Военни науки
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Младен Цонев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2011
Военното дело, военното изкуство и военната история като част от многовековната култура на българския народ присъстват в явна или по-завоалирана форма в цялостната книжовна дейност на дейците на българската наука още от епохата на Възраждането. Тази традиционна изследователска дейност се пренася и в Българското книжовно дружество (БКД). Още първите публикувани изследвания с исторически, археологически и етнографски характер съдържат и най-разнообразни податки, описания на исторически извори, материали от археологически разкопки и др., които хвърлят светлина и върху отделни страни от развитието на бойния български опит и военни знания.
В своята дейност и след Освобождението (1878) БКД не остава безучастно към проблемите на военното дело. Почти всички публикации с историческа насоченост, съобразно нуждите и вижданията на епохата, в една или друга степен отразяват и развитието на военнотактическите проблеми на българската държава от древността до Възраждането. Много често на заседания историко-филологическият клон на БКД в София обсъжда и приема за печат трудове, в които се изнасят факти и събития и с военноисторически характер. Това се отнася както за трудовете на историци от ранга на М. Дринов, К. Иречек, В. Златарски, а по-късно и Г. Кацаров, П. Мутафчиев, П. Дървингов и др., така и за публикации от по-малко известни изследователи на страниците на «Периодическо списание» — Д. Ихчиев(1), Т. Китанчев(2), Р. Славейков(3), А. Людсканов(4) и др.
Всеобщият интерес сред членовете на БКД към военноисторическите знания оправдава и публикуването още през 1882 г. в «Периодическо списание» на съобщение от Военното министерство за съставянето на «История на Българската армия»(5).
«Негово Височество — се казва в съобщението като признава за необходимо и полезно да се запази в паметта на българските поколения началото на образуването на българската войска, така също и участието, което първите български дружини взеха в редовете на руската армия, във време на борбата за освобождаване святата ни татковина от турски ярем, благоволи да заповяда да се пристъпи при Военното министерство към съставянето история на българската армия.»
В съобщението се изразява увереност, че «примерът на по-старите братя, които изпълниха честно своя дълг в миналата война, предаден от историята безпристрастно», ще въодушевява в бъдеще младата българска войска и ще бъде своеобразен залог за бъдещата й слава. Очаква се помощ при написване на историята от страна на офицерския състав на армията и опълчението. «Периодическо списание» изразява надежда, че всеки от тях ще смята за «своя свята длъжност» да предостави «документи, кроки и позиции, лични възпоминания», което би дало възможност историята да се възпроизведе «с пълна точност и ясност». В края на съобщението се изтъква още веднъж колко е важно да се опише началото на формирането на Българското опълчение в Кишинев, а също така и бойните действия на опълченските дружини при Стара Загора, Шипка и Шейново.
Първата професионално издържана статия по съвременните за тогава военни въпроси е посветена на унтерофицерските проблеми в европейските армии със специален анализ на състоянието на това съсловие в нашата армия.
Целта на поручик Хр. Златоустов(6) е да формулира условията, които биха осигурили по-добър унтерофицерски състав за нашата армия. Прави впечатление, че проблемите се разглеждат цялостно, и то от различни позиции. Основната теза на автора се свежда до това, че от подбора, подготовката и социалния статут на унтерофицерския състав се предопределя и боеспособността на армията. Изглежда, проблемът е бил твърде съществен за времето си, щом се е обсъждал в най-авторитетните военни издания в Европа и вероятно не е намерил такова лесно разрешение, след като и през 1888 г. на страниците на «Военен журнал» отново се поставят сродни проблеми.
«Военен журнал» е първото българско военно списание у нас със завидна продължителност — то се издава от 1888 до 1947 г. Орган е на Министерството на войната, доайен на военния периодичен печат у нас.
Излизането на първите 5 книжки предизвиква незабавна реакция в БКД и на страниците на «Периодическо списание» се появява още през 1889 г. доброжелателна рецензия(7). Тя не е подписана, но носи дата 15. IX. 1888 г., което говори за много бързата реакция на неизвестния рецензент. От съдържанието на материала може да се съди, че авторът е професионално компетентен, но все пак е извън редколегията на «Военен журнал» и има много по-общ и цялостен поглед върху някои културно-обществени явления у нас и от тези позиции търси мястото в обществото на новото периодично издание. Изтъква се преди всичко «съживяването и обогатяването на нашата книжнина» и «приятното и утешително явление», че през 1888 г. са започнали да излизат няколко научни списания, сред които са посочени «Медицински преглед», «Юридическо списание» и «Военен журнал».
Като сполука за списанието авторът отбелязва преводната статия на ген. Кацаров за нравственото възпитание на войника и за военните доблести.
Интерес по мнение на рецензента събужда и статията на капитан Ив. Фичев (по-късно той ще бъде избран за член на БКД) за гълъбовата поща. Критичните бележки в рецензията се свеждат до твърдението, че някои от статиите са «изхабени» при превода, другаде изложението е направено неграмотно, всяка статия «е написана по особено правописание, а някои — без никакво». Очевидно «Периодическо списание» има свои собствени доста високи критерии за това, как трябва да се редактира и издава българският научен периодичен печат.
Уместни са и другите препоръки: по-малко преводи от руски език, който е твърде достъпен за българския офицер; той получава и чете руските специализирани издания, но за него остава скрито съдържанието на редица авторитетни западни издания. Препоръчва се и по-настойчива дейност за осигуряването на оригинални статии, които да отговарят на националния характер на изданието. Според органа на БКД има въпроси, които малко интересуват офицерството в България, едва ли е интересна за всички статията, посветена на военните учебни заведения в Италия, или «полското управление на войската» в различните държави. Къде са, пита списанието, материалите за бъдещата организация на нашата войска в мирно и военно време, къде са проблемите на ежедневието на офицерското съсловие?
А ето и една от най-съществените забележки, която би могъл да формулира само автор със силно обществено чувство: «Българската армия има зад себе си цяла война (става дума за Сръбско-българската война от 1885 г. — б. а., Мл. Ц.), а за нея още ни в една от петте излезнали до сега книжки на журнала не се е споменавала ни една думица». И отново въпросът: Кога ще се разгледат критически действията на пехотата, артилерията и кавалерията в тази война?
