В този случай (при социална и класова ангажираност — б. н.), твърди И. Кареев, изследователят се явява не като самостоятелен, свободен мислител, а като член на известна социална група; той гледа на фактите през призмата на интересите и често чрез предразсъдъците на известно общество, а не с непосредствените очи на развита личност. Затова неговата гледна точка няма сила за лица, принадлежащи към друго общество...» «Първата крачка, с която историкът е длъжен да започне своето освобождаване, завършва своята мисъл Кареев, се заключава в отстраняване влиянието на тези социални съюзи, към които той принадлежи.»(151)

Заслужава да се отбележи, че този субективноидеалистически възглед по отношение на класово-партийния подход при подбора се споделял и от най изтъкнатите представители на българската буржоазна историческа мисъл, философи, социолози и т. н. Така например според Д. Михалчев идейната позиция на историка е камуфлаж на истината и всякога става причина за изопачаване на историческата правда. «Всеки обществен кръг, пише той, се мъчи така да подреди своята витрина, че да изглежда тя по-съблазнителна, отколкото е в същност.»(152)

Така че отричайки мирогледната същност на подбора като начална степен на историко-познавателния процес, буржоазните автори обективно отричат социалната и класово-партийната ангажираност на историка, апелират за «интелектуална свобода» при различните оценъчни операции. Но тази «свобода» се разглежда като нещо надкласово, надпартийно, надидейно. Такъв подход към историческите извори и историческите факти на практика обаче е неприложим. Той обективно не може да се използува дори и от неговите най-върли защитници. Ако все пак е възможна някаква безпристрастна, социалнокласова неангажирана селекция, историкът, както иронично отбелязва Б. Кроче, в такъв случай би се превърнал в най-обикновен колекционер на документи и факти, неспособен да пресъздава «живата история»(153).

Тъкмо за този жонгльорски похват на буржоазните специалисти да използуват най-грижливо подбрани думи, за да докажат, че ученият при всички случаи трябва да бъде класово-партийно неангажиран, Ленин сочи, че дори и самото отричане на партийността в науката е по същество изява на партийно отношение към нейните проблеми. Безпартийността е особена проява на партийност и в буржоазното общество тя представлява лицемерен, прикрито пасивен израз на принадлежност към експлоататорите(154). Безпартийността в края на краищата е буржоазна идея(155).

Заслужава да се отбележи, че за разлика от лъжливите и лицемерни буржоазни теории за «неангажирана», «надпартийна» наука, за деидеологизация на всички области на знанието марксизмът провъзгласи открито партийността като задължителен компонент на всяка изследователска работа. Партийността съгласно марксическото разбиране е висша форма на проявление на идейността в науката, задължително условие за достигане на обективни научни знания.

«Марксизмът, учи Ленин, включва в себе си, тъй да се каже, партийността, като задължава при всяка оценка на събитието направо и открито да се застава върху гледището на определена обществена група.»(156) Тази постановка на Ленин всъщност е ръководно начало в работата на всеки марксист-историк както на емпиричното равнище на познанието, така и в цялостния историко-изследователски процес.

5. Приложни аспекти на буржоазно-идеалистическите теоретични концепции в историята и изворознанието

Споменатите дотук идеалистически концепции относно гносеологичните аспекти на историята и историческите знания, струва ни се, дават възможност да добием поне една най-обща представа за същността на буржоазно-идеалистическото «досие» на историята като наука. Многобройните теоретични конструкции както на обективните, така и на субективните идеалисти показват, че тяхната крайна цел (колкото парадоксално да изглежда това) е да поставят под съмнение възможностите на историческата наука, да отрекат обективността на историческите знания, а това ще рече да отрекат и самата история.

Ето защо не бива да се учудваме, когато в изследванията на много от буржоазните философи, историци, социолози срещаме най-дръзки заклинания срещу историята, които могат да смутят всеки непредубеден човек. Целта е да се създаде впечатление поне у по-примитивно мислещите, че историята действително не заслужава внимание. Тя е нравоучителка, от която нищо не може да се научи, или по думите на Хегел «единственият урок, който можем да извлечем от историята, това е, че от нея не бива да се извличат никакви уроци»(157).

За да подсилят чувството на недоверие, а би следвало да се каже и на неприязън към най-старата спътница на човечеството — историята, буржоазните автори не пестят и епитетите си. Те се изразяват често пъти съвсем грубо и несдържано, нещо, което нарушава «академичния тон» на техните, както те ни убеждават, иначе сериозни научни трудове. Историята бива наричана «досадна блудница», «слугиня на много господари»(158), «социология, обърната назад», «наука на интересите», призвана да удовлетворява «текущите потребности на силните на деня», и т. н.(159) Според И. Станард например такива категории като «причина», «истина», «факт» изобщо не подхождат на историята и те следва да се заменят с други, по-подходящи за случая категории, като «влияния», «страст», «целесъобразност»(160).

Водейки по същество фронтална атака срещу историческата наука, някои буржоазни теоретици прогнозират и едно крайно неблагоприятно развитие на тази наука. Облечени в одеждите на академичната «безпристрастност» и дълбокомислие, давайки си вид, че са напълно убедени в безсмислието на историческите знания, те дори побързаха да обявят нашия век за «век на бунт срещу историята», на «генерална офанзива»(161) срещу това, което тя може да ни предложи.

Спряхме се малко по-подробно на въпроса за отношението на буржоазната идеалистическа философия на историята към по-съществените теоретико-методологически проблеми на историческата наука не толкова за да покажем какво точно мислят едни или други нейни представители. Целта ни е преди всичко да наведем на мисълта как наглед чисто теоретичните, твърде абстрактни конструкции могат да рефлектират върху изследователската практика въпреки тяхната очевидна научна несъстоятелност.

И действително всички тези псевдонаучни концепции, произхождащи от различните идейни направления, повтаряни до втръсване по страниците на философските, историческите и други издания, както и отделните, претендиращи за научност трактати, за съжаление не остават само в сферата на теорията. Напротив, те влияят непосредствено и върху конкретно историческите изследвания, определят облика на самата научна практика на приложната буржоазна историография. Това именно показва, че действително има смисъл спорът върху смисъла на историята, върху нейната теория и философия.

Работейки под непрекъснатия акомпанимент на антиисторическите идеалистически концепции, на привидно абстрактните гносеологични съждения върху изследователската практика в историята, естествено е някои от историците да се окажат повлияни от съответните теоретични конструкции, да ги приемат за свое кредо в познавателната си дейност. Освен това доколкото идеалистическите схващания в историята са в унисон с господствуващата идеология и политика в капиталистическото общество, дотолкова и тяхното възприемане е обусловено от този фактор. Както показва практиката, всяко противопоставяне в това отношение носи своите рискове, които далеч не всеки е готов да поеме.

Веднъж приел като автентична една или друга идеалистическа концепция, практикуващият буржоазен историк се чувствува в правото си да се стреми не към обективни исторически знания, а към такива знания за миналото, които ще служат на съответните «поръчки» на деня. А тези «поръчки» (т. е. конюнктурата) твърде често налагат компромиси с научната съвест, водят до най-груби фалшификации.

В този смисъл може да се каже, че и за съвременната буржоазна историческа наука е характерно това, за което говорят още основоположниците на научния социализъм, че «безкористните изследвания отстъпиха място за сражение на наемните писачи; безпристрастните научни изисквания се заместват с предвзета, угодническа апологетика»(162).

Примери в това отношение съвсем не липсват. И, което е особено важно, нерядко те засягат непосредствено и нас, отнасят се за българската история, изопачавана от чужди, недоброжелателно настроени към българския народ автори. Това задължава нашата историческа мисъл да дава своевременно отпор на всякакъв род извращения в науката. Но за да се разобличат резултатно злоупотребите в приложените исторически изследвания на буржоазните автори, трябва да се познават добре и техните изходни теоретични позиции, ръководните им принципи, техният метод на работа при различните равнища на познавателния процес.

Не случайно Ленин сочи, че «не можем да разберем никакви грешки ..., ако не открием теоретичните корени на грешките у този, който ги прави, изхождайки от определени, съзнателно приети от него положения»(163). Това показва, че е необходимо да се отделя, повече внимание върху изследванията на идеалистически мислещите буржоазни автори в областта на теорията и историята, да се разкрива несъстоятелността на различните немарксически теоретични съждения.

В случая не са достатъчни само голи слова на заклинания срещу едни или други виждания в идеалистическата гносеология, срещу риторичните и заплетени философско-исторически възхвали на капитализма. Не са достатъчно презрителните гримаси, с които обикновено се задоволяваме, срещу създателите на различните идеалистически теоретични конструкции.

Необходимо е идеалистическите схващания в областта на познанието на миналото да се изследват всестранно, да се анализират сериозно и задълбочено от марксически позиции, като се показва тяхната истинска същност, социално-идеологическата им детерминираност, тяхната цел, пораженията, които те нанасят на историческата мисъл. Достоен отговор на буржоазната идеалистическа философия и методология на историята може да се даде само тогава, когато се пристъпи към едно по-системно, последователно разработване на проблемите на теорията на историята и на теоретичното изворознание от истински научни марксически позиции. Подценяването и пренебрегването на тези проблеми означава на практика доброволно самоотстраняване и самоизолация от най-острите, идеологически наситени проблеми на съвременната историческа мисъл. Съзерцателното и пасивно отношение тук означава освобождаване на безпрепятствена стратегическа позиция и терен за по-активна изява на буржоазната идеалистическа теория, на идеалистическата гносеология в историята.

«В областта на идеологията, както е добре известно, казва Т. Живков, няма ничии земи. Ако една територия не се заеме от нас, тя се заема от други.»(164) Така всъщност става и в областта на теорията и практиката на историческата наука. Там, където липсват марксически разработки на проблемите, възможността за утвърждаване на идеалистическите схващания нараства чувствително. Настъплението е възможно само там, където има отстъпление!

Заключение

Макар че интересът към историческите знания се заражда много рано, още в зората на човешката цивилизация и култура, историята се превръща в наука едва в по-ново време. Нейният път на развитие е особено сложен и противоречив. Тя е от онези области на човешките знания, които се съпътствуват ту с широко признание, ту с недоверие, достигащо често пъти до пълно отричане.

Независимо обаче от отношението към нея тя винаги изпълнява важни социални функции, играе съществена роля в живота на хората, страните и народите. Историческото съзнание на всяка епоха се гради върху разбирането за миналото, в него непременно се чувствува отблясъкът на настоящето и перспективата на бъдещето. В този смисъл именно историята помага не само за познаване на миналото, но и за осмисляне на съвремието, за изработване на активна жизнена позиция, за ориентиране в обективните тенденции на общественото развитие. «Днешният ден може да се разбере само тогава, писа А. Толстой, когато се гледа като звено от сложния исторически процес.»(1) Дори и буржоазните учени, които стоят на идеалистически гносеологични позиции, също така признават, че «само човешката история като цяло може да ни даде мащабите за смисъла на съвременните събития» (К. Ясперс)(2).

За социалната й ангажираност свидетелствува особено красноречиво фактът, че нейният възход, или, обратно, нейният упадък винаги се е намирал в непосредствена зависимост от възхода или упадъка на една или друга обществено-икономическа формация, която тя е представлявала. Не случайно още в древността възможностите на историята се поставят под съмнение тогава, когато настъпва залезът на робовладелското общество. Средновековната схоластична мисъл я обрече на анатема, когато обективните знания за миналото се оказаха в противоречие с класово-политическите интереси на господствуващата върхушка. Това е времето, когато феодално-религиозните концепции като методологична основа на официалното историческо мислене започват да препятствуват пътя към обективните истини. Теологическата трактовка за развитието на човечеството показва своята пълна несъстоятелност, довежда историята до упадък.

Тази закономерност в развитието на науката за миналото твърде ярко е изразена и в развитието на буржоазната историография. Известно е, че в ролята си на възходяща класа буржоазията се появи на сцената, развявайки високо знамето на обективната история. Именно научното осмисляне на социалния процес се оказа в ръцете на идеолозите на младата класа най-могъщото оръжие за разобличаване несъстоятелността на икономическите и политическите претенции на феодалната аристокрация и висшето духовенство, за борба с исторически обречения социален строй.

По-късно обаче, в периода на настъпилия закономерен упадък и криза на капиталистическото общество, идеолозите на господствуващата експлоататорска класа организираха истински кръстоносен поход срещу историята. Те започнаха повсеместно отричане на нейното значение, на нейните възможности като наука. Успоредно с настъпилия конфликт между класово-политическите интереси на буржоазията и обективните знания настъпи и кризата в буржоазната философия, теория и методология на историята. Тя взе особено остри размери след появяването на марксизма, когато на антинаучните метафизически и идеалистически схващания за историята и нейните задачи беше противопоставена една стройна система от възгледи за истинските функции на науката за миналото, за нейното място в системата от човешки знания за обществото и природата.

Когато се разглежда развитието на историческата наука не може да не се вземе предвид и една друга особеност. Става дума за съществуващата тенденция (характерна за нашето време) към разширяване на диапазона от проблеми, свързани с нейната специфика. Докато в началото предмет на внимание са били главно конкретно историческите изследвания (приложната история), по-късно погледът на специалистите се насочва към теоретико-методологичните проблеми. Нещо повече, налице е дори един стремеж последните да заемат централно място, да станат основни проблеми на историята. Това явление не е случайно. То свидетелствува преди всичко за използуваните форми и средства в борбата за признаване или отричане на историята, като наука.

Известно е, че резултатите от научното дирене зависят не само от емпиричния материал, с който разполага историкът. Особена роля тук играе неговата идейно-философска и методологична позиция. Какъвто е методът или, както се изразява Хегел, какъвто е «водещият път»(3), такива са в крайна сметка и самите научни резултати от изследването. Ето защо, за да се реши въпросът за природата на историческите знания, трябва да се разкрие характерът на самия познавателен процес, да се анализира неговата диалектика, да се разбере същността на историческия метод. Това са проблеми главно от теоретичната сфера. Теорията предопределя до голяма степен отношението към тях, а оттам и отношението към конкретните резултати от историческото познание. Следователно не бива да ни изненадва фактът, че в съществуващия сега остър двубой между марксическата и буржоазната мисъл особено място се отрежда тъкмо на тези проблеми. Тук именно се пренесе и полесражението между различните направления в историографията.

През последните няколко десетилетия в цял свят се забелязва едно непрекъснато нарастване на интереса към гносеологичните и философските проблеми на историята. Непрекъснато се увеличава и научната продукция в тази област. Историята и нейната теория стават все повече социално обусловени. Сега дори и най-последователните привърженици на т. нар. неангажирана наука вече са принудени да признаят, че няма неутрална история. Те заговориха по-открито и за подбудителните мотиви, които насочват специалистите към теоретичните аспекти, за особената «реактивност» на учените при осветляване на нейните философски проблеми. Буржоазни автори вече приемат, че «няма по-чувствителна сфера в интелектуалната дейност на човека от историческата наука», че «лъжата при изтълкуване на миналото води до провали в настоящето и подготвя катастрофа на бъдещето»(4).

Като става дума за съществуващите противоречиви схващания при теоретичното осмисляне на проблемите на миналото, неизбежно възниква въпросът: защо все пак това е възможно, какви са аргументите за обосноваване на едно или друго схващане, на взаимно отричащи се концепции? Отговорът на този въпрос трябва да се търси най-напред в особеностите на самия обект на познанието. Не случайно всякога, когато разглеждат гносеологичните и философските проблеми на историята, специалистите спират вниманието си върху особеностите, които характеризират «движението» от обекта на познание към знанието за обекта. Това «движение» е твърде сложно, свързано с преодоляването на редица «препятствия», присъщи именно на историческото познание.

Докато за марксиста-изследовател тези «препятствия» са напълно преодолими и следователно ретроспективните знания се приемат за също така обективни, като и знанията в естествените науки, от гледна точка на идеалистически мислещите буржоазни автори това не е така. Според тях историкът не е в състояние да добие вярна представа за изследвания от него обект, да осигури адекватна на обективните явления и факти мисловна реконструкция, да се домогне до истинни знания за нещата. До такова абсурдно твърдение достигат например представителите на съвременния екзистенциализъм. Те смятат, че историческата наука изобщо не е в състояние да ни даде обективни знания и следователно тя е само източник на заблуждение.

Доводите на буржоазните автори за обосноваване на агностицизма и релативизма в науката за миналото са различни, понякога дори направо противоречащи на здравия разум. Що се касае до целта, колкото и ловко да се прикрива, тя всякога се оказва една и съща — да се отрече истинският смисъл на историческите знания. И действително буржоазните автори полагат особено усърдие, за да отрекат значението на историята, която може да разкрие обусловеността на антагонистичните противоречия, разяждащи отвътре съвременното капиталистическо общество, да покаже прогресивните тенденции на обществото като цяло.

Когато буржоазните автори поставят под съмнение научния характер на познавателните резултати в историята, те много често се насочват към «недъзите» на лабораторния материал на изследвача, а именно към различните документи и други източници.

За да се разбере характерът и спецификата на ретроспективното познание, естествено трябва да се държи сметка и за спецификата на този лабораторен материал. Буржоазната литература показва, че повечето идеалистически мислещи автори се опитват с всички средства да ни внушат доверие към декадентското схващане, съгласно което документът не е отражение на обективната реалност, а на духовното начало, на някаква мистифицирана «втора действителност». Впрочем и самата тази минала реалност се разглежда само като алегоричен фон на собствения човешки мир, на индивидуалната психика и съзерцанието. Така че документалната информация съгласно тези схващания трябва да се разглежда като един чисто субективен, психологически феномен, породен от безсъзнателните, трансцендентни «импулси». Тази изходна позиция на буржоазните теоретици е причина документът да се разглежда вън от конкретните условия на неговото появяване, да не се отчита сложната диалектическа връзка между т. нар. външни и вътрешни фактори, които влияят неизбежно върху качеството на всяка изворова информация, на всяко писмено свидетелство.

Ненаучното обяснение на проблемите, свързани с генезиса и натрупването на изворовата информация, съвсем логично довеждат и до ненаучно осмисляне на философските и психологическите проблеми на нейното възприемане, на нейния анализ. И тук идеалистическата гносеология търси изхода в мистиката, в самоанализа на душевните движения и преживявания у познаващия субект. Социалната активност на историка при оценката на документалните и жизнените факти от миналото се заменя с активност в областта на мисленето, на съзерцанието (за философа-идеалист реалните неща се разтварят в мисленето, пораждат се от него).

