Достъпът до архивни документи, съхранявани в музеите. Материали за размисъл(1)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Стефка Петкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Изследователите на новата и най-нова българска история са вероятно много доволни, когато на книжния пазар (или поне в добрите библиотеки) се появи поредното заглавие от рода на: «Силистренският край от навечерието на Балканската война до окончателното прилагане на Крайовския договор, 1912–1945 г. Каталог на документи». Силистра, 2004. Каталогът е дело, разбира се, на архивист (Юлия Кюшелиева) и съдържа 952 анотации на документи за историята на Силистренския край по време на двете окупации на Южна Добруджа от Румъния (1913–1916, 1919–1940 г.), съхранявани в държавните архиви в Силистра и Русе. Каталогът е съставен и публикуван «в помощ на изследователите и на всички интересуващи се от документалните източници за историята на Силистренския край». И можем да добавим — в изпълнение на дълга на архивиста.

Но къде са останалите оцелели документи?

Част от тях са, разбира се, в музеите. Информация обаче не се разпространява, тъй като в разбирането на пазителите на подобни документи те са свои, на музея, а не публични. Независимо че са събирани от държавни служители, в работно време, срещу заплата от приходите в бюджета на държавата и т. н. Така както се събират документи от държавните архиви и книги — от библиотеките.

Официално ще Ви кажат, че всеки изследовател (а евентуално и любознателен гражданин) е добре дошъл и ще бъде обслужен. Но във века на информацията и глобалните комуникации да караме изследователите да обикалят (наистина, не пеш, подпрени на тояжка) от град на град, от музей на музей, та дано се натъкнат на добра воля и на разрешение да надникнат в инвентарните книги, е меко казано... Много определения са подходящи за подобна практика, затова и не се опитвам да ги изредя.

Проблемът е стар, а за България и остър, та по него са изписали доста страници българските архивисти, провеждани са не една национални конференции и в друг формат форуми по въпроси на централизираното съхранение на документите(2). Наскоро и историк от групата на изследователите направи опит да сложи пръст в раната. Вера Бонева помести в «Архивен преглед» статия, озаглавена «Архивният документ в историческия музей (правен статут и фактическо състояние)»(3). Но от страна на колегите ни в музеите мълчанието е пълно(4). Написаното в изданията на архивите ги интересува изглежда само когато подпомага личните изследвания на някого от тях.

Единствено изключение прави Националният литературен музей. Поради фактическото му положение на «Архив и музей на българската литература», уредниците там проявяват интерес към проблемите в практиката и на двете институции. В резултат от това през ноември 1996 г., с усилията на музея, на Главно управление на архивите, на Катедра «Архивистика» в СУ «Св. Климент Охридски» и Съюза на българските писатели беше проведена конференция на тема «Личният фонд на писателя в архива и музея». Бяха съобщени много данни за съхраняваните тук и там писателски фондове или отделни особено стойностни документи, развити бяха идеи за реконструиране на някои фондове поне на равнище опис (чрез т. наречения «идеален» опис, за разлика от реалния), подчертавана беше необходимостта от справочници по съхраняваните документи. Единственият заобикалян въпрос беше за това кой и кога ще публикува (по какъвто да било начин!) тези справочници, та да бъдат документите и de facto обществено достояние. Въпрос, оставащ табу и до днес за музейната система на страната ни.

