Доц. Мария Матеева и българската университетска архивистика

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Ралица Тодорова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Откриването на специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на СУ «Св. Климент Охридски» през 2002 г. е доказателство за стремежа на съществуващата вече повече от петдесет години българска университетска школа по архивистика да се развива в крак с предизвикателствата на времето и адекватно да реагира на промените, настъпващи неизбежно в обществото. Създаването на специалността на базата на дотогава съществуващата специализация «Архивистика» към катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» е и признание за дългогодишните усилия на българската архивна колегия и по-специално на университетските преподаватели-архивисти в посока утвърждаване на постиженията и традициите в образователния модел по архивознание, заложен още в средата на миналия век(1).

С настоящата публикация авторът си поставя за цел да открои приноса на доц. Мария Матеева за изграждането на специализация «Архивистика» като форма на надграждащо профилирано образование по архивознание и предпоставка за откриване на новата специалност, представляваща следваща стъпка в развитието на българската университетска архивистика.

* * *

Мария Павлова Кузманова — Матеева е родена на 26 октомври 1921 г. в Михайловград (дн. гр. Монтана). Завършва II девическа гимназия в София през 1939 г., а през 1947 г. френска филология и история в СУ «Св. Кл. Охридски». За кратко между 1949 и 1951 г. работи като гимназиална учителка(2). Известно време е референт на акад. Тодор Павлов(3); научен сътрудник е в Института за българска енциклопедия при БАН.

Липсата на конкретни данни за този период от живота й не позволява да се очертае по-детайлно дейността на Кузманова като началник на административен отдел в БАН(4), но по-сетнешните й занимания с архивистика са убедително доказателство за интереса й към архивните свидетелства и към съдбата на националното документално богатство. Това предопределя и по-нататъшната й стъпка по пътя на професионалната реализация — участието на Матеева в работната група, проучвала състоянието на архивното дело в България до края на 40–те години на миналия век. Целта е да се съберат необходимите материали за разработването на проект за създаване на Държавен архивен фонд.

В първите години от изграждането на централизирана архивна мрежа в страната новосъздаденото Архивно управление е изправено пред многобройни трудности, произтичащи от липсата на общодържавна методика в областта на архивното дело, която да регламентира дейността по събирането, опазването, обработването и използването на архивните документи. В тази насока се съсредоточават усилията на служителите в Научно-методическия отдел на Управлението. Като един от неговите членове в периода от март 1952 г. до октомври 1957 г. Мария Матеева работи за около година съвместно с Панайот Панайотов и Кънчо Георгиев, а след това с Евдокия Симеонова. Оттук започва и професионалната кариера на доц. Матеева, с чието име се свързва изработването на първите методически правилници, наредби, инструкции и указания за работа с архивни документи.

* * *

В процеса на институционализиране на българските архиви като един от основните проблеми се откроява въпросът за подготовката на архивни кадри, които да отговорят на нарасналите нужди от компетентни специалисти с необходимите знания и умения в изграждащата се инфраструктура на архивите.

Първите кадри, получили системно образование по архивистика и запознати с основните дейности в тази област, се подготвят в рамките на образователния модел, предложен от акад. Иван Дуйчев в неговите «Лекции по архивистика», четени пред стажантския курс за библиотекари през есента на 1949 г.(5) Тук авторът споделя: «...архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини»(6).

Ролята на архивиста не е подценена и от П. Миятев, който в края на 40–те години на миналия век, когато се разисква въпросът за създаване на държавен архив, в препоръките си за организиране архивното дело в страната настоява за подготовката на архивни кадри чрез сформиране на специална архивна школа(7). Неговият доклад «Състояние и задачи на българското архивно дело и архивна наука», както и този на Г. Димов «История и организация на архивното дело в СССР» предизвикват оживени разисквания в Архивния институт към БАН(8). Наред с очертаващата се неотложна нужда от изграждане на централен държавен архив, каквато роля не могат да изпълнят съществуващите дотогава архивни сектори и отдели към НБКМ, към БАН, към столичната градска община, към други библиотеки, музеи и читалища в страната, не се пренебрегва и очевидната необходимост от професионално подготвени архивисти. Като възможни пътища за реализиране на тази препоръка се визират обучението на студенти в Софийския университет, както и специализация в СССР(9). До началото на 50–те години на миналия век, обаче, първата алтернатива си остава само добро пожелание. Едва в известното Постановление № 344 на Министерския съвет от 18. 04. 1952 г. този въпрос намира разрешение в следния текст: «...Задължава се председателят на Комитета за наука, изкуство и култура да открие през учебната 1952–53 година при Философско-Историческия факултет на Софийския университет «Климент Охридски» профил при специалността «История» в рамките на петгодишния курс за подготовка на специалисти-историци-архивисти»(10).

