Възникване и утвърждаване на Българското книжовно дружество
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Николай Савов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2009
Учредяването на Българското книжовно дружество като обединяващ център на разпръснатите научни и културни сили на българите е закономерен резултат от цялостното развитие на националното ни възраждане(1). Десетилетието, предшествало създаването на БКД (времето след Кримската война), е едно от най-съдържателните и богати на важни събития от политически, икономически и духовен характер. Историческата наука оценява този период като крайно интересен както за процесите в Османската империя, така и за националноосвободителното и културното развитие на българския народ. Синкретизмът на духовния живот на българите постепенно се преодолява и обособените културни прояви се умножават. Развива се художествената литература, всеобщото образователно дело, в т. ч. и гимназиалното, за нуждите на което се издава значителна по обем учебна литература. Издават се много вестници и списания с относително продължителен живот.
Ускорява се просветната дейност на народните читалища, на различните дружества и комитети. Налице са първите прояви на самодейни театрални групи, оркестри и др. Това са само основните щрихи на разгръщащия се общокултурен живот на българите в средата на XIX в. В това русло на ускорен духовен живот особено място започват да заемат научните прояви, разпространението на научни знания и тяхното диференциране и усъвършенстване.
Починът за създаването на БКД е обусловен не само от вътрешните фактори, но и от влиянието на европейската култура и наука. Успоредно с това примерът на близките народи с изградени институции в областта на науката и културата (академии, матици, литературни дружества университети и др.) се отразява и върху светогледа на образованите българи. Те са обладани от порива да организират и в България подобни научни учреждения.
Дългият и труден път за създаване на подобна българска институция се увенчава с успех, въпреки противодействието от страна на турската имперска администрация — противник на културния прогрес на поробените от нея народи.
Идеята за създаването на общобългарско научно-просветно дружество преминава през три основни етапа. В първия се формира идеята за общ български просветен център. В началните десетилетия на миналия век в средите на българската емиграция се зараждат и първите обществено-културни организации — радетели за създаване на общобългарски културен или просветен център. През 20–те години на XIX в. в Брашов се основава кръжец от просветни български дейци. Сред тях са младият Петър Хаджиберович, Иван Селимински, Атанас Кипиловски, Васил Ненович и др., които разискват въпроси за българския език и правопис, чертаят програми за издаване на българска книжнина(2).
Възникването на този кръжец се свързва преди всичко с името на българския търговец в Брашов Васил Ненович, който «мечтае и предлага да се образува филологическо дружество»(3). През 30–те години на XIX в. значителна дейност развива в Букурещ кръг от активни български обществено-културни дейци, между които са Н. Рилски, М. Кифалов, П. Сапунов. Те работят за изграждането на българско светско училище, като отдават особено значение на ролята на историята и историческите знания за пробуждане на националното съзнание(4). Известното писмо на д-р Петър Берон, отправено от Крайова до «съотечествениците му котленци» (вероятна година на изпращане между 1832–1838 г.), съдържа между другото «един проект за една цяла организация по делото на народното просвещение в цяла България». Берон апелира за «събираньето, сглобяването нравствените народни сили под едно и също надзирателство, под едно и също свещено знаме — знамето на просвещението, на науката, на народното име»(5). Към създаване на «заведение за високи науки» се стреми и големият ни възрожденски просветител и народен будител В. Е. Априлов, който изрично оставя тази идея на поколенията в своето завещание от 1844 г.(6)
Вторият етап от развитието на идеята за създаване на българска академия е свързан с името на завършилия правни науки в Париж Гаврил Кръстевич. Той е инициатор на оригиналното предложение за основаването на български просветен център, който да ръководи образованието ни. Като един от малцината сътрудници на Фотиновото списание «Любословие» прозорливият възрожденски деец помества статията си «Кое е средството на просвещението?»(7). В нея Кръстевич, след като одобрява повика на редактора за съставяне на лексикон във връзка с нуждата от редакцията на книжовния език и граматика, което ни е потребно «повече от въздиханието, но го нямаме», се застъпва и за откриването на българска академия — «Пет или шест мъже учени от различни места, от различни училища и освободени от всяко друго попечение и упражнение и посвещени (определени) совершено на това тъкмо дело» да бъдат събрани в «една малка нине академия, учредена на едно прилично място». Иван Шишманов високо оценява този ранен проект(8).
Получилият висше филологическо образование в Петербург Константин Петкович и киевският възпитаник Нешо (Недялко) Стоянович (бъдещият охридски митрополит Натанаил) издигат идеята за «учено дружество», подобно на съществуващите в Европа, включително и в славянските страни. Двамата ревностни последователи на просветителските стремления на В. Априлов решават в 1852 г. да основат в Цариград «Българска матица», която да издава вестник под същото име и различни книги на роден език с цел да помогнат на целия български народ в образованието му(9). Проектът за Българска матица се разпраща за одобрение в Прага, Виена, Цариград и Одеса до 1856 г.(10) Въпреки съчувственото посрещане на идеята от българските патриоти в Румъния, между които и д-р Ив. Селимински, Т. Миланович, К. Попович и др., благородното намерение се осуетява поради избухването на Кримската война(11).
Необходимостта от изграждането на просветен и книжовен център, с помощта на който да укрепне националното съзнание на българите, става все по-належаща. Действени радетели на това народополезно начинание не позволяват идеята да замре. Първи опит да сформират чисто българско учено дружество правят и одеските българи. На 2. II. 1854 г. на свое събрание те обсъждат този въпрос и предлагат между другото да се състави «с време и според обстоятелствата» такова общество(12). Според запазени документи «за подобно предприятие на г. 1861 бяха почели да работят и в Букурещ някои наши еднородци, на които в челото беше покойния Александър Хаджи»(13).
Близък до начинанието за създаване на организация на българската научна мисъл е основоположникът на нашето националноосвободително революционно движение Г. С. Раковски. Още в своя «Показалец» (1859) в Одеса Раковски подхвърля идеята за формиране на такова общество, а в първите броеве на вестник «Дунавски лебед» (1859–1861) прилага и план за неговото изграждане. Желанието за учредяване на «Книжовно общество» е обосновано с необходимостта да се създадат условия за широко разпространение в отечеството на постиженията на световната наука, успоредно с разработката на националните научни теми. Този «Позив за спомоществувание за учреждение на една българска книжовна община» на Раковски остава обаче неосъществен(14).
Известни са още няколко опита за основаване на организации (дружества, дружини, читалища), близки до тези, които да изпълняват ролята на обединителен център на българските научни сили. За създаване на българско дружество, което да ръководи образованието, културното и научното развитие на българите и което се старае да развие обществените и естественоисторическите науки, настоява по време на пребиваването си в Русия Л. Каравелов(15). В 1863 г. Павел Калянджи съставя проект (неосъществен) за учредяване на общество с цел разпространение на просвещението сред народа ни(16). Само като проект остава и починът за организирането на книжовна дружина в Цариград. Инициативата е от 1864 г. В уводна статия на редактирания от Н. Михайловски и Т. Бурмов вестник «Съветник» се засяга въпросът за създаването на организация, която с «по-високи педагогически и научни цели» да разпространява полезни знания сред народа чрез издаване на «учебни и общополезни» книги и която се «труди в усъвършенствуванието на книжовния български език». В проекта се предлага «членовете на тази дружина да се разделят на редовни, кореспонденти, приложници (спомагателни) и почетни»(17). Предполага се, че бъдещите учредители на Книжовното дружество В. Стоянов и М. Дринов «са взели може би бележки от обстойния устав на цариградската книжовна дружина от 1864 г.»(18).
