Хронологична енциклопедия на света

Том VI

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Василка Тъпкова-Заимова, Димитър Димитров, Пламен Павлов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

В написването на том VI на «Хронологична енциклопедия на света» взеха участие:

проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова — Византия и византийският свят; Държава и Църква; Политическа история: Преход към ново устройство на империята; Византия и «варварската» периферия. Готски войни. Хуни в Европа; Култура и общество; Византия и Изтокът: Грузия и Армения; Византия, Балканите, Русия: Отношения с Византия и със земите на юг от р. Дунав; Византия и Русия; Византия и унгарците; Византия и номадите: Тюрки по Долен Дунав (XI–XII в.).

ас. Димитър Димитров — Политическа история: Византия през VII век — преломно време; Иконоборчески период; Възход при Македонската династия (1025–1081); Военната аристокрация на власт. Византия при Комнините (1081–1185); Византия и Изтокът: Сасанидска Персия; Ислямска цивилизация.

гл. ас. к. и. н. Пламен Павлов — Политическа история: Византийските земи (1204–1282); Византия — второстепенна политическа сила (1282–1341); Византия в своя залез (1341–1453); Строителни традиции, архитектура и изкуство; Византия, Балканите, Русия: Византия и България; Сърбия, Хърватско и Босна в политиката на Византия; Византия и Русия; Византия и норманите; Византия и номадите: Хазари; Византия, България, куманите и Златната орда през XIII–XIV в.; Византия и турската експанзия (XI–XV в.); Съдбата на Трапезундската империя, Франкска Морея, Атинското херцогство, Кипър и Венецианската «империя» (XIII–XV в.).

Византия и византийският свят

Византология

Историческото битие на Византийската империя — империя на два континента — е тясно свързано с живота на нейната столица Константинопол.

Римската държавност, елинската култура и християнството — това са трите компонента, които според Г. Острогорски характеризират Византия. До тази спойка се стига след голямата криза в Римската империя, която условно се нарича ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ. За да се обясни това положение, трябва да се вземе предвид терминологията, създадена от западноевропейските хуманисти в периода XVI–XVII в., които са и основоположници на византологията като наука в Западна Европа.

Те са създатели и на хронологизирането на историята, което използваме и днес, а именно Античност, Средни векове (средни по отношение на самата западноевропейска хуманистика), нова история (пак по отношение на тях). Великото преселение на народите, също термин, създаден тогава, е вододелът, който отделя Античността и Римската империя в нейната цялост от времето, което ще се нарече СРЕДНОВЕКОВИЕ, и съществуването на Източната империя, или Византия. Всъщност т. нар. варварски племена съвсем не чакат IV в., когато се поставя началото на това преселение, за да започнат нападенията си по границите на Римската империя и главно по нейния дунавски лимес. Много преди това столетие започват нашествия на германски племена, например МАРКОМАНСКИТЕ ВОЙНИ от 60–те години на II в. или нападенията на остготи и вестготи (източни и западни готи), които продължават през целия III в. и довеждат до обща криза в империята. В началото на IV в. се водят и борбите в рамките на установената преди това тетрархия. Това става, след като император Диоклециан се оттегля от властта. Борбата по време на тетрархията завършва с победата на Константин Велики над Лициний и изграждането на новата столица на Босфора (324–330). Името Византион е дадено на Цариград в античната епоха, когато се създава и легендата, че епоним на града бил някой си Визас, пришълец от Мала Азия. Всъщност градът е мегарска колония, създадена ок. 600 г. пр. Хр. Той играе известна роля по време на гръко-персийските войни. По-късно е обсаждан от Филип Македонски, а по времето на Александър Македонски влиза в земите на елинистическите държави.

От 11 май 330 г. се чества Денят на града, който е изграден с усилията на 10 000 строители и украсен с паметници и статуи, донесени от различни краища на империята. Там вече са заселени и семействата на сенаторите от Рим. Легендата разказва, че площта на града била определена от самия Константин, който вървял с протегнати ръце, воден от невидим ангел.

КОНСТАНТИНОПОЛ носи името на основателя си. Наричан е още «Царица на градовете», което славяните осмислят като Царевград, Цариград, т. е. град, в който живее царят (императорът). Съвременниците му го назовават понякога «Втори Рим» или «Нови Рим», за да подчертаят приемствеността между него и «стария» Рим.

Името ВИЗАНТИЯ се дава на самата империя също във времето на хуманизма, т. е. през XVI в., като с това се цели да се посочи връзката с жителите на Византион, центъра на империята, но същевременно да се изтъкне и самостоятелното развитие на новата империя, която е до известна степен продължение на старата Римска империя, но има свои специфики.

Самите византийци никога не се наричат така, а само ρωμαῖοι (ромеи = римляни). Съответно държавата им е βασιλεῖα τῶν Ῥωμαίων (царство на ромеите), а императорът — βασιλεὺς τῶν Ῥωμαίων (василевс на ромеите).

Понякога, особено в ранната епоха, се среща и етнонимът γραικός (грък) за означение на човек, който говори гръцки език, а елин (Ἕλληνος) се използва масово за означение на «езичник».

Термините ВИЗАНТИЯ, ВИЗАНТИЙЦИ и оттам ВИЗАНТОЛОГИЯ се налагат в литературата като технически термини, въпреки че някои италиански учени отказват да си служат с тази терминология и използват само Източна Римска империя.

Западните и славяноезичните средновековни автори, на първо място българските книжовници, винаги използват в своите съчинения термините Graecia (т. е. Гърция), graeci — съответно гърци, за означение на поданиците на Византийската империя, което в някои случаи (особено що се отнася до Западна Европа) има известен нюанс на противопоставяне по отношение на претенциите на Източната империя за сюзеренни права над западния свят, макар и тези претенции да не са винаги ясно изразени. За славянския свят това е по-скоро осъзнаване на една културна действителност, в която гръцкият език се използва повсеместно. Нито едните, нито другите влагат етнически смисъл в названието гърци, а оттам логично следва въпросът, може ли да се говори за византийска народност. Очевидно не, тъй като империята е конгломерат от различни народности, обединени под върховенството на императорската власт и Цариградската църква. Ето защо се случва да срещнем определението «християни» за поданиците на Византийската империя. Оформянето на елинското съзнание и оттам изграждането на елинска народност се забелязва едва през XIII в., след разпадането на империята под ударите на западното рицарство. Тогава именно в никейския двор понякога се говори за елини вместо за ромеи. Но последното не изчезва от речника на официалните документи и съчиненията на писателите до самия край на империята.

Развитие на византологията в Западна Европа

Науката византология има четиристотингодишна история. Интересът на западния свят към Византия възниква още по времето на голямата диаспора (емиграция) на византийски книжовници към Западна Европа, главно към Италия, след настъпването на голямата катастрофа на Балканите. Емиграцията се засилва особено много след падането на Цариград през 1453 г., но общуването с културните кръгове на Запада настъпва по-рано, по времето на Палеолозите.

Прочутият ВАРЛААМ КАЛАБРИЕЦ се появява във Византия през 1330 г. като противник на исихазма и на главния му идеолог ГРИГОРИЙ ПАЛАМА, но след спорове, продължили няколко години, е осъден от специално свикан на 10 юни 1341 г. събор в Цариград и е принуден да се върне на Запад. Преди този период той преподава уроци по гръцки на Петрарка в Авиньон, където е изпратен от византийския император Андроник III, за да води преговори с папа Бенедикт XII. Също в началото на XIV в. друг калабриец, монахът АСПАЗИЙ, обучава в Цариград на латински език видния византийски книжовник КОНСТАНТИН АРМЕНОПУЛ. Леонтий Пилат, също калабриец и ученик на Варлаам, става учител по гръцки език на Бокачо във Флоренция.

Общуването между италиански хуманисти и видни представители на византийската книжнина се засилва повече към края на XIV в. Флоренция става известен център, в който се преподава системно гръцки език. Последователи на Петрарка и Бокачо са КОЛУЧО САЛЮТАТИ (1330–1406), ЛУИДЖИ МАРСИЛИ (1342–1394) и НИКОЛА НИКОЛИ (роден през 1363 г.).

Особено голяма заслуга за разпространението на гръцкия език и на византийската книжнина има МАНУИЛ ХРИЗОЛОР, роден в Цариград към средата на века. През 1395 г. той пристига във Венеция заедно с Димитър Кидон като пратеник на император Мануил Палеолог. След като се връща за кратко време в Цариград, той е поканен като преподавател във Флоренция и от началото на 1397 г. е «приор на изкуствата» в местния университет. Изучаването на гръцки език представлява запознаване с гръцки извори, а занятията се провеждат на латински език. Така студентите проникват до самата същност на античната книжнина. Хризолор създава учебник, наречен «ВЪПРОСИ» (Ἐρωτήματα), който да отговаря на интересите на многобройните му ерудирани ученици. Един от тях, Джовани Гварино (1370–1460), следва учителя си в Цариград, когато той се завръща там, а след това, от 1410 г., преподава гръцки език във Флоренция, Венеция, Падуа, Верона, Болоня, Ферара и създава свое поколение ученици. Хризолор предприема пътешествие в Италия, Франция, Англия и Испания. Заедно с Гварино той е участник в събора в Констанц (1414–1418), където и умира.

Сред хуманистите, чиято дейност заслужава особено внимание след смъртта на Хризолор, е ГЕОРГИ ТРАПЕЗУНДСКИ. Той е секретар на папа Евгений IV по време на Флорентинския събор от 1438–1439 г., и живее последователно във Флоренция, Рим, Венеция, Неапол, Крит и Цариград, преди да се завърне отново в Рим. Забележителна дейност развива и ЙОАН АРГИРОПУЛ, също бежанец в Италия и убеден униат. Известно време той е преподавател във Флорентинския университет, където чете лекции, издадени през 1465 г. във Венеция, върху Аристотел и Платон. Аргиропул пътува из Франция и Англия, за да търси помощ за пострадалите гърци, пръснати в различни страни на Европа или попаднали в плен. Във Флоренция той се ползва с особеното благоволение на управляващите Медичи, а Лоренцо Медичи е негов ученик.

Значително влияние в Италия имат и атинянинът Лаоник Халкокондил, Георги Гемист Плетон, Теодор Газа и най-вече Висарион Никейски. Забележителни са следите, които Халкокондил оставя в Падуанския университет, където са преподавали и други византийски книжовници. При откриването на университета през 1463 г. Халкокондил произнася забележителна реч, в която призовава венецианската Сеньория да помогне на гърците, които страдат под турско робство «както осъдените в ада на Данте».

ЙОАН ВИСАРИОН (1395–1472) е роден в Трапезунд, учи в Цариград, а след това прекарва няколко години в Мистра, в школата на Гемист Плетон. Той е убеден латинофил и е член на византийската делегация, която участва в подготовката на Флорентинската уния. След неуспеха на този нов опит за свързване със Запада и неприязненото отношение, с което са посрещнати в Цариград решенията на Фераро-Флорентинския събор, Висарион се завръща в Рим, където стига до звание кардинал. Той не само изучава съчиненията на античните автори и главно на Платон, чиято философия защитава енергично, но и превръща дома си в истинска библиотека, където се събират видни хуманисти. По негова инициатива е създадена школа в Месина. Там преподава гръцки език Константин Ласкарис, чийто брат — Йоан Ласкарис, занася в Италия по нареждане на Лоренцо Медичи ръкописи с текстове на византийски хронисти и историци, като Йоан Зонара, Никита Хониат, Никифор Григора и др. Висарион е смятан за един от най-изявените византийски книжовници, чиято дейност оказва силно влияние върху разпространението на византийската култура в Западна Европа.

Други книжовници и църковни дейци твърдо застават на антилатински позиции и отхвърлят всякаква мисъл за униатство, което за тях е равнозначно на подчинение пред Запада. Между тях е АЛЕКСИЙ МАКРЕМВОЛИТ. Той и неговите съмишленици изпадат в своеобразен религиозен фатализъм — според тях външнополитическите неуспехи на империята са един вид наказание за социалната несправедливост. В тези кръгове отново излизат на мода есхатологичните съчинения и пророчествата, които са характерно явление за епохите на големи сътресения. Те смятат, че Бог е предвидил да има четири последователни земни царства, от които последното е римското (византийското според някои тълкуватели). Християнското римско царство е благословено от Бога и ще съществува до времето на самото Божие царство, т. е. до Второто пришествие.

Обединени около Православната църква, тези църковни дейци до известна степен се откъсват от държавната власт и ратуват за спасението на православието, което за тях става равносилно на оформящото се елинско съзнание. С други думи, именно тези кръгове стават инициатори за разпространението на късновизантийската култура като култура на новия, православен елинизъм. Това е «Византия след Византия» на Балканите, според един много известен израз на румънския историк Н. Йорга. Става дума за съдбата на византийското културно наследство, което надживява изчезването на политическата власт. Пак тогава се създава постановката за «Москва — Трети Рим», т. е. идеята за мистичното translatio (прехвърляне) на властта от Рим («Първия Рим») в Константинопол («Втория Рим») и оттам в Москва («Третия Рим»).

Идеята за «Третия Рим» е формулирана най-ясно от монаха Филотей от Елеазарския манастир, близо до Псков, през 20–те години на XVI в., когато Московска Русия изгражда вече своята централизаторска политика. В тази програма влиза и преминаването на православния свят под предстоятелството на Московската църква.

През първата половина на XV в. се оформя хуманистичната историография. Създавайки нова периодизация, хуманистите се стараят да разграничат античната от средновековната история. Прочутият италиански хуманист Флавио Биондо е автор на труда «Декади на историята от времето на падението на Римската империя» (1483), в който е включена историята на Византия.

ВЕНЕЦИЯ, където отдавна има гръцка колония, става един от центровете за издаване на гръцки книги. Там Николо Сагундино отпечатва през 1475 г. своя труд «За произхода и делата на турците», в който прави преглед на събитията, довели до установяването на османската власт на Балканите.

От Италия хуманистичните идеи се разпространяват във Франция, Испания, Германия. Това интелектуално движение съвпада и с новия интерес на западноевропейските държави към Османска Турция. Установяват се дипломатически контакти, изпращат се консули, пътешественици и др., които опознават Леванта.

Друг фактор за интереса към някогашна Византия е борбата между представителите на Реформацията и Контрареформацията. Протестантската историография търси в патристиката, т. е. в произведенията на ранните църковни Отци, обосновка на своите идеи, смятайки, че на Изток по-трайно са запазени раннохристиянските традиции. Голяма роля в това отношение изиграва съвременникът на Лутер, немецът ЙЕРОНИМ ВОЛФ (1516–1580), който издава последователно произведенията на византийските историци Никита Хониат, Никифор Григора, Лаоник Халкокондил. Тъй като тази поредица излиза в Базел, известен печатарски център за онова време, Волф е смятан за основател на т. нар. Базелски корпус. Паралелно с неговите издания започва публикуването на византийски юридически текстове, като например Еклогата, Василикиите, съчинението на Матей Властар и др.

Следващата стъпка е направена от ПАРИЖКАТА ВИЗАНТОЛОЖКА ОБЩНОСТ, чиито представители са главно от средите на Йезуитския орден, воюващ срещу Реформацията. Френските издания на византийски историографи излизат благодарение на покровителството на кралската власт. Поради това новият корпус, който започва да излиза, е наречен Парижки, или Лувърски корпус. От края на XVI до началото на XVIII в. се поставя началото на Ерудитската школа. Най-видните нейни представители са издателите на Лувърския корпус — Жан Мабийон, Филип Лабе и др. Освен издадените преди това съчинения на византийски историци те публикуват и трудовете на някои известни хронисти, като Теофан, Кедрин и други автори, използвайки най-добрите за тогавашното време ръкописи. Най-известен византолог от времето на Людовик XIV е ШАРЛ ДЮКАНЖ, автор на речници и исторически съчинения, между които «История на Константинопол под властта на френските императори». Негов по-млад съвременник е Бернар Монфокон, издал през 1708 г. «Гръцка палеография».

От края на XVI до началото на XVIII в. византологията се развива дейно и в Италия. Особено се проявява ЛЪВ АЛАЦИЙ (1586–1669), специалист по история на Цариградската църква.

Основната заслуга на ерудитите от този период е пускането в обращение на голям брой извори. Когато настъпва обаче векът на Просвещението, отношението към византийската история се променя. Сравнителният подход, който идеолозите на Просвещението прилагат към изучаването на историята, ги кара да откриват в лицето на Църквата един възпиращ фактор за прогреса. Те започват да рушат клерикалната концепция за кръстоносните походи и изтъкват мястото на Византия като продължение на Римската империя само в най-лошите й традиции, свързани с интриги, предателства и пр. В този дух се изказва известният философ Шарл Монтескьо (1689–1755), който твърди, че падането на Византия е резултат от липсата на граждански добродетели. Подобни възгледи споделя Мари Франсуа Аруе Волтер (1694–1778), който към пороците, наследени от Рим, приписва на Византия и пагубна роля в общата история поради наличието на християнски мироглед.

Французинът ШАРЛ ЛЕБО систематизира познанията си по история на Византия в многотомния труд «История на късната империя», публикуван между 1737 и 1781 г. Трудът на Лебо оказва влияние върху английския историк Едуард Гибон. Той следва позициите на френските просвещенци в своята «История на упадъка и гибелта на Римската империя», чиято втора част е посветена на историята на Византия. Общото му отношение към византийското наследство е отрицателно, но той признава и някои положителни страни на империята. «Историята» на Е. Гибон е широко разпространена и е преведена на няколко езика.

През XVIII в. в Германия се появяват различни трудове по история на Византия. Специално място сред тях заемат 14–те тома паметници на византийската литература, издадени от А. ФАБРИЦИУС между 1705 и 1726 г.

Така се стига до началото на XIX в., когато представителите на романтизма реабилитират до известна степен Византия и мястото й в европейската история. В това отношение най-важни заслуги има Я. Ф. ФАЛМЕРАЙЕР (1790–1861), който полага големи усилия, за да изследва присъствието на славяните във Византия. Неговият труд «Фрагменти от Изток» предизвиква бурни полемики сред гръцката общественост, а също и между немските историци.

XIX в. бележи голям напредък в издаването на византийската книжнина. Между 1829 и 1897 г. няколко учени, сред които Б. Г. Нибур, издават поредица от 50 тома с византийски автори. Това е т. нар. БОНСКИ КОРПУС. Почти по същото време един французин, абатът Ж. П. Мин, успява да публикува с помощта на няколко свои сътрудници 387 тома със съчиненията на християнските автори. Поредицата е разделена на Patrologia graeса (166 тома) и Patrologia latina (221 тома). Немският учен К. Крумбахер издава през 1891 и 1897 г. обемист труд, наречен «История на византийската литература».

Б. Г. НИБУР е смятан и за основоположник на позитивизма в Западна Европа, към който се отнасят трудовете на някои забележителни византолози. Така например в Англия Дж. Финли публикува труд, озаглавен «История на Гърция от покоряването й от римляните до 1864 г.», в който отрича т. нар. континюитет. Във Франция се появяват няколко имена, като А. Рамбо, по-късно Ш. Дил и др., които са признати като задълбочени познавачи на византийската книжнина и изкуство. В Германия Е. Хопф издава през 1867/1868 г. първата «История на Византия», която в следващите десетилетия е последвана от много обобщаващи и аналитични трудове.

В този период западноевропейската византология вече навлиза в общите рамки на историческото търсене, засягащо цялостно миналото на Европа. Византологията се развива като световна, а не само като европейска дисциплина. От 1924 г. се организират конгреси, които до 1991 г. са осемнадесет на брой.

Византологията в Русия и в балканските страни

Специално внимание заслужава развитието на византологията в Русия, респективно в СССР (бивш), както и в балканските страни. Там тя е част от националната история. Византийската империя е в контакти с европейските страни на Запада, но отношенията й с балканския свят са сравнително по-ранни, по-тесни и по-дълготрайни. Освен това за Русия те са свързани и с Църквата от момента, когато Московската държава поема от Византия духовната опека над православния свят.

През 1725 г. е създадена Академия на науките, в рамките на която започват изследванията по руска история. Тогава се обръща и специално внимание на византиноведението, както го наричат в Русия. През 1771 г. А. Л. Шльоцер издава свод от четири тома със сведения от византийски автори за Русия.

Традицията продължава и през целия XIX в. С известна доза идеализация, в рамките на славянофилството, се обръща специално внимание на ролята на Църквата и на монархическата имперска идея. През 1853 г. А. А. Куник съставя програма за разширено изучаване на византийското историческо развитие. Известни византолози от втората половина на XIX в. са В. Г. Василевски и Ф. И. Успенски, който е и директор на Руския археологически институт в Константинопол, поддържащ редовни връзки с българските археолози и историци от началото на нашето столетие.

Традицията, създадена от руската школа, продължава и в съветския период, когато в научните институти и университети не само в Москва и Петербург, но и в по-големите руски градове редовно се поддържа изучаването на «византиноведението».

Византологията в България е свързана със средновековната българска история, затова влиза в обсега на вниманието на историците още преди Освобождението. Пръв неин представител е С. Н. ПАЛАУЗОВ, родоначалник на критическото направление в българската историческа наука. Особено значими в тази насока са трудовете на М. ДРИНОВ (1838–1908) и на В. ЗЛАТАРСКИ (1865–1935), автор на прочутата «История на българската държава» в четири тома. Резултат от изследване на византийската история, главно на вътрешнополитическите отношения, са трудовете на П. МУТАФЧИЕВ (1883–1943). В по-ново време това дело се поддържа както в Софийския университет, така и в институтите на БАН. Създадена е една последователна линия на изучаване на византологията във всичките й аспекти. От 1956 г. БАН издава и 11 тома с «Византийски извори за българската история».

В Сърбия също се наблюдава подчертан интерес към византийската история. През XIX в. историкът СТОЯН НОВАКОВИЧ (1842–1915) изследва аграрно-правните институции на средновековна Сърбия, а покрай нея и на Византия. Той сменя романтичната насоченост в историографията на тази страна от времето на Й. РАИЧ (1726–1801) и ВУК КАРАДЖИЧ (1787–1864). В Хърватско свой принос за установяване на фактологията в историографията дава Ф. Рачки (1828–1894).

За отбелязване е, че в рамките на традиционното изучаване на Балканското средновековие и на Византия в Белград се създава Византоложки институт, основан от руския византолог Г. Острогорски.

Сред няколко известни изследвачи на историята на румънския народ във връзва с историческото развитие на Византия най-значимо място заема Н. Йорга (1871–1940). Традицията, която съществува в другите балкански страни, създава значителна продукция и в Румъния — както в институтите към Румънската академия, така и във висшите учебни заведения.

В Гърция по време на националното Възраждане и създаването на гръцка държава се борят две тенденции в разработките на историческото мислене. От една страна са просветените историци, които се намират под влияние на западните идеи на Просвещението. Те гледат отрицателно на Византия и на «византинизма». Други учени имат склонност към национализъм и търсят обосновка в историческото минало за възраждането на елинизма. Значителна роля в събирането на изворов материал в тази насока изиграва СП. ЗАМБЕЛИОС (1813–1881), но най-известен учен в областта на националната историография е К. ПАПАРИГОПУЛОС (1815–1891). През този период в гръцката наука има известно колебание къде свършва византийската история и къде започва собствено историята на гръцкия народ.

В наши дни обаче в Атина, и особено в Солун, византологията е силно развита в съответните университети и научни институти, някои от които са със специализирана византоложка проблематика.

В целия комплекс на общобалканската историография обаче все още често се поставя въпросът за истинското място на Византия сред останалите балкански страни.

Византийски феодализъм

В съвременната историография съществуват спорове за същността на понятието «ИМПЕРИЯ», а оттам и за Византия като наследница на Римската империя. Тук показваме характеристиките на византийското самодържавие, централното и провинциалното управление, както и развитието на институциите и титулатурата. Изтъкната е връзката между Държава и Църква. Съвкупността от тези характеристики позволява Византийската империя да бъде определена като строго централизирана държава, в която създадените норми на управление — теоретично неизменни — са задължителни за всичките й поданици. Известна промяна настъпва след 1204 г., но едва в средата на XIV в. започва децентрализиране и изменение в държавните структури. На мястото на единната държава се появяват полунезависими и дори независими княжества като нова политическа реалност, която е характерна не само за Византийската империя и за целостта на балканските земи, но до голяма степен и за Централна и Западна Европа. В Западна Европа феодалната раздробеност и междуфеодалните войни се изживяват към края на XIV и особено след XV в., когато се създават европейските централизирани държави. На Балканите, и по-специално във Византийската империя, се наблюдава противоположният процес — постепенно се скъсват връзките между централната власт и местните владетели, между централната власт и данъкоплатното население в градовете и селата, засилват се регионалните конфликти. С това се усложняват междудържавните отношения и най-вече — улеснява се настъплението на османските турци, които ще сложат началото на една нова империя.

Тук се поставя и много дискутираният проблем за феодализма във Византия и на Балканите.

Значителен брой историци, главно от западните страни, не приемат постановката за наличие на феодализъм във Византия. Те изхождат от положението, че концепцията за феодалния строй е тясно свързана първоначално с меровингското франкско общество, където войнството е обвързано с клетва за вярност към владетеля, от когото получава ленни владения. В западното феодално право отношенията владетел — поземлени собственици са подредени в строго определена феодална йерархична стълбица от сюзерени и васали и са точно фиксирани съобразно определената феодална рента. Ясно е дефинирана и зависимостта на селячеството от едрите поземлени собственици. Тези историци смятат, че не може да се поставя знак на равенство между западните структури и структурата на византийското общество, където земята по право е собственост на императора.

В марксистката историография без уговорки се приема развитието на феодализма във Византийската империя, както и в балканските страни, като се изхожда предимно от постановката за класовата борба и експлоатацията на народните маси от една висша прослойка, именно феодалната класа, която е в различни връзки с централната власт, т. е. в много случаи е налице борба и в средата на самата господстваща класа, която довежда до сепаратизъм.

През последните години, когато границите между «буржоазна» и «социалистическа» историография отпаднаха до известна степен, има тенденция за отворена дискусия, която да доведе до корекции в донякъде остарялата терминология. Защото, според мнението на Ж. Гернет, цитирано от П. Шрайнер в неговата «Византийска история» 1993(2): «с термина феодализъм толкова се е злоупотребявало, че той се е изпразнил от смисъл...».

Континюитет и дисконтинюитет. Формиране на византийската култура(1)

Като изхождат от общоприетата постановка, че Византия е, в известен смисъл, наследница на старата Римска империя, много съвременни специалисти си поставят въпроса докъде и доколко се простира това «наследство», или как се изразява концепцията за «КОНТИНЮИТЕТА». Становищата по този въпрос са много и те се свързват главно: а) с уточнение на самите понятия «континюитет» и «дисконтинюитет»; б) с установяването в какви сфери от обществения живот може да се търси или не континюитет; в) с определяне на епохите, в които развитието на византийската общност се доближава или отдалечава от античното наследство, при условие че такова наследство се приема за съществуващо.

а) Френският културолог Ф. Бродел смята, че географската среда е важна, защото тя определя взаимодействието между природата и човека. Географското пространство се отъждествява донякъде със социалното пространство. Оттам ученият определя какво е колективен манталитет, който се оформя в продължение на целия исторически живот като основа, върху която се оформя и «континюитетът» (понятието е разгледано общо, а не само по отношение на византийската действителност).

Могат да се посочат голям брой дефиниции, давани донякъде разнопосочно от отделните специалисти. Между тези дефиниции споменаваме: 1. За континюитет: наследство, рецепция, продължение, модификация, интеграция, синтез, симбиоза; 2. За дисконтинюитет: прекъсване, взрив, промяна, хиатус, прелом, частично продължение.

б) Има автори, които ограничават търсенето на континюитет само в сферата на духовния живот — в литературата и изкуството. Други го откриват и в икономиката, в структурите на управлението и държавния живот, дори в Църквата.

в) Защитниците на наличието на континюитет го проследяват или само в Ранното средновековие, или го определят като съзнателно доближаване на обществената мисъл до литературните и изкуствоведческите изяви в по-силна или по-слаба степен до наследството, завещано от Гръко-римската античност. Много автори говорят за «тъмни векове», т. е. за периода след «варварските», по-специално славянските нашествия, и смятат, че тогава съществува явно изразено «прекъсване» между новата действителност и ценностите, завещани от Античността. За да се даде известна представа за отделните мнения по тези дискусионни въпроси, следва да се посочат някои по-важни становища на съвременната византология.

Критичен преглед на една част от изказаните мнения прави А. Каждан. Той констатира, че различията в мненията произхождат до известна степен от различните критерии, които се прилагат. По същата причина друг автор, В. Вавжинек, изказва мнение, че липсата на терминологическо единство се дължи до известна степен не само на различните гледни точки, а и на противоречията в самата епоха, като има предвид Ранното средновековие.

Между авторите, които най-категорично отричат континюитета, е английският византолог С. Манго. В няколко свои изследвания той набляга на сложните демографски процеси през VII в., извличайки на преден план социалните и културните промени, които настъпват в ранновизантийското общество и го правят различно от античния модел, който — особено в литературата — дава съвсем повърхностно отражение като в «криво огледало».

Френският византолог А. Дюселие е на мнение, че християнският модел приема като чужд модела на класическата култура в една среда, където преобладава псевдонауката. Той отчита значението на византийското културно наследство за развитието на православния свят, както и за формирането на нови западни модели при създаването на ренесансовата култура.

Защитниците на континюитета в неговата цялост търсят обосновката му главно в различните отрасли на културата. Немският историк X. Г. Бек е на мнение, че културните процеси, развити още в Античността, продължават през цялото хилядолетие, в което съществува Византийската империя. Сред неговите проучвания се откроява книгата му «Византийското хилядолетие», посветена на тези въпроси.

Концепцията на X. Хунгер е, че се създава една «нова среда», именно Константинопол, където християнството изпълнява първостепенна роля в църковната организация, в юридическата система и развитието на философията, т. е. във всички страни от интелектуалния живот, които формират манталитета. С други думи, античното наследство е своеобразен мост, който свързва Византийското средновековие с античното наследство.

Определението на Г. Вайс за континюитет в социален план е, че този континюитет е постоянна връзка в социалното развитие, докато дисконтинюитетът е прекъсване в това развитие. Понеже промените в социалните структури се извършват в края на III и през IV в., това означава, че Византия ги е приела като трайно установени от Античността. Кл. Весел, автор на книгата «Култура на Византия», смята, че «наднационалният характер на тази култура се дължи на гъвкавостта, с която Византия е асимилирала елементите на гръко-римската култура и е привлякла освен това и участието на други общности в сферата на собственото си развитие».

Френският византолог А. Гию прибавя и библейската традиция към античното културно наследство.

Съветската марксическа постановка по тези въпроси е представена обобщено в книгата «Советское византиноведение за 50 лет». Там са разгледани становищата на М. Я. Созюмов за преминаването на някои антични градове в «готов вид» във византийската действителност, на З. В. Удалцова за степенуването на античното наследство по зони, където то се проявява в по-голяма или по-слаба степен до създаването на Византийската империя и пр. Ще добавим мнението на Г. Л. Курбатов, който развива тезата за социалното ретроспективно мислене на ранносредновековната византийска аристокрация.

Географските рамки на Византия

Византия — страна на два континента

Границите на ВИЗАНТИЙСКАТА ИМПЕРИЯ са обширни поне в ранния период на съществуването й. Тя обхваща необятни земи в Мала Азия, на Балканския полуостров — до р. Дунав, Егейско и Адриатическо море. В ранния период в нейните предели влизат Сирия, Палестина, Египет, Киренайка, част от Месопотамия и Армения, отделни райони от Арабия, островите Кипър, Крит и др., Черноморското крайбрежие, от което важен дял заема Кримският полуостров, както и част от Кавказ. От планините на Армения и Грузия границата достига до Иран, през степите на Месопотамия пресича Тигър и Ефрат, навлиза в пустинята, населена със северноарабските племена, и достига на юг до района на гр. Палмира, а оттам, през пустинята на Арабия и гр. Акаба, продължава до Червено море. На югоизток Византийската империя граничи с Щастлива Арабия, обитавана от южноарабските племена. От Африканското крайбрежие на Червено море и Етиопия границата стига до Горен Нил и Либийската пустиня. Изчислено е, че в ранните векове на своето съществуване Византия покрива площ от ок. 750 000 кв. км.

Природни условия

Голяма част от вътрешните земи на империята са с разнообразен релеф. Планински масиви има в Пелопонес, земите около Хемус, Мала Азия, Сирия, Палестина. Равнинните пространства — Дунавската равнина, Панонската степ (докато Панония е зависима от империята), Южнотракийската равнина, полустепните-полупустинни пространства във вътрешността на източните райони, хълмистите области в Средна Мала Азия — не са особено обширни. Големи равнини има в Южен Египет и Киренайка.

Някои области притежават значителни природни ресурси. Глината, която се използва за строеж и керамични изделия, се среща на големи пластове на много места. Горите в Далмация доставят дървен материал за строежа на кораби. Особено ценен е дървеният материал, който се получава от ливанските кедри. Камък и мрамор се добиват в Гърция и Кипър, мед — в Арабия, олово — в Пергамон и Халкидика, цинк — в Троада, Мала Азия. Полезни изкопаеми са открити в балканските провинции, където още в Античността се добиват злато, сребро, желязо, мед. Залежите на сребро и олово са сравнително малко и понякога тези метали са доставяни от Англия и Испания. Изобщо добивът на благородни метали не е особено богат и нееднократно се стига до криза в монетосеченето. По тази причина и накитите, които са толкова използвани в империята, са изработвани обикновено от полускъпоценни камъни, от клетъчен емайл и др. Разбира се, този принцип не е прилаган в изработката на дворцовите и особено на императорските украшения.

Природно-климатичните условия са разнообразни, а водните ресурси са неравномерно разпределени. Това определя разнообразието на земеделските култури. Има области, където се получават по две житни реколти годишно, така е например в Египет, главната житница на Византия. Тракия също е известен доставчик на зърнени култури, особено след VII в., когато Египет отпада от границите на империята. Зърнени култури се отглеждат и в Македония, Витиния, Причерноморието, Северна Сирия, Палестина и Месопотамия. Зеленчуци и плодове се произвеждат в Мала Азия, Сирия, Палестина, Тракия, на различни места в Македония и Гърция и др. В Киликия, Египет и по долното течение на Струма се отглежда лен. Палестина се слави с финиковата си палма, леблебията и др. Естествено, в тези далечни времена разнообразието на културите далеч не е така голямо, както след откриването на Америка и периода на големите околосветски пътешествия.

Моретата играят важна роля през цялата история на империята и особено до XII в. Балканският полуостров, който има формата на триъгълник се вклинява в източния басейн на Средиземно море. Адриатическо, Егейско и Черно море, които обграждат полуострова от три страни като части от Средиземно море, създават благоприятни условия за търговски и културни връзки със Западна Европа и с азиатския континент. Между VII и IX в. арабите са в настъпление: те достигат до южноиталийските брегове. Тогава Византия загубва част от южното крайбрежие на Средиземноморието, но запазва господството си над северното. В началото на XI в. империята отново разширява пределите си — при смъртта на император Василий II нейните граници се простират от Ефрат до Адриатика и от Дунав до Егея. Същевременно империята се оттегля от Западното Средиземноморие: формално византийски остават владенията около Неапол, а в Сицилия се установяват норманите. Морската власт на Византийската империя се съсредоточава в Егея.

Византийците не пътуват много, но с течение на вековете се прочуват някои византийски търговци, като КОЗМА ИНДИКОПЛЕВСТ, живял през първата половина на VI в. Той е наречен така, защото организира пътуване до Индия, но всъщност стига до о. Цейлон (известен тогава с името Тапробана). Много чуждестранни търговци посещават големите градове на империята и главно Цариград. Константин Багренородни, съвременник на цар Симеон, разказва подробно за руските търговци, които стигат до Цариград по море. Т. нар. Книга на епарха дава подробна информация за цариградския пазар от Х в., когато български търговци също посещават прочутите тържища на столицата.

Балканските пътни артерии се оживяват, когато по тях започват да се придвижват големите кръстоносни отряди.

Когато Мала Азия е заселена от селджукските турци, а по-късно започва да страда и от монголските нашествия, последвани от османското настъпление, пътните и пощенските съобщения претърпяват значителен упадък. За да се осигури нормален превоз, в Късното средновековие се практикуват реквизициите на животни, припаси и пр., като едрите поземлени собственици са задължавани да доставят нужните припаси и средства за поддържане на пътищата, събирани от прикрепените към именията им зависими селяни.

Съобщителни линии

В римско време съобщителните линии на Балканите са добре поддържани. Още през IV в. обаче изчезват милиардните стълбове, маркирали преди това разстоянията. Продължава използването на старите римски пътища. Идващи от различни посоки, те водят към новата столица — Цариград. Откъм север, т. е. от скандинавските страни, води пътят, наречен «от варягите към гърците». На Балканите най-известен е т. нар. VIA MILITARIS, диагонален или военен път, който минава през Белград, Ниш, Средец (София), Пловдив, Одрин и стига до Цариград. ДУНАВСКИЯТ ПЪТ, който минава по южния бряг на реката, пресича Добруджа и се съединява с крайморския път. От Адриатика през Охрид и Битоля към Беломорието слиза т. нар. ЕГНАТИЕВ ПЪТ (VIA EGNATIA). Срещайки се в столицата, тези пътища продължават през малоазийските плата и равнини. Известен е например пътят, който пресича Анатолийското плато. Опасни са планинските пътища, които минават през Таврическия масив. Оживени са пътищата през Кавказките проходи (най-известен сред които е Дербентският проход). Те са наричани «ВРАТИТЕ НА НАРОДИТЕ» още от времето на Александър Велики, защото през тях се придвижват племена и народи от Азия — номадските нашественици. Понякога там са устройвани панаири на височина до 2000 м. Особено известен е ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА, който пресича огромна територия от Китай, преминава през Кавказ и стига до Византия.

Византийски източни автори оставят сведения за бързината, с която обикновено се пътува: например от Памфилия в Мала Азия до Цариград разстоянието се изминава за 8 дни. Също толкова време е необходимо, за да се отиде до Антиохия в Сирия, до Никея в Мала Азия или от Солун до Дунав. Егнатиевият път не е сигурен след нашествията от VII–VIII в. Един западен автор се оплаква, че през IX в. вече не може за три месеца да се осъществи (както някога) пътешествие между Равена и Цариград. Смята се, че пътуването от Цариград до Кипър по море е успешно, ако се извърши за 10 дни. Мала Азия се пресича по суша за 8 дни, а по море — за 15 дни. За разнасянето на кореспонденцията, главно с официален характер, съществува специално ведомство в столицата, наречено дромос. Във военно време, освен с пратеници или с обучени гълъби, сигнали са предавани и с т. нар. светлинен телеграф, който предава светлинни знаци със специални огледала. В Мала Азия до селджукското настъпление там, т. е. до края на XI в., пощата функционира по-добре, отколкото на Балканите. Град Аталия например е един вид център за разпределение на кореспонденцията.

Византийската граница

Географското положение на империята и политическата й доктрина, трайно поддържана поне до периода на децентрализацията, която настъпва на Балканите през втората половина на XIV в., стоят в основата на понятието «граница», за което самите създатели на империята и нейните историографи говорят в държавните актове и официалните съчинения. Тя трябва да обхваща цялата «културна» общност, която дава физиономия на византийската οἰκουμένη — «вселена», на империята. За по-низшите слоеве от византийските поданици това е светът на християните — ἔδος χριστιανῶν. Не случайно терминът «ХРИСТИЯНИН» в много случаи е синоним на «поданик на империята». Става дума за едно условно понятие, което изключва «другия» свят — този на «непросветените народи», който остава извън тези въображаеми граници. Те обаче не се дублират с истинските политически граници на Византия (Е. Арвелер). Гъвкавостта в устройството на граничната система личи и от множеството термини, с които се означава понятието «ГРАНИЦА» (ὅρια, μεθόρια, σίνορα и др.).

Политическата граница на империята е устроена по една твърде сложна система. В граничните зони винаги съществува «прочутото византийско граничарство» (П. Мутафчиев). Негов най-отчетлив израз е т. нар. общност на «ФЕДЕРАТИ» (φαδεράτοι, ἐπίσπονδοι, φιλοὶ καῖ σύμαχου). Става дума за настаняване по границата на империята на «варварски» общности, които остават под властта на собствените си вождове и имат задължението да пазят земите, в които са заселени. Тази система, известна главно от времето на готските нахлувания на Балканския полуостров, невинаги дава реални резултати поради непостоянството и нелоялността на тези граничари, но тя е усвоена поради необходимостта да се защитават много големите, макар и променливи територии на Византия през всички времена. Гражданите, които се смятат за поданици на Византийската империя, се облагат с данъци, събирани от централната власт чрез нейни представители в провинциите. Те се наричат общо «ДАНЪКОПЛАТЦИ» (συντελεστεῖς). Тези, които плащат πάκτον, т. е. дан, са обикновено «САТЕЛИТИ» на империята или чуждоземци, приели да бъдат включени в границите й, но ползващи се с известна административна самостоятелност. Такива са например славяните, които са поставяни вече в системата на провинциалното имперско население. Милингите и езерците, славяни в Пелопонес през IХ в., все още плащат «пактон» на централната власт, но понеже те неколкократно се отмятат от задълженията си и се бунтуват, срещу тях се изпращат наказателни експедиции, които ги принуждават да увеличат съответния трибут. Подобни са взаимоотношенията с хуните по дунавската граница, по-късно със сърбите, хърватите и др. За граничните области, в които живее смесено население, е трудно да се определи точно къде е византийската държавна територия и къде започват другите земи. Военните съоръжения по границите на империята са обект на траен контрол. За такива съоръжения се използват не само реките, които (както е случаят с Дунав) повече свързват, отколкото разделят живеещите от двете им страни. За укрепителни работи се използват предимно планински вериги, в които се практикува системата на «КЛИСУРИТЕ» (военноадминистративни единици, начело на които стои клисурарх).

Византийската експанзия на Изток (особено войните срещу араби и павликяни) при управлението на Василий I е причина да се създадат множество теми, както и някои клисури да се издигат като теми. Нови теми се създават в източните византийски владения и през първите години от царуването на Константин Багренородни. Те са с по-малка територия, а по-късно се извършват и други промени. По време на управлението на Йоан Цимисхи големи теми продължават да съществуват в централните области на Мала Азия, а в граничните земи има три дукатства: Антиохия, Месопотамия и Халдия. Техни подчинени са стратезите на новосъздадените теми в трапецовидната зона Селевкия — Себастея (Севастия) — Теодосиопол — Антиохия (Н. Икономидис). Границата в този период е между Северна Сирия от Антиохия до Самосата, Месопотамия и Южна Армения. В началото на X в. в тема Ликандос се настаняват арменци и с подкрепата на Цариград се създават временни клисури, за да се воюва по-успешно с арабите. Василий II обаче връща на местния владетел Давид Ибериеца някои територии от източната граница.

Новите теми са «МАЛКИ ТЕМИ», наричани още «малки арменски теми» (μικρά ἀρμενιακά τέματα).

След победите на Йоан Цимисхи в източните български земи там също ce създават катепанати и дукатства, както и по-малки административни единици — стратегии.

В граничните райони византийската власт поддържа строго охранявана система от крепости. Такава система съществува главно в ранния период, най-вече по времето на Юстиниан. Ценна информация по този въпрос е дадена в Прокопиевото съчинение «За крепостите». Колкото и добре да се поддържа крепостната система по византийската граница, покрай крепостите нерядко се наблюдава своеобразна инфилтрация на население — факт, който обикновено не се отбелязва в официалната византийска историография. Това положение се подкрепя от данните на топонимията: такава славянска адмиграция е имало по дунавския лимес вероятно още от края на V в. Приблизително същата картина се наблюдава и по персийската граница. Изглежда обаче, че поддържането на Limes Orientis (източния лимес) спира в началото на VII в. Смята се, че граничната линия става подвижна и с още по-неясни очертания. За сметка на това се прибягва повече към наблюдение на главните пътни артерии. Същевременно по дължината на територии, които се смятат за гранични, започват да се появяват «НИЧИИ ЗЕМИ» (ἐρημία). Такова е положението по източната граница, когато арабските набези зачестяват. Според Константин Багренородни такива «ничии земи» има и по българо-печенежката граница на Днестър, където се виждат дори изоставени крепости. Пак според същия автор по негово време източните пустеещи земи по границата се заселват отново (напр. на изток от Таврическата и Антитаврическата планинска верига и на р. Халис) и се възстановяват крепостите. По границите на империята в някои периоди започва да се наблюдава интензивен търговски обмен.

Граничните градове в известен смисъл се радват на по-голяма самостоятелност, отколкото тези от вътрешността. Там има градски съвети, които решават възникналите проблеми от местен характер (съветът в Едеса например се състои от 12 човека).

Устройството на византийската граница е твърде динамично в различните периоди и зависи от политическата обстановка. Поради това често се забелязват промени. Сред военните и служителите на граничните територии във Византия в периода XI–XII в. се наблюдават голям брой чужди елементи, сред които има толкова по-голямо разнообразие, колкото по-гъвкава става структурата на византийската граница. През X и главно през XI в. се говори за акрити, които първоначално влизат в избраните корпуси на императорската гвардия, главно когато императорът лично се намира в гранични територии. Постепенно наименованието «АКРИТИ» се прехвърля на военния корпус, състоящ се понякога от неколкостотин души, събиран по повод на възникнала заплаха по границата и със задължение да охранява именно този район. Акритите получават годишна заплата, храна, а също и земя за обработване срещу задължението да се явяват въоръжени в «стратиотските теми» (т. е. техните военни единици). Те се доближават по вътрешна структура до другите военни корпуси от вътрешността; живеят в постоянна готовност за участие във война. Заедно с названието «акрити» се среща и терминът «АПЕЛАТИ», с който първоначално се означават «разбойници», «бандити» и др. От творчеството на Константин Багренородни става ясно, че по-късно това название се дава на бивши арабски пленници, които получават временно земя и се издигат в социално отношение, изпълнявайки военна служба. Те образуват нередовни или временни корпуси от лековъоръжени войници. Срещу корпусите на акритите и на апелатите от страна на арабите, а по-късно и на турците-селджуки се противопоставят и т. нар. ГААЗИ. По етнически състав едните и другите не се отличават съществено. Конфронтацията между тях обаче понякога придобива характер на «свещена война». Тези борби намират отражение във византийския епос «Дигенис Акритас» от XI в. и в тюркския «Данишменднаме» от XIII в.

През XI в. (особено в последните десетилетия на века) се наблюдава западане на системата, свързана с организацията на източната граница. Отворен е пътят за селджукското настаняване.

Западната граница също е много старателно и гъвкаво организирана, когато Йоан Цимисхи установява византийската власт в бившите български земи до Дунав. Веднага след 971 г. се появява информация за стратегиите на Преслав и Силистра (Дръстър). За известен период е постигнато обединение на Северна България Добруджа и вероятно дунавските устия) и Тракия. През 20–те години на XI в., когато след победите на Василий II всички български земи са включени във византийската административна система, се пристъпва към създаване на тема Паристрион (Парадунавон) в земите на юг от Дунав. Същевременно в централните територии на покорената Българска държава се формира тема България. Системните нахлувания на печенези, узи и други племена довеждат до една временна анархия по дунавската гранична зона. Едва Алексий Комнин успява да възстанови там византийската администрация.

Проучванията на византийските гранични територии за по-късния период са по-ограничени, понеже цялата военноадминистративна система претърпява големи промени. По време на Никейската империя Ласкарисите провеждат редица реформи. Йоан Ватаци изпраща отново акрити по източните и по западните граници, като ги освобождава от трибут. Михаил VIII обаче възстановява данъците на акритите по източната граница, което предизвиква бунт. При неговото потушаване са избити много от тях. Освен това Михаил Палеолог, чиято войска е до голяма степен съставена от наемници, изпраща акрити в тема Пелопонес, на границата на Франкска Ахея. Все повече започва да се прибягва до наемничество. При управлението на Андроник II първоначално в Мала Азия, а по-късно в Източна Тракия се настаняват каталани под водачеството на Роже дьо Флор. Тяхното присъствие там в началото на XIV в. оставя тежък спомен.

За МОРСКИ ГРАНИЦИ се смятат териториалните водни пространства, които са под контрола на съответни служби, съблюдаващи акостирането на чуждестранни кораби. Ана Комнина говори за θαλάσσια ὅρια (букв. — морски граници). В крайморските градове има служебно натоварени лица, които се занимават с този контрол. Такива са т. нар. ἀβυδικοί, т. е. митничари, както и един висш чиновник — πραθαλασσίτης, който има няколко подчинени. Архонтите в крайморските градове също имат за задача да контролират най-посещаваните морски пунктове и проливите.

В крайморските градове се поддържат войска и флот, за да се осигури защитата на крайбрежието. След като арабите се настаняват на о. Крит, там се строят повече крайморски съоръжения, като например кули, издигани на островите, от които може да се наблюдава приближаването на различни кораби.

Арабското движение по византийското крайбрежие, най-вече в Егея, поставя немалко задачи пред империята. Когато след XII в. венецианците и генуезците вземат превес в Западното Средиземноморие, Византия изгубва морското си превъзходство. Дори за да си възвърне Цариград на Михаил VIII Палеолог през 1261 г. се налага да прибегне до помощта на генуезкия флот. Прочутият византийски флот никога повече не е възстановен.

Византийският император и «семейството на народите»

Ойкуменизмът на Византийската империя по отношение на светската власт намира най-ярката си изява в мистичното «СЕМЕЙСТВО НА НАРОДИТЕ» — една изкуствена постановка, определяща василевса като духовен баща на останалите християнски (а понякога и нехристиянски) владетели. Според тази постановка той единствен има правото да носи титлата «ВАСИЛЕВС НА РОМЕИТЕ». Сериозен пробив в ойкуменизма на империята е направен с коронясването в Рим на Карл Велики като император. Византийската империя тогава се намира в изключително тежко положение поради походите на българския хан Крум. Цариград е принуден да признае през 813 г. императорската титла на западния император, но без добавката «на ромеите». Друг сериозен пробив прави българският владетел Симеон, който, след като не получава царска титла от Византия, сам се провъзгласява за цар. Това става вероятно по време на Преславския събор, свикан през 918 г. На своите печати Симеон се нарича «цар на българи и гърци» (на бълг. цḥсар въсемъ блъгарḱмъ и гръком) и «цар на българи и ромеи» (на грц. βασιλεύς Βουλγάρων καὶ Ῥωμαίων).

Естествено, претенциите на българския владетел върху византийската императорска титла не са признати от византийска страна. Цариградското управление обаче признава на сина му Петър високата титла «василевс» (т. е. цар) без прибавката «на ромеите». Това става след женитбата на Петър за внучката на император Роман Лакапин. Титлата на цар Петър е смятана за по-престижна от тази на императора на Свещената Римска империя Отон I, както свидетелства пратеникът му, кремонският епископ Лиутпранд. Поради това и император Константин Багренородни, който е действителният държател на имперската власт, обвинява своя тъст Роман Лакапин, че позволявайки това нарушение във византийската имперска система, се е проявил като «прост и неук човек».

В теоретичните постановки на византийското самодържавие има немалко нарушения, включително и от вътрешен характер, особено през късния период, когато настъпва децентрализацията. Идеята за всевластието на империята под Божието покровителство остава теоретично неизменна до края на нейното съществуване.

Държава и църква

Държавно и административно устройство

ВИЗАНТИЙСКАТА ДЪРЖАВНА СИСТЕМА се оформя след установяването на християнството като държавна религия. На предно място се поставя идеята за монархията, благословена от Бога. Така императорската и църковната власт вървят ръка за ръка.

На императорската власт се гледа като на подобие на небесната власт, т. е. Византийската империя трябва да наподобява в своето устройство Царството Божие. Тази концепция се съчетава с позицията, че политическата власт е наследена от Римската империя, т. е. получава се едно «хармонично» съчетание между императорска и църковна власт, което във византийската практика е означавано с два условни термина — «таксис» и «икономия» (т. е. един вид «мярка» и «мъдрост», необходими в управлението). В строго изградения йерархичен ред на гражданските и църковните длъжности императорът стои начело. Той е «Божи наместник» и следователно — върховен съдия, върховен военачалник и единствен притежател на земята в империята, която може да раздава според определени заслуги. Тъй като е «Божи помазаник» той става по презумпция безгрешен при стъпването си на престола: мирото изтрива всичките му провинения, ако е имал такива (така например се «очиства» император Йоан Цимисхи, който се възкачва на престола чрез престъпление — убийството на Никифор Фока). По същата причина василевсът е смятан за «премъдър» и непогрешим в решаването на държавните дела. В Корпуса със закони, наречен Corpus juris civilis, императорът е наречен «одушевен закон».

Отношенията между държавата и Църквата се вместват в определени рамки на поведение, изработени още от времето на Константин Велики: «Единна държава посредством единна Църква». Неподчинението пред волята на императора е смятано за прегрешение от религиозен характер, защото е нарушение на «Божествения ред». По този начин претенциите за универсализъм на Източната църква са в пълно съответствие с претенциите за всевластие на светската власт във Византия.

Това е обща теоретична постановка, която невинаги е спазвана. Има периоди, в които отношенията между двете институции се обтягат. Висшият клир понякога се оплаква, че е принуден да понася «игото» на светската власт. Видни църковници, като например Теодор Студит, игумен на прочутия Студийски манастир в Цариград, са на мнение, че «на василевса подобава ръководството на извънцърковните дела». Същевременно някои владетели смятат, че е желателно тяхната власт да се наложи над целия цивилизован свят, понякога и със сила, «за да възсияе истинската вяра», както пише Юстиниан I. Същият император твърди в една своя новела (закон), че «свещенството и царството», т. е. Църквата и държавата, «произлизат от един източник». Така постановката за налагането на двете власти над «вселената» (грц. οἰκουμένη), т. е. в онази географска сфера, която може да се смята, че попада под византийско-християнско влияние, дава възможност да се говори за византийски ойкуменизъм.

Сенат

СЕНАТЪТ (синклит) във Византия е управителен орган, наследен от Римската империя. Основната част от сенаторите са граждани и военни сановници, а също и едри поземлени собственици. Когато Константин Велики премества столицата в Цариград, там са привлечени първо римските сенатори и техните семейства. В ранния период в сената влизат по право титулуваните висши императорски сановници (mustes, spectabiles, clarissimi). През IV–V в. броят на сенаторите се увеличава, понеже в сената се приемат и забогатели граждани.

Сенатът се ръководи от градски префект и отговаря за продоволствието на столицата, контролира до голяма степен обществената просвета и правораздаването. Понеже представлява народа, сенатът взема участие при провъзгласяването на всеки нов император. Той е същевременно консултативен орган и като такъв може да бъде канен от императора при решаването на важни вътрешно- и външнополитически въпроси.

Сенатът запазва тези функции до края на съществуването на Византийската империя. Сенаторите, които са поземлени собственици, често отсъстват от заседанията, защото живеят в своите имения. Ето защо основните въпроси са разисквани главно от членовете — жители на столицата. Сенаторското съсловие понякога играе значителна роля в политическия живот на страната и в определени моменти се явява съперник на провинциалната аристокрация, както е например в периода след Комниновото управление.

Събрания

СЪБРАНИЯТА са израз на преките отношения между императора и народа в столицата. Обикновено се свикват разширени събрания в Хиподрома в Цариград, на които са представени всички съсловия: сенатът, църковният клир, войската, корпорациите и най-вече т. нар. дими и партии, т. е. организациите на гражданите по райони и по политически убеждения. Събрания в тесен кръг се провеждат обикновено в Магнаурския дворец. Целта на събранията е императорът да осведоми народа за някои свои решения и да получи одобрение от него. Народът изразява своето отношение с одобрителни или неодобрителни възгласи.

ДИМИТЕ са обединения на гражданите с точно определени квартални граници в града. Те водят свой организационен живот, имат имоти и изпълняват някои задължения от административно-военен и култов характер. Както димите, така и ПАРТИИТЕ имат антична основа. Още в антична Гърция, по-късно в Антиохия, а след това и в Цариград, основна задача на партиите е организирането на спортни състезания. Те участват активно и в политическия живот, борят се помежду си или подкрепят една или друга политическа власт. Делят се на зелени, сини, червени и бели. Важно място заемат първите две групировки: зелените са привърженици на сенаторското съсловие, а сините поддържат поземлената аристокрация. Ролята на партиите е особено голяма през V–VI в. Обединението на сини и зелени например е в основата на въстанието Ника през 632 г.

Централно управление

ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ е съсредоточено в столицата. Поддържа се многоброен бюрократичен апарат, който според теорията на византийското самодържавие е подчинен изцяло на императора.

Начело на този апарат стои градски префект (наричан на гръцки епарх), т. е. градоначалник. Според един автор от XI в. той е с толкова големи правомощия, че му липсва само императорска корона.

Императорските покои са поверявани на евнуси, които понякога играят важна роля в решаването на държавните дела, но общата отговорност за дворцовите сгради и дворцовия живот пада върху началника на двореца, praepositus sacri cubiculi, който не е евнух.

