Извори за българската история

За ученици, учители, кандидат-студенти, студенти

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Пенка Костадинова, Милен Куманов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

Предговор

С всяка изминала година изискванията в обучението по родната ни история в средния и горния курс на общообразователните училища непрекъснато нарастват. За да могат успешно да отговорят на тях, учениците от тези две възрастови групи трябва все по-дълбоко да вникват в развитието на историческия процес от най-ранните времена на българската история до нашето съвремие.

Един от най-сигурните начини, който би ги улеснил в тази насока, е възможността да се докоснат до изворите, т. е. до самата документална база. Тя ще им позволи не само да обогатят своите познания за събитията от родната ни история от политическо, икономическо и културно естество, но още и сами да размишляват върху причините, предизвикали тези събития, както и върху последиците от тях. А това на свой ред ще ги подтикне и към т. нар. историческо мислене, обясняване на сложния и противоречив път на развитието на миналото на нашия народ през неговата многовековна история.

Предлаганото издание е пръв опит да се отговори на тази потребност. Наистина подобни пособия са издавани през последните едно-две десетилетия, но бяха предназначени за студентите по история. В по-голямата си част те се отнасяха само за отделни епохи от българската история и по-специално за Средновековието, османското владичество и Възраждането. Не липсваха и пособия за новата и най-новата история на България, но осветляващи повече мястото и ролята на политическата сила, управлявала страната ни до 10 ноември 1989 г., поради което днес не отговарят на новите изисквания на времето.

Стремежът на съставителите е бил да се онагледи почти всеки урок от действуващите днес учебници по история на България за V и VI клас, както и за X и XI клас. Повечето от включените документи се публикуват или от техния първоизточник, или от надеждни научни издания. Само по изключение са намерили място и някои документи, поместени в източници от втора ръка.

Самото подреждане на документите е извършено на основата на хронологическия принцип, т. е. по реда на събитията в родната ни история. Огромното документално богатство е групирано в три основни раздела. Първият включва документите, отнасящи се за епохата на Средновековието, вторият — за османското владичество и Възраждането, и третият — за следосвобожденската ни история. Във всеки един от тези раздели подреждането на документите не е по уроците, включени в учебниците по история на България в средния и горния курс, а по теми от политическо, икономическо и културно естество, които обаче плътно се доближават до материята, изучавана в уроците от съответния раздел. Това именно е и главното предназначение на предлаганото издание. То го прави неделима част от учебниците по история на България, каквито са например различните христоматии по литература за средния и горния курс, без които обучението по този предмет е немислимо.

Документалната база за многовековната ни история е изключително голяма, огромна, почти необозрима. Нейното цялостно включване в един сборник като настоящия е невъзможно. Поради това се наложи твърде прецизен подбор, за да се даде място на особено важни документи, които илюстрират една или друга страна на историческия процес, независимо за кой период от родната ни история става дума. Желанието на съставителите да включат възможно по-голям брой документи наложи една немалка част от тях да бъдат дадени със съкращение, т. е., като е направен подбор само на тяхната най-съществена част. За по-любознателните ученици обаче е дадена възможност да се запознаят и с пълното съдържание на включените документи чрез точното цитиране на източниците, откъдето са взети те.

Внимателният поглед на читателя ще забележи, че в изданието са намерили място твърде различни по произход документи, които най-общо могат да бъдат групирани в два дяла: наши, наречени още домашни, и чуждестранни, произлизащи от съседни и други страни. Привличането на документите от втория вид доминира най-вече в първия раздел, където домашните извори са твърде оскъдни или направо липсват. В следващия раздел съотношението на документите от двата вида почти се изравнява, а в последния то е изцяло в полза на домашните извори. Но и в него, там, където това е особено наложително, са поместени и документи от чужд произход. Наличието на чуждестранни документи се налага не само по причина на липса на домашни извори, а още и поради обстоятелството, че България се развива в непосредствен контакт с немалък брой държави и под влиянието на голям брой външни фактори.

В първия и втория раздел почти всички документи се предхождат от кратки пояснителни бележки за техните автори. В последния раздел тази практика е избегната по простата причина, че повечето от поместените в него документи са дело на българската държава в лицето на различните нейни институции — монарха, Народното събрание, Министерския съвет...

За особените, непознатите и чуждите изрази поясненията се дават или вътре в самия текст, или под линия на съответната страница, а не в края на изданието, което би затруднило неговото ползване.

Документите в първия и втория раздел са подбрани от Пенка Костадинова — кандидат на историческите науки, учителка в 149–о СОУ — София, а в третияот Милен Куманов — старши научен сътрудник в Института по история при БАН

Както вече се каза на няколко места по-горе, предлаганото издание е предназначено като неразделно пособие към учебниците по история на България за V и VI клас и за Х и XI клас на общообразователните училища в страната. Но то може да се ползва още и от учениците, избрали историята за задължително избираем предмет в горния курс, от кандидат-студентите по история, както и от всички други, които проявяват интерес към богатото и разнообразно документално богатство на родната ни история.

Ст. н. с. Милен Куманов

I. От най-ранни времена до падането под османска власт

Първи сведения за траките

Из «Илиада» на Омир

ОМИР е легендарен певец на древността. С неговото име е свързано великолепното произведение на гръцкия героичен епос «Илиада», създадена през VIII в. пр. н. е.

Ако ли искате двама да стигнете стана троянски,

новодошлите тракийци стануват последни от всички.

Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.

Аз му видях и конете, прекрасни и твърде големи.

Те са по-бели от сняг, с ветровете на тичане равни.

Злато, сребро му красяха дори колесницата нова.

Има и златни огромни доспехи. За гледане чудо!

А не прилича на смъртни да носят такива доспехи,

ала напълно подхождат на боговете безсмъртни.

Хайде сега ме водете при вашите кораби бързи

или ми тежки окови сложете и тук останете,

докато вие сами проверите това, що ви казах:

вярно ли всичко говорих на двамата, или лъжовно...

Тръгнаха бързо напред през доспехи и кървави локви.

Тихо вървяха, достигнаха края на стана тракийски.

Спяха войските, от труд изтощени. Доспехите светли

сложени бяха до тях на земята в три реда прекрасни.

Близо до всеки тракиец стояха два коня впрегнати.

Спеше в средата цар Резос, до него конете му бързи,

вързани с ремъци в горния край на перилата светли.

Омир, Илиада. Превод от старогръцки: Ал. Милев и Бл. Димитрова. С., 1971.

Бит и вярвания у траките

Из «История на гръко-персийските войни» на Херодот

ХЕРОДОТ (ок. 484–425 г. пp. н. е.) — един от най-известните историци на древността. Пътувал много, посетил различни страни, запознал се с живота и историята на много народи, които описва непредубедено. Заради главното си съчинение «История на гръко-персийските воини» е наречен Баща на историята.

Тракийският народ след индийския е най-голям oт всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил по мое мнение непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и затова са слаби. Траките носят много имена, всяко племе според страната си; но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение с изключение на гетите, травсите и траките, които живеят над крестонците.

Това, що вършат гетите, които вярват в своето безсмъртие, казах по-рано. Травсите постъпват във всичко друго както останалите траки; само при раждане и смърт вършат следното: сродниците насядват около новородения и го оплакват, че толкова много злини трябва да изтърпи, щом веднъж се е родил, и при това изреждат всички човешки патила; умрелия пък погребват в земята с радост и веселие, като изброяват от колко злини се е отървал и изтъкват пълното му блаженство.

Тия, които живеят над крестонците, постъпват така: всеки има много жени; когато някой умре, става голям спор между жените му, пък и приятелите му полагат големи усилия да узнаят коя от жените му е била най-любима. И тази, на която се признае тая чест, тържествено се занася oт мъже и жени на гроба, гдето се принася в жертва от най-близкия си роднина и след това се погребва заедно с мъжа си. Останалите пък жени скърбят твърде много, защото това е за тях най-голям позор.

Останалите траки имат следните обичаи: те продават децата си в робство в чужбина; девиците не пазят, ами ги оставят да се сношават с мъжете по свои избор; напротив, оженените жени пазят строго; те си купуват жените от родителите им срещу много пари. Да бъдеш нашарен с белези, се счита благородно; който няма белези, не е благороден. Да стоиш празен, това се смята най-хубаво, да обработваш земята — най-безчестно, да живееш от война и грабеж — най-хубаво. Това са най-забележителните им обичаи.

От боговете почитат само Арес, Дионис и Артемида. Отделно oт народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в негово име и изкарват от него своя произход.

Богатите се погребват така: трупа държат изложен три дни наред; колят разни жертвени животни и се угощават, като най-напред оплакват умрелия, след това го погребват, като го изгарят или просто заравят в земята. После издигат могила и устройват разни състезателни игри. При това най-големи награди се определят за единоборството според значението му. Такова е погребението у траките.

Извори за старата история и география на Тракия и Македония. С., 1949, с. 21.

Държавата у траките

Из «История на пелопонеската воина» на Тукидид

ТУКИДИД (ок. 460–ок. 400 г. пр. н. е.) — изтъкнат древногръцки историк. Аристократ по произход, той се отличавал с умерени възгледи и по-критично отношение към използваните извори. Автор на «История на Пелопонеската воина», където се отличава с точност при излагане на фактите.

Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинтския Понт до устието на река Истър. Тая брегова линия може да се обиколи с товарен кораб по най-късия път в четири дни и четири нощи, ако вее постоянно попътен вятър; по сухо обаче най-правият път от Абдера до Истър се извървява от добър пешеходец за единадесет дни. Такова е пространството на царството откъм морето. Навътре в страната разстоянието от Византион до лееите и до Стримон (гдето е най-отдалечената точка от морето) се взема от добър пешеходец за тринадесет дни. Данъците от всички варварски народи и от гръцките градове, над които одрисите властвували във времето на Севт (който царувал след Ситалк и най-много покачил данъците), достигали до четиристотин таланта в пари и се плащали в злато и сребро. Не по-малко злато и сребро се поднасяло и във форма на подаръци, без да смятаме шарените и простите платове и други вещи. Подаръци се поднасяли не само на царя, но и на управителите и на благородните одриси. В това отношение те следвали обичай, противоположен на оня в персийската държава: именно повече да вземат, отколкото да дават (у персите се считало за по-срамно да отхвърлиш някому просбата, отколкото да получиш отказ от другиго). Тоя обичай бил в сила изобщо у траките, но одрисите се ползвали повече от него поради мощността си, тъй че у тях не могло да се извърши нищо без подаръци; затова царството им достигнало до голяма мощ. От държавите в Европа, които се намират между Йонийския залив и Евксинтския Понт, това царство било най-голямо по размера на своите приходи и другите си богатства; ала по военната си сила и по числеността на войската стои много по-назад от царството на скитите.

Извори зa старата история и география на Тракия и Македония. 1949, с. 54.

Най-ранни сведения за славяните

Из «Германия» от Тацит

ПУБЛИЙ КОРНЕЛИЙ ТАЦИТ (ок. 55–ок. 120 г.) — древноримски историк от императорската епоха. Изпълнява редица политически длъжности, което му дава възможност добре да се запознае със събитията в Европа и в Близкия изток. В съчинението си «Германия» въз основа на лични наблюдения, разкази на очевидци или по-стари съчинения Тацит дава изчерпателни сведения за нравите, обичаите, вярванията, военното дело и общественото устройство на старите германци. Изложението му се отличава със своята хронологическа последователност и с достоверността си.

Аз се колебая дали да причисля племената на певкините, венетите и фините към германците или към сарматите, макар че певкините, които някои наричат бастарни, действуват като германците... Венетите са усвоили повечето от (техните) нрави, понеже бродят за разбойничество из всяка част от горите и планините, които се въздигат между певкините и фините. Все пак по-правилно е те да се причислят към германците, тъй като и жилища строят, и щитове носят, и обичат да ходят; всички тези неща са различни у сарматите, които живеят на талига и на кон.

Бурмов, Ал., П. Петров, Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 51.

Из «История на готите» от Йорданес

ЙОРДАНЕС (VI в.) — гот по произход, един от най-бележитите историци от времето на прехода от Античност към Средновековие. Най-важните му съчинения са «История на готите» и «Римска история». За нас особено важна е «История на готите», в която се съдържа ценен материал за ранната история на славяните, за тяхното разселване и пр.

Сред тях е Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи (Карпатите) във вид на венец. От лявата им страна, която е обърната към север, и от началото на река Вистула живее върху огромно пространство многолюдният народ венети. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно славини и анти.

Славините обитават от Новиодунум (Исакча) и т. нар. Мурсианско езеро (вероятно Балатон) чак до Данастър (Днестър) и на север до Вистула: блатата и горите им служат за поселища. А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър (Днепър), където се извива Понтийското море. Тези реки отстоят една от друга на много дни път.

След поражението на херулите (остготският крал) Херманарик насочил оръжието си и срещу венетите, които, макар и слаби във военно отношение, били силни със своята многочисленост и отначало се опитали да се противопоставят.

Латински извори за българската история. Т. I. 1958, с. 336, 344.

Начин на живот у славяните

Из «История на войните» от Прокопий Кесарийски

ПРОКОПИЙ КЕСАРИЙСКИ (ок. 500–ок. 562 г.) — един от най-бележитите византийски историци от VI в. Заема важни длъжности при управлението на император Юстиниан I. Това обстоятелство му дава възможност добре да се запознае с политическите събития, в много от които бил личен участник. Автор е на съчинение от 8 книги — «История на войните», в което описва войните срещу вандали, остготи, вестготи и перси, като отразява и събитията на Балканския полуостров, свързани с нападенията на славяните.

Тези народи — славяни и анти — не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи. Също така е, току речи, с всички други работи у едните и у другите и това е установено открай време за тези варвари. Така те смятат, че само един бог — създател на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест, или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат (опасността), смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания. Пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища. Когато влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятелите пешком, въоръжени с малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза, нито горна дреха, но прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой с противниците. Езикът на едните и другите е един и същ — съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си; като тях постоянно тънат в нечистота. Все пак те никак не са зли или коварни, но дори и в простотата си спазват хунския нрав. Впрочем първоначално дори и името на славяните и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани «спори», мисля, поради това, че живеели в страната си разпръснати. Именно поради това заемат обширна земя — те населяват по-голямата част от отвъддунавския бряг. Впрочем приблизително така стоят работите с този народ.

Гръцки извори за българската история. Т. II. С., 1958, с. 126–127.

Из «Стратегикон» на Псевдо-Маврикий

«Стратегикон» на Псевдо-Маврикий — свързва се обикновено с името на император Маврикий (584–602 г.). Според по-нови изследвания на историческата наука по-вероятно е обаче, че автор е някой негов съвременник. «Стратегикон» е трактат на военното изкуство и съдържа напътствия към византийските пълководци срещу племената, нападали империята. Застъпва се схващането, че колкото по-добре се познават нравите, битът и военната организация на варварите, толкова по-успешно може да се воюва срещу тях.

Племената на славяните и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи. Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани и особено в собствената им страна. Те са многобройни и издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна. Към чужденците, които идват при тях, са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежност на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта. Не държат в робство своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели. Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци — най-вече просо и жито. Жените им са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат за живот вдовството. Те живеят в гори, реки, блата и непребродими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно и живеят като разбойници. Обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости, като и денем, и нощем изобретяват различни начини на действие. Опитни са повече от всички хора и в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Така че често, когато някои от тях, прекарвайки в своите места, бъдат изненадани от някаква опасност, те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, напълно пробити, които стигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките и издържат много часове, така че да не се яви никакво подозрение за тях. Ако се случи да се видят тръстиките отвън, неопитните биха помислили, че те растат във водата. Ето защо тези, които имат опитност в това, разпознават тръстиките по техния отрез и положението им и или им пронизват устата чрез тях, или издърпват тръстиките и изкарват неприятелите от водата, понеже не могат да останат вътре по-дълго. Въоръжен е всеки човек с по две малки копия, а някои от тях и с щитове — много яки, но неудобни за носене. Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова, която силно действува, ако раненият от такава стрела не се е намазал предварително с течността териак или с други помощни средства, познати на лекарската наука. Може и веднага да се изреже раната, за да не се разпространи отровата и по останалата част на тялото. Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат. Нито познават боен ред, нито са свикнали да се бият в редовно сражение, нито пък да се явяват на открити и равни места. Ако ли пък се решат да влязат в открито сражение, те се придвижват малко напред, като крещят всички заедно, и ако противникът се оттегли при техния вик, те настъпват стремително. Ако ли не, връщат се обратно, без да се стремят да влязат в ръкопашен бой. Избягват в горите, където намират голяма закрила, понеже умеят добре да се сражават в теснините. И често, като носят със себе си плячка, изоставят я поради престорен шум и избягват в гората и докато нападателите се върнат за плячката, лесно ги нападат и им пакостят. Това те са свикнали да правят изкусно и преднамерено като примамка за своите противници. Неверни са във всяко отношение, не се споразумяват при преговорите и отстъпват повече пред страх, отколкото пред подаръци...

Понеже те имат много князе, при това несговорчиви помежду си, не е неуместно някои от тях и особено тези, които са по-близо до границата, да бъдат привлечени или с обещания, или с дарове, а други да бъдат нападнати, та да не би враждебното отношение към всички тях да ги обедини или създаде единовластие. Трябва да се пазят здраво т. нар. бегълци или прибежчици, които обещават, че ще покажат пътищата и ще дадат някои сведения...

Селата на славините и антите са разположени по продължение на реките и се допират едно до друго, така че помежду им няма значително разстояние. Близо до тях се намират гори, блата или тресавища, така щото обикновено се случва, че при нападенията срещу тях още при връхлитането върху първото им село цялата войска остава там в бездействие. Останалите села, понеже са съседни и се намират близо до гората, като усетят отблизо движението на войската, лесно избягват (опасността), която им предстои. По-младите от тях, които са лековъоръжени, като издебнат сгоден случай, скрито нападат войниците и поради това тези, които предприемат нападения срещу тях, съвсем не могат да причинят голяма вреда на неприятелите.

Гръцки извори за българската история. Т. II. С., 1958, с. 281–283, 285, 288.

Заселване на славяните в земите на Византия

Из «Църковна история» на Йоан Ефески

ЙОАН ЕФЕСКИ — византийски хронист от VI в., сириец по произход. Автор на «Църковна история», в която дава интересни сведения на очевидец за славяно-визaнтийcкитe отношения.

В третата година от смъртта на цар Юстин и възцаряването на победителя Тиберий проклетият народ славяни извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение не четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари и вземат пленници, така че при самата външна стена те заловиха и всички царски стада — много хиляди (глави) и друга разнообразна (плячка). И ето и до ден-днешен, т. е. до 895 г. (584 г.), те остават, живеят и спокойно пребивават в страната на ромеите — хора, които не смееха (по-рано) да се показват от гъстите гори и защитените с дървета (места) и не знаеха какво е това оръжие освен две или три лонхиди, т. е. къси копия.

Вестник древней истории. Кн. I. С., 1946, с. 32.

Из «Чудесата на св. Димитър Солунски»

«Чудесата на св. Димитър Солунски» — съчинение от VII в., сбор от разкази за чудотворната дейност на св. Димитър след неговото мъченичество, когато става закрилник на гр. Солун. Легендата съобщава, че Димитър бил войник в армията на император Максимиян и за своите християнски убеждения е бил убит през 306 г. Разказите са писани от съвременници и очевидци и съдържат много интересни сведения, които липсват в други извори, за ранната история на славяните, за военното им изкуство, за взаимоотношенията им с Византия и т. н.

Защото те обкръжиха като смъртоносен венец града от края на източната стена, при морето, до края на западната стена, при морето... Те ни заплашваха с неизбежна смърт през утрешния ден. И чудото беше, че през този ден те не само обкръжиха стената, както пясъкът морето, но и твърде голям брой от тях завзеха укрепленията около града и предградията, като плячкосваха, изпояждаха и изтребваха всичко, а каквото останеше, тъпчеха го с крака. Не им беше нужно тогава да направят окоп или насип около града. Окоп им беше непроходимото сплитане на допрените един до друг щитове, а насип — живата маса от тела, сплетени като в мрежа.

На другия ден те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и т. нар. костенурки, които заедно с каменометните уреди бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не пострадат тези съоръжения от огън или от кипяща смола, те промениха намерението си и заковаха на тези съоръжения кървави кожи от току-що одрани волове и камили. И така ги докараха близо до стената. От третия ден нататък започнаха да хвърлят камъни, които по големина приличаха по-скоро на планини. Най-после и стрелците им със стрелите си наподобяваха зимен сняг, така че никой от тези, които стояха на стената, не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън. Като прилепиха и костенурките до външната стена, те с лостове и секири усилено къртеха нейните основи.

Гръцки извори за Българската история. Т. III. С., 1960, с. 119.

Първи сведения за прабългарите

Из «История на готите» от Йорданес

Отвъд тях, над Понтийско море, се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове.

Латински извори за българската история. Т. I. С., 1958, с. 337.

Военното дело у прабългарите

Из «Похвално слово за крал Теодорих» от Енодий

МАГНУС ФЕЛИКС ЕНОДИЙ (ок. 473–521 г.) — църковен деец, участвал във важни дипломатически мисии до Константинопол по поръчение на римския папа. От него са запазени много писма, речи и други произведения. «Словото» съдържа ценни сведения за бита и нравите на прабългарите.

Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал: народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягат от глада?

Латински извори за българската история. Т. I. С., 1958, с. 299.

Прабългарите нападат византийската империя

Из «История на войните» от Прокопий Кесарийски

Веднага голяма хунска войска (прабългарски племена) преминала река Истър и се нахвърлила върху цяла Европа — нещо, което вече често ставало, но което никога не е причинявало на тамошните жители толкова много и такива големи злини. Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив чак до предградията на Византион. И те завзели тридесет и две крепости в Илирик, с пристъп завладели град Касандрия (в Халкидика) — който, доколкото знаем, древните назовавали Потидея, — без да са предприемали по-рано обсада. Всички се завърнали в земята си, като завзели богатствата и отвели сто и двадесет хиляди пленници, без да срещнат никаква съпротива. И по-сетне те често идвали тук и нанасяли на ромеите непоправими беди.

Гръцки извори за българската история. Т. II. С., 1958, с. 110.

Начин на живот у прабългарите

Из «Стратегикон» от Псевдомаврикий

Прочее, тия племена (авари, турки и прабългари), управлявани еднолично и владени не с любов, а със страх, храбро понасят трудностите и мъките. Те издържат на жега и на мраз, освен това на недостиг от необходими неща. Те са неуседнали, любопитни и потайни, притворни и неверни. Обладани са от алчност за пари. Те пренебрегват клетвата, не спазват договорите и не се задоволяват с дарове, но преди още да са взели дара, те замислят нападение и се отмятат от уговореното. Ловко издебват сгодните случаи и незабавно ги използват... Те разполагат войските си не в укрепен стан, както персите и ромеите, но до деня на сражението са разпръснати по родове и колена, като пасат непрекъснато конете си и лете, и зиме. Тогава те залавят ония (коне), които им са потребни, спъват краката им близо до шатрите и ги пазят чак до времето на сражението, като започват боя през нощта.

Гръцки извори за българската история. Т. II. С., 1958, с. 279.

Прабългарският военноплеменен съюз Велика България

Из «Кратка хроника» на патриарх Никифор

ПАТРИАРХ НИКИФОР (778–829 г.) — константинополски патриарх oт 806 до 815 г. Автор е на много богословски съчинения с полемичен характер. Написал е и «Кратка хроника», в която се съдържат сведения за основаването на българската държава. Поради своите симпатии към иконопочитателите бил свален от патриаршеския престол и умрял в изгнание.

По същото време (632 г.) господарят на уногундурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу хана на аварите. Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с достойнството патриций.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 294.

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

ТЕОФАН ИЗПОВЕДНИК (ок. 760–818 г.) — византийски летописец, който заради привързаността си към иконопочитанието е хвърлен в затвора, а след това заточен на о. Самотраки, където умира. Автор на «Хронография», за написването на която е използвал редица по-стари съчинения, някои от които не са достигнали до нас. Тя е един от най-ценните източници за историята на българската държава в първите два века от нейното съществуване.

През годините на Константин (IV Погонат), който управлявал на Запад, Кробат (Кубрат), господарят на казаната България и на котрагите, завършил живота си. Той оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петте му синове се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал река Танаис и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък и петият, като прехвърлил река Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пеантапол в Равена (Италия) и се подчинил на царството на християните. Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос (на север от Дунава), заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 261–262.

Създаване на българската държава

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Онглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша към т. нар. Онглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти, многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на 3–4 дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението, и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без някой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т. нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно — отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена т. нар. седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава (вероятно Ришкия проход) към източните части, а от юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, — да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 263–264.

«Именник на българските ханове»

«Именник на българските ханове» — първото българско историческо съчинение. Смята се, че първоначално е бил изсечен на гръцки език върху камък, а след това е бил преведен на български език. Съставян е на два пъти — по времето на хан Аспарух и през втората половина на VIII в. До наши дни е достигнал в три късни руски преписа.

Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) змията — дилом, (месец) девети — твирем.

Ирник живя 150 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) змията — дилом, (месец) девети — твирем.

Гостун — този бе наместник 2 години. Родът му Ерми. А властта му е дадена (в годината на) свинята — докс, (месец) девети — твирем.

Курт управлява 60 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) вола — шегор, (месец) трети — вечем.

Безмер 3 години. Родът на този — Дуло. А властта му е дадена (в годината на) вола — шегор, (месец) трети — вечем.

Тези 5 князе управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега.

Исперих княз 61 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) тигъра — верени, (месец) първи — алем.

Тервел 21 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) овена — текучитем, (месец) девети — твирем.

... 28 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) заека — дванш, (месец) шести — алтом.

Севар 15 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена (в годината на) кокошката — тох, (месец) шести — алтом.

Кормисош 17 години. Родът му Вокил. А властта му е дадена (в годината на) вола — шегор, (месец) девети — твирем. Този пък княз промени рода Дуло, което ще рече Вихтум-Вихрогон.

Винех 7 години. А родът му Укил. А властта му е дадена (в годината на) вола — шегор, (месец) първи — алем.

Телец 3 години. Родът му Угаин. А властта му е дадена (в годината на) мишката — сомор, (месец) шести — алтом. И този бе вместо друг (наместник).

Умор 40 години. Родът му Укил. А властта му е дадена (в годината на) змията — дилом, (месец) четвърти — тутом.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. I. С., 1943, с. 1–2.

Взаимоотношения с Византия при хан Тервел

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

(Юстиниан) избягал тайно от Фанагория и пристигнал в Томи (Кюстенджа). Той се измъкнал невредим от бурята и навлязъл в река Дунав. След като изпратил Стефан при Тервел, господаря на България, (с молба) да му даде помощ, за да завладее царството на прадедите си, обещал да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена. А този обещал с клетва да му се подчинява във всичко и да му помага, приел го с голяма чест и вдигнал цялата му подчинена войска от българи и славяни. И през следващата година, като се въоръжили, стигнали при столицата (705 г.).

През тази година Юстиниан нарушил мира между ромеите и българите, прехвърлил конните отряди в Тракия и като въоръжил флота, потеглил срещу българите и Тервел. И като пристигнал в Анхиало, накарал флотата да пусне котва пред крепостта, а на конните отряди заповядал да се разположат на стан непредпазливо и без всякакво опасение в намиращите се по-горе полета. А когато войската се разпръснала като овце по поляната, за да събира фураж, съгледвачите на българите видели от планините глупавите разпоредби на ромеите. И като се струпали, неочаквано се нахвърлили като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите. А Юстиниан избягал в крепостта с оцелелите и за три дни затворил вратата. И като видял настойчивостта на българите, той пръв прерязал жилите на коня си и заповядал всички да направят същото. След това поставил трофеи на стените, качил се през нощта на корабите, отплувал тайно и пристигнал в столицата със срам (708 г.).

Договорът (през 716 г.) очертавал границите от Милеона в Тракия; (определял да се дадат) одежди и червени кожи на стойност до 30 литра злато; освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно дори ако се случи да заговорничат срещу властите; търгуващите в двете страни да бъдат снабдявани с грамоти и печати, а на тези, които нямат печати, да им се отнема това, което имат, и да се внесе в държавното съкровище.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 266–268.

Из «Свидас лексикон»

«Свидас лексикон» — известен византийски енциклопедичен речник от X в. Съдържа сведения от по-стари, недостигнали до нас автори, в които се дават интересни данни за управлението на хан Тервел, хан Крум и др.

При император Юстиниан Носоотрязания Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.

Същите тези българи унищожили напълно аварите.

Българското военно изкуство през феодализма. С., 1958, с. 378.

Надпис около Мадарския конник

Надписите са няколко и от различно време. Разчетени са и преведени от В. Бешевлиев.

... императорът Юстиниан сключи договор и нападна ... българите и той дойде при Тервел. Моите чичовци в Солун не вярваха на императора с отрязания нос и се бяха оттеглили нататък в Касиниите (села). Негов ... един ... владетелят Тервел чрез договор даде на императора ... 500 ... заедно с мен императорът победи добре.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 109.

Хан Телериг избива византийските шпиони в България

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

А Телериг, господарят на България, като узнал, че от неговите приближени императорът научавал намеренията му, писал му: «Възнамерявам да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание, че няма да пострадам, и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доверя и да ми помогнат». А този от лекомислие му писал и онзи, като ги узнал, изтребил всички. Като чул това, Константин изскубал много от побелелите си коси.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 275.

Победата на хан Кардам при крепостта Маркели

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

А през месец юли (792 г.) императорът се отправил на поход срещу българите и застроил крепостта Маркели (при Карнобат). И на 20 юли излязъл Кардам, господарят на България, с цялата си войска и се установил в укрепленията. А императорът, въодушевен и убеден от лъжепророци, че негова ще бъде победата, завързал сражение необмислено и безредно и претърпял страшно поражение. Завърнал се като беглец в града, загубвайки мнозина не само от обикновените войници, но и от началниците.

Гръцки извори за българската история. Т. III. С., 1960, с. 277.

Българите превземат Сердика

Из «Хронография» на Теофан Изповедник

През същата година (809 г.), когато се давала заплата на войската в Струмската област, българите, като нападнали, отнели я (цялата) — 1100 литра злато — и избили много войска заедно със стратега и началниците. Имало и от останалите отряди немалко гарнизонни началници и всички загинали там. Те взели и целия обоз и се върнали. През същата година, преди великденските празници, Крум, вождът на българите, като се отправил срещу Сердика, превзел я с измама и обещания, избивайки 6 хиляди души ромейска войска извън множеството обикновени граждани.

Гръцки извори зa българската история. Т. III. С., 1960, с. 279.

Разгром на византийските войски през 811 г.

Из «Анонимен ватикански разказ»

«Анонимен ватикански разказ» — съчинение от неизвестен автор, озаглавено «За император Никифор и как оставил костите си в България». Дава подробно и достоверно описание на голямото поражение на императора, станало на 26 юли 811 г.

В деветата година от царуването на император Никифор този същият Никифор навлязъл в България, като желаел, както си мислел, да я унищожи... А (Никифор) навлязъл и се настанил в резиденцията на първенеца на България по име Крум. Той намерил някаква войска от отбрани въоръжени българи, около дванадесет хиляди, оставени за отбрана на мястото, завързал сражение с тях и всички ги избил...

И тъй като влязъл в резиденцията на Крум, той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войската си по списък мед, одежди и други различни неща. Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита. Като ходел по улиците на резиденцията, той се разхождал по чардаците на къщите, радвал се и казвал: «Ето, бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения». Като прекарал няколко дни, той напуснал резиденцията на безбожния Крум и оставяйки я, опожарил всички жилища заедно с оградата от поставени едно до друго дървета... И тъй войската, като намерила удобен случай, разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им (а животните мучели със силен глас и издъхвали), изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното... А пък българите били направили от големи дървета страшна и мъчнопроходима преграда, подобна на стена. Прочее, като намерили удобен случай и като наблюдавали от планините, че (ромеите) обикалят и се лутат, българите наели срещу заплата авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените и на петнадесетия ден от нахлуването им, призори в събота, на двадесет и трети юли, ги нападнали, докато почти още спели. (Ромеите), като се вдигнали и бързо се въоръжили, започнали сражение. Тъй като войсковите части били разположени далеч една от друга, те не узнали веднага за станалото; българите връхлетели само върху императорския отряд и почнали да го избиват. Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо, те били жестоко избивани. Другите, когато видели това, ударили в бягство. А на това място течала много тинеста и мъчнопребродима река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, (ромеите), преследвани от неприятелите, изпадали в реката. Понеже те навлезли в реката заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигнали отзад. Като падали едни връз други, реката така се напълнила от люде и коне, щото неприятелите преминавали отгоре невредими и преследвали останалите, които естествено мислели, че ще се спасят. И тъй там паднали всички патриции и други началници... Всички загинали там: едни — погубени от меча, други — удавени в реката, трети паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа. Спасили се само малцина, но и те, след като пристигнали по домовете си, почти всички измрели. В същия ден, прочее, бил погубен и император Никифор сред първото сражение, без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал. Ранен бил и синът му Ставракий, като бил получил смъртоносна рана в прешлените на гръбнака, от която и починал, след като царувал над ромеите само два месеца.

Гръцки извори за българската история. Т. IV, С., 1961, с. 11.

Военни успехи на хан Крум в Тракия

Хамбарлийски надпис на хан Крум

Надписът е издълбан от двете страни на един античен надгробен камък. Намерен е при с. Хамбарлий (дн. Маламирово), Ямболско.

а) ... и брат му не го изостави и излезе и бог му даде да опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Констанция (при Харманли), Версиникия, Адрианопол. Той превзе тези защитени крепости. А на останалите крепости бог даде страх и те (ромеите) ги напуснаха и избягаха. Долната земя, той зароби тази земя, отгдето излезе с цялата си войска, и изгори нашите собствени земи старият плешив император и взема всичко и забрави клетвите и излезе срещу него владетелят Крум, за да воюва ... и отиде, за ... опустоши ...

б) ... аз направих моя брат, и стратегът Леон нека бъде негов подчинен. От Бероя и ... Дултроини за дясната страна е първенец ичиргу булията. Тук и стратезите Вардан и Йоан са негови подчинени. За лявата страна на моята държава (саракт) — Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули — главатар е боилът кавхан Иратаис, а Кордил и Григорас са му подчинени стратези.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 108.

Крумово законодателство

Из «Свидас лексикон»

Същите българи съвършено унищожили аварите. А Крем (Крум) попита аварските пленници: «От какво, мислите, загина вашият княз и целият (ви) народ?». Те му отговориха: «(От това), че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщитници на съдиите; после, от пиянство, защото, когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също от подкупничество (и всички станаха рушветчии, продажници); сетне, от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от това». Като чу това, той (Крум) свика всички българи и заповяда, като издаде (следните) закони: «Ако някой обвини (наклевети) някого, то той да не се слуша, докато вързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. — Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и (на оня), който се осмелява това да направи, веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките (пищялките). Той (Крум) заповяда да се изкоренят всички лозя. — На всеки просяк да се не дава просто (оскъдно), но в достатъчно количество, та да не се нуждае втори път; (на оногова), който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът». Те (българите) съвършено унищожиха, както се каза, всички авари.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. 1. С., 1971, с. 421–423.

Мирен договор между България и Византия — 832 г.

Сюлейманкьойски надпис

Сюлейманкьойски надпис — надпис, изсечен върху мраморна колона, намерена при с. Сюлейманкьой (дн. Сечище), Новопазарско.

... помолиха ... сключиха мир за 30 години. Първата от 11 съгласувани глави е за територията. Тя нека се простира от Дебелт до Потамокастел (?) и между двете Абролеба (?) и до многото бродове и между Валзина и Агатоника (при Одрин) до Левке (?) и до Констанция и към Марки ливада (Узунджово, Хасковско) и Хеброс (?) и до планината Хемус. Дотук стана установяването на границата. Втората глава е за славяните, които са поданици на императора. Те трябва да си останат там, както са били сварени, когато избухна войната. Третата глава е за останалите славяни в крайморската част, които не са поданици на императора. Той трябваше да ги изпрати обратно в техните села. Четвъртата глава е за пленниците християни и за заловените ... турмархите, спатариите и комите; той ще даде ..., а за простите войници душа срещу душа. За тези, които ще бъдат пленници в крепостите, той ще даде по два бивола, ако ... селата. Ако някой стратег е избягал ...

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 106.

Българо-франкски отношения при хан Омуртаг

Из «Животопис на Карл Велики» от Айнхард

АЙНХАРД (770–840 г.) — биограф на Карл Велики. Съчинението му «Животопис на Карл Велики» отразява събитията от франкската история в периода 741–829 г. и съдържа ценни сведения за българите.

Дори племето тимочани, което след изоставяне съюза си с българите искало да мине на страната на императора и да се постави под негова власт, Людевит (Людовик) така го подвел и привлякъл с лъжливи уверения да не извърши това, че то изоставило предишните си замисли и станало съюзник във вероломното му дело...

Българският владетел Омуртаг под предлог уж да сключи мир изпратил пратеници с писмо до императора. След като ги изслушал и прочел донесеното писмо, (императорът) останал твърде основателно учуден от тази неочаквана постъпка.

... Когато след привършване на лова се завърнал там, императорът изслушал българското посолство. То било дошло, за да се установят границите и пределите между франки и българи. А императорът, като изслушал българското посолство, отговорил на владетеля им, както намерил за добре, чрез писмо, изпратено по същите пратеници, които били проводени при него...

Когато пратениците на българския владетел му съобщили какво са направили, той отново пратил с писмо до императора онзи пратеник, когото най-напред бил изпратил, молейки го незабавно да стане определяне на границите или ако това не му е угодно, всеки да пази границите си и без мирен договор.

Също и българите, като изпратили войска на лодки по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители.

Латински извори за българската история. Т. II. С., 1960, с. 35–38.

Строителна дейност на хан Омуртаг

Чаталарски надпис

Чаталарски надпис — надпис, издълбан върху колона, намерена при с. Чаталар (дн. Цар Крум), Шуменско.

Кан ювиги Омуртаг е от бога владетел на земята, гдето се родил. Обитавайки стана на Плиска, той направил дворец на р. Туча (Камчия) и премести (там) войската си срещу гърците и славяните. И направи изкусно мост на Туча заедно с двореца и постави в този дворец четири колони и върху колоните постави два лъва. Дано бог даде поставеният от бога владетел, като тъпче добре с краката си императора, докато тече р. Туча и докато..., като владее над многото българи и като подчинява своите врагове, да проживее в радост и веселба сто години. Времето пък, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 132.

Търновски надпис

Търновски надпис — надпис, издълбан върху колона, която се намира в църквата «Св. 40 мъченици» във Велико Търново. Предполага се, че първоначално се е намирала в Плиска.

Кан ювиги Омуртаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунава и като измерих (разстоянието) помежду двата всеславни дома, направих на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Споменатата пък могила е всеславна и като измериха земята, направих тези писмена. Човекът дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези (писмена), да си спомня за този, който я е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, кан ювиги. Дано бог му даде да проживее до сто години.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 133.

Строителна дейност при хан Маламир

Шуменски надпис

Надпис върху колона, която през 1831 г. се е намирала в Шумен. Сега неизвестна.

Кан ювиги Маламир от бога владетел. Неговият стар боила кавханът Исбул направи този водоскок (чешма) и го (я) даде на владетеля и владетелят даде на българите много пъти да ядат и пият, а на боилите и на багаините даде големи дарове. Дано бог даде на от бога владетеля да проживее сто години заедно с кавхан Исбул.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 133.

Приобщаване на смоляните към България

Пресианов надпис

Надпис, издълбан върху колона, намерена във Филипи, северно от гр. Кавала.

На многото българи владетелят от бога Пресиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войски, ичиргу боила коловъра. А кавханът срещу смоляните...

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 113.

Княз Борис I приема християнството от Константинопол

Из «Царе» от Йосиф Генезий

ЙОСИФ ГЕНЕЗИЙ — византийски историк от първата половина на X век, един от приближените на император Константин VII Багренородни. Автор е на историческото съчинение «Царе», което се състои от четири книги и обхваща събитията от 813 до 886 г. Книгата дава ценни сведения за българската история.

И тъй владетелят на българите (Борис), като се научил за това и променяйки намеренията си вследствие на този успех, се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад... Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнското кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил — по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра.

Гръцки извори за българската история. Т. IV, С., 1961, с. 334–335.

Балшенски надпис

Надпис, изсечен върху колона, открита през Първата световна война при с. Балши, Южна Албания. Началото на надписа е допълнено произволно.

... (покръсти се от бога владетелят на българите) Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от бога народ в годината 6374 (866).

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 124.

Червенски надпис

Надпис на плоча, намерена в Червен, Русенско.

(Тук почива...) монахът и архидякон на епископ Николай, негов чичо. Той почина в годината 6379 (871), индикт 4, на 5 октомври, петък, във времето на Михаил, славния и христолюбивия владетел.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 124.

Из «Чудото на св. Георги с българина»

«Чудото на св. Георги с българина» — старобългарски исторически разказ от X в. Запазен е в няколко късни преписа.

Той (Борис) с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от злоумишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни (на българите) храни, требищата (жертвениците) им разори, утвърди ги със светли книги в правата християнска вяра, като доведе архиепископа св. Йосиф и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по божия път.

Иванов, Й. Старобългарски разкази. С., 1935, с. 213–215.

Болярски бунт против покръстването

Из «Бертинските летописи»

«Бертинските летописи» — летописи, намерени в манастира «Св. Бертин» във Франция. Състоят се от три части, в които се описват събития за времето от 741 до 882 г. Съдържат ценни сведения за отношенията между България и Немското кралство през втората половина на IX в. и за покръстването на българите.

866 г. Князът на българите приел светото кръщение. Той бил замислил да стане християнин миналата година, понеже бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличби и бедствия сред народа на царството му. Недоволни от това, неговите боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество...

Царят наказал със смърт само петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим.

Латински извори за българската история. Т. II. С., 1960, с. 287–288.

Из «Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите»

«Отговори на папа Николай I по допитванията на българите» — 106 отговора на папа Николай I, дадени на 13 ноември 866 г. на българското пратеничество, което на 29 август с. г. му връчило 115 въпроса от княз Борис I. Отговорите представляват много важен извор за разкриване на различни страни от живота на българското общество през IX в. — администрацията, правото, морала, вярванията, бита и пр. Проличава желанието на княз Борис да създаде автокефална българска църква.

13. А между въпросите и допитванията вие заявявате, че искате светски закони. Затова ние бихме ви изпратили на драго сърце книги, които, както бихме могли да си помислим, засега ви са необходими, ако знаехме, че у вас се намира някой, който би могъл да ги изтълкува.

И тъй, разправяйки как сте възприели по божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със собствените си ръце, пък и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатни и по-малко видните не са претърпели никакво зло, желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях поради тях. Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от ваша страна, щом като поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против вас, е било изклано невинно заедно с виновните...

Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза ви, подробно ще ви научат свещените закони, които ще изпратим заедно с посланието си...

Вие заявявате, че откак сте свикнали да влизате в сражение, чак досега сте носили като военно знаме конска опашка, и искате да узнаете какво трябва да носите вместо нея...

Освен това вие искате да знаете дали ви е позволено да давате, както по-напред, в зестра на съпругите си злато, сребро, волове, коне и др. ...

Вие уверявате, че искате да знаете дали на всички ви е позволено да нареждате във време на суша пост за изпросване на дъжд и да устройвате молебен...

Вие питате дали е позволено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нещо определено не можем да ви отговорим, преди да се върнат нашите пратеници, които заедно с вас изпращаме, и ни съобщят какво множество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първо време вие трябва да имате епископ и когато с увеличението на божията благодат у вас се разшири християнството и бъдат ръкоположени в отделните църкви епископи, тогава трябва да се избере между тях един, който трябва да се нарече, ако не патриарх, то поне архиепископ, та към него всички да се обръщат и да чакат неговия съвет в по-важни случаи...

Най-сетне вие коленопреклонно ни умолявате да поднесем и на вас, както сме поднесли и на други племена, истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка, като твърдите, че в отечеството ви са дошли от разни места християни, които, както им е воля, разправят много и различни неща, т. е. гърци, арменци и хора от други места. Затова искате да ви кажем определено дали трябва да се подчинявате на всички тия проповедници съгласно с различните им мнения, или да постъпвате другояче...

Дечев, Д. Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. С., 1940, с. 23.

Създаване на автокефална българска църква

Из «Посланието» на патриарх Фотий до княз Борис I

ПАТРИАРХ ФОТИЙ (IX в.) — бил е Константинополски патриарх на два пъти: 858–867 г. и 877–886 г. От него до нас е достигнало едно послание до княз Борис от 867 г., в което се поставят проблеми на българската църква.

Нямаше още две години, откак тоя народ беше захванал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни (с какво друго име би могъл да ги именува един благочестив човек), мъже, от мрак изпъкнали (защото били рожби на западните страни), уви, как да разкажа останалото! Те като някоя мълния или тръс, или силна градушка, или, за да се изрази по-добре, като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ и с нозе и зъби, т. е. с примери от срамно поведение и с изопачени догми, доколкото им допускаше смелостта, изпоядоха и опустошиха възлюбения и новосаден господен виноград. Защото се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догми и от непорочната християнска вяра.

Гръцки извори за българската история. Т. IV. С., 1961, с. 100.

Из «Животопис на римските папи» от Анастасий Библиотекар

АНАСТАСИЙ БИБЛИОТЕКАР (800–880 г.) — виден римски духовник, заемал редица църковни длъжности към римския престол. Присъствал на последното заседание на събора през 869–870 г. в Константинопол. Това обстоятелство му дава възможност като очевидец да остави важни сведения за неговите решения. Предполага се, че той е участвал и в изготвянето на «Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите».

Преди това достопочтените епископи Формоза Портуенски и Павел Популонски, които по нареждане на светейшия папа Николай били определени да проповядват заедно с други, които се завърнали от покръстването на българите и от пълното им подчинение, при което последните били преклонили най-благочестиво главите си специално пред светлата римска църква, те посетили апостолическата катедра и представили на върховния първосвещеник пратеника на българския княз Михаил — Петър. Този пратеник донесъл заедно с царските дарове и писмо от княза, който молел много църковния предстоятел да му изпрати или добре познатия му дякон Марин, след като го ръкоположи за архиепископ, или да изпрати някого от кардиналите на своята църква, мъж най-достоен да бъде избран от българите за архиепископската длъжност поради мъдростта, характера и живота си, та след като бъде одобрен от тях и се завърне при папата, да бъде удостоен с архиепископско звание...

А българският княз, като не могъл повече да понася протакането (изпълнението) на желанията (му), подбуден от случая с децата на Теодора, които един след друг замисляли да си заграбят взаимно властта, напратил при гръцкия император в Константинопол заедно с други хора от свитата си същия Петър, който се бил върнал късно от Рим, без да бъде изпълнено желанието му, за да разузнае кому най-вече трябва да се подчинява България. Там те били убедени от нашите пратеници, че принадлежат на римската юрисдикция. Но после, убедени от източните и константинополските (предстоятели), приели гръцки свещеници и изгонили нашите според това, което (казва) Гримоалд, който твърди, че бил изгонен от тях. А по същия Гримоалд, понеже се завърнал пребогат в Рим, като напуснал поверената му проповедническа длъжност без знанието на апостолическата катедра, князът изпратил на апостолическата катедра за свое извинение обемисто писмо, преплетено с несъстоятелни доводи уж под предлог на взето решение от председателствуващите събора...

Латински извори за българската история. Т. II. С., 1960, с. 193–195.

Живот и дейност на Кирил и Методий

Из «Пространното житие на Кирил»

«Пространното житие на Кирил» — житие, като автор на което се сочи Методий.

В град Солун живееше някой благороден и богат човек на име Лъв, който заемаше длъжността помощник на военачалника. Той беше правоверен и изпълняваше точно всички божии заповеди, както някога Йов. Като живя със съпругата си, родиха му се седем деца. От тях най-малкото, седмото, беше философът Константин, нашият наставник и учител...

Като отиде на Олимп при брата си Методия, той заживя и започна непрестанно да се моли богу, беседвайки само с книгите.

От хазарите пристигнаха при царя пратеници, говорейки:

«Отначало ние знаем единаго бога, който е над всички, и не се кланяме на изток, ала като пазим и други наши срамотии обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове...»

Тогава царят, като подири философа и го намери, обясни му молбата на хазарите, говорейки: «...Ала като имаш предвид честта и властта на царя, иди славно с царска помощ!».

Той веднага се упъти. И когато дойде в Херсон, тук изучи еврейския език и книжнина, като преведе осемте части на граматиката и поради това обогати своя разум.

Тук живееше някой самарянин и когато идваше, той се препираше с него. Той донесе самарянски книги и му ги показа. Като ги измоли от него, философът се затвори в жилището си и се предаде на молитва. След като прие от бога просветление, започна да чете книгите безпогрешно.

Много трудове сполетяха философа, та заболя...

На утрешния ден се облече в светия монашески образ и като прибави към светлината светлина, нарече си име Кирил. И в този образ прекара 50 дни...

И така почина в господа, бидейки на 42 години, в 14–ия ден на месец февруари, втори индикт, а от сътворението на този свят в 6377 (869).

Обаче римските епископи казаха на папата: «Понеже бог е довел тук тогова, който е ходил по много земи, и тук е приел душата му, нему, като на почтен мъж, се пада да бъде погребан тук». А папата отвърна: «Заради неговата святост и любов, нарушавайки римския обичай, ще го погреба в моя гроб в църквата на светия апостол Петър». А Методий му рече: «Понеже мене не послушахте и не ми го дадохте, ако обичате, нека почива в църквата на св. Климента, с когото е и дошъл тук!».

И папата заповяда така да се направи...

Киселков, В. Пространните жития на светите братя Кирил и Методий. С., 1945, с. 9–48.

Из «Пространното житие на Методий»

«Пространно житие на Методий» — за автор на житието обикновено се посочва Климент Охридски. Познато е в около десет преписа.

Както личеше от неговия външен вид, не беше от прост род и от двете страни — по майка и баща, но от много добър и почтен род, отдавна познат на бога и царя и на цялата Солунска област. При това и събеседниците, които го обичаха от детинство, водеха с него почтени препирни.

Най-сетне царят, след като узна за неговата проницателност, му даде да управлява славянско княжество, а пък аз казвам — като да предвиждаше, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните — да се запознае с всичките славянски обичаи и да обикне славяните постепенно...

И тук бог яви на философа славянските книги. И веднага, щом устрои буквите и състави беседата, той се упъти за Моравия, като взе и Методий. Подчинявайки се покорно, той пак започна да слугува на философа и да учи с него...

После, като напусна всичкия шум и възложи на бога скръбта си, предварително като постави от своите ученици двама свещеници, големи скорописци, за шест месеца — като почна от месец март, та до двадесет и шестия ден на месец октомври — бърже преведе от гръцки на славянски език всички книги — всички изцяло освен Макавей...

Само псалтира и евангелието с апостола и с избрани църковни служби по-преди беше превел философът. Тогава преведе и номоканона, сиреч законоправилата, и отческите книги (патерика).

И тъй стана. Като се разсъмваше на третия ден, прочее, каза: «Господи, предавам си душата в твоите ръце!».

В ръцете на йереите той почина в шестия ден от месец април, трети индикт, в 6393 (885) година от сътворението на целия свят.

Киселков, В. Пространните жития на светите братя Кирил и Методий. С., 1945, с. 9–48.

Създаване на славянската азбука

Из «За буквите» от Черноризец Храбър

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР — старобългарски книжовник, творил в края на IX и началото на X в. Има предположение, че зад това име се крие самият цар Симеон. Съчинението му «За буквите» е било много популярно сред славяните. За това свидетелстват и намерените около 73 негови преписа.

Прочее, преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки...

След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константина Философ, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Изпърво започна на гръцки: те, прочее, казват: «алфа», а той — «аз». От «а» започват и двете азбуки. И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той — по гръцките. Първата буква у евреите е «алеф», което ще рече «учение». Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: «Учи се» — това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха «алфа». И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето «алфа», което значи на гръцки «търси», вместо «търси учение». Подобно на това и св. Кирил създаде буква «аз».

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: «Кой ви е създал буквите или превел книгите, или в кое време?», то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: «Кой ви е създал азбуката или превел книгите?», всички знаят и в отговор ще рекат: «св. Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий». И ако питаш в кое време, те знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Ростица, моравския княз, и на Коцел, блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света (855).

Из старата българска литература. Т. III. С., 1988, с. 98–100.

Великоморавската мисия на Кирил и Методий

Из «Италианска легенда»

«Италианска легенда» — съчинение, написано от епископ Гаудерих през IX в. Съдържа ценни сведения за живота на славянските просветители Кирил и Методий, почерпани лично от тях.

Когато философът се завърнал в Константинопол, моравският княз Светополк се научил за това, което той бил извършил в страната на хазарите. Князът се грижел за народа си и изпратил пратеници при споменатия император, като му съобщил, че народът се бил отказал от почитането на идолите и желаел да пази християнския закон. Но те нямали такъв учител, който ясно и съвършено да ги научи на този закон. Той молел императора да му изпрати такъв човек в страната му, който да може съвършено да разясни на народа му вярата, изискванията на закона и пътя към истината. Императорът, изпълнявайки молбата му, помолил същия гореспоменат философ да се яви при него и заедно с брат му Методий го изпратил там, т. е. в земята на славяните, като снабдил щедро с пътни разноски от своята каса. Когато с божия подкрепа те пристигнали в тази страна и местните жители, узнали за тяхното пристигане, се зарадвали твърде много, особено когато научили, че те носели със себе си мощите на св. Климент и светото евангелие, преведено на собствения им език от споменатия философ. И така те излезли извън града и ги посрещнали и приели с почит и голяма радост. (Апостолите) започнали усърдно да вършат това, за което били дошли: учели децата им на азбуката, уреждали църковни служби и си служели с косата на своето красноречие за премахване на различни заблуждения, които намерили сред онзи народ. Така, след като премахнали и изкоренили от тази вредоносна нива различните тръне на пороците, те посели семената на божественото слово. Те останали в Моравия четири години и половина, напътили народа на тази страна в истинската вяра и оставили там всички писания, необходими за църковното богослужение.

Когато преславният папа Николай научил за всички тези неща, зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той наредил да ги поканят с папски писма да дойдат при него. Когато получили това съобщение, те се зарадвали твърде много, благодарейки на бога, че били толкова много зачетени и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели със себе си някои от учениците си, които считали достойни за епископски сан. И така след няколко дни пристигнали в Рим.

Но понеже гореспоменатият папа Николай преди немного време се бил преселил при господа, Адриан Втори, който го бил наследил на папския престол, като научил, че гореспоменатият философ носел със себе си мощите на блажения Климент, които бил намерил благодарение на личното си усърдие, твърде много се зарадвал, излязъл с клира и народа извън града да ги посрещне и ги приел с голяма почит... И така, като изказали много благодарности на споменатия философ за това толкова голямо благодеяние, те посветили неговия брат Методий за епископ, а други от техните ученици за свещеници и дякони.

Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 144–153.

Учениците на Кирил и Методий в България

Из «Пространното житие на Климент Охридски»

«Пространното житие на Климент Охридски» — съчинение, запазено само в няколко ръкописа на гръцки епик, от които само един е пълен. За негов автор се сочи охридският архиепископ Теофилакт (XII в.).

Изповедниците Христови, понеже знаели, че господ заповядва на гонените от такъв град да бягат в друг град, закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие. Но и нея нямало да достигнат, ако не скривали пътя си. Затова се стараели да останат незабелязани от всяко око, като понасяли лишения от храна и облекло и търпели всякакви бедствия. Така те били принудени от страх да се разделят един от друг и се пръснали на различни страни...

Климент, като взел със себе си Наум и Ангеларий, се отправил по пътя, който водел към Дунава, и стигнали до едно село, надявайки се да намерят подкрепа за телата си, изстрадали от липсата на храна и дрехи.

Когато стигнали до бреговете на Дунав и видели голямата и поради това непроходима река, свързали три дървета с липово лико и преминали реката... Стигнали в Белград — този град е най-прочут от крайдунавските градове — и се явили при Боритакан, който тогава го пазел. Те му разказали всичко, което се случило с тях, тъй като той искал да го узнае. А като научил това и разбрал, че те са велики и близки на бога мъже, решил, че трябва да изпрати чужденците при българския княз Борис, чийто военен наместник бил той, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже. Затова той ги оставил да се съвземат от дългото пътуване и след това ги изпратил на княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са именно такива, каквито той с голямо желание търсел.

Когато пристигнали при Борис, те били приети с почит и както трябва да бъдат приети почтени във всяко отношение и уважавани мъже, и били разпитани за случилото се с тях. Те разказали всичко от начало докрай, без да пропуснат нещо. След като князът изслушал това, той много благодарил на бога, че му изпратил такива служители като благодетели на България и че е подарил за учители и устроители на вярата не случайни лица, а изповедници и мъченици. Дал им подходящи за свещенослужители дрехи, удостоил ги с всякаква почит и заповядал да им дадат жилища, които били определени за първите от приятелите му. Осигурил им пълно изобилие от всичко необходимо, понеже знаел добре, че отдаването на грижа за каквато и да била малка телесна нужда твърде много отклонява от размисъл за бога. А и него самия обхванало силно желание да разговаря всеки ден с тях, да научава от тях древни истории и жития на светии и чрез техните уста да чете писанията.

Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 91.

Дейността на Наум в България

Из «Първо житие на Наум»

«Първо житие на Наум» — житието е написано от ученик на Климент и Наум през X в. Запазено е в препис от XV в.

Когато назначиха Климент за епископ, същият благоверен цар Симеон изпрати другаря му Наум да учителствува вместо него. И той, вършейки също богоугодни дела, остана си девствен от детство, та докрай. Построи манастир — църквата «Светите Арахангели» — при извора на Бялото море и учителствува 7 години. Напусна учителството и отиде в манастира, гдето живя 10 години. И преди смъртта си прие монашески образ. Така почина в господа с мир на 23 декември. А и това нека се знае: презвитер Наум почина 6 години преди епископ Климент.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 306–307.

Опит за езическа реакция

Из «Хроника» на Регион

РЕГИОН (IX в.–915 г.) — игумен на манастир в Германия. Написал «Хроника», в която се срещат сведения за България, почерпани от източници, недостигнали до наши дни. Данните за езическа реакция в България са единствени по рода си.

Князът на този народ, както разказват, като приел благодатта на кръщението, проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница. Не след дълго време по божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христос на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син, подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора. След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-малкия си син, като заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство. След като уредил това по този начин, той си свалил пояса, отново надянал светата монашеска дреха и като отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния си живот в свето подвижничество.

Латински извори за българската история. Т. II. С., 1960, с. 306–307.

Българо-византийски отношения при цар Симеон

Из «Хронография» на Симеон Логотет (Магистър)

СИМЕОН ЛОГОТЕТ (втората половина на X в.) — липсват биографични податки за автора на «Хронография». До 813 г. съчинението има компилативен характер. След това авторството се приписва на Симеон Логотет. Преведено е и на старобългарски език.

(894/896). Дойде вест на царя от македонския воевода, че българският княз Симеон се тъкми да воюва с гърците. Причината, поради която се бе разгневил Симеон, бе тази: василеопаторът Заутца имаше роб скопец на име Мусик; този се сприятелил със Ставрикия и Козма, еладски сребролюбци и търговци, които поради желание за лихвоимство с ходатайството и помощта на Мусик преместиха извършващата се в Цариград българска търговия в Солун, като зле засягаха българите в (събирането на) кумерка (търговски налог). Българите известиха това на Симеон, а той осведоми царя Лъв за това. Царят, възпиран от василеопатора, който помагаше на Мусик, изслуша всичко като празнословие. Симеон, като се разгневи, отправи се против гърците. Царят, когато узна това, изпрати воеводата Кринит срещу българите с оръжие и много боляри. И при станалото в Македония сражение гърците бидоха разбити, Кринит бе убит, както и Куртик и всички останали. От хазарите, които участвуваха, най-храбрите бидоха заловени и с отсечени ръце и носове за срам на гърците бяха изпратени от Симеон в Цариград. Когато царят ги видя и се разгневи, изпрати Никита, назован Склир, с ладия на река Дунав да даде дарове на угрите и да ги повдигне на война против Симеон. Този, като отиде и говори с техния главатар Арпад и с Косан и ги увеща да воюват, взе заложници и дойде в Цариград. Царят отново изпрати по море патриция и друнгария на морските войски Евстатий; Никифор Фока патриция и доместика изпрати с чиновете по суша и навлезе в България. Царят, понеже обичаше мира, изпрати след това при Симеон квестора Константин, за да се съветва за мира. Когато Симеон узна за нашествието по суша и по море против себе си, затвори в тъмницата квестора като човек, който е дошъл за измама. Угрите дойдоха, когато Симеон се занимаваше с войската на Фока, и оплениха цялата българска земя... И като стана битката със Симеон при Българофигон, гърците бяха победени и всички погинаха...

(913 г.) Българският цар Симеон излезе против гърците през месец август с голяма войска, дойде при Константиновия град и като го обсади, окопа от Влахерните до Златните врата с надежда лесно да го превземе. Но след като разбра здравината на стените и якостта на множеството въоръжени защитници и на каменометните, отчая се и се завърна в т. нар. Евдом, като поиска да сключи мирен договор. Настойниците (на малолетния император Константин VII Багренородни) приеха с радост мира. Симеон изпрати своя магистър Теодор да преговаря за мира. Патриарх Николай и Стефан и магистър Йоан взеха царя, дойдоха до Влахерните и въведоха двамата Симеонови синове и обядваха с царя в палата. А патриарх Николай излезе при Симеон, пред когото Симеон преклони своята глава. Патриархът, като извърши молитва, положи на главата му, както казват, вместо венец своя епириптарий. Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята страна, бидейки несъгласни относно мира.

(923 г.) През месец септември, индикт втори, българският княз Симеон с всичките си войски дойде при Цариград, оплени Тракия и Македония и всичко опожари и разори и изсече овошките. Като пристигна чак до Влахерните, поиска да му изпратят патриарх Николай и някои от болярите, та да говори с тях за мира. Взеха заложници един от друг и излезе най-напред патриарх Николай, после патрицият Михаил и мистикът Йоан... И те говориха със Симеон за мира. Този ги отпрати и искаше да види самия цар Роман, защото бе слушал от мнозина за неговата мъдрост, мъжество и разум. Царят много се зарадва за това, защото желаеше мира и (искаше) да престанат всекидневните кръвопролития...

Украсил намиращата се с него войска с щитове и оръжия, пристигна на приготвеното място, за да се срещне със Симеон. Денят, когато това стана, бе четвъртък девети от месеца септември. На четвъртия час от деня дойде Симеон, водейки безчислено множество, разделено на множество полкове, едни със златни щитове и със златни копия, други с всякакъв вид оръжия, украсени и всички облечени в желязо. Тези, като поставиха помежду си Симеон, прославяха го като цар на гръцки език. Всички сенатори стояха на стените и гледаха това, което ставаше. И заслужава учудване безстрашният разум и храбростта негова (на Роман), като видя нашествието на толкова врагове, не се учуди, уплаши и скри, но отивайки като при любимо множество, така безстрашно отиваше, за своите люде полагайки душата си на враговете. Той пръв пристигна при казания изход и очакваше Симеон. След като се взеха заложници от двете страни и българите прегледаха добре изхода — да няма някаква измама или примка, слезе Симеон от коня и се изкачи при царя. След като се целунаха един другиго, наченаха да говорят за мира... Симеон се засрами от него и склони да сключи мир. Като се целунаха един другиго, разделиха се, след като царят почете Симеон с великолепни дарове...

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. I. С., 1943, с. 127–140.

Из «Кореспонденцията на княз Симеон с Лъв Хиросфакт»

«Кореспонденцията на княз Симеон с Лъв Хиросфакт» — писмата са писани през 895–896 г., когато Лъв Хиросфакт, като пратеник на византийския император, бил затворен в крепостта Мундрага. Симеон нарочно протакал преговорите.

По-миналата година твоят цар се показа премного достоен за учудване, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за движението и хода на небесните тела. Ако това е истина, разбира се, той знае и за пленниците; и понеже знае, той би могъл да ти каже дали ние ще ги пуснем, или ще ги задържим. И тъй обади ни едно от двете и ако познаеш нашата скрита мисъл, то като награда както за предсказанието, тъй и за пратеничеството, бог ни е свидетел, ще получиш пленниците. Здравей!...

Никак не позна, о, магистре, бъдещето и тайната, нито ни написа това, що си написал. А и твоят цар, прочее, който се занимава с небесните движения, никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах — бог ми е свидетел — да възвърна пленниците. Обаче няма да (ги) върна, тъй като ти не позна бъдещето и лъжливо помисли, че няма да бъдат изпратени, нито можа да получиш награда за предсказанието. Здравей!

О, магистре Лъве, не съм обещавал за пленниците; нищо не съм ти казвал; няма да ги изпратя и особено понеже не позна бъдещето точно.

Гръцки извори за българската история. Т. IV. С., 1961, с. 176–178.

Наръшки надпис

«Наръшки надпис» — намерен при село Наръш, на 20 км от Солун.

В годината от създание мира 6412 (904), индикт 7. Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога владетел на българите, при Теодор олгутархан и при комита Дристра.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 145.

Поражението на византийците при река Ахелой през 917 г.

Из «История» на Йоан Скилица

ЙОАН СКИЛИЦА (втората половина на XI в.) — висш военен във византийската войска. Автор е на «История», която обхваща събития от 811 г. до 1057 г. За написването й е използвал много по-стари византийски хронисти, произведенията на някои от които не са достигнали до нас. Дава много важни сведения за българската история, особено за борбата на Самуил срещу византийските нашественици в края на X и началото на XI в. По-късно съчинението на Йоан Скилица буквално е било преписано от монаха Георги Кедрин, поради което в историческата наука произведението е познато като «История» на Скилица — Кедрин.

Императрица Зоя, като не могла да понася честите Симеонови нападения и искала да ги прекрати, решила заедно със синклита, че е необходимо да сключи мир със сарацините и да прехвърли на запад цялата войска от изток, та като се съединят източните и западните войски, да започне война срещу българите и напълно да ги унищожи...

На 6 август, пети индикт, се започнало сражение между ромеи и българи при крепостта Ахело (Поморие). Българите били напълно отблъснати и голям брой от тях били избити. Но когато доместикът, облян в обилна пот и премалял, слязъл от коня си при един извор, за да умие потта си и да се освежи, конят скъсал случайно поводите си и се втурнал през лагера без ездач. Войниците, като видели познатия им кон, предположили, че доместикът е загинал, изплашили се, паднали духом, прекъснали преследването, а някои дори се върнали назад. Щом забелязал от една височина това безредие, Симеон отправил българите срещу ромеите, защото той не би допуснал отстъплението да бъде без ред. Ромеите, които и преди това, както казахме, били паднали духом и уплашени, като видели сега внезапното настъпление на българите, всички обърнали гръб и започнало страхотно бягство. Те се тъпчели един други, а някои били избивани от врага. Доместикът Лъв се спасил с бягство в Месемврия. Паднали много войници — не само обикновени, но и твърде голям брой стратези и началници на отряди...

А Симеон, възгордян от победата и тържествуващ, вдигнал цялата си войска и потеглил към столицата.

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 248–249.

Смъртта на цар Симеон

Из «Хронография» на Симеон Логотет (Магистър)

(927 г.) Месец май 17 (вм. 27) българският княз Симеон почина, след като постави за княз своя син Петър, роден от втората му жена, сестра на Георгий Сурсувул, когото Симеон остави и настойник на своите деца. Михаил, от първата си жена, той направи монах. Иван и Венеамин, Петровите братя, още се красяха с български одежди. Околните народи, хървати и останалите, като узнаха за Симеоновата смърт, мислеха да нападнат българите. Силен глад и много скакалци измъчваха българския народ.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. I. С., 1943, с. 140.

Описание на Симеоновите дворци в Преслав

Из «Шестоднев» на Йоан Екзарх

ЙОАН ЕКЗАРХ — виден книжовник в преславския царски двор. От него са известни няколко съчинения: «Небеса» — превод от Йоан Дамаскин; «Слово за възнесение господне», запазено в близо 20 преписа; «Шестоднев» — съчинение с компилативно-преводен характер. Налице са обаче и някои оригинални моменти, които са плод на личните виждания на Йоан Екзарх.

Когато някой плебей (т. е. странник селянин) и беден чужденец дойде отдалеч към придворните кули на княжеския дворец (т. е. на столицата) и ги види, той се чуди. И като пристъпи към вратите, чуди се и пита, а като влезе вътре (т. е. във Вътрешния град) и види от двете страни постройки, украсени с камък и нашарени с дърво и прочие, удивява се. Като влезе пък в двореца (т. е. във Вътрешния град) и види високи палати и богато украсени (отвън) църкви с камък, дърво и багри, а вътре с мрамор и мед, сребро и злато, не знае с какво да ги сравни, защото не е виждал в своята земя друго освен сламени хижи, бедният, започва да губи ума си и им се чуди. Ако ли пък му се случи да види и княза, седнал в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото меч, а от двете му страни седнали боляри със златни огърлици, с пояси и гривни, и когато се завърне в своята земя, ако някой го попита: «Какво видя там?», той ще рече: «Не зная как да разкажа това, защото само със собствените си очи бихте могли достойно да се научите за тази красота и ред. Само който види от вас със собствените си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре. Защото собствените очи не лъжат никого. И макар понякога и те да мамят, все пак те са по-верни».

Мавродинов, Н. Описанието на Преслав в «Шестоднева» на Йоан Екзарх. — Исторически преглед, 1955, № 3, с. 70–71.

Из предисловието на сборника «Златоструй»

«Златоструй» — сборник, който съдържа словата на византийския богослов Йоан Златоуст. Съставен е от цар Симеон.

Откакто благочестивият цар Симеон изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл на Свещеното писание, нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, той се учуди от ораторското му изкуство и от благодатта на светия дух. И понеже бе навикнал да чете всичките му книги, той избра от произведенията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече «Златоструй». А щом като с името златоструен са именували другиго, то смятам, че и ние не сме се измамили, като нарекохме тази книга златоструйна...

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 304.

Българо-византийски мирен договор от 927 г.

Из «Хронография» на Продължителя на Теофан

«Хронография» на Продължителя на Теофан — съчинение в шест книги, което вероятно е било съставено по искане на Константин VII Багренородни. Съдържанието му представлява свободно продължение на «Хроника» на Теофан Изповедник и обхваща историческите събития от 813 до 961 г. Петата книга, посветена на Василий I, е дело на Константин VII Багренородни.

Той (Симеон) поставил за владетел сина си Петър, когото имал от втората си жена, сестрата на Георги Сурсувул, който бил оставен от Симеон за настойник на децата му. А Михаил, роден от първата му жена, той подстригал за монах. Йоан пък и Вениамин, братята на Петър, още се обличали в българско облекло.

Когато околните народи — хървати, турки (унгарци) и други — узнали за смъртта на Симеон, те решили да се отправят на поход против българите. Понеже силен глад, придружен от скакалци, измъчвал много българския народ, българите се опасявали от нашествието на други народи, а още повече се страхували от нападението на ромеите. След като направили съвещание, те се отправили на поход против ромеите и стигнали в Македония (Източна Тракия), за да внушат страх, както е естествено, на ромеите. Когато след това узнали, че император Роман възнамерява да се отправи против тях, Петър и Георги изпратили скришом един монах на име Калокир, по род арменец, който носел със себе си хрисовул. Съдържанието на този хрисовул гласяло, че те приемат мира с ромеите и не само са готови да сключат такъв (мир), но ако ромеите желаят, да сключат и брачен договор. Императорът с голяма радост приел тоя монах и веднага изпратил с дромон монаха Теодосий Авука и царския свещеник Константин Родий, за да преговарят в Месемврия с българите за мир. По-рано (градът) се наричал Меневрия по името на тракиеца Менос, който го бил построил, и «врия», което у някои от траките означавало «градче». Но за по-благозвучно се нарича Месемврия. След като пристигнали и уговорили онова, що било необходимо, те се върнали по суша заедно с българина Стефан. След тях пристигнали и Георги Сурсувул, Симеон калутеркан и усампсис, Симеон шурей на българския владетел, а заедно с тях и неговият сродник Стефан, а също така Маготин, Крон и Миник били изпратени при император Роман. Когато видели дъщерята на император Христофор Мария и я харесали много, те сключили първом споразумение за мир и тогава писали на Петър бързо да пристигне. Магистър Никита, сват на император Роман, бил изпратен да посрещне и да доведе Петър до столицата. Когато българинът Петър пристигнал, император Роман се качил на триера и отишъл във Влахерните. Там посрещнал пристигащия при него Петър и го приветствал. След като поговорили помежду си, както е прието, подписали мирния договор и споразумението за брак.

Гръцки извори за българската история. Т. V. С., 1964, с. 135–136.

Маджарски нападения в българските земи

Из «Хронография» на Продължителя на Теофан

Първото нашествие на турките (унгарците) против ромеите станало през месец април, седми индикт (943 г.). Те нахлули чак до столицата и изтребили всяка жива душа в Тракия. Патрицият протовестиарий и парадинаст Теофан бил изпратен да извърши размяна на пленниците. След като ги убедил с чудно умение, той разумно извършил каквото желаел. Те много го хвалили и се възхищавали от него за проявеното благоразумие и разсъдливост. Тогава и император Роман показал своето великодушие и човеколюбие, като никак не пестял пари за откупуване на пленниците.

Гръцки извори за българската история. Т. V. С., 1964, с. 138–139.

Византия нарушава мирния договор с България

Из «История» на Лъв Дякон

ЛЪВ ДЯКОН (X в.) — византийски духовник и хронист. Съчинението му обхваща времето от 959 до 989 г. По-голяма част от сведенията са плод на лични впечатления и преживявания при похода на Василий II срещу България през 986 г.

Докато императорът бил зает с това, при него дошли пратеници на мизите (българите) и му казали, че техният господар иска обичайния данък и затова ги е изпратил при него. Той пламнал от гняв противно на навика си (защото като човек с твърд характер не се поддавал лесно на гняв) и ядосан извън всяка мярка, казал с по-висок от обикновения си глас: «Позорно е сега за ромеите, ако те, които победиха с оръжие всички свои противници, трябва да плащат данък като роби на един беден и при това презрян скитски народ».

След като се обърнал към своя родител Варда, който заседавал в това време заедно с него, понеже бил провъзгласен за кесар, и го запитал в недоумение: «Какво означава събирането на този данък, който мизите искат от ромеите? Да не си ме родил роб, без сам да знаеш? И аз, светейшият ромейски император, да бъда подвластен на най-бедния и презрян народ, като му плащам данък». След това заповядал да набият пратениците и казал: «Вървете си и обадете на вашия господар, облечения в кожа кожогризец: Всесилният и велик ромейски император ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък; така ще се научиш ти, трижди роб по прадеди, да признаваш за господари ромейските императори, а не да искаш данък от тях като роби». С тези думи той ги изпратил в страната им, а после с добре подготвена войска тръгнал на поход срещу мизите и превзел още с първото нападение близките до ромейската граница крепости.

Гръцки извори за българската история. Т. V. С., 1964, с. 246–247.

Походите на киевския княз Светослав в България

Из «Повесть вpeменных лет»

«Повесть временных лет» — древен руски летопис, съставен в края на XII в. от летописеца Нестор в Киевско-Печорския манастир. При написването й са използвани някои византийски съчинения. Има известен легендарен елемент, особено в най-ранните известия за създаването на Киевска Русия.

В годината 6475 (967) Светослав се отправи против българите при Дунава. И започнали да се сражават двете страни. Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости на Дунава и започнал да управлява там, в Преславец, като вземал данък от гърците.

В 6479 (971) година Светослав пристигнал в Малки Преслав и българите се затворили в града. Излезнали българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите войни: «Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя, и дружно, мъжествено!». Към вечерта Светослав надвил, взел града с пристъп и изпратил пратеник при гърците с думите: «Искам да отида против вас и да завзема вашия град, както завзех този град».

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 248.

Из «История» на Лъв Дякон

Докато императорът се занимавал с тези работи в Сирия и във Византион, патриций Калокир, изпратен при тавроскитите по царска воля, пристигнал в Скития (Киевска Русия). Той се сприятелил с предводителя на таврите, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи) и го склонил да потегли с голяма войска срещу мизите. Калокир му предложил, като победи мизите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но (Светослав) да му помогне срещу ромеите, за да получи върховната власт в ромейската държава. При това обещал да му даде от царската хазна големи и неизброими съкровища.

Като чул тези думи, Светослав (така го наричали таврите) не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежди за богатство, той мечтаел да завладее страната на мизите. При това като човек пламенен и смел, силен и решителен, той привлякъл цялата младеж на таврите за този поход. И тъй той събрал войска от шестдесет хиляди храбри войници, без наемниците, и тръгнал срещу мизите заедно с патриций Калокир, с когото се сближили чрез приятелство като с роден брат. Щом преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, мизите разбрали какво става, събрали войска от около тридесет хиляди души и се опълчили срещу него. Обаче таврите стремително се спуснали от лодките и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват мизите. А мизите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка мизийска крепост). Казват, че в това време вождът на мизите Петър, боголюбив и досточтим мъж, опечален от неочакваното бягство, получил апоплектичен удар и като преживял още малко след това, напуснал този свят.

Гръцки извори за българската история. Т. V. С., 1964, с. 248–249.

Завладяването на Североизточна България от византийците

Из «История» на Йоан Скилица

След като отпратил така пратениците, подир малко сам той (Йоан Цимисхи), като преминал Хемус с леко въоръжени войници, около 5000 души пехота и 4000 конници, навлязъл и нахлул ненадейно в неприятелска земя и разположил лагера си близо до град Велики Преслав, който бил столица на българите. А на цялата останала част от войската заповядал да го следва бавно с паракимомена Василий. Неочакваното му пристигане довело скитите в ужас и безизходност... А понеже конницата на ромейската войска избързала напред и преградила пътя, който водел към града, тези, които бягали разпръснато по полето, бивали залавяни и избивани, така че цялата равнина се покрила с трупове, и били хванати голям брой пленници. Сфенкел, който стоял начело на цялата войска в Преслав (между скитите той бил втори по чин след Светослав) и който, разбира се, се страхувал за града, затворил вратите и ги залостил с колове. После се изкачил на стената и оттам започнал да отблъсква с някакъв вид стрели и камъни нападащите ромеи. С настъпването на нощта обсадата била прекратена, но на сутринта се показал проедър Василий с цялата идваща войска. Императорът се зарадвал много на пристигането му и се изкачил на една височина, за да го виждат скитите. А войските се съединили и обкръжили града... Така той се изкачил и през зъберите и като разпръснал всички, които били там, отворил безопасен път за следващите го (войници). Следвайки примера му, и втори войник се изкачил, после трети и после много други. След като се образувала гъста редица, надвитите скити започнали да се хвърлят от стените. Също и много други ромеи по примера им се изкачили на различни места на стената с помощта на стълби. Когато скитите били обзети от паника, някои ромеи се промъкнали тайно и без мъка до вратите и като ги отворили, пуснали войската. След като градът бил превзет по този начин, скитите побегнали към изходите, но били хващани и избивани, а жените и децата били вземани в плен. Бил пленен и Борис, царят на българите, който още носел знаците на царската власт, заедно с жена си и децата си и бил отведен в Цариград...

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 264–265.

Из «История» на Лъв Дякон

А пък император Йоан, който се борил с руската войска в продължение на цели четири месеца, както бе съобщено по-горе, върнал Мизия на ромеите и нарекъл Доростол Теодоропол по името на мъченика Теодор Стратилат. После, като оставил там достатъчно войска, с големи трофеи се върнал в Цариград. Там пред крепостните стени го посрещнали гражданите, които му поднесли венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни. Те докарали и златообкована колесница, теглена от бели коне, и го помолили да седне в нея и да поведе обичайното шествие. Той приел венците и скиптрите и многократно възнаградил гражданите с подаръци. Той не приел да се качи на колесницата, а поставил на златния й трон взетата от Мизия икона на божията майка, която държала в обятията си богочовека Слово, като сложил под нея пурпурните одежди и короните на мизите. Самият той, яхнал бързоног кон, следвал отзад, увенчан с диадема и носейки в ръцете си венци. Като повел тържествено шествието посред града, украсен навред с пурпури и килими и окичен като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки, той влязъл в големия храм на божията мъдрост «Св. София», произнесъл благодарствена молитва и посветил на бога като пръв дар от плячката великолепната корона на мизите. След това отишъл в двореца си, като водел със себе си Борис, цар на мизите, и му заповядал да свали знаците на царската власт. Те били следните: тиара, обвита в пурпур, и извезана със злато и бисери багреница и червени обувки. Самия него пък удостоил със сан магистър.

Гръцки извори за българската история. Т. V. С., 1964, с. 274.

Борбата на комитопулите срещу Византия

Из «История» на Йоан Скилица

Петър, царят на българите, възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал. След това синовете му били пратени в България, за да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити в България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава. Така станали тези събития.

Веднага след смъртта на император Йоан българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити (наречен Никола, а майка им била Рипсимия) у българите, и затова били наричани и комитопули. От роднините на Петър едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата, както разказахме по-горе, и останали там, Борис бил почетен от Йоан с (титла) магистър, а Роман бил скопен от бившия паракимомен Йосиф. И тъй след смъртта на император Йоан (и въстанието на Склир, когато император Василий, техният роднина, излязъл в тракийските земи) те избягали оттам и бързали да стигнат в България. Но като минавали през някакъв гъсталак, Борис бил ударен със стрела от един българин (глупав, който не доразбрал, че той е Борис), който го помислил за ромей (поради облеклото), защото бил облечен в ромейски дрехи, и загинал. А Роман се спасил (във Видин) и по-късно пак се върнал в столицата, както ще разкажем на съответното място.

От четиримата братя Давид бил веднага (след въстанието) убит между Кастория, Преспа и така наречените «Красиви дъбове» от някакви си скитници власи. Мойсей пък, като обсаждал Серес, бил ударен от един камък, хвърлен от стената, и умрял (понеже конят му бил паднал, той бил съсечен от едного от хората на дука Мелисин). А Арон бил убит от брата си Самуил на 14 юли (юни) в местността Разметаница заедно с целия си род, защото бил привърженик, както казват, на ромеите или защото се стремял да завземе за себе си властта. Само синът му Владислав Иван бил спасен от Самуиловия син Радомир Роман (Гаврил). Така Самуил станал самовластен господар на цяла България. Той бил войнствен човек, който никога не знаел покой, и докато ромейските войски били заети в боевете срещу Склир, той безнаказано нахлувал във всички западни области не само в Тракия, в Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. И той превзел много крепости, сред които главна беше Лариса, жителите на която преселил във вътрешността на България с целия им дом и като ги зачислил в своите военни списъци, използвал ги като съюзници против ромеите.

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 275–276.

Битката при Беласица през 1014 г.

Из «История» на Йоан Скилица

Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започнал да губи силата си. Затова той решил да прегради с ровове и огради пътя на императора към България. И понеже знаел, че императорът обикновено навлиза през така наречената Кимва Лонг и Клидион (дн. с. Ключ), той решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа на императора. И тъй той издигнал много широка стена, поставил на нея сигурни постове и зачакал императора. Когато той дошъл и се опитал да навлезе, защитниците оказали смела съпротива: стреляли от височината на стените и така ранявали и избивали напиращите (неприятели). Императорът бил вече изгубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифий, назначен от него по това време за стратег на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо изгодно и спасително. И тъй като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион твърде висока планина, наречена Балатиста (Беласица), и като минал през стръмни и недостъпни места, на 29 юни, индикт 12 (1014 г.), внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А и императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой — пленени. Самуил едва успял да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсквал нападащите. Той го качил на кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп. А императорът ослепил пленените българи — около 15 000, както казват, и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъствуващите, които се мъчили да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял (на 6 октомври). Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал баща си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум. Той бил син на Самуил (от Агата, дъщеря на Йоан Хрисилий, началник на Драч) от една лариска пленница. Започнал да управлява на 15 септември (октомври), индикт 13. Но не изпълнил и една година и бил убит, когато отивал на лов, от Ароновия син Иван Владислав, когото той самият бил спасил от смърт, когато щял да загине.

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 283–284.

Надпис на цар Самуил от 993 г.

Надпис на плоча, открит през 1888 г. при с. Герман, на Преспанското езеро.

† В името на отца и сина и светия дух. Аз, Самуил, роб божий, полагам помен на баща (си) и майка (си) и брата (си) на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, (Рипсимия и) Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 (992/93), индикт (6).

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. I. С., 1943, с. 141.

Битолски надпис на цар Иван Владислав от 1015–1016 г.

Надпис на плоча, употребена вторично като строителен материал при изграждането на джамия. Открит в Битоля. Надписът е доста повреден, тъй като дълги години той служел като външен праг на сградата. Изключително важни са онези моменти от надписа, които свидетелстват за родословието на Иван Владислав и неговата принадлежност към българския род.

През годината 6523 (= 1015–1016) от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20–и ден, а се завърши в месец... края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Аарон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон (дн. гр. Ихтиман) гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато..., а този в... цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 (= 1014) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 151.

Поява и същност на богомилското учение

Из «Беседа против богомилите» от Презвитер Козма

ПРЕЗВИТЕР КОЗМА (втората половина на X в.) — старобългарски книжовник и духовен деец. Данните за живота и творчеството му са оскъдни. Вероятно е бил епископ и е спадал към школата на преславските книжовници. Съчинението му «Беседа против богомилите» е написано между 967–970 г. при наследника на цар Петър Борис II. Запазено е в девет преписа.

1. (Поп Богомил и последователите му.) Случи се, че в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп, по име Богомил — по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя. Лъжеучението му ще изложим по-нататък...

Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят на глас, не любопитстват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече господ...

2. (За сътворението на света.) Наистина (еретиците) са по-лоши и по-мръсни от бесовете. Защото кой бяс някога се е противил на божеството или е дръзнал да хули божия свят, както еретиците? А що говорят? — Че не бог е сътворил небето, нито земята, нито всичките видими (неща)...

3. (За кръста.) Себе си заблуждавайки, така говорят за господния кръст: как да му се кланяме? Понеже евреите разпнаха на него божия син, затова кръстът е най-омразен богу. — Ето защо те учат своите да го ненавиждат, а не да му се кланят, като казват тъй: Ако някой би убил царския син с кръст от дърво, може ли, това дърво да бъде мило на царя? Същото нещо е и с кръста спрямо бога...

4. (За причастието.) Какво говорят за светото причастие? — Причастието не се извършва по божие повеление, нито е Христово тяло, както вие говорите, а е като всяка проста храна. Христос, когато е действувал, не е извършвал литургия, затова ние не го почитаме (казват те)...

Разкажете ни кой ви научи, че това не е казано за светия хляб, и за чашата, както вие, еретици, разправяте, както се заблуждавате, че то е казано за «Четвероевангелието» и за «Апостолските деяния», а не за светото причастие...

5. (За литургиите.) А защо хулите светите обреди, които ни са предадени от св. апостоли и богоносни отци? — Говоря за литургията и другите моления, които се вършат от добрите християни...

6. (За духовенството.) Ами защо вие казвате, че причестяването и духовните обреди не са отредени от бога, и хулите йереите и всички църковни санове, като наричате правоверните свещеници слепи фарисеи и лаете много по тях, като псе по конник?...

7. (За пророците.) А кой апостол или кой праведник ви научи, еретици, да отхвърляте закона, от бога даден Мойсею? Каква ли неправда намерихте в пророците, та ги хулите и не приемате книгите, написани от тях?

8. (За Богородица.) Освен всичко това зло тези окаяници вършат още и друго: не почитат преславната и пречиста богоматер, майката на нашия господ Исус Христос, и много бледословят за Нея. Техните думи и гадости не може да се пишат в тази книга...

9. (За иконите.) Еретиците, като слушат апостол Павел да казва за идолите: Не е прилично да се покоряваме на злато или сребро, «изработено с човешко изкуство», мислят, окаяните, че то е казано за иконите. И като намират оправдание в тези думи, те не им се кланят насаме. Но поради страх от хората и в църква ходят, и кръст и икона целуват, както ни разказват тези от тях, които се възвърнаха към нашата истинна вяра, говорейки: Всичко това вършим за хората, а не от сърце; тайно пазим вярата си...

11. (За дявола.) Мнозина пък не знаят каква е тяхната ерес и мислят, че те страдат за правдата и че ще получат от бога някоя награда за веригите и тъмницата... Та как ще бъдат мили някому, дори и много да страдат, щом като те наричат дявола творец на човека и на всичките божи твари? А поради голямата си простотия едни го наричат отпаднал ангел, а други го смятат неправеден уредник... А толкова го почетоха, че го нарекоха творец на божиите създания, а божията слава считат за слава на дявола...

12. (За въздържанието.) Като чуват господа да разказва в евангелието притчата за двамата синове, те считат, че по-старият син е Христос, а по-младият, който заблудил баща си, е дяволът. И сами го назоваха Мамон. Него наричат още творец и уредник на земните твари (и мислят), че той е заповядал на хората да се женят, да ядат месо и да пият вино...

13. (За кръщението и за децата.) Виждате ли, братя, колко ги е поразил дяволът, та отхвърлят светото кръщение и се гнусят от младенците, които се кръщават?...

14. (За чудесата.) Еретиците се опитват да разорят и онова, което светите апостоли съградиха и научиха с много труд...

15. (Как се молят богомилите.) Моленията според заблудата им са безброй. Те се кланят четири пъти през деня и четири пъти през нощта, като се затварят в своите стаи, но като държат отворени всичките си пет врати, при все че е заповядано да бъдат затворени.

Когато се молят, казват: «Отче наш, който си на небето». Но и за това трябва да се осъдят, защото на дума наричат твореца на небето и на земята отец, а неговото творение смятат за творение на дявола. Когато се молят, кръст не правят на лицето си...

Църквите смятат за кръстопътища, а литургиите и другите служби, които се извършват в църквите — за многодумие...

16. (За труда.) Но познай и другите им думи, с които улавят душите на простите люде. Те казват: Не е прилично да се трудим, да вършим земни (дела), както е казал господ: «Не се грижете какво ще ядете или какво ще пиете, или с що ще се облечете; защото всичко това дирят езическите народи».

И затова едни от тях ходят празни, не искат да вършат нищо с ръцете си, ходят от къща в къща и ядат чуждото имане — на измамените от тях хора...

17. (За властта и управниците.) Еретиците се осъждат двойно, като разпространяват друго учение, понеже са нови апостоли и предтечи на антихриста и понеже подготвят хората да приемат погибелния син.

Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите; мислят, че са омразни на бога, които работят за царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар...

18. (За изповедта.) Ще ви разкажа и друга басня на еретиците, с която дяволът, който ненавижда човека, ги лови...

Еретиците пък сами себе си изповядват и си прощават, макар че сами са свързани с дяволски окови.

Из старата българска литература. С., 1988, с. 101–118.

Процесът срещу богомила Василий през 1111 г.

Из «Алексиада» от Ана Комнина

АНА КОМНИНА (1083–ок. 1148 г.) — видна византийска писателка, дъщеря на император Алексий I Комнин (1081–1118 г.). Правнучка на българския цар Иван Владислав по майчина линия. Автор е на историческото съчинение в 15 книги «Алексиада», което обхваща времето от 1069 до 1118 г. Написано е въз основа на някои по-стари произведения, дворцови архиви, писма и други документи, но преди всичко върху лични спомени, разкази на баща й и на негови съвременници.

Мълвата за богомилите се беше вече разпространила навсякъде. (Някой си монах на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадесет ученици, които наричаше още и апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, злонравни и съвсем извратени жени, и разпространяваше злото навсякъде).

Императорът, желаейки да изтръгне от него съкровената тайна не с насилие, го повика под благовиден предлог. Той сам стана от трона си да го посрещне, покани го да седне на една трапеза заедно с него, хвърли му всички уловки на риболова и постави на въдицата всякакви примамки, за да ги даде на това всеядо чудовище да ги изяде. Многократно задържайки у себе си цялата отрова и злоба срещу този монах, много пъти той го ласкаеше, преструвайки се по всякакъв начин, че иска да му стане ученик, и то не само той, но и неговият брат севастократор Исак, и че смята всяка негова дума за божествено откровение и че ще му се покорява във всичко, стига само злият Василий да изпроси спасението на душата му...

Императорът заповяда да поставят завеса в коридора между женското отделение и тях — императорите, заедно с този безсрамник, за да излезе той и да изкаже пред всички това, което е таил в душата си. През това време бързописец записваше зад завесата това, което се говореше. Неподозиращ нищо, онзи глупак почна да поучава, императорът се преструваше на ученик, а бързописецът записваше «поученията». Така онзи поразен от бога мъж изказа всичко казано и неказано, не отмина никое богоомразно учение, а към нашето богословие се отнесе с презрение и представи изопачено църковното учение. И храмовете, ах, светите храмове свърза с името на дявола! Посвещението на плътта и кръвта на великия наш първосвещеник и жертва сметна и обяви за скверни. Но какво стана след това?

Императорът дръпна завесата и смъкна маската си. Едновременно беше извикан целият църковен синод, събрано беше висшето военно съсловие и дойде целият сенат. Свикан беше събор, председателствуван от блажения патриарх на императорския град господин Николай Граматик. Беше прочетено пред всички безбожното учение и обвинението не беше възможно да се опровергае. Водачът на обвиняемата страна не отричаше възгледите си, но веднага с гола глава започна да опонира. Той заяви, че е готов да влезе в огъня и да изтърпи бичове и хиляди пъти да умре... Сам Василий остана непреклонен, истински богомил. Макар че го заплашваше клада и други изтезания, той здраво се държеше за дявола и беше прегърнал своя Сатанаил. След като беше затворен през това време, императорът го викаше много често при себе си и го придумваше да се откаже от нечестивото си лъжеучение. Той обаче все така се отзоваваше на увещанията на императора...

Василий пък като истински ересиарх не искаше по никой начин да се разкае, затова всички от светия събор и избраните монаси, и самият тогавашен патриарх Николай решиха, че заслужава смърт чрез изгаряне. На това мнение беше и императорът, който често беше разговарял с него и за много неща беше разбрал, че е злонамерен и не желае да се откаже от ереста си. Накрая той заповяда да построят много голяма клада на хиподрума. Беше изкопана дълбока яма и върху нея бяха натрупани дърва, все големи дървета, покрити с листа, изглеждащи като цяла планина. Когато беше запалена кладата, голямо множество народ се стече на хиподрума и се струпа по скамейките на хиподрума в очакване да видят какво ще стане. На другия край беше издигнат кръст и на нечестивеца беше дадена възможност, ако се уплаши от огъня и се откаже от вярата си, да се насочи към кръста, за да се спаси в такъв случай от кладата. Там присъствуваха и голям брой еретици, които наблюдаваха своя водач Василий.

Той гледаше с пренебрежение на всяко наказание и заплаха... При все това и тази гледка не можа да го разколебае и той остана непоколебим. Защото нито огънят смекчи желязната му воля, нито пък го промениха изпратените до него от страна на императора послания, но или го обхвана голямо отчаяние поради приближаващото нещастие и беда, а беше безпомощен да вземе някакво полезно решение, или, което е повече вероятно, дяволът, който беше завладял душата му, го потопи в най-голяма тъмота.

Но този отвратителен Василий при всичката угроза и при всичкия си страх стоеше неподвижно и зяпаше ту кладата, ту към зрителите. На всички изглеждаше обезумял и нито устремен към кладата, нито обърнат назад, но стоеше като прикован и неподвижен на мястото, гдето се намираше преди това. Понеже се приказваше много за него и всеки разнасяше неговите измислици, палачите се изплашиха да не би дяволите около Василий да извършат някое неуместно чудо по божие опущение и нечестивецът да бъде извлечен невредим из такъв огън и да се върне на някое оживено място и да го видят там, та последната измама да излезе по-страшна от първата, и понеже той твърдял чудновати работи, че ще го видят да излиза изсред огъня невредим, те грабнаха затова расото му и казаха: «Хайде да видим дали на огъня няма да изгорят дрехите ти!», и веднага хвърлиха расото върху кладата. Василий дотолкова се уповаваше на дявола, който го мамеше, че каза: «Вижте как расото хвърчи във въздуха!». Тогава тия, които стояха край него, като забелязаха дрехата, го вдигнаха нависоко и го блъснаха заедно с дрехите сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувствува никаква миризма, нито се появи някакъв нов дим, но се видя само някаква бяла димообразна черта по средата на пламъка — защото и стихиите се надигнаха срещу нечестивците.

Подбрани извори за историята на Византия. С., 1956, с. 233–239.

Съборът срещу богомилите през 1211 г.

Из «Борилов синодик»

«Борилов синодик» — сборник, съставен по нареждане на цар Борил след църковния събор против богомилите през 1211 г. Една част от текста е заимствана от византийския «Синодик за неделята на православието», съставен през 843 г. Оригиналният текст съдържа решенията на събора, анатеми срещу богомилите, както и славословия за български владетели и духовни дейци. По-късни добавки отразяват възобновяването на българската патриаршия, борбата на църквата против еретиците и дават сведения за царския двор и висшето духовенство.

93. След тези (първите Асеновци), прочее, когато прие царството техният сестринец благочестивият цар Борил, изникна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка ерес, чийто начинател тогава се яви прескверният Поп Богомил със своите ученици, както някога Анни и Ямврий, които се противяха на Мойсея. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв. Като узна това, прочее, преблагочестивият цар Борил, разпали се от божествено желание, изпрати да ги съберат по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор. Когато, прочее, се събраха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ и когато царят узна, че всички са се събрали, веднага излезе със светла багреница, седна в една от тогавашните големи църкви, а съборът насяда оттук и оттам. Той заповяда да доведат сеятелите на нечестието, но не ги отрече изведнъж, а ги улови с голяма хитрина, като им рече да отхвърлят от себе си всякакъв страх и с дръзновение да изкажат своето (бого)хулно учение. С цел да уловят царя и онези, които бяха с него, те подробно изложиха цялата своя зломислена ерес. Царят и намиращите се с него с мъдри въпроси им отговаряха в много неща по божието писание, докато изобличиха зломисленото тяхно мъдруване. А те, като стояха безгласни, подобно на риби, бяха обзети напълно от недоумение. Благочестивият пък цар, като ги видя съвсем посрамени и дявола паднал и победен, а Христос възвеличен, изпълни се с радост. Той повели да бъдат поставени под стража те самите, както и прелъстените от тях. Те, щом като видяха това, отново се възвърнаха към съборната църква. А онези, които не се покориха на православния събор, бяха предадени на различни наказания и заточение...

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 28–29.

Анатеми срещу еретиците

Из «Борилов синодик»

Понеже вселукавият наш враг разсея по цялата българска земя манихейската ерес, като я смеси с масалиянската, на онези, които са начинатели на тази ерес, анатема.

На Поп Богомил, който при българския цар Петър възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.

И на всички, които поддържат тази ерес, на техните обичаи, техните нощни събрания и тайнства и безполезното тяхно учение, както и на онези, които ходят с тях, анатема.

На онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и го назовават разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята, анатема.

На онези, които отхвърлят свещените писания, що боговидецът Мойсей, Илия Тезвитянин и останалите свети пророци и патриарси приеха от бога, и казват, че те са на сатаната, и тези, подтиквани от тогова, са написали онова, що са написали, и което казаха за Христос, и без да желаят и по принуда са говорили и поради това богомилите отхвърлят написаните в стария завет книги и просиялите в него свети пророци, анатема.

На онези, които се подиграват с Йоан Кръстителя, като казват, че той идва от сатаната, както и кръщението във вода, и поради това се отвръщат от водното кръщение и се кръщават без вода, само като кажат «Отче наш», анатема.

На онези, които се отвръщат от всички пения в свещените и божествени църкви и от самия дом божий, какъвто е църквата, и казват, че трябва да се пее само «Отче наш» на което и място да се случи, анатема.

На онези, които отхвърлят и подиграват светата и свещена служба и цялото светителско устроение, като казват, че те са изобретение на сатаната, анатема.

На онези, които отхвърлят и подиграват причастието с честното тяло на нашия господ Исус Христос, като отхвърлят и цялото тайнство, което е било извършено от Христа Исуса господа наш заради нашето спасение, анатема.

На онези, които отхвърлят поклонението на честния и животворен кръст и на светите и свещени икони, анатема.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 156.

Разпространение на богомилството в Западна Европа

Из «Анонимен автор»

«Анонимен автор» — сборник от края на XVI в. по църковна история на френския духовник Никола Вение. В него са запазени откъси от загубено съчинение, писано в края на XII в. Те съдържат сведения за връзката между богомилството и появата на катарите в Западна Европа.

Както намираме написано от един стар автор, ереста на катарите е била пренесена от земите оттатък морето, а именно от България: оттам тя се е разпространила из други страни, където добила после голяма популярност — именно в земите на Лангедок, на Тулуза и на Гаскон. Поради тази причина албигойците били наричани също булгри от българи и котеро от катари. Споменатият вече автор, като говори за произхода на тази ерес и за тези, които са я пренесли, си служи със следните думи: На първо място ереста на катарите започна да се размножава в Ломбардия. Най-напред катарите имаха за епископ някого си на име Марко, под чиято власт бяха управлявани всички ломбардци, тосканци и маркиани. Същият Марко имаше своя сан от България.

Император Василий II запазил старите порядки в българските земи

Из «История» на Йоан Скилица

Когато император Василий покорил българите, той не пожелал да прави нововъведения изобщо, нито да променя порядките, но да си остане същото устройство и така да се управлява, както някога Самуил наредил, и българин, притежаващ впряг волове, да дава на хазната един модий жито, толкова просо и една стомна вино.

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 296.

Положението на Охридската българска архиепископия в началните години на византийското владичество

Из «Грамота на Василий II» от 1019 г.

«Грамоти на Василий II» — три документа за правата на Охридската българска архиепископия от 1019 г., 1020 г. и 1020–1025 г. Запазени са в преписи от XVI и XVII в. Те са ценен извор за положението на църквата и за развитието на феодалните отношения в българските земи през X и XI в.

Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е — присъединението на българската държава към ромейската под един ярем.

Вследствие на това ние утвърдихме благочестивейшия монах Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява съответните дела на архиепископията.

И понеже той поиска да му определят писмено клириците и париците, задължени да работят за църквите на неговата епархия, както и на тия на подчинените му епископи, дадохме му тази си царска грамота, с която заповядваме:

Самият архиепископ да има в градовете (крепостите) на своята епархия, т. е. в Охрид, Преспа, Мокра (при Охрид) и Кичево, 40 клирици и 30 парици.

Епископът пък на Костур да има в градовете на своята епархия, т. е. в самия Костур, в Корешча (северно от Костур), Колоня (западно от Костур), Девол, Воюса (в Албания) и Мор (неуточнено), 40 клирици и 30 парици. Ако и по-рано той да е имал повече може би, но ние не искаме неговите клирици и парици да надминават по число ония на архиепископа.

И епископът на Главница заповядваме да има в самата Главница и в Канина (при Вльора, Албания) и Неаниска 40 клирици и 40 парици.

И епископът на Мъглен (северно от Воден) да има в самия Мъглен, в Просек (Демир)капия на Вардар), Морихово (Мариово), Сетина (Леринско), Острово и Заодрия (южно от Островското езеро) 15 клирици и 15 парици.

И епископът на Битоля да има в Пелагония, Прилеп, Дебрище (Прилепско) и Велес 15 клирици и 15 парици...

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 550.

Злоупотреби и насилия на византийската администрация

Из «Писма» на Теофилакт Охридски

ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ (първата половина на XI в.–началото на XII в.) — изтъкнат византийски духовник. От 1091 г. до 1109 г. бил охридски български архиепископ. Запазена е значителна по обем кореспонденция (127 писма) на Теофилакт до видни лица във Византия. В много от писмата си той не скрива враждебното си отношение към българите, но е принуден да признае, че злоупотребите на данъчните чиновници са огромни, а беззаконието и алчността надминават всякакви граници.

Из «Писмо» на Теофилакт до видинския епископ

Жестоки ли бирници имаш? Но те не са по-жестоки от ония на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство като едно от добичетата, от които се взема на пет или на десет едно.

