Към историята на централизираното архивно дело в България
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Димитър Минцев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
Организацията на архивното дело на дадена държава зависи от състоянието, промените и перспективите на обществено-икономическото и културното развитие на страната и отразява съществуващата държавна организация.
Основните принципи на организирането на архивното дело във всяка държава са тези за децентрализирането и централизирането на системата. Правилният избор осигурява рационално комплектуване, научна обработка и всестранно и пълноценно използване на наличното документално богатство. У нас този принцип има своя история, свързана с промените в обществено-политическия живот и с административната структура на държавата. За развитието и организацията на архивите и архивното дело в България и по-специално по избора на система има множество публикации(1). Това е една от най-третираните теми в българската архивистика. Въпреки това тя все още не е изчерпана. Липсва цялостен преглед на развитието в исторически аспект на въпроса за приложението на принципите на централизация и децентрализация в българското архивно дело. С настоящата публикация се прави опит да се проследят перипетиите в тяхното установяване, въз основа на съществуващата литература, архивни документи и лично участие и наблюдение на автора в този процес.
Съществуващите до 1951 г. архивни сбирки и средища у нас, организирани към отделни институции, не са в състояние да изпълняват функцията на държавни архиви. Много дейци на науката, литературата и изкуството, общественици(2) и институции като Народната библиотека в София (1923, 1926, 1932)(3), Дирекция на печата(4), Градски архив при СГНС(5), Министерство на народната просвета (1931)(6), Архивния институт при БАН (1949, 1950)(7), комисии назначени от Министерския съвет (1901, 1903)(8) и много други(9) разработват проектозакони и отправят предложения до различни институции за изграждане в България на държавен архив или система от архиви. В част от предложенията се предвижда внедряването, по примера на СССР, на централизация в архивното дело.
В почти всички напреднали европейски страни, като Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия и др. още през 19. в. са създадени и съществуват национални и местни архиви и е проведена, макар и непълна, централизация.
До 1951 г. архивните средища у нас не приемат целенасочено и планомерно архивни фондове и документи. Документите на учрежденията и организациите са под разпореждането на създателите и притежателите им. Липсва цялостна нормативна уредба в нашето архивно дело.
За държавна политика и създаване на стройна система от архивни органи и хранилища в България може да се говори едва след 1951 г. Дотогава всички идеи и предложения в това направление са дело на отделни лица и институции и остават нереализирани. Налице е голямо разнообразие в схващанията за архивната система и дейността на държавните архиви. Липсва изчерпателен нормативен акт, който да урежда тази материя(10). Централизацията на архивното дело се извършва въз основа на издадения Указ 515 на Президиума на НС за Държавния архивен фонд на НРБ от 10 октомври 1951 г. Неговата поява е продиктувана от състоянието на цялостния обществен, административен, стопански и културен начин на живот в страната.
Въвеждането на принципа на централизация в архивното дело е възможно при съществуване на обществена собственост върху цялото документално богатство на страната. Нужни са единен ръководен държавен орган, на когото да се възложи отговорността по опазването, обработката и използването на документалното наследство; на мрежи от държавни архиви със строго определен профил; на спазване недробимостта на архивните фондове, водене на пълна отчетност за наличното документално богатство на държавата и др. В Указ № 515 е посочено че: «с цел да се централизира отчитането, регистрацията и съхранението, а така също и научното и практическото използване на документалните материали(11) принадлежащи на НРБ, създава се Държавен архивен фонд» (чл. 1). В следващия член конкретно се посочва, че в състава на ДАФ «влизат всички документални материали, които имат политическо, научно и практическо значение, независимо от тяхното възпроизвеждане, съдържание, оформление, техника и начин на възпроизвеждане...». Имат се предвид всички ценни документи, образувани от дейността на: централните и местните органи на държавната власт и управление до падането на България под турско робство; на Османската империя, които се отнасят за България за целия период на турското владичество до Освобождението, национал-революционните, културно-просветните, черковно-националните, стопанските и обществените организации и техните дейци; висшите и местни органи на държавна власт и управление, съдилищата и прокуратурата, учрежденията, които се намират зад граница; военното управление, войсковите части, военно-учебните заведения, военно-морската флота, учрежденията и предприятията в системата на отбраната и вътрешните работи; научните, учебните, културните и техническите учреждения, организации и предприятия; учрежденията от религиозен характер на всички вероизповедания през целия период на тяхното съществуване до отделянето им от държавата; професионалните, кооперативните, благотворителните, обществените съюзи и организации; държавни и обществени деятели, дейци на науката, техниката, литературата, изкуството и т. н.; безстопанствените документи; кино-, фоно-, фотодокументите, оригинали и копия на документи, получени от чужбина.
Архивните документи, които до учредяването на ДАФ се намират в ръкописните отдели, хранилища и архиви на библиотеки, музеи, институти и др. учреждения влизат също в неговия състав и подлежат на регистриране, събиране и запазване в държавните архиви.
С Указа се цели пълна централизация и концентрация на ценните архивни документи в нашата страна. Изключение правят съгласно чл. 13 документалните материали на БАН, отнасящи се до дейността и членовете й, които се предават в архива на академията. Нищо не е споменато за съдбата на документите в партийния архив при ЦК на БКП(12). Така още с излизането на Указа е нарушен принципът за пълна централизация.
Учредяването на ДАФ и изграждането на мрежа от архивни органи на управление и архивохранилища е важна стъпка в посока към организацията и развитието на архивното дело. Централизацията и концентрацията на архивните документи в страната не са съобразени в достатъчна степен с традициите, външното влияние, личната собственост, собствеността на обществените и политическите организации, съществуващите архиви и архивни сбирки. Това не дава възможност на част от съществуващите архивни сбирки, чиито характер позволява, временно да продължат своята дейност. Въпреки сериозната защита на Указа, това предизвиква реакция сред определени среди и налага някои законни, или недотам законни, отклонения от принципа за централизация.
Прилагането на принципа за централизацията в областта на архивното дело в България се оказва сложен и труден процес. Още преди, а и след узаконяването му, действат различни децентралистични сили, движени от установени традиции, ръководени от тясноведомствени или лични интереси и др. Редица от действащите архиви и архивни средища настояват за запазване на статуквото и за самостоятелно съществуване, а други предявяват искания за създаване на нови архиви, изтъквайки различни аргументи.
Още при подготовката и обсъждането на Указа за ДАФ се появяват възражения против залегналия в него принцип на централизацията. Институтът за музика при БАН с музикален музей, например, предлага в писмо от 7 септември 1951 г. ЦДА (т. е. архивните органи) само да регистрират документите в учрежденията и институтите, а не да ги концентрират при себе си. Предлага се централизацията в архивното дело да се изрази само в едно общодържавно регистриране и отчет на наличните документи в страната.
След излизането на Указ 515 тенденции за децентрализация се проявяват в стремежа на някои учреждения за създаване на ведомствени архиви с постоянен състав. Например ОНС Пловдив с писмо до Президиума на НС отправя искане да се измени Указът и да се предвиди градският архив при ГНС да не се включва в държавния архив, а да продължи да съществува самостоятелно. Съветът се позовава на факта, че градът има богато историческо минало и разполага с огромно архивно богатство. В писмото се посочва, че през февруари 1951 г. ГНС е взел решение да се открие Градски архив със задача да събере, опише и научно подреди за рационално използване от научни работници...» документалното наследство на Пловдив и окръга за написване на история. Архивът притежава 3200 инвентирани ценни документа и още няколко хиляди неописани.
Издаденото на 30 декември 1951 ПМС № 1608(13) дава правото на музеите, читалищата, библиотеките и др. да приемат архивни фондове и документи, съставна част на ДАФ. На основание на ПМС тези институции, вместо да предават събраните документи на държавните архиви, разширяват своята събирателска дейност. Архивното управление още със създаването си повежда с различни средства енергична борба срещу нарушаването на Указа.