* * *

Българските държавни архиви се създават едва през 1951–1952 г., а това спрямо френския декрет за публичността на архивните документи от 1794 г. е точно 167 години закъснение. Причините са известни и неведнъж са коментирани в литературата(5). Резултат от късната архивна реформа у нас са две много сериозни последствия: огромни бели полета в изворовата база на българската историопис (много от документите са загинали) и изключително голяма разпиляност на оцелелите документи. В страната ни са се настанили и вредни нрави. Всеки що-годе културен гражданин и всяка институция, имащи интерес към миналото (на селище, на община, на училище, на читалище, на собственото семейство и род) са събирали необезпокоявани всичко, каквото са пожелавали, посягайки даже към документи на държавни учреждения. В течение на много десетилетия липсва във възстановената българска държава ясно изразена национална политика (и съответни действия) по отношение на документалното й наследство. Разпореждало се чрез поредните закони за народното просвещение исторически стойностните документи да се предават в Народната библиотека в София. Тя обаче нямала нито достатъчен персонал, нито хранилища, за да играе (между другото, по съвместителство) и ролята на национален архив. А даже когато в средата на XX век нужната политика е изяснена и закрепена нормативно, спазването й остава въпрос на добра воля поради дълбоко вкоренилата се инерция. Законовите постановки, впрочем, си противоречат, та винаги може позоваването (за оправдание) да стане на подходящ за даден случай законов текст.

По отношение на комплектуването на архиви и музеи с документи противоречията в законодателството не само не се изглаждат с времето, но се и задълбочават. А разпиляването е първият фактор, който продължава да влияе негативно върху възможностите за използване на скромните ни архивни ресурси, пожалени от времето.

Така, в един от последните варианти на Закона за музеите и паметниците на културата — този от 1995 г., се появи в чл. 3 нова алинея, гласяща, че паметници на културата (подразбирай — «и обект на комплектуване от музеите», тъй като е такъв контекстът на закона) са «архивни документи и паметници, носещи информация за важни исторически събития и процеси и за живота на изтъкнати личности». Не са направени никакви пояснения и ограничения към това изявление, та следва да се запитаме какво тогава представляват документите, с които се комплектуват архивите? Не са ли те също документи и паметници, носещи информация за важни исторически събития и процеси и за живота на изтъкнати личности? Къде минава границата в задълженията на едната институция на паметта и къде на другата? За коя точно памет е отговорна едната и за коя — другата?

В опит да изясня (за пореден път) тази граница писах преди години статия със заглавие «Специфика на фондовете от първоизточници и интеграция в информационната дейност на архиви, библиотеки, музеи»(6). Опитвах се да доказвам, че в разпределението на първоизточниците трябва да има логика, че без такава логика ще е крайно затруднено намирането им от евентуални потребители. Веществени източници ще бъдат търсени в архиви и библиотеки, материали, подходящи за библиотечно съхранение и използване ще се търсят в музеи и архиви, а архивни документи ще има навсякъде, та и търсенето им ще бъде без какъвто да било ориентир.

А няма съмнение, че ако не съществуваше тази специфика във фондовете нямаше да се оформят и три различни институции, отговарящи пред обществото за тяхното опазване и използване (от векове и по цялата планета земя). Неизбежно е тук и там да се получи взаимно проникване. Но стремеж към всеядност не прави чест на никой компетентен и отговорен архивист(7), библиотекар или музеен работник.

Споменах впрочем, че с въпроса се занимават предимно архивисти и това е показателно. Най-много посегателства от различни страни се наблюдават именно спрямо подлежащите на архивиране документи. Пренебрежимо малко са веществените паметници, намиращи се в архивите (предимно в лични архивни фондове, наред с документите на съответните личности). Колкото до книгите и останалия библиотечен материал (на един или друг носител), то се касае за колекции от тиражирани произведения, така че при желание всеки може да си състави нужната нему колекция, стига да не посяга на екземплярите, необходими за Архива на българската книжнина.

Наскоро пак архивисти се занимаха с общото и различното в дейността на «учрежденията на паметта» (архиви, музеи, библиотеки) по време на Десетата конференция на архивите от Централна и Източна Европа, състояла се в Полша през май 2004 г. Част от материалите са публикувани в Архивен преглед(8) и съдържат интересни разсъждения. Безпокоя се обаче, че те отново ще си останат четиво за архивисти.

