Древният Египет

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Жан Веркутер

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Първа част: Египет в пространството и времето

1. Египет и ние. — В момент, когато разнообразни и твърде плодотворни изследвания от практическо естество изглежда са достатъчна храна за нашия ум, в период, когато грижите на материалния живот и несигурното бъдеще обсебват мислите ни, интересът към Древния Египет, отстоящ толкова далеч във времето, може да се стори на мнозина парадоксален. Изминали са повече от пет хиляди години, откакто първите фараони се възцаряват над един обединен Египет; повече от двадесет века ни делят от времето, когато тази цивилизация е залязла завинаги. Какво интересно би могло да има за нас в тази древна история, най-древната на света?

В действителност особен интерес представлява самата древност на египетската цивилизация. В Египет липсва дистанция, която да отделя цивилизациите на обработения камък от цивилизациите на историческия период. Именно цивилизациите на обработения камък определят историческите цивилизации и когато през около 3100 г. преди Христа започва писмената история на Египет, той вече е натрупал зад гърба си огромен човешки опит: земеделските му територии са окончателно извоювани от природата, установени са същностните елементи на религията, утвърдени са езикът и писмеността, установени са основните институции. Датата 3100 г. е толкова условна, колкото и 395 г.. която е прието да се смята за начало на Европейското средновековие. В действителност произходът на египетската цивилизация не подлежи на датировка, тъй като той се слива с началото на човешкото присъствие в Египет, със завладяването от човека на Нилската долина. Въпреки наличието на бронза египтяните от Средното царство ( 1500 г. пр. Хр ) все още не са изгубили умението да дялат кремъка и дори прибягват при ритуалите до ножове от дялан и изгладен камък, използвани в долината на Нил към края на енеолита. На погребенията жреците напяват изрази, предавани устно от техните далечни предци от времето, когато писмеността все още не съществувала. Ето защо историята на Египет представлява най-дълго трупаният опит в човешката цивилизация. Тя се простира от IV–то хилядолетие чак до началото на християнската ера. През този продължителен период хората говорят един и същ език, имат едни и същи възгледи за света и за отвъдното, живеят под действието на едни и същи закони. Нима не е вълнуващо изучаването на тази цивилизация и съпоставянето й с нашата собствена? В какво човек се е променил (ако въобще се е променил) от онова време насам; съществува ли развитие на цивилизациите или по-скоро става въпрос за живот на човешки общества, сравним с този на отделния човек: раждане, растеж, зрелост, смърт? Неизбежна ли е гибелта на цивилизациите? Как се зараждат те, как изчезват? Все въпроси, на които изучаването на Древния Египет може и да не дава отговор, но които все пак поставя. За всеки, който се интересува от човека, египетската цивилизация представлява достоен за внимание извор на сведения; нейното изучаване, редом с това на Гръцката и Римска античност, с право може да се смята за един от стълбовете на съвременния хуманизъм.

Ала египетската цивилизация е интересна не само със своята древност, а също така и със своята приемственост. В Европа, както и в Америка, цивилизациите следват една след друга, но и се отличават една от друга, отделят ги прекалено дълбоки разломи: римското завоевание за келтския свят, Великото преселение за латинския свят, испанската конкиста за Централна и Южна Америка и пр. И всеки път под въпрос е поставена самата същност на цивилизацията, така че преустроеното след този поврат човешко общество вече не прилича на предшестващото. Нищо подобно не се случва в Египет: от неолита до персийското владичество и македонското завоевание египетската история се движи по една непрекъсната крива. Няма съмнение, че господстващото на времето гледище за една велика цивилизация, възникнала и развила се в непроницаемо пространство, е преувеличено. Налице са външни влияния, нашествия, ала те нито веднъж не успяват да засегнат оригиналната същност на египетската цивилизация. Египет от Средното царство е законен наследник на този от Старото царство и египетският свят след нашествието на хиксосите си остава все същият вечен Египет. Тази забележителна по своята продължителност приемственост се дължи до голяма степен на географския фактор: долината на Нил. Каквито и да са съществуващите възгледи и становища, египетската цивилизация не е привнесена отвън, тя се ражда в самата долина и си остава по своята същност нилска и африканска. Именно от това тя черпи сили, бидейки неразривно свързана с географската рамка, от която е произлязла и за чието съзидание сама допринася. Ето защо нашествениците, които нахлуват в долината на Нил през периодите на слабост или анархия, биват или бързо асимилирани, или, ако не успяват да се приспособят към нуждите на страната, отхвърлени. Приемствеността на цивилизацията в Египет е особено полезна при осмислянето на световната история; тя не само хвърля светлина върху живота в Африка през древността, за който без нея нямаше да знаем нищо, но ни дава възможност да изучаваме и да датираме някои революции в областта на техниката и морала, белязали живота на човечеството през древността. От въвеждането на металите, от подобренията в областта на земеделието, на животновъдството, на строителната техника, на тъкачеството, на напояването, с откриването на руля, на ковашкия мях, използването на конската тяга до моралното усъвършенстване на езическата религия и въвеждането на християнството, всички малки и големи събития, белязали еволюцията на източната и класическата древност, са оставили следа в Египет.

Най-сетне Египет привлича вниманието ни не само със своята старинност и с приемствеността на своята история. Той ни омайва освен това със своя хуманизъм, който достига универсални измерения, тъй като най-древната цивилизация на света е също така и една от най-завършените. Дори днес все още съществува склонност да се гледа на Египет като на една странна, застинала в своята безстрастна и нечовешка неподвижност цивилизация, докато в действителност тя изобщо не е такава и би трябвало да ни привлича именно със своята дълбока човечност. Египет дири отговори на проблемите, които открай време тревожат човешкия ум. През четирите хилядолетия история нищо не му бива спестено и той преживява всички превратности, които могат да сполетят човешкото общество: граждански войни, анархия, глад, чужди нашествия, религиозни борби. Преживява както обществени, така и религиозни смутове, люшка се между вярата и скептицизма, прави всичко по силите си, за да се освободи от неизбежната човешка участ: трепери пред смъртта и се опитва да я надмогне. Днес тези опити могат да ни се сторят детински, ала смазващото величие на неговите паметници, тревожещата безстрастност на увековечаваните в храмовете и гробниците му богове не ни позволяват това.

Египет заслужава да бъде опознат преди всичко заради човешката драма, каквато представлява неговата история. А тази история по цялото й протежение е записана върху паметниците от всякакъв род, които благодарение на климата са се съхранили до наши дни. Повече от две хиляди години преди гърците египетското изкуство може би несъзнателно, но с голяма въздействаща сила действено превъзнася човека, неговия труд, неговите мъки и радости. Маските, понякога величествени и спокойни, друг път страдащи и трагични, които египетските скулптори са поставяли на главата на своите мъртви царе, разкриват с какво вълнение и страст те са съумявали да наблюдават и да разбират човека; те са свидетелство освен това за драмата на личността, надмогнала своето дело или напротив, смазана под неговата тежест, дори разяждана от съмнения, че е недостойна за поставената задача. А египтяните са наблюдавали не само човека, а също така всичко живо наоколо: бозайници, птици, риби, дори растения оживяват пълнокръвно в египетското изкуство. Египетската литература, макар по-бедна от елинистическата, също е достойна за интерес. В нея се открояват акценти, които, въпреки грамадното отдалечение във времето, продължават да ни очароват. По този начин със своето изкуство Египет обогатява достоянието на цялото човечество и играе във всемирната история роля, която изобщо не бива да бъде подценявана. Макар да не изпитва значителни външни влияния, Египет в замяна на това упражнява грамадно влияние и онова явление, което е прието да се нарича класически свят, нямаше да бъде същото, ако преди него Древният Египет не бе разчистил пътищата на цивилизацията. Трудно може да се определи значението на това, което той дава на зараждащата се гръцка цивилизация, но фактът сам по себе си не може да бъде отричан и самият Херодот не пропуска да го подчертае. С посредничеството на гърците някои от египетските схващания са достигнали до нашата западна цивилизация. Така че, ако не заради друго той заслужава да бъде опознат като един от нашите далечни предци.

2. Опознаване на Египет. — Най-древната цивилизация на света е също така за нас и най-отскоро познатата. Тя бе «преоткрита» само преди малко повече от век(1), а това показва до каква степен египтологията е все още млада наука. Египетският език е добре познат отпреди само шестдесетина години, така че цялостният обхват на египтологията едва отскоро придобива очертания, много области са все още в начален етап на изследване, разкопките се провеждат планомерно и всяка година предоставят все нови данни, а разкритите преди това паметници методично биват публикувани. Докато всички исторически извори не станат изцяло достояние на науката, все още можем да се надяваме на нови разкрития. Въпреки това натрупаните сведения са напълно достатъчни, за да може още сега да се набележат основните черти на историята на египетската цивилизация.

Колкото и непълен да е този синтез, той става възможен благодарение на откритията на основателя на египтологията Жан-Франсоа Шамполион (1790–1832). Едно от най-неочакваните последствия на Наполеоновите авантюри е, че любознателните умове биват привлечени от Близкия изток и по-конкретно от Египет. Може да се каже без преувеличение, че преоткриването на Древен Египет датира от Описание на Египет, публикувано през 1809 г. от членовете на Френската експедиция от 1798 г. Този удивителен труд предоставя нови материали в момент, когато движението на романтизма налага на мода вкуса към миналото и към Изтока. Не случайно Дьолакроа, Байрон, Ламартин, ако се ограничим със споменаването само на тези имена, са съвременници на Шамполион и също като него са привлечени от Изтока. Разбира се, благоприятните обстоятелства и възхитителният и търпелив труд на учените от Френската мисия, събрали всички нужни за откритието материали, не са достатъчни: нужен е и гений. Именно Шамполион притежава тази необходима искра. Още от най-ранна възраст той се пристрастява към Египет. Изучава с настървение всичко, което дори косвено е в състояние да задоволи неговата страст — опознаването на Египет.

Класическото му образование му дава достъп до гръцките и латински извори. Към тях той прибавя и усилено изучаване на определени области, които смята за полезни: през XVII в. един йезуит, отец Кирхер, установява, че класическият египетски език все още съществува под формата на коптския, езикът, който египетските монаси-християни все още говорят по негово време (той остава в употреба сред монасите до XIX в.). Ето защо Шамполион изучава коптски, като прибавя към него арабски и староеврейски: нима Египет не е обитаван от арабоезично население? Нима Библията не представлява един от главните извори за египетската история? За да довърши започнатото, учи също така сирийски, етиопски, «халдейски» (арамейски). От този момент нататък той е добре подготвен за сблъсъка с основния проблем: разчитането на йероглифите.

Един френски офицер от армията на Бонапарт е открил в делтата на Нил блок от черен базалт, върху който има текст, изписан чрез три различни писмености. Този блок, известен под името Розетски камък, по мястото, където е намерен, е публикуван в Описание на Египет. Ученият свят незабавно бива привлечен от въпросния документ, съзнавайки колко важен е той. Действително, един от използваните езици, древногръцкият, е познат: от него става ясно, че това е декрет на Птолемей V Епифан. От останалите две писмености едната представлява фигури, идентични с тези, които могат да се видят върху оцелелите египетски паметници. От Климент Александрийски насетне тя бива наричана йероглифна (свещени знаци), докато другата е съвършено различна, твърде сходна с арабската, наричана демотическа, и използвана в обикновените документи. Незабавно и твърде уместно се приема, че йероглифните и демотическите текстове чисто и просто възпроизвеждат гръцкия текст. Проблемът изглежда лесно разрешим: след като познат текст е преведен на непознат език, остава само този език да бъде разчетен, сиреч да бъде определено разположението на думите (в египетските текстове, както впрочем и в древногръцките, думите се пишат слято), тяхното значение и граматична функция. Въпреки това най-големите умове по онова време не успяват да намерят решение на тази на пръв поглед лесна задача. Впрочем, трябва да се отбележи, че проблемът не стои така просто, както ние го представяме, тъй като началото на йероглифния текст е отчупено и не е известно колко реда липсват, така че цял е единствено демотическият текст, Акербалд и Силвестр дьо Саси се заемат най-напред с последния текст и успяват да открият в него мястото на имената на Птолемей, но така и не стигат по-далеч. Прочутият английски лекар и физик Янг започва от йероглифния текст и на свой ред съумява да определи мястото на имената на Птолемей, а сетне, служейки си с изолираните според него по този начин звуци, се опитва да разчете останалия надпис, но без успех. Именно тогава се намесва Шамполион. Той разпалено следи проучванията на своите предшественици. В действителност те се възпрепятствани от въпроса за метода. Дали египетският език е идеографско писмо, при което всеки знак обозначава идея, или фонетично, при което всеки знак обозначава звук, както това е при модерните езици, и по-конкретно какъв звук? Азбучен или сричков? Самият Шамполион дълго се колебае. Отначало открива, че, също както при староеврейски и староарабски, са изписани единствено съгласните; гласните са изпуснати и така е налице единствено скелетът на думите. След като дълго се лута и размишлява върху проблема, пред него неочаквано проблясва истината. Като се вземе предвид тази непълнота, египетският текст очевидно съдържа много повече знаци, отколкото гръцкият, и се налага да се намери обяснение на това явление. Шамполион ненадейно си дава сметка, че подобно обилие от знаци се дължи на факта, че египетското писмо е едновременно идеографско и фонетично. С други думи то съдържа знаци, които се четат, и други, които не се четат, тъй като служат единствено за изясняване значението на думите. Прилагайки своите находки, Шамполион прочита като начало всички имена на гръцки владетели, преведени на египетски, а не след дълго пристъпва към разчитането на самите египетски думи. Опирайки се на познанията си по коптски език, той не само прочита върху друг паметник прочутото име на Рамзес, но разбира следното: «Ре (богът на слънцето) те роди». Решителната крачка е направена, той може да чете йероглифите (1822 г.); от този момент насетне с неукротимо усърдие се нахвърля върху всички египетски текстове, до които има достъп, и всеки път преодолява всички трудности. През 1832 г., десет години след първоначалното си откритие, той написва граматика на египетския език и започва съставянето на речник. По време на своята мисия в Египет съставя прочутия си сборник Паметници в Египет и Нубия, като подготвя на основата на своя труд курс лекции за Колеж дьо Франс, ала на четиридесет и двегодишна възраст умира от изтощение след колосалните усилия, които е положил.

За да може да бъде оценено делото на Шамполион — комуто все още не е отдадено дължимото — трябва да се вземе предвид състоянието на египтологията преди разчитането на египетския език. Какво в действителност е известно за Египет преди 1822 г.? След затварянето на египетските храмове през IV в. от християнската ера никой вече не може да чете йероглифите и следователно всички автентични египетски документи представляват мъртва буква, така че остава единствено написаното за Египет от гръцките писатели като Херодот, Диодор Сицилийски, Страбон, Плутарх. Към тези извори могат да се добавят няколко пасажа от Отците на църквата като Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски. Не бива, разбира се, да бъде омаловажавано значението на тези класически извори, един от които представлява особен интерес. При царуването на един от Птолемеите, египетски жрец на име Манетон по заповед на владетеля съставя история на Египет. Ако този негов труд се бе съхранил непокътнат до наши дни, той би бил действително безценен, тъй като Манетон все още може да чете йероглифите. За съжаление трудът е изгубен и до нас са стигнали единствено откъси от него, цитирани от различни автори: еврейският историк Йосиф Флавий, гъркът Секст Юлий, наречен Африкански, самият той цитиран от Евсевий Кесарийски. При това последните автори са ни известни от компилациите на Георги Синкел (втората половина на VIII в. сл. Хр.). Във вида, в който е достигнало до нас, произведението на Манетон представлява само отражение на отражението и единствената полза, извлечена от него, е разделението на египетската история на тридесет династии. Всички тези извори, взети заедно, си остават крайно недостатъчни, тъй като използването им е силно затруднено. В действителност никой от техните автори не разполага със сведения от първа ръка, а се позовава само на сбор от чужди мнения. Откритието на Шамполион внася поврат в съществуващото положение. Египетските документи стават достъпни и се появява възможността класическите извори да бъдат допълвани и коригирани. Египет започва да възкръсва от пепелта на времето.

Върху поставените от Шамполион основи, науката за Египет, египтологията, преживява бурно развитие. Тя продължава да се развива пред очите ни, защото разкриването на всички оставени ни от Египет богатства все още не е приключило и скоро няма да приключи. Открития като това на гробницата на Тутанхамун или по-неотдавна на погребенията в Танис показват, че старият Египет крие още много изненади. Оказва се, че Древният Египет въпреки всичко си остава удивително актуален, тъй като чрез подобни открития той с всеки изминал ден става пред очите ни все по-жив. Тези находки биват публикувани последователно в разни периодични издания, както френски, така и чуждестранни, и постепенно хвърлят светлина върху една цивилизация, която, нека не забравяме това, само преди век е била на практика непозната.

Преди да пристъпим към историята на тази цивилизация смятаме за необходимо да опишем страната, в която тя се е зародила. Не че стриктно следваме традиционните методи: запознаването с естествената среда е нужно на всеки, който иска да разбере историята на страната и нравите на нейните обитатели.

3. Страната. — Открай време са правени опити да се определи влиянието на естествената среда върху обитаващото я човешко общество. Още гърците са уверени, че такова влияние съществува, и Хипократ разграничава обитателите на височините: снажни, смели и кротки, от тези на откритите и безводни места: нервни, сухи и непокорни. Ние няма да се основаваме на подобни, твърде смели обобщения. Ала в Египет влиянието на околната среда се разкрива чрез многобройните следи от въздействието на географските условия върху икономическата организация и политическото развитие. Отчасти египетската цивилизация дължи своеобразието си на това, което в географско отношение отличава Египет от останалите страни.

До дълбоките промени в живота на долината на Нил, настъпили през XIX и XX в., едновременно в резултат от строителството на язовирите и от въвеждането на бърз транспорт, египетското общество живее под постоянното действие на три географски фактора: 1. Египет представлява оазис; 2. той има сахарски климат; 3. неговата дължина е близо десет пъти по-голяма от ширината.

След Е.-Ф. Готие е прието да се смята, че Египет представлява оазис (самата дума има древноегипетски произход), като ние внасяме уточнението, че става въпрос за сахарски оазис. В замяна на това не се обръща достатъчно внимание до каква степен този факт бележи цивилизацията на Египет. Един оазис не е просто зелено петно върху жълто пространство, както сме свикнали да смятаме, гледайки нашите географски атласи: той представлява преди всичко съвкупност от физически и човешки условия, които до такава степен са взаимносвързани, че ако само едно от тези условия липсва, оазисът би престанал да съществува. При климата на Сахара главните условия са три: за възникването на оазис са необходими вода, обработваема земя и човешки труд. Водата без обработваема земя е само кладенец, обработваема земя без вода е чисто и просто пустиня, а вода и земя без човешки труд не са достатъчни, защото дори плодородната земя се нуждае от напояване при наличието на климат, който изсушава всичко. Едничкото чудо на Египет е, че Нил дава едновременно вода и обработваема земя. Всичко останало е постигнато от човека. Твърде необмислено и твърде охотно се говори за уникалните условия за живот по бреговете на Нил, като се забравя, че тези условия са създадени от хората чрез напояването. Всепризната истина от Херодот насам е, че Египет представлява «дар от Нил», ала той си остава преди всичко човешко творение. Така още от самото начало географската рамка е белязана от човека, без когото би била непълна, но от своя страна географската среда бележи същия този човек, тъй като веднъж създаден, оазисът представлява толкова своеобразна географска форма, че неизбежно поставя своя знак върху обитателите си.

Нека разгледаме най-напред как трите условия, съществени за поддържането на един оазис, биват осъществени в Египет. По-нататък пък ще се спрем на влиянието на живота в оазиса върху египетското човешко общество.

Водата. — Животът в един оазис е свързан с проблема за водата. В Египет този проблем е решен от Нил и неговите разливи. Река Нил представлява сложна система, която е позната съвсем отскоро. Достатъчно е да се спомене, че реката, която води началото си от големите екваториални езера, поради тази причина притежава режим, свързан с екваториалните дъждове, които падат редовно всяка година. Ала водата от големите езера, която достига до Египет, би била недостатъчна поради силното изпарение в суданските басейни на Нил, ако не беше допълвана в тропиците и преди всичко в Етиопия. Приносът на Етиопия е определящ в това отношение благодарение на мусонните дъждове по високите плата; именно те са причина за явлението, което прави такова силно впечатление през древността, а именно разливите на Нил. Поради големите разстояния, които трябва да преодолява, приливът, започнал в тропиците през май–юни, достига Египет през юли; от този момент нивото се покачва благодарение на водите от Етиопия (максимумът на дъждовете там е от юни до октомври(2)). Поради тази причина нилските приливи са летни, което е от първостепенно значение за една страна със сахарски климат, където максималните средни и абсолютни температури са през месеците юли и август. По този начин земите в Египет се оказват залети по време, когато слънцето може да изсуши всичко. През зимата ниското ниво на реката, постоянно благодарение на екваториалните води, е достатъчно за поливането на културите, осъществявано чрез различни системи за покачване на водата (същите както във всички оазиси).

Земята — Нил носи не само вода. Разливът пристига заедно с наноси, идващи преди всичко от вулканичните почви на Горна Етиопия. По-бавното течение на реката в Египет благоприятства отлагането им по залетите от нея обработваеми земи. Тези наноси, обогатени от растителния хумус, прави почвата на Египет толкова плодородна, че днес там са възможни две до три реколти годишно. Ясно е защо египтяните обожествяват това наводнение, което носи вода и земя, олицетворено в бога Хапи, и пеят химни в негова чест. «Поздрав на теб, Хапи, слей се с тази земя и ела да дадеш живот на Египет; ти, който криеш в мрак своето пристигане (изворите на Нил са непознати за египтяните). Вълна, която се разстила над градините, за да даде живот на всички жадни. Когато той се надигне, земята радостно ликува, всеки стомах се радва, всеки гръб се тресе от весел смях, всеки зъб дъвче.»

Хората — Както вече отбелязахме, водата и земята не са достатъчни без участието на човека в създаването на египетския оазис. Това участие започва още със заселването на долината на Нил. Несъмнено засушаването откъм Сахара не става изведнъж, а постепенно. С това засушаване част от народите, обитаващи обширното Сахарско плато, се съсредоточават около водоизточниците и по конкретно по бреговете на Нил, осигурявайки по този начин постоянен човешки приток към долината. В историческата епоха именно тези народности са в основата на населението на Египет. По нататък ще се спрем на отличителните черти на това население.

По този начин още в зората на човешката история Египет разполага с нужните елементи за живот в един процъфтяващ оазис. Този начин на живот с ясно определени характеристики оказва на свой ред влияние върху формирането на човешкото общество. Мнозина се възхищават от стабилността на египетския народ, определян като «най-нереволюционния на света». Тази особеност действително е налице (нека споменем, че египетската политическа система се съхранява през периодите на възход и упадък в продължение на повече от четири хилядолетия) и се обяснява с нуждата от силно политическо управление, което да обезпечава напояването. Колкото и полезен да е разливът на Нил, той не бива да бъде нито много силен, нито прекалено слаб, и преди всичко трябва да бъде равномерно разпределен. Разпределението на водата, което е основен проблем за всички оазиси (нека си спомним за водното законодателство в оазисите на Северна Африка) изисква в Египет да съществува добре поддържана система от напоителни канали и диги. Подобна система може да се осигури единствено чрез силна централна власт, която да бъде упражнявана във всички провинции. По този начин египетската политическа система се крепи на една чисто физическа, географска необходимост, на която не откриваме аналог в нашите западни общества. Египтяните напълно съзнават тази необходимост. Върху барелеф от IV–то хилядолетие пр. Хр. централната сцена представлява канал (или Нил) и изправен до него — фараонът. Водата е предмет на постоянни грижи от страна на населението на Долината. Върху първите царски списъци, с които разполагаме, като главно събитие на всяка година е вписан съответният разлив на Нил, от чието равнище зависи животът на цялата страна. Възможно е данъкът да е бил изчисляван на основата на този разлив. Географският фактор не се свежда обаче единствено до това. Може да се каже, че египетската цивилизация е обсебена от мисълта за водата. В твърде любопитните писма, които живите отправят понякога до мъртвите, последните биват заплашвани да следват стриктно даваните им наставления, тъй като в противен случай няма да им бъде «преливана вода», до такава степен водата се смята за насъщна житейска нужда. По същия начин в един текст по география различните страни са разграничени по това дали техните обитатели пият вода от Нил, от кладенци, от потоци или дъждовна вода. Най-сетне в друг един текст египетският автор различава четири вида кладенци. Всичко това показва, че в областта на управлението, в религиозните схващания, в описанията, дори в езика (в египетския има повече от двадесет термина, обозначаващи различните състояния на Нил) египтяните са белязани от положението на типични обитатели на оазисите. Именно тази тяхна отличителна черта им придава усет за цената на обработваемата земя. Те определят страната си като «черна земя» (та Кемт) за разлика от безплодната пустиня, която е червена. Впоследствие, за да не накърняват плодородната земя, ако нямат възможност да се установят върху някой хълм, защитен от наводненията, те разполагат селищата си в пустинята. Населението на Египет е съсредоточено в определени зони и това налага своя белег върху общия изглед на страната. Отново става въпрос за следване на географска необходимост: налага се да се търси защита от наводненията и да се разхищава колкото се може по-малко обработваемата земя.