Във връзка с организирането на Централния държавен исторически архив (ЦДИА), Министерство на вътрешните работи на 12 януари 1952 г. изисква от Държавната библиотека «Васил Коларов» (ДБВК) в София сведения за служителите, работещи в Българския исторически архив, Ориенталския отдел и службата за «Старопечатни книги», за да бъдат «преназначени към Архивно управление на МВР»(14). Ръководството на ДБВК изказва несъгласието си по отношение на писмото от МВР. На 3 март 1952 г. то предлага на общо заседание на двете институции да се разгледа и реши въпросът за тези отдели(15). На 28 април 1952 г. се провежда разговор на Г. Михайлов, директор на ДБВК, Е. Манов, подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура, и ръководството на Архивно управление. На него Михайлов предлага ЦДИА да се изгради на основата на Архивния и Ориенталския отдел при библиотеката, като той лично стане директор по съвместителство на сформирания архив, или двата отдела да продължат да изпълняват основните задачи на ЦДИА като се предоставят на ДБВК щатните бройки и финансовите средства определени за този архив. Архивно управление от своя страна предлага в състава на ЦДИА да се включат двата споменати отдела от състава на библиотеката като се използват временно заетите от тях помещения»(16). На 30 юни с. г. при Рубен Леви отново се провежда съвещание с представители на Архивното управление и ДБВК за уреждане на взаимоотношенията по въпроса. На това съвещание двете спорещи страни отстояват становищата си за изграждането на ЦДИА като почти запазват старите си позиции. Г. Михайлов определя като «незаконно и вредно» искането на Архивно управление(17). Ръководството на ДБВК настоява да се запази съществуващото положение като трите служби продължат работата си и след време предадат материалите си в ЦДИА. Това е опит да се отложи решаването на въпроса, съгласно Указа за ДАФ, с надежда да се размине прехвърлянето на отделите към Архивно управление. А също така и възможност библиотеката да увеличи щатните си бройки и финансови средства и да разшири своите функции. Ръководството на ДБВК не разбира новите задачи, които се поставят с изграждането на ЦДИА.
Градският архив при Градския народен съвет на депутатите на трудещите се в София също желае да продължи самостоятелното си съществуване и прави предложение пред НС. Предложението е отхвърлено и фондовете и документите му са предадени в държавните архиви в София, съобразно профила им(18).
Съгласно ПМС № 807 от 6 октомври 1952 г. сформираният Централен архивен фонд на Народната армия продължава да съществува като самостоятелно учреждение под ръководството на генералния щаб. На централните и окръжните държавни архиви се нарежда да не приемат архивни документи от военните учреждения. Предвижда се техните документи да постъпват в Централния военен архивен фонд в Търново като се ръководят от Примерния правилник за организация на архивите в учрежденията, организацията и предприятията в НРБ. Държавните архиви се задължават да оказват методическа помощ. Централизацията в архивното дело се свежда до съществуването на обща методика.
Светият синод на Българската православна църква (БПЦ) с писмо от 22 октомври 1952 г. до Дирекция на изповеданията при МС се обръща с молба да бъде направено предложение пред МС за учредяването на самостоятелен църковен архивен фонд. Предвижда се документите на църковните учреждения да се съхраняват в църковния архивен фонд при Светия синод с поделения в митрополиите и ставропигиалните манастири. Същевременно се дава възможност на църковния архивен фонд да предоставя на ДАФ копия от най-ценните си документи с национално значение. Писмото е препратено до МВР, респективно до Архивно управление за отговор. В писмо до Светия синод на БПЦ от 19 януари 1953 г. Архивно управление отговаря следното: «по повод искането до МС да създаде църковен архивен фонд, МС намира за нецелесъобразно да се децентрализира държавният архив»(19).
Светият синод в писмо лично до Вълко Червенков, председател на МС, от 11 февруари 1953 г. повторно моли «да се учреди църковен архивен фонд, в който да се съхраняват отлежали църковни документи». Въпреки категоричния отказ, по-късно е учреден музей и архив на Българската православна църква при Светия синод. В него се съхраняват оригинални документи, както и преписи от предадени в държавните архиви(20) архивни фондове и документи. В периода 1953–1955 г. Светият синод създава непрекъснати пречки за предаване на документи на религиозни учреждения в държавните архиви. Той пристъпва към системно снемане на копия от предадените в държавните архиви документи, за да обогати собствените си сбирки.
Във връзка с практиката на някои читалища да събират и съхраняват документи и след излизането на Указа за ДАФ, Архивно управление изпраща писмо до Върховния читалищен съвет от 17 октомври 1955 г. С това писмо се изисква на основата на Указа читалищата да преустановят събирането на документи, които са обект на държавните архиви(21). Въпреки това отделни читалища в страната («Славянска беседа» в София, «Добри Войников» в Шумен и др.) продължават да събират и съхраняват архивни документи.
През 1956 г. се поставя въпросът за създаването на отделен филмов архив. Недялко Недялков, заместник-началник на Архивното управление, се обявява против откриването на такъв самостоятелен архив. Той предлага филмовите материали да се предават в Централния държавен архив на НРБ, което отговаря на разпоредбите на Указа(22). Но в държавните архиви по това време липсват подходящи помещения, кадри и условия за съхраняването на такъв вид материали. Това налага постепенното оформяне на самостоятелен филмов архив, формално под методическото ръководство на Архивно управление. Нарушен е отново принципът за пълна централизация и концентрация.
Децентралистичните тенденции се проявяват не само по отношение на съхранението на документите, но и в архивната методика. Така например, Българският исторически архив при ДБВК издава свои правила за комплектуване, обработка и използване на документите(23).
На два пъти през 1956 г. и на 7 юни 1957 г. въпросът за централизацията се поставя на обсъждане пред Научния съвет на Архивно управление. Почти всички присъстващи се изказват в защита на централизацията в архивното дело. През 1957 г. в статията си «За архивното дело в България» M. Алексиев констатира, че се нарушава принципът за централизация, залегнал в Указа за ДАФ. Различни институции издават нареждания в разрез с общоприетата линия на архивното строителство(24).
По същото време писателят Ангел Тодоров подчертава: «... вече доста години след Указа и създаването на държавен архив — въпреки големия актив на архива и положителната работа, извършена от него — желаната централизация на архивните фондове не е постигната»(25).
Поради големия натиск от архивните органи и обществеността с Постановление № 165 на МС от 5 август 1958 г. се отменя ПМС № 1608(26). Независимо от това децентралистичните тенденции продължават. Министерството на просветата и културата издава Инструкция за държавната регистрация на музейните фондове, с която се възстановява старото положение. Във връзка с това излиза статията на К. Дудевски «Да създадем музей на българската литература и общ литературен архив», с която фактически се обявява за продължаване на децентрализацията в архивното дело в противоречие с архивното законодателство(27).
С Постановление № 23 на МС от 24 февруари 1961 г. се дава право на всички поделения на Министерството на просветата и културата да купуват архивни документи при условия и ред, утвърдени от министъра на просветата и културата и министъра на финансите.
Неправилно разбиране за прилагането на принципа за централизация на архивното дело у нас съществува не само от страна на институциите, но и от някои служители вътре в държавните архиви. С изменението на административно-териториалното устройство на страната през 1959 г. възниква и въпросът за промяна в структурата на архивната система. Архивно управление прави предложение чрез МВР до Политбюро на ЦК на БКП, с оглед на реорганизацията в административно-териториалното делене на страната за създаването на окръжни държавни архиви в 15–те новосформирани окръжни центрове(28). На това искане се противопоставя Йордан Димитров, директор на Окръжния държавен архив — Плевен. Същият предлага с писмо до Архивно управление да се запазят само 12–те действащи окръжни архива, като счита че броят им може да се намали(29). Възражението му се обсъжда нашироко в Архивно управление на 3 март 1959 г. и е отхвърлено като нецелесъобразно и противоречащо на принципите, възприети в архивистиката. Йордан Димитров остава на своето становище и изпраща възражение до заместник-министъра на МВР, отговарящ за Архивно управление. Той настоява да се тръгва не от «науката архивистика», а от практиката. Налага се Архивно управление да вземе повторно становище по новото предложение на Димитров с писмо от 7 март 1959 г. В него се посочва, че е необходимо съответствие между мрежата на държавните архиви и тази на административно-териториалното делене и другите партийни и държавни органи и институции с оглед на оказването на контрол и помощ; улесняване на използването на документите и обслужване на населението със справки; спазването на архивите принципи и съществуващата практика в другите страни.
По повод отрицателния отговор на МВР, Йордан Димитров прави възражение до ЦК на БКП. В него той изразява становището си, че искането на Архивно управление за създаване на държавен архив във всеки окръжен център е «неправилно и необосновано». Аргументът е, че ако се възприеме неговото предложение ще съществуват по-малко архиви и ще се намали броят на служителите, ще се извърши по-голяма концентрация на документите на по-малко места. По този начин ще се улесни съхранението, опазването и използването на документите, ще се осъществи икономия на средства. Според него искането на ръководството на Архивно управление е продиктувано от желанието да запази щата, а служителите в него са се откъснали от практиката и не познават реалността(30).