Няма никакво желание от страна на колегите ни в музеите да вникнат в същността на основополагащия за световната архивистика принцип за единство и недробимост на архивните фондове (учрежденски или лични). А именно за да се осигури пълнота и цялостност поне за архивните фондове на 30–40 видни българи, за които поддържаме мемориални музеи, са включени тези музеи сред органите за управление на части от Държавния архивен фонд. Дадено им е право да съхраняват архивните фондове на своите патрони. Именно защото у нас, както в останалия цивилизован свят (от 40–те години на XIX век насам), съхранението и основният вид описание на документите е пофондово. Не се касае за нечий каприз, а за запазване на информативността на документите. Отделните документи нямат самостоятелен живот, какъвто е характерен за книгите и за останалите библиотечни единици (до голяма степен също, за музейните предмети) и е крайно противопоказно към документите да се прилага колекционерски подход. Архивният фонд (на учреждението или личността) е възникнал като жив организъм и запазването му като такъв е от решаващо значение за бъдещото му използване. Откъснатите отделни документи за попълване колекциите на някой музей са с унищожен (или крайно намален) информационен потенциал.

Документи в музеите може да има, но само със статута на частични постъпления (каквито се водят на отделни списъци и в държавните архиви) и само когато в архив (или в музей, комуто са предоставени архивни функции, от типа на мемориалните музеи) не е било възможно (поради частично самозапазване) да се формира цялостен архивен фонд на дадено учреждение/лице. С тези «следи от фондове» ние в България сме за съжаление богати. При малко повече откритост за притежаваното от музеите (и воля за изпълнение на закона, изискващ регистрация на музейните наличности в Централната фондова картотека при ГУА и фондовите картотеки на архивите) тези следи от фондове можеха да се съберат (от по няколкото музеи, архиви, библиотеки, където се намират) в най-подходящото за тях хранилище и току виж се образувал и цялостен фонд. Великолепно като възможност, но нереалистично при нашите български нагласи.

През 80–те години на XX век, в хода на събирателската работа, разгърната чрез движението «Народната памет разказва» припламна желание за по-разумно решаване на горните въпроси(9), но бързо угасна.

В нормативните документи, регулиращи дейността на българските музеи има текстове за контрола над постъпленията от предмети и документи, за задължителното тяхно инвентиране, например. Даже се казва в Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата (НООДПК), че архивните материали, включени в музейните колекции, трябва да се обработват според изискванията за описване на останалите документи от Държавния архивен фонд. Само че това предполага преди всичко формиране на фондове, на архивни единици, тяхното систематизиране, т. е. определяне обекта на описание и мястото му сред останалите подобни обекти, а не толкова (и не само) съобщаване на вида документи, автори, дати на съставяне, тематика и времеви, географски и други характеристики на съдържанието (необходими данни при всякакво описание). По този въпрос е допусната единствената неточност в споменатата статия на Вера Бонева. Документите в музеите не са «неизброимо по-разнообразни от тези в архивите». И не това (несъществуващо, всъщност) разнообразие «предпоставя прецизния и обстоятелствен подход на музейните специалисти при инвентирането на архивните документи». Причината е в количеството. Съвременният архивист (по цял свят) полага огромни усилия, за да подбере онези 24% от възникващите документи, които да останат за предаване във времето като бъдат архивирани. Освен това бумът в документацията принуждава архивистите да се откажат да извършват самите те експертизата и научно-техническата обработка (съставянето на инвентарните описи), кара ги да организират тази обработка в предархивното поле (от самите учреждения фондообразуватели). В противен случай обработката на постъпващите в архивите документи би се забавила с векове (документите нямаше да имат идентифициращите ги шифри) и обещанията на Френската революция за «публичност» биха станали за присмех. На път е била Европа да признае неуспеха си и след няколко десетилетия опити да описва документ по документ и да класира по безкрайни формалнологически схеми сложила началото през 1841 г. на теорията за архивния фонд, означаваща: запазване на систематизацията, дадена на документите от техните създатели и извършване на описанието на документите по комплекси, а не по единици от тях. Намерен е бил изход от абсолютната безпътица(10).