Из «Писмо» на Теофилакт до великия доместик Адриан

Като гледах бъркотията на сегашния живот, безсрамието и нахалството на користолюбието, което тъй безсрамно е развратило и омърсило всичко, а обществените служители повече плячкаджии, отколкото бирници, които смятат, че божествените закони и царските заповеди са паяжини, за да се ловят мухи, а от оси да се разкъсват, както е казал Анахарсис на Солон, като гледах, че всичко, принадлежащо на християнския народ, се плячкосва по нямане на избавител и спасител...

Из «Писмо» на Теофилакт до зетя на императора паниперсеваст Вриений

Трето, което е за оплакване, че повечето от тях (клириците) не само не се освободиха от данъка за един чифт и не се сдобиха с определеното право да не плащат данък за добитъка си, но записвачът или описвачът им надписа (нещо смешно) повече чифтове и повече добитък и ги прикани не само да платят за това, за което бяха освободени от данък, но и да доплатят за повечето. Подобно нещо пострадаха те и за други неща твърде законно. Защото клириците са платили и за мелниците два пъти повече, отколкото миряните, и за наречените на български струги, а елинът би казал вади, които улесняват риболовството, и за тях клириците са били подложени на много по-големи щети, отколкото другите.

Из «Писмо» на Теофилакт до Симеон, игумен на манастира в Анапъл

Домашните са врагове, бирниците всякога ни обират, началниците наистина се покриха с унижение, изчезна благочестието от земята, всички станаха кожодери, всеки гради своя Сион от грабежи и неправди и на всяка пияница вместо три рожби се явиха десет хиляди.

Сборник на Българската академия на науките, XXVII, 1931, с. 5–230.

Въстание на Петър Делян през 1040–1041 г.

Из «История» на Йоан Скилица

През тази година станало и въстанието на българите по следния начин. Някой си българин Петър с прозвище Делян, роб на някой си човек от Византион, като избягал от града, скитал се из България и стигнал до Морав и Белград (това са крепости в Панония, разположени оттатък Истър, и са в съседство с краля на Турция (Унгария). Той наричал себе си син на Роман, Самуиловия син, и разбунтувал българския народ, който преди малко време бе превил врат под робството и се стремял твърде много към свобода. Затова, като повярвали на думите му, провъзгласили го за цар на България и тръгнали оттам през Ниш и Скопие, седалището на управителя на България. Те се движели бързо, съобщавали чрез глашатай за него и го обявявали за цар, а всеки срещнат ромеец убивали безмилостно и безчовечно...

Делян, като премахнал, както казахме, Тихомир и станал господар на положението, смело застанал начело на действията. Той изпратил най-напред една голяма войскова част начело с т. нар. кавхан и превзел Драч. Друга войска, командувана от Антим, изпратил в Гърция. Срещу нея излязъл Алакасевс и като влязъл в сражение при Тива, бил разбит и голямо множество тиванци били убити. Тогава и Никополската тема с изключение на Навпакт (в Епир) минала към българите по причина, която ще се каже по-късно. Някой си човек на име Йоан, родом от Византион, по прозвище Куцомит, който бил изпратен за практор на тамошните държавни данъци и който тежко се нахвърлил върху местното население, предизвикал гибелта си и станал причина никополци да се отцепят, защото, не можейки да понасят неговата алчност, те въстанали, насекли го на части и ругаейки ромейския император, се присъединили към българите. Те въстанали и отхвърлили ромейския ярем не толкова от любов към Делян, колкото поради алчността на Орфанотроф и прекомерните изисквания при събирането на данъците. Защото императорът Василий, когато покорил българите, не пожелал да направи никакви нововъведения, нито да промени нещата, но заповядал да останат в същото състояние и така да се управляват, както Самуил ги е управлявал: българин, притежаващ един чифт волове, да дава на държавното съкровище по един модий жито, толкова просо и по една стомна вино. Орфанотроф заповядал да дават вместо тези продукти пари. Местните жители, като не могли да понасят леко това, а и като намерили удобен момент в появата на Делян, отхвърлили ромейската власт и се върнали към стария порядък...

През месец септември, индикт 9, 6549 (1040) г., патрикият и стратег на Теодосиупол Алусиан, вторият син на Арон, избягал ненадейно от града и отишъл при Делян по следната причина: като стратег на Теодосиупол той бил обвинен в неправди и преди да бъде предадено на следствие това, което се говорело срещу него, му били поискани от Йоан 50 литра злато, а било му отнето и имението, което имал от жена си и което било в Харсианон (в Мала Азия) най-хубаво.

Делян го приел твърде радостен (защото се боял да не би българите някак повече да се привържат към него, понеже имал връзка с царска кръв), взел го, както изглеждало, за съучастник в царската власт, дал му 40 000 души войска и му заповядал да отиде и превземе чрез обсада Солун. Тогава управлявал град Солун племенникът на императора патрикият Константин. Той отишъл, обградил града с ров и се заловил усърдно с обсадата. След като в продължение на шест дни правил опити да превземе града с обсадни и други машини и бил отблъснат отвсякъде, отказал се от всичко и решил да изпълни намерението си чрез обсаждане на града. Един ден жителите на града, като дошли до гроба на великия мъченик Димитър, прекарали в молитви през цялата нощ. След като взели от бликащото от божествения гроб миро, отворили вратите и с устрем излезли срещу българите. Със солунци била и дружината на «смелите». Като излезли, те предизвикали чрез неочакваното нападение страх и обърнали българите в бягство, без те да проявят никакво желание за отбрана или отпор, понеже мъченикът предвождал ромейската войска и проправял пътя. Така уверявали с клетва пленените българи, като казали, че видели млад конник да предвожда ромейската войска, от когото изскачал огън и изгарял противниците си. Паднали повече от 15 000 и не по-малко били взети в плен. Останалите най-позорно се спасили заедно с Алусиан при Делян.

През тази година (1041), индикт 9, 10 юни, около 12 ч. през деня стана земетресение.

Делян и Алусиан, като се събрали след поражението, започнали да се подозират един други: единият се срамувал поради поражението, другият го подозирал в предателство, и двамата кроели планове един срещу други, чакайки удобен случай. Алусиан, като подготвил заговор с някои свой близки, приготвил ядене и поканил Делян на пир. Когато този се напил достатъчно, хванал го и го ослепил, без да разберат българите за станалото. След това избягал и отишъл при императора в Мосинопол. Императорът го изпратил във Византион при Орфанотроф и го издигнал в магистърски чин, а сам той, като тръгнал от Мосинопол, отишъл в Солун. Като минал през там, влязъл в България и като заловил Делян, изпратил го в Солун, а сам отишъл по-навътре, защото и Мануил Ивац, който построил дървена преграда в Прилеп, мислел да попречи на по-нататъшното проникване на императорската войска и да задържи вътрешните области. Но императорът, като пристигнал там по-бързо от словото, разбил дървената стена, разпръснал българската войска и заловил Ивац. Като уредил всичко в България и като поставил стратезите в темите, влязъл в Константинопол, водейки със себе си Делян и Ивац.

Гръцки извори за българската история. Т. VI. С., 1965, с. 302–306.

Въстание на Георги Войтех през 1072 г.

Из «История» на Йоан Скилица

В първата година на неговото царуване, индикт 9, народът на сърбите, които наричат и хървати, излязъл, за да пороби България... Българските първенци поискали от Михаил, който беше (сръбски) княз, да им помогне и съдействува, а също да им даде сина си, за да го провъзгласят за цар на България и да се освободят от потисничеството и гнета на ромеите. Той ги изслушал благосклонно, избрал от своите хора триста души и ги предал на собствения си син Константин, наречен още Бодин, и ги изпратил в България. Константин отишъл в Призрен, където се били събрали скопските първенци, начело на които бил Георги Войтех, произхождащ от рода на кавханите. Те го провъзгласили за цар на българите, като го преименували от Константин на Петър. Като чул това Никифор Карантин, изпълняващ дукската власт в Скопие, взел подвластните си стратези и заминал с българските войски за Призрен. Докато този се готвел за война, пристигнал му заместник, Дамян Даласин. Той се съединил с Карантин, обсипвайки го с много обиди, и на всеки от неговите стратези подхвърлял немалко оскърбления и подигравки, че не били мъжествени. Даласин строил войската в боен ред и веднага влязъл в сражение със сърбите. И станало ужасно сражение и още по-ужасно поражение на ромеите... Оттук нататък българите без свян обявили Бодин за император, като го преименували, както се каза, Петър. Като се разделили на две, едните с Бодин заминали за Ниш, а другите с някой си Петрила, заемащ първо място при Бодин, заминали срещу ромеите в Костур. Там били прибягнали да укрепят града със стени привържениците на ромеите, както се каза, стратегът на Охрид Мариан, стратегът на Девол — патрикият и антипат Теогност Вурца, с него и стратегът на Костур... Императорът, като чул това, изпратил срещу него Саротин със заповед, преди да се възпламени злото и да стигне до голям пожар, да побърза да го изгаси. Изпратил с него и значителна войска, съставена от македонци, ромеи и франки. Но той насочил силите си срещу град Скопие и не отделил никаква грижа за тези в Ниш. След като пристигнал и дал дума на Георги Войтех, комуто бил поверен градът, че няма да претърпи нищо лошо, превзел град Скопие. Установил в него лагер и започнал да мисли и да се грижи за това, което трябва да се направи за тези в Ниш. Но Войтех се разкаял, задето се е показал до известна степен добър и е минал на страната на ромеите. Той известил тайно на тези в Ниш да дойдат бързо при него и да изколят безмилостно и сурово всички до един войници на Саронит, които живеели вече по-спокойно и по-безгрижно. Тези, които получили известието, вдигнали се от Ниш и тръгнали за Скопие, въпреки че земята била покрита със сняг, защото било зима, месец декември. Войниците на Саронит, като разбрали, излезли с всичките си сили и като ги стигнали по пътя в едно място, наречено Таоний (Паун), избили почти всички. Бил взет в плен и Бодин... Войтех, поставен в тежки изпитания, по пътя към императора умрял, защото не можал да издържи на болките от ударите.

Гръцки извори зa българската история. Т. VI. С., 1965, с. 334–337.

Из «Български апокрифен летопис»

«Български апокрифен летопис» — съчинение на неизвестен автор от средата на XI в. Състои се от две части. Първата има апокалиптичен характер, а втората представлява кратък летопис. Данни за българската история се срешат във втората част, но те са почерпани от устни предания и легенди, поради което се срещат някои грешки и анахронизми. В хрониката откриваме определена патриотична насоченост, която се обяснява с тежките условия на чуждия гнет, при който е създадена творбата.

И след това чух глас, който друго ми разказваше: «Исае, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини». Тогава аз, братя, по божия повеля дойдох на лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите, и поведох ги на път, насочвайки с пръсти, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини преди 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар из тях; името му беше цар Слав. И този цар, прочее, насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска; тогава му дадоха име «стомогилен цар». И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя и царува 119 години, и почина.

И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, (който) прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар насели цялата Карвунска земя, и бяха, прочее, преди това етиопи. И роди Испор едно отроче, и го нарече Изот. Цар Испор царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора, царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха (при) Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години...

И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис, и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде черкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овче поле създаде бели черкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот. И царува 16 години, без да има грях, ни жена. И бе благословено царството му, и почина в мир с господа.

След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството, (което се простираше) до града, наречен Звечан, и до Солун. И Преслав град (той) гради и създаде в 28 години. И много знамения сътвори цар Симеон. Царува 130 години и роди свети Петър, царя български, мъж свят и напълно праведен. И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година. Това беше неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. I. С., 1943, с. 154–161.

Въстание на братята Петър и Асен срещу византийската власт през 1185–1187 г.

Из «История» на Никита Хониат

НИКИТА ХОНИАТ (ок. 1150–ок. 1210 г.) — виден византийски хронист от епохата на Комнините. Заемал високи постове в императорския двор. Написал «История» в 21 книги за периода 1180–1206 г. Активното му участие в политическия живот на империята му дава възможност да предаде събитията с голяма осведоменост и познаване. Известна трудност при използването на съчинението представлява липсата на стройна хронологическа последователност в разказа и смесването на някои факти.

(Тогава императорът Исак II Ангел) пожелал да си вземе жена от иностранен род, понеже първата му съпруга била починала. Той влязъл в преговори чрез пратеници с унгарския крал Бела и взел за своя жена неговата дъщеря, която не била навършила още девет години. Но поради своята дребнава пресметливост той решил да отпразнува сватбените тържества с държавни пари и почнал да ги събира от вътрешните области, без да са предвидени като данъци. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Стара планина, които преди това се наричали мизи, а сега се наричали власи. Те, надявайки се твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, които се намирали високо в недостъпните скали, били и по-рано надменни спрямо ромеите, а тогава намерили повод, така да се каже, свой Патрокъл — отвличането на стадата им и насилствено вземане на пари, и дигнали открито въстание. Виновници за това зло и бунтовници на целия народ били двамата родни братя Петър и Асен. Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал в лагер в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската войска и с императорска грамота да им даде едно почти недостъпно място в Стара планина. Тяхната молба обаче не била удовлетворена, понеже божествената воля е по-силна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват, че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне на държавата и за това, което ще направят, като се завърнели в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан бил наплескан по лицето поради своето безсрамие. Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени. Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво са направили след това на ромеите тези нечестивци и престъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия? Впрочем за тези неща ще говорим после, а сега да продължим разказа си поред...

След като вече мизите решили да се оттеглят от държавата и след като станали водачи на това зло лицата, които споменах, императорът тръгнал на поход срещу тях. Необходимо е да разкажа и събитията преди похода. Власите отначало се бавели и не се решавали да започнат въстанието, към което ги подстрекавали Петър и Асен, понеже се страхували от такава голяма работа. Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от този страх, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и проявяващи напълно останалите неща, които правят, обхванати от зли духове, и внушили на тези бесновати люде да викат с висок глас, че бог е решил да подари свобода на българския и влашкия народ и да премахне дългото им робство. Затова и Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиваването си заедно с ромеите и е дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в това дело. Тези безумци си дали за малко време отдих и из един път отново събрали по-голяма смелост, като че ли в нов припадък на болестта се възбуждали, и почнали да викат в изстъпление и с крясък, че не е време вече за бездействие, но да вземат оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите. Заловените по време на войната да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и избиват, да не ги освобождават срещу откуп, да не отстъпват пред молбите им и да не се трогват пред техните коленопреклонни молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни към всяка молба и да убиват всички пленници. Въодушевен от такова предсказание, целият народ се въоръжил. Понеже въстанието имало отначало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятствува на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се пръснали и по намиращите се далеч от Стара планина паланки и селища. Единият от братята, Петър, поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали. Нападнали и Преслав (този град е много стар, целият е от печени тухли и в по-голямата си част е заграден от Хемус). Когато видели, че обсадата му не е безопасна, те го отминали и се отправили към Стара планина и неочаквано се явили в други ромейски паланки, пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни. Тогава Исак се отправил на поход срещу тях. А те заели непроходимите и недостъпни места и дълго време се съпротивлявали. Когато обаче неочаквано паднал мрак, който бог поставя за свое тайно обиталище, и бог изпратил мрак и покрил с него планините, които те пазели, като заели предварително със засада теснините на проходите, ромеите тайно и неочаквано ги нападнали, изплашили ги и така ги разпръснали. Виновниците за злото и водачите на войската, а именно Петър, и Асен, и цялата им изменническа дружина подобно на стадото евангелски свине, които се втурнали към морето, се отправили към Истър, преминали го и се съединили със съседните скити. Императорът, който поради пълна липса на лице, което да му пречи, можел да обходи цялата Мизия и да постави гарнизони в тамошните градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от които или почти всички били построени на недостъпни скали и на покрити с облаци върхове, не направил нещо подобно, но изгорил купните от храни и измамен от лицемерното разкаяние (хитростите) на явилите се при него власи, неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела още неуредени. По този начин той предизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил... Варварите на Асен преминали Истър и се присъединили със скитите, събрали оттам колкото може повече войска, както било необходимо, и се върнали в своето отечество Мизия. Те я намерили напълно освободена и опразнела от ромейската войска, втурнали се в нея с голям шум, като че ли водели със себе си от Скития тълпи от демони вместо легиони. Затова те не се задоволили да запазят свободата си и да задържат господството си само над Мизия, но постоянно причинявали по възможност повече злини на ромеите и се опитвали да съединят в едно властта на мизите и българите, както е било някога отдавна. И може би работата би се свършила благополучно, ако сам императорът отново се беше отправил на поход срещу въстаниците. Но той отложил личното си участие за друго време и поверил началството на войската на своя чичо по баща севастократор Йоан... Не след дълго време обаче той бил лишен от длъжността главнокомандващ, понеже бил заподозрян в домогване до императорската власт. Заместил го в командуването кесар Йоан Кантакузин, който бил зет на императора по сестра. Той бил много красив и твърде опитен във военното дело, но тогавашната война против власите водил безуспешно. Затова командуването получил Алексий Врана. Той, още когато водел войната срещу латинците, се стремял към императорската власт... Той се възползувал от многото си и все знатни съветници, негови сънародници, които му били близки по род (произхождали от Адрианопол), обул червени сандали, минал от мястото на военните действия в родния си град, където бил провъзгласен за император от цялата войска, отправил се за столицата и се разположил на лагер около т. нар. външен Филопатион...

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 9–12.

Българо-византийска война от 1190–1191 г.

Из «История» на Никита Хониат

Власите, понеже били свикнали да побеждават ромеите и понеже получили от ромейската плячка голямо богатство и различни оръжия, започнаха неудържимо да нападат. Нападайки, те не само безразборно опустошавали села и полета, но се насочили с оръжие и срещу добре укрепени градове. Те разграбили Анхиало, покорили Варна и като стигнали до Триадица, която в по-старо време се наричала Сердика, унищожили по-голямата част от нея и изгорили жителите на Стоб. Те стигнали чак до Наисос и оттам задигнали голяма плячка в хора и животни...

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 19.

Убийството на Асен и Петър и възцаряването на Калоян

Из «История» на Никита Хониат

Малко след като се завърнал в Мизия, Асен бил убит от един свой близък. Неговото убийство станало по следния начин. Един мъж, който приличал на него по външност и по характер и който се ползувал с неговото голямо благоволение (името му било Иванко, което значи Йоан), имал тайни връзки със сестрата на неговата жена. Като се научил за тези връзки, Асен най-първо повикал жена си, за да я разпита, и почнал да я заплашва със смърт, ако премълчи нещо. А когато жена му с различни думи го отклонила от неговото намерение и стремеж за убийство, накрай прибавила, че той напразно й се сърди, понеже сам има възможност да узнае за тази връзка. Асен пренесъл гнева си от жена си върху Иванко. Той изпратил да го повикат при него късно през нощта, тъй като не бил в състояние по никакъв начин да умири своята възбуденост. Този пък сметнал, че не без причина и не без вина го викат в неподходящо време, и затова отложил отиването си за сутринта. Когато Асен отново настоял и не можал да понесе повече неговото бавене, което сметнал за незачитане по отношение на себе си, Иванко, узнал вече късно причината за викането му, се посъветвал с роднини и приятели. Те го посъветвали да отиде, но като си вземе меч, който да скрие под дрехата си, и ако Асен след спокойните упреци ограничи своя гняв срещу него с оскърбления или изобщо му наложи наказание, което няма да засегне живота му, да го понесе мъжествено и да поиска прошка за оскърблението, в което е заловен. Ако ли пък онзи (Асен) се опита да си послужи срещу него с меч, тогава и той да се покаже мъж и да се постарае да изпревари това, което Асен възнамерява да направи, и да нанесе сигурен и смъртоносен удар, който да отведе в ада безсрамния и кръвожаден човек. Той постъпил по този начин. И понеже варваринът никак не смятал да постъпи с него умерено, но още при първия поглед станал див като звяр и посегнал към меча си, той го изпреварил, ударил го в слабините и го убил. Иванко веднага избягал при своите съучастници, разказал им станалото и решил заедно с тях да започне въстание, тъй като братята, роднините и близките на убития нямало да останат спокойни. Ако работата би станала според техните планове, то те щели да управляват страната и Мизия по-справедливо и по-законно от Асен. Те нямало да решават всичко с меч, както убитият, и нямало да вършат само това, което им внушавало личното чувство. Ако ли пък техните планове би станали по друг начин и изобщо не се изпълнят техните намерения, те решили да поемат друг курс и да доверят своите дела на ромейския император. Още същата нощ те не само затвърдили това си решение, но и подбудили мнозина да се присъединят към техните решения. Затова те се опитали да завладеят Търново (този град е най-укрепеният и най-красивият от всички градове по склоновете на Хемус, заобиколен е от яки стени, мие се през средата от бистра река и е построен върху билото на височина) и се противопоставили на привържениците на Петър. Мълвата за смъртта на Асен още в зори се разпространила не само по търновските стени, но и далеч извън тях. Понеже Петър не смятал за лесна победата на Иванко и последният не можал да отблъсне Петър, то Петър решил да протака и бил убеден, че само това протакане може да победи неговия съперник Иванко. Ето защо Иванко се убедил, че е необходимо да прибегне към ромейския император и с негова помощ да надвие своите противници. Говорело се дори, че Асен бил убит от Иванко по внушение на севастократор Исак, който го склонил към това не само с много различни обещания, но особено с обещанието си, че ще му даде за жена собствената си дъщеря Теодора. Впрочем Исак умрял в затвора още преди да стане убийството на Асен...

Никой не искал заради подкрепата на Иванко да влезе в бой с варварите и да се сражава с тях. Вече изтощен и отчаян от хода на работите около Търново, понеже привържениците на Петър междувременно постоянно се засилвали и увеличавали поради присъединяване на нови войски, Иванко тайно избягал оттам и заминал при императора. По този начин управлението на мизите отново минало в ръцете на Петър. Но и той не умрял от естествена смърт, а малко след това бил пронизан с меч от един свой сънародник и свършил жално живота си. Властта над власите сега минала в ръцете на третия брат Йоан. По това време Петър бил взел Йоан като помощник в трудовете и като съучастник в управлението. Същият дълго време бил заложник у ромеите, пленен по времето, когато Исак бил на поход срещу мизите, но след време избягал. Щом се завърнал в отечеството си, Йоан започнал да опустошава и да граби така жестоко ромейската страна, както и умрелият му брат Асен.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 24–26.

Българо-византийски отношения от 1201–1202 г.

Из «История» на Никита Хониат

По това време Йоан с голяма и страшно въоръжена войска тръгнал от Мизия, обсадил Констанция и превзел твърде лесно този забележителен град в Родопската област. След като разрушил крепостните му стени, тръгнал оттам и се разположил на лагер около Варна, обсадил града от всички страни и го превзел в шестия ден на Страстната седмица.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 31.

Уния между България и Римската църква

Из «Преписка на папа Инокентий III с българите»

Преписката е ценен извор за политическата и дипломатическата история на Балканския полуостров в началото на XIII в. Състои се от 38 писма, разменени между папа Инокентий III и цар Калоян. Запазени са в регистрите, съставени в папската канцелария, които съдържат преписи на изпратените и получените писма. Първото писмо, с което папата потърсва контакти с българския цар, е от края на 1199 и началото на 1200 г.

Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян от края на 1199 г.

До знатния мъж Йоаница,

Милостиво погледна господ на твоето смирение и преданост, за която се знае, че ти досега си я проявявал към Римската църква, и те е запазил със силата си не само през военните смутове и опасностите на войната, но и по чуден и пълен с милост начин те е прославил. Когато чухме, че твоите прадеди са произхождали от знатен род из града Рим и ти чрез тях си получил благородството по кръв, а така също и за искреното ти чувство на преданост, което изпитваш към римския престол като по наследствено право, ние вече отдавна бяхме решили да ти изпратим писма и пратеници. Но възпрепятствувани от различни грижи за църквата, ние не можахме досега да изпълним нашето намерение. Сега обаче решихме заедно с другите наши грижи да се заемем и с тази грижа или по-право да изпълним вече отдавна поетата грижа, за да те поддържаме чрез нашите пратеници и писма в похвалното ти намерение и да те утвърдим в твоята преданост към апостолската катедра. Затова ние изпращаме при тебе като пратеник нашия любим син архипрезвитера на гърците Доминик от Бриндизи. Съветваме твоя знатност и те увещаваме в името на господа и ти нареждаме (поръчваме) чрез папските си писма, като приемеш любезно и благосклонно, да се отнесеш към него с почит и благосклонност и чрез него да ни изразиш по-пълно твоята преданост. След като той напълно ни осведоми за искреността на твоето намерение и за твоята преданост, ние сме решили да изпратим при теб пратеници и легати, които да утвърдят както тебе, така и твоите хора в любовта към апостолската катедра и да те осведомят за нашето благоволение.

Писмо на цар Калоян до папа Инокентий III от 1202 г.

До уважаемия и пресвети отец върховен първосвещеник,

Аз, Калоян, цар на българите и власите, ти пращам привет и поздрав. Известяваме на твое светейшество, че получихме вашето свещено писмо, което ни донесе духовникът архипрезвитер от Бриндизи, и ние го сметнахме по-скъпо от всякакво злато и какъвто и да било скъпоценен камък. Затова въздадохме голяма благодарност на всемогъщия бог, който посети нас, недостойните твои раби, според неизречената своя доброта и съзря нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме. А сега, отче свети, ти като добър пастир и глава на всички верни християни, желаейки да събереш в едно синовете на светия католически и апостолически престол, потърси нас, отдалечените тялом. И въпреки че блаженопочившите мои братя вече отдавна поискаха да изпратят (пратеници) при ваше светейшество, не можаха обаче да стигнат при вас поради многобройните наши противници. Ние също опитахме веднъж, дваж и трижди да отправим (пратеници) при вас, но не можахме да осъществим онова, което желаехме, и сега, като видяхме, че ваше светейшество е благоизволило да изпрати (пратеник) при нашето царство като при свои и любими чеда, както на прелюбим и прежелан отец ние изпращаме при ваше милосърдие духовника избраник браничевски, наш верен човек презвитер Власий, заедно с верния ваш пратеник архипрезвитера от Бриндизи, които да ви донесат от наша страна благодарности, приятелство и подчинение като на духовен отец и върховен първосвещеник. Пресвети отче, известихте ни чрез вашето свещено писмо да ви съобщим що молим от Римската църква. Нашето царство пък моли от апостолическия престол това: да бъдем утвърдени в Римската църква като в майчина синовност. Първо молим от Римската църква, нашата майка, корона и достойнство като възлюбен син, според както имаха нашите стари царе. Един бе Петър, друг бе Самуил и другите, които ги предшествуваха на царството, както намерихме писано в нашите книги. Сега обаче, ако на ваше светейшество е угодно да изпълни това за нас, каквото и да решите да възложите на нашето царство, то ще бъде изпълнено за чест на бога и на Римската църква. Не се учудвайте, че вашият пратеник не се завърна бързо, защото ние подозряхме нещо против него, тъй като мнозина дойдоха в нашето царство, като смятаха да ни измамят, но ние можахме добре да се предпазим от всички. За него обаче ние получихме свидетелство от (знатния мъж) Претекстата и се успокоихме. И тъй, ако обичате, пресвети отче, пратете ни важните пратеници, за които ни известихте чрез вашето писмо, и изпроводете с тях и тогова, та тогава ще се уверим в първото, както и във второто пратеничество. Нека господ ви даде много години.

Из писмо на цар Калоян до папа Инокентий III от ноември 1204 г.

... Пиша ви обаче и за унгареца, че моето царство няма никаква общност на владенията или нещо друго с него, нито му вреди, а, напротив, той напада и уврежда владенията на моето царство. Също и господин кардинал Лъв видя и ще извести на ваше светейшество право или неправо, що се отнася до моето царство, или дали аз нападам унгареца, или пък сам той напада моето царство. Нека му пише ваше светейшество да стои далече от моето царство, понеже моето царство няма нито да го напада, нито да отива против неговите земи. Ако обаче той сам дойде против земите на моето царство и бог помогне да бъде победен, нека ваше светейшество няма съмнения относно моето царство, но да съм свободен. Също за латините, които навлязоха в Цариград, пиша на ваше светейшество да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло, нито пък те нас да увреждат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и го увреждат и убият от онези (люде, които са му подвластни), нека ваше светейшество няма съмнение спрямо моето царство, но всичко да е свободно.

Златопечатник на цар Калоян с тържествена клетва за преминаване под върховенството на Римската църква

В името на отца и сина и светия дух, амин. Тъй като бе угодно на господа наш Исус Христос да ме въздигне господар и цар на цяла България и Влашко, издирих писанията и книгите на нашите предци и законите на блаженопочившите царе наши предшественици, отгде те са получили българското царство и царско утвърждение, корона на главите си и патриаршеско благословение. И като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания, че тези блаженопочивши царе на българите и власите и наши предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили корона за своето царство и патриаршеско благословение от пресветата божия римска църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър. Така също и моето царство пожела да получи благословение и царско утвърждение чрез корона на главата на своето царство и патриаршеско благословение от Римската църква, от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър и от пресветия наш отец и вселенски папа Инокентий трети и от когото и да било, като бъдат дадени и отстъпени патриаршеска благословия и поръчение от господин папата на града в моето царство Търново за поставяне и посвещение на архиепископи, митрополити и епископи и други църковни свещенослужителски послушания, при което моето царство позволи те да имат най-пълна власт във всяко притежание и във владенията на моето царство. Притежанията на цялата църква в целокупното мое царство и моят патриарх, митрополитите, архиепископите, епископите и всички свещеници да бъдат, разбира се, под властта на Римската църква и да държат закона, обичая и последованието, които са държали блаженопочившите царе на цяла България и Влашко, някогашните наши предшественици и ние, които следваме по същия начин техните стъпки. А пък моето царство подписва своя златопечатник в потвърждение, че никога не ще отстъпи от Римската църква и от апостолическия престол, от княза на апостолите Петър — сиреч нито самото мое царство, нито другите князе на моето царство ще се отлъчат, но аз ще бъда като призован възлюбен син на светия и апостолически римски престол на княза на апостолите Петър. И каквито земи на християни или езичници тепърва придобие моето царство, те ще бъдат под властта и повелята на същия свещен и апостолически римски престол. И за да бъде смятан за истински и безсъмнен настоящият златопечатник на моето царство, даде (го) царството ми в ръцете на светия римски престол и капелан на господин папата. Подписа се в него и нашето благочестиво и от бога въздигнато царство, в годината шест хиляди седемстотин и дванадесета (1204), индикт седми.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 2–24.

Предложение за мир, направено от цар Калоян на латинския император Балдуин I

Из «Делата на папа Инокентий III»

А гореказаният Йоаниций или Калоян, цар на българите и на власите, отговори, че след като чул за превземането на Константинопол, бил изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи с тях мир, но те му отговорили най-надменно, като му казали, че не ще има мир с него, ако не върне земята, принадлежаща на Константинополската империя, в която бил нахлул с насилие. На това той отговорил, че тази земя той притежавал по-справедливо, отколкото те Константинопол. Защото той си възвърнал земята, която неговите деди били загубили, а те са завладели Константинопол, който ни най-малко им е принадлежал. Освен това самият той бил получил законно царската корона от върховния първосвещеник. А този, който се наричал константинополски василевс, без основание си бил присвоил самоволно императорска корона. Затова властта принадлежала по-скоро нему, отколкото на онзи.

Латински извори за българската история. Т. III. С., 1965, с. 377–378

Разгром на латинците при Одрин през 1205 г.

Из «История» на Никита Хониат

Щом като латинците видели скитите, въодушевили се за нападение и се впуснали към конете и копията си. Те се нахвърлили срещу скитите с всичките си сили, а после скитите отстъпили назад и почнали бързо да се оттеглят, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите, без да забравят да бягат напред. Латинците ги преследвали и гонели, макар нищо да не постигнали, защото вървели след бързи и леко въоръжени войници. Така свършил този ден. След това Йоан се разположил с войските си в недостъпни места и долини, скрил се между хълмове и се грижел враговете му да не могат да забележат неговото присъствие. Той отново изпратил многобройни скити от отряда, който ръководел Коца, и заповядал да действуват както при първия случай, а при завръщането си да вървят по пътя, по който се върнали по-рано. Латинците пък, щом видели отново скитите, бързо и веднага се въоръжили, нахвърлили се срещу тях, размахвайки копията си, и ги преследвали още по-разпалено. Понеже скитите бързо бягали назад, като почти не хвърляли стрели зад гърба си, и понеже били леко въоръжени и бягали с твърде бързи коне, то латинците не забелязали колко далеч отишли в преследването и поради неопитността си достигнали до местата, дето били устроени засади, примки и измами. Впрочем самите латинци били изтощени от усиленото преследване и когато вече и конете им били изморени, те попаднали под неизморените скитски войски и били обградени от всички страни, тъй като скитите ги заобиколили като в кръг. Когато боят започнал, те били притиснати от множество скити, тъй като мнозина скити заобикаляли всеки един от тях. Но като упорити те не отстъпвали и били сваляни от конете, избивани с коси и удушавани с примки; и конете им били също избивани. Като гъст черен облак скитите нападали латинците и не им давали възможност нито да разгърнат конницата, нито да избягат. Загинала най-добрата част от латинската войска, която била опитна да си служи с копия. Загинал и граф Людовик дьо Блуа. А Балдуин бил пленен и изпратен в Мизия. Оттам бил препратен в Търново, където го затворили в тъмница, след като го оковали с окови до шията.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 55–56.

Из «Завладяването на Константинопол» от Жофруа дьо Вилардуен

ЖОФРУА ДЬО ВИЛАРДУЕН (ок. 1155–1213) — виден участник в Четвъртия кръстоносен поход. Отличава се с добра осведоменост и подробно и картинно описва събитията, на които е свидетел. Съчинението му «Завладяването на Константинопол» съдържа изобилен фактически материал за периода от 1197 до 1207 г.

Йоанис, кралят на Влахия, идваше да подпомогне тези от Одрин с твърде голяма войска: защото той водеше власи и българи и около 14 000 кумани, които не бяха покръстени...

Тогава пристигна новината, че Йоанис, кралят на Влахия, идва върху тях, за да подпомогне града; те подготвиха работата си и се съгласиха, че Жофруа маршалът и Манасие дьо Лил ще пазят лагера и че император Балдуин и всички други ще излязат вън, ако Йоанис дойде да се бие.

Те останаха така до срядата на великденските празници. А Йоанис бе сега толкова близо, че се бе настанил на пет левги от тях. И той прати своите кумани да препускат пред лагера; и тревожният сигнал се дава в лагера, и те излизат в безредие. И твърде безразсъдно преследват куманите цяла една левга. И когато поискаха да се завърнат оттам, кумани започнаха да ги обсипват със стрели и раниха много от конете им.

... Императорът, който сам бе в твърде тежко положение, подканяше хората си и им казваше, че той никога няма да побегне, а и те да не го изоставят: и тия, които са били там, свидетелствуват наистина, че никога един рицар не се е бранил по-добре от него. Тази битка продължи така дълго време. Имаше такива, които добре се биха, а имаше и такива, които го изоставиха. Накрая, понеже бог допуска премеждията, те бяха разбити. Там, на бойното поле, останаха император Балдуин, който никога не пожела да бяга, и граф Луи: император Балдуин бе взет жив, а граф Луи убит.

Хрониката на Жофруа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. С., 1947, с. 257–273.

Из «Завоюването на Константинопол» от Роберт дьо Клари

РОБЕРТ ДЬО КЛАРИ — участник в Четвъртия кръстоносен поход. В съчинението си «Завоюването на Константинопол» дава сведения за българо-латинските отношения в периода 1205–1216 г.

След това се случи, че един град, който императорът бил превзел, въстанал срещу него. Името на този град било Одрин. Когато императорът се научил, извикал дожа на Венеция, граф Луис и други барони; казал им, че иска да отиде да обсади Одрин, който бил въстанал срещу него, поканил ги да му помогнат да завоюва този град. Бароните отговорили, че ще извършат това с готовност. Тогава императорът и бароните се приготвили да отидат към града. Когато стигнали до града, обсадили го. Когато стояли там, ето че един ден Йоан Влахът и куманите, всички извънредно много хора, идват към цариградската земя, както и друг път били идвали. Те заварили императора с цялата си войска да обсажда Одрин. Когато хората от войската видели куманите, облечени в кожуси, не се уплашили и не им обърнали повече внимание, отколкото на някоя дружина деца. Куманите и тези хора дошли с много бърз ход, нахвърлили се върху французите, убили мнозина и разбили всички в това сражение. Тъй изчезнал императорът и не се узнало какво станало с него, също граф Луис и много други видни хора, чийто брой ние не знаем, но знаем, че има изчезнали триста души рицари. Който можел да се спаси, върнал се с бягство в Цариград. Дожът на Венеция дошъл, бягайки с много хора, които изоставили палатките и багажа си така, както били при обсадата на града. Те никога не се осмелили да се върнат там, толкова голямо било поражението.

Българското военно изкуство през феодализма. С., 1958, с. 550–551.

Из «Похвално слово на Иван Поливотски» от Патриарх Евтимий

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ — последен български патриарх, бележит старобългарски писател, създател на Търновската книжовна школа. Автор е на жития, похвални слова и послания, в които възкресява страници от миналото на българската държава. С това той цели да повдигне духа на българския народ в борбата му срещу османските нашественици.

След много години, когато при благочестивия цар Калоян българският род се въздигна, цялата гръцка земя бе покорена под ръката му. След като пък франкският народ бе превзел тогава Цариград, а също и цялата гръцка власт, поставили си и цар от своето коляно. Когато българският цар Калоян узнал, че последният дошъл в Одрин, пристига бързо в Пловдив и с голяма хитрост го превзел. Тогава той изпратил войници по плячка към Одрин, а по-голямата войска скрил в известни места. Поставеният пък от франките цар на име Балдуин, без да знае скритата измама, бързо с тия, които имал тогава подръка, впуснал се върху тях. Те се престорили, че бягат, докато го докарали до (скритата) войска. И изведнъж отвсякъде българите се събрали, уловили го и го отвели в Търново, гдето го предали на смърт. Тогава, тъкмо тогава твърде славният Калоян, цар български, мъжки се въоръжил против гръцката държава и всичките им градове опленил и разсипал, завладял цялата им земя дори до Драч. И не само владеел оная земя, която и родният му брат, старият Асен, но и много по-обширна през текущата година 6712 (= 1204).

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. III. С., 1972, с. 226.

Обсадата на град Солун и смъртта на цар Калоян

Из «История» на Георги Акрополит

ГЕОРГИ АКРОПОЛИТ (1217–1282 г.) — виден византийски сановник, историк и писател. Автор е на «История», която обхваща събитията от 1204 до 1261 г. Произведението представлява един от най-важните източници за политическия възход на Втората българска държава при управлението на Иван Асен II. Георги Акрополит е запознат добре със събитията и се отличава с точност в предаване на историческите факти, със стремеж към сравнително обективно отразяване на българската история.

И тъй той (Калоян) сринал до основи Филипопол, твърде забележителен град, който е разположен край Еврос, а освен това всички други градове: Ираклия, Панион, Родосто, Хариопол, Траянопол, Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да изброяваме. А населението той вдигнал оттам и го настанил край бреговете на Истър. Той нарекъл селищата им по имената на собствените им разграбени села и градове. Той отмъщавал, прочее, както казвал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец. И тъй той дошъл чак до самия Солун и умрял, обхванат от болка в страната. А както казват някои, смъртта му произлязла поради божия гняв срещу него. Той видял насън, че въоръжен мъж застанал до него и го ударил с копие в страната. Наистина никой никога не е причинявал такива злини на ромейската земя, така че и име му било дадено (ново), получавайки прякора «куче». Всички го наричали Скилойоан. Защото, като се сближил със скитското племе (куманите) и завързал с тях роднинство, той възприел и характера на зверската им природа и се наслаждавал на убийствата на ромеите. Като умрял, царската власт на българите взел синът на сестра му, по име Борил, който се оженил за вуйна си скитката. Синът на Асен, който бил още дете, бил взет тайно от някого и отведен при скитите (русите).

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 156.

Отслабване на централната власт при цар Борил

Из «История» на Георги Акрополит

Този Слав, имайки в свои ръце силната и почти непристъпна за всички врагове крепост Мелник, бил самостоятелен господар и не се подчинявал на никого от околните владетели. Понякога той помагал на италианците, бидейки (техен) родственик, понякога на българите, съчувствувайки им като едноплеменник, а понякога и на Тодор Комнин. Но никога и никому не се подчинявал и никому не оставал истински верен и предан сигурно и изключително.

Българското военно изкуство през феодализма. С., 1958, с. 413.

Из «Грамота» на крал Бела IV

Грамотата на унгарския крал Бела IV е от 1 юли 1259 г. Съдържа сведения за разгрома на въстанието във Видин срещу цар Борил.

Между другото, когато българският цар Асен Бурул (Борил) поискал помощ от бащата на краля срещу своите противници от Будин, спирайки се на приятелството си с него, кралят лично изпратил Ивашин със саксонци, олаци, сикули и висени в помощ на Бурул. След като те стигнали отвъд реката Обост (Огоста), излезли срещу тях трима кумански главатари. Завързали с тях сражение. Убили двама от главатарите, а третия, по име Карач, граф Ивашин оковал във вериги и изпратил на царя. Когато Ивашин пристигнал до крепостта Будин (Видин), изгорил две от градските порти. След станалата там люта битка и след като конят на Ивашин бил убит под него, той все пак останал жив, макар и да получил смъртоносни рани. След като били убити четирима родственици и други български войници, той възстановил Будин под властта на същия Бурул Асен.

Списание на Българската академия на науките. Т. III. С., 1912, с. 133.

Иван Асен II поема управлението на България

Из «История» на Георги Акрополит

Първият български цар Асен имал двама сина: Йоан и Александър. Първият от тях, докато управлявал българите упоменатият вече от нас Борил, избягал в страната на русите, преживял тук доста дълго и като събрал около себе си няколко руски дружини, започнал да се стреми да си вземе своето бащино наследство: встъпил в борба с Борил, победил го и станал обладател на достатъчно обширна страна. Между това Борил се затворил в Търново и в продължение на седем години издържал обсадата. След това тези, които били с него, останали без сили и се предали на сина на Асен.

Българското военно изкуство през феодализма, С., 1958, с. 412.

Уреждане на българо-унгарските отношения

Из «История на епископите на Садона и Сплит» от Тома Архидякон

ТОМА АРХИДЯКОН (първата половина на XIII в.) — духовник от град Сплит (Далмация). Съчинението му е важен извор за историята на Балканския полуостров.

След това унгарският крал Андрей II, като преминал границите на Гърция, достигнал в България, гдето бил задържан от царя на българите Асен, който не му позволил да премине дотогава, докато напълно и със сигурност не му заявил, че ще му даде за жена своята дъщеря.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 95.

Из «Хроника» на Марино Сануто

И така, когато властта в Цариградската империя била наследена от Балдуин, който бил невръстен, за по-голяма полза бил сключен договор и с клетва било утвърдено, че дъщерята на загорския цар (Иван Асен II), мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство споменатият Балдуин се надявал на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт. Преди споменатият император обещал на Балдуин да отвоюва със своя народ и със свои собствени средства цялата земя на Романската империя (Латинската империя), която предшествениците му (на Балдуин II) загубили в областите на Запада (Балканския полуостров).

Тогава бароните, които се бояли, че след като Балдуин укрепи властта си, ще започне срещу тях предишната голяма борба, която те водели срещу неговия предшественик (Робер дьо Куртене), взели коварно решение, а именно: (Балдуин II) да не вземе дъщерята на загорския цар (Иван Асен II) за жена, макар че тя била твърде красива, а дъщерята на господин Йоан, тогава крал на Йерусалим... И накрая споменатият Йоан бил венчан от същите тези барони за Цариградската империя.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 96.

Битката при Клокотница през 1230 г.

Из «История» на Георги Акрополит

След като Тодор Комнин постигнал такива големи успехи и станал съсед на българите, сключил съглашение с царя на българите Йоан Асен, за когото бе вече споменато, че се възцарил над България след Борил. Той се сродил с него, като взел за своя брат Мануил дъщеря му Мария, която му била родена от наложница. Тодор Ангел обаче нарушил договора с Йоан Асен, тъй като бил човек дързък и нетактичен не само в своите дела като император, но изобщо и в цялото си управление. Като нарушавал често клетвите и престъпвал договорите, (сключени) със своите съседи, той се отправил срещу българите, събирайки голяма войска, съставена от ромеи и италианци. Като задминал Одрин, той тръгнал покрай горното течение на Марица, търсейки да влезе в стълкновение с българите. Той търсел обаче гибелта си, като си мислел, че българите, изплашени, не ще могат да устоят изобщо на устрема на войската му. Не така (мислели) обаче българите; Йоан Асен именно добил смелост по-скоро вследствие на клетвонарушенията и престъпването на договора от страна на Тодор Ангел, отколкото поради собствените си сили, и като взел и малък брой скити за съюзници, на брой едва хиляда души, се спуснал смело в боя. Както казват някои, заповядал да поставят на знамето писания клетвен договор на Тодор. Така (двете) войски се сблъскали при едно място на реката, наречено Клокотница. И нека опишем всичко накратко: Тодор бил разбит напълно от българите и скитите и сам бил заловен от неприятелите. Също тъй немалък брой негови сродници и видни сановници и първенци заедно с цялото си имущество станали плячка на българите. Йоан Асен бил обаче настроен човеколюбиво спрямо пленената войска и пуснал на свобода повечето войници, предимно най-простите и обикновени, отпращайки ги по техните села и градове; така той може би доказвал своята човечност, а може би смятал, че това ще му донесе изгоди: той искал именно да им стане господар, като ги отцепи от ромейската власт; и действително това му се удало. Защото, след като потеглил след това срещу тях, всички му се подчинили без кръв; (така) Одрин паднал под неговата власт, почти в същото време Димотика, сетне целият Волерон, Серес, Пелагония, Прилеп и околните селища. Той нахлул и във Велика Влахия, завладял областта Елванон и оплячкосал чак до Илирик. След като осъществил (така) по-голямата част от желанията си и наредил работите, както му било угодно, той се върнал в своите владения, оставяйки някои крепости под ромеите, но вземайки повечето от тях под своя власт. Поставил в тях войници, стратези и хора, които да събират държавните данъци. Всички му се удивлявали и го превъзнасяли, защото той не си служел с меч спрямо своите поданици, нито пък бил опетнен с избиване на ромеи, както българите преди него. Поради това именно обичали го не само българите, но и ромеите, и другите народи.

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 161–162.

Търновски надпис на цар Иван Асен II

Търновски надпис — намира се на една от колоните в търновската църква «Св. четиридесет мъченици». Изсечен е от Иван Асен II по случай победата при Клокотница.

В лято 6738 (1230), индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай прелестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград и самия този град, владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си (съществуваха), тъй като бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. III. С., 1972, с. 341.

Териториално разширение в Източна Тракия, Беломорието и Македония

Из «Житието на Св. Петка Търновска» от Патриарх Евтимий

По това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните (на латинците) лаяния. Нещо повече, като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите и покори цялата Македонска област, още и Сяр, заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това (той завладя) и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с открито лице свидетелствуват неговите царски хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и завладя всичко дори до царствуващия град, па опустоши и покори самия царствуващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си.

Христоматия по славянска литература. С., 1962, с. 354.

Станимашки надпис на цар Иван Асен II от 1231 г.

Станимашки надпис — бил е издълбан на скалата в Асеновата крепост. Унищожен през 1883 г. и възстановен малко по-късно през 1889 г. над стария надпис.

В годината 6739 (1231), индикт 4, от бога въздигнатият Асен, цар на българите и гърците, също и на другите страни, постави Алексий севаст и изгради тази крепост.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 289.

Възобновяване на българската патриаршия

Из «Борилов синодик»

Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове — архиереи, свещеници и дякони — почете с голяма чест. Още повече, той потърси с голямо желание да възобнови патриаршията на българското царство. Това обновление, прочее, стана така:

Преосвещеният вселенски патриарх Герман по благоволение божие и поради голяма ревност от страна на христолюбивия велик цар Иван Асен, син на стария Асен, с останалите свои братя патриарси: Атанасий, всеосвещения патриарх на Йерусалим на Христовите страдания и на неговото възкресение — светата църква Сионска, майка на всички църкви, и на цяла Палестина; Симеон, всеосвещения патриарх на божия град Антиохия и на цяла Сирия; Николай, всеосвещения патриарх на Александрия и на целия Египет. Тези всеосвещени патриарси, прочее, получиха послание, изпратено до тях от благочестивия гръцки цар Калоян Дука, написано така: «Нашето самодържавно царство моли и призовава ваше отчество да изпълните нашето моление към вас, като съставите ваше послание и го изпратите на моето царство в утвърждение на нашето и вашето решение да се прогласи и да се дарува равна вам патриаршеска степен на град Търново — на църквата «Възнесение Христово», майка на църквите в българското царство, защото и христолюбивият български цар Иван Асен, брат и сват на царството ми, настойчиво иска от нашето царство и от вашето свето отчество да се дари това на неговото царство».

След като преосвещените патриарси прочетоха това писание, те решиха, че това е добро решение, и всеки от тях даде своето съгласие на царските пратеници до тях. Те също така написаха и на Герман, като му съобщиха следното: «До Герман, вселенски патриарх, наш брат, поздрав. Получихме изпратеното ни от тебе и като го приехме за добро решение, даваме на твоята обич подписа на нашето свидетелствуване. Стори, както е угодно нам и на ваше отчество, тъй като имаш властта на по-висш (патриаршески) престол».

Когато гръцкият цар заедно с патриарха получи това, събра от цялото свое царство митрополитите, архиепископите, епископите и всечестните монаси, архимандритите и игуменитите. Така също и христолюбивият цар на българите Иван Асен (свика) от цялото свое царство митрополитите, архиепископите, епископите и всечестните монаси от Света гора. Те се събраха с източния цар Калоян на Понтийското море и провъзгласиха за патриарх благочестивия и свят мъж, прославен с постнически дела и живот, преждеосвещения архиепископ Йоаким, не само устно, но и с писание на патриарх Герман, което всички източни епископи подписаха, запечатаха го с печат и го дадоха на благочестивия цар и на новоосвещения патриарх Йоаким за вечно неотемливо поминание. Заради това, прочее, вписахме тези неща за всички православни, за знание на онези, които слушат, и за спомен на българския народ. На този велик и благочестив Иван Асен, цар на всички българи, вечна му памет.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 44–46.

Из «История» на Георги Акрополит

Той (император Йоан Дука Ватаци) имаше син от императрица Ирина, който получил и името на дядо си, император Теодор Ласкарис. Тогава той навършваше единадесет години. И Асен имаше от съпругата си унгарка малка дъщеря. Името й беше Елена. И тя беше на девет години. И тъй императорът изпрати при българския владетел Асен пратеничество и предложи годеж между децата, сродство между двамата и (съюз за) взаимно подпомагане и подкрепа. Асен прие пратеничеството и договорите се сключиха, като при това се положиха клетви.

След като, както казахме по-рано, двамата царе, т. е. император Йоан Дука и българският владетел Иван Асен, сключиха договорите за съюза, императорът дойде първо в Лампсак и премина със своите войски в Калиопол. Той нападна крепостта, като постави стенобойни машини, и за кратко време я завладя, изтръгвайки я от ръцете на венецианците. След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна с императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт, но остана в пределите на Калиопол. Император Йоан премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството (с него).

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 164–165.

Българо-никейски и българо-латински отношения в края на управлението на цар Иван Асен II

Из «История» на Георги Акрополит

След като това стана така и латинският народ, който винаги хранеше омраза срещу нас и беше още по-лошо настроен поради извършеното наскоро нападение срещу тях от страна на император Йоан и на Асен, а и поради отнемането на земите и градовете им, търсеше случай да ни нападне, като намираше тогава за възможно, както мислеше, да поправи поражението си. И най-напред привлякоха Асен и сключиха с него мир. После заедно с него чрез малки дарове, но с големи обещания привлякоха на своя страна и направиха съучастници в делата си и скитите варвари, скитници и пришълци. И след като събраха толкова голяма помощ от скити и българи, италийците настъпиха едновременно срещу император Йоан. Но тъй като близо до тях се намираше крепостта Цурул, те започнаха войната против нея при участието лично на Асен и толкова хиляди скитски и български войски и с италийски машини...

И тъй, когато крепостта Цурул се обсаждаше, Асен получил внезапно известие, че умряла неговата жена — унгарката. Едновременно умряло и детенцето му, и търновският архиепископ. И тъй като сметнал, че това е божие наказание, той унищожил с огън стенобойните машини и бързо отишъл в Търново. Италийците останаха сами и понеже не бяха достатъчно силни, за да обсаждат крепостта, и те изоставиха войната против ромеите и се оттеглиха в Константинопол...

И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от съпруга й Теодор, разкаял се за това и изпратил пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше за прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи (настъпи) мир.

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 166–167.

Стопанско развитие на България

«Дубровнишка грамота» на цар Иван Асен II

«Дубровнишка грамота» — царствена грамота, издадена през 1230 г. от Иван Асен II след битката при Клокотница. Дава право за безмитна търговия на дубровнишките търговци из българските земи. Тя е ценен извор за административното деление на България.

Моето царство дава тази повеля на дубровнишката страна, на обичните и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли, или Браничево и Бялград дойдат, или ходят до Търново и цялото Загоре, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската област, или Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанаската земя (Албания), или отиват в Солун — навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и купуват и продават без грижа като всеверни и обичани гости на царството ми. Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето да бъде против закона за търговията, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми.

† Асен, цар на българите и гърците †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 43.

«Ватопедска грамота» на цар Иван Асен II

«Ватопедска грамота» — царствена грамота, издадена от Иван Асен II след битката при Клокотница през 1230 г., когато посещава Света гора и дарява богато атонските манастири. Грамотата е източник за разкриване характера на рентата и феодалния имунитет, за държавните институции във Втората българска държава.

Благоизволи царството ми да дари на светия манастир на пресветата Богородица, наричана Ватопедска, който се намира на Света гора, селото, наречено Семалто, което лежи в Серска област, така щото това село заедно с людете и с всичките му правдини и стаси, и прилежания, и доход да го владее и обладава този честен манастир със самовластна и неотемлима власт, докато живее царството ми. А изпращаните от царството ми по всички времена, за да приемат дан и да вършат всякакви работи на царството ми, практори, сиреч севасти, дуки, катепани, десеткари, псари, апокрисиари, аподохатори и другите останали от малки до големи, никой от тях да няма власт да влезе, съвсем ни нога да поставя в метоха на този свят манастир, нито да пише, нито дан да взема, нито комод, нито митата, нито аподохия, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да зове на ангария людете за каквато и да било работа на царството ми — нито самите тях, нито техните коне, нито техните волове, нито ослите им. Но всички люде на този манастир да имат всякаква пълна свобода и да владее (над тях) сегашният честен и христолюбив игумен Доситей и честните и христолюбиви игумени след него. А дан — комод и арико, и ангария, и другите останали налози според закона на царството ми — всичко това тези люде да дават и отработват на този свети манастир и никой друг да не се бърка. Който нещо им напакости, голям гняв ще изпита от царството ми... месец април...

 † Асен, цар на българите и гърците †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 41–42.

Нашествие на татарите в българските земи

Приписка към гръцки ръкопис от XIII в.

Настоящата книга бе купена от Тодор Граматик след нашествието на безбожните татари, когато в България царуваше Калиман Асен, син на Иван Асен, за 5 перпера, в лято 6751 (1242/3), индикт 1, и четящите нека се молят за грешника, за да се спася чрез вашите молитви от вечното наказание.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. III. С., 1972, с. 425.

Из «Хроника на Франция» от Филип Муске

ФИЛИП МУСКЕ (края на XII–нач. на XIII в.) — френски хронист, написал голяма «Хроника» в стихотворна форма.

От Константинопол дошла вест,

която бе много добре дошла,

че беше умрял цар Асен,

който бил много ценен и разумен...

За татарите дойде вест,

която навсякъде бе приета добре,

че кралят на земята на власите (българите)

почти ги разбил.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 103.

Възкачване на Калиман Асен на престола

Из «История» на Георги Акрополит

Наскоро умря и българският владетел Асен. Той се прояви като най-добър човек между варварите — не само за своите, но и за чужденците. Той се държи по-човешки към идващите при него чужденци — и най-вече към ромеите — и щедро им предоставяше храна. И тъй, след като той умря, властта взе роденият му от унгарката син, когото наричаха Калиман...

И тъй император Йоан (Дука Ватаци), както казахме, предприе пътуване на отвъдния материк, на Запад, за да инспектира тамошните земи и намиращите си в тях крепости. Защото той владееше всичко до така наречената крепост Зихна, близо до Сяр. Тогава над българите царуваше 12–годишният Асенов син Калиман. След като императорът дойде в земите на Кисос и като прекара там един ден, на сутринта продължи пътуването и пристигна до река Еврос, наричана на местното наречие Марица, на мястото, където тя тече близо до така наречения Вироски манастир. Когато императорът бе по средата на реката — тя можеше да се премине на кон, понеже беше краят на лятото, третият или четвъртият ден от края на септември, — пристигна писмено съобщение, изпратено от управителя на Ахридос, че умрял владетелят на българите Калиман. Както някои казваха, това станало с него вследствие на естествена болест, но според други той починал от отровно питие, което му приготвили противниците тайно. Но тъй или иначе, той умрял и известието беше истинско, защото се потвърждаваше от постоянни съобщения.

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 170.

Българо-никейска война през 1254–1255 г.

Из «История» на Георги Акрополит

Царят на българите Михаил, който бил женен за сестра на император Тодор, като научил за смъртта на император Йоан и видял, че ромейските владения на запад са останали без войски, пожелал да си възвърне отново отнетата му от император Йоан земя на българите и да присъедини (намиращите се) в нея градове пак към българската власт. Това нещо било отдавна мъка на българите и (Михаил), считайки случая за удобен, като се отправил от Хемус и преминал Марица, в скоро време подчинил под своя власт значителна област и без всякакъв труд завладял много градове. Понеже тамошните жители били българи, и те преминали към своите съотечественици, отхвърляйки игото на чуждоезичниците. А пък градовете, в които били оставени само ромейски гарнизони, които не били в състояние да се сражават при дадените обстоятелства, се покорявали лесно под властта на българите: едни от тия (гарнизони), обхванати от ужас, предавали градовете и получавайки срещу това свобода, (се връщали) в родината си. Други, не можейки да измислят в момента нищо полезно поради внезапното нападение на българите, се спущали в бяг и изоставяли (градовете) без защитници. Трети пък, понеже отбраната на крепостта се била проточила извънредно много, били изтощени може би поради (дългата обсада). А повечето градове били незащитени и лишени от необходимите оръжия. По такъв начин били завладени веднага (крепостите) Станимака, Перистита (Перущица), Кричим, Цепена и всички крепости в областта Ахрида с изключение на Мъняк (на Арда). Единствен той останал в ръцете на ромеите. Българите завладели също тъй Устра, Перперакион, Кривус (всички в долината на Арда) и намиращия се наблизо до Одрин град по име Ефраим...

Когато владетелят на българите научил, че императорът се намирал надалеч, извикал съюзна скитска войска и я изпратил срещу македонските области, за да плячкосват, а и за да изплаши ромеите. Както казваха осведомени хора, тия скити били около 4000 души. Някои разправяха, че били повече, а други — по-малко. И така скитите, като се спуснали покрай Одрин, започнали да грабят местата около р. Регина и да плячкосват селищата около гр. Димотика. Споменатите по-горе началници на оставената в Димотика войска, забравяйки нарежданията на императора, като се въоръжили, отправили се срещу скитите. Ромеите, както е обичаят у тях, били въоръжени с тежки оръжия, а пък скитите били лековъоръжени войници и имали лъкове. Прочее, те започнали да обстрелват отдалече ромеите със стрели, наранявали конете лесно, принуждавали конниците да стават пешаци и накрая ги разбили. Мануил Ласкарис, който имал твърде бърз кон, наричан от него Хризопед, успял да избяга в Одрин. Маргарит Константин бил хванат в плен заедно с мнозина други началници на войската, които скитите продали на българите. Когато императорът узнал за случилото се, разядосал се и побързал да замине за селището Булгарофигон. Той ускорил похода си и засилил движението си (напред). Когато разузнавачите съобщили, че скитската войска се намира наблизо, императорът насочил цялата си армия там, гдето те казали, че обикалят онези. В течение на един ден (войската на ромеите) изминала повече от 400 стадии път, но не попаднала на тях. Защото те били научили за бързото настъпление на императора и побягнали, колкото им сили стигали, а повечето от тях, то твърде видни сред (своето) племе, били избити в околността на гр. Виза...

И тъй, като не можеше да направи нищо против ромеите, понеже императорът бе преминал на запад с толкова много войска и се бе приближил до неговата земя, българският владетел прибягна към споразумение и реши посредник в мира да бъде неговият тъст, русинът Ур, който беше зет по дъщеря на унгарския крал. И най-напред изпрати при императора посланици, които предварително да уредят идването на Ур при него — да бъде без страх и да бъде посрещнат от страна на императора с почести. Така и стана и Ур дойде при императора. И той, и свитата му бяха приети от страна на императора радостно и с подобаващи почести. Той сключи мира, като се закле от свое име и от името на зетя си — владетеля на българите, да бъде предадена на императора крепостта Цепена — българите държаха само нея от крепостите, които владееше император Йоан, а императорът бе в мирни отношения с българите — и двете страни да се задоволяват с предишните граници. След като това се извърши по този начин според желанието на владетеля, Ур каза прощалната си реч и си отиде, като получи царски подаръци. Те, ако бъдат събрани всички видове коне, тъкани и други неща, бяха на брой около двадесет хиляди. А императорът оставаше да чака предаването на Цепена в мястото до р. Регина.

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 192–194.

Начало на междуособиците за българския престол

Из «История» на Георги Акрополит

Българският владетел Михаил (Асен), шурей (на Теодор II Ласкарис), който хранеше голяма омраза против своя зет и император и против ромеите, умрял веднага, ударен смъртоносно от първия си братовчед Калиман със знанието и на някои жители на Търново, когато се намирал някъде извън тази крепост. Като го убил, Калиман му взел жената и, изглежда, си присвоил властта над българите. Но русинът Ур нахлул с войска в Търново и взел дъщеря си, съпругата на Михаил. Защото някои бяха успели да убият Калиман, който бягал от едно място на друго. Но тъй като българският престол останал без законен наследник, първенците се събрали на съвет и решили да приемат да ги управлява Константин, синът на Тих. Но за да му стане властта подходяща и за да изглежда, че царува според наследственото право, изпратиха посолство при император Теодор, за да даде голямата си дъщеря, която се наричаше Ирина, за съпруга на Тиховия син Константин и да се омъжи за него законно, понеже била внучка на предишния български цар Иван Асен и подхождала за подобно властвуване. Но тъй като Константин Тих имаше законна жена, дадоха му развод с нея и я изпратиха при император Теодор. Така се развиха работите на българите, така и император Теодор се помирил с тях и положението в двете страни се успокои.

Гръцки извори за българската история. Т. VIII. С., 1971, с. 204–205.

Българските земи при цар Михаил Асен

Батошовски надпис

Батошовски надпис — надпис на плоча, намерена при с. Батошово, Севлиевско. Съхранява се в Археологическия музей в София.

† Аз Йоаким (?) (по милост) божия патриарх на всички бъл(гари... в... година) на моето архиерейство с божия помощ (... изсе)кох гората в тази пустиня и създадох храм (...на името) на пресветата Богородица Маторска (...и на името на светия) евангелист Йоан Богослов и призовах вели(кия, (-ката) милост на цар Михаил Ас(ен, син на великия цар Асен, а внук на стария (цар Асен...) за този манастир. И не само това, но и... и е царски манастир. И като прие с любов (голяма дойде (или благоизволи) Миха(ил цар и подари на този манастир село (... Батош)ово и Витен. Рибарите (...н) и сам ктиторът Михаил цар на бъдещите цар(е)...

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 210.

България при цар Константин Асен

Боянски надпис

Боянският надпис се намира в притвора на Боянската църква и е направен през 1258–1259 г.

Въздигна се от земята (т. е. от основи) и се съгради (този) пречист храм на светия йерарх Христов Никола и на светия и великославен мъченик Христов Пантелеймон със залягането, труда и голямата любов на севастократор Калоян, братовчед царев, внук на свети Стефан, краля сръбски. Написа се (т. е. изографиса се) пък при българското царство, при благоверния и благочестив и христолюбив цар Константин Асен, индикт 7, в годината 6767 (1258/59).

Златарски, В. Боянският надпис. — Годишник на Софийския университет. ИФФ. Кн. LXXXI. С., 1935, с. 5.

Българо-византийски отношения при цар Константин Асен

Из «История» на Георги Пахимер

ГЕОРГИ ПАХИМЕР (1242–ок. 1310 г.) — изтъкнат византийски историк от втората половина на XIII и началото на XIV в. Заемал е важни църковни и граждански служби в Цариград след 1261 г. Бил е личност с разностранни интереси в областта на поезията, риториката и т. н. Най-значителното му произведение е «История» в 13 книги, посветена на управлението на Михаил VIII Палеолог и на Андроник II. То се отличава с голяма достоверност, тъй като авторът е бил свидетел и участник в описаните събития.

Що се отнася до българите, императорът (Михаил VIII Палеолог) не ги оставяше на мира, а ги дразнеше отблизо. Омразата на Константин срещу императора беше и без това очевидна, тъй като беше подстрекаван от съпругата си Ирина заради брата й, момчето Йоан... Естествено беше и сам императорът да ги мрази, понеже беше мразен от тях, и да отговаря на удара с удар. Когато ромейската империя се простираше до Одрин и едва ли по-нататък, защото земите оттатък бяха под властта на българите, императорът изпращаше там често войскови експедиции, като за учудване сам се разпореждаше оттук. В местата, които случайно бе видял, той оттук умело напътствуваше изпращаните войски — и къде да се разположат на лагер, и как да нападнат, и откъде да връхлетят — от засада или открито, нощем или денем...

След малко време умря Ирина, съпругата на българския цар Константин. След това владетелят поиска да сключи с него съюз, за да настъпи спокойствие за тези при Хемус и за самата Македония (Източна Тракия) и Тракия, понеже там бяха загубени много войски поради постоянни войни. Той проводи пратеничество при Константин и обеща да му даде за съпруга племенницата си Мария, втората дъщеря на Евлогия, за която по-рано беше женен великият доместик Алексий Фил. След като бяха положени клетвите, че им се дават Месемврия и Анхиало (те бяха негови, но императорът ги беше завзел и справедливо беше да ги вземе отново този, който ги е владеел по-рано, като зестра за бъдещия брак). Императорът изпълни условията за брака много щедро и по царски. Самият той и патриархът излязоха заедно с невестата и като стигнаха до Силиврия, стъкмиха там като господарка изпращаната при Константин и му я проводиха, придружена от най-голяма свита, а сами се върнаха. Така императорът изпълни това, което се отнасяше до брака, а въпроса с градовете протакаше, понеже знаеше, че с това ромейската държава наистина ще бъде ощетена.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 118–119.

Избухване на въстанието на Ивайло

Из «История» на Георги Пахимер

Имало там селянин, който пасял свине срещу заплащане, наречен Бърдоква. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижел много за свинете, но никак не се грижел за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната си, нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно. Често, като разговарял с другарите си и с тези, които били около него, той и явно показвал, че си въобразявал големи работи за себе си. Тези по-скоро му се надсмивали и не му вярвали. След това той, не зная откъде, обхванат от такива надежди, насочил вниманието си към себе си и се молел на бога навсякъде. Откъде той би знаел божествените слова наизуст, когато е бил прост и живеел постоянно сред полята, както и сред пасените от него свине? Като прекарвал много време замислен и не предприемайки нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни и свинепаси, разказвал им за някакви явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управляване на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по-иначе се отнасяли с него, отколкото той заслужавал. Той разказвал, че е близо определеното време за бунт. И така един ден, като съобщил, че е получил знак за действие, веднага ги привлякъл за своя свита. Те го следвали, като се надявали, че той ще извърши нещо велико. Те се разпръснали по страната и разпространявали името на свинепаса, уж че му бил даден от бога знак като на бъдещ управител. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности.

И тъй като Константин бил телесно слаб (той бил неподвижен поради счупената си бедрена кост и когато трябвало някъде да се придвижи, пренасяли го на колесница като ненужен товар), мнозина го мразели, а съседите му татари извършвали нападения всеки ден и всъщност правели имуществото на мизийците мизийска плячка. Лахана се сблъскал с татарската фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени, че ще бъдат добре под неговата власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предните дни, а при нападенията си действувал смело.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 345–346.

Смъртта на българския цар Константин Асен

Из «История» на Георги Пахимер

Лахана с всеки ден ставал по-силен и мнозина се присъединявали към него, понеже мразели собствения си цар. Светослав пък, отстранен поради интригите на Мария, вече бил починал. Близките от хората на Константин били унищожени от лукавствата на Мария; колкото пък останали, едни от тях били заподозрени в заговор, а други наистина заговорничели и Константин, останал сам или с малцина, се отправил на поход да се срещне с Лахана, който вече се подигравал с него. Наредил войските и тръгнал с колесница. Онези, на които той се доверявал, заради него отслабили бързината на похода си. Лахана също идвал срещу него и още щом се появил, веднага го нападнал, победил го със сила и го заклал като жертвено животно, без той да направи през време на войната нещо достойно за царството си. Лахана избил една част от войниците му, а с другите си послужил като със собствени. Той вече здраво държал в ръцете си страната, завладявал градове и не преставал да ги завзема, като бивал провъзгласяван за владетел и цар. Такива били неговите дела и така с всеки изминал ден той ставал все по-силен и успешно напредвал.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 346–347.

Император Михаил VIII Палеолог се намесва в българските събития

Из «История» на Георги Пахимер

Виждал (императорът), че българската държава се нуждае от владетел, и предложил вместо Лахана сина на Мицо, Йоан, и смятал, че съдбата, смелостта и самият ход на неговите работи му помагат да се възкачи на престола. Предпочел Йоан, тъй като бил по род и по връзките си с него подходящ за властта... Дал му името на дядо му Асен по тържествен начин пред цялата си свита и определил съответни наказания на тези, които по някаква причина не биха го назовавали с това име. Повикал онези от българите, които били склонни да се присъединят към него, за да ги облагодетелствува веднага, а на другите, които се колебаели, изпратил верни хора, награждавал ги с подаръци и ги укрепвал с надежди, че ще бъдат добре, ако изгонят Мария и приемат за цар Йоан. Той нареждал тези неща от Адрианопол и оказал благодеяние на някои, които веднага още при съобщението само се присъединили, а българите привличал към себе си с демагогски обещания.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 348.

Провъзгласяване на Ивайло за български цар

Из «История» на Георги Пахимер

Мария разбрала, че се намира в безизходно положение и че е попаднала между две злини: от една страна, новопоявилото се зло Лахана, който с нападения опустошавал страната и си присвоявал всички места около столицата още при първия удар, а, от друга страна, войските на императора, които с напредването си ставали все по-многобройни, и всичко, което се намирало извън града, разграбвали и заробвали, а намиращите се в града знатни се стараели всякак да примамят към себе си. Поради това страшни безпокойства смущавали душата на изплашената за себе си и за детето си царица. Тя не била в състояние да се оправи едновременно срещу двете страни и затова решила да се помири с един от двамата, като извлече възможно по-голяма полза от уговореното при помиряването...

След като обмислила това, тя веднага изпратила пратеници при варварина, които да му съобщят нейното желание и искане (защото императорските пратеници не я оставяли на спокойствие). Лахана, щом като чул това, естествено се възгордял и започнал да важничи пред пратениците, като се гордеел, че тя бързала да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и с твърде силната си войска. Все пак той приел предложението за брак доста трудно и неохотно, за да не би някой да каже, че е женолюбец и почитател на женските спални. Същевременно той се пазел от покварените нрави на тези, които ще го приемат, за да не могат да имат презрително отношение към него, а се представял, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни, като дава милост, а не че получава такава. След като и от двете страни били дадени клетвени обещания, тя му отворила вратите. Когато го приела вътре, омъжила се за него и двамата заедно взели знаците на царското достойнство. Така си мислела тя, че е подготвила достоен противник на императора.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 350–351.

Цар Ивайло разбива войските на византийските нашественици

Из «История» на Георги Пахимер

През същата година, лишен от Търново и съпругата си, Лахана не останал спокоен, но събрал достатъчна войска и почнал да напада жителите на Търново (Асен бил още в града, задържайки при себе си протостратора Касим бег, когото императорът удостоил с тази длъжност — тогава императорът все още бил благосклонен към Асен). Лахана причинил твърде големи злини на ромейските войски. Най-напред се сблъскал с около 10 000 наши войници, които идвали в помощ на обсадените и които водел протовестиарият Мурин, когато се разположил на лагер при Диавена (в Котленския проход). Лахана нападнал с малобройна войска многобройната наша войска и на 17 антестирий (юли) влязъл в сражение с нея, победил я със сила и извършил голямо клане: едни погубил по време на сражението, а други пленил и след това жестоко избил. Отново и наскоро след това на 15 посейдон (август) нападнал около Хемус войските на протовестиария Априн, който имал около 5000 войници, накрая Лахана ги победил, а него погубил. Тогава извършил много подвизи, понеже се сражавал самият с безумна смелост.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 353–354.

Гибелта на селския водач

Из «История» на Георги Пахимер

По-късно, след като Асен избягал и Тертер завзел престола, Лахана решил да отиде при Ногай и да го моли да му помогне. От друга страна, императорът не оставял без грижа българските работи, но и той изпратил Асен при Ногай с многобройни подаръци, молейки го да не изостави владетеля от рода на българите, но да го защити като брат, който търси справедливост за себе си. Ногай приел Лахана, тъй като той дошъл по-рано, но Асен приел благосклонно. Ногай впрочем приел подаръците и на двамата, като им причинил голяма мъка. Той ги задържал много време и ги водел със себе си (защото една цел имали и двамата срещу Тертер, макар и да спорели сами помежду си за царството и още повече се разделяли). Той не правел нищо, но протакал да мине време, като обещавал помощ ту на единия, ту на другия. Против желанието си те робували на хрумванията му. Веднъж той уредил пир и пиенето продължило дълго време. Когато били пияни и разсъдъкът ги напуснал, изведнъж Ногай скочил като от сън и като си спомнил тогава за препирните им (Асен бил седнал до него, а Лахана и протостраторът му Касим бег по-долу, но от двете му страни), заповядал така спокойно на заобикалящите го, като че ли не възнамерявал нищо да върши, да хванат Лахана, както той бил седнал. Тогава казал: «Този е враг на моя баща императора и не е достоен изобщо да живее, но да бъде посечен». Те неочаквано го хванали от двете страни за ръцете, забили меч в гърлото му и го убили там, където паднал. След това Ногай заповядал да бъде убит гледащият тези неща Касим бег и слугата веднага го убил, като забил меча си в гърлото му. Асен, гледайки страшната гледка, цял се вцепенил и изпитал най-голям ужас за себе си. Тогава и той щял да пострада по същия начин, ако не го запазила Ефросина, която наскоро след това го изпратила обратно. За тези неща толкова.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 354.

Приписка към Свърлижкото евангелие

Приписката към Свърлижкото евангелие е единственият исторически извор, в който се споменава за селския вожд Ивайло.

В името на отца и сина и светия дух. Аз, раб божи Константин четец, назован Войсил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги, назован поп Радослав, в град Свърлиг, в дните на цар Ивайло и при нишавския епископ Никодим, в 6787 (1278/79), индикт 7, когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете, като изправяте, а мене, грешния, не злословете, но по-много благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 65.

Премахване на татарската хегемония

Из «История» на Георги Пахимер

Доверявайки се на тях, той (Ногай) нападна земята на българите. А и сам Тертер, уплашен от заплахите на Ногай, беше избягал при императора и пребиваваше някъде около Одрин, защото императорът беше отклонил молбата му да бъде приет, за да не би, като го поиска Ногай, да предизвика гнева му, ако сам, както е известно, го приеме като молител. И тъй след смъртта на Ногай синът му Чака, доверявайки се на тези около себе си, нападна българите не без основание, защото имаше за жена дъщерята на Тертер. Той взе със себе си и брат й Светослав и заедно с него пожела да си подчини българите. А Светослав, като беше беден, срещнал бе някакъв забогатял от търговия човек Панталеон. Той бе благородник и от царска кръв, а другият — прост и обикновен човек. Светослав се ожени заради богатството на Енкона, дъщеря на някой си Манкус, възприета някога при светото кръщение от Ефросина, жената на Ногай. Той спечели с дарове симпатиите на българите, като имаше за господар Чака, заедно, с него завзе Търново. След това Светослав за малко остана спокоен, когато реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото по майка беше българин, а баща му бе от куманите, нахвърли се върху зетя си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които с доверие използуваше за такива цели. Той хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите. И така вследствие на толкова голямо престъпление той стана господар на всички...

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 123–124.

Българо-византийски отношения при цар Михаил III Шишман

Из «История» на Йоан Кантакузин

ЙОАН КАНТАКУЗИН (поч. 1383 г.) — едър византийски феодал, който от 1347 до 1355 г. е император на Византийската империя. Автор е на «История», състояща се от 4 книги и обхващаща събитията от 1320 до 1356 г., с някои добавки до 1362 г. Кантакузин е добре осведомен и дава ценни сведения за преломните моменти от средата на XIV в. Същевременно той е твърде пристрастен и очевидна е тенденциозността на авторовата позиция.

По същото време мизийските велможи, след като техният цар (Георги) Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, владетел на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където бяха техните дворци и цялата останала власт...

(Михаил III Шишман) с цялата си войска се втурна в ромейската земя и оплячкоса всички по-горни области на Тракия чак до Вира, като ги преброди най-много за дванадесет дни. Но не взе много плячка, понеже селяните предвидливо се затвориха в крепостите и градовете. Младият император, който се намираше в Димотика, не се противопостави на мизите, понеже нямаше достатъчно събрана боеспособна войска. Обхвана го голяма мъка, тъй като не можа да се противопостави на неприятелите. Удряйки с крак в земята, обхванат от гняв, и като се подготви, съобщи на Михаил, който се връщаше: «Ти събра подвластната си войска, нахлу в нашата земя и я опустоши, колкото можа. Понеже аз не мога да се сражавам с тебе сега в редовен бой, най-добре би било да се сражаваме в единоборство». А той отговори, че няма ум ковачът, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а вместо с тях си служи с ръка. А самият той щял да предизвика голям смях, ако рискува не с голяма и добра войска, а със собственото си тяло. Поради това той не щял да направи онова, за което императорът го подканял. Императорът бил обхванат от гняв, понеже Михаил го надхитрил в играта... Михаил отговори по този начин и се върна в Мизия.

Докато се събираше войската, от царя на мизите пристигнаха при младия император пратениците на Гръд и Панчо, които съобщиха, че техният цар, желаейки да бъде приятел на ромейските императори, се оженил за сестрата на императора, която се била омъжила за царувалия преди него над мизите, и извършили определените за брака обреди. Редно било, прочее, да бъдат премахнати всички различия и поводи за война. А те, като сключили мирните договори, ромеи с мизи завинаги да се сприятелели и да не се обиждат помежду си в нищо, но всички да бъдат като под една власт. Императорът ги приел радостно и ги наградил царски с дарове и казваше, че станалото сродяване отговаряло на неговите желания. След това сам изпрати при царя на мизите като пратеници своя сват, великия стратопедарх Андроник Палеолог, и Йоан Аплесфар, за да потвърдят мира с тях. И ромеи, и мизи прекараха в мир дълго време.

Гръцки извори за българската история. Т. X. С., 1971, с. 36.

Битката при Велбъжд през 1330 г.

Из «История» на Йоан Кантакузин

А Михаил, царят на мизите, настроен враждебно срещу краля, архонта на трибалите, поради някакви недоразумения, се подготвяше да воюва срещу него. Когато разбра, че императорът е също негов враг, проводи пратеничество при него и го помоли да нападне краля, за да бъде сразен лесно от двамата. А тъй като и императорът реши, че е време да накаже трибалите, които обидиха ромеите, предложи на Михаил войска. Той добави, че и да не го вика, той сам смята с войска да нападне трибалите, понеже твърде много е оскърбен от тях. Императорът събра войска и като си набави всичко, от което се нуждаеше, през Пелагония нахлу в земите на трибалите и опустоши известна част от нея... Архонтът на трибалите крал Стефан (Дечански), когато се видял обграден и от двете страни с неприятелски огън, реши, че не е в състояние да се противопостави на двамата царе, ако раздели войската си. Той предпочете да се срази с царя на мизите и като пристигна, разположи се с цялата си войска на лагер до него в удобно място, с тесен и мъчнодостъпен проход. Там постави пехота да го охранява така, че никой да не може да го нападне през него. Те водили преговори помежду си и като не могли да се разберат, решили, че трябва да воюват. Съгласили се да сключат примирие за един ден, за да се сражават на следния ден. Тъй като вече не достигала храна в лагера на мизите, царят Михаил решил, че трябва да изпрати отбрана войска за храна в деня на примирието. И по-голямата част от войската се пръснала по околните места за грабеж. А кралят, като видял пръснатата войска на мизите и като счел, че моментът е удобен да се нахвърли върху Михаил, който бе надхитрен от него, с най-голяма бързина взел въоръжената войска и като довел триста тежковъоръжени алемани, пренебрегнал договора и потеглил срещу мизите. Като видял идващата войска на трибалите, Михаил разбрал, че е излъган, но и сам с възможна бързина въоръжил войската и я извел на сражение. И преди са се подредят, трибалите нападнали, обърнали мизите в бягство и ги победили напълно. Едни от тях избили в сражението, а колкото хванали живи, взели им оръжието и ги освободили. Защото не бе редно да се поробват помежду си, тъй като бяха едноплеменни. Михаил, ранен смъртно, бил хванат още жив и отведен в лагера на неприятелите. И като живял малко, умрял. Трибалите разграбили лагера на мизите.

Гръцки извори за българската история. Т. X. С., 1971, с. 102.

Възцаряване на цар Иван Александър

Из «История» на Йоан Кантакузин

В началото на пролетта дойде писмо от Цариград до императора, което му известяваше, че двама от знатните у мизите, протовестиарият Раксин и логотетът Филип, въстанали срещу управляващата ги съпруга на Михаил, която бе леля на крал Стефан, и я лишили от властта. Тя заедно с децата си избягала и отишла при своя племенник краля. А онези убедили и другите динати на мизите и посочили за свой цар Александър, племенника на царувалия преди това Михаил и син на Срацимир. Щом заел властта, той взел колкото войска имало у мизите и немалка съюзна скитска войска и се отправил на поход срещу предалите се преди това доброволно на императора градове. И освен Месемврия едни от тяx ги подчинил с оръжие, а други — доброволно.

Гръцки извори за българската история. Т. X. С., 1971, с. 135.

Битката при Русокастро през 1332 г.

Из «История» на Йоан Кантакузин

Когато се приближиха един до други така, че да се виждат, когато слънцето се издигна над хоризонта и даде възможност да се види по-ясно войската, тогава вече ясно се виждаше, че войската, която напредваше, е скитска. Защото те не бяха наредени заедно с мизите, но си имаха свой собствен строй. Когато бяха толкова близко, че да нападнат, скитите отбягнаха императора и предните редици, а нападнаха тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе преследван чак до Русокастро. А ромеите се струпаха там и се защитаваха от варварите извън стените. Императорът с предните шест отряда, макар задните да бяха обърнати в бягство, ни най-малко не отстъпи, но веднага потегли срещу мизите и се сблъскаха малцина с мнозина. Когато сражението стана твърде тежко и продължително и ромеите показаха голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от множеството мизи и изпаднали в тежко положение, отстъпиха назад. А императорът заедно с великия доместик и с Мануил Асен, брата на жената на великия доместик, който командваше императорския отряд, и с други 50 отбрани измежду знатните най-напред прогониха намиращите се срещу тях. После, след като сражението стана твърде ожесточено и мнозина (неприятели) се стекоха, те не можаха да запазят строя, но като се пръснаха кой както можа, отстъпиха... Същевременно императорът и тези, които бяха влезли в сражение с мизите, макар и да беше настанало бягство, като отстъпваха, без да се обръщат, не допускаха да бъдат обстрелвани в гърба, но като се отбраняваха и защитаваха, дойдоха до Русокастро. А там, като се събраха с останалата войска, заедно геройски се отбраняваха срещу скити и мизи до третия час на деня. А варварите, като не можаха да постигнат нищо повече (те не можаха да дойдат да превземат със сила Русокастро), пръснаха се и се върнаха в собствения си лагер. В сражението паднаха и бяха пленени 37 ромейски конници, от които шест бяха от императорския отряд, а пехотинци — 65. Повечето или почти всички бяха пленени от скитите или погинаха. От мизите загинаха малко повече от ромеите. При това победата бе явно на страната на мизите, понеже ромеите не се противопоставиха, но като побягнаха безредно, дойдоха в Русокастро. А около обяд на същия ден Александър, царят на мизите, изпрати Иван, един от своите знатни, като пратеник при императора и помоли сключените предния ден договори да останат нерушими и за по-голямо приятелство и сигурност на договорите да сгоди дъщеря си за неговия син. Императорът отговори, че сключените договори харесват и нему, тъй като той и по-рано смятал, че мирът е бил сключен не по принуда, но заради изгода... И царете положиха клетва според обичая. И пуснаха оцелелите ромейски пленници без откуп, защото така бе уговорено в договора. На следния ден, като се събраха на същото място, ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се предния ден по време на сражението.

Гръцки извори за българската история. Т. X. С., 1971, с. 110.

Из «История» на Никифор Григора

НИКИФОР ГРИГОРА (ок. 1295–1360 г.) — един от най-известните късновизантийски историци и писатели. Автор е на богословски, философски, астрономически и други съчинения. Основната му творба «История» се състои от 37 книги и обхваща периода от 1204 до 1359 г. В нея се съдържат редица сведения за българската история. Григора е добре осведомен за хода на събитията, но често проявява пристрастие.

Докато и в момента се развивали тия неща в Димотика, императорът събрал достатъчно войска и започнал внезапна и необявена война срещу българите, преди те да разберат, имайки за цел да си придобие отново крепостите около Хемус, които били преминали на страната на Александър. И тъй като навлязъл в неприятелска (територия), той започнал да опустошава и опожарява страната, без да щади дори житните снопи по харманите. Като се насочил срещу крепостите, заплашвайки ги с обграждане и обсада, той склонил някои да му се предадат доброволно. Намиращите се в тях защитници, поставени според договор от Александър, се оттеглили. Научавайки тези неща, Александър, твърде огорчен, изпратил посолство до императора за мир, казвайки, че не е достойно за християните да се нападат тъй вражески помежду си, докато има възможност да бъдат в съгласие един с друг в делата на мира и заедно да се противопоставят на неверниците, които са неприятели и на едните, и на другите. Императорът обаче заявил, че е правилно възобновените някога от ромеите крепости да принадлежат на тях, и отпратил пратениците, без да постигнат нещо... Като чул този отговор, Александър съвсем не можал да го понесе спокойно и веднага събрал своите военни сили, на брой до осем хиляди души. Той пратил да извикат и две хиляди наемници от скитите. И като се вдигнал от Търново, след пет дена пристигнал и се разположил на лагер близо до крепостта, наречена Русокастро, защото бил узнал, че там е императорът.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 352.

Вътрешно състояние на българското общество

Из «Даниловия продължител»

В този час дойдоха пратеници от страна на брата на този цар Михаил (Шишман), наречен Белаур, и от всички велемощни (люде) на онази земя (България), които бяха почетени с голяма чест и славно име по достойнство от този български цар и които имаха пълна власт над всички области и градове в онази земя вместо царя, тъй като бяха спрямо него като същински братя.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 317.

Из «Житие на Теодосий Търновски» от патриарх Калист

ПАТРИАРХ КАЛИСТ — цариградски патриарх, заемал два пъти престола — първия път от 1350 до 1353 г. и след абдикацията на император Йоан Кантакузин — от 1355 до 1363 г. Поддържал тесни връзки с български книжовници от XIV в.

Прочее, по царска заповед съборът се събра. Тогава царят зае първо място заедно със синовете си, казвам, с Шишман и Асен, в новоиздигнатия от него палат; при тях беше и патриархът кир Теодосий, после: свещенейшият великопреславски митрополит прототрон Доротей, дръстърският митрополит Захарий, овчеградският митрополит Лазар, ловчанският митрополит Партений, филипополският митрополит Мануил, средецкият митрополит Леонтий, вдовствуващият мадитски митрополит Яков, епископ Доротей и архимандрит Йоаникий от великата лавра «Свети четиридесет мъченици». Присъствуваха и следните добродетелни старци, които бяха дошли от пустинята заедно с блажения Теодосий и които бяха изпълнени с всякакви божествени добродетели: свещеният йеромонах Сава, йеромонах кир Тимотей, йеромонах кир Дионисий и множество други иноци.

Със светъл глас той проповядваше православната вяра; че еднородното божие слово, след като прие нашата плът от девическата кръв на божията майка и пречиста, бидейки съвършен бог, стана и съвършен човек зарази нашето спасение и че който не се покланя на въплътения бог Христос и на неговата майка, изписана на икона в човешки образ, да бъде проклет и да бъде осъден с неверните. Освен това (осъдиха) и скверната и богоненавистна богомилска, т. е. масалианска ерес, а така също и другата, новопоявилата се, говоря за Варлаамовата и Акиндиновата ерес, и решиха да бъдат изгонени далеко от техните предели нейните служители и застъпници, та занапред българската страна да се очисти съвършено от такива нечисти плевели, а пък благочестивата вяра толкова чисто да сияе, че да задминава и слънчевите лъчи, както би рекъл някой.

Съгласно със закона и с най-голямата предпазливост благоверният цар Иван Александър разследва гореказаните хулители-евреи и след като намери виновните, заповяда да ги предадат на смърт. Ала поради своето човеколюбие той отмени смъртната присъда и отсъди да бъдат наказани с мъчение, от което другите да се поучат, за да не хулят... Така светлият събор, като се приключи и нанесе светла победа, свитъкът биде подписан от царя с червени букви и подпечатан с печата на царя в двадесет и осмата година от неговото царуване, а от сътворението на света в 6868 (1360) година.

Киселков, В. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник. С., 1926, с. 8–26.

Из «Приписка» към Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър

Приписката се съдържа в Лондонското четвероевангелие, известно със своите 366 миниатюри. След падането на България под османска власт Четвероевангелието попада във Влашко, а през XVII в. — в атонския манастир «Св. Павел». През XVIII в. е подарено на лорд Кързон. Днес се съхранява в Британския музей в Лондон.

Благоверният, христолюбивият, превисокият и благочестивият самодържец цар Иван Александър го (евангелието) намери подобно на светилник, сложен на тъмно място и забравен, поставен в нерадение от древните царе. Този христолюбив цар Иван Александър го намери с божествено желание и като го изяви, биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч и бе положено за показ; биде обковано отвън с позлатени дъски, а вътре биде украсено художествено от живописци с животворни образи на господа и на неговите славни ученици, (изписани) със светли шарки и злато. (Това бе сторено) за утвърждение на неговото царство. Както великият в светиите цар Константин заедно с майка си Елена извади из недрата на земята животворния господен кръст, така и той — този четвероблаговестник. Тогава той владееше скиптъра на българското и гръцкото царство заедно със своята благоверна, благочестива и новопросвещена царица госпожа Теодора, едноименна с божия дар, и със своя роден и превъзлюбен син цар Иван Шишман. За слава на твореца на всичко и на неговите благовестници Матей, Марко, Лука и Йоан, с чиито молитви да получи от бога победа над враговете, които воюват против него, и да съкруши главите им под своите нозе. Амин. В годината 6864 (1355/56), индикт 9. † А този, който написа тази книга, се нарича монах Симеон, раб на господина моя цар.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 151–152.

Из «Зографска грамота» на цар Иван Александър

«Зографска грамота» — дарствена грамота, издадена през 1342 г. в полза на манастира Зограф. Оригиналът се съхранява в Зограф. Документът съдържа сведения за характера на феодалните отношения в България през XIV в.

Този (дом), прочее, отдавна се владее от православните, благочестиви и христолюбиви български царе, деди и прадеди на моето царство, и всеки от тях, дори и до нашето царство, е придавал и го е крепил според своето благоволение, за свое упоменание. Откакто пък е благоизволил господ бог мой Исус Христос по милостта и застъпничеството на пречистата негова майка и ме постави на престола на българското царство, който е дядов и прадядов на моето царство, то също и моето царство прилагаше и даваше според възможностите си през всички свои времена... И понеже отвъд в гръцката държава, при реката Стримон се намираше селото, наречено Хантак, и за него бе известно на царството ми, че е било искано много пъти от мнозина в прежни времена, а също са искали това село и бившите преди нас царе и крале, като давали за него много хиляди, но не го получили...

И понеже царството ми успя да постигне тази отдавна желана и добра молба, то благоизволи и моето царство и издава настоящото златопечатано слово на царството ми, чрез което и повелява царството ми и споменатият манастир на царството ми да има и да владее казаното село Хантак без крамоли, напълно неприкосновено и непоколебимо и неутомлимо, с всички негови прилежания и приходи.

Също така да не се задява владението на този всечестен манастир за заплащането на казаните петдесет перпера, които се плащаха заради житарство и горнина и градозидание, понеже ги измоли и тях царството ми от превисокия цар Калоян Палеолог, възлюбения племенник и сват на моето царство.

† Иван в Христа бога верен цар и самодържец на всички българи Александър †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 72–76.

Из «Мрачка грамота» на цар Иван Александър

«Мрачка грамота» — дарствена грамота, издадена през 1347 г. на манастира «Св. Никола» в областта Мрака, Радомирско. Оригиналът се съхранява в Хилендар. Документът съдържа сведения за характера на феодалните отношения в България през XIV в.

Благочестиво и много богоугодно е да се проявява топла любов към светите и божествените църкви, изрядно да се украсяват с царски дарове и повели — това е угодно на вседържителя бога и е благоприятно за всички...

Поради това благоизволи царството ми да дари този благообразен всенастоящи хрисовул на царството ми на този манастир на царството ми на светия великославен чудотворец и архиерарх Никола, който (манастир) се намира на мястото, наречено Оряхово (Радомирско), за цялата област и владение на този манастир и за всичките му люде, и за всичките му работници, и за всичката му зевгелия, и за людете оряховяне, които се намират в Средец, и селището Белица (Софийско) до междата Костинброд (Софийско), и селището Бобовци (вероятно гара Бов), и селището Дръщряне, и Коноръз (неуточнени), и сенокосите в Ракита (Брезнишко), и Блатечница (Радомирско) с цялото бранище, гдето и да са, или парици и отроци, или технитари, или каквито и да било люде, или пък ниви, или лозя, или сенокоси, или воденици, или градини, или оградени места, или бранища, или рибни ловища, или орешаци, или каквито и да са други владения и прилежания на този манастир — над всички да владее този манастир на светия архиерей и чудотворец Никола.

А от всички българи и служители на царството ми, малки и големи, изпращани по всички времена по цялата страна да събират дан и да извършват всякакви служби на царството ми, които са сегашните севасти на тази област, дуки, катепани, писачи, всякакви десеткари — свински, овчи и пчелни, винари и готвачи, аподохатори, крагуяри и песяци, градари, събирачи, изгончии — никой от тях да няма власт да уврежда, нито насила да поставя нога в тези села и людете и селищата на манастира на царството ми и всичките му правдини — нито да пише, нито дан да взема, нито комод, нито митата, нито някакъв десятък, нито хляб, нито вино, нито зоб, нито пилета, нито тях самите да взема на каквато и да е служба в царството ми, нито кон да им взема в ангария, нито волове, нито осли, нито подвод да взема, нито в нещо друго да наврежда на тези люде...

† Иван Александър в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци †

† Царят повели, Добромир писа в Сергевци, декември, 1–ви ден, събота †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 130–134.

Из «Грамота на манастира «Св. Богородица Елеуса»

«Грамота на манастира «Св. Богородица Елеуса» — дарствена грамота, издадена през 1354 г. в полза на манастира «Св. Богородица Елеуса» в Месемврия (Несебър).

...Поради това и моето царство, като цени, както се каза, божествените молитви на подвижниците повече от злато и скъпоценен камък, пожела царството ми, щото монасите, които се подвизават в честния манастир на пресветата Богородица Елеуса в Месемврия, да бъдат напълно необезпокоявани и манастирът заедно с монасите в него да бъде освободен от всякаква ангария, псомозомия, градозидание и каквато и да било друга тегоба. Също така и онези, които се случи да пребивават отгдето и да било в манастирските предели, и те да се наслаждават на пълна необезпокоеност. Не само това, но и неговата лодка да бъде освободена за вечни времена от плащане на всякакво мито...

† Иван в Христа бога верен цар и самодържец на българи и гърци Александър †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 140.

Контакти на българската държава с Венецианската република

Из «Търговски договор на цар Иван Александър с Венеция»

Договорът е сключен през втората половина на 1347 г. Свидетелства за активните търговски връзки на България с Венецианската република. Оригиналът не е запазен. До нас са достигнали само 4 късни преписа в италиански превод.

Моето царство дава тази повеля на моите приятели и братя франки венецианците и се заклева моето царство в бога отца и в дева Мария, и в светия истински кръст, и света Петка Търновска, и в моята душа, че всички венециански търговци могат да отиват и идват със своите кораби и стоки по цялото наше царство здрави и безпечни. Те трябва да плащат за търговия 3 на стоте. Не може да понася наказание нито синът за бащата, нито бащата за сина. Ако за нещастие се случи да погине някакъв кораб, да се спаси имането и лицата. Също за тегло от сто перпера да платят 4 гроша. За... половин кантар 3 гроша. За тегло на стока на кантар 1 аспра и четвърт. За мачтово дърво на голям кораб два перпера, на малък един перпер. Ако стоките не се продадат, да вървят, гдето им се нрави, по суша или по море и да не плащат нищо. Също така не може да се запечатва или да се тури възбрана в къщата на някой венецианец, ако не се отиде първом на съд. Също ако умре някой венецианец, ако не е бил първом на съд, никой да не може да се разпорежда с неговите блага освен самите венецианци. Също така да могат да купят и да построят църква и ложа, гдето им се нрави в земите, без никой да им се противопоставя по тази повеля. Който би дръзнал да се противопостави, да бъде предател спрямо моето царство.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 137.

Първи опити за сключване на българо-византийски съюз срещу османските завоеватели

Из «История» на Йоан Кантакузин

... Императорът проводи пратеничество при него и най-напред се оправдаваше относно нападението на варварите. То не било станало с негово знание, но те, като станали твърде силни, изглежда, вършели това по свой почин. Това станало не толкова поради тяхната сила, колкото поради нежеланието им да се откажат от алчността си и от стремеж към чуждото. Те лесно могли, ако се споразумеели, да си помагат взаимно, колкото могат, и да възпират варварите... Императорът това съобщи на Александър. И онзи реши, че съветът на императора е полезен, и се залови за работа. Случи се и нещо друго, което го подтикна повече към действие. В двореца му в Търново имало някакъв нарочен пратеник. Събрал се много народ и когато той преминал между тях, а пратениците на императора го следвали, всички викали на своя език, че трябвало да направят всичко според предложението на император Кантакузин и на всяка цена да се предпочете мирът с него, за да не би, като бъде въвлечен във война, самите те да загинат, погубени от варварите. И те искали да се съгласи с пратениците. Когато Александър попитал пратениците дали са разбрали казаното, а те отвърнали, че не са разбрали, той им заговорил на гръцки и считал искането на тълпата за твърде добър признак, че делото е твърде полезно за тях, понеже, без да бъде питана от някого, (тълпата) сама съветвала това, което е изгодно. И той веднага се съгласи и отпрати пратениците. А императорът се зарадва, като научи, че Александър на драго сърце е приел предложението и е пожелал да даде пари за приготвянето (на флота). Той смяташе, че ще може да попречи на варварите да погубват с нападения ромеи и мизи, и се отправи да се приготви с флотата, за да се противопостави на варварите.

Гръцки извори за българската история. Т. X. С., 1971, с. 308.

Нашествие на турците на Балканския полуостров

Из «Безименна българска хроника»

«Безименна българска хроника» — хроника, съставена в началото на XV в. Обхваща събитията от 1296 до 1417 г. и описва настъплението на османците на Балканския полуостров.

В 6804 (1296 г.) се вдигна от източните страни, от планината, назовавана Ефтра (вероятно Олимп, в Мала Азия), някой си Отман (Осман), произхождащ от измаилски род, нападаше на кармианците, биеше се и се сражаваше с тях постоянно, побеждаваше ги, а също и обитателите на Харсан. Така също той постепенно дойде и в земята на Аидин, Филаделфия и Малаина. Като опленяваше и завладяваше всички тези земи, Отман умря, след като преживя 30 години.

Неговият син Оркан му бе наследник. Той начена още по-голямо дело, като водеше войни и покоряваше, докато стигна до гръцките страни, там, гдето се намира град Бруса. Той обсади с войските си града, опожари околностите му и го завладя заедно със сина си Аморат Велики. И така той се настани там с престолнината си. Не след много дни умря и Оркан в 6870 (1362) г. Остана Аморат, който бе млад и буен и се опълчваше силно против българите. Той искаше от гърците да го пропускат, но бе възпиран от множеството кораби и катърги (галери), които Кантакузин много добре хранеше и поддържаше, за да пазят брода на Галиполи. Аморат, както казахме, бе принуден да премине морето. И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеша и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците; не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: «Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете». Те обаче никак на обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: «Когато турците дойдат при нас, ние ще се браним от тях». Тогава Кантакузин се споразумя с Амората, положиха клетви и си дадоха един другиму писма, които се пазят и до днес, да не увреждат турците в нищо на гърците навеки, нито в Романия, нито в Македония. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат през Галиполи.

И премина Аморат, синът Орканов, с турците в 6834 (1326) година и се отправиха против Средец. Българските войски се събраха под началството на Александровия син Асен и стана голям бой. Тогава убиха Асен и погина голямо множество от българите. Българите отново се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха (турците), като плениха множество народ и го отведоха през Галиполи.

Кантакузин, след като царува 25 години, умря. Калоян стигна зряла възраст и прие царството на своя баща в 6845 (1337) г. Калоян имаше двама синове — Андроник и цар Мануил. Андроник се споразумя с Аморатовия син Челеби Велики да убие своя баща Аморат, а Андроник да убие своя баща цар Калоян. Цар Калоян и Аморат узнаха това и двамата. Аморат улови Челеби и му извади очите, както и цар Калоян улови своя син Андроник и му извади очите. И царуваха двамата заедно — Аморат и цар Калоян, в мир помежду си и с голяма обич.

Аморат отново се вдигна да отиде или против българите, или против Углеша. Когато Углеша и крал Вълкашин узнаха това, събра се множество сръбска войска, а също и от Далмация, и от Требине. Защото Углеша и брат му крал Вълкашин слязоха чак до град Сер. Тогава дойдоха и множество турци заедно с Аморат, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин. Двамата загинаха в 6879 (1371) г., на 26–ия ден от месец септември. Турците взеха множество пленници и ги преведоха през Галиполи. Преди това сражение, прочее, умря търновският цар Александър в 6870 (1362) г., на 17–ия ден от месец февруари. На престола се възкачи цар Шишман, син на Александра. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си, царицата госпожа Тамара.

Тъй като по това време в Цариград царуваше Калоян Палеолог, турците тогава престъпиха клетвите, които бяха сключили с гърците, и си засвоиха град Галиполи и околните му села, завзеха Македония и така наченаха да воюват, както им е угодно. На брода поставиха свои стражи с катърги, като изгониха и отпратиха гърците по домовете им.

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 266–275.

Битката при Черномен и последиците от нея

«Приписка на монах Исай» от 1371 г.

Припискате е добавена от светогорския монах Исай към превода, който извършил на съчиненията на Дионисий Ареопагит. Тя дава сведения за турското нашествие в Тракия.

В добри времена почнах да превеждам тази книга на св. Дионисий, когато божествените църкви и Света гора процъфтяваха като рай, като постоянно напоявана градина. Свърших я обаче през най-злочестото от всички зли времена. Тогава бог бе излял гнева си над християните от западните области, тогава деспот Углеша вдигна всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около шестдесет хиляди избрана войска, която тръгна в Македония да изгони турците, без да помислят, че срещу божия гняв никой не може да се противопостави. Те не само не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат. Никога ухо не е слушало или око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области.

Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискърбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките се блага, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля, и седмият владетелски род на сръбското племе. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите. Но, вярвайте ми, не само аз, който съм неопитен във всичко, но и художественият някога у елините Ливаний не би могъл да опише неволите, що се изсипаха над християнския свят в западните области...

Ако искате да узнаете името на мене, недостойния инок, то неговото начало е осмица, средата двеста и едно, а краят единадесет. (И = 8, СА = 201, IA = 11, т. е. ИСАIА). Тогава течеше годината 6879 (1371) г., индикт 9...

Иванов, Й. Български старини в Македония. С., 1970, с. 226–227.

Завладяване на български крепости

Из «Османските анонимни хроники»

Оттогава (761 г. от Хижра) Мурад се заел от Ески да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше бейлербей. След това той даде на Лала Шахин войска и го изпрати срещу Одрин. Когато Лала Шахин тръгна срещу Одрин, неверниците на Одрин излязоха срещу него. Това беше жестока битка. Много хора бяха убити. Тогава неверниците бяха разбити, избягаха и се върнаха в Одрин. Лала Шахин изпрати на Мурад вест и някои глави. Хаджи Илбег и Евренос дойдоха при Мурад и го отведоха съм Одрин. Тогава Тунджа и Марица бяха придошли. Владетелят на Одрин през нощта се качил на една лодка, избягал и отишъл в Енос. На сутринта бойците за вярата намерили града празен и населението предало незабавно града. Те влезли в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 г. от Хижра (1359/1360). Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загоре и Филипопол и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха (тези области), а на Евренос бег той даде областта Ипсала. Евренос бег отиде там и също я завладя. След това те — всеки на своето място, където беше, станаха погранични бегове.

Имаше един санджакбег на име Дели Балабан. Той го изпрати срещу Сяр, който те обсадиха. Тогава тръгна и Лала Шахин и завладя Кавала, Драма, Зъхне и Сяр... В областта Суруджи имаше скитнически племена. Той прекрати тяхното скитане и ги засели в Серската област и долината на Вардар. Оттам тръгна към Манастир и го завладя. Също и областта Солун чак до областта Кавала те завладяха. Това завладяване те извършиха в годината 787 от Хижра (1385/1386) г. След това те потеглиха съм Сърбия.

Тютюнджиев, Ив., Пл. Павлов, Българската държава и османската експанзия 1369–1422. В. Търново, 1992, с. 58.

Отбраната на София

Из «Доклад» на турския военачалник Лала Шахин

Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфарските войски в Централна Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, както и самата крепост София. Но за жалост крепостта не можа по никой начин да се превземе с атаки и щурм отвън. Тая крепост е силна и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безполезни и дори вредни. Големи жертви паднаха от динислямските храбри войници, които се самопожертвуваха като курбан. Аз, като румелийски бейлербей, сам лично водих храбрите войски на атака, но нищо не се сполучи: връщах се надире без успех. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не ще може да се превземе скоро, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове. Да се дават направо болезнени жертви от хора, да се хабят материални средства и да се губи време е доста рисковано и гибелно за нашето завоевателно дело. Преди всичко осмелявам се да ви опиша, според както имах възможност отблизо да узная и да се осведомя, положението и големината на софийската крепост. Последната още от старо време е била добре укрепена отвътре с всички приспособления на военното изкуство. Тя е била столица на кюфарски военачалници, велможи-сановници и главнокомандуващи. Вътре в крепостта има многобройна кюфарска отбрана армия, войниците на която са едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия — с една дума, хора веселяци. Откъм продоволствие крепостта има в себе си изобилно храни: жито, брашно и жива стока — едър и дребен добитък. Софийската котловина е много изобилна в земеделско и скотовъдно отношение, тя може да храни за дълго време огромна армия. Военни провизии, припаси и военножелезарски работилници има в крепостта предостатъчно и оттам може да се набавя всичко, що е потребно за войската им. Индустриални заведения, занаятчийници и работилници в София има доста, там се обработват тънки и дебели вълнени и памучни материи, с които се обличат както кюфарските войници, тъй и многобройното население, което живее там. София, заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тази страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя там има в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всяка страна се съглеждат като пиявици наредени пътища, по които сноват насам-натам пътници търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока на Румелия и за по-нататък. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилни треви и дървета, има и големи балкански дървета за градежи. По Софийската котловина се забелязват много диви животни като чакали, вълци, сърни и др. Така че София и Софийското поле представляват истинска райска ябълкова градина. При това вътре в София има и минерални горещи води, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно наглед, с весело настроение.

Ников, П. Турското завоевание на България и съдбата на последните Шишмановци. БИБ. Т. I. Год. I, с. 130–132.

Из «Удивителни събития» от Хюсеин

ХЮСЕИН (неизв.–ок. 1650 г.) — висш османски сановник и хронист. За написването на своята хроника «Удивителни събития» използва по-стари исторически съчинения, в които е отразено османското нашествие.

...Един млад, но зрял и изкусен доганджия от новите мюсюлмани дошъл при пловдивския управител, бореца за вярата, именуван Индже Балабан. Но един ден той по пътя на бягството се изгубил из средите на мюсюлманския народ. Той идва при управителя на София, служи му известно време и бидейки изкусен в ловното изкуство, става придружител на княза. Понеже князът бил също много пристрастен към лова, свързва известна дружба и му се доверява. Един ден князът и доганджията, само двамата, паднали по следите на някакъв дивеч и достигнали до едно място, гдето освен тях двамата нямало никакъв човек. Тогава доганджибашията, казвайки «От това по-хубав дивеч има ли», внезапно обезоръжил княза, здраво вързал ръцете и краката му, заловен и завързан го качил на коня си, веднага хванал горския път и като вървял бързо, с божията милост здрав и читав пристигнал при ислямската войска в Пловдив. Преди това се говорело, че станал вероотстъпник, но лицето му се очистило и по причина на тази заслуга останало му хубаво име и станал православен и почитан сред ислямския народ, отличен и възвишен сред своите равни. След това, като взели със себе си споменатия княз, (войските) потеглили и се отправили към София. Когато жителите на крепостта видели своя главен началник заловен, поискали пощада от Гази Индже Балабан и му отворили вратите на крепостта. И понастоящем София, която е определена за седалище на румелийските бейлербееве, е едно средищно място — да го оживи всевишният бог...

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 188–192.

Битката при Косово поле през 1389 г.

Из «Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рила» от Владислав Граматик

ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК (XV в.) — български книжовник, работил в редица манастири, включително и в Рилския. Съставя и преписва сборници с произведения на византийски и старобългарски писатели. Оригинален е разказът за пренасянето на мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Написан е през 1479 г.

Като измина немалко време след това и преславни чудеса и изцеления се вършеха при ковчега на преподобния, а пък гърците и българите водеха помежду си силна и продължителна война, изначалният враг на смирението повдигна буря и неспирен метеж срещу всички страни на гръцкото царство, срещу българските области и сръбската държава и всички други съседни на тях страни на север и запад, пробуди от изток пребезбожните перси с голяма бързина и свирепост.

И внезапно и напълно завоюваха и завладяха всички гръцки области и страните на Южна Азия, достигнаха и до Македония, подчиниха я на себе си и побеждавайки в сблъсъка на люта битка при реката, наречена Марица, сръбските войски, които тогава бяха там, веднага се насочиха към сръбската държава.

По време на свирепата битка на мястото, наречено Косово, случи се предводителят им, жестокият насилник да попадне в средата на боя. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч зле и непристойно изпусна своята нечестива варварска душа — в средата на боя той бе лишен от живот от сръбските войни.

И така, прочее, понеже грехът надделя (уви, поради нашите злини!), сръбската земя беше подчинена от тях.

Наскоро след това като някакво слабо гнездо превзеха и българските области заедно с дивния град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Буйно и безбожно войските се нахвърлиха пак, като вършеха всекидневно и по всяко време чести плячкосвания и кръвопролития. Никой не можеше да удържи жестокото им нашествие, побеждаваха всички и навсякъде в бойните сражения и удържаха бляскави победи.

Тютюнджиев, И., Пл. Павлов, Българската държава и османската експанзия 1369–1422. В. Търново, 1992, с. 59–60.

Из «Житие на Стефан Лазаревич» от Константин Костенечки

КОНСТАНТИН КОСТЕНЕЧКИ (ок. 1380–първата половина на XV в.) — български книжовник, който след падането на България под османска власт се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. През 1431 г. написва «Житие на Стефан Лазаревич», в което се съдържат данни за борбата на българите срещу османските завоеватели.

Когато умря Орхан, на престола се качи най-малкият му син Мурад, който покори много земи на запад. Сетне той се въоръжава срещу благочестивия княз Лазар, а той не се стърпя да чака и да нехае за своите, още повече Христови членове, които биваха отсичани и отрязвани, но за да премахне техния срам или сам да умре, и то като претърпи мъченичество, той става и обзет от такива мисли, тръгва срещу израилтяните. И боят, който се отвори на мястото, наречено Косово, стана тъй: войниците се нареждаха пред знамената, а имаше някой си много благороден мъж (Милош), когото от завист бяха наклеветили и представили пред господаря за изменник.

И той, за да покаже вярност и мъжество, като намери удобен момент, упъти се право към най-големия военачалник и уж като че бяга, дадоха му път да мине. Когато наближи, тутакси се спусна и заби меча си в този горд и страшен самодържец, но още там и той падна (убит от турците). Изпърво надвити, тия, които бяха с Лазар, удържат победа. Но още не бе дошло време за окончателна победа. Поради това синът на оня цар се засилва пак в същия бой и надвива, защото бог тъй допусна, щото и великият тоя (княз) заедно с тия, които бяха с него, да се увенчаят с мъченически венец...

Тоя бой стана в 6897 (1389) г. на 15 юни.

Ангелов, Б., М. Генов. Стара българска литература. Т. II. С., 1922, с. 537–539.

Превземането на Търново от турците и съдбата на търновските първенци

Из «Похвално слово за Патриарх Евтимий» от Григорий Цамблак

ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК (ок. 1364–1420 г.) — виден български книжовник, представител на Търновската книжовна школа. Ученик и последовател на Патриарх Евтимий. След падането на Търново развива книжовна и религиозна дейност в Сърбия, Молдова и Русия. Игумен на Дечанския манастир, киевски митрополит от 1414 г. Неговото «Похвално слово за Патриарх Евтимий» е едно от най-значителните произведения на средновековната българска литература.

Варварският цар (Баязид), който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши — доброненавистникът! — да разори града (Търново), понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени; че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това, че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските (сгради). Затова, като повдигна всички източни (войски), начевайки от Персийските земи, Ликаония и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал (за да премине с тях не само Дарий, царят на персите и на мидийците, но дори и Александър Македонски), неочаквано нападна града. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И много се бяха разтегнали свирепите. Варваринът беснееше: той заплашваше, че с огън ще изгори (жителите); заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде, ако тъй продължават да са непокорни. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна.

И веднага йереят Евтимий беше изгонен от църквата («Възнесение Христово»), а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на Завета изпадна в ръцете на другородците; светинята на светлините стана подвластна на асирийците и което беше най-важно, светите (дарове) се предлагат на кучетата!...

...Той дори се яви пред царя, укроти неговата страст към убийство, а страшното намерение на варварина превърна в благосклонно държане, както някога пророкът (укротил) лъвовете в ямата, а момците — пламъка в пещта. Защото и варварската свирепост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже!

Когото видя отдалеко, че той иде с присъщата си благочинност и замисленост, без да поглежда нито едно от зрелищата пред себе си, които привличаха върху си слуха си и погледа на глупавите, а да минава край тях като край стенни картини, (царят), като с вида на лицето си изразяваше благост, не продължи да седи, а веднага стана, отдаде му почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар че най-накрая не изпълни уговореното.

И както някой доблестен воевода, който напълно не дава гръб, макар да е победен от вразите, а след като събере сили, побеждава, така и той (постъпи)...

Когато лукавият (дявол) се видя тъй свързан от пленниците си и наранен от стрелите си, без да му е възможно мълчаливо да понесе поражението на войските си и пълното си обезоръжение, произведе много по-голяма и по-люта буря, отколкото беше първата. Когато се разказва, езикът на човека се вдървява, а костите се разтреперват.

Воеводата (турчин, когото султан (Баязид) постави да управлява града), повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни (въпроси). И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървяха след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла сред църквата или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа...

О, свето войнство! Не едни по-рано, а други по-после, но (всички), като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха (с мъченически венец)! Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, войни, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата!

Киселков, В. Митрополит Григорий Цамблак, с. 51–54.

Съдбата на българското население по време на турското завоевание

Из «Похвално слово за Филотея» от Йоасаф Бдински

ЙОАСАФ БДИНСКИ (XV в.) — български духовник и книжовник, работил във Видин. През 1392 г. става видински митрополит. Автор на «Похвално слово за Филотея», в което се съдържат исторически сведения за положението на българите в края на XIV в.

След като се измина много време, в 6902 (1394) г., пак в трети индикт, когато поради неизвестни божии тайни срещу онова място (Търново) се извърши гневът и голямото агарянско нашествие, уви! — стана и пълното тъжно разорение на тоя град заедно с околните. Чрез попущението на всесилния промисъл, чиято глъбина на съдбините е голяма, не зная по какъв начин с него се сбъдваше онова Йеремиево псалмопение, което казва: «Пътищата на Сион тъгуват»; когато всяка възраст от мъжки пол падна под оръжие; ...Тогава архиереите и гражданите трогателно биваха гонени, подлагани по много начини на мъки и злословия. О, беда! Заради благочестието си бе заточен дори и патриархът, онова светило на светлината и христолюбивият образ! Тогава мнозина казваха: «По-добре беше слънцето да изгаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език!». Съжалявам те, о, църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе говоря, търновска славо! От каква на каква се превърна! Тогава в непристъпната светая светих влизаха нозете на нечестивите; тогава се изпълни и казаното някога от господа: «Когато видите мерзостта на запустението да стои на свето място». А свещеници, уви, и люде, и множество тълпи страдаха на открито; те нямаха нито молитвени домове, нито пък се ползуваха, подобно на нечестивите, от законни правдини... Чрез проявения от бога гняв бе позволено на враговете люто да се ярят на благочестивите и голяма беше дързостта на нечестивите срещу благочестивите. О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни, като се изпоплашиха от страх, някои, като се омекчиха чрез ласкателства или като бяха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете, като поради простотията си се подмамваха чрез писма и хитрост.

Българска историческа библиотека. IV. I. 1931, с. 192–206.

Боженишки надпис

Боженишки надпис — надпис на скала, намерен при с. Боженица, Ботевградско, през 1919 г.

Аз, Драгомир, писах.

Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман.

Списание на Българската академия на науките. Т. XXII. С., 1922, с. 94.

Из «Нотариалните книги» на венецианския нотариус Антонио Брешиано

Ден седми (7 юни 1381 г.). Правя достояние аз, Франсиско Костатера, жител на Крит, че с моите наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, магистър Жоме де Фано, лекар на служба в Крит, и на твоите наследници една моя робиня на име Ирина от български род, от селището, наричано Мелник.

Ден единадесети (11 юни 1381 г.). Правя достояние аз, Андрей от Катания, че с моите наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, сер Гаспарино Морозини от Венеция, отсъствуващ, както и присъствуващ, и на твоите наследници една моя робиня на име Мария от български род, от селището, наричано Прилеп.

Годишник на Софийския университет. ЮФ. XXX. 1935, с. 78–83.

Смъртта на цар Иван Шишман

Из «Удивителни събития» от Хюсеин

... Али паша повел (войската) да завладее и окупира подчинените на Шишман крепости на брега на Дунава. Шишман със семейството и с близките си се затворил в Никополската крепост. Али паша обсадил тази крепост.

Шишман, като разбрал ясно, че крепостта ще бъде завладяна, излязъл със семейството и с близките си от крепостта и паднал в краката и ръцете на Али паша. Той поискал прошка за престъпленията си, като направил себе си равен със земята. Али паша взел владението на Никополската крепост и с челядта и подведомствените на Шишман дошъл в бивака на султанските войски при Тауслу. Като известил високославния султан за събитията и положението, той отново го помолил за милост и пощада. Макар Шишман да станал съвсем безчестен, все пак султанът, комуто великодушието било обичайно, отминал кръвта на безчестника и оказал благоволение към челядта и рода му. Обаче той определил и назначил из средата на правоверния народ управителя на цялата област.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 192.

Из «Турска летописна бележка» от 1451 г.

И после, като дойде в земите на Влахия, (Баязид) се опълчи срещу воеводата Мирчо, владетеля на Влахия... Битката продължи цяла една седмица край бреговете на Арджеш (1395 г.), но накрая бе сключен мир с влашкия войвода. И Илдъръм хан премина реката Арджеш и се спря пред крепостта Никопол.

Тогава Никополската област се владееше от един господар на име Шишман, който също като влашкия войвода плащаше харадж на нашия господар. За да премине на отсамния бряг на реката, той поиска ладии от онзи — така и онзи му подготви. След като се озова на отсамния бряг, той накара да доведат гореспоменатия Шишман и го обезглави. И като завладя също Никопол, го превърна в санджак.

Христоматия по история на България. Т. II. С., 1978, с. 201.

Стопанско развитие на България през XIV в.

Из «Рилска грамота» на цар Иван Шишман

«Рилска грамота» — дарствена грамота, издадена от Иван Шишман на 21 септември 1378 г. в полза на Рилския манастир.

След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочинали цар Асен и цар Калиман, от всички български царе прадеди, люде и родители на моето царство, и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастояще златопечатно слово, когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец, за да може никой да не ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство за всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.

Обаче и след смъртта на моето царство, когато господ бог, вечният цар, благоизволи и постави на моя престол било превъзлюбения син на моето царство, или (някого) от братята и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши и отмени това златопечатно слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогова господ бог да изпита чрез праведния свой съд, да бъде съпричастен с предателя господен Юда, проказата на Гиезия да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.

Затова, прочее, бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастояще златопечатно слово на царството ми, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 (1378), индикт 2, месец септември, ден 21.

† Иван Шишман в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 182.

Из «Витошка грамота» на цар Иван Шишман

«Витошка грамота» — дарствена грамота в полза на Драгалевския манастир «Св. Богородица», издадена преди 1382 г. Съхранява се в Зограф.

Богоизволи царството ми да дарува този благообразен и всенастоящи хрисовул на царството ми на манастира на пречистата богомайка, който се намира във Витоша и който бе създаден, сътворен и украсен от родителя на моето царство, светопочиналия цар Иван Александър. И така царството ми освобождава този манастир на царството ми заедно с всички достояния и владения на този манастир, да не смее да се бърка в този манастир нито средешкият кефалия, в манастирските владения и над людете от село Новачене, които се намират в града на царството ми София — над тези люде да не бърка нито средешкият кефалия, нито неговите практори, нито кастрофилаки, нито десетниците му, нито примикьори, нито алагатори, по-нататък нито перпираки на царството ми, нито житари, нито винари, нито десеткари за пчели, свине или овце, нито комиси, нито стратори, нито с(е)рдари, нито готвачи, нито за подвод, нито падалище, нито пък крагуяри, нито сенари, нито фун, нито глоба, нито да има власт света София над людете на пречистата богомайка...

† Иван Шишман в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 184.

«Брашовска грамота» на цар Иван Срацимир

«Брашовска грамота» — грамота-писмо, дадено от Иван Срацимир на брашовски търговци. Осигурява им свободен достъп и търговия във Видин.

От господина царя Срацимира до жупана Якова, Хермана Фолнога и Петра Фаингали и всички граждани. Онова, що сте ми писали и поръчали, людете ви да ходят свободно, тако ми бога, (нека) волно и свободно да идат людете на господина краля в града на господина краля и да търгуват, що им е драго. А аз давам моето царско обещание и ги вземам на моята душа, както да са от царството ми, под закрила, да нямат никаква пакост, нито на косъм, както сами ще видите. А също (ония), които донесат писмо от вас, да бъдат почитани и възлюбени от царството ми.

† Иван Срацимир, цар на българите †

Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. II. С., 1944, с. 197–198.

Битката при Никопол през 1396 г.

Из «Пътепис» на Ханс Шилтбергер

ХАНС ШИЛТБЕРГЕР (ок. 1380–неизв.) — немски пътеписец. Участвува в кръстоносния поход на унгарския крал Сигизмунд, взема непосредствено участие в голямата битка при Никопол и преживява разгрома на християнските войски. Прекарва дълги години в плен, след което описва своите преживелици в чуждите земи.

В лето господне 1394–то крал Сигизмунд Унгарски прати за помощ в християнските земи, защото неверниците (турците) му причиняваха много вреди в Унгария. Много хора му се притекоха на помощ от всички земи. Той прие тези хора и потегли към Железните врати, които разделят България, Унгария и Влашко. И тъй той мина през Дунава в България и тръгна за един друг град, наречен Видин, който е столица на България (Видинска България на Иван Срацимир). Тогава дойде владетелят на страната и на града (цар Иван Срацимир) и се предаде на милостта на краля... Тогава жителите на града изгониха турците насила и се предадоха на краля. Много от турците бяха избити, а други пленени... След това тръгна към един град, който се нарича Шилтау, а на езика на неверниците — Никопол. Той го обсажда 16 дни по вода и суша. Тогава турският султан Баязид дойде с двеста хиляди души в помощ на града. Като чу за това, крал Сигизмунд излезе срещу него с войската си, наброяваща 60 хиляди души, на една миля разстояние от града... Турският султан, като видя, че кралят потегля срещу него, поиска да побегне. Херцогът на Сърбия, когото наричат деспот (Стефан Лазаревич 1389–1427 г.), разбра това и дойде на помощ на турския султан с 15 хиляди души добра войска, дойдоха и другите пълководци с цялата си мощ. Деспотът нападна с войската си кралския полк и го разби. Кралят, като разбра, че полкът му е паднал и че никога няма да се удържи, удари на бяг. Тогава дойдоха граф фон Цили и Ханс бургграф на Нюрнберг, взеха краля, изведоха го от войската и го качиха на една галера за Константинопол. Рицарите и оръженосците, като видяха, че кралят бяга, също се разбягаха. Мнозина от тях бягаха към Дунава и мнозина се качиха на корабите... Но мнозина, които искаха да се качат, удряха ръце от корабите, та се издавиха... Една част бяха избити, а по-голямата част бяха пленени, и мене също плениха... и много други могъщи благородници, рицари и оръженосци също бяха пленени.

Ханс Шилтбергер. Пътепис. С., 1971, с. 34–84.

II. Османско владичество и Възраждане

Отвеждане на българи в чужбина

Из «Писмо» на Бартоломео де Яно до ръководителя на Йоанитския орден в Ерусалим от 1443 г.

От шест години насам турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 хиляди християни, заробили всички, погубили и унищожили множество от царствата и областите на Сърбия, Далмация, Трансилвания, България, Босна и особено на кралствата Унгария и Саксония, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват; като не вземем под внимание градове, крепости и селища с цялата им околност, които разориха с огън и меч. Ние го видяхме дори със собствените си очи и го наблюдавахме и сега. За този, който види това, от жалост смъртта би му била по-приятна, отколкото да го види или да го е видял. Особено пък клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град, в ложите на венецианските търговци и генуезци, християни брой около 6100 (души). Много горко е, понеже сарацините докарват ежедневно по 10–12. Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално, като молят за божия милост и просят помощ от християните, откъдето и да минат, без някой да смее да им продума и дума. И християнските търговци ги оплакваха, а и ние, които наблюдавахме с мъка голямата жалост и смут на християните, които се озъртаха за милост, мъка и съчувствие към тях. Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар, на коли и на коне. Много е жално за гледане. О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка. Защото малцина от толкова много бедни християни се отказваха сега насила от вярата си и ставаха много зли и жестоки сарацини...

Френски пътеписи за Балканите XV–XVIII в. С., 1975, с. 62.

Из «История» на Дука

ДУКА (ок. 1400–1470 г.) — византийски историк и дипломат. Написва «История», в която излага исторически събития от «сътворението на света» до 1462 г. По-голям интерес представляват фактите след 1391 г. и особено след 1421 г., откогато е очевидец. Съчинението му представлява история на турското завладяване.

Вие добре знаете, едни лично, а други са чували от родителите си, че няма още шестдесет години или малко повече от времето, когато османците, като преминаха Галиполския проток, завладяха цяла Тракия, подчиниха царството на ромеите и на сърбите и ги принудиха да плащат данък. Но те покориха напълно и отвъддунавските власи, маджарите и многочислените народи албанци и българи, почти всички, така да се каже. Те така ги принизиха, та не само техните данъци не стигат да покрият годишните вноски, които ни дават, но пращат и своите дъщери и синове при нашите първенци, търсейки милост и пощада, прекратяване на ужасите и мир с нас. Но освен това османците, като събраха ловко и опитно от всички споменати народи тези, които са здрави и по-достойни за това управление, и то повечето пъти нещастни, диви, непочитащи единствения бог, проповядван от пророка, направиха ги благочестиви и щастливи, дадоха им санове и светли длъжности. От тях съм и аз, както и по-голямата част от тези, които слушат това, което казвам.

Турците повече от всички други народи обичат грабежите и неправдите. Те проявяват това и във взаимните си отношения, а пък какво остава до християните? Щом само чуят да засвири гласът на тръбата за нападение..., всички доброволно се втурват на тълпи — като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пеша и тичат, образувайки редица от многочислени войски, често само с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрекъснато и те са подчинили всички противници от Херсонес до Истър. Те не пренебрегват всекидневното си дело: днес се обръщат за мир към сърбите, а на следния ден опустошават областите Атика и Лакедемония, Ахея и Елада. После, когато в ромейските земи настане видимо мир, те причиняват плач и охкания на сърбите, после на българите и най-после на албанците. И варварите не са престанали да изтребват поред всеки буен и кротък народ, не престават и до днес, и както ми се струва, не ще престанат, докато ние не се проникнем от страх божи...

Когато Мурад обсадил едно от укрепените градчета, самата крепост не се предала. Народът от паланките и полските села се намирал извън крепостта. Там имало и друг защитен пояс извън крепостта, който ги пазел, но докато крепостта била яка, външното укрепление не било толкова здраво. Клетвопрестъпникът приел с клетви капитулацията на жителите и след като я приел, отвел ги почти всички в плен. А крепостта не се предала. И тъй като се върнал в Сердика, той тръгнал оттам и отишъл в Адрианопол заедно с плячката. Там той подарил половината от нея на военачалниците и на съратниците си. А самият той взел половината пленници и ги изпратил да се заселят в паланките около Константинопол. Частта, която му се паднала, се състояла от четири хиляди мъже и жени.

Подбрани извори за историята на балканските народи. С., 1977, с. 9–10.

Разрушаване на крепости в българските земи

Из «Сведение» на Бертрандон дьо ла Брокиер

БЕРТРАНДОН ДЬО ЛА БОКИЕР — френски рицар, минал през българските земи през 1433 г.

Като тръгнах от Филипопол, преминах по един мост казаната река Марица и яздих по протежение на споменатото поле почти цял ден, докато стигнах подножието на една планина. Аз отседнах в едно село, което се намира в подножието на тая планина при една голяма гора. И понеже тази гора изглежда много опасна за преминаване поради крадците и разбойниците, които се намират в нея, султанът е издал заповед всички, които биха искали да живеят в нея, да бъдат свободни. По тази причина сега там има две села, населени с българи (Ветрен и Вакарел)... След това за три дни стигнах в един голям град, най-хубавия в България. Той се нарича София. Някога той е бил много голям град, както личи от стените, които са съборени до земята и са съвсем разрушени. По-голямата част от населението в този град и околните села е българско. Турци има съвсем малко, а повечето са местни жители, които имат голямо желание да се освободят от робството, стига само да им се помогне.

Бертрандон дьо ла Брокиер. Задморско пътешествие. С., 1971, с. 97.

Система на земевладение в българските земи

Из «Кануннамето» (законника) на Сюлейман Законодател

СЮЛЕЙМАН ЗАКОНОДАТЕЛ (ок. 1495–1566 г.) — султан на Османската империя от 1520 до 1566 г. През управлението му държавата достига най-голямо териториално разширение. Издава административни, финансови и военни закони. По негово време в Цариград са построени великолепни джамии и други сгради.

Султанските земи са три категории: едната (категория) са арази-и хараджие, другата — арази-и юшурие, а третата — арази-и мемлекет (държавни земи). Третата категория е известна между населението; тя се нарича мирийска земя. Арз-и хараджие е тази земя, която след завладяването й от падишаха е оставена на жителите, които са я притежавали и които са оставени да живеят върху нея, и която е обложена с данък арз-и харадж, както и тази (завладяна) земя, жителите на която са изселени от нея и на тяхно място са докарани и заселени други неверници, обложени с известен харадж. Подобна земя може да се продава, дарява, наследява и вакъфирането й е действително, защото с основното й предаване във владение на жителите и с настаняването им върху нея от страна на завоевателя те стават нейни собственици (малик).

А арз-и юшурие е тази земя, която завоевателят е взел със сила и жителите на която са били изселени, а тя разпределена между мюсюлмани, като една част от доходите й са били оставени на мюсюлманите, а другата е била задържана за разходи на бей-тюлмала. Тази земя наричат арз-и садъка. Във времето на халифите се е вземало една част от десет части; тъй като останалата част е била определена за сахиб-и арз (господаря на земята), то тя е станала известна под името арз-и юшри (десятъчна земя). Понеже в основата си (владелецът) на тази земя е собственик, то и продажбата й, и даряването й, и вакъфирането й, и наследяването й е действително...

Има още една категория, която не е нито юшурие, нито съгласно с отбелязаното (по-горе) хараджие. Тя се нарича държавна земя (арз-и мемлекет); всъщност тя е хараджие. Но когато се даде в собственост (темлик) и стопаните умрат и когато тя се разпредели между много наследници и след подялбата на всекиго се падне по един малък къс, среща се голямо затруднение при определянето и облагането с двата хараджа върху дяловете на всеки наследник; на практика това става даже невъзможно; затова голата собственост (ракабе-и арз) на поменатата земя се запазва за бейтюлмала на мюсюлманската държава. На раята тя се дава за временно ползване; наредено е раята да я обработва със земеделие и да сади лозя и овощни и зеленчукови градини и да плаща от производството нейните налози харадж-и мукасеме и харадж-и мувазаф...

Земите в Рум(елийския) край се наричат арз-и мири. Тимариотът, който въз основа на берат или на тескере е овластен да разрешава (прехвърлянето на владение на горните земи), когато (подвластните му) раи и население продават правото си на владение, той взема обичайните данъци и шерийски берии. Понеже нито тимариотът, нито владелецът имат право на голата собственост (рикабе-и арз) на тази категория мирийски земи, затова те не могат нито да ги продават, нито да ги вакъфират, нито да ги даряват. Но позволено е даването им под наем за временно ползване (иджаре веиаре). Обаче съгласно със закона допуска се продажба с прехвърляне на владението. Допуска се също така наследяването им от мъжките деца.

Всичката земя на този благословен край е арз-и мемлекет (държавна земя). Голата собственост (ракабе-и арз) принадлежи на държавното съкровище. Владението й е дадено на раята под форма на наем, първоначално с тапия. Раите, като я владеят, плащат на спахията харадж-и мувазаф и харадж-и мукасеме, но не могат да я продават, нито да я отчуждават (прехвърлят собствеността й); когато умрат и оставят синове, последните я владеят, както и бащите им; ако не оставят (синове), спахиите я дават на друго лице с тапия.

Земите, които притежава раята, не са нито юшурие, нито хараджие; те са само държавни земи (арз-и мемлекет), известни под името арз-и мири (мирийски земи). Голата им собственост е на бейтюлмала (държавното съкровище); на раята е прехвърлено само владението. Те ги орат и жънат и плащат харадж-и мувазаф под названието чифт акчеси или някъде под названието тасма акчеси и харадж-и мукасеме под название юшур.

Когато раята умре и остави син, последният владее (земята) като него (баща си); никой не може да се меси. Ако не остави син, спахията я дава на друго лице с тапия.

Ако остави дъщеря, земята се дава на нея с тапия (срещу берия), каквато биха дали и други външни лица...

От пшеница, ечемик и ръж, за които е било записано да се взема десятък и саларие, вземало се е десятък и саларие. Саларие по смисъл значи «допълнителен десятък». Саларие се взема в замяна на сламата. Според едно предание саларие значи за агалък. Не се взема саларие от нахут, леща, боб, памук, сусам, лен и просо. Не се взема десятък от ленено семе; взема се само от лена, защото раите дават на спахията лена очукан; те не могат да го дадат (неочукан) и да кажат: «Вземи го неочукан», защото в замяна на очукването на лена не се взема друг десятък от семето. Закон е.

Ако в един вилает се е вземало юшур (в размер) на една пета от добива, то в същия вилает се взема също и от ливадите десятък в размер на една пета. Не може да се откаже (плащането на размер една пета), заявявайки: «Ще даваме една десета». Закон е.

Ако при описването им (известни) земи са били лозя и е било записано да се плаща десятък в размер на една пета, а след това (лозята) са били унищожени и се стопанисват със земеделие, то от полученото произведение се взема десятък (също) една пета; (стопаните) не могат да спорят, заявявайки: «Когато бяха лозя, ние давахме (налога им на) дюнюм или давахме налог (макту)». Понеже от тези произведения е следвало да се взема десятък в размер на една пета, то закон е пак да се взема в размер на една пета.

Юшур не е това, което се взема под названието юшур; то е (тъй нареченото) харадж-и мукасеме на земята. Разбира се, че хараджът не може да бъде една десета; взема се в зависимост от доходността на земята; закон е да се взема до половината (от производството). По шериата е позволено да се взема една осма, когато земята понася (толкова)...

В ония места на Румелия, където има неверници, ако десятъкът от пшеница се събира в снопи, вземат се десет снопа на сто снопа и три снопа саларлък.

От памука се вземат три ледрета и три ледрета саларлък; от лена се вземат десет снопа от сто снопа и три снопа саларлък; от лена не се взема саларлък, когато ленът се предава очукан...

Пчелният кошер (в данъчно отношение) е свързан със земята, гдето е поставен (за произвеждане на мед); десятъкът е на този (спахия), в чиято земя се събира медът.

В местата, гдето са регистрирали (за този налог) акчета, да се взема така (в пари); в онези места, гдето не са регистрирани акчета, да се взема един кошер от десет добри или лоши кошера; обаче на някои места с насилие се определяли пари в замяна на десятъка...

Закон е раята да товари всяка седмица десятъка си и да го закарва до най-близкия пазар, гдето се предават и складират зърнени храни, или (да го закарва) в селския хамбар. Този закон е в сила и той се изпълнява също и от тези, които са извън раята (на спахията). Меродавно време за жетва е времето, когато зърнените храни на дадено място са съвършено узрели и готови за жетва. (Но) не е необходимо те (безусловно) да се жънат и струпват на хармана...

Когато в ниви, намиращи се в землището на тимара на един спахия, които се орат с орало, поникнат овощни дървета, то освен десятъка, който се дава от зърнените храни, произведени в тези ниви, сахиб-и арз взема също и десятък от (плодовете на) дърветата...

Всеки неверник е обложен с (данък) испенче съгласно с височайшата заповед. По двадесет и пет акчета се вземат от всеки един (неверник), женен или неженен, със земя или без земя. Това обстоятелство е регистрирано в кануннамето на рум(елийския) вилает.

Не е еднообразен (еднакъв) и налогът върху самците (ергените, неженените). Ресм-и мюджеред (ергенски данък) се взема по шест акчета от самци, които са синове на мюсюлмани-раи и които могат да работят (да печелят) отделно и самостоятелно; от синовете на неверници, било, че са самци, или са женени, се взема годишно по двадесет и пет акчета испенче...

Синовете на раи, които не са записани в регистъра, те са раи на този феодал, на който са раи и бащите им. Синовете на раи зависят от положението на своите бащи. Освободените роби на раята имат положението на господарите си. От синовете на раи и освободените им роби също се вземат налози, както и от рая...

Регистрирани раи, които са изоставили без причина празни и пусти годните за земеделие земи, които владеят, и вършат земеделие в землището на друг (спахия), заповядва им се да изоставят това, което вършат. Ако след заповедта не изоставят това, което им е забранено (да вършат), то от такива раи се взема принудително десятък в двоен размер: единият размер е на сахиб-и арз (господаря на земята), а другият — на сахиб-и рая (господаря на раята).

Извори за историята на българското право. Т. I. С., 1961, с. 63–99.

Данъчно облагане

Из «Закона за санджака София» от 1526 г.

1. Килето, което е в действителна употреба в каза София, е петдесет и две османски оки. А килето в каза (околия) Ивалайджо самокови (Самоков) в поменатата лива е петдесет оки. Килето, употребявано в каза Шехиркьою (Пирот), спадаща към поменатата лива, е петдесет и четири оки. А килето, употребявано в каза Беркофча (Берковица), спадаща към поменатата лива, е петдесет и четири оки. (При тоя обем на килетата) прието е следното въз основа на стар обичай.

2. Който се занимава със земеделие, бил той рая-мюсюлманин или юрик, или друг вид рая, (дава) пълен размер юшур, (а именно): на сто килета (добив) три килета юшур и една трета киле саларие; това прави едно киле юшур на седем и половина (килета) или две килета (юшур) на петнадесет килета (добив).

3. Другите раи-неверници, след като дадат пълен юшур от земеделските си произведения, дават в повече по две килета жито и по две килета ечемик за всяка бащина, която владеят; (измерването става) с киле, употребявано в съответните им кази.

Извори за историята на българското право. Т. I. С., 1961, с. 247.

Препис от «Писмо» на дворцовия мютеферик Ахмед до кадията на София от 1620 г.

Мютеферикът Ахмед съобщава на кадията, че с берат е станал притежател на тимар в село Бояна и в други села на санджака София. Въз основа на това той назначава притежателя на писмото дворцовия капуджия Хасан за субашия на своя тимар. Кадията се умолява да помогне на споменатия Хасан при получаването на сумите от данъците в тимара за времето от месец март в 1619 г. до месец март 1620 г.

Георгиева, Цв., Д. Цанев, Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 16.

Из «Регистъра на данъка джизие» във Варненско от 1685 г.

Регистър за (данъка) джизие от неверниците във вилаета Варна според новия описан регистър на Мустафа ага (разпореден) с височайши ферман от 18 ребиюлевел 1096 (22. II. 1685) г.

Каза Варна в ливата Силистра.

Село Галата, спадащо към казата Варна, вакъф на султан Селим хан.

Манолаки, син на Паскал; Трендафил, син на Стати; Андрони, син на Коста; Киряк, син на Сава; Паруш, син на Сава; поп Димитри, син на Коста; Пацак, син на Нико; Пацак, син на Коста; Димитри, син на Кашино; Коста, син на Дука; Тодоро, син на Йорго; ...

Ханета — 35

Георгиева, Цв., Д. Цанев, Документи зa историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 17.

Из «Доклад» на френския посланик Пиер Жирарден, сеньор де Водрой от 1688 г.

Авариз

«Ако се спрем върху буквалното тълкуване на термина авариз, ще установим, че означава случаен. Това е данък, налаган на всички собственици на имоти... Всички, които притежават къщи или наследствени имоти в полето, са обложени с него... Извършени са описи и регистрации на всички градове и провинции, при които три къщи или (трима) жители били образували един авариз, т. е. те били обложени с 300 аспри, събирани от собствениците съобразно обхвата на земята им...»

Нозул

Нозул означава на турски излизане или заминаване на владетеля на война.

В миналото, когато владетелят или великият везир трябвало да тръгнат на поход, за да воюват, се разпращали заповеди в близките на пътя им области, за да задължат жителите им да докарват в определен ден в лагера всички съестни продукти и необходими провизии. За това им се заплащало по текущи цени, така че им струвало само разноските по превоза.

Впоследствие обаче задължили народа с тази глоба и в мирно време, както и във военно време, не само когато владетелят посещавал провинциите си, но дори и при пътуванията на нашите. Най-сетне поради това, че районите, съседни на големите пътища и проходи, са по-натоварени от другите, за да ги приравнят, преди близо сто години превърнали тази тегоба в парична и създали един редовен данък, който се изисква от цялата империя по същия начин, както аваризът... Тимарските и другите влиятелни турци в провинциите, без чието съдействие събирачите биха се затруднили да приберат парите си, ги разхвърлят върху бедните християни в съгласие с кадията. Той пък определя частта, която следва да плащат от този данък съобразно с личните си имущества.

Този тормоз, както и други, допринася много за обезлюдяването на провинциите.

Френски пътеписи за Балканите. С., 1975, с. 203.

Българските земи през XVI–XVII в.

Из «Дневника» на Ханс Деоншвам

България е прекрасна, плодородна страна, от двете страни има големи планини. Има ниви, лозя, но са пусти и буренясали. Има хубава паша за добитъка и хубав добитък, по-едър, отколкото в Азия. Има също рекички и гори, но къщите, в които трябва да живеят хората, са съвсем окаяни. Никъде няма плевня, пито хамбари за зърното.

По 20 яйца купувахме за 1 аспра. Срещнахме 8 български просяка, седнали на пътя. Двама от тях свиреха на гъдулка.

По пътя продават вино от коли, което бедните християни българи карат от селата си по обществените друмища и по пътя.

Пътьом видяхме нива с ориз. Беше кална, наводнена нива, в която от време на време трябва да се пуска още вода...

Местността около Пловдив е извънредно красива; това е равнина, а от две страни има големи, високи планини на 2 мили от града. Градът лежи на река Марица, има 4 големи хълма. На единия е имало стар замък, разположен точно по средата. От него още личат следи. Преди е имало много ниви, лозя, пасища, а сега наоколо се простират буренясали поляни...

Жените и особено момите сплитат по цялата си глава много плитки една през друга, като мрежа; носят висулки на ушите, около врата си носят верижки и шнурове, на които висят разни мидички, сини стъклени мъниста, месингови парички; някои носят шапки от бели миди — каквито се слагат по конските юзди, заедно с нюрнбергски пфениги. От шапката до брадата също един наниз миди. Момите се обличат обикновено в прост плат с цвета на дроб; какъвто тъкат евреите в Зеленек, носят и шалвари до коленете, набрани или нагънати като унгарски гащи. Някои имат вълнени къси чорапи, някои — турски кожени чорапи, а върху тях — турски башмаци, това са ниски обуща. Някои не носят шалвари, нямат и горна дреха или палто, ходят само по една риза без престилка. Ризите им около врата, на гърдите и на ръкавите са богато и разноцветно извезани с боядисани вълнени конци, както е обичайно в Седмоградско. Жените носят на главите си малка ленена шапчица, отзад я връзват с шнур, на нея виси широка опашка, също извезана с много цветове, и в нейния долен край е прикрепен пискюл. Върху всичко това забраждат някаква проста кърпа. Всички са дружелюбни. Когато пристигне чужденец, дохождат всички и заговарят хората, което турските жени не правят, защото са нечистоплътни и бедни като цигани, не могат да работят нищо и малко от тях се виждат по селата. Само мъжете и пленниците вършат всичко...

На 16 юли тръгнахме рано заранта от Вакарел и към 10 часа стигнахме София, но отседнахме извън града в едно българко село, наречено Малашевци. Понеже в града мнозина измирали от чума, видяхме голям брой пресни гробове и като преминахме оттам, видяхме 13 души да копаят нови гробища. Този ден извървяхме 5 мили. На турски селото се казва Крипиутц Итхиу. Там почивахме 1 ден до 17 същия месец.

От Вакарел вървяхме само през планини. Едната е разположена между две други големи планини. Пътят беше лош, каменист, с малко дървета. На високото един пазач биеше тъпан, за да предупреди пътниците, че трябва да внимават.

Като преминахме горната планина, пред нас се разкри отново красива местност — равнина, хубави ниви, чак до София. Отстрани лозя и български села в подножието на голямата планина. По пътя се виждат пресъхнали рекички и хубави кладенци, откъдето се черпи вода.

По пътя виждахме българи. Сеното те не косят по нашия чужд за тях начин, а застават един срещу друг: имат дълги криви пръти с малки тесни коси на тях, като косят, хващат прътите с една ръка. Имат малки гребла. Събират сеното с ръце, затуй много сено остана тук-там разпръснато и изгнива.

Житните снопи те връзват със същите житни стръкове, които са ожънали, защото в Турция нямат дълги стръкове слама. Насичат я на дребно като плява с диканя. С нея хранят добитъка — магаретата и камилите — особено в Азия, където сеното изгаря.

В София, сред самия град, има минерална баня. Извън София, от две страни на града, има две минерални бани. На 1/4 миля от София в подножието на планината е разположен манастир, наречен на Богородица, където има още калугери.

В София е имало голяма хубава катедрала и висока черква. Тя се издигала над целия град, но е разрушена. От черквата турчинът е направил склад за пленено в битки оръжие.

Там намерихме хубав хляб, 4 самуна за 1 аспра. Купихме и хубави ямурлуци.

Цялото население е избягало в планината, както правят обикновено през горещините, а също и за да не измират от чума. Не е чудно, че мрат, защото къщите им са в плачевно състояние, като същински кочини.

Там правят хубави ямурлуци, от които купих 5 за 8 форинта и 40 аспри. Градът сега беше пуст, някои от хората бяха избягали в планината заради болестта или по работа. Там има всякаква работа, както в Цариград и Одрин.

В София има 11 големи и много малки джамии, всичко около 100 турски джамии. Евреи има също много, както сами казват — около 100. А християни, гърци, арменци има над 1000. Градът е голям и дълъг, няма стени, а къщите са лепени от кал, както Цариград. Той е незастроен и е разположен в подножието на планината, по дължината й. Има много големи гробища и от всички страни го заобикаля хубава и приятна, плодородна местност, каквато се простира по продължение на целия път от Цариград дотук. Турците обаче не обработват земята, разчитат само на онова, което българите обработят.

Край София тече малко поточе, на него има няколко воденици.

Там дойдоха при нас двама хърватски турци, които били в Тунис. Те говореха, че немците не били войници, само имали много брони, но бягали, а хървати и унгарци се държали добре; някои подвиквали на турците по унгарски и хърватски, но такива нямало между тях. Те имат толкова лошо мнение за немските войници, та всички, които заговорят за тях, смятат, че Германия и всички християни сигурно ще паднат. Също и Виена, според тяхната преценка, нямало вече да може да им противостои. Там султанът щял да изпита цялата си мощ и щастие.

18 юли тръгнахме рано заранта от София и вечерта стигнахме до едно българско село, наречено Цариброд, а това прави цели 10 унгарски мили път.

Цялата страна е още България. Жените имат носия, различна от българите в Одрин. Момите ходят, както описах по-горе. Жените носят на главите си нещо като широко гърне и като корона. Около главата тя е тясна, а нагоре се издига и разширява като дълбока паница. Отвсякъде цялата е накичена с тенекиени висулки, от двете страни носят звънчета, а отзад се спускат разноцветни ресни и дълга тясна ленена бяла кърпа, скроена като покривало на свещник, нея премятат върху горната паница. Всички носят ризи, извезани с разноцветни вълнени конци, нямат сукнени дрехи. Коланите им са също извезани с вълнени конци или пък са плетени. Обущата им са като турските, панталоните им стигат до коленете, при това са надиплени и широки.

Дневникът на Ханс Деоншвам за пътуването му до Цариград през 1553–1555 г. С., 1979, с. 186–193.

Из «Доклад» на Петър Богдан Бакшев до конгрегация за пропаганда на вярата при Римската църква от 1640 г.

ПЕТЪР БОГДАН БАКШЕВ (1601–1674) — български църковен и политически деец, книжовник. Софийски католически архиепископ от 1642 до 1643 г. Участва в българското освободително движение през XVII в. Автор на «История на България», в която дава подробно описание на темите и населението ни през своя век и ценни исторически сведения за България.

30 октомври 1640 г. Посетих селището Кипровец (Чипровец) (не искам да кажа град), за да не каже някой, че го наричам град, понеже съм роден там; но все пак е град, защото досега над селището на планинското възвишение стоят стените (гдето е бил старият град), разположен под планината Хемус, в долините. Тези планини са високи и големи, покрити с гори и дъбрави, украсени с треви и цветя, напоени с води и бистри потоци, богати с всякакви рудници: златни, сребърни, медни, оловни, стоманени и железни. Всички тези планини са изкопани и издълбани, но сега не се вади нищо друго освен желязо и стомана. Сребро и други неща не се намират толкова, както по-рано, и затова турците не искат да се вади; (те) взимат само десета част и затова не излизат разноските на турците, които купуваха тези места. Това селище Кипровец плаща годишно на султана около шест товара пари данък и други неща. Тази планина Хемус отгоре е покрита с трева и равна, но по върховете няма гори, но има пасища за овце, където през лятото пасат толкова стада овце, че управителят може да взема всяка година около 500 ескуди само за пасането на овцете, които идват от Загора. Аз не бих искал да имам други доходи, би ми била достатъчна тази планина, ако би била във властта на католиците. По мое време това място имаше големи къщи с колела и други уреди над водата, гдето се обработваше среброто. Но сега няма никакви, само онези, в които се обработва желязо и стомана. Има воденици, но малки, защото водата не се увеличава, и имат малък доход, защото не идват други (люде), освен на това място, а има 60 воденици само от едно селище. Има много лозя и виното се продава евтино, понеже всички тези хълмове и планини са пълни с лозя. Нашите не сеят жито, понеже всички са търговци и занаятчии, но всичко го купуват. Намират се всякакви плодове. От Дунава, който е близо около 30 мили, (носят) риба. Това място от всички страни е обградено с планини и може да се дойде с кола само от едната страна. Житото идва с коли на пазара от селата, а нашите, всички, си служат с коне и не държат друг добитък освен крави. Има много поля, където се коси сено, и с него изобилства нашата област. Горите са пълни с диви животни, но малцина са онези, които се занимават с лов. Понеже всички са потиснати от тегобите на потисника и не мислят за лов и други неща. По реката има риба, назована от италианците пъстърва...

Положението на българския народ под турско робство. Сборник документи и материали. С., 1953, с. 61.

Развитие на занаятите през XVI–XVII в.

Султанска заповед от 1571 г.

С писмо ни донасяш, че си приготвил заповяданите железни котви и гвоздеи, за да бъдат натоварени и изпратени в Анхиало, и че трябвало да се напишат височайши заповеди до кадиите в София, Пловдив, Самоков, Дупница и Радомир, за да изкарат нужното количество коли.

Изпратих царски заповеди до споменатите кадии да изкарат срещу прилично възнаграждение достатъчно количество коли. Побързай да изпратиш за Анхиало приготвените железни котви, гвоздеи и други неща, нужни за потребите на арсенала. Сам ще наглеждаш изкарването на колите и да не повикваш чрез мубашири рая за този случай.

С божие име султанската ми флота е на път да отплува преди 21 март. Да не бавиш мунициите за арсенала, а да се погрижиш да бъдат бързо изпратени.

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 19.

Из «Книга за пътешествията» на Евлия Челеби

ЕВЛИЯ ЧЕЛЕБИ (XVII в.) — турски пътешественик. Обикаля Балканския полуостров и част от Източна Европа. Плод на впечатленията му е 10–томното съчинение «Сеяхатнаме» («Книга за пътешествията»). В III и VIII том дава много сведения за българските земи под османска власт.

Земите на града Самоков. Той е на брега на река Искър, която се минава по един дървен мост с дванадесет пролеза. Той е една обширна каза с 1700 пълни с богатство, благоустроени, добре уредени и от край докрай покрити с керемиди оживени домове. От махалите му единадесет са мюсюлмански, а останалите са християнски и цигански. Има дванадесет молитвени места... Поради високото местоположение на града зимата е остра, а по планините наоколо се виждат и си личат бели снегове. След като излезе от това летовище, реката Искър минава източно от София под един дървен мост край чифлика на Кенен паша, тече в северна посока през Софийското поле, минава близо край град Плевен, в територията на Никополския санджак и на един час по-долу, зад селото Замет, се смесва с Дунава. Поради лютата зима лозята из града са малко. Има много върби и тополи. От разливанията на река Искър много места са опустошени и разрушени.

Забележителности: много са прочути с изработване на клетки и железни фенери, железни брави, поставки за софри, които хората даже на война могат да си носят, разнообразни ключове и катинари, железни капани за вълци и лъвове, железни мелнички за кафе в малки сандъчета, които при нужда мелят и превъзходно брашно, френски гвоздеи, топки (?), люлки, средни тасове, вили и гвоздеи за дъски. В нахията и околностите има сто броя работилници, работещи желязото. И десет души не могат да теглят гигантските духала, с които раздухват огъня, наричани в тази област самокови. Водни колела теглят духалата и раздухват огъня. Когато изваждат от огъня желязото, зачервено като стари еминии, майсторите железари поставят посредством особен вид долапи нагорещеното желязо върху наковални, прилични на туловище на слон, и удрят с чукове като биволски глави, (движени) пак с помощта на изкусно направени водни колела, зачервеното желязо, разтърсвайки земята и небето. В самата работилница само двама майстори с водното колело поставят и изтеглят върху наковалнята под чука железа от по един-два кантара и ги чукат. Когато след цялото коване желязото се удължи, тогава с едно изкусно приспособление прекъсват водата, която върти долапа — ден и нощ с тази работа векуват. Много пътешественици са видели тази работа и са се удивлявали. Тази работа може да се обхване само с виждане, а не така с писане — не може. Около осем хиляди коли желязо отива всяка година оттук чрез Солунското пристанище из цялата Османска империя.

Евлия Челеби. Пътепис. С., 1972, с. 30–32.

Събиране на български деца за еничари

Приписка в «Четвероевангелие» от средата на XVI в.

Ох, ох, ох, ох, горко на мен, окаяния. Братя, в тези тежки времена, когато пишех тази книга на спокойно място, дойде съобщение, че са дошли да събират (момчета) за еничари, и моите деца още са малки за еничари, а проклети клеветници (ги) съобщили на проклетите агаряни, и (те) избягаха с мой приятел при мен и много се наскърбих, и не знаех какво пиша. Да не знаят клеветниците сами себе си и своите чеда. Амин.

Георгиева, Цв., Д. Цанев, Документи за историята на българския народ XV–XIX в.. С., 1986, с. 20.

«Султанска заповед» от 1564 г.

Чу се (имаме сведения), че момчетата (за еничари) по моя височайша заповед, събрани преди (известно време) от подведомствените ви селища, дойдоха в щастливата ми столица и след като станаха мюсюлмани, някои от тях избягаха и стигнаха обратно по местата си и се отметнаха от мюсюлманството. Заповядвам, и щом пристигне височайшата ми заповед, да провериш и изследваш истински тази случка и да видиш дали действително има като тях взети по моя височайша заповед питомци-еничари, които сега са избягали и са се отметнали от мюсюлманството; колкото души и да са, да съставиш списък с имената и с отличителните им белези, а самите тях да оковеш във вериги, да ги дадеш за придружаване на годни хора и да ги изпратиш в щастливия ми двор. Но добре да предупредиш хората навсякъде по пътя да се предпазват, за да не би по немара да им се даде възможност да се отлъчат; тъй да знаеш.

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 20.

Из «Доклада» на Марино Бици

МАРИНО БИЦИ — антиварски архиепископ, посетил българските земи през 1610–1611 г. Докладът е предназначен за Източната конгрегация.

Миналата година дошъл един търговец на еничарите, изпратен от султана, за да събира синовете на християнските народи. От много години съществува обичай да бъдат вземани (такива деца), за да служат нему и на неговия сарай. Поради това (епископът Петър Солинат) прекара големи страдания. Споменатият епископ на София и бедният християнски народ скриха младежта по планините, горите и пещерите, за да я запазят в светата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците — и то не без голяма загуба за своята бедност...

Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. С., 1953, с. 83.

Приписка в «Четвероевангелие» от 1632 г.

Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиж през месец януари, 13 ден, та взеха от Мъглиж 8013 еничарчета. Склав рече на селяните: «Къде ви е попът?». А селяните Отговориха: «Поповете, рекоха, избягаха в манастира». Склав изпрати 8 колчии в манастира за поповете, а поповете не бяха там, а (там бяха) само монасите — йеромонах Гервасий, монах Атанасий, монах Богослов и монах Стефан. Избиха калугерите и оплениха манастира. Така да знаете, братя, които додете след това, вие далече да бягате от силния Склав, защото колко страх преживяха тези братя. Ох, ох, ох, окаяни грешни. (Написа се) в годината 7131 (1623) при търновския митрополит Гаврил.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 403.

Помохамеданчване на българи в Родопите

Летописни бележки от Беловската хроника

«БЕЛОВСКА ХРОНИКА» — лист от хроника, намерен в с. Голямо Бельово. Дава сведения за помохамеданчените села в Родопите.

В годината 1620 (по-точно: 1670) султан Ахмед (Мехмед) вдигна войска срещу Мора (Пелопонес), та изпрати по морето 105 гемии с войска и по суша до 150 хиляди войска. Тогава дошли по филибелиската страна (Пловдивско) да заминат (за Пелопонес) 6 паши. Та някой си паша на име Мехмед заплашил планинските села, че на връщане всичко ще заробят и ще изколят християните, ами да се потурчат, за да бъдат всички свободни от данък и ангария. Та всички планински села тогава се потурчиха от страх. Тогава и чепинци потурчил някой си Хасан ходжа, който бил с пашата. Първо се потурчили поп Костадин и поп Георги, и поп Димитър на ден Свети Георги (Гергьовден). Потурчвали ги до 15–ия ден на август. Тези се съпротивяваха и убиха мнозина, за да уплашат (другите). И така, като се потурчиха, дадоха им свобода да разсипват манастирите и църквите. И разсипаха от Станимака до Самоковска баня 218 църкви и 32 манастира. Много пакост направиха потурчените. Тогава разрушили и беловския манастир «Възнесение Христово»...

Когато се чепинци потурчили в 1620 ( т. е. 1670), тогава по планините (родопски), по Гюмюрджинско, по Филибелиско се потурчили 74 села.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 406.

Летописен разказ на поп Методи Драгинов

МЕТОДИ ДРАГИНОВ — български книжовник от средата на XVII в. Автор на летописен разказ за масовото помохамеданчване на българите от Чепино и Чепинското корито.

Когато турският емир цар Мехмед, наречен Ловец, започна сефер (война) в Мора (Морея, Пелопонес, в Гърция), та изпрати 105 хиляди (по-точно: 105 ладии) войска по море и 150 000 по сухо, тогава дойдоха в Плодин (Пловдив) град 6 паши, та преминаха през Пещера. И Мехмед паша с много еничари дойде в Чепино на Костантово (Костандово) и събра всички попове и кметове, та ги окова във вериги и каза:

— Бре, хаинлар (предатели). Вас Али Осман патишя (господар) ви обича, та не давате царевото (данък). Само когато трябва, помагате на нашата войска. И ние ви обичаме като нашите еничари, а вие сте искали да вдигате глава против нашия цар.

Тогава бан Вельо и протопоп Константин отговориха:

— Честни везирю, нашите момчета доскоро са били с царските войски по Тунос (Тунис), по Траболус (Триполи) и Мисер (Египет). Че какво грозно (лошо) видяхте у нас?

А пашата каза:

— Вие лъжете. Мен ми обади карабашот (черноглавият, владиката) във Филибе (Пловдив) — (проклетият пловдивски митрополит Гаврил).

А те казаха:

— Той не ни заповяда на нас, тъй като не му даваме верим (данък), та ни клевети.

И пашата отговори:

— Нали и вие сте кауре (неверници, християни), защо да не давате? Ето че сте асии (бунтовници).

И заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава някой си Караимам Хасан ходжа измоли от пашата да ги опрости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Георги с поп Димитър в Костантово, и всички кметове и попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да ни потурчват и които се потурчат, да им дадат жито за ядене. А той отиде през Разлог в Солун. Нашите се потурчваха до Богородица (август). Които не се потурчиха, едни изклаха, други избягаха по гората, а къщите им изгориха. Хасан ходжа изпрати много коне в града (Пазарджик), тa докараха жито от Беглик хан (по-късно Куршум хан) и го стовари в църквите «Света Петка» и «Свети Апостол Андрей» в Костантово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо. Та на Петковден дойде ферман от царя да се съберат българите, да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, само турците да отиват във войската. И събраха се бежанците, та съградиха къщи в Каменец и Ракитово. Тогава повечето бежанци от страх отидоха при Стара река, та съградиха ново селище, Батево. Хасан ходжа за кашмер (подигравка) накара потурнаците, та разрушиха всички църкви от Костенец до Станимака — 33 манастира и 218 църкви. И така по божие благоволение бяха разсипани българите в Цепина. Помни, господи, грешния и недостоен твой раб поп Методи Драгинов от село Корова. Записа се в годината 16...

Георгиева, Цв., Д. Цанев, Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 44–45.

Из «История» на Дука

(Турците от Мала Азия) вървят пеша до Дунава, за да поробват християни. Защото въпреки че десетки хиляди от тях нахлуват в някоя провинция, все пак те навлизат като разбойници и след като я ограбят, избягват. Тия нашествия са превърнали в пустиня цяла Тракия чак до Далмация. Това е намалило броя на албанците, които са безчислен народ. Турците в края на краищата унищожиха и власи, и сърби, и ромеи. Като поробват тези народи, те според своя закон отдават петата част от плячката на своя султан: така те поднасят тази пета част, и то най-хубавата, на властта. След това служителите на султана и властта, гдето видят някой млад и силен пленник, купуват го на нищожна цена и го наричат питомец и роб на държавата. Тия питомци султанът нарича нова войска, а на своя език — еничари. Като ги обърне в своето нечестие и ги обреже, той ги нарича свои хора, дава им извънредно много дарове и най-блестящите длъжности. Той полага за тях специални грижи, дава им всякакви други блага, дава им да ядат и да пият заедно с него и проявява към тях любов като баща към децата си, и то — към какви хора? — към козари, овчари, воловари и свинари, синове на земеделци и на коняри. От своя страна те поради това негово разположение са готови да жертват живота си за султана. Дори нещо повече. За да не губят почестите, които са получили, те изтрайват във време на война със свръхчовешка издръжливост и спечелват победата...

И тъй тая нова войска се увеличава всяка година и към единия войник се прибавят сто и един. Защото роби печелят роби и докарват нови роби на робите, като всички се наричат и са роби на султана. Между тях няма нито турчин, нито арабин, но всички са деца на християни: ромеи, сърби, албанци, българи, власи и маджари...

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 378.

Поява на хайдушкото движение

Приписка в «Дечанския летопис» от 1454 г.

1454. В тази година Мехмед цар плени Радич, български воевода в София.

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 22.

Разпространение на хайдутството

Из «Султанска заповед» от 1528 г.

Относно разследването на разбойници и харамии.

В казата Ново Бърдо, а понастоящем — в санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен, Аладжа Хисар, в кадийските околии Юскюб, София, Йени Пазар и към... пазар се събират и се явяват разбойници и харамии. Те се групират на едно място, нападат през нощта селата, избиват хора, ограбват имущества..., нахвърлят се из пътищата, избиват керваните... и изобщо вършат различни такива метежи и злини. Санджакбейските субаши из посочените места подпомагат разбойниците и харамиите и санджакбейовете дори подпомагат делата на субашите. Такива метежи и злини стават из санджаците. Въпреки че им е възможно да залавят разбойниците и харамиите и да ги наказват, те не само си затварят очите, но даже освобождават заловените разбойници, като им вземат пари. И понеже не ги наказват, разбойниците и харамиите са се умножили и условията са много обезпокояващи. Понеже (всичко това) е донесено и известно до височайшия праг, назначен си ти за муфетиш по тази работа и за военен, образеца между прославените и благородните...

Заповядвам следното. Щом пристигне със свещената ми заповед, без да се бавиш нито за миг и час, тръгни сам и се прикрийте със споменатия ми роб и с голямо внимание и усърдие разследвайте изобщо случая с разбойниците и харамиите. Ако такива лица нападнат къщи и избиват хора, те са виновни.

Разбойници и харамии, ятаци и другари на разбойници и харамии, лица, които ги подпомагат, и изобщо такива, които са се разчули с престъпление, с разбойничество и харамийство, да се задържат, делата им да се разгледат според шериата и да се види по установения обичай кои са по шериата и закона и кои са задължителни по закон и съобразени с обичая. И който и да е извършил станалите злосторства в споменатите санджаци и кадийски околии и колкото и да има от категорията на разбойниците и харамиите в тия санджаци и кадилъци, било те живущи там от по-рано или дошли отвън, изобщо каквито и да са — да се заловят разбойници и хайдути и да се донасят до щастливия ми праг ония, които са се проявили с разбойнически и харамийски действия. Незабавно едни да бъдат обесени, а други — набити на кол и да бъдат наказани, като ги малтретират по този начин. Ти да не проявиш склонност да освободиш някого от разбойниците, появили се досега и извършващи метежи, да ги задържиш всички, да ги заловиш и накажеш...

Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV–XVIII в. С., 1971, с. 78–80.

Из «Книга за пътешествията» на Евлия Челеби

Нишката крепост.

... На крепостните стени стоят за украшение набучени на копия хайдушки глави...

(Манастир — 1661 г.)

... И безистенът е също така солиден. Но когато бяхме в този град, хайдутинът Байо и петстотин неверници дойдоха от планината Шипка с факли и безстрашно разбиха вратите на безистена, задигнаха разкошни тъкани (на стойност) 70 000 гроша и като (изразиха) задоволството си с топовни и пушечни изстрели, отидоха в равнината. И в такъв голям град не се намира никой да им възрази. Какво зрелище и малодушие!...

Понеже в планината Шехшан в околностите на касабата Наклебенд пак бе хайдутинът, наречен Байо, който бе оплячкосал град Манастир, приходът (данъците) от селата в тези планини бе останал несъбран.

Аз, смиреният, като оставих всичките си придружители, само с един мой прислужник се метнах на коня и за два часа се изкачих в планината Шехшан.

Приключението на смирения

...На половината път, изкачвайки се в тази планина, около обяд в едно тясно, мъчнодостъпно, каменливо и с хайдушки засади място неприятелят ни обгради от двете страни и в тази тясна клисура стреляхме един върху други, хвърлихме се в ръкопашен бой и се сражавахме. На мястото не можеше да се действува с коне, не употребихме оръжие, а всички след това се спешихме и влязохме в такова сражение, че не е за разказване. Неприятелят бе многоброен. Като ни победиха, ние се разбягахме, разпръснати из горите. Но не отидохме далеч. Неприятелят не ни прогони, а щом се каза да хванем най-напред конете, конете дойдоха право при нас и докато те скитаха, много наши бойци се впуснаха, хванаха конете и ги отведоха. Неприятелите откараха нашите хубави коне и други коне в планината и пред очите ни почнаха да си делят нашето имущество...

... Господин кадията даде на всички ни с книжата жилища в града. «Те са отряд бойци, трябва да се окаже уважение на ония, които отиват на свещена война!» — обяви той на вилаетските аяни. Всички ние с книжата дойдохме до квартирите. Престояхме в този прекрасен град два дни, поддържахме връзка с аяните и знатните...

Прехвърлихме Карадаг. Спасявайки се от неверници хайдути, стигнахме в 12 часа в село Бане. То е българско село с 1000 къщи и е зиамет...

Поради многобройността на хайдутите из тия планини в този град (Петрич) не могат да живеят уважавани хора и тези краища не са толкова населени. Специално в 1062 година (1651–1652 г.) нашият господар Мелек Ахмед паша и валията на светлия град София Кемали Халил Ага извършиха лов на хайдути неверници из тия планини с 10 000 въоръжени раи. Улавяха ежедневно из тия планини по 40–50..., сърни и много зайци. Като ядяха кървави кебапи, ежедневно залавяха по 40–50 неверници с тъпаните и зурлите на хайдутите неверници. Заловените неверници бесеха на всеки ъгъл в касабата Петрич, в града Кюстендил, в касабата Дупниче, в града Самоков и в града София.

(Около Лъгадинско)

Населението на тези села носи отпечатъка на тревогите от харамиите, наречени хайдути, и от явните безчинства на турците.

Цветкова, Б. Хайдутството в българелите земи през XV–XVIII в. С., 1971, с. 192–197.

«Султанска заповед» от декември 1714 г.

Тази година в Сливен и съседните околии известният хайдутин и разбойник Папазоглу и неговите другари разбойници се събрали да убиват хора, да грабят стоки и да увреждат божиите раби. За хващането им одринският комендант прати като комисар Мустафа, от бостанските усти, но 10 дена преди да стигне до Оряховската околия, на четвъртия ден на шеввал (11 окт. 1714 г.), горните разбойници и съединилите се с тях 17 души разбойници намерили лодки на едно място наблизо до Оряховската околия и тайно избягали оттатък, във Влашко.

Като се разчуло това нещо, определени били хора, пеша и на коне, от Оряховската околия, които се впуснали върху тях на едно място на влашкия бряг; след едно малко сражение те хванали няколко кяфири-разбойници и пет-шест коня, но поради това, че се стъмнило, останалите разбойници избягали, за което и веднага се прати известие на коменданта на Крайова.

Съобщава се, че и той хванал двама души от разбойниците; но когато казаният комисар отишъл да поиска двамата, хванати като хайдути, реченият комендант отказал да ги предаде.

От няколко години насам хайдути и разбойници от Влашко всяка пролет групово минават Дунава, грабят в Оряхово и съседните околии и после наесен се връщат оттатък, на влашкия бряг. Тези неща ми се съобщават от кадиите в Оряхово, Ловеч и Плевен и от заместника на кадията в Суталец (?).

Същото ни явява с писмо и споменатият комисар.

Сега ти, който си казаният войвода, при получаването на задължителната ми височайша заповед да хванеш гореспоменатия Папазоглу и другарите му, които са главатари на избягалите във Влашко хайдути и разбойници. Както тези, така и по-напред задържаните от коменданта на Крайова двама души разбойници да предадеш на споменатия уста, като ги придружиш с достатъчна стража при прекарването им от влашкия бряг насам, за да не избягат, и със съдействието на споменатия уста да ги изпратиш вързани в престолния град.

Написа се тоя висок ферман. Избягвай всяка небрежност. Заповядах.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 417.

Въстание на Константин и Фружин през 1404 г.

Из «Житието на Стефан Лазаревич» от Константин Костенечки

Също така и българските градове се бяха отметнали (от турците начело) със синовете на българските царе, (т. е. с Константин и Фружин). Преди всичко срещу тях се вдигна цар Мусулман (Сюлейман) и като дойде в Темско (долината на р. Морава), превзе ги с бой.

Динеков, П. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 212.

Из «Писмо» на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г.

Освен това известният господин Остоя, крал на Босна, както е редно и както е право, се подчини на наше величество и показа готовност за послушание, което и каквото се дължеше на нас и нашите предходници от него и неговите предшественици. И в знак на това подчинение и покорство лично той с храбрите си войници и всичките си средства, като присъедини предварително към себе си силна войска от наши народи, която решихме да му изпратим в подкрепа, възнамерява вече да тръгне победоносно срещу Владислав, син на покойния крал Дурацо, срещу Хейвоя, който някога беше решил да воюва със същия крал на Босна, и с нас, и срещу някои други наши неприятели. Също и знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка, подчинявайки се на нашата власт и господство, като се присъедини към нас, реши да се отправи срещу турците и други наши врагове, по-право врагове на Христовия кръст. Воювайки с пълен успех срещу тях и печелейки победа, която бог дава на своите верни, той надви и в последното бойно нападение погуби в битката и уби почти десет хиляди от тях.

И сам известният Константин, благороден владетел на България, и Мирчо, войводата на Трансилванска Влахия, които също се върнаха в лоното на наше величество под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцки области и други области, които и досега се владеят от турците, спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си. А сега, като присъединихме към тях и наши народи, чиято силна войска ще им изпратим в помощ, толкова са годни да напредват с могъщата си военна сила, та може смело да се вярва, че като бъдат отстранени и унищожени (враговете) на кръста, а след това и другите неверници и езичници, в бъдеще спасително ще се разпространява католическата вяра и ще расте броят на християните.

Георгиева, Цв., Д. Цанев, Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 33.

Походите на крал Владислав III Ягело и войводата Ян Хуниади

Из «История» на Ахмед Бин Яхя

АХМЕД БИН ЯХЯ, наричан още Ашъкпашазаде (1400–след 1495 г.) — османски хронист. Участвува в редица походи на османските султани през XV в. Съчинението му «История» обхваща събития от създаването на османската държава до края на XV в.

112–а глава. В тази глава се разказва за отиването на султана — борец за вяра, султан Мурад хан, в Белград и за това, което направи там. За него се съобщава.

Султан Мурад хан разгледа вилаета (военноадминистративна област) Унгурус (Унгария). След това разбра, че този Белград е вратата на вилаета Унгурус. Този път той пожела да се отвори тази врата. Като събра мюсюлманската войска, пристигна и се нахвърли върху Белград. Имаха вид, сякаш се бият за крепостта...

Този наречен от нас крал е син на краля, който беше дошъл от Гюгерджинлик. И Янку застана пред тях. Преминаха през Белград. Веднага се отправиха право към Варна. А от друга страна, каза на султан Мурад хан Гази: «Султане мой, защо стоиш? Врагът напада и напредва непрекъснато. Вилаетът се разрушава, разстройва, разграбва и пали».

Султан Мурад хан Гази, щом чу тези думи на народа, пристигна от Маниса в Гелиболъ... Срещу неверниците тръгна... Срещна се с тях във Варна дагъ и се сражаваха... Мурад хан Гази, веднага щом разгроми неверника, се върна направо в Едрине и се възкачи отново на своя трон. Сина си изпрати в Маниса. Самият той се установи в Едрине...

Това завоевание стана от ръката на султан Мурад хан Гази, син на султан Мехмед, в осемстотин четиридесет и седма година от Хиджра ( т. е. между 1. V. 1443–2. I. 1444 г.).

Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525–годишнината от битката край град Варна. С., 1969, с. 401–409.

Из «Послание» на крал Владислав III Ягело до турските гарнизони в севернобългарските земи от 1444 г.

Вас, които не зачитайки християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Махорач (Мадара), Петреш, Варна, Каварна, Галата и други крепости в провинция Тракия (т. е. Мизия) и държите под иго и в робство християни — гърци и българи, които, за да живеят по божия закон, се отказаха от обредите на източната църква и в най-последно време при папа Евгений IV минаха от източната църква към съюза със западната, съветваме ви и ви заповядваме да върнете свободата на християните, за чието освобождение ние дойдохме тук чак от нашите кралства Полша и Унгария и с божие ръководство ще идем и още по-далеч, да предадете в ръцете на нашите войници всички, които ще служат на бога и Римската църква, като предадете на нашата и католическата власт гореспоменатите крепости и се оттеглите в Галиполи и в Азия, в древното ваше селище Анадол... Ако при наличието на това послание вие продължите да не ни се подчинявате нам, които водим с успех нашата войска срещу вас, ние ще предоставим на нашите войници да ви грабят и избиват. Защото съм се заклел... да нападнем с божия помощ вас и вашия крал Аморат... и да ви преследваме и воюваме с вас като с врагове наши и на целия християнски свят.

Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Варна, 1979, с. 303.

Първо търновско въстание през 1598 г.

Из «Мемоар» на Павел Джорджич до австрийския ерцхерцог Максимилиан от 22 февруари 1597 г.

ПАВЕЛ ДЖОРДЖИЧ — дубровнишки търговец. През втората половина на XVI в. живее продължително време в българските земи. Взема дейно участие в организирането на Търновското въстание от 1598 г.

Има две години, откак аз предложих услугите си на светейшия трансилвански княз да привлека всички християни от българското царство да му бъдат предадени, както това става ясно от направеното от мен тогава предложение; и макар негово светло височество да желаеше и да се стремеше това добро дело да успее, не можа да го осъществи, понеже попречиха много мъчнотии и особено поради татарите; освен това не била такава и волята божия.

Но миналата година, след като негово светейше величество се завърна от тоя двор, наново тази работа с благосклонността на пресветлия нунций и на великия канцлер на казания княз доби своето значение и се постави началото й, което се състоеше в това, че светейшият княз написа едно писмо на преосвещения търновски архиепископ от семейството Рали, шурей на господин Одоардо Гаяни и племенник на Кантакузините; същото направи и пресветлият нунций, което беше направено; по същия начин се постъпи и от Негово Височество, и от пресветлия легат с господин Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние сред християните от тая страна поради благородния си произход и своето достойнство; тия писма аз му пратих в Никопол по нарочно избрания за тази цел мой човек. След получаването на тия писма казаният господин Тодор Балина се отправил за Търново, за да връчи на преосвещения архиепископ писмото на негово светлейше височество и на пресветлия нунций и за да му съобщи желанието на светейшия княз, както и начина, по който трябва да се действува в една такава важна работа, която работа, след като мислили и обсъждали, взели решение за слава на господа бога, за спасението на християнския свят и на тяхното отечество да я прегърнат с истинска преданост и искрена вяра. И при това се заели да наложат същото това мнение на четирима владици, сиреч първия преосвещения Йеремия, русенски владика, втория Спиридон, шуменски владика, третия ловчанския, наречен Теофан, и четвъртия на Романия (Тракия), назован Методий, и дванадесет търновски свещеници, и осемдесет миряни от първенците и видните хора на тоя град, които всички заедно, заедно с архиепископа отишли в черква, гдето с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни с тая работа и че ще се стараят да я изкарат на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели.

След като направили това, решили да изпратят господин Тодор Балина в Трансилвания до светлейшия княз; за това същото аз го бях убедил, като при това обаче (му бях говорил) да обиколи лично цяла България като човек почитан и уважаван от всички българи; това той стори в продължение на двадесет и един ден, като в това време не остави християнско село непосетено и без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени с хора храбри, мнозина от които имат пушки. Всички тия предложили да завземат проходите на тая планина, за да не може да избяга нито един турчин.

Като свършил това, което му било възложено от преосвещения архиепископ и което той счел за удобно да направи при такава обиколка, върнал се в Никопол в дома си, гдето положил клетва за същото нещо заедно с двадесет и трима свещеници и с четиридесет други първенци миряни от същия град, който град, макар да е укрепен със стени, предложили да предадат вътре в три дни, понеже знаят къде му е слабото място.

И така делото за завладяването на българското царство, както виждате, ваше императорско величество, е толкова назряло, че не може да се желае повече; това се потвърждава от писмото на преосвещения търновски архиепископ до светейшия княз и до пресветлия нунций, написано след пристигането на господин Тодор в Трансилвания, и от ония, които постоянно пишат никополските свещеници в съгласие с други попове от други места и села; така че, ваше свещено императорско величество, и преосвещеният (търновски) архиепископ, и господин Тодор, и аз, който поставих началото и съм автор на това тъй славно дело, толкова присърце вършихме тая работа и този дълг, колкото трябваше. За да има това предприятие щастлив край, не остава друго, освен ваше императорско величество и светлейшият княз да ни дадете помощ; тая помощ трябва да бъде такава, каквато изисква това велико дело; ако, както се надявам с помощта на бога, това се свърши благополучно, убеден съм, че ще последва не само превземането на царство България и изтребването на турците там, но и чак до Одрин; това ще причини такъв страх сред тях, че те ще хванат пътя за Азия, без да се обърнат.

Известия на историческото дружество. Т. IV. 1915, с. 96–98.

Из «Писмо» на един австрийски емисар до император Рудолф II от 3 юли 1598 г.

Влязохме във връзка с търновския архиепископ, гърка митрополит Дионисий, до който по-рано бяхме изпратили писмо на гръцки език, та цяла Македония и Гърция да отхвърлят игото на тиранина — щом като бъдат съгледани отвъд Дунава в България знамената на ваше неприкосновено величие, водени от воеводата Михаил или от някой друг, когото ще одобри ваше неприкосновено величие. Същото това нещо те сами и по своя воля замислят, обещават честно и заявяват, че в продължение на малко дни ще станат 200 хиляди и сами могат да създават често трудности на Византион (Цариград) и ще изгонят дори самия тиранин. Но това ще стане така, ако главна сила на турските войни ще се отправи срещу Унгария.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 398.

Чипровско въстание през 1688 г.

Летописен разказ на поп Петър

ПОП ПЕТЪР — свещеник от с. Мирково, Пирдопско. Летописният му разказ се намира в един сборник от XVI в. Написан е по долните празни полета — по един ред на лист. За пръв път е издаден от М. Дринов през 1882 г.

Пиша аз, йерей Петър, да се (знае) какво време беше. (Бях) поп на село Мирково, беше и поп Стоян, заедно държахме село Мирково при злочестивия цар султан Мехмед, да го убие бог и да го порази, че той разсипа християнската вяра и големи църкви, и големи градове... (раз)бяга честитата земя Загора, та се яви войска от запада, та дойде досред земята от Беч (Виена), от Будим (Буда), от Янек, дори от Златна ябълка (Венеция). Та се провървиха турци и презморци, татари и каталани, и хинди, и минди, и опашатата вяра. Та ги вдигна цар Мехмед на война, та тръгна сам (той) и Кара кехая му бе везир, та тръ(гнаха)... Това лято изгина турска войска, изби я латинската войска. Едва избяга цар Мехмед и Кара кехая назад. И да знае, който чете, да види, че беше от бога, че даде бог житото скъпо, сиренето скъпо..., а в Загора ръжта вървеше грошове. Това беше зло и неволя, и зли зими. Да не даде бог вече такива зли години. (Писа се) в годината 7198 (1690). Та пак излезе Еен (Еген Осман) паша от през морето, та дойде в Цариград при цар Мехмед. И цар Мехмед му даде да владее пашалъка София. Еен паша отиде на война в Будим и през тази година се би с аламанците. И той не можа нищо да направи на аламанците, но се върна, та събра цялата турска войска, насочи се срещу цар Мехмед в Цариград и нападна цар Мехмед в Цариград. И стана чудо в Цариград: погинаха аяни, тефтердари, капуджии и боктанджии, а цар Мехмед затвори и това направи брат му Сюлиман. През тази година се случи плодородие на жито, а Еен паша се върна в София. Дойде (!) в София, а гдето мина, той разори аяните. Като дойде в София, поради страх от Еен се изпотровиха аяни, кадии и молли. В София той стоя един месец и цар Сюлиман изпрати куриер до него да отиде да се бие при Белград, но той не пожела да отиде. А царят направи нифрам срещу него, за да се бие. И затвориха клисурите и пътищата, за да не го пуснат. Цял месец стояха турци, рая и кадии по проходите, та Еен наша не можа да мине. Тогава той тръгна да отиде в Белград, но тогава дойдоха аламаните, та превзеха Белград и Ниш. И Еен се спря в Ниш, а тези отидоха в Босна, за да превземат Босна. А Еен изпрати войска, та опустоши Кипровец, и погуби и пороби...

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 407.

Из «Писмо» на никополския епископ Антон Стефанов до източната конгрегация от 30 януари 1689 г.

Бедствията на настоящите войни причиниха големи вреди и разрушения на бедните католици от моя роден край Чипровец и на околните земи, гдето всичко заедно с манастирите и църквите беше подложено на огън и меч за пълно отчаяние. Каква беше причината, не зная, но мисля, че е само божа воля. Татарите, виждайки бойните успехи на християните и тъй като тяхната пъклена ярост не можа да се излее върху тях, насъбраха безкрайна омраза спрямо бедните католици: и започнаха да правят тайни сговори, за да извършат това, което по-късно извършиха; но малко по-просветените католици, съзнавайки това и научавайки, че Белград е превзет и очистен от (турците), като предполагаха, че кайзеровата армия ще се придвижи по-нататък, и като вярваха, че българите ще се присъединят към тях, вдигнаха оръжие против турците. Но като видяха, че нещата не се развиват така, (както те искаха), и като знаеха, че са твърде малко, а и бяха изоставени от българите, изгубиха всичко...

Всички тези наши католици от Чипровец и от околните села бяха осъдени от турците и навсякъде, гдето успяваха, те ги залавяха, убиваха или ги вземаха роби.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 407.

Из «Свидетелство» за участието на Иван Станиславов в Чипровското въстание

Долуподписаните свидетелствуваме за изложените неща под гаранция на нашата вяра, че когато августейшият император на романите, достославният Леополд, беше започнал войната срещу отоманската порта, българският народ не по-малко от албанския беше подтикван от много епископи и францискански отци из средата на същия народ, подчинени на властта на споменатото негово високо величество, за да вземе оръжие срещу този най-жесток враг на християнското име и по този начин да се покаже верен на августейшия австрийски двор. Този същия съвет следва и дадената милостиво от негово неприкосновено величество и запазена до днешния ден диплома на неотдавна починалия, който постоянно е давал, изглежда, същия съвет — да се издигне (българският народ) срещу споменатите (врагове) и по този начин да стане участник в неговата царска милост. Българският народ, като прие с пълна преданост и смирение това милостиво обещание на Негово Величество, не сметна за нищо живота си и като излезе от четирите селища Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, нападна град Кутловица (Монтана), гдето изби мнозина от враговете и други изгони. В това време между другите първенци знаменосецът Иван Станиславич, наричан още и Павлиганич, брат на Михаил Станиславич, и Лука Андренин, пръв техен приятел, така засвидетелствуваха своята усърдна грижа за католическото християнско изповедание и августейшия австрийски двор, че със слово и дело непрекъснато подбуждаха и останалите българи никога да не престанат да проливат кръвта си и предано да се сражават за успеха на свещения божествен култ и за напредъка на християнската държава, доколкото можеха да бъдат полезни, със своите малки сили. Те, макар и да се сражаваха разпалено, но малкото техни хиляди не можаха да устоят срещу силата на враговете, понеже не им идваше друга помощ. Поради това едни от тях бяха избити заедно със семействата им, а други бяха отведени в плен. Тогава фамилията на Станиславич понесе по-голяма загуба в сравнение с другите, понеже турците й заграбиха новата къща, построена със стени, лозята, ливадите и мелниците...

Крайова, 28 декември 1725 г.

Тома Бригин, Блаж Томенанин, Георги Томодохей, Иван Латин, Никола Блаж.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 408.

Карпошово въстание през 1689 г.

Из «История» на Силахдар Финдиклили Мехмед ага

СИЛАХДАР ФИНДИКЛИЛИ МЕХМЕД АГА (1658–1725 г.) — участник в Австро-турската война от 1683–1699 г. Автор на «История», в която дава сведения за борбата на българите против османските поробители.

Когато градецът Ниш премина в ръцете на неприятеля (австрийците), на мястото на укреплението, издигнато преди от сераскера Реджеб паша, бе създадена мощна землена твърдина, която със своите дълбоки и широки ями, зидове и безброй ровове стана здрава опора. Поставени бяха 20 топа, които бяха пленени от ислямската войска или пък се намираха в тяхната войска и бяха донесени от Белград, като бе приготвено достатъчно количество боеприпаси и храна. Начело на около 10 000 бойци германци, унгарци и гранична рая бе определен германският генерал Ветерани. Той бе обзет от илюзията, че ще превземе цяла Румелия, и затова тайно изпрати апели до князете, свещениците и изтъкнатите личности от всички села, градове и казарми. Тези пък помислили по този повод: свършено е с османското царство, сега настъпи нашият момент. Вследствие на исканията, които бяха изпратени чак до Истамбул, най-напред се разбунтува раята от София и Пловдив и отказа да се подчинява. Тогава от всички села, паланки и градове дойдоха невернишки първенци и свещеници в Ниш, гдето германците взеха със себе си старейшините, вдигнаха германски знамена с кръстове и тръгнаха пред тях.

Неверникът на име Карпош като скопски мартолоз бе удостоен от владетеля с много добрини, но погази тази добрина; още преди това той бе избягал и станал водач на повече от 3000 неверници, рая и военни дезертьори и тогава тръгна към Скопие. Серхатли Мехмед паша беше определен за отбрана на вилаета. На мястото, гдето се надявал да дойде неприятелят, той поставил 500 сегбани (милиция), пешаци и конници, които били записани срещу пари от гражданите. Когато Карпош обаче научил тази вест, преминал през брега, гдето не бил очакван, слязъл в долината и тръгнал към града...

Една чета неверници нападнала градеца Щип и всички тамошни хора. Тя изпотрепала мохамеданския народ, а тяхната покъщнина плячкосала и разграбила. Тогава още около 3000 разбунтувани арнаути слезли от (Скопска) Черна гора и завзели градеца Печ. Една част от гражданите (мохамедани) се спасила, а мнозина от тях били заробени и изпосечени със саби... Настана черно нещастие, каквото от образуването на Османската империя мохамеданският народ не е видял!...

На един бряг близо до Кюстендил намерил около стотина хайдути и посякъл всички със сабя. А когато преминал Кюстендил и дошла вест, че в градчето (Крива) Паланка са се затворили голям брой германци, татарските войски се притекли и ги унищожили. След това стигнали в планината Егри дере и изсекли със сабя германците, унгарците и хайдутите-разбойници, които се бяха укрепили там. При слизането към Скопие чуха за мястото, гдето се намира хайдутинът Карпош, и отделиха много татари, които успяха да посекат около 200 невернишки бунтовници, които бяха с него, и успяха да направят безгранично голям плен. Самият той, когато дойде вързан пред хана (Селим Гирай), бе набит безмилостно на кол. Също така бе заловен един свещеник от град Манастир (Битоля), който се бе появил с претенции за цар, и бе обесен.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 410–411.

Сведение за потушаването на въстанието през 1690 г.

Когато (мохамеданската) войска (от София) стигна до мястото Каменча Евези, над Крива Паланка, намери, че водачът на неверните хайдути Карпош, княз от Куманово, е обиколил с широки и дълбоки ровове цялата Крива Паланка и я е напълнил с няколко хиляди неверници. Но щом като тези събрани под неговото проклето знаме неверници забелязаха силната царска войска, те се разбягаха, а самият Карпош отиде в Куманово в крепостта, която бе направил преди това.

Сутринта, след като той се настани там, правоверната войска пристигна под Крива Паланка и се настани там. Сега тези неверници започнаха да водят битка и тъй като бяха проклети неверници, не можаха повече да се държат, а Карпош, слава на бога, oт по-рано подготвени мними неверници бяха го заловили; тогава привикнала на война правоверна войска извърши нападение на града, превзе го и сложи под нож всички проклети неверници.

Когато разбраха това, хайдутите, които държаха Скопие и които се бяха утвърдили тук за поразия, като видяха, че победоносната войска идва против тях, напълно се разбягаха оттам.

Победоносните бойци влязоха в Скопие, гдето на скопския мост набиха на кол заловения при Куманово Карпош.

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 411–412.

Българската култура през XV–XVII в.

Из «Житие на св. Георги Нови Софийски» от поп Пейо

ПОП ПЕЙО — български книжовник от първата половина на XVI в., представител на Софийската книжовна школа. Автор на две оригинални творби «Житие на Георги Нови Софийски» и «Служба на Георги Нови Софийски». В житието описва съдебния процес срещу младия софийски златар Георги, който е убит мъченически през 1515 г., защото отказва да приеме мохамеданската вяра.

Родното му място бе Кратово, чедо бе на благочестиви родители. Баща му се казваше Димитър, а майка му Сара... (Като порасна), дадоха го на златарски занаят... (Подгонен от турците), той остави родното си място и дойде в Сардикийския град, наречен София... Видяха го свирепите Мохамедови свещеници и ... с всички сили се мъчеха да го привлекат към себе си и да го обърнат (в исляма). И така те избират един от тях, познаващ много добре учението им, изкусен в словото и готов да отговори на всичко, и го изпращат да поговори с него. Този пристига хитро, донася му някаква работа и му дава голяма цена, а освен това му донасяше и снеди, за да стане близък с него...

На сутринта пак се събират множество Мохамедови свещеници, извеждат го от тъмницата и каквито и хитри слова да казваха, колкото и да го заплашваха, нищо не можаха да постигнат от желаното. И пак го затвориха в тъмницата и оковаха ръцете и краката му в железни вериги. А той все търпеше...

На осмия ден пак го довеждат в съда, събират се всички началници на злобата и Мохамедови служители и го изправят вързан пред съда. Този (съдията) пак започва да го ласкае и казва: «Младежо, защо се излагаш на такова безчестие и на такова поругание? Виж как всички ти се надсмиват и те ругаят. Знам, че близките ти са опечалени за теб. Послушай ме и изпълни нашата воля»...

...А Георги каза на съдията: «Ако мислиш добро за моето тяло тук и ако ме обичаш толкова, остави ме да бъда християнин и да живея с християните. Ако пък не искаш, знай, че нищо не може да ме разлъчи от вярата Христова и от неговата любов — нито земно богатство, нито пък с огън можете да ме уплашите, нито с някакво мъчение, нито с нещо друго или с мъчение...».

...(Тогава съдията за последен път се обърнал към Георги, но понеже този отказал да приеме исляма, осъдил го на смърт и го предал на тълпата).

И така събраха се множество турци. Едни го заплашваха, други се заканваха, а трети му обещаваха много дарове, но не успяха...

(По-нататък се описва как Георги бил изгорен на площада пред църквата «Св. София», като увещанията да приеме исляма не били прекратени чак до самата му смърт).

Софийски книжовници през XVI в. I. Поп Пейо. С., 1939, с. 58–74.

Из «Житие на св. Никола Нови Софийски» от Матей Граматик

МАТЕЙ ГРАМАТИК — български книжовник от средата на XVI в., представител на Софийската книжовна школа. Автор на житието на софийския обущар Никола, убит с камъни от турците през 1555 г. поради отказа му да приеме исляма.

(След напразни усилия да го помохамеданчат турците нападат дома му и го отвеждат пред съда.)

Изведнъж там се стекоха голямо множество измаилтяни. Те изпълниха цялото преддверие на съдилището. Председателствуваше съда един старец... Той беше един от безчинниците, който твърде много бе застарял в злобата си, невежа и прост, много необразован и неопитен... Той променяше правото в неправда... Такава беше злобата на тогавашния беззаконен съдия. Така той управляваше и стоеше начело на това съдилище, както чухте.

Тогава заповяда на множеството народ да мълчи. (И заповяда) светецът да се яви пред него. И този скоро дойде и се представи със светло лице и спокоен духом. Съдията рече: «Видиш ли, човече, толкова много народ е възбуден от тебе днес? И величието на нашата вяра отхвърляш». А светецът се изправи и рече: «Не аз бунтувам народа, а той сам себе си, тъй като е съгласен с дявола и се възбужда от него...». (Следва дълъг разпит, при който Никола твърдо заявява, че не иска да се откаже от християнската вяра и да приеме исляма).

Съдията не можа да намери никаква вина, за да погуби светеца, и заповяда да го пазят, докато се гледа неговата работа. Когато водеха светеца в тъмницата, той пееше...

Кой може докрай да разкаже това, което многострадалният изтърпя тогава? Нека разкажем само малко от многото, което видяха онези, които тогава се случиха там. Всичките му дрехи бяха разкъсани поради голямото и нечовешко биене. Светото му лице цяло бе обагрено с кръв от удрянето на толкова много юмруци и от боя с тояга по плещите и по пищялките... И така един жив го хвърлиха във вътрешността на мрачната и воняща тъмница...

Побеснелите убийци бяха събрани в хилядно множество начело с яздещия пред тях управител с първенците си, тържествено и суетно носещи мъчителски железа и сопи и придружени от някакви викове и крясъци. Глашатаите викаха, а те цепеха въздуха с молитвите си. Но доблестният Никола дори не даваше ухо на техния устрем... След това, когато мъченикът излезе извън града, преди да стигне на мястото, един от богопротивниците взе голям камък и тежко нарани светеца в главата, та той почувствува силна болка и изтече много кръв. Светецът полека достигна до мястото на мъчението си, намери се на мястото, което се нарича «Три кладенци», на запад от Средец, и там го вързаха на върбите при малката шумлива рекичка, която течеше под краката му. Когато мъченикът се изправи мъжествено до върбата, смел и непреклонен..., неочаквано почнаха да го бият с камъни... Един от убийците взе един голям камък от потока и с всичката си сила удари светеца по темето. И като уби тутакси мъченика, направи себе си най-скверен от всички мъченикоубийци...

Асимилаторската политика на турските завоеватели. Сборник от документи за помохамеданчвания и потурчвания XV–XIX в. С., 1962, с. 27–143.

Из «История на България» от Петър Богдан Бакшев

Мнозина са описвали българската история, всеки както е смятал за вярно или похвално. Разумно изглеждаше да се помоли някой от това племе да хвърли светлина не само върху тези неща, които е чувал или прочел в книгите, но и за наученото за бащината земя от собствен опит и за наследените от прадедите, като различава истината от лъжата, и разкаже за земите и областите, реките и планините, които сам познава добре. Мен ме роди българска земя и сега, почти грохнал от старост, същата родина ме крепи като разпадаща се лодка след дълги и разнообразни пътешествия; но не мисля да обхвана всичко, а смятам да изясня някои само неща, да разпръсна заблудите, разпространявани необмислено от други, да защитя древността на католическата вяра и управлението на църквата в тези земи, да разкажа как се установи на това място общността на Серафическия институт, като се надявам тези неща да размеся с много други, които ще бъдат за читателя не по-малко приятни с разнообразието, колкото и полезни с истинността си.

Съзнавам, разбира се, слабите сили на таланта си и колко малко блясък и изящество може би ще даде на човечеството грубото ми перо; но към този дълг ме тласка природата и насърченията, които чувам, та всеки като частица от света да действува за общото благо, да се стреми да принесе полза и особено да се старае да бъде от съгражданите си, а още и силното безпокойство, че би било жалко да си отида от този свят, без преди това да изплатя, така да се изразя, данъка, който с право се изисква от мен.

И така, за да бъде прав пътят ми към истината, поставих си задача да не се разпростирам по-широко, отколкото е редно, нито любовта ми към родината да преувеличи нещо, нито да опровергая неща, казани от други случайно, а нека да се отсъди за всекиму с една мярка достоверно и справедливо.

Главa I: За царството на България и за идването на българите през Истър

Царство България обхваща много провинции, чиято големина описва подробно Бонифаций в Дакади 3, кн. 5: «България, казва, започва сега от изворите на река Циабер, която разделяше някога трибалите от мизите, простираше се през билото на планината Хемус и към север, и към юг, на юг извива към Дунава, до голяма степен обхваща Мизия». Циабер е за Птоломей реката, която нашите наричат Морава. Оттам следователно носи името си началото на българското царство, от българския народ, който населявал тези места... И когато обаче се разширили към тях, възгордели се, казва Петър Дякон, и завзели лагерите на римската република, и, както пишат Зонара и Кедрин, във (времето на) Анастазий българите проникнали не само в Тракия, но опустошили даже Илирик, като убили техния цар Акум. И наистина дотогава били насърчавани от победата, че като станали за ужас на всички, принудили да им плаща данък императорът, на когото те сами преди плащали. Без съмнение беше учудващо, казва Павел Дякон, както за живеещите наблизо, така и за тези, които живеят надалече, да чуят, че този, който беше направил всички свои данъкоплатци — и тези, които на изток и запад, и тези, на север и юг живеят, е поробен от това отвратително племе...

И така по този начин в Европа българите завладели Тракия и съседните й провинции и като преминали Истър, цялото пространство на тези земи нарекли България, където му е поверена столица Сердика и където е Кипровец (Чипровец) — любезната ми родина.

Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев и неговата история на България. — ИПр, 1979, 1, с. 102–109.

Из «Абагар» на Филип Станиславов

ФИЛИП СТАНИСЛАВОВ (неизв.–1674 г.) — български книжовник и никополски католически епископ. Съставя първата печатна книга на български език, отпечатана в Рим през 1651 г. Това е сборникът с молитви «Абагар», в който наред с религиозното съдържание са прокарани и патриотични елементи.

Послесловие

Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. Тоя Абагар бе напечатан през 1651 година, на 6–и май, в светия град, дето почиват телата на Петър и Павел, във време на нашия цар Ибрахим, на честния влашки войвода Матей и на богданския добромирен Лупул, наричан Васил войвода.

Навеки да се хвали и слави тялото Христово.

Исусе и Марийо, вам дарявам сърцето и душата си.

Молете бога за мене, грешния. Амин.

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 52.

Оригинална добавка към дамаскин от Йосиф Брадати

ЙОСИФ БРАДАТИ (ок. 1690–ок. 1757 г.) — български книжовник, най-изтъкнатият дамаскинар. Работи в редица манастири и главно в Рилския. От него са запазени седем сборника — дамаскини и тълковни евангелия. При преводите на словата на Дамаскин Студит и Йоан Златоуст от гръцки език вмъква и оригинални добавки, като отразява в тях времето, в което живее.

Ако някой християнин е извършил нещо много лошо и агаряните му рекат: «Потурчи се, за да не те погубим», и той не се подчини и не предаде своята вяра, или го посекат, или го обесят, или във вода го удавят, той се увенчава като прежните мъченици, понеже с това мъчение му се измиват всички прегрешения и със своята кръв той се умива от всички грешки. Пазете се! Които попаднете в турски ръце, да имате търпение и да не предадете своята вяра, но докрай да удържите чиста своята вяра и да приемете от бога венец. И да не се уплашите да речете: «Много сме грешни и бог не иска да ни прости; поради това по-добре е да се потурчим». Никога така да не казвате! Но когато се случи и ти рекат агаряните да похулиш Христа, (тъй като) ще те посечем, ти се моли на бога и речи: «Господи Исусе Христе, колко съм сгрешил от младините си досега, ти като човеколюбив ми помогни да приема смъртта заради твоето човеколюбие». И тогава, ако най-сетне те убият, ти се наричаш като прежните мъченици и заедно с тях ще се радваш. Ако ли се уплашиш, предадеш вярата си и своето кръщение, Христос ще те кръсти в неизгасващия огън, както рече на Богоявление свети Кузман: «В река огнена Христос ще кръсти (онези), които се отрекоха от Христа».

Христоматия по история на България. Т. I. С., 1964, с. 419.

Положението на българите в Османската империя през XVIII в.

Из «Султанска заповед» от 1760 г.

...Събирачите на държавните данъци и ръководителите на държавните хасове, мютевелии, бирници, заими и тимариоти съгласно с намиращите се в ръцете им берати и съобразно с данъчните списъци, извлечени от императорския кадастър и височайшите ми фермани, да не вземат нищо повече и да не искат нищо повече под формата на канцеларски разходи, лихви, пари, фураж и други неща и да не вземат нито едно акче в повече от искания десятък и други данъци, определени от закона. Началниците и агите на еничарите да не безпокоят и притесняват бедните под различни предлози. Аяните на вилаета също да не налагат и да не товарят раите нито с едно акче за себе си под формата на годишни разходи, а да разпределят напълно справедливо наложените с императорски ферман данъци. Също събирачите на поголовния данък да не вземат повече поголовен данък, отколкото определят намиращите се в ръцете им берати...

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 56.

Из «Султанска заповед» от 1796 г.

Тия мръсници като някои паразити и влечуги са наводнили и нахлули в много села, паланки и градове на нашата държава, а населението, особено раята на тези места, е страшно пропищяла от техните нечувани нападения и грабежи. От ден на ден те все повече се увеличават и най-упорито преследват целта си — да опропастят и обезлюдят най-хубавата страна на империята ми... Села, градове и цели селища в империята ми са опустошени и обезлюдени поради тия разбойнически вълнения. Земеделските работи, поминъкът и търговията са окончателно спрени, поради което и приходите на държавната машина са подбити, а на императорското ми съкровище са нанесени най-чувствителни загуби.

Понеже редът на нещата в страната ми е компрометиран, държавните закони не се зачитат и се пренебрегват, като че ли в империята ми съществува пълна анархия. Не ще е чудно, ако един ден от пакостите на тези шайки на много места в империята ми спрат най-важните държавни дела, поради което не ще могат да се изпълняват дори и най-главните функции на властта...

За безопасност на живущата там рая и дума не може да става, защото тези хищни зверове, алчни за грабеж и богатство, оставиха вратите на анархията отворени и се впуснаха за плен и плячка. По тоя начин животът, имотът и честта на раята останаха на произвола на съдбата и на божието великодушие.

С една реч, положението на раята стана непоносимо и плачевно. С просбата си за милост тези мръсни и пълзящи изчадия, погрешно създадени по подобие на хората, изявиха най-лицемерни обещания и покаяния, най-низки подмазвания и признания за верноподанство... Но уви! Всичко това беше хитрост, скроена измама и горчива подигравка за височайшето ми царско достойнство и величието на империята ми!...

В Румелия съществува пълна анархия, властта е отречена, законите не съществуват и редът не би могъл да се възстанови, защото е излязъл от определените рамки. Още отсега се забелязва, че бедната рая, живуща по градове, села и селища и притеснявана най-безмилостно, ще бъде принудена да се разпилее по гори и планини...

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 59–61.

Нови явления в икономическия живот през XVII–XVIII в.