В резултат, както е известно, през 1952 г. към ФИФ на СУ «Св. Кл. Охридски» се създава катедра «Архивистика» под ръководството на проф. Тодор Боров. Приети са и първите студенти по специалност архивистика. Едновременно с архивистите обаче, в катедрата са обучавани и библиотекари. След промените във факултетските структури на СУ през 1956 г. специалността се отделя от обособилата се катедра по «Библиотекознание» (бившата катедра «Архивистика») и се влива като профил в катедрата по «История на България», където остава до 1972 г.(11)

След обособяването на Историческия факултет като самостоятелна структура в рамките на СУ през 1972 г. се създава катедрата «Архивистика и ПИД», в чиято компетенция влиза подготовката на архивисти и учители по история. Наред с тези две професионални направления, които съставляват ядрото на катедрата, първоначално се предвижда в нейните рамки да се включи и подготовката на музейни работници, както и на специалисти по нумизматика, хералдика, палеография и др. Но поради ред причини този замисъл не се осъществява, въпреки че за известно време освен по архивистика и по методика на обучението по история се водят четения и по музейно дело, а така също и по етнография. Впоследствие етнографията се отделя в самостоятелна катедра, а четенията по музейно дело са прекъснати.

Още от самото начало в катедрата се четат лекции по «История на архивите и организация на архивното дело», «Теория и практика на архивното дело», «История на държавните учреждения», а след 1964 г. се въвежда и «Документознание». С включването на тази дисциплина в учебния план се следва световната тенденция в обучението по архивистика — засилване вниманието към съвременната документация(12).

През следващите години броят на учебните дисциплини се увеличава, за да достигне в края на 70–те години на XX в. до девет спецкурса, между които «Информационна система на архивите», «Археография», «Режим на съхранение на документите и реставрация» и др.(13)

Тези промени в учебния план на специализация «Архивистика» свидетелстват за стремежа на катедрата и особено на доц. Матеева като неин ръководител да се включат всички основни дисциплини, които характеризират съвременното архивно знание, методика и практика. Целта е учебното съдържание да бъде в съответствие с развитието на архивознанието като научна дисциплина, така че обучението по архивистика да отговаря на последните тенденции в развитието на архивното дело.

Стремежът да не се изостава от новостите, настъпили в тази област, предопределя и следващата стъпка от страна на факултетния съвет на ИФ, който през 1986 г. решава в учебния план на специализация «Архивистика» да бъдат включени осем спецкурса с общ хорариум 360 учебни часа(14). Впоследствие се извършват и други промени, които обаче не представляват обект на разглеждане в настоящата работа, чиято цел е да очертае преди всичко ролята на доц. Матеева за изграждането на катедрата, а не толкова да проследи историята на самата специализация. Изборът на горна хронологическа граница — средата на 80–те години на XX в., е обясним с оглед обстоятелството, че това е времето, в което Мария Матеева като ръководител на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» и инициатор на повечето гореизброени промени до голяма степен определя съдбата на специализацията.

* * *

Подчертаният афинитет на Мария Матеева към архивистиката като научна дисциплина, както и стремежът държавните архиви да бъдат осигурени с квалифицирани служители, я насочват към университетска преподавателска дейност. За нейните схващания относно належащата необходимост от подготовка на специалисти-архивисти говори обстоятелството, че още през пролетта на 1953 г. тя се заема с организиране на тримесечен курс за новоназначените сътрудници в системата на държавните архиви. Това е първият лекционен курс, четен от Мария Матеева, който запознава аудиторията с най-необходимите знания по теория и практика на архивното дело, по история на институциите в България.