Коренно различно е марксическото схващане за характера на изворовата информация, за природата на документа като отразител на жизнени явления, факти, процеси. Тук изходно начало е марксистко-ленинската теория на отражението. Тя дава ключа за точен отговор на въпроса за природата на документалната информация, за нейното възприемане в процеса на различните аналитико-синтетични операции, свързани с критиката на историческите източници. За изследователя-марксист документът е не само носител на информация за дадени явления и факти, не само функционално отражение на действителността. Той е част от тази действителност, социален феномен, форма на предметното битие, конкретен исторически факт. Документът е материална следа (остатък) от съзнателната и целенасочена човешка дейност, от дейността на преследващия своите цели човек.

Този подход към проблема за характера на документалната информация като отражение на действителността дава възможност да се реши правилно и проблемът за истинското място на документа в историко-познавателния процес и неговите научни резултати. Познанието на миналото не е мъртво, огледално отражение на някогашната действителност, нейна абсолютно адекватна снимка, а сложен диалектически процес, непрекъснато движение от незнание към знание, от знания непълни и неточни към знания по-пълни и точни(5).

В този смисъл именно на историческото познание не бива да се гледа като на някакво триумфално шествие на неизменни, веднъж завинаги дадени оценки на събития, явления, факти от миналото. И тук както на сетивната, така и на рационалната степен на познанието не са изключени несъответствия между обекта на познание и познанието за обекта. Но тези несъответствия имат релативен характер(6). Въпреки че ретроспективното познание е свързано с преодоляването на редица трудности, то е обективно. Обективен характер има и науката за миналото.

Действително лабораторният материал на историка има някои слаби страни, обусловени и обективно, и субективно. Въпреки това обаче различните по произход и характер документи дават възможност на въоръжения с научен метод изследовател да достигне с тяхна помощ до истинни знания, да възстанови верни картини от миналото. Това именно прави историята конкретна и точна наука.

Бележки

Предговор

1. Срв. А. М. Коршунов, Отражение, деятельность, познание, М., 1979, с. 209; Л. В. Скворцов, Время и необходимость в истории, М., 1974, с. 41.

2. Д. Косев, България през вековете (интервю), Раб. дело, бр. 28, 28. I. 1980.

3. H. Г. Чернишевский, Полное собр. соч. в 15–ти томах, т. II, М., 1949, с. 546.

4. Срв. А. М. Коршунов, цит. съч., с. 4.

5. Срв. С. Л. Рубинштейн, Бытие и сознание, M., 1957, с. 154.

6. В. И. Ленин, Съч., т. 14, с. 43.

7. М. А. Варшавчик, Источниковедение истории КПСС, М., 1973, с. 16–17.

8. А. И. Вербин, П. М. Егидес, Исторический материализм — методологическая основа исторической науки, Труды МГИАИ, т. 25, М., 1967, с. 20.

9. W. Beyer, Einführung in das Studium der Geschichte, Tübingen, 1921, S. 152.

10. Когато разглеждаме по-нататък отделните теоретико-методологични проблеми, свързани с историческите извори, ще се имат предвид писмените исторически извори (на хартиена основа).

11. Срв. Г. В. Фроловский, О типах исторического истолкование. В: Сборник в чест на Васил H. Златарски по случай 30–годишната му научна и професорска дейност, С., 1925, с. 521.

12. Цит. по А. Я. Гуревич, Что такое исторический факт? В: Источниковедение. Теоретические и методические проблемы, М., 1969, с. 73.

13. С. Becker, Mr. Wells and the New History — AHR, vol. XXVI, N 4, 1921, р. 641.

14. T. Schieder, Geschichte als Wissenschaft, München, 1965, S. 35; R. Colligwood, The Idea of History, N. Y., 1956, p. 236–237; F. Schiller, Studies in Humanisme, London, 1907; Jhon Dewej, Problеmes of men, N. Y., 1946; В. Croce, Teoria della storiografia, Bari, 1948.

15. М. А. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования и исторический источник, Вопросы истории, 1968, кн. 10, с. 76.

16. Особени заслуги за марксическото осмисляне на проблемите, свързани с обективните свойства на изворовата информация, с мястото и ролята на историческите източници в познавателния процес, имат редица съветски автори, предимно философи и историци-извороведи. На тях преди всичко принадлежи заслугата за изучаването на закономерностите в отражението на социалната действителност върху паметниците, за изработването на научни критерии за обективна оценка на изворовата информация. Редица съветски автори доразвиха традиционното, съществуващо още преди появяването на марксическата историческа наука определение на понятието «исторически документ». Те именно наситиха това понятие с дълбок социален смисъл, дадоха научно обяснение на истинската природа на изворите на историческата наука. Те разработиха принципите за правилно решаване на въпросите за мястото на документа в ретроспективното познание и по такъв начин поставиха основите на теорията на марксическото изворознание като самостоятелен отрасъл на историческата наука. (По-подр. вж. О. М. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедения, М., 1977.)

17. M. A. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования, с. 76.

18. В. П. Данилов, С. И. Якубовская, Источниковедение и изучение истории советского общества, Вопросы истории, 1961, кн. 5, 3–4.

19. По-подр. вж. Л. В. Черепнин, Русские феодальные архивы XIV–XV веков, ч. I, M., 1948, с. 5; В. И. Пичета, Введение в русскую историю (источники и историография), М., 1923, с. 5; А. М. Большаков, Вспомогательные исторические дисциплины, Л., 1924, с. 292; M. H. Тихомиров, Источниковедение истории СССР с древнейших времен до конца XVII в., М., 1940. с. 6.

20. М. А. Варшавчик, Предмет и задачи источниковедения истории КПСС, М., 1967, с. 9.

21. H. H. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1961, с. 43.

22. Срв. О. M. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедения, с. 84.

23. Д. С. Лихачев, Текстология, M. — Л., 1962, с. 22.

24. Тази страна от документалното отражение на действителността има особено важно значение и за обективното осмисляне на психологията на процеса възприемане на изворовата информация. Засега обаче подобни изследвания в извороведската литература липсват.

25. А. Г. Волков, Язык как система знаков, M., 1966, с. 9.

26. К. Георгиев, Лингвистични аспекти на процеса отражение на обективната реалност в документалните извори, Известия на държавните архиви, 1980, кн. 39, с. 61–84.

27. Ф. М. Достоевски, Размисли, С., 1978, с. 93.

28. Срв. Б. Б. Виц, Демокрит, М., 1979, с. 122.

29. По-подр. вж. А. М. Коршунов, Отражение, деятельность, познание, с. 92.

30. Срв. X. Волков, Хегел и Гьоте, С., 1974, с. 72.

31. Като абсолютизират тази особеност на езика, някои буржоазни автори гледат на семантичния анализ при филологическата критика на едни или други текстове като на извор на заблуда в историята.

32. Срв. М. H. Тихомиров, Источниковедение истории СССР, т. I, М., 1962, с. 6.

33. През последните години все повече си пробива път схващането, че изворознанието, палеографията, хералдиката, сфрагистиката и т. н. не бива да се третират като помощни дисциплини, тъй като всъщност са самостоятелни, равноправни отрасли на човешките знания, на науката. Най-добре е според това схващане те да се наричат специални исторически дисциплини. (По-подр. вж. С. И. Якубовская, Проблемы критического анализа источников. В: Труды НКВАД, с. 125; В. В. Фарсобин, К определению предмета источниковедения. В: Источниковедение истории советского общества, М., 1964, с. 398–404, 449; П. Н. Берков, Проблемы современной текстологии, Вопросы литературы, 1963, кн. 12, с. 84 и др.).

Макар че по принцип споделяме съображенията на тези автори, особено що се касае до основната помощна историческа дисциплина — изворознанието, ние все пак се придържаме към традиционното наименование. Съображението ни е, че това наименование все още има широка популярност, използува се от много специалисти в света, може да се каже дори, че има международно признание. Под наименованието «помощни исторически дисциплини» и сега в различни страни излизат монографични изследвания, учебни пособия, студии, статии. Това наименование носят в чужбина, а в последно време и у нас отделни научни звена, катедри във висши учебни заведения и т. н. Освен това нашите резерви по отношение промяната в наименованието «помощни исторически дисциплини» се подсилват и от факта, че понятието «специален» (специални исторически дисциплини) в семантично отношение в нашия език е твърде многозначно и не насочва към конкретната цел.

34. По-подр. вж. О. М. Медушевская, цит. съч., с. 79.

35. Д. А. Чугаев, XX и XXII съезды КПСС и проблемы источниковедения истории советского общества, Труды НКВАД, M., 1966, с. 133.

36. M. H. Черноморский, Источниковедения истории СССР, М., 1966, с. 4.

37. По-подр. вж. С. И. Якобовская, цит. съч., с. 142; В. К. Янутский, К вопросу о классификации письменных источников в курсе источниковедения истории СССР, Труды МГИАИ, т. 11, М., 1958, с. 134; А. Т. Николаева, О некоторых вопросах содержание и формы письменных исторических источников, Труды МГИАИ, т. 7, М., 1954, с. 8; Д. А. Чугаев, Археография и источниковедение, М., 1967, с. 4–5; В. И. Стрельский, Основные принципы научной критики источников по истории СССР, Киев, 1961, с. 36; М. А. Варшавчик, Предмет и задачи источниковедения истории КПСС, М., 1967, с. 5.

I. Ранни прояви на интерес към историята и нейните извори

1. Historycy о historii..., Warszawa, 1963, p. 5–7.

2. С. И. Радциг, История древнегреческой литературы, M., 1969, с. 37.

3. Срв. В. В. Иванов, Исторические знания как фактор коммунистического воспитания, M., 1978, с. 27.

4. Срв. Български народни приказки, пословици, поговорки. Отбор и редакция Е. Огнянова, С., 1964, с. 5.

5. Споменатите особености на устното творчество служат като аргумент на никои специалисти за скептично отношение към информационните качества на достигналите до нас легенди, предания, митове, свързани с живота на древните хора.

В по-ново време обаче, в условията на непрекъснато нарастващия стремеж на историческата наука към разширяване на кръга от източници погледът на много специалисти се обърна и към тези далечни «послания» до днешния човек. Мнозина вече смятат, че информацията, съдържаща се в различните произведения на устното творчество, може да послужи като надеждна основа за обективни научни изследвания.

Ето например как видният съветски учен-историк Б. Д. Греков оценява достойнствата на юнашкия епос като носител на информация: «Това е история, разказана от самия народ. Тук може да има неточности в хронологията и в термините. Тук може да има и фактически грешки, обясняващи това, че опоетизираните предания не са се записвали, съхранявали са се в паметта на отделни хора и са се предали от уста на уста, като понякога са се заменяли с аналогични, много по-късни форми. Оценката обаче на събитията тук всякога е вярна и не може да бъде друга, докато народът е бил не прост свидетел на събитията, а субект на историята, непосредствено творящ тези събития, участвувал е сам в тях» (Б. Д. Греков, Киевская Русь, M., 1949, с. 5).

Трябва за съжаление да се отбележи, че у нас все още нямаме по-цялостни изследвания относно извороведските аспекти на нашия иначе изключително богат фолклор. А това е крайно необходимо.

6. Срв. Л. Блумфилд, Язык, M., 1968, с. 55.

7. Ст. Младенов, Увод в общото езикознание, С., 1927, с. 55.

8. Тук не се спираме на развитието на историческата мисъл в Древния Изток не за това, че няма връзка с нашата тема, а защото извороведските аспекти, в които разглеждаме развитието на историческите знания, са по-ярко очертани в съчиненията на гръцките и римските историци. Тези съчинения в известен смисъл представляват класическа форма на развитие на историческите знания от тяхната примитивна степен до появата на съзнанието за автентизъм на описанието за миналото. Освен това тук именно се забелязват по-ясно наченките и на философското осмисляне на историческия процес за изработване на издържан метод на работа с историческите източници.

9. Срв. В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1968, с. 76; История на Древна Гърция, С., 1974, с. 21.

10. Срв. С. И. Радциг, цит. съч., с. 171; Хр. Данов, Херодот като извор за историята на Тракия, Македония, Панония и Западното Черноморие, Годишник на СУ, 1936. кн. ХХХII, с. 9.

11. Срв. P. Salmon, Historie et critique, Bruxelles, 1969, p. 15.

12. Сpв. Извори за старата история и география на Тракия и Македония, С., 1849, с. 17.

13. Така например в своето съчинение, посветено на Гръко-персийската война, Херодот често съзнателно е разкрасявал фактите, към които е имал предразположение. Той не подбирал средства, когато е искал да прослави «великите и удивителни дела», извършени от гърците. Именно за прагматичното му отношение към историята Б. Ръсел нарича «бащата на историята» «платен пропагандатор на античната държава» (цит. по З. Алексин, Искусство пропаганды в древнем мире, Вопросы истории, 1969, кн. 12, с. 90).

14. Срв. А. Мишулин, Антична история на Гърция и Рим, С., 1945, с. 147; Хр. Данов, цит. съч., с. 10–58.

15. Срв. История на Древна Гърция, с. 25.

16. Вж. А. Мишулин, цит. съч., с. 153.

17. Срв. Г. И. Кацаров, Приноси към историята на древността, С., 1920, с. 107.

18. Неговите предшественици са писали съчиненията си в стихотворна форма.

19. Cpв. Н. А. Машкин, цит. съч., с. 11–12; С. И. Радциг, цит. съч., с. 454.

20. Н. А. Машкин, цит. съч., с. 9.

21. Срв. Латинская юридическая фразеология, M., 1979, с. 197.

22. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., с. 22, с. 469.

23. С. И. Радциг, цит. съч., с. 469.

24. Според господствуващите например в Римското право норми никой не бива да оспорва това, което е потвърдено от официални документи: Quod recordum probatum debet esse negatum, гласяла известната юридическа формула, която е трябвало всеки да съблюдава.

25. В. П. Андрианова-Перетц, Историческая литература XI–начала XV в. и народная поэзия, ТОДРЛ, т. VIII, 1951, с. 107.

26. По-подр. вж. З. Алексин, Искусство пропаганды в древнем мире, Вопросы истории, 1969, кн. 12, с. 93.

27. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 20, с. 365.

28. Ammianus Mercellinus, Res Gestae, XXXIX, 1, 15.

29. Op. cit.

30. В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедение истории СССР, Киев, 1968, с. 7.

31. Ланглуа и Сеньобос, Введение в изучение истории, СПб, 1899, с. 7.

32. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. XVI, ч. I, с. 297; по-подр. вж. В. В. Соколов, Средневековая философия, M., 1979, с. 71.

33. Срв. Л. И. Киселева, О чем рассказывают средневековые рукописи, Л., 1976, с. 7.

34. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 19, с. 313.

35. Срв. Й. Иванов, Български старини в Македония, С., 1931, с. 281–283.

36. Д. Димитров, Ако не беше книгата, С., 1974, с. 88–89.

37. Въпреки легендарните елементи и стремежа към идеализация на българското минало в този апокрифен разказ за нашата история се забелязват и никои достоверни податки, които заслужават вниманието и на съвременния историк.

38. По-подр. вж. Ив. Снегаров, Старобългарският разказ «Чудото на св. Георги с българина» като исторически извор, Год. на дух. академия «Кл. Охридски», 1954–1955, т. IV (XXX), с. 217–241.

39. «За буквите» — Черноризец Храбър (вж. Д. Димитров, цит. съч., с. 45–46).

40. Срв. Д. Димитров, цит. съч., с. 118–120.

41. Срв. Д. Петканова, Апокрифна литература и фолклор, С., 1978. с. 144; вж. също Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, С., 1970, с. 279 (фототипно издание).

42. По-подр, вж. А. Я. Гуревич, Категории средневековой культуры, M., 1972, с. 88; H. M. Есипчук, Историческая реальность как предмет познания, Киев, 1978, с. 26; К. Георгиев, Въпроси на българската археография, С., 1970, с. 11–22.

43. Цит. по В. В. Соколов, Средневековая философия, с. 78.

44. Срв. Д. Ангелов, В историята трябва да се търси човекът, Народна култура, бр. 5, 2. II. 1979 г.

45. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 20, с. 243.

46. Пак там, с. 19.

47. По пътя на такова проучване още през XIV в. великият италиански хуманист Франческо Петрарка се опитал да разобличи мнимите привилегии на Цезар и Нерон (F. Petrarka, De falsifitata privilegii Austriem ab imperio eximentis. V. Rerum senilim, lib. XV, epist. V). Така Лоренцо Вала доказал фалшивостта на известния в историята «Константинов дар». (Това е документ, който е използуван за юридическо потвърждаване на решението на император Константин Велики да даде на римския папа Силвестър I знаците на императорската власт, т. е. да му подари върховната светска власт над цялата западна половина на Римската империя. Той бил ловко използуван от римските папи през цялото Средновековие за обосноваване на политическите им претенции за светска власт и изключително положение в Западна Европа.) Такива фалшификации през периода на феодализма били използувани широко не само в Западна Европа, а и навсякъде другаде. По-подр. вж. А. А. Введенский, Лекции по документальному источниковедению истории СССР (Дипломатика), Киев, 1963, с. 5–6, 75–76, 116–199; Я. С. Чаев, К вопросу о поделках исторических документов в XIX в., Известия Академии, 1933, с. 485–502. За подобни фалшификации у нас вж. Ив. Дуйчев, Лекции по архивистика, С., 1950, с. 14.

48. Заслужава да се отбележи, че ерудитите, тези първи пионери, трасирали пътя към превръщането на историята в точна наука, през онова време са се ползували с особено уважение и почит. Смятало се е, че ерудитът, за да извършва успешна критика на източниците, трябва да има не само солидна подготовка и широки познания в различните области на науката, но и да е «призван да има определени заложби, дар, даден от природата — Criticus non fit, sed nascitur», било единодушното мнение в онова време.

49. Срв. Н. М. Есипчук, цит. съч., с. 45.

50. В. Г. Белинский, Соч., т. IV, с. 90.

51. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 20, с. 18.

52. H. В. Мотрошилова, Познание и общество, М., 1969, с. 32.

53. Л. Фейербах, Сущность христианства, Избр. Философ. произв., т. II, M., 1955, с. 189.

54. L. Ranke, Weltgeschichte, Leipzig, 1890, p. 270.

55. Срв. Н. М. Есипчук, Историческая реальность как предмет познания, М., 1968, с. 50.

56. Вж. L. Ranke, Geschichten der romanischen und germanischen Völker von 1494 bis 1514, Sämtliche Werke, Bd. 33, Leipzig, 1885, S. 7.

57. L. Ranke, Geschichten der romanischen und germanischen Völker, S. 7.

58. В. И. Ленин, Съч., т. 21, с. 45.

59. Срв. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 96.

60. Пак там, с. 97.

61. А. С. Бейлис, В. Ф. Инкин, В. Н. Кутик, Очерки истории исторической науки СССР, т. III, М., 1963, с. 9.

