Велики личности и герои в модерната и постмодерната история

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Васил Проданов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Проблемът за ролята на личността е ключов за философията на историята. Влиянието на един или друг лидер върху събитията, неговата отговорност за тяхната реализация по определен начин е свързана с толкова сложни каузални взаимодействия, че по този въпрос непрекъснато се водят спорове. Почти анекдотична е дискусията за това дали, ако носът на Клеопатра бе малко по-дълъг или по-къс, античният свят би бил съвсем различен, а от тук — и историята на Европа. Стефан Цвайк размишлява дали биха се случили Наполеоновите войни в Европа, ако нещо бе станало с Наполеон в ранните дни на кариерата му по време на похода му в Египет. Популярни са споровете също дали Октомврийската революция би се осъществила, ако Ленин не бе пропуснат от немците да пристигне в Петроград през пролетта на 1917 г. или бе убит по пътя. В САЩ в продължение на много дълги години се дискутираше например дали, ако Джон Кенеди бе останал жив, страната би продължила намесата във войната във Виетнам с всички последвали след това за нея събития, които стават при президентите Джонсън и Никсън. Така наречените контрафактически изследвания в историята, станали популярни през последните две десетилетия, се опитват да дават отговори и на тези въпроси.

По принцип във философията на историята, хуманитаристиката, романистиката от Античността до XX век най-общо ще срещнем две основни виждания за ролята на личността в историята. Първото от тях, започващо от «Успоредните животописи» на Плутарх и стигащо до знаменитата книга на Томас Карлайл за героя и героичното в историята, до романите на Стефан Цвайк, представя историята като резултат на действията на велики личности(1). Още Сервантес в Дон Кихот обаче ще покаже, че предходният домодерен тип героичност отива в историята. Вярно е, че при Карлайл не толкова физическата сила и ловкост, а духовното въздействие на великата личност върху останалите има значение, но и тази идея ще породи противодействие, а книгата му ще стане изходен пункт за обосноваване на противното.

С развитието на индустриалната епоха и свързаното с нея масово общество, с процесите на демократизация и особено с възхода на идеите на Просвещението и на философската визия за историята като обективен процес със свои закономерности все повече ще започне да се налага противоположната представа за великите личности, лидерите, водачите в историята само като изразители или участници на тези, надрастващи отделния индивид обективни тенденции и посоки на развитие на историята. Още Макиавели ще говори за историческия процес като за течението на една река, в която трудно можеш да плуваш срещу него. В литературата неин ярък представител е Лев Толстой, който във «Война и мир» ще развие идеята, че така нар. велики личности в историята са етикети, давани на определени събития, но като всеки етикет те имат малка връзка със събитието. Това предполага също, че център на изследванията на историците трябва да бъдат не отделните исторически личности, а анонимни колективни сили — една идея, която ще бъде реализирана парадигмално от «Новата история» на школата «Анали».

Доминиращата в модерната философия на историята представа за водещата роля на надиндивидуални закономерности и сили в историята намира може би най-ярък израз в хегеловите схващания за ролята на личността в историята, според които историята си върви по свой път и в това движение непрекъснато се проявяват «хитростта на разума» и «иронията на историята», състоящи се в това, че хората си поставят едни цели, а резултатите могат да са съвсем различни, съответстващи на обективния ход на историческото движение. Големите водачи в историята се характеризират с това, че много по-добре от другите осъзнават това, което е потребно в обществото в момента и техните действия в много по-висока степен избягват «иронията на историята». «Тяхната работа — говори Хегел за великите личности — е била да знаят това всеобщо, най-близкото необходимо стъпало в развитието на техния свят, да го направят своя цел и да приложат своята енергия за нейното осъществяване. [Те] са били тези, които най-добре са разбирали същността на нещата и от които след това всички са усвоявали за себе си това тяхно разбиране и са го одобрявали или поне са се примирявали с него... Другите вървят след тези духовни водачи, именно защото чувстват непреодолимата сила на техния собствен вътрешен дух, който им противостои. По-нататък, ако хвърлим поглед върху съдбата на тези световноисторически личности, чието призвание се е състояло да бъдат довереници на световния дух, се оказва, че тази съдба не е била никак щастлива. Те са се появявали не, за да се наслаждават спокойно — целият им живот е бил изнурителен труд, цялата им природа е била изразена в страстите им. Когато целта е постигната, те отпадат като обвивката на пашкула. Умират рано като Александър, убиват ги като Цезар, или ги изпращат на заточение като Наполеон на остров Св. Елена. Злорадата утеха, че животът на историческите личности не може да бъде наречен щастлив, че така нареченото щастие е възможно само в частния живот, който може да протича при твърде по-различни обстоятелства — това утешение могат да открият в историята онези, които имат нужда от него. А нужда от това имат завистливите хора, които се дразнят от великото, изключителното, които се стремят да го омаловажат и да изтъкнат на преден план слабите му страни»(2).

В Хегеловата философия на историята великите личности дават израз на необходимия безсъзнателен ход на историята, чрез тях в най-висока степен се проявява посоката на самодвижение на абсолютния дух. Плеханов се опитва да развие в марксистка посока тази идея като говори за «решаващата роля на народните маси в историята» и за това, че велики стават тези личности, които въплъщават в своята дейност потребностите на своето време(3). Личностите в историята в една или друга степен са въплъщение на духа на историята, на времето, те по-силно от останалите реагират на нововъзникващи и реализиращи се тенденции. Модерната епоха наистина поражда фигури, които по хегеловски изглеждат като че ли въплъщаващи духа на времето си, защото след тях вървят и на тях вярват милиони хора в света. Самият Хегел ще преживее възхода и падението на Наполеон. Но след него в значителна част от формиращите се и възхождащи национални държави ще се появят големи национални лидери, които ще бъдат възприемани като имащи особено значима роля в тяхното възникване, развитие, успехи в съвременния свят.

Колкото по-силни са националните държави, а такива стават те през XIX и XX век, толкова по-големи са възможностите чрез техните мощни институции националните водачи да достигнат за определен период достатъчно значими цели. Можем да кажем, че възможностите за въздействие на личността рязко нарастват, ако тя стои начело на някаква йерархическа система и може да ръководи тази система в една или друга посока. Същевременно обаче следва да се има предвид, че бивайки начело на системата, тя може да я стабилизира и тласне развитието й по-нататък в определена посока, но може и чрез действията си да доведе до нейната криза и дезинтеграция. Ако в една система назрява кризисна ситуация, то от личността зависи как тя ще излезе от тази кризисна ситуация и по какъв начин. В такива случаи може да се появят различни личности, въплъщаващи различни възможни алтернативи на развитие на тази система.

В настоящата работа ще се опитам да формулирам идеята, че големите личности и герои се появяват в различни ситуации и че модерната и постмодерната епоха се различават съществено по възможностите за тяхната поява и изява.

1. Ситуациите на социална бифуркация като предпоставка за появата на великите личности

Това е модел, подходящ за интерпретация на ролята на лидера в условия на криза и засилващи се неравновесия в социалната система. Той се опира на идеите на синергетиката и на това, че равновесните системи се развиват в една повече или по-малко силно детерминирана посока, която трудно може да се промени значително; за такава промяна са необходими значителни усилия. За разлика от тях неравновесните системи реагират парадоксално със силна реакция на слаби дразнители и в тях агресивни малцинства или отделни фигури, намиращи се на съответно подходящо място, могат да повлияят значително за посоката на развитие като свободата на развитие, алтернативите, стоящи пред тях, са повече. Когато системата се намира в точка на бифуркация ролята на определени личности за това в каква посока ще тръгне историята може да нарасне неимоверно. Тогава личностните особености на този, който стои начело придобиват ключово значение и той наистина може да се приеме за исторически герой, но и за исторически негодник или некадърник, доколкото успехът в разрешаването на кризисната ситуация е благоприятстван от неравновесието и от огромните следствия от неговото поведение. Просто обществото е на своеобразен исторически кръстопът, от който може да се тръгне в различни посоки, за което има и съответни «атрактори». От тук тезата, която защитавам е, че героите се раждат само в ситуация на криза и неравновесие на системата, но не и в стабилни системи. Бих резюмирал това със следните алтернативи — герой може да бъде Вашингтон, но не и Клинтън, Ленин, но не и Брежнев.

