Заслуги на Иван Шишманов за музейното дело и архивистиката в България
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Стефанка Кръстева
Дизайн: Давид Нинов
София, 2012
Професор Иван Шишманов е получил признание като основоположник на българската фолклористика, етнография, като виден литературен историк и критик, специалист по въпросите на западноевропейската литература и Ренесанса и т. н. Но сред научните му приноси остават някак неоценени според мен многогодишните му усилия за създаването на първия литературен музей в България и за организирането на целенасочено издирване, проучване и популяризиране на писмени паметници, ръкописи и архивни документи за нуждите на науката. Тези дейности го определят като един от основоположниците на съвременната музеология и архивистика и то във време, когато в България се създават едва първите музеи, а архивни учреждения все още няма. Разглеждането на тези страни от неговото дело ще обогати представите ни както за научните интереси и занимания на Ив. Шишманов, така и за приноса му в изграждането на ценностно отношение към културно-историческото ни наследство.
Дейността на Шишманов като музеолог е свързана преди всичко с организирането на музеите на Иван Вазов в София и Сопот. Идеята за създаване на музей на патриарха на българската литература се ражда по време на честванията на поета, свързани с 25–годишния юбилей на неговата творческа дейност (1895 г.). Както във всяка литература, така и в българската има автори, чието творчество особено тясно се свързва с народния дух, със специфичните качества на този именно народ, на неговото достойнство и творчески потенциал. Житейски и творчески неотделим от този дух, Иван Вазов печели любовта и признателността на своя народ и може би затова идеята за музея не дочаква преминаването на поета в отвъдното. Тя се ражда и развива приживе, свързана е с нещо повече от внимание към творчеството му. Свидетелство за това е интересът на минаващите пътници и на нарочните посетители към неговата бащина къща в Сопот. Разочарованието им било голямо, когато не откривали и най-малки следи от това, което търсели(1). Именно народният интерес подбужда идеята за възстановяване на родната къща на поета и превръщането й в музей.
Успоредно с това конкретни очертания добива и идеята за изграждане на музей на поета в София. Професор Шишманов, който стои начело на инициативния комитет, споделя: «Вазовият музей личеше още тогава, ако и негласно в програмата на инициаторите и сам Вазов, след дълги колебания и съпротивления, бе се примирил най-сетне с идеята, че един ден неговата малка, мила, тиха къщичка на ул. «Вълкович», която той пазеше тъй ревниво от любопитните погледи на външния свят, ще стане, както го уверявахме ние, един ден Делфи, светилище за целия български народ»(2). В хода на почти 30–годишната подготовка, предшестваща създаването на музея, съществено се обогатява понятието «литературен паметник», разширява се и придобива ново съдържание понятието «предметна среда», посредством която се възприема творческата личност. Тяхната типологизация, която приема все по-сложни форми, отразява вече не само външните събития и прояви, но се докосва и до характеристиката на духовното въздействие. Личното участие на Иван Вазов в ранния етап от подготовката на музея, както и ерудицията и активността на професор Шишманов създават уникални условия за създаването на първия български литературен музей. Именно в този период в своите разговори с Вазов, в препоръките за запазването на ръкописи и фиксирането на творческите обстоятелства, Шишманов формира и реализира цялостен възглед за литературен музей, за неговата същност, функции и ценност. Изучаването на подхода му ясно показва, че за него литературният мемориален музей не е просто физически обект или историческа реликва, а носител на особена социокултурна ценност с комплексно интелектуално и естетическо въздействие, активен и действащ фактор на културното развитие(3). Шишманов изучава, използва и съпоставя опита на различни страни — преди всичко работата на Екерман по музеефикацията на дома на Гьоте, на Тулуз за Емил Зола, като в същото време разработва специална методика за психосоциологическо изследване. Той възприема вижданията на Бейкън, че литературноисторическите изследвания трябва решително да се освободят от всяка субективна критика и да се преодолее смесването на литературната история с «простата библиография или биографична номенклатура»(4).