Логично следствие от подобни ангажименти е следващата стъпка в професионалната реализация на Матеева — назначаването й за хоноруван преподавател по «Теория на архивното дело» в ИФ на Софийския университет през 1958 г.(15) От този момент до пенсионирането си през 1983 г., в продължение на четвърт век, доц. Матеева отдава сили и енергия за развитието и утвърждаването на българската университетска архивистика.

След хабилитирането на Матеева като доцент по архивистика през 1968 г. с решение на ФС на ФИФ от 2 декември 1969 г. тя е избрана за временен ръководител на катедрата по «Библиотекознание и библиография» — длъжност, заемана от нея до 1971 г.(16) Този малко известен на архивната и академична колегия факт е поредно доказателство за професионалните достойнства на доц. Матеева, която логично поема ръководството на сформираната през 1972 г. катедра «Архивистика и ПИД», запазвайки този пост чак до пенсионирането си(17).

Междувременно в заседанието си от 21 декември 1971 г. ФС на ФИФ приема предложението на катедрата по Българска история доц. Мария Матеева да участва в международния технически стаж на архивите във Франция през 1973 г.(18), обстоятелство, което въпреки липсата на конкретни данни за действителното й пребиваване и съответна квалификация в Париж, само по себе си говори за признанието, засвидетелствано от университетската колегия.

Друга проява на респект към личността и професионализма на доц. Матеева е награждаването й през 1980 г. с орден «Кирил и Методий — I степен» за нейната дългогодишна преподавателска дейност и за заслугите й при изграждането на специализацията и катедрата по архивистика.

В характеристиката(19) по повод предложението за това отличие се подчертава и ролята на Матеева за организационното и научното укрепване на преподаването по етнография в Историческия факултет, макар да не се занимава конкретно с тази научна дисциплина. Независимо от обстоятелството, че подобна оценка свидетелства по-скоро за качествата на доц. Матеева като ръководител, а не толкова като преподавател, този факт не бива да се пренебрегва, тъй като позволява да се очертае по-пълно дейността й в Университета.

Като безспорен титуляр на катедра «Архивистика и ПИД» доц. М. Матеева дълго време чете основните лекционни курсове по архивознание: «История на архивите и организация на архивното дело» и «Теория и практика на архивното дело», а от 1975 г. провежда и отделни четения по курса «Археография». Дотогава известни сведения за научните изисквания при публикуването на историческите извори се дават само като част от курса по Теория и практика на архивното дело. С обособяването на самостоятелен спецкурс по археография се цели студентите да бъдат запознати с развитието на теорията и практиката на публикуване на извори, както и да получат известни практически умения и навици в тази така важна за историческата ни наука дейност(20). Липсата на запазени лекции по гореизброените курсове не позволява да се очертаят в детайли проблемите, на които посвещава вниманието си Матеева в дългогодишната си преподавателска дейност. Това положение до известна степен се компенсира от обстоятелството, че въпросите за историческото развитие на архивите и организацията на архивното дело, залегнали в основата на един от курсовете, четени от доц. Матеева, изпълват съдържанието на единствената й монография — «История на архивите и организация на архивното дело в България». Тези проблеми са застъпени и в други публикации на Матеева, касаещи въпросите за историческото развитие на архивите, организацията и управлението на архивното дело, като стремежът е да бъдат обхванати не само процесите, свързани с България, но и тези, засягащи чуждите архиви.

Това твърдение намира потвърждение в споменатата по-горе характеристика, в която наред с другите теми, разработени от Матеева, се отбелязва и следната: История и съвременна организация на архивите в света. Може само да се предполага, без да се твърди със сигурност поради липсата на преки доказателства, че Матеева е имала намерение да обобщи своите дотогавашни изследвания (характеристиката е от 1980 г.) и като разшири географския обхват, включвайки сведения за други, все още неразглеждани от нея чужди архиви, да издаде втора монография по подобие на първата.

Едно такова предположение не бива да се изключва, особено като се вземе под внимание обстоятелството, че именно по този път излиза на бял свят първият й монографичен труд «История на архивите и организация на архивното дело в България», който безспорно остава и най-значителното й изследване.

Свидетелство за този подход на работа са някои нейни по-ранни публикации, които намират своята «естествена среда» в излязлата по-късно «История на архивите и организация на архивното дело в България». Такива са: «Интересът към българските писмени паметници през епохата на Възраждането», «Интересът към писмените исторически паметници, отразен във възрожденския периодичен печат», «Отношението към учрежденските архивни документи в България през периода на капиталистическото господство», които намират почти пълно съответствие с отделни глави от обобщаващото изследване, посветено на историческото развитие на българските архиви.

