Илинденско-Преображенското въстание и българската прогресивна общественост
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Любомир Панайотов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2019
Навършват се 75 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание, връхна точка в развитието на националнореволюционното движение на българското население в Македония и Одринско, ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Следвайки заветите от епохата на Българското възраждане, дейците на Вътрешната организация призовават трудещите се селяни, занаятчиите и народната интелигенция от двете области да се вдигнат с оръжие в ръка за събаряне на прогнилата турска феодална система и деспотизма на султанската власт, за разчистване на пътя на прогреса и демократичното развитие, за свободно национално самоопределение. Македоно-одринските въстаници проявяват невиждан героизъм и записват светли страници в историята на нашия народ.
Широк е отзвукът на въстанието в световната демократична общественост. Неговото справедливо дело обаче намира най-дълбоко съчувствие в България, където епичните събития в Македония и Одринско и величавата борба на народните маси там вълнуват всички обществени среди. България служи за база на Вътрешната организация. Тук се формират и изпращат чети за вътрешността на двете области, събират се материални средства, оръжие и муниции и се дава подслон на пострадалите. Прогресивната и демократичната общественост в страната взема живо участие в акцията за подпомагане на справедливата борба, която води Вътрешната организация. Едни от най-добрите представители на революционната социалдемокрация се присъединяват към въстанието с оръжие в ръка. Политическите партии на левицата изказват открито симпатиите си към революционната борба в Македония и Одринско.
По случай славната годишнина тук се прави опит да се припомнят съвсем накратко и сбито основните моменти от подготовката и хода на Илинденско-Преображенското въстание, като се ползуват някои нови и интересни документи и материали. В същото време ще бъде обрисуван и откликът от въстанието сред прогресивните среди в България и най-вече в средата на революционната социалдемокрация.
* * *
Освободителното революционно движение в Македония и Одринско е резултат на тежкото социално-икономическо и политическо положение, в което изпада българското население от тези области в периода след Берлинския конгрес, когато по силата на неговите решения остава под властта на султана. Селските труженици тук страдат не само от безмилостната експлоатация на едрите земевладелци — чифликчиите, но и от гнета на корумпираната администрация, от произвола на селските пъдари и от притесненията на професионални разбойници. Същевременно броят на разораващите се търговци и занаятчиите постоянно расте и по този начин се увеличава размерът на градската беднота. Характерно явление за Македония и Одринско по онова време е и масовата емиграция от тези области в България, където възникват различни емигрантски групи(1).
Начело на борбата срещу чуждото иго в Македония и Одринско застава създадената в края на 1893 г. революционна организация, известна по-късно под името Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Важно обстоятелство, което също играе роля за възникването на организацията, е и активизирането на чуждите пропаганди и преди всичко на сръбската пропаганда и желанието на българските патриоти от двете области да дадат отпор на тяхната разрушителна дейност. Този факт се изтъква в спомените на Дамян Груев, инициатор за създаването на революционната организация и един от нейните най-изтъкнати ръководители. «Понеже сръбската пропаганда вече беше захванала да действува в Македония — подчертава Дамян Груев, — и ние поради това се бяхме сепнали и мислехме, че трябва да се побърза и тури на дневен ред идеята за освобождението на Македония, преди да успее сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа.»(2)
Същото поддържа в спомените си и друг един от дейците на организацията — Иван Хаджиниколов, взел участие в нейното създаване. Той съобщава, че засилването на сръбската пропаганда в Македония накарало радетелите на българското освободително движение да побързат с осъществяване на намеренията си. «И в търсене на средства — изтъква той — за противодействие на тази пропаганда дойдох в заключение, че само една тайна революционна организация ще може да пресече пътя на чуждите пропаганди в Македония и че тя ще е най-сигурната опора за запазване на българщината в Македония, както и ще помогне за духовното и стопанското засилване на населението й.»(3)
Разбира се, основната задача на македоно-одринските революционери си остава преди всичко борбата срещу чуждото иго. При решаването на тази задача се формират идеологията и тактиката на организацията. Основателите на ВМОРО са изпълнени със стремежите да привлекат под нейното знаме българското население в Македония, а малко по-късно и в Одринско, като запазят самостоятелност по отношение на правителствата на съседните балкански държави. От македоно-одринската емиграция в България те очакват морална и материална помощ. Създават се комитети, които са наречени български македоно-одрински революционни комитети, а Солунският комитет е определен като Български македоно-одрински централен комитет.
Тук му е мястото да се посочи, че ръководните дейци на освободителното движение в двете области се чувствуват българи и в по-голямата си част са преподаватели в българските училища в Македония и Одринско. Все по това време Гьорче Петров обнародва свое капитално проучване за Македония, като подчертава, че нейното население се състои от българи, турци, арнаути, гърци, власи, евреи и цигани и че българите съставляват основната маса от населението в областта. Все в този труд той изтъква, че официалната статистика на турските власти е непълна и тенденциозна във вреда на българската национална група в Македония, но че дори и в нея «българите фигурират повече от половината от цялото население»(4).
Ръководителите на освободителното движение в двете области следват дълбоко демократична идеология, залегнала в програмните документи на Българския централен революционен комитет (БЦРК) и разработени от Левски, Каравелов и Ботев. Върху идейното развитие на Вътрешната организация оказват влияние също разбиранията на социалдемокрацията и радикално настроените среди в България. Идейните принципи на организацията не се установяват изведнъж, но те имат прогресивен характер и създават условия за еманципация на революционното движение.
Основното искане на организацията е да бъдат приложени обещаните по чл. 23 на Берлинския договор реформи, като Македония и Одринско получат административна и политическа автономия в рамките на империята. Според първия устав на ВМОРО, изготвен от Дамян Груев и Петър Попарсов, в редовете на организацията могат да бъдат привличани българи-екзархисти. В чл. 3 на устава изрично се подчертава, че за член на българските македоно-одрински комитети може да бъде приет всеки българин, който «не е компрометиран в нещо безчестно и безхарактерно в обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело». Членовете на организацията се посвещават на борбата за автономия на Македония и Одринско, като «за постигането на тая цел са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население»(5) в двете области.
Около въпроса за крайната цел на вътрешната организация възникват оживени обсъждания, докато се възприеме едно и задължително за всички гледище. «Разисква се дълго върху целта на тази организация — отбелязва първият председател на ЦК на ВМОРО д-р Христо Татарчев. — По-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да приемем гледището «прямо съединение на Македония към България», защото виждаме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ум, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските страни.»(6)
По-късно настъпват сериозни промени в обстановката, при която се развива освободителното революционно движение в Македония и Одринско. Вътрешната организация укрепва и се разраства. Възниква четническият институт, създаден и ръководен от Георги (Гоце) Делчев. Агитационно-организаторските чети обхващат селата, а навлизането на селските труженици в редовете на организацията определя нейния масов и демократичен характер. Към революционното движение се присъединяват власи (арумъни) и някои слоеве от българите патриаршисти. Възникват нови изисквания относно средствата и начините на борба, относно устройството и управлението на организацията, както и за нейния състав. Тези нови изисквания са осмислени и обобщени от признатия ръководител и идеолог на организацията Гоце Делчев и са отразени в преработения от него с помощта на Гьорче Петров устав и правилник. Съгласно новите документи Вътрешната организация си поставя за цел да извоюва чрез революция пълна политическа автономия на Македония и Одринско, като сплоти всички недоволни елементи без разлика на народност в двете области. За осъществяване на тази цел тя води самостоятелна борба и разчита преди всичко на силите на народните маси. Ето защо нейната политика е насочена към «премахване на шовинистическите пропаганди и националните разпри, които обезсилват македонското и одринското население в борбата срещу общия враг»(7).