II. Философски проблеми на историческата наука. Специфика на историческото познание

1. Е. Meyer, Geschichte des Altertums, Bd. I. H. J., Einleitung. Elemente der Antropologie, Stuttgart u. Berlin, 1910, S. 193.

2. Е. Meyer, Rumanistische und geschichtliche Bildung, Vortrag, gehalten in der Verlinung der Freunde des humanistischen Gymnasium in Berlin und Provinz Brandenburg am 27 November 1906, Berlin, S. 27.

3. E. Meyer, Antritsrede auf dem ofentlichen Sitzunge der Preussischen Akademie der Wissenschaften 1904 — IV, S. 101.

4. Срв. Л. С. Гапоменко, Т. Л. Соболев, Ю. С. Токарев, Американская публикация документов о Временном правительстве, Вопросы истории, 1963, кн. 5, с. 147.

5. И. С. Кон, Буржуазная философия истории в тупике, Вопросы истории, 1960, кн. 12, с. 30–54.

6. И. С. Кон, Неопозитивизм и вопросы логики исторической науки, Вопросы истории, 1963, кн. 9, с. 45; В. И. Буганов, Источниковедение и специальные исторические дисциплины. В: Археография и источниковедение, вып. 4, М., 1974, с. 23–25.

7. П. Н. Федосеев, О разработке методологических вопросов истории, Вопросы истории, 1964, кн. 3, с. 181.

8. В някои западни страни, какъвто е например случаят с Франция, проблемите на теорията на историята и нейните методи са станали обект на внимание дори и на редица популярни издания, радващи се на широка читателска аудитория. За тях преди години френското марксистко списание Nouvelle critique съобщи, че те вече успешно конкурират на западния книжен пазар дори и детективската литература, считана за най-многотиражна. (По-подр. вж. О. М. Медушевская, Теоретико-методологические проблемы источниковедения и современная буржуазная историография. Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 100.)

9. Срв. Г. М. Иванов, К вопросу о понятии «факт» в исторической науке, Вопросы истории, 1969, кн. 2, с. 78.

10. Ленин за културата и изкуството, С., 1946, с. 132.

11. M. В. Нечкина, В. Т. Пашуто, Е. Б. Черняк, Эволюция исторической мысли в середине XX века, Вопросы истории, 1965, кн. 12, с. 5.

12. По-подр. вж.: Н. Wehler, Geschichte und Soziologie, In: Wehler, H. Gechichte als historische Sozialwissenschaft, Suhrkamp. Frankfurt a/M, 1973, S. 26.

13. Методология, исторического познания и буржуазная наука, Казан, 1977, с. 175.

14. S. Gupta, A critique of behavioralism in contemporay political science. Socialist Perspectives, 1973, vol. 1, p. 15.

15. Срв. О. М. Медушевская, Теоретико-методологические проблемы источниковедения и современная буржуазная историография, с. 99.

16. По-подр. вж. Методология исторического познания с. 3.

17. М. А. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования и исторический источник, Вопросы истории, 1968, кн. 10, с. 76; Същия, Источниковедение истории КПСС, М., 1973, с. 9; В. С. Егоров, Проблема факта в историческом познании, Вестник МГУ, серия «Философия», 1976, кн. 5, с. 39–49.

18. Срв. Н. Ирибаджаков, Клио пред съда на буржоазната философия, С., 1970, с. 591.

19. В. Г. Белински, Избрани литературно-критически статии, С., 1947, с. 9.

20. Фр. Енгелс, Анти Дюринг. С., 1946, с. 337.

2l. Л. Бриллюэн, Наука и теория информации, М., 1960, с. 13; по-подр. вж. Л. Д. Урсул, Проблема информации в современной науке. Философские очерки, М., 1975, с. 96–107.

22. Цит. по Г. Ф. Александров, История на западноевропейската философия, С., 1946, с. 271; по-подр. вж. Б. М. Кедров, Философия, как общая наука в ее соотношении с частными науками. В: Философия в современном мире — Философия и наука, М., 1972, с. 385, 386.

23. Срв. Л. Бриллюэн, цит. съч., с. 13.

24. Цит. по M. M. Розентал, Марксическият диалектически метод, С., 1948, с. 379.

25. К. Д. Петряев, Вопросы методологии исторической науки, Киев, 1971, с. 16.

26. А. В. Гулыга, Эстетика в истории, M., 1974, с. 15.

27. Г. M. Иванов, Своеобразие процесса отражения действительности в исторической науке, Вопросы истории, 1962, кн. 12, с. 18–36; Г. М. Иванов, А. М. Коршунов, Ю. В. Петров, Субъект и объект в историческом познании, Философские науки, 1975, кн. 4, с. 41–51; З. Лооне, Проблема исторического объяснения, Философские науки, 1975, кн. 3, с. 27–33.

28. С. П. Сайко, Диалектика эмпирического и теоретического в историческом познания, Алма-Ата, 1975, с. 54.

29. По-подр. вж. В. Ф. Кузьмин, Объективное и субъективное в научном мышлении, Философские науки, 1971, кн. 2, с. 79–88.

30. Срв. Н. Ирибаджаков, Клио пред съда на буржоазната философия, с. 656.

31. Г. В. Фроловскии, О типах исторического истолкования. В: Сборник в чест на Васил H. Златарски по случай 30–годишната му научна и професорска дейност, С., 1925, с. 521. Поради това, че в процеса на познанието историкът не може да изследва непосредствено своя обект, а изгражда теорията си без наличието на опитни знания, някои специалисти наричат историята «наука, основана на разсъждението» — science dereisonnwment, за разлика от «науките на наблюдението», т. е. на експерименталните науки (срв. Ланглуа и Сеньобос, Введение в изучение истории, с. 251).

32. В. С. Библер, Исторический факт как фрагмент действительности (логические заметки). В: Источниковедение, Теоретические и методологические проблемы, М., 1969, с. 89.

33. А. И. Ракитев, К вопросу о структуре исторического исследования. В: Философские проблемы исторической науки, М., 1969, с. 175.

34. В. И. Ленин, Материализъм и емпириокритицизъм, С., 1948, с. 80.

35. Срв. Ф. Константинов, Ф. Георгиев, А. Спиркин, Ленинската теория на отражението и нейните противници, в. «Работническо дело», бр. 34, 3. II. 1970 г.

36. Срв. Т. Павлов, Някои бележки относно идейното наследство на Хегел и Кант, в. «Народна култура», бр. 43, 19. X. 1974 г.

37. Ф. Константинов, Ф. Георгиев, А. Спиркин, цит. съч.

38. В. И. Ленин, Материализъм и емпириокритицизъм, с. 34.

39. П. Русев, За възприемането на художествените произведения. Психология на художественото възприемане, С., 1968, с. 18.

40. Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, Томск, 1973, с. 125.

41. По-подр. вж. С. С. Волк, В. С. Никоненко, Материализм Н. Г. Чернишевского, Л., 1979, с. 102.

42. А. В. Гулыга, О предмете исторической науки, Вопросы истории, 1964, кн. 4, с. 25.

43. Г. М. Миньковский, Пределы доказывания в советском уголовном процессе, М., 1956, с. 3.

44. Дора Габе, Изказване пред конгреса на българските писатели, в. «Литературен фронт», бр. 44, 28. X. 1976 г.

45. По-подр. вж. А. В. Гулыга, Эстетика в истории, с. 9–10; В. С. Библер, Исторический факт как фрагмент действительности. В: Источниковедение, Теоретические и методические проблемы, М., 1969, с. 89.

46. Срв. Г. М. Иванов, А. М. Коршунов, Н. В. Петров, Субъект — объект в историческом познании, Философские науки, 1975, кн. 4, с. 41–51.

47. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 173.

48. Histoire de la litterature française, Paris, 1909, p. 1012.

49. Л. В. Черепин, Карл Маркс и Фридрих Энгельс и некоторые проблемы исторического источниковедения. В: Источниковедения, Теоретические и методические проблемы, с. 198.

50. Срв. Н. Ирибаджаков, цит. съч., с. 671; А. П. Каждан, О работе историка. Путь исследования, Вопросы истории, 1968, кн. 11, с. 107; Г. Иванов, К вопросу о понятии «факт» в исторической науке, Вопросы истории, 1969, кн. 2, с. 81.

51. Вж. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, С., 1943, с. 86–87.

52. Пак там, с. 87.

53. М. А. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования и исторический источник, Вопросы истории, 1968, кн. 10, с. 78.

54. По-подр. вж. X. Волков, цит. съч., с. 230.

55. Срв. А. М. Коршунов, цит. съч., с. 172–173.

56. Пак там, с. 20.

57. Хармония на чувства и слова, разговор с Павел Матев, в. «Литературен фронт», бр. 44 от 2. XI. 1978 г.

58. Т. Павлов, Каква наука е философията, С., 1965, с. 9.

59. Срв. С. Л. Рубинштейн, Принципы и пути развития психологии, M., 1959, с. 308–330.

60. Срв. И. Кант, Соч., т. III, с. 437.

61. Дейността на човека по необходимост трябва да се свързва с неговите мотиви и цели. Мотивите и целите по думите на Маркс «като закон определят способа и характера на неговите (на човека — б. н.) действия». (К. Маркс и Ф. Энгельс, Соч., т. 23, с. 189.) Немотивираната дейност не е лишена от мотиви, а е дейност със субективно скрити мотиви. (По-подр. вж. П. М. Якобсон, Психические проблемы мотивации поведения человека; К. В. Madsen, Modern Theories of Motivation, Copenhagen, 1974, p. 54.)

62. К. Маркс и Фр. Енгелс, Избрани произведения, т. II, С., 1951, с. 442–443. Заслужава да се отбележи, че на тази особеност на обекта на изследване в историята Маркс и Енгелс са отделили необходимото внимание още в своя ранен философски труд «Светото семейство». «Историята, се казва там, не е нищо друго освен дейност на преследващия своите цели човек» (К. Маркс и Фр. Энгельс, Соч., т. 2, с. 102).

63. Срв. А. Я. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 186.

64. В. В. Иванов, Исторические знания как фактор коммунистического воспитания, Казан, 1978, с. 13.

65. В. И. Ленин, Съч., т. 24, с. 26.

66. В. О. Ключевский, Сочинения, т. VII, M., 1959, с. 441.

67. Срв. M. С. Каган, Лекции по марксистско-ленинской эстетике, Л., 1971, с. 306.

68. Срв. А. Я. Гуревич, Некоторые изучений социальной истории, Вопросы истории, 1964, кн. 10, с. 55.

69. По-подр. вж. Методологические проблемы истории философии и общественной мысли, М., 1977, с. 33.

70. Срв. X. Волков, цит. съч., с. 235.

71. В. А. Ельчанинов, Проблемы творчества в историческом познании и искусстве, Томск, 1979, с. 129.

72. Срв. Л. Бъклова, Андрей Гуляшки, Литературни анкети, С., 1978. с. 87.

73. Т. Павлов, Материално и идеално, в. «Народна култура», бр. 24, 12. VI. 1976 г.

74. Срв. Историята на живота на обществото (Разговор със съветския философ. А. В. Гулига), в. «Работническо дело», бр. 117, 27. IV. 1977 г.; Ю. К. Плетников, Некоторые изходные категории исследования механизма действия общественных законов, Философские науки, 1973, кн. 2, с. 23–33.

75. X. Волков, цит. съч., с. 234.

76. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. XXV, ч. II, с. 333.

77. Срв. С. С. Волк, В. С. Николенко, Материализм Н. Г. Чернишевского, с. 72.

78. К. Маркс и Фр. Энгельс об искусстве, М., 1967, т. I, с. 116.

79. X. Редекер, Отражение и действие, М., 1971, с. 58.

80. К. Маркс и Фр. Энгельс, Соч. т. 31; по-подр. вж. А. Я. Гуревич, Об исторической закономерности. В: Философские проблемы исторической науки, М., 1969, с. 57.

81. К. Маркс и Фр. Энгельс, Соч., т. 3, с. 75; по-подр. вж. К. Д. Петряев, Вопросы методологии исторической науки, Киев, 1971, с. 44.

82. Срв. Гете, Избранные философские произведения, M., 1964, с. 376.

83. Вж. Науката, изкуството и бъдещето на човека. Разговор с акад. Радован Рихта, в. «Народна култура», бр. 30, 27. VII. 1979 г.

84. Срв. Приветствие на К. Валдхайм до участниците в Съвещанието за мир и сътрудничество в Хелзинки, «Работническо дело», 31. VII. 1975.

85. G. Stiehler, Gesellschaft und Geschichte. Zu den Grundlagen der sozialen Entwicklung, Berlin, 1974, S. 8 u. folg.

86. Когато става дума за човешката субективност в историята, не бива да се забравя, че това е пренесен върху личностна плоскост проблем за историческия субект. Въпросът за природата на човешката субективност по същество не съвпада с въпроса за природата на историческия субект. (Срв. К. Можеева, Проблемы человеческой субъективности във философско-исторической концепции К. Маркс, Вопросы философии, 1976, кн. 10, с. 89–95.)

87. В. А. Ельчанинов, Проблемы творчества в историческом познании и искусстве, с. 166.

88. Срв. Здр. Петров, Документалният образ на една епоха, в. «Литературен фронт», бр. 37, 11. IX. 1975 г.

89. Срв. И. Кант, Соч., т. VI, с. 27–28; по-подр. вж. Л. А. Калинков, Проблемы философии истории в системе Канта, Ленинград, 1978, с. 70.

90. Ф. М. Достоевски, Размисли, С., 1978, с. 15.

91. Дж. Лондон, Джон ечимиченото зърно, С., 1948, с. 194.

92. Срв. И. Паси, Френски моралисти, С., 1978, с. 55.

93. Цит. по Й. В. Гьоте, Максими и мисли, в. «Литературен фронт», бр. 8, 22. II. 1979.

94. Срв. X. Волков, цит. съч., с. 99.

95. По-подр. вж. А. М. Коршунов, Отражение деятельность, познание, с. 172–173.

96. Срв. X. Волков, Хегел и Гьоте, с. 81.

97. Срв. И. Кант, Соч., т. III, с. 685, т. VI, с. 351.

98. Цит. по Г. В. Плеханов, За монистическото разбиране на историята, С., 1945, с. 28.

99. К. Маркс, Капиталът, т. I, С., 1948, с. 5.

100. Срв. Разговор с писателя П. Вежинов, в. «Литературен фронт», бр. 11. 16. III. 1972.

101. Т. Schieder, Geschichte als Wissenschaft, München, Odenburg, 1965, S. 112.

102. Е. Каранфилов, Силата на писателското слово, в. «Литературен фронт», бр. 19, 11. V. 1978.

103. L. Gottschalk, Understandig History, A Primer of Historical Method, N. Y., 1954, p. 45, цит. по H. А. Ерофеев, Что такое история, M., 1976, с. 80.

104. М. Горки, Статии за литература и изкуство, С., 1945, с. 187.

105. Срв. В. Пекелис, Твои возможности человек, M., 1973, с. 95.

106. «Информационният вакуум» се предизвиква или когато изобщо липсва документална следа за дадено събитие (много явления и процеси в живота изобщо остават недокументирани), или когато съответните източници не са открити.

107. Срв. Ю. Данчев, Информационният потоп, С., 1975, с. 142.

108. По-подр. вж. А. И. Мехайлов, А. И. Черный, Р. С. Иляревский, Основы информатики, M., 1968, с. 31–43.

109. Срв. Л. Г. Хромченко, К вопросе об организации научной информации по документальным материалам архивов, Труды МГИАИ, М., 1965, т. 21, с. 23.

110. Хартиена планина, в. «Вечерни новини», 15. X. 1973 г.

111. К. Г. Митяев, К методологии классификации и экспертизы документов, Труды МГИАИ, М., 1967, с. 123.

112. Срв. Р. Н. Bergeron, True Valor Seen, Historical Editing, The American archivist, Vol. 34, Numer 3, July 1971, p. 259–264.

113. Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, Томск, 1973, с. 55.

114. Срв. Ст. Ангелов, Характерни черти и предимства на социалистическия начин на живот, в. «Работническо дело», бр. 96, 6. VI. 1977.

115. Еволюцията в езика намира израз преди всичко в семантичните промени, в промените на отношението между езиковите знаци и нещата, които те означават, в резултат на което не винаги в едни и същи думи, изрази и пр. през различно време се влага еднакво съдържание.

116. Цит. по сб. Маркс — Енгелс — Ленин — Сталин за културата и възпитанието, С., 1964, с. 316.

117. Срв. Жан дьо Лабрюйер, Характери, Варна, 1976, с. 14: «Настоящето — казва Лабрюйер — принадлежи на богатите. Но бъдещето е на добродетелните и способните. Кой помни след смъртта им данъчните настоятели и бирниците, онези, които са презирали талантливите творци, които са ги избягвали ..., кой помни днес Фоконе или подобните му богаташи ... Бъдещето отмъщава на настоящето ...».

118. Д. Талев, Железният светилник, С., 1972, с. 264.

119. П. Динеков, Старобългарска литература, наша гордост и наша тревога, сп. «Литературна мисъл», 1970, кн. 2, с. 70.

120. Този факт, разбира се, не изключва и наличието на някои общочовешки ценности, които могат да имат относително обща валидност и продължителна трайност. На този факт, както е известно, е обръщал внимание още Аристотел. Според него «има нещо справедливо и несправедливо по природа, общо за всички, признавано за такова от всички народи дори и тогава, когато между тях не е имало никакви връзки и никакво съгласуване за това» (Аристотель, Риторика, с. 13, цит. по Б. Б. Виц, Демокрит, М., 1979, с. 108).

121. Цит. по сб. Мисли и афоризми, С., 1968, с. 108.

122. К. Маркс и Фр. Енгелс, Избрани произведения, т. I, С., 1950, с. 720–721. Любопитно е да се отбележи, че на тази особеност е обръщал вниманието на своите читатели и големият руски писател Л. Н. Толстой. « ... Следейки развитието на историята, пише той в епилога на своя класически труд «Война и мир», ние виждаме, че с всяка изтекла година се изменят и схващанията относно това, какво е добро за човечеството. Така че това, което изглежда добро сега, след десет години става лошо и обратно. Освен това ние намираме в историята съвсем противоположни схващания относно това, какво е зло и какво е добро.» (Л. Н. Толстой, Война и мир, т. III и IV, С., 1947, с. 468.)

123. Срв. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 251; M. Кисель, «Критическая философия истории» в Великобритании, Вопросы истории, 1968, кн. 5, с. 68.

124. Н. А. Ерофеев, Что такое история, с. 77 и следв.

125. Този факт характеризира психологията на възприемане на всяка изворова информация. И тук в процеса на възприемането е налице привнасяне на елементи, които имат вторичен характер — не се съдържат в предмета, а идват от отразителя.