Из «Хюджет», издаден от софийския шериатски съд на 22. IX. 1618 г.

Раята селяни, живущи в селата Горублене, Орманлий и Кривина, Софийска каза, се явиха пред съвета на Софийския шериатски съд и се оплакаха срещу незаконните действия на заимина Хасан паша, комуто бе дадено от правителството право да се ползва от данъците и десятъка, които плащаха селяните за произведенията на имотите си и за бащините... Затова ние молим съда да издаде решение по шериата, за да плащаме и сега тъй, както е било от старо време. Субашата иска от нас за всяко софийско кило (крина) жито да му се плаща по 120 акчета, когато пазарната публична цена на всяко кило жито е по 60 акчета; за кило ечемик иска той да му плащаме по 65 акчета, когато пазарната цена на ечемика не е повече от 30 акчета; а за една бащиния иска да му плащаме не по две кила жито и по две кила ечемик в натура, както беше по-преди, а иска да му заплатим в готови пари по 800 акчета за всяка една бащиния; за лозята, вместо да иска данък на дюнюм (ресуми-дюнюм ве баг), субашата ни иска от нас десятък от произведенията на лозята; за беглика вместо по 122 акчета за всеки сто овце заедно с правото на егрек и за гулямие — иска ни по 250 акчета за всеки 100 овце, а за правото на егрек и на гулямие иска особен налог по една овца на 100 овце.

Софийският шериатски съд уважи законното оплакване на селяните от горните три села, тъй като е основано на шериата и на стария закон «кануни атик», който е в сила. Съдът въз основа на шериата реши и постанови така:

Искането на субашата Ахмед ага, който е пълномощник на Хасан паша, се отхвърля като незаконно. Заповядва се на селяните тъжители от тези три села да изплащат и занапред на Хасан паша в натура и в акчета само онова количество, което те досега са плащали. За станалото по желание на страните се написа и издаде тоя съдебен хюджет — днес 20 шавал 1027 г. от егира (29 септ. 1618 г.).

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 10.

Съдебен протокол на софийски кадия от 18 януари 1619 г.

Али бен Хайдер, живущ в градския квартал Шуга Факи в София, заяви пред немюсюлманина Симеон, син на Драган, от село Горни Лозен, Софийски съдебен окръг: «Продадох на споменатия Симеон моето лозе от около шест чапалиха при с. Горни Лозен за 1140 сребърни акчета и получих сумата от продажбата напълно изплатена. От днес нататък това лозе е купена собственост на присъствуващия Симеон. Той може да разполага с него по свое усмотрение». Купувачът удостовери горното заявление и съдът издаде настоящия документ.

Христов, Хр., Н. Генчев, Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 11.

Съдебен протокол на софийски кадия от 8/17 декември 1619 г.

Али Челеби бен Хасан, живущ в София, се яви пред съда и показа едно тапунаме (извадка от eмлячна книга) от първата декада на рамадан 1027 (22–31 август 1618), издадено и снабдено с печата на спахията на село Панчар (Панчарево), Софийски съдебен окръг. С това тапунаме му се предава правото за притежание на лозе от около един чапалик, което повече от тридесет години е безстопанствено. Тъй като той изискваше от съда въз основа на това тапунаме, което представи, един темесюк (документ за владеене на имот), съдът му издаде настоящия документ.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане Ч. II. С., 1969, с. 11–12.

Съдебен протокол на софийски кадия от 18/27 декември 1619 г.

Михо, син на Йовко, жител на село Драгалевци, Софийски съдебен окръг, заяви в присъствие на своя собствен син Стоян: «Аз продадох на присъствуващия тук Стоян за 6000 сребърни акчета моята воденица на рекичката Токмаклу с един камък, правото да обработва една нива и една ливада, два бивола и две биволици, 15 овце и 13 кози, а освен това една колиба. Получих цената изцяло изплатена и предадох оценените неща. От днес те са негова собственост. Той може да ги използва по свое усмотрение». Присъствуващият Стоян потвърди данните и съдът му издаде настоящия документ.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 12.

Откуп за събиране на харача в Тетово от 19 май 1657 г.

На запитването на просветения Аврам Абудиенте.

Пред нас, долуподписаните свидетели, дойдоха Рубен, Шимон, Леви и Йеруда и заявиха, че са купили от един спахия харача на Калкан Делен. По силата на тази покупка Йеруда има право заради платовете, които той е дал на казания спахия, срещу сумата 256 000 акчета (да събира харача). Споменатите купувачи продали този харач на турчина Мустафа бег и последният дължи по сметката на харача 560 000 акчета. По-късно Рубен и казаните съдружници се спогодили с Йеруда от всичко, което ще получат от Мустафа бег срещу дълга за харача, Йеруда да вземе само един дял вместо правото, което му се пада от тази покупка, без никой да му пречи, но и той да не прави никаква пречка от своя страна, понеже му принадлежи само един дял, и всичко това без никаква измама и лъжа...

И за да подпишат гореказаното, положиха клетва Рубен, Шимон и Йеруда като доказателство, че ще изпълнят всичко, казано по-горе. И това стана тук, в Цариград, в годината 5416, ден сряда, 1 сиван (19 май 1657 г.).

(п) Йосиф бен Шимон, свидетел, Бениямин бен Яков, свидетел.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 14–15.

Из съдебен протокол от 1766 г.

... Продадохме със законна и окончателна продажба при условия, приети и съгласувани от двете страни, изключващи всякакви недоразумения, на споменатата Хатидже Хатун за 1865 гроша чифлик и принадлежащите към него земеделски имоти, които до сключване на сделката бяха наша собственост, получена в наследство от споменатия починал. Чифликът с вътрешна и външна част се намира в село Кациляне, спадащо към Софийската каза. В неговата вътрешна част се числят: 8 чифта волове, 1 бивол, 1 биволица, 2 малака, 16 глави малки и големи говеда, 31 глави коне, малки кончета, катъри и магарета, 101 броя дойни овце и шилета, 1 черен товарен кон, 20 софийски килета пшеница, 20 килета ечемик и в хамбара 3 шиника, или 15 килета пшеница, 57 килета ечемик и 10 килета овес, 5 кошера, 9 коли, 9 рала; 3 плуга, 8 брадви, 8 железни вили, 1 железен ръжен, 3 мотики, 1 лопата и пр. оръдия и принадлежности. Освен това към споменатия чифлик спадат обработваеми 13 броя ниви, даващи по 60 софийски килета зърно, и ливада, даваща реколта по 200 коли сено. След извършване на предаването и приемането на имота определената сума от 1865 гроша беше напълно предадена и ние я получихме и приехме изцяло, лично като наследници и по поръчителство...

Гeоргиeва, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 66.

Из «Проучването на търговията в Черно море» от Шарл дьо Пейсонел от 50–те–70–те г. на XVIII в.

Бургас е едно от главните пристанища на България за черноморската търговия. Там достигат всички стоки от Татария и други крайбрежни райони, предназначени за Румелия. Това е голяма паланка, в която има много търговци: пристанището е много добро; дъното е пясъчно и всякакви плавателни съдове могат да намерят там убежище през зимата.

Независимо от транзитната търговия, която е много значителна в Бургас, както вносната, така и износната, там се докарват много стоки за нуждите на жителите. Вносните стоки са ориз, кафе, френски такета, шалове, вълнени пояси от Жербе, зехтин, черни маслини, сапун от Смирна, ямурлуци, елеци и гащи от Солун, сиво ленено платно, кърпи от Кайро, барут, стърготини, малко дърво за боядисване, памук, вълна, анатолийски платна, сол от Крим, памучен или копринен плат от Бруса и Цариград, малко платове от Хиос. Продажбата на френски платна е незначителна там, от тях консумират само съвсем малки количества. Цената на всички тези стоки е същата, която посочих за анадолските райони. Областта на Бургас не произвежда нищо друго освен зърнени храни, от които в Цариград се докарват 30–40 товара, и малко сирене.

Варна е най-голямото пристанище на България. Това е транзитно място за всички български и влашки стоки, предназначени за Цариград, и онези, които се прекарват от столицата за двете провинции. Градът е малък, но добре населен. Там се наброяват 16 000 жители. Има пет джамии, един обществен пазар и около 200 дюкяна. Градът е разположен в дъното на един залив, дълбок 8–10 мили, обкръжен от високи планини. Всякакви видове плавателни съдове могат да влязат и зимуват там с пълна сигурност. Има 14–15 каика, 20–22 пики дълги и много други малки съдове, отредени за пристанището. Почти всички жители са еничари, но доста отдадени на търговия. Във Варна могат да се продават доста голямо количество стоки за потребление в града извън транзитните.

Износна търговия на България

Износната търговия се състои от восък, коприна, вълни, биволски и волски кожи, мед, масло, тютюн, сахтияни, желязо, селитра, солено месо, коне, ориз, вино и др.

Восък

От България се изнася огромно количество восък. Той е жълт, великолепен по качество. Продават го чист, без фирата. Цената му е 38–42 пари оката според годината. Главни места, откъдето го събират, е Тернови, Ямболи, Плевна, Ниеболи, Систов, Русджук, Тутраки, Силистрие, Преват, Базарджик, Айтос, Загора, Казанлик, Чирпан, Шумла, Разград.

Коприна

Коприната е извънредно изобилна в България, без да говорим за тази в Одрин, която е станала сега значително търговско перо. В този град има близо 300 работилници за точене на коприна. Този артикул се дължи на жителите на Бруса, които са дошли да се настанят в този край и са посадили там огромно количество черници. Българската коприна е много доброкачествена. Тя почти винаги е съвсем бяла, приближава брусенската. Най-висококачествената излиза от Загора, Чирпан и Казанлик. Обичайната й цена е около 10 пиастра оката. Второкачествената идва от Хаскени: пасмата й са по-къси, най-често я употребяват в работилниците за копринени ризи. Цената й е осем пиастра оката. Почти изцяло отива в Цариград.

Вълна

От цяла България се събират вълни. Количеството е огромно. Всички тия вълни са непрани, не мият никак овцете, преди да ги острижат. Тя е от две главни качества: едното — къдраво, другото — плоско. Къдравата вълна е най-ценна, тя е много по-тънка от другата. Най-търсена е тази от Никополи. Обичайната й цена е 8–10 пари оката. Правата вълна струва само 5–6 пари. Има много черна вълна — една четвърт от всичката. Търговците я продават отделно в различни краища на Европейска Турция, където има манифактури на ямурлуци и аби. Вълните на Южна България минават в Цариград, а тези от Северна се разпространяват в Германия и във Венецианската република. Никополските са откарвани най-вече от немците. Говори се, че тези вълни могат да служат за производство на сукно. Увериха ме, че ако се направи внимателно прочистване, може от (тази вълна) да се извади по-висококачествена, годна да замени испанската вълна. Това е проблем, който много заслужава да бъде задълбочен. Ако това е вярно, не ще бъде трудно да ги докарват с малки разноски до Цариград по Дунава и Черно море. Би могло дори по същия път да се докарват и вълните от Босна, които са много хубаво качество и в много голямо изобилие. От Йени Базар, Зибра, Чаница, Йенидже, Ташелидже, Превол — градове в Босна, излизат повече от 20 000 бали ежегодно от по 85–90 оки всяка. Тези вълни отиват във Венеция за сукнените манифактури — прекарват ги с коне в Спалатро, Зара и Дубровник, трите търговски пристанища на Босна. Дори има пет-шест години, откак гърците са започнали да ги докарват в Германия и на панаира в Лайпциг. Те се упътват по Дунава. Цената на тези вълни е също 8–10 пари оката според рядкостта или изобилието й. Дубровчаните започнали тази търговия от незапомнени времена, но от неотдавна я изгубили и са допуснали турците и гърците, на които те отворили очите, да им я отнемат. Във Венеция и Германия правят прочистване на тези вълни и уверяват, както вече казах, че изкарват от тях качество като испанското.

Кожи

От България се изнасят огромни количества биволски и полски кожи от различно качество. Биволските кожи тежат между 18–70 оки, продават се по 2–13 пиастра, волските — 12–25 оки, цената им е 1 1/2–3 1/2 пиастра.

Мед

Медът е съществен артикул на търговията в тази страня. Той с по-добър от този на Влахия и Молдавия. Най-хубавият идва от околностите на град Ямболи. Обичайната му цена е 7–8 пари оката. Този мед отива в Цариград, изнасянето му оттам е дори забранено и само с много труд може да се транспортира в други райони на Черноморието.

Масло

Маслото е доста изобилно в България, по-малко обаче, отколкото във Влашко и Молдавия. В големи количества го събират покрай Дунава. Цената му е 13–14 пари. Изцяло го събират за Цариград. Другаде може да отиде само контрабандно.

Лой

Лойта, която се изнася от тази провинция, е огромна. Събират я във всички села. Цената й е 8–9 пари оката. Най-голямата част отива в Цариград, Одрин и Родосто. Другаде може да се откара само контрабандно.

Тютюн

Тютюнът е един от главните търговски артикули на България. Има много качества от него. Първото е йенидженското. От това първо качество има различни класи — от 12 пари до 1 пиастър оката. Второто качество е от Кумарлу, което се продава 8–10 пари оката. Третото качество е от Киджали на малко по-ниска цена. Четвъртото качество се нарича казил дели, страшно силен тютюн, който отива в Египет и Арабия. Цената му е 8–9 пари оката.

Желязо

В Самоков и в Кюстендил в България има извънредно богати железни мини. Те доставят на Цариград и на всички райони по Черноморието. Този метал е един от главните търговски артикули на посочената провинция. Тези мини са имущество на султана, давано на откуп. Той продава желязото на място по 4 1/2–5 пиастра квинтала. От тази провинция се изкарва също огромно количество обработено желязо. Цевите на пушките и револверите в Сливен са извънредно търсени и съперничат на тези от Цариград. Продава се и огромно количество подкови и клинци от всякаква големина, които се произвеждат в София и Одрин и които се разпространяват по цялата Османска империя.

Зърнени храни

България и най-вече тази част, която е от провинцията покрай Дунава, е неизчерпаем извор на зърнени храни. Не без основание турците наричат тази река баща-хранител на Цариград. Износът им е забранен под страх от най-строго наказание. Те могат да се прекарват само в столицата. Житото обикновено се продава по 35–36 пари килето, което е от 48 оки в Южна България, но в Северна килето е от 120 оки и струва 60 пари. Цената на ечемика е 18–20 пари съответно за малко и за голямо киле. Просото е на същата цена. Сусамът струва 65–70 пари.

Ориз

Областта на Филипопол произвежда огромно количество много доброкачествен ориз, но много по-лошокачествен от каирския. Разпространява се в цялата Османска империя. Обичайната му местна цена е 35–36 пари килето от 10 оки. Този ориз е имущество, давано на откуп от султана, и Портата дава от този откупен обект пенсии на лица, които иска да възнагради. (Пенсиите) са определени в ориз — известно количество килета на ден.

Георгиева, Цв., Д. Цанев. Документи за историята на българския народ XV–XIX в. С., 1986, с. 67–71.

Зараждане на националноосвободителната идеология

Из «История славянобългарска» от Паисий Хилендарски

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (светско име неизвестно) (1722–1773 г.) — български народен будител и изразител на идеите, породени от обществено-политическото развитие на българското възрожденско общество. Автор на «История славянобългарска», която отразява големите идеи на буржоазната епоха, проникнали през XVIII в. в българските земи. В Паисиевото дело се пречупват идеите, заимствани отвън, потребностите на българското развитие, раждането на националното чувство, книжовната и литературната традиция. В историята е заложен стремежът за политическо и духовно освобождение. Това я прави първа национална програма на българския народ.

СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития. Събра и нареди Паисий Йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година. А събра тая История в 1762 година за полза на българския род.

ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, КОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ

Внимание вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. За вас е потребно и полезно за знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.

Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!

Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както и споменах.

Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език, учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската доброта и незлобивост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и културни (гърци) никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят несправедливо и повече от грях, а полза ще получат от своята мъдрост и култура. Или се срамуваш от своя род и език пред учениците и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии? Аз ще ти oтгoвopя накратко на това. От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник (на света Богородица), колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ги имат на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобиви на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари, и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай.

Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език; а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, написах да знаете, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики. Толкова години са царували и господарствали на земята и са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци, жития и служби. Но в онова време не е имало славянски печатници, а хората от небрежност не преписвали. На малко места се намирали такива книги. А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турския страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе.

Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно, но никак не можах да намеря. В много ръкописи и печатни истории по малко, рядко и накратко се намира. Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко — едва се намериха техните имена и кой след кого царувал. Самият този Маврубир е написал: «Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Те са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противното писали, както им е било угодно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са взимали от тях данък». От този Маврубир и от много други истории събрах за много време същественото, поразпространих и съставих тази историйка. При все че се намира в много книги по-малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно.

ПОСЛЕСЛОВИЕ

Аз, Паисия, йеромонах и проигумен Хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянските прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. Бил латинин, не почита българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава. Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тази историйца.

И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род и похвала на нашия господ Исус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му отец и пресветия, преблагородния и животворящ негов дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин.

Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. С., 1972, с. 22–26, 128–129

Обществено-политическа дейност на Софроний Врачански

Из «Житие и страдание грешнаго Софрония» от Софроний Врачански

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ (поп СТОЙКО ВЛАДИСЛАВОВ) (1739–1813 г.) — български възрожденец, книжовник, учител, общественик, виден продължител на делото на Паисий. През 1765 г. се среща с хилендарския монах, прави два преписа на «История славянобългарска» (1765 и 1781 г.) и съдейства активно за нейното разпространение и популяризиране. Около шест години е Врачански архиепископ. През периода 1800–1803 г. пребивава във Видин. След 1803 г. емигрира във Влашко, където остава до края на живота си. От това време са най-значимите прояви в обществено-политическата дейност на Софроний. Те са повлияни от промените в международното положение от началото на XIX в. и по-специално от събитията, свързани с руско-турската война от 1806–1812 г. Очакването за помощ от славянската страна намира израз и в отправеното от него «Възвание» към българския народ. Пише «Часословец» (1768 г.), съставя два сборника, наречени Видински (1802 г.), издава «Неделник» (1806 г.), превежда «Гражданское позорище» (1809 г.) и др. Като оригинален творец се изявява в автобиографичното «Житие и страдание грешнаго Софрония», отпечатано посмъртно в 1861 г. във в-к «Дунавски лебед», бр. 55–61.

Грешният аз между хората съм се родил в село Котел от баща Владислав и от майка Мария и ми сложили първото мое име Стойко. И когато съм бил тригодишен, поминала се майка ми. И като си взе баща ми втора жена, що беше люта и завистлива, и като им се роди мъжко дете, тя само своето детенце гледаше, а мене все отритваше. И като станах на девет години, ме дадоха да се уча на книга, по-рано не бе възможно да тръгна на учение, понеже повече болен бях и слабосилен. И като тръгнах на учение, голямо прилежание и остроумие имах и за кратко време се научих на просто четене. Понеже в България няма философско учение на славянски език, наченах да уча по гръцки език и изучих Октоиха. Когато започнах Псалтира, получи се вест, че баща ми е умрял в Цариград от чума в лето 1750–о: останах си без баща и майка. Тогава бях на 11 години. Взе ме тогава чичо ми за син, че той нямаше деца, и ме даде на занаят. И като бях седемнадесетгодишен, поминаха се чичо и стрина ми наскоро един след друг. Ала и чичо ми в Цариград умря, че бяха двамата с баща ми джелепи. И ме накараха неговите съдружници и ония, на които имаше да дава, да ида в Цариград, нали му бях син, и да събера каквито пари имаше да взема от касапите, както си беше по обичая на джелепите...

Свещеник в Котел

Ала аз, като знаех малко да чета, другите свещеници ме ненавиждаха, защото всички по онова време бяха орачи, а от безумната моя младост не исках да им се покорявам, като бяха прости и неучени. А те ме наваждаха пред архиерея и колко пъти той ме аргосва и ме ненавиждаше. И архиереят имаше за протосингел един грък неучен и безкнижен. Той много ме ненавиждаше, че то си е така природно; учен човек учения не обича, и прост — простия, и пиян — пияния. И така неспокойно няколко години преминах живота си.

Свещеник в Карнобатско

И като се свърши цялата тая работа, нея зима си останах вкъщи. И не ми даваше владиката позволение да служа литургии, и свещениците ме укоряваха всеки ден, и като ме предадоха старейшините без вина на бостанджи-баши, след като толкова бях служил на всички селски работи: колко пъти съм излизал на везирския диван за помощ на селото. Двадесет години учех децата им на книжно учение и всяка неделя, и всеки празник казвах поучение. И на толкова труд, що залягах, и душевно, най-после те ме предадоха на бостанджи-баши да ме убие. Та и на мене ми дотегна. И едно от това, друго от попско укорение, че ме хранят като слепец — от тая тегота станах и отидох в Ахиолска епархия. И той (владиката) ме прие с радост и ми даде енория с двайсет села заедно с Карнобат. Знае, че Сербезоулу е там, оня, който взе глобата от нас, и пак я взеха от него обратно с ферман, но се осланях на правотата си, защото ония овце нито аз ги бях продал, нито аз ги бях купил, само дето се продадоха и купиха в моята къща. И като отидох там да попувам — радваха ми се християните много...

Врачански епископ

... И се вдигнах да ида в епархията си през декември, на 13 ден, ала беше лют студ и сняг, но намерението ми беше да пристигна в епископията си за Рождество Христово. И като стигнах в Плевен, почудиха се християните как съм дръзнал да тръгна в такова време за Враца...

И дойдох в епархията си, ала и тя не е по-добра от затвор. Нека бъде! И ме приеха християните радостно, и ходех по църквите в неделни дни и в празници и им казвах поучения на нашия български език. А ония християни, като не чували от друг епископ такова на наш език поучение, имаха ме за философ. Ходех по селата да събирам мирията — владичината, — ала помощ милостиня, както що е обичай, много малко ми подаряваха, понеже през оная година имаше голям глад по цяла България. Двадесет пари беше една ока брашно. Обещаваха занапред, ако подари бог изобилие, да ми помогнат...

Във Видин

Имаше един калугер на име Калиник във Влашко, игумен на манастира Маркуца, ала беше опак човек, никому не прекланяше глава и най-вече на угровлахийския митрополит. И онзи по една присъда го бе затворил в затвора. И той, според опакия си нрав, какво сторил — пратил човек във Видин и обещал на Пазванджията четиридесет кесии пари, ако го направи владика на Видин. А Пазванджията си имал гняв към видинския владика и го ненавиждаше по някаква си причина. Оня калугер Калиник, като знаел за всичко това, отишъл във Видин с някаква измама и Пазванджията изпъди оня владика и му взе всичко, що имаше, и прати тогава Калиника в митрополията да седи на владишкото място, доде му донесе позволение от патриарха да го направи видински владика.

И аз, като имах приятелство от старо време с тогова Калиника, пратих писмо до него с молба, като има благоволението на Пазванджията, да ми извади от пашата или от кехаята му едно тескере-писмо да ида да си събирам владичината. И той ми пише: «Иди си във Враца и прати човек да ти проводя тескерето». И аз не знаех за притворството му, но се вдигнах и отидох във Враца. И мина се някой ден, доде да пратя аз моя човек във Видин, той прати пазванското тескере за мене с мубашир — да ме вземе да ида във Видин.

И отидох във Видин, два-три месеца служих по църквите, така ми и пишеше в пашовото тескере, че трябвам на християните за малко време да им послужа и пак да се върна в епархията си. Кога наченах да искам аз позволение (да се върна), дойде при мен пашов човек и рече ми: «Докле не стане тоя Калиник владика, тебе нийде няма да те пуснат».

Ами какво да сторя аз, сиромах, зле се вързах. И седях във Видин три години.

Ами що изпатих от тоя калугер Калиник! Седях при него като някой последен слуга. За човек никак не искаше да ме знае, камо ли за архиерей. Беше едно с турците, с пазванските хайдути и не смеех никакви думи да продумам. Не пущаше ме никъде да се разходя, само в църквата, и то с някой свещеник. И да ме пущаше, нозете ме боляха и не можех да ходя. В църква все с каруца ходех.

Във Влашко

... Имам обаче една скръб и се боя от бога, да не ме съди бог, като поех онова паство на раменете си, а го оставих. Но пак на бога всемилостивия се надявам, понеже не го оставих за свое почиване, а от голяма неволя и от тежък дълг, що ми натовариха, и дето не вярват, че се е разсипал светът, а най-много оная страна, що е близо до Видин, това живелище варварско и хайдутско.

Затова се и трудя аз сега, денем и нощем, да напиша няколко книги на нашия български език, та като не ми бе възможно да проповядвам устно и от мене, грешния, да чуят някое полезно поучение, но тия да прочетат написаното от мен и да намерят полза и бога да молят за мене, недостойния, невежеството ми да поправи и с опрощение да сподоби оногова, който се труди. Да получим и ние място отдясно в деня на страшния съд. Амин.

Това ние усърдно и вам желаем. И вие бъдете благосклонни към потрудилия се. И здравейте!

Софроний Врачански. Житие и страдание грешнаго Софрония. С., 1989, с. 23–49

Очаквана помощ от Русия

«Възвание» на Софроний Врачански

Милостию божию Серафим архиерей болгарский,

Отечески молитствую вас, любезни чада мои, роде болгарский християни, що живеете у болгарскую землю, здраствуйте, радуйте ся, понеже ето сега приходит радост общая на вся Болгария; ето сега наближава спасение и избавление ваши; ето сега видим и гледаме како прифтаса милост божия на бедного рода вашего, що е влял бог милост в сърце благочестивейшему и великому государю императору Александру Павлович и повдигнал его да избави нас от токовое турецкое варварское мучителство. И ето сега приближава до нас крестоносно его войнство — ваши християни братя да избавят вас от толикиа беди. Ето прииде светлий ден, що го чакате от четиристотин години. Но, о, роде храбрий болгари и верний християни, стойте, крепите ся и не бойте ся и любезно дочакайте и усердно приемите тия братя ваши християни, що идат сас божия воля да избавят вас. Не бойте ся, войнство христолюбиво, не бягайте от них и не поместайте ся от градове и села и от доми ваши, но гледайте и потрудете ся да сготвите захеря, хляб, ичимик, сено колико возможни есте, да почетете и угостите их по должности християнски и да не имате их каквото чужденци, но да имате их каквото единоверни братя ваши, нелестно (нефалшиво). Да им послужите сас вярност и сас любов, понеже и они проливат кров свою за веру християнскую, за отечество свое и за светую църков божию, и за братию и сестри свои, зарад да упазят и да увардят их, да не упаднат и они в робство, каквото сте ви упаднали от несогласие, и от ненависти друг друга, и от това изпаднали сте у такова бедное состояние.

Того ради всякий християнин, колико недостаточен да буде паки потреб, но ест, тому от уста своя да отдели хляб свой и да угости их, а не да бяга при душманите турци. Но, о, чада християни наши, притеците и прилепите ся при това християнское войнство, почто они не бият и не убиват, каквото проклети агаряни. И не има да буде вам начто пагуба, ни на стока, ни на имение, ни безчестие на лица ваши. И що дадете иачмен или сено, или добитак, все хоче изплатено да буде от государя. От хочет покривати и защищати вас.

Ах, християни, не знайте ли колико гориха вас они мучители сас разгорени железе, колико пекоха чада ваши на рожени пред очи ваши, колико уграбиха и узеха стока и имения ваши, колико узеха синове и дщери ваши и изневериха их, ами това нели и до днес учинат вам това мучителство, ами защо да бягате при таковиа християнскиа душмани? Ето това страдание ваше вниде во уши благочестивейшего государя императора Александра Павловича и умилосердился на вас и пожелал да избави вас от таковое лютое мучителство. И питайте да узнайте има ли по другий царства таковое мучителство. Това ваше страдание по вся Европа известно бист и у всех газетах помянуто и написано мучение ваше. Ами по тая причина хоче ли паки да се обарни сърце ваше, да притечете до ония врати и лютии мучители. Бягайте от них и притеците и сообщите ся сас това христолюбивое войнство росийское и имейте их каквото единородний братя ваши и угостите и почетите их и камо хочут да пойдут праведно на пут, наставляйте их нелестно. Ала най-вече, християни, да се пазите от юдиное предателство, каквото от огня гиенского, да не буде никоему християнину да упадне у таковий тяшкий грях, почто казнен хоче да буде и на тоя свят, и на оний, понеже веру свою християнскою предал ест на врага християнского. Ето така вярно, ако послужите, надеим ся сас божия воля како по малое время хочете да имате радост и веселие и мир, но и тихо да живеете, що ми вси желаем вам това еже бити. Амин.

Софроний Архиерей Болгарский

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 56–57.

Сведения за живота на българите през 20–те и 30–те години на XIX в.

«Заповед» до валията на Силистра от 23 март 1823 г.

Миналата година поради въстанието (в Гърция) Сливенският панаир не се състоя. Тази година под сянката на Н. В. султана се възстанови редът и спокойствието. Получихме писмото Ви, с което ходатайствате да се открие овреме въпросният панаир и да се изпратят до околиите по десния, средния и левия ръкав на Румели (по черноморското крайбрежие, към Пловдивско и София и към Серско) по три направления височайши заповеди за прииждането на търговци. Вашето писмо се представи на Н. В. султана за одобрение.

Истина е, че определените за държавата приходи от Сливен идат главно от покупко-продажбата на стоки, които се донасят от търговци, а пък мнозинството на раята от Сливен и околностите е българско и досега не се е проявило, както гръцката тайфа, в нищо противно на верноподанството. Одобрява се откриването на Сливенския панаир, който ще докара благополучие на българската рая, и според излязлото ираде на Н. В. султана се написаха височайши заповеди по десния, средния и левия ръкав, както и на други потребни лица. Съобщава Ви се горното.

29 джемазиюл-ахър 1237 г. (23 март 1822 г.)

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 68.

Из «Нареждане» на пловдивския назър

В отговор на запитването ни дали в тамошната област се произвежда шаяк, който е потребен в твърде голямо количество за направата на облекло на новите победоносни войски, отговаряте ни, че след като сте запитали в околните села, които произвеждат шаяк, установило се, че такъв шаяк се произвежда само в Карлово и в някои други села, имената на които съобщаваш. Но тъй като тоя шаяк не се произвеждал от каквато и да било вълна, а от такава, набавяна от Ломска, Оряховска, Никополска, Свищовска и Плевенска околия, която вълна от няколко години насам се закупувала от немски търговци на твърде високи цени и са я изнасяли в техните страни, от една страна, а от друга, че селата, които произвеждали шаяк, понастоящем произвеждат в големи количества обикновени гайтани, поради което настъпила криза и шаячните станове били повредени, та не било възможно да се произвеждат повече, отколкото за собствените им нужди...

Писмото ти предадохме на дефтердара, който, след като е поискал сведения от назърина на победоносните войски, последният съобщил, че освен шаяка, необходим за победоносните войски, нужно било приготвянето на гайтан и че ако се изпратело едно специално лице, което да закупи на самото място шаяк, това би струвало с една тpeтa по-евтино, отколкото, ако се закупи тук, в Цариград. След като се провери това обстоятелство, ще ти се съобщи за по-нататъшно нареждане от твоя страна.

Обаче нека ти бъде известно, че е издадено нареждане, което е съобщено на дефтердара, че за в бъдеще абсолютно се забранява изнасянето на вълна в Немско и другаде и че е необходимо произвеждането също и на гайтан.

Предписано е на видинския и никополския назър да не позволяват по никакъв начин продажбата и изнасянето нито на един драм вълна.

И ти не ще забраняваш в бъдеще произвеждането на необходимото количество гайтан, а досежно изработването на шаяка ще ти се съобщи допълнително за надлежно от своя страна разпореждане.

20 мухарем 1242 г. (24 август 1826 г.)

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 79–80.

Из «Пътуване на Изток» от Алфонс дьо Ламартин

АЛФОНС ДЬО ЛАМАРТИН (1790–1869 г.) — френски поет, историк, общественик и политик. Полага началото на романтичната лирика. Автор на «История на жирондинците», в която изразява отношение към събитията по време на Френската буржоазна революция. При дипломатическа мисия в Османската империя посещава и българските земи през 1833 г. Симпатиите си към българите изразява в пътеписа си «Пътуване на Изток».

Като стигнахме в подножието на Балкана, намерихме главните жители на Йеникьой да ни чакат. Те хванаха юздите на конете ни, застанаха отдясно и отляво на колите ни, поддържаха ги с ръце и рамене и ги повдигаха понякога, за да не се подхлъзне колелото в пропастите. Така те ни заведоха до мизерно село, където нашите татари бяха ни преварили. Къщите, пръснати по склоновете и билата на два хълма, разделени от една дълбока урва, бяха заградени с хубави овощни градини и ливади. Полите на всички планини бяха обработени, а билото им покрито с хубави гори. Върховете им бяха скалисти. Тези български къщички бяха построени от плетове и покрити с клони от дървета заедно с листата им. Ние заехме седем-осем къщички, а мулетарите ни, татари и конници, стануваха в градините. Всяка къща си има стая и земята й служи за под. Аз хванах треска и възпаление на кръвта вследствие на скръбта и умората. Прекарах двадесет дена между живота и смъртта, легнал на рогозка в тая бедняшка колиба без прозорец.

Там, в самите семейства, аз можах да науча нравите на българите. Това нравите на нашите швейцарски и савойски селяни... Те презират и мразят турците. Това са напълно зрели за независимост и заедно със сърбите, техните съседи, ще образуват основата на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, в която живеят, скоро би станала една разкошна градина, ако сляпото и тъпо потисничество не на правителството, а на турската администрация би ги оставило да обработват земята при малко по-голяма сигурност. Те имат страст към земята...

Пристигнах в Нишкото поле. Ниш е последният турски град, почти на сръбската граница. Аз яздех на кон, на половин час пред кервана. Слънцето печеше силно. На около една левга от града виждах да се издига сред полето една широка бяла кула, блестяща като пароски мрамор. Пътеката ме водеше към нея. Аз се приближих и като дадох на турчето, което ме придружаваше, да държи коня ми, седнах на сянка под кулата, за да дремна малко. Едва бях седнал, когато, вдигайки очи към паметника, под който се бях подслонил, видях, че стените му, които ми се бяха сторили изградени от мрамор или от бял камък, са образувани от правилно наредени човешки черепи. Тези човешки черепи и лица, оголени и избелени от дъжда и слънцето, изцяло образуваха триумфалната арка, която ме подсланяше. Може би имаше от петнадесет до двадесет хиляди черепа. На някои от тях имаше коса, която като мъх или трева се вееше от полъха на вятъра. Планинският ветрец духаше остро и свежо и като навлизаше в безбройните кухини на главите, на лицата и на черепите, караше ги да свирят жално и да стенат. (Този паметник от човешки глави бил издигнат от нишкия паша след разбиването на един отряд от сърби и българи през време на сръбското националноосвободително въстание, избухнало в 1804 г.)

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 72–73.

Из «Европейска Турция» от Ами Буе

АМИ БУЕ (1794–1881 г.) — френски естествоизпитател, геолог и пътешественик. Поставя началото на геоложките проучвания на Балканския полуостров и България. Той прекарва продължително време в българските земи, опознава добре страната и бита на българите и впечатленията си отразява в пътеписа «Европейска Турция».

От редовните данъци, които събирали пашите, най-важният е поголовният данък, наричан от турците харадж, от раята славяни и гърци — харач, а от албанците — карач. Харачът, който през януари 1840 г. се проектираше вече да бъде премахнат, се плаща от всички мъже на възраст от 7 години до дълбока старост. Така че за едно семейство е истинско бедствие да има много невръстни деца (какъвто е случаят особено със славяните)... Понеже турците нямат регистри за раждаемост, те съдят за възрастта на децата по височината им според твърденията на свидетели или пък смятат, че могат да я определят според големината на главата им посредством едно маркирано и размерено въже. Освен това, вместо да изпращат комисии по селата, за да извършат тая работа, турците намират за по-удобно да извикат селяните в окръжните центрове...

Както това все още се среща и в някои европейски страни, раята трябва да дава на агите и спахиите, т. е. на селските господари, още и десятък от доходите си, от говедата и птиците си... Християните плащат още и димнина на своя владика...

Все пак всички тия данъци биха били поносими и страната би могла да процъфтява, ако нямаше освен всичко това и принудително даване на квартира («конак»), реквизиция в натура («нузул»), принудителна работа, данъци, събирани индивидуално от пашите («таин»), военни контрибуции или «джаал» (?), с една дума, извънредни такси, събирани без определени дати и установявани само според прищевките на властта. И мохамеданите са обложени с една част от тия данъци, в частност с данъците, събирани от пашите, но обикновено властта ги щади и преди всичко тя ги товари с много по-малко принудителна работа, принудително даване на квартира и реквизиция в натура...

Овен това принудителното даване на квартира е един косвен начин да се наказват изпадналите в немилост хора или добре да се разоряват цели семейства, защото нищо не пречи на един паша или просто на някой от заместниците му да продължи времетраенето на този вид изплащане на данъци чрез прехрана. Коджабашията или главата на християните би могъл да прави възражения, но той няма да бъде чут — или пък ще му се отговори по уклончив начин, ако, разбира се, и самият той не намира за по-изгодно да протака работата. Случва се така, че някои семейства буквално се разоряват, като хранят месеци наред тоя род разквартирувани войници. А ако в подобни случаи властта обещае да плати разходите, несправедливи паши съумяват при уреждане на сметката да се отърват с някоя минимална сума и да карат бедняците, които се страхуват от побой, да си затварят устата. Едно семейство в Дупница, където ние отседнахме, беше изпаднало в такова положение...

Безчовечността на принудителните работи възмущава жителите на Турция. Така изпращат се хора да работят по няколко дни на няколко левги разстояние от дома им, вземат се селяни, дошли на пазар, както видяхме в Янина, за да вършат някои работи, които ще траят може би цели дни, и никой не се грижи какво ще стане със стоката им, коня или магарето им, как ще се хранят тия селяни, как ще се предпазят от студа и къде ще спят. Тази грубост достигна дотам, че турците изпращат на 20 и 30 левги далече първите срещнати по пътя селяни, без да им оставят време да се облекат добре, нито да вземат достатъчно пари за издръжката си. Винаги ще си спомням селянина от Дебър, който плачеше по пътя, загдето не можал да уталожи глада си и да вземе дрехата си, за да се пази от извънредно студения вятър. И все пак по заповед на властта или по-скоро на някакъв окаян гавазин той отиваше в Манастир, на 25 левги разстояние. Подобни случаи ние видяхме в България и в Босна...

Притесненото положение на жителите е още по-страшно утежнено от реквизициите в натура било само за един преход на войската (тогава те се наричат «нузул»), било за целия й поход (тогава се наричат «сурсат»), от извънредните данъци и по време на война — най-много от произволните налози и принудителните заеми («джибаети» и «текялифи-шакка»), които разсипват страната.

Цялата турска територия е разпределена между спахиите или лицата, на които султанът е дал имоти за пожизнено ползване... Спахиите живеят главно в градовете и малцина от тях притежават жилища в принадлежащите им села. Често пъти те нямат там дори и представители, но отиват само през есента или изпращат някого, за да събере «главницата» (поголовен данък за омъжените жени) и да получи десятъка от реколтата. Селяните са задължени да носят тоя десятък в къщата на спахията освен в случаите, когато той го продава на самото място или жителите му го откупват отново. Освен това спахиите взимат някъде десятък и от виното, от кошерите и пр...

Много села в Румелия плащат още данъка «чибук» т. е. селяните са задължени да дават деветата част от реколтата си на чибукчиите, които получават това право от пашите. Но сега този данък постъпва в държавната каса.

Когато едно село имало само един спахия, селяните казвали, че земята е тяхна, десятъкът — на спахията. Но в селата, където освен спахия имало и чибукчия, те казвали, че земята е на чибукчията, който не само събира десятъка, но разполага и с жителите на селото...

Спахиите идват да вземат десятъка си в определено време, но пашите не събират в определено време извънредните си налози. Паричните данъци се събират два или три пъти в годината. Но имало е, а сигурно още има, безчовечни паши, които изискват деветата част от реколтата, след като спахиите са взели десятъка.

Освен това събирането на тези данъци се поверява твърде често на долни спекуланти — мохамедани, евреи, арменци или гърци. Може дори да се случи поради разни тънки сметки и интриги тези хора да бъдат натоварени да приберат налозите преди реколтата. И в такъв момент, когато не може да има колебание, че или ще получат побой с тояга, или дори изтезания, или ще плащат онези, които нямат пари, са принудени да продават добитъка си и всяка друга вещ, която притежават. Тогава бирникът е готов да купи на нищожна цена това, което му се предлага, или пък да даде пари на заем, като вземе за залог бъдещата реколта на по-ниска цена от пазарната, и то като налага тежки лихви.

При събирането на данъците турските власти не винаги обръщат достатъчно внимание на състоянието на областите, на нещастията, които са постигнали от войната или от природните стихии. Ако областта не може да плати, тя трябва да сключи заем и тогава лихвата на тези суми се прибавя към данъците. В такъв случай данъците се събират с разквартируване на войници по къщите («джереме»), бой по гърба или петите. Така някои селяни са стигнали до най-крайна нищета...

Когато някои села бъдат доведени до крайна бедност поради притеснения и данъци, случва се всички жители да се изселват и да отиват в друг пашалък или да се заселват в горите и планините, както имахме случай да се уверим в Ширена (?) планина, в Горна Мизия, в Херцеговина и в Източна България. Ние видяхме дори мохамедани да се изселват масово от един пашалък в друг и намерихме села, изоставени поради несправедливостта на администрацията.

Казват, че през декември 1838 г. цялото население на Мелник било решило да напусне огнището си и отвело със себе си и архиепископа си Дионисий, защото турският бей Мустафа искал да му наложи двоен харач. Този човек, който ги управлявал от 40 години, е бил роден в самата страна, но непрекъснато ги потискал и угнетявал, докато поради нежеланието си да се съгласи на някакво взаимно споразумение видял подчинените му да напускат земята му, без да може да ги възпре, понеже те били голямо множество...

Поради тази данъчна система в Турция има малко истински богати хора в сравнение с Европа. Твърде голям брой от жителите биха живели охолно и щастливо при едно по-разумно управление. Страната е толкова добра, плодородието й изисква обикновено толкова малко работа, а нуждите на жителя в Турция са така ограничени, че въпреки безсмисления режим за турчина поне няма такава нищета, каквато се вижда в нашите европейски страни, които са по-малко облагодетелствани от природата и с много големи данъци. Все пак лишенията и мизерията на бедните в Турция биха се видели тежки на нашите бедни...

Що се отнася пък до богатите, те са принудени да крият състоянието си и дори да се обличат твърде скромно... Човек не може да се радва свободно на състоянието си, придобил благодарение на своя труд и способности, и всеки се страхува да не възбуди алчността на властите и да бъде напълно ограбен. Затова хората влагат капиталите си в странство или дори се изселват...

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 78–81.

Поява на първата фабрика в българските земи

«Записка» до дефтердаря от 19 декември 1835 г.

Преди известно време бяха водени преговори с воеводата на Сливенска околия Мехмед бей по въпроса за изработване на сукно в Сливен, гдето се приготвя аба за редовната царска войска. Тоя път поменатият началник ни съобщава, че ни изпраща един пастал сукно, приготвен от местна вълна, и друг пастал, приготвен от вълна, доставена от Испания, като същевременно ни изпраща и записка за разноските по направата на тия (два вида) сукно.

Понеже произвеждането на сукно за тия места е нещо ново, което не се знае от никого, и е необходимо да се набавят и инсталират нужните за целта машини и инструменти, естествено е, че цената му ще бъде малко по-скъпа; обаче с божията воля занапред, след като бъдат построени всички прибори, според съобщението на поменатия началник е обещано сукното да се произвежда на по-евтина цена.

Обаче макар и сукното, което се произвежда сега, да е по-скъпо с по един-два гроша от чуждестранното, естествено е, че ползата от цената и прочие ще бъде много по-голяма, понеже парите остават в държавата.

Тъй като произведеното парче сукно от местна вълна е по-меко, ако се получи съгласието на Негово Величество падишаха, ще се издействува разрешението му да се покани в Цариград лицето Добри Желязков, рая от същата околия, който е произвел тия два вида сукно, за да се обмисли тоя въпрос всестранно.

Понеже произвеждането на сукно е едно най-височайшите желания на падишаха, то Негово Величество е останал твърде доволен, загдето са се намерили способни раи в царството да произвеждат такова сукно, и е заповядал държавата да обърне по-голямо внимание на тоя въпрос.

В случай, че гореспоменатият се погрижи да произвежда още по-хубаво сукно, ще бъде удостоен с благоволението на падишаха. А засега съгласно с издаденото царско ираде той се освобождава от специалния военен данък и други налози и даждия.

Повикани бяха в Цариград поменатите Мехмед бей и Добри Желязков. И тоя път те донесоха два пастала сукно, които също се показаха на падишаха.

Според съобщението от страна на Негово Височество военния министър производството на сукно е един занаят, който трябва да се подобри и засили. Ето защо поменатият началник и казаният рая заедно с двата вида сукно се изпратиха от военния министър във Високата порта, гдето се одобриха посочените образци.

Според твърдението на същите при по-голямо старание би могло да се произведе (още) по-евтино и по-добро сукно, според както се вижда от представените образци.

Ето защо изпращат Ви се поменатите началник и рая заедно с образците, писмото и записката за разхода, за да се провери и направи потребното за бързо разрешение, след което да донесете всестранно, за да се издейства повторно нужното ираде от страна на Негово Величество султана.

28 шабан 1251 (19 декември 1835 г.)

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 203.

Опит за стабилизиране на държавните порядки в Османската империя

Из «Гюлханския хатишериф»

«Гюлхански хатишериф» — султански акт за държавни реформи, който поставя началото на танзимата в Османската империя. Издаден от султан Абдул Меджид и тържествено прокламиран на 26 шабан 1255 г. (3 ноември 1839 г.) в павилиона на розите — Гюлхане (в двореца на турските султани в Цариград). В него са оповестени равни права за всички поданици на империята, в това число и за българите.

Всекиму е известно, че в първите времена на османската държава славните предписания на корана и на законите на империята бяха винаги почитани. Вследствие на това империята цъфтеше по сила и по величие и всички поданици без изключение се радваха в най-висша степен на благополучие и напредък. От сто и петдесет години обаче една непрекъсната верига от случайности и различни причини доведе до неспазване на свещените закони и на правилата, които произтичат от тях, и миналата сила и напредък се замениха със слабост и обедняване: когато една империя престане да спазва своите закони, тя загубва своята здравина и сигурност... Прочее, изпълнени с доверие в подкрепата на Всевишния, разчитайки на застъпничеството на нашия пророк, ние намерихме за необходимо да потърсим, чрез нови институции да дадем на провинциите, които съставляват Османската империя, благата, които се постигат чрез една добра администрация.

Тия институции ще трябва главно да засегнат следните три въпроса:

1) Гаранциите, които ще дадат на нашите поданици пълна сигурност за живота, честта и имотите им. 2) Един редовен начин за определяне и събиране на данъците. 3) Също един редовен начин за събиране на войници и срока за обучението им...

Когато липсва сигурност по отношение на имотите, всички остават хладни към позива на владетеля и на отечеството; никой не се грижи за напредъка на общественото благосъстояние, защото всеки е погълнат от свои собствени грижи. Ако, напротив, гражданинът владее със сигурност своите имоти, тогава, грижейки се ревностно за своите работи, стремейки се постоянно да ги разшири, за да извлече по-голяма полза, той увеличава в сърцето си любовта си към владетеля и отечеството и привързаността си към своята страна. Тези чувства стават у него източник на най-похвални дела.

Колкото се отнася до редовното определяне и разхвърляне на данъците, много важно е да се уреди тая материя, защото държавата, която за защита на своята територия е принудена да прави различни разходи, може да се сдобие с необходимите пари за войската и за други нужди само от данъците, наложени на нейните поданици. Макар и благодарение на бога нашата империя от известно време да се е освободила от бича на монополите, които в миналото се смятаха въпреки тяхното зло като източник на приходи, един печален обичай съществува, който дава само нещастни последици: това са концесиите, давани срещу пари, известни под името илтизам. Чрез тая система гражданското и финансовото управление на всяко място е предоставено на произвола само на един човек, т. е. понякога в ръцете на най-престъпните и насилнически страсти, защото, ако наемателят не е добър, той се грижи само за своята собствена полза.

Ето защо необходимо е за в бъдеще всеки член на османското общество да бъде обложен с данък, определен според неговото състояние и неговите способности, и нищо повече от това да не може да му се иска. Също така трябва със специални закони да се определят и ограничат разходите на нашата сухоземна и морска армия...

Накратко, без създаването на различни закони, чиято необходимост се изтъкна, за империята няма да има ни сила, ни богатство, ни щастие, ни спокойствие; напротив, тези блага могат да се чакат от новите закони.

Ето защо в бъдеще делата против всички обвинени ще бъдат разглеждани публично съгласно нашия свещен закон, след като се изследват и проучат, и докато не бъде издадено едно редовно съдебно решение, никой не може, тайно или явно, да погуби никого чрез отрова или други някакви мъчения.

Не ще бъде позволено никому да докача честта на когото и да било...

Тези императорски отстъпки ще се простират за всички наши поданици. От каквато религия или секта и да бъдат те, ще се ползват от тях без изключение. Прочее, една пълна сигурност е дадена от Нас на жителите на империята за техния живот, чест и имот, така, както това се изисква от нашия свещен закон...

Понеже тези институции ще имат да цел процъфтяването на религията, правителството, нацията и империята, Ние се задължаваме да не вършим нищо, което е противно на това. В залог на Нашето обещание Ние искаме, след като го внесем в залата, където се пази славната мантия на пророка, в присъствието на всички улеми и знатни на империята да се закълнем в името на бога и да закълнем след това улемите и знатните на империята.

След това всеки от улемите или знатните на империята или всяка друга която и да била личност, която би нарушила тая наредба, без да се гледа на положението й или доверието, с което се ползва, ще бъде подложена на наказание, което отговаря на констатираната грешка. По тоя повод ще бъде издаден един наказателен закон.

Понеже всички чиновници на империята получават днес една подобающа заплата, а на тия, чиито служби не са достатъчно възнаградени, ще бъдат повишени възнагражденията, ще бъде създаден един строг закон против тези, които злоупотребяват със службата си срещу пари (рушвет), нещо, което се осъжда от божествения закон и се счита като една от главните причини за падането на империята...

Годишник на Софийския университет. ЮФ. Т. XXXIV, I, 1938/1939, с. 96–107.

Из «Хатихумаюн»

«Хатихумаюн» — султански реформен акт, отнасящ се до вътрешната организация на Османската империя. Издаден е на 12 джемазиюл-ахър 1272 г. (18 февруари 1856 г.). Потвърждава дадените с Гюлханския хатишериф гаранции за въвеждането на буржоазен правов ред в империята и за даване равноправие на всички поданици без разлика на народност. Служи на българите като законно основание да поставят редица въпроси, свързани със задоволяването на някои искания.

Аз, прочее, реших и заповядвам да се турят в изпълнение сладните мерки:

Гаранциите, обещани от нашата страна на всички поданици на моята империя с Хатихумаюна от Гюлхане и в съгласие с танзимата, без разлика на класи и вероизповедания, за сигурността на техните личности и на техните имоти и за запазване на тяхната чест, са днес потвърдени и консолидирани и за да добият своя пълен ефект, ще бъдат взети ефикасни мерки.

Всички духовни привилегии и имунитети, дадени от страна на моите предци и от по-късна дата на всички християнски общини или на другите немюсюлмански вероизповедания, установени в моята империя под моята покровителствена десница, ще бъдат потвърдени и запазени...

Предвид на това, че всички вероизповедания са и ще бъдат свободно упражнявани в моите владения, никой поданик на моят империя не ще бъде стесняван при упражняването на вярата, която изповядва, и не ще бъде по никакъв начин обезпокояван в това отношение. Никой не ще може да бъде принуждаван да променя своята религия.

Понеже назначаването и изборът на всички чиновници и други служители на моята империя зависи изцяло от моята върховна воля, всички поданици на моята империя, без разлика на народност, ще имат достъп до обществените служби и могат да ги заемат според способностите и заслугите и според правила, които се прилагат общо за всички.

Всички поданици на моята империя ще бъдат без всякаква разлика приемани в държавните граждански и военни училища, щом те отговарят на условията за възрастта и изпита, предвидени в органическите правилници на казаните училища. Нещо повече, всяка община има право да открива обществени училища за наука, изкуство и занаяти. Само начинът на обучението и изборът на учителите в училищата от този вид ще бъдат под контрола на един смесен съвет на народното образование, чиито членове ще бъдат назначавани с върховна заповед от моя страна.

Всички търговски, изправителни и наказателни дела между мюсюлмани и поданици християни или други немюсюлмани или пък между християни или между други лица от различни немюсюлмански вероизповедания ще бъдат подсъдни на смесени съдилища.

Заседанията на тези съдилища ще бъдат публични; страните ще присъстват лично и ще дават своите показания, които ще бъдат изслушвани без разлика, като дадат клетва според верския закон на всяко вероизповедание...

Организацията на полицията в столицата, в провинциалните градове и в селата ще бъде ревизирана по начин, че да даде на всички мирни жители на моята империя най-силните гаранции за сигурност за техните личности и за техните имоти.

Понеже равенството в облаганията носи равенство в тежестите, както това на задълженията носи това на правата, поданиците християни или от другите немюсюлмански вероизповедания ще трябва така, както това е било решено преди това за мюсюлманите, да отговарят на задълженията за военната служба. Принципът за заместването или за откупуването ще бъде допуснат. В най-краткото възможно време ще бъде обнародван един пълен закон върху начина за допущане и за служене на поданиците християни или от другите немюсюлмански вероизповедания.

Ще се пристъпи до реформиране на състава на областните и общинските съвети, за да се гарантира искреността на избора на делегати на мюсюлманските, християнските и други общини и свободата на гласуване в съветите. Моята Висока порта ще прибегне до използването на най-ефикасните средства да познае точно и да контролира резултата от разискванията и от взетите решения.

Данъците са изискуеми по един и същ начин от всички поданици на моята империя без разлика на класа или на вяра. Ще се прибегне до най-енергични мерки, за да се премахнат злоупотребленията при събирането на данъците и особено на десятъка...

Годишник на Софийския университет. ЮФ. Т. XXXIV, I, 1938/1939, с. 149–151.

Борба за изграждане на българска просвета и култура

Из «Предисловието» на «Рибен буквар» на д-р Петър Берон

ПЕТЪР БЕРОН (ПЕТЪР ХАДЖИБЕРОВИЧ) (ок. 1800 –1871 г.) — български възрожденски просветен деец, педагог, естествоизпитател, лекар, философ, учен енциклопедист. Получава високо за времето си образование, живее и работи в различни градове на Европа, посвещава се на делото за просветата на българския народ. През 1824 г. съставя първия български учебник «Буквар с различни поучения» («Рибен буквар»). В него П. Берон излага своя проект за преустройството на българската просвета на нови начала. Застъпва най-прогресивните педагогически идеи на времето — идеята за светско образование на роден разбираем език и Бел-Ланкастерската взаимоучителна метода.

Когато изперво видях по другите места, чи децата начеват да четат книги, писани по техниат язик, познах колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглат горките деца. Защото като преминат младостта си в школата сас толкози страх и треперание, излазят и не знаят барим имято си да пишат, нити да си сметнат, щото земат и дават, ами по догените, ако им ся случи, понаучат ся малко нещо. Почудих ся как през толкози векове не ся намери ни един да познай това окаяно состояние и да покаже един прав път камто учението. Надъих ся дано барим сега ся убади някой, но от колкото познах, чи ся трудят за всенародни ползи, ни един не ся намери да смисли несчастните деца и да сочини за тях някоя книжка. Това дело возприех аз: сочиних тойзи Буквар изперво сас имяна, местоимения и прочия, по грамматическ чин, щото сега да ся учат децата да сричат на тях и подире да ги ичат за примери и помощ на граматиката. Собрах и няколко къси и различни поучения от Дарварьоват Еклогар и гледах да ги напиша колкото мога просто, щото всякий да ги разбира, а които речи ми ся видяха май мъчни, гудих ги приградени и турски. Всякий, който види тази книжка, недея ся да ся зярадува, а най-много учителите, защо тий, ми са струва, отколе щяха да оставят псалтирите и часословите, от които децата не разбират нищо, ако имахме някоя книга по нашиат язик, напечатана за тях. Но аз ще ги зарадувам по-много, като им изякя накъсо с какав чин един учител може да учи лесно стотина деца...

В тези правила, кога рече да ги стори человек, зная, чи ще намери много муки и запрещения, но тии ще са таквизи, щото един разумен учител може да ги надвива, най да ги отбягва. А за аридметика (хисап) дето думам, не е мачно да я научи всяк учител и да я придаде на своите ученици.

Зная, чи много учители и прости человеци ще рекат, защо да не гуда и поучения за православната наша вяра в тая книжка, но да знаят, чи е безпътно на малки деца, които йоще не знаят да сричат, нито да прочитат, да даде человек таквизи поучения, които едвам нии можем да разбираме. Но подир някой месяц ще ся тупари една книга, собрана от Вехтиат и Новиат завет по нашиат язика, в която ще намерят поучения, каквито желаят. И ако им ся види добре, могат да я наченат децата, като ся понаготвят сас тази.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С, 1969, с. 129–131.

Откриване на първото българско светско училище

Из «Писмо» на Н. Палаузов и В. Априлов до Габровската община

Прежде време бяхме писали в Букурещ на съотечествениците наши господа братия Мустакови и хаджи Бакалоглу и Ниделкович заради намерението си, що имахме тука, за да составим в отечеството си училище или школио, и им преставихме нашето мнение тако и стечение, тоест помощта, що ся обещаваме на школиото. И като получихме отговорат им, научихме с голяма радост, какво и те имали това намерение, тая грижа и тая мисал за тая работа. И така се познахме между си с писма заради това богоугодно дело, за което и с последню тяхно писмо научихме с голямо благодарение, какво и вий сте показали голяма ревност и прилежание за това общо школио на отечеството ни и какво сте свършили зданието, япинта на школиото. Совсем това ревнително начало, то казва какво щете и занапред да имате истата ревност и прилежание за школиото и учението, че като мине мало время и земат малко просвящение децата на отечеството от науката, тогава щат да разумеят какво само учението ест, що може да стори человека добронравен, добър гражданин и домакин добър, и тогава непрестанно щат да молят бога за вашето блаженство. Но за да са не бави работата на школиото, потребно ест, най-напред да призовете жителите общо и единомислено, да изберете трима епитропи на школата, които да поемат управлението, тоест разходът, собиранито на парите и плащанито и ощи, щото е нужно, да даржат добр счет за колкото земат... каквото и онзи, що е дал за в Габрово свети митрополит един запис да плаща селото доходат сяка година на школиото, надеем са и те да са здрави и да са плащат без прекословение. А които от нас посветени секи по две хиляди гроша цариградски на годината и тях непременно имаме да изпратим, дето е нужно, кога прикажат епитропите школски согласно с братя Мустакови и хаджи Бакалови и Ниделкович от Букурещ и щем да ги пратим. Това наши принесение, секи по две хиляди гроша на годината, ест завсегда доде сме живи и ако ще бог, по марта можем да ги умножим; или може още по-скоро, кога би да видим, какво школиото са утверждава, учението почва да цафти, учениците прокопсуват и родителите прилежават и показват ревност за учението на чедата си... А за учението ние мислим да почне школиото славянски, болгарски язик по начинат на Ланкастер, което е нов лесен начин за началото на учението, алилодидактики називаемий, по него яко скоро учат децата: и на тоя язик да учат граматика, священ. история, аритметика и писмо: и като видим какво отива и доходат на школиото че артисва, тогази прибавяме и по-високо учение. Но за даскал, дето да почне новия начин на учението Ланкастерово, сега не щем да намерим готов, ами мислим от онези даскали, що са намерят сега там или около там, да призоват епитропите едного, който е ближен и прокопсан, и да го погодят да иди в Букурещ да научи там в школиото влашко редат на алилодидакти, който може да се научи в един или два месеца, и после да ся варни да уреди сколиото на българският язик: и ако би да няма состояние даскалът, може да му се дадат част пари напред за разходите му, за харчат му. Днес пращаме у Букурещ на господина Мустаков оглавление или пример от тоя нов начин на учението да го преведат на българския, доде да са намери даскал: пращам им ощи и други нужни книги, за да се преведат малко по малко, каквото ви ги бележим долу...

Одеса, 16–го августа 1833 г.

Покорни слуги: Николай Палаузов, Василий Априлов

Априлов, В. Събрани съчинения. С., 1940, с. 361–363.

Издаването на учебници за нуждите на новобългарската просвета

Из «Писмо» на Н. Палаузов и В. Априлов до Неофит Рилски

Одеса, 30 юний 1838 г.

...Макар че нашиат народ има нужда да се осветлява от книги, писани на народен език, Вашият старобългарски (славянски) превод на Езопа ще послужи на учениците, когато захванат да изучават старобългарски. Дали има по-съвършена книга в Москва, писахме за това на г-н Венелина и навреме ще Ви съобщим.

Една география за децата беше необходима, та Вие сте направили добро дело, гдето сте превели географията на Каменецкий. Не се съмняваме, че (в отдела) за Турция ще говорите подробно и за България.

Излезе една руска география на Бардовский по нова метода, т. е. преподаването се начева с политическата география, а математическата — е последна. Тази метода ни се вижда по-правилна, защото ученикът по-лесно разбира по-лекото, отколкото по-мъчното, и напредва в математическата география с по-зрял ум. Когато печатате своя превод, можете да имате предвид и методата на Бардовский. Тя е кратка, както и на Каменецкий. Когато учениците изучават кратката география, уместно е да учат по-обширно за Турция и особено за България. Европейците не притежават подобна обширна география, особено за България. Русите скоро ще я преведат, защото имат нужда. Малката география на Архимандрита Неофита, която се съдържа в енциклопедията му, е пръскала макар и слаба светлина върху България...

Априлов, В. Събрани съчинения, С., 1940, с. 382.

Развитие на училищното дело

Из «Писмо» на В. Априлов до Райно Попович

Одеса, 20–й октомврий 1840 г.

...Наредбите за просвещението имат нужда от защитата и от грижата на управлението, на господарите или поне на богатите. Това го знае всеки. Но защото тия неща у нас ги няма, трябва ли да стоим равнодушно? Нека ние турим основание, ако и слаби, па нека нашите потомци ги уякчат. Ако постъпваха така нашите прадеди, ако те не се задоволяваха само с гръцкото учение, но изработваха собствения си език, когато бяха народ независим и могъществен, несъмнено е, че ние щяхме да бъде просветени наравно с гърците. Аз ви приведох за пример европейците, които превъзхождат гърците във всякакъв вид знание. Ако те се ограничаваха неуклонно в гръцкото учение и не превождаха всичко на собствения си език, где щяха да бъдат сега? Те сами почитат и ценят класическите писатели, но те ги изучават, доколкото е потребно, и едва ли между десетки хиляди учени един само се посветява на елинския език; и тогава защо? — за да се отличи като класически учител в някои учени заведения; останалите други учени се учат на гръцки, колкото само да го разпознават. Всеки народ, колкото малък и да е той, трябва да обработва езика си.

Българите имат най-сгодното време да сторят сега това нещо. Те имат братята си руси, които се грижат и залягат за отечественото си просвещение; ако българите захванат да се образуват и те според него, те се упътват по този начин в обработването на собственото си просвещение. От братята си руси те могат да получат всякаква помощ за просвещението си, никога обаче от гърците или от други някои народи. Каквото и да казвате, аз считам гръкоманията взела връх между нас. Богатите ни при своето грубо или тлъсто невежество се перчат с думите: аз съм грък. Учените пък, като са учили на гръцки и като не знаят или знаят твърде малко български, стоят с почитание привързани към гръцкото образование, каквото са и получили още от най-нежната си възраст. За да се поправи това, трябва по собствена поля да учат децата си на български, докато те изучат аритметиката, географията, историята, а тъй също и българското словосъчинение, па тогаз, при този последен урок, да захващат да учат и славянския, и гръцкия езици, като се преподават обаче и те чрез българския. Тъй постъпват всички народи, тъй трябва да постъпим и ние; инък няма нищо да извършим... Понастоящем аз имам грижата за изучаването на пет други млади. Те свършват уроците си в 3–6 години. От двамата, които са по-близо да свършат, единият е за Копривщица, другият за Карлово; тримата пък други като съотечественици са закъдето се случи. Те са прилежателни и аз се надея да бъдат полезни на отечеството.

Господин Кипиловски издава на български език историята на българите. Ще се потрудя да му събера тука колкото по-много мога спомоществователи. Когато изучат собствената си история, българите ще придобият и наклонност към просвещението. Между другото не трябва и трудещите се да остават безвъзмездни за труда си.

Много ме задължавате със забележването за мене всичко, що се отнася до просвещението на народа ни, до старините му, до системите или методите на учителите, до книгите, които са вече готови за напечатване, и пр.

Почти година стана, откакто не съм получил писмо от господина Неофита и не зная коя е причината за това. Желал бих да видя свършването на Словара му.

При това с ожидание за радостни новини аз оставам с поклон към Вас.

На Ваше мъдрословесие усърдний слуга.

Василий Априлов

Априлов, В. Събрани съчинения. С., 1940, с. 406–410.

Развой на българското просветно дело

«Предисловие» към «Денница на новобългарското образование» от Васил Априлов

ВАСИЛ АПРИЛОВ (1789–1847 г.) — български възрожденски деец. Занимава се с търговска дейност и същевременно се посвещава на просветното и културното издигане на българския народ. Заедно с Н. Палаузов и други заможни българи от Одеса и Румъния основава през 1835 г. първото българско светско училище в родния си град Габрово. В. Априлов е автор на няколко книги по въпросите на българското просветно дело и по проблемите на българския език — «Денница на новобългарското образование» (1841 г.), «Допълнение към книгата «Денница на новобългарското образование» (1842 г.), «Български грамоти» (1845 г.), «Мисли за сегашното българско учение» (1847 г.).

Целта на съчинението, което предлагам на благосклонния поглед на читателя, се състои в това, да направя известно начало в развитието на отново възникналата новобългарска образованост и да запозная русите с онова от славянските племена, което oт старо време още е било с тях в най-близко родство и което сега, изобщо казано, им е толкова малко известно. Досега вниманието на руските учени е било обърнато предимно към западните славяни, може би затова, защото живущи сред най-образованите племена на Европа, тези племена са се посочвали на наблюдателя oт само себе си, сякаш против неговата собствена воля. Не е било така с българите, с народа, живущ далече от европейската цивилизация, в полите на двете страни на Балкана, в страна, отскоро озарена с отблясъците на руските щикове, с народа, който страда под всичката тежина на необразования деспотизъм, но който не по-малко от всичките останали славянски племена има право на известност. Русите са опознавали полека-лека българите още и затова, че последните поради необразоваността си не са умеели да им дадат потребното понятие за себе си.

От друга страна, общежитието им с християнския народ, толкова злополучен и угнетен, не е могло да им даде ни най-малко понятие за тяхната самобитност. Гърците, макар че са получавали възможност да се образоват, това нещо се е правело собствено за тях самите. Те са се домогвали до националността. Те не са могли да направят нещо за българите, а може би и не са искали. При това противоположността на езика, на нравите, обичаите и интересите са отдалечавали единия народ от другия. Напротив, самите българи, по своето природно чувство, са били склонни да простират ръка към своите братя, славяните. Светата вяра ги е укрепявала в тази надежда на еднокръвните, но донейде те сами не са умели да се възползват от това средство, донейде и сами едноверци, за съжаление, малко са им обръщали внимание. Впрочем, ако се разгледат внимателно историческите обстоятелства, ще видим, че ни едното, ни другото не е могло да бъде. На младия руски учен, на Венелина, беше предоставено да изкара на сцената неизвестното отвъддунавско славянско племе и да запознае с него едноверните братя. С Венелина е сторена първата крачка, която обещава много: но заветът да се продължи започнатото най-много лежи на сърцето на самите българи. Тъкмо те трябва преди всичко да излазят на това поприще, макар че за съжаление трябва да се каже, че те спят юнашки сън. Ако тук-таме се покаже някой образован българин, той, получил възпитание между гърци и надъхан от духа на елинизма, отстъпва от рода си и иска да минава за грък, криейки произхода си. Техния пример следват и забогателите търговци. Образоваността и богатствата, двете средства, които могат с щедра ръка да кърмят народността, ще се отнемат по най-безсърдечен начин от народа, който, оставайки в тъмота и беднота, се измъчва в невежество, което преминава от род в рода. По този начин от самите българи хора жалки, които смятат за срам да се наричат българи или славяни, са били причина, че народността не се е развила. Този предразсъдък трябва да се победи и да се изкорени злото. Нека, прочее, ми бъде позволено аз да дам пръв пример за това. Ще бъда щастлив, ако моите съотечественици ме разберат и възлюбат родното, националното. Тогава ние ще видим славяни по онези места, гдето сега от географите и статистиците, по погрешка и по непознаване на българите, са посочени жители от други племена. Доколко са склонни българите към призванието на образоваността, ще покаже тази книга, която описва със слабо перо техния устрем към национално просвещение. Моето желание не е да вадя на показ учеността си и да мина за писател — аз не жадувам за тази слава. Моето желание, моята цел се състои в това — да бъда полезен на моите съотечественици, да направя добро, да ги подбодря на пътя към образованието. Ще кажа просто: Quid potui, feci, faciant meliora potentes(1).

От тази книга русите ще узнаят стремежа на българите към образование, а българите ще последват примера на другите свои братя, пример толкова похвален и толкова ласкав за тяхното бъдеще.

Одеса, 1841 година, юний 2 ден

Василий Априлов

Априлов, В. Събрани съчинения. С., 1940, с. 37–38.

Създаване на взаимни училища в други български градове

Из «Допълнение» към книгата «Денница на новобългарското образование» от Васил Априлов

Още преди отпечатването на «Денница» се носеше слух за уреждане на училищата в Пазарджик, Рущук и Шумен. Считайки за неблагоразумно да се предава на печат известие, неосновано на достоверни източници, и не желаейки с това да бъде подхвърлена «Денница» на съмнения в друго отношение, ние решихме за по-добре нищо да не се говори, отколкото да се говори невярно.

Поради това помолихме тръгващия от Одеса в началото на декември миналата година Николай Стефанов Котлянин (юноша, даващ големи надежди по отношение изучаването на родната литература) да се убеди дали действително са създадени и съществуват ли училища в посочените градове? Освен това бе поканен от нас и габровският учител Калист да разбере подробно за всичко по най-достоверни справки и да ни уведоми колкото може по-скоро. Молейки за това господин Калист, ние му благодарихме за даденото ни от 26–и септември т. г. известие за това, че със старанията и попечителството на Врачанския епископ, преосвещения Агапий е построено учебно заведение в гр. Плевен. Накрая грижещият се за просвещението на паството си архипастир препоръча на Габровското училище да обучи изпратения тук учител на метода на взаимното обучение. Според писмото на господин Калист новосъздаденото Плевенско училище съдържа освен страничните стаи и просторна зала за 200 ученика. Това частно сведение на габровския учител за плевенското учебно заведение е потвърдено писмено oт самите кметове и попечители на училищата от 15 февруари тази година, а също и с писмата на попечителите от Калофер и Копривщица — първите от 24 юни, а вторите от 31 май тази година. Следователно сега навярно могат да бъдат зарадвани всички и всеки от тях, който следи за образованието на българската младеж, с достоверно известие за съществуването на Плевенското училище.

След Габровското училище посочвате и училището в Копривщица, на което вероятно поради казаното от същия този българин вие приписвате двадесетгодишно съществуване. Ако може да се нарекат училища съществуващите от незапомнени години в България килии, то не само в Копривщица, но и във всички останали места са съществували такива училища, тъй като с тяхното съществуване се поддържаше славянското богослужение сред българския народ в такава степен, че домогванията на гръцката йерархия — да въведе навсякъде гръцко богослужение — нямаха успех в тези места, където живееха истински българи, в жилите на които тече славянска кръв. Що се отнася до господин Круша, то съдейки от пръв поглед, той бил изпратен от отец Неофит в Копривщица, за да изучи правилата на взаимното обучение; но ако той му е бил препоръчан от господин Чоликович, то за това знаят само те. Обаче това обстоятелство служи като важна подкрепа на казаното от мен за Габровското училище, именно, че Габрово е разсадник на българската писменост, тъй като господин Круша получи званието учител първоначално в Габрово.

Идвайки до описание на Калоферското училище, вие забелязвате важния пропуск, а именно, че печатът на Калоферското училище представлява не петел, както ни е казано, а пчела. За обяснение на това qui pro quo е необходимо да се разкаже това обстоятелство от самото начало. Както се вижда от «Денница», уреждането на Калоферското училище не бе чуждо за нас, защото на нас ни беше известно за училищния печат и за което ние дадохме на одеския попечител господин Мутев рисунка, според която на печата е изрязана пчела. Впоследствие, забелязвайки от преписката с търновци, че основателят на тамошното училище е приел символа на габровския печат и за Търновското училище, дойде ни наум, както и на попечителя господин Мутев, че уредените по европейски метод училища имат на печатите си един и същи тип. Господин Мутев се съгласи с това; той обеща да пише в Калофер, че на мястото на пчелата трябва да бъде поставен бдителен петел, и същевременно ни убеди, че при описване печата на Калоферското училище можем да заменим пчелата с петел...

Априлов, В. Събрани съчинения. С., 1940, с. 192–197.

Поява на първите класни училища

Из «Изложение» на Найден Геров от 1850 г.

НАЙДЕН ГЕРОВ (1823–1900 г.) — български учител, писател, езиковед, фолклорист и обществен деец, почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Бори се срещу гръкоманството. Дълги години учителства и съдейства за реформиране на българските училища. Руски консул в Пловдив (1857–1876 г.). След Освобождението пръв губернатор в Свищов. Автор на поемата «Стоян и Рада» (1845 г.), на трудовете: «Няколко мисли за българския език и за образованието у българите» (1852 г.), «Речник на българския език с тълкуване речите на български и на руски», на много учебни помагала.

По броя на учебните си заведения Филипополският окръг заема първо място в България и даже в цяла Европейска Турция. В него в повечето случаи при черквите, даже и в малките селища има енорийски училища, в които децата се обучават в четене и писане. Този окръг е забележителен още с това, че в него е положено началото на системно преподаване на първоначалните науки на български език от учители, получили образование в руски учебни заведения. Сега в окръга има около десет училища, в които се преподава свещена история, катехизис, география, всеобща и черковна история, аритметика и отчасти алгебра, геометрия и физика.

Особено внимание заслужава училището «Св. Кирил и Методий» в самия Филипопол, създадено с цел да се образоват в него учители и свещеници за провинциите, нуждаещи се, както в цяла България, и от едните, и от другите. То е основано от чорбаджи Стоян Чалъков, който му посвети здание, построено със собствени разноски, и преди смъртта си завеща в негова полза 40 000 пиастри.

Със самото откриване на това учебно заведение младите хора от околните селища и градове, имащи вече известни понятия от първоначалните науки, постъпиха в него за по-нататъшно образование и в кратък срок се подготвиха за заемане на учителски длъжности в първоначалните училища в окръга...

За да се приведе в действие това намерение, бе необходимо съдействието на духовното началство. Но митрополит Хрисант счита разпространението на гърцизма в България като задължение на сана си и не може равнодушно да гледа на преподаването на науките на български език от учители, получили образование в едно от най-висшите учебни заведения на Русия. За да предотврати възстановяването на българския език в града, отчасти погърчен от неговите предшественици, митрополит Хрисант се мъчеше да спре още в самото начало опитите на българите да се образоват на своя роден език и причини много грижи на ръководителите на училището. Но накрая Негово Високопреосвещенство бе сменен по разпореждане на правителството следствие на справедливо насоченото към него обвинение от страна на българите. При това училището стана популярно и сред висшето управление, одобрено от него и закриляно занапред от интриги на недоброжелателите...

Що се касае до курса на науките, приет в това учебно заведение, то програмата му не е още окончателно установена, тъй като поради липса на средства няма необходимото число учители за преподаване на всички предмети в необходимия ред. Въпреки това възпитаниците, подготвяни от него, почти без по-нататъшна подготовка издържаха изпита за постъпване в Руския университет.

Училището «Св. Кирил и Методий» има още и това преимущество пред другите учебни заведения в България, че в него възпитаниците леко изучават български, гръцки и турски езици, и трите еднакво употребявани в гр. Филипопол. Затова в него идват на обучение млади хора от най-отдалечените градове на Турция...

Отсъствието на постоянни и сигурни доходи е причина за неустойчивостта на училищата не само във Филипополски окръг, но и в цяла България. В някои места доходите на черквите се ползват за поддържане на училищата, но за нещастие малко са тези черкви, които да не са обременени с дългове и да не е необходимо да използват доходите си за изплащане на лихви и погасяване на дългове.

Правителството досега нищо не е направило за образование на поданиците си. Действията на учреденото преди две години Министерство на народната просвета се ограничава за Филипополския санджак в събиране на сведения за съществуващите вече учебни заведения и в откриване на едно училище за безплатно обучение на деца на турски език по ланкастерската система. Макар че в това училище се приемат деца без разлика на нацията и вероизповеданието, в него постъпват само турци, тъй като всички националности имат свои училища, не по-лоши от това.

Гръцки училища има само във Филипопол и в две единствени гръцки селища в окръга. Но най-доброто гръцко училище в града с откриването на училището «Св. Кирил и Методий» започна да запада.

Геров

Документи зa българската история. Т. I. 1940, с. 75–76.

Създаване на Българското книжовно дружество през 1869 г.

Из «Доклад» на В. Д. Стоянов, подпредседател на БКД, до Министерството на народното просвещение

ДО МИНИСТЕРСТВОТО НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ

Бъл(гарско) кн(ижовно) дружество, бр. 280

Средец, 21 ноември 1887 г.

Господине Министре!

В отговор на писмото Ви от 2 октомври т. г. под брой 6137 чест имам да Ви представя следующето изложение.

Бъл(гарското) кн(ижовно) дружество още от самото начало (1 октомври 1869 г.) на своето съществование може да се каже и дори до тоз час въобще не е могло да развие такава деятелност по своята задача, както се е предполагало и очаквало, защото през всичкото това време то не е било честито да се сдобие с достатъчни материални средства за правилното и доста удовлетворително изпълняване на своята висока задача. Преди да се открие то, беше се написал за него един капитал повече от 200 000 лева изключително от загранични наши единородци, а когато се откри в Браила, нямаше в касата му събрано нито пукната пара. Едвам след два месеца време можеха да се съберат изпомежду браилските българе около 17 000 лева, което се постигна само чрез примерното великодушие и щедро пожертвувание на отличния наш родолюбец г. Стефан Р. Берон, който сам внесе тогава 100 наполеондора в касата на дружеството, както и чрез самоотверженото залятание и постоянство на двамата тогавашни, в Браила пребивающи, действителни членове, които същевременно подариха на дружеството по 40 # (австрийски жълтици), или всеки по 500 лева. Бюджетът на дружеството за първата година беше отреден от 10–12 000 лева (за помещение на дружеството, за издавание органа му «Пер(иодическо списание»), за награждение на действителните му членове, за канцеларските му разноски и пр.). Според устава на дружеството неговите разноски можеха да се посрещнат само от лихвите на капитала му, който капитал обаче, като не се внесе в касата на дружеството от разните пожертвователи нито тогава, нито отпосле, не можа да принесе той никаква облага на дружеството, а по-скоро му повреди, защото си остава само обещан капитал у повечето спомагателни членове, и в такъв случай дружеството трябваше твърде много да се ограничи в своята деятелност, защото се лишаваше, както казах, от най-нужните материални средства за посрещане насъщните си потреби.

Поради това дружеството в течение на 5–6 годин, дордето се намерваше в Браила, можи да издаде едвам 12 книги от «Пер(иодическо) списание» и в превод още «Тарас Булба» и Шилеровите «Разбойници» и за материала на тия издания дружеството никому не е платило нищо. А самите действителни членове имаха месечна плата само 10 # (австрийски жълтици), или около 120 лева, и, както може всеки да се увери от архивата на дружеството, почти никога не са могли да си получат тази плата редовно всеки месец, ами твърде често на 3 и 4 месеца веднъж; даже много пъти са бивали принудени действителните членове да добият нещо от плата си инак освен от дружествените в Браила длъжници срещу обещаното им доброволно пожертвование към дружеството. При всичко това те, макар че бяха лишени както от материални, така и от нравствени средства, защото в Браила нямаше никаква порядъчна библиотека на разположението им и трябваше да се задоволят със своите частни библиотеки, състоящи се от стотина разни съчинения, пак успяваха през първите две години да съставят и издадат 6 книги от «Пер(иодическо) списание», като покрай това си занятие при дружеството бяха станали и частни учители на български младежи в Браила...

Документи зa историята на Българското книжовно дружество. Т. II. 1878–1911. С., 1968, с. 139–141.

Първи български общонационални искания

Из «Изложение» на Неофит Бозвели до Високата порта

НЕОФИТ БОЗВЕЛИ (ок. 1785–1848 г.) — непоколебим патриот, талантлив народен водач, организатор на църковнонационалната борба, книжовник. Участва енергично в борбите срещу гръцкото духовенство за откриване на български училища и за самостоятелна българска църква. На два пъти изпращан на заточение от Цариградската патриаршия в Света гора (1841–1844, 1845–1848 г.). Поради напрегнатия труд и изнурителните заточения Неофит умира в Атон през 1848 г. Автор е на стихотворения, учебници и диалози — «Просвещений европеец, полумершая Мати Болгария и син Болгарин» (1842 г.), «Плач бедния Мати Болгарии» (1846 г.) и др.

... Всичко това отлично се съгласува със стремежите на гръцкото духовенство и на погърчените българи, които за пари продават на гърците своя тежко болен народ и доброто на българските църкви. Един пример за тази дейност е поведението на търновския митрополит. Този митрополит още с пристигането си в Търново извика при себе си всички погърчени българи, държа се като патриарх, като назначи и логотет, върховен съдия и настоятел, каквито никога не е имало в Търново и каквито са известни само в Цариград. Той извърши същите назначения и в Свищов. Тази мярка беше осъдена от верните на Високата порта поданици, които добре виждат намерението народът да бъде потискан с неизвестна и скрита цел: те сметнаха, че това нововъведение, извършено без разрешението на правителството, ще ядоса Високата порта. Митрополитът каза на народа, че е направил това само за да издигне заслужилите хора, но народът вижда ясно, че главната му цел е да си спечели съучастници или да изведе на добър край замислите на своята политика. Никой обаче не смее да си отвори устата от страх да не бъде изселен.

Съучастниците му се зарадваха на това положение; между най-верните му се намира някой си Димитър Беглички (събирач на данъци), който получава голяма заплата от митрополита — възможно е да има много други, които правят същото, но аз не зная нищо положително за това. Без разрешение на правителството те прибавиха по пет пиастри към всеки харач, като казват, че тези пари ще послужат за изграждане на училища, но населението остро се противопостави на това и волята на митрополита не беше изпълнена. Тези хора обаче продължават да натоварват народа с разни данъци, като казват: този е за църквата, този е за училищата, този най-сетне е за патриарха, но народът не смее да се оплаква от страх да не навлече върху себе си афоресването на митрополита и гнева на патриарха — този гнет се увеличава от обстоятелството, че всички събирачи на данъци са погърчени българи. Митрополитът и неговите поддръжници забогатяват от онези пари и безразсъдно говорят, че използват, за да отхулят християните от Високата порта, т. е., че те са задължени да правят всевъзможни постъпки, за да получат свобода за изповядване на християнството, като че ли Високата порта не разрешава да се изповядва християнството, без да бъдеш принуден да плащаш значителни суми. Митрополитите купуват от Патриаршията своята митрополия, поради което задлъжняват на сарафите, например търновският митрополит задлъжнял 800 хиляди пиастри, за да плати митрополията си на Патриаршията и на логотетите: за да съберат тези пари, те угнетяват народа и хвърлят всичко върху Високата порта.

И това се върши днес, във време, когато нашите вече не смеят да купуват своите санджаци. Тази мъдра мярка би могла да бъде приложена от Високата порта към християните (архиереите), за да бъдат премахнати гибелните последици от гръцката политика.

Трябва да отбележа, че всички българи гръкомани имат голямо предпочитание не само към езика, но дори и към гръцките имена. Ето защо те на драго сърце променят имената си, например Никола, Петър и т. н. на Николаки, Петраки и т. н., за да минат за гърци, но за щастие това предпочитание към всичко гръцко го няма сред самия народ, който, тъкмо напротив, обича своя произход, изпълнява съвестно своите задължения към Високата порта и ще бъде готов да пожертва имота и живота си за интересите на Негово Величество — затова е нужно само бащинско отношение от страна на Високата порта.

Въпреки размерите, които гръко-руската политика е взела, още не е късно тя да бъде задушена и обезсилена веднъж завинаги.

Ако Високата порта, която вижда предаността и верността на българите, им дари своето доверие като на свои многообични деца и им даде архиереи и духовенство от тяхната народност, тя ще спечели с това тяхната безгранична признателност, а българското духовенство ще изкорени за малко гръцката политика, ако Портата му даде пълна свобода да открие народни училища, за да не отиват младите българи да учат в Русия или в Гърция. Ако Високата порта заповяда да се печатат българските книги в самата страна, това ще спре внасянето на книги, печатани в Одеса, Букурещ, в Атина и т. н., от които последствията са много печални. Ако правителството на Негово Величество избере една българска депутация от членовете на духовенството ли, от граждани, които, бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на народа пряко на Високата порта, и най-сетне, ако в българските градове се създадат съдилища, съставени от мюсюлмани и българи, за да можем да се защитаваме срещу гръцките интриги и да насочваме народа по правилния път на подчинение и преданост към Високата порта, всички тези мерки, взети заедно, ще дадат възможност на правителството да види голата истина и ще попречат на гръцките интриги да заблуждават Високата порта.

Смоховска-Петрова, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос (нови данни из архивата на А. Чарторийски. С., 1964, с. 171–173.

Искания на българите за богослужение на български език

Доклад на М. Калиш до Фон Гундлах от 8 септември 1857 г., Русе

Ваше Високоблагородие,

Както имах честта да съобщя на Ваше Високоблагородие в един от моите по-раншни най-покорни доклади, голяма част от тукашните българи християни искат църковната служба да се отслужва на български език. Гръцкото духовенство отхвърлило решително тези искания. По този повод са възникнали вече много смутове и раздори, които обаче са били веднага потушени от турското правителство.

Сега наскоро българи християни от Силистра и окръга поискали от своя силистренски митрополит църковната служба да бъде отслужвана на български език. Митрополитът отказал на тази молба. Вследствие на това една част от общината се видяла принудена да отслужи църковната служба в арменската църква, а друга част — да напусне изцяло църковната общност. Митрополитът, от когото общината е огорчена вече от дълго време поради изнудвания от най-долен характер, опасявайки се, че същата щяла сега да се оплаче от него, пристига преди няколко дни тук и наклеветил пред тукашния главен управител една част от членовете на общината, представяйки ги като конспиратори против султанското османско правителство. Той поискал от главния управител специална заповед до силистренския управител, за да нареди арестуването на отбелязаните индивиди. Те обаче са подбудителите на едно оплакване против митрополита именно поради тези изнудвания, които възлизат от скоро време на повече от 200 000 пиастри. Аз лично получих един точен списък на ограбените във всички селища от района на митрополията суми, който не исках да изпращам на Ваше Високоблагородие поради това, че е много дълъг.

На Ваше Високоблагородие най-покорен М. Калиш

Документи за българската история из германските архиви. 1829–1877. С., 1963, с. 317–318.

Великите сили и движението за църковна независимост

Доклад на Найден Геров до руския консул в Одрин

Филипопол, 12 февруари 1858 г.

ДО НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОРОДИЕ Г-Н СТУПИН

Почитаеми господин Николай Димитриевич,

В допълнение към моето съобщение от 29 януари под № 9 за предстоящата разпра между българи и гърци във Филипопол за езика, на който трябва да се извършва богослужението в градските черкви, считам за мой дълг да осведомя Ваше Високоблагородие, че получените отново тук известия придадоха в очите на българите по-голяма вероятност на носещите се сред народа несправедливи слухове за някакви недоброжелателни спрямо тях действия на русите в Константинопол. Поради липса на надежда за помощ от страна на Императорската мисия счетоха за най-изгодно за себе си да се обърнат направо към патриарха с молба да им разреши да се служи в градските черкви и по славянски, та в крайна сметка противниците да не могат справедливо да ги обвиняват в непростителни отношения с русите.

Молбата се изпраща в Константинопол с днешна поща. Що се касае до слуховете за някакви недоброжелателни действия на русите в Константинопол, то те са основани в голямата си част от данни от такъв род, «че Императорската мисия, ако не покровителствуваше повече гърците, не би позволила да повторят в гръцкия вестник «Βυσὰυτις» нелепи обвинения, отправени към руския консул, показващ разположение към българите в разпрата им с гърците в Адрианопол». При все това с всеки ден им се придава по-голяма вероятност. По време на престоя си в Константинопол аз успях там, както е известно на Императорската мисия, да убедя тамошните българи в нелепостта на тези слухове, но после те отново се разпространиха в такъв вид, че сега едни прости доводи за опровержението им, ако не са потвърдени с дела, ще останат без последствие.

В заключение съм длъжен да прибавя, че, от една страна, слуховете за някакви недоброжелателни действия на русите в Константинопол, унищожаващи вековните надежди на българите, от друга — несправедливото обвинение в това, че имайки предвид русите и по тяхната подбуда, българите се стремят към възстановяване на своята славянска народност, обвинение, чрез което гръцкото духовенство заглушава пред турското правителство справедливите им жалби, и накрая честото повтаряне от френските агенти, че българите, докато не се откажат пред Европа от своите надежди към русите, няма да придобият никакви права, а същевременно и покровителство, оказано им от католическите поданици на султана наравно с френските поданици, отклонява българите от правия им път и може да има неприятни последствия.

С почит Геров

Документи за българската история. Т. I. С., 1940, с. 48–49.

Униатско движение в България

Акт за приемане на унията, 20 декември 1860 г.

Днес, неделя 20/2 ноември 1860 г., ние, долуподписаните българи, верни поданици на нашия Августейши господар, Негово Величество султанът, събрани в народен събор в нашата черква в Цариград под председателството на нашето народно духовенство, снабдено със пълномощие от народът, обявяваме със един най-тържествен начин, че сме са съединили съобразно със нашият акт на вероизповеданието, свободно и доброволно, със всеобщата апостолска римска черква и че следователно сме припознали Върховният Първосвещеник за наш духовен началник, комуто отдаваме пълна покорност, и са отнасяме до Н. В. Т. Хасуин, армено-католически патриарх в Цариград, за да му поискаме неговото привременно посредничество при св. Престол за сичко, което се отнася до нашите духовни интереси, и при Високата порта, за вършенето на нашите религиозни работи граждански.

За уверение на което се подписваме и си удряме печатите.

Прибавка: Ний, долуподписаните по-главни на настоящото писмо за прокурация, обявяваме, че властта, с която сме снабдени, е от страната на една част от българския народ.

За уверение на което се подписваме. Цариград, 1860, декември 20.

(Следват около стотина подписа, между които): А. Брайков, Д. Цанков, Д. Миркович, Арх. Макария, Сава, Арх. Йосиф, Д. С. Бракалов, С. Н. Брадински, Еснаф Ескиджийски, Еснаф Тютюнджийски Казанлъчани, Еснаф Касап Пашалийски и пр.

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 392–393.

Католическа и протестантска пропаганда след Кримската война

Из «Записка» на Найден Геров

28 февруари 1861 г.

Филипопол

В Азиатския департамент. От Геров

В изпълнение на нареждането на департамента от 3 януари под № 10 да съобщя за последствията от действията на католическата и протестантската пропаганда в славянските земи на Турция, имам чест да съобщя, че:

Известието за приемането на унията със Западната черква от някои българи, намиращи се в Константинопол, възбуди всеобщо негодувание сред народа. Всички осъждат позорното поведение на отстъпниците и почти отвсякъде протестират срещу презряната им постъпка.

Успоредно с това българите също негодуват, дори и повече, срещу Вселенският патриарх, който, като не взе под внимание жалбите им срещу неправилното управление на архиереите и се противопостави на исканията за народна йерархия, доведе до това, че слабоумните, загубвайки всякакво търпение, започват да се поддават на прелъщенията на католическата пропаганда. В недоволството си някои от българите искат да се прочете в черквите от името на народа отлъчването от черквата на патриарха и гръцкото духовенство, които със своите грешки го водят към гибел.

За да предотвратят по-нататъшното разпространение на унията, от много провинции се канят да изпратят в Константинопол нови представители, които трябва да се съберат тук през март, за да ходатайстват за по-скорошното решение на българския черковен въпрос...

Независимо от хитрите действия на католическата пропаганда примерът на константинополските униати не намери последователи никъде досега. Макар и да има такива хора, които за пари и още повече поради ненавист към гръцкото духовенство са готови на всичко, никъде те не са в достатъчен брой, за да могат да образуват макар и неголямо общество. Само в Шумен и околностите му пропагандата мисли да намери повече последователи, понеже жителите на този край, намирайки се дълго време в контакт първо с полските и унгарските емигранти след Унгарската война, а после с французи и англичани по време на войната с Турция, се развалиха твърде много. Тя също така се стреми да спечели врачанския епископ Доротей с гъвкав характер, но както те, така и той очакват решението на българския черковен въпрос и ако то се забави и бъде неблагоприятно за тях, тогава ще се решат на каквото и да било.

Що се касае за протестантската пропаганда, то тя още не е направила нищо решително. Американските мисионери откриха във Филипопол училище за безплатно обучение в него на млади хора, имащи вече някаква представа от първоначални науки, но никой не постъпи в него и затова то се закрива.

Сега тази пропаганда се стреми най-вече към противодействие на успехите на католическата. Но ако католическата и протестантската пропаганда не са толкова опасни за българите, както изглежда, то ги заплашва друго зло, не по-малко пагубно.

Поради неправилно ръководство от страна на гръцките архиереи, неподобаващото на сана им поведение на много от тях и постоянството на патриарха в старата система българският народ започва да губи уважение към духовенството и ако това състояние на нещата продължи, ще изгубят уважение и към религията и ще изпаднат в безбожничество, което в сегашното състояние на необразованост може да има само пагубни последствия за него...

При невъзможността да се доставят богослужебни книги по друг път енориашите от всички нуждаещи се черкви идат твърде често в Императорското вицеконсулство с молба да бъдат снабдени с такива. С такава молба се обръщат към мен и от разни други епархии, където този недостиг е несравнено по-голям.

Ако католическата пропаганда разбере за този недостиг, може да достави униатски богослужебни книги на черковнославянски език, които българите ще купуват поради незнание, и като не намерят в тях голяма разлика, с наивността си след време ще повярват, че с приемане на унията не се променя религията им и ще я приемат, за да се избавят от ненавистното им гръцко духовенство.

Това би могло да се предотврати с доставката от Русия на черковнославянски книги в достатъчно количество, които не се допускат само на митницата, а в магазините се продават открито без всякакви пречки от страна на местната власт. Освен това даването на възможност за снабдяване с богослужебни книги на място и ако е възможно на държавни цени, ще бъде прието като голямо благодеяние от страна на Русия.

Документи за българската история. Т. I. С., 1940, с. 225–228.

Учредяване на Българска екзархия

Ферман за Българската екзархия

Българска екзархия — независима национална организация на българската църква, извоювана след упорита десетилетна борба на българите за църковнонационална еманципация. Учредена със султански ферман от 28 февруари (11 март) 1870 г. Обхваща почти всички български области в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония. Две години по-късно се конституира Българската екзархия начело с първия български екзарх, видинския митрополит Антим I. Това е крупно завоевание на българското националноосвободително движение — българският народ официално е признат като самостоятелна етническа общност в Османската империя.

Всички верни поданици и жители на нашата империя, радвайки се по отношение на вярата, както и във всяко друго отношение на пълна и постоянна сигурност, живеят помежду си сговорно и приятелски, както това подобава на съотечественици и на просветени хора. Нашето най-съкровено желание е било те да могат по тоя начин да подпомогнат, доколкото зависи от тях, усилията, които аз безспорно правя, за да осигуря благоденствието на страната и напредъка на културата.

Но въпреки това ние видяхме със съжаление споровете и разногласията, които против това ни доброжелание от известно време са изникнали между българите от православното вероизповедание и Гръцката патриаршия, т. е. относно връзките на българските митрополити, епископи, свещеници и на българските църкви към патриаршията.

Следните членове, които са резултат на разисквания и размишления за най-доброто разрешение на мъчните въпроси, бяха уговорени, както следва:

1. Ще се образува една особена духовна юрисдикция под името Българска екзархия, която ще обема по-долу изброените митрополитски и епископски епархии и други места; Екзархията ще бъде натоварена с управлението на всички църковни дела от това вероизповедание.

2. Най-издигнатият по степен от митрополитите от тая юрисдикция ще носи титлата «Екзарх» и той ще има каноническото председателство на Българския синод, който ще бъде при него постоянно.

3. Вътрешното духовно управление на тази Екзархия ще бъде подчинено и на санкцията, и на одобрението на нашата Висока порта; то ще бъде уредено от един особен устав, който ще трябва да бъде в съгласие при всички обстоятелства с основните канони на православната църква, както и с принципите на православната вяра. Този устав ще бъде изработен по начин, че да не позволява пряката или непряката намеса на Патриаршията в духовните дела и особено в избора на епископите и на екзарха.

Щом стане изборът на екзарх, Българският синод ще уведоми за това Патриаршията, която ще издаде колкото е възможно по-скоро потвърдителните писма, изисквани от православния рит.

4. Този екзарх, назначен с наш императорски берат, ще трябва да поменува в литургията съобразно каноните на църквата името на цариградския патриарх.

Преди да се пристъпи според предписанията на вярата до избора на лице, което ще се намери достойно за екзархийския сан, ще се поиска мнението и съгласието на моето правителство.

5. Позволява се на екзарха по дела, чието разрешение (според съществуващите закони) зависи от него и които се отнасят до места, включени в неговото духовно ведомство, да се обръща направо към местните власти, а при нужда и към нашата Висока порта; бератите, които ще се дават на зависещите от него духовни лица, ще се издават по негово представление.

6. Във всички въпроси, които засягат православната вяра и които налагат едно общо обсъждане и съдействие, синодът на Екзархията ще се обръща до вселенския патриарх и до неговия синод, които ще побързат да дадат нужното съдействие и да изпратят исканите отговори.

7. Синодът на Българската екзархия ще иска свето миро, което да употребява в църквата, от Цариградската патриаршия.

8. Епископите, архиепископите и митрополитите, които зависят от Цариградската патриаршия, ще могат да преминават безпрепятствено територията, подчинена на Българската екзархия; същото това ще бъде с българските архиепископи и митрополити за епархиите на Цариградската патриаршия. Те ще бъдат свободни да пребивават по своите работи в главния вилаетски град или в други места, където са местните власти. Но те не ще могат да свикват синода си вън от тяхната духовна юрисдикция; те не ще се намесват в делата на християните, които не са под тяхното духовно ведомство, и не ще могат да служат там, където пребивават, без разрешение на местния епископ.

9. Както Ерусалимският метох във Фенер зависи от Ерусалимската патриаршия и се намира под властта на ерусалимския патриарх, така Българският метох, намиращ се в същото място заедно с българската църква до него, ще зависят от Българската екзархия.

Екзархът има право да пребивава в този метох, когато неговите дела му наложат да бъде в Цариград; както при дохождането си тук в случай на нужда, така и при извършването на една религиозна служба, докато пребивава в столицата, той трябва да се подчинява на същите църковни канони, на които се подчиняват при същите обстоятелства и ерусалимският, александрийският и антиохийският патриарх.

10. Духовната юрисдикция на Българската екзархия обема: Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без близо двадесетте села по крайбрежието на Черно море до Кюстенджа, чиито жители не са българи); Сливенския санджак без градовете Анхиало и Месемврия; Созополската каза без селата по крайбрежието; Пловдивската епархия без самия град Пловдив, без града Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и без манастирите Бачковски, «Св. Безсребреници», «Св. Параскева» и «Св. Георги».

Махалата «Св. Богородица» в град Пловдив ще влезе в Българската екзархия, но които от нейните жители не ще желаят да се подчинят на Българската църква и екзархия, ще бъдат напълно свободни в това отношение. Подробностите за това ще бъдат уредени между Патриаршията и Екзархията според църковните обичаи, принципи и правила.

Ако всичките или поне две трети от православните жители на други места, вън от тези, изброени и посочени по-горе, желаят да се подчинят на Българската екзархия за своите духовни работи и ако това е установено, то ще им бъде разрешено; но това ще може да стане само по искането и по съгласието на всичките или поне на две трети от жителите. Тези, които чрез това средство биха поискали да създават смут или раздор между населението, ще бъдат преследвани и наказвани според закона.

11. Правилата, които според каноните уреждат положението на манастирите, зависещи от Патриаршията, а се намират в областта на Българската екзархия, ще бъдат изпълнявани и спазвани, както в миналото.

Понеже гореказаните постановления се намериха достатъчни да задоволят законните нужди на страните и да премахнат настъпилите печални разпри, нашето правителство ги одобри; те ще бъдат зачитани като закон за в бъдеще и настоящият ферман биде издаден, за да се знае, че нашата ясна воля е те да се не нарушават и да не се отстъпва от тях.

Издаден в Цариград на 8–и ден на м. зил-хидже 1286 г. по егира (28 февр.–11 март 1870 г.).

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 212–214.

Данни от проведен плебисцит в Скопска и Охридска епархия в 1874 г.

След направения плебисцит в Скопската и Охридската епархия за назначаване на български митрополити съгласно с чл. 10 от фермана за учредяване на Българска екзархия се установи, че от 8698 християнски къщи в Скопската епархия само 567 къщи желаят да останат под Гръцката патриаршия, а останалите 8131 къщи са изказали желание да минат под духовното ведомство на Българската екзархия.

А според сведенията, дадени от Солунския вилает с дата 21 мухарем 1291 г. (27 февр. 1874 г.), от извършения плебисцит се установява, че в град Охрид и околността му само 139 човека са поискали да останат под Патриаршията, а 9 287 човека са изказали желание да минат под ведомството на Българската екзархия.

(Без дата)

Документи за българската история. Т. IV. С., 1942, с. 22–23.

Въстание в Нишкия пашалък от 1841 г.

Из «Доклад» на нишкия валия

Лесковската околия е една голяма околия, състояща се освен от мюсюлманските села, но и от двеста християнски. От тия села стоте са полски, а останалите сто — планински. Споменатият в представената по-рано бележка разбойник бояджи Станко от село Власотинци през 1257 г. (1841 г.) с всевъзможни средства сполучил да разбунтува раята на така нареченото полско крило, като застанал начело на разбойническа банда...

Няколко души раи от Нишка околия и от самия град Ниш, отбелязани в бележката, представена по-рано, са от ония, които са навикнали от дълго време да се бунтуват и да вършат лоши работи, и колкото пъти се е случвало да се разбъркват умовете на раята, действителният източник на бунта и водачите на разбойничеството са били тия лица. Повечето от тях имат връзки с чужди поданици и със сърбите и постоянно пръскат разни лъжливи слухове и новини с цел да смутят и разстроят духовете на раята и като насаждат по някакъв начин раздор и бунт между раята, не престават да увличат честните хора, както и тия, които си гледат всекидневната работа. Обаче техните истински другари са хора безчестни и низко паднали. Ония пък, които съзнават благоволението и достойнството на държавната защита и нейната добрина и са тръгнали по правия път, не са доволни от тях. За излишно считам да доложа, че тяхното (на бунтовниците) заточаване ще донесе пълен мир и спокойствие (за верноподаниците).

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 297–298.

Из «Пътуване в България» от Ж. А. Бланки

ЖЕРОМ АДОЛФ БЛАНКИ (1798–1854 г.) — френски политик, икономист и публицист, брат на световноизвестния революционер Огюст Бланки. През 1841 г. посещава България като анкетьор на френското правителство. В пътеписа си «Пътуване в България» описва турските зверства по време на Нишкото въстание от 1841 г. и безправното положение на българския народ.

