Ранното западноевропейско средновековие

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Мишел Руш

Дизайн: Давид Нинов

София, 2010

Три века са изминали. Хлодвиг е бил покръстен през 496 г. и е получил отличителните знаци на римски консул (т. е. на Византион, столица на Римската империя, откъсната от западните си провинции, завзети от варварите). Гръко-римският свят е унищожен на Запад — там, където започва нашето време. Както казва Макиавели, «мъжете, които се наричаха Цезар или Помпей, станаха Йоан, Петър и Матей». Във византийския Изток римската система остава непокътната и като всяко нещо малко по малко изцяло ще се промени, само елинизмът остава господар.

Варварско загрубяване на Запада, но не толкова от ударите на германските племена, почитатели на римското величие, колкото като последствие от тяхното завземане на политическата власт: унижена, че вече не е господар, старата аристокрация на първенците (едновременно «бащи» на градовете и благородници, служещи в римската администрация) вече в нищо не намира смисъл, вдига ръце и губи това, което правеше от римския свят едно «цивилизовано» общество: несъзнателна воля за налагане на собствен стил. Само Църквата, поради личните си интереси, запазва малко от тази воля.

Варварщина, култура: обществата, наречени варварски, имат култура, а тези, които наричаме цивилизовани, си придават култура с цената на усилия за добро или за зло. Пуритани, естети, общества с висока военна организация или с капиталистически дух за завладяване също се отнасят до втория вид. Трагедията на големите нашествия не се разигра толкова в срутването на имперската машина, в икономиката или демографията, колкото в една друга област, където се прави разлика например между хората, които четат и другите, които не засягат честолюбието си да извършват това усилие, населения, приучени на тежка работа, и други, които не са понесли тази дресура. Подобна несъзнателна воля за полагане на усилие върху себе си не се дължи на училището или институциите, които са нейни последствия. Тя е внушена от това, което зле наричаме възпитание — т. е. чрез примера, който неволно дава една социална група, където тази воля за налагане на собствен стил се възпроизвежда. Със сигурност неволно, тъй като при най-малкото съмнение, че бащите казват нещо, в което самите те не са убедени, явността на въображението изчезва и синовете оставят бащите да приказват, без да ги слушат. Необходима е една реална власт, която да потвърди бащините проповеди, за да им се повярва. На Запад с големите нашествия от V век тази власт изчезва, прекъсва се традицията за налагане на собствен стил и започва това, което за нас е «тъмнината на Ранното западно средновековие». Това разголва една антропологична черта: културното усилие, този труд от себе си и върху себе си се практикува само в някои общества, и както всяка традиция, не би могло да се втълпи нарочно или насила. Всъщност усилието няма нищо общо с това, което някои критици наричат необходимост за работа и за репресия. Никакъв волунтаризъм не може да замести реалностите на могъществото или да поправи унижението — това по-скоро би било мечешка услуга. Нищо притеснително няма в усилието върху себе си там, където то е ефикасно: по-скоро прилича на амбиция, на игра, на лукс, дори и на снобизъм. И някои точно заради това мразят културата, заради противоестественото й усилие, а не само поради класовото й съдържание, каквото и да казват.

Пол Вейн

Увод

През 584 г. на крал Хилперик му се родил син, когото той «възпита в имението Витри-ан-Артоа, за да не му се случи някое нещастие, казваше той, ако всички го видят и да не умре». С няколко думи Григорий, епископ на Тур, ни дава точния оттенък на развитието на частния живот през Ранното средновековие. За краля това е събитие от огромно значение: родило му се е момче. Само мъжкият пол е достоен за внимание. Мълчание относно майката, чието име не знаем. Вероятно е била наложница. Току-що родено в град Камбре, той го дава на дойка от село. Детството трябва да се скрие тези толкова крехки години, трябва да се живее уединено, за да се избегне нещастието. Външният свят е толкова заплашителен! Веднага след раждането бащата мисли за смъртта. И наистина, от петте деца на Хилперик ще оцелее само този, бъдещият Хлотар II, но това ни позволява да видим картината на личния живот през Ранното средновековие: любов, насилие, страх, смърт, въпреки търсенето на щастие на фона на земеделската земя.

В сравнение с Римската античност личният живот става наистина доминиращ фактор на цивилизацията, да не кажем и най-главния. Избледняването на града пред селото е най-яркото доказателство за това. Докато щастието да се живее е било развито по улиците и в големите градски сгради, ето че сега се укрива в къщите и колибите. Докато империята се гордееше, че улеснява със законите си, с войските си и с едилите си публичния живот като идеал за живот, с епохата на германските кралства се срутва култът към гражданството в полза на частния живот. За новодошлите германски племена почти всичко е в частната област. Така читателят няма да се учуди изобщо като говоря по-често за Северна Галия, отколкото за Южна Галия, на юг от Лоара. Последната, която остана духом по-римска до IX век, не е оставила материали, документиращи частния живот. Много малко аквитански или провансалски автори, са ни описали бракосъчетания или погребения на техни съвременници, техните трапези или легла. Те са могли само безпомощно да присъстват на бавното преобразуване на обществените гало-римски структури, които описват с печал и на натрапването на нови начини на живот, които ги ужасявали. За да могат после най-добрите от тях да въздействат чрез християнизацията на тези езически народи, дошли от север или от изток. За сметка на това последните ни оставят да отгатнем от законите и разправиите им с Църквата какво значат за тях личните им притежания, храната им, тялото им, жените им, семейните им групи, отмъщенията и страховете им, агресивността и надеждите им, разбиранията им за свещеното, и накрая достъпът им до тайните на индивида. Тази неуравновесеност на картината е всъщност историята на една инвазия на частното от Севера към Юга.

Частният живот при завладяването на държавата и обществото

Новите управления, които се настаняват в Галия през V век, независимо дали са вестготски, бургундски или франкски, напразно се опитват да имитират Римската империя както на ниво политически институции, така и на ниво социални структури. Наистина навсякъде — от двора до последния чиновник, минавайки през професионалните и религиозни групи, от града до селото, частни личности и частни пространства излизат на преден план. Дори богатството става лична дейност и индивидът желае всичко да приватизира, както къщата си, така и масата си.

Късната империя беше прославила държавата и развила правото, за да създаде мира и да се подиграе на войната. Германските племена, които създадоха монархии, винаги са били възприемани от гало-римляните като сборище от варвари и роби, чиито единствен дълг бил да се подчинят на новия Рим — Константинопол. Така Григорий от Тур, отличният наблюдател на монархията и на новото общество, нарочно запазва термина република за Източната Римска империя в своята «Църковна история на франките». Res publica, обществено дело — понятие, което се нуждае от известна сила на абстракция не може да бъде разбрано от варварите. Няма варварска държава, защото варварщината, понятие субективно, непокриващо задължително всички германски племена, може също да се отнесе и за келтите от Бретан и за покварените гало-римляни. Тя е дело на войници, които се разтреперват при най-малката ругатня и познават само силните чувства. Присъща им е силна простащина, лесно се напиват, тъпчат се с храна и пиене до повръщане и най-вече обират и оставят след себе си само гола земя. Ако преминем към по-трезв анализ на «държавните» франкски и други структури, трябва да признаем, че тази оценка не е без покритие.

Смесване на частното и общественото у германците

В тези племена, където властта е с магически, божествен и войнствен произход и едновременно се упражнява от краля — избран военен водач, и свободните воини — нестабилна амалгама от един крал-войн, осъден да победи, за да запази влиянието си, и верни воини, ако техният водач е най-силен, образува това, което трябва да наричаме «държава» от нов тип, вид общност от военни личности без постоянно жилище нито осигурено времетраене. Спойката на тази организация не е като в Рим идеята за обществено спасение и общо благо, а по-скоро механичният сбор на частни интереси във временно съдружие, отпадащо веднага след победата. Така се обяснява фактът, че франките са се колебали при избора на водач, че най-напред са избрали Хилдерик, а след като го изгонили, са взели един римски генерал — Егидий, и след убийството му пак са извикали от Тюрингия Хилдерик. Той, както всеки знае, е баща на Хлодвиг и е погребан в Турне в гало-римско гробище сред цивилни и войни, частен войн сред другите, но забележителен все пак чрез богатството на вещите от гроба му. Оттам нататък основните характеристики на тази приватизирана държава няма повече да избледнеят, въпреки факта, че Хлодвиг е успял да елиминира всички други водачи на шайки, които са го засенчвали и всичките си роднини, които са претендирали за наследството.

След като кралят е господар на плячката и на превзетата земя, при смъртта му всичките му притежания са разделяни между наследниците му на равни части като лична собственост. Това е принципът на наследствеността на кралството. Знае се какви кървави граждански войни са били резултатите от такова едно намаляване на функциите на държавата до степен на обикновено лично недвижимо имущество и как завършва до разкъсването на Галия на Меровингите в автономни области: Бургундия, Аквитания, Прованс, Бретан и т. н. Но да не забравяме все пак, че Каролингите, друга благородна фамилия, която насила завзема властта, също практикува делението на кралството: било между Пипин и Карломан I — брат му, през 741 г. или между Карл Велики и Карломан II през 768 г. Самият Карл Велики беше предвидил разделяне на империята си между тримата си сина през 806 година и само случайността, която пожела двама от тях да умрат преди най-големия, Лудвиг Благочестиви, позволи на империята да остане обединена от 814 до 840 г. Но натискът на германските обичаи беше такъв, че въпреки духовните съветници, които се опитваха да върнат държавата отново в обществената област, именувайки я Respublica Christiana, благородническото обкръжение на императора, без да броим настояването на императрица Юдит за нейния скъп малък Карл Плешиви, успя да получи между 817 и 840 г. най-малко четири плана за подялба на империята. Подялбата от Вердюн през 843 г., която все още придава на картата на Европа вид на барокова мозайка е всъщност логическия завършек на принципа на наследствеността на кралството. Самата Лотарингия беше жертва на тази практика, тъй като Лотар I при смъртта си раздели кралството между тримата си сина, раздробявайки така европейската ос, от която днес са останали само парчета — Холандия, Белгия, Лотарингия, Швейцария и Италия. Трябва да се признае, че тази конкретна и плътска концепция за държава частна собственост на един властелин, характеризира всичките предявители за власт през Ранното средновековие, и че Капетингите биха могли да я увековечат, ако не бяха признали в крайна сметка, че завръщането към понятието държава — обществено благо, понятие, което им предлагаха духовниците, надъхани с римско право, беше много повече в техен интерес.

Техните меровингски и каролингски предшественици не можеха да разберат това, което днес ни се струва очевидно, защото германските закони несъзнателно бъркаха обществената област с частната. Да видим наистина как тези закони бяха изработени. По време на техните странствания вестготи, бургунди и франки, лишени от писменост, освен няколко руни за религиозно ползване, поверявали правните си норми на паметта на някои специалисти, наречени rachimbourgs при франките. Те наизустявали всеки член, като прибавяли и последните взети решения за юриспруденцията. Един вид живи библиотеки, те били въплъщението на закона, непредсказуем и ужасяващ, защото е било достатъчно съдията да произнесе на ранен старогермански: friofalto vava buscho, «свободен човек, осакатен на тревата», за да се изпълни присъдата: «Сто златни су глоба». Преднината на словесността в правосъдието е правела юридическия акт силно личностен и субективен, защото никой не е познавал закона освен специалистите. Още повече, всеки според произхода си е бил съдебно отговорен; кой пред закона на салическите франки, кой пред този на рипуарските франки, т. е. рейнски, пред този на бургундите или още на вестготите, по-познат под името «Кодекс на Ерик». Личността на законите е затвърдявала затварянето на обществото и е премахвала всякакъв характер на универсализъм на правосъдието — основна точка в римския закон, приложим към всички граждани на империята. И така те много бързо са били написани. Кодексът на Ерик през 461 г., законът на бургундите през 502 и Салическият закон в първа версия през 511 г. Това не е попречило да бъдат все още наизустявани и все пак прилагани през цялото Ранно средновековие до Х век и след това. Така те увековечили едно разбиране на правото, коренно различаващо се от римското. И наистина от 105 члена от закона на бургундите, само 6 образуват постановления за обществено право. Също така в Салическия закон има само 8 от 78. Други параграфи странно смесват правата на краля и на хазната с тези на хората. За сметка на това, Теодосиевият кодекс, провъзгласен през 438 г. съдържа десетки закони в 16 книги — само половината от книга VIII и от книга IX са изцяло посветени на частното право. Съотношението е обратно. Тази римска традиция е била продължена и в Галия в кратко изложение: «Бревиарият» на Аларик, публикуван през 506 г. и прилаган спрямо гало-римляните, живеещи на юг от Лоара и християнското духовенство, тъй като книга XVI се отнася за католическата Църква според едно все пак обществено право, но което все още не може да бъде квалифицирано като право — канон. Впоследствие разпространяването на частното право за сметка на общественото е чисто германско нововъведение. Франкските съдии се занимават с кражбата на куче със същото внимание, което римските съдии са отделяли на фискалната отговорност на градските съветници — куриалите.

Франкското, меровингското и каролингското право привилегироват значи личните дела. Видно е, че кавгите за определяне на граници, процесите за невалидност на завещание, протестите срещу нечестни продавачи, караниците между наследници претоварват съдиите и дори кралския трибунал. Сред редките актове на меровингската обществена власт, които са оцелели, наистина не е рядко да се намери съдебно решение като това на Дагоберт (629–639), потвърждаващо разделянето на наследството на Хродолений и Хемедий между техните наследници Урсиний и Беполений, или това на Хлотар III (657–673), организиращо и решаващо наследяването на някой си Ермелий. Наистина, в повечето случаи става дума за силни и благородни фамилии, но че проблемите за фамилни собствености са могли да вземат такъв размер е показател за разпространяването на личните интереси. Този феномен е още по-ясен с вездесъщността на кражбата на движимото имущество. За германските племена, които с изключение на вестготите нямат никакъв опит за поземлена собственост, притежанието се бележи с изключително дребнавото и алчно запазване на ценни или незаменими предмети, бижута, инструменти, храни или домашни животни. Така кражбата на гърне с мед от някакъв роб в областта Ангулем през VI век придобива драматични размери. Човекът е щял да бъде веднага обесен, ако един отшелник, Цибард, не се бил застъпил за него и му спасил живота. По-късно Теодулф, човек с римско възпитание, епископ на Орлеан, горчиво се оплаква по време на една обиколка за събиране на църковен данък, която направил към 798 г. в Нарбония, че е видял смъртно наказание за кражба, а парична глоба за убийство. Това е неизбежна последица от предпочитанията на едно войнско общество към лични вещи. За народи на границата на оцеляването притежаването важи повече от съществуването. Свети Амвросий наричаше това отношение скъперничество, Григорий от Тур — хищничество. Но за тези високопоставени орли, каквито са били германските племена, скитащи и триумфиращи, смъртта е била най-добрия начин да отбележат непроходимите граници на частната си собственост.

Още повече, мислели те, тези златни монети, които влизали в касата на краля, благодарение на сложната система на римските налози, трябваше ли да са част от личното съкровище, с което се смесваше плячката? Всеки войн има право на своята част от плячката и никой не ще забрави прочутия епизод с чашата от Соасон. Освен това, той чака от краля си дарове в замяна на службата му и Меровингите, както и Каролингите, проявили щедрост при подаръците — златни монети, златни бижута с емайл, стъклария от шлифован кристал, оръжия, обковани със скъпоценни камъни дръжки, които бивали изваждани от кралските сандъци или от каруците, каращи плячката — като тази на аварите през 796 г., която изисквала 15 колесници с впряг от два чифта волове! Тази взаимна обмяна на дарове между краля и благородните му воини подсилвала с показна и задължителна щедрост връзките между кралската власт и военните сили. Оттук, за да се стигне до данъците, е имало доста силни пречки за преодоляване. Меровингските крале все пак са признавали на франките, че кръвният данък, даван от тях, ги освобождава от този, който плащали победените гало-римляни, но те пък от своя страна се ожесточили с помощта на южните функционери да поддържат вдигането на поголовния и поземлен данък на другите си подвластни. От тази дълга битка кралете излезли победени през каролингската епоха и този феномен на приватизация на прекия обществен данък бил така успешен, че днес историците не постигат съгласие, когато става дума дали тази или онази повинност, плащана от селяните върху големите каролингски области, има обществен или частен произход.

Неизбежно «франк» вече означавал «свободен» — т. е. освободен от данък. Робството се свързва с този, който го плаща и дължимата сума била доведена до степен на някаква служба. Така изчезва данъкът и това белязва Франция до края на Стогодишната война. Кралят трябвало да живее от личната си собственост като обикновен земеделски стопанин. Частният живот задушил държавата, лишавайки я от финанси.

Армията се съпротивявала по-добре и по-дълго време. Обаче германските крале от самото начало направили значително нововъведение: личната охрана, наречена hirdh при скандинавците или truste при Меровингите — се състояла от млади воини, равни помежду си и обещаващи на водача си вярност до живот и смърт. При келтите тя по-често се състояла от млечни братя, които се ангажирали да защитават бащата-хранител. Съестната общност, фактът да бъдеш сътрапезник на военния водач, или още както казва Салическият закон, да делиш с него хляба, правят от другаря (compagnon) (cum panis, откъдето companio) един истински съ-хлебник (co-pain), същество, с което се проявява едно почти кръвно роднинство. То се засилва чрез пролятата кръв по време на битките и спойва повече от всякога тези равноправни хора, истински «горили», защитници на властта. Така членовете на тази truste, antrustions имат много висока цена. Който убие някой от тях трябва да плати глоба от шестстотин златни су, най-високата съществуваща цена за убийство. Тази санкция обхваща още от V век цялата Римска империя, поради непрекъснатите опити за убийство на високопоставени личности. Римляните и вестготите наричали тези воини букеларии, т. е. ядящи печени питки, защото най-хубавият хляб в армията бил запазван за тях. Предаността им била такава, че се простирала и след смъртта на господаря. Така император Валентиниан III, убил през 454 г. генерал Аеций от чиито амбиции се страхувал. На свой ред той бил заклан през 455 г. от един букеларии на Аеций, Акила и от зет му Трасила. Така двете роднинства, сътрапезно и осиновително, са отъждествими чрез поведението си на кръвно роднинство. Чрез извънмерното разширяване на плътското за сметка на държавната власт войната станала частна дейност.

Тази «абсолютна монархия, усмирена от убийството», както казва Фюстел де Куланж, това ограничаване на всевластието чрез индивидуалното убийство било придружавано от изключително смесване на обществената и частната област в това, което е служело за централно управление на варварските крале. Прочутият майордом, който направи така, че да паднат меровингските крале и беше в основата на величието на каролингските крале, в началото не беше нищо друго освен главен интендант на кралските имения, наследени от римската хазна. Там, където Империята правеше разлика между държавното имущество — хазната, после личното богатство, т. е. имуществото на короната и най-накрая частното имущество на императора, меровингската администрация смеси трите категории. Майордомът стана в крайна сметка най-големият собственик в кралството. Затова и беше премахнат от Каролингите. Но в техните опити за реставрация на държавата те запазиха старите начини на действие. Сенешалът, на ранен старогермански sinis kalk, най-старшият от лакеите, би ли могъл да бъде определен като висш чиновник? Със сигурност не, ако не го наблюдаваме как си върши работата по снабдяването на кралската трапеза. По същия начин отговорният за виното би ни изглеждал като обикновен иконом, ако не знаехме значителната «политическа» роля на виното през тази епоха — задължителна веселба с пиене за този, който знае как да почете гостите и сътрапезниците си. Що се отнася до престижните титли конетабъл и маршал, да си спомним, че тогава те са означавали отговорник за конюшните и слуга на конете (comes stabuli, maris kalk). Накратко, става дума за главния коняр и ковача, абсолютно необходими при пътуване приятели и хитреци. Сред прислугата е бил и пазачът на съкровището, който се грижел за смяната на кралското спално бельо и всички постелки, без да забравя да надзирава сандъците, съдържащи документите за собственост, кесиите със злато и бижутата на краля.

Едно такова мисловно объркване между общественото и частното, тази невъзможност за възприемане на конкретни, стриктно лични реалности, обясняват как служителите на меровингската монархия не са могли, с изключение на духовниците с римска култура, да се издигнат до понятието общо благо. Големите аристократи пращали в двора на Неистрия или Австразия младите си синове, за да изучат отговорностите, които щели да поемат по-късно в градовете и селата. Наричали ги «хранените» (nutriti), защото напълно се грижели за тях — подслонени, почиствани бих казал дори, и издържани под същия покрив от този баща осиновител, какъвто ставал кралят. Чувственият вид на тези отношения, плод на такава съестна общност се изявявал чрез точни жестове, водещи до поведение на синовно подчинение. Тъй като на кралската трапеза (както и на всички други) се ядяло с ръце, една много уважавана длъжност била тази да се държи кърпата, позволяваща на краля да си изтрие ръцете всеки път, когато ги миел. Mapparius (носителят на кърпа) е бил човек много по-важен, отколкото се е предполагало от скромното му задължение. Монархът, след като е изпитал обичта и верността на детето през тези години, когато нищо не може да се скрие — от 7 до 14–годишна възраст, е можел вече да обяви за граф или херцог така възпитаното младо момче. Странно училище за кадри, където сърцето е по-важно от компетентността! Често наричано schole, т. е. общност на чиракуващи чиновници, то продължило да съществува през каролингската епоха. Но тъй като сърцето има доводи, които разумът не признава, тези стари другари на краля или императора също смесили политическите отговорности с частното имущество. Бунтът на каролингските кадри след 840 г. и тяхното завземане на правата на краля довеждат до разпространяване на тези локални власти, което наричаме феодален строй. Както казва един аналист през 888 г. «всеки пожела да стане крал в най-дълбоката си същност». По-добре не би могъл да се дефинира този триумф на частното над общественото, нито да се забрави, че корените му не са били само амбицията, а най-напред и преди всичко надмощието на чувството на омраза или обич към краля-баща. За Регинон кралската власт излиза направо от бащината същност — мястото на обичта. Никой не може да си бъде собствен баща. Но не е ли това в същото време абсолютно утвърждаване на «Аз»-а?

Този феномен на обща приватизация може да бъде забелязан и в други области. Съвършен пример са парите като кралски монопол. От 560–580 г. първите частни монетари не се колебаят да сложат името си върху златните монети на мястото на това на краля. Карл Велики възстановил след 790 г. всички права и премахнал всяко индивидуално монетосечене. Но с Евд, първи некаролингски крал, беднотията отново се появила и сме сигурни, че няколко години преди 918 г. един стар чиновник, Гийом, херцог на Аквитания, е отсякъл една сребърна монета в Бриуд. Така той проправил път на безбройните феодални монети. Друга кралска привилегия, някога римска, е била поддържането на пътищата и строенето на укрепления. Меровингските крале и особено Бруно (Brunehaut) редовно поддържали римските пътища, от които днес някои все още пресичат полята ни под името «път на Бруно». Карл Велики успял да направи същото. Но шокът от скандинавските нашествия бил такъв, че после никой не поправил счупените мостове и наводнените пътища. От Х век нови пътища се появяват оттук-оттам в локални мрежи, дължащи се на частната инициатива. Също така докато Карл Велики строял дебели цитадели от дърво и кал, за да укрепи завоеванията си, Карл Плешиви през 864 г. се оплаквал, че някои по собствена инициатива издигат «огради и укрепления», т. е. укрепления от херметично преплетени дърва и тръни, или къщи, обкръжени от палисади. Наистина от 950 г. феодалните възвишения се умножават в кралството. Както много добре го е отбелязал Жорж Дюби, феодализмът е ни повече, ни по-малко «раздробяване на властта в множество автономни ядра. Във всяко едно от тях един господар лично притежава властта да заповядва и наказва: той използва тази сила като част от наследствената си собственост».

Умножаване на малките групи

Сега да преминем от държавата към обществото и да проследим този процес на развитие на частното. По същия начин, по който виждаме римските закони от Бревиария на Аларик напразно да забраняват на собствениците да строят къщите си долепени до крепостната стена вътре в крепостите, за икономия на четвърта стена за сметка на обществената преграда и свободното движение на гарнизона, констатираме създаването на частни пространства и частни хоризонтални връзки, скъсващи йерархичните структури или създаващи свои собствени. Вече видяхме важността на термина schole. Докато преди той посочваше имперската гвардия, вече се прилага към свита домашни воини, към занаятчийското съсловие, към групата духовници, обкръжаващи епископа и накрая към хор, но не означава училище през IX век. Групата на antrustions имала своя еквивалент в обществото — тази на васалите. Етимологията на думата е изключително показателна. Става дума за келтски термин — gwas, дал на френски език gars и в женски род garce. Той посочва млад мъж-роб, както и латинизираната му форма vassus в Салическия закон. Поставен е на едно ниво с другите домашни роби — ковач, бижутер, свинар. Но голям собственик може да притежава и повече — понякога дузина. Тези млади момчета (juniores) се поверяват на някой възрастен, стар (seigneur — господар, владетел) по време на интересна церемония — препоръчването, слагайки събраните си длани в тези на господаря, който ги стисвал в своите. Това отдаване на себе си позволявало влизането в ново пространство на взаимна защита и служба. Чрез това докосване на ръцете воинът водач оставял да премине в другия нещо като магнетичен флуид със свещен произход: hail. Станал като табу, васалът вече е бил под харизматичната власт от езически произход на господаря — mundeburdium, mainbour, същинска сила едновременно притежаваща и защитаваща. Тук понятието за бащинска защита и синовна служба е надвишено. Този нов тип отношение от низш към висш черпи сила от една езическа вяра в съществуването на света, който е нещо като двоен амбивалент на индивида и го прави както могъщ оплодител, също така и разрушител. Светът на малолетните, жените, робите и слугите е в същото време притежаван от бащата или главатаря. Той упражнява чрез своя mainbour същинско вътрешно структуриране — раздвижване на васалите. Под огъня на тези чувствени и религиозни отношения социалните разлики направо се стопявали и freund ставал frei, приятелят роб бил свободен. Нищо учудващо впоследствие, че през каролингската епоха васалите са станали свободни, и че тези групи домашни воини, хранени под същия покрив, са допринесли за завземането на властта от Каролингите. Така създадените връзки между мъже изглеждали на Карл Велики толкова здрави, че той решил да се възползва, за да заздрави държавата си. Така той въвел васалността в политическото общество на своето време, разпространявайки дарението на доходите от една земя на всеки васал и умножавайки кралските васали, тези на принцовете, графовете и т. н. в пирамида, на чийто връх желаел да е той. Обаче се получило обратното. По време на гражданските войни между синовете на Лудвиг Благочестиви, васалите се подчинявали на най-близкия господар, а не на по-далечния — императора, защото се страхували много повече от отмъщението на съседния господар, отколкото от това на обаятелния суверен. Както много добре казва Робер Фолц «Карл Велики (и неговите наследници) бяха предадени от мъжете».

Това поставя един основен личен проблем — на лъжата и клетвопрестъпничеството. В едно общество, където преобладава младежта, както ще видим в следващата глава, уважението към дадената дума изобщо не докосва мисълта на индивида, потопен в силното удоволствие на сегашния миг. Да се надвие продължителността и времето е само претенция на слабия старец. Лъжесвидетелството и клетвопрестъпничеството са били толкова чести, че Салическият закон, който обикновено посвещава средно по три-четири реда на всеки свой член, запазва три параграфа по тези въпроси — един от тях съдържа 38 реда за индивида, който отказва да спази дадената дума. Това е било важно и Теодулф, присъствайки на съдебен процес, бил потресен от купищата лъжливи клетви, които дават обвиняемите, обвинителите, съклетвениците, идващи на помощ на предишните, без да се забравят и свидетелите. А какво да кажем за Полето на лъжата, този LUUUgenfeld, на 50 км от Колмар, където през една трагична нощ преданите на Лудвиг Благочестиви един по един напуснали на пръсти императора, останал сам в лагера, за да отидат в лагерите на синовете му? Никога отношението на мъж към мъж не е било толкова лошо, колкото през тези моменти на потъпкано приятелство, особено когато Лудвиг насилва няколкото му верни, които не искат да го изоставят, все пак да тръгнат «да не би да си изгубят живота или някой крайник заради него». Така индивидуалната лъжа е била силно разрушителна. Църквата го е почувствала толкова добре, че почти всички покайни текстове през Ранното средновековие слагат на върха на най-големите грехове клетвопрестъпничеството. В пенитенциария на свети Коломбан, най-разпространеният и който създаде школа, виновният в клетвопрестъпничество поради облаги трябва да бъде интерниран в манастир доживотно, а виновният поради страх — седем години наказание, от които първите три на сух хляб и вода и най-вече — нещо ужасяващо за епохата — на заточение без оръжие, без да се броят множеството милостини, придружени с освобождаването на роби! Накратко, ако васалността беше първоначално разсадник на приятели, комуна от младежи, предани на стария или на нападателния отряд, тя беше също така кълбо змии и опасен бумеранг.

