Походите на киевския княз Светослав към България от 968–971 г. в контекста на норманските нашествия от IX–XI в.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Ивелин Иванов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Целта на настоящия доклад е представяне на известните походи на княз Светослав I Игоревич (963–972) от 968–971 г. не от традиционната гледна точка на въздействието им върху средновековна България и Византия, а в светлината и в сравнение с викингските нашествия в средновековна Европа. Дори беглото сравнение извежда на преден план редица елементи от въпросните походи, които удивително, но логично кореспондират със стратегията и тактиката на норманските походи от периода IX–XI в.

В следващите страници се прави опит за анализ на организацията, състава, стратегията и тактиката на войските на киевския владетел Светослав според описанията на византийски и руски извори и в сравнение с информация от кралските саги на Снуре Стюрлюсон — едни от най-забележителните писмени извори за войната и воюването в Скандинавския регион и Британските острови за периода IX–XIII в. Сред основните въпроси, които поставя настоящата статия, може да откроим следните: каква е истинската и първоначална цел на големия поход срещу България от 969–971; можем ли да прокараме паралел между този голям поход на Светослав и модела на викингските походи към Британските острови, франкските земи и Източна Европа от периода IX–XI в.?

Основните извори за походите на княз Светослав са «История» от Лъв Дякон(1), «Исторически обзор» от Йоан Скилица(2) и «Повесть временных лет»(3). Изключително интересни от гледна точка на настоящото изследване са и сведенията в De administrando imperio от Константин Багренородни(4). Най-лаконични от гледна точка задачите на темата са «Повесть временных лет» и историята на Скилица, докато император Константин VII и Лъв Дякон представят по-детайлни и по-интересни сведения. Сред използваните извори трябва да отбележим и кралските саги на Снуре Стюрлюсон, които дават разнообразна и обемна информация за военното дело и походите на норвежки владетели в периода IX–XIII в.(5) Съдържанието на тези извори дава възможност за сравнителен анализ и търсене на близки и общи детайли във въоръжението, стратегията и тактиката на скандинавските нормани и варягите на киевския княз Светослав. Трябва да подчертаем, че информацията в посочените извори се нуждае от внимателна, критична селекция и съпоставяне с други източници, включително и от археологически характер. Това се отнася както за изворите, представящи въпросните походи на княз Светослав в България, така и за сагите от «Хеймскрингла». Във възприемането на сагите като исторически извор съществуват различни подходи(6). Независимо от крайните и противоречиви позиции както сагите от «Хеймскрингла», така и посочените извори, свързани с походите на княз Светослав към България от 968–971 г., са сред малкото източници на информация за въпросните събития. В този смисъл критичният и внимателен подход очертава на практика единствения път за търсене на отговор на поставените по-горе въпроси.

Тези походи може да се разглеждат като епизод от последния етап на норманската експанзия в средновековна Европа. Приема се, че викингската епоха започва с първите нападения срещу манастири и селища по източното крайбрежие на Англия в края на VIII в. и приключва през XI в. с похода и смъртта на норвежкия владетел Харалд Хардрада в Англия през 1066 г. Най-характерните белези на началния период от тази експанзия са изненадващите нападения с немногобройни, но леки и бързи кораби, които се появяват изненадващо по крайбрежията или дълбоко по теченията на реките, разграбват селищата и градовете и се оттеглят бързо с плячка и пленници. През втората половина на IX в. и през X–XI в. тези набези прерастват в големи военни експедиции, чиято цел е не само грабеж, но и трайно заселване и създаване на собствени владения.

Първите сведения за насочването на норманската експанзия на Изток са свързани с военни действия на шведския конунг Олоф по бреговете на Курландия в Балтийско море през втората половина на IX в. През 859 г. скандинавци, известни от изворите като роси, започват да облагат славянски и фински племена в района на Източна Прибалтика с данък и да навлизат с корабите си по реките на юг, търсейки път към по-богати територии и конкретно към Константинопол. Един от водачите на тези скандинавци на име Хрьорек (Рюрик) (862–879) успява да наложи властта си над няколко славянски племена и да изгради укрепени пунктове по течението на Днепър и Волга, а неговите наследници изграждат ново държавно обединение, известно в историята като Киевска Рус. Следващият владетел Олег поставя началото на походи към Византия, които засягат и българското крайбрежие. Едни от най-големите експедиции на варягите към Константинопол са проведени през 907, 941 и 944 г. Без съмнение, при тези походи русите влизат в контакти или в конфликт с българите, тъй като значителна част от тяхното плаване е край българския черноморски бряг.

Сред тези походи можем да посочим и походите на киевския владетел Светослав I, които са обект на редица изследвания в чуждоезичната и българската историография(7). Според изворите маршрутът на походите на Светослав към България следвал т. нар. път на варягите към гърците, т. е. добре е познат и ясен за войските. Както отбелязва император Константин Багренородни, въпреки това пътят е изпълнен с опасности както поради продължителното пътуване по вода и отчасти по суша, така и поради традиционната враждебност на печенеги, българи, византийци и други племена и народи, през чиито земи преминават варягите(8). Следвайки сведенията в De administrando imperiо, можем да определим тези походи като речно-морски, тъй като Константин Багренородни посочва изрично, че войните, въоръжението и припасите са транспортирани от началната до крайната точка на похода основно по вода. Според автора русите потеглят със своите кораби в началото на пролетта, като се спускат по течението на р. Днепър до Черно море, след което плават до устието на р. Дунав. Този извор посочва изрично, че с достигането на Селина (Сулина) русите навлизат в земите на България, като са отбелязани и някои основни пунктове, в които те най-вероятно акостират по своя път на юг към Константинопол: Констанция, река Варна и река Дичина. Според император Константин Порфирогенет дългото и мъчително плаване завършва при достигането на Месемврия(9).