126. Г. Ф. Гегел, Соч., т. XII, M., 1938, с. 270–271.

127. Л. Фейербах, Лекции о сущности религии. Избранные философские произведения в 2–х т., т. 2, с. 590.

128. R. Aron, Introduction à la philosophie de l’histoire. Paris, 1948, p. 91.

129. Ibidem, p. 93.

130. Вж. А. В. Гулыга, цит. съч., с. 23.

131. Г. Ф. Гегел, цит. съч., с. 279; вж. също Г. Пенчев, Съвременност и минало, С., 1975, с. 34–35.

132. В. Groce, Die Geschichte als Gedanke und als Tat, Bern, 1944, S. 42. Не бива да се забравя, че и практиката, и действителността, за които говори Б. Кроче, той разбира чисто идеалистически, т. е. като дейност на духа.

133. Ф. Mеринг, Об историческом материализме, M., 1923, с. 31–32.

134. Срв. J. Huiuinga, Geschichte und Kultur, Gesammelte Aufsätze, Stuttgart, 1954, S. 196; H. Lüthi, In: Gegenwart der Geschichte, Berlin, 1967, S. 13.

135. H. Г. Чернишевски, Естетическите отношения на изкуството към действителността, С., 1946, с. 89–90.

136. Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, С., 1976, с. 13; Същия, Писатели и проблеми, С., 1965, с. 140.

137. Цит. по сб. Българските писатели за родния език и художественото слово, С., 1973, с. 77.

138. А. Д. Урсул, Проблема информации в современной науке. Философские очерки, с. 209.

139. Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, с. 14.

140. Цит. по М. Серебрянский, Советский исторический роман, M., 1936, с. 12.

141. Срв. А. В. Гулыга, Эстетика в истории, с. 63.

142. Срв. Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, с. 48.

143. По-подр. вж. И. А. Гобозов, Современная французская буржуазная философия истории, M., 1978, с. 72.

144. Цит, по Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, с. 48–49.

145. А. Д. Урсул, цит. съч., с. 111; А. И. Михайлов, А. Я. Черны, Р. С. Гиляревский, Основы информатики, с. 248.

146. А. В. Гулыга, Эстетика в истории, с. 12.

147. Цит по Ив. Маринов, Признава се невинен, в. «Поглед». 30. X. 1972 г.

148. M. Горки, Съвети към младите писатели, С., 1946, с. 130.

149. А. Лилов, О природе искусства. Критика современных концепции буржуазной эстетики, M., 1977, с. 43.

150. Цит. по И. С. Квитко, Термин в научном документе, Львов, 1976, с. 22; вж. също H. А. Фигуровский, История естествознании и техники и ее место в истории общества, Вопросы истории естествознании и техники, 1958, вып. 6, с. 35.

151. П. В. Копнин, Диалектика как логика и теория познания. Опыт логико-гносеологического исследования, М., 1973, с. 286.

152. Н. Wittram, Interesse an der Geschichte, Göttingen, 1963, S. 16.

153. М. А. Варшавчик, Источниковедение истории КПСС, М., 1973, с. 47–48.

154. А. С. Бушман, Методологические вопросы литературоведческих исследования, Л., 1969, с. 56. L’histoire et méthodes, Paris, 1961, p. 1515–1516.

155. Срв. В. В. Иванов, Исторические знания как фактор коммунистического воспитания, Казан, 1978, с. 6; В. А. Ельчанинов, Проблемы творчества в историческом познании и искусство, с. 29.

156. По-подр, вж. М. Г. Чепиков, Интеграция науки, М., 1975, с. 7, 16–36.

157. Доскоро пренебрегваният факт за неизбежната връзка на историческата наука с други области на знанието започна да привлича вниманието и на наши специалисти. Така например в колективния доклад, изнесен на състоялата се през 1972 г. научна конференция по случай 70–годишнината от основаването на Българското историческо дружество, под който стоят имената и на изтъкнати наши историци, беше отбелязано, че «историческата наука в България все повече придобива комплексен характер. Разширява се нейното вътрешно съдържание, увеличават се нейните органически връзки и функционално взаимодействие с филологическите и икономическите науки, със социологията ...» (вж. сб. Проблеми на българската историография след Втората световна война, С., 1973, с. 13–14).

158. Цит. по В. Н. Мигирин, Марксистско-ленинская методология и лингвистика, Кишинев, 1974, с. 4.

159. H. Стефанов, Ст. Качаунов, К. Симеонов, Структура и методология на историческото познание, С., 1971, с. 27.

160. «Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях» — гласят знаменитите думи на хора в трагедията на Софокъл «Антигона».

161. Срв. Д. Л. Тальников, Концепция Кавелина и исторические взгляды Белинского, Вопросы истории, 1956, кн. 9, с. 134.

162. W. L. Lucei, History: methods and interpretation, Chicago, 1958, p. 89–91.

163. Срв. С. С. Волк, В. С. Никоненко, Материализм Н. Г. Чернишевского, с. 28, 39.

164. Д. С. Лихачев, «Слово о полку Егореве» и культура его времени, Л., 1978, с. 327.

165. И. С. Кон, Pietro Rossi, Storia е storismo nella filosofia contemporales, Вопросы истории, 1962, кн. 2, с. 161; Същия, Неопозитивизм и вопросы логики исторической науки, Вопросы истории, 1963, кн. 9, с. 45.

166. В. В. Иванов, Методологические проблемы истории в трудах Н. К. Стефанова, Вопросы истории, 1966, кн. 1, с. 197.

167. Срв. О. М. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедения, с. 84.

168. А. С. Пушкин, ПСС, АН СССР, т. XIII, с. 98.

169. H. Marrou, De la connaissance historique, Paris, 1973, p. 235.

170. Ibidem, p. 11.

171. По-подр. вж. И. А. Гобозов, Современная французская буржуазная философия истории, с. 36–37.

172. Е. Keyser, Die Geschichtswissenschaft. Aufbau und Aufgaben, München u. Berlin, 1931, S. III.

173. Срв. Ив. Сарандев, Емилиян Станев, Литературни анкети, С., 1977, с. 136.

174. Срв. Българската история — тяхна съдба. Проф. д-р И. Димитров пред в. «Литературен фронт», бр. 17, 26. IV. 1979 г.

175. За да не се завръща бумерангът... При проф. д-р Н. Генчев, в. «Литературен фронт», бр. 23. 7. V. 1979 г.

176. Култът на историка. При проф. д-р М. Исусов, в. «Литературен фронт», бр. 29, 19. VII. 1979 г.

177. По-подр. вж. О. М. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедение, с. 66–67.

178. По-подр. вж. О. Л. Вайнштайн, Философия, история и социология. В: Критика новейшей буржуазной историографии, Л., 1976, с. 16.

179. Вж. H. Ирибаджаков, Клио пред съда на буржоазната философия, с. 581–597.

180. По-подр. вж. А. Патерински, История и социология (Теоретични и извороведски аспекти на интеграцията). В: Помощни исторически дисциплини, т. I, С., 1979 с. 106 и сл.

181. По-подр. вж. Wladyslaw Semkowicz, Encyklopedija nauk pomocniczych historii, Krakov, 1933, p. 3; А. Я. Гуревич, Некоторые проблемы изучения социальной истории, Вопросы истории, 1964 кн. 10, с. 55.

182. М. А. Варшавчик, Источниковедение истории КПСС, с. 48.

183. Вж. В. И. Ленин, ПСС, т. 29, с. 165, 172.

184. Б. М. Кедров, Диалектика и логика. Законы мышления, М., 1962, с. 182–184.

185. По-подр. вж. Г. Д. Карелова, К вопросу о взаимоотношении исторической науки с искусством и эстетикой, Труды МГИАИ, 1967, с. 89–98.

186. Срв. Л. Н. Засорина, Введение в структурную лингвистику, M., 1974, с. 24.

187. Цит. по А. М. Коршунов, Отражение, деятельность, познание, с. 147.

188. Воспоминания о К. Марксе и Ф. Энгельсе, М., 1956, с. 66.

189. По-подр. вж. В. Н. Мигирин, Марксистско-ленинская методология и лингвистика, Кишинев, 1974, с. 8–9; А. Г. Волков, Язык как система знаков, M., 1966, с. 23–24; К. Фишер, Лейбниц, История новой философии, т. III, СПб, 1905; Г. В. Лейбниц, Новые опиты о человеческом разуме, М. — Л., 1936.

190. М. Г. Чепиков, цит. съч., с. 100.

191. Пак там, с. 110.

192. Срв. Математические методы в исторических исследованиях, с. 3; по-подр. вж. В. А. Устинов, Применение вычислительных машини в исторической науке, М., 1964; Г. Б. Гельман — Виноградов и Л. Г. Хромченко, Кибернетика и историческая наука, Труды МГИАИ, 1967, т. 25, с. 62–75; С. А. Ростовский, Можно ли рационализировать труд историка?, Вопросы истории, 1961, кн. 10, с. 213–215; R. Jensen and Gh. Dollar, Quantitative Historical Research, N. Y., 1970; Z. Rogozinski, Metody Statysticzne w Historycnych, Kwatralnik Historyczny, 1970, № 4.

193. A. З. Манфред, Апология истории или ремесло историка, М., 1973, с. 19.

194. По-подр. вж. Б. Райков, Българската палеография като помощна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода и авторството на българските азбуки. В: Помощни исторически дисциплини, 1979, т. I; Б. Недков, Османотурска дипломатика и палеография, С., 1966; Л. Жуковская, Развитие славяно-русской палеографии, М., 1963; В. Щепкин, Русская палеография, 1967; Проблемы палеографии и кодикологии в СССР, М., 1974; С. Рейсео, Палеография и текстология нового времени, М., 1974, М. В. Кукушкина, Советская палеография. В: Вспомогательные исторические дисциплины, Л., 1968 и др.

195. Срв. М. В. Кукушкина, цит. съч., с. 84; А. А. Зимин, Вспомогательные исторические дисциплины и их роль в работе историков-архивистов, ТНКВАД СССР, М., 1965, с. 127; Л. В. Черепнин, Развитие вспомогательных исторических дисциплин, Советские архивы, 1967, кн. 5, с. 137.

196. По-подр. вж. С. Каштанов, Очерки русской дипломатики, М., 1970.

197. О. М. Медушевская, Теоретико-методологические проблемы источниковедения и современная буржуазная историография, Труды МГИАИ, т. 25, с. 107.

198. С. М. Каштанов, Важное источниковедческое издание, Вопросы истории, М., 1963, кн. 10, с. 137.

199. По-подр. вж. О. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедения, с. 5 и сл.; К. Георгиев, Источниковедението — занемарен клон от нашата наука, Известия на държавните архиви, 1963, кн. 9, с. 86–98; Същия, Официалните документи на фашистката власт като извор за изучаване на въоръжената борба у нас и на Балканите през периода на Втората световна война, Studia balcanica, VI, 1972, с. 19–67; Същия, Die Memorien in der historischen Erkenntnis, Bulgarian Historical Review, № 3, p. 71–90; Същия, Някои теоретични проблеми на партийно-историческото изворознание, Известния на Института по история на БКП, 1974, т. 31, с 7–53.

200. По-подр. вж. В. К. Янутский, Историческая география. История — ее возникновения и развития в XV—XVII веках, М., 1955; А. И. Стражев, Локальность в изучении истории, Преподавание истории в школе, 1946, кн. 2; В. З. Дробижев, И. Д. Ковальченко, А. В. Меравьев, Историческая географии СССР, М., 1973; Н. Стефанов, Ролята на географската среда в общественото развитие и някои методологически проблеми на нашата историческа наука, Исторически преглед, 1956, кн. 2; П. Коледаров, Някои въпроси на историческата география и нейните задачи в България. В: Помощни исторически дисциплини, 1979, т. I.

201. По-подр. вж. З. Викерман, Хронология древнего мира, М., 1975; Е. И. Каменцева, Хронология, М., 1967; С. И. Селешников, История календаря и хронология, М., 1970 г.

202. Срв. Е. Каменцева, Н. Устюгов, Русская сфрагистика и геральдика, M., 1974; В. С. Драчук, Рассказывает геральдика, М., 1977.

203. По-подр. вж. В. И. Стрельский, Основные принципы научной критики источников по истории СССР, с. 33; А. И. Гуковский, цит. съч., с. 58; К. Възвъзова-Каратеодорова, Принос към историята на българската сфрагистика през Възраждането. В: Помощни исторически дисциплини, 1979, т. I.

204. Относно окончателното превръщане на архивистиката в самостоятелна наука все още съществуват различни схващания. Някои автори продължават да гледат на архивистиката като на помощна историческа дисциплина. По подр. вж. В. Н. Автократов, О некоторых проблемах архивоведения, Советские архивы, 1976, кн. 6.

205. По-подр. вж. История и генеалогия, М., 1977.

206. Метрология зарубежом, Обзор, М., 1968; Н. Л. Шостьин, Очерки истории русской метрологии XI–XIX в., M., 1975; Г. Д. Бурдун, Б. Ф. Машков, Основы метрологии, М., 1949; С. Ф. Машков, Введение в технику измерении, М., 1952; Н. Тюрин, Въведение в метрологията, С., 1978.

207. По-подр. вж. К. Георгиев, Въпроси на българската археография, С., 1970.

208. Ел. Федорова, Латинская эпиграфика, М., 1969; Эпиграфика Востока, М., 1974; Эпиграфика Восточной и Южной Азии, М., 1972.

209. Л. Лепинский, Филателия и история, Вопросы истории, 1966, кн. 3, с. 205–209; А. Н. Гуковский, цит. съч., с. 56.

210. Вс. Николаев, Водните знаци в хартиите на средновековните документи от българските книгохранилища, С., 1954; А. Белков, Нов фотографски метод за възпроизвеждане на филиграни от архивни документи. В: Помощни исторически дисциплини, т. I, с. 350–354; С. А. Клепиков, Филиграни и штемпели, М., 1959; Същия, Филигранология на службе архивиста, Советские архивы, 1967, кн. 3, с. 50–58; А. Введенский, цит. съч., с. 3–13.

За помощните исторически дисциплини, тяхното развитие, задачи и пр. вж. също: А. К. Пронштейн, В. Я. Кляшко, Вспомогательные исторические дисциплины, М., 1973; А. А. Зимин, Вспомогательные исторические дисциплины и их роль в работе историков-архивистов, Труды научной конференции по вопросам архивного дела СССР, М., 1965, с. 127; Л. В. Черепин, Развитие вспомогательных исторических дисциплин, Советские архивы, 1976, кн. 5, с. 137.

211. По-подр. вж. А. Е. Шопелев, Архивные разыскания. В: Высшая школа, M., 1971.

212. Срв. В. А. Ельчанинов, Проблемы творчества в историческом познании и искусстве, с. 29.

213. Д-р Христо Тодоров, Обща социология, ч. I, С., 1943, с. 63–64.

214. А. Я. Гуревич, цит. съч., с. 186.

215. H. Кареев, Основные вопросы философии истории, ч. I, СПб, 1887, с. 211.

216. А. Я. Гуревич, цит. съч., с. 187.

217. Срв. Марксистско-ленинская философия. Исторический материализм, М., 1968, с. 194.

218. Н. Кареев, цит. съч., с. 211.

219. Срв. Й. В. Гьоте, Максими и мисли, в. «Литературен фронт», бр. 8, 22. II. 1979 г.

220. Цит. по Ленин за културата и изкуството, С., 1946, с. 132.

221. M. Блок, Апология истории или ремесло историка, М., 1973, с. 19.

222. М. Е. Салтиков-Шчедрин, Собрание сочинений, т. VIII, с. 423; вж. също M. Е. Салтиков-Шчедрин, О литературе, M., 1952, с. 5.

223. Цит по Г. В. Плеханов, Ролята на личността в историята, С., 1949, с. 9.

224. К. Маркс и Ф. Энгельс, Об искусстве, М., 1967, с. 23.

225. По-подр. вж. К. Д. Петряев, цит. съч., с. 34.

226. Георги Димитров, За ролята и значението на списание «Философска мисъл», сп. Философска мисъл, юли–септември 1946, кн. 3.

227. А. И. Герцен, Соч. в 9–ти т., т. 2, М., 1955, с. 99.

228. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 34.

229. В. И. Ленин, ПСС, т. 41, с. 304.

230. Б. Г. Литвак, О некоторых приемах анализа и характеристики источников в трудах В. И. Ленина. В: Источниковедение истории советского общества, М., 1964, с. 7–35.

231. Срв. А. А. Гворов, M. H. Покровский, О предмете исторической науки, Томск, 1976, с. 255 и следв.

232. Срв. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 43; Н. А. Ерофеев, Что такое история, М., 1975, с. 89; J. Topolski, Metodologia historii. Wydanie drugie, Warszawa, 1973, p. 359.

233. Wl. Semkowicz, Encyklopedia nauk pomocznych historii, Krakov, 1946, p. 5.

234. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 35.

235. Пак там, с. 7.

236. Пак там, с. 36.

237. Срв. Л. В. Черепнин, Исторические взгляды Л. Н. Толстового, Вопросы истории, 1965, кн. 4, с. 77.

238. Е. A. Freman, The methods of historical study, London, 1885, p. 45.

239. Срв. К. Бъклова, А. Гуляшки, Литературни анкети, с. 87.

240. К. Г. Митяев, К методологии классификации и экспертизы документов, Труды МГИАИ, 1967, т. 25, с. 118.

241. Ф. Енгелс, Анти Дюринг, С., 1950, с. 595–596.

242. Срв. В. И. Ленин и проблемы истории, Л., 1970, с. 32.

243. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 138; т. 29, с. 95.

244. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 123.

245. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 134–135, 137.

246. Срв. С. С. Волк, В. С. Николенко, Материализм Н. Г. Чернишевского, с. 83.

247. Срв. А. Д. Урсул, Проблема информации в современной науке, Философские очерки, с. 38.

248. П. Русев, За възприемането на художествените произведения. Психология на художественото възприемане, с. 49.

249. Цит по И. Паси, пос. съч., с. 29.

250. Л. Н. Толстой, Война и мир, т. III и IV, С., 1947, с. 521 (епилога).

251. Н. А. Ерофеев, цит. съч., с. 114.

252. Срв. М. А. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования и исторический источник, Вопросы истории, 1968, кн. 10, с. 63.

253. В. И. Ленин, ПСС, т. 30, с. 350; Ленински сборник, т. XXX, с. 303; Сб. Историко-социологические исследования, M., 1970, с. 12.

254. Волтер, Философски новели, С., 1972, с. 143.

255. Начинът на излагане на научните резултати, разбира се, не предопределя тяхната стойност. Те могат да бъдат изложени по различни начини и пак да имат еднаква или приблизително еднаква ценност.

