България и Австро-Унгария в началните години на Стамболовия режим (1887–1890 г.)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Радослав Мишев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
За политическите отношения между България и Австро-Унгария през периода на Стамболовия режим липсват самостоятелни научни изследвания(1). Този проблем обаче е свързан с важни моменти от развитието на българската държава в края на XIX в. и неговото разработване ще допринесе за изясняване на сложния въпрос за мястото на България в системата на европейските международни отношения.
Българо-австро-унгарските политически отношения не могат да се изследват, без да се имат предвид традиционните австро-руски противоречия на Балканите. На българска почва е направена първата практическа стъпка към разпадането на Съюза на тримата императори по време на Освободителната война. Тогава обаче все още няма пълно съперничество, а съществува формална синхронизация между австро-унгарската и руската политика на Балканите. Австро-Унгария се устремява към Адриатика, а Русия — към Цариград. Неслучайно бойните действия през Освободителната война се водят по най-прекия път към Цариград.
Българската криза и развитието на българския въпрос станаха онази историческа основа, върху която за пръв път през XIX в. Австро-Унгария и Русия се срещнаха и проявиха като преки противници. Географският коридор на австро-унгарската експанзия прави особено подвижни нейните външнополитически ходове спрямо България. Двуединната монархия е единствената европейска сила без колонии и това болезнено се отразява върху нейната балканска политика.
През разглеждания период синоним на австро-унгарската външна политика е нейната балканска политика в икономически, географски и политически смисъл. Пътят за Егейско море минава през сръбски и български зони. Докато в австро-унгарския генерален щаб се говори за Сърбия, че трябва да бъде прегазена, България се разглежда като плацдарм и съюзник. Това виждане не е обусловено от симпатии към българската политика, а от обстоятелството, че българо-австро-унгарските отношения нямат национален характер. Стамболовото правителство виждало българо-австро-унгарските противоречия в Македония, защото през нея трябвало да се осъществи австро-унгарското проникване към Солун, но очаквало, че тези противоречия ще се изострят в по-далечно бъдеще.
Хабсбургската империя присъствувала съвсем безучастно в българската национална историческа съдба. Оттогава нейната политика е един от основните фактори, които неизбежно се взимат предвид от българската дипломация.
В настоящото научно съобщение се цели да се подчертаят специфичните особености в българо-австро-унгарските политически взаимоотношения, породени от стремежите и реалните тенденции за развитие на младата българска държава. Освен това се имат предвид тези отношения, от една страна, като предистория на онези процеси, които завършват през Първата световна война, а, от друга, като логично свързани със зародилия се още в средата на XIX в. австро-руски политически антагонизъм.
* * *
В края на XIX в. балканската политика на Австро-Унгария се намирала в тясна връзка с особеностите на нейното вътрешно-и външнополитическо положение. Изгонени от Италия и Германия, австро-унгарските господствуващи класи се стремели именно на Балканите да покажат, че монархията продължава да бъде силна европейска държава. За успешното осъществяване на тази политика Германската империя била възможен и нужен съюзник. Управляващите среди в Австро-Унгария изхождали от това, че съюзът с Германия е така необходим за външната политика на монархията, както дуализмът за вътрешната. Всички външнополитически програми на дуалистичната държава се обуславяли от два постулата — сближение, а след това съюз с Германия и експанзия на Балканите(2). В този смисъл австро-унгарско-руските противоречия на Балканския полуостров до голяма степен предопределили по-нататъшната външнополитическа ориентация на Хабсбургската империя.
Кризисните моменти в руско-австро-унгарските отношения се сменяли с периоди на затишие. Основната външнополитическа линия на австро-унгарската дипломация била съпротивата срещу всяко активизиране на Русия на Балканите. Австро-Унгария можела да противодействува на Русия само като се опре на Германия, а също на Англия и Италия(3).
След освобождението на България Англия, Австро-Унгария, Италия и Германия започнали ожесточена борба за премахване на руското политическо влияние в страната и за разширяване на своето икономическо и политическо проникване(4). Българската криза през 80–те години на XIX в. и разривът на руско-българските дипломатически отношения довели до засилване значението на България в антируските планове на западните държави, като особено силни позиции достига Австро-Унгария(5).
Деловите кръгове в двуединната монархия настоявали за икономическо и политическо подчинение на балканските държави, тъй като при всичките си домогвания към отвъдморски територии практически единствен реален обект на австро-унгарската експанзия могли да бъдат само страните, намиращи се на Балканския полуостров(6). Националните стремежи на балканските държави понякога ставали идентични с интересите на руския царизъм. Това временно съвпадение било най-голямата опасност за австро-унгарските управляващи среди. Да се попречи на такова развитие било основен принцип в методите, на австро-унгарската дипломация. До край на XIX в. Австро-Унгария успяла да предотврати осъществяването на подобна алтернатива(7).
Централно място в тези планове на Хабсбургската империя заемал българският проблем(8). австро-унгарската позиция към събитията в България съдържала два външнополитически въпроса, еднакво съществени за двуединната монархия. Първо, отношението на правителството в София към революционното движение в Европейска Турция, съдбата на османските европейски владения и стремежите на балканските държави за обединение в името на поробените им братя. Второ, отношението на българското правителство към Русия и произлизащите от това последствия за степента на руското влияние в Княжеството(9).
Неустановеното положение на новия български княз било главното съдържание на дискутирания в Европа български въпрос след август 1887 г. Проблемът за признаването на Фердинанд имал значение за стабилизиране на международното положение на България след Съединението и Сръбско-българската война. Той влияел върху характера и насоките във вътрешните борби между буржоазните партии в България. От този проблем до голяма степен зависело осъществяването на предстоящите външнополитически задачи на Княжеството, доколкото непризнаването на Фердинанд забавяло и затруднявало непосредственото им поставяне. Отношението на великите сили към този въпрос се определяло от перспективната възможност Фердинанд да бъде използуван за или против реализацията на техните планове на Балканския полуостров(10).
Държавите — участнички в Берлинския договор, си прехвърляли отговорността за избора една на друга. Само Франция отхвърлила веднага избора, като се позовала на суверенните права на султана и на неопределеното положение на Източна Румелия. Италия оставила инициативата на по-заинтересуваните държави, а Турция изпратила циркулярна нота с молба за съвет, без собствено становище. Русия попитала заплашително Турция какво възнамерява да предприеме. Германия официално следвала руската линия, докато Австро-Унгария и Англия по същество признали избора, но без официално да заявят това(11). Разбира се, как Германия следвала руската дипломация, се вижда от по-нататъшното развитие на нещата.
австро-унгарският печат окуражавал княза в неговото намерение да замине за България, като в противен случай в. «Нойе Фрайе Пресе» лансирал опасността от евентуално обявяване на независимостта на Княжеството или може би на република(12). Позицията на Австро-Унгария се откроила достатъчно ясно по време на дипломатическата преписка след избора на Фердинанд.
На 24 юли 1887 г. Високата порта наредила да се поиска от австро-унгарския министър на външните работи граф Калноки да не допусне идването на Фердинанд в България(13). На следващия ден нейният комисар в София Риза бей съобщил в Цариград своите подозрения, че идването на Фердинанд става с тайното съгласие на Бисмарк, към което се присъединили Австро-Унгария и Италия(14). австро-унгарското правителство обаче отговорило, че не може да попречи на Фердинанд да отиде в Княжеството и че отхвърля всякаква отговорност за евентуални бъдещи усложнения(15).
Правителството на Хабсбургската империя не искало да поставя пречки пред Фердинанд, а когато той се установил в София, Австро-Унгария се обявила против насилственото му отстраняване от страната. По същество това била много удобна форма за оказване подкрепа на новоизбрания български княз. С оглед на това Калноки помолил унгарския министър-председател да предотврати намерението на граф Цихи да съпроводи Фердинад в България(16), защото това би разкрило прекадено неудобно намеренията на Австро-Унгария, и Цихи отстъпил.