Следвайки опита на т. нар. индивидуална или диференцирана психология, Шишманов обръща внимание както на преките показания на автора, така и на неговата кореспонденция, дневници и други документи със саморазкрития, а също и на един специфичен анализ на литературните произведения с оглед на закодираните в тях характеристики на ума, опита и убежденията на писателя(5). В чисто теоретичен план тези негови схващания намират израз в статията му «Психосоциологическият метод в литературната история» (1928 г.), а практически са реализирани в анкетата, проведена от него с Вазов след 1915 г., и конкретизирани по-късно при събирателската и експозиционна работа за бъдещия музей. Научавайки от писмо на Лидия Шишманова, че Шишманов е искал да направи анкета като тази на Е. Тулуз за Зола, «но в друга насока», М. Арнаудов отбелязва: «Другата насока, именно, е тая, която обръща внимание не толкова на физиологията, колкото на биографията и на самото творчество. Ако д-р Тулуз не изучава по-близко нито романите на Зола, нито математическите открития на Поанкаре, — понеже няма подготовка и по-сериозен интерес към тях, — обратно Шишманов, с всичкия си опит на литературен историк, ще пристъпи към Вазова главно откъм потекло и смисъл на поетическите произведения...»(6). Сред другите предпоставки за творчество, които взема под внимание, се отделя особено социалната среда, обвързването на личността с обществените условия и потребности в даден исторически момент.
По такъв начин се формира мнение, че музеят трябва преди всичко да показва творческата лаборатория на писателя и нейната взаимозависимост с жизнената и творческата му биография. Главните източници за това ученият вижда в проучването и интерпретирането на архива на поета и на неговото творчество, в изследването на родния край и паметните литературни места, съхраняващи «ефекта на присъствие на писателя». Този цялостен оформен възглед на Шишманов мотивира два основни аспекта в подготвителната работа по създаването на музея.
Първият е свързан с откриването и съхраняването на потенциалните паметници, разглеждани все още не като цялостна музейна сбирка, а като предмети и обекти с музейно значение, литературни места, свързани с дейността на патрона. Казано на съвременен език — към осъществяването на един начален етап на конструирането на тези паметници в тяхното единство и взаимовръзка като предпоставка за музейното им осмисляне.
Вторият е свързан с физическото съхраняване на всичко, което има или ще придобие музейна стойност. В това отношение нерядко Шишманов е принуден да преодолява съпротивата на Вазов, който имал навика да унищожава свои ръкописи и други архивни материали. Шишманов с облекчение споменава, че е турил «край на тая вандалщина». «[...] В името на нашето приятелство заклех Вазов да предава съдържанието на ненаситния кош на мене. Тъй аз спасих много документи, които ще бъдат един ден голяма цена за литерар-историка.»(7)
По стечение на обстоятелствата смъртта на Вазов сварва Шишманов в чужбина. В поредица писма той моли близките на Вазов да запазят «свято неговата архива до най-малкото надраскано от него късче хартия». И не само това. Той моли сестрата на Вазов да опише подробно Вазовите последни думи, особено болестта му до последното дихание. И към Борис Вазов Шишманов отправя своите съболезнования като същевременно се интересува дали Иван Вазов е дал «някакви разпореждания за своите литературни трудове». Той забелязва: «Това е важно за биографа на неговото творчество. Съветвам да бъдете много внимателни с литературното наследство... Друго: покойният, който до преди 4–5 години не пазеше писма и ръкописи се съгласи, благодарение на моите настоятелни просби, да не къса и гори нищо повече и да ми предава черновките и преписката си за бъдещия архив. Откак съм заминал трябва да му са се събрали сума писма и манускрипти. Вазов ми писа, че ги пази свято в една ракла за мене. Ще ви моля да не пренебрегвате волята му»(8).
Стремежът към изчерпателност и многостранност води Шишманов към изясняване на такива необходими аспекти на музейното представяне, каквито са наследствеността на художествените способности, менящата се интелектуална среда, смяната на литературните влияния. Като поставя появата и развоя на таланта на Вазов във връзка с културното равнище и условията на историческия момент в България, Шишманов изхожда от по-общи характеристики на поколенията, които съпътстват поета. Така се мотивират основните музейни и експозиционни акценти: родно място и околност — културно-обществен живот, роден дом и двор — детство, първи творчески прояви, литературни влияния и мироглед и т. н. Тези акценти реално присъстват във всеки мемориален музей.