Непосредствено преди създаването на БКД в Браила, през 1867 г. се възобновява основаното по инициатива на Г. Раковски в Букурещ още в 1861 г. българско читалище «Братска любов»(19). Според тогавашния ежедневен печат задачите на читалището са «да спомага разпространението на книжовното образование по между българите и развитие на народната ни писменост»(20). В публикувана през 1870 г. във в. «Македония» статия «Нещо за българското просвещение въобще», авторът, като взема за изходна точка на своите разсъждения читалището «Братска любов», говори за необходимостта от културен център, от «едно средоточие, гдето би могло да ся усредочът или тъй да речем слеят умните сили на наший народ»(21). Като анализира този факт, Ст. Чилингиров задава риторичния въпрос, дали такова «средоточие» у нас не би могло да бъде «онова», което са за другите славяни литературните дружества (матиците), академиите, музеите и народните книгохранителници»(22). Според нас букурещкото читалище «Братска любов» е един от предвестниците, че са назрели условията за поставянето на първия основен камък на БАН като чисто българска институция.
Третият етап в осъществяването на идеята за основаване на Българската академия е свързан с пребиваването и с дейността на В. Д. Стоянов в Прага. Още като студент в тамошния университет през 1867 г. той е под влиянието на наблюденията си над културната и просветната дейност на няколко подобни чешки организации и институти.
Несъмнено дял за оформянето на проекта у Стоянов за създаване на някакъв български център за наука имат и приятелските му връзки с най-видните за времето си представители на пражкото патриотично общество. Това са кръговете на либералдемократичната и радикалдемократичната интелигенция и русофилските кръгове на Вацлав Ханка, д-р Йозеф Фрич, прогресивни литератори и журналисти като Ян Неруда, Витезслав Халек, Вацлав Б. Небески, Йозеф Барак, Божена Немцова и др.(23) По-късно по този повод Б. Цонев отбелязва: «От разговори с Ригер и с други обществени дейци в Прага, па и от собствени размишления в българското отечество, както и от това, което е гледал у чехите с техните многобройни организации за народна просвета и наука се поражда у Стоянов мисълта да се основе и за българите едно духовно средище, от дето да се пръскат зари по цялото българско отечество»(24).
През есента на 1867 г. в Прага става паметната среща между двамата бъдещи основатели на Българското книжовно дружество — Васил Д. Стоянов, тогава студент в Юридическия факултет на Пражкия университет, и Марин Дринов, наскоро завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет и пребивавал в чешката столица до началото на ноември 1869 г.(25) В публикуваните по-късно негови спомени В. Стоянов пише: «Съставихме главните общи основи на предполагаемий устав на дружеството, като взехме в съображение нуждите на България, до колкото ги познаваме. Тази работа се свърши през м. август 1867 г.»(26). И по-нататък: «Дринов с възхищение и с голяма радост посрещна нашите мисли и планове, особено за съставяне едно Българско книжовно дружество извън България». М. Дринов прегръща с радост проектите на новия си познайник и го насърчава с думите: «Ще трябва да залегнем за усъвършенствуване на тази работа, та дано да стане и аз вярвам да сполучим, стига да се заловим да работим за нея както трябва, да се заловиш да работиш по между нашите родолюбиви единородци, — за усъвършенствуване на тази хубава и за народа ни най-полезна работа»(27).
В Прага В. Стоянов и М. Дринов съвместно изработват проектоустав на Българското книжовно дружество с наименование «Кирил и Методий» със седалище в Букурещ. Дружеството има за цел «разпространението на всеобщото просвещение и напредък между народа и образованието, и усъвършенствуването на българския език, на българската история и на нашата словестност»(28). По-сетне М. Дринов в спомените си за Нешо Бончев отбелязва факта, че той заедно с В. Стоянов замислят през 1868 г. образуване на такова дружество, което «да обедини около себе си разпръснатите по различни места учени българи»(29). В писмо до В. Златарски Дринов изрично подчертава, че именно в Прага той се запознава с Васил Стоянов, «с когото скроява плана за българското книжовно дружество»(30).
Както при всяко начинание, за да се осъществи образуването на дружеството, са необходими средства. За набирането им Стоянов и Дринов напускат Прага и поотделно предприемат през пролетта на 1868 г. пътувания до Румъния. Тук те посещават по-известните богати българи с надежда да намерят подкрепа и съчувствие от своите съотечественици за бъдещите си планове(31).
Още по-широкомащабна дейност за осъществяване на идеята за създаване на Книжовно дружество разгръщат българите в Одеса и в Браила. След първия си опит през 1854 г. за организиране на чисто българско учено дружество одеските българи отново вземат инициативата. На 11. XII. 1868 г. те провеждат събрание, протоколирано от В. Стоянов. На събранието е решено да бъде основано, «щом се събере и подпише за неговата издръжка фонд от 40 хиляди рубли», българско книжовно дружество. С цел да се вземе мнението за това учредително събрание и на другите градове одеските българи заедно с протокола разпращат и покани за събиране на помощи от българските общини в Букурещ, Браила, Кишинев, Киприяновския манастир и др. По общо споразумение се предвижда такова учредително събрание да се свика през лятото на 1869 г. най-напред в Галац(32). На 12. VIII. 1869 г., по силата на «пригласителни писма» от местните общини, в Галац се събират пълномощници от Влашко и от Бесарабия. На общо събрание се решава уставът на бъдещото дружество да се разгледа и да се приеме в Галац на 25 септември, като се покани и одеската община да изпрати свои представители(33).
След известни преговори и обсъждания общото събрание се открива в Галац на 25. IX. 1869 г. в салона на българското училище. Подробен дневник на заседанието води В. Друмев. Временният председател Колони се държи провокационно и събранието се проваля. По думите на В. Стоянов «историческата българска несговорност довежда до пренасяне седалището на събранието в друг град — Браила». Ентусиазмът около идеята за създаване на книжовно дружество сред българската емиграция в този румънски град е забележителен. Българите в Браила са между най-ревностните привърженици за учредяването на обществена национална институция, която да се превърне в средоточие на българската научна мисъл, на литературните проучвания и творчество. Още в периода на обсъждането на проектите за бъдещото дружество браилските българи показват желание за «горещото съдействие и участие, което са готови да приемат от своя страна, за да се тури работата в благополучно действие»(34).
Браилските българи провеждат и няколко подготвителни събрания за тази цел и водят оживена преписка и преговори с българските общини в Букурещ, Галац, Одеса. Така още в средата на 1868 г. е изработен и проектоустав на бъдещото книжовно дружество, който определя и неговата цел: «да разпространява всеобщото просвещение между българския народ и по възможности да показва на народа пътя за неговото веществено обогатяване»(35). Така формулирана, общата цел се осъществява чрез най-различни средства и мероприятия, конкретно посочени в гл. II, чл. 2–9 на проектоустава. По този начин е начертана богата и съдържателна програма за действие. В нея има задачи за «обработвание и усъвършенствование на българския език, на българската история и на народната наша словестност въобще». Особено внимание се обръща върху «подобрение и напредвание на българските училища, мъжки и женски, съответствено с духът и нуждите на народът, върху изучаването на народния бит на българите и въобще на сичките соседни народи, на синките науки, изкуства и художества, които приносят на народите сяко благополучие и слава». Както се вижда, браилските радетели за основаването на Българското книжовно дружество чертаят в своя проект сериозна, обширна и перспективна програма за неговото действие и развитие в бъдеще(36). Между браилските българи, които с готовност прегръщат идеята за създаване на Книжовното дружество и полагат ревностни усилия за нейното осъществяване, трябва да споменем преди всичко Н. Ценов, К. Попович, Ст. Берон, В. Михайлиди, П. Симов, Д. Попович и др., които са между първите членове на настоятелството на БКД(37).