Както вече се изтъкна, искането за автономия на Македония и Одринско почива върху решенията на Берлинския конгрес и придава легитимност на революционната борба, която се възглавява от Вътрешната организация. Известно е също, че през етапа на автономията преминават всички балкански държави, преди да извоюват пълна политическа независимост. В началото на XX в. националноосвободителните движения в Албания и на о-в Крит също се борят за административно-политическа автономия на своите страни, но на о-в Крит, както и в Македония и Одринско тази автономия се разглежда като стъпка за присъединяване към свободните вече отечества, а в Албания — като стъпка за изграждане на независима и суверенна държава(8).
Искането за автономия на Македония и Одринско придобива широка популярност. То се поставя открито в изданията на легалните организации на македоно-одринската емиграция в България, като се съгласува с ЦК на ВМОРО в Солун(9). Като първа стъпка за умиротворяване на християнското население тук се предлага да се образува един вилает със седалище Солун, който да обхваща трите вилаета — Солунски, Скопски и Битолски, но така че този нов вилает да включва Македония в географските й граници. Препоръчва се също на този вилает да се назначи за определен срок управител-християнин, който да управлява областта с помощта на областно събрание. В органите на администрацията и в местното самоуправление следва да участвуват със свои представители всички народностни и религиозни групи. Официален език на областта наред с турския да бъде езикът на онази народност, която има мнозинство от населението на областта. Изрично се подчертава, че въвеждането на реформите трябва да бъде гаранция за всички демократични свободи. Тези реформи да бъдат предвидени и за Одринския вилает(10). Подобни положения с почти същите граници за Македония са залегнали в едно окръжно от 20 декември 1902 г. на ръководството на легалната организация(11). Централният комитет на Вътрешната организация още отначало приема проекта, който става база за нейните искания(12).
Неофициалният орган на Вътрешната организация в. «Право», който излиза в София, изрично подчертава, че българите съставляват мнозинство от християнското население на Македония, но че автономията ще гарантира на всички малцинства да запазят своя език и народност. «Първата гаранция за това — отбелязва вестникът — е мнозинството, върху което ще се съгради македонската свобода. Българското племе може да се похвали със своята търпимост...» «Освен това, изтъква вестникът, чрез автономията не ще се нарушава «европейското равновесие и фикцията за целостта на Турската империя».»(13)
Органът на легалната организация пък в. «Реформи» изтъква необходимостта от едно политическо или етническо цяло като предварително условие за автономия на Македония. Това политическо и етническо цяло според вестника е българската национална група. Тя ще служи като гаранция за въвеждане на автономно управление, към което ще се присъединят и другите народности. «Откак е установена — казва се там — една революционна организация в Македония, поддържана главно от българския елемент, захваща, макар и слабо, да се пробужда съзнанието за обединеност на съдбата и у останалите народности. Благодарение на това съзнание някои небългарски и неславянски елементи съставят вече част от революционната организация.»(14)
Бежанците от Македония и Одринско в България и техните организации и групи развиват също активна дейност. Сред тях нараства не само желанието за обединение, но и за изясняване на начините и средствата за борба. По това време доминира схващането, че дейността на емиграцията трябва да бъде легална по своя характер. В един от вестниците се отбелязва: «Ний сме ратници на легална и следователно на разумна почва; само по този начин ний мислим, че ще бъдем полезни на българите в оная страна»(15).
Към създаване на легална организация в България се стремят и вътрешните дейци, които имат нужда от подкрепа — материална и морална. Но легалната организация в България начело с Върховния македоно-одрински комитет през 1895 г. си поставя и задача да участвува във въоръжената борба. Върховният комитет изразява наистина солидарност с вътрешните дейци, като възприема искането за автономия на Македония и Одринско, и първоначално се възглавява от демократичния обществен деец Трайко Китанчев. В известни периоди и особено когато за председател е избран Борис Сарафов, между двете организации — ВМОРО и МОО, т. е. между вътрешните дейци и привържениците на Върховния комитет, се установяват близки отношения, като легалната организация оказва ценна материална помощ на Вътрешната организация особено при изграждане на четническия институт и при снабдяването й с оръжие и парични средства. За съжаление, вместо да продължи линията на сътрудничество с вътрешните дейци, Върховният комитет възприема тактика за изпращане на чети в Македония и Одринско с цел да предизвикат локални вълнения. В България комитетът развива широка антитурска пропаганда в подкрепа на политиката, която водят българските управляващи среди. Тази тактика противоречи на основните схващания, които са залегнали в идеологията и тактиката на ВМОРО. Ето защо между двата центъра на освободителното движение избухват остри разногласия и борби(16).
Върховният комитет успява да организира две големи четнически акции в Македония през 1895 и 1902 г. Втората от тези акции има важно значение за развитието на революционното движение. Четите на комитета тогава (през септември и октомври 1902 г.) навлизат в Пиринския край и предизвикат Горноджумайското въстание. Водят се редица сражения и местното население дава много жертви. Акцията обаче не довежда до намеса на великите сили, а Македония и Одринско не получават автономия. Въведени са иронично наречените от населението «пъдарски реформи», които не дават почти никакви резултати. Тази въоръжена акция само усложнява още повече обстановката и изостря противоречията в двете области.
Ръководството на Вътрешната организация отхвърля инициативата на Върховния комитет и предотвратява избухването на едно ненавременно и неподготвено въстание, но четническите действия показват готовността на масите да се вдигнат с оръжие в ръка. Самите органи на турската полиция са принудени да признаят, че «мнозинството от населението в Македония е заразено от революционните идеи»(17). Възмущението срещу режима е спонтанно, а недоволството взема все по-широки размери. Това обстоятелство влияе върху позициите на вътрешните дейци, голяма част от които смятат, че дългогодишната подготовка за въстание дава възможност да се премине към открити действия. Съществува убеждение, че дори подготовката да не е завършена, една въоръжена акция, подкрепена от македоно-одринската емиграция в България, може да даде положителни резултати. Увеличава се надеждата за евентуална намеса на България или на великите сили, която би довела до въвеждане на реформи в Македония и Одринско.
За позициите на Вътрешната организация голяма роля играе и политиката на репресии, следвана от турските власти. Въоръжените сили на империята в двете области са увеличени многократно и получават задача да разгромят освободителното движение. Създава се сериозна и реална заплаха от големи провали, които задълго биха разстроили революционното дело.
В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на Вътрешната организация. Под влияние на големите репресии на властта, застрашаващи да разстроят местните комитети, и на готовността, която проявяват масите да следват призивите за въоръжена борба, конгресът взема решение да се вдигне «повсеместно стратегическо въстание в Македония и Одринско». Това решение е подкрепено от задграничното представителство на организацията, която предприема стъпки за подобряване на отношенията с Върховния комитет, за да се постигне пълно единство на революционните сили.
Гоце Делчев и други ръководни дейци на организацията, невзели участие в конгреса, обаче не одобряват новия курс. Тези дейци по-късно ще образуват ядрото на лявото течение в организацията. Те не са принципиални противници на идеята за масово въстание; нещо повече, те вземат най-живо участие в неговата подготовка, но според тях при положение, че подготовката му не е завършена и че международното положение не е благоприятно за крайния успех на такава голяма акция, решението за «повсеместно стратегическо» въстание е отстъпление пред тактиката на Върховния комитет, осъдена и аргументирано отхвърлена вече от вътрешните дейци. В самата империя прогресивната общественост е още слаба, за да окаже подкрепа на македоно-одринските революционери. Не са назрели още условията за създаване на съюз между балканските държави. Българското правителство дори нарежда на своите търговски агентства в Македония и Одринско да разясняват на населението, че не бива да се увлича от агитацията за въстание, защото България не е в състояние да им окаже необходимата помощ. Но левите дейци на организацията преценяват, че цялостното отхвърляне на конгресното решение ще предизвика разцепление в организацията и може да благоприятствува за стихийното надигане на масите. Ето защо те препоръчват да се засили дейността на четите и терористическите акции.