Колкото повече прониквахме в селата, скрити във вътрешността на горите, толкова по-лесно можехме да съдим за дълбокото отчаяние, което царуваше там. Населени изцяло от християни, тия села бяха станали прицел на вълненията на арнаутите, които прекарваха времето си да слагат клопки на българите, както ловецът употребява своето време да преследва плячката си. На места намирахме много изгорени къщи, изкоренени овощни дървета, скитащи се деца, изплашени жени. Навсякъде — признаци на ужас и следи от опустошения. Измежду мъжкото население само няколко стари попове с бели бради посмяха да се явят въпреки присъствието на албанците и дойдоха да разменят с нас бегли погледи и съчувствени думи. Аз се опитах да ги успокоя, като им казах, че техните нещастия намират отзвук в Европа и че аз ида от името на французките християни да обсъдя този въпрос. Скоро тая новина тръгна от село на село и всеки бързаше да дойде при мен, за да приветства френския трицвет, който никога не съм носил с по-голяма гордост. Струва ми се, че още виждам тия групи от оживени български селяни с големи бели клашници и с калпаци от овча кожа да се трупат около нас и да ни питат за новини, съвети, а после — за оръжие. «Пушки! Пушки! — викаха те. — Само да ни дадат пушки, и ние скоро ще очистим горите си от тези диви зверове!»

Тая гореща възбуденост ми налагаше голяма въздържаност и аз поръчах на преводача си да обясни на населението, че най-доброто, което могат да направят, е да бъдат спокойни и да изчакат края на бедите им да дойде от турското правителство и вследствие на официозната намеса на християнските държави. Мнозина от тях ми показваха празните си къщи, опустошените си градини, опозорените си жени и с две ръце закриваха лицата си...

Преди да влезем в град Ниш, погледът ни беше опечален от един грозен паметник, който тъжно характеризираше общественото положение в страната. Това е една четириъгълна пирамида, изградена от три или четири хиляди черепа на сърби-християни, които паднали в едно сражение срещу турците през 1816 г. и от които мохамеданският фанатизъм издигнал този варварски трофей пред самите врати на града. Четирите страни на паметника са покрити като с мозайка от няколко хиляди черепа, зазидани в стената чак до върха. Благочестието на българите вече е извадило оттам няколко стотици черепа, за да ги погребе, обаче остават още твърде голям брой черепи, по които висят части от коса, развявани от вятъра. Това е една канибалска триумфална колона. Невъзможно е човек да не бъде ужасен при вида й. Аз се поклоних почтително пред останките на тези християни, умрели за защита на родината си и вярата си. Ще дойде ден може би, когато на самото място, дето стоят техните поругани останки, освободена България ще издигне храм в тяхна памет...

Дойде време да обясним истинската същност на това въстание, което нашата европейска загриженост беше приписала на чисто политически причини. Но съвсем не е така. Гюлханският хатишериф нема в Турция същото въздействие, както «Декларацията за човешките права» в Съединените щати и във Франция. Само просветените духовници го знаеха и се бяха постарали да извлекат от него някои облаги за себе си. Но той беше мъртва буква за останалата част от народа. Единствената промяна, която дойде след него, засягаше само финансите... Дотогава народът изплащаше данъците си на пашите, а известно е на какви притеснения е била винаги източник тая система. Хатишерифът, като централизираше събирането на данъци, което трябваше занапред да бъде извършвано от специални данъчни агенти, даваше вид, че ще отърве народите от старите оскърбления. Но случи се точно обратното. Разните видове данъци, с които е обложена раята, бяха обобщени и изразени в една цифра, в която бяха включени всички, без да са увеличени. Но вместо да ги плащат по един път, нещастните християни се видяха принудени да ги плащат по два или три пъти. Бирниците твърдяха, че не са получили това, за което данъкоплатците поддържаха, че е платено, и което те наистина бяха платили. Понеже повечето от тях не знаеха нито да четат, нито да пишат, те бяха излъгвани с фалшиви квитанции за по-малки суми или с предишни дати. Най-често нямаше никакви разписки, но само един разрез върху малки парчета дърво, които винаги се губеха или затуряха, щом можеха да бъдат полезни на данъкоплатците, а винаги биваха на разположение, когато трябваше да свидетелстват против тях. В заключение, това беше пак старата система на изнудвания и насилия, но се прибавяше двуличието и вероломната привидност на законност. Ето какво направи турският дух от Хатишерифа във финансово отношение — той предизвика едно ужасно разочарование.

Когато тази страшна измама беше приложена на дело, българите не закъсняха да се оплачат и да посочат същността й. Те изложиха, че положението им е по-лошо от по-рано и че им е невъзможно да плащат такива прекомерни, непосилни данъци. Те поискаха време. Дадоха им срокове, които не увеличиха доходите им, и дойде време за плащане. А в Турция събирането на данъци се извършва от разквартирувани по къщите войници. Войниците се настаняват у данъкоплатците за през деня и нощта, ядат, пият и таршуват навсякъде, разполагат с всичко като със своя собственост и не оставят на мира и спокойствие обитателите. Скоро по цяла България бяха пръснати войници на гарнизони, главно в Нишката долина и в съседните села. В няколко пункта тия войници бяха изгонени, в някои други те оказаха съпротива и измежду тях паднаха убити. Сабри паша, който управляваше тая област по това време, побърза да извика арнаути по липса на други редовни войски, повечето от които бяха концентрирани в Цариград. В зова, който им се отправяше, арнаутите видяха само случай да се отдадат на обичайните си грабежи — единственото им занимание. Те се пръснаха по цялата тая част на българската долина и се отнесоха към нещастните селяни по военно, както спрямо някой град, превзет с пристъп. Не може да се каже докъде биха стигнали селяните в отчаянието си, ако това въстание беше намерило сериозна и отявлена подкрепа у някой съседен народ. Но ние видяхме, че сърбите бяха задържани от правителството си въпреки влиянието на княгиня Любица. Подкрепата, която те дадоха на българите, беше по-скоро сантиментална, отколкото материална, и те предложиха само убежище на бежанците, вместо да помогнат на въстаниците...

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 241–243.

Браилски бунтове

Из «Заповед» до турския управител във Влашко от 14 март 1842 г.

Получи се писмото Ви, с което ни съобщавате, че измежду българите, живеещи в Браила, няколко невъзпитани елемента въстанали против военния комендант, управляващ град Браила, и се сражавали, като същевременно няколко души от живеещите в Галац българи, идвайки в Браила, след като нападнали караулите, се оттеглили и че под закрилата на Негово Императорско Величество султана мирът и спокойствието в Браила били осигурени. Както от вашето писмо, така също и от мерките, които сте предприели за осигуряването на спокойствието, останахме твърде доволни, като същевременно представихме на Негово Величество падишаха всички книжа, за които споменувате.

Според както обещавате, понеже тоя бунт се бил появил поради взетите от Вас по-рано строги наказателни мерки за осигуряване на мира и спокойствието на раята в Браила, то съгласно с царското ираде необходимо е за в бъдеще да не се дава повод на подобни невъзпитани елементи да се бунтуват...

2 сараф 1258 г. (14 март 1842 г.)

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 266.

Видинско въстание през 1850 г.

Из «Писмо» до министъра на правосъдието и вероизповеданията на Княжество Сърбия от 19 юни 1850 г.

Българите тука въстанаха, най-напред във Видинския окръг, след това в Белоградчишкия и в още около 15 села от Малколомската околия. Събраха се около 2 хиляди души в едно село, отдалечено 4 часа от Лом паланка. Но след като чрез един български шпионин се съобщи на тукашния управител, че там са се събрали, за да блокират през нощта Лом, той изпрати веднага около 50 турски конника начело с един арабин, за да разпръснат събралите се, обаче най-напред да ги питат какво всъщност гонят с това събиране. Турците обаче, без да питат предварително народа, веднага нападнали бедните неопитни българи и изсекли повече от 250 души. След това се върнаха още същата вечер в Лом, носейки набити на копията си 4 глави. Тъй бидоха разпръснати събралите се и повторно не се събрали вече.

Във Видинския окръг мястото на събирането бе селото Грей (?), на 2 часа от Видин; пашата изпратил към 200 души конници, българите били над 3000 души, всички без оръжие. Турците веднага ги нападнали и избили 316 души, останалите побягнали. На следния ден пашата изпратил няколко турци, които да проверят числото на загиналите; когато стигнали бойното поле, те намерили около 20 тежко ранени, които доубили.

В Белоградчишката околия Белоградчик биде обсаден 10 дена от 10 000 души. Турците избягали в крепостта и там се затворили; българите не се опитали да превземат крепостта със сила, тъй като нямали нужното въоръжение и чакали предаването на крепостта поради липса на храна и вода; между това обаче видинският паша изпратил от Видин около 300 турци конница и пехота, от Лом 150, от Анесав (?) 100 и освен това от Ловчанската околия към 500; когато българите ги видели, уплашили се и избягали в горите. Турците ги преследвали, обаче не могли да им причинят големи загуби в горите; тъй като не смогнали да наситят свирепостта си над въстаниците, те се върнали в Белоградчик и почнали да вилнеят сред мирното население, от което били спасени само двама души, които един турчин скрил при себе си. Жени и деца били застреляни и изклани. След това били опустошени и ограбени всички български къщи, така че с пълно право може да се каже, че в Белоградчик не останала никаква следа от българи и българско.

Преди известно време тука се случиха по-страшни злочинства от тия по време на еничарите. В селата и по улиците, гдето могат да се намерят християни, са станали убийства като над животни. Преди няколко дена двама турци срещнали един християнин на улицата. Единият запитал другия дали би могъл с един удар да отсече главата на християнина. Този извадил веднага ножа и му отсякъл главата. Един месарин, който не дал на един турчин едно хубаво парче месо, бил сполетян от същата участ. Когато християните от Видин видели, че убийствата в града нямат край, оплакали се на техния паша, той обаче им отговорил, че не може да им помогне и всеки един сам трябва да се пази. В Цариград съобщили, че българите били въстанали и обсадили Видин. На това от Цариград отговорили, че Високата порта не вярва на тези слухове, според които българите са обсадили Видин с намерение да превземат крепостта, а че пашата може да се е оставил да бъде заблуден чрез тези лъжливи приказки за народно въстание и че по-добре би направил, ако беше изследвал тази работа да се избягнат тези насилия, и след като проучи основно въпроса, да донесе какво всъщност иска народът; никой обаче да не се осмелява да убие (нито) един човек и за всичко това само пашата ще бъде отговорен. Това ми съобщи хаджи Тома, когато беше тука по работа, но дали всичко това е вярно, не ми е известно.

Турците заставили християните от Видин да дадат писмени показания, според които самите те (турците) са били принудени от християните да убиват въстаналите българи, които били дошли да превземат крепостта, обаче всичко това не е вярно, защото нито българите са се приближавали до крепостта, нито пък самите видински християни са принудили турците да убиват въстаналите българи; а тези показания имат единствената цел да оправдаят турците и вината да се стовари на християните. И това наистина е вярно, че турците са изтръгнали тези показания, (тъй като) същото се случи и тук в Лом, обаче тукашното показание още не е изпратено в Цариград. Според една мълва досега са били убити повече от 3000 християни и в селата, а по обществените пътища убийствата не са престанали още...

19 юний 1850 г.

Лом паланка

Ваш най-покорен Миленко Станкович

(На опакото на писмото е написано на турски следното: «Писмо на раята Миленко, син на Станко, ломчанец, адресирано да чиновника на Ягодинска околия; писмото било преведено на немски и изпратено от страна на Алекса Симич». Както изглежда, последният го е получил може би от лицето, до което първоначално било адресирано, тъй като в турския превод е предадено обръщението: «До негово Високоблагородие г. Алекса Симич, министър на правосъдието и вероизповеданията в Княжество Сърбия». — Бел. на прев.)

Документи за българската история. Т. III. С., 1940, с. 312–314.

Из «Славяните в Турция» от Сиприан Роберт

СИПРИАН РОБЕРТ — професор по славянска филология в Париж. Живее известно време сред южните славяни, за да изучи бита, езика и културата им. Автор е на книгата «Славяните в Турция».

Възбуждението беше такова, че през юни 1850 г. те (селяните) решиха да се бунтуват не толкова срещу крепостните гарнизони, колкото срещу субашиите и спахиите — турци, притежатели на тяхната земя. Въоръжени само със сърповете си и с подковани тояги, те започнаха да прекосяват селата, където убиха голям брой турски господари заедно с хората им. И като ограбваха усилено къщите на богатите, те успяха да се снабдят с някоя пара, с която се надяваха да купят барут и пушки.

На 8 юни трите нахии — Видинска, Белоградчишка и Берковска, бяха на крак. Хората им в гъсти маси щяха да нападнат крепостта Белоградчик, но отблъсквани два дни от оръдията, те трябваше да се откажат от безумния си опит. Тогава те се оттеглиха в три окопани лагера, гдето зачакаха неприятеля. А той не се поколеба да ги потърси дори в окопите им. Прибавяйки хитрост към дързостта, видинските турци започнаха преговори с въстаниците, четири пъти по-многобройни от тях. Благодарение на едно фалшиво примирие те се промъкнаха в лагера на тези нещастници, които бяха изклани по ужасен начин. При този случай загинаха 212 българи. Още по-лошо беше в Ломска нахия, която също въстана и където турците по същия начин изненадаха Власинотовския лагер на брега на Лом и го покриха с 500 български трупа.

Победители във всичките схватки, мохамеданските спахии започнаха да обикалят селата, на брой повече от 200, които бяха взели участие във въстанието. Настана опустошение, достойно за най-варварските времена. Нищо не беше пощадено — нито пол, нито възраст. Всичко младо беше отведено в робство, в ястребовите гнезда на балканските спахии...

Комисарят на Портата Риза паша беше изпратен при нещастните победени и изслуша оплакванията и исканията им... Що се отнася до оплакванията, те ги изложиха с искреност. Те заявиха, че са готови по-скоро да умрат, отколкото да продължат да предават жените и децата си на желанията на сладострастните спахии, които не позволяват да се осъществи нито една от реформите, провъзгласени в Цариград. Откак данъците и дълговете на селяните започнаха да се плащат в пари, те са се удесеторили, понеже субашиите изчисляват житните и други храни според цените на цариградския пазар, които са десет пъти по-високи от цените в България. Следователно българите искаха пак да плащат данъците си в натура, както по-рано. Те искаха данък, съобразен със земята и състоянието на всеки, със срокове, които са определени и предварително обявени. Те искаха народно свещеничество, което да говори техния език, вместо гръцките си владици и свещеници, които не знаят нито дума български и, изглежда, само езика на дукатите. За да запазят честта и семействата си и на дъщерите си, те желаеха да им се позволи да носят като турците нож и пищови в поясите си. Най-сетне, за да се осигури прилагането на дело на реформите, дадени от султана, те искаха Диванът строго да контролира всяка една от местните власти, срещу които селянинът не може да се оплаче публично, без да рискува живота си.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 255.

Формиране на идеята за организирано националнореволюционно движение

«План за освобождение на България», изработен от Г. С. Раковски през 1861 г.

ГЕОРГИ СТОЙКОВ РАКОВСКИ (1821–1867 г.) — български възрожденски деец, революционен демократ, основоположник на организираното националнореволюционно движение, посветил целия си живот на борбата за освобождението на отечеството. Раковски е известен като виден книжовник и публицист. Издава вестниците «Бъдущност», «Бранител», «Българска дневница» и «Дунавски лебед». Както чрез своята публицистика, така и в поемата си «Горски пътник» той обобщава и осмисля дългогодишния си революционен опит, като изразява вижданията си за по-нататъшните насоки на борбата за освобождение. През 1861 г. съставя «План за освобождение на България» и «Статут за едно Привременно българско началство в Бялград» и издига идеята за «ръководен център на борбата», за създаване на българска революционна войска, обединяваща всички български въоръжени сили, излага подробно тактиката на предстоящата въстаническа акция. През 1866 г. изработва «Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето». До края на живота си работи за осъществяване на революционните си планове и върху последното си съчинение «Български хайдути...».

Белград... 1861 г.

ПЛАН

Народний дух навсякъде е приготвен за въстание против турков. На това ся одавна работило, а особино тая последня година. Приготовление ся е състояло в том, всяки да си купува оръжие, барут и куршум, доколкото му е било възможно. Освен една чяст във Видинское окръжие, що нямат сички оръжие, в остали окръжие почти на пят един имат, а по някои си места и сички. Тии окръжия край Дунава са следния: Сищов, Рухчук, Силистра, Тулчя и Варна на Чърно море, а по вътрашност Враца, Севлиево, Ловчя, Троян, Габрово, Търново, Шумен, Разград, ония места са от тая стръна Балкана. А от другая стръна Балкана са, кату ся почне от Чърно море, от Ахило и Бургас се покрай Стара планина, следнии главни градища: Айтос, Карнобат, Ямбол, Сливен, Казанлък, Шипка, Габарчово, Калофер, Карлово, Сопут, Копривщица, Клисура, Самоков, София и проч. В Тракия же Филипопол, Стара и Нова Загора, Чирпан и проч., кои съставят близо до 500 села български.

По-главните тия градове ся съставили тайни комитети, кои разпространяват между народу за това въстание, чи пролет ще стане непременно и сички чякат първий синял да им ся даде. Движението може да стане с успех на следний начин. Един добре оръжен полк от 1000 добри избрани и укървавени в бой люди, с два горски топа, с 4 тобуша и 4 тръби и с два хирурга и сто конници да ся впусни тайно през Княжевац и Балканский хрепт и да маршира по Балкана право за Търново, кату ся даде синяла на всякаде с една прокламация или с други някой си знак да ся дигат да присекат телеграфите и да затворят пътищата на пощите. По тойзи хрепт, до Чърното море Балкана е заселен почти се от българи и твърде малко турски или смесени села ся нахождат. Нигде няма крепост по тия места, нито някои си пункт е завардин от рядовно или нерядовно турско войнство. Няколко билюк башии с по 10 или по 20 чъловеци ся скитат по тях да ги управлят и да събират даждие и проч. Първи град що иди по тойзи път е Враца под Балкана, без крепост и 18 чяса далеч от Видин, кой тряба непременно да ся привземи. Тая чета ще следова се из Балкана, кату подигне на оръжие сичките села и ся умножава всяка минута. А битки ще има със селци турци, кои са убедняли до крайност и дух изгубили. До де достигни до Търново, де само 800 низама има и крепост няма, ще има най-малко до 150 хиляди на крак мъжие, от коих 40 хиляди въоръжени. А кату успее да продире до Чърното море и подигни сичките сред балкански села и ония, що са в подножието и от двете страни на Балкана, броят на подигнатите ще ся качи и до 500 хиляди мъжие, тогава навярно могат ся брои сто хиляди пушки за бой.

Въстанието споряд умножението си ще ся разпростира и ще съставя плановете на битките с турците. Нъ главното правило ще бъде хайдушки горски боюве. Колкото турци по селата и по градовете ся придадат, ще им ся зема оръжието и ще им ся респектува чъст, вяра и имот, а колкото стоят противни, ще ся избиват за пример на другите.

Главното управление на сичките въздигнати места ще ся дава от тойзи полк, кой от сегашните граници на Сърбий, кату тръгне, първа му грижа ще бъде да има задъстражие добро и да държи непрестанно сношение със Сръбское главно управление, от кое ще зависи, кату състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето. То ще си състави и временно правление от най-достойни и опитни людие.

Тойзи полк, щом ся впусти в Балкана, главната му работа ще бъди това:

1) Да си състави едно временно управление и да бърза колко може един ден по-скоро да стигне в Търново.

2) Да засече и развали сички главни балкански пасажи.

3) Ще държи непрекъснато сношение със сръбското вис. правителство, кату състави една временна поща, доколкото му допуща мястото и времето.

4) Кату достигне и завладей Търново, да испрати едно отделение да освои Сищов и да си отвори сношение с Влашко.

5) Воений времен ряд ще бъде — войводи, тисящници, сотници и педесятници.

6) Колкото турци ся покорят.

Турски крепости има край Дунава само 4 — Видин, Рухчук, Силистра и Варна на Чърното море. А на вътре има две. Белоградчик, при Видин, нъ ничтожна, и в Шумен, коя е по новий крои и доста добре завардена, нъ те от Балкана ся зема лесно. От тия крепости само във Видин има по вище войнство, 5–6 хиляди войни, а в другите по-малко, нъ от никоя крепост не може ся дигна рядовное войнство да остави пункта си и да доди в непристъпний Балкан.

В Ниш има тоже крепост и малко засега войнство. В София има до 1500 души, нъ и тии не могат доиди в Балкана. Турското правитълство доде състави и управи в Балкана само десят хиляди войни, трябва най-малко да минат два месеца, нъ тойзи полк с 15 дни ще стигне в Търново, а за месец сичкия Балкан ще бъде подигнат и Сищов на Дунав усвоен. От Македония помощ турци на могат доиди, нити арнаути, защото и тамошните места са разбудени и не щат остана мирни. Щом ся появи такова нещо, от Влашко ще дойдат няколко легиона българи с добри офицери, кои са днес в служба Влашка. А от Гърция има да додат много българи, кои са тоже там в служба и ся произвестени и синяла може лесно да им ся даде.

Сичките волентири, кои служиха в последния бой в Русия и две години са ексерсираха във военно изкуство, чяст са разпръснати по България, а чяст са във Влашко и на първи синял са готови.

Няколко хайдушки чети тожя ся произвястени и тии първи ще ся найдат в Балкана.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. I. С., 1969, с. 305–307.

Статут за Привременно българско началство в Белград, 15 юни 1862 г.

1. Ние, находящии ся днес в Сърбия блъгаре, с дозволението на Високото правителство съставяме едно привременно Блъгарско начялство.

2. Това привременно Блъгарско начялство, от деня като ся одобри и подпише от надлежните членове, ще има пълна сила да отправлява всички ония дела, касающи ся на всеобщото Блъгарско въстание.

3. Привременното начялство ще е съставено от членове, блъгаре, на чието число за в начяло е ограничено само на шест члена и един председател, а кога се яви потреба за нови членове, ще ся приимат с одобрението на началството.

4. В заседанието ще ся решява всичкото по висшегласие.

5. Председателят на началството и всякой особен член, кога ся вкупно в заседанието, ще имат равно по един глас.

6. Длъжностите на членовете ся тии:

а) по явлението на нуждите, всякой член може да съзове началството, а при всичките други членове длъжни са да ся съберат на общий съвет, освен ако има някой с извинителна от началството призната причина;

б) всякой член в заседанието ще наблюдава благочиние;

в) лична обида в излагането на мненията ще ся избягва;

г) уважение на мненията;

д) най-строго пазение на начялствените тайни;

е) председателът има право да опоменува всякого от членовете кога прекъсва другиго в говора му, а тии са длъжни да го слушят.

7. Всякой член има право да предлага.

8. Предложението трябва да ся приемне от цялото начялство по разсаждение.

9. Предложението ся одобрява по висшегласие, а при равногласието претяга страната, на която е председателът.

10. Одобреното предложение трябва да ся тури непременно в действие.

11. Начин за удействуванието ще решава началството.

12. Одобрените и решени предложения ще ся увождат в начялственийт протокол.

13. Разширявания на начялствените правила и уредби ще ся одобряват и приймат от началството.

14. Всякой член трябва да наблюдава тия правила за святи, в противен случай изслючява ся по решението на началството.

Белград, 15 юни 1862

Председател начялства: Г. С. Раковски

Членове: Д-п Р. Петров, Д. Павлов, С. Иванов, И. Касабов, Иван Т. Грудов

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 307–308.

Последният програмен документ на Г. С. Раковски

«Привременен закон за народните горски чети за 1876 лето»

Върховното народно Българско тайно гражданско начялство, което ся състои за тая година от седем лица: от председателя, подпредседателя и от пят върховни съветника, в събранието си подир едно дълго и зряло размишление решява и издава следния закон:

1. Народните горски чети имат да ся предвождат и управляват всяка една от едного предводителя под имято войвода и от едното знамянохца (байрактаря), който ште бъди под заповестта на войводата.

2. Войводите ште ся делят на три стъпена, т. е. тии ште бъдат първостъпени, второстъпени и третостъпени; тъй съшто и знамянонохците им.

3. Първостъпените и вторастъпените войводи штат ся назначава от Върховното народно начялство; а третостъпените, както и знамянонохците штат се назначава от Главнаго войвода, кому под управлението штат ся подложени сичките чети, които штат ся отправи за 1867 в Стара планина и другаде, додето борави неговата власт.

4. Всяк първостъпен и второстъпен войвода е длъжен да събере и състави своята дружина, кату ги закълне и им предложи следните святи обязаности:

Който има желание да постъпи доброволно в народните горски чети, трябва да ся с клетва откажи: 1–о) от пиянство; 2–о) от лъжя; 3–о) от кражба между дружината; 4–о) от курварство; 5–о) да бъде на всичко послушлив на войводата и на знамянонохци си; 6–о) да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината; 7–о) да не може на никакъв начин да ся отдели от четата, додето не ги разпусне войводата; 8–о) да ся задоволи на оная заплата, която ште намери за добро да му даде войводата.

Който приеме сичките тия условия и ся обвържи с прописаната клетва за пълното им съхранение, само той може да бъде приемнат в народните чети; иначе никой никак не ште ся приема. Ако ли же някой си приемни с клетва тия обязаности и ся съпричисли в народните горски чети, а отпосле пристъпи една само от тия святи обязаности, в такъв случай войводата в едно с знамянонохца имат пълна власт да го накажат тутакси със смърт, като го обличят и докажят пред сичката дружина. Ако ли той подир престъплението успее да отбягне ненаказан от войводата и от знамянонохца си, тогава войводата чрез средствата, които разполага, длъжен е да изяви тутакси на другите чети, които са длъжни да употребят обшто сичките възможни средства, да го накажат смъртия. Ако ли же и от тях сичките отбягне ненаказан, тогава остава тая грижа на Върховното народно начялство да изпълни святая си длъжност.

5. Всяк войвода е длъжен да има списак рядовен на четата, която предвожда, т. е. месторождението му, истинското му имя и презимя, възрастта му, женен ли е или не, както и сичките чърти на личността му.

6. Ни един инородец и иноверец не ште ся приема под никакъв начин в народните български горски чети за тая година.

7. Първостъпените войводи имат власт и право да съставят нови чети в горите и да им назначава войводи третостъпеннаго чина, кату ги подложат под прописаната клетва и под настоштему закону.

8. Сичките войводи ся длъжни да следват направленията и наставленията, които ште им дава Главний войвода, комуто под главното управление сички тии ште бъдат.

9. Върховното народно начялство ште обуръжи сичките чети и ште им набави сичките нуждни потребности за похода им; както ште им улесни хода и минуването за в Стара планина и обратно; при том ште ся старае и грижи за тяхното безопасно зимовиште.

10. Коя друга чета българи би ся появила в Стара планина, ако тя не покаже знака и лузинката си, която ште ся раздаде на народните горски чети от Главнаго войвода, и ако тя друга чета не приемни да ся подложи под настояштий закон, всяка от народните горски чети е длъжна да я удари и разбие; а турските чети вобште ся удрят и разбиват до изтребление.

11. Войводите имат първа власт да казнят смъртия всяко придатълско пристъпление, било сторено от дружината на горските народни чети, било вобште от кого и да е другиго българина.

12. Главний войвода е длъжен да държи неприкъсни приписки с Върховното народно начялство и да дава отчет на сичкити си движения и дела в похода си, както и във время потреби и нужди да изпровожда незабавно нарочно чъловеци чрез средствата, които он по особните наставления разполага.

13. В случай смърти (не дай боже!) Главнаго войвода, второстъпений първи войвода ште постъпи на негово място и ште следова съштий ход на делата, които е следовал он. На място же второстъпенаго войвода ште постъпи знамяноносеца бившаго Главнаго войвода; а знамяноносеца второстъпенаго войвода ште бъди знамяноносец Главнаго войвода. Ако ли ся прилучи смърт второстъпеному войводу, тогава Главний войвода ште постави на негово място своето знамянонохца, а знамяноносеца второстъпенаго войвода ште постави себе знамянонохца; на негово же място ште наряди най-достойнаго момка от между дружината. Ако ли ся прилучи смърт третостъпеному войводу, първостъпений и второстъпений войвода, както имат власт изново да ги съставят и назначяват, тъй и в такъв случаи ште имат съштата власт. Нъ в такъв случаи прописаната клетва трябва да ся подновява.

14. Никой войвода не може да ся върне назад, доде ся не срешне с Главний войвода и доде ся не споразумеят с него за обратното минуване.

15. Сичките войводи са длъжни на първий позив Главнаго войвода да притичят незабавно на онова средоточие, дето ги он призове. Ако ли някой си не послуши тойзи позив и дойде тутакси тамо, таковий ште ся сматра за народен предател и ште ся казни смъртия.

Смъртна клетва

Обреда на смъртната клетва, с която ште ся кълнат постъпваюштите в народните горски чети момци, е следнии: Ште ся поставя един стол или друго извишено нешто, според мястото и времято кам изток слънца, пред кого ште ся изправи бъдуштий да ся кълне, гледаюшт кам изток; на стола ште ся полага от дясна стръна кръст, а от лява святое Благовествувание (евангелие), от дясна же и от лява стръна кълняюштего ся ште стоят двама войводи или двама знамянонохци, или двама избрани момци от дружината с голи ножове, сключени над главата му, дясната му ръка ште бъде положена на кръста, а лявая му на святое Благовествувание; а едно трето лице, стояшто пред него, ште чъте велегласно клетвата и кълняюштий ся ште я изговаря реч по реч:

Закливам ся днес пред бога на чъстний кръст и на святото Благовествувание, че шта удържя сичките святи обязаности, които ми ся съобштиха и четоха в закона. Светлото слънце нека ми бъде свидетел, а храбрите юнаци с острите си ножове да бъдат мои казнители в моето пристъпление.

Кату ся изпълни тойзи обред, заклевший ся ште ся прикръсти три пъти и ште целуни чъстний кръст и святое Благовествувание, а свидетели на клетвата му шта го поздрави братски и штат го причисли в народните горски чети.

1867. Голям Сечко. 1

16. Ако някои си от дружината дигни ръка против войводата или против знамянонохца или против кого да е от четата, сички съгласно са длъжни да го накажят тутакси смъртия.

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 316–318.

Сведения за дейността на Добродетелната дружина

Из «Доклад» на Н. Геров до граф Н. П. Игнатиев от 15 април 1867 г.

Почитаеми господин Николай Павлович,

В изпълнение поръчението на Ваше Превъзходителство при своето пребиваване в Букурещ аз незабавно влезнах във връзка с тукашните българи, за да узная мислите и намеренията им относно едноплеменниците им зад Дунав, и бързам да представя първоначалните впечатления от наблюденията си по този въпрос...

От сведенията, които събрах, че и в последните десет години от времето на моето последно отиване в Букурещ, този комитет се състои, както и преди, от хора, известни на Императорското главно консулство със своята преданост към нас и постоянно намиращи се във връзка по между си. В последно време представител на този тъй да се каже комитет е моят роднина Христо Георгиев, който се сближи със сръбския представител в Съединените княжества, за да узнае от него настроението на сръбското правителство, и след това предложи и на другите българи да започнат преговори с г-н Магазинович за отношенията, които биха могли да се установят между сърби и българи за съвместно преследване на общата цел — окончателното освобождаване на двата народа от турското господство.

При тези преговори със сръбския представител букурещките българи поканиха представители на Браилските, Галацките, Измаилските и Одеските българи, за да им съобщят своите планове и за да се споразумеят с тях, за да пристъпят към осъществяване на идеята за обединение със сърбите за сваляне на турското иго...

Според този проект, който ще се постарая да представя на Ваше Превъзходителство със следващата поща, българите се съюзяват със сърбите след събаряне на турското владичество да съставят с тяхно съдействие заедно една Югославянска държава под управлението на княз Михаил Обренович, уредена по такъв начин, че двете нации да запазят поотделно своята народност и своя език. За целта е определена комисия от седем члена, която след приемането на проекта от сръбското правителство да се споразумее с тях за по-нататъшните разпореждания за привеждането му в действие.

В очакване на това представителите се съгласили да направят всички зависещи от тях разпореждания за провеждане и разпространение сред българския народ на идеята за предполагаемото съединение със сърбите. Смея да се надявам, че те няма да срещнат никакво противоречие, защото много от българите, в това число и филипополските, както е известно на Ваше Превъзходителство, споделят тази мисъл.

С дълбока почит Геров

Документи за българската история. Т. I. С., 1940, с. 432–433.

Образуване на Българския таен централен комитет (БТЦК)

Из «Доклад» на Н. Геров до граф Н. П. Игнатиев от 1 май 1867 г.

Букурещ, 1 май 1867 г.

ДО НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО Г-Н ИГНАТИЕВ

Почитаеми господин Николай Павлович,

Със съобщението ми от 15 април към № 1 имах честта да доведа до знание на Ваше Превъзходителство между другото, че тъй нареченият Таен български комитет се състои изключително от млади хора и е уреден с цел да се предразположи общественото мнение в Европа в полза на българите и същевременно да ги подбуди към въстание за сваляне на турското иго.

От събраните от мен последни сведения се оказа, че този комитет се е съставил в следствие на споразумението между партията на червените измежду румънците и някои от българите, при което румънците се задължили да подпомагат българите да се избавят от турското господство, за да могат да провъзгласят княжества, независими от султана.

Що се касае до устава на комитета, то в съставянето му взеха участие и някои поляци, като по-опитни в заговорите. Затова е дадено на комитета названието таен.

Няма съмнение, че румънците в споразумението си с българите имат задната мисъл, ако не възстановят Влахо-българската държава в полза на своята народност, то в краен случай да се възползват от затрудненията, в които въстанието в България би поставило турското правителство, за да провъзгласят Румъния за независима, а там българите нека правят, каквото знаят. Но и българите от своя страна имаха предвид само ползата, която биха могли да извлекат от това съглашение за своите сънародници зад Дунав.

Кой кого ще надхитри в този случай, за това сега едва ли би могло да се говори, понеже румънците отказаха тези дни на комитета да изпълнят даденото от тях обещание под предлога, че не се е осъществило съглашението между тях, гърците и сърбите.

Що се касае до действията на комитета за предразполагане на общественото мнение в Европа в полза на българите, то императорското посолство знае какъв отзвук имаха издадените от тях брошури La Bulgarie devant l’Europe(2) и меморандумът, отправен до султана. Брошурата имаше върху българите предполагаемото от комитета въздействие, а меморандумът, макар и съставен без пълно познаване положението на народа, все пак предизвика още по-голямо раздвижване сред тях.

Едновременно с обнародването на посочената брошура и на меморандума комитетът отправи прошение към господаря император и към Наполеон с ходатайство да се застъпят в полза на българите и мисли, че прошението му към император Наполеон не е останало без последствие, защото драгоманът на тукашното френско консулство увери тия дни някои от българите от името на консула, че френското правителство съчувствува на българите и император Наполеон ще приеме благосклонно депутацията, която те биха изпратили при него.

Считам за свой дълг да прибавя, че между тайния комитет и този, който води преговори със сръбското правителство за обединение между сърби и българи, няма нищо общо. Но първият известно време търси сближение с втория и тъй като той почти изгуби надежда за съдействието на румънците за постигане на предначертаната цел, то това сближение по мнението също на барон Оферберг не е полезно, защото по този начин може да се разстрои окончателно съюзът на тайния комитет с румънците. Ето защо аз не ще пропусна да направя всичко, което зависи от мен, за постигане на това.

С дълбока почит Геров

Документи за българската история. Т. I. С. 1940, с. 436–437.

Четите на П. Хитов и Ф. Тотю през 1867 г.

Из «Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови воеводи» от Панайот Хитов

ПАНАЙОТ ХИТОВ (1830–1918 г.) — български четнически войвода. На 28 април 1867 г. преминава с малка чета от Румъния в България, с която през Стара планина се оттегля в Сърбия. Член на БРЦК от април 1872 г. Участва още в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. Написва «Моето пътуване по Стара планини и животоописанието на някои български стари и нови воеводи». Първото издание на спомените на П. Хитов излиза под редакцията на Л. Каравелов през пролетта на 1873 г.

И така аз оставих Румъния и преминах в своето мило отечество. Балкански беше оставен в Румъния да събира помощ и да ни изпровожда подкрепление.

— Ако се побуни Тесалия и Епир, то трябва да се пробуниме и ние. Аз ще да ти пиша от Балкана какво да правиш, а ти гледай да накараш чорбаджиите да дават пари — казах аз на Балкански.

Преминахме през Дунава под Тутракан и за 13 деня стигнахме на Стара планина.

Хванахме яка позиция на река Тича, но силите ни бяха оставили. Сън, глад, умор и безпокойствие!...

Когато дойдох в Сливен, то приятелите ми донесоха в. «Македония». Какво да четеш! «Тотьовата чета била разбиена при Върбовка, а Тотьо с останалите си другари заминал за Стара планина», казваше вестникът. Аз си спомних, че Тотьо ще да дойде на определеното място при Хаинбоаз, и затова изпроводих Желя (с 20 души) да го посрещне и ако има ранени, то да ги пренесе при мене на Твърдишките планини.

Жельо отиде, а аз останах около Сливен, за да се видя и да се споразумея със забалканските българи. Дойдоха при мене хора из Пловдив, из Ямбол, из Карнобат и из Железник, за да ме попитат време ли е да захванеме бунта. Аз им казах, че не е време и че трябва да се приготвяме за догодина.

После една неделя аз се известих, че Тотьо бил ударен изново от потерята в Тревненския округ при село Ялово и че изгубил писаря си.

Наши младежи из Сливен се изпоплашиха. Една вечер аз ги намерих въоружени над Сливен, на планината Българка. Между тях имаше и пловдивци, и железничани, и казанлъчани. Тия момчета се бяха решили да съберат селяните, да ударят на турската махала в града и да запалят конаците.

— Какво сте намислили да правите? — попитах аз.

— Да се биеме за своята свобода — отговориха тия. Погледнах им оружието. Това оружие беше старо, фишеците не бяха добри, барутът нехелаше, а момчетата бяха още млади. Може ли да се воюва с подобно оружие? Когато видях всичко това, то рекох на бъдещите юнаци да се върнат назад и да си гледат работата, защото времето не е за бунт, но тия ми отговориха, че се боят да се върнат, защото Тотьовият писар и няколко души свищовлии били хванати и затворени.

— Ако се върнем в града, то турците ще да затворят и нази и ние ще да изгинеме в темниците — казаха тия.

— Не бойте се! — рекох аз. — Тотьовият писар нищо не знае и никого няма да предаде. Освен това турците боят да се не побуни народ и не смеят да ви закачат...

Оттам отидохме над Златица, дето намерих Тотя в една бачия с четири момчета. Взехме Тотя и упътихме се към Етрополските планини. На това място се ударихме със златишкия мюдюрин и победихме го. През същия ден против нас беше изпроводена голяма потеря, а ние се намирахме на твърде опасно място. Турците ни заградиха от всяка една страна. Аз разместих момчетата и заповядах им, щото нито един да не се мести от пусията си. Щастието ми помогна да убия софийския бюлюкбашия, а момчетата избиха четири заптиета и няколко души раниха.

През нощта ние се упътихме към Враца, преминахме покрай турската стража и дойдохме до р. Искър. Щом преминахме реката, то ни посрещна потеря от десетина души черкези, но ние я разбихме и заминахме към Берковица.

Жителите из с. Дервен ме предадоха на турците и окаляха своето българско име. Причината беше следующата. В Берковица в онова време беше владика кир Доротея, когото обикновено наричат Дорчо ефенди. Тоя български изрод е направил на българския народ големи пакости: много хорица са предадени, ограбени и обезчестени от тоя звяр, който носи калугерски подрасник. Аз и досега не мога да се начудя на българското търпение! Как и до днес още не се е намерил такъв един патриотин, който да «освети маслото» на тоя български турчин? Или у нас няма ни смелост, ни честност, ни юначество? Който убие Дорча, той ще да иде право в рай, защото ще да избави народа си от голямо зло. Още не е късно... Дорчо заклел жителите из гореказаното село да го известяват за всяка българска «хайдушка» чета, която би се появила около техните места. Простите селяни отишли и явили Дорчу, че са ни видели; а Дорчо рекъл на берковишкия мюдюрин, че той е верноподаник на султана и предава в ръцете на правосъдието българските бунтовници. Бяха изпроводени из Берковица около 600 турци, но тия нищо не можаха да ни направят — само ни подържаха 36 часа гладни...

Да ви разкажа сега за Тотя и за неговата чета, която беше разбиена при Върбовка. Когато Тотьо тръгна из Влашко, то аз му дадох оружие и малко пари и рекох му да се не мае нийде, а да върви по-скоро за Балкана. Тотьо не изпълни моите заповеди: той се беше забавил цели три дни само около Свищов. Когато видели четата му три черкезчета, та Тотьо рекъл да ги заколят, но не постарал се да скрие лешовете им, както трябва. Из Свищов били изпроводени люде да търсят изгубените момчета, а когато ги намерили, то помислили, че са ги заклали пак турци. После това Тотьо би трябвало да бяга и да се скрие, но той отишъл до с. Върбовка и запрял се да си почива. Един ден след пладне преминал покрай него един турчин и видял го, но Тотьо пак не взел по-осторожни мерки. Когато турчинът отишъл в ближните села и когато разказал какво е видял, то турците изпроводили след Тотя голяма потеря, а Тотьо и неговата дружина и нехаели. Когато потерята се приближила на 20 крачки, когато турците захванали да се питат кой ще да влезе първи в шумака, то тогава вече четата видяла каква опасност й грози. Един турчин се завзел да влезе в гората. В това време един от Тотьовата дружина, по име Георги Велезлията, спял под едно дърво. Турчинът се хвърлил на него, за да го хване жив; но друг един наш юнак гръмнал срещу него и убил го на място...

Разбира се, че неговата дружина е пострадала само за това, защото не е имала никакъв ред и никакъв сговор. Множество из тая дружина били избиени, множество били ранени, а останалите или побягнали, или се предали живи в ръцете на турците...

И така Тотьо останал само с пет души другари. Когато той дошел на Мъглишките планини, на планината Българка, то намерил една чета арнаути дебралии, които били изпроводени от турското правителство да гонят бунтовниците. Когато Тотьо видял арнаутите, то влязъл в шумака, вдигнал пушката си и убил бюлюкбашията, а един от момчетата му ранил едното от арнаутите. Раненият беше донесен в Трявна. На това място Тотьо изгубил едного от дружината си, по име Иван Пиротчанинът, който, като търсил дружината си няколко деня, отишъл сам в Сърбия. И така Тотьо останал само с 4 души другари. Тотьо е родом от колибите Гърците (Търновско окружие). Днес той има около 32 години. Тотьо е добър човек, добър приятел, добър певец, народолюбив, способен и храбър, но в това също време той е нетърпелив, сърдечен и неосторожен. Най-напред той бил търговец, т. е. продавал жива стока. Един път турците го онеправдали: вземали му 100 биволици и затворили го. Когато се отървал от темницата, то отишъл на Стара планина, намерил моите момчета, които се бяха отделили от мене под предводителството на Аджемът, и станал народен човек. Тотьо се беше практизирал малко при Бойча войвода. Гореказаната чета беше разбиена при с. Кортен, следователно Тотьо е бил хайдутин само два месеца. В тая битка Тотьо се беше уловил ранен и проседял в Сливенската темница от Благовещение до Димитровден. Всичката снага на тоя юнак е нашарена от онова време със сачми, едната му ръка е останала малко саката и единът му крак бил опасно ранен. Около Димитровден Тотьо и един от неговите другари побягнаха из темницата заедно с прангите и преминаха в Румъния. За да го не предадат властите, Тотьо си променил името и нарекъл се Филип Тотьов. Правото му име е Тотьо Тодоров. После това той още веднъж ходи по планината с 3–4 другари и проживя там цяло лято. Като се върна в Румъния, то се ожени в Зимнич. В 1866 г. той ходи отново през Дунава и въртеше се около Търновското. Когато се върна есента в Зимнич, то след него бяха дошли двама турци и предложили на полицеина в тоя град 100 турски лири, ако им предаде Тотя. Полицията го затворила и съблякла му пред турците дрехите, за да му видят раните и да кажат дали е той. Това произшествие се разчу по цяла Румъния. Българите из Александрия, из Гюргево и из Букурещ протестираха пред министра и Тотьо беше пуснат.

В 1867 година той дойде в Букурещ и аз се запознах с него и заключих побратимство. Условихме се да ходиме под една команда, да си напишеме закон и да се управляваме като всички «народни чети». Покойни Раковски ни написа един малък закон и научи ни как да работиме, за да има по-добър успех.

П. Хитов. Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови воеводи. С., 1962, с. 89–103.

Четническа акция на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Из «Доклад» на дунавския валия до Високата порта

Образуваните в Букурещ, Браила, Галац, Александрия, Гюргево и други важни пунктове във Влашко революционни комитети, имащи за цел да нарушават реда и спокойствието в България, уязвени от миналогодишния неуспех на своята амбиция, явяват се този път здраво и всестранно организирани. Благодарение на оказаното им от известни страни съдействие те се стараят със самопожертвуване и предпазливост да изложат сигурността на страната, като предизвикат междуособици. Тия наши сведения по техните цели и планове, на които най-много разчитат, са изложени в първите и по-сетнешните до вас рапорти. Подобен един бунтовнишки комитет се е събирал сегиз-тогиз на съвещание в насрещната страна. Донесено ви е за толерантното поведение на княжествата спрямо тях. През нощта на 7 юли тия злонамерени хора решили да пристъпят към изпълнение на своите замисли. Една група четници преминала Дунава около град Свищов. Щом се узна за това, прати се срещу тях народ и жандармерия, които ги настигнаха на 5 часа разстояние от Свищов по пътя, водещ към Стара планина, в караесенските лозя, както ви е накратко донесено в моите до вас телеграми. Макар и да не е още постигнато унищожението на тези четници — нещо, което не се съмняваме, днес-утре ще се осъществи, бързам да ви докладвам за станалото досега, както и за мерките, които сме взели напоследък. В неделя вечерта, около 3 часа, между двата караула на Русе и Свищов, дето реката Янтра се влива в Дунава, забелязана е една доста голяма лодка от онези, които са покрити и се казват «чам». Някои от войниците, като помислили, че това е лодка за контрабанда на сол, се приближили към нея и извикали: «Кой е там?». В отговор от покритата лодка изскокнали няколко души въоръжени хора и започнали да стрелят. Нашите дали по един изстрел срещу тях, но поради своята малочисленост естествено не са могли да противостоят на многочислената чета. Четниците се спуснали в сазлъка и се приближили до войниците и караулите, които, предизвестени, се втурнали по техните дири. От друга страна, свищовският караул, също предизвестен, дал незабавно писмени донесения в Търново и околните кази и с помощта на пристигналата от всякъде военна и полицейска сила четниците бидоха напълно обкръжени в лозята на с. Кара Иса (Кара Есен). Обстоятелството, че четниците бяха въоръжени с шишанета, стрелящи на 1500 крачки разстояние, никой не можа да се приближи до тях и затова сражението продължи от неделя на обяд до вечерната молитва (езан). През нощта четниците бидоха обходени. От тях 12 души са ранени и 1 жив заловен, останалите са тръгнали за Балкана, но бидейки преследвани от многоброен народ — мохамедани и християни, те влезли в курията на Хуршид бея, Търновска каза, дето и са се укрепили. В завързалото се на това място сражение благодарение на пристигналите редовни войници «шишанелии» още една част от четата се пречука; от момент на момент се очаква вест за тяхното окончателно капитулиране... Тия четници в сравнение с миналогодишните са по тактика съвсем други — те са добре организирани. Към хората се отнасят благо (диндаране), със себеотрицание. Например, дето са слезнали до с. Кара Есен, от приходящите селяни и мохамедани никого не са убили или били. Само от колите, които срещнали по пътя си, 10 са върнали обратно и заедно с техните стопани навлезли в Саръ-яр. Техният водител Димитър от гр. Сливен отишъл в църквата и повикал стопанина на чифлика на Емин ага, държал реч пред всички селяни, като им казал, че те идват да облагодетелствуват народа, че подире им идат много други, че след тях ще дойдат още няколко хиляди други, и показвайки едно знаме, им казал: «Това е знамето на независимостта. Всички вие се намирате под негова защита». Същият упрекнал българите, че като християни не спазвали неделя. За наказание ги осъдил да пренесат техните багажи и самите тях със своите кола. Напуснали селото, след като взели от поменатия Емин ага 3 коня за пренасяне на вещи и муниции. От показанията на заловения жив и доведен в Русе Димитър Русчуклията се потвърждава гореказаното. Установява се същевременно, че числото на четниците възлиза на 98, а заедно с офицерите им — на повече от 100. Излезли по трима-петима, с башибозушко облекло, от Букурещ и Гюргево, насъбрали се в островчето срещу гр. Свищов, дето се снабдили с облекло и оръжие, пренесено от по-рано на това място, и заедно с мунициите си се качили на една лодка и преминали насам. Предводителят им се казва Димитър. Пушките им са система «шишхане». Голяма част от тях носи еднакво облекло и шапки с особен знак отгоре. Всеки един има по една военна чанта, по една матерка, ока и половина барут и по 120 патрона. С тях има един свещеник, един лекар (оператор) и едно знаме. Тяхното намерение било да издигнат знамето на публично място и като го осветат в църква, да образуват временно правителство след идването на другарите им в околността. От показанията на същите се установява, че и други чети под командата на разни водители се готвят да дойдат насам. В гащите на убитите четници са намерени позиви с подпис: «Българско привременно правителство», разни песни с патриотично (подстрекателно) съдържание, превод от които заедно с по един екземпляр от тях ви се пращат тук приложени...

Дунавски валия

(п.) Мехмед Сабри

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 344–347.

Многопланово формиране на мирогледа на Любен Каравелов

Из «Какво ни е нужно» от Любен Каравелов

«Какво ни е нужно» — статия на Л. Каравелов, публикувана в сръбския вестник «Застава», № 31, 32 от 7, 14 март 1869 г. Разкрива просветителските възгледи на Каравелов от началния период на неговата дейност и разбиранията му за балканска солидарност.

...Задачата на всички славяни на Балканския полуостров трябва да се състои, първо — в народното единство, второ — в племенната солидарност; трето — в принципа на свободата. Едното без другото е немислимо, ако сме безпристрастни и не искаме да се мамим.

Солидарността с българите трябва да бъде основа на родствените принципи в името на братството и свободата. Българите трябва да имат своето народно развитие, своето вътрешно самоуправление, което отговаря на народните обичаи и нрави, защото България има своя история (не политическа, а народна). Много хора смятат, че между сърбите и българите би могло да има още по-тесни връзки, т. е. българите да възприемат сръбския език и да станат един народ, но това според мен е невъзможно, защото с това бихме нарушили свободата на нацията и свободата на човека...

Публицистиката на Л. Каравелов до излизането на вестник «Свобода» (1860–1869). С.,1957, с. 502–503.

«Мои братя» от Л. Каравелов

«Мои братя» — статия, публикувана във в. «Народност», № 16 от 9 март 1869 г. В нея Каравелов разкрива възгледите си за «пълна свобода», която ще се извоюва не с помощта на руския царизъм и сръбската династия, а чрез просветата и сраженията с турските потисници и гръцките фанариоти.

Да достигне човек пълно независим живот и да бъде достоен да носи име човек, трябва му първо и първо образование, твърда воля и здрав ум, за да може да разбере по кой път да върви. Само тоя народ може да бъде роб другиму, който стои по-ниско с образованието си от своя господин. Ние, българите, робуваме петстотин годин най-тежки ярем, преклоняваме коляно пред най-варварския и най-дивия народ на света. И защо? Първо, защото доскоро бяхме малко образовани; второ, защото нямахме съгласие между себе си; а третьо — не бяхме още в състояние да разберем кой е наш приятел и кой е наш враг. Но от последните петнайсет годин българският народ се събуди от дълговечния сън; просвещение и книжевност се развиват бистро и нашите господари останаха далеч от нас. Несъгласия и вражди, които досега гризяха нашите сърца, в сегашно време се губят малко по малко и от сичко се види, че ние имаме светла бъдащност. Народ и господарство, кои не са в състояние да вървят напред, кои се гнушават от образование и наука, трябва да паднат, да се изгубят и да дадат място другиму да живее и да бъде полезен себе си и другиму. Нашите господаре, както е познато секому, не са за нищо: нямат ни книжевност, ни наука, ни образование, ни ум и разум, а без тие качества не може да се управлява господарство. Мнозина наши братия мислят, или барем говорят, че ние може да се сложиме с турците, да коронишеме султана с българска корона, да му плащаме данок, но да имаме свои закони и свое самоуправление. Но аз мисля, че само луд човек може да вярува, що това може да бъде. Секи от нас знае, че в Турция няма закони, няма правда, няма човечество. Ако днес цариградското правителство издаде закони, то утре ги унищожава; ако султанът обрече днес, на другия ден заборавя или се отрича от своите думи. Доста е нам да погледаме какви комедии се разиграват в Цариград с нашия църковни въпрос; доста е нам да помислим каква полза ни са донесле хатитумаюните, хатишерифите, гюлханетата и пр. Турчин е турчин, него ни бог, ни дявол може да го направи човек. Кръвожадност, фанатизъм, ненавист към гявурите — ето турските достойнства. Дорде са турците мохамедани, дотогава тие не могат да бъдат люде. Алкоран и човек нямат между себе си нещо общо. Що видим у учениците Мохамедови? Разврат, многоженство, олане, тъпоумие и пиянство и пр. Може ли, кажете ми, чист и честен народ да има нещо общо с такива люде? Не, братия, оставете всичко настрана и търсете братство между себе си и между своите братия, които търпят също както и ние. Българи, сърби, ромуни и гърци трябва в сегашно време да подадат един другиму братска ръка и с общите си сили да откупят отечеството си, ако иска секи из тях да достигне свойта слобода. Тие четири народа търсят слобода, желаят спасение, а имат едни общи врагове и ако се карат между себе си, то помагат на своите душмане. Нашата вражда против гърците тряба сега за сега да се остави на страна и да се гледа общата цел. Кога ние бъдем слободни, тогава ние можеме да се препираме и да делиме това, щото имаме; кога бъдем слободни, тогава и църковния наш вопрос ще се свърши сам по себе си; кога бъдем слободни, тогава и вражда не може да бъде между нас. Ние имаме дело с гръцкото цариградско духовенство, а не с гръцкия народ, сама Гърция се е отделила от фанариотския патриарх и има своя независима йерархия, а ние сме българи. Ние българите търсим пълна свобода, а дека има пълна свобода, там няма вражда и несогласия. Сърбин може да живее, както му е воля; грък да живее гръцки; а ромун — ромунски. Тия места, кои са населени с българи — български. Ние желаем пълна свобода и затова нещем да ни покорява и да ни робува други, така също нещем и ние да се покоряваме и робуваме другиму. Не да променим султана искаме ние, а да бъдем слободни. Историческо право, Византийска империя, Симеоново царство, Душанова круга и пр. нямат място там, дека се иде за слобода и живот. Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо са заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счаслив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям «няма». А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери. Ние търсим пълна слобода, слобода народна, слобода лична, слобода човеческа; който мисли също, що и ние мислиме, той е наш брат. Ние своето не даваме и чуждото нещем; кой желае да земе чуждо, той не ще и слобода, той не е слободен човек, а деспот. За да бъде човек слободен, трябва да желае слобода и другиму. И така, мои братия българе и сърбе, ромуне и гърци, подайте ръка един другиму, забравете ситните вражди, полюбете секиго, който търси слобода, за да полюби и той вас. Подайте ръка си секиму, кой каже да е наш брат и мисли също както и ние, и напред, братия, напред.

1869, 1 януари

В Пештанската темница

Л. Каравелов

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 356–357.

Създаване на Български централен революционен комитет (БРЦК) в Букурещ

Програма на БРЦК

Първият програмен документ на БРЦК е съставен от Л. Каравелов. Най-напред програмата е публикувана в руското емигрантско списание «Народное дело», издавано в Женева, на 1 август 1870 г. След това е препечатана във в. «Свобода», № 46 от 14 октомври 1870 г.

Ние се бориме с два неприятеля: единът неприятел наш е политически, турското правителство; а другият — духовни, гръцкото духовенство.

Турското правителство със своите башибозуци и гръцкото духовенство със своите попове и калугери убиват в българския народ сяко прогресивно движение, сяко народно и човеческо проявление, които способствуват на народа да добие по-добър свободен живот.

Известно е секиму, че гръцките калугери, попове и архиереи с помощта на Али паша, турския везир, доскоро време затваряха българските и босненските школи и пращаха техните учители в Диарибекир на заточение. Но българският народ въстана против тия духовни харсъзе и изгони ги из своята страна без шумотевици и без кръвопролития.

Единът наш неприятел погина, настанал е ред и за другия.

Нашата свещена обязаност (т. е. задължение, дълг) са састои сега само в това: да очистиме своята земя от правителствената, чиновническа нечистота и да обезпечиме своята народна, политическа и обществена свобода.

Българският народ е народ демократически; той не е разделен на секти, той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужни обществени елемент, и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.

Ние желаем да живеем със сичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и ромъните, които отчасти съчувствуват на нашите стремления, и желаеме да съставиме с тях «Южнославянска» или «Дунавска федерация из свободни земи».

Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно нравите, обичаите и характера на българския народ; а тия земи, които са населени с ромъни, със сърби и гърци, да се управляват съобразно с характера на ромънския, сръбския и гръцкия народ. Нека сяка народност, както и секи човек учува своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Но в това също време ние желаем да съставим между себе си и между нашите родствени народи и съседи едно цяло, какъвто е Швейцарският съюз.

Ние не желаеме чуждото, т. е. това, щото не е наше, но не желаеме да дадеме и другиму своето.

Ние нямаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право, а за това оставяме на самия народ да реши своята съдба и да яви в кой отдел на съюза желае той да са присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с ромънския ли, или с гръцкия — следователно у нас не можат и да бъдат въпроси за границите.

Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна, с една дума, свобода човеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другите, затова и не позволяваме да ни владеят и другите!

Ние ще да употребим против турското правителство такива също мирни средства, каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайний случай ние ще да употребиме против, тях оръжие, огън и нож!

Ние не щеме да работиме ни с едно деспотическо правителство, ако това правителство да бъде съставено даже из нашите рождени братия; наши съюзници трябва да бъдат само поробените и измъчените от тежки трудове и от сиромашия народи, каквито сме и ние сами.

Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да ги преследуваме навсякаде и сякога!

1870, август 1

(Из «Народное дело»)

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 360–362.

Идейна еволюция на Л. Каравелов

Из «Български глас» от Л. Каравелов

«Български глас» — брошура, в която са развити основните идейни постановки на Л. Каравелов. По категоричен и последователен начин той отхвърля възможността свободата на българите да бъде подарена от Русия или от Запада. Казаното в нея се смята за най-високата точка в революционното израстване на Каравелов. Тя е публикувана във в. «Свобода» през 1871 г. Като отделен свитък «Български глас от БРЦК» излиза в Женева.

Течи, течи, кръв сиротинска;

Падай, падай, роса кървава!

Расти, зрей, жажда за отмъщение!

Четиристотин и петдесет годишно робуване и тежки мъки и страдания! Страшно е да си помисли човек. Но времето вече наближи и сичките тия страдания, сичките тия неволи твърде скоро ще са свършат и българинът, както и сичките други хора, ще захване да живее като човек, като свободен гражданин и като господар сам над себе си. Ние, българите, които от 450 години насам сме подпаднале под най-тежкото, под най-суровото и под най-адското тиранство; ние, които сме търпеле, па търпиме и днес повече от сичките други народи, които са биле когато и да е поробени от други народности или които са търпеле от своите държавни деспоти, папи инквизитори и султани; ние, които до вчера бяхме останали най-назад в сяко едно отношение, днес захванахме вече да живееме и да търсиме това, щото е най-свето, най-велико и най-драгоценно нещо за човека, т. е. личната и народната своя свобода...

И така българите трябва да разберат, че тям е най-потребна свобода, свобода лична и свобода народна, защото който няма лична свобода, той няма ни народност, ни свети човешки права; който са не кланя на свещената свобода, той не трябва да се кланя нито на бога. Свободата съдържа в себе си сичко, щото е най-истинско добро, сичко, щото е най-истинско полезно, сичко, щото е най-истинско славно, сичко, щото е най-истинско свето. Може ли да каже човек, че той стои по-високо от добитъка, когато той няма своя свободна воля и дозволява секиму да го води за носа. Без свобода не само че ни един народ няма право да се нарича народ, но и самият човек, който няма своя свободна воля, няма никакво право да се нарича човек. Както волът, който е спретнат в колата, не може да каже, че той живее по своя воля; така също и човекът, който влече какво и да е робство, не може да каже, че е човек с човечески чувства и с човечески достойнства...

И сичките народи, а най-много българите, трябва да разберат, че царйовете са биле, са и днес най-големите тирани и изедници и никакво добро не са направиле на човечеството; а ако ние и видиме някое добро в монархическите държави, то това добро е направо от учените и просвещените мъже, на които са и пада честта и благодарението. Сяко монархическо господарство употреблява сичките си средства за това, за да поддържа в народа това драгоценно за него невежество, на което е изградена неговата сила и даже самото негово съществувание. На монархическите правителства, както и на езуитите, е сичко дозволено, стига само да постигнат своите цели. Това, щото в частния живот се нарича гнусота, подлост, преступление, то за монархическите господарства е доблест, добродетел, юначество и слава. Животът на сяко монархическо господарство е основан на най-гнусните подлости и престъпления против чуждите нему народи, а така също и против своия собствени; монархията е съзаклятие против благосъстоянието народно и против неговата свобода. Властителите, кралйовете, князовете и патриарсите не искат и да чуят, когато сяка една вещ се нарича със собственото си име; тия са се научиле да им лъстат и да ги лъжат и из тия лъжи извличат материал за своето величие, следователно тие не могат да имат нищо общо с народа, на когото нуждите те не познават. А колкото за султанете, то тие нито са биле, нито ще да бъдат наши защитници и доброжелатели; тие сякога са биле наши сурови тирани и кръвопийци, които са смукале 450 години нашата кръв и еле са нашето тяло. Секи из нас знае, че христиените са биле за султанете нищо повече освен крави, които им са давале мляко. И затова ние не тряба да очекваме от султана и от турското правителство никакви правдини, защото турчинът не знае други правдини, освен да скуби за себе си...

И наистина, защо българите и бошняците дават толкова пари на султана, от когото нямат никаква полза? — «Всяка лоза, яже не приносит плод, да отсечется и дабросится в огне.» Нема христиенете в Турция не видат какво прават просвещените народи със своите непотребни деспоти? Тие тряба да земат от тях добар пример и да разберат какво е свободното гражданство, какво са свободните закони, каква е добрата охрана; нека земат от тях пример и да залегнат за своето просвещение и образование, за което развитие и възпитание и за сичко, щото е добро и свето. Ние, българите, сме наистина за съжаляване! Нашият детински робски страх ни затемнява очите и не ни дозволява да видиме истината и да познаеме, че турците на чет са пет пъти по-малко от нас; а духовно са десет пъти по-слаби...

... Следователно дълготърпението на българите има съвсем други причини. Една из главните причини, без никакво съмнение, са заключава в народното невежество и простота и в нашето разединение. Българите гледат на турските насилия като на нещо частно, като на нещо лично. Когато турците убият някого или изгорят нечия къща, то ние жалееме убития и погорелия, но не са завзимаме да отмъстим за неговата смърт, защото не знаеме, че утре ще убият и нас и че ако защищаваме него, то в същото време защищаваме и себе си. Втората причина произхожда от това също невежество и състои се в това, че народът не види и не знае главните източници на своите бедствия и твърде често ненавиди проявлението на причините, а не самата причина, така също както кучето хапе тоягата, която го бие, а не тогова, който го бие...

...Каква полза придоби българският народ от сичките турски реформи: от хатихумаюните, хатишерифите, гюлханетата и пр.? — Никаква. Но нам казват, че турското правителство ще воведе в своята държава конституция и пр., и пр. На сичко това ние ще отговориме: «Блажени верующие — леко им е на света». Турците издават закони и правят реформи само да замазват очите на другите и да извършват безнаказано своите планове. Освен това турските закони са пишат в такъв дух, щото българите сякога тряба да са робове, а турците господари. Който иска народна свобода, свободна държава и човечески правдини, той тряба да се приготви мъжки и да употреби сичките си сили, сичките си старания и сичките си средства, които са потребни за бой, т. е. да прежалее живота си, па да се земе за пушка, за сабля, за пищов, револвер, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има, и да откупиме свободата си и отечеството си. Но преди сичко секи българин тряба да има пред очите си следующето: «Колкото повече българе, бошнянце и сърбе се повдигнат изведнъж, толкова по-малко ще да се пролее човеческа кръв и толкова по-лесно ще да достигнеме своите цели». Освен това българското движение тряба да стане извътре, а не отвън, както то биваше досега, защото напразно ще да са пролива българската кръв...

... Българите са седем милиона народ и народ способен за индустрия и цивилизация. Следователно от тях тряба да се очаква твърде много. Нашият народ, ако помислиме малко по-здраво, ще да има славна бъднина, ако само той върви по правия път, защото провинциите на Балканския полуостров, които са населени с българе, са най-добрите и най-плодородните, а освен това тие са обиколени от Бялото и Черното море и от Дунава, които са най-добрите пътища за нашето обогатяване, а чрез богатството ние можеме да играеме и най-голямата человеческа роля на Балканския полуостров. Тука е мястото да кажеме, че нашият народ, според географическото положение, тряба да бъде связан с най-просвещените народи, от които може да добива твърде лесно нравствено развитие и образование; а в това също време и материални ползи. «Знанието е сила, а невежеството е причина на общественото безсилие», казва един от великите публицисти. Един човек, колкото повече свят вижда, толкова повече са и развива. Тия български търговци, които ще бъдат разпръснати по сички европейски пияци, за да продават произведенията на нашето отечество и да купуват европейски стоки, ще да принясят двойна полза, т. е. нравствена и материална...

И така, нека младите, умните и честните глави въстанат, за да обновим българския живот, който(!) е дремал и страдал толкова столетия. Ние викаме честните българе да ни подадат ръката си и да ни помогнат да съставиме такава една сила, която да бъде в състояние да наруши сичко, щото е противно на нашия живот. Братия българи! Вярвайте в своите сили и надейте се на своите мишници! От нас зависи спасението на България. Или сега, или никога! Сейте, дека можете, семе на нашата свобода! Часът на народното освобождение е близък! Печали и страдания, притеснение и зверства, в каквито живее днес народът, са дошле до крайните пределе. Той ще да въстане и ще да погребе като Самсон сичките свои неприятели.

Хайдете, мили братия, напред за нашето свето и право дело; хайдете да изтребиме злото и да очистиме нашата земя с огън и нож от страшното турско варварство и от фанариотския разврат. Напред!

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане. Ч. II. С., 1969, с. 362–374.

Идейни разбирания и възгледи на Васил Левски

Дописка на В. Левски до в. «Свобода»

Дописката е изпратена на Л. Каравелов в края на 1870 г. или в началото на 1871 г. След преработка и коментар той я публикува във в. «Свобода», г. II, № 7, 13 февруари 1871 г. Тук поместваме оригинала.

Г. редакторе на в. Сво(бода),

Бай Каравелов! Вий като чисти, свободен вестникар български, такав (ви) показва и листат, когото издавате — Свобода! На всеки народ без разлика, който би показал да живее.

Ний, българите, бяхме честити чак отсега да са здобием с вестник, пълно свободен, през когото да дава право на всеки народ да представим народното ни мнение пред светат. Че и ния сме хора и искаме да живеем чиовешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни. Там, дето живее българинът — в България, Тракия, Македония. Па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай, ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пиши: свята и чиста република. Същото желаем и на братия сърби, черногорци, ромънци и пр. да не останват след наз! В едно и също време да дадат гласат си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсат братя французи, т. е. Млада Франция, Млада Росия и пр. колко скъпо и с какви загуби?... Брат брата да убие — сега е време да преварим това зло?... втора борба? Брат брата, син баща, баща сина си да убие? Сега е лесно и можем с малко материял да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, йоще и сто пъти назад от нази във всичко. Неговите топове, неговите игленик пушки са в нашите ръце. Само трябва ни йоще мъничко време да поработиме години. Нъ оттогава, бай Каравелов, както ви пиша в писмата до г-да и братия Марина и Ивана, и тогава с божия воля ще сосипим гнилата и страшлива държава. Та да съзидаме друга много трайна по новото зидание, да сасипим, казвам, гнилата и беззаконната държава, не чиовеците, не жените им и децата им! Тогава, ако са покорат само на горните св. закони, равно с българинат.

Бай редакторе! През вестникат Ви или както знаете за по-добре, питаме братията ни сърби ще ли ни подадът ръка против общия ни враг в едно време, или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ние, и тий, щото да не проливаме много кръв. Срамота ни е да си сравняваме силата с таквиз гламици, каквито са турците. Хората отправят топовите и пушките, сами не бият. Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ни с всичкият му материал.

Питаме: сега, като искаме да вървим към правият живот и свобода, кой може да ни застана на пътът, ако не иска бар да даде гласа си за доброто? Мисла никой да не смее.

Да дава правото на всеки народ, па и на всеки чиовек, който иска да живее почтено и свободно. Ний, българите, от отдавна са напъваме със сичката си сила да викаме кам чиовечеството и свободата! Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестиованието на девойките ни и на жените ни се от турчина, секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезвал глас никакъв одзив, от никаде за помощ, а напротив стават учители против наз. Тогава де остава тяхното образование и чиовечество? А и се тъй ли ще им плачем и да са надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на провосъдният или нашите мишници и ето че идим, г-н ре(дакторе), през вестникат ви да си представим народното мнение пред света.

Страшимиров, Д. В. Левски. Живот, дела и извори. С., 1929, с. 209–221.

Писмо на В. Левски до Филип Тотю

Брат Филипе в Одеса,

Питате бай Йованица (Пишмиш), който са намира днес в Т. Мъгуреле, в писмото си, което ми и съобщиха, та при всичко друго и за мен де се намирам и какво права? Който и аз по-напред питах за Вази де са намирате и какво правите се чрез същият приятел български. Чрез него ще са и разбираме чак докато са посрещнем в сред Българско, дето съм днес. Вий пред други никого няма да откривате за мене, де съм и какво работа; освен в горния приятел и г-н Данаила. Чрез тях ще са разбираме какво сме извършили и какво има да вършиме. Аз вече освен това ми писмо няма да ви пиша друго направо и с мойта си ръка. Нъ на горните като пиша и те ще ви съобщават, а вий можите секи път да пишете, нъ се през горните; само истинно, защото ще провождаме хора със знак да ви видат работата очевидно; също и вий можите да пратите, за да се уверите очевидно. Засега друго не ще ви забелязвам, като знам, че тряба да ви са писали горните, подир вашето писмо, за всичко подробно как стоят работите ни, които правим с най-добри опити и питания от по многото градове. Сега ида да ви посрещна думата в писмото ви, дето казвате, че с божия воля на летос да се развява българският лъв в България! Сега като ви се предлага доде ни е дошла работата и какво има йоще да работим, па и хората ни, с които ще захващаме от най-напред, пръснаха са от местата си, дето живеят, кой по Влашко, кой в Сърбия, в Добруджа, остават само старците и жените. Освен това и нашъта най-голяма сполука за захващане е зимно време. Размислете зряло, че работата ни е само по Бълканат? Но революция в място, после идат главните пътища и подир тях селата, па после горите. Виж сега не ще ли ни помогни зимата, която ще отегчи пътят на войските, а решително на артилерията и всадниците, които са най-яки и сигурни във време революция. Без тях султанът е мъртав и ния сме господари вече.

В студеното време чадъри не може да разпъни на полето, в обсада град или логор не може да задържи ни ден? Същата смърт е и на пешаците. Щото докато се свести войската да пристигне в пет-шест, биле и десет дена, в това време ний местата, които ще бомбандируваме в околността селата според местоположението им в четири-пет дена, ще можем да ги принесем в градат или в местото, дето сме по-еки, със сичката им потреба, а селото на огън. Тогава в оня студ де ще намери хляб, слама, покрив за себе си и за конете? Че тия в един ден, ако му са не сполуча, да няма отде, то им е свършена работата. Па макар и сити да са, в онова време и оръжието си не можят употреби, защото ний ще гледаме на благовремие да нападаме? Нам сичките ни нужни са при нас, било в град, или село, ще бъдем и заячени с фортофикаторни укрепления, колкото вече познаваме; с материалът сме богати навред из Българско, който ни дава средства само ако ден напред от неприятелят са саземем, инък? много мъчно, може би и съвсем на пусто.

Приятелю и брате Филипе! Ний дейците сме си поставили животат за отечество. Да работим за толкова милиона народ! Тряба да са мисли зряло да не изгубим и сега. Правило са е, захващало са е, тряба да зимаме опити. Па и да са саветваме един други, и да са слушаме да избегваме даже и най-малката гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, нъ да го отдаваме на народното ни тогавъшно свободно решение. Секи каквото заслужи, то да не му се изгубва; било каквото добро или зло. Особито ний, които до смърт сме са решили и после Освобождението ни да служим на отечество. Не трябат ни таквиз глупости.

Ние сме жъдни да видим Отечество Свободно, па ако щът ма нареди да паса и патките! Не е ли така? По мое мнение е така, най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности в сичко, нито катадневното ми преследвание от полицията от град на град, по селата и кърищата, па и от самите изродици български, нито пък казвам, че от краят на работите ни досега сам бил способен при таквиз страшни и мъчни времена, а сега защо да не сам аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово? Напротив, ако му сече главата повече, тряба сами да го покана на местото си, пък аз да гледам друго, нека по-долна. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму. Сякак са случва, на сичко тряба да бъдим осторожни умно. Има много по-умни, нъ страшливи. С такива са постъпва другояче: такива тряба да бъдат около нас да са советоваме от тях, пак ний да извършаваме, тогава заслугата ни е равна, защото и тий без нас не можят, па и ний без тях. Това, братя, тряба да ни бъди сякогаш на умат, та да подаваме пример. Ний ако бъдим таквиз, тогава никой не ще смее да възгордее себе си, за да са раждат вражди между ни, от каквито е пропаднало отечеството ни — имаме хиляди примери. Щял да доди някой си по някакво висшегласие, право или криво, да ми земи онова, което сам заслужил? Да му е просто. Аз сам са обещал на Отечеството си жрътва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв. Таме нека съди народа, а не да давам глас за себе си: това е призряно от чиовещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече, като гледам отечеството си, чи ми е свободно? Такова нали ми е предначертанието ми днес за него? Не да вида себе си, ее, на голям чин, нъ да умра, братко. Това тряба на секи работник български да даваме таквоз предначертание; и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа. И начесто тряба да са съветоваме ний дейците. Щом спазим един другиму погрешките си, защото секи бърка, па не мой да са саземи. На драго сърце тряба да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.

Приймете братското ни поздравление и целувам Ви искрено, да бъдим докрай в единомислие.

С Вас Едноборний В. Лъв-ский

1871, мар. 1 из Бълг.

Из еди де си пак Вий чрез Горните

Страшимиров, Д. В. Левски. Живот, дела и извори. С., 1929, с. 18–21.

Проектоустав на БРЦК, изготвен от В. Левски

Нареда до работниците за освобождението на българския народ

Подбуда и цел

Подбуда — Тиранството, безчеловещината и самата държявна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Цел — с една обща револуция да са направи коренно преобразувание на сегашната държявна деспотско-тиранска система и да са замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесаджии и еничари и в което владей правото на силата, за да подигне храм на истината и правата Свобода и турският чиорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. щът бъдът равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щът спадат под един общ закон, който по висшегласието от всичките народности ще са избере.

За извършиованието на таквази револуция нужни са: 1) уреждание, 2) пари, 3) хора, 4) оръжие и други бойни потреби.

За да са приготват всичките тези и да са извърши самата револуция, наредиха са хора, избрани по съгласието на по-голямата част на б. народ и съставиха Централен български револуционерен комитет.

Централният български револуционерен комитет

Пребиваването на Ц. Б. Р. комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае — навсякъде и нийде.

Б. Ц. Р. комитет са състои от един председател и един подпредседател, един писар и един помощник, един касиерин и още седем члена, между които е и един поп.

Председателят, писарат и техните помощници и касиеринат са избират от членовете на Комитетат в нужда щът са проминяват от същите и ще бъдат под надзора им.

Длъжността на председателят

1. Да отваря и затваря заседанията.

2. В нужно време да свиква извънредни събрания.

3. Да варди и държи ред на разискванията и гласоподаванията в заседанията.

4. Да въвежда в работа решенията на заседанията.

5. Да води надзор над подпредседателят, писарите и касиерат в изпълняванието на длъжностите им.

6. В гласоподаванията ша дава само един глас; в случяй, когато и на двете стръни гласоподаванията са равни, може да даде йоще един.

Длъжността на подпредседателят

1. Ще помага на председателят в извършването на длъжностите му.

2. В време на отсъствието председателово ще го заменява в службата му.

Длъжността на касиера

1. Ще прийма пари от часните Б. Р. комитети и от други места, насрещо които ще дава разписки под нумера, ще ги записва в касиерската книга, ще явява за тях и на комитета, за да са запишът и в главната комитетска книга.

2. Ще издава пари по решението на комитета, навсякаде и за сичко.

(Тайна полиция)

Никой от часните комитети няма да знай от кои лица тя се състои.

Броя на членовете е неизвестен, Ц. комитет го определя според потребите.

Членовете на тайната полиция са разпръснати по сички градища.

Сякой от членовете на Тайната полиция познава револуционерните работници в града, в когото той е определен чрез един знак, който му е съобщен от Ц. комитет.

Длъжността на Тайната полиция

1. Да нагледва тайно делата на револуционерните работници в града си и да ги съобщава на Ц. комитет.

2. Да опитва и да се уверява в точността и верността на Тайната полиция.

3. Да шпионира турските шпиони и да предирва стъпка в стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съобщава направо на Ц. ком.

4. Да е извършителна власт на Ц. К., т. е. да наказва пристъпниците на закона според заповедта на Ц. ком.

Смъртните наказания се извършват тайно, но ако обстоятелствата недозволяват, ще са извършават на явни места и посред пладне.

Споразуменията на полицията с Ц. ком. ще стават само чрез един човек, когото Ц. К. е назначил и който е в същото време управител на другите членове на полицията в града.

Членовете на полицията тряба да са хора избрани, юнаци, решителни, верни и постоянни.

Наказанията ще извършват онези членове на Тайната полиция, на кои падне жребе и които са намират в града, дето ще са извърши наказанието.

Тайна поща

Тайната поща зависи и са управлява направо от Ц. ком.

Броя на членовете на Т. поща не е определен, ще ся увеличават или умаляват според потребите.

Член на Тайната поща няма да познава повече от четирима или петима от своите другари.

Разнасянието на писма, решения или други съобщения ще са съобщават от лице на лице с нужните лозинки — никак направо.

Как ще са приемат нови револуционерни работници

Сякой, който иска да участвува във великото дело на народното ни освобождение, тряба да се яви с време, за да не кажи подир, че желал да работи, нъ нямал случяй.

Ако някой, поканен от Ц. К. да земе участие в работите ни, се откаже, тряба да изложи писмено причините и основанията, на които се отказва, и условията, под които би приел.

Който иска да земе учястие в работите ни, тряба да има препоръка от някого от познатите до някой револуционерний работник.

Когато са препоръчя на някого от работниците някой вънкашен чиовек, тряба по-напред да го изпита: кой е, от де иде, какво иска, какви му са мислите и др., па да яви за сичките тези на Ц. Ко, като прибави йоще и добър опис на физиономията му и въобще на сичките му свойства характеристични, а пък него да го задържи, доде приемне отговор от Комите(та).

Когато се яви на Комитета, че някой си (е) проводен от някое дружество или от някого за някакво си споразумение с Комитетат, то той трябва да яви на Тайната полиция да го изпита, а пък в същото време да са увери сам, или писмено, или устно, от чиовекат, когото нарочно трябва да проводи до онез, които са го най-напред препоръчали, или право до оногоз, от когото казва, че е бил проводен.

Когато Комитетат са увери, че проводеният или препоръчаният чиовек е чист, влиза с него в споразумение посредством едного, когото той сам си е отредил.

За приемането на войводите и техните длъжности

Войводите са приемат по гореизложения начин. Когато някой войвода са яви на Ц. К. и поиска дъ бъде приет, трябва по-напред да положи изпит от нужните военни науки пред комисията военна, която Ц. Ко ще нареди и според знанието ще застъпи и приличното място — без изпит не е приет никой.

Длъжностите на войводите са: да пригледат позициите, да изберът и определът бранителни точки и да направят нужните фортофикаторни планови за окреплението им, да назначът операционните и комуникационните линии, да направят план за револуцията, да приготват нужният военен закон и най-подир да вдигнат народните байраци и да прогласят народната Свобода и Балканската република.

За секиго въобще

Сякой от членовете на револуционерните работници, бил кой бил, тряба да знай сам, и да държи в сърцето си това, що му е поверено.

Не тряба да казва, нито да загатва за таквиз работи на любовница, на жена и пр., само на най-искреният си приятел може да позагатва нещо, та кога са увери, че и той желае заедно с него да дели щастие и нещастие на бойното поле, може да го приемне, като извести предварително частният комитет, под кого зависи.

Ако някой от револуционерите падне в някоя нужда, сякой от другарите му (разумява са сичките други револуционери) е длъжен на показаният му знак да му помогни.

Ако са появи някой непознат чиовек, та поиска в името на Ц. К. да буни народат или други подобни, макар той имал и нужният знак (може би откраднат или със силата на оръжието изпитан).

В такъв случяй тряба да са яви на Ц. К. и да са преследва, па ако може и да са улови от Тайната полиция.

Ако са случи, че лозинката падни в неприятелски ръце, тряба по-скоро да са яви Ц. К. да я промени.

Ако някой тайно или на други начин са научи, че неприятелите кроят нещо тайно, трябва изведнъж да яви на Ц. К., па ако може и на другите частни комитети.

Наказателен закон

1. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятелят ни, ще са накаже със смърт.

2. Ако някой от влиятелните българи, или войвода, подкупен от чуждо правителство, или от друго часно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще са счита за неприятел и ще са наказва със смърт.

3. Ако някой призре и отхвърли предначертаната държавна система «демократска република» и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще са считат за неприятели на отечеството ни и ще са наказват със смърт.

4. Ако някой не припознай Централният револуционерен български комитет и поиска да са опита по своя глава да подигне бунт, то за пръв път ще му са кажи, но ако и то ни помогни, ще са накаже със смърт.

5. Ако някой от членовете на Тайната полиция са откаже да извърши по заповедта на комитета някое си наказание, ще са накаже със смърт.

6. Ако някой в пиянство изкаже нещо от тайната, за пръв път ще му се наповни, повтором ще са отстрани от работата ни.

7. Ако някой от служещите, като председателят и др., поиска да злоупотреби със служебната власт, за пръв път ще са лиши oт служба; повтором ще са извади съвсем, като за по-напред да подпиши за грешката си и да я поднесе писмено на комитета, ако и така не изпълни, ще са накаже със смърт.

Нужно Проглашение

Централният български револуционен комитет в Името на сичките онези, които са го избрали (и) упълномощили, основан на своята Тайна полиция и със силата на нейното оръжие, проглашява:

I. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности и да прави без тях сам уговори без знанието на Ц. Ко.

II. Никой няма право да съставлява други револуционерни комитети без знанието на Ц. Ко.

III. Никой няма право да издава револуционерни прокламации и да буни Народа без знанието на Ц. комитет.

Забележка. Тоя закон ще трае до захващанието на револуцията. — Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влези в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Ц. комитет нареждат.

Страшимиров, Д. В. Левски. Живот, дела и извори. С., 1929, с. 218–226.

Пълномощно, дадено от БРЦК на В. Левски

Упълномощение

Носящий това писмо, който до сега ви е познат под името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Л-скй), което име той според обстоятелствата може да си го изменява, като предварително ви яви за това, има пълно право и упълномощение от Българският централни револуционни комитет да действува навсякъде при българите и пред когото и да е от тях за нашата народна работа, която са отнася до освобождението на милото ни отечество България! Същото лице представлява Българският централен револуционни комитет в сичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на уставът.

Българския револуционни централни комитет има пълно доверие в това лице и затова приканва секи Българин, който вече е работник в нашето дело или който ще стъпи в него и въобще сичките българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповъдите му и да са отнасат до него за сяка потребност, която са отнася до народното ни дело.

Това лице, като има пълно упълномощение от Българския централни револуционни комитет, има и пълна власт да превожда в действие съчките ония длъжности, които са предписват от уставът, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на Българските часни револуционни комитети и ония низки, подли и предатели Българи, които противодействуват на нашето народно дело.

(Печат: Български револуционни централен комитет)

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане, С., 1969, с. 407.

Опит да се даде сигнал за незабавно общо въстание след провала през есента на 1872 г.

Писмо на Л. Каравелов до В. Левски

Брате Василе!

По-преди ти писахме и подканяхме на подвиг, но няка(к) си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикуват без друго кураж от наша страна и подигание на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да са върви на бой, без да губим ни минута. На сичките тадявашни юнаци са писа и щът да заминат отсреща и надяваме са за помощ от Сърбия и Черна гора.

1872

Ноемвр. 2–ий

Кара Мустафа Бичукоолу

Архив на Възраждането. Т. I. с. 5.

Идеите на Христо Ботев за революцията и демокрацията

Из «Наместо програма» от Хр. Ботев

«Наместо програма» — програмна статия на в. «Дума на българските емигранти», издаван от Хр. Ботев в Браила през 1871 г. Отпечатана е в № 1 от 10 юни 1871 г.

На последната нова емиграция, която от ден на ден се умножава с бежанци и изгнаници от вси слоеве на нашия народ, ние гледаме като на пръв гранитен камък, който се хвърля сред пладне върху голата тиква на тиранина, като на същ народен протест против общественото му положение между народите — дори и повече, нашият емигрант като пръв и законен наследник на класическия ни хайдутин, приел и опазил е завещаната борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер. Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езика му — за магнати, за шляхта, за езуити; българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вехта) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, която продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.

Който иска да се увери в това, нека вникне в смисъла на нашия хайдушки епос, нека (си) припомни шопското, браилското и дядовото Николово въстание; за нас са доста отношенията на чорбаджийството отвъд и отсам Дунава към днешната емиграция и онези на народа и обратно. С какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите прокудени синове и каква антипатия показват неговите изедници — чорбаджиите и по-горното духовенство!

Сами сме били свидетели и сами на себе си сме изпитали това като пропагандист отвън и емигрантин отсам Дунава... И то само ние ли? Колко други злочести проповедници се продадоха от тези народни пиявици и колко други се укриха и крият в народа! А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи, каквито са нашите чорбаджии? Или бяхме глухи и слепи, та не видяхме техния пръст и в несполуката на Петрушанското въстание и на решителните приготовления на Желя и Филип Тотя. Нека ни възрази някой на това — с факти, с живи факти ще му избодем очите и ще му докажем, че несполуката ни не бе, че идеята за освобождение не е развита у народа, както мислят ивановци и стояновци, а частните тези ненародни препятствия. Собствено идеята за освобождение не е никога угасвала у народа и ако неговата, емиграция днес за днес приутихна, то тя не е умряла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне от несполуки и изново, с нови сили да се залови за работа и приготви за удари.

Ето с какви убеждения, с какви надежди и мисли ние разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка благородна душа, всеки свестен българин, който е оставил бащино огнище не за да промени едно робство на друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса за нравствено-политическата свобода и да се откликнем на страдущия народ, който зад расото и калимавката посяга върху чалмата на босфорския балван и гледа да ритне и едното, и другото. Откъм Дунава, белия Дунав, е чакал той някога си своите освободители от византийско иго, към Дунава и сега обръща очи! Затова ние трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим. Пък ако е имало досега ръка, която да ни отбие или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата...

И глас искрен, благороден

в сърца отзив ще намери,

той е станал глас народен,

та врагът ще потрепери!...

Хр. Ботев. Събрани съчинения. Т. II. С., 1979, с. 9–12.

Из «Народът вчера, днес и утре» от Хр. Ботев

Статията е публикувана във в. «Дума на българските емигранти», № 1, 2 от 10 и 25 юни 1871 г.

Мрачна и жалостна е нашата история от подпадането ни под турците дори до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хумот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля, и в които и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове; злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница; най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари — с една дума — зло, варварско зло, което само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса — това са страниците на тази история, на това наше вчера. Кървави страници! Горчиво преминало! Но днес, днес не е ли пак същото черно тегло, същия хумот, същите вериги?...

Повтарям: Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западнатите доктринери няма да я спасят от анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна болест, която обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и кръвообращението: тъй щото никаква операция е невъзможна вече. Самите лекари и те забележиха това, и след критския шербет, който се даде на Турция от парижкия консилиум в 1868 год., преписаха й за спокойна смърт и последния рецепт: дуализма...

Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в което и камъка би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си, и както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия своята елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища — и щом варваринът е погазвал огнището му, което, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци — той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащината сабя, братовата пушка и с «дружина вярна, сговорна» отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабеното имане и да пази село и сиромаси.

Такъв е бил българския народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност — след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на къщата си: пее отходна молитва на Турция, на робството; проклина своето преминало, което е мрачно и той го мрази; своето настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдащето ми, бъдащето ми! Турция и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми, йерархии; но той се туй дума и ще дума: бъдащето ми, бъдащето ми!

Но какво е неговото бъдаще!

Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ — дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той; дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или ще видите семето, зародишът в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детски? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?

Сичко това са въпроси и въпроси важни, затуй ние ще се повърнем да ги разгледаме по-отблизо в следващите броеве на «Думата».

Хр. Ботев. Събрани съчинения. Т. II. С., 1979, с. 13–18.

Главно събрание на БРЦК от 12 август 1875 г.

Протокол на Народното събрание, свикано от БРЦК

Събрани днес на 12 август 1875 в къщата на Д. Ценович, след дълги разисквания върху народните ни работи решихме следующето:

Неизбежимо нужно е при днешното сгодно време да провъзгласим всеобщо въстание в Българско. Това наше решение се потвърдява и от Българско с особени писма.

Въстанието ще се почне така: г-н Панайот Хитов, щом стигне в Белград и се увери положително, че не ще му препятствуват сърбите, ще организира една голяма чета от 500–1000–2000 и повече юнаци българи и ще се упъти за в Българско през сръбските граници, но преди това той се задължава да ни телеграфира, щото в това също време да изпратиме 4–5 лица, които да дадат знак за всеобщо въстание. Също и ние от Влашко да организираме 1–2–3 или повече чети от неопределено число юнаци и изпратиме в Българско. Ако ли в противен случай сърбите откажат и поискат да му препятствуват, то той (Панайот) се задължава да се върне по-скоро тук, за да можем гореказаните чети да организираме още по-добре, с които ще мине той. Г-н Панайот ще телеграфира до редакцията на «Знаме» (до Хр. Ботйова или И. Т. Драсова).

Избра се комитет от пет члена, именно: Д. Ценович, Драгоя Шопов, д-р Хр. Чобанов, Хр. Ботйов и И. Т. Драсов, който ще се денонощно старае за събиране пари от Влашко и другаде, изключително Българско; да се споразумява с влашките и други българи за организуването на четите и въобще за добрия успех на въстанието. Тоя комитет ще има особен сега направен нов печат с друга форма и ще има и леточислението. Старият изгубва своето значение по причина, че Каравелов се отказва да работи и не дава печата. За касиер се избра г-н Драгоя Шопов. Писар, председател и пр. са петмината. Определиха се няколко лица апостоли, които ще минат тайно или явно в Българско, за да приготвят бунта. За тия лица се определиха 150 (сто и петдесет) австр(ийски) жълтици. Реши се да се повика с особен човек г-н Филип Тотю от Одеса. За тая цел се определиха 100 (сто) австр(ийски) жълтици. За канцелария на комитета засега се определиха 50 (петдесет) ав(стрийски) жълтици. Тия пари се определи да се съберат от следующите във Влашко градове, за което се писаха особени писма и се определи от 17 т(ози) м(есец) да се внесат тук на касиера Др. Шопова. Ето градовете:

От Галац — Рафаи Атанасов — 50

От Букурещ — Драгоя Шопов — 100

От Александрия — Илия Ширков — 20

Не внесоха на назначения ден, затова им се телеграфира: от Зимнич — Венко Наботков — 10; от Бекет — Пантелей Вълнев — 15; от Плоещ — х. Параскева Маринов — 20

От Браила: Тодор Пейов — 50; Стефан Берон — 100

От Т. Мъгуреле: Данаил Попов; П. Мишайков — 50

От Слатина: Кулев; х. Йоно х. Стоянов — 20

От Гюргево: Андрейолу Атанас; Димитър И. Горов — 50

От Олатеница: Димитър Петров — 20

От Крайова: — Бр. х. Данаилови; Зеновски — 50

Не внесли, телеграфира се: от Болград — Петър Фитов — 30; от Исмаил — Дъбо(в)ски — 20

Всичко — 605

Назначените по тия градове лица са упълномощени да събират тия пари.

И така, свършва се заседанието със сърдечно желание: Да живее българският народ! Смърт на неприятелите!

Панайот Хитйов, Д. Шопов, Хр. Ботйов, Д. Ценов(ич), И. Т. Драсов, Чобанов, Р. Танасов, Т. Пейов

Представители крумовски: П. Волов, П. Енчев, С. Н. Стамболов, Д. И. Горов, Б. Н. Райкович, Т. Пантелеев, Р(айчо) П(опов)

Христов, Хр., Н. Генчев. Българско възраждане, С., 1969, с. 430–431.

Подготовка на Априлското въстание от 1876 г.

Телеграма на Н. Геров до граф Н. П. Игнатиев

ШИФРОВАНО ДО НЕГОВО ПРЕВЪЗХ(ОДИТЕЛСТВО) Г. ИГНАТИЕВ

ПЛОВДИВ, 4 МАРТ 1876 г.

С приближаването на пролетта вълнението на духовете се усилва все повече и повече. Според най-нови сведения между българите действително се правят приготовления за въстание и опит за това ще бъде направен непременно някъде. Дали с оглед на това, или заради нещо друго турците от своя страна по внушение на властта също се въоръжават. В същото време в джамиите се проповядва народът да се опълчи против неверните. Настроението и на двете страни е такова, че в случай на избухване ще стане голямо кръвопролитие.

Документи за българската история. Т. II. С., 1940, с. 147.

Събрание в местността Оборище

Възвание към българския народ

Братя българи!

Дойде краят на зверската тирания, която от пет века насам търпим под османска насилническа власт. Всеки от нас очакваше това с нетърпение. На... настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. Всеки честен българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, тъй както тя е текла и в жилите на нашите царе от старо време — Крум, Симеон, Борис и Асен, трябва да въстане с оръжие в ръка, та с първия ни още удар да зашеметим врага.

Нашите юнаци българи не трябва ни най-малко да се боят от смъртта. Те не трябва да се страхуват от прогнилата от само себе си турска власт, която отдавна чака своята разруха. Напред, братя! Грабнете оръжие в ръце и с него всички дружно да се бием храбро против нея, за да защитим по такъв начин свободата си и родината си!

О, българино, докажи, че си жив, покажи, че знаеш да цениш свободата си! Въставайки днес, спечели свободата си с бой и със собствената си кръв! Нека се строши хомотът, що реже врата ти като трион!

Ти, който търсиш чест и правото на свобода, защити честта, правото и свободата на оня, който ще потърси закрила от теб! Бъди смел и храбър! Бий се безстрашно срещу врага, но не отказвай великодушието си към падналите в плен.

От днес от името на нашия народ ние обявяваме пред целия цивилизован свят: Пълна свобода или смърт!

Напред, напред, братя, бог е с нас!

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 136.

Избухване на Априлското въстание

«Кърваво писмо»

«Кървавото писмо» — писано е от Тодор Каблешков на 20 април 1876 г. Съобщава за началото на въстанието в Копривщица. Изпратено е до Стоян Заимов във Враца.

До братята комисари във Враца

Вчера, на 20 април, предизвикани от някои събития — когато, без да се даде повод от наша страна, по нареждане на властта кърагасъ (Неджиб ага) предприе арестуване на комитетските хора, — видяхме се принудени да вдигнем въстание. Отсякохме 6 зелки, взехме 7 души пленници, другите успяха да избягат. За тая наша постъпка уведомихме войводите в Панагюрище и околните села, които веднага се заловили за оръжие и заставили пазарджишкия юзбашия и заптиетата му да се върнат обратно в Османово.

Запалихме Стрелча. Половината от жителите на Панагюрище отидоха на помощ на стрелчанци, за да нападнат и завземат Пазарджик.

Съжаляваме, че не можахме да изтраем до 1 май, за да изпълним решението. Но любовта към народа ни даде увереността да избързаме. Нека мислим само за победата!

И тъй знамената са развети в балканите и горите на Копривщица, Панагюрище и други 32 села! По такъв начин са заети всички проходи. През Клисура ви е изпратено и друго подобно писмо, но за по-голяма сигурност ви пращаме и това по друг път. Каквото извършихме, то стана по заповед на Бенковски, Волов и Икономов, и то за в полза на народа. Въстанието ще бъде всеобщо. То е вече обявено. Съобщете веднага на Стойко Мъглата (Ст. Стамболов) и другите в Търново и на Иларион (Драгостинов) в Сливен. Нека е честито.

А сега не ни остава нищо друго освен да кажем: Напред! Да извикаме: Долу тиранията! Свобода или смърт!

21 нисан (12)92 г. В половин часа вечерта (към 9,30 ч.)

Подпис: Вашите другари от военния съвет в Копривщица

Априлско въстание. Сборник документи. Т. III. С., 1956, с. 57–58.

Боевете край Дряновския манастир

Из «Недовършени бележки» на Бачо Киро Петров

БАЧО КИРО (КИРО ПЕТРОВ ЗАНЕВ) (1835–1876 г.) — български учител и книжовник, участник в Априлското въстание. Един от организаторите и подвойвода на четата, ръководена от Поп Харитон. След разбиването й при Дряновския манастир заловен от турците и обесен.

В сряда (20 април) вечерта, на Преполовение, като потеглихме от село, минахме през Михалци. И тяхната дружина беше готова. Тръгнахме заедно. Стигнахме в Мусина с кал и дъжд и там намерихме от няколко села по малко друж(ина). Станахме близо до триста души. Потеглихме оттам. Кал, дъжд, пада(не), ставане, не върви, но нали е уж за свобода българска, юнакът (трябва) всичко да търпи. И тъй край Балван на осъмване сбихме се с ня(колко турци), но слава богу, нямахме никаква повреда, само някои момчета (си оставиха) ямурлуците да не им тегнат...

... Тази горица беше честа, имаше колкото един чейрек място. В нея горица стояхме цяла нощ на дъжда и на снега, гледахме оттам манастира, кат(о) гори. Турците цяла (нощ) гърмяха и викаха. Ние, клети, слушахме всички техни разговори — как се канят да колят нас, клети невинни българи. На присъ(м)ване мойта дружина потегли уж да бяга да се отърве. Аз, ма(кар) и да бях при тях, но бях 5–6 разкрача по-далеч от тях, затуй не (ста)нах от мястото си, но на същото място очаквах смъртта си. Те, горките, щом заобиколиха аскера, удариха връх друга стража. (Тръгнаха) назад, аскерът ги хвана (и) след много бой и мъки най-по(дир) ги закла край пътя. Туй място беше далеч от мене 3–4 разкрача. (Тези мом)чета бяха три наши селянчета, две от Дичин, имена(та им), колкото засега, премълчавам. И тъй стоях аз там клетник (и гледа)х. Аскерът се дигна към Дряново. Като взе да се връща онзи (ба)шибозук, който през нощта беше слязъл в манастира за плячка: носеха дрехи, неща манастирски, черковни такъми! Аз гледах от три-четири разкрача място край пътя — нямаше накъде да мръдна, защото беше от двете страни път: от минута на минута очаквах смъртта си и държах сабята си извадена с острието нагоре — щом ме видеха да извикат, мислех си, клетник, да се пробода самси в сърцето и да умра по-скоро, а не да ме мъчат онези клети варвари. Но божата всесилна ръка ме заварди от техните кръвнишки очи. Цял ден вървяха край мене. Вечерта, като се мръкна, ставам клетник оттам, кален, мокър, гладен, ж(а)ден, през гори и долища, тъмно като рог...

Априлско въстание. Сборник документи. Т. III. С., 1956, с. 376–379.

Из «Донесение» на Фазлъ паша до мютесарифа на Търново

ФАЗЛЪ ПАША — турски военачалник, командир на Втора дунавска армия. По време на Априлското въстание воюва срещу четата на Поп Харитон, опожарява Дряновския манастир и редица селища в района.

До Н. Пр. търновския мютесариф

Както вече Ви е съобщено, вчера призори потеглих с един табур и два топа за Дряновския манастир, който от девет дни насам е обсаден. Макар че важните места бяха вече заети, веднага след пристигането ни довършихме необходимото и от подходящи позиции започна обстрелването с топовете. Всъщност това не е манастир, а почти един малък Севастопол, към който водят три теснини и който е защитен с многобройни пристройки околовръст. Наистина непристъпността и здравината му са съвсем очевидни. Той е една превъзходна крепост. С една реч, благодарение единствено съизволението на аллаха и помощта свише на нашия пророк снарядите, обилно изсипани от околните височини върху манастира, причиниха избухването на пожар. Това ужасно положение предизвика тревога и уплаха сред бунтовниците. По това време вече бяха пробити известен брой отвърстия, през които засилихме стрелбата и предприехме атаки. От друга страна, започна да вали сняг, който продължи до сутринта. Обсадените бунтовници се опитаха да избягат, но попаднаха в ръцете на кордоните от редовни войници. На разсъмване, в 11 часа (към 4 часа) манастирът беше вече напълно опожарен. А от обсадените в него 380 души четници с изключение на 30 от тях на всички останали проклетите глави ми бяха поднесени...

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 242.

Четнически действия в Сливенски революционен окръг

Из «Доклад» на Чарлз А. Брофи

ЧАРЛЗ А. БРОФИ — английски вицеконсул в Бургас.

Неизпратено в Англия

Британско вицеконсулство

Бургас, 27 май 1876 г.

Господине,

Имам чест да уведомя Ваше Превъзходителство, че на 19 т. м. било съобщено на каймакамите в Карнобат и Айтос, че многочислена войска български въстаници, изчислявана на 2000–3000, се е появила между селата Башкьой и Папазкьой, около четири часа, девет или дванадесет мили от гр. Слимниа (Сливен). Башибозуци, на брой около 400, били веднага повикани от двете кази и поставени под заповедите на Апас ага и Султан Ахмед Герей, хора от Карнобат, и Осман ага, лейтенант от полицията в Айтос.

Следната заран те стигнали на указаното място и тъй като бил паднал тежък сняг, те били в състояние да установят следите на чета 70–120 души, която, преследвана от тях, се натъкнала на силна част от редовна войска, изпратена от Слимниа.

Двадесет и един от въстаниците били взети пленници, някои избягали и много били убити...

Башибозуците от Карнобат се върнали мирно по селата си; тези от Айтос, около 200 души, измежду които имало черкези, разграбили, като се връщали, пет мирни български села: Лалекьой, Кючюккьой, Кумурова, Добрал и Каябаши, ограбвайки всичко, на което могли да турнат ръка, като (в същото време) били селяните; в последното поменато село те убили трима души и наранили другиго...

Априлско въстание. Сборник документи. Т. I. С., 1954, с. 386–388.

Из «Записка» от Сливен, публикувана във в. «Нова България», Гюргево, 18 ноември 1876 г.

... Щом се разчу за българското въстание в Татарпазарджишко, тук нападнаха като скакалци диви орди на черкези и башибозуци, които хванаха да беснеят не само по селата, но и в градът. В това време се появява в планината една въстаническа чета от стотина души българи, под предводителството на някого си Стоил войвода, из Нова Загора. Тая чета слазя у селото Нейково, дето си побиват байракът. Оттам, като си набавят щото им трябвало за ядене и др., придружени още с 24 души от по-пъргавите нейковчани, потеглят през планината къде селото Жеравна (Башкой). Едвам се разчу, че в планината имало въстаници, вдигна се потеря, черкези и башибозуци нахлуха отредом по околността, после удариха по планината, дето загащиха въстаниците тъкмо над селото Нейково и след кратки битки съвършено ги разбиха. От тях едни паднаха бити, други се живи уловиха, а останалите се разпръснали, кому къде видят очите...

