Състояние на уединение: XI–XIII век

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Жорж Дюби

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Желанието да бъдеш сам: Необходимия промискуитет

Рамо до рамо, безразборно, понякога в тълпа — във феодалната епоха за хората никога не е било предвиждано място за лично уединение в лоното на големите домове, освен в момента на смъртта — големия преход към другия свят. Когато човек се осмелявал да излезе извън стените на дома, то било винаги на групи. Трябвало да бъдат поне двама и ако спътниците не били роднини, те се свързвали с ритуали за братство, създавайки за времетраенето на пътуването си едно изкуствено семейство. Още щом навършвали седем години, синовете на аристокрацията, смятани дотогава за асексуални, напускали света на жените, впускали се в приключения, но си оставали за цял живот в най-силния смисъл на думата «обхванати» — ако били обречени да служат на Господа, събрани в училища под ръководството на учител; или пък обединени в колективи със сходна структура, имитиращи жестовете на господаря, техния нов баща, следващи го, когато напуска своя дом, за да защити правото си с оръжие, със слово или за да преследва дивеча в гората. След завършване на «чиракуването» новите рицари пак получавали групово своето оръжие, в група, организирана като семейство, понеже по принцип синът на господаря бил посвещаван в рицарство заедно със синовете на васалите. Те не се разделяли вече, свързани в славата или в срама си, гарантиращи един за друг, залагайки себе си едни за други. Тяхната група, заобиколена от сбор слуги и често от духовници заради молитвите, тичала от един турнир на друг, от съд на съд, от престрелка на престрелка, неразделна, носеща знаците на своята сплотеност, своите цветове, своя сигнал за сбор. Предаността на всички тези другари обгръщала тялото на своя господар със задължителната дреха на домашната фамилиарност: едно придвижващо се семейство. Така във феодалното общество частното пространство изглежда всъщност раздвоено, съставено от два различни лагера: единия фиксиран и затворен около огнището, а другия движещ се в общественото пространство — не по-малко сплотен, включващ в себе си същата йерархия, обединен от същите контролиращи процедури. Във вътрешността на тази подвижна клетка спокойствието и редът се поддържали по същия начин, от същата по вид власт, чиято задача била да организира защитата срещу агресията на обществените сили и която с тази цел издигала към вътрешността невидима стена, солидна колкото зидовете на дома. Тази власт затваряла, задържала вътре индивидите и ги подчинявала на общата дисциплина. Тя представлявала принуда и ако частният живот означавал тайна, то тази тайна, обезателно споделяна от всички членове на семейството, била крехка и бързо разкривана; а ако частният живот означавал независимост, тази независимост пак била колективна. Следователно изследването трябва да завърши със следния въпрос: различаваме ли през XI и XII в. в лоното на колективния частен живот личен живот.

Феодалното общество било по структура толкова зърнесто, състоящо се от толкова компактни гранули, че всеки индивид, опитващ се да се освободи от тясното и многообразно съжителство, което представлявало тогава индивидуалното, да се изолира, да издигне около себе си собствена ограда, да се затвори в собствените си стени, ставал веднага или обект на подозрение, или на възхищение, смятан бил или за конфликтна личност, или за герой, при всеки случай отблъскван в пределите на «чудноватото», което, да внимаваме за думата, било антитеза на «индивидуалното». Този, който се отдръпвал настрани, дори и да не било нарочно за да навреди, бил обречен неизбежно да го направи поради своята изолация, която го правела по-уязвим за атаките на враговете. На това се излагали само обладаните от зли духове, смахнатите и лудите: според общественото мнение да се скиташ сам било един от симптомите на лудостта. За това свидетелства отношението към мъжете и жените, срещани по пътищата без придружители: те се пренасяли доброволно в жертва; всеки имал право да им отнеме всичко; във всеки случай това било по-благочестиво дело, отколкото да ги реинтегрират, каквото и да са имали, в едно общество и да ги въдворят със сила в подреденото светло пространство, управлявано по волята на Господ, което си поделяли затворените индивидуални и междинни публични пространства, в които се движиш в кортеж. Това обяснява особеното място и в реалността, и във въображението на тази останала част от видимия свят — запустелите пространства, където няма нито домакинства, нито къщи, пустошта, гората, които са извън закона, опасни и привлекателни, места за необичайни срещи, където този, който се озове сам, рискува да се изправи лице с лице с дивия човек или с феята. Именно в тези пространства на безредието, безпокойството и желанието престъпниците и еретиците били склонни да търсят подслон, а така също и онези, чиито чувства излизали извън разумните граници. Така например Тристан отвел грешната Изолда и се потопил с нея в дивачеството. Край на хляба, на солта, но пък има дрипи и бърлоги от клони. Но когато ефектът на очарованието от «отровата», която ги е подлудила, се разсеял и когато те се върнали към разума, същият им наредил да се върнат в света на реда, да излязат от чудноватото, т. е. от изолацията. Връщането към обичайния живот означавало за тях връщане към частното, към двора, т. е. към «стадния» живот.

Те се завърнали там все пак обновени от изпитанието. Всъщност да прекосиш доброволно или не опасността, върховното изпитание, каквото било усамотението, представлявало за най-силните, за избраните възможност да се устремят към съвършенство. Така например Годелиев, «отчаяна», изоставена от съпруга си, лишена от «компания», устояла благодарение на Божието благоволение на съблазните, достигнала постепенно до светостта. Този, който свободно избирал да се бори сам със злото и успявал да излезе победител в двубоя, спечелвал награда, от която се възползвали всички от семейството, което той временно бил напуснал. Ето какво ставало с героя, победил в дуел своя противник в ограденото за битка поле; с пречистения от грях чрез покаятелно усамотение; с доброволните отшелници, каквито били двете от Кьолн, за които се разказвало, че «техният свят начин на живот разпръсвал най-нежното ухание на добрата репутация». Ето какво се случвало с героите от романите, скитащи рицари, които излизали извън общоприетото, първо, защото скитали сами, и, второ, защото не го правели от безумие. Същевременно ако «литературата на бягството» се стремяла да извади своите образцови герои от неизбежното съжителство, то не е ли било защото някои през дванадесети век започвали да го намират за доста мъчително? Не се ли отдавали все повече доброволно в доброто общество, към което се е насочило нашето изследване, на мечтата да избягат, когато общото движение на цивилизацията се стремяло неудържимо да освободи постепенно личността от домашната стадност?