Такава е ситуацията, пред която е изправен Ленин в Русия през 1917 г., когато в резултат на войната руската империя рухва, извършена е Февруарската революция, в Петроград съществува едно слабо правителство, което трудно може да контролира извършващите се процеси, няма ресурси за това, а тежката конфликтна ситуация от участието на страната във войната се влошава и Русия е в процес на дезинтеграция. Социалната система се намира в точка на бифуркация и възможните алтернативи за развитие са повече отколкото в мирно време. Няколко са възможните обаче атрактори на преобразуване на системата в тази ситуация, т. е. няколко са възможните алтернативни истории, по които може да се тръгне. Първата е на връщане към монархията и самодържавието, но тя е лишена от каквато и да е вероятност като се има предвид сриването на доверието към монархията и самодържавието, тяхната тотална делегитимация и по същество разпад. Втората възможна история е на ново обединение на страната под лозунгите на национализма или религията, но тя също е малко вероятна като се има предвид многонационалния и мултирелигиозен характер на империята. Спечелването на властта над болшевиките от страна на белите националистически лидери от типа на Деникин или Врангел не би било решение, тъй като национализмът не предлага легитимация на една многонационална държава и би означавал или още по-жестока диктатура, или продължаване на гражданската война и разпад на страната, както се разпадат по това време други мултинационални империи от рода на Австро-Унгария. Третата възможна история е развитие на демократична буржоазна многонационална република — алтернатива, представяна от Керенски, но както личните му слабости, така и липсата на сериозни социални предпоставки във формата на грамотни средни слоеве и достатъчна степен на развитост и относителна еднородност на населението. Февруарската революция е свързана именно с тази алтернатива, но тя няма достатъчно силна социална база и традиция, за да се реализира. В Русия никога преди това не е имало демократична система, а грамадното селско население с авторитарна традиция не може да бъде основа за такова развитие. Такава алтернатива е особено малко вероятна и тя не се реализира дори в САЩ, където етнически разнородното население не е обособено териториално и въпреки това запазването на тази страна като федерация става в резултат на най-жестоката гражданска война през XIX век.

В точката на бифуркация най-възможни са две алтернативи. Първата е разпадането на Руската империя, подобно на Австро-унгарската или Османската империя и създаването на множество национални държави под лозунга на самоопределението и в контекста на националистичната вълна в Европа и света след Първата световна война. Както резултатите от агресията на четиринадесет западни държави, така и лозунгите на лидерите на бялото движение по същество тласкат по този път на разрушаване на страната, на множество отделни национални държави. Втората вероятност е ново обединение на империята, но обаче на основата на различна от предходната обща идентичност и идеология — такава е другата основна след национализма идеологическа перспектива по това време, тази на социализма. Ленин изиграва решителна роля за тръгването на Русия по този път и за неговото идеологическо обяснение и оправдание. «Можем с пълно право да признаем, че без марксизма, без Ленин и неговите съратници не би имало руски комунизъм. Но заедно с това, зараждайки се руският комунизъм започва да се развива съвсем не така както разчитат революционерите, въпреки фундаменталните принципи на марксизма, в изостанала селска страна със слабо развити капиталистически отношения»(4).

Подобна е ситуацията пак в Русия през 1990 г., когато в резултат на рухването на източноевропейските режими, СССР е дестабилизиран и Елцин се оказва ключовата фигура, която предопределя посоката на неговото развитие по-нататък. Именно Елцин въплъщава в себе си лозунг, който да обедини множество хора след разпада на предходната обединяваща идеология — този лозунг е за национално отделяне на Русия. Сега национализмът се оказва посоката, която да води до обединение, но тя от своя страна предизвиква разпада на многонационалната държава.

2. Ролята на личността във време на реформи

Преди време Леон Арон написа една статия под знаменателното заглавие «Мистерията» на съветския колапс», в която отбелязва «огромната изненада» от това събитие, което е останало непредвидено от анализаторите и изследователите(5). Проблемът е защо и как се случват такива изненади. Факт е, че през първата половина на 80–те години съветското общество се характеризира със засилващи се противоречия и увеличаване на дистанцията в социалноикономическо отношение от развитите западни страни, където вече е започнала «третата индустриална революция», докато в страните на държавния социализъм тя закъснява. Стои въпросът как да се извърши по-нататък трансформация на системата, че без да бъде разрушена, тя да стане способна отново да съкращава дистанцията между себе си и развитите страни от капиталистическия център. Начинът, по който може да стане това зависи в най-висока степен от личността начело. Историята сигурно би била различна, ако в началото на кариерата му Наполеон бе ударен от куршум или Ленин бе арестуван по пътя му от Швейцария към Русия през 1917 г. Поставяйки въпроса дали би се стигнало до колапс на обществата на бившия държавен социализъм през 1989 г., ако не бе Горбачов, известният специалист в областта на теориите за социално развитие Питър Щомпка категорично отговаря «не». Светът без Горбачов би бил различен, тъй като, независимо от наличието на социални детерминанти и системни взаимодействия, нищо в историята не е предопределено(6).

За да разберем защо се получава така, трябва да имаме предвид тип отношение между личност и социална промяна, което условно ще нарека модел на Токвил, защото ще ползвам анализа на Алексис дьо Токвил за факторите, обусловили Френската революция. Това е моделът на лидера-реформатор, който открива нарастващи противоречия в обществото, недостатъчна ефективност на различни негови подсистеми и се опитва да го промени. Но това е същевременно времето на най-големи опасности за съществуването на социалната система, тъй като всяка реформа означава дестабилизация и от умението на политическия лидер зависи дали тя ще катастрофира или ще премине постепенно в ново равновесно и по-оптимално състояние без катастрофа.

Алексис Дьо Токвил формулира тази идея в «Старият режим и революцията», когато описва факторите, довели до Френската революция и отбелязва, че най-опасният момент за едно общество и неговите лидери е времето на реформи. «Революциите, казва той — избухват не само тогава, когато от лошо нещата отиват към по-лошо. Най-често се случва един народ, който е понасял без хленч и най-съсипващите закони, като да не ги усеща, да ги отхвърля яростно, когато тежестта им станела по-малка. Разрушеният от революцията режим почти винаги струва повече от непосредствено предшествалия го, а опитът учи, че най-опасният за едно лошо правителство момент настъпва обикновено тогава, когато самото то започне да се реформира. Дълго понасяната търпеливо като неизбежна злина изглежда непоносима от момента на осъзнаването на идеята да бъде избягната... И най-дребните прояви на произвол при Луи XVI изглеждали по-мъчни за понасяне от целия деспотизъм на Луи XIV. Краткото затворничество на Бомарше предизвикало повече вълнения в Париж от драгуните, изпратени да тероризират протестантите»(7).

Неумелото провеждане на реформи е опасно и може да дестабилизира допълнително, а не да разреши противоречията, довели до потребността от същите тези реформи. Не е случайно, че в Русия през XIX век най-много терористични актове, опити за атентат, завършили в края на краищата с успех, се правят срещу царя-реформатор Александър II, който освобождава селяните от крепостничество. Затова при последвалия го Александър III имаме реакция, спираща реформите и укрепваща системата.

В началото на 80–те години на XX век съветското общество все повече върви към ситуация на такава многоалтернативност и от този, който стои начело, зависи необичайно много коя алтернатива ще се реализира. Горбачов ще започне реформи на държавния социализъм в СССР и Източна Европа, които ще го доведат до катастрофа, докато малко преди него реформите на държавния социализъм в Китай, владетеля, а на произхода си»(8). При първите владетелят има много по-голяма власт, те са много по-единни, много по-трудно се завладяват отвън, но когато това стане, лесно се управляват, докато във вторите владетелят има много по-малко власт и по-лесно се завладяват отвън, но след това на завоевателя е много по-трудно да задържи властта. Там, където имаме силна централизация на властта и силно централизирана социална система, през чийто връх минават и от който зависят всички нейни функции, то и действието и оцеляването й са свързани с човека, намиращ се на този връх. Неговата смяна често води до сътресения и рухването изобщо на системата. Това е особено типично за редица древни общества като например империята на Александър Македонски или България след Симеон Велики. Колкото по-централизирана е една система, толкова в по-висока степен е зависима от качествата на личността, стояща начело. Разбира се, възможността да се утвърди и задържи една централизирана система зависи на свой ред от цял ред обективни предпоставки, а не само от този, който стои начело. Тези обективни предпоставки предполагат успеха на определен лидер и неуспеха на други. Така можем да обясним ролята на фигури като Сталин, Хрушчов, Брежнев, Живков в историята на държавния социализъм.

Възможностите за въздействие на личността рязко нарастват, ако тя стои начело на някаква йерархическа система и може да ръководи развитието на тази система. Същевременно обаче следва да се има предвид, че бивайки начело на системата, тя може да я стабилизира и тласне по-нататък в определена посока, но може и чрез действията си да доведе до нейната дестабилизация и дезинтеграция. Ако в една система назрява кризисна ситуация, то от тези, които стоят начело много зависи как тя ще излезе от тази кризисна ситуация и по какъв начин. В такива случаи може да се появят различни личности, въплъщаващи различни възможни алтернативи на развитие на тази система. Коя от тези алтернативи ще се реализира зависи и от това коя личност, поради съчетанието на предшестващи събития, се е оказала на върха на едно социално движение, организация или държава?