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 292.

Ботевата чета завладява австрийския кораб «Радецки»

Писмо на Хр. Ботев до капитана и до пътниците на «Радецки»

Господин капитан,

Господа пътници,

Имам чест да ви обявя, че на парахода се намират български въстаници, чийто войвода имам чест да бъда.

С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме) — ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество България.

Ние молим господа пасажерите да не се безпокоят никак и да останат спокойни. Колкото за Вас, господин капитане, аз имам тежката длъжност да Ви поканя да поставите парахода на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време Ви заявявам, че и най-малката Ваша съпротива ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми — да си отмъстя за отвратителното приключение върху парахода «Германия» в Русчук през 1867 година.

И двата случая нашият глас за бой е следният:

Да живее България!

Да живее Франц Йосиф!

Да живее граф Андраши!

Да живее християнска Европа!

X. Ботйов

1876, май 17

на парахода

Априлско въстание. Сборник документи. Т. I. С., 1954, с. 386–388.

Писмо на Хр. Ботев до революционни дейци от кораба «Радецки»

Г-да Грудов, Кавалджиев и Странски,

Пиша ви пред едно знаменито събитие. Щом се качат приятелите и от Бекет, работата е свършена. Големи препятствия посрещнахме в качването на вапора, но постоянството и решителността добиха своето. Скоро ще да извикат 200 гърла: «Да живее България!». Чувствата, които изпълнят сега душата ми, ме правят като лев. Аз съм тронут от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие.

Работете, братя, работете! Сега е времето да покажете своите способности и своя патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най-малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народа ни. Бързайте да запишете имената си в историята на нашето освобождение!

Аз съм весел и радостта ми няма граница, като си наумя, че «моята молитва» се сбъдва.

Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако да знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло! Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.

Странски! Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателният твой приятел.

Приемете, г-да, най-искрените ми поздравления и не забравяйте вашия

«Радецки», 17 майя 1876 г.

Ботйов

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 345.

Световната общественост в защита на българите

Из «Репортаж» на Макгахан, Пловдив, 28 юли 1876 г.

ДЖЕНЕРАРИЪС МАКГАХАН (1844–1878 г.) — американски журналист. През 1876 г. е репортер на английския вестник «Дейли нюз» по потушаването на Априлското въстание. Описва подробно извършените от турците жестокости. Проявява топло съчувствие към българския народ.

Пристигнах тук преди два дена с мисия на придирвания. Може да се каже, че Пловдив е главният град на оная част в България, която беше зрелището на подвизите на башибозуците, и е следователно най-добрата или по-право единствената точка, в която може да се добият най-верните сведения за свирепствата, които възбуждат в днешно време такова голямо негодувание в Европа...

Мисля, че дойдох със справедливо и безпристрастно настроение на духа... Едвам бях наченал издирванията си и настроението па духа ми, както се бях решил да го държа, се промени. Боя се, че не съм вече безпристрастен, и навярно не съм вече нито хладнокръвен. Има някои неща, които не могат се издири в редовно строение на духа. Има факти, които, когато се видят, разкарват кръвта в силно движение и накарват мускулите да се стягат във внезапен гняв.

Има неща толкоз ужасни, щото хладнокръвно издирвание е невъзможно; неща, на които подлостта е толкоз силна, щото окото отказва да погледне на тях и ума да размисли за тях. Има факти, които, като почнеш да издирваш, стават невидими на лицето. Такъв род факти дойдох да издирвам и аз... Когато в издирванията си срещнеш, че повече от 60 или 70 села са изгорени, че 15 000 души са изклани, и то по-голямата част жени и деца, захващаш да усещаш, че е безполезно да прави человек повече издирвания... Известен съм, че г-н Беринг ще рапортира как само в Пловдивско и Татарпазарджишкото окръжие има около петдесет села изгорени, без онези, които са разграбени, но до 15 000 хора има избити. Това е най-долното число и тук не влизат окръжията около София и на север от Балкана. Французкият и руският консули, както и службашите от железницата дават много по-големи числа и потвърдяват, че има повече от сто села изгорени и избитите от 25 000 до 40 000. Има и други — изчисляват избитите на 100 000. От моя страна веднъж като приема огромното число на избитите в четири дена на 15 000 души, по-нататък не ща да издирвам...

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 392–393.

Из «Апел» на Виктор Юго

ВИКТОР ЮГО (1802–1885 г.) — френски писател, публицист и политик. Като сенатор произнася реч в защита на българите, срещу турските зверства при потушаване на Априлското въстание. Тя е публикувана и във вестник «Български глас», Болград, 28 август 1876 г.

Необходимо е, за да обърнат внимание европейските държави на един малък факт, както се показва, и когото държавите се правят, че не го виждат. Ето го този факт: изби се един народ. Де? В Европа. Има ли на това свидетели? Има един свидетел — целият свят. Държавите видяха ли го? Не. Всичките нации имат над себе си едно нещо, което е — правителството. Във всеки един случай тая противна мисъл успява: образованието е в народите, варварството е в правителството. Желаят ли това варварство? Не! То е само спекулация. Онова, което човешкият род знае, държавите го не знаят. Това произлиза от това, че правителствата не виждат нищо повече и ако да виждат, то тие си го представят незначително; човешкият род гледа с друго око на следствията. Ще уплашим европейските правителства, като им известим едно нещо, т. е., че престъплението е се престъпление. На едно правителство не му е простено да убива: то може да се случи на един човек. Европа е сигурна, че всичко, що се прави в Европа, го прави Европа и че ако съществува една зверска държава, то и с нея трябва да се отнасят като с яростен звяр! В този час Европа вижда пред очите си, че се колят хора, се палят села и градове, се обират хора, довършват една нация, се опечаляват баща и майка, се продават девици и деца; виждат, че пеленаците наместо да ги продават, ги разрязват напополам със сабята; Европа вижда, че се изгарят къщите на семействата, че еди-кой си град, Батак например, в няколко часа от 9000 души са останали живи само 1300; че гробищата са натъпкани с хиляди мъртви човешки тела, щото повече не могат да съберат и с това заразяват останалите живи;... Всевишният гняв се раздразнява. Има следствия, които карат човечеството да издигне гласът си и да накара държавите да го послушат. Държавите отричат. Тие се стараят да покажат, че това е преувеличено. Работите, които се вършат в България, требоват съединението на европейските държави. Ако не се съединят държавите — да се съединят народите. Да свършим вече с убийствените империи. Да обуздаем фанатизмът и деспотизмът. Да строшим сабята, която играе за каприциите, на които я владеят. Да не става война, да няма клане, да няма джелати (палачи); да бъде свободата на мислите и братството.

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 436.

Писмо на Джузепе Гарибалди до Българското централно благотворително общество в Букурещ от 10 октомври 1876 г.

ДЖУЗЕПЕ ГАРИБАЛДИ (1807–1882 г.) — италиански национален герой, един от ръководителите на италианското националноосвободително движение. След жестокото потушаване на Априлското въстание в България през 1876 г. изказва ненавистта си към зверствата и жестокостите на турските поробители.

Скъпи мои приятели (в) Букурещ,

Италианският народ храни към вашия народ заслужени симпатии поради неговите злощастия и поради неговия героизъм. Скърбя, че не мога лично да участвувам във вашите борби. Пожелавам ви постоянство във вашата света мисия и съм ваш:

Каприера, 10. 10. 76

Дж. Гарибалди

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Априлското въстание и Ботевата чета. I. С., 1976, с. 451.

Доклад на княз А. Н. Церетелев до граф Н. П. Игнатиев

КНЯЗ АЛЕКСЕЙ Н. ЦЕРЕТЕЛЕВ (1848–1883 г.) — руски дипломат и военен писател. По време на Априлското въстание е руски вицеконсул в Пловдив. След потушаването му е деен член на анкетната комисия за обследване на пострадалите райони. Участва в изработването на Санстефанския мирен договор (1878 г.) и на Органическия устав на Източна Румелия.

Препис от рапорт на колежкия асесор княз Церетелев до Н(егово) Пр(евъзходителство) генерал Игнатиев от Одрин, 24 май 1876, № 85.

Още не е дошло време да може да посочим всичките загуби, понесени от България, понеже те растат бързо. В момента броят на опустошените и изцяло поразени села възлиза на 110–120, между които има и такива с по две и три хиляди жители. Би било невярно, ако смятаме, че населението на тези села, които са престанали да съществуват, е било по-малко от 75 000 души. Броят на убитите българи възлиза на няколко хиляди, остатъкът от населението гине в затворите, скита по полетата или е преследвано като диви зверове. През първите дни на кланетата повече от 4000 селяни избягали в Пловдив; там те умират от глад. Множество деца са били пленени от турците и ходжите се опитват да ги направят мюсюлмани.

Инженери, пристигнали неотдавна от София, разправят сърцераздирателни подробности: села като Ветрен представляват купища от развалини; изгладнели деца идват да молят за хляб; виждат се хора, на които турците са отрязали носа и ушите... Разказът за вършените жестокости раздира сърцето. Изглежда, че от идването на власт на Мехмед Ружди и на Хюсеин Авни паша войските са получили заповед да колят всичко при първа съпротива и за такава се счита всичко: противопоставяне на грабежите, опит за бягство, опит за укриване.

Може да се добие само една приблизителна представа за огромната плячка на башибозуците; има къщи, където се намираха стотици турски лири; в Татар Пазарджик евреи купуваха сребърни предмети, женски украшения и др. по 100 пиастра оката; един кон се продаваше за 50 пиастра. В Пловдив никой християнин не иска да купи тези кървави дрипи.

Загубите, които понесе България за няколко седмици, надминават положително тези на Херцеговина. Не само спестяванията на една богата страна, натрупани в течение на години, не само хубавите стада, солидните строежи и реколтата от цяла година бяха така загубени, а най-вече грамадният капитал, който представлява трудът на всички тези убити, затворени, изцяло разнебитени хора, който съставлява непоправима загуба за страната и която ще се почувствува тежко от хазната на отоманското правителство.

Но повтарям, вместо да можем да помислим да облекчим злото, трябва ежедневно да отбелязваме нови факти от същия род. Грабежът се увеличава и се разпространява. Вчера например е било ограбено едно гръцко село, Михалич, на 15 км от града Одрин, близо до Юскюдар. Оплакванията идват от всички страни, естествено, без да има резултати, и безнаказаността увеличава смелостта на разбойниците.

Имам чест и пр.

Априлско въстание. Сборник документи. С., 1954, с. 463–465.

Дипломатически постъпки на българската емиграция за политическо решаване на българския въпрос

Из «Адрес» до руския император Александър II

Преизпълнена с безчовечни злодейства, чашата на страданията (преля) и накрая доведе мирните българи в различните части на своето отечество до печалната необходимост да се вдигнат масово за защита на своята безопасност, от която не само християнската рая, но и представителите на великите държави не са обезпечени. Осем милиона българи, населяващи Балканския полуостров, стоят сега като един човек на стража на своята обща безопасност и няма да се откажат от започнатото от тях свято дело, докато не отвоюват своите граждански и политически права.

Едноплеменната на Русия България, която черпи своята цивилизация от Русия, България, намираща облекчение на своята участ във високото покровителство на Ваше императорско величество, тази същата България, имаща своето високо историческо значение на страниците на световната история, прибягва сега до Ваше величество и със сълзи умолява, тебе, царю славен, да я избавиш от владичеството на нечестивите османци. Цялата надежда на преданите на тебе осем милиона българи е обърната към Ваше величество. Всички те са решили да обърнат по-скоро в пепел всички свои села и градове и да загинат в постоянна и кръвопролитна борба с турците, отколкото да останат повече под тяхното позорно владичество. В твоите могъщи ръце, най-велики господарю от господарите, се намира сега мирът на цяла Европа, подари и на преданата на тебе и твоя славен престол България политически живот, която во веки веков ще прославя твоето свещено име, както го прославят 40 милиона селяни, призовани от тебе към живот.

Предани на Ваше императорско величество българи.

България,

май 1876 година

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877–1878. I. С., 1979, с. 22–23.

Цариградска посланическа конференция

Из протоколите на Цариградската конференция от 23 декември 1876 г. до 20 януари 1877 г.

Добавка под буква С

България

Проект за органически правилник

1-во. Ще бъдат образувани от долупосочените територии и съгласно с приложената тук карта два вилаета (провинции, области), които ще бъдат управлявани според по-долу изложените подробни форми.

Източният вилает, който ще има за главен град Търново, ще бъде съставен от санджаците: Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Пловдивски (без Султанери и Ахъчелеби) и от казите: Кърклисенска, Мустафапашовска и Казълагачанска.

Западният вилает, който ще има за главен град София, ще бъде съставен от санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без двете южни кази), една част от Серския санджак (трите северни кази) и от казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 197–199.

Обявяване на руско-турската война от 1877–1878 г.

Манифест на император Александър II

Височайши манифест за обявяване на освободителната война 1877–1878 г.

С божия милост ние, Александър Втори, император и самодържец всерусийски, цар полски, велик княз финландски и прочее, и прочее, и прочее

На всички наши любезни верноподаници е известно онова живо участие, което Ние винаги сме взимали в съдбите на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е споделял с Нас и целият руски народ, който изразява сега своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на християните на Балканския полуостров.

Кръвта и достоянието (имотът) на Нашите верноподаници винаги са ни били скъпи, цялото Наше царуване свидетелствува за Нашата постоянна загриженост да запазим за Русия благословението на мира. Тази загриженост е оставила Нам присъща и по време на печалните събития, станали в Херцеговина, Босна и България. Ние първоначално си поставихме за цел да постигнем подобрение на положението на източните християни по пътя на мирните преговори и съглашения със съюзните и приятелски Нам велики европейски държави. Ние не сме преставали да се стремим в продължение на две години към това да склоним Портата към преобразования, които биха могли да предпазят християните от Босна, Херцеговина и България от произвола на местните власти. Извършването на тези преобразования изцяло произтичаше от предишните задължения, тържествено приети от Портата пред лицето на цяла Европа. Нашите усилия, поддържани от съвкупните дипломатически настроения на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Портата остана непреклонна в своя решителен отказ от всякакво действително обезпечаване на безопасността на своите християнски поданици и отхвърли постановленията на Цариградската конференция. Като искаме да изпитаме за убеждаване на Портата всички възможни начини за споразумение, Ние предложихме на другите кабинети да се състави специален протокол с нанасяне в него най-съществените постановления на Цариградската конференция и да поканим турското правителство да се присъедини към този международен акт, изразяващ крайния предел на Нашите миролюбиви настоявания. Но Нашите очаквания не се оправдаха. Портата не се вслуша в единодушното желание на християнска Европа и не се присъедини към изложените в протокола заключения.

Изчерпвайки докрай Нашето миролюбие, Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква и чувството ни за справедливост, и чувството на Нашето собствено достойнство. Турция със своя отказ Ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на Нашето дело, Ние в смирено упование за помощ и милосърдие от всевишния обявяваме на всички Наши верноподаници, че настъпи времето, предвидено в тези Наши думи, на които единодушно се отзова цяла Русия. Ние изразихме намерението си да действуваме самостоятелно, когато Ние счетем това за нужно и когато честта на Русия изисква това.

Сега, призовавайки божията благословия над доблестната Наша войска, Ние изповядаме да се навлезе в пределите на Турция.

Издаден в Кишинев, април 12 ден на хиляда осемстотин седемдесет и седма година от Рождество Христово и двадесет и трета от Нашето царуване.

Александър

(И текст:)

обнародван на 12 април 1877 г.

стр. (?) 22 април 1877 година

№ 533

— 1

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877–1878. I. С., 1979, с. 59–60.

Участието на българите във войната

Из «Записка» на ген. Н. Г. Столетов за формиране на българското опълчение

НИКОЛАИ Г. СТОЛЕТОВ (1834–1912 г.) — руски генерал. По време на Руско-турската война 1877–1878 г. е началник на Българското опълчение. Участвува в боевете при Стара Загора и Шипка (юли–август 1877 г.). Предвожда авангардната колона в отряда на ген. М. Скобелeв при прехода през Балкана.

Образуването на Българското опълчение бе решено по политически съображения, а именно: предварително сформиране, макар и на няколко неголеми части, имащи известна организация и военно образование, ще предостави на българския народ правилно и възможно най-видно участие в борбата с неговите стари врагове. След това, използвайки предварително сформираните части, които ще се съберат, ще се даде възможност на българите в процеса на самата борба в местата, очистени от неприятелските войски, да организират в по-широки размери милиция за самозащита и вътрешно спокойствие. По такъв начин се считаше, че е възможно да се стигне дотам, че ако Източният въпрос в неговата фаза след войната се внесе за обсъждане в европейския ареопаг, то българският народ няма да се окаже, както в миналите войни, пасивен страдалец, невзимащ участие в борбата и даващ по неволя свои средства и служeщ на тази страна, която го владее, като отстъпва на силата и не изразява открито своите политически симпатии.

Предварителните съображения и основания за организиране на българска войска са изложени в специална записка, съставена във Военното министерство.

В тази записка се предлагаше създаването на 6 пехотни дружини, всяка в размер, по-голям от обичайния военен състав. При всяка дружина — конен отряд. Тези дружини се деляха на 3 бригади: Западна, Средна и Източна, тъй че тези бригади се попълваха и от емигранти от съответните части на България. Предлагаше се формирането да стане в Румъния по бригади в гр. Бузео, Плоещ и Крайова.

В щата на опълчението, неговите бригади и дружини се предлагаше известно съкращение съобразно с щата на дивизионния, бригадния и отдельонния батальон. Офицерите трябва да са руси или българи, служещи в руски войски, но строго подбрани. Всички фелдфебели, вахмистри, старши унтерофицери (по 2 на рота) и каптенармуси трябваше да са измежду истинските руснаци. Младши унтерофицери и ефрейтори трябваше да бъдат избрани главно между българите, служещи в руските войски, с каквато и цел по разпореждане на командващия войските от Одеския окръг всички наши българи, постъпили в армията по призив (18)74 и (18)75 г., трябваше да бъдат събрани предварително в известен пункт. Въоръжението и обмундировката се предоставяше на попечителството на славянските комитети. Относно паричното и натуралното продоволствие частите на опълчението се изравняваха с руските войски.

През октомври 1876 г. в Ливадия бе решено формирането, а след това и началството над опълчението да бъде възложено на генерал-майор Столетов, командващ тогава бригадата на 17–а пехотна дивизия. Негово Императорско Височество великият княз Николай Николаевич Старший при минаването си през гр. Тула, връщайки се от Крим в Петербург, секретно обясни това на посочения генерал и му заповяда да се запознае незабавно с възложеното му дело. Генерал Столетов разбра от членовете на благотворителния Славянски комитет в Москва размера на българската емиграция, паричните и други средства, с които разполагат комитетите. Оказа се, че в Унген(и) от комитетите са подготвени 20 х. пушки «Шаспо» с по 500 патрона на пушка и 12 стоманени с ложе за зареждане 4–фунтови оръдия. Тогава в Москва бяха приготвени всички предполагаеми за подготовката на 6 хил. човека обмундировка и снаряжение.

...Съгласно с предложението на генерал Столетов като пункт за окончателното формиране и довеждане на опълчението до предполагаемия размер от 6 пехотни батальона от военния състав бе определен гр. Плоещ. Централното разположение на този град близо до Букурещ представляваше голяма изгода, тук можеше да се стекат българските емигранти от всички части на Румъния. Началникът на опълчението можеше да ръководи строевите и стопанските занятия, без да губи време за пътуване. Разположението на полевия щаб в Плоещ облекчаваше правенето на всички планове, често необходимите при тях словесни доклади можеха да се правят по всяко време, разрешенията и указанията се получаваха незабавно.

В Плоещ опълчението бе разположено в учебния лагер под града по пътя за Бузео. За склад на мундирите, амунициите, пушките, патроните и артилерията бяха избрани помещения близо до железопътната гара. В първия ден от пребиваването в Плоещ, 27 април, в редовете на опълчението постъпиха 1200 човека — българи от пребиваващите в Сърбия. В същия ден всяка дружина бе така разделена, че опълчението получи определения 6–дружинен състав. Започнаха да се стичат доброволци. Установен бе ред за приемане на доброволците, за да се приемат само годни за военна служба и да не се даде възможност в редовете на опълчението да се промъкнат разни авантюристи и най-вече шпиони на неприятеля. Приетите хора се представяха на началника на опълчението два пъти на ден, зачисляваха се в дружината и след това незабавно се въоръжаваха и обличаха. В лагера кипеше работа по обучаването на хората в строева служба и стрелба. Обозът и конете за път пристигнаха в Плоещ на 15 май. При пристигането в Плоещ на Негово Височество главнокомандващия опълчението представляваше почетен караул. В деня на Кирил и Методий в лагера в присъствието на Негово Височество главнокомандващия бе осветено донесеното от Самарското земско знаме, дадено на 3–та дружина. При пристигането в Плоещ на господаря император опълченската рота със знамето бе в почетен караул на гарата. След това до самото тръгване, за да се запознаят българите с гарнизонната служба, караулът в Плоещ се представяше от опълчението. Към края на май средният брой в дружините бе до 800 човека. При по-близкото запознаване с българската емиграция бе решено формирането на конните отряди да се отложи неопределено за по-удобно време. Пристигналите в Плоещ кадри от конни отряди получиха друго назначение. Решено бе при щата на опълчението според необходимостта и възможността да бъде сформирана конна команда изключително от българи. Що се касае до сформирането на още 6 пехотни дружини № 7–12, съгласно с предложението на генерал Столетов бе решено да се започне с тяхното сформиране вече при преминаването на Дунава. Като кадри за тези дружини генерал Столетов назначи 5–те роти на 6–те първи дружини, които трябваше да бъдат определени от своите дружини вече зад Дунав и сведени в една Свободна бригада. Необходимите за това ново формиране запаси от дрехи, амуниции, пушки, патрони според данните от подробните инструкции трябваше да бъдат изпратени зад Дунав от плоещкия склад. Формирането и началствуването на първо време на дружините от 2–ра серия бе възложено на полковник Корсаков, който получи от генерал Столетов нови подробни инструкции и пълномощно за получаване на отпусканите суми. Определянето на 5–те роти и назначаването на полковник Корсаков за формирането на 2 серии дружини бе направено от генерал Столетов в Зимница. Приготовленията бяха съвсем секретни, поради което всички разпореждания бяха направени още в Плоещ.

На 31 май опълчението тръгна от Плоещ през Букурещ към Дунава.

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877–1878. I. С., 1979, с. 570–574.

Писмо от П. Хитов до Григор Начович

Елена, юлия 16, год. 1877

Драгий ми г. Начов,

Аз писах на г. (Николай) Артамонова подробно, но моля те, извини ме пред него, защото не мога да пиша ясно, но ти ще му го прочетеш и разтълкуваш и моля те, поздрави г. полковника Бобрикова, нека се старай за четите. Дано се издейст(в)ува да се образуват чети. И населението тука е решено да приема оръжия против неприятеля (з)ер и сами са се уверили, че може да ги сполучи ловче(н)ската пропаст.

Ваш почтувател: Панайот Хитов

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877–1878. I. С., 1979, с. 223.

Инструкция за задачите на българските чети

Щаб-офицер (отговаря) за съпровождачите към действуващата армия

Инструкция от Главния щаб към бълг(арските) четоводци

10 август 1877 година

В Горна Студена

Една от главните задачи на българските чети е да следват неприятелските войски, колкото по-отблизо е възможно, и да изпитват или от бълг(арските) бежанци, или от турски пленници, или като изпровождат нарочно за това момци от четата да изпитват где има турски войски, колко са, какви са: пешаци, конници, низами или мустафъзи; колко топа има, где има табии и проч(ее).

Четоводецът, като научи подобни сведения, тряб(в)а да направи писмен рапорт незабавно и да го изпроводи през г-на Г(ригор) Д. Начович в Търново с някой от момците. Ония четоводци, които се отличават с изпровождание до мене на подобни верни сведения, ще се награждават от щаба.

Полковник щабски

Подп(исал): Николай Дим. Артамонов

(В)секи четоводец тряб(в)а да (в)земе препис от тия наставления, Господину Ф. Симидову за Западна България.

Възпоменателен сборник по случай стогодишнината от Освободителната руско-турска война 1877–1878. I. С., 1979, с. 242.

Възстановяване на българската държава

Из Санстефанския мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари (3 март) 1878 г.

Чл. 6. България се издига в автономно, поданно Княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на Княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе, за принципа на народността на болшинството жители на покрайнините според основите на мира, както и за топографските нужди и за практическите интереси на съобщенията на местното население.

Пространството на Българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа за окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на Сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза до планината Кораб; оттам — по реката Велещица до вливането й в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин и след това по западната граница на Охридската каза към планината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничната линия ще стигне до реката Мъгленица и след това, като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой; оттам — през средата на езерото Бешекгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки североизточно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през Черните балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия (ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин, през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Теке Дереси. Като следва течението на Теке Дереси и на Чорлу Дереси до Люлебургаз, и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хаким Табияси, гдето ще достигне Черно море. Тя ще остави морския бряг при Манкалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.

Чл. 7. Българският княз ще бъде свободно избран от населението и потвърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от царстващите династии във великите европейски сили не ще може да бъде избран за български княз.

В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и същите форми.

Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза под надзора на един руски императорски комисар организацията на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества.

В места, където българите са смесени с турци, гърци, власи (куцовласи) и други, ще се държи справедлива сметка за правата и интересите на тези населения в изборите и при изработване на органическия правилник.

Въвеждането на новото управление в България и надзорът на неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Русия и Високата порта и европейските кабинети, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.

Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство. Високата порта ще има правото да разполага по своя воля с военния материал и други предмети, принадлежащи на отоманското правителство и които биха останали в крепостите на Дунава, вече изпразнени по силата на примирието от 19/31 януари, както и с тия, които биха се намерили в Шуменската и Варненската крепост.

До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието и чийто брой ще бъде определен по-късно с едно съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда.

Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години.

Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след изпразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море — Варна и Бургас, където те ще могат да организират, додето трае срокът на окупацията, необходимите депозити.

Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по-късно, ще бъде определен по съгласие между Русия и отоманското правителство и другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация. Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялата територия, която ще съставлява Княжеството.

България ще замести императорското отоманско правителство в неговите тежести и задължения към железопътната компания Русе — Варна след съглашение между Високата порта, правителството на Княжеството и управлението на тази компания. Уреждането на другите железни пътища, които минават през Княжеството, ще стане също по съглашение между Високата порта, установеното в България правителство и управлението на заинтересованите компании.

Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад Княжеството, и обратно. За да се избегнат мъчнотиите и недоразуменията в упражнението на това право, като се гарантират военните нужди на Високата порта, един специален правилник ще определи условията за това в срок от три месеца след ратифицирането на настоящия акт по едно съглашение между Високата порта и управлението на България.

Разбира се, че това право ще се простира само до редовните турски войски и че нередовните, башибозуците и черкезите ще бъдат изцяло изключени от него.

Високата порта си запазва също правото да прекарва през Княжеството своята поща и да поддържа там една телеграфна линия. Тези два въпроса ще бъдат също уредени по горепосочените начини и време.

Чл. 11. Собствениците мюсюлмани или други, които биха установили своето лично местожителство вън от Княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти в него, като ги дават под наем или управляват чрез други лица. Турско-български комисии ще заседават в главните населени центрове под надзора на руски комисари, за да се разрешат суверенно в срок от две години всички въпроси относно установяването на недвижимите собствености, в които мюсюлмански или други интереси биха били ангажирани.

Подобни комисии ще бъдат натоварени да уредят в течение на две години всички въпроси относно начина на отчуждаването, експлоатацията и използването за сметка на Високата порта имотите на държавата и благотворителните фондации (вакъфи).

След изтичането на поменатия двегодишен срок всички имоти, които не са били потърсени, ще бъдат продадени на публичен търг и сумата, която ще бъде събрана от тях, ще бъде употребена за поддържане вдовиците и сираците както мохамедани, така и християни, жертви на последните събития.

Чл. 12. Всички крепости на Дунава ще бъдат съборени. За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река, нито военни кораби във водите на княжествата Румъния, Сърбия и България с изключение на употребяваните стационери и леки кораби, предназначени за нуждите на речната полиция и митническата служба...

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.

(п) Граф Игнатиев

(п) Нелидов

(п) Сафвет

(п) Саадулах

Ратификациите на този договор се разменят в Санкт Петербург през март 1878 г.

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 254–273.

Из Берлинския договор, сключен между Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия и Турция, от една страна, и Русия, от друга, и подписан на 1/13 юли 1878 г.

Н. В. германският император, Н. В. австро-унгарският император, председателят на Французката република, Н. В. кралицата на Съединеното кралство Великобритания и императрица на Индия, Н. В. италианският крал, Н. В. всеруският император и Н. В. императорът на отоманите, желаейки да уредят съгласно стимулациите на Парижкия договор от 30 март 1856 г. въпросите, повдигнати на Изток от събитията през последните години и от войната, на която прелиминарният(3) Санстефански договор тури край, бяха единодушно на мнение, че събирането на един конгрес ще бъде най-доброто средство да се улесни тяхното разбирателство. За тази цел техни величества и председателят на Французката република назначиха за свои пълномощници, както следва:

За Германия: Негово Височество княз Бисмарк, канцлер на Германската империя; Н. Пр. М. Ф. Бюлов, държавен секретар на Департамента на външните работи; Негово Височество княз Хохенлое Шилингфюрст, германски посланик в Париж,

За Австро-Унгария: Н. Пр. граф Андраши, министър на външните работи и на императорския двор; граф Кароли, австро-унгарски посланик в Берлин; Н. Пр. барон Хаймерле, австро-унгарски посланик в Рим,

За Франция: Н. Пр. Вадингтон, министър на външните работи; Н. Пр. граф Сен Валие, французки посланик в Берлин; Н. Пр. Депре, пълномощен министър първа степен, натоварен да ръководи политическите работи в Министерството на външните работи,

За Великобритания: Н. Пр. лорд Биконсфилд, първи лорд на съкровището и първи министър на Нейно британско величество; Н. Пр. маркиз Солзбъри, министър на външните работи на Нейно британско величество; Н. Пр. лорд Одо Ръсел, английски посланик в Берлин,

За Италия: Н. Пр. граф Корти, министър на външните работи; Н. Пр. граф Де Лонай, италиански посланик в Берлин,

За Русия: Н. Височество княз Горчаков, канцлер на Руската империя; Н. Пр. граф Шувалов, руски посланик в Лондон; Н. Пр. Урби, руски посланик в Берлин,

За Турция: Н. Пр. Александър Каратеодори паша, министър на външните работи; Н. Пр. Мехмед Али паша; Н. Пр. Саадулах бей, турски посланик в Берлин,

които, следвайки предложението на австро-унгарския двор и почина на германския двор, се събраха в Берлин, снабдени с пълномощия, които бяха намерени в добра и надлежна форма.

Понеже съгласието бе щастливо постигнато между тях, те уговориха следните постановления:

Чл. 1. България се създава в самостоятелно трибутарно(4) княжество под върховната власт на Н. В. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция).

Чл. 2. Княжество България ще обхваща следните области:

Границата на север следва по десния бряг на Дунава от старата сръбска граница до една точка на изток от Силистра, която ще бъде определена от една европейска комисия, и оттам ще върви към Черно море на юг от Мангалия, която се дава на Румъния. Черно море образува източната граница на България. На юг границата тръгва от устието на потока, покрай който лежат селата: Ходжакьой, Селямкьой, Айваджик, Кулибе, Сюджулук (Гулице), пресича пряко долината на Луда Камчия, минава южно от с. Белибе, Кеманлък и на север от село Хаджимаале, след като е преминала Луда Камчия на два километра и половина над село Ченге, достига гребена в една точка, разположена между Текенлък и Айдос-Прежда, и върви по него през Карнобат Балкан, Присевица Балкан, Казан Балкан, северно от Котел до Демиркапия. По-нататък продължава по главния гребен на Голям Балкан и върли по него чак до Косица.

Тук тя напуща билото на Балкана, слиза на юг, минава между селата Пирдоп и Душанци и като оставя едното на България, а другото на Източна Румелия, до рекичката Тузлудере следва течението й до вливането й в р. Тополница, после по течението на тая река до сливането й със Смолско дере при селото Петрич, оставяйки на Източна Румелия една ивица, широка 2 километра, над това сливане, следва линията на водораздела, за да се обърне на югозапад към върха Войняк и да достигне по права линия точка 875 на австрийската генералщабна карта.

Граничната линия пресича по права линия горното течение на реката Ихтимандере, минава между Богдина и Караула, достига линията на водораздела, който дели басейните на Искър и Марица, между Чамурлий и Хаджилар, следвайки тая линия през върховете Велина могила, кота 531, Змайлица връх, Шумнатица и достига до административната граница на Софийския санджак между Сивриташ и Чадъртепе.

От Чадъртепе границата се отправя на югозапад, следва водораздела между басейните на реките Места — Карасу, от една страна, и на Струма — Карасу — от друга, по продължението на Родопите, наречени Демиркапия, Искютепе, Кади Мезар Балкан и Айди Гедюк до Капетник Балкан и тук се съединява със старата административна граница на Софийския санджак.

От Капетник Балкан границата минава по водоразделната линия между долините на реките Рилска река и Бистрица и следва предпланината, наречена Воденица планина, после слиза в долината на Струма до сливането й с Рилската река, като оставя селото Бараклий на Турция. Оттук възлиза на юг от селото Железница по най-късия път на билото на Голяма планина при върха Китка и тук стига старата административна граница на Софийския санджак, като оставя обаче на Турция целия басейн на Суха река.

От върха Китка западната граница върви към върха Черни връх през планините Червена ябълка, следвайки старата административна граница на Софийския санджак в най-горната част на басейните на Егри Су и Липница, прехвърля заедно с тая граница Бабина поляна и достига до върха Черни връх.

От Черни връх границата следва водораздела между Струма и Морава през върховете Стрежер, Вилоголо и Междид планина, достига през Гачина, Църна трава, Дорковска планина и Драйница планина, после Дъсчен кладенец, вододела между Горна Сукова и Морава, върви обратно до Стол и се спуща надолу, за да пресече 1000 метра на северозапад (!) от селото Сегуша пътя София — Пирот. Тя възлиза по права линия на Видлич планина и оттук на върха Радочина в планинската верига Коджа Балкан, оставяйки на Сърбия селото Дойкинци, а на България — селото Сенокос.

От върха на планината Радочина границата следва към запад по балканския гребен през Чипровския Балкан и Стара планина до старата източна граница на Сръбското княжество при кулата Смильова чука и оттам по тази стара граница до Дунав, до който се допира до Раковица.

Точното установяване на тази граница ще стане на самото място от една европейска комисия, в която ще бъдат представени великите сили, подписали този договор. Установено е, че:

1. Тази комисия ще вземе предвид нуждите на Н. В. султана да брани балканската граница (северната) на Източна Румелия.

2. Не ще могат да се строят никакви укрепления около Самоков в една околност от 10 километра.

Чл. 3. Българският княз ще бъде свободно избран от народа и ще се утвърди от Високата порта със съгласието на великите сили. Никой член от царстващите домове на великите европейски сили не може да бъде избран за български княз. Ако българският престол някога се опразни, то изборът на нов княз ще стане при същите условия и в същата форма.

Чл. 4. Едно събрание от българските първенци, свикано в Търново, ще изработи преди избора на княз Органически устав на Княжеството. В области, където българите са смесени с турско, румънско, гръцко или друго население, ще трябва да се държи сметка за интересите на тези населения, колкото се отнася до изработването на Органическия устав.

Чл. 5. Основа на публичното право на България ще бъдат следните постановления: разликата във вероизповеданията не може да бъде пречка при упражнение на граждански и политически права на гражданите, заемане на публични служби и държавни длъжности и почести, както и да се занимават с разни занятия и промишлености, в която и да е част на Княжеството. Свободата на вероизповеданието, както и външното упражнение на култа, е осигурено на всички български поданици и чужденци и никакво препятствие не може да има нито при йерархическото устройство на различните вероизповедни общини, нито в техните отношения с духовните им началници.

Чл. 6. Временното управление на България до окончателното изработване на Органическия устав ще се ръководи от един руски императорски комисар. Един турски комисар, както и нарочно изпратени за тая цел консули на великите сили, подписали настоящия договор, ще бъдат натоварени да му помагат, както и да контролират действията на временното правителство. В случай на разногласия между това болшинство и руския имп. комисар или турския имперски комисар в Цариград ще се съберат на конференция представителите на великите сили, подписали тоя договор, и ще се произнесат.

Чл. 7. Временното управление не ще може да се продължи повече от 9 месеца, начиная от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изработи Органическият устав, ще се пристъпи към избор на княз на България, а щом князът стъпи на престола, новата държавна уредба влиза в сила и Княжеството встъпва в пълно уреждане на своята автономия.

Чл. 8. Договорите за търговия и мореплаване, както и всички конвенции и спогодби, сключени по-рано между чуждите сили и Портата и които са в сила днес в Турция, си запазват силата и за Княжеството България и в тях не може да стане никакво изменение спрямо някоя сила, без тая сила да е дала съгласието си. Никакво право за транзит не ще се взема в България за стоките, които минават през Княжеството. Разните народности и търговията на всички сили ще се ползват с пълно равенство. Правата и привилегиите на чуждите поданици, както и правото на консулска защита и юрисдикция, си остават в пълна сила, както са установени от капитулациите и обичаите, докато не се изменят със съгласието на заинтересованата страна.

Чл. 9. Годишният данък, който ще плаща Княжеството на сюзеренния двор, като го брои на банката, която Портата после ще посочи, ще бъде определен после по съгласие между силите, подписали тоя договор, в края на първата година, откак влезе в сила новото устройство. Тоя данък ще се определи въз основа на средния доход от територията на Княжеството. Понеже България ще трябва да поеме част от дълга на Отоманската империя, то при определяне (на) данъка силите ще трябва да се погрижат, щото тази част от дълга, която ще трябва да се прехвърли върху Княжеството, да бъде справедливо съразмерена.

Чл. 10. България замества турското императорско правителство в неговите задължения към компанията Русе — Варна от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор. Уреждането на по-раншните сметки се предоставя на споразумението между Високата порта, правителството на Княжеството и управлението на компанията. Княжество България поема върху себе си също и задължения, които има Високата порта както към Австро-Унгария, така и към Дружеството за използване на железниците в Европейска Турция, по завършването, свързването и използването на железниците, които се намират на нейна територия. Необходимите договори по уреждането на тоя въпрос ще се сключат между Австро-Унгария, Отоманската порта, Сърбия и Княжество България веднага след подписването на мира.

Чл. 11. Турска войска вече не може да има в България. Всички стари крепости ще бъдат съборени на разноски на Княжеството в течение на една година или по-рано, ако това е възможно. Местното правителство ще вземе веднага мерки да ги събори и няма да строи нови. Високата порта ще има правото да разполага по своя воля с военните материали и другите вещи, принадлежащи на отоманското правителство и които ще бъдат оставени в дунавските крепости, изпразнени по силата на примирието от 31 януари, така също и с материалите, които се намират в крепостите на Шумен и Варна.

Чл. 12. Притежателите на имоти, турци или от друга народност, които пожелаят да живеят вън от пределите на Княжеството, могат да си запазят недвижими имоти в Княжеството, като ги дадат под наем или оставят да ги управляват други лица. Натоварва се една турско-българска комисия да реши в срок от две години както всички въпроси за продажба, ползване или употребление на държавните имоти и вакъфите в полза на Високата порта, тъй и всичките въпроси, свързани с интересите на частни лица. Лица, които напускат България, за да пътуват или пребивават в други места на Отоманската империя, се подчиняват на турските закони.

Чл. 13. На юг от Балкана се образува една провинция, която взема името Източна Румелия и остава под пряката политическа и военна власт на Н. И. В. султана, при условия на пълна административна автономия. Тя ще има генерал-губернатор християнин.

Чл. 14. Източна Румелия граничи на север и северозапад с България и обема земите, които се намират в следните граници:

Като се почне от Черно море от точката на вливането на рекичката, по която се намират селата Ходжакьой, Селямкьой, Айваджик, Бели бей, Сюджулук, граничната линия върви по течението на рекичката и на север от Хаджи Махле, след като мине долината на Луда Камчия на 2 1/2 км над село Ченге, достига билото на планината в една точка, разположена между Текенлик и Айдос-Прежда, и следва по това било през Карнобат Балкан, Присевица Балкан, Казан Балкан на север от Котел до Демиркапия. После върви по билото на Големия Балкан по цялата му дължина до върха Косица.

От тази точка западната граница на (Източна) Румелия оставя билото на Балкана, спуща се надолу на юг между селата Пирдоп и Душанци, от които едното остава в България, а другото на (Източна) Румелия, до реката Тузлу дере, върви по течението на тази река до сливането й с реката Тополница, после по течението на тази река до вливането й в Смолското дере при селото Петрич, като оставя на Източна Румелия една ивица земя, широка 2 километра, над това съединение, после възлиза между реките Смолско дере и Каменица, като върви по водораздела, обръща се на югозапад към височината Войняк, за да достигне кота 875 на картата па австрийския генерален щаб.

Граничната линия пресича по права линия горното течение на реката Ихтимандере, минава между Богдина и Караула, поема отново водоразделната линия между Искър и Марица и между Чамурлий и Хаджилар, следва тази линия през върха Велина могила, връх 531, Змайлица връх, Шумнатица и стига до административната граница на Софийския санджак между Сивриташ и Чадъртепе.

Границата на (Източна) Румелия се отделя от границата на България по планината Чадъртепе и следвайки вододелната линия между басейна на Марица и притоците й Места — Карасу и притоците й, взема югоизточна и южна посока през планините Доспатдаг към планината Крушево (точка, от която започва граничната линия на Санстефанския договор).

От планината Крушево границата върви по линията на Санстефанския договор, т. е. е по билото на Черни Балкан (Кара Балкан), върховете Кулаги-Даг, Ешек-Чепелю, Кара-Кулак и Ишиклар, отдето се спуща право към югоизток, за да стигне р. Арда, чието течение следва до една точка при селото Адакале, което остава на Турция.

От тая точка граничната линия се изкачва по хребета Бештепе-Даг, по който върви оттам нататък, сетне пресича Марица в една точка пет километра над моста на Мустафа паша, после се извива на север през водораздела между Демирханлъдере и малките притоци на Марица до Кюделербаир, отдето се отправя на изток през Сакарбаир, оттам преминава долината на Тунджа; отивайки към Буюк-Дервент, тя поема водораздела между притоците на Тунджа на север и тия на Марица на юг до височината Кайбилар, която остава в Изт. Румелия, минава на юг от Старо-Алмалий между басейна на Марица на юг и малките рекички, които се вливат направо в Черно море, между селата Белеврин и Аталъ, следва на север от Каранлък по билото на височините Восна и Зувак по вододела между р. Дука и Карагач Су и стига Черно море в една точка между устията на последните реки.

Чл. 15. Н. И. В. султанът ще има право да брани границите на областта по сухо и по море, като строи крепости на границите й и държи там войски. Вътрешният ред в Изт. Румелия ще се поддържа от една туземна жандармерия, подпомогната от местната милиция. При съставянето на тези две тела, чиито офицери ще бъдат назначавани от султана, ще трябва съобразно с местните условия да се държи сметка за религията на населението. Н. И. В. султанът се задължава в пограничните гарнизони в никакъв случай да не си служи с нередовни войски като черкези и башибозуци. Редовните войски, предназначени за тази служба, не могат по никакъв начин да се преместват по домовете на жителите. Когато преминават областта, те нямат право да преседяват в нея.

Чл. 16. Генерал-губернаторът на областта ще има право да вика турски войски в случай, когато областта е застрашена външно или вътрешно. В тия случаи Портата е длъжна да уведоми представителите на великите сили в Цариград както за решението си да прати войски, така и за нуждата, която е предизвикала това.

Чл. 17. Генерал-губернаторът на Източна Румелия ще се назначава от Високата порта със съгласието на силите и за срок от 5 години.

Чл. 18. Веднага след размяна на ратификациите на тоя договор ще се състави една европейска комисия, която в споразумение с Портата ще изработи устройството на Източна Румелия. Тази комисия ще определи в срок от три месеца властта и правата на генерал-губернатора, както и административното, съдебното и финансовото управление на областта, като се ръководи главно от различните закони на вилаетите и различните предложения, които са направени в осмото заседание на Цариградската конференция (от 1876–1877 г. — бел. съст.). Всички наредби на Източна Румелия ще се възвестят от Високата порта с царски ферман, който ще се съобщи на силите.

Чл. 19. Европейската комисия ще бъде натоварена да управлява в съгласие с Портата финансите на областта, докато се изработи новата организация.

Чл. 20. Договорите, конвенциите и международните съглашения от всякакъв род, сключени или които ще се сключат между Портата и чуждите държави, ще имат за Източна Румелия същата сила, както и за цялата Отоманска империя. Всички права и привилегии, дадени на чужденци в Турция, ще се уважават и в тази провинция. Високата порта се задължава да поддържа в областта общите закони на империята за свобода на вероизповеданието и покровителството на всички религиозни обреди.

Чл. 21. Правата и длъжностите на Високата порта по железниците на Източна Румелия остават непокътнати.

Чл. 22. Руската окупационна армия в България и Източна Румелия ще се състои от шест дивизии пехота и две дивизии кавалерия и няма да надминава числото петдесет хиляди души. Тя ще се издържа за сметка на окупираната земя. Окупационните войски ще запазят сношенията си с Русия не само през Румъния на основание на договора между двете държави, но също така и през черноморските пристанища Варна и Бургас, гдето могат да установят през време на окупацията и необходимите депа. Окупацията на България и на Източна Румелия от руските императорски войски ще трае 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор. Руското императорско правителство се задължава в срок от три месеца след горния да преведе войските си през (Източна) Румелия и да изпразни напълно Княжеството.

Чл. 23. Високата порта се задължава да приложи най-добросъвестно Органическия устав от 1868 г. в остров Крит, като внесе в него необходимите справедливи изменения. Подобни устави, нагодени към местните нужди, с изключение на клаузите за данъците в Критския договор, ще бъдат въведени и в другите части на Европейска Турция, за които в настоящия договор не е предвидено специално устройство. Високата порта ще натовари специални комисии, в които местното население ще бъде широко застъпено, да изработят подробностите на тези нови устави на всяка провинция. Проектите за организация, които ще се изработят от тази комисия, ще се представят за разглеждане на Високата порта, която, преди да издаде необходимите нареждания, за да ги тури в действие, ще трябва да поиска мнението на назначената за Изт. Румелия европейска комисия.

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 275–305.

Учредителен протокол за създаване на Търновския комитет «Единство» и за неговите задачи

29. VIII. 1878 г.

Днес, година 1878, августа 29, ние, отдолу подписаните, събрахме са с цел да размислиме като как можеме да помагаме на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България чрез решението на Берлинския конгрес. Като се взе предвид нещастното положение на нашия народ и особено на нашите братя, оставени под турското владичество, ние решихме, че е наша свята длъжност като българе и деца на едно и също отечество да употребиме сичките от нас зависещи средства за подобрението на това положение, като спомагаме на сънародниците си, които биха се нуждаели от нашата братска помощ. За да има успех нашето дело, ние намерихме за нужно да основем един комитет в града Търново под название «Единство», който да земе отгоре си грижата да работи постоянно за разпространението на своите идеи навред из нашето отечество: чрез составянето на подобни комитети, с които да бъде в сношение, и сичките тия комитети да имат една цел, за постигането на която совместно (согласно) да работят и която да бъде: Единството на всичките българе и улучшението на тяхното днешно положение. Затова ние избрахме в това свое първо събрание в г. Търново за членове на този народен комитет «Единство» следующите лица, които са свързани помежду си чрез единството на мислите: архимандрит Стефан, Стат Антонов, Ангел Попов, Стефан Стамболов, Джорджо Момчев, Георги Живков, Д. П. Иванов, Н. Икономов, Хр. Караминков, Пандил Аврамов, Петър Цоков, Петър Попдимов, Ат. Андреев, Сава Ничев, Георги Попиванов, Любен Каравелов, д-р М. Калпаков, Сава Илиев, Калчо Пасков, Н. Хаджигеорчев, А. Златарски, К. Арабаджиев, Н. Смилов, Ат. Бобев, Сарафов, Дж. Златарски, Г. Киселов, Хр. Попов, Хр. х. Ангелов, Юрд. х. Пенчев, Коста Коев, Хр. Иванов, д-р Д. Сарафов, Ив. Кавалджиев, Тод. Василев, Н. Лазаров, Н. Момчев, Панайот х. Ранков.

Ние, горните членове на този комитет, избрахме помежду си единогласно следующите лица, които да ръководят делата на комитета: архим(андрит) Стефан за почетен председател, Стат Антонова за председател, Цани Гинчев за подпредседател, Н. Икономов за касиер, Петра Попдимова за бухалтер (счетоводител — бел. съст.), С. Стамболова, Д. П. Иванова и Н. Лазарова за секретари. Заседанието се затвори.

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 346.

Кресненско-Разложко въстание

Писмо на Димитър Попгеоргиев до комитета «Единство» в Горна Джумая, с което известява за първия бой на въстаниците от Кресненско-Разложкото въстание

с. Кресна, 5. Х. 1878 г.

Господине Мануиле!

Днес призори отпочна се битка между селяните кресничани, влащани и ощавовци с турците. Турците са заградени в Хановете Креснички, битката се продължава, изпратете десет товари патрони, 3 от капаклий и 7 от мартинки. Не отлагайте ни минутка, нуждата е голяма от патрони.

Поздравявам Ви и съм Ваш Д. Попгеоргиев

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 350.

III. От Освобождението до 1944 година

Из Конституция на българското княжество, приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново

Глава I: За територията на Княжеството

1. Намалявание или уголемявание на територията на Българското княжество не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.

2. Изправяние (на) границите, ако не става в места населени, може да бъде разрешено и от Обикновеното народно събрание (чл. 85, т. 1).

3. Територията административно се дели на окръжия, околии и общини.

Особен закон ще се изработи за наредбата на това административно деление върху начала на самоуправление на общините.

Глава II: Каква е княжеската власт и какви са нейните предели

4. Българското княжество е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.

5. Князът е върховен представител и глава на държавата.

6. На българския княз се дава титлата светлост, а на наследника на престола — титлата сиятелство.

7. Без съгласието на Великото народно събрание българский княз не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава.

8. Лицето на княза е священо и неприкосновено.

9. Законодателната власт принадлежи на княза и на народното представителство.

10. Князът утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони.

11. Князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време. Он раздава военните чинове по закона. Който постъпя във военна служба, дава клетва, че ще да е верен князю.

12. Изпълнителната власт принадлежи князю: всите органи на тая власт действат от негово име и под негов върховен надзор.

13. Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от името на княза. Отношението на княза към тия места и лица се определя чрез особни наредби.

14. Князът има право да смекчава или да отменява наказанията спроти начина, който е определен в правила на криминалното съдопроизводство.

15. Князът има право за помилование в криминалните дела. А правото за амнистия принадлежи на княза заедно с Народното събрание.

16. Изложените в членове 14 и 15 правдини на княза не се простират и на присъдите, по които са осъдени министри за някакво нарушение (на) конституцията.

17. Князът е представител на Княжеството във всичките му сношения с иностранните държави. От негово име и с пълномощие от Народното събрание се свързват с правителствата на съседните държави особни сговори по управлението на Княжеството, за които се изисква участието и съдействието на тия правителства.

18. Наредбите и разпорежданията, които излазят от княза, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе (си) всичката за них отговорност.

Глава III: За местопребиваването на княза

19. Князът е длъжен да се намира постоянно в Княжеството. Ако навреме излазя от него, той си назначава наместник, който докле отсъства княза, ще има правдини и длъжности, определени с особен закон. За излазянето си из Княжеството и за назначението (на) наместника си князът обявява народу чрез прокламация.

20. Наследникът на престола такожде трябва да живее в Княжеството и може да излазя из него само със съгласието на княза.

Глава IV: За герба на Княжеството, за печата и за народното знаме

21. Българский държавен герб е златен коронован лев на тъмночервено поле. Над полето княжеска корона.

22. На държавний печат се изображава гербът на Княжеството.

23. Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят, поставени хоризонтално.

Глава V: За начина, по който ще става престолонаследието

24. Княжеското достойнство е наследствено в мъжка низходяща права линия на първий избран княз. За наследството ще се изработи особен закон.

Глава VI: За пълнолетието на княза, регентството и за настойничеството

25. Царствующий княз и наследникът на престола се считат (за) пълновръстни на 18–та си година.

26. Ако князът встъпи на престола, преди да е достигнал тая възраст, то до пълнолетието му се отрежда регентство и настойничество.

27. Регентството се състои от троица регенти, които се избират от Великото народно събрание.

28. Царствующий княз още приживе да назначи трима регенти, ако наследникът на престола е непълновръстен, но за това се иска съгласието и утвърждението на Великото народно събрание.

29. Членовете на регентството могат да бъдат министри, председателят и членовете на Върховното съдилище или пък лица, които са заемали безукорно тия длъжности.

30. Членовете на регентството при встъпването си в тая длъжност дават във Великото народно събрание клетва, че ще бъдат верни на княза и на конституцията. След това чрез прокламация към народа те обявяват, че начеват да управляват Княжеството в пределите на княжеската власт и от името на княза.

31. Князът, от как достигне пълнолетие и даде клетва, встъпя в управление на Княжеството и за това известява на народа чрез прокламация.

32. Възпитанието на непълновръстний княз и управлението на имота му се поръчва на овдовялата княгиня и на настойници, назначени от Съвета на министрите по съгласие с княгинята.

33. Членовете на регентството не могат да бъдат и настойници на непълновръстний княз.

Глава VII: За встъпването на престола и за клетвата

34. След смъртта на княза наследникът му встъпва на престола и незабавно се разпорежда, за да се свика Великото народно събрание, пред което той дава следующата клетва:

«Кълна се во имя Всемогущаго Бога, че свято и нерушимо ще пазя конституцията и законите на Княжеството и че във всичките си разпореждания ще имам пред очи само ползата и доброто на Княжеството. Бог да ми е на помощ».

Глава VIII: За обдържание на княза и на княжеский дом

35. Народното събрание определява за обдържание на княза и на неговий двор шестстотин хиляди франка на година.

Това количество не може да бъде нито уголемено без съгласието на Народното събрание, нито намалено без съизволението на княза.

36. Народното събрание определява обдържанието на наследника на престола, откак той достигне пълнолетието си.

Глава IX: За вярата

37. Господваща в Българското княжество вяра е православно-християнската от източното изповедание.

38. Българский княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен православната. Само първий избран български княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея.

Глава X: За законите

43. Българското княжество се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в конституцията.

44. Ни един закон не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напред не се обсъди и приеме от Народното събрание, което има право така също и да тълкува неговий истинний смисъл.

45. Приетий от Народното събрание закон се представя на княза за утвърждение.

46. След като се утвърди от княза, законът в пълний си текст трябва да се обнародва.

47. Ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай князът, по представление на Министерский съвет и под обща отговорност на министрите, може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат задължителна сила като закон.

Глава XI: За държавните имоти

51. Държавните имоти принадлежат на Българското княжество и с тях не могат да се ползват нито князът, нито неговите роднини.

53. Държавните имоти се управляват от надлежний министър.

Глава XII: За гражданите на Българското княжество

Дял I: Общи правила

57. Всички български поданици са равни пред закона. Разделение на съсловия в България не се допуща.

58. Титли за благородство и други отличия, също и ордени не могат да съществуват в Българското княжество.

59. На княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие във време на война и само за военни лица.

Дял III: За правото на собствеността

67. Правата на собствеността са неприкосновени.

Дял V: За военната служба

71. Всякой български поданик е длъжен да служи във военна служба по наредений за това закон.

Дял VII: За народното учение

78. Първоначалното учение е безплатно и задължително за всите поданици на Българското княжество.

Дял VIII: За свободата на печата

79. Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите.

Дял IX: За свободата на събранията и за съставяне на дружества

82. Жителите на Българското княжество имат право да се събират мирно и без оръжие, за да обсъждат всякакви въпроси, без да искат по-напред за това дозволение...

83. Българските граждане имат право да съставляват дружества без всякакво предварително решение, стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавний и обществен порядок, на религията и добрите нрави.

Глава XIII: За народното представителство

85. Представителството на Българското княжество се заключава в Народното събрание, което бива:

1. Обикновено.

2. Велико.

Глава XIV: За Обикновеното народно събрание

Дял I: За състава на Обикновеното народно събрание

86. Обикновеното народно събрание се съставя от представители, избирани направо от народа, по един на десет хиляди души от двата пола.

Представителите се избират за три години.

Избиратели са всички граждане, които имат възраст по-горе от 21 години и се ползват от граждански и политически права.

Избираеми за представители са всички български граждане, които се ползват с граждански и политически права и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

Дял II. За свободата на мненията и неприкосновеността на членовете на събранието

93. Всякой член на събранието има право да изказва свободно своето мнение и да дава глас по свое убеждение и съвест.

Никой не може да иска от него за изказаното мнение сметка или да повдига срещу него гонения.

96. Членовете на Народното събрание пет деня до отварянието и през всичкото време, докле траят заседанията, не могат да бъдат затваряни и съдими, освен в случаите, когато они се обвиняват за престъпления, за които се налагат по криминалний закон най-тежки наказания. В тия случае за затварянието трябва незабавно да се яви на Народното събрание, само с разрешението на което може да стане теглението на съд.

Глава XV: Какво има да върши Народното събрание

105. Народното събрание има:

1. Да обсъжда законопроекти според чл. 44.

2. Да обсъжда предложения за държавни займове, за уголемение, намалявание или туряние данъци и всякакви берии, а също и за разхвърлянието и реда на събиранието им.

3. Да опрощава изостанали даждия и всякакви недобрани берии, на които прибиранието се вижда невъзможно.

4. Да обсъжда ежегодний бюджет на приходите и разходите.

5. Да преглежда сметките за разнасяние на сумите, които са назначени по бюджета.

6. Да преглежда сметките на Върховната сметна палата, която е длъжна да му представя подробни изложения за изпълнението на бюджета.

7. Да подига питания за отговорността на министрите.

Глава XX: За Великото народно събрание

Дял I: Какво има да върши Великото народно събрание

140. Великото народно събрание се свиква от княза или от регентството, или от Министерский съвет.

141. Князът свиква Великото народно събрание:

1. За да обсъжда въпроси за отстъпвание или разменявание на някоя част от територията на Княжеството.

Тие въпроси се решават по вишегласие от членовете, които са в събранието.

2. За да измени или прегледа Конституцията.

Решението на тие въпроси изисква вишегласието на две третини от всите членове на събранието.

143. Министерский съвет свиква Великото народно събрание:

1. За избирание (на) нов княз в случай, ако би царствавший княз се помине, без да оставя подиря си наследник. Избиранието става по вишегласие на две третини от членовете, които са в Събранието.

2. За избирание (на) регенти, кога наследникът на престола е непълнолетен.

Избиранието става по вишегласие на членовете, които са в събранието.

Дял II: За състава на Великото народно събрание

144. Великото народно събрание се съставя от представители, избрани направо от народа. Числото на тие представители е равно с двойно число (на) членове(те) на Обикновеното народно събрание, като се вземат по двама представители на всеки десет хиляди жители от двата пола. За реда на изборите ще се издаде особен избирателен закон.

Глава XXI: За върховните правителствени уредби: за Министерский съвет и министерствата

148. Върховните правителствени уредби са:

1. Министерский съвет.

2. Министерствата.

149. Изпълнителната власт под върховний надзор и ръководство на княза (чл. 12) принадлежи на министрите и на техний съвет.

150. Министерский съвет (се) състои от всичките министри. Един от тях, по избор от княза, назначава се за председател на съвета.

151. Освен общите длъжности в обикновено време, на Министерский съвет в някои долуспоменати случае се присвояват тия права и длъжности:

1. Кога се случи да се помине княза без наследник, Министерский съвет поемва управлението на Княжеството и вътре в един месец (време) свиква Великото народно събрание за избирание на нов княз.

2. Министерский съвет поемва управлението на Княжеството и тогава, когато князът при смъртта си не отреди регентство. Великото народно събрание за избирание (на) регенти трябва да бъде свикано такожде в един месец (т. 1).

3. Ако подир смъртта на княза овдовялата княгиня остане непразна, то докле тя роди, управлението на Княжеството принадлежи на Министерский съвет.

4. Ако би да се помине някой от регентите, то Министерский съвет свиква Великото народно събрание, за да избере нов регент на мястото на починалий, по определений в т. 2.

152. Министрите се назначават и уволняват от княза.

153. Министрите са отговорни пред княза и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат, и лично за всичко, което той е извършил по управлението на поверената нему част.

155. Народното събрание може да предава министрите на съд за измяна на Отечеството или на княза, за нарушение (на) конституцията, за предателство или някаква вреда, причинена на Княжеството за лична полза.

156. Предложенията за предаване (на) министър на съд трябва да станат писмено и да съдържат едно по едно всичките обвинения и да са подписани най-малко от една четвъртина от членовете на Народното събрание.

157. За да се предаде министър на съд, изискват се гласовете на две третини от присъствующите членове.

158. Министрите се съдят от особен държавен съд, на който съставът ще бъде определен по особен закон.

160. Изпълняванието на законите се поръчва на върховни управителни уредби, които се наричат министерства.

161. Министерства има шест:

1. Министерство на външните работи и вероизповеданията.

2. Министерство на вътрешните работи.

3. Министерство на народното просвещение.

4. Министерство на финансите.

5. Министерство на правосъдието.

6. Военно министерство.

Български конституции и конституционни проекти. Съставители: В. Методиев и Л. Стоянов. С., 1990, с. 20–36. Със съкращения.

Из Органическия устав на Източна Румелия, приет на 14 април 1879 г. в Пловдив

Глава I: Публично право на Областта

Чл. 1. Източна Румелия е област, турена под прямата политическа и военна власт на Н. В. султана, в условията на административна автономия.

Чл. 2. Границите на Областта са тия, които е определил 14–й член на Договора, сключен в Берлин, 1/13 юлия 1878, между Н. В. Османский цар, Н. В. Германский цар, крал пруский, Н. В. Австрийский цар, крал чесский и пр. и Апостолический маджарский крал, председателя на Французката република, Н. В. кралицата на Съединеното кралство на Великобритания и Ирландия, царица индийска, Н. В. Италианский крал и Н. В. Всероссийский цар, с оправките, които излизат от чертежа, който направи Европейската комисия за определение на границите.

Чл. 3. Н. В. султанът ся грижи за забраната (защитата — бел. съставителите) на границите на Областта по сухо и по море, съобразено с наредбите на чл. 15 и 16 от горезабележений договор.

Турски войски няма да влазят в Областта, освен в случаи и под условия, показани в речените членове.

Чл. 4. Ни за забраната на границите, ни за пазението на вътрешний порядък в Областта (чл. 3, алинея 2) няма да бъдат употребени нерядовни войски, като башибозуци и черкеси.

Чл. 5. Нигде по Областта не бива да ся заселят черкеси.

Чл. 6. Военната служба в Областната милиция е задължителна за всички туземци на Източна Румелия, в условията, определени в глава XII от настоящий устав.

Чл. 7. Н. В. султанът ся представлява в Областта от един главен управител християнин, когото той назначава за петгодишен период, с пристаяние (съгласие) на силите, които са подписали казаний вече Берлинский договор.

Главний управител назначава, с одобрението на Н. В. султана, директорите на административните служби, съдиите на Върховното съдилище, както и окръжните управители (префекти)...

Н. В. султанът назначава началниците и върховните офицери на милицията и на стражата (жандармерията)...

Чл. 8. Правдата (правосъдието — бел. съст.) в Източна Румелия ся дава в име на Н. В. султана.

Чл. 9. Н. В. султанът има право за милост (помилване — бел. съст.) и право за прошка (амнистия) в Източна Румелия.

Чл. 10. В Източна Румелия има учредено Областно събрание, съставено най-паче от избрани членове, облечено, задружно с главний управител, с правото да законополага върху работи, които подлежат на неговото ведомство.

То назначава в предвидените в глава V форми един Постоянен комитет, който служи като административен съвет на главний управител.

Областните закони ся подлагат за утвърждение на Н. И. В. султана от главния управител.

Чл. 18. Законна монета на Областта е златната монета на Царството (Османската империя — бел. състав.).

Чл. 20. Международните договори, сговори и спогодби, от каквото естество и да са, които са сключени или има да ся сключат между Портата и чуждите сили, прилагат ся в Източна Румелия, както и в цялото турско царство. Волностите и привилегиите, които са придобити на чужденци, каквото и да им е условието, щат ся почитат в тая Област.

Чл. 22. Главните язици на страната (Областта — бел. съст.) турский, българский и гръцкий ся употребяват в Областта от властите и от частните лица в сношенията им с властите по следующите правила:

Административните и съдебните власти на окръзите, околиите и общините за своите актове, решения, взаимнописания и обнародвания употребляват язика на населението, което има относително болшинство, в който случай язикът на това меншество се употреблява съвокупно с язика на болшинството.

Централните и окръжните административни и съдебни власти за взаимнописанието си с властите, които им са подчинени, употребляват язика, който се говори от болшинството на населението в окръжностите на казаните подчинени власти.

Турский е официален язик на властите на Източна Румелия на сношенията им с Високата порта и с другите части на Царството.

Глава II: Права на гражданите

Чл. 23. Всички османски поданици, родени в Източна Румелия, и всички ония, които са ся намерили заселени в нея преди 1–й януария 1877, имат право на туземство (поданство — бел. съст.) в тая Област.

Чл. 28. Всякой си изповяда свободно своята вяра и намира у властите еднакво покровителство, за да си върши богослужението.

Чл. 30. Личната свобода е уздравена. Никой не може да бъде гонен, запрен, затворен или подчинен на някое ограничение в свободата си освен в случаи, предвидени от закона, и във форми, които той предписва.

Чл. 33. Жилището на всякой жител на Източна Румелия е неприкосновено. Не е дозволено да влиза в него никоя власт, освен по форми и в случаи, предвидени по закона.

Чл. 36. Всички имоти (собствености) са неприкосновени.

Чл. 38. Учението е свободно.

Чл. 40. Свободата на печата е посвятена.

Предварителна цензура не може да бъде установена.

Чл. 41. Жителите на Източна Румелия имат право да ся събират мирно и без оръжия, като ся съображават със законите, които могат наряди как да ся върши това право, без да го подчиняват на някакво предварително дозволение.

Глава III: За главний управител

Чл. 44. Главний управител е представител на Н. В. султана в Областта.

Той е облечен с изпълнителната власт.

Той участва в изработването на областните закони по начините и в пределите, които са определени от настоящий устав.

Чл. 49. Главний управител има право да вика османските войски, съобразно с член 16 от Берлинский договор, когато мисли и изяви под своя отговорност, че вътрешното или вънкашното спокойствие на Областта ся намира заплашено.

Чл. 51. Главний управител като глава на изпълнителната власт бди и ся грижи за пазението на Органический устав, за изпълнението на законите, за поддържанието на порядъка и за общественото спокойствие.

Той назначава съдиите, чиновниците, служещите и агентите от съдебний ряд и от административний ряд в Областта, освен ония, на които назначението е запазено за Н. В. султана...

Чл. 52. Главний управител разполага с милицията и със стражата и назначава техните подчинени офицери според нарядбите на глава I, чл. 7.

Чл. 53. Главний управител свиква избирателите за избранията на членовете на Областното събрание и за общинските избрания (избори — бел. съст.). Той свиква също Областното събрание и прогласява затварянието на сесиите му, както е казано всичко в глава V, чл. 86 и 87.

Глава IV: За централното управление на Областта

Чл. 56. Административните служби на Областта ся въртят и управят от шестима главни администратори, които са:

1. Главний секретар, директор на вътрешните работи.

2. Директорът на правосъдието.

3. Директорът на финансите.

4. Директорът на земеделието, на търговията и на общите градежи.

5. Директорът на народното просвещение.

6. Заповедникът (комендант) на милицията и на стражата (жандармерията).

Чл. 57. Шестте главни администратори правят тайний (приватний) съвет на главний управител.

Глава V: За Областното събрание

Чл. 68. Областното събрание се съставя (състои — бел. съст.):

1. От членове по право.

2. От членове, избрани от населението.

3. От членове, назначени от главний управител.

Чл. 69. По право членове на Областното събрание са:

1. Мюфтият, духовните началници на пятте религиозни християнски общества и главният раббин, който съди в главний град на Областта.

2. Председателят на Върховний съд.

3. Председателят на Върховното съдилище за административни разпри.

4. Главний контролер на финансите.

Чл. 70. За да може да бъде някой избран или назначен (за) член на Областното събрание, требува да ся радва на румелийско туземство и да има местожителството си в Областта.

Чл. 71. Избираемите членове на Областното събрание ся избират с прямо и тайно гласоподавание. Тия са на брой 36 и на през две години ся подновяват по наполовина.

Чл. 74. Назначените от главний управител членове на Областното събрание са на брой десят.

Тия членове трябува да ся изберат доколкото ся може от следуйщите три категории: измежду стоте най-лични земевладелци, търговци и промишленици (industriels) в Областта; измежду чиновниците на Гражданското управление и съдиите; измежду гражданите, които вършат някое свободно занятие и си имат на ръце било диплома на доктор, издадена от някое високо училище, което стои на еднаква степен с университетите.

Чл. 75. За да бъде някой избирател, требува:

1. Да ся радва на румелийско туземство.

2. Да е на възраст двадесет и една година завършени.

3. Да има местожителството си в Източна Румелия.

4. Да влада на някой недвижим имот или да е син на баща и на майка, които владат таков имот, или да е глава на някое търговско или промишлено заведение.

Чл. 81. За депутати на Областното събрание са избираеми всички избиратели на възраст 25 години завършени.

Чл. 99. Областното събрание разглядва законопроекти, които са от негово ведомство, съобразно с чл. 13 на гл. 1, и които му се представят от главний управител.

Чл. 104. Постоянний комитет се съставя от 10 титулярни члена и от 3 члена заменяющи.

Чл. 107. Постоянний комитет уряжда работите, които му ся пращат от Областното събрание в границата на пълномощието, което му е дадено.

Той дава мнението си на главний управител върху всички въпроси, които той му подложи или върху които той мисли, че требува да призове вниманието му в полза на Областта.

Постоянний комитет има право да предлага на Областното събрание да тури под съд всякой чиновник на Източна Румелия за престъпление против публично нещо.

Той приготовлява и представя на събранието доклади както върху проекта на бюджета и върху сметките, така и за всичките свои работи.

Глава VI: Подразделения на Областта и тяхното управление

Чл. 108. Източна Румелия е разделена на шест окръга (департамента) и на двадесет и осъм околии (кантони).

Чл. 109. Главни градове на окръзите са: Пловдив, Татар Пазарджик, Хаскьой (Хасково — бел. съст.), Ески Загора (Стара Загора — бел. съст.), Сливен и Бургас.

Чл. 111. Околиите ся разделят на градски и селски общини, от които всяка си има своя земска околност.

Ние, комиссари на силите, които подписахме договора, сключен в Берлин на първий (тринадесятий) юлия хилядо и осемстотин и седемдесят и осма година, обявлявами, че уставът, на който разпорежданията предшествуват, ся е изработил и гласувал от нас съгласно (с) член 18 на речений договор.

За уверение на това ние подписахми настоящий устав и го подпечатахми с нашите печати.

Цариград, 14/26 априлия 1879

Подписан (от): Асим, Абро, Брауншвейг, Каллей, Ринг, Х. Дръмонд-Волф, Вернони, Церетелев

Органический устав на Източна Румелия. Пловдив, 1879, с. 5–135. Със съкращения.

Възвание на Негово Височество Българский княз

Ний, Александър I с Божията милост и волята Народна Княз на България

Обявляемы на доблестнийт българский народ:

Като положихмы определената в член тридесет и четвъртий на Конституцията клетва на Българский княжески престол. Всичките Ни мисли и стремления са обърнати към една цел: да ся трудим за доброто и благоденствието на народът, който Ни е поверил съдбите си.

Всевишният да Ни помага в това.

Издаден в град Велико Търново на дведесет и седмий ден(5) Юния в лето от Рождество Христово тисяща(6) (xиляда) осемстотин седемдесет и девето и от Нашето княжение първо.

На първообразното подписано: АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, брой 1, 28 юли 1879 г.

Съставът на първото българско правителство

Указ № 1, 5 юли 1879 г.

Съгласно статиите(7) 150, 152 и 161 от Конституцията на Българското княжество постановихме и постановяваме:

1. Да назначим г-на Т. С. Бурмова за министър на вътрешните дела; същий привременно (ad interim) ся натоварва с управлението на Министерството на просвещението; г-на М. Д. Балабанова за министър на външните дела и на изповеданията; генерал-майор П. Д. Паренсова за воений министър; г-на Г. Д. Начовича за министър на финансите; г-на Д. П. Грекова за министър на правосъдието.

2. Да назначим г-на Т. С. Бурмова, министър на вътрешните дела, за председател на Министерский съвет.

Издаден в Нашия дворец в София на 5 юлий(8) 1879 г.

Държавен вестник, бр. 1, 28 юли 1879 г.

Съставът на правителството на епископ Климент

Указ № 334, 24 ноември 1879 г.

Съгласно със статиите 150, 152 и 161 от Конституцията постановихме и постановяваме:

1. Да назначим Негово Преосвещенство Епископа Климента Браницкий за министър на просвещението.

2. Да назначим г-на Д. Грекова за министър на правосъдието; същий привременно ся натоварва с управлението на Министерството на вътрешните дела.

3. Да назначим г-на Г. Д. Начовича за министър на външните дела; същий привременно ся натоварва с управлението на Министерството на финансите.

4. Да назначим Негово Преосвещенство Епископа Климента Браницкий, министър на просвещението, за председател на Министерский съвет.

Издаден в Нашия дворец в София на 24–ий ноемврий(9) 1879 г.

Държавен вестник, бр. 15, 1 декември 1879 г.

Правителство начело с Драган Цанков

Указ № 134, 26 март 1880 г.

Съгласно със статии 150, 152 от Конституцията на Българското княжество постановихме и постановяваме:

1. Да назначим г-на Драгана Цанкова за министър на външните дела и изповеданията и за председател на Министерский съвет.

Издаден в Нашия дворец в София на 26–й март 1880 г.

АЛЕКСАНДЪР

Указ № 135, 26 март 1880 г.

Съгласно със статии 150, 152 от Конституцията на Българското княжество и по предложение на председателя на Нашия Министерски съвет постановихме и постановяваме:

1. Да назначим: г-на Г. Тишева за министър на вътрешните дела; г-на И. Гюзелева за министър на народното просвещение; г-на П. Каравелова за министър на финансите; г-на Хр. Стоянова за министър на правосъдието.

Издаден в Нашия дворец в София на 26–й март 1880 г.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 36, 29 март 1880 г.

Закриване на губерниите в Княжество България

Предложение, прието от Народното събрание

1. Губерниите се уничтожават и всичките техни учреждения се затварят.

2. От съществуващите 31 окръзи, следующите 10: Самоковский, Дъбницкий, Радомирский, Белоградчикский, Никополский, Габровский, Еленский, Осман-Пазарский, Балчикский и Х. Оглу-Пазарджикский, се уничтожават и се присъединяват към съседните, именно: Самоковският към Софийския, Дъбницкият (Дупнишкият — бел. съст.) и Радомирският към Кюстендилския, Белоградчикският към Видинския, Никополският към Плевенския, Габровският към Севлиевския, Еленският към Търновския, Осман-Пазарският към Ески-Джумайския, Балчикският и Х. Оглу-Пазарджикският към Варненския.

3. Окръзите, както увеличените чрез присъединението на уничтожените, тъй и остающите в досегашний си вид се пренаричат окръжия и се поставят в непосредствена зависимост от висшето правителство.

4. Окръжията: Софийско, Видинско, Търновско, Русенско и Варненско, са първостепенни; Кюстендилско, Шуменско, Силистренско, Разградско и Ески-Джумайско — второстепенни, а останалите: Трънско, Берковицко, Ломско, Оряховско, Вратчанско, Орханийско, Ловчанско, Плевенско, Свищовско, Севлиевско и Провадийско — третостепенни.

5. Административно-полицейското и земско-стопанското управление в окръжията остават същите и действат според досегашните правила, приравнително към настоящий закон и в пределите на конституцията.

6. Окръжията се разделят на околии.

7. Околиите имат население 20 — до 40 000 жители и се подразделят на първостепенни и второстепенни.

8. Първостепенни са всички ония, на които седалищата са в седалищата на днешните уничтожени окръзи, а второстепенни — всичките, които ще се образуват отново.

9. Числото и пределите на околиите ще ся определят от Министерский съвет.

Утвърдено с княжеский указ от 23–й май 1880 г. под № 226.

Министър на вътрешните дела: Г. Тишев

Държавен вестник, бр. 45, 28 юни 1880 г.

Правителство начело с Петко Каравелов

Указ № 734, 28 ноември 1880 г.

Съгласно със ст. 150 и 152 от Конституцията на Българското княжество постановихме и постановяваме:

1. Да назначим наший министър на финансите г-н П. Каравелов за председател на Министерский съвет.

Издаден в Нашия дворец в София на 28 ноемврий 1880 г.

АЛЕКСАНДЪР

Указ № 735, 28 ноември 1880 г.

Съгласно със ст. 151, 152 и 161 от конституцията на Българското княжество и по предложение на председателя на Министерский съвет постановихме и постановяваме:

1. Да назначим наший министър на финансите за привремен министър на правосъдието; г-на Д. Цанкова за министър на вътрешните работи; г-на Н. Стойчева за министър на външните работи и изповеданията и г-на П. Славейкова за министър на просвещението.

Издаден в Нашия дворец в София на 28 ноемврий 1880 г.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 93, 17 декември 1880 г.

Из прокламация на княз Александър I във връзка със суспендирането на Търновската конституция

Българе!

Две години вече стават от как Богу бе угодно да ми връчи съдбините на България, чрез единодушний избор на нейния народ. По съвета и настояванието на нашия Освободител и Мой Вуйка цар Александър II, но не без колебание и строго самоизпитание, Аз реших да преклоня глава пред волята на Божията промисъл и да доведа България до определената й от историята задача.

Приех убо управлението на Княжеството и работих за него с пълната прямота на Своя характер. В продължение на две години Аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на Княжеството; но за зла участ надеждите Ми се осуетиха. Днес Отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намерва в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето му.

Българе! Аз положих клетва пред конституцията. Държал съм клетвата Си и ще я опазя до край. Но тази клетва, като изисква «да пазя свято и нерушимо конституцията и законите на Княжеството», Ми налага «да имам пред очи във всичките Си разпореждания само ползата и доброто на Княжеството».

За ползата и доброто, прочее, на Княжеството Аз считам Своя свещена длъжност да обявя най-тържествено пред народа Си, че днешното положение на работите в Княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.

Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, Аз реших:

да свикам в най-непродължително вpeмe Великото народно събрание — върховний орган на народната воля, — за да му обявя моето последно решение и да му предам с короната наедно (и) съдбините на българский народ...

Само ако Великото народно събрание узакони ония необходими за управлението на страната условия, отсъствието на които е основната причина на днешното безизходно положение, само тогава мога да остана на българский престол и да нося тежката отговорност пред Бога и пред потомството.

В противен случай Аз съм решен да се откажа от княжеский престол със съжаление, но с дълбоко убеждение, че докрай съм изпълнил длъжността Си.

Издадено в Нашия дворец в София на двадесет и седмий априлий от хиляда и осемстотин и осемдесет и първа година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 26, 29 април 1879 г.

Правителство начело с генерал Ернрот

Указ № 287, 27 април 1881 г.

Съгласно със статиите 150, 152 и 161 от конституцията постановихме и постановяваме:

I. Да натоварим нашия военен министър генерал Ернрот, председател на Министерский съвет, с управлението на Министерството на вътрешните работи.

II. Да назначим Г. П. Стаматова за министър на правосъдието.

III. Да назначим Г. Желязковича за министър на финансите.

Издаден в нашата столица София на 27 априлий 1881 г.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 26, 29 април 1881 г.

Указ № 298, 27 април 1881 г.

Съгласно със статиите 150 и 152 от конституцията постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия военен министър генерал Ернрот за председател на Министерский съвет.

Издаден в Нашата столица София на 27 априлий 1881 година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 27, 2 май 1881 г.

Назначаване на «чрезвичайни комисари» в княжеството

Указ № 312, 1 май 1881 г.

По предложение на нашият управляющ министър на вътрешните работи, представено нам с доклада му от 1–й мая под № 3225, постановихме и постановяваме:

1.

Във всякоя от долупоказаните пет области да се назначат във вид на временна мярка по един наш чрезвичаен комиссар, а именно:

а) В Югозападната област (окръжия: Кюстендилско-Трънско и Орханийско) — подполковник Котелников;

б) в Горнодунавската (окръжия: Видинско, Лом-Паланско, Оряховско, Вратчанско и Берковско) — подполковник Ремлинген;

в) в Централната (окръжия: Плевенско, Ловчанско, Севлиевско и Търновско) — майор Кащалинский;

г) в Долнодунавската (окръжия: Свищовско, Русенско, Разградско и Силистренско) — подполковник Логвенов;

д) във Въсточната (окръжия: Варненско, Провадийско, Шуменско и Ески-Джумайско) — полковник Боборикин.

2.

Нашите чрезвичайни комиссари действат като органи на председателя на Министерский съвет генерала Ернрота, на основание нам наставления.

Държавен вестник, бр. 27, 2 май 1881 г.

Специалните пълномощия, поискани от княз Александър I

Из «писмо» на княз Александър I до председателя на Министерския съвет

Драгий ми министре!

Съгласно с прокламацията от 27 априлий провождам Ви тука приключени членовете, които определят пространството на извънредните пълномощия, които сматрям като необходими условия за съдействованието на едно правителство под моето водителство и за турянето на по-добър ред в обществените (публичните) дела на страната...

Понеже мнението на страната има всичкото потребно време да ся осветли върху значението на притворените при това членове, за което нещо аз разумявам да ся не прави никаква спънка от страна на правителството, аз съм решен да поискам от събранието чисто и просто едно вотиране, че то или утвърждава трите члена, каквото са изцяло и наедно, или предпочита отричанието ми от престола...

I

На българский княз Александра I ся дава извънредно пълномощие за седем години.

Негово Височество ще може вследствие на това да издава укази, с които да ся създават нови учреждения (Държавен съвет), да ся ввождат подобрения във всичките клонове на вътрешното управление и да ся обезпечава на правителството редовното извършвание на неговата служба.

II

Тая годишнината обикновена сесия на Народното събрание ся отлага. Бюджетът, който е вотиран за текущата година, ще има сила и за следующата.

III

Негово Височество княз Александър има право преди изтичането на седемте години да свика Великото народно събрание с единствена и нарочна цел да ся прегледа конституцията въз основание от създадените учреждения и от придобитий опит.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 30, 13 май 1881 г.

Състав и функции на Държавния съвет, учреден от княз Александър I

Из устав на Държавния съвет

1. Държавний съвет съставляват: а) министрите, б) лица, назначени от княза, в) лица, избрани от народа.

2. Освен тия лица в Държавний съвет ще има като постоянен член и един архиерей, по избрание от архиереите в Княжеството.

3. Министрите могат да заседават със съвещателен глас в общите събрания на Държавний съвет. Решающ глас всеки един от тях може да има само по въпроси, които се отнасят до тяхното (в текста: неговото — бел. съст.) ведомство.

4. Архиереят заседава със съвещателен глас в общите събрания на Държавний съвет всеки път, когато пожелае. С решающ глас он заседава само тогава, когато се разискват въпроси, които засягат гражданските отношения на господствующето в Княжеството вероизповедание. В такива случае присъствието на архиерея в Държавний съвет, е необходимо.

5. Лицата, които се назначават от княза, ще бъдат на брой четири.

6. Числото на ония лица, които се избират от народа, ще е осем.

Забележка: В случай на необходима нужда съставът на Държавний съвет може да се увеличи.

7. Избираемите от народа членове се избират с двустепенни избори по начин, който се определява от особен правилник.

8. Избираемите за Държавний съвет членове трябва да имат следующите качества:

а) да са или български поданици, или родом българе;

б) да имат не по-малко от 30 години;

в) да са служили непорочно в Княжеството като министри, дипломатически агенти, председателе, членове или прокурори на Върховний касационен съд, губернатори, вицегубернатори или председателе на бившите губернски административни съвети, председателе на апелативните съдилища;

г) да са изпълнявали други някои държавни или обществени длъжности, след като са свършили някое високо учебно заведение.

10. Избираемите членове ще се подновяват по наполовина чрез всеки три години. Лицата, които има да се подновяват в края на първите три години, ще се определят по жребие. Ония, които излазят, могат отново да се изберат.

11. Назначението на членовете, наименовани от княза, трае три години, след което те пак могат да бъдат назначени.

12. Из помежду от наименованите от княза или избраните от народа членове на Държавний съвет князът назначава председателя и подпредседателя на съвета.

14. Членовете на Държавний съвет не могат да бъдат избрани за представителе в Народното събрание; също не могат да занимават (заемат — бел. съст.) никакви други държавни или общински служби със заплата.

19. Държавний съвет има:

а) да представя мнения по всичките въпроси, които му предлага правителството;

б) да изготовлява и обсъжда предварително всички законопроекти, които има да се внесат в Народното събрание, според Манифеста от 1 юлий 1881 г.;

в) да изработва всички финансови законопроекти, които би се поискали от Народното събрание, и да дава мнение върху всички ония законопроекти, които това събрание би му препроводило;

г) да изготовлява и обсъжда законопроектите, които князът по дадените му на 1 юлия 1881 г. от Великото народно събрание пълномощия намери за потребно да обнародва, без да ги вносва в Народното събрание;

д) да обсъжда всички административни правилници;

е) да се изказва в последня инстанция върху административните препирни;

ж) да решава въпроси за даване под съд (на) длъжностни лица, които се назначават на служба с княжеский указ, освен лицата от съдебното ведомство;

з) да представя на княза случаете, в които се нарушават основните закони на Княжеството.

Утвърден от княз Александър на 14 септември 1881 г.

Държавен вестник, бр. 67, 16 септември 1881 г.

Първият състав на Държавния съвет

Из указ № 1077, 31 декември 1881 г.

Вследствие на нашия манифест от 14–й септемврий 1881 година и вследствие на придобитий резултат от станалите избори на 1–й ноемврий 1881 г. за кандидати на Държавний съвет постановихме и постановяваме:

I. На основание параграфи 9 и 12 от устава на Държавний съвет да назначим Теодора (Тодор — бел. съст.) Икономова за председател и Димитрия Грекова за подпредседател на Държавний съвет и

Теодора (Тодор — бел. съст.) Бурмова,

Марка Балабанова,

Никола Даскалова,

Марин Дринова,

Йордана Теодорова,

Евлогий Георгиева

за членове на същий съвет.

II. На основание параграф 5 от горепоменатий устав да назначим

Георгий Шопова,

Никола Михайловски,

Георгий Тишева,

Хаджи Мехмед Али

тоже за членове на Държавний съвет...

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 100, 31 декември 1881 г.

Прекратяване Режима на пълномощията

Прокламация на княз Александър I

Ний Александър I, с Божията милост и народната воля обявяваме на всичките наши верноподанни, че в постоянното си желание за доброто на нашето Отечество и предвид, че заседающето в този час III Обикновено народно събрание в отговора на престолното наше слово ни поднесе единогласно верноподаническата си молба, Ние възстановяваме приетата от Търновското Учредително народно събрание конституция, като приканваме настоящото събрание, на което извънредната сесия обръщаме в обикновена законодателна, да се произнесе върху измененията, които трябва да претърпят глава XIII и глава XIV, дял I на тая конституция относително до народното представителство.

Единодушието, с което народните представители ми заявиха молбата за изкарвание на Отечеството от днескашното трудно положение, ми дава пълна вяра, че всичките наши верноподанни ще последват доблестния пример на патриотизъм, който показаха народните представители, и като забравят всичките досегашни недоразумения и ненависти, ще ми дадат своето патриотическо съдействие за трайното организуване на страната.

Издаден в Нашата столица София на 6 септемврий 1883 година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 96, 8 септември 1883 г.

Ново правителство начело с Драган Цанков

Указ № 719, 7 септември 1883 г.

Ний Александър I, с Божията милост и народната воля княз на България, постановихме и постановяваме:

I. Да назначим Драган Цанков за председател на Министерский съвет и министър на вътрешните работи.

Григория Начовича за министър на финансите,

Марка Балабанова за министър на външните работи и изповеданията,

Тодора Икономова за министър на общите сгради, земеделието и търговията,

д-р К. Стоилова за министър на правосъдието и

д-р Моллова за министър на народ. просвещение...

Държавен вестник, бр. 96, 8 септември 1883 г.

Съединение на Източна Румелия с Княжество България

Възвание на Българския таен централен революционен комитет

Братия!

Часът на нашето съединение удари!

Чуждото румелийско правителство, което ни тежи от шест години, е съборено.

На негово място е провъзгласено съединението ни с Княжество България под скиптъра на Негово Височество княз Александър I.

Граждани!

Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България, да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело, като пазите най-строго общий ред и тишината.

Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си позволи някакво насилие и грабеж, особено ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защитава като свои братия.

Офицери и солдати!

Синове на България! Тайний комитет ви обажда да наведете глава под гордий български лев и пред величието на християнството — кръста. Против кого и за кого ще се биете вие?

Помнете, синове на България, че не служите за позор и унижение под полумесеца, под байряка на нашите петстотингодишни мъчители!

Благоговейни духовни пастири!

Вие, които сте пазили и крепили България цели петстотин години, подигнете кръста Спасителен и благословете святото ни дело — СЪЕДИНЕНИЕТО.

Дордето просветена Европа припознае нашето народно и свято дело, дордето войските на Н. В. Александър I завземат Тракия, избира се Временно правителство, което ще да разпорежда и управлява всичко.

Нему е длъжен да се покорява всеки.

Нека Бог и нашите мишци ни са на помощ!

Напред!

ПЛОВДИВ, 5 септемврий 1885 г.

ОТ КОМИТЕТА

Съединението. Спомени. Съставители: Елена Стателова и Радослав Попов. С., 1985, с. 1–3.

Прокламация на княз Александър I до българския народ

Ний Александър I, с Божията милост и народната воля, княз на Северна и Южна България.

Да бъде известно на моя любезен народ, че на 6 того жителите на така наречената Източна Румелия след свалянието на тамошното досегашно правителство и избиранието на друго привременно, обявиха съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно мя прогласи за княз и на тая област.

Като имам предвид благото на българский народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането на историческата му задача, аз признавам съединението за станало и приемам от сега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България.

Като приемам управлението на тая българска област, аз обявявам, че живота, имота и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазванието на реда и тишината са взети всичките потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва с всичката строгост на закона.

Надявам се, че любезния ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава радост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие за заякчаванието на святото дело — съединението на двете български области в една държава, и ще бъде готов да направи всичките жертви и усилия за запазвание на единството и независимостта на милото ни Отечество.

Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!

Издаден в старата българска столица Велико Търново днес, на осмий септемврий хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 92, 8 септември 1885 г.

Сръбско-българска война от 1885 година

Прокламация на княз Александър I за приемане на обявената от Сърбия война

Правителството на съседния нам сръбски народ, водимо от лични и егоистически цели и желающе да осуети святото дело — съединението на българския народ в едно цяло, днес, без всякой законен и справедлив повод, е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земята ни. С голямо прискърбие ние чухме тая печална вест, защото никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братия ще дигнат ръка и ще почнат една братоубийствена война в тия трудни времена, които преминават малките държави на Балканский полуостров, и така безчеловечно и безразсъдно да се отнесат към своите съседи, които, без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и похвално дело.

Като оставям върху сърбите и правителството им всичката отговорност за братоубийствената война между двата братски народа и лошите последствия, кои го би могли да сполетят и двете държави, ние обявяваме на своя любим народ, че приехме прогласената от сърбите война и дадохме заповед на нашите храбри и юначни войски да почнат действията си срещу сърбите и мъжки да защитават земята, честта и свободата на българский народ.

Нашето дело е свято и надяваме се, че Бог ще го вземе под своята защита и ще ни даде нужната помощ, за да възтържествуваме и победиме вразите си. Като сме уверени, че нашият любим народ ще се притече да ни поддържи в трудното, но свято дело (защитата на земята ни от нахлуванието на неприятеля) и че всеки българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето Отечество и свобода, призоваваме Всевишняго да пази и покровителствува България и да ни помага в трудните и усилни времена, които преминава страната ни. Нека Всевишний Господ Бог да ни бъде на помощ.

Издаден в г. Пловдив на вторий ноемврий хиляда осемстотин и осемдесет и пета година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бp. 109, 2 ноември 1885 г.

Договор за мир, сключен между Турция, Сърбия и България, подписан на 3 март 1886 г. в Букурещ

Н. И. В. султанът, император на отоманите, в качеството си на сюзерен на Българското княжество, Н. В. сръбският крал и Н. Височество българският княз, въодушевени от еднаквото желание да възстановят мира между Сръбското кралство и Българското княжество, снабдиха за тая цел със свои пълномощия.

От една страна:

Н. И. В. султанът: Абдуллах Маджид паша, румелийски бейлербей, директор на печата в Императорското Министерство на външните работи, награден с ордена «Османие», трета степен и с ордена «Меджедие», четвърта степен и пр., като първи делегат;

Негово Височество българският княз; господин Иван Евстратиев Гешов, управител на Българската народна банка и пр., като втори делегат, чийто избор бе одобрен от Н. И. султана.

И от друга страна:

Н. В. сръбският крал: господин Чедомил Миятович, негов извънреден пратеник и пълномощен министър в Лондон, командьор на кралския орден «Белия орел», офицер на кралския орден «Таково» и пр., които след като съобщиха своите пълномощия и ги намериха в добра и надлежна форма, се съгласиха върху това, което следва:

Мирът е възстановен между Сръбското кралство и Българското княжество от деня на подписване на настоящия договор.

Настоящият акт ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени в Букурещ в срок от петнадесет дни или по-скоро, ако това може да стане.

В уверение на което респективните делегати подписаха настоящия договор и поставиха върху него своите печати.

Направен в Букурещ на 18 февруари (3 март) 1886 година.

Подписали: А. Маджид, Ч. Миятович, Ив. Ев. Гешов

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 339–345.

Топханенски акт за съединението на Северна и Южна България, приет от Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция на 5 април 1886 г. в Цариград

Силите са съгласни да приемат отсега разпорежданията на споразумението за работите на Източна Румелия, така както са формулирани по-долу, и са съгласни те да бъдат промулгирани веднага под тази форма и турени в действие:

1. Общото управление на Източна Румелия ще бъде поверено на българския княз, съгласно чл. 17 от Берлинския договор.

2. Докато управлението на Източна Румелия и това на Българското княжество ще бъдат в ръцете на една и съща личност, мюсюлманските села от Кърджалийската околия, както и мюсюлманските села, разположени в Родопската област и останали вън от управлението на Източна Румелия, ще бъдат отделени от тази провинция и управлявани направо от императорското правителство и това вместо правото на Високата порта, уговорено в първата алинея на чл. 15 на Берлинския договор.

Разграничението на тази околия и на въпросните села ще бъде направено от една техническа комисия, назначена от Високата порта и от българския княз. Тя ще действа на мястото, като ще държи сметка, естествено, за необходимите стратегически условия, най-вече за интересите на императорското правителство.

3. За да може да се осигури постоянно редът и спокойствието в Източна Румелия, както и напредъкът на всички поданици на Н. И. В. султана, които живеят в тая провинция, една комисия, назначена от Високата порта и от българския княз, ще бъде натоварена да проучи Органическия устав и да го промени според изискванията на новото положение и местните нужди. Всички интереси на отоманското императорско съкровище ще бъдат също така взети в съображение.

Тази комисия ще довърши в срок от четири месеца своите работи, които ще бъдат дадени за санкциониране на Цариградската конференция.

Докато тези изменения бъдат санкционирани, грижата за управлението на Областта, според формите, изисквани от сегашните обстоятелства, ще бъде поверено на благоразумието и верността на княза.

4. Всички други разпореждания на Берлинския договор относно Българското княжество и Източна Румелия са и остават в сила и изпълнение.

Силите ще дадат своята формална санкция на този акт в една конференция, която ще трябва да се събере в Цариград, когато те ще могат също така да санкционират ревизирания устав на Източна Румелия.

Направен и подписан в Цариград на 5–ия ден на м. април 1886 г. в императорския дворец Топхане.

Подписали: Сайд-Сервер, Каличе, Родовиц, Нелидов, В. А. Уайт-Галваня и Габриел Аното

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 327–337.

Преврат и контрапреврат — август 1886 година

Указ на княз Александър I, с който декларира, че се отказва от българския престол(10)

Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоение на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам за него и занапред никакви претенции.

Бог да пази България!

АЛЕКСАНДЪР

Прокламация на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов към българския народ

Понеже софийский преврат стана причина за иволното (недоброволното — бел. съст.) отдалечавание от пределите на нашето Отечество за неизвестно време на нашия любим господар Александър I, обявявам, че в неговото отсъствие, съгласно с чл. 19 от конституцията, управлението на страната в името на Н. Височество се възлага на едно Наместничество, състояще се от председателя на Народното събрание С. Стамболова, за председател на Наместничеството и от членовете г-на Петка Р. Славейкова и доктора Странски. За главнокомандующий на всичките български войски остава и занапред г-н подполковник С. Муткуров. Министерството (правителството — бел. съст.) се образува от следующите лица: г-н В. Радославов се назначава за министър-президент (председател — бел. съст.) и министър на вътрешните работи, г-н Начович — министър на външните дела и изповеданията и временно управляющ финансите, г-н полковник Николаев — министър на войната, г-н Д. Тончев — министър на правосъдието и г-н Г. Живков — министър на народното просвещение.

Като поверявам от името на Негово Височество на горните лица защитата на Отечеството и управлението му, обявявам, че ще се употребят всичките зависящи от нас старания за запазване (на) реда и тишината и за въдворение (на) законний ред и порядък в страната, както и за осигуряване живота и имота и честта на всичките живущи в България. До възвръщението на Негово Величество княз Александра I–й на българския престол, държавата ще се управлява от неговото име и по действащите до сега закони и наредби. Призовавам българските граждане да се подчиняват на законно установените власти и да изпълняват безпрекословно всичките техни заповеди и разпореждания. Като съм дълбоко убеден, че българските граждане ще подадат своята помощ, за да спасим Отечеството от гибелната пропаст, в която го хвърлиха авторите на софийския преврат, призовавам Божията помощ на всички наши дела и начинания.

Да живее България! Да живее Негово Височество българский княз Александър I!

г. Търново, 16 август 1886 г.

Председател на Народното събрание, Стамболов

Приподписал: Главнокомандующий на бълг. войска, С. Муткуров

Вярно: Софийски градоначалник, A. Xранов

Държавен вестник, бр. 79, 19 август 1886 г.

Прокламация на княз Александър I към българския народ

Обявяваме на възлюбления си народ, че днес стъпихме на българска земя и поехме управлението на страната, като одобряваме и потвърдяваме всичко, което Наместничеството ни, състояще (се) от г. председателя на Народното събрание Ст. Стамболова, г. г. П. Р. Славейкова и д-р Странски, е извършило. Утвърдяваме съставеното от него министерство (правителство — бел. съст.), както и г. подполковник Муткурова в длъжност главнокомандуващ на българските войски. Като изявяваме своята дълбока благодарност към народа и войската, които в критическите времена за Отечеството ни стъпиха на крак и съумяха да запазят честта, независимостта и доброто име на България и да останат верни на престола ни, призоваваме Божието благословение над милото ни Отечество България за успеха, величието и благото, за което ще работим, както до днес. Да живее България!

Издаден в г. Руссе на 17 август 1886 г.

АЛЕКСАНДЪР

Вярно: Соф. комендант: майор Попов

Държавен вестник, бр. 79, 19 август 1886 г.

Телеграма на княз Александър I до руския император Александър III

Ваше Величество,

Като поемам управлението на моята страна, осмелявам се да поднеса на Ваше Императорско Величество моите най-почтителни благодарности за официалното присъствие на Вашия представител в Русчук на посрещанието ми, което показа на българския народ, че бунтовническият акт, насочен против моята личност, няма да бъде по никой начин одобрен от императорското правителство.

Същевременно прося позволение да поднеса на Ваше Императорско Величество най-дълбоката ми признателност за назначението на княз Долгоруки като извънреден пратеник на Ваше Императорско Величество; първият ми акт, като взимам законната власт, е да подложа на Ваше Императорско Величество твърдото си намерение да съдействам с всякакви жертви на великодушните намерения на Ваше Императорско Величество да избави България от опасната криза, през която минава сега тази страна.

Прося, щото на княз Долгоруки да бъде разрешено от Ваше Императорско Величество да влезе в най-кратък срок в сношение с мене и аз бих бил щастлив да дам окончателно доказателство на Ваше Величество за моята беззаветна преданост към Вашата августейша особа.

Аз бях принуден от монархическия принцип да въдворя законността и реда в България и Източна Румелия.

От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.

Радев, С. Строителите на съвременна България. С., 1973. Т. II, с. 191.

Телеграма на руския император Александър III до българския княз Александър I

Получих телеграмата на Ваше Височество. Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България.

Мисията на княз Долгоруки става неблаговременна. Ще се въздържам от всяка намеса в положението, в което бе България и ще бъде, докато Вий оставате в нея.

На Ваше Височество остава да решите какво трябва да правите. Аз резервирам мнението си върху линията на поведение, която ми налага скъпата памет на баща ми, интересите на Русия и мирът в Изток.

Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. II. С, 1973, с. 200–201.

Манифест на княз Александър I към българския народ

След като се убедихме в печалната истина, че нашето излизание из България ще улесни възстановлението на добри отношения между България и нейната освободителка Русия, и като получихме уверение от правителството на Негово Императорско Величество, русский цар, че независимостта, свободата и правата на държавата ни ще останат непокътнати и че никой няма да се бърка във вътрешните й работи, обявявам на нашия любезен народ, че се отказваме от българский престол, като желаеме да покажеме пред всички доколко са нам скъпи и мили интересите на нашето Отечество и как за негово благо и независимост ние сме готови да пожертвуваме всичко, даже и това, което нам е по-скъпо от живота ни.

Като изразяваме нашата искрена и сърдечна благодарност за чувствата на любов и преданост, които целият наш народ е хранил и храни към нас в радостните и печални дни, които проживя българската държава и престол от нашето стъпване в българска земя, ние излизаме из границите на Княжеството, като възнасяме и ще възнасяме до края на дните си топли молитви към Всемогущаго Бога, за да закриля, пази и помага на България да стане тя велика, силна, щастлива, целокупна и независима.

Като назначаваме за регенти Стефана Стамболова, Петка Каравелова и подполковник Савва Муткурова, призоваваме всичките български граждане да се подчиняват и изпълняват заповедите и разпорежданията на поставеното от мене регентство и министерство (правителство — бел. съст.) да пазят мира и тишината, за да не се усложни и без това трудното положение на Отечеството ни. Нека Бог пази България.

Издаден в столицата ми София на 26 август 1886 година.

АЛЕКСАНДЪР

Държавен вестник, бр. 80, 26 август 1886 г.

Прокламация на Фердинанд, княз на България, към българския народ, прочетена пред III Велико народно събрание

Ний, Фердинанд I, по Божия милост и волята народна княз на България,

След тържественото полагание на клетва пред В. Н. събрание в старата българска столица, обявяваме на нашия любезен народ, че поемаме в ръцете си управлението на страната, която ще управляваме съгласно нейния основен закон и за процветението, величието и славата на която ще употребиме всичките зависещи от нас грижи и старания, като ще бъдем винаги готови да жертвуваме и своя живот за нейното благо. Като встъпваме на престола на вековните български царе, ний считаме за наша свещена длъжност да покажеме нашата искрена благодарност на доблестния български народ както за доверието, което ни показа чрез избирането ни за български княз, така и за неговото патриотическо и благоразумно поведение в трудните и усилни времена, които страната прекара; геройските усилия, които народът направи за спазванието (на) независимостта, честта и интересите си, спечелиха му симпатиите на целия образован свят и вдъхнаха всекиму вяра в неговите жизнени сили и че той е достоен за едно по-добро и светло бъдеще.