Архивното управление прави ново възражение по предложението на Димитров от 3 октомври с. г., този път до ЦК на БКП като се позовава на двата основни принципа в архивното дело — централизация и единство и недробимост на архивния фонд като дава подробни пояснения(31). В крайна сметка се възприема предложението на Архивно управление за откриване на окръжни държавни архиви в новосъздадените окръжни центрове. Това искане е подкрепено с писма от някои от новите окръжни народни съвети като Ловеч, Габрово, Михайловград (Монтана) до МС.
През 1960 г. Централният съвет на Българския туристически съюз (ЦС БТС) изпраща писмо до Архивно управление за създаване на туристически архив при ЦК на БТС. Позовавайки се на Указа за ДАФ, Архивното управление отговаря отрицателно(32). Въпреки това БТС продължава да събира документи и изгражда свой музей — архив.
През същата година излиза статия на Михаил Въгленов в защита на архивите и архивните институти. В нея авторът посочва необходимостта от спазване на принципа на централизация в архивното дело в страната(33).
Първата по-цялостна оценка за извършеното се прави през 1961 г. в юбилейното издание «Десет години централизирано архивно дело в Народна Република България». В него се подчертава, че въпросът за централизацията на архивното дело не е решен. Констатира се, че практиката на децентрализация, макар и частична, внася хаос и безстопанственост в архивната област и пречи на научно-изследователската работа. Основа трябва да бъде Указът за ДАФ(34).
На въпроса за централизация на архивното дело през 1961 г. се спира и Георги Георгиев в статията си «За издирване и централизиране на архивното богатство»(35).
На 26 юни 1962 г. след извършени проверки Архивно управление поставя за разглеждане в Научния съвет при управлението доклада: «Да се преустанови съхраняването и изкупуването на архивни материали от музеи, опери, циркове, киностудии, телевизия, читалища, научни институти и др.»(36). На заседанието Иван Кисьов, началник на отдел «Музеи», подчертава, че централизацията е частична. Според него важно е да се съберат ценните документи, независимо къде ще се съхраняват. Той счита, че «постепенно музейните работници ще разберат, че не бива да събират документални материали»(37). В изказването му има известна истина. Задължително обаче трябва да има строга отчетност за местонахождението на документите и условия за доброто им съхраняване и опазване.
Научният съвет «предлага на Министерство на просветата и културата да вземе мерки да се спре събирането на архивни материали от музеи, библиотеки, читалища, институти и др., като се помисли за някои изключения и подготви съответни нормативни документи за цялостното ликвидиране на съществуващата децентрализация, тъй като сегашната практика води до разпокъсване на архивните комплекси, фондове и архивни единици, което затруднява правилното използване на документалните материали на Държавния архивен фонд»(38). Това е нов опит за нарушаване на централизацията на архивното дело в страната.
М. Алексиев, началник на Архивно управление, изпраща доклад от 31 март 1964 г. до председателя на Комитета за изкуство и култура д-р П. Вутов за осъществяване на централизацията в архивната работа. В доклада се съдържат конкретни предложения: да се прекрати събирането и изкупуването на документи от учреждения, организации, институти и др., на които това не е свойствена задача. За целта да се измени Правилникът за прилагане на 165–то постановление на Министерския съвет от 5 август 1958 г., като бъде изключена от тази заповед НБКМ(39), да се предложи тези учреждения, организации и институти да предадат събраните от тях документи на държавните архиви.
В резултат на многобройните постоянни постъпки на Архивно управление и обществеността Комитетът за изкуство и култура е принуден да промени нормативните си документи, противоречащи на Указ № 515. Издадена е заповед № 1–5307 от 15 декември 1965 г. на зам.-председателя Ангел Будев и е изпратено писмо, по силата на което музеите, музейните сбирки, картинните галерии, библиотеките, училищата, театрите, симфоничните оркестри и др. трябва да предадат в шестмесечен срок събраните от тях документи на държавните архиви и да прекратят събирането на нови. Тази заповед не се изпълнява от повечето от засегнатите институции. Налага се пускането на напомнително писмо за спазването й, което предизвиква силно недоволство от тяхна страна. Комитетът за изкуство и култура изпраща до Архивно управление писмо № 1162 от 22 март 1966 г., с което се разрешава на музеите и в бъдеще по силата на 165–то постановление на Министерския съвет да продължат да издирват, събират, изкупуват и съхраняват архивен и снимков материал.
Въпреки Указа за ДАФ, редица институции у нас извършват несвойствена дейност по събиране и съхраняване на архивни документи, внасят безредие в областта на архивното дело, пречат за провеждането на централизацията, изразходват се излишни средства, разпръсват се съставни части на архивните фондове в различни архиви и сбирки, съхранявани често в неподходящи хранилища, при липса на специализирани кадри и др., което затруднява използването на документите.
Предвид масовото нарушаване на централизацията на архивното дело у нас, предвидено с Указа за ДАФ, Главно управление на архивите провежда през 1963 г. широка акция за спазването й. Свиква се разширено заседание на Научния съвет на Главно управление на архивите на 19 февруари с. г. На заседанието е изнесен доклад за вредите, които е нанесла съществуващата децентрализация на архивното дело в страната, и е направено предложение да се вземат мерки за цялостно въвеждане на централизацията. В доклада се подчертава, че: «У нас, въпреки съществуващото законодателство, което дава правилно разрешение на въпроса за създаването на Държавния архивен фонд, и до този момент не е осигурена на практика необходимата централизация на документалното ни богатство. Наред с държавните архиви и сега голям брой музеи, читалища, научни институти, организации и др. събират документи... Тенденциите за създаване на самостоятелни сбирки и колекции непрекъснато се увеличават». Искания в тази посока правят Народната опера, Народният театър, Домът за детската книга, ВИТИЗ, Домът на актьора, редица училища от страната и др.
В доклада пред Научния съвет се изтъква още, че е необходимо документите на ДАФ да преминат изцяло в държавните архиви, като се направи изключение за някои мемориални и други музеи, които да продължат временно да комплектуват и съхраняват документи.
В изказванията и в заключението на заседанието се подчертава, че не е редно да се събират документи от институции, които нямат такава задача. Изтъква се необходимостта да се регламентира кои институции могат да събират и съхраняват временно свои и чужди архивни документи; да се доведе докрай работата по централизацията и концентрацията на документите; да се изработи нормативен акт за осъществяване на централизацията на архивното дело и изработи своден каталог за наличните документи, независимо от тяхното местонахождение. Наложително е да се сложи край на децентрализацията на документалното богатство в страната(40).
С непрекъснатия процес на общественото развитие и с развитието на науката и техниката, възникват нови видове документи — научно-технически, кино-, фото-, фоно-, видео-, и машиночитаеми. Видовете и количеството им бързо нарастват, те също са неделима част от ДАФ.
Такива документи се съхраняват в Националния политехнически музей, Музея на архитектурата, Геокартфонд, Комитета за хидрология и метеорология, Комитета за телевизия и радио, Националната фотографска агенция, Българската национална филмотека, в редакции на вестници и списания, НБКМ, Народната библиотека «Иван Вазов» — Пловдив, Етнографския институт, редица музеи и др. Съгласно Указа за ДАФ за тях също се изисква централизирано съхранение. За някои от тези видове документи са необходими специални условия за съхранение и средства за използване. Липсва единна методика за работа с всеки специфичен вид документи.
Михаил Алексиев, началник на Архивно управление, внася на 15 май 1963 г. докладна записка до Ан. Будев, зам.-министър на просветата и културата, за ликвидиране на съществуващата децентрализация в областта на архивното дело. Във връзка с докладната Архивният отдел на НБКМ излиза с възражение от 30 май с. г., че в нея неправилно се цитира Указ № 515 от 1951 г. за положението на архивните отдели в НБКМ и Народната библиотека в Пловдив. Следва опровержение на Архивно управление. В спора взема участие Костадинка Калайджиева, зам.-директор на библиотеката в София, която написва докладна записка до Комитета за изкуство и култура с копие до Началника на Архивно управление в защита на архивните отдели към библиотеките(41).