По такъв начин решението за създаване на музея, взето на най-високо държавно равнище непосредствено след смъртта на Вазов през 1921 г., има вече своята научна и конкретно музеоложка основа. Историята на музея и участието на Шишманов в нея водят до извода, че наличието на обществен интерес към определена личност или литературен паметник създава предпоставки за конструирането, но не решава автоматично въпроса за създаването на литературно-мемориалния музей. Само чрез съчетаването на активност и компетентност може да се наложи обосновано гледище за историко-културната значимост на предмета. Но обществено-интелектуалното средство за въздействие не е достатъчно, необходима е и икономическа и политическа потребност от неговото съхраняване и представяне. Музеят на Вазов — по принцип първият чисто литературен мемориален дом в България — е почти идеален случай за конструиране на паметник от такъв характер — предварителното всестранно изучаване на патрона, голямата и от различни позиции мотивирана литературна критика, всенародното признание за значимостта на делото на писателя са отправните точки за музейно представяне на литературното дело и личността на Вазов. Еднопосочността на културния и политическия интерес са в основата на сполучливото решение и неговата реализация.
Съчетанието на тези фактори е фиксирано в Закона за съхранение дома, покъщнината, ръкописите и подаръците на покойния поет Иван Вазов, приет от Народното събрание на 10 февруари 1922 г., в целенасочената работа на Министерството на народното просвещение, което в началото на 1923 г. предоставя издирени данни и документи, в указа под № 539 от 24 август 1923 г., с който се отчуждава за държавни цели и обществена полза Вазовата къща, в акта от 25 юли 1924 г., с който за завеждащ музея на Вазов е назначен писателят Елин Пелин.
Благоустройството и подреждането на музея отнема малко повече от две години. В експозицията максимално е запазен «ефекта на присъствие на писателя». «Аз се реших — говори Шишманов в речта си в Народния театър на 30 септември 1926 г. — да ви дам едно понятие за Вазова — човека, като ви запозная с неговото жилище — днешният музей. Тъй естественикът от черупката може да съди понякога и за мидата, когато някога я е обитавала...»(9)
Успоредно със създаването на музея в София се създава и музеят в Сопот, в чието изграждане и организация отново най-голяма роля играе Шишманов. Изучавайки цялостно творческия феномен Вазов, той отделя съществено внимание на семейната среда, търси и намира онези характеристики на Сопот, дома и двора на Вазов, които не само са отразени в неговите произведения, но са и в основата на социално-психологическите характеристики на неговия творчески подход. Тези изследвания и близката работа на учения с Вазов, чийто резултат е описанието на родния му дом в Сопот, направено от поета, допринасят съществено за успешната реставрация през 1930–1932 г. и формират необходимия за дейността на бъдещия музей информационен потенциал.
Теоретичните бележки и практическата дейност на проф. Ив. Шишманов при изграждането на музеите на Ив. Вазов в София и Сопот създадоха предпоставките по-късно да се утвърдят няколко взаимно допълващи се подхода при моделиране на действителността в литературните музеи:
1. Колекционно-систематически метод, при които музейните предмети се демонстрират по типове, определени при научната класификация.
2. Ансамблов метод, при който автентичното запазване или реконструиране на интериора на дома, на битовата обстановка, в която е живял писателят, е неприкосновено.
3. Илюстративно-тематична демонстрация на явленията и процесите в хронологически ред по тематични комплекси. При този метод автентичните битови предмети се съчетават с литературните.
4. Музейно-образователен подход на моделиране, при които водеща е целта да се пресъздаде спецификата на творчеството на писателя, духът на неговата епоха, да се даде възможност на посетителя да се потопи в атмосферата на тази епоха и, с помощта на представяните автентични материални свидетелства, да се предизвика у него емоционален отклик.