От своя страна Фердинанд заявил, че от предадените му неофициално отговори на силите се вижда, «че никое от правителствата на великите сили не е засвидетелствувало омразата си към мен и ако имам предвид някои различия, те се отнасят до легалността на т. нар. Събрание, т. е. до нещо, отнасящо се до вътрешните работи на България и което засяга само избрания княз»(17).
Нa 15 август 1887 г. австро-унгарският император Франц Йосиф в писмо до Фердинанд изразил съжалението си, че обстоятелствата, свързани с Берлинския договор, не му дават възможност да го подкрепи по определения път, и му пожелал успехи в управлението на страната и божия закрила(18). В коментара си на тези думи Кьонигслоу пише, че това са единствените утешителни думи, които Фердинанд получава за тежката си мисия(19).
С това не можем да се съгласим, защото австро-унгарската дипломация урежда задкулисно своята ефикасна практическа подкрепа на младия княз. Сам Калноки пише, че Австро-Унгария настоятелно съветвала Фердинанд «да не заминава веднага за България», и продължава, «но желанието ни е сега това предприятие да успее, защото неуспехът му би довел до още по-опасни последствия. Принцът е много добре образован и способен, но неопитен и му липсват мъжка решителност и разбиране на българските особености. Той скоро ще почувствува нужда от съвета на опитни хора»(20). В този смисъл заслужава внимание писаното от Д. Ганчев, че Д. Лааба, посредник между българските делегати във Виена и Фердинанд и по-сетнешен началник на княжеския кабинет, бил аташиран към княза от австро-унгарското правителство като негласен съветник(21).
Българското правителство проявило максимална политическа активност, за да осигури заемането на престола от новоизбрания княз. Управляващите български политически дейци се ориентирали добре в международната обстановка и съумявали да разграничават становищата и да обясняват действията на великите държави с оглед на една своя по-гъвкава външна политика. В писмото си до Г. Вълкович от 8 юли 1887 г. министърът на външните работи Гр. Начович коментира политиката на Англия спрямо България и я оценява като по-лоша в сравнение с австро-унгарската, понеже английското правителство искало да се върне княз Батенберг и направило опит да осуети избора на Фердинанд(22). На 30 юли 1887 г. Начович наредил на българския дипломатически агент в Цариград да действува така, че някои вестници да съветват Фердинанд да заеме българския престол, а после да търси одобрението и признаването си(23). Българските министри били заинтересувани от идването на новоизбрания княз, защото това би стабилизирало политическото им положение и все пак давало определена насока на бъдещите им действия. При друго решение тяхното оставане на власт ставало съмнително.
австро-унгарската политика спрямо България била до голяма степен облагоприятствувана от образуването на Средиземноморската антанта. При сключването на Първото средиземноморско съглашение между Англия, Италия и Австро-Унгария през февруари–март 1887 г. Калноки се постарал да отбележи, че средиземноморският въпрос не засяга главно интересите на Австро-Унгария, а отговорът на Солсбъри съдържал потвърждението, че интересите на двуединната монархия са насочени най-вече към Черно и Егейско море(24). Чрез такава дипломатическа подготовка Хабсбургската империя подготвила своята по-енергична намеса в българската криза.
Според К. Д. Кожухаров било възможно Фердинанд да е знаел за съглашението между Англия, Австро-Унгария и Италия. Освен това към края на юли министерската криза в Италия била разрешена в най-благоприятен за Фердинанд смисъл. Властта била поета от Франческо Криспи, отявлен привърженик на Тройния съюз, който веднага заел противно на руското становище по българския въпрос. В същото време Фердинанд предупредил българското правителство да не се опасява от германската политика, защото му била добре известна(25).
Когато през юни 1887 г. Русия, подкрепена от Германия, предложила трите империи да издадат съвместна декларация с искане да се замени регентският кабинет в България с един временен регент, от австро-унгарска страна чрез Калноки било реагирано с категоричен отказ. По същество това било краят на идеята за подновяване на Съюза на тримата императори. Своя отказ Калноки мотивирал пред своите колеги от Балплац не само с изконните интереси на Австро-Унгария, но и със задълженията, поети от него в системата на Първото средиземноморско съглашение(26).
С укази от 21 август 1887 г. новоизбраният български княз назначил Стефан Стамболов за министър-председател и министър на вътрешните работи, а също и останалите министри(27). След това на 27 септември се състояли избори за Пето Обикновено Народно събрание, както и за градски общински съвети (на 4 октомври). Тези вътрешнополитически мероприятия били посрещнати във Виена със задоволство, защото редовността на изборите според австро-унгарските вестници лишавала Русия от оправдание за намеса(28). Всичко това било в услуга на австро-унгарската теза, че в българската криза не са настъпили никакви значителни изменения. Турция действувала бавно и несигурно и затова в дадената конюнктура било най-добре да се води сдържаща, успокояваща политика. На това мнение бил и Бисмарк(29). Безспорно тази политика била крайно неприятна за руската дипломация и изгодна за Тройния съюз.
През септември 1887 г. дипломатическите представители на Австро-Унгария, Англия и Италия в София получили инструкции да се свързват неофициално с Фердинанд(30). Създала се благоприятна обстановка за осъществяване на австро-унгарската балканска политика през този период, а именно: поддържане на териториалното статукво и в рамките на него увеличаване на австро-унгарското влияние на Балканите(31), в случая най-вече в България.
Паралелно с усилията на австро-унгарската дипломация да се спечели време и да се осигури оставането на Фердинанд на българския престол чрез дипломатически натиск и военна конфронтация от висшите австро-унгарски управляващи кръгове била развита и тайна дейност, изразяваща се в по-конкретни действия, за да се помогне на главната цел. Допълнителна светлина в това отношение хвърля случаят Филип Валдапфел.
Още преди избирането на Фердинанд за български княз граф Ойген Цихи му препоръчал Филип Валдапфел като благонадежден човек, който има широки връзки в България и е най-подходящата личност, за да изясни на принца настроението в България и да организира за него пропаганда(32). Валдапфел направил две пътувания в Княжеството — преди и след избора в Търново. Изпратените от него сведения до Ебентал били много точни и затова князът продължил да се ползува от услугите му. В същото време амбициите на Валдапфел нараснали и той заминал за Букурещ, откъдето писал на Фердинанд, че ще въздействува за признаването на княза от Русия, като споменал за някакъв русин, който бил поел върху себе си задължението да извърши посредничеството. Цялата тази работа трябвало да струва 50 000 франка. Откритата лъжа предизвикала съмнения у Фердинанд и той се резервирал към него.
Тогава Валдапфел се върнал във Виена и влязъл във връзка с Добнер, флигел адютант и комендант на княжеския дворец. След като му било обяснено, че не се приема неговото предложение за посредничество с Русия, той дал една статия във в. «Пестер Ллойд», която била удобна за княза, и поискал да бъде възнаграден от Фердинанд с 6000 франка(33). След това получил още 3000 франка, а за своите други услуги нови 3000 франка. Чрез протекцията на Цихи, който го препоръчал на Фердинанд за икономически директор, Ф. Валдапфел се озовал в София, но след като не получил очаквания пост, започнал да изнудва Фердинанд и получил значителна сума пари. Въпреки това обаче останал недоволен, започнал да подхвърля заплахи и понеже се забъркал в някаква друга афера, трябвало набързо да напусне София. Веднага след това Фердинанд съобщил на граф Цихи мнението си за неговото протеже. На 22 октомври 1887 г. обаче във вечерния брой на «Пестер Ллойд» се появил материал, подписан от Валдапфел, който обиждал началника на княжеската канцелария фон Лааба(34).
