Номинация на Иван Дуйчев за член-кореспондент на Българската академия на науките през 1966 г. (По документи от Научния архив на БАН)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Ивайло Аврамов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2013
«Но какво да се прави — тогавашни нрави!»
«Хождение по буквите»
Валери Петров
Дуйчев, Иван Симеонов
«Роден на 18. 04. 1907 г. в София, починал на 24. 04. 1986 г. Историк медиевист. Работи в областта на историята и културата на средновековната българска държава и историята на Византия. Академик (1981). Член на академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо (1967) и на Академията на науките в Неапол (1975). Член-кореспондент на Британската академия в Лондон (1976). Член на Понтификалната академия за археология в Рим (1979) и на Сполетската академия (1979). Заслужил деятел на науката (1972). Народен деятел на науката (1977).»
Това е справката за Иван Дуйчев в справочника «Академици и член-кореспонденти 1869–1984»(1). Никъде в краткото представяне не се споменава, че той е «член-кореспондент на Българска академия на науките». А Дуйчев е един от многото номинирани след 1869 г., но не получили почетното звание «член-кореспондент» («дописен член», «извънреден член»). Въпреки това той е сред 89–те, удостоени с почетното звание «академик» («действителен член», «редовен член»)(2), без преди това те да са избрани за «член-кореспондент»(3).
Предлаганият доклад се основава на документи, съхранявани в Научен архив на БАН (НА — БАН).
Както отбелязахме, Иван Симеонов Дуйчев е роден на 18. 04. 1907 г. в София. Следва и завършва история в Софийския държавен университет (1928–1932). През 1932 г. получава държавна стипендия «Марин Дринов», която му дава възможност да специализира в университета «Ла Сапиенца» — Рим, до 1936 г. В Италия той защитава докторат на тема «Българските Асеневци във Византия» (1934). По време на престоя си в Рим следва и в прочутата Школа по архивистика и палеография към Секретния архив на Ватикана, която завършва с диплом «архивист-палеограф» (1935).
След завръщането си в България през 1936 г. Иван Дуйчев първоначално е назначен за асистент, а в 1939 за доцент по българска история в Софийския университет. След смъртта на професорите Петър Ников и Петър Мутафчиев той като техен ученик поема последователно ръководството на катедрите по византийска и балканска история.
Настъпилите след 9. 09. 1944 г. обществени и политически промени у нас имат неблагоприятни последици за неговата житейска и научна съдба. Както известно, през 1945 г. Иван Дуйчев е уволнен по чл. 2, буква «в»(4) от Наредба-закон за прочистване на учителския и преподавателския персонал в народните основни и средни училища, учителските институти и в университета и висшите училища и академии(5) от фашистки елементи. Цитираният документ е приет от Министерски съвет на 20. 10. 1944 г.(6) Така пътят към Университета за него се затваря завинаги.
През 1949 г. Дуйчев е назначен за нещатен научен сътрудник в Института по история при Българската академия на науките (БАН)(7). От този момент и до края на живота му, неговата професионална реализация е свързана с Института и БАН.
Обществените политическите, икономическите и идеологическите реалности в България след 1944 г. рефлектират върху цялата научна общност и среда, в която тя трябва да се изявява и утвърждава професионално(8). Ето защо, и БАН също бързо започва да се «преустройва», по-точно — е била преустроена(9), и процесът може да се проследи в основополагащите документи от това време — Закона и Устава на БАН, които определят насоките в развитие на Академията в новите условия и в съответствие с извършващата се тотална идеологизация.
Стратегическата цел за Академията, формулирана в чл. 3 от Закона за БАН (1947) е «да изучава философските, обществените и народностните въпроси на здрави научни основи»(10). Тя има своето логично продължение и в чл. 8, а именно: «Не могат да бъдат в състава на Българската академия на науките лица, които са проявили и проявяват фашистка и всякаква друга противонародна дейност, и лишените от право по чл. 30 от Наказателния закон.
Ако такива лица са членове на Академията, те се изключват от последната по реда на избирането им.
Лица, реабилитирани, дали доказателство, че са променили своите фашистки и противонародни схващания, могат да бъдат приети отново по решение на Управителния съвет на Академията, в нейния състав»(11).
Същите текстове се преповтарят и в Устава на БАН(12), съответно в чл. 3, а, в, § 2, в(13) и чл. 8, в, § 12(14).