Всичко това води до извода, че руските или варяжки кораби следват брега, като използват основни визуални ориентири и акостират периодично на удобни и лесно защитими места. Тези сведения не посочват навлизане в българските територии и не може да се отговори еднозначно на въпроса, дали тези речно-морски походи имат за цел плячкосване на селища и градове по черноморското крайбрежие на България. За разлика от тях описанията на походите на киевския княз Светослав от 968–971 г. свидетелстват за мащабно разорение и за настъпването на дълбока политическа криза в българското царство.

Хронологията и ходът на двата похода на княз Светослав I са описани в посочените по-горе извори. Първият започва през 968 г., като според различни извори включва между 10 000 и 60 000 войни. Според писмените сведения по-малобройната българска войска е разбита още в първото сражение(10), след което варягите завладяват много градове по делтата на Дунав и в Северна Добруджа(11). Нападение на печенегите срещу Киев обаче е причина княз Светослав да се оттегли бързо, за да защити столицата си(12).

Сведенията, които черпим от съчинението на Скилица-Кедрин, съвпадат почти напълно с информацията от «За управлението на империята». Според Скилица Светослав напада България през август 968 г. и след като разорява редица крепости и села и събира голяма плячка, се оттегля(13). Естествено тук възниква въпросът, защо описаният поход е осъществен по-късно от обичайното? Най-логичното обяснение е в това, че след юли реколтата е вече прибрана, т. е. има достатъчно както за прехранване, така и за плячкосване по време на похода. В този смисъл можем да определим първия поход от 968 г. като типично грабителски. Според изворите след елиминирането на заплахата от печенегите Светослав отново потегля на поход срещу България.

Вторият поход е по-продължителен и може да бъде поставен в периода 969–971 г. През лятото на 969 г. (можем да предположим юни или юли) Светослав се насочва към България и след драматично сражение разбива българските войски. Новият български владетел Борис II запазва короната си, но е принуден (поне според господстващото в историографията мнение) да воюва заедно със Светослав срещу Византия(14). Действията на съюзниците през 970 г. са успешни и е завладян Филипопол, но през същата година последва поражение от византийците при Аркадиопол. Походът приключва през следващата 971 г., когато Йоан Цимисхи навлиза в Северна България и обсажда Светослав в Дръстър. Вторият поход се оказва по-различен и по-продължителен от първия. Защо?

Според Скилица причината е в договора между император Никифор Фока и княз Светослав, който задължава русите с война срещу България(15), но както показват този и останалите извори, събитията се развиват в необичайна посока, която би могла да се определи като показателна за истинската стратегия на Светослав — съюз с българите и война срещу Византия. На пръв поглед това изглежда необяснимо и извън логиката на традиционните варяжки походи по Източния път към Константинопол. Но отговорът на въпроса за логиката на действията на Светослав и не на последно място на българите, може да бъде търсена в описанието на Лъв Дякон на исканията към Византия от лятото на 970 г. Според хрониста след навлизането в Тракия и опустошаването на Филипопол Светослав иска голяма парична сума и откуп за връщане на завладените градове и пленници(16). Тук не можем да пропуснем и сведенията от «Повесть временных лет», според която Светослав декларира, че иска да управлява от Переяславец на Дунав(17). Това не противоречи на останалите извори, но не бива да бъде тълкувано като опит за унищожаване на България.

Спирайки вниманието си на стратегията на киевския владетел, е добре да се подчертае, че и в двата похода срещу България той следва добре познатият път и маршрут, описан подробно в «За управлението на империята». Според Константин Багренородни ежегодните походи на русите започват през пролетта, а логиката на разказа води до извода, че варягите достигат до българските брегове 20–30 дни по-късно, т. е. през май–юни(18). Бих подчертал елемента на изненада в приложената през 968 г. стратегия, тъй като същият извор посочва изрично, че крайната цел на този маршрут традиционно е Византия. Можем да предположим, че основните причини за оставането на българските земи встрани от основните удари на варягите са както по-оскъдната плячка в сравнение с Византия, така и добрата погранична защитна система на българите(19). Основната цел на тези големи походи е основно Византия и в този смисъл България не може да бъде посочена сред традиционните цели на варягите. Ето защо ударът срещу българите през август 968 г. определено е изненадващ, въпреки честото преминаване на русите по границите на път за Византия.

Анализирайки оскъдната информация от трите извора и следвайки ясната логика на фактите, може да се отбележи, че стратегията на Светослав в похода от 969–971 г. се различава от тази на традиционните походи, чиято цел е разоряване и завръщане с плячка за презимуване в териториите на север, около Киев. Амбициозните планове на Светослав за война срещу Византия могат да бъдат свързани с план за разширение на контролираните територии на юг, създавайки своя база в устието на Дунав. Мотивите за такова решение са пределно ясни дори изхождайки само от описаните трудности, препятствия и опасности по пътя от Киев до черноморското устие на Днепър. Без съмнение, създаването на подобна опорна база би предоставило на варягите редица стратегически предимства и би засилило натиска им върху византийската столица и нейните околности. В същото време Светослав със сигурност осъзнава, че не може да осъществи това, воювайки и с българи, и с византийци. От значение е и ролята на българския фактор и на вековните българо-византийски конфликти. Логично е, че първоначалната цел на Никифор Фока при привличането на русите е натиск върху българите с цел връщането им в ролята на византийски съюзници в отблъскването на маджарите, но със сключването на този договор Византия допуска опасна стратегическа грешка, тъй като подценява далечните цели и истинските възможности на киевския владетел.