Князът и Лааба били много разтревожени от перспективата за един назряващ скандал, от който незабавно би се възползувал и чуждият, неприятелски на Фердинанд печат. Освен това този скандал би направил неблагоприятно впечатление и сред близките му среди. Поради тези обстоятелства, въпреки че Лааба искал да се издействува наказание за Ф. Валдапфел, Фердинанд желаел да бъде избягнат всеки ненужен скандал и затова потърсил модус, «как да приключи с нападките на Валдапфел, като се избягнат всички неприятности, които този би могъл да предизвика при един съдебен процес или с една брошура срещу принца»(35).
По тези причини князът се обърнал към Буриан с молба да изнесе случая пред граф Калноки. Oт своя страна австро-унгарският дипломатически агент предложил на Калноки да се обърне внимание някак чрез институциите на Цихи или чрез будапещенската полиция за безполезното и опасното в държането на Валдапфел и да се постараят да го възпрат, защото «ако от това не се страхувахме, бихме могли да поемем срещу него съдебния път»(36). По-нататък Буриан допълнил, че Ф. Валдапфел му се е представил като свой евреин на Цихи и изразил учудване, че Цихи е могъл да се довери на такъв човек(37).
Интерпретираните дотук факти разкриват една задкулисна и непозната за тогавашната общественост страна от усилията на австро-унгарските управляващи среди да поставят на българския престол свой човек. Активна роля в случая играели висшите унгарски среди. В хода на машинациите обаче се оказало, че лицето, определено да ги движи, не оправдало доверието и тогава австро-унгарската дипломация се погрижила да предотврати и потули в тайна назряващия скандал. Едно евентуално разкритие на този случай би било много опасно за Фердинанд, още повече, че през есента на същата година той имал големи неприятности по аферата за «българските документи»(38).
Във връзка с аферата австро-унгарското правителство съобщило на Фердинанд, че ще му бъде дадена последна възможност да се изкаже, защото според виенския кабинет предадените на Александър III материали не били истински и целели да се предизвика недоверие към немския кабинет(39).
Казаното за случая Валдапфел има и друго значение. Изнесените сведения убедително документират и доказват обстоятелството, че в случая Фердинанд и българските министри използували големи държавни средства, вероятно от безусловните фондове на министерствата, за да осигурят публикуването на материали в австро-унгарския печат, благоприятни за българския монарх, нещо, за което досега само се предполагаше(40).
Известни данни за това намираме и в твърдението на опозиционния вестник «Свободно слово», че австрийският политически правителствен вестник Politische Correspondence получил около 10 000 лв. субсидия от България(41). За подобна субсидия бил обвинен също и будапещенският La Revue de l’Orient, излизащ на френски език, което принудило Ар. Сасвари да заяви от името на вестника с писмо до «Свободно слово», че от юни 1890 г. La Revue de L’Orient не приема никакви субсидии от Княжеството. Това обаче не убедило авторите на материала в «Свободно слово»(42).
Изнесените дотук факти потвърждават впечатлението, че имало истина в обвиненията на съвременниците — противници на княза, «че с идването си в България Кобургът и в нея отвори държавната кесия и щедро дава на всеки прахосник грамадна сума пари, за да може да се задържи на ефимерния български престол»(43).
След като създал антируската коалиция в лицето на Средиземноморската Антанта, Бисмарк могъл да продължи своята «русофилска» политика към руското становище по българския въпрос. Състоялата се през септември 1887 г. среща между Бисмарк и Калноки не донесла очакваната от Русия пасивност на Австро-Унгария по българските работи. Станало ясно, че Германия отказала дори да посредничи между Русия и Хабсбургската империя(44).
През есента на 1887 г. трите сили — участнички в Средиземноморската Антанта, водили изкусно кампания за пасивна съпротива срещу опитате от страна на Русия и нейните приятели да подтикнат Високата порта към действие. Това дало време на Фердинанд да заздрави положението си в България(45). На 12 и 16 декември 1887 г. с разменяне на ноти между Англия, Австро-Унгария и Италия било образувано Второто средиземноморско съглашение. За разлика от Първото съглашение в текста на нотите се уточнявали конкретни случаи и се предвиждали мерките и действията, които трябвало да се предприемат от силите, подписали споразумението. Освен това в осем от всичките девет члена на този документ е засегнат българският въпрос(46).
Обективното развитие на събитията обуслови по-големи изгоди за Австро-Унгария, която получила възможност да осигури своите позиции в България до средата на 90-те години на XIX в. Много красноречиви са думите на Калноки, който през декември 1887 г. заявил по повод образуването на Второто средиземноморско съглашение: «Общо взето, това беше щастлив завършек на българския триумф от нашата група»(47).
* * *
В средата на февруари 1888 г. в дипломатическите среди проникнали сведения за предстояща нова инициатива на Русия по българския въпрос. Според донесение на френския посланик във Виена Декре до министъра на външните работа Флуранс от 16 февруари 1888 г. руската дипломация настоявала суверенните държави, подписали Берлинския договор, да накарат Високата порта да обяви, че устройството на България не било окончателно. Тази прокламация целяла да принуди Кобурга да напусне страната, след което да се състави временно правителство под контрола на дипломатическите представители в София. Новият кабинет не трябвало да заема становище по руско-българските отношения, а да подготви избора на нов княз в духа на решенията на Берлинския договор.
Германия била склонна да поддържа този план, Турция се колебаела, а Калноки изразил силна резервираност(48), което означавало, че е против. На 18. II. 1888 г. Лобанов информирал Калноки, че Русия получила германската подкрепа в Цариград(49), но това не упражнило необходимото за руската дипломация въздействие върху виенския кабинет.
Въпреки че Австро-Унгария търсила по-явната подкрепа на Германия за признаването на Фердинанд, германската дипломация демонстрирала проруска индиферентност по въпроса. Германия трябвало да демонстрира разбирателство с руската политика, за да стимулира противоречията между Петербург и Лондон, но в конкретния момент това не хармонирало с българската политика на Виена(50). Английският отговор на руската инициатива предизвикал недоволство в Петербург и поради това съображение руският посланик в Лондон барон Стаал бил много неприязнено настроен срещу Англия и Австро-Унгария(51).
В резултат на руския натиск на 4 март 1888 г. Високата порта обявила избора на Фердинанд за незаконен, но това не донесло търсения от руската дипломация ефект. Очевидно и през 1888 г. създадената със съдействието на Бисмарк средиземноморска коалиция успешно парирала руските акции по българския въпрос.
От своя страна Стамболовото правителство се стремяло да придвижи решаването на две важни външнополитически задачи: международното признание на Фердинанд и спечелване на придобивки за българите в Македония. Докато при решаването на първата задача то имало съдействието на Тройния съюз и Средиземноморската Антанта, по отношение на втората въпросите били силно усложнени. Явила се необходимостта и от координация между Екзархията в Цариград и правителството в София.
В разгара на дискусията по българския въпрос на 20 февруари 1888 г. Г. Вълкович информирал министъра на външните работи Странски, че заедно с К. Стоилов поканили българския екзарх да отправи обширна нота до Високата порта, в която да се опишат положението и несгодите на българите, намиращи се под властта на султана(52).
Както е известно, този пръв опит на българското правителство да се постигнат придобивки за македонските българи завършил с неуспех поради негативното отношение на западните сили към нотата от 2 април. Във връзка с това Вълкович настоявал България да потърси съдействието на някоя от западните велики сили, защото по външнополитически съображения Русия поддържала гръцката и сръбската пропаганда, която се подкрепвала и от Австро-Унгария(53).
Анализът на документите, свързани с тази българска инициатива, създава впечатлението, че българското правителство въпреки първоначалната си пасивна позиция, обусловена от критичната фаза на българския въпрос, било подтикнато от дипломатическия си представител в Цариград, който на свой ред бил окуражен от някой посланик. След като на 2 април екзархът подал своето изложение, посланиците на Австро-Унгария, Англия и Италия се изказали отрицателно.