Сцеплението на васалите било много по-слабо отколкото това на други групи. Не са изчезнали всички стари римски корпорации и е твърде вероятно например тази на каменоделците или на стъкларите да са се увековечили, старателно криейки производствените си тайни и умения. Григорий от Тур посочва случая с един архитект, който изведнъж загубил паметта за техниките и изкуството си. Девата му се явила насън и му върнала познанията. Дори и при южняците с римска цивилизация тази черта е показател за важността на наизустяването и запазването на една култура и един занаят чрез устно предаване от човек на човек. По-познати са тези маргинални общности, които духовниците обявяват под името «заговорници», а други ги наричат «гилдии». Хора всякакви — селяни, занаятчии и най-вече търговци, си обещавали чрез взаимна клетва от равен на равен да се поддържат, каквото и да им струва. Тези клетви се давали на 26–ти декември, в деня на празника на езическия бог Юл, когато е могло да се контактува с духовете на мъртвите и с демоните, които идвали на повърхността на земята. Бъдещите събратя приготвяли тогава огромни банкети, където се тъпчели с храна до повръщане и пиели до някакво вторично състояние, което позволявало чрез увреждането на сетивата да се влезе във връзка със свръхестествените сили. Тогава всеки се кълнял тържествено, кой да убие еди-кого си, кой да гарантира за друг в някаква сделка и т. н. Много духовници протестирали срещу тези съзаклятници, опасни за обществения ред, но това, което било най-сериозно в техните очи, е че те били най-вече сатанински и неморални. Хинкмар напразно се опитал през 858 г. да ги покръсти. Църковните събори ги забранили. Всъщност тези истински организации за самозащита се оказвали понякога полезни в борбата срещу викингите; например между Сена и Лоара през 859 г. Съзаклятията на търговците често били необходими, за да нападнат в морето пиратите или да наложат цените си в някое чуждо пристанище, където отивали. Тези гилдии, наричани така заради сумите пари (geld), които всеки внасял в общ фонд, сигурно били много ефикасни. Те умеели да налагат икономическите си закони, което обяснява непрекъснатата неприязън на Църквата към търговците и буржоата дори след XI век. Тук също тези странни сдружения тясно смесвали законната самоотбрана с правото на по-силния, с братство и уравновесяващата политическа система на равенство.

Еврейските общности били още по-затворени. Произлезли от двойната римска диаспора от I и II век, те се консолидирали в гало-римските градове през меровингската епоха в Септиматия (Долен Лангедок), в Ренания и в Шампан. Обединени от Тората, законът, станал заедно с Библията тяхното единствено истинско отечество, тези общности на еврейски семейства се управлявали сами от събранието на главатарите на фамилии, което не признавало никакъв духовен водач. Равините били само обикновени учители и всеки вярващ имал определено място в социалната йерархия. Общността посочва един от тях да преговаря от името на всички с езичниците, goyim т. е. християните, за да разреши проблемите на съвместното съществуване, таксите за плащане и т. н., и то толкова добре, че вътрешният и личен живот на еврейските групи напълно се изплъзва от погледа на гало-римляните и франките. И така пълната самота и интелектуалното превъзходство на евреите, които трупат множество абстрактни коментари на Писанието, тези автономни ядра, тази анонимна взаимна обвързаност и тези пътуващи търговци, които са оттук и все пак принадлежат и към други общности — испанска, египетска, италианска и т. н. силно удивляват християните.

За сметка на това християните приемали много по-добре монашеските общности — като мирни пространства и трамплини към вечността. Тайнственото не било вече странното, а идеалният микрокосмос, смешното и микроскопично антиобщество в сравнение с вълчия обкръжаващ свят. Естествено, първите монашески устави, практикувани в Галия още от V век, все още носели отпечатъка на веселия анархизъм на атлетите на Бога, каквито са били египетските неграмотни селяни, шампиони по гладуване и физически самоизтезания. Но скоро свети Коломбан, ирландски монах, който разпространил старите устави заедно с този на свети Бенедикт Нурсийски, починал към 560 г., манастирът, това затворено място, пазено от вратар, станало в цяла Галия оазис, характеризиращ умствения и физически облик на страната. Както казва свети Бенедикт, «ако е възможно манастирът трябва да е построен така, че всичко необходимо — т. е. водата, мелницата, градината и различните занаяти да се извършват вътре в него, така че монасите да не са задължени да тичат навън и навсякъде, защото това изобщо не е добро за душата им». Но противоположно на еврейските общности, тези иноци не късат връзките си с външния свят и не си противоречат със социалната мрежа. Там са приемани гости, поклонници и послушници. Техният свят е възможно най-затворен за търсещите Бога, но остава открехнат за братята миряни. Събранието на братята монаси е винаги приемано от отецът абат, защото трябва да се съветва с него относно много решения. Общността е едновременно хоризонтална и вертикална. Частното пространство е всъщност мост между два свята — земния и божествения, Така Лудвиг Благочестиви натоварва своя съветник Бенедикт Аниански да разпространи бенедиктинския устав в империята след решението на църковния събор в Екс от 817 г. Тогава се размножават истински социални микроорганизми, живи братски утопии, за които Адалар, абат на Корбие казва през 822 г. че те не трябва да надвишават четиристотин души, включително и прислугата от миряни, ако ли не — изпадат в анонимност и пресъхват човешките взаимоотношения. Наистина, за Бенедикт, абатът (abba, «баща» на арамейски) трябва да бъде внимателен отец, който надзирава и ръководи духовните си синове по пътя на познанието на Бога и да ги научи на добродетелите мълчание и смирение. В същото време и парадоксално, но по-нататък ще видим защо, манастирите стават нещо като ферми за пример, артистични ателиета и едновременно училища за духовност. Бенедикт толкова настоява за ролята на стабилната общност, живееща според устава, че строго съди скитниците — тези монаси от египетски или ирландски тип, които ходят от ядро в ядро — и изисква от отшелниците да им бъде разрешено да живеят в самота след дълъг монашески престой.

Слабостта на самотния човек

Така той ясно вървеше срещу течението, защото една от най-учудващите новости на германо-латинските общества беше развитието на отшелничество на последователни вълни. Учудващо е да се констатира колко това движение се е развило в един свят на изключително насилие, където, както видяхме, малката братска общност е абсолютно необходима за защита на индивида. Обаче той не се колебае в някои случаи да навлезе в самотните гори на Галия, които тогава обхващали повече от две трети от страната и да стане същински дивак, т. е. човек от гората (silvaticus, «див» идва всъщност от silva — «гора»). Това желание за усамотяване няма нищо общо със свирепата мизантропия на висшия човек, презиращ моралното разложение на съвременниците си. Първо то е опасно, защото отшелникът се възприема като човек извън закона, като outlaw, изоставен от племето си, когото всеки може да убие като бясно куче. Наистина убитите анахорети са били многобройни. Всъщност това изоставяне на света е, както показа Жан Юклин, едно отдалечаване, търсене на лична връзка с Бога, който връща вярващия, преизпълнен с любов към завземане на света. Около отшелника пустинята се населява малко по малко — изникват манастири, а скоро и градове. Само за Северна Галия от V до XI век повече от 350 отшелника са променили така духовно и материално социалното, екологичното и най-вече човешкото си обкръжение. Имало три големи вълни на отшелничество: първата през V век, втората през VI–VII век под въздействието на ирландци и аквитанци с висока култура. После движението навлиза в криза и внезапно спира под влиянието на каролингското законодателство, което в желанието си да създаде едно общество на реда, разпространило съмненията на Бенедикт Нурсийски по отношение на скитащите монаси. Нормализирането било дори разширено до отшелниците и отшелничките, които се затваряли в тесни килии, или както Хилтруда в Лиеси в параклис, прилепен до църквата, с която се свързвала чрез малко прозорче. Уставът на Гримлаик от първата половина на IX век напълно сковава тази практика, разрешавайки я само по отношение на някои хора с цел премахването на лудите и неуравновесените. Отшелническото движение могло да се появи отново в трета вълна след 850 г. Трябва още да подчертаем, че настъпила важна промяна. Докато през VII век хората от народа и жените били многобройни сред тези «просяци на Бога», то в края на каролингската епоха благородниците и мъжете съставляват мнозинство. Пророческото, маргинално и дори размирническо усамотяване става трудно пред една Църква, чиито структури се разрастват. За да се възпротиви, висшият човек се налага. Все пак народната благосклонност била непрестанна към тези изключителни мъже, които символизирали противоположността на обкръжаващото общество. Проповедници, колонизатори, образователи, те били скромни до такава степен, че се хранели с треви, корени, парчета сух хляб и застояла вода. Непрекъснато молещи се мълчаливо, те лекували едновременно душата и тялото и изгонвали демоните — старите езически богове и най-сетне те били лишени от всичко в колибите си от клони. Сам по себе си отшелникът бил антиобщество, друг модел, отказващ тревожното търсене на притежаването, за да намери лекотата на съществуването.

Но е трябвало голяма смелост и изключителна индивидуалност, за да се посрещнат трудностите на един такъв духовен път и рисковете на една самота, придружена с пълно изоставяне. По-добре било да се подслони слабостта в затворените пространства, които Църквата се опитвала да прави за «бедните», т. е. за тези, които нямали високопоставени покровители, за да се измъкнат от последствията на убийство или фалшиво обвинение. Нещастникът е могъл да намери убежище близо до всяка църква, катедрала или селска енорийска църква, записвайки се в списък — регистърът, който му осигурявал една дузина (символично число) други другари по неволя, покрив и храна. Избягалият роб, закоравелият убиец, изоставената жена можели да се скрият на територията на приюта, който бил «преддверието» на светилищата, т. е. тройна галерия с колонади, долепена до западната страна на църквата. Тези места били свещени, следователно неприкосновени — земи на светия покровител. Същински свободни зони, те приемали наедно цели семейства, жалки отрепки и открити развратници в истински цигански вертеп. Понеже някои пребивавали дълго, се отдавали на пиянство и изневери, докато враговете им, вбесени, че плячката им убягва, с нетърпение дебнели момента в който жертвата разсеяно ще престъпи светата ограда, за да бъде веднага убита. Григорий от Тур отбелязва в частност, как в неговия град пред базиликата «Свети Мартин» била организирана истинска клопка от херцог Клавдий срещу някой си Еберулф, клопка, която прераснала в огромен бой между робите на двамата мъже, васали и застъпници, до такава степен, че плочникът бил окървавен. Въпреки тези случки, а може би и заради тях, правото на убежище било постоянно за обществото на Ранното средновековие — лъч надежда за слабите и място за почивка за циниците.

Същото схващане за защитено пространство, укриващо тези без оръжие от въоръжените пияници, ми изглежда, че е в основата на привилегията за имунитет. По молба на епископ или абат, кралят позволявал земите, собственост на Църквата, да бъдат освободени от всякакво посещение, инспекция, облагане с данък и т. н., което кралският чиновник би могъл легално да направи. Така в привилегированите срещу местния деспот земи, епископът или абатът, които не могат да вадят меч, били освободени от всякакви данъци и можели вече да използват приходите, които им се падали за многобройните разноски по строежи и помощи. Накрая в меровингската и каролингската цивилизация идеята и реализацията на обграждането ми изглеждат основни в процеса на завладяване на малката лична територия, на сферата на влияние и на защитната й основа. Когато саксонците се настаняват в Булоне, те правят села от колиби и бараки, обградени с жив плет от тръни, наречен zaun. Думата е оставила следи в днешната топонимия като Ландретун и Бенктун. Zaun е дал thun и на английски town — град. Градът в съзнанието на германските племена е най-напред изолиращ пояс, островче на частен живот. Така че нерядко се вижда законът на бургундите или Салическият закон често да говорят за дървета-граници, гранични стълбове и плетове, заграждащи полята. Лозята особено трябва да се пазят и всяко чуждо домашно животно, което стъпче или изяде лозова пръчка или грозд, ще бъде веднага убито. С изключителни процедурни езикови тънкости франкските рахимбурги наказват с различни глоби от 3 до 45 су този, който е откраднал жътвата, събрана на копи, отсякъл ябълка или круша, отнесъл сеното на друг или най-вече счупил оградата. Що се отнася до този, който е махнал повече дължини от оградата или ги е отнесъл с каруца за лично ползване, или ги е скрил, глобата варира от 15 до 62 су и половина. Огромни суми, тъй като роб или кон са стрували 12 су. На франките им е било много присърце да защитават частните си собствености и да ги ограждат толкова енергично. Законите на бретонците показват същата тенденция и това ни препраща към германския и келтския произход на горите на Тиераш и тези на днешния френски запад.

Но най-любимото оградено пространство естествено е било градината. Франките притежавали дори такива само за отглеждане на ряпа, нахут, бакла и леща. Но всъщност се е култивирало всичко. Фортунат, епископ на Поатие, описва така в една поема градината на един от неговите приятели: «Тук пролетта с пурпурен тен кара зелената трева да расте и въздухът е напоен с аромата на райските рози. Там млади лози дават закриляща сянка срещу лятната жега и подслоняват натежалите гроздове. Цялото това място е като мозайка от хиляди цветя. Има бели плодове, и други червени. Освен това лятото е по-меко и бризът с нежно шушукане не престава да люлее ябълките, увиснали на дръжките си. Хилдеберт ги е присадил с любов». Място за личен отдих и лична работа, градината е малък свят, където всеки се наслаждава на удоволствията от живота и предварително се готви да опита зеленчуците и плодовете на труда си, по-вкусни, както всеки знае, отколкото тези, произведени от чужди ръце. Вътрешната връзка, която градинарят създава между обработената земя и храните, които ще подобрят здравето му е едновременно от физическо и чувствено естество — чрез изтеклата пот и чрез вниманието, с което се отнася към растежа им. Монашески и селски градини, тази на манастира «Сен Гал», както и тази, която е съществувала във всяко голямо каролингско имение, всички те се нуждаели от много подготовка — работа с мотиката, сеитба, пресаждане, плевене и поправка на оградите. До нея много често е овощната градина, където понякога е засадено само по едно от всеки вид плодни дръвчета. При монасите е препоръчано да запазят място за билки — тази, която лекува подагра, копър срещу запек, кашлица и очни болести, магданоз срещу кръвоизливи и пелин за треска. Накратко, лакомствата на десерта и лекарствата, които носят радостта от живота излизат от тези градини, гледани с толкова любов. Най-често те били запазвани за минаващия гост. Умората и опасностите, които заплашвали пътника, крадците и тресавищата накарали абат Лупий от Фериер да посъветва един свой приятел да взима със себе си някои силни другари, за да се защити от насилието и грабежа, които бивали бързо забравяни, благодарение на топлото съжителство в манастирската странноприемница или в къщата на благородния франк. Гостоприемството е задължително. «Който откаже на гост покрив или огнище, ще плати 3 су глоба», уточнява законът на бургундите. През зимата не може да се откаже сеното или ечемикът за яздитното животно. Освен това всеки свободен човек, извикан в армията и в замяна на мобилизацията трябва поне да получава водата и тревата, които са му необходими, както посочва аквитанско постановление от 768 г. Карл Велики през 789 г. настоял за необходимостта от организирането на странноприемници «за пътниците, място за прием в манастирите и духовническите общности, защото Господ ще каже в големия ден на възмездието: «Аз бях гост и вие ме подслонихте». Това е едновременно алюзия към Евангелието и устава на свети Бенедикт. Гостоприемството е свещен дълг, по същество религиозен — езически и християнски. В «Сен Гал» вдясно от входа е къщата за поклонниците и бедните — квадратна стая с пейки, две общи спални, пристройка с нощви, фурна и трапезария, докато вляво е построена къщата за гости с две отоплявани стаи, стаи за прислугата и конюшни. Всичко това струва много скъпо — дали се отнася специално за болниците, наричани xenodochia, или за приютите за монаси-поклонници, най-вече ирландци, hospicia Scottorum, които прекосявали Галия на път за Рим и Изтока. Прогнозите били трудно нещо. В «Корбие» се броели по дванадесет бедни на нощ и им давали по хляб и половина за ядене и за из път и е трябвало да се предвидят още двадесет и седем хляба в случай на неподготвеност за друго пристигане. А в «Сен-Жермен-де-Пре», през 829 г. се броели сто и четиридесет гости на ден! Всеки епископ и всеки абат накрая построил по една странноприемница за бедните и една за богатите — графове-епископи и други, достойни хора, пътуващи по работа. И все пак този прием на чужденеца не бил естествен: свети Бонифаций споменава, че към 730 г. негови англосаксонски сънароднички, тръгнали на поклонение в Рим, са били принудени да проституират във всеки град по пътя, за да стигнат целта. При този отказ на милостиня, който водел до странно унижение на тялото, Църквата била принудена да забрани поклоненията за жени. Салическият закон наказвал много строго (300 су) убиеца на сътрапезник на краля, т. е. неговият личен приятел, щом са делили хляба си, и е карал да плащат цената на убийството на гост всички, които са участвували с него в яденето. Така тази съестна общност, толкова последователна все пак, никак не успявала да «приеме» в някои случаи чужденеца — винаги повече или по-малко синоним на неприятел. За в бъдеще е важно, че уставът на свети Бенедикт уточнява, че «абатът и цялата общност ще измиват краката на всички гости». Тук е бил кълнът на едно изключително преобръщане на манталитета.

Уютът на дома и на храната

С гостоприемството ето ни и на прага на къщата, същинска обител на частния живот. Хубавите къщи — гало-римските «вили», с мраморни настилки и мозайки от черни и бели кубчета, са увековечени в областите на юг от Лоара. Описанията на Сидоний Аполинарий през V век и на Фортунат в края на VI век доказват, че Еда в Оверн, Бург, Бесон, Борек и Преняк около Бордо не са изгубили нищо от римското изкуство да се живее в селото с удобствата на града, което характеризира времето на Плиний Млади. Но археологическите разкопки в Севиак в Гаскония показват, че през различните епохи в дадени области те са били трансформирани или изоставяни. Били са правени нови каменни постройки, които били много по-груби и плановете на кралските или господарски жилища в големите каролингски имения били много по-опростени. Най-известният случай е този в Анап, в началото на IX век, който се състоял от «много добре построено каменно жилище с три стаи, цялата къща е обкръжена на първия етаж от дървени коридори и съдържа единадесет малки отоплявани стаи, отдолу — зимник, два портика, а вътре в двора седемнадесет също отоплявани дървени къщи със също толкова стаи и други постройки в добро състояние, обор, кухня, хлебарница, два навеса за зърно, три плевни. Дворът е добре защитен от плет, с каменна порта и отгоре дървен коридор, служещ за килер (място за подреждане на провизии). Също и един малък двор, ограден с плет и засаден с дървета с различни аромати». Читателят е разбрал от пасажа важността на оградите и появата на дървени конструкции във и близо до каменните постройки. По-голямата част от къщите наистина сигурно е била от дърво, със стени от кал и плява и сламен покрив. Фортунат, италианец, свикнал все пак с камъка се възхищава на това, което нарича «палат от дъски», където ръката, която ги е съединила, го е направила толкова здраво, «че не се виждат процепи». Това дърводелско дело е било сигурно още лукс, защото археологическите разкопки позволиха да се възпроизведат истинските колиби, в които са живеели селяните — тези «крехки жилища ... покрити с листа», както казва Григорий от Тур. Наистина на север, в Бребиер или в Провил размерите им са от 2 до 6 метра дължина на 2 метра ширина. Изкопаните ями са всъщност мазета под дъсчения под. Две, четири, шест или осем греди, които преминават през основите поддържат сламен покрив, стигащ до земята. Най-малките колиби, с мазе 2,50 квадратни метра, са били с под от 5 квадратни метра. Никакви следи от огнища не бяха намерени в тези жилища, които са били временни или запазени за тъкаческа работа или за подслон на инструменти. Наблизо се намериха множество ями за боклук и складове за зърно с бутилковидна форма. Само няколко следи от огнища бяха намерени извън колибите. До тези доста примитивни колиби в Дуе, археологът Пиер Демолон е открил две истински дървени правоъгълни ферми — едната меровингска, а над нея каролингска с размери 16 м дължина и 4 м ширина. Каролингската ферма съдържала големи ъглови дъбови колони, забити в пода, с равни разстояния помежду им, доказателство, че постройката е имала строго определена архитектура. Анализът на дървените останки и на екскрементите показва, че направени от лико на лешник плетове и пътеки са позволявали да се ходи от една сграда в друга и цялото да се затваря. Сигурно в по-голямата сграда заедно са живели хора и животни. Изведнъж ни се представя личния живот на тези мъже и жени, крили зърното и виното си в складовете и избите, делили топлината с животните, стъпвали в тора и калта. Подобни типове ферми са съществували на юг, например в Ларина в Бургундия, но покривът през V век вместо от слама е бил от плоски камъни.

Твърде е вероятно, че стоките в складовете и избите са привличали крадците, защото Салическият закон предвижда 15 су глоба за този, който ограби една от тези изби за тъкане (screona) ако няма ключ и 45 су ако има. Все пак вещите са били малобройни: няколко кръгловидни гърнета от червена, сива или черна керамика, тенджери с триконично устие, закачани за дръжките си над огъня, кестени шила и ножове. Само щампованата раннохристиянска керамика, изработвана на юг в Миди представя рисувани блюда и чинии. По-късно към каролингската керамика, наречена така от Пингсдорф и от Бадорф, се прибавило нещо като манерки. Дори и при най-богатите, стъклените чаши, сребърните и бронзови чинии да са съществували, всички тези вещи в крайна сметка не са били много разнообразни. Единствената голяма новост се състои в смяната на естеството на трапезните предмети: чиниите преобладават пред чашите и други съдове, които могат да се хванат с една ръка. Разпространяват се канчетата и триконичните гърнета. Раннохристиянската керамика в този случай е още от V век. Това доказва, че галският обичай да се яде на маса измества дори на юг римския начин на пируване — легнал на кушетка и подпрян на лакът. При германските племена това е било така от дълго време. Това е позволявало да се използва лъжица и нож и най-вече да се яде с двете ръце, предимно с пръсти, което изисква често миене — практика едновременно езическа и хигиенна.

Храненето — особено вечерята, винаги по-важна от обяда, е истински религиозен ритуал. Да разделиш храната си с някого те прави неприкосновен. Участието в пировете споява общността и я поставя във връзка с боговете, защото те са възраждане и извор на живот. Лакомията на галите е била вече известна през епохата на Сулпиций Север през IV век. С германските племена тя силно се увеличава. Франките измислили супата — месен бульон с накиснат хляб, сервиран в началото на храненето. Хилперик, за да поласкае Григорий от Тур, който го наричал Неронът и Иродът на нашето време, му поднесъл по-изискан бульон от всекидневния — обогатен с птиче месо и нахут. Григорий не ги и докоснал... Това би означавало да признае политиката му. При гало-римляните еквивалентът бил пюрето от сушени зеленчуци — pulmentum. Следват меса в сос и на скара — говеждо, овнешко, свинско и дивеч. Всичко е поднасяно със зеле, ряпа, подправяно с чесън, лук, със силни подправки — чер пипер, кимион, карамфил, канела, нард, златист пипер, индийско орехче с цел да улеснят храносмилането. Различните ястия често са полети с garum — солена подправка, приготвена от черва на скумрия, есетра и стриди, киснати в сол. Това е днешното nuoc-mam. Фортунат ни описва пантагрюелски пирове, от които ставал «с корем, подут като топка». Григорий от Тур не може да се помири, когато говори за двама епископи — Салоний и Сагитарий, които прекарвали нощите в ядене и пиене, ставали от масата с изгрева на слънцето, после спели, а вечерта «се тръшваха на масата да вечерят до зори». В сравнение с това е лесно разбираемо, че гладуването не е било хигиенна необходимост, а религиозна противостойност с цел да изобличи култа към корема. Богатият бретонец Винок се е задоволявал да яде само сурови треви. Монах от Бордо «не ядеше дори и хляб и пиеше на всеки три дни само купа, пълна с отвара». Защото някои пиели повече, отколкото ядели. На един пир в Турне, «след като вдигнали масата, всички останали по пейките, където били насядали — толкова вино се беше изпило и всички бяха така претъпкани, че робите (и сътрапезниците) стояха пияни по всички ъгли на къщата, кой където беше паднал». За умове, свикнали да считат пиянството като дар от боговете и същински екстаз, трезвеността не е качество. Още повече да не забравяме, че тогава виното е било единственото усилващо средство на разположение на всеки.

Наивно е да се счита, че лакомията и пиянството били привилегия на богатите. Както видяхме, и робите вземали участие. Тук става дума въобще за поведение, присъщо не само на меровингското, но и на каролингското общество. Свети Коломбан, който препоръчвал на монасите си да ядат само «корени» (ряпа и т. н.), изсушени зеленчуци, брашнена каша с малко сухар, за да не натежи корема и да не се задуши мисълта», бил много изненадан като видял огромната консумация по монашеските трапези. В подема, дължащ се на еуфорията от каролингския просперитет, дажбите силно се увеличили. Всеки монах изяждал на ден 1,7 кг хляб (а всяка монахиня — 1,4 кг), литър и половина вино или бира, от 70 до 100 грама сирене и 230 грама пюре от леща или нахут (133 г за монахините). Що се отнася до миряните, независимо дали са към манастира или са му съвсем чужди, ако се задоволят с 1,5 кг хляб, си наваксват с литър и половина вино или бира, повече от 100 грама месо, над 200 грама пюре от сушени зеленчуци и накрая 100 грама сирене. Всички тези хранителни дажби са около 6 000 калории — двойно на това, което днес считаме за необходимо на човек със средна активност и една трета повече от това за силов работник. Този идеал на хранене почива на убеждението, че са хранителни само тези ястия, които са тежки и мазни, попарата и най-вече хляба. Наистина всичко, което върви с хляба е на второ място — «треви», корени, плодове и дори меса и пюрета. Освен това, когато няма чинии, всеки яде тези «залъгалки» върху филии хляб. Един израз добре характеризира това преклонение пред хляба. Companaticum — това, което придружава хляба, и което беше наричано по-късно на старофренски companage. Вторият необходим елемент, за да се преглътнат и слегнат тези несмилаеми храни е естествено виното — по всяка вероятност много леко, но количеството се увеличава, когато свърши бирата! Като се има предвид изключителното еднообразие на храната, подправките, тревите и garum са били необходими, за възбуждане на апетита и дразнене на позадремалите вкусови рецептори.

Повтарям, че тук става дума за нормален режим на хранене и селските работници също са го спазвали. Защото настъпи ли празник, всеки съзнателно се впуска в крайности. Празничните дажби за монасите, канониците и миряните са били с една трета по-големи. Християнският календар съдържал най-малко шейсетина празнични дни. Прибавят се някои годишнини на изключително тачени светци, а в големите манастири е имало възпоменателни пиршества в чест на членовете на каролингското семейство. На големите празнични пирове монасите консумират същото количество хляб, но порцията вино и пюретата от зеленчуци се удвояват, а шест яйца и две птици се дават на всеки през тези изключителни дни. На някои празници канониците от Ман получавали един килограм месо и «лекарство» — т. е. около половин литър вино, ароматизирано с копър, мента или градински чай. По време на пости месото и птиците са били замествани от калкан, пушена треска, змиорка или ягула. Общо дажбите достигали до 9 000 калории.

При тези условия, как и защо са били поглъщани подобни храни? Пълни с въглехидрати и протеини, с недостатъчно витамини, те изисквали продължително храносмилане, придружено с полягване, оригвания и още по-звучно изхвърляне на газове, защото това се считало като доказателство за добро здраве и благодарност към гостоприемния домакин. Съжителят бил доволен, когато търбухът му бе натъпкан. Тези обичаи на хранене нямали нищо общо с голямо луксозно и рафинирано плюскане, а са били «голямо тъпчене» срещу непрестанното усещане на глад поради липса на хранително равновесие. Те създавали физически дебели типове с търбуси и дразнели горките монахини, които вече не успявали да храносмилат и получавали по милост няколко прасенца. Но това състояние на нещата накрая води до непрекъснато усещане на незадоволеност. Карл Велики намразил лекарите си, защото поради сангвиничната му структура, те му забранили да яде печени меса. Така ужасът на дебелите се превръщал в мъчение за затлъстелите.

Една езическа религиозна предпоставка, подсилена от християнството е била неизбежната причина за тези пантагрюелски плюскания. Германската практика на тези възпоменателни династически пиршества произхожда от езически жертвени хранения, от съзаклятията и гилдиите, които видяхме по-горе. Още повече многото ядене засилва родовата и възпроизвеждащата сила. С цел да осигурят физическото и духовно спасение на каролингското семейство, тези огромни плюскания, придружени със задължителни молитви заздравявали стабилитета на краля и увековечавали престолонаследието. Защото молитвите били направени също, за да стане майка кралицата или императрицата. Чрез странна и благочестива алхимия на препълнения корем на монаха отговаряла бременната кралица. Манталитетът на тази епоха е неспособен да раздели, нито да отличи духа от тялото, вярата от интелекта, сърцето от разума. Ако една четвърт или две пети от литургичното време са били посветени на тези пирове, то това е било желано. Литургичната благочестивост на времето конкретно трябва да накара да се почувства чрез тези плюсканици, че материалното щастие да живееш и веселата духовна лекота са едно и също. Спасението на империята и императора, здравето на съпругата и потомството, победата на армията и изобилието на жътвата са получени от молитвите и пировете — благочестието, влизащо в червата на вярващите достига до същинско въплъщение, до истинско смесване на вярата — вяра в Бога и вяра в тези, на които е дал власт. Странна амалгама, която отново ще открием.

Този истински култ към свръхизобилието на храна, присъщ на мъже и жени, които могат да изпитват само силни чувства, изчезва през Х век за всекидневни хранения, но пировете, траещи три-четири дни продължават. Във всеки случай каролингският идеал на хранене е бил строго забранен за духовниците и монасите от църковните събори през XI век, но остава валиден за майките на семейства и съпрузите им. Това постоянство в лакомията, което не могли да спрат нито лекарите, които черпели съвети за хранително равновесие от De observatione ciborum на Антим и от диетичните календари, нито духовниците и религиозните законодатели, които преследвали натрапливия вкус към виното, се открива и в областта на скъперничеството.