Титлите, давани на висшия чиновнически състав, напр. clarissimus (λαμπρότατος), illustres (ένδοξος), са от значение, защото говорят за авторитета на носителите им. Понеже някои от длъжностите се получават срещу заплащане, което води до даването на големи подкупи, Юстиниан се опитва да премахне този т. нар. suffragium. Практиката обаче продължава да съществува, както се вижда и от опитите на други владетели (Лъв VI, Алексий III) да я премахнат.

Във висшия състав на длъжностните лица, и особено на служителите в двореца, са въведени значителни промени по времето на Алексий I Комнин. Той премахва някои длъжности, но създава нови титли за дворцовия състав, напр. севастократор — титла, дадена на брат му. Новата титулатура е свързана с ролята, която при Комнините се пада на цялото императорско семейство, както и с новоустановените връзки с Венеция, Унгария и други държави, налагащи да се дават византийски титли на съюзниците на империята.

Висшият чиновнически състав във Византия получава големи заплати. Това се отнася и за провинциалните управители. Напр. управителят на провинция Африка получава годишно възнаграждение от 7600 номизми (жълтици), докато един обикновен работник се задоволява с 12–13 номизми, т. е. 450 пъти по-малко.

ГРАДОНАЧАЛНИКЪТ се грижи за снабдяването на населението, за градоустройството, за реда в столицата, за правилното функциониране на съдилищата и др. От X в. е запазена една «Книга на епарха», която дава подробна представа за неговите задължения, за устройството на отделните корпорации, за търговците, които са под негов контрол, а също и за нормите, налагани на столичния пазар.

Важна фигура във византийската държава е МАГИСТЪРЪТ НА ОФИЦИИТЕ (magister officiorum). Той е началник на дворцовата канцелария, приема чуждите пратеници и ръководи външната политика. Канцеларията се състои от четири ведомства, наречени скринии, в които са концентрирани всички служби, свързани с управлението на империята; техните служители са наричани скриниарии. Скриниариите се занимават с данъците, обществените дела, военния бюджет, арсеналите. Данъчните постъпления, които се събират в специална каса, също са под техен контрол.

Важна функция изпълнява КВЕСТОРЪТ, който отговаря за съставянето на законите. Държавното съкровище е поверено на comes sacrarum largitionum и comes rerum privatarum. Към висшите служители се причисляват и двама висши военни: magister peditum и magister equitum. Te командват съответно пехотата и конницата.

Провинциално управление

В ранна Византия са възприети реформите, въведени от император Диоклециан в края на III и началото на IV в. Територията на империята е разделена на две префектури — Илирик и Изток. В първата влизат западните балкански земи, а във втората — Мизия, Тракия и териториите на Византия в Африка и Азия. Начело на всяка префектурата стои преторианският ПРЕФЕКТ (praefectus praetoriae). Всяка префектура е разделена на 12 (по-късно 14) диоцеза, управлявани от викарии (vicarii). Диоцезите са разделени на провинции, които първоначално са 56, но впоследствие броят им се увеличава. Управителите на провинциите се наричат ДУКОВЕ (duces). При управлението на Юстиниан I, т. е. през първата половина на VI в., броят на провинциите е отново намален, ограничен е съответно и чиновническият състав в тях.

Военно дело

В първите столетия от съществуването на Византия формирането на византийската войска следва традициите, наследени от Рим. Част от войниците са подготвяни като професионалисти и служат във войската 24 години. Всяка година се събира опълчение от свободното население, с изключение на някои високопоставени граждани — сенатори и др., които не служат във войската, както и монасите.

БУКЕЛАРИИТЕ са войници, служещи в частни дружини под ръководството на отделни военачалници; Юстиниан I, който сам първоначално е букеларий, разполага със 7000 букеларии.

Основната военна сила е пехотата, но има и конни войски. Военните части, които са изпращани в граничните територии на империята, се наричат лимитанеи (limitanei). Дворцовите войски се назовават palatini.

Всички войници получават годишна заплата, наречена анона (annona). Когато централното управление в Цариград закъснява с изпращането на аноната, това дава повод за войнишки недоволства, дори бунтове. В ранния период империята трудно се справя с нуждата да бъдат поддържани войскови части във всички краища на обширните й територии. Това принуждава управляващите да използват институцията на т. нар. федерати (наричани «приятели и съюзници» след VI в.). Това са племенни групи от периферните райони (хуни, прабългари, славяни и др., а по-късно и печенези), на които е предоставяна земя за заселване и за обработване. В замяна те са задължени да пазят съответните гранични земи. Тъй като остават под ръководството на племенните си вождове, те често пъти се оказват неверни съюзници, или — както се изразява Прокопий Кесарийски — са «колкото приятели, толкова и неприятели».

Когато империята започва да воюва с тюрките, в армията са въведени някои оръжия, характерни за номадските народи, като напр. колчанът със стрели. Според военните тактики (ръководства за водене на война) във византийската войска се използват и меч, заимстван от германското племе херули, и копие, употребявано от славяните.

Главното нововъведение от периода след VII в. е «гръцкият огън», който се използва първоначално в морските сражения, но после влиза в употреба и при сухопътните войски (Крум намира сифони с «гръцки огън», когато превзема Месемврия). Основата на «гръцкия огън» е възпламенителна смес, съдържаща фосфор и суров нефт, която избухва при контакт с въздуха. Във византийската военна техника се използват познатите още от римско време стенобитни машини. Това са т. нар. овни и манганика, които хвърлят големи камъни срещу обсажданите градски стени. За защита се използва гореща смола, която обсадените изливат върху намиращите се пред стените врагове.

Воинската дисциплина е поддържана много строго. В нея е включено и изискването войската да посещава богослуженията. На тържествени процесии, особено на големи празници в столицата, се спазва строг ред при подреждането на военните единици, както и при носенето на знамена (vexilla, βάνδα) със знаците на всеки полк.

Флот

Географското положение на Византия като наследница на стария Рим я задължава да поддържа силен морски флот. Империята е една от най-могъщите морски сили в Средиземноморския басейн.

В ранния период флотът има организация, подобна на тази от Античността. Значителен прогрес в оборудването на морските кораби и в поддържането на редовна служба във флота се наблюдава след нападенията на арабите на изток и на аварите в Западното Средиземноморие. Освен плавателните съдове, поддържани в крайморските теми, има специален флот в Константинопол, на входа на Дарданелите и на Босфора. Този флот, както и поставените по далматинското крайбрежие кораби, е под управлението на друнгарий. Началниците на дромоните, големите бойни кораби, се наричат πρωτοκάραβοι.

Служещите в императорския флот са предимно притежатели на земя в морските теми. Приемани са и наемници от Изтока (мардаити от Либия и др.).

В края на XI в. големите загуби на Византия в Мала Азия, както и издигането на Венеция и Генуа, най-големите съперници на Византия в морското дело, поставят началото на упадъка й като първа сила в Средиземноморието. Този упадък е по-ясно изразен след 1204 г. и е решаващ за цялостната управленска система на разединената империя. Когато през 1261 г. Мануил Палеолог подготвя отвоюването на Цариград от латинците, той е принуден да поиска морска помощ от генуезците, които вече са решаваща сила в Средиземноморието, главно по северното му крайбрежие. В решителната битка за Цариград през 1453 г. в Златния рог участват 5 кораба, от които само един е императорски, а другите четири са генуезки.

В определени периоди се поддържа флотилия и по Дунав, а в ранния период се съобщава за кораби и по Ефрат.

Изменения в административното и военното устройство след VII в. Византийска дипломация

Измененията, настъпили след периода на големите славянски и аваро-славянски нашествия на Балканите, както и настъплението на арабите на изток, водят до значителни промени в устройството на империята. Някогашните провинции са заменени от т. нар. теми (вероятно след управлението на император Ираклий). ТЕМИ се наричат първоначално войсковите части, разположени в определена провинция, а след това името се предава и на самата провинция. Темите обхващат по-малки територии и тяхното съществуване продължава поне два века, съобразно нуждите по места. Напр. тема Тракия е създадена, след като Българската държава се установява в трайните си граници на север от старопланинската верига. Някои теми в същинска Гърция възникват във връзка със стремежа на византийското управление да подчини под своя власт установилите се там славянски племена. В Мала Азия са известни темите Анатоликон, Пафлагония, Армениакон, близо до арменската граница, и др. Управителят на темата е наричан СТРАТЕГ. Той притежава административни и военни права. Съществуват и други административни единици, като напр. клисурите, които са създадени в планинските райони, дукатствата, архонтиите, катепанатите и др.

Във връзка с темното устройство възниква и съсловието на СТРАТИОТИТЕ. Те са свободни селяни, които получават земя за обработване, а в замяна се задължават да служат в редовната войска и да се въоръжават за своя сметка. Полученият имот става наследствена собственост, както и воинското задължение. Те са освобождавани от държавни данъци. Стратиотите от граничните области на империята са наричани акрити. В известен смисъл те са наследници на лимитанеите и понякога са от чужд произход, т. е. от население, живеещо по границите на империята.

През IX и X в., когато организацията на византийската войска достига своята връхна точка, са известни няколко вида войски, наречени тагми. Първи са схолиите (конни и пехотни), които пребивават трайно в двореца Халки под ръководството на своя началник, наречен доместик на схолиите. Те съществуват и в предходния период като пръв военен корпус на палатините. Следва т. нар. аритмос, или вигла, също свързан със сигурността на двореца и продължаващ структурата на тези служби пак от предходния период.

Административно-управленският апарат е най-добре развит през X в., както личи от съчиненията на император Константин Багренородни, който е много вещ по проблемите на управлението и на етикета в двореца. Отношенията на Византия със съседните държави и със страните от Изтока са регулирани много точно, съобразно дипломатическия ред. В официалните съчинения (каквито са произведенията на Константин Багренородни, както и един трактат на Филотей) се дават напътствия как да бъдат избирани пратениците на византийския двор, защото от тях до голяма степен зависи външната политика на империята. Византийският двор не поддържа постоянни пратеничества в чуждите страни. Освен извънредните пратеници, които изпълняват важни поръчения, с дипломатически мисии са натоварвани и самите темни управители, които имат за задача да уреждат граничните въпроси. В столицата работи специално ведомство, което се грижи за поддържането на чуждестранните пратеници и тяхната свита.

Дипломатическите отношения, са свързани със специален церемониал; при посрещането на чуждите пратеници се спазват определени правила, чието нарушаване предизвиква отстраняване на гостите. От друга страна, византийските посланици в чуждестранните дворове поднасят на домакините скъпи подаръци: копринени тъкани, златни предмети, понякога редки животни. Всичко това прави силно впечатление на домакините, особено ако става дума за далечни племенни вождове, и допринася немалко за изглаждане на изострените отношения. Съчиненията на писателите съдържат много такива сведения, свидетелстващи още веднъж за значението, отдавано на външния блясък и на церемониала.

При сключване на договори се уточняват подробностите около изготвянето на формулировките. Договорите се подписват обикновено за определен период. Има и такива, които трябва да бъдат «вечни», но продължават само няколко години. След XII в. се сключват договорите с италианските републики, в които се предвиждат различни концесии. Понякога преговорите продължават няколко години и делегациите се срещат неколкократно или във византийската столица, или в съответните страни.

Изменения и реформи при управлението на Комнините

Известно е, че византийската дипломация демонстрира голяма активност по време на кръстоносните походи и след тях, тъй като тогава се засилват контактите със Западна Европа. Същевременно както походите, така и селджукското присъствие в Мала Азия изтощават значително военните сили на империята. След катастрофалното управление на повечето от последните владетели на Македонската династия Алексий I провежда реформи, които укрепват военното дело и възстановяват значението на империята на Балканите и в Мала Азия. Той посяга на църковните утвари, за да се сдобие със злато, след което провежда парична реформа. Това му дава възможност да укрепи военното дело. Във войската му служат чужденци-наемници, главно варяги и англичани. Дворцовата гвардия е най-дисциплинираната и надеждна войскова сила. Алексий I укрепва и корпуса на иканатите, създаден в предходния период като наследник на тагмите, както и организирания по времето на Михаил VII корпус на «безсмъртните». Към обикновената гвардия зачислява и корпуса на архонтопулите — синове на високопоставени военни, загинали в предходните войни.

Както Алексий Комнин, така и неговите наследници — Йоан и Мануил Комнини, разчитат много на прониарите като сила за провеждане на военните действия през XII в.

ПРОНИЯТА е създадена вероятно още в Х в., но играе особено голяма роля по времето на Мануил Комнин и изобщо през целия XII в. Прониарите получават голямо поземлено владение като условна собственост (т. е. не могат да го предават по наследство) срещу представяне при необходимост на определен брой войници, въоръжени от тях. Същевременно, ако синът на един прониар реши да служи на държавата също като прониар, владението на баща му се предава на него.

След разпадането на Византия през 1204 г. никейските владетели се стремят да продължат политиката на Комнините по отношение на войската, например в Мала Азия се дават известни данъчни облекчения на акритите. Същата загриженост проявява и Михаил Палеолог, който трябва твърде много да разчита и на наемниците. Това положение съществува и през XIV в., когато настъпва период на децентрализация. Пагубна се оказва идеята на Андроник II да настани в Източна Тракия дружината от каталанци, нанесли големи щети на населението както в Тракия, така и в Гърция, където се оттеглят по-късно.

Признак за отслабването на войската в последния век от съществуването на Византия е и разпадането на елитните войски, които образуват имперската гвардия. Те се превръщат постепенно в парадни корпуси и императорската власт не може да разчита на тях.

Християнството във Византия

Бързото разпространение на християнството в първите десетилетия сл. Хр., дълбокото му проникване сред всички слоеве на обществото се дължат на всеобхватното отрицание на принципите, ръководили гръко-римския свят и довели особено през предходните два века до общо недоволство от социалната и моралната поляризация.

Докато Римската империя е в своя възход и аристокрацията успешно стои начело на една огромна държава, представяща се за образец на съвършеното управление, големият престиж на тази власт дава възможност да се развият различни философски доктрини и религиозни култове. След гражданските войни, прекаленото данъчно облагане и анархията, християнството става единственият път за цялостно решаване на житейските проблеми.

Социалните основи на новата религия и благотворителността в християнските общини, където мнозина от най-облагодетелстваните материално предоставят за общо ползване своите богатства, допринасят немалко за възприемането й на широк фронт. Християнството става едновременно духовна и светска сила. Неговата същност обаче го прави неприемливо за представителите на властта. Това, че християнските учители съветват своите привърженици да странят от висшите служби, от почести, от търсене на материално облагодетелстване, показва какво е отношението на висшестоящите слоеве. Още по-чувствителни са военните кръгове, защото «не е позволено човек да бъде военен, тъй като Господ е казал, че който удря с меч, ще падне от меч» (Тертулиан, II в.).

Религиозният синкретизъм на римската държава, който дава равнопоставеност на всички божества, снижава по този начин значението на гръко-римските култове. Същевременно онази строгост и скромност в римските традиции, които са характерни за ранния период на Римската република, сега е само спомен. Висшите кръгове гледат на християните като на маргинални елементи, понеже самите те се възприемат като такива, отказвайки да отдават почести на императорите. При сравнително слаби в управлението императори, като Калигула, Нерон или Домициан, неуспехите и бедствията се приписват на християните, които стават постоянна изкупителна жертва. Трябва да се отбележи, че преди втората половина на II в. няма системни преследвания. Когато Плиний Млади, който заема имперска служба във Витиния, докладва на император Траян (98–117) за различни слухове, които обвиняват местните християни в канибализъм и други подобни крайности (във връзка с причастието — претворяване на виното и хляба в «кръв и тяло Христови»), получава отговор, че трябва да се постъпва внимателно, като се осъждат само онези християни, за които е доказано, че престъпват законите, а да не се вярва само на доноси. Всъщност за «доказателство» в този период се смята отказът на християните да се покланят на императорските статуи и да извършват жертвоприношения в тяхна чест, т. е. неприемането на култа към римските императори. Наследникът на Траян, император Адриан (117–138), е още по-сдържан, когато става дума за преследване на християнски общини или на отделни личности. Септимий Север (193–211) издава рескрипт, с който се забранява под страх от смъртно наказание изповядването на иудаизма и християнството, Максимин Тракиец (235–238) обвинява главно църковния клир като подбудител на населението, което приема християнството.

От III в. започват вече системни гонения срещу християните. През 250 г. Деций Траян (235–238) издава едикт, с който нарежда всички римски граждани да декларират, че изповядват официалната религия. Валериан (253–259) забранява християнското богослужение.

Очевидно до тези системни мерки срещу християнството се стига, защото то вече представлява добре организирана сила, а неговите привърженици са многобройни — ок. 250 г. Римската църква вече има възможност да поддържа епископ, 36 презвитери, 7 дякони, 7 поддякони, 42 аколити (помощници на свещениците), както и четци, вратари и др. Отношението към тях се променя, защото вече са доказали с добродетелния си живот, взаимното си уважение, почитта към жената и семейството, милосърдието, че съставляват най-добрата част от многоезичното население в късната Римска империя. Сред тях няма народностни аспирации, които да са в противовес на общата имперска политика. Около началото на IV в. тази маса, която вече е една десета част от населението на империята, е потенциално най-дисциплинираната, с коректно гражданско поведение.

Така се стига до осъзнатата необходимост да се даде официално признание на християнството. Първата стъпка е направена от наследника (като август) на Диоклециан — Галерий, който през 311 г. издава т. нар. Едикт на толерантността. Малко преди това, през 310 г., Константин, син на Констанций Хлор, поднася в гр. Трир (Германия) дарове на Аполон. Той е убеден привърженик на монотеизма и последовател на слънчевия култ. Предполага се, че неговата намеса е в основата на едикта на Галерий.

Галерий умира през 311 г. Непосредствено след смъртта му започва борбата между Константин и Лициний, от една страна, и Максимиан Дая и Максенций, от друга. Константин избързва да предприеме поход към Рим, защото основният залог за победа е завладяването на столицата. Той е победител в битката при Милвийския мост на 28 октомври 312 г., последвана от среща с Лициний, на която, както изглежда, е постигната договореност Константин да действа срещу общия им враг Максенций. Стига се до издаването на т. нар. МЕДИОЛАНСКИ (МИЛАНСКИ) ЕДИКТ (313), с който се признава равноправието на християнството с останалите религии. Според Евсевий вечерта преди сражението, което е решаващо за Константин, понеже разполага с войска, значително по-малка от противниковата, бъдещият император вижда на небето кръст с надпис: «С него ще победиш!». Лактанций твърди, че сам Христос се явил в съня на Константин и му поръчал да постави на войнишките щитове Христовия монограм, с което ще стане победител. Медиоланският едикт постановява да се върнат конфискуваните по времето на Диоклециан църковни имоти и признава Християнската църква за юридическо лице.

През 319 г. Константин Велики признава на Църквата и право на юрисдикция, т. е. създава се църковният съд, който може да гледа и дела на миряни, стига самите те да желаят да се явяват пред него.

Според Евсевий Кесарийски императорът приема кръщението петдесет дни преди смъртта си (21 май 337 г.).

Константин Велики е единственият император, канонизиран от Църквата. Той е обявен и за «равноапостол» поради световноисторическото значение на делото си.

Ранни ереси

Когато започва устройството на ЦЪРКВАТА като отделна институция, в нейното лоно се появяват противоречия между самите вярващи. Езическите култове почиват на една обща постановка, че религията е в служба на държавата. Християнството се обявява за единствено истинска религия и налага на обществото своите закони. Когато обаче престават борбите срещу враговете на християнството, новото общество започва да се дели на секти.

Една от първите секти е тази на ДОНАТИСТИТЕ. Епископът на Картаген Сицилиан е ръкоположен от едно лице, смятано за «предател» (traditores, т. е. предатели, са наричани онези, които по време на Диоклециановите преследвания са предавали на представителите на властта Свещените книги). Обвинението е отправено от друг представител на Картагенската църква — Донат. В спора се намесва и самият Константин, който през 314 г. нарежда да се свика в гр. Арл събор, на който обвинява Донат и привържениците му. Императорът отново се произнася срещу донатистите през 316 г., но споровете продължават между 321 и 347 г. Движението получава социална окраска и отразява местни сепаратистични тенденции. Репресиите продължават до времето на Юлиан (361–363).

ГНОСТИЦИЗМЪТ (γνῶσις — познание) (главно I и II в.) представлява широко отворена философска система, която е присъща на източната езическа «интелигенция». Представителите на гностицизма подхождат еклектично към отделни философски учения, които смятат за несъвършени сами по себе си, затова избират от тях това, което отговаря на интелектуалните им потребности. Мнозина езичници-еклектици приемат от християнството отделни елементи, като преработват основните положения на християнското учение. Според тях Бог притежава пълнота от съвършенства, наречени еони, които изтичат от него, подобно на препълнен съд; последният еон пада сам. С някои особености в сирийския и в александрийския гностицизъм този еон, наречен Демиург, внася ред в материята. Първите твърдят, че Демиургът идва по поръка на сатаната, а според вторите той дава на хората добри житейски и духовни постановки. Александрийските гностици приемат Христос като изпратен от върховния Бог, за да се освободи духовното начало от обвързаността на материята. При кръщението Христос се съединява с Иисус — човек, който е живял преди него, и го напуска, когато започват страданията му. Сирийците твърдят, че Христос страда само привидно, неговата мисия е да даде на хората религиозно знание (а не изкупление) и да ги научи как да победят материята.

Към средата на III в. в Персия се разпространява МАНИХЕЙСТВОТО. Манес (Мани), неговият основател и проповедник, произхожда вероятно от Вавилония. Според това учение Доброто начало Бог, заедно с дванадесет еони стой начело на царството на светлината, а Злото — сатаната, заедно с други дванадесет зли духа владее царството на мрака. И тук има борба на еони: майката на живота дава живот на един еон — първочовека Христос, който воюва с демоните. Тогава Бог-Отец произвежда друг еон — животворящия Дух, който спасява едната половина на първочовека, а другата половина остава в царството на тъмнината. От смесването на двете половини се образува видимият свят. Сатаната е създател на човека от една разумна и една низша душа, като между тези две души се води постоянна борба. За да спаси светлината от оковите на мрака, Христос слиза на земята, но само като призрак, и страда привидно. Учениците му неправилно разбират учението му и затова той изпраща Манес като «утешител». Сред манихеите има съвършени и прости (слушатели), като първите са посредници между Бог и простия народ от слушатели.

Като крайно дуалистично учение манихейството има значение не само в Персия, но и във Византия: то поставя началото на по-късно появилото се учение на павликяните.

Привържениците на тези ранни учения не са така многобройни, както тези на ересите, които се появяват по-късно и оставят сериозен отпечатък върху църковния и духовния живот на империята. Такова е например АРИАНСТВОТО. То се свързва най-вече с Александрия, но началото му трябва да се търси в Антиохия. Арианството възниква сред участниците в обществото около мъченика Лукиан, загинал за вярата през 311 г. Още преди това учението се свързва и с ПАВЕЛ, който е епископ на Самосата и става причина да се свикат три събора между 264 и 269 г. Името на Павел Самосатски се свързва главно с една друга, по-малко известна ерес — МОНАРХИАНИЗМА (II–III в.). Монархианистите защитават единствено монархичната власт на Божеството, но отричат троичността на Бога. Лукиан отрича у Христос човешката душа. По-късно александрийският презвитер Арий възприема Лукиановото учение и го доразвива, като обяснява, че Бог е самозатворена монада: само той е вечен и безначален. Син и Свети Дух са сътворени, макар и съвършени създания, и са посредници при сътворението на света. Така Арий отрича единосъщността на Отец и Син и съответно — троичността на Бога. Това учение, което е широко разпространено, разделя Изтока; негови защитници са Евсевий Кесарийски и палестинските епископи.

Константин Велики, загрижен за единството на държавата, кани със специална грамота епископите на всички страни да се съберат в Никея на Първия Вселенски събор (325). Самият император участва в него. След дълги спорове арианството е осъдено. На събора е приет и СИМВОЛЪТ НА ВЯРАТА.

Православието се налага, но арианството далеч не е победено. То има много привърженици и в западните части на империята, дори и в самия императорски двор. Според преданието Константин Велики приема учението от Евсевий, който е арианин. Синът му Констанций, както и император Валент, също са ариани. Император Теодосий I обаче се бори срещу привържениците на арианството. Той свиква нов събор в Константинопол през 381 г., който потвърждава решенията на Никейския събор и отново утвърждава единосъщието (ὁμοονσιότης) на Светия Дух с Отец и Син. На Втория Вселенски събор присъстват известни църковни дейци като св. Григорий Богослов, св. Василий и брат му св. Григорий Ниски. Участват общо 450 души. Св. Григорий Богослов е признат за законен архиепископ на Константинопол, но пожелава да се оттегли и неговото място заема Нектарий (381–397).

Нови христологични борби и ереси

Христологичните спорове продължават и през следващите векове. Обсъжда се главно отношението между човешката и Божествената природа на бог Иисус Христос. Антиохия отново става родина на нова ерес — НЕСТОРИАНСТВОТО, по името на Несторий (роден ок. 380), който е презвитер в Антиохия. През 428 г. е избран за патриарх на Константинопол. Той застъпва становището, че Богородица е само «Христородица», т. е. тя е дала живот на човека Христос. Той различава в Христа «Бог-Слово» и «човек». Първият е живял и в родения от Мария човек, който е «храм на Словото» според Несторий.

Срещу проповедта на Несторий и развенчаването до голяма степен на култа към Дева Мария се обявява Кирил, александрийски архиепископ. През 431 г. в Ефес е свикан събор. На страната на Несторий застават 60 духовници, симпатизира му дори император Теодосий II. Привържениците на Кирил успяват да се наложат. Несторий е свален от патриаршеския престол. Той се оттегля в Антиохия, където умира през 451 г.

Скоро след това във Византия се разпространява нова ерес, близка до несторианството. Става дума за МОНОФИЗИТСТВОТО — учението за «едната природа» на Христос. Главен негов проповедник е Евтихий, цариградски архимандрит. Той поддържа схващането, че у Христос има само една природа — Божествената, т. е. Христос е единосъщен с Отец по Божествена същност, но не е единосъщен с нас по човешката. Срещу учението на Евтихий се обявява цариградският патриарх Флавиан (446–449), докато наследникът на Кирил, александрийският патриарх Диоскор (444–451), е привърженик на монофизитството.

През 449 г. в Ефес отново е свикан събор. Евтихий получава признание, докато патриарх Флавиан е анатемосан. Този път Теодосий II подкрепя Александрийската църква, а в Рим, където Флавиан получава подкрепата на папа Лъв Велики, обявява Ефеския събор за «разбойнически». Скоро след това Теодосий II умира (450). Наследникът му Маркиан свиква през 451 г. в Халкидон Четвъртия Вселенски събор, който отхвърля решенията на Ефеския събор и утвърждава окончателно Христос като «една личност в две природи (след въплъщението)».

ХАЛКИДОНСКИЯТ СЪБОР се занимава и с канонични въпроси. Дотогава се смята, че папата има известно предимство пред цариградския патриарх, а той, от своя страна, пред останалите източни патриарси — йерусалимския, антиохийския и александрийския. Решено е на цариградския патриарх като столичен архиепископ да се дадат преимущества по власт (а не само по чест), което го изравнява с папата.

Христологичните спорове не приключват дотук. Те продължават да занимават византийското общество през VI в. и VII в. През VII в. монофизитството получава нова разновидност. Това е MOНOTEЛИЗМЪТ (μόνος — «един», и θέλημα — «воля»).

Монотелизмът се разпространява при управлението на император Ираклий. Противниците на халкидонските решения се изявяват не само като опоненти на определени религиозни постановки, те се очертават същевременно и като врагове на столицата, на нейните решения. Това донякъде е противопоставяне от страна на източните провинции на редица прояви на цариградската политика.

Самият Ираклий идва от Запад. По време на първите години от управлението си той воюва на персийската граница и си дава сметка, че именно източните земи не са сплотени за подкрепата, която очаква от тях централната власт. Неговата цел е да се установи верско единство, за да се води обща борба срещу персийската сила. Ето защо в плановете му влиза постигането на съгласие между защитниците на халкидонските решения и останалите поддръжници на двете природи. Патриарх Сергий (610–638) подхваща тезата, идваща отново от Изтока, че двете природи на Христос са свързани само с една «енергия», т. е. движещо се начало. Така се оформя МОНОЕНЕРГЕТИЗМЪТ. Папа Хонорий и патриарх Кирил Александрийски са склонни да приемат моноенергетизма, но на тази постановка се противопоставят както монофизитите в Египет и Сирия, така и халкидонитите, напр. йерусалимският патриарх Сергий. Тогава патриарх Сергий видоизменя първоначалната постановка и започва да проповядва, че Христос има една воля и едно действие (ἐνεργεία); тази воля е Божествена. У него човешката воля е погълната от Божествената при въплъщението.

Междувременно Ираклий започва да воюва с арабите. По време на битката при Ярмук през 636 г. населението от източните провинции отново оказва слаба съпротива на врага и арабите завладяват дори Дамаск. Императорът решава да застане официално на страната на монотелизма и заповядва да изложат на вратите на «Св. София» един документ, който отразява неговото становище. Това е т. нар. ЕКТЕСИС («Изложение»). Срещу него се обявяват както монотелитите, така и защитниците на халкидонските решения. Освен това Сирия и Палестина са повече или по-малко завладени от арабите, т. е. търсенето на единство в източните провинции става безпредметно. Въпреки това, след смъртта на александрийския патриарх Сергий неговият наследник, патриарх Пир (638–641), продължава да разпространява монотелизма.

Непопулярността на император Константин II (641–668) се дължи до известна степен и на неговата поддръжка на монотелизма. Най-остра е съпротивата на богослова св. Максим Изповедник. По негова инициатива през 646 г. в Северна Африка са свикани няколко събора, които анатемосват монотелизма. През 648 г. Константин също издава един официален документ, наречен «Типос», с който забранява по-нататъшните спорове върху «енергиите» и «волите», но и по този начин не се постига спокойствие. Максим настоява, че държавата не трябва да се меси в църковните дела. Той е обвинен в бунтарство и с отрязани език и дясна ръка е изпратен на заточение в Лазика, където умира през 662 г.

Папа Мартин също изразява своето недоволство. По нареждане на равенския екзарх той е докаран в столицата като пленник. Хвърлен е в затвор, а след това е заточен в Херсон, където умира в мизерия.

При Константин IV Погонат (668–685) се свиква Шестият Вселенски събор (7 ноември 680–16 септември 681). Макар и да не са изработени специални правила (такива се приемат на Трулския събор в Цариград през 692 г.), този събор формулира постановката за двете воли и двете енергии: единение с Бог в три лица чрез въплътилия се Син Божи и Богочовека Христос.

Павликянство

ПАВЛИКЯНСТВОТО е едно от най-известните средновековни еретически учения. Разпространява се първоначално в Армения и Мала Азия, а после прониква и на Балканите. Причина за наличието на павликяни главно в Тракия е депортирането от Мала Азия на население, изповядващо павликянството, за да се намали броят му в големите павликянски центрове. Това е често прилагана практика във византийската управленска система — неколкократно се организират преселвания на славяни в Мала Азия, на арменци в Тракия и др.

Павликянството получава името си от епископ Павел от Самосата (втората половина на III в.), но последователите му винаги се позовават и на cв. an. Павел. Известен павликянски проповедник е Константин, наричан и Силван, живял през втората половина на VII в. Павликяните са крайни дуалисти и в известен смисъл се доближават до манихеите. Някои учени смятат, че тяхното учение вероятно е свързано с богомилството. През 869 г. Петър Сицилийски, изпратен в арменския град Тефрика за размяна на пленници павликяни и араби с византийци, пише «История на манихеите» (има предвид павликяните) и я посвещава на тогавашния глава на Българската църква. Това означава, че и в българските земи има павликяни. Павликяните отхвърлят църковния клир и църковните обреди. Те не почитат кръста и иконите, поради което се смята, че имат отношение към иконоборството — известно е, че Лъв III поддържа добри връзки с тях. Идеал на павликяните е връщането към първоначалното християнство, с общините, ръководени от презвитери, където всички живеят на равна нога. В общините, които павликяните създават първоначално в тема Армениакон, а по-късно и в други райони на Мала Азия, свещениците не се отличават от другите членове на общината: хранят се и се обличат като тях. Смята се, че всеки може да тълкува Божието Писание и че не е нужно посредничеството на просветени свещенослужители. Опити да се спре разпространението на павликянството има при император Юстиниан II (685–695). В тема Армениакон е изпратен представител на цариградската власт — Константин, който обаче се присъединява към павликяните и проповядва учението в продължение на три години, докато е заловен и изгорен на клада.

След възстановяването на иконопочитанието през 843 г. императрица Теодора решава да ликвидира окончателно еретическите огнища в Мала Азия. Тя изпраща трима пълномощници, които трябва да предложат на павликяните да приемат православието, в противен случай ще бъдат унищожени. Една част от тях наистина се отричат от учението си, но други отказват. Според «продължителя на Теофан» тогава са избити 100 000 павликяни, а други са приети от арабския емир в Метилене. Дават им се три града (сред тях най-известен е Тефрика), в които се укрепяват, но скоро след това започват да нападат византийски територии. Това продължава, докато император Михаил III предприема поход срещу тях, достига до Самосата и разбива съюзените арабо-павликянски сили. Василий I е владетелят, който успява да умиротвори тези източни райони с успешни военни действия.

Устройство на източната църква

С установяването на мястото на ЦЪРКВАТА в обществения живот на Византийската империя тя получава строго определена йерархическа организация. Съветите на епископите решават споровете от църковно-догматичен характер. От III в. нататък епископите се избират както от местния клир, така и от членовете на общината и от съседните епископи.

Епископските съвети се събират в големите градове — Рим, Картаген, Александрия, Антиохия, наречени митрополии. Към всяка МИТРОПОЛИЯ са прикрепяни по няколко епископски седалища. Някои архиепископи разполагат със значителна административно-църковна власт. В средата на III в. например Антиохия е религиозен център на цяла Сирия, Палестина и Кападокия. Църковните диоцези отговарят приблизително на административното деление на империята в ранния период.

От средата на II в. общуването между свещенослужителите става на местни събори. От IV в. нататък при определени обстоятелства, например спорове в областта на църковната юрисдикция, поява на ереси и т. н., се събират и вселенски събори с участието както на римския папа, така и на висши представители на клира от много източни и западни страни.

Към IV в. на Църквата вече се възлага грижата за благотворителността и обществената помощ. Както в Цариград, така и в големите градове под нейно разпореждане са старопиталища, сиропиталища, болници, приюти и др. Епископите отговарят за основното разпределение на този вид разходи, в които се включва и поддръжката на храмовете.

Животът в манастирите също се устройва от IV в. нататък. Тогава се създава КИНОВИТИЗМЪТ (т. е. оформянето на средища, в които монасите живеят заедно). Пак тогава се появяват ОТШЕЛНИЦИТЕ, наричани още ермити, които първоначално поддържат връзка с близките манастири, но по-късно има голям брой самотно живеещи отшелници.

МАНАСТИРСКИ УСТАВИ се създават от времето на св. Василий, за да се поддържа определена дисциплина в манастирските средища. Един от най-известните манастирски устави е този на СТУДИЙСКИЯ МАНАСТИР, създаден в края на VIII в. Св. Теодор Студит, автор на този устав, задължава монасите да се занимават с полезна интелектуална дейност, т. е. писане или преписване на религиозни текстове. Т. нар. СКРИПТОРИИ, където се упражнява тази дейност, получават широко разпространение. Те представляват своеобразно отклонение от практикувания дотогава начин на живот. В манастира в Олимп (Витиния) например монасите прекарват времето си главно в медитация, пренебрегвайки практическата житейска дейност. Уставът на Теодор Студит е и своеобразна реакция срещу обвиненията за безполезност в обществото, отправяни към монашеските общности по време на иконоборческия период. С течение на времето най-известно монашеско общество става СВЕТА ГОРА (АТОН), където манастирите са национални, т. е. не само византийски, а и сръбски, български, грузински, руски. За основател на Атонската общност се смята СВ. АНАСТАСИЙ АТОНИТ, който в края на X в. основава своята т. нар. ЛАВРА. Тази манастирска общност е ръководена от един ПРОТОС, който управлява със съвет от 80 монаси в монашеската столица — малкото селище Кариес. Той се грижи за икономическото процъфтяване на манастирите, за изглаждане на несъгласията, за връзките с провинциалната администрация и др. Известни монашески общности са Метеора в Тесалия, манастирското средище в планината Латрос в Мала Азия и др.

Във Византийската империя манастирите са и места за почетно изгнание, още повече че главно през XI и XII в. много манастири се основават от короновани особи или от видни византийски личности. Бачковският манастир «Св. Богородица» е основан през 1083 г. от грузинеца (според някои — арменец халкидонит) Григорий Пакуриан (Бакуриани), който е доместик на Запада (т. е. главнокомандващ военните сили на Балканите) при император Алексий Комнин.

Едрото земевладение във Византия започва да се разширява през VI в. То е не само светско, а засяга и манастирските земи. По времето на Юстиниан I една десета част от имперската територия е владение на Църквата. През 518 г. в Цариград има 56 манастира, а през 537 г. те стават 76. Увеличаването на монашеското съсловие, което според условното изчисление на епохата стига до 100 000 души в началото на VIII в., е една от съществените причини за иконоборската политика на императорите от Сирийската (Исаврийската) династия, тъй като е известно, че монасите не отбиват военна служба. И през следващите векове разширяването на земите на манастирите се осъществява паралелно с това на поземлените владения на светските собственици. През XI в. се появява харистикията (разновидност на пронията) — отдаване на манастирски имот на светско лице, което получава пожизнено владение над него срещу подобряване на самия имот. Когато светските собственици започват да получават екскусии в своите имоти, същото става и с манастирските земи. През XIV в. около и в Солун има най-малко 17 манастира, които притежават големи участъци земя, имат свои църкви и магазинчета в града. През 40–те години на века започват гражданските войни, в които пострадват много манастирски имоти. След този период се откриват дори фалшиви манастирски грамоти, които представляват опит да гарантират оспорваните права върху земята в периода на анархия. Практиката на МЕТОСИТЕ (манастири, зависещи от други по-големи манастири), става повсеместна. Създава се и т. нар. идиоритмичен (т. е. самостоятелен) режим, при който отделни монаси могат да живеят почти самостоятелно в манастирските обители. Това е характерно главно за Атон. Този режим се свързва и с отслабването на вътрешната власт на игумените; съществуват манастири, които се управляват от игуменски съвет. Подобен случай е познат от 20–те години на XIV в. в гр. Серес, където се намира манастирът «Менойкейон».

Същевременно исихастките общности стават причина да се появи ново откъсване от традиционното монашеско-манастирско общуване и да се търси строг и съзерцателен живот по примера на Григорий Синаит и на ученика му Григорий Палама.

ГРИГОРИЙ СИНАИТ (ок. 1265, Клазомени, Мала Азия–1346, Парория). Книжовник и църковен деятел, свързан с развитието на исихазма. Монашеският му живот започва в Синай, но след това обикаля различни манастири в Палестина, о. Крит, Атон. Основава свой манастир в Парория (Странджа), където обучава книжовници от Византия, България, Сърбия, отвъддунавските княжества. Негови ученици са Калист, бъдещ патриарх в Цариград и автор на житието му, Теодосий Търновски и др. Григорий Синаит е един от най-видните теоретици и разпространители на исихазма.

ГРИГОРИЙ ПАЛАМА (ок. 1296–1359). Византийски богослов и най-виден теоретик на исихазма. Живее известно време в Атон във Ватопедския манастир, после във Великата Лавра. Води главния спор с Варлаам Калабриец по време на съборите в Цариград, които завършват с осъждането на Варлаам (1351). Избран е за солунски архиепископ през 1347 г. Канонизиран от Православната църква (Паметта му се чества на 14 ноември и през Втората неделя на Великия пост). Автор на полемични, догматични и реторични съчинения, някои от които са преведени от славянски книжовници, напр. «Похвално слово за Успение Богородично», «Похвално слово за св. Димитър Солунски» и др.

Отношения между Източната и Западната църкви до средата на XI в.

Устройството на Църквата в двете части на Римската империя не протича еднакво още от самото начало, независимо че и на Изток, и на Запад изповядват едни и същи истини на вярата. Различията започват твърде рано във връзка с развитието на някои обреди и обичаи и с някои съществени положения, например изискването на Запад свещениците (а не само монасите) да спазват целибата, т. е. безбрачието. От VI в. Западната църква внася постановката, че Светият Дух произхожда от Отца и от Сина (на лат. filioque), която е санкционирана едва през 1014 г. В Източната църква се смята, че Светият Дух произхожда от Отца.

Най-съществените причини за несъгласията между Рим и Цариград са с църковно-политически характер. Римският папа като наследник на св. Петър, който умира мъченически в Рим, се ползва с изключително уважение и заема по-особено място като пръв епископ сред петте световни патриарси. Обръщението «папа» (отче) към римския епископ става задължително след събора в Павия (889).

Още по време на Сердикийския събор (343) се чувства известна дисхармония във връзка с подялбата на земите, които се намират под църковната юрисдикция на Рим и Цариград. През първия период на иконоборството Рим демонстрира определено несъгласие с политиката на Сирийската династия (Исаврийците), което император Лъв III използва, за да отнеме от папската юрисдикция Илирийския диоцез, прикрепен към Цариград. Истинското разцепление обаче настъпва през 1054 г.

Схизмата от 1054 г. Отношения между Рим и Цариград

Причините за разрива, който настъпва през 1054 г., са много сложни. Те са свързани с множество политически събития и на първо място със събитията в Южна Италия през 40–те години на XI в. Папският престол започва да оказва значително влияние в тази част от Италия, в която епархийските предстоятели зависят от Цариград.

Патриарх МИХАИЛ КЕРУЛАРИЙ застава на патриаршеския престол на 25 март 1043 г. В младежките си години е замесен в заговор срещу император Михаил IV. Принуден е да стане монах, но после спечелва благоволението на самия Михаил IV и след това на Константин IX Мономах. Като патриарх той отправя послание до папа Лъв IX (1049–1054), с което иска да му се признаят равни права с тези на папата. Междувременно византийският стратег Василий Аргир, който е изпратен в Южна Италия като пратеник на императора, поддържа добри отношения с папата. Все още не са охладнели и отношенията между държавната власт в Цариград и Римската курия.

Изглежда патриарх Керуларий подтиква охридския архиепископ Лъв да напише на Йоан, епископ на гр. Трани, послание, в което се обявява против използването от латинците на безквасен хляб за причастие. Епископът на Трани изпраща на папата това послание, преведено на латински език. Следва размяна на няколко официални писма между Рим и Цариград. През януари 1054 г. в Цариград идва делегация от трима представители на папата, между които е кардинал Умберто, известен с острия си характер. Пратениците са приети от императора, но патриархът се държи настрана. В отговор на 25 юни 1054 г. латинците поставят на олтара в «Св. София» вула за отлъчване на Цариградската църква. В столицата започват вълнения. Патриархът дава нареждане да се изготви синодален едикт като отговор на папската вула. На 20 юли срещу нея е отправена анатема в патриаршеския съд.

Опитите на император Константин IX да убеди Керуларий да прояви повече гъвкавост остават безрезултатни. Патриархът твърди, че ако отстъпи, народът е готов за бунт. Така завършва този драматичен момент от отношенията между Рим и Цариград.

Схизмата от 1054 г. не променя съществено икономическите връзки и политическите отношения между Византия и западните страни. Тя способства да се засили дейността на католическите духовници, главно на бенедиктинците по Адриатика и в другите части на Хърватско, а по-късно има и други последици.

Последици от събитията през 1054 г.

В Западна Европа градовете се обособяват като средища на търговия и занаяти. В градския живот настъпва ново оживление, което ще се почувства главно през XII в., когато по Средиземноморския басейн се развива търговията на Венеция и Генуа.

Успоредно със средиземноморските градове в Италия се издигат и градовете в Северна Германия (напр. Хамбург), във Фландрия и др. Това създава нов икономически климат в западните страни, чиито отношения с Византия придобиват по-специфичен характер, след като Алексий Комнин осъзнава опасността от селджукските турци в Мала Азия, където в този период са създадени значителни емиратства. Той прави опит да получи подкрепата на Запада за общи действия срещу мюсюлманския Изток. Така според някои изследователи Византия стига до кръстоносното движение. Според други специалисти папа Урбан II, застанал на римския престол през 1088 г., пръв прави опит за сближаване с Алексий Комнин, който е в лоши отношения с предходния папа Григорий VII (1073–1085). Византийският император е готов за помирение и дори кани папа Урбан II в Цариград, за да се организира там църковен събор. В преговорите обаче се намесва един «антипапа» — Климент III, който предлага да отиде във византийската столица, за да подпише съглашението. Алексий отказва и отношенията му с инициаторите на Първия кръстоносен поход охладняват. При настъплението си на Балканите кръстоносците влизат в остри сблъсъци с официалната власт и местното население.

Император МАНУИЛ КОМНИН, женен за германска принцеса, проявява през целия си живот интерес към западните нрави и култура. Той започва преговори с Римската курия още през 1155 г., а папа Александър III (1159–1181) показва известна готовност да бъде уреден спорът с Цариградската патриаршия. Това става и със съгласието на император Фридрих I Барбароса, който през 1155 г. посещава Рим, за да бъде коронясан от папата. Въпреки това не се стига до конкретни решения. Нови опити в същата насока се правят през 1167 г., след Втория кръстоносен поход, но те отново са безрезултатни, макар че няма точни сведения относно преговорите с папските пратеници в Цариград. Известно е само, че в този период отношенията между папа Александър III и Фридрих Барбароса се влошават и че в периода, който предшества преговорите, т. е. между 1159 и 1163 г., се води кореспонденция между френския крал Луи VII и Римската курия. Въпреки всичко Мануил запазва добрите отношения с папата и с Франция до края на живота си.

По време на Третия кръстоносен поход отношенията между Византия и Фридрих Барбароса са по-скоро враждебни. Исак Ангел не прави опит за постигане на ново съгласие.

Враждебността на верска основа се засилва след 1204 г. След като стават господари на Цариград, рицарите избират за свой патриарх венецианеца Тома Морозини (1204–1211). Същевременно Теодор I Ласкарис, който установява резиденцията си в Никея, успява да постигне съгласуваност между никейските първенци и цариградските йерарси, живеещи в окупираната столица (патриарх Йоан Каматир умира през 1206 г. като изгнаник в Димотика). През пролетта на 1208 г. те провъзгласяват за патриарх Михаил IV Авторкан, който на свой ред коронясва Теодор Ласкарис за «василевс на ромеите» (на Великден с. г.).

След отвоюването на Цариград през 1261 г. и възстановяването му като столица на империята Михаил VIII полага усилия да си възвърне всички загубени земи. Той се справя с враговете си на Балканите. Папството и Венеция обаче не се отказват от възстановяването на Латинската империя. Новият владетел на норманите в Сицилия е Карло Анжуйски, който се смята за наследник на латинския престол чрез договора във Витербо (1267), както и на Ахая чрез брака на сина си с наследницата на Вилардуен. Той успява да завладее Корфу (1267) и Драч (1272) и се нарича «крал на Албания». Всичко това представлява голяма опасност за нестабилното положение на Михаил VIII, който настройва срещу себе си някои среди в столицата, след като ослепява малолетния законен владетел Йоан IV Ласкарис. Сред противниците му е и бившият патриарх Арсений (1255–1259), когото Михаил VIII изпраща на заточение, като го замества първо с Герман (1265–1266), а после с Йосиф I (1266–1275). Последният сваля анатемата от императора. Използвайки страховете на папа Григорий Х (1271–1276) от прекалено големия авторитет на анжуйския владетел, император Михаил VIII сключва Лионската уния (6 юли 1274 г.). Чрез нея се приемат върховенството на папата, папската юрисдикция по каноническите въпроси и споменаването на името на папата в православните църкви. Този акт не е приет лесно от висшите духовници в Цариград и императорът трябва да действа колкото с убеждение, толкова и със заплахи.

Скоро след това на патриаршеския престол застава ЙОАН ВЕК (1275–1282), който до края на живота си остава верен на Лионската уния. Той участва и в делегацията, която я подписва.

Йоан Палеолог е смятан за опитен дипломат. Той постига равновесие в политическите си действия до края на управлението си, но недоволството от подписването на унията продължава. Ето защо синът му Андроник II, който го наследява на престола, възстановява православието, вследствие на което папа Климент V (1305–1314) го отлъчва от Църквата през 1307 г. Отношенията между Рим и Цариград отново се влошават.

През втората половина на XIV в., когато империята е под заплахата на османското настъпление в земите на полуострова, се правят някои нови опити за възстановяване на унията. По време на т. нар. Авиньонски плен (изразът е на Петрарка), т. е. в годините, когато папската резиденция е пренесена насилствено в Авиньон, Южна Франция, ЙОАН V ПАЛЕОЛОГ изпраща на 15 декември 1355 г. до папа Инокентий VI (1352–1362) писмо, с което обещава да приеме католицизма заедно с поданиците си, ако получи военна помощ. Понеже папата отговаря уклончиво, императорът подновява своето предложение през 1357 г., но също без резултат. Преговорите са прекъснати и се подновяват едва през 1364 г., а главно действащо лице в тях е убеденият латинофил Димитър Кидон. Решено е този път Йоан V да се обърне към унгарския крал Людвиг Анжуйски, който да посредничи пред папата и пред другите европейски владетели. Императорът се явява лично в Буда (такова пътуване не е осъществявано от времето на император Йовиан, който посещава Италия). Същевременно Людвиг Анжуйски поддържа с папата постоянна връзка чрез писма. На византийския император се заявява, че може да получи военна помощ само след обединение на църквите. Условията са неприемливи за Византия. На връщане Йоан V e задържан във Видин от Иван Александър. Преговорите продължават и през следващите години, но отново са безрезултатни.

През 1369 г. византийският император решава да отиде направо в Италия. Тогава обаче е убит кипърският крал Петър I, най-горещият привърженик на кръстоносната идея, и това попречва съществено на плановете на Йоан V. Следват нови унизителни и безполезни преговори с Йоан V, който успява да се прибере в Цариград едва през 1371 г., след като синът му Мануил II връща на Венеция големите суми, които Византия й дължи. Някои учени оспорват достоверността на този разказ, открит в съчиненията на късните византийски историци, но това не променя нещата.

След още няколко несполучливи опита новият император МАНУИЛ II ПАЛЕОЛОГ предприема на свой ред едно пътуване на Запад, което продължава от 1399 до 1403 г. Този път византийският император посещава Париж и Лондон, както и няколко италиански града. Пътуването е съпроводено с много приеми и пиршества и приключва, след като на Запад се разпространява новината за битката при Анкира (Анкара) на 20 юли 1402 г. и за смъртта на Баязид. До уния не се стига и този път.

Поредното пътешествие на Запад се осъществява от император Йоан VIII през 1437 г. Той е придружен от патриарх Йосиф II (1416–1439) и от други видни архиереи, както и от прочутия книжовник Висарион, книжовниците Георги Схоларий и Георги Плетон. Първите преговори, продължили около година, се водят във Ферара, но поради чумна епидемия заседанията се прехвърлят във Флоренция, където междувременно патриарх Йосиф умира.

Унията е подписана през юни 1439 г. и е известна като Флорентинската уния. От византийска страна не се отхвърля filioque, признава се първото място на папата в християнския свят и се приема причестяване по католически и по православен начин (т. е. с втасал или с безквасен хляб).

Всичко това е предпоставка за организиране на кръстоносен поход срещу исляма, но нещата отново остават само във вид на обещания.

Във Византия клирът и народът се обявяват против унията. Императорът е принуден да я отхвърли на събор в Цариград (1450), който има местен характер. Последният византийски император Константин XI Драгаш се опитва да наложи унията в императорския двор, но това не дава никакъв ефект в Рим, само междувременно униатският патриарх Григорий III Мамас (1443–1450) напуска столицата и се установява в Рим. Антилатинските настроения не заглъхват до самото падане на Цариград през 1453 г. Често се споменават думите на видния цариградски сановник Лука Нотарас: «Предпочитам да видя в града турска чалма, отколкото латинска тиара».

Кръстоносните походи на Ян Хуниади и на Владислав III Ягело, които донякъде се вписват в желанието на Запада да помогне на християните от Балканския полуостров, остават безрезултатни. Но «митът за Цариград» (А. Пертуси) остава жив на Запад и през следващите векове отново се правят опити за уния между църквите и се възражда кръстоносната идея.

Византийско мисионерство. Мисията на св. св. Кирил и Методий в рамките на епохата

Завоевателните действия на Византийската империя често са съпроводени с изпращане на духовни мисии. Културната политика на империята се осъществява главно чрез организиране на мисии в страните, където трябва да се разпространи или утвърди християнството. По този начин централната власт увеличава по-осезателно влиянието си върху политически васалните страни, а Цариградската патриаршия разширява диоцезите, които са под нейна власт.

Начините за осъществяване на «пропагандата» са твърде разнообразни. Създават се специални трактати, съобразени с това дали са предназначени за мюсюлмани или други новопокръстени «варвари». Обикновено се провеждат диспути с иудеи, мюсюлмани, павликяни и др. Предполага се, че в повечето случаи мисионерите са предварително подготвяни да разбират езика на страната, в която отиват. Например Кирил, придружен от брат си Методий, участва в т. нар. Сарацинска мисия в Багдадския халифат (851). Води се диспут с арабо-мохамеданите за догмата, свързана със Светата Троица. През 860–861 г. двамата братя участват в т. нар. Хазарска мисия в Херсон, където спорят с представители на иудейството, мохамеданството и езичеството.

Проблемът с преводите на църковните книги на «национални» езици с оглед възприемането на християнството е много дискутиран. Спорен е въпросът кога и доколко се спазва «триезичието», т. е. общоприетата и на Изток, и главно на Запад постановка, че Свещените книги могат да се пишат само на еврейски, гръцки и латински (трите езика, на които е бил надписът на кръста Господен). По всичко личи, че във Византия, съобразно с епохите и конкретната обстановка, е проявявана повече гъвкавост по този въпрос. Известно е, че при управлението на Валент, т. е. в края на IV в., готският мисионер Улфила превежда на родния си език Светото писание за готите, заселени в Долна Мизия.

УЛФИЛА — апостол на готите (311–ок. 383). Произхожда от готите, заселени в Кападокия (Мала Азия). Ръкоположен е за епископ в Цариград (341) от Евсевий Никомидийски. По времето на Валент, който е арианин, е изпратен като мисионер сред готите, заселени във Втора Мизия. Новопокръстените готи също приемат християнството като ариани. Улфила превежда на готски език Библията (частично) и вероятно Книгата на царете. Готският историк Йорданес (VI в.) съобщава, че и по негово време представители на тези готи живеят около Никополис ад Иструм.

При управлението на Юстиниан I мисиите се ползват с протекциите на Цариград и на двореца. Тогава е изпратена мисия при хуните-савири, които населяват земите на север от Кавказ, и Светото писание е преведено на техния «варварски» език.

Този метод, използван във византийската дипломация, се прилага в още по-разгърнат план след иконоборческия период. Изпращат се мисии при славяните, населяващи отделни области на империята, където тяхното самостоятелно съществуване ги държи в един вид «паразитно» положение към провинциалните управници в съответните райони. Покръстени, те стават много по-бързо част от провинциалното данъкоплатно население и са включвани в новосъздадени теми под управлението на византийски управници. Някои от тях се издигат до високо положение в администрацията или в църковната йерархия, какъвто е например случаят с иконобореца-патриарх Никита по времето на Константин IV Копроним. Не случайно император Лъв VI възхвалява баща си Василий I за тази негова дейност.

Византийски мисии в този период са изпращани не само до славянските общини в рамките на империята. Патриарх Фотий има голям принос за разпространяването на мисионерството.

ПАТРИАРХ ФОТИЙ (858–867 и 878–886). Цариградският патриарх Фотий оставя дълбоки следи в своето време както с църковно-политическата си дейност, така и с творчеството си като писател. Произхожда от видно иконофилско семейство (роден е ок. 810 г.). Родее се с патриарх Tapacuй, a баща му има ранг на спатарий. Получава солидно образование във византийската столица: вероятно е имал частни учители, между които е и Лъв Математик. Семейството му е изселено по време на иконоборческите борби, вероятно през 832 или 833 г. Връща се в Цариград след смъртта на император Теофил, когато императрица Теодора и малолетният още Михаил III възстановяват иконопочитанието. Фотий става преподавател, сред учениците му е Константин-Кирил Философ.

Покръстването на българския хан Борис I се включва успешно в тази системно изграждана политика въпреки усложненията, които идват от Запад.

Апостолатът на солунските братя Кирил и Методий започва при управлението на император Михаил III. Мисията им е подготвена системно и задълбочено. Те превеждат предварително на езика, който по-късно ще се нарече старобългарски, първите богослужебни книги (тетраевангелие, псалтир, евклогий, хомилетични и агиографски текстове и др.).