Отговорът на това противоречие се намира в документите, свързани с мисията на К. Стоилов във Виена, Рим и Женева в средата на 1888 г., която била част от външнополитическата офанзива на Стамболовото правителство във връзка с националните задачи на България. Резултатите от нея засягали и преките българо-австро-унгарски отношения, като последвалото политическо развитие допринесло много за оформяне на виждането на софийските държавници относно мястото на Австро-Унгария в българския въпрос и на Балканите в продължителната политическа криза.
Междувременно през средата на 1888 г. българското правителство изпратило таен меморандум до Калноки, съставен от Гр. Начович, в който било направено ясно предложение, че ако Австро-Унгария подкрепя България, тогава тя в скоро време ще заеме мястото на Русия(54).
Според Стамболовото правителство за това било достатъчно да се направят само известни изменения в границите на дотогавашната австро-унгарска политика. Тези изменения трябвало да се изразяват в по-енергичната подкрепа на княз Фердинанд и на българското население в Македония. Недвусмислено се изтъквало, че признаването на княза е изгодно за Австро-Унгария, защото с това се създавала пречка по пътя на Русия към Цариград. Фердинанд можел да заздрави своето положение само ако направи нещо във вътрешната и националната политика: «Във вътрешните работи неговата услуга ще се изразява в създаването на кредитни институти, а по националната кауза — поставяйки се в услуга на Македония»(55). Правителството в София показало, че е за статуквото в Македония, но ставало въпрос за човечност и справедливост.
След тези разяснения последвало конкретното предложение — австро-унгарските консули в Македония да получат указания от Виена да се заинтересуват от съдбата на преследваните българи и да им оказват морална помощ и закрила. Това щяло да бъде много ефективно, защото консулите в Турция са властни и силни. Досегашната сдържаност на австро-унгарските консули се използувала от техните колеги от другите държави. Една такава услуга е съвсем дребна, но ако австро-унгарската дипломация я направи, «положението в България ще се заздрави и Австрия ще спечели в нейно лице един съюзник, който не е за пренебрегване»(56). В същото време паралелно и може би съгласувано с мисията на Стоилов на 4 септември българите, живеещи в Турция, подали прошение до великия везир. В него те настоятелно искали да им се дадат равни права с другите християнски общини(57), но и този път чуждите посланици отказали да ги подкрепят(58).
Не е без основание да се приеме, че знаейки предварително за негативното отношение на Австро-Унгария към българската активност в Македония, Стамболовото правителство се опитвало да действува първоначално чрез другите велики сили. В случая явно известна благосклонност проявило италианското правителство. В подкрепа на изказаната мисъл е фактът, че Стоилов се срещнал първо с Криспи, въпреки че преминал през Виена за Рим. Затова на 8 октомври по време на срещата с Калноки Стоилов трябвало да изслуша по този повод забележка от страна на австро-унгарския министър на външните работи, но се оправдал с това, че било необходимо да провери в беседа с италианския премиер думите на неговия посланик в Цариград барон Бланк. Още преди да отпътува от София, българският министър получил второ съобщение от Вълкович. Според него Бланк го информирал, че вследствие на състоялите се в последно време разговори приятелски настроените към България държави достигнали до съгласие да не се противопоставят на едно евентуално появило се българско движение в Македония, като възпрат и Турция да не използува сила срещу Княжеството.
След тези сведения в. «Свобода» подел кампания в полза на македонските българи. Стоилов доуточнил, че важна вътрешна причина били нападките на опозицията, че Стамболов не проявява загриженост към българите в Османската империя. Пътуването на Стоилов в Европа имало преди всичко за цел да провери достоверността на съобщеното от Вълкович. В Рим Криспи го съветвал да не проиграват отношенията си с Дунавската монархия, а при срещата му със Солсбъри в Диеп той отново получил настойчивото указание да не се нарушава статуквото(59).
Въпреки тези обяснения на българския министър виенската дипломация затаила известно подозрение към дипломатическата активност на България по въпроса с Македония. Във връзка с това Калноки писал на посланика в Цариград Каличе, че макар Стоилов да имал възможност да опровергае в Рим твърденията на Вълкович още в началото на септември, както и пред Солсбъри в Диеп, «агитационният език на «Свобода» по отношение на Македонския въпрос не само не беше прекратен, но и продължи с нова сила и с един решително враждебно настроен към Австро-Унгария тон»(60). Калноки направо заплашил Стоилов, че ако Фердинанд и правителството му предизвикат въстание в Македония противно на изричното желание и воля на великите сили, ще се стигне до лоши последици за България. Първо, Турция ще потуши революционното движение със значителните си въоръжени сили при пълното съгласие на великите държави и, второ, има възможност останалите съседи на Княжеството да предприемат въоръжени действия срещу него. Накрая Калноки допълнил, че при това ново нарушение на Берлинския договор Фердинанд и Стамболов едва ли биха се задържали на власт дори да се опитат да предизвикат конфликт между великите сили. По мнението на Калноки, споделено с Каличе, К. Стоилов като член на консервативната партия не стоял напълно на становището на Стамболов(61).
В това отношение показателна е последната фраза от донесението на германския посланик във Виена Хайнрих VII Ройс до Бисмарк от 13 октомври 1888 г.: «Дали г-н Стоилов има достатъчно влияние в страната, за да въздействува в тази насока?»(62). На 20 октомври Буриан осведомил Калноки, че по време на срещите си Фердинанд Стамболов и Стоилов го уверили, че смущаващият македонски епизод е завършен. В. «Свобода» мълчал, а последната му статия показвала старание за преход към отмерено посредничене(63).
Вижда се, че недоразумението между италианската инициатива в Цариград чрез Бланк и австро-унгарската позиция по Македонския въпрос отразявало определен аспект на итало-австро-унгарските противоречия на Балканите, за което Калноки подробно осведомил германския си съюзник. Понеже в този момент съотношението на силите на Балканския полуостров било благоприятно за Австро-Унгария, тя нямала интерес от изменение на статуквото. В ситуацията, когато отношенията между Австро-Унгария и Сърбия все още били добри, в Тройния съюз се наложило виенското становище, че не бива да се правят концесии на България по Македонския въпрос. Това отговаряло и на перспективните планове на Хабсбургската империя спрямо тази област. Балплац проявявал особено внимание към Македония, защото бил заинтересован от запазването на пътя към Егейско море. Освен това Австро-Унгария се бояла от намесата на България в Македония, тъй като това би могло да доведе до преминаване на пътя за Солун в български ръце(64).
Необходимо е да подчертаем двойствеността на австро-унгарската политика спрямо България. Докато към опитите на Княжеството да се подобри положението на македонските българи двуединната монархия била особено ревнива, то към признаването на Фердинанд австро-унгарското становище било друго. В хода на дискусията за българската инициатива по македонските работи австро-унгарският печат писал неодобрително за тази българска политика, но били публикувани огромен брой материали в полза на Фердинанд.
Ha 12. VIII. 1888 г. предстояло тържествено откриване железопътната линия Виена — Цариград и се навършвала една година от избирането на Фердинанд за български княз. По този повод «Нойе Фрайе Пресе» публикувал много материали, като най-интензивно кореспонденции от България постъпвали през август. За тържествата бил поканен и граф Калноки, за което той благодарил чрез консулството в София, но до посещение не се стигнало(65). По случай пускането на първия влак били отпечатани поредица специални материали, посветени на това събитие(66). Стамболовото правителство се стараело да използува празненствата за своите политически цели и в този смисъл то било улеснено от пропагандата, която извършвал вестникът в негова полза. Категоричен в подкрепата си на Стамболовия режим, органът на австрийската буржоазия с готовност, акцентувал на икономическия успех на българското правителство, за да повиши неговия политически авторитет в страната и чужбина. Предаването на речите на българските политически дейци, пледиращи за признаването на Фердинанд, потвърждавало положителното отношение на деловите среди в Австро-Унгария към този въпрос(67).