В «Периодическо списание» с продължение в два поредни тома се появява очерк за съвременното състояние на полската артилерия в армиите на главните европейски държави(8). И отново по традиция в печатния орган на дружеството статията е зашифрована с инициалите «Н. К.» Зад тях се крие всъщност една от най-ярките личности — представители на военната мисъл за целия период след Освобождението на България. Безспорно е доказано, че автор на статията е майор Константин Никифоров (1856–1891)(9) .
«Необходимо е добре да знаем и познаваме не само собственото си оръжие с неговите свойства и качества — твърди К. Никифоров, — но и онова, против което един ден то може да бъде предизвикано да действува...» Целта на автора на «краткия очерк» е да изложи най-обстойно главните ръководещи принципи в съвременната артилерия. Той не се ограничава исторически и географски — ретроспективният преглед обхваща страни като Германия, Русия, Франция, Австрия, Италия, Англия, както и съседните на България страни — Сърбия, Румъния, Турция.
Написването на подобен материал изисква внимателен анализ на периодични военни издания и специализирани книги, за да се изясни например принципната разлика между пруската и френската артилерия и в крайна сметка да се напише компетентно и критично за «увлеченията на френските артилерийски дейци», докато Прусия се движи «напред, ако и тихо, но методично, вярно и правилно»(10). Не е ли това едно прозрение за бъдещите военни действия на стария континент през следващия век?
Разработени са проблемите на периодизацията в развитието на артилерията, създадени са рационални квалификации на артилерийските системи и калибри, на зарядите и далекобойността. Направено е обобщаващо заключение, че нашата, турската и румънската армия притежават оръдия от една и съща система — пруската (Круп). «Изобщо всяка артилерия — обобщава авторът — трябва да отговаря на известни условия, които могат да се разделят на три категории, а именно: а) научни или механически, б) военни и в) икономически.»(11)
Теорията на вероятностите все още не е развита като научна област, но К. Никифоров напомня да не се забравя, че «на война и във време на боя съществуват толкова случайности, биват предизвикани към деятелност толкова различни фактори, духовни и материални, щото незначителни съществуващи преимущества в системата на въоръжението на едната или другата армия от двете воюващи страни често могат да бъдат заменени или възнаградени от другата с по-несъвършеното въоръжение или чрез по-голяма решителност, смелост, умелост и боева готовност на личния й състав...»(12).
Следващата публикация е посветена на личния състав на българската армия(13).
И оригиналната книга, и рецензията за нея не са загубили своята актуалност и днес. Зад сухите цифри на статистиката стои огромната работа на първите наборни военни комисии у нас. При примитивните условия на труд по онова време, при условията на една едва зараждаща се държавна статистическа система истински подвиг е да получат достоверните числа за разпределението на един военен набор по народност и вероизповедание, по физически данни, дори по грамотност на признатите за служба младежи. Оказва се, че през разглежданата 1898 г. са знаели да четат и пишат 51,26 «от всеки 100 души». Уловена е дори тенденцията, че в сравнение с предишните години грамотността на българските войни расте. Неженени сред тях са били 63,42%. Едно число, твърде любопитно за сравнение със съвременните условия.
Публикувайки този отзив, «Периодическо списание» изразява своето безпокойство относно намерението на органите на статистиката да прекратят подобни изследвания по «икономически причини». Съвсем ясно е, твърди списанието, кой ще загуби от спирането на подобни издания с общонационално значение.
С подобен характер са и още две публикации на страниците на «Периодическо списание», които обаче са по-скоро от областта на военномедицинското дело. С. Бочаров разглежда хигиенните условия на военния лагер(14), а К. Михайловски обобщава наблюдения върху физическото развитие на войниците от XVI Ловчански полк, набор 1898–1903 г.(15)
Изглежда, споменатият полк е бил твърде популярен, за да се заеме с издаване на неговата история Комитетът «по въздигане паметник на падналите през Сръбско-българската война». Книгата е издадена през 1904 г. и в изданието на дружеството се появява незабавно отзив за нея(16).
Зад инициалите на автора на рецензията «С. Р.» се крие синът на П. Р. Славейков — Рачо Славейков (1857–1931) — личност с богата военна биография: участник в боевете при Шипка като унтерофицер, по-късно възпитаник на Военното кавалерийско училище в гр. Екатеринослав (1883). След завръщането си в България той е непосредствено на предните позиции в Сръбско-българската война. За участие в Русенския бунт (1887) е осъден на разстрел, но успява да избяга в Русия, където завършва Висша кавалерийска школа в Петербург. Временно е в България, после отново емигрира в Русия, а след 1895 г. остава окончателно в страната, без право да заема военна или друга държавна служба. Като публицист пише статии и студии по военнополитически и военноисторически въпроси.
Изявата на Р. Славейков на страниците на «Периодическо списание» е по конкретен повод — отпечатването на споменатата кратка история на един полк. Заемайки обаче определени позиции спрямо конкретно, за съжаление в дадения случай несполучливо издание, Р. Славейков всъщност написва крайно интересно изследване върху теорията и практиката на историографията на войсковите части. От всеки ред на рецензията се чувстват интелектът на автора, неговата съпричастност към проблемите на военното дело, високата му обща култура и ерудиция.
Първият въпрос, който поставя авторът на рецензията, е: от кого и за кого е написана разглежданата книга? Дали тя е за широката публика, офицерството или войниците не се вижда нито от «оглавлението», нито от предговора. Рецензентът приема, че тя е с универсално предназначение, но след като не задоволява очакванията от съдържателна гледна точка на нито една от посочените групи, всъщност нейното издаване е безцелно и ненужно.
Тези твърдения се основават на начина на написване на историята на XVI полк — «от начало до край» изложението е «едно претенциозно самохвалство» за литературната дейност на съставителите на книгата, макар че авторът (или авторите) няма ясна представа за най-елементарните изисквания към подобен вид книжовна дейност. Според рецензента книгата е написана без предварително начертан план и по пътя на случайния подбор на фактите — не всички данни от полковата архива представляват интерес за полковата историография. «Въпросът не е в хронологическото изреждане на станалите учения според приказките на частта, а в системата на практикувано по него време обучение, в усилията, които са били приложени за добиваните резултати, и в способностите, които са проявили първите наши кадри към усвояването на военната премъдрост.»(17)
«Регистраторски», а не «исторически» е описано и участието на полка в Сръбско-българската война, а между другото, «периодът е един от най-важните за войсковата историография: трепването на първия войскови възторг и поимването на самостоятелното командуване на българската армия, което дотогава се намираше в ръцете на руските командири».