Обстановката се изостря още повече след атентатите в Солун, организирани от групата на «гемиджиите». Голямата храброст и саможертвата на атентаторите засилва решимостта към открита борба. Все в Солун се срещат Дамян Груев, току-що завърнал се от заточение, и Гоце Делчев, преминал в Серския окръг с чета от България. Двамата обсъждат създадената обстановка. Акцията на Вътрешната организация се отлага за през лятото, за да се подготви по-добре и да се изрази в активни партизански действия, които само в Битолския революционен окръг и в Странджанския район на Одринския революционен окръг трябвало да придобият масов въстанически характер.
След срещата си с Гоце Делчев в Солун Дамян Груев заминава за Битолския революционен окръг. В родното му село Смилево е свикан окръжен конгрес, който набелязва плана за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб на въстанието в състав: Д. Груев, Б. Сарафов и Ан. Лозанчев. Съгласно общото решение за въстание в Одринския революционен окръг също се свиква окръжен конгрес, който се състоял на Петрова нива (Малкотърновско). На конгреса се обмислят въстаническите действия в Странджанския район. И тук се определя ръководно бойно тяло, в което са избрани М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов.
На път за Али ботуш, където трябвало да се свика конгресът на Серския революционен окръг, Гоце Делчев е обграден при с. Баница и пада убит в сражение с турския аскер. Гибелта му не осуетява конгреса, но той е свикан едва в първите дни на септември в м. Белемето в Пирин. Тук се решава революционните действия в окръга да започнат на Кръстовден (27 септември) и да се изразят в четнически и минноподривни акции, които да имат за цел да облекчат въстаническата борба в Битолския и Одринския окръг.
В другите революционни окръзи — Солунски, Скопски и Струмишки, не били свикани окръжни конгреси. Действията на местните комитети тук са съобразени с общото развитие на въоръженото въстание.
На Илинден — 2 август 1903 г., населението на Битолския революционен окръг се вдига масово срещу вековния поробител. На отделни места наред с българите въстават и власи. Към четите се присъединяват и представители на другите народности. В героични сражения с турските войски са освободени планинските райони на Битолско, Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско. Знамето на свободата се развява над Крушево, Смилево, Невеска и Клисура. Масовостта на въоръжената акция се подчертава изрично от консула на Австро-Унгария в Битоля Август Крал. В донесението си до Министерството на външните работи на своята страна той пише: «Тук въстанието е почти общо, то обхваща почти цялата славянска част на вилаета, т. е. Битолския санджак с неговите 5 кази (Кичево, Охрид, Битоля, Прилеп, Лерин), една част от Костурската каза на Корчинския санджак, някои села от Кайлярска каза на Селфидженския санджак. В тия области живеят над 250 000 българи, по-голямата част от които симпатизира на революцията и я подкрепя открито или тайно».
Най-славен момент в историята на въстанието е превземането на Крушево и създаването на Крушовската република. Под ръководство на социалиста-марксист Никола Карев тук се осъществяват революционно-демократичните и интернационалните принципи, които вдъхновявали Гоце Делчев и неговите другари. В установената революционна власт в града са представени всички народностни и религиозни групи(18).
В изпълнение на решенията на конгреса от Петрова нива въстанието в Странджанския район започва на Преображение — 19 август. Въстаниците освобождават селата от района и градчетата Василико и Ахтопол. В Родопския район на Одринския революционен окръг четите също активизират дейността си и приковават значителни неприятелски сили.
Въоръжените сблъсквания в Серския революционен окръг започват практически преди определената дата. Тук пристигат и четите на Върховния комитет, които действуват съвместно с четите на Вътрешната организация. Ожесточени сражения стават в Разлог, при оброчището «Св. Троица» (Мелнишко) и в м. Гарваница. В другите окръзи също се водят активни партизански действия. Извършени са и цяла редица атентати. Прекъснати са телеграфните съобщения.
Навсякъде в освободените селища е установена революционно-демократична власт подобно на тази в Крушево. Сред населението възниква дух на колективноcт. Всички се хранят на общи трапези. «Цялата реколта — отбелязва ръководителят на въстанието в Странджанския район — беше сложена в брашно и жито в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ.»(19)
Османското правителство хвърля огромни въоръжени сили от редовен аскер и от башибозук за потушаване на въстанието. То предприема сурови мерки. Над мирното население — жени, деца и старци, са извършени нечувани жестокости и насилия. Множество села, дори и такива, в които не станали никакви сражения, били изцяло или отчасти изгорени. Само в Костурския край пострадали 23 български села. Тук въстаниците проявяват изключителен героизъм и извършват непрекъснати нападения над турските войскови части, които нападат с горска и полска артилерия, а въстаниците употребяват само ръчни бомби. Особено покъртително събитията са описани в едно сведение, изпратено от въстаническите ръководители на района до чуждестранните консулства в Битоля. Няколко откъса от това сведение разкриват характера на борбата не само в този район, но и в цялата територия на Македония и Одринско:
«Турците направиха последни големи усилия да завземат другите върхове, като харчеха безброй патрони, но не можеха да настъпят на крачка по-горе. Поражението на турците беше голямо и загубите им грамадни и затуй при връщането на аскерите към Лерин изляха яда си над нещастното село Арменско. ... Същият ден (4. VIII) турците запалиха Косинец, Лобаница, Жупаница и Орман, от които села избиха много старци и жени, плениха моми, жени и деца. По това време, когато в западната половина ставаха тези събития, в източната половина въстаниците изгориха няколко турски чифлици около Врабчинското езеро и нападнаха черкезкото село Свети Тодори... Тъй че турците с големи сили, повече от 15 000 души, блокираха Костурско... Избиха много невинен народ, и то старци и баби, които не можаха да се спасят с бягство. Заграбен е абсолютно всичкият едър и дребен добитък, изровено е всичко скрито и са извършени най-големи насилия и безчинства над нещастните жени и моми. Красавиците моми и невести са пленени и пълнят турските хареми. Всичко, извършено от турците, подбужда въстаниците да станат отчаяни борци, вечно непримирими врагове на турската власт... Въстаниците след изкусно отстъпление пред голямата сган не дадоха много жертви и когато турците мислят, че са изчистили Костурско от въстаници, те се озоваха в прежните си пунктове по-опитни по-жадни за отмъщение и по-готови да мрат за свободата на отечеството си»(20).
Така с многобройни редовни войски и башибозуци, с тежки репресии и насилия османските власти постепенно задушават въстаническата борба. Въоръжените сблъсквания между аскера и въстаниците, както и преминаването на чети от Княжество България продължава до късна есен(21).
Виждайки как гасне пламъкът на въстанието, Главният щаб на Битолския революционен окръг се обръща с писмо до българското правителство. Той описва бедствието, условията, при които се намира въстаналото население тук, и призовава за помощ. «Предвид на критическото и ужасното положение — подчертава се в писмото, — в което изпадна българското население в Битолския вилает след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук, предвид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди докъде ще отидат; предвид на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен и насилия, глад и настъпваща мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на почитаемото българско правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите сънародници тук по един и внушителен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общобългарското отечество.»(22)
В края на писмото ръководителите на въстанието призовават «от името на роба българин» правителството на България да се притече на помощ по най-ефикасен начин, като обяви война на Турция(23). Поради неблагоприятната международна обстановка и недостатъчната военна подготовка на България не се стига до въоръжен конфликт на Балканите. Въстанието завършва с неуспех.