На 20 август «Нойе Фрайе Пресе» публикувал като уводен материал интервюто «Разговор със Стамболов», в което му била направена благоприятна характеристика(68). Непосредствено след това интервю били отпечатани в благожелателен тон три нови обширни материала под общото заглавие «Впечатления от България» («Княз Фердинанд», «Управление на държавата и реформи» и «Опозицията»)(69). През януари 1889 г. вестникът изразил рязко отрицателно отношение към разпространяваните слухове и проекти за създаване на балканска федерация и дори заплашил Фердинанд, ако той покаже евентуално съчувствие към тази идея(70).
* * *
В началото на 1889 г. била направена нова стъпка в укрепване на отношенията между България и Австро-Унгария. Във Виена се съгласили да приемат за български дипломатически агент бившия министър Гр. Начович(71). Така се създали възможности за преки отношения между Княжеството и дунавската монархия.
Дотогава консулите в София се държали, общо взето, отрицателно към княза. Само Буриан посещавал като «частно лице» двореца, но при официални случаи той се присъединявал към останалите си колеги. Чуждите дипломатически представители усложнявали дейността на българското правителство(72), но не разстроили сериозно неговия престиж.
На 9/21 юни 1889 г. Гр. Начович писал на българския дипломатически агент в Цариград, че ще говори на Андраши и някои други за Македония и австро-унгарските действия към тази област. Също така имал проект за мемоар, който ще предаде частно на Калноки след делегациите(73).
Значително отражение върху политическата обстановка на Балканския полуостров имала смяната на режима в Сърбия на 6 март 1889 г., която въздействувала върху съотношението на силите. Абдикацията на крал Милан давала възможност да се възстанови руското влияние в кралството и така Русия да получи компенсация за неуспехите си в България(74). Между Австро-Унгария и България вече се намирала страна, която постепенно се ориентирала към Русия.
След тези промени в Сърбия българо-австро-унгарските военни връзки били доста оживени по дипломатически път. Австро-Унгария постепенно сменила базата на своите позиции на Балканите от сръбските и румънските съюзници към българо-румънската ос(75). На 30 май 1889 г. Г. Вълкович в конфиденциално писмо до външния министър Странски съобщил, че австро-унгарският военен аташе в Цариград подполковник Манега желаел да посети някои от лагерите, където е съсредоточена българската армия. Освен това той пожелал да се срещне официално с Фердинанд и военния министър. Вълкович доуточнил, че военният аташе ще предостави сведения за въоръжените сили на съседните държави(76). Една от задачите на австро-унгарското военно лице при неговите обиколки в страната била да проучи и нуждите на българската армия от оръжие(77).
На 12 юни 1889 г. българското външно министерство дало положителен отговор, като било наредено да се окажат подобаващите почести на австро-унгарския военен аташе в Цариград, който минавал през България, за да наблюдава военните маневри в Австро-Унгария(78). По-късно австро-унгарският император разрешил и на двама наши офицери да присъствуват на маневрите. Подполковник Рачо Петров и неговият придружител трябвало да се представят на генерал Пеячевич на 18 септември. При воденето на разговорите те получили сведения от военно естество(79). Освен това по време на маневрите българските военни лица осъществили връзки и с висши политически дейци. На 19 септември българските офицери били представени на императора, ерцхерцог Албрехт, Калноки, на генералите Бауер, Бек, Феервари и още няколко висши офицери. Императорът и ерцхерцог Албрехт се интересували за Фердинанд, а Калноки ги помолил да предадат неговите комплименти на княза. Приемът на българските военни лица бил много добър. В тяхно разпореждане бил придаден поручик Кирхмайер, който ги представил на генерал граф Пеячевич. От своя страна подполковник Р. Петров разговарял с началник-щаба на австро-унгарската армия генерал Бек, при който и двете страни изразили недоверието си към Сърбия(80).
Двете страни водили консултации по такъв важен проблем като българо-сръбските отношения, който бил възлов и в балканската политика на Австро-Унгария. В замяна на проявената австро-унгарска благосклонност българското правителство полагало усилия да закупува оръжие от австрийски фирми(81).
През август същата година Калноки заявил, че Англия и Германия са благосклонни спрямо австро-унгарските стремежи на изток. Това се потвърждавало и от резултатите при посещението на германския император в Англия. Обезпокоен от засилването на австро-унгарското влияние в България, султанът наредил на великия везир да се занимае с този въпрос(82).
На 5 септември 1889 г. Калноки в строго поверително писмо до Каличе му съобщил становището на австро-унгарското правителство по българския въпрос. Според него въпреки че на тържествата през август 1889 г. по случай годишнината от заемането на престола от Фердинанд не била обявена независимостта на България, за което имало опасения, би било неправилно да се смята този случай за приключен. «Ние, напротив, сме на мнение, че би било равносилно на голяма самозаблуда да не се осъзнава, че макар и днес отложен, въпросът за регулиране на българските отношения или чрез признаването на принц Фердинанд, или чрез своеволно обявяване на независимост от страна на България и занапред стои на дневен ред.»(83) Само поради намесата на Стамболов не била прокламирана независимостта на Княжеството с ентусиазираното одобрение на цялата страна.
По-нататък австро-унгарският министър на външните работи отбелязал следните два момента в исканията на българите, за които споделил, че имат основание. Първо, всички слоеве на българското население са обзети от убеждението, че имат право на национална независимост в съответните граници и, второ, имат право на национално признаване на легално избрания от тях княз. Ако тези искания не се удовлетворели от султана и от европейските сили, тогава българите били в правото си да се почувствуват освободени от всякакви по-нататъшни скрупули, още повече, че благодарение на тяхната коректна позиция след отказването на княз Александър от трона били запазени спокойствието и редът на Балканския полуостров, а може би и мирът в Европа. Както посочил Калноки, въпреки че политиката на България намира всеобщо признание у повечето европейски държави, тя все още се разглеждала като стояща извън закона. През лятото била предотвратена възможността да се обяви българската независимост, но ако не се легализира положението на българския монарх, трябвало да се подготвят за това, че при пръв удобен случай българите веднага и самоволно ще предприемат нещо за обявяването на независимостта си. Било необходимо да се предотврати положението една от балканските държави самоволно да се откаже от договорите(84).
Калноки изразил убеждението си, че само от султана зависи да придаде легална форма на българското положение. Ако той не направи това в скоро време, тогава безусловно ще се намеси втората алтернатива — българското правителство чрез прокламиране на независимостта ще разкъса слабата връзка между Княжеството и Турция, без да се съобразява с последиците.
Тези свои преценки Калноки споделил с турския посланик във Виена Саадула паша, като спазил необходимата предпазливост. Той посочил, че все още му се удавало чрез Стамболов да възпре движението за обявяване на независимост, но след като се събере Народното събрание, натискът можел толкова да се засили, че да не може да се осъществи никакво въздействие. Накрая Калноки подчертал пред турския посланик, че не прави предложение да се повдига българският въпрос, както и факта, че не е сондирал мнението на останалите европейски кабинети, а само сигнализира на Портата, че назрява опасност, която трябвало да бъде предотвратена(85). Не е трудно да се забележи, че по същество австро-унгарската дипломация подтиквала Портата да поеме инициативата за уреждане на българския въпрос в дух, благоприятен за Фердинанд и Австро-Унгария.
Европейската дипломация била възбудена от слуховете, че Високата порта подготвя циркуляр, с който ще покани великите сили да се произнесат върху положението на Фердинанд. На 21 септември обаче станало известно, че турският проект бил изоставен поради съпротивата на руския посланик в Цариград(86). Макар че всички официални печатни органи в Австро-Унгария и Германия били благоприятно настроени да посрещнат признаването на Фердинанд, този проект се провалил, преди да се приеме(87). Опитът на Австро-Унгария да ускори законното признаване на Фердинанд завършил с неуспех.