256. Цит. по Книга за книгата, С., 1971, с. 144; вж. също А. В. Гулыга, Эстетика в истории, с. 69; Б. Грушин, Очерки логики исторического исследования, М., 1961, с. 268; Л. П. Александрова, Советский исторический роман и вопросы историзма, с. 121–146.

257. Срв. О. М. Медушевская, Теоретико-методологические проблемы источниковедения и современная буржуазная историография, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 107.

258. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 176.

259. Т. Павлов, Георги Бакалов като литературен критик, в. «Литературен фронт», бр. 46, 15. XI. 1973 г.

260. Е. Bernheim, Lehrbuch der historische Methode und der Geschichtsphilosophie, Leipzig, 1903, S. 36; H. Кареев, цит. съч., с. 156; по-подробно вж. M. A. Варшавчик, Вопросы логики исторического исследования и исторический источник, Вопросы истории, 1968, кн. 10, с. 79–81.

261. Срв. К. Бъклова, Андрей Гуляшки. Литературни анкети, С., 1978, с. 87.

262. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 20, с. 448.

263. Цит. по Слово о науке, с. 20.

264. Цит. по А. Николов, Философски етюди, С., 1974, с. 125.

265. Е. Thelman, Antwort auf. Briefe eines Kernergenossen im Buten Januar, 1944, Neues Deutschland, 21. X. 1950, S. 3.

266. Д. С. Лихачев, «Слово о полку Игореве» и культура его времени, Л., 1978, с. 327.

267. За фалшификаторите на историята — международен съд (интервю на В. Стефанова с акад. Хр. Христов), в. «Литературен фронт», бр. 34, 23. VIII 1979 г.

268. В случая трябва да се прави разлика между използуван и посочен източник. Използуваните източници могат да бъдат много повече от посочените в самото повествование на историка или в справочния апарат на труда. С посочванията се цели не да се превърне трудът в своеобразен документален справочник, а само да се илюстрират съответните авторови изводи и обобщения.

269. Ф. М. Достоевски, Престъпление и наказание, С., 1977, с. 133.

270. H. A. Ерофеев, Что такое история, с. 63.

271. О. Бальзак, Собр. соч., М., 1955, т. XI. с. 668–669.

272. Срв. М. Горки, О литературе, M., 1973, с. 563. Тази мисъл на Горки подкрепя и нашият изтъкнат писател Б. Райнов, който също така намира за неуместно «абсолютното преклонение пред факта само защото е факт». «Никаква документална точност и никакви грамади житейски материал не са в състояние да ни помогнат, в случай че кръжим около тоя първоосновен факт като котка около гореща баница, без да сме в състояние да надзърнем отвъд фасадата на очевидното» (срв. Изказвания пред националната писателска конференция, в. «Литературен фронт», бр. 8, 22. II. 1979 г.).

273. Според специалистите, за да почувствува една мисъл, читателят трябва да бъде доведен в онова настроение, в което е бил авторът, когато е изразявал тази мисъл (срв. Илия Волен, През моя прозорец, в. «Народна култура», бр. 4 от 25. I. 1975). Да се постигне това обаче никак не е лесно. Така мислят дори и най-изтъкнати майстори на словото. «Безкрайно мъчно е, казва например един герой на Джек Лондон, да се предадат чувствата и усещанията с думи и устно, и писмено. Те трябва да предизвикат у читателя или слушателя обратен процес, тоест да му внушат същите тия мисли и усещания. Това е една велика задача» (Джек Лондон, Мартин Идън, С, 1961, с. 117).

274. М. И. Калинин, Избр. произв., т. 2, с. 132.

275. В. Г. Белинский, Полное собрание сочинений в 13 томах, т. I, с. 34. На друго място, като се връща пак на този въпрос, Белински отбелязва, че изследователската дарба в историята поставя на сериозни изпитания именно таланта на историка. «Талантът на историка е особено затруднен, тъй като в него трябва да се съединят строгото изучаване на историческите факти и материали с критическия анализ, хладното безпристрастие с поетическото въодушевление и творческата способност да се съчетават събитията, да се рисуват с тях живи картини, където да се съблюдават всички условия на перспективата и светлосенките» (В. Г. Белинский, Полное собрание сочинений, т. 7, M., 1955, с. 52–53).

276. Срв. Ив. Сарандев, Емилиян Станев, Литературни анкети, С., 1977, с. 173.

277. К. Федин, Писатель, искусство, время, М., 1957, с. 436.

278. Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, с. 31.

279. В. С. Зубарев, Л. П. Крысин, В. Ф. Статкус, Язык и стиль обвинительного заключения, М., 1976, с. 3.

280. Вж. сб. Ораторското изкуство, С., 1975, с. 39.

281. Цит. по сб. Мисли и афоризми, С., 1968, с. 337. Заслужава да се отбележи, че на въпроса за формата на отразяване на различните явления и факти от реалния живот като условие за възприемане и усвояване на дадена информация обръщат особено внимание и специалистите в областта на информатиката. «Ефектът на информацията, нейното въздействие, сочи например един автор, зависят не само от съдържанието, от това, което е казано, а и от формата на подаване, от това, как е казано» (вж. М. Гус, Информация в газете, опыт практических пособий, M. — Л., 1930, с. 77).

282. По-подр. вж. Е. Sestan, Storia deli avvenimenti e storia delle Structure, XIII Congresso Internationale di scienze storiche, Moscwa, 1970, p. 1.

283. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 211.

284. Срв. О, преподавание всеобщей истории, 1832, «Русские писатели о языке», с. 184–185.

285. При използуването на едни или други езикови норми в историческото повествование, разбира се, трябва да се подхожда диференцирано в зависимост от вида на историческата литература, от нейната цел и практически задачи (срв. А. З. Манфред, Исследователь и писатель, Литературная газета, 12. IX. 1961 г.).

286. L. Febre, Combats pour l’histoire, Paris, 1953, p. 12.

287. Срв. К. Бъклова, Андрей Гуляшки, Литературни анкети, с. 86.

288. Цит. по А. В. Гулыга, пос. соч., с. 43.

289. Срв. А. В. Гулыга, Историята в живота на обществото и човека, в. «Работническо дело», бр. 117, 27. IV. 1977.

290. Срв. в. «Народна култура», бр. 53, 30. XII. 1977, с. 8, 21).

291. Срв А. Я. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, М., 1967, т. 25, с. 193.

292. Срв. В. А. Ельчанинов, Об отношении истории как науки и искусство, Барнаул, 1975, с. 85–87; Г. Карелова, К вопросу о взаимоотношении исторической науки с искусством и эстетикой, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 89–98.

293. Срв. А. В. Гулыга, История как наука. В: Философские проблемы исторической науки, М., 1969, с. 49.

294. Срв. В. А. Ельчанинов, цит. съч., с. 26, 29. Близостта между историческото изследване и художественото литературно творчество не изключва и различие между тези две форми на познание и отражение на действителността. Историческият образ представлява своеобразен синтез на научното и художественото отражение. Определящо място в този синтез обаче принадлежи на науката, докато при художествения образ това не е така.

295. Нашата историческа критика за съжаление пренебрегва тази страна от работата на историка. Ако надникнем в различните рецензии, отзиви, бележки за излезли от печат исторически изследвания, за дисертационни трудове и т. п., ще видим, че споменатите качества почти всякога не се вземат предвид при критичните оценки. Създава се донякъде впечатление, че «академичният тон» на оценките, който твърде много блазни нашите рецензенти, изключва възможността да се отделя внимание на такива «дребни» неща като език, стил, изразни средства и пр., използувани от един или друг автор.

296. М. Горки, Статии за литературата и изкуството, С., 1945, с. 140.

297. В. И. Ленин, Съч., т. 20, с. 286.

298. В. И. Ленин, ПСС, т. 6, с. 204.

299. В. И. Ленин, ПСС, т. 34, с. 332.

300. К. Маркс и Ф. Энгельс, Соч., т. 33, с. 172.

301. По-подр. вж. М. В. Нечкина, Художественные образы русской литературой в произведениях В. И. Ленина, М., 1969; И. П. Уханов, Образы художественный литературы в трудах В. И. Ленина, М., 1965; П. М. Фесуненко, Стиль произведении В. И. Ленина, Киев, 1972; А. М. Жигулев, Сила образного слово, М., 1979.

302. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 22, с. 221–222.

303. Г. Волков, Социология науки, М., 1968, с. 18.

304. Срв Св. Игов, Пътят към истината, в. «Литературен фронт», бр. 49, 7. XII. 1978 г.

305. H. Хайтов, Не само наука..., в. «Литературен фронт», бр. 15, 16. IV. 1977 г.

306. Св. Игов, цит. съч.

307. Особено убедително доказателство за това е, че в произведенията на добрите художници, така както е в трудовете на историците, се разкриват верни картини от живота, разглеждат се събития, явления, факти, които представляват самият исторически процес, показват човека като творец на историята.

Известно е например каква висока оценка в това отношение дава Енгелс за творчеството на Балзак, който е нарисувал «най-забележителната реалистична история на френското общество». От това, което е написал Балзак като художник, от неговата «художествена анатомия на буржоазното общество» Енгелс твърди, че е научил повече, «отколкото от книгите на всички специалисти-историци, икономисти, статистици от този период, взети заедно» (срв. К. Маркс и Ф. Энгельс, Избранные письма, M., 1947, с. 405–406).

308. Срв. С. Е. Шакалов, Время — метод — характер, М., 1976, с. 3.

309. Типичното в конкретните единични явления е израз на отделни закономерности в историческия процес, които историкът трябва по необходимост да разкрива.

310. Срв. Г. Д. Карелова, цит. съч., с. 90.

311. Според Белински например «вярното възпроизвеждане на фактите е невъзможно с помощта само на ерудицията, а е нужна още и фантазия». «Историческите факти, които се съдържат в източниците, казва той, че са повече от камъни и кирпичи: само художникът може да издигне от този материал изящно здание...» (В. Г. Белински, Избрани литературно-критически статии, с. 487). Фантазията на автора по думите на А. Толстой «възстановява по откъслечните данни от документите, дошли до нас, живата картина на епохата и осмисля тази епоха» (А. Толстой, ПСС, т. 13, с. 592).

312. Срв. А. Я. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, т. 25, М., 1967, с. 193; А. В. Гулыга, Понятие и образ в исторической науке, Вопросы истории, 1965, кн. 9, с. 11–14.

313. В. Г. Белинский, ПСС, т. 1, с. 267.

314. Литературное наследство, т. 70, с. 487. Според М. Горки «между науката и художествената литература има нещо много общо: И там, и тук основна роля играят наблюдението, изучаването; художникът също като учения трябва да притежава въображение и досетливост-интуиция. Въображението, досетливостта допълват липсващите, ненамерените още звена във веригата факти...» (срв. М. Горки, Съвети към младите писатели, С., 1946, с. 8).

315. По-подр. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 249.

316. XI Congress international historique, Stokholm, 1960, p. 22; По-подр. вж. Г. Д. Королева, К вопросу о взаимоотношении исторической науки с искусством и эстетикой, Труды МГИАИ, т. 25, с. 89. О. М. Медушевская, Теоретико методологические проблемы источниковедения и современная буржуазная историография, Труды МГИАИ, т. 25, с. 99.

III. Документалните извори като носители на ретроспективна информация

1. Навсякъде, където по-нататък ще става дума за документални извори, документални източници, исторически свидетелства и т. н. (в тези понятия влагаме еднакъв смисъл), ще се имат предвид само писмените исторически свидетелства върху хартиена основа, т. е. архивно-документалният материал.

2. Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, Томск, 1973, с. 3.

3. Срв. Д. С. Лихачев, Текстология, M. — Л., 1962, с. 95.

4. Цит. по сб. Мисли и афоризми, С., 1968, с. 345.

5. Отношението към документа като носител на информация и отразител на обективната реалност в крайна сметка се определя от това, как специалистът гледа на генералния въпрос на историята като наука, а именно на въпроса за познаваемостта на историческата действителност, за отношението на историческото съзнание към историческото битие, за автентизма на историческите знания. Ето защо различните определения на понятието «документ», а оттам и «исторически документ» се явяват отражение преди всичко на дълбоките различия в подхода към тези въпроси. Това именно дава основание да се каже, че съществуващият спор при определяне на понятието «документ» в някои случаи има не терминологичен, а и мирогледен, концептуален характер.

6. Въпросът за научното определение на понятието «документ» от дълго време е предмет на внимание и на съветските специалисти. Но и сред тях могат да се забележат някои различия. В известен смисъл този въпрос се оказва дори дискусионен за съветските извороведи, историци, философи и др. Товa показва, че действително да се даде категорична формулировка на това понятие не е лесно, тъй като се докосват проблеми, които се нуждаят от сериозни допълнителни изследвания и проучвания (по-подр. Л. Н. Пушкарев, Классификация русских письменных источников по отечественной истории, М., 1975, с. 41–60).

Заслужава да се отбележи, че у нас за съжаление все още липсват каквито и да са по-цялостни изследвания на различните аспекти на създаването и използуването на документите, на спецификата на документалната информация като отражение на обективната реалност. Не е правен нито един по-сериозен опит да се проучи социологията и психологията на отразителната дейност, свързана с изворите на историята. Всичко това естествено се отразява неблагоприятно не само върху развитието на теорията на нашата историческа наука, а и върху самите конкретно исторически изследвания, чиито резултати всякога се оказват в непосредствена зависимост и от извороведската подготовка и знания на историка, от неговото разбиране на самата природа на документалната информация.

7. Срв. А. И. Вербин, П, М. Егидес, Исторический материализм — методологическая основа исторической науки, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 20.

8. Г. Воробьев, А. Ю. Канцелир, К определению понятие «документ», Советские архивы, 1972, кн. 2, с. 67–69. По-подр. вж. Ланглуа и Ссяьобос, Введение в изучении истории, СПб, 1898 с. 13. Ш. Сеньобос. Исторический метод в применении к социальным наукам, М., 1902, с. 15; Э. Бернгейм, Введение историческую науку, М., 1908, с. 65–66; А. С. Лаппо-Данилевский, цит. съч., с. 367–374; В. О. Ключевский, Собр. соч., т. 6, М., 1959, с. 475; Л. П. Карсавин, Введение в историю, Пб, 1920, с. 33; А. М. Большаков, Вспомогательные исторические дисциплины, Л., 1924, с. 292; А. Шестаков, Методология исторического исследования, Воронеж, 1939, с. 17 и др.

9. М. И. Черноморский, Источниковедение истории СССР, М., 1966, с. 10.

10. В. И. Данилов, С. И. Якубовская, Источниковедение и изучение истории советского общества, Вопросы истории, 1961, кн. 5, с. 6.

11. Л. Н. Пушкарев, Классификация русских письменных источников по отечественной истории, М., 1975, с. 11; Същия, Исторический источник в свете ленинской теории отражения. В: Актуальные проблемы истории России эпохи феодализма, М., 1970, с. 69.

12. В. П. Данилов, С. И. Якубовская, цит. съч., с. 5.

13. М. Block, Apologie pour l’histoire ou métier d’historien, 6–e éd., Paris, 1967, p. 27.

14. По-подр. вж. M. H. Тихомиров, Источниковедение истории СССР, т. 1, М., 1962, с. 6; С. И. Якубовская, Проблемы критического анализа источников советской эпохи и преодоление недостатков в области востоковедения, Труды НКВАД, М., 1965, с. 145; В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1968, с. 4, 11, 17, 20–51; И. Л. Шерман, Русские исторические источники X–XVIII в., Харков, 1959, с. 3; С. О. Шмидт, Вопросы преподавания источниковедения. В: Новая и новейшая история, 1962, кн. 4, с. 115; Методика исторического исследования, Ростов на Дон, 1971, с. 3.

15. Срв. Б. Д. Греков, Киевская Русь, М., 1949, с. 9.

16. А. Meister, Grundzüge der Historischen Methode, Leipzig u. Berlin, 1923 S. 8.

17. A. Meister, Grundzüge der Historischen Methode, S. 59.

18. M. Block, Apologie pour l’histoire..., p. 27.

19. Срв. A. H. Леонтьев, Деятельность, сознание, личность, M., 1977, с. 19.

20. Срв. Ст. Пенчева, в. «Народна култура», бр. 33, 11. VII. 1973 г. (Мозайка»).

21. А. Ф. Лосев, Античная философия истории, М., 1977, с. 7. За разлика от метафизическия материализъм и идеализма марксизмът разглежда човешкото мислене като продукт на обществено-историческото развитие, като особена форма на човешката дейност. Мисленето не съществува вън от обществото, от натрупаните от човека знания, от изработените от него способи на мисловна дейност. В такъв смисъл именно мисленето у хората и техните възприятия имат обществено-историческа природа (срв. А. Н. Леонтьев, цит. съч., с. 37).

22. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 3, с. 27; вж. също Т. Павлов, Материално и идеално, в. «Народна култура», бр. 24, 12. VI. 1976 г.

23. Срв. Теория доказательстве в советском уголовном процессе, М., 1966, с. 159.

24. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 3, с. 31. Това тъкмо е имал предвид и Хегел, като изтъква, че «дори дребните особености, дори и някои незначителни събития или думи изразяват не субективни особености, а, обратно, с очевидна ясност и краткост изразяват своето време, народ, култура» (цит. по А. В. Гулыга, Эстетика в истории, M., 1974, с. 61).

25. Срв. А. Н. Леонтьев, цит. съч., с. 28.

26. М. Горки, Статии за литературата и изкуството, С., 1945, с. 200.

27. По-подр. вж. Н. Т. Николаева, Научное совещание по вопросу критики исторических источников, Вопросы истории, 1957, кн. 5, с. 201–203; В. И. Стрельский, Основные принципы научной критики источников по истории СССР, Киев, 1961, с. 45–48; А. И. Вербин, П. М. Егидис, Исторический материализм — методическая основа исторической науки, Труды МГИАИ, т. 25, с. 21; М. А. Варшавчик, Источниковедение истории КПСС. М., 1973, с. 15–21; Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, с. 102, 133, 143, 145–147.

28. Заслужава да се отбележи, че в литературата, в това число и в извороведската литература, все още се прокарват различни схващания относно смисъла и съдържанието на понятието истина, респективно истинност на документалната информация. Съществуващите и сега тук разногласия всъщност имат в основата си отдавнашния теоретичен спор по въпроса за истината като гносеологична категория, като по-значителен феномен. Този спор, особено в миналото, както е известно, често пъти е приемал и софистичен характер. Дълго време за класическо определение се е смятало определението, дадено на това понятие още от Аристотел. Той приема, че истината представлява «съждение, съответствуващо на действителността» (Аристотель, М., 1934, с. 162), или според Дж. Лок — «съответствие на представите с действителността».