Белязана от факта, че Египет представлява оазис, неговата цивилизация носи също така печата на климата, който е преобладаващо сахарски (с изключение на крайбрежието на Делтата). Валежи почти няма (33 мм годишно), духат суховеи (с изключение на северния вятър), а температурата се отличава с резки дневни и нощни амплитуди, като зиме тази разлика достига 15–16 С°. Все пак климатът на Египет не винаги е бил толкова сух. От 5000 до 2350 г. пр. Хр., с други думи от началото на неолита до времето на великите пирамиди, той е по-влажен и днешните пустинни области представляват савана както източно, така и западно от Нил. Тази относителна влажност благоприятства плавния преход от стопанство, основано на лова и събирателството, към стопанство на земеделието и животновъдството. Тя позволява също така обмен между Азия и Африка, както и между Нубия и Египет.

Най-сетне климатът на горния басейн на Нил оказва сериозно влияние върху екологията на долината в долното течение. Както вече споменахме, животът в Египет зависи изцяло от разливите. Те от своя страна се определят от валежите в планините на Етиопия, откъдето извират Сини Нил, Атбара и Собат. Летният мусон, идващ от Индийския океан, подхранва валежите, които падат от май до септември върху високите етиопски плата и, изпълвайки Сини Нил и етиопските притоци на Нил, предизвикват разливите. Мусонните дъждове обаче са твърде променливи и следователно резливите са непостоянни както по време и продължителност, така и по обем. Това непостоянство, дължащо се на климатични фактори, принуждава жителите на египетски Нил постепенно да изградят система за защита и да достигнат истинско съвършенство при управлението на разливите. От 30 проследени чрез наблюдение разливи, средно само 13 се оказват достатъчни. Ето защо се налага да се предвидят и периоди на «недоимък», още повече че са възможни няколко последователни недостатъчни разлива. Именно в това е ролята на централната власт, която натрупва запаси в царските житници в достатъчни количества, за да се избегне недостигът от храна. Ако управлението не поддържа непрекъснато твърде уязвимата система за контрол на разливите, те биха могли да завлекат всичко, връщайки долината към първобитното й състояние. В Египет политическият ред обуславя естествения ред и анархия неизменно е синоним на глад.

Египетската цивилизация най-сетне е силно белязана от географската конфигурация на страната. Нека си представим една дълга тръба с чучур на лейка на единия край. Това е образът на Египет и твърде естествено е жителите на една толкова причудлива страна да правят разлика между тръбата, която е Горен Египет, и чучура, който е Долен Египет. Обработваемите земи са разпростират на ширина едва в Делтата, като в останалата си част долината е широка само няколко километра. Египет се простира на дължина от 1500 км, а обработваемата площ е около 30 000 кв. км, приблизително колкото територията на Белгия. Това разположение има важни последствия върху политическия и административния живот на страната. По-горе вече стана въпрос за стремежа към обединение и към стабилност, наложен от нуждите на напояването и стопанската организация. В действителност тази грамадна лента, която представлява Египет, притежава една-единствена съобщителна връзка — Нил — и за владетеля е твърде трудно да упражнява надзор на местната власт, отдалечена понякога на повече от 1000 км от столицата, която в една епоха, когато хората все още не познават дори коня, може да бъде достигната след много дни плаване. Ето защо всяко отслабване на централната власт неизбежно води до обособяването на провинциалните управители и самоиздигането им в местни владетели. Така в историята си Египет се раздвоява между тенденцията към политическа концентрация, подсилвана от насъщните нужди на страната, и тенденцията към разпокъсване, улеснявана от прекомерната й дължина. На това се дължи и особената важност на провинцията, на нома, в живота на Египет. Твърде отдалечена от административния център, провинцията трябва да може да води самостоятелен живот. По силата на естествените обстоятелства Египет е едновременно държава със силна политическа концентрация и с административна децентрализация. Като вторичен резултат от това е бързият напредък на Египет в областта на корабоплаването. Тъй като не разполага с друг път освен водния, Египет е принуден постоянно да прибягва до помощта на плавателни съдове, дори когато става въпрос за преминаване от единия на другия бряг. Може да се каже, че влиянието на тази естествена необходимост се чувства дори в религията: египтяните вярват, че слънцето прекосява небето върху ладия. Тази особеност намира отражение дори в техниката: рулят с ос е изобретение на египтяните, които от друга страна не познават колесницата и тя е привнесена отвън.

Най-сетне по силата на своето разположение в източния край на африканския континент Египет се превръща в допирна точка между азиатския и средиземноморския свят от една страна, и африканския свят от друга. Действителните възможности на това разположение се разкриват едва в модерни времена, когато прокопаването на Суецкия канал и развитието на Южна и Централна Африка превръщат долината на Нил и Червено море в главните пътища, свързващи Севера и Юга, Далечния изток с Африка и Европа, но то оказва влияние върху египетския политически живот още по времето на фараоните. Както вече споменахме, дължината на страната изисква както в политически, така и в административен план столицата да бъде разположена приблизително в центъра, така че властта на царя да може безпрепятствено да бъде упражнявана върху цялата долина. Още през тинитския период и несъмнено в праисторически времена този жизнен център естествено се установява в областта на Мемфис (недалеч от днешно Кайро); от това място царската администрация може да упражнява ефективен контрол над Делтата и над Горната долина. Когато фараоните от Новото царство преместват своята столица в Тива, това до голяма степен е израз на стремеж към по-голяма близост с Нубия, към която Египет е широко отворен и от която черпи ресурси — хора и суровини, — необходими за следваната през този период политика на експанзия. За съжаление географското разположение на Тива е неблагоприятно — тя е отдалечена от Делтата. Ала през Новото царство Египет започва да изпитва отрицателните последици от положението си на световен кръстопът. По онова време азиатските империи са в разцвета на своята експанзия и неизбежно стигат до стълкновение с Египет. Не след дълго и вълната от индоевропейски нашественици се отправя на юг и също достига египетските брегове. Така откъм Средиземно море страната бива изправена пред двойна заплаха. За нуждите на отбраната тя е принудена да съсредоточи силите си в Делтата. През XIX–та и преди всичко от ХХ–та династия насетне ставаме свидетели на изместване на политическия център, който се установява в Делтата и може да се каже, че продължителният упадък на Египет, започнал през този период, се дължи на факта, че той така и не успява да доведе до край вътрешното си преустройство. Обстоятелствата налагат политическият център да се намира колкото може по-близко до Средиземно море, превърнало се в средоточие на древния свят; те налагат също така Египет да дислоцира там всички свои сили, с други думи ресурсите, които черпи от Африка. Ала макар фараоните да осъзнават необходимостта да пребивават постоянно в Делтата, те от друга страна не съумяват да съхранят единството на страната, което би им позволило да играят водеща роля в този раждащ се пред очите им нов свят. Така един географски фактор — присъствието на Египет в средиземноморския свят — налага разположението на столицата да бъде колкото може по на север, докато друг, също така географски фактор — прекомерната дължина на страната — пречи на установилите се в Делтата фараони да осъществяват ефикасно управление по-конкретно в африканските владения, източник на тяхната мощ. Сведен до своята средиземноморска фасада, Египет вече не е в състояние да удържа първостепенните си позиции в историята на древния свят. Така богатият на контрасти египетски свят, където суровата пустиня подчертава плодородието на долината, където безкрайната дължина на страната възпрепятства жизненоважното единство, става една твърде забележителна «основа» на едно общество, което се ражда, процъфтява и накрая отмира. Херодот е наясно с това, когато пише в началото на своята История: «Египтяните в съгласие с небето, което при тях е по-различно, и в съгласие с реката, чиято природа е нещо по-различно от останалите реки, си установили нрави и обичаи, в почти всичко обратни на тези, които имат останалите хора»(3).

Наложително бе да се подчертае своеобразието на естествената рамка, за да бъде разбрано обществото, човешкият фактор, на който сега ще се спрем.

4. Обитателите. — Още от ранния палеолит, през най-отдалечената епоха на праисторията на човечеството въобще, долината на Нил е обитавана от човека, но е твърде трудно да се разбере към коя раса са принадлежали тези нейни първи обитатели. Малкото фрагменти от човешки кости, достигнали до нас, не ни позволяват да определим безспорно някаква етническа принадлежност. Не знаем също така дали тази раса е намерила продължение в населението, обитавало долината на Нил през неолита. Краят на късния палеолит, около 15 000 години пр. Хр., съвпада с период на засушаване — промяна в климата на Северна и Източна Африка. Племената, все още обитаващи сахарската савана в края на палеолита, вероятно са били принудени да се изселят и да заживеят около водоизточниците. Възможно е от това време да датира и формирането на египетската народност, поначало твърде хетерогенна, още повече че към 2400 г. пр. Хр., когато след влажната фаза на сублувиалния неолит започва нов сух период, откъм пустинята пристига друга вълна преселници. Така че населението на Египет никога не е представлявало една чиста раса. По своя произход то е преди всичко африканско. Изглежда преобладаващият елемент неизменно си остава родствен с останалите народности от Северна и Източна Африка като източноафриканските беджа и либийските бербери. Ала дори тази основа не се съхранява чиста, тъй като несъмнено още в началото към нея се примесват семитски елементи, дошли било от север през Синай, било от юг през Червено море и Арабската пустиня.

На времето е съществувала тенденция към преувеличаване на дела на семитите, които в действителност са се претопили в цялото. Трябва да се прибави известно участие на черната раса от Нубия, което по всяка вероятност е незначително. Още през Старото царство преобладава светлокожо население, в което се вписват известни семитски и нубийски елементи. През хилядолетията то няма да се промени и нерядко сред днешните египетски селяни се срещат представители на този древен вид. Ето защо може да се каже, че египетското население е като цяло африканско от бялата раса; семитските елементи от една страна и нубийските от друга, които са се примесили с него, никога не са били достатъчно многобройни, за да внесат изменение във външния му вид.

Трудно е и дори невъзможно да се определи броят на населението на Древен Египет. На основата на гръцки и римски документи най-често се приема, че то е приблизително 7 милиона души. Тази цифра обаче следва да се смята за максимум, а ние знаем, че през различни исторически периоди Египет преживява експанзия, белязана от основаването на нови градове, или напротив, обезлюдяване, за което споменават някои текстове. «Не достигат преди всичко жените, никоя вече не зачева», пише в един от тях. Във всеки случай по относително малочисленото си население Египет е близък до останалите цивилизации от класическата древност, но ние ще видим, че тази демографска слабост ще се окаже твърде опасна, когато страната се озовава пред лицето на масирани азиатски нашествия.

5. Езикът и писмеността — Освен с физическите черти на своята раса едно население се отличава също така и по своя език. Какъв е произходът на египетския език? Дълго време специалистите спорят помежду си дали той е от семитски или напротив, от африкански произход, известно време се поставя дори въпросът дали не идва от Океания! Днес общо взето се приема становището, че египетският, кушитският (судански езици), берберският, семитските езици в действителност представляват независими една от друга езикови групи, като същевременно произхождат от общ праезик. Това може да обясни както многобройните прилики от една група до друга, по-конкретно между египетския и семитските езици, така и приликите между берберския и египетския. Така стават излишни всякакви хипотези (предимно за нашествия), битували преди с цел да се даде обяснение на подобни сходства. И по своя език, и по физическите си характеристики египтянинът е родствен с останалите народи от бялата раса в Африка.

Египетският език е стигнал до нас такъв, какъвто е бил още през тинитския период, сиреч към 3100 г. пр. Хр., посредством писмеността. Ето защо тя е една от най-древните известни ни писмености в човешката история и си струва да се кажат няколко думи за нея. Вече описахме историята на нейното разчитане. Основен интерес в тази писменост представлява фактът, че тя очевидно е от местен произход. Не само йероглифите, които използва, са взети от нилската фауна и флора, което ще рече, че тя се е развила на място, но освен това и инструментите и съдовете, които изобразява, са налице в Египет още от ранния неолит, което доказва, че писмеността действително е плод единствено и изцяло на египетската цивилизация и че се е родила по бреговете на Нил.

Писмеността е стигнала до нас под три различни форми. Едната, наречена йероглифна, се използва изключително при паметниците, като възпроизвежда знаците чрез ясно очертани форми. Така например, една птица не се обозначава само чрез профила, а чрез всички вътрешни особености, крила, очи, нокти и пр. Приема се, че тази писменост отнема твърде много време, дори когато рисунките са опростени, защото една дума може да бъде съставена от пет или шест различни знака. Ето защо още през древната епоха започва използването на курсивно писмо, наречено йератично. Именно посредством това писмо са стигнали до нас по-голямата част от литературните, административните и юридическите египетски текстове. Най-сетне през късната епоха йератичното писмо на свой ред бива опростено и така се ражда демотическото писмо, при което знаците до такава степен са еволюирали, че е невъзможно да се разпознаят йероглифните им прототипи. На такова демотическо писмо са записани твърде важни юридически документи, които често са единствените, позволяващи ни да изясним ролята на някои институции. Независимо дали в йероглифна, йератична или демотическа форма, забележителното е, че египетската писменост изобщо не се променя и остава вярна на изначалния си принцип, и макар да притежава прости знаци, така и не става азбучна подобно на финикийската, гръцката или тази на нашите съвременни езици. В действителност египетската писмена система е твърде сложна. От една страна материалните предмети винаги могат да бъдат представени чрез техни изображения. За написването на думи като «гребло», «лък», «рало» и пр. е достатъчно да се нарисува гребло, лък, рало. Подобна система се нарича пиктография; египетската писменост постоянно си служи с нея през всички епохи.

Ала чрез пиктография не може да се изрази всичко; как биха могли например да бъдат представени действия като «търся», «бягам», «изкачвам» или абстрактни понятия като «мисъл», «любов» и пр. За преодоляването на тази трудност египтяните използват принципа на ребуса: разлагат абстрактните думи на толкова елементи, колкото могат да представят чрез предмети, притежаващи сходен звук. Нека вземем един пример на френски език: как бихме могли да изпишем на египетски дума като détourner (обръщам)? Можем да я разделим на три елемента и да изрисуваме последователно dé (зар), tour (кула) и nez (нос). Всъщност това е принципът на йероглифното писмо, използвано за изписване на личните имена през тинитския период. Ала за да бъде използвана, тази система се нуждае от допълване. Най-напред знакът, взет за означаване на звука може да доведе до объркване: така например изображенията на кула и на нос могат да бъдат тълкувани като «замък» или «ноздра». За избягване на подобни грешки египтяните прибавят било пред, било след сричковия знак друг, азбучен знак, който уточнява четенето: ние бихме поставили пред tour (кула) едно Т, а след nez едно Z. Най-сетне те завършват думата със знак, който не се чете, а е предназначен за точното прочитане, насочвайки към нейното общо значение чрез определено понятие: за движение, за старост, за сила и пр. Тези знаци са определени веднъж завинаги. Ако се върнем към нашия пример, ще поставим накрая на рисунките изображение на човек, който обръща глава, за да изразим идеята за обръщане, съдържаща се в написаната фонетично дума. По този начин думата на египетски съдържа едновременно фонетични знаци, сходни с буквите от нашата азбука, и идеографски знаци, за които ние не разполагаме с еквиваленти, но които и до ден днешен съществуват в китайското писмо. От друга страна фонетичните знаци съдържат на свой ред знаци, които могат да представят едновременно две или дори три съгласни чрез една рисунка, сиреч това са сричковите знаци. Йероглифното писмо е твърде гъвкаво и може да се пише както отляво надясно, така и отдясно наляво, а също така отгоре надолу. Съществува известен правопис, който помага на четенето. Най-сетне твърде многобройните сричкови знаци (най-често употребяваните са няколкостотин) неизменно се опират на един, два или дори три азбучни знака, които позволяват точното им прочитане. Ала египетският така и не стига до изобретяването на азбучното писмо, което ние познаваме: той не само никога не изоставя идеографските и сричковите знаци в името на азбуката, но сякаш все повече се отдалечава от нея; египетският от късната епоха, който умножава знаците, преди всичко идеограмите, стои много по-далеч от азбучното писмо, отколкото езикът от Старото царство, който използва знаците много по-сдържано. Йератичното и демотическото писмо опростяват писмеността не чрез съкращаването на излишни знаци, а чрез по-бързото им изписване. От граматична гледна точка египетският език се отличава със строг словоред: сказуемо, подлог, пряко допълнение и след това непреките допълнения. В него няма падежи като в древногръцкия или латинския, но пък той е труден в друго отношение — тъй като не притежава същински съюзи, то определянето на връзката между дадено изречение с предходното или следващото винаги е доста деликатна работа.

След разчитането на писмото, древните египетски документи стават достъпни и понастоящем именно те са основните ни извори за египетската история, извори от твърде разнообразно естество: биографични разкази, изписани с йероглифи върху стели или върху стените на частни гробници, официални разкази за царските походи, издълбани най-често върху стените на храмовете, царски списъци върху папирус или върху камък, литературни или административни текстове, записани с йератично писмо върху папирус, върху дървени плочки или върху обикновени късчета керамика или камък (остракони). Понякога тези извори се свеждат до имена, гравирани върху дребни предмети, скарабеи или статуетки. Именно съвкупността от всички тези документи позволява проследяването на историята на Египет, към която пристъпваме сега.

Втора част: История на Египет

Допреди стотина години познанията за египетската история са се свеждали до онова, което ни съобщават неколцина гръцки автори: няколко имена и случки, нерядко скандални, за известен брой фараони. Налице е освен това съхранилото се от произведението на Манетон: списък на царете, разпределени в тридесет династии. Извън тези сведения не се е знаело нищо. Откритието на Шамполион дава възможност от 1822 г. да започне запълването на предоставената ни празна рамка, продължило до наши дни. По този начин историята на Египет се превръща в реалност. Въпреки всичко не бива да се мисли, че ние я познаваме толкова, колкото например историята на Рим или на антична Гърция. Древен Египет не ражда личност, сравнима с един Тукидид, един Тацит или дори с един Тит Ливий: поне до този момент нищо не ни навежда на предположението, че подобна личност е съществувала. Налага се да възстановяваме историята единствено на основата на списъците на царете, оставени ни от египтяните, както и на оцелели или пък открити по време на разкопки паметници. В най-добрия случай разполагаме с разкази, които фараоните са ни оставили за своите собствени дела, но не и с историческо повествование в същинския смисъл на думата. Възстановената по такъв начин история се оказва твърде суха; най-често тя се свежда до имена и дати, твърде нестабилни елементи, като се има предвид, че датите понякога са плод на предположения, а от друга страна редът на наследяването при царете не е сигурен. Само няколко особено могъщи личности се извисяват над еднообразната сивота, която обгръща повечето от царуванията на фараоните. Може, разбира се, да се каже, че повечето от тези непознати царе представляват твърде относителен интерес; за историята на Франция например няма никакво значение фактът, че споменът за личности като Хилдерик III или Франсоа II почти е заличен от човешката памет с изключение на имената и датите на тяхното царуване. Що се отнася до Египет, нещата са доста по-сериозни. Представете си една история на Франция, в която не се знае нищо нито за Стогодишната война, нито за Религиозните войни, нито за Революцията от 1789 г.; история, позната само в основни линии от царуването на Луи Свети, на Филип Огюст, на Франсоа I, а по-късно от царуванията на Анри IV, Луи XIII, Луи XIV, Луи XV и най-сетне от Империята, без нито един документ да хвърля светлина върху междинните периоди. Представете си подобна история и ще придобиете приблизителна представа за историята на Египет такава, каквато я познаваме днес. Напълно или почти напълно непознатите периоди съставляват почти две-трети от нея: от изброените от Манетон тридесет династии само единадесет са ни достатъчно познати. А естествено от ключово значение е да изследваме периодите на преход, на вълнения, за които именно не знаем нищо или почти нищо. Ако при изучаването на египетската история тези празноти не се вземат под внимание, тя би ни се явила в една твърде изопачена перспектива, тъй като в Египет, както и другаде, периодите на ред и блясък са най-редки, докато времената на смутове и безвластие, белязани или не от величие, са най-продължителни. Поради това последните непременно са оказвали влияние върху първите и само имайки ги предвид ще можем да придобием пълна представа за периодите на разцвет.

От Манетон насетне приблизително сто и деветдесетте царе, властвали над Египет, биват групирани в тридесет династии. Ала понятието династия тук трябва да се схваща в тесен смисъл и фактът, че известен брой царе принадлежат към една и съща династия не означава, че произхождат от един и същ прародител. Ето защо връзката между един фараон и неговия наследник ни убягва. Най-сетне всички династии нямат една и съща тежест; някои, като VII–ма например, са фиктивни, други са успоредни (XXIII–та, XXIV–та и XXV–та); някои са представени само от неколцина владетели (XXVIII–ма е представена само от един, а XXIV–та от двама), други пък от десетина (XVIII–та от четиринадесет). Тъй като е твърде трудно да се въведе ред сред такова количество царе, за повечето от които се знае само името, историята на Египет е разделена на четири периода: Старо царство, което включва III–та, IV–та, V–та, VI–та, VII–ма и VIII–ма династия, Средно царство с Х–та и XI–та династия, Ново царство с XVIII–ма, XIX–та и ХХ–та династия, и най-сетне Късен период, който обхваща времето от XXI–ва династия до гръцкото завоевание. Периодите на вълнения са: I–ви, който отделя Старото от Средното царство, време на социални революции и на граждански войни. Той се простира от края на VIII–ма до средата на ХI–та династия и се нарича Първи преходен период; II–ри, който дели Средното от Новото царство, време на граждански войни и чужди нашествия. Нарича се Втори преходен период или Епоха на хиксосите по името на нашествениците. I–ва и II–pa династия, които представляват така наречения Архаичен или тинитски период по името на столицата, стоят отделно и се свързват с додинастичния период, който предхожда историческото обединение на Египет. Впрочем, понякога е твърде трудно да се разграничат тези първи династии, както и додинастичния период, от същинската праистория. Те са известни само от предмети или от кратки надписи, титли или лични имена, които не ни говорят кой знае колко за историята на тази епоха. Най-сетне от няколко години насам е налице тенденция към разделяне на «Новото царство» от «Късния период» с Трети преходен период, съставен от XXI–ва, ХХII–ра, ХХIII–та и XXIV–та династия.

Тъй като краткият обем на настоящата книга ни принуждава да очертаем само основните линии от историята на Египет, нашето изложение ще се ограничи в рамките на три най-общи части. Първата, озаглавена Тъмните векове, е посветена на периода от неолита до края на II-pa династия; втората, със заглавие Класически Египет, се отнася до Старото, Средното и Новото царство; най-сетне третата, Упадък, описва времето от ХХ–та династия до завоюването на страната от Александър Македонски, без да се спира на самото него.