За размера на въоръжената борба свидетелствуват данните, които се привеждат в Мемоара на Вътрешната организация, издаден по онова време. В шест революционни окръга на Македония и Одринско станали 239 сражения, в които участвували 26 408 въстаници срещу около 350 хиляди редовни турски войници и башибозук. По същото време били извършени 15 атентата срещу железопътни мостове, влакове, казарми и други правителствени здания(24). Изгорели били изцяло или отчасти около 200 села. Избити били множество старци, жени и деца. Около 30 хиляди души били принудени да напуснат родните си огнища и да емигрират. Огромната част от тях намира подслон в Княжество България.
* * *
Една от основните причини за неуспеха на въстанието е фактът, че прогресивните сили в България са все още твърде слаби и не могат да наложат друго развитие на историческите събития. Наистина Българската работническа социалдемократическа партия, основана през 1891 г., бележи значителен напредък и влияе върху политическата обстановка, но тъкмо по това време в нея се разразява остра борба между революционните марксисти и реформистите, която поглъща цялото внимание на партията и ангажира вниманието на най-активните нейни привърженици. Както е известно, острото идейно сблъскване завършва през 1903 г. с разцепление.
Все по това време БЗНС прави първите си стъпки и макар да печели голям терен сред трудещото се селячество, все още не е идейно оформен и превърнат в политическа селска организация. Прогресивните кръгове, отпаднали от демократичната партия и обединени в нова радикално-демократична партия, са твърде малка група с все още ограничено влияние в политическия живот на страната. Към това трябва да се прибави, че липсва единство в средата на левицата, а това се отразява още по-неблагоприятно върху нейните възможности за действие. Трябва все пак да се подчертае, че въпреки особените условия, при които се намират, левите партии в България откликват горещо и изказват пълното си съчувствие към въстаниците от Македония и Одринско.
В периода до въстанието от 1903 г. революционните социалдемократи открито изразяват симпатиите си към освободителното движение в Македония и Одринско и към Вътрешната организация. По-късно се засилват критичните оценки за революционните събития в двете области и за позициите на организацията. Основателят на партията Димитър Благоев, сам роден в с. Загоричане, Костурско, се изказва неведнъж срещу гнета на турската феодална власт. Непрекъснатата емиграция от Македония в Княжество България, изселването на българите от Македония в свободните предели на отечеството той обяснява аргументирано с изключително тежките условия, при което е принудено да живее населението на Македония. Тук, подчертава Благоев, турската власт «се занимава с грабеж, насилия, изнудвания», тук вместо управление царува «пълна анархия, пълен произвол»(25). Още в една от първите си публикации през 1885 г. той отбелязва: «Освобождението на Македония от нейните тирани е необходимо, защото те в течение на 500 години не са могли да й дадат освен сълзи, страдания, физическо и морално изтощение»(26).
Димитър Благоев поддържа становището, че македонският въпрос започва от момента, когато бил подписан Берлинският договор. Този въпрос остава нерешен и така се поставя началото на съперничеството между балканските държави в Македония. Големият български марксист свързва освобождението на останалите под турско иго народи на Балканите с изграждането на балканска демократична федерация. Той посочва изрично: «Пища за раздора се явява един нещастен ъгъл на Балканския полуостров — Македония. Берлинският договор обеща на Македония автономия, но нека ни бъде позволено да кажем, че тоя договор не е нищо друго освен една жестока ирония спрямо балканските народности и особено спрямо Македония и нас българите въобще»(27).
С голяма вещина и задълбоченост Д. Благоев разкрива националния характер на борбите в Македония. Наистина той знае, че населението на тази област е твърде пъстро в етническо отношение, но независимо от това подобно на ръководните дейци на Вътрешната организация и той смята, че българите тук съставляват мнозинство. Българският елемент в Македония води дълги години борба както срещу турското потисничество, така и срещу асимилаторските домогвания на Вселенската патриаршия в Цариград. «Още дълго време — отбелязва Д. Благоев — преди Освобождението на България българските патриоти в Македония водиха много упорита борба срещу гръцкото влияние върху българската част от населението.»(28)
Д. Благоев отбелязва също, че в Македония едрите земевладелци и лихварите, търговците и промишлените среди в градовете, българи по произход, продължават да си остават «гъркомани», тъй като под знамето на гъркоманството техните интереси могли по-добре да бъдат защитени, отколкото под знамето на комитетите, т. е. на «бунтовниците». Благоев се спира на ролята, която играе Екзархията срещу гърцизма, и подчертава, че нейното влияние нараства особено много след освобождението на България, когато се създава княжеството. Голяма част от предишните гъркомани, отначало едрите земевладелци и лихварите, а след това и дребната буржоазия масово преминават под нейно ведомство(29).
Д. Благоев критикува остро политиката на българската буржоазия и открито изказва своето неверие, че тази политика може да донесе положителни резултати. Той обаче е съгласен, че освобождението на Македония и на Одринско може да бъде постигнато само по пътя на революционната борба. Турция, подчертава той, никога не е отстъпвала доброволно на своята рая каквито и да било правдини. Основателят на партията не само одобрява идейните принципи на Вътрешната организация, но я защитава открито срещу ударите на върховизма. «Вътрешната организация — подчертава той — действително съставлява много симпатични страни. Тя преди всичко е наистина една революционна организация, която се опира на масата вътре в Македония, организира я за самозащита, за самоуправление и за борба за по-добро бъдеще.»(30)
Революционните марксисти обаче не само симпатизират на Вътрешната организация, те сочат и насоките, по които трябва да се развива. Организацията според тях трябва да преодолее национализма, който се проявява в част от нейните кадри, тя трябва да възприеме «действително революционни принципи» и да стъпи на «действително революционна почва». Това, разбира се, съвсем не означава, че социалдемократите препоръчвали на организацията да възприеме марксизма като своя идеология; те настояват само тя да се изгради в духа на революционния демократизъм. «Аз я каня — бележи Д. Благоев — да прегърне революционните принципи на нашите стари революционери, на Л. Каравелов, на Левски, Бенковски, Каблешков и Волов, които за свободата на България проповядваха и умираха под знамето на радикални буржоазни принципи, без да говоря за незабравимия Ботев, който съединяваше с освобождението на България освобождението на роба от всички вериги.»(31)
Мнозина от привържениците на революционното течение в социалдемократическата партия, като Кръстьо Асенов, Димо Хаджидимов, Никола Карев, Петко Напетов, Асен Хадживасилев, Вельо Марков, Никола Русенски и др., били активни дейци на организацията и вземали участие в революционните борби на Македония и Одринско. Под влияние на социалдемокрацията в България оформят своите възгледи и ръководителите на организацията Дамян Груев и Гоце Делчев. Социалдемократическите групи на работниците-емигранти от Македония и Одринско в Княжество България, както и тези вътре в двете области се намират под ръководството на социалдемократическата партия. Един от най-активните дейци на тези групи е Васил Главинов, приближен и верен съратник на Д. Благоев. Изобщо революционните марксисти в България оказват благотворно влияние върху Вътрешната организация и нейното развитие в прогресивен дух.
Социалдемократическата партия в България следи внимателно положението в Македония и Одринско и издига глас в защита на тяхното население. Революционните марксисти не одобряват въстаническите акции на Върховния комитет, но се вълнуват от кървавите събития в двете области. В самото навечерие на въстанието те правят опит да организират специално протестно събрание с говорители Георги Кирков, Никола Хараланов и Христо Кабакчиев. Събранието обаче е нападнато и осуетено от отявлени реакционери и националисти(32).