В Западна Европа събитията се редуват бързо едно след друго. Империята на Карл Велики се разпада при неговите наследници. Т. нар. разделяне на империята (Divisio Imperii) от 843 г. не е само етап, който определя вътрешната политика на Людвиг (Луи) Немски, внук на Карл Велики. Неговите интереси са насочени към съседните славянски земи — 14 чешки князе приемат кръщение в Регенсбург. Утвърждаването на Моравия при управлението на Моймир, а по-късно, от 846 г., при Ростислав, предизвиква още по-засилен интерес към този район на Средна Европа. Отношенията се изострят, когато Ростислав установява здрави връзки с чешките князе. Тази политика е дублирана от ролята, която диоцезите в Паcay и Залцбург играят в северната и североизточната част на Източната германска марка. Създават се условия за съперничество между Рим и Цариград в тази гранична зона.

Това са прецеденти, които лежат в основата на засиления интерес на Византия, и по-специално на Цариградската църква към славянския свят от Средна Европа, който би могъл да бъде присъединен към византийската «ойкумене»: през IX в., богат с изяви от този род, Византия «жертва ойкуменизма на гръцкия език, за да запази универсалността на културата си» (Д. Закитинос).

Така се стига до благоприятния отговор, който получава Ростислав: през 863 г. в Моравия са изпратени братята КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ и МЕТОДИЙ. Апостолатът им започва в подходящи условия. В житията им е казано, че народът ги почита като светии. Само три години по-късно около мисията се създава друга атмосфера. Папа Николай I се опира на Людвиг Немски, за да обуздае сепаратистичните тенденции на някои западни владетели и да се намеси в светските проблеми на века. Той отказва на Ростислав да бъде учредена независима от баварския клир епархия в неговата страна, а на Борис I — папският легат в България да стане архиепископ на самостоятелна Българска църква. Това става повод за първото обвинение към двамата братя от страна на висшите баварски духовници. Те са принудени да отидат в Рим, за да участват във възникналите спорове и да защитят своето дело. На път за Рим остават известно време в западнославянското княжество Панония, където по молба на княз Коцел обучават 50 ученици и ги оставят да продължат и развият просветителското им дело. Те отиват и във Венеция, където пред местен събор на духовни лица защитават правото на всеки народ «да слави Бога на свой език», т. е. отхвърлят триезичната догма.

Кирил и Методий пристигат в Рим към края на 867 г. Междувременно папа Николай I, който ги е призовал там, вече не е между живите. Заместил го е папа Адриан II. Той приема исканията на братята да се използва славянски език в богослужението на славяните в Моравия и Панония, където те да бъдат самостоятелни (т. е. да не се допуска намеса на баварското духовенство), да получат епископски сан за единия от тях, а някои от учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници. От своя страна, Римската курия изисква при богослужението Евангелието и Апостолът да бъдат четени първо на латински, а след това на славянски език.

Кирил умира в Рим на 14 февруари 869 г. Методий се връща в Панония, където враждебността на германското духовенство продължава да се проявява. В Моравия през 870 г. Коцел е сменен от Светополк, който подкрепя германското духовенство. Срещу Методий са повдигнати нови обвинения, той е затворен в продължение на две години и половина в баварски манастир. През 873 г. папа Йоан VIII го освобождава и му дава сан «архиепископ на моравци и панонци». Междувременно Византия не проявява интерес към Моравската мисия. Едва през 882 г. Методий отива в Цариград при император Василий I, който го приема с почести. След завръщането му в Моравия (въпреки че разкопките при Микулчице свидетелстват за богат църковен живот) мисията му среща все повече трудности. След смъртта на Методий (6 април 885 г.) учениците на двамата братя са малтретирани и прогонени от Моравия.

Когато княз Борис нарежда на управителя в Белград да приеме трима от най видните ученици на солунските братя — Климент, Наум и Ангеларий, се поставя нова основа на Кирило-Методиевото дело. Инициативата на Византия, претърпяла частично неуспех сред западните славяни, се поема от Българската държава, която става инициатор и разпространител на славянската книжнина.

На солунските братя, на тяхното дело и на славянската книжнина са посветени голям брой трудове както на български, така и на другите славянски езици, на гръцки и на много западни езици.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ (826/827, Солун–14 февруари 869, Рим) и МЕТОДИЙ (ок. 815, Солун–6 април 885, Велехрад) са родени в Солун. Вероятно произхождат от славянски род, чиито представители са се издигнали в социалната стълбица на Византийската империя, след като са приели християнството. Баща им Лъв вероятно е «имал друнгарски сан под властта на стратег» (Ф. Дворник), т. е. заемал е висока длъжност, свързана с флота. Кирил получава високо образование в Цариград. След Сарацинската мисия той е замонашен и прекарва известно време в един манастир край Босфора, а след това в манастира «Полихрон» в Олимп, Мала Азия. Методий първоначално има гражданска служба — архонт на някакво «славянско княжение», може би по р. Струма. По-късно става монах в манастира «Полихрон» в Олимп, Мала Азия. След т. нар. Сарацинска мисия при него живее и Кирил. Методий придружава Кирил по време на Хазарската мисия. По-късно става игумен на «Полихрон» и участва заедно с Кирил в създаването на славянската азбука и превода на първите богослужебни книги.

Първата славянска азбука — глаголицата, е създадена от Кирил. Тя е използвана в България през IX–X в., а в Хърватско — до XIX в. Кирилицата е създадена по-късно, въз основа на гръцкото уставно писмо. На нея са написани повечето славянски писмени паметници от Средновековието.

Кирил и Методий превеждат най-важните църковни съчинения. Кирил е автор и на молитви, беседи, стихове на гръцки език. На Методий, освен пълния превод на Библията, се приписва един «Канон на св. Димитър».

Трудовете, посветени на личността и делото на Кирил и Методий, са многобройни. Г. А. Илински в «Опыт систематической кирилло-мефодиевской библиографии» (1934) пише: «Централното положение на кирило-методиевската проблематика не само в славянската филология, но може би и цялото славянознание, огромното не само общославянско, но и световно значение на дейността на Кирил и Методий са породили грандиозна разноезична литература, обозрението на която би било възможно само при най-широко разпределение на труда, при помощта например на цяла международна комисия, но съвсем не чрез едноличните сили дори на един Херкулес на библиографията».

Други мисии

Покръстването на България, която поема свой собствен път на развитие благодарение на приютяването на Кирило-Методиевите ученици след частичния неуспех в Моравия, върви почти паралелно с покръстването на сърбите. Преди това мисиите, изпращани от Рим в Далмация и във вътрешността на Хърватско, свързват тези райони повече със Западната църква. Процесите на християнизация обаче не са трайни и постоянни. Те стават такива, когато вече има самостоятелни държави — Хърватско и Сърбия, т. е. през IX в. Тогава Византия възстановява своята власт и влиянието си на Адриатическия бряг. Същевременно в западните части на полуострова се създават нови условия за оформяне на сфери на влияние и съответно за съперничество между Рим и Цариград. Покръстването на хърватите и сърбите не е лично дело на славянските апостоли, но то става по тяхно време, което показва, че има някакви взаимни влияния с другите славянски страни.

Покръстването на Киевска Русия

При посещението си в Цариград през 955 г. вдовицата на княз Игор е покръстена, но не успява да установи официално християнството в Киев. Покръстването става през 989 г., когато Василий II подобрява отношенията с Киев и дава сестра си за жена на княз Владимир (973–1015). До 1240 г., т. е. до нахлуването на татарите, 31 митрополити там са от византийската общност. Същевременно за възпитаването в християнски дух на новопокръстените се използват български книги. Тази традиция продължава векове, когато се свързва с Търновската книжовна школа. В Киевска Русия също не е прилагана «триезичната ерес» — очевидно в това отношение традицията от Кирило-Методиевото време е запазена.

През 858 г. вуйчото на Михаил III — Варда, който успява да отстрани императрица Теодора от власт, отстранява от патриаршеския престол патриарх Игнатий и поставя на негово място Фотий, който не е духовник, а виден юрист. Първият период от патриаршеската власт на Фотий преминава доста бурно, защото привържениците на Игнатий действат непрекъснато срещу него. Той е в конфликт и с Рим. Свален е от патриаршеския престол, след като Василий I взема властта след убийството на Михаил III. На патриаршеския престол е възстановен Игнатий.

Фотий, който междувременно изиграва немалка роля за привличането на новопокръстена България към Цариградската патриаршия и за откъсването й от Рим, е осъден от събора през 870 г. Въпреки това император Василий се сближава с него, прави го настойник на сина си, бъдещия император Лъв VI, и го връща на патриаршеския престол в Цариград. Фотий отново става значителна фигура в църковните и държавните дела. През 886 г., когато взема властта, император Лъв VI го сваля отново от престола. Фотий умира в изгнание през 892 или 893 г.

Охридската автокефална църква и Цариградската патриаршия

ОХРИДСКАТА АВТОКЕФАЛНА АРХИЕПИСКОПИЯ е създадена при управлението на Василий II, вероятно ок. 1020 г., когато се установяват и структурите, в новата администрация на завладените български земи.

Още тогава този новооформен църковен център на българска територия се свързва с преместването на българския патриарх, който е принуден да напусне Дръстър след превземането му от Йоан Цимисхи през 971 г. и да премине в западните български предели (първо в Средец, по-късно в Охрид). Тогава тези земи са във властта на комитопулите.

Според някои византийски автори тази автокефална Църква продължава традицията на Първа Юстиниана. Тази теза се оформя към средата, или по-скоро към края на XII в., след като през 1037 г. охридски архиепископ става Лъв — «пръв между ромеите» (според т. нар. Дюканжов списък за охридските предстоятели).

Юстиниан I издига през 535 г. в родното си място Таврезиум архиепископия и я нарича ЮСТИНИАНА ПРИМА (Първа Юстиниана). Местоположението на Таврезиум дълго време е спорно: отъждествявано е с Кюстендил и с други места. Сега се отъждествява с Царичинград (разкопки на ок. 50 км южно от Ниш). Създаването на Юстиниана Прима е направено с оглед да се отклонят евентуални претенции на Римската църква в западната част на Балканския полуостров. Още тогава тя простира юрисдикцията си над епископиите, разположени в един широк район.

В началото на XI в. Василий възобновява тази псевдотрадиция, която да поддържа в българските земи, вече византийско владение, единството между Imperium и sacerdocium (двете власти). Охридският архиепископ носи титлата «автокефален архиепископ на България». В Охридската архиепископия влизат приблизително цяла Македония (без Солун), Морава, Софийско, Видинско, Южна и Средна Албания, Епир, Северна Тесалия, Сърбия.

По времето на Калоян, т. е. след 1204 г., Охрид е в българските предели. Той влиза и във владенията на българския деспот Стрез (между 1207 и 1215 г. ). Въпреки това византийските духовници не се отказват от правата си върху Охридската архиепископия. Понеже след това Охрид отново е византийски, в него се прочува архиепископ Димитър Хоматиан. Той коронясва за император епирския деспот Теодор Комнин, като обяснява, че действа с правата на автокефален църковен глава, и с това предизвиква недоволството на Никейския патриарх Герман (края на 1227 или началото на 1228 г.).

Съперничеството между Цариград и Охрид, както и между Охрид и Търново (след провъзгласяването на Търновската патриаршия през 1235 г.) продължава. Някои от охридските епархии минават към Търново.

След учредяването на Сръбската автокефална църква (1219) и разширяването на сръбската държава, която включва в границите си български земи от Македония, в сръбската Ипекска архиепископия са включени Рашка, Призренска, Липлянска и Скопска епархии. Димитър Хоматиан протестира пред сръбския предстоятел за това. Крал Стефан Радослав (1228–1346) предпочита да се свърже с Охридската архиепископия, вместо да се обръща към Сърбия или към Никея. Когато Стефан Душан решава да се провъзгласи за цар, той свиква църковен събор в Скопие с участието на охридския архиепископ Николай, но е коронован от българския патриарх Симеон, пристигнал от Търново, и от сръбския патриарх Йоаникий (1346).

През XIV, XV и XVI в. Охридската архиепископия, макар и епизодично, упражнява духовно-канонична власт в земите на север от р. Дунав. В първите векове на османската власт Русия поддържа връзки с Охридската архиепископия. Тогава тази автокефална архиепископия обединява твърде разнородно население, макар районът да е заселен главно с българи. През XVII и XVIII в. тя обхваща Средна и Южна Албания и Македония, без северните земи, които влизат в сръбския Ипекски диоцез, и без източните и южните земи, включени в Цариградския диоцез.

Още през XVII в. Охридската църква започва да запада. Слага се началото на борбите между двете течения — фанариотското (главно на юг) и автохтонното (главно в средните епархии на Македония и Албания). Надделява влиянието на фанариотските среди пред османската власт и Високата порта премахва Охридската архиепископия на 16 януари 1767 г., като подчинява епархиите й на Цариградската патриаршия.

Исихазмът и неговата роля в късна Византия

Най-големи противници на униатството във Византия са исихастите. ИСИХАЗМЪТ се оформя като учение в началото на XIV в., но той има далечни корени във византийския Изток. Началото му трябва да се търси в някои мистични възгледи на монаси, подвизавали се в сирийските «пустини» още през IVV в. Учението е доразвито от Симеон Нови Богослов, живял в края на X в., който утвърждава положението, че човек може да достигне познанието за Бога чрез самовглъбяване.

Главен теоретик на исихазма става ГРИГОРИЙ СИНАИТ, който е роден в Мала Азия към 60–me години на XIII в. Той живее известно време в Крит и Атон, а после ок. 1338 г. създава прочутата си школа в Парория Странджа).

Най-виден проповедник на исихазма е ГРИГОРИЙ ПАЛАМА, солунски митрополит от 1337 г. Основните принципи на исихазма са следните: за да възприеме Бог в душата си, на вярващия са нужни две действия: а) праксис, т. е. строго съблюдаване на монашеските добродетели — въздържание, откъсване от активна дейност и търсене на усамотение, мълчание, пост, бодърстване и пр.; б) теория, т. е. непрекъсната усърдна молитва, самовглъбяване, което довежда до възстановяване на прекъснатата връзка с Бога. Така исихастът може да достигне до съзерцание на Божествената светлина, наричана Таворска, защото наподобявала онази светлина, сред която учениците на Христос го видели на Таворската планина (Преображение Господне). Григорий Палама твърди, че освен това трябва да се разграничава Божествената енергия от Божествената същност; енергията е само еманация на същността. Еманации от Бога са висшите добродетели — мъдрост, любов, доблест и пр.

Не всички исихасти са съгласни изцяло с тези постановки на Палама. Затова между тях има спорове, които завършват с пълно тържество на Палама през 1351 г.

Идеологическата борба, противопоставила Палама и неговите привърженици на «рационалиста» Варлаам, достига необичайни размери сред византийския елит. Варлаам, който идва от Запада (Калабрия), твърди, че Бог не може да се види от вярващите, но може да се познае чрез Своите творения. Това познание се постига ирационално, т. е. чрез силна любов, а и логическите доводи, извлечени главно от Аристотел и неговите силогизми, улесняват пътя до познанието на Бога.

Борбата не е само в идеологически план. Събитията от началото и средата на XIV в. способстват за създаването или по-скоро за възкресяването на някои постановки за защита на православието сред широките кръгове, главно от монашеските среди, но и в средните слоеве на населението. Тези постановки издигат вярата за предопределеността на «благословената от Бога» империя, която трябва да търси спасението си именно в църковните норми, които са завещани от миналото. Ако не в политическата сфера, то поне в духовната, ще се спаси това наследство в един период, когато вече се оформя съзнанието за «елинизъм» сред усилените политически борби. Всичко това става причина за острата реакция срещу своеобразното подчинение на Запада, което би дошло чрез една унионистична политика. Ето защо някои историци наричат исихасткото движение «исихастка революция».

Политическа история

Преход към ново устройство на империята

Наследници на Константин Велики

КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ умира внезапно на 22 май 337 г. по време на поход срещу Персия. Два месеца по-късно в Константинопол започват безредици. Привържениците на Константин Велики избиват претендентите за престола — наследници на баща му Констанций Xлop. Остават живи само Гал и Юлиан — племенници на Константин Велики. На 9 септември 338 г. тримата Константинови синове — Констанций, Константин (II) и Констант, получават от Сената титлата «августи». През следващата година те се събират в Сирмиум на р. Дунав, за да уточнят новото разделение на властта в империята. Констанций получава правото да управлява Изтока, а Константин (II) и Констант си поделят Запада. Скоро след това Константин (II), използвайки отсъствието на Констант, отива в Италия с надеждата, че ще измести от престола брат си Констанций. В битка пред стените на Аквилея край Адриатика войската му е победена, а самият Константин загива. През 350 г. в резултат на заговор, начело на който стои Магнеций — германец по произход, е убит и Констант. През същата година друг претендент за престола — Ветранион, започва военни действия в Илирик. Този път срещу натрапника излиза самият Констанций, който дотогава воюва непрекъснато срещу Персия. Ветранион е изоставен от своите поддръжници и се оттегля. След двугодишни неуспешни военни действия Магнеций се самоубива. Констанций се установява като едноличен император, а единството на империята изглежда възстановено. Религиозните борби обаче продължават. След смъртта на Константин Велики християнството, дотогава само равноправно с езичеството, е обявено за държавна религия. Започват да се вземат строги мерки срещу езичниците. През 341 г. с едикт е наредено да се затворят езическите храмове. С друг едикт от 346 г. е забранено принасянето на жертви на езическите божества, а през 356 г. е постановено да се наказват със смърт онези, които продължават да принасят жертви. Когато Констанций посещава Рим през 357 г., заповядва да махнат от сената статуята на богинята Виктория (Победителка). Езическите традиции в управлението и в бита на населението не изчезват толкова бързо. Например до 379 г. всички императори продължават да носят титлата pontifex maximus («велик понтифекс»). Езическите школи и образованието, което се дава в тях, продължават да съществуват до времето на Юстиниан I.

Не по-малко значение имат и ранните христологични борби. АРИАНСТВОТО се заражда в Антиохия още през III в. и се разпространява масово, особено в източните части на империята. Негов «идеолог» е александрийският презвитер Арий. Според арианите Христос не е единосъщен с Отца, а е Негово творение, по-съвършено от всички други. Поради това те отричат троичността на Бога (Светата Троица). През 325 г. е свикан Първият Вселенски събор в Никея, който осъжда арианството в присъствието на император Константин Велики.

Борбите не спират дотук. Император Констанций е убеден арианин, докато другите му братя поддържат решенията на Никейския събор. През 343 г. е свикан нов събор в Сердика (София), но източните и западните епископи не могат да стигнат до общи решения: още тогава проличават различията, които ще разделят Рим и Цариград и през следващите векове. «След този събор — пише църковният историк Созомен, — те вече не се сношавали помежду си като люде от едно вероизповедание, нито общували помежду си.» През 355 г. е свикан събор в Медиоланум (Милано), но и на него различията не са изгладени.

Наследници на Константин Велики от второ поколение

КОНСТАНЦИЙ, който няма деца, определя за свой наследник братовчед си Гал, дава му титлата цезар и му поверява управлението на Изтока. Между тях обаче се появяват разногласия и малко преди Медиоланския събор Гал е хвърлен в затвора. Екзекутиран е в Пола заедно с голям брой свои привърженици.

Въпросът за наследяването на властта отново излиза на дневен ред. Понеже през 354 г. Източна Галия е нападната и опустошена от германски племена, Констанций се обръща за помощ към другия си братовчед — ЮЛИАН. Императорът му дава за жена сестра си Елена, провъзгласява го за цезар и го изпраща да воюва в Галия. Дотогава Юлиан се занимава с книжовна дейност и не проявява войнски качества. В Галия новият цезар се изявява като храбър воин и находчив военачалник. Той побеждава германците в решително сражение при Аргенторатум (Страсбург) и прави Лутеция (Париж) своя резиденция. Германците са отблъснати от Рейн, много крепости и пленници падат в ръцете на Юлиан. Плаването по р. Рейн е възстановено. През втората половина на 359 г. Юлиан навлиза дори в отвъдрейнска Германия. Войниците се отнасят към него с доверие.

През същата 359 г. персийският цар Сапор (Шапур) II отново заплашва Армения и Месопотамия. Констанций нарежда на Юлиан да му изпрати военни подкрепления. Същевременно избухва и въстание в Галия, където местните хора, включени във военните действия срещу германците, не са склонни да напуснат своите западни райони, за да воюват на Изток. Те издигат Юлиан на щит и го провъзгласяват за август. Естествено, създаденото положение не е прието от Констанций, но до гражданска война не се стига. Констанций, който набързо сключва мир с персите и се готви да се отправи в западните провинции, умира внезапно на 3 ноември 361 г. в гр. Мопсуестия. Това отваря пътя на Юлиан към властта. Той е признат за владетел в двете части на империята. Юлиан веднага започва реформи във финансите и в правните институции, съкращава голяма част от персонала в двореца, главно привърженици на Констанций.

Големият проблем обаче е свързан с религията. Юлиан е ученик на оратора Либаний и убеден поклонник на слънчевия култ. Преди да поеме властта в ръцете си, прикрива своите убеждения, но щом застава начело на държавата, той издава едикт за възстановяване на старите култове. Тъй като е невъзможно да се възстанови езичеството в някогашните му форми, Юлиан решава да направи такива преобразувания, които успешно да го противопоставят на Християнската църква.

По това време вече няма езически храмове в столицата. Вероятно Юлиан нарежда да се вършат жертвоприношения в т. нар. Голяма базилика, където се правят тържествени заседания. Храмът е украсен със статуята на богинята Фортуна.

Необходимо е да се направят преобразувания в администрацията и жречеството, тъй като многобройните култове са причина за напрежение в обществото. Новият император заимства от организацията на Християнската църква някои основни положения — устройва например езическото духовенство по модела на църковната йерархия. Наредено е в езическите храмове да се четат беседи по подобие на християнската проповед; въведено е и пеенето. От жреците се търси отговорност за действията им; те се наказват с отлъчване или покаяние, ако се отклонят от определените норми за безупречен живот и престанат да бъдат пример за подражание. На жреческото съсловие се поверява и обществената благотворителност.

В началото Юлиан обявява, че ще проявява обща веротърпимост, но по-късно нещата се развиват по друг начин. В името на равенството между религиозните култове са върнати от заточение епископите, изпратени там по време на христологичните борби при неговите предшественици. Връщайки се, те отново започват спорове с опонентите си. Липсата на единство сред християнските духовници им пречи да се противопоставят решително на мерките, които се вземат за задушаване на християнството. Най-чувствителен удар на християнството е нанесен с решението да се дават известни облаги на онези, които са съгласни да се отрекат от него, и с изискването школските преподаватели, избирани от общините, да се утвърждават от двореца. На практика това означава, че от тях се иска пълно съгласие с езическата идеология и преподаване, съобразено с античната философия.

Предприетите мерки предизвикват недоволство и сблъсъци между християни и защитници на езическите култове, особено в източните провинции. Разцеплението се задълбочава бързо и вероятно би довело до гражданска война. Най-недоволни са едрите земевладелци, защото с едикт от 363 г. императорът иска да върне муниципиалното самоуправление. Юлиан не успява да реализира тази промяна поради неочакваната си смърт.

Юлиан готви война cpещy Персия още от 362 г. и възнамерява да организира двустранно нахлуване с две големи войски, които трябва да се срещнат на левия бряг на Тигър. През пролетта на 363 г. той напуска Антиохия, но срещата на войските не се осъществява, както е предвидено. Персите изпепеляват много селища, без да влязат в редовно сражение. При една атака на 26 юни 363 г. Юлиан е смъртно ранен с копие и малко по-късно издъхва. Легендата разказва, че на смъртния си одър, признавайки неуспешния си опит да върне назад историята, той казал: «Ти победи, Галилеянино!». В историята остава с прозвището Юлиан Отстъпник.

Последните неуспехи на Юлиановите войски довеждат до загуба на пет провинции отвъд Тигър и на крепости в Месопотамия и Армения. Междувременно войниците-християни избират за свой император един от командващите императорската гвардия, наречен Йовиан, който умира през февруари 364 г. По време на неколкомесечното си управление той успява да издаде един едикт, с който възстановява християнството, обявява свобода на съвестта и не закрива езическите храмове. В църквите е възстановен предишният ред, изселените християни са върнати от заточение.

На военен съвет в Никея за император е избран Валентиниан, роден в Панония. Той назначава брат си Валент за втори август и му поверява управлението на източната част на империята.

Положението в източните провинции се изостря още в началото на новото управление. Валент продължава започнатата от Йовиан политика за обезсилване на всички мерки, взети от Юлиан в полза на куриалите и градското самоуправление. Освен това той е привърженик на арианството, което настройва срещу него църковния клир в Цариград и довежда нови неспокойни времена за източните земи. През 365 г. избухва бунт, начело на който застава един роднина на Валент — Прокопий. Използвайки отсъствието на Валент, той успява да се провъзгласи за император в Цариград. Узурпаторът и хората му завладяват цяла Тракия, като смятат да превземат и земите на Илирик. Понеже там са изпратени верни на Валент войски, Прокопий нахлува заедно с въстаниците в Мала Азия, където овладява провинциите Витиния и Хелеспонт. Първоначалните успехи са нетрайни, защото въстаниците се нуждаят от пари и се налага да се събират двойни данъци от земите на аристокрацията. През пролетта на 366 г., когато Валент започва да настъпва във Фригия, част от хората на Прокопий минават на страната на императора. Прокопий е заловен и екзекутиран. С това бунтът не е потушен и вълненията продължават още известно време.

Големият удар срещу управлението на Валент идва от север. През 376 г. част от западните готи под предводителството на Фритигерн са изтласкани от южноруските степи от хуните, нахлули там от Азия. Фритигерн иска от Валент разрешение да се настани в Мизия и Тракия като федерат. Той получава това разрешение, но готите са многобройни и е трудно да живеят спокойно в ограничените територии, които им се предлагат. Започва грандиозно брожение, те нахлуват към Марцианопол, където Лупицин, главен военачалник на войската в Тракия, прави опит за покушение срещу вожда им Фритигерн. Заговорът не успява, а военните действия прерастват в истинска война, която продължава и на юг от Стара планина. Към въстаналите готи се присъединяват и местни работници от рудниците, недоволни от прекомерното данъчно облагане. Всичко това принуждава Валент да излезе с войска насреща им. През есента на 378 г. западният император Грациан изпраща помощна войска, която обаче Валент не дочаква. Той загива в кърваво сражение край Адрианопол на 9 август — изгаря в една римска вила, по която е хвърлена запалителна стрела.

На 19 януари западният римски император Грациан издига за император на Изтока пълководеца Теодосий. Той поема управлението с намерение да ликвидира готската опасност. Теодосий е принуден да сключи с готите примирие срещу големи отстъпки. Източните готи се заселват в Панония, а голяма част от западните — в Тракия.

ГРАЦИАН (375–383), западен римски император, син на Валентиниан. В периода на краткото си управление има значителни успехи срещу алеманите в Средна Франция, но и там «варварските» нашествия не престават. Валентиниан се отправя на помощ на източните войски в Илирик и умира там внезапно през ноември 375 г.

По общо съгласие западните военачалници провъзгласяват за наследници на Валентиниан двамата му сина — Грациан и Валентиниан II. Грациан показва готовност да помага на източния император, но закъснялата му помощ не спасява Валент — убит на 9 август 378 г., и войската му от катастрофата край Адрианопол.

Теодосий I Велики и наследниците му. Разделяне на империята

За да се справи с положението, ТЕОДОСИЙ I (379–395) започва с някои административни мерки, които не са особено популярни: с едикта от 390 г. той налага т. нар. munera sordida, т. е. един вид ангария, която селяните трябва да извършват периодически в полза на държавата. Императорът засилва експлоатацията на многобройните колони, като същевременно подкрепя едрите поземлени собственици за сметка на куриалите. От друга страна, Теодосий защитава православието; смъртта на Валент слага край на широко разпространеното арианство. През 381 г. в Цариград е свикан Вторият Вселенски събор, който потвърждава решенията на Никейския събор от 325 г. При управлението на Теодосий е окончателно завършена християнизацията на империята. Православното християнство е признато като единна държавна религия; всички други вероизповедания, и най-вече езическите култове, са забранени. Грациан и Теодосий са първите императори, които се отказват и от титлата pontifex maximus.

Междуособиците обаче продължават в западните части на империята. През август 383 г. в Галия се появява нов претендент за властта — управителят на Бретания Магнус Клемент Максим. Той е роден в Испания, както и Теодосий. Грациан, изоставен от своите войници, е убит на 25 август 383 г.

Теодосий е принуден да признае Максим за август. На Запад междуособиците продължават, а малолетният Валентиниан, син на Грациан, който е под опекунството на майка си, дава разрешение на арианите в Медиоланум да извършват богослужението си. Представяйки се за защитник на православието, Максим навлиза в долината на р. Падус (По) и принуждава младия император, майка му и сестра му да се оттеглят бързо на изток. Тогава срещу узурпатора излиза самият Теодосий, който успява да го победи. Максим е обезглавен през лятото на 388 г.

Нови безредици избухват в Александрия, този път от страна на местни езичници. В Италия един романизиран франк на име Арбогаст влиза в конфликт с Валентиниан II, който тогава се намира вече под опекунството на Теодосий. Западният император е убит на 15 май 392 г. Заместен е от един римлянин, виден сановник — Евгений, който действа от името на Арбогаст и си поставя за задача да възстанови езическите култове. Теодосий отново тръгва на поход. В Юлианските Алпи Евгений е победен и обезглавен, а Арбогаст се самоубива. Това са събития, които се развиват в края на 394 г. По-късно, на 17 януари 395 г. в Медиоланум на 50–годишна възраст умира Теодосий.

Преди смъртта си той посочва за августи двамата си сина — Аркадий на Изтока и Хонорий на Запада. Тази дата обикновено се приема за пределна в окончателното разделяне на Римската империя на Западна и Източна.

Източната римска империя при Теодосиевата династия

Официалното разделяне на империята всъщност само повтаря едно съществуващо вече положение: когато единият от владетелите умре, другият има право да се нарече негов наследник. Друг е въпросът, че тази постановка е само теоретична, а на практика съществува постоянно съперничество.

За настойник на малолетния Хонорий на Запад Теодосий оставя вандала Стилихон. За настойник на малолетния източен император Аркадий той назначава римлянина Руфин. Стилихон си поставя задачата да присъедини към западната част на империята цялата префектура Илирик. Отношенията между двете части на империята се изострят и търговските връзки са прекъснати чак до 408 г.

Все по-застрашително става влиянието на «готската партия» в империята, най-вече в столицата. Десет години след битката при Адрианопол Теодосий има на служба вече 40 000 готи. Нещата се усложняват още повече при управлението на Аркадий. Неговият настойник Руфин е убит още през 395 г. от гота Гайна, магистър на източната войска, който действа в съгласие със Стилихон.

След смъртта на Теодосий западните готи се вдигат на въстание под предлог, че не им се изплаща редовно заплатата, предвидена за тях като федерати. Техен вожд е Аларих, който се връща на Балканите от Италия, където е бил с Теодосий. Западните готи, живеещи в Мизия и Тракия, се присъединяват към въстаниците. Стилихон идва от Италия. Той не влиза в сражение, за да унищожи дружините на Аларих, а го оставя да се изтегли в Епир със заграбената плячка. Аларих получава възможност да се засели със своите готи в Илирик.

През 399 г. Трибигилд, племенник на Гайна, вдига бунт във Фригия (Мала Азия), заедно със своите федерати, настанени там. От Фригия Трибигилд прониква в Пизидия, Ликаония и Памфилия, където готите претърпяват поражение. Гайна, който е началник на императорските войски (екскувитите), иска съветникът на Аркадий — евнухът Евтропий, да бъде свален от поста си и умъртвен, а противниците на «готската партия» да му бъдат предадени. Аркадий се намира в безизходица: Евтропий е наказан със смърт, а привържениците му — изпратени в изгнание. Гайна тържествува, но в столицата населението организира нападение срещу него и хората му. След няколко схватки той е убит (400).

През 403 г. в Исаврия (Сирия) избухва друго въстание, което е потушено трудно от императорските войски. Аркадий прекарва сравнително спокойно последните години от живота си, защото Аларих напуска окончателно Балканския полуостров и се заселва в Италия. Императорът умира на 31–годишна възраст (408). Византийската империя отново трябва да се управлява с регентство при малолетния, 7–годишен ТЕОДОСИЙ II (408–450). Този път управлението се поема от преторианския префект на Изтока — Антимuй. Отношенията с Персия са подобрени. Осигурени са доставките на жито от Египет.

Балканите страдат от друг, по-страшен нашественик — хуните. Те изместват готите и редуват нападенията си в северозападните части на империята. По тази причина през 413 г. са предприети мерки за ново укрепяване на столицата по суша и море. Това е т. нар. Теодосиева стена.

През 414 г. начело на управлението като регентка застава по-възрастната сестра на Теодосий Пулхерия. Отново са предприети мерки срещу остатъка от езичниците, тъй като Пулхерия държи строго на православието. От 416 г. се забранява езичници да заемат държавни служби, а от 418 г. същата забрана засяга и евреите. Още преди издаването на тези укази в Египет, и особено в Александрия, гоненията срещу евреите се отличават с особена жестокост. От времето на Птолемеите евреите там са многобройни и се ползват с известно самоуправление. През 412 г. синагогата им е разрушена и те са изгонени от града. Също в Александрия е нападната и разкъсана от възбудената тълпа прочутата преподавателка по философия Ипатия.

Съвременниците на Пулхерия дават различни оценки за управлението й. Езическият историк Евнапий я обвинява, че по време на нейното регентство се допускат продажност на държавните служби и различни неправди в съдопроизводството.

Важно събитие от времето на Теодосий II е издаването на т. нар. ТЕОДОСИЕВ КОДЕКС (438). В него са събрани юридическите документи на императорите-християни от времето на Константин I Велики. Този кодекс е въведен и в западните части на империята.

Умиротворение обаче там не се постига. През 409 г. Аларих завладява Италия, а в Рим е провъзгласен за император свързаният с него Атал. Хонорий се спасява само благодарение на изпратената от Изток войска по суша и по море, която трябва да подпомогне частите при Равена. Хонорий умира през 425 г. От Цариград поддържат като негов законен наследник Валентиниан III (425–455), син на сестра му Плацидия. Срещу самопровъзгласилия се за римски владетел нотарий Йоан е изпратена войска към Равена; той е свален и убит. В тези акции се проявяват началникът на войската Арбадурий и синът му Аспар. Той е изпратен в Египет, когато там се настаняват вандалите в системния си преход към Африка. Аспар е разбит, а вандалският вожд Гензерих превзема Картаген и става първият владетел на Вандалското кралство в Африка. Той е признат от Теодосий II, който сключва мир с него през 442 г.

Управлението на Теодосий освен с борбите срещу езичници и иноверци се характеризира и с изострени отношения между християнските духовници. От едната страна е Александрийската църква начело с патриарх Кирил, твърда защитница на единството на двете природи у Богочовека Христос, а от другата — Несторий, който става цариградски патриарх през 428 г. Той говори за две природи у Христос Божествената природа се е превъплътила у човека Христос, роден от Дева Мария, която поради тази причина не трябва да се нарича Богородица, а Христородица. Споровете се изострят и през 431 г. в Ефес е свикан Трети Вселенски събор, който осъжда Несторий като еретик. Скоро след това сред византийското духовенство избухва нов спор във връзка с появата на монофизитизма. Негов пръв проповедник е цариградският архимандрит Евтихий, който застъпва схващането за едната природа (φύσις) на Христос. Според монофизитите Христос е единосъщен с Отца по божество. Те обаче отхвърлят единосъщието му с хората по човечество. Тези спорове продължават и след смъртта на Теодосий II, заместен на престола от Маркиан (450–457), съпруг на енергичната му сестра Пулхерия. Дотогава той заема различни служби във войската, а през 434 г. е избран за консул.

Управлението на МАРКИАН започва с нов църковен събор. Това е прочутият Четвърти Вселенски събор в Халкидон (451), на който отново са осъдени монофизитите и несторианците. Поставен е и въпросът, разгледан и на Втория Вселенски събор в Цариград (381), за йерархията на патриаршеските престоли. Четвъртият Вселенски събор потвърждава, че не само папата, а и цариградският патриарх има първенство като столичен архиепископ: той има преимущество не само по чест, но и по власт и в това отношение се приравнява с римския епископ. Това означава, че останалите източни патриарси, в това число и александрийският, остават на втори план в ръководството на Православната църква. Монофизитските вълнения обаче не спират, особено в Египет.

Император Маркиан се отнася покровителствено към сенатската аристокрация и предприема някои административни облекчения в нейна полза.

Външнополитическите отношения на империята от времето на император Маркиан преминават под знака на хунското надмощие в Западна Европа. До война между Византия и хуните не се стига, защото две години след поражението си (451) на Каталаунските полета в Средна Франция хунският вожд Атила умира. След неговата смърт държавата на хуните бързо се разпада.

Византийската империя от средата на V до началото на VI в.

Със смъртта на Маркиан Теодосиевата династия престава да съществува. Аланът Аспар, чието влияние в Цариград е все още силно, играе важна роля при избора на новия император ЛЪВ I (457–474), както и по-рано — при избора на Маркиан. Лъв I е от тракийски произход, не е заемал високи постове във войската. Той е първият византийски император, коронясан от цариградския патриарх. Дотогава издигането върху щит от войската е било достатъчно кандидатът да получи признание от Сената и народа.

Лъв I влиза в конфликт с Аспар. Той се опира на войнствените дружини от Исаврия (на север от Сирия), омъжва дъщеря си за техния вожд — Тарасикодиса, когото покръства и му дава християнското име Зенон (466). Аспар жени сина си Патриций за втората дъщеря на Лъв I, като се надява, че той ще бъде признат за наследник на императора. Междувременно императорът на Западната империя Антемий е убит в Рим. През 471 г. в Цариград избухват нови вълнения, Аспар е убит, а синът му — лишен от титлата цезар и разведен с императорската дъщеря. Преди това, през 468 г., Византия води неуспешна война срещу Гензерих. Главнокомандващият Василиск, шурей на императора, е обвинен за неуспеха.

Лъв I умира през 474 г., като оставя престола на внука си Лъв II, син на Зенон и Ариадна. Зенон е определен за съимператор на малолетния си син. Младият Лъв обаче умира само след няколко месеца и на византийския престол застава исавриецът ЗЕНОН (474–491).

Макар че няма съществена промяна в политиката, която провежда Зенон, в Цариград започва рязко недоволство както от страна на аристокрацията, така и от страна на столичните партии. Императорите-исаврийци облагодетелстват своята родина Исаврия, като изпращат там големи парични субсидии.

Твърде сложни са отношенията на Зенон с източните готи и по-специално с двамата готски водачи — Теодорих Амал, син на Теодимер, и Теодорих Страбон, син на Триарий. Зенон се опитва да ги противопостави един на друг, но през 478 г. те се обединяват и започват общи действия срещу империята. Теодорих Амал навлиза в Македония, превзема Драч и нахлува в Епир. Теодорих Страбон се опитва да навлезе в Мала Азия, но византийските войски успяват да спрат нападението му. Скоро след това той умира (481). Тогава Зенон сключва съюз със сана на Теодимер и му позволява да се установи в провинциите Долна Мизия и Крайбрежна Дакия. Той обаче прави безуспешен опит да влезе в Цариград (487), а след това приема предложението на Зенон да се изтегли в Италия, където след свалянето през 476 г. на Ромул Августул, смятан за последен западноримски император, се разпорежда Одоакър. Последният е получил от Цариград титлата magister militum per Italiam и формално управлява като наместник на източноримския император. След жестока борба между двамата Теодорих Амал завладява Италия и става неин господар през 493 г.

През 482 г. Зенон издава т. нар. Енотикон — едикт, с който се цели постигането на верско единение и помирение в империята. Императорът не заема страната нито на защитниците на православието, нито на монофизитите. Подобна неяснота в императорската позиция поражда недоволството както на крайните монофизити, така и на православните. Документът и провежданата чрез него политика не са одобрени и от римския папа.

Когато на 9 април 491 г. Зенон умира, исаврийците искат да поставят на престола брат му Лонгин. Императрица Ариадна обаче влиза в сената и нейното присъствие допринася за император да бъде избран 60–годишният дворцов служител АНАСТАСИЙ (491–518).

Новият владетел е добър администратор и защитник на имперските финанси. Той променя поземления данък и от натурален го прави паричен; въвежда нов начин за събирането му, като назначава специални служители — т. нар. виндики (откупвачи). Тези мерки увеличават доходите на държавната хазна.

Анастасий отменя и данъка хрисаргион, с който се облага населението в градовете. Прави опити да ограничи корупцията на държавните чиновници.

В църковната си политика Анастасий официално стои на страната на «Енотикон»-а, но в действителност поддържа монофизитите. Това предизвиква вълнения и в столицата, и в провинцията. През 513 г., в Долна Мизия избухва бунтът на Виталиан, началник на местните федерати, които протестират срещу забавянето на годишната им заплата. Виталиан се свързва с недоволните цариградски среди и потегля към столицата. Анастасий е принуден да направи редица отстъпки, за да спре напредването му. Виталиан подновява действията си през 515 г., но този път е победен и се оттегля, след като загубва мнозина от привържениците си.

По времето на Анастасий е издигната прочутата Дълга стена (512), която се простира на 50 км, свързвайки Мраморно с Черно море. За изграждането й са хвърлени много средства, но Анастасий смята, че чрез нея изгражда защитна бариера за всички подстъпи към столицата. Действително, в началото на VI в. дунавската граница вече не е в състояние да спре «варварските» нападения от север.

Юстиниан I Велики. Нов опит за реставрация

Докато западният дял на Римската империя окончателно потъва във вълните на «варварските» общности, източната част, и особено Мала Азия, успява да се стабилизира в политическо отношение. Това става главно при управлението на император Юстиниан I (527–565). Той е вторият владетел от едно семейство, издигнал се до върховната власт по пътя на войнската служба. Първият е вуйчо му Юстин I (518–527).

ЮСТИН I, както и следващите двама владетели — негови роднини, са родом от селището Таврезиум (дн. Царичин град в Нишка област). Семейството има тракийски произход (един от Юстиниановите братовчеди носи тракийското име Бураисда), но никой от тримата императори, които се редуват на престола, няма вече тракийско етническо съзнание. Самият Юстиниан твърди, че латинският е негов «бащин език», което означава, че той държи на своята принадлежност към римската общност.

Император Юстин I минава през различни стъпала на войнската служба, стига дори до ранг началник на екскувитите (т. е. дворцови войски), а след смъртта на Анастасий е избран за василевс.

Новият император започва управлението си с помиряване с Рим. Възстановява православието и това дава възможност за установяване на добри отношения между Рим и Цариград. Започват нови преследвания на монофизитите, главно в Сирия. Много епископи-монофизити се оттеглят в Египет, където положението е спокойно. Смята се, че Юстин проявява религиозна толерантност в тази византийска провинция, понеже тя е истинска житница на империята и главен доставчик на храни за столицата. В Мала Азия има гонения и срещу т. нар. МОНТАНИСТИ, които проповядват равенство на всички слоеве от населението. Гонения са организирани и срещу манихеите, които през IV–V в. са твърде активни в източните провинции. Манихейското учение се заражда в Персия през III в. Негов идеолог е Манес (Мани), който проповядва краен дуализъм. Според учението на манихеите във Вселената се борят две начала: Доброто, т. е. светлината, и Злото, т. е. тъмнината. По време на Юстиновото управление продължават гоненията срещу арианите и иудеите в източните провинции.

Тази войнстваща идеология, която се разпространява при управлението на Юстин и е ръководена от сенаторската аристокрация в Цариград, намира проявление във военните действия в Северна Maлa Азия и на Арабския полуостров. В югозападния край на Арабския полуостров се намира държавата на химаритите. Те поддържат тенденцията постепенно да разширяват териториите си на север, тъй като персите и абисинците контролират търговията между Индийския океан и Египет, което е в ущърб на арабите, живеещи там. В началото на VI в. един химаритски владетел обявява иудейството за официална религия и отхвърля съществуващата дотогава опека от страна на абисинците-християни. Юстин подкрепя военните действия на абисинците и тогава химаритите признават за свой владетел един християнин, които започва да действа в съюз с византийците срещу персите. В борбите срещу Персия Юстин успява да установи властта си в Лазика и Иберия — от Трапезунд до Кавказ.

Юстин I умира, без да остави пряк наследник. На престола е издигнат, отново по войнска линия, племенникът му ЮСТИНИАН I, който оставя трайна следа в историята със своето управление, насочено преди всичко към ново, цялостно обединение на империята. Управлението на този василевс трябва да се преценява: а) във външнополитическите му измерения; б) в законодателната му дейност; в) с оглед на началото на славянското заселване на Балканския полуостров.

Управлението на Юстиниан I, което трае 38 години, може да се раздели на три периода. Между 527 и 533 г. той подготвя владетелската си програма. Следващият период — между 533 и 540 г., е време на победоносното му оръжие. През последните години, т. е. между 540 и 565 г., се очертават трудности и дори неуспехи в управлението му.

На 13 февруари 528 г., седем месеца след възкачването си на престола, Юстиниан назначава под ръководството на юриста Требониан комисия, упълномощена да състави новия юридически кодекс, чрез който империята да се управлява. Използван е Теодосиевият кодекс, но са отстранени старите положения в него. Новият ЮСТИНИАНОВ КОДЕКС е готов през 529 г., през 534 г. е издаден за втори път, като в него са включени и новите закони на Юстиниан, излезли до 533 г. През 530 г. се оформя друг кодекс, наречен ПАНДЕКТИ (или Дигести) — Pandecta, Digestae. Той е по-обширен и съдържа систематизирани коментари на известни юристи. Пандектите обхващат 50 книги. Издадено е и едно ръководство по юридически науки, известно като Institutiones, a след това се появяват и «НОВИТЕ ЗАКОНИ» (Novellae, Νεαραί), 164 на брой. Докато първите сборници от закони са на латински език, който все още е официален, новелите частично са на гръцки език, който прониква постепенно и в официалното общуване, особено когато преториански префект е Йоан Кападокийски, произхождащ от източните земи, където се говори на гръцки език.

Юстиниановото законодателство е изключително важно, защото свидетелства за ролята на императорската власт, за засилващото се значение на Църквата и за общото вътрешно състояние на империята — положението на градовете, собствеността върху земята, усилената търговия, икономическия живот, положението на свободните селяни и колоните.

Законодателството от този период отразява и някои промени в администрацията на провинциите. Някои от службите са слети, за да се намали административният апарат (напр. премахнати са службите на викариите, които стоят между провинциалните управители и преторианските префекти). Престава да съществува консулският институт, чиято дейност на практика е преустановена още преди това.

Купуването на длъжности е забранено от законодателството на Юстиниан, защото то създава корупция в чиновническия апарат. Една новела от 535 г. уточнява размера на таксите за заемане на държавни длъжности.

Докато се извършва кодификационната дейност, в столицата духовете са неспокойни. Недоволството идва главно от произволите в императорската администрация. Отношенията между градските партии — сините и зелените, се изострят много, понеже императорът се отнася с неприязън към зелените. Последните решават да издигнат свой кандидат за престола, който да смени непопулярния сред тях Юстиниан. Той е племенник на император Анастасий и се нарича Ипатий.

Това е поводът да започне в началото на 532 г. едно от най-известните въстания на епохата — НИКА (такава е паролата на въстаниците, която означава «побеждавай»). Първоначално боевете с правителствените сили по улиците на столицата се водят само от зелените, но скоро към тях се присъединяват и сините. За да успокои тълпата, Юстиниан уволнява префекта Йоан Кападокийски и юриста Требониан. Вълненията обаче се засилват още повече. Избухват пожари в новостроящия се храм «Св. София», в прочутите Зевксипови бани и в Големия дворец. Положението е отчайващо и Юстиниан е готов да бяга. За разлика от него императрица Теодора е по-неотстъпчива. Пълководците Велизарий и Нарзес, подпомогнати от Мундо, Юстинианов федерат, успяват да се справят с бунтовниците, сред които е настъпило разцепление. Този успех срещу въстаниците е придружен от мерки, които император Юстиниан взема срещу еретиците — изключване от всички държавни служби. По-меко е отношението му към монофизитите, които са поддържани от търговските среди в столицата — противници на земеделската аристокрация и на сините. За тази по-умерена политика най-голяма заслуга има императрица Теодора. По нейно настояване на патриаршеския престол в Цариград е поставен трапезундският епископ Антимий, който симпатизира на монофизитите. На 2 февруари 536 г. в Цариград пристига папа Агапит, който умира там няколко месеца по-късно. Изразявайки своето недоволство от политиката на Юстиниан, папата успява да издейства свалянето на Антимий и отстраняването на монофизитите от столицата. Поради покровителството на Теодора, на което монофизитите продължават да се радват, Юстиниан не скъсва окончателно с тях и отношенията му с Рим продължават да бъдат обтегнати. През 548 г. Юстиниановият пълководец Велизарий, който се намира в Италия, залавя папа Силвестър, който не е склонен към разбирателство, и поставя на негово място Вигилий, бивш пратеник на Римската църква в Цариград. Вигилий също не е покорен и е отведен във византийската столица, където е принуден да се подчинява на всички изисквания на Юстиниан.

През 553 г. е свикан Петият Вселенски събор, за да се реши спорът около трите т. нар. глави: става дума за изискването да се одобри указът на Юстиниан от 544 г., с който той иска осъждане на отдавна починалите епископи Теодор Мопсуестки, Теодорит Кирски и Ива Едески. И за тримата можело да се намерят аргументи за и против писанията и поведението им във връзка с позицията на православното християнство. Папа Вигилий и западните епископи не присъстват, тъй като се намират в Цариград. Съборът осъжда Теодор Мопсуестки, но пощадява другите двама. Привържениците на Халкидонския събор, както и симпатизиращите на монофизитите, са недоволни от нестабилната църковна политика на Юстиниан. Императорът е по-радикален към остатъците от езическите култове. Всички езически храмове са предадени на Църквата. На езичниците се отказва правото да заемат държавни служби. През 529 г. е затворена последната езическа школа в Атина, тогава градът загубва някогашната си слава на културен център.

Войните, които Юстиниан води през 30–те и 40–те години на века, не са последователни, а по-скоро синхронни. Те са подробно разказани от придворния му историк Прокопий Кесарийски.

Първата война, която донася успехи на византийското оръжие, е т. нар. ВАНДАЛСКА ВОЙНА. Тя се води през 533–534 г. в Северна Африка, където още от 439 г. са заселени вандалите.

По времето, когато Юстиниан започва военните действия, тогавашният вандалски крал Хилдерих е свален от узурпатора Гелимер. Юстиниан се намесва с 15 000–на войска и флот от 92 дромона под предлог, че ще помогне на законния владетел да си върне престола. Понеже местното население, състоящо се от араби-бербери, не помага на вандалската власт, прочутият Юстинианов пълководец Велизарий бързо се справя с положението. Силите на Гелимер са разбити при гр. Децимум и Велизарий влиза в Картаген. Гелимер пада в плен малко по-късно — през март 534 г. Северна Африка е присъединена към Византийската империя и остава византийска до края на VII в. Умиротворението е условно, защото Юстиниан избързва да върне земите на емигрантите, които се завръщат в Африка, както и на Църквата. Поради това местни въстания продължават да избухват в Африка, където окупационната войска не е многобройна. Въстанието от 544 г. обхваща почти цялата провинция. През 546 г. нумидийският управител Гунтарит се опитва да превземе Картаген с помощта на местните жители — маври. Въстанието е потушено едва през 548 г. благодарение на способния византийски военачалник Йоан Троглита. През 563 г. е отбелязано ново въстание на мавърското население.

По-трудна задача се оказва присъединяването на Италия към империята. Военните действия там започват още докато се води войната в Северна Африка. Повод за това са размириците, започнали в Италия след смъртта на Теодорих. Неговата дъщеря Амалсунта е убита, защото е привърженичка на партията за разбирателство с Византия. За владетел на готите е избран Теодат от т. нар. готска партия, настроена враждебно към Византия. Докато се водят преговори с различните групировки, Юстиниан изпраща две войски. През зимата на 535 г. Велизарий дебаркира в Сицилия, откъдето готите са изтласкани. На следващата пролет той минава Месинския проток и превзема Неапол след двадесетдневна обсада. Едновременно с това втората войска — на Мундо, напада Далмация и превзема Салона. Теодат е принуден да бяга в Рим, където е убит от един гот. На негово място за военачалник е избран Витигес, който не успява да попречи на Велизарий да влезе в Рим (10 декември 536 г.). Все пак Витигес упорито обсажда Велизарий в продължение на една година. През март 538 г. гладът го принуждава да вдигне обсадата и да започне съпротива в Северна Италия. Там военните действия са много тежки за византийската войска. Едва през 540 г. пада Равена, Витигес е пленен и отведен в Цариград. Италия е обявена за византийска провинция и там е възстановена преторианската префектура.

Тази византийска победа е краткотрайна. В Италия готи, местни гърци и италийци се обединяват за борба под водачеството на остгота Илдибалд, а след смъртта му — на много популярния Тотила. Той успява да влезе в Рим на 17 декември 546 г. Съпротивата на местното население в Италия продължава цели 15 години. Велизарий изпада в немилост пред императора и е принуден да напусне Италия през 552 г. По-нататъшните действия се възлагат на друг виден военачалник — евнуха Нарзес, който настъпва в Италия с най-голямата войска, която Юстиниан някога успява да събере — 22 000 души. Той се отправя към Равена през Далмация. Оттам се насочва към Рим. който, изоставен от Тотила за един кратък период, е отново в ръцете му. Този път Тотила е окончателно разгромен и е убит в Апенините (553). След превземането на Рим Нарзес сразява още една готска войска при Везувий, след което успява да изгони от Италия войските на франки и алемани. Те воюват за своя сметка, като навлизат първо в Лигурия, а после и в Кампания. Италия отново е умиротворена, но задълго остава опустошена и обезлюдена.

Това е само част от амбициозната политика на Юстиниан за завоюване на западните части на бившата Римска империя. Той се намесва и в Испания, където установените там вестготи и техният крал Агила са привърженици на арианството. Византийските войски подкрепят друг претендент за престола — Атанагилд, който побеждава Агила през 554 г. Агила е убит при Севиля. Атанагилд е принуден да се отплати на Юстиниан, като му отстъпва Севиля, Кордова и някои други градове, след което се оттегля в Толедо.

Средиземно море отново става «римско езеро». Юстиниан е изобразен в църквата «Сан Витале» в Равена като император-самодържец, който държи знаците на византийското самодържавие, подчертавайки по този начин идеята за обединение на Изтока и Запада.

Византийските военни кампании на Изток започват още преди умиротворяването на Италия. Военни действия в Персия се водят още през 528 г., наскоро след заемането на престола от Юстиниан. Съперничеството между двете сили съществува отдавна и е свързано с владеенето на Кавказките проходи и на Армения. През 532 г. е сключен «вечен мир», според една традиционна формула. Според този мир Византия запазва контрол над Лазика, но се задължава да плаща годишен трибут. През 540 г., когато византийските войски са заети с готската война в Италия, персийският шах Хозрой (Кушрав) I нарушава «вечния мир». Негови войски навлизат в Месопотамия, а след това и в Сирия, където е превзет дори гр. Антиохия. Юстиниан изпраща при р. Ефрат част от войските, които воюват на запад, но с това не успява да спре персийското нашествие. Войски на Хозрой нахлуват в Лазика, опустошават Иверия (Грузия) и Армения. Срещу тях излиза Велизарий, но претърпява поражение, което е причина за изпадането му в немилост. През 551 г. е подписано примирие, а през 552 г. — окончателен 50–годишен мир. Според клаузите на този нов договор Лазика остава под византийски контрол, но годишният трибут, който империята плаща, е увеличен. В замяна на това Персия се задължава да пази Кавказките проходи.

Тези Юстинианови войни, описани подробно от Прокопий, който възхвалява гения на императора, теоретично разширяват много границите на Византия. Затова съвременниците, както и по-късните историци, пишат за «епоха» на Юстиниановото управление и за «реставрация» на империята. Събитията от този период обаче имат и своя обратна страна, за която Прокопий пише подробно в своята «Тайна история». Докато се водят военни действия далеч на Запад и на Изток, дунавската граница е слабо защитена. В балканските земи се засилват системните нападения на славяни и българи. Юстиниановата «епоха» е и началото на големите етнически промени, които протичат на Балканите в продължение на около два века.

Управлението на Византийската империя при наследниците на Юстиниан I

Съвременниците на управлението на Юстиниан и на периода от втората половина на VI в. твърдят, че след смъртта на Теодора (548) — инициаторка на повечето от големите дела на Юстиниан, той все повече се откъсва от държавното управление и отделя най-голямо внимание на църковните спорове. В опустошените провинции данъчното облагане е все по-непоносимо, в столицата борбите между сини и зелени не престават. През 562 г. е организиран нов заговор срещу стария владетел. Юстиниан I умира на 14 ноември 565 г., а смъртта му не предизвиква съжаление сред уморените от управлението му поданици.