Жаждата за злато

Усещането за сила, свързано с притежанието на злато и сребро наистина дава криле на тези, които успеят да ги натрупат. Това зло е посочено от Григорий от Тур, който ненаситно повтаря стихът на Вергилий: «До какво ли не водиш сърцата на хората, проклет глад за злато?». Да оставим настрана богатствата на принцовете и да видим тези на някои големи миряни. Един меровингски генерал — Мумолий, оставил при смъртта си 250 таланта сребро и повече от 30 в злато под формата на монети или корита и чинии от сребро, една от които тежала 170 ливри. Общо това било 6 250 кг сребро и 750 кг злато. Сребърното корито тежало почти 56 кг. Голям франкски собственик, който получил като заложник сина на един южен сенатор и го бил направил свой роб, искал 3 270 кг злато откуп — т. е. цената на тридесетина роби! Един образован роб — Андархий, натоварен да ръководи делата на господаря си, могъл да накара една благородна дама да повярва, с цел да се ожени за дъщеря й, че може да притежава 16 000 златни су — т. е. 68 кг злато. Алчността не пощадявала никогo Григорий от Тур разказва притча за един селянин, на когото във видение се явил светец и го накарал да му почисти параклиса. Тъй като той не изпълнил поръката, светецът отново се появил и повторил желанието си, този път придружено от удари с тояга. Пак било напразно. На третия път светецът оставил на явно място до леглото на селянина едно златно су. И ето ти чудо, той веднага разбрал какво се иска от него. Така се обяснява голямото движение за трупане на пари и натрупването на гигантски лични и църковни съкровища, което характеризира края на меровингската епоха. Например през 621 г. епископът на Оксер — Дидие, аквитанец по произход, оставил на църквата си около 140 килограма църковни златни украшения. Алчността за бижута и скъпоценности била такава, че Фредегонда, която мразела дъщеря си Ригонта й направила следния капан: «След като влезе в съкровищницата, тя отвори един сандък, пълен с бижута и ценни украшения. Когато много бавно извади различните предмети и ги показа на дъщеря си, която стоеше много близо до нея, тя й каза: «Вече съм изморена, бръкни вътре и изхвърли всичко, което намериш!». Докато дъщерята бъркаше в сандъка да вади предметите, майката блъсна капака върху тила й. Тъй като натискаше силно, долната дъска нарани лицето на дъщерята до такава степен, че щеше да й извади очите». Ригонта била освободена от робините си. Все пак тя получила за сватбата си с испанския крал петдесет каруци, пълни със злато, сребро и ценни дрехи! През каролингската епоха съкровищата на известните миряни са по-малки, но също огромни, както показват завещанията им. Еврар, основател на Сизуенг, притежавал през 865 г. девет саби, чиито остриета и дръжки били украсени със злато, шест златни колана, украсени със скъпоценни камъни и слонова кост, кани от мрамор или рог, покрити със злато или сребро и т. н. Тук се докосваме до друга традиция на това общество — разкошът като качество на битието, което създава ранга на личността.

И така, трябва да се признае, че меровингското и каролингското златарство сигурно е било най-красивото, от това днес непризнато изкуство. Но естетизмът не е бил основното занимание на тези претопители, гравьори и златари, от които само някои разкошни предмети са могли да просъществуват през вековете, като например украсените с черен емайл катарами със сребърни инкрустации от Парижките гробища или чашата от Тасилон. Най-напред е ставало дума за защитни амулети, чиято функция скоро се изменила до парадиране. Плочките-катарами за колан, поясите с филигран, отделената стъклария, излъсканите монтирани гранати, кръглите или извити фибули, закопчалките на кесии, обиците и иглите за коса равномерно увеличават размерите си от V до VIII век. Особено пръстенът с печат, често от злато, минал на десния палец на Арнегонда — една от жените на крал Хлотар I, е бил самото доказателство за личната власт. Чрез отпечатъка, който оставял във восъка в долния край на официалния документ, той подсказвал какви са били ранга и богатството на автора. Други пръстени с антични камъни с врязани фигури, както и меровингското изкуство да се гравират скъпоценни камъни, не е в регресия спрямо това от IV век. Освен това, малко по малко, както свидетелствуват разкопките на гробища, носенето на бижута било запазено за жените, докато оръжията — привилегия само на мъжете, още пазели добри примери за златарство. Трябва ли да се заключи, че това деление на погребалните вещи между двата пола е несъзнателното доказателство, че насилието е запазено за мъжете, а богатството за жените?

Преди да направим новата крачка, която ще ни доведе до ролята на човешкото тяло в частния живот, ще отбележим, че той е завзел всичко — държавата, правото, правосъдието, армията, финансите, чиновниците, парите, пътищата. Формирал е затворени частни пространства за личен покой, общностите на воините, за хоризонталните общности като тези на евреите и съзаклятниците, както и като тези на манастирите и е умножил градините и сградите. Той е направил в къщата и колибата места, където се крият съкровища. Но този частен живот, който затваря всичко и свързва помежду им индивидите, е разпънат между удоволствието от притежанието и щастието от съществуването. Той поражда лъжата и алчността, колебае се между приемането на чужденеца и отхвърлянето му, възхищава се на самотника и на убийството, и като жертва на зова на червата и жаждата за злато предизвиква по езически начин инстинктите и желанията си. Видяхме трапезата и сандъка — да минем към леглото. Зад меча на воина и бижутата на жената, сега трябва да открием секса.

Тялото и сърцето

Един епископ от Клермон-Феран, Урбик се разделил с жена си, когато бе въведен в епископството, какъвто бил обичая. «Но жената, изгаряща от желание ..., възползвайки се от нощната тъма се запъти към епископския дворец. Тъй като всичко било затворено, тя започнала да удря по вратите на църковния дом и да вика така: «Докога ще спиш, епископе? Докога ще държиш вратите затворени? Защо презираш своята спътница? Защо си запушваш ушите и отказващ да слушаш заповедите на свети Павел? Не е ли писал: «...бъдете си пак заедно, за да не ви изкушава Сатаната» (I Кор., 7, 5). Докато тя дълго говореше така, сърцето на епископа се трогна. Той заповяда да я доведат в леглото му и след като спа с нея, я отпрати.» И като противоположност, същият автор, Григорий от Тур, ни разказва малко по-долу вълнуващата история на двама младоженци, които се заклели да се въздържат и прекарали целомъдрено цял живот в общо легло. При смъртта им двата тежки саркофага, които били положени на отсрещни страни, една сутрин се намерили един до друг. Нарекли мястото «Гробницата на двамата любовници». Мястото на тялото и на сърцето е така определено чрез тази двойна противоположност в леглото — ергенство срещу брака, изискващо либидо срещу целомъдрена нежност. За да се разреши това противоречие, трябва най-напред да се знае къде е мястото на тялото и какъв е бил демографският статут на населението през епохата. Тогава ще можем по-добре да разберем как се развиват около леглото и вътре в него детето, старецът, жената и мъжът, накратко — цялото семейство.

Облеченото тяло, голото тяло, овладяното тяло, обожаваното тяло

Най-напред констатираме, че носенето на шити дрехи е общо, но те остават широки, захванати с фибули и колани. Почти няма разлика между гало-римляни и франки. Всички носят ленена риза до коленете и туника с къси или дълги ръкави (това е днешната овернска biaude), панталони с калцуни и полуботи от кожа или налъми според социалното ниво. Жените носят върху туниката дълга до петите рокля, цепната отпред или повдигната със синджирче, за да могат да вървят. Когато е студено, се прибавя жилетка от животинска кожа или друга по-ценна и най-вече голямо квадратно вълнено палто, салтамарка, метнато на гърба и закопчаващо се отпред с фибула, която свързва двата края на дясното рамо. Социалната разлика може да бъде забелязана само по богатството на тъканта, носенето на оръжие и бижута. Голотата съществува само в два случая: когато всеки се къпе или мие и когато се спи.

Римските бани са запазени известно време дори в манастирите, но все повече са отреждани за болните. Остават реките и басейните с топла минерална вода, като тази в Екс, където Карл Велики обожавал да плува с гостите си, често повече от сто души. Каролингските принцове сменяли дрехите си и се къпели в събота. За тоалета всеки пол е имал своите ритуали и инструменти, закачени на колана: гребен, ножици и пинсети.

Франките също като кралете си носят дълги коси, римляните ги подрязват на тила, а франките откриват тила и челото и скубят брадите си. Робите и членовете на духовенството пък за сметка на това трябва да са с тонзура, свещениците и монасите оставят само нещо като венец от коса или както ирландците — ивица коса от едното до другото ухо. Символизмът е ясен: дългите коси означават сила, мъжественост и свобода. Ако при робите това сочи общественото им положение, при духовниците показва принадлежността им към Христа. Женските коси остават непокътнати и е трябвало да бъдат умело вдигнати, имайки предвид дългите игли, които се използвали. Да се избръсне косата на свободно младо момче или момиче е струвало 45 су според Салическия закон, но за момичето само 42 су според закона на бургундите. Той уточнява, че това злодеяние не е наказуемо, ако е извършено извън къщата й, в случай на битка, в която е участвала жената.

Законът на салическите франки е бил също толкова строг спрямо провиненията с езическо отношение към тялото: ако свободен мъж пипне ръката на жена, трябва да плати 15 су, до лакътя — 30 су, над лакътя — 35 су, а ако стигне до гърдите — 45 су. Женското тяло е табу! Защо? Някои покайни текстове ни казват, че по време на езическите церемонии младото момиче или жената напълно се съблича, за да предизвика по този начин плодородието на полята, дъжд и т. н. Да се докосне жена означава нарушаване на процеса на живот. Жената и мъжът се могли да бъдат голи само на едно място — там където се зачева, — леглото. Оттогава голотата е свещена.

Обаче християнската голота е имала съвсем друг смисъл. До началото на VIII в. мъже и жени са били кръщавани в осмоъгълния басейн, долепен до всяка катедрала, през нощта на Светата събота. Голи като Адам и Ева при Сътворението, те са излизали от водата мъртви за греха и възкресени за вечния живот. Голотата им е била тогава потвърждение за тяхното положение на добро създание, но зависимо от Бога, преди или без греха. Християнската голота показва създаден човек, а езическата — оплождан човек. Изчезването на кръщаването чрез потапяне през каролингската епоха е дело на леглото — сега е моментът да го кажем — от езическата символика, и придава на голотата сексуално и генитално значение, което тя не е притежавала. През VI век вече трябвало да изчезнат разпятията, където Христос е прикован гол като всички роби, осъдени на това мъчение. Един свещеник от Нарбона имал един ден видение, в което Христос поискал да го облекат. Това било всъщност през епохата, когато във Византия се е развивала практиката на разпнатия Христос, облечен в дълга туника, colobium. Явно чувствителността на епохата е започнала да отрича това, което изглеждало неблагопристойно и освен това опасно, защото Христос е могъл да бъде обожаван от жените като бог на плодородието, както Приап, или по-късно при викингите — Фреир, чиито скулптурни изображения във фалическа поза не оставят съмнение относно функциите му. Така тялото, облечено, изкъпано, сресано, натруфено, накрая беше обожавано. За да не стане обожавано като идол, то трябвало да бъде обличано. Свети Бенедикт го е разбрал отлично, тъй като препоръчвал на монасите си в своя устав да си лягат облечени. «Те ще имат легла, за да спят» и «ако може всички на едно място», за да може ..., когато се даде знак, да стават без да чакат и да бързат за делото Божие». Нощта на монаха също трябва да е посветена, но този път на любовта към Бог чрез молитва.

Както винаги, това езическо обожание на тялото неизбежно носи своята противоположност, т. е. омразата и страхът от него. Наистина, Салическият закон е длъжен да вземе строги мерки срещу изнасилването и кастрацията. Ще видим по-долу какво става с изнасилването, но е любопитно да отбележим, че нито римският закон, нито законът на бургундите вземат мерки срещу него, докато Карл Велики е бил принуден да добави допълнителен член срещу тези, които практикували кастрацията, увеличавайки глобата от 100 на 200 су и да добави въпроса за хората от своята свита, чието кастриране се наказвало с 600 су. И така тази практика не била изчезнала през VIII век и във франкското колективно подсъзнание кастрацията се равнява на смърт, дори и да са предвиждали 3 су за лекаря, грижещ се за болния. Робите крадци можело да бъдат кастрирани, но най-често били бити с камшик. Понякога са били изтезавани при спорни въпроси. Римският закон предвиждал изтезаване за всички осъдени престъпници. Разказите на Григорий от Тур са показателни за изключителния садизъм на палача и тълпата. Отново отваряли раните на тези, измъчвани на колело, ако са зараснали, викали са лекар да излекува нещастника, за да може отново «той да бъде годен за по-дълго мъчение». Григорий успял да спаси живота на един дякон, Рику, но не и да му спести изтезанието: «Никакъв предмет, никакво парче метал не би могло да понесе толкова удари като този клетник. И наистина, от третия час на деня (9 часа сутринта) той беше овесен на едно дърво с вързани на гърба ръце и така до деветия час, когато го поставиха легнал върху уреда за мъчение, където беше бит с пръчка, с тояги и с двойни каиши, а и не само от един или двама души, а от всички, които можаха да се доближат до нещастните му крайници». Тези практики са продължили през каролингската епоха. Системата на съдене чрез изпитание от езически произход се появява много по-често, отколкото преди. Най-разпространеното от тези изпитания се състояло в следното: обвиненият да ходи бос върху девет нажежени до бяло палешника от плуг. Божеството е трябвало да закриля невинния от всякакво изгаряне и той трябвало само да покаже стъпалата си по-розови от слива няколко дни след това, за да бъде оправдан. Така Бог е преминавал през невинните тела, но е отказвал всякакъв контакт с тяло, опетнено от убийство. И това езическо разбиране продължава в християнството до XII век, въпреки някои епископи, но благодарение на архиепископ Хинкмар от Реймс.

Болното тяло, излекуваното тяло

Всъщност човешкото тяло било привилегированото място за същинската битка между доброто и злото, между болестта и чудото, божествена сила, често изтръгвана от светците чрез молитва. Физическите нещастия наистина не идват само от хората. Епидемиите, като ингвиналната чума, върлуват в Галия през VI и VII век.

Появата на пъпки под мишницата предвещава мълниеносна смърт. И така, няма изцелен чумав в големите светилища на Галия, а само болни с бавно развитие на заболяването. Многобройните протоколи за чудотворно изцелените, написани в стотици екземпляри, както през меровингската, така и през каролингската епоха от лечители монаси, които могли да поставят диагноза по метода на Хипократ, ни позволяват да видим здравословното състояние на населението, разкривайки страданията на времето. Каквито и да са областите на Галия, където се намират големите центрове на поклонничество, поразително е да се установи сред оздравяванията 41% болни от парализа, линеене или сгърчване, 19% слепци, 17% различни болести, 12,5% луди или обладани и накрая 8,5% неми, глухонеми и глухи. Многото парализи се обясняват с хранителната немотия, посочена по-горе, а именно авитаминозите, предизвикващи полиневрити, трахоми или глаукоми и най-често рахит при децата, които са много сред тези, които бродят в светилищата. Липсата на хигиена, дължаща се на изоставянето на акведуктите, консумацията на застояла вода, увеличаването на блатните зони, когато обработваемите земи са напускани, водят до безбройни полиомиелити, чиито деформиращи и парализиращи последствия са познати, малария или нейни разновидности и всички паратифусни трески. Голямата численост на осакатените деца, около и след раждането, подсказват колко детската смъртност, както и тази на родилките, е била често срещана. Девойките и жените, които идват да измолят край на стерилитета си или щастлив изход от раждането, показват доколко възпроизвеждането става натраплива мисъл. Това ни довежда до умствените и психосоматични заболявания. Многото неврози обясняват някои парализи — като ръцете, стиснати в дланта до такава степен, че ноктите я прорязват; както и множество сетивни увреждания. Прибавят се и хистеричните неврози с раздвоение на личността, маниакалните състояния, придружени от логореи, често от алкохоличен произход. Монасите лечители описват много добре острите или депресивни мании, свързани с епилепсията, които са поставяли пред вярващите проблема за обладаване от дявола. В тези случаи, все пак твърдо вярващи в тези явления, авторите на протоколи за чудеса са считали обладаните като напълно болни, засегнати умствено и физически от Сатаната. Те подчертават факта, че прогонването на демона е придружено от изхвърляне на гнойна, кървава или разложена течност и зловонен дъх. Така тези болни тела били измъчвани от страдание и смътна вина, неизбежен откуп от това раздвояване между обожанието и ненавистта по отношение на плътта. Изучаването на тялото и усещанията, които предизвиква, показва чрез мястото, отредено на облеклото и косите, чрез табуто върху голотата, патологичното влечение към кастрацията и мъченията, болестите на органите и маниакално-депресивните симптоми, че това човечество е надценявало стойностите за сила, възпроизвеждане и физическо и морално здраве, може би защото те са му били абсолютно необходими в този неспокоен, заплашителен и неразбираем свят.

Идеалът: сила, възпроизвеждане, здраве

Наистина, някои изследвания на населението на цяло едно село от V до VIII век потвърждават тази констатация. Антропологичният анализ на Люк Бюше от гробището на Френувил в Нормандия позволява да се възстанови демографията на епохата, която други частични изследвания на север потвърждават. Обикновено процентът на детската смъртност е изключително висок: 45%. Надеждата за живот след раждането е много малка — едва 30 години. Средното дълголетие е около 45 години за мъжете и само от 30 до 40 години за жените, които често умират между 18 и 29 години вследствие на невъзможно раждане или родилна треска. Необходими са били следователно много деца и много жени, за да се оцелее! И наистина процентите на раждаемост и смъртност са много близки — 45% в двата случая, със силни изменения през краткия период. Старците са били рядкост, но когато са преминавали 40 години, шансовете им са се удвоявали. Жан Юклин е могъл да изчисли, че средната продължителност на живот при отшелниците е била около 67 години за жените и 76 за мъжете. Вярно е, че хранителният им режим е бил по-уравновесен, но обаче, както множество епископи през VII век достигат също почтена възраст, изглежда, че си имаме работа с вече класическото дълголетие на посветилите се ергени, чийто живот е по-спокоен от този на миряните. Във всеки случай, прегледът на скелети показва, че ендогамията е увеличавала високите проценти на кръвно родство, и че дегенеративните болести са ускорявали смъртта. Средната височина е била малка: 1,67 м за мъжете, 1,55 м за жените — сигурно поради лошото хранене. Тези селски населения не са се променили от неолита и следата на чужди окупатори с височина близо 1,80 м досега рядко е доказвана. Обаче въпреки тези редки осакатявания, изглежда, че в някои меровингски села от края на VII век, населението се е увеличавало, понякога дори петорно. Младите са умирали като мухи, но все пак са се увеличавали. Селото е било затворено в себе си и въпреки това се е развивало!

Тази парадоксална победа на живота над смъртта приобщава нашите меровингски общества с тези от третия свят, но с детска смъртност, непознаваща ваксините и антибиотиците. Този парадокс е потвърден от изучаването на полиптихи от каролингската епоха. Госпожа Зерне-Шардавоан анализира инвентарните числа от именията на Сен Виктор до Марсилия през 813–814 година. Тя установи силни нередовни подеми на раждаемостта с висока смъртност на кърмачетата и висок процент на плодовитост. Изведнъж цялото население се е състояло от 23% деца под 12 години и 38% неженени млади хора. Средно децата в едно семейство били 2,9. Немощните внимателно са преброявани и малките момиченца са повече от малките момченца. Накрая фамилните ядра не са всички от семеен тип, доказателство, че християнският вид семейна клетка — баща, майка и деца още не е бил разпространен. Накратко, едно общество, в което 60% от хората са под 25 години не може да бъде друго, освен динамично, младо, носещо стойностите на тази възраст, т. е. тези, които описахме по-горе, въпреки смъртта, която непрекъснато поразява. Заключихме това по метода на отрицанието: физическата сила, възпроизвеждането, физическото и моралното здраве. Сега ще го докажем положително.

Франкското общество високо облагодетелствува възпроизвеждането. Който и да убие свободна млада жена в детеродна възраст, трябва да плати 600 су, колкото и за човек от свитата на краля, но ако е убита жена след окончателното спиране на менструацията — само 200 су! Ако е ударена по време на бременност и умре, 700 су глоба и 100 су ако детето умре вследствие на спонтанен аборт! Крал Гонтран в края на VI век обявява допълнително условие, може би защото този вид престъпление се е увеличавало: оттогава е трябвало да се плаща 600 су за убита бременна жена и още 600 в случай, че мъртвото дете е момче. По-ясно от това не може да бъде. Имайки предвид, че младо момче под дванадесет години «струва» 600 су, а момиче на същата възраст само 200 су, се установява истинската йерархия на стойностите: най-долу на стълбицата — момичето и старицата, неспособни да раждат, по средата — момчето, а на върха — бременната жена! Освен това възрастта за брак е много близка до пълнолетието, т. е. около дванадесет години (Фортунат отбелязва случая с малката Вилитута, омъжена на тринадесет години ... и починала при раждане малко по-късно), след като крал Гонтран решил да наложи 62 су и половина глоба на всяка жена, която би дала такава магическа отвара от треви и билки за аборт, че жената повече да не може да ражда. Всичко това показва, че тя има значение само като майка, като genitrix. Езическата религиозност и задължението за оцеляване водят до същия резултат — детето.

Обзетостта на детето: роб или принц

«Една жена от Бери беше родила парализиран син, сляп и глух, който беше по-скоро чудовище, отколкото човешко същество. Плачейки, тя споделяше, че той бил заченат една неделна нощ и не смееше да го убие, както често правели майките в подобни случаи. Тя го дала на просяци, които в каруца го развеждали за показ на народа.» Тук гневът на боговете се проявява, направо се показва чрез чудовището. Той е удвоен от християнския съвет за въздържане от плътски връзки през свят ден. Езическите практики по отношение на детето продължават наистина, особено изкарването на показ, но фактът да оставиш още кърваво бебе на вратата на някоя църква, не води до смърт. Свещеникът е обявявал откритието от амвона и ако никой не го искал, го давал на «откривателя», който ставал негов собственик, възпитавал го, правел го свой роб. Но по принцип детето е било добре посрещано, предадено на бавачки при богатите и кърмено до навършване на три години сред народа. Много доказателства могат да бъдат дадени за привързаността на родителите към децата, въпреки ужасяващата детска смъртност. Най-характерно остава това на Григорий от Тур, който признава, че е бил дълбоко наранен от смъртта на малки сирачета, които прибрал и хранил с лъжица. Епидемията ги била покосила. Защитата на детето се проявявала по парадоксален начин в случай на война. Тази дейност, толкова скъпа, колкото и жената, е била винаги част от плячката. При всяко завземане на град, победителите убивали «всички, които могат да пикаят срещу стената». Впоследствие отвеждали в робство всички жени и кърмачета и най-вече момченцата под три години, тъй като по-големите били убивани. Оттук идва и употребата да се нарича «роб» детето — на латински puer. Малкото дете било по-глезено от младото момче или момиченцето, които най-често са били възпитавани с пръчка. Тази разлика в отношението е ясно отбелязана в монашеските устави, още веднъж в противоположен смисъл на местния конформизъм. Монасите естествено са приемали родителите да дарят на манастира едно от децата си като залог за щастие на семейството, тъй като за тях това означава да дадеш на Бог съществото, за което най-много милееш. Уставът на свети Бенедикт уточнява, че: «Ако детето е много малко, родителите му да направят прошението, за което говорихме по-горе и да увият това прошение и ръката на детето в покривката на олтара с оброка и го дарят така». Така във всички манастири е имало множество оброци, което е превръщало в истински детски стаи общностите, най-вече на келтските монаси, при които осиновителното бащинство от езически произход се превърнало естествено в християнска добродетел. При пълнолетие тези оброци са избирали или отказвали доживотния обет. Но те получавали възпитание, коренно различно от педагогическите практики на века. Вместо да възпитават момчетата в агресивност, момичетата в подчинение, монашеските педагози отказват пръчката и се опитват да запазят добродетелите на детството, считани за слабости от техните съвременници. Беда Достопочтени и заедно с него много други след това се възхищават от младото момче: «Той не постоянства в гнева, не е злопаметен, не се наслаждава на красотата на жените, казва, каквото мисли». Най-вече то е послушно в обучението на преподавателите. Накратко, вместо да ожесточават сърцето, монасите го отварят. Но изведнъж те се объркват пред феномените, присъщи на пубертета, пред внезапния скок, който става от детството към зрялата възраст и се връщат към добрата стара строгост. Статутът на детето и мястото му в семейството варирало от едната крайност към другата. Труп, почти не оставящ следи около гробовете на майката и бащата в меровингските гробища, то става любимо бебе през каролингската епоха, както доказва първото споменаване за бебешко кошче. Роб в къщата, принц в манастира, в дъното си детето е двойно същество, отсъстващо и присъстващо едновременно, но също и от второстепенно значение под покрива и в леглото.

Бихме могли да кажем същото за старците, малобройни както видяхме, почти ненужни, с изключение на seniores, старите, господарите, главатарите на кланове, на племена, на роднини или големи благородни семейства. Щом Брюно е преминал осемдесетте години, това е резултат на дяволско чудо, което трябва да бъде прогонено със смъртно наказание, но че Карл Велики е достигнал до седемдесет и две години, доказва колко е голяма божията закрила. Във всеки случай старецът е приемлив само ако се държи като зрял човек, все още господар на силите си. В противен случай не му остава нищо друго, освен да прави дарения на някое абатство, а после да се оттегли, за да получи в замяна църковен доход за старините си. Някои договори уточняват така броя на хлябовете, количеството вино или бира и дрехите, които ще получат старите хора. През каролингската епоха много често списъците съдържат само стари жени и стари мъже (nonnones). Обаче пък варварските закони не са имали никакво условие, отнасящо се за възрастните хора ..., но това може да се обясни с факта, че през меровингската епоха истинските старци, в смисъла, в който го разбираме днес, са били съвсем малобройни. Ние видяхме че, напротив, децата са мнозинството в обществото, чиято характеристика е младостта. Изведнъж слабите, бедните, както са казвали, т. е. децата и жените са били повече. Навярно са образували три четвърти от населението! Такава диспропорция по отношение на зрелите мъже е налагала много широка семейна структура, обхващаща далечните роднини, вдовиците и младите сираци или племенници и племеннички в общност с робите и робините, всичко това под властта на мъжа. Той е произхождал от един stirps, от род с много широк семеен произход — кланов или династически, стар и познат. Това много широко многоженство, което някои наричат «широко семейство», други «патриархално семейство» и което писателите от Ранното средновековие наричат familia, посочва цяла една сложна общност с многобройни разклонения, чиято основна функция е да защитава.

Робът — покровителство и опозоряване

Салическият закон добре уточнява, че индивидът няма право на защита, ако не принадлежи към роднините. «Ако някой желае да излезе извън роднините си, трябва да дойде в съда пред съдията или стотника и тук трябва да счупи върху главата си четири елхови клонки и да ги хвърли в четирите ъгъла на съда. После трябва да каже, че се отказва с клетва от всякаква защита, от всякакво наследство и имущество, идващо от членовете на рода му. Ако по-късно някой от неговите роднини умре или бъде убит, то той не получава от него нито наследство, нито глоба, платена по спогодба. Ако самият той умре или е убит, глобата по спогодба или наследство не отиват у роднините му, а в хазната.» Същинско юридическо лице, франкският род е истинско защитно ядро, с цената на тясна зависимост. За да предотврати разрухата, която непременно ще го сполети, виновният в индивидуализъм чупи елхови клонки — това носещо нещастие дърво, което расте близо до блатата, дърво, което гори толкова бързо, без да топли. Тази езическа практика има за цел да го предпази от всякаква неочаквана или насилствена смърт. Но чрез изразяването на този страх се разбира мрачната реалност. Обратно на римската фамилия от семеен тип, която може да подслони заедно дядовци и баби, родители, деца и роби, благодарение на по-силната защита на съдилищата, франкската фамилия, или тази на юг от Лоара, повлияна от келтските и германски схващания, трябва задължително да е многобройна, за да може животът и наследствата да бъдат предавани. Това е откупът за неразбирането на понятието обществено благо — фамилия, разширена извън плътското чрез осиновителното или васално родство.

За сметка на това преимуществата са били реални. Освен непрестанното присъствие на бойни другари, готови да защитават, било е възможно за някой беден, неспособен да плати голяма глоба да бъде подпомогнат от целия род или от най-близките му за плащане на дълга. Паричната солидарност била задължителна. Преминаването на имущества от една личност към друга се управлявало от стриктни правила за унаследяване,

Във всеки род, имащ колективна поземлена връзка, бележеща произхода му, е било забранено за жените да наследяват от тази земя, наричана салическа, защото родът, кланът или племето биха се смесили с това, в което влиза жената — така той не би имал вече конкретно съществуване. Този член от Салическия закон, зле разбран от кралските юристи е бил изтълкуван по време на престолонаследието на преките Капетинги през 1316 година като забрана на жената за унаследяване и следователно възкачване на трона. Всъщност, те са имали наследствена възможност, с изключение на тази родствена земя, без която франкската система за частна защита рухва.