От цялата рецензия лъха дълбоко уважение и преклонение пред всичко, което са извършили руските военни дейци за изграждането на българската армия. Политическият момент е неблагоприятен за изразяване на открити русофилски чувства; въпреки това, представителят на Славейковата фамилия пише: «Каквито и да ни са личните чувства спрямо русите, ние в дадения случай имаме работа с един завършен исторически факт, който не може и не бива да се игнорира: не българските офицери, а руските инструктори възпитаха войската ни към първите ни победи».
В края на XIX в. БКД приема в своите редици и първите представители на професионалните военни среди. Във философско-обществения клон през 1898 г. е приет за действителен член на БКД подполковник (по това време) Христофор Георгиев Хесапчиев (1858–1938)(18), а за дописен член е избран подполковник Иван Иванов Фичев (1860–1931)(19), който след две години във връзка с промените в статута на БКД(20) е преизбран за действителен член.
Едва след около 3 десетилетия се появява трети военен деец в редовете на БАН — Петър Георгиев Дървингов (1875–1953), приет за дописен член на БАН по доклад на X. Хесапчиев през 1932 г.(21) С тези 3 имена се изчерпва изцяло участието на български военни дейци пряко в научния живот на БАН за целия период от историята на дружеството и Академията.
Хр. Хесапчиев не е случайно избран за редовен член на БКД. Към времето на избора (1898) той вече е преминал през редица отговорни военни длъжности, предпоставка за които е солидното военно образование, добито в 3 учебни заведения: Военното училище в София (1879), Офицерската кавалерийска школа и Генералщабната академия в Петербург(1882)(22).
Като помощник-началник щаб на действащата армия той взема участие в Сръбско-българската война (1885). През 1887 г. е началник на Военното училище в София, след което поема редактирането на «Военен журнал», първоначално под главната редакция на началника на Генералния щаб майор Рачо Петров, а от 1889 г., т. е. в продължение на 10 години, «Военен журнал» е изцяло редактиран от Хр. Хесапчиев. Като началник на учебното бюро при Генералния щаб на майор Хесапчиев са поверени всички военни издания. С негово активно съдействие и редакция започва издаването на седмичен вестник «Военни известия», на месечно списание «Войнишка сбирка», както и на поредицата «Офицерска библиотека», която представя в превод най-доброто от чуждестранната военна литература.
Основните си и най-ценни трудове X. Хесапчиев написва по време на многогодишната си преподавателска дейност във Военното училище в София по такива основни предмети като елементарна и приложна тактика, история на тактиката, обща военна история, геодезия и военна топография и др.
Началото на оригиналната учебна литература на X. Хесапчиев трябва да се търси в периода 1889–1890 г. Тогава излиза от печат учебникът със записки по история на тактиката(23). Той обхваща в две самостоятелни части историческото развитие на тактиката от древните времена до наше време.
Изложението започва с раздел (вместо увод), озаглавен «Значение на историята въобще». Авторът на учебното помагало е на мнение, че всяко понятие, всеки предмет достатъчно се разяснява, изучава и усвоява чрез историята. Тя, историята, е източникът за всякакви опитни знания, «най-авторитетната учителница както в обществения, тъй и в частния живот на хората».
Преминавайки към проблемите на тактиката, авторът на учебника подчертава, че тя е резултат от практическия опит, добит по исторически път. В изложението Хесапчиев се придържа строго към хронологичния принцип. Умело е проследено с многобройни примери от човешката история възникването на въоръжението, появата на най-простите воински учреждения. Намерена е връзката между историята на военното дело и развитието на техниката.
Воден от желанието за издигане на равнището на учебния процес във Военното училище и подкрепен от Военното министерство, Хесапчиев през 1890 г. подготвя и издава двете части на един от най-основните учебници в областта на военното образование — «Тактика» с общ обем на двете части около 550 с. с многобройни приложения във вид на чертежи, които сами по себе си днес са уникални документи за историята на военноинженерната графика у нас(24).
Като свои предшественици в издаването на учебна литература Хесапчиев посочва учебника на подполковник Петров (по военна топография), на майор Агура — «Законоведение», на майор Паприков — «Записки по военната администрация»(25), на майор К. Никифоров — «Ръководство по артилерията». Учебникът по тактика на Хесапчиев е пионерско начинание. П. Дървингов отбелязва, че учебниците на Хр. Хесапчиев «са съставени в духа на най-добрите навремето си руски трудове», но това е неточна и непълна информация(26). Наред с ползването на безспорно утвърдени и популярни руски източници, при написването на своите учебници Хесапчиев проследява текуща информация от авторитетни военни периодични издания предимно на френски език и това се вижда от приложената библиография към някои негови трудове.
Учебникът като цяло има няколко характерни особености. Първата от тях е най-добре изразена от самия автор в предговора към част II: «Теоретическите изводи... могат добре да се усвояват, ако те бъдат поддържани с военноисторически примери. Предвид на това, аз съм се старал, при първа възможност да намеря исторически пример, в който релефно се въплътява даденият принцип»(27). Може би именно по тази причина «Тактиката» на Хесапчиев и днес е ценно и непреходно четиво за военния специалист. «Изложението — както твърди самият Хесапчиев — престава да бъде сухо и уморително, военноисторическите примери му придават живот.»
Характерна особеност на учебника е и съзнателно търсената практическа насоченост на изложението. Приведени са десетки задачи с тактически характер, като в края на курса са дадени «общи правила за решение на тактически задачи».
Учебникът по тактика е интересен с това, че в изложението са вплетени примери от руско-турската война от 1877–1878 г. и от сръбско-българската война от 1885 г. В двете части на учебника тактиката като наука и изкуство е представена чрез делата на най-големите пълководци в човешката история. Основно внимание е отделено на бележитите военни сражения на XVIII и XIX в. и на техните творци — Суворов, Наполеон, Кутузов и т. н.
