За развитието на помощните исторически дисциплини в България (1973–1988)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Антоанета Запрянова-Тодорова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

В наше време вече не се оспорва твърдението, че успехите на една наука се измерват не само с количествения растеж на публикуваните резултати, но и със степента на нейното методологическо и вътрешноорганизационно самопознание. Това е науковедският поглед, постоянно обърнат към самата наука, към нейните изследователски механизми и процеси. Когато историческата наука е обогатена със съвременни надеждни методи, тя възпроизвежда най-обективно диалектически сложния ход на човечеството по пътя към прогреса. Но тази обективност зависи многостранно от богатството и разнообразието на документалните паметници от миналото, от методологическата зрялост на работата с тях и не на последно място от правилната организация на емпиричния и теоретичния етап на познанието.

Същността на първия етап се изпълва главно с изследователската дейност по изчерпване на фактологичната информация от документите, изворите на историческото познание. Различни по вид и по форма, те са обект на различни дисциплини, традиционно наречени помощни исторически дисциплини. Разбира се, традиция, която е изпълнена вече с ново съдържание. Тук трябва да се подчертае, че всяко ново стъпало на теоретично усъвършенстване на работата с различните видове документи гарантира по-добре обективните извороведски изследвания. Те са главните в емпиричния етап и определят в най-голяма степен обективността на обобщеното историческо знание за отминалата социална действителност.

Основополагащата роля на посочените дисциплини осезателно налага, първо, разбирането за тяхното важно място в общата структура на историческата наука и, второ, необходимостта от постоянното им теоретично и методологично усъвършенствуване. Настоящият анализ е опит за един, макар и бегъл, поглед към развитието на помощните исторически дисциплини у нас от 1973 г. насам. Началото на този петнадесетгодишен период се определя от Решение на Президиума на БАН (протокол № 3, т. 8 от 6. VI. 1973 г.), с което се одобрява създаването на сектор «Помощни исторически дисциплини, извори и библиография» към ЕЦ по история. С институционалното им утвърждаване се полага началото на организирани, системни изследвания в тези области на знанието. Приносът на сектора в това отношение се увеличава със създадената поредица от томове под наименованието «Помощни исторически дисциплини». Тя започва да играе ролята на интегратор за изследователите от различните институции в Българската академия на науките и извън нея, както и за чуждестранната научна мисъл.

В сравнение със световната практика избраният период е твърде малък. Да припомним, че «разклоненията» в генеалогичното дърво на историческата наука започват в края на XIV в. с първите теоретични обобщения по криптография, атласите по историческа география, един труд по нумизматика. Много автори сочат 1440 г. за рождена дата на помощните исторически дисциплини, ознаменувана с критиката на един фалшификат от Л. Вала. Безспорното е, че през следващите столетия множеството фундаментални трудове на специалистите от Франция, Германия, Англия, Полша, Румъния, Чехия, Унгария, Русия и СССР утвърждават дисциплините генеалогия, историческа хронология, хералдика, историческа география, ономастика, историческа метрология, средновековна дипломатика и дипломатика на новото време, сфрагистика, историческа демография, славянска, гръцка, латинска, османотурска палеография, археография и т. н.

У нас по обективни причини родната наука се развива мъчително бавно до XX в. Истина е, че няколко статии в българския възрожденски периодичен печат говорят за осъзнато разбиране за критичен подход към изворите за българската история. Но специално внимание към отделни дисциплини няма. Историците на буржоазна България дадоха своя принос за развитието на нумизматиката, славянската палеография, актовото изворознание, османската палеография и дипломатика, археографията. Те са свързани с имената на П. Ников, П. Мутафчиев, Н. Мушмов, Т. Герасимов и др. Но и те не постигнаха тясно профилиране на дисциплините с оглед тяхното методологическо осветляване.