Вестта за въстанието в Македония и Одринско е посрещната с голям интерес и загриженост в партийните среди. Въпреки решителните моменти, които по това време преживява работническото движение в България, тесните социалисти откликват веднага на епичната борба, която водят народните маси в поробените области. «Македонските роби — отбелязва партийният орган — са въстанали с оръжие в ръка против вековната тирания и гнет в неравната борба със султанските пълчища. Цели поселения се превръщат в пепелища и хиляди човешки съществувания изчезват под димящите развалини. Смърт и изтребление царуват от единия до другия край на Македония и Одринско.»(33)
Революционните марксисти изтъкват масовия героизъм на въстаниците. Те изказват своите уверения, че въпреки опустошенията и тежките загуби въоръженото надигане на народа ще даде резултати. «Тия многобройни и ужасни жертви — заключава партийният орган — няма да отидат напусто, рано или късно султанското робство ще рухне и свободата ще изгрее над македонското небе.»(34)
Тесните социалисти подчертават, че въстаниците проявяват чутовен героизъм, въпреки че са слабо въоръжени и недостатъчно подготвени, защото се борят за своята свобода. В същото време техният противник е многоброен и въоръжен до зъби, но отстоява деспотизма на султанската власт. Изгледът за успех е твърде незначителен за въстанието, но съвсем естествени са симпатиите към него от страна на дейците на работническото движение. В теоретическото описание на партията се подчертава:
«Пламъците на обявеното вече всеобщо въстание са засветнали по долини и планини, по села и градове на цяла Македония и Одринско. В двете тия области е пламнала същинска война. И двамата воюващи неприятели са на една и съща територия. Всеки от двамата напада и се брани. И как неравни са двамата воюващи! Единият — турската войска — многоброен, въоръжен, организиран; другият — въстаналото население — малочислен, недостатъчно въоръжен и недобре организиран. Първият разполага с огромни сили и грамадни средства; вторият — с малка, но напрегната до крайност сила, с малко и скрити средства, но с отчаяна и безкрайна самоотверженост и с непоколебима смелост. Първият воюва да задържи господството на произвола и тиранията; вторият — да премахне това господство и да се освободи от гнетящото го робство. Тая борба е кървава политическа революция. Едно потиснато, политически безправно население въстава на кървава борба против политическите си притеснители за премахване на един режим, в който то е безправно, и за настаняване на друг, в който да се ползува от правата и свободите на управляван и управляващ гражданин»(35).
Революционните марксисти сочат, че македоно-одринското освободително движениe се е развивало по пътя, който му е сочела социалдемокрацията. На това се дължат постигнатите от него успехи. Вътрешната организация извършва огромна работа и сплотява в своите редове основната част от трудещите се. Тя успешно се бори срещу пропагандите на балканските държави, които подриват единството на поробеното население. «Така — подчертава сп. «Ново време» — тя повдигна на живот, организира и насочи по пътя на правилното и постоянно засилващото се развитие това освободително движение в Македония и Одринско, което, макар и след кратък живот, макар и младо, макар и недостатъчно подготвено, макар и след кратковременна работа проявява една титаническа борба, грандиозна по своя размер и сила, удивляваща със своята безгранична смелост и чудна със своята необикновена решителност.»(36)
Но въпреки че не пестят думите си, когато трябва да изразят своя възторг от героизма на въстаниците, тесните социалисти не крият разочарованието си, че Вътрешната организация е предприела въоръжена акция с такива големи размери. Техните възгледи съвпадат с разбиранията на левите дейци на организацията начело с Гоце Делчев. Според тях освободителното движение в Македония и Одринско не е укрепнало до такава степен, че самостоятелно, със собствените си сили, да изтръгне крайната победа или поне в най-лошия случай да предизвика външна намеса. Още тогава партийният орган в. «Работнически вестник» изтъква, че въстанието е избухнало преди пълната му и окончателна подготовка. Поради това то няма изгледи за успех. От друга страна, подчертава се във вестника, европейските капиталистически държави се ръководят единствено от своите груби интереси и не биха се отказали от тях дори ако това трябва да направят в името на най-хуманни принципи.
Революционните марксисти допускат намеса на най-големите държави във вътрешните работи на Османската империя, но само при условие, че въстаническите действия разклатят из основи властта на султана и по такъв начин почувствуват, че интересите им са сериозно застрашени. Тогава чак може да се очаква великите сили да дадат «известно решение на македонския въпрос», но дори и в такъв случай въстанието е трябвало да бъде добре подготвено и да вземе най-широки размери. Тесните социалисти не вярват, че България е в състояние да се притече на помощ на въстаниците, като обяви война на империята. Те са убедени противници на войната като средство за решаване на противоречията на полуострова. При евентуален въоръжен конфликт България ще се озове във военно положение не само с Турция, но и с другите си съседи. Ето защо Благоев и съратниците му заклеймяват войнствените призиви на някои буржоазни кръгове като авантюристични и опасни за развитието на самата България. Те и не вярват, че правителството ще се осмели да предприеме такава необмислена постъпка.
Тесните социалисти смятат, и то не без основание, че Вътрешната организация е тласната към въоръжено въстание против волята си, съзнавайки сама, че все още не са настъпили благоприятни условия за успешна революционна акция. Наистина непрекъснатият натиск на някои близки до двореца среди и на върховистите дават своите отрицателни резултати. Изтъква се също, че четническите нахлувания, организирани от Върховния комитет в Македония и Одринско особено през есента на 1902 г., съдействуват за разгорещяване на атмосферата, която тласка вътрешните дейци към рисковани и отчаяни решения.
В партийните материали, излезли непосредствено след избухване на въстанието, не се укорява Вътрешната организация и нейното ръководство в непоследователност или в огъване пред външния натиск, пред натиска на върховистите и авантюристично настроената част на българската буржоазия, а се изтъкват онези обективни условия, които са я тласкали към решението да прибегне до въстание. Тези обективни условия според революционните марксисти са жестокостите на турските власти, масовите арести, изтезания и убийствата на заловените революционери. Всичко това довежда народните маси до силна възбуда и организацията не е вече в състояние да усмири духовете, като канализира недоволството. Масовият и повсеместен терор на властта заплашва да разкрие и унищожи цялата мрежа от революционни комитети, изградена с такива големи усилия. Ето защо вътрешните дейци, след като отхвърляли преди плановете на Върховния комитет за въстание, сега сами са принудени да се ориентират към широка въоръжена акция, макар да са знаели, че нейната подготовка не била все още приключена.
Особено важно е да се подчертае, че по време на Илинденско-Преображенското въстание органът на руската социалдемокрация осведомява руската общественост за събитията в Македония и Одринско с две обширни статии на Димитър Благоев. Известно е, че В. И. Ленин ценял високо Д. Благоев като марксист, и никак не е чудно, че му били предоставени страниците на в. «Искра». Забележителното в случая е това, че редакцията на вестника не прави никакви уговорки към статиите на Д. Благоев.
В тези статии вождът на тясносоциалистическата партия отново поставя въпроса за непосилното положение на българите под османска власт и сочи факти за жестокостите, вършени от турската войска, която е настанена «във всички по-големи български села на Македония и Одринско» под благовидния предлог, че в тях се крият «комити» (революционери) и има скрито оръжие(37). В хода на самото въстание, подчертава Д. Благоев, българите в Македония и Одринско са подложени на физическо унищожение; османското правителство «извършва сега най-жестоко и поголовно изтребване не на въстаниците, а на мирното българско население». Благоев отбелязва: «Въстаниците в Македония и Одринския вилает, чийто брой според официалните данни достига 25 000 души, се укрепиха по планините и техните проходи и оттам нападат редовните войски и башибозуците. Но последните избягват да се срещат с тях, не ги преследват, а се занимават изключително с унищожаване на българските села и население»(38).