Най-слабото звено в централизираната система на държавния социализъм и на това, което до 80-те години се нарича «световна социалистическа система» е генералният секретар на ЦК на КПСС и директно свързаните с него Политбюро и апарат на ЦК на КПСС. Дестабилизацията чрез него на апарата на КПСС и на КПСС неизбежно, както при империята на инките води до разпад на системата на държавност, а от тук - и на целия социален организъм. Колкото по-централизирана е една система, колкото по-малко механизми за саморегулация има тя, колкото повече нейни функции минават задължително през управленския връх, толкова по-голяма е опасността от дестабилизация и катастрофа, тъй като промените във върха не се компенсират с алтернативни механизми, осигуряващи стабилност на системата.

3. Ролята на личността за нормативната интегрираност или за разпадането на обществените системи

Нормалното функциониране на всяко общество и общност е възможно, само ако има достатъчно оптимална съвкупност от образци, които персонифицират някаква нормативна система, придаваща идентичност на тази общност, независимо каква е тя и колко голяма е тя. Без герои-образци не може да функционира една нормативна система, а без нея и съответното общество. Когато разрушаваш националния пантеон, спонтанно възниква нуждата от образци, без които настъпва тежка аномия и ценностна криза в обществото.

Затова и от самото начало в човешката история общностите създават колективна идентичност и функционират като някакви цялости, благодарение на героите, представляващи именно такива идеализирани въплъщения на идентичност и ценностна система. Формирането на нова общност предполага създаването на нови такива образци, а разпадът на старите е неотделим от демитологизацията и морално-психологическата дискредитация на нейните герои. Великите личности и героите населяват света на сакралното, продуциращ ценностно-нормативните структури, на които се крепи едно общество. Затова те са потребен функционален механизъм на обществото, което, независимо дали ги има или няма в публичното пространство, е склонно да ги продуцира, за да може да поддържа своята функционална интеграция. Самото понятие за герой е полисемантично, но в масовите нагласи то се утвърждава с две основни значения — на човек, който има необичайни качества и така повлиява по-силно от останалите на историческите процеси; на човек, жертващ себе си за другите в рискови за оцеляването на съответната общност обстоятелства.

В дописмените култури, каквито в много отношения са голяма част от традиционните култури, в които липсва книгопечатането, в определен смисъл «времето отсява» имената на героите — определени фигури остават в колективната памет като фигури на герои, независимо от това дали са били такива или не — знаменателни в това отношение са народните песни и памет за Иван Шишман и Крали Марко като исполини и герои, независимо от факта, че тяхното поведение е по-скоро на загубили и страхливци. Те задават обаче суперобразци за поведение и колективна идентичност. Средновековието поне в християнския свят създава по-скоро образците на светци, не толкова на герои, макар в различни региони народната памет да си има своите образци. Ситуацията се променя с развитието на модерните национални държави и формирането на национални истории с ключови фигури в историята на нациите — от създателя на нацията до съвременни лидери — като образци за следване. Националната държава от самото си възникване създава пантеони от герои, от които тръгва нейната история, за да стигне до днешния ден. Пропагандата, политиката, съвременните технологии на публична комуникация са механизми, чрез които се създават образци на герои за интеграция на общностите. Формират се огромно количество места на паметта, които са място на поклонение на героите — паметници, мавзолеи, пантеони, специални гробищни паркове за видни и знаменити личности. Семантиката на околната среда се насища с имена и символи на строителите и борците за нацията. Националните катастрофи и радикалните промени в посоката на развитие на нациите обаче водят до постоянно пренаписване на историите, събаряне и качване на пиедестал на герои, както е в българската история през XIX и XX век.

Домодерната епоха локализира сакралното извън актуалното пространство в света на религията и магията. Модерната започва секуларизация, рязко разширявайки сферата на светско и профанно и светските идеологии от Просвещението насам вкарват сакралното в историята на модерната национална държава и фигурите, които изграждат тази история. Продуцирането на сакрално става във формата на културно-идеологически продукти и с помощта на засилващи своята мощ идеологически апарати. Те конституират националния дух и националната идентичност, основавайки ги на линейно многовековно развитие, създават генеалогии, опиращи се на значими фигури, от които се състоят националните истории. Националните държави се градят на идеята на дълга историческа непрекъснатост, представата, за която се гради чрез съответни политики на паметта, утвърждавани чрез държавни системи на образование и пропаганда, литературни и исторически канони, чрез паметници, наименования на публични места и символична среда. Героите по същество са елемент на генерирането на солидарност на етнонационалните и държавни общности и в този смисъл те са доминиращо политически феномен, служат за съхранение и утвърждаване на държавни, национални, етнорелигиозни общности. Така се продуцират и обществени норми чрез публичната сфера, утвърждават се модерни възпитателни системи, в които образците на поведение са особено значими. Както националното училище, така и наборният тип масова армия са неотделими от използването на система от образци, които са били в миналото създатели и защитници на съответните етнонационални общности и национални държави. Историческата наука е мощен такъв механизъм за продуциране на сакралното във формата на големи исторически фигури в историята. Този модернистичен модел на изграждане на общности, на основата на големи имена, жертвали се за тях и създавали историята на тези общности, стига своята върхова форма в историята на държавния социализъм. Героят е тип публична фигура, т. е. образец, присъстващ в публичното пространство. Той е известен човек, но известният човек все още не е герой, макар че може да изглежда такъв и понякога дори да е наричан така. Ако характеризираме присъствието в публичната сфера, известността чрез понятието слава или знаменитост, бихме могли да кажем, че съществуват три типа знаменитости или публични индивиди — герои, звезди и лидери(9). Често значенията на едното, другото и третото се смесват, но героите може да се превърнат в звезди, а звездите в лидери или герои.

В традицията на философията на историята героят не е просто морален образец, а значима по последствията от своите действия фигура, чрез която се обясняват исторически събития и чието име поради това се слави от поколение на поколение, прави тази фигура знаменитост. Отношението между национални лидери и герои не е еднозначно. Можеш да бъдеш герой, но не и лидер или ръководител, както и обратното. Героят винаги е носител на морални образци на радикални действия или на саможертва в името на големи интереси, докато лидерът или ръководителят е оценяван преди всичко по значимостта на промените, които е предизвикал. Можем да разграничим четири групи политически лидери в историята. Първата е тази на героите, които са такива, защото техните действия са довели до значими позитивни социални резултати, до големи промени. Втората е на антигероите, чиито резултати също водят до значими резултати в историята, но тези резултати могат да бъдат оценени аксиологически негативно, те са своеобразни «зли гении». Третата група е на исторически джуджета, които по волята на съдбата са се оказали на някакво особено значимо място, при което независимо от желанията им, техните действия са довели до коренно различни от очакванията им резултати. Защото поради глупост, некадърност, липса на политическа воля, безинициативност събитията са излизали изпод контрола им. Това са слаби реформатори или случайни фигури в историята със силно негативни следствия — такива са Луи XIV във Франция, Николай II в Русия, Горбачов в СССР. Четвъртата група е на лидерите-ръководители, рутинни мениджъри, чиято легитимация е резултат на т. нар. бюрократична или правно-инструментална рационалност. Такива са повечето от съвременните политици. За разлика от тях, героят и антигероят винаги са харизматични личности, независимо дали тяхната харизма е естествена или създадена чрез сложни механизми на психологията на пропагандата и публичните комуникации.

Героят е герой в степента, в която той активно функционира като образ, символ, ценност, пример за много хора. Възходът на медийната индустрия през XX век ще стане предпоставка за много по-силно от преди противопоставяне и в същото време целенасочено смесване на различни измерения — на героичност и известност. Медиите могат да направят и най-безличния много известен, а бивайки известен, той може да въздейства върху поведението на останалите. Така е с всички медийни звезди и образи на шоукултурата, родени от XX век. Така известността, присъствието в публичното пространство започва да се смесва с героичността и да замества предходното героично. От друга страна, XX век ражда големите централизирани организации, в които този, който стои начело има възможността за особено силно влияние върху обществените процеси, благодарение на позицията, която заема. Това ще направи от фигури като Рузвелт, Чърчил, Сталин, Де Гол гиганти, оказващи необичайно влияние върху своите съвременници. Така известността и позицията на върха на мощни властови структури ще започнат да изместват предходните представи за героичното, свързани с морална саможертва и необичайни индивидуални качества или да се представят за такива.