Своето ускорено развитие историческата наука получи в социалистическа България, иманентно приела марксистко-ленинската методология на познанието. Специалистите от различни институции насочват вниманието си към славянското ръкописно богатство, към изворите от латински, гръцки, турски, арменски, еврейски произход. Решението на Президиума на БАН за създаването на сектор «Помощни исторически дисциплини» идва като отговор на изследователската практика за системно развитие на тези области на знанието, които имат задачата да разработват методологическите проблеми, възникващи при работата с отделните видове извори. С това се създава възможността за подготовка на кадри по пътя на аспирантурата в СССР, ГДР и у нас. Защитените кандидатски и една докторска дисертации по теоретично изворознание, славянска палеография, османотурска палеография и дипломатика, гръцка палеография, аспирантурата по историческа метрология са добра атестация за положеното начало. Тук трябва да се прибавят и публикуваните монографии на К. Георгиев по археография и по изворознание, предадените за печат разработки на В. Стоянов по дипломатика и на А. Запрянова-Тодорова по изворознание(1).

Разбира се, трябва да се отчете, че и в други институти на БАН, Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий», Великотърновския университет израстват редица специалисти, много от тях с международно признание, главно в славянската палеография (А. Джурова, Б. Райков, Ст. Кожухаров, Б. Велчева, Е. Коцева, Кр. Станчев и пр., наред с утвърдилите се Ив. Дуйчев, К. Куев, Хр. Кодов, Б. Ангелов и др.), в османотурската палеография и дипломатика (Б. Недков, А. Велков), възрожденската сфрагистика и глиптика (А. Рошковска, К. Възвъзова-Каратеодорова) и много други. Естествено тук те не могат да бъдат изброени, нито пък техните монографични и студийни изследвания.

Обект на настоящия анализ са публикуваните и предадените за печат томове статии от поредицата «Помощни исторически дисциплини», които приемаме съвсем условно като представяща извадка за развитието на теоретичните и приложните аспекти на отделните дисциплини. Тези аспекти са основната цел в издателската стратегия на поредицата. В предговора на том I се посочва, че изданието е единствена по рода си у нас научна трибуна, която ще осветлява предмета и задачите на изворознанието, дипломатиката, палеографията (славянска, османска, латинска, гръцка), археографията, историческата география, генеалогията и другите помощни исторически дисциплини, влиянието на диференционните и интеграционните процеси върху оптимизирането на техните методологии, приложните им аспекти, чуждестранния опит(2). Многобройните рецензии у нас и в чужбина дават висока оценка на излезлите четири тома.

Какъв е резултатът? Най-беглият поглед показва, че е даден тласък в разработването на основните гносеологични и методологични въпроси, които произтичат при работата с различните видове документи при тяхното превръщане в извори на историческата информация(3). Най-общо може да се каже, че този род изследвания имат актуален и оригинален характер.

Многообразни са приложните аспекти в изворознанието, които се обуславят както от вида документален паметник, така и от времето, в което е създаден. Публикуваните студии и статии показват специфичните проблеми на критиката на средновековните извори(4), документалните паметници от периода XV–XIX в.(5) и от епохата на Възраждането(6).

Богатото ръкописно наследство като извор за историята на България е обект на специалистите по славянска палеография(7). Върху страниците на поредицата се изясняват специфични проблеми на османотурската палеография, дипломатика и изворознание(8). Макар и частично, в том I са засегнати технологичните проблеми на филигранологията(9).

Малкият брой специалисти у нас определя естествено и малкия брой на разработките върху историческата география(10), хералдиката(11), сфрагистиката и глиптиката(12), дипломатиката(13), ономастиката(14), нумизматиката(15), текстологията(16). Някои проблеми на генеалогията и кодикологията са представени от чуждестранни автори(17). Внимание е отделено и на приложението на нови методи в извороведските анализи(18).

Поредицата «Помощни исторически дисциплини» дава възможност на широката читателска аудитория да се запознае с развитието на тези области на знанието в СССР, ГДР, Румъния и Полша чрез статиите на чуждестранни специалисти(19). А рубриката «В творческата лаборатория на изследователя» разкрива отношението на видни български учени към изворите за нашата история, очертават се методологически задачи на извороведското познание(20).

