Българското църковнонационално движение в края на 60–те години на XIX в. през погледа на английската дипломация
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Румен Генов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
Движението за църковнонационално обособяване и независимост на българите сравнително рано привлича вниманието на английските дипломатически представители в европейските части на Османската империя. Техният интерес към църковната борба се засилва особено след Кримската война, когато тя добива масов характер и разширява географския си обхват.
Отношението на английската дипломация към църковнонационалното ни движение и ходовете на нейните представители през решаващото десетилетие от развитието й стана предмет на изследователски интерес и намери задълбочена разработка у някои български автори(1). С настоящата публикация се хвърля само допълнителна светлина по тези въпроси.
* * *
Английската дипломация първоначално е склонна да припише инициативата за брожението, обхванало българите, на външни фактори и по силата на инерцията на мисленето и на традиционните си русофобски тенденции разглежда подема на църковното движение като резултат на «панславистката агитация». Но разрастването и масовизирането на движението убеждават реалистично мислещите дипломатически представители в неговия самостоятелен произход и характер. Впрочем някои английски дипломати и пътешественици, дори и твърде антибългарски настроени, като Станислас Сен Клер и Чарлз Брофи, посочват реалните икономически основания за недоволството на българите — те трябва да плащат на гръцката Цариградска патриаршия данъци и такси, надвишаващи два пъти данъчните им задължения към османското правителство, а при това едва 4–5 души от цялата църковна йерархия в 1860 г. са от български произход(2).
Английската дипломация започва да вижда в българското национално-църковно движение нови възможности за разширяване влиянието на Великобритания и за париранe това на нейните съперници в Европейска Турция. За Форийн офис църковната борба е удобен случай за намеса в отношенията между българи и гърци, между българи, гърци и османското правителство и най-вече в отношенията между двата балкански народа и Русия. С оглед на тези цели не само посолството в Цариград, но и консулите в градовете на българските области на Европейска Турция следят внимателно перипетиите на «църковната разпра», а в някои случаи поддържат и тесни връзки с български първенци, водачи на движението. Английската дипломатическа и консулска служба, едни от най-разклонените, развитите и информирани за времето си, доста чувствително реагират и отразяват хода на българската църковнонационална борба през 60–те години на XIX в.
Един от най-важните наблюдателни пунктове на английската дипломация е Адрианопол (Одрин), център на едноименния вилает, чието многобройно българско население твърде активно се противопоставя на фанариотското господство. Особен интерес в този смисъл представляват не само официалните донесения на резидиращия там английски вицеконсул Джон Илайджъ Блънт до посолството в Цариград, но и неговата лична кореспонденция с известния английски археолог, политик и дипломат сър Остин Хенри Лейард(3). Частният архивен фонд на Лейард в Ръкописния отдел на националната Британска библиотека в Лондон е между най-значимите за целия XIX в. (над 230 тома, Add. MSS 38 931–39 164) не само в количествено отношение, но и съдържа ценни материали за английската политика в Близкия Изток и Балканите, включително и за нашата история. Ценността на сведенията, които могат да бъдат почерпани от кореспонденцията на Лейард, не се намалява от обстоятелството, че той изпитва определени антибългарски настроения, особено рязко проявени по време на Освободителната война от 1877–1878 г.(4) Публикуваното писмо е само едно от многобройните лични писма, разменени между Лейард и вицеконсула в Одрин сър Джон Илайджъ Блънт през периода на 60–80–те години на XIX в.
Кореспондентът на Лейард вицеконсулът Блънт е действително твърде добре запознат с условията в Европейска Турция, с развоя на българската църковнонационална борба, както и с някои от водачите на, както той я нарича, «националната партия». Към 1869 г. той е имал близо петнадесетгодишен стаж в Левантинската служба на Форийн офис, като преди това е бил консул или е изпълнявал тази длъжност на о. Родос, в Монастир (Битоля), Волос, Белград(5). Вицеконсулството в Одрин, създадено в 1863 г., е обхващало територия, простираща се на запад от Македония, на изток до Черно море, на север до Стара планина и на юг до Егейските острови, с обща численост на населението около 1 450 000 души. Функциите на вицеконсулството в главния град на вилаета били в по-голяма степен политически, отколкото търговски(6). Освен това вицеконсулът представял и интересите на няколко други държави (Белгия, Гърция, Дания, Италия, Прусия (Германия), Франция, Швеция и Норвегия) във вилаета. В отговора си на анкетата на парламентарната комисия за консулските служби в 1871 г. самият Блънт посочва: «...тъй като Адрианопол е столицата на най-важния християнски вилает в Европейска Турция, то аз трябва твърде често да докладвам на посланика на Нейно Величество за функционирането на администрацията и за условията на населението и за да бъда в състояние да информирам Негово Превъзходителство за това, което става в областта, и особено за българските работи, аз трябва да водя значителна кореспонденция с лица от вътрешността»(7). Средният брой на донесенията на вицеконсула за 1862–1866 г. е бил 78 годишно, а между 1866 и 1870 г. се увеличава на 115(8).