Поставен между заплахата от пълно военно поражение от варягите, от една страна, и стратегическите цели на Византия — от друга, младият Борис II и неговият съвет са принудени да предприемат необичаен и по същество твърде рискован ход. Може да се твърди, че нежеланието на България да се завърне в лоното на провизантийската политика допринася за осъществяването на част от амбициозните цели на Светослав, които явно не са насочени към унищожаване на България.

Има основания действията на киевския княз и неговите войски от варяги, славяни и наемници да бъдат съпоставени с норманските походи и инвазия на Британските острови през IX–X в.(20)

В опит за подобно сравнение с викингската инвазия от изследвания период е подходящо позоваването на информация в саги от «Хеймскрингла». Според някои изследователи ефективността на походите на норманите се дължи на корабите и по-точно на по-бързото придвижване в сравнение с пехота и транспорт от каруци. Според същата теза скоростта на придвижване на викингите по вода е сравнима единствено с тази на конницата, но в същото време първите разполагали със съществено предимство: по-малък брой хора, необходими за транспортиране на един тон товари и по-малък разход на храна и провизии в сравнение със сухопътни отряди и армии(21). Информацията в кралските саги представя основно два вида походи в зависимост от целите и мащабите: 1) малки, или кратки походи и 2) големи, продължителни походи.

Интересно с оглед на темата е прокарването на паралел между примери за кратки походи на викингите и похода на Светослав от 968 г.

Според «Сага за Харалд Хардроде» през 1048/1049 г. норвежкият крал Харалд се отправя на юг срещу Дания, но на границата освобождава част от опълчението и продължава с малка част от корабите на грабителски рейд(22). Подобен е и друг, описан в същата сага поход на юг, към Дания. Според сагата крал Харалд и шведският владетел Швейн свикват половината от хората и корабите от лейданга(23), но след решението за навлизане в датска територия Харалд освобождава голяма част от опълчението. В Дания навлиза само със своята дружина, лендрманите(24), отбрани войни, и бондите(25), които живеят близо до границата(26). Сагата описва още два похода на крал Харалд към Дания, като и при двата участват малко на брой кораби, а основната цел е грабеж и плячка(27).

На фона на тази информация е допустима тезата, че първият поход на княз Светослав от 968 г. е с подобен състав и цел, т. е. организиран е основно с дружината на княза и цели изненадващо нападение и оттегляне с плячка. Напълно възможно е този поход да има за цел проучване на реалните военни възможности на българите, а печенежкото нападение на Киев да е изиграло ролята на допълнителен, но не и единствен фактор за оттеглянето на варягите. Последвалите събития представят редица аргументи в подкрепа на подобна теза.

Преминавайки отново към втория поход на Светослав от 969–971 г., за паралелно разглеждане може да се посочат някои примери за продължителни походи в други саги от «Хеймскрингла». В сагата за Харалдур Хаурфагри е описан поход на Ейрик — син на конунга Харалд, с пет дълги кораба към Дания, Фризия и Саксония, който продължава три години(28). В същата сага откриваме информация за друг продължителен викингски поход с един кораб и двама водачи — Торгилс и Фруде, насочен към Шотландия, Бретландия(29) и Ирландия. Според Снуре това са първите норвежци, които превземат Дъблин(30). В «Сага за Оулав Светия» откриваме интересно сведение, което разкрива кратко и ясно мотивите за тези викингски походи. Според сагата, ярлът Ейрик има дружина, която е многобройна колкото кралската, и през лятото често се отправя на война за набавяне на средства. «Сага за Магнус Босоногия» описва поход на запад през морето с голяма войска и отлични кораби. Според текста крал Магнус първо се отправя към Оркнейските острови, а след това и към Южните, т. е. Шетландските острови. След това Магнус се насочва към Ирландия и Бретланд, където извършва големи разорения и събира богата плячка(31). В същата сага откриваме описание на втори задморски поход на Магнус на деветата година от неговото управление. Достигайки до Ирландия, Магнус сключва съюз с един от местните ирландски крале и разорява част от страната, оставайки там през зимата(32). Много на брой големи и продължителни военни походи откриваме в «Сага за Оулав Светия», като някои от тях са морски, други по суша, а трети са съчетание между морски и сухоземни експедиции(33).

Снуре описва и походи, които са осъществени както по море, така и по суша. Според сагата, когато Кнют Велики блокира норвежците и шведите на изток през есента на 1026 г., крал Улав взема решение да се върне по суша през Готланд (дн. Южна Швеция) към Норвегия, а корабите и товара им да изпрати при шведския крал, за да ги пази. Интерес предизвиква и описанието на организацията на похода по суша, според което всички обличат дрехите си за поход и вземат оръжието си, а необходимото за пътя и ценностите натоварват на коне. Корабите с такелажа и други по-обемни и тежки неща са оставени в Швеция(34). Връщането на крал Оулав в Норвегия след почти две години, през лятото на 1030 г., също е описано като комбиниран поход по море и по суша. Според Снуре Стюрлюсон Оулав започва похода си от Киевска Рус през зимата на 1029/1030 г., презимува на брега на Балтийско море, а през пролетта отпътува с кораби към Готланд(35).