5. Херменевтичен подход, който води към разкриване на заложените в произведението знакови същности, позволяващи на музея със специфични средства да осъществява своята комуникативна функция, встъпвайки в ролята на посредник между твореца, неговите произведения и посетителя (реципиента). Благодарение на емоционалното въздействие върху реципиента тази комуникация активизира произведението на писателя, включва го в контекста на съвременната култура.
Без да прави специализирани научни обобщения, Ив. Шишманов извежда практическата дейност по изграждането на българската литературна музеология на най-високото за времето си научно равнище. Съчетавайки тези подходи и техни елементи, той постига цялостно автентично, емоционално обагрено и същевременно компаративно и оценъчно представяне на патрона, което не е загубило музеоложката си валидност(10).
Постиженията му в тази област на научно знание не са случайни и не са плод само на стечение на обстоятелствата и близостта му с Ив. Вазов. Методите на музеефициране на архивните и литературните паметници занимават учения още от края на XIX в. и са свързани с грижата му за утвърждаване на националната и културната идентичност на народа ни. Показателна в това отношение е статията му «Впечатления от Пражката народописна изложба», в която подчертава, че «тенденцията на народописните изследвания бе първата проява на национализма между тия народи, които за първи път добиваха чрез историята и етнографията съзнание за своето национално единство и за своето минало достойнство(11)». Според Шишманов именно с това заграждане на етнокултурно пространство се обяснява неимоверното развитие на етнографските трудове през XIX в.: «Касаеше се за много народи [...] да докажат на света, колко висока е поетичната им дарба, какво неизчерпаемо е богатството на езика им, колко е дълбока философията им и колко заслужават поради тия необикновени качества вниманието, удивлението или състраданието на цивилизования свят»(12). Пражката народописна изложба през 1894 г. според Шишманов надхвърля рамките на едно обикновено етнографско изложение. Тя е «колосален културно-исторически музей», показващ «най-релефно умствената култура» на чешкия народ(13). Чехите са представили нещо ново, «една невиждана досега по своята системност литературна изложба»(14), разкриваща нагледно развоя на национална им литература.
Верен на стремежа да изгради обществена чувствителност към литературното наследство у българина, Шишманов се спира на характера на чеха, на готовността му да пренебрегне личното си материално благополучие в името на славата на своето отечество и нейното разпространение. От Пражката народописна изложба той получава импулси, които насочват вниманието му към организирането на високообразования елит и държавата, към ролята на националната интелигенция, която трябва да бъде разширявана и утвърждавана, включително и със средствата на музеите, който обективират и продължават във времето нейното въздействие върху развитието на обществото. И реално работи за тяхната реализация не само като учен и музеен строител, но и като министър на просвещението.
Психологическата и интелектуална готовност на Ив. Шишманов да обоснове и оцени мястото на литературния музей в културния процес личи в акцентите, които поставя при описанието на изложбата: «отделът за простолюдната литература, гдето може да се види какво чете народът»(15), развитието на четивото — «колкото повече се приближава към новите времена, толкова повече четивото става по-съдържателно и сериозно»(16), в литературната секция за първи път се показва «една цяла литература, представена от нейното начало до последните й произведения количествено и качествено — с всичката възможна пълнота»(17). Обобщенията на Шишманов са не само израз на високата оценка, а и програма и повод за далече отиващи размисли, защото за него това голямо, културно събитие в Чехия е резултат на раждането на новия човек, с изградено историческо съзнание — образован, с ценностно отношение към хилядолетните достойнства на своя народ и към цивилизационните натрупвания. Именно той търси средства и методи за пропагандиране на националната култура и утвърждаването й в общочовешката. Все качества, които не са загубили своята актуалност и днес, когато процесите на глобализация водят до разграждане на етнокултурните пространства.
Представянето на Пражката изложба от проф. Шишманов не само информира, но и внушава, дава възможност да се види и почувства динамиката на личността, явлението, факта, литературния процес в обществената и литературната среда, да се оценят достойнствата на хронологичния подход, който спасява от хаоса от факти като едновременно с това достига максимална изчерпателност на информацията, чрез широкото използване на научно-спомагателни средства, което позволява на зрителя да се почувства съавтор и активен наблюдател. Както е видно, още тук са заложени доразвитите в по-нататъшната дейност на учения идеи в полето на музейното строителство в България.