Действително кореспонденцията на Блънт до Лейард с приложените към нея документи, изложения, писма потвърждава, че вицеконсулът е поддържал връзки с голям брой лица — английски поданици, американски протестантски мисионери, български първенци от Пловдив, Стара Загора, София, Сливен, Казанлък. Блънт бил в тесни връзки и с някои първенци и водачи на църковното движение от Пловдив (Гeоргаки ефенди — Георги Стоянович Чалъков и др.)(9).
В публикуваното тук писмо на Блънт до Лейард (едно от многото, разменени между двамата) от 5 септември 1869 г. се прави опит за обзор на развитието на църковнонационалното движение в навечерието на учредяването на Екзархията, когато то е обхванало Македония, Източна Тракия, Причeрномориeто, Добруджа(10). Освен че в него е отбелязан размахът на борбата на българския народ за църковнонационална независимост, то отразява и отношението на представителите на английската дипломация към нея.
Писмото спада към категорията на «личната» (или «частна») кореспонденция, която за разлика от официалните донесения на английските дипломати не минава през дипломатическите канцеларии и не подлежи на публикуване в «Сините книги». По правило личната кореспонденция дава възможност за по-директно и откровено изразяване на мненията и становищата на дипломатите. Заедно с това някои от съобщаваните в случая сведения следва да се приемат със съответните резерви предвид на естествената предубеденост на автора и поради обстоятелството, че той не е можел да има цялостен поглед върху историята на църковнонационалното движение (например за началния му период, който, както е известно, започва много по-рано от посочената от него дата)(11). Ето и самия текст на писмото в български превод, снабден е бележки на публикатора.
Лично
Адрианопол
5 септември 1869 г.
Уважаеми Господине,
Надявам се, че писмото ми от 12–и миналия месец е стигнало до Вас.
Позволявам си да приложа към настоящото писмо, намирайки се под впечатлението, че могат да Ви заинтересуват и да Ви ползуват, няколко извлечения от константинополските документи, представени като преводи на мемоари и протести на българите от Монастир, Охрида, Станимака(12), Систово(13), Базарджик(14), Слимния(15) и Тулча (три от тези селища влизат в Адрианополския вилает).
Тези мемоари са адресирани до Великия везир, а протестите — до посланиците в Константинопол. Всички те се отнасят до църковния въпрос и следователно отразяват умонастроенията на българите.
Г-н Калвърт, консул в Монастир, ми писа в неотдавнашно писмо по същия въпрос следното: «В този град съществува една постоянна вражда между влахо-албанските християни и българската част на църковната община. Последните са водени от няколко агитатори, които се стремят да направят българско всичко — църковните служби, обучението в общинските училища, докато първите казват: «Нека българите си построят собствени църкви и основат свои училища, но ние решително възразяваме срещу техните претенции по отношение на учреждения, издигнати с наши пожертвования и срещу обсебването на воденето на нашите работи». Българите от Перлепе(16) отказаха да признаят новия митрополит, защото той е назначен от гръцкия патриарх (курсив Дж. И. Блънт). Те сложиха ръка на църквите и училищата, построени главно за сметка на влахо-албанците, и сега, както изглежда, проявяват незачитане на властите за възвръщане на отнетото.
Българите от Кюприли(17) по същите причини, както тия от Перлепе, се противопоставят на неотдавнашното назначение на Генариос за техен митрополит. Всички тези въпроси трябва рано или късно да бъдат решени от Портата. Крайно време е българите да добият своите права. За да има справедливост за всички групи, правата им трябва да бъдат точно определени, а всеки акт на узурпация — възпиран строго. Аз виждам у българите по тези места силно желание за собствения им напредък, но не може да се очаква осъществяването на техните искания, докато те остават под юрисдикцията на гръцкия патриарх (курсив на Дж. И. Блънт). С течение на времето, когато отделянето на църквите се осъществи, аз очаквам просветените българи да реформират своята църква. Първото нещо, което бих желал да видя, е премахването на иконостасите от църквите и поставянето на всички икони на разстояние, което ги прави недостъпни за устните на богомолците, преди пълното им премахване като предмети за почитание, което, както се прилага в Източната църква, е само една прикрита форма на идолопоклонство...».