Така че, музеите, боравейки с малко като обем документи, могат да си позволят при инвентирането нещо подобно на каталогизирането, практикувано в държавните архиви. Този втори вид описание се предприема в архивите за ограничен брой документи и затова и там е «подробно и точно». За 50 години от съществуването на държавните ни архиви работещите там архивисти са съставили около 4 000 000 каталожни картички с такива «подробни и точни» описания. Което не значи, че в съставените за каталозите анотации не са допускани грешки (било по същество, било технически). Но това е вече друга тема, тъй като не липсват грешки и в описанията на документи в музеите. Нищо човешко не е безгрешно.

Записаното в НООДПК е без особен смисъл. То е показател само за известно желание да се тушират възраженията и да се покаже, че се спазва законодателството за Държавния архивен фонд. Също така лишено от смисъл е записаното в едно допълнение към Закона за ДАФ, гласящо, че по отношение на документите, които са паметници на културата (курсив мой, — Ст. П.) се спазват разпоредбите на Закона за музеите и паметниците на културата. Като че ли има документи, приети за съхранение в държавните архиви, които не са паметници на културата. Какво са тогава? По силата на всички международни актове те са «културно-историческо наследство» (на нацията и на човечеството като цяло) и за тяхното опазване са сключени поредица от споразумения, в които е страна и България. Ако е мислено за категорията «уникати»(11), така е трябвало да бъде и написано, макар че какви «уникати» са повечето от съхраняваните в музеите документи? Или трябва да приемем, че документите (независимо какви) автоматично стават «паметници на културата» поради обстоятелството, че са попаднали на съхранение в музей, а не в архив?

Няма полза от размяна на подобни любезности. Синхронизирането на музейното и архивно законодателство изисква много по-задълбочен подход от приложения досега.

Предвид на обстоятелството, че не можем да се преборим с разпокъсването на фондовете и физическото им разпиляване на всевъзможни места, можем да апелираме поне за предоставяне на информация за тях. Така биха се намалили (донякъде) негативните последствия от безпорядъчното комплектуване.

Музеите в България са стара институция и имат зад себе си значителна печатна продукция. При всички материални трудности на днешното време тази продукция не е секнала — «Известия», «Трудове» и множество самостоятелни заглавия. Там обаче се печатат изследванията на музейните работници, а не справочници за съхраняваните паметници (веществени и документални), каквато е например практиката на «Известия на държавните архиви».

Издават се и справочници, но те са по-скоро представителни — за пред някаква неопределена, широка публика. Малко от тях са със задача да подпомагат научните изследвания, а ако са случайно такива — засягат само веществените паметници.

От пътеводителите с национален обхват може донякъде да се установи каква е мрежата от музеи в страната. Такива пътеводители са издавани на няколко пъти. Последният е «Музеите в България. Museums in Bulgaria. Каталог 2000» (Съст.: Вълчев, Ал. и др. С., 2000, 432 с.)(12), а по-старите са: «Музеи и паметници в Република България. Водач» (съст.: Драганов, К., М. Райчев и С. Станчев. С., 1959, 654 с.) и «Музеи, старини и паметници в България. Справочник» (съст.: Райчев, М. С., 1981, 344 с.). При цялата обемност на тези издания в тях трудно се откриват сведения за архивираните в музеите документи. Когато ги има, те са по-скоро в стил реклама и не задоволяват нуждите на научния работник. Така например, в пътеводителя от 1959 г. (с. 95) можем да прочетем: «Софийската художествена галерия заема важно място в нашия културен живот като учреждение с богати художествени колекции, ценна картотека, архив, библиографска сбирка, библиотека с един от най-добре уредените в страната фотоархиви. Тя има на разположение около 8 000 негатива, в които се включват фотокопия на големи национални, юбилейни, колективни и други изложби». В същия пътеводител (с. 296–304) се коментират по повод на Музея на революционното движение в Пловдив изложените в експозицията снимки и документи, но не става ясно дали са оригинални (от фонда на музея) или са фотокопия на документи от други хранилища. Единствената по-полезна справка (с. 46–48) е тази за архивната сбирка на Църковния историко-археологически музей. Не се дават сведения за архивни документи и в пътеводителите, представящи отделни музеи, като например: Национален исторически музей. Пътеводител (съст.: Венедиков, Ив. и др. С., 1995, 203 с., издаден и на английски), Национален исторически музей. Пътеводител (С., 2004, 72 с.), нито в пътеводителите на други музеи в страната(13). Голяма рядкост е въобще отбелязването на наличие на архивна сбирка. За такава сбирка се съобщава (доколкото ми е известно) само от Ц. Дремсизова в нейния «Водач на музеите и паметниците на културата в Коларовград» (Варна, 1961 и 1966, с. 9–10)