Отдел «Музеи» към новосформирания Комитет за изкуство и култура излиза с мнение относно предложението за подобряване на архивното дело у нас от 12 юни 1963 г. В него се предлага Архивно управление да премине към Министерския съвет или към управление «Културно-просветни учреждения» на КИК, заедно с двата централни държавни архиви(42).
Относно централизацията на архивното дело и концентрацията на архивните фондове и документи М. Пеева, началник-отдел «Библиотеки» на Комитета за изкуство и култура, посочва: «Тази централизация обаче не трябва да се схваща елементарно и да бъде бюрократична. Тя трябва да се ръководи методически от държавните архиви, а не да се прилага физически». Мотивите й са липсата в държавните архиви на достатъчно квалифициран персонал, материална база и на невъзможност веднага да се обработят приетите архивни фондове. При това стотиците музейни работници няма да издирват и събират документи и ще се отделят вещите от документите. В посоченото от М. Пеева има много верни констатации, но най-правилното решение не се търси там, където е, а се изхожда предимно от тясноведомствените интереси.
Ще спомена само, че през 1919 г. Ст. Чилингиров, като директор на Народната библиотека в София, в мотивите към проект за изменение на Закона за народната просвета отбелязва: «Днес това държане на архивите в музеите е безсмислица; време е да се разбере, че действително не е голямо остроумие човек да може да се сети, че писмените документи — вестници, списания, книги, писма и пр. не могат да се пазят между дрехи и занаятчийски сечива на българския народ»(43).
А Михаил Димитров в писмото си до Никола Обретенов от 19 януари 1925 г. пише: «От друга страна се радвам, господин Обретенов, че досега Вашата архива не е попаднала в музея; там тя би била значително прощипана, както е прощипана архивата на З. Стоянов. Виноват съм пред този човек. Чак сега разбрах, че музеят е мястото, където се губят най-ценните документи. Знаете ли, че от музея са изчезнали двата тефтера на «Централния революционен комитет», предадени в 1912 г. от госпожа Кавалджиева на музея!»(44).
Освен това трябва да се има предвид големият брой на музеите в страната. Музейната мрежа обхваща през 1956 г. 98 музея, през 1990 г. те са 233 и 580 музейни сбирки с 674 музейни работници в 1961 г., които нарастват през 1985 г. на 3500(45). Това предполага разкъсване и разпиляване на архивните комплекси, фондове на документи, за трудностите за използването им.
Министерство на външните работи многократно прави опити за създаване на самостоятелен архив за дипломатическите документи. Това налага Архивно управление да извършва съответно справки и възражения. Още докато Архивно управление е към МВР (1959 г.), се подготвя справка до зам.-министъра на МВР и възражение да не се създава отделен архив(46). Въпреки това, Министерство на външните работи внася предложение за изменение на Указ № 515 от 1951 г. В предложението се настоява документите на министерството да останат под негово разпореждане, както и използването на документите с външнополитически характер, намиращи се в архивите на други ведомства и частни лица.
Фактически се предлага положение, което е в противоречие с практиката. Централният държавен исторически архив ще съхранява архивните документи на Министерство на външните работи и поделенията му, а министерството ще се разпорежда с тях. Във възражението на Архивно управление се посочва възможността МВнР да създаде свой архив при Министерството и да получи пълни права над своите документи(47).
Въпреки възражението на Архивно управление, предложението на Министерство на външните работи се възприема. Излиза Указ № 463 от 22 юни 1963 г. на Президиума на Народното събрание за изменение на Указа за Държавния архивен фонд на НРБ. В него е залегнало желанието на Министерство на външните работи да упражнява контрол върху използването на всички документи с външнополитически характер, намиращи се в архивите и други ведомства и частни лица(48).
С писмо от д-р П. Вутов, председател на Комитета за изкуство и култура, до министъра на просветата от 1963 г. се настоява за премахване на друго противоречие. По силата на т. 21, ал. 2 на Постановление на Министерския съвет от 5 август 1963 г. (Изв. на ПНС № 68, 28 авг. 1958) на Министерство на просветата и културата се разрешава на училищата да създават музейни сбирки, в които да включат и писмени документи. С писмото си д-р Вутов предлага да се преустанови тази практика, която е в противоречие с Указ № 515 от 1951 г.(49)
На 13 и 14 януари 1964 г. се провежда национално съвещание на българските историци, на което се поставя въпросът за състоянието и задачите на българската историческа наука. На съвещанието се взема отношение и по някои въпроси на архивното дело в страната. Хр. Христов, директор на Института за история при БАН, изпраща писмо до председателя на Комитета за изкуство и култура от 18 януари 1964 г. с шест препоръки за подобряване работата на държавните архиви. Една от тях е предложение да се обсъди въпросът за централизацията в архивната работа.
По повод на това Михаил Алексиев внася на 24 януари 1964 г. доклад до П. Матев, председател на КИК, за централизиране на комплектуването на архивните документи на Държавния архивен фонд на НРБ. В доклада се предлага да се отмени писмо № 1162 от 22 март 1963 г. на Комитета за изкуство и култура, в музеите да се съхраняват само единични документи, а в мемориалните — и на патрона на музея(50).
На това предложение се противопоставя ръководството на отдел «Музеи» при Комитета. Отделът изразява мнение, че не е съгласен да се отмени писмо № 1162, узаконяващо правото на музеите да събират документи. Също така предлага музеите да събират документи, образувани най-късно 15–20 години след 9 септември 1944 г.(51)
Кирила Възвъзова-Каратеодорова, научен секретар на НБКМ, пише докладна записка до директора на библиотеката на 5 февруари 1964 г. относно развитието на архивното дело в НРБ. Директорът на НБКМ препраща докладната в Архивно управление. В докладната си Възвъзова-Каратеодорова посочва 14 принципни положения за бъдещото развитие на архивното дело в страната. Тя предлага да се създаде държавен архивен съвет към Комитета за изкуство и култура, който да се състои от 12–15 членове. В състава на съвета да се включат ръководни сътрудници от КИК и архивните институти, партийни, обществени, научни и културни дейци. Съответно в окръжните центрове да се образуват местни архивни съвети. С това предложение Възвъзова-Каратеодорова обезличава Архивно управление като ръководен и методически орган и го превръща в изпълнително звено.
Институтът по история на БКП при ЦК на БКП изработва през 1964 г. проекторешение за прибиране в Централния партиен архив на партийните документи, съхранявани в някои учреждения и институти. Архивно управление излиза с мнение по въпроса. Неговото становище е да се спазват архивистките принципи и преди всичко да не се накърнява единството и недробимостта на архивния фонд(52).
На 16 май 1965 г., на заседание на Научния съвет на Архивно управление в разширен състав с представители на сродни институции, се обсъждат «Противоречията между Указа за създаването на ДАФ, законът за събирането на материали по съпротивата и Постановление № 1608 на Министерския съвет».
При разискванията на заседанието се застъпват различни мнения. Становището на Министерство на културата се изразява от Мария Сукменджиева, директор на националния музей «Георги Димитров». В него се застъпват следните предложения: Документални материали да се съхраняват в централните и окръжните държавни архиви, музеи и по-големи библиотеки. От последните да не се изземват документите за постоянно съхраняване в държавните архиви. Техните документи влизат в Държавния архивен фонд и подлежат на регистриране и контрол от страна на държавните архиви. Също така да се състави обща инструкция за работа с документите от заинтересованите институти. Да се измени Указ № 515 за Държавния архивен фонд в смисъл на направените предложения. Тези предложения са подкрепени от Ив. Панайотов от Държавната библиотека «Васил Коларов».
По този начин се предлага премахване на централизацията и концентрацията на архивните документи и се отрича по същество методическото ръководство на Архивно управление.
През 1965 г. д-р П. Вутов, председател на Комитета за изкуство и култура, изпраща докладна записка до ЦК на БКП, подготвена с помощта на Архивно управление, за концентрация и централизация в комплектуването на документалните материали в Държавния архивен фонд на НРБ(53). С нея се изисква спазването на Указа за ДАФ от всички институции в страната.
По повод излезлите редица незаконосъобразни документи в разрив с Указа за ДАФ, М. Алексиев изпраща доклад до д-р П. Вутов, за осъществяването на централизацията на архивната работа. Следва заповед на Ан. Будев, зам.-председател на КИК, от 15 декември 1965 г., с която се нарежда учрежденията и организации, подчинени на Комитета да предават съхраняваните от тях документи в държавните или партийните архиви, съобразно профила им. Заповедта не засяга Народната библиотека «Кирил и Методий», но среща силна съпротива от засегнатите учреждения. Това налага Архивно управление да пусне окръжно писмо до окръжните държавни архиви, от 22 март 1966 г., с което им нарежда да пристъпят към приемането на съхраняваните архивни документи от посочените учреждения(54).