Д. Благоев привежда и данни за извършени от османските власти зверства в Македония и Одринско. Около 113 села, посочва той, са разрушени, грамаден брой мъже, жени и деца са избити или се крият в планините, където живеят при най-страшни лишения. «И това поголовно, жестоко, зверско изтребване на населението — заключава Благоев, — разоряването на селата не само е известно на правителствата на цивилизована Европа, но пряко и открито се поощрява от тях.»(39)
В. «Искра» помества и резолюцията, която X конгрес на тясносоциалистическата партия през 1903 г. приема относно македонския въпрос. В резолюцията се разграничава ясно върховисткото течение в освободителното движение на Македония и Одринско от борбата на народните маси от вътрешността на двете области, организирана и ръководена от Вътрешната организация. Конгресът горещо подкрепя вътрешните дейци. Революционните социалдемократи реагират най-остро срещу зверствата във въстаналите райони и изказват своето съчувствие към истинските революционери(40).
Виждайки, че въстанието ще претърпи неуспех, партията на тесните социалисти сочи на вътрешните дейци, че първата поука, която те трябва да извлекат, е да търсят съюзници за справедливата си кауза само в прогресивната и демократичната общественост и преди всичко в българската и международната социалдемокрация. Революционните марксисти в България подчертават, че поражението не означава край на самото освободително движение. Революционната борба в двете области ще продължава да укрепва и да се развива, но ще придобие по-друг характер. «Македонското въстание — бележи партийният орган — е вече на път да изгасне заедно с опожарените села и паланки, обаче революционното движение в Македония няма да изгасне. Напротив, то ще продължава да гори и да се разраства. Из димящите пепелища и развалини ще се издигне една нова революционна сила, ще закипи една нова революционна борба, но върху по-други начала и за един по-широк идеал.»(41)
Общоделците-реформисти, които са отстранени от партията, насочват също своето внимание върху проблемите на работническото движение, стремейки се да оправдаят своите позиции и да обосноват поведението си. Те издигат като основно свое искане обединението на всички марксисти, но не върху основата на непримиримата класова борба, а върху принципите на класовото сътрудничество. Разбира се, техните идеи и практиката им водят до задълбочаване на споровете в движението. Независимо че борбата с революционните марксисти поглъща почти всичките им сили, общоделците също откликват на въстанието в Македония и Одринско. За да изразят публично симпатиите си към македоно-одринските революционери, на 1 юни 1903 г. и те правят опит да свикат общоградско събрание. Но и това събрание е нападнато и разтурено от националистически банди. На него трябвало да изнесат доклади Янко Сакъзов и Петър Джидров. Както при събранието на тесните социалисти, и сега стават сбивания, при които има ранени(42).
При избухване на въстанието реформистите изразяват веднага положителното си отношение към него. Те също подлагат на остра критика привържениците на върховизма, на тяхната неправилна тактика, която води до тежки жертви за населението и до поражение на революционното дело(43).
Признатият лидер на общоделството Янко Сакъзов дава тон на поведението и исканията на широкосоциалистическата партия. Той подчертава, че свързани със стотина национални, икономически и културни връзки, българите в княжеството не могат да стоят дълго безучастни към съдбата на своите сънародници в Македония и Одринско. «Огънят — подчертава той — е запален в средището на Македония. Пламъците на въстанието са избухнали в населените с българи каази на Европейска Турция.»(44) И Сакъзов формулира становището на общоделците по следния начин: «Княз Фердинанд да прекрати нескончаемите и безплодните си дипломатически разходки из Европа и да се завърне в България. Правителството на стамболовистите да бъде разпуснато, тъй като това правителство не се ползува с доверието на народа, а се ползува само с доверието на монарха. Да бъде съставено коалиционно правителство с представители на «по-порядъчни управляващи партии». Само така според Сакъзов България ще се покаже достойна за мисията, която историческите събития й налагат. Разбира се, едно общонационално правителство по-лесно щяло да се справи с тежката политическа обстановка, още повече, ако е било съставено, преди да избухне въстанието. Липсата на единство в управляващите среди е едно от неблагоприятните условия за успешна революционна акция в Македония и Одринско. Но реформистите не са в състояние да окажат въздействие върху поведението на управляващата буржоазия въпреки изразената им за това готовност.
В органите на общоделската партия се критикуват не само буржоазните партии, но и Върховният комитет, като се изразява солидарност с дейците на Вътрешната организация. Въпреки откритите симпатии към македоно-одринските революционери общото убеждение е, че въстаническата борба ще завърши с неуспех. Вина за този неуспех носят и върховистите, които с необмислените си действия съдействуват въстанието да избухне в неподходяща международна обстановка(45).
Земеделците също манифестират чувства на симпатия към въстаналите народни маси в Македония и Одринско и към техния ръководител — Вътрешната организация. Като допълнителна причина за въстанието те сочат и неефикасността от шумно прокламираните реформи, резултат от споразумението между царска Русия и Австро-Унгария. «Македонските българи — сочи органът на Земеделския съюз, — недоволни от тия реформи (става дума за т. нар. пъдарски реформи — б. р.) и докачени от тая подигравка със съдбините им, с още по-голям жар подеха борбата.»(46)
Земеделският съюз подобно на социалдемократите и от двете течения има отрицателно отношение спрямо политиката на българските правителства и действията на върховистите. Земеделците смятат ръководителите на Върховния комитет за оръдия на княза и неговото обкръжение. В този факт те виждат отрицателна страна за освободителното движение на Македония и Одринско.
Активно участие при обсъждането на македонския въпрос вземат младите демократи, които начело с Найчо Цанов в края на 1901 г. се отказват от демократическата партия. Те се обявяват против заемната политика на правителството на Петко Каравелов, гласуват против него в Народното събрание и съдействуват за падането му от власт. Тази група постепенно се обособява като самостоятелна дребнобуржоазна политическа партия. През 1903 г. тя започва да издава обществено-политическо и литературно списание «Демократически преглед», което по-късно, след учредяване на партията, стана неин теоретически орган. Сред младите демократи важна роля играе видният български писател Антон Страшимиров, който взема активно участие в легалните прояви на македоно-одринското освободително движение. Той е близък на Гоце Делчев и изпада под негово влияние. След гибелта на апостола пише възторжени статии за него и прави опит да изготви биография за живота и революционната му дейност. Възгледите на Антон Страшимиров оказват значително въздействие върху позициите на другарите му.
Младите демократи, или радикалите, както почват да се наричат, стоят изцяло на страната на Вътрешната организация и осъждат действията на Върховния комитет. Те подкрепят напълно становището, че не трябва да се вдига въстание в Македония и Одринско, като си служат с аргументите на вътрешните дейци. Организацията започва да изгражда комитети и да въоръжава населението в двете области още от създаването си, но нейното ръководство смятало, че са нужни още 3–4 години, за да може да се подготви истинско масово въстание(47). От развитието на въоръжената борба се вижда, че посочените съображения на Гоце Делчев и другарите му, подкрепени от радикалите, са напълно основателни. Тежката обстановка, създадена по това време, налага повече търпение, отколкото прибързани действия.
Радикалите смятат, че със своите действия Върховният комитет е нарушил законите на страната, като я изложил на опасността да бъде въвлечена във въоръжен конфликт. Групата на младите радикали подобно на социалдемократите от двете течения и земеделците е решителен противник на политиката, която би въвлякла България в една война. Въстаническата акция от есента на 1902 г. е повишила бдителността на турските власти, които очакват едно истинско въстание в Македония и Одринско, за да смажат там освободителното дело(48).
