Възобновяване и укрепване нa българската държава (1186–1197 г.)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Ани Данчева-Василева
Дизайн: Давид Нинов
София, 2017
Величието на средновековна България по време на бляскавата Симеонова епоха и героичната история на държавата ни при цар Самуил са последвани от 168 години политическо, икономическо и социално господство на Византийската империя над българските земи. Византия постига това след близо двадесетгодишни усилия (1000–1018), по време на които българският народ с цената на неизброими жертви защитава правото на съществуване на държавата(1). През годините на временното заличаване на българската държава назряват големи народни движения, някои от които се разгръщат като мощни въстания през XI–XII в. Те са възглавявани от водачи, чиято политическа програма достига идейния максимум на своето време — възтържествуването на добрия цар, и то български.
Такива движения, които разтърсват не само българските земи, но и целия Балканския полуостров, са въстанието през 1040 г., възглавено от прекия потомък на българския цар Самуил Петър Делян(2), въстанието на българи и власи в Тесалия през 1066 г.(3), въстанието на Георги Войтех от 1072 г.(4), бунтът на Нестор през 1074 г. в Северна България, в който участвуват и българи(5), бунтовете срещу византийската власт през 1079 г.(6) — в Средец на Лека и начело с Добромир в Месемврия, и др.(7) Във връзка с това въстанието на Асеневци трябва да се възприема като поредния, но вече успешен опит от борбата на българския народ за народностна независимост. Антивизантийските и социалните движения през век и половина византийско господство доказват жизнеността на българската народност, непримиримостта й към чужда власт и стремежа й към възобновяване на държавата, станало действителност в резултат на народното въстание начело с Асеневци през 1186 г., решило бъдещото съществуване на средновековна България.
На въстанието на Асеневци и възобновяването на държавата е посветена многобройна литература(8). Богатството от изследвания по тези съществени въпроси е може би един от най-характерните примери за изобилие на резултати, становища и хипотези, някои от които са диаметрално противоположни и имат за цел и претенции да представят колкото се може по-пълна, по-точна и обективно вярна картина на освободителното движение от 1186 г., продължило близо десет години.
* * *
Кои са причините, довели до въстанието на Асеневци и до възобновяването на българската държава? Те се откриват във византийската господствуваща политическа и икономическа система във всичките й прояви и в самото българско общество като цяло с наличието на обективни предпоставки и субективни фактори.
По време на последните Комнини — Мануил I Комнин (1143–1180 г.), Алексий II Комнин (1180–1183 г.) и Андроник I Комнин (1183–1185 г.), все по-осезаемо се чувствуват проявите на кризата във византийското общество, изразила се във вътрешни борби за императорската власт и във външнополитически неуспехи, криза, която в последните години на XII в. подготвя краха на Византия — завоюването на Константинопол и обширни територии на Балканския полуостров и Мала Азия от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. Едно важно историческо явление, симптоматично за поражението на Византия в началото на XIII в., е освободителното въстание на българския народ под водачеството на Асеневци. Наред с многото вътрешно и външнополитически неуспехи то допълва картината на цялостното състояние на империята през последните двадесет години на XII в., довело до победата на западноевропейската експанзия като цяло срещу Византия.
Упадъкът на империята започва с големите успехи във външната и вътрешната политика на император Мануил I Комнин. Противоречието в това съждение намира обяснение в същността на процесите в условията на Византийската империя и на западноевропейското общество. При Мануил I през 70–те години на XII в. в резултат на множество военни кампании империята се радва на сериозни успехи срещу печенезите, на респект и отблъскване на куманите. Унгария и Сърбия са васални държави на империята, селджукските турци са изтласкани във вътрешността на Мала Азия, победени са норманите и с тях е сключен съюз, насочен против немския император. През 1171 г. бил нанесен удар, макар и неокончателен, върху венецианския просперитет в империята.
Независимо от тези основни тенденции — създаването на универсална империя(9), политиката на Мануил I се оказала без вътрешно покритие с материални и морални ресурси, т. е. с икономическа и идеологическа стабилност, за да се поддържа утопичната идея за световна империя начело с византийския император в Константинопол. Факт си остават влиянието и присъствието на търговските представители на италианските градове републики. Продължителните войни на Мануил I в Италия имали променлив успех, зависели от обвързването на Византия с норманите и в крайна сметка приключили с поражение на империята(10). Преследването на идеята за създаване на универсална монархия, в която Изтокът и Западът да се обединят с единство във вярата и в монархическия институт с подкрепата на папата под егидата на Константинопол струвало на империята скъпо платени военни експедиции и засилване на търговските привилегии на съюзниците й, с помощта на които тя действувала за постигане на своите цели. Това изправило империята пред финансова криза(11).
Политическата идея, изразител на която става император Мануил I, в дълбоката си същност била предизвикана от стремежа на Византия да се противопостави на западноевропейската експанзия на Изток, започнала с норманските нашествия, преминала през упоритото мирно проникване на италианските градове-държави във Византия, през трите кръстоносни похода и завършила с победата на Запада в Четвъртия кръстоносен поход. Но средствата, с които си служил Мануил I Комнин — дългите изтощителни войни, обвързването със западноевропейските държави в резултат на гъвкавата дипломатическа дейност, се оказали много бързо след неговата смърт не най-подходящият начин за издигане престижа на империята, за устояване на натиска на западноевропейската политика спрямо Византия.
Осъществяването на голямата възродена идея — Византия да стане център на една универсална империя, която да обединява Изтока и Запада, вече в условията на XII в. среща почти пълно неразбиране от всички слоеве на византийското общество след смъртта на Мануил I, величаен и приветствуван приживе за големите му заслуги към държавата. Тази реакция повече се отнася до средствата, с които си служи Мануил I, отколкото до самата идея. Идеята се изразява в стремеж за самосъхранение, за противопоставяне на западноевропейското проникване, а средствата за постигането й били въпрос на избор и убеждения.
Затова именно опозиционно настроените среди в империята свалят регентството на малолетния император Алексий II Комнин, син на Мануил I Комнин, което имало определено пролатинска насоченост. Развихря се открита антилатинска кампания, осъществявана с изстъпления срещу търговско-занаятчийското съсловие от италианските морски търговски градове, срещу представителите на норманите и другите съюзници на империята от западен произход(12). Изразител на тази политика става новият император Андроник I Комнин. Той също се стреми да постигне съхранение на империята, но чрез други средства, а именно чрез борба с латинското присъствие в обществения живот. За да се противопостави на аспирациите на Запада с една централизирана империя, този отявлен латинофоб не възобновява добрите отношения с италианските търговски градове-републики, което нанесло сериозен удар върху цялостното развитие на търговския обмен на Византия(13). За разлика от универсалната монархия на Мануил I Комнин социално-икономическите реформи на Андроник I са опит за създаване на централизирана монархия със силна императорска власт, със силно византийско търговско съсловие, с управляема и контролирана от централната власт администрация(14).
В противовес на политиката на Мануил I Комнин, при който се развива и процъфтява системата на условното дарение (пронията)(15), при Андроник I Комнин се наблюдава въвеждане на института на високоплатени държавни чиновници, които събират приходите в държавната хазна и по този начин се избягват безпринципните своеволия и нарушения при събирането на налозите при системата на дарения върху право на доходите на дадено феодално стопанство в полза на светски или духовни феодали(16). Това именно е една от важните мерки за изграждане на централизирана монархия. Раздаването на условна собственост срещу изпълнението на длъжност (военна или гражданска) е една от формите за осъществяване на имунитетното право — характерен елемент в развитото феодално общество.