За съжаление намаленото внимание към музейното дело през 30–50–те години на XX в. задържа и теоретичното осмисляне на литературните места като източници на знания и средища на социокултурно общуване. Научните виждания и изследвания на Шишманов не намират развитие в съответната мемориална музейна практика по отношение на други литературни дейци.
Музейната дейност на Ив. Шишманов е пряко свързана с ценностното му отношение към материалните свидетелства, които разкриват по неоспорим начин достоверността на отминали факти и събития. В споменатия труд «Психосоциологическият метод в литературната история» той изтъква, че литературната история има работа «с конкретни паметници (писани и устни), които могат да се изучават, също като предметите на природните науки, отчасти с методите на тия последните, при това и авторите на литературните произведения са по-достъпни за изследване от фактите на историческите събития»(18). Тя е «много по-малко от политическата, социалната или културната история принудена да прибягва до хипотези за обяснение на явленията от своята област»(19). Отношението на учения към писмените паметници, проличава още през 80–години на XIX в., когато той настоятелно препоръчва в разговори, в кореспонденции и в печата отделни възрожденски дейци да запишат спомените си за своята дейност и за дейността на своите съвременници, защото техните свидетелства, както и запазените ръкописи и документи, «ще представляват едно от най-ценните градива за историята на нашето духовно и политическо възраждане»(20). Тези «извори от първа ръка» са най-значителният и най-надеждният извор на ретроспективна информация, така необходима за моделиране на отминали факти и събития. В писмо до К. Иречек Шишманов отбелязва с възхищение: «Какви интересни данни крият тия чудни архиви, когато човек умее да ги намери и осветли...»(21). Документалните свидетелства трябва грижливо да се пазят, защото «Идеята да се събират книги и ръкописи в определени помещения, с цел да се предпазят от гниене и повреди, та да могат дълго време да служат на нуждаещите се от тях е толкова стара, колкото и самата цивилизация»(22). Освен това трябва да се използва всяка възможност за публикуване на архивните материали. В книга I на «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина» (1889) Шишманов публикува писма на Юрий Венелин до Васил Априлов, като призовава в бележка под линия читателите на изданието да започват издирване на писма или други книжа и записки на по-видни възрожденски дейци(23). Повече по този въпрос има в редакционната статия «Материали за историята на българското възраждане» (СбНУ, 3, 1890), с която се обявява създаването на самостоятелен отдел под това название в изданието. Издирените и изпратени дневници, мемоари, кореспонденция, снимки и др. под. ще се публикуват и съхраняват до създаването на Музея на българското възраждане и ще бъдат спасени от «зъба на времето»(24). Всеки документ по принцип се възприема за ценен исторически извор. Текстът се възпроизвежда, като се запазват и отразяват всички особености на оригинала — лексикални, фонетични, ортографски(25). Това точно копиране на документа се дължи може би на Възрожденската ни традиция, наложена от Г. С. Раковски и Марин Дринов(26). Ив. Шишманов продължава и утвърждава изискванията да се означава историята на откриването на документа, без което, от гледна точка на съвременните археографски изисквания, тези публикации не притежават необходимите качества за пълноценното им използване днес в областта на научно-изследователската дейност и за други цели(27).
На страниците на СбНУ в периода 1889–1912 г. са публикувани 1400 документа(28). Темите на публикациите, както и съставът на самите документи в тях, не се определят предварително в зависимост от научната проблематика на премислена концепция. Една от причините е, че проблематиката на самата историческа наука и в частност на литературната история все още е неопределена и неизяснена, а изворовата им база — твърде ограничена. Публикациите на архивни документи в онзи период бележат началото на организирано издирване и въвеждане на документалните извори в научен оборот.