Желание за автономия

Видимите следи от победата на личното освобождаване се умножават по време на дванадесети век, т. е. в момента, когато се ускорява растежът на икономиката, когато напредъкът в земеделието успява, оживявайки пътищата, пазарите, градчетата, да пренесе малко по малко към града всички системи на контрол и жизнените ферменти — там, където монетата започва да играе основна роля в ежедневието, където навсякъде се разнася употребата на думата «печеля». Именно тогава откриваме все повече споменавания за ковчежета или кесии в архивните документи, остатъци от ключове — в археологическите разкопки: все белези на потвърденото желание да се стискат за себе си движими блага, да се спестява и оттам да се придобива по-голяма независимост от роднините. Свобода, отворено пространство за частната инициатива. Тя се разгръща сред народа, върху целините и сред тези предградия, които са населени с търговци и занаятчии, някои от които бързо забогатяват. Но те се развиват с не по-малка сила, да не забравяме, и сред господстващата класа, където се наблюдава бързото забогатяване на чиновниците, поставящи в услуга на принцовете своята управленческа вещина; на някои рицари, събиращи с пълни шепи пари в навечерието на турнирите, разиграли своите трофеи. Едно такова движение, мобилизацията на инициативите и на богатствата, подтикнало към нарастваща оценка на личността.

Тя се познава по множество белези: така например в изображението, което това общество искало да даде на човешкото съвършенство. Изглежда, че към 1125–1135 г. в преддверието на «Сен Лазар д’Отен» например, каменоделците получили от създателите на новата икономическа концепция предписанието да се освободят от абстракциите и да оживят всеки персонаж със собствено изражение. Десет години по-късно на кралските порти на Шартър устните и погледите стават наистина живи; след това виждаме, че телата на свой ред се освобождават от църковната традиция; накрая, много по-късно, в последната третина на тринадесети век един последен, решителен етап е преодолян, когато в създаването на портрета се търси прилика. Тази еволюция в дълготрайните методи на пластичното изображение се явява в идеален синхрон с всички промени, които могат да се забележат в останалите нива на културно изграждане. На прага на дванадесети век в училище се извършва преминаване от «авторитарното преподаване» към «диспута»: състезание, дуел единоборство, две противопоставени личности, които си съперничат като на турнир. По същото време, когато животът прониква в лицата на колонните статуи сред учените, които размишляват над Писанието, придобива форма разтърсващата идея, че спасението не идва с простото участие в определени ритуали, с овча пасивност, а се «спечелва» чрез промяна на самия себе си. Това е покана за самонаблюдение, изучаване на собственото съзнание, понеже прегрешението като че ли не се крие вече в постъпката, а в намерението, което се смята скрито най-дълбоко в душата. Вътре в съществото, в частното пространство, където няма вече нищо общностно, се пренасят процедурите на моралната регулация. Човек се измива от мръсотията чрез дълбоко разкаяние, най-вече чрез желанието да се обнови, чрез насилие над себе си, по убеждение, казва Абелар, или от обич, казва св. Бернар — и двамата единодушни за необходимостта от лично усъвършенстване. Съвсем близко се оказват разсъжденията, изказани в градските училища, по отношение на брака: те допускат постепенно, че брачният съюз е осъществен по взаимно съгласие, следователно личното обвързване на всеки от двамата съпрузи предхожда колективно взетото решение в стадната единица от ръководителите на семействата. Разцветът на автобиографията в началото на дванадесети век е един друг симптом; разбира се, един Абелар, един Гибер от Ножан имитират античните модели; но тези литературни творби потвърждават блестящо самостоятелността на личността, господар на собствените си спомени, както и на спестяванията си. «Азът» изисква самоопределение в лоното на групата, правото да запазиш тайна, различна от тази на колектива. Не е без значение, че героите в духовния двубой, светците, много често са били чествани заради ловкостта им да прикрият своите намерения, избягвайки по този начин враждебния натиск на техния антураж: лъжата като защита на интимната същност, лъжата на Сен Симон, укриващ от погледа на близките си власеницата под бронята, лъжата на света Илдегонда, прикриваща женствеността си под цистерцианската си дреха.

Тази еволюция съвпада точно с прогресивното разграждане на големите «фамилии», доказано от текстовете и от археологическите проучвания, с появата на установени на едно място рицари, с разграждането на свещените общности, като всеки се изолирал в собствената си къща в пределите на катедралната територия; с увеличаването на браковете на малолетни сред аристокрацията. Тя съвпада с прогресивното заселване на междинните пространства на границите на старите селски землища. На всички етажи на социалната постройка неспирна тенденция през феодалната епоха било разпокъсването, роенето, изграждането на клетките на частния живот. Подобно движение обаче водело към индивидуализиране на домакинствата, а не на отделната личност. Тя останала задълго затворничка. За да доловим напълно, чак до момента на освобождаването на индивида, несигурния напредък на сегментацията, трябва отново да насочим вниманието си към два тесни сектора на обществото. Преди четиринадесети век този напредък е ясно доловим само на две нива — това на монашеската институция и това на мечтите и игрите на рицарството.