От една страна, прониарският институт създавал условия за децентрализация, което позволявало на получилите това право да се диференцират от империята, дори да й се противопоставят, а, от друга — това е закономерният път на развитие на феодалното общество с разгърната имунитетна система, с центробежни тенденции, които неизбежно се появяват на този етап на развитие. Реформите на Андроник I влизат по този начин в известен смисъл в разрив със закономерните тенденции на задълбочаване на феодализацията във византийската икономическа система, забавя се процесът на изчезване на свободните селяни като категория население и на превръщането им в закрепостени поданици на империята. Икономическите реформи на Андроник I били посрещнати с негодувание от византийската аристокрация, тъй като засягали нейните интереси, ограничавали икономическата и административната, а оттам и политическата й самостоятелност, осигурявана с имунитетната система.
Във външнополитическата сфера Византия претърпяла сериозни загуби при император Андроник I с откъсването през 1183 г. на областите около Белград, Браничево, Равно, Ниш и Средец вследствие на съюзните действия на сръбския владетел Стефан Неман и унгарския крал Бела III. Голям удар за империята е превземането на Драч и Солун през 1185 г. от норманите. Те завладяват цяла Тесалия, а флотата им достига до Константинопол(17). Политиката на Андроник I Комнин отбелязва края на упоритите опити на византийското общество през втората половина на XII в. да се противопостави на западноевропейското проникване(18) и все повече Византия е принудена да понася този натиск, разрешил драстично конфликта между Изтока и Запада с падането на Константинопол през април 1204 г.
Икономическата политика, военните неуспехи и режимът на терор събуждат недоволството на византийската аристокрация и след държавен преврат Андроник I е свален и убит, а престола заема Исак II Ангел (1185–1195). Правата на експроприираните при Андроник I едри поземлени собственици били възстановени, продължава да се осъществява системата на поземлени дарения и наред с нея да се развива имунитетът. През 1187 г. Исак II Ангел потвърдил съществуващите преди мерките на Мануил I привилегии на венецианските търговци. Бил сключен договор с отбранителни и нападателни цели между Византия и Венеция, а венецианците получили пълен данъчен имунитет(19). Постепенното капитулиране на Византия пред натиска и проникването на западноевропейското икономическо влияние е свързано със слабостта на империята във всички направления: прогресивно отслабване на императорската власт, засилване на сепаратистичните тенденции и издигане на значението и ролята на феодалната аристокрация(20).
Докато Византийската империя в края на XII в. е изпълнена с противоречия във всички сфери на социалния живот, докато търси изход от засилващите се симптоми на бъдещото поражение, западноевропейските държави се намират пред прага на създаването на централизирани монархии(21) — един по-висок етап в държавно-политическата система на феодалната формация. Византия не била готова за подобни вътрешни промени, тя изоставала чувствително от темповете на феодализация от западноевропейското общество и затова не могла и да му се противопостави успешно. Поначало норманските нашествия и кръстоносните походи са политическо средство с идеологическа мотивировка, за да се разрешат икономическите проблеми на Запада, където феодализацията е в пълен ход през XI–XII в., където повечето имения са разпределени и единственият начин за владеенето на повече земи са завоевателните войни, които западноевропейските феодали предприемат на Изток.
Още в началото на управлението си Исак II Ангел проявява решителност по отношение на норманите в западните предели на империята, като настоятелно им заявява да напуснат територията на държавата му. Норманските завоеватели естествено отказали да сторят това и конфликтът трябвало да се реши на бойното поле. През 1185 г. императорът нанася съкрушително поражение на нормалите при Димитрица по долината на Долна Струма — една от малкото активни и успешни прояви на Исак II Ангел(22).
В тази атмосфера на вътрешно и външнополитическо безсилие на империята все по-открито ставали драстични мерките, чрез които фискът си осигурявал постъпленията по данъчната система. По-големи ставали и злоупотребите при облагането на населението в неговите разнообразни форми. В условията на Средновековието един от барометрите за икономическия, политическия, а в случая и за чуждоземния гнет били еретическите движения и селските въстания. В края на XII в. в българските земи под византийска власт и особено в югозападните области богомилството и павликянството достигат застрашително разпространение, което предизвиква специални мерки от страна на централната власт(23).
В края на XII в. на фона на тази социално-политическа и икономическа действителност във Византия особено състояние и специфично място заемали българските земи в североизточните предели на империята между Дунав и Стара планина, т. е. в темата Паристрион. По отношение на наложената тук византийска политическа и икономическа система са изказани в общи линии две противоположни мнения: 1. В североизточните български земи в края на ХII в. съществува повече номинална, отколкото реална византийска власт. Тук контролът от страна на централната власт е значително отслабнал. Местното население е поело много функции на защита от нашествията на варварските племена(24). 2. В североизточните земи съществува по това време реална византийска власт(25).
Независимо от противоположните на пръв поглед мнения и в двете постановки има верни констатации. Археологическите открития осигуряват веществен материал, който показва присъствието тук на византийска административна власт(26). Безуспешната обсада на Преслав от въстаниците начело с Петър и Асен говори за наличието на силен византийски гарнизон(27). Но сведенията на Никита Хониат разкриват една нова картина в навечерието на освободителната борба на българския народ, а именно съществуването на немалък брой местни първенци (по-дребни или по-едри феодални владетели), укрепили се в старопланинските непристъпни местности, които с дръзкото си и независимо поведение предизвиквали византийската власт(28).
Това обстоятелство показва един по-независим статут в българските земи в старопланинския район и трудното проникване и контролиране на областта. Византийска административна власт тук имало, в противен случай въстанието е безпредметно, но като се имат предвид сравнително бързите победи и не особените затруднения по време на освободителния ход на въстанието, се идва до логичното заключение, че тази власт не била достатъчно силна, за да бъде сериозен аргумент в тезата за еднаквото положение на тези земи с останалите български области.
Важно обстоятелство, което разкрива социално-икономическата основа на народноосвободителното въстание начело с Асеневци, са темповете на развитие на феодалната система в тези земи. Закономерностите на византийския феодализъм през XI–XII в. се отнасят и до тези територии, но определено може да се каже, че техните земи не попадали така активно като фонд за дарения от страна на императорската власт. Имунитетната система, която осигурявала по-голяма икономическа и политическа самостоятелност на феодалната поземлена аристокрация и чиновниците, не била развита тук в значителна степен.
Институтът на пронията бил особено разпространен в югозападните български земи. През X в. свободното селячество не било все още закрепостено. Именно през XI–XII в. то попадало под пряката власт на феодалните собственици по силата на имунитетната система чрез дарствени грамоти на византийските императори(29). За такъв процес сведенията са обилни относно югозападните български земи, но подобни сведения и дарствени грамоти за североизточните територии не са запазени. Естествено обстоятелството, че те не са ни известни, не изключва допускането на възможността те да са съществували.