Подобен доклад М. Алексиев внася при П. Матев, председател на КИК, за централизацията в комплектуването на архивните документи на ДАФ на НРБ, на 24 януари 1968 г., който не намира голям отзвук(55).
През този период излиза и статията на М. Христов във вестник Народна култура за необходимост и спазване на централизацията на архивното дело(56).
На 7 април 1969 г. е издадено Постановление на Министерския съвет за провеждане на някои административни промени в страната. С постановлението се създава нова структура на Комитета за изкуство и култура. Учредява се отдел «Музеи, архиви и паметници на културата». Това е старият отдел «Музеи» с разширени функции и задачи. В новия отдел са назначени главно музейни работници, които не познават структурата, задачите, функциите и работата на Архивно управление и държавните архиви. Двама от служителите на Архивно управление, които желаят да бъдат включени в новия отдел, са отхвърлени. По отношение на Архивно управление новоучреденият отдел се явява напълно излишна инстанция между управлението и ръководството, както и останалите структурни части на Комитета за изкуство и култура. Освен това на дневен ред остават редица спорни въпроси между музеите и държавните архиви.
На 26 март 1970 г. се провежда съвещание — среща на ръководството на Архивно управление с Иван Кисьов, представител на Комитета за изкуство и култура, началник на новосформирания отдел «Музеи, архиви и паметници на културата». На срещата Кисьов потвърждава, че Архивно управление вече не съществува и е обособен отдел «Музеи, архиви и паметници на културата». Същият лансира и идеята за сливане на двата централни държавни архива. Изказването на Кисьов среща сериозен отпор от страна на специалистите на Архивно управление.
Въпросът за съдбата на Архивно управление и на държавните архиви се обсъжда на съвещание на управлението с началниците на двата централни и на окръжните държавни архиви (ОДА) на 29 април 1970 г. Началниците на ОДА твърдо застават зад становището на Архивно управление за самостоятелно съществуване на архивните органи. Директорите на централните държавни архиви не взимат отношение, вероятно поради това, че се предвижда да станат ръководители на самостоятелни служби, под ново ръководство.
На 18 май 1970 г. се провежда друго съвещание на ръководството на Архивно управление с представители на всички държавни и ведомствени архиви с постоянен състав. На съвещанието се разглежда доклад «За по-нататъшното правилно и успешно изграждане на нашето архивно дело», във връзка със съобщението на Комитета по изкуство и култура до Архивно управление, че без да е издаден документ то повече не съществува.
В доклада и изказванията на съвещанието се подчертава, че решението на правителството да създаде Държавен архивен фонд е в отговор на една назряла голяма необходимост. Това е направено с цел да се сложат здрави основи, да се създаде научна организация на архивното дело у нас. Правилното и научно организиране на архивното дело до този момент не е лека задача и не трябва да се руши създаденото.
Вижданията на ръководството на Архивно управление са подкрепени в изказванията на Нанка Серкеджиева, завеждащ архива на МВР, акад. Иван Снегаров, ръководител на АБАН, на Младен Костов, зам.-началник на Института за история на БКП при ЦК на БКП и началник на Партийния архив, както и на началника на Окръжен държавен архив в Бургас.
Единствено представителят на Комитета за изкуство и култура — Иван Кисьов защитава становището за обособяване на отдел «Музеи, архиви и паметници на културата» съгласно ПМС от 7 април 1969 г. Също да се създаде Институт по архивистика и музеознание, както и ЦДИА и ЦДА на НРБ да се преобразуват в самостоятелни институти с научни групи(57). Всъщност това е узурпиране на функциите и задачите на Архивно управление от отдел «Музеи», а държавните архиви се превръщат в помощни звена на музеите. Много по-късно И. Кисьов пише, че «музеите и архивите са сродни институти»(58).
В края на съвещанието се решава: «да се изготви писмо — изложение от служебното ръководство, партийната и профсъюзна организация при Архивно управление и централните държавни архиви до ЦК на БКП, респективно до Венелин Коцев и Кирил Василев, също и до председателя на Комитета за изкуство и култура Павел Матев за запазване самостоятелността на архивната система».
Както полуофициалното закриване на Архивно управление без писмен документ, така и продължаването на съществуването му става негласно. Нещата запазват досегашното си положение.
Наскоро след опита за ликвидиране на Архивно управление, директорът на ЦДА на НРБ Иван Пейков отново поставя пред Комитета за изкуство и култура въпроса за отделянето на централните архиви като самостоятелни институции, само че сега под ръководството на Архивно управление. Това предложение не е възприето.
На следващото съвещание на ръководството на Архивно управление се обсъжда доклад: «Критичен анализ за състоянието на архивното управление», изготвен като предварителен материал за разработване на концепция за развитието на архивното дело в страната».
През 1969 г. Архивно управление изпраща до Министерския съвет изложение по някои наболели въпроси в архивното дело, включително и за засилващата се децентрализация. По повод на изложението на 19 декември с. г. при зам.-председателя на Министерския съвет Иван Михайлов се провежда заседание с представители на заинтересованите учреждения. На съвещанието по-съществени предложения прави зам.-министърът на отбраната Б. Орманов, който отбелязва, че «... мястото на държавните архиви не може да бъде към едно ведомство. Задачите на архивите са надведомствени и те трябва да бъдат към Министерския съвет». К. Калайджиева, от своя страна вижда архивите като информационна система. На заседанието се взема решение за разработване на концепция за развитие на архивното дело, в която да намери правилно решение и въпросът за централизацията му.
На 23 юни 1971 г. Главната редколегия и редколегиите на отделните томове на многотомната история на България провеждат заседание, на което М. Алексиев, началник на Архивно управление, изнася доклад на тема: «Състоянието на архивите в България». На заседанието се взема решение по централизираната регистрация на документите в страната, по подобряването на справочния апарат и централната фондова картотека.
В началото на 1972 г. въпросът за централизацията в архивното дело е поставен за разглеждане в Колегиума на Министерство на информацията и съобщенията (МИС), което вече отговаря за Архивно управление. По повод разискванията на Колегиума на МИС, Архивно управление събира сведения за съхраняваните документи от неархивни институции. Картината се оказва твърде тревожна: раздробени фондове, документи разпръснати в различни хранилища и пр.
Архивно управление настоява пред Министерството на информацията и съобщенията да направи постъпки за отменяне писмо № 1162 от 22 март 1966 г. на Комитета за изкуство и култура, с което се нарушава централизацията в архивното дело. В резултат на направеното договаряне се вземат следните компромисни решения: да се разреши на музеите да съхраняват единични документи, които не разкъсват архивни фондове; музеите да получават от държавните архиви за свои нужди многоекземплярни, погълнати и отразени оригинални документи и фотокопия от всички интересуващи ги документи; да се разреши на мемориалните музеи да запазват събраните от тях документи, създадени от патрона им; да се забрани на неархивни институти да комплектуват фондове и документи, които не са от техния профил, а събраните до момента да се разменят между тях по профилна принадлежност; всички архивни документи да се заведат на отчет в Централната фондова картотека.
През 1972 г. се разработва концепция за развитие на архивното дело в съответствие със задачите на Единната система за социална информация. Тя е утвърдена с Разпореждане № 214 на Бюрото на Министерския съвет от 31 май с. г. С нея се определят мястото и задачите на държавните архиви като част от Единната система за социална информация. На преден план в работата на държавните архиви излиза информационната им дейност(59).
С оглед централизиране на някои нови видове документи, в концепцията се предвижда създаването на два нови централни архива — Централен държавен технически архив и Централен държавен архив за кино-, фоно-, фотодокументи. В действителност със заповед на министъра на информацията и съобщенията от 2 януари 1974 г. се създава само Централен държавен технически архив. Въпреки че в страната съществуват кинотеки, Златен фонд на звукозаписите и др., те не премахват необходимостта от един държавен архив за този вид материали.
Със заповедта за ЦДТА на ведомствените архиви с постоянен състав при БАН, МНО, МВР, МВнР, Хидрометереологическата служба и Главно управление по геодезия и картография се разрешава да комплектуват, съхраняват и организират използването на технически документи, създадени от текущите архиви на поделенията им, на базата на методическите указания на държавните архиви.