Така също благодарим на г. г. регентите и правителството им за тяхното умно и сполучливо водене на държавните дела, чрез които в най-критическите времена можаха да запазят независимостта и свободата на земята ни. Като сме напълно убедени, че народът ни и храбрата му войска ще се сплотят около престола ни и ще ни поддържат във всичките усилия и грижи за благото на Отечеството ни, призоваваме Божието благословение върху всичките наши дела и предначинания.

ФЕРДИНАНД I

Издаден в старата българска столица Велико Търново на вторий август хилядо осемстотин осемдесет и седма година.

Държавен вестник, бр. 86, 3 август 1887 г.

Назначаване на правителство начело със Стефан Стамболов

Указ № 5, 20 август 1887 г.

На основание чл. 152 от конституцията постановихме и постановяваме:

I. Назначаваме Стефана Стамболова за наш министър-председател.

Указ № 6, 20 август 1887 г.

На основание чл. 152 от конституцията и по предложението на нашия министър-председател, направено нам с доклада му от 20 август т. г. под № 127, постановихме и постановяваме:

I. Да назначим министър-председателя Ст. Стамболова и за министър на вътрешните дела, д-ра Г. Странски — за министър на външните дела и изповеданията, Георги Живкова — за министър на народното просвещение, Г. Д. Начовича — за министър на финансите, К. Стоилова — за министър на правосъдието и полковник С. Муткурова — за министър на войната.

Държавен вестник, бр. 93, 22 август 1887 г.

Промяна в Конституцията, отнасяща се до вероизповеданието на българския владетел

Из Указ № 5, 15 декември 1892 г.

Обявяваме на всички наши верноподаници: VI Обикновено народно събрание в III си редовна сесия прие, (а) ний утвърдихме и утвърждаваме следующия закон за изменение на чл. чл. 6, 38, 58, 59, 86, 114, 115, 125, 139, 141, 144 и 161 от Конституцията.

2. Член 38 се изменява така:

Българският княз не може да изповядва никаква друга вяра освен православната. Само князът, който по избор е стъпил на българский престол, ако принадлежи към някое друго християнско вероизповедание, както той, така и първий престолонаследник може да си останат в него.

Държавен вестник. Притурка към бр. 6, 11 януари 1893 г.

Оставка на правителството на Стефан Стамболов

Указ № 2, 19 май 1894 г.

По предложение на нашия министър-председател, министър на вътрешните работи и управляющий Министерството на народното просвещение, представено нам с доклада му от 16 май т. г. под № 531, постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на министър-председателя, министър на вътрешните работи и управляющий Министерството на народното просвещение г-на Ст. Стамболова, на министъра на външните работи и изповеданията г-на Д. Грекова, на министъра на финансите г-на Ив. Салабашева, на министъра на правосъдието г-на К. Помянова, на министъра на войната г-на полковник Рачо Петров, на министъра на търговията и земеделието г-на П. Славкова и на министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията г-на Д. Петкова.

Държавен вестник, бр. 105, 20 май 1894 г.

Назначаване на правителство начело с д-р Константин Стоилов

Указ № 3, 19 май 1894 г.

На основание чл. 152 от Конституцията постановихме и постановяваме:

I. Назначаваме д-р Константина Стоилова за наш министър-председател.

Указ № 4, 19 май 1894 г.

На основание чл. 152 от Конституцията и по предложението на нашия министър-председател, направено нам с доклада му от 19 май т. г. под № 553, постановихме и постановяваме:

I. Да назначим министър-председателя д-р К. Стоилов и за министър на вътрешните работи, Г. Д. Начович — за министър на външните работи и изповеданията и управляющий Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, Ив. Ев. Гешов — за министър на финансите, д-р В. Радославов — за министър на правосъдието и управляющий Министерството на народното просвещение, полковника от Генералния щаб, почетния флигел-адютант Рачо Петров — за министър на войната, и Д. Тончев — за министър на търговията и земеделието.

Въвеждане на натуралния десятък от радослависткия режим

Из «Закон», приет от X Обикновено народно събрание в заседанието му от 15 януари 1900 г.

Чл. 2. Произведенията от ниви като пшеница (колос), червенка (зимница), ръж, ечемик, овес, просо, лимец, кукуруз ще плащат десятък в натура...

Държавен вестник, бр. 28, 7 февруари 1900 г.

Националноосвободителни борби на българите в Македония и Одринско

Из «Спомените» на Дамян Груев за създаване на ВМОРО

След убийството на министър Белчев (март 1891 г. — бел. съст.) в София се яви у мене първата идея да работя за македонското дело. Преди това 3–4 месеца се завзехме студентите македонци във Висшето училище (в София — дн. Софийски университет «Св. Климент Охридски» — бел. съст.) да се организираме в името на идеята за самообразование и взаимно влияние. Целта беше: след свършване на учението си да се приберем всички вътре в Македония, гдето имаше голяма нужда от интелигентни сили. В този наш тесен, интимен кръг вече се беше породила идеята да се подеме революционна организация в Македония. Понеже сръбската пропаганда вече беше захванала да действа и ние поради това бяхме се сепнали и мислехме, че в Македония трябва да се побърза да се тури на дневен ред идеята за освобождение на Македония, преди да успее сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа...

В София главните членове на «Дружбата» ни бяха Хр. п. Коцев, Д. Мирчев, Никола Дейков (секретар при мирови съдия, родом от Прилеп, сега — 1905 г. — бел. съст.) адвокат в Луковит, Попарсов. Смятахме да действаме главно в посока да се изисква прилагането (на чл. 23 — бел. съст.) на Берлинския договор. Мислехме да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр. Бяхме изучили тая организация. Записките на Захари Стоянов напр. бяха ни повлияли и изобщо дотогавашната българска революционна книжнина. Бяхме се запознали и с историята на сръбските движения...

В Солун прекарах следната година, зает в печатницата на Семерджиев. Тук се срещнах със стари другари: Попарсов, Андон Димитров (род. от солунското село Айватово, сега член на Битолския съд), д-р Христо Татарчев, Хаджиниколов (от Кукуш), Христо Батанджиев (от Гюмендже, секретар на Солунската община?). Подновихме с тях старата идея. Помежду си се сгрупирахме, задружно изработихме правилник-устав. В основата му легнаха същите начала: искане да се приложи Берлинският договор. Така беше изработен тоя устав по образец на устава на революционната организация в България преди Освобождението. Девизът беше: прокарване решенията на Берлинския договор. Основавахме тайна организация с Централен комитет, с клонове, с членски вносове. Предвиждаше се клетва и пр. В правилника нищо не се предвиждаше за сръбската пропаганда, но се имаше предвид да се предварят нейните следствия, като се свести народът. Това беше през 1893–1894 учебна година...

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 505–506.

Из «Писмо» на Гоце Делчев до Никола Малешевски, в което изтъква своята българска етническа принадлежност

5. I. 1899 г.

...Отцепленията и разцепленията (в националноосвободителното движение в Македония и Одринско — бел. съст.) никак да не ни плашат. Действително, жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест!...

Македония. Сборник от документи и материали. С. 1978, с. 406.

Из «Донесение» на френски консул в Солун за причините, предизвикали Горноджумайското въстание от 1902 година

28. Х. 1902 г.

...Безспорно е, че последните произшествия в Струмската долина по своята важност надминават всички ония, които са вълнували Македония през последните няколко години. Надминават ги и по пространството на замесените в тях краища, и по числото и значението на селата, що взеха участие в тях, и по количеството на турските войски, чието раздвижване те предизвикаха. Акцията само на един Македонски комитет в България безсъмнено не би била достатъчна, за да предизвика едно движение в такива размери, ако тая акция не бе се появила в една местност, вече подготвена за туй посредством една дълга и усилена работа, тъй и от недоволството на населенията и анархистическото състояние на страната...

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 434–435.

Из «Протокола» на Солунския конгрес на ЦК на ВМОРО от началото на януари 1903 г., на който се взема решение за вдигане на въстание в Македония и Одринско

Централният македоно-одрински комитет, като взе предвид особеното положение на страната, изключителните условия, в които се постави организацията след провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че организацията (я) грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и деморализиране (на) нови райони; като взе предвид изявеното желание от някои райони за едно общо съвещание и най-сетне, като взе предвид и разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представители на окръжните и по-важни околийски райони за обсъждане на всичко това...

Поради тясната връзка и зависимост на всички предстоящи за решаване от конгреса въпроси с въпроса за едно близко въстание по общо желание на членовете председателят поиска всеки представител да изложи състоянието на всеки район, отгдето да се съди по-нататък за въпроса за въстанието.

След това председателят постави на разискване въпроса: трябва ли да има въстание напролет? Сериозни и дълги разисквания се почнаха от страна на всички членове, разкриха се и се обсъдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия ден, 3 януарий. След като се намери въпросът (за) напълно изчерпан, пристъпи се най-сетне към гласуване и всички единодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януарий, на единадесет часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съдбоносна за един петвековен роб...

Разискван (бе) и въпросът какво трябва да бъде въстанието, частично или повсеместно-стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично...

Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I. С., 1983, с. 197–198.

Възвание на Главния щаб в Битолския революционен окръг, с което се провъзгласява Илинденското въстание

15 юли 1903 г.

Братя!

Най-сетне многоочакваният ден за разправа с вековния ни душманин дойде вече.

Кръвта на нашите невинно загинали братя от турската тирания вика високо за отплата.

Погазената чест на нашите майки и сестри иска възстановяването си!

Стига толкова мъки, стига толкова позор!

Хилядо пъти по-добре смърт, отколкото срамен и скотски живот.

Определеният ден, в който народът из цяла Македония и Одринско ще трябва да излезе явно с оръжие в ръка срещу душманите, е 20–й юлий.

Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата.

Упорствайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайната борба е спасението ни.

Нека Бог благослови правото ни дело и деня на въстанието.

Долу Турция! Долу тираните! Смърт на душманите!

Да живее народът! Да живее свободата! Ура!

Целуваме ви братски: Щабът.

Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 461.

Преображенското въстание в Одринско. Конгресът на «Петрова нива»

В разгара на въстанието на Битолския вилает, когато Назър паша, съсредоточил вече армията си, се готвеше да предприеме генерално настъпление, избухна въстание в Странджа.

Ударът дойде най-неочаквано — отгдето цариградското правителство най-малко се надяваше.

На 28 юний 1903 г. бе свикан в Странджанския балкан конгрес, за да се произнесе по участието на VII революционен окръг във въстанието. Една невиждана дотогава в Одринско въоръжена сила от около 250 души, съставена от районните чети на М. Търновско, Лозенградско и Бунар Хисарско и от наскоро пристигналата голяма чета на Михаил Герджиков, се събра в местността «Петрова нива» при с. Стоилово, М. Търновско. 47 души делегати на районите — нелегални и легални революционери, работили повече или по-малко в Одринския вилает — се занимаха и тук с въпроса на въпросите, констатираха единодушно, че окръгът, взет изцяло, далеч не е подготвен за въстание и все пак единодушно го решиха в положителен смисъл...

Но възприемайки идеята за въстание, конгресът се изказа за неговото отлагане поне с един месец, за да може да се привършат най-необходимите приготовления.

Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. II. С., 1983, с. 323–324.

Манифест на княз Фердинанд за обявяване на независимостта на България, прочетен на 22 септември 1908 г. в Търново

По волята на незабвения цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.

Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.

Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.

Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги — бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.

Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България — свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!

Малинов, А. П. Странички от нашата нова политическа история. С., 1938, с. 85–86.

Турско-български протокол във връзка с обявяването независимостта на България

Следните спогодби се постигнаха между императорското отоманско правителство, представлявано от Негово Превъзходителство Рифат наша, министър на външните работи, от една страна, и българското правителство, представлявано от Негово Превъзходителство господин Ляпчев, министър на търговията и земеделието, от друга, в изпълнение на руско-турския протокол, подписан в Санкт-Петербург на 3 март 1909 г.

Чл. 1. Българското правителство, като взе акт от постановленията на казания протокол, заявява, че се присъединява напълно към него и се отказва спрямо императорското отоманско правителство от всякаква рекламация, произтичаща от първия параграф на чл. 10 на Берлинския договор относно железопътната линия Русе — Варна.

От своя страна и императорското отоманско правителство се отказва от чл. 3 на подписания в Петербург руско-турски протокол от всякаква материална рекламация към България и Източна Румелия отпреди датата 22 септемврий/5 октомврий 1908 г.

Все пак постановлението (в края — бел. съст.) на чл. 3 на казания протокол ще се спре до думите: «с органическия правилник и неговите анекси» (приложения — бел. съст.) и ще бъде прибавена в реда следната фраза: «Българското правителство ще плати лихви 5% върху 40–те милиона франка за румелийския дълг, начиная от 22 септемврий/5 октомврий 1908 г. до ратифицирането на настоящия протокол».

Чл. 2. Тук прибавената скоба относно организацията на мюсюлманските общини и вакъфските имоти съставлява неделима част от настоящия протокол и ще бъде подписана едновременно. Свободата и външното упражнение на вярата ще бъдат осигурени на мюсюлманите, както в миналото. Те ще продължават да се ползват със същите граждански и политически права, както жителите, принадлежащи към другите вероизповедания. Името на Негово Величество султана като халиф (върховен духовен глава — бел. съст.) ще продължава да бъде поменувано в публичните молитви на мюсюлманите. Относно вакъфите мюстенза (религиозни мюсюлмански имоти — бел. съст.) българското правителство ще назначи в срок най-малко от три месеца една административна комисия, която ще проучи основанията на рекламациите на заинтересованите.

Чл. 3. Българското правителство се задължава да плати за рекламациите на отоманското правителство относно пощите и телеграфите сто и десет хиляди франка за пощенски марки, материали и пр.

Чл. 4. Относно фаровете, находящи се в България и Източна Румелия, българското правителство ще плати на отоманското императорско правителство сто осемдесет хиляди триста и седем франка; по тоя начин всички рекламации на управлението на фаровете ще се смятат уредени.

Чл. 5. Българското правителство, като признава за основателни рекламациите на Високата порта относно санитарната служба, задължава се да й заплати четиристотин петдесет и девет хиляди деветстотин тридесет и девет и половина гроша.

Чл. 6. Различните суми, поменати в членове 3 до 5 на настоящия протокол, ще бъдат платени в Цариград според официалния курс от 4,40 за тези суми, които са уговорени във франкове, в петнадесет дни, които ще следват ратификацията на настоящия протокол. Лихвите, предвидени в чл. 3 на руско-турския протокол, ще бъдат платени при същите условия и в същия срок.

Чл. 7. Преките задължения на България към Компанията на Източните железници, последица от превози, от завзети материали и пр., както и обезщетение за експлоатацията, начиная от 9/22 септемврий 1908 г. върху завзетите линии, до уреждане (на) частта, която се пада на казаната компания върху четиридесетте милиона франка, определени в чл. 3 на Петербургския протокол, ще бъдат уредени по общо съгласие между българското правителство и компанията.

Чл. 8. Висящите въпроси между императорското отоманско правителство и българското правителство, изложени в чл. 5 на Петербургския протокол, понеже са уравнени, както е посочено по-горе, отоманското императорско правителство заявява, че признава новото политическо положение на България.

Чл. 9. Настоящият протокол ще бъде ратифициран и ратификациите му ще бъдат разменени в Цариград, щом това стане възможно и най-късно до един месец.

Написан в два екземпляра в Цариград на 6/19 април 1909 г.

Подписали: Ляпчев и Рифат

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 347–353.

Мерки на българската държава за развитие на родната индустрия

Из закона за насърчение на местната индустрия

Глава I: Общи положения

1. Индустриално предприятие в смисъл на настоящия закон се разбира всяко предприятие на затворено, в което се употребяват с цел да се преработят и обработят сурови или полуобработени материали, машини и други уреди за използване и на не мускулна сила.

2. От облагите, изброени в настоящия закон, се ползват индустриалните предприятия и заведения, които спадат към една от следните групи и класи индустрии:

I. Група индустрии: за храни, пития и продоволствия.

II. Група текстилни.

III. Мини.

IV. Метална индустрия.

V. Кариерна индустрия и индустрия за обработване на почвени материали.

VI. Химическа индустрия.

VII. Кожарска индустрия.

VIII. Дървена и мебелна индустрия.

IX. Хартиена индустрия.

X. Електрически инсталации.

3. Облагите, от които се ползват индустриалните работници, са два вида:

а) общи облаги;

б) специални облаги.

4. Ползват се от общи и специални облаги (чл. 16, букви «а», «б», «в» и «д» на тоя закон) всички производителни занаятчийски — смисъл на чл. 1 и 2 от Закона за организиране и подпомагане на занаятите и земеделските кооперации, които работят или участват в производството със свой собствен капитал и труд или със земеделски и животински продукти, а са съставени съгласно Закона за кооперативните сдружения в България.

5. Фабриките за брашно, спирт и бира, както и тия за тъкане на вълнени платове, които биха се построили в бъдеще, ще получават само общите облаги на настоящия закон.

Глава II: Общи облаги

6. Общите облаги, от които се ползват индустриалните предприятия, визирани в настоящия закон, са:

а) свободен внос от мито на всички машини, машинни части, инструменти и инсталации за предприятието;

б) безмитен внос на всички строителни материали, които не се добиват или не се произвеждат, или не могат да се заменят с добиваните в страната, а са необходими за построяване на индустриалното предприятие и в свързаните с предприятието постройки;

в) безмитен внос на суровите материали, които се внасят за обработване или преработване, с цел да бъдат след това преизнесени. В тоя случай митото и другите даждия се депозират в митницата и се повръщат след изнасянето на произведенията;

г) отстъпване безплатно на свободни държавни, окръжни и общински места, потребни за постройки на предприятието. Размерът на така отстъпените места се определя в зависимост от нуждите на предприятието, но в никакъв случай той не може да надминава два декара.

12. Всеки български индустриалец има право да свърже предприятието си посредством жп. линия с БДЖ според Закона за индустриалните железници.

Глава III

13. Всяко индустриално предприятие от някоя група или класа индустрии, изброени по-горе, което си служи с двигателна сила най-малко от 10 конски сили и работят в него постоянно 10 работника в продължение на 6 месеца от годината и си служи с усъвършенствувани уреди и машини на стойност не по-малко от 20 хил. лв., се ползва освен от облагите, предвидени в предшествуващата глава, още и от изброените облаги.

16. Специалните облаги, от които ще ползват индустриите, изброени в чл. 2 от настоящия закон, се състоят в следующото:

а) освобождават се от мито и октроа (вид данък — бел. съст.) потребните за предприятието готови или полупреработени материали, когато не се намират в страната или пък не се намират в достатъчно количество;

б) освобождават се фабричните постройки на предприятието от данък върху сградите и връхнините върху него, с изключение на индустриалните предприятия за бурета, качета и бъчви;

в) самите индустриалци се освобождават от данък върху занятие и връхнините му, освен тия за търговската камара;

г) лицата, които биха се издали (заявили — бел. съст.) за основаване на индустриалното предприятие или за преминаването му в акционерно, се освобождават от гербов налог;

д) потребните на предприятието сурови или полуобработени материали и материалите за постройки на сгради за предприятието, както и неговите произведения, се пренасят по БДЖ по специалните благоприятствани тарифи, които ще се изработят от Дирекцията на БДЖ съвместно с Министерството на търговията и земеделието...

е) безплатно ползване от държавните землища за вадене на камъни, пясък, чакъл, глина и др. подобни материали, необходими за съграждане на предприятието и за фабрикацията. Ползването от държавните, общинските и окръжните кариери за горните цели става по цени, уговорени между заинтересованите страни...

Глава V: Индустриални концесии

22. Индустриални концесии, в смисъл на настоящия закон, се разбира всяко индустриално предприятие, в което е вложен в машини и в усъвършенствувани уреди и капитал най-малко от 150 хил. лв. и занимава (ангажира — бел. съст.) не по-малко от 50 постоянни работници през годината и се ползва освен от специалните и общи облаги на настоящия закон, и от правото на изключително произвеждане на известни предмети в определения район до 31. III. 1935 год.

23. Индустриалните концесии се дават в кръга на настоящия закон от Народното събрание със законопроект, внесен от М-вото на търговията и земеделието, след като последното вземе мнението на Индустриалния съвет.

24. Индустриалните концесии се дават за произвеждане на следните предмети: захар, платове от коприна, минерални масла от нефтошисти, растителни и животински масла — с изключение на розовото масло — и смола, всякакъв вид съестни (хранителни — бел. съст.) консерви, тестени произведения, хартия и картон, целулоза, стъкларство, боя, химически тор, терпентин, цимент и хидравлическа вар.

Глава VII: Държавни и обществени доставки

37. Всички държавни, окръжни и общински учреждения са длъжни да си доставят от местните индустриални предприятия предметите, от които имат нужда, доколкото такива изработени предмети се намират в страната и се изработват в нея (чл.18, ал. I и II), дори когато бъдат с 5% по-скъпи от иностранните (чуждестранните — бел. съст.).

Държавен вестник, бр. 53, 10 март 1909 г.

Нови промени и допълнения в Конституцията, извършени от Петото Велико народно събрание

Из прокламация на цар Фердинанд към българския народ

Обявяваме на нашия възлюбен народ, че V Велико народно събрание, като разгледа предложението за изменение на някои членове от Конституцията, прието от XIV Обикновено народно събрание, прие го в заседанията си от 11 юний до 8 юлий в следната форма:

1. Думите «княжество», «княз», «княгиня», «княжески», «княжеска» и «княжеско» навсякъде, дето се срещат в Конституцията, се заменят с думите: царство, цар, царица, царски, царска и царско.

2. Чл. 6 се изменява тъй: Българският цар носи титлата Негово Величество цар на българите, а престолонаследникът — титлата Царско Височество.

3. Чл. 17 се изменява тъй: Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това (чл. 92 от Конституцията).

Обаче договорите за мир, търговските, както и всички други договори, които налагат разходи на държавата или съдържат изменения на съществуващите закони, или засягат публичните или граждански права на българските поданици, стават окончателни само след приемането им от Народното събрание.

В никой случай тайните постановления на един договор не могат да унищожават явните му постановления.

7. Чл. 38 се изменява тъй: Българският цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източноправославната. Изключение се прави само за нине царствующия цар.

15. На чл. 161 първият ред се изменява тъй: Министерствата са десет и след пункт 1 се изменява тъй: 2. Министерство на вътрешните работи и народното здраве и 3. Министерство на народното просвещение. А след пункт 5 се изменява тъй: 6. Министерство на войната. 7. Министерство на търговията, промишлеността и труда. 8. Министерство на земеделието и държавните имоти. 9. Министерство на общите сгради, пътищата и благоустройството и 10. Министерство на железниците, пощите и телеграфите.

гр. В. Търново, 9 юлий 1911 год.

ФЕРДИНАНД

Следват и подписите на всички членове на правителството.

Държавен вестник, бр. 149, 11 юли 1911 г.

Балканска и Междусъюзническа война 1912–1913 г.

Договор за приятелство и съюз между България и Сърбия, подписан на 29 февруари/13 март 1912 г.

Н. В. Фердинанд I, цар на българите, и Н. В. Петър I, сръбски крал, проникнати и убедени от общността на интересите и еднаквостта на съдбините на своите държави и на двата братски народа, българския и сръбския, и решени да защитават солидарно, с общи сили, тези интереси и да положат усилия да ги доведат до добър край, съгласиха се върху следното:

Чл. 1. Царство България и Кралство Сърбия си гарантират взаимно политическата независимост и териториална цялост, като се ангажират по един абсолютен начин и без въздържание да си помагат взаимно с всичките си сили в случай, че една от двете държави би била нападната от една или повече държави.

Чл. 2. Двете договарящи се страни се задължават също да си помагат взаимно с всичките си сили в случай, че една коя и да е от великите сили би се опитала да анексира, да окупира или заеме с войските си, дори и временно, коя и да е териториална част на Балканския полуостров, която се намира сега под турско владичество, в случай, че една от договарящите страни намери, че това би било противно на нейните жизнени интереси и като casus belli.

Чл. 3. Двете договарящи страни се задължават да сключват мир само задружно и след предварително споразумение.

Чл. 4. Една военна конвенция ще бъде сключена с цел да осигури пълното и удобно изпълнение на настоящия договор, за постигане преследваната цел. Тази конвенция ще стимулира също и всичко онова, което има да се предприеме от едната и другата страна в случай на война и всичко, което би имало общо с военната организация, дислокацията и мобилизацията на войсковите части, отношенията на висшите командвания, които ще трябва да се установят още в мирно време за приготовляване на доброто ръководство на войната. Военната конвенция ще съставлява неразделна част от настоящия договор. Изработването й трябва да започне най-късно в срок от 15 дена след подписването на настоящия договор и трябва да се свърши в срок най-много от два месеца.

Чл. 5. Настоящият договор и военната конвенция ще бъдат в сила от деня на подписването им до 31 декемврий 1920 г. включително. Те ще могат да бъдат продължавани след тоя срок само с едно допълнително споразумение от двете договарящи страни. Всякога след свършването на договора и на военната конвенция в случай, че двете страни се намират още във война и без да са ликвидирали резултата от положение на война, договорът и конвенцията ще бъдат в сила до подписването на мира или до ликвидация състоянието на работите, предизвикани от войната.

Чл. 6. Настоящият договор се съставя в два еднообразни екземпляра, редактирани и двата на сръбски и български език. Той ще се подпише от държавните глави и министрите на външните работи на двете страни. Военната конвенция, подобно на двата екземпляра, редактирана на сръбски и български, ще бъде подписана от държавните глави и от министрите на външните работи и от специални военни пълномощници.

Чл. 7. Настоящият договор и военна конвенция не могат да бъдат публикувани или съобщени на други държави освен след едно предварително споразумение на двете договарящи страни, и то съвместно и едновременно. За приемането на една трета държава в съюза едно предварително споразумение ще бъде също нужно.

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 355–369.

Договор за отбранителен съюз между България и Гърция, подписан в София на 16/29 май 1912 г.

Вземайки предвид, че двете държави твърдо желаят запазването на мира на Балканския полуостров и че могат чрез един солиден отбранителен съюз най-добре да отговорят на тая нужда.

Вземайки предвид в същия ред на мисли, че мирното съвместно съжителствуване на различните народности в Турция върху базата на едно истинско и реално политическо равенство и на зачитание правата, произходящи от договорите или другояче отстъпени на християнските народности в империята, съставляват необходимите условия за затвърдяване положението на работите на Изток.

Вземайки най-после предвид, че едно взаимно работене на двете държави в поменатата смисъл е от естество и в интереса на техните добри отношения с Турската империя, за да се улесни и укрепи сговорът на гръцките и българските елементи в Турция, правителството на Н. В. царя на българите и правителството на Н. В. краля на елините, като си обещават взаимно да не дават каквато и да било нападателна тенденция на своето чисто отбранително съглашение и като са решили да сключат помежду си един съюз за мир и взаимно покровителство, в пределите, означени по-долу, назначиха за свои пълномощници..., които се установиха на следното:

Чл. 1. Ако, противно на искреното желание на двете високодоговарящи страни, и въпреки поведението на техните правителства за избягване всяко агресивно действие и всяко предизвикателство срещу Отоманската империя, една от двете държави бъде нападната от Турция било в своята територия, било чрез систематично нарушение (на) правата, произтичащи от договорите или основните принципи на международното право, двете договарящи страни са длъжни да си помагат взаимно с целокупните си въоръжени сили и впоследствие да не сключват мир освен заедно и в съгласие.

Чл. 2. Двете договарящи страни взаимно си обещават, от една страна, да упражняват моралното си влияние над своите сънародници в Турция в смисъл, за да допринасят искрено за съвместното съжителство на елементите, образуващи населението на империята, и, от друга страна, да си дават, взаимна помощ и да вървят в съгласие във всички акции пред отоманското правителство или към великите сили, което ще има за цел да се добие или да се осигури реализирането на правата, произтичащи от договорите или другояче отстъпени на гръцката и българската народности, прилагането на политическото равенство и на конституционните гаранции.

Чл. 3. Настоящият договор ще важи за три години от деня на подписването му и ще бъде тацитно (своевременно — бел. съст.) подновяван по за една година, освен ако се денонсира (отхвърли — бел. съст.). Денонсирането му ще бъде нотифицирано (съобщено — бел. съст.). най-малко шест месеца преди изтичането на третата година от подписването на договора.

Чл. 4. Настоящият договор ще се пази в тайна. Той не ще може да се съобщи на трета сила било изцяло, било на части, нито ще се обнародва било изцяло, било по части освен със съгласието на двете договарящи страни.

Настоящият договор ще бъде ратифициран, колкото се може по-скоро. Ратификациите ще се разменят в София (или в Атина).

За уверение на което респективните пълномощни министри подписаха настоящия договор и го скрепиха със своите печати.

Подписан в София, в два екземпляра, на 16 май 1912 г.

Подписали: Ив. Ев. Гешов и Д. Панас

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 377–379.

Манифест на цар Фердинанд към българския народ по повод обявяването на война на Турция

Българи,

В продължение на 25–годишното ми царуване аз съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България. И в тази посока аз желаех да върви постоянно българският народ.

Провидението обаче е съдило инак. Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигането на една велика задача.

Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот.

Всички усилия, направени за достигането на тази цел както от великите сили, така и от българските правителства, не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи.

Сълзите на балканския роб, воплите на милионно християнско население не можаха да не покъртят нашите сърца, сърцата на техни еднородци и едноверци, които дължим свобода и мирен живот на една велика християнска освободителка.

И българският народ си спомни пророческото слово на царя-освободителя: «Святото дело трябва да се доведе докрай».

Нашето миролюбие се изчерпа... За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието. Само с това средство ние виждаме, че ще можем да му спечелим закрила на живота и имота. Анархията в Турско заплаши и нашия държавен живот. След кланетата в Щип и Кочани, наместо да се даде на страдалците права и удовлетворение, каквито ние поискахме, турското правителство заповяда мобилизация на своите въоръжени сили. Така се извиква на тежко изпитание нашето дълготърпение.

Хуманните християнски чувства, свещеният дълг да се помага на братя, когато ги застрашава изтребление, честта и достойнството на България ми наложиха повелителния дълг да повикам под знамената приготвените за отбрана на Отечеството синове.

Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование, в закрилата и помощта на Всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена.

Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и наедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора. И в тая борба на кръста с полумесеца, на свободата срещу тиранията, ние ще имаме симпатиите на всички ония, които обичат правдата и напредъка. Силен с тия симпатии, нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители — руси освободители, и нека лети от победа към победа.

ФЕРДИНАНД

Следват подписите на всички министри от кабинета на Ив. Ев. Гешов.

Държавен вестник, 1912 г. бр. 225, 5 октомври 1912 г.

Лондонски мирен договор, сключен между България, Гърция, Черна гора и Сърбия, от една страна, и Турция — от друга, и подписан на 17/30 май 1913 г.

Негово Величество царят на българите, Негово Величество кралят на елините, Негово Величество черногорският крал и Негово Величество сръбският крал (по-долу означени под името съюзените владетели), от една страна, и Негово Величество императорът на османите — от друга, въодушевени от желанието да турят край на сегашното положение на война и да възстановят мира и приятелството между респективните техни правителства и техни поданици, решиха да сключат договор за мир и избраха за тая цел техни пълномощници:

Негово Величество царят на българите:

Негово Превъзходителство г. д-р Стоян Данев, председател на Народното събрание; Негово Превъзходителство Михаил Маджаров, извънреден пратеник и пълномощен министър в Лондон;

Негово Величество кралят на елините:

Негово Превъзходителство г. Стефан Скулудис, бивш министър на външните работи; Негово Превъзходителство Иван Генадиус, извънреден пратеник и пълномощен министър в Лондон; Негово Превъзходителство г. Георги Страйт, извънреден пратеник и пълномощен министър във Виена.

Негово Величество черногорският крал:

Негово Превъзходителство г. Йован Попович, бивш шарже д’афер в Цариград; Негово Превъзходителство г. А. Войнович, бивш министър на правосъдието.

Негово Величество сръбският крал:

Негово Превъзходителство г. Стоян Новакович, бивш министър-председател; Негово Превъзходителство г. Андра Николич, председател на Скупщината; Негово Превъзходителство г. Миленко Веснич, извънреден пратеник и пълномощен министър в Париж; Негово Превъзходителство г. Йован Павлович, бивш министър в София.

Негово Величество императорът на отоманите:

Негово Превъзходителство Осман Низами паша, дивизионен генерал, бивш посланик в Берлин; Негово Превъзходителство Бацария ефенди, сенатор, министър на обществените сгради; Негово Превъзходителство Ахмед Решид бей, юридически съветник при Високата порта;

които, след като си съобщиха пълномощията и ги намериха в добра и надлежна форма, уговориха това, което следва:

Чл. 1. От размяната на ратификациите на настоящия договор ще има вечен мир и приятелство между Негово Величество императора на отоманите, от една страна, и техни величества съюзените владетели, от друга, също и между техните наследници и приемници, техните държави и техните респективни поданици.

Чл. 2. Негово Величество императорът на отоманите отстъпва на техни величества съюзените владетели територии на своята империя на европейския континент на запад от една линия, теглена на запад от Егейското море до Мидия на Черното море, с изключение на Албания.

Точното трасе на границата Енос — Мидия ще бъде определено от една международна комисия.

Чл. 3. Негово Величество императорът на отоманите и техни величества съюзените владетели заявяват, че предоставят на Негово Величество германския император, на Негово Величество австрийския император (така е в текста — бел. съст.), Бохемския крал и пр. и унгарския апостолически крал, на г. Председателя на Френската република, на Негово Величество краля на Великобритания и Ирландия и на Британските владения зад морето, император на Индия, на Негово Величество италианския крал и на Негово Величество всеруския император грижата да уредят разграничението на Албания и на всички други въпроси относно Албания.

Чл. 4. Негово Величество императорът на отоманите заявява, че отстъпва на техни величества съюзените владетели остров Крит и се отказва в тяхна полза от всички права и суверенитет и други, които той притежава върху този остров.

Чл. 5. Негово Величество императорът на отоманите и техни величества съюзените владетели заявяват, че поверяват на Негово Величество германския император и на Негово Величество австрийския император, Бохемския крал и пр. и унгарския апостолически крал и на г. Председателя на Френската република, на Негово Величество краля на Великобритания и Ирландия и на Британските владения зад морето, император на Индия, на Негово Величество италианския крал и на Негово Величество всеруския император грижата да определят съдбата на всички отомански острови в Егейско море, с изключение на остров Крит, както и на Света гора.

Чл. 6. Негово Величество императорът на отоманите и техни величества съюзените владетели заявяват, че предоставят грижата за уреждане (на) въпросите от финансов характер, последица от току-що завършилата война, и на териториалните отстъпки, посочени по-горе, на свиканата в Париж международна комисия, в която те са изпратили свои представители.

Чл. 7. Въпросите, които се отнасят до военнопленниците, юрисдикцията, поданството и търговията, ще бъдат уредени с особени конвенции.

Последен член. Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени в Лондон в най-кратък възможен срок.

В удостоверение на което пълномощниците на високите договарящи страни подписаха настоящия договор и сложиха върху него своите печати.

Подписали: д-р Ст. Данев, М. Ив. Маджаров, Стефан Скулудис, И. Генадиус, Г. Страйт, Й. Попович, А. Войнович, Стоян Новакович, Анд. Николич, Мил. Веснич, Осман Низами, Бацария, Ахмед Решид

Забел. Горният текст, относно реда на високите договарящи страни в преамбюла и подписите, е текстът в екземпляра, притежаван от българското правителство. (Бел. на Г. П. Генов)

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 391–399.

Заповед на помощник-главнокомандуващия българската армия генерал-лейтенант Михаил Савов до командира на IV армия, подадена на 15 юни 1913 г. 8 часа вечерта и получена в Радовиш на 15 юни 1913 г. 8 ч. и 25 м. вечерта

За да не би нашето мълчание против сръбските атаки зле да се отрази на духа на войските, от една страна, и, от друга, (за) да окуражава противника още повече, заповядвам да атакуваме противника по най-енергически начин по цялата линия, без да разкривате напълно силите си и без да се увличате в продължителен бой, като се стараете да застанете твърдо на Криволак, по десния бряг на (река) Брегалница, кота 550, върха Богослов, кота 550, близо до с. Щохоп (Овче поле) кота при с. Деброво. Предпочтително е да завържете престрелката вечер и през нощта на разсъмване да произведете стремителна атака по цялата линия. Тази атака да се предприеме утре, шестнадесети того вечерта.

Велчев, В. Т. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913, с. 15.

Заповед на помощник-главнокомандуващия българската армия до командира на II армия, подадена на 17 юни 1913 г.

Към директива № 24. С директива № 24 заповядах (на) IV армия да продължи настъпателната си дейност, a II армия, след като завърши операциите си към Чай-аза, веднага да пристъпи към съсредоточаването си на указаната линия с цел да атакува Солун. Господа командующите армиите ще вземат предвид, че тия наши действия срещу сърби и гърци се предприемат без формално обявяване на война, но главним образом по следующите съображения:

1. Да издигнем до известна степен духа на нашите войски и да ги поставим в положение да гледат на нашите досегашни съюзници като на врагове.

2. Пред опасността да се запали войната между съюзниците да накараме руската политика да побърза с разрешението на въпроса, вместо да го протака.

3. Със силните удари, които ще нанесем на противниците си, да ги накараме да бъдат по-сговорчиви и по-отстъпчиви.

4. Понеже оспорваме земите, които те сега заемат, като наши, то със силата на оръжието да успеем да завземем нови, което можем, додето европейските сили с намесата си спрат нашата военна акция.

Понеже такава интервенция може да се очаква всяка минута, налага се да действувате бързо и енергично.

Четвърта армия да гледа на всяка цена бързо да завземе Велес, което ще има голямо политическо значение. От само себе си се разбира, че предварително трябва да се вземе линията: Султан тепе — Кратово — Клисели твърдо.

Втора армия, веднага след като изпълни съсредоточението си, ще получи заповед, ако действията на IV армия позволяват, да атакува Солун, за която цел, ако получи подобна заповед, ще бъде усилена с две или три бригади.

Ако железопътният участък Криволак — Удово — Гевгели се заеме от нашите войски, като на всички места, дето има переправи, особено тия в Гевгели, се устроят тет-депони и се заемат със силни отряди. По тоя начин ще се осигури владението на двата бряга на Вардар.

Велчев, В. Т. Цялата истина по погрома и новите опасности за България. С., 1913, с. 15–16.

Оставка на правителството на д-р Стоян Данев

Из Указ № 8, 4 юли 1913 г.

По предложение на нашия министър-председател, министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 2 юлий т. г. под № 894, постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет, министър на външните работи и на изповеданията г-н д-р Стоян Данев, на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Мих. Ив. Маджаров, на министъра на народното просвещение г-н Ив. Пеев, на министъра на финансите г-н Т. Теодоров, на министъра на правосъдието г-н П. Абрашев, на министъра на войната г-н генерал-майор Георги Вазов, на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Ат. Буров, на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Ал. Людсканов, на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Дим. Яблански и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Дим. Христов.

ФЕРДИНАНД

Държавен вестник, бр. 148, 5 юли 1913 г.

Назначаване на правителство начело с д-р Васил Радославов

Из Указ № 9, 4 юли 1913 г.

На основание член 150 от конституцията постановихме и постановяваме:

I. Да назначим д-р В. Радославов за наш председател на Министерския съвет.

ФЕРДИНАНД

Държавен вестник, бр. 148, 5 юли 1913 г.

Из Указ № 10, 4 юли 1913 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му под № 895 от 4 юли т. г., постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н д-р В. Радославов за министър на вътрешните работи и народното здраве, г-н д-р Н. Генадиев за министър на външните работи и на изповеданията и управляющ Министерството на земеделието и държавните имоти, г-н Д. Тончев за министър на финансите, г-н П. Пешев за министър на правосъдието и управляющ Министерството на народното просвещение, г-н генерал-майор Георги Вазов за министър на войната, г-н Ж. Бакалов за министър на търговията, промишлеността и труда, г-н П. Динчев за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г-н Богдан Морфов за министър на железниците, пощите и телеграфите.

ФЕРДИНАНД

Държавен вестник, бр. 148, 5 юли 1913 г.

Букурещки договор за мир, сключен между България, Гърция, Черна гора, Румъния и Сърбия и подписан на 28 юли/10 август 1913 г.

Негово Величество царят на българите, от една страна, и техни величества кралят на елините, кралят на Черна гора, кралят на Румъния и кралят на Сърбия, водими от желанието да се тури край на военното положение, което съществува между респективните им държави, желаейки да въдворят реда и възстановят мира между техните народи, изложени на толкова продължителни изпитания, решиха да сключат един окончателен договор за мир. За тая цел техни величества назначиха своите пълномощници, именно:

Негово Величество царят на българите:

Негово превъзходителство г. Димитър Тончев, негов министър на финансите; генерал-майор Иван Фичев, началник-щаба на неговата армия; господин Сава Иванчев, доктор по правото, бивш подпредседател на Народното събрание; господин Симеон Радев и полковника от Генералния щаб Константин Станчев.

Негово Величество кралят на елините:

Негово Превъзходителство Елефтериос Венизелос, негов министър-председател, министър на войната; Негово Превъзходителство господин Димитър (така е в текста — бел. съст.) Панас, пълномощен министър; господин Никола Политис, професор по международно право в Парижкия университет; капитан К. Пали и капитан А. Ексадактилос.

Негово Величество черногорският крал:

Негово Превъзходителство генерал сердар Янко Вукотич, негов министър-председател и министър на войната; господин Иван (така е в текста — бел. съст.) Матанович, бивш черногорски шарже д’афер в Цариград.

Негово Величество румънският крал:

Негово Превъзходителство Титу Майореску, негов министър-председател и министър на външните работи; Негово Превъзходителство Александър (така е в текста — бел. съст.). Маргиломан, негов министър на финансите; Негово Превъзходителство господин Таке Йонеску, негов министър на вътрешните работи; Негово Превъзходителство Константин Г. Дисеску, негов министър на вероизповеданията и народното просвещение; дивизионния генерал-адютант К. Коанда, главен инспектор на артилерията, и полковник К. Христеску, помощник началник-щаба на неговата армия.

Негово Величество сръбският крал:

Негово Превъзходителство господин Никола П. Пашич, негов министър-председател и министър на външните работи; Негово Превъзходителство господин Михаил (така е в текста — бел. съст.) Г. Ристич, извънреден пратеник и пълномощен министър в Букурещ; Негово Превъзходителство д-р Мирослав Спалайкович, извънреден пратеник и пълномощен министър; полковник К. Смилянич и подполковник Д. Калафатович, които съгласно предложението на кралското румънско правителство се събраха на конференция в Букурещ, снабдени с редовни и в надлежна форма пълномощия. Съгласието, бидейки щастливо постигнато помежду им, те се споразумяха върху следните постановления:

Чл. 1. От деня на размяната на ратификациите на настоящия договор ще има мир и приятелство между Негово Величество царя на българите, Негово Величество краля на гърците, Негово Величество черногорския крал, Негово Величество румънския крал, Негово Величество сръбския крал, както и между техните наследници и приемници, техните държави и респективни поданици.

Чл. 2. Между Царство България и Кралство Румъния старата граница между Дунава и Черно море се поправя съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и прибавен към протокол № 5 от 22 юли (4 август) 1913 г. на Букурещката конференция, както следва:

Новата граница тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене. Между тия две крайни точки пограничната линия следва трасето, означено върху картата 1/100 000 и 1/200 000 на румънския генерален щаб, и съгласно описанието, приложено към настоящия член.

Изрично е уговорено, че България ще събори в един срок от две години съществуващите фортификационни съоръжения и не ще строи нови в Русе, Шумен, в промеждутъчната област и в една зона двадесет километра около Балчик.

Една смесена комисия, съставена от еднакво число представители на двете високодоговарящи страни, ще бъде натоварена преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия договор да приложи в изпълнение на самото място трасето на новата граница съгласно предшествуващите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласия досежното трасе и мерките за изпълнение двете договарящи страни се съгласяват да се отнесат до трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита за окончателно.

Чл. 3. Между Царство България и Кралство Сърбия границата ще следва съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25 юли (7 август) 1913 г. на Букурещката конференция, следното трасе:

Пограничната линия тръгва от старата граница, от върха Патарица, следва старата турско-българска граница и водораздела на реките между Вардар и Струма, с изключение на горното течение на Струмица, което остава в сръбска територия; тя свършва при планината Беласица, гдето ще се свърже с българо-гръцката граница.

Подробно описание на тая граница и нейното трасе върху картата 1/200 000 на австрийския генерален щаб се прилагат към настоящия член.

Една смесена комисия, съставена от представители на двете високодоговарящи страни, в равно число от двете страни, ще се натовари преди изтичането на петнадесет дена от подписването на настоящия договор да тури в изпълнение на самото място трасето на новата граница съгласно предидущите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласие двете договарящи страни се задължават да се отнесат до едно трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита за окончателно.

Чл. 4. Въпросите, отнасящи се до старата сръбско-българска граница, ще се уредят според постигнатото между двете договарящи страни споразумение, отбелязано в протокола към настоящия член.

Чл. 5. Между Царство България и Кралство Гърция границата ще следва съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25 юли (7 август) 1913 г. на Букурещката конференция, следното трасе:

Граничната линия тръгва от новата българо-сръбска граница по гребена на Беласица планина и свършва при вливането на р. Места в Егейско море.

Между тия две крайни точки граничната линия (ще) следва трасето, означено на картата 1/200 000 на австрийския генерален щаб, и според описанието, приложено към настоящия член.

Една смесена комисия, съставена от представители на двете високодоговарящи страни, с равно число от двете страни, ще се натовари преди изтичането на петнадесет дена от подписването на настоящия договор да тури в изпълнение на самото място трасето на границата съгласно предшестващите постановления.

Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, занапред разделени от новата граница. В случай на неспоразумение върху трасето и мерките за изпълнение двете високодоговарящи страни се задължават да се отнесат до трето приятелско правителство с молба да се назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита за окончателно.

Изрично е уговорено, че България се отказва от сега върху всяка претенция върху остров Крит.

Чл. 6. Главните квартири на респективните армии ще се уведомят веднага за подписването на настоящия договор. Българското правителство се задължава да сведе армията си още на следния ден след това съобщение към състава й в мирно време. То ще отправи войските в техните гарнизони, дето ще пристъпи в най-кратко време към връщането на разните видове запасни в техните огнища.

Войските, чиито гарнизони се намират в зоната, окупирана от армията на една от високите договарящи държави, ще се изпратят в друг пункт от старата българска територия и могат да се завърнат в обикновените си гарнизони само след изпразването на гореказаната окупационна зона.

Чл. 7. Изпразването на българската територия, била тя стара или нова, трябва да започне веднага след демобилизацията на българската армия и ще се привърши най-късно до 15 дни.

През това време демаркационната зона на опериращата румънска войска ще бъде означена от линията: Свищов — Ловеч — Турски извор — Гложене — Златица — Мирково — Араба конак — Орхание — Мездра — Враца — Берковица — Лом — Дунав.

Чл. 8. През време на окупацията на българската територия различните армии си запазват правото на реквизиция срещу изплащане в наличност.

Те свободно ще се ползват там от железните пътища за превоза на войски и провизии от всякакво естество без каквото и да е обезщетение в полза на местната власт.

Болните и ранените ще бъдат под закрилата на речените войски.

Чл. 9. По възможност в най-скоро време след размяна на ратификациите на настоящия договор всички военнопленници ще бъдат взаимно възвърнати.

Правителствата на високодоговарящите страни ще назначават специални комисари, натоварени с приемането на пленниците.

Всички пленници в ръцете на едно правителство ще се предадат на комисаря на правителството, комуто принадлежат, или на надлежно упълномощения му представител в мястото, което ще се определи от заинтересованите страни.

Правителствата на високодоговарящите страни ще си представят респективно едно на друго и по възможност веднага след предаването на всички пленници сметка за направените преки разходи за грижите и издръжката на пленниците от деня на пленяването им до деня на смъртта или връщането. Прихващане ще се направи между сумите, дължими от България на една от другите високодоговарящи страни, и ония, дължими от последните на България, като разликата се прати на правителството-кредитор по възможност в най-скоро време след размяна на гореспоменатите сметки.

Чл. 10. Настоящият договор ще се ратифицира и ратификациите ще се разменят в Букурещ в срок от петнадесет дни от деня (на подписването му — бел. съст.) или по-рано, ако това бъде възможно.

В уверение на което респективните пълномощници го подписаха и скрепиха с печатите си.

Подписан на двадесет и осмия ден на месец юли (десетия ден на месец август) хилядо деветстотин и тринадесета година.

Подписали: следват посочените в началото на документа имена на представителите на България, Гърция, Черна гора, Румъния и Сърбия (бел. съст.).

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 401–417.

Из Цариградския договор, сключен между България и Турция и подписан на 16/29 септември 1913 г.

Негово Величество царят на българите и Негово Величество императорът на отоманите, въодушевени от желанието да уредят полюбовно (миролюбиво — бел. съст.) и на трайна основа положението на нещата, създадени след подписването на Лондонския договор, да възстановят приятелските и добросъседските отношения, така необходими за доброденствието на техните народи, решиха да сключат настоящия договор и избраха надлежно за тази цел за техни пълномощници:

Негово Величество царят на българите:

Негово Превъзходителство генерал (Михаил) Савов, бивш министър; Негово Превъзходителство господин (Григор Д.) Начович, бивш министър, Негово Превъзходителство господин (Андрей) Тошев, пълномощен министър.

Негово Величество императорът на отоманите:

Негово Превъзходителство Талаат бей, министър на вътрешните работи; Негово Превъзходителство генерал Махмуд паша, министър на марината (флота — бел. съст.); негово Превъзходителство Халил бей, председател на Държавния съвет, които, след като съобщиха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, уговориха това, което следва:

Чл. 1. Границата между двете страни тръгва от устието на реката Резвая, на юг от манастира «Св. Иван», находящ се на Черно море; тя следва течението на тази река до водосливната точка на реките Пирогю и Делива, на запад от Камила кьой. Между устието на гореспоменатата водосливна точка реката Резвая от устието си тече най-напред в югозападно направление и като оставя на Турция Плака, образува един лакът и се направлява (насочва — бел. съст.) към северозапад, а после към югозапад; селата Могура и Пиргопло остават в турска територия. Реката Резвая, след като е взела от Пиргопло южно направление, на разстояние от около пет километра и половина образува един лакът към запад и север и след туй продължава по общото направление към запад, като образува една твърде малка дъга към север. В тази част селата Ликуди и Кладара остават в българска територия, а селата Сигнигори, Мавродио и Лафва припадат на Турция; след туй границата, като продължава по течението на реката Резвая, оставя Торфу Чифлик на България, направлява се към югоизток и като оставя селото Радославци в турска територия, се изкривява към запад на около 800 метра на юг от това село; тя оставя селото Камила кьой в турска територия и достига на едно разстояние от около 400 метра на запад от това село до водосливната точка на реките Пирогю и Делива.

От тази водосливна точка границата следва течението на реката Делива и като продължава споменатата река по общото северозападно направление, оставя на Турция селата Паспала, Кандилджик и Дели и свършва на изток от Суоксу — това последното село остава на Турция, а село Севелигю припада (принадлежи — бел. съст.) на България. Граничната линия, след като минава Суоксу и Севелигю, продължава по северозападно направление, като следва грабена, който минава през котите 687, 619, 563; тя оставя село Каглайк (Чашрлик) в отоманска територия и като заобикаля това последно село на три километра на изток и на север, достига потока Голема. Границата следва течението на Голема в една дължина от около 2 километра и достига до водосливната точка на този поток с другия ръкав на същата река, който иде от юг на Карабанлар (Карабаалар). От тази водосливна точка минава по гребена на север от потока, идещ от Тюрк Алатли, за да достигне старата турско-българска граница.

Съединителната точка на новата линия и на старата граница се намира на 4 километра на изток от Тюрк Алатли в точката, където старата турско-българска граница образува един лакът към север по направление на Айкири Иол.

От тази точка тя следва точно старата турско-българска граница до Балабан Баши, на запад от Тунджа и на север от село Дервишка могила.

Новата гранична линия се разделя от старата граница в околностите на Балабан Баши и следва по права линия към Дермен дере. Точката, където новата граница се разделя със старата, се намира на два километра разстояние от църквата на село Дервишка могила. Границата, която оставя село Дервишка могила в отоманската територия, следва течението на Дермен дере до селото Булгар Лефке, което остава в българска територия. От източните и южните окрайнини на Булгар Лефке граничната линия напуща течението на Дермен дере и се направлява към запад, оставя в османска територия селата Буюк Лефке и Демитри кьой и следвайки водоразделната линия между Буюк дере и Демирхан дере (кота 241), достига до най-северната точка на лакътя, образуван на север от река Марица, на изток от Мустафа паша; тази част от лакътя се намира на три километра и половина от източния вход от моста на Мустафа паша. Границата следва западната част на лакътя на Сермен дере, достига на север до железопътния мост (Сермен дере е реката, която се влива в Марица на 3 километра на запад от с. Сермен) и след това, като заобикаля Сермен на север, отива до Тази тепеси; границата оставя Сермен на Турция и като следва течението на Сермен дере, пресича железопътната линия на северозапад от Сермен; тя следва пак същата река и се възкачва по Тези тепеси (кота 613). (Точката, дето Сермен дере пресича железопътната линия на северозапад от Сермен, се намира на едно разстояние от 5 километра от центъра на селото Сермен и на 3200 метра от западния изход на моста на Мустафа паша.)

Границата оставя в отоманска територия най-високата точка на Тази тепеси и от тази точка следва вододелната линия между Арда и Марица, като минава през селата Яйладжик и Гюлджук (Гьолджик), които остават в отоманска територия.

От Гьолджик границата минава през кота 449 и след това слиза към кота 367 и от тази кота се направлява към Арда в южно направление, почти в права линия. Тази права линия минава на един километър на запад от Бектащли, което остава в турска територия.

След като достигне кота 367 на Арда, граничната линия следва към изток по десния бряг на тази река и достига до воденицата, разположена на един километър на юг от село Синджирли; от тази воденица тя следва вододелната линия, находяща се на изток от селото Гайдохор дере, минава на един километър на изток от село Гайдохор (дере) и като оставя село Дребизна на България и минавайки на около един километър на изток от това село, към Атерен дере на един километър от това село; оттам отива в югозападно направление по най-късия път до извора на потока, който тече между селата Акалан и Кайликли кьой, следва талвега на тези води и слиза до реката Казъл-Дели. От гореказания поток границата, като оставя Гьокчебунар в България, взима течението Казъл Дели дере и оттам, следвайки талвега на потока, който се отделя на юг в една точка, находяща се на 4 километра на юг от Мандрица и на 3 километра на изток от Соганлики Бала, отива до извора на същия поток; границата слиза след туй по най-късия път до извора на Мандра дере, следва талвега на Мандра дере, начиная от извора му, и достига до Марица на запад от Мандра. В тази част селото Кранту остава в българска територия, а селата Баш клисе, Ахирян бунар и Мандра припадат на Турция.

От тази точка границата следва талвега на Марица до точката, където тази река се разделя на два ръкава, на три километра и половина на юг от селото Калдиркос; оттам тя следва талвега на десния бряг, който минава недалеч от Фереджик, и достига до Егейско море. В тази част блатата Ак су, както и езерото Кенели гьол остават в Турция, а езерата Тузла гьол и Драка гьол припадат на България.

Направен в два екземпляра в Цариград на 16/29 септември 1913 г.

Подписали: следват имената, посочени в началото на документа (бел. съст.).

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 419–425.

България в навечерието и по време на Първата световна война

Договор за приятелство между България и Германската империя, сключен на 24 август (6 септември) 1915 година

Н. В. царят на българите, от една страна, и Н. В. германският император — пруски крал, в името на Германската империя — от друга, убедени в общността на интересите на държавите си, решиха да сключат един договор за приятелство и съюз и назначиха за свои пълномощници, както следва..., които, след като размениха пълномощията си, намерени за добри и редовни, се съгласиха върху следното:

Чл. 1. Високите договарящи страни си обещават мир и приятелство и не ще влизат в никакъв съюз или съглашение против една от тези държави. Те се задължават да следват взаимно една политика и да си оказват взаимна помощ в границите на техните интереси.

Чл. 2. Германия гарантира с всички свои средства политическата независимост и териториална цялост на България, докато е в сила настоящият договор, срещу всяко нападение или посегателство от страна на която и да било държава, щом това нападение е направено без никакво предизвикателство от страна на българското правителство. Ако Германия, без всяко предизвикателство от нейна страна, бъде нападната от държава, граничеща с България, тая последната се задължава да тури в действие всичките си военни сили срещу въпросната държава, щом това й бъде поискано.

Чл. 3. Настоящият договор ще остане в сила до 31 декемврий 1920 г. Ако 6 месеца след изтичането на тая дата той не бъде отменен, действието му се продължава допълнително за още една година и впоследствие срокът му ще се продължава по за една година, докато не бъде денонсиран.

Чл. 4. Настоящият договор ще остане таен до ново предварително споразумение.

Чл. 5. Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени в София най-късно осем дена след подписването му. В удостоверение на което гореспоменатите пълномощници подписаха настоящия договор и го подпечатиха.

Направен в София в два екземпляра на 24 август (6 септември) 1915 г.

Подписали: д-р В. Радославов — министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, Г. Михаелис — пълномощен министър на Германия в България

Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. Т. I. С., 1925, с. 71.

Военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, подписана в Плес на 24 август (6 септември) 1915 г.

1. Трите главни командвания се задължават за общо действие срещу Сърбия, а именно: Германия и Австро-Унгария в срок от тридесет дни, а България в срок от тридесет и пет дни, считано от сключването на тоя договор, да отправят в настъпление срещу сръбските граници въоръжени сили в размер: Германия и Австро-Унгария най-малко всяка една по шест пехотни дивизии, а България — най-малко четири пехотни дивизии, според организационния им състав.

2. Главното командване на всички въоръжени сили, упоменати в чл. 1, поема генерал-фелдмаршал Фон Макензен, комуто ще бъде възложена задачата: да бие сръбската армия, където я намери и колкото се може по-скоро, да отвори и осигури връзката по сухо между Унгария и България.

3. Заповедите на генерал-фелдмаршал Фон Макензен са безусловно меродавни за войските, които му са подчинени. Също той има право да заповядва промяната в местата за настъплението и да определя започването на военните действия след изтичането на срока, упоменат в чл. 1; при което обаче остава да се има предвид като ограничително, че българските военни действия ще трябва да последват на петия ден след започването на германските и австро-унгарските действия. Към щаба на генерал-фелдмаршала постъпват най-малко по един висш австро-унгарски и български офицер не като аташета, а като сътрудници на редовна служба.

4. Германското главно командване се задължава веднага, щом като се отвори пътят за България, в случай, че България пожелае това, да изпрати войски в размер от около по една смесена пехотна бригада за Варна и Бургас и в границата на възможността да се погрижи за пренасянето на германски подводници. Настаняването на тези войски става от българското правителство. За тяхното продоволствие те ще се грижат сами.

5. Германското главно командване поема задължението, щом като България пожелае това, да накара турското главно командване да даде достатъчно сили за защита на Дедеагач срещу опити за десант и при съвместни действия с български войски, да ги постави под българско разпореждане, че Турция ще се съгласи, в това не може да има съмнение.

6. Германското висше главно командване е получило уверение от германското правителство, че то е готово да даде на България една военна помощ от 200 милиона франка в най-скоро време. Подробностите ще се уговорят от финансовите власти на двете държави.

7. Германия заявява, че е готова да дава на България военни материали от всякакво естество, доколкото е възможно, с оглед на собствените германски нужди. Щом се появят върху това някои разногласия, последните ще се решават от началник-щаба на германската действующа армия.

8. От деня на сключването на тоя договор договарящите държави ще считат като общ противник всеки неприятел, който нападне една от тях, и като към такъв ще се отнасят с него. От друга страна, България уверява, че ще пази безусловен неутралитет спрямо Гърция и Румъния до привършването на военните действия срещу Сърбия, ако тези държави от своя страна дадат уверение да не мобилизират, да останат неутрални и да не искат да завземат сръбска територия.

9. България се задължава най-късно до 15 дни от сключването на тоя договор да мобилизира четирите дивизии, упоменати в чл. 1, и да ги отправи към настъпление, така че най-късно на 35–ия ден от сключването на тоя договор те да стоят на сръбската граница, готови за действия. По-нататък България се задължава да даде войски най-малко в размер на една дивизия, също най-късно до 35–ия ден след сключването на тоя договор, които да преминат сръбската граница и окупират Македония.

10. На Турция се запазва правото да се присъедини към тоя договор в пълния му обсег. Германското висше главно командване веднага ще започне с нея преговорите. След събитията, няма никакво съмнение върху това, че Турция е решена, щом България пожелае това, да даде на България военна помощ срещу който и да било неприятел и да постави под българско разпореждане за тази цел войски.

11. България се задължава да пропуска напълно безпрепятствено транзитното движение на материали и войски от Германия и Австро-Унгария за и от Турция, щом като пътят през Сърбия или Дунавският път или транзитното движение през Румъния бъде открито.

12. Този договор ще се подпише от началниците на генералните щабове на Австро-Унгария и Германия и от военния пълномощник на България в Плес и веднага влиза в сила.

Подписали: подполковник П. Ганчев от българския генерален щаб и пълномощник на България; Конрад — генерал, пълномощник на Австро-Унгария и Фон Фалкенхайн — генерал, пълномощник на Германия

Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. Т. I. С., 1925, с. 71–73.

Тайна спогодба между България и Германия, подписана в София на 24 август (6 септември) 1915 г.

България и Германия, след като се съгласиха да предприемат заедно една военна акция против Сърбия, се споразумяха върху следните постановления:

1. Германия гарантира на България придобиването и анексията на следните територии:

а) днешна сръбска Македония, обхващаща двете зони, наименувани спорна и безспорна, така както са разграничени в Сръбско-българския договор от 29 февруари (13 март) 1912 г. и съгласно картата, приложена към последния;

б) сръбската територия, находяща се на изток от следната линия, а именно: реката Морава, с изходна точка Дунава, до мястото, гдето се съединяват двата притока Българска Морава и Сръбска Морава; от тоя пункт линията следва водораздела на тия два притока, минава през гребена на Черногорието, пресича пpoхода на Качаник, възкачва се до гребените на Шар планина, където достига границите на Санстефанска България, които и следва по-надолу. Граничната линия е нанесена върху приложената карта, която е неразделна част от настоящата спогодба.

2. В случай, че Румъния през време на настоящия конфликт, без всяко предизвикателство от страна на българското правителство, нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи, щото България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Румъния, както и да направи една поправка на румъно-българската граница, определена от Берлинския договор.

3. В случай, че Гърция в течение на днешната война, без всяко предизвикателство от страна на българското правителство, нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи, щото България да си анексира териториите, които бидоха отстъпени на Гърция от Букурещкия договор.

4. Двете договарящи страни си запазват правото на една по-нататъшна спогодба относително сключването на мира.

5. Германия, съвместно с Австро-Унгария, се задължава да отпусне на българското правителство един военен заем в размер на 200 милиона франка, които ще бъдат турени на разположението му на 4 платки, платими на следующите дати:

1. Първата платка от 50 милиона франка — в деня на мобилизацията.

2. Втората платка от 50 милиона — един месец по-късно.

3. Третата от 50 милиона — два месеца по-късно и

4. Четвъртата тоже (също — бел. съст.) от 50 милиона — три месеца от деня на мобилизацията.

Подробностите на тоя заем ще бъдат определени с допълнителна спогодба, която ще има да сключват финансовите управления на двете страни. Ако войната продължи повече от 4 месеца, Германия, съвместно с Австро-Унгария, ще отпусне на България нов допълнителен заем, ако от това се окаже нужда, и то след предварителна спогодба.

6. Настоящата спогодба ще влезе в сила едновременно с военната конвенция.

Подписали: д-р В. Радославов, Г. Михаелис

Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. Т. I. С., 1925, с. 73–74.

Конвенция по ректификацията на българо-турската граница, подписана в София на 24 август (6 септември) 1915 г.

Н. В. царят на българите и Н. В. Отоман. император, въодушевени от желанието да стегнат още повече приятелските връзки, които съединяват Българското царство и Отоманската империя, решиха да пристъпят към една ректификация (поправка — бел. съст.) на българо-турската граница и назначиха за това свои пълномощници ..., които се съгласиха върху следното:

Чл. 1. Отоманската империя е съгласна да поправи настоящата граница по следующия начин: начиная от Константинова (Татар кьой), българо-турската граница ще следва десния бряг (талвега) на р. Тунджа до селото Чифли кьоск; от тази точка тя върви по хребета между Фикел и р. Тунджа до върха на кота 130; от там тя възвива на запад по права линия, минавайки под Хаджи кьой и р. Сукин, и достига до върха на кота 253; като оставя Паша махле и Юскюдар на България, тя върви по талвега между хребета на Дуванджа и тоя на Юскюдар, оставяйки Дуванджа на Турция до една точка, отстояща 2 километра от левия бряг на Марица. От тази точка до буквата К. на името Карагач границата ще бъде начертана от делимитационната комисия съгласно споменатите в чл. 2 принципи, на 1 1/2 до 2 километра максимум северно от левия бряг на Марица. От буквата К. на името Карагач — местността, която се дава на България — границата пресича на половина шосето от Карагач до Одрин, следва по права линия до буквата С. от името Демир дес, от там преминава отново р. Марица и достига до левия бряг на тази река. От тази точка границата ще върви по левия бряг на реката на едно разстояние максимум два километра източно от същия ляв бряг и ще достигне до морето. Тя ще бъде начертана от делимитационната комисия съгласно споменатите в чл. 2 принципи. За прилагане на горното ще служи картата на австрийския генерален щаб 1/200 000.

Чл. 2. Предвидената в предшестващия член делимитационна комисия ще се състои от трима военни членове — един германец, един австро-унгарец и третият — шведец, — които могат да си присъединят, ако стане нужда, нужното число картографи. В своята демилитационна работа тази комисия ще се ръководи от топографическите и икономически съображения на терена и ще начертае границата от буква С. на името на Демир дес до устието на р. Марица, на едно разстояние 2 км максимум източно от левия бряг на реката, като остави Енос на Турция. Тя ще започне да работи най-късно 15 дена след подписването на настоящия договор и ще завърши своята работа колкото е възможно по-скоро.

Чл. 3. Императорското отоманско правителство ще има право да си служи по най-либерален начин с железопътната линия между Одрин и Кулели Бургас за цели 5 години, под условие обаче да се съобразява с техническите правилници, които са в сила по българските железници.

Чл. 4. Царското българско правителство поема правата и задълженията на императорското правителство срещу компанията на Ориенталските (Източните — бел. съст.) железници за отстъпената на България част от линията, намираща се в частта от територията, която ще се отстъпи.

Чл. 5. До поправяне (на) течението (корекцията) на Марица, посредством постройката на един канал в своя собствена територия, между двете точки К. и С. от имената на Карагач и Демир дес, българското правителство ще има правото да си служи с р. Марица между тия две точки, без да се подчинява на каквито и да било ограничения или такси. Отоманските поданици ще се ползват със същите права като българските, що се отнася до пътуването по р. Марица, и ще бъдат третирани на равна нога с тези последните относно разноските по преноса на стоките и цените за пренасяне (на) пътниците.

Чл. 6. Населенията на териториите, които ще се отстъпят, ще се ползват със същите ония права и ще бъдат подложени на същите ония задължения, предвидени в конвенциите, договорите и спогодбите, които са понастоящем в сила между двете страни. Отоманските поданици ще продължават да се ползват с всичките си права върху техните градски и селски имения, които биха останали отвъд граничната линия поради посочената в чл. 1 ректификация.

Чл. 7. Настоящата конвенция ще влезе в сила в самия ден на размяната на ректификациите, която ще се състои в София осем дена след подписването й от пълномощниците.

Подписали: д-р В. Радославов, Фехти бей

Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. Т. I. С., 1925, с. 74–76.

Манифест на цар Фердинанд към българския народ във връзка с намесата на България в световната война

Българи,

Вие вече сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през течението на цяла година, откакто трае Европейската война, за запазването (на) мира на Балканите и спокойствието на страната.

Аз и правителството ми се старахме, при следвания досега неутралитет, да постигнем идеалите на българския народ.

Двете воюващи групи от велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя в по-голямата си част трябва да принадлежи на България.

Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници. Сърбия не само не поиска да се вслуша в техните съвети, но в озлоблението и алчността си нападна дори собствената ни територия и нашите храбри войски бидоха принудени да се сражават за защитата на собствената ни земя.

Българи,

Скъпи народни идеали ме заставиха през 1912 година да призова нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да изгубим Македония.

Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни.

Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можахме да очакваме.

Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните сили са в Сърбия и бързо напредват.

Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбско иго.

Нашето дело е право и свято.

Заповядвам, прочее, на нашата храбра армия да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбско иго братя.

Ний ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на Централните империи.

Нека българският войник лети от победи към победи!

Напред! Бог да благослови нашето оръжие!

Ст. София, 1 октомврий 1915 г.

ФЕРДИНАНД

Следват подписите и на всички министри от кабинета на д-р В. Радославов.

Държавен вестник, бр. 222, 1 октомври 1915 г.

Приемане оставката на кабинета на д-р В. Радославов

Из Указ № 2, 21 юни 1918 г.

I. Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет, министър на външните работи и на изповеданията и управляющ Министерството на вътрешните работи и народното здраве г-н д-р В. Радославов; на министъра на народното просвещение г-н П. Пешев; на министъра на финансите г-н Димитър Тончев; на министъра на правосъдието г-н Хр. Ив. Попов; на министъра на войната генерал-лейтенант Найденов, К.; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Ж. Бакалов; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н д-р П. Динчев; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Д. Петков и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н В. Кознички.

Държавен вестник, бр. 138, 22 юни 1918 г.

Назначаване на правителство начело с Александър Малинов

Из Указ № 3, 21 юни 1918 г.

I. Назначаваме г-н Александър Малинов за наш председател на Министерския съвет.

Из Указ № 4, 21 юни 1918 г.

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н Александър Малинов за министър на външните работи и на изповеданията, г-н Мих. Такев за министър на вътрешните работи и народното здраве, г-н Стоян Костурков за министър на народното просвещение, г-н А. Ляпчев за министър на финансите, г-н Йосиф Фаденхехт за министър на правосъдието, г-н генерал-лейтенант Сава Савов за министър на войната, г-н Г. Данаилов за министър на търговията, промишлеността и труда, г-н Р. Маджаров за министър на земеделието и държавните имоти, г-н Н. Мушанов за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г-н Вл. Моллов за министър на железниците, пощите и телеграфите.

Държавен вестник, бр. 138, 22 юни 1918 г.

Провъзгласяване на България за република

Из «Прокламация» на д-р Райко Даскалов до българския народ, Радомир, 27 септември 1918 г.

... Днес, 27 септември, бившият цар Фердинанд, династията му и бившето правителство са свалени. България (е) провъзгласена за народна република. Всички окръжни управители, околийски началници, коменданти, кметове, войскови началници ще изпълняват нарежданията и заповедите на Временното правителство...

Председател на временното правителство: Александър Стамболийски

Главнокомандующ: д-р Р. Даскалов

1918. Войнишкото въстание. Сборник от документи и спомени. С., 1968, с. 116–117.

Военна конвенция, определяща условията за спиране на военните действия между съглашенските сили и България, подписана на 29 септември 1918 г. в Солун

А. Явна част

1. Незабавно изпразване, съгласно една спогодба, която ще последва, окупираните още територии от Гърция и Сърбия. От тия територии не ще се изнесе нито добитък, нито зърнени храни, нито каквито и да било съестни (хранителни — бел. съст.) продукти. Никаква повреда няма да бъде направена при заминаването. Българската администрация ще продължава да функционира в частите от България, окупирани понастоящем от съюзниците.

2. Незабавна демобилизация на цялата българска армия, изключая задържането в боен състав на една част от всички родове оръжие, състоящо се от:

3 дивизии от по 16 дружини всяка една и

4 полка кавалерия,

които ще бъдат употребени: две дивизии за отбрана на източната граница на България и на Добруджа и една дивизия за пазене на железниците.

3. Складиране в места, които ще се определят от Главното командване на Източните армии, за оръжията, мунициите, военните коли, принадлежащи на демобилизираните части, които ще бъдат след това складирани от българските власти под контрола на съюзниците. Конете ще бъдат също продадени на съюзниците.

4. Възвръщането на Гърция (на) военните материали на 4–тия гръцки армейски корпус, взети по време на заемането (на) Източна Македония, доколкото те не са били изпратени в Германия.

5. Българските войскови части, намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи на 11–а германска армия, ще сложат оръжието и ще се считат до нова заповед (за) военнопленени; офицерите ще запазят оръжието си.

6. Българските военнопленени ще бъдат до сключването на мира употребени за работа в Ориента от съюзните армии, без взаимност по отношение на съюзните военнопленени. Тези последните ще бъдат веднага предадени на съюзните власти, а интернираните граждански лица ще бъдат напълно свободни да се завърнат по домовете си.

7. Германия и Австро-Унгария ще имат срок от четири седмици, за да изтеглят от България войските си и военните си органи. В същия срок ще трябва да напуснат територията на Царството и дипломатическите и консулските представители на Централните сили, както и техните сънародници.

8. Заповед за спиране на военните действия ще бъде дадена, щом като се подпише настоящата конвенция.

(п.): Франше д’Епре, Андрей Ляпчев, генерал Луков

Б. Тайни членове

1. Евентуалното преминаване на съюзни военни сили върху българската територия, както и използването на железниците, пътищата, водните пътища и пристанищата ще представляват предмет на една специална конвенция между българското правителство и Главното командване на Източната армия. Преговорите за това ще започнат най-късно в един срок от 8 дена. Те ще засегнат също контрола на телефоните, телеграфите и безжичните телеграфни станции.

2. Известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия ще бъдат заети от Великите съюзни сили. Тази окупация ще бъде временна и ще служи само за гаранция. Тя няма да даде повод нито за принуждения, нито за произволни реквизиции. Главнокомандующият генерал на Съюзните армии уверява, че без особени обстоятелства София не ще бъде окупирана.

3. Главнокомандующият си запазва правото да изиска в случай на нужда пълно прекратяване на всякакви отношения между България и бившите й съюзници.

4. Отваряне на българските пристанища за съюзните и неутрални параходи.

(п.): Франше д’Епре, Андрей Ляпчев, генерал Луков

Кесяков, В. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. Т. I. С., 1925, с. 80–81.

Манифест на цар Фердинанд към българския народ

Българи,

Предвид стеклите се обстоятелства в Царството, които изискват от всички добър гражданин жертви до самопожертване за благото на милото ни Отечество, аз желая да дам пръв пример на това самопожертване и въпреки свещените звена, които ме свързват от 32 години най-крепко с тая страна, за процъфтяването и величието на която аз дадох всичко, което беше по силите ми, реших да се откажа от царския престол на българите в полза на моя първороден син НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКА БОРИС КНЯЗ ТЪРНОВСКИ.

Като обявявам това си решение на моя възлюблен народ, призовавам всички верни поданици да се сплотят като един около престола на ЦАР БОРИСА, името на когото е свързано с толкова велики дела от историята на старото Българско царство, за да изведат Отечеството от това тежко положение и България да се издигне отново на оная висота, която й е предопределена от съдбата.

Разделяйки се с дълбока тъга на душата си от мила България, изказвам на целия български народ моята признателност за подкрепата, която ми оказа през моето царуване.

Нека Всевишният бди зорко над съдбините на българския народ и го насочва към светло и крепко бъдеще.

София, 3 октомврий 1918 год.

ФЕРДИНАНД

Следват подписите и на всички министри от кабинета на Александър Малинов.

Държавен вестник, бр. 223, 4 октомври 1918 г.

Манифест на цар Борис III към българския народ

Българи,

С манифест от днешна дата моят възлюблен баща извести отказването си от престола в моя полза и с това велико самопожертвуване пред върховните интереси на нацията даде пример на неизменна обич към България.

Обявявам на българския народ, че от днес аз встъпвам на престола на българските царе под името ЦАР БОРИС III.

Роден на хубавата българска земя и духовно чадо на православната вяра, израсъл в средата на моя любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократичния дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институции, аз тържествено заявявам, че ще почитам конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.

Осланяйки се на волята народна и уповавайки се на закрилата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около моя престол и да ми дадат пълната си подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата ми родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да приготвя достойно и честито бъдеще на българското племе.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

София, 3 октомврий 1918 г.

БОРИС III

Следват подписите на всички министри от кабинета на Александър Малинов.

Държавен вестник, бр. 223, 4 октомври 1918 г.

Оставка на правителството на Александър Малинов

Указ № 12 от 28 ноември 1918 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, министър на правосъдието г-н Ал. Малинов, представено нам с доклада му от 28 ноемврий текущата година под № 2538,

Постановихме и постановяваме:

1. Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет, министър на правосъдието г-н Ал. Малинов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Мих. Такев; на министъра на народното просвещение г-н Ст. Костурков; на министъра на финансите и временно управляющ Министерството на земеделието и държавните имоти г-н А. Ляпчев; на министъра на войната г-н генерал-лейтенант С. Савов, на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Я. Сакъзов, на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Ц. Бакалов и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Н. Мушанов.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 268, 28 ноември 1918 г.

Назначаване на правителство на Теодор Теодоров

Указ № 13, 28 ноември 1918 г.

На основание чл. 150 от конституцията Постановихме и постановяваме:

1. Да назначим г-н Т. Теодоров за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Указ № 14, 28 ноември 1918 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 28 ноемврий 1918 год. под № 2539,

Постановихме и постановяваме:

1. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н Т. Теодоров за министър на външните работи и на изповеданията, г-н Н. Мушанов за министър на вътрешните работи и народното здраве, г-н Ст. Костурков за министър на народното просвещение, г-н д-р Ст. Данев за министър на финансите, г-н д-р П. Джидров за министър на правосъдието, г-н А. Ляпчев за министър на войната, г-н Я. Сакъзов за министър на търговията, промишлеността и труда, г-н Д. Драгиев за министър на земеделието и държавните имоти и г-н Ц. Бакалов за министър на железниците, пощите и телеграфите и управляющ Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството.

Държавен вестник, бр. 268, 28 ноември 1918 г.

Назначаване на правителство начело с Александър Стамболийски

Указ № 13, 6 октомври 1919 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

I. Назначаваме г-н Александър Стамболийски за наш председател на Министерския съвет.

Държавен вестник, бp. 151, 7 октомври 1919 г.

Указ № 14, 6 октомври 1919 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 6 октомврий текущата година под № 1784,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет за министър на войната и управляющ Министерството на общест. сгради, пътищата и благоустройството; г-н Михаил Маджаров за министър на външните работи и на изповеданията; г-н Александър Димитров за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н Цанко Бакалов за министър на народното просвещение; г-н д-р Стоян Данев за министър на финансите; г-н Атанас Буров за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н д-р Райко Даскалов за министър на земеделието и държавните имоти; г-н Марко Турлаков за министър на железниците, пощите и телеграфите и управляющ Министерството на правосъдието.

Държавен вестник, бр. 151, 7 октомври 1919 г.

Из Закона за съдене и наказване (на) виновниците за народната катастрофа, приет от XVIII обикновено народно събрание, 22 ноември 1919 г.

Чл. 1. Лицата, които са взели активно участие в обявяване на войната 1915/1918 г., без да бъде предварително свикано и консултирано Н. събрание, също и онези, които са издали и заповядали турянето в действие на раздел 3–тий от Военно-наказателния закон от 23 септемврий 1915 година стар стил, преди да бъде гласуван от Народното събрание, се съдят за измяна на Отечеството и нарушение на конституцията и се наказват с доживотен строг тъмничен затвор, а ако са действували користно, наказват се със смърт.

Чл. 2. Със същото наказание се наказват лицата, които са взели активно участие в дипломатическата подготовка или в ръководството на войната от 1915/1918 г., като са нарушавали законите или са действували с користна цел.

Чл. 3. Народните представители и всички лица, възползувани от своето служебно или обществено положение, които са повлияли за подготовката или за обявяването на войната и са използували създаденото от войната положение за лични облаги, се съдят и наказват по чл. 431 от Наказателния закон, при отекчающи вината обстоятелства.

Чл. 4. На същото наказание в чл. 3 подлежат и всички други частни или длъжностни граждански и военни лица, които, възползвани от войната, са вършели спекулативни сделки от естество да внесат угнетение и раздразнение във войската и населението, или пък са вършили изстъпления в окупираните земи, или користно са действували за подготовката, обявяването и продължението на войната...

Държавен вестник, бр. 203, 9 декември 1919 г.

Из Ньойския договор от 1919 г., сключен между България и съглашенските държави, победителки в Първата световна война

Граници на България

Чл. 27. Границите на България се определят, както следва:

1) със Сърбо-Хървато-Словенската държава:

От вливането на Тимок в Дунава, обща точка на трите граници на България, Румъния и Сърбо-Хървато-Словенската държава, към юг до една точка, която ще се избере по течението на Тимок, разположена до кота 38, на запад от Брегово;

Течението на Тимока;

От там на югозапад до една точка източно от Велики Извор, дето старата граница между Сърбия и България достига р. Безденица;

Една линия, която ще се определи на самото място, минаваща през котите 274 и 367, като следва изобщо водораздела на басейните на Тимок към с. з. и на Делейна и на Тополовица към ю. и., като оставя на Сърбо-Хървато-Словенската държава селата Коилово, Сипиково и Халово (също така и шосето, което свързва тези две села), а на България — селата Брегово, Ракитница и Косово;

От там към юг до кота 1720, на около 12 километра западно-югозападно от Берковица;

Старата граница между България и Сърбия;

От там на югоизток на разстояние 1 километър и 500 метра до кота 1929 (Сребрена глава);

Една линия, която ще се определи по гребена на Ком балкан;

От там, към югозапад, на кота 1109 (до Видлич планина на юг от Вълковия);

Една линия, която ще се определи на самото място, като мине през котите 1602 и 1344 и на изток от Горни Криводол, пресичайки реката Комщица на около 1 километър и 500 метра над Долни Криводол;

От там до една точка на шосето Цариброд — София, непосредствено на запад от разклонението на шосето за Калотина;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се прекара на изток от Мъзгош, на запад от Станинци, на изток от Бребевница и на с. и. от Липници през кота 738;

От там към запад-югозапад до една точка, която ще се избере по течението на река Лъкавица на около един километър и 100 метра североизточно от Сливница;

Една линия, която ще се определи на самото място;

От там към юг, западно от Вишан до вливането на Лъкавица в реката, по която е разположено селото Долна Невля;

Нагоре по течението на Лъкавица;

От там на югозапад до вливането на една рекичка в река Ябланица, на запад от Врабча;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се прокара през кота 879 и пресече шосето Трън — Цариброд, непосредствено на юг от разклонението на това шосе от прякото шосе Трън — Пирот;

От там на север до вливането на река Ябланица в Ерма (Трънско);

Течението на р. Ябланица;

От там на запад до една точка, избрана на издадената част от старата граница близо до Дъсчен Кладенец;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се следва по гребена на Руй планина и се мине през котите 1199, 1466 и 1706;

От там към югозапад до кота 1516 (Голяма Рудина), приблизително на 17 километра западно от Трън;

Старата българо-сръбска граница;

От там на юг до р. Драговищица, непосредствено до вливането на реките близо до кота 672;

Една линия, която ще де определи на самото място, като минава на запад от Джинчовци през коти 1112 и 1329, по водораздела на басейните на реките Божечка и Мелянска и през котите 1731, 1671, 1730, 1058;

От там към югозапад до старата българо-сръбска граница при кота 1333, приблизително на десет километра на северозапад от точката, дето шосето Крива (Егри) Паланка — Кюстендил пресича тази граница;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се следва водоразделът между река Драговищица към северозапад, река Ломница и река Соволщица към югоизток;

От там към югоизток до кота 1445 на Малешевската планина, югозападно от Добралъка;

Старата българо-сръбска граница;

От там към юг–югозапад до върха Тумба (кота 1253) на Беласица планина, точка, дето се съединяват трите граници на Гърция, България и Сърбо-Хървато-Словенската държава;

Една линия, която ще се определи на самото място, като минава през кота 1600 на Огражденска планина, на изток от Щинек и Бадилен, на запад от Байково, като пресече река Струмица на около 3 километра източно от кота 177 и мине на изток от Габриново.

2. С Гърция:

От по-горе определената точка до точката, дето границата от 1913 г. напуща водораздела на басейните на Места — Кара-Су и на Марица на север, в околностите на кота 1587 (Дибикли);

Границата от 1913 г. между България и Гърция.

3. На юг, с териториите, чиято съдба впоследствие ще бъде определена от главните съюзни и сдружени сили;

От там на изток до кота 1295, разположена на около 18 километра западно от Кючук-Дервент;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се следва водоразделът между басейна на Марица на север и на юг басейните на Места — Кара-Су, после реките, които направо се вливат в Егейско море;

От тук към изток до една точка, която ще се избере по старата граница от 1913 г. между България и Турция, на около 4 километра северно от Кючук-Дервент;

Една линия, която ще се определи на самото място, като се следва, доколкото е възможно, линията на гребените, която на юг отделя басейна на Акче-Хисар (Джума) Сую;

От там към север до точката, дето среща р. Марица;

Границата от 1913 г.

От там до една точка, която ще се избере на около 3 километра по-долу (източно) от гара Хади (Кади Кьой);

Надолу по главното течение на Марица;

От там към север до една точка, която ще се избере по върха на издадената част, която образува границата на Софийския договор от 1915 г., на около 10 километра източно-югоизточно от Джисър Мустафа паша;

Една линия, която ще се определи на самото място;

От тук към изток до Черно море;

Границата според Софийския договор от 1915 г. и после границата от 1913 г.

4. Черно море.

5. С Румъния.

Границата, която е била на 1 август 1914 г.

От там до вливането на р. Тимок в Дунава;

Главното плавателно течение на Дунава.

Чл. 28. Описаните в настоящия договор граници са начертани в определените си части върху приложената към настоящия договор карта в мащаб 1/1 000 000. В случай на разногласие между текста и картата меродавен е текстът.

Политически клаузи

Сърбо-Хървато-Словенската държава

Чл. 36. България признава, както това вече са сторили съюзните сдружени сили, Сърбо-Хървато-Словенската държава.

Чл. 37. България се отказва в полза на Сърбо-Хървато-Словенската държава от всички права и титри върху териториите на Българското царство, разположени отвъд границите на България, така както са описани в чл. 27, част II (Граници на България), и признати от настоящия договор или от всеки друг договор, сключен с цел да се уредят настоящите въпроси, като съставляваща част от Сърбо-Хървато-Словенската държава.

Чл. 38. Една комисия, съставена от седем члена, от които пет назначени от главните съюзни и сдружени сили, един от Сърбо-Хървато-Словенската държава и един от България, ще се състави в срок от 15 дни след влизането в сила на настоящия договор, за да се определи на самото място трасето на граничната линия, описана в чл. 27, 1, част II (Граници на България).

Чл. 39. Българските поданици обаче, които са се установили в тези територии след 1 януари 1913 г., могат да добият сърбо-хървато-словенско поданство само с разрешение на Сърбо-Хървато- Словенската държава.

Чл. 40. В срок от две години след влизането в сила на настоящия договор българските поданици, по-възрастни от 18 години и които са били установени в териториите, които съгласно настоящия договор се дават на Сърбо-Хървато-Словенската държава, ще имат право да оптират за бившето си поданство. Сърбо-хървато-словенците, по-възрастни от 18 год., които са български поданици и живеят в България, имат също право да оптират за сърбо-хървато-словенско поданство.

Опцията, направена от мъже, ще влече след себе си тази на жената, а опцията на родителите влече след себе си тази на децата, по-малки от 18 г. Тия, които са упражнявали предвиденото по-горе право в опция, трябва в срок от два месеца след това да се изселят в държавата, за която са оптирали.

Те ще могат да запазят недвижимите си имоти, които притежават на територията на другата държава, дето са имали своето местожителство, преди да упражнят правото си на опция. Същите могат да вземат със себе си всичките си движими имущества от всяко естество, без да им се налага за това каквото и да било вносно или износно мито.

В същия срок сърбо-хървато-словенците, български поданици, които се намират в някоя друга страна, имат право, освен ако законите на тази страна разпореждат противното или ако не са добили чуждо поданство, да добият сърбо-хървато-словенско поданство, като се откажат от българското поданство и като се съобразят с предписанията, които ще бъдат издадени от Сърбо-Хървато-Словенската държава.

Чл. 41. Размерът и видът на финансовите интереси на България, които ще поеме Сърбо-Хървато-Словенската държава, поради териториите, които се поставят под нейния суверенитет, ще се определят съобразно чл. 141, 4, VIII (Финансови клаузи) от настоящия договор.

Гърция

Чл. 42. България се отказва в полза на Гърция от всички права и титри върху териториите на Българското царство, разположени отвъд границите на България, така както са описани в чл. 27, част II (Граници на България), и признати от настоящия договор или от всеки друг договор, сключен с цел да се уредят настоящите въпроси, които съставляват част от Гърция.

Чл. 43. Една комисия, съставена от седем члена, от които пет назначени от главните съюзни и сдружени сили, един от Гърция и един от България, ще се състави в срок от 15 дни след влизането в сила на настоящия договор, за да се определи на самото място трасето на граничната линия, описана в чл. 27–20 , част II (Граници на България).

Чл. 44. Българските поданици, живущи в териториите, които се дават на Гърция, добиват по право гръцко поданство, като изгубват българското. Българските поданици обаче, които са се установили в тия територии след 1 януари 1913 г., могат да добият гръцко поданство само с разрешението на Гърция.

Чл. 45. В срок от две години след влизане в сила на настоящия договор българските поданици, по-възрастни от 18 г. и които са били установени в териториите, които съгласно настоящия договор се дават на Гърция, ще имат право да оптират за българско поданство.

Бел. съст.: По-нататък следват допълнителни уговорки, аналогични на тези между България и СХС кралство, залегнали в чл. 40.

Чл. 46. Гърция приема и се съгласява да бъдат вписани в един договор с главните съюзни и сдружени сили постановленията, които казаните сили считат за необходими за защита в Гърция на интересите на жителите, които се различават от болшинството от населението по раса, език или вероизповедание.

Гърция приема също да бъдат вписани в един договор с главните съюзни и сдружени сили постановленията, които казаните сили считат за необходими за покровителството на свободата на транзита и за установяването на един справедлив режим за търговията на другите народи.

Чл. 47. Размерът и видът на финансовите тежести на България, които ще поеме гръцката държава поради териториите, които се поставят под нейния суверенитет, ще се определят съобразно с чл. 141, част VIII (Финансови клаузи) от настоящия договор.

Всички въпроси, които не са уредени в настоящия договор и които биха могли да се породят с отстъпването на тая територия, ще се уредят с отделни конвенции.

Тракия

Чл. 48. България се отказва в полза на главните съюзни и сдружени сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежаха на Българското царство и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както са описани в чл. 27–30 , част II (Граници на България), сега не са дадени никому.

България се задължава да признае решението на главните съюзни и сдружени сили относно тия територии, главно що се отнася до поданството на жителите им.

Главните съюзни и сдружени сили се задължават да се гарантира свободата на икономическите излази на България на Егейско море.

Условията на тая гаранция ще бъдат определени допълнително.

Военни клаузи

Чл. 64. В течение на трите месеца, които ще следват влизането в сила на настоящия договор, военните сили на България ще трябва да бъдат демобилизирани в размера, предписан по-долу.

Чл. 65. Задължителната военна служба ще бъде премахната в България. За в бъдеще българската армия ще бъде съставена и рекрутирана само чрез доброволно постъпване.

Чл. 66. Общото число на военнослужещите в българската армия не трябва да надминава 20 000 души, включително офицерите и чиновниците от допълняющите части...

Чл. 69. Числото от стражарите, митничарите, горските стражари, местните и общинските полицейски агенти или други подобни служещи ще се определи от военната Международна контролна комисия, предвидена в чл. 98, и не трябва да бъде по-голямо от броя на хората, които са изпълнявали подобни служби в 1911 г. ... Числото на ония от тези служещи, които ще бъдат въоръжени с пушки, не трябва в никой случай да надминава цифрата 10 000 души.

Репарации

Чл. 121. България признава, че като се е присъединила към Германия и Австро-Унгария, нападателната война, която бяха почнали против съюзните и сдружени сили, е причинила на последните загуби и жертви от всякакъв вид, които е длъжна да поправи напълно.

От друга страна, съюзните и сдружени сили признават, че средствата на България са недостатъчни, за да (й) позволят пълното изпълнение на тези поправки.

Вследствие на това България се задължава да плати и съюзните и сдружени сили се задължават да приемат сумата два милиарда двеста и петдесет милиона (2 250 000 000) франка злато, представляващи поправката, която България е в състояние да поеме.

Изплащането на тази сума ще се извърши, като се спазят долуизложените постановления, чрез полугодишни вноски...

Първата вноска ще се извърши на 1 юли 1920 г. Изплащанията от 1 юли 1920 и 1 януари 1921 г. ще включват годишни лихва 2% (две на сто), пресметната, начиная от 1 януари 1920 година, върху общия сбор на сумата, дължима от България. Всяка от следващите полугодишни вноски ще включва както годишна лихва от 5% (пет на сто), така и потребната дотация за осигуряване погашението в 37 години, начиная от 1 януари 1921 година, на глобалната сума, дължима от България.

Чл. 126. България се задължава да издири и повърне незабавно на Гърция, Румъния и Сърбо-Хървато-Словенската държава всички документи или архиви и предмети от археологически, исторически и художествен интерес, които са били задигнати от тези страни през време на войната...

Чл. 127. България се задължава да предаде на Гърция, Румъния и Сърбо-Хървато-Словенската държава през първите шест месеца от влизането в сила на настоящия договор изброените по-долу категории и количества добитък:

 
Гърция
Румъния
СХС държава
Бикове 1/2 до 3 години
15
60
50
Млечни крави (2 до 6 години)
1500
6000
6000
Коне и кобили (3 до 7 години)
1250
5250
5000
Мулета
450
1050
1000
Впрегатни волове
1800
3400
4000
Овце
6000
15 000
12 000

Чл. 128. Като специална компенсация за разрушенията, извършени в каменовъглените мини в окупираните от българските войски сръбски територии, България се задължава, като се има предвид и последното разпореждане на този член, да предава от държавната мина «Перник» на Сърбо-Хървато-Словенската държава в продължение на пет години от влизането в сила на настоящия договор (по) 50 000 тона въглища годишно...

Стойността на тези предавания няма да се зачита срещу предвидения по чл. 121 дълг.

Кесяков, Б. Принос към дипломатическата история на България. Т. II. С., 1926.

Из Закона за трудовата повинност от 14 юни 1920 г.

Чл. 1. Всички български поданици от двата пола, когато навършат: мъжете 20 години, а девиците 16, подлежат на трудова повинност, т. е. на задължителен обществен труд.

Забележка 1: Трудовата повинност за мохамеданките девици не е задължителна.

Забележка 2: Могат да се приемат доброволци и при по-малка възраст: мъжете от 17, а девиците от 12 г.

Чл. 2. Трудовата повинност има за цел:

а) да организира и използва обществено работните сили в страната, за да повдигне производството и благоустройството;

б) да развие у гражданите независимо от тяхното обществено положение и имотно състояние любов към обществените работи и физическия труд;

в) да повдигне моралното и икономическото състояние на народа, като култивира у гражданина съзнание за задълженията му към себе си и обществото и като го приучи към рационалните методи на работа по всички отрасли на народното стопанство.

Чл. 3. Трудовата повинност се използва по всички отрасли на народното стопанство и благоустройството, направа на пътища, железници, канали, водопроводи, баражи, постройка на сгради, планиране на села и градове, укрепване на пороища, коригиране на реки, изсушаване на блатата, прокарване (на) телеграфни и телефонни линии, приготовляване (на) рязан строителен материал, залесяване, уреждане и експлоатация на гори, обработване на държавни, окръжни, общински и др. обществени стопанства, овощни и зеленчукови градини, отглеждане на буби, пчели и добитък, ловене (на) риба, работене в мините и фабриките, консервиране (на) съестни продукти, приготовляване (на) платове, платна и дрехи, в болници и др.

Тези работи ще се извършват от надлежните ведомства под тяхното ръководство и отговорност.

Чл. 4. Трудовата повинност е лична. Никакво заимствуване не се допуща.

Освобождават се завинаги от тази повинност само неспособните за какъвто и да е физически и умствен труд, според специално разписание за болестите, одобрено от Министерския съвет. Освобождават се само омъжените жени и постъпилите в армията мъже. Освобождаваните по разписанията на разните болести плащат данък според дохода и имотните им състояния, определени със специален закон.

Чл. 6. Трудовата повинност трае за мъжете 12 месеца, а за жените девици — до 6 месеца.

Чл. 10. В случай на големи стихийни повреди, някое народно бедствие и неотложни нужди всички български поданици от мъжки пол на възраст от 20–50 години могат да бъдат свикани по решение на Министерския съвет на временна трудова повинност, т. е. задължителна обща работа, до четири седмици.

Това повикване става по възраст и на групи по общини, околии и окръзи, според нуждата.

Забележка: Министерският съвет може да свиква и по-млади от 20 години.

Чл. 14. За ръководене прилагането на настоящия закон се учредява при Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството Главна дирекция на трудовата повинност начело с главен директор, назначен с указ по доклад на министъра и одобрен от Министерския съвет.

Чл. 16. За извършване службата на повикването, разпределението по категории и използването на подлежащите на трудова повинност се учредява при всяко окръжно инженерство по едно окръжно бюро за трудова повинност, състоящо се от административно-техническо и домакинско отделение.

Непосредствени органи на тези бюра са общинските управления.

Чл. 19. Подлежащите на трудова повинност лица се разпределят по категории според подготовката и според работата, която има да се върши, именно: полска, техническа, занаятчийска, миньорска, риболовна и др.

Категорията на полски работи се разпределя на групи по окръзи, а другите категории образуват специални групи за цялата страна според нуждите.

Чл. 24. Който съзнателно по разни начини се е отклонил от изпълненията на трудовата си повинност до навършване на 30–ата (си) година, наказва се, ако е способен за задължителен обществен труд, с глоба от 500 до 2000 лева и се взема да изслужи повинността, а лицата, които са преминали 30–ата си година, наказват се с тъмничен затвор до три години и се лишават от правата, предвидени в т. 1, 2 и 3 на чл. 30 от Наказателния закон.

С тъмничен затвор не по-малко от една година се наказват и онези лица, които са приели чуждо поданство, преди да изслужат задължителния си обществен труд...

Държавен вестник, бр. 56, 21 юни 1920 г.

Из Закона за трудовата поземлена собственост, утвърден с Указ № 50 от 9 май 1921 г., и неговите изменения, утвърдени с Указ № 76 от 6 септември 1921 г.

Чл. 1. Всеки земеделец-стопанин може да владее и използува толкова земя, колкото му е нужна да вложи в нея напълно своя труд с този на членовете на семейството си, подпомогнат като изключение от наемен труд.

Забележка: Наемният труд бива постоянен и временен.

Чл. 2. Правото на поземлена собственост се ограничава на 300 декара работна площ (ниви, ливади, лозя, гюлища и хмелища) на семейството в цялата територия на Царството, когато използването на работната земя се намира под пряко стопанисване (експлоатация) на нейния притежател.

Когато собственикът не оползотворява непосредствено работната си земя, размерът на правото му на собственост не може да преминава 40 декара, ако е сам, а до 100 декара — със семейство.

Нарежданията на настоящия закон не целят разделянето на стопанствата, в чиято експлоатация непосредствено участвуват по няколко близки сродни семейства (синове, внуци, братя, сестри или техни наследници), на които поотделно се зачита правото на поземлена собственост всяко за своя сметка.

Чл. 3. Общинската комисия за ТПС ще провери стопанствата и определи кои земи не са под пряко използване от собствениците им и земите им се отдават под наем или изполица, както и стопанствата, размерът на които надминава определения от закона максимум.

След като общинската комисия определи тия земи и решенията й бъдат проверени по реда на обжалването, съгласно чл. 30 от настоящия закон, Дирекцията за ТПС обявява тия земи окончателно за държавна собственост.

Така отчуждените земи съставляват фонд в разположение на Дирекцията за ТПС.

Чл. 6. Отчуждават се в полза на фонда за ТП собственост ония части от общинските мери, които биха останали свободни след окончателното определение и закръгляване на границата на общинската мера.

Чл. 7. Отчуждават се всички излишни манастирски земи. Излишъкът се определя от Министерския съвет по доклад на Дирекцията за ТПС. Не се отчуждават в някои случаи манастирски земи, чиято експлоатация е модерно организирана.

Чл. 9. Общинската комисия за ТПС раздава земи от фонда за ТПС:

а) на обезземлени земеделци, които работят чужда земя.

Обезземляването се установява от общинската комисия за ТПС въз основа на личната проверка, потвърдена по официален ред от съответните общински управления.

Всеки, който се счита обезземлен, съгласно този закон е длъжен да съобщи писмено това на председателя на общинската комисия за ТПС в срок, предвиден в Правилника за приложението на този закон, като установи и докаже обезземлеността си.

б) на малоземлени земеделци, собственици на земеделски стопанства, които имат стопански двор заедно с потребните сгради и инвентари и лично обработват своите земи с членовете на семействата си, или такива земеделци, които владеят и използуват лично своите недостатъчни земи, но не притежават никакъв или само некомплектен стопански двор, недостатъчни или никакви сгради и инвентар.

И двата случая малочислеността се установява от общинската комисия, която при решенията си е длъжна да има предвид броя на работоспособните членове на семейството на всеки малоземлен земеделец, размера и вида на маломерните му земи и изгледите за бъдещата му работоспособност като стопанин.

в) на специалистите по земеделието и клоновете му, които нямат никаква поземлена собственост или имат недостатъчно.

г) на земеделски и кооперативни сдружавания за организиране на земеделската индустрия или образуване (на) демонстративни стопанства, с одобрението на Министерството на земеделието и държавните имоти;

д) на земеделски работници, които не притежават никъде земи, но които са доказали с личните си достойнства, че могат да станат стопани.

Ония земеделски работници, които желаят да станат стопани, са длъжни да дадат заявление до председателя на общинската комисия за ТПС, придружено със свидетелства за честност, съдимост и непритежаване на никакви недвижими имоти, да не са по-млади от 21 години, да са задомени или издържат семейства.

е) на земеделци от вътрешността, които доброволно желаят да се изселят и за които съответната общинска комисия за ТПС и общинското управление докажат, че дето живеят, се третират като безземлени или малоземлени.

Такива земеделци се смятат предимно ония, които се изселват от гъсто населените места и непродуктивни планински краища, в чертите на които няма излишни земи, причислени към фонда за ТПС.

Заселването на такива безземлени и малоземлени земеделци из вътрешността става по решение на окръжната комисия за ТПС, одобрено от Дирекцията за ТПС.

ж) на българи земеделци, които се заселват от завладените български краища и от чужди земи. Тяхното настаняване става от Дирекцията за ТПС.

Чл. 11. Децата, които са обезземлени и такива, земите на които са намалени поради неморални причини, нямат право да получават земя. Определянето и изключването на тези лица става от общинската комисия за ТПС след допитване до народа.

Чл. 17. Този закон се прилага от следните органи:

1. Общинската комисия за трудовата поземлена собственост.

2. Окръжната комисия за трудовата поземлена собственост.

3. Дирекцията за трудовата поземлена собственост при Министерството на земеделието и държавните имоти.

Чл. 69. Който със сила или заплашване затруднява или спира изпълнението на настоящия закон, изпълнението на законните решения, заповеди и нареждания на гореозначените комисии, се наказва със строг тъмничен затвор до 5 години и с глоба до 10 000 лева.

Държавен вестник, бр. 138, 13 септември 1921 г.

Из Закона за допитване до народа за виновността на министрите от кабинета (на) Иван Ев. Гешов (от 16 март 1911 до 1 юний 1913 г.), д-р Ст. Данев (от 1 юний 1913 до 4 юлий 1913 г.) и Александър Малинов (от 21 юний 1918 до 18 октомврий 1918 г.) за обявяваните и водените войни и за последвалите ги катастрофи през 1911–1913 и 1918 година, приет от Народното събрание на 14 октомври 1922 г.