При неговите наследници отново е възприета старата римска традиция на «осиновяване». Непосредствен наследник на Юстиниан е племенникът му ЮСТИН II (565–578), женен за племенница на Теодора. Юстин II осиновява Тиберий, също от тракийски произход, на когото е дадена титлата август. Последният, чието управление е краткотрайно (578–582), омъжва дъщеря си за един изтъкнат пълководец от римски произход, живеещ в Кападокия — Маврикий. Тиберий провъзгласява Маврикий за цезар, а преди смъртта си — за август. Маврикий смята, че ще стане родоначалник на династия, тъй като има много деца. Той дава титла август на четиригодишния си първороден син Тиберий, а в завещанието си разделя управлението на империята между двамата си най-големи сина. Маврикий и всичките му мъжки наследници загиват по време на бунт през 601 г.

При заемането на престола от Юстин II държавата е в много тежко финансово състояние вследствие на дългите войни, водени в продължение на четири десетилетия. Още в началото на своето управление Юстин II издава една новела, с която опрощава данъците, неизплатени от осем години. Жена му София плаща на лихварите неизплатените им полици и връща тези полици на длъжниците. Императорът има поддръжката на сенаторската аристокрация и на сините.

Твърде интересна е външната политика на Юстин II. За да се справи с непрекъснатите претенции на персите, той установява първите си контакти с хаганата на западните тюрки, които в този период имат мощна държава. Сключен е съюз с тюркския владетел Силзивул, който помага да се разшири търговията между Китай и Византия. През 572 г. когато тюрките окупират Бактриана, а персите се настаняват в Йемен, войната с Персия започва отново. Тази война е неуспешна за Византия, която изгубва няколко крепости в Месопотамия.

Западната политика на Юстин II е също неуспешна, най-вече заради нашествията на аварите. В Италия нахлуват лангобардите, които преди това разгромяват с аварска помощ гепидите, друга германска общност. Северна Италия става лангобардско владение, а византийска остава само Равенската област. Във византийски ръце остават Южна Италия и о. Сицилия. В Испания вестготите под водачеството на своя владетел Леогевилд завладяват гр. Кордова (572). Границите на Юстиниановата империя започват да се стесняват.

Измъчен от всички неуспехи, Юстин II изпада в умопомрачение. От 574 г. в продължение на 4 години управляват жена му София и Тиберий, началник на екскувитите. След смъртта на Юстин II Тиберий (578–582) поема самостоятелно властта.

Управлението му започва с война с Персия, отново неуспешна за византийските войски. Персите навлизат в Армения. След променливи успехи и опити за подновяване на мира войната навлиза в решителна фаза, когато ръководството й се поема от бъдещия император Маврикий. Той успява да достигне до ез. Ван. Така се развиват събитията в Изтока до смъртта на Хозрой I през 579 г.

Вече император, МАВРИКИЙ не изоставя плана си да се справи с персийската опасност и войната продължава в Месопотамия от 583 до 591 г. За успехите на византийската войска този път допринасят междуособиците в персийската държава. Хозрой II е детрониран и иска гостоприемството на Маврикий, който го приема царски (февруари–март 590 г.). През 591 г. той му помага да се върне на престола. В знак на благодарност персийският шах се съгласява на отстъпки по границата, във византийска власт остават градовете Дара и Мартиропол.

Събитията на изток, макар да завършват успешно за Маврикий, не му позволяват навреме да вземе съответните мерки по дунавската граница. Византия не се намесва в коалицията, организирана от лангобарди и авари, които през 596 г. унищожават владенията на гепидите. Това дава нова мощ на Аварския хаганат, чиито действия, насочени срещу отсамдунавските земи, придобиват все по-голяма интензивност. Въпреки известни постижения в организацията на по-далечните провинции, Северна Африка и Северна Италия са организирани като екзархати (своеобразно концентриране на административната и военната власт в ръцете на едно лице — екзарх). В края на Маврикиевото управление настъпват негативни изменения. Той няма успех в отношенията си с краля на Австразия — Хилдеберт II, и се свързва с един друг претендент за този престол, но акцията излиза безуспешна. В началото връзките му с папския престол са добри, защото императорът също е враждебно настроен към монофизитите. По-късно Маврикий издава указ, с който забранява на служителите във ведомствата да постъпват в манастир. Това води до охладняване на отношенията му с Рим. Всички го обвиняват в прекалена пестеливост, дори в скъперничество. Като следствие от тези императорски действия избухва въстание, което струва на Маврикий короната и живота му. През 601 г. той издава заповед — войските, които воюват на север от Дунав срещу аварите, да не се връщат в зимните си лагери, а да останат на място през цялата зима. Това предизвиква бунт. За водач е провъзгласен центурионът Фока, който повежда армиите обратно към столицата. Димите, на които императорът поверява защитата на града и на собствената си личност, го изоставят. На 22 ноември той се скрива със семейството си в една църква близо до Никомидия. Фока влиза в Цариград и е провъзгласен за император. Няколко дни по-късно Маврикий е заведен в Халкидон, където е наказан със смърт заедно с петима от синовете си. Жена му и дъщерите му са убити по-късно, защото императрицата участва в заговор срещу Фока.

Управлението на ФОКА (601–610) се определя като период на истински терор. Не са малко опитите на висшата прослойка от обществото да свали този «войнишки император». В началото на своето управление Фока намира поддръжка от зелените, а по-късно — от сините. Това води до сблъсъци помежду им. По границите на Изтока византийските армии са доведени до пълно разпадане. Крепостта Дара отново е в персийски ръце; персите бързо напредват в Мала Азия, а един отряд стига дори до Халкидон, на пътя към столицата. На Балканите аваро-славянските настъпления стават неконтролируеми. Вероятно в този период Фока е сключил с аварите някакъв договор, защото не се споменава за големи битки. Единствената му успешна крачка е направена в отношенията с Римската църква. Фока признава върховенството на папата като пръв между патриарсите и това му донася благосклонността на Бонифаций III.

В този кризисен за империята момент промяната идва от периферията. Картагенският екзарх Ираклий изпраща флот пред стените на Цариград, ръководен от неговия син — младия Ираклий. На 3 октомври 610 г. той е посрещнат в столицата като освободител. Коронясан е от патриарха за император на 5 октомври. Така е поставено началото на династията на Ираклидите. Фока се скрива в една църква, но след два дни е открит и убит.

Византия и «варварската» периферия. Готски войни. Хуни в Европа

«ВЕЛИКОТО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ» е термин, въведен от западноевропейските хуманисти, и се свързва със събитията, които тласкат народите от Евразия към границите на Римската империя през IV–V в. и причиняват коренни промени в етническия състав и икономическия облик на населението както в западните, така и в източните й части.

Всъщност това мощно и всеобхватно движение започва доста по-рано: то ни отвежда още към Маркоманските войни през 60–те и 70–те години на II в., когато войските на император Марк Аврелий воюват на значително протежение и в различни райони на римския лимес — от крайдунавските земи до Италия. Освен маркомани и квади, които са германски племенни общности, в тези движения участват още и сармати, т. е. ирански племена, които се спускат към Балканските земи откъм Дунавската делта.

Дунавската граница е обект на нападения през целия III в., последвани от няколко трайни поселения, главно от германски племена. През 272 г. Аврелиан воюва успешно срещу дакийското племе карпи, което обитава земите по Серет и Прут. През 280 г. голям брой бастарни се настаняват в Тракия. Там те се смесват с други германски племена — гепиди, източни готи и вандали. По-късно в Илирик отново се водят военни действия срещу сарматите. През 295 и 296 г. Диоклециан и Максимиан водят война с карпите, както и с германското племе бастарни и със сарматите. В двата случая част от пленниците са заселени в пустеещи земи на юг от Дунав.

Към средата на III в. готските нашествия създават големи грижи на Източната империя, защото те не се ограничават само до лимеса. Техните движения идват главно откъм Украйна, където готите се установяват още през II в. сл. Хр., спускайки се от Прибалтика. В севернопонтийските степи живеят в съседство с други германски племена — гепиди, вандали и херули, и заедно с тях се пръскат в пространствата между средното течение на Дунав и Карпатите. Те са в контакт и със заварените останки на античната севернопонтийска култура, а също със славяни и сармати, участвайки по този начин в една култура, наричана черняховска (от III в. нататък). Както за повечето ранни поселения на етнически групи в райони, където е имало голямо движение на населението, има доста спорове за точния състав и на черняховската култура, или по-скоро по въпроса кои елементи имат превес в нея.

През IV в. в украинските степи вече се различават две големи групи — източни готи, или остготи (по Долен Днепър), и западни готи, или вестготи (главно по Днестър).

Значително западноготско поселение на юг от Дунав е отбелязано по времето на император Констанций — тогава готският християнски мисионер Улфила получава разрешение да се установи със своите привърженици около Никополис ад Иструм. Готският историк Йорданес съобщава, че през VI в. те продължават да живеят там, като се занимават със земеделие. Тъй като Констанций е привърженик на арианството, и тези готи стават ариани.

Всички ранни движения към балканските земи са своеобразна прелюдия към големите готски нашествия, които започват от 376 г., когато западните готи са подгонени от хунската вълна и са принудени да търсят земи за заселване на юг от Дунав. Появата на хуните (т. е. зад р. Дон и към Кавказ) предизвиква своеобразна верижна реакция в движението на етническите групи — едни изместват други в напредването си от Волга, Дон, Кавказ и др. към Запада.

През 70–те години на IV в. хунските обединения разгромяват готския вожд Херманарих, който завършва живота си със самоубийство. Живеещите на запад от Херманариховите владения вестготи са принудени да търсят земи за поселение на юг от Дунав. Византийската провинциална администрация, която действа в съгласие с Цариград, ги оставя спокойно да преминат реката, понеже вижда в тяхно лице бъдещите поселници главно в пустеещите земи на днешна Добруджа и Северна България. Поради невъзможността да оцелеят в тясното пространство между Дунав и старопланинската верига тези готи започват своите нашествия на юг към Тракия. Стига се до прочутия поход на император Валент, който загива край Адрианопол през 378 г., но част от заселниците в днешна Северна България продължават да живеят по тези места, без византийската власт да може да се справи с тях.

През целия V в. са регистрирани много стълкновения с източните готи. Император Зенон е принуден да предостави на готския крал Теодорих Амал провинциите Крайбрежна Дакия и Долна Мизия. Техен център става гр. Нове (м. Стъклен край Свищов). Когато Теодорих Амал се оттегля в Италия, част от хората му остават да живеят в Мизия.

До първата половина на V в. хунските племена стоят на заден план в политиката на империята, дори понякога участват като нейни наемници в борбата й срещу готите — например хунският вожд Илдис помага в сраженията срещу Гайна (400/401). След като успяват да изместят част от готите в отвъддунавските им поселища, хуните на свой ред започват системно да нападат балканските земи, като комбинират тези походи с други, насочени към Средна Европа. Това е периодът на бързия разцвет на т. нар. Хунска «империя», една от многобройните «степни империи» — всъщност голямо обединение от племена, увлечени при бързото напредване на хуните към Панонската равнина.

Устройство на Хунската «империя». Отношения с Византия

В европейската история хуните могат да се вземат като образец за онези номадски етнически групи, които навлизат в Европа откъм Средна Азия през цялото Средновековие до времето на татарите.

В китайските извори се говори за ХУННУ още през I в. сл. Хр. Изглежда, че тогава те са разделени на две: част, която е във васални отношения с Китай, и северна част — със свой обособен живот. Същевременно сред тях се движат, прикрепят или отделят различни групировки, които продължават войната за усвояване на големите пасища в Средна Азия. Това е още стадий, в който тези конни народи се движат из степта заедно с целите семейства. Постепенно отделните орди добиват своя оформена територия, което води и до специализация на скотовъдството: табуни, стада и др., съобразно с видовете степи. На места се стига до временно усядане и практикуване дори на земеделие. Големите кръвнородови колективи започват да строят свои временни селища — аули, в които шатрите-жилища — юртите, се изграждат и прибират много бързо.

Около Китайската империя борбата не престава, особено след като от II в. нататък при Ханската династия тя временно се разпада на три държави. Нападенията продължават и през следващите векове, а нападателите са многобройни. До IV в. обаче хуните все още не отиват по-навътре от Приуралието. В тези степи те се смесват с голям брой други номадски народи, главно угури. Оттогава започват и новите нападения: към средата на IV в. част от хуните, които идват от Западен Сибир, увличайки със себе си угурски племена от Сибир, започват да нападат аланите, които живеят край Аралско и Каспийско море, и около 370 г. ги побеждават напълно. Те присъединяват към своята общност голяма част от победените, постъпвайки с тях както с угурите. Така се стига до нападенията срещу готите на Херманарих. С това започва и напорът към източните и западните граници на империята.

В началото нa V в. е зарегистрирано само едно нападение по Дунав — през 408 г. хунският вожд Илдис превзема крепостта Кастра Мартис (вероятно дн. Кула).

Император Аркадий сключва договор с хуните да не нападат повече земите на юг от Дунав, но това е временно положение: договорът не се спазва. Хунската мощ добива големи размери: отделните племенни вождове са в състояние да събират при необходимост добре обучена конница. Това принуждава византийската власт да вземе мерки за укрепване на северната граница и за засилване на Дунавската флотилия. При император Теодосий II е предприето подновяване на крепостните стени на самата столица (Теодосиева стена). След няколко нападения на хуните в западните провинции императорът се съгласява да поднови договора с тях и да им плаща по 350 златни ливри годишно. По-късно обаче между хунския вожд Руа и Теодосий II избухва нов конфликт по повод отцепването на няколко племена от хунския съюз, които минават под властта на империята.

През 434 г. умира Руа и Теодосий побързва да сключи договор с наследниците му — неговите племенници Влида и Атила. Договорът, сключен в гр. Маргус, на р. Морава, предвижда удвояване на данъка, създаване на условия за търговия по дунавските градове, тежки условия за откуп на византийските пленници и др. Същевременно империята се задължава да не приема бегълци, поданици на хуните. Този договор е спазван в продължение на няколко години, през които хуните постигат най-голямото си териториално разширение: от Кавказ до Рейн и от Панония до Северна Елба. Центърът на тази власт е Панония, откъдето се предприемат кръстосани действия към западните земи и към крайдунавските територии на Източната империя.

През 439 г. приключва укрепването на цариградските стени. Тъй като византийските войски трябва да водят военни действия и на изток, където персите нападат в съюз с някои арабски племена, дунавската граница отново става уязвима. През 441 г. хуните отново превземат няколко крепости по Среден Дунав. Две години по-късно, при ново нахлуване на хуните, техните орди се насочват по Диагоналния път и нанасят големи поражения на Найсос (дн. Ниш), Сердика (дн. София), Филипопол (дн. Пловдив) и стигат до Аркадиопол (дн. Люлебургаз). При нови преговори данта е увеличена на 1000 ливри годишно.

През 444 г. АТИЛА остава единствен господар на хуните, след като убива брат си Влида. Тогава той разширява владенията си и по Северното Причерноморие.

През 447 г. е осъществено ново голямо нападение на хуните по дунавската граница. Този път те навлизат дълбоко в балканските земи — стигат до Термопилите. Византийските управници започват да се страхуват за столицата.

През 448 г. с византийска намеса е организиран заговор срещу Атила, който обаче е неуспешен. Скоро отношенията с Византия се подобряват. Византийският писател Приск Панийски описва едно пратеничество до лагера на хуните в Панония, когато се подновяват договорните отношения. Атила насочва ударите си на запад. През 451 г. хунските орди преминават Рейн и опустошават Източна Галия, като стигат до гр. Орлеан и го обсаждат. Обсадата обаче е изоставена, а на връщане Атила е пресрещнат от римския военачалник Аеций, който действа и с помощни войски от франки, вестготи и др. На 20 юни Атила е победен за първи път при Каталаунските полета в Средна Франция.

На следващата година (452) той започва нов поход към Италия. В Рим се среща с папа Лъв I, но след това се връща обратно в лагера си в Панония и там умира внезапно през 453 г.

Започва бързо разпадане на Aтиловата държава, където се водят междуособни борби между наследниците му. Германските племена също започват бързо да отпадат от огромната хунска общност. Около година след смъртта на Атила настъпва краят на хунската мощ. Към края на века остава само споменът за Атила, наричан «Бич Божи».

Първоначалният бърз възход и териториалното разширение, както и бързото разпадане на Атиловата «степна империя» са пример за появата и изчезването на подобните на нея — на първо място Аварския хаганат.

Най-малкият син на Атила, Ернах (Ирник), иска от Византия разрешение да се засели като федерат в «Малка Скития» (т. е. Добруджа или Бесарабия). Цариград му предоставя тази възможност. Ирник фигурира в «Именника на българските ханове».

Византия, славяни и авари. Славянско заселване на Балканите

В писмените извори СЛАВЯНИТЕ се споменават с етническото си име от VI в. Тяхното разселване е продължителен процес. Според археологическите изследвания се смята обикновено, че изходни територии за разселването им са земите на пшеворската и черняховската култури. От Днестър на югоизток се спускат два потока — на славяните и на антите, чиито първоначални поселения се поставят в Североизточните Карпати.

Южните славяни и (в по-малка степен) антите осъществяват контакт с долнодунавските земи, съответно с териториите, които влизат в границите на Византийската империя. Южната гранива на разселването им е в лесостепната зона, където за тях е по-лесно да се отбраняват. В новите си поселища те се спират обикновено по левите притоци на Дунав, като избягват приближаването до самата дунавска граница, където се намират укрепителните съоръжения. Езиковедите предполагат (въз основа на анализ на топонимията), че е имало и по-ранна славянска инфилтрация на юг от реката.

Също на базата на езиковедски данни се смята, че ок. VI–VII в. сред южните славяни е настъпил краят на съжителството между групата на т. нар. български славяни (значително по-многобройна) и сърбохърватската група; може би планинската верига на Карпатите е станала естествена граница между тях. Първата група се устремява по-рано към границите на империята.

Нападенията започват по времето на Анастасий, т. е. в началото на VI в., и се засилват значително при управлението на Юстиниан I. Известно е едно изречение на Прокопий Кесарийски от «Тайната история»: «Откак Юстиниан пое властта над ромеите, хуни [прабългари], славяни и анти почти всяка година нападаха Илирик и цяла Тракия». Подобна информация (на латински) дава и готският историк Йорданес: «... българи, анти и славяни». Славяните се движат от Североизточните Карпати на юг и на запад. Те следват течението на южните притоци на Дунав Морава, Тимок, Огоста. Други се спускат откъм Панония, наблюдава се значително проникване на западни и южни български славяни към Белградската област и оттам — по течението на р. Морава. Славяните от сърбохърватската група започват да се спускат по Бели Дрин до сливането му с Дрин. Наблюдава се славянско проникване и до Адриатическо море. Някои групи се спускат до Солунската област, като частично населяват плодородните земи на Македония или завиват към Родопите, където срещат други групи, проникнали там от Мизия и Тракия. От Македония те навлизат в Тесалия, Епир и стигат чак до Пелопонес. Други групи от т. нар. български славяни стигат и до островите на Бяло море, служейки си с прочутите лодки-еднодръвки.

Тези данни за начина, по който се разселват славяните към границите на империята, са известни от разказите на византийските и на някои западни историци, а частично са получени и по езиковедски път (анализ на запазената топонимия).

За АНТИТЕ (отделна диалектно-племенна група в славянската общност) се знае, че са в траен контакт с иранска среда в земите на Северното Причерноморие до р. Дон. Самото име «анти» е иранско. Техният контакт с Византийската империя е главно в североизточните райони. Например през 540 г., по времето на Юстиниан, при гр. Турис (дн. Галац) на днешния румънски бряг е заселен като федерат един ант — Хилвудий, който се оказва неверен «съюзник» на императора.

Подробности за начина на придвижване на славяните дават византийските и други писмени извори. Те се движат пеш и първоначално си служат с обикновени лъкове и стрели, но избягват да нападат градове, които имат силна охрана. Съществуват обаче данни, че към средата на VI в. те проникват и до укрепени селища — в техните ръце падат Топир на Егейско море, до устието на Марица, както и Драч, също на Егейско море. Пак по същото време славяните навлизат в областта Астика (между Филипопол и Адрианопол), а през Найсос и Сердика се стремят да проникнат до Солун.

Към 60–те години на VI в. на Балканите се появяват и АВАРИТЕ.

Около произхода на аварите и тяхното придвижване към Европа също има изказани различни становища. Според някои изследвачи те са свързани с племената жуан-жуан, познати от китайските извори, или с хуните-ефталити. Съществува мнение, че т. нар. псевдо-авари, за които също споменават някои византийски извори, се разселват от Западен Китай към Манджурия, а истинските авари (ю-ян-с) — към Източен Китай, или че от т. нар. от византийците «вархонити» (war chun) първите се насочват през IV в. към Афганистан, а вторите — към Западен Туркестан. Изглежда, че през 70–те години на V в. те са в Дагестан, а в средата на VI в. — и в Кавказ, където воюват със сабири, оногури, утигури и кутригури по Северния Понт.

През 562 г. аварите предлагат на Юстиниан I да ги настани като федерат във византийски владения. От византийска страна им се предоставя част от Панония, обитавана преди това от херулите. Те обаче настояват за Малка Скития (Добруджа) и поради това отношенията им с императора се влошават. През 566 г. аварите подновяват исканията си пред него. В този период започват и техните нападения в балканските земи.

В съюз с лангобардите аварите разбиват гепидите и се настаняват на техните територии между реките Дунав и Тиса. Когато през 568 г. лангобардите се оттеглят към Италия, те заемат Панония. През 60–те години на VI в. техните владения се простират приблизително от р. Днепър до р. Елба, а на запад до Адриатическо море.

Настъпва най-напрегнатата фаза от отношенията между Аварския хаганат и Византия. Нападенията на юг от Дунав стават почти ежегодни, особено при хагана Баян, чието управление е вероятно между 568 и 582 г. В своите походи аварите включват голяма част от славяните, живеещи в Панония. Както при повечето номадски общества, и тук ръководна роля имат аварските вождове, а към техните конни дружини славяните са един вид помощни множества (Beirolk). След няколко похода в ръцете на аварите пада гр. Сирмиум на р. Дунав, а по време на кампанията им от 573 г. пострадват много от крайдунавските земи, като Сингидунун (Белград) и Виминациум (Костолац). През 582 г. Сирмиум пада в ръцете им за втори път. Междувременно (в края на 574 или през 575 г.) Тиберий I се принуждава да сключи договор с тях и им плаща по 60 000 златни ливри годишен данък. От византийска страна се прави опит да се отклони вниманието на аварите към отвъддунавските славяни от българската група, населяващи главно Влашката равнина, с които те действително воюват известно време. Постепенно обаче самите авари успяват да тласнат тези славянски племена към земите на юг от Дунав. Това още повече засилва напрежението през втората половина на VII в.

В началото на своето управление (между 582 и 584 г.) Маврикий поддържа мир с Баян за известно време, като увеличава годишния данък на 80 000 златни ливри, който през 585 г. стига до 100 000 ливри. При един поход на аварите техните пълчища се прехвърлят от Крайдунавския на Черноморския път и стигат до Анхиалските бани, където се задържат за кратко.

През 586 (или 587) г. е първата аваро-славянска обсада на гр. Солун, а около 588 г. аваро-славяни проникват до Западен Пелопонес. Другите посоки на нахлуването им са към Източна Тракия и Мраморно море (ок. 589–591) и към Илирик през 591 г. Последният поход се повтаря и на следващата година.

След 593 г. се наблюдава аварско движение и на запад — към Тюрингия, и дo Долен Дунав. Маврикий изпраща системно войски на север от Дунав. В късната есен на 601 г. избухва бунтът на войниците, които получават заповед да прекарат зимата в неприятелска страна. Ръководени от центуриона Фока, войниците свалят Маврикий в Цариград и го убиват. Следват няколко години на примирие, като годишният трибут е особено голям.

В 609 (?) г. има нова обсада на Солун. Вероятно през 614 г. аваро-славяни превземат Салона на Адриатика. Около 614–616 г. славяните за трети път обсаждат Солун, а към 70–те години на века е двегодишната аваро-славянска обсада на същия град.

При едно навлизане на авари до Източна Тракия (617 или 619) самият император Ираклий едва не попада в плен. Тъй като има уговорка двете пратеничества да се срещнат, за да уточнят условията за мира, императорът се доверява на тези обещания и преминава отвъд Дългата стена. Взети са много пленници от местното население. В голяма част от аварските походи от този период участват и прабългари.

Между 29 юли и 7 август 629 г. е голямата обсада на Цариград. Аварите нападат по суша и през Златния рог, а славяните използват своите лодки-еднодръвки за действията по море. Император Ираклий воюва срещу Сасанидите в Персия, докато персийският военачалник Шахвараз завзема азиатския бряг на Босфора, готов да изпрати помощ на аварите. Столицата е спасена благодарение на патриарх Сергий и на пълководеца Бонос. За тази паметна победа, която се приписва на Богородица, защитница на византийската столица, се създава химнът Акатист, който изразява благодарността към Майката Божия.

Аваро-славянската обсада на Цариград е преломен момент в отношенията с Византия. В Аварския хаганат започват междуособици, в които отново участват българи. В обезлюдените от тях земи в Далмация и Рашка се настаняват сърби и хървати (това е може би втората заселническа вълна в тези райони). Нападенията на аварите не престават съвсем, но те нямат вече това съдбоносно значение за Византийската империя. Общо взето, аварите се оттеглят в Източните Алпи.

Откъсването на оногурите, които са включени във владенията им по Северното Причерноморие, и създаването (към 630) на Велика България, чийто владетел хан Кубрат е съюзник на Византия, откъсва аварите от Кавказката област. Приблизително по същото време става разселването на Кубратовите синове.

Аспарух се отправя на запад и отблъсва аварите от долнодунавските земи, преди да се насочи към Дунавската делта и византийските владения на юг от Дунав. Другият прабългарски вожд — Кубер, се присъединява към Аварския хаганат в Панония. Заедно с живеещи там бивши пленници от византийските земи се отцепва от хаганата и слиза до Керамисийското (Битолското) поле. Планът му да превземе Солун (ок. 680) остава неуспешен.

През 60–те години на VII в. аварите играят известна роля в междуособните войни на лангобардите. През първата половина на VII в. те воюват и срещу каринтските славяни. Срещу тях се създава независим съюз, предвождан от франкския търговец САМО (623).

При Карл Велики (768–814) аварите правят опити да навлязат във Фриулската и Баварската области. Борбата завършва в полза на франките: синът на Карл Велики, Пипин, превзема (795–796) техния хринг (столицата им). Според едно сведение (оспорвано от някои автори) хан Крум отнема от аварите земите по Средна Тиса и Южно Седмоградско. Авари има във войската на Крум през 811 и 814 г. Аварският християнски хаган Теодор, който е поставеник на франките, се оттегля през 805 г. в Горна Панония. Малко по-късно земите на аварите са включени в териториите на Пипин, а след 843 г., когато между западните владетели се сключва т. нар. Вердюнски договор, те влизат във владенията на Людвиг Немски. Впоследствие аварите почти не се споменават — те постепенно се претопяват в движенията на населението в Панония, главно от славяните, а по-късно и от маджарите.

Византия и прабългарите

Едновременно със славянските нашествия на юг от Дунав започват и нападенията на ПРАБЪЛГАРИТЕ, както става ясно от съобщението на Прокопий. Данните за тях се появяват около два века по-рано; за IV в. се знае, че в източноевропейските степи живеят родствени тюркоезични племена, номади като хуните и аварите. Макар и отделните племена да имат свои имена, те са означавани като общност с етнонима «булгари». Около средата на VI в. прабългарски и родствени на тях племена създават обединения от двете страни на Меотидското езеро (Азовско море), които византийците наричат утигури и кутригури. Утигурите живеят на изток от долното течение на р. Дон, а кутригурите — на север и северозапад от Азовско море, към районите на запад от р. Дон. Известни са и прабългарски групи в Северен Дагестан, където през VI в. вече са уседнали.

В хунското обединение са включени и прабългари, движещи се от Приазовието, басейна на Дон и Донец, където битуват между сармато-алански племена.

По времето на император Зенон и войната му срещу остготите в Италия (480) във византийските войски участват прабългарски дружини от наемници. Тогава византийските хронисти отбелязват за пръв път присъствието им. Пак от техните известия става ясно, че през 493 г. е извършено прабългарско нападение в Тракия. Прабългарите се споменават и като участници в бунта на Виталиан в Долна Мизия (513–515) по време на управлението на Анастасий.

За времето на Юстиниан I, когато присъствието им на юг от Дунав вече е често явление, става известно как империята постъпва спрямо утигурите и кутригурите, като облагодетелства едните за сметка на другите. С разрешение на Юстиниан е извършено и заселване на кутригури като федерати на юг от Дунав. Агатий Миринейски разказва за едно голямо нападение на кутригури, които с участието на дакийските славяни (т. е. тези, които живеят във Влашката равнина) навлезли в Тракия; една част от тях достигнала предградията на Цариград, а други навлезли на юг от Термопилите. Това става през 558–559 г. под ръководството на хан Заберган.

Прабългарски групи участват масово в Аварския хаганат. През 626 г. те се включват в обсадата на Цариград. По-късно, когато започват междуособици в Аварския хаганат, прабългари от Панония се отправят и към Равенската област. В края на 50–те години аварите отново увличат кутригури на запад.

През 30–те години на VII в. в Азовската област уногундурите, също прабългарска общност, се отърсват от временната власт на западните тюрки. Тогава се формира ново обединение, възглавявано от ХАН КУБРАТ, което византийските автори наричат «ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ» и чиито граници обхващат земи на запад и северозапад от Азовско море, а на изток то достига до планината Ергени в Ставрополските височини. Кубрат поддържа добри отношения с Цариград и дори получава титлата патриций при едно свое посещение там.

След смъртта на Кубрат държавата му се разпада бързо, което е характерно за всички кратковременни формации от този вид.

Вероятно Аспарух (Исперих), предполагаемият трети син на Кубрат, чиито владения са разположени при планината Ергени, е първият, който е принуден да напусне приазовските земи, защото ударът, който води до разпадането на Куберова България, идва от хазарите.

ХАЗАРИТЕ са също от тюркски произход, те се развиват като останалите номадски общества. През VII в. държавата им се простира по долното течение на Волга и Дон. По-късно става известна столицата им Саркел (Белая Вежа), разположена на Долен Дон (материалната култура на Саркел носи отпечатъка на прабългарско присъствие). През IX–X в. там се поддържат дипломатически отношения с Византия. През втората половина на VII в. хазарите системно нанасят решителни удари на отделните владетели, наследници на Кубрат. Когато Аспарух е принуден да тръгне на запад и на юг, за да търси земи за заселване, новият удар е насочен към Батбаян, най-възрастния Кубратов син, чийто владения са разположени на запад от Аспаруховите. Като завладяват земите му, хазарите достигат до Таманския и частично до Кримския полуостров.

Отново поради настъплението на хазарите Котраг, втори син на Кубрат (името му вероятно е етноним на племето котраги), достига Средна Волга и притока й Кама, където през X в. е известна Волжко-Камската държава. Има и други прабългарски групи, които в края на VII в. се разселват до Кримския полуостров и развиват там висока култура. Тези, които остават по Северното Черноморие и в Приазовието, поддържат връзки с околните алани.

В навечерието на 60–те години на VII в. Аспаруховите българи започват набези на юг от Дунав. Те използват заетостта на византийските сили на изток в борбите с арабите. През пролетта на 680 г. император Константин IV започва действия срещу Аспарух по суша и море. Отклонението му към Месемврия, където отива на бани, дава възможност на Аспарух да разположи войската си между р. Варна и Стара планина. Под негова власт минава обединението на седемте славянски племена, а също и северите, които са заселени в тези земи като федерати на Византия. Подписването на договора, с който се признава Българската държава, става, след като българите на Аспарух започват да минават и към крепостите на юг от Стара планина, т. е. в територия, която се смята за държавна, а представлява и своеобразна укрепителна система за Константинопол. С договора, подписан през лятото на 681 г., Византия признава съществуването на Българската държава. От този период нататък отношенията между Дунавска България и Византийската империя се развиват на междудържавно ниво.

Византия в периода след «варварските нашествия». Демографски промени и етнически отношения

Ранният етап на нашествията на юг от Дунав слага своя отпечатък върху живота на местното уседнало население. Това население, обикновено означавано като «провинциално», води корените си от остатъците от античните балкански народности, главно траки и илири, повече или по-малко романизирани и елинизирани.

В икономическото и административното устройство на балканските провинции се наблюдават известни промени, но не трябва да се преувеличава процесът на «варваризация», който настъпва особено след хунските нашествия.

Изчезват някои градове, предимно в североизточните райони на дунавския лимес. Други, дори във вътрешността, претърпяват значителни промени в своя състав. До голяма степен старите поземлени владения изчезват, но в Тракия латифундиите се запазват по-трайно.

През VI в. едрото земеделие се разраства. Първоначално то се свързва със сенатското съсловие. От VII в., и особено през VIII в., става преобладаваща едрата поземлена аристокрация, която започва да играе роля и в администрацията, въпреки че преустройва трудно своите възгледи за същността и ролята на Византия като продължение на старата Римска империя.

Сред селското население е налице многочислен колонат още през VI в. Според някои учени през следващите векове се наблюдава засилване на селско-общинните отношения, но и това е позиция, която не трябва да се приема безрезервно. Вярно е, че славяните като земеделска общност носят със себе си свободната община, но на юг от Дунав и в Мала Азия този вид община никога не е изчезвал напълно.

Номадските общности имат принос в синкретизма на културите. Археологическите проучвания доказвах, че от аварите са останали много малко следи на юг от Дунав. Това е естествено, защото цялата им система е устроена специфично. Те се връщат в Панония със събраната плячка, докато славяните населяват много пустеещи земи и по този начин прекъсват връзките си с тях.

Начините, по които става това заселване, са разнообразни. До известна степен самата византийска администрация заселва на места и славяни-федерати, според известната имперска система. Такива има например в Северна България или по долното течение на Струма. Заедно с официално организираните заселвания съществуват и Славинии (някои от тях имат и собствени имена), които се установяват в различни райони без разрешението на провинциалната власт. Славиниите се създават на принципа на териториалното обединение на славянското общество, главно от края на V в. нататък. Понякога те дълго време живеят «паразитно», без да плащат данък и често ограбвайки околните земи. Постепенно византийската власт започва системни опити да преодолее това положение, особено в отдалечени от столицата територии. Този процес на включване на славянските племена в рамките на провинциалното население е продължителен. В него покрай военните походи се използва и политиката на християнизиране. Общо взето, тази «реелинизация» трае до началото на IX в., но остават земи, напр. в Пелопонес, където «независими» славяни има и до XIII–XIV в. (езерци и милинги) (В. Тъпкова-Заимова).

Част от славянското население остава в границите на империята и се адаптира към начина на живот на останалите имперски общности. Много от славянските племена в Мизия, Македония, отчасти в Тракия, влизат в състава на Българската държава и стават основа за изграждането на българската народност. От IX в. нататък славяните в западните части на полуострова формират постепенно другите славянски балкански държави.

Прабългарите, които идват с Аспарух, продължават да се установяват от двете страни на Дунав и в следващия период (защото контактите с поречието на Днестър не престават дълго време). Те изграждат нова българска култура в контактите си с местното земеделско, главно славянско, население. Синтезът се осъществява, като от номадски бит те преминават в уседнал начин на живот, изграждайки постепенно мрежа от градове, които вече не са само укрепени аули, а големи селища с развит икономически живот.

Византия през VII век — преломно време

601–610 г. Военните неуспехи на ФОКА срещу перси, славяни и авари засилват ненавистта на ромейското население срещу него. В столицата избухва бунт, организиран от «партията» на зелените. Оформя се силна сенатска опозиция срещу Фока. Център на опозиционните настроения става Картагенският екзархат, единствената спокойна и просперираща област на империята по това време. Картагенският екзархат включва освен Северна Африка (старите провинции Африка, Триполитания, Нумидия и Мавритания) и островите в Западното Средиземноморие (Сардиния, Корсика, Малта, Балеарските острови), както и силно редуцираните владения на империята в Южна Испания. Картагенски екзарх е Ираклий, роден в Кападокия, Източна Мала Азия, близък приятел на сваления и убит от Фока император Маврикий. Ираклий изпраща на помощ на разбунтувалата се византийска столица силен флот, командван от първородния му син — също Ираклий, който е приветстван като «василевс» по пристанищата и островите. Сухопътна армия начело с третия син на картагенския екзарх, Теодор, е изпратена през Триполитания към Египет, за да завладее богатата провинция и да спре доставките на жито за ромейската столица. На 5 септември 610 г. Ираклий е посрещнат като спасител (σωτήρ) в Константинопол и е коронясан за император от патриарх Сергий. «Тиранът» Фока е арестуван и изгорен жив на Хиподрома. Екзекуцията му е организирана от димите в Константинопол.

610–641 г. Управление на ИРАКЛИЙ. Новият император заема престола в изключително критичен за империята момент. Продължава жестоката война със Сасанидска Персия, чийто владетел Хозрой II Парвез (Победител) се стреми да завладее всички азиатски и африкански територии на Византия. Персия е най-силният противник на Римската (респективно Ромейска) империя в периода III–VII в. Тя се простира на обширни територии, има столетни имперски традиции, централизирана управленска структура и разполага със силна, боеспособна армия, чието ядро е тежковъоръжената иранска конница (т. нар. катафракти). Още в периода 606–608 г. персите опустошават Северна Месопотамия, Сирия и Армения. През 609 г. превземат важния град Едеса на р. Ефрат, а през 612 г. — Митилена. През 611 г. Ираклий успява да си върне Кесария Кападокийска, но тази византийска контраофанзива се оказва мимолетна. През 613 г. персите превземат Дамаск и Антиохия — два изключително важни центъра за Изтока. През 614 г. след 20–дневна обсада пада гр. Йерусалим — събитие, потресло християнския свят. В ръцете на персите-«езичници» според съвременниците, попада ценна реликва — Христовият кръст. През 619 г. пада и Александрия — столицата на Египет, най-важният мегалополис в Източното Средиземноморие. Прекратени са доставките на жито за ромейската столица. След IV в. Константинопол, подобно на Рим, се изхранва с вносно жито. Египет е основен доставчик на безплатен хляб за Рим до основаването на «Новия Рим» по времето на Константин Велики. След IV в. Рим доставя жито от Африка, Константинопол — от Египет. Раздаването на безплатна храна е важен елемент от съществуването на късноантичните мегалополиси, тъй като поддържа социалното равновесие и задоволява основните нужди на най-неспокойната част от населението на късноантичните градове — безработния плебс. Окончателната загуба на Египет след арабското нашествие води до прекратяване на раздаването на безплатен хляб. Константинопол е принуден да търси нови източници за внос на зърно, напр. Северното Причерноморие (с контактна зона Кримския полуостров) и малоазийските провинции.

Неспокоен е и Балканският полуостров, където продължават нападенията на авари и славяни. През 614 г. те опустошават Далматинското крайбрежие и превземат важните адриатически центрове на империята Салона и Диадора.

Град САЛОНА (Salona, Σάλων) е основан от сиракузците през IV в. пр. Хр. Той е родно място на император Диоклециан и негова резиденция, в която пребивава до смъртта си през 313 г. Известно време Салона е главен град на провинция Далмация (Dalmatia). През 614 г. градът е разрушен от авари и славяни, а населението (латиноезично и отчасти гръкоезично) се премества в съседното градче Аспалатос (Άσπαλάθος, Spalatum, Spalatto, дн. Сплит), което търпи значително развитие през Средновековието и в ново време. Град ДИАДОРА (Ταδῶρα у Кекавмен) е заселен със славяни. От средногръцкото му име Ядора идва славянското название на Адриатическо море Yadran. В западните средновековни източници градът е известен с името Зара, или Задар.

Във вътрешността на Балканския полуостров аварите и славяните превземат и опожаряват важните стратегически центрове Виминациум (дн. Костолац), Найсос (дн. Ниш) и Сердика (дн. София). През 620 и през 622 г. те обсаждат Солун, който е най-важният балкански център на империята.

Към 618–619 г., повлиян от тази тежка ситуация, Ираклий дори смята да премести столицата на империята в Картаген, единственото спокойно и защитено място. Под натиска на патриарх Сергий и на по-видните сенатори императорът се решава на тежък двубой с Персия, от чийто изход зависи съществуването на Византия. През 620 г. Ираклий сключва мир с аварския хаган. Атмосферата в Константинопол, без преувеличение, може да се нарече кръстоносна. На карта е поставена съдбата на Orbis Romanus, на ромейската ойкумена. Константинополската църква жертва значителна част от своите имоти за набиране и организиране на боеспособна армия. Войската е съставена както от наемници, така и с редовен набор. Изтеглени са всички военни части от балканските провинции на империята. Ромейската войска се съсредоточава в столицата и в гр. Кесария Кападокийска. Войната срещу езичниците-антихристи е оценявана още през Средновековието като «първи кръстоносен поход». За похода (или походите) на Ираклий споменават автори като Теофан, патриарх Никифор, «Пасхалната хроника», «Ираклиада» на Георги Пизидийски (поема, посветена на победите на ромейския император), арменците Себеос (VII в.), Тома Арцруни (Х в.) и Мойсей Каланкатуаци. Теофан пише за три похода, проведени между 622 и 628 г., а патриарх Никифор — за един, при това морски. Противоречивостта на сведенията прави възстановката на събитията до известна степен хипотетична. След тържествената Великденска служба през 622 г. императорът се отправя с войските си на изток, като оставя столицата, съпругата и децата си на «Божията милост, Света Богородица», патриарх Сергий и «преславния Синклит» начело с патриция Бонос. След няколко успешни операции императорът достига Армения, вековната ябълка на раздора между римляни и перси, но е принуден да се върне в столицата, заплашена от аварите. Междувременно през 624 г. пада Кордуба (дн. Кордова). Вестготите държат вече цяла Испания, а ромейските владения там са ликвидирани. Особено тежка за империята е 626 г., когато персите след контраофанзива завладяват голяма част от Мала Азия и достигат Халкидон, разположен на малоазийския бряг срещу Константинопол. В същото време аварите обсаждат столицата откъм Тракия, а славяните — по море, със своя флот от моноксили (еднодръвки). Ситуацията е критична. В отбраната на Константинопол се включва цялото население, организирано във военни подразделения от димите на сините и зелените. Ромейският флот (все още най-силен в средиземноморския свят) успява да ликвидира славянския. В Тракия избухват междуособици сред довчерашните съюзници авари и славяни. Ангажираността на аварския хаган е използвана от подвластните на аварите славянски племена, които се отмятат от неравноправния си «съюз» с войнствените номади. Още през 623–624 г. част от западните славяни вдигат бунт срещу Аварския хаганат и организират собствена държава, чийто владетел е Само, франк по произход. Не признават аварската власт и долнодунавските славяни, които обитават Влашката низина. Към франките се присъединяват алпийските славяни, прадеди на днешните словенци. Вътрешните противоречия в аваро-славянския лагер водят до прекратяване на обсадата на Константинопол. Наскоро след тези събития, през 631 г. в Аварския хаганат избухват междуособици сред двете господстващи «партии» — на авари и на българи, в рамките на управляващия номадски елит.

Населението на Константинопол приписва своето спасение на Богородица, на която е посветен химнът Акатист, изпълняван и до днес на Великденските служби в православния свят. След ликвидирането на аварската опасност Ираклий отново обръща поглед към Изтока. Имперският флот е тържествено изпратен от патриарха, Сената и населението на Константинопол за своя легендарен източен поход. Флотът дебаркира в Лазика, откъдето продължава по суша, следвайки течението на р. Аракс. В Иверия и Армения войската на ромейския император е подсилена с местни части (ивери, арменци и лази). Ираклий използва съюзническите си отношения с племената на север от Кавказ (важен геополитически ареал за ромейската дипломация) и включва в армията си хазари и други тюркски народи (може би и българите на Кубрат). От Армения огромната армия навлиза в Атропатена и завладява гр. Гандзак, резиденция на персийските шахиншахове. Градът е опожарен, а лоялното към персите население — избито. Жестокостта на ромеите е отмъщение за персийските погроми в Антиохия и Йерусалим. На 12 декември 627 г. смесената армия на Ираклий нанася решително поражение на персите в близост до развалините на старата НИНЕВИЯ, на р. Тигър. Поражението на персите е сигнал за началото на политически неуредици в Сасанидската империя. Шахът Хозрой II е свален и убит в началото на 628 г. от недоволни аристократи. Синът му Кавад Широй е принуден да сключи мир с Ираклий, който междувременно превзема лятната резиденция на персийските шахове Дастагерд и се насочва към столицата Ктезифон, достигайки отбранителния канал Нахраван. Според клаузите на мирния договор Ромейската империя си възвръща всички провинции, окупирани от персите след 604 г., и получава нови териториални придобивки в Армения. На връщане Ираклий прави продължителен престой в Гандзак, където извършва антиперсийски погроми. Зороастрийските храмове в Атропатена, включително «свещеният огън» на Сасанидската династия Адур-Гушнасп, са опожарени, а техните жреци (маги) са избити или покръстени в християнската вяра. Oт Гандзак Ираклий се придвижва триумфално към Антиохия, където организира възстановяването на града, и към Йерусалим. Императорът успява да върне пленения от персите Христов кръст. Пред въодушевените погледи на вярващите той пренася кръста по via Dolorosa към Голгота, където го забива. Актът има символичен смисъл: ромейският християнски свят е възстановил своите граници по Божия воля чрез Христовия наместник — апостолоравния император. В Йерусалим императорът организира антиеврейски погроми, тъй като иудеите подпомагат персите в действията им срещу християните, но приема едно по-толерантно отношение към монофизитите, които преобладават в източните провинции на империята Сирия, Палестина и Египет.

Темна организация

При Ираклий и неговите наследници се оформя нов тип военноадминистративна организация. Старата Диоклецианово-Константинова система предполага разделянето на военната от цивилната власт. Нуждата от по-ефикасно управление и бързо реагиране довежда наследниците на Юстиниан I, и преди всичко император Маврикий, до необходимостта от сливане на двете власти. За първи път пробивът в старата военна и административна структура се осъществява посредством екзархатите — отдалечени от Константинопол територии в Италия, Северна Африка и Испания. Екзархът концентрира в ръцете си пълната власт в провинцията и се превръща в поместен владетел, който обаче зависи, по-малко или повече, от централната власт в Константинопол.

Терминът «ТЕМА» (θέμα) първоначално обозначава отряд, съставен от жителите на определена област. Впоследствие терминът започва да се употребява за отделни военни подразделения в рамките на ромейската армия. И до днес в историографията съществува спор кога са формирани първите теми като военноадминистративни области. Употребата на термина «тема» заедно с термините «каталогос» (κατάλογος) и «аритмос» (ἄριθμός) през VII в. е указание, че понятието се отнася към организацията на армията. Автори като Ш. Дил (Diehl), Бeйнc (Baynes), Φ. Дьолгер (Dolger), Енслин (Ensslin), H. Пигулевская и Д. Ангелов смятат, че първите теми са образувани още по времето на Ираклий, ок. 620 г. Ключова в случая е една фраза у хрониста Теофан, че напускайки Константинопол, Ираклий навлязъл «в областта на темите». Други автори (Пертузи, Караянопулос, Ломоури) отнасят създаването на темите към втората половина на VII в. Това тяхно схващане се основава на факта, че първото споменаване на отделните теми се отнася към 60–те години на VII в. Темата е военно-териториална единица начело със стратег (στρατηγός), който съсредоточава в ръцете си военната и гражданската власт. Най-близките помощници на стратега са: преторът (ὁ πραίτωρ), който изпълнява функциите на темен съдия и полицейски управител, на него е подчинен преторионът (темният затвор); протонотарият на темата (ὁ πρωτονοτάριος) — данъчен инспектор; хартуларият (ὁ χαρτουλάριος), който се грижи за комплектуването на армията, снабдяването с храна и оръжие и разпределянето на заплатите (ῥόγα). Докато преторът и протонотарият са подчинени пряко на стратега, хартуларият е подчинен на логотета на стратиотика и докладва пряко в имперската канцелария (βασιλικὸν κριτήριον). Определени граждански пълномощия притежава и епископът на областта, който докладва пряко пред патриарха и Църковния съд. По този начин се създават лостовете за контрол върху дейността на стратега, ограничава се възможността му да действа самостоятелно или опозиционно на централната власт. Стратегът е военачалник и командва всички военни поделения в подчинената му тема. Според известието на един арабски автор — Ибн Хордадба, всеки стратег от източните теми има на разположение по 10 000 души. Всяка тема (като военна част, а не като административна територия) се дели на две турми с численост приблизително 5000 души, командвани от турмарси. Турмите се делят на мери, начело на които стоят мерарси и друнгарии на мерите. Следват тагмите (военни единици с численост ок. 500 души) начело с комити (κόμητες); те от своя страна се делят на пентеконтархии (ок. 50 души), командвани от пентеконтарси. Освен за организацията на армията темният управител (стратег) се грижи за регулярното събиране на данъците, контролира вътрешното и външното движение на населението и следи за реда и законността в темата. Темите не ликвидират веднага старата провинциална организация. Наименованията на провинциите се запазват и през VIII в., но техните компетенции не са твърде ясни.

Първите теми, които възникват към средата на VII в., са:

АРМЕНИАКОН (Ἀρμενιακόν), която включва вътрешните области на Велика Армения от Понтийското (Черноморско) крайбрежие на север до планината Тавър на юг; АНАТОЛИКОН (Ἀνατολικόν) обхваща Централна Мала Азия от Егейското крайбрежие на запад до Тавър и областта Кападокия на изток; ОПСИКИОН (Ὀψίκιον) е съставена от старите провинции Витиния, Пафлагония, Фригия и Троада; морската тема на КАРАВИСИАНЦИТЕ (Καραβισιάνοι) обхваща крайбрежните райони на Южна и Западна Мала Азия, включително островите Родос, Хиос и Лесбос. Начело на темите стоят стратези. Изключение прави темата Опсикион, която има за управител комис (κόμης). Названията на първите теми произлизат от военните единици, разположени в тях. Темата Анатоликон (букв. Изток, гръцки превод на латинското рrаеfectura Oriens) включва старите legiones Orientis, а Армениакон е образувана на мястото на предираклиевите полусамостоятелни арменски военни части. Названието на темата Опсикион идва от латинското Obsequium magistri militum praesentalis (личната гвардия на командващия източноримските войски — магистер милитум презенталис). Темата на Карависианците (от грц. κάραβος — кораб) е сформирана на базата на моряшкото население, което обитава крайбрежните области на Мала Азия и Егейските острови. Първите теми възникват в Мала Азия като отговор на персийската и арабската експанзия и са част от защитните мерки на централната власт срещу силния вражески натиск от изток. Темите на Балканския полуостров се формират също във връзка с конкретна външна или вътрешна опасност. След 681 г. е образувана темата Тракия, за да отбранява Константинопол и хинтерланда му от новосформираната на север от Хемус Българска държава на Аспарух. Между 687 и 695 г. във връзка с военните действия срещу Славиниите е създадена темата ЕЛАДА (Ἒλλας). В края на VII в. възниква и темата СИЦИЛИЯ (Σικελία), за да отбранява острова от арабите. Прави впечатление, че азиатските теми носят наименованията на военните части, разположени там, а европейските са именувани на географски обекти.

Монотелизъм

Борбите с персите, аварите, славяните, а по-късно и с арабите, заварват империята изпълнена с вътрешни противоречия. Вместо да затихнат, христологичните спорове от V и VI в. продължават и през VII в. с неотслабваща острота. Населението на Византийската империя гледа твърде сериозно на тези спорове с явната тенденция да ги политизира. Проблемът за едната или двете природи на Христос излиза от строго философските идеологически рамки и се превръща в политически водораздел за поданиците на империята. Разпространението на несторианството и особено на МОНОФИЗИТИЗМА в източните провинции представлява форма на културно-политическо отделяне и самоидентифициране на тези области, а опозицията срещу халкидонизма е опозиция срещу Константинопол и европейския Запад. На Изток монофизитите, якобитите и несторианите, изграждат собствени църковно-теологически школи, в рамките на които се забелязва тенденцията към етническа самоидентификация на сирийци, арменци и египтяни (копти). Изтокът създава своя културна среда. Несторианството първоначално намира привърженици сред ерудираната елинизирана прослойка на Изтока, включително в прочутите школи в Едеса и Низибис. Монофизитизмът е източна реакция, свързана с мистичната традиция, идеята за абстрактното Божествено начало и култа към Майката, преосмислен в идеята за монофизитската Теотокос (Θεωτόκος). Β началото на VII в. въпросът за помирението между халкидонити (привърженици на официалната ортодоксия), от една страна, и монофизити и якобити, от друга, стои с особена острота. Главен инициатор на политиката на помирение и единение е константинополският патриарх СЕРГИЙ. Самият той е роден в Сирия в якобитско семейство, но още на младини преминава към халкидонизма. Сергий е патриарх от 610 до 638 г. Ок. 615 г. той издига идеята за двете природи (δύο φύσεις, в духа на класическата ортодоксия) и едната енергия (ἐνέργεια) на Христос. Така се ражда едно ново учение, известно като моноенергетизъм. Според монофизитите новата догма е отстъпление и те признават само Божествената природа на Логоса-Христос. Първоначално Сергий получава подкрепата на редица духовници от източните провинции, както и на римския папа Хонорий. Зад патриарха стои император Ираклий, който през 622 г. се среща в Теодосиопол (дн. Ерзерум) с главата на арменските монофизити (севериани) Павел Едноокия, и му предлага уния, която Павел отхвърля. Императорът влиза във връзка с Аркадий, епископ на Кипър (където има много арменци-монофизити, преселени там от Тиберий II), и с Кир, епископ на Фазис в Лазика, който в 631 г. е назначен за александрийски патриарх. През 633 г. в Александрия е сключена уния (т. нар. Девет глави — Ἐννέα κεφάλαια) между монофизитите и халкидонитите на основата на Сергиевото учение, което приема названието монотелизъм, доколкото идеята за едната (Божествена) енергия се развива в постулата за едната Божествена воля (Θέλημα) на Логоса-Христос. През същата 633 г. униатската политика на Сергий и Кир е увенчана с патриаршески указ (т. нар. ПСЕФОС), издаден в Константинопол. В него се отхвърля спорът за едното или двете действия (енергии) и се говори само за една воля, доколкото в богочовека Иисус е невъзможно присъствието на две воли — Божествена, свързана със Спасителната мисия на Христос, и човешка, която й е естествено противопоставима. Според Сергий учението за двете воли на крайните халкидонити фактически признава съществуването на два субекта в Божествения Логос, което вече намирисва на несторианство.

На новото учение се противопоставя СОФРОНИЙ, патриарх на Йерусалим, единствен сред висшите архиереи на Църквата. В монотелизма той вижда проявление на Аполинариевата ерес. Въпреки протестите на Софроний през 638 г. от императорската канцелария излизат, т. нар. ЕКТЕСИС (Ἔκθεσις, Изложение), документ, в който е заложена монотелитската доктрина. Тя отрича каквато и да е свобода на волята и действието у Иисус. Документът има политически смисъл и подобно на Енотикона на император Зенон цели помирение и единение на всички поданици на империята около една официална доктрина и една вътрешна цел. Подписът на императора под Ектезиса му придава статут на официален държавен документ и на религиозен канон. Ектезисът завършва втория етап в развитието на монотелизма (от унията през 633 г. до 638 г.), без да успее да изпълни задачата, заради която е създаден. Вместо две, се оформят три основни «партии», или течения, в ромейското общество — крайни халкидонити (ортодокси), крайни монофизити и официалните монотелити. Местното монофизитско население на Египет — коптите, гледа твърде несериозно на унията от 633 г. и на нейния създател, александрийския патриарх Кир, на когото е дадено прозвището Кавказеца. Йерусалим, наставляван от Софроний, запазва верността си към Халкидонската догма. През 638 г. умират патриарх Сергий и римският папа Хонорий. Възникнал като философско учение, монотелизмът все повече придобива чертите на официална държавна доктрина на първите представители на Ираклиевата династия.

Арабска експанзия

До първите военни сблъсъци между араби и ромеи се стига още приживе на пророка Мохамед. След неговата смърт и след потушаването на вътрешните противоречия между арабските племена при халифа Омар започва АРАБСКАТА ЕКСПАНЗИЯ към владенията на Византийската империя и Сасанидска Персия. През 634 г. арабите разбиват при Рабат-Моав в Трансйордания една ромейска армия, предвождана от брата на Ираклий Теодор, патрикий и магистър. Пътят на арабите към Сирия е отворен. Арабските успехи срещу ромеи и перси могат да се обяснят както с добрата военна организация на арабската конница и сплотяващата сила на исляма, така и с кризата в двете империи на Стария свят. Византийската отбранителна линия в Сирия, Палестина и Египет е твърде слаба, за да издържи на арабския натиск, а населението, предимно монофизитско, е настроено отрицателно към византийската власт и ортодоксалната Църква. В ранния период от своето съществуване ислямът е твърде толерантен и носи със себе си нова, по-опростена и по-ефикасна политическа и икономическа организация на обществото. След битката при Рабат-Моав пада гр. Босра, който е важен икономически и културен център в Трансйордания. Решаваща за съдбата на източните провинции на империята е битката при р. ЯРМУК в Южна Сирия (20 август 636 г.), където ромейските войски, предвождани отново от Теодор, претърпяват страшно поражение от арабския пълководец Халид ибн Уалид. След 6–месечна обсада в края на същата година пада гр. Дамаск. През 638 г. арабите завладяват Йерусалим и Антиохия. Отбраната на Йерусалим се ръководи от местния патриарх Софроний. Капитулацията на Светия град е свързана със споразумение, според което арабите-мюсюлмани запазват недокоснати и неосквернени християнските и иудейските светини. Градът се спасява от оплячкосване, а населението — от репресии. На следващата 639 г. умира Софроний, посветил живота си на защита на православното християнство.