Реформата на Андроник I Комнин, както се спомена, задържа процеса на закрепостяване на свободното селско население със създадената система на платените държавни чиновници, с което се цели централизиране на държавната власт и финансовото укрепване на империята, т. е. в последните години на XII в. процесът на попадане под зависимост на свободното селско или т. нар. държавно население в известна степен се забавя. Като се има предвид предположението, че в североизточните български земи процесът на закрепостяване е вървял по-бавно поради отсъствието на категорични данни за дарения на имунитетни права, може да се допусне, че свободното население в тези земи е било по-многобройно, отколкото в останалите области на империята. То е било пряко задължено на държавния фиск и византийската господствуваща финансова, административна и политическа система се е отразявала непосредствено върху икономическото му състояние. Това население с преобладаваща маса свободни селски собственици в условията на последните години на ХII в. е основната движеща сила, извършила народното освободително въстание начело с Асеневци. Свободните или държавни селяни не били еднородна маса. Всред тях имало имуществено разслоение, като някои притежавали повече земя, а други имали по-малко.
Именно това население изразило явно своя протест срещу византийската власт, когато Исак II Ангел налага извънреден данък на животновъдите в областта на Анхиало, други градове и земите отвъд Стара планина, за да посрещне разноските по сватбата си с унгарската принцеса. Обстоятелството, че императорът иззема стадата добитък (според думите на Никита Хониат) от «своите земи и другите градове, които се намирали при Анхиало, и предизвикал вражда най-вече срещу себе си и срещу ромеите от страна на варварите при планината Хемус»(30), показва, че тези области се намирали под прекия контрол на императорската власт, т. е. че те били в императорския домен, или в области, които са без наложена в широк мащаб имунитетна система. В противен случай императорът не би могъл да посегне с финансово или каквото и да е било друго вмешателство в тези земи, защото основното при имунитетната собственост е пълната й независимост от държавната, респективно императорската власт.
Това обстоятелство е също потвърждение на пряката финансова зависимост от византийската централна власт на преобладаващото свободно население в североизточните български земи. В този смисъл въстанието в своите низини има определено социален антифеодален характер, насочен пряко срещу фискалната политика на централната власт в тези области. И тъй като политиката се осъществява от византийския император, съществената антифеодална характеристика на въстанието се съчетава с народностния му освободителен характер.
Много важен момент във връзка с характера и последиците от въстанието е въпросът за ръководителите на освободителното движение Теодор-Петър и Иван Асен, познат с прозвището Белгун(31). В разнородната среда от преобладаващ български етнически елемент и пришълци, заселили се в североизточните предели на България, и при отслабнала в известна степен византийска централна власт се създали естествени условия за издигане на местни феодални фамилии, чието социално-икономическо положение не съответствувало на зависимостта им от византийския административно-правов ред.
Присъствието тук на представители на оцелялата българска феодална знат, имуществено силни и издигнали се в социалната йерархия, е важен момент, който допълва представата за състоянието на североизточните български земи под византийска власт. Преобладаващата част от тях са български боляри, назовавани от изследователите «местни воеводи и първенци».
За такава социална категория съобщава Никита Хониат. Те се държали надменно, проявявали дързост спрямо ромеите, възползвайки се от непристъпността на своите крепости. Естествено крепости могли да издигат по-дребни или по-състоятелни местни феодални владетели, които се стремели към откъсване от византийския държавен контрол(32). Средата именно на тези български боляри излъчва ръководителите на въстанието, идеолозите на освободителното движение.
* * *
Първата поява на братята Петър и Асен на историческата сцена е свързана със срещата между тях и византийския император Исак II Ангел в Кипсела(33). Още първата характеристика на Никита Хониат ги поставя в позиции на политически личности, дошли пред императора с определена цел, вдигнали въстание не без повод и предявили определени искания. Те настоявали да бъдат зачислени към византийската войска, практика, позната в империята, и да им се отстъпи с императорска грамота едно мъчнодостъпно селище при Хемус (Стара планина)(34). Отказът на императора предизвикал острото негодувание на двамата братя, а севастократор Йоан си позволил и грубост. Асен и Петър, възмутени и със заплахи, напуснали императорския двор в Кипсела.
Диалогът между византийския император и братята Асеневци положително е съдържал не само тази външна страна — молба за служба и грамота, нещо, с което не би могло да се ангажира лично императорът. Двамата братя навярно са искали да си осигурят властта над определени територии — земи по старопланинската верига с център Търново. Още в самото начало те са искали да получат много по-съществен резултат от контакта си с императора, но византийският хронист омаловажава тяхната цел(35). Изниква въпросът, ако те бяха получили поземлено владение с грамота от императора, биха ли подели борба с Византия? Независимо от изхода на срещата в Кипсела въстанието е било близка реалност, процесите са били достатъчно назрели, за да се избегне техният развой(36). Поради прекомерно голямото и недопустимо искане за самостоятелна финансова и административна власт братята Петър и Асен обаче били пренебрегнати(37). Благосклонността от страна на император Исак II Ангел би улеснила осъществяването на претенциите на тези представители на местната аристокрация. Не само братята Петър и Асен били издигнати на някакво относително високо положение в обществената йерархия и не само те имали подобни идеи. Те имали свои съмишленици, свои сподвижници и в този смисъл те са изразители на една социална среда, на едно местно преобладаващо българско болярство, у което все повече назрявала идеята за ликвидиране на византийския политически и юридически статут, който и без това бил достатъчно разклатен(38).
Като конкретен повод за спонтанното недоволство на местното население се приема наложеният от Исак II Ангел извънреден данък върху добитъка по повод на династичния му брак с унгарската принцеса Мария-Маргарита, дъщеря на Бела III(39). Приема се, че реквизицията на стадата в старопланинските области станала през последните два месеца на 1185 г., а женитбата, по силата на която към Византия се възвръщат Белградската и Браничевската област, се датира в началото на 1186 г.(40)
Нарасналото недоволство сред местното население(41) и претенциите и възможностите за по-голяма политическа и икономическа независимост у представителите на местните първенци с водачи Петър и Асен са основните фактори, които били достатъчни, за да се обяви антивизантийското въстание в североизточните български земи с център Търново. Заслуга на братята Петър и Асен е още един важен момент в подготовката на въстанието — неговата идеологическа мотивировка.
Идеологическата платформа, без която е немислимо всяко социално и народно движение, в случая включва и умело подбрания култ към много популярния и почитан светец-воин Св. Димитър, покровител на разграбения на 24 август 1185 г. от норманите град Солун. Разпространена била версията, че иконата на този светец е напуснала втория по значимост град в империята и се намира всред разбунтувалия се народ с цел да покровителствува неговото дело. За да бъде още по-въздействена силата на внушението, така необходима на една маса с религиозно съзнание, във въстаническия център Търново е издигнат храм в чест на този светец(42).
Друг важен момент от организаторската дейност на братята е привличането на йерей Василий, по всяка вероятност видинския митрополит, участвувал активно в подготовката на въстанието и провъзгласен за архиепископ на Търново(43). Освещаването на храма с наличието на един култ на светец-покровител е импулс, който наред с всички останали предпоставки отприщва бента на акумулираното народно недоволство и потенциални сили на движението и то като пълноводна река залива старопланинските области, за да се разпростре из цяла Северна България.
Обявяването на въстанието се датира в началото на 1186 г.(44) Още в разгара на спонтанната и същевременно овладяна от ръководството на въстанието емоционална приповдигнатост, за която свидетелствува Никита Хониат е извършена коронацията на по-големия от братята Теодор-Петър, «увенчал главата си със златен венец и на краката си обул и притегнал пурпурни обувки»(45).