Министерството на информацията и съобщенията взема отношение и по редица други въпроси, които стоят пред Архивно управление, включително и тези за централизацията и децентрализацията на архивната система. През 1973 г. Георги Андреев, министър на информацията и съобщенията, внася доклад в Министерския съвет за издаване на разпореждане от Бюрото на Министерския съвет за правилното съхраняване на документите на Държавния архивен фонд според профила на архивите. В доклада се определят архивите, които трябва да съществуват в страната и профилът им.
Във връзка с предложението и взетите решения представителите на библиотеки, музеи и архиви подписват протокол за спазване на приетите постановки от Бюрото на Министерския съвет, залегнали в Концепцията за развитието на архивното дело в страната от 31 май 1972 г., и как ще работят за осъществяването й(60).
Промени в архивната система настъпват с приемането на Закона за Държавния архивен фонд, както и с правилника за прилагането му и техните допълнения и изменения. В Закона към органите за управление на ДАФ, освен централните и местни държавни архиви се прибавят още и: Ръкописно-документалният център при Народната библиотека «Кирил и Методий» — за документите от феодализма и османското владичество; Геокартфондът при Главното управление по геодезия, картография и кадастър; архивите на Министерството на вътрешните работи, Министерството на външните работи, Министерството на народната отбрана, Българската академия на науките, Комитета за телевизия и радио, Българската национална филмотека, Националната фотографска агенция и Творческото производствено обединение «Орфей» постоянно пазят архивните документи на своите ведомства, както и мемориалните музеи, които съхраняват документи само за личностите, за които са създадени» (чл. 6). С това се дава право да се издирват, събират, обработват и използват архивни документи в профилирани «ведомствени архиви, които съхраняват постоянно документи». Освен посочените архивни средища съществуват и такива към Св. Синод, Църковен институт, музей и архив, Литературния архив и към други учреждения и организации. Нараства кръгът от учреждения и организации особено в областта на културата, науката, образованието, които държат за правото да продължат да събират и постоянно да съхраняват архивни документи(61).
В закона е нанесена поправка, която засяга архивните фондове от личен произход и обществените организации: «В държавния архивен фонд могат да се включват (подчертаното от Д. М.) и документи със стопански, научен, политически, религиозен и друг характер, собственост на граждани и на техни организации». Въведено е уточнение, че личните архиви и документи на граждани се приемат в ДАФ чрез дарение, завещание или покупка от техните създатели или от лицата, които са ги придобили. Включени са допълнителни положения, които дават право личните архиви и документи, които представляват ценности за държавата или за обществото и има опасност да бъдат унищожени или изнесени извън страната, да могат след смъртта на техните създатели да се отчуждават. Лицата, придобили по наследство, дарение, завещание или по друг начин ценни архивни документи, са длъжни да ги декларират пред органите за управление на Държавния архивен фонд в шестмесечен срок от придобиването или получаването на информация за това.
В правилника за прилагане на Закона за ДАФ е допълнено, че «издирените оригинални документи или копия, получени от чужбина, се предават на Главно управление на архивите в шестмесечен срок от придобиването им, което ги разпределя съобразно профила на архивите». Предвидено е «копията на документите да се съхраняват и обработват в Национално хранилище за чуждестранни документи», за каквото е обявен Централният държавен исторически архив. Посоченото изискване не се спазва. Копия на чуждестранни документи се съхраняват, освен в ЦДИА, още в Института за история при БАН, СИБАЛ, Архива на БАН, БИА на НБКМ, музеи, институти, лица и др.(62)
На 13 януари 1975 г. в Архивно управление се обсъжда решението на ЦК на БКП да се проучи всестранно състоянието на архивното дело у нас и се приеме документ за решителното му подобряване. За целта се разработва доклад от комисия, който след обсъждане и съгласуване с Главно архивно управление на СССР, е приет от ЦК на БКП и МС и утвърден с Постановление № 32 от 27 април 1977 г.
В постановлението За по-нататъшното развитие и усъвършенстване на архивното дело на HP България се правят следните констатации и предложения: «Извършена е значителна работа по въвеждането на единство в организацията, методологията и методиката на работа с документалните материали», «Изграждането на зряло социалистическо общество у нас налага да се усъвършенства организацията, като се прилага докрай ленинският принцип на централизация на архивното дело» както и «Органите за управление на Държавния архивен фонд да засилят работата си за концентрация на архивните документи...».
Един от опитите за разрешаване на противоречията между архивните учреждения и музеите и за спазване на принципа за централизация в архивното дело е съвместното съвещание на архивните и музейните ръководители и специалисти през 1976 г. в националния парк-музей «Шипка-Бузлуджа». То е свикано във връзка с прилагане на Закона за ДАФ. Вземат се редица правилни решения, но повечето от тях остават на книга(63).
Във връзка с честването на 25–годишнината от учредяването на Държавния архивен фонд Младен Костов, началник на Главно управление на архивите тогава отбелязва, че: «Все още не са приложени докрай принципите за централизация, концентрация и недробимост на архивните фондове». За това, според него: «на първо място е необходимо да се полагат усилия за осъществяване докрай ленинските принципи за централизация на управлението, съхраняването и използването на архивните документи. Да се извърши обединяване на архивните документи в един документален комплекс на HP България»(64).
С изменението на условията в дейността на Архивно управление и държавните архиви периодично се налага издаването на нови нормативни актове. Един от тях е Решение № 33 на Бюрото на Министерския съвет от 23 март 1983 г. за решаване на някои въпроси за по-нататъшното развитие на архивното дело в страната. Според решението Комитетът за култура, съгласувано с Главно управление на архивите до края на 1983 г. трябва да вземе мерки за организирането и кадровото решаване на въпросите за централизираното държавно съхраняване на кино-, фото-, фонодокументите; необходимо е да се обсъди въпросът за създаване на отделен централен държавен архив за кино-, фото-, фонодокументи. Главно управление на архивите и Комитетът по единната система за социална информация трябва да положат основите на машиночитаем архив в периода 1984–1985 г. Решенията не са реализирани.
На 20 април 1987 г. в София се провежда национална научна конференция на тема: «Централизацията на архивното дело в България и принципът за единство и недробимост на архивните фондове». Тя е организирана от секция «Архивистика» при Българското историческо дружество и Главно управление на архивите при Министерския съвет. Конференцията има за цел да обобщи и анализира в теоретичен и практически аспект постигнатото в прилагането на двата основни принципа в архивното дело; да характеризира състоянието в момента; да очертае съществуващите проблеми и набележи пътищата за тяхното разрешаване. Изнесени са два доклада(65). Първият от тях е посветен предимно на усилията на ръководството и специалистите на Архивно управление за реализирането на Указ № 515 на Президиума на Народното събрание за създаване на Държавен архивен фонд от 10 октомври 1951 г. и за изграждането на централизирано архивно дело в нашата страна(66). Вторият доклад анализира съдържанието на понятието «централизация на архивното дело», посочва обективните и субективните фактори, пораждащи децентралистични тенденции, маркира сложния комплекс от научни и практически задачи пред архивната система(67).
С постановление на Министерския съвет(68) в края на 1992 г. се извършват промени в структурата на архивната система в Република България. В един общ Централен държавен архив — са обединени три централни държавни архива — Централен държавен исторически архив, Централен държавен архив на НРБ и Централен държавен технически архив. Тяхното самостоятелно съществуване е нецелесъобразно. Окръжните държавни архиви се освобождават от финансова и материална издръжка от окръжните народни съвети, които се поемат пряко от Главно управление на архивите. С този акт окръжните държавни архиви стават напълно подчинени на управлението в центъра.
Централният и окръжните партийни архиви на Българската комунистическа партия, които до 1992 г. включително съществуват като автономни формирования, сега се поставят под контрола на Главно управление на архивите. Документите им за периода 1891–10 ноември 1989 г. се предоставят за съхранение и използване на Централния държавен архив по силата на Договор между Висшия съвет на Българската социалистическа партия и Главно управление на архивите от 8 юли 1993 г. Провежда се една по-голяма концентрация на архивните служби и документи.
Промените в Закона за Държавния архивен фонд от 1993 г.(69) не третират въпроса за архивите с постоянен състав от документи, каквито са Архивът на БАН, Ръкописно-документационният център към НБКМ, Архивът на МО, Архивът на МВР, Архивът на МВнР, Българска национална филмотека, Националната фотографска агенция, Архивът на националната телевизия, Архивът на Българското радио — Златния фонд, Архивът на Главно управление по геодезия и картография. При това положение би следвало те да се възприемат като лишени от статут на «архиви с постоянен състав от документи» и се приравняват на архиви на учреждения.