Така се обясняват тези големи дървени къщи с форма на хали, в които са живеели десетки хора, или тези скромни постройки, в които постелята е била обща за родителите, лели и чичовци, братовчеди и братовчедки и техните деца, за робите и прислужниците, често повече от десет души, голи, всички заедно с подхранваща топлина. Естествено броят им намалява по време на Каролингите заради настояването на Църквата за фамилия от семеен тип, но анкетьорите, които са съставили полиптихите, дават точни цифри, които ясно показват, че броят е от един или двама души, за да скочи на осем, десет и дванадесет, създавайки така погрешното усещане за средно число, близко до четири. Робът е определен като familiaris, член на семейството, така че то е широка основна социална единица с многобройни връзки. Монашеската общност също взема този термин «фамилия», за да обхване всички тези монаси и миряни, които живеят вътре или извън оградата.

Фамилията е широка, за да защитава, но за да се увековечи, са й необходими жени. Обаче ние видяхме мъжът, главатар на рода или роднините от общ произход, собственик на mund на децата си, защото е пазител на кръвната чистота и автентичността на поколението. Той предава тази защитна сила в ръцете на съпруга чрез брака или по-точно чрез годежа, който е не толкова спомен от старото закупуване на жената от бъдещия съпруг, колкото застраховка за сигурност срещу насилието и гаранция за чистотата на съпругата. По време на годежната церемония родителите получават известна сума, символично откупуване на бащината власт върху младото момиче. При франките е било 1 су и 1 дение за първи брак и 3 су и 1 дение за повторен брак. Церемонията била публична, дарът — задължителен и безвъзвратен. Този, който се ожени за друга, а не за годеницата си, е задължен да плати 62 су и половина глоба. При бургундите, дарът за закупуване на mund, наричан wittimon, също е задължителен и скъсването на така създадената връзка е заплащано с четворно по-голяма сума. Теодосиевият кодекс и римските закони са отдавали същото внимание на залозите, плащани по време на годежа. Освен това те са се равнявали на бракосъчетание, въпреки че една или две години могат да изтекат преди брака, който само родителите са решавали, без да питат младото момиче, нито дори младия мъж. Тук трябва да се спомене за живота на много светици, като този на света Геновева или света Макселанда, за да се разбере какъв скандал е могъл да предизвика отказът на младо момиче да се омъжи. Официално меровингските църковни събори и декретът на Хлотар II през 614 г. забраняват омъжването на жените против волята им. На практика, с изключение на някои християнки със силен характер, всички е трябвало да дадат съгласието си — същото се отнася и за младите мъже. «Когато достигна подходяща възраст, родителите на Леобард, следвайки общоприетия обичай (израз, показващ, че тази практика не е християнска) го задължиха да даде залога на едно младо момиче и по-късно да я вземе за жена. Бащата лесно успя да убеди още съвсем младия си син да направи това, което беше против волята му.» Тази историйка на Григорий от Тур е потвърдена при бургундите с наказанията, налагани например на жена от «варварско потекло, която реши да се съедини непринудено и тайно с някой мъж». Виновницата е смятана за изневерителка, т. е. окончателно изгубена за нравите. Виновникът заплаща на родителите двойно «брачната цена», т. е. стойността на mund, но може отново да се ожени! Също така всеки бургундец, независимо дали е син на някой благородник или от скромен произход, ако се събере с младо момиче без заповедта на баща й «трябва да плати три пъти mund на тъста си, защото не е поискал разрешението му, 150 су на баща си и 36 су глоба за хазната». За сметка на това, в този случай бракът е невъзвратим, защото плътското съединение е станало по инициатива на мъжа и понятието за нечистота не се свързва с жената.

Всичко това, още веднъж, се отнася само до годежа. Церемонията е била по-бляскава от самата сватба — отбелязвана с голям пир, придружен с пиянства, песни и открити неприлични шеги, за да се възбуди плодовитостта на бъдещите съпрузи. После годеницата получава дарение. В писмен вид в областите с римско право или гарантирано от трима свидетели при германските племена, то винаги се е състояло от домашни животни, дрехи, бижута, скъпоценни камъни, пари, един сандък, легло с покривки, инструменти и т. н., предимно движимо имущество. Годеникът също така подарявал по стар галски обичай чифт пантофи като залог за семеен мир и най-вече — това е римска традиция — златна халка, символ на дадената дума, тъй като кръгът без начало и край посочва вечността. Тя била носена от римляните на десния среден пръст или на левия безимен, откъдето според старото египетско схващане е тръгвал нерв право към сърцето. Благородническите жени прибавяли на десния палец халката с печат, често откривана в гробовете — доказателство за административната власт, която са притежавали върху личната си собственост. Накрая годениците се целували по устата, символ на единението на телата. Изобщо всичко е могло да се каже преди венчавката. Това е валидно за гало-римляните, за които отпразнуването на сватбата продължава според римските обичаи и завършва с отвеждането на двойката в дома й и в брачното легло, защото «според обичая съпрузите лягат в едно легло».

Изглежда че при франките и изобщо при германските племена основното в сватбата се състои в консумирането на връзката, без всякаква показност и че съвместното съжителстване само по себе си е брак. Но остава нещо важно: на сутринта след брачната нощ съпругът дава на младоженката нов, допълнителен дар — morgengabe. Забелязан е както при франките, така и при бургундите. Това е благодарствен дар от съпруга, че жена му е била девствена и всъщност гаранция, че децата, които ще роди, ще са от него. Той удостоверява кръвната чистота на младоженката. Това не се практикува при втора или трета венчавка, които не са много от значение по тази причина, въпреки че са изключително чести. Обаче жената, останала вдовица запазва една трета от този дар, а останалото връща на семейството на починалия. И така, жената може да бъде защитавана само при условие, че е недокосвана, тъй като поколението и унаследяването са в крайна сметка по-важни от самия брак. Чистотата на жената е основна по причини едновременно религиозни и социални. Изведнъж в колективното подсъзнание се вкоренява дълбокото убеждение, че чистотата е идентична на невинността и че трябва да се прави всичко, за да се избегне оскверняването на жените. Това важи за цялото равновесие на обществото. Тук откриваме старата римска езическа вяра за разврата, незаличимо петно, което прави бракът невъзможен.

Любов, пулсация или чувство?

В тези смутни времена, когато преобладава насилието, както ще видим, девственицата е всъщност бъдещето на рода откъдето и цял набор мерки, обуздаващи раздялата и невъзможността на брака. Наистина, необходимо е за жените да се предотврати насилието и отвличането, кръвосмешението и изневярата. Безбройни са членовете на германските и римските закони, които се отнасят до тези престъпления. Вече показах доколко при франките женското тяло е табу. Така е и при бургундите. Изнасилването на робиня е наказвано, но резултатът изглежда невъзвратим. Жените, жертви на такова деяние, са наричани «развратни». При гало-римляните изнасилването на свободна жена е било наказвано със смърт, изнасилване на робиня — със заплащането на стойността й. Казано другояче, развратна жена не струва повече нищо. Тя дори вече няма право да бъде собственик на имуществото си, уточнява Кодексът на Ерик за вестготите по отношение на вдовицата, «която е изобличена, че се е унизила с изневяра или някаква непристойна връзка». Спокойно може да се счита, че тези жени не са имали друг изход освен проституцията, строго забранена, но все пак редовна практика. При франките през VI век изнасилването на свободна жена е било наказвано само с 62 су и половина, но по времето на Карл Велики се вдига на 200 су — може би показател за по-голяма честота.

Много често отвличането било отъждествявано с изнасилването, въпреки че се е дължало на различни причини, дори и изнасилването да го е следвало. При гало-римляните се отнасяло за същински лов на наследницата, но при германските племена често е било средство за изтръгване на съгласието на родителите. Веднъж отвлечено, съгласно или не, младото момиче е изнасилвано или дефлорирано и бракът е бил вече свършен факт. Не остава друго, освен примирението и получаването от похитителя от една страна цената на mundium, и от друга страна — 62 су и половина. По-добре било да не се доказва, че момичето е съгласно, защото в този случай тя ставала робиня. Така честта е била запазвана и кръвната чистота все пак защитена. Това предимство на девствеността е проверено от подробностите, които дава законът на бургундите. Ако младото момиче се завърне вкъщи «не развратено», похитителят е плащал шест пъти mund и 12 су глоба. Ако не притежава желаната сума, запазващ или не момичето, той е бил оставян на родителите, които са можели да го кастрират. На опропастеното или обезчестено момиче, осмян евнух без наследник! Този същински закон за възмездие доказва колко отвличането и изнасилването са били двете единствени оръжия на индивида да си присвои някоя жена и да придобие власт, но също така доказва колко здравият химен има за цел направо да издигне обществото.

След брака още по-значително е било разкриването на кръвосмешение или изневяра. Тук надъханите с езичество текстове на Салическия закон са в съгласие с тези от меровингските църковни събори, които много строго забраняват браковете, считани за кръвосмесителни, но които не са такива в строгия смисъл на думата, т. е. никога не се отнася за връзка между родители и деца или брат и сестра. Още свети Павел в своето «Послание към коринтяните» (5,1) е разбирал под кръвосмешение връзката с бащината си жена. Тези кръвосмешения в широк смисъл посочват безразборно браковете с кръвни роднини или по сватовство: «роднина или сестрата на жена му» при бургундите; «дъщерята на сестра или брат, жената на брат или чичо» — при франките. Тези «престъпни» бракове са били «белязани с безчестие» и виновните разделяни. Франкският крал Хилдеберт II в своя указ от края на VI век засилва това осъждане. Както заповядвал на графа да убие всеки похитител, той постановявал, че кръвосмесителят, вече отлъчен от Църквата, щял да бъде извън закона, считан за чужденец и обречен на убийство рано или късно. Тези две престъпления значи са се увеличили количествено. Нищо учудващо в това, имайки предвид обичайната ендогамия, доказана ни от палеопатологията на меровингските гробища, големината на широкото семейство и дълбоко вкорененото убеждение, че роднинството по брак е равно на кръвното роднинство. Тази ендогамия, наричана кръвосмешение, непрекъснато е подсилвала солидарността на рода. Още повече, не е чудно да прочетем в един покаен текст следното изречение: «Ако в отсъствие на съпругата ти, без да знаеш, сестрата на собствената ти жена е легнала гола в леглото ти и ти си помислил, че е собствената ти жена и си имал интимни отношения с нея ...», тъй като става дума за нещо, което е било често срещано, имайки предвид нощната тъмнина в общото легло. Всички тези «кръвосмесителни» практики, които са считали за нормално вдовецът да се ожени за сестрата на първата си жена или за жената на някой чичо, или за първата си братовчедка, на практика са съществували през меровингската епоха, тъй като кралете отказвали да забранят браковете до четвърто коляно на роднинство. Трябвало е да се изчака каролингската епоха и църковния събор в Майнц през 814 г., за да започнат да изчезват тези нечисти бракове.

Чистата жена, нечистата жена

Ако «кръвосмешението» с роднини е било считано за нормално, за изневярата съвсем не е било така. «Вонята на изневярата», да си послужим с израза в закона на бургундите, е била толкова наказуема, че е означавала връщането веднага на омъжената жена, която после удушена е била хвърляна в някое блато. Що се отнася до гало-римляните, един закон на император Майориан е позволявал на съпруга, който свари виновниците, веднага да ги убие на място «с един удар». При франките обичаят е бил още по-строг, тъй като не само съпругът, но и семейството му и това на изневерилата жена са считали това деяние за същинско петно върху целия род и то е водело до смъртта на виновницата. Григорий от Тур споменава за много случаи, където близките, т. е. рода, отиват при бащата на невярната съпруга: «Или ще оправдаваш дъщеря си с клетва, или тя ще умре». Последвала борба между девет семейства, където всички се убивали, а «що се отнася до жената, призовавана в съда няколко дни след това, тя завърши дните си удушена». В други случаи, тя е изгаряна жива или е подложена на «водното изпитание», за да се оправдае. С голям камък на шията, тя е хвърляна в реката. Ако не потъне — доста невероятен случай — е оправдавана. Понятието за изневяра е дори разширено при бургундите — младо момиче или вдовица, които се съберат по собствено желание с някой мъж. Тогава те са били считани за осквернени и са били опозорени. При франките това се отнася за свободния мъж, който се развращава с робинята на друг. Ако връзката стане публична, тя води до робство за виновника, същото важи и за свободната жена в подобна ситуация. Така към отвратителния вид на изневярата се прибавя робското петно! Моралната конотация е една и съща в сексуален и социален аспект. Тя проверява предсказателния показателен сън на един свещеник от църквата в Реймс, който бил видял два гълъба да кацат на ръката му — единият бял, а другия черен. На следващата сутрин видял да пристигат двама бегълци: единият — роб, помогнал на другия, господаря му, да избяга. Обаче той бил син на сенатор. Веднага свещеникът свързал черния цвят с роба, предан все пак, а белия — с човека с благородна кръв. Тук се намираме пред общо религиозно мислене от манихейски тип. Повече от изнасилванията и отвличанията, които могат все пак впоследствие да доведат до брак, тъй като и едното, и другото са деяния на мъжа, изневярата е същинско оскверняване на жената и на поколението — следователно и на бъдещото унаследяване. Всяка връзка, презираща социалния статут е немислима, тъй като размива обществото, по същия начин както изневерилата по собствено желание жена премахва автентичността на децата си и унищожава харизматиката на кръвта. Насилникът или похитителят е строго наказван, но не и изневерилият мъж. Наистина, в двата първи случаи, той пряко напада властта на главатарите на рода, докато в другия той не ощетява с нищо рода си, а децата, които е направил на изневерилата жена, принадлежат на съпруга. И накрая, най-вече той не е осквернен от собственото си съвкупление. За сметка на това жената е виновна в същинско престъпление, тъй като обезценява бъдещето. Обратно на личния живот на мъжа, нейният е в крайна сметка съвсем обществен поради последствията, които би могъл да предизвика.

Тази разлика в начина на живот на мъжа и жената, той — господар на своя mund, тя — притисната от цял набор забрани, става още по-ясна, когато се отнася до развода. Не знаем дали франките са разрешавали развода. Във всеки случай, те забраняват развалянето на годежа, което се е равнявало на брак и са го наказвали с глоба от 62 су и половина. За сметка на това, законът на бургундите и римския закон, въпреки Църквата, са го разрешавали според условия, почти винаги неблагоприятни за жената. Наистина съпругът може да отпрати жена си, ако е извършила «едно от следните три престъпления: изневяра, омагьосване (т. е. питие, водещо до аборт или импотентност) и оскверняване на гроб». Римският закон заменя последните две престъпления с «отровителка или сводница». Но ако някоя жена посмее да отпрати мъжа си, бива убита чрез удушаване и хвърляна в калта, както казахме, тъй като само може да е изневерила, за да направи такова нещо. Гало-римляните са практикували развод по взаимно съгласие. Съпругите са могли да изгонят мъжа си, когато той е извършил убийство или осквернил гроб. Тук откриваме класическо различие между двете цивилизации. Римляните мислят за равенство между половете, докато германските племена ги йерархизират в полза на мъжа. Ще трябва по-долу да се обясни тази разлика, но във всеки случай никъде не става дума за мъжката изневяра, което намалява разликата между тези два свята. Раздялата между съпрузи и повторен брак е била често срещана през меровингската епоха. Нотариалните актове с римско право свидетелстват за това в цяла Южна Галия, в Тур, Анжер и дори в Париж, даже след 732 година — дата на съчиняването на кодекса на Маркулф. Текстът от Анжер от края на VI век е много показателен: «Еди-коя си към еди-кой си, своя съпруг, който вместо да е нежен, се оказа непоносим и горделив. Всички знаят, че под влияние на дявола и въпреки божията забрана, ние повече не можем да живеем заедно. Разбрахме се помежду си и пред вещи лица, че трябва взаимно да се освободим от обещанията си. Така бе направено. Навсякъде, където мъжът ми би желал да си вземе жена, ще има възможността и свободата да го направи. Също така горепосочената жена, навсякъде, където би желала да се омъжи, ще има възможността и свободата да го направи. И ако след този ден някой от нас се опита да действа срещу написаното или да постави под въпрос постановленията, ще даде такава сума су на предишния си съжител на основание на легална спогодба в съгласие със съдията, който ще направи запор. Той не ще получи нищо от това, което иска. Това писмо ще остане в сила за идните години».

Църквата значи е толерирала развода по взаимно съгласие най-вече тук — разводът по начинание на жената, докато дори и варварите са го считали за неморален и скандален. Имайки предвид другите по-късни свидетелства, които стигат до VIII век, явно е, че се е отнасяло за облагоприятстване на някои по-сложни случаи. Зад неразбирателството са могли да се крият побой над жената, желанието й да влезе в манастир, импотентността на съпруга, без да броим влиянието на езическите разбирания — изневяра, безплодие на жената, проказа и др. Ще видим по-долу причините на тези неразбирателства.

Обаче от деня, в който Църквата успя да въведе в социалната действителност всеобщата забрана на развода, т. е. от царуването на император Лудвиг Благочестиви (814–840), тя се сблъска с нови частни поведения. Франките, които били настанени на юг във военни колонии от Карл Велики, са се оженили. Връщайки се в Австразия, те се женели повторно. Много от тях са считали за нормално да запазят и двете жени или да отпратят едната поради изгода. При големите благородници в частност, където социалният и политически аспект на брака е ставал все по-важен, където ендогамията е била винаги предимство, засилващо солидарността на семейството или рода, където скъсването на връзката с някой клан по време на гражданските войни, избухнали още от 830 година, е могло лесно да бъде решено с отпращането на жената, оставяйки й собствено имущество и следбрачния дар (morgengabe), моногамията и неразривността са станали непосилни тежести за благородниците. В епичния си разказ за обсадата на Париж от викингите през 885 година Абон де Фльори смята, че една от причините за успехите на скандинавците се е криела в невъздържаното влечение на благородниците към жените и в многобройните им бракове с роднини. Причинно-следствената връзка може би не е явна, но това нищо не отнема от реалността на тези многобройни връзки. Хинкмар, архиепископ на Реймс (840–882) не се колебае да посочи какво изящно средство са намерили някои големи собственици, за да се освободят от някоя пречеща единствена съпруга. Пращали са я на малка обиколка за проверка в кухните, където между две прасета робът месар чистичко я заколвал. Този «развод по каролингски» е позволявал след заплащането на спогодбата за човекоубийство на засегнатото семейство, втори, напълно легален на религиозна основа брак, щом мъжът е бил вдовец. Всъщност голямата пречка за неразривността на брака е оставала при германските племена — дълбоко вкоренена полигамна практика и при гало-римляните — постоянното съжителство с робините. Да решим най-напред тази втора точка. Всички закони осъждат и наказват с глоба изнасилването, отвличането или връзката с робиня, дори и да е съгласна, когато принадлежи на друг, тъй като става дума за накърняване на честта и собствеността на господаря. Но никой не законодателства срещу господаря, който се свързва с робинята си. Само се уточнява, че няма брак, а наложничество. В римското право ако господарят не освободи детето, родено от това «спане», то остава роб и във всеки случай детето, родено от връзката между двама души — единият свободен, другия роб, остава с най-нисък статут. Само бракът е позволявал да се запази свободата. Накратко, да се правят деца на робини е било обичайната практика на всички социални нива и във всички населения, били те гало-римски или германски. В замяна, полигамният начин на живот е бил присъщ на новодошлите — франките, без да забравяме викингите, които практикували в Нормандия до XI век това, което са наричали «брак по датски» (more danico). Вече видяхме, че всичко е водело към ендогамията при германските племена и че никой не е имал полза да изведе момичето от един род, за да го вкара в друг, тъй като тя е отнасяла със себе си собственото си имущество. Така родителите са избирали за сина си официална съпруга, близка на рода. Но на съпруга било позволено да вземе съпруги от втори ранг, със свободен статут, за да заздрави вече съществуващите плътски връзки. Те са били наричани friedlehe, т. е. залози за мир. Накрая, оставала е и възможността за робиня или робини наложници. В крайна сметка имало един брак, но много жени. Официално е имало моногамия, а на практика — полигамия. Наистина тези жени са имали все по-малко права като постепенно се е минавало от официалната съпруга от първи ранг към наложниците от втори ранг friedlehe и наложниците от трети ранг — робините. Само първата съпруга притежавала всички права и само нейните деца са имали право на наследяване. Ако friedlehe е бивала отпращана, тя си е тръгвала без зестра. Децата й са били свободни, но незаконни, без право на унаследяване, освен ако първата съпруга е била безплодна и това е било неоспоримо предимство в очите на съвременниците. Що се отнася до робините, те са притежавали само тази власт, дадена им от любовната страст на господаря. Ако тази сложна полигамна система е осигурявала бъдещето, тя е имала и неудобството да предизвиква жестоки битки между жените за спечелването на сърцето на мъжа ... и на властта.

Тези гинекейски битки са засягали най-вече благородниците и кралското семейство. Те са имали кога катастрофални политически последствия, заради наследяването на кралството, кога са се снижавали до степен на отвратителни произшествия. След Хлодвик почти всички меровингски крале са имали много жени. Хлотар I (511–561), когато жена му го карала да намери добър съпруг за сестра й Арегонда, не намерил нищо по-добро, от това да я направи своя наложница. Тук полигамията се е усложнявала от кръвосмешението в широкия смисъл на думата. Теодеберт (543–548) взел за свободна наложница една римска матрона от Безие, Деотерия. Тя имала дъщеря от първи брак. След няколко години тя станала голяма и красива и Деотерия се изплашила да не й отнеме благоволението на краля. Качила я на волска каруца и я блъснала в Мьоза при Вердюн. Всеки знае прочутата разпра между Брюно (Brunehaut) и Фредегонда, но никой не настоява на факта, че гражданската война, която предизвикали, и която продължила от 573 до 613 г. се дължи на едно убийство — това, на официалната съпруга на Хилперик, Галесвинта, сестра на Брюно. Наистина Хилперик бил толкова страстно влюбен в робинята си Фредегонда, че не се поколебал да удуши жена си и да отстъпи мястото й на фаворитката си. Да не забравяме все пак, че каролингската династия е основана от незаконен син — Карл Мартел, син на наложница, който най-напред е трябвало да се бори срещу мащехата си, останала вдовица и да й попречи да управлява посредством внуците си... Синът на една наложница на Карл Мартел, Пипин Къси, който подбудил през 732 г. кралеубийство, удвоено с отцеубийство, последното освен това, което познава нашата история до Анри III през 1589 г. И да не забравяме накрая, че Карл Велики, тази лакомия за жени, е имал четири последователни официални съпруги от първи ранг и най-малко шест наложници. Много често сестрата, братовчедката или племенницата на някоя наложница е увеличавала стадото на господаря. След смъртта му е минавала в леглото на наследника. В очите на Църквата, която дълго време не е могла нищо да направи, това е било двойно или тройно кръвосмешение. И така, за да премахне тази ендогамна полигамия, Църквата отново подема всичките напразни забрани от меровингските църковни събори за неразривност на брака и моногамията. Тя ги разширила на Църковния събор в Майнц през 813 г. Оттогава вече е бил забранен бракът по кръвно родство до втори братовчеди. Това законодателство предизвикало безброй протести. Най-силен е бил този на Лотар II, крал на Лотарингия, който, нямайки дете от съпругата си Тойтберга пожелал да я отпрати, за да се ожени за наложницата си Валдрада, която му била родила син. Той се сблъскал с неотстъпчивото противопоставяне на архиепископа на Реймс, Хинкмар и на папа Николай I. Тойтберга като добра съпруга, загрижена за престолонаследието, напразно фалшиво признавала, че е била изнасилена и содомизирана от брат си, абат на «Сен Морис д’Агон», вярвайки че така бракът й ще бъде анулиран според едно съвсем езическо схващане за безчестие, подсилено от кръвосмешение, но нищо не станало. Лотарингия била разделена между чичовците поради липсата на наследник. За първи път правило за личния живот, забраната за развод, надвива държавния интерес.

Наистина моногамията и неразривността на брака се появили в общата практика чак през Х век, най-напред сред народа, после сред благородниците, първо при гало-римляните, след това при франките. Южняците наистина изглежда са имали съвсем различно поведение между меровингската и каролингската епоха. През VI век например, Григорий от Тур описва случка, която сигурно е била често срещана: «Графът Евлалий имаше за жена Тетрадия. Но този мъж правеше от робините си наложници и започна да пренебрегва съпругата си. Когато се завръщаше от някоя от проститутките си, той я обсипваше с най-големи жестокости ... Накрая, тази жена, поставена сред такива крайности и лишена от цялата чест, на която се е наслаждавала, беше обхваната от сластолюбие към племенника на съпруга си, наречен Вир ..., той й обеща да се събере с нея в брак, но, страхувайки се от неприязънта на чичо си я изпрати при херцог Дидие с намерение да се ожени за нея по-късно. Тя отнесе цялото богатство на съпруга си както в злато, така и в сребро, и дрехи, и всичко, което можеше да се вземе ... Евлалий, щом болката му премина, изчака малко, после се нахвърли върху племенника си и го уби. Дидие тогава се ожени за Тетрадия. После Евлалий отвлече от един манастир в Лион младо момиче, за което се ожени, но наложниците му, обзети от ревност, както казват, й отнели разума чрез магии». В този разказ има всичко, що се отнася до безредиците в семейния живот: възможно съжителство с племенник, присвояване на движима собственост на съпруга, убийство на прелъстителя, отвличане на монахиня и накрая, сексуална лудост, предизвикана от амулетите на наложниците, които имат последната дума. Изглежда, че през IX и Х век южното гало-римско население е изоставило тези практики, тъй като никой извор не ги споменава. Наистина наложничеството с прислужнички, присъщо на всяко селско общество, продължава, но разводът и полигамията са изчезнали.

Любов, безпътна страст

Нека сега направо да се опитаме да разберем какво е било любовното чувство през Ранното средновековие. Една първа констатация бие на очи. В никой текст, бил той от клерикален или светски произход, думата amor не е употребена в положителен смисъл. Винаги става дума за чувствена, безумна и разрушителна страст. Тя може да се отнася както за любовниците, така и за отношенията между родители и деца. Никога, доколкото знам, думата не се отнася за официалния брак. За да се назове семейното любовно чувство, папа Инокентий I (411–417), обръщайки се към Витрикс, епископ на Руан, го нарича charitas conjugalis, труден за превод израз, тъй като явно става дума едновременно за семейна милост и за смесица от нежност и приятелство. Други говорят за dilectio — любов по предпочитание и уважение. Йонас от Орлеан през IX век постоянно използва caritas, за да назове семейната любов, любов, състояща се едновременно от honesta copulatio, т. е. почтена плътска връзка, а не разюздана, и верността, на равна нога с чувствена и безкористна преданост. Тук изобщо не става дума за благочестиви обети, за нравоучителна литература или християнски блян, а за истинска борба да се избегне обичайната практика на любов, дължаща се на силно желание. Това ново разбиране се появява в практиката на някои образовани миряни. «Наръчникът», който Дуода, съпруга на маркиз Бернар, дава на сина си Вилхелм, разкрива отлично това женско любовно чувство, нежно и почтително по отношение на съпруга, но пламенно по отношение на младото момче: «Аз, майка ти, чието сърце жарко пламти за теб, първородни мой». Тук явно семейна любов и майчина обич са едно и също. При Ейнхард, съвременник на Дуода, който изгубва жена си през 836 г. и който написал биографията на Карл Велики, още по-добре се вижда, както е забелязал Стефан Лебек, колко вдовството му е обстоятелство, което разкрива дълбочината на едно любовно чувство, вписано в цялата му личност — тяло и сърце. В писмо до неговия приятел Луп, абат във Фериер, той разкрива тази нежна и чиста обич към тази, която е била за него едновременно съпруга, сестра и спътница. Болест, тъга, меланхолия почти са го повалили в нервна депресия, въпреки вярата му във възкресението. Пред толкова изтънчен психологически анализ на шока от загубата на любимата жена, не можем да отречем, че християнската семейна любов е била наистина изживявана. Това не е вече несъщинския фиктивен брак на двамата любовници, разказан от Григорий от Тур, който припомних по-горе. Не става дума за блян на монах, мразещ плътта или за двойки като Мелания и Пиниен през V век, които след като се освободили от бремето на раждането с радост бързат да се разделят, за да се наслаждават най-сетне на мистичния брак с Бог чрез монашеската молитва, а за мъже и жени, които изживяват трудностите и радостите на една физическа и духовна любов. Все пак да не си правим илюзии — явно е, че става дума за изключителни случаи.