Предстои да се реализира една нова форма на интеграция на изследователските усилия. През 1989 г. ще излезе сборник «Помощни исторически дисциплини», чийто издател ще бъде Карловският университет в Прага. Той е продукт на научното взаимодействие между чехословашките и българските специалисти в областта на тези дисциплини. Фактически следващият том VI от нашата поредица ще бъде съвместно българо-чешко издание — добър начин за пряко запознаване на българския читател с постиженията на чехословашката мисъл. Надеждата на сътрудниците на сектор «Помощни исторически дисциплини» е, че колегите, от други страни ще отговорят положително на поканата за осъществяване на такива съвместни издания.

Последните 15 години бележат плодотворни форми на интеграция между сектора и ГУА при МС. През ноември 1977 г. Научният секретариат на БАН утвърди Програма от мероприятия за изпълнение на задачите на БАН, произтичащи от Постановление № 32 на ЦК на БКП и МС от 27. IV. 1977 г. за по-нататъшно развитие и усъвършенстване на архивното дело в НРБ, разработена от сътрудниците на сектора. В отговор на това са проведени научнотеоретични конференции (Историята и нейните извори, София, декември, 1981 г., Историята на Бургас и нейните извори, Бургас, септември 1982 г., Личните документи като исторически извор, София, октомври, 1983 г.) и семинари. През 1986 г. излезе от печат съвместното издание «Личните документи като исторически извор», което обедини наши и чуждестранни специалисти по отделни помощни исторически дисциплини и архивистика. Редица още са съвместните действия при разработването на Национална програма за издаване на изворите за българската история, Научни правила за издаване изворите за българската история и т. н. Резултатите са положителни, но могат да бъдат по-многобройни. Това налага актуализиране на програмата съобразно съвременните нужди на архивната теория и практика и научноизследователските потребности в областта на помощните исторически дисциплини, съобразно възможностите, които предлага интеграцията между тези области на знанието и архивистиката.

Кратката справка на публикациите в поредицата «Помощни исторически дисциплини» (без да се игнорират многобройните монографични и студийни разработки извън нея), макар и беглият поглед върху реализираните форми на интеграция между наши и чуждестранни специалисти по тези дисциплини, между сектора и ГУА при МС показват, че поставеното начало има широки хоризонти. Но тъкмо тази широта изисква по-нататъшното разширяване и задълбочаване на изследванията по отделните дисциплини, профилиране на кадри по историческа метрология, историческа хронология, генеалогия, съвременни методи за работа с изворите и други неразработени полета от изворознанието и архивистиката. Това означава и разгръщане на формите за сътрудничество между специалистите по развитите у нас дисциплини и архивните работници, участие в следдипломното обучение на историци и архивисти, повишаване на личната квалификация и т. н.

При оценката на приноса на сектор «Помощни исторически дисциплини» за развитието на тези области на знанието у нас трябва да се отбележи един съществен пропуск — недостатъчната интеграция между специалистите по отделни дисциплини и подготовката на кадри с висше образование по история. Макар че през 1978 г., секторът внесе обосновано предложение за разширяване на преподаването на помощните исторически дисциплини в СУ «Св. Кл. Охридски», то не бе осъществено, главно по субективни причини и бариери. Едва ли е нужно да се доказва с аргументи, че за изграждането на професионалните умения и методологическата зрялост на историка или архивиста основополагащо значение има обучението по теоретично изворознание, историческа хронология, археография, сфрагистика, палеография и т. н.(21)

Безспорно е, че по-нататъшното развитие на помощните исторически дисциплини е свързано с подготвеността на кадрите, които работят или ще работят в системата на науката, архивите, музеите. Така че към задачите с номер едно трябва да се прибави въвеждането на основните помощни исторически дисциплини в обучението по история плюс разширяването на фронта на изследванията и на публикациите по теоретичните и методологичните проблеми на тези области на знанието.