Глава I: Тъмните векове (Праистория — Архаичен период)

1. Хронология. — Първият проблем, който поставя пред нас тази толкова отдалечена епоха, е от хронологично естество. Откога по-точно датира началото на историята и на цивилизацията в Египет? За отговора на този въпрос разполагаме с твърде малко материал. В действителност при изписването на паметниците египтяните не си служат като нас с единна хронологична система по отношение на определена ера. Те не казват: «През 1620 г., по време на управлението на цар X...», например, а: «през година 4–та от управлението на цар X...», така че всяко ново царуване започва с година 1–ва. По този начин за да можем да определим датата на възцаряването на първия известен владетел, като вземем за основа египетското летоброене, се налага да установим предварително продължителността на времето на управление на всички египетски царе. А в действителност ние не само не знаем с точност продължителността на управленията им, но за неяснотата съдейства и факта, че през периодите на безредици са управлявали едновременно няколко царе. Ето защо простият сбор от продължителността на известните нам царувания може само да ни заблуди. Ала за щастие, редом с царското летоброене, за официалното деление на времето на сезони, месеци, дни египтяните прибягват до слънчевата година; за религиозните празници използват също така и лунната година. Слънчевата година е съставена от дванадесет месеца от по тридесет дни и пет допълнителни дни, наречени от гърците епагомени, или общо от триста шестдесет и пет дни. На тази основа се опират всички съвременни изчисления на египетската хронология. Всъщност египетската година несъмнено произлиза от земеделската година и, което е съвсем логично в страна, където всичко зависи от Нил, за египтяните тя започва с първия ден на разлива. Вероятно първоначално за основа на египетската година са служили единствено движенията на Нил, ала скоро (без съмнение в праисторическо време) египтяните са открили, че денят, в който започва разливът, е белязан и от астрономическо явление. През този ден звездата Сотис (Сириус за съвременните астрономи) се появява на хоризонта едновременно със слънцето. Така редом с разлива това явление се взема за начало на годината и занапред първият ден от египетската година е белязан от две отделни явления, едното естествено и донякъде неточно — началото на разлива, а другото астрономическо — появата върху хоризонта на звезда едновременно със слънцето. Споменахме обаче, че египетската година има триста шестдесет и пет дни, докато действителната слънчева година е от триста шестдесет и пет дни и една четвърт. Така всеки четири години египетската година изостава с двадесет и четири часа по отношение на действителната слънчева година и едва след период от хиляда четиристотин и шестдесет години (наречен сотиакален период) трите явления — изгревът на слънцето, изгревът на звездата Сотис и началото на разлива — отново бележат едновременно първия ден на египетската година. Ето защо е достатъчно съвременните астрономи да определят кога слънчевите изгреви на Сотис действително са съвпадали с началото на месец юли (начало на разлива) върху паралела на Мемфис, за да стане ясно на коя дата египтяните са започнали своето летоброене. През петте хилядолетия, предшестващи рождението на Христа подобни съвпадения е имало на три пъти: първо през 1325–1322 г. пр. Хр., по време на XIX–та династия (египетските книжници отбелязват това съвпадение); второ през 2785–2782 г. пр. Хр. към края на тинитския период; най-сетне трето през 4245–4242 г. пр. Хр. в праисторическия период. Смята се, че в Текстовете на пирамидите има намек за слънчевата година. За нещастие тези текстове не са датирани със сигурност. Те биха могли да бъдат изключително древни и в такъв случай намекът за слънчевата година може да означава, че тази година е била използвана преди 2785 г, което препраща установяването на календара към предхождащия сотиакален период, сиреч към 4245 г. Ала тъй като въпросните текстове са познати чрез версии, датиращи не по-късно от 2400 г., възможно е също така слънчевата година, за която намекват, да е била въведена три века по-рано, с други думи — през 2785 г. Като цяло се приема, че слънчевият календар е възприет в Египет между 4245 и 4242 г. пр. Хр.; неотдавна обаче бе доказано, че това е станало едва към 2785 г. Особеностите на египетския календар са изключително ценни за нас. Действително с течение на времето разминаването между точната астрономическа година и годината, възприета от египтяните, става все по-голямо, нараства от една седмица на един месец, сетне на два месеца, докато се стигне до пълно несъответствие на сезоните и календарното лято съвпадне с действителната зима. Несъмнено подобно явление е смущавало египетските книжници и до нас са стигнали текстове, които отбелязват разликата между слънчевия изгрев на Сотис и началото на официалната година (което служи преди всичко за определяне на датите на царските празници). Тези бележки на книжниците позволяват на съвременните астрономи да установят контролни дати. По този начин със сигурност могат да бъдат датирани някои царувания: на един цар от ХII–та династия (Сезострис III) и на двама царе от XVIII–та династия (Аменофис I и Тутмос III).

В резултат, благодарение на астрономическата хронология ние знаем със сигурност три дати от царуването на трима египетски царе и вероятната дата на въвеждането на календара в Египет. Съчетавайки датите, получени по астрономически път, с онези, които фигурират в царските списъци (на Манетон и в египетски документи), с генеалогиите, със синхронизацията с историята на съседни на Египет народи, за изходна точка за египетската история може да се определи началото на XXX в. пр. Хр. Нововъведеният метод «въглерод 14» или «радиоактивен въглерод» внася немаловажни корекции в най-отдалечените дати от историята на Египет и в традиционната хронология. Този метод е основан на принципа, че всеки жив организъм съдържа известно количество радиоактивен въглерод и че след неговата смърт тази радиоактивност намалява, следвайки постоянна крива, която може да бъде изчислена. Като се вземе предвид нормалното ниво на радиоактивност при живия организъм, за определяне възрастта на дадена проба е достатъчно да се изчисли нивото на остатъчната радиоактивност. За проби се използват открити при разкопките органически останки: дърво, растения, коси, плът, овъглени кости, раковини и пр. Неотдавна (през 1976 г.). благодарение на усъвършенстванията в областта на технологията, датите, придобити чрез «въглерод 14» бяха «калибровани» и поправени. Оказа се, че що се отнася до праисторията и до додинастическия период, те са по-отдалечени, отколкото се предполагаше преди. Като абсолютна хронология при Египет те са:

Фаюмски неолит (или карунийски) — 5700–4700

Древен додинастичен (бадарийски) Амратски (Нагада I), Меримде бени Саламе, ел Омари — 5500–4000

Късен додинастичен (герзейски, Меади) — 4000–3500

Протодинастичен (или претинитски, Нагада III) — 3500–3150

Архаичен период (или тинитски: династии I–II) — 3150–2700

Получените по този начин дати като цяло потвърждават възприетата на основата на така наречените сотиакални дати хронология. Макар потвърдена чрез новите методи, годината 3150 пр. Хр., приета за начало на историческия период в Египет, не бива да ни заблуждава. Тя е приблизителна и изкуствена, като бележи единствено началото дори не на писмеността, а по-конкретно на първите известни нам писмени паметници. В действителност египетската цивилизация е възникнала преди тази дата и фактът, че не сме открили писмени документи, предхождащи 3150 г., не означава, че Египет не е бил цивилизован преди това. Цивилизация и писменост са две различни понятия и дори се изкушаваме да кажем, че действително важните за историята на цивилизацията в долината на Нил векове са протекли между V–то хилядолетие и 2700 г., която бележи началото на Старото царство. Истината е, че през този период са се формирали езикът, писмеността, религията, институциите и най-сетне политическото единство на страната. По това може да се съди за значението на въпросния период и какъв интерес представлява неговото опознаване. За нещастие поради самата си древност тази епоха си остава най-тъмната в цялата египетска история. Все пак няколко факта позволяват да се хвърли известна светлина върху тези векове на формиране. Въпросните факти произлизат от два вида източници: едните — археологически, другите — епиграфски.

Най-напред ще се спрем на първите, които ще ни позволят за изучим материалната страна на нилската цивилизация до зората на династичния период. Почвата на Египет, която се намира встрани от разливите на реката, великолепно съхранява всичко, попаднало в нея. Системните проучвания, извършвани общо взето по цялата територия, но преди всичко в Горен Египет, ни запознават с оръдията, употребявани от хората, живели там преди египтяните от следващите епохи, принадлежащи към писмената история.

2. Палеолит. — Дълго време се е смятало, че Египет не е преминал през «каменните епохи», познати ни от Европа. Оказва се, че това съвсем не е така. Налице е не само египетски неолит, но също и египетски палеолит. Ще споменем за последния само няколко думи, тъй като при сегашното състояние на сведенията не е възможно да се направи някаква връзка между обитателите на долината на Нил през палеолита и тези от следващия период. Впрочем, условията за живот през онова най-ранно време са съвършено различни, климатът е по-влажен и по прилича на днешния екваториален климат; Нил покрива цялата долина, докато понастоящем заема само половината, очертавайки по този начин места за обитаване, които впоследствие ще се превърнат в пустиня. Именно към края на палеолита климатът започва постепенно да се влошава, и през неолита е вече твърде близък до този от модерната епоха.

Всички стадии на европейския палеолит са познати и в Египет. Налице са дошелски, шелски и ашелски пластове; един левалоазо-мустерски и мустерски, атерски и себилски пластове, докато оринякският, солютрейският и магдаленският периоди са представени от капсийски пласт и т. нар. хелуанско производство.

Така през всички епохи долината на Нил е била обитавана от човека. Въз основа на неотдавнашни проучвания бе изказано предположението, че «праегиптяните» били по-напреднали от останалия средиземноморски свят и са започнали да отглеждат в Горен Египет ечемик и жито още към края на палеолита (около 13 000 г. пр. Хр.). Понастоящем тази хипотеза се отхвърля. Все пък може да се твърди със сигурност, че западно от Долината ечемикът служи за храна, а може би се и отглежда от VII–то хилядолетие пр. Хр.

3. Неолит. — Разкопките от последните години доказаха наличието в Египет на чист неолит. Изкуството на изгладения камък и на керамиката, както и на отглеждането на житни култури и домашни животни, е усвоено по тези места много преди откриването на медта.

През неолита видът на долината във всички отношения изцяло се променя. Климатът става все по-близък до сегашния, Нил намалява и вече не заема цялата долина, и най-сетне Египет е окончателно заселен. Засушаването на съседните територии и превръщането им в пустиня водят до съсредоточаването на населението по тясната ивица, която остава плодородна благодарение на водите на Нил. С основание може да се смята, че тези неолитни народи са предци на египтяните от династичната епоха. Несъмнено тези хора не принадлежат към една-единствена раса, а представляват смесица от средиземноморски тип (кушити-хамити) и от негроиден тип, която от своя страна произлиза от расите на късния палеолит. Поради факта, че вече обитава долината и че вече е станало действително египетско, това неолитно население е частично недостъпно за нашите изследвания. Проблемът е в това, че територията, която то заема по онова време, понастоящем се намира под огромния пласт наноси, трупани от Нил в продължение на хилядолетия. Последователното издигане на равнището на водата след всяко от тези натрупвания прави почти невъзможно разкопките да проникнат до нивото на неолита. Последното се намира в самите основи на селищните могили, върху които са построени египетските градове, като някои от тези градове датират още от онова време. За щастие са налице известни изключения и благодарение на няколко археологически обекти ние познаваме неолитната египетска цивилизация. Въпросните обекти са съсредоточени по края на пустинята, те са идентифицирани въз основа на некрополите и домакинските отпадъци. Последните съставляват големи купчини и изследването на тези отпадъци е твърде поучително. В тях са открити животински кости, които дават представа за тогавашната фауна, кости на домашен добитък, доказващи наличието на животновъдство, и най-сетне и преди всичко ечемик и жито, които сочат, че превръщането на земите на долината в обработваеми още тогава е факт. А според нас именно превръщането на земеделието в основен поминък бележи началото на цивилизацията в Древен Египет. По-късно ще видим, че ролята на първите «вождове» е преди всичко утвърждаването както в Горен, така и в Долен Египет на малки царства, съсредоточени около първични градски центрове, които царства, след взаимни конфликти, постепенно ще се обединят през втората половина на IV–то хилядолетие. Ала базата на първоначалните конфедерации е номът, който представлява преди всичко обединение на земеделски земи около малка метрополия. Първите струпвания на човешки маси в Египет са струпвания именно на земеделци и е интересно да се отбележи, че те са основата за изграждането на египетското общество, започнало още през неолита, сиреч към VI–то хилядолетие пр. Хр. (предлагаме тази датировка само за да дадем известна представа, тъй като единствените конкретно фиксирани по метода «С14–калиброван» са за културата на Фаюм 5500 ± 250 и 5000 ± 180 пр. Хр. и за Ел-Омари 4000 + 230 пр. Хр.). Оръдията на труда при тези първи египтяни са изцяло от камък, като кремъчните изделия вече се отличават с изяществото и размерите си, като това се превръща занапред в характерна черта на обработката на камъка в Египет. Изкусността на египетските занаятчии още в началото на писмената история може да се обясни с наличието на продължителна традиция, дошла от първите майстори на кремъка, чиито продължители, ако не и потомци те се явяват, тъй като се стараят да съхранят неизменни формите. Първите обитатели на долината живеят в поселища от хижи, вече отглеждат, както видяхме, домашни животни — крави, овце и кози. Кучето е опитомено и помага при опазването на стадата, а също и по време на лова, който, редом с риболова, съществено допринася за изхранването на общностите. Тези хора познават и земеделието: отглеждат жито и ечемик, за което свидетелстват откритите земеделски сечива: каменни мотики и кремъчни сърпове. Зърното се пази в глинени зърнохранилища, а хората от неолита вече приготвят от него и брашно, тъй като са открити плоски хромели, служещи за неговото смилане. Интересно е да се отбележи, че сърповете и хромелите са от същия вид като тези, които продължават да се употребяват и през историческата епоха. Най-сетне още по онова време хората умеят да обработват кожи, да тъкат рогозки и платове, да шият, да плетат кошници. Запознати са и с грънчарството, макар изделията все още да са твърде груби, а от кости се приготвят харпуни, гривни, игли. Съществува освен това и форма на култ към мъртвите: те биват погребвани в близост до селищата в овални гробове, положени настрани, със свити към брадичката колене в така наречената ембрионална поза. Като цяло неолитната цивилизация подготвя посредством всички материални елементи същинската египетска цивилизация. Именно тя придава на долината на Нил човешки облик, основавайки първите постоянни селища и разработвайки земите.

В Египет са известни три групи неолитни цивилизации, две от които са на Север, в покрайнините на Делтата, близо до Фаюм, и в Среден Египет (основно в Меримде-Бени-Саламе и Фаюм (равнище 4 м и — 2 м) и Ел-Омари), а третата на Юг — в Горен Египет (основно в Таса). Твърде забележителен е фактът, че още през онази отдалечена епоха са налице две огнища на цивилизацията, едното на Юг, другото на Север. Това би могло да обясни защо египтяните дълго време остават верни на делението на тяхната страна на две части, които при това от географска гледна точка не са ясно обособени в две области. В действителност морската част на Делтата, отличаваща се със средиземноморския си климат, през онова далечно време вероятно все още не е обитавана и поради това разграничението между Севера и Юга е твърде крехко. Поради това би могло да се предположи, че въпросното разграничение е от етнически или просто от исторически характер.

4. Енеолит. — В Европа съществува ясно разграничение между неолит, когато човекът си служи единствено с оръдия от изгладен камък, и енеолит, характеризиращ се с появата на метала: отначало на златото, сетне на медта и най-сетне на бронза. На Изток и по-конкретно в Египет това различие често е деликатно, тъй като в много находки от енеолита липсва метал. Ето защо не бива да си представяме някаква радикална революция, отделяща двата периода, като например вълна от нашественици, които опустошават долината, използвайки превъзходството на по-съвършените метални оръжия, и които побеждават и поробват местното население. В действителност преходът от едната към другата епоха е неуловим и ако се предположи, без да може да се твърди със сигурност, че металът е привнесен отвън, нищо не сочи, че това привнасяне е било съпътствано от нашествие. Впрочем, появата на медта с нищо не променя способите за дялане на кремъка, който, както преди, си остава основно оръдие. Промяната сочи по-скоро, че обработката на металите се е разпространила по мирен път: енеолитната цивилизация продължава делото на неолитната. Ала докато египетският неолит може да бъде сравнен с неолита въобще, при енеолита Египет започва да утвърждава своята оригиналност и все повече да се отличава от съседните цивилизации; в апогея на своето развитие енеолитът преминава в същинската «историческа» цивилизация, която се превръща в негов завършващ етап.

Египтолозите разделят енеолита на няколко периода, като според авторите различаваме бадарийски, амратски, герзейски и маадийски период, или древен, среден и късен додинастичен период, или най-сетне първа и втора додинастична цивилизация, следвани според някои от един праисторически период. Последователността на бадарийския, амратския и герзейския периоди е установена със сигурност от разкопките в Емамие, недалеч от Бадари. В действителност енеолитът е продължение на неолита и също като него притежава две огнища на цивилизацията, едното на Север другото на Юг, ала характерното за енеолита е, че след известно време северният и южният елемент се сливат в едно. По този път постепенно се заражда цивилизацията от времето на фараоните Ще се спрем на енеолита преди и след това сливане.

Енеолитът отпреди сливането на Севера и Юга е познат единствено от археологическите проучвания в Горен Египет. Най-древното от изследваните селища се намира в Бадари.

Там хижите имат овална форма и са построени от леки материали. Мебелировката се състои от poгозки, кожени възглавници, дървени легла. Както навсякъде при неолита некрополът в Бадари е разположен малко встрани от селището. Гробовете имат овалната форма на хижите, а мъртвите са положени в ембрионална поза, като съдовете около тях несъмнено са съдържали дарове. Новото се състои в появата на фигурки на голи жени от слонова кост или от глина, и преди всичко на плетена преграда, която отделя трупа от отъпканата пръст. Бадарийското производство се характеризира с преобладаваща употреба на кремък, като медта присъства само под формата на малки късове, получени чрез коване За тъканите бадарийците използват лен, но кожата все още е в употреба. Те умеят да обработват дърво, а керамиката бележи значителен напредък по отношение на неолитната, като формите са по ограничени, отколкото при неолита на Север, но за сметка на това са много по-изящни. Това е време на разцвет на египетската керамика. Новата техника се проявява още в началото на енеолита: синьо-зелен емайл, чиято употреба е все още ограничена, но се наблюдава през целия енеолит и си остава една от характерните черти на египетското изкуство. Трябва да се отбележи, че в Бадари не са открити съдове от твърд камък, които вече съществуват през неолита в Долен Египет, в замяна на това палетките от шисти са налице и ние можем да проследим тяхното развитие до историческата епоха. Най-сетне в Бадари са открити погребани животни, увити в рогозка или в плат — чакали, бикове, овни. газели, и с основание се поставя въпросът дали по онова време вече не е съществувал култът към свещени животни, който откриваме в основите на египетската религия през историческата епоха

Енеолитната цивилизация, засвидетелствана в Бадари, продължава с незначителни изменения през периода, който е прието да се нарича древен додинастичен (амратски). Към края на V–то хилядолетие се появяват редица изменения в огнището на цивилизация на Юг, за което говорихме. Хижите стават правоъгълни, гробовете — също, което доказва, че на тях се гледа като на обиталища: подобно схващане ще си остане характерно за цялата египетска цивилизация. Развива се обработката на медта, която до този момент е била слабо употребявана, появяват се каменни съдове. По гладката дотогава керамика се появява украса, понякога като подражание на каменните съдове, а понякога като природни елементи. Всички тези промени са резултат от сливането на огнищата на цивилизация от Юга и от Севера. В действителност всички нови елементи, появили се в Горен Египет, вече съществуват под една или друга форма в огнищата на неолитна цивилизация на Север (по-конкретно в Меримде и Фаюм) и е твърде вероятно откритието на археологически обект в Долен Египет, съвременен на Бадари, да ни покаже в зародиш всички елементи на обновлението. Боздуганите с крушовидна форма, които съществуват през неолита в Меримде, се появяват на Юг през V–то хилядолетие и изместват тези с формата на диск. Освен това каменните съдове, непознати в Бадари, съществуват през неолита на Север. Ето защо не без основание се смята, че промените, за чиято поява в културното огнище на Юга споменахме, в действителност произлизат от Севера. Бихме искали обаче да обърнем внимание на един факт: ако цивилизациите на Севера и Юга отпреди сливането са различни, това все пак не означава, че са чужди една на друга. Огнището на Севера, което се простира в по-голямата си част до южните покрайнини на Делтата и до Фаюм, е също толкова африканско, колкото и това на Юга. Единственото му географско предимство е възможността за обмен със Запада чрез «провлака» Сива и с Изтока чрез Синай, а може би именно от Изтока се заимства медта.

За да се обясни сливането на Юга и Севера, се говори за нашествие и за наличие на чужди елементи в гробовете в Горен Египет след самото сливане. Ала никак не е сигурно, че тези елементи, брахицефали, са непременно от средиземноморски произход, и дори че въобще са внесени отвън, тъй като ограниченият им брой не означава непременно нашествие или завоевание. Дори да се докаже по археологически път наличието на влияние на Севера върху Юга — както се е приемало, — то от това не следва непременно, че е имало външна намеса; което пък не означава, разбира се, отсъствие на контакти с азиатски или либийски народности.

През късния додинастичен (герзейски) период сливането на огнищата на Севера и Юга е приключило. Тази цивилизация бележи очевиден напредък в сравнение със съществувалата в началото на енеолита в Горен Египет.

В строителството се използва суровата тухла, докато зърнохранилищата са от печена тухла и следователно по-непроницаеми. При некрополите гробовете не само стават правоъгълни по образец на къщите, но и свидетелстват за началото на същинска архитектура: гробницата е изградена от тухлена зидария, отгоре има покрив, а страничните килии служат като складове за погребални дарове. Отначало мъртвият бива обвит в циста от плетена тръстика, сетне в печена глина и накрая полаган в същински дървен ковчег. Изглежда дори, че некрополи се изграждат преди всичко по западния бряг на Нил, а главите на мъртвите сочат на север, докато лицата им са обърнати на изток. Като цяло данните свидетелстват, поне в материално отношение, за утвърждаване на египетската погребална религия. Производството се е усъвършенствало и изглаждането на кремъка достига своя апогей. Най-сетне се появява човешката фигура при украсата на глинените съдове на светложълт фон, в изображения от слонова кост и глина, върху изваяните дръжки на няколко ножа, и дори една същинска фреска. Появяват се и статуетки (статуетки на човек и на лъв). Това е времето на най-голямото разпространение на съдове от твърд камък, великолепно издялани и полирани. Развитието на изкуството хвърля светлина върху обществения живот на хората от енеолита. Често върху фигуралните обекти и преди всичко върху палетките от шисти се появяват изображения на сгради и на хора, носещи знамена с изрисувано върху тях животно или предмет. Тези изображения през историческата епоха вече са емблеми на отделните номи. Логично е да се заключи от тяхната поява, че към края на енеолита Египет разполага с обществена организация. Най-сетне често срещаните върху палетки изображения на сокол и на букранион несъмнено доказва, че религията вече е формирана (култ на Хатхор при букраниона и на Хор при сокола). И така обитателите на долината на Нил до този момент са развили всички елементи на цивилизацията, на която предстои един много по-ускорен разцвет.

За да очертаем контурите на цивилизацията през енеолита, ние си послужихме само с археологическите извори. Те дават възможност да бъде възстановена схемата на важните постижения на праисторическата нилска цивилизация: през неолита — земеделието, животновъдството, тъкачеството, каменоделството; през енеолита — обработката на метала, строителните техники, сетне разделението на труда, изкуството и развитието на религията. Правени са опити за прибягване до други, не толкова точни и по-трудно поддаващи се на тълкуване извори за обрисуването на историческата картина през тези тъмни векове. Ние поставихме на преден план древността и приемствеността на египетската цивилизация. Без нито веднъж да претърпи рязко прекъсване, тя съумява да съхрани спомена за най-отдалечените епохи. През историческата епоха вече са сбрани традиции, които е възможно далеч да предхождат обединението на страната към 3100 г. пр. Хр.