Император Ираклий се опитва да създаде отбранителен пояс в Северна Месопотамия с помощта на местните християнски арабски племена. Отбранителната линия не издържа и към 639–640 г. приефратските градове и месопотамската степ са в ръцете на нашествениците. През 639 г. арабските войски се прехвърлят през Синайския полуостров в Египет и започват методично да завоюват страната. Византийската войска в Египет е групирана в 5 военни окръга, които действат самостоятелно, почти без координация помежду си. Местното монофизитско население е настроено отрицателно към централната власт в Константинопол и това съдейства за бързия успех на арабите в Египет. През 642 г. пада гр. Александрия. Загубата на богатата провинция е изключително тежък удар за империята, която губи възможността да доставя евтино жито. Падането на Александрия и Антиохия в ръцете на арабите подкопава позициите на Византия в Източното Средиземноморие. Между 637 и 642 г. арабите се справят с Персийската империя, изпаднала в състояние на политическа криза и разложение. През 640 г. арабската конница се насочва към Армения, гранична буферна област между Ромейската империя и Персия, и превзема важната крепост Двин. От богатите източни провинции под властта на константинополските императори остава единствено Мала Азия, на която е съдено да се превърне в най-важната стратегическа и икономическа област на империята.

През януари 641 г. умира император Ираклий, «новият Херакъл» (както го нарича Георги Пизидийски), победител на персите и възстановител на Христовия кръст в Йерусалим, доживял да види краха на своето житейско дело.

Славянизация на Балканския полуостров

По времето на император Ираклий се засилва тенденцията към усядане на славяните на Балканския полуостров. Още в първите години от управлението на този император славяните опустошават западните части на полуострова. Заселването на славяните променя основно етническия състав на Балканския полуостров, както споменава Константин Порфирогенет в своето съчинение «За управлението на империята»: «пославянчи се цялата земя и стана варварска» (ἐσθλαβώθη πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος).

Β Източната Римска империя съществува своеобразен билингвизъм. Гръцкият език е най-разпространен, тъй като провинциите Мала Азия, Сирия, Египет, стара Елада са наследници на старата елинистическа цивилизация. Той е езикът на интелигенцията и на Църквата. Още по времето на император Юстиниан I Велики част от новелите са издадени на този език. През VI в. Дигестите и Институциите (Institutiones, Наставления — ръководство за студенти по право) са преведени на гръцки език, за да бъдат разбираеми за гръкоезичните поданици на римския император и в частност за студентите по право в Константинопол и Берит (дн. Бейрут). През втората половина на VI и в началото на VII в. гръцкият език постепенно започва да измества латинския като официален в администрацията и войската. Това дава основание на англосаксонските историци да направят разслоение на понятието «антична цивилизация» и да въведат термина «ХРИСТИЯНСКИ ЕЛИНИЗЪМ» (Christian Hellenism), който следва същата тенденция при осмислянето на феномена Византия. Промени настъпват и в титулатурата на владетеля. Старите римски имперски титли император, цезар, август (Imperator, Caesar, Augustus) са заменени при император Ираклий с гръцката титла василевс. За първи път Ираклий се титулува така в една новела от 629 г., написана на гръцки език (Ἡράκλειος καὶ Ἡράκλεος νέος Κωνσταντῖνος πιστοί ἐν Χριστῶ Βασιλεῖς.) Елинизираното латинско название на императрицата — августа, се запазва по-дълго време, но е изместено от чисто гръцкото василиса. Докато в класическия и елинистическия период титлата василевс обозначава това, което и латинското rex — владетел на определена територия или племенен вожд, след VI–VII в. василевс става титла, адекватна на латинските император и август — владетел на ромейския християнски свят (οἰκουμένη) и наместник на Христа на земята до Страшния съд. Елинизацията на титулатурата има пряко отношение към загубата на източните провинции, населени с негръцко население (сирийци, арменци, ивери, исаври, лази, мардаити, копти, евреи, самаряни и араби) и на Балканския полуостров, където до VII в. съществуват райони, населени с компактно романоезично население. След 30–те години на VII в. империята губи (фактически, не по презумпция!) своята космополитност, а преобладаването на гръкоезичния елемент става очевидно. От VII в. нататък гръцкият език става съществен компонент от понятието «ромей», равнопоставен с политическата принадлежност и ортодоксалното християнско вероизповедание.

Политически борби между Ираклидите

Римската владетелска традиция предполага изборност, но постепенно се оформя и династичният принцип, най-вече чрез съвладетелския институт — старшият владетел (автократор) си избира помощници (т. нар. симвасилевси), които да му помагат в управлението. Най-често тези съвладетели са синове или близки сродници на императора. Така се оформят династиите във Византийската империя, някои от които, като Македонците и Палеолозите, управляват векове. Произходът на ИРАКЛИЕВАТА ДИНАСТИЯ е от Кападокия. Император Ираклий е син на стария Ираклий, картагенски екзарх, и на Епифания. От първата си съпруга — Евдокия, императорът има син — Константин, регистриран за първи път като съвладетел (Константин III) в една новела от 629 г., както и на монети. След смъртта на Евдокия Ираклий се жени за Мартина, от която има няколко деца. Един от тях — Ираклонас, императорът прави съвладетел малко преди смъртта си. Константин III и Ираклонас управляват съвместно няколко месеца. Константин умира (възможно е да е отровен) и управлението преминава в ръцете на 15–годишния Ираклонас и на неговата майка-регентка. На нейна страна е константинополският патриарх Пир, който сключва мир с арабите и фактически им предава Египет. Сенатът и войската (важни електорални фактори в империята) са недоволни от съществуващото положение и извършват преврат. Ираклонас, с отрязан нос, е изпратен на заточение, a Мартина е наказана с отрязване на езика. За император е избран 11–годишният Констант, син на Константин III и Григория и внук на Ираклий.

642–668 г. Управление на КОНСТАНТ II. То преминава в непрестанни войни с арабите. На 29 септември 642 г. арабският пълководец Амр влиза в Александрия. През 645 г. ромеите успяват да възстановят властта си в града, но през лятото на 646 г. космополитният търговски и интелектуален център окончателно преминава в арабски ръце. През 647 г. арабите завладяват Кесария Кападокийска, родно място на Отците на Църквата Василий Велики и Григорий Ниски. Империята е принудена да се «оттегли» в географските граници на Мала Азия, укрепявайки нов лимес, който започва от Киликийското крайбрежие и през проходите и върховете на Тавърските и Понтийските планини достига Черно море (Понта) източно от Трапезунд. В стратегически важните планински проходи се формират нови гранични военноадминистративни единици — т. нар. клисури (κλεισοῦραι), които са относително стабилизирана контактна зона между ромейските и арабските погранични части. И през VII в. Византия продължава да има най-силния флот в Средиземноморския басейн. Първоначално арабите воюват с ромеите и персите само по суша, разчитайки на силната си конница. През 40–те години на VII в. арабският управител на Сирия Муавия организира изграждането на флот, който повече от три века конкурира християнските флотилии в Средиземно море. През 649 г. арабите организират първата морска експедиция срещу Византия — в ръцете им пада важният остров Кипър. През 654 г. арабският флот окупира островите Родос и Кос. Империята приема арабското морско предизвикателство и екипира силен флот, който обаче претърпява тежко поражение край бреговете на Ликия на следващата 655 г. Формирането на темата на Карависианците се отнася към 50–те години на VII в. Единствено междуособиците в младия Арабски халифат спасяват империята от погром. На 17 юни 656 г. е убит халифът Осман. Негов наследник в Медина става Али, зет на Пророка. В Сирия способният пълководец Муавия се провъзгласява за халиф. Между тях започва жестока гражданска война, която приключва с гибелта на Али през 661 г. Халифатът е принуден през 659 г. да сключи мир с Византийската империя, като се задължава да й плаща годишен данък.

Неочакваното спокойствие по източните граници дава възможност на Констант II да обърне внимание на балканските провинции, където се разпореждат славяните. През 658 г. императорът организира експедиция срещу Славиниите, които по думите на хрониста Теофан «опленил и поробил». Славиниите са територии, населени с компактно славянско население, които притежават определена автономия и се управляват по собствени закони и обичаи. Начело на тези Славинии (славянски княжества) стоят племенни вождове и князе. Империята е принудена да се съобразява с присъствието на тези квазидържавни образувания, инкорпорирани в изконните й земи. Целта на похода от 658 г. е да се възстанови изключително важният за империята сухоземен път между Солун и Константинопол (част от старата via Egnatia), да се принудят Славиниите да признаят властта на ромейския император и да му изплатят дължимите данъци. Част от възпротивилите се на имперските искания славяни са пленени и прехвърлени в Мала Азия, където са организирани в бойни единици, използвани във войната срещу арабите. Акцията на Констант II е отговор на перманентната заплаха за гр. Солун от страна на съседните славянски племена.

Продължение на монотелитските спорове

Център на монотелизма продължава да бъде столицата Константинопол. Наследникът на Сергий — патриарх Пир (638–641), издава нов документ, т. нар. Томос Догматикос, в който се поддържа монотелитското учение и се оправдава александрийският патриарх Кир. Заставайки на страната на Мартина, Пир се намесва в политическите борби и е принуден да избяга в Африка след преврата в Константинопол. Новият патриарх Павел II (641–653) е също запален монотелит. След смъртта на Софроний Йерусалимски центърът на ортодоксалната опозиция се измества на Запад, в Картагенския екзархат и Италия. Картагенските екзарси Георги и Григорий подкрепят открито антимонотелитската политика. През 645 г. по инициатива на Григорий в Картаген се организира публичен диспут на видния богослов и Отец на Църквата Максим (Хомологет) Изповедник с експатриарха Пир. Последният се признава за победен и преминава официално в православието. Друг център на ортодоксалните сили е Рим. Градът все още се намира в пределите на империята. Папите Йоан IV (640–642) и Теодор (642–649) са привърженици на православието и открити врагове на монотелизма, съответно — на вътрешната политика на императорите в Константинопол. По повод на противоречията в обществото, свързани с монотелитските спорове, през 648 г. Констант II издава известния ТИПОС (Τύπος), според който се забраняват споровете за едното или двете действия и воли на Христос, тъй като предизвикват разделение и враждебност сред православните поданици на империята. Забраната върху разискванията се отнася както за монотелитите, така и за крайните ортодокси, в чиито среди документът се приема «на нож». Активни противници на Типоса са Максим Изповедник, който се премества от Картаген в Италия, и римският папа Теодор, по произход гръцки монах от Палестина. По тяхна инициатива през октомври 649 г. в Рим е свикан т. нар. Латерански събор, на който присъстват 105 епископи, предимно от Запад, и 37 гръцки монаси. Съборът се оглавява от новия римски папа Мартин I, бивш пратеник (апокрисиарий) на папа Теодор в Константинопол. Главна роля на събора играе Максим Изповедник. Съборът излиза с документ, наречен «Хорос», съставен от 20 глави-анатемизми. В документа се резюмират принципите на диотелитското и дифизитското православие, отстояват се принципите на чистата съборна (католическа) вяра и се подлагат на анатема видните монотелити Теодор Фарански, Кир Александрийски, Пир и Павел II, както и патриарх Сергий. В глава 18 се отхвърлят два правителствени документа — Ектезисът и Типосът. Папа МАРТИН I (родом от гр. Тудер в Умбрия, Средна Италия) застава на Светия престол на 5 юли 649 г., като пренебрегва установената традиция папите да се обръщат към константинополския император с официална молба за утвърждаване на избора им. Мартин I, заел още в началото открито антиправителствена позиция, не може да очаква утвърждаване от Константинопол. Император Констант II реагира незабавно на атаките срещу неговата политика и изпраща в Италия нов екзарх — Олимпий, със задачата да наложи Типоса и да накара всички епископи и свещеници да го подпишат. През VII и VIII в. се забелязва тенденция към отчуждаване на местното латиноезично население на Италия от гръкоезичните василевси в Константинопол. Културно-езиковото разграничение се превръща в политическо. Все по-често италийците обръщат поглед към римския понтифекс и са по-склонни да възприемат него като политически ръководител, духовен наставник и бранител на интересите им, отколкото равенския екзарх или византийския василевс. Срещайки съпротивата на местното население срещу Типоса, Олимпий преминава на страната на римския първосвещеник. Войската, основа на властта на равенския екзарх, е съставена предимно от италийци и германски наемници, част от които образуват отрядите на местните поземлени магнати. Сключвайки съюз със Светия престол, Олимпий се превръща в самостоятелен управител на Италия. В Константинопол го считат за изменник и узурпатор. Отмятането на равенския екзарх има и духовно-политическа санкция: защита на ортодоксалното християнство от еретическата политика на Константинопол. През 653 г. Олимпий, който воюва срещу арабите в Сицилия, става жертва на епидемия и с неговата смърт приключва бунтът в Италия. Новият равенски екзарх Теодор Калиопа е доверено лице на Констант II. На негова страна застава и равенският архиепископ Мавър. На 15 юни войска, предвождана от екзарха Калиопа и кувикулария Теодор Пелурий, влиза във Вечния град и арестува папа Мартин I, към когото е предявено обвинение в незаконно заемане на Светия престол. Самият император, както и неговите представители в Италия, се стремят да избягват теологичните дискусии в духа на Типоса. Обвиненията срещу папата са от чисто политическо естество. След едномесечен престой в Палатинския дворец (резиденция на равенските екзарси в Рим) римският първосвещеник е отведен по море в Месина, Сицилия, a оттам със специален императорски кораб — на о. Наксос, където прекарва една година като затворник. През септември 654 г. папата е вече в Константинопол. Там е съден за държавна измяна и заточен в Херсон, на Кримския полуостров, където Максим Изповедник умира на следващата година. Впоследствие папа Мартин I е канонизиран за светец.

Подобна участ сполетява и видния богослов СВ. МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК (ок. 580–662). Двата основни извора, които разглеждат житейския път на видния теолог, са достатъчно противоречиви. Гръцкото житие, съставено през Х в., е дело на Михаил Ексавул и е изпълнено с агиографски топоси. Според него Максим Изповедник е роден в Константинопол в семейството на знатни родители, преминава през всички етапи на класическото византийско образование, след което става първи секретар на императорската канцелария при Ираклий. Според сирийското монофизитско житие, дело на Георги от Решайна, писано още в VII в., Максим (родно име Мосхион) е роден в палестинското градче Хешвин и е син на самарянина Абна от Сихар и на персийска робиня. Бракът на самарянин със зороастрийка, при това робиня, се приема негативно в консервативна Самария и бащата на Максим е принуден да бяга с бременната си жена в Хешвин, където съпружеската двойка намира подслон у свещеника Мартирий и преминава в християнството, приемайки новите имена Теон и Мария. Още на младини Мосхион загубва родителите си и е изпратен заедно с по-малкия си брат във Великата лавра — известен манастир в Палестинската пустиня, създаден още през IV в. от св. Харитон Изповедник. Тук приема монашеското име Максим и продължава обучението си, усвоявайки монашеските правила на живот. Някъде ок. 614 г. (персийското нашествие в Сирия и Палестина) монасите от Лаврата са принудени да емигрират и към 617 г. Максим се намира вече в околностите на Константинопол, в Хризополския манастир на азиатския бряг на Босфора. Благодарение на познанството си с високопоставени личности Максим е представен на император Ираклий и става негов секретар. Годината 626, свързана с обсадата на Константинопол от авари, славяни и перси, поставя началото на скиталчеството на Максим. След кратки престои в Кипър и Крит преподобният се установява в Картаген, в манастира «Св. Йоан Мосх» — център на опозицията срещу монотелизма. Първоначално позицията на Максим спрямо монотелитското учение е умерена — приема Псефоса и решенията на Кипърския събор, както и унията в Египет. След издаването на Ектезиса под влияние на своя учител Софроний Йерусалимски преминава в лагера на крайните ортодокси, а след смъртта на Софроний (639) става техен духовен глава. Диспутът с експатриарха Пир от 645 г. завършва африканския период в живота на преподобния. След кратък престой в Сицилия и Сардиния Максим се установява в Рим, където има многобройна гръцка колония от монаси, избягали на запад след персийските и арабските нашествия и по принцип несъгласни с монотелитската политика на константинополските императори. Максим е един от главните инициатори и идеолози на Латеранския събор от 649 г. През 653 г. той пристига в Константинопол и отсяда в женския манастир «Гала Плацидия», който от VII в. е резиденция на папските апокрисиарии. Наскоро след заточването на папа Мартин I е проведен съдебен процес срещу Максим Изповедник, който също е обвинен в държавна измяна и дела, насочени срещу ойкуменическото християнско начало. Преподобният е осъден и изпратен в изгнание в тракийския гр. Виза. През 662 г. Максим отново е върнат и съден в Константинопол, наказан е с отрязване на езика и дясната ръка и е изпратен на заточение в Лазика, където скоро умира. Той е автор на съчиненията «За различните трудни места у светите Дионисий и Григорий», «Въпросоотговори към Таласий», тълкувания върху Стария завет, «Мистагогия» («Въведение в тайнствата»), «Към Теопемпт Схоластик», «Кратко разяснение в глави на спасителната Пасха на нашия Бог Христос», «Житие на пресвета Богородица» и др.

Констант II и имперската политика

През VII в. Африка, подобно на Италия, се превръща в център на сепаратистки тенденции. Картагенският екзарх проявява независимост, включително и по въпросите на вярата. В граничните райони на Картагенския екзархат се формират полузависими берберски държавици и племенни общности. Екзархът Георги проявява неподчинение спрямо централната власт и е заменен с Григорий (642), който вдига бунт през 647 г. и се обявява за независим владетел. Изпратените от императора войски завладяват Картаген, а Григорий пренася резиденцията си в Сбейтла, но е разбит от арабите, които окупират Триполитания.

Твърдата, дори жестока политика на Констант спрямо крайните ортодокси настройва срещу него населението на Константинопол. През 660 г. императорът осъжда на смърт своя брат Теодор, заподозрян в опит за завземане на властта. Освободен от ангажиментите си с арабите, през 663 г. Констант се отправя на запад към Апенинския полуостров. Дебаркирайки в Тарент, императорът и равенският екзарх започват военни действия срещу лангобардите, които първоначално се увенчават с успех. Част от Южна Италия е отвоювана за ромеите. Василевсът посещава Неапол и Рим, където е посрещнат с помпозна тържественост от папа Виталиан (657–672), който засвидетелства пред императора лоялността на Светия римски престол. Събитието прави изключително впечатление, тъй като Констант II е първият ромейски император, който посещава Вечния град след падането на Западната Римска империя в 476 г.! През 664 г. Констант II се прехвърля в Сицилия и превръща гр. Сиракуза в своя резиденция, възнамерявайки да премести тук столицата на империята. Недоволството от императора сред сенаторите и православното духовенство се предава и на най-близкото обкръжение на Констант. Той е убит в банята си през 668 г. Войската в Сицилия избира за император арменеца Мизизий, но военните сили на Равенския екзархат потушават бунта. Пред стените на Сиракуза се появява флот, командван от сина на покойния император — Константин. Мизизий е арестуван и обезглавен през 669 г.

668–685 г. Управление на КОНСТАНТИН IV ПОГОНАТ. Новият император е избран от Сената и войската заедно с двамата си братя Ираклий и Тиберий. Продължават арабските нападения по суша и море. Арабският флот завладява о. Хиос, а през 670 г. и п-в Кизик на Мраморно море — отправна база към ромейската столица. През 672 г. пада важният егейски град Смирна. Арабският халиф Муавия започва военни действия срещу Константинопол. През 674 г. столицата е блокирана по суша и море, а обсадата продължава 4 години. Съществуването на империята отново е заложено на карта. Този път Константинопол е спасен от силния ромейски флот и от едно ново изобретение, известно като «гръцки огън».

«Гръцкият огън» представлява запалителна смес от сяра, суров нефт и други съставки. Изхвърля се от специални медни тръби (сифони), които се поставят обикновено на носа на бойните кораби. Запалената смес гори и във вода, което я прави особено опасна. Съставът на «гръцкия огън» е открит от Калиник от Хелиопол (Баалбек), избягал в Константинопол след арабското нашествие в Сирия. В случая става дума за преоткриване, защото още при император Анастасий (491–518) някой си Прокъл, атинянин, измислил подобно нещо (по думите на Йоан Малала и Йоан от Никиу). Благодарение на «гръцкия огън» ромеите ликвидират арабския флот в Мраморно море. Арабите претърпяват и поражение по суша в Ликия. Така в трудните години между 674 и 678 империята успява да спре проникването на арабите в Европа.

На Балканския полуостров продължават проблемите с местното славянско население. Междувременно на дунавския лимес се появява нова опасност — БЪЛГАРИТЕ, които от 60–те години на VII в. обитават т. нар. Онгъл на север от Дунавската делта. Докато славяните са земеделско население, което, приведено в подчинение, решава до голяма степен демографския проблем на Балканите (характерен между впрочем за цяла Европа в Ранното средновековие), българите са преимуществено номадски народ. Основавайки се на опита си с редица номадски нашественици, като хуни и авари, империята взема бързи мерки за противодействие. След ликвидирането на арабската опасност император Константин предприема поход по суша и море срещу новите натрапници, които опустошават териториите на юг от Дунавската делта. Походът от пролетта и лятото на 680 г. завършва с неуспех. Със сключеното примирие от 681 г. империята е принудена да признае временната, според ромеите, загуба на земите между Дунав и Стара планина. Възникването на ново, добре организирано във военнополитически аспект държавно образувание в балканските провинции на Византия стимулира изграждането на темната система в Европа. Скоро след 681 г. е образувана Темата ТРАКИЯ. Настанените в нея войски имат задачата да пазят от юг проходите на Източна и Централна Стара планина, както и подстъпите към Константинопол.

Образуването на Българската държава на Балканите е пробив в традиционната византийска политика спрямо славяните. Тенденцията за подчиняване на Славиниите и тяхното постепенно ромеизиране, прокарвана от Констант II и Константин IV, е до голяма степен затормозена. На Балканите се появява нов център, около който да гравитират славянските племена. Влизането им в пределите на Българската държава през следващите векове ги спасява от реалната опасност да бъдат ромеизирани и да загубят културната си идентичност — съдба, която сполетява славяните в Средна Гърция и Пелопонес.

Шести вселенски събор. Край на монотелитските спорове

Константин IV решава да приключи окончателно с конфликта в Църквата. Монотелизмът губи позиции както заради протестите на част от духовенството и Сената, така и поради загубата на източните провинции, населени предимно с монофизити. Монотелизмът като догма става безсмислен в една преимуществено православна среда. По инициатива на римския папа Агатон (679–681) в Константинопол започват теологични диспути, които прерастват в VI Вселенски събор. Съборът е открит на 7 ноември 680 г. в дворцовата зала Трул и продължава близо година, до септември 681 г. Провеждат се 18 сесии, в които вземат участие 174 епископи. Съборът утвърждава Халкидонската догма, а монотелизмът е обявен за ерес. Антиохийският патриарх Макарий, поддръжник на монотелизма, е анатемосан и изпратен в Рим, където пребивава като изгнаник. Монотелизмът продължава да съществува в Сирия, където в следващите десетилетия и столетия се оформят две монотелитски църкви — Маронитската и Мелкитската.

Постигнато е отдавна желаното единение в Църквата. Според византийския светоглед Държавата (Ромейската империя) и Църквата трябва да съществуват в единогласие (συμφονία), доколкото представляват земен образ на висшия Небесен ред.

Династични проблеми

Опасявайки се от възникването на опозиция, Константин Погонат заповядва да отрежат носовете на двамата му братя и съимператори — Ираклий и Тиберий, и да ги изпратят в изгнание. Римската традиция на колегиалното управление вече залязва за сметка на тенденцията към налагане на еднолична (самодържавна) власт. Обикновено императорът избира за съвладетели своите синове, които са и наследници на престола. Всички лостове на управлението обаче се съсредоточават в ръцете на старшия василевс-автократор. Събитията от края на VII и началото на VIII в., както и през следващите векове, показват, че римската идея за изборност и колегиалност е все още жива и се съпротивлява на източните (включително елинистически) самодържавни форми на управление.

Уморен от битки, политически и духовни спорове, император Константин IV умира през 685 г., едва 33–годишен. Той има съпруга — Анастасия, и двама сина — Юстиниан и Ираклий. Негов фактически наследник става 16–годишният Юстиниан, буен младеж с неуравновесен характер.

685–695 г. Първо управление на ЮСТИНИАН II. Младият император поема управлението на империята при благоприятни външнополитически обстоятелства. През 688 г. е сключен 10–годишен мир с арабския халиф Абдал-Малик, според който се разделят сферите на влияние в Армения и Иверия. Остров Кипър получава статут на кондоминиум (съвместно владение), като данъчните постъпления се разделят наполовина. Кипърската църква придобива автокефалност начело с архиепископ — статут, който притежава и до днес. При Юстиниан II се засилва политиката на етнически размествания и принудителни демографски промени. Обезлюдяването на цели области и съобразяването с политически фактори принуждават императорите да пристъпят към тези тежки и скъпоструващи мерки. Съгласно едно споразумение с арабите Юстиниан премества племето мардаити — гранично войнишко и моряшко християнско население, от Антиливан и Южна Киликия в Памфилия, Армения и на Балканския полуостров — в Епир (пристанището Никополис), Пелопонес и на о. Кефалония. Тази масова депортация оголва източните граници, разрушавайки по думите на Теофан «медната стена» между ромеи и араби. През 688–689 г. императорът предприема военна експедиция срещу Славиниите и влиза триумфално в Солун. Тридесет хиляди славяни са депортирани насила в Мала Азия, в темата Опсикион, където възниква нова славянска военна единица. По време на военни действия срещу халифата тези славяни, ръководени от някой си Небул, преминават на страната на арабите — факт, който дава на императора повод за репресии спрямо близките и съплеменниците на изменилите славяни. Една поредна депортация, този път от о. Кипър към п-в Кизик (обезлюден по време на военните действия от 674–678 г.), предизвиква протеста на халифата, който губи данъкоплатци. Военните действия се подновяват, а ромеите претърпяват тежко поражение край гр. Севастополис в Армения (691). С масовите размествания се решават едновременно няколко проблема: обезлюдените райони се заселват със земеделско население, което плаща данъци въз основа на продукцията си и изпълнява военностражеви функции, доколкото заселванията се осъществяват в гранични или застрашени вътрешни области. Понякога неблагонадеждни, склонни към бунтове и измяна етно-религиозни групи се прехвърлят от опасните гранични райони в друга, чужда за тях среда, където доброволно или принудително се поставят в услуга на централната власт. Такъв е случаят с еретиците монофизити и павликяни, които през VIII и IX в. са депортирани масово от арменския и сирийския лимес към Балканския полуостров и Италия, където са използвани в борбата срещу българи и лангобарди. Политиката на империята в това отношение следва федератската традиция от предишните векове.

Между 687 и 695 г. възниква темата Елада (Ἐλλας) в Средна Гърция. Формирането й има за цел да откъсне македонските от пелопонеските славяни и да контролира техните миграции в района.

Трулски събор

В качеството си на висш защитник на ортодоксалното християнство Юстиниан II свиква през 692 г. църковен събор в дворцовата зала Трул. Този събор си поставя задачата да обобщи и допълни решенията на последните два вселенски събора от 553 и 680–681 г., затова е известен в църковната традиция като Петошести Вселенски събор. На него се разглежда нравствено-религиозното състояние на обществото, за да се спре покварата, която цари сред бялото и черното духовенство. Приемат се норми, традиционни за Източната църква, но нехарактерни за Западната: бялото духовенство да се жени, с изключение на епископите; свещениците и монасите да носят бради; причастието да става с квасен хляб и др. Отричат се редица езически празници и ритуали, които продължават да битуват в обществото. Осъден е обичаят на Западната църква да се пости в събота. Противно на източните норми, на Запад свещениците и монасите се бръснат, причастието става с неквасен хляб и е разпространено безбрачието (т. нар. целибат) на всички нива. Папа Сергий I (687–701) отказва да приеме новите канони. Юстиниан прави опит да го арестува, но след бурни протести и бунт в Рим, Равена и областта Пентаполис императорът е принуден да се откаже от намерението си. Културно-религиозният конфликт отново прераства в политически. Трулският събор акумулира тенденциите към отчуждение между гръцкия Изток и латинския Запад, между Източната и Западната църкви!

Период на граждански размирици

При първото управление на Юстиниан II се забелязва нова активизация на димите в Константинопол, които намират подкрепа сред отделни сенаторски групировки. Срещу императора се създава силна опозиция, насочена против деспотичното му управление, неуспехите на арабския фронт и масовите депортации. При това Юстиниан II подкрепя «партията» на зелените и започва преследване нa сините, които вдигат бунт. Той е свален от престола и с отрязан нос е изпратен на заточение в Херсон, на Кримския полуостров. Сенатът, войската и димите избират за император стратега на тема Елада ЛЕОНТИЙ (695–698). Неговото управление обаче е свързано с военни неуспехи. През 697г. арабите ликвидират Картагенския екзархат — последното византийско владение в Африка. Осигурили африканския си тил, арабите нахлуват в Испания и през 771 г. ликвидират Вестготското кралство. Леонтий изпраща военноморска експедиция срещу африканските араби, но византийският флот е разбит и на връщане моряците вдигат бунт, избирайки за император друнгария на морската тема Апсимар, който управлява под името ТИБЕРИЙ III (698–705).

Заточеният в Херсон Юстиниан се опитва да си върне престола. Под заплаха от арест и екзекуция ексимператорът с отрязан нос (наречен Ринотмет) бяга при хазарите и се жени за сестрата на хазарския хаган. Константинополското правителство успява с подаръци да убеди хагана да върне беглеца. Юстиниан се озовава в двора на българския хан Тервел и с негова помощ успява да си върне престола (705). Българският владетел получава титлата кесар, която издига престижа на новата държава и фактически означава нейното признаване от страна на империята. Титлата кесар е най-високата по достойнство след тази на василевса и се дава обикновено на престолонаследника (ако той не е съимператор) или на близък сродник на императора. Даването на титлата на чужд владетел, при това езичник, се възприема отрицателно в ромейското общество — като нелегитимен акт на един вече нелегитимен, тираничен и аморален владетел, какъвто незавиден престиж си спечелва Юстиниан II във византийската имперска традиция. Самият василевс прави този пробив в ойкуменическата доктрина, притиснат от обстоятелствата и е готов да го отхвърли в момента, когато се почувства сигурен на престола. Наред с кесарската титла на българите е отстъпена областта Загора на юг от Стара планина, дадени са и многобройни подаръци.

Повторното управление на Юстиниан II (705–711) също е свързано с прояви на неговата деспотична натура. През 708 г. той организира поход срещу българите, но е разбит край Анхиало. През 711 г. изпраща наказателна морска експедиция срещу Херсон, но в Черно море флотът вдига бунт и издига за император арменеца Филипик Вардан. Юстиниан и синът му Тиберий са убити от разгневената константинополска тълпа. С тяхната смърт се слага край на Ираклиевата династия.

Новият василевс ФИЛИПИК ВАРДАН (711–713) симпатизира на зелените и е привърженик на монотелизма. Опитът му да възстанови това религиозно учение предизвиква враждебност срещу него в столицата и сред войската. Императорът намира поддръжка у арменското население, което е традиционен привърженик на монофизитизма и монотелизма. Арменската «партия» има известно влияние сред зелените в Константинопол. Българите, под предлог че отмъщават за своя съюзник Юстиниан, нахлуват в Тракия и достигат столичните крепостни стени. Изпратената срещу тях войска вдига бунт, Филипик е свален и ослепен, а на негово място димите и Сенатът избират първия секретар Артемий, който управлява под името АНАСТАСИЙИ (713–715). С идването си на власт новият император възстановява православието. Той организира военноморска експедиция със задачата да унищожи арабския флот край сирийските брегове. Войските, изпратени на о. Родос, вдигат бунт и издигат за император местен финансов чиновник — Теодосий. Анастасий-Артемий губи позиции в Константинопол и е принуден да се откаже от престола и да се оттегли в един манастир край Солун.

ТЕОДОСИЙ III (715–717) постига мир с българите в 716 г. (договорът включва и търговски клаузи), но търпи поражения от арабите в Мала Азия. Недоволен от политиката на императора, Лъв, стратег на тема Анатоликон, вдига бунт. Под натиска на войската и патриарх Герман I Лъв е пуснат в столицата и коронясан за император на 15 март 717 г.

VII в. е преломен за бъдещето на Ромейската империя. След удара, нанесен от перси, араби, славяни и българи, империята се свива в граници, които остават относително устойчиви през следващите векове. Поставят се основите на темната организация и на стратиотския институт, които променят из основи старата Диоклецианово-Константинова административна система. Властта се концентрира в ръцете на василевса-автократор и на подчинените му централни ведомства — логотезионите. Постепенно империята преминава в контраофанзива, като стабилизира малоазийския лимес с арабите и предприема контранастъпление срещу славяните на Балканския полуостров. Процесът на ромеизация е спрян единствено за тези славянски племена, които попадат в геополитическия обсег на новообразуваната Българска държава.

От старите римски институции влиянието си запазва все още Сенатът — очевиден факт по време на перманентната гражданска война в периода 695–717 г. Засилват се позициите на войската, която за разлика от периода IV–VI в. не е съставена от наемници, а се рекрутира сред местното население на темите — т. нар. стратиоти. Концентрацията на военна и цивилна власт в ръцете на темните управители — стратези и комити, повишава ефективността на техните действия, но носи със себе си нова опасност от издигане на силна темна аристокрация, военночиновническа по своя характер, а впоследствие и земеделска, която набира позиции за сметка на старата сенаторска поземлена аристокрация. Управителите на големите теми са чести претенденти за императорския престол, което предизвиква необходимостта от раздробяване на темите през следващите векове.

Засилва се значението на гръцкия елемент. Гръцкият език става официален, а владетелският институт, идеологията и титулатурата търпят явни елинистически влияния.

Славянизацията на Балканския полуостров и ударът върху икономическата инфраструктура на Мала Азия водят до упадък на късноантичния градски живот и до известна аграризация на обществото. Притокът на население — бежанци в Мала Азия и по островите, славяни на Балканския полуостров, ликвидира хроничния демографски проблем на късната Римска империя. Закрепостяването на селяни към земята и на градски жители към занаятчийските колегии и муниципиалните институции, породено от дефицита на работна ръка, в новите условия става безсмислено. След VII в. поданиците на империята са предимно свободни селяни, гръкоезични и «варвари», обитатели на полуавтономните селски общини.

«Тъмният» VII в. е изпълнен със събития, които предопределят бъдещата съдба на Византийската империя.

Иконоборчески период

Император ЛЪВ III е роден в гр. Германикия (дн. Мараш), Северна Сирия. Рожденото му име е Конон. По време на първото управление на Юстиниан II (685–695) се преселва в тракийския град Месемврия заедно с много други бежанци, напуснали родните си места в резултат на арабските нашествия. По време на второто Юстинианово управление (705–711) Лъв е вече спатарий, а при Анастасий II (713–715) — патриций и стратег на тема Анатоликон. Лъв вдига бунт срещу узурпатора Теодосий, подпомогнат от своя зет Артавасд, стратег на тема Армениакон. На 25 март 717 г. е коронясан за император. Поставя се началото на нова, т. нар. СИРИЙСКА ДИНАСТИЯ, чиито представители управляват империята до 802 г.

Новият византийски василевс е изправен пред критична ситуация, аналогична на тази от периода 674–678 г. Арабският пълководец Маслама, брат на халифа Сюлейман, навлиза в Мала Азия и превзема редица важни градове и крепости, разположени между Сарди и Пергам. Арабските войски опустошават малоазийския бряг на Мраморно море. През лятото на 717 г. Маслама преминава Хелеспонта (Дарданелите) при Абидос и блокира пътищата от византийската столица към Европа. Според арабски източници Маслама командва 180 000–на армия и огромен за времето си флот от 2500 кораба. За пореден път съществуването на империята е поставено на карта. В чисто провиденциален план войната се възприема като сблъсък на две религии — християнството и исляма. Лъв III организира блестяща военна кампания срещу армиите на Маслама и с помощта на «гръцкия огън» успява да разгроми вражеския флот. Голямо значение за византийската победа има бягството на египетските моряци-християни, които дават пълна информация за военната тактика и за намеренията на арабите. Тежката зима и чумната епидемия са пагубни за арабската войска. Освен това българският владетел Тервел изпраща армия в помощ на ромеите, която избива ок. 20 000 араби и усложнява допълнително положението на арабските войски. Войските от тема Опсикион побеждават арабите във Витиния. През август 717 г. силно редуцираният арабски флот е принуден да снеме обсадата. На връщане буря ликвидира остатъците от флота и в Сирия се завръщат само 5 кораба! Според арабски извори броят на загиналите е над 500 000 души. Катастрофата край Константинопол променя изцяло военнополитическата стратегия на халифата. Целта на арабските пълководци вече не е столицата на империята (задача, завещана от пророка Мохамед), а Мала Азия и богатите средиземноморски острови. Военните действия между араби и ромеи продължават, но с изключение на няколкото важни офанзиви през следващите векове, те се ограничават до перманентни ежегодни погранични конфликти. През 726 г. Маслама превзема Кесария Кападокийска, но друг арабски пълководец — Муавия, е отблъснат от Никея. През 740 г. Сюлейман организира 100 000–на военна експедиция срещу Византия, но е разбит от Лъв III при малоазийското градче Акроинон. Ромейската империя е във военен съюз с хазарите, които воюват с арабите в Кавказ. Кавказките проходи са изключително важни за империята и тя се стреми да поддържа приятелски и съюзнически отношения с народите, които обитават земите на север и на юг от Кавказ, и с държавните образувания, които се формират в този стратегически за Византия ареал. Тази геополитическа стратегия определя добрите отношения на ромейските императори с Велика Стара България на Кубрат, с Хазарския хаганат, с грузинските и арменските княжества. За да укрепи съюза си с хазарите, Лъв III предприема крайна, според ромейската владетелска идеология, стъпка — жени 14–годишния си син и съимператор Константин за хазарска принцеса, която след кръщението приема името Ирина (733).

Между 717 и 719 г. Лъв III е принуден да се справи с два бунта. По време на арабската блокада на Константинопол (717) Сергий, стратег на тема Сицилия, прави опит да наложи за император свое протеже — някой си Тиберий. През 719 г. вдига бунт пълководецът Никита Ксилинит, който се опитва да възстанови на престола сваления Анастасий (II). Бунтовниците влизат в съюз с българския хан Тервел, но след преминаването му на страната на императора бунтът е потушен. Апетитите на темните управители към властта и големите пълномощия, които те съсредоточават в ръцете си, са причина Лъв III да пристъпи към разделяне на големите теми. Западната част на старата тема Анатоликон е отделена в самостоятелна военноадминистративна единица — темата ТРАКЕЗИОН, наречена така по името на военните части от Тракия, които са разквартирувани в темата. Прехвърлянето на ромейски войски от Европа в Мала Азия е показателно за характера на арабската опасност и за вниманието, което Сирийската династия отделя на малоазийските владения на империята и на граничния пояс с арабския свят. Отново по времето на Лъв III морската тема на Карависианците е разделена на две части: тема КИВИРЕЙОТОН (Южното Малоазийско крайбрежие) и друнгарият ЕГЕОС ПЕЛАСГОС.

Начало на иконоборската политика

Началото на иконоборската политика се свързва с името на Лъв III. Иконоборството е сложно явление и не може да получи еднозначно определение. Въпросът за почитането на икони и мощи не е уреден с догматична категоричност от ранните богослови и патристи. Един събор, проведен в Елвира (Испания) през IV в., забранява изобразяването на Христос, Богородица и светците по друг начин, освен символично. Видният идеолог на византийската ойкуменическа идея Евсевий Кесарийски в писмо до Констанция, сестра на император Константин Велики, определя като невъзможно и незадоволително живописното изобразяване на Христос. По отношение на забраната на божествените и богочовешките изображения ранното християнство търпи влиянието на иудаизма — религия, дълбоко аиконична по своя характер. Отговорът на въпроса «за» или «против» иконите вълнува източните духовници и теолози в периода IV–VIII в. Лъв III поставя началото на своята иконоборска политика през 726 г., когато, по думите на Теофан, започва да говори срещу иконите. Повод за въвеждане на иконоборската политика става избухването на вулкан на о. Хиерия в Егейско море — израз на Божия гняв. Първоначално Лъв III намира привърженици и съветници сред част от малоазийското духовенство. Такъв е случаят с Теодосий, архиепископ на Ефес, син на император Тиберий III Апсимар (698–705) и съветник на василевса. Иконоборци по убеждение са Тома, епископ на Клавдиопол, и Константин, епископ на Наколеа. В периода IV–VII в. почитането на иконите и светите мощи до голяма степен наподобява идолопоклонство. Донякъде този факт може да се обясни с езическите архетипи, които продължават да битуват сред обикновеното население, слабо грамотно или неграмотно, приело християнството само външно. Писмото на император Михаил II (820–829) до Людовик Благочестиви представя документална картина на суеверие и езически вярвания. В него византийският василевс защитава принципите на своята иконоборска политика. В писмото се казва: «... Мнозина от църковните люде и от миряните са се отметнали от апостолските предания и отеческите постановления и са станали виновници за лоши нововъведения: поставят в храмовете икони със запалени пред тях свещи и им струват покаяние както на честното и животворно дърво; с пеене на псалми и с молитви просят от иконите помощ; мнозина възлагат кърпи върху тези икони и ги вземат за кръстници на децата си при Светото кръщение. От желаещите да се замонашат мнозина предпочитат да предадат косите си не на духовни лица, както е по обичай, а да ги слагат на иконите. Някои свещеници и клирици настъргват бои от иконите, смесват ги с причастието и дават тази смес на желаещите вместо комка. Други възлагат тялото Христово върху образите и оттук се приобщават към светите тайнства. Някои, като презират храмовете Божии, натъкмяват в частни къщи олтари от икони и на тях извършват светите тайнства».

Голям размах получава култът към мощите на светии, с които се върти истинска търговия. На много места култът към християнските светци се свързва със стари местни култови образи и обичаи в характерна криптоезическа симбиоза. През VI–VII в. нараства броят на манастирите — центрове на производството на икони и свети утвари и цел за желаещите да се замонашат. Иконоборството възниква като реакция срещу всички тези явления в обществото. Идейните възгледи и действията на иконоборците са изложени в съчиненията на техните противници, което придава на информацията голяма доза субективност и пристрастност. Негативизмът във византийската историография по отношение на императорите-иконоборци води до тенденцията да се пренебрегват техните заслуги, военни успехи и лични качества. Иконоборците застават срещу 82–ри канон на Трулския събор (692), според който Христос трябва да се изобразява като млад мъж. В своята критика срещу божествените изображения те се основават на старозаветната традиция, която счита изобразяването на Бога за кощунство. Спорен е въпросът дали византийското иконоборство изпитва влияние от различни учения и религиозни системи. Ислямът, следвайки строго Стария завет, отрича подобни изображения. Арабският халиф Йезид II (720–724) заповядва да се махнат всички човешки изображения от църкви и джамии. Според арабски извор халифът е подтикнат към тази стъпка от един иудей от Тивериада — Тесараконтапехис (букв. четиридесет лакътя), съветник на Лъв III. Ромейският император следва традиционната византийска политика срещу иудаизма и ересите (манихейство, павликянство, монтанизъм), за които в Еклогата се предвижда смъртно наказание. Арабите-мюсюлмани са традиционни и най-опасни врагове на империята и възприемането на духовна и политическа доктрина от тях е опасно, още повече че традиционното обвинение на иконопочитателите срещу иконоборците е саракинофрон (σαρακηνόφρων, мислещи като арабите). Без да се отхвърля категорично мюсюлманското влияние, най-важен в случая е произходът на императора. Израснал на Изток и повлиян от монофизитите, а косвено (до голяма степен несъзнателно) — и от павликяните, Лъв III смята иконопочитанието за идолопоклонство и е отрицателно настроен към суеверията, свързани с мощите на светци и други реликви. В източните провинции на империята се създава специфичен духовен климат, който попива в себе си заложената в Стария завет семитска ригоричност, иранските дуалистични вярвания (основа на павликянството) и мистицизма на източната гръко- и семитоезична философия и теология. Тези три компонента, споени здраво, формират специфичния ориенталско-християнски манталитет. Показателен е фактът, че императорът намира поддръжници сред духовенството, армията и обикновеното население в Мала Азия. В Константинопол и европейските части на империята по принцип са отрицателно настроени спрямо провежданата иконоборска политика. Лъв III е принуден да затвори Висшата школа в Константинопол, защото не намира сред преподавателите поддръжници на своята кауза. Няколко държавни служители и офицери са убити от константинополската тълпа при опит да свалят иконата на Христос от Бронзовата врama (Халки) на Големия дворец. Особено ревностни привърженици на иконопочитанието са жените, което може да се обясни с техния манталитет. В темата Елада и на егейските острови избухва бунт в защита на иконопочитанието. Въстаниците издигат за император някой си Козма. Флотът на самозванеца е разбит в Мраморно море на 18 април 727 г., а самият Козма е обезглавен.

Сред духовенството съществуват настроения срещу иконите, но то не е единно по този въпрос. Иконоборството като нагласа е характерно и за част от интелектуалния елит във Византия. Иконоборците обвиняват иконопочитателите в идолопоклонство (паганизъм) и несторианство, защото разделянето на Христовата природа на две лица и изобразяването на човешкото лице се възприемат като рецидив на несторианската ерес, която отделя голямо внимание на човешката природа у Христос. Според Халкидонската догма Христос има две природи (φύσεις), слети в едно лице (πρόσωπον). Иконопочитателите пък обвиняват иконоборците в монофизитизъм, тъй като според тях неразделянето на двете природи означава признаване само на едната — Божествената. Иконоборците са обвинявани във връзки с «Мохамедовата ерес» (исляма). Срещу политиката на Лъв III се обявява римският папа Григорий II (715–731), който дори задържа данъците, изплащани от Италия, които би трябвало да бъдат прехвърлени в Константинопол. Протестите в Италия прерастват в бунт — нова проява на чувството за собствена идентичност на латинизма срещу елинизма! Лоялният към василевса равенски екзарх Павел е убит. Бунтът затихва едва след авторитетната намеса на римския папа. Новият равенски екзарх Евтихий сключва превантивен съюз с лангобардския крал Лиутпранд и само официално заявената от римския първосвещеник лоялност спасява неговия престол. Папата дори благославя действията на Евтихий срещу самозванеца Петазий, който се представя за бившия император Тиберий III. Нов конфликт в отношенията между Константинопол и Рим започва през януари 730 г., когато императорът свиква силентион (съвет на най-висшите светски и духовни лица), който официално отрича почитането на иконите и принуждава патриарх Герман I, който не е несъгласен с действията на василевса, да се оттегли. За константинополски патриарх е избран Анастасий. Папата не признава новия избор и отрича правото на императора да се меси в делата на църквата. Противно на папските претенции, в писмо до римския първосвещеник император Лъв се обявява за «цар и жрец» (βασιλευς καὶ ἱερεὺς), следвайки теократизма, заложен в Евсевиево-Константиновата доктрина. Новият папа — Григорий III (731–741), свиква в Рим синод, който отлъчва от Църквата всички иконоборци, включително императора и константинополския патриарх. Лъв III отговаря на предизвикателството изключително остро. Срещу италианските владения на империята е изпратен флот, командван от Манес, стратег на морската тема Кивирейотон. Флотът е унищожен от буря в Адриатическо море (732). Лъв III увеличава данъците на Италия и Сицилия и конфискува папските владения (патримониума на св. Петър и св. Павел). Ок. 733 г. църквите на Калабрия и Сицилия, както и диоцезите Дакия и Македония (вкл. континентална Гърция и о. Крит), са поставени под юрисдикцията на константинополския патриарх. Това действие на императора има важни последствия в бъдеще. Църковната юрисдикция над старата префектура Илирик става традиционен източник на конфликти между Рим и Константинопол. Във Византия все по-ясно се налага възгледът, че териториите, подчинени на василевса, трябва да се намират под юрисдикцията на цариградския патриарх — цезаропапистка по своя характер идея, която свързва Държава и Църква в неразделен съюз. Териториите на Балканския полуостров, подчинени до началото на VIII в. на римския престол, през следващите векове преминават в орбитата на източното православие.

Императорите-иконоборци са принудени да предприемат мерки срещу монашеството, от чиито среди се формира «партията» на т. нар. зилоти — крайни и фанатични привърженици на иконопочитанието. Конфискацията на манастирски и църковни имоти за задоволяване нуждите на войската ясно показва загрижеността на императорите от Сирийската династия, които предпочитат да имат военни и данъкоплатци вместо размирни монаси. Теологическият проблем се превръща и в икономически. Императорите-иконоборци действат срещу устоите на иконопочитанието (на първо място манастирите), удовлетворявайки военната прослойка (стратиотите). Въпреки преплитането на интересите на различни прослойки, иконоборството не губи теологическия си характер. То е израз на специфичния манталитет, характерен за част от населението на империята през VII–IX в.духовниците и теолозите, критикуващи идолопоклонническото отношение към иконите и светите мощи, крайните «антиезичници» и военната прослойка, особено в източните провинции.

В чисто философски план иконопочитателите поддържат тезата, че иконата представя човешкия образ, а символизира божествения. Не се почита самата икона, а символът, който тя пресъздава. Така те отговарят на иконоборците, които приемат, че единственото докосване до божественото се осъществява при акта на Евхаристията (Светото причастие). Проблемът до голяма степен е символично-семиотичен и засяга съотношението между предмет и идея: дали когато рисува нещо или говори за нещо, човек се докосва до него или само до идеята за него. Това е проблем, който вълнува мислителите от Платон до съвременните семиотици и феноменалисти.

Един от най-активните поддръжници на иконопочитанието е ЙОАН ДАМАСКИН. Роден е в Дамаск през втората половина на VII в., а рожденото му име е Мансур («победител» на сирийски). Син е на някой си Сергий (Ибн Серджун на арабски), който служи като финансов чиновник в двора на арабските халифи. Йоан Мансур наследява баща си на тази длъжност, факт, показателен за толерантното отношение към християните, които успяват да се издигнат на високи постове в двора на мюсюлманските халифи. Той е ученик на Козма Маюмски. След конфликт в двореца Йоан се оттегля в манастирския комплекс «Св. Сава» в Палестина, където се отдава на аскетичен живот и интелектуални занимания. Умира ок. 749 г. Най-известното съчинение на Йоан Дамаскин е «Извор на знанието», посветено на Козма Маюмски. Трудът се състои от три части: в първата авторът прави обстоен анализ на редица философски и богословски понятия, следвайки предимно Аристотел и неоплатониците; втората част е посветена на ересите — кратко изложение на 103 еретически учения и течения; третата част е озаглавена «Точно изложение на православната вяра» и представлява опит за систематизация на ортодоксалното богословие. Следват три слова против иконоборците, писани в периода 726–730 г., слово против якобитите и редица църковни песнопения (канони), влезли в съставения по-късно сборник «Октоих». Йоан Дамаскин е признат богословски авторитет за източноправославните християни, а според източната църковна традиция с него завършва класическата християнска патристика, чието начало поставят Атанасий Александрийски и кападокийските Отци. През 1150 г. «Точното изложение» е преведено на латински език по нареждане на папа Евгений III и така Йоан Дамаскин става достъпен за католическия Запад. Отговаряйки на нападките на иконоборците, Дамаскин създава една стройна теория на образа. Според него функциите на образа са пет: 1. Дидактическо-информативна — запознаване с основните събития и идеи от Стария и Новия завет; 2. Коммеморативна (припомняща); 3. Декоративна — проява на чиста естетика; 4. Анагогическа — светият образ въздига, той е носител на възвишеното (ὁ ὑψηλός); 5. Харизматична — от гръцката дума харис (χάρις), която означава ‘благодат’. Според Дамаскин в иконата се почита не материалът (дърво или мозайка), а образът, като адресат на благоговението е самият архетип — Божественото.

Законодателство на Сирийската династия

През 726 г. от императорската канцелария излиза сборник със закони, известен като ЕКЛОГА (Ἐκλογή τῶν νόμων — Избрано от законите). Новият правен сборник не отменя Юстиниановото законодателство, но го променя в зависимост от настъпилите значителни изменения в ромейското общество. Сборникът се състои от 18 титула (глави). В Еклогата отсъства старото римско делене на правото, засягат се отделни проблеми от обикновения живот, брака, покупката, емфитевзиса, статута на робите, отношенията между свободните общинници, отговаря се на конкретни ежедневни ситуации, при това на един достъпен език. В документа се забелязва тенденция към заместване на класическото римско право с елинистически норми и обичаи. Старият римски принцип за собственост върху земята — Superficies solo cedit (неразделимост между земята и всичко, което съществува върху нея), е заменен с източния обичай за разделяне на собствеността върху земята (антитопия) от собствеността върху дървета (дендроктизия) и постройки, намиращи се на същия участък. Изчезват характерните за Юстиниановото законодателство колони. Направени са промени в семейното право, жената вече заема по-високо положение в обществото. При сключването на брак се изисква съгласието на двете страни, а собствеността им се смята за обща; действието на старото римско бащино право (patria potestas) е значително отслабено; никъде не се споменава за конкубинат. Строгостта и относителното равноправие в семейството са следствие от влиянието на християнския светоглед върху византийското законодателство. Забележителна е тенденцията за замяна на част от смъртните наказания (твърде често срещани в Юстиниановите законници) с членовредителни. Въвеждането на този тип наказания (отрязване на ръце, уши, нос, език, избождане на очите, скопяване) е следствие от прякото влияние на Изтока върху византийската наказателна система и въпреки «варварския» си характер (от позицията на съвременния човек) те са крачка напред към хуманизиране на правото в сравнение с класическите римски наказателни принципи. Прилагането на този тип наказания зачестява от началото на VII в. Само един преглед на междуособните борби и дворцовите интриги в Константинопол е достатъчен, за да се онагледи тази прогресираща тенденция. Такъв е случаят с Мартина, на която отрязват езика, с Тиберий и Ираклий, братя на Константин IV Погонат, с Максим Изповедник и император Юстиниан II, получил характерния прякор Ринотмет (Безносия). Дори само това източно проникване в римското право говори за пътищата на развитие на една «ориентализираща» се вече империя.

Друг важен законов сборник, отнасян към VIII в., е ЗЕМЕДЕЛСКИЯТ ЗАКОН (Νόμος Γεωργικός). Той пресъздава един преходен етап — няма колони и парици, старите форми на зависимост и закрепостяване отстъпват пред едно общество на дребни държатели и земевладелци. Мнозина изследователи смятат, че законът се отнася за определен район, населен с компактно славянско население, и представя една славянска действителност. Успоредно с Еклогата и Земеделския закон са издадени още няколко законови сборника, които имат допълващ характер: ВОЕННИЯТ ЗАКОН, който включва 41 статии; т. нар. МОЙСЕЕВ ЗАКОН, съдържащ 70 откъса-извлечения от Стария завет, включително Десетте Божи заповеди; МОРСКИЯТ ЗАКОН, известен още като Родоски (Lex Rhodia). Мнозина изследователи смятат, че Родоският закон възниква още през VII в. Съставен е от 3 части и представлява компилация между Юстиниановите Дигести (Digestae) и традиционното гръцко морско право.

По дух законодателството от VII–VIII в. е повече гръцко, отколкото римско, доколкото пресъздава реалностите на елинизирана Мала Азия и славянизирания Балкански полуостров. Тенденцията от IX в. нататък е Еклогата и съпътстващите я закони да бъдат отново «ромеизирани», доближени по смисъл и звучене до Юстиниановото право.

Лъв III умира на 18 юни 741 г. Наследен е от сина си Константин, съимператор от 720 г.