Още преди да получа писмото на г-н Калвърт (от което е горният откъс), аз имах случай да докладвам на г-н Елиът(18) за няколко инцидента в тоя вилает, които показват решимостта на българите да създадат своя собствена църква, и да доведа до знанието на Негово Превъзходителство следното заключение, обрисуващо общото състояние на обществените настроения сред българите от тая страна на Балкана по църковните дела: «Горният инцидент, случил се неотдавна, показва в какъв дух се води борбата за църковна независимост в Адрианополския вилает. Националните чувства, пробудени от тази борба и развити сред българите от тази страна на Балкана, станаха толкова пламенни и се проявяват с такава устременост, щото, изглежда, са взели връх над всякакви други чувства и засега не предвиждам те да отслабнат, за да стане възможно приемането на един ранен компромис. Напротив, става все по-очевидно за всеки непредубеден наблюдател на събитията на място, че колкото по-дълго патриархът отлага приемането на някаква форма на уреждане на конфликта, толкова по-твърда и устремена ще стане народната peшимост да се отхвърли неговото върховенство и да се създаде собствена свободна църква. Бих искал с Ваше позволение, да добавя, че патриархът, отказвайки да санкционира неизбежното отделяне на по-голямата част от християнската раса в Турция от неговата непосредствена юрисдикция и политическо влияние, подлага авторитета, престижа и благополучието на християнската църква в Тракия на изпитания, които ще доведат до ускоряването на нейната дезорганизация».
Докъм 1861 г. авторитетът на гръцката църква в духовните и светските дела беше общопризнат и българите от всички области, включително тая на Адрианопол, му се подчиняваха. Оттогава обаче, тоест в течение на изминалите седем години, нейната власт беше отхвърлена и повечето от правата и привилегиите й бяха узурпирани от българските общини в следните градове и епархии Филипополис(19), Татар Базарджик, Хаскиви(20), Карлова, Калофер, Аврадалар(21), Чирпан, Акир Челеби(22) Султан-йери(23), Ески Загра(24), Йени Загра(25), Казанлик, Ямбол, Слимния, Мустафа-паша(26), Чирмен(27), Карнабат и Айтос. Всички гореспоменати епархии са населени с българи и турци в съотношение двама българи към един турчин. В епархията на Филипопол има само три гръцки села — Станимака, Пещера и Водена(28), както и гръцката общност в самия град, но нейното градско и селско българско население е далеч по-многобройно, а във Филипопол и трите села голяма част от тези, наричащи себе си гърци, са от български произход и мнозина от тях взеха през последните години твърдо решение в полза на българската народност. Движението за еманципация на църквата сега е разпространено повече или по-малко и в тези области на вилаета, където българи и гърци живеят смесено, а именно: Виза(29), Месемврия(30), Ахиало(31), Созеболи(32), Агатополис(33), Малгара(34), Фере(35), Кирклисия(36), Адрианопол, Димотика, Узункюпри(37), и Гюмулзина(38).
Движението в тези райони започна да се проявява по време на последното критско въстание(39), но не беше достигнало още същата решителна и организирана форма, както в другите райони, където основният елемент е почти изцяло български и където той не влиза в непосредствен досег с гръцкия. Българите от тези области изгониха гръцките епископи и свещеници, завзеха църквите, манастирите и училищата като своя народна собственост, премахнаха името на гръцкия патриарх от тяхната литургия, унищожиха църковните книги на гръцки език и заличиха гръцките надписи от образите и символите, използувани в тяхното богослужение. Отхвърляйки по този начин властта на гръцката йерархия, водачите им от повечето области се събраха във Филипопол и изработиха известни правила за воденето на техните духовни работи. Според тези правила, които бяха единодушно одобрени и приети от няколко области, във всяка енория населението ежегодно избира смесена комисия от духовни лица и миряни, за да ръководи вътрешните работи и отношенията на църквата, да пази общите интереси и реда, да се грижи за народната собственост и за доходите, които се използуват за поддържането на църковните служители, на сградите, местните училища и благотворителните учреждения. Тези комисии действуват в областта на духовните работи като църковни съдилища и упражняват юрисдикция както върху българското духовенство, тъй и върху миряните. Те действуват в района на Филипопол непрекъснато от 1862 г. и си струва да се отбележи, че тяхната власт се признава от българското население, което й се подчинява.
Преди да завърша това изложение относно църковните работи на българите от вилаета, бих искал с Ваше позволение да спомена накратко доводите, с които защитниците на патриарха — руски, гръцки, румънски и сръбски, се стремят да оправдаят неговото противопоставяне на отдавнашните искания на българския народ. Те твърдят, че една свободна църква не би могла да съществува без политическа свобода и че ако българите са си наумили да получат религиозна независимост, то би трябвало преди всичко да добият политическа независимост, подобно на Гърция, Сърбия и Румъния. Те се стремят да втълпят тази опасна теория в народното съзнание чрез емисари, вестници и други органи. От друга страна, някои от тези защитници се опитват изкусно да убедят Портата и общественото мнение в Европа, че движението за националната църква съвсем не е популярно сред народа и се подбужда единствено от безразсъдни агитатори и яростни панслависти, подстрекавани от Русия, за да се прикрие и да се способствува на един огромен заговор срещу правителството на султана» — подписано Дж. И. Блънт.