Възникването на плодотворната идея за създаване на Българско книжовно дружество и нейното осъществяване свързваме преди всичко с имената на изтъкнатите българи — Марин Дринов и Васил Д. Стоянов. И у двамата мисълта за учредяване на общобългарски научен център назрява, когато те пребивават в чужбина. Още през 1866 г. М. Дринов пише от Женева до Нешо Бончев, Р. Жинзифов и П. Каравелов: «Недейте дрема, а дайте да си стегнем опинците да вършим работа. Вие, Нешо, Райко и Петко, недейте забравя това, дето си бъбрихме в так називаемата филологическа беседа, но дайте да си прехоротяваме за него, та след време да излезе нещо — от другото няма от кого да ся надаме!». След две години Дринов отново се обръща с писмо към Н. Бончев: «Тежко ми е да видя, че и твойт бодър дух пада. Моето неопределено положение ме тегли тоже към такова оскотяване, но видиш ли ме? Държа ся, щъ ся боря до успадок сил: или да бъдем хора, същества нравствено разумни, или not to be. Всичката беда произлиза от това, че нямаме сознана цел, блуждаем как в тумане. Аз ся боря в тоя туман, търся в него някакъв луч, какъв-годе, който би могъл да ни извади на бял свят, — търся този луч не само за себе си, но и за тебе и за другата братия, която иска да ся труди с разумен труд, что бы плодами его услаждать свою душу и добротворить своему народу. Дръж ся и дръжте ся всички; кажется, я увидел Спасительный луч, кажется аз скоро ще мога да ся хвана за него. Тогава връвете след мен...» (Виена, 1868)(38). Спасителният лъч, за който говори Дринов, са проектите да ce основе книжовно дружество и то да се превърне в просветен и научен център за цялата страна. В него могат да намерят приложение на силите си младите московски възпитаници и преди всичко Нешо Бончев, чиито дарби и знания Дринов високо цени.
Дълго лелеяната мечта за учредяване на БКД се реализира през 1869 г. В Браила под ръководството на одеския представител М. Пашов и в присъствието на общините и техните представители: Гюргевска (Н. Попович, П. Кършовски), Браилска (Ст. Р. Берон, Л. Радулов, К. Попович), Болградска (В. Парушев, М. Радионов), Одеска (М. Пашов), Кишиневска (Д. П. Войников), Букурещка (Л. Каравелов, Д. Ценович), Галацка (Г. Д. Карловски, Ив. Манафов) започва на 26, 27 и 28 и трае до 30 септември общо събрание по учредяването на дружеството. Делегатите заседават в къщата на българката Варвара х. Велюва, която по-късно се проявява като щедра дарителка във връзка с изграждането на новата българска църква в града(39). На 29 септември в предпоследното заседание, на което присъства и Л. Каравелов, се одобрява уставът на дружеството. С по 7 гласа с тайно гласуване се решава и обявява съставът на Настоятелството на БКД (Н. Ценов, В. Михайлиди, П. Симов, К. Попович и Ст. Берон) и неговите действителни членове: М. Дринов (председател), В. Друмев (член), В. Стоянов (деловодител). Събранието съставя и деветмесечен бюджет на дружеството, възлизащ на 1350 австрийски жълтици(40).
На последното заседание на събранието на 30 септември всички присъстващи се разделят с тържествен обет при единодушно вдигнати ръце «Като член на това дружество давам почетна реч да изпълня точно и доброволно моите длъжности, и на добър час». В тази клетва, която присъстващите изричат накрая, сякаш е отразен ентусиазмът от извършеното народополезно дело и вярата в неговото бъдеще.
* * *
Двугодишният период (1867–1869) на усилия за създаване на Българско книжовно дружество, обсъждането на ранните проекти и съперничеството за място на Дружеството (Одеса, Букурещ, Галац, Браила), разкрива не само преодоляването на обективните трудности и на субективните мнения и желания, но и реалната борба между двете концепции, между двете групировки в националноосвободителното ни движение. В тази борба ясно изпъква стремежът за надмощие на новите идеи над консерватизма и традиционализма, прераснал впоследствие в борба между две течения в българското националнореволюционно движение — на «непримиримите» (младите) и на «умерените» (старите)(41). След смъртта на Раковски политическият живот сред българската емиграция във Влашко ръководят двете организации: Тайният централен комитет (младите) и Добродетелната дружина (старите). Умерените (старите) проповядват еволюционни идеи, говорят за «разпространението на просветата, науката между народа», за «благотворните зари на науката, които имат своето действие и върху българите»(42). «Старите» искат цензура за членовете на Книжовното дружество, като мотивът за това е страхът от руската дипломация. Те се боят да участват в дружеството заедно с «младите». За да упражняват ефикасен контрол, «старите» искат паричните средства да бъдат в техните ръце. Затова те предлагат свой устав на Книжовното дружество(43).
В демократическото движение (партията на младите), подкрепящо идеята за изграждането на научно книжовно средище на българския народ, се вплитат имената на В. Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев. В защита на новооснованото дружество застава цялата ни революционна емиграция и прогресивните емигранти. Левски е сред родолюбивите българи учредители на дружеството. Като спомагателен член на БКД Левски участва в неговото създаване. Писмото на Апостола до Хр. Иванов с дата 6. IX. 1869 г., писано вероятно в Букурещ, е във връзка с организирането на Българското книжовно дружество и удостоверява активното участие на Левски в това важно за бъдещото развитие на народа ни начинание(44). Подписът «Лъв-ский» стои и на Пълномощно писмо от 23. IX. 1869 г. от Букурещ «Ние долуподписаните членове на предполагаемото Книжовно дружество... упълномощаваме г. г. Д. Ценович и Л. Каравелова за представители на главното събрание, което ще бъде на 25 септемврия в градът дето се общо реши, сиреч Браила или Галац...»(45). На 3. I. 1870 г. настоятелството на БКД в Браила издава и разписка № 53 със следното съдържание: «За приемванието от Господина В. Д. Левски франта 22 и 70 бана, словом двадесет и два фр. и седемдесет бана пожертвование от негова милост на Българското книжовно дружество»(46).
С умните си съвети за окончателното натъкмяване на устава на дружеството Л. Каравелов спомага много за полагането на основите на първия ни национален център. В първообраза на устава, наред с подписите на другите представители на «младите» срещаме и подписа на Л. Каравелов, което означава победа на прогресивната и демократична българска емиграция в Румъния(47). Л. Каравелов е съпричастен в учредяването и делата на БКД. Като отхвърля идеята за цензура над дейността на действителните членове на БКД, той спомага за подема на народната просвета и наука, стреми се към масовост и популярност на разпространяваните знания. Каравелов се противопоставя на ненавременната според него тенденция (не отговаряща все още на тогавашните нужди на българския народ) в средите на БКД да ограничават работата си в рамките на строго научни области, т. е. категорично дава предпочитание на широка културно-пропагандаторска и просветна работа, насочена към повдигане общото културно равнище на народа(48). В архива на Васил Д. Стоянов са запазени две писма на Л. Каравелов до него (първото е писано на 29. VI. 1869 г.), а в другото писмо той пише на Стоянов: «Дръж са и не бой са, работата е добра». Двете писма на Л. Каравелов до В. Д. Стоянов говорят не само за големия ентусиазъм при създаването на БКД. Те свидетелстват и за приятелските им отношения(49). Значението на общото им дело Л. Каравелов изтъква в своя статия «Частно мнение за Българското книжовно дружество», в която пише: «Книжовното дружество е за нас необходимо, както е необходимо слънцето, което ни свети и грее, и както е необходим хлябът, когото ние ядем»(50).