Отношение

Уставът на св. Бенедикт се представял като «малко правило за начинаещи». Той предлагал общежителен живот на хора, които не били смятани за достатъчно силни още за изпитанията на отшелничеството. Но се подразбирало, че съществува една по-висша степен на съвършенство, до която се достигало в усамотение, защото тя е върховната точка в бягството от света на плътта, към която бил подтикван монахът, и уставът постановявал благоприятните условия за първите стъпки към този идеал. Наистина не ставало дума толкова за ограничаване на пространството, колкото за времето, изолиращо материално и физически личността, за да може тя да се концентрира върху себе си. Така че задължението да се мълчи — изпитание на оттеглянето, на затварянето, на прекъсване на връзките на индивида с колектива, е предложено като лишение, но и като план за духовно извисяване. Без съмнение за тези дебютанти, каквито били монасите бенедиктинци, изпитанието в мълчание било смекчено. Живеейки заедно, те трябвало да си разменят сведения и затова в Клюни бил изработен сложен комплекс от жестове. От друга страна, забраната за разговори отпадала ежедневно по време на молитвените събрания и в някои дни в манастира след шестия час; през лятото тя била вдигана всеки ден след деветия час и раздаването на една закуска. Все пак «частните» разговори, както ги наричали клюнийските обичаи, били прекратявани в усилното време на покаяние, по време на постите, докато се установявала дълбока нощна тишина — залог, според св. Бернар, за най-пълно извисяване на душата. Освен това една част от времето за мълчание била заета от индивидуалното четене, специално посочено като «лично», друго средство за самовглъбяване, мистичен диалог с Писанието, т. е. с Бога. Накрая уставът на св. Бенедикт подканял към «частни» молитви — настоятелни, кратки, но честни.

Всъщност клюнийската интерпретация на Бенедиктовите положения, довела до скъсяване на моментите на индивидуална автономия в полза на псалмопеенето — колективната дейност, при която общността се събирала по-тясно в унисон с църковното григорианско пеене. Същевременно в началото на единадесети век, вследствие на отварянето на света и на подтика, дошъл от източното християнство, наред с чисто латинската концепция за монашеството, тази на Бенедикт Нурсийски, била предложена друга, която проповядвала уединението, връщаща частното на личността. Разпространяван бавно от Италийския полуостров, призивът за борба срещу дявола не при сигурността на общността, а сам — в пълна опасност, обхванал накрая целия Запад в последните десетилетия на единадесети век. Едно такова желание за достигане на по-голямо съвършенство в пустинята, в изолация, подтикнало Робер от Молем да се откаже от клюнийската практика. Той създал Цистерцианския манастир. Цистерцианците имали намерение да се върнат дословно към предписанията на св. Бенедикт; следователно те останали верни на принципа на общежитието. Но пожелали да се отдалечат още повече от светските вълнения, те се затворили зад още по-непропусклива стена — това обкръжение от горска самота, чиято цялост те ревностно бранели около всяко абатство; обратно — те изисквали поне от ръководителите на всеки екип да доразвие индивидуалното оттегляне: за да даде пример, цистерцианският абат се изолирал по време на най-голяма опасност, нощем, в килия; той се изкачвал едно стъпало по-високо в изпитанието; негово задължение било да бди сам на предните постове. Цистерцианците стигнали до тук. Картузианците отишли още по-далеч: те не само избрали да се оттеглят в по-стръмна пустош, да живеят сред дивите животни, в планината — символично пространство на духовното издигане; техният устав ограничил за всички общия им живот в много кратки интервали — няколко литургични служби, няколко празнични обреда; извън тези епизоди всеки вярващ, затворен в тишината на собствената си колиба, трябвало да се моли и да работи като истински монах, т. е. сам.

Картузианският манастир представлява една по-малко анархична форма на стремежа към усамотяване, чието развитие в годините след покръстването на св. Бруно било светкавично: навсякъде, по-многобройни може би в Западна Франция, отшелници започнали да се оттеглят в безлюдни местности. Побеждавайки всички препятствия, преодолявайки епископските ограничения, отшелническата идея постигнала такъв успех, че се инфилтрирала дори в общежитийните манастири. Красноречиво в това отношение е поведението на Клюни, където имало твърда резервираност към индивидуализма (Гийом от Волпияно го беше отрекъл като форма на високомерие: «Високомерието — казваше той — се е родило, когато някои казал, че ще стои скрит и няма да смее да види или да посети своите братя»). Във втората половина на дванадесети век там било създадено със закон място за ограничени прояви на отшелничество. На най-напредналите от монасите било разрешено да се установят за известно време в колиби сред гората, на разстояние от абатството; абатът Пиер Достопочтени обичал да се оттегля там от време на време. Това било изолация, но грижливо дозирана, според съответните сили на всеки от тези борци за изкупление, защото съществувало все още съмнение. Св. Бернар го е изразил, обръщайки се към едно наистина по-крехко създание, към една вярваща, към една жена: «Пустинята, сянката на гората и усамотението в тишина дават изобилие от възможности да бъде сторено зло… Изкусителят безпрепятствено се приближава». А според Елизабета от Шонау «Някои обичат усамотението повече заради свободата на собственото им желание, отколкото заради надеждата да пожънат добри дела». Къде всъщност да сложим границата между идеята за отшелничестване, изкушено от независимостта като Адам, обхванато от същото високомерие, и идеята на твърдите опоненти, които наричали еретици, които също бягали към пустинята, тласкани от надеждата за по-тесен личен контакт с Духа.

Странстващите рицари

През последната третина на дванадесети век в разказите, предлагани за рицарско развлечение, чието най-продуктивно ателие по онова време е Северозападна Франция, отшелникът държи първостепенно място поради две главни причини: понеже гората е едно от двете главни места на действие в романите, място на изпитанието в авантюрата, и понеже отшелникът в това време и в тази област заемал своето естествено място в горския декор; понеже най-вече песните и романите били създавани, за да предложат въображаема компенсация на зараждащото се недоволство в сферата на личното при феодализма, за който се знае до каква степен сдържал стремежа към лична свобода. Тези творби показват чрез въображаемото това, от което в действителност младежите, съставляващи най-възприемчивата част от аудиторията, били лишени; те възхвалявали разцвета на индивида и възхвалявали неговото освобождаване от всякаква принуда. На фона на ограниченията, налагани от религиозния морал, се явява отшелникът, сам, неконтролиран, носител на едно християнство, изпълнено със снизхождение и освободено от хомота на ритуалите. На фона на индивидуалната нерегламентираност в дома се явява странстващият рицар — самотен, воден единствено от своите желания. Тази литература ни осведомява първо за това, което тя отрича и предлага да се избегне; тя показва в отрицателна светлина задушаващите сили на домашната стадност. Но историкът не може да се съмнява, че тя изостря нуждата от интимност, че е помогнала за нейното задоволяване, посочвайки пукнатините, през които индивидът може да се измъкне; тя кани всеки да следва примера на нейните герои. Историкът трябва да отчете, че за да бъде завладяваща, интригата на романа не е могла да се отдели напълно от действителността, и вследствие от това идеалът, който тя е подхранвала, не е бил напълно недостижим. Безспорно куртоазното общество, както и монашеското, отдавало все по-голямо значение на индивидуалния опит и му отпускало средства да се развива.