Много бих се радвала ако греша (ако има все пак изключения), но за сега откривам само няколко приноса към този вид научна литература. Така, Националният военноисторически музей е отпечатал «Каталог на архива на Националния военноисторически музей. Т. I»(14), «Каталог на портрети и снимки. Том I. Портрети и снимки от Българското възраждане до Освобождението»(15) и «Каталог на албумите със снимки»(16). А специалисти от Историческия музей в Плевен са публикували в Известия на музеите от Северозападна България тематичен каталог — снимки, документи и вещи за войните за национално обединение(17).

Тези музеи, като десетки други, са си самовъзложили допълнителни, архивни функции, но поне се стараят да ги изпълняват. Набавените по някакъв начин архивни документи не третират като собственост на работещите там специалисти, а ги правят чрез справочниците си публично достояние. Оповестяват ги и ги предлагат за използване от цялата историческа колегия.

Не следва ли да направи същото Националният литературен музей, за който стана дума по-горе? Или Националният музей на образованието, който е също повече архив, отколкото музей? Или кой да е друг музей с богата архивна сбирка?

Както казах, за музейната ни общност темата за публичността (в нейната дълбочина) е табу. Тя се заобикаля както от теоретиците(18), така и от практиците. Коментира се единствено експонирането на предмети (и евентуално, на документи). С това се смята, че мисията на музея е изпълнена.

Напоследък, във връзка с все по-голямото разпространение на компютърната техника в различни области на живота, се пише и за възможностите, които тя създава за музеите. Появи се интересната книга на изкуствоведката Весела Лозанова «Динамика на съвременния музей»(19), издадена беше от Руси Русев библиографията «Съвременни идеи в музеознанието (Последна четвърт на XX век)»(20), могат да се прочетат убедителни думи на Александър Вълчев и Милен Димитров на страниците на в. «Музей» за виртуалния музей и въобще, за музея в условията на глобалното информационно общество(21), но всичко отново се завърта около популяризирането и експонирането (този път — чрез световните мрежи) на добре подбрани образци. И нито за момент не става дума за това как съвременната техника да помогне да излязат наяве предметите, които очевидно имат стойност (щом са били събирани), но остават по ред причини извън експозициите, а също и милионите и милиони документи, буквално арестувани в музейните хранилища. Защото компютърът е като молива и писалката — само инструмент. Великолепен наистина, но без волята на човека за задвижването му, инструментът е напълно безсилен. С какви данни ще бъде захранена неговата памет не зависи от него, а от човека.

А иначе, Уставът на Международния съвет на музеите (ИКОМ) и Кодексът за професионална етика, приет от ИКОМ през 1986 г.(22) ни уверяват, че музеят е «институция с идеална цел, в служба на обществото и неговото развитие», че музеите «представляват обществена собственост», че музеят трябва да предоставя «свободен достъп до информацията за колекциите, с изключение на необходимите ограничения поради поверителния й характер и сигурността». Страници могат да се изпишат с подобни декларации, но практиката, както видяхме, е друга и се налага да бъде променена.