Въпросните текстове, наречени Текстове на пирамидите, са написани не в големите пирамиди при Гизе, а върху вътрешните стени на много по-скромните пирамиди на царе от V–та и VI–та династия (между 2350 и 2200 г.). Смята се, че те описват събития от началото на енеолита в културното огнище на Севера, за което не разполагаме с никакви археологически данни. Според тях Горен Египет представлява царство на Сет, докато Делтата е поделена между съюз на западните номи и съюз на източните номи, които съперничат помежду си. Озирис, царят на Севера, обединява тези два съюза в едно, а неговият наследник Хор напада и превзема южното царство на Сет. По този начин още преди 3100–тна г. цял Египет е обединен в монархия, която обаче се оказва нетрайна и не след дълго се разцепва на две, като един цар владее над Горен Египет в Ел-Каб, а друг — над Долен Египет в Буто. Немският египтолог Зетхе, автор на тази хипотеза, смята, че слънчевият календар е бил въведен по време на първото обединение, към 4200 г. пр. Хр., и че столицата се е намирала в Хелиопол (близо до Кайро). Ако тази хипотеза, а тя все още си остава такава, е вярна, историята на праисторическата египетска цивилизация може да бъде представена по следния начин: от 5000 г. докъм 3800 г. — неолитен период и начало на енеолита, Египет е поделен между две културни огнища, едно на Север, друго на Юг. Около 3700 г. — поява на метала, Северът се обединява и в началото на IV–то хилядолетие завзема Юга. Около 3600 г. — обединена монархия, дошла от Север, владее над цял Египет, като неин център е Хелиопол. Тази монархия бързо залязва и се разпада на две. Царството на Юга със столица Ел-Каб се опълчва срещу Северното царство със столица Буто. Около 3000 г. — царете на Юга успяват да победят царете на Севера и Менес, цар на Юга, отново обединява страната.

Тази възстановка на събитията от 5000 до 3000 г. пр. Хр. е твърде примамлива, но мнозина подчертават слабостите на аргументацията й. Смята се по-скоро, че обединението на страната е дело на Юга, и че обединеното хелиополско праисторическо царство е чисто и просто умствено изобретение. Във всеки случай малко преди 3100 г. действително има фараони, царували над целия Египет. Тези владетели, седем на брой, съставляват така наречената «Нулева династия».

5. Край на додинастическата епоха и архаичен период (3100–2780). — Не са открити сигурни следи от съществуването на прословутия Менес, предполагаем основател на царството на фараоните, възможно е дори с това име да се назовават няколко владетели. В замяна на това разполагаме с документи за периода, непосредствено предшестващ обединението на страната. В Хиераконпол, който изглежда е бил столица на царете на Юга по онова време, са открити паметници, представящи царя, назован Скорпион, да се сражава с египтяни. По всяка вероятност властта на Скорпион се простира северно от Мемфис и че действителният обединител на страната е неговият наследник Нармер. Този цар е изобразен върху палетка също да се сражава с египтяни, но вече носи инсигниите на цар на Юга и цар на Севера, което означава, че представлява въплъщение на единството на страната. Изглежда Скорпион и Нармер са последните фараони от «Нулевата династия».

Малко се знае за петте века властване на първите две династии. Предполагаемо е дори мястото на първата столица — Тис, недалеч от Абидос, където са открити гробниците на фараоните от I–ва династия. Големите погребални комплекси в Саккара, които до неотдавна се приписваха на последните, принадлежат в действителност на техни висши сановници.

I–ва династия е представена от осем или седем царе (според това дали Нармер се приема за основател или за предшественик на династията), а именно: Нармер, Аха, Джер, Уаджи (преди това наричан Джет), Ден (наричан понякога Удиму), Аджиб, Семерхет, Ка. Впрочем, тези имена, открити върху паметниците, не съответстват на имената от съставените по-късно царски списъци, нито пък на списъка на Манетон, но не е тук мястото да се занимаваме с тяхната идентификация. I–ва династия е време на бързо развитие и може само да се съжалява за липсата на документи, която ни пречи да вникнем в това развитие. Тогава е изграден Египет такъв, какъвто го откриваме през Старото царство. Центърът на царството постепенно се установява в южната покрайнина на Делтата, точно в центъра между Севера и Юга. Столицата на Старото царство Мемфис изглежда е основана по времето на Аха. Това е също така период на бърз растеж на градовете, което е признак за всестранното развитие на Египет. Зараждащата се нация вече се сблъсква с «историческите» си врагове, нубийците на юг, с които Джер, наследникът на Аха, води успешни войни и прониква дълбоко в нубийската територия. Барелеф, изобразяващ неговата победа, се намира на върха на Гебел Шейх Сюлейман (на 15 км южно от Вади Халфа) в началото на Втория праг. Освен това нубийските погребения, наречени «група А», съвременни на първите египетски династии, свидетелстват за несъмнено египетско влияние, ако не и за частична колонизация. Изглежда тинитските фараони успяват да отблъснат както либийците от запад, така и азиатците от изток, с които Семерхет вероятно е влязъл в стълкновение по време на своята експедиция в Синай. Освен това Уаджи — царят Змия — изпраща експедиция в Арабската пустиня по посока на Червено море на ширината на Едфу. Царете продължават войните си с външни противници, като същевременно се стремят да умиротворят страната, тъй като по всяка вероятност Северът не приема безропотно владичеството на царете, произхождащи предполагаемо от Юга.

Според откритите паметници II–ра династия наброява седем царе, а според царските списъци девет или десет. Ние ще се спрем само на царете, от които са открити паметници, а именно: Хотепсехемуи, Небре, Нинетер (наричан също Нетериму), Унег, Сенедж, Перибсен, Хасехем, Хасехемуи. По делата си тези царе не се отличават от предишните, тъй като борбата срещу нубийците и умиротворяването на Севера продължават. Така че можем едновременно да се спрем на историческото развитие на Египет при първите две династии. Това развитие е белязано от напредъка на писмеността и от организирането на царството. Двата факта несъмнено имат връзка помежду си, тъй като напредъкът на писмеността се насърчава от разширяването на царската власт и обратно. Царят вече се чувства достатъчно силен, за да изпраща експедиции извън Египет. Египетските армии провеждат походи до Синай за скъпоценни камъни, проникват дълбоко в Нубия и в Арабската пустиня. Монархията постепенно придобива очертания и би било интересно да се знае дали по онова време тя е толкова абсолютна, колкото при Старото царство. Дали племената и селата все още разполагат с независим живот? Ние не знаем нищо по този въпрос, но преобладава един факт. който си остава същностен за египетското царство чак до гръцкото завоевание, а именно — религиозният характер на царската власт. Фараонът е земен бог. Ето защо церемониите по интронизацията и религиозните празници, които по това време стават все по-многобройни, са натоварени с двояко значение: те имат както административен, така и религиозен смисъл. Свещеното е неотделимо от гражданското, а чиновникът, също както и самият цар, може да бъде едновременно и жрец. По същото това време се развива и чиновничеството, но макар да ни е известна неговата йерархичност, не можем да твърдим дали е и специализирано. Стопанската организация на страната продължава и на два пъти виждаме как царят лично се занимава с прокопаването на канали. Един от най-важните чиновници е отговорникът по поддържането на каналите, а всъщност това е и една от титлите на «номарха», провинциалният управител, комуто е възложено местното управление. Двете първи династии са периодът на кристализация на египетската цивилизация: земеделско усвояване на страната, развитие на религията, на езика и на писмеността, овладяване на техниките на металообработването, на грънчарството, на тъкачеството и пр. Двете първи династии превръщат тази зараждаща се цивилизация в политически единно царство. Така тук вече разполагаме с данни за «политическия» проблем, който ни убягваше при праисторическия период, което само ни кара да съжаляваме за невъзможността да възстановим, поне в общи линии, процеса на организирането на страната. Археологията и изучаването на религиозните предания ни дават известна представа за начина, по който е осъществено обединението и как антагонистичните преди това групи се претапят в единно царство. Ала нито археологическите документи, нито преданията ни казват нещо за раждането на «държавата» на фараоните, която се явява напълно оформена през следващата епоха. Известно ни е, че още при първите династии има един цар и че страната е разделена на провинции, начело на които стоят царски чиновници, но това в действителност е резултат, който не знаем как е постигнат. Можем само да възлагаме надежди на предприетите в този момент разкопки в районите на Саккара и на Елуан, които проучват голям брой гробници от първите династии, и преди всичко на възобновените проучвания на археологически обекти на Юг в Негада и Хиераконпол. Може би тези проучвания ще хвърлят нова светлина върху организирането на монархията, а може би също така, както известни признаци позволяват да се предположи, ще ни принудят да отпратим това организиране още по-назад във времето, в самата сърцевина на онези тъмни векове, на които се спряхме съвсем накратко.

Глава II: Класически Египет

1. Старо царство (прибл. 2700–2160 г. пр. Хр.). Когато по време на упадъка египтяните мечтаят за златния век, те се обръщат назад именно към Старото Царство, на чийто език и изкуство се стремят да подражават писателите и художниците. Не знаем с какви документи са разполагали те за познанията върху своите далечни предци, но няма никакво съмнение, че в това отношение ние сме в по-неблагоприятно отношение от тях, тъй като все още не знаем достатъчно за историята на Старото царство. Истина е, че от онази епоха са останали много паметници и за разтика от политическата, военната и административната история, познаваме твърде добре материалната цивилизация. Тук ще се спрем на историческата рамка на Старото царство, смятано от мнозина за най-завършения период на египетската цивилизация като цяло.

Както липсва рязка граница между енеолита и първите династии, така и последните не могат да бъдат ясно разграничени от началото на Старото царство. Джосер, вторият цар от III–та династия, с която започва този период, вероятно е син на Хасехемуи, последният цар от II–ра династия. Въпреки това усъвършенстванията на материалната култура, които се извършват по онова време, по-конкретно в областта на архитектурата, са основание да говорим за нова династия. Впрочем най-забележителният факт от царуването на Джосер, главен аргумент при обособяването на Старото царство в отделен период, е преместването на политическия център, поне теоретически, от Абидос в Мемфис, поради което понякога то бива наричано Мемфиско царство. Най-напред Джосер си строи в Бет Халаф, недалеч от Абидос, гробница, а след това в Саккара, до Мемфис, си издига и стъпаловидна пирамида. Изглежда също така, че по време на неговото царуване царската администрация става по-сложна и по-обхватна, като фараонът си назначава пръв министър, който да му помага в управлението. Въпросният пръв министър, който, по аналогия с по-късните източни държави, обикновено бива наричан везир, е Имхотеп. Макар в действителност да не носи титлата «везир» (тати), той изпълнява същите задължения. По-късно около неговата личност възниква предание, той бива обожествен и смятан за син на бога Птах от Мемфис. Нему дължим великолепния архитектурен ансамбъл на стъпаловидната пирамида и постройките към нея в Саккара. По различни признаци може да се заключи, че Джосер, продължавайки делото на I–ва династия, насочва военните си кампании към Нубия. Така той следва една политика, която е налице през цялото Старо царство, тъй като изглежда по онова време Египет е зает повече със своите съседи от юг, отколкото с тези от североизток. Един текст, който всъщност датира от по-късен период, приписва на Джосер първото египетско проникване в Нубия, отвъд Първия праг, ала както споменахме, Джосер още преди това е проникнал дори отвъд Втория праг. Може би става въпрос не толкова за проникване, колкото за анексиране на Нубия. Синай, който си остава за промишленото и религиозното производство на Египет незаменим източник на скъпоценни камъни, а вероятно и на мед, продължава да бъде обект на военни експедиции, а един каменен надпис свидетелства, че такива е водил и Джосер.

За края на III–та династия е известно твърде малко и почти нищо не се знае за останалите царе: Санахт-Небка, Хаби, Неферка и най-сетне Ху или Хуни («Който нанася удари»), чиято пирамида се намира в Дашур. С откриването през 1952 г. на недовършена пирамида в Саккара стана известно, че името на наследника на Джосер е Сехем-Хет, известен само от един барелеф в Синай.

IV–ma династия. — На пръв поглед изглежда, че IV–та династия, която започва с царуването на Снефру, наследник на Хуни, е една от най-познатите ни египетски династии. Вярно е, че нейни представители са построили големите пирамиди, но това все още не означава нищо. В действителност най-познат или по-скоро най-малко непознат е основателят на династията Снефру. От фрагментите от летописи, издълбани върху така наречения Палермски камък, научаваме, че по време на неговото царуване са проведени експедиции в Нубия и Либия; войниците на Снефру достигат Синай, свидетелство за което са графити. Освен това този цар се проявява и като строител, за което съдим по издигнатите или реконструирани по негова воля пирамиди — една в Меидум, а останалите в Дашур, като за целите на това строителство Снефру поддържа връзки със Сирия, която доставя дървен материал.

Какво не бихме дали, за да научим нещо повече за тримата наследници на Снефру: Хеопс, Хефрен и Микерин! Тримата построяват най-прославените паметници в Египет — Големите пирамиди, — ала в действителност за тях се знае много по-малко, отколкото за предшественика им. Гърците, а след тях и хората от модерни времена, виждат в лицето на тези фараони тирани, подложили своя народ на изнурителен труд; Ж. Позне разкрива, че тази традиция се дължи на литературата с антимонархична насоченост, разпространена в Египет по време на Първия преходен период. Погребалният култ, характерен за тези царе, продължава да бъде характерен за царете на Египет чак до македонското владичество, което не се съгласува с мнението, че те са били ненавиждани царе. Освен осъществените по времето на Хеопс експедиции в Синай, не се знае нищо за военната дейност на царете от династията. Като цяло все едно че познаваме царуването на Луи XIV единствено по двореца Версай: паметниците са налице, завършени, неоспорими свидетелства за една изключително напреднала в техническо и административно отношение цивилизация, но нищо повече. Дори последователността на наследяването на фараоните от тази династия не е сигурна. Все още не е ясно на кое място се намира цар Дидуфри, вероятно втори син на Хеопс, узурпирал властта след като убива своя брат. Самият той изглежда е убит и наследен от Хефрен. Що се отнася до последните царе на династията, Бихерес, Себерхерес, Тамфтис, споменати от Манетон, с изключение на Себерхерес (Шепсескаф от паметниците), не е ясно дали изобщо са съществували.

V–ma династия (2510–2350). — Един разказ от Средното царство ни описва произхода на V–та династия. Жената на един жрец на Ре заченала трима синове, тримата първи царе от тази династия, чийто баща бил самият Ре. Със сигурност може да се твърди, че богът-слънце Ре по онова време играе първостепенна роля, може би просто защото династията произхожда от Хелиопол, където той се боготвори, а може би защото жречеството от този град съдейства за идването на тази династия на власт. Във всеки случай от този момент насетне фараоните неизменно се назовават «синове на Ре». Влиянието на религията върху живота през този период намира отражение най-напред в царските имена, в които името на Ре се появява почти неизменно: Усеркаф, Сахуре, Нефериркаре, Шепсескаре, Неферефре, Ниусерре, Менкаухор, Джедкаре-Изези, Унас. Преклонението пред слънцето определя също така и архитектурата на построените тогава храмове. Палермският камък споменава за строителството на голям брой храмове. През този период са компилирани също така и Текстовете на пирамидите (съществуват предположения, че дори са били написани по онова време).

Налице са признаци, че външната политика на V–та династия е насочена към Азия, било поради нападения оттам, било от стремеж към разширение в тази посока. Военни експедиции в Синай са водени от Сахуре, Ниусерре, Менкаухор, Джедкаре, също така се изпращат експедиции и в Азия и Либия.

VI–та династия (2350–прибл. 2190). — Преходът от V–та към VI–та династия, произхождаща от Мемфис, става без видими сблъсъци. За първия цар, Сехетептауи Тети, не се знае почти нищо, също както впрочем и за неговия наследник Усеркаре, който царува твърде кратко. В малко по-добро положение сме по отношение на Пепи I; известно е, че той строи множество храмове, известни са и някои подробности от неговия живот благодарение на достигнали до нас биографии на висши чиновници. Пепи I се жени последователно за двете дъщери на висш чиновник от Абидос, от които има царували един след друг синове. Съществуват множество документи за дейността на Пепи, преди всичко декрети за основаването на светилища. Тези декрети са изключително ценни за изучаването на египетското право от ранния период. Също както своите предшественици. Пепи внимателно следи ставащото в Нубия и подготвя множество експедиции срещу азиатците. Уни, който ръководи тези експедиции, провежда най-малко пет кампании срещу бедуините в Азия, което означава, че нито за момент вражеската страна не е била окупирана, а че египетските войски просто предприемат масирани походи.

Първият наследник на Пепи I е неговият син Меренре I, умрял твърде млад, тъй като царуването му не продължава повече от пет-шест години. Меренре изглежда продължава колонизацията на Нубия, завършена от неговия наследник. Той изпраща в Горна Нубия някой си Херхуф, който прониква дълбоко в Африка.

Преждевременната смърт на Меренре довежда до възцаряването на неговия полубрат Пепи II, който е само на шест години. Царуването на последния е най-продължителното в египетската история — седемдесет и една години. През това време Херхуф продължава започнатото при Меренре умиротворяване на Нубия. Осъществени са търговски експедиции до Библос и до страната «Пунт», сиреч по африканското крайбрежие на Червено море откъм земите на днешна Еритрея. Освен това неотдавнашните разкопки в Балат показват, че западните оазиси, по-конкретно Дахле, кръстопът между Египет, от една страна, и Нубия и Либия, от друга, започват да играят важна роля във външните отношения на Египет.

С царуването на Пепи II започва упадъкът на Старото царство, било защото това царуване продължава прекалено дълго, било защото с възрастта царят вече няма нужната енергия за поддържане единството на страната, почиващо фактически единствено върху неговата личност. Все пак според Манетон след Пепи II властват още един цар, Меренре II, и една царица. Нитокрис, без да имаме каквито и да било конкретни сведения за тях. Старото царство, приключило с VIII–ма династия, е период на голям вътрешен разцвет на Египет. Със сигурност то представлява апогей на мощта на фараоните. Тогава царят в пълния смисъл на думата е земен бог: от него се боят, подчиняват му се и воден от неговата десница, Египет преживява икономически разцвет, който твърде трудно и твърде рядко ще успява да постигне впоследствие. Малко знаем за влиянието на Старото царство извън неговите граници, но фактът, че по онова време в Библос съществува египетски храм показва, че това влияние не се ограничава с възвръщането на Нубия, което все пак остава най-забележителното постижение за онова време.

2. Първи преходен период. — Периодът, който дели първия етап от историята на класическия Египет от втория, представлява изключително вълнуващ предмет на изследване, тъй като от изворите, с които разполагаме, става ясно, че от царуването на Пепи II насетне са налице признаци на засилено социално неспокойство. В продължение на повече от век Египет е разтърсван от обществени вълнения и от анархия в провинциите, съпроводени вероятно и от външни нашествия. Именно това бурно време бива наричано Първи преходен период. Като цяло за него се знае малко. Изглежда периодът фактически започва още по време на царуването на Пепи II. Белязан е едновременно от упадък на централната власт в Мемфис и от социална революция; ала ако упадъкът на царската власт намира отражение в съвременни документи, то за революцията знаем единствено от литературни текстове, писани след събитията.

Като признак за отслабване на царската власт се приема тенденцията, възникнала през V–та династия, длъжността управител на ном да става наследствена, стеснявайки по този начин правомощията на царя. Дълбоката причина за упадъка би могла да бъде и от чисто физическо естество: климатът, който докъм 2300 г. е доста влажен, впоследствие започва да става все по-сух, което намалява хранителните ресурси на Египет като същевременно принуждава населението, обитаващо околните степи, да търси убежище в долината, предизвиквайки с това обществено-икономически трус. Често се говори за установяване по онова време на феодализъм в Египет, ала не бива да се играе с понятията: в Египет никога не е съществувала феодална система в смисъла, в който я разбират историците на Европейското средновековие. Става въпрос единствено за узурпиране на провинциалната, т. е. местната власт, което е нещо съвсем различно. Възможно е, впрочем, подобни узурпации да са били признати от царя, неспособен да се справи с тях, но те никога не стигат до изграждането на система, сравнима с тази, установила се върху руините на Римската империя.

Упадъкът на царската власт, ускорен вероятно от нашествия на бедуините, които царят няма сили да отблъсне, изглежда става причина за обществените смутове. За последните знаем единствено от няколко изключително интересни текста, които е добре просто да бъдат цитирани: «Бедните станаха притежатели на богатства. Онзи, който преди не можеше да си поръча дори чифт сандали, сега владее съкровища... Богатите стенат, а бедните ликуват. Гражданите казват: «Да изловим богатите измежду нас...». Дворци, колонади са в пламъци... номите са в разруха. Вратовете на робите са украсени със сребро и драгоценни камъни, а знатните жени говорят: «Ех, да можехме да намерим нещо за ядене» и са печални, защото са облечени в дрипи». Не става въпрос само за преразпределение на богатството, а за разстройство на цялата икономика: «Липсват занаятчийски изделия... Страната е напълно разрушена, нищо не е останало, онзи, който преди е бил имотен, сега е изгубил дори черното под ноктите си... всичко добро погина». Както се вижда, тези текстове ясно сочат, че в Египет е налице същинска революция. Интересно би било тя да бъде изучена отблизо, но за нещастие не разполагаме с нито един исторически документ, който да ни позволи това, с изключение на текстовете, от които са цитираните откъси, съчинени много след описваните събития от писатели, които биха могли да бъдат определени като «консерватори», нарочно натоварени от владетелите на ХII–та династия да прославят възстановяването на реда и стабилността. Ето защо те имат сметка да преувеличат картината на разложението на обществото, за да подчертаят делото на царете от Средното царство. Не е известно дори дали революцията е обхванала целия Египет или е засегнала само областта на Мемфис.

Не знаем повече за останалите събития от този доста продължителен период. Египетските царски списъци и Манетон изброяват имената на царе, разпределени в династии (VII–ма и VIII–ма), но нямаме каквито и да било сведения за тези личности. VII–ма династия е представена от шестима царе, потомци на Нитокрис, повечето от които са царували твърде кратко. VIII–ма династия е позната само от царските списъци и наброява от осемнадесет до тридесет и двама фараони, които може би са царували едновременно, поделяйки си по олигархичен начин властта

На времето се приемаше, че в началото на VIII–ма династия седемте номарха (сиреч управителите на номи) в Юга на Горен Египет са се обособили в независимо царство начело с номарха на Коптос, като тази местна монархия просъществувала четиридесетина години. През 1946 г. обаче У. К. Хейс разкрива, че в действителност тази, наречена Коптска монархия, изобщо не е съществувала. VIII–ма мемфиска династия изгасва безславно към 2220 г.: в този момент Египет се оказва разкъсан на три части: на Север неумолимо установяват контрол нашественици от Азия: в Центъра, в Мемфис, продължава да съществува остатъкът от старата централизирана монархия, ала в Среден Египет Хети, номархът на Хераклеопол, приема титлата цар на Горен и Долен Египет и скоро налага властта си над областта на Мемфис, както и на Фаюм; на Юг мемфиските царе са свалени от номарсите, управители на Тива, които изглежда са успели да обединят около себе си останалите южни номи. Това положение се задържа известно време. Ако оставим настрани Делтата, Египет се е върнал в праисторическия период с обединение на номите в Северен и Среден Египет, и друго обединение на Юг. Владетелите на Среден Египет (хераклеополски династии) са Хели I, II и III и Мерикаре (трябва да бъдат споменати също така неколцина царе, на които не знаем имената), тези на Южен Египет и Тива — Антефите и Ментухотепите.

Всяка от тези групировки утвърждава постепенно властта си над владените територии и избухването на конфликта не закъснява. Положението дълго време остава неясно с редуващи се победи и поражения от двете страни. Впрочем за този период се знае твърде малко до момента, когато към 2060 г. Египет отново бива обединен под властта на Ментухотеп, потомък на тиванските управители, владетели на номите от Юга. Този момент бележи началото на Средното царство.