Подобна практика е обяснима, имайки предвид една от целите, които си поставя Матеева с монографията — последната да се превърне в учебник за подготовка на студентите, от който изпитва остра нужда българската университетска архивистика. Така, удовлетворявайки тази насъщна потребност, Матеева за пореден път доказва искреното си желание да допринесе съобразно възможностите си за развитието и утвърждаването на архивознанието като научна дисциплина.

Би било непростима грешка, обаче, ако достойнствата на монографията «История на архивите и организация на архивното дело в България» се сведат единствено и само до квалификациите «учебник», «учебно пособие», «наръчник» за подготовката на студенти и пр. Стойността на разглеждания труд е далеч по-голяма, изхождайки от времето, в което е писан — 60–те години на миналия век, когато у нас все още липсва цялостно изследване, посветено на разглежданите проблеми. Именно в такава светлина, като пръв опит, както сам авторът отбелязва, «разработен при липса на по-обилен и по-разнообразен материал»(21), трябва да се оценява постигнатото от Мария Матеева, а то не е малко.

За живия интерес, който предизвиква въпросното изследване сред научната ни общественост свидетелства наличието на четири рецензии на труда(22) (първата, написана от Мария Велева преди представянето на книгата за печат), чиито автори, въпреки известни различия в мненията и препоръките си, се солидаризират в крайната си оценка относно качествата на монографията. Констатацията за приносния характер на разглежданото съчинение е обща и положителните отзиви на рецензентите не се различават съществено, което е показателно за действителната стойност на «История на архивите и организация на архивното дело в България». Ето защо трудът не загубва своите качества и днес, като отразява постиженията на първите български архивисти в полето на научноизследователската дейност, а така също и конкретните заслуги на доц. M. Матеева за издигане равнището на преподаване по архивознание в Софийския университет, а от там и за утвърждаване на българската университетска архивистика — факт, който едва ли подлежи на съмнение.

С оглед представянето на Мария Матеева като университетски преподавател и нейната дейност в тази насока е необходим един по-задълбочен преглед на програмите за курса «Основи на архивознанието» и за спецкурса «Археография», които хвърлят светлина върху проблематиката на лекционните курсове.

Програмата за курса «Основи на архивознанието», в която са изложени главни въпроси от теорията и практиката на архивното дело, позволява да се очертае концепцията на доц. М. Матеева за най-съществените проблеми, с които би следвало да се ангажира вниманието на студентите.

Подготовката на специалисти-архивисти с оглед бъдещата им професионална реализация според Матеева включва запознаване със следните основни въпроси, оформени като главни раздели в споменатата програма:

1. Организация на документалните материали на Държавния архивен фонд (ДАФ)

2. Организация на научно-справочния апарат (НСА) към документалните материали на ДАФ

3. Използване на документалните материали на ДАФ

4. Технологии за опазване на документалните материали на ДАФ

Към всеки от така формулираните основни раздели са включени по няколко подраздела, чрез които се уточнява съдържанието на разглежданите проблеми. В първия раздел се проследяват въпросите, свързани с класификацията, експертизата за научната и практическата ценност на документалните материали, комплектуването, както и с отчета, проверката на наличието и състоянието на документалните материали на ДАФ.

От своя страна всеки подраздел съдържа отделни по-малки въпроси, благодарение на които се постига по-голяма яснота в проблематиката.

Към подраздела «Класификация на документалните материали» се отнасят въпросите за понятието «Държавен архивен фонд», за състава на ДАФ, за значението на научната организация на документалните материали на ДАФ за използването на архивните документи. Разгледани са принципите, етапите на класификация, като се включва и изясняване на понятията: документален фонд, архивен фонд, фондообразувател.

В този параграф се включват и въпросите за основните признаци, по които се извършва класификацията на документалните материали на ДАФ: по исторически епохи, по значение (общодържавно и местно), по определени отрасли на обществена, научна и държавна дейност, по административно-териториални единици; за значението на тези принципи при организиране мрежата от архиви на страната.