741–775 г. Управление на КОНСТАНТИН V. В историографията, симпатизираща на иконопочитателите, личността на този император е представена изключително тенденциозно. Не му е спестен и прякорът Копроним. Въпреки всички отрицателни оценки, Константин V е знаменит пълководец и администратор, популярен сред значителна част от населението на Византия, особено в Мала Азия. Василевсът управлява с твърда ръка, отчитайки интересите на основната част от своите поданици. Иконопочитателската историографска традиция е склонна да подценява безспорните му военнополитически успехи срещу араби и българи. Още в началото на неговото управление стратегът Артавасд, стар боен другар на Лъв, арменец по произход, вдига бунт. С помощта на военни поделения от темите Армениакон и Опсикион Артавасд влиза в Константинопол. Бунтовникът се обявява за възстановяване на иконопочитанието и е подкрепен от константинополския патриарх Анастасий. Константин V, който се намира с войските си във Фригия, разбива бунтовниците и на 2 ноември 743 г. влиза триумфално в столицата. Узурпаторът и двамата му сина са ослепени публично на Хиподрома. Патриарх Анастасий е бичуван публично, развеждан е на магаре из Константинопол, след което е оставен да продължи патриаршестването си. Отчитайки опасността от съсредоточаване на прекомерна власт в ръцете на стратезите, Константин V разделя темата Опсикион на две, като от източната й част създава новата тема ВУКЕЛАРИОН. За да спре тенденцията към етнополитическо обособяване в армията, императорът разбива военните единици, формирани във всяка тема въз основа на определен етнически субстрат, и слива военните поделения от различните теми в по-големи бойни единици, които използва в походите си срещу араби и българи. Константин V използва размириците в Арабския халифат и преместването на столицата му на изток — от Дамаск в Багдад, за да започне военни кампании срещу арабите. През 746 г. ромеите завладяват Долихе и Германикия, родно място на Лъв III и на династията. През 747 г. ромейският флот нанася поражение на арабския край о. Кипър. От 1000 арабски бойни кораба се спасяват само три. През 751–752 г. императорът провежда военна кампания в Армения, като превзема и разрушава градовете Мелитене и Теодосиопол. Константин V продължава традицията на своите предходници, провеждайки насилствени етнодемографски депортации и размествания. За да разреди иконопочитателското население в Тракия, императорът прехвърля там големи групи сирийци-монофизити от Германикия и Долихе (746) и арменци-павликяни от Мелитене и Теодосиопол (755). Това войнишко население изпълнява и важни военностратегически функции, превръщайки се в бариера срещу българската заплаха от север. Същевременно новозаселените носят традициите на иконоборството и на източния дуализъм, които тепърва получават разпространение в балканските провинции на империята. През 745 г. Константинопол е обезлюден след епидемия от бубонна чума. През следващите 746–747 г. Константин V прехвърля в града население от континентална Елада и егейските острови, като подсилва по този начин гръцкия елемент в столицата и поставя под прекия контрол на централната власт едно фанатично вярно на иконопочитанието население.

Въпреки някои поражения — край р. Мелас (759–760), при Лаодикея Катакекавмене (770) и Сике (771), империята преминава в настъпление срещу арабите. Константин V се намесва и в политическия живот на Българската държава, раздирана от вътрешни междуособици и честа смяна на владетелите. През 755 г. българите на хан Кормесий достигат Дългата стена (на 40 км от Константинопол), но са отблъснати. На следващата 756 г. императорът преминава в настъпление по суша и море. При крепостта Маркели българите претърпяват тежко поражение. До смъртта си императорът организира девет похода срещу Българската държава, но не успява да я ликвидира. Обикновено походите са организирани по един и същ начин: по суша — през Тракия към източните старопланински проходи, и по море — към устието на р. Дунав. Следващата военна експедиция от 758 г. е насочена срещу славяните в Македония, съюзници на българските ханове. През 759 г. византийската войска е разбита в прохода Верегава от българския хан Винех. Въпреки постигнатата победа, ханът предлага на императора мир. Политиката на рода Укил води до замяната му с рода Угаин. Новият български хан Телец подновява агресивните действия срещу империята. В отговор Константин V организира поредния поход. Ромейски флот от 800 бойни кораба с 9600 конници на бордовете се отправя към устието на Дунав, а императорът потегля начело на огромна армия към пограничните крепости в Тракия. На 30 юни 763 г. в равнината край АНХИАЛО (дн. Поморие) българите претърпяват тежко поражение. Пленените в сражението българи и славяни са избити в Константинопол от разярената тълпа. Византийско-българските войни активизират славянското население на Балканите. Българите се опитват било чрез установяване на съюзнически отношения, било чрез сила да привлекат славянските племена към себе си, да установят над тях контрол и да ги използват за ликвидиране на византийските позиции на полуострова. Империята е изправена пред трудната задача да брани своите територии от българите и същевременно, намесвайки се в българо-славянските отношения, да ги неутрализира. Неподчинение демонстрират и славянските племена, които обитават своите Славинии, инкорпорирани здраво във византийския териториален и държавно-административен организъм.

Константин V продължава и дори засилва иконоборската политика на своя баща. През 754 г. императорът свиква църковен събор в двореца ХИЕРИЯ на азиатския бряг на Босфора. Съборът е председателстван от Теодосий Ефески и Пастилас, епископ на Перге. Присъстват 338 епископи, но нито един патриарх. Съборът е открит на 10 февруари и продължава до 8 август. Приет е т. нар. ХОРОСдогматично решение срещу иконопочитанието. В него са забранени почитането, падането ничком (проскинезис) и производството на икони. В документа са заложени всички философски и теологически принципи на иконоборството. Иконопочитателите са обявени за идолопоклонници и еретици (несториани). Хоросът конституира правото на императорите да се месят в проблемите на Църквата и вярата, обявявайки ги за равни на апостолите (ἰσαπόστολοι). Решенията на събора в Хиерия са последвани от редица действия на императора и неговото обкръжение, налагащи новите догми в практиката. Редица духовници и монаси, отказали да приемат иконоборческите принципи, са свалени от катедрите си или заточени. Иконоборската политика на Константин се активизира особено след излизането на една новела през 765 г., в която под прицел са най-вече монасите, най-активните привърженици на иконопочитанието. С особена строгост се отличава стратегът на тема Тракезион — Михаил Лаханодракон, който прилага спрямо иконопочитателите телесни и дори смъртни наказания. През август 766 г. монаси от константинополските манастири са принудени да дефилират на Хиподрома с леки жени под ръка. Изворите, в които личи отрицателно отношение към императора (Теофан, патриарх Никифор, жития на т. нар. нови светци), споменават, че Константин V превръща манастирите в казарми и конюшни. Унищожени са множество произведения на източнохристиянското иконографско изкуство. Според изворите Константин V стига до крайности, отричайки харизматичната мисия и същност на Богородица и светиите. Заради крайната си иконоборска политика императорът влиза в конфликт с константинополските патриарси. Избраният на събора в Хиерия патриарх Константин е заменен през 766 г. с Никита, славянин по произход. Крайностите в политиката обаче не пречат на Константин V да е ревностен християнин и дори да строи църкви. Развива се нов тип изкуство, а на мястото на забранените икони се появяват изображения на императора и неговите воини, на кочияши и артисти от Хиподрома, на животни, растения и геометрични мотиви. За съжаление тези образци на иконоборското изкуство са унищожени от бъдещите поколения иконопочитатели вследствие на религиозната им ревност, но може да се предполага едно възраждане на елинистическата и римската пластична традиция, обогатена с източни мотиви и маниери на изобразяване.

Константин V и Италия

Императорът поддържа добри отношения с папа Захарий (741–752), който е грък по произход. Мащабните кампании на Константин V срещу арабите и българите обаче не му позволяват да отдели достатъчно внимание и войски за Италия. През 750 г. лангобардският крал Айстулф окупира ромейските владения в Северна Италия, а през 751 г. превзема Равена и слага край на Равенския екзархат. Владенията на империята се ограничават до Южна Италия (Кампания, Калабрия, Апулия), Сицилия и Венеция на север. Наследникът на Захарий — папа Стефан II (752–757), преговаря от името на императора с лангобардския крал Айстулф в Павия в присъствието на византийския пратеник Йоан Силенциарий (ноември 753 г.). Неуспешният резултат от преговорите принуждава Папството и империята да се обърнат към силен съюзник — Франкското кралство, управлявано от майордома Пипин Къси. Изпълнявайки императорската поръчка, на 6 януари 754 г. Стефан II влиза във франкска територия, коронясва Пипин и синовете му Карл и Карломан и им дава почетния титул patricii Romanorium (римски патриции). Чрез папската мисия Византия се опитва да си осигури съюзник срещу лангобардите, които заплашват и Рим. Франките завладяват Пентаполис и Равена, но ги предават не на империята, а на папата като негов patrimonium. Така се формира идеята за Папска държава в Северна и Средна Италия, образувана върху патримониалните владения на св. Петър и св. Павел. Според папската традиция правото върху тези владения е потвърдено от Карл Велики. През втората половина на VIII в. или в началото на IX в. е изработен фалшификат, т. нар. Donatio Constantini, според който император Карл Велики завещава на папа Силвестър I тези владения заедно с властта над Рим, западните предели на империята и целия християнски свят. Протестите на византийските пратеници (756) срещу действията на Пипин нямат никакъв ефект. Константин V се опитва да изглади противоречията, като предлага брачен съюз между сина си Лъв и дъщерята на Пипин Гизела. И бракът, и съюзът са осуетени. Папството намира нов силен съюзник на Запад. Римският синод от 765 г. отрича иконоборството. При избора на папа Адриан I (772–795) за последен път в изборните документи се споменава името на константинополския император. Търсейки баланс на силите, Константин V се опитва да привлече за свои съюзници лангобардите, врагове на франките и на Папството едновременно. Ликвидирането на Лангобардското кралство от младия Карл Велики през 774 г. осуетява и този опит за намеса на византийския василевс в делата на Северна и Средна Италия, която все повече се отдалечава от империята на ромеите. Причините за отделянето са няколко: 1. Италия е далече от Константинопол и императорът, зает с отбраната на малоазийските си провинции на изток и със защитата на Константинопол и Тракия от българи и славяни, е в невъзможност да изпрати войски там; 2. Папското желание за самостоятелност и нарасналият папски авторитет в латиноезичния свят; 3. Дълбоко вкоренените културно-езикови различия между елинския Изток и латинския Запад!

14 септември 775 г. По време на поредния си девети поход срещу българите Константин V умира от апоплектичен удар.

775–780 г. Управление на ЛЪВ IV, син на Константин V и на хазарка, получила в Константинопол християнското име Ирина. Под влиянието на своята съпруга, също Ирина, атинянка по произход, новият император смекчава иконоборската политика на баща си и дори прави известни реверанси на монашеската «партия». Укротен е до известна степен експанзивният характер на ромейската външна политика. Подобно на баща си Лъв IV се радва на популярност сред константинополското население и войската. През 776 г. той обявява за съимператор малкия си син Константин. За да узакони този акт, Лъв IV свиква на Хиподрома представители на Сената, на темите, на константинополската войска, на димите и на занаятчийските колегии и получава от тях клетва за вярност. Импозантният събор изразява стремежа на василевса да осигури властта за сина си, въвеждайки династичността и майоратния принцип. На това решение на императора се противопоставят неговите братя. Лъв е син на Константин V от първия му брак с хазарката Ирина. От втория (с Мария) и от третия си брак (с Евдокия) старият император има още няколко сина. На полубратята си Никифор и Христофор Лъв дава титлата кесар, а на останалите — Никита, Антим и Евдоким — титлата новилисим. През 776 г. императорът е принуден да потуши бунта на кесаря Никифор, който е заточен. През същата година арабите навлизат в Мала Азия и превземат Анкира, но през 778 г. следва контраофанзива и гр. Германикия пада отново в ромейски ръце. Лъв IV прекратява агресивната политика на Константин V срещу българите. През 777 г. в Константинопол пристига изгоненият от България хан Телериг, който е женен за братовчедка на императрицата, получава титлата «патрикий» и (след кръщение) християнското име Теофилакт. Лъв IV обаче не се възползва от междуособиците в България, където вече се забелязва тенденция към стабилизиране. След успешни военни действия срещу арабите извън границите на Византия той заселва сирийци-павликяни в Тракия. В последната година от своя живот Лъв IV възстановява гоненията срещу иконопочитателите под влияние на новия константинополски патриарх Павел Кипърски (780–784), както и вследствие на конфликта си с императрицата, която показва видими предпочитания към иконопочитателите и монашеската «партия».

Лъв IV умира на 8 септември 780 г. едва 30–годишен и оставя за наследник сина си Константин, а съпругата му Ирина става регентка.

780–797 г. Управление на КОНСТАНТИН VI и ИРИНА. На практика управлението преминава в ръцете на Ирина, властна и честолюбива атинянка. Още в началото тя си поставя за цел да възстанови иконопочитанието в империята. Известното пренебрегване на военните теми в Мала Азия, традиционно привързани към иконоборството, дава скоро своите отрицателни резултати. През 781–782 г. арабите, предвождани от Харун ар-Рашид, син на халифа ал Махди, преминават граничния проход Адата в Киликия и за кратко време достигат Хризополис, на малоазийския бряг на Босфора. Империята се спасява благодарение на обещан огромен трибут от 70 000 номизми годишно. Успехът на арабите е улеснен от предателството на арменеца Тацат, стратег на Вукеларион и иконоборец, който се обявява срещу политиката на Ирина и на нейния фаворит Ставракий — патрикий и логотет на дрома. Управляващите в Константинопол обръщат по-голямо внимание на балканските провинции. През 783 г. Ставракий организира военна експедиция срещу Славиниите в Елада. Формирана е темата ПЕЛОПОНЕС с главен град Патрас. През май 784 г. Ирина организира демонстративен поход срещу българите. До военни действия не се стига. Единственият резултат от похода е възстановяването на крепостните стени на Анхиало (дн. Поморие) и Верея (дн. Стара Загора). Следвайки традициите на старите римски императори, Ирина кръщава гр. Верея на свое име — Иринополис. Срещу императрицата и Ставракий застават и други представители на военното съсловие. Още през 780 г. стратегът на Сицилия Елпидий организира бунт и се обявява за василевс. През 782 г. бунтът е потушен, а Елпидий бяга в арабска Северна Армения, където е коронясан от арабите за «владетел на римляните»! През 780 г. отново вдига бунт кесарят Никифор, който претендира за пряко участие във властта. На негова страна застават и другите синове на Константин V. Бунтът е потушен, а чичовците на малолетния Константин VI са подстригани за свещеници и принудени да раздават Свето причастие на Рождество Христово през 780 г., изразявайки публично отказ от претенциите си за императорската власт.

Седми вселенски събор

През 784 г. за константинополски патриарх е назначен Таразий, дотогава светско лице и доверен човек на Ирина. След като получава съгласието на останалите патриарси, императрицата пристъпва към заветната цел на своя живот. На 31 юли 786 г. е свикан събор в храма «Св. София», но протестите на константинополското население, сред което популярността на Константин V е все още голяма, и на темните войски, съсредоточени в столицата, осуетяват провеждането му. Правителството организира изтеглянето на темните войски в Мала Азия под предлог за поредна военна експедиция срещу арабите. Във Витиния войската е разформирована и заменена от верните на Ирина тракийски военни части. На 24 септември 787 г. съборът е открит в църквата «Св. София» в Никея и остава известен в църковната традиция като Седми Вселенски, или Втори Никейски събор. Разискванията, разпределени в 8 сесии, продължават до 13 септември. В чисто теологически план дискусиите в защита на иконите следват тълкуванията на св. Йоан Дамаскин. На събора се приема, че иконата (образът) е субстанциално различна от своя архетип (Божественото). Докато Божественото изисква отдаване (латрия), иконата изисква единствено почит (тими). Към функционалните доводи на св. Йоан Дамаскин в полза на иконите се изтъкват още два: психологическият, свързан с дидактическата функция на образа и изразяващ съпреживяване, и догматичният — Бог наистина се е вселил в Христа, като е обвил Логоса в човешка плът, която е принципно изобразима. Разискванията на събора относно характера на образа (είδος) и символа (σύμβολος), иконично-семиотични по своя характер, продължават и през следващите десетилетия. На събора се приема, че «... както повествованието се изразява чрез буквите, така в живописта се изразява чрез краските», т. е. поставя се равенство между речевото и пластичното изображения — свидетелство за развита знакова система на мислене, пресъздаваща като сравними различните знаци, формиращи символи. Книгите и живописното изображение се третират като равнопоставени «чувствени символи», откъдето произлиза и характерната симбиоза между рисунка (миниатюра, заглавни букви), текст и съдържание в средновековната книга. Психологическият ефект от изображенията се обсъжда нашироко в Никея. Създава се и нов канон, който съчетава експресионизма с мистичния източен иреализъм, защото изображението е миметическо — то наподобява оригинала, но не е тъждествено с него. Общността между образ и архетип се състои в името, а не в същността (οἰσία). След 787 г. византийската иконография тръгва по собствен път. Тя изоставя елинистическия идеализъм, изтъкнат положително на събора като argumentum pro religione и възприет от западната иконография, и приема повлияния от Изтока символен експресионизъм. На запад няма разбиране относно византийските религиозни спорове. Решенията на Седмия Вселенски събор се обсъждат на Синода във Франкфурт през 794 г. В съставените след Синода Libri Carolini се осъждат и двете позиции — на иконоборците и на иконопочитателите. Латинският превод на решенията на Седмия Вселенски събор не прави разлика между нюансираните гръцки понятия латрия (отдаване) и тими (почит). За западното духовенство, по-слабо повлияно от гръцката философска традиция, е неразбираема номиналната и несубстанциалната връзка между образ и архетип. В Libri Carolini се отхвърля и идеята за единодействие и съуправление на небесния (Христос) и земния (императора) цар, т. е. отхвърля се самата ромейска политико-идеологическа доктрина.

Политическата криза

Никейският събор е успех за религиозната политика на Ирина. С него се слага край на първия етап на иконоборството, чието начало е поставено още през 726 г. от Лъв III. Иконоборството обаче продължава да има привърженици, основно във войската и малоазийските теми. Като следствие от неразумната политика на Ирина спрямо иконоборческите военни поделения в Мала Азия арабският натиск е засилен и в крайна сметка източният лимес е разбит.

През 789 г. една българска войска напада разположилия се на стан по поречието на Струма стратег на Тракия Филит и му нанася поражение.

След една неуспешна експедиция в Италия управляващият екип губи популярност, а Константин VI извършва преврат през октомври 790 г., опирайки се на войските от източните теми. Той се обявява за единствен император и изпраща майка си и евнуха Ставракий в двореца Елефтериос като затворници. Младият император управлява неразумно. През 791 г. арабите нахлуват в тема Анатоликон. През същата година ромеите са победени от българите край Проват (крепост до Адрианопол) вследствие на бягството на императора от бойното поле. На 20 юни 792 г. ромеите претърпяват ново, още по-тежко поражение край крепостта Маркели в Тракия. Българският хан Кардам пленява императорската палатка с хазната и целия обоз. През 796 г. се стига до нов конфликт, който завършва с подписването на примирие край Версиникия. Властта на императора се крепи на иконоборците в източните теми, но скоро и те се настройват срещу него, след като по негова заповед е ослепен заподозреният в заговор стратег на Армениакон Алексий Муселе. Константин VI настройва срещу себе си ригористичните монашески среди (т. нар. зилоти) с изгонването на първата си съпруга, пафлагонската красавица Мария, и с женитбата си за Теодора. Патриархът одобрява втория брак, но редица духовници и монаси начело с Платон, игумен на манастира Студион, застават срещу това. Те обявяват втория брак на императора за незаконен (защото Мария е жива) и за проява на прелюбодейство. На прицел е поставен и Таразий, който в случая представлява «умерените». Вторият брак на Константин VI е повод за схизма в Константинополската църква, известна като Михийска (от грц. μοιχεία — прелюбодеяние, блудство). Схизмата има по-дълбоки корени, заложени в конфликта между «умерените», сключили нов компромис с императора, и с крайните зилотски среди. Умерените иконопочитатели надделяват над крайните — т. нар. зилоти. Игуменът Платон и неговият племенник Теодор, бъдещият игумен на Студийския манастир, са заточени в Солун. В резултат на жестоката си вътрешна политика и на военните загуби, проява на загубено Божие благоволение, Константин VI губи популярност. Отново идва часът на властната майка, която в случая постъпва необичайно жестоко. На 15 август 797 г. Константин е арестуван в Порфирната стая на Големия дворец и е ослепен. Единствен владетел на империята става Ирина (797–802). Тя е първата жена-автократор (самостоятелен владетел) във византийската история. Необичайността на ситуацията е изразена и в титулатурата — Ирина се титулува василевс (грц. βασίλεύς, в мъжки род), а не василиса или августа — титли, предназначени за императорските съпруги!

Отношения със Запада

Отношенията с Франкската държава и Папството са сложни, изпълнени с противоречия. Ирина се опитва да си осигури подкрепата на франкския владетел Карл Велики, като още през 80–те години предлага брачен съюз между сина си Константин и дъщерята на Карл — Ротруд. От друга страна, в Константинопол се намира Адалгиз, син на последния лангобардски крал Дезидерий и враг на франките и Папството. През 788–789 г. Адалгиз е изпратен в Северна Италия начело на смесена византийско-лангобардска войска. Опитът за възстановяване на лангобардските владения и на Равенския екзархат е неуспешен, експедицията претърпява пълен провал. Франкската държава е най-силното военнополитическо формирование в Западна и Централна Европа. Появява се нуждата от духовно и символично узаконяване на тази мощ. Използвайки факта, че в Константинопол управлява жена (т. е. ромейският престол е зает от нелегитимен владетел), на Рождество Христово (25 декември) 800 г. папа Лъв III коронясва КАРЛ ВЕЛИКИ за император — Imperator Romanorum. Самият Карл се подписва като I. R. gubernans imperium — титла, която според някои изследователи изразява временния характер на императорската му власт. За Константинопол това е удар върху легитимистката ромейска ойкуменическа идея. След 476 г. според византийците съществува само един император и автократор (самодържец), наместник на Христа на земята. Те възприемат появата на втори император на Запад като предизвикателство и интервенция в доктрината. Според Теофан Карл Велики прави на Ирина предложение за женитба, за да съединят с брачен съюз западната и източната части на Римската империя. Брачният проект е подкрепен от римския папа, но среща силна опозиция, особено в Константинопол, където се заражда силно брожение срещу управлението на Ирина.

Пренебрегването на интересите на войската от страна на императрицата води до редица териториални загуби. През 798 г. арабите превземат Анкира, а на следващата година достигат Витиния и богатия град Ефес. Незадоволителна е финансовата политика на Ирина, насочена към намаляване размера на митата и щедро раздаване на подаръци на собствените й привърженици. Между фаворитите на Ирина — Ставракий и Аетий, започват противоречия. Ставракий умира в Кападокия през 800 г., а Аетий се стреми да осигури престола за брат си Лъв. През 802 г. в Константинопол е извършен преврат: император става Никифор, бивш логотет на геникона; Ирина е заточена на о. Принкипо, а след това на о. Лесбос, където умира на 9 август 803 г.

802–811 г. Управление на НИКИФОР I ГЕНИК. Новият император е от арабски произход, от християнската арабска владетелска династия на Гасанидите. Никифор намира подкрепа в средите на военните и столичната бюрокрация. Още през 803 г. срещу императора избухва бунт, ръководен от малоазийския пълководец Вардан Тюрк. След неговото потушаване владетелят провъзгласява сина си Ставракий за съимператор. През 808 г. избухва нов бунт в Мала Азия, ръководен от патрикия Арзабер. Нестабилността на вътрешнополитическата ситуация се дължи на пробива в легитимистката идея, осъществен след загубата на популярност и отстраняването от власт на Сирийската династия. Темната военна върхушка е достатъчно силна и самоуверена, за да претендира за правото върху ромейския престол. Самият Никифор провежда политика на военноадминистративна и финансова централизация с явен стремеж за изграждане на династия. През 807 г. жени сина си Ставракий за Теофано, красива атинянка, сродница на Ирина. Теофано е избрана сред много други дами в двореца след оглед от страна на женската свита, евнусите и самия император. Тази форма на избор на владетелка или съпруга на престолонаследника издава определени източни влияния и заляга във фолклора и обичаите на населението в Мала Азия и егейския район. В противовес на Ирина Никифор Геник провежда твърда и рестриктивна финансова политика. Отново са въведени премахнатите от императрицата мита за внос и износ на стоки в и от Константинопол. Тази мярка е насочена срещу набързо забогателите корабопритежатели и търговски посредници. За внезапно достигналите от бедност до разкош императорът въвежда допълнителен данък «като за намерилите съкровище». Прави се общо преброяване на населението и установяване на имотното му състояние. Данъците като цяло се увеличават, определя се размерът на т. нар. капникон за всяко семейство. Освободените от Ирина църковни и манастирски земи също са обложени с данък. Този акт на императора настройва срещу него голяма част от духовенството и монашеството. Василевсът въвежда и данък върху закупените домашни роби. Забранено е лихварството, което се превръща в държавен монопол само държавата може да дава пари на заем. Никифор Геник определя твърди държавни цени на земята и въвежда контрол върху търговията с животни и хранителни продукти. За да укрепи войнишкото съсловие — стратиотите, императорът премахва закона, според който само стратиоти с имот на стойност над 4 литри злато могат да участват във войската. В армията са включени и селските бедняци (πτωχοί), а издръжката на семействата и въоръжението им се поема от богатите им съседи, които са принудени да плащат по 18,5 номизми годишно за всеки боец. Въведена е системата алиленгион, която представлява късна редакция на старото епиболе — обща финансова отговорност на общините и градовете при събиране на данъчните недобори. Финансовата политика на Никифор Геник е насочена към централизиране на доходите и обогатяване на държавната хазна за сметка на бързо забогатяващите прослойки в обществото — търговци, корабопритежатели и новата земевладелска аристокрация, т. нар. динати (букв. «силни»). Никифор възстановява политиката на императори като Диоклециан и Константин Велики, насочена към установяване на здрав държавен контрол върху икономиката и обществото чрез въвеждане на система от строги държавни регламентации, монополи и административно-принудителни мерки. Личи стремежът за поддържане на относителна социална хомогенност и париране на възможността за издигане на богати и знатни фамилии. Тази икономическа ограниченост и отсъствието на строго функционално разделение на съсловията в обществото доближават Ромейската империя до източните общества и я отличават съществено от военнополитическите и икономическите модели, наложени в средновековна Западна Европа.

Система на централизирано административно управление

През VII–VIII в. се оформят отделните ведомства на централното управление, известни като логотезиони. Логотетът на стратиотика (λογοθέτης τοῦ στρατιωτικοῦ) изпълнява функциите на военен министър. Той контролира броя и доходите на стратиотите чрез т. нар. стратиотски каталози — документи, в които се вписват имената на офицерите и войниците, размерът на техния имот и характерът на техните военни и данъчни задължения. Стратиотите са селяни, които получават от държавата имот (минимум 4 литри злато), срещу което поемат задължението да участват във военните кампании, осигурявайки въоръжението и екипировката си. Стратиотският институт представлява гръбнакът на Ромейската империя. На добрата му организация се дължи военният и политическият възход на империята през IX–X в. Някои категории стратиоти получават и заплата. Изплащането на войнишките заплати влиза също в задълженията на стратиотика, т. е. на военното ведомство. Логотетът на геника (λογοθέτης τοῦ γενικοῦ) се споменава за първи път като служба през 692 г. Той изпълнява функциите на финансов министър — отговаря за разпределянето и събирането на данъците, различните такси, доходите от мините и за поддържането на акведуктите и обществените постройки. Логотетът на дрома (τοῦ δρόμου) се споменава за първи път като служба през 759 г. Отговаря за пътищата, транспорта, държавната поща, приема и съпровожда чуждите посланици, което придава на ведомството му характера на външно министерство. Към XII в. логотезионите губят до голяма степен своите компетенции и променят характера си.

Императорът запазва принадлежността си към иконопочитателския лагер, но с конфискацията на църковни и манастирски имоти и с толерантното си отношение към иконоборците и еретиците (павликяните и атинганите) той настройва срещу себе си духовенството и монашеските среди, образуващи «партията» на зилотите. На това се дължи създаденият във византийската историография, отрицателен образ на Никифор, който иначе е разумен администратор и финансист. Начело на опозицията срещу императора застава игуменът на Студийския манастир — бъдещият светец на Православната църква Теодор Студит.

Във външнополитически план управлението на император Никифор преминава във войни срещу араби, българи, славяни и франки. След отказа на василевса да изплаща ежегодния трибут халифът Харун ар-Рашид навлиза начело на 135 000–на армия в малоазийските владения на империята и достига Ираклия Понтийска (806). Само размириците в халифата спасяват ромеите от погром. Неуспешно се развиват събитията в Северна Италия, където франките превземат Венеция и Истрия. Никифор I организира военни кампании срещу Славиниите, където преселва население от Мала Азия, за да разреди компактното славянско население на Балканите. Насилствените депортации намаляват престижа на императора в ромейското общество. Славяните в Пелопонес вдигат бунт и обсаждат съвместно с арабския флот крепостта Патрас (805), която, според житието на св. Андрей, се спасява благодарение на чудотворната намеса на патрона на града. По време на военните си действия срещу славяните между 802 и 809 г. Никифор създава няколко нови теми на Балканския полуостров — МАКЕДОНИЯ, КЕФАЛОНИЯ, ТЕСАЛОНИКА и ДИРАХИОН. Императорът е принуден да се съобразява и с нарасналата териториално и укрепнала във военнополитическо отношение Българска държава. През 807 г. той потегля на поход срещу България и достига Адрианопол, но е принуден да се върне в Константинопол поради избухналия в Мала Азия бунт на Арзабер. През 809 г. българите на хан Крум превземат стратегическия град Сердика. Императорът отговаря с нов поход. През май 811 г. начело на огромна армия Никифор потегля към крепостта Маркели. Оттам преминава старопланинските проходи и превзема столицата на Българската държава — Плиска. На връщане ромейската войска е блокирана в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и е почти изцяло ликвидирана (26 юли 811 г.). Император Никифор I загива в битката, а главата му е отрязана по заповед на Крум и е превърната в триумфална чаша. По размер и последствия трагедията във Върбишкия проход може да се сравни само с голямото поражение на римляните край Адрианопол през 378 г., когато загива император Валент.

След разгрома в България няколко месеца управлява тежко раненият СТАВРАКИЙ, който умира на 11 януари 812 г. Император става зетят на Никифор — Михаил Рангаве, женен за Прокопия, дъщеря на стария император и сестра на Ставракий.

812–813 г. Управление на МИХАИЛ I РАНГАВЕ. Новият император поддържа крайното (зилотско) крило и връща от изгнание Теодор Студит, който започва да играе определяща роля в политиката на империята.

СВ. ТЕОДОР СТУДИТ е роден през 759 г. в Константинопол. Племенник е на известния студийски игумен Платон, който взема активно участие в т. нар. Михийска схизма. През 798 г. става игумен и настоятел на Студийския манастир в Константинопол. Отстоява независимостта на монашеството от императорската власт. Следвайки Василий Велики, създава сборник от канони и устав, който регламентира монашеския живот в киновиите (манастирските общежития), като залага особено на необходимостта от физически и умствен труд на монасите. В това отношение Теодор Студит е византийски аналог на основателя на бенедиктинското монашество св. Бенедикт Нурсийски (VI в.). Теодор Студит се бори активно срещу иконоборците и техните идеи, като доразвива теорията на образа, изложена системно и аргументирано от св. Йоан Дамаскин. Заради антииконоборската си политика Студит е заточван три пъти. Умира на 11 ноември 826 г., по време на последното си заточение на о. Принкипо. Запазени са негови проповеди, религиозни стихотворения и писма. Канонизиран е за светец на Православната църква.

През юли 812 г. хан Крум превзема гр. Девелт. Константинопол и околностите му са изпълнени с бежанци от Тракия. Притиснат от българите, ромейският император е принуден да направи редица отстъпки на Карл Велики. През 812 г. византийските пратеници пристигат в Аахен и акламират на гръцки и латински език Карл като император. Франките връщат на Византия Венеция, Истрия и Далмация, завладени от тях през 810 г. Цената, която плащат франките, за да бъде призната титлата на Карл, е висока. Това показва колко е силна през Средновековието концепцията за единството на Римската империя и легитимността на византийския император, който единствен има правото да раздава и признава висши титли в християнския свят. В писмо до Михаил Рангаве Карл Велики изразява желание за установяване на мир и единомислие между Източната и Западната империи. Ромеите обаче не са склонни да гледат на западните императори като на сродни и легитимни. След 812 г. обикновената византийска титла «василевс» е заменена с показателната «василевс на ромеите» (βασιλευς τῶν Ῥῶμαίων). Идеята е, че могат да съществуват няколко императори (василевси), но само един е истинският — ромейският владетел на християнската ойкумене и Божи наместник на земята до Страшния съд.

Продължава настъплението на Крум в Тракия. На 5 ноември 812 г. българите завладяват Месемврия и заедно с останалите богатства пленяват 36 медни сифона за изхвърляне на «гръцки огън». Крум предлага на империята мир, който да се основава на договора от 716 г. В Константинопол се оформят две течения — «партията» на умерените, склонни да приемат исканията на българския хан, начело с патриарх Никифор, и «партията» на крайните, или «партия на войната», начело с Теодор Студит. «Военната партия» надделява. «Студитите» отказват да приемат условието за връщане на дезертьорите както по политически, така и по морални съображения — повечето от тези български и славянски дезертьори приемат християнската вяра и се признават за поданици на василевса. На 22 юли 813 г. българите нанасят тежко поражение на императорските войски край Версиникия. Император Михаил, проявил се като слаб пълководец и изгубил личната си харизма, е детрониран и се оттегля в манастир. Войската и населението на Константинопол избират за император Лъв, арменец по произход и способен пълководец.

813–820 г. Управление на ЛЪВ V АРМЕНЕЦ. Българската опасност доминира в първите години от управлението на този император. Крум обсажда Константинопол, а след един неуспешен опит на ромеите да го убият по време на преговори опустошава цяла Тракия и прехвърля 10 000–но мирно население от околностите на Адрианопол в т. нар. България отвъд Дунав, териториите на север от дунавската делта. Крум подготвя силна и добре въоръжена армия, снабдена с най-модерни за времето си обсадни машини, но на 14 април 814 г. ненадейно умира. Неговият наследник Омуртаг постига споразумение с византийския император и е сключен 30–годишен мир. Определена е границата между България и Ромейската империя по окопа Еркесия, който започва от черноморското крайбрежие при Девелт, продължава към Макроливада на р. Марица, оттам към Източните Родопи и Стара планина. Уредена е размяната на пленници, както и статутът на славянските племена, част от които са поданици на императора, а друга част — на българския владетел.

Управлението на Лъв V е свързано с възстановяването на иконоборската политика. Самият император произлиза от източните теми и е издигнат от войската, за да възстанови реда в империята и да я върне към иконоборството. В ромейското общество битува мнението, че военните неуспехи на императорите от Константин VI и Ирина нататък се дължат на иконопочитанието и рязко контрастират със «златното време» на военни успехи при императорите-иконоборци от VIII в. В много отношения Лъв V се стреми да подражава на своя съименник Лъв III, дори променя името на сина си от Симватий на Константин. Още през 814 г. императорската гвардия маха Христовия образ от главната порта на императорския дворец. Лъв V успява сравнително лесно да се справи с протестите на зилотската групировка, ръководена от Теодор Студит, който е изпратен на заточение. През март 815 г. патриарх Никифор е сменен с Теодор Мелисенос Каситерас, а през април с. г. в константинополската църква «Св. София» е свикан събор, възстановил голяма част от решенията на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г. Поставя се началото на втория етап на иконоборството, който продължава до 843 г. «Духовен баща» на иконоборството от IХ в. е видният интелектуалец Йоан Граматик. Осезателно е влиянието на войската, която е основен стълб на иконоборството през IX в. Инициативата е отново в ръцете на императорите-воини, които по правило произлизат от малоазийските теми. Заедно с Лъв V към трона се устремяват неговите съратници и военачалници Михаил и Тома. През декември 820 г. Михаил е обвинен в организирането на заговор срещу императора и е затворен в подземията на двореца, за да бъде хвърлен в пещта, която отоплява дворцовите бани. Негови сподвижници го освобождават и преоблечени като духовници и монаси на 25 декември проникват с хористите в «Св. София», където убиват Лъв по време на сутрешната Коледна служба.

820–829 г. Управление на МИХАИЛ II. Роден е в гр. Аморион и поставя началото на нова династия, известна като Аморийска, или Фригийска. Още в самото начало императорът е изправен пред гражданска война в Мала Азия, започнала още по времето на Лъв V. Известният пълководец Тома, в чиито жили тече славянска и арменска кръв — характерна за Мала Азия етническа симбиоза, вдига бунт и се обявява за низвергнатия син на Ирина — Константин VI. Издигайки като лозунг възстановяването на иконопочитанието, Тома, който първоначално е командир на федератите по ромейско-арабския лимес, събира около себе си привърженици, които образуват твърде сложен социален и политически конгломерат — иконопочитатели (но без зилотите на Студит), арменци-павликяни, сирийци-монофизити, славянски федерати, представители на низшите социални прослойки в Мала Азия, включително обеднели стратиоти и недоволни от заплащането си дребни темни чиновници. Тома придобива популярност в цяла Мала Азия. Верни на император Михаил остават единствено стратезите на Армениакон и Опсикион — Олвиан и Катакилас. Претендентът за константинополския престол влиза в съюз с арабския халиф ал Мамун (813–833), от когото получава военни подкрепления и с чиято помощ е коронясан в Антиохия (в границите на Арабския халифат!) от местния патриарх за «василевс на ромеите». Около 821 г. войската на узурпатора преминава Хелеспонта и започва обсада на Константинопол откъм Тракия. Флотът на Тома успява да разбие желязната верига и да влезе в Златния рог, където обстрелва крепостните стени и столичните сгради с каменометни машини. На помощ на императора идва българският хан Омуртаг (съгласно мирния договор от 815 г.). Българите нанасят тежко поражение на въстаниците в равнината Кедукт. Един от военачалниците на Тома Григорий Птеротос, дезертира и се предава на Михаил II. Узурпаторът със значително намалял брой привърженици се затваря в Аркадиопол, но е предаден на императора (823). Тома е наказан жестоко — отрязани са му ръцете и краката, след което е набит на кол. Михаил II отпразнува победата си на Хиподрома, където устройва конни състезания.

Михаил II продължава иконоборската политика на Лъв V, но приема по-умерен курс. Редица духовници и монаси, заточени от Лъв, между които и Теодор Студит, са върнати от изгнание и реабилитирани. «Вече не се вижда огън, но все пак има дим» — така оценяват иконоборската политика на императора неговите противници. През 824 г. императорът изпраща писмо-послание до Людовик Благочестиви, в което защитава иконоборческите си възгледи. Франкският император отговаря със свикването на Парижкия събор от 825 г. Съборът отрича както идолопоклонническото отношение към иконите, така и крайностите на иконоборството. Западните теолози не възприемат византийската теория за връзката между образ и архетип, а на иконите гледат като на вид религиозна пропаганда.

Управлението на Михаил II е свързано с военни неуспехи по море. Арабски пирати, въстанали срещу Омаядите в Испания и пребиваващи в Египет, превземат през 826 г. о. Крит. През 827 г. арабски флот, изпратен от северноафриканските Аглабиди, напада Сицилия и започва систематичното окупиране на острова.

829–842 г. Управление на ТЕОФИЛ, син на Михаил II и негов съимператор от 821 г. За разлика от баща си, за когото злите езици в империята говорят, че е неграмотен, Теофил е образован и ерудиран мъж с определено предразположение към изкуствата. Негов учител е известният интелектуалец и иконоборец ЙОАН ГРАМАТИК, константинополски патриарх от 837 до 843 г. Императорът става популярен с активното си участие в съдебните дела — предпочита сам да приема жалбите и оплакванията на поданиците си и да ги разрешава. Не случайно диалогът-сатира «Тимарион» от XII в. поставя Теофил наред с митичните Минос и Радамант като съдник на душите в подземния свят. Управлението на Теофил е изпълнено с войни срещу арабите. Между 831 и 837 г. ромеите провеждат няколко кампании, като превземат градовете Заперта, Арсамосата и Мелитене в Северна Месопотамия. Следва арабска контраофанзива — и през 838 г. халифът ал Мутасим превзема гр. Анкира. През същата година напада гр. Аморион, родно място на Михаил II и династията. Градът е изравнен със земята, а 30 000 души са отведени в робство. Във връзка с насилствените помохамеданчвания на жителите на града възниква легендата за светите 42–ма аморийски мъченици. «Срамът от Аморион» тежи на император Теофил и неговите наследници, които се стараят по всякакъв начин да го изкупят. Изправен пред арабската опасност, императорът е принуден да търси помощ от франкския владетел Людовик Благочестиви и от Абдар-Рахман II, омаядския управител на ислямска Испания, настроен враждебно срещу Абасидската династия. Реална военна помощ обаче не пристига. Зле се развиват делата на империята в Западното Средиземноморие. През 831 г. арабите превземат гр. Панорм (дн. Палермо), Сицилия, през 839 г. — Тарент в Южна Италия, а през 840 г. разбиват венецианския флот, изпратен срещу тях по нареждане на императора.

Теофил продължава административната политика на своите предшественици. Създава три нови теми: ПАФЛАГОНИЯ (която откъсва от Вукеларион), ХАЛДИЯ (отделена от Армениакон) и ХЕРСОН (на Кримския полуостров). Интересите на империята отново се насочват към Черноморския басейн. Императорът изпраща ромейски инженери, които построяват хазарската крепост Саркел в устието на р. Дон — контактна зона между империята и хазарите. В областите около арабския лимес възникват три нови клисури — Харсианон, Кападокия и Селевкия, които в следващите десетилетия прерастват в теми.

Въпреки неуспехите и жестоките войни с арабите Теофил е настроен положително към арабската култура и дори следва арабски образци при строежа и украсата на новия дворец, построен от него в столицата. Константинопол и Багдад си съперничат по блясък и развитие на научно-техническата мисъл. Теофил създава своеобразен «научен дворцов кръг», в който влизат Йоан Граматик и известният дори в Арабския халифат Лъв Математик, който създава специална система от светлинни сигнализации между граничните Тавърски планини и Константинопол, позволяваща на императора и столицата само за часове да се осведомят за поредната арабска акция в Мала Азия. На Лъв Математик се приписва създаването на специален трон за тържествени аудиенции, заобиколен от златни лъвове, грифони и златно дърво с птички-механизми. При сигнал тронът се покрива с дим, лъвовете и грифоните започват да реват, а птичките да пеят и подскачат по дървото. Ефектът пред чуждите посланици е изумителен. Лъв Математик създава в Големия дворец и златен часовник, свързан със споменатата сигнална система. Активизират се школите в Константинопол. При Теофил се поставя началото на възраждането на византийската култура и образование, западнали в периода VII–VIII в.

Императорът засилва иконоборската политика на своите предшественици до голяма степен под влиянието на патриарх Йоан Граматик. Неговото управление е последният акт от иконоборската драма, която разтърсва империята почти век и половина и има своите мъченици.

Теофил е женен за Теодора, избрана след официален оглед в двореца. Между кандидатките за престижния брак е и поетесата Касия, която блести със своята красота и ум, но поради дръзкото си държание отблъсква младия император. От Теодора Теофил има седем деца: двама сина — Михаил и Константин, и пет дъщери — Текла, На, Анастасия, Пулхерия и Мария. Теофил умира на 22 януари 842 г., като оставя за наследник малолетния си син Михаил и регентство в състав: майката Теодора, нейния брат Варда и евнуха Теоктист, патрикий и логотет на дрома.

Възстановяване на иконопочитанието

Последният иконоборчески «бум» не надживява император Теофил. Регентството се ориентира към прекратяване на конфликта в Ромейската църква и обществото на основата на умереното иконопочитание. В началото на март 843 г. в константинополската църква «Св. София» е свикан синод, който сваля иконоборческия патриарх Йоан Граматик и избира на негово място Методий. Новият патриарх е преследван от Михаил II и Теофил заради възгледите си, но поема умерен курс. Синодът признава за валидни и свише осветени решенията на Седмия Вселенски събор в Никея (787) и излиза с документ, съставен от анатеми срещу различни ереси, между които се споменава и иконоборството. Документът е приет на 11 март 843 г. (неделя) и е известен като СИНОДИК В НЕДЕЛЯТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО. «Православната неделя» влиза като празник в източнохристиянския календар. Църквата се смята за очистена от всички ереси и козни, а ромейското общество е избавено от раздиращите го спорове. Срещу иконоборците обаче не се предприемат никакви гонения. Побеждава «партията» на умерените иконофили, склонни към еносис (единение) на Общество, Държава и Църква. Източното православие отново се конституира като основен елемент на ромейското светосъзнание, противопоставящ го както на източните влияния (дуалистични и иконоборчески), така и на Запада — Римската курия и Франкската империя, които вече окончателно са излезли извън обсега на византийския контрол.

Възход при Македонската династия (867–1025)

842–867 г. Управление на МИХАИЛ III. Този император е представен едностранчиво и определено негативно в по-късната византийска историография, повлияна от предразсъдъците и политическата линия на представителите на Македонската династия. Константин Порфирогенет в животоописанието на своя дядо Василий I го нарича с прозвището «Балба» (Пияницата). Михаил III е представен като своенравен, неспособен, безволев, водещ разгулен живот, за да бъде оправдано убийството му, което открива пътя към властта на императорите — «македонци». Времето на Михаил III не трябва да се оценява единствено по действията на този император. Това е време, когато в управлението на империята вземат участие много способни пълководци, политици и интелектуалци, поставили основите на византийския разцвет през следващите два века, отразен в една експанзионистична външна политика, която в чисто военен смисъл цели възстановяване на границите на старата Ромейска империя преди Ираклий, а в културно-политически смисъл представлява политика на християнизация и културна ромеизация на съседите на империята славяни, тюрки, арменци и грузинци. Резултат от тази оживена външнополитическа и духовна дейност е създаването на единно културно пространство в рамките на източноправославния свят, който възприема до голяма степен «византийския модел», отразен в държавническата идеология, методите на управление, организацията на църквата и в съдържанието на духовно-интелектуалния продукт.

Управлението на Михаил III се дели на два ясно обособени периода: до 856 г., когато вместо малолетния император управляват регентите, сред които основна роля играе логотетът Теоктист, и след 856 г., когато започва самостоятелното управление на императора, повлиян в своята политическа дейност от личности като Варда и Петронас (негови вуйчовци), Фотий и Василий. Евнухът Теоктист има стари заслуги към династията. Той е човекът, който помага на Михаил II да дойде на власт и служи вярно на Теофил през всичките години на неговото управление. След смъртта на Теофил Теоктист умело лавира между почитта си към починалия император, грижата за състоянието на армията и ревността при възстановяването на иконопочитанието. Логотетът Теоктист и магистърът Сергий Никитиат имат голяма заслуга за възстановяването на византийската морска мощ. Три военни флота, всеки по 100 кораба, действат в Източното Средиземноморие и Егейския басейн. Стратегическите острови Крит и Кипър попадат временно в ромейски ръце. В т. нар. Тактикон Успенский, който се отнася хронологически към 40–те години на IX в., се споменава длъжността «архонт на Крит». Кипър е отвоюван ок. 853 г. Арабските извори споменават за превземането на 22 май с. г. на крепостта Дамиета (дн. Дамиат) в делтата на Нил от пълководеца Ибн Катуна, когото изследователите отъждествяват с китонита Дамян. Теоктист открива способностите на младия Константин, бъдещия апостол на славяните, и го назначава за библиофилакс на патриаршеската библиотека към храма «Св. София». Първоначално Теоктист и Теодора поддържат «умерените», групирани около патриарха Методий, но през 847 г. назначават с одобрението на константинополското население за църковен глава известния аскет и ригорист, евнуха Игнатий, представител на зилотите и извънбрачен син на император Михаил I Рангаве. Строгият патриарх критикува морала на другия силен в управлението — кесаря Варда, и на самия император Михаил III, който е принуден да се раздели с любовницата си Евдокия Ингерина и да се ожени за Евдокия Декаполитиса. Двамата — Варда и Михаил III — стават врагове на «партията» на Теоктист и Игнатий. На 20 ноември 855 г. Теоктист е убит по заповед на Варда и със съгласието на императора. Впоследствие славният логотет е обявен за мъченик, канонизиран и включен в Константинополския синаксар. През пролетта на 856 г. Михаил III е провъзгласен от Сената за автократор и поема еднолично управлението. Майка му Теодора изпада в немилост и през 857 г. се оттегля в манастир. След смъртта си тя също е канонизирана. През 858 г. патриарх Игнатий е сменен от Фотий, протоасекрит (главен секретар) на императора — светско лице и известен интелектуалец, който приема духовен сан и само за една седмица преминава всички степени на църковната йерархия. След 856 г. кесарят Варда, брат му Петронас (доместик на схолите) и Фотий играят основна роля в управлението.

ФОТИЙ е роден между 810 и 827 г. в Константинопол. Получава блестящо за времето си образование, като преминава всички нива на византийската образователна система. Събира голяма библиотека и създава първия в средните векове библиографски труд — т. нар. Мириовивлон. В това съчинение той представя заглавията на над двеста книги с кратко изложение на съдържанието на повечето от тях. Еднакво добре познава традициите на Гръцката античност и Светото писание. Автор е на богословски трактати, насочени срещу павликяните, както и на проповеди-хомилии в духа на класическата гръцка патристика (Василий Велики, Григорий Назиански и Йоан Златоуст). В някои от тези хомилии се съдържа ценна историческа информация. Автор е и на множество писма, написани в духа на античната епистоларна традиция. Неговите понтификати (858–867 и 877–886) се характеризират с оживена мисионерска дейност сред южните и среднодунавските славяни, хазарите и кримските готи. Особен успех за патриарха и за Византия въобще е християнизирането на Българската държава. Фотий е автор на «Наставлението», адресирано до българския владетел Борис-Михаил, в което са изложени принципите на християнската вяра и на Християнската църква, както и практични съвети към владетеля. Смятан е и за създател на «Исагоге» (или «Епанагоге») — увод към започнатия от Василий I Македонец правен сборник. В този увод Фотий обосновава принципите на «симфонията» — хармоничното съсъществуване на държавата и Църквата, на светската и духовната власт. Той приравнява достойнствата на императора и на патриарха. Заради своите убеждения Фотий става неудобен на император Лъв VI и е низложен и заточен (886). Умира в заточение през 90–те години на IX в.

Външнополитическата дейност на управляващите се характеризира с няколко блестящи военни кампании. В поход срещу арабите през 856 г. Петронас преминава р. Ефрат и достига гр. Амида (дн. Диарбекир). Кампанията от 859 г. се ръководи от самия Михаил III, който отново преминава р. Ефрат и разбива силите на местния емир. Нов византийски флот се появява пред Дамиета. Особено успешна за ромеите е 863 г.: на 3 септември Михаил III и Петронас разбиват в Мала Азия войските на арабския управител на Мелитене Амр Алакта (Безръкия), който загива в битката; през ноември следва нова ромейска победа при Майафарикин, този път над арабския управител на Армения Али ибн Йахъя, който също загива. Тези знаменателни победи са историческата основа на известния народен епос «Амуponyлос».

Империята и русите

В тези напрегнати за източната политика на империята години, през юни 860 г. пред Константинопол се появява огромен руски флот, съставен от еднодръвки (моноксили). Това е първият сериозен контакт на империята с тези племена, макар още в 839 г. Бертинските анали да споменават за византийско посолство до император Людовик, което включва и варвари, «които назовават себе си рос». През 50–те години на IX в. са регистрирани руски нападения на Малоазийското Черноморско крайбрежие. Племето рос е скандинавско по произход и негови представители са в управляващия елит на Киев. Техни поданици са източнославянските племена в околностите на града, сред които основна роля играят поляните, както и определен ираноезичен компонент — остатък от времето, когато тези степни и лесостепни райони са обитавани от скити и сармати. Норманите — скандинавци, наричани от славяните варяги, са експанзивен и авантюристичен етнически елемент, който се препитава основно от войните и посредническата търговия. Появата на войнствените руси и славяни внася паника сред населението на ромейската столица. Императорът, кесарят и доместикът са в Мала Азия, където воюват с арабите. Отбраната на Константинопол се поема от адмирал Никита Орифас и от патриарх Фотий. Нашествениците от север не успяват да преодолеят здравите укрепления на столицата, но два месеца тероризират и опустошават крайбрежието на Мраморно море. Връщането на императора в Константинопол принуждава руския флот да се оттегли, след което е ликвидиран от буря в Черно море. Руското Киевско княжество е нов геополитически фактор в Северното Причерноморие. Скандинавските управители на Киев се стремят да подкопаят влиянието на Хазарския хаганат над славянските племена и се опитват да ги привлекат на своя страна. Явни са руските претенции към Кримския полуостров — стратегическа база на империята в района. През 860 г. константинополското правителство изпраща в Хазария мисия, ръководена от философа филолог Константин. Бъдещият апостол на славяните използва зимния престой в Херсон (860/861), за да изучи еврейски (иудаизмът се превръща постепенно в официална религия на Хазарския хаганат), сирийски и готски език. Наред с разпространението на християнството и византийската култура мисията има и чисто политическа цел — спечелване на хазарите за ромейската кауза и отпор срещу новия общ враг — русите. Византийските християнски мисии винаги са възприемани като политически акции.

Църковният спор, конфликтът с Римската курия и мястото на Моравската мисия и българския църковен въпрос в тези събития

Неканоничният избор на Фотий за патриарх през 858 г. предизвиква нов конфликт, известен като «Фотиева схизма». По това време римски папа е Николай I (858–867), привърженик на идеята за господство на духовната власт над светската във вселенски мащаб и за папска доминация вътре в Църквата. Първоначално папата е пасивен наблюдател на противоречията в Константинополската църква. Сваленият патриарх Игнатий и неговите привърженици не признават избора на Фотий за легитимен и дори свикват «опозиционен» синод в църквата «Св. Ирина». Фотий желае признание от Рим и на официален събор в Константинопол през 861 г. папските пратеници Радоалд и Захарий потвърждават каноничността на избора. Папа Николай I обаче си запазва правото на арбитър и когато противоречията в Константинополската църква достигат критичната си точка, се намесва от позицията на висша църковна инстанция. Голяма роля за това имат интригите на Игнатиевите привърженици в Рим. На събор във Вечния град през 863 г. изборът на Фотий е обявен за незаконен, а самият патриарх е анатемосан. Първоначално Константинопол не отговаря на предизвикателството. Византийската империя е в период на подем и жъне бойни успехи както на изток, така и на Балканите. През 862 г. в Константинопол пристигат пратеници на моравския княз Ростислав. Те молят цариградското правителство да изпрати мисионери, които да разпространяват и утвърждават християнската вяра на роден славянски език. Моравският княз, застрашен от културна и политическа експанзия от страна на Източнофранкското кралство, си поставя за цел да осигури епископ и славянски клир, а чрез тях да постигне независимо положение спрямо Римската курия и държавата на източните франки. За империята духовните мисии са традиционно средство за разширяване сферата на политическо и културно влияние. Императорът и патриархът решават да изпратят в Моравия опитни мисионери и дипломати. Изборът им пада на Константин и Методий.

Още от IV в. културно-езиковата толерантност на ромеите се използва за политически цели като средство за културно проникване. Моравската мисия на двамата братя има по-голямо значение за славянския свят, отколкото за Византия. В Константинопол гледат на мисията като на периферна политическа акция. За империята е по-важен походът срещу българите от 864 г., който завършва с покръстването на българския владетел Борис и християнизацията на Българската държава. Приемайки християнството от империята, българите попадат автоматично под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, а в българските земи навлиза гръцко духовенство, което кръщава и проповядва на гръцки език. Появява се реалната опасност от културно-езикова асимилация и пряко политическо подчинение. Подобно на моравския княз и Борис желае извоюването на самостоятелна Църква, която да спре проникването на византийското влияние и да бъде под прекия контрол на българския владетел. В писмото-послание на патриарх Фотий обаче не се споменава нито дума за самостоятелност. Военнополитическите успехи издигат престижа и самочувствието на Ромейската империя и Константинополската църква. Писмото-отговор на Фотий до папа Николай I е дръзко и изпълнено с чувство за превъзходство. Латинският език, на който се води папската кореспонденция, е обявен от Фотий за варварски и твърде отдалечен от елинската образованост. Българският църковен въпрос допълнително акумулира противоречията между двете църкви. През август 866 г. в Латеранския дворец в Рим пристигат пратеници на българския владетел — болярите Петър, Йоан и Мартин, които съобщават за политическата преориентация на Борис към Римската курия и западния свят. Българският княз търси от Рим това, което не получава от Константинопол — собствен архиерей и независима Църква. Ромейската империя реагира с неприязън и огорчение на политическата преориентация на България и на интригите на Папската курия. През 867 г. в Константинопол е свикан събор, насочен срещу латинската ерес. На преден план излизат различията от ритуално и догматично естество между двете църкви — за женитбата или безбрачието на свещениците, за постенето в събота, за квасения и неквасения хляб и особено за т. нар. filioque — добавка към Никейския символ на вярата, според която Светият Дух произлиза от Отца и от Сина. Източните църкви не признават тази добавка и я смятат за проява на ерес. На събора се третират и териториалните претенции на папата по отношение на юрисдикцията над старата префектура Илирик (западните части на Балканския полуостров). Според Римската църква Българската държава влиза във въпросния църковен диоцез и следователно по право трябва да се подчинява на Папската курия. В периода между 866 и 869 г. гръцкото духовенство е изгонено от България и е заменено с латинско. На събора в Константинопол присъства самият император. Римският папа Николай I е обявен за еретик и анатемосан. За да се избегнат неприятни политически конфликти със западните държави, източнофранкският крал Людовик и жена му Енгелберга са акламирани на събора. Конфликтът между двете църкви достига своя апогей.