Хр. Ботев с участието си в Българското книжовно дружество влияе силно върху културния живот на своето поколение. Той отстоява демократичния характер и предначертанията на БКД, критикува организационните му слабости, оценява големите му заслуги при изпълнението на задачите, свързани с възхода на националната просвета и култура(51).
Живото участие на революционната партия в събитията около основаването на Книжовното дружество свидетелства за правилното схващане, което имат нейните изтъкнати представители и ръководители относно ролята на просветата и науката в осъзнаването на масите и подготовката им за бъдещата революция. «Младите» виждат в образуването на дружеството център на движението за по-нататъшното изграждане на българската национална просвета, за развитието на родната наука. Затова те подкрепят почина на В. Стоянов и М. Дринов, а Каравелов нарича неговата цел «чиста и свята». Идеята за създаването на научно книжовно средище на българския народ се осъществява благодарение на съчувствието и подкрепата, която му оказва партията на «младите», на нашата революционна емиграция в Румъния. «Без това съчувствие и без тази безрезервна подкрепа програмата на В. Д. Стоянов за основаване на Българско книжовно дружество поради съпротивата на букурещките чорбаджии и на техните привърженици в провинцията щеше да си остане само едно платоническо пожелание, една хубава и неосъществима мечта.»(52) Неслучайно «младите» изпращат и известното в историята на БКД писмо до Мацини в Лондон на 27. VII. 1869 г., в което между другото се казва: «... ние образувахме едно Книжовно дружество, на което възлагаме големи надежди, защото апелът намери силен отзвук в сърцето на българите... Един от нашите другари, Стоянов, е именно този, който най-вече преследва тази благородна мисия, той замисли това нещо в Прага преди две години и от тогава до днес е действувал с най-голяма ревност за осъществяването на тази идея»(53).
Ожесточената борба между двете групировки в националноосвободителното движение прониква все по-дълбоко и сред основателите на БКД. Обстоятелството, че неговото ръководство се овладява постепенно от «умерените» (старите), предизвиква острата критика на крайната революционна партия. Най-тежък става разривът с «младите», когато, по почин на В. Стоянов, Книжовното дружество се ангажира в политическа акция на 24. III. 1870 г. Тогава в благодарствена телеграма, публикувана в органа на «старите» вестник «Отечество», те изразяват дълбоката си признателност на турския султан и на великия везир Али паша, по повод излизането на фермана през февруари с. г. за разрешаването на църковния въпрос — признаване независимостта на българската църква и учредяването на Българската екзархия. С това «старите» окончателно се компрометират в очите на «младите». Каравелов и Ботев остро критикуват Книжовното дружество за тази му постъпка. Каравелов е възмутен от този акт, като го смята за измяна на народното дело(54). Жертви на сблъсъка с революционното крило на емиграцията стават най-вече двамата консерватори В. Стоянов и Т. Икономов. Революционерите («младите») нямат по принцип отрицателно отношение към «Периодическо списание», но го атакуват заради превеса на еволюционистите в дружеството и заради дейността на неговия деловодител В. Стоянов. Списанието излиза нередовно, макар да е проектирано като месечно. По този повод за «несговорчивия» В. Стоянов във вестник «Свобода» Каравелов пише: «За две години две яйца, но и тия са твърде скъпи, неудовлетворителни»(55). Статията-памфлет на Ботев «Причини за неуспеха на БКД» е насочена срещу Т. Икономов, който във вестник «Турция» безкритично защитава дейността на В. Д. Стоянов в дружеството. Ботев дори се възползва от статията на Икономов, за да разкрие пред публиката и моралния лик на В. Стоянов, както и това, че последният по своята подготовка не отговаря на мястото, което заема в дружеството. Своята статия Ботев гласи за петия брой на в. «Дума», но се разболява и броят е редактиран от Ангелаки Савич от Свищов, който изхвърля статията на Ботев и напечатва своя по въпроса за Книжовното дружество. Това налага Ботев да издаде в отделен лист своя отговор на Икономовата статия. Накрая Ботев обещава да се върне с нова статия към въпроса за целите на дружеството и целите на В. Д. Стоянов(56).
В политическо отношение самият В. Стоянов продължава да се държи все по-близо до «старите». В реч, произнесена в Русе през 1872 г., той говори публично против Каравелов. Пише и дописка във в. «Право» в Цариград против революционерите. Тя предизвиква буря от негодувание сред революционната емиграция. При това положение нито Ботев, нито Каравелов му остават длъжни. И понеже противникът се бие там, дето е най-уязвим, Каравелов и особено Ботев използват обявление на Стоянов за издаване «Кратък статистически преглед на българско и българите», печатано във в. «Дунавска зора»(57). В него Стоянов подробно обяснява колко глави ще има съчинението му, с какво ще се занимава всяка глава, от кога е започнал да събира материалите и т. н. Статистическото съчинение не вижда бял свят и Каравелов, и Ботев използват това в нападките си срещу В. Стоянов, като открито го наричат «шарлатанин». През 1874 г. Ботев отново предприема атаки този път срещу езика на «Периодическо списание»: «При сичко, че «Книжевното дружество» (особено неговия действителен член г. Дринов) има голяма претенция да се приеме неговото правописание в българския език и при сичко, че една от първите негови задачи е обработването на неговия език..., по причина на езика си губи много от своите достойнства. Езикът е ...необработен, неокастрен и пълен с русизми»(58).
Острата борба между «младите» и «старите» и по въпросите на Българското книжовно дружество не може да затъмни и принизи огромните заслуги на отделни дейци и от двете течения при съзиждането на това велико историческо дело в историята на българската наука и на първата нейна институция. Трябва да отредим заслуженото място и да отдадем необходимото уважение на онези наши възрожденски дейци интелектуалци, които въпреки тежките условия и своите човешки слабости, полагат основите на днешната Българска академия на науките. Те са едни от първите, които ратуват за българска наука, които искат да покажат на света, че и българите са годни за наука, за научно дирене и мислене. А и органът на дружеството «Периодическо списание» популяризира, независимо от малкото издадени книжки, значителните резултати на българските научни изследвания през 70–те години на миналия век. Всичко, което българите емигранти вършат, за да подпомогнат създаването и дейността на БКД, особено в първите трудни моменти на неговото съществувание, се преценява като полезно и навременно, като исторически оправдано. И макар че в редица случаи техните действия носят белега на известна непоследователност и неизбежна ограниченост, приносът им в това общонародно по характер и по историческо значение дело носи печата на висок патриотизъм и обществена прозорливост.
Безспорно основна фигура при учредяването на БКД и в организационната работа по издаването и разпространението на неговия печатен орган «Периодическо списание», се явява Васил Д. Стоянов. Не можем да пренебрегнем факта, че този деец, макар и с редица отрицателни черти на нрава му, по природа нетактичен и необуздан човек, събира около своята личност като във фокус почти всички дълбоки противоречия и несполуки, които спъват развитието на дружеството. Независимо че подсилва често пъти с необмислените си действия и политическите различия между действителните членове на дружеството и водачите на българското революционно движение, именно той, В. Стоянов, влага най-много енергия в подготовката по основаването на БКД. Инициатива на В. Стоянов е и появата на първото българско научно и литературнокритическо периодично издание, определено и като първо академично издание у нас — «Периодическо списание»(59).