В отделен подвъпрос се разглежда и класификацията на документалните материали по архивни фондове, а в друг — класификацията на документалните материали на самия архивен фонд. Тук вниманието е насочено към изясняване на такива понятия като обединен архивен фонд, архивна колекция, а също и към видовете архивни фондове: «на учреждения, организации, предприятия и отделни лица». В тази връзка е засегнат и въпросът за класификационната схема: основни типове, предназначение и прилагане. Визират се и особеностите при класификацията на обединени архивни фондове, на фондове от личен произход и колекции.

Като следващ момент, отнасящ се към същата проблематика, се посочва организацията на класификацията в архива. Тук се предвижда запознаване с понятието фондиране на документалните материали. Пак към този въпрос се отнасят и конкретните указания за начина на съставяне на историческа справка, на класификационна схема.

Във втория подраздел на очертания вече проблемен кръг вниманието се съсредоточава върху следващата стъпка от организацията на документалните материали на ДАФ: експертизата за определяне тяхната научна и практическа ценност. Изяснява се понятието експертиза, както и значението й за опазване на документите като източник на информация. Не са пренебрегнати и проблемът за минимум документация — максимум информация, както и въпросите за експертизата на лични фондове, планова и друга документация.

В отделен подвъпрос се посочват основните принципи и критерии за определяне научната и практическата стойност на документалните материали и сроковете за съхраняването им: значение на учреждението-фондообразувател в системата на държавния апарат; автор; място на създаване на документите; оригиналност; документи с повтарящо се съдържание (размножени, погълнати и с обобщена информация); юридическа сила; вид и разновидност на документите; външни особености; значение на физическото състояние, обем на архивния фонд и други фактори, влияещи върху оценката.

По-нататък е представена организацията на експертизата; редът за унищожаване на документи с временни срокове на съхранение. Тук се изясняват съставът, задачите и функциите на експертните и експертно-проверочните комисии.

Подобаващо внимание е отделено и на т. нар. специални списъци на документалните материали. Тук са проследени различните видове специални списъци: за типовата документация; за документите, предвидени за унищожаване без санкция от страна на архивните институции; за документите, определени за запазване; ведомствени специални списъци; примерни списъци за видовете документи, които се приемат в държавните архиви. Разглежда се и методиката по съставянето им.

Обособяването на отделен подвъпрос, посветен на специалните списъци, т. е. списъци на видовете документи, с които работят учрежденията, организациите и предприятията, се определя от значението за подпомагане и улесняване работата на експертните комисии по определяне ценността на документите. Като последен подвъпрос е оформена методиката на експертизата: проучване дейността на фондообразувателя, неговите задачи и функции; значение на учрежденията в системата на държавното управление, народното стопанство и т. н. за определяне ценността на архивните документи.

В тясна връзка с проблема за експертизата стои и този за комплектуването на архивите с документални материали. Тук се изяснява понятието комплектуване в архивната теория и практика; връзката на комплектуването с експертизата и значението й за правилното комплектуване и използване на документите.

Специално внимание се отделя на действащите законодателни актове и инструкции за организиране и извършване комплектуването на държавните и ведомствени архиви.

В отделен подвъпрос се разглеждат източниците и редът за комплектуването на учрежденските архиви, на т. нар. обединен ведомствен архив; организацията на делопроизводството във функциониращо учреждение и контролът върху опазването на документите с научно и практическо значение.

Следващият подвъпрос обхваща проблемите за организацията на комплектуването на държавните архиви: източници за комплектуване със съвременни документи; категории учреждения, чиито документи подлежат или неподлежат на унищожаване, както и проблемът за разпределяне на документите между държавните архиви.

Последният подраздел от първия раздел е посветен на въпросите, свързани с друга основна архивна дейност — с отчета, проверката на наличието и състоянието на документалните материали на ДАФ. Вниманието е насочено върху предназначението, състава и мястото на отчетната документация в системата на справочния апарат на архивите; върху различните форми за отчитане на документите в държавните архиви. Тук са разгледани: книга на постъпленията, списък на фондовете, описи, дело на фонда, картотека на фондовете.

Към втория главен раздел «Организация на научно-справочния апарат към документалните материали на ДАФ» са включени въпросите за: системи за търсене на информация и структура на НСА; видове, състав и предназначение на справочниците; първична и вторична информация и пр.