Промените в Академията са още по-категорични в нейните следващи нормативни документи — Закона (1949) и Устава (1957), в които се поставят редица научни, политически и идеологически цели (задачи) и изисквания, респ. разпореждания, по отношение качествата и достойнствата на състава от академици и член-кореспонденти, които те ще трябва да решават. По-конкретно, в чл. 3 на Закона(15) е записано, че БАН «... б) работи и съдейства за внедряването и развитието във всички научни области на марксисткия диалектически метод; в) разработва философските, социалните и народностните въпроси върху марксистко-ленинската основа, като обръща особено внимание на разработката на българската история, литература и език, както и на икономическото и общо-идеологическото развитие на нашия народ, в системна борба срещу всички и всякакви остатъци и влияния на великобългарския шовинизъм и фашизъм, реакционния космополитизъм и на всяка друга буржоазна идеология у нас и в чужбина...»(16).
А кои точно могат да бъдат академици и член-кореспонденти в съответствие с посочените критерии, е уточнено в чл. 11: «За редовни членове-академици се избират лица, които са се утвърдили с оригинални трудове или открития, имащи първостепенно значение за науката, техниката, изкуството и културата, и особено ползуващи социалистическото строителство. ... За членове-кореспонденти се избират лица със значителни оригинални трудове или изобретения, показващи тяхната способност за плодотворна работа в Академията в духа на нейната основна цел, задачи и методи по пътя на социалистическото строителство».
А кои не са подходящи за състава на академията, е пояснено в чл. 15: «Не могат да бъдат в състава на Българската академия на науките лица, които са проявили и проявяват фашистка и всякаква друга противонародна дейност, и лишените от право по чл. 30 от Наказателния закон...»(17).
На свой ред Уставът стриктно се придържа към очертаните от Закона «граници» и ограничения при избора на бъдещите академици и член-кореспонденти, като в чл. 2 се пояснява, че: «Основна задача на Българската академия на науките (БАН) е да развива науката и техниката с цел да се обогатяват народното стопанство, държавната организация и културата с нови научни постижения, открития и изобретения, които да съдействуват за изграждане на социалистическото общество в нашата страна и укрепването мощта на Републиката». А в чл. 3 се допълва: «За да реши основната си задача, Българската академия на науките: а) развива българската наука и техника в тясна връзка с практиката; изучава и разработва постиженията на съветската и световната прогресивна наука и техника...; б) внедрява и творчески използува в научната си работа марксистко-ленинския диалектически метод; ... л) пропагандира и популяризира сред народните маси постиженията на прогресивната световна наука и особено науката на СССР и страните с народна демокрация...»(18).
Следователно цитираните нормативни документи на Академията през втората половина на 40–те и през 50–те години на ХХ в. определят и налагат като подход идеологическите изисквания към кандидатите за почетното звание «академик» и «член-кореспондент». Те са «рамката» съответно и за кариерното и научното израстване на Иван Дуйчев по това време в БАН. Всъщност до 1952 г. той остава с посочения статут на нещатен научен сътрудник. През 1953 г. обаче Дуйчев е назначен за «старши научен сътрудник»(19). Именно в това си качество през 1966 г. той е номиниран и участва в обявения конкурс за член-кореспондент по история на България(20).
Като всички останали кандидати и Дуйчев представя списък на научните си трудове, публикации, изследвания. Но има нещо, което винаги го «следва», и това е миналото му на «бивш» от гледна точка на хронологичната граница в случая — 9. 09. 1944 г.
Всъщност то не се забравя и с методично постоянство е припомняно в характеристиките, които с течение на времето продължават да се натрупват в кадровото му досие(21). Първата, запазена и съхранявана в Научния архив на БАН, е от периода 1947–1949 г. и е заверена от тогавашния заведующ отдел Кадри(22) в Министерство на информацията и изкуствата — К. Байчински.
Документът е изготвен вероятно по повод споменатото назначаване на Ив. Дуйчев в Института за българска история. Особено показателен е следният текст: «През ученическите и студентските си години е бил идеалист-пацифист, толстоист. От встъпването си като преподавател в Университета всецяло се поставя в услуга на фашистката власт и велико българския шовинизъм. Пише хвалебствени статии за «освободителната мисия» на Германия, против освободителните борби на нашия и балканските народи. Възхвалява вътрешната и външната политика на царя и неговото фашистко правителство. Той е един от приближените хора на Филов. Гони всичко прогресивно от университета. Поставя се в доброволна услуга на военно-фашистката пропаганда. Заради тези му деяния съвсем основателно е бил уволнен по чл. 2 като фашист и великобългарски шовинист. След 9 септември Дуйчев не дава данни, че прави сериозни опити да се преустрои. Излязлата напоследък негова книга «Св. Ив. Рилски» («Рилският светец и неговата обител». С., 1947 г. — б. м.) е пълна с мистика и чужда на всякакъв научно-исторически подход към събитията. Дуйчев си остава идеалист еклектик. И до сега не си е направил решителна самокритика за дейността през фашисткия период... Има известен опит в събирането на исторически материали. За сега може да бъде използван в някои от нашите музеи като палеограф и събирач на материали. Също да му се даде възможност да работи по някои въпроси на славянската древност — след проверка ако даде нещо научно издържано»(23).