Чл. 1. За установяване виновността на министрите от кабинетите (на) Ив. Ев. Гешов (16 март 1911 до 1 юний 1913 г.), д-р Ст. Данев (1 юний 1913 до 4 юлий 1913 г.) и Ал. Малинов (21 юний 1918 до 18 октомврий 1918 г.) за обявените и водени войни и за последвалите ги катастрофи през 1911–1913 и 1918 година се произвежда допитване до народа на 19 ноемврий т. г. по начин, указан в настоящия закон.

Чл. 2. Допитването се произвежда от бюра и в секции, указани в Избирателния закон за произвеждане (на) избори на общински съветници.

Чл. 3. Допитването става чрез гласуване и започва от 7 часа сутринта и свършва в 7 часа вечерта.

Чл. 4. Гласоподаването е задължително да се извършва по избирателните списъци на общината и с избирателни карти.

Чл. 7. Гласоподаването става с два вида бюлетини — бели и черни...

Чл. 8. С черните бюлетини, на които нищо не се пише, трябва да гласуват ония гласоподаватели, които считат за «не виновни» министрите от кабинетите, поменати в чл. 1 от закона.

Чл. 9. С белите бюлетини, в които се вписват имената на всички министри от кабинетите, поменати в чл. 1 от закона, трябва да гласуват ония гласоподаватели, които ги считат за «виновни».

Чл. 20. Ако резултатът от допитването за цялата страна е мнозинство за «виновни», то министрите, поменати в чл. 1, се предават за съдене от особен държавен (народен) съд, на който съставът ще бъде определен от особен закон.

Чл. 22. Министрите от кабинетите, поменати в чл. 1, начиная от 15 септемврий 1922 г. до обявяването (на) окончателния резултат за допитването до народа за виновността им, се държат под стража, а недвижимите им и движими имоти се поставят под възбрана и секвестър по решение на Министерския съвет.

Ако резултатът от допитването е, че са виновни, то горната мярка остава в сила до произнасянето на особения държавен (народен) съд...

Държавен вестник, бр. 160, 17 октомври 1922 г.

Из решение на Народното събрание за одобрение на Протокола от 21 март 1923 г., подписан между българското правителство и Междусъюзническата комисия в България по уреждане на репарационния дълг на България

Член единствен. Одобрява се протоколът от 21 март 1923 г., подписан между българското правителство и Междусъюзническата комисия по репарациите в България, по уреждане на репарационния дълг на България, предвиден в чл. 121 на Ньойския договор за мир..., както следва:

ПРОТОКОЛ

Долуподписаните г. Александър Стамболийски, председател на Министерския съвет на Българското царство, министър на външните работи, от една страна, и, от друга страна — сър Елиот Колвин, председател на Междусъюзническата комисия в България, представител на Британската империя; граф Рене де Шеризе, пълномощен министър, представител на Френската република, и граф Ди Каробио, пълномощен министър, представител на Италианското кралство,

в приложение на чл. 121 и 122 от Ньойския договор, се съгласиха върху следното:

Чл. 1. Българският репарационен дълг, предвиден в чл. 121 на Ньойския договор за мир, се разделя на две части: А и Б:

а) една част А, свободна от указаната удръжка в алинея 5 на параграф 1 от приложението на част VII от договора, определена на сумата петстотин и петдесет милиона златни франка, с процент на лихвата 5%, платими шестмесечно в продължение на 60 години, съобразно приложената таблица на изплащанията.

Първият падеж е определен на 1 октомврий 1923 г.

б) една част Б образува остатъка на дълга. Тази част няма да бъде искана от България до 1 април 1953 г. и не ще носи лихва...

Чл. 2. Българското правителство се задължава да предназначи като гаранция за предвидените по-горе изплащания приходите от митниците...

Чл. 6. Съгласието на Междусъюзническата комисия е дадено ад референдум (предварително — бел. съст.) и под резервата, че настоящото споразумение ще бъде одобрено и от Комисията по репарациите.

Държавен вестник, бр. 82, 13 юли 1923 г.

Указ № 1 за приемане оставката на земеделското правителство и назначаване на нов министър-председател

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представен нам с доклада му от 9 юний т. г. (под) № 1,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставката на председателя на Министерския съвет и министър на външните работи и изповеданията г-н Александър Стамболийски.

На министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Христо Стоянов.

На министъра на войната г-н Константин Муравиев.

На министъра на правосъдието г-н Спас Дупаринов.

На министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Недялко Атанасов.

На министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Кирил Павлов.

На министъра на народната просвета г-н Стоян Омарчевски.

На министъра на финансите г-н Петър Янев.

На министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Димитър Зографски.

На министъра на земеделието и държавните имоти г-н Александър Оббов.

II. Да назначим за наш председател на Министерския съвет г-н професор Александър Цанков.

III. Изпълнението на настоящия указ възлагаме на нашия председател на Министерския съвет, министър на войната (и управляющ Министерството на външните работи).

Издаден в двореца «Враня» на 9 юний 1923 год.

БОРИС III

Приподписал: председател на Министерския съвет, министър на войната и управляющ Министерството на външните работи: Александър Цанков

Притурка към Държавен вестник, бр. 54, 9 юни 1923 г.

Указ № 2 за назначаване членовете на правителството на проф. Ал. Цанков, 9 юни 1923 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 9 юний т. г. № 2,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим председателя на Министерския съвет господин проф. Александър Цанков, той и министър на войната и управляющ Министерството на външните работи и на изповеданията.

Г-н запасния генерал Иван А. Русев — министър на вътрешните работи и народното здраве.

Г-н Боян Смилов — министър на правосъдието.

Г-н Димо Казасов — министър на железниците, пощите и телеграфите.

Г-н Янко Стоенчев — министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството.

Г-н проф. Янаки Моллов — министър на земеделието и управляющ Министерството на народното просвещение.

Г-н Петър Тодоров — министър на финансите.

Г-н Цвятко П. Бобошевски — министър на търговията, промишлеността и труда.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 54, 9 юни 1923 г.

Из Манифест на първото сговористко правителство към българския народ

Българи,

Толкова желаното и тъй дълго очакваното проваляне на едно насилническо и развратно правителство, каквото бе това на Александър Стамболийски, най-сетне е дело свършено.

Една власт, която издига насилието като начало в управлението и цепеницата като средство за политическо възпитание, която години подред най-безогледно потъпква правата и свободите на народа, която вместо да сплотява и обединява гражданството, насаждаше съсловна омраза — такава власт не можеше да бъде търпяна повече...

Народното негодувание намери израз в смелостта и решителността на народа от всички обществени сили в страната и застави кабинета на Стамболийски да напусне властта. Новото правителство, поемайки тежката отговорност да управлява страната, счита за свой повелителен дълг да направи своите изявления и да призове всички българи към спокойствие, единодушие и сплотеност.

Новото правителство има за своя първа грижа да обезпечи мира и спокойствието на гражданството, да възстанови потъпканите свободи на гражданина, като издигне престижа на държавната власт.

Правителството заявява, че редът и вътрешният ред в страната ще бъдат запазени на всяка цена. Всеки опит за смут, всяко подстрекателство срещу държавата и правителството, всяко посегателство върху правата, имота и честта на гражданите ще бъдат немилостиво наказвани. На армията, жандармерията и на организираната гражданска полиция е дадена заповед бързо, решително и неумолимо с всички средства да потушат всеки опит да се изложи редът в страната и да се накаже всеки, който би противодействувал на властта.

Правителството заявява, че то държи сметка за общия мир в Европа, зачитайки достойнството на великите сили и на съседите на България, то декларира, че лоялно ще изпълнява договора за мир и че България е чужда на всякакви военни авантюри.

Излязло из средата на народа и представляващо една концентрация на сили, на ред и на социален напредък, правителството апелира за широка подкрепа от всички. Гражданството, подкрепяйки правителството, подкрепя България.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

Следват подписите на всички министри от правителството на проф. Ал. Цанков.

Държавен вестник, бр. 55, 11 юни 1923 г.

Съпротивата срещу Деветоюнския преврат. Юнско въстание 1923 г.

Из «Годишния доклад» на английския пълномощен министър в София У. Ърскин до министър-председателя на Великобритания Р. Макдоналд

Успехът на революцията (преврата от 9 юни 1923 г. — бел. съст.) бил също така бърз и пълен в провинцията, както в столицата, тъй като едновременното арестуване на почти всички земеделски ръководители и депутати и прекъсването на съобщенията парализирало предварителната подготовка за свикването на Оранжевата гвардия в случай на опасност за правителството. Известна съпротива била организирана в Радомир от един от министрите (неточно: става дума за председателя на XX Обикновено народно събрание — Александър Ботев — бел. съст.), който отсъствувал от София и с това избягнал арестуването. Тя обаче била бързо ликвидирана, като селяните понесли големи жертви от войската, изпратена от София, а министърът бил заловен. По-сериозна съпротива била организирана от г-н Оббов, министър на земеделието (и държавните имоти — бел. съст.), в Плевенския окръг. Там, както и на други места в Северна България, комунистите образували единен фронт със земеделците, обаче за няколко дни войските преодолели съпротивата и г-н Оббов избягал в Румъния. Съдбата на г-н Стамболийски представлява известна загадка. Неговите привърженици оказали голяма съпротива срещу войските, изпратени да го заловят в Славовица, но били разбити с помощта на артилерия. Изглежда, че г-н Стамболийски избягал в околностите, но след няколко дни се предал. На следващия ден било съобщено, че при опит за бягство той бил застрелян. Никой обаче не повярва на тази история и има основания да се счита, че той е бил предаден на македонска чета, която го е измъчвала до смърт. С неговото убийство съпротивата в цялата страна престанала...

Косев, Д. Септемврийското въстание 1923. С., 1973, с. 714.

Въстание срещу преврата от 9 юни 1923 г., организирано от БКП през септември 1923 г.

Из «Резолюция на ЦК на БКП», взета на заседанията му от 5–7 август 1923 г.

Превратът от 9 юни откри криза по въпроса за властта, изходът от която не можеше да бъде друг освен въоръженото въстание на масите в името на работническо-селско правителство.

Въстанието може да се яви като необходим отговор на масите срещу безогледната терористическа и грабителска политика на правителството или сигнал за такова въстание при благоприятни условия може да бъде даден от Комунистическата партия.

Ето защо КП, без да пренебрегва възможностите за легална борба, трябва да съсредоточи всичките си сили главно за всестранната подготовка на масовото въоръжено въстание.

Септемврийското антифашистко въстание 1923 г. Документи и материали. Т. I. С., 1973, с. 25.

Из «Тайна заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве» до окръжните управители и столичния градоначалник за предприемане на масови арести на комунистите в цялата страна на 12 и 13 септември 1923 г.

Безспорна истина е, че Комунистическата партия, като революционна и подчинена на Руската болшевишка партия, се готви както във всички други страни, така и у нас към революция...

Правителството има положителни сведения, че Комунистическата партия най-деятелно се готви към въоръжен преврат. Тя разпространява тайни позиви из села и градища за въоръжена организация, стреми се да организира бойни ядра по образец на дружбашките, с една дума, ясно до очевидност, нашата Комунистическа партия изпълнява безпрекословно и точно заповедите от Москва, откъдето се иска на всяка цена революция...

По сведение превратът се готви за към 17 септември.

Правителството не би изпълнило и най-положителния си дълг, ако би оставило неуравновесени и от съмнителни източници подбуждани хора да турят на опасност самото съществуване на държавата. Законно право на самозащита кара правителството да вземе бързи предупредителни мерки, за да запази реда и спокойствието.

Предвид на това заповядвам:

1. На 12 септември в 6 часа сутринта ще изловите и задържите всички комунистически водачи, които поради влиянието си между комунистите, може да се предложи, че ще водят съмишлениците си към преврати и въоръжена борба.

2. Едновременно със задържането на водачите да се обискират и комунистическите клубове, както и ония домове, жилища, в които има основание да се мисли, че ще се намерят документи, които уличават престъпническата дейност на комунистите.

3. В същото време предприемете усилено търсене на оръжие в комунистите, вземете мерки да се открие оръжието, което комунистическите водачи не могат да не знаят.

5. Клубовете на комунистите ще затворите и запечатите на 12. IX. в 6 часа сутринта.

6. Никакви събрания за каквито и да било (протести) на открито или закрито на комунисти не ще допуснете, защото комунистите често (пъти) под невинен предлог правят събрания за подстрекателства и гаврене с държавата.

10. Към пладне на 12 септ. донесете телеграфически за направеното и колко души сте задържали, както и намерихте ли уличаващи документи и оръжие...

11. Необходимо е да запазите в най-дълбока тайна всичко заповядано тук, като имате предвид, че комунистите имат най-широка шпионска мрежа, в която влизат и чиновници...

12. Запрете (забранете — бел. съст.) разпространението на вестници, брошури, позиви, хвърчащи листове и пр. с комунистическо съдържание след 12 септ.

13. Турете под непосредствено наблюдение телеграфа и телефона, за да не се скъсат съобщенията... Тези мерки ще вземете на 12 септ. в 6 часа сутринта. До ново разпореждане, частни телефонни разговори запрете на 12 септ. от 6 часа сутринта, а частни телеграми цензурирайте също от 12 септ. 6 часа сутринта.

14. Полицейски час обявете на 12 септ. до 8 часа след пладне. По ваше усмотрение ще го продължите, но постепенно.

15. Без разрешение на околийските началници движението по селата на комунисти се запрещава до ново нареждане.

16. Всички комунистически окръжни и общински съвети разтурете и заменете с тричленни комисии...

гр. София, 6 септември 1923 г.

МИНИСТЪР: Ив. Русев

Окръжен държавен архив — Велико Търново. Ф. 60К, оп. 1, а. е. 39, л. 246–247.

За характера и размера на Септемврийското въстание от 1923 г.

Из «Годишния доклад» на английския пълномощен министър в София до министър-председателя на Великобритания Р. Макдоналд, 5 май 1924 г.

Откакто дойде на власт, правителството (на проф. Ал. Цанков — бел. съст.) предприе редица репресивни мерки против комунистите, които от своя страна насочиха своите усилия да привлекат по-крайното крило на земеделската партия (БЗНС — бел. съст.) и да постигнат с нея споразумение с цел да образуват общ фронт при предстоящите избори (за XXI Обикновено народно събрание — бел. съст.). През втората седмица на м. септември правителството съобщи, че е разкрило заговор за установяването на съветски режим, насрочен за 17 септември. То арестува 135 видни комунисти в София и няколко хиляди в страната, конфискувайки всички книжа на партията, до които можа да се добере. Опитите, направени от въоръжени комунисти за спасяване на архивите в различни градове на страната, доведоха до въоръжени стълкновения с войскови части и бунтове на много места в страната, в които взеха участие значителен брой земеделци. Особено сериозни бяха вълненията в северозападната част на страната около Фердинанд (дн. гр. Монтана — бел. съст.) и Берковица, където бунтът е имал много по-сериозни размери, отколкото в останалите места в страната. Обявено бе военно положение и както през м. юни, голям брой военни от запаса и македонски чети бяха призовани да подсилят редовната войска. С тяхна помощ вълненията бяха потушени навсякъде с крайна жестокост, тъй като очевидно правителството бе решило да даде на земеделците и комунистите урок, който те да не забравят. По-късно правителството призна, че са били убити 5000 комунисти, като жертвите, дадени от въоръжените сили, били незначителни. Няма сериозни доказателства, потвърждаващи твърдението на правителството, че въстанието е било подбудено от Москва. От друга страна, има известни основания да се предполага, че правителството умишлено е провокирало вълненията с цел да извади комунистите от строя преди изборите. Каквато и да е причината, безмилостните мерки, приложени при потушаването на бунта, които в някои случаи достигнаха до поголовни кланета, очевидно не бяха оправдани и натрупаха голям заряд от омраза срещу правителството, който трябва да се има предвид в бъдеще...

Косев, Д. Септемврийското въстание 1923. С., 1973, с. 717.

Из Закон за защита на държавата, приет от Народното събрание на 4 януари 1924 г.

Чл. 1. Забраняват се всякакви обществени, политически и стопански организации, които за постигане на своите цели проповядват или прибягват в пределите на Царството към престъпления, въоръжени акции, насилия или терористически действия, или учредяват свои нелегални поделения.

Чл. 2. Които създават, организират или стават членове на организации, групи или техни поделения, посочени в чл. 1 на настоящия закон, се наказват: създателите и организаторите със строг тъмничен затвор до 15 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв., а членовете — със строг тъмничен затвор до 5 години и глоба до 50 000 лв.

Чл. 3. Който набавя средства, укрива, улеснява, поддържа или подпомага посочените в чл. 1 организации, групи, техни поделения или техни членове, наказва се със строг тъмничен затвор до 8 години и с глоба от 30 000 до 300 000 лв.

Чл. 4. Който приема, крие, превозва, събира или приготвя оръжие, уреди или избухвателни предмети и вещества, като знае или според обстоятелствата трябва да предполага, че могат да послужат за деянията, посочени в чл. 1, 8 и 13 на настоящия закон, наказва се със строг тъмничен затвор до 8 години и с глоба от 30 000 до 300 000 лв.

Чл. 5. Който устно, писмено или чрез печатни, художествени и други произведения оправдава създаването на подобни организации, групи или техни поделения или възхвалява действия, които имат посочените в чл. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10 и 13 цели или средства, наказва се със строг тъмничен затвор до 5 години и с глоба от 20 000 до 300 000 лв.

Чл. 6. Който проповядва или организира бунт, или подбужда към такъв във войската, жандармерията, полицията или в някои техни части или железопътни, или телеграфо-пощенски персонал, когато е милитаризиран (военно задължен — бел. съст.), наказва се със смърт или строг тъмничен затвор не по-малко от 10 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв. Ако последва бунт, участниците в бунта, ако не са военнослужещи, се наказват със строг тъмничен затвор до 10 години и глоба от 30 000 до 300 000 лв.

Чл. 7. Който проповядва или организира неподчинение във войската, жандармерията, полицията или в някои техни части, или подбужда към неподчинение, наказва се със строг тъмничен затвор до 10 години и глоба от 30 000 до 300 000 лв.

Чл. 8. Който разруши военни материали или инсталации, железопътни, пощенски или телеграфни и телефонни съоръжения, мостове или други пътни съоръжения, водни и осветителни инсталации, държавни, обществени или частни сгради, както и който унищожава или разграбва хранителните припаси, наказва се със строг тъмничен затвор до 15 години и глоба от 20 000 до 500 000 лв.

Чл. 9. Който по време на обществено бедствие, метеж или размирици използва създаденото положение във вреда на обществената сигурност и спокойствие с цел да набави имотни блага за себе си или за другиго, наказва се със строг тъмничен затвор до 15 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв.

Чл. 10. Който от чужбина влезе във връзка, ръководи или подпомага организации, групи или поделения, или лица, посочени в чл. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 13 от настоящия закон, както и онзи, който от тук влиза във връзка с организации или лица в чужбина, които преследват целите по чл. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 13 от настоящия закон, наказва се със строг тъмничен затвор не по-малко от 10 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв.

Чл. 13. Ако организация, група или тяхно поделение предприема метежи, бунт, терористически действия, убийства или друго тежко престъпление за осъществяване на посочените в чл. 1, 6, 7 и 8 от настоящия закон деяния, виновните лица се наказват: подбудителите, организаторите, предводителите и извършителите със смърт или доживотен строг тъмничен затвор, а останалите — със строг тъмничен затвор не по-малко от 10 години и всички с глоба от 20 000 до 500 000 лв.

Чл. 14. Заедно с главното наказание, наложено по кой да е член от настоящия закон, виновниците се лишават от граждански и политически права по чл. 30 от Наказателния закон за срок, определен от съда...

Чл. 16. След влизане в сила на настоящия закон, въз основа на представени от Министерството на правосъдието данни, Върховният касационен съд — углавно отделение — веднага обявява в «Държавен вестник» това и дава петдневен срок на заинтересованата страна да даде, ако иска, писмено своите обяснения, след което в разпоредително заседание, в седемдневен срок постановява разтурването на посочените в чл. 1 от настоящия закон новообразувани или съществуващи досега организации, групи или техни поделения, под каквото и име да се прикриват те. Имотите на разтуряните организации и групи и на техните финансови и стопански институти постъпват в полза на държавата...

Чл. 18. Мярката за неотклонение по този закон за деяние, което се наказва с повече от 5 години строг тъмничен затвор, е задържане под стража.

Държавен вестник, бр. 240, 25 януари 1924 г.

Из Закон за амнистията, приет от Народното събрание на 16 юли 1924 г.

Чл. 1. Дава се амнистия за престъпните деяния по закона за съдене и наказание (на) виновниците за народната катастрофа.

Дава се амнистия така също и за престъпните деяния, извършени от 4 юлий 1913 г. до 21 юний 1918 г. по Закона за наказанията, които се налагат за престъпленията, предвидени в чл. 155 от конституцията..., като се изключват ония бивши министри, които не са изтърпели или не изтърпяват наложеното им по този закон наказание и са осъдени за престъпни деяния, извършени за лична полза.

Изключват се от тая амнистия ония осъдени бивши министри, които и друг път са били осъждани за престъпления по чл. 155 от конституцията.

Опрощава се остатъкът от наказанието на осъдения с присъдата на последния държавен съд Димитър Тончев.

Забележка I. Освобождава се от гражданска отговорност по амнистираните престъпни дела бившият военен министър генерал Жеков.

Забележка II. Останалите амнистирани министри се освобождават от гражданска отговорност по Закона за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа.

Чл. 2. В допълнение на амнистиите от 4 януарий 1919 година, от 22 април 1921 г., от 9 май 1922 г. и от 10 януарий 1924 г., амнистират се всички престъпления, извършени от военнослужещите от 17 септемврий 1912 г. до 30 септемврий 1913 г. включително и от 10 септемврий 1915 г. до 1 април 1919 г., с изключение на тежките наранявания и причиняване (на) смърт на началника или извършени с корист на сума, по-голяма от 1500 лв. ...

Чл. 4. Дава се амнистия за всички престъпления по Избирателния закон и по глави 4 и 5 от Наказателния закон, извършени при или по повод приложението на Закона за съдене на бившите министри от кабинетите Гешов — Данев и Малинов — Костурков от 7 октомврий 1922 г.

Амнистират се престъпленията по Наказателния закон, извършени до 12 септемврий 1923 г. във връзка или по повод на арестуванията и преследванията на юнските събития от 1923 година, изключая деянията, извършени с користна цел...

Чл. 5. Дава се амнистия на участниците в престъпните деяния по търновските събития, станали през месец септемврий 1922 г., с изключение на: а) министрите, народните представители, чиновниците и организаторите на престъпленията; б) извършителите на кражби и грабежи и в) извършителите на убийства, наранявания и побоища...

Държавен вестник, бр. 92, 26 юли 1924 г.

Оставка на първото сговористко правителство

Указ № 1, 4 януари 1926 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на народното просвещение, представено нам с доклада му от 4 януарий 1926 г. под № 2,

Постановихме и постановяваме:

1. Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет и министър на народното просвещение г-н Ал. Цанков; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н Хр. Калфов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Ив. А. Русев; на министъра на финансите г-н П. Тодоров; на министъра на правосъдието г-н Цвятко Бобошевски; на министъра на войната г-н генерал-лейтенант Ив. Вълков; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Дим. Христов; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Я. Моллов; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Я. Д. Стоенчев и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Рашко Маджаров.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 228, 5 януари 1926 г.

Назначаване на второто сговористко правителство

Указ № 2, 4 януари 1926 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

1. Да назначим г-н Андрей Ляпчев за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 228, 5 януари 1926 г.

Указ № 3, 4 януари 1926 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 4 януарий 1926 г. под № 3,

Постановихме и постановяваме:

1. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н Андрей Ляпчев за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н Атанас Буров за министър на външните работи и на изповеданията; г-н Никола Найденов за министър на народното просвещение; г-н професор Владимир Моллов за министър на финансите; г-н професор д-р Тодор Кулев за министър на правосъдието; г-н генерал-лейтенант Иван Вълков за министър на войната; г-н Цвятко Бобошевски за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н Димитър Христов за министър на земеделието и държавните имоти; г-н Славейко Василев за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г-н Кимон Георгиев за министър на железниците, пощите и телеграфите.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 228, 5 януари 1926 г.

Бежански заем 1926 г.

Из Протокола на Обществото на народите за отпускане заем за настаняване на бежанците в България, 8 септември 1926 г.

Вземайки предвид, че българското правителство е помолило Съвета на Обществото на народите да одобри сключването от това правителство на един заем под покровителството на Обществото на народите, който би бил предназначен, под контрола на един отговорен пред Съвета комисар, да улесни селскостопанското настаняване на известни бежанци, находящи се понастоящем в България — да създаде от последните деятелни и полезни на българската държава граждани.

Вземайки предвид, че Съветът е одобрил за тази цел разпорежданията на настоящия протокол,

долуподписаният, надлежно упълномощен за целта, заявявам, че приемам от България следните разпореждания:

Чл. 1. България приема назначаването от Съвета на Обществото на народите на един комисар по делото за настаняване на бежанците, който ще упражнява функциите, определени в настоящия протокол...

Чл. 2. За предвиденото дело по настаняването българското правителство ще може да сключи един заем за настаняване, чийто ефективен размер ще бъде равен на 2 250 000 английски лири максимум...

Чл. 3. Българското правителство ще предостави като гаранция на предвидения в чл. 2 заем за настаняването следните приходи:

а) акциза върху солта;

б) акциза върху алкохола;

в) чистия приход от монопола на кибрита...

Чл. 5. Сумите, получени от заема за настаняване, трябва да служат само за следните цели и комисарят ще разрешава плащания само за казаните цели:

а) доставяне на бежанците земеделчески сечива и други вещи, нужни за селскостопанското им обзавеждане;

б) жилища на бежанците, за които е предвидено селскостопанско настаняване;

в) отводняване и изобщо приспособяване на земите, предназначени за бежанците;

г) подобряване на съобщителните средства, нужни при предвиденото настаняване на бежанците...

Подписал: Вл. Моллов, министър на финансите на България

Държавен вестник, бр. 160, 15 октомври 1926 г.

Стабилизационен заем 1928 г .

Из Протокола на Обществото на народите, подписан в Женева на 10 март 1928 г.

Предвид на това, че българското правителство желае да издаде под покровителството на Обществото на народите един заем, чието произведение ще бъде предназначено да стабилизира българската монета, да подобри положението на Българската народна банка, на Земеделската банка и на Централната кооперативна банка, да ликвидира бюджетните ариерета (вноски — бел. съст.) на българската държава, както и за известни други неотложни разходи, които се отнасят до съобщителните средства,

предвид на това, че Съветът одобри за тая цел постановленията на настоящия протокол,

долуподписаният, надлежно упълномощен за тая цел, заявява, че приема от името на България следующите постановления:

Чл. 1. Българското правителство ще може да издаде един заем, чистото произведение на който ще бъде четири милиона и половина лири стерлинги максимум. Тоя заем ще има за цел да набави средствата за изпълнение плана за финансовото и монетното възстановяване, изложен в тук приложения доклад на Финансовия комитет до Съвета. Гореказаната сума ще бъде всецяло турена на разположение при условията, предвидени по-долу.

Подписал: Вл. Моллов, министър на финансите на България

Държавен вестник, бр. 32, 12 май 1928 г.

Оставка на второто сговористко правителство

Указ № 9, 29 юни 1931 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи и народното здраве, представено нам с доклада му от 29 юний 1931 г. под № 754,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет и министър на вътрешните работи и народното здраве г-н Андрей Ляпчев; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н Атанас Буров; на министъра на народното просвещение г-н Александър Цанков; на министъра на финансите г-н Владимир Моллов; на министъра на правосъдието г-н Кънчо Миланов; на министъра на войната г-н генерал Александър Кисьов; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Боян Смилов; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Христо Статев; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Георги Данаилов и на министъра на железниците, пещите и телеграфите г-н Петко Стайнов.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 70, 29 юни 1931 г.

Кабинетите на коалицията Народен блок (1931–1934 г.)

Правителство начело с Александър Малинов

Указ № 10, 29 юни 1931 г.

На основание чл. 150 от конституцията Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим г-н Александър Малинов за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 70, 29 юни 1931 г.

Указ № 11, 29 юни 1931 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 29 юний 1931 г. под № 755,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим председателя на Министерския съвет г-н Александър Малинов за министър на външните работи и на изповеданията; г-н Никола Мушанов за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н Константин Муравиев за министър на народното просвещение; г-н Александър Гиргинов за министър на финансите; г-н Димитър Върбенов за министър на правосъдието; г-н генерал Александър Кисьов за министър на войната; г-н Георги Петров за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н Димитър Гичев за министър на земеделието и държавните имоти; г-н Георги Йорданов за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г-н Стоян Костурков за министър на железниците, пощите и телеграфите.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 70, 29 юни 1931 г.

Правителство начело с Никола Мушанов

Указ № 1, 12 октомври 1931 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 12 октомврий 1931 г. под № 1060,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията г-н Александър Малинов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Никола Мушанов; на министъра на народното просвещение г-н Константин Муравиев; на министъра на финансите г-н Александър Гиргинов; на министъра на правосъдието г-н Димитър Върбенов; на министъра на войната г-н генерал-лейтенант Александър Кисьов; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Георги Петров; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Димитър Гичев; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н Георги Йорданов и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Стоян Костурков.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 158, 12 октомври 1931 г.

Указ № 2, 12 октомври 1931 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим г-н Никола Мушанов за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 158, 12 октомври 1931 г.

Указ № 3, 12 октомври 1931 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 12 октомврий 1931 г. под № 1061,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н Никола Мушанов за министър на външните работи и на изповеданията; г-н д-р Александър Гиргинов за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н Константин Муравиев за министър на народното просвещение; г-н Стефан Стефанов за министър на финансите; г-н Димитър Върбенов за министър на правосъдието; г-н генерал-лейтенант Александър Кисьов за министър на войната; г-н Георги Петров за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н Димитър Гичев за министър на земеделието и държавните имоти и г-н Стоян Костурков за министър на железниците, пощите и телеграфите.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 158, 12 октомври 1931 г.

Деветнадесетомайски режим 1934–1935 година

Правителство начело с Кимон Георгиев

Указ № 1, 19 май 1934 г.

I. Да назначим за председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията Кимон Георгиев.

II. Да освободим от временното управление досегашния Министерски съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 38, 19 май 1934 г.

Указ № 2, 19 май 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим за министър на вътрешните работи и народното здраве и управляващ Министерството на правосъдието Петър Мидилев; за министър на просвещението г-н проф. Янаки Моллов; за министър на финансите г-н Петър Тодоров; за управляващ Министерството на войната — председателя на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията Кимон Георгиев; за министър на търговията, промишлеността и труда и управляващ Министерството на земеделието и държавните имоти Коста Бояджиев; за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите Никола Захариев.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 38, 19 май 1934 г.

Манифест на правителството на Кимон Георгиев към българския народ

Българи,

Досегашната партийна политическа система окончателно се провали.

Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство.

Последвалата от това морално-политическа криза рискуваше да се обърне в държавна.

Последният изход от това състояние е днешната гавра на партийните хора с народ и държава.

Това състояние не позволява да се създаде една стабилна и творческа власт.

Партийните и личните разпри не дадоха възможност не само да се разрешат, но и да се поставят държавните и стопанските въпроси.

Всичко това наложи партийната власт да бъде заменена с непартийна — национална власт.

Всред общото разложение единствено армията остана незасегната от процеса на развалата.

Вдъхновявана от най-чист идеализъм, само тя, армията, се явява годна да тури край на днешната анархия и да осигури всестранната обнова на страната.

Подбуждана от това съзнание, както и от чувството на дълг пред безпомощността, в която тъне българският народ, армията счете, че е крайно време да премахне това опасно състояние и да открие пътя за възхода на страната.

Армията знае, че в редовете на всички политически и обществени среди има добри синове на страната, които тя призовава да подпомогнат делото на новата власт, на която предстоят за разрешение следните по-важни задачи:

1. Стегната и икономична организация на държавата — намаление числото на министерствата, на окръзите, на общините и на службите по всички ведомства.

2. Стабилна общинска власт с назначавани кметове.

3. Стабилитет на обществените служители. Промените в личния състав ще стават само във връзка с преустройството на службите и изискванията на моралния, образователния и служебния ценз на служителите.

4. Възстановяване кредита на държавата:

а) уравновесен бюджет;

б) възможно по-бързо изплащане на вътрешните задължения на съкровището;

в) създаване (на) нови приходи чрез монополи.

5. По-евтин и достъпен кредит, особено за земеделското и занаятчийското съсловие.

6. Разширяване, единство и контрол на кооперативния кредит.

7. Най-широко покровителство на земеделието, което ще бъде център на внимание и грижи на държавата.

8. Насърчаване на всички мероприятия, които ще повдигнат културно нашето село.

9. Премахване на досегашното безредие в индустриалната област.

Нагодяване индустрията към стопанските и националните нужди на страната.

Възможно поевтиняване на индустриалните произведения.

10. Грижи за създаване на повече и по-сигурни пазари за продуктите на нашата земя.

11. Облекчение на безработицата чрез създаване на обществени предприятия и покровителство на труда чрез действително прилагане на социалното законодателство и засилване фондовете за обществените осигуровки.

12. Основно преустройство на учебното дело, съобразно задачите на държавата и поминъчните нужди на народа.

13. Правосъдни реформи, които ще позволят по-бързо, по-достъпно и по-евтино правораздаване.

14. Възстановяване авторитета на държавната власт върху цялата територия на държавата.

15. Мир и добри отношения с всички велики сили и особено с нашите съседи.

Възстановяване (на) отношенията със Съветска Русия.

В името на тия неотложни и спасителни за страната задачи, достойни за благородното дело на армията, новата власт, която идва в името на гражданския мир и обединение на всички сили, разчита на подкрепата на целия български народ и на широката готовност на жертви от всички пред олтара на Отечеството.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

Следват подписите на членовете на правителството.

Притурка към Държавен вестник, бр. 38, 19 май 1934 г.

Разпускане на Народното събрание

Указ № 4, 19 май 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 19 май 1934 г. под № 485,

Постановихме и постановяваме:

I. Да разпуснем XXIII Народно събрание.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 38, 19 май 1934 г.

Промени в административното деление на страната

Указ № 179, 19 май 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 19 май 1934 г. под № 7301,

Постановихме и постановяваме:

I. В административното деление на Царството окръзите следва да се сведат в области, както следва:

1. Софийска област — със Софийски и Кюстендилски окръг и от Петричкия окръг околиите Св. Врач, Горна Джумая и Петрич.

2. Врачанска област — с Врачански и Видински окръг.

3. Плевенска област — с Плевенски и Търновски окръг.

4. Шуменска област — с Шуменски, Русенски и Варненски окръг.

5. Пловдивска област — с Пловдивски и Пашмаклийски окръг и от Петричкия окръг околиите Неврокоп и Разлог.

6. Ст. Загорска област — със Ст. Загорски, Хасковски и Мъстанлийски окръг и

7. Бургаска област — с Бургаски окръг.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 38, 19 май 1934 г.

Разтуряне на градските и селските общини в страната

Указ № 209, 24 май 1934 г.

По предложение на нашия министър на вътрешните работи и народното здраве, представено нам с доклада му от 24 май 1934 г. под № 7352 и въз основа на II постановление на Министерския съвет, протокол № 42/1934 година,

Постановихме и постановяваме:

Разтурят се всички градски и селски общински съвети в Царството, като досегашните постоянни присъствия на общините останат да управляват последните до назначаването на нови кметове и помощници-кметове.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 42, 25 май 1934 г.

Разрешаване на правителството да си служи с наредби-закони

Указ № 7, 23 май 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 22 май 1934 г. под № 491,

Постановихме и постановяваме:

I. Да одобрим I постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 22 май 1934 г., протокол № 41, с което се утвърждава на основание чл. 47 от конституцията следната

НАРЕДБА

Всички постановления на Министерския съвет, взети на и след 19 май 1934 г., имат сила на закон и отменят законните разпоредби, които им противоречат.

Издаваните през същото време заповеди от министри за назначаване на длъжностни лица или по устройствени, административни и финансови въпроси имат задължителна сила и не могат да не се изпълняват под предлог, че са несъобразни със закона или му противоречат.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 42, 25 май 1934 г.

Създаване на Дирекция за обществена обнова

Указ № 16, 7 юни 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на правосъдието, представено нам с доклада му от 6 юний 1934 г. под № 556,

Постановихме и постановяваме:

I. Да одобрим V постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 6 юний 1934 г., протокол № 52, с което се утвърждава на основание чл. 47 от конституцията следната

НАРЕДБА ЗА ОБЩЕСТВЕНА ОБНОВА

Чл. 1. Учредява се Дирекция за обществена обнова, подчинена направо на министър-председателя.

Задачите на Дирекцията са:

а) да насочи духовния живот на страната към единение и обновяване в служба на нацията и държавата;

б) да работи за издигане престижа на нацията, като следи духовния живот в чужбина и осведомява външния свят за състоянието, развитието и нуждите на българската материална и духовна култура;

в) да съдейства за организиране (на) гражданството в идейно единна общонародна групировка.

Чл. 2. Организацията и работата на Дирекцията се уреждат от правилник, изработен от Министерския съвет.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 54, 9 юни 1934 г.

Наредба за печата

Из Указ № 27, 12 юни 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на правосъдието, представено нам с доклада му от 12 юний 1934 г. под № 592,

Постановихме и постановяваме:

I. Да одобрим IV постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 12 юний 1934 г., протокол № 55, с което се утвърждава на основание чл. 47 от конституцията следната

НАРЕДБА ЗА ПЕЧАТА

Чл. 1. Никой не може да издава вестник или списание без предварително разрешение: в столицата — от директора на Обществената обнова, а в провинцията — от областните директори.

Чл. 2. Стопаните на всички съществуващи вестници и списания са длъжни да поискат разрешение за по-нататъшното издаване в 10–дневен срок от влизането на настоящата наредба в сила.

Вестниците и списанията, които в предвидения срок не поискат разрешение, се спират.

Ония вестници и списания, които са поискали в срок разрешение и не получат такова, спират издаването в 15–дневен срок от получаване (на) съобщението.

Чл. 3. Редакторът на вестник или списание трябва да бъде обявен и да отговаря на следните условия:

1. Да е български поданик. 2. Да е навършил 30 години зa редактиране на вестник и 21 г. — за списание. 3. Да не е осъждан за престъпления от общ характер.

Забележка: Чужди поданици могат да редактират вестници или списания, след като получат специално разрешение от директора на Обществената обнова.

Чл. 4. Който редактира, издава или печата вестник или списание без разрешение, наказва се със строг тъмничен затвор до 3 години и глоба до 30 000 лв., като всичкият инвентар на вестника или списанието се конфискува.

Чл. 5. Разпространяването на вестници или списания, които излизат без разрешение на надлежната власт, се спира от местната полиция...

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 58, 14 юни 1934 г.

Разтуряне на партийно-политическите организации

Из Указ № 28, 12 юни 1934 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на правосъдието, представено нам с доклада му от 12 юний 1934 г. под № 593,

Постановихме и постановяваме:

I. Да одобрим V постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 12 юний 1934 г., протокол № 55, с което се утвърждава на основание чл. 47 от конституцията следната

ИЗ НАРЕДБА ЗА РАЗТУРЯНЕ НА ПАРТИЙНО-ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ

Чл. 1. Образуването и съществуването на партийно-политически организации: партии, съюзи, движения и пр., се забранява.

Съществуващите партийно-политически организации и техните поделения се разтурят.

Надлежните съдилища служебно са задължени веднага да заличат вписаните като юридически лица партийно-политически организации и техните поделения.

Чл. 2. Всички партийно-политически печатни издания: вестници, списания, брошури и др., както и частни такива, които преследват партийно-политически цели или са с обявена или подразбираема принадлежност към каквато и да било партийно-политическа организация, се спират.

Чл. 4. Забраняват се всякакви партийно-политически събрания и агитации.

Чл. 5. Никой не може да се числи към партийно-политическа организация или да дава средства за образуването или поддържането на такива организации.

Чл. 6. Разтурените партийно-политически организации и техните поделения не могат да се превръщат в други организации под каквато и да било форма, цели или наименование, а превърнатите такива след 19 май 1934 г. се разтурят.

Чл. 7. Който образува партийно-политическа организация или превръща разтурена такава в друга (чл. 1 и 6), наказва се със строг тъмничен затвор до 3 години и глоба до 100 000 лв. ...

Чл. 8. Който продължава да се числи или се запише като член на разтурена или нова партийно-политическа организация, или превърната такава, или дава средства под каквато и да било форма за нейното образуване или издържане, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца и глоба от 1000 до 10 000 лв.

Чл. 9. Който свика или съдейства да се свика партийно-политическо събрание, наказва се с тъмничен затвор и глоба до 30 000 лв.

Същото наказание се налага и на участващите в такива събрания.

Чл. 10. Кооперативни сдружения, акционерни и други дружества, които по какъвто и да било начин, пряко или косвено подпомагат партийно-политическите организации, се разтурят.

Освен това на същите се налага глоба от 5000 до 300 000 лв., а членовете на управителните им съвети се подвеждат под отговорност съгласно чл. 9.

БОРИС III

Държавен вестник, бр. 58, 14 юни 1934 г.

Конфискуване имотите на нелегалните организации

Из Указ № 64, 19 юни 1934 г.

Чл. 1. Всички имоти, движими и недвижими, принадлежащи на нелегални организации, се отнемат административно в полза на държавата, ако се намират в тяхно владение.

Чл. 2. Имоти на нелегални организации, които се намират във владение на трети лица или са на името на подготвени (поставени — бел. съст.) лица, се отнемат от прокурора по искането на полицията, ако принадлежността им е ясна, а в случай на съмнение — по същия ред върху тях се налага възбрана чрез надлежния нотариус или околийски съдия, който извършва нотариални дела или запор чрез надлежния данъчен началник.

Държавен вестник, бр. 92, 25 юли 1934 г.

Българо-съветски протокол за установяване на дипломатически отношения между България и СССР, 23 юли 1934 г.

В момента на пристъпване с днешна дата към размяна на телеграми, отнасящи се до установяване на редовни дипломатически отношения, правителствата на Царство България и Съюза на съветските социалистически републики, водени от желание да установят чрез сполучлив и целесъобразен регламент нормалните отношения и търговия между двете страни, споразумяха се върху следното:

1. Двете договарящи се страни си гарантират взаимно пълно и постоянно зачитане на суверенитета на всяка от двете държави и въздържане от всяка пряка или косвена намеса във вътрешните работи на всяка от тях, а именно от всякаква агитация, пропаганда и всякакъв вид вмешателство или подкрепа от същите.

Те поемат задължението освен това да не създават, нито да подкрепят или позволяват местонахождението на тяхна територия на организации, поставящи си за цел въоръжена борба срещу другата договаряща страна или посягащи на политическия или обществения режим чрез сила или подстрекаващи към терористически действия, подготвящи такива действия срещу официални представители, също организации, присвояващи си ролята на правителство на другата държава или на част от нейната територия.

Също те поемат задължението да забраняват набирането, а така също и навлизането в тяхна територия и преминаването през тяхна територия на въоръжени сили, оръжия, муниции, снаряжения и всякакъв вид военен материал, предназначен за тези организации.

2. Поданиците на едната или другата договаряща страна, които се намират в чужбина като политически емигранти, не могат да участват в състава на съответните правителства, дори ако те са станали подчинени на трета държава.

Направено в Истанбул в двоен оригинал на 23 юли 1934 г.

За българското царско правителство и чрез специално пълномощие — Н. Антонов.

За правителството на Съюза на съветските социалистически републики и чрез специално пълномощие — И. Суриц.

Българо-съветски отношения и връзки. Документи и материали. Т. I (ноември 1917–септември 1944). С., 1977, с. 406–407.

Из Наредба-закон за защита безопасността на държавата

Указ № 13, 1 септември 1934 г.

Чл. 1. Забраняват се всякакви организации, групи или техни поделения, които за постигане на политическите си цели, вън от случаите, предвидени в чл. 1 от Закона за защита на държавата, проповядват или подбуждат към престъпление против личността или живота на длъжностни или частни лица, или проповядват вражда, или подбуждат към враждебни действия спрямо чужда държава, или които за същите цели си служат или искат да си служат с престъпление, насилие, въоръжени или терористически действия.

Забраняват се също организации, групи или техни поделения, които по какъвто и да е начин подпомагат по-горе посочените организации и групи.

Чл. 2. Който създава организации, групи или техни поделения, посочени в чл. 1, или става член на такива, се наказва: създателите или организаторите — със строг тъмничен затвор от 5 до 10 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв., членовете — със строг тъмничен затвор до 5 години и глоба от 5000 до 50 000 лв.

Чл. 3. Който набавя средства, укрива, улеснява, поддържа или подпомага със съвети или по друг начин посочените в чл. 1 организации, групи, техни поделения или членове, наказва се със строг тъмничен затвор до три години и с глоба от 10 000 до 100 000 лв.

Чл. 9. Който укрива или спомогне да избяга лице, за което (е) знаел или по обстоятелства трябва да предполага, че е извършило някое от предвидените в тоя закон престъпни деяния, наказва се със строг тъмничен затвор до три години и глоба от 10 000 до 50 000 лв. Тая разпоредба не се прилага спрямо низходящите, възходящите (близки), съпрузите, братята или сестрите на укриваното лице.

Чл. 10. Който съзнателно назначава или държи на служба лица, за които знае, че са членове на забранени по този закон организации, групи или техни поделения, наказва се с тъмничен затвор.

Държавен вестник, бр. 192, 4 септември 1934 г.

Оставка на правителството на Кимон Георгиев

Указ № 19, 22 януари 1935 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на правосъдието, представено нам с доклада му от 22 януари 1935 г. под № 110,

Постановихме и постановяваме:

1. Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет и министър на правосъдието г-н Кимон Георгиев; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н Коста Батолов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Петър Мидилев; на министъра на народното просвещение г-н Янаки Моллов; на министъра на финансите г-н Петър Тодоров; на министъра на войната г-н генерал Петко Златев; на министъра на народното стопанство г-н Коста Бояджиев и на министъра на съобщенията г-н Никола Захариев.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 15, 22 януари 1935 г.

Назначаване на правителство начело с генерал Петко (Пенчо) Златев

Указ № 20, 22 януари 1935 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

I. Назначаваме г-н генерал-лейтенант Петко Златев за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 15, 22 януари 1935 г.

Указ № 21, 22 януари 1935 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 22 януарий 1935 г. под № 111,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г-н генерал-лейтенант Петко Златев за министър на войната; г-н К. Батолов за министър на външните работи и на изповеданията; г-н полковник Крум Колев за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н Тодор Радев за министър на народното просвещение; г-н Михаил Календеров за министър на правосъдието и управляващ Министерството на финансите; г-н Янаки Моллов за министър на народното стопанство и г-н Никола Захариев за министър на съобщенията.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 15, 22 януари 1935 г.

Оставка на правителството на генерал Петко Златев

Указ № 117, 21 април 1935 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на войната, представено нам с доклада му от 18 април 1935 г. под № 719,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет и министър на войната г-н генерал-лейтенант П. Златев; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н К. Батолов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н полковник К. Колев; на министъра на народното просвещение г-н генерал-майор Т. Радев; на министъра на финансите г-н М. Календеров; на министъра на правосъдието г-н проф. д-р Л. Диков, на министъра на народното стопанство г-н професор Я. Моллов и на министъра на съобщенията г-н Н. Захариев.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 91, 22 април 1935 г.

Манифест на цар Борис III към българския народ

Българи,

Имайки, както винаги, присърце върховните интереси на моя възлюблен народ, близък до неговите радости и болки, в желанието си да бъда полезен на Отечеството си в днешните моменти, тежки и съдбоносни за целия свят и особено за България, и за да осъществя напълно толкова необходимото единство, което ни се налага днес повече от всякога, след като приех оставката на нашия досегашен министър-председател г. генерал П. Златев, аз реших да назнача с днешна дата правителство в състав:

министър-председател г. Андрей Тошев, бивш пълномощен министър, публицист;

министър на външните работи и на изповеданията г. Г. Кьосеиванов, пълномощен министър;

министър на вътрешните работи и народното здраве г. генерал-майор Рашко Атанасов, помощник началник-щаба на армията;

министър на народното просвещение г. генерал Тодор Радев, досегашен министър на същото министерство;

министър на финансите г. Марко Рясков, управител на Народната банка;

министър на правосъдието г. Ангел Карагьозов, председател на Върховния касационен съд;

министър на войната г. генерал-майор Стефан Цанев, началник на Софийския първостепенен гарнизон;

министър на народното стопанство г. Стойчо Мошанов, директор на труда;

министър на железниците, пощите и телеграфите г. Тодор Кожухаров, публицист;

министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството г. Никола Йотов, адвокат.

Българи!

От крачката, която се направи в живота на държавата ни на 19 май 1934 година, няма да се отстъпи! Младата българска държава, изградена с кръвта на стотици хиляди българи, ще бъде преобразувана, за да отговаря на съвременните усложнени изисквания на живота и духа на новото време с оглед на бързо съживяване на стопанството, решителна подкрепа на бедстващите слоеве на населението, заздравяване (на) вътрешния ред на страната по пътя на помирението и умиротворението.

В близко бъдеще всичките тъй набелязани преобразования ще намерят израз в една одобрена от народа конституция, в която ще бъдат зачетени нашите национални традиции от времето на Възраждането, както и идеите на 19 май, понесени с такъв идеализъм от армията ни.

Народът ни, преситен от вътрешно разединение, спъващо напредъка на страната, може да бъде уверен, че връщане назад в никой случай не ще се допусне.

Българи!

Роден на хубавата българска земя, прекарал младините си в епичните борби на българския народ, живеейки с неговите надежди за по-добри дни, в тоя върховен момент аз отправям горещ позив към всички ви — народ и армия, да се сплотите заедно с мене около трицветното знаме на родината и давайки пълната си подкрепа на правителството ми, бъдете уверени, че с общи усилия ще поведем страната към по-светли бъднини, достойни за великите жертви и страдания на любимия ми български народ.

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД!

ДА ЖИВЕЕ СЛАВНАТА БЪЛГАРСКА АРМИЯ!

Дворецът, София, 21 април 1935 г.

БОРИС III

Следват и подписите на членовете на новото правителство.

Притурка към Държавен вестник, бр. 91, 22 април 1935 г.

Оставка на правителството на Андрей Тошев

Указ № 471, 23 ноември 1935 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 23 ноемврий 1935 г. под № 2533,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет г. Андрей Тошев; на министъра на външните работи и на изповеданията г. Георги Кьосеиванов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г. генерал-майор Рашко Атанасов; на министъра на народното просвещение г. генерал-майор Тодор Радев; на министъра на правосъдието г. Ангел Карагьозов; на министъра на войната г. генерал-майор Стефан Цанев; на министъра на народното стопанство и временно управляващ Министерството на финансите г. Стойчо Мошанов; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г. Никола Йотов и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г. Тодор Кожухаров.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 264, 23 ноември 1935 г.

Назначаване на правителство начело с Георги Кьосеиванов

Указ № 472, 23 ноември 1935 г.

На основание член 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим г. Георги Кьосеиванов за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 264, 23 ноември 1935 г.

Указ № 473, 23 ноември 1935 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 23 ноември 1935 г. под № 2534,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г. Георги Кьосеиванов за министър на външните работи и на изповеданията; генерала от запаса Георги Сапов за министър на вътрешните работи и народното здраве; генерала от запаса Михаил Йовов за министър на народното просвещение; г. Кирил Гунев за министър на финансите; г. Димитър Пешев за министър на правосъдието; г. генерал-майор Хр. Луков за министър на войната; г. Димитър Вълев за министър на народното стопанство; г. инженер Спас Ганев за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г. инженер Константин Стоянов за министър на железниците, пощите и телеграфите.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 264, 23 ноември 1935 г.

Спогодба между България и балканското съглашение, сключена в Солун на 31 юли 1938 г.

Като взеха в съображение:

че България е привързана към политиката за затвърдяване на мира на Балканите и че тя е въодушевена от желанието да поддържа с балканските държави отношения на добросъседство и приятелско сътрудничество и

че държавите от Балканското съглашение са въодушевени от същия дух на миролюбие и от същото желание за сътрудничество,

подписаните

Негово превъзходителство господин Георги Кьосеиванов, български министър-председател, министър на външните работи и на изповеданията, от една страна, и

Негово превъзходителство господин Йоанис Метаксас, гръцки министър-председател, министър на външните работи, в качеството си на сегашен председател на Постоянния съвет на Балканското съглашение, действуващ от името на всичките членове на Балканското съглашение, от друга страна,

заявяват от името на държавите, които те представляват, че тези държави поемат задължение да се въздържат в техните взаимни сношения от всякакво прибягване до силата, съгласно съглашенията, които всяка от тия държави е подписала в областта на ненападението, и че те се съгласяват, колкото се отнася до тях, да се откажат от прилагането (на) постановленията, съдържащи се в част IV (Военни, морски и въздушни клаузи) на Ньойския договор, както и от постановленията, съдържащи се в конвенцията относно границите на Тракия, подписана в Лозана на 24 юли 1923 г.

Направена в Солун в двоен екземпляр на 31 юлий 1938 г.

Подписали: Г. Кьосеиванов и Й. Метаксас

Генов, Г. П. Международни актове и договори, засягащи България. С., 1940, с. 462–463.

Оставка на правителството на Георги Кьосеиванов

Указ № 7, 15 февруари 1940 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет и министър на външните работи и на изповеданията, представено нам с доклада му от 15 февруарий 1940 г. под № 254,

Постановихме и постановяваме:

I. Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет и министър на външните работи г. Георги Кьосеиванов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г. о. з. генерал Никола Недев; на министъра на народното просвещение г. професор Богдан Филов, на министъра на финансите г. Добри Божилов; на министъра на правосъдието г. Васил Митаков; на министъра на войната г. генерал-лейтенант Теодоси Даскалов; на министъра на търговията, промишлеността и труда г. Славчо Загоров; на министъра на земеделието и държавните имоти г. Иван Багрянов; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г. инженер Димитър Василев и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г. Петър Габровски.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 36, 16 февруари 1940 г.

Назначаване на правителство начело с проф. Богдан Филов

Указ № 8, 15 февруари 1940 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

1. Да назначим г. проф. Богдан Филов за наш председател на Министерския съвет.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 36, 16 февруари 1940 г.

Указ № 9, 15 февруари 1940 г.

По предложение на нашия председател на Министерския съвет, представено нам с доклада му от 15 февруари 1940 г. под № 255,

Постановихме и постановяваме:

I. Да назначим нашия председател на Министерския съвет г. професор Богдан Филов за министър на народното просвещение; г. Иван Попов за министър на външните работи и на изповеданията; г. Петър Габровски за министър на вътрешните работи и народното здраве; г. Добри Божилов за министър на финансите; г. Васил Митаков за министър на правосъдието; г. генерал-лейтенант Теодоси Даскалов за министър на войната; г. д-р Славчо Загоров за министър на търговията, промишлеността и труда; г. Иван Багрянов за министър на земеделието и държавните имоти; г. инженер Димитър Василев за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г. д-р Иван Горанов за министър на железниците, пощите и телеграфите.

БОРИС III

Притурка към Държавен вестник, бр. 36, 16 февруари 1940 г.

Крайовски договор от 7 септември 1940 г.

Негово Величество царят на българите, от една страна, и Негово Величество кралят на Румъния, от друга страна,

въодушевени от желанието да уредят в дух на взаимно разбирателство всичките въпроси, засягащи отношенията между двете държави, и да създадат положителни основи за приятелско сътрудничество между своите народи, допринасяйки по този начин за затвърдяването на мира в Югоизточна Европа, решиха да сключат за тази цел един договор и назначиха за свои пълномощници именно:

Негово Величество царят на българите:

господин Светослав Поменов, пълномощен министър,

господин Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие;

Негово Величество кралят на Румъния:

господин Александър Крециану, пълномощен министър,

господин Хенри Жорж Мейтани, юридически съветник при румънското кралско Министерство на външните работи,

които като размениха пълномощията си, намерени в добра и надлежна форма, се споразумяха върху следните разпореждания:

Чл. 1. В сектора, включен между Дунав и Черно море, границата между България и Румъния ще бъде занапред установена така, че да следва трасето, посочено в приложения тук протокол към настоящия член (Приложение А). Този протокол съставя неразделна част от настоящия договор.

Начините за прилагането на настоящия член са предмет на една специална спогодба между високодоговарящите страни (Приложение Б).

Чл. 2. Въз основа на настоящия договор високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна.

Всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна.

Чл. 3. Високодоговарящите страни са съгласни да пристъпят в тримесечен срок от размяната на ратификационните документи на настоящия договор към задължителна размяна между румънските поданици от български народностен произход от Тулчанския и Кюстендженския окръг (за последния окръг в неговите предели от 14 юни 1925 г.) и румънските поданици от румънски народностен произход на Дуросторския (Силистренския — бел. съст.) и Калиакренския (Добричкия — бел. съст.) окръг.

Колкото се отнася до румънските поданици от български народностен произход от другите области на Румъния и България, преселването в страната на народностното им родство става факултативно (незадължително — бел. съст.) в едногодишен срок, смятан от размяната на ратификационните документи на настоящия договор.

Приема се обаче, че румънското правителство ще може да разпореди задължително изселване за България на един брой румънски поданици от български народностен произход, равен на броя на българските поданици от румънски народностен произход, които ще са упражнили правото си на изселване съобразно с предхождащата алинея — като българското правителство се задължава да приеме върху територията си казаните румънски поданици от български народностен произход.

Българското правителство ще може от своя страна да разпореди задължително изселване за Румъния на един брой български поданици от румънски народностен произход, равен на броя на румънските поданици от български народностен произход, които ще са упражнили правото си на изселване съобразно с алинея втора на настоящия член, като румънското правителство се задължава да ги приеме върху своята територия.

Техническите въпроси, които се отнасят до прехвърлянето на населения, са предмет на една специална спогодба между високодоговарящите страни (Приложение В).

Чл. 4. Въпросите от финансово естество, които произтичат от настоящия договор, са предмет на една специална спогодба между високодоговарящите страни (Приложение Г).

Чл. 5. Селските имоти — покрити и непокрити, намиращи се в Дуросторския и Калиакренския окръг (в техните предели от 14 юни 1925 г.), придобити съгласно румънските закони и принадлежащи на всички румъни, които не се засягат от прехвърлянето на населенията, ще могат да бъдат доброволно и свободно ликвидирани от собствениците им без пречка, която произтича от българските законодателни или административни разпоредби, в срок от 18 месеца, смятан от размяната на ратификационните документи на настоящия договор.

След този срок българските власти ще могат да отчуждават тези имоти срещу справедливо и предварително обезщетение, установено според изчисленията, направени от смесената комисия за размяната на населения.

Чл. 6. Създава се една смесена комисия от трима членове румъни и трима членове българи, до която ще се отнасят всички въпроси, свързани с прилагането на настоящия договор, за чието разрешение не е била предвидена специална процедура.

Тая комисия ще има седалище в Гюргево и ще се събере в тридневен срок след размяната на ратификационните документи на настоящия договор.

Ако смесената комисия не намери разрешение на един въпрос в десетдневен срок, смятан от момента, в който е била сезирана от него, казаният въпрос ще бъде отнесен по искане на една от делегациите в смесената комисия до двете правителства, за да бъде разрешен по дипломатически път.

Ако в един нов срок от два месеца, смятан от момента, в който едно от двете правителства ще бъде сезирано от своята делегация в смесената комисия, преговорите по дипломатически път не завършат със съгласие, спорът ще бъде отнесен на арбитраж.

Всяка една от високодоговарящите страни ще посочи един арбитър. Двамата арбитри ще се споразумеят за посочване на един свръхарбитър.

В случай на несъгласие изборът на свръхарбитъра ще бъде предоставен на една трета сила, посочена по взаимно съгласие от двете високодоговарящи страни.

Чл. 7. Настоящият договор ще бъде ратифициран. Размяната на ратификационните документи ще стане в Букурещ най-късно до 15 септември 1940 г.

Съставен в Крайова на 7 септември 1940 г. в два екземпляра.

Подписали:

За България: С. Поменов, Т. Папазов

За Румъния: Ал. Крециану, Х. Ж. Мейтани

Приложение А: Протокол към чл. 1 от договора, подписан на 7 септември 1940 г. в Крайова

1. Новата граница ще тръгва от Дунава непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море на около 8 км южно от Мангалия.

Между тези две крайни точки границата ще следва една уговорена линия, оставяйки (по карта 1:200 000):

от една страна, на България селата: Калипетрово, Караорман (дн. Срацимир), Краново, Кадъкьой (дн. Ведрина), Терс Конду (дн. Северняк), Кечи дереси (дн. Поручик Кърджиево), Дели Юсуф куюси (дн. Лозница), Хасанча (дн. Асеновец), Дурасии (дн. Дрян), Енидже Хайдар (дн. Краище), Хисарлък (дн. Заграде), Чифут куюси (дн. Йовково), Мурфатча (дн. Предел), Хюсеинч кьой (дн. Вичово) и Аканджий (дн. Здравец);

от друга страна, на Румъния селата: Алмали, Есекьой, Карван Мик, Карван Маре, Великьой, Калайджи, Реджебкуюси, Теке Дереси, Добромир, Хисарлък (Четатея), Хайран кьой, Докузагач, Дере кьой, Дули кьой, Валали, Коди кьой и Иланлик.

2. Една смесена комисия, съставена от двете договарящи страни, по равен брой от двете страни, ще почне да нанася върху терена още на другия ден след размяната на ратификационните документи на настоящия договор трасето на новата граница, съобразено с текстовете и скиците (мащаб 1:150 000 и 1:30 000), установени и подписани на 5 септември 1902 г. от смесената българо-румънска комисия, събрана в Мангалия.

Съставен в Крайова в два екземпляра на седми септември хиляда деветстотин и четиридесета година.

Подписали:

За България: С. Поменов, Т. Папазов

За Румъния Ал. Крециану, Х. Ж. Мейтани

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, първа извънредна сесия. С., 1941, с. 8–10.

Из Закона за защита на нацията от 21 януари 1941 г.

Чл. 21. Лицата от еврейски произход не могат:

а) да бъдат приемани за български поданици: жените от еврейски произход следват поданството на мъжете си;

б) да бъдат избиратели или избираеми както в публичноправни избори, така и в избори на всякакви дружества и сдружавания с идеална цел, освен ако изборът се отнася до организации само на лица от еврейски произход. Всички лица от еврейски произход, заварени от този закон на изборни длъжности, които не могат да заемат съгласно тая разпоредба, са длъжни да напуснат тия длъжности в месечен срок от влизането на този закон в сила;

в) да заемат държавни, общински или други служби на публичната власт, както и служби в частноправни организации — освен в организации само на лица от еврейски произход, — които имат някои публичноправни привилегии или които се подпомагат материално от публичната власт. Те не могат да бъдат и агенти или представители на държавни, общински или автономни дирекции, институти и др. Всички лица от еврейски произход, които заемат такива служби, са длъжни да ги напуснат в месечен срок от влизането на закона в сила;

г) да се откупуват от военна служба, а се свикват на общо основание, но служат само като трудоваци в отделни трудови групи; негодните за трудова служба се облагат със съответния военен данък;

д) да членуват в организации, които се намират под надзора на Министерството на войната;

е) да встъпват в брак или в извънбрачно съжителство с лица от български произход; бракове между лица от еврейски произход и българи, сключени след влизане на закона в сила, се считат за несъществуващи;

ж) да държат под каквато и да е форма за домашна прислуга лица от български произход; заварената прислуга от такива лица трябва да бъде освободена в 15–дневен срок от влизането на този закон в сила.

За неизпълнение наредбите на този член виновните се наказват с тъмничен затвор и глоба от 1000 до 30 000 лв.

Чл. 22. В учебно заведение, българско или чуждо, непредназначено само за евреи, в което се приемат ограничено число учащи, могат да се приемат лица от еврейски произход в размер, определен от министъра на народното просвещение, и то само ако няма кандидати българи.

Чл. 23. След влизането на този закон в сила никое лице от еврейски произход не може да се установи на ново местожителство без разрешение на Дирекцията на полицията. За неизпълнение на тази разпоредба виновниците се наказват с глоба от 3000 до 25 000 лв. от министъра на вътрешните работи и народното здраве и се възстановяват на старото си местожителство.

Не се допуска лицата от еврейски произход да се установяват за в бъдеще на ново местожителство в София.

Министерският съвет може по доклад на министъра на вътрешните работи и народното здраве да определя селата и градовете или части от тях, в които не могат да живеят лица от еврейски произход, както и да определя на живущите в такива селища нови местожителства.

Чл. 24. Лица от еврейски произход не могат да притежават, владеят или държат под наем лично или чрез подставени лица непокрити полски имоти, а в селските общини, изключая курортните такива, и покрити имоти.

Притежателите от еврейски произход на непокрити имоти са длъжни в тримесечен срок да ги предложат за покупка от държавния поземлен фонд при Министерството на земеделието и държавните имоти. Фондът откупува тези имоти по реда на Закона за трудовата поземлена собственост. Покритите имоти в селските общини, изключая курортните такива, собственост на лица от еврейски произход, последните са длъжни да ги продадат в едногодишен срок на българи или дружества с български капитали.

Непредложените на държавния поземлен фонд непокрити имоти и неликвидираните покрити имоти на лица от еврейски произход в упоменатия по-горе срок се изземват в полза на касата за обществено подпомагане със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве.

Лицата от еврейски произход, които наемат непокрити имоти, са длъжни да ги напуснат до 1 октомврий 1941 г., към която дата наемните договори се развалят по силата на този закон, освен ако договорният срок изтича по-рано.

Чл. 25. Упражняването на свободна професия, търговия (изключая амбулантната) и индустрия от лица от еврейски произход е допустимо за всяка свободна професия, търговия (изключая амбулантната) и индустрия в такъв процент от общия брой на упражняващите тази професия, какъвто е процентът на населението от еврейски произход в страната. Така определеният брой на лица от еврейски произход за всяка свободна професия, търговия (изключая амбулантната) и индустрия се разпределя по населени места с оглед броя на населението от еврейски произход в населеното място към общия брой на населението от еврейски произход в страната.

Министерският съвет в срок до шест месеца от влизане (на) закона в сила определя сроковете и начините за приложение (на) постановленията на горната алинея.

Чл. 26. Министерският съвет може по доклад на министъра на търговията, промишлеността и труда да ограничава цялостно или частично личното или капиталовото участие на лица от еврейски произход в някои клонове на търговията, индустрията, занаятите или друг вид стопанска дейност, а по доклад на министъра на финансите и на министъра на търговията, промишлеността и труда — да взема мерки за установяване и надзираване (на) имотното състояние на лицата от еврейски произход.

Постановленията на Министерския съвет, взети въз основа на този член, не подлежат на никакво обжалване.

В срок от един месец от влизането в сила на този закон всички лица от еврейски произход, които имат имоти в Царството, са длъжни да декларират имуществата си — движими и недвижими — пред Българската народна банка по образец, даден от последната. Същите лица са длъжни при поискване да дават отчет пред Българската народна банка за положението на имуществата си, включително и за направените от тях разходи. Такъв отчет дават пред Българската народна банка и всички излизащи от пределите на Царството лица от еврейски произход за левовете, добити от ликвидация на имуществото им в страната, както и за разходването на тия левове. Разполагаемите левове от ликвидация на имуществата им, спестявания и други те са длъжни да внасят по текуща сметка при местната българска банка. Тегленията по такава сметка стават под контрола на Българската народна банка. На излизащите вън от пределите на Царството лица от еврейски произход, които не изпълняват тази разпоредба, паспорт и виза не се дава.

Отчет пред Българската народна банка дават и лицата, на които е поверено управлението на неликвидираните имущества на изселилите се или изселващите се лица от еврейски произход.

Нарушителите на този член отговарят по Закона за търговия с външни платежни средства, като нарушенията се констатират с акт по реда, указан в същия закон.

Укритите имущества на лицата, посочени в този член — движими и недвижими имоти, пари, ценности и други, — където и да се намерят, се конфискуват в полза на касата за обществено подпомагане със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве по донесение на Българската народна банка.

Чл. 27. Лицата от еврейски произход не могат:

а) да бъдат собственици, акционери и участници с капитал под каквато и да е форма в учебни заведения или в предприятия за всякакъв вид театри, за кина, за издаване на печатни произведения, за производство и търговия с филми и грамофонни плочи, увеселителни заведения, както и в предприятия за хотели и за производство и търговия с оръжие, а в дружествата за кредит да участват с повече от 49% капитал и гласове. В 6–месечен срок от влизането на този закон в сила такива права на лица от еврейски произход трябва да бъдат ликвидирани или прехвърлени върху лица от български произход и български поданици или на дружества с български капитали. Неликвидираните или неотчуждените съгласно тази разпоредба права се изземват в полза на касата за обществено подпомагане със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве;

б) да бъдат на каквато и да е ръководна служба — управители, директори, редактори и други ръководни служби в предприятия, посочени в буква «а» на този член. Такива лица са длъжни в месечен срок от влизането на този закон в сила да напуснат службите си;

в) да бъдат заклети експерт-счетоводители, митнически посредници и комисионери;

г) да търгуват с държавни, общински и гарантирани от държавата ценни книжа и с благородни метали;

д) да бъдат членове на управителни съвети, на контролни съвети, директори, поддиректори, прокуристи и търговски пълномощници в каквито и да било, макар и чисто еврейски, обществени или частни кредитни учреждения и банки.

Такива лица са длъжни в месечен срок от влизането на този закон в сила да напуснат службите си, които заемат, като министърът на вътрешните работи и народното здраве след вземане мнение на управителя на Българската земеделска и кооперативна банка, ако кредитното учреждение е кооперативна банка, или на управителя на Българската народна банка, ако кредитното учреждение е частно или акционерно, назначава за временни членове на управителния и контролния съвет само българи. Овакантените неизборни места (директори, поддиректори и пр.) се попълват с назначени от временния управителен съвет българи. Общи събрания за избиране на редовни членове на управителния и контролния съвет трябва да се свикат в тримесечен срок от влизането на закона в сила;

е) да бъдат собственици и управители на аптеки, дрогерии и санитарни магазини. Съществуващите такива трябва да ликвидират предприятието си в срок от една година от влизане на закона в сила. Главната дирекция на народното здраве обявява ликвидираните аптеки за свободни съгласно чл. 269 от Закона за народното здраве.

Разпоредбите на този член не се отнасят за учебни заведения и за предприятията за издаване на печатни произведения, предназначени само за лица от еврейски произход.

Лице от еврейски произход, което не изпълнява разпоредбата на този член, се наказва с тъмничен затвор и глоба от 4000 до 50 000 лв., като капиталът, с който е участвувал, се изземва в полза на касата за обществено подпомагане със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве.

Чл. 34. Който върши в страната действия, които увреждат името и достойнството на държавата или нацията, или върши противодържавна или противонационална пропаганда, или накърнява националното чувство на българи, се наказва със строг тъмничен затвор и глоба от 1000 до 50 000 лв. Същото наказание се налага и на български поданик, който върши такива действия в чужбина.

Чл. 35. Организации или предприятия, които вършат пропаганда в полза на чужда държава, се забраняват и се разтурят със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве, а с имотите им се постъпва по реда на дял I, глава III.

Който сътрудничи по какъвто и да е начин на такива организации и предприятия, се наказва с тъмничен затвор и глоба от 1000 до 50 000 лв.

Разпоредбите на този член не се отнасят до организации и предприятия, които съществуват въз основа на международни конвенции или решение на Министерския съвет.

Държавен вестник, бр. 16, 23 януари 1941 г.

Присъединяване на България към Тристранния пакт

Из Протокола между България и държавите от хитлеристката ос, подписан на 1 март 1941 г. във Виена

Правителствата на Германия, Италия и Япония, от една страна,

и правителството на България, от друга,

установяват следното, чрез подписаните от тях пълномощници:

Чл. 1. България се присъединява към подписания на 27 септемврий 1940 г. в Берлин Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, втора редовна сесия, 61 заседание, 2 март 1941 г., с. 1604.

Из Декларация на министър-председателя проф. Богдан Филов, прочетена във Виена на 1 март 1941 г. при подписване на протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт

Българската външна политика винаги се е ръководила от желанието на българския народ да живее в мир и добри отношения със своите съседи. В името на тая политика българският народ понесе с търпение последиците от Европейската (разбирай: Първата световна — бел. съст.) война, свързани с тежките условия на договора за мир, но той винаги се е надявал, че неправдите, извършени спрямо него, могат да бъдат поправени с мирни средства. Тая негова вяра се оправда миналата година със спогодбата, постигната между България и Румъния за Южна Добруджа. България има да благодари за това на силите на оста и на техните велики водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини, които взеха инициативата за уреждането на този въпрос и спомогнаха за възстановяването на старите приятелски отношения между България и Румъния. С това силите на оста не само заслужиха дълбоката признателност на българския народ, но показаха и своето решение да установят един по-добър и по-справедлив ред в Европа, като по този начин откриха нова епоха за споразумения и сътрудничество между народите.

Изхождайки от тоя голям исторически факт, България вижда в пакта, сключен между Германия, Италия и Япония, инструмент на тая политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, за да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир.

България влиза в Тристранния пакт, водена от желанието да сътрудничи, в рамките на своите възможности, за постигането на тая висока цел. При това тя остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите й, и е решена да продължи да развива по-нататък традиционните си приятелски отношения със СССР. Като верен партньор на Тристранния пакт, България се надява да допринесе своя дълг, за да бъде въведен траен мир и нов по-справедлив ред в Европа.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, втора извънредна сесия, 61 заседание, 2 март 1941 г., с. 1604.

Прокламация на Министерския съвет към българския народ

Българи!

Негово Величество цар Борис III, нашият любим цар-обединител, след кратко и мъчително боледуване, днес, 28 август 1943 г., в 16 ч. и 22 м., предаде Богу дух в Двореца, обкръжен от царското семейство.

Неизмерима е загубата на България. Неизмерима е скръбта на целокупния български народ. Неизмерима е признателността му към неговия любим, незабравим и велик цар-обединител. Всички българи имаме свещения дълг да следваме — да бъдем единни и сплотени и да работим всеотдайно за напредъка и благоденствието на обединена България.

Нека бъде вечна паметта му.

София, 28 август 1943 г.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, шеста извънредна сесия, 1 заседание, 3 септември 1943 г., с. 3.

Прокламация на Министерския съвет към българския народ по повод възшествието на българския престол на цар Симеон II

Българи!

Днес, 28 август 1943 г., Негово Царско Височество Престолонаследникът Симеон княз Търновски, любимецът и надеждата на българския народ, съгласно чл. 34 от Конституцията встъпи на престола на българските царе под името Симеон II, цар на българите.

Поради малолетието на Негово Величество цар Симеон II и на основание чл. 151 от Конституцията Министерският съвет поема управлението на Царството до отреждане на предвиденото в Конституцията Регентство.

В този съдбовен за страната момент призоваваме всички българи да се сплотят още по-здраво около престола на Негово Величество цар Симеон II, за да могат с вяра в светлите бъднини на нашия народ и с упование в Бога да продължат светлото дело на България.

Да живее Негово Величество цар Симеон II!

Да живее България!

Да живее българският народ!

гр. София, 28 август 1943 г.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, шеста извънредна сесия, 1 заседание, 3 септември 1943 г., с. 3.

Решение на XXV Обикновено народно събрание за избиране на регенти

XXV Обикновено народно събрание през шестата си извънредна сесия в 3–то заседание, държано на 9 септемврий 1943 г., прие следното

РЕШЕНИЕ ЗА ИЗБИРАНЕ НА РЕГЕНТИ

1. XXV Обикновено народно събрание да избере регенти, които след като положат клетва пред същото събрание и обявят с прокламация до народа, че начеват да управляват Царството, да поемат управлението в пределите на царската власт и от името на царя до навършване пълнолетието на Негово Величество Симеон II, цар на българите.

2. Великото народно събрание да бъде свикано, за да вземе надлежно решение съгласно конституцията, след като престанат да съществуват пречките за свикването му.

Въз основа на т. 1 от горното решение Народното събрание в същата си сесия и заседание

ИЗБРА ЗА РЕГЕНТИ:

1. НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ.

2. ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ.

3. ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ НИКОЛА МИХОВ.

Държавен вестник, бр. 204, 10 септември 1943 г.

Прокламация на регентите към българския народ

Българи,

Поради непълнолетието на Негово Величество царя Симеон II, Двадесет и петото Обикновено народно събрание, което в този момент е единственият законен изразител на народната воля, в заседанието си от 9 септемврий т. г. избра за регенти: Негово Царско Височество княз Кирил Преславски, професор д-р Богдан Филов и генерал-лейтенант Никола Михов.

Днес, 11 септемврий 1943 година, ние, регентите, положихме пред Народното събрание предвидената в конституцията клетва и поемаме съгласно чл. 30 от конституцията управлението на Царството в пределите на царската власт и от името на Негово Величество Симеон II, цар на българите.

Като съобщаваме това на българския народ, ние заявяваме, че при изпълнението на нашата длъжност ние ще имаме предвид само интересите на народа и на държавата и ще се ръководим преди всичко от заветите и политическите разбирания на о’Бозе почившия цар-обединител, Негово Величество Борис III, за да можем да продължим с успех неговото дело.

В тези съдбоносни времена ние призоваваме всички българи от всички краища на обединеното ни Отечество да се сплотят около трона на Негово Величество Симеон II, цар на българите, за да можем с общи усилия да изградим благоденствието и напредъка на целокупния български народ.

Да живее царят!

Да живее България!

Да живее българският народ!

КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ

РЕГЕНТИ: ПРОФЕСОР Д-Р БОГДАН ФИЛОВ, ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ НИКОЛА МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 205, 11 септември 1943 г.

Оставка на правителството на проф. Богдан Филов

Указ № 21, 14 септември 1943 г.

Регентството, по предложение на председателствуващия Министерския съвет, министър на вътрешните работи и народното здраве, направено с доклада му под № 1631 от 14 септември 1943 година,

Постанови:

Да приемем оставките на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Петър Габровски; на министъра на народното просвещение г-н проф. Борис Йоцов; на министъра на финансите г-н Добри Божилов; на министъра на правосъдието г-н д-р Константин Партов; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Никола Захариев; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н инж. Христо Петров; на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството г-н инж. Димитър Василев и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н инж. Васил Радославов.

КНЯЗ КИРИЛ ПРЕСЛАВСКИ

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ НИКОЛА МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 206, 14 септември 1943 г.

Назначаване на правителството на Добри Божилов

Указ № 22, 14 септември 1943 г.

Регентството, на основание чл. 150 от конституцията, Постанови:

Назначава се г-н Добри Божилов за председател на Министерския съвет.

КНЯЗ КИРИЛ ПРЕСЛАВСКИ

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ НИКОЛА МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 206, 14 септември 1943 г.

Указ № 23, 14 септември 1943 г.

Регентството, по предложение на председателя на Министерския съвет, направено с доклада му под № 1632 от 14 септемврий 1943 година,

Постанови:

Назначават се: председателят на Министерския съвет г-н Добри Божилов за министър на финансите; г-н Сава Киров за министър на външните работи и на изповеданията; г-н Дочо Христов за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н д-р Константин Партов за министър на правосъдието; г-н генерал-лейтенант Руси Русев за министър на войната; д-р Иван Вазов за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н д-р Иван Бешков за министър на земеделието и държавните имоти; г-н инж. Димитър Василев за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството и г-н инж. Христо Петров за министър на железниците, пощите и телеграфите.

КНЯЗ КИРИЛ ПРЕСЛАВСКИ

ПРОФ. Д-Р БОГДАН ФИЛОВ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ НИКОЛА МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 206, 14 септември 1943 г.

Оставка на правителството на Добри Божилов

Указ № 4, 1 юни 1944 г.

В името на Негово Величество Симеон II, с Божията милост и народната воля цар на българите, ние, регентите на България, по предложение на председателя на Министерския съвет, министър на финансите, под № 190, 1 юни 1944 г.,

Постановихме и постановяваме:

Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет и министър на финансите г-н Добри Божилов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н Дочо Христов; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н Димитър Шишманов; на министъра на народното просвещение г-н проф. Борис Йоцов; на министъра на правосъдието г-н Константин Партов; на министъра на войната г-н генерал-лейтенант Руси Русев; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н д-р Иван Вазов; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Иван Бешков; на министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията г-н инж. Димитър Василев и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н инж. Христо Петров.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, седма извънредна сесия, 1 заседание, 17 август 1944 г., с. 4.

Назначаване на правителство начело с Иван Багрянов

Указ № 5, 1 юни 1944 г.

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за председател на Министерския съвет г-н Иван Багрянов.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание, седма извънредна сесия, 1 заседание, 17 август 1944 г., с. 4.

Указ № 6, 1 юни 1944 г.

В името на Негово Величество Симеон II, с Божията милост и народната воля цар на българите, ние, регентите на България, по предложение на председателя на Министерския съвет по доклад № 191, 1 юни 1944 г.,

Постановихме и постановяваме:

Да назначим председателя на Министерския съвет г-н Иван Багрянов за временно управляващ Министерството на външните работи и на изповеданията; г-н проф. Александър Станишев за министър на вътрешните работи и народното здраве; г-н проф. Михаил Арнаудов за министър на народното просвещение; г-н Димитър Савов за министър на финансите; г-н Руси Русев за министър на правосъдието; г-н генерал-лейтенант Руси Русев за министър на войната; г-н Христо Василев за министър на търговията, промишлеността и труда; г-н Дончо Костов за министър на земеделието и държавните имоти; г-н Борис Колчев за министър на железниците и временно управляващ Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията.

Стенографски дневници на XXV Обикновено народно събрание седма извънредна сесия, 1 заседание, 17 август 1944 г., с. 5.

Предупреждение на Отечествения фронт към правителството на Иван Багрянов за провежданата от него политика

Цялата тая политика на българските правителства е изправила днес страната пред пропаст и е застрашила нашето съществуване като свободна и независима държава. Единственото средство да бъде България отдръпната от тая зинала пред нозете й пропаст ние виждаме в следните мерки, които трябва да се вземат без отлагане:

1. България да излезе незабавно от гибелния за нея съюз с хитлеристка Германия. Това е първата неминуема стъпка, без която е немислимо нито преустановяването на войната с Англия и Америка, нито установяване (на) добри отношения със СССР.

2. Да се преустанови положението на война с Англия и Америка.

3. Да се поведе открита, искрена и приятелска политика със Съветска Русия и не се допуснат в страната ни вражески спрямо нея сили и материали.

4. Да се оттеглят нашите войски от пределите на Сърбия, Босна, Черна гора и Гърция.

5. Да се установят искрени приятелски връзки с Турция, които да изключат всяко съмнение, че България би подпомогнала с каквото и да било Германия при днешното й положение на скъсани дипломатически отношения с източната ни съседка.

6. Да се потърси допир с авторитетни, имащи връзка с народа си представители на сърби, хървати, словенци, черногорци, македонци (?! — състав.), румънци, турци, гърци и албанци за очертание рамките на балканското споразумение и справедливо разрешение на националните въпроси, разделящи балканските народи.

7. Да се разформироват всички чужди на народния ни бит и на държавните ни институти организации, които са плод на частна, а не на държавна инициатива.

8. Да се спре износът на български стоки за държави, които не са изпълнили поетите от тях задължения за компенсационен внос.

9. Да се възстановят свободите и правата на българските граждани, за да се даде възможност на българския народ на дело да поеме в собствени ръце своите съдбини.

10. Бързо и ефикасно да се отстранят анархията, корупцията и безчинствата на безотговорните политици, на престъпните чиновници и на безогледните стопански алчници.

11. Да се закрият концентрационните лагери, да се върнат в домовете им интернираните, да се даде пълна политическа амнистия, да се премахнат всички изключителни закони.

12. Да се пристъпи към една политика на широки стопански и социални преобразования, имаща за задача да подкрепи и издигне стопански слабите.

Ставайки изразители на всеобщото негодувание от продължаването на гибелния за страната ни политически курс, ние най-енергично предупреждаваме правителството (на) Багрянов, че ако то не извърши незабавно желания от народа и сочения от нас завой във вътрешната и външната политика на смъртно застрашеното ни Отечество, то поема страшна отговорност пред история и народ и то самото създава условия, при които народът ще се види заставен с всички средства и сили на дело, а не само на думи да вземе съдбините на България в своите ръце.

10 август 1944 г.

Казасов, Д. Бурни години 1918–1944. С., 1949, с. 751–752.

Предупреждение на легалната опозиция към правителството на Иван Багрянов

Подписаните представители на политическите сили в България, събрани в един от най-тежките политически моменти за Отечеството, намираме, че е необходимо: 1. Да се преустанови положението на война с Англия и Съединените щати. 2. Да се поведе открито една искрена и приятелска, изпълнена с доверие политика с нашата освободителка Русия. 3. Да се оттеглят войските от земите, за които България никога не е претендирала. 4. Да се установи строго спазване на конституцията и гарантираните от нея демократически права и свободи на гражданите. 5. За осъществяването на тая политика да се образува едно народно конституционно правителство, ползуващо се с доверието на българския народ.

Подписали: Никола Мушанов, Кр. Пастухов, Димитър Гичев, Ат. Буров, Кимон Георгиев, Никола Петков, д-р Ив. Пашов, д-р Минчо Нейчев, Петко Стайнов, д-р Ал. Гиргинов, К. Муравиев, Вергил Димов, д-р А. Москов

12 август 1944 г.

Казасов. Д. Бурни години 1918–1944 г. С., 1949, с. 752.

Позив на Националния комитет на Отечествения фронт към българския народ, 25 август 1944 г.

Като подчертава за лишен път лекомислието и слепотата, с които се посрещат от отговорните фактори най-върховните и най-съдбоносните моменти от живота на България, Отечественият фронт отправя следния позив към народ и армия:

Управниците с бездействието си разширяват пропастта, зинала пред страната, и подкрепят осъдената на разгром хитлеристка Германия. Дошъл е моментът народът и армията да застанат един до друг и поемат в собствените си ръце съдбините на изправеното пред гибел Отечество.

Българи от села и градове, да почнем борбата в защита на България. Нейното спасение е в ръцете на народа и армията.

Казасов. Д. Бурни години 1918–1944 г. С., 1949, с. 758.

Маневри на Регентството и правителството на Ив. Багрянов, 26 август 1944 г.

Тази сутрин се събраха при нас князът, Багрянов, Драганов, ген. Русев и ген. Трифонов. Станаха оживени разисквания по въпроса какво трябва да направим, в случай че русите дойдат на Дунава и поискат да навлязат на наша територия. Реши се преди всичко правителството да вземе мерки, за да се избегне тази евентуалност, като освен разоръжаването на миналите у нас германски войски се настои за час по-скорошното оттегляне на герм(анските) войски от България. Освен това още днес се даде заповед да започне изтеглянето на корпуса от Сърбия. Правителството да обсъди как да се постъпи, ако въпреки това руските войски минат на наша територия...

След обяд тримата регенти изпратихме телеграма до Хитлер, с която го молехме в интереса на приятелството между двете страни, както и с оглед на бъдещите ни приятелски отношения, да даде възможност на страната ни да не утежнява и без това тежкото си положение. Решихме освен това да се срещнем с 13–те, които бяха подписали писмото до нас (от 12 август 1944 г. — бел. съст.), като по-напред видим бившите м(инистър)-председатели...

Филов. Б. Дневник. С., 1986, с. 696–698.

Телеграма на А. Хитлер до българските регенти, 28 август 1944 г.

Аз също съжалявам за това съдбоносно и трагично развитие на събитията. Изводите са, че то беше възможно, защото нито в Румъния, нито в България имаше онова фанатично рискуване, каквото беше в Германия. И затова отсега нататък мерките, които ще се вземат от Германия, ще бъдат съобразени с военните нужди. Мерките, които е готово да предприеме сегашното българско правителство, ще предадат страната на болшевизма и тя ще бъде тласната в пропастта. Националната интелигенция като бъдеще на вашия народ ще бъде изтребена така както в другите страни и царското семейство няма да бъде спасено, а унищожено. Досега в такива времена народите са се спасявали не чрез пораженство, а чрез проявен героизъм. Германия ще продължи при всички обстоятелства борбата си към победа.

Филов. Б. Дневник. С., 1986, с. 700.

Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт към българския народ по повод политиката на правителството на Ив. Багрянов, 29 август 1944 г.

Българи и българки,

Войната свършва. България е поставена на подсъдимата скамейка. Днес тя е напълно изолирана и рискува да изгуби най-надеждната си опора за предстоящата конференция за мир — нашата освободителка. Правителството, притеснено от бързото развитие на събитията, се видя принудено да обяви някакъв си неутралитет и побърза да оповести, че тоя неутралитет е одобрен от Съветския съюз, нещо, което е официално опровергано. То изобщо не прояви в своята политика държавническа мъдрост и тактика, а се остави да бъде под напора на събитията.

Правителството продължава и засилва жестокия поход срещу народните борци, изразители на една спасителна народна политика. Кръвта, която последните проляха, е единствената, която изми срама пред нашата освободителка, великите съюзници и нашите съседи.

Правителството трябва незабавно да си върви. То няма авторитета да отстоява интересите на България в преговорите за примирие и мир. Неговото по-нататъшно стоене на власт е гибелно за страната. То не се ползува с доверието на българския народ. В днешните тежки моменти съдбата на нашето Отечество може да бъде облекчена само от едно правителство на Отечествения фронт.

Драги сънародници,

Ние ви зовем на смела и енергична борба за едно народно правителство на Отечествения фронт в името на следните наши искания:

1. Незабавно скъсване на всякакви връзки с Хитлерова Германия.

2. Мир и приятелство с Англия и Америка.

3. Сърдечно приятелство със Съветския съюз и вечна дружба с братския руски народ.

4. Пълно разбирателство с нашите съседи и специално с народите на нова Югославия, за изграждане на траен мир на Балканите.

5. Незабавно споразумение за спиране на военните действия и изтегляне на нашите войски от Югославия и Гърция.

6. Възстановяване на всички политически и граждански права и свободи.

7. Премахване на всички изключителни противонародни закони и наредби.

8. Пълна и безусловна амнистия на борците за народни свободи и жертвите от изключителните противонародни наредби.

9. Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.

10. Конфискация на капиталите и имуществата на хитлеристките агенти в България и на незаконно забогателите.

11. Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи.

12. Разтуряне на всички противодемократични организации и унищожаване на всяка следа от авторитарна идеология.

13. Смели стопански, финансови и социални реформи. Унищожаване на спекулата и премахване на скъпотията.

14. Широка и евтина просвета за народните маси. Преустройство на цялата образователна система на демократични и научни основи.

15. Основна правосъдна реформа, евтино и бързо народно правосъдие.

16. Разтуряне на Народното събрание и произвеждане на свободни избори.

Граждани и гражданки, селяни и работници и интелектуалци,

В името на тая народна програма ви зовем на смела борба под знамето на Отечествения фронт, за събаряне на всяка противонародна власт.

Офицери, подофицери и войници,

Очите на целия български народ са обърнати към вас. В тежкия за Отечеството час изпълнете дълга си като истински народни синове — присъединете се към народоосвободителната борба и заедно с народните борци да извоюваме свободата на скъпото ни Отечество. Не направите ли това, вие ще провалите заедно с България бъдещето на родната армия и вашата собствена съдба.

Да живее българският народ!

Да живее свободна, независима, демократична и мощна България!

Да живее братското споразумение на балканските народи!

Да живее Съветският съюз и неговите велики съюзници!

Д. Казасов, Бурни години 1918–1944. С., 1949, с. 761–762.

Нови маневри на Регентството, 30 август 1944 г.

В три часа (след обяд — бел. съст.) видяхме Багрянова и сложихме пред него въпроса за общото положение във връзка със срещите с политическите лица (от легалната опозиция — бел. съст.). Той се съгласи, че действително е дошъл моментът за една промяна на правителството, като предложи тази задача да се повери на Петко Стайнов. Изтъкнахме нашите възражения (той отива с Отечествения фронт, привърженик е на една чисто руска политика и е колеблив в разбиранията си) и го попитахме какво мисли за К. Муравиев. Намери го и той за по-подходящ, тъй че се установихме на него, като решихме Багрянов да си не дава още оставката, додето не осигурим новия кабинет, за да избегнем неудобствата от една по-продължителна криза, които са особено големи в един такъв момент. Багрянов обеща, но веднага прибави молбата, при излизането си в оставка да си вземе сбогом с няколко думи по радиото. Съгласихме се, като смятахме, че това ще стане след образуването на новия кабинет и че ще бъдем предупредени. Характерно е за всеки случай, че даже и в един такъв момент Багрянов мисли преди всичко за себе си, какъв полезен ефект за себе си може да добие даже и при напущането на властта. Аз съм на всеки случай много доволен, че този голям позьор ще си отиде тъй бърже, макар и да съм длъжен да призная, че той общо взето добре изигра ролята си да направи необходимия в нашата политика завой.

Разпоредихме да потърсят Муравиев и се върнахме в Чамкория (дн. Боровец — бел. съст.)...

Муравиев дойде в 7 часа. Изложихме му в какво се състои работата и че ние възприемаме напълно програмата, установена в писмото на 13–те (от легалната опозиция, изготвено на 12 август 1944 г. — бел. съст.). Казахме, че сме съгласни с една обща и широка амнистия, а така също и с участието на комунист в кабинета. Приехме и министри без портфейл, при което изложихме нашите разбирания по този въпрос и нашия по-раншен проект за държавни секретари. Муравиев прие да влезе комунист в кабинета, но изказа съмнение, че комунистите ще приемат, и изтъкна, че всъщност той ще бъде по-доволен, ако те откажат. Ние му предадохме нашето желание ядката на кабинета да образуват земеделците; по тази причина не се обръщахме към Мушанов и се надяваме, че той ще разбере нашите съображения и няма да прави мъчнотии. Аз заявих, че не бих желал моята личност да бъде спънка за дейността на новия кабинет и че съм готов веднага да се оттегля (от състава на Регентството — бел. съст.), ако това се наложи в интерес на политиката, която ще се води, стига това да не бъде в ущърб на стабилността на регентския институт и да не послужи за прецедент правителствата да назначават регентите, вместо да бъде обратното. Муравиев, със свойствената му резервираност, възрази (на) всички тези внушения, както и (на) задачата, която му се възлагаше, отиде да говори най-напред с Багрянова и още същата нощ слезе в София, за да събере своите хора.

Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 705–706.

Оставка на правителството на Ив. Багрянов

В името на Негово Величество Симеон II, с Божията милост и народната воля цар на българите, ние, регентите на България, по доклад на председателя на Министерския съвет под № 272 от 1 септемврий 1944 г.,

Постановихме и постановяваме:

Да приемем оставките на председателя на Министерския съвет г-н Иван Багрянов; на министъра на външните работи и на изповеданията г-н Първан Драганов; на министъра на вътрешните работи и народното здраве г-н проф. Александър Станишев; на министъра на народното просвещение г-н проф. Михаил Арнаудов; на министъра на финансите г-н Димитър Савов; на министъра на правосъдието г-н д-р Александър Сталийски; на министъра на войната г-н генерал-лейтенант Руси Русев; на министъра на търговията, промишлеността и труда г-н Христо Василев; на министъра на земеделието и държавните имоти г-н Руси Русев; на министъра на обществените сгради, пътищата и съобщенията г-н Славейко Василев и на министъра на железниците, пощите и телеграфите г-н Борис Колчев.

Притурка към Държавен вестник, бр. 191, 2 септември 1944 г.

Назначаване на правителство начело с Константин Муравиев

Указ № 7, 2 септември 1944 г.

В името на Негово Величество Симеон II, с Божията милост и народната воля цар на българите, ние, регентите на България, на основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за председател на Министерския съвет г-н Константин Муравиев.

Притурка към Държавен вестник, бр. 191, 2 септември 1944 г.

Указ № 8, 2 септември 1944 г.

В името на Негово Величество Симеон II, с Божията милост и народната воля цар на българите, ние, регентите на България, по доклада на председателя на Министерския съвет под № 273 от 2 септемврий 1944 година,

Постановихме и постановяваме:

Да назначим: председателя на Министерския съвет г-н Константин Муравиев за министър на външните работи и на изповеданията; г. г. Никола Мушанов, Димитър Гичев и Атанас Буров за министри без портфейл; г-н Вергил Димов за министър на вътрешните работи и народното здраве и за временно управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите; г-н д-р Александър Гиргинов за министър на финансите и временно управляващ Министерството на търговията, промишлеността и труда; г-н Борис Павлов за министър на правосъдието и временно управляващ Министерството на народното просвещение; г-н генерал-майор Иван Маринов за министър на войната; г-н Христо Г. Попов за министър на земеделието и държавните имоти и г-н Стефан Даскалов за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството.

Притурка към Държавен вестник, бр. 191, 2 септември 1944 г.

Нота на правителството на СССР до правителството на България за обявяване на състояние на война с България, 5 септември 1944 г.

Повече от три години България е помагала на Германия във войната срещу Съветския съюз. Съветското правителство се е съобразявало с обстоятелството, че малката България не е в състояние да се съпротивява на мощните въоръжени сили на Германия във време, когато Германия държеше в ръцете си почти цяла Европа. Съветското правителство търпеше това положение. Съветското правителство търпеше и когато българските управляващи среди помагаха на германците да се евакуират от Крим и да спасяват остатъците от разбитата германска войска в южната част на Съветския съюз.

Обаче през лятото на тази година настъпи силна криза в състоянието на въоръжените сили на Германия. Стисната в клещите на съветските войски откъм изток и съюзническите войски от запад, дебаркирали във Франция, Германия се озова в катастрофално положение и въоръжените й сили, разбити окончателно, бяха принудени да отстъпват по всички фронтове. Германия окончателно загуби Италия. Германия загуби Франция. След това от Германия отпадна Румъния. Отпадна и такава малка страна като Финландия, защото вижда, че продължаването на приятелски отношения с Германия води страната към гибел.

Участта на Германия е решена. Войната е загубена от Германия окончателно.

При такъв обрат на нещата би могло да се очаква, че България ще се реши да използва благоприятния момент и след Румъния и Финландия ще се откаже от прогерманската политика, ще скъса с Германия и ще се присъедини към антихитлеристката коалиция на демократичните страни.

Въпреки това българското правителство и сега отказа да скъса с Германия, води политика на така наречен неутралитет, по силата на която продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу Съветския съюз, като спасява отстъпващите й сили от преследването на Червената армия и им дава база на българска територия за създаване на ново огнище на съпротива от страна на Германия срещу антихитлеристката коалиция както по суша, така и по море.

Съветското правителство не може да преценява тази политика на България другояче, освен като водене на война в лагера на Германия срещу Съветския съюз — политика, водена сега, въпреки коренното влошаване на военната обстановка за Германия и въпреки това, че България има сега пълната възможност, без да се опасява от Германия, да скъса с Германия и с това да спаси страната от гибел.

По силата на това съветското правителство не смята повече за възможно да запазва отношенията си с България, скъсва всякакви отношения с България и заявява, че не само България се намира в състояние на война със СССР, но и Съветският съюз отсега ще се намира в състояние на война с България.

Совстско-болгарские отношения и связи. Документы и материалы. Т. I. М., 1975, с. 603 (Превод от руски).

Из Наредба-закон за амнистия, 7 септември 1944 г.

Чл. 1. Амнистират се всички престъпни деяния, извършени до влизане в сила на тази наредба-закон, по следните закони:

1. Закона за защита на държавата;

2. Закона за защита на нацията;

3. Закона за еднократен данък върху имуществата на лицата от еврейски произход;

4. Закона за разтуряне (на) партийно-политическите организации;

5. Закона за ликвидиране имуществата на разтурените партийно-политически организации;

6. Наредбата за печата и закона за временния надзор върху печата...

Чл. 4. Задържаните под стража амнистирани лица се освобождават от началника на учреждението, в което са задържани, под надзора на прокурора на областния или на областния военен съд, в чийто район се намира това учреждение...

Притурка към Държавен вестник, бр. 196, 8 септември 1944 г.

Правителството на К. Муравиев обявява война на Германия

Българи,

Българското правителство реши да пристъпи към обезоръжаване на влезлите в Царството германски части и да поиска от всички германски части, намиращи се от по-рано в България, да напуснат пределите й.

Без никакво наше предизвикателство германските военни власти не само неохотно не изпълниха тези законни искания, но прибягнаха до действия срещу българската войска, които засегнаха нейната военна чест и честта на независимата българска държава. Те с измама плениха щабовете на окупационния корпус и на 3 дивизии и със сила обезоръжиха части от същия корпус.

Българското правителство, за да запази честта на българската войска и достойнството и честта на българската държава, обяви положение на война (курсивът наш — съст.) между България и Германия. Това положение влезе в сила днес, 8 септември, 18 часа.

Правителството, изпълнявайки така дълга си към Отечеството, е убедено, че като застава в реда на държавите, които се борят за правата и свободите на народите, ще намери подкрепата на всички държави, които стоят начело на тази борба.

Казасов, Д. Бурни години 1918–1944. С., 1949, с. 765.

Оставка на правителството на К. Муравиев

Указ № 11, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 280 от 9 септемврий 1944 година

Постановихме и постановяваме:

Да приемем оставките на: председателя на Министерския съвет, министър на външните работи и на изповеданията Константин Муравиев; на министрите без портфейли: Никола Мушанов, Димитър Гичев и Атанас Буров; на министъра на вътрешните работи и народното здраве и временно управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите Вергил Димов; на министъра на финансите и временно управляващ Министерството на търговията, промишлеността и труда д-р Александър Гиргинов; на министъра на правосъдието и временно управляващ Министерството на народното просвещение Борис Павлов, на министъра на войната генерал-майор Иван Маринов, на министъра на земеделието и държавните имоти Христо Г. Попов и на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството Стефан Даскалов.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Приподписал: председател на Министерския съвет: К. Георгиев

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Назначаване на правителство на Отечествения фронт

Указ № 10, 9 септември 1944 г.

... Ние, регентите на България,

На основание чл. 150 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за председател на Министерския съвет г-н Кимон Георгиев.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Приподписал: Председател на Министерския съвет: К. Георгиев

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Указ № 12, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 282 от 9 септемврий 1944 г.

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за министри без портфейл: председателя на Министерския съвет г. Кимон Георгиев и г. г. Добри Колев Терпешев и Никола Д. Петков; за министър на външните работи и на изповеданията г. проф. Петко Стайнов; за министър на вътрешните работи и народното здраве г. Антон Танев Югов; за министър на народното просвещение г. проф. Станчо Чолаков; за министър на правосъдието г. Минчо Нейчев; за министър на финансите г. проф. Петко Стоянов; за министър на войната г. полковник Дамян Велчев; за министър на търговията, промишлеността и труда г. Димитър Нейков; за министър на земеделието и държавните имоти г. Асен Павлов; за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството г. Борис Бумбаров и за министър на железниците, пощите и телеграфите г. Ангел Г. Държански.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Указ № 14, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 284 от 9 септемврий 1944 г. на основание чл. 47 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

Да се учредят:

1. Министерство на народното здраве.

2. Министерство на социалната политика.

3. Министерство на пропагандата.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Указ № 15, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 285 от 9 септемврий 1944 година

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за министър на народното здраве г-н д-р Рачо Ангелов; за министър на социалната политика г-н Григор Чешмеджиев и за министър на пропагандата г-н Димо Казасов.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Разпускане на XXV Обикновено народно събрание

Указ № 13, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 283 от 9 септемврий 1944 г. и на основание чл. 136 от конституцията

Постановихме и постановяваме:

Да разпуснем XXV Обикновено народно събрание.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Назначаване на главнокомандуващ българската армия

Указ № 16, 9 септември 1944 г.

По доклада на председателя на Министерския съвет под № 287 от 9 септемврий 1944 година

Постановихме и постановяваме:

Да назначим за главнокомандуващ българските войски във войната срещу Германия досегашния министър на войната генерал-майор Иван Маринов.

РЕГЕНТИ: КИРИЛ, КНЯЗ ПРЕСЛАВСКИ; ГЕНЕРАЛ МИХОВ

Притурка към Държавен вестник, бр. 197, 9 септември 1944 г.

Бележки

1. Каквото можах, направих, нека другите направят по-добре.

2. «България пред Европа» — бел. състав.

3. Предварителен — бел. съст.

4. Да плаща данък — бел. съст.

5. По стар стил.

6. Хиляда.

7. Членове.

8. Стар стил.

9. По стар стил.

10. Тъй като оригиналът на документа е загубен, цитира се по: С. Радев, Строителите на съвременна България. С., 1973. Т. I, с. 799.