Представен е общ модел за търсене на информация. Към този параграф са включени въпросите за предназначението и взаимната връзка на различните типове и видове справочници и на механизираните системи за търсене на информация. Изяснено е значението на традиционните справочници и механизираните системи като взаимнодопълващи се части на единната система на НСА.

В самостоятелен подраздел са обособени проблемите, свързани с описанието на архивните единици: цел и значение на тази дейност за съставяне на архивни справочници; елементи на описанието — заглавие на архивната единица и изискванията към него, описание на външните и други особености; обозначаване на крайните дати, анотация и др.

В последния подраздел, който включва няколко подвъпроса, са представени видовете справочници: описи, каталози, прегледи (обзори) на документалните материали, пътеводители на държавните архиви; спомагателен апарат към архивните справочници като отделен подвъпрос. За всеки от изброените видове справочници е представено предназначението и мястото му в системата на НСА, както и методиката на съставянето му. Не са пропуснати и отделните разновидности на споменатите видове справочници.

В третия основен раздел се обръща внимание на използването на архивните документи — цел и форми на осъществяване на тази дейност: използване на документите в архивите, организация на работата в читалните, ред за получаване на документите от хранилището; използване на микрофилми, даване на копия и преписи; картотека на читателите.

Като самостоятелни подвъпроси са обособени проблемите, свързани с организиране на изложби: особености при експониране на архивни документи, видове изложби, избор на теми, експозиционен план и художествено оформление. Не е подминат и въпросът за периодичния печат, радиото и телевизията, или както днес бихме се изразили медиите, като средство за популяризиране на архивните документи.

Последният главен раздел, както вече бе отбелязано, третира проблемите около технологията на опазване на архивните документи, но поради естеството на курса, чиято цел е да даде обща представа за основните архивни дейности, тук се разглеждат само въпросите за опазване на писмените паметници.

Направеният преглед на съдържанието, включено в програмата за курса «Основи на архивознанието», свидетелства за стремежа на доц. Матеева студентите да получат ясна представа за основните процеси на работа с архивните документи, да овладеят определена терминология, специфична за дадената материя, а чрез съответните методически указания да придобият известни умения, без които е немислима бъдещата професионална реализация на всеки архивист.

Интерес представлява и друга запазена програма, в която Мария Матеева излага вижданията си за предмета и задачите на археографията като помощна историческа дисциплина, за връзките на последната с другите сфери на научното познание.

Съдържанието на спецкурса по археография е структурирано в рамките на три основни раздела:

1. Обща история на археографската дейност

2. История на археографската дейност в България

3. Основни принципи и методи на археографията

И тук целта на Матеева е да запознае студентите, специализиращи архивистика с основните въпроси от историята, теорията и методиката на публикуване на архивни документи.

Положителна черта в дейността на М. Матеева като университетски преподавател е умението и желанието за работа със студентите, които подготвя като бъдещи специалисти с оглед острата нужда от подходящи кадри за архивната ни мрежа. Тази отзивчивост и готовност да окаже подкрепа на своите приемници е подчертана в споменатата вече характеристика, в която се обръща внимание и на личните качества на Матеева, оформящи облика на последната не само като преподавател, но и като човек.

Не е пренебрегнат и фактът, че под нейното ръководство работят петима аспиранти. Пак тя подготвя и първите участници в следдипломната квалификация, което не е никак случайно, имайки предвид очертаната вече роля на Матеева като доайен на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини».

Заслужава да се отбележи и приносът на доц. Матеева за въвеждането през 1975 г. на четения по архивознание за всички студенти по история, независимо от тясната специализация, на която са отдали предпочитанията си. По този начин бъдещите историци получават макар и най-обща представа за същността на архивистиката като научна дисциплина, за предмета и задачите й, както и за мястото й сред останалите науки в сферата на хуманитаристиката.

Тази стъпка на доц. Матеева произтича от дълбоката й убеденост в положителната роля на добре организираната архивна система за разширяване изследователската база на историците, за повишаване качеството на техните изследвания.

Схващането за пряката връзка и взаимна обусловеност между архивистика и история, което намира конкретен израз в публикацията й «Архивното дело и историческата наука» от 1973 г., за значението на архивознанието и неотложната необходимост от популяризиране същността на този сравнително нов за българската общественост клон от научното познание, обуславя стремежа на Матеева да разшири преподаването по тази дисциплина, излизайки извън тесните рамки на строго определения профил на специализацията.