Най-мащабният описан поход е този към Англия от 1066 г. Според Снуре крал Харалд Хардроде свиква половината опълчение (по-точно половината от всички мъже, годни да носят оръжие). Авторът явно разполага с надеждно описание на похода, тъй като посочва, че флотът наброява около 200 кораба без товарните и малките съдове(36). Друг исторически засвидетелстван поход е този на Магнус Босоногия от 1101 г. или 1102 г.(37) Според сагата Магнус прекарва в Ирландия поне една зима, но при подготовката си за отплаване е подведен от ирландските си съюзници и попада в клопка на 24 август 1103 г. Неговата смърт в тази битка поставя край на мащабните походи на запад и норвежкото влияние в региона изчезва за около век и половина(38). Въпреки че този поход и смъртта на водача напомнят за края на похода на Светослав и смъртта му през пролетта на 972 г., внимание заслужават други два паралела с описаните в кралските саги експедиции: на първо място, фактът, че са проведени с кораби и войските и снаряжението се транспортират по вода, а на второ — съчетаването на морски и сухопътни действия, като при някои от походите се наблюдават военни действия навътре в сушата. Много често дори при големите, или продължителните походи по море, присъства информация за действия по суша или навлизане в сушата, което дава основания да определим по-голяма част от походите като комбинирани, но осъществявани предимно и основно чрез корабите. Подобен е и походът на Светослав от 969–971 г. В края на краищата, блокирането на варяжките кораби в Дръстър и заплахата от византийските кораби и смъртоносния гръцки огън в Дунав предопределят изхода на похода и на войната с Византия.

Според De administrando imperio, походите на варягите на юг са осъществявани благодарение на корабите им, като се посочва и числеността на екипажите им. Същият извор свидетелства, че кривичите и други зависими от Киев племена доставят т. нар. monoxyla, а според «Повесть временных лет» екипажите на тези кораби наброяват между 30 и 40 души(39). Именно с тези monoxyla са осъществявани ежегодните походи на юг по р. Днепър.

Можем ли да открием аналог на тези, макар и бегло описани кораби и числеността на екипажите в сагите от «Хеймскрингла»?

Според Снуре, отсядайки в едно от укрепленията си на север в началото на зимата, норвежкият владетел Магнус Босоногия има 7 кораба, които зимуват в незамръзналите води на р. Нид(40). Ако разпределим числеността на кралската дружина, която при неговия баща наброява 240 души, ще получим по около 30–40 войни на кораб. Друг кралски лендрман и управител на половин Хелголанд — Асмунд, явно е с по-малки възможности, тъй като притежава боен кораб с екипаж от 30 добре въоръжени войни(41). В същата сага Снуре описва два 40–местни кораба, които са дадени на краля от местни благородници(42). Частични сведения за числеността на екипажите откриваме и в «Сага за синовете на Харалд», където е описан бърз кораб с 22 места за гребци, както и друг боен кораб с 25 места за гребци(43). В «Сага за Хокон Хардебрай» са описани 2 бойни кораби на Грегориус с общо 90 души, т. е. средно по 45 души на кораб(44). Анализът на информацията в сагите води до извода, че бойните кораби с максимален екипаж от 60 до 80 души са гръбнакът на норвежкия боен флот в периода X–началото на XIII в. В същото време трябва да отбележим, че сагите свидетелстват за кораби с екипаж от 20–25 гребци и максимален екипаж от 40–50 души, които явно представят най-масово срещаните кораби.

Сравнявайки информацията за флота на киевските варяги и сведенията от кралските саги на Снори, можем да предположим, че описаните в De administrando imperio monoxyla са близки по параметри до някои масово използвани скандинавски кораби от IX–XII в., т. е. до типовете karvi и snekje(45). Най-вероятно в условията на походите по предимно речния и крайбрежен път на варягите към Константинопол тези типове са по-подходящи поради по-добрата маневреност и по-лесното пренасяне при необходимост по суша или през речни прагове.

Описвайки войната на император Йоан Цимисхи срещу Светослав I и неговите варяги, Лъв Дякон представя и част от въоръжението на последните. Според автора при изненадващата поява на ромейските войски под стените на Преслав скитите (т. е. русите) се въоръжават, като поставят дългите си щитове на плещите си и се построяват в полето пред града. Текстът описва щитовете като много надеждни и дълги чак до краката, т. е. можем да предположим, че войните на Светослав използват големи, най-вероятно капковидни щитове(46). Според Лъв Дякон варягите атакуват ромеите без изчакване, оказвайки им силен натиск. В същото описание на началото на битката под стените на Преслав хронистът представя накратко и тактиката на варягите. Според него те се сражават винаги като пехота, не използват коне и поради тази причина не са издържали атаката на византийската конница и са се оттеглили зад стените на крепостта(47). Продължавайки описанието на военните действия с първата битка пред стените на Дръстър, авторът посочва, че скитите се построили в полето пред стените в плътен строй, с плътно опрени един до друг щитове и насочени напред копия, подобни на крепостна стена(48). Тук трябва да се отбележи, че описания на подобен строй откриваме и в редица саги от цикъла «Хеймскрингла» на Снуре Стюрлюсон. Сред тях е практиката на т. нар. стена от щитове (старонорв. skjaldborg), с която войните от дружинната пазят водача в първата фаза на сражението, както и описанието на битката при Стамфорд бридж от 25 септември 1066 г. Според «Сага за Харалд Хардроде» изненаданите норвежци построяват плътен боен строй, щит до щит и насочват напред своите копия(49). Описаният от Лъв Дякон пробив на византийската конница в плътния ред на русите и края на първата битка под Дръстър напомня в детайли за сражението при Стамфорд бридж в описанието на Снуре Стюрлюсон.

Сведенията за войската на Светослав в историята на Скилица се различават в някои детайли от представеното по-горе описание на Лъв Дякон. Според Йоан Скилица в едно от сраженията под стените на обсадения Дръстър изненадващо за ромеите от една от портите излиза и конница(50). Съдейки по изричното упоменаване, че това се случва за първи път, не можем да приемем със сигурност, че тя е част от войската на Светослав. Вероятно тя е от българи, които все още се сражават на страната на русите. Без съмнение обаче определен брой конници има и сред варягите, за което свидетелства и фактът, че в последната битка под стените на обсадения Дръстър Светослав се сражава на кон(51). Друг интересен детайл в описанието на Скилица е кратко сведение за тежко- и лековъоръжени войни в обсадената в Дръстър войска(52).