Сега по-добре разбираме защо думата любов е винаги извън брака през Ранното средновековие. Тук изобщо не става дума за някакво влияние на «Любовите» на Овидий върху авторите от тази епоха, но за дълбокото убеждение, че това се отнася до неустоим подтик на чувствата, на разяждащо желание с божествен произход — казват езичниците, сатанинско — потвърждават някои християни, но което във всеки случай може да бъде само разрушително и размирно. Това убеждение е било вкоренено както в училищата, така и в германското мислене. Едно училищно упражнение, наскоро издадено от Жан-Пиер Деврой, който го е открил в ръкопис от XI век в едно белгийско абатство, описва преувеличенията и противоположностите на теологичните добродетели. Това звучи така: «Любов: желание, което търси всичко да обсеби; милосърдие: нежно единство, омраза, презрение по отношение на суетите на този свят». Значи любовта е наистина противоположност на милосърдието, нейното отрицание. За германските племена друг термин определя този неразумен и обсебващ порив — libido. Той е винаги дело на жената. Вече видяхме, Григорий от Тур го е използвал за горката жена, изоставена от мъжа си, станал епископ — Урбик, както и за Тетрадия. Специално е бил издаден един закон през 517 г. от бургундския крал Сигизмунд по повод на една вдовица Онегилда, отново сгодена за един, наречен Фредежикъл, със съгласието на родителите й и нейното собствено съгласие. Обаче, «изпепелена от изгарящо желание (libido), тя наруши дадената дума в пледоария, изтича да занесе на Балтимод не толкова желанията си, колкото срама си». Тя е щяла да заслужи смъртта, ако кралското помилване, давано на Великден, не я е спасило. Също така всяка вдовица, която «свободно и непринудено победена от желанието (libido), се е съединила с някой и това накрая се узнае» изгубва веднага правата си и не може вече да се омъжи за въпросния мъж. Поведение, разбирано като грозно действие, недостойно за брак, накратко същинско осквернение. Любовта е разрушител. Тази дълбока вяра е подсилена, видяхме по-горе и по повод на наложниците на граф Евлалий, чрез тайното изкуство на омагьосването, отвари от треви, талисмани и друга магически рецепти, които задържат любовта на съпруга или предизвикват такава у мъжа, който да бъде завоюван, изкуство, което е изключително женско. Освен това, не са ли жените притежание на космоса, на адските и нощни сили, щом цикълът им е на двадесет и осем дена, както при луната? И така, какъв ужас обхваща населенията, когато има лунно затъмнение! Светът ще свърши, жените повече няма да имат деца. Затова трябва да се помага с цял набор от «поведения на врява», за да се извади луната от тъмнината. Тази вяра и тази церемония, наречена vince luna («Луно, побеждавай!»), са били осъдени от църковния събор в Лептин през 744 г., но духовенството все пак интелектуално добре въоръжено с брошурката на Исидор Севилски, De natura rerum, за да обясни научно лунните затъмнения, трудно се справя, докато победоносно обяви понятието за жена — човешко същество, а не космично. Църковният събор от Лептин уточнява наистина, че някои вярват, «че жените се отдават на луната, за да могат да завземат сърцето на мъжете като езичници». За много хора жената си оставала тайна, кога влияеща благотворно, кога злосторно, извор на щастие и на нещастие, ужасяваща чистота, но и разрушителна порочност. За да се усмири тревогата и боговете, се е подарявало на младоженците купа медовина, този алкохол, произлязъл от ферментацията на меда. Този успокоител, този възбудител, това античародейно питие, едновременно силно и меко, трябвало да им даде смелостта да навлязат в тайните на плътта. Оттук идва много показателният израз «меден месец», тази неизбежно сливаща фаза, която грабва партньорите, това усещане за съвпадение със света, в собственото потъване в другия, което познават всички младоженци. Така са били прогонвани бесовете на любовта, за да се изживеят други месеци и да се спаси редът на света!

Този дълъг път, все още езически, от тялото до сърцето ни показва, че голотата е била свещена и че общото легло е било параклис на възпроизвеждането и нежността. Но това дълбоко уважавано тяло е също и мразено — изнасилване, кастрация, изтезания го заплашват непрекъснато, без да броим безкрайните физически или умствени болести. Това обожавано или ненавиждано тяло, измъчвано от микробите и страха, завладяно от борбата за оцеляване, е това на едно младо население, където за стареца почти няма място, но където всичко трябва да бъде направено за защита на омъжената жена в детеродна възраст. Детето е следователно ценно имущество, въпреки винаги заплашителното му изчезване. Родът, ръководен от главата на семейството, има за цел да защитава всички слаби, сами мъже, омъжени жени, деца, роби и т. н. Винаги бащата и съпругата му решават годежа на поколението си. Младите хора не могат нищо да направят, годеницата задължително трябва да е девствена, за да бъде автентично поколението и кръвта чиста. За да се избегне подобна разруха, всичко се прави, за да се попречи на отвличането, кръвосмешението, изневярата и по по-неясен начин, развода. Но ендогамията и полигамията се движели в противоположна посока и позволявали да се случват ужасни развращения, осквернения, унижения, омърсявания, които трябвало да се изчистват с желязо и огън или удавяне в калта и водата. Понятието за нечистота се отнасяло най-вече за жената, дори и мъжът да е автор на многобройни сексуални провинения. Разбирана като извор на любовта, тази разрушаваща разума лудост е трябвало да бъде откъсната от космоса, за да може да се изживее с достойнство една брачна и майчинска нежна връзка, градяща обществото. Така се обяснява статутът на жената и на семейството изобщо — чрез сакралността на тялото и прогонването на чувствата, но за да се разбере защо жената и детето трябвало винаги да бъдат защитавани, необходимо е сега да обясним ролята на мъжа и постоянното присъствие на личното насилие.

Насилието и смъртта

«Станаха много престъпления през това време», казва Григорий от Тур за 585 г., тъй като, добавя биографът на Свети Лежер за 675 г. «всеки виждаше правосъдието според собственото си желание». По-добре не би могло да се каже, че насилието е станало строго лична дейност, и че ако раждането представлява цялата женственост, убийството много добре определя мъжествеността. И така, тук е важно да се покаже подробно начина, който води от агресивността — абсолютно необходимо качество, към разрушителното насилие и смъртта, от невинните игри към лова и побоищата, към спокойствието на гробищата и представите за отвъдното.

Възпитанието в агресивност

Ако интелектуалното образование на младото момче в монашеските или катедралните училища не е вече дейност на частния живот — с изключение на обучението от частен учител, то спортът и ловът се изучават винаги в семейството. Обикновено те започват след barbatoria, тази церемония, която следа първото подрязване на брадата на младия мъж. Тук поникването на брадата е доказателство, че едно от основните мъжки качества — агресивността, ще може да бъде развивано. И наистина, франките са успели да победят римската империя само като развивали непрекъснато военните добродетели. Освен това думата «франк» идва от ранния старогермански frekkr, което означава дързък, смел, силен. И така още от четиринадесет годишна възраст, понякога и по-рано — плуване, тичане, ходене и качване на кон са бързо научавани спортове, тъй като били абсолютно необходими. Би трябвало дори да се каже скачане на кон — поради липса на стреме до IX век, всеки трябва да се засили и да скочи с разкрачени крака и събрани ръце върху задницата на животното, както днес на гимнастическия «кон». За да слезе, след като е спуснал един крак, ездачът застава на земята със събрани крака. Така много рано се създава изключителна връзка между мъжа и яздитното животно. Понякога тя е толкова силна, че през 793 г. по време на едно мюсюлманско нападение на Конк един млад аквитански аристократ — Дат, предпочел да запази животното си, отколкото да го размени за пленената си майка. А враговете изтръгнали гърдите и отсекли главата й пред очите на сина й, който твърде късно се ужасил. Същата привързаност се отнася и за сабята, дадена от бащата или господаря след церемонията за посвещаване в рицарство — много стара практика, както изглежда. Наистина, думата идва от глагола duban, който означава на франкски «удряне». Когато военно обучение, т. е. боравенето с меча, лъка, секирата — тази франкска брадва, която ако е добре метната, може да счупи щита на противника преди последното нападение — приключи; кръвният баща или осиновителят на храненика го е карал да коленичи пред него и силно го удрял по рамото, за да провери устойчивостта му. Посвещаването в рицарство е било преходен ритуал, показващ, че младият човек е вече способен да се бие и да убива, за да защитава рода си. Истинските битки са можели да започват. Игрите изглежда не са били от значение, с изключение на ашиците, които са знаели гало-римските аристократи през епохата на Сидоний Аполинарий в края на V век и най-вече шаха, който всички келтски и германски благородници са играели, тъй като отново се отнася до обучение във военната стратегия и тактика.

Най-важната тренировка оставал ловът — идеално място, където се научава убиването на големи животни и улавянето на дребния дивеч. Тук се въвежда двойно отношение на близост и приятелство с домашните животни, които помагат в лова, и отношение на неприязън и агресивност към дивия свят — занемарен или необработен. Този тайнствен и лишен от хора свят, още от VII век е бил наречен for-estis, от което ние сме направили forêt — гора, което в първоначалното си значение е посочвало дивата външна природа (for) за завладяване от човека. В мисленето на франките тази природа може да бъде надвита само с насилие, в момента, когато е най-уязвима — през есента, когато растителността чезне и малките не се нуждаят вече от майките си. Тогава се установява това съперничество между човека и животното, което позволява да се узнае дали законът на по-силния е този на природата или на културата, този на инстинкта или на интелекта. Ловът няма за цел само снабдяването на кухните с дивеч, но също и да подготвя за война, за изкуството да убиваш. И често човекът става жертвата.

Това се случило по време на лов в гората Бонди на изток от Париж, през 675 г., когато меровингския крал Хилдерик II от ловец се превърнал в дивеч, и благородниците, въстанали под водачеството на Бодилон го заклали като елен, без да забравят все пак бременната кралица Билихилда. Обратно — Карл Детето (показателен прякор за преждевременността на това обучение), син на Карл Плешиви, умрял през 864 г. от последствията на ловна сполука, както и племенникът му, Карломан III умрял ранен от глиган през 884 г. Що се отнася до брата на Карломан III, крал Лудвиг II, скорошен победител на викингите, две години преди това не намерил нищо по-добро от това да преследва много по-нежен дивеч — младо момиче, което избягало да се скрие в колибата си. Забравил че е на кон, той се хвърлил в галоп през вратата и си пръснал черепа като яйце в, естествено, много ниския горен праг. Така удоволствията от лова са имали и обратна страна.

Тази война между човека и животното е имала не само предимството да се достави удоволствието да се убива, но също и близостта с домашното животно, чийто инстинкт е трябвало да бъде дресиран от мъжа. За лова с преследване на дивеча гало-римляните използвали два вида кучета — омбрийски и пазачи, може би равностойни на хрътките и договете, които захапвали животното за врата. Бургундите използвали вотр — бързо куче, сегусиав — куче, подгонващо дивеча, и петрункъл — може би друг вид дог. Който открадне куче е бил осъждан публично да му целуне задницата, или ако откаже това унижение, да плати 5 су на собственика и 2 су глоба. При франките сумата е била по-висока — 15 су. Колкото до домашния елен, откраднат въпреки дамгосания с нажежено желязо знак на собственика, той «струвал» 45 су. Наистина тази стара келтска практика и днес наричана «лов с рев» се състояла в прикриването на елен зад дървета и мрежи във формата на U, завързан с оглавник, който в момента на разгонването започвал да реве, неизбежно привличайки сърни и други елени. Също толкова ценни са били и грабливите птици, чието дресиране било още по-трудно. Франките налагали 15 су глоба на крадеца на сокол от стойката му, т. е. готов за лов и 45 су за заключен в клетка сокол — колкото за дресиран елен и три пъти повече от цената на роб. Пак за да възпрепятстват такава кражба, бургундите измислили нещо по-добро: откраднатият сокол трябвало да разкъса пет унции живо месо от гърдите на крадеца. Оттук до избождането на око имало само едно клъвване. Тази страст към лова и ловните кучета и соколи е била обща за всички обитатели на меровингска и каролингска Галия. В един закон Лудвиг Благочестиви уточнява, че ако някой не може да плати глоба в брой за wergeld (компенсация за убийство) и ако иска да плати в натура, трябва да се изключи като смекчаване на вината меча и ястреба на виновника, тъй като той придавал на тези двама абсолютно необходими другари в добри и лоши дни такава сантиментална стойност, че покачвал прекомерно реалната им цена. Както за коня, става дума за предмети и животни, необходими за оцеляването и чиято стойност е по-голяма от всяка семейна връзка. За сметкa на това две ловни оръжия — лъкът и копието са били по-малко ценени от собствениците си, въпреки че са били важни. Лъкът е бил използван за лов на птици заедно с колчана, пълен със стрели. Сидоний Аполинарий представял Теодорих II, крал на вестготите (451–462) да ходи на лов за птици на кон, но стрелял само съзнателно, и конярът, който го следвал, му подавал приготвения за стрелба лък. Също така копието е използвано от Авизий, овернски сенатор, станал римски император през 456 година, но този път той трябвало да слезе от коня пеш да забие оръжието в тялото на глигана — най-опасното животно за лов тогава. Тези две оръжия вероятно са били по-евтини и по-лесни за изработване. Те не са позволявали създаването на такова чувствено отношение, което се раждало от спомена за сполучливите удари с франкския меч, това чудо на гъвкавостта и остротата, или от годините, минали в дресура на вярното куче или птица, които никога не изпускат плячката си. Между мъжа и животното — и двамата ловци, се създавала привилегирована съучастническа връзка. Друга, по-сложна връзка, се създавала с дивото животно — връзка едновременно на страх и на имитиране. Тогава вълкът е бил често срещан в полята. Когато зимата била много студена, дори са ги виждали да влизат изгладнели вътре в укрепените градове, както в Бордо през 585 г, когато разкъсвали кучета. В началото на IX век, в закона си De villis Карл Велики заповядал на ловците си на вълци да изкопаят ями, за да уловят вълците и най-вече вълчетата. Епископът на Мец, Фротарий писал на император Карл Велики, чиито гори хвалел: «Убих повече от двеста вълка в горите Ви...». Ловът на вълци е бил толкова често срещан, че сред капаните, които всеки поставял «в пустинята», т. е. извън обработваемите земи, е имало един, състоящ се от примамка и опънат лък — достатъчно е било едно докосване, за да излети стрелата и да убие невнимателния — животно или човек. За да предотврати такава злополука, законът на бургундите уточнявал, че капанът трябва да бъде отбелязан с три знака — един на земята и два във въздуха. Явно вълкът измъчва населението и изглежда също толкова опасен, колкото глигана — много агресивен при нападение и може сериозно да нарани с муцуната си. Ловът му е толкова труден, че този, който открадне или убие глиган, който други ловци биха си разделили, трябва да плати 15 су. Но никога не става дума за дива свиня, убита по време на лов. Противно на мъжкия, който веднага напада, свинята дълго бяга, без изобщо да спре. Как да не са били изкушени франките да сравнят, от една страна, тези агресивни мъжкари и мъжа, и от друга страна — тези вечно бягащи женски, защитаващи поколението си, и жената? Животинската природа направо е диктувала на хората мъжката и женската роля, агресия и нежност, превъзходство и подчиненост.

От страха се е минавало много лесно към имитирането. След втората половина на V век гало-римските аристократи, и дори народа, започнали да изоставят системата на именуване на хората с три имена. Взимали само по едно. Франките правели същото и избирали имена, съставени от два корена. Много често, за да привлекат качествата на желаното диво животно към детето, сложното име отъждествявало бъдещия зрял човек с животното — Bern-hard — силна мечка, което дава Бернар; Bert-chramn — блестящ гарван, днес Бертран или още Wolf-gang — върви като вълк, т. е. дълго време.

Щом като името е човека, гало-римляните малко по малко възприели същия начин на мислене. Херцог Луп (вълк) имал брат Магнулф (magnus wolf — голям вълк) и двама сина — Жан и Ромулф (римски вълк — фина латино-германска алюзия за произхода на Рим). След това, при успеха на тази антропонимия на север от Лоара, южняците малко по малко приели тези германски имена с войнствени и животински съзвучия дори и в духовенството. Докато през VI век само 17% от епископите на юг от правата Нант — Безансон са с германско име, през VII век те вече са 67% от главите на епархии, възприели тази мода. Тя е показателна за общото увеличаване на агресивността в меровингското общество и за разпространението на лова в същото време. Естествено, всички тези имена с германско съзвучие не са тотеми, а антропоморфични култове и незнанието на точното значение на тези думи сигурно е било почти общо извън зоните с франкско население. Въпреки това, когато се четат неодобренията, повтаряни на всички меровингски и каролингски църковни събори към членовете на духовенството, които носят оръжие и ловуват с кучета и соколи, трябва да заключим, че изкуството да се убива е станало разяждаща страст, която засяга и тези, които би трябвало да бъдат само кротки пастори. През VIII век, по време на независимостта си, аквитанското епископство е било прочуто със сръчността си при боравене с копие. Ако през IX век тази реалност малко се смекчава, Йонас Орелански все пак протестира срещу тези хора, които толкова обичат лова и кучетата, че пренебрегват себе си и бедните, «за да убиват животни, които не са хранили, могъщите лишават бедните». Тези критики били подминавани, тъй като ловът бил едновременно изход и възбудител на агресивните усещания. По време на обсадата на Париж от викингите през 885 година, някои защитници държали у себе си сокола си, както днес други държат носната си кърпа, и най-жаркия боец с шлем, броня и меч в ръката, налагащ смъртоносни удари на езичниците, бил епископът на града — Гозлин.

За да свършим с тази любовна страст, този страх и опасения по отношение на животните, да споменем две последни много показателни точки. Член 36–ти от Салическия закон предвижда, че ако някое четириного домашно животно убие човек, собственикът трябва да плати половината от предвидената уговорена сума за човекоубийство и да даде животното на тъжителя от рода. Тази практика, която е в основата на съдебните процеси за животни през Средновековието добре разкрива дълбоката вяра в разрушителната мощ на животното — тъмен свят на насилие, който трябва да се превземе. Не става дума само да се докаже, че е виновно животното, за да се избегне подозрението към човека — разумно съждение, което е съвсем в духа на нашето време, но и да се почувства същото усещане за смърт между човек и животно — съучастници и автори. От същото чувство произлиза практиката на германските племена да се обличат в кожи. Отвращението на римляните от варварите не идвало само от факта, че те като бургундите си мажели косите с гранясало масло и вонели на чесън и лук, но и че били «облечени в кожи» — неоспорим признак за диващина в техните очи. Обаче жилетката от кожа, както и германската антропонимия, се разпространила сред всички обитатели. Карл Велики я е носел като всеки селянин през зимата, но с една значителна подробност, посочена от Робер Делор — косъмът е бил отвътре. Наистина има желание да се придобият качествата на животното, но да се рискува да му заприлича с козината навън — това не е ли голяма опасност изведнъж то да заживее в човека? Значи е ставало дума, предвид този страх, да се снижи човека до ранга на животното, да се придобият изключително качествата му и изкуството му да убива.

Докато ловът създава връзка със смъртта, риболовът, напротив, изглежда странно свързан с живота. Не че хората не желаят да ядат риба, просто тя не мобилизира силите. Салическият закон счита кражбата на риба за също толкова тежка колкото тази на гонени животни или ловни животи, но не уточнява нищо друго. Риболовът е прекалено мирно занимание, за да предизвика кражба. Имперските горски пазачи трябва да се грижат също толкова добре за реките и рибниците, колкото и за гъсталаците и запазените за риболов места, но конфликтите, които могат да възникнат от кражба или отвеждане на речно течение остават непознати. Който каже риба, накрая казва: монаси. Наистина уставът на свети Бенедикт уточнява: «Колкото до месата от четириноги, всички абсолютно трябва да се въздържат да ги ядат, с изключение на много отпадналите болни». Оттогава литургичното гладуване по пости и в петък предизвиква при миряните имитирането на обикновеното поведение на монасите — т. е. да се яде риба през тези дни. Консумацията на морска риба бавно се развива до там, че взима превес над яденето на речна риба през Х век, но в хранителния и социален символизъм, рибата остава да носи отпечатъка на тези, които са я разпространили — мирна храна от хора без оръжие — монасите, и най-вече чрез водния си произход — извор на живот, свързан с женския свят. Дори риболовът е считан като анти-лов, изобщо дейност унизителна и пренебрежителна, с която благородниците не биха се занимавали.

Смъртта поради огън и грабеж

На асоциацията лов-риболов, мъжко-женско и т. н. може да се противопостави тази на кражбата и пожара — две основни частни дейности в увеличаването на насилието. Явно Салическият закон е бил съставен от стари мъдреци, обсебени от кражбата. От 70 глави най-малко 22, т. е. почти една трета, се отнасят до тази простъпка пряко или косвено. Обратно, законът на бургундите посвещава само 13 глави на този въпрос от общо 105. От такива подробности е възможно да се разбере колко практиката на частното недвижимо имущество е била по-стара при бургундите и готите изобщо, докато за франките частното движимо имущество е било основно: доказателство за богатство и средство за показност. Тук старанието в описването на простъпките се доближава чрез придирчивото изброяване до истинска мания. Така минаваме от прасетата към говедата, от овните към козите, от кучетата към ловните птици, прибавяйки петела, кокошката, домашния паун, гъската, гургулицата и всяка птица, уловена в капан. Следват кражбите на кошери или рояци пчели — единствени доставчици на захар по онова време, и всички видове роби — свинари, лозари, коняри, ковачи, дърводелци, бижутери и т. н. Накратко, както се вижда, законодателят тръгва от най-често срещаната кражба към най-рядката. В същото време ни дава и стойностната йерархия на благата. Тя е изненадваща — 45 су за откраднато гърне мед, но само 35 су за роб или кобила, а ако робът е квалифициран занаятчия — 62 су и половина. От значение е само търсената стойност, стойността на човека сам по себе си не съществува. Конят, теглещ кола, жребецът — и двата много ценни, «струват» 45 су — повече от обикновен роб. Изглежда всичко е повод за кражба — звънчето нa свинята, звънецът на животното, което води стадото, брашното в мелницата или още някоя обковка за подготовката на бъчва, мрежата за змиорки, бурето вино, сеното и т. н. Така пред нас се представя картината на едно алчно общество, където нищо не трябва да се забравя, където най-малкото присвояване става лична обида, където, както показах, хващането на крадеца на местопрестъплението води до смъртно наказание, а кражбата, извършена от роб се наказва със сто и двадесет или сто и петдесет удара с камшик, изтезание или кастрация, тъй като не трябва все пак да се губи от имуществото, дори и робът да струва на пазара само 12 или 25 су! Би било много лесно да се изкаже тук нравоучително мнение, подобно на християнското духовенство от онова време. Всъщност става дума да се уточнят отношенията между франки във връзка с разбирането им за богатството и завистта, която поражда дребни кражби, при наличието на растящо социално разделение. То отдалечава все повече и повече равните преди войни и показва родове, по-могъщи от други. Това строго уточняване най-вече цели разграничаването на плячката от грабежа, легалните кражби за сметка на врага от кражбата — простъпка — повод за война между самите франки. Разкъсвани между войната и земята, тези войници-селяни не правят разлика между външно насилие и кражба и вътрешно насилие. Те могат да се изтърбушат за едното нищо. Доказателството е в това, че гореизброените кражби, които изглеждат значими за франките, при бургундите са считани за по-маловажни и са наказвани с 3 су глоба. Единствената значителна кражба е тази на палешник от рало или на чифт волове с хомот. Виновникът е осъден тогава да стане роб. Тук важността на частната поземлена собственост се усеща много повече. (И още повече при гало-римляните, където юридическите текстове преливат от въпроси за изместени гранични стълбове, фалшифицирани актове за продажба, за изгорени документи за собственост, за завзети земи и т. н. Но това ни откъсва от темата, тъй като не се отнася за частни дейности, а за дейности пред нотариуса). Освен това разбойниците, крадците, latrones, наричани също на галски bagaudes («тези, които се събират на групи»), се подвизавали по галските полета от V до Х век. Тези маргинални групи са били осъдени за кражбите си и нарушенията на закона да станат роби или да бъдат официално убити от кралските войски. Тези «престъпници», които не се боели нито от мъченията, нито от наказанията, насаждали в частния живот на всеки атмосферата на тревога и притеснение и водели до това, всеки да се залости у дома си.

Ако кражбата е била считана за нападение на личността, то пожарът е бил на ниво фамилна общност или род. Той още повече е тревожел мисълта. Нищо по-лесно от това, да се подпали покрита със слама къща, върбово сито за сол, хамбар, плевня, свинарник, конюшня и т. н. Салическият закон предвижда тежки глоби за този, който извърши такива деяния докато обитателите спят — той трябва да плати обезщетение за всеки умрял и на всеки, който е успял да се спаси. Както се вижда, подпалвачът не е лично поразяван. За сметка на това римският закон го наказва със заточение, ако е благородник, или с тежка работа в мините, ако е свободен. Ако действието му е довело до тежки последствия, е бил осъждан на смърт. Обаче явно в двата случая става дума за пожар от омраза към съседа, тъй като римляните ясно са правели разлика между престъпен пожар и огънят, запален за почистване на терен, който случайно се е разпространил. Трябва да се отиде по-далеч и да не се оставя само повърхностното обяснение на едно такова противопоставяне на ниво цивилизация. Обяснението е в дълбините на колективната психология. Огънят е възприеман като средство за пречистване. Който и да е заплашен или засегнат в собствения си дом — привилегировано място за благотворния огън, от случаен или престъпен противоогън, се счита за прокълнат или нечестив. При гало-римляните и при християните град, който гори — като Тур много пъти, Бург през 584 г., Орлеан през 580 г. или Париж през 585 г., може да бъде само виновен, наказан за грешките си или разрушен от дявола. Тогава трябва да се намери някакво отклонение на удара, някаква защита. Всеки поставя къщата си под знака на кръста или чудото. Вътре може да се сложи изображение на свети Мартин или върху частен олтар да се поставят реликви. «По едно време, когато градът Бордо беше жертва на силен пожар, къщата на сириеца Евфрон, въпреки че беше обкръжена от пламъци не пострада изобщо, тъй като той поставил в горния ъгъл между стените кост от пръста на свети Сергий. Според слуховете ако Париж е претърпявал пожари, това е било след времето, когато чистейки канализацията, «са били извадени змия и ленивец от бронз, намерени там, и които дотогава са го били осветили по някакъв начин».» Този разказ на Григорий от Тур добре показва, че огънят от небето може да бъде демоничен и дори адски, подземен — съставна част от тъмните сили на космоса. Той може да бъде спрян само с апотропейни символи на животни, самите те произлезли от земята — като змията и ленивеца, които прекарват една част от годината под земята. Франките споделяли тази гледна точка, но изобщо не били съгласни с тази на гало-римляните относно вината на подпалвача поради две причини. Първо, те смятали, че ако подпалвачът цели човекоубийство, това препраща към въпроса за убийството, неосъдително действие, както ще видим по-долу, и впоследствие те включват огъня сред проявите на мъжката агресивност — едно от човешките изобретения. Да не забравяме, че в меровингските гробища мъжът понякога е погребван с огнивото си — овална желязна халка, закачена на колана и срязана в единия край, тя е била поставяна на четирите пръста и силно търкана с кремък, позволявала да се запали огън. Понякога също се намира в ръката на мъртвия такъв дялан кремък. Запаленият чрез триене огън по аналогия препраща към друг, още по-древен метод, наричан nodfyr — огън по необходимост. Суха и твърда дървена пръчка е била въртяна с помощта на въженце с голяма скорост върху мека и суха дървена плочка, което с течение на времето водело до появата на гореща точка, после червена и се превръщала в пламък. Тази практика била считана за магическа и така полученият огън — като дар от боговете — била осъдена на църковния събор в Лептин през 744 г., но всъщност напразно. Това, че хората са могли така въоръжени със свещен огън да предизвикат пожар обяснява страхопочитанието по отношение на тях. По-добре било да не ги закачат.

За сметка на това Църквата намерила отговор на тези неприкосновени подпалвачи без писмено да го отбележи. Наистина, в покайните текстове винаги има предвидено наказание за мастурбацията. Много леко за младежите, то достига до една година за зрелия мъж и три години за жената. Обаче, както отбелязва прочутият психоаналитик Карл Густав Юнг, почти всички подпалвачи са онанисти, и случаите, които той описва, доказват дълбоката близост между тези две поведения за търсене на топлина — едновременно разрушителна и съзидателна. Освен това двете действия са били едновременни при виновника за престъплението. Огънят буквално е струял от тялото. Привежданата причина от покаятелните текстове за тази забрана е най-вече прекомерното желание (libido), като това на жените е по-голямо от това на мъжете — гледна точка, потвърдена още веднъж от К. Г. Юнг. Връзката с пожара не е била очевидно направена. Независимо от това, смътно се е усещало, че мастурбирането е било опасна практика — и ето сега стигаме с кражбата — действие, усещано по-скоро като мъжко, и пожара — по-скоро женска дейност, до сексуалните корени на агресивността.

Убийство, наказание, отмъщение

Между секса и смъртта стои вдовицата. Вдовецът е персонаж, непознат за Ранното средновековие, може би защото не съществува поради високата мъжка смъртност, дължаща се на частните или обществени насилия. Германските закони са направили всичко, за да попречат на вдовицата да се омъжи повторно, тъй като, както видяхме, нейното libido е опасно. Затова тя трябва да притежава истинска независимост. Тя запазва зестрата си и morgengabe. Бургундите дори предвиждат, че ако децата й се задомят, унаследяват само две трети от имуществото й, за да не тъне тя в мизерия. Оттогава вдовицата може да стане могъща и властваща личност, още повече, че се прибира в семейството си. Обаче, ако се омъжи повторно пак попада под mundium на новия си съпруг. Франките в частност задължавали втория съпруг да заплати 3 златни су на рода на жената. Тази сума била наричана reipus — златото на зрелостта. Това заплащане доказва, че ако вдовицата — могъща и уважавана жена, може да съществува, тя никога не е съвсем свободна — самата тя, неспособна да упражнява насилие, винаги се нуждае от мъжа, който да го върши в нейна полза. Развитата й сексуалност и утвърденото богатство я правят още по-уязвима, привлекателна и могъща.