Хронистът Никита Хониат определено подчертава антивизантийския характер на въстанието, което разкрива патриотични чувства и съзнание у българския народ и неговите водачи(46). Избухналото движение в низините имало и антифеодален характер. Въстаналият народ нямал своя ясна идеология и програма освен първичното и спонтанно чувство за социална справедливост, лозунг, който положително бил издиган от водачите на въстанието и имал определено голямо значение за успешния изход на борбата. Братята Асеневци предложили на въстаналия народ политическа програма, в която била отразена голямата идея за възстановяване на българската държава, за установяване на български социално-правов ред в замяна на ликвидирането на византийското политическо и икономическо господство.
Съвпадането на икономическия и политическия угнетител на българския народ е условие, което споява в здраво единство идеолозите на народностното освободително движение и социалната основа на въстанието. Патриотичните призиви за народна независимост се свързвали с искания за социални права и свободи, но за избистряното на една антифеодална идеология по това време не съществували условия в българското общество. Крайната цел на Петър и Асен, представители на българското болярство, не надхвърляла идеята за ликвидиране на чуждоземното господство, за възобновяване нa българския царски институт и държавна организация. В конкретната историческа действителност не бихме могли да желаем от тях нещо повече. Това е напълно достатъчно, за да им се отдаде значимото на велики исторически личности, възобновили българската държава в края на XII в.
Непосредствено след акта на обявяването на въстанието и коронацията на новия български владетел последвал поход към Преслав — действие, красноречиво показващо преследваната първоначална цел за възобновяване на някогашната българска столица. Никита Хониат е пестелив и немного ясен в изложението относно обсадата на Преслав. Според него градът не бил превзет от въстаниците, но, от друга страна, цялата територия между Дунав и Стара планина била опустошена от тях. Пленени били много ромеи, заграбена била голяма плячка, дори действията се прехвърлили на юг от Стара планина(47).
Освободителното движение начело с Асеневци предизвикало през пролетта или лятото на 1186 г. организирането на поход срещу въстаниците(48), воден от император Исак II Ангел(49). Слънчевото затъмнение улеснило византийците да нападнат ненадейно българите и да ги разпръснат, дебнещи в засада по теснините на старопланинските проходи. Византийският император навлиза без съпротива в областите на север от Стара планина, а водачите на движението Петър и Асен се спасяват отвъд Дунава. Императорът безпрепятствено опустошава земите на Мизия и се завръща в Константинопол(50). Това поведение на император Исак II Ангел е трудно обяснимо.
Той не постига нищо определено, не оставил дори гарнизони в крепостите и почти безрезултатно се прибира. Това на пръв поглед необяснимо политическо късогледство се дължи на тактически ход на Петър и Асен, които сключват примирие с императора, за да печелят време(51). За участието на Петър и Асен в привличането на куманите като съюзници свидетелствува т. нар. Известително послание(52), което показва, че българите се готвели за отпор на императора.
Успехът на тази тактика не закъснява. Петър и Асен се връщат в Северна България с кумански подкрепления и с твърдото решение да не се задоволят с локалната победа във вече контролираните от тях територии, а да постигнат обединението на «мизи и българи»(53), т. е. обединението на североизточните е югозападните земи, компактно населени с българи и формирали през периода на византийското господство т. нар. катепанат България. В това се изразява градацията в народоосвободителната идея на ръководителите — възстановяването на българската държава и нейната етническа и териториална цялост.
Разгръщането в широк мащаб на народоосвободителната борба и големите успехи на движението са повод от центъра на империята да се подготвят три военни похода. Първият бил поверен на чичото на Исак II Ангел севастократор Йоан. Той енергично организирал съпротивата срещу българските и куманските войски и постигнал известни успехи, но, заподозрян в домогване до властта, бил отстранен(54). Вторият поход бил възглавен от кесаря Йоан Кантакузин(55). Тези две експедиции срещу войските на Асеневци се датират през лятото и есента на 1186 г.(56)
Походът на Йоан Кантакузин бил особено показателен за нарасналите сили и възможности на българската войска в съюз с куманите. Кесарят разположил военния лагер в открито поле пред старопланинския масив, като разчитал на това, че българите са в планинските клисури. Той подценил противника, оставил без охрана лагера и през нощта последвало устремно нападение на българите. Византийската войска била разгромена и лагерът разграбен. Петър и Асен дефилирали тържествено пред войските си, облечени в парадните одежди на кесаря. Този позорен случай бил повод Йоан Кантакузин да бъде отстранен от длъжността стратег на войската и на неговото място да бъде поставен Алексий Врана(57).
Третата военна кампания, възглавявана от способния пълководец Врана, била замислена като сериозен и решаващ удар срещу силите на Асеневци. Но от спасителен за империята изход тя се превърнала в метеж, който застрашавал самата империя. Алексий Врана вдигнал бунт срещу централната власт, отправил се с войските си към Адрианопол, родния му град, обул червени обувки, обявил се за император и потеглил с цялата си войска към Константинопол. Избухнала истинска гражданска война с тежки последици за столицата. Благодарение на помощта, оказана на Исак II Ангел от ломбардския благородник Конрад Монфератски, който се намирал в столицата и разполагал с въоръжени отряди, метежникът бил разбит. По време на гражданската война мнозина от византийската войска преминали в лагера на Петър и Асен и след специална грамота, издадена за тях, те посмели да се върнат под знамената на императора(58). Тези събития се отнасят към средата на 1187 г.(59)
След провала на дотогавашните военни експедиции и метежа на Врана вестите за ръководените от Петър и Асен българи и кумани в Тракия и разрастването на широк фронт на освободителното движение налагали византийският император да потегли лично на поход. Вторият поход на Исак II Ангел се състоял през есента на 1187 г.(60) Войската се съсредоточава в Аркадиопол с цел да прогони нахлулите в Тракия българи и кумани. При крепостта Лардея, дн. Хисарлък, западно от Карнобат, между византийската войска и българите (заедно с куманите) се завързва сражение, при което императорските сили претърпяват голямо поражение. Почти цяла Тракия е под контрола на Асеневци. Те се появяват навсякъде и императорът не е способен да се справи с тях. Асен особено се отличил със своята борбеност и пълководчески способности, чиито качества признава и Никита Хониат(61).
За да се справи с труднопреодолимия ход на освободителното движение, Исак II Ангел замислил да нанесе удар на Асеневци в освободената от тях територия на север от Стара планина. За тази цел той се отправил с войската си от Филипопол към Средец, където вероятността била по-голяма да премине по-лесно старопланинските проходи. Походът обаче не се осъществил до край, тъй като настъпилата тежка зима принудила императора да остави войската си на лагер в Средец, а сам той се оттеглил в столицата. С настъпването на пролетта на 1188 г. Исак II Ангел отново потеглил към българските земи на север от Стара планина с цел да атакува самия център на въстанието — Търново. Византийската войска успява да достигне само крепостта Ловеч, която Исак II Ангел Обсажда в продължение на три месеца.
От това пасивно положение за империята и при явното превъзходство на Асеневци Исак II Ангел се освобождава, като сваля обсадата и се оттегля в Константинопол. В изворите не се съобщава за каквито и да било териториални или други военни успехи срещу българите. Важно сведение, което съобщава Никита Хониат за тази обсада, е пленяването на жената на Асен и вземането за заложник в столицата на третия брат-асеневец Калоян(62). Събитията се датират през лятото на 1188 г.(63) И при тази голяма военна експедиция, която целяла разгрома на Асеневци, императорът не постигнал успех.