Произход, житейски път и кариера на Василий Македонец

867–886 г. Управление на ВАСИЛИЙ I. Веднага след убийството на Михаил III новият император осъзнава добре нестабилността на положението си. Войската, особено в малоазийските теми, е лоялна към «партията» на покойните Варда и Петронас, а император Михаил III е нейният любимец. Срещу цареубийството се обявява константинополският патриарх Фотий. Василий I е принуден да търси привърженици сред популярната «партия» на зилотите. В края на септември 867 г. Фотий е свален, а на 3 ноември патриарх отново става Игнатий. Убийството на Михаил III и свалянето на Фотий разчистват пътя към помиряване с Рим. На 5 октомври 869 г. в Константинопол е свикан събор, обявен за Осми Вселенски. Сближаването на позициите на представителите на източните църкви и Рим се основава на отрицателното им отношение към Фотий. На 5 ноември, въпреки мълчаливото несъгласие на Василий I, който се обявява за чистота на Цариградската църква, Фотий и неговите привърженици са анатемосани. Сред представителите на римския папа основна роля на събора играе библиотекарят Анастасий. Съборът приключва на 28 февруари 870 г., без да се разисква парливият «български въпрос». На 4 март е свикано извънредно заседание, на което присъстват и български пратеници, ръководени от опитния дипломат — кавхана Петър. Римските пратеници отказват да разискват проблема за Българската църква, тъй като го смятат за решен. Въпреки техните протести обаче се взема решение Българската църква да премине отново под юрисдикцията на константинополския патриарх. Победители в дипломатическата борба излизат император Василий I и българският владетел Борис, който успява да извоюва самостоятелна Църква начело с архиепископ, която формално е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, но фактически се намира под контрола на българския владетел. България навлиза в орбитата на източнохристиянския свят и възприема до голяма степен византийския държавнополитически и културен модел — централизирана държава; създаване на «държавна» Църква, подчинена на владетеля; създаване на интелектуална продукция по византийски образец.

Папството не може да преглътне леко загубата на «българския диоцез». И Адриан II (867–872), и Йоан VIII (872–882) се опитват по всякакъв начин — чрез обещания, ласкателства и заплахи, да привлекат българския княз към духовна уния с Рим, но опитите им се оказват безуспешни. Въпреки прехваленото «единение» на Вселенската църква, след събора от 869–870 г. българският църковен въпрос продължава и през следващите десетилетия да трови отношенията между двата най-силни патриархата — Римския и Константинополския, и да катализира тенденцията към тяхното пълно отделяне и противопоставяне. Любимецът на Рим Игнатий загубва своята популярност на Запад и е заплашен с отлъчване. Патриархът е непопулярен и във византийската столица. След смъртта на Игнатий през 877 г. Василий I връща Фотий на патриаршеския трон. Политическата обстановка в Средиземноморието не дава на папите възможност за реално въздействие върху Константинопол. Напротив, заплашен от арабските пиратски набези, от които не е защитен и самият Рим, папа Йоан VIII е принуден да направи редица отстъпки. На синод в Константинопол от 879/880 г., считан от източноправославната църковна традиция за Осми Вселенски събор, Фотий е реабилитиран със съгласието на римските пратеници. Утвърден е византийският принцип на икономията — светската и църковната власт съществуват в съгласие и единодействие, като светската власт е призована да защитава духовната, а от своя страна, духовната власт се задължава да прави отстъпки и да прощава греховете на светските управители. Подобна толерантност обаче изключва каквото и да е отклонение от православното вероизповедание.

Вътрешна и външна политика на Василий I

Управлението на този император се свързва с военнополитическо засилване на империята, укрепване на нейния престиж в Европа и Близкия изток и разширяване на границите й. След успешните военни кампании от 863 г. арабската опасност е временно предотвратена. В източните гранични райони на империята продължават да действат павликяните — еретици-дуалисти, организирани в общини на военни начала. Подкрепени от пограничните арабски емири, павликяните създават квазидържавно образувание с център крепостта Тефрика във Велика Армения. Голяма част от павликяните са арменци по произход. Техният духовен наставник изпълнява функциите на политически и военен ръководител. През 863 г. умира предводителят на павликяните Карвей. Той е наследен от своя племенник Хризохир, който предприема мащабни военни действия срещу империята. Павликянските войски достигат Никея, Никомидия и Егейското малоазийско крайбрежие, където превземат важния търговски и административен център Ефес. Верни на своите религиозни принципи, те превръщат храма на св. Йоан Ефески в конюшня. Войната срещу павликяните придобива свещен характер. Към 868–869 г. Василий I организира неуспешен поход срещу тях и влиза в преговори с водача им Хризохир, който поставя максималистични искания, претендирайки за цяла Мала Азия. През 872 г. пълководецът Христофор разбива еретиците и превзема Тефрика. Голяма част от павликяните са принудени да приемат православната вяра и от техните среди императорът организира няколко военни поделения, които постигат големи успехи по време на военните кампании в Южна Италия. Продължават ромейско-арабските военни действия в Мала Азия. Особено се отличават пълководците Андрей, доместик на схолите и победител на арабите при Подандос, и Никифор Фока, протостратор и стратег на тема Харсианон. Той е първият представител на арменския род Фока, който дава на империята множество способни военачалници и един император и има определена заслуга за издигането на военнополитическата мощ на Византия през IX и Х в. След успешни операции в Тавърските планини Никифор Фока е назначен за моностратег на пет теми (Тракия, Македония, Кефалония, Лангобардия и Калабрия) през 885 г. и е изпратен да се бие срещу арабите в Южна Италия начело на войска, съставена от християни-павликяни. Критските араби, опитни мореплаватели и пирати, възстановили влиянието си над острова след краткото ромейско интермецо, насочват вниманието си към далматинското крайбрежие и през 867 г. обсаждат по море гр. Рагуза (дн. Дубровник). В помощ на населението е изпратен силен ромейски флот, командван от Никита Орифас. Арабите са принудени да се оттеглят. Ромейският флот използва благоприятната ситуация и възстановява имперския контрол над цялото далматинско крайбрежие — ок. 872 г. е формирана ТЕМАТА ДАЛМАЦИЯ. Чрез новата тема византийското влияние прониква сред славянските племена във вътрешността, които пазят примитивното си племенно устройство и са езичници. Изпратени са няколко мисии, които християнизират хърватите по крайбрежието. Покръстени са и част от сръбските племена, но християнизацията им се оказва труден процес, който продължава столетия. Неретляните например пазят езическите си вярвания и обичаи до XI в. и са наричани от своите съседи пагани, т. е. езичници.

Настъпва нов «златен век» за византийския флот. Опитни адмирали, като Никита Орифас и сириеца Насър, нанасят редица поражения на арабите по море — при Дарданелите, при Метона, при о. Закинтос и край Липарските острови, на север от Сицилия.

Край на Моравската мисия

Константин и Методий, учители и проповедници в Моравското княжество, изпълняват ролята на посредници в отношенията между Константинопол и Рим. Във връзка с «размразяването» на отношенията в периода 867–870 г. братята предприемат пътуване до Рим. Приети са тържествено от папа Адриан II, който приема като дар от тях мощите на св. Климент, римски папа (92–101), открити в Херсон, и освещава славянските книги в църквата «Св. Мария Фатан». Константин Философ се разболява и 60 дни преди смъртта си приема монашеска схима и името Кирил. Умира на 14 февруари 869 г. в Рим и е погребан в новопостроената църква «Св. Климент». Методий е ръкоположен от Адриан II за архиепископ на славяните и се установява в Блатноград — столица на Блатненското княжество на Коцел. Политиката на римския папа е насочена към привличане на византийските мисионери и славянските просветители на негова страна, за да се възстанови диоцезът, включващ старата римска провинция Панония. Византия също претендира за този диоцез и когато през ноември 870 г. Методий е осъден от германското духовенство на събора в Регенсбург и затворен в манастира Елванген, Константинополската патриаршия изпраща като негов заместник Агатон, известен от актовете на събора от 879–880 г. като епископ на Моравия. Римският папа Йоан VIII настоява пред германските духовници за освобождаването на Методий и за възстановяването му като архиепископ на Моравия със седалище във Велехрад, столица на Моравското княжество. След известни колебания през юни 880 г. папа Йоан VIII отново признава за легитимно и осветено свише богослужението на славянски език. Константинополското правителство дава съответен отговор — Методий е извикан в Константинопол в началото на 882 г. и е приет лично от император Василий I. Надарен богато, той е изпратен в Моравия да продължи просветителската си дейност и да представлява ромейската власт и Константинополската църква в района. След интриги на германското духовенство, Римската курия и новия моравски княз Святоплук Методий е дискредитиран, а след неговата смърт (6 април 885 г.) славянското богослужение е забранено от папа Стефан V. Учениците му са изгонени от Моравия или продадени в робство. В чисто политически смисъл византийската мисия при среднодунавските славяни е неуспешна. Западното славянство преминава трайно под духовната власт на Рим, а с течение на времето славянският език и писменост са изтласкани от латинския и германския. Чрез учениците на Константин-Кирил и Методий славянската писменост се възприема от Българската държава и придобива за Ромейската империя характера на бумеранг, тъй като прекратява тенденцията към пряка културно-политическа инвазия чрез езикова асимилация и ромеизация.

Василий I умира на 29 август 886 г. след нараняване по време на лов. От първата си съпруга Мария той има син — Константин, негов любимец и съимператор до смъртта си в 879 г. След смъртта на любимия си син Василий прави съимператори синовете си от Евдокия Ингерина — Лъв (роден на 19 септември 866), Александър и Стефан.

886–912 г. Управление на ЛЪВ VI ФИЛОСОФ (МЪДРИ). Лъв е до голяма степен противоположност на своя баща — добре образован, ерудиран, с подчертани литературни и научни интереси. Известен е като автор на похвални речи (енкомиони) и религиозни слова (хомилии), поеми, филологически трактати и едно наставление по военно дело — т. нар. Тактика на Лъв. Заради енциклопедичните си интереси получава характерното прозвище «Мъдри», или «Философ». През следващите векове възникват легенди, включително и в славянска среда, които му приписват свръхприродна надареност и вещина в окултните науки. Лъв е наследникът на Василий I Македонец, но и неговият най-мразен син, който за известно време дори е затворник, обвинен в заговор срещу баща си. Първите действия на новия император през есента и зимата на 886 г. подсказват неговата неприязън към предшественика му. Останките на Михаил III (убит от Василий I), дотогава пренебрегвани, са пренесени в църквата «Св. Апостоли» — традиционен мавзолей на константинополските василевси. Свален е патриарх Фотий — личност, свързана със старото управление и все още повод за конфликти с Рим. На негово място Лъв поставя брат си Стефан. Целта на василевса е да превърне Църквата във верен инструмент на своята политика. През първите десет години от управлението на Лъв VI основна роля в двореца и държавата играе арменецът Стилиян Зауцес, магистър на «божествените офикии» и логотет на дрома. През пролетта на 894 г. му е дадена новата почетна титла василеопатор във връзка с предстоящ евентуален брак между Лъв и Зоя, любовница на императора и дъщеря на Стилиян. Императорският фаворит предизвиква и първия военен конфликт с България след 30–годишния мир. Поводът за войната свидетелства за корупцията, царяща в двореца и държавата. Стилиян Зауцес има двама приятели, търговци от Елада — Ставракий и Козма, на които прехвърля монополните права за търговия с България. Търговците преместват тържището на българските стоки от Константинопол в Солун и така, далече от цариградската власт, започват да обременяват българските търговци с непосилни мита. Българският владетел Симеон, син на Борис-Михаил, реагира незабавно на това предизвикателство. Българските войски навлизат в тема Македония (Източна Тракия) и разбиват войските на стратилата Кринum. Междувременно императорът се свързва с живеещите на север от дунавската делта маджари и ги скланя да нападнат българите. Маджарите преминават реката с помощта на ромейски флот, командван от друнгария Евстатий. Срещу българите е изпратен и героят от Италия Никифор Фока. Българските войски претърпяват поражение от маджарите, но се свързват с печенезите, които нападат маджарските поселения и принуждават ордите на Арпад и Кузан да се изтеглят от обитаваните дотогава земи между Буг и Днепър към Панонската равнина, където маджарите ликвидират местните славянски държавни образувания (Моравското и Блатненското княжества) и за около век формират своя държава. Предотвратил заплахата от север, през 896 г. Симеон разбива византийските войски при Булгарофигон в Източна Тракия. Империята е принудена да плаща годишен данък на българите.

Византия е изправена пред арабска опасност по море. Добре организираният по времето на Василий I флот е в състояние на временен упадък. През 902 г. арабски пирати превземат гр. Димитриада на тесалийското крайбрежие. На 2 август 904 г. арабският флот, командван от ренегата Лъв Триполитански (ромей, приел исляма), превзема Солун — втория по значение град в империята, и го опустошава. Тридесет хиляди пленници са отведени на о. Крит, като след известно време част от тях са откупени от Византия. През 902 г. пада гр. Тавроминион (дн. Таормина) и така след 75–годишна война цяла Сицилия е в арабски ръце. Победите все по-често са на страната на исляма. Надежда сред поданиците на василевса вдъхват двама способни военачалници — Химерий и Андроник Дука. През 908 г. начело на ромейски флот адмирал Химерий, канонизиран след смъртта си за светец, разбива арабския флот в Егея. Междувременно през ноември 904 г. пълководецът Андроник Дука разбива по суша арабите при гр. Tapс в Киликия. В негово лице населението вижда истински спасител, избран от Бога за каузата на християнската вяра. Андроник Дука поставя началото на една силна фамилия, която през X, XI и XII в. излъчва редица способни военачалници и императори. Родът Дука влиза трайно в народното съзнание и фолклора, натоварен с определена харизматичност. Андроник Дука е един от прототипите на славния Дигенис Акритас от популярната едноименна поема. Около 906 г. Андроник организира бунт срещу императора, но е арестуван и заточен в Кавала.

Военните успехи на империята се редуват с неуспехи. През 904 г. преговорите между българския владетел Симеон и византийския дипломат Лъв Хиросфакт завършват със значително териториално разширение на Българската държава на юг и югозапад. Намереният при с. Наръш, на 20 км северно от Солун, надпис гласи: «В годината от създанието на света 6412, индиктион 7 (904 г.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеона, от Бога княз на българите, при Теодор олгу таркан и при комита Дристра». Военното издигане и териториалното разширение на България повишават самочувствието на княз Симеон, който като византийски възпитаник и изключително образован човек се счита за достоен да стане император на една обединена византийско-българско-славянска империя. Титлата «княз» вече не съответства на реалната мощ и на влиянието на Българската държава. Военните неуспехи на империята допълнително подсилват тази позиция на българския владетел. Византия като че ли е загубила Божието благоволение. След първоначалните победи през май 912 г. ромейският флот, командван от Химерий, е напълно разбит край о. Хиос от обединените сили на двама ренегати — Дамян и Лъв Триполитански. Неустойчиво е равновесието на силите в Мала Азия.

Проблемът за четвъртия брак на Лъв VI

Още приживе на баща си Лъв е женен за Теофано, но поддържа явни връзки със Зоя Зауцина, дъщеря на всесилния василеопатор. На 10 ноември 897 г. бездетната Теофано умира и през 898 г. Лъв се жени за Зоя, която обаче на следващата година също умира. През 900 г. императорът се жени за трети път, въпреки че в една от своите новели забранява изрично третия брак, а към втория се отнася с неодобрение. В случая обаче става дума за съдбата на династията — един прогресиращ във византийското разбиране за властта легитимизъм. Новата съпруга се нарича Евдокия Баяна. На 12 април 901 г. тя умира при раждане. Умира и детето, така че Лъв отново остава без наследник. Поставя се въпросът за четвърти брак, който е изрично забранен от църковните канони, а за моралистите сред обикновеното население това е чиста проява на разгул. След Стефан I (886–893) и аскета Антоний II Кавлеяс (893–901) патриаршеската катедра в Константинопол е заета от Николай I Мистик, образована личност и племенник на Фотий. Патриархът отказва да приеме връзката между императора и Зоя Карбонопсина (Чернокосата), известна красавица, която в края на 905 г. му ражда дете — Константин. Поради липса на брак синът е обявен за незаконен. Николай Мистик кръщава детето на 6 януари 906 г., но без всякаква тържественост и при условие че Лъв се раздели незабавно със Зоя. В същия ден обаче императорът се венчава за Зоя и я обявява за августа. Налице е политически скандал. Николай I се обявява срещу брака и отказва да пусне царската двойка в «Св. София» на Коледната служба през 906 г. и на Богоявление (907). Ригоризмът на патриарха предизвиква самодържавните инстинкти на Лъв, който обвинява Николай I във връзка със заточения в Кавала Андроник Дука. Императорът се обръща за помощ към Римската църква, която гледа на четвъртия брак значително по-благосклонно. За папа Сергий III това е уникална възможност да се намеси в работата на Константинополската църква. На свикания в столицата синод се взема решение, че бракът е незаконен, но това заключение не трябва да води до развод. Стига се до абсурд: бракът е разрешен, без да е признат. През 907 г. Николай Мистик е изпратен в манастир, а патриарх става Евтимий. Римската курия отчита дипломатическата си намеса като победа, но всъщност победител е Лъв VI, който пряко волята на патриарха успява да прокара легитимисткия принцип. През 908 г. малолетният Константин е коронясан за съимператор и получава прозвището Порфирогенет (роден в Пурпурната стая). Порфирогенетията е явно указание за налагане на династичната традиция над римското изборно и колегиално начало. Родените в Пурпурната стая наследници от X в. нататък са показвани на Хиподрома пред Сената, димите и населението на Константинопол като гаранция за техния изначален, вече формален избор. Изборността не изчезва като елемент на ромейския политически живот и след падането на силни династии (като Македонската и Комниновата) създаденият вакуум във властта се запълва с креатури на определени политически групировки, на войската или Сената. Малолетният съимператор, бъдещият Константин VII, запазва прозвището Порфирогенет, което трябва като амулет да отблъсква от него всеки опит за узурпация или дори напомняне, че е роден при не съвсем законни обстоятелства.

Законодателство на Македонската династия

При първите Македонци продължават опитите за преосмисляне на Юстиниановото законодателство и превод на специфичната юридическа терминология от латински на гръцки език. Тяхната дейност се оценява като «пречистване на старите закони». По времето на Василий I излизат два правни труда: ПРОХИРОНЪТ (букв. Подръчник), който е предназначен за съдиите и визира най-често срещаните съдебни казуси, и ИСАГОГЕ (Въведение) с обширен увод към подготвяната от императора нова кодификация на законите. Издаването на Исагоге се отнася към последните години от управлението на Василий I и в съставянето му взема дейно участие Фотий. Патриархът разработва частта, свързана с отношенията между светската и духовната власт, в която в най-чист вид са изяснени принципите на симфонията и икономията — равноправното хармонично съсъществуване и взаимодопълване между Държава, Църква и Общество. Исагоге е отхвърлено, а неговият създател Фотий изпада в немилост при Лъв VI, който и на практика показва своите цезаропапистки виждания. Под ръководството на василевса и протоспатария Симватий (Смбат) излиза нов правен сборник — т. нар. ВАСИЛИКИИ, или Царски закони, съставени от 60 книги, разпределени в 6 дяла. Основен извор е Юстиниановото законодателство — Кодексът, Дигестите и 168–те новели на прочутия император от VI в. Извършена е огромна работа по превода на документите и тяхното осмисляне и приложение към реалностите от края на IX в. В сравнение с Еклогата и другите законови сборници на императорите от VIII в. законодателството на Македонската династия е по-близко до класическите римски образци. Главната идея в Прохирона и Василикиите е «Назад към Юстиниан». Заслугата на ранните Македонци се състои именно в елинизацията на римското право, включително и в областта на терминологията и същността на правните казуси. Впоследствие са издадени редица схолии — коментари към юридическите сборници, от които най-известни са Синопсисът и Типуките (τὶ ποῦ θεῖται, букв. «кое къде се намира») на съдията Пацис от XII в.

При Лъв VI Мъдри завършва изграждането на класическата византийска автократория и съпътстващия я държавно-административен апарат. Подобно на Юстиниан I и Лъв VI издава новели — 113 на брой. Подредбата на ранговете и титлите и нюансите на церемониала са в основата на наставлението-наръчник на атриклиния Филотей, известно като «Клиторологион». «Книга на епарха» третира организацията на градските занаятчийски и търговски колегии и начините за осъществяване на държавен контрол. При Лъв VI и неговите наследници Ромейската империя достига апогея на своята идентичност.

11 май 912–6 юни 913 г. Управление на АЛЕКСАНДЪР, брат на покойния Лъв, човек с посредствени качества и склонност към алкохолизъм. Изгонва регентката Зоя, която е замонашена, и отново поставя на патриаршеската катедра Николай Мистик, регент на малолетния Константин. Получава се деликатна ситуация — Николай I е принуден да управлява de facto след смъртта на Александър (6 юни 913) от името на младия император, когото счита за нелегитимен. Дворцовите сановници, поддържащи младия Константин, извикват отново Зоя и така се оформя странно коалиционно правителство между патриарха и властната майка-регентка.

Войни със Симеон

Преди смъртта си Александър прави недалновидна политическа стъпка — отказва изплащането на годишния трибут за България и предизвиква нова война, която продължава практически до смъртта на Симеон през 927 г. Когато българите достигат Константинопол, Александър вече е мъртъв. Българският кавхан Теодор влиза в дипломатически контакт с патриарха-регент. Симеон е пред столицата, почетен е с патриаршески епириптарий и му е обещан брак между малолетния Константин и негова дъщеря. Чрез този брак българският владетел се стреми да заеме място в регентството и да бъде обявен за василеопатор — настойник на малкия василевс и практически управител на империята. В лицето на Симеон Византия среща опасен противник — образован, запознат с детайлите на ромейската ойкуменическа идеология и подобно на много ромеи, съмняващ се в легитимността на младия Порфирогенет. Програмата-максимум на българския владетел включва ни повече, ни по-малко — трона на ромейските василевси. В края на 913 г. политическата ситуация се променя. Зоя успява да измести Николай Мистик и обявява за невалидни всички споразумения със Симеон. Българският владетел отговаря с ежегодни опустошителни нападения в Източна Тракия и Македония. Властната регентка се опитва да изгради антибългарска коалиция, като дипломатическият контакт се осъществява чрез стратезите на граничните теми. Стратегът на Драчката тема Лъв Равдух се свързва със сръбския княз Петър Гойникович и с маджарите, а стратегът на Херсон Йоан Вогас поема задължението да преговаря с печенезите, които обаче остават верни на съюза си с българите. Междувременно империята постига военнополитически и дипломатически успехи в други направления. В Южна Италия арабите са разбити край Кариляно (915) от обединените сили на стратега на тема Лангобардия, херцога на Неапол Григорий, херцога на Гаета — Йоан, принца на Беневент и Капуа Ландулф и папа Йоан X. Изгоненият от арабите арменски владетел Ашот е възстановен на престола и Армения влиза трайно във византийската политическа орбита. В двореца все по-голямо влияние придобива военната фамилия Фока, в лицето на великия доместик Лъв и неговия брат Варда — синове на Никифор Фока Стари. Новият пристъп на българската опасност достига критична точка. На 20 август 917 г. армията на Лъв Фока е разбита край Ахелой от смесените българо-маджаро-печенежки войски на Симеон. Следва ново ромейско поражение при с. Катасирти в Източна Тракия. Политиката на Зоя и рода Фока претърпява пълен срив. Симеон се обявява за «василевс на българи и ромеи», а българският църковен глава получава патриаршеско достойнство. Промяната на титулатурата се възприема във Византия като висша форма на предизвикателство спрямо управляващите в Константинопол и ромейската политическа доктрина въобще. Моментът е критичен: Зоя успява да запази Константинопол благодарение на здравите му стени и на ромейската дипломация, която създава редица врагове на Българската държава в пограничните й райони. РОМАН ЛАКАПИН, друнгарий на флота, през март 919 г. дебаркира в Константинопол и под претекст, че защитава правата на малолетния Константин, принуждава Зоя да се оттегли повторно в манастир. Роман получава високата титла василеопатор (настойник), а след бунта на Лъв Фока, който е ослепен, амбициозният арменец се коронясва за василевс (декември 919 г.) и като съимператор на Константин VII управлява империята самостоятелно четвърт век. Роман е син на обикновен арменски селянин — Теофилакт Абастакт, на когото социалната мобилност на ромейското общество позволява да осъществи блестяща кариера по времето на Василий I Македонец. В «Продължителят на Теофан» се съобщава, че Теофилакт спасил живота на василевса по време на поход срещу павликяните. Синът му Роман се издига при Лъв и Александър до високата длъжност друнгарий на имперския флот. Прозвището Лакапин произлиза от наименованието на родното място на Роман — селището Лакабин между Мелитене и Самосата в Северна Месопотамия. Амбициозният арменец мечтае за създаване на собствена династия. През 920 г., наскоро след коронясването си за василевс, Роман издига за съимператор сина си Христофор, а през 924 г. — другите си двама сина Константин и Стефан. Междувременно младият Константин Порфирогенет е оженен за Елена Лакапина, дъщеря на Роман. Цялата власт в империята преминава в ръцете на арменската фамилия. Бракът на Константин и Елена е предизвикателство към Симеон, който още от 913 г. претендира за мястото на Роман. Военните действия на българите се подновяват с още по-голяма сила. Константинопол е обсаден по суша. На 9 септември 923 г. край морския бряг при Космидион е осъществена среща между Симеон и Роман Лакапин, но до споразумение за примирие не се стига. Ромейската дипломация отново използва сърбите и хърватите, които отклоняват вниманието на българския владетел от византийските земи. На 27 май 927 г. Симеон умира. Империята се спасява от опасен противник. Византийците и неговият наследник Петър стигат до споразумение — на българския владетел е признато царското достойнство, но не и титлата «василевс на ромеите», която има универсалистки характер. Сключен е брачен съюз между цар Петър и Мария, дъщеря на Христофор и внучка на Роман, наречена в чест на мира Ирина (Мир). Империята признава официално патриаршеското достойнство на българския църковен глава. Договорът от 927 г. поставя началото на дълбок мир между империята и България, който трае до 966 г.

Мирът с България е съпроводен с мир в Църквата. Още през 920 г. е свикан синод, който помирява враждуващите страни и признава легитимните права на Константин VII, но отрича категорично практиката на четвъртия брак.

Войни с арабите и издигане на аристократичните фамилии в Мала Азия

Мирът с българите от 927 г. развързва ръцете на империята за действия срещу арабите в Мала Азия, Армения и Месопотамия. Абасидският халифат е в период на упадък и враждува с египетските Икшидиди. В граничните с империята райони се издига като независим и силен владетел Саиф ад-Даула, емир на Мосул и Алепо, на когото са подчинени множество други емири и иктибини в граничния пояс. Ромейската империя поема инициативата в свои ръце. Успехите на християнската армия се свързват най-вече с името на Йоан Куркуа — талантлив пълководец от арменски произход и приятел на Роман. През 934 г. Куркуа превзема Мелитене и пленява емира на града Абу Хафс, който преминава на византийска страна и приема християнството. През 934 г. падат Мартирополис и Амида (дн. Диарбекир). Ромейската войска достига горното течение на р. Тигър. През 944 г. Куркуа обсажда Едеса в Северна Сирия. Градът се спасява, като предава на ромеите свещения мандилион — кърпа с неръкотворно изображение на Христос. Мандилионът е пренесен с тържествена процесия до Константинопол, а денят на пристигането на реликвата в столицата — 15 август 944 г., е обявен за празник и е включен в православния календар. В Мала Азия и пограничния пояс се създава специфична ситуация, която позволява на способните военачалници да се прославят с бойни успехи и да спечелят доверието на обществото. Много пълководчески фамилии забогатяват или чрез дарения, или чрез конфискация на (предимно изоставени) стратиотски имоти, или чрез усвояване на нови земи. Оформя се прослойката на т. нар. ДИНАТИ — представители на военно-поземлената малоазийска аристокрация, която извоюва престиж и богатство със собствени сили, а не от Константинопол. Голямо влияние продължават да оказват стратезите като военноадминистративни управители на своите фамилии. Издигат се цели динатски фамилии от потомствени военни. Характерен е примерът с кариерата на видни родове, като Дука, Фока и Малеини. Гръцката дума динат (δύνατος) произлиза от глагола δύναμαι — мога, и съществителното δύναμις — сила, мощ, възможност. Семантиката на термина води произхода си от римските potentes — можещите, богатите, разполагащите с власт по отношение на собствените си войници и на подчиненото население в темите. Много от представителите на знатните фамилии влизат в народния епос. Най-характерна в това отношение е епическата поема «Дигенис Акритас», чийто главен герой носи героизма и амбивалентността на своето време и своето място — границата между християнството и исляма. Героите на поемата имат конкретни исторически прототипи. Бащата на Василий Дигенис емирът Мусур, като литературен тип следва историческия спомен за емира на Мелитене Абу Хафс, който приема християнството и преминава на страната на ромеите. По майчина линия Дигенис произхожда от славния род на Дуките. Спорен е историческият прототип на самия Дигенис — смятан е за събирателен образ между арменеца Млех (Мелий), основател и пръв стратег на тема Ликандос (нач. на Х в.), и известния Андроник Дука. Поемата е записана между 70–те години на Х в. и 20–те години на XI в., но следва устната народна традиция, която възпява героизма и християнската ревност на граничните бойци (акрити), които водят перманентна война с враговете-мюсюлмани и разбойниците-апелати. В поемата се поставят редица проблеми — за вярата, за прегрешенията и смисъла на живота. Забелязват се заимствания от «Илиада» и западните рицарски романи. В славянски вариант поемата е известна като «Девгениево деяние». Историческата основа на епоса разкрива специфичната ситуация на границата — едно странно съчетание между воински религиозен фанатизъм и еклектична веротърпимост, продукт на ежедневното съжителство между християни, еретици и мюсюлмани. Поемата е културна еклектика, сравнима с «Илиада» и елинистическия роман, със западната рицарска традиция («Песен за Роланд») и с постиженията на Изтока («Приказки от хиляда и една нощ», «Сказание за Рустем»). Издигането на динатските фамилии води до нови социални проблеми и противоречия. Желанието на динатите да увеличават размера на именията си много често съвпада със стремежа на стратиотите да се освободят от воинските си задължения и тежкия земеделски труд. На мястото на старите стратиотски имоти се появяват големи имения, в които работи зависимо население — парики и роби. Стратиотският институт е военният и финансов гръбнак на имперската мощ и василевсите от Х в. се опитват по всякакъв начин да спрат процеса на обедняване и изчезване на дребните държатели за сметка на динатите. Така се поставя началото на «антидинатското законодателство». Ромейската военна тактика и през Х в. запазва характерните черти на старата римска военна организация. Наборната пехота е гръбнак на армията, а конницата има второстепенно значение. Дребният земеделец-стратиот е воин и данъкоплатец едновременно и стои в основата на два генерални ресора на обществото — военното и финансовото ведомства. Законодателството на императорите от X в. цели запазването на това изключително необходимо съсловие. В новела от 922 г. Роман Лакапин възстановява протимезиса — правото на предпочитание, според което стратиотският имот се наследява от преките наследници или роднини на стратиота, а ако няма такива — от съседите. Новелата от 934 г. има също конкретен адресат — динатите, които използват гладните 927 и 928 г., за да изкупят на безценица стратиотски имоти. Императорът се обявява за защитник на бедните и справедливостта и според собствените си думи върши това, което е «Богу угодно и за фиска доходно». Динатите са принудени да върнат незабавно отнетите или закупени след 927 г. имоти. Роман Лакапин стимулира издигането на висши командни постове на обикновени, но отличили се в битките стратиоти. Такъв е случаят със споменатия Млех (Мелий), обикновен арменец, издигнал се до стратег на Ликандос. Срещу политиката на Роман се създава опозиция от страна на «можещите» в Константинопол и провинцията, богатите и благородниците — два източника на обществен престиж, които все по-често вървят заедно, насочени срещу традиционната по презумпция хомогенност и социална мобилност на ромейското общество.

Краят на Лакапинидите

Съимператорът Христофор умира през 931 г. Другите двама сина на Роман Лакапин — Константин и Стефан, недоволни от толерантността на своя баща спрямо легитимната династия, организират метеж и през декември 944 г. заточват стария вече Роман на о. Проти в Мраморно море. Константин VII, който стои в сянка още от началото на формалното си управление — 913 г., използва своята популярност и ненавистта към арменския род. На 27 януари 945 г. Константин и Стефан са арестувани, и изпратени на заточение, а Константин VII започва своето отдавна чакано еднолично управление.

945–959 г. Еднолично управление на КОНСТАНТИН VII ПОРФИРОГЕНЕТ. Този император е известен повече с литературните си занимания, отколкото с политическата си дейност. Той създава около себе си кръг от писатели, поети и историци, което дава основание на редица модерни автори да говорят за «Македонски ренесанс» в средата на Х в. Самият василевс е автор на редица съчинения: «За управлението на империята» (съвети към сина му Роман, съдържащи ценни исторически и етнографски данни за съседите на Византия), «За церемониите във византийския двор», «За темите» и едно животоописание на дядо му Василий I, в което се опитва да защити неговите действия (включително убийството на Михаил III) и да възвеличи политическата му влиятелност. Същата «промакедонска» тенденциозност струи и от историческото съчинение, известно като «Продължителят на Теофан», създадено от анонимен колектив, в който вероятно е участвал и императорът. Близки на Константин VII са Йосиф Генезий, който създава исторически труд (Василиите) в четири книги, и поетът Константин Родоски, автор на едно стихотворно описание на църквата «Св. Апостоли» в 981 триметра. Продължава да съществува Магнаурската школа, която преживява нов бляскав подем. За преподавател по философия е назначен бившият мистик на императора и негов личен приятел — протоспатарият Константин, който впоследствие става епарх на Константинопол. Обръща се специално внимание на класическата древност и на реторическото изкуство, без да се пренебрегват точните науки — геометрия, медицина и астрономия. Самият император е автор на две съчинения по метеорология — «Вронтологион» и «Сизмологион». Голям интерес предизвиква една енциклопедия за селското стопанство, известна под името «Геопоника», съставена по нареждане на василевса. Културният и образователен подем се дирижира от двореца и е пряко следствие на интелектуалните занимания и заложби на Порфирогенет, които той наследява от своя баща Лъв VI Философ. Голяма роля в управлението играе патрикият и квестор Теодор Декаполит. По негова инициатива Константин VII продължава антидинатската политика на своя предшественик. Новела от 947 г. изисква конфискация на динатски имоти, придобити след глада от 927–928 г., но с важното уточнение, че става дума за имоти, които надвишават стойността от 50 литри злато. Войната с арабите продължава по всички фронтове. Главнокомандващ на източните кампании е Варда Фока, магистър и доместик на схолите, който заменя Пантерий в края на 40–те години на века. Войната срещу Хамданидите (емирите на Алепо) се възприема и като въпрос на лична чест за фамилията Фока — Варда и неговите трима сина Никифор, Лъв и Константин. При едно сражение край Германикия Варда е тежко ранен и през 955 г. е заменен от Никифор, който надминава по популярност своя баща. През юни 957 г. ромеите превземат Хадат, а през 958 г. пада Самосата на р. Ефрат. Експедицията се ръководи от младия арменски военачалник и роднина на Никифор — Йоан Цимисхи. Тези победи поставят началото на нова епоха във византийско-арабския конфликт.

Византийският ред — йерархия на длъжностите и титлите

Времето на Лъв VI Мъдри и Константин VII Порфирогенет представлява «Златен век» за византийската административно-йерархическа система и ойкуменическа доктрина, но техните основи се поставят още в късноримската епоха. Забележимо е и влиянието на елинистическата държавност и менталност. Християнството се инкорпорира в съществуващата вече йерархия и й придава нов смисъл — земният ред се явява копие на Небесния, а християнската Ромейска империя представлява продължение на Царството небесно на земята. Понятието ТАКСИС (ред) е ключово за разбиране същността на Византийската цивилизация. На гръцки език думата таксис (ταξις) има няколко значения: 1. Ред, подреждане, брой; 2. Наредена войска, войсково отделение; 3. Политическа уредба; 4. Обществено положение, сан, длъжност, роля в обществения живот. Таксисът изразява всякакъв вид организация (военна, политическа, административна), както и мястото на всеки отделен индивид в нея. В тази връзка терминът «таксис» се родее с «йерархия» — сакрално осветена подредба на обществото по групи и съсловия. В края на V в. Псевдо-Дионисий Ареопагит пише за Небесната и Църковната йерархии, разпределени в 9 степени (зони, еони), като втората се явява подобие на първата. Небесният ред и Небесната йерархия са архетипи, а организацията на светската империя и на нейния духовен корелат — Църквата, представлява сянка и подобие на този Небесен ред. Порядъкът на мисълта следва старата Платонова традиция, която разделя идеята, извечна по своя характер, от образите, които се явяват нейно подобие и развитие. Церемониите в императорския двор, административната организация, уредбата на войската, църковната йерархия и градските колегии съставляват общия имперски организъм, а неговото безотказно функциониране е указание, че се спазва висшият Небесен закон. Някои автори определят Византия като теократична империя, презумптивна проекция на Небето върху Земята. В увода към «За церемониите във византийския двор» Константин Порфирогенет пише, че редът и строгото спазване на ритуалите следват космическия ритъм и са образ на Божествената хармония и волята на Демиурга. Обратно, терминът «атаксия» означава безредие, неспазване на Божиите закони и моралните норми, предизвикателство към космическия ред и Божествената воля, което задължително ще получи нужното възмездие. Самият император се разглежда като наместник на Христа на земята до Страшния съд, като «ипостас» на Създателя, «икона на Бога и подобен на Бога», по думите на Темистий (края на IV в.). Пак по същото време св. Амброзий Медиолански заявява, че почитането на императора чрез проскинезис (падане ничком) представлява почитание на Христовия кръст в човешки образ. Все пак императорът е човек, склонен към слабости и земни страсти, затова всяко отклонение от установения ред, законност, добродетелност (евергетика) и човеколюбие (филантропия — уважение към поданиците си) се отчита като тирания, атаксия и се свързва със загубата на Божественото благоволение. От думата «таксис» произлиза понятието «ТАКТИКОН» — документално изразена подредба, било по отношение на дворцовите длъжности и титли, било по отношение на църковната йерархия или организацията на войската. Представителната йерархична ромейска система се оформя през IV в. като симбиоза между римското държавно начало, елинистическите и персийските влияния и християнството като религия и философско учение. През 372 г. император Валентиниан I издава серия декрети за точното установяване на ранговете и титлите. Следват декрет на Валентиниан II (375–382) и Теодосий I (379–395) от 384 г. и един достигнал до нас документ, известен като «ТАБЛИЦА НА РАНГОВЕТЕ», или NOTITIA DIGNITATUM (ок. 400 г.). Ранговата система заляга в правните сборници на Теодосий I и Юстиниан I. Регламентацията на живота в империята се извършва чрез редица тактикони (подредба на длъжностите, титлите и епископските катедри), клиторологиони (подредба по време на императорските банкети — клитория) и стратегикони (съчинения, свързани с военната организация и способите на воюване). Постигането на завършен вид на византийската държавност и менталност при Лъв VI Мъдри се свързва с три много характерни документа — «Клиторологионът на Филотей», «Книга на епарха» и военната «Тактика», приписвана на самия император. «Книга на епарха» визира организацията на занаятчийските и търговските колегии в Константинопол и като правен документ узаконява системата на държавна регламентация на производството, обмена и целия обществен живот в имперската столица. «Тактиката на Лъв» представлява стратегикон и касае военната организация, въоръжението и способите на воюване, като дава ценна историческа и етнографска информация за съседните на империята народи и държави, с които най-често й се налага да воюва. «Клиторологионът на Филотей» е наръчник-наставление за атриклиниите, отговарящи за реда при банкетите, и за препозитите, отговарящи за церемониите и вътрешния ред в двореца. Авторът Филотей е протоспатарий и атриклиний при Лъв VI, а сборникът е завършен през септември 899 г. и веднага придобива характера на закон с имперски декрет. Ок. 901 г. е създаден нов препис, в който е включен редът на епископските катедри, утвърден на синод на митрополитите, председателстван от императора — следваща стъпка в започнатото от Василий I Македонец дело по кодифициране на правото. В увода си Филотей описва значението на титлите за нормалния ред в двореца и обществото в духа на характерния за Византийската империя традиционализъм: «Титлите, оставени ни от древните, са важни и многобройни. Заниманието ми с това дело е тежка и непосилна задача, защото много названия на длъжности и титли (аксиоми) са изчезнали с течение на времето, а други се различават и отдалечават от първоначалния си вид. Понеже Вие, приятели мои, искате въпреки моето невежество един ясен трактат за техните точни значения, аз Ви предоставям открито до което съм достигнал въз основа на написаното отпреди и на днешната практика». Клиторологионът продължава с представяне на длъжностите и титлите в административния апарат и дворцовия церемониал от василевса до най-низшите степени. Дава се описание на банкетите, организирани от императора в чест на най-значимите за империята празници, и участието на гостите в тях — ромеи и чужди посланици, които заемат строго определени места в триклиниите на двореца. Обяснено е точното съдържание на ритуалите, посочена е тяхната последователност. В последната глава е дадена информация за възнагражденията на всички представители на йерархията. Трактатът завършва със списък на епископите според престижа на техните катедри. По подобен начин са структурирани останалите тактикони от IΧ–XIV в.

Гръцките думи за титла — аксиа, аксиома и тими, изразяват «достойнство» и «сан». «Достойнствата» се разделят на: 1. Аксиа диа вравийон — названия, обикновено несвързани с конкретна длъжност, титли в пълния смисъл на думата, по принцип пожизнени. Актът на даването им е свързан със строго определен подарък — insignia, вравийон; 2. Аксиа диа логу — дават се устно, без подарък (инсигния), свързани са с конкретни военни и придворни длъжности и са за определен период от време. През XIV в. Псевдо-Кодин отделя 18 ранга в йерархията, които включват и двата вида достойнства. Титлите във Византия никога не стават наследствени, което я различава съществено от средновековния Запад.

Титлите са императорски и сенаторски, като част от тях се дават предимно на евнуси.

Висши титли

КЕСАР — от IV в. се дава на член на императорското семейство. До времето на Алексий I Комнин е най-висшата титла в империята. Понякога кесарят е считан за престолонаследник. През 705 г. тази титла е дадена на българския владетел Тервел от император Юстиниан II Ринотмет.

НОВИЛИСИМ — епитет на римския цезар, от времето на Константин Велики е титла. Дава се на член на императорското семейство. През XI в. се появява формата протоновилисим, а в края на XII в. изчезва от византийската церемониална титулатура.

КУРОПАЛАТ — командир на императорската гвардия при Юстиниан Ι. От ΙΧ в. нататък е само титла. Куропалати са суверените на Георгия (Грузия). През XI в. се появява титлата протокуропалат. Последното й споменаване е от 1082 г.

ЗОСТИ ПАТРИКИЯ — за първи път тази титла е дадена на Теоктиста, тъщата на император Теофил. Титлата съществува до края на XI в. и се дава на първата придворна дама.

МАГИСТЪР — първоначално длъжност, след VIII в. става пожизнена титла. Последното й споменаване е в началото на XII в.

ВЕСТЕС — титлата се появява по времето на император Никифор Фока. Достъпна е и за евнуси. През XI в. се появява формата npomoвecmec. Изчезва в началото на XII в.

АНТИПАТ — гръцки превод на римската длъжност проконсул — административен управител на провинция. От времето на император Теофил (829–842) е титла. Изчезва в началото на XII в.

ПАТРИКИЙ — титла от времето на Константин Велики. Даряването с патрицианско достойнство на чужди владетели означава признаване на техния суверенитет от страна на империята. Титлата патрикий получава Кубрат, владетелят на «Велика Стара България». По традиция патрикий са владетелите на Абазгия и аланските вождове.

Сенаторски титли

ИПАТ — гръцки превод на римското консулско звание. В 541 г. консулатът изчезва като длъжност, но титлата съществува до началото на XII в.

ДИСИПАТ (букв. «два пъти консул») — титлата се появява в началото на IX в. и изчезва в края на XI в.

ВЕСТИТОР — титла и длъжност едновременно. Изчезва в средата на X в.

СИЛЕНТИАРИЙ — през V и VI в. силентиариите формират отряди (т. нар. схоли) на императорската гвардия. През IX в. е вече само титла. Изчезва при управлението на император Никифор Фока (963–969).

ΑΠΟ ЕПАРХОН и СТРАТИЛАТ — титли от VI в., за последен път са споменати у Филотей.

Императорски титли

Произход — свитата на императора и личната му охрана.

ПРОТОСПАТАРИЙ — титла, регистрирана за пръв път през 692 г. (споменаване у Теофан). Изчезва в началото на XII в.

СПАТАРОКАНДИДАТ — титла, регистрирана за пръв път в началото на IX в. Изчезва в края на XI в.

СПАТАРИЙ — императорски гвардеец, до VI в. евнух. През VII в. спатарият е вече само титла, която изчезва през последната четвърт на XI в.

СТРАТОР — оръженосец, член на императорските схоли до VI в.; след VII в. е само титла. Последното й споменаване е в началото на XI в.

КАНДИДАТ — гвардеец от подразделения, създадени през III в. След VII в. е титла. Кандидатите се делят на кавалерийски и пехотни. Титлата изчезва към средата на XI в.

МАНДАТОР — императорски вестител, пратеник. Съществува като титла и като длъжност едновременно.

Титли, предназначени за евнуси

ПРОЕДЪР (на Сената) — титлата е създадена от Никифор Фока. От средата на XI в. се дава и на лица, които не са евнуси. По времето на император Исак I Комнин (1057–1059) проедър на Сената е Михаил Псел. След XI в. се появява и формата протопроедър. Изчезва в средата на XII в.

ВЕСТАРХ — титлата се споменава за първи път през втората половина на X в. Свързана е с конкретна длъжност. През XI в. се появява формата протовестарх. Последно споменаване в началото на XII в.

ПРЕПОЗИТ (praepositus sacri cubiculi) — първоначално е важна длъжност. Титлата се появява през IХ в., назначавани са двама действащи препозити, от които единият е протопрепозит. Притежателят й изпълнява финансови, административни и протоколни функции. Титлата и длъжността изчезват през XII в.

ПРИМИКЮР (primicerius)длъжност и титла, свързани с личния живот на императора.

ОСТИАРИЙ — портиер. Първото споменаване на тази титла датира от 787 г. Изчезва в края на XI в.

СПАТАРОКУВИКУЛАРИЙ — възниква като длъжност през V в., а последното споменаване е от Χ в. Съществува и формата кувикуларий — длъжност и титла, които изчезват през XI в.

НИПСИСТАРИЙпо-скоро длъжност, отколкото титла. Протоколните му функции са свързани с носенето на златен леген, в който императорът мие ръцете си.

Характерно за титлите на евнусите е честото им свързване с конкретни длъжности.

Длъжности (офикии)

Компетенциите на длъжностите във Византийската империя не са точно дефинирани, а границите между тях са мобилни.

Длъжности, свързани със столицата

Дворцовите евнуси могат да заемат всички длъжности, включително и военни, без тези на епарха, квестора и доместика.

ПАРАКИМОМЕН — шеф на императорската спалня. Като длъжност се появява по времето на император Маврикий (582–602). През X в. паракимомените играят важна роля в управлението на империята (Йосиф Врингас и Василий).

ПРОТОВЕСТИАРИЙ — началник на гардероба и личната хазна на императора.

ЕПИ ТИС ТРАПЕЗИС — началник на т. нар. ипургия — служба, свързана със снабдяването и подредбата на императорската трапеза. Завежда цяло ведомство. Подчинените му се наричат ипурги.

ЕПИКЕРНИЙ (чашник)снабдява двореца със специално вино, наричано деспотикон. Длъжността се появява по времето на император Лъв VI Философ (886–912). Няма подчинени.

ПАПИАС — портиер, който надзирава императорския дворец, държи ключовете, контролира осветлението и баните. Подчинените му се наричат диemapuu. Длъжността се появява по времето на император Лъв IV (775–780). Помага му т. нар. девтерос, който отговаря за имуществото в двореца.

ПАПИАС НА ДАФНИ — изпълнява същите функции в двореца Дафни. Длъжността се появява по времето на император Михаил III (842–867).

ПАПИАС НА МАГНАУРА — Длъжността е спомената единствено у Филотей.

Висши почетни длъжности

ВАСИЛЕОПАТОР — длъжност, създадена от Лъв VI за неговия приближен Стилиян Зауцес. Следващият василеопатор е Роман Лакапин. Длъжността-титла се дава обикновено на императорските тъстове и включва големи административни пълномощия. Василеопаторите са първи съветници, а много често и фактически управители на империята.

СЕВАСТОФОР — длъжността възниква през 60–те или 70–те години на X в. Притежателят й се явява личен говорител на василевса и съобщава името му в началото на дворцовите церемонии. През XI в. длъжността се превръща в почетна титла.

РЕКТОР — длъжност с римски произход и неясни функции. Превръща се в титла и съществува до края на XI в.

СИНКЕЛ — църковна длъжност, от Χ в. вече е титла. Много често синкелът е бъдещият патриарх.

ЕПИ КАТАСТАСЕОС (comes dispositionum) — отговаря за точното изпълнение на церемониите и дворцовите ритуали.

АВГУСТАЛИЙ — длъжност от римски произход с неизвестни пълномощия.

Императорска канцелария

ПРОТОАСИКРИТ — длъжността се споменава за първи път през VIII в. Протоасикритът е шеф на императорската канцелария, а негови подчинени са асикриmume, нomapuume и деканите.

ЕПИ ТУ КАНИКЛИУ — императорски писар, който носи официалната писалница с имперския цинобър (киновар).

«Външен отдел»

ЛОГОТЕТ НА ДРОМА — длъжността се споменава за пръв път през 760 г. Носителят й отговаря за транспорта, държавната поща и приема на чужди посланици. Изпълнява функциите на «министър на външните работи». Неговите подчинени са: протонотарий, хартуларий, стратий на дрома, епискептити, ерменевти (преводачи), апокрисиарии (пратеници), куратор на апокрисиариона, диатрехонти и мандатори.

Финанси

САКЕЛАРИЙ — длъжността се появява в началото на VII в. и замества стария comes sacrarum largitionum. Сакеларият е имперски ковчежник.

ЛОГОТЕТ НА ГЕНИКОНА — споменава се за пръв път през 692 г. Финансов министър par excellence c подчинени: хартуларий, епопти (ревизори), диойкети (данъчни служители), комеркиарии (събирачи на комеркиона), ойкисти, комес на водите, комес на рудниците, протоканкеларий и канкеларии.

ЛОГОТЕТ НА СТРАТИОТИКОНА — длъжността се появява през VII в. и е свързана с рекрутирането и финансирането на войската. Този логотет отговаря за стратиотските каталози, където са записани имената на стратиотите и размерът на техните имоти. Подчинени: хартуларий, легатарии, протоканкеларии, мандатори и нотарси.

ПРЕПОЗИТ НА САКЕЛЕТО — длъжността датира от IX в. Притежателят й отговаря за държавната хазна (в пари). Подчинени: протонотарии на темите (които отговарят и пред логотета на стратиотика), зигостати (контрольори на монетите), метрити, ксенодохи и гирокоми, отговарящи за болниците, странноприемниците и сиропиталищата.

ПРЕПОЗИТ НА ВЕСТИАРИЯ — отговаря за имперския арсенал: военни и флотски принадлежности, дрехи и скъпоценности. Подчинени: нomapuu, кентарси и куратори.

ПРЕПОЗИТ НА ИДИКОНА — от XI в. е логотет на идикона. Длъжността се появява по времето на император Теофил (829–842). Същността на идикона не е съвсем изяснена: според едни е фонд, от който се изплащат стратиотските заплати, според други е съкровище от тъкани и скъпоценности, произведени в константинополските занаятчийски колегии, а според трети там отиват парите, които се дават за придобиване на длъжности и титли.

ВЕЛИК КУРАТОР — управител на императорския домен. За пръв път се споменава по времето на император Маврикий (582–602). От XI в. нататък се нарича иконом. Подчинени: куратори на именията и епискепти (надзиратели).

КУРАТОР НА МАНГАНА — управител на двореца Мангана и принадлежащите му имения.

ОРФАНОТРОФ — управител на сиропиталището «Св. Павел» в Константинопол. От IX в. нататък отговаря за всички столични сиропиталища. Апогеят на длъжността е през XI в., когато за близо две десетилетия Йоан Орфанотроф е фактически управител на империята. Подчинени: хартуларий, протос на болницата «Св. Осий» и аркарий.

Правосъдие

Правни длъжности в пълния смисъл на думата във Византия не съществуват. Юриспруденцията в империята е неразривно свързана с административната и изпълнителната власт.

ЕПАРХ НА КОНСТАНТИНОПОЛ — наследник на стария Praefectus Urbi. Длъжността е създадена на 11 декември 359 г. Епархът на Константинопол председателства епархийския трибунал по гражданско и криминално право за града и околността. По-висша апелативна инстанция от него е само императорът. Епархът отговаря за реда, контрола над търговията и градските колегии, снабдяването на столицата с храни; контролира цените, организира зрелищата, следи за чужденците и приходящите в града, отговаря за състоянието на крепостните стени и акведуктите. Михаил Псел го нарича «василевс без пурпур». Негови подчинени са симпонът, който контролира търговията и продукцията на занаятчийските колегии; логотетът на Претория — полицейски началник и шеф на главния затвор на Константинопол; съдиите на 14–те района на Константинопол; кентурионът — началник на милицията на епарха; четирима епопти (ревизори), протоканкеларии, гитониарси, простати (председателстват градските колегии), параталасити (контролират търговията в пристанищата), епискептити и тавуларии.

КВЕСТОР — главен съдия и юрист. Занимава се с наследствено и семейно право. Редактира (до Х в.) императорските новели. Подчинени: антиграфи, скриви (писари) и др.

ЕПИ ТОН ДЕИСЕОН — наследник на римския magister memoriae. Събира молбите и оплакванията на поданиците и понякога им отговаря вместо императора.

КРИТИ (съдии) — съществуват градски съдии (политики крити), темни съдии (тематики крити) и съдия на Хиподрома.

МИСТИК — длъжността съществува от времето на Василий I (867–886). Мистикът е съветник на императора и стои начело на ведомство, известно като секретон. Проявява се и като юрист.

МИСТОГРАФ — длъжност с неизвестни функции.

ИПАТ — среща се като титла и длъжност. През XI в. се появява длъжността «unam на философите», заемана от Михаил Псел и Йоан Итал.

КЕНСОР — гръцко звучене на римската длъжност цензор. Притежава юридически функции, които не са съвсем ясни.

ЕКЗАКТОР — финансов чиновник, бирник и юрист.

ТЕСМОФИЛАКС — член на трибунала на Хиподрома.

Дими

Константинополските «партии» се председателстват от димарси на сините (венети) и на зелените (прасини). Техни подчинени са: девтеревонът, хартуларият, нотарият, двама гитониарси (ръководители на столичните квартали), архонти, поети и мелисти, иниохи (кочияши) и редови димоти. Начело на военните подразделения на димите стоят т. нар. димократи.

Дворцова гвардия — доместици и стратарси

ХЕТЕРИАРХ — командир на гвардейски подразделения, съставени от наемници. Длъжността се появява при Лъв V Арменец (813–820). В края на X в. съществуват четири такива отряда, съставени от арменци, грузинци, тюрки и варяги. През първата половина на XI в. се появяват отряди на скандинавци (нормани), а в края на същия век — отряди на англосаксонци.

МАНГЛАВИТИ — гвардейци, въоръжени с боздугани (манглавия), мечове и брадви. Появяват се в края на VIII в., изчезват в края на XI в., считани вече за титлоносци.

ЕПИ ТОН ВАСИЛИКОН — командир на спатариите, кандидатите на Хиподрома и имперските мандатори.

Сигурността на двореца и столицата е осигурена от константинополските тагми (войскови подразделения), които се разполагат в града и околните райони. Техните командири се наричат доместици, комити или топотирити.

ДОМЕСТИК НА СХОЛИТЕ — първият по ранг командир на тагма. Командва старите палатински схоли. В отсъствието на императора е върховен главнокомандващ на ромейската войска. При Роман II (959–963) се появяват двама доместици — на Изтока и на Запада. Подчинени: топотирити, хартуларии, комити, протектори, евтихофори и скиптрофори. «Скиптра» е знакът на палатинските схоли.

ДОМЕСТИК НА ЕКСКУВИТИТЕ — споменава се за пръв път през 765 г. През X в. тези доместици са вече двама — на Изтока и на Запада. В 1118 г. казармите на екскувитите са заети от варягите. Подчинени: monomupumu, скривони, военни лекари, протомандатори, драконарии, скевофори, синатори и сигнофори. Военният знак на тази част се нарича «сигнон».

ДОМЕСТИК НА ИКАНАТИТЕ — командва тагма, създадена от Никифор I Геник през 809 г. като подразделение, съставено от синовете на най-знатните семейства, които образуват свитата на сина му Ставракий. «Иканос» на български означава силен, способен и умен. Тагмата е унищожена от българите във Върбишкия проход през 811 г. Появява се отново като тагма, свързана с аритмите.