Удари и рани водят до смърт. В тези последни моменти, които довеждат до убийство, най-напред трябва да се убедим, че тези действия са пропорционални на броя на населението от онова време и, всъщност, по-често срещани отсега. Като виждаме отегченото безразличие в разказите на Григорий от Тур, като четем ужасените протести на Теодулф, епископ на Орлеан и на Хинкмар, архиепископ на Реймс в поемите и проповедите им, чувствуваме доколко насилието е ежедневие. Че се изтърбушват миряни — иди-дойди, но какво да се каже за въстаналите срещу своя епископ духовници? Какво да се мисли за тези монахини от манастира «Свети Кръст» в Поатие, които малтретират игуменкaтa и епископа си, разстройват един църковен събор дотам, че го разпръсват, събират «една банда убийци, вещери и изневерители» и щурмуват собствения си манастир? Пиер Рише посочва случая на един епископ от Манс през IX в., който, недоволен от духовниците си, ги кастрирал. Наложило се Карл Велики да се намеси и да отнеме сана на такъв бесен луд. Но бихме сгрешили, ако припишем всички тези действия на умствени отклонения. Става дума за обикновени агресивни практики — като убийството в началото на Х век на архиепископа на Реймс — Фулк, подстрекавано от графа на Фландрия. Мъдрите старци, автори на салическия закон пеят една и съща досадна песен за ударите и раните, обезщетявани с глоба по споразумение — wergeld, т. е. златото на мъжа. Изразът е много показателен — само златото може да попречи на леенето на кръв. Така всеки случай е предвиден — от най-опасния — този, в който убиецът се е опитал да удари другия с отровна стрела, до този, в който ударът е бил достатъчен, за да прокапе кръв. Три юмручни удара водят до 9 златни су глоба, откъсната ръка, отрязан крак, избодено око, разсечено ухо или нос — 100 су, но ако ръката или палеца още висят — сумата е по-малка. Тази досадна аритметика се усложнява, тъй като един отрязан показалец, който служи за стрелба с лък, струва 35 су, докато безименният пръст достига само 15 су. Още по-зле, някои стигат до изтръгване на езика на противника, «така че да нe може да говори» — цена 100 су. Причината на това насилие се отгатва — отмъщението. Защо иначе да се мъчиш да успееш при една толкова трудна «хирургична операция» сред крясъците на нещастника и с помощта на приятели, които го обездвижват, ако не от дълбокото желание да премахнеш частта на тялото, която е оскърбила нападателя? Отмъщението е основание, което се обяснява още по-добре с това, че е по-лесно сам да убиеш друг човек и че цената е същата с изключение на хората от свитата и сътрапезниците на краля. Наистина, всяко убийство е кодифицирано според социалното положение на убития и платените глоби са строго уеднаквени както за франк, така и за римлянин. От значение е само мястото им в социалната йерархия — човек на краля или само свободен човек. За трети път се изправяме пред тази странна франкска практика — смърт за крадеца, глоба за убиеца. Тя е още по-учудваща, защото при римляните и бургундите всеки убиец подлежи на смъртно наказание. Само убийството при самозащита води при бургундите до заплащането на половината от сумата по споразумение на семейството на жертвата, сума, която варира в зависимост от социалния статут — благородник, свободен или от по-нисък ранг. Трябва да задълбочим обяснението на отмъщението — «това отмъщение за някой роднина, което наричаме faide», както казва Регинон от Прюм.

Щом стане убийство, за роднините на жертвата е било належащо религиозното задължение да отмъстят за тази смърт или на виновника, или на член от рода му. Той пък на свой ред прави същото. Цялото възпитание в агресивност достига връхната си точка в тези частни безкрайни отмъщения, които понякога се протакат с векове, и които са ни описвани от Григорий от Тур през VI век до Раул Глабер през XI век. Наистина е било съвсем срамно да не отмъстиш за семейството си. Научавайки от устата на самия убиец, че родителите му са заклани, младият Сихарий — при това римлянин, се заклева пред себе си: «Ако не отмъстя за убийството на родителите си, не заслужавам повече да се наричам мъж, а да бъда наричан слаба жена». И веднага отрязва с трион главата на другия, който бил заспал. Както и крал Гонтран възкликва след убийството на Хилперик: «Не бива да се считаме за мъже, ако не сме способни да отмъстим за тази смърт тази година!». Още веднъж убийството — това е мъжествеността. Няма никакво порицание на действието да убиваш. Нещо повече — то става навик. «Ако някой намери на кръстопът мъж, когото врагове са оставили без крака и ръце... и го довърши, ще бъде наказан със 100 су.» Също така «ако някой махне главата на мъж, която врагове са набучили на кол без съгласието на друг... ще бъде наказан с 15 су». Тези действия, днес неразбираеми за нас, са били всъщност много сериозни. В двата случая жертвата така е публично изложена на свято място — кръстопът или кол на крепостна стена, за да покаже религиозното извършване на лично отмъщение. Ако трети се намеси в тези faides, това водело до друга поредица отмъщения. Тогава три рода са били намесвани в едно и също faide! Тези работи са били толкова сложни, че кралица Брюно открила само един начин да ги спре: нейни предани хора избили с брадва членовете на две семейства, въвлечени във faide, които тя предварително напила.

Имало е все пак, както подчерта Силви Десме, много просто средство да се прекъсне тази верига отмъщения — споразумението wergeld. Щом всяка рана, всяка личност буквално е имала «етикет» с добре уточнена стойност в златни су, достатъчно е било рода да изиска цената на мъжа или златото на мъжа и това на убиеца да се съгласи да плати, за да престане личното отмъщение. В едно общество, където човешкият живот не струва нищо, а има значение само понесената щета, това решение естествено е било изкушаващо, имайки предвид големите суми, и е следвало моментално забогатяване. Но алчността често е била помитана от омразата, страха да бъдеш считан за страхливец или жена. Тук също равновесието на обществото е било заплашвано, ако един мъж не се държи като мъж. И така, много често споразумението не било използвано и отмъщението продължавало с пълна сила.

Още повече — то е било задължение. Да си припомним тези пирове, където са се съюзявали, където съзаклятниците се заклевали да убият този или онзи или да защитават другарите си независимо в какъв случай. Редакторите, които прибавили една глава към Салическия закон в края на VIII век, добре са го разбирали. Почувствували са нуждата да уточнят, че «по времето, когато Салическият закон е бил записан, франките още не са били християни. Затова те се заклеват с дясната ръка и върху оръжието си...». По-късно те приели християнския начин на клетва. Но старото поведение, включено под знака на заплашващата смърт не могло да изчезне бързо. Рефлексът за извадения от ножницата меч е бил винаги възможен. Този жест е наказван с глоба при бургундите, където все пак насилието изглежда по-малко, тъй като законите им се отнасят най-вече до въпроси за счупени от юмручен удар зъби. Ръката и оръжието всъщност са едно, инстинктивното действие да пуснеш кръв на другия не е възпирано от нищо. Рефлексът и волята са едно и също, най-вече при франките — но това се разпространява и сред другите обитатели, където думата и действието са едно и също. Защо? Изучаването на оскърбленията ще ни го докаже. Наистина обидата прави насилието задължително.

Може да изглежда смешно и жалко, че някой законодател се е унижил дотам, че да оценява ругатните, които всички взаимно си отправяли. Но от това е зависела честта на всеки — ругател и наруган. Да не се отвърне означава приемане на истинността на опозоряващото прозвище. Хвърлянето на мръсно обвинение от страна на слаб към могъщ е било единственото средство да го опозори и унижи. Всичко това произлизало от вътрешна вяра в действието на речта. Римляните се задоволявали да наказват публично изказаната ругатня. За германските племена ругатнята е винаги разрушителна, защото напада личните добродетели, проповядвани от социалния идеал и езическия морал. На върха на безчестието стои прозвището проститутка — 45 су. Tyк отново намираме тази натрапчивост за честта на жените, които в никакъв случай не бива да бъдат подозирани. По-долу стоят в показателен ред, но с цени само от 3 су многобройни ругатни, подронващи авторитета на мъжа. Само обвинението в педерастия води до глоба от 15 су. То е последвано от думата concagatus, която може да се преведе само със старото средновековно прилагателно conchié. Близката асоциация между теза две ругатни показва колко в един едновременно войнствен и селски свят хомосексуалистът не е вече почитания античен войн, а недостоен и нечестив «гнусар». Всъщност цялата сексуалност трябва да е чиста, дори и в интимността. Що се отнася до желаните добродетели, то това е честността, тъй като другите ругатни са да се нарече някой лисица, предател, изменник, и след това физическата смелост, защото недостойно е да се каже, че някой е захвърлил щита си на бойното поле и е избягал, или да бъде наречен заек. Тук пак откриваме връзката с животинския свят и пороците му. Цялата картина на ругателното въображение е доказателство за индивидуалистичния, още нелогичен начин на мислене, където омразата създава неприятности, където колективното подсъзнание води до чувства, разрушаващи почтеността на другия. Всеки ще се съгласи, че думата не може да стори зло, но за хората от Ранното средновековие тя е действала като същинска психосоматична промяна. Тъй че отговорът е бил задължителен и насилието неизбежно.

Страхът от мъртвите

Досега оставих настрана най-смъртоносната ругатня, тъй като тя има отношение към подземните сили и ни въвежда в отвъдния свят. «Ако някой извика друг — слуга на вещиците и носещ котле от бронз, в което вампирите са готвили... ще бъде наказан с 62 су и половина.» «Ако няма вампирка изяде човек... ще бъде наказана с 200 су.» Наистина изключително са се страхували от вещиците, които е трябвало да убият някой мъж, за да направят магията си в котлето. Свързани с адските сили, както жрицата на кратера Викс, те предсказвали бъдещето по човешката кръв, разлята по вътрешните стени на котлето. Наричали ги «смукачки на кръв» и «канибалки». Жената, създаваща живот, е можела в същото време да раздава и смърт. Цялата двузначност на франкското и езическото отношение към смъртта се разкрива тук. Никой не бива да се бои от нея, но тези, които познават тайните й, предизвикват страх. Както сексът, така и смъртта е част от sacer. Тя плаши и разтреперва, тъй като не се знае какво зло могат да направят мъртвите на живите, но в същото време е необходимо да се убива, за да се живее, както го доказва практикуването на човешки жертвоприношения, все още в сила през VI век при франките, и най-вече защото войната е задължителна, за да оцелее племето.

Смъртният ритуал е този на отдалечаването, на почтителното и боязливо разстояние. Така живите създават отделен свят за мъртвите-гробището, което през меровингската епоха е винаги далеч от селото и обитаваните места. Римската практика освен това е била същата, тъй като гробовете се редят по дължина на пътя, един по един, извън стените. Но германските племена развивали особен вид селски гробища. Ако е било възможно, те са се намирали на лек наклон от южната страна на някой хълм и близо до извор, в наносите на някоя река, или в останките от римска вила. Гробовете са отделени на редове, с различни ориентации, които дори могат да се изменят от един век до друг. Тази мода много бързо се разпространява от север на юг. Във франкските области тялото често е поставяно голо в земята, понякога обкръжено от нещо като сандък от неспоени камъни, който на юг от Лоара в повечето случаи е имал формата на саркофаг от камък или мрамор. Също така често са били използвани и дървените ковчези с обков. Понякога децата били погребвани в група, близо до гробовете на родителите. Най-напред трупоизгарянето е било общовалидно. През V и VI век то все още се е практикувало в някои гробища на север — от саксонски или франкски произход. Преди всичко то е целяло да попречи на мъртвите да се връщат и безпокоят живите. Също така, често върху гроба са били засаждани бодливи храсти, за да задържат мъртвеца в неговия свят. При франките това е било греда или стела във форма на малък мост.

Така всичко е било предвидено да се създаде личен свят на мъртвите и разпространяването на инхумацията дори преди покръстването е засилило тази характерологичност. Селското гробище пресъздава ендогамния свят на селото. Във всички случаи мъртвецът бил погребван облечен. От най-бедните са останали скромни катарами за колан или в края на VII век закопчалки с кукички, привързващи савана. Други са били погребвани с инструментите си — най-вече ковача — като този от Ерувийет, който е бил открит с всичките си инструменти. Както са го наричали през Средновековието — fevre, той е познавал изкуството да обуздава огъня и да огъва желязото според тайнствените си познания. Така в селото той бил считан за изключителен човек — едновременно почти вещер и лечител. Той също е бил с единия крак в свещеното и следователно е имал отделно място в гробището. Други, в малки групи, са били погребвани с оръжията си (меч, дълъг нож, копие, щит) и малките им домашни инструменти (гребен, пинсета за скубане, огниво и т. н.). Жените отивали в отвъдното с бижутата си — гердани, гривни, обеци, кръгли или извити фибули, дълги игли за коса, кесия, пълна със златни монети, сребърни езичета в края на коланчетата за стягане на навущата и т. н. Гробовете на принцове — като този на Хорден на север или този на Арегонда в Сен Дени, често са били изключително богати. Една роднина на Гонтран, Бозон, така била погребана със «скъпоценности с голяма стойност и много злато». Придружени от всекидневните си предмети, мъртвите така преминавали от личния си живот в личната си смърт, но са били разделени от живите с невидима граница. Чрез различните погребални ритуали от меровингската епоха наистина е възможно да се усети двойственото отношение на живите към мъртвите — отдалечаване и приближаване едновременно. Най-напред мъртвецът трябва да е добре погребан и независим в своят свят. Половин дузина гробове на север от Сена показват наличието на коне, принесени в жертва и погребани близо до починалия. Ставало е дума за Слайпнир, животното посветено на Водан, слънчев символ, служителят на бога на войната, който връщал мъртвите на земята веднъж в годината, на 26 декември, на празника на Юи. По-рядко е срещан елен, символ на кралската власт, придружавал мъртвеца в гроба му. За да си останат на мястото всички тези мъртъвци много талисмани и амулети снабдявали починалия с цял магически арсенал: гердани от кехлибарени перли, кръгли кристални висулки, бивни от глиган, кучешки зъби от мечка. Редките камъни са имали апотропейни способности и отдалечавали демоните, зъбите от диви животни са позволявали запазването на личните сили. Накрая да добавим и пакетчетата, съдържащи коси или нокти — носители на жизнена сила, тъй като продължават да растат след смъртта, и понякога реликви под въздействие на християнството.

Също така се случва оболът за Харон, тази монета, поставена в устата на мъртвия, да заплати минаването си на лодка през Стикс, да бъде заменена след изчезването й с нафора, въпреки забраната на Църквата. Понякога са поставяни в краката на мъртвия няколко керамични гърнета, стъклени флакони или купи — покана за ядене на земни храни в пътуването към безкрайното отвъдно. В някои случаи тези хранителни дарове са били намирани от археолозите. Състояли са се от меса, каши, лешници. Също така са били прибавяни и символи на мъжествеността — лешникови пръчки, дялани кремъци (по-горе видяхме защо), както и на женствеността — морски миди, чийто бял, после розов отвор е бил оприличаван на вулва. Накратко, мъртвецът се е хранел, биел се е и е обичал като жив. Животът му е бил материален двойник на този на живите. Всичко е било направено, за да се поддържа спокойствието му в неговия свят. Някои изключително опасни случаи са били заклинявани по жесток начин: мъртвородените деца са били побивани на кол, тъй като невинният не е можел да остане под земята — той е желаел да се издигне към възнасянето и на небето и да намери живите на земята, за да ги вини, че не е живял. Други, може би вещери или престъпници, са били заковавани за дъното на ковчега, осакатявани, обезглавявани или обкръжени от пречистващ кръг дървени въглища.

Който говори за страх от мъртвеца, говори и за опит за свикване. Житията на светците, както и археологията, доказват съществуването на случаи на балсамиране със смирна и алое. Тялото на кралица Билихилда е било намерено в Сен-Жермен-де-Пре с възглавница, пълна с ароматни треви под главата. Но е явно, че тези практики са били най-вече присъщи на богатите семейства. Другите са полагали за мъртвите пo-обикновени грижи, които са били насочени най-вече за собствено успокоение — за победата на живота над смъртта, но не само придавайки на мъртвия вид на жив. Тялото е било изнасяно от селото към гробището с шествие, положено на носилка, с парче плат или носна кърпа на лицето, за да не се виждат очите му и да не хвърли някое проклятие. Било е носено на височината на коленете — да не би да се откъсне от привличането на подземния свят. След това, на равни интервали роднините са отивали да дадат погребален пир на гроба му. Археологическите разкопки понякога са откривали останки от тези пирове, а църковните събори като този в Тур през 567 г. са протестирали срещу тази практика: «Някои, повтарящи старите грешки, носят храна на мъртвите за празника на Свети Петър (22 февруари)... и ядат изсушени зеленчуци, дарени на дяволите». Тези погребални банкети заздравявали семейните връзки и успокоявали мъртвите с тази хранителна съпричастност. Останали са следи до XI век. Понякога е имало и бдения, нощни танци и песни за заклинание на мъртвите. Така, благодарение на тези практики на отдалечаване и свикване, спокойствието на гробищата е могло да бъде купувано и получавано, а страхът на живите — унищожаван.

Но се налага и една последна предпазна мярка — успешно да се забрани на живите оскверняването на гробове. Практиката сигурно е била често срещана, тъй като много археолози са изпитали разочарованието да видят вече ограбени гробници. Колко саркофази се виждат днес в музеите ни — счупени или пробити от сръчни ръце, които са вземали от трупа оръжията и бижутата му! — Тези осквернения много често са били близки по време на инхумацията. Григорий от Тур дава много примери, от които най-познат е този за роднината на Гонтран Бозон, погребана в една базилика в Мец, «където слугите влезли, затворили след себе си вратите, взели и отнесли всички украшения, които могли да се намерят по тялото на покойницата». Обаче този вид простъпка е имал две катастрофални последствия в съзнанието на съвременниците. От една страна, ограбеният губел званието си. От друга страна, се връщал нощем да безпокои живите. Оттук идва произходът на нощните призраци — недоволни мъртъвци, които следвали в кресливо шествие. Диана и кучетата й при гало-римляните и Холда при германските племена. Тук е коренът на фолклорния мотив за крадливото ловуване. За да се унищожат тези кошмари е трябвало да се вземат сериозни мерки срещу безверниците, тласкани от алчност, които не се боели от смъртта. Някои ограбвали тялото на убит мъж още преди погребението, други — след това. «Ако някой разбие гроба на вече погребан мъж и го ограби, ще бъде обявен извън закона, докато се съгласи да плати сумата, по споразумение с роднините на починалия. Преди това никой да не му дава хляб и да не му оказва гостоприемство. Той да плати на роднините, на жена си или на близък... 15 су. Деятелят на такова престъпление е наказуем с 200 су.»

Първата глоба е била за рода, втората — за кралския представител. Това престъпление оскърбява не само мъртвеца, но и рода. Взаимната обвързаност продължава след смъртта и така по-добре се разбира страхът, сковаващ близките, след като някой от техните е бил така ограбен. Но терминът осквернение е по-точен. По-горе видяхме, че това престъпление, извършено от мъж или жена е било както за римляните, така и за бургундите, повод за развод. Сексуалната конотация на термина, който сякаш изпуска дихание на некрофилия, сигурно е подсказвал, че виновникът е станал нечестив. Това действие е било разбирано като същинска изневяра със смъртта. Не е можело да има връзка между секса и смъртта — между две табута. Редът на света е щял да бъде нарушен. Също така последният дом е трябвало да бъде строго личен — контактът между двама мъртъвци също е пораждал безредие и тревога за живите: «Ако някой постави един мъртвец върху друг в ковчег или саркофаг... ще бъде наказан с 45 су». Крал Гонтран разширил присъдата за тези, които правели това в обикновена погребална базилика или в базилика с мощи от светец. Борбата да се наложи един такъв закон сигурно е била много груба, тъй като археологическите разкопки днес често показват случаи на двойна или тройна инхумация в гробниците. Интимността на един гроб е била трудно опазвана. В крайна сметка този сноп забрани е по-прецизен отколкото за брака, тъй като се отнася до категории едновременно обществени и частни, погребението и смъртта, социалния статут и гроба, докато за сексуалността е по-лесно да се обвърже жената с точни правила. Но как да се затвори мъртвец? Съмнението все си съществува, тъй като той е невидим.

Затова тук трябва да се подчертае дейността на Църквата, която се опитва да направи смъртта обществена, за да премахне тревогата от тези адски появявания и да направи от този момент и от това състояние едно преминаване към друг живот, едно действие на надежда. Големият обрат изглежда е през втората половина на VII век. Последните частни подземни гробници и мавзолеи изчезват към 750–та година, докато гробищата по периферията на селската площ се придвижват към енорийската църква. Така гробището обкръжава църквата. Най-старият и най-сигурно датиран пример — между 650 и 700 година — изглежда е този, открит в Сен Мартен де Мондевил в Нормандия от Клод Лорен. Моделът е бил подсказан от крайградските погребални базилики още от VI век. Погребването близо до свети мощи и до основния олтар е създавал близост и обещание за спасение, което старите езически погребални практики не са можели да осигурят. В същото време така наречените привилегировани гробове, посветени на важна личност — принц или военен водач, изоставяли общата съдба на смъртните, за да бъдат събрани под каменния под на църквата или в отделени църкви. Така смъртта ставала обществена. Вярващите коленичели върху близките си. Светът на живите и светът на мъртвите вече били едно цяло, отделени само от символичната граница на каменния под в едно и също свято пространство. Тревогата от частната смърт изчезвала пред покоя на обществената смърт, дори при всяко погребение жените да продължавали да плачат, издирайки с нокти бузите си и скубейки коси, за да успокоят мъртвеца. Наистина една последна страница от историята на смъртта била обърната и археолозите на XX век вследствие на това смесване на мъртви и живи в селския параклис, което продължило до XVIII век, са вече измамени при всички разкопки на големи каролингски гробища. Хилядите скелети, наредени един по един в меровингските некрополи, са вече скупчени в сянката на енорийските градини. Смъртта е била включена в човечеството.

Представата за отвъдното

Във връзка с това борбата срещу ужасите на смъртта поражда индивидуална представа от пророчески или есхатологичен вид. Отвъдното става винаги присъстваща мисловна категория и духовенството се опитва да развие една религиозна представа, превръщаща земните ужаси в боязън за вечния живот. Така както пренася към осветената земя, мъртвеца, заточен преди в едно необитаемо пространство, всеки пастор се опитва да пренесе извън сегашното, в едно, кога близко, кога далечно бъдеще, опасението и страхът да не свърши светът. Това решение е имало предимството да приложи човешката енергия вече не към укрепването на един заплашителен космос, а към промяната на човека, готвещ се за вечен живот. Есхатологичното виждане, действие на частен извършител, разпространено от предсказание или книга, е имало сериозни лични последици чрез шока, който предизвиква в психиката на всеки. С това то е било създател на ново въображение. Някои вдъхновени водачи през VI век са се опитали — но напразно — да предвещаят един нов свят. Но в края на VII век и в началото на VIII век много видения се опитват да отвърнат на страха от сегашните времена с кризата на меровингската монархия и с прогреса на исляма в средиземноморския свят. Наистина моментите на криза в цивилизацията са винаги благоприятни за появата на мистични личности, съдържащи опасенията и тайните надежди на всеки. Естествено, някои са песимистични, други — оптимистични. Ще посоча само два примера — видението на монаха Баронт и тези на монахинята Алдегонда.

Първият е покръстен благороден франк, който по време на пътуването си в отвъдното е укоряван от дяволите, че е «имал три жени, което не му е било позволено, и че освен това е вършил и други изневери». Следователно този бивш чиновник е практикувал полигамията и наложничеството и тези грешки са останали в съзнанието му. В монашеското си уединение в Меобек в Бери е получил — през 678–679 г. — видение за вечния живот чрез едно пътуване в ада и в рая. Адът вече не е подземен както при езичниците. Той е някъде в пространството, извън нашия свят. Значи е невъзможно мъртвите да се връщат и да безпокоят живите! Още повече, прокълнатите не могат да избягат: «Хиляди хора, стенещи с тъга, вързани и стегнати от дяволите, които се въртят в кръг като пчели около кошера си..., смазани от мъченията, надаваха дълъг вой». Дяволите са черни. Те разкъсват с нокти и зъби жертвите си, за да ги изядат по-лесно. Явно е, че страхът е изместен извън сегашното. Чрез тероризиращото описание на съдбата, която очаква грешниците и умствения шок, предизвикан от тези картини, Баронт се надява да създаде, както в себе си, вътрешната промяна на покръстването. После, придружен от ангел Рафаил той преминава през три врати и стига до четвъртата — тази на рая, пазена от свети Петър. Но той му попречва да влезе. Времето още не е дошло. Пътуването във въображението така се спъва в едно неизразимо щастие, което трябва да се заслужи. Значи страхът от ада има за цел да използва очакването, за да преобрази сегашното и да отвори насила вратите към едно тайнствено бъдеще. Представата, предизвикана от отвъдното остава свободно място за ежедневната реалност и приемането на историята, което езичеството отхвърля. Да не забравяме все пак, че езическият космос без начало и край е в ръцете на непрекъснато подновяващи се сили. С бича на страха от проклятието — по-късно, а не сега, — ясновидецът разширявал въображението на всеки извън непрекъснато възобновяващия се кошмар — пролет, лято, есен, зима, раждане, израстване, реколта или грабеж, смърт, и така изведнъж е отхвърлял езическия мит за вечното завръщане чрез видението за едно линейно и невъзвратимо време.

Песимистичното видение, дело на един мъж, се е обръщало най-вече към тези големи деца, към тези постоянни младежи, които образували меровингското общество. Необуздани хора, каквито са били, те са можели да разберат само едно възпитание — телесното наказание. Оптимистичното видение, дело на една жена, се обръща към друга публика и създава ново въображение. Алдегонда, млада благородна жена, много пъти отказвала брака. Накрая наложила волята си на родителите си и основала манастир в Мобьож, където умира през 684 г. Тя имала дванадесет видения, които разказала на монахините си за духовното им издигане. Докато Баронт използва страховете на езическия манталитет по отношение на космоса, Алдегонда взима езическото сексуално въображение, за да го отърве от дилемата му — разрушение или възпроизвеждане. Но тя го прави, уподобявайки любовния път на създанието към Бога, на отношенията между мъжа и жената. Със свой собствен стил, който напомня за «Песен на песните» тя описва със съвсем точни термини в много картини търсенето й на обичаното Същество. После, в шестото видение идва опияняващата я среща и внезапната загуба на Другия след неописуемо щастие. Следва тъмна нощна сцена, където Алдегонда явно предвещава Тереза от Авила, сцена, която й дава повод да опише невъзможността на любовта и неизбежният й неуспех пред странността на Другия. След светлинните глобуси, осветяващи манастира й, идват жаждата, бледността, болката, разяждащият огън, горящата пещ и изкушението да изостави това дирене. После изведнъж идва събирането и окончателният брак с Небесния съпруг, свободното приемане след страданието. Първоначалният подтик се е преобразил в приемането на обичано същество, съвсем различно от това, което се е появило в началото. Този оптимизъм, изхвърлящ сега земята към небето, е оптимизмът на едно възпитание, което поставя в брака това, което му е коствало смъртта — любовната страст. Това, което е плашело, става съзидателно при условие, че се мине през смъртта в себе си и в желанията си. Това брачно въображение е обрано от другото. На Баронт му е било достатъчно да използва страха от проклятието, за да въздейства добре и да получи спасение. Алдегонда обръща страстната любов в любов за свобода, в отговор на друга любов, която спасява. Няма нужда да уточнявам, естествено, че това е било присъщо на много малък брой хора, да не кажа на няколко души, но че лични видения са могли да разширят умственото им поле на изследване до такива размери, доказва, че възприемането на християнството е станало. Частният живот добива ново измерение — отношението на аза с отвъдното, моето окончателно спасение, крайно погубване или решително развитие.

През каролингската епоха литературата за видения изобилства. Свръхестественото е усещано като вездесъщо. Предсказателните сънища, описанията на адските мъчения или на славните влизания в рая се умножават и разпространяват извън манастира. Много от тях, да не кажа почти всички, са от песимистичния вид на Баронт. Тези видения се отнасят почти само за наказанието на могъщите. Например, познаваме най-малко три след смъртта на Карл Велики, които се отнасят за възможното проклятие на императора, ако не молим прошка за сексуалните му грехове — вероятно многобройните му наложничества, уподобени на кръвосмешение. Каролингското «отвъдно» е също толкова реалистично, колкото това на предишната епоха: кръвожадни животни разкъсващи прокълнатите там, откъдето са грешили, дракони с огнен дъх, пещи със смола, сяра, разтопено олово и восък. Накратко, цял арсенал за пречистване е в служба на тези ясновидци и така показва кошмарите на всеки. Те най-вече идват, както след 675 г., от съзнанието за нещастие пред гражданските войни и пораженията пред викингите, по-многобройни след 830–840 година. Всеки е убеден в себе си, че неуспехът вече не се дължи на непризнаването на законите на света, а на косвения повик на отвъдното. Небе и земя са във връзка. Сексът и смъртта се появяват в нова светлина — да не би да са пречки за бъдещото щастие на човека?