Особено дейно участие в основаването на Книжовното дружество взема и Васил Друмев. Още в навечерието на учредяването му — свързано с толкова противоречиви мнения и домогвания — той излиза с обстойна статия във в. «Дунавска зора», където нашироко и вещо обосновава необходимостта от национален културно-научен център. Във връзка с тая статия редакцията на вестника на Д. Войников отбелязва, че неин автор е един млад учен, на когото «от душевните плодове наший народ и татковина имат вече пълна надежда да дочакат велики славни добрини за своята честита бъднина»(60). Друмев привлича вниманието на всички с широтата на възгледите си, с вещината и търпимостта, откроили се сред развихрените страсти и в неколкодневните заседания за учредяване на дружеството. За това той е избран за един от тримата действителни членове на основаното БКД. Нещо повече — Друмев е натоварен да изпълнява и председателските задължения, тъй като избраният председател М. Дринов живее в чужбина. Редица години авторът на «Нещастна фамилия» е сред най-ревностните и енергични дейци на дружеството, насочва цялостната му дейност, редактира и неговия печатен орган «Периодическо списание»(61).
Сред първооснователите, положили здравите темели на БКД, се откроява и свети с впечатляваща сила името на първия дружествен председател Марин Дринов. Още от края на 1868 г. Прага и Виена са градовете, където той най-често се застоява през многобройните си пътувания. Тук Дринов е в центъра на духовния кипеж сред българската емиграция, постоянно помага на младите българи да продължат образованието си, насърчава първите научни опити на своите съотечественици, оживено кореспондира с влиятелни българи емигранти по въпроса за създаване на български културен център. «Трябва, друже мой, да се работи сега и да се работи мъжки над народното ни самопознание» — пише младият учен на приятеля си Нешо Бончев през април 1869 г. от Прага.
След несполучливи опити да създаде книжовно дружество във Виена, което да превърне и в духовно средище на българската емиграция, надеждите на Дринов се насочват към Влашко. Той написва и статията «Българско литературно дружество», в която подчертава, че, «народът ни няма свое ни министерство, ни духовно началство», с което «да улесни попрището на народния напредък» и предлага да се основе книжовно дружество(62). Този стремеж на М. Дринов, подпомогнат и от В. Д. Стоянов, подкрепен безрезервно и от «младите» начело с Л. Каравелов и Хр. Ботев, се реализира. През 1869 г. новосъздаденото Българско книжовно дружество го избира за свой председател. Сам възпрепятстван да присъства на учредителното събрание, когато научава за станалото, нашият учен от скромност съобщава, че според него не заслужава тази висока чест и пожелава на следващото събрание «да се отдаде тази чест другиму, комуто прилича». С усилията на Дринов обаче се полагат основите на най-големия български научен и културен център, който последвалите десетилетия утвърдиха и наложиха като Българска академия на науките.
Първият председател на Книжовното дружество не остана само негов съзидател. С неизтощима енергия той допринася не малко и за укрепване на авторитета на дружеството. Четири десетилетия Дринов е стожер и вдъхновител на работата му, радетел за неговия успех. Младият учен пътува непрекъснато и събира с необикновено усърдие важни документи за миналото на нашия народ. По време на тези многократни пътувания той работи и пише, за да снабдява печатния орган на дружеството с интересни исторически статии. Дринов живее с мисълта, как да подобри издаването на «Периодическо списание», какви насоки да вземе то, как да го развива във всяко отношение. Той е «обхванат от благородните амбиции списанието да се натъкми добре от всяка една страна». Пишейки статии, Дринов се старае да привлече едновременно по-голям брой сътрудници около списанието. На негови писма се отзовават московските му приятели Н. Бончев, Р. Жинзифов, П. Каравелов, от които получава разнообразни материали за публикуване в «Периодическо списание»(63).
Дринов като учен създава солидни международни връзки, които укрепват престижа на новооснованото Книжовно дружество в чужбина. Всъщност Дринов го измъква от неговата браилска затвореност и разнася за първи път името му из другите страни. Самият факт, че уважаваният навсякъде М. Дринов е негов председател, издига значението на българския книжовен център(64). Дружеството и неговият печатен орган «Периодическо списание» стават известни както в България, така и извън нея, благодарение на Дриновия научен и обществен авторитет. Парите, които получава М. Дринов от дружеството под формата на възнаграждение като негов председател, той изхарчва за заплащане на труда по откопирването на архивни документи. Вниманието му е съсредоточено преди всичко върху съдържанието на всяка книжка на «Периодическо списание», върху прецизното й списване и хубаво оформление. Научният, сериозният тон на списанието се дава именно от М. Дринов.
Не трябва да остане извън погледа ни приносът на още един ревностен сътрудник на печатното издание на БКД — Нешо Бончев, — който с трудовете си също дава «сериозна физиономия и научна тежест» на списанието. В това отношение пряко и плодотворно върху своя приятел влияе М. Дринов. На 10. I. 1870 г. той му пише от Неапол: «Да додем сега до Книжовното дружество. Едно време и аз мислех, че ние като сме завзети твърде много с прехраната си, не можем да работим за отечеството, а сега гледам, че макар и да имам всеки ден по 7 и 8 часа занятия (3 часа уроци и 4–5 часа по архивите), все пак намирам доста време да пиша нещо за литературното дружество... Я се опитай, та си съсредоточи вниманието на някой предмет и пристъпи да работиш — ще видиш тогава, и време ще се яви, и охота, и всичко». Увещанията на Дринов извършват своето — Бончев действително се залавя за работа и в скоро време в «Периодическо списание» се появяват неговите статии за училищата (1871), за цариградското списание «Читалище» (1871), «Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им» и очеркът за Гогол (1873); като приложение към списанието излизат преводите на «Разбойници» и «Тарас Булба»(65).
* * *
След успешното учредяване на БКД и приемането на основните документи за пълноценното му функциониране действителните членове и настоятелството, ръководено от Николай Ценов, предприемат важни и необходими действия за популяризиране на Дружеството през 1869–1870 г. Тази дейност като реализация на идеята за общонационалния характер на БКД преследва две стратегически цели: всички български вестници, списания, издателства, читалища и др. в рамките на Османската империя и в други страни да бъдат уведомени за създаването на БКД и самите те да популяризират дейността му сред българите. Този процес на официално легитимиране пред самодейните български общности обхваща и персоналното уведомяване на известни българи, проявили се вече като учени, публицисти, журналисти, писатели, учители, които живеят в поробена България и чужбина. Както сочат документите, първи сред тях са били д-р Петър Берон, Гаврил Кръстевич, Нешо Бончев, и др. Характерни в това отношение са писмата, изпратени до българските общини в Цариград, Одеса, Букурещ и в други градове.
От друга страна, след образуването на Дружеството и през целия Браилски период на неговото съществуване ръководителите на БКД съзнателно, целенасочено и със завидна упоритост полагат усилия, за да афишират създаването на БКД пред научните общности на Европа и да установят контакти с тях. Усилията са насочени към създаване на формални и реални връзки с академии, матици, научни дружества, музеи и библиотеки в славянските и неславянските страни. Наличните документи с голяма сила подчертават, че целта е културната и научната общност на Европа да узнае, приеме и подпомогне първата научна изява на един европейски, с древна култура народ, но временно забравен поради петвековното турско владичество. И този стремеж на ръководителите на БКД не е лек и безпрепятствен. Но настоятелството и действителните членове са твърдо убедени, че без сътрудничество и връзки с европейските научни структури БКД е обречен на интелектуална изолация и на регионална затвореност. Затова стратегическата цел е вплитане и съпричастност към европейския културен и научен живот. Осъществяването на тази цел става и чрез контакти с видни дейци на науката, общественици и благодетели. В това отношение усилията са насочени преди всичко към видни слависти, които имат отношение към българската история, език, фолклор и култура. Ако в началото установените връзки носят формално уведомителен характер, то по-късно БКД се старае да реализира контакти с определен научен интерес, взаимен обмен на литература и популяризация на резултати. Важна роля в това отношение изиграва «Периодическо списание».