В стремежа си да постигне своите главни външнополитически цели Стамболовото правителство упражнявало натиск срещу сюзеренния двор чрез неплащане на румелийския данък и заплашване с евентуално провъзгласяване на независимостта на България. С последното самата Австро-Унгария нееднократно шантажирала Турция, за да я принуди да отстъпи както по въпроса за признаването на княза, така по владишкия проблем в областта Македония(88). Това обаче не пречело на видни австро-унгарски дейци да правят изявления, че между Турция и двуединната монархия съществуват сърдечни и здрави връзки(89).
Настъпилите изменения н международната обстановка в началото на 1890 г. окуражили българската дипломация. Тя отново се заела енергично с проблемите за положението на българското население в пределите на Османската империя и за признаването на Фердинанд. Съгласувано с екзарха, Стамболовото правителство натоварило Начович да предаде тайно на Калноки мемоар за българските населения в Турция(90). В същото време Начович споделил, че «Македония е един деликатен проблем за Австрия»(91).
За австро-унгарските управляващи среди станало ясно, че значението на България в балканската политика на Тройния съюз се повишава. австро-унгарският генерален щаб предвиждал при евентуален военен конфликт с Русия неговите войски да преминат сръбската граница и да започнат военни действия с армиите на Сърбия и Черна гора — потенциални съюзници на Русия(92). Граф Калноки уведомил германския посланик във Виена, «че в случай на война Австро-Унгария ще бъде принудена да разчита на сътрудничество с българската армия, като се имат предвид неприятелските й отношения със Сърбия»(93).
След като през март 1890 г. Бисмарк подал оставка(94), в политическите разговори между Виена и Берлин нееднократно възниквал въпросът, каква ще бъде тяхната политика, ако Русия реши да се възползува от политическите промени в Германия и изпрати войски в Княжеството. По мнението на Калноки при тогавашната проруска ориентация на Сърбия това би застрашило австро-унгарските интереси. Като контрамярка Хабсбургската империя предвиждала анексирането на Босна и Херцеговина след споразумение с Османската империя и временно окупиране на Сърбия(95).
През март 1890 г. между руския посланик във Виена Лобанов, който трябвало да отпътува за Петербург, и Калноки отново не се постигнала договореност по българския въпрос(96). През същия месец Каличе съобщил във Виена, че князът и неговите съветници преминали едно голямо изпитание, но сега били вън от всякаква опасност и конспираторите скоро ще бъдат наказани(97). Нашумелият процес срещу майор К. Паница бил внимателно следен от Австро-Унгария и намерил широк отзвук в печата. В кореспонденцията на «Нойе Фрайе Пресе» «Процесът Паница» се съобщават присъдите и се коментира делото, като в крайна сметка се посочва Русия за инспиратор на заговора(98). На 9 юни 1890 г. била публикувана статията «Политиката на България», в която се изтъква здравата държавна власт в Княжеството въпреки процеса Паница и се цитира изказване на български държавник, според когото България ще използува следващата възможност, за да направи постъпки за признаването на Фердинанд(99).
Годината 1890 се оказала изключително важна в процеса на консолидацията на Стамболовия режим, при който разправата със заговора на Паница, назначаването на няколко български владици в Македония и успешното сключване на временни търговски спогодби със западните велики сили маркирали основните негови моменти. Още на 2 октомври предишната година Странски изпратил инструкции на Начович да ходатайствува пред Калноки, за да се дадат указания на Каличе да поддържа екзарха пред Високата порта за изпращане на двама владици в Македония(100). На 19 март 1890 г. в писмо до Вълкович Начович споделил недоволството си от българското правителство. По Македонския въпрос пишел до Странски само колкото да има отговор и подхвърлил, че постът на Вълкович можел да бъде много важен при други обстоятелства(101).
На 11 юни 1890 г. докладчикът на комисията по външните работи на унгарската делегация М. Фалк заявил, че признаването на Фердинанд било желателно особено след като Австро-Унгария направила опит да повдигне въпроса заедно с Високата порта(102). Това облагодетелствувано действията на стамболовистите. Стамболов взел дори крайни мерки и на 16 юни 1890 г. бил разстрелян майор Паница, принадлежащ към русофилската опозиция(103). На същата дата била подадена нова нота до Високата порта с искания да се признае Фердинанд и да се разреши отиването на български владици в Македония. В българския и австро-унгарския печат бил поместен пълният текст на нотата(104).
За да улесни задачата си, Вълкович телеграфирал на Г. Живков да заплаши Турция, че ще спрат румелийския данък, ако тя не удовлетвори българските искания(105). На 19 юни Г. Живков получил нареждането на Стамболов да съобщи на Рашид бей, че ако не се удовлетвори поне една от претенциите на българското правителство, ще се спре изплащането на румелийския данък от юни нататък(106). Пак през същия месец Фердинанд заминал за Австро-Унгария вероятно за да ускори сключването на търговската спогодба и решението на българските искания в Македония(107).
Междувременно Каличе поискал от Вълкович подробни сведения за дейността на екзарха и за източника, откъдето той черпи материални средства, защото подозирал, че взема пари от Русия. Вълкович разсеял тези негови опасения, както и подозренията му, че екзархът повдига владишкия въпрос под чуждо влияние. Макар че посланикът останал доволен от направените разяснения, той заявил, че няма инструкции да действува в полза на българската кауза. До този момент само барон Бланк подкрепял българските предложения(108). В същия рапорт от 19 юни българският дипломатически агент информирал Стамболов, че великият везир го поканил да подсети екзарха да подготви молбата си за издаване на български вестник в Цариград. Освен това той заявил, че е съгласен трима владици да заминат за епархиите си, но без берати, за да не се сърди Патриаршията. След като Вълкович възразил срещу това предложение, великият везир му обяснил, че въпросът се решава в Министерския съвет(109).
австро-унгарската дипломация продължавала да стои на традиционно негативното си отношение спрямо българската политика по Македонския въпрос. За да всее елемент на недоверие между двете страни, на 11 юли Солсбъри съобщил на Стамболов чрез О'Конър, че «Англия ще направи всичко, каквото може, за удовлетворяване на българските искания в Македония»(110). На 12 юли Начович в писмо до Г. Вълкович споделил, че му е известно недоволството на българските министри от Австро-Унгария, защото не принуждавала Портата да пусне българските владици в Македония(111).
След процеса срещу Паница и неговите сподвижници австро-унгарските ръководни кръгове останали твърди в поведението си в защита на Фердинанд и на Стамболовия режим. За да неутрализират евентуалната възможност от засилване на английското влияние в София, те обаче склонили да подкрепят българските искания за промени в положението на българите в Османската империя в разрез със собствените си перспективни планове спрямо Македония(112).
* * *
През 1887–1890 г. двуединната монархия достигнала приоритет в сравнение с другите велики сили при осъществяване на българо-австро-унгарските политически отношения. Заедно с това обаче съществували сериозни противоречия между двете страни по отношение на разрешаване на българския въпрос в областта Македония.
В политическите си отношения с България Австро-Унгария следвала две основни линии. Първо, тя подкрепяла българското искане за признаване на Фердинанд, който дошъл на престола, с прякото съдействие на австро-унгарската дипломация. Тази подкрепа вземала най-различни форми в зависимост от обстоятелствата. Австро-Унгария се изявила като най-ревностната защитница на Фердинанд и Стамболовия режим и дори била готова да стигне до военна конфронтация с Русия, като ползува помощта на съюзниците си. Второ, пресметнатата политическа благосклонност на австро-унгарските управляващи кръгове към Стамболовия режим, породена от желанието им да укрепят своето влияние в Княжеството, не се съпровождала от такава спрямо стремежите на българското правителство да постигне придобивки в Македония. Когато все пак през 1890 г. Виена следвало да направи известна отстъпка, тя била наложена от обстоятелството, че пътят от Австро-Унгария към Солун минавал през зони, чието население било българско.