Какво показва сравнителният анализ на представените по-горе сведения от Лъв Дякон и Йоан Скилица с информацията от кралските саги и други източници, разкриващи въоръжението, стратегията и тактиката на норманите? Някои средновековни хронисти предоставят сведения за използване на бойни формации от скандинавците, което предизвиква спорове сред съвременните изследователи на войната(53). Един от характерните примери за противоречивите мнения е известната битка при Стамфорд бридж от 25 септември 1066 г.(54) В «Сага за Оулав Светия» откриваме описание на малко сражение с бонди. Според Снуре кралят излязъл с кон пред войската си и се обърнал към селяните с искане да приемат християнството. В отговор на това те надали боен вик и започнали да удрят с оръжията си по щитовете, а хората на Оулав нападнали с копия. Текстът показва ясно, че масата от войските били пехотинци(55).

Една от най-ярко описаните битки и определено най-подробно представеното сухопътно сражение в изследваните саги е това при Стиклестад от 29 юли 1030 г. За разлика от повечето описани битки, тук откриваме подробна информация за подготовката, хода и последиците от тази важна битка(56). Сагата представя подробно бойния строй на войската на бондите. Според Снуре всички са пехотинци, а в предните редове пред знамената стоял Турир с отбрани и добре въоръжени войни, в широк и дълбок боен строй.

Сагата описва и действията на крал Оулав и неговите войски в навечерието на сражението. Според текста, кралят говори пред войските, като обещава да раздели по заслуги земите и имуществото на враговете между своите войници в случай на победа и дава наставления за решителен, бърз и силен натиск върху противника. Тъй като бондите превъзхождат числено неговата войска, целта е да обърнат в бягство първите редове на противника, за да предизвикат паника и в тези зад тях(57). Същата тактика откриваме и в описанието на битките между Светослав и византийците при Преслав и Дръстър от 971 г.

Връщайки се отново към описаната битка при Стиклестад ще отбележим, че първите редове се бият с мечове, вторите с копия, а по-задните стреляли с лъкове, мятат копия, камъни и друго метателно оръжие. Ценна е и информацията, че първоначално крал Оулав е защитен от щитоносци, но в разгара на битката излиза пред, т. е. извън тази защита(58). Тук може да се прокара паралел с описанията на Лъв Дякон и Йоан Скилица, които подчертават многократно тактиката на варягите за нападение и силен натиск върху византийците дори в ситуации на значително превъзходство на противника. Както в сагите, така и в цитираните византийски извори отчетливо изпъква стремеж към нападателна тактика дори при превъзхождащ противник и организиране на плътна стена от щитове и насочени напред копия при нападение на вражеска конница.

Естествено, тези паралели водят до разкриване на много различия, сред които са описаните от Лъв Дякон дълги щитове, използвани от войните на Светослав. Трябва да отбележим, че цитираните кралски саги представят само кръгли щитове.

Друга сага от «Хеймскрингла» дава също заслужаваща внимание информация. Най-значимите и мащабни сухопътни сражения в «Сага за Харалд Хардроде» са свързани с похода в Англия от 1066 г.(59), а най-подробно описаната битка е посочената по-горе битка при Стамфорд бридж. Текстът описва военен съвет преди началото на битката и двете основни мнения. Според сагата Тостиг предлага на Харалд да се оттеглят по най-бързия начин към корабите, за да увеличат броя си с останалите при корабите и да дадат битка на брега. Норвежкият владетел е на противно мнение и предлага да изпратят трима бързи куриери на коне, които да повикат останалата част от войската, за да дадат сражение на място. Снуре посочва, че мнението на Харалд взема превес и войската е построена в дълги и плътни бойни редове, като двете крила са извити назад, образувайки кръгова отбрана, щит до щит. Според сагата, личните дружини на Харалд и на Тостиг са резерв, стрелците с лък са вкарани в кръга, а на предна линия са войни с щитове и копия, насочени напред(60). Според текста в началото войните на норвежкия владетел удържат строя и плътната стена от щитове, но в разгара на битката норвежците започват да настъпват и когато стената от щитове се разпада, англичаните започват да ги нападат от всички страни. В този момент в сражението Харалд е убит от стрела в гърлото.

С оглед на темата е редно да се подчертае отново, че много от описаните детайли напомнят за сраженията между варягите на киевския владетел Светослав I и войските на Йоан Цимисхи под стените на Преслав и най-вече тези от Дръстър от 971 г. Явен е паралелът между гъстия пехотен строй на варягите на Светослав и този на норвежците на Харалд, плътната стена от щитове, насочените напред копия срещу атаките на противниковите тежко въоръжени конници и редица други детайли.

Друго интересно описание на сухопътно сражение в кралските саги е това на крал Магнус Босоногия с ирландците от 24 август 1103 г.(61) Въпреки явните добавки предимно в детайлното описание на смъртта на краля това описание е ценен извор на информация и показва уязвимостта на скандинавците във вътрешността и откъснати от техните кораби. В някаква степен то напомня за сражението при Стамфорд бридж, където норвежците също са разбити най-вече поради отдалечеността от брега и флота и неизбежното разкъсване на силите, част от които трябва да охраняват корабите.

Анализът на представените сражения в сагите води до извода, че по-голяма част от тях били проведени в близост до морския бряг, в устието или до брега на река. Показателно е, че дори двете сухопътни битки на Харалд Хардроде в Англия — при Фулфорд и при Стамфорд бридж от 1066 г., се разиграват близо до брега и до корабите. Явно отдалечаването от брега и флота увеличава риска и опасността от поражение.