Втората характеристика на Иван Дуйчев е от 15. 02. 1954 г., подписана е от Димитър Косев, и е във връзка с неговата атестация. Налице е известно смекчаване на предишните «критични» оценки: «... До 9 септември и няколко години след 9 септември той стоеше на буржоазно-идеологически позиции и това попречи на бързото му методологично преустройство. От няколко години насам другаря Дуйчев прави сериозни усилия за усвояване на марксизма-ленинизма и се старае да го прилага в научноизследователската си работа. Трябва обаче да се изтъкне, че другаря Дуйчев далеч още не е овладял марксизма-ленинизма и за това в теоретическо отношение научноизследователската му работа не е на необходимата още висота. В мирогледа на другаря Дуйчев, явно е, има още значителни остатъци от буржоазно-идеалистическата методология. Ако другаря Дуйчев успее да овладее марксистко-ленинския научен метод тъй добре, както е овладял историческия материал в своята област, той ще стане несъмнено прекрасен научен работник. ... Другаря Дуйчев е длъжен да вземе най-сериозни мерки за своето идейно преутвърждаване, за усвояване на марксистко-ленинската теория»(24).
Третата по време характеристика е от 26. 09. 1957 г. и е подписана от инспектор М. Михайлова. В частта «Дейност преди 9. 09. 1944 г.» е записано: «От встъпването си в Университета като преподавател, всецяло се поставя в услуга на фашистката власт и великобългарския шовинизъм. Писал е хвалебствени статии за «освободителната мисия» на Германия, против освободителните борби на нашия и балканските народи. Възхвалявал е вътрешната и външна политика на царя и неговото фашистко правителство»(25).
Четвъртият документ от този вид е с дата 20. 04. 1960 г., подписан е от директора на Института за история чл.-кор. Д. Косев, партийния секретар В. Бозаров и н-к отдел «Личен състав» К. Пеевски. Относно неговата научна дейност е отбелязано, че ... «Трудовете му имат предимно фактологически характер. Не се стреми към усвояване на марксистко-ленинската методология». В частта «Политическа дейност» отново се припомня, че ... «По време на Втората световна война като преподавател в Университета всецяло се поставя в услуга на фашистката власт и великобългарския шовинизъм. Писал е хвалебствени статии за «освободителната мисия» на Германия, против освободителните борби на нашия и балканските народи. Възхвалявал е вътрешната и външна политика на царя и неговите фашистки правителства. В Института не участвува в обществено-политическия живот. Не иска да се занимава с политическа дейност»(26).
Във връзка с цитирания документ представлява интерес един ръкописен фрагмент — част от характеристика с предполагаема дата 1. 04. 1966 г. с подписа на директора на Института за история по това време проф. Христо Христов: «Трудовете му имат предимно извороведчески и фактологичен характер. В методологично отношение те не са изградени върху марксистко-ленински основи. В работата си проявява индивидуализъм и недобро сработване с колектива..., но не е дал доказателства, че е осъзнал като погрешна своята политическа дейност преди Девети септември 1944 год.»(27).
Следващата характеристика съдържа нанесените «на ръка» редакции. Документът е с дата 14. 06. 1966 г. и в първоначалния вариант е отбелязано следното: «Трудовете му имат предимно извороведчески и фактологичен характер. В методологично отношение те не са изградени върху марксистко-ленински основи. В работата си проявява индивидуализъм и недобро сработване с колектива. ... По време на Втората световна война като преподавател в Университета изцяло е бил в услуга на фашистката власт и великобългарския шовинизъм. Писал е хвалебствени статии за «освободителната мисия» на Германия, против освободителната борба на нашия и балканските народи. Възхвалявал е вътрешната и външна политика на царя и неговите фашистки правителства. Член е на ОФ. Няма лоши политически прояви, но не е дал доказателства, че е осъзнал като грешка своята политическа дейност преди 9. 09. 1944 г.».
Следва редакция, но «миналото» не е забравено: «Трудовете му имат предимно извороведчески и фактологичен характер. В методологично отношение те не са изградени върху марксистко-ленински основи. До 9. 09. 1944 г. не е членувал в политически организации. Като преподавател в Университета е бил използван (к. м. — бел. авт.) от фашистката власт за целите на великобългарския шовинизъм. В някои статии (к. м.) е хвалил «освободителната мисия» на Германия, възхвалявал е вътрешната и външната политика на царя и неговите фашистки правителства. Член е на ОФ. Няма лоши политически прояви».
Под цитирания текст е написано на ръка: «Корекциите са на др. Стойко Божков(28) — научен секретар, и с подпис — В. Вълкова».