Със своята дългогодишна ползотворна преподавателска и научноизследователска дейност, с присъщата си упоритост и взискателност, със системните си грижи за десетките студенти, специализанти, дипломанти, доц. Мария Матеева допринася не само за утвърждаването на българската университетска архивистика чрез превръщането катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» в единствен университетски център в страната за подготовка на архивисти за националната архивна система(23), но и за развитието на виетнамска архивистична школа, поради малко известното обстоятелство, че значителна част от виетнамските специалисти-архивисти са възпитаници именно на тази катедра.

Името на доц. Мария Матеева е пример за живот, отдаден в служба на науката и обществото, колкото и банално да звучат подобни «дежурни» фрази. И ако те в редица случаи са само удобен етикет, за да се поласкае една или друга фигура от интелектуалния ни елит, позабравена в забързания ритъм на динамичното ни време, то в конкретната ситуация, за конкретната личност, те са равносилни на поредната позакъсняла, но точна и справедлива оценка за постигнатото от първия ръководител на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини». А настоящата статия е опит за тъкмо такава «реабилитация» на реалното, но пренебрегнато и недооценено присъствие на доц. Матеева във факултетното пространство на СУ «Св. Климент Охридски».

Бележки

1. По-подробно за усилията около откриването на новата специалност вж. Нейкова, А., М. Пискова. Обучението на българските архивисти — от специализация към специалност. АП, 1993, № 3/4, с. 13–15; Нейкова, А. Специалност «Архивистика» в информационното общество — новият учебен план. Пак там, 2000, № 3/4, с. 26–32. Нейкова, А. Едно забравено начало. — ИДА, 2004, № 87, с. 56–74.

2. Биографичните данни за Мария Матеева са взети от няколко източника, макар между тях да има някои различия при посочванията на конкретни години, свързани с промени в професионалната й реализация — срв. УА, ф. 1, оп. 2, дело 1648; Пейков, Ив. Творчески път, свързан с архивознанието и архивното дело. Векове, 1981, № 6, с. 112–113; Алманах на Софийския университет, С., 1995, с. 387–388; Чолов, П. Български историци. Биографично-библиографски справочник, С., 1999, с. 178–179.

3. Донков, Р. Строителят, учителят. АП, 1996, № 1/2, с. 124.

4. Пейков, Ив. Цит. съч., с. 112–113; Донков, Р. Цит. съч., с. 12.

5. Нейкова, А. Едно забравено начало..., с. 63.

6. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993, с. 241–242.

7. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, с. 148.

8. АБАН, ф. 14, оп. 1, а. е. 19, л. 17–25.

9. Кузманова, М. Цит. съч., с. 149.

10. Пак там, с. 148.

11. Шопов, И., Ст. Петкова. Архивистика и помощни исторически дисциплини. — ГСУ — ИФ, т. 80, 1987, 187–191; Нейкова, А. М. Пискова. Цит. съч., с. 13–20.

12. Шопов, Й., Ст. Петкова. Цит. съч., с. 188–189.

13. Пак там, с. 189; Нейкова, А. М. Пискова. Цит. съч., с. 15.

14. Шопов, Й., Ст. Петкова. Цит. съч., с. 189.

15. УА, ф. 1, оп. 1, а. е. 61.

16. ДА София, ф. 1790, оп. 10, а. е. 41, л. 29.

17. Пак там, а. е. 45, л. 41.

18. Пак там, а. е. 43, л. 38.

19. УА, ф.1, оп. 2, дело 1648.

20. Шопов, Й., Ст. Петкова. Цит. съч., с. 189.

21. Кузманова, М. Пак там, с. 5.

22. Пейков, Ив. Мария Кузманова, История на архивите и организация на архивното дело в България, ДИ «Наука и изкуство», 1966, 257 с. — Ипр, 1967, кн. 2, 128–132; Киркова, Л., М. Кузманова, История на… — ИДА, 1968, кн. 15, с. 327–333; Бржостовская, Н. Мария П. Кузманова, История на... — Изв. на БИД, 1968, кн. XXVI, с. 435–438.

23. Нейкова, А., М. Пискова. Цит. съч. с. 13–14.