Подобна тенденция наблюдаваме и в описанията на големите сражения от края на втория поход на Светослав от 969–971 г. След загубеното сражение при Преслав от 12 април 971 г. оцелелите се насочват към основната база — Дръстър, където се намират останалите войски и корабите. Решителните и най-големи сражения в този поход се разиграват именно там, а най-показателният факт е, че не сухопътните поражения, а блокирането на руския (варяжкия) флот от византийския е факторът, който принуждава Светослав да преговаря за мир и свободно оттегляне. Този пряк паралел с една от най-ярките характеристики на войната в Скандинавския регион и Британските острови дава още едно основание за тезата, че начинът на воюване на Светослав и неговите варяги е близък с този на родствените му скандинавски народи.

На следващо място, интерес предизвикват сведенията, че в решителни и опасни моменти Светослав е спасяван и извеждан от бойното поле от неговата лична охрана. Подобни, макар и малко на брой сведения за мястото и ролята на водача откриваме и в кралските саги. Както вече е отбелязано, според «Сага за Оулав Свети» в битката при Стиклестад от 1030 г. кралят поставя край себе си лична охрана, която да го защитава с щитове(62). Подобна информация откриваме и в «Сага за Магнус», който в началото на морска битка срещу Швейн стои на безопасна позиция зад стена от щитове, но в решителния момент излиза отпред и се включва в ръкопашната схватка(63). Същото се изтъква и в описанието на битката при Стамфорд бридж от 1066 г., като за причина за смъртта на крал Харалд се посочва напускането на тази защита. Съдейки по оскъдните сведения, можем да предположим, че Светослав също е пазен от лична охрана и подобна стена от щитове.

В заключение се оформят няколко извода. Сравнителното тълкуване на изворите за походите на Светослав в България от периода 968–971 г. и информацията в кралските саги на Снуре Стюрлюсон води до твърдението за наличие на множество близки или идентични детайли и описания, отнасящи се до въоръжението и начина на воюване.

Въпреки оскъдността на извори и информацията в тях окончателният им анализ дава основания за определяне на въпросните походи на Светослав като част от общата картина на норманската инвазия в Европа.

Най-важните основания за такава теза са: 1) използването на флот и на водните пътища за бързо придвижване и изненада на противника; 2) защита на флота в силна крепост, пристанище и многочислена охрана; 3) числено преобладаване на пехотата, част от която е тежко въоръжена и наличието на малък брой конници; 4) налагане на форма на зависимост над местния владетел, аристокрация и население; 5) грабителски походи и опити за налагане на трибут.

В подкрепа на тези изводи може да се изтъкнат описаните действия дълбоко във вътрешността през 970 г., на стотици километри от корабите, които се намират в Дръстър, масово използване на наемници като печенеги и маджари, както и стратегия на отбрана в силни крепости пред превъзхождащ противник. Същите или подобни характеристики можем да открием и в походите на викингите в земите на англо-саксите и франките в периода IX–X в.

Успоредно с това трябва да се подчертаят и редица специфични особености, които отличават въпросните походи на Светослав от викингските рейдове в Западна Европа през X–XI в. Тук не бива да се пропуска и очевидният факт, че в похода си срещу Византия от лятото на 970 г. войските на Светослав се отдалечават на стотици километри от флота и основната база в Дръстър. Това се различава съществено от стратегията и тактиката на западните викинги, които избягват подобно голямо отдалечаване от корабите. Вероятно основната причина тук са географските особености на Балканите, липсата на воден път по реки между Северна и Южна България, както и между черноморското крайбрежие и вътрешността на Тракия. Показателно в случая е поражението на варягите от византийските войски, като именно тази отдалеченост от корабите и флота е била сред основните причини за неуспехите на Светослав след първоначалната победа при Филипопол през лятото на 970 г.

Всичко гореизложено представя редица аргументи в подкрепа на тезата за разглеждането на походите на киевския владетел Светослав от 968–971 г. като съществен, макар и специфичен епизод от общата картина на викингската експанзия в Европа от IX–XI в. В заключение, съзнавайки, че посочените примери и аргументи са свързани единствено с писмени и оскъдни на информация писмени извори, ще отбележим, че другата възможност за следващи стъпки в тази посока е чрез привличането и анализа и на потенциална археологическа информация.

Бележки

1. Leonis Diaconi Historiae. Гръцки извори за българската история (Fontes Graeci historiae Bulgaricae). Т. V. С., 1964, 248–274.

2. Skylitzes-Cedrenus. Historiarum compendium. Гръцки извори за българската история (Fontes Graeci historiae Bulgaricae). Т. VI. С., 1965, 198–340.

3. Повесть временных лет. ЛѢТОПИСЬ ПО ЛАВРЕНТЬЕВСКОМУ СПИСКУ. <http://litopys.org.ua/lavrlet/lavr03.htm, 07. 09. 2013>. Описанията в този извор не могат да се сравнят с детайлите в историята на Лъв Дякон, но все пак дават ясна представа за скандинавския произход на управляващата династия в Киев и за викингския характер на техните походи по Днепър, Западното черноморско крайбрежие и Константинопол през X в.

4. Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio. Гръцки извори за българската история (Fontes Graeci historiae Bulgaricae). Т. V. С., 1964, 199–204.

5. Под този термин изследователите визират сагите от цикъла «Хеймскрингла», познат в превод на български като «Саги за кралете на Севера». Виж: Стюрлюсон, Снуре. Саги за кралете на Севера. Т. 1, 2. С., 2003. Настоящото изследване е базирано на българския превод от 2003, цитиран по горе, както и на руски превод: Стюрлюсон, Снуре. Круг Земной. М., 1981.