3. Средно царство (2065–1785 г. пр. Хр.). — След продължителния период на смутове, приключил през 2000 г., единството на властта е възстановено в Египет благодарение на номарсите от Тива. Това възстановяване, чието начало поставят управителите на номи още по времето на хераклеополските царе, не е дело на един-единствен фараон, а на цяла една династия, XI–та, която в първите си години съществува успоредно с Х–та хераклеополска династия. Последната сменя IX–та, също от Хераклеопол, основана от Хети I. Докато хераклеополци са заети преди всичко с Делтата, откъдето дори успяват да прогонят бедуините, първите тивански водачи се обръщат към Нубия. Благодарение на тези съвместни действия на Юга и на Севера, се подготвя почвата за обединението на Египет. Ролята на XI–та династия е да довърши обединението и да слее в едно Юга и Севера.

XI–та династия (прибл. 2160–2000). — Вече очертахме в основни линии историята на първите тивански управители, които се борят срещу хераклеополските царе. Потомци на тиванските номарси, Ментухотепите първи приемат титлата цар на Горен и Долен Египет. До неотдавна се смяташе, че са съществували петима фараони с това име. В резултат от продължително критическо изследване на изворите сега се приема, че те са били само трима и че Ментухотеп I (2065–2015) е този, който успява да умиротвори Египет. За последните царе от династията, Ментухотеп II и III, не се знае почти нищо с изключение на това, че са управлявали твърде кратко време.

Главното, но не единствено дело на XI–та династия е обединението на страната. След като ограничават провинциалната автономия, прекомерно нараснала по време на Първия преходен период, и възстановяват централизацията на властта, Ментухотепите започват политика на експанзия в Нубия, където изглежда успяват да достигнат до Втория праг. Прекарват също така път през Вади Амамат, който свързва Египет с Червено море и служи за изходна точка на експедициите към Синай и страната Пунт. Този път прекосява Арабската пустиня, така че царете от ХI–та династия организират военни походи против номадите, които бродят из страната, и изграждат пунктове за снабдяване с вода.

XII–та династия (2000–1785). — Не е известно по какъв начин се осъществява преходът от XI–та към XII–та династия, но фактът, че един от последните царе от XI–та династия има везир на име Аменемхе, име, което носи основателят на новата династия, сочи, че става въпрос за узурпация. ХII–та династия, която идва на власт през около 2000 г., е една от най-славните династии в египетската история. Под нейна власт Египет не само се радва на вътрешна стабилност, но и се ползва с такова силно влияние извън границите, каквото не е имал дори по времето на великите фараони от IV–та династия. Макар и от тивански произход, династията отново се установява в областта на Мемфис, откъдето по-лесно може да държи под властта си територията на страната.

Аменемхе I (2000–1970) изглежда се занимава изключително с управление. За спечелването на властта той по всяка вероятност е разчитал на провинциалната аристокрация, което обяснява даването й на известна независимост. Възможно е да се е занимавал и с укрепването на източната граница на Египет, което ще бъде довършено от неговите наследници. В Нубия Аменемхе I прониква чак до Короско. Дворцов заговор внезапно слага край на неговото царуване. Синът му в този момент се намира в Либия начело на войската, но успява да се завърне навреме и да поеме властта.

Сезострис I (1970–1936). Сезострис I продължава политиката на своя баща в Нубия. Той достига до Третия праг и завладява златните мини в областта. Но за да се стигне до тях, трябва да се потегли от Вади Халфа. За сигурността на бъдещите експедиции Сезострис построява крепост в Бухен. С цел да избегне повторението на събитията, довели до кървав край царуването на баща му, приживе прави най-големия си син съвладетел на престола, а наследниците му ще последват този пример.

Аменемхе II и Сезострис II царуват твърде безлично, а и ние не разполагаме с достатъчно документи за тяхното време.

Сезострис III (1887–1850) е един от най-великите фараони на Египет и споменът за него, украсен от времето, е извор на много предания, събрани от гърците. Като завоевател той достига до Палестина; в Нубия продължава делото на Аменемхе I и на Сезострис I, изоставено или поне пренебрегвано от двамата му предшественици. С четири кампании той съумява да стабилизира положението там и поема грижата за защитата на завоюваната страна като за целта изгражда крепости.

Аменемхе III (1850–1800) се възползва от спокойствието, извоювано с военните походи на неговия баща и изглежда се занимава преди всичко със земеделското производство и стопанското развитие на Египет.

ХII–та династия завършва с безславното царуване на един цар и на една царица: Аменемхе IV и Себекнеферуре, за които не знаем нищо, освен че по тяхно време започва бърз упадък на династията.

Направеният от нас кратък преглед на историята на царете от ХII–та династия не отразява блясъка на тази династия както във вътрешен, така и във външен план. Този разцвет е общо дело на всички нейни представители. Аменемхе отпуска донякъде юздите, с които фараонът държи «номарсите», но това отпускане не трае дълго и при Сезострис III царската власт отново става абсолютна и то до степен самата длъжност «номарх» да бъде премахната. По този начин царят възвръща своето могъщество и династията се заема с по-доброто усвояване на обработваемите земи в страната и по-конкретно във Фаюм, превърнат от владетелите в същински оазис, недалеч от който те си строят резиденции. Тези фараони са същевременно и големи строители и Египет им дължи по-конкретно укрепления по южната и западната граница, които бранят страната от нейните врагове. Дворецът на Аменемхе III в Хавара е толкова внушителен, че от него се ражда гръцката легенда за Лабиринта. Що се отнася до външните отношения, връзките със Сирия и Библос изглежда са тесни и приятелски и с основание се задава въпросът дали в действителност при ХII–та династия Финикия не е била ръководена от египетски управител. Синай системно се разработва и египтяните предприемат търговски експедиции до страната Пунт. На юг Египет разпростира границите си до Семне (на 70 км южно от Вади Халфа), достъпът до страната се брани срещу вечно неспокойните судански племена от същинска укрепена зона със сложно устройство. Именно опирайки се на тези мощни крепости при Втория праг царете от ХII–та династия могат да изпращат търговски експедиции до сърцето на Судан. Следи от това строителство личат и до днес в древния пласт на центъра на Керма, южно от Третия праг. Връзките с Крит, за които със сигурност може да се твърди, че са налице по това време, са все още твърде слабо изследвани, за да се изказват мнения за техния характер; предполага се все пак, че те са били осъществявани чрез посредничеството на Финикия.

Следователно през Средното царство Египет се радва на здрава вътрешна спойка, закрилян е от система укрепления по южната и югоизточната граница, така че не се бои от каквато и да било външна заплаха. Ала тази сигурност се оказва доста нетрайна, тъй като почива, от една страна, върху силата на централизираната царска власт, а от друга страна — върху слабостта на азиатските противници на Египет. И става така, че в разстояние само на няколко години тези две условия за египетската сигурност изчезват.

4. Втори преходен период (1785–1580 г. пр. Хр.) — Без всякакво съмнение Вторият преходен период е най-неясният и най-слабо познатият период от историята на Египет. Днес все още се водят спорове относно неговата продължителност. Първоначално се е смятало, че той е доста дълъг (сборът от числата, които Манетон отрежда на ХIII–та. XIV–та. XV–та. XVI–та и XVII–та династия, властвали през този период, дава сумата от хиляда петстотин осемдесет и три години!), но днес е прието, че в действителност периодът не надхвърля двеста години, дори една съвсем наскоро лансирана теория съкращава още повече този срок. Големият брой царе за един относително кратък отрязък от време би могъл да се обясни с факта, че всички династии през това преходно време са «успоредни», като едни управляват на Север, други — в Среден Египет, а трети — на Юг. Възможно е специалистите по история на Предна Азия един ден да ни помогнат да уточним хронологията. Защото по това време са налице много допирни точки между Египет и Азия и ще е достатъчно да се установят със сигурност няколко дати от азиатска страна, за да се превърнат те в ориентири по отношение на Египет.

Каквато и да е продължителността на Втория преходен период, в него могат да се разграничат три етапа: най-напред династичен, по време на който египетските царе продължават да управляват самостоятелно; етап на нашествие и чуждестранна узурпация; най-сетне етап, през който египтяните си връщат властта. Естествено в действителност за подобно ясно разграничение не може да се говори и нашествието на хиксосите започва още преди рухването на царската власт (според някои при ХII–та династия), също както и възстановяването на египетската независимост започва още по времето на хиксосите.

ХIII–та и XIV–ma династия и последните местни царе — За ХIII–та и XIV–та династия са известни единствено имената на фараоните. Отначало престижът на ХII–та династия е толкова голям, че царете често носят имената Аменемхе и Сезострис, макар да е малко вероятно те да са потомци на въпросните владетели. Разполагаме с твърде малко сведения за това как е протекъл упадъкът, но първият от царете на ХIII–та династия Аменемхе-Себекхотеп, изглежда все още е владетел на целия Египет. Същото се отнася може би и за неговия непосредствен наследник Сеанхтауи-Сехемкаре. След тези двама фараони редът на наследяване при следващите царе става изключително несигурен и не се знае докъде се простира тяхната власт. Освен това те са така многобройни, че се налага предположението дали не са били «избирани» за ограничен срок. Налице е тенденция царете да дирят убежище все по на юг; те се установяват за постоянно в областта на Тива. Все пак една находка от Библос сочи, че един от фараоните на име Неферхотеп (вж. таблицата в края на книгата) може би все още се радва на известно влияние във Финикия. Нищо не се знае за прехода от ХIII–та към XIV–та династия. Има признаци за бързо разрастваща се анархия, а според Манетон именно по това време започва нахлуването на хиксосите, макар в действителност нашествениците сигурно са обитавали източните райони на Делтата още в началото на ХIII–та династия. Експанзията на хиксосите набира сила в периода между последните царе от ХIII–та и първите от XIV–та династия. Във всеки случай последният цар от XIV–та династия, Нехеси («Нубиецът») е васал на хиксосите, което означава, че тяхното проникване вече е твърде напреднало.

Хиксосите. — Названието хикcocu дължим на Манетон. Това по всяка вероятност е изопачена форма на съставната египетска дума Хека-xacуm, която означава «Владетел на чуждите страни». Тези чужденци не са от едно и също племе, макар семитските номади изглежда да са най-големият компонент сред тях. Хиксоското нашествие е част от широкомащабна миграция из цяла Азия. Тя е свързана с арийското нашествие в Близкия изток през II–то хилядолетие. През около 1925 г. хетите се установяват в Анатолия, каситите — във Вавилония, а хуритите — в Митани. При движението си тези народи изтласкват на запад семитските номади. Именно тази семитска вълна, подсилена вероятно с известни индоевропейски елементи, прониква в Египет.

След овладяването на Делтата хиксосите се укрепяват в град Аварис, превръщат го в своя столица и започват настъпление към Мемфис, а впоследствие и отвъд него. Аварис е основан около 1730 г. или петдесет и осем години след края на ХII–та династия. Възможно е царете от ХIII–та династия да са успявали да удържат нашествениците в Делтата доста дълго време и хиксосите да са продължили напредването си едва след края на тази династия. Така за значителен период делтата е била заета едновременно от египтяните, които съхраняват там известно политическо влияние, и от хиксосите, но ние нямаме никаква представа от какво естество са били отношенията между тези два елемента. Близко е до ума, че нашествениците-номади са се задоволявали да грабят и плячкосват уседналото население, без да се грижат за управлението, докато от своя страна местната египетска власт, твърде слаба, за да се противопостави, е приемала свършения факт. Ала това положение не продължава дълго; нови нашественици попълват редиците на предишните. Постепенно хиксосите се организират и избират общ водач, който предприема завоюване на целия Египет. Било че в този момент египетската администрация е напълно разстроена, било че войската му не е успяла да се справи с новодошлите, разполагащи вероятно с превъзхождащи сили благодарение на организация и въоръжение, непознати за египтяните, но така или иначе победата на хиксосите се оказва твърде бърза. Египтяните съхраняват ужасен спомен за тях, несъмнено преувеличен от царската пропаганда, който често си припомнят впоследствие.

Липсват документи, по които бихме могли да проследим етапите на завоеванието и на установяването на властта на хиксоските царе над целия Египет. Измежду шестте имена на чужди царе, споменати от Манетон, само пет са идентифицирани върху египетски паметници. Това са Хиан, Апопи I, Апопи II, Аасере и Аакененре-Апопи III. По всяка вероятност тези царе са управлявали в продължение на около един век, който представлява втория етап на Втория преходен период. Съществуват все още колебания относно реда на наследяване с изключение на Апопи III, който със сигурност е последният хиксоски цар, тъй като властва в Аварис, когато е прогонен от египтяните. Впрочем изглежда хиксосите владеят цялата територия на Египет за кратко време и скоро губят контрол над Горен Египет, съхранявайки властта си в Делтата, което улеснява египетското освобождение. От своя страна судано-нубийците се възползват от упадъка на египетската царска власт и от отдалечеността на хиксоските владетели, установили се трайно в Делтата, за да основат независимо царство южно от Първия праг. Изглежда от това време датира първото обединено царство Куш с вероятна столица Керма.

XVII–ma династия и освобождението. — При завоюването на Египет хиксосите вероятно често са ce ограничавали да изискват изплащането на данък, като са оставяли на постовете им представителите на египетската администрация. Всъщност Египет отново се оказва разделен на три части. В Делтата и в Среден Египет хиксосите управляват пряко; васалният на чуждите завоеватели Горен Египет на практика си остава независим; Нубия, страната Куш остава свободна и се управлява от суданец. В началото изглежда Горен Египет е разделен на малки царства, в една или друга степен под контрола на тиванския цар. Така на владетелите в Тива отново е отредено да играят ролята на обединители. Първите тивански царе, съвременници на хиксосите, носят името Антеф или Себекемсаф. За техните действия не се знае нищо друго, освен че постепенно сплотяват около себе си южните номи. По принцип тиванските царе си остават васални на хиксоските царе в Аварис. Възможно е откритата борба срещу чуждите нашественици да е започнала при деветия цар на Горен Египет Секененре-Тао. Открита е мумията на този цар с рани по главата, които сочат, че Секененре е загинал на бойното поле (специалистът, разгледал черепа, дори смята, че може да установи по какъв начин е бил убит), но след като египтяните са успели да отнесат и мумифицират тялото, то вероятно след сражението именно те са били господари на положението. Подобна хипотеза е твърде остроумна, но недоказуема, тъй като в действителност царят би могъл да бъде убит при покушение или в гражданска война, като неговите привърженици са съхранили властта. Във всеки случай при сина и наследника на Секененре Камес действително се води война с хиксосите. Последният успява да ги победи в сражение северно от Хермопол и продължава борбата на север. От наскоро открит в Карнак текст научаваме, че за да се брани от Камес, царят на хиксосите търси съюз с владетеля на Куш, и че египтяните предприемат настъпление чак до Аварис, без все пак да успеят да превземат града.

Последният етап от освобождението е завършен от наследника на Камес, неговия брат Яхмос, който, освобождавайки цялата египетска земя, ще стане основател на XVIII–та династия. Яхмос продължава борбата, достига отново до столицата на хиксосите Аварис, обсажда я и я превзема. Сетне продължава да преследва нашествениците чак до Южна Палестина. Тази победа слага край на Втория преходен период и поставя началото на Новото царство, наричано също Второ тиванско царство.

Историята на Втория преходен период е твърде слабо изучена, за да можем да дадем оценка на последиците от него за по-сетнешната история на Египет. Силата на преживяното сътресение сериозно разклаща устоите на страната. Дотогава азиатските номади са били за Египет просто досадни съседи, без да представляват действителна заплаха. «Стената на принца», издигната от царете на ХII–та династия през Суецкия провлак изглежда достатъчно препятствие пред грабливите бедуини, за да не идват «да поят стадата си на Нил». Нашествието на хиксосите показва колко слаба е подобна защита. Занапред могъщата Азия ще се превърне в постоянна заплаха пред вратите на Египет и в определящ фактор за цялата по-сетнешна история на Египет.

5. Ново царство (1580–1200 пр. Хр.). — С Новото царство приключва класическата история на Египет. След неговия край той никога не ще си върне блясъка и могъществото, достигнати последователно през Старото, Средното и Новото царство. Историята му ще се превърне в дълъг заник, в някакъв Трети преходен период, от който той така и няма да излезе. Ала преди да настъпи тази продължителна агония Eгипет преживява още един бляскав период — Новото царство. То в много отношения се различава от предходните епохи. Берейки първоначално плодовете на една продължителна съпротива срещу различни потисничества тиванската област се превръща в административен център на Египет, който до Втория преходен период се е намирал в Мемфис и в Среден Египет. Това преместване на центъра на управлението съответства на нова географска необходимост. Експанзията на юг се смята за приключена със стигането до Четвъртия праг при Напата. Занапред Египет се простира от седемнадесетия паралел до Средиземно море по протежение на повече от 2600 км по долината на Нил. За осъществяването на контрола и експлоатацията на тази грамадна територия нормално е административната столица да бъде разположена колкото се може по-близо до центъра. Тази необходимост нараства и поради факта, че сега Египет черпи от африканските си владения значителна част от своите ресурси злато, суровини (дървен материал, кожи, слонова кост, смола, полускъпоценни камъни и др.), добитък и преди всичко хора за войската и за полицията. Египетското проникване в Азия би било невъзможно, ако не се опираше на африканския хинтерланд. Новото царство се различава от останалите периоди на единство не само по разположението на столицата, но и по външната си политика. Докато военната активност през Средното и преди всичко през Старото царство има отбранителен характер (което не изключва «походи» срещу неприятеля), Новото царство започва да води завоевателна политика, която днес бихме нарекли империалистическа. Подобна позиция е нова за Египет. Впрочем вече отбелязахме, че традиционната политика на Египет по отношение на азиатците бива изпреварена от събитията. След два века чужди нашествия Египет ще се стреми да избегне занапред подобни катастрофи, разпростирайки се колкото се може по-далеч на изток, той ще цели да се отграничи с възможно най обширно пространство от неспокойните номади в Азия, в една или друга степен обединени в съюзи и подтиквани от митанийците, арийски завоеватели, установили се между Оронт и Горен Ефрат. Тази нова политика ще бележи дълбоко египетската цивилизация. До този момент, въпреки нашествията и чуждите влияния, Египет живее върху своите собствени основи, сега, прониквайки далеч в Ориента, той влиза в близък досег с великите цивилизации на Вътрешна Азия и макар като цяло да съхранява своята самобитност, претърпява същностни промени. Тези промени се наблюдават в облеклото, въоръжението, дори в ежедневния живот. Вкусът, до този момент характеризиращ се с една сдържаност в израза, сега се преобразява под влиянието на ориенталския разкош, усвоявайки го, тази понякога прекалено претрупана пищност откриваме неочаквано в богатствата на гробницата на Тутанхамон. Все пак не бива да съжаляваме: изкуството по онова време губи откъм мощ, но печели откъм изящество и очарование. Така се проявява друга страна на египетския дух.

XVIII–та династия (1580–1320) — Както в много случаи досега, и между XVII–та и XVIII–та династия не може да бъде направено ясно разграничение. Последният фараон от XVII–та династия е същевременно и пръв от XVIII–та. Смяната на династиите и на името на фараона се обяснява с превземането на Аварис, което бележи края на хиксоското нашествие и началото на ново обединение на Египет.

Яхмос (1580–1558) е известен преди всичко с действията си срещу хиксосите. Един текст ни разкрива в общи линии етапите на борбата и превземането на Аварис. За вътрешната му политика не се знае нищо, освен че строи нови светилища на боговете. Религията прониква все по-дълбоко в политическата история. В Египет не царят изтребва враговете, а богът, който дава възможност на царя да победи. По-късно ще стане ясно, че това не е просто стилистичен похват. Управлението в Египет еволюира все повече към същинска теокрация до момента, когато великите жреци на Амун ще се превърнат в истинските господари на страната. След като с превземането на Шарухен в Палестина е премахната азиатската заплаха, Яхмос довършва делото на обединението, присъединявайки към Египет Нубия, която е придобила независимост по време на Втория преходен период и вероятно е влязла в съюз с хиксосите. По време на неговото царуване избухват няколко последователни бунта в страната Куш, което го принуждава да предприеме три военни кампании; има данни, че войските му са стигали до остров Саи между Втория и Третия праг. По всяка вероятност към края на управлението си Яхмос отново води война във Финикия.

Аменофис I, син на Яхмос, продължава делото на своя баща и също като него строи голям брой храмове. Води военни кампания в Нубия и трайно се установява във Вади Халфа. Не е известно нищо за действията му в Азия, където несъмнено е воювал, тъй като при възкачването си на престола неговият наследник обявява, че царството му се простира чак до река Ефрат. Но пък със сигурност се знае, че Яхмос не е достигал толкова далеч.

Тутмос I (1530–1520). От законната си съпруга Аменофис I има само дъщери, а в Египет, макар да могат да заемат престола, дъщерите изглежда нямат право да царуват самостоятелно. Ето защо властта бива поета от един незаконен син на Аменофис под името Тутмос I, който очевидно с цел да закрепи позициите си, се жени за една от своите полусестри на име Ахмес, дъщеря на Аменофис I и на законната съпруга. Продължавайки в Нубия политиката на своите непосредствени предшественици, Тутмос I напредва на юг и стига до Четвъртия праг. В Сирия стига до Ефрат, където издига гранична стела. Няма съмнение обаче, че става въпрос само за походи с цел плячка и получаване на данъци.

Тутмос II (1520(?)–1505). Проблемът с наследяването, възникнал при смъртта на Аменофис I, отново излиза на дневен ред и при същите условия със смъртта на Тутмос I. Законните деца на последния също са само от женски пол. И отново престолът бива зает от незаконен син — Тутмос II. За уреждане на създалото се положение той се жени за своя полусестра, законна дъщеря на Тутмос I, на име Хатшепсут. Царуването на Тутмос II е белязано от два бунта, единият в страната Куш, другият в Сирия. И двата са потушени от царя, но честотата на подобни произшествия показва колко крехки са «завоеванията» на египетската армия. Тази армия провежда кампании и след това се прибира у дома; същинска окупация не съществува. Когато случайно бъдат оставени войскови части в крепостите, за да се поддържа реда в завзетата страна, то това няма административно значение, тъй като тези крепости са предназначени преди всичко за охрана на пътищата, а не за управление на местното население.

Тутмос III и Хатшепсут. Подобно на своя баща и своя дядо, при смъртта си Тутмос II оставя след себе си като законни деца само дъщери, а също и един незаконен син, роден от наложница. Логично би било той да поеме властта, както това става при Тутмос I и Тутмос II. Всъщност в началото става точно така. След смъртта на Тутмос II, неговият извънбрачен син Тутмос III бива провъзгласен за цар. Ала последният е още твърде млад и неговата леля Хатшепсут, съпруга на Тутмос II, става регентка. Постепенно от регентка Хатшепсут се превръща в същинска царица и след като отпраща неизвестно къде своя племенник, властва самостоятелно в продължение на двадесет и две години. Би било интересно да се проследи поведението на жреците на Амун през този период, тъй като след смъртта на Тутмос II именно те провъзгласяват за цар Тутмос III, ала впоследствие великият жрец на Амун се оказва един от доверените хора на Хатшепсут и за да укрепи властта си, тя се обявява за дъщеря на самия бог Амун. Следователно по всяка вероятност жреците на този бог са изиграли основна роля при наследяването, било защото Хатшепсут е успяла да ги заблуди, било защото те са преследвали свои собствени цели.

Царуването на Хатшепсут преминава спокойно от военна гледна точка. Или защото царицата няма доверие във войската, или защото не може лично да я поведе. На мястото на военните експедиции идват търговските, по-конкретно до страната Пунт. Този период се отличава с разцвет на изкуствата и погребалният храм на царицата в Дейр-ел-Бахри, издигнат от нейния архитект и фаворит Сененмут, е същински шедьовър със своята дързост и чувство за мярка.