Изпълнявайки педагогическа функция, рицарската литература приканвала към надскачане на самия себе си, предлагала пътя на последователното изграждане чрез прекосяване на поредица от изисквания, така че личността да се придвижи постепенно към съвършенството. Паралелно с цистерцианската или картузианската мистика, тя канела индивида да се самоизпита стъпка по стъпка в мълчание. Примерния образ, който тя извеждала на авансцената, бил този на пътуващия рицар, далеч от другите, в горската пустош — място на опасности — срещащ сам подозрителната жена — феята. Обаче далеч от погледите кой щеше да го оцени и възнагради? Ето защо действието на романа се развива в последователни сцени, в два противоположни декора: единия празен, а другия — пренаселен — гората и двора. Литературата, която аз използвам, много вярно е наречена куртоазна; тя излага с предпочитание горското, но го показва като обратната стойност на реалния свят. В реалността дворът е бил мястото за тази педагогика, чиито инструмент се явяват романите, а също така и мястото, където се извършвало рицарското посвещение; там, пред погледа на господаря, трябвало да превъзхождаш конкурентите; рицарите живеели в отделни общности, стегнати като клюнийските, но където за непървородните, които не се надявали на наследство, цялата социална динамика се изграждала върху отличието. Това, което «литературата на бягството» извиква чрез образа на гората, са начините на селекция, чрез които в самата група някои успявали да се откроят. Освобождавайки ce от стадото, в което били загубени и незабележими, потвърждавайки собствената си смелост чрез самостоятелен подвиг, подобно на героите светци, дарени по същото време от църковната иконография с персонифицирано лице, те, победители в една блестяща публична победа, разкривали своята лична смелост и приемали своята също лична награда.

Сърцати в битките, но също и в любовта. Уместно е да подходим откъм любовта, за да достигнем до това, което съответства в рицарското общество на тези горски кътове, в които някои клюнийски, монаси се оттегляли в средата на дванадесети век далеч от братството, за да стигнат до най-дълбока интимност, до личното частно пространство, извоювано от колективната частна територия. В биографията, която пише за Робер Благочестиви в началото на единадесети век, монахът Елго предава анекдот, чрез който показва Юг Капет в своя дворец как минава и хвърля своята наметка върху двойка, която блудствала между две врати: най-личен от всичко, сексуалният акт, който бил скандален, ако не се извършвал през нощта, трябвало непременно да убягва от погледите, да се скрие в тъмнината, в потайното. Аз се позовавам на показанията, които дала пред инквизитора Беатрис дьо Планисол, мадам дьо Монтаю тъй като сведенията по този въпрос са твърде редки. Тя твърди, че е била изнасилена приживе на своя първи съпруг през деня, но в нейната стая, зад стената; че отново вдовица и свободна в своя замък, една вечер нейният майордом в началото на нощта я чакал скрит под леглото и при изгасени светлини се мушнал крадешком в нейното ложе, докато тя подреждала къщата си, че тя викала, зовейки слугините си, които «спели близо до нея в отделни легла в същата стая» (в тъмнината съжителството не било пречка); че отново омъжена, тя се отдала на един свещеник през деня, но в мазето, докато една слугиня пазела; че отново вдовица, тя привлякла при себе си друг свещеник, отдала му се в антрето, близо до вратата, през нощта и когато започнала отново през деня, тя чакала дъщерите и слугините си да се отдалечат. Такова било естеството на блудството в тези отворени, пренаселени къщи: забранената любов се приспособявала твърде добре към семейната стадност и трябвало любовта да бъде толкова безумна като тази на Тристан и Изолда, за да провокира към бягство към пространството на чуждото и безразсъдното.

Любовта, която наричаме куртоазна, изтънчената любов, се стремяла към същата цел и се развивала в същата обстановка, обаче това било игра на обществото, играна в група и чиито правила се нагаждали така тясно към структурите на частното в дома, че любовното дирене може да се смята за един от прийомите на селекция и на индивидуално издигане в непрекъснато съревнование, арена на което била голямата аристократична къща. Всичко ставало така, като че ли господарят на този дом давал право на своята съпруга — дамата, да избере най-добрия, да изолира чрез избора си този индивид от групата, чиито членове се мъчели да й се харесат. Желанието за личностна автономия било възбудено сред обществената нерегламентираност повече чрез куртоазната любов, отколкото чрез спортните състезания. Дотолкова, че едно от първите правила на любовната игра било задължението за дискретност и тайна. Любовниците трябвало да се крият, да се оттеглят само двамата, не само за една от кратките сексуални връзки, за които стана дума, но и дълготрайно, във вътрешността на една невидима ограда и да построят така сред тълпата от близки една сякаш по-интимна клетка, убежище за постоянно заплашваната от ревнивци любов. Добре изиграна, куртоазната любов била задължително създателка на интимност, подтиквала към мълчание, към общуване със знаци както в Клюни: жестове, разменени погледи, избрани цветове, емблеми. Тъй както рицарите-монаси криели власеницата си, така и любовниците трябвало да замаскират своите чувства. Когато се завърнали към разума, Тристан и Изолда попитали отшелника Огрен как да се реинтегрират със социалните структури. Същият ги посъветвал първо да се пречистят чрез дълбоко разкаяние, чрез лично угризение на съвестта, с лично решение да устояват занапред на изкушението и след това, когато се завърнат в двора, просто да се прикриват: «За да се свали срамът и да се прикрие злото, трябва по малко добре да се лъже». Отсега нататък — с лъжа сред другите. За тези, които не са избягали при горската свобода, които са играли играта на широко отворената сцена, която й подобава, в съжителството на стаята и на залата, законът на любовта повелява да се мълчи. Андре льо Шаплен го предписва в своя трактат: «Този, който желае да запази своята любов за дълго непокътната, трябва да внимава преди всичко тя да не бъде огласена пред когото и да е скрита от погледите на всички. Тъй като, щом няколко души узнаят за нея, тя спира да се развива естествено и започва да залязва». А също така «любовниците не трябва да си разменят знаци, ако не са сигурни, че са защитени от всякакъв капан». Любовните игри установили вътре в куртоазното общество най-твърдите структури на прикритостта, налагайки на любовниците да живеят по двама в окултна самота, като че ли нищо не се е случило в дома, обвити в тайна, в пространство, което лошите се мъчели непрекъснато да завземат. Може би там, още в края на дванадесети век, с усъвършенстване на връзките между женското и мъжкото и в трудното изпитание на дискретността и мълчанието, в светското общество се разпукала пъпката на това, което ще се превърне за нас в интимното.