Необходимо е да се посочи, че България не била само обект на австро-унгарските политически домогвалия. Сама често тя осъществявала важни външнополитически акции и опити да преодолее австро-унгарското становище по конкретния въпрос чрез лавиране между великите сили. Стамболовото правителство демонстрирало активно политическо сътрудничество с двуединната монархия не само поради силните икономически и политически позиции на Австро-Унгария в страната, но и от напрегнатото вътрешно и неуредено международно положение на Княжеството. През разглеждания период интересите на българското правителство получи възможността да се съгласуват с отделни външнополитически цели на Австро-Унгария, Англия, Италия, Турция и Германия, което създало важни предимства на българската дипломация, за да натрупа политически капитал чрез удовлетворяване на някои свои външнополитически искания от различен характер.
България не поела императивни задължения в цялостната система на българо-австро-унгарските политически отношения и в нея липсват елемент на подчиненост на най-слабата страна, както в сръбско-австро-унгарските отношения при крал Милан. Политическата близост обаче дала възможност на Австро-Унгария да даде на България определено място в стратегическите си планове.
Бележки
1. Различни аспекти на балканската политика на Австро-Унгария са интерпретирани у Ив. Панайотов, Русия, Великите сили и българския въпрос (1886–1896 г.), С., 1941; К. Д. Кожухаров, Източният въпрос и България, 1875–1890, С., 1929; Кр. Крачунов, Дипломатична история на България (1886–1915 г.), т. 1, Великите държави и България 1886–1887 г.; А. К. Мартыненко, Русско-болгарские отношения в 1894–1902 гг., Киев, 1967; И. Л. Пейч, К истории восстановления дипломатических отношении между Россией и Болгарией в 90–те годах XIX века, Вестник Московского университета, серия IX, год. XXXI, история, кн. 1 ; К. Б. Виноградов, Ю. А. Писарев, Главные направления внешней политики Австро-Венгрии, Вопросы истории, 1966, кн. 6; В. Л. Глебов, Общие тенденции балканской политики великих держав в конце XIX — начале XX века, Советское славяноведение, 1973, кн. 4; «Дранг нах Остен» и народы Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европы 1871–1918, М., 1977; Цв. Тодорова, Дипломатическа история на външните заеми на България. 1888–1912, С., 1971; Р. Попов, Австро-Унгария и България след падането на Стамболовия режим (1894–1896 г.), Изследвания по българска история, т. III, Външната политика на България. 1878–1944, С., 1978; Е. Палоташ, Австро-Венгрия и Балканы в конце XIX века, Actes du Premier Congrès international des études balkaniques et sud-est européennes, Résumés des communications, Histoire (XX–e s.), Sofia, 1966; Zw. Todorowa, Über die Politik Österreich-Ungarns gegenüber Bulgarien (1878 bis 1912) in Österreich-Ungarn in der Weltpolitik. 1900–1918, Berlin, 1965; F. R. Bridge, From Sadowa to Sarajevo, The Foreign Policy of Austria-Hungary 1866–1914, London and Boston, 1972; J. Larmeroux, La Politique extérieure de l’Autriche-Hongrie 1875–1914, tome premier, La marche vers l’Orient 1875–1908, Paris, 1918; J. v. Königs1öw, Ferdinand v. Bulgarien, München, 1970; Th. von Sosnosky, Die Balkanpolitik Österreich-Ungarns seit 1866, Bd. II, Stuttgart und Berlin, 1914; J. Diоszegi, Einige Bemerkungen zur Frage der österreichisch-ungarischen Ostpolitik in Österreich-Ungarn in der Weltpolitik 1900 bis 1918, Berlin, 1965; A. J. P. Taylor, The Habsburg monarchy. 1809– 1918, A histori of the Austrian empire and Austria-Hungary, London, 1958.
2. «Дранг нах Остен» и народы Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европы. 1871–1918, М., 1977, с. 30, 35.
4. Хр. Христов, Към характеристиката на Стамболовия режим, Исторически преглед, год. VIII (1951–1952 г.), кн. 1, с. 26.
5 .И. Л. Пейч, пос. съч., с. 44.
6. К. Б. Виноградов, Ю. А. Писарев, пос. съч., с. 88, 90.
7. Е. Палоташ, пос. съч., с. 127–128.
9. Р. Попов, пос. съч., с. 107.
10. А. Пантев, Англия срещу Русия на Балканите 1879–1894, С., 1972, с. 176.
11. J. v. Кönigs1оw, op. cit., S. 7.
12. Свобода, год. I, № 70, от 28 юли 1887, г., с. 3.
13. Документи за българската история, т. IV, С., 1942, № 154, с. 92. Още през април 1887 г. великият везир одобрил идеята, предложена от Вълкович и която Регентството споделяло дълго време, че българите трябвало тайно да изберат и доведат княз по техен собствен избор. Освен това той обещал, че нито Високата порта, нито султанът ще се противопоставят на едно такова действие. Този факт добре изяснява по-нататъшната турска позиция. Вж. В. Samardziev, Ottoman Policy with Regard to Ferdinand’s Election to the Throne of the Bulgarian Principality, Bulgarian Historical Review, 1978, 2, p. 5–6.
14. Документи за българската история, т. IV, С., 1942, № 155, с. 92–93.
15. Documents diplomatiques français, relatifs aux origines de la guerre 1914 (1871—1914), I–ère série (1871–1900), t. VI, № 574, p. 579 (по-нататък DDF).
16. J. v. Königs1öw, op. cit., S. 59.
17. Haus-Hof-und Staatsarchiv Wien, Politisches Archiv XV/Bulgarien, Liasse VIII, Karton 24, Bl. 81 (по-нататък HHStA. PA.). — писмо от Фердинанд до Виена, 8 август 1887 г.
18. HHStA Wien, PA XV/Bulgarien, Liasse VIII, Karton 24 (Научен архив на Института по история при БАН, арх. кол. III, оп. 9, а. е. 38, л. 150 (фотокопие) — писмо на австро-унгарския император Франц Йосиф до Фердинанд от 15 август 1887 г. (по-нататък НАИИ при БАН).
19. J. v. Konigslöw, op. cit., S. 61.
20. Цит. пo J. v. Кönigs1öw, op. cit., S. 66.
21. Д. Ганчев, Спомени за княжеското време, С., 1973, с. 85, Пак според Д. Ганчев именно Лааба поощрил Фердинанд да дойде в България.
22. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, а. е. 79, л. 49.
24. W. N. Меd1iсоtt, The Mediteranean agreements of 1887, The Slavonic Review, vol. V, N 13, june, 1926, p. 74.
25. К. Д. Кожухаров, Източният въпрос и България 1875–1890, С., 1929, с. 378.
26. F. R. Вridgе, op. cit., p. 170.
27. Свобода, год. I, № 77, от 22 август 1887 г., с. 1.
28. Свобода, год. I, № 90 от 8 октомври 1887 г., с. 1, 3; № 89 от 3 октомври 1887 г., с. 3.
29. DDF, t. VI, № 602, p. 602.
30. К. Д. Кожухаров, пос. съч., с. 386–387.
31. В.Хвостов, Кризис внешней политики Бисмарка, Историк-марксист, 1934, т. V, с. 53.
32. HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Karton 24, BL. 4–8 — донесение от Буриен до Калноки за случая Филип Валдапфел, С., 30 октомври 1887 г. (фотокопие в НАИИ при БАН, кол. III оп. 9, а. е. 21, л. 83–92).
34. Пак там, Pester Lloyd, 22. Х. 1887, Abendblatt.
35. HHStA Wien, PA. Bulgarien/XV, Karton 24, BL. 4–8.
38. По-подробно за тази афера вж. К. Д. Кожухаров, пос. съч., с. 399; J. v. Königs1öw, пос. съч., с. 198 — писмо на Фердинанд до чичо му херцог Ернст II от 12 декември 1887 г.