Антон Страшимиров казва в Народното събрание по този повод, че революционното движение в двете области е достатъчно силно и няма защо българските позиции там да бъдат обезсилвани от действията на Върховния комитет. Българската кауза е силна в пределите на Европейска Турция с българските народни маси там, а не с върховистките чети, които се изпращат. Ако се говори за македонски въпрос, това се дължи преди всичко на вътрешните дейци. Последните разбират, че тук масовото въстание ще бъде последвано от клане и затова организацията е създала своя власт и полиция, за да се бори срещу беззаконията на османската администрация(49).
Поради четническата акция на Върховния комитет в България са потърсили подслон няколко хиляди бежанци. Ако подобни акции продължават, то броят на бежанците ще порасне още повече. Радикалите смятат, че македонският въпрос не може да се решава по пътя на войната, защото този път е опасен и рискован, носещ много неизвестности за бъдещето на българския народ(50).
Все в резултат на необмислените действия на Върховния комитет, изтъкват радикалите, «обстановката на Македония се изостря до крайност. Кървавите инциденти са толкова много и създават впечатление, че положението е станало по-ужасно от едно общо въстание. Най-лошото е, че освободителното движение не може вече да се ръководи от един център и че са възможни стихийни избухвания. Населението в двете области е хвърлено в една анархистична и затова ужасна саморазправа»(51).
При това положение радикалите смятат, че е необходимо българското правителство да се намеси и по-решително в събитията. Министър-председателят д-р Данев е вече съобщил чрез своите търговски агенти в Македония и Одринско на населението тук да не се увлича във въстанически акции, но не предприема нищо, за да се облекчат страданията му. Пасивността на правителството съдействува събитията да се развиват в неблагоприятна посока, във вреда на българските интереси. За да се предотврати въоръженото надигане на масите в Македония и Одринско, нужна е активна намеса и поемане на историческа отговорност(52).
Още по-критично са настроени радикалите към новото правителство на народолибералите начело с ген. Рачо Петров. Това правителство идва на власт единствено по благоволението на княза и не се ползува с подкрепата на народа. То не е в състояние да изпълни задачите, които историческото развитие поставя пред него. Единствената негова сериозна стъпка е протестът, отправен до правителствата на Русия, Австро-Унгария и Турция за състоянието на работите в Македония. Той съдържа и искане за въвеждане на ефикасни реформи, които да удовлетворяват християнското население там. Ако това не стане, българската администрация снема отговорността от себе си и не може да се нагърби с обещанието да сдържа «населението в България да дава въоръжена подкрепа на въстаналите свои братя в Македония». Но българското правителство не следва позициите, изразени в този документ, а търси начини за пряко споразумение с Турция. Това споразумение може да има само едно последствие, а именно продължаване на «съществуващия режим в Македония с някое временно смекчаване на неговото прилагане»(53).
Групата на радикалите намира, че играта с реформи не може да даде резултати. За разведряване на обстановката на Балканите е необходимо да се изпълни основното искане на Вътрешната организация, а именно да се предостави административна и политическа автономия на двете области. «Изтощаването — подчертава органът на групата — на икономическите сили на българското население в тази страна и несигурността на неговия имот и живот, които го карат да прави въстания, ще се спрат само ако се въведе в Македония една автономия с областно събрание, което да нарежда бюджета на страната и да контролира нейното управление. Само в такъв случай ще може да се въдвори мир в Македония.»(54)
Радикалите призовават да се окаже помощ на въстанието в Македония и Одринско. Те изразяват не само възхищението си от героизма на въстаниците, но заедно с това изказват съмнение в крайния изход от въоръжената борба. По това не се различават никак от социалдемократите и земеделците. Както вече се посочи, радикално настроените дейци в България смятат, че надигането на населението от Македония и Одринско до голяма степен е провокирано от акцията на върховистите през есента на 1902 г. А тази провокация според тях е дело преди всичко на личния режим на Фердинанд(55).
Все по това време радикалите развиват идеята за федерация между България и Сърбия. Към тази федерация трябвало да се присъедини и Македония. Така според радикалите ще бъдат удовлетворени и България, и Сърбия. Българите ще осъществят стремежите Македония да постигне самоуправление, като запази териториалната си цялост. Автономията на Македония ще бъде голямо завоевание за българската национална група в тази област. От своя страна Сърбия ще получи свободен транзит прeз Македония и пристанищата й за своите стоки(56).
И четирите леви партии осъждат някои моменти от политиката на правителството при решаване на въпроси, породени от поражението на въстанието. Българското правителство взема редица мерки да облекчи участта на хилядите бежанци в Княжеството. Например в Народното събрание се гласува закон за свръхсметен кредит от 500 000 лв. за издръжка на бежанците от Македония и Одринско; с указ се разрешава на правителството да сключи заем от Българската земеделска банка от 1 млн. лв. за раздаване без лихва в срок от 5 години на ония от бежанците, които се завърнат в родните си места; пак в Народното събрание се гласува закон за освобождаване от мита и други такси на храните, които ще се изнесат в Турция, за да се раздават на завърналите се там бежанци; все в Народното събрание се приема предложение да се снабдяват безплатно с каменни въглища от мина «Перник» бежанците, които се намират в София, и пр.(57)
Това е без съмнение полезна дейност на българското правителство, но то самото смята за най-важно свое мероприятие съглашението, постигнато с Турция. Срещу обещанието от българска страна, че няма да се допускат чети да преминават от Княжество България в Македония и Одринско, турските управляващи среди се задължават да дадат амнистия на осъдените за участие във въстанието и разрешение на бежанците да се завърнат. Това съглашение въпреки някои полезни негови страни е сериозно разкритикувано от левицата, в средата на която съществува единодушие по този въпрос. Найчо Цанов, водачът на радикалите, порицава българското правителство, че е потърсило споразумение с правителството на империята. Наистина радикалите са против намесата на България във въстанието, но не могат да приемат да се водят между двете страни преговори в момент, когато турските власти извършват такива жестокости над българите в Македония и Одринско(58).
Тесните социалисти също изразяват отрицателната си оценка към турско-българското съглашение. Те не са съгласни с привържениците на управляващата партия, които ликували, като че ли била нанесена някаква бляскава победа над Турция, нито се присъединяват към буржоазната опозиция, която смята, че българската политика е претърпяла жестока несполука. В същност според революционните марксисти съглашението не донася нищо ново, то само възстановява старото положение отпреди въстанието. Не съществуват никакви гаранции, че двете страни ще се придържат към съглашението. Репресиите върху населението в Македония и Одринско ще си останат, а четите от Княжество България ще продължават да преминават границата. Единственото ценно положение в съглашението, от което българската буржоазия е особено доволна, е възстановяването на старите редовни търговски отношения между двете страни и старите митнически спогодби(59).
Подобна е оценката и на широките социалисти. И за тях съглашението между България и Турция не представлява сериозен дипломатически акт. Турските обещания са оставали мъртва буква дори когато са били давани на Русия и Австро-Унгария, подкрепени и от другите велики сили; такива ще останат и спрямо България. Широките социалисти, независимо че смятат съглашението за формален документ, протестират енергично, че то се отнася само за Македония и че Одринско е изключено от него. Впрочем и реформите, предвидени на срещата между руския цар Николай II и австро-унгарския император Франц Йосиф I в малкото тиролско градче Мюрцщег на 1 октомври 1903 г., също не обхващат Одринско(60).
Органът на БЗНС пък съобщава, че въпреки съглашението бежанците, които се върнали в Македония и Одринско, не само не намират никаква помощ за възстановяване на изгорелите си жилища, но са подхвърлени на нови нападения и изтезания от страна на турските власти. Ето защо земеделците остро критикуват управляващите буржоазни среди, че след като тласкали чрез върховизма населението на Македония и Одринско към преждевременно въстание, сега се целуват със султана. Така че положението в двете области си остава все така тежко и напрегнато(61).