4. Ролята на личността в моделите на догонваща модернизация

През XX век множество различни страни от периферията на световната система се опитват да реализират модели на догонваща модернизация спрямо развитите западни държави. Навсякъде това става в контекста на появата на големи национални лидери, които в условията на авторитарна мобилизация се опитват да поведат големи маси от хора от традиционното към модерното общество. Колкото по-скоростни, многостранни и дълбоки са измененията, толкова повече са предпоставките за излизане от равновесие на обществените структури и за съответни конфликти и насилие. Неизбежно се поражда нестабилност и кризи, които могат да бъдат потиснати само благодарение на авторитарността на силни харизматични лидери. В Турция такава роля ще изиграе Кемал Ататюрк, в Египет — Гамал Абдел Насър, в Либия — Муамар Кадафи, в Ирак — Садам Хюсеин, в Южна Корея — Пак Джон Хи, в Тайван — Чан Кайши, в Сингапур — Ли Куан Ю, в Аржентина — Хуан Перон. Такива фигури при модела на държавен социализъм са Сталин, Живков, Мао Цзедун и Дън Сяопин, Фидел Кастро, Йосиф Броз Тито и пр. Към тях се изгражда своеобразен култ, степента на сакрализация на личностите им за определен период е много висока. За милионните маси от хора, които излизат от своето селско традиционно битие и се превръщат в двигатели на модернизационния процес, усвояването и следването на една мобилизационна идеология не би могло да стане като някаква чисто познавателна дейност на усвояване на абстрактни идеи, а във формата на убеждение, на вяра в една колективна перспектива, в съвкупност от идеали и ценности, стоящи в основата на съответната национална или социална идеология. Тяхното усвояване най-добре, най-лесно става чрез персонификацията им от определена фигура, която достатъчно популярно, възприемаемо дава интерпретации на това, което става и което ще стане.

Така именно може да бъде обяснен феноменът «култ към личността» в условията на държавния социализъм. Той възниква преди Сталин и се проявява и към Ленин, който до края на 70–те години е издигнат на такъв символен пиедестал, че получава сакрален статус на фигура от един трансцендентен свят на висши идеи, върху който се крепи нашата днешна профанна действителност. Съществува и след края на Съветския съюз към голяма част от лидерите на наследилите го държави — от Путин в Русия — до Гайдар Алиев в Азербайджан и Нурсултан Назърбаев в Казахстан. Откриваме го в България последователно по отношение на Георги Димитров, Вълко Червенков, Тодор Живков. Всеки от тях се противопоставя на култа към личността на предходника си, но на практика към него също се утвърждава такъв култ. Има го във всяка от новоосвободените колониални държави.

Причината за всичко това е, че феноменът култ към личността не е резултат на лични качества на лидерите, а е функционално потребен в обществата със закъсняла модернизация, особено на ранните стадии на тяхното развитие. Навсякъде, където в условия на изоставане се прави опит за ускоряване на развитието, ще открием феномена на култа към общонационален авторитарен тип водач, ръководител на широки маси и движения, независимо от идеологията под флага, на която той утвърждава своя статус. Обикновено това са националистични идеологии, но в бившите социалистически страни това са идеологии, носещи названието «марксизъм-ленинизъм». Подобен феномен имаме в една Турция, където Ататюрк и до днес е почитан като «баща на нацията». В най-различни версии ще го открием в множество азиатски и африкански страни, особено в периода след освобождението им. В арабския свят той има множество превъплъщения като се почне от Насър в Египет и се стигне до Муамар Кадафи и Садам Хюсеин.

Става дума за специфични особености на индустриалните модели на догонващо развитие. Те се реализират в условията на появата на национални централизирани медии и системи на образование, чрез които образът и директивите на националния лидер могат да достигнат до милиони хора и чрез механизмите на пропагандата да се превърнат в модел на подражание. В същото време тези процеси се осъществяват в общества, в които взривно се извършват модернизационни процеси, разпадат се традиционни структури, милиони хора се преместват от селата в градовете, променят социалния си статус. В период на такива промени, трудно обясними и възприемаеми от милиони обикновени хора, чието битие радикално се преустройва, фигурата на националния лидер, който вижда и знае накъде върви нацията, става особено значима. Под негова егида се създават силно централизирани системи с водеща роля на държавата и в тях той притежава огромна власт и възможности да влияе на събитията.

Държавният социализъм създава система на мобилизиращ и форсиран тип догонваща модернизация, при която морално-психологическият и идеологическият компонент на мотивацията са особено важни. В тази система героите имат ключово значение за нормативната интеграция на обществото, защото на свръхмобилизацията се гледа като ключов елемент на стимулиране на активност в условия на недостатъчно развитие на пазарните инструменти. Особено в периода до края на 50–те години на XX век, както в България, така и в СССР и другите бивши социалистически държави се формира мощна културно-идеологическа система, основана на идеята за героизма и героичното. Героизацията е инструмент за догонващ тип развитие, което предполага резки разриви с миналото и мобилизация на свръхусилия за индивидуални постижения, които рязко надвишават обичайните. Тя е вписана идеологически в модела на човека, който подчинява своите интереси на определени идеали или големи обществени цели. Жертването на своите интереси за публично благо и свръхусилията за постигане на определени резултати, особено в производствената дейност са ключов елемент на модела на човека през първите десетилетия на развитието на социализма. Дискурсът на героизацията създава във всяка сфера на човешка дейност съответни образци, които демонстрират много по-висок ръст от средностатистическата активност или необичайни постижения. Протича процес на централизирано продуциране на героични фигури, на «положителни герои» и образци като за тази цел действа цялата пропагандна и културна машина, начело на която стои Политбюро на комунистическата партия и взема решения за утвърждаването на едни или други имена и отбелязването на събития, свързани с видни личности. От една страна, се утвърждава, че историята е резултат на действията на «народните маси», но, от друга страна, се извеждат личностите, които се представят като изразяващи интересите и стремежите на тези маси.

Налагат се два основни героизирани типажа. Първият са такива, които са свързани с гражданската война в Русия, съпротивата срещу капитализма в България и противопоставянето на външен враг. Както гражданската война в Русия, така и Втората световна война ще превърнат званието «герой на Съветския съюз» сред най-значимите и най-почетните, а фигурите на участници в тези събития от Чапаев и Будьонин до Жуков и Мересиев се превръщат в идеализирани образи, предлагани в масовата педагогика. Същите функции в България изпълнява литературата за партизанското движение и цялата съвкупност от ритуали, свързани с представители на това движение до званията «активен борец срещу фашизма и капитализма» и «Герой на НРБ». Вторият тип герои, утвърждавани от 30–те години в СССР и в България са свързани с необичайни действия в трудовата сфера, потребни за процеса на форсирана модернизация. Литературата и киното ще бъдат подчинени на идеологическата задача да предлагат образците на «положителния герой». Там ще се разгърне огромна система за стимулиране, състояща се от по-значими и по-малко значими награди и звания в различните сфери на дейност. На най-високото място са образите на «героя на социалистическия труд» и «героя на Народна република България».

След 60–те години у нас културата на героичното се допълва и доразвива с връщане към основни имена от националната история, особено във връзка с честването на 1300–годишнината на България и появата на кинообрази на основни фигури, героизиращи тази история. Паралелно се разширява системата на стимулиране на особено значими дейности и сред интелигенцията със звания от типа «народен деятел на културата», «заслужил деятел на културата» и пр. При всички тях същественото е необичайността, значимостта на стореното, признанието за него и налагането му като образец за следване.

През 60–те–70–те години на XX век в страни с държавен социализъм като България в публичното пространство се утвърждава постепенно съвкупност от представи за ортодоксална линейна история, в която са включени всички граждани. В нея пантеонът от значими исторически личности започва от създателя на държавата Аспарух, преминава през големи исторически владетели, борци за национално освобождение и в модерната епоха е свързана с «борбата срещу фашизма и капитализма». Този национален пантеон от основни фигури, които символизират един по-висок свят на исторически закономерности и действия, чрез които се идва до днешния ден и до всеки днешен гражданин е изреждан тържествено всяка година на тържествената заря на 2 юни — «деня на падналите за свободата на България».

В същото време политическите лидери, стоящи начело са представяни и като образци за следване в ценностно-нормативно отношение. За това допринасят и модерните медии — кино, радио, телевизия, които имат способността бързо и интимно да проникват във всеки дом и да утвърждават съответните лидери, да пропагандират и възвеличават тяхната роля на необичайни фигури в историята на страната. Самият факт, че стоят начело на силно централизирани системи, в които притежават огромни ресурси за въздействие, рязко увеличава възприятието за тяхната значимост. Затова и особено с развитието на киното те са представяни модернистки като върхов етап от поредица от исторически герои от началното развитие на съответната държава до наши дни — например от Аспарух и големите владетели на Първото и Второто българско царство, през героите на Възраждането, след това Стамболийски и героите на антифашистката борба, Георги Димитров до Тодор Живков. Това прави като че ли естествен стремежът политическият лидер да се налага и като образец на поведение, като източник на нормативни заключения, имащи значение за обществото като цяло.