Тялото

Образът на тялото

През окото стрелата на любовта прониква чак до сърцето, което се възпламенява. Разменят се погледи, от които произхожда всяка страст, и по-късно се достига до една от най-високите степени в развитието на любовта, до предпоследния етап, през който любимата излага голото си тяло. Изненаданото тяло, изложеното тяло — аз водя едно несигурно изследване на най-интимното в лоното на интимното у феодалитета, което достига до разглеждане на индивида изправен пред собственото си тяло и пред това на другия.

В началото трябва да отбележа, че отношението към тялото се ръководи от дуалистичната концепция, върху която се е изграждала всяка представа за света. Никой не се е съмнявал, че човекът е създаден от тяло и душа, че е разделен между плътта и духа. От едната страна стои това, което загива, гние, ефимерното, това, което трябва да стане на прах и което все пак е призвано да се преобразува, за да възкръсне в Последния ден; от друга страна — безсмъртното. От една страна — това, което е завлечено към дъното от тежестите и непроницаемостта на плътските субстанции; от друга — това, което се стреми към небесното съвършенство. Следователно тялото се смята за опасно: това е мястото на съблазните; от него, от долните му части изскачат естествено неконтролирани нагони; в него се проявява всичко лошо, което му е присъщо, конкретно — развалата, болестта, гниенето, от което не може да се отърве никое тяло; върху него се прилагат пречистващите наказания, които прогонват греха и грешката. Като свидетел тялото разкрива особеностите на душата с неговите специфични черти — цвят на косата, тен, но в изключителни случаи и по начина, по който то понася Божия съд — изпитанията на водата и нажеженото желязо, понеже душата прозира през тялото, което я съдържа. Тялото е почувствано като обвивка, като жилище, като къща, или по-скоро като двор, като кошара; кората на едно защитено пространство, каквото е домашното пространство, с каквото тялото е обградено. В дъното на тези обграждащи структури изследването достига накрая до пълнотата на частното.

За да узнаем представата, която хората от онова време са си изградили за собственото и за чуждото тяло, тук използвам резултата от едно важно изследване, направено от Мари-Кристин Пушел върху трактата по хирургия, съставен на френски в Париж в началото на XIV век от Анри де Модевил. Чрез думите, сравненията, които той използва, този текст открива всъщност ключа към системата от символи, в които е било поставено тялото, не само в съзнанието на учените, но и сред общественото мнение, тъй като Модевил, като практик, предпочитал да се осланя на това, което са мислили болшинството от хората и на техния език. Съвсем ясно се вижда, че тялото е било възприемано като жилище: неговата вътрешност е наречена «домашна», а неговата външност — «горска» и противопоставянето на тези два епитета ни връща явно към двата полюса на романовата интрига — двора и гората. Двора всъщност, тъй като този дом е обширен и сложен толкова, колкото манастирът или палатът, притежава в своята вътрешност йерархия на пространствата: благородническа част, слугинска част, разделена от преграда, подобна на бариерата, която в тогавашното общество разделяла работещите от другите. Тази преграда, диафрагмата, изолира една низша част. Естествено последна, тя трябвало да бъде доминирана, подчинена (поради това избликват най-опасните въстания) и затова груба, сурова, място на очистване от всичко прекалено, зловредно; тази долна част, както и при господарските домове, има хранителна функция: тя осигурява храна за органите, разположени в благородното пространство отгоре, които са по-деликатни и изпълняват двете главни функции — на силата и мъдростта. Във всяка една от тези две части Модевил открива една «фурна», тази отдолу, предназначена да сготви хранителните течности аналогично на големия кухненски огън, запален за бавно горене за супите и селските манджи; докато на горния етаж гори, блести жарава за илюминации, за радост, аналогично на сърцето, в което се извършва както в църквата в центъра на монашеското пространство преминаването на материалното към духовното, където във висините, откъм въздуха и огъня духът се освобождава чрез дестилацията на тези течности.

Тази къща явно е обградена със стена, толкова непробиваема, колкото тази, която обгражда частния живот. Така обвивката на тялото в света на хората е най-дълбокото от огражденията, най-интимното; и най-строгите забрани не позволяват то да бъде пробито. Тя е следователно замък, крепост, убежище, но непрекъснато заплашвана, обсаждана, нападана, както убежището на отците в пустинята от сатанинските сили. Върху това тяло трябва да се бди и най-вече над отворите му, които пронизват стените и през които Неприятелят може да влезе. Моралистите призовават да се пази пред тези тайни входове, пред прозорците, които са очите, устата, ушите, ноздрите, понеже оттам проникват вкусът на света и греха, разположението — ревностна бдителност, както пред вратите на манастира или замъка.