Във връзка с тезата за т. нар. Ловешки мирен договор се приема, че се постига официално признаване на Втората българска държава. Тази теза не почива на реални доводи(64). Официалното признаване на възобновената българска държава е все още далечен факт. Това става само на бойното поле, където превъзходството й е безспорно. Неуреденото положение на държавата се доказва от последвалите политически ходове на братята Асеневци да постигнат признание от германския император. Разбира се, че неуреденият въпрос за международното й положение не означава, че българската държава още не съществува пълнокръвно и самостоятелно. Исак II Ангел сякаш се примирява с нейното съществуване, възлага много на военните експедиции, но фактически е безсилен да й нанесе удар и да възвърне господството си над вече обширни територии, владени от българите. Държавата е възобновена, но отношенията между нея и Византия остават открити.
Отговори на някои въпроси от международния статут на българската държава за периода 1189–1190 г., неосветлен за съжаление от византийските хронисти, се намират в изворите относно Третия кръстоносен поход. Независимо от подписания в Нюренберг договор(65) през 1188 г. от Исак II Ангел и Фридрих I Барбароса между империята и кръстоносците назряло скрито и постоянно недоверие, което прераства в разрив(66). Този разрив резонирал по особен начин в съседните владетелски дворове на Сърбия и България. При Ниш сръбският владетел Стефан Неман и братята му Страцимир и Мирослав от тяхна страна и от страна на техните «съюзници и приятели» Калопетър (Петър) и Асен, владетели на част от България около Дунав и части от Тракия, отдали почит на германския император Фридрих I Барбароса. Оказали му любезни услуги, предали храна на войската, доброволно му обещали помощ и съдействие срещу византийския император. Те с готовност искали да положат васална клетва, за да получат признание на владетелските права на сръбския велик жупан Стефан Неман. Дори Петър официално изпратил писмо до императора, с което го поздравявал и му обещавал помощ. Така той се приближил до императорската особа(67).
С още по-голям «капитал» Петър пристъпя в отношенията си с германския император през зимата на 1189–1190 г. В Адрианопол, където се намира по това време кръстоносната войска, от българска страна пристига специален пратеник до Фридрих I с молба да бъде коронясан Петър собственоръчно от императора. Срещу това Петър обещава да помогне на императора срещу константинополския базилевс с четиридесетхилядна куманска войска(68). Отговор не последвал. Фридрих I останал индиферентен и предпочел да изглади отношенията си с Исак II Ангел.
През февруари 1190 г. в императорския лагер в Адрианопол пристига отново писмо от Петър, с което моли Фридрих I Барбароса да му окаже помощ срещу «гръцката» войска». Подобно пратеничество пристигнало и отстрана на император Исак II Ангел със същото искане за помощ, но вече срещу българите. И двете мисии не постигнали успех(69).
През 1190 г. се организира поредният поход срещу българската държава, възглавен от императора. На него се възлагали също големи надежди, както и на предидущите, но сега той бил действително много добре подготвен. Изходът от военните действия обаче отново е в полза на Асеневци. Войската на императора претърпяла катастрофално поражение в един от старопланинските проходи, вероятно в Тревненския, а самият император с големи затруднения успял да се спаси от театъра на военните действия(70).
От изворите за Третия кръстоносен поход проличават ориентацията и стремежът на двамата владетели, макар че изпъква на преден план Петър, да получат признание от западен фактор, чрез което ще уредят международното санкциониране на държавата и на владетелския статут. Тази тенденция ще се поддържа и при третия Асеневец цар Калоян.
Сведенията в историята на Никита Хониат, в История на кръстоносците, в История на император Фридрих, в словата на Георги Торник, Сергей Колива и Йоан Сиропулос за освободителното движение на Асеневци, започнало от 1186 г., хвърлят светлина върху състоянието на светската власт, както са я упражнявали двамата братя. Налице е съвластие, разпределено навярно със съответните прерогативи върху двамата съвладетели. Трудно е да се прецени дали помежду си те се поставяли в някаква йерархическа зависимост. Поради многократното споменаване на Петър пръв от двамата и едноличното му влизане в преговори например с германския император (без да се посочва, че между тях има вражда, за да се разглежда поведението на Петър като самостоятелна политика) може да се предположи известно предимство, особено в началото на събитията, осигурено на Петър във владетелския институт въз основа на старшинството или някакви други особени заслуги. След смъртта на Иван I Асен Калоян става съвладетел на Петър и така се продължава практиката на двувластие. Що се отнася до приемствеността и традициите на владетелския институт, съуправлeние се наблюдава и в Първата българска държава. Това е специфичен момент и във възобновената държава(71).
Бляскавата победа над Исак II Ангел при Тревненския проход е стимулиращо условие за по-нататъшната освободителна борба на Асеневци. С убедително превъзходство те се отправят към българските земи в Причeрноморието и завладяват областта на Анхиало и присъединяват самата Варна(72). Асеневите войски продължават да завоюват успехи в Тракия и да бъдат реална опасност за гръцките гарнизони във Филипопол, Адрианопол, Бероя и други градове(73). Последвало завземането на областта около Средец и земите по Горна Струма. Поредната решителна победа ръководителите на възобновената българска държава постигнали през 1194 г. при Аркадиопол, дн. Люлебургаз. По-голямата част от войската на византийския пълководец Алексий Гид била разгромена, той самият се спасил с бягство, а другата византийска войска начело с Василий Ватаци била унищожена, а пълководецът убит на бойното поле(74).
Когато следим живия разказ на императорския секретар Никита Хониат, оставаме с дълбокото и непогрешимо впечатление от един непрекъснат победоносен поход на освободителната борба на братята Петър и Асен. Византийският хронист е настроен много отрицателно към българите и техните водачи. Нерядко се опитва да подмине без особени подробности такива важни събития като обсадата на Ловеч, завземането на Варна и др., да представи понякога неясно изхода от големите сражения по полетата на Тракия и Македония (югозападните български земи). Но въпреки тази тенденция и откритото му озлобление той не може да скрие реалните резултати от въстанието и неговия победоносен ход. Никита Хониат не може да посочи нито едно по-голямо сражение с поражение за българите, защото действително не е имало такова, което би хвърлило съмнение върху пълководческите способности на братята, особено на Асен, и върху силите на българската, и куманската войска под тяхно ръководство. Никита Хониат с огорчение признава в разказа си, че «никой от нас (византийците — б. а., А. Д.) не се противопостави на Петър и докато в продължение на твърде много години враговете (Асеневци — б а., А. Д.) постигнаха такива и толкова много успехи и това зло разклащаше ромейската държава, нито една малка победа не се усмихна никога на ромейците, нито излезе наяве нещо, което да прилича на успех»(75).
В отговор на поредните успехи и убедителни победи на българската държава в Причерноморието, Тракия и Македония, чиито територии постепенно се изплъзвали от политическия контрол на Византийската империя, Исак II Ангел пристъпил към организирането на нов поход през 1195 г. в единодействие с унгарския крал Бела III. В разгара на приготовленията на похода срещу Исак II Ангел бил извършен преврат от собствения му брат, който се провъзгласил за император като Алексий III Ангел (1195–1203)(76).