Най-общо държавният социализъм изминава два етапа в утвърждаването на политически лидери-герои и образци. На ранния етап на модернизация, когато е много силна домодерната патриархална традиция и има големи маси селско и необразовано население, се налагат фигури, които успяват да изградят благодарение на силните домодерни нагласи и централизираното въздействие митологизиран култ и харизматично въздействие за част или за голяма част от населението, което им придава и героичен ореол и способност за въздействие като образци. За това допринасят и могъщите пропагандни централизирани пропагандни и културни машини, националните медии. В много отношения резултатът е своеобразна митологизация на съответните лидери — такива са Тито в Югославия, Ленин и Сталин в СССР, Мао в Китай (който на преклонна възраст е показван как например преплува «Жълтата река»), Димитров и Червенков в България и пр. Те са въплътени в цялата символична среда чрез имена на улици, градове, училища, безброй портрети и мощно присъствие във всички основни медийни събития. Факт е, че в по-слаборазвитите и запазили домодерната си традиция и значимо селско население бивши съветски азиатски републики навсякъде след разпада на Съветския съюз се наложиха, макар и под друга идейна обвивка, силни авторитарни режими, някои от които се характеризират почти с изглеждащ фарсов за модерното съзнание култ към личността. Типичен в това отношение бе случаят с президента на Туркменистан Сапармурат Ниязов, управлявал страната между 1985 и 2006 г., обявил се за Туркменбаши («баща на нацията») и осеял страната с хиляди свои портрети и статуи, а на негово име са кръстени пристанище, ферми, военни поделения и дори един метеорит. В условия на радикални промени и форсирана модернизация тези митологизирани нормативни образци персонализират нормативните изисквания на политическата, моралната и правната система и задават ориентации на милиони изтръгнати от предходното им състояние индивиди, сменящи своите позиции, насочват тяхното поведение в определена посока.

На един втори етап, когато форсираната модернизация и така нареченото екстензивно развитие в България и СССР, а и в повечето други бивши социалистически държави са се изчерпали, селското население рязко е намаляло, извършена е културна революция и взривно е променено образователното равнище на урбанизираните вече държави, предходният тип патерналистично-авторитарно и еднопосочно налаган култ и харизматична легитимация изглеждат неадекватни. Там, където имаш градска култура и милиони жители със средно и висше образование не можеш да изграждаш успешен патерналистки стил на управление и трайно и дългосрочно да разчиташ на харизматично въздействие на много по-знаещия и можещия от всички останали в обществото. Градската и модерна среда е твърде усложнена, профанна и действаща демитологизиращо по отношение на всякакви едностранно налагани авторитети. Тя изисква много по-висока степен на свобода, двустранност и диалогичност във властовите взаимовръзки, които иначе стават предпоставка за властово отчуждение и за неефективност на опитите за култовски възхвалявания. Затова след 60–те–70–те години на XX век доминиращият тип лидери ще имат по-скоро бюрократичен тип легитимация. Такова ще бъде цялото съветско политбюро, начело с Брежнев. Формално те ще бъдат избирани на периодични избори и това ще е механизъм за легитимацията им. Ще се правят опити за пропагандна легитимация, ще получават нееднократни звания и награди от типа на «Герой на Съветския съюз», «Герой на социалистическия труд», «Герой на Народна република България», но рутинизацията и бюрократизацията на всички социални процеси, изчезването на предходните радикални действия, ориентацията към решаването на всекидневни профанни задачи влиза в конфликт с тези символи. Модернизацията води и при социализма към тенденция на нарастване на сферата на профанното, на всекидневното, на инструменталната рационалност, докато терминалните цели, идеали или т. нар. субстантивна рационалност в термините на Вебер или сакралното в термините на Дюркем, са изтиквани в периферията на общественото съзнание. Опитите в профанното да се влага героически сакрален смисъл изглеждат все по-изкуствени, все по-неестествени. В публичното пространство на политиката и пропагандата, в редакционните коментари и словата на заобикалящите първите ръководители съратници всяка тяхна реч и действие са характеризирани често пъти като «исторически», т. е. като имащи необичайна интелектуална, политическа и практическа значимост. В реалните възприятия обаче на всекидневието на милионите хора това изглежда една ритуална и отчуждена от техните проблеми неестествена реторика. Емпиричният свят на профанното изглежда съвсем различен от политическия свят, в който се правят опити за словесна сакрализация.

В същото време в глобален план XX век ражда масовата култура на звезди и знаменитости, които започват да изместват по своята слава и влияние героите. Героите и великите личности, които модерната епоха на Просвещението и особено XIX век извеждат на преден план, са подложени на остра конкуренция във все по-динамичната и разрастваща се публична сфера от медийни културни звезди — идоли на консуматорството и трансгресия на всекидневния морал. Медийната индустрия като че ли улеснява идеологическото производство и използване на герои в публичното пространство, но същевременно непрекъснато ражда тяхното отрицание в лицето на нарастващо количество ефимерни знаменитости, кино и музикални идоли и всякакви други, озовали се под прожекторите на общественото внимание фигури. Така продуцирането на традиционно героични образци все повече се смесва и измества от шоу индустрията. При социализма през 60–те–70–те години това е процес, който е в началния си стадий, но в глобален план той се разгръща все по-ускорено.

Използването от Живков на политическата технология на «Активните борци срещу фашизма и капитализма» — даването на определени привилегии на хората (и техните деца) от поколението, което активно участвува в борбата срещу социално-икономическата и държавна система преди 1944 г. по същество води до морално убийство на идеята за героичност, съдържаща се в това звание. Защото героичното предполага по своята същност саможертвеност, а не привилегированост. Така, от една страна, масовата култура и пропаганда продуцират героичното, особено чрез киното — типичен пример в това отношение е сериалът «На всеки километър». От друга страна, тук и сега наследниците на същите тези герои се оказва, че осребряват своя героизъм и това води до мощен вътрешен конфликт в самата представа за героичност. Разминаването на едното и другото, особено след Хрушчовата критика срещу Сталин и тази на Живков срещу неговия предшественик Червенков, водят до засилване в масовото съзнание на усещането за изкуственост на идеологическия свят, който ги заобикаля. Това има и делегитимиращи ефекти за системата като цяло, води до отчуждаване от политиката — нещо, което бе особено характерно за последните етапи на развитие на държавния социализъм. Тогава се породиха призивите за «връщане» към «автентичния социализъм», към «ленинските норми», както е ставало и в други периоди, особено при смяна на политическите лидери. Новопоявяващите се лидери се опитваха да търсят отново и отново легитимност чрез своите предходници, повтаряйки безкрайно, че вървят «по ленински» или «димитровски път», че са «наследници» на «ленинското начало». Разминаването обаче вече бе станало толкова значимо, че засегна не само действащите в момента, но и предходните лидери, делегитимирайки и така дестабилизирайки и разрушавайки в крайна сметка системата като цяло.

Разпадането на системата на държавен социализъм започна с ерозията именно на този тип образци на нормативна интеграция и мобилизация на обществото. Още Тодор Живков през 1988 г. премахна системата на «народен» и «заслужил деятел». След това рухването на системата радикално разруши предходните нормативни структури и открилият се вакуум в началото бе запълван с алтернативни образци на героизъм, имащи предимно негативна слава преди това — Никола Петков, Г. М. Димитров, Стефан Стамболов и пр. Радикална трансформация претърпя символичното пространство с промяната на имената на улици и сгради, с премахването на паметници и заменянето им с нови. Една част от предходните герои бяха превърнати в антигерои. Други бяха низвергнати до исторически джуджета и любим предмет на осмиване. Тодор Живков, носител на не едно звание, в което присъстваше думата «герой», претърпя периоди на радикално отрицание и след това възход в масовите нагласи като в началото на XXI век отиде в историята с опити за относително по-балансирани оценки от страна на историците и начало на забрава, но с доминиращо негативни конотации за голяма част от младите поколения. През 90–те години в пристъпа на радикално отрицание по същество бяха охулени почти всички фигури от предходната национална история, което бе и един от важните фактори за нормативната дезинтеграция и разпад на българското общество. Дори личности, които изглеждаха най-безспорни като герои в историята, като тази на Левски, започнаха да се употребяват политически от противоположни политически сили за партийни цели, което само по себе си омърсяваше тяхната фигура. Допълнителното им превръщане в наименование на футболни клубове и скандирания от типа «Долу Левски» десакрализираше техния образ.