Първите опити за научни контакти се насочват към славянските страни. Ръководството на Дружеството изпраща Устава и уведомява чешкото научно дружество, Матица сръбства, Матица словенска, Югославянската академия в Загреб, Славянския комитет в Санкт-Петербург. Деловодителят В. Д. Стоянов запознава славянските научни учреждения в Сърбия, Чехия, Хърватско, Русия с характера, задачите и целите на Българското книжовно дружество, а заедно с това и желанието за постоянен научен обмен. Постепенно се развиват и контактите с научни учреждения и музеи в Англия, Австро-Унгария, Франция и др. По този начин още преди Освобождението се създават условия за включване на БКД в европейските научни структури. С времето това довежда и до възприемането му като равностоен научен партньор. Този процес се засилва след Освобождението на България и главно през 90–те години на XIX в. и началото на XX в. Поради това създадената през 1911 г. Българска академия на науките безпроблемно е приета за равноправен член на чуждите научни общности(66).
Учредяването на Българското книжовно дружество предизвиква значителен интерес и задоволство сред приятелите на българския народ, а също и в средата на подобните нему дружества и общества. Известно е, че след като получава устава на дружеството, извънредният посланик на Русия при Високата порта граф Игнатиев отговаря, че Българското книжовно дружество може напълно да разчита на готовността му да съдейства за развитието на образователната дейност у нас(67). Дружество «Напредък», основано на 1. V. 1863 г. от български търговци във Виена и имащо за цел да подпомага развитието на българската просвета, като издържа учещите се в Австрия българи, за да станат после учители в родината си, става колективен член на БКД(68). По-късно, когато на 26. IV. 1892 г. се ликвидира, дружество «Напредък» завещава своя капитал на БКД в София с условие «с доходите да се награждават (премират) или издават книги (трудове)»(69). От своя страна Книжовното ни дружество, като споделя целите, задачите и дейността на «Напредък», става негов действителен член(70).
Значително се разрастват връзките на БКД с държавните институции в следосвобожденския период. Преместеното в София седалище на дружеството продължава да функционира сред създаващите се в новоосвободената българска държава наши първи автономни учреждения. Необходими са непрестанни грижи за закрепване на Книжовното дружество, да бъде то засилено материално, като се сдобие с добър имот и приходи. Естествено едни от най-належащите за разрешаване въпроси по това време са тези, свързани с осигуряването на сграда за настаняването на бъдещата Българска академия на науките.
В първите години след Освобождението БКД изпитва затруднения именно откъм работни помещения и сграда. Изглежда, поради тази причина още през 1882 г. Държавният съвет прави жест, като отстъпва за нуждите на дружеството «някои стаи от своето помещение». Привременният управителен комитет на дружеството в специално обръщение от 1 май с. г. уведомява членовете си, че смята за свой приятен дълг да изкаже публично «своята душевна признателност и благодарност на Държавния съвет за тая му добрина»(71).
В следващите години взаимоотношенията на БКД по въпросите за осигуряването на работна сграда продължават със Столичната община. Софийското общинско управление посочва «за целта да се използват два парцела — единият на бул. «Дондуков» (махала «Капана»), а другият — на Орханийска улица (днешната «Московска»)». При обсъждането пригодността на посочените места се установява, че те не са подходящи, «особено като в них (парцелите) попада градский вал (разликата в нивото между «Дондуков» и «Московска»), засипването на който много ще костува»(72). На 10. V. 1883 г. Софийският общински съвет изслушва «едно ново отношение на Българското книжовно дружество, в което то моли да му се подари едно място за въздигание в него дом за помещение на дружеството и устройство на малка ботаническа градина по Цариградската улица (бул. «Цар Освободител» — б. а., Н. С.) рядом и съседно с дома на новоустроеното австро-унгарско консулство». На станалите разисквания общината, като взема предвид: «1. Че помещението на подобни общополезни учреждения, ако ся намират в места, разположени по към центъра на града, по-лесно и по-удобно щът бъдат от населението посещавани; 2. Че устъпванието и подаряванието му ще бъде от голяма полза за населението на самий град София, за жаждущата за наука част на която се открива още един на брой дом за душевна храна; 3. Съгласява се с члена на съвета полковник Кесяков да ся задържат местата по Цариградската улица до Окружний Булвар и бъдещата църква «Ал. Невски» за висши учебни заведения, постановява: Подарява за целите, за които се иска мястото до Австро-унгарското консулство, 4600 кв. м с три лица — ул. «Цариградска», улицата, която води от «Цариградска» към бъдещата църква «Ал. Невски» и улицата, която от предидущата води покрай празните участъци зад Австро-унгарското консулство до Княжеска улица»(73).
На 28. VI. 1883 г. привременният управителен комитет на БКД изказва на Средецкото градско общинско управление специална благодарност, в която между другото се отбелязва: «Средецкото градско общинско управление с пълна готовност и радост тези дни отстъпи единогласно даром на Българското книжовно дружество едно място от 4600 кв. м на вечни времена за съграждане дом и малка ботаническа градина за дружеството. Това прекрасно място се нахожда до самото австро-унгарско агентство на Цариградското шосе. В идущата книжка ще имаме приятния случай да дадем по-обширно уведомление на почетната публика по това благородно и много похвално дело на настоящето Средецко общинско управление. Засега не можем да не кажем, че с този свой щедър и тъй великодушен подарък градското общинско управление на новобългарския престолен град свидетелства най-красноречиво колко високо уважава то и цени правилното разпространение на науката и народното образование между българския народ, което е самата задача на Българското книжовно дружество, бъдещата академия на науките. Поради това споменатият комитет на дружеството счита за свята и най-приятна обязаност да изкаже публично и по най-тържествен начин сърдечна благодарност и признателност на гореспоменатото градско общинско управление и чрез това да зарадва същевременно всичкий наш народ за това негово тъй народолюбиво дело»(74).
През 1890 г. с водосвет, извършен от иконом поп Тодор Митов в присъствието на управителния съвет на Книжовното дружество, се полага основният камък на сградата му. В поставения в основите акт пише: «Днес, петък, 5 октомври 1890 г. от рождението Христово, 84–та от отпечатванието на първата новобългарска книга, 21 от основаванието на Българското книжовно дружество и 13 от Освобождението на България, в дните на негово царско височество Фердинанд I български княз и при духовното началство на негово превъзходителство Йосиф I, екзарх на всички българи, положи се основният камък. Назначението на тая сграда е да бъде сборно място на всички радетели за всестранно изучаване на българския народ и на отечеството му България, за развитието на българския език и книжнина и за разработванието и разпространението у нас на науките изобщо». Актът е подписан от управителния съвет на Българското книжовно дружество, състоящ се от председател М. С. Дринов, подпредседател В. Д. Стоянов и ковчежник Ив. Ев. Гешов, членове Марко Д. Балабанов, д-р Моллов, Иван Касабов, Иван Славейков и Спас Вацов, заместниците им: д-р П. Минчович, д-р К. Стоилов, Г. Н. Златарски, архитект Х. Майер, предприемач H. Дуков(75).