Тутмос III (1504–1450) успява да вземе властта след смъртта на Хатшепсут. Неговата неприязън към леля му се изразява в същинско посмъртно преследване. Той заличава името на Хатшепсут от паметниците и го заменя било със своето име, било с това на баща му или на дядо му. Ала за щастие дейността на Тутмос не се ограничава до разрушението. Той продължава семейната традиция и издига много паметници, като обръща особено внимание на Тива.

Своята слава Тутмос III дължи преди всичко на военните си начинания, като без съмнение е най-бляскавият египетски фараон, довел страната си до най-голямо могъщество. Нубийската политика на неговите предшественици му осигурява спокойствие на юг и той има възможност да се насочи на изток, където вече е съсредоточена най-голямата опасност. Възползвайки се от бездействието на Хатшепсут, в Азия митанийците са успели да организират враждебна на Египет коалиция. Начело на нея стои царят на Кадеш, който отново вдига на крак Азия против Египет, така че Тутмос III е принуден да проведе седемнадесет експедиции, за да се справи с враговете си и да възстанови египетската хегемония в Левант. Вярно е, че тези експедиции са различни по значение, като някои от тях се ограничават до просто инспектиране на войската, а други са наказателни походи с ограничен обхват. Дали Тутмос е следвал предварително съставен стратегически план? Изглежда така, макар че подобно впечатление би могло да е илюзорно, тъй като поради липса на документи е невъзможно да преценим конкретната ситуация. Всъщност Тутмос не напада веднага Митани, неговия същински противник, инициатор на всички бунтове против Египет, а отначало си осигурява стабилна база и едва след това нанася решаващия удар.

В първата от ежегодните кампании, които предприема, Тутмос III си връща Сирия и Палестина, сетне посвещава три години на организиране на управлението на тези страни. След това се заема със съобщителните връзки. По време на петата кампания завзема едно финикийско пристанище, което занапред му дава възможност да избягва продължителните преходи по суша през пустинни области. Така шестата кампания започва по море и завършва с превземането на Кадеш, разположен на река Оронт, главен център на неговите противници. Поставените от него основи все още не са достатъчно здрави и това става ясно, когато във Финикия избухва въстание. Ето защо седмата му кампания има за цел превземането на редица пристанища във Финикия. Когато тази задача бива изпълнена, Тутмос III се чувства достатъчно уверен в силите си и започва голяма офанзива, осма по ред. Отначало тръгва по море, дебаркира във Финикия, прекосява Сирия и достига Ефрат, който форсира с построени по негова заповед в Библос кораби, а след това превозени през пустинята. Сблъсква се с митанийците, разгромява ги и ги преследва чак до планините. Отзвукът от тази победа е твърде силен, така че не само митанийците, но също така и техните съседи, които не са във война с Египет, като асирийци, вавилонци, хети, решават, че е по-благоразумно да платят данък на победителя.

Благодарение на победата над Митани голяма част от Предна Азия се оказва в египетската сфера на влияние. Следващите девет кампании са предназначени просто за «поддържане на реда». Очевидно е обаче, че победената страна не е изцяло окупирана. Фараонът се задоволява да отведе в Египет синовете на победените владетели и пълководци. Те биват възпитани по египетски образец и след това върнати в родината им като носители на египетската цивилизация. Подобна система се оказва недостатъчно ефикасна и ние ще видим, че колкото и силни да са позициите на Египет в Азия, те трябва постоянно да бъдат отстоявани чрез нови военни походи. През 1464 г., още по време на царуването на Тутмос III, Митани, с подкрепата на владетелите на Кадеш и Тунип (укрепен град в Сирия край Оронт), организира за сетен път коалиция, но с нова военна кампания египтяните успяват да си върнат Тунип и Кадеш. Така в Азия се възцарява спокойствие поне до смъртта на фараона през 1450 година.

Към края на своето царуване, възползвайки се от едно несъмнено локално въстание на суданците, Тутмос III засилва присъствието си при Четвъртия праг. Така през 1450 г. Египет вече се простира от Напата, на Южен Нил, до Ефрат. Той се намира в апогея на своята мощ, която занапред постепенно ще отслабва, ала делото на Тутмос III е толкова значимо, че успява да се съхрани в продължение на още един век.

Аменофис II (1450–1425). Още приживе Тутмос III прави своя син съвладетел за да избегне неприятностите, които сам е преживял по времето на Хатшепсут. Ето защо Аменофис II безпрепятствено наследява своя баща. Във вътрешен план царуването му преминава без сътресения; отвън сиро-палестинците се възползват от смъртта на Тутмос III и правят опит за бунт, ала Аменофис II потушава бунта и екзекутира седемте сирийски водачи, заловени по време на кампанията. Впрочем положението в Азия постепенно се променя. Митани, който до този момент няма съперници, е изправен пред заплаха от страна на хетите (установили се в Анатолия) и е принуден да започне сближаване с Египет.

Тутмос IV (1425–1408) несъмнено не е първороден син на Аменофис II, но ние не знаем при какви обстоятелства е поел властта, тъй като наследяването все пак става без сътресения. Също както при неговия предшественик царуването му преминава мирно. Организира две кампании, едната — в Судан, другата — в Азия, но те са по-скоро инспекции, отколкото същински военни операции. Междувременно положението в Азия коренно се е променило и хетската заплаха е станала толкова силна, че митанийците, някогашни врагове на Египет, без колебание търсят приятелството на фараона. Между двете страни е сключен съюз и се смята, че за да го скрепи, Тутмос IV се жени за митанийска принцеса. На нея по всяка вероятност Аменофис III дължи индоевропейската кръв, която тече в жилите му.

Аменофис III (1408–1372) наследява без сътресения баща си. В началото на царуването си той често организира ловни експедиции, но впоследствие прекарва мирно времето си в двореца, като взема за съпруга жена от неизвестен, вероятно чуждестранен произход. Навън Аменофис III провежда военна операция в Судан, като достига до Кара, за която е прието да се смята, че е разположена южно от Напата и от Четвъртия праг. Няма сведения за негова активност в Азия, където съюзът с Митани продължава да бъде в сила. Египетският цар избира съпругите си от Митани и Вавилония. Промените в политическото положение в Азия, започнали по времето на неговия дядо, ускоряват своя ход. Хетите нападат митанийците и последните успяват да ги отблъснат само с помощта на египетските войски. Намесата на тези войски към края на царуването на Аменофис III подтиква хетите да се насочат срещу самия Египет. Възприемайки политиката на Митани от времето на Тутмос III, хетите насърчават Сирия да влезе в антиегипетска коалиция. По този начин сигурността на Египет е изправена пред сериозна заплаха, но положението става действително опасно за египетските владения в Азия едва при наследника на Аменофис III.

Аменофис IV — Ехнатон (1372–1354). Аменофис IV, син на Аменофис III, царува няколко години съвместно със своя баща. Той става известен в световната история с прозвището «царя-еретик». По негово време религията приема всеобщи измерения. Ала не трябва да се забравя, че и преди това играе важна роля в египетската политика и религиозната реформа на Аменофис IV е отчасти породена от идеи, възникнали при Аменофис III. Още от самото начало на династията жреците на Амун оказват значително влияние върху управлението. Не е невероятно «революцията» на Аменофис IV да има политическа основа, което съвсем не означава, че той не е искрен в религиозните си убеждения. Възможно е той да е бил мистик, но ние не разполагаме с достатъчно убедителни документи, за да съдим за тази страна на проблема. Във всеки случай очевидно е, че целта, която преследва, е да отхвърли игото на жреците на Амун. Чрез един действително революционен акт той се опитва да премахне култа към Амун, затваря неговите храмове и разгонва жреците. Тези първи мерки не му се струват достатъчни и той изоставя Тива, като премества центъра на властта в Тел-ел-Амарна в Среден Египет. Най-сетне той променя името си Аменофис, в което влиза името на бог Амун, на Ехнатон, и заличава името на Амун от всички монументални надписи и по-конкретно от картушите на предишните фараони: Аменофис I, II и III. Религията, която той налага на Египет, разкрива ясна тенденция към монотеизъм, макар останалите богове да не са подложени на преследване; същинският бог е Атон, слънчевият диск, ала новото за Египет е, че за поклонението пред този бог не са необходими статуи, тъй като култовият обред се извършва на открито и е насочен пряко към бога, който грее на небето. Съществува мнение, че тази религия е плод на азиатско влияние и дори че царят я е възприел с намерението да улесни чрез нея имперската политика на Египет в Азия. В действителност това е малко вероятно. От една страна Аменофис IV слабо се интересува от външното положение, а от друга култът към Атон не е измислен от него. Той съществува още по времето на неговите предшественици и названието Атон, обозначаващо слънчевия диск, е засвидетелствано още в Текстовете на пирамидите. Най-сетне известна роля в религиозната революция на Ехнатон изглежда играе и духовенството. С една дума политическият аспект на атонската революция би могъл да се смята за определящ. Тази революция впрочем се оказва твърде краткотрайна и култът към Атон е изоставен може би още преди смъртта на Ехнатон. По всяка вероятност в извършената от Аменофис IV революция важна роля играе неговата съпруга Нефертити. Макар да не съдейства пряко за въвеждането на новия култ, тя във всеки случай му остава вярна по-дълго, отколкото самия фараон. Стореното от Ехнатон в крайна сметка отслабва династията. След неговата смърт жреците на Амун възвръщат влиянието си и наследниците на Аменофис IV губят от своя престиж. Недоверчивите жреци насърчават идването на власт на друга династия. Възползвайки се може би от смута, причинен от религиозната революция, хетската коалиция продължава да жъне успехи. Царят на Кадеш си връща северната част на Сирийската равнина, а царят на Амуру, друг хетски съюзник, завзема финикийските пристанища, които дотогава са под контрола на Египет. Аменофис IV не реагира, като се ограничава с изпращането на свой представител във Финикия; твърде неочаквано последният утвърждава правата на царя на Амуру върху отнетите от Египет територии, към които не след дълго се прибавя и Библос. В крайна сметка Аменофис IV приема станалото за свършен факт, привидно смятайки царя на Амуру за свой васал. На свой ред се разбунтуват и бедуините в Палестина, като превземат Мегидо, а сетне и Йерусалим. Напразно местното население призовава на помощ Египет: Аменофис IV не изпраща никакви подкрепления. Накрая египетският съюзник Митани пада под последователните удари на хети и асирийци. Всемогъщите вече хети принуждават царя на Амуру, който се опитва да запази независимото си положение, потвърдено от Египет, да подпише договор за съюз с тях. По този начин хетското влияние измества навсякъде египетското, така че от делото на Тутмос III не остава почти нищо.

Тутанхатон-Тутанхамун. Наследяването на Аменофис IV става при неясни обстоятелства, тъй като той, подобно на първите царе от династията, оставя само дъщери. Изглежда към края на живота си приема за съвладетел съпруга на най-голямата от тях — Семенхкаре, като двамата се завръщат към култа на Амун. Пребиваващата в Амарна царица Нефертити остава вярна на култа към Атон. Аменофис IV и Семенхкаре умират почти по едно и също време, така че властта е поета от съпруга на втората дъщеря на Аменофис IV Тутанхатон, който, все още невръстен, е останал с Нефертити в Амарна. Три години по-късно при неизвестни обстоятелства Тутанхатон напуска Те-ел-Амарна и заминава за Тива, където приема името Тутанхамун. Останала сама, Нефертити започва може би да плете срещу него интриги с хетите, които не дават резултат. Тутанхамун умира съвсем млад, на осемнадесетгодишна възраст, след деветгодишно царуване. Неговата вдовица Анхесенамон прави опит да се омъжи за един хетски принц, но последният е убит на път за Египет.

В края на царуването на Аменофис IV външната политика на Египет се ръководи вероятно не от царя, а от един генерал, Хоремхеб, чиято мощна фигура доминира последните години на XVIII–та династия. Хоремхеб очаква властта постепенно да премине в негови ръце. Той възобновява военните действия в Азия и в Южна Палестина, където заздравява в рамките на възможното разклатените египетски позиции.

Аи, бивш чиновник на Аменофис IV, обосновава претенциите си за короната чрез своя брак с вдовицата на Тутанхамун, дъщеря на Аменофис IV. Царуването на Аи впрочем е объркано и кратко, тъй като продължава само четири години. Начело на външната политика продължава да стои Хоремхеб, който несъмнено е съпричастен към заемането на трона от Аи.

Хоремхеб. Последен цар от династията, той се причислява към нея единствено благодарение на Манетон и на историците. В действителност Хоремхеб няма никаква връзка с династията нито по кръв, нито по съребрена линия. Жена му е в някакво родство с Аменофис IV, но това не дава на Хоремхеб никакви права върху короната и той е избран за цар с помощта на оракула на Амун. Самият той принадлежи към фамилия на «номархи», сиреч на провинциални управители. По всяка вероятност твърде рано се посвещава на военната кариера. Началник на стрелците при Аменофис IV, при Тутанхамун и при Аи той е начело на армията. Интересно би било да се опознае по-отблизо тази странна личност. След като се е отнасял благосклонно към Тутанхамун и Аи, когато сам става цар той проявява враждебност към фамилията на Аменофис IV. Присвоява си паметниците на Тутанхамун, върху които заличава името на своя предшественик и го заменя със своето. Летоброенето на неговото царуване според волята му започва след смъртта на Аменофис III, все едно че Аменофис IV, Семенхкаре, Тутанхамун и Аи не са съществували. Ако се вярва на издаден по негово време едикт, той укрепва централната власт, като се заема да ограничи своеволията на чиновниците. Във всеки случай след идването му на престола, той престава да води военни действия. Хоремхеб е действителният основател на XIX–та династия, чийто пръв фараон изглежда е избран лично от него.

XIX–та династия и възраждане на египетското могъщество. — Организираната от великите завоеватели на XVIII–та династия армия представлява съществена сила в египетската държава и никак не е чудно, че тя започва да играе важна роля и в политическия живот. Именно благодарение на нея Хоремхеб успява да узурпира властта: тъй като несъмнено няма деца, на стари години той решава да повери престола на друг военен.

Рамзес I (1314–1312). Определен за цар от Хоремхеб, Рамзес I поема властта без затруднения. Той произхожда от Танис в Делтата и също като своя баща избира военното поприще. Носи същите военни звания като Хоремхеб. Не е известно дали е в родствени връзки с последните фараони от XVIII–та династия.

Когато се възкачва на престола, Рамзес вече е на възраст и за да осигури царската власт на своите наследници, прави съвладетел сина си Сети I. Царуването на Рамзес I е белязано от началото на строителството на голямата зала хипостил в Карнак (Тива) и от експедиция в Судан, водена от Сети, без съмнение бъдещият Сети I.

Сети I (1312–1298). Също като своя баща и приживе на Хоремхеб, Сети става началник на стрелците и везир. Приобщен към трона от Рамзес I, той поема властта по нормален път. Царуването му е белязано от възобновяването на завоевателната политика на Изток. Благодарение на Сети I Египет отново преживява период на величие. Макар далеч да не успява да си върне обширните територии от царуването на Тутмос III, Египетското царство отново налага влиянието си в Азия.

Възползвайки се от смяната на фараона, междувременно азиатските бедуини са се разбунтували и са завзели египетските постове, които охраняват пътищата в Палестина. Сети потушава решително въстанието, връща си постовете и прониква в Палестина. Насърчавани от хетите, местните жители се опитват да окажат съпротива на египтяните. Сети обаче успява да се справи със съюзниците, преди те да успеят да съсредоточат силите си. Веднъж станал господар на Палестина, той настъпва в Сирия, стигайки до Тир. Египет отново е азиатска сила.

За нещастие откъм западната граница, от Либия, по която цари спокойствие още от времето на Старото Царство, внезапно надвисва голяма опасност. Арийските племена, разпространили се по цяла Южна Европа, прекосяват Средиземно море и се установяват в Либия. От този момент те непрестанно се опитват да проникнат в Египет. Сети I успява да ги удържи без затруднения, но заплахата си остава и ще създаде големи проблеми на неговите наследници. След като умиротворява Либия, Сети отново се обръща към Азия, за да продължи своята кампания. За нещастие проведената от него военна операция е твърде слабо изучена и знаем само, че Сети успява да победи хетите при Кадеш, но очевидно това не е било решително сражение, тъй като така и не успява да покори Сирия.

Рамзес II (1298–1235) наследява по нормален път своя баща. Ако се съди по паметниците, които носят неговото име, той се оказва най-великият строител на Египет; в действителност често става въпрос за присвояване на по-стари паметници, от които той не се колебае да заличи имената на свои предшественици, за да постави своето. Като към присвоените паметници прибавим неговите собствени строежи, също доста значителни, става ясно защо споменът за него все още е жив в световната история и защо често бива смесван с легендарния за гърците Сезострис.

Продължавайки политиката на своя баща, Рамзес провежда експедиция в Судан; води може би също така сражения (без това да се знае със сигурност) в Либия срещу Западните индоевропейци. През 1294 г. навлиза в Палестина и стига до областта на Библос. Отново хетите противопоставят на египетската армия коалиция от двадесет народности. Ала този път египтяните не ще успеят да разгромят съюзниците поотделно и се налага да приемат сражение с обединените им войски. Битката се разгаря пред стените на Кадеш. Тя е широко известна благодарение на прославата в чест на храбрия цар, написана по негова воля. На нейна основа може да бъде съставена схема на действията на авангарда, на основните сили и пр. В действителност за малко битката да завърши с безпрецедентно поражение на египетската армия. Единственото, което Рамзес сполучва да направи, е да прегрупира силите си и може би да спре настъплението на противника. Той така и не успява да превземе Кадеш, нито да разгроми хетската армия, която продължава военните действия против него и веднага след завръщането му в Египет отново вдига въстание в Палестина. Рамзес отново предприема поход в Азия, усмирява Ханаан (Палестина) и успява да отнеме от хетите Тунип.

От този момент обстановката в Азия рязко се изменя. Възползвайки се от войната между египтяни и хети, на сцената излиза нов завоевател. След като завзема по-голямата част от бившата държава Митани, царят на Асирия се установява по бреговете на Ефрат, откъдето заплашва едновременно и египетските владения, и Хетската империя. Осъзнавайки опасността, египтяни и хети незабавно постигат споразумение и през 1278 г. пр. Хр. г. подписват договор, който представлява същински пакт за взаимопомощ. Двете страни се задължават да не воюват занапред помежду си и да си помагат взаимно, ако бъдат нападнати от трета сила. Най-сетне те постигат съгласие за взаимна екстрадиция на политическите бежанци. За скрепяването на новия съюз Рамзес II се жени за хетска принцеса. За съжаление този договор скоро изгубва всякакво значение за Египет, тъй като втората индоевропейска вълна залива Мала Азия и хетите стават нейни първи жертви; те успяват да окажат съпротива за известно време, но не след дълго са победени, така че не са в състояние да окажат каквато и да било помощ на Египет.

Минептах (1235–1224). С царуването на Минептах започва упадъкът на Египет. Царуването на Рамзес II е изключително дълго и Минептах, неговият тридесети син, идва на власт вече доста възрастен. Той успява все пак да задържи престижа на Египет, но след него всичко рухва. Най-забележителният факт от неговото царуване безспорно е кампанията в Либия. Вече споменахме, че по времето на Сети I там нахлуват индоевропейците. Техният водач обединява различните арийски племена, които обитават Либия, покорява местните либийци, а сетне насочва погледа си към Египет. Индоевропейската армия прониква в долината на Нил северозападно от Мемфис. Налага се Минептах да даде сражение на египетска земя, побеждава либийската армия и я обръща в безредно бягство. Така либийската заплаха временно е отстранена. Според един египетски документ, където за пръв път се споменава названието Израел, излиза, че Минептах е водил военни действия и в Азия. Фактът обаче си остава спорен, тъй като все още не е подкрепен от никакви други сведения.

Спираме това може би прекалено сбито изложение на историята на Класически Египет до царуването на Минептах, сиреч до средата на XIX–та династия. Правим го, тъй като всичко онова, което съставлява несравнимото величие на Египет, след този фараон постепенно започва да рухва. Най-напред Египет губи безвъзвратно всичките си азиатски владения. След това, също както през Първия и Втория преходен период, идва разпадането на единството, на което Египет дължи своята мощ в Африка. Виждаме как в Горен и Долен Египет изникват враждебни едно на друго царства. Ала този път умиротворяването е само временно и в резултат от поредица смутове Египет се превръща в плячка на съседните империи: отначало Асирия, след това идват персите, а накрая гърците. Предстои да се спрем на този продължителен период на упадък.

Глава III: Упадъкът

Масовото нахлуване към края на II–то хилядолетие (около 1200 г.) на индоевропейци в Либия, в Средиземноморието и в Азия нарушава равновесието на силите. До пристигането на индоевропейците Египет и Месопотамия съставляват два големи и независими центъра на цивилизованост, достатъчно отдалечени един от друг, за да избягват сблъсъци помежду си. В началото на II–то хилядолетие първите миграционни вълни променят тази обстановка, съществуваща още от V–то хилядолетие. Появата на нови големи империи в Близкия изток — в Анатолия (хети) и по Горен Ефрат (асирийци) — принуждава Египет да издигне укрепления за отбрана в Палестина и в Сирия. Ала наближава времето, когато дори тези укрепления ще се окажат недостатъчни, за да защитят долината на Нил. За пръв път в своята история Египет бива атакуван по море и то от самия египетски бряг. Той все пак успява да се справи с противниковия флот и да спечели няколко години отсрочка, но вече не е в състояние да промени новото съотношение на силите. Средиземно море, което до този момент е неутрална зона, на свой ред се превръща в кръстопът на миграциите. С превръщането му в център на цивилизованост идва краят на относителната изолираност на Египет. До този момент той все още е можел при необходимост да се затвори в своите африкански граници, но с течение на времето все по-трудно ще постига това. Чрез Делтата той волю-неволю се превръща в средиземноморска страна. Тази промяна в ситуацията би трябвало да доведе до вътрешна еволюция в самия Египет и би трябвало да сме свидетели на промяна на центъра на политическата тежест в резултат от изместването на оста на цивилизования свят към Средиземно море. Ала самата египетска територия е прекалено разтеглена, за да може безболезнено да бъде местен административният център. Както вече обърнахме внимание, установяването на столицата в Делтата би означавало неизбежно възникване на бунтове в Юга. Няма съмнение, че генезисът на упадъка е именно в тази дилема. За да може да следи събитията в Средиземноморския свят и да се защитава, Египет трябва да разположи своя център в Долен Египет, като съсредоточи там всички свои човешки ресурси, ала ако административният център се намира прекалено на север, Горен Египет и Нубия стават в една или в друга степен независими и фараоните се лишават от силите, които те биха могли да им предоставят. Тази сериозен и без съмнение непреодолим фактор, нарушаващ равновесието, се съпътства от допълнителни фактори, които още повече го задълбочават. Тива с жречеството на Амун се ползва в очите на египтяните с такъв престиж, че неизменно си остава по отношение на Севера гравитационен център, който препятства създаването на административна столица в Делтата. Най-сетне залезът на Египет се дължи и на липсата на велики водачи, които със собствения си авторитет и умения биха могли да съхранят поне привидно единството на това лишено от вътрешно равновесие тяло. Страната на Аменемхе и Сезострис се е превърнала в плячка за всеки завоевател. Тя и до днес си остава такава поради кръстопътното си положение, което я обрича да бъде обект на непрекъснати нападения. Тази слабост обаче става очевидна едва когато Средиземноморието, населено и цивилизовано, се превръща в източник на влияние. Центърът на древните цивилизации се измества на север и това се оказва пагубно за Египет. За пръв път в историята ставаме свидетели на такова изместване, но то няма да бъде последното. Великите преселения в началото на нашата ера, откриването и заселването на Новия свят, ако говорим само за явления, засегнали нашата западна цивилизация, са все примери за подобни измествания, които всеки път водят до нарушаване на установеното от цивилизациите равновесие, до упадъка на някои от тях и до изтласкването на преден план на други.