В посока на промяна е много интересната статия на Симеон Недков в едно от изданията на Съюза на библиотечните и информационни работници, озаглавена «Библиотечно-информационният специалист и неговото място в съвременния музей»(23). В нея се признава, че у нас са много редки «случаите когато музейните библиотеки са публични, предназначени за широк обществен достъп», че «всички музейни библиотеки, по принцип (курсив мой, — Ст. П.), са достъпни за външните посетители, но на практика външните посетители са изключение» (отново мой курсив). Доказва се освен това нуждата от библиотекар-специалист, постоянно (а не по съвместителство) работещ в музейната библиотека, привеждат се примери за добри практики в това отношение в чужбина.

Да се надяваме, че подобно виждане ще бъде развито от водещ български музеевед (същият, или друг някой) и по отношение на работата с документите, архивирани в музеите. Нуждата от архивист (ако не по щат, то поне по квалификация) в музеите ни няма защо да бъде доказвана. Тя е крещяща.

Бележки

1. Текстът е написан за сборник на Шуменския университет «Епископ Константин Преславски» по повод на 70–годишнината на доц. Стоян Танев.

2. Вж. например материалите от конференцията, проведена от Главно управление на архивите и Българското историческо дружество на тема «Централизацията на архивното дело в България и принципът за единство и недробимост на архивните фондове», публикувани в кн. 3 на Архивен преглед за 1987 г. Там се съдържа описание на десетилетната одисея в опитите да се постигне намаляване на разпиляването и раздробяването на фондовете, разказани са и жалки епизоди на наддаване между архиви и музеи в откупките.

От семинара, проведен за специалисти от партийните архиви на БКП и голяма група музейни работници през 1988 г. може да се види, например, как вместо в Централния военен архив паркетните дела на Шуменския военнополеви съд за времето от 1910 до 1944 г. спокойно си лежат (при това, в изключително лошо физическо състояние!) във варненски музей. Надали щеше да се узнае и този факт, ако не беше акцията на ЦПА за микрофилмиране, подкрепена със сериозни разпореждания «от най-високо място» за акуратност в подаваните данни. А иначе, от семинара, завършил с призива «Взаимодействието — важно условие за преустройството на нашата дейност по опазване и използване на културно-историческите ценности» останаха основателни подозрения за наличието даже на двойни инвентарни книги — една за своя си, вътрешна употреба, а друга — за пред евентуалната публика. Вж. материалите от този семинар в изданието: Отдел «Деловодство» на ЦК на БКП. Централен партиен архив. Актуални проблеми в работата с историко-партийната документация. С., 1988, с. 111–197.

3. Кн. 34 за 2004 г., с. 43–48.

4. Голяма и много приятна изненада са текстовете (написани от музеен работник!) в предаден за печат учебник на В. Вълканов по предмета «Музеен мениджмънт», изучаван от студентите по история във Варненския свободен университет «Черноризец Храбър». Те засягат обаче въпросите на комплектуването.

5. В многобройни статии и в широко достъпните (даже за студентското съсловие) книги: Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С., 1993, 353 с.; Кузманова (Матеева), М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, 359 с.; Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1994 и сл. изд., 235 с.; Савов, H. Към историята на българската архивистика. С., 1990, 138 с.

6. Архив за поселищни проучвания. 1994, кн. 34, с. 317.

7. Логиката на разпределение би трябвало да се спазва и вътре в архивната система. През м. май на 2005 г. сме свидетели на поредно нарушение — Министерството на културата и туризма отпуска на националната ни библиотека средства за откупуване документите на д-р Кръстев от кръга «Мисъл». Не става дума за «воля на дарителя» или друго удобно обяснение, а именно за откупка с държавни средства. Та сега тези документи ще се съхраняват в РДЦ при НБКМ, който е по закон архив за «феодализма, османското владичество и българското национално възраждане».

8. Кн. 34 за 2004 г., с. 13–37.

9. През 1983 г. беше съставено от Главно управление на архивите и беше прието от останалите участници в движението подробно методическо указание за регистриране на събраните материали (в съответни регистрационни форми) и за разпределянето им на най-подходящите за тях места (от съвместни комисии по профилирането), но явно, че съгласието е било дадено «от немай-къде». Отработената процедура просто не влезе в действие.