29. Л. И. Пушкарев, Исторический источник в свете ленинской теории, отражения, с. 20.

30. Цит. по В. И. Ленин за културата и изкуството, С., 1946, с. 131.

31. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 139.

32. К. Маркс и Ф. Енгелс, Избрани писма, с. 484.

33. По-подр, вж. Л. П. Александрова, Советский исторический роман и вопросы историзма, М., 1971, с. 102.

34. В. Ф. Кузьмин, цит. съч., с. 31. Под обективно в случая се има предвид всичко онова, което съществува вън и независимо от отразителя или което представлява определена страна от съзнанието му, без да зависи от него, от неговите желания, цели, намерения. Като субективно разглеждаме това, което е свойствено само за субекта, а също така и определени страни от съзнанието на хората, зависещи от тях самите. Субективността на познавателния образ, както ще видим и по-нататък, се заключава в това, че наред с отражението на обективните свойства на самите неща този образ носи и нещо от субекта.

35. Срв. Л. П. Александрова, цит. съч., с. 126.

36. В. П. Копнин, Диалектика как логика и теория познании, М., 1973, с. 109.

37. Л. И. Александрова, цит. съч., с. 102. Много важно е да се има предвид, че наличието на субективност или на субективна пристрастност в познавателния процес намира израз не непременно в степента на адекватност на познавателния образ на нещата (макар че може да се изрази и в това). В случая субективността се реализира чрез неизбежната, обективно обусловена активност на познаващия субект в процеса на проникване в същността на нещата. В този смисъл субективността още на равнището на сетивното отражение следва да се разбере не като субективизъм, а по-скоро като негова, на отражението субективност, израз на ролята на деятелния човек (срв. А. Н. Леонтьев, цит. съч., с. 54–56.).

38. M. О. Кисель, Немарксистская философия истории в XX веке. В: Кризис современной буржуазной идеологии, Л., 1978, с. 19. Не бива да се забравя че игнорирането на субективното начало още при емпиричното познание има в основата си сенсуалистичното разбиране за пълно съвпадение между усещанията за фактите и знанията за тях, на факта-информация с факта-събитие.

39. В. И. Ленин, ПСС, т. 38, с. 181.

40. Марксизмът разглежда непосредствено-сетивното отражение на действителността, т. е. възприятията, и като степен, и като основна форма на познание, която достига своето съвършенство в процеса на историческото развитие на човека (срв. А. Н. Леонтьев, цит. съч., с. 33).

41. В. И. Ленин, Съч., т. 14, с. 43. По-подр. вж. П. Русев, За възприемането на художествените произведения. Психология на художественото възприемане, с. 18–19. Доколкото усещанията и възприятията лежат в основата на всички наши знания за външния свят, може да се каже, че те до голяма степен предопределят и самата ценност на тези знания, т. е. изхода от отразителната дейност като цяло (по-подр. вж. П. В. Копнин, Диалектика как логика и теория познания, с. 136).

42. Всъщност в това се заключава преди всичко смисълът на ленинското схващане за отражението, че на отразителната, на познавателната човешка дейност се гледа като на процес, който върви не от усещанията към външния свят, а, обратно — от външния свят към усещанията, от реалните неща като първични към субективните психологически явления — като вторични (срв. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 35, 52).

43. В. Ф. Кузьмин, цит. съч., с.72. Заслужава да се отбележи, че в продължение на цялата история на съвременната психология чак и до ново време възприемането се е разбирало така, като че ли възприемащият субект е само пасивен отразител, регистриращ «прибор», макар и със сложно устройство. «Тази психология, съществуваща in vitro, казва Д. Брунер, претърпя крах поради неспособността си да разбере как се осъществяват възприятията във всекидневния живот, точно така, както предишната нервно-мускулна психология се оказва несъстоятелна, защото не можа да обясни фактите на всекидневното поведение» (Дж. Брунер, Психология познания, М., 1977, с. 65).

44. Срв. В. Ф. Ломов, О роли практики в развитии теории общей психологии, Вопросы психологии, 1971, кн. 1, с. 28.

45. Срв. П. В. Копнин, Диалектика как логика и теория познания, с. 83.

46. Срв. В. А. Ельчанинов, цит. съч., с. 41.

47. Дж. Брунер, Психология познания, с. 23.

48. Н. А. Рубакин, Психология читателя и книги, М., 1977, с. 50.

49. А. А. Смирнов, Ленинская теория отражения и психологии, Вопросы психологии, 1970, кн. 2, с. 17.

50. М. Арнаудов, Психология на литературното творчество, С., 1965, с. 50. Не бива да се забравя, че тъкмо селекцията като задължителен компонент и на емпиричното познание се явява като една от най-значителните предпоставки за изопачаване на действителността по субективни причини, за деформирано представяне на нещата в различните документални източници.

51. Дж. Брунер, Психология познания, с. 71.

52. С. Л. Рубинщейн, Бытие и сознание, M., 1957, с. 266.

53. Дж. Брунер, цит. съч., с. 25.

54. Срв. И. Паси, цит. съч., с. 29.

55. Ф. М. Достоевски, Размисли, С., 1978, с. 98.

56. В. И. Ленин, Соч., т. 8, с. 497.

57. В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1968, с. 172–173; Г. X. Шингаров, Эмоции и чувства как форма отражения действительности, М., 1971, с. 169.

58. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 16, с. 133.

59. А. Мартине, Основы лингвистики. В: Новое в лингвистике, вып. III, М., 1963, с. 395.

60. В. Б. Касевич, Элементы общей лингвистики, М., 1977, с. 163.

61. К. Д. Петряев, Вопросы методологии исторической науки, Киев, 1971, с. 86.

62. С. П. Сайко, Диалектика эмпирического и теоретического в историческом познании, Алма Ата, 1975, с. 82.

63. А. Эйнштейн, Собрание научных трудов в четыре томах, т. IV, М., 1967, с. 153.

64. По-подр. вж. В. И. Стрелский, цит. съч., с. 173.

65. Гьоте, Страданията на младия Вертер, 3–то изд., С., 1946, с. 73.

66. За да обосноват своя скептицизъм спрямо познавателните способности на човека, автори като Монтен например изтъкват именно «недъзите» на човешките сетива. За тях тези сетива или са недостатъчни, или пък не притежават необходимите качества и свойства, за да ни ориентират добре в заобикалящата ни действителност.

По тази причина, както отбелязва още Паскал, иронизирайки подобен възглед, се оказва, че «човек е така щастливо устроен, че няма нито едно точно познание за действителността, но затова пък има повече от едно и превъзходни — за измамата» (срв. И. Паси, цит. съч., с. 66).

67. И в този случай, разбира се, качеството на сетивните данни е не само обективно, а и субективно обусловено. То зависи много от индивидуалната нагласа на «сетивния апарат» на възприемащия. Затова едни хора забелязват повече цветове и нюанси, а други — по-малко. Известно е от науката, че ескимосите например различават двадесет и три вида сняг, и то не само в зависимост от отсенките на цвета, но и от структурата. Всеки вид има отделно название.

68. По-подр. вж. Проблемы теории памяти, М., 1977, с. 39.

69. Това именно дава основание на някои автори да твърдят, че на практика впечатленията на хората от обектите, които те отразяват, са напълно индивидуални, принадлежат единствено на дадената личност. С други думи, всеки вижда и разбира по свой начин заобикалящия го свят, реагира на фактите, «взема» от тях, което е според възможностите му, според неговите способности.

70. Като анализират психологията на възприемането, респективно на документирането на явленията и процесите, някои автори особено много наблягат тъкмо на ролята на настроението като фактор, който според тях влияе изключително силно върху познавателния образ на нещата. Настроението, смятат те, е причина да възприемаме, а следователно и да отразяваме по различен начин едни и същи неща. Именно настроението, «състоянието на духа» е причина да не сме в състояние да видим два пъти по напълно еднакъв начин, с едни и същи очи различните картини от заобикалящия ни свят. По този повод швейцарският философ Анри Амиел писа: «Хераклит е казал: «Не можем да се потопим два пъти в една и съща река». Аз бих казал: «Не можем да видим два пъти една и съща действителност» (по-подр. вж. Л. И. Тимофеев, Основы теории литературы, M., 1971, с. 29).

71. Т. Павлов, Теория на отражението, С., 1947, с. 418.

72. Ф. М. Достоевски, Размисли, с. 93.

73. Йохан Петер Екерман, Разговори с Гьоте, С., 1966, с. 99. Заслужава да се отбележи, че на тази страна от познавателната дейност е обръщал особено внимание и Маркс (срв. К. Маркс и Ф. Энгельс, Соч., т. 42, с. 121–122).

74. Срв. Н. А. Рубакин, Психология читателя и книги, с. 56.

75. За илюстрация ще посочим един само от тези експерименти. Той е проведен по време на конгреса на психолозите в Гьотинген (ФРГ). Тук била устроена следната необявена преди това опитна инсценировка: по време на заседанието в залата на конгреса неочаквано нахлул човек, облечен като клоун. След него изтичал друг, преследвайки го с пистолет в ръка. Между двамата започнала борба, при която последният «използувал» и оръжието си. Сред смаяните участници в този научен форум се разнесъл изстрел. Всичко това продължило само 20 секунди, след което организаторите на конгреса поискали от присъствуващите да опишат какво точно са видели и чули, т. е. да документират «произшествието». Резултатите били на пръв поглед твърде изненадващи. Всяко описание съдържало редица грешки, неточности и дори чисти измислици.

За да се разбере доколко един такъв експеримент потвърждава убедително факта, че всеки «взема» от заобикалящата го действителност само това, което е според неговите възможности, знания и т. н. в случая трябва да обърнем внимание и на това, че споменатият «инцидент» е станал пред очитe на професионални психолози, пред специалисти, за които е характерно, че са наблюдателни и умеят да проникват в същността на нещата и да анализират вярно човешкото поведение (срв. И. А. Ерофеев, Что такое история, с. 85).

76. По-подр. вж. Л. В. Благонадежнина, Эмоции и чувства. В: Психология. Под ред. А. А. Смирнова и др., M., 1956; В. Вилюнас, Целеподбудительная функция эмоции. В: Психологические исследования, вып. 4, М., 1973; Н. В. Вит, Об эмоциях и их выражении, Вопросы психологии, 1964, кн. 3; А. Н. Леоньтев, Потребности, мотиви и эмоции, М., 1971; Д. В. Линдслей, Эмоции. В: Экспериментальная психология, т. I, М., 1960; П. В. Симоцов, Что такое эмоция? М., 1966; Същия, Теория отражения и психофизиологии эмоции, М., 1970; О. К. Тихомиров, Ю. Е. Вингорадов, Эмоции и функции эвристике. В: Психологические исследования, вып. I, М., 1969; Г. X. Шингаров, Место эмоции в структуру личности. В: Проблемы личности. Материалы симпозиума, т. I, М., 1969; А. С. Никифоров, Эмоции в нашей жизни, М., 1978.

77. Срв. А. М. Левидов, Автор — образ — читатель, Ленинград, 1977, с. 261.

78. Емоционалните преживявания, емоциите изобщо, съществуват само при взаимоотношението субект — обект. Вън от субекта няма нищо, което би представлявало обективен корелат на дадени преживявания. С други думи, емоциите не се съдържат в историческата даденост на обектите, в тяхното обективно съществуване. Те се появяват едва тогава, когато тази обективна даденост става предмет на особено, присъщо на човека отразяване и «възприемане» на това отражение. В този смисъл именно се приема, че първата най-обща особеност на категорията емоция е тази, че тя се появява само тогава, когато има субект, който е в състояние да отразява обектите, респективно да възприема това отражение (по-подр. вж. В. К. Вилюнас, Психология эмоциональных явления, М., 1976, с. 31).

79. На практика не е възможно да се говори за някакъв «емоционален вакуум», за «беземоционално» отражение и документиране на действителността (всяко възникнало усещане непременно обладава и чувствена украска). Според Вунд например «сетивният тон се явява необходимо допълнение на усещанията» и последните по тази причина «съдържат в себе си и (емоционално) отношение на субекта към нещата» (срв. В. Вунд, Основы физиологической психологии, т. 2, с. 264). Това ще рече, че измамната липса на емоции в познавателния и отразителния процес, в това число и процеса документиране, липсата на сетивна украска на усещанията е само друга форма на тяхното съществуване и проявление. Самото мислене като реален психологически процес «представлява единство на интелектуалното и емоционалното» (по-подр. вж. С. Л. Рубинштейн, Проблемы общей психологии, M., 1973, с. 97–98; Същия, Бьтие и сознание, M., 1957, с. 264).

80. Н. А. Рубакин, цит. съч., с. 95.

81. Заслужава да се отбележи, че за това несъответствие говорят още някои древни автори, които са се опитвали да прозрат неговите социални и гносеологични корени. Според Демокрит например то се дължи преди всичко на несъвършенствата на усещанията, които са измамни и «затъмняват истината». Оттук и основната трудност в достигането на истинни знания: «истината е скрита в дълбините» или е «на дъното на дълбок кладенец» (по-подр. вж. Б. Б. Виц, Демокрит, М., 1979, с. 90–91).

82. И. Ирибаджаков, Клио пред съда на буржоазната философия, с. 679.

83. Срв. А. П. Шаптулин, Диалектический материализм, M., 1965, с. 83–92.

84. По-подр. вж. М. Розенталь, О категориях исторического и логического, Коммунист, 1956, кн. 7, с. 85, 92, 93; Е. И. Медведев, Э. С. Шарикова, Архивы и историческая наука, Труды НКВАД, М., 1965, с. 30.

85. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 5.

86. В. И. Ленин, ПСС, т. 29, с. 90.

87. А. М. Коршунов, цит. съч., с. 108.

88. В. И. Ленин, ПСС, т. 29, с. 195. При този процес ясно се вижда както споменатата зависимост на сетивния образ от мисленето, така и зависимостта на мисленето от сетивния образ, т. е. тяхната диалектическа връзка (едното без другото не може).

89. В. Ф. Кузьмин, Объективное и субъективное, М., 1976, с. 70; А. Н. Леонтьев, Проблемы развитие психологии, изд. 3–е, M., 1972, с. 278.

90. Дж. Лондон, Джон ечемиченото зърно, С., 1948, с. 193.

91. П. С. Заботин, Преодоление заблуждения в научном познании, M., 1979, с. 14

92. А. В. Гулыга, цит. съч., с. 2.

93. Т. Павлов, Теория на отражението, с. 294.

94. Срв. В. Ф. Кузьмин, цит. съч., с. 47.

95. Т. Павлов, Теория на отражението, с. 153.

96. По-подр. вж. А. П. Каждан, О работе историка. Пут исследования, Вопросы истории, 1968, кн. 11, с. 107; В. С. Тюхтин, О сущности отражения, Вопросы философии, 1962, кн. 5, с. 67; В. С. Украинцев, Информация и отражение, Вопросы философии, 1963, кн. 2, с. 26.

97. В. И. Ленин, Материализъм и емпириокритицизъм, С., 1946, с. 109.

98. Г. Бонди, Относительность и здравый смысл, M., 1967, с. 18. Този факт характеризира историческата ограниченост на човешкото познание, познанието като процес на «вечно приближаване на мисленето към обекта» (В. И. Ленин, ПСС, т. 29, с. 177), при който всякога на определен етап остават необхванати, неизследвани напълно отделни страни, свойства, връзки, отношения и т. н.

99. Срв. А. Н. Леонтьев, Деятельность, сознание, личность, M., 1977, с. 40.

100. А. Г. Волков, Язык как система знаков, М., 1966, с. 9.

101. По-подр. виж О. Василев, Език и представи..., в. «Литературен фронт», бр. 52, 25. XII. 1975 г.

102. В. И. Ленин, ПСС, т. 25, с. 258.

103. В. Н. Мишрин, Марксистко-ленинская методология и лингвистика, Кишинев, 1974, с. 20; Теоретические проблемы современного советского языкознания, М., 1974, с. 121.

104. Срв. В. В. Мартынов, Семиотические методы описания естественных языков. В: Материалы и конференции. Язык как знаковая система особенного рода, М., 1967, с. 40; М. Арнаудов, Психология на литературното творчество, С., 1965, с. 454.

105. По-подр. вж. Л. Тимофеев, Теория на литературата, С., 1945, с. 67.

106. Срв. Н. И. Кондаков, Логический словарь, М., 1971, с. 293.

107. Срв. М. Горки, Съвети към младите писатели, С., 1946, с. 131.

108. К. Чери, Человек и информация, М., 1972, с. 116.

109. Пак там, с. 106.

110. М. Горки, цит. съч., с. 27.

111. Цит по «За ораторското изкуство», С., 1975, с. 123.

112. Общее языкознание, M., 1972, с. 122; Л. Ельмслев, Пролегомены к теории языка. В: Новое в лингвистики, вып. I, М, 1960.

113. М. Горки, цит. съч., с. 131.

114. Срв. Р. А. Будачов, Семантика слова и структура предложения. В: Ученые записки ЛГУ, Серия Философских наук, вып. 10, 1946, с. 172.

115. Всяка дума, понятие, обозначение на даден предмет, явление и т. н, е само абстракция. Мисленето, доколкото то се реализира в езика, изобщо има работа с повече или по-малко съдържателни, повече или по-малко конкретни абстракции (срв. X. Волков, цит. съч, с. 114).

116. По-подр. вж. К. Д. Петряев, Вопросы методологии исторической науки, Киев, 1971, с. 113; Я. А. Рубакин, Психология читателя и книги, с. 147.

117. Цит. по Сб. Българските писатели за родния език и художественото слово, С., 1973, с. 40.

118. Пак там, с. 87.

119. Срв. Д. Н. Овсяников-Куликовский, А. А. Потебня как языковед-мислитель, Киев, 1893, с. 16–17.

120. По-подр. вж. Общее языкознание, с. 52.

121. По-обстойно тези проблеми са разгледани в статията ни «Лингвистични аспекти» на процеса отражение на обективната реалност в документалните извори». Изв. на държавните архиви, 1980, кн. 39, с. 61–84.

122. Цит. по Н. Андреева-Попова, Историческите драми на Герхард Хауптман. В: Годишник на Висшия институт за театрално изкуство «Ст. Македонски», С., 1965, с. 206.

123. Г. H. Поспелов, Теория на литературата, С., 1948, с. 75.

124. Ст. Младенов, Увод в общото езикознание, С., 1927, с. 6.

125. Разбира се, изявата на субективното начало при официалните и други някои документи е значително ограничена, но все пак е налице и играе съответна роля.

126. Орлин Василев, Изграждане на творческата личност, в. «Литературен фронт», бр. 44, 31. X. 1974 г.