Отражение на тялото на Адам, но обратно, както в огледало (включително и що се отнася до сексуалните органи, които имат същата структура, но обърнати навътре, по-прикрити, следователно по-лични, но също като скрити и по-съмнителни) женското тяло е по-податливо на развала, понеже, бидейки по-отворено, се нуждае от по-внимателно пазене и закрила и именно на мъжа се възлага това пазене. Жената не може да живее без мъж, тя трябва да бъде под властта на мъжа. Анатомично тя е обречена да остане в допълнително ограждение, да остане в лоното на дома, да излиза оттам само придружена, скрита под по-плътна обвивка от дрехи. Пред нейното тяло трябва да се издигне стена, по-точно стената на частния живот. По природа, заради естеството на своето тяло, тя е обречена на свенливост, на уединение; най-вече тя трябва да се пази сама; тя трябва да бъде поставена под управлението на мъжа от рождението до смъртта, тъй като нейното тяло е опасно. То е в опасност, но и извор на опасност: чрез него мъжът губи своята чест, чрез него рискува да бъде отклонен от правия път, то е онзи капан, който е толкова по-пагубен, колкото е по-готов да прелъстява.

Моралът на тялото

Тялото е било обект на един морал и една практика, които историкът трудно открива преди края на тринадесети век, понеже изкуството, поне това, което е останало от него, не е било задължително реалистично и понеже писанията по този въпрос прикриват почти всичко, принципът е бил да се уважава тялото, защото то било храм за душата, която щяла да възкръсне, да се полагат грижи за него, но внимателно, да се обича нежно както според св. Павел мъжете трябва да обичат своите жени — запазвайки дистанция, със съмнение, понеже тялото е изкусител, каквато е и жената, то подтиква другите към желанието, подтиква и към самопожелаването. Най-явното в тези текстове, които най-добре ни осведомяват — това са крайните проповеди на специалистите по строгост, носители на църковната идеология — е една силна тенденция на страх от тялото, на отделяне от него, като върхът на аскетизма тласка към изоставянето му на червеите.

Все пак поне сред господстващата класа ясно се наблюдава вкусът към чистота. Мястото, отредено на баните в дворците на Ранното средновековие, се запазва през единадесети и дванадесети век в клюнийските манастири и в навиците на доброто светско общество. Нито един важен обяд не е започвал — такъв се давал в зала за многобройни присъстващи — без да бъдат поднесени на сътрапезниците кани за измиване. Водата тече обилно в развлекателната литература по тялото на странстващия рицар, винаги избърсан, сресан, запасан, вечер при спиране за нощувка, от дъщерите на своя хазаин; тя тече по голото тяло на феите при извора и във ведрата за топла баня, задължителна прелюдия на всички любовни игри, описани от фаблиата; да измиеш собственото или чуждото тяло е дейност, присъща на жените, господарки на водата — у дома или сред природата.

Същевременно едни такива грижи, понеже откриват привлекателността на тялото, се гледали с лошо око от моралистите: банята води към безсрамия и виждаме греховете, с които са заплашени мъжете, къпещи се в компанията на жени, грижливо класирани в покаятелната книга на Буршар де Вормс. Такова недоверие като че ли далеч надхвърля полето на църковния интегризъм. Ламбер д’Ардър, историкът на графовете Гюин, споменавайки съвсем младата съпруга на прародителя на своя герой, която плувала пред погледите на домашните в езерото недалеч от замъка, се старае да я опише облечена в бяла целомъдрена риза. Останали са следите от строгия регламент, който се грижел за морала в двадесет и шестте обществени бани, отворени в Париж в края на тринадесети век; съмнителни сгради, поради това, че са обществени: съветвало се миенето на тялото да става в домашна интимност. С подобни твърде ограничаващи грижливи мерки се обгръщали и в най-подреденото частно място, в манастира: в Клюни традицията, която предписвала на монасите да се къпят изцяло два пъти в годината, на празниците на обновлението — на Коледа и Великден, ги подканвала да не разкриват срамните си части. Свянът е навсякъде. В леглото изглежда не само монасите не се събличали напълно. Изненадани да спят в своето ложе от листа, Тристан и Изолда били оневинени, защото били с дрехите, с които било прилично да се спи: тя по нощница, той с панталони. Било ли е практика да се съблечеш, за да се любиш? Времето, което отделят в приказките съпрузите на мелюзините, за да опознаят природата на съпругите си, ни кара да се съмняваме, както и крайното въздържане, за което говори еротичната литература от това време. Никой освен маниаците не излагал тялото си.

Било ли е тялото поне обект на прецизна работа в уточняването? Същественото при това третиране било подчертаването на разликата между половете. Дългът бил основното и моралистите непрекъснато го подчертавали: да се уважават «заповедите», да се спазва първоначалното разделение между мъжа и жената, т. е. да не се прикриват върху собственото тяло специфичните черти на единия или другия пол: злъч срещу младите контета, чиито дрехи ги правели да изглеждат женствени, и отвращение към малкото жени, които се осмелявали да се облекат като мъже. Същевременно било предписвано да не се подчертават много сексуалните атрибути. Подобна загриженост за мярка, за дискретност, се наблюдава ясно по отношение на фризурата. Тя се представяла като необходимост за жената в качеството си на естествен воал, белег на нейната нископоставеност по рождение, за нейната зависимост. Жените трябвало да се грижат за нея, докато мъжете, които проявявали същото внимание към нея, били порицавани. Но когато излизали от своята интимност, когато се показвали, те трябвало да се въздържат да разгръщат този съблазняващ сноп, зареден през споменатата епоха с опасна еротична сила. Благоприличието им налагало да ги подреждат, да ги събират в плитка и всички жени, които не били проститутки или малки момичета и които излизали сред хората, всички омъжени жени извън стаята си, в залата, били длъжни да затварят тази плитка в плат около главата.