Разгледаните документи показват, че в немалка степен текстовете се преповтарят. Заимствани се дословно цели пасажи, но с течение на времето има и известна «промяна» — тонът се смекчава, категоричното обвинение в съзнателно и «изцяло» поставяне в «услуга на фашистката власт» се променя, но се съхранява духът на кадрова строгост и бдителност към научната и обществената дейност на старши научния сътрудник Иван Дуйчев. Със сигурност обаче отношението като цяло съзнателно или не не е било прикривано. Проявява се и по време на заседание на Научния съвет на института (НС) от 24. 02. 1966 г., където се обсъжда статия на Михаил Войнов за етническия състав на населението в Македония. Изказва се директорът на Института за история Христо Христов, който напомня, че «Другаря. Дуйчев например не иска да пише дори до ХІV в. за българско население в Македония. Той говори само за славянско население. Това е схващането, застъпено в «История Югославии», издадена в Москва. ... По националния въпрос има две линии: буржоазна, националистическа и демократическа, прогресивна, социалистическа линия. ... Ив. Дуйчев — заявява, че за него Македония като земя и като население е неделима част от българското население и българската история. Той се радва, че се обръща толкова внимание на този въпрос и че всъщност се застъпват становища, за които някога е бил обвиняван във великобългарски шовинизъм. И изобщо кой измисли този термин «великобългарски шовинизъм»?(29) Този въпрос е основен национален въпрос. ... На забележката на другаря Христов, че по тези въпроси трябва да се говори спокойно, вече седнал, отговаря, че не може да говори спокойно, докато не му вдигнат епитемията, която му тежи вече 20 години»(30).
Според съхранените документи в Научния архив на БАН по този начин е бил «атестиран» ст. н. с. Иван Дуйчев, който през 1966 г. трябва да се конкурира с професорите Христо Ангелов Христов, Димитър Симеонов Ангелов, Христо Николов Гандев(31), Веселин Димитров Хаджиниколов(32) и Туше Христов Влахов за обявените две места за член-кореспондент по «История на България» при БАН(33). Процедурата по избора минава през заседание на НС, състояло се на 14 април 1966 г.(34) Още тук академик Жак Натан настоява «... трябва да се концентрират усилията изборът на двете места да бъде положителен» и предлага кандидатурите на Христо Христов и Туше Влахов. Подкрепят го Хр. Данов, Я. Йоцов и К. Ламбрев, като последният подчертава, че: «Освен научната продукция, значение за кандидатурите има и обществената дейност»(35). Надделява мнението, че всички кандидати трябва да бъдат предложени за гласуване(36) в Отделението за исторически и педагогически науки(37). Всеки кандидат представя задължителните документи за участие в конкурса, който включва и характеристика от НС на Института за история. Тази на Иван Дуйчев съдържа изречението — «До 9. 09. 1944 г. в своите изследвания Ив. Дуйчев е стоял на буржоазно-идеологически позиции, които и досега не са преодолени»(38).
Съгласно изискванията на чл. 27 от Устава на БАН са определени двама рецензенти(39) — академик Жак Натан и академик Димитър Косев. Те трябва да представят кандидатите пред Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки, където окончателно се гласува кои ще бъдат предложените за удостояване със званието «член-кореспондент». И двамата рецензенти трябва да аргументират «научните достойнства» и «преимущества» на само двама (толкова са местата) от всички участници в конкурса, които да бъдат гласувани като кандидати за член-кореспонденти от страна на Отделението за исторически и педагогически науки.
Няма да се спираме подробно на аргументите «за» и «против» по отношение на всички участници в конкурса. Ще представим само тези, които засягат пряко Иван Дуйчев и спечелилите одобрението на рецензентите и Отделението — професорите Христо Христов и Туше Влахов.
В доклада си пред Пленума на Отделението(40) Жак Натан представя Ив. Дуйчев като «Всестранно школуван и подготвен»(41), но не пропуска да спомене, че «в своите трудове той все още допуска някои слабости, присъщи на представителите на българската историография в миналото, а именно — богатите извори, които издирва, изследва и коментира, не винаги в достатъчна степен се анализират със силата на марксистко-ленинския научен мироглед. В това отношение в редица свои публикации Дуйчев прави усилия. Но общо взето в неговото научно творчество се забелязва едно преобладаване на изложението на фактите, но без достатъчно разкриване на основни закономерности в развитието на историческия процес. С този недостатък се обяснява и липсата на едно по-крупно цялостно изложение на българския исторически процес през Средновековието»(42). И със съжаление отбелязва: «И ние не бихме се поколебали ни най-малко да препоръчаме да бъде избран за член-кореспондент на БАН при положение, че бяха предоставени повече места за избиране на членове-кореспонденти при този избор ... ние сме принудени от обстоятелствата при този избор, оценявайки и научната дейност на другите кандидати и съобразявайки се с някои изисквания на Устава на БАН (к. м.) да дадем предпочитание на един или друг кандидат...»(43).