5. Постмодерната ситуация на личността в историята

Когато с края на радикалните промени и относителната стабилизация на обществото в началото на XXI век в страни като нашата възникна отново въпросът за героите като образци за нормативна интеграция, в която се демонстрира идеализиран тип поведение, необходим за да се генерира национален капитал, това се оказа невероятно сложен проблем в съвсем новите условия. Налага се в определен смисъл постмодерна ситуация, чрез която се включва личността в историята.

5.1. Лилипутизация на националните лидери в условията на глобализация

Глобализацията и комуникационната революция правят възможно повече от всякога включването на все повече и повече хора активно в публичното пространство, а възможностите за национална политика и национални лидери рязко намаляват, поради огромното количество външни фактори, с които трябва да се съобразяват те. Управлението в условия на глобализация страда от дефицит на суверенитет, а от тук и от демократичен дефицит, тъй като е подчинено на сили и фактори, които трудно могат да бъдат наречени демократични. Под тяхно въздействие все по-малко основни процеси зависят от политиците в отделните държави. Дори Джордж Сорос, имайки предвид своето влияние в световната финансова система, признава, че ако хора като него, предизвиквайки една или друга финансова криза, могат да дестабилизират, свалят и качват правителства, значи нещо скърца в системата(10). Правителствата на десетки държави в света днес рядко правят нещо без да се консултират с МВФ. В Европа те максимално подчиняват политиката си на императиви, задавани от Брюксел. Да действуват другояче означава да застрашат капиталовите си пазари и чуждата помощ. Лидерите са заместени от безлични чиновници в Брюксел или Вашингтон, от които зависят основните параметри на нашия живот. По същество на мястото на избраните с помощта на демократични механизми политици идва диктатурата на световните финансови пазари и икономически институции и на техните политически представители.

Върви процес и на лилипутизацията на политиците в условията на новия световен монетарен ред. «Издребняването» на националните политици е обусловено от увеличаването на факторите, които те не могат да контролират и нарастващото разминаване между техните обещания и това, което реално могат да постигнат, независимо от техния политически цвят. Демократично избраните правителства имат все по-ограничен контрол върху финансовите потоци, нямат ефективни средства да осъществят народната воля по отношение на глобалния капитал, глобалните екологически проблеми, натиска на глобалните корпорации и множество международни организации, движението на информационните потоци. Тяхната дейност в най-основни сфери е замествана, допълвана, контролирана от организации, от институции, които са извън механизмите на многопартийната представителна демокрация. Те действуват по-скоро по логиката на икономическата ефективност, на техническата рационалност. В един свят, в който всичко може да бъде купено и продадено, властта все по-малко е в ръцете на избрани политици, а на гигантските транснационални корпорации. Жизнено важни решения се вземат от тези, които държат парите, а не от правителствата и парламентите. Сред социалните групи, които са тотално губещи от сегашните промени, това ражда безсилие и ги превръща в плячка на ксенофобски, фундаменталистки, националистически и антисистемни сили. Разбира се, степените на проявление на такова безсилие и подчинение на диктата на глобалния пазар са различни при отделните икономики. Една е ситуацията в България при разрушена държавност и рухнала икономика с нейния валутен борд, при което правителството е повече представител на неизборни и недемократични институции като МВФ, Световната банка, една или друга ТНК, отколкото на българския народ. Друга е тя в държави със силна държавност и запазени мощни лостове за влияние върху икономиката, както например в Китай. По принцип степента на представителност на политиците зависи и от мястото, което заема страната в световната система. Най-ниска е представителността на политиците от периферията и полупериферията, които са и от малки държави с рухнала държавност, подчиняващи се не само на глобалните финансови институции, но и в една или друга степен са зависими от политиката на развитите държави. Не случайно, дори когато в тях има формални демократични институции, те изглежда, че създават някаква нова форма на «неоколониална демокрация». Затова огромни маси от хора се чувствуват все по-малко представени и доверието в политиците и политиката навсякъде по света пада. Те се превръщат все повече главно в медийни персонажи. «И то в момент, когато трансформирането на общественото пространство от същите тези медии му отнема най-същественото от възможностите и дори от компетентността, които преди той черпеше от структурите на парламентарната представителност, на партийните апарати, свързани с нея, и пр. Каквато и да е неговата лична компетентност, професионалният политик, скроен постарому, днес започва да става структурно некомпетентен. Същата тази медиатична власт едновременно и обвинява, и произвежда, и увеличава некомпетентността на традиционния политик — от една страна, тя му отнема легитимната власт, която той имаше в някогашното обществено пространство (партия, парламент и пр.), а, от друга — го заставя да се превърне в проста сянка, в марионетка от театъра на телевизионната реторика. Минаваше за Актьор в политиката, а сега рискува да си остане актьор в телевизията»(11).

5.2. Десакрализация и криминализация на националните лидери

В условията на либерално плурализирана и маркетизирана глобална комуникационна ситуация изчезват възможностите за трайно въздигане на пиедестал на едни или други национални лидери, за техния култ и възвеличаване. Ако в условията на модерни национални радио и телевизионни системи, които могат да бъдат повече или по-малко контролирани, става възможно през XX век публичното налагане на ореол около големи национални водачи като Рузвелт, Де Гол, Чърчил, Сталин, то сега тече непрекъснат процес на десакрализация на популярни публични личности.

В предходната епоха на силно развита национална държава, която може да регулира активно с кейнсиански инструменти процесите на своя територия, политиците можеха да бъдат относително автономни от големия бизнес и да налагат политически правила на големия бизнес. Те можеха да служат на една или друга кауза, да реализират специфична политическа дейност, която е основен техен интерес. Тяхната мотивация би могла да бъде политическата власт сама по себе си или изпълняването на определен публичен дълг. Макар и по друг начин, подобна е ситуацията в повечето от развитите западни държави, независимо от факта, че в един или друг период има опити за обвързване на престъпните групи с политиката. Така е и в бившите социалистически държави. Сталин живее аскетичен живот в своята вила в Кунцево и не частното материално богатство е неговата мотивация. Подобна е ситуацията и при Тодор Живков.

С глобализацията зависимостта между политики и икономическа власт като тенденция отново се обръща. Икономиката много по-директно от предходни епохи налага своята власт върху политиката, мотивацията и поведението на политиците. В един свят, в който около 63 хиляди транснационални корпорации действат в близо 200 държави и могат да прехвърлят бързо и лесно финанси, производства, инвестиции от една държава в друга държава без каквито и да е сериозни проблеми, политиката и политиците попадат тотално под контрола, зависимостта, мотивацията, задавани от бизнеса. Държавниците и политиците както в развитите западни страни, така и в Източна Европа придобиват възможности за значителен растеж на богатството чрез политиката. Формите на корумпиране са най-различни. Най-елементарни са опосредстваните финансови възнаграждения за политика или близките му. Най-често срещани са изгодни назначения от облагодетелствани компании на частния бизнес, прибиращи съответния политик на работа при себе си след напускане на държавния пост, при което той използва установените преди това контакти и получава благодарност за решения, които са помогнали на търговски и приватизационни сделки. Увеличават се и директните форми на подкуп, извличане на изгода от осведомеността за финансови операции и придобиване на недвижими имоти, участие в бизнеса като размяна за политическа благосклонност и пр.(12) Приятелски, кланови, семейни структури и интереси разяждат административните механизми на държавите, ерозират социалността с помощта на корупция, директен грабеж и преразпределение на обществено богатство. Това по същество води до глобалната криминализация на политиката, до нейната приватизация от страна на политиците, т. е. в превръщането й в инструмент за личен интерес, а с това и политикът като лидер, защитаващ публични интереси като че ли изчезва като фигура в публичното пространство. Големите публични фигури се превръщат все повече в синоним на корупция и лъжа. Според анализа на Оксфордската Пълна хронология на XX век за първи път за корупция на първите лица в държавите започва да се говори от 90–те години на XX век насам(13). През 1990 г. президентът на Пакистан изпрати правителството на Беназир Бхуто в оставка с обвинения в корупция и некомпетентност. През 1992 г. специална комисия започна разследване на министър-председателя на Италия Бетино Кракси. През 1994 г. в рамките на операция «чисти ръце» започна дело срещу друг италиански министър председател — Силвио Берлускони, а през 1995 г. започна разследване за връзки с мафията на трети бивш министър-председател — Джулио Андреоти. За злоупотреби бе подведен под отговорност бившият канцлер на Германия Хелмут Кол. Наказателни разследвания бяха водени срещу Жак Ширак, президент на Франция. Обвинения в корупция бяха повдигнати срещу израелските министър председатели Барак и Натаняху, а израелският президент Езер Вайцман подаде оставка заради корупция. В корупция бе обвинен генералният секретар на НАТО. Скандали за корупция се развихриха около имената на американския президент Клинтън и съпругата му Хилари. Не по-малко фрапантни бяха обвиненията срещу президента Джордж Буш и неговия екип по повод фалита на «Енрон», която беше стояла зад неговата предизборна кампания. А през януари 2008 г. две журналистически организации във Вашингтон направиха проучване, според което само за две години американският президент е изрекъл 935 лъжи(14), с които да обоснове необходимостта да започне и да се води войната на САЩ срещу Ирак. Освен Джордж Буш като разпространители на лъжи в проучването са споменати вицепрезидентът Дик Чейни, бившият съветник по националната сигурност и настоящ държавен секретар Кондолиза Райс, тогавашният министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, бившият държавен секретар Колин Пауъл, бившите зам.-военен министър Пол Улфовиц и говорителите на Белия дом Али Флейшър и Скот Маклелън.