39. HHStA Wien, PA. Bulgarien/XV, Karton 24, Bl. 128.
40. За по-късен период сведения за отношенията между правителството на К. Стоилов и австро-унгарските органи по печата има в посочената студия на Р. Попов.
41. Свободно слово, год. I, № 35 от 10 октомври 1893 г., с. 3.
43. X. Д. Заxовски, Беглые очерки болгарской кобургiяды (Австрогерманское экономическое завоеванiе. — Задачи Россiи на Балканском полуострове), Одесса, 1893, с. 21.
44. А. Пантев, Англия, Германия и българският въпрос (август 1887–март 1890 г.), Българско-германски отношения и връзки (Изследвания и материали), т. I, С., 1972, Изд. на БАН, с. 102.
45. F. R. Bridge, op. cit., р. 170.
46. Текстът на Второто средиземноморско споразумение вж. у Ю. В. Ключников, А. Сабанин, Международная политика новейшего времени в договорах, нотах и декларациях, част I, От французской революции до империалистической войны, М., 1925, № 246, с. 259–260; F. R. Вridgе, op. cit., р. 411–412.
47. Цит. по F. R. Bridge, op. cit., р. 172.
48. DDF, t. VII, № 49, р. 57 — Декре, френски посланик във Виена, до Флуранс, министър на външните работи в Париж.
49. HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, Karton 117, Bl. 393–395 — записки върху един разговор на граф Калноки с княз Лобанов.
50. Zw. Тоdоrоwа, Uber die Politik Osterreich-Ungarns gegenüber Bulgarien (1878 bis 1912), in Osterreich-Ungarn in der Weltpolitik 1900–1918, Berlin, 1965, s. 211–212.
51. HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, K. 118, Bl. 40 — телеграма на Кароли от Лондон, 3 март 1888 г.
52. М. Арнаудов, Към историята на Българската екзархия. Документи от 1881 до 1890 г., ч. I, Годишник на университета «Климент Охридски», Историко-филологически факултет, T. XI, 1943/1944 г, с. 104–105 — Вълкович до министър Странски.
53. Пак там, с. 121 — Конфиденциално писмо на Вълкович до Странски от 24 май 1888 г.
54. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, а. е. 152, л. 1–3.
57. М. Арнаудов, поc. съч., с. 124, № 1558 от 5 септември 1888 г. — Вълкович до Странски.
58. Пак там, с. 130, № 1567 от 8 септември 1888 г. —Вълкович до Странски.
59. HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, К. 118, Bl. 246–255 — записки на граф Калноки за един разговор c г-н Стоилов, 9 октомври 1888 г. (микрофилм в НАИИ при БАН).
61. HHStA Wien, PA. XV/Bulg., с. 246–255.
62. НАИИ при БАН, кол. VI, oп. 61, а. е. 270, л. 983–986 (фотокопие).
63. HHStA Wien, РА. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, К. 118, Bl. 360 — телеграма на Буриан до Калноки, София, 20 октомври 1888 г.
64. Восточный вопрос во внешней политике России. Конец XVIII — начало XX в., М., 1978, с. 277.
65. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 4, а. е. 3372, л. 1.
66. Neue Freie Presse, № 8608, II/VIII. 1888, Morgenblatt, s. I; № 8610, 13. VIII. 1888, Abendblatt, s. 1–3; № 8612, 15. VIII. 1888, Morgenblatt, s. 5–6.
67. Вж. Neue Freie Presse, № 8610, 13. VIII. 1888, Abendblatt, s. 2–3.
68. Neue Freie Presse, № 8621, 24. VIII. 1888, Morgenblatt, s. 1–2.
69. Neue Freie Presse, № 8626, 29. VIII. 1888, Morgenblatt, s. I; № 8627, 30. VIII. 1888, Morgenblatt, s. 2; № 8628, 31. VIII. 1888, Morgenblatt, s. 2.
70. Neue Freie Presse, № 8772, 25. I. 1889, Morgenblatt, s. I.
71. Свобода, год. III, № 244 от 1889 г.
72. Neue Freie Presse, № 8628, 31. VIII. 1888, Morgenblatt, s. 2.
73. НБКМ — БИА, ф. 14 oп. 1, а. е. 79, л. 86–87.
74. Ив. Панайотов, поc. сьч., с. 126.
75. F. R. Вridgе, op. cit., p. 183.
76. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 333, л. 1–20.
77. НАИИ при БАН, кол. VI, оп. 61, а. е. 47, л. 134–139 (фотокопие).
78. ЦДИА, ф. 176, oп. 1, а. е. 333, л. 1–20.
80. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 4, а. е. 3027, л. 22 — писмо на Р. Петров (Будапеща) до Начович (Виена) от 4/19 септември 1889 г.
81. ЦДИА, ф. 304, oп. 1, а. е. 18, л. 124.
82. Документи за българската история, т. IV, изд. на БАН, 1942, № 180, с. 111, 17 август 1889 г.
83. HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, K. 119, Bl. 216–217 — граф Калноки до барон фон Каличе в Константинопол, Виена, 5 септември 1889 г.
86. DDF, t. VII, N 469, p. 501–502.
87. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, a. e. 79, л. 98; Писмо на Начович до Вълкович, Виена, 4 октомври 1889 г.
88. Вж. НБКМ, БИА, ф. 290, оп. 1, а. е. 164, л. 7–10; Архив на БАН, ф. 19, оп. 1, а. е. 1008, л. 2–5; Документа за българската история, т. IV, С., Изд, на БАН, 1942, № 183, с. 113.
89. Например вж. изказването на М. Фалк пред унгарската делегация на 11 юни 1890 г. А. Сhauniеr, La Bulgarie. Etude d’histoire diplomatique et de droit international, Paris, 1909, p. 79.
90. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, а. е. 79, л. 107 — писмо на Начович до Вълкович от 21 февруари 1890 г.
92. Die Grosse Politik..., Bd. VII, N 1368, s. 7.
94. Германская история в новое и новейшее время, том I, М., 1970, с. 353.
95. Die Grosse Politik..., Bd. IX, N 2077, s. 9–10 — посланикът във Виена принц Хайнрих VII Ройс до райхсканцлера фон Каприви, Виена, 20 април 1890 г.
96. Die Grosse Politik..., Bd. IX, № 2092, s. 37–39 — Хайнрих VII Ройс до райхсканцлера фон Каприви.
97. Приложение към отчетния доклад на Каличе от 3 март 1890 г., Константинопол, HHStA Wien, PA. XV/Bulgarien, Liasse Bulgarien VIII, K. 120 (микрофилм в НАИН при БАН).
98. Neue Freie Presse, № 9256, 1. VI. 1890, Morgenblatt, s. 1–2.
99. Ibidem, № 9264, 9. VI. 1890, Abendblatt, s. 2.
100. M. Арнаудов, поc. съч., с. 134, № 66 — министър Странски до Гр. Начович.
101. НБКМ — БИА, ф. 14, оп. 1, а. е. 79, л. 108–109, Виена, 19 март 1890 г.
102. Auguste Chaunier, op. cit., p. 79.
103. J. Larmeroux, La Politique extérieure de L’Autriche-Hongrie 1875–1914, tome premier, La marche vers l’Orient 1875–1908, Paris, 1918, p. 319–320.
104. Свобода, год. IV, № 373 от 23 юни 1890 г., с. 2.
105. М. Арнаудов, пос. съч., с. 139, № 77, 17 юни 1890 г. — Вълкович до Живков.
106. НБКМ — БИА, ф. 320, oп. 1, а. е. 17, л. 80.
107. Свобода, год. IV, № 371 от 16 юни 1890 г.
108. М. Арнаудов, пос. съч., с. 144–145 — Вълкович до Стамболов, Цариград, 19 юни 1890 г.
110. Цит. по А. Пантев, Англия срещу Русия на Балканите 1879–1894, С., 1972, с. 264.
111. НБКМ — БИА, ф. 14, oп. 1, а. е. 79, л. 112 — Начович до Вълкович.