Като редактор на СБНУ и като министър на просветата (1903–1907 г.), Шишманов насочва вниманието към изграждане на ценностно отношение към материалните свидетелства, което е и предпоставка за по-нататъшното опазване на литературното и историческо документално наследство. Съдейства за създаване на първите архивни сбирки от общи възрожденски документи, засягащи обществено-икономическия и културен живот на страната от този период, към някои учреждения — например архивната сбирка към СбНУ, сбирката към Народния музей в София (1903 г.), към Музея на министерството на народното просвещение, а по-късно (1906 г.) и към Етнографския музей(29). Пак като министър на Народното просвещение, той издава и заповед № 76 от 13 януари 1905 г., чрез която «въз основа на чл. 3 от Закона на народното просвещение» се учредява и първата у нас Археографическа комисия с оглед на необходимостта от организиране на издаването на «текстове на исторически и книжовни паметници, отнасящи се към българската старина и българското отечество»(30). Новосъздадената комисия «урежда и издава серия от отделни книги» под надслов «Български старини»(31). Изданието «има чисто критично-научен характер със сведения за историята на паметника, указания на съществуващата по него литература и с подробен показалец на имена и вещи; ако ли пък паметникът има и палеографско значение, то да се прилагат към текста и автотипични или хелиотипични таблици (факсимиле) от него»(32). При това всяка книга от изданието трябва да представя от себе си нещо отделно, завършено цяло; напр. «една книга да съдържа критично издание на Паисиевата история с нейните приправки, друга — беседата на Кузма Презвитера, трета — едно или две житиета, според големината им, четвърта — записи, надписи стари и пр. пр.»(33). Този документ ни дава интересна информация за възгледите на Шишманов, свързани с архивната му дейност.
За съжаление министерството на Народното просвещение не успява да обхване дейността, свързана с организирането, ръководството и финансирането на работата по публикуването на документалното наследство на миналото ни. Но подготвя необходимите условия да се появи в културното пространство (1908 г.) първият документален сборник за историята на възрожденската епоха.
Освен в СбНУ, проф. Шишманов участва (като редактор или автор) в редица други научни и тясно специализирани периодични издания от това време. Негови литературоведски, архивографски, културоложки и педагогически статии излизат в списанията «Училищен преглед», «Български преглед», Списание на БАН, Сборник на БАН, «Македонски преглед», «Българска мисъл» и др.
«За мащабите и резултатите от събирателската, научноизследователската и публикаторската дейност на проф. Шишманов много показателен е и фактът, че при систематизирането и описанието на неговия личен архивен фонд (т. нар. научно-техническа обработка), специалистите в Научния архив на БАН са имали уникалната възможност да формират още пет архивни фонда, а именно — на Константин Фотинов, Неофит Рилски Стефан Веркович, Кузман Шапкарев и Иван Вазов.»(34) Всички тези документи и ръкописи били събирани и грижливо пазени в продължение на десетилетия от проф. Шишманов в неговия личен архив. Част от тях той е получил за мнение като редактор и сътрудник на посочените издания. В личния му архив се намират много преписи на ценни документи, издирени от самия него в страната или в чуждестранни хранилища. Шишманов внимателно е следял, изучавал и търсил приложението в България на постиженията на европейските държави — Германия, Русия, Франция, Италия и други страни с вековни традиции в организацията на архивната дейност(35).
Анализираните историко-литературни факти и обстоятелства ни насочва към няколко обобщаващи извода:
1. Грижата на Шишманов за запазването на писмените паметници и за утвърждаването на национално и народностно самосъзнание, за развитието и обогатяването на характерните за възрожденската и ранната следосвобожденска дейност в тази област обогатяват медийно-комуникативните форми на литературното наследство, сред които и създаването на литературни мемориални музеи. Те са формирани от взаимодействието на националната културно-политическа активност с модерния европейски опит. Приложеният от Шишманов подход дава възможност да се материализира във видими документи писателската лаборатория и самата личност на писателя, което е необходимо не само за изграждането на музея, но и за изпълнението на присъщите му социални функции.