От гледна точка на византийската държава император Исак II Ангел положил много усилия, за да се справи с възобновената държава на българите. Той извършил около девет много добре организирани похода срещу Асеневци, в пет от които участвал лично и дори могъл да проникне в земите отвъд Стара планина. Неговото упорство срещу българската държава напомня амбицията на един друг византийски император — Константин V Копроним (741–775), който с голяма настойчивост подготвял поход след поход с цел да унищожи българската държава, основана от Аспарух(77). И двамата византийски владетели не могли да се радват на триумф над българската държава. И новият император Алексий III Ангел нямал успех срещу Асеневци. Последвал поредният поход в земите на Долна Струма, където към държавата били присъединени Мелник, Средец и други градове и крепости(78).
След голямата кампания на Петър и Асен в Тракия и югозападните български земи настъпили известни промени, които диференцирали двамата владетели. Приема се, че през 1193 г. Петър поел управлението на т. нар. Петрова хора, или Преславската област, а Асен останал в Търново, като задържал при себе си по-малкия си брат Калоян(79). След оттеглянето на Петър в Преславската област (само като неин владетел) съвластието в държавата се осъществява по всяка вероятност от Иван I Асен и Калоян. Впоследствие, когато Иван I Асен е убит в резултат на заговор, Петър пристига в Търново и поема властта, като негов съвладетел става Калоян(80). По този начин властта се поделя, но остава пак в ръцете на фамилията Асеневци.
Покушението срещу живота на Иван I Асен, плод на вътрешнополитически сътресения, за съжаление е първият неуспех, нанесен на ръководителите на държавата. След този акт, който, както видяхме, не прекъсва династията на Асеневци, било извършено друго покушение срещу владетелската личност — този път над Петър. Временната политическа криза (1196–1197 г.) била сравнително бързо преодоляна и през 1197 г. на престола се възкачва третият Асеневец — Калоян(81).
* * *
Възобновяването на българската държава в резултат на въстанието, възглавявано от първите Асеневци, е голям неуспех в поредицата политически поражения на Византийската империя през втората половина на XII в. Относително по-бавните темпове на социално-икономическо развитие в рамките на феодалната система във византийското общество през XII в. го поставят в по-изоставащи позиции в сравнение с по-интензивните процеси на феодализация в условията на Западна Европа. Това обуславя кризата, която се проявява с различна интензивност във всички сфери на обществения живот във Византия: в политическата идеология, във вътрешната сфера (династически борби, държавни преврати, въстания и бунтове), във външнополитическите отношения (значителни териториални загуби, засилване на икономическата дифузия на италианските морски градове и оттам изобщо на западноевропейското проникване дори и в политическата сфера на вътрешния живот на империята).
Една страна от проявите на кризата е засилването на центробежните сили в провинциалните територии, ярък пример за което е възобновяването на българската държава чрез успешно осъщественото освободително движение на Асеневци. Естествено цялостната криза във Византийската империя можела да осигури външните обективни условия за протичането на подобно движение. Вътрешните предпоставки се коренят в развитието на самото българско средновековно общество, което, за да е в състояние да възобнови държавата си, е запазило своята относителна самостоятелност в рамките на Византийската империя, изразена най-ярко в североизточните български земи. Идеята за възобновяването на държавата е крайна цел и лайтмотив още след първите двадесет години от покоряването на България. Тя е изявена във въстанието на Петър Делян и неизменно е прокарвана до окончателното й реализиране, когато благоприятни условия за това се оказват именно в последните години на XII в.
Процесът на укрепване и утвърждаване на възобновената българска държава достига своя връх при властвуването на цар Калоян. Тогава, в началото на XIII в., от политическата сцена на Балканския полуостров пада Византийската империя и единствено българската държава остава най-стабилната политическа сила, която може и трябва да отстоява натиска на рицарите. От една наскоро възобновена държавна организация България се превръща в непреодолима бариера срещу кръстоносната експанзия на Полуострова. Показателен е фактът, че за времето от 1186 г. до края на Калояновото управление (1207 г.) външнополитическите успехи доминират както на бойното поле, така и в дипломатическата сфера. Българската държава, призната и утвърдена благодарение и на индивидуалните способности на своя владетел, по категоричен начин постига надмощие над всички заобикалящи я държави.
Победата през април 1205 г. над кръстоносците е историческа мисия, която не Византия, не друга държава, а самата България осъществява. От този голям успех нейният престиж многократно нараства. Калоян е победител на победителите на Византия. Българската държава изпъква като могъща сила, тъй като и Латинската империя, и Никейската държава все още не са утвърдени политически сили. България е фактор, с който всички се съобразяват — папата, унгарският крал, Латинската и Никейската империя. Освободителният процес има своя завършек в грандиозното дело на цар Калоян. Пристъпвайки към превземането на втория по важност център в империята — Солун, той е имал навярно далечната цел да осигури тила си за решителна схватка с кръстоносците в Константинопол. Сам участвувал във въстанието и освободителната борба на българския народ, цар Калоян е носил голямата отговорност пред историята не само да запази и разшири победите, но и да постигне международното признание на държавата, да осигури надмощието на българската държава в Европейския Югоизток над останалите държави, да изведе България като водеща сила на Балканския полуостров.
Бележки
1. Ioannes Scylitzes, Georgius Cedrinus. Historia I, Ed., I. Bekker ed. Bonn., 2, 1839, 452–475 (ГИБИ, 6, 1965, 280–295); В. Златарски. История на българската държава през средните векове. T. 1. Ч. 2, 1971, 704–745; История на България. Т. 2, С., 1981, 411–422.
2. Ioannes Scylizes. Op. cit., 527–533 (ГИБИ, 6, 302–306); Ioannas Zonaras. Epitome historiarum. Ed. Bonnae, 1897, p. 145, p. 145, 598, 603 (ГИБИ, T. 7, 1968, 192–194); Mihael Psellus. Chronographia. Ed. E. Renauld. Chronographie ou histoire d’un siècle de Byzance (176–1077). T. 2, Paris, 1928, 75–83 (ГИБИ, 6, 94–99); В. Златарски. История. T. 2, 50–80; История на България. T. 3, 28–33.
3. Г. Цанкова-Петкова. Югозападните български земи през XI в. според стратегикона на Кекавмен. — ИИБИ, 2, 1956, 589–630; Г. М. Г. Литаврин. Восстание болгар и влахов в Фессалии в 1066 г. — ВВр., 11, 1956, 123–134.
4. Ioannes Scylitzes. Op. cit., 715–718 (ГИБИ, 6, 335, 337); В. Златарски. История. T. 2, 138–148; История на България. T. 2, с. 72.
5. Mihael Attaliata. Historia. Ed. I. Bekker, ed. Bonn., 1853, 207–209 (ГИБИ, 6, 184–185); В. Златарски. История. T. 2, 154–159; История на България. T. 2, с. 73.
6. Ioannes Scylitzes. Op. cit., 741–745 (ГИБИ, 6, с. 339); Mihael Attaliata. Op. cit., p. 302 (ГИБИ, 6, c. 193); В. Златарски. История. T. 2, 162–163; История на България. T. 3, с. 73.
7. В. Златарски. История. Т. 2, 154–159; История на България. Т. 2, 74–7.