 Оказа се обаче, че не по-малко лъжат и кандидатите за президенти, както бе фиксирано в предизборната кампания на Хилари Клинтън и Барак Обама. Хилари Клинтън бе обвинена, че е излъгала, че под дъжд от куршуми някога е посетила Босна и че е кръстена на новозеландеца, който пръв е изкачил Еверест, че дъщеря й е тичала край кулите-близнаци на 11 септември 2008 г., когато се извършва терористичния акт и пр. Обама пък бе обвинен в лъжата, че не е присъствал на радикалните проповеди на американски пастор, а медиите доказаха, че той е бил на тях стотици пъти(15).

По същество лидерите на всички страни от групата на Г–8, т. е. на най-развитите държави, са обвинявани днес непрекъснато в корупция и лъжа. Ръководните органи на формиращата се единна Европа периодично се тресат от скандали за корупция с общите европейски пари. През 1999 г. Европейската комисия, ръководният изпълнителен орган на ЕС, начело с Жак Сантер бе разпусната цялата поради разкрития за корупция. След този случай се очакваше, че подобни ситуации няма да възникнат. Но през 2003 г. тя започна да се тресе от обвинения за широкомащабни измами в такова звено като Евростат.

По същество в публичната сфера всички големи фигури в политиката непрекъснато са подложени на десакрализация и обвинения във всички смъртни грехове и тяхната роля на национални лидери, които могат да водят след себе си, да мобилизират големи маси от хора, по същество се оказва, че не работи.

5.3. Културното свръхпроизводство на герои и знаменитости

Докато в реалната национална политика като че ли големите и сакрализирани лидери все повече изчезват, съвременните плуралистични демокрации са изправени пред ситуация, в която в публичното пространство се осъществява както процес на свръхпроизводство на герои във формата на шоу продукция, така и тяхното отрицание като нормативни образци. Кризата на националните държави подлага под съмнение предходните линейни истории на тяхното развитие и води до постоянно пренаписване на истории, конструиране и реконструиране на ролята на различни личности в историята. Предходният тип герой се опира на културни реалности, фаворизиращи служенето на общността, въздържането и алтруизма в името на общото благо, сегашният тип пазарно продуцирана и разпространявана култура е ориентирана към потреблението и развлечението и не може да породи предходните типове герои. Плурализацията и фрагментаризацията на обществата водят до оспорване на единните истории и до битки на различни исторически интерпретации, в които една и съща предходна история, започва да се разпада на множество различни истории, с различни значими фигури в тях. От една страна, демокрациите отхвърлят предходните йерархични социални системи, свързани с войни и кръвопролития и залагат на мирния компромис като механизъм за разрешаване на проблемите. В мирни и спокойни общества от типа на европейското след Втората световна война, в което влиза и нашата страна, като че ли няма място за герои. Цялата система на производство извежда на преден план удоволствията, развлеченията, свръхконсумацията, а не аскезата, радикалните действия, саможертвата. Героите изглеждат останки от миналото на национални разделения и войни, на борби за национално освобождение и противопоставяния. Съвременността на развитите и консумативно ориентираните западни общества като че ли все по-малко има нужда от тях. Политиците в глобализирания свят изглеждат смалени, лилипутизирани в сравнение със своите предходници и по-скоро внушават недоверие, не предлагат пример за следване. Поради условията на глобализация, която означава, че много повече фактори участвуват във функционирането на националните общества, те много по-трудно изпълняват обещанията си за осъществяване на определена политика. Някогашните големи фигури на политици от епохата на студената война изглеждат несъизмерими по мащаба си с днешните изглеждащи много по-смалени и предизвикващи негативизъм политици. Както и по-рано обаче фигурата на героя, на големия предшественик се възприема като инструмент за легитимацията на днешния ръководител. Така както и Сталин, и Хрушчов, и Брежнев, и Горбачов слагаха над главите си в кабинетите си Ленин и говореха за ленинизъм и следване на неговите «завети», така днес над главите и на Жельо Желев, докато бе президент и на Ахмед Доган, и Волен Сидеров и много други политици стои Левски и те залагат на идентификациите с него в своята пиар политика. Социалистите се отказаха от Георги Димитров, но се върнаха към Благоев и го слагат по коридорите си на «Позитано», многото земеделци разчитат на легитимиращата сила на Стамболийски.

За да може да функционират и мобилизират гражданите около определени цели, особено при значими за оцеляването на една нация или общност обстоятелства, политиката и политиците се нуждаят от колкото се може по-активно публично производство на герои. За тази цел започват да се използват най-новите достижения на политическия маркетинг. Опитите за героизация стават маркетингов инструмент за постигане на политически цели и за легитимация на едни или други действия на суперсилите, които се опитват да налагат нов световен ред. При всяка по-значима политическа акция, свързана с тежки конфликти, политическият маркетинг започва да продуцира «герои» като това понятие започва по маркетингови съображения да се прикачва към различни ситуации. В периода след 11 септември 2001 и курсът на окупация на Афганистан и Ирак от САЩ, то е толкова употребявано от администрацията на Буш и нейните поддръжници, че се появяват оплаквания, че е «загубило своята същност и е започнало да означава виртуално всеки, който е в бойна ситуация»(16). Още повече, че, от другата страна, в глобалната битка на исляма със Запада се появяват също «герои» — извършващите самоубийствени атентати, чиито снимки и постъпки се превръщат в пример за хиляди млади мюсюлмани по света.

Поради глобализацията на медиите и комуникациите изобщо и създаването на глобална културна индустрия и глобален политически пазар на новини и идеи се глобализира и процесът на производство на герои чрез глобалния пазар и глобалната културна индустрия. Чрез глобалните медии. СD-та, аудиовизуални продукти, Интернет, огромен калейдоскоп от видни личности засипва отделния индивид. В степента, в която националната култура е слаба и в криза, а холивудската машина на лансиране на образи, личности и събития остава водеща в огромната част от света, а в държави като България предлага около 90% от продукцията на телевизионните канали, то оттам се задават и значимите образи и герои, а евентуални национални кандидати за такава позиция са изтиквани в периферията, отслабват ролята си като инструмент за нормативно въздействие на поведението и формиране на национална идентичност.

Отделните общности създават свои пантеони със свои интерпретации на героични събития и поведение, влизащи в конфликт с останалите. От миналото се реконструират събития и личности, за да бъдат ос на общностна памет и идентичност, независимо дали това е партия, етническа общност, нация или някаква друга група. Едни и същи фигури от историята в различни интерпретации започват да се употребяват за актуални политически цели като конфликтът на тези интерпретации има десакрализиращи следствия. Всяка партия и идеологическа общност си има своите герои, голяма част от които се възприемат като свързани с дълга традиция. Всяка идеология си има своя съвкупност от образци и интерпретациите кой е герои се различават помежду си, но тези образци и интерпретации се сблъскват с образците и интерпретациите на останалите и взаимно десакрализират. Възходът на културата на образите, в която индивидът е всекидневно засипван с хиляди имена и образи, особено благодарение на специалните маркетингови техники, персонализира партии, държави, исторически етапи, свързвайки ги преди всичко с образа на определени хора, с които те са идентифицирани и за които се смята, че имат най-голяма роля за това, което е станало или става по това време.