За отстраняване на някои допуснати нарушения по отношение на комплектуването и използването на архивни документи в държавните архиви (лични или тези на политически партии и организации, взети без съгласието им) в закона е залегнал следният текст: «Политическите партии, организации, юридически и физически лица, чиито архиви са били неправомерно включени в Държавния архивен фонд, или конфискувани от държавата, или които считат, че депозираните от тях документи се използват не според тяхната воля, имат право да изискват по съдебен ред връщането на тези документи». От тогава само отделни лица са се възползвали от създадената възможност.
Въпреки, че с действащия Закона за Държавния архивен фонд от 1993 г. не се предвижда съществуването на ведомствени архиви с постоянен състав от документи, в Закона за Българската народна банка от 1997 г. в чл. 58 е включен текстът: «При Българската народна банка се създава специализиран банков архив с постоянен състав на документи. Редът за обслужване на потребителите му се определя от управителния съвет на банката»(70).
Подобен текст е залегнал и в Закона за статистиката от 1999 г. в чл. 7, ал. 12, в който е посочено, че Националният статистически институт «изгражда, поддържа и управлява централен статистически архив и специализирана библиотека»(71). Тези закони противоречат на Закона за ДАФ.
Практиката показва, че въпросът за възприемането, прилагането и усъвършенстването на принципа за централизацията или за децентрализацията в архивното строителство ще стои още дълго време. Той ще се променя с изменението на икономическия, обществения и културен живот и ще придобива различен оттенък.
Централизацията на архивното дело включва учредяване и изграждане на Държавния архивен фонд на страната като единно цяло; неговото управление чрез стройна мрежа от архивни учреждения; воденето на отчет на архивните документи и фондове, съхранявани във всички архиви, архивни сбирки и колекции на учреждения, организации, предприятия и лица в централна картотека. Принципът за централизация дава възможност комплектуването на ДАФ, обработката и използването да имат целенасочен и планов характер, да се осъществяват съобразно единните принципи и методика при икономия на средства. Благодарение на опита за въвеждане на централизирания принцип в архивното дело у нас се създават предпоставки за издирването и съхраняването на запазените документи в учрежденията, организациите, предприятията и частни лица без разпиляване и унищожаване.
От друга страна, децентралистичните тенденции в архивното дело имат траен характер(72). Въпреки издаването на редица нормативни документи тази тенденция продължава да действа. В България, както и в други държави, не е установена пълна централизация в архивното дело. Голяма част от съществуващите до 1951 г. и създадените по-късно ведомствени архиви и архивни сбирки към различни институти, учреждения, организации продължават да съществуват, да събират и съхраняват документи, които са съставна част на ДАФ.
Тази тенденция, в много случаи вреди на архивното дело. Тя води не само до разкъсване на архивните комплекси и фондове, но и до замразяване на голям брой документи. Затруднява се научноизследователската работа и понякога се накърняват интересите на държавата и на отделните лица.
За правилното съхраняване на архивните документи в библиотеки, музеи, читалища, институти, учреждения и др. не винаги се създават необходимите условия, не се осъществява регистриране и водене на отчет. Напоследък отделни учреждения и организации подготвят предаването на съхраняваните при тях документи в държавните архиви. Първите стъпки вече са проведени. Такъв е случаят с Централния и местните архиви на БКП и на Централния военен архив, който вече е част от системата на Главно управление на архивите.
Наложителни са редица мероприятия за подобряване организацията и работата в архивното дело. Необходимо е: отстраняването на неправилните и неприложими постановки и противоречия в нормативната база; нов закон за националната архивна система; строго профилиране на архивните учреждения на научни основи; регулиране на отношенията и работата на архивните органи с архивите на учрежденията, архивните сбирки и колекции. Появява се необходимост от уреждането на новите проблеми с архивните документи на частните, чуждестранните и смесени (наши и чуждестранни) банки, предприятия и др., както и с политическите партии, обществени организации, сдружения, кооперативи, частни лица и др. и такива без пряк наследник. В държавните архиви могат да постъпват документи от граждани, частни организации и фирми под формата на дарение, завещание, продажба, както и по депозит срещу договаряне. Наложително е въвеждането на единство в методиката, контрола и отчета в работата с документите, координация и интеграция между различните институции, събиращи и съхраняващи архивни документи и използване. Много важно е издаването на сводни справочници (описи, каталози и др.), документални сборници, осъществяването на изложби, радио и телевизионни предавания и др. Внимание заслужава съвместната подготовка и квалификация на архивни кадри, изграждането на специализирани сгради и др. При фондовете от личен произход задължително трябва да се вземе предвид волята на лицето дарител.
В никакъв случай не следва да се допусне разрушаването на осъществени положителни постижения, макар и да са елементи на изискванията на централизацията и да противоречат на новите виждания. Наложително е запазването на приложението на принципа за централизация за държавните учреждения, организации и предприятия. Не бива да се допуска нарушаването на правата на човека — на отделно лице или група лица, както и на частната собственост. Наред с това да се допусне възможност на депозитарно съхранение на архивни фондове и документи в държавните архиви на частни лица, предприятия, организации, партии и др. при сключен договор за запазване на известни предявени изисквания от тяхна страна. Също така даване възможност на някои ведомства, там където нуждите го налагат за специфични документи, да се съхраняват и използват за един по-продължителен срок от време при тях. Изисква се по-гъвкави прийоми при приложение на възприетия принцип на организация на архивното дело в страната.
На настоящия етап, при така напредналата копирна техника и пренасяне на видеообраз, не е проблем всяка институция или лице да има достъп или да притежава копие от даден архивен документ, независимо къде се съхранява. Вече не е проблем дали оригиналът ще бъде притежание и ще се съхранява в едно или ограничен кръг архивохранилища, стига да е осигурена охраната и правилното му съхранение, както и строгата им отчетност.
Бележки
1. Ив. Дуйчев. Лекции по архивистика. С., 1950, 184 с.; М. Алексиев. Архивното дело в България. ИДА, 1957, № 1, 7–23; Същият. Едно десетилетие. Десет години централизирано архивно дело в Народна република България. Юбилейно издание. С., 1961, 3–8; П. Миятев. Архивното дело в България от Освобождението до създаването на ДАФ през 1951 г. Известия на Археологическия институт при БАН, 1957, № 1, 21–45; Ан. Тодоров. За централизация на архивното дело. ИДА, 1957, № 1, 20–23; М. Въгленов. За архивите и архивистиката. Научен живот, 1960, № 2, 27–37; Кл. Жечева. Отново към въпроса за централизацията на архивното дело в НРБ. (Заседание на научния съвет при Архивния отдел). ИДА, 1963, № 7, 369–371; К. Георгиев. За по-пълна централизация на документалното богатство на нашата страна. Ист. преглед, 1963, № 3, 125–128; Ив. Снегаров. Централизация на архивното дело в НРБ. Изв. на Научн. Арх. при БАН, 1966, № 3, 3–10; М. Кузманова. История на архивите и организация на архивното дело в България. С, 1966, 256 с.; Н. Савов. Към история на българската архивистика. Българската общественост и документалното наследство. С., 1990, 139; М. Радков. Към въпроса за изграждането на държавен архив у нас до 9. IX. 1944 г. ИДА, 1964, № 8, 18–33; Д. Минцев. Ценности за нашата история. Да опазим документалното наследство. За отрицателните страни на частното колекционерство. ОФ, № 12 077, 21 февр. 1985; Същият. Национална научна конференция на архивистите. АП, 1987, № 3, 3–4; Cт. Петкова. Увод в архивознанието. В. Търново, 1994, 235 с; М. Христов. Архивите и архивните материали. Нар. култура, № 31, 5 авг. 1967; Здр. Раданов. Първите архивни сбирки у нас. ИДА, 1968, № 16, 67–83; Мл. Костов. Плодотворен път на развитие на централизираното архивно дело в Народна република България. Пак там, 1978, № 35, 5–14; Ив. Пейков. Борбата за осъществяване на централизацията в архивното дело и единството и недробимостта на архивните фондове и техните комплекси. АП, 1987, № 3, 5–14; П. Пейков, Ж. Крайчева, М. Бурмова, К. Анчова. Актуални проблеми на централизацията на архивното дело. Пак там, 1987, № 3, 15–31; Андр. Нейкова. Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции. Пак там, 1995, № 1–2, 7–14; Р. Донков. Моделиране на архивната система. Пак там, 1995, 14–23.