Хесапчиев забелязва как техническите средства променят тактическите условия. Така той подробно разглежда ролята на телеграфа, като се позовава на примери за «особено изкусно» използване на телеграфните линии на противника по време на войната в Америка 1861–1865 г.(28)
През 1893 г. излиза от печат като издание на учебното бюро при Военното министерство учебникът на Хесапчиев «Геодезия и военна топография»(29), който е събитие за военноучебната литература у нас. Този труд на Хесапчиев се сочи като начален етап в историята на геодезическата литература в България, едновременно с учебника на Г. Спиридонов по земемерие, издаден в Русе през 1892 (с обем едва 30 с.)(30).
Учебникът по геодезия и военна топография на Хесапчиев надхвърля програмата на Военното училище. Той съдържа например много нови неизвестни дотогава у нас сведения за «усъвършенствани геодезически инструменти и действия, които до сега, като нови, са били достояние само на военните журнали»(31). Ето защо авторът с основание нарича издадения курс академически, подчертавайки, че той «не представлява копие от никое съществующе ръководство»(32).
Учебникът има встъпление, което изяснява предмета на геодезията и топографията, както и начините за изобразяване на местността. Тук прави впечатление умението на автора да ползва данни от историята на науката — в текста се срещат непрекъснато отправки към Питагор, Птоломей, Хюйгенс, Нютон, Д’Аламбер, Лаплас, Бесел, Гаус и др.(33)
Първата част на изложението обхваща проблемите на съставянето на карти и планове. Основно внимание се отделя на геодическите инструменти. Изложението добива практически характер и напомня най-добрите образци на европейската техническа литература от този род. Това дава основание учебникът по геодезия на Хесапчиев да се включи в списъка на първите най-авторитетни технически издания у нас от края на XIX в.
Учебникът завършва с типичните за изданията на Хесапчиев практически упражнения и от забележката, че «доброто чертание и четение на плановете е изкуство», се вижда, че авторът ратува за висока графична култура и практическа сръчност у бъдещите военни дейци(34).
Хр. Хесапчиев подготвя и издава самостоятелно комплект чертежи към геодезията и военната топография(35).
Самостоятелен учебник по военна топография, специално предназначен за дивизионните учебни команди, Хесапчиев издава през 1894 г.(36) Това издание се отличава с много добро полиграфическо оформление. Прави впечатление полезното и от гледна точка на историята на техниката «Приложение» за мерките за дължина и за пространство в различните държави, включително и таблици за преход от традиционните национални системи (дюймове, футове, версти, сажени, аршини и др.) към метричната система, окончателно утвърждаваща се в световен мащаб(37).
Като действителен член на БКД Хр. Хесапчиев издава (1899) «Учебник по елементарната тактика»(38).
По късно Хр. Хесапчиев е вече военен аташе, след това дипломатически представител в Белград (1904–1908), пълномощен министър в Букурещ (1908–1910). Положителна оценка за тази нова за него дейност се съдържа във френско издание от 1904 г. «Войник, дипломат и писател, той си е спечелил репутацията на човек с признат талант и тази репутация преминава границите на неговото отечество, понеже трудовете и заслугите на полковник Хесапчиев са познати и добре оценени в европейския военен свят...»(39)
Разгледаните тук издания съвсем не изчерпват многостранната научна и учебно-педагогическа дейност на Хесапчиев(40). Сред статиите му по професионални военни проблеми се открояват публикациите, посветени на уставите за полската служба в главните европейски армии(41), по изменението на устава в зависимост от новите пушки(42), по пехотното снаряжение, както и по проблеми с по-обобщаващ характер — анализ на проведени маневри(43), мнение за раняванията(44), мястото на националния характер в съвременната тактика(45), мисли за изучаването на военната история(46) и др.
Хр. Хесапчиев с особено внимание следи първите появили се у нас и в чужбина издания, посветени на анализа на сръбско-българската война от 1885 г. Той подлага на «критичен преглед» отпечатания във френското специализирано военно издание Revue d’infanterie обширен материал за нея.
Критичен анализ на френската публикация той отпечатва в самостоятелно издание(47). Като непосредствен участник в събитията, той, разбира се, има по-различни виждания за истинското състояние на нещата. Анонимният френски автор според Хр. Хесапчиев е склонен да подценява грешките на сръбската страна по време на военните действия и да възвеличава повече от необходимото успехите на българската армия. Като изтъква, че нашите войски са се изправили срещу една армия с по-стара организация и с по-добри условия за подготовка, Хесапчиев изтъква: «Европейската читающа военна публика с подобен очерк се въвежда в приятно за нас заблуждение относително истинските причини на нашето тържество в тази война... За нас подобно заблуждение е колкото приятно, толкова и опасно...»(48). Хесапчиев ратува за обективна оценка; победата е резултат от действието на много фактори, включително и на грешки на противника и не бива да се допуска опиянение.
«Крайният резултат от тази война — пише Хр. Хесапчиев — внесе в нас грамадна доза на самоувереност и самонадеяност; без да имаме ни най-малко основание, ний се очаровахме от своята собствена персона, ний си въобразихме, че сме достигнали върха на изкуството.»(49)
Разбира се, изисква се мъжество и професионално достойнство да се поднасят критични оценки за неотшумялата още, и то победна и триумфална война. «В тази първа война — твърди авторът — ний всички бяхме твърде неподготвени за длъжностите, които трябваше да заемем.»(50) Това не е укор, това е обективната картина, която ще бъде многократно разглеждана по-късно от военната историография. И в много случаи оценките на Хр. Хесапчиев ще съвпадат или ще бъдат близки до онова, което се пише за сръбско-българската война от 1885 г., но вече от позициите на достатъчната дистанция на времето(51).
Един от участниците във войната, скрит зад инициалите П. Г. Х., в края на 80–те години на XIX в. също издава книга за действията на ръководения от него отряд(52).
Автор на книгата е Христо Попов (1858–1951), по това време вече майор, който все още носи славата си на легендарен командир от пехотния полк и отряда, отличили се в боя при Гургулят(53).