1. Краят на XIX–та династия (1224–1200 г. пр. Хр.). — След като успява да възпре на запад либийските индоевропейци, за Египет е от първостепенно значение продължаването на активната военна активност. В действителност противникът не е напълно разбит, а само разпръснат. За нещастие Минептах се оказва последният цар от династията. Неговият наследник Аменмес е узурпатор и още с възцаряването му започват смутове. Аменмес е детрониран от Минептах-Сиптах, на свой ред свален от Сети II, който без съмнение е законният цар. Синът на Сети II Рамзес-Сиптах успява да наследи своя баща, но за неговото царуване не е известно нищо. След смъртта му анархията още повече се засилва. Провинциалните водачи на практика са независими и в един момент изглежда дори липсва цар, който да упражнява централната власт. Става така, че дори един сириец, Иарсу, успява да се домогне до престола на Египет, което ясно показва каква дезорганизация цари в империята на фараоните. Азиатските индоевропейци продължават своя натиск на юг и на запад, докато тези от Либия се възползват от анархията в Египет, за да се реорганизират.

2. ХХ–та династия (1200–1085 год. пр. Хр.). — Египетските текстове заклеймяват безбожието и тиранията на сирийския узурпатор. Било опирайки се на народното недоволство, било с подкрепата на жреците от храма на Амун, един египтянин, Сетнахт, успява да свали от престола Иарсу и да постави началото на ХХ–та династия. Въпреки отслабването на страната и преживения продължителен период на анархия тази династия съумява да спечели известен престиж, който обаче не бива да създава лъжливи илюзии. Сетнахт (1200–1198), основател на династията, царува твърде кратко. Приживе той прави съвладетел своя син Рамзес III, който благодарение на това го наследява без затруднения и става последния велик цар на Египет. Във вътрешен план Рамзес III вероятно реорганизира администрацията, а също така и цялостната обществена система. За нещастие тази реформа поради липса на данни все още е твърде слабо проучена. Интересно би било да се знае повече за пропорционалното разпределение на населението в йерархичните класи, за които знаем, че са били установени по време на неговото царуване. Впрочем, ако се съди по Късната римска империя, по време на която се проведени сходни реформи, тази кристализация на обществените функции е повече признак за упадък, отколкото плодотворно начинание. Така или иначе Рамзес III поне успява да укрепи военната система, което само по себе си е твърде наложително. Междувременно в Азия хетите са заличени от нашествието на «Морските народи», сиреч от индоевропейски племена, пристигнали от Европа. По това време те вече се намират по границите на Палестина и напредват към Египет. Западните индоевропейци от Либия са се прегрупирали и отново заплашват долината на Нил. По време на своята първа кампания Рамзес успява да възпре арийските племена, настъпващи откъм Либия, проникнали в Египет, и поставили под заплаха дори Мемфис. След този първи успех или може едновременно с него (хронологията на кампаниите не е установена със сигурност) фараонът трябва да посрещне друго нашествие на индоевропейци от изток и от север, застрашаващо Египет както по суша, така и по море. Съществуват малко сведения за военните действия по суша, но изглежда египетската армия е успяла да спре индоевропейците по палестинско-сирийската граница, с други думи доста далече от Египет. Барелефите от храма в Мединет-Хабу (Тива) проследяват подробно египетската победа по море, която се оказва решаваща; във всеки случай атакуващият флот на «Морските народи» е унищожен пред бреговете или в самата Делта.

Първата победа на Рамзес III над либийските индоевропейци се оказва недостатъчна, тъй като само шест години след първото нашествие техните племена отново се обединяват под властта на един водач — Капер, който започва подчиняването на остатъците от местното либийско население и здраво установява индоевропейска власт в Либия. След приключването на това първо начинание Капер се насочва към Египет, за да го завоюва, и отново в околностите на Мемфис се разразява битка с египетската армия. Този път победата на Египет е решаваща: цар Капер и неговият син са пленени. Дезорганизираните индоевропейски племена прекратяват опитите за насилствено нахлуване, ала Египет продължава неудържимо да ги привлича. Оттук нататък вместо да нахлуват в долината на Нил като завоеватели, те постепенно проникват там по мирен път, най-често като наемници на местните владетели или на фараоните, които се опитват да се справят по този начин с недостига на войници. По този начин те в крайна сметка се превръщат в държава в държавата и успяват да се домогнат до царската власт. Един ден потомък на тези наемни войници се възкачва на египетския престол.

След победата над «Морските народи» Рамзес III се опитва да продължи традиционната политика на Египет в Азия и дори съумява да проникне в Сирия, но това е изолирана военна операция без каквито и да било последици. Самото палестинско крайбрежие, дълго време останало под контрола на египетските войски вече е под властта на индоевропейското племе на филистимляните. Египет не играе и никога отново не ще играе значителна роля в Левант.

Веднага след смъртта на Рамзес III или може би дори преди нея Египет отново изпада в плен на анархията. Организиран е заговор срещу стария цар и е твърде възможно съзаклятниците да са постигнали поне част от целите си. В крайна сметка те биват осъдени от наследника на Рамзес III, което потвърждава смъртта на последния. Не е известно дали е бил убит и дали възмездието над съзаклятниците е било въздадено от неговия син преди те да успеят да заграбят властта, или пък е умрял от естествена смърт тъкмо в момента, когато заговорът е разкрит, оставяйки по този начин на сина си грижата да накаже виновните. Така или иначе упадъкът става все по-осезаем и при осемте царе, които заемат престола след Рамзес III (всички те носят името Рамзес: Рамзес IV, V, VI, VII, VIII, IX, X, XI), за тях не се знае почти нищо, освен че царуването им е белязано от вътрешни размирици и глад. Твърде показателно е, че по това време не се тачат дори царските гробници. Крадци ограбват скъпоценностите от саркофазите, а единственото средство, което царстващите фараони намират за защита на останките на своите предшественици е да ги препогребват тайно в общи скривалища. Ако си припомним какво представлява царят през Старото, Средното и дори през Новото царство — колкото цар, толкова и бог — става очевидно до каква степен царската власт е изгубила своя престиж, а следователно и своята мощ. Признак за слабостта на царската институция са и бунтовете преди всичко в Среден Египет, с които твърде многобройните там либийци не могат да нямат нищо общо, а също така и нарастващото влияние на жреците на Амун в Тива. За ролята на духовенството може да се съди не толкова по преки, колкото по косвени данни. Рамзес XI прави последен енергичен опит да промени положението, като сваля великия жрец на Амун и дълго време не определя негов заместник, но в крайна сметка било поради неспособност да управлява сам, било поради натиска на останалите жреци или пък от липса на прозорливост, той назначава за велик жрец на Амун своя фаворит Херихор. Сигурно е, че Херихор е военен и това твърде непредпазливо назначение бележи края на династията. Херихор си присвоява един след друг знаците на царската власт. Няма съмнение, че отначало се е проявявал като верен служител и благодарение на царското благоволение става първо велик жрец на Амун, сетне царски наместник в Куш, като по този начин установява власт над Судан, а накрая и везир на Юга, с което получава управлението на Горен Египет. Така постепенно той става ако не господар на целия Египет, то поне на Южен Египет, което позволява да се предположи, че се ползва с подкрепата на духовенството. Рамзес XI слиза от сцената и не се знае кога точно е умрял. След неговата смърт Египет на практика отново е разделен на две, като на Север властва всемогъщият везир Смендес, придобил вероятно права върху престола благодарение на своята съпруга; на Юг бившият везир Херихор също се обявява за цар. Впрочем двете власти — на Севера и на Юга — не проявяват взаимна враждебност; изглежда дори Херихор признава върховенството на Смендес, което си остава формално, тъй като в качеството си на цар на Горен Египет и преди всичко на действителен водач на жреците на Амун, начело на които поставя своя собствен син Пианхи, Херихор е абсолютен господар на Тиванската област и на Южен Египет.

3. XXI–ва династия (1085–950 г. пр. Хр.). — Когато поема властта, Херихор е вече на възраст и дори да е имал намерение да присъедини Севера към своята корона, той няма време да осъществи плановете си; след смъртта му страната остава фактически разделена на Горен Египет, където властва синът на Херихор Пианхи и Северен Египет начело с несъмнено законния цар Смендес. По силата на редица обстоятелства Смендес се оказва основател на XXI–ва династия, чиято столица става град Танис в Източната делта. Всъщност Смендес, също както Херихор, умира, без да успее с нищо да промени създалото се положение в Египет. Той завещава властта на Псусенес I, ала последният няма синове и омъжва дъщеря си Макаре, която съгласно египетската традиция държи правата върху престола, за сина на Пианхи, който все още заема поста велик жрец на Амун и по силата на него държи властта в Горен Египет. По този начин синът на Пианхи наследява едновременно властта върху Юга от своя баща и царската власт на Север чрез своята съпруга. Когато се възкачва на престола с името Пинеджем I, на пръв поглед отново ще се установи единен Египет, ала причините за разцеплението са прекалено силни, за да могат да бъдат преодолени така лесно. Пребивавайки на Север, Пинеджем I се опитва да съхрани властта си върху Юга, като назначава собствените си синове за велики жреци на Амун, но когато най-големият му син умира, в Тива избухва въстание. Тогава Пинеджем назначава за глава на тиванското духовенство втория си син Менхепере. Последният обаче започва да управлява самостоятелно, осуетявайки окончателно намеренията на своя баща. Не след дълго великият жрец на Амун Менхепере приема титлата цар. Така, въпреки усилията на Пинеджем Египет отново е разделен на две в ущърб на страната като цяло, тъй като великият жрец на Амун вече не разполага с материалните средства, които са на негово разположение при XVIII–та и XIX–та династия. Съкровищницата е празна, защото в нея вече не постъпват данъци от чужди страни, правото на които великите фараони извоюват чрез непрекъснати войни. Той може да разчита единствено на приходите от храмовите имения, а има вероятност те до голяма степен да са били присвоявани от самото духовенство.

След смъртта на Пинеджем династията продължава да управлява фактически разделена на две. На Север, в Танис царуват Аменемопе и неговите наследници Сиамон и Псусенес II, а в Тива — синовете на Менхепере, поели наследството след смъртта на своя баща. Тази синове носят същите имена като царете на Север, така че на Юг е известен един Псусенес, царувал твърде кратко, и един Пинеджем, съвременник на Сиамон. Този период е твърде слабо познат и би било интересно да се изясни характерът на отношенията между севера и Юга; откритията, направени в Танис, от П. Монте през 1940 г., несъмнено ще помогнат да се изяснят до голяма степен тези проблеми. Краят на XXI–ва династия е белязан от един факт: фактическото разделение на Египет не е признато официално и се приема като резултат от стечение на обстоятелствата. Законни владетели на Египет са танитските царе, а за разлика от своя баща, потомците на Менхепере в Тива не приемат царска титулатура. Разцеплението между Севера и Юга не е единствената рана в държавния организъм: в Среден Египет, в Хераклеопол местната власт се намира в ръцете на род от либийски произход. Влиянието на този род непрекъснато нараства и в крайна сметка той измества танитските царе и дава началото на ХХII–ра династия.

4. ХХII–ра династия (950–730 г. пр. Хр.). — Тази династия от либийски произход налага някакво подобие на военна диктатура. Същинските египетски части все повече биват съкращавани, докато либийските наемници, «машауаш» в крайна сметка създават самостоятелна армия. Властта на техните командири расте с отслабването на разпокъсаната страна. Въоръжената сила се оказва в техни ръце и те се възползват от това, за да узурпират върховната власт. Би могло да се очаква тяхното управление да доведе до политическо обединение на страната, както става в случаите, когато военно малцинство поеме властта. Нищо подобно не се случва. ХХII–ра династия е също толкова разделена и толкова слаба, колкото и XXI–ва. Причините за това са няколко. Най-напред либийските наемници са се установили в Египет по времето на ХХ–та династия. През следващите векове те са се египтианизирали, губейки в смесените бракове с египтянки отличителните белези на тяхната раса, на които до голяма степен дължат силата си. Освен това, по-слабо напреднали от египтяните, те възприемат цивилизацията на своите господари, не притежават собствени традиции, които, разграничавайки ги от египтяните, биха им позволили да властват над последните; в действителност това са египтяни от чуждестранен произход, а не същински чужденци. Най-сетне причините за нарушеното равновесие между Севера и Юга са прекалено дълбоки, за да може да се справят с тях узурпаторите от XXII–ра династия.

Родът Шешонк, към който принадлежат царете от тази династия, представлява чудесен пример за процеса на асимилация, типичен за либийците в Египет. Установили се в областта на Хераклеопол, характеризираща се със силно либийско присъствие, представителите на този род, името на който впрочем не е египетско, са несъмнено чисти либийци. Отначало те са просто военачалници, но впоследствие стават жреци на местното божество Харсафес и в това си качество желаят да бъдат погребвани, в Абидос, като египтяни. Не след дълго властта обхваща и Бубастис в Централната делта. След смъртта на Псусенес II Шешонк I приема царски сан и за да узакони династията, жени своя син Осоркон за дъщерята на Псусенес.

Либийската военна диктатура трябва да е причина за смута в страната, но не знаем какъв е бил обсегът му. Изглежда негов опорен пункт е областта на Тива и не е невъзможно в този момент част от жреците на Амун доброволно да се оттегля в изгнание в Судан, макар за това да няма никакви доказателства.

Неизбежно привлечени от Севера, който сега е същинският център на Египет, либийските царе напускат областта на Хераклеопол и по всяка вероятност се установяват в Делтата. Оттам Шешонк I предприема експедиция до Палестина и завзема Йерусалим, чийто храм разграбва. Така той донякъде възстановява престижа на Египет в Азия, но тази военна операция няма никакви сериозни последици. Не може да става въпрос, разбира се, за същинско завоюване на Палестина и единственият практически резултат от кампанията е огромната плячка, дарена на египетските храмове.

Поради липса на документи наследяването на Шешонк I все още е неясно. Вземането на властта от либийците с нищо не променя разделението на Египет на Северен и Южен. Шешонк I продължава политиката на своите предшественици и се опитва да спечели на своя страна жреците на Амун, като за целта обявява за велик жрец на Амун един от своите синове. Наследниците му се стремят да му подражават, но също както при царете от ХХ–та династия, въжделенията им остават напразни и синовете, които те назначават начело на духовенството в Тива, неизменно си поставят за цел да основат на Юг династии, успоредни със старшия клон на Север. За осуетяването на тази тенденция фараоните се опитват да ограничат влиянието на великите жреци на Амун, създавайки нова духовна длъжност — «Божествена съпруга» или «Божествена поклонничка на Амун». Тази божествена поклонничка неизменно е принцеса с царско потекло. В резултат обаче божествените поклоннички изземват властта от великите жреци, без при това да бъдат по-верни на централната власт. Египет продължава да бъде разделен на две и към края на ХХII–ра династия Тива на два пъти открито въстава срещу царете на Севера, по което можем да съдим за нарастващата независимост на тиванските среди спрямо царската власт.

5. XXIII, XXIV и XXV династия (817–656 г. пр. Хр.) — Анархията още повече се засилва при последните царе от ХХII–ра династия Шешонк III, Пами и Шешонк IV. В Египет се проявяват тенденции към разпокъсване, които са особено очевидни в Делтата. ХХIII–та династия се установява още преди края на ХХII–та, така че двете управляват успоредно. Ако се съди по имената, които носят фараоните от ХХIII–та династия — Педубаст, Шешонк V, Осоркон III, Такелот III — твърде възможно е тя да е в родствени връзки с ХХII–ра. Столицата на новата династия е Бубастис, където родът Шешонк се е утвърдил доста преди ХХII–ра династия да поеме властта. По този начин разделението Север — Юг се усложнява от разделението между Изток и Запад в Делтата: разпокъсването продължава. Редом с двете успоредни династии до издигането на XXIV–та династия се роят множество местни династии. Макар тези царчета невинаги да враждуват помежду си, подобно размиване на властта е опасно за Египет, който се оказва неспособен да мобилизира мощна армия и да осигури цялостно функциониране на стопанството, необходимо за процъфтяването на страната. Към 730 г. пр. Хр. положението е доста неясно. В Делтата властта е поделена между фараоните от ХХII–ра и ХХIII–та династия от една страна, а от друга — династиите, узурпирали на местно равнище властта, като повечето от последните са от родове на либийски военни. В Среден Египет е невъзможно да се установи откъде докъде стига ХХII–ра династия и откъде докъде стига ХХIII–та династия, като между тях отсъстват враждебни отношения. В Горен Египет великият жрец и божествената поклонничка на Амун, родствено свързани с управляващите на Север фараони, държат властта в Тива и са независими от централното правителство. Предполага се, че в Судан някои от жреците на Амун, емигрирали в началото на ХХII–ра династия, основават независимо царство с център Напата. Все пак по-вероятно е владетелите на това ново царство да са чисто и просто суданци. Така Египет се оказва разпокъсан както никога преди, но в същото време движението към централизация започва от две посоки.

Към 751 г. в столицата на Судан Напата властта поема Пианхи. По името му може да се съди, че той може да няма египетски произход и днес дори се предполага, че то трябва да се чете като Пейе. Малобройните открай време египтяни в Нубия се претапят в суданското население, така че поданиците на Пейе са чисти суданци, а съдейки по името на неговите предци, самият той изглежда нищо не дължи на Египет. Ето защо основаната от него династия често бива наричана «етиопска». Пейе-Пианхи ще се опита да завоюва Египет, тръгвайки от юг. В другия край на страната владетелят на Саис Тефнахт е започнал да сплотява страната около себе си. По всяка вероятност той действа с мирни средства, а не с груба сила. След като налага властта си над представителите на местните династии, той признава правата им на негови васали. Обединявайки по този начин Долен Египет, Тефнахт прониква в Среден Египет, където се сблъсква с потеглилият от юг Пейе.

За борбата между Севера и Юга знаем от един-единствен документ, така наречената стела на Пианхи, която ни представя «южняшката» версия на събитията. Този източник е много пристрастен: Пейе-Пианхи се хвали, че е завоювал цял Египет чак до крайбрежието на Делтата. В действителност макар да е твърде вероятно да е отблъснал Тефнахт и неговите васали от Среден Египет и да е завзел Мемфис, той едва ли е стигнал по-далеч. В действителност веднага след тази уж победа, Пейе-Пианхи незабавно се завръща в своята столица Напата, което само по себе си е доста странно. Наред с това разполагаме с доказателства, че Тефнахт си остава господар на Делтата дори няколко години след така нареченото завоюване на Египет от етиопците. Във всеки случай Тефнахт се явява основател на XXIV–та династия, която има само двама представители — Тефнахт и Бохорис. Тя владее Севера, докато Пейе-Пианхи чрез XXV–та династия царува над Юга, като властта му достига може би до Мемфис. Следователно XXIV–та и XXV–та династия се оказват успоредни и обединението на страната така и не се осъществява.

На Север Бохорис наследява своя баща Тефнахт. Смята се, че той се е проявил като законодател, но за него не се знае почти нищо, освен че успява да вдигне в Палестина въстание против асирийците с подкрепата на египетска военна част. Самият той намира смъртта си по време на завоюването на Делтата от етиопската армия на Шабака.

На Юг наследникът на Пианхи Шабака без съмнение управлява Египет до Тива и може би дори до Мемфис. По това време божествената поклонничка на Амун в Тива вече е от судански произход. Впрочем самият Шабака оставя Напата и се установява в Тива. Оттам той предприема завоюването на Долен Египет, от което Пианхи се е отказал. Изглежда начинанието му жъне успех, но за него не знаем никакви подробности, освен че става причина за смъртта на Бохорис. След като довършва това завоевание Шабака се установява на Север и за разлика от Тефнахт и Бохорис не се опълчва срещу Асирия. След края на XXIV–та династия, Египет поне номинално е изцяло под властта на XXV–та, тъй като изглежда страната така и не е окончателно умиротворена.

Шабака е наследен от Шабатака, а след него от Тахарка. Двамата възобновяват активната политика в Азия и насърчават въстанието на Палестина срещу асирийците. В това отношение не постигат повече успех от Бохорис и като по чудо асирийската армия, след като побеждава палестинската коалиция, не разгромява египтяните (по всяка вероятност чумна епидемия принуждава асирийците да се откажат от по-нататъшни военни действия).

За да държи под око положението в Средиземно море, Тахарка е принуден, също както своите предшественици, да се установи в Долен Египет и изглежда негова резиденция става Танис. Така той се оказва твърде далеч от Горен Египет, за да може ефективно да го управлява, но все пак полага усилия да съхрани поне верността му. Скъсвайки с традицията, Тахарка не оставя всички правомощия в ръцете на духовенството на Амун, а поверява част от тях на един «Управител на Юга» — Менту-емхат; така виждаме как по политически причини духовната власт бива категорично отделена от светската.

6. Асирийските завоевания.Първо завоевание (671 г. пр. Xp.). — Провалът на Тахарка в Палестина не го вразумява и от Танис той продължава да насърчава въстания срещу Асирия. През 671 г. асирийският цар Асархадон решава пряко да нападне Египет. Заобикаляйки Делтата, където са съсредоточени египетските войски, той прекосява Синай, насочва се към Мемфис и го превзема. След това минава в обход на Делтата и я подчинява. Тахарка успява да се укрие отначало в Тива, а сетне, когато Асархадон заплашва и този град, се изкачва по долината на юг, като междувременно Менту-емхат признава асирийското върховенство за да избегне завземането на Тива. Асархадон бърза да излезе от Египет, като оставя след себе си ограничен военен контингент. Възползвайки се от това, Тахарка вдига срещу асирийците местните управители, подчинили се по време на нашествието, и успява да си върне Мемфис.

Второ завоевание (666 г.). — След смъртта на Асархадон неговият син Ашурбанипал възобновява борбата срещу Египет. Той е едва тригодишен по времето, когато Тахарка си връща изцяло Египет. През 666 г. Мемфис отново пада, но този път асирийската армия продължава похода към Тива и я превзема. Разбунтувалите се през 671 г. срещу Асирия местни владетели в Делтата са преселени в Ниневия.

Малко след поражението Тахарка умира, оставяйки властта на своя племенник Танутамун, който бива коронясан в Напата. Също както своя чичо, Танутамун успява да вдигне Египет срещу азиатските нашественици, ала си връща Египет за още по-кратко време, отколкото през 671 г.

Трето завоевание (664 г.). — Прогонени за втори път от Египет, не след дълго асирийците отново се завръщат. През 664 г. те побеждават Танутамун и отхвърлят властта му в Горен Египет. Тива за втори път е превзета и този път е разграбена. Намерила убежище в Судан, етиопската династия престава да царува над Египет, но продължава да съществува в продължение на още няколко столетия в областта на Напата — Мероя, където властва над един народ, който няма нищо общо с египетския; неговият език е чисто африкански и дори писмеността се различава от йероглифната, макар египетското влияние все още да е твърде силно. Това царство ще съхрани своята независимост чак до 350 г. сл. Хр.

7. XXVI–та династия и прогонването на асирийците (663–525 г. пр. Хр.). — Промяната на общото политическо положение и преместването на оста на цивилизования свят, за което споменахме в началото на тази глава, все повече придобиват очертания. Ролята, която средиземноморските народи са призовани да играят в този нов свят, който потенциално вече е налице още по време на първото нашествие на морските народи, става все по-ясна. Неспособен да се освободи със собствени сили от асирийците, Египет прибягва към гърците, които използва като наемници. Но гръцката подкрепа се оказва недостатъчна, за да го брани откъм Азия, и по-късно той ще приеме с безразличие властта на Александър. Така Египет се отказва от своята някогашна независимост, ала преди загубата на свободата да се превърне в свършен факт, той преживява още един период на величие при фараоните от XXVI–та династия. Трябва обаче да се подчертае фактът, че лишен от ресурсите на далечна Африка, Египет вече не дължи своето могъщество на собствената си армия, а на чуждестранните наемници, които единствени се оказват в състояние от една страна да го бранят от могъщите азиатски империи, а от друга да държат в подчинение самите поданици на фараона.