2. С. С. Бобчев. За общ държавен архив на българското царство. Юридически преглед, 1927, № 7–8, 289–295; Т. Боров. За българските архиви. Отец Паисий, С., 1941, 158–164; Т. Васильов. Към въпроса за старите архиви. Юридически преглед, год. XXVI, 1928, № 4–5 157–159; К. В. Костов, ЦДА, ф. 1777к, оп. 2. а. е. 429, л. 26–27; Д. Осинин. Нуждата от общ държавен архив. Зора, № 5363, 1937; Същият. Български държавен архив. Радикал, № 101, 6 окт. 1947; Същият. Създаване на държавен архив. Изгрев, № 1297, 23 дек. 1948; П. Славински. Да създадем държавен архив. Отечествен фронт, № 441, 9 февр. 1945; И. Стойчев. Първом архиви и хранилища, после и музеи. Днес № 629, 1938 и др.
3. Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г. С., 1925, с. 108; Б. Йорданов. История на Народната библиотека в София. По случай 50–годишнината й. 1879–1929. София, 1930, стр. 305; ЦДА, ф 177к, опис 2, а. е. 487, л. 128; а. е. 1309, л. 1; а. е. 482, л. 1–3, 22–24; Правилник за контрола над архивните сбирки и депозиране на правителствените архиви в Народната библиотека. ДВ № 41, 25 май 1926; ДА София, ф. 1227к, оп. 1, а. е.16, л. 1–16.
4. ЦДА, ф. 105, оп. 1, а. е. 427, л. 8.
5. ДА — София, ф. 1227к, oп. 18, л. 37.
6. ЦДА, ф. 177к, оп. 2, а. е. 814, л. 1.
7. ДА — София. ф. 1227к. оп. 1, а. е. 13, л. 1–4; Евд. Симеонова. Документи за създаване на държавни архиви. ИДА, 1973, № 22, 62–63.
8. ЦДА, ф. 242к, оп. 2, а. е. 244, л. 134.
9. М. Кузманова. Цит. съч. стр. 150; ЦДА, ф. 89, оп. 31, а. е. 8, л. 128–136; ф. 143, оп. 7, а. е. 81; Доклад до XIV ОНС от парламентарната комисия за изработване на щатовете за чиновниците, том II. Материали. Очерк от миналото. С., 1912, с. 241; ЦДА, ф. 177к, оп. 2, а. е. 518, л. 3–4; ДА София, ф. 1к, оп. 2, а. е. 3–4; ЦДА, ф. 2, оп. 1, а. е. 7, л. 5, 27–37; ф. 143, оп. 7, а. е. 81.
10. Д. Минцев. Към въпроса за архивното ..., 17–31; Същият. Нови данни за архивното законодателство в България. АП, 1982, № 3, 34–41; Същият. Проектозакони за създаване на архивна система в България. ИДА, 1997, № 74, 69–105.
11. По-късно терминът «документални материали» в българската архивна терминология се заменя с «документи» и «архивни документи».
12. По подробно вж.: Сборник с постановления и разпореждания на МС на НРБ. Година XVI, 1965 № 12, приложение 12–33.
13. Известия на Президиума на НС, № 7, 22 януари 1952 г.
14. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 408, л. 3. Поради честите промени в наименованието на Архивно управление в статията се използва този термин, както и Главно управление на архивите, освен при цитатите.
15. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 408, л. 4.
16. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 19, л. 18–19.
17. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 408, л. 3, 12–15.
18. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 11, л. 1–5.
19. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 14, л. 72; а. е. 24, л. 74; а. е. 412, л. 3, 12.
20. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 11, л. 1–15.
21. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 24, л. 108.
22. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 57, л. 51.
23. Правила за комплектуване, обработка, запазване и използване на документалните материали от XIX и XX век. (Из опита на Българския исторически архив при ДБВК). Изв. на ДБВК за 1954, 1956, 218–298.
24. М. Алексиев. Архивното дело в България. С., 11–18.
25. Ан. Тодоров. Цит. съч., с. 21.
26. Известия на Президиума на Народното събрание, № 68, 26 август 1958.
27. Работническо дело, № 104, 14 април 1959.
28. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 71, л. 3, 4, 19.
29. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 74, л. 1–4.
30. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 73, л. 3–9.
32. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 90, л. 65, 67.
33. М. Въгленов. За архивите и архивистиката. Научен живот, 1960, № 2. 27–37.
34. М. Алексиев. Едно десетилетие. Десет години централизирано архивно дело..., стр. 7.
35. В. Сливенско дело. Сливен, № 965 от 27 септември 1961.
36. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 26, л. 1–9.
37. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 3.
38. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 1, л. 1–11.
39. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 1, л. 41.
40. За заседанието на Научния съвет на Главно управление на архивите вж. Кл. Жечева, цит. съч.; К. Георгиев, цит. съч.
41. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 20, л. 96–97; 119–122.
42. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 20, л. 21.
43. В. Йорданов. Цит. съч., 248–249.
44. Д. Минцев и В. Дюлгерова. Из кореспонденцията на Никола Т. Обретенов с историци и литератори. ЦДА, 1990, № 59, с 163.
45. Ив. Кисьов. Музейното дело в България (1945–1990). Спомени и размисли. Ист. преглед, 1999, № 3–4, 221, 223, 232.
46. ЦДА, ф. 540, оп. 1, а. е. 50, л. 22.
47. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 20, л. 17.
48. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 20, л. 2.
49. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 20, л. 17.
50. ЦДА, ф. 540, оп. 3, а. е. 5, л. 68.
51. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 27, л. 1–9.
52. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 22, л. 76–77.
53. ЦДА, ф. 540, оп. 2, а. е. 1, л. 62–67.
54. ЦДА, ф. 540, оп. 3, а. е. 5, л. 10–15, 28–30, 35–36.
55. ЦДА, ф. 540, оп. 3, а. е. 5, л. 38–43.
56. М. Христов. Архивите и архивните материали. Нар. култура, № 31, 5 авг. 1967.
57. ЦДА, ф. 540, оп. 3, а. е. 37, л. 7.
58. Ив. Кисьов. За съвместна работа на музеите и архивите. Арх. преглед, 1982, № 3, 3–4.
59. П. Панайотов. Архивното дело в Народна република България на нов етап. С., 1973, № 26, 3–18.
60. ЦДА, ф. 540, оп. 3, а. е. 11, л. 2–6.
61. Закон за държавния архивен фонд обн. ДВ, № 54, от 12 юни 1974 г. изм. и доп. № 63 от 1976, № 35 от 1977 и № 55 от 1987, № 12 от 1993.
62. Издирването, комплектуването, обработването и използването на микрофилмите от чужбина се урежда с Инструкция № 1 за работата с копията на чуждестранните документи (ДВ, № 71 от 1980). С нея се въвежда централизиран механизъм на поръчване, създаде се Национално хранилище за микрофилми от чужбина към ЦДА, единна методика за регистрация и описание.
63. М. Косева. Национално съвещание на архивните и музейните работници във връзка с приложението на Закона за Държавния архивен фонд. ИДА, 1977, № 34, 364–367.
64. Мл. Костов. Плодотворен път на развитие на централизираното архивно дело в Народна република България. ИДА, 1978, № 35, с. 6 и 11.
65. Д. Минцев. Национална научна конференция..., Арх. преглед, 1987, № 3, 3–4.
66. Ив. Пейков. Борбата за осъществяване на централизацията в архивното дело и единството и недробимостта на архивните фондове и техните комплекси. Пак там, 5–14.
67. П. Пейков, Ж. Крайчева, M. Бурмова, К. Анчова. Актуални проблеми на централизацията на архивното дело. Пак там, 15–31.
68. Постановление № 268 на Министерския съвет. За подобразуване на специализирани звена към Главно управление на архивите при Министерския съвет от 30 декември 1992 г.
69. Закон за Държавния архивен фонд. ДВ, № 12 от 1993 г.
70. Закон за Българската народна банка. ДВ, № 46, 10 юни 1997.
71. Закон за статистиката. ДВ, № 57, 25 юни 1999.
72. Д. Дойнов. Заключително слово на конференция за централизацията на архивното дело през 1987 г. Арх. преглед, 1987, № 3, с. 61.