Взаимоотношенията на БКД с други институции се осъществяват и по линията на уреждане на въпроси, свързани с обучението на стипендианти и поемане грижите за тях, подпомагане на общини при изграждане на нови сгради за училища и др.(76)
Водена е преписка и около привличането на постоянни кореспонденти на «Периодическо списание», по пропагандирането на печатния орган на БКД, «за да стане то общо дело на цялата българска интелигенция»(77). Други писма се отнасят до обнародването на материали на наши учени в списанието на дружеството, по отпускане като дар книги и библиографска литература, по изпращане на трудове за рецензиране от страна на членове на БКД и др.
По издаването на «Периодическо списание» с държавната печатница и с печатницата «Хр. Г. Данов» има кореспонденция по обнародването на материали на В. Кънчов (география на Македония), материали от Н. Геров, д-р Ст. Петков, Дриновите съчинения и др.(78) За размяната на сборници и извършване на дарения от Народната библиотека има писма от 1910 г.(79) Има и преписка с държавната печатница относно награждаването на словослагателите, «които нареждат списанието и другите издания на дружеството»(80).
В заключение може да се каже, че БКД развива своите взаимоотношения с различни институции най-вече за уреждане и задоволяване на нуждите му преди всичко от сграда и от помещения за установяване постоянното седалище на дружеството и неговия административен персонал, архив и библиотека. Прави впечатление отношението на такива институции като Държавния съвет и особено Столичната община, които по онова време откликват веднага и с разбиране на исканията на Българското книжовно дружество за получаване на необходимото му административно здание.
Бележки
1. За историята на БКД в периода 1869–1911 г. вж. по-важни първоизточници и литература: Документи за историята на Българското книжовно дружество в Браила. 1868–1876 г. Подбрали и подготвили за печат П. Миятев и Г. Димов. С., 1958; Проекти за учреждение Българското книжовно дружество. Одеса, 1869; Документи за историята на Българското книжовно дружество. Т. 2. 1878–1911. С., 1966; Събева, Ем., Станчева, М. Опис на изданията на Българската академия на науките 1869–1953. С., 1956; Бобчев, С. С. Чуждите академии и Книжовното ни дружество. — БСб, XV, 1 ян. 1908, № 1, 1–13; Хаджиолов, А. Българското книжовно дружество и развитието на науката в България. — СпБАН, 1959, № 3, 40–56; Арнаудов, M. Българското книжовно дружество в Браила. 1869–1876. С., 1966; Велики, К. На кое място в Браила е основано през 1869 г. Българското книжовно дружество. — СпБАН, 1969, № 5, с. 43; Михайлова, Ек. Възрожденски мечти за българска академия. — БЕ, 1969, № 6, с. 546; Сто години Българска академия на науките. Тържествено честване окт. 1969 г. С., 1972; Юбилейно издание Сто години Българска академия на науките 1869–1969. Т. 1. 1969; т. 2. 1972; т. 3. 1972; Божков, Ст., В. Василев, Цв. Тодорова. История на Българската академия на науките 1869–1969. С., 1971, 5–46; Гърдев, К. Историческото развитие на Българското книжовно дружество (1869–1878). — ИДА, 34, 103–120; Велева, Д. Архивът при БАН. — СпБАН, 1963, № 1, с. 115; Mалчева, Т., Ал. Панчев. Принос към историята на библиотеката при БАН. — ИЦБ БАН, № 1; Българската академия на науките след 9 септември 1944. Справочна книга. С., 1958; Уставите на БАН (1869–1984). С., 1989.
2. Библиотека д-р Ив. Селимински. Кн. 9. С., 1928, 35–36; Генчев, Ст., Р. Радкова, H. Жечев. Културни и обществено-културни институции през Възраждането. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. Доклади на III конгрес на БИД, 1981, с. 260.
3. Михайлова, Ек. Възрожденски мечти..., с. 546.
4. Генчев, Ст., Р. Радкова, H. Жечев. Културни и..., с. 260.
5. ПСп, 1889, № 31, с. 131. — Писмо за урежданье българските училища преди 50–60 години. Съобщава Д.; Бъчварова, H., M. Бъчваров. Д-р Петър Берон. Живот и дело. С., 1993, 151–160.
6. Михайлова, Ек. Възрожденски мечти..., с. 546.
7. Любословие, I, 1844, № 7, с. 107.
8. МСб, № 11, с. 694; Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С., 1975, с. 287; Дипломатическата борба — Септември, 1974, № 4, с. 169.
9. Дунавска зора, № 51, 24 дек. 1869. В уводната статия В. Д. Стоянов пише: «Великата идея на българите да си направят самички едно общо, всенародно учреждение за по-систематично и по-благоразумно разпространяване просвещението между народа си».
10. Секулов, Б. Васил Кънчов. Биография. С., 1927, с. 11.
11. Наскоро след свършване на войната Нешо Стоянович заминава за Цариград и привлича за проекта изтъкнатия общественик Др. Цанков. Последният се залавя сериозно и делово с предложението и успява да убеди цариградските български патриоти да учредят «Община за българската книжнина». Търсейки способни сътрудници за делото, Др. Цанков се обръща най-напред към Найден Геров, в чието лице вижда «един от първите учени българи, дето и щат доброто на народът си». Така цариградските българи, които подхващат след Парижкия мир 1856 г. идеята за «Българска книжовна община», решават да издават и свой научен печатен орган. На 1. I. 1856 г. излиза книжка първа на проектираното периодическо издание «Български книжици». Българската книжовна община съществува до 1862 г., когато се разтуря. Поради «скромните средства, с които разполага», прекратява излизането си и списанието «Български книжици». (Изложение за състоянието и дейността на БКД през 1910 г. — Летопис БАН, 1910, № 11, с. 44; Цонев, Б. Васил, Д. Стоянов. — Летопис БКД в София, 1910, № 11, с. 54 и сл.).
12. Документи за историята на БКД в Браила 1869–1876. Под ред. на П. Миятев и Г. Димов. С., 1958, с. 9.
14. Михайлова, Ек. Възрожденски..., с. 547.
15. Шарова, Кр. Марин Дринов и Българското възраждане (по случаи 140 години от рождението му). — СпБАН, № 6, с. 46.
16. Стоянов, В. Д. Няколко думи за пробужданието на българския народ към просвещение и наука и за подновление деятелността на БКД в Средец. — ПСп, 1882, № 1, с. 8; Ботев, Хр. Съч. Под ред. на M. Димитров. Т. 3, 1950, с. 489.
17. Съветник, № 25, 19 септ. 1864; Гайда, 6 септ. 1864.
18. Арнаудов, M. Българското книжовно дружество..., с. 76.
19. Македония, г. I, № 8, 21 ян. 1867; Дунавска зора, г. I, № 11, 9 ян. 1868; Народност, г. I, № 20, 3 март 1868.
20. Дунавска зора, г. I, № 11, 9 ян. 1868; Македония, г. I, № 8, 21 ян. 1867.
21. Македония, г. IV, № 15, 10 ян. 1870.
22. Чилингиров, Ст. Българските читалища преди Освобождението. С., 1930, с. 162; Жечев, Н. Букурещ — културно средище на българите през Възраждането. С., 1991, 242–294.
23. Жачек, В. Васил Д. Стоянов в Чехия (1858–1868). — В: Чехия и България през вековете. С., 1963, с. 65. Според същия автор В. Стоянов участва и в тайната чешка организация «Побратим», според устава на която главната нейна задача е да подпомага стремежа на българите към свобода и образование.
24. Цонев, Б. Васил Д. Стоянов. — ЛБКД, 11, 1910, с. 59.
25. Паскалева, В. Принос към биографията на Марин Дринов. — В: Изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960, с. 15.