Накратко казано, партиите на левицата изразяват симпатиите си към въстанието в Македония и Одринско и му оказват помощ според възможностите си. Те подкрепят идеите и тактическите принципи на Вътрешната организация и са противници на върховизма, воюват срещу неговите домогвания. Особено рязко се отнасят към политиката на българската буржоазия и разобличават нереалистичния подход на управляващата група през различните моменти в развитието на въпроса за Македония и Одринско.
Солидарността на левите партии с вътрешните дейци на освободителното македоно-одринско движение помага за укрепване на тяхното влияние сред българската общественост. Но поради слабостта на левицата, поради липса на единство в нея, въпреки близостта в разбиранията им относно македонския въпрос не се създават условия за преодоляване на натиска на монархизма и буржоазния национализъм, за довеждане на революционното дело до желания успех.
* * *
Влизайки в неравна борба с вековния поробител, героичните въстаници от областите Македония и Одринско по време на Илинденско-Преображенската епопея остават сами на собствените си сили. Този факт предопределя поражението на революционното дело въпреки огромните жертви и масовия героизъм. Продължителността на въоръжената акция наистина води до намеса на великите сили и на България, но тази намеса не е ефикасна. Реформите, наложени на Османската империя, са много ограничени и тяхното прилагане не променя положението на българското население в Македония, а що се отнася до Одринско, тази област е забравена, за нея реформи дори не се предвиждат. Крайно ограничен характер има и споразумението, сключено между България и Турция на 26 март 1904 г.
Минималните резултати от въстанието не намаляват неговото историческо значение. По своето съдържание въстанието е героична, но завършила с неуспех национално-демократична революция в Македония и Одринско. Неговата главна движеща сила са българските селяни и българските градски трудещи се маси в тези области, ръководени от Вътрешната организация в името на демократични и прогресивни преобразования, в името на «пълна политическа автономия», за свободата и братството на всички, които тогава стенат под игото на османската власт.
Илинденско-Преображенското въстание е велико събитие в историята на българския народ. Делото, за което отдават живота си славните борци от Македония и Одринско през 1903 г., е свързано с прогресивното и демократичното движение в България и с мечтите на народите да живеят в мир и дружба, в общо сътрудничество да изграждат благоденствие и свободно развитие. Заветите на Илинден и Преображение са съхранени трайно в паметта на днешните поколения и вдъхновяват трудещите се в нашата страна да вървят уверено и неотклонно по пътя на социалния прогрес.
Бележки
1. Македония и Одринско (1893–1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904, с. 33–37; Ал. Севестеянов, Икономическият развой на Европейска Турция, сп. Македоно-одрински преглед, С., 1906, с. 284; Д. Кьосев, Македонското национално-революционно движение, С., 1954, с. 89–91; Л. Данаилов, Икономическото и социалното положение на Тракия до Преображенското въстание, сб. Преображенско въстание, С., 1955, с. 22–30.
2. Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов, С., 1927, с. 8.
3. Сп. Илюстрация Илинден, С., 1936, кн. 1, с. 4.
4. Материали по изучаването на Македония, С., 1896, с. 724–725, 731.
5. ОДА — Смолян, ф. 30К., oп. 1, а. е. 1.
6. Хр. Татарчев, Първият Централен комитет на ВМОРО, С., 1928, с. 102.
7. По въпроса за датирането на основните документи на Вътрешната организация вж. К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско-Преображенското въстание, Исторически преглед, 1969, кн. 1, с. 68–80. Самите документи са обнародвани също от К. Пандев под същото заглавие в Известия на Института за история, 1970, т. 21, с. 245–275.
8. Л. Панайотов, Националният проблем на Балканите и Балканските войни, Първи конгрес на Българското историческо дружество, т. I, С., 1972, с. 573–583.
9. НБКМ — БИА, ф. 224, а. е. 16, л. 35.
10. Пак там, а. е. 30, л. 26–27.
12. Вж. Г. Петров, Македонското освободително дело, Македонски преглед, С., 1905, кн. 3, с. 39; Хр. Матов, Писма за Македония. Отговор на Г. Я. Сакъзов, С., 1910, с. 14.
13. В. «Право», бр. 16 от 7. VI. 1902 г.
14. В. «Реформи», С., бр. 31 от 14. IX. 1902 г.
15. В. «Югозападна България», С., бр. 1 от 11. IX. 1893 г.
16. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I, С., 1933, с. 145–176.
17. Срв. Документи за българската история, т. IV. Документи из турските държавни архиви (1863–1909), С., 1942, с. 186.
18. Вж. Н. Киров-Майски, Крушево и борбата му за свобода, С., 1935; Р. Томалевски, Крушевска република, С., 1954.
19. М. Герджиков, В Македония и Одринско, С., 1928, с. 75.
20. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1872, л. 198–208.
21. По-подробно за развитието на въоръжената борба по време на Илинденско-Преображенското въстание вж. А. Томов и Г. Баждров, Революционната борба в Македония, Скопие, 1917, с. 61–80; Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I, с. 235–410; Г. Георгиев и Йорд. Шопов, Илинденското въстание, С., 1969, с. 134–229.
22. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 1872, л. 243.
24. Македония и Одринско (1893–1903), Мемоар на Вътрешната организация, цит. изд., с. 180–184.
25. Д. Благоев, Съч., т. 8, с. 524.
29. Пак там, т. 8, с. 5255–527.
31. Д. Благоев, Съч., т. 6, с. 316.
32. Работнически вестник, бр. 34 от 9. V. 1903 г. и бр. 37 от 30. V. 1903 г.
33. Пак там, бр. 2 от 27. VIII. 1903 г.
35. Ново време, 1903, кн. 7, с. 547.
37. Д. Благоев, Съч., т. 8, с. 572.
39. Д. Благоев, Съч., т. 8. с. 578.
40. В. «Искра», бр. 51 от 22. X. 1903 г.
41. Работнически вестник, бр. 4 от 4. IX. 1903 г.
42. В. «Единство», бр. 12 от 4. VI. 1903 г.
43. Пак там, бр. 15 от 26. VI. 1903 г.
44. Работническа борба, бр. 1 от 8. VIII. 1903 г.
45. Единство, бр. 17 и 18 от 25. VII. 1903 г.
46. Земеделско знаме, бр. 28 от 5. V. 1903 г.
47. Ил. Георгов, Общото въстание в Македония и Одринско, Демократически преглед, 1903, кн. 22, с. 429.
48. България и Турция, Демократичен преглед, 1903, кн. 10, с. 202–203.
49. Дневници на ХII ОНС, 1 р. с., с. 2217–2218.
50. Р. О. Ужаси на турската граница, Демократичен преглед, 1902–1903, кн. 5, с. 99.
51. Освободителното дело, Демократически преглед, 1903, кн. 14, с. 276–277.
52. А. С. (Антон Страшимиров), По Македонския въпрос, Демократически преглед, 1903, кн. 15–16, с. 311–312.
53. Ил. Георгов, Новата наша политика спрямо Македонския въпрос, Демократически преглед, 1903, кн. 17, с. 340–341.
54. И. Г. (Илия Георгов), Сегашната фаза на Македонския въпрос, Демократически преглед, 1903, кн. 6–7, с. 132–133.
55. Ил. Георгов, Общото въстание в Македония и Одринско, Демократически преглед, 1903, кн. 22, с. 423–430.
56. Ил. Георгов, Значението на една федерация между България и Сърбия, Демократически преглед, 1904, кн. 8, с. 169–170.
57. Дневници на XIII ОНС, I р. с., с. 358–359; I р. с., с. 2185; II р. с., с. 26–30; II р. с., с. 2493 и др.
58. Дневници на XIII ОНС, I р. с., с. 207.
59. Работнически вестник, бр. 35 от 8. IV. 1904 г.