Същевременно аргументите за кандидатурата на проф. Туше Влахов са обобщени в края на едно дълго и хвалебствено представяне: «Като имам предвид следните по-важни преимущества на професор Туше Влахов като кандидат ... пред другите участвуващи в този избор кандидати, а именно: 1. Че той още в периода до Девети септември, като активен член на БКП и активен деятел на учителската профопозиция стои на марксистко-ленински позиции, води борба срещу буржоазните фалшификатори на българската история и даде ценни научни приноси в тази област с посочените в рецензията публикации; 2. Големите заслуги, които има Туше Влахов, при преустройството на нашия исторически фронт на нова, марксистко-ленинска основа непосредствено след Девети септември; 3. Значителните приноси, които даде с ценните монографии, които вече споменахме в нашата рецензия, с които осветлява важни страни от новобългарската история; 4. Голямата ползотворна дейност на Туше Влахов като възпитател на младите подрастващи кадри в Университета, за което той неведнъж е удостояван с отличия и с признания, и 5. (най-важното — б. м.) Ръководейки се от Устава на Българската академия на науките, в който изрично се подчертава, при избора на член-кореспонденти и академици в Българската академия на науките трябва да се издигат учени, които съзнателно са следвали през всичкото време на своето научно дело, изхождайки от единния правилен научен метод — марксизмът-ленинизмът, и които съзнателно са служили на делото на комунизма през всичкото време на своята научна дейност, изхождайки от единствения правилен научен метод — марксизмът-ленинизмът (к. м.). ... И затова горещо препоръчвам да бъде избран за член кореспондент по обявения избор на член-кореспонденти по българска история при БАН професор Туше Влахов»(44).
Не по-различно е представен и проф. Христо Христов, а аргументите са синтезирани в три основни точки: «Като имам предвид тази огромна и плодовита дейност ... аз се осмелявам да го предпочета пред останалите кандидати, участвуващи в този избор, имайки пред очи някои преимущества, които той има пред тях, а именно: 1. Цялата продукция на проф. Хр. Христов е изградена върху основите на марксистко-ленинския мироглед — той безспорно е един от изтъкнатите историци-марксисти-ленинци; 2. Той даде безспорни значителни приноси в областта на новата и най-новата българска история, с която обогати българската историческа наука по проблеми, неразработвани досега в историята на българската историография; 3. Проф. Хр. Христов има заслуга за изграждането на Института по българска история при Българската академия на науките и върши огромна организаторска и ръководна работа в системата на Българската академия на науките. Като имам предвид всички тези постижения и качества на проф. Христо Христов горещо го препоръчвам да бъде избран за член-кореспондент по история на България в предстоящия избор за член-кореспонденти на Българската академия на науките»(45).
Докладът завършва с препоръката да се изберат двама кандидати, «а именно: професор Туше Влахов и професор Христо Христов, въз основа на всички онези научни оценки, дадени за тяхната дейност, и преимуществата, които те имат във всяко отношение пред останалите кандидати»(46).
Докладът на акад. Димитър Косев е много по-кратък, но е безпристрастен и задълбочен в оценките за плодотворната научна дейност и достойнствата на участниците в конкурса. В академичен дух той ги представя като добре подготвени историци, всеки от които заслужава да бъде номиниран в благородната надпревара. Специално оценката за Иван Дуйчев включва признаването му като: «... един от най-плодовитите български историци», обнародването на «... над 500 научни работи, рецензии, библиографски бележки и др....», владеенето добре на «... класическите езици — гръцки и латински, а от модерните езици — френски, немски, италиански и руски», факта, че научната му дейност «... обхваща една твърде широка област на историята»(47) и пр. и пр.
Добрите слова, колегиалният «реверанс», признанието към постиженията на Иван Дуйчев съответстват на предложението: «Но считам, че и това, което се каза дава достатъчно основание да препоръчам другаря Ив. Дуйчев да бъде избран за член-кореспондент по българска история при БАН»(48). Академик Косев обаче допълва: «Във връзка с това аз моля общото събрание на БАН да ми позволи едно малко отклонение. Това е необходимо, за да стане ясно моето окончателно предложение по избора на членове-кореспонденти по българска история, което ще направя в заключението на моя доклад. За разлика от другите кандидати за членове-кореспонденти по българска история, които още от началото на своята научна дейност застанаха и стоят здраво на марксистко-ленински методологически позиции, другаря Дуйчев започна научната си дейност като фактолог, обективист, като учен, който обяснява историята от гледището на идеалистическата методология. Института за история, който предлага др. Дуйчев за член-кореспондент, в характеристиката си на неговото научно творчество правилно отбелязва: «До 9 септември 1944 г. в своите изследвания Ив. Дуйчев е стоял на буржоазно-идеологически позиции, които и до сега не са преодолени»(49). На времето, през време на войната, другаря Дуйчев, който като студент беше Толстоист, се хвана на въдицата на великобългарския шовинизъм и написа няколко статии в такъв дух. Тогава аз неведнъж съм разговарял с него и съм го убеждавал да не пише подобни ненаучни статии във фашистката преса. Той се оправдаваше с това, че се ръководи от родолюбиви подбуди. По-късно той не успя да се превъоръжи с марксистко-ленинската методология, въпреки използуването на съветската историческа литература и си остана общо взето историк-обективист. Аз си обяснявам това с общата насока на неговото научно мислене — склонност към физиологическото изследване, към извороведческа и историографска работа»(50).