Псаметих I (663–609 г. пр. Хр.), първи фараон от XXVI–та династия, е принц от Саис в Делтата, където наследява по естествен път своя баща Нехо. Той е далечен потомък на Тефнахт, също така саиски принц и основател на XXIV–та династия. Ето защо Псаметих има права върху престола. Още от началото на своето царуване той се осланя на гръцките наемници; благодарение на тях прогонва асирийците от Египет и ги преследва чак до Палестина. През 653 г. страната окончателно е освободена, което означава, че борбата е продължила десетина години. Едновременно с това и пак с помощта на гърците Псаметих се справя с местните владетели, които са си поделили Долен Египет. Едва тогава той може да се захване с преустройство на цялото царство. В Горен Египет Ментуемхат все още управлява от Тива, където се намира от времето на етиопските царе. В резултат на преговори Псаметих постига осиновяването на дъщеря си от божествената поклонничка на Амун, чиято длъжност все още е заета от принцеса от судански произход. След като успява да затвърди и усили своето влияние, той назначава двама нови управители, един на Юга в Едфу, а друг на Среден Египет в Хераклеопол. Това е първата съгласувана мярка за слагане на край на независимостта на отцепилия се от централната власт Горен Египет. Египет отново е обединен. Възможно е асирийското завоевание със своя пример за благата, които носи една мощна централна власт, да е спомогнало за възстановяването на египетското единство. Все пак това единство не може да се сравни с единството от великите периоди на египетската история. В случая властта на Псаметих над собствените му поданици се крепи на чужденци, на гръцки наемници. Отново на гърците той дължи и възстановяването на военната мощ пред лицето на азиатците, именно гръцките наемници са ядрото на неговата войска. Египетската флота също е преустроена по гръцки образец. Самото стопанство на страната е преобразено със създаването на гръцки колонии. Ето защо само и единствено чрез отричането от собствените си традиции Египет успява да се приспособи към новите условия на живот в древния свят.

Нехо (609–594), синът на Псаметих, наследява без затруднения своя баща. Също като него той се опира на чужденците. Възстановява или поне започва възстановяването на канала между Червено и Средиземно море, който представлява първообраз на Суецкия канал. Осъществява също така с помощта на финикийски моряци пътешествие около Африка.

След като укрепва властта си в Египет, Нехо не устоява на изкушението да възобнови традиционната египетска политика спрямо Азия. Той не си дава сметка, че времената са се променили и че Египет вече не разполага с достатъчно мощ, че да се противопостави на силно централизираните империи в Азия. Впрочем положението в Близкия изток отново се е променило. Всемогъщата дотогава Асирия е загубила своята хегемония в полза на Персия и Вавилония, които са влезли в съюз. Възползвайки се от борбата между перси, вавилонци и асирийци, Нехо нахлува с войската си в Азия, побеждава царя на Мегидо, подчинява Палестина и Сирия, и стига до Ефрат. На това място той се сблъсква с Навуходоносор, син на Вавилонския цар. При Кархемиш египетската армия е разбита. За щастие на Нехо Навуходоносор трябва да се завърне в столицата поради смъртта на своя баща и не успява да разшири постигнатото от своя успех. Така Нехо благополучно се завръща в Египет и, възползвайки се от вътрешните смутове във Вавилония, изгражда коалиция срещу Навуходоносор. Последният, след като усмирява поданиците си, лесно се справя с тази коалиция, като най-напред си връща Палестина. Към края на своето царуване Нехо изглежда се отказва от борбата срещу Вавилония поне по суша, тъй като строителството на флота с помощта на гърците е знак за намеренията му да продължи военните действия по море. Но умира, преди да е успял да осъществи своя план.

За наследника на Нехо Псаметих II (594–588) разполагаме с малко сведения. Знаем само, че предприема експедиция в Судан до Втория праг или вероятно и твърде възможно дори до Четвъртия праг, а също така пътува до Финикия. По всяка вероятност завоюването на Судан, осъществено впрочем с помощта на гръцки и азиатски войници, е краткотрайно.

Априс (588–568), който наследява Псаметих II, започва борба срещу финикийците и обсажда Тир, но без успех. Към 570 г. една злощастна негова намеса в Либия слага край на царуването му, тъй като либийците призовават на помощ срещу него установилите се в Кирена гърци. Тъй като не желае да прибягва до своите гръцки наемници в конфликт с гърци на противниковата страна, Априс изпраща в Либия египетски войски, които са разгромени. Възползвайки се несъмнено от недоволството, породено от това произшествие, пълководецът Амасис, комуто Априс е възложил потушаването на бунта, застава начело на бунтовниците против царя. Изходът от съперничеството между Априс и Амасис изглежда дълго време остава несигурен и през определен период те си поделят властта в страната, сетне Амасис окончателно взема връх и измества Априс.

Амасис (568–525) внимава да не разсърди гърците, макар идването му на власт несъмнено да е облагоприятствано от ксенофобските чувства на населението. Както и при останалите царе от династията, гърците съставляват ядрото на войската. Когато Навуходоносор възобновява борбата срещу Египет, Амасис започва съпротива, която изглежда безнадеждна, но в крайна сметка противникът така и не нахлува в Египет. Гръцките историци твърдят, че Амасис превзел остров Кипър, но не разполагаме с египетски документи, които да потвърждават тази победа. Към края на царуването му персите, чиято империя непрекъснато се разраства, се превръщат в заплаха за целия Близък изток; за да се защити, Амасис се съюзява с царя на Лидия Крез, както и със Спарта и Вавилония. За негово нещастие съюзниците му един по един са покосени от персийската армия, като първа пада Лидия, сетне идва ред на Вавилония. Сега вече персите могат да обърнат поглед към Египет. Междувременно Амасис умира и Камбиз се среща с, и разбива при Пелуса неговия наследник Псаметих III, въпреки гръцките наемници в армията на египетския цар (525 г. пр. Хр.).

XXVI–та династия, която пада с поражението при Пелуса, успява за момент да възстанови единството и благоденствието на Египет. Вътрешните дела на фараоните от тази династия заслужават по-подробно изучаване. С умелото разместване на чиновници те съумяват да си възвърнат властта над цялата страна. Успоредно със стопанския подем в Египет процъфтяват изкуствата и този разцвет е същинска «лебедова песен» на древния Египет.

8. Първо персийско владичество (XXVII династия 525–405 г. пр. Хр.) — След поражението при Пелуса египетската армия отстъпва към Мемфис, но така и не успява да предотврати завземането на града. Отначало Камбиз оставя Псаметих III като глава на държавата, но не след дълго египетският владетел прави опит да организира въстание срещу нашествениците, който обаче се проваля и той е принуден да се самоубие.

XXVII–ма династия се състои от персийски владетели, като се започне с Камбиз, който завладява цял Египет и може би донякъде слага край на грабежите и опустошенията на персийската армия из страната. Следва Дарий, който възприема традицията на местните царе и построява храм в Ел-Харге, и организира стопанството на Египет (довършва канала до Червено море, започнат от Нехо). Изглежда египтяните трудно понасят персийското иго. През 486 г. те вдигат въстание в Делтата. Дарий умира преди да успее да го потуши, но наследилият го Ксеркс лесно се справя с него. Впрочем египтяните не са обезсърчени и по времето на Артаксеркс отново избухва въстание начело с Инарос, либийски владетел, и Амиртей, принц на Саис. Въстаниците са подкрепени от атинския флот. С помощта на гърците египтяните успяват да победят персийската армия, която се укрива в Мемфис. Египетският триумф обаче не трае дълго, тъй като десет месеца след това поражение над врага, ограничено по резултат, персите възобновяват военните действия и разгромяват египтяните. Инарос е екзекутиран, а атиняните са принудени да се оттеглят. Все пак Амиртей успява да се задържи в Делтата и Дарий II постига мир едва когато възприема по-меко отношение към Египет.

9. XXVIII–ма, XXIX–та и ХХХ–та династия и краят на независимостта на Египет (405–341 г. пр. Хр.) Въпреки мекото отношение на персийския сатрап към Египет египтяните не се отказват от борбата. Синът или внукът на въстаника от 460 г. Амиртей, който носи същото име, застава начело на въстанието, избухнало през 410 г. Новият Амиртей, принц на Саис, също е потомък на фараоните от XXVI–та династия. Благодарение на тях той има несъмнени права върху престола. Не са известни подробности от борбата срещу персите, водена от Амиртей, освен че през 404 г., след десетгодишна съпротива, Египет отново е свободен.

XXVIII–ма династия, основана от Амиртей, е представена само от един фараон — нейният основател, за когото не се знае почти нищо, освен че след като освобождава страната, става неин владетел. Изглежда чуждестранните нашествия довеждат ако не до друго, то поне до прекратяване на вътрешните смутове, които раздират преди това Египет.

По-щастлива се оказва следващата, XXIX–та династия, която е представена от четирима владетели Неферитес I (398–392), неин основател, произхожда от Мендес в Делтата. Също както своите предшественици от XXVI–та династия, той крепи властта си на приятелството с гърците и сключва съюз със Спарта. Впрочем за царуването му, което се оказва краткотрайно, е известно твърде малко. Наследникът му Ахорис (392–380) отново възприема активна външна политика в Азия и взема участие в антиперсийска коалиция. Тази коалиция впрочем претърпява поражение, но благодарение на своите гръцки наемници Ахорис успява да избегне ново нахлуване в Египет. За наследниците му Псамутис и Неферитес II се знае само, че по тяхно време избухват вътрешни размирици и последният е свален от принца на Себенит, който основава XXX–та династия.

ХХХ–та династия е последната независима местна династия. Нейният основател Нектанебо I (378–360) завзема властта с помощта на духовенството в Саис. Изглежда за разлика от своите непосредствени предшественици той минава без подкрепата на гърците, поне що се отнася до началото на царуването му. Благодарение на благоприятното стечение на обстоятелствата и грешките на неговите противници му позволяват да попречи на персите отново да завладеят Египет, макар последните все пак успяват да стигнат до областта на Мемфис. Той се проявява като голям строител и възстановява много храмове, които свидетелстват за една устойчивост на стила. Неговият син Теос става съвладетел редом с баща си още преди неговата смърт. Следвайки един превърнал се в необходимост похват на египтяните, които вече не се чувстват достатъчно силни сами да се борят в Азия, той търси съюз с гърците, за разлика от своя баща. Благодарение на спартанските хоплити и на атинските наемници, чиято помощ си е обезпечил, неговата войска набира сили и той използва това, за да предприеме нахлуване в Азия. За нещастие след бляскави първоначални успехи във войската избухват разногласия и предаден от своя брат, когото е оставил в Египет, Теос може да се спаси само с бягство при персийския цар, а един узурпатор, Нектанебо II — негов роден племенник — завзема властта.

Нектанебо II (359–341) едва-що е заел престола, когато избухва народно въстание, започнало по всяка вероятност в Мендес, подбудено, предполагаемо, от един потомък на царете от XXI–ва династия Нектанебо успява да се справи с него единствено с помощта на гърците. Също както брата на своя дядо, той строи и престроява много храмове. Ала Египет не се радва дълго на възстановения от Нектанебо мир.

10. Второ персийско владичество (341–333 г. пр. Хр.). — В Азия новият персийски цар Артаксеркс III, Охос решава да отново да покори Египет. Той събира огромна армия и през 351 г. започва настъпление. Нектанебо е включил в египетската войска спартански и атински наемници, които отначало успяват да отблъснат армията на Артаксеркс-Охос. Ала последният не след дълго отново започва приготовления за нашествие и през 341 г. предприема ново настъпление по море и суша със значителни за времето средства (Артаксеркс мобилизира триста хиляди души и триста триери, докато Нектанебо разполага само със сто хиляди войници). Този път мъжеството на гръцките наемници не е достатъчно, за да спре персийската армия. Не след дълго Мемфис е превзет и се налага Нектанебо да бяга в Горен Египет. Там той успява да се задържи още две години, но втора персийска военна кампания завършва покоряването на Египет и не е известно каква е съдбата на Нектанебо, последният независим египетски цар.

11. Краят на Второто персийско владичество и завоюването от Александър. — Второто персийско владичество, твърде кратко впрочем (продължава само девет години), е по-слабо познато от Първото. Изглежда страната и нейните жители силно са пострадали по време на окупацията от войските на Артаксеркс-Охос и неговите наследници Арсес и Дарий III Кодоман. Ето защо никак не е удивително, че междувременно избухват въстания. Начело на най-важното от тях стои Хабаш, принц от Делтата, който приема царски сан и в продължение на няколко години се държи в областта на Мемфис, без при това да успее да освободи цял Египет.

Освобождението идва от страна на гърците. През 333 г. пр. Хр. Александър побеждава при Иса Дарий III Кодоман и може би повикан от някой египтянин, великият завоевател пристига през 332 г. в Египет като освободител.

С македонското завоевание приключва същинската история на Египет; занапред съдбата му ще зависи от гръцки, а след това от римски владетели и на престола никога повече няма да се възкачат местни фараони. Завоеванието на Александър съвсем не е плод на случайност. То става неизбежно, също както и римското, поради съществуващото равновесие на силите. Египет вече е неразделна част от Средиземноморския свят, който нито може, нито желае да го игнорира. Ако представляваше по-силна или може би по-млада държава, той вероятно щеше да съхрани своята независимост, опирайки се на своите африкански територии, но ние вече видяхме, че последните местни династии се оказват неспособни да възкресят древната египетска мощ и съумяват само да продължат още известно време неговото съществуване пред лицето на грамадните азиатски империи и то с помощта на гръцки войски. Това отчасти обяснява не само защо Египет охотно приема властта на Александър, но и защо, отказвайки се от цялото си своеобразие, той се елинизира така лесно. Единствено в областта на Тива, около религиозния център, какъвто представлява храмът на Амун, се съхранява частица от древния независим дух. Във всеки случай той е отправната точка, от която тръгват малобройните въстания против чуждестранните владетели. Тези въстания обаче не намират никакъв отзвук, тъй като египетската цивилизация е мъртва, макар все още да продължава да мъждука в храмовете в продължение на повече от осем века до затварянето им от Теодосий в края на IV–то столетие от Християнската ера (Едиктът от 391 г.). Много от тези храмове, изграждани и възстановявани от Лагидите и от римските императори, остават огнища на египетската култура, а многобройните текстове, които покриват техните стени, са изключително ценни документи за изучаването на религията от времето на фараоните.

Заключение

Дотук направихме кратко изложение на основните събития от историята на Египет. След продължителен период на съзряване, който в много отношения остава непознат за нас, ние станахме свидетели на покълването, а след това и на разцвета на една уникална по своето естество цивилизация. След това видяхме как анархията постепенно разрушава вътрешната спойка на Египетското царство, на която то дължи своята мощ. Подирихме причините за този продължителен упадък, някои от които са резултат от историческото развитие на цивилизациите, заобикалящи Египет. Възможно е към тези чисто материални причини да бъдат прибавени и други, по-дълбоки, които убягват на чисто систематичния подход. Проблемът с изчезването на цивилизациите в много отношения е също толкова недостъпен, колкото и проблемът със смъртта на отделната личност. Египет успява да се справи с нашествието на хиксосите и на асирийците; макар и с мъка и с чужда помощ, се отърсва от персийското владичество. Кой би могъл да си помисли, че само с появяването си Александър ще накара Египет да се откаже от своята идентичност и да стане гръцки? Египтяните изглежда са обзети от умора и това неизбежно ни припомня изпълнените с безнадеждност песни, които те пеят по време на техните пиршества: «От памтивека телата си отиват, заместени от нови потомци. Слънцето изгрява сутрин, сетне залязва на запад, мъжете оплождат, жените зачеват, дробовете вдишват дълбоко. Сетне денят отминава и децата им влизат в гроба... Слушал съм речите на древните мъдреци. Какво стана с техните обиталища? Стените са рухнали, домовете са съборени и сякаш никога не ги е имало. Никой не се завръща от отвъдното, за да ни каже какво е там... Прави на тази земя всичко, което ти харесва чак до смъртта, защото богът на смъртта не се вслушва в жалбите; виковете на опечалените не са върнали никого от Оня свят. Прекарвай дните си в забави. Никой не ще отнесе богатствата със себе си. Никой от онези, които потеглят за отвъдното, не ще се върне».

След преживените в продължение на хилядолетия изпитания, в наши дни Египет трябваше да преживее още едно, може би непоправимо кощунство: строителството на Сад-ел-Али, новия Асуански язовир, който окончателно прегражда Нил. Спрян е годишният разлив на реката, онзи, който от незапомнени времена е осигурявал плодородието на страната благодарение на богатите си наноси. Занапред те се трупат в Судан, в южната окрайнина на езерото Насър.

Тази загуба на наносите се понася още по-тежко в Делтата, която е заплашена от постепенното настъпление на Средиземно море. От друга страна при вливането си в морето Нил създаваше сладководно течение, което минаваше от запад към изток пред северния край на Суецкия канал; с изчезването на това течение вредната фауна от Червено море (акулите) свободно ще може да прониква в Средиземно море.

Най-сетне изчезването на годишните разливи благоприятства излизането на повърхността на солените подпочвени пластове и така бавно се разрушава онова, което е останало от Египет на фараоните.

Хронологична таблица на царете

Дотинитски и тинитски период (3200–2780)

Цар Скорпион

I–ва династия

Нармер (Менес)

Аха

Джер

Уаджи

Ден-Удиму

Аджиб

Семерхет

Ка

II–ра династия

Хотепсехемуи

Небре

Нинетер (Нетериму)

Унег

Сенедж

Перибсен

Хасехем

Хасехемуи

Старо царство (2780–ок. 2160)

III–та династия (2778–2722)

Небка

Нетерирхет-Джосер

Сехемхет

Санахт (Небка)

Хаба

Неферка

Ху (Хуни)

IV–ma династия (2722–2562)

Снефру

Хеопс

Дидуфри

Хефрен

Микерин

Шепсескаф

V–ma династия (2563–2422)

Усеркаф

Сахуре

Нефериркаре-Какай

Шепсескаре

Неферефре

Ниусерре-Ини

Менкаухор-Акаухор

Дедкаре-Изези

Унас

VI–ma династия (2423–ок. 2190)

Тети

Усиркаре

Мерире-Пепи I

Мерире-Антиемсаф

Неферкаре-Пепи II

Меренре II

Нитокрис

VII–ма династия (2190–?)

Шестима фараони, царували много кратко.

VIII–ма династия (?–2100)

Твърде слабо позната династия: не може да бъде съставен списък на царете.

Първи преходен период (ок. 2160–2185)

IХ–та династия (Хераклеополска) (2200–2130)

Хети I (2200–2180)

Няколко неизвестни царе (2180–2130)

Х–та династия (Хераклеополска) (2130–2070)

Неферкаре (2130–2120)

Хети III (2120–2070)

Мерикаре (2070–2050)

XI–та династия (Тиванска) (2160–2000)

Антеф I (2130–2120)

Антеф II (2120–2070)

Антеф III (2070–2065)

(Х–та и началото на XI–та династия са успоредни)

Средно царство (2065–2000)

Край на XI–та династия (2065–2000)

Ментухотеп I (2065–2015)

Ментухотеп II (2015–2010)

Ментухотеп III (2007–2000)

ХII–та династия (2000–1785)

Аменемхе I (2000–1970)

Сезострис I (1970–1936)

Аменемхе II (1938–1904)

Сезострис II (1906–1888)

Сезострис III (1887–1850)

Аменемхе III (1850–1800)

Аменемхе IV (1800–1792)

Себекнеферуре (1792–1785)

Втори преходен период (1785–1580)

ХIII–та династия (1785–1680)

Хутауи Аменемхе Себекхотеп I

Сеанхтауи Сехемкаре

Хутауи Пентен

Аменемхе Сенбуф

Амени Антеф Аменемхе

Кай Аменемхе

Хутаонире Угаф

Сенеферибре Сезострис

Следват 27 царе, сред които неколцина Хенджер, Неферхотеп, Себекхотеп и Дидумес; списъкът завършва с царуването на Нехеси.

Редът на царете от ХIII–та и XIV–та династия е твърде несигурен, мнозина от тях вероятно са царували успоредно.

XV–ma и XVI–та династия (Хиксоска) (1730–1580

Хиан

Апопи I

Апопи II

Аасехре

Аасехре — Апопи III

XVII–ma династия (1680–1580)

Петнадесет царе, често с името Антеф или Себекемсаф; династията приключва с царуването на Секененре Тао и Камес.

Ново царство (1580–1200)

XVIII–та династия (1580–1314)

Яхмос (1580–1558)

Аменофис I (1557–1530)

Тутмос I (1530–1520)

Тутмос II (1520–1505)

Хатшепсут (1505–1484)

Тутмос III (1504–1450)

Аменофис II (1450–1425?)

Тутмос IV (1425–1408)

Аменофис III (1408–1372)

Аменофис IV-Ехнатон (1372–1354)

Семенкаре (1325–1314)

Тутанхамун (1325–1314)

Ейе (1325–1314)

Хоремхеб

XIX–та династия (1314–1200)

Рамзес I (1314–1312)

Сети I (1312–1298)

Рамзес II (1301–1235)

Минептах

Аменмес

Минептах-Сиптах (1219–1210)

Сети II

Рамзес-Сиптах

Ярсу

Упадък (1200–333)

ХХ–та династия (1200–1085)

Сетнахт (1200–1198)

Рамзес III (1198–1166)

Рамзес IV (1166–1085)

Рамзес V (1166–1085)

Рамзес VI (1166–1085)

Рамзес VII (1166–1085)

Рамзес VIII (1166–1085)

Рамзес IX (1166–1085)

Рамзес X (1166–1085)

Рамзес XI (1166–1085)

Късен период (1985–332)

ХХI–ва династия (1085–950)

Смендес (1085–1054)

Херихор (1085–1054)

Псусенес I (1054–1009)

Пинеджем (1054–1009)

Аменофтис (1009–1000)

Сиамон (1000–984)

Псусенес II (984–950)

ХХII–ра династия (950–730)

Шешонк I (950–929)

Осоркон (929–893)

Такелот I (893–870)

Осоркон II (870–847)

Шешонк II (847)

Такелот II (847–823)

Шешонк III (823–772)

Пами (772–767)

Шешонк V (767–730)

ХХIII–та династия (817–730)

Педубаст (817–763)

Шешонк IV (763–757)

Осоркон III (757–748)

Такелот III (748–730)

Амонруд (748–730)

Осоркон IV (748–730)

XXIV–ma династия (730–715)

Тефнахт (730–715)

Бохорис (720–715)

XXV–ma династия (751–656)

Пианхи [Пейе] (751–716)

Шабака (716–701)

Шабатака (701–689)

Тахарка (689–656)

Танутамун (653–656)

NB — XXII–pa, ХХIII–та, XXIV–та и XXV–та династии са частично успоредни. Датировките на ХХIII–та династия са приблизителни.

XXVI–ma династия (Саитска) (663–525)

Псаметих I (663–609)

Нехо (609–594)

Псаметих II (594–588)

Априс (588–568)

Амасис (568–526)

Псаметих III (526–525)

Първо персийско владичество или XXVII–ма династия (525–404)

Камбиз (525–522)

Дарий I (522–485)

Ксеркс (485–464)

Артаксеркс (464–424)

Дарий II (424–404)

XXVIII–ма династия

Амиртей (404–398)

XXIX династия (398–341)

Нектанебо I (378–360)

Теос (361–359)

Нектанебо II (359–341)

Второ персийско владичество (341–333)

Артаксеркс III Oxoc (341–338)

Арсес (338–335)

Дарий III Кодоман (335–333)

Завоюване от Александър (332)

Бележки

1. Следва да се има предвид, че първото издание на книгата е от 1946 г. и тук явно информацията не е ревизирана с оглед на по-новите издания.

2. Времето, през което в Етиопия трае дъждовният сезон, характеризиращ се с всекидневни изобилни дъждове, за разлика от сухото време през останалата част от годината; б. р.

3. Херодот, История. (Част първа), София, Наука и изкуство, 1986, Книга втора, с. 118; б. р.