 «Дължината» на този фронт засега е все още малка. Тук представяме една примерна типология на дисциплините, която показва възможностите за разширяване на «хоризонтите». Тя включва:

I. Теоретично изворознание;

II. Дисциплини, които изучават материалните извори — епиграфика, нумизматика, сфрагистика, хералдика, фалеристика, глиптология иконография;

III. Дисциплини, които изследват писмените свидетелства от миналото — палеография и дипломатика (гръцка, латинска, славянска, османска и пр.), неография, кодикология, филигранология, текстология, графология, криптография, археография;

IV. Дисциплини, свързани с установяването на времето, мястото и движението на извора (писмен, веществен или устен) — хронология, метрология, историческа география и картография, ономастика и топонимия, история на комуникациите;

V. Дисциплини, които изясняват социалния климат на епохата, чийто продукт са историческите извори — генеалогия, историческа демография, народопсихология, историческа психология, история на социалните групи, статистика, краезнание;

VI. Дисциплини с архивоинформационни и научноинформационни функции — архивистика, документознание, история на учрежденията, история на историческата наука, история на науката и техниката, историческа библиография;

VII. Дисциплини с най-общо евристично значение — теория на системите, математика, теория на комуникациите, теория на програмирането и електронноизчислителните технологии, физико-химия и др.

Разбира се, трябва да добавим, че както всяка типология и тук представената има своя условен характер (например сфрагистиката може да бъде отнесена и към третия тип дисциплини). Второ, тя излиза извън традиционно определяните граници на помощните исторически дисциплини, защото е съобразена със съвременните процеси на диференциация и интеграция на научното знание. Трето, предложената типология може да се приеме и като прогностичен модел на тенденциите в развитието на така наречените помощни исторически дисциплини.

Бележки

1. К. Георгиев. Въпроси на българската археография. С., 1970; К. Георгиев. Историята и нейните извори. С., 1981; В. Стоянов. Дипломатиката и средновековните документални извори (предадена за печат); А. Запрянова-Тодорова. Документът в историческото познание (под печат).

2. Вж. Помощни исторически дисциплини, т. 1, С., 1979, 5–8.

3. Вж. К. Георгиев. Историята и нейните извори. Помощни исторически дисциплини. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; А. Тодорова. За типологията на изворите за историографското изследване, пак там; А. Патерински. История и социология (Теоретични и извороведски аспекти на интеграцията), пак там; К. Георгиев. Субективният фактор в историческото познание (От гносеологически към извороведски аспекти на проблема). В: Помощни исторически дисциплини, т. 2, С., 1980; А. Фол. Interpaetatio thracieca, пак там; X. Льоцке. Проблеми на марксистко-ленинското изворознание и критиката на източниците; К. Василев. История и идеология. В: Помощни исторически дисциплини, т. 3, С., 1981; Ж. Стоянов. Фактофиксиращите знания в структурата на историческите изследвания, пак там; Хр. Христов. Българската история и нейните извори. В: Помощни исторически дисциплини, т. 4, С., 1988; О. Медушевска (СССР). Теоретични въпроси на историческото изворознание, пак там и др.

4. Вж. Л. Живкова. Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър от 1356 г. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; П. Русев. Документалност и художественост в средновековните писмени паметници, пак там; К. Куев. Нови преписи от «Черковно сказание» на Константин Преславски, пак там; В. Тъпкова-Заимова, М. Войнов, Л. Йончев. Проблеми на издаването на средновековните извори за българската история. В: Помощни исторически дисциплини, т. 4 и др.

5. Вж. М. Йонов. Чуждите пътеписи като извор за историята на българските земи. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; X. Хинкова (ЧССР). Непубликувани пътеписни дневници на Якоб фон Бетцек за България от XVI в., пак там, т. 2; М. Кискинова. Й. С. Асемани — един изследвач на българското минало (живот и творчество), пак там, т. 3 и др.

6. Вж. А. Рошковска. Патриотичната тема в изобразителното изкуство от епохата на Възраждането като исторически извори. Помощни исторически дисциплини, т. 3; Хр. Йонков. Социален и класов състав на революционните комитети в Априлското въстание 1876 г. (социологическо изследване на IV революционен окръг), пак там; Й. Списаревска. Новооткрити документи за българската история в архива на Конгрегацията, пак там, т. 4 и др.