8. В този преглед ще бъдат привлечени пряко отнасящи се към въстанието на Асеневци изследвания и някои по-общи студии. Ф. И. Успенский. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879; В. Г. Васильевский. Ф. И. Успенский. Образование второго болгарского царства. Одесса, 1879 (Рецензия). — ЖМНПр. Ч. 204 (1879), II, 410–483; К. Иречек. История на българите. С., 1978, 259–264; П. Мутафчиев. Произходът на Асеневци. Избрани произведения. Т. 2, 1973, 150–194; В. Златарски. Потеклото на Петра и Асеня, водачи на въстанието в 1185 г. — СпБАН, кн. 45 (1933), 8–29; История. Т. 2, 410–483; Ив. Дуйчев. Проучвания върху Българското средновековие. — Сб. БАН, 41, 1949, 44–90; I. Dujčev. La datte de la révolte des Asénides. — Byzantinoslavica, 13, 1952–1953, 227–232; Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — ИИБИ, 6, 1956, 327–356; Идеята за приемствеността в средновековната българска държава. — Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, 68–81; М. Войнов. Ив. Дуйчев. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — ИИБИ, 6, 1956, 327–356 (Рецензия). — В: Исторически преглед, XVIII, 1962, 4, 104–111; М. Я. Сюзюмов. Внутренняя политика Андроника Комнина и разгром пригородов Константинополя в 1187. — ВВр., 12, 1957, 58–74; Г. Г. Литаврин. Болгария и Византия в XI–XII вв. М., 1960, 427–461; G. Ostrogorsky. Geschichte des Byzantinischen Staates. München, 1963, 333–338; A. Kazdan. La datte de la rupture entre Pierre et Assen (vers 1193). — Byzantion, 1965, t. 35, 167–174; Б. Примов. Международно значение на Втората българска държава в периода на нейното създаване и укрепване. — Исторически преглед, 1966, 1, 22–46; Създаването на Втората българска държава и участието на власите. — В: Българо-румънски връзки и отношения. T. 1, С., 1965, 9–54; Д. Ангелов. История на Византия. Т. 2, С., 1972, 218–221; А. П. Каждан. Освобождение Болгарии из под византийского ига. — Вопросы истории. М., 1973, 13, 124–134; Г. Цанкова-Петкова. България при Асеневци. С., 1978, 21–41; G. Cankovа-Рetkova. La libération de la Bulgarie de la domination byzantine. — Byzantinobulgarica, 5, 1978, 95–121; V. Tapkova-Zaimоva. Quelques représentations iconographiques de Saint Démétrius et l’insurrection des Assénides — première scission dans son culte «œcuménique». — Byzantinobulgarica, 5, 1978, 261–269; Ph. Ma1ingоudis. Die Nahrichten des Niketas Choniates über die Entstehung des Zweiten Bulgarischen Staates. — Byzantina, 10, Thessaloniki, 1979, 73–81; V. Gjuzelev. Neue Untersuchung über den Austand der Aseniden. Phaedon Malingudis. Die Nachrichten des Niketas Choniates über die Entstehung des Zweiten Bulgarischen Staates. Byzantina, 10, Thessaloniki, 1979, 53–148. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, 76–80; J. L. Van Dieten. Niketas Choniates. Erläuterungen zu den Reden und Briefen nebst einer Biographie. Berlin — New York, 1971; Ch. Ко1аrоv, J. Andrеév. Certaines questions ayant trait aux manifestations des continuités d’idées en Bulgarie médiévale au cours des XIIe–XIVe siècles. — Etudes historiques. T. 9, 1978, 77–97; В. Гюзелев. Възобновяването на българското царство в среднобългарската книжовна традиция. — ЛМ, 24, 1980, 5, 22–28.
9. Г. Г. Литаврин. История Византии. Т. 2. М., 1967, 329–330.
10. Пак там, 326–328; H. Ahrwеi1еr. L’idéologie politique de l’empire byzantin. Presses Universitaires de France, 1975, 82–84.
11. H. Ahrweiler. Op. cit., p. 86.
12. М. Я. Сюзюмов. Цит. съч., 63–68; P. Thivčеv. Le règne de l’empereur de Byzance Andronic Ier Comnène. — Byzantinoslavica, 1, 1962, 29–31.
13. M. Я. Сюзюмов. Цит. съч., с. 66.
15. Г. А. Острогорский. К истории иммунитета в Византии. — ВВр. Т. 13, с. 72.
16. М. Я. Сюзюмов. Цит. съч., с. 66.
17. Общо за вътрешното и външнополитическото положение на Византия през 80–те години на XII в.: G. Ostrоgоrsку. Op. cit., 326–331; P. Тhivčev. Op. cit., 19–40; Г. Г. Литаврин. Болгария, 427–529; Д. Ангелов. История. Т. 2, 209–218; Ив. Дуйчев. Въстанието, 328–330.
18. Н. Ahrweiler. Op. cit., р. 89.
19. Г. Г. Литаврин. История. Т. 2, 337–339; М. Я. Сюзюмов. Цит. съч., 69–70; G. Оstrоgоrsку. Op. cit., 331–332.
20. М. Я. Сюзюмов. Цит. съч., 72–73; Н. Ahrweiler. Op. cit., 90–91.
21. Г. Г. Литаврин. История. Т. 2, с. 330.
22. Nicetas Choniatеs. Historia. Ed. I. Bekker, Bonnae, 1938, p. 468.
23. Д. Ангелов. Богомилството в България. С., 1980, 348–354; История на България. T. 3, с. 117.
24. В. Златарски. История. Т. 2, 418–420; Ив. Дуйчев. Въстанието, 331–332; Н. Ahrweiler. Op. cit., 90–91.
25. Г. Г. Литаврин. Болгария, 281–282. В същата своя монография Г. Литаврин приема, че развитието на феодалните отношения се извършвало тук в периода на византийското господство с по-забавени темпове и изостава в сравнение с тези в останалите райони на България (428 с.).
26. Пак там, с. 281–282 и посочената литература.
27. Nicetas Сhоniatеs. Op. cit., p. 486 (ГИБИ, 1983, 11, 27–28).
28. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 482 (ГИБИ, 11, c. 26).
29. Г. А. Острогорский. Цит. съч., 65–73; М. А. Сюзюмов. Цит. съч., 61–62.
30. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 482 (ГИБИ, 11, с. 26).
31. М. Г. Попруженко. Синодик царя Борила. — Български старини, 8, 1928, с. 77.
32. В. Златарски. История. Т. 2, 419–422; П. Мутафчиев. Цит. съч., 154–160; Ив. Дуйчев. Въстанието, с. 331; История на България. Т. 3, 118.
33. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 482 (ГИБИ, 11, c. 28).
34. Ibidem; П. Мутафчиев. Цит. съч., с. 155; В. Златарски. История. Т. 2, 435–436.
35. Ф. И. Успенский. Образование, с. 106; П. Мутафчиев. Цит. съч., 154–155.
36. В този смисъл не е оправдано да се приема, че налагането на извънредния данък и пренебрегването на молбата на Асеневци от страна на Исак II Ангел са двете грешки, допуснати от византийското правителство (G. Cankovа-Реtkоva. Op. cit., p. 98).
37. А. П. Каждaн. Цит. съч., с. 125.
38. В. Златарски. История. T. 2, с. 420.
39. Nicetas Choniates. Op. cit., 481–483.
40. Един от най-дискусионните въпроси във връзка с въстанието на Асеневци е неговата хронология. Изказани са различни становища както относно годината на започване на въстанието, така и по отношение на мястото на първия поход на император Исак II Ангел. За настоящата работа ще използваме хронологията, предложена от Г. Цанкова-Петкова и Ф. Малингудис, аргументирана според нас най-добре. Между двамата автори има малки различия относно датирането на отделните събития. Срещата в Кипсела например се датира от Г. Цанкова в началото на 1186 г., а от Ф. Малингудис в края на 1185 г. И двамата приемат, че тя е станала след 7. XI. 1185 г. — датата на победата над норманите при Димитрина (G. Cankova-Реtkоva. Op. cit., p. 104; Ph. Malingoudis. Op. cit., p. 75).