Все пак всичко ни кара да мислим, че не всички мъже и жени се отказвали да използват прелестите на собственото си тяло, за да увеличат властта си. Свидетелство за това е мястото, което отрежда Анри де Модевил в своя трактат върху рецептите за разкрасяване и които той оправдавал по две причини. Първата е много практична. Лекарят, който познава хитрините, способни да увеличат привлекателността, може да спечели, твърди той, много пари, тъй като търсенето е голямо; вторият аргумент говори много за ролята на тялото в социалните връзки: за автора е очевидно, че трябва да знаеш да ползваш напълно своите физически дадености, за да прогресираш в живота, да победиш в светската надпревара, където именно се калява духът на индивидуализма. На прага на четиринадесети век Модевил писал, когато завършвал един дълъг период от неспирния прогрес, по време на който, изглежда, тялото, при отлива от идеологията на омраза към плътта и преди стоварването върху западното християнство на наметалото на сексуалната вина, е било бавно и неудържимо реабилитирано. Потвърждение на това намираме в начина, по който се променило представянето на голотата. Единствените или почти единствените форми, които са се запазили, са тези на сакралното изкуство. Така например виждаме скулпторите и художниците, които с удоволствие поставяли акцент върху перверзното и които показвали голи тела единствено изпълнени със зло или подтикващи към него, да ги показват след 1230 г. — мисля за «Възкръсналите» от фронтона на Бурж, за Адам от амвона на парижката «Св. Богородица», за Ероса от Оксер — млади, сияещи, напълно смирени. Какво било в тази промяна участието на хуманизма, на класицистичния възраждащ се дух, на натуралистичното течение, което обхващало висшата култура? Но това течение не е ли водело към усъвършенстване на човека? Неоспоримо е, че физическата красота все повече добивала значение през тези векове сред оръжията, с които разполагала човешката личност, за да се докаже сред колектива.

Личната набожност

Това общо движение подтиквало неудържимо всеки да оцени сам за себе си това, което концентричните кръгове на тялото — крепост закривали повече или по-малко от набезите на Сатаната, обществения враг — тази зле дефинирана субстанция, неговата душа. Ясно е, че грижата за тази душа ставала все по-лично дело. Освободила се и тя от общността, докато полето на религиозното прогресивно се приватизирало. Теренът за изследване е огромен; трябва да се ограничим само с поставянето на няколко жалона.

В началото на феодалната епоха «народът», общността на верните поверявала на пълномощници грижата да я освободи от злото. На първо място това било функция на манастирите, на тази друга отделена общност от по-съвършени мъже, понеже живеели затворени в твърде обособена частност. Манастирът имал за задача, прехвърляйки, ако можем така да кажем, за сметка на останалите мъже печалбите, които му стрували очистителните наказания, да отправя непрекъснато в името на мъртви и живи молитви за обществото; манастирската общност представлявала пеещата и молещата уста на целия народ. Подобна посредническа роля изпълнявал и принцът. Чрез собственото си благочестие той осигурявал щастието на подчинените си, а ако се случело да съгреши, последните веднага били връхлитани от Божия гняв; на него се падало задължението като обществено лице да отправя непрекъснато молитва за обществото към Господа. В двадесетте години на дванадесети век графът на Фландрия Шарл Добрия например, такъв какъвто го описва Галбер от Брюж, се пренасял всяка сутрин от леглото си до балкона на църквата «Св. Донациан» сред своите помощници свещениците, за да пее в съзвучие с тях, да чете едновременно с тях Псалтира, докато предварително избрани бедняци в индийска нишка се приближавали да вземат по една сребърна пара от протегнатата му дясна ръка. Повечето от хората се задоволявали да гледат отдалеч такива обществени зрелища, наблюдавайки своите довереници да извършват ритуала на колективното спасение, отдавайки се изцяло на своята служба.

Все пак не всички били удовлетворени. В началото на единадесети век мъжете и жените, преследвани като еретици, които били ограничавани, защото нарушавали обществения ред и с които се справяли, защото били все още малцинство, доказвали вече, че се отказват от посредничеството на «специалисти по молитвите» и възнамеряват да общуват лично с Духа и да постигнат собственото си спасение чрез своите дела. В началото на дванадесети век същото намерение заявили и техните следовници, но толкова силно, че оспорената Църква реагирала чрез заздравяване на своите редици. Тя продължила да се осланя на принцовете, на всички онези малки принцове, които умножавала феодалната разпокъсаност на властта, като ги натоварвала да осигуряват частно в своя параклис религиозното обхващане на подчинени и близки. Но тя чувствително засилила ролята на духовенството, на свещениците, чиято роля била не само да пеят отделно като монасите, но и да разпространяват Тайнствата и Словото сред народа. Народът бил събран, обхванат и обединен все по-стриктно в малки добре наблюдавани паства — в енории. Налице било рамкиране, контрол, «затваряне в клетка», както точно отбелязва Робер Фосие, и това още повече обвързвало хората. Обаче утвърдената Църква не би победила ереста, ако не беше отговорила от друга страна на очакванията, предлагайки по-индивидуални религиозни действия.