Ето защо акад. Косев предлага да се гласуват кандидатурите на професорите Туше Влахов и Христо Христов за член-кореспонденти на БАН. Приносите на двамата за българската история, както и безспорните им преимущества пред останалите участници в конкурса са обобщени в края на доклада: «Проф. Туше Влахов е не само един от най-видните български историци. Той има важна заслуга за развитието на българската марксистко-ленинска историческа наука през тежкото време на монархо-фашистката диктатура, когато малцина се осмеляваха да осветляват миналото в марксистко-ленински дух. В своите трудове, написани през този период, другаря Влахов прокарваше, разбира се предпазливо, марксистко-ленинската методология и [по] такъв начин поддържаше фронта на марксистката историография. Не е случайно, че на него, като историк с голяма ерудиция, бе възложено да напише основния доклад на първото национално съвещания на българските историци наскоро след Девети септември»(51). Като дългогодишен инспектор по история в МНП, където постъпи на работа веднага след Девети септември, проф. Влахов извърши голяма работа по преустройството на преподаването по история в средните училища на марксистко-ленинска основа и за превъоръжаването на старите учителски кадри по история с марксистко-ленинската историография. За тази цел той написа цяла книга за преподаването на история в средните училища, която стана настолна книга на учителите-историци в продължение на много години. Най-после в сравнение с другите кандидати проф. Туше Влахов е развивал най-голяма научна и практическа антифашистка дейност преди Девети септември. Ето защо аз предлагам другаря Туше Влахов като пръв кандидат за член-кореспондент по българска история при БАН.
Проф. Христо Ангелов Христов има най-голямата по количество и по важност на разработените проблеми научна продукция в областта на българската история измежду останалите кандидати. Особено важно значение имат неговите трудове по новата и най-новата българска история, област, която до Девети септември беше съвсем слабо или съвсем неразработена. В сравнение с останалите кандидати проф. Христов взе най-активно участие в работата по организирането, написването и редактирането на колективния труд «История на България», проф. Христов е от няколко години директор на Института за история при БАН, който играе ръководна роля в развитието на българската историческа наука. Ето защо аз предлагам проф. Христо Ангелов Христов на второ място за член-кореспондент по българска история при БАН»(52). Изборът пада върху предложените от рецензентите Туше Влахов и Христо Христов, които през следващата 1967 г. вече са член-кореспонденти на БАН(53).
Това е «историята» за участието на Иван Дуйчев в конкурса през 1966 г., краят на която е бил предизвестен. Аргументите на двамата рецензенти са нормативно предпоставени и абсолютно резонни в контекста на политиката, която определя развитието на научния и човешкия потенциал на Академията (и не само) в онези години. Дистанцията на времето позволява да се вгледаме в мотивите, с които са предпочетени «правилните» кандидати, а те пораждат многопосочни размисли — за превратностите на времето, идеите и идеологемите, за нееднозначността на академичната свобода и толерантността, за признанието и стойностното в науката и за цената. Цената на оцеляването и успеха — колко ... и дали си струва?
И за да завърша проучването на съхранените архивни източници с известна доза оптимизъм, ще взема отново повод от доклада на акад. Косев.
Отклонението в случая е необходимо, защото «историята» има продължение. В рецензията си акад. Косев изрича думи, които показват, че прекрасно познава механизмите на избора и вижда, навярно подобно на мнозина, неравностойността на сблъсъка и очаквания край. След всичко казано за методологическите позиции на Ив. Дуйчев преди и след 1944 г., с което го изключва от възможния списък с номинации, той продължава: «... Защото трябва да добавя, по мое дълбоко убеждение другаря Ив. Дуйчев е честен български гражданин и патриот, искрено привързан към нашия социалистически строй, с чисто сърце се радва на успехите на социалистическа България, работи с рядко трудолюбие и обогатява нашата историческа наука... Ще отбележа тук още мимоходом, че е време другаря Ив. Дуйчев да бъде избран за професор в Академията. Той го заслужава. В Съветския съюз, където специалистите познават добре научното дело на Дуйчев, във всички издания го цитират като професор, макар да им е известно, че в България не му е дадено такова звание. Струва ми се, че това ненормално положение по отношение на Дуйчев не бива повече да продължава»(54).