Сега притежаваме отговор на въпроса, поставен в предишната глава. Подчинеността на жената и детето се дължат на вездесъщността на личното насилие. То е било необходимо в една страна, където неразбираемата природа винаги е заплашвала човека. Той е вярвал, че открива в кръвожадната битка за живот между животните, покана да възпитава насилието на мъжа и да защитава плодовитостта на жената. Ловът е бил привилегированият момент за разбиране на законите за оцеляване, дори повече — всъщност единствения закон — този на по-силния. Естествено последствие — кражбата — утвърждаването на аза, и пожара — допълване на аза, са част от една продължителна агресивност, чийто сексуален произход не е бил осъзнат. Наистина, законът за оцеляването е налагал отмъщението като религиозно задължение, за да се поддържа роднинството. Кръв е трябвало да се лее в замяна на тази, която е трябвало да се увековечи. Смъртта е била плашеща необходимост, защото е пращала индивида в подземния свят — свят със собствени частни закони, които погребалните практики не с трябвало да нарушават. Така една силна връзка е съществувала между насилието, секса и смъртта. Насилието е било нещо нормално, дори задължително. За сметка на това сексът и смъртта са били толкова плашещи, че е трябвало да бъдат обкръжени от забрани. Езическото въображение потвърждава с фобиите си по отношение на ругатните, че само една сексуалност с чиста кръв и справедлива физическа смелост могат да отблъснат лошата смърт. Кръвта не бива да бъде нито омърсявана, нито смукана, а просто разливана. За сметка на това пренасянето на гробищата около църквата, правейки смъртта обществена, се опитва да я освободи от табутата й. Християнското въображение тогава може да отговори на страха около секса и смъртта с преместването си към отвъдното. За това виденията използват или нравоучително песимистично възпитание, или мистична оптимистична перспектива. Но изведнъж насилието, сексът и смъртта приемат друга краска в личния живот на всеки. От външните прояви на частния живот сега трябва да преминем към вътрешните вярвания. Какво става всъщност със свещеното?

Сакралното и тайните

Тежестта на насилието, страхът от секса и смъртта създавали у всеки смътно чувство за вина. Така те препращали към личните връзки със сакралното. Индивидуалното отношение към божественото идва всъщност на първо място с победата на християнството над езичеството. Интимността и душевността се превръщат в мисловни категории с ново съдържание. Езическото сакрално в ръцете на Църквата, писмеността, духовника и писаря, стават основни фактори за това ново душевно поведение и посредници между човека и Бога, откриватели или носители на тайните на всеки в една двузначност, натежала от непрестанно съмнение.

След 391 г. в Галия и на Запад християнството заема мястото на езичеството като държавна религия. Осъдена от светите чудотворци и неодобрявана от съборните отци, езическата религиозна практика постоянно се стреми да стане частно дело, все повече и повече тайна и скрита. Езическото сакрално ще се опита да се укрие в нощните обреди, в предсказването, магията, фолклора или най-добре да се обвие в християнска дреха. Под сакрално тук разбирам една амалгама от космични сили, обгърнали света и човека, които могат да бъдат използвани кога за добро, кога за зло от и за молителя, благодарение на ритуални практики, сами по себе си ползотворни, според принципа на един строг обмен на дарове и противодарове. С изчезването на официалните обреди най-вече след VIII век, след църковния събор в Лептин през 744 година, който по всяка вероятност затваря последните селски храмове — fana — езическата вяра, сведена до селските среди, претърпява все по-силна и по-силна християнизация чрез покайните текстове — пътеводители на изповедниците. Но въпреки че са по-нагодени към целите, ако ги сравним с тези, писани през VIII век, те съвсем слабо обхващат този манталитет на боязън и страх.

Оцеляване на езическото сакрално

Наистина, оплакванията на епископите и духовниците са почти постоянни по отношение на запазването на езическите практики и това продължава най-малко до Х век, най-вече що се отнася до области като Северна Галия и скоро завладените Фризия и Саксония. Така множество частни практики се запазват почти непроменени повече от пет века, без да се имат предвид обществените езически празници — като този на първи януари, който просъществува много дълго време. Страхът от бъдещето увековечава римските или германските традиции за предсказване. Врана, която грачи и лети наляво, предсказва на пътешественика, че пътят му ще е щастлив. Ечемичените зърна, хвърлени върху горещата пепел на огнището, които започват да подскачат, означават голяма опасност. Внимателното изследване на кихавиците или изпражненията на конете или воловете позволява да се разбере чрез тези проявления на силите им, какъв ще бъде късметът през деня — добър или лош. Предсказването може дори да е свързано с викането на мъртвите. Предсказателите сядали нощем на кръстопът върху кожа от бик с кървавата страна нагоре, за да бъдат насилени демоните да излязат от земята в едно свято пространство, състоящо се от кръстосването на пътищата. В нощната тишина те влизали в тайнствени връзки с духовете на починалите, което им позволявало да намерят изхода от един или друг конфликт или да предотвратят някоя злополука. Тази стара галска и келтска практика е посочвана още от Бурхард Вормски през 1008–1012 година. Той споменава също дълготрайното присъствие на използването на жени като медиуми. Келтските filida минавали за способни да познаят и изискат от оракулите всичко, което се отнася до бъдещите битки. При германските племена те са били владетелки на руническото писмо, използвано още от викингите през IX и Х век. Думата «руна» означава «тайна», но също и «нежна приятелка». Връзката между тайното, жената и тайнственото показва доколко нежният пол притежава непознати богатства. Всяка буква съдържала тайните на боговете. Руната у означавала богатство, благоволение; n — мизерия, нещастие; t — победа; j — добра жътва, богата година. Изписани върху пръчки, те били наслуки изтегляни от жена. Дори след покръстването били считани за ползотворни. Нещо повече — тази практика е била християнизирана дотолкова, че да бъде смятана понякога за законна. Наричали са я sortes sanctorum — «жребиите на светците». От 46 познати покайни текста, 26 говорят без особено благоразположение за това предсказване, което се състояло в отварянето наслуки на Библията от дете или духовник и в прочитането на първия видян ред, който тогава придобивал значение на същинско предсказание. Григорий от Тур посочва множество такива примери. Приключението на претендента Гондовалд, което завършва трагично в Сен-Бертран-де-Коменж през 585 г., било предсказано по друг начин — тълкуването на природно бедствие. Качен на щит, носен на рамо от воините, новият крал щял да падне на земята. Освен това станало и земетресение и се появил огнен стълб със звезда на върха. Сборът от тези явления можел да предскаже само насилствената му смърт. Така предсказването на бъдещето с тези два метода — християнски и езически — винаги предполага боязън спрямо съдбата, пожелана от Бога или от боговете. И в двата случая няма свобода на човека. Трябва да му се посочи пътят от свещените сили, притежаващи тайната, която лично го интересува. Още повече — и това е новост, книгата и изобщо всичко, което е написано, става тайнствен и свят предмет в тази цивилизация с устна традиция. Така светите книги са включени в света на страха и дори обикновените писани текстове добиват звучене на послание от отвъдното. Последното проявление на това състояние на мисълта се забелязва в Domesday Book показателно заглавие «Книгата на Страшния Съд», — публикувана от Гийом Завоевателя през 1086 година. Всъщност е ставало дума за обикновен законов текст, който изброява правата на краля и господарите по толкова прецизен начин, че било достатъчно да се прочете страницата, отнасяща се до тази или онази област, за да престане всяко оспорване и съдебното решение да бъде окончателно. Излиза, че в очите на неграмотните писаното е магическо и пророческо едновременно.

Църковният събор в Париж през 829 година отново осъдил тези вярвания, които се промъкват дори в духовенството, а Пиер Рише открил каролингски ръкописи с магически квадрати, предсказващи «изхода от болест, съчетавайки буквите от името си и числата на дните, в които е настъпила болестта». Магически формули, писани на неправилен латински, били използвани срещу кръвоизливи, водянка, очни болести и т. н. Тук навлизаме в една друга област на езическото «сакрално» — пагубните или благотворни тайни за въздействие върху друг.

Въпреки че е строго забранена, магията става идеалната област на амбивалентното езическо «сакрално» и средство за промяна на междуличностните отношения. Вече говорих за амулетите и талисманите по отношение на погребалните обичаи. Живите също са ги носили и кристалният талисман, който Карл Велики носил на врата си, е естествено най-прочут. Върху плочките — катарами за колан, е изобразявана апотропейна окраска срещу лошия късмет. Преплетени треви са закачвани на ръцете или краката, за да носят щастие. Случвало се е заклеване в косата или брадата на някого, за да бъде поставен случаят на клетвопрестъпничество под евентуално наказание на жизнената сила, излизаща от главата. Рабан Мор посочва дори, че някои са изгаряли на пепел главата на мъртвец и за лечение на някой недъг са карали да се пие отвара от този продукт. В крайна сметка една същинска магическа медицина се опитва да улови всяко божествено дихание, съдържащо се в космоса. Какво ли не се е правело за спасяването на болно дете! Майката е могла да го остави на кръстопът в тунел от пръст, затворен с бодли — контактът с майката-земя симулирал завръщането към майчината гръд, подземният свят извличал по някакъв начин болестта и ако детето престане да крещи, значи е оздравяло. Ако е заболяло от коклюш е било оставяно в пробито дърво. Накратко, всеки път е трябвало да се намери начин за връзка с тъмните сили и да се направи замяна — да се изтръгне едно изтичане или да му се пресече пътят.

Предпочитам да оставя настрана събирането на треви и лековити растения, придружено с баене през първия ден от месеца. То лесно е било християнизирано с изричането на «Отче наш» или «Веруюто». По-скоро да се върнем към течните лекарства, тъй като в тях влизат всички разбирания за секса и смъртта на хората от тази епоха. Те ще ни позволят да видим колко частният живот е бил място на тъмни битки и постоянни измъчвания. Да си припомним най-напред общата вяра в омагьосването, т. е. с голяма част от магическите течности, доказана от всички юридически текстове. Общото мнение е, че тези чародейни питиета могат да бъдат или злосторни или благотворни. Покайните текстове силно подкрепят тази вяра — 26 от тях показват, че тези отрови, получени от умели смески, в които влизат беладоната или плодовете от «орлови нокти», са можели да предизвикат смърт или помятане. Но най-многобройните примери (48) се отнасят до питиета с цел убийство или предизвикване на любов. В 26 случая са били приготвяни от жени. За да се направи някой мъж импотентен, не е било достатъчно завързването на коланчето — панделка, закачена на всяка дреха на партньорите. Жената, която е искала да предизвика такава неспособност се събличала гола и се намазвала с мед, а после се овалвала в куп пшеница. Зърната са били внимателно събирани и смилани с ръчен мелничен камък, въртян в обратна на нормалната посока — т. е. от ляво на дясно. С това се омесвал хляб, даван на мъжа, когото жената буквално е искала да кастрира. Имайки предвид, че цялото производство на хляба е било направено наопаки, възпроизвеждащото и възбуждащо действие на голотата и меда (чиято важност видяхме в главата «Тялото и сърцето») било елиминирано. Мъжът е бил унищожен. За сметка на това «нормалното» производство на хляба е довеждало до обратния резултат, още повече, че тестото е било месено върху задника на жената, т. е. върху гениталните й части, за да предизвика желанието на съпруга или преследвания мъж. Бил използван и друг начин: жената вкарвала жива риба във вагината си, докато тя умре. Така наситена с възпроизвеждаща и възбудителна сила, рибата била сготвяна, подправяна и давана на съпруга. В същото време това било и средство на съпругата да попречи на мъжа си да се привърже към някоя наложница. Но обратното, както видяхме, също е ставало. Все пак несъзнателно преследваната цел е била възпроизвеждането, а не толкова удоволствието. Днес ние добре знаем, че животът се заражда във водата, че рибата е била първата форма на живот, и че зародишът има хриле в началото на първия месец. Каква тайнствена връзка, какво странно предусещане в този езически религиозен манталитет! Да не се чудим повече, че мъжете от Ранното средновековие са били убедени, че жените притежават тайните на любовта — тази лудост, и ключовете на живота — това съкровище. В този смисъл келтският мит за любовното питие, което събрало Тристан и Изолда въпреки желанието им, мит, устно разпространен дълго време преди записването му през XII век, сигурно е бил реално действащ. Да се вярва в лудостта на любовта, означава тя да се изживява.

Така че няма да се спирам върху другите видове магически питиета за предизвикване на желание, които са използвали менструална кръв, човешка сперма или урина от двата пола. Принципът е винаги един и същ — да се уловят жизнените сили чрез всичко, което излиза от живото същество. Приобщаване към сакралното, прикрито приближаване към опасното му сияние — такава е в крайна сметка голямата тайна на тези предсказатели, на вещерите и жените, които посещавали нощем свещените гори (nimidas, nemeton), на тълпите, практикуващи празнично сътрапезничество с ритуални танци, целящи да предизвикат плодовитостта и благоденствието, за да отдалечат мъртвите или да ги приобщят.

Раждането на вътрешно съзнание

Какво поведение е трябвало да се възприеме тогава, за да премине мисленето от сакралното към тайното? Как да се християнизират тези вярвания, толкова недостижими, тъй като са били домашни и интимни? Накратко, как да се усети Бог в сърцето, като дотогава божествената сила е била чувствана като външна? Създаването на нови свети пространства, базилики и параклиси, развитието на почитта към светците, шествията и литургичните празненства допринасят за публичността на вярата. Но зa да се «приватизира» вярата, е имало само две възможности — или да се припише злокобното «сакрално» на Сатаната, или да се промени като се християнизира благотворното «сакрално». Вече видяхме как християнското въображение включва дявола във видението си за отвъдното. Също така той бил включен и в ежедневието. Култът към идолите бил посочен като сатанинско проявление — самият идол е дявол. Чародейните питиета, баенията, sortes sanctorum и всякакви магии били представяни като дяволски. Църковните събори в Агд (506 г.) и в Орлеан (511 г.) осъдили предсказателите и гадателите, «обладани от дявола». Посочени като заблуди, реални безтелесни същества, чийто символи са лъвът и змиите, дяволите имали предимството да олицетворяват тъмните сили, излезли от космоса, от които се боели старите езичници. Противникът е можел да бъде назован и това вече е било насилствена промяна на отношенията. Способен на всякакви преображения (видяхме как в параклисите той бива прогонван от тялото на обладаните), може «да оскверни престола на епископа, върху който сяда подигравателно облечен като жена», както казва Григорий от Тур. Той напада и слабите. «Жените, боязливи създания, винаги трябва да се страхуват от него.» Промъква се в лошите чувства, в хитростта, в завистта, става и вътрешен враг. Страхът от дявола става тогава новото име на тревогата от лошите сили на света, но близостта на светците и могъществото на покровителството им били тук, за да го унищожат. Заплашителната необятност на една неукротена природа отстъпва място на двубой, на битка, а не вече на узаконен договор, изпълнен с хитрини.

Все пак ни липсват свидетелства за тази промяна на вътрешното усещане за дявола, защото автобиографията, произведение от нов вид, открито от «Изповедите» на Свети Августин, е изоставен литературен жанр през VII век. Тя се появява отново по-късно с Раул Глабер и най-вече с Гибер Ножански през XII век. Ако се обърнем към житията на светците, за да открием вътрешното усещане на религиозното чувство, пак се сблъскваме със същите препятствия и намираме само косвени свидетелства, отнасящи се предимно за случаи на обладани от дявола. За сметка на това, примерите за християнизирането на езическите поведения са многобройни. В сборниците за чудеса един висок процент (понякога 26%) се отнася за злополуките, болестите — най-вече парализите, поразяващи мъже и жени, често с висок ранг, нарушили някоя заповед на светец, проявили скептицизъм, или скрили някоя грешка. Тези наказателни «чудеса» показват смътна виновност у засегнатите. Това е съвсем очевидно в каролингските параклиси на Северна Франция. Тези феномени са по-редки през меровингската епоха и когато има наказание на грешник, то се проявява чрез намеса извън светеца — той само лекува и не предизвиква наказание. Тук има изключителна разлика между тези два големи момента в християнизацията — сякаш индивидите преминават от външно съзнание за болките си към вътрешно осъзнаване на отговорността си.

За да се разбере това толкова важно явление, появата на самосъзнание, нека да видим начина, по който се развиват тайнствата във връзката им с личността. Вече обясних как става кръщаването в началото на каролингската епоха — тайнство, изключително предназначено за децата — с изключение, естествено, на мисионерските области. Тогава поръсването замества потапянето. Символиката на водата-възродителка — преминаване от смъртта към възкресението, заема мястото на водата, извор на живот. Кръщаването вече е разбирано като унищожаване на греха, включване към Църквата, обществото, християнството и като обещание за спасение. В известен смисъл то автоматично и почти магически свързва и това разбиране е в корена на насилствените кръщавания на саксонците от Карл Велики, въпреки протестите на Алкуин. Това разбиране обяснява също защо кръстникът и кръстницата вече стават свързани като втори баща и втора майка чрез същинско духовно роднинство, което става канонична пречка за брака им. След църковния събор в Рим през 721 г. нарушителите били наказвани със седем до петнадесет години покаяние и били разделяни. Явно в мисленето на всички каролингски духовници става дума за истинско кръвосмешение. И наистина кръстникът и кръстницата са били членове на един и същи род с детето. Това позволявало да се набляга на новото раждане, дело на кръщаването. Но в същото време карало духовните баща и майка да станат баща и майка по плът, да се бракосъчетаят, още повече, че осиновителното бащинство е било много силно чувство и имайки предвид високата смъртност през епохата, кръстниците често са ставали настойници на осиротелия кръщелник. Браковете между кръстници са станали сигурно често срещани с развитието на кръщаването на деца, докато тайнството е било считано от хората като средство за подсилване на солидарността на рода с нови връзки, продължаващи браковете, васалните отношения и т. н. Строгостта на присъдите е целяла да намали разрастващата се езическа ендогамия в името на августиновия принцип, според който бракът е seminarium caritatis, зародиш на любов — подразбира се извън рода. Щом роднинската, синовна и духовна любов съществува вече в едно семейство, ненужно и опасно е тя да се подсилва, а е необходимо и е съзидателно да се изнесе и посади другаде. Така едно известно изкривяване на кръщаването, дължащо се на чувството, че то води до моментално осиновяване в общността, стига до реакция срещу широкото семейство и срещу взаимното привличане, което една церемония би могла да създаде подобно на други езически церемонии.

Да посочим и друга показателна промяна за причастието. До края на меровингската епоха осветеният по време на службата хляб се слага в ръката на вярващия. Но църковният събор в Оксер (561–605 г.) вече изисква жените, за да получат Христовото тяло, да увият ръката си в някой край на роклята, сякаш някакво подозрение за нечестивост, произхождащо от менструацията, е тегнело над тях. Каролингската църква не отива толкова далеч, колкото Византийската в тази област, но когато възприема римската литургична реформа, Алкуин се възползва от това, за да позволи пред страха от светотатство, принципа на причастие в устата с безквасен хляб, т. е. без мая. Тази последна точка била постоянна причина за караници с Византийската църква. Безспорно той конкретизира вярването в една още езическа святост на причастието, храна неприкосновена и неизгниваща. Така естественият вид на осветения хляб бил заличен в полза на свръхестествения изключителен вид и връзката с Бога загубвала част от човешкия си аспект. Скокът, който християнството изисквало от всеки вярващ, бил огромен — от далечните и ужасяващи богове към един добър и близък Бог. С масовото нахлуване на германските племена в Църквата е било необходимо спогаждане и страхът от един трансцендентен Бог е бил, най-малкото, лошо възпитателно средство за доближаване до Него с уважение.

Ако по отношение на Късната античност причастието от близко става далечно, покаянието изминава обратен път. До Цезарий от Арл (503–542 г.) покаянието било свободно предлагано на грешника, който иска да се освободи от греховете си. Затова той е влизал в специална група — орденът на покаяниците. Това влизане било публично и покаяние се разрешавало веднъж в живота. За германския войн такова едно официално безчестие било немислимо. Страхът да умреш прокълнат, ако има рецидив, бил нетърпим. Тогава, в края на VI век, от келтските монаси е бил предложен нов тип сдобряване с Бога — частното покаяние с изповед на ухо, тайно признание на грешките и изкупление по тарифа, както в германските закони. Успехът бил моментален и траен, тъй като последният покаен текст — този на Ален от Лил — от 1180 година. Също както смъртта, ставайки обществена, се е опитвала да премахне страха от мъртвите, частното покаяние щеше да се опита да унищожи страха от собствената смърт.

На пръв поглед покайните текстове, особено тези, писани преди XI век, изглежда, че не променят особено мисленето, имайки предвид тясната им близост с германските закони. Наистина, на всеки грях отговарят известен брой години, прекарани в пости на сух или препечен хляб и вода. Ако виновникът не може или не иска да гладува, му е позволено да откупи вината си с известна сума су за година гладуване. Това не е могло много да развие съвестта, тъй като намерението не е било отчитано и винаги е съществувала възможност за рецидив, а обръщането в пари е поддържало идеята, че спасението може да се купи. Изобщо старият езически договор do ut des — давам ти, за да ми дадеш, така бил увековечен. Безплатната Божия милост била напълно пренебрегната. И така, църковният събор в Париж през 879 г. осъжда покайните текстове, заповядва да се изгорят и да изчезнат. Но още веднъж между висшето каролингско духовенство и населението се появява огромна разлика. На практика в две-три книги, притежание на селско кюре през IX век и по-късно, винаги е имало по един покаен текст. Следователно предписанията в тези малки книжки са отговаряли на голямата необходимост на вярващите и е трябвало да успокоят страховете им.

Каквито и да са били направените отстъпки в покайните текстове по отношение на езическата религиозност, те изобщо не са попречили на пълното преобръщане на стойностите спрямо германските закони. Докато германските закони са считали кражбата за по-тежко престъпление от убийството, изнасилването и отвличането за по-опасни от полигамията и наложничеството, предписанията в покайните текстове поставят на първо място три големи гряха: блудството — термин, покриващ всички сексуални грехове; насилствените действия изобщо и клетвопрестъплението. Само тази последна точка е обща за миряните законодатели и духовенството. Отдаването на изкушенията на плътта, убийството на човек или даването на фалшива клетва — това са най-често извършваните грехове и най-осъдителните в очите на всички. Друга новост — ако само богатите са могли да практикуват покаянието, обърнато в пари, всъщност всички грехове били оценявани, без да се държи сметка за социалния статут на грешника. Вече не ставало дума да се има предвид фактът, че еди-кой си бил роб, свободен, благородник, кралски васал и т. н. Равенството пред Бога било реално потвърдено и оценяването на господарите по отношение на робите — изоставено. За един и същи грях наказанието било различно само за миряните и за духовниците. Докато от псалта до епископа покаянието се е повишавало и винаги за една и съща грешка е било много по-голямо от това на миряните, при миряните вече не се държало сметка нито за пола, нито за професията, нито за етническия произход. Изкупването на греха било средство за приравняване на миряните и за сакрализация на духовниците — предвид строгостта по отношение на тях. Покайните текстове разпространили идеята, че свещениците монаси трябва да са напълно безупречни и така ги поставили встрани от останалия християнски народ.

Впоследствие няма нищо учудващо в това, че мирянин убиец е бил наказван с три до пет години покаяние, докато за епископ това означавало оставка и дванадесет години пост. Що се отнася до преследването на насилието, покайните текстове отговарят на едно изтънчено чувство за лична отговорност, на изместване към предимството на съществуването пред притежаването. Кражбата, с изключение обира на параклис или гробове, които имат отношение към стойностите на едно вечно «свещено», е винаги по-слабо наказвана и откупувана в сравнение с убийството. Според Кодекса на Ерик робът, извършил простъпка по заповед на господаря си, няма за какво да се притеснява. Покайните текстове отиват по-далеч, заявявайки че отговорността на господаря е замесена и собственикът трябва да бъде подложен на изкупление. Такова твърдение би било немислимо през V век. Още повече, ако господар пребие с камшик до смърт роба си и бъде задължен да прекара четири-пет години в покаяние, сякаш става дума за свободен човек.

И все пак същинските новости са другаде. Някои наказания изглежда се отнасят срещу насилието, произлязло от връзките в рода. Господарят, който изнасили собствената си робиня, за да заплати греха си, в някои случаи е бил задължен да я освободи. Новост, която не е минала без скърцане на зъби, тъй като е подкопавала това, което всеки е считал за свое право. Още повече, когато е ставало дума за убийство за отмъщение — т. е. faide. В началото църковните хора малко са го преследвали, но след IX век убийството от омраза е било наказвано много по-строго от другите убийства. Това вече е било взимане под внимание на субективното намерение, дори и да е останало неизразено. Във всеки случай се наблюдава същото повишаване на наказанията за убийство на епископ, съпруга или мирянин за отмъщение. Тези три едновременни движения стават след 800–та година. Целта им е да премахнат тези престъпления — нито едно от тях не е било ново. Но сигурно са изглеждали нетърпими при каролингското обновление. Това ми изглежда изключително ясно за убийството на съпруга. Покайните текстове отпреди IX век изобщо не го споменават. Далеч съм от идеята, че Меровингите не са убивали съпругите си. Да си припомним как Хилперик накарал да удушат Галесвинта. Но необходимостта от отърваване, най-вече при благородниците, е била по-малка, предвид практикуването на полигамията. Разпространяването на моногамията и неразривността на брака води до увеличение на заплащането на това, което нарекох «развод по каролингски». Трябвало е на всяка цена да се спре разрастването на тези убийства. Още повече, този вид убийство е бил смятан за най-тежък. В три покайни текста е уподобен на убийството на баща и господар, «както и жена му, която е част от него». Обратното, жена, която отрови съпруга си, е поставяна на същата плоскост. Значи е ставало дума за усилие да се уравнят мъжа и жената, все пак защитавайки омъжената жена. Покаянието за изневяра, което е било три години преди каролингската реформа, става седем години. За убийство на съпругата — от четиринадесет години през IX век, става доживотно през XI век. Тази строгост довела до явно намаляване на тази практика, ако гледаме хрониките от това време. Благородниците са били принудени да хитруват със забранените степени на роднинство, за да избягат от безплодната, свадлива, ненужна и каква ли не още съпруга, препятствие за политическите цели на мъжа. Така те се надявали да получат развод и каноничен втори брак.

За сметка на това авторите на покайни текстове са по-малко строги по отношение на изнасилването или отвличането. Никакво повишаване на покаянието (приблизително три години) не съществува, с изключение, разбира се, на духовенството. Защо? Това относително добродушие се е дължало на същото разбиране — да се позволи на жената да прояви равенството и свободата си в брака. Вече споменах за тези отвличания и изнасилвания, замисляни от двама млади, за да заобиколят забраната на родителите. Сигурно е, че духовните власти са започнали да се намесват в тези случаи, за да разберат дали съгласието на засегнатите е било причината в името на поговорката «Взаимното съгласие прави брака». В Северна Галия дори се появил много странен обичай — stefgang (ходенето между пръчки). Ако два рода се оплачат, че е имало отвличане, последвано от изнасилване, младото момиче е било длъжно публично да застане между два стълба. Зад всеки един от тях са стояли семейството на похитителя и това на «изнасилената». Тогава тя е трябвало да се насочи към собствения си род или към този на младежа. В първия случай сумата за отвличане и изнасилване е трябвало да бъде изплатена. Във втория бракът е ставал официален. Така, за да има стойност взаимното частно съгласие, е трябвало то да стане публично. В същото време от малолетна, жената е ставала пълнолетна, утвърждавайки пълната независимост на частния си живот. Това е била първата крачка към относително равенство.

Промяната на частния живот от покайните текстове е била всъщност истинска във външната изява на поведението. Но е по-трудно да се узнае дали изповедта на ухо е позволила да се промени личното поведение вътре в брака, тъй като сблъсъкът на християнския идеал с езическите практики и вярвания е бил явен. Какво всъщност се изповядва на свещеника, което да не е осъдено от езичеството? Цял ред наистина сторени грешки са признати пред изповедника, грешки, които езичеството не е наказвало изобщо. Изглежда, по ред на значимост, най-напред идват, контактите с животни, често уподобявани на содомията, оралният секс, кръвосмешението в широкия смисъл на думата и всяка форма на раздяла на съпрузите, най-вече след IX век, изключително заради безплодността на жената — забрана, напълно неразбираема за тези нови християни, както и осъждането на женската хомосексуалност — без значение в очите на езическите религии. Наистина е имало явен абсурд в тези две отношения, тъй като безплодната жена е била прокълната от боговете, докато лесбийката е оставала чиста — за разлика от педераста, както видяхме. След това са идвали осъжданията с по-малки покаяния — от няколко десетки дни най-често, вместо от седем до три години относно мастурбацията и другите сексуални пози, различни от тази лице в лице. Най-накрая са съветите за полово въздържание по три дни преди неделя, постите (Великден и Коледа), празничните дни и т. н. В някои покайни текстове, като този на Финиан през VI век, е могло да се пресметне, че за съпрузите са оставали само двеста дни за съвкупление. Това ни дава един първообраз на това, което изповедниците напълно са отказвали и това, което горещо са препоръчвали. В съгласие със Светите писания те са се противопоставяли на всяко съединение, което не отговаря на това на Христос и Църквата — моногамно и неразривно. Те прибавяли и търсенето на разпространяване в обществото и умовете на един естествен ред, едновременно божествен и човешки. Това включвало известна защита на жената по отношение на мъжа, смътна борба срещу рода и усилие за насочване на желанието. Удоволствието от плътското съвкупление никога не е осъждано само по себе си, а само изключителното му търсене. Изглежда, че това не е било основна грижа на съпрузите от тази епоха. Например оралният контакт е осъдителен за жената не поради търсеното удоволствие, а защото го прилага на мъжа си, «за да те обича заради дяволските ти действия». Много еротични практики са били смятани за езически, магични и демонични. Така се обяснява, че в тези чисто наказателни текстове отрицателният термин аmоr, тази безумна страст и нейната противоположност — caritas — брачната непорочна любов, изобщо липсват. Само веднъж Халитгарий от Камбре през 830 г. използва думата «любов» в своя покаен текст: «Ако някой чрез магия се е опитал да получи любовта на някого...». Но както се вижда, той я употребява в смисъла на безумна страст. За сметка на това думите libido, desiderium, concupiscentia, delectatio, които могат да се преведат като желание за наслада, копнеж, егоистично желание, удоволствие са често употребявани. Но за голяма разлика от текстовете на германските закони, те са прилагани независимо от двата пола. Докато езичеството обвинява жената, че е единственият деятел на страстното желание, християнството го отнася без разлика и към мъжа, и към жената. Така можем по-добре да разберем противопоставянето на двете религиозни гледни точки и изключително силния конфликт между Църквата и благородниците относно брака през IX век.