ДОМЕСТИК НА АТАНАТИТЕ (безсмъртните)командва тагма, създадена от Йоан Цимисхи през 970 г. като лична гвардия на императора. За последен път се споменава в началото на XII в.

ДРУНГАРИЙ НА ВИГЛИТЕ (аритмите) — появява се като длъжност през 791 г., но терминът «аритмос» е по-стар и е свързан с рекрутирането на войската. Тези части пазят двореца и Хиподрома. През IX в. друнгарият на виглите председателства трибунала в Магнаура, а след XI в. става председател на имперския трибунал. Чисто военната длъжност постепенно се превръща в съдебна. Подчинени на друнгария на виглите са: аколутос (висш офицер от чужд произход, който командва «своите»), топотирити, комити, вандофори (командири на поделения — банди) и симиофори. «Симион» се нарича специалният знак на аритмите.

СТРАТИЛАТ — длъжността се споменава за пръв път при Йоан Цимисхи и е дадена на видния пълководец и малоазийски динат Варда Cклир. Стратилат означава военачалник въобще и това затруднява терминологичното обяснение на длъжността.

САТРАП И ЕТНАРХ — длъжност с полицейски функции. Етнархът е началник на т. нар. етники — отряди, съставени от чужденци-наемници, които не принадлежат към константинополските тагми.

СТРАТОПЕДАРХвоеначалник. Длъжността е създадена през 967 г. от император Никифор Фока за Петър, който е евнух и според имперските закони не може да бъде доместик.

ХОПЛИТАРСИ, АРХИГЕТИ и ТАКСИАРСИ — командири на военни подразделения.

ДОМЕСТИК НА НУМЕРИТЕдлъжността се появява през IX в. Нумерите са поделения с полицейски функции, а доместикът е шеф на затвора на нумерите, който е един от трите константинополски затвора наред с Халки (подчинен на комиса на стените) и Преториона (подчинен на епарха).

КОМИС НА СТЕНИТЕ — длъжността се споменава за пръв път през 718 г. като архонт. Отговаря за състоянието на столичните крепостни стени.

ПРОТОСТРАТОР — началник на страmopume (оръженосци). Появява се при Константин V (741–775) като отговорник за конюшнята и церемониала. Съпровожда василевса при излизанията му в града. Противно на общата тенденция за изчезване на старите длъжности и титли тази длъжност засилва своето влияние и от края на XI в. нататък протостраторът е висш военачалник и един от главните управници на империята.

ЛОГОТЕТ НА СТАДАТА — Длъжността се появява в края на IX в. и наследява стария praepositus gregum от IV в. Логотетът на стадата отговаря за императорските конски табуни, отглеждани в Мала Азия (Кападокия и Фригия) и в Източна Тракия.

КОМИС НА КОНЮШНИТЕ — Длъжност, която съществува от римско време. Комисът на конюшните отговаря за конюшните в Константинопол и Малагина (Витиния), а по време на военните кампании организира конвоя и снабдява армията с провизии.

ДОМЕСТИК НА ОПТИМАТИТЕ — Командва витинските оръженосци — конници и мулетари. Оптиматите формират отделна тагма.

Имперски флот

Командва се от друнгарий. Негови подчинени са: monomupumu, комити (командват ескадри), мандатори, кентарси, наварси и протокарави (капитани на кораби).

Провинции

Начело на темите стоят стратези или комити. Към темните служители спадат: ек просопу, клисуриарси, турмарси (на федератите), парафилакси и кастрофилакси (управители на крепости) и претор със съдебни функции. Хартуларият и протонотарият отговарят пред централните ведомства в Константинопол.

До края на Х в. са регистрирани следните теми:

АНАТОЛИКОН — първо споменаване на темата през 669 г.

АРМЕНИАКОН — първо споменаване през 667 г., турмарх от 626 г.

ТРАКЕЗИОН — първо споменаване през 741 г., турмарх от 711 г.

ОПСИКИОН — тема, създадена през VII в., начело с комис.

ВУКЕЛАРИОН — тема на букелариите, първо споменаване през 767 г.

КАПАДОКИЯ — първоначално клисура, първо споменаване през 830 г.

ХАРСИАНОН — отделна турма, която влиза в състава на тема Армениакон. През първата половина на IX в. става клисура. За първи път се споменава за стратег на Харсианон през 837 г. Тази тема се споменава в героичния епос «Дигенис Акритас».

КОЛОНИЯ — турма на тема Армениакон. Първо споменаване на стратег през 863 г.

ПАФЛАГОНИЯ — темата е създадена през 826 г. В столицата — гр. Амастрида, се установява и катепан, който командва местния флот.

ТРАКИЯ — тема, създадена след 681 г. във връзка с формирането на новата Българска държава на Балканите.

МАКЕДОНИЯ — тема, която възниква между 799 и 802 г. Създаването й се свързва със славянската опасност. По-късно главен град на темата става Адрианопол. Когато във византийските извори се говори за Македония, всъщност става дума за Източна Тракия и долното течение на р. Марица.

ХАЛДИЯ — първото споменаване на стратег е от 863 г., но като тема съществува още преди 824 г. Главен град е Трапезунд.

МЕСОПОТАМИЯ — арменско княжество, превърнато от Лъв VI в тема (ок. 900 г.).

СЕВАСТИЯ — клисура от 908 г., тема от 911 г.

ЛИКАНДОС — клисура от 908 г., основана от Млех (Мелий), арменец, който през 916 г. става стратег на новообразуваната тема и е смятан за един от прототипите на Василий Дигенис от поемата «Дигенис Акритас».

СЕЛЕВКИЯ — клисура, превърната в тема при Роман Лакапин.

ЛЕОНТОКОМИ — като клисура възниква при Лъв VI, през X в. вече е тема. Главен град на темата е крепостта Тефрика, център на павликянството през X в.

ПЕЛОПОНЕС — темата възниква през 783 г. Създадена е от логотета Cтавpaкий във връзка с военните му кампании срещу пелопонеските славяни.

НИКОПОЛИС — тема, която включва голяма част от Епир и Йонийското гръцко крайбрежие. Възникването й се отнася към втората половина на IX в.

КИВИРЕЙОТОН — морска тема, част от старата тема на Карависианците. Главен град на темата е пристанището Аталия (дн. Анталия). Първото споменаване е от 732 г.

ЕЛАДА — тема, създадена между 687 и 695 г. за отбрана срещу славянските нашествия в района.

СИЦИЛИЯ (грц. Сикелия) — тема, създадена между 687 и 695 г. във връзка с отбраната на едноименния остров срещу арабските морски нашествия.

ЛАНГОБАРДИЯ (грц. Лонговардия)създадена след 876 г. във връзка с превземането на гр. Бари от ромеите. От 892 г. начело на темата стои стратег.

СТРИМОН — тема, която обхваща средното и долното течение на р. Струма.

КЕФАЛОНИЯ — за първи път се споменава през 809 г. Включва Йонийските острови и е създадена във връзка с морските акции в Адриатика.

ДИРАХИОН — тема, която възниква по времето на император Никифор I Геник.

ТЕСАЛОНИКА — тема, която включва околностите на най-важния балкански град на империята — Солун. Създадена е едновременно с тема Дирахион.

САМОС — морска тема. Първото й споменаване е от 899 г. Възниква на мястото на стария морски друнгариат ту Колпу (Залива).

ЕГЕОС ПЕЛАСГОС — морски друнгариат, създаден по времето на Лъв III Сириец (717–741). Тема от 843 г.

ДАЛМАЦИЯ (грц. Далматия)първото споменаване на стратег е от 878 г. Темата е създадена след 872 г. във връзка с успешната морска експедиция на Никита Орифас.

ХЕРСОН — обособява се като административна единица в началото на управлението на император Теофил (829–842). Включва южната част на Кримския полуостров — важен стратегически район за империята.

КРИТ — първото споменаване на стратег е от 767 г. През 826 г. островът е превзет от арабите. В първите години от управлението на Михаил III (842–867) Крит е временно отвоюван от ромеите. Начело на административната единица стои архонт. След окончателното отвоюване на острова през 961 г. темата е възстановена.

КИПЪР — след VII в. е съвместно владение на ромеи и араби. За 7 години островът е отвоюван от Василий I Македонец (867–886). Темата се формира след окончателното завладяване на острова от Никифор Фока през 965 г.

В края на Х в. след успешните военни походи на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II Българоубиец се създават нови административни единици на Балканския полуостров и във византийския Близък изток: дукат Антиохия (основан след отвоюването на града през 969 г.), дукат Месопотамия (съществува със сигурност от 976 г., след успешните източни походи на Йоан Цимисхи), дукат Халдия (за първи път се споменава през 969 г.), катепанат Месопотамия, катепанат Италия (създаден по времето на император Никифор Фока, първо споменаване през 970 г.), дукат Тесалоника и дукат Адрианопол (възникват във връзка с войната срещу българите); темите Нов Стримон, Йоанупол, Другувития, Йерихон, Едеса (славянският Воден), Верия, Филипопол, Дръстър, Западна Месопотамия (включва територията между делтата на р. Дунав и реките Прут и Серет), Евксински Понт (морска тема, която възниква през 80–те години на X в. във връзка с военните действия срещу русите), Кикладски острови (морска тема) и Боспор — става дума за т. нар. Кимерийски Босфор или днешния Керченски полуостров, превзет заедно с Херсон от руския княз Владимир през 989 г. и върнат на империята при император Алексий I Комнин (1081–1118).

Византийската йерархия е административна и символна, но не и функционална, както е в Западна Европа през Средновековието. Византия никога не достига в чист вид западното деление на обществото на функционални съсловия — молещи се (духовенство и монаси), военни (milites) и работещи, нито характерния за Запада икономически и политически корпоративизъм. Титлите и длъжностите на Изток, не се наследяват, а възникването на своеобразно «благородническо съсловие» се отнася към по-късен период от византийската история, когато сепаратизмът и децентрализацията се съчетават с определени западни влияния. Византийският свят остава до голяма степен мобилен в социално отношение, като в повечето случаи постът носи престиж, а не обратното. Функционалният принцип е размит, както е размита и границата между компетенциите на отделните дворцови и провинциални служители. Йерархизмът носи със себе си бюрокрация и регламентация, които се опитват да обхванат всички сфери на обществения живот в империята, без да имат винаги успех в това отношение.

Славната византийска епопея

959–963 г. Управление на РОМАН II. Константин VII умира на 9 ноември 959 г. на връщане от Витинския Олимп. Наследява го синът му Роман, внук по майчина линия на Роман Лакапин, на когото е кръстен. Още по времето на Лакапин малкият Роман е сгоден за Берта, дъщеря на Хюго от Прованс — акт, недопустим за един порфирогенет и издаващ стремежа на Роман I да наложи собствените си синове вместо тези на Константин VII. Берта умира още в детска възраст. Константин се опитва да сгоди сина си за Хедвика Баварска, племенница на германския крал (от 962 г. император) Отон I, но Роман се възпротивява и въпреки несъгласието на баща си се жени за своята любовница — хубавицата Теофано, дъщеря на обикновен константинополски кръчмар, но властна натура с големи амбиции. Роман II е до голяма степен противоположност на своя баща — отдаден на лова, пиршествата и игрите с топка, той не проявява склонност към литературата и науките и желание да управлява. 21–годишният император поверява управлението на империята на двама способни мъже — евнуха Йосиф Врингас, покръстен евреин и паракимомен на двореца, и Никифор Фока, доместик на схолите и фактически командващ на императорските въоръжени сили. За по-успешен контрол върху фронтовете Роман II създава нова длъжност — доместик на Изтока, и назначава на нея Лъв Фока, брат на Никифор. Първият ромейски удар е насочен към Крит — важен стратегически остров, който от 140 г. (с кратки прекъсвания) е окупиран от арабски пирати и превърнат в база за техните действия в Източното Средиземноморие, Егея и Адриатика. Голям флот, командван от Никифор Фока, се отправя през 960 г. към главния град на острова — Кандия, и го обсажда за близо година. Египетският султан и омаядският халиф в Кордова не реагират адекватно на византийското предизвикателство. На 7 март 961 г. Кандия пада в ромейски ръце. Част от арабското население на града е избито, а друга част е принудена насилствено да приеме християнската вяра. Критската операция увеличава още повече престижа на Никифор Фока, който се смята за избран от Божията воля победител на неверниците-мюсюлмани и възстановител на старите източни граници на империята. На триумф в Константинопол Никифор е акламиран като «слънце, което убива с лъчите си сарацините». Продължават успешните военни действия в Мала Азия: Никифор и Лъв навлизат в Киликия и превземат Аназарба и Германикия, а през декември 962 г. за кратко в ромейски ръце пада и Алепо — главен град на Хамданидите.

На 15 март 963 г. Роман II умира на 24–годишна възраст. Императорът има две невръстни деца — Василий, 5–годишен, и Константин, 3–годишен. Управлението преминава в ръцете на регентство, съставено от майката Теофано и Йосиф Врингас. Между двамата възниква конфликт, използван от Никифор Фока, който е обявен за император от войниците си в Кесария Кападокийска — родно място на фамилията Фока и център на нейните владения. Теофано подкрепя действията на Никифор, но реакцията на Врингас е отрицателна. Той се ръководи от характерната за Византия враждебност между столичната бюрокрация и провинциалната военно-земевладелска върхушка, представена от няколко знатни фамилии, които държат в ръцете си висшите командни постове на изток. Никифор Фока влиза в Константинопол на 14 август 963 г. Два дни продължават уличните боеве между привържениците на Фока и Врингас. Решаващо влияние оказват силните военни части (предимно арменски) на Никифор и авторитетната намеса на патриарх Полиевкт на страната на Фока. На 16 август Никифор Фока е коронясан в храма «Св. София», а след месец се жени за Теофано и става покровител на двамата малки порфирогенети. При брака си с Никифор Теофано е ръководена не от чувства, а от грижата за собствената си власт и за сигурността на престолонаследниците.

НИКИФОР ФОКА е типично византийско съчетание между строг военен и набожен аскет-моралист. Прекарва живота си във военните лагери и в битки с арабите за разширяване на християнската империя. Дори в двореца той запазва аскетичния си начин на живот — нощем се облича във власеница и прекарва времето си в молитва или спи върху кожа на земята. Спазва всички пости и се стреми да избягва жените. Никифор е племенник на Михаил Малеин, игумен на манастир в Тесалия и известен моралист. Императорът поддържа приятелски връзки с Атанасий, аскет и мистик, основател на Великата лавра и на организираното атонско монашество в цялост. Никифор привлича в управлението паракимомена Василий, извънбрачен син на Роман Лакапин. Василий е евнух и подобно на много други византийски евнуси е способен пълководец и администратор. Още през 944 г. получава титлата патрикий от Константин VII, а през 963 г. помага на Никифор при уличните сражения в столицата. Паракимоменът съсредоточава в ръцете си изключителна власт, което води до влошаване на отношенията му с императора. Лъв Фока, брат на василевса, е почетен с титлата куропалат, а бащата Варда става кесар.

Продължават успешните военни кампании срещу арабите. През 964 г. новият доместик на Изтока Йоан Цимисхи печели блестяща победа при Кървавата планина, недалеч от Tapс. През юли 965 г. императорът и брат му Лъв (над 80–годишен) превземат Мопсуестия, а на 16 август влизат в Tapс, родно място на св. an. Павел. Арабският лимес е пробит. През октомври 966 г. императорът завладява гр. Манбидж (Хиерополис) и пленява реликва, подобна на едеската — тухла с изображение на Христос. Константинопол прибавя към авторитета си на универсална християнска столица още една светиня. Изпратеният на помощ на киликийските араби египетски флот е разбит. Емирът Саиф ад-Даула е принуден да моли за примирие и обещава да плаща годишен трибут на империята. През 965 г. ромейският флот възстановява имперската власт в Кипър, дотогава съвместно владение на ромеи и араби. Императорът изпраща морска експедиция и срещу третия важен средиземноморски остров — Сицилия, но поради грешки, допуснати от командващите флота — патрикиите Никита и Мануил, ромеите претърпяват поражение, което обаче се губи на фона на византийските победи. Никифор прониква отново на арабска територия през 968 г. Създава се специфична кръстоносна атмосфера сред византийската армия и населението. Ислямският историк Камал ад-Дин разказва как Никифор заявил от минарето на джамията в Tapс: «Аз съм на минарето на Йерусалим, защото Tapс разчиства пътя към Йерусалим!». Целта на императора вече е отвоюване на свещения за християните град. Никифор изпраща на халифа Мути дръзко и предизвикателно писмо, което отразява нарасналото самочувствие в политически и религиозно-доктринален план на «владетеля на християните» спрямо исляма. Непрестанните войни с мюсюлманите не пречат на културните контакти — във византийския двор работят арабски и персийски учени, засилва се влиянието на арабската литература. Културната симбиоза обаче не премахва религиозно-политическата конфронтация. Следващ огромен успех за империята е превземането на големия град Антиохия, център на един от трите източни патриархата. На 28 октомври 969 г. в града влизат ромейските войски на доместика Михаил Вурцис и стратопедарха Петър Фока. През декември същата година Петър Фока сключва примирие с управителя на Алепо Каргуя — свитият в минимални граници емират се признава за васал на Византия. Заета на изток, империята е изправена пред ново предизвикателство на запад. През 962 г. германският крал Отон I се коронясва за император в Рим. Поставя се началото на Свещената Римска империя, която претендира за римското наследство в Европа. Политиката на Отон I е насочена към Италия. Византийските владения там се ограничават до най-южните части на полуострова — Апулия и Калабрия. Херцозите на Капуа и Беневенто, византийски васали, преминават на страната на Отон. През 967 г. германският император и неговите италиански васали обсаждат безуспешно гр. Бари, център на византийските владения в Италия. Това, което не може да постигне с военни действия, Отон решава да получи със средствата на дипломацията. През 968 г. в Константинопол е изпратена делегация начело с епископа на Кремона Лиутпранд, който дава ценни сведения за характера на мисията и престоя на делегацията в ромейската столица. Дипломатическото предложение на Отон I за брак на престолонаследника Отон с византийската порфирогенета не е подходящо в момент, когато Византия се намира в апогея си и е в настъпление по всички фронтове. Ромеите не се съгласяват за брак на своята порфирогенета с «варварски крал» (Византия не признава императорското достойнство на Отон), а отношението към делегацията и Лиутпранд, в частност, е преднамерено хладно и презрително. Субективизмът и злобата на кремонския епископ са поредно доказателство за дълбоката пропаст между европейския Изток и Запад през X в.

По времето на Никифор Фока е нарушен продължилият 40 години мир с България. През пролетта на 967 г. българските пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от империята, изплащан според договора от 927 г. Пристигането им съвпада с триумфа на императора по случай византийската победа в Киликия и превземането на Tapс. Разгневен, Никифор заявява, че е срамно да се плаща данък «на един беден и при това презрян скитски народ». Императорът предприема поход срещу българите, който представлява по-скоро демонстрация — ромеите завладяват напълно крепости в Тракия, но не се решават да преминат Хем. След обиколка из земите на старата Елада Никифор се завръща в столицата. Византия пуска в действие средствата на дипломацията. Синът на стратега на Херсон Калокир е изпратен с много злато и подаръци при киевския княз Светослав, който през 965 г. ликвидира Хазарския хаганат и достига Черноморското крайбрежие. Калокир използва ситуацията за удовлетворяване на лични амбиции, като обещава на Светослав България, в случай че русите му помогнат да стане император. При първия си поход в България Светослав разбива 30–хилядна българска войска и превзема 80 крепости. Никифор, изправен пред нашествието на силните езичници и претенциите на Калокир, подновява съюза си с България. На дворцова церемония българският посланик в Константинопол е почетен преди Лиутпранд, което предизвиква гнева на честолюбивия епископ. През декември 969 г. в Константинопол пристигат две български принцеси, които трябва да бъдат сгодени за младите императорски синове Василий и Константин. Балканската политика на Никифор си спечелва в лицето на русите нов и страшен враг.

Никифор Фока произхожда от знатна динатска фамилия и изразява интересите на съответната прослойка. С една новела от 967 г. императорът променя антидинатската политика на своите предшественици в по-умерен дух. Освен динат Никифор е пълководец и държавник, който се стреми да уравновеси и помири интересите на динатите и на бедните стратиоти в полза на единството и на военната ефикасност. В новелата императорът запазва 40–годишния срок за връщане на незаконно заграбени имоти от динати на стратиоти след глада от 927–928 г., но същевременно определя протимезис (букв. предпочитание) при закупуването на динатски имоти от самите динати, а не от стратиотската община. В друга новела, занимаваща се със стратиотските имоти, императорът запазва минималната стойност от 4 литри злато за стратиотски имот, но въвежда за т. нар. КАТАФРАКТИ нова минимална граница от 12 литри. Това решение на василевса отразява промените в способите на воюване и симптоматичните обществени промени, свързани с тях. Войните с арабите и западните рицари повишават нуждата от тежковъоръжена и подвижна конница, която по ефикасност превъзхожда традиционния за Римската империя и Византия до X в. пехотен строй. Катафрактите, тежковъоръжени конници, се използват в Близкия изток още в персийския и елинистическия период. Византийските катафракти се делят на кливанофори, облечени в железни ризници, и епилорикофори, които носят над броните си дрехи и тежки плащове. Катафрактите са въоръжени с дълго копие, меч или брадва, на главите си носят бронирани шлемове, а на ръцете — кожени ръкавици. Конете също са покрити с броня или предпазващи кожени плащове. Характерният за катафрактите строй е клинообразният, те се разпределят във военни отделения от по 500 конника и 150 стрелци с лък и оръженосци. Промените във военната тактика водят до промени в обществената структура. Нараства ролята на динатите и богатите стратиоти, които могат да си позволят скъпото въоръжение. Новата база от 12 литри е стъпка към окончателното оформяне на облика на византийската военна аристокрация. От II в. нататък терминът СТРАТИОТ все по-често започва да се използва за означаване на богат конник, собственик на имение и на лична свита. Сходството със западните рицари обаче е по-скоро външно, защото борбата за политическа изява на динатите-стратиоти се сблъсква с централизаторските стремежи на императора, столичната и провинциалната бюрокрация.

Императорът влиза в конфликт с Църквата. Никифор Фока е набожна и аскетична личност. С дарителска грамота от 963 г. легитимира и обогатява създадената от Атанасий Велика лавра на Атонския полуостров. (Атон е стар култов център. На полуострова съществуват монашески скитове на иконопочитатели още през VIII в. Атонски монаси присъстват на синода в Константинопол от 843 г. Възникват и местни, атонски легенди за отшелниците Петър Атонски и Евтимий Солунски. Истински основател на атонската традиция е Атанасий, който с Великата лавра поставя началото на организирания манастирски живот на полуострова. За кратко време възникват множество манастири, чиито ктитори са не само ромеи, но и българи, руси и сърби.). В новела XIX обаче императорът се противопоставя на непрестанното обогатяване на манастирите и на разврата, който цари в монашеските среди. Никифор не се решава да предприеме конфискация, но забранява евентуалното даряване на манастири или основаване на нови манастири, странноприемници и сиропиталища. С тази новела императорът си създава много врагове сред духовенството. Никифор губи популярност и в светските среди. Политиката му за защита на динатите не се приема от бедните стратиоти. Константинополското население е недоволно от допълнителните данъчни тежести, наложени му във връзка с тежките военни кампании и с издържането на личната гвардия на Никифор, съставена от арменци. Арогантността на императорските гвардейци стига дотам, че след един конфликт със столичния флот те започват да тероризират константинополското население, което масово напуска града. За «Арменската ярост» (така е наречен епизодът) се споменава в Константинополския синаксар. Дори постоянните победи на императора не успяват да възстановят загубената му популярност в столицата. Негодувание съществува и сред войската поради склонността на Никифор към тежки и крайни наказания. Името на този император се свързва с обезценяването на номизмата. Инфлацията води до глад в столицата, споменат и от Лиутпранд. Победителят Никифор, «бялата смърт на сарацините», е поразен от своите. Грубият и аскетичен живот не харесва на Теофано, която се влюбва в по-младия и красив арменец Йоан Цимисхи, далечен сродник и приятел на Никифор, който обаче изпада в немилост. В затвора освен императрицата и Цимисхи влизат Михаил Вурцис, също изпаднал в немилост, и паракимоменът Василий. На 10 срещу 11 декември 969 г. Никифор е убит в спалнята си в присъствието на Цимисхи, а военните тагми на Константинопол, свикани от Василий, прокламират из целия град името на новия владетел на ромеите. Никифор е погребан без всякакви почести, a Йоан Геометър създава за него характерен епитаф:

«Никифоре*, добре наречен си ти,

победител на всички врагове,

с изключение на собствената жена».

(*Никифор на български означава победоносец.)

969–976 г. Управление на ЙОАН ЦИМИСХИ. Новият император, арменец по произход, е роден в темата Хозанон, в малкото градче Цмискацак (откъдето идва прозвището му Цимисхи). По бащина линия е родственик на известния пълководец Йоан Куркуа, а по майчина линия се родее с Фоките. Кариерата му на пълководец започва при Константин VII, а при Никифор Фока е вече доместик на Изтока и доместик на схолите. Участва в превземането на Тарс, където командва лявото крило, но след 965 г. изпада в немилост. Любовната авантюра с Теофано е добре пресметнат ход, който поставя Йоан в основата на успешния заговор срещу Никифор Фока. Византийските историци го описват едър на ръст, красавец, със сини очи, кестенява къдрава коса и брада. Харизматичният му ореол на герой от Кървавата планина и Tapс допълва неговата привлекателност в очите на влюбчивата и амбициозна императрица. След убийството на Никифор Фока е изправен пред предизвикателствата на патриарх Полиевкт: да накаже убийците, да изгони Теофано от Константинопол и да премахне закона на Фока, който забранява на епископите да се разпореждат с църковното имущество. Теофано, посочена от мълвата като главен организатор на заговора, е заточена в манастир, а Йоан Цимисхи е коронясан за император от патриарх Полиевкт на връх Коледа през 969 г. Новият василевс и паракимоменът Василий предприемат редица репресивни мерки срещу фамилията Фока. Куропалатът Лъв Фока, брат на покойния император, и синът му Никифор са заточени на Егейските острови. Другият син на Лъв Варда Фока, е стратег на отдалечените източни теми Халдия и Колония. Родът Фока обаче продължава да има поддръжници, а идеята за императорския трон не напуска неговите представители и по времето на Василий II.

Най-голямата опасност за Цимисхи в първите години на управлението му са русите, които владеят източната част на Българското царство и извършват опустошителни набези в ромейските владения. Преговорите с тях завършват неуспешно. Руският княз Светослав направо заявява на ромеите, че трябва да напуснат Европа (т. е. Балканския полуостров) и да се оттеглят в Азия. Първоначално императорът поверява командването на военните действия срещу русите на Варда Склир и Петър Фока. В едно сражение край Аркадиопол (дн. Люлебургаз) през 970 г. русите и техните временни съюзници — печенезите, попадат в засада и са разбити. Генералният поход срещу тях е отложен поради бунта на Варда Фока, срещу когото е изпратен Варда Склир. Бунтът е потушен, а плененият Фока е заточен със семейството си на о. Хиос. Следвайки пусналата вече корени легитимистка идея, Йоан Цимисхи се жени през ноември 970 г. за Теодора, дъщеря на Константин VII и леля на младите порфирогенети. Бракът има повече политически, отколкото емоционален заряд, защото Теодора е вече на възраст и, по думите на Лъв Дякон, е повече умна, отколкото красива. Зимата на 970–971 г. императорът прекарва в Константинопол, където лично обучава намиращите се там войски във военното изкуство. През пролетта на 971 г. Цимисхи предприема големия си поход в България. Флот от 300 кораба, командван от друнгария Лъв, е изпратен към устието на Дунав, а сухопътната войска, водена лично от императора, след кратък престой в Адрианопол преминава старопланинските проходи и се оказва в непосредствена близост до българската столица Преслав, където е разположен руски гарнизон. На 13 април, Великия петък преди Пасха, градът е превзет с щурм. Калокир, един от главните виновници за руската кампания на Балканите, успява да избяга при Светослав в Дръстър. Йоан Цимисхи пленява българския цар Борис II, към когото се отнася с необходимото уважение, което обаче не променя статута му на царски пленник. Ромеите празнуват Великден в Преслав, а българската столица е преименувана на Йоанопол в чест на императора. На 23 април, Гергьовден, ромеите разбиват руските войски край Дръстър и започват тримесечна обсада на добре укрепения крайдунавски град. Ромейският флот блокира града откъм реката. Няколкото сражения край Дръстър са свързани с единоборства и героични прояви от двете страни. В обсадения град настъпва страшен глад, а Светослав губи подкрепата на местното българско население след избиването на 300 градски първенци. Решаваща се оказва битката на 21 юли, която продължава през целия ден с променлив успех. Византийската историческа традиция приписва ромейската победа на помощта на св. Теодор Стратилат, чийто празник се чества на този ден. По думите на Лъв Дякон, Скилица и Зонарас самият воин-светец, конник на бял кон с блестящи доспехи и златно копие, се появил в разгара на битката и решил нейния изход. Светослав е принуден да се предаде. Сключено е примирие, а руският княз се заклева в боговете Перун и Влас, че ще бъде верен приятел и съюзник на ромеите и ще се оттегли от България. Гарантирана е византийската власт в Корсунската област (Херсон). На Светослав и останалите живи руски воини е разрешено да се оттеглят, но те са нападнати от печенежкия вожд Курия при Днепърските прагове, където загива руският княз. Ромеите преименуват Дръстър на Теодорупол в чест на св. Теодор Стратилат. Руската опасност е премахната, а Византия възстановява дунавската си граница. Йоан Цимисхи ликвидира de jure и самостоятелността на Българската държава. Формирана е тема Йоанопол, която обхваща земите между Дунав и Стара планина. В Константинопол е организиран бляскав триумф, какъвто империята не помни от златното време на римските военни победи. На колесница, теглена от четири бели коня, императорът поставя иконата на Богородица, намерена в Преслав, а самият той, със златен венец на главата, върви след колесницата. На Форума на Константин българският цар Борис II е принуден да свали инсигниите на властта си и получава титлата магистър. По-малкият му брат — Роман, е скопен по инициатива на паракимомена Василий. Дори в чисто символичен план за империята България престава да съществува като политическо понятие, макар че събитията в западните предели на Балканския полуостров предсказват продължителна и жестока война.

Йоан Цимисхи се стреми да поддържа приятелски отношения със Запада. На 14 април 972 г. в Рим престолонаследникът Отон (II) се жени за Теофано, племенница на императора.

Източни походи на Йоан Цимисхи

Императорът продължава завещаната от Никифор Фока политика към териториално разширение на изток за сметка на граничните емирати и отслабения Абасидски халифат. Цимисхи наследява и изконното желание на предишните императори за връщане на Йерусалим в границите на християнския свят. През зимата на 970–971 г., когато императорът е зает с русите, ислямска войска, изпратена от египетските Фатимиди, обсажда безуспешно Антиохия. Освободил се от ангажиментите си на Балканите и от политическите преговори с Отон I, след 972 г. Цимисхи се заема с «Великата източна мисия». В началото на октомври 972 г. императорът прекосява Ефрат и на 12 октомври влиза в Низибис. Емирът на Мосул Абу Таглиб се задължава да му плаща годишен данък. Появата на ромейската армия в района на Среден Ефрат предизвиква паника сред поданиците на багдадския халиф и мосулския емир. Ислямският свят е в отстъпление. Императорът се завръща триумфално в Константинопол, а в Месопотамия оставя доместика на Изтока Млех, арменец по произход. Млех предприема военна експедиция към Амида (дн. Диарбекир), но на 4 юли 973 г. претърпява поражение от пълководеца Хибат Аллах, брат на мосулския емир. Самият Млех е ранен и умира в плен, а главите на загиналите ромеи са изпратени в Багдад, за да се успокои населението, което обвинява халифа в бездействие и сервилно отношение към «неверниците». Разгромът край Амида е сигнал за нов византийски поход, командван лично от Цимисхи. Междувременно през 973 г. на събрание в Харк локалните арменски магнати се обединяват около Ашот III, представител на династията на Багратидите. Обединената арменска войска възлиза на 80 000 души. Цимисхи предприема поход в Армения, но с посредничеството на арменския католикос и благодарение на арменския си произход постига споразумение с Ашот, от когото получава в помощ 10 000–на елитна войска. Обединените византийско-арменски войски превземат Амида и Майафарикин, където вземат богата плячка, и по течението на р. Ефрат се насочват към Багдад, сърцето на ислямския свят, град, известен с приказните си богатства. Авантюрата, достойна за сюжет на епически роман, завършва с прекратяване на похода някъде в Средна Месопотамия. Причината за този ненадеен обрат се дължи на активизацията на египетските Фатимиди. Египетските войски влизат в Триполи и Бейрут и разбиват изпратените срещу тях византийски военни части. След кратък престой в Константинопол през пролетта на 975 г. императорът се връща в Антиохия, която превръща във военен лагер и база за дългоочаквания поход в Палестина. През април 975 г. императорът начело на елитна армия напуска Антиохия и по течението на р. Орат се придвижва към Емеса, Баалбек (Хелиополис) и Дамаск, който е предаден на Цимисхи от местния фатимидски управител Афтакин. Ромейските войски превземат последователно Тивериада и Назарет. На планината Тавор императорът, Христов наместник на земята, приема пратеници от Йерусалим и Рамалах, които го обявяват за свой господар. Кесария Палестинска е най-южният град, в който влизат ромейските войски. Императорът не успява да изпълни основната задача на похода — да превземе Йерусалим и да отслужи литургия в храма на Голгота, защото египетските мюсюлмански войски се оказват в гръб на ромеите. Потегляйки на север по Средиземноморското крайбрежие, Цимисхи превзема Акра, Бейрут, Сидон и Библос, но не успява да влезе в Триполи. Много историци оценяват тази експедиция като Първи кръстоносен поход. Целта на този поход — победа на кръста над полумесеца в старите центрове на християнството — е посочена ясно от самия император в писмото му до арменския владетел Ашот III. Походът представлява славна страница от византийската епопея от X в.

Йоан Цимисхи продължава политиката, насочена към запазване на стратиотския институт като военен и финансов базис на империята. Две новели на Цимисхи, от септември 974 г. и септември 975 г., забраняват на стратиотите да стават парики на едрите земевладелци. На връщане от палестинския си поход императорът преминава през Киликия и Кападокия и с изненада установява, че огромните имения около Аназарва и Подандос принадлежат на неговия пръв министър — паракимомена Василий. Още преди да стигне до Константинопол, Йоан Цимисхи се разболява от странна болест, която някои модерни изследователи идентифицират с малария или тиф. Основателно обаче е предположението, че императорът е отровен по заповед на властния и алчен паракимомен, който започва да се тревожи за собствените си позиции. На 10 януари 976 г., след управление от 6 години и 1 месец, на 51–годишна възраст умира Йоан Цимисхи.

976–1025 г. Управление на ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ. Неочакваната смърт на Цимисхи отваря пътя към същинското управление на двамата порфирогенети — Василий и Константин, съответно на 18 и 16 години. По-малкият брат Константин не проявява никакъв интерес към управлението и предпочита спокойния дворцов живот, изпълнен с развлечения: лов, пиршества, театрални представления и надбягвания с колесници на Хиподрома. Тежестта на имперските дела пада върху по-големия брат, на когото е съдено да стане един от най-славните ромейски василевси. В първите години от самостоятелното управление на младия Василий основна роля в държавните дела играе паракимоменът Василий, вече 30 години подмолен кукловод на сцената на имперската политика. Първата задача на паракимомена, почувствал се освободен от контрола на властните личности Никифор Фока и Йоан Цимисхи, е да отдалечи от Константинопол най-добрите византийски пълководци, представители на знатните малоазийски фамилии. Варда Фока се намира все още на о. Хиос, където е заточен през 970 г., а Варда Склир е назначен за стратег на отдалечената тема Месопотамия. Склир отговаря на създадената ситуация с пореден бунт срещу константинополската бюрокрация. Опитният пълководец намира много привърженици, преди всичко сред арменските и арабските наемници в ромейската войска. Бунтът избухва през пролетта на 976 г., а през 977 г. войските на обявилия се за василевс Склир разбиват изпратената от Константинопол армия при Рагия в Кападокия. Стратопедархът Петър Фока загива в боя. След битката при Лапара Михаил Вурцис, стар боен съратник на Склир, преминава на негова страна. През 978 г. Склир превзема Никея въпреки мъжествената отбрана, организирана от управителя на града Мануил Комнин. В тази критична ситуация паракимоменът е принуден да прибегне до услугите на Варда Фока, който е освободен от Хиос и назначен за доместик на Изтока. Фока успява за кратко време да събере във вътрешността на Мала Азия армия от лоялни към фамилията воини. Военното щастие обаче е на страната на Склир: на два пъти — при Панкалия (19 юни 978 г.) и при Василика Терма (есента на същата година), Фока претърпява поражение и е принуден да се оттегли в Грузия, където фамилията Фока има традиционни връзки. Силният грузински династ, куропалатът Давид, подпомага Фока със 72–хилядна първокласна армия, командвана от монаха-воин Йоан Торникий. Решителната битка между Фока и Склир се води на 24 март 979 г. при Акве Саравене в тема Харсианон, край бреговете на р. Халис (дн. Къзълърмак). Според думите на Скилица изходът на битката се решил чрез двубой между двамата пълководци. Тази романтична история показва, че ръководна роля в гражданската война играе не грижата за империята и за легитимна династия, а съперничеството между представителите на знатните малоазийски фамилии. Предпочитанието към «рицарския» способ на воюване е указание за промяна на манталитета в средите на богатите провинциални родове и противоречи на строгия военен строй, който империята наследява от Античността. В двубоя Склир е победен, ранен и принуден да бяга при мосулския емир Абу Таглиб, откъдето е изпратен в Багдад, и прекарва седем години като пленник на абасидския халиф. В гражданската война се проявяват и определени народностни противоречия между грузинците, които застават зад Фока, и арменците и арабите, подкрепящи Склир.

Междувременно в Константинопол се разгаря конфликт между законния император и властния паракимомен. В тези години се оформя характерът на младия Василий — отхвърлил разкоша и удоволствията на дворцовия живот, императорът се изгражда като аскетична натура, суров, жесток, властен, мнителен, мълчалив, съчетаващ успешно в себе си качествата на воин, монах и администратор. Михаил Псел го описва като нисък, но силен физически и изключително издръжлив, с красиво овално лице, светлосини очи, кестенява коса и брада. Императорът не бил оратор, а по-скоро човек на действието — речта му била накъсана от кратки паузи и, по думите на Псел, говорел като селянин, а не като образован човек. Отношението на Псел към него е по-скоро отрицателно, макар и да признава заслугите му за укрепването и разширяването на империята.

Младият василевс проявява волевите си качества на абсолютен монарх още при първото голямо предизвикателство в живота си. Паракимоменът Василий е арестуван и изпратен на заточение в Крим, а имуществото му е конфискувано. Популярният Варда Фока е назначен за дукс на пограничната тема Антиохия, а върховен повелител на имперските войски става самият василевс.

Първи етап на «Българската криза»

Йоан Цимисхи завладява източната част на Българската държава със столицата Преслав, западните предели на Българското царство запазват своята самостоятелност. Там се разпореждат синовете на комит Никола, т. нар. комитопули — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. Тяхното движение, насочено към възстановяване на границите на Българската държава от времето на цар Петър, получава нов тласък след смъртта на император Цимисхи, когато законният български владетел Борис II и брат му Роман са пуснати от Константинопол. Борис е убит по погрешка от българските гранични отряди, а Роман достига българските предели. Законните му права върху престола се признават от братята, но фактически управлението на държавата преминава в ръцете на Самуил: към 980 г. по-възрастните братя Мойсей и Давид са мъртви, а обвиненият в предателство Аарон е унищожен с целия си род. Единствено синът на Аарон Иван Владислав се спасява, благодарение на застъпничеството на Самуиловия син Гавраил Радомир. За кратко време Самуил успява да възстанови българската власт над източните български земи, като по време на военните си кампании достига областите, разположени на север от дунавската делта. Обезпокоителен за ромеите е Самуиловият натиск в Македония и Елада. Между 983 и 985 г. българите завладяват важната тесалийска крепост Лариса, а през 986 г. обсаждат Верия — град, разположен в непосредствена близост до Солун. Император Василий организира поход срещу българите в посока към Средец. След 20–дневна неуспешна обсада ромейската войска се връща обратно, но е нападната и разбита при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. Българите пленяват хазната на императорската шатра, а Василий се спасява благодарение на закрилата на арменската пехота. Разгромът при Траянови врата е сигнал за нови метежи в Мала Азия. Младият император е обвинен в неопитност и престъпно нехайство. Варда Склир е пуснат на свобода от багдадския халиф и за втори път се облича в пурпур, като залага отново на верните си арменски и арабски части. Императорът е принуден да търси помощ от Варда Фока, който е възстановен на длъжността доместик на Изтока и е изпратен срещу Склир. Но Фока взема друго решение. В огромното имение на своя приятел Евстатий Малеин, което обхваща земи в темите Харсианон и Кападокия, Фока събира представители на най-знатните фамилии — Малеини, Дуки и Аргири, които го обявяват за василевс (14 септември 987 г.). Започват преговори със Склир за разделяне на империята между тях, но по време на преговорите Склир е арестуван и затворен в крепостта Тиропион. Фока, подкрепян от цяла гръкоезична Мала Азия и грузинците, се отправя срещу Константинопол. Войската на претендента се установява в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, а самият Фока с грузинската си гвардия се разполага при Абидос — важен митнически пункт на Дарданелите, който контролира жизненоважния за столицата воден път от Егейско и Мраморно море и обратно. Василий, изправен пред критична ситуация, е принуден да се обърне за помощ към киевския княз Владимир и да му припомни споразумението от 971 г., според което всяка от страните трябва да помогне на другата, когато тя е застрашена. Киевският княз използва тежкото положение, в което се намира василевсът, за да диктува своите условия, от които най-значимото е брак на Владимир с византийска порфирогенета — важен пробив във византийската ойкуменическа доктрина. Василий е принуден да обещае сестра си Ана за жена на киевския княз. През пролетта на 988 г. в Константинопол пристига отряд от 6000 нормани (варяги) — опитни наемни войници, прочути със своята жестокост. През лятото на 988 г. войските на Фока са разбити при Хризопол. Решителното сражение при Абидос на 13 април 988 г. завършва отново с победа на императорската армия и варягите. Варда Фока умира по време на битката, вероятно от инфаркт. Неочакваната смърт на славния военачалник изиграва решаваща роля за императорската победа.

Християнизация на Киевска Русия

Първият опит за християнизация на русите се отнася към времето на патриарх Фотий. През 50–те години на Х в. е покръстена княгиня Олга, която посещава Константинопол и е приета тържествено от Константин VII Порфирогенет. В Русия източното християнство среща силни конкуренти в лицето на Римската курия и на други религии. Иудаизмът и ислямът проникват в Киевската държава от Хазарския хаганат и Волжка България. През 959 г. княгиня Олга се опитва да издейства от Отон I назначаването на немски епископ. В случая съществена роля играе близостта на езика и кръвта, доколкото господстващият елит в Киевска Русия е съставен от нормани. Дипломатическите контакти между Василий II и Владимир, както и поразителното впечатление, което правят на руските посланици Константинопол и храмът «Св. София», оформят окончателно решението на киевския княз да приеме християнството от Византия. Покръстването на руския княз се отчита като дипломатически успех в Константинопол и представлява утешителен аргумент в полза на брака между Владимир и Ана — порфирогенетата ще се ожени за християнин, а не за езичник. Единственото условие от византийска страна е киевският княз да изостави останалите си жени — 4 официални съпруги и 800 наложници! Княз Владимир приема християнската вяра в Херсон на 6 януари (Богоявление) 988 г. Монахът Нестор споменава в «Повесть временных лет» за това как Владимир, недоволен от факта, че Василий II бави изпращането на своята сестра в киевския двор, завладява «Корсунската земя» (Крим) и я отстъпва на императора едва когато царствената годеница пристига в Херсон. Друго обяснение дават византийските извори: според тях Владимир е вече покръстен и оженен за Ана, когато в знак на благодарност към василевса превзема бунтовния Херсон, подкрепил узурпатора Варда Фока. Покръстването на Владимир е последвано от масово кръщение на русите — нормани и славяни, в ледените води на Днепър. Християнизацията на руската държава представлява изключителен успех за империята, тъй като през следващите векове огромната северна държава влиза трайно в орбитата на византийското културно-политическо влияние, а Руската църква се превръща в един от стълбовете на източното православие.

Неуспехите с българите и борбите срещу претендентите за престола каляват характера на Василий и оформят основните вътрешно- и външнополитически концепции на неговото управление, където доминират два основни фактора: ненавистта към богатата и мощна малоазийска аристокрация и невероятната воля за ликвидиране на Българската държава.

Източната политика на Василий II

Сирийските владения на империята и васалният емират Алепо са заплашени от фатимидските войски. На 15 септември 994 г. фатимидският военачалник Манджутакин нанася голямо поражение на ромейските войски при р. Оронт. Неуспехът се дължи на неумелото ръководене на военните действия от страна на стария вече Михаил Вурцис. Едновременно са заплашени Антиохия и Алепо. Императорът, зает с военни действия на Балканите, осъзнава опасността от арабски пробив и след невероятен марш неговите войски, които включват и български наемници, преминават разстоянието от Адриатика до Антиохия за 26 дни. През април 995 г. Василий II е пред стените на Антиохия, а неговото име е достатъчно, за да накара Манджутакин да се оттегли в Дамаск. Ромейските войски превземат Емеса (дн. Хомс) и Триполи. Императорът назначава за управител на Антиохия Дамян Даласин и се връща в Константинопол. Преминавайки през Мала Азия, Василий има възможност да се убеди в това какви обширни имения и какво огромно богатство съсредоточават в ръцете си местните динати. Поразително впечатление му прави имението на някогашния бунтовник Евстатий Малеин, което представлява добре организирана държава в държавата. На 1 януари 996 г. излиза прочутата новела на Василий II, която поставя своеобразен връх на антидинатската политика на византийските василевси от Х в. Според тази новела всички имоти, придобити в периода от 75 години преди издаването й, трябва да бъдат върнати на техните първоначални собственици. За останалите имоти се изисква документ, който да докаже законността на тяхното придобиване. Императорските имоти, заграбени или закупени от частни лица, трябва да се върнат без каквото и да е условие. Фискът има право да иска връщане на своите земи от времето на император Август. Много знатни фамилии са разгромени. Имотите на Евстатий Малеин са експроприирани и той самият е затворен, земите на фамилията Фока са чувствително орязани, богатият протовестиарий Филокалес е превърнат в обикновен селянин, а фамилията Муселе е доведена до просяшка тояга. С новела от 1003–1004 г. императорът възстановява системата алиленгион за колективна отговорност при събиране на данъците на общината, но с важната добавка, че отсега нататък отговорността за редовните данъчни постъпления от изоставени и пустеещи земи ще пада не върху бедните, а върху динатите, които притежават имения в околността. Политиката на Василий II срещу корупцията и забогатяването на частни лица влиза в контекста на наследената от Античността ромейска концепция за единно, централизирано и хомогенно общество. Наследяването на висшата власт трябва да следва налагащия се вече легитимистки принцип и Божието благоволение, а не да става прицел за мощни динати и техните лични армии.

Втори етап на «Българската криза»

Движението на комитопулите придобива застрашителни размери. Слабата и потъпкана от Цимисхи Българска държава се възражда като феникс от пепелта. Границите на Петрова България са възстановени и дори разширени. Българското царство е държава с имперски традиции и амбиции. Втората половина от управлението на Василий II е белязана от смъртната схватка между двете източнохристиянски империи, която има съдбоносни последици за Балканите и Източнохристиянската цивилизация като цяло.

През 991 г. императорът се отправя за втори път срещу българите, като успява да превземе Верия. До 995 г. военните действия се водят с променлив успех. Византия се опитва да създаде обръч от съюзни държави около България: сключва съюз с Венеция, която продължава да счита за свой васал, и със зетския княз Иван Владимир. Самуил използва ангажиментите на Василий в Сирия и обсажда Солун, като убива стратега на темата Григорий Таронит и пленява сина му Ашот. Следва поход в Гърция, но при р. Сперхей българите са разбити от византийския пълководец Никифор Уран (997). Междувременно умира плененият от ромеите Роман и Самуил се провъзгласява за български цар, като търси благословията на Рим.

Нови ангажименти на изток не позволяват на Василий да се възползва от победата при Сперхей. През юни 998 г. дуксът на Антиохия Дамян Даласин е убит по време на поход срещу Апамея. Императорът пристига в Сирия начело на своята варяжка дружина, която се превръща в бойно ударно ядро на имперските военни части. Цяла Северна Сирия е опустошена от варягите. Императорът посреща новата 1000 г. в Tapс, където узнава за смъртта на куропалата Давид. Следва поход в Грузия — в битка край бреговете на р. Фазис варягите сломяват съпротивата на грузинските и арменските феодали. Най-мощният династ в района — Баграт, крал на Абазгия и принц на Картли, е принуден да се признае за васал на императора, от когото получава титлата куропалат — традиционна за суверените на Грузия. Княжеството Тао, родово владение на куропалата Давид, е включено в състава на империята. През 1001 г. е сключен 10–годишен мир с фатимидския султан, който запазва статуквото в Близкия изток. Относителното равновесие на силите предопределя тяхното взаимно признаване, което включва и задължението за реципрочна защита на религиозните светини и ценности. Фатимидският султан включва в титулатурата си израза «пазител на Гроба Христов в Йерусалим», а ромейските императори поемат задължението да защитават интересите на мюсюлманските търговци и пратеници, за които е построена джамия в Константинопол.

1000–ната година поставя началото на мощно ромейско настъпление на балканския фронт. Пълководците Ксифий и Теодоракан установяват пълен контрол над Източна България и Долен Дунав. През 1001 г. императорът превзема Beрия и Сервия в Македония; през 1002 г. след 8–месечна обсада пада Видин; през 1003 г. Самуил е разбит край Вардар, а ромеите влизат в Скопие. Венецианският дож Джани Орсеоло завладява Адриатическото крайбрежие от името на империята. През 1004 г. византийско-венецианският съюз е скрепен чрез брак на венецианския дож с Мария Аргирина, братовчедка на императора. През 1005 г. стратегически важният гр. Драч, пристанище и ключ към владенията на Самуил от запад, е предаден от Ашот, син на убития Григорий Таронит и зет на българския цар, съпруг на неговата дъщеря Мирослава. Следващите десет години са изпълнени с ежегодните български кампании, които протичат по идентичен начин: става дума за зимни походи, всяка година в различно направление, които целят прекъсване на комуникациите и ликвидиране на запасите от храни и фураж в българската земя. Василий II проявява изключителна твърдост и енергия в тези кампании. Решаващо за бъдещия ход на военните действия се оказва сражението при с. Ключ, в теснината, образувана от планините Беласица и Огражден. Битката се води през лятото на 1014 г. и завършва с пълна победа на ромеите. Пленените 14 000 българи са ослепени, като на един от всеки сто души е оставено по едно око. Жестокото отношение към пленниците издава не само политически, но и емоционални мотиви. Победата над България се превръща в смисъл на житейския път на императора, в предопределена от Провидението задача. При вида на ослепените воини Самуил умира (6 октомври 1014) и е наследен от своя син Гавраил Радомир. Междуособиците, предизвикани от убийството на новия цар и възшествието на Иван Владислав, ускоряват дългоочакваната за Василий II развръзка. След гибелта на българския владетел край стените на Драч през февруари 1018 г. Василий предприема нов поход в българските земи. Царицата, патриархът и повечето управители на крепости се предават на василевса. Съпротивата продължава, но нейната интензивност следва низходяща градация. Покоряването на България и на сръбските земи е изключителен военнополитически и личен успех за императора, който влиза в историята с прозвището «Българоубиец». Противно на жестокостта на военните кампании императорът проявява умереност и мъдрост при определяне на административния и църковен статус на завладените земи. Българският патриархат е заменен с автокефална архиепископия, а редица представители на владетелския род и висшата аристокрация са почетени с високи титли и назначени за управители на провинции в арменско-грузинския Изток. На връщане от България императорът прави триумфално шествие из гръцките земи. В атинския Партенон, от V в. храм на Богородица, Василий II присъства на тържествена литургия и оставя бойната си ризница и копието си като дар на Божията майка в знак на изпълнен обет.

Нов проблем възниква на източните граници. Куропалатът Баграт и синът му Георги отхвърлят византийския сюзеренитет и отново завладяват Тао. През 1021 г. Василий II организира поход в Грузия и разбива грузинските войски при ез. Палакаци. През 1022 г. арменският княз Йоан Смбат е принуден да завещае земите си около гр. Ани на империята. Василий II окупира и областта Васпуракан източно от ез. Ван, а местният владетел Сенахериб получава в замяна имперски почести.

Западна политика на Василий II

Византийската империя възстановява позициите си на основен политически фактор в Европа и Средиземноморския свят. Свещената Римска империя се управлява от Отон III, син на византийската принцеса Теофано, по гръцки изтънчен, привърженик на идеята за възстановяване на единството на Римската империя. Важна фигура в двора на Отон III е Йоан Филагат, гръкоезичен епископ от Калабрия, който през 996 г. пристига в Константинопол с предложение за брачен съюз между младия германски император и Зоя, дъщеря и племенница на Василий. Сближението между двете империи е временно нарушено след опита на Йоан Филагат, подкрепян от римския патриций Кресченций, да се обяви за папа на мястото на прогермански настроения Григорий V (997/998). Годежът е осъществен през 1001 г. и в началото на следващата година Зоя пристига с внушителна свита в Бари. До сватба не се стига, тъй като младият годеник умира внезапно от малария на 24 януари 1002 г. И този опит за възстановяване на единството на Римската империя чрез брачен съюз се осуетява. Византийската политика в Южна Италия се активизира. Войната срещу арабите там се води от катепана Василий Войан, който стои начело на войска от българи, арменци и нормани. Василий II решава да предприеме голяма експедиция и да възстанови византийската власт върху цяла Сицилия, но на 15 декември 1025 г., след 49 години самостоятелно управление, умира на 68–годишна възраст.

При Василий II Византийската империя получава териториално разширение, невиждано от времето на Ираклий. От Васпуракан до Сицилия и от Дунав до Антиохия императорът управлява с твърда ръка една централизирана и добре уредена във военноорганизационно отношение абсолютистична монархия. Намесата в делата на Църквата следва цезаропапистките тенденции, които намират благодатна почва за развитие при силните и волеви монарси. След свалянето на патриарх Никита II Хризоверг за пет години — от 991 до 996 г., патриаршеският трон остава вакантен, преди изборът на Василий да падне върху Сисиний, а след него — върху Сергий II (1001–1019). Императорът се разпорежда и с делата на Българската църква, която понижава от патриаршия в автокефална архиепископия. За имперските интереси воюват покорени народи и чужди наемници — арменци и грузинци се бият с арабите в Сицилия, а българи администрират техните земи; варяжката гвардия на василевса снове по всички фронтове, а в константинополския двор се подвизават подчинени владетели и висши аристократи, които възприемат службата си в полза на империята като предопределена свише съдба и поприще за изява на своите лични амбиции. При Василий II мощта на империята и на Македонската династия достига своя зенит, а след неговата смърт започва бавният, но неумолим упадък.

Императорът — воин и аскет, не се жени никога, нито пък има известие за някаква жена в живота му. В това отношение Василий II е уникален феномен във византийската императорска просопография.

Империята между бюрокрацията и военните (1025–1081)

Периодът, ограничен от управлението на двамата най-известни ромейски императори — Василий II и Алексий Комнин, получава различни оценки в историографията. Повечето изследователи отчитат политическата криза и упадъка на военната мощ на империята като следствие от вътрешните противоречия във византийското общество, чиято класическа проява е конфликтът между столичното чиновничество и провинциалната военна аристокрация. XI в. се оценява като преходна епоха и като време на упадък на традиционната централизирана система на управление. Вината за военните неуспехи се хвърля върху императорите, които се оценяват като слаби и безволеви личности, незаинтересовани от съдбата на провинциите. Някои автори, сред които и Дюселие, смятат, че през XI в. се забелязват нови и знаменателни явления, свързани с издигането на самостоятелна градска класа, своеобразна «буржоазия», която се включва и в политическия живот, съставяйки базиса на столичната бюрокрация. Изследователите на византийската култура и изкуство определят XI в. като «предренесансов» — време на културен възход и интелектуална революция, свързана с разцвет на образованието, литературата и науките. Така в диапазона между «краха на византийската държавност» и «просветената монархия» се движат мненията на авторите, които се занимават с феномена Византия през XI в. След смъртта на Василий II византийската външна политика губи своя експанзионистичен характер и с малки изключения преминава към отбрана по всички фронтове. В това отношение византийският XI в. наподобява римския II в. Честата смяна на владетели е следствие от пробива в легитимисткия принцип, свързан с края на Македонската династия. До установяването на Комнините на власт никой император не успява да създаде собствена династия в бурното време на политически преврати, метежи и дворцови интриги. Въпреки бурята корабът на ромейската държавност успява да оцелее. Византийската традиция на централизирано и предопределено свише управление надделява над центробежните