10. Архивистите отново и отново обосновават пофондовото съхранение на документите и невъзможността да бъдат те третирани като книгите, например. Подчертава се огромната роля на контекста, на обстоятелството, че данните са «свързани със създателя на документи (компетенции, функции, структура и др.)», подчертава се влиянието на правната, политическата, социалната и друга среда, в която документите са били създадени. Ето обосновка на Л. Кьорменди: «фондовете обикновено съдържат сложни, често комплексни по своя характер данни и информация относно създателя, както и основната сфера на неговата дейност, отразяващи връзките между хората и свързаните с тях субекти. Документите от фондовете са създадени в процес, т. е. във времето, в течение на което създателят и обстоятелствата се променят и документите отразяват тези процеси. И сложността, и процесът могат единствено да бъдат описани и представени от връзките и контекста». Така се достига отново и отново «до принципа на произхода и можем да видим как основните елементи на нашата професия (информационната структура, принципът на произхода, методите на търсене) са вътрешно свързани, което означава, че премахването на който и да е от тези елементи би преобърнало архивите с главата надолу» (АП, 2004, кн. 3–4, с. 35).

11. Коментирала съм този въпрос в статията си «Националната архивна статистика и регистрацията на уникалните документи». АП, 2003, кн. 3–4, с. 515.

12. Същият почти екип издаде наскоро друг пътеводител, който няма обаче претенциите на научно издание. Касае се за: Източна България. Маршрути на културния туризъм. Асоциация Музей, 2004. Съст. Вълчев, Ал. и П. Грънчаров. (С паралелен текст на английски).

13. Водач за Народния музей в София. Предг.: Протич, А. С., 1923, 421 с.; Анчев, А. Рилският манастир. Пътеводител. 1979, 76 с.; Пътеводител на военноисторическите музеи в Плевенски окръг. Съст.: Бошнаков и др. Варна, 1960, 107 с.; Военноморски музей — Варна. Пътеводител. Съст.: Павлов, Вл. С., 1982, 63 с.; Гочева М. и др. Национален парк-музей Шипка-Бузлуджа. 1986, 47 с.; Анчев, А. и др. Национален музей на образованието — Габрово. 1988, 36 с. и др.

14. Съст.: Ганчева Д., С. Димитрова. С., 1996, 392 с.

15. Съст.: M. Събева. С., 1996, 360 с.

16. Съст.: Ат. Йотова. С., 1988, 116 с.

17. Петров, Кр., Дакова, Н. и М. Господинова-Дешкова. Каталог на снимки, документи и вещи от фонда на Историческия музей — Плевен, свързани с войните за национално обединение (1885, 1912–1913 и 1915–1918). Известия на музеите в Северозападна България, т. 26. Враца, 1998, с. 241–174.

18. Имам предвид Недков, С. Музеи и музеология. С., 1998 и сл., 326 с.; Кръстева, Ст. Студии по музеология. Тотеми, тезауруси, кунсткамери, виртуални пространства. Книга III. С., 2003, 376 + 235 с.; Русев, Р. Мисията на музея. С., 1999, 207 с.; Същият, Музеят. Накъде през XXI век? С., 1998, 191 с.; Сачев, Евг. Управление на музейната дейност в съвременната социокултурна ситуация. Добрич, 1997, 259 с. и др.

19. В. Търново, 1999, 152 с.

20. Селективна библиография. С., 2000, 239 с.

21. Вълчев, Ал. Музеите в условията на глобалното информационно общество. В. Музей, година VIII, бр. 12 (64), ян.-февр. 2000; Димитров, М. Виртуални музеи. Пак там, бр. 34 (65), март-април 2000.

22. Вж. в сб. Културно наследство, Свитък първи. С., 1995.

23. СБИР в началото на 21. век. Доклади, XI Национална научна конференция, 5–6 юни 2001 г., с. 76–78.