127. По-подр. вж. Л. П. Александров, Советский исторический роман и вопросы историзма, М., 1971, с. 121; В. А. Грушин, Очерки логики исторического исследования, М., 1961, с. 369.

128. Срв. М. К. Макаров, К вопросу о терминологии в источниковедении истории, СССР, Труды МГИАИ, М., 1963, т. 17, с. 6–8.

129. Н. А. Рубакин, Психология читателя и книги, с. 29.

130. П. Бицили, Увод в изучаването на новата и най-новата история, с. 6–7.

131. Срв, О. M. Медушевская, Теоретические проблемы источниковедения, с. 12.

132. Г. Цанев, Историческият роман в българската литература, с. 17; по-подр. вж. А Я. Гуревич, К вопросу об особенностях исторической науки, Труды МГИАИ, т. 25, М., 1967, с. 194.

133. Минерва — у римляните богиня на мъдростта, покровителка на науките.

134. Гегель. Соч., т. VII. М. — Л., 1934, с. 17.

135. Срв. Сб. Философские проблемы исторической науки, М., 1969, с. 13.

136. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 22, с. 513.

137. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 16, с. 133. По този въпрос по-подр. вж. А. В. Гулыга, Эстетика и истории, с. 11; Г. Пенчев, Съвременност и минало, С., 1975, с. 4, 223; А. Я. Гуревич, Что такое исторический факт? В: Источниковедение. Теоретические и методологические проблемы, М., 1969, с. 81. Заслужава да се отбележи, че някои автори се отнасят с известно подозрение към положителната роля на историческата дистанция. За тях ретроспективният поглед към миналото, при който историкът претендира за по-обективна и по-близка до реалността оценка на някогашните явления и факти, отколкото това са могли да сторят техните съвременници, намиращи се в потока на събитията, на практика води само до моделиране на историческото минало, а това ще рече и до неговото изопачаване. «Историческата истина, твърди например писателят Емилиян Станев, винаги ще бъде проблематична, защото историята е наука, в която живите искат да говорят за мъртвите с претенции, че ги познават по-добре, отколкото са се познавали те самите» (срв. Иван Сарандев, Емилиян Станев, Литературни анкети, с. 171).

138. По-подр. вж. Е. Карамфилов, Субективното и обективното в «Записките» на Захари Стоянов, в. «Народна култура», бр. 17, 24. IV. 1976 г.

139. Г. Гейне, Соч., т. 4, M., 1957, с. 76–77.

140. Срв. W. Semkowiz, Encyklopedja nauk pomocnizych historji, Krakow, 1933, p. 3.

141. К. Маркс и Ф. Енгелс, Избрани произведения, С., 1951, с. 443.

142. По-подробно виж В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1968, с. 17–19; Същия, Основные принципы научной критики источников по истории СССР, Киев, 1961, с. 16–17; Einführung in das Studium der Geschichte, Berlin, 1966, S. 301.

143. Срв. Г. Пирьов, Психологическата наука — проблеми и перспективи, в. «Народна култура», бр. 39, от 23. IX. 1977 г.

144. По-подр. вж. Б. Д. Парыгин, Основы социально-психологической теории, M., 1971; И. Ленгмюр, Наука о явлениях, которых на самом деле нет. Наука и жизнь, 1968, кн. 12 и 1969, кн. 2.

Тъкмо склонността към противоречиви оценки на едни или други факти от страна на Гьоте например е станала причина Енгелс да го характеризира като «ту колосално велик, ту дребнав; ту непокорен, презиращ света гений, ту предпазлив, от всичко доволен тесногръд филистер» (срв. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 4, с. 233).

145. Цит. по С. Северняк, Човекът — оркестър, «Литературен фронт», бр. 35, 31. VII. 1978 г.

146. Цит по Блез Паскал, Мисли, в. «Литературен фронт», бр. 32, 1. VIII. 1977 г.

147. Срв. В. С. Мерлин, Лекции по психологии мотивов человека, Пермь, 1971, с. 95.

148. Срв. Краткий психологический словарь, М., 1974, с. 47.

149. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 2, с. 100.

150. Цит. по Книга на книгите, С., 1971, с. 61. Макар че в своето творчество Гьоте твърде педантично се е придържал към точното използуване на фактите, с които е боравил, той все пак приема, че що се касае до пристрастието тук, то е неизбежно «Аз мога — казва той — да бъда искрен (в излагането на фактите), но безпристрастен за нищо на света» (срв. сб. Мисли и афоризми, с. 113).

151. Срв. сб. Философские проблемы истории, с. 23–24.

152. По-подр. вж. В. Ф. Кузьмин, Объективное и субъективное, с. 140. Оценката като субективен израз на ценностите с неотменен компонент на съзнанието, на човека изобщо. Тя изразява не само обективното съдържание на нещата, но и субективните интереси, потребности, стремежи, намерения (по-подр. вж. А. М. Коршунов, Отражение, деятельность, познание, с. 149–153).

153. Срв. Й. В. Гьоте, Максими и мисли, в. «Литературен фронт», бр. 8, 22. II. 1979 г.

154. Гегель, Съч., т. VIII, с. 20. Заслужава да се отбележи, че на тази мисъл на бележития немски философ специално внимание отделя В. И. Ленин, като изтъква, че тя не е чужда и на диалектикоматериалистическото разбиране на историческия процес (срв. В. И. Ленин, Философски тетрадки, С., 1956, с. 223).

155. По-подр. вж. Н. Стефанов, Реакционният и антинаучен характер на съвременните буржоазни и ревизионистични възгледи за историческата наука, Исторически преглед, 1958, кн. 3, с. 11.

156. Жан дьо Лабрюйер, Характери, Варна, 1976, с. 73.

157. Срв. Гьоте, Поезия и истина, С., 1976, с. 6.

158. Срв. А. Д. Урсул, цит. съч., с. 160.

159. Дж. Лок, Избр. философ, произв. в 2–х томах, т. II, с. 206.

160. Срв К. Чери, Человек и информация, М., 1972, с. 97; Общее языкознание, M., 1972, с. 122.

161. Срв. М. А. Киссель, Немарксистская философия истории в XX веке. В: Кризис современной буржуазной идеологии, Л., 1978, с. 17.

162. Ф. H. Фактулин, Общие проблемы процессуального доказывания, Казань, 1976, с. 89.

163. А. Ф. Кони, Собр. соч., т. 4, с. 141–149.

164. Л. И. Толстой, Письмо к П. В. Веригинд, 1895. В: Пол. соб. соч., т. 68. с. 263–264.

165. Л. Тимофеев, Теория на литературата, С., 1945, с. 63–64.

166. К. Чери, Человек и информация, с. 39.

167. По-подр. вж. Г. М. Минковский, Пределы доказывания в советском уголовном процессе, М., 1956, с. 18–32; Г. М. Минковский, Р. Д. Рахунов, Косвенные доказательства в советском уголовном процессе, М., 1956, с. 5; Д. М. Чечог, Судебные доказательства, «Гражданский процесс», М., 1968, с. 163, 165 и др.; Ф. Н. Фактулин, цит. соч., с. 89–170.

168. Н. А. Добролюбов, Пол. соб. соч., в шести томах, т. I, M., 1934, с. 238. Любопитно е да се отбележи, че на тази особеност е обръщал внимание още през Средновековието един наш книжовник, съвременник на Симеон. Той съветвал тогавашния читател при работа с ръкописите да вниква по-добре в истинското съдържание на думите, а не да се задоволява с първите впечатления, които те създават. «Когато четеш книгите — казва той, — не бързай да ги изчетеш от глава до глава; но поразмисли що говорят думите и затова по три пъти се връщай на една и съща глава» (цит. по К. Жечев, Кирил и Методий, исторически извори и литературни паметници, С., 1969, с. 229.

169. Цит по сб. Мисли и афоризми, с. 369.

170. Вж. И. Паси, цит. съч., с. 36.

171. Цит. по сб. Слово о науке, M., 1976, с. 170.

172. Р. Bergeron, True Valor, Historical Editing, The american archivist. Volume 34, № 3, July, 1971, p. 259–264.

Любопитно е, че същата мисъл споделя и големият съветски писател Ал. Толстой, който, известно е, като автор на исторически романи е ползувал огромни количества писмени исторически свидетелства. «Към всеки документ — казва той — трябва да се отнасяме критично, да откриваме къде е истината и къде е лъжата» (Ал. Толстой, Соч., т. 13, с. 495–496).

173. По-подр. вж. С. Л. Сайко, Диалектика эмпирического и теоретического в историческом познании, Алма-Ата, 1975, с. 79–82; А. Я. Гуревич. Что такое исторический факт? Источниковедение. Теоретические и методологические проблемы, М., 1969; Г. М. Иванов, К вопросу о понятии «факт» в исторической науке, Вопросы истории, 1969, кн. 2; Н. М. Дорошенко, К вопросу о содержании понятия «исторический факт». В; Проблемы исторического материализма, вып. 2, Л., 1972.

У нас в последно време на този въпрос се спира Ж. Стоянов в своето интересно изследване «За историческите и историографските факти», Философска мисъл, 1978, кн. 9, с. 55–62.

174. П. Бицили, Увод в изучаването на новата и най-новата история, с. 19.

175. По-подробно вж. К. Георгиев, Официалните документи на фашистката власт като извор за изучаване на въоръжената съпротива у нас и на Балканите през периода на Втората световна война. В: Студия Балканика VI, С., 1972, с. 35–39, 53–55.

176. Цит. по Книга за книгата, с. 118.

177. Срв. Хенрик Александер Шол, Мечтата за Троя, С., 1969, с. 174.

IV. Буржоазнo-идеологически схващания за историята и нейните извори

1. Historicy о historii..., Warszawa, 1963, p. 6–7.

2. По-подр. вж. Е. Sestan, Storia degli avvenimenti е storia delle struture, XIII Congresso Internationale di scienze storiche, Mosca, 1970, p. 7–8.

3. В. И. Ленин, ПСС, т. 18, с. 193.

4. Г. В. Лейбниц, Новые опыты о человеческом разуме, М. — Л., 1936, с. 83. Заслужава да се отбележи, че по същия начин характеризира морала и вижданията на експлоататорската класа и английският философ-материалист и идеолог на крупната буржоазия Томас Хобс. «Аз не се съмнявам, пише той, че ако истината, че трите ъгъла на триъгълника са равни на двата ъгъла на квадрата, би противоречала на нечие право на власт или на интересите на онези, които вече притежават властта, то, доколкото това би било във властта на тези, чиито интереси са засегнати от тази истина, учението на геометрията би било ако не оспорвано, то опростено чрез изгаряне на всички книги по геометрия.» (Цит. по Ф. Александров, История на западноевропейската философия, с. 178.).

5. К. Маркс, Капиталът, т. I, с. 11.

6. Срв. Th. Schieder, Das historische Weltbild Leopold von Rankes. In: Th. Schieder, Begegnungen mit der Geschichte, Göttingen, 1962, S. 105–106.

Заслужава да се отбележи, че за разлика от много други свои колеги Т. Шидер съвсем уверено търси корена на тревожните явления в развитието на буржоазната историческа мисъл, в самата социално-политическа система на неговата страна. Същевременно той изтъква, че привидно чисто теоретичните концепции на буржоазните специалисти относно гносеологичните проблеми на историята далеч не са абстрактнотеоретични, както ни се представя на пръв поглед. Те са класово-политически детерминирани, служат като идеологическа защита на съществуващия социален строй. «Обяснението на феномена исторически кризис, казва Т. Шидер, е повече от чисто познавателен проблем. Той е по-скоро политически проблем, проблем на съществуването» (срв. Th. Schieder, Die historischen Kriesen im Jakob Burkharts, In: Begegnungen mit der Geschichte, S. 152).

7. Срв. А. Березкин, К. Кузнецова, История и современная борьба идеологий, Коммунист, 1960, кн. 17, с. 90.

8. Th. Schieder, Geschichte als Wissenschaft, München — Wien, 1965, S. 12.

9. H. R. Trevor-Roper, Historical Essays, London, 1957, p. 286.

10. F. Meinecke, Aphorismen und Skizze zur Geschichte, Studien zur deutschen Geschichtsschreibung und Geschichtsauffassung, Stuttgart, 1953, S. 8, 82 u. a.

11. K. Jaspers, Einleitung in die Philosophie, München, 1953, S. 76.

12. Huizinge, Geschichte und Kultur. Gesammelte Aufsätze, Stuttgart, 1954, S. 106.

13. R. Wittram, Zukunft in der Geschichte. Zu Grenzfragen der Geschichtswissenschaft und Theorie, Göttingen, 1966, S. 27.

14. Срв. Ал. Лилов, О природе искусства. Критика современных концепций буржуазной естетики, М., 1977, с. 154.

15. Цит. по М. Йовчук, Форми на общественото съзнание, С., 1947, с. 52.

16. Думи на Макбет от едноименната драма на Шекспир (Макбет, V, 5), използувани от някои буржоазни автори при отричане на научния смисъл и обективното значение на историята и историческите знания (по-подр. вж. А. Я. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 179–180).

17. К. R. Popper, The Open Society and its Enemies, vol. II, London, 1957, p. 265.

18. «Нещо в себе си.» Термин на идеалистическата философия на Кант за «същността на нещата», която «същност» се смята за непознаваема и човек изобщо не бива да се стреми да проникне в нея (вж. И. Кант, Соч., т. 3, M., 1966, с. 95).

19. «Не знаем и не ще узнаем!» Думи на Раймонд, обосноваващи агностицизма относно основите на човешкото познание, на всяка познавателна дейност.

20. По-подр. вж. Философия и социология във ФРГ, М., 1971, с. 31.

21. Цит. по И. Паси, Френски моралисти, с. 68.

22. Л. А. Калинников, Проблемы философии и истории в системе Канта, Л., 1978, с. 83.

23. Цит. по К. Еленков, Човек на истината и природата, в. «Литературен фронт», бр. 27, 6. VII. 1978 г.

24. R. G. Collingwood, The Idea of History, London, 1961, p. 233.

25. Срв. H. Angermeier, Historisches in der Geschichtsphilosophie und in der Geschichtswissenschaft, Historische Zeitschrift, Bd. 190, H. 3, I960, S. 500 u. f.

26. По-подр. вж. П. П. Гайденко, Категория времени в буржуазной европейской философии истории XX века. В: Философские проблемы исторической науки, M., 1969, с. 225.

27. Цит. по Слово о науке, М., 1976, с. 192.

28. Би могло да се каже, че противопоставянето на историята с естествените науки между другото се дължи и на неизживения до днес от някои специалисти в обществените науки своеобразен комплекс за малоценност, който води началото си от древността. Още Аристотел, Демокрит и др. говорят за относителния характер на историческите истини (срв. Е. Sestan, op. cit, p. 21).

29. Срв. Ал. Лилов, О природе искусства. Критика современных концепции буржуазной эстетики, с. 110.

30. Г. X. Шингаров, Эмоции и чувства как форма отражения действительности, с. 107.

31. Където не достигат понятията (идеите), там своевременно ги заместват думите.

32. К. Маркс, Турският въпрос в Камарата на общините. В: К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 9, с. 284.

33. В действителност разработването на проблемите на методиката на изследване на историческите факти, а и на историческите източници зависи в крайна сметка от това, как философски се решава въпросът за отношението на историческото съзнание към историческото битие. Ако първото съществува независимо от второто и не го отразява, то методиката се оказва продукт на произволната игра на съзнанието и губи своето значение на оръжие за вярно познание на самото битие (срв. Г. Г. Дилигенский, Марксистско-ленинская теория и конкретно-историческое исследование, Вопросы истории, 1963, кн. 3, с. 99).

34. Срв. M. А. Киссель, Немарксистская философия истории в XX веке. В: Кризис современной буржуазной идеологии, Л., 1978, с. 17; по-подр. вж. И. С. Кон, Философский идеализм и кризис буржуазной исторической мисли, M., 1959, ч. II.

35. F. M. Powiske, Modern Historians and the Study of History, London, 1955, p. 231.

36. A. Nitschke, Der Feind. Erlebnis, Theorie und Begegnungen. Formen politischen Handelns im 20. Jahrhundert, Stuttgart, 1964, S. 18, 116 u. a.

37. R. Aron, Introduction to the Philosophie of History — Objectivity, Boston, 1961, p. 113, 113, 289.

38. Цит. по И. Паси, Френски моралисти, с. 51.

39. F. Meinecke, Aphorismen und Skizze zur Geschichte. Studien zur deutschen Geschichtsschreibung und Geschichtsauffassung, Stuttgart, 1953, S. 8, 82 u. a.

40. X. Congresso..., vol. VI, p. 294.

41. Berlin, Historical Inevitability, London, 1959, p. 11.

42. F. H. Bradley, Collected Essays, vol. I, Oxford, 1935, p. 38.

43. Срв. Н. М. Есипчук, Историческая реальность как предмет познания, Киев, 1978, с. 53.

44. Цит. по А. Шаф, Объективный характер законов истории, М., 1959, с. 183.

45. По-подр. вж. К. Ajdukiewicz, Problems and Theories of Philosophy, Cambridge, 1973, p. 16–17; А. С. Богомолов, Буржуазная философия САШ XX века, M, 1974.

46. A. I. Toynbee, Study of History, vol. XX (Reconsiderations), London, 1961, p. 8.

47. Срв. W. Encken, Grundsätze der Wirtschaftspolitik, Tübingen, 1955, S. 338 (вж. критика на този труд у Е. Rossode, Über die Subjekt — Objekt — Relation in der Wissenschaftstheorie Walter Enckens, Deutsche Zeitschrift für Philosophie, 1965, H. 10–11).

48. I. Berlin, Historical Inevitability, London, 1959, p. 11.

49. К. Popper, Conjectures and refutations, London, 1963, p. 238.

50. Гегель, Соч., т. VII, с. 16.

51. По-подр. вж. О. Л. Вайнштейн, Марксизм-ленинизм об историческом фактe. В: В. И. Ленин и проблемы истории, Л., 1970, с. 9.

52. R. Аrоп, Introduction to the Philosophy of History, An Essay on the Limits of Historical Objectivity, Boston, 1961, p. 113, 118, 289.

53. G. Ritter, Geschichte als Bildungsmacht, Stuttgart, 1946, S. 523; G. Stammler, Das Verhältnis von wissenschaftlicher und theologischer Forschung, 1966, Nr. 1–2; K. Jaspers, Einleitung in die Philosophie, München, 1953, S. 56.

54. Концепцията за истината като съответствие на знанията с действителността е прието да се нарича класическа, тъй като тя е една от най-сполучливите от многобройните други концепции и определения и води своето начало още от древността (срв. Платон, Соч. в трех томах, т. 1, M., 1968, с. 417; Аристотель, «Метафизика», Соч. в четырех томах, т. 1, М., 1975, с. 141).