7. Вж. Б. Райков. Българската палеография като помощна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода и авторството на българските азбуки. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; М. Зафиров. Предварителни бележки към въпроса за появата и разпространението на хартията в България през XIII–XIV в., пак там, т. 2; А. Джурова. Писмовни материали и инструменти за писане, пак там, т. 3; Е. Коцева. Към въпроса за палеографските особености на кирилските ръкописи от X–XIII в., пак там; Б. Велчева. За една кирилска преписка в Асеманиевото евангелие, пак там; М. Димитрова. Из кодиколожко-палеографската проблематика на среднобългарските ръкописи (ръкопис О. п. I 56 — ГПБ «Салтиков-Шчедрин»), пак там, т. 4 и др.

8. Вж. Сл. Драганова. Османотурските регистри за селото от средата на XIX в. като исторически извор. В: Помощни исторически дисциплини, т. 2; А. Велков. За дипломатико-палеографското проучване на османотурските архивни документи, пак там, т. 3; Б. Цветкова. Османотурските извори за хайдушкото движение през XV–XVIII в., пак там; К. Венедикова. Имена, свързани с българи в Мала Азия през XI в. в един литературен паметник, пак там; В. Стоянов. Някои съображения за периодизиране развитието на османската палеография и дипломатика, пак там, т. 4 и др.

9. Вж. А. Велков. Нов фотографски метод за възпроизвеждане на филиграни от архивни документи. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1.

10. Вж. П. Коледаров. Историческата география и нейните задачи в България. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; Средновековните карти като извор за историята на България, пак там, т. 4.

11. Вж. Хр. Дерменджиев. Значимостта на хералдиката като помощна историческа дисциплина и мястото й в историческата наука. В: Помощни исторически дисциплини, т. 4.

12. Вж. К. Възвъзова-Каратеодорова. Принос към историята на българската сфрагистика през Възраждането. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; А. Рошковска. Възрожденската глиптика като източник на историческа информация, пак там.

13. Вж. В. Стоянов. Дипломатиката като помощна историческа дисциплина. В: Помощни исторически дисциплини, т. 6 (приет за печат).

14. Вж. Й. Заимов. Проблеми на ономастиката. В: Помощни исторически дисциплини, т. 4.

15. Вж. С. Димитрова-Чудилова. Българската средновековна нумизматика — история на проучванията. В: Помощни исторически дисциплини, т. 3.

16. Вж. И. Тодоров. Електронноизчислителните машини в текстологичните изследвания. В: Помощни исторически дисциплини, т. 4.

17. Вж. Д. Бериндей (PHP). Генеалогията в съвременния свят. В: Помощни исторически дисциплини, т. 5 (под печат); И. Хлавачек. Към въпроса за предмета на кодикологията, пак там.

18. Вж. Ал. Величков. Някои аспекти на приложението на факторния анализ и графичното моделиране в историческото изследване. В: Помощни исторически дисциплини, т. 3; А. Патерински. Някои теоретични аспекти на приложението на статистическите методи при изследване на имуществената диференциация, пак там.

19. Вж. С. О. Шмит (СССР). Най-новите изследвания на съветските учени в областта на археографията, архивознанието, изворознанието и другите специални дисциплини на отечествената история. В: Помощни исторически дисциплини, т. 2; Б. Рюдигер (ГДР). Изследвания в областта на изворознанието и помощните исторически дисциплини в ГДР, пак там; А. Грабски (ПНР). Йоахим Лелевел и началото на развитието на помощните исторически дисциплини в Полша, пак там, т. 4; Д. Богдан (PHP). Развитие на помощните исторически дисциплини в Румъния, пак там.

20. Вж. Интервю с акад. Д. Косев. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1; Интервю с акад. Хр. Христов, пак там, т. 2; Интервю с акад. Д. Ангелов, пак там, т. 3; Интервю с чл.-кор. Е. Карамфилов, пак там, т. 4.

21. Вж. Н. Генчев, А. Тодорова. Помощните исторически дисциплини и висшето образование по история. В: Помощни исторически дисциплини, т. 1, 334–351.