Все пак промяната в мисленето не може да стане толкова бързо и превъзходството на мъжа над жената не може да се премахне заради присъствието на насилието и заради едно малко познато езиково явление — промяната на простонародния латински в раннофренски. Каролингските събори напразно провъзгласявали «един закон за мъжете и жените», както този в Компиен през 757 г., но това разбиране не може да проникне в умовете. За доказателство ще приведа само много прочутата намеса на един епископ на събора в Макон през 585 г.: «Той се изправи да каже, че една жена не би могла да бъде наречена мъж (homo), но се успокои, когато епископите му обясниха, че свещената книга — Старият Завет казва: «Мъжко и женско той ги създаде и им даде име Адам, което означава човек (homo), направен от кал — като посочва едновременно и жената Ева (т. е. живата). Той каза, че наистина и двамата са човеци». Този текст, който е в основата на прочутата легенда за събора, който отрекъл съществуването на душата у жените, всъщност показва езиковото движение, което и днес още характеризира лексикалната бедност на френския език. Когато епископът поставил този въпрос, всъщност той разбирал термина homo в смисъл на vir — човек, мъжко същество, вместо човек изобщо. Въпросът му всъщност е съвсем логичен, но латинският му е бил вече френски, тъй като нашият език изостави латинската дума vir и днес е лишен, за разлика от английския и немския, от специфичен термин, посочващ човека в мъжки род. Изведнъж двойното значение на човек (човешко същество, мъжко същество) можел да увековечи убеждението за превъзходството на единия над другия, докато библейският текст включва точното им равенство. Разликата между езическото мислене и християнското тук е явна, дори и днес непоправима; толкова означаемото може да скрие означаваното.

Ако сега сме в лице с противопоставянията между езичество и християнство по отношение на сексуалността и брака, трябва вече да минем към общите точки между тези два начина на мислене. Все още чрез покайните текстове можем да констатираме доколко меровингското и каролингското общество са се опитвали да създадат плодовит частен живот, лишен от осквернение. Също по ред на важност, греховете, считани вече като безчестие от езичниците, са содомията и изневярата. Но това преповтаря онова, което казах по-горе. След IX век покаянието за изневерилата жена, което е било по-голямо от това за изневерилия мъж дотогава, вече става равно на това на съпруга, измамил жена си. Това е вече изоставяне на езическото мнение, според което изневярата осквернява само жената. За сметка на това има пълно сходство по отношение на осъждането на аборта, противозачатъчните средства, смесени с лекарствата за помятане и чародейните питиета, осакатяванията — най-вече кастрацията, забраната на голотата, която никога не е обоснована и контактите по време на менструация, преди и след раждане поради нечестивост. Покайните текстове възприемат тези две големи езически усещания — целта на брака е възпроизвеждането, което е сполучливо само при условие, че чистотата на съпрузите е пълна. (Тук освен това се появява отново езическият женомразещ предразсъдък. Жената е считана като единствено отговорна за аборта, детеубийството и противозачатъчните средства. Повторният брак на вдовиците никога не се препоръчва.) Жената е нечиста от кръвта си и от всички изтичания, които могат да излязат от нея. Можем само да бъдем силно учудени от цялостното противоречие между тези предписания и тези от Евангелието на Свети Матей (XV, 18), уточняващи, че само лошата дума, излизаща от сърцето на човека, го омърсява. Тук още веднъж откриваме явното объркване на чистотата с хигиената. Езическото виждане ясно се е отпечатало върху християнското поведение. Но в една селска цивилизация, където всеки живее в калта и тора, как да не се получи такова объркване? Ежедневният живот бил мръсен, частният живот също е бил такъв чрез зараза и нравоучението е могло да процъфтява.

Вътрешното чрез молитва

Такива са тайните, предавани от уста на ухо в една атмосфера на двузначна сакралност, кога в противоречие, кога в съгласие с изповедника. Те включвали положително действие в противовес на утвърдените езически забрани и нови осъждания — т. е. възпитаването на миряните и най-вече на духовниците и монасите в самоосъзнаване. Вече строгостта по отношение на греховете на духовниците е била много по-голяма от тази, проявявана към миряните. Също така голямо количество литература е било предназначено за миряните, за да възпита нравствената им преценка. «Огледалата» на принцовете са се опитвали да създадат една християнска политическа оценка на базата на справедливост и подчинение. Вече De institutione laicali на Йона от Орлеан е разпространявала един идеал за християнския брак, състоящ се от мярка и непорочност. Една жена, Дуода, в наръчника си, предназначен за сина й, се опитала да покаже на бъдещия войн верността в смисъла на милостинята и на частния живот. Халитгарий от Камбре включил в покайния си текст цял списък качества за развитието на християнина, независимо дали е деен или съзерцаващ: вярата, надеждата и милосърдието, като то винаги е било определяно чрез любовта («Този, който не обича, вярва и се надява напразно»), благоразумието, справедливостта, силата и умереността. Това усилие достига върха си най-вече във възпитанието чрез молитва.

Основателят на това възпитание на сърцето бил Йоан Касиан в Галия, създател на двоен манастир в Марсилия през 417 година. С писанията си «За организацията на манастирите», «Събранията на древните» и най-вече «Разсъждения», което постоянно било четено вечер по време на хранене в манастирите (откъдето днешното значение на думата — леко хранене), той разработил един начин за навлизане в познанието за Бога, основаващ се на изучаването на Светото писание — lectio divina (т. е. божественото четене).

След псалмите и вътрешните изживявания на първите монаси, божественото четене е повторение «с уста (т. е. на глас) и сърце». Наричано е божествено, защото е божието слово, изказвано в присъствието на Бог («Там, където двама или трима се молят в мое име, ще се открия», казва Иисус). То позволява да се слуша, за да се приеме и разбере по-добре чрез думите, какво е Бог, както по същия начин по време на дълъг и задълбочен разговор всеки събеседник позволява да се разбере и усети какъв е чрез това, което казва. Четенето и повторението с времето закрепват и отпечатват това слово в ума на молещия се. Тогава може да се зароди и да изплува от дълбините на човека самовглъбението, дори и по време на работа, нещо като диалог и излияние на чувствата, произлезли от словото, запечатано в сърцето. Касиан е добавил и стратегия за борба срещу пороците, както и лечение — освобождаващото от всяка лоша мисъл признание пред стареца, който духовно ръководи монаха. Тази дълбочина на психологическото самонаблюдение е била напълно нова. Тя е позволявала да се осмисли личната съвест, преминаваща от неясна и смътна виновност дошла отвън, към обикновен анализ за причините й.

Свети Бенедикт Нурсийски, чийто устав бил разпространен във всички манастири по каролингската империя след 817 година, подема нововъведенията на Касиан и ги продължава с търсене на личен път към Бога. «Трябва, казва той, да подготвим сърцето и тялото си (забелязва се, че не става дума за разума) за борба под святото подчинение на божествените заповеди (...). Така ще създадем училище, където да се изучава служенето на Бога.» Младият монах, вече научил се да чете и пише, наизустявайки сто и петдесетте псалма, «повтарянето» му позволявало да навлезе в съзерцание. В тази дейност уставът му е помагал, правейки задължителни песните и декламирането на всички псалми всяка седмица. Монашеската общност пее петдесет и два пъти годишно сто и петдесетте псалма. Освен това уставът уточнява в една явно отегчителна глава реда, в който трябва да се пеят псалмите. Става дума, препоръчвайки да се съберат този и онзи номер псалми, да се подскаже вътрешният път на всеки монах в личната му връзка с Бог — от хвалебствието на Божието величие, минавайки през страданието и безпомощността на грешника до опрощаването и благодарностите за получените благодеяния. Поетичният език на тези текстове позволява да се внуши чрез образи и символи съществуването на друго измерение — това на вечността, като в същото време създава същинско откъсване от заобикалящия свят. Тогава духовната култура става като втора природа и отричането от света става адекватно с дълбоката промяна в мисленето, дължаща се на вярата в един Съвсем Друг. Докато франкската и дори гало-римската цивилизация възпитават насилието, монашеската общност им отговаря с неговото поставяне и чака друга сила да й помогне.

Това завладяване на вътрешното не е напускане на света. Напротив, то достига до промяна на света. Първоначалното деление, борбата за трите обета — бедност, непорочност и подчинение, ще доведе, откъсвайки се от космоса до откриването му отново след по-доброто самоопределяне на човека. Целият бенедиктински идеал може да се предаде с формулата «Моли се и работи» (Ora et labora). Това е съвсем ново в сравнение с римската цивилизация, чийто идеал за живот е личната свобода на образования човек — otium. Обаче, въпреки че (или защото?) Бенедикт е от знатен римски произход, той осъжда otium, свободата за сметка на negotium — работата, считана като страдание. Защо? Защото «бездействието» (otiositas) е враг на душата. Затова братята трябва да са заети с ръчна работа в определено време и в също така определени часове с божествено четене. Коренна промяна! Тежкият физически труд става идеал, а самостоятелният или колективен интелектуален труд от почивка става част от цялата човешка дейност. При тези условия, нищо учудващо, че вътрешният монашески живот, когато е в успешно равновесие, разбира се, довежда до ново устройство на света.

Тези новости били от значение, тъй като са поставяли на преден план вътрешното убеждение като двигател за действие, вместо инстинктивната, субективна реакция пред опасността. Те са били резултат от напрегнатия умствен труд — общи четения по време на ядене и след вечерня, понякога дори по време на работа в кухните или другаде. Това четене било правено също и пред гостите на манастира. Свети Бенедикт накрая подробно уточнява времето за самостоятелно четене — два часа сутрин от Великден до първи ноември и три часа през зимата. По време на следобедната почивка, «ако някой иска да чете, може да го стори, стига да не безпокои никого». Наистина, четенето почти винаги е било на глас, поради липса на отделяне на думите и пунктуация в текстовете от тази епоха. Освен това четенето наум е било трудна дейност в едно общество, където самотата е била извънредна рядкост и за да се изразим напълно с езическия израз, е произлизала от «омраза към човешкия вид». Бенедикт не се колебае да го поощрява и да го прави задължително. През пости му е посветен целият неделен ден. В началото на постите всички братя трябва да получат «книга от библиотеката, която ще прочетат изцяло, всеки по реда си». Това прави повече от двадесет часа лично четене на седмица. Тази дисциплина е била толкова трудна за налагане, че са били предвиждани двама старши монаси да надзирават по време на четенето приказливите, мързеливите, тези, които се занимавали с otium, или тези, засегнати от ацедия (отвращение от духовните неща) и да ги смъмрят. Обратно — на тези, които са желаели да четат нощем, е била оставяна осветена книга. Основната цел е била да се тласне всеки брат към мястото за молитва. «Ако иска сам отделно и лично да се моли, ще влезе и ще се моли безшумно, а не на глас, но със сълзи и прилежание в сърцето.» Така молитвата от сърце е резултат от напрегнато отшелничество, от интелектуална дейност, чиято строгост е изглеждала изключителна в очите на съвременниците. Още повече, тя е без думи, независимо дали се отнася до произнесено слово или непроизнесено, което е друго нетърпимо страдание.

Откриване на мълчанието

Самотата в четенето е водела до мълчанието. Наистина, тази нова стойност е абсолютно необходима за вглъбяването. «Деветата степен на смирението, пак казва уставът, е монахът да забрани на езика си да говори и, спазвайки мълчание, да чака да го попитат, за да говори.» «По всяко време монасите трябва да спазват мълчание, но най-вече през нощните часове.» «Излизайки от вечерня, вече няма да се разрешава някой да каже нещо на когото и да било.» Да се възпитава «вътрешния човек» — да вземем Августиновия израз, е всъщност целта на мълчанието. Тук тази строгост е още нова. Бенедикт я препоръчва дори понякога строго и гневно, защото в неговите очи тя е основна за достигането на желанието, за вечен живот с «цялото си несдържано духовно желание» (concupiscentia spiritualis). Думата «желание» тук е съзнателно подбрана, за да се усети колко връзката с Бога е друга любовна връзка, вече не егоистична и ограничена от плътта, а обхващаща и надминаваща я. Така при Бенедикт и всички, които го следват, в тайнството на манастирите и местата за молитва се развила една изобилна субективност, където анализът на обичта, на чувствата и на напредъка на всеки в духовния път подготвя едно откриване на човешката личност най-после свободна в цялото богатство на едно създаване, на което човекът не е роб, а може да стане господар. Влиянието на големите монаси, като Бонифаций, Бенедикт Аниански, Одон Клюнийски, е тук, за да покаже раждането на този нов вид човек, на пръв поглед слаб и сам, но винаги силен, защото е посрещал смело мълчанието.

Този неоспорим напредък на вътрешния живот се открива и при друг сам човек — писаря. Този монах, който няма късмета да е в отоплената стая като събратята си и който често се оплаква чрез надписите, които оставил в полето на ръкописите, че му е студено, че часът за хранене е още далеч, че мастилото му замръзва в мастилницата, е един от най-малко познатите участници в историята. Задачата му е била улеснена в края на Античността с изоставянето на свитъка папирус и възприемането на codex — тази книга, чиито страници днес още прелистваме (тогава е била от пергамент). Това изобретение е имало много важни психологически последици. То е позволило лишаването от роб четец, когато е имало нужда да се водят записки. Можело е да се изучава текстът с една ръка, а да се пише с другата. Тези две вече едновременни действия — четене и писане, засилват възможността за четенето наум, което изглежда често срещано през каролингската епоха и позволяват вътрешен диалог между текста и четящия. Освен тази възможност за размисъл, codex-ът позволява по-голяма лекота в преписването на един текст или сравняването на много екземпляри едновременно.

И все пак работата на писаря е била много тежка. Дори когато са били и повече в една зала, задължително е трябвало да мълчат, за да се съсредоточат по-добре. Книгата или свитъкът за преписване е стоял на стойка. Писарят е пишел с разцепена тръстика или по-често през каролингската епоха с птиче перо или на коленете си, или на дъска или на маса. Предварително е трябвало със сухо перо да начертаят редовете или вертикалните линии, за да се определят полето и колонките. Да прибавим към писаря и други самотни работници — коректори, рубрикатори, художници, миниатюристи и подвързвачи. Когато каролингската малка буква била измислена в Корбие в края на VII век и после разпространена, този толкова четлив знак (днешният наш «римски» знак) е трябвало да бъде калиграфиран, а не вече изписван на един път, както бързият меровингски курсив. Този прогрес увеличил работата на писаря. Според думите на един от тях, това е труден занаят: «Той замъглява погледа, огърбавява, хлътват гърдите и коремът, предизвиква болки в бъбреците, за цялото тяло това е тежко изпитание. Така че, четецо, леко преобръщай страниците и не слагай пръсти върху буквите». Всъщност преписването е било истински аскетизъм, както молитвата или постите, същинско лечение на страстите и обуздаване на въображението чрез вниманието на очите и напрежението на пръстите, което изисквало. Трябвало е една година труд за преписване на Библията от сам човек. Така благодарение на каролингските писари сме съхранили повече от осем хиляди ръкописа. Сред тях се намират почти всички познати антични автори.

Какво е минавало през ума и въображението на тези писари, когато са преписвали езически текст — кога неверен в очите им, кога лек или непристоен? Най-напред констатираме, че никога не са правили подбор или цензура. Писарите са били предани на текста. Но малко от тях са ни оставили впечатленията си. Само Хроствита, монахиня в Гандерсхайм през Х век, която писала комедии, имитирайки тези на Теренций, ни признава, че някои изрази на автора, дори изписани извън неприличния им контекст я карали да се изчервява. Но другите си замълчавали. Както подчертава дон Леклерк, «остава една част, забулена в тайна, която е по-добре да се спазва». Това не по-малко доказва, че всички тези текстове са били ценени и уважавани и че нищо не било по-достойно от тях. Книгата е струвала много скъпо. Цяло стадо овце е било необходимо — по едно животно за четири листа, за да се препише Цицерон или Сенека. Подвързването и украсата на кориците често са били обект на същинско бижутерство с вградени излъскани скъпоценни камъни, доближавайки творбата до реликвариите. Така култът към красивото е водел до същинска сакрализация на книгата — достойният събеседник в частния живот на литератора от Ранното средновековие. За монасите това е било още по-разбираемо, тъй като обикновените или изтънчени удоволствия са им били забранени и им е оставало само възхищението от красивите стихове. Абат Луп Фериерски, който се радвал да изпрати за подарък сочни праскови на свой приятел, никога не се отегчавал от най-звучните стихове на Вергилий, докато в предишното поколение Павел Дякон се забавлявал да пише «леко сатирични» стихове. Самотата на писаря и на писателя изобщо така е довеждала до търсенето на красотата и силното удовлетворение, което носи стиловия успех на границата на неизразимото.

Можел ли да бъде предаден на други толкова наситеният мисловен живот, достигнал такива върхове? Оставало е старото решение за литературна кореспонденция, чиито майстори си оставали Плиний Млади и Сидоний Аполинарий, починал като епископ на Клермон Феран през 484 година, след като защитил културата и вярата от вестготите. Единствен през IX век Луп Фериерски успял, пишейки, да се издигне на тяхното ниво и със същите естетични критерии. Но той остава изключение и неговото апостолство чрез перото малко се разчува, може би с изключение на един мирянин, също толкова образован като него — Айнхард. Кореспонденцията е по-често повод за уреждане на сметки, както е в случая с ругатните, които взаимно си отправят епископите Импортун от Париж и Фродеберт от Тур към 655 година или за постоянните намеси на Хинкмар, архиепископ на Реймс, който няма мира, докато не възвърне поземлената собственост, отнета от църквата му. Други — като Алкуин — изискват молитви за прошка на греховете си и покой на душата. Тогава откриването на важността на молитвата става повод за създаването на общности от свещеници и миряни. Те се задължавали да се молят за някой от болните братя, да го придружат в смъртта и да отслужват литургии след смъртта му. Църкви и манастири взаимно си изпращали свитъци пергамент, върху които били записани имената на мъртъвците им, за да се молят. Така Пиер Рише споменава създаването през 842 година на едно съдружие между Сен-Жермен-де-Пре, Сен-Дени и Сен-Реми-де-Реймс. Когато някой от братята умирал, цял месец един монах всеки ден рецитирал Псалтира. Свещениците отслужвали литургия на първия, седмия и тринадесетия ден след смъртта. Така се появява практиката на молитви за мъртвите, която е била голямата дейност на монасите от Клюни през Х век. Но поради механичното рецитиране, което я заплашвало, тя е била твърде далеч от доближаването до богатия вътрешен живот на големите молители.

Това доказва, че монасите са били считани за привилегировани застъпници, много полезни както за ежедневния живот, така и за отвъдния, чрез личните им връзки с божественото. Тези мъже, които създали свети пространства — манастири, църкви, убежища, които били пазители на мощите на светците, били носители на свещените книги и които се въздържали от секс, се откъсвали от останалото население. Така те поддържат повече или по-малко съзнателно объркването между sacer и sanctus, между табу и осветеност. Още повече, в края на каролингската епоха, доброволното завръщане на духовенството към старото възпитание в страх и трепет — единствено ефикасно срещу развихреното насилие, подсилва убеждението, че Църквата владее святото.

Тогава се е налагало то да бъде завзето, за да се получи собственото спасение. Наивно разсъждение, което е в основата на така наричаната «частна Църква» — Eigenkirche. Още в началото на християнизацията в Галия, германските аристократи помогнали на новодошлите, отстъпвайки им земи и необходими вещи, за да направят първите постройки за вероизповеданието. Но в мислите си те продължавали да се смятат за собственици на новата църква, за господари на правото и ръководители. Нищо по-лесно за тях от това, да вземат селянин роб от земите си, да го освободят, за да угодят на църковните закони и да поемат свещеническото му образование. Така големият собственик е имал личен свещеник, който с молитвите и литургиите си е щял да му издейства вечния живот. Същата повече или по-малко съзнателна сметка са си правили и принцовете, покровители на манастири и епископства. Системата на «частната Църква» е превръщала свещениците в прислужници — най-вече на север, във Франкония. Както казва с дълбока горчивина Йонас от Орлеан: «Има свещеници, които са толкова бедни и лишени от човешко достойнство, толкова презирани от някои миряни, че те не само ги взимат за домоуправители и счетоводители на имуществото си (естествено, тъй като само те могат да четат и пишат), но освен това ги използуват като прислужници миряни и не ги допускат на трапезата си». Това завземане на духовенството от големите миряни било такова, че достигнало до силно падение през Х век и предизвикало григорианската реформа — същинско освобождаване на духовенството. В края на IX век само няколко благочестиви миряни като Жерар от Виена или Жеро от Ориак усетили опасността. Те основали манастири, освободени от всякаква светска власт. Но Жеро бил един от редките благородници, който имал личен живот в молитва, все пак, без да се оттегли от светските неща. Не само че рецитирал псалми още със ставането си, докато се обличал, но е карал да се четат на масата библейски текстове, които тълкувал и обяснявал на гостите си. Изобщо първенството на вътрешния живот е водело до освещаване на междуличностните връзки на миряните и духовенството. Но липсата на вътрешен живот е подсилвала сакрализацията на духовенството и приватизирането на Църквата. В крайна сметка една непълна християнизация на частния живот е водела до връщане към едно езическо «сакрално». Така се обяснява фактът, че Ранното средновековие завършва към хилядната година с желанието на големците да превземат тайните на духовенството и рецептите за «свещеното» да успокоят един страх, който упражняването на станалата вече съвсем частна политическа власт не позволява да изчезне.

И така, въпреки всичко християнизацията, все пак по-силна през каролингската епоха, отколкото през меровингската, не можа да унищожи този сбор от субективни вярвания, които нарекох «езическо сакрално». Предлогичното знание, женските предчувствия, магическите рецепти, отвари, чародейни питиета и други, се въртят около същите страхове — любовта, смъртта и отвъдното. Усилията на християнизирането опитват да отдалечат страха от злите сили, прехвърляйки ги върху дявола, за да освободят личното съзнание. Но това бавно преминаване от външно на човека съзнание към вътрешно, по-лично съзнание, остава непълно. Практикуването на тайнствата като кръщаването и причастието не е освободено от известна нотка магическа вяра. Покаянието и бракът по всяка вероятност са били най-ефикасните средства за християнизирането на частния живот. Действително покайните текстове в хронологичното им развитие от VI до XI век показват неоспорим прогрес в нравственото съзнание. Те доказват същинска непримиримост по отношение на убийството, полигамията, развода и изискват равенство на всички миряни пред греха, както и известно равенство между мъжа и жената. Освен това те привилегироват съществуването пред притежаването. С това те напълно противоречат на германските закони и са позволили дълбоки промени в личното и социалното поведение. Силното настояване за неразривност на брака и за естествен ред в сексуалните отношения е вървяло срещу буйни откази, сред които случката Лотар — Тойтберга е била една от незначителните. Обаче епископското съсловие е било съвсем наясно с тежките компромиси, които покайните текстове са допускали да стават с езическите вярвания, тъй като напразно се опитвали да ги забранят. Много често осъзнаването на греха се е доближавало повече до това на простъпката или на материалното осквернение, отколкото до това на отказ от божествената любов. Машиналното покаяние е поддържало религиозната връзка на ниво договор между равни. Приемането на езически доводи за отказване от някои практики е водело до противоречия с Евангелието. Накрая липсата на взимане под внимание на намерението (с изключение на случаите на омразa) е оставяла в съзнанието пълно незнание относно подбудите на действието. Имало е напредък, щом вече последствието е било отчитано, вместо понесената щета, но този напредък е изисквал нещо друго, което било постигнато чак с делото на Пиер Абелар. Личното съзнание бавно изплува от тази противоречива дейност на Църквата. Тази смесица от непримиримост и компромис обяснява, че любовта и смъртта са преминали през тези десет века от езическото «сакрално» към християнските тайнства, без да изчезва първоначалният начин на мислене. Наистинa, всяко културизиране се нуждае от тази смесица от строга нравственост и търпимост. Философът Жак Маритен е използвал в последната си книга понятието «коленичене пред света», за да посочи така този двусмислен похват на Църквата да спазва нехристиянските стойности и да капитулира пред тях. Църквата от Ранното средновековие, ставайки собственик на езическото «сакрално», сякаш си е играла с огъня с риск да се изгори, но е измъкнала оттам хората, за да бъдат самите себе си.

Възпитаването в самовглъбяване чрез молитва, самота и мълчание е било единственото средство за по-сетнешното десакрализиране на субективната връзка с Бога. Тук двусмислието вече не подхожда. Аскетичността трябва да го замести — тази на тялото и тази на сърцето, чрез ръчния и интелектуалния труд, постенето и молитвата. Бенедикт Нурсийски е въвел същинска умствена революция, разпространявайки lectio divina и четенето изобщо. Също както самотният писар пред пергамента си, мъжът в молитва си налага същинско насилие, непрекъснато обработвайки мозъка и сърцето си, за да отвори разсъдъка си пред нечий зов. Авторитетът на молещия се монах, прибавен към общата сакрализация на духовенството, създадена от строгостите на покайните текстове към него води до преобръщане на положението, тъй като големите миряни си присвояват тези преддверия на отвъдното, каквито са били манастирите и църквите. Молещият се или свещеникът е ставал магическо средство за собствено осигуряване на рая. Вътрешният напредък, непродаваемо индивидуално откритие, се е променял в обикновена рецепта.

Заключение

От държавата — частна собственост — до частната Църква кръгът се затваря. От политика до духовника, Ранното средновековие е голямото време на личностите, на отказа от абстрактното и на широките хоризонти, на малките групи и на общностите със силна емоционалност. Инстинктът е първата стойност: алчността и грабливостта са двете части на един свят, жаден за живот и удоволствие. Тялото и сърцето са разединени. Природата обсажда културата. Животното заслепява човека. Тялото е почитано, осакатявано или изтезавано. Само насилието позволява оцеляването. Смъртта дебне всеки.

Изобщо не става дума за романтично въображение или поглед, подобен на този на Юго, омекотен от речника на Морери, относно кръвта, златото или царствеността на нашите корени. Трябва по-скоро да приемем Ранното средновековие като колективното ни подсъзнание и големия етап на потискане на спонтанните ни влечения, този, в който отказът от всякаква обществена структура разголва импулсите на всеки и позволява ново изграждане на човека. Това е било борба между две религии — езическа и християнска, по отношение на семейството, секса и смъртта.

Страховете на народите, навлезли в Галия, били предадени на гало-римляните и се въртели около оцеляването. Тази омраза, предадена от неплодородните земи и европейските гори, ги е задължавала да сведат мъжа до изкуството да убива, а жената — до това да ражда. Всъщност сексуалността е била средство за създаване на обществото, която е трябвало да се използва според наставленията на природата — законът на по-силния, чистотата на майката и съпругата. Любовта, тази разрушителна лудост, е трябвало да се премахне. Трябвало е да се уловят добрите сили на тайнствения космос и да се отблъснат злите му пориви. Смъртта е била също толкова опасна, колкото сексът, тъй като е принадлежала към друга част от космоса — невидимото подземно. Между тях двете насилието е било задължение, за да се обуздае любовта и успокои смъртта. Така са могли да се създадат като неспокойни глутници, душещи въздуха, който води нюха на ловеца, тези ендогамни родове, които погребвали мъртвите си в най-дълбокото на земите си.

На тази религия на страха е трябвало да отговори тази на надеждата. Тя го направила едновременно от много близо и от много далече, със съчувствие и враждебност. Тя приела цялата езическа религиозност по отношение на детето, на чистотата на брака, но твърде рано се опитала да разкъса родството, за да наложи моногамния брак. Спогаждайки се с езическото «сакрално», Църквата в Галия го отклонила към тайнствата. Направила най-вече важни прехвърляния между двата сектора — частния и обществения. Срещу страха от смъртта тя преместила починалите на видно място около живите. Срещу страха от наказанието тя пренесла покаянието от общественото място в ухото на свещеника. Накрая за човека, който имал усещане за съществуването си пред враждебния свят само в една въоръжена група, тя предложила лудостта на усамотения отшелник или мълчанието на монаха в молитвения дом. Каквито и да са били дълбоките двусмислия на дейността на Църквата в частния живот, това бавно културизиране, осеяно с неуспехи, от които най-явен е този на каролингската империя, все пак е водело до отделянето и самостоятелността на всяко човешко същество по отношение на заобикалящата го среда. От страха от света, преминавайки през откъсването от света, човекът скоро е щял да тръгне към превземането на света.