2. Съществена особеност на първите български литературно-мемориални музеи е, че те се подготвят и изграждат приживе или непосредствено след смъртта на патроните (литературният музей на Иван Вазов в София, музеят на Алеко Константинов в Свищов). Документалните свидетелства, интериорите, вещите, близките, духът на мемориалните места съхраняват «ефекта на присъствие на писателя».
3. Литературно-мемориалното дело в България се развива благодарение на обществено-културен и държавно-политически интерес.
4. В експозициите действа принципът на вярност към епохата, стремежът да се съхрани и възстанови максимално точно не само вътрешното устройство, но и външния вид на сградите, с акцентиране на определени вещи и факти, които разкриват личните достойнства и творческата индивидуалност на автора.
Бележки
1. Неделчева, Цв. 60 години храм на българщината. — Музей, 1995, бр. 5.
2. Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. Под ред. на М. Арнаудов. С., 1930, с. 363.
3. Кръстева, Ст. Студии по музеология. Тотеми, тезауруси, кунсткамери, виртуални пространства. Кн. I, С., 2003, с. 264.
4. Шишманов, Ив. Психосоциологичният метод в литературната история. (Нужда от една нова наука: литературна социология). — Училищен преглед,1928, № 1, с. 5.
5. Вж. Арнаудов, М. Предговор. – В: Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. С., 1976, 18–19.
6. Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи, С., 1930, с. XIII.
7. Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. С.,1930, с. 369.
10. Вж. Кръстева, Ст. Студии по музеология..., с. 263–264.
11. Шишманов, Ив. Впечатленията oт Пражката народописна изложба — Български преглед, 1895, № 9–10, с. 117.
18. Шишманов, Ив. Психосоциологичният метод..., с. 283. (подч. — Ив. Ш.)
20. Шишманов, Ив. Нещо за нашите ветерани. — Денница, 1880, № 6, с. 262.
21. Велева, Д. Архивното наследство на проф. Ив. Д. Шишманов. — Списание на БАН, 1962, № 3, с. 60.
22. Шишманов, Ив. Народните библиотеки, техният развой и тяхната уредба. — Училищен преглед, 1896, № 4, с. 382.
23. Две писма от Юрия Ивановича Венелина до Василия Априлов. — СбНУ, 1, 1889, с. 176.
24. Материали за историята на българското възраждане. (Подп. От Редакцията). — СбНУ, 3, 1890, 395–397.
25. Нейкова, А. Нормализацията на правописа при публикуването на българските архивни документи от епохата на Възраждането. — Известия на държавните архиви, 38, 1979, с. 102.
26. Вж. Раковски, Г. С. Писмо до Д. Душанов от 28 януари 1857 г. — Архив на Г. С. Раковски. Т. I, 1952, с. 117; Дринов, М. Писмо до българските читалища. — В: Лазаров, Ст. Христоматия по история на читалищното дело. С., 1987, 20–25.
27. Нейкова, А. Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап на археографска дейност. — Известия на държавните архиви, 40, 1980, 55–70.
28. Между тях 105 писма от кореспонденцията на Неофит Рилски с габровския учител Цвятко Недев Самарджиев (СбНУ, 3, 1890, 398–409); Автобиографията на Григор Пърличев (СбНУ, 11, 1894, 346–402); Писма на П. Р. Славейков (от архива на Н. П. В. Златарски) (СбНУ, 15, 1898, 1–32); Две писма на Юрия Ивановича Венелина до Василя Априлов (СбНУ, 1, 1889, 176–190); Писма на П. Р. Славейков, публикувани от П. Славейков (СбНУ, 20, 1904, 1–216) и др. Цит. по Нейкова А. Документалните публикации..., 68–69.
29. Савов, Н. Към историята на българската архивистика, 1990, с. 57, 77, 99–100; Радков, М. Из историята на Архива на Възраждането в България. — Известия на държавните архиви, 7, 1963, с. 63; Нейкова, А. Документални свидетелства за дейността на проф. Иван Шишманов като археограф. — Известия на държавните архиви, 67, 1994, с. 341, 343.
30. АБАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 420.
34. Нейкова, А. Документални свидетелства за дейността на проф. Иван Шишманов като археограф..., с. 343.