Съдържанието на книгата на Хр. Попов подтиква Хр. Хесапчиев да сподели писмено своето становище по събития, в които той сам е участник. Така през 1890 г. се появява книга със същото заглавие, но с добавката «Критический разбор от X. Г. X.»(54).
«Гургулятската» поредица завършва с отговор на критикувания автор Хр. Попов(55).
Същността на спора и в трите издания би могла да е предмет на друг самостоятелен историко-военен анализ. Тук само ще се изтъкнат някои неизгубили стойност и до днес мисли на Хесапчиев, изказани по време на спора и свързани със смисъла на историята, личността на военния и честта на «мундира».
Хесапчиев стига до печалния извод, че вследствие на недостатъчно военни знания «оставаме военни само по важност (която сами си даваме) и по мундир»(56). Доказателство за това е нарушаването на елементарни тактически принципи във воинското ежедневие.
«Изучаването на главните тактически и стратегически начала трябва да бъде възведено до степен на свещенодействие — твърди Хесапчиев — само по този начин ние ще можем да облекчим пред себе си страшната отговорност за безцелните, напразните жертви, които са неизбежни, ако ние привикнем да виждаме само в блясъка на мундира всичката премъдрост на военното дело.» Трябва винаги да се помни, твърди Хесапчиев, че противникът също умее да мисли, че и той познава тактиката и стратегията на военните действия и «може би по-добре от нас»(57).
От тези позиции безспорно разборът на войната от 1885 г. е особено важен, защото «това е първата война за младата ни армия». Истината за преминалата война може да стане ясна само ако внимателно са изучават «суровите материали» — преди всичко документите, свързани с действията на отделните части и отряди, изложенията и донесенията; съществени са и личните впечатления и възпоминания.
Всичко това по мнение на Хесапчиев «би дало възможност на нашия Генерален щаб да пристъпи към съставление на общата пълна история на войната, която ще излезе толкова по-вярна, колкото повече материали се имат на разположение, колкото повече отделни описания има за един и същи факт, за едно и също сражение»(58).
Що се отнася до конкретния повод за тези мисли — книгата на Хр. Попов, Хесапчиев е категоричен: «Пълната извратеност на фактовете не може да не възбуди желание за подобен разбор» и причина за това е «плодовитата авторска фантазия». Според рецензента кап. Попов е написал така своята книга, като че ли в Сръбско-българската война «няма други части, няма други началници, няма българска армия, има само Брезнишко-трънски отряд»(59). Всичко това според Хесапчиев унижава останалите действащи части на армията. Както се казва в такива случаи, всичко остава на идващите историографи...
Разгледаните дотук научни изяви на Хр. Хесапчиев, макар и да не обхващат изцяло неговото разнообразно творчество, дават достатъчно обективна представа, защо той е избран за действителен член на БКД с мотивировката «за неговите големи книжовни заслуги в областта на военното дело»(60).
Може би само с изключение на няколко периода от живота си, когато е бил на дипломатическа работа извън страната, Хесапчиев е участвал най-непосредствено в дейността на БКД и по-късно на БАН. Свидетелство за това са думите на С. С. Бобчев в един публикуван спомен: «С особена любов и преданост се беше посветил Хесапчиев и на своята служба действителен член на БАН от 1898 г. Аз бях свидетел на неговата отличителна акуратност при посещенията на Клона философско-обществен при нашата академия, който председателствувах в продължение на десетки години. Не си спомням ни едно заседание на Клона, в което да не е участвувал Хесапчиев... Той следеше с голяма любознателност дневния ред и вземаше участие в разискванията, които ставаха по разни въпроси било по време на четене на някои доклади за трудове, що имаше да се печатат в академични издания, било по доклади за трудове, които имаше да се награждават от някой фонд при Академията на науките. На драго сърце той поемаше отгоре си мъчната работа да проучи и докладва за някой военен труд, представен за печатене в изданията на Академията или за награда от някой фонд»(61).
Хр. Хесапчиев се отличава със завидно творческо дълголетие. Списъкът на трудовете му (предимно публицистични статии) от последния период на живота му наброява 60 заглавия(62).
Въпреки преклонната си възраст на тържественото събрание в големия салон на БАН по случай 300–годишнината на Френската академия той произнася реч, която е отпечатана в изданията на Академията(63).
Почти едновременно с живота и творчеството на Хр. Хесапчиев протича и професионалната и научна дейност на действителния член на БКД Иван Фичев. Двамата изтъкнати военни дейци са почти връстници, но Ив. Фичев умира по-рано и Хр. Хесапчиев написва прощалните думи за него в Летописа на БАН(64).
Като военни дейци от една и съща епоха, както може и да се очаква, между жизнения и творчески път на Хр. Хесапчиев и Ив. Фичев има твърде много прилики, но се появяват и съществени различия. Например, докато дипломатическата работа винаги остава по-скрита за обществеността, а такава е именно дейността на Хесапчиев по време на Балканската война (той е представител на българската армия при гръцката главна квартира), Ив. Фичев през цялото време от 1910 до 1914 г. е началник-щаб на армията, а през критичния период 1914–1915 г. е министър на войната. Именно Балканската война прави Фичев за историографията генерал Фичев. Затова и днес в българската военна история името на Ив. Фичев е много по-често цитирано, а понякога и оспорвано(65).
Военното поприще на внука на майстор Колю Фичето започва във Военното училище в София. Ив. Фичев завършва престижно учебно заведение — Генералщабната академия в Торино (Италия) през 1891 г. Три години по-рано обаче Фичев написва и публикува първия в нашата военна историография изследователски труд за Сръбско-българската война(66) — факт, който се изтъква и от Хр. Хесапчиев в разгледания вече «Критичен разбор»(67).