През следващата 1967 г. Иван Дуйчев е допуснат до обявения конкурс за професор по средновековна българска история(55), който печели(56) — малка победа след един неравностоен научни сблъсък с предизвестен избор.
Бележки
1. Академици и член-кореспонденти 1869–1984. С., 1989, с. 143.
2. В различни периоди от съществуването на Българското книжовно дружество (БКД), Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ) и Българската академия на науките (БАН), почетните звания се променят както следва: на званията «академик» съответства «действителен член» (за периода 1869–1884, 1898–1940 г. и 1999 — понастоящем) и «редовен член» (за периода 1884–1898, 1940–1947 г.), а на званието «член-кореспондент» — «дописен член» (за периода 1869–1940 г., 1999 — понастоящем) и «извънреден член» (за периода 1940–1947 г.). Вж. Българска академия на науките. Членове и ръководство (1869–2004). Справочник. С., 2005, с. 19; вж. и Уставите на Българската академия на науките 1869–1984. С., 1989, с. 11–240.
3. В периода 1869–2004 г. са избрани за «академици» («действителни членове», «редовни членове») 339 души, а за «член-кореспонденти» («дописни членове», «извънредни членове») — 232. От тях в периода 1869–1944 г. за «член-кореспонденти» («дописни членове», «извънредни членове») са избрани 149 души, а за «академици» («действителни членове», «редовни членове») — 167. От избраните 167, 126 «преминават» през «дописен»/«извънреден член» и само 41 са избрани за «действителен»/«редовен член» директно. В периода 1944–2004 г. за «член-кореспонденти» са избрани 308 души. От тях на по-късен етап почетното звание «академик» получават 172. В същия период почетното звание «академик» директно, без преди това да са избирани за «член-кореспонденти», получават 48 души. Или общо за периода 1869–2004 г. почетното звание «академик» («действителен член», «редовен член»), директно получават 89 души. — Вж. Българска академия на науките. Членове и ръководство (1869–2004). Справочник. С., 2005, с. 24–376.
4. Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии (1944–1950). С., 1995. Т. І, с. 82–83.
5. ДВ, бр. 243 от 3. 11. 1944 г. — чл. 2: «Безспорно провинени досега и в бъдеще в активна, подчертана фашистка дейност учители и преподаватели в учителските институти и в Университета и висшите училища и академии се уволняват веднага административно: ... в. преподавателите в Университета и във висшите училища и академии — от Министерския съвет, по доклад на министъра на народното просвещение». Вж. и ЦДА на РБ, ф. 142, оп. 2, а. е. 411, л. 84 — Указ на регентите по доклада на министъра на народното просвещение проф. Ст. Чолаков за утвърждаване на наказанията на преподаватели от Софийския университет и други висши училища по Наредбата-закон за чистката от 17 януари 1945, цит. по Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Цит. съч., с. 82–83.
6. Уволнението на Иван Дуйчев и други университетски преподаватели, обвинени във «фашистка дейност» е предхождано от мероприятия на «народната власт» преди приемането на Наредбата-закон от 3 ноември 1944 г. — вж. ЦДА на РБ, ф. 142, оп. 2, а. е. 411, л. 88, Доклад на представителите на ОФ-комитета при Историко-филологическия факултет до комитета на ОФ при Софийския университет с предложения за налагане на наказания на преподаватели, обвинени във фашистка дейност от 12. 10. 1944 г., цит. по: Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Цит. съч., с. 50–53.
7. На 6. 03. 1947 г. с решение на Управителен съвет при Историко-филологическия клон на БАН се създава Институт за българска история. На 16. 05. 1947 г. за негов пръв директор е избран акад. Иван Снегаров.
8. Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии (1944–1950). Т. І. С., 1995; Живкова, Н. Усмиряване на разума. Преустройството на Българската академия на науките (1944–1953). С., 2006.
9. Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии (1944–1950). С., 1995. Т. І.; Живкова, Н. Усмиряване на разума. Преустройството на Българската академия на науките (1944–1953). С., 2006.
10. Държавен вестник, бр. 40 от 19. 02. 1947 г. — В: Уставите на Българската академия на науките 1869–1984. С., 1989, с. 132.
11. Пак там. — Пак там, с. 135–136.
12. Устав на Българската академия на науките (приет от Общото годишно събрание на БАН на 27 и 28. 02. 1947 г. и влязъл в сила на 1 март същата година). — В: Уставите на Българската академия на науките..., с. 139–161.
13. Уставите на Българската академия на науките ..., с. 140.
15. Утвърден с Указ № 809 от 3. 10. 1949 г. и обнародван в Държавен вестник, брой 235 от 11. 10. 1949 г. — В: Уставите на Българската академия на науките..., с. 173–185.