41. По въпроса за етническия състав на населението в българските земи в края на XII и началото на XIII в. едва ли има по-обемиста наша и чужда литература. В много случаи тезите са тенденциозни и погрешни. Няма да засягаме този въпрос с подробности, а само ще привлечем мнението на Ив. Божилов, който въз основа на задълбочен анализ на най-важните извори за периода — Историята на Никита Хониат и хрониката на маршал Жофроа дьо Вилардуен, убедително показва, че няма място за съществуването на т. нар. влашки проблем за произхода на населението в държавата на Асеневци (И. Божилов. България при Асеневци. — Исторически преглед, 1980, 2, 87–90).
42. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 485 (ГИБИ, 11, c. 27); В. Златарски. История. T. 2, 431–440.
43. П. Ников. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. — Сп БАН, 22, 1921, 11, 20–26, 45–47.
44. G. Canкоvа-Реtkоva. Op. cit., p. 96; Ph. Ma1ingоudis. Op. cit., p. 75. Досега в българската историография съществуваше преобладаващото мнение, че въстанието избухва в края на 1185 г., или по-точно през октомври 1185 г. (В. Златарски. История. Т. 2, с. 440; Ив. Дуйчев. Въстанието, с. 344; История на България. Т. 3, с. 119).
45. Nicetas Choniates. Op. cit., 486 (ГИБИ, 11, с. 27).
48. Ibidem, p. 487 (ГИБИ, 11, с. 28).
49. G. Cankоva-Petkоva. Op. cit., p. 108; Ph. Malingoudis. Op. cit., p. 76. Тези автори приемат, че хронологията в повествованието на Никита Хониат не е нарушена и първият поход на император Исак II Ангел предхожда военните експедиции на тримата стратези, изпратени по-късно. В. Златарски и Ив. Дуйчев поставят първия поход на императора след трите похода (на севастократор Йоан, кесаря Йоан Кантакузин и Алексий Врана). В. Златарски. История. Т. 2, с. 448; Ив. Дуйчев. Въстанието, 355–357.
50. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 487 (ГИБИ, 11, с. 28).
51. По въпроса за поведението на Петър по време на първия поход на Исак II Ангел на север от Стара планина са изказани също противоречиви мнения. Въз основа на данните, които се черпят от три доста сложни и трудни за интерпретиране речи на византийски оратори, а именно Георги Торник, Сергей Колива и Йоан Сиропулос, повечето от изследователите приемат, че между братята Петър и Асен е настъпил разрив (Ив. Дуйчев. Проучвания, 52–81, 86–90; Г. Г. Литаврин. Болгария, с. 455; A. Kazdan. Op. cit., 167–174). Конкретно Ив. Дуйчев допуска и вероятността поведението на Петър да е тактически ход (Ив. Дуйчев. Проучвания, с. 76). Г. Цанкова-Петкова приема държанието на Петър като съзнателно извършен тактически ход (G. Cankova-Petkova. Op. cit., p. 110). Склонни сме да приемем, че не е имало разрив между Петър и Асен, което се доказва от началните и следващите събития в хода на движението. Един разрив би се отразил при всички случаи пагубно на цялостния ход на освободителното движение, а изворите свидетелствуват за непрестанни победи под ръководството на двамата братя.
52. G. Cankovа-Реtсоvа. Op. cit., 110, n. 95.
53. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 488 (ГИБИ, 11, с. 29).
54. Ibidem, р. 489 (ГИБИ, 11, с. 29).
55. Ibidem, 489–490 (ГИБИ, 11, 29–30).
56. G. Cankova-Pеtkоva. Op. cit., 112–113; Ф. Малингудис датира двата похода след лятото на 1186 г. (Ph. Ма1ingоudis. Op. cit., p. 77).
57. Nicetas Chоniates. Op. cit., 490–494 (ГИБИ, 11, 30–32).
58. Ibidem, p. 510 (ГИБИ, 11, c. 32).
59. G. Cankоva-Petkоva. Op. cit., 114–115.
60. Ibidem, p. 116; Ph. Malingoudis. Op. cit., p. 78.
61. Nicetas Choniates. Op. cit., 515–520 (ГИБИ, 11, 33–35).
62. Ibidem, 520–521 (ГИБИ, 11, 33–35).
63. G. Cankovа-Реtkоva. Op. cit., p. 116.
64. В. Златарски. История. T. 2, 467–470.
65. Historia de expeditione Friderici imperatoris. Ed. A. Chroust. — MGH, SS, NS, 5, p. 27. (ЛИБИ 3, 1965, c. 246).
66. Historia peregrinorum. Ed. A. Chroust. — MGH, SS, NS, 5, p. 134 (ЛИБИ, 3, c. 235).
67. Ibidem, 134–135 (ЛИБИ, 3, c. 227); Historia de expeditione. Op. cit., 29–30 (ЛИБИ, 3, 257); В. Златарски. История. T. 3, 8–10.
68. Historia peregrinorum. Op. cit., p. 149 (ЛИБИ, 3, c. 241); Historia de expeditione. Op. cit., p. 58 (ЛИБИ, 3, c. 279); В. Златарски. История. T. 3, 47–49.
69. Historia de expeditione. Op. cit., p. 69 (ЛИБИ, 3, c. 290); В. Златарски. История. T. 3, 61–62.
70. Nicetas Choniates. Op. cit., 561–564 (ГИБИ, 11, 41–42); В. Златарски. История. T. 3, 62–72; История на България. T. 3, c. 128.
71. Такава традиция на съвластвуване е известна у тюркските народи, която се изразява в институцията на втори владетел или на съвладетел, т. нар. двойно канство, т. е. държавният глава е имал заместник, който е ръководел всички държавни дела и е бил главнокомандващ на войските (В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, 45–46). В българската държава през езическия период на съществуване е имало съвластие при Маламир, чийто съуправител е кавкан Исбул (В. Бешевлиев. Първобългарите. С., 1984, с. 155).
72. Nicetas Choniates. Op. cit., 568–569 (ГИБИ, 11, c. 43); В. Златарски. История. T. 3, с. 72.
73. Niсеtas Choniates. Op. cit., 569–573 (ГИБИ, 11, 43–45).
74. Ibidem, p. 588 (ГИБИ, 11, c. 46).
75. Ibidem, p. 622 (ГИБИ, 11, c. 52).
76. Ibidem, 589–590; Д. Ангелов. История. T. 2, 227–229.
77. В. Златарски. История. T. 1. Ч. 1, 257–296; История на България. T. 2, 120–129.
78. Nicetas Choniates. Op. cit., 612–617 (ГИБИ, 11, 48–49); В. Златарски. История. T. 3, 82–83.
79. Georgius Acropolites. Ed. А. Reifenberg, 1, Lipsiae, 1903, p. 20 (ГИБИ 8, 1972, c. 154).
80. Nicetas Choniates. Op. cit., p. 622 (ГИБИ, 11, c. 52).
81. Ibidem; Georgius Acropolites. Op. cit., 20–21 (ГИБИ, 8, c. 154).