Лично Хр. Хесапчиев приема положително появата на книгата на Ив. Фичев. Тя е действително един безспорен успех на младия начеващ автор. Защо той се скрива зад инициалите К. И.? Причините и до днес остават неизвестни, но безспорно това е едно от най-добрите произведения на Ив. Фичев. Изградена е широка панорама на Сръбско-българската война, като не е пренебрегнато времето преди и след свършването на войната, т. е. на самите бойни действия е отделено толкова внимание, колкото и на проблемите на подготовката и завършването й. Характерна особеност на труда е широкото използване на документи. Вероятно това е една от основните причини за благодарността на автора към началника на Щаба на армията подполк. Рачо Петров(68). В изложението авторът застъпва теза, която дълго след това е пренебрегвана, за да получи правдива оценка едва в наше време. Фичев разглежда опълчението, формирано по време на Освободителната война от 1877–1878 г., като «основа на българската армия»(69). Правилни са стратегическите оценки на автора за разположението на частите на нашата армия по време на военните действия. Той твърди например, че «изборът на Сливница като важен упорен стратегически пункт съставлява чест на нашия Генерален щаб не само в тактическо отношение, но и като пункт за стратегическо съсредоточаване на нашата армия на западната граница...»(70) — проблем, по който нашата историография дълго време нямаше единно мнение и разбиране. Но за съжаление самият Фичев по-късно се отказва от това становище. Компетентно и професионално издържано е изложението там, където Фичев подлага на критична оценка действията на българския команден състав. Със същия обективен подход той обяснява и кои принципи на военното изкуство е нарушило Главното командване на сръбската армия, за да загуби сражението при Сливница.
Към ранното творчество на Ив. Фичев може да бъде отнесен и един обемист труд с теоретичен характер. Той е написан само 2 години след като завършва Италианската военна академия. Книгата се нарича «Планинска война»(71). Авторът се опира с голяма ерудиция на опита на чуждестранните армии и всъщност взема за основа класическото съчинение на австрийския генерал Фон Кун, военен капацитет по онова време по планинската война.
По време на издаването на «Планинска война» Фичев е преподавател по тактика в дивизионните учебни команди и началник на учебното бюро при Военното министерство. Изглежда, тогава е било въпрос на чест издаването на собствен учебник за обучаваните, защото 4 години след «Тактика» на Хр. Хесапчиев се появява учебникът по тактика на Фичев(72).
Макар че авторът на труда си поставя чисто практически цели, много определения и днес могат да събудят интересни размисли. Близко до съвременното определение за войната е твърдението на Фичев, че «войната е средство, посредством което се разрешават политическите разпри между народите. Когато бъдат изчерпани всичките мирни средства за разрешаване на някоя политическа разпра, тогава остава да се прибегне към единственото и последно средство — войната, във време на която и двете воюващи страни с помощта на грубата сила се стремят да наложат волята си, или да накарат да се зачете правото им»(73).
Интересно е и «поделянето», т. е. класификацията, на военното изкуство и на военната наука. Разделът във «въведението», озаглавен «Обучение на пехотата», започва с твърдението, че «в мирно време войската трябва да се учи на това, което тя ще има да върши на война»(74), а тази мисъл твърде много напомня постулатите на руската военна педагогическа школа.
Според нас по една несправедлива традиция Ив. Фичев в редица издания, включително и на академично равнище(75), продължава да се представя единствено като «военен историк». Всъщност това определение се отнася само за част от творчеството му. Фичев притежава твърде много военнотеоретични произведения, наред с обобщаващите си популярни трудове по военна история. Характерна особеност на неговото творчество е непрекъснатото преплитане на въпросите на теорията на военното изкуство (най-вече проблемите на тактиката) с историографските проблеми на провежданото изследване.
През 1897 г. Фичев издава уникален за нашите условия труд — теоретико-методологично изследване на военната история и методите за нейното изучаване(76). Дори само наименованията на някои от разделите на труда дават достатъчно ясна представа за обсъжданите проблеми: «Войната изкуство ли е или наука» (раздел 2 на ч. I), «Положението на военноисторическата наука по отношение на общата наука и частните военни науки» (раздел 3 на ч. I), «За метода» (раздел 4 на ч. I) и т. н.
Вероятно за пръв път в нашата военна наука се обсъждат проблемите за научните основи на военната история, за обекта(77) и за мястото й в общата история(78), за периодизацията на военната история(79), за необходимостта от критика(80).
«Изучаването на военната история — пише Ив Фичев — ще бъде полезно само тогава, когато то се явява не като дело на паметта, но когато то става научнокритическо, или с други думи, когато в анализа на самите факти откриваме същинските резони на тяхното проявяване.»(81) Любопитно, но образно и точно е определението за ролята на историка в изследването, или както сам Фичев пише, «в самото историческо построяване и обоснование на факта». Историкът според Фичев трябва да бъде в едно и също време живописец и философ — «като живописец той е длъжен да възсъздаде факта, да го построи в тази последователност и целност, в каквато той се е извършил на дело, като философ той е длъжен да възведе факта в идея, на която самият факт да служи като вънкашно изражение, т. е. да се отнесе към него критически, да го обоснове, като го отнесе към причините, които са го извикали на живот...»(82).
Трудът на Фичев надхвърля тесните рамки на методологичните проблеми на военната история и се превръща в съществен факт от историята на българското методологическо познание.
С преклонение пред документите на историята Ив. Фичев написва и следващия си самостоятелно издаден труд. Този път той търси поуките за българското военно дело от протичането на най-новата война в Далечния изток — Руско-японската (1904–1905). Книгата излиза още през следващата година и от титулната страница става ясно, че съчинението е написано въз основа на оригинални официални сведения, публикувани в чуждестранната военна литература(83). В заключителната част на всяка глава на книгата «Ляоян» авторът въвежда раздел «Разисквания и поучения», в който се опитва да отговори на собствения си въпрос — как се променят принципите на военното изкуство при съвременни условия(84). Това е последната книга на Ив. Фичев от периода на войните. Той отново ще се хване за перото след около четвърт век, за да обобщи и осмисли българския опит от Балканската и последващите я войни, но този период от творческата му дейност вече принадлежи на следващата обществено-историческа епоха(85).
Наред с разгледаните тук основни научни трудове, които са изградили навремето авторитета на Ив. Фичев като член на БКД, той публикува и голям брой статии в периодичния военен печат, главно с аналитичен, обзорен и публицистичен характер Те са свързани например с предложение за устройството на нашите войскови обози(86), със забележки върху проектоустава за строева служба в кавалерията(87), споделени мисли по повод на зимните тактически занятия(88), обяснения върху устава за полската служба във връзка с отправена критика(89), размисли за планинската война(90) и др.
По същото време печата своите първи трудове и бъдещият дописен член на БАН (1932) Петър Дървингов(91). Неговите усилия са насочени преди всичко в областта на военната историография.