6. Мненията на изследователите на сагите варират от безкритичното им приемане до пълното им отхвърляне като надежден източник на информация за войната и военното дело в средновековна Северна Европа. Сред съвременните изследователи бих посочил името на Eric Christiansen. Според него описанията на битките рядко са детайлни, обикновено следват стереотипи и никога не са достоверни. Той визира обаче поетичните творби. Освен това смята, че подобно на ситуацията на Британските острови и Франция през IX–X в. норманите също избягвали решителни сражения и се стремели към разорение и плячкосване, а не към големи битки. Виж: Christiansen, E. The Norsemen in the Viking Age. Blackwell, 2002, 182–188; Griffith, P. The Viking Art of War. London, 1995, 182–196. P. Griffith разглежда проблема за бойния строй и построяването на войните в описаните в сагите и други извори сражения.

7. Карышковский, П. Русско-болгарские отношения во время Балканских войн Святослава. — В: Вопросы истории, 1951, № 8; Карышковский, П. О хронологии русско-византийской войны при Святославе. — Византийский временник. Т. V, 1952; Карышковский, П. К вопросу о первоисточниках по истории походов Святослава. — В: Краткие сообщения Института славяноведения, № 9, 1952; Карышковский, П. Балканские войны Святослава в византийской исторической литературе. — Византийский временник. Т. 6, 1953. Сред българските изследователи бих посочил Михаил Раев. Виж: Раев, М. Переяславец на Дунав — мит и действителност в речта на княз Светослав в «Повесть временных лет» — В: Годишник на софийския университет «Св. Климент Охридски». Т. 95 (14), 193–203; Раев, М. Об одной из моделей описания власти княгини Ольги в «Повести Временных Лет» — В: Восточная Европа в древности и средневековье: политические институты и верховная власть: XIX чтения памяти члена-корреспондента АН СССР Владимира Терентьевича Пашуто, Москва, 16–18 апреля 2007 г.; Москва, 2007, 206–210; Raev, M. The Russian-Byzantine treaty of 971: Theophilos and Sveneld — In: Revue des études byzantines. Vol. 64–65 (2006–2007), 329–341.

8. Constantine Porphyrogenitus. Op. cit., 200–203.

9. Ibidem.

10. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I/2. С., 1971, 551–554.

11. Божилов, Ив. България в епохата на Средновековието. — В: История на България. С., 1994, с. 66.

12. Златарски, В. Цит. съч., 559–561.

13. Skylitzes-Cedrenus. Op. cit., p. 259.

14. Гюзелев, В. България от втората четвърт на X и началото на XI век. — В: Кратка история на България. С., 1983, 68–69.

15. Ibidеm, 259–260.

16. Leonis Diaconi. Historiae, р. 253.

17. Без да се спирам на спора за точното разположение на тази крепост по Долния Дунав, бих отбелязал, че несъмнено нейният избор осигурявал стратегическо и добре укрепено пристанище. С това Светослав се стремял към осигуряването на база, в която да установи своя флот и от която да може да напада, да се отбранява или оттегли, когато пожелае — стратегия, типична за викингите в останалите части от Европа през изследвания период.

18. Constantine Porphyrogenitus. Op. cit., 202–203.

19. За укрепителната система на българите виж: Рашев, Р. Валовете в Добруджа (към въпроса за хронологията и предназначението им). — Археология, 1979, 1, 11–20; Рашев, Р. Аспаруховият вал при Варна. — МПК, 1980, 2, 11–13; Рашев, Р. Землената укрепителна система на Първото българско царство. — В: Плиска — Преслав, 2, 1981, 99–103; Рашев, Р. Старобългарски укрепления на Долния Дунав VII–XI в. Варна, 1982; Рашев, Р. Старобългарски валове по Черноморието. С., 1982.

20. Тук може да бъде прокаран паралел с действията на норманите или викингите срещу англосаксонските кралства и в Ирландия, най-вече с втория период от нападенията от IX–X в., чието начало било поставено с презимуване на чужда територия и с изграждане на трайни, укрепени бази. Това осигурявало далеч по-системен натиск върху противника и в крайна сметка — далеч по големи и редовни парични суми от плячката, събирана в резултат от въоръжените и опасни набези. Не бива да забравяме, че целта на тези походи била печалбата с възможно най-ниски загуби и разходи. В този смисъл описаното от Лъв Дякон искане на Светослав за изплащане на голяма парична сума от страна на Византия може да бъде сравнено с т. нар. данегелд, или големите суми в сребро, изисквани от датчаните на английска територия. Естествено, такава система изисквала постоянна военна заплаха, и то от позиция в близко съседство или в непосредствена близост до обекта на такъв натиск. Смятам, че съюзът с Борис II и възможността за презимуване в близост до Константинопол бил основният елемент в осъществяването на подобна стратегия.

21. Griffith, P. The Viking Art of War. London, 1995, p. 103. Според автора, тези твърдения могат да бъдат подкрепени със следните цифри. Средното разстояние, което норманските бойни кораби можели да изминат за денонощие, достигало до 120 мили при 15 за пехотинците и 30 за конниците. За транспортирането на 1 тон със своите кораби норманите ангажирали средно 5–10 души, при 50 при пехотинците и 10 при конниците. Дневното количество храна за транспортирането на 1 тон от съответното количество хора авторът изчислява на около 15–30 паунда (6,8–13,6 кг) на ден при норманите с техните кораби. Подобно количество храна за придвижване на един тон се посочва само при обоз от каруци, докато при пехотата и конниците разходите са значително по-високи. Налага се крайният извод, че норманските кораби нямали конкуренция в бързината на придвижване, а по отношение на ангажирането на хора и храна при придвижването били конкурирани само от обоз от каруци. Съчетанието на трите фактора — бързина, необходимост от ограничен брой човешка сила за придвижване и възможността за транспортиране на достатъчно количество припаси, били важно предимство на норманите пред техните противници.