Моля за Вашето любезно снизхождение, задето Ви отегчавам с горните дълги откъси, но след като ми писахте, че продължавате да се интересувате от българските работи, смея да се надявам, че информацията, която тези откъси съдържат, може да привлече Вашето внимание. Макар че някои чужди вестници продължават да публикуват сведения относно дейността на българския комитет в Букурещ(40), радвам се да Ви съобщя, че в Румелия цари съвършено спокойствие. Г-н Ърскин ми съобщава в частно писмо от Корфу, че, както изглежда, гръцкото правителство засега е изоставило всяка мисъл за нападение срещу Турция.
Позволете да остана, уважаеми г-не, Ваш предан и покорен слуга,
Дж. И. Блънт
P. S. Смея да се надявам, че ще ми простите, ако си позволя да добавя, че тази сутрин научих от писмото на мой приятел в посолството, че г-н Елиът, узнавайки за смъртта на консула Диксън в Куте, любезно ме е препоръчал за овакантеното място, но е бил назначен г-н Денис, вицеконсул в Бенгази. Г-н Денис е започнал службата си едва от 1863 г., докато моето назначение на постоянна длъжност датира от 1855 г.
Бих искал почтително да добавя, че това не е първият път, когато съм бил предлаган за повишение в консулски ранг от посланика на Нейно Величество в Константинопол. Мисля, че лорд Лайънс(41) поне два пъти е писал на г-н Хемънд(42) да бъда издигнат в ранг консул в Адрианопол.
Беше ми съобщено също, че сър Роберт Делиъл, бидейки далеч от намерение да подава оставката си, опитва да трансформира своя пост в Русчук в генерален консул.
Бележки
1. А. Пантев. Англия и българският църковен въпрос (1860–1870). — В: В чест на акад. Димитър Косев. С., 1974, 143–156.
2. Т. А. Meininger. Ignatiev and the Establishment of the Bulgarian Exarchate, 1864–1872: A Study in Personal Diplomacy. Madison, Wisc. 1970, p. 17.
3. О. X. Лейард (5. III. 1817–5. VII. 1894), знаменитият археолог, открил в средата на XIX в. столицата на древна Асирия гр. Ниневия, проявява особен интерес към Близкия Изток и е тясно свързан с английската политика в този район. Още през 40–те години той изпълнява по поръчение на посланика в Цариград сър Стретфорд де Редклиф неофициални мисии, служи като секретар в посолството. След завръщането си в Англия е ръководител на департамента за обществени работи, от 1861 до 1868 г. е постоянен заместник-министър във Форийн офис, в 1869 г. е назначен посланик в Мадрид, а от 1877 до 1880 г. — в Цариград. Вж. по-подробно в: A. H. Layard. Autobiography and Letters. London, 1903; G. Watеrfiе1d. Layard of Nineveh. London, 1963.
4. H. M. Hоzier. The Russo-Turkish War. Including an Account of the Rise and Fall of the Ottoman Empire and the History of the Eastern Question. London. S. a. (1877–1879), p. 501, 525, 534, 636.
5. Reports Relative to British Consular Establishments, 1858 § 1871. Part III. Ottoman Dominions — Turkey in Europe. Parliamentary Papers, 1872. Vol. LX, p. 631.
6. D. С. M. Platt. Cinderella Service: British Consuls since 1825. London, 1971, p. 130.
7. Reports Relative to Consular Establishments, p. 629.
9. British Library. Department of Manuscripts. Layard Papers. Additional Manuscript 38 994, ff. 96–98.
10. Layard Papers. Vol. LXVI. Correspondence, 1869. Add. MS 38 996, ff. 388–395.
11. Вж. З. Маркова. Българското църковнонационално движение до Кримската война. С., 1976
14. Татар Пазарджик (дн. Пазарджик).
18. Хенри Джордж Елиът, английски посланик в Цариград (1867–1877 г.).
21. Вероятно Авраталан (Копривщица),
22. Ахъ-челеби, каза (Смолян).
28. Село Воден (Асеновградско).
34. Гр. Малгара (Източна Тракия, Турция).
40. Вероятно Тайния централен български комитет (1866–1868).
41. Ричард Бикълтън Пемъл, лорд Лайънс, посланик в Цариград в 1865–1867 г.