* * *
Проблемите на военното дело и военните науки намират своето логично място в многостранната дейност на БКД. Дружеството не само не е безучастно към военнотеоретичната и военноисторическата тематика, но и прави необходимото за отразяване на тези проблеми на страниците на периодичните издания на БКД и преди всичко в «Периодическо списание».
Израз на оценка и внимание от страна на дружеството към развитието на националната военнонаучна мисъл е избирането на първите двама военни дейци — Хр Хесапчиев и Ив. Фичев — за негови действителни членове.
Изборът се оказва обоснован и плодотворен. От дистанцията на времето става ясно, че в дейността на БКД са се включили едни от най-изявените военни дейци на епохата, видни военачалници, допринесли за изграждането и дееспособността на българската армия в един от най-важните периоди от нейното развитие. Членовете на БКД Хр. Хесапчиев и Ив. Фичев чрез научното си творчество участват в основополагането на българската военна научна литература и чрез трудовете си допринасят за издигане на равнището на военнотеоретичната и военната историографска мисъл у нас.
На членството си в БКД и двамата военни дейци гледат не само като признание за научните им интереси и резултати, но и като на задължение, което се стараят да изпълняват добросъвестно и всеотдайно до края на земния си път.
Бележки
1. Ихчиев, Д. Историческата битка при Варна 1444 г. — ПСп, 1906–1907, № 67.
2. Китанчев, Т. Новооткрита римска военна диплома. С обяснит. бел. от В. Добруски. — ПСп, 1890, № 32–33.
3. Славейков, Р. П. Български дейци в сръбската завера. — ПСп, 1884, № 12,1885, № 13–15.
4. Людсканов, А. Ген. Скобелев — ПСп. 1883, № 5.
5. Съобщение във връзка със състоянието на «История на българската армия». — ПСп, 1882, № 3, 200–201.
6. Златоустов, Хр. Унтерофицерският въпрос в главните европейски армии и състоянието му в нашата армия. — ПСп, 1884, № 11, 34–58; № 12, 15–64.
7. Военен журнал, 1888, кн. 1–5. — ПСп, 1889, № 28–30, 734–743.
8. Н. К. Кратък очерк за съвременното състояние на полската артилерия в армиите на главните европейски държави, в нашата и в ония на съседните с нас господарства. — ПСп, 1888, № 27, 253–273; 1889, № 28–30, 415–445.
9. Никифоров, Константин. — ЕБ, т. 4, с. 589. К. Никифоров е възпитаник на Константиновското военно училище (1878) и Михайловската артилерийска академия в Петербург (1883). За нуждите на Военното училище в София той написва «Ръководство по артилерията» в две части, издадени през 1889–1891 г. Никифоров е първият българин — министър на войната (1885–1886); ръководи непосредствено военните действия в Сръбско-българската война.
10. Н. К. Кратък очерк..., с. 257.
13. У. Г. Д. Статистика за редовния военен набор през 1898 г. С., 1901. — ПСп, 1902–1903, № 63, 149–150. Става дума за рецензия от Д. Уста-Генчов по повод книга със статистически сведения за редовния военен набор през 1898 г. С., 1901. Материалът е отпечатан в раздела «Вести и оценки» на «Периодическо списание».
14. Бочаров, С. Лагер и хигиенните му условия. — ПСп, 1887, № 21, 22, с. 349.
15. Михайловски, К. Н. Наблюдения върху физическото развитие на войниците от 16–ти Ловчански полк, набор 1898–1903. — ПСп, 1909, № 70, 319–372.
16. С. Р. Кратка история на 16–ти Ловчански полк 1878–1901. Враца, 1904. — ПСп. 1904–1905, № 65, 437–444.
18. 100 години БАН. Т. 1. С., 1969, с. 748.
20. Гърдев, К. Към историята на БКД след 1878 до 1911 г. — ИДА, 1978 № 35, с. 129; Летопис на БКД, 1899–1900, № 1, с. 41.
21. Хесапчиев, Хр. Доклад за Петър Г. Дървингов. — Летопис БАН, 15, 1931–1932, 1934, 41–43.
22. Целите на изложението тук ограничават възможността за цялостна характеристика на жизнения и творчески път на генерал-майор Хр. Хесапчиев. Дървингов, П. Христофор Г. Хесапчиев — генерал-майор от Генералния щаб о. з. (1858–12 май 1938). — Летопис БАН, 21, 1937–1938, 1941; Биографична скица за ген. Хр. Г. Хесапчиев като ратник в попрището на военното образование у нас, като дипломат и общественик. — ВИСб, 1943, № 56, 130–142; Ген. майор о. з. Христо Хесапчиев. — Нашата конница, 1929, № 5, с. 11 и сл.
23. Хесапчиев, Хр. История на тактиката. Ч. I. От древните времена до 30–годишната война (от 323 г. пр. Хр. до 1618 г.). 2 попр. изд. С., 1890. 112 с.; ч. II. От 30–годишната война до наше време. С., 1890. 141 с.
24. Хесапчиев, Хр. Тактика. 1. С., 1890. 198 с.; 2, 1890. 349 с.
25. Автор на учебника е Стефан Г. Паприков (1858–1920), военен и политически деец, по-късно генерал, началник на Военното училище в София (1887–1891), министър на войната (1899–1903).
26. Дървингов, П. Христофор Г. Хесапчиев. — Летопис на БАН, 21, 1937–1938, с. 3.
27. Хесапчиев, Хр. Тактика, ч. 2..., с. III.
29. Хесапчиев, Хр. Геодезия и военна топография (с отделен атлас). Първо изд. С., 1893. 527 с.
30. Mилев, Г. Библиография на българската геодезична литература. — Год. НПТМ, т. 16, 1988, 249–255.
31. Хесапчиев, Хр. Геодезия и военна топография, с. III.
35. Xесапчиев, Хр. Чертежи към геодезията и военната топография. С., Уч. бюро при Воен. м-во, 1893. 23 л. черт.
36. Хесапчиев, Хр. Учебник по военна топография за дивизионните учебни команди. С., Уч. бюро при Воен. м-во, 1894. 154 с.
38. Хесапчиев, Хр. Учебник по елементарна тактика. Пехота. II изд. С., 1899. 183 с.
39. Revue Diplomatique, 1 dec. 1904.
40. Хесапчиев, Хр. По обучението и възпитанието на кавалерийския кон: историческа справка, Гургулят, Брезник, Трън и Пирот, б м. г. 154 с.
41. Хесапчиев, Хр. По беседата «Уставите за полската служба в главните европейски армии: руска, германска, френска, австрийска и италианска». — Военен журнал, 1893, № 9, 469–508; № 10, 612–653; № 11, 778–829.
42. Хесапчиев, Хр. По изменението на устава в зависимост от новите пушки и бездимния барут и за проекта за новия френски строеви устав. — Военен журнал, 1893, № 3, 414–444.
43. Xесапчиев, Хр. Тазгодишните наши големи маневри. — Военен журнал, 1896, № 7, 83–124.
44. Хесапчиев, Хр. По повод на раните от малокалибрените пушки. — Военен журнал, 1892, № 3, 408–418.
45. За значението на националния характер в съвременната тактика. — Военен журнал, 1895, № 6, 893–906.
46. Няколко думи по изучаването на военната история. — Военен журнал, 1892, № 5, 654–660.
47. Хесапчиев, Хр. Сръбско-българската война (La gerre serbo-bulgare) от Revue d’infanterie за 1892 г. Критичен преглед от… С., 1892.
51. За съпоставка могат да служат издания, като: Сръбско-българската война 1885 г. — В: Спомени. Съст. Ек. Недевска, Ст. Щанов. С., 1985. 287 с.; История на Сръбско-българската война 1885 г. Под общ. ред. на Й. Митев. С., 1971. 492 с.; Съединението 1885 г. и неговата военна защита. — В: Сб. док. С., 1986. 168 с. Вълков, Г. И Европа им се възхити (истор. очерк за Сръбско-българската война). С., 1985. 220 с.
52. П. Г. X. Гургулят, Брезник, Трън и Пирот или Брезнишко-трънският отряд в Сръбско-българската война от 1885 г. С., б. г. [1889].
53. След уволнението си от армията Хр. Попов е адвокат, кмет на София (1899–1901), министър на вътрешните работи (1915–1916). Ген. Фичев, Ив. Избр. произв. С., 1988, с. 258.
54. Гургулят, Брезник, Трън и Пирот или Брезнишко-трънския отряд в Сръбско-българската война от 1885 г. от П. Г. X. Критический разбор от X. Г. X. С., 1890. 91 с.
55. Гургулят, Брезник, Трън и Пирот ... Отговор на критический разбор от X. Г. X. Пише П. Г. X. С., 1891.
56. Гургулят ... Критический разбор от X. Г. X., с. 4.
60. Дървингов, П. Христофор Г. Хесапчиев. — Летопис БАН, 1937–1938, с. 3.
61. Славянски вести, № 27, 1 юни 1938.
62. Дървингов, П. Христофор Г. Хесапчиев ..., 4–6.
63. Xесапчиев, Хр. Произход, устройство и дейност на Френската академия. Реч, произнесена на търж. събр. по случай 300 г. на Фр. академия. — Летопис БАН, 18, 1934–1935, 1936.
64. Иван Ив. Фичев (1860–1931). Съобщ. от Хр. Хесапчиев. — Летопис БАН, 15, 1931–1932, 1934, с. 59.
65. Атанасов, Р. Генерал от пехотата Иван Фичев С., 1942; Вълков, Г. Генерал Иван Фичев. — Изв. ИВИ и ВИНД, т. 45, 1988, 122–162; Генерал Иван Фичев — човекът, военачалникът, ученият. — В: Генерал Ив Фичев. Избр. произв. С., 1988, 5–52.
66. Фичев, Ив. Военноисторически очерк за Българо-сръбската война през 1885 г. С., 1888. 250 с. (Авторът е даден с инициалите К. И., разшифровани едва през 1930 г.)
67. Гургулят, Брезник ... Критический разбор от X. Г. X. ..., с. 9.
68. Фичев, Ив. Военноисторически очерк за Българо-сръбската война ..., с. 191.
71. Фичев, Ив. Планинска война. Пловдив, 1893. 338 с. От приложения списък на използвана литература се вижда, че от общо 28 източници 16 са на руски език. Може би това обяснява и факта, че от общо 150 страници в последния раздел на съчинението с историческия опит в планинската война, 60 с. са с примери от руско-турската освободителна война 1877–1878 г. Това е и уважение към националната история, и израз на непреходен интерес към постиженията на руското военно изкуство.
72. Фичев, Ив. Тактика. Курс за дивизионните учебни команди. С., 1894. 237 с.
75. 100 години БАН. 1869–1969, т. 1, с. 738. Неточно тук е посочена годината на завършване на академия в Торино — 1898 вместо 1891 г.
76. Фичев, Ив. Военната история и метода за нейното изучаване. С., 1897. 180 с. (Авторът е отбелязан в книгата с инициала Ф.)
82. Фичев, Ив. Избр произв., с. 97.
83. Фичев, Ив. Ляоян. Военноисторическа студия, според руски и японски специални сведения. С., 1906. 157 с.
85. Фичев, Ив. Висшето командуване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927. 209 с.; Балканската война 1912–1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940. 480 с.
86. Фичев, Ив. По повод на статията «Какво трябва да бъде устройството на нашите войскови обози за военно време». — Военен журнал, 1893, № 1, 28–53; № 2, 165–182.
87. Фичев, Ив. Няколко забележки върху проектоустава за строевата служба в кавалерията. — Военен журнал, 1893, № 5, 828–854; № 6, 1050–1076; № 7, 1146–1161.
88. Фичев, Ив. По повод на зимните тактически занятия — Военен журнал, 1892, № 9, 389–403.
89. Фичев, Ив. Обяснения върху устава за полската служба в свръзка с критиката на И. А. Русев. — Военен журнал, 1902, № 7, 8.
90. Фичев, Ив. Няколко мисли върху планинската война. — Военен журнал, 1903, № 6, 612–632.
91. Дървингов, П. От Пловдив и София към Цариград и Скопие. С., 1903; Пирин и борбата в неговите недра. С., 1904.