22. Стюрлюсон, Снуре. Саги за кралете на Севера. Т. 2, с. 198; Стурлусон, Снорри. Круг Земной. Москва, 1981, 418–419, XXIX.

23. Историците приемат, че военната система в Скандинавия от епохата на викингските нашествия била изградена на базата на свободното опълчение (норв. leidang, старонорв. leiðangr, дат. leding, швед. ledung), което било използвало най-вече за военни действия по море. Надеждни и подробни сведения за тази организация има само за Източна Швеция и за крайбрежните райони на Норвегия.

24. Лендрманите (старонорв. lendr maðr) формирали част от елита в средновековна Норвегия и заедно с ярлите били най-близките до владетеля лица. Лендрманите упражнявали административни и военни задължения в своите територии, а първите сведения за тях датират от XI в. За високото им положение в йерархията свидетелства и фактът, че през XIII в. в кралството имало между 10 и 20 лендрмани.

25. Вóndaherinn (старонорв., глава на домакинство, свободен земевладелец) или бонди били широка социална група в средновековна Норвегия и основата на опълчението или лейданга. Техният произход и материална база, включваща ферма, обработваема земя, селскостопански животни, лодка или кораб, риболовни приспособления и съоръжения, били добра основа за самостоятелно набавяне на въоръжение, но от друга страна, предполагали непрофесионален характер и кратък срок на военната служба.

26. Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 421. XXXIV.

27. Пак там., с. 431. LII, с. 434. LVIII.

28. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т.1, с. 91.

29. Визира се п-ов Бретан.

30. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 1, с. 94.

31. Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 471, VIII.

32. Пак там., с. 478, XXIII.

33. Пак там. Цит. съч., с. 168, IV.

34. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, с. 54; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 317, CLVII.

35. Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 343–346.

36. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, с. 240; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 452. В случая се доверявам и цитирам числеността в руския превод на «Хеймскрингла», а не посоченото в българския превод.

37. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2., 275–277.

38. Power, R. Magnus Barelegs’ Expeditions to the West. — In: The Scottish Historical Review. Edinburgh, 1986, 65 (180, part 2), р. 124.

39. Constantine Porphyrogenitus. Op. cit., 199–200; Повесть временных лет. <http://litopys.org.ua/lavrlet/lavr03.htm, 07. 09. 2013>. Тук може да бъде прокаран паралел с подобни скандинавски съдове като най-близко до описаните от император Константин VII е т. нар. karvi или snekje. Тези скандинавски плавателни съдове са подходящи за пренасяне на хора и товари, както и за плаване в плитчини. Ако екипажът на една monoxyla е между 30 и 40 души, то по-голямата част от тях навярно са гребци.

40. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, с. 261; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 467.

41. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 1, 274–279.

42. Пак там., с. 269.

43. Пак там, с. 380; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., 519–520, VII. В първия случай максималният екипаж би достигал 45–50 души, а при втория впечатлява нечетният брой, който може да бъде обяснен само с включването на кърмовото весло в общия брой на веслата и гребците.

44. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, с. 357; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 533. XXVI.

45. Karvi бил малък плавателен съд, който имал между 6 и 16 гребни пейки. Този тип кораби били използвани основно за риболов и търговия, но понякога и за война. Пример за тип karvi е корабът от Гокстад, открит при археологически разкопки през 1880 г. Той бил с дължина от около 23 метра и с 16 гребни места. Snekje бил плавателен съд с около 20 гребни места и бил използван основно за война. Типичният snekje бил с дължина от 17 метра, ширина от 2,5 метра и газене от 0,5 метра. Екипажът им наброявал около 41 мъже. Основните качества на karvi и snekje били маневреност и леко тегло. На практика те плавали във всякакви води, а при нужда били изтегляни на брега или теглени по суша от екипажа. Описаното преминаване на праговете на Днепър чрез изваждане на корабите от реката и тегленето им по суша отговаря на характеристиките на тези два плавателни съда.

46. Diaconi, Leonis. Historiae, с. 254

47. Ibidem.

48. Ibidem, 257–258.

49. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2., с. 245.

50. Skylitzes-Cedrenus. Historiarum compendium, с. 268.

51. Ibidem, 267.

52. Ibidem, 263–264.

53. Виж: Stephenson, I.P. Viking Warfare. Amberley, 2012, 79–81.

54. Glover, R. Еnglish Warfare in 1066. — In: The English Historical Review, Vol. 67, No. 262, 1952, 1–18.

55. Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 257.

56. Пак там, с. 357, CCXIX.

57. Пак там, с. 354.

58. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, с. 113; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., 361–368. CCXXVI.

59. 1066 година е една от най-важните в историята на Северозападна Европа в средните векове. В тази година се очертал мащабен конфликт между три от най-мощните аристократични фамилии в Северозападна Европа: Харолд Норвежки (Харолд Хардрада), Харалд IV Английски и нормандския херцог Гийом (бъдещият английски крал Уилям I Нормандски). Този драматичен конфликт бил решен чрез кървави битки като тези при Стамфорд Бридж от 25. 09. 1066 г. и при Хейстингс от 14. 10. 1066 г.

60. Стюрлюсон, Снуре. Цит. съч. Т. 2, 245–249; Стурлусон, Снорри. Цит. съч., 456–460. LXXXIX, XC, XCI, XCII, XCIII.

61. Стурлусон, Снорри. Цит. съч., с. 479, XXIV, XXV.

62. Пак там, с. 349.

63. Пак там, с. 395.