28. Известно е, че Григор Начович прави първия проект за устав на БКД с дата 1867 г. Той се различава от устава на дружеството, публикуван в Одеса в 1869 г. В. Д. Стоянов е имал среща с Начович и е познавал устава. Трайков, H. Ботев и Българското книжовно дружество. — В: Сб. Христо Ботев, по случай 100–годишнината от рождението му. Под ред. на M. Димитров и П. Динеков. С., 1949, с. 229.
30. АБАН, ф. 9, а. е. 930. Писмо на M. Дринов до В. Златарски от 17. XII. 1899 г.
31. Паскалева, В. Принос към..., с. 22; Трайков, H. Ботев и Българското книжовно дружество, с. 229; Жечев, H. Букурещ — културно средище на българите през Възраждането. С., 1991, 281–290.
32. Подробности около учредителното събрание в Галац съдържа писмо на В. Стоянов до M. Дринов в Неапол от 15. IV. 1870 г. (Арнаудов, M. Българското книжовно..., с. 111).
33. При очертаните благоприятни изгледи за създаване на книжовно дружество, M. Дринов, който от Прага следи усилията на своя приятел В. Стоянов, обнародва във в. «Дунавска зора» (3 авг. 1869) статията «Българско литературно дружество». В нея той подчертава голямата нужда от новото общество, което, «като си създаде един авторитет, да ся занимае за разработванието и развиванието язика му, книжовността му и историята му».
34. Стоянов, В. Д. Няколко думи за..., с. 8.
35. Проекти за учреждение Българско книжевно дружество. Одеса, 1869, с. 3.
36. Жечев, Н. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, с. 179.
37. Още през пролетта на 1869 г. много българи от Браила записват щедри дарения в полза на дружеството. В неговата кондика с дата 5. III. 1869 г. са вписани имената на повече от 50 дарители от Браила. Известна е и готовността на българките от този град да помогнат на новооснованото БКД. Руският вестник «Голос» съобщава, че те се отказали от някои ненужни украшения и пожертвали за дружеството 7000 франка (Документи за историята на Българското книжовно дружество..., с. 15).
38. Динеков, П. Възрожденски писатели. С., 1962, с. 349.
39. Велики, К. На кое място в Браила е основано през 1869 г. Българското книжовно дружество. — СпБАН, 1969, № 5, с. 43.
40. История на Българската академия на науките 1869–1969. С., 1971, с. 14.
41. Косев, Д. Към историята на революционното движение в България през 1867–1871. С., 1958, с. 7.
42. Клинчаров, Ив. Христо Ботев. С., 1926, с. 505.
43. Ботев, Хр. Съч. Под ред. на M. Арнаудов. Т. 3. С., 1950, с. 941.
44. БИА — НБКМ, ф. 85, ВЛДН, 61–63, № 7–8; Възвъзова-Каратеодорова, К. Извори за делото и личността на Васил Левски. — ИДА, 1987, № 53, 15–16.
45. Унджиев, Ив. Институтът Ботев — Левски и неговата дейност. — ИИ Ботев — Левски, 1959, № 3, с. 5.
46. АБАН, ф. I к, оп. 1, а. e. 547.
47. Документи за историята на БКД, с. 37.
48. Mаждракова-Чавдарова, Ог. Културно-просветният подем на нацията и българската революционна мисъл (Раковски, Каравелов, Ботев). — Векове, 1985, № 1, 5–19.
49. Леков, Д. Нови данни за връзките на Каравелов, Друмев и Жинзифов с Българското книжовно дружество. — ЛМ, 1969, №4, 167–168.
50. Свобода, № 35, 22 юли 1870.
51. Маждракова-Чавдарова, Ог. Културно-просветният..., с. 16.
52. Трайков, H. Ботев и Българското книжовно дружество. — В: Хр. Ботев. Сб. по случай 100–годишнината от рождението му. С., 1949, с. 228. В тази статия за пръв път подробно се разглежда борбата между «млади» и «стари» около създаването на БКД. Някои оценки на Н. Трайков за В. Д. Стоянов, Т. Икономов и др. според нас са пресилени и опровергани от историята.
53. Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. 1. С., 1929, с. 443.
54. Свобода, № 19, 12 март 1870; № 26, 7 май 1870; № 35, 22 юли 1870.
55. Свобода, № 14, 27 март 1871.
56. Ботев, Хр. Съч., с. 565; Трайков, H. Ботев и ..., с. 226; Нови данни за живота на Ботев в Браила. — Лит. фронт, № 7, 1949; Бурмов, Ал. Нови данни за биографията на Ботев. — Лит. фронт, № 19, 1949.
57. Дунавска зора, г. I, № 31, 24 юни 1868.
59. Пекарева, Д. Път през едно столетие. Издателството на БАН пред своята 100–годишнина. — РД, № 340, 5 дек. 1968.
60. Димов, Г. Васил Друмев. — В: Бележити българи. Т. 3. С., с. 482.
61. АБАН, ф. 54 к; Митрополит Климент (В. Друмев). 1841–1901. — ЛБКД, 1900–1901, 86–97; Динеков, П. Възрожденски писатели. С., 1962, с. 219; Друмев, В. Етико-социологически съчинения. Под ред. на М. Бъчваров. С., 1981.
62. Бурмов, Ал. Живот и дейност на Марин Дринов. Доклад, изнесен на тържествено събрание, уредено от БАН на 27. III. 1956 г., по случай 50–годишнината от смъртта на Марин Дринов. — ИПр, 1956, № 3, с. 6.
63. БИА — НБКМ, ф. 111, а. е. 2, л. 105. Писма на М. Дринов до Гр. Начович и до Н. Бончев от 10. I. 1870 г.
64. Сендов, Б. Марин Дринов (1838–1906) — пръв председател на БАН. — СпБАН, 1989, № 1, 5–11.
65. Динеков, П. Възрожденски писатели. С., 1962, с. 350.
66. Известно е, че вече през 1898 г. дружеството си избира ново ръководство, неговата дейност се регулира от нов устав и правилник. Така на практика БКД навлиза вече в зрелия етап на своето развитие, когато то се превръща в действителен предшественик на БАН, в международно призната институция, със свои изявени учени.
67. АБАН, ф. 1 к, оп. 1, а. е. 89.
69. Летопис на БАН, III, 1914, с. 109 — Наредби за фонд «Напредък» при БАН.
70. АБАН, ф. 1 к, оп. 1, а. е. 43, л. 17; Книга за дарителите на Българската академия на науките. Т. 1. С., 1937, с. 7.
71. ПСп на БКД в Средец, 1882, № 1, с. 197; Васил Димитров Стоянов (Кратки животописни бележки-извлечения от мемоарите му). — Илюстрация светлина, г. XIX, 1911, № 3–4, с. 27.
72. Летопис на БКД, XI, 1910, с. 62.
73. Мирчев, П. Кипежът. Книга за София 1878–1884. С., 1971, 130–131.
74. ПСп БКД в Средец, 1883, № 5, с. 133.
75. Пак там, 1890, № 35, 799–800.
76. АБАН, ф. 1 к, оп. 1, а. е. 105. Писмо от 15. VIII. 1870 г., с което общината в Карнобат препоръчва стипендианта Ив. Д. Попов; а. е. 168. Българската община в Русе с писмо от 27. IX. 1871 г. изпраща за българите в Браила 200 лотарийни билета, след продажбата на които с парите да се подпомогне общината за изграждане на нова сграда за девическо училище.
77. АБАН, ф. 1 к, оп. 1, а. е. 106. Писмо от 27. VIII. 1870 г. за изпращане на списанието и записване на спомоществователи; а. е. 140. Писмо от 5. II. 1871 г. за набиране на абонати на списанието.
78. Летопис на БКД, XI, 1910, с. 1. Заседание на УС от 4. II. 1910 г.