Променя се ситуацията, чрез която съвременните културни и идеологически индустрии произвеждат и възпроизвеждат герои. Съвременната имидж-култура налага безкрайни потоци от образи, заливащи отделния индивид. Изчезвайки като че ли от реалността, те обаче умножават своето присъствие във виртуалното пространство на културата и пропагандата. Ако в условията на силни национални държави в модерната епоха доминираща сфера на продуциране, разпространение, използване на образи на герои е политическата сфера, то сега такива функции започва да играе сферата на развлекателната и консумативната култура. Ако преди това слава, предавана чрез устната или писмената традиция, е за хора, които жертват себе си за другите или са направили особено значими за съдбата на другите действия, то сегашните доминиращи знаменитости скандализират и стават популярни чрез трансгресията на налични норми или чрез техники на политическия маркетинг. При това политически сериозното става все по-неотделимо от развлекателните индустрии. Маркетинговите техники все повече налагат известността и привлекателността като заместители на политически съдържателното. Политиците, за да спечелят последователи, се държат като медийни звезди — типичен пример в това отношение са Рейгън и Блеър. И обратно, звездите на развлекателната култура дават рамо на политиците или сами се превръщат в политици. Така кинозвездата Арнолд Шварценегер ще стане губернатор на Калифорния, а кандидат президентът Клинтън ще събира привърженици, свирейки на саксофон. Във всеки български парламент ще присъстват медийни, телевизионни и кинозвезди, а скандални фигури от попфолка като Азис ще правят шоу, за да привличат избиратели на социалистическата партия към урните. В сферата на културата на масовото потребление се появява типажът на шоу-героят или на екшън-героят от Холивудски тип, чиито функции не са толкова на нормативен образец, колкото на културно развлечение, на създаване на силно усещане в скучното и равномерно ежедневие на света на буржоазното потребление. Левски с неумението му да прескочи оградата и залавянето му от полицията и със скуката на преподаваното учебно съдържание избледнява на фона на дигитализираните и каскадьорски умения на Индиана Джонс или Джеки Чан. Ботев се възприема от младежите като архаична патетика на фона на уменията на супергерои, създавани от актьори като Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун. Холивудските симукрум-герои изтикват в периферията на съзнанието и възприятията героите от модерната историческа сага на национални битки, освобождения и саможертви. След края на изнурителния и стресиращ ден човек така изживява виртуално силни усещания чрез видеоекранни и дигитализирани суперпостижения, чрез които унищожава безброй противници в холивудския разделен на «добри» и «лоши» свят. На първите страници на медиите информационно присъстват имената на днешни скандални фигури или политици, а не на значимите имена в историята, оставени за учебникарските текстове. Това предопределя и съответният постмодерен микс от образи и значими фигури в главата на днешния човек, в които границите между героичност и популярност, минало и настояще са заличени или най-малкото неясни.

Гигантското разгръщане на информационни потоци на масовата култура заличава границите между експертно и медийно говорене за герои. В представите на историците, възприемани като експерти в областта на историята, в зависимост от тяхната идеологическа ориентация се налагат съответни имена от историята като значими и третирани като герои и антигерои. Експертните общности на историци и интелектуалци протестират и се опитват да променят масовите нагласи и представите за героично в тях, но се оказват само една от групите, при това не най-гласовитите в задаването на дискурсите и образците на героичност. Масовото съзнание на неспециалистите обаче се формира преди всичко под въздействието на медиите, културните образци и сблъсъка на идеологиите. Още по време на студената война Холивуд започва да създава екшън героя — митологизирани образи на борци срещу злото, независимо дали това са престъпници или противници от чужди държави, големи злодеи и опасности. Там започват да шестват «героите» на масовата култура — Батман и Супермен, Джеймс Бонд и Лео от «Матрицата», и всеки от поредните екшън герои, избиващи и унищожаващ и стотици и хиляди хора или спасяващ света от някакъв суперзлодей или огромна опасност. Колкото по-рутинно и негероично е битието на човека в развитите страни в епохата на масовото потребление, толкова по-енергично върху него се стоварва шоу културата на героизация с помощта на съвременни дигитални технологии. Умножават се институциите и източниците на «производство» на «видни личности» и на герои. Медиите засипват индивида с огромно количество конкурси, в които се отбелязва значимостта на определени личности — конкурси за «мъж на годината», «жена на годината», «мис на годината», «най-добър икономист на годината», «най-добър журналист на годината», «стоте най-велики българи на всички времена», и т. н., и т. н. Индивидът е смачкан от днешните образци на супергерои, появяващи се и изчезващи с поредния комикс, анимационен филм, космическа сага, безкрайна върволица от екшъни и трилъри, от където непрекъснато изскача някой пореден спасител на света или на Америка. В този свят младият човек може да знае често много повече за шоу звезди като Анжелина Джоли и Азис отколкото за фигури, които в учебниците по история са ключови за националния пантеон. Интелектуалният дискурс за историческите герои все повече влиза в конфликти с културната индустрия, с медийната и маркетингова логика на създаване на популярност и запаметяване в масовото съзнание. В него започват да се заличават границите между героя и известния човек, но формирането на единия и другия е по различна логика. Героят традиционно се свързва с необичайни постъпки със значими следствия за другите, което може да бъде идеален нормативен образец, докато в масовата култура и медиите популярността се постига по друга логика, свързана с шоу културата и бързопреходността на настоящето, с политическия маркетинг и скандала. В постмодерната епоха с нейните непрестанни иновации започват непрекъснати реинтерпретации на имена и фигури от историята, съчетаването им по най-различни начини с настоящето и в масовото съзнание, в резултат на което възприятието на историята е все по-различно от неговото експертно възприятие от страна на историци и интелектуалци. Предходните национални пантеони от значими фигури не присъстват еднозначно и с някогашната им значимост във всекидневното съзнание и това е част от проявленията на процеса на ерозия на съвременните национални държави. Така в координатната система на значимите фигури на настоящето, възприемани като «велики българи» принципът на създаването на героя се утвърждава от медийната активност и културните реинтерпретации на една или друга фигура от историята чрез киното и литература, а не от експертното знание на историците и специалистите, преценяващи значимостта на една или друга фигура. При това шумни въпросници към масовото съзнание за това кои са най-великите българи например, включват там както значими исторически личности, така и просто популярни в момента фигури, харесвани от повече хора, което води до хаос в морални и ценностни координати. Сред хилядите имена, с които образователната система, съвременната култура на имиджа и публични комуникации засипват съвременния човек, в неговото съзнание се утвърждава сплав от фигури, които са все по-далеч от представите за значимо, необичайно и голямо според експертната оценка на историци и специалисти. В индивидуалните възприятия велико и героично все повече се съчетават или подменят от известно, популярно, знаменито, които имат различна днешна логика на генериране и функциониране от реалната роля на различните фигури в историята.

Бележки

1. Плутарх. Сравнительные жизнеописания в двух томах. Издание второе, исправленное и дополненное. М.: Издательство «Наука», 1994; Карлайл, Т. Героите, преклонението пред героите и героичното в историята. С.: УИ «Св. Климент Охридски», 1999.

2. Хегел, Г. В. Фр. Философия на историята. Том I. С.: Евразия, 1993, с. 44–45

3. Плеханов, Г. Към въпроса за ролята на личността в историята. — В: Плеханов, Г. Избрани произведения в три тома. Том I. С.: Партиздат, 1982, с. 415–454.

4. Зиновьев, А. Русский эксперимент. М.: Наш дом, 1995, с. 32.

5. Aron, L. The «Mystery» of the Soviet Collapse. Journal of Democracy. Vol. 17, N 2, April 2006.

6. Вж. Штомпка, П. Великие личности как агенты изменений. — В: Психология и психоанализ власти. Хрестоматия. Том 2. Самара: Изд. дом «Бахрах», 1999, с. 45.

7. Токвил, А. Дьо. Бившият режим и революцията. С.: Избор, 1992, с. 82.

8. Макиавели, H. Владетелят. С.: Еспас — 2007, 1991, с. 12.

9. Вж. Маршъл, Д. Власт и известност: Звездите в съвременната култура. С.: Изд. Къща «ЛИК», 2003, с. 23.

10. Гировски, Г. Сорос: Шокиран съм от парите, които печеля. — Труд, 30 октомври 1996.

11. Вж. Дерида, Жак. Картината на свят без връзки. — Култура, бр. 35, 25 ноември 1994 г., с. 3.

12. Вж. Кастельс, М. Глобальный капитализм и новая экономика: значение для России. — В: Постиндустриальный мир и Россия. М.: Эдиториал УРСС, 2001, с. 81.

13. Вж. Уильме, Н., Уолер Ф., Роуэтт, Д. Полная хронология XX века. М.: Вече, ACT, 1999.

14. Буш изрекъл 935 лъжи, за да започне войната в Ирак. — Сега, 23 януари 2008.

15. Дъскарев, О. Невинните неистини в кандидатпрезидентската надпревара в САЩ. — Дневник, 6 април 2008.

16. Blecher, G. Some Unheroic Thoughts about Heroes, Logos. Vol. 4, N 2. Spring, 2005.