55. Срв. О. Я. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, т. 25, М, 1967, с. 188–189.

56. По-подр. вж. Э. М. Чудинов, Природа научной истины, M., 1977, с. 4, 35–48; И. С. Нарский, Диалектическое противоречие и логической познания, М., 1969; D. О’Connor, The correspondence theory of truth, London, 1975.

57. K. Popper, Objektive knowledge, Oxford, 1972, p. 52.

58. Цит. по И. Филонов, Историкът, времето и ние, в. «Народна култура», бр. 11, 1. III. 1972 г.

59. W. Encken, Grundsätze der Wirtschaftspolitik, Tübingen, 1955, S. 338.

60. A. Nitschke, Der Feind. Erlebnis, Theorie und Begegnung. Formen politischen Handels im 20. Jahrhundert, Stuttgart, 1964, S. 18, 116 u. a.

61. Теорията за «множественост на истините» се отстоява най-често от обективните идеалисти, от неопозитивистите, неотомистите, екзистенциалистите и други течения на съвременната буржоазна философия (по-подр. вж. Современная идеалистическая гносеология, M., 1968). Характерно за тази теория е и това, че тя заличава границата между истина и заблуждение в науката и по тази причина прави по същество безсмислена самата постановка на проблема за съотношението на истината и заблуждението в познанието (срв. П. С. Заботин, Преодоление заблуждения в научном познании, с. 29). «Всяко съждение, пише един от привържениците на тази теория, в контекста си има толкова множествени значения и отсенки, че ние не сме в състояние да ги разграничим и обозначим в качеството им на истини или заблуждения» (В. Ellis, An epistemological Concept of Truth, Philosophy und Phenomenological Resarch (Bufallo), 1966, v. 27, № I, p. 87).

62. H. J. Marou, De la connaissance historique, p. 219–220.

63. В. Croce, Die Geschichte als Gedanke und Tat, Bern, 1944, S. 41.

64. R. Aron, Introduction à la philosophie de l’histoire, Paris, 1948, p. 10.

65. L. Febre, Combats pour l’histoire, Paris, 1953, p. 12.

66. K. Маркс и Фр. Енгелс, Избрани произведения, т. II, С., 1955, с. 157.

67. Срв. А. Шафф, Объективный характер законов истории, М., 1959, с. 31.

68. О. Л. Вейнштейн, Марксизм-ленинизм об историческом факте. Във В. И. Ленин и проблемы истории, Л., 1970, с. 24, 28.

69. По-подр. вж. Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, Томск, 1973, с. 105–106.

70. Срв. Ю. Жуков, Старите и новите мелодии на Херберт Меркузе, в. «Народна култура», бр. 43, 25. X. 1975 г.

71. А. Diemer, Grundriss der Philosophie, Bd. III, Meisenheim am Glan, 1964, S. 169.

72. Срв. Е. H. Carr, What is history? London, 1962, p. 98.

73. O. Kraus, Socialphilosophie und Wirtschaftspolitik, S. 19; R. Popper, The Open Society and Its Enemies, vol. 2, p. 264.

74. E. Sestan, op. cit., p. 11.

75. O. Kraus, op. cit.

76. К. Jaspers, Vom Ursprung und Ziel der Geschichte, 1. Aufl., 1949, 3. Aufl., München, 1952, S. 332.

77. M. Lange, Marxismis-Leninismus-Stalinismus, Stuttgart, 1955, S. 102.

78. Historia mundi, Bd. X, S. 721–722; Вж. също P. A. Sorkin, Modern Historical and Social Philosophien, New York, 1963, p. 19–20.

79. R. Aron, Dimensions de la conscience historique, Paris, 1961, p. 98.

80. А. Березкин, К. Кузнецова, цит. съч., с. 89.

81. Э. Мейер, Теоретические и методологические вопросы истории, M., 1904, с. 30.

82. Э. Мейер, цит. съч., с 30.

83. Пак там, с. 34.

84. Пак там, с. 35.

85. Срв. И. А. Гобозов, Современная французская буржуазная философия истории, M., 1978, с. 27–29.

86. По-подр. вж. Ю. H. Солонин, Буржуазное обществоведение как теоретический источник идеологии антикомунизма. В: Кризис современной буржуазной идеологий, с. 10; Д. Чесноков, Современная буржуазная философия истории, Горкий, 1972.

87. По-подр. вж. М. А. Кисель, Немарксистская философия истории в XX века. В: Кризис современной буржуазной идеологии, с. 25.

88. Срв Ch. Watrin, Zur Grundlegung einer rationalen Gesellschaftspolitik — Ordo, XII, 1962, S. 98–99.

89. The Problems of Civilisation, Ed. by О. Anderle, London, 1964; О. Anderle, Arnold Toynbee und die Problematik der geschichtlichen Sinndeutung, Die Welt als Geschichte, 1960, H. 3, S. 144.

90. Срв. A. G. Meyer, Theories of convergence. In: Change in communist system, California, Stradford Univ. Press, 1970, p. 320.

91. P. A. Sorkin, Mutual convergence of the United States and the USSR to the mixed sociological type, Mexico, 1961, p. 29; Дж. Гэлбрейт, Новое индустриальное общество, M., 1969, с. 452–453.

92. По-подр. вж. А. С. Богомолов, Немецкая буржуазная философия после 1865 года, М., 1969; Р. М. Габбитова, Человек и общество в немецком экзистенциализме, М., 1973; Э. Ю. Соловьев, Экзистенциализм и научное познание, М., 1966; Современный экзистенциализм, М., 1966; Философия марксизма и экзистенциализма, М., 1971.

93. Срв. Ленин за културата и изкуството, С., 1946, с. 68.

94. «Разочарованието в прогреса» е заглавието на излязлата преди едно десетилетие книга на Раймон Арон, ползуваща се със славата на бестселър, рекламирана и до днес като голямо завоевание на автора. (Срв. R. Аrоп, Les désillusions du Progrès, Paris, 1969.)

95. Така характеризира състоянието на човешкия прогрес Ж. Лакроа в своя труд Histoire et mystère, Paris, 1962.

96. R. Sédilbot, L’histoire n’a pas de sens, Paris, 1965, p. 183.

97. A. Березкин, К. Кузнецова, цит. съч., с. 89.

98.Думи на известния американски социолог Едвард Рос. Цит. по Г. Ф. Александров, Съвременните буржоазни теории за общественото развитие, С., 1948, с. 45.

99. Th. Schieder, Geschichte als Wissenschaft. Eine Einführung, München, Oldenburg, 1965, S. 26.

100. R. Collingwood, The Idea of History, Oxford, 1951, p. 54; По-подр. вж. G. Ritter, Wissenschaftliche Historie. Einst und jetzt. Betrachtungen und Erinnerungen, Historische Zeitschrift, Bd. 202, H. 3, 1966, S. 590; A. Brunner, Der Zerfall der Wahrheit, Stimmen der Zeit, 1965, H. 4, S. 271; A. Darlap, Geschichtlichkeit, Handbuch theologischer Grundbegriffe, München, 1962, S. 491–497; O. F. Anderle, Theologische Geschichte, Historische Zeitschrift, Bd. 185, H. 1, S. 34.

101. Срв. Науката, изкуството и бъдещето. Разговор с акад. Р. Рихта, в. «Народна култура», бр. 30, 27. VII. 1979 г.

102. P. Vеупе, Comment on écrit l’histoire, Essai d’épistemologie, Paris, 1971, p. 144.

103. По-подр. вж. П. Н. Федосеев, О разработке методологических вопросов истории, Вопросы истории, 1964, кн. 3, с. 12–13.

104. Срв. И. А. Гобозов, цит. съч., с. 8.

105. Мерсон, Организационные формы исторической науки в Англии, Вопросы истории, 1963, кн. 3, с. 204–209.

106. Срв. T. Parving, History a sa Social Science. The Hague, 1960, p. 40; вж. също Е. Meyer, Humanistische und geschichtliche Bildung, Vortrag, gehalten in der Vereinigung der Freunde des humanistischen Gymnasiums in Berlin und Provinz Brandenburg am 27 November 1906, Berlin, 1907, S. 21–22.

107. Срв. F. Meinecke, Zur Theorie und Philosophie der Geschichte, Stuttgart, 1959, S. 148.

108. Цит. по M. A. Киссель, Критическая философия истории в Великобритании, Вопросы истории, 1968, кн. 5, с. 69. Същото мнение споделя и споменатият вече Г. Рикерт (срв. Г. Рикерт, Философия истории, СПб, 1908, с. 36, Същия, Науки о природе и науки о культуре, СПб, 1908, с. 90–91; по-подр. вж. А. Тюменов, Индивидуализирующий и генерализирующий метод в исторической науке. В: Историк марксист, 1929, т. 12, с. 153–184).

109. R. Aron, Comment l’histoire écrit l’épistemologie à propos du livre de Paul Veyne, Annales, Economies. Sociétés civilisations, 1971, Nr. 6, p. 1347.

110. E. Sestan, op. cit., p. 1.

111. Цит. по В. А. Кондратев, А. А. Новосельский, О развитии вспомогательных исторических дисциплин, Вопросы архивоведения, 1962, кн. 4, с. 25. Заслужава да се отбележи, че тук търси основната слабост на буржоазното историческо наследство и В. И. Ленин, като изтъква, че буржоазните историци «в най-добрия случай натрупват сурови, откъслечно събрани факти и изразяват отделни страни на историческия процес» (В. И. Ленин, ПСС, с. 26, с. 57–58).

112. Leopold von Wiesse, Philosophie und Sociologie, Berlin, 1959, S. 16.

113. К. Маркс и Фр. Енгелс, Избрани произведения, т. I, С., 1950. с. 523

114. Срв. Историография нового времени стран Европы и Америки, М., 1967, с. 524; вж. също F. Natale, Contributo de la storia della storiografia italiana sul mondo antico, Nouva rivista storica, 42, 1958, p. 390.

115. L. Febre, Combats pour l’histoire, Paris, 1953, p. 58.

116. Xp. Христов, Върху някои проблеми на българската историческа наука, Исторически преглед, 1953, кн.6, с. 568; вж. също Д. Косев, Развитието на историческата наука в България след победата на Великата октомврийска социалистическа революция, Исторически преглед, 1957, кн. 6, с. 5; Т. Павлов, Обективната и субективната страна на историческия процес, Избрани произведения, т. III, С., I960, с. 443.

117. М. Н. Черноморский, Источниковедение истории СССР, М., 1966, с. 4.

118. Срв. О. M. Медушевская, Вопросы теории источниковедения в современной французской буржуазной историографии, Вопросы истории, 164, кн. 8, с. 85.

119. Срв. В. И. Стрельский, Теория и методика источниковедения истории СССР, Киев, 1968, с. 13.

120. Бенедето Кроче говори с известно презрение за историческите документи между другото и за това, че те имат един основен «недъг», че «не могат да бъдат наша действителност», т. е. съпротивляват се понякога на волята на историка, не винаги му дават това, което той търси в тях (срв. В. Groce, Die Geschichte als Gedanke und als Tat, Bern, 1944, S. 37.

121. Срв. А. С. Лаппо-Данилевский, Методология истории, вып. II, СПб, 1913, с. 373–374; по-подр. вж. Л. В. Черепнин, А. С. Лаппо-Данилевский буржуазной историк и источниковед, Вопросы истории, 1949, кн. 8, с. 30–51; В. П. Данилов, С. И. Якубовская, Источниковедение и изучение истории советского общества, Вопросы истории, 1961, кн. 5, с. 5; Г. М. Иванов, Исторический источник и историческое познание, Томкс, 1973, с. 157–158.

122. Ланглуа и Сеньобос, Введение в изучении истории, СПб 1899, с. 50.

123. W. Bayer, Einführung in das Studium der Geschichte, Tübingen, 1921, S. 152.

124. Срв. Л. С. Выготский, Мышление и речь, M. — Л., 1934, с. 14.

125. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 3, с. 3; вж. също Д. Марков, Естетическото богатство на социалистическия реализъм, в. «Работническо дело», бр. 98, 8. IV. 1977 г.

126. По-подр. вж. Z. Barbu, Problems of historical psychology, London, 1960; B. Bracht, Geschichtliches Verstehen und geschichtliche Bildung, Düsseldorf, 1968; Geschichte und Psychoanalyse, Köln, 1971; Denken über Geschichte. Aufsätze zur heutigen Situation des Geschichtllichen Bewustseins und die Geschichtswissenschaft, München 1974; Historische Objektivität, Aufsätze zur Geschichtstheorie, Göttingen, 1975.

127. Срв. П. Н. Федосеев, О разработке методологических вопросов истории, Вопросы истории, 1964, кн. 3, с. 12.

128. Ланглуа и Сеньобос, цит. съч., с. 51.

129. K. Popper, The Open Society and Its Enemies, Vol. II, p. 265.

130. По-подр. вж. Г. M. Иванов, Исторический источник и историческое познание, с. 73.

131. Guthman, Über das Problem Objektivität im Geschichtsunterricht, Internationales Jahrbuch für Geschichtsunterricht, Bd. III, Braunschweig, 1954, S. 24, 26.

132. R. Wittram, Das Interesse an der Geschichte, Göttingen, 1963, S. 23.

133. E. Callot, Ambigurtés et antinomies de l’histoire et de sa philosophie, Paris, 1962, p. 49.

134. G. Ritter, Leistungen, Probleme und Aufgaben der Internationalen Geschichtsschreibung zur neueren Geschichte, Relationi dell X Congresso Internationale di science storiche, vol. VI, Firenze, 1955, p. 325.

135. J. Guiman, Über das Problem Objektivität im Geschichtsunterricht. Internationales Jahrbuch für Geschichtsunterricht, Bd. III, Braunschweig, 1954, S. 24, 26.

136. М, Weber, Die Objektivität sozialwissenschaftlicher und sozialpolitischer Erkenntnis. — Gesammelte Aufsätze zur Wissenschaftler, 2. Aufl., Tübingen, 1951, S. 191.

137. R. G. Collingwood, The Idea of History. Oxford University Press, 1961, p. 236–237.

138. Срв. А. Nitschke, Der Feind. Erlebnis, Theorie und Begegnung. Formen politischen Handels im 20. Jahrhundert, Stuttgart, 1964, S. 18, 116.

139. Guthman, Über das Problem Objektivität im Geschichtsunterricht, — Internationales Jahrbuch für Geschichtsunterricht, Bd. III, Braunschweig, 1954, S. 24, 26.

140. Цит. по И. С. Кон, Философский идеализм и кризис буржуазной исторической мысли, М., 1959.

141. L. Febre, Combats pour l’Histoire, Paris, 1953, p. 7, 115–116.

142. F. H. Bredliey, op. cit., p. 61.

143. M. Heidegger, Sein und Zeit, 7. Aufl., 1953, S. 150.

144. Цит. по Н. Кареев, Основные вопросы философии истории, ч. I, СПб, 1887, с. 9.

145. Срв. В. Croce, Die Geschichte als Gedanke und Tat, Bern, 1944, S. 275.

 146. Срв. H. Кареев, Основные вопросы философии истории, ч. I, с. 154.

147. По-подр. вж. И. Стефанов, Реакционният и антинаучен характер на съвременните буржоазни и ревизионистични възгледи за историческата наука. Исторически преглед, 1958, кн. 3, с. 28.

148. Э. Мейер, Теоретические и методологические вопросы истории, с. 43.

149. Срв. G. de Sanctis, Storia dei Greci dalle origini alla fine del secolo V, vol. 1, Firenze, 1940, p. 9.

150. Цит. по M. Баскин, Реакционната немска историография, Исторически преглед, 1945, кн. 2–3, с 231.

151. И. Кареев, цит. съч., с. 211.

152. Цит. по К. Василев, За партийността в историческата наука, Известия на Института за история на БКП, 1962, кн. 9, с. 30.

153. Срв. F. Natale, Contributo de la storia de la storiografia italiana sul mondo antico. Nuova rivista storica, 42, 1958, p. 390.

154. В. И. Ленин, ПСС, т. 2, с. 418–419.

155. Пак там.

156. В. И. Ленин, ПСС, т. 12, с. 138.

157. Цит. по А. Гуревич, К вопросу об особенностях истории как науки, Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 191.

158. По-подр. вж. М. А. Кисель, Критическая философия истории в Великобритании, Вопросы, истории, 1968, кн. 5, с. 65.

159. Ю. Кахк, Нужна ли новая историческая наука? Вопросы истории, 1969, кн. 3, с. 41.

160. I. Stannard, The Role of Categorie in Historical Explanation, The Journal of Philosophy, vol. 56, Nr 10, May, 1959, p. 438–447; S. Beer, Causal Explanation and Imaginative Re-enactement, History and Theory, vol. III, Nr 1, 1963.

161. По-подр. вж. В. Добриянов, Нищета на антиисторизма, Ново време, 1963, кн. 4, с 68–74; И. С. Андреева, А. В. Гулыга, По страницам «Истории и теории» Труды МГИАИ, т. 25, 1967, с. 168. Обстоен и задълбочен анализ на различните буржоазно-идеалистически концепции се съдържа в крупния труд на нашия учен Н. Ирибаджаков, Клио пред съда на буржоазната философия, С., 1970.

162. К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 23, с. 19.

163. В. И. Ленин, ПСС, т. 42, с. 286.

164. Т. Живков. Носете и издигайте още по високо нашето чисто, свято и победоносно знаме, С, 1969, с. 27.

Заключение

1. А. Толстой, О литературе, M., 1956, с. 162.

2. Karl Jaspers, Vom Ursprung und Ziel der Geschichte, München, 1950, S. 15.

3. Срв. Э. В. Ильенков, Об идолах и идеалах, M., 1968, с. 171; С. Р. Миклунский, H. И. Родний, История науки и науковедение. Очерки истории и теории развитии науки, М., 1969, с. 46. Заслужава да се отбележи, че на това обръща особено внимание и Маркс, като подчертава, че «не само резултатите от изследването, а и водещият към тях път трябва да бъде истинен» (К. Маркс и Фр. Енгелс, Съч., т. 1, с. 10).

4. Срв. History and Society, San Francisco, 1975, p. 4.

5. Срв. Г. Бонди, Относительность и здравый смысл, M., 1967, с. 18.

6. Още древните автори са гледали на тези несъответствия като на правомерен компонент на знанието и истината, на всяко научно дирене (срв. П. С. Заботин, Преодоление заблуждения в научном познании, с. 26–27; Антология мировой философии, т. 1, ч. 1, M., 1969, с. 215; Платон, Соч. в пяти томах, т. 2, М., 1970, с. 250, 264).