16. Уставите на Българската академия на науките..., с. 173–174.
18. Утвърден с Указ № 141 от 30. 03. 1957 г. и обнародван в Известия на Президиума на Народното събрание, брой 28 от 5. 04. 1957 г. — В: Уставите на Българската академия на науките..., с. 191–192.
19. НА — БАН, ф. 1, оп. 18, а. е. 120, л. 107.
20. Държавен вестник, бр. 25 от 29. 03. 1966 г.
21. В НА — БАН, ф. 1 «Централно управление на БАН», в оп. 18 се съхраняват (а. е. 37) — «Кадрово досие на акад. Иван Дуйчев» и (а. е. 120) — «Кадрово досие на началник отдел Иван Дуйчев».
22. Стилът и правописът са запазени навсякъде — б. м.
23. НА — БАН, ф. 1 с, оп. 18, а. е. 37, л. 83.
28. За него вж. Живкова, Н. Цит. съч., с. 9–10.
29. Според Надя Живкова автор на термина е Георги Димитров, вж. Живкова, Н. Цит. съч., с. 65–66.
30. Протокол № 3 от 24. 02. 1966 г., НА — БАН, ф. 88, оп. 2, а. е. 109, л. 60–66.
31. В хода на процедурата кандидатурата си оттегля проф. Христо Гандев.
32. В хода на процедурата проф. Веселин Хаджиниколов оттегля кандидатурата си, вж. НА — БАН, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 65, Протокол № 6 на заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки, състояло се на 9. 11. 1966 г. от 11 часа.
33. Държавен вестник, бр. 25 от 29. 03. 1966 г.
34. НА — БАН, ф. 88, оп. 2, а. е. 109, л. 82–83 об. Това е същият като състав НС, само месец и половина по-късно.
35. НА — БАН, ф. 88, оп. 2, а. е. 109, л. 83.
36. Повече за структурите на БАН към 1966 г. и процедурата по избор на академици и член-кореспонденти вж. Устав на БАН, утвърден с Указ № 141 от 30. 03. 1957 г. и обнародван в Известия на Президиума на Народното събрание, брой 28 от 5. 04. 1957 г.; Уставите на Българската академия на науките..., с. 191–213.
37. НА — БАН, ф. 88, оп. 2, а. е. 109, л. 83 об.
38. НА — БАН, ф. 1, оп. 18, а. е. 37, л. 66.
39. Устав на БАН, утвърден с Указ № 141 от 30. 03. 1957 г. и обнародван в Известия на Президиума на Народното събрание, брой 28 от 5. 04. 1957 г.; Уставите на Българската академия на науките..., с. 198.
40. НА — БАН, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 1–40. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от акад. проф. Жак Натан върху представените трудове по българска история от кандидатите по обявения от БАН. избор за членове-кореспонденти.
41. НА — БАН, ф. 1, оп. 18, а. е. 27, л. 2.
42. Пак там, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 5.
44. Пак там, л. 23–24. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от акад. проф. Жак Натан върху представените трудове по българска история от кандидатите по обявения от БАН избор за членове-кореспонденти.
45. Пак там, л. 33–34. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от акад. проф. Жак Натан върху представените трудове по българска история от кандидатите по обявения от БАН избор за членове-кореспонденти.
46. Пак там, л. 39–40. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от акад. проф. Жак Натан върху представените трудове по българска история от кандидатите по обявения от БАН избор за членове-кореспонденти.
47. Пак там, л. 52. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от академик Димитър Косев за избора на член-кореспонденти по История на България при БАН.
48. Пак там, л. 55. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от академик Димитър Косев за избора на членове-кореспонденти по История на България при БАН.
49. НА — БАН, ф. 1 с, оп. 18, а. е. 37, л. 66.
50. НА — БАН, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 55. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от академик Димитър Косев за избора на членове-кореспонденти по История на България при БАН.
51. Докладът и разискванията по него — В: Мутафчиева, В., Чичовска, В., Илиева, Д., Нончева, Е., Николова, З., Величкова, Ц. Цит. съч., с. 203–386.
52. НА — БАН, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 60. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от академик Димитър Косев за избора на членове-кореспонденти по История на България при БАН.
53. Българска академия на науките. Членове и ръководство (1869–2004). Справочник. С., 2005, с. 54, 205.
54. НА — БАН, ф. 1, оп. 27, а. е. 66, л. 56. Доклади и протоколи от заседанието на Пленума на Отделението за исторически и педагогически науки във връзка с разглеждане на кандидатури за академици и член-кореспонденти в изборите през 1966 г. (26. 09.–11. 11. 1966 г.); Доклад от академик Димитър Косев за избора на членове-кореспонденти по История на България при БАН.