Тя поканила обикновените вярващи да се отнасят към сакралното по начин аналогичен с този, по който техните представители се отнасяли към литургиите. Тя ги призовала да се потрудят с пълна лична отговорност да напредват постепенно към съвършенството. Движението към интериоризацията на християнската практика било много бавно. То започнало явно на нивото на «силните», сред тези, чиито държавен дълг бил да служат за пример и които го показвали на дело, като този начин на поведение се разпростирал по естествен път от светското общество към културните среди, които то попечителствало. Докато в училищата в пълен интелектуален разцвет учителите разкривали пътищата на самопознанието, висшето духовенство смъмрило първо принцовете, а може би на първо място принцесите — всички онези жени, които в трудния си брак се залавяли за духовния си водач. Богатите били поканени първи да четат сами в книга молитвеното слово като монасите и свещеночетенето не спряло да се разпространява през целия дванадесети век, в който се преминавало от групово четене на висок глас, придружаващо гласа на служещия, към индивидуално четене на нисък глас, извършвано по време на службата в шепот. В големите аристократични домове, сред частните блага, с които разполагали господарите, книгата заела своето място — книгата с псалмите, Псалтирът. Мъжете и жените се научили сами да си служат с нея. Тя станала инструмент за вътрешна медитация с текста и картините си. Заедно с нея през целия XIII век се разпространили сред най-висшето общество и други персонифицирани предмети на благочестието, носещи знака на една личност — лични кутии за реликви, приличащи на малки параклиси, някои от които се носили дори на врата. Постепенно мистичното лично общуване било установено посредством фигуралното представяне върху този предмет на други персони — светеца, Девата, Христос; едно общуване, продължаващо в параклиса, в църквата пред други изображения, вече обществени: св. Франциск, разговарящ с Разпятието. Налага се задълбоченото изследване, облягащо се на такива доказателства, които трябва грижливо да се датират, защото свидетелстват за експанзията на индивидуалната набожност, която в началото на четиринадесети век била обзела най-дълбоките социални пластове — да помислим за това, което съобщават протоколите от Монтаю, това загубено селце — че съществувал вкоренен навик за индивидуална молитва не само сред асоциалните и обвинените в ерес. Това вглъбяване било резултат от една педагогика, чиито деятели били духовниците, заменени през тринадесети век от просещите братя. Слова, проповеди, тържествени речи пред една доста многолюдна понякога публика. Това било добро семе, посято, за да покълне във всяка душа, и покана към всеки да имитира в частния си живот Христос — светците да действа по свое желание, по сърце, по собствено убеждение, да не се придържа вече към жестовете и формулите. Този морален призив успял благодарение преди всичко на прибягването към exemplum (букв. «пример»), към малката, много проста, поучителна и убедителна история, предложена на всяко съзнание, за да го ръководи. Наистина един от най-обширните сборници с такива exempla, съставен за ползване от проповедниците от първата четвърт на тринадесети век, от цистерцианеца Цезарий от Хайстербах, е представен във форма на диалози: частно образование, учител и ученик — само двамата и всеки добър проповедник е всъщност с намерение да се обърне поверително към всеки един от слушателите. Във всички тези анекдоти героите са хора, преследващи собствено приключение, посрещат сами изпитанията, след това разговарят по пътя, но най-вече в стаята, посред нощ, в тишина и усамотение с довереника, приятеля или с ангела, с призрака, с Девата или дори с дявола — съблазнител. Това са винаги частни разговори с личен избор. Често в тези истории околните на героя, тези които разделят с него домашното пространство, членовете на целия дом, са показани като самозванци, досадници и натрапници, които пречат и които трябва да бъдат отстранени.

През десетилетията, рамкиращи 1200–тата година, в годините на най-силен общ прогрес религиозната дейност била наистина разтърсена от пасторалната новела. Тя учела на по-различно прилагане на тайнствата, на тайнството причастие: всички вярващи били призвани да вкусят от свещения хляб, да поставят в собственото си тяло тялото Христово за една интимна среща — и оттам тази практика могла да създаде образи, възвеличаващи човешката личност, превърнала се в дарохранилница, изолирайки се чрез този факт от безредието на дома. Още по-решителна била трансформацията на акта на покаяние; актът, първоначално извънреден и публичен, извървял дълъг път още от епохата на Каролингите и се счита, че по решение на IV Латерански събор в 1215 г., който поддържал мнението на изследователите по юрисдикция за личната причина за греха, вече станал дискретен, периодичен и задължителен. Да се принудят повечето от вярващите да се изповядват поне веднъж в годината, била явно мярка за обхващане и инквизиция. Трябвало да се открие всичко, което било неподчинено, еретично в съзнанието си чрез разкъсване оградата на личното. Но можем ли да си представим по-радикална революция, с по-дълбок и продължителен ефект върху душевното поведение от преминаването от такава помпозна церемония, каквато била публичното разкаяние, последвана от публичното признаване на греха. Тя въвеждала в особено социално положение, подчертано открито белязани от определени маниери на поведение, дрехи, жестове, накратко — цял изключителен спектакъл, поставен на обществената сцена. Към този прост диалог, като в Exempla, между прегрешилия и свещеника, т. е. между душата и Бога, изповед на ухо, от уста на ухо, ненакърнима тайна, признанието не било зачитано, ако не било последвано от работа за поправяне и шлифоване, започнато от човека вътре в самия него?

В Клюни, крепостта на общностния дух, частната изповед била наложена от устава на абата Хуго II, между 1199 и 1207 г., да се извършва поне веднъж седмично, като наказанията ставали тайни — индивидуални молитви на нисък глас. Ето че няколко години по-късно IV Латерански събор разпространил сред повечето християни това задължение. Всички трябвало при приближаването на великденските празници, при приготвянето за причестяването да се запитат, да вникнат в съзнанието си, да погледнат в душата си, да се подложат на същите действия като духовните мъже от началото на XII в., за да открият в най-дълбоката си същност перверзните желания и да ги задушат. Говоря за авторите на първите автобиографии — Абелар, Гибер, но също за доста по-многобройните, които разменяли кореспонденция между манастирите, диктувайки писма, които не били лични, но които поне поставяли една срещу друга две разтревожени личности. Самонаблюдението — и след това дискретността на изповедта и спасителното обуздаване на страстите — това е една издигната стена, зад която занапред благочестието се приютява в една затворена градина. Това било промяна на посоката, разбира се, бавна, но прогресивна. Да не си представяме, че един декрет от 1215 г. е приложен веднага навсякъде. Но един век по-късно неговият ефект, съединявайки се с този от обучението чрез проповедта и любовната казуистика и с този на икономическата еволюция, която освободила индивида чрез засилването на паричното обръщение, започнал смисъла на думата «частност». В лоното на семейното стадо започнала да се развива нова концепция за частния живот: да бъдеш ти самият сред другите, в стаята, на прозореца, със собственото си благосъстояние, със своята кесия, със собствените си грешки, признати, опростени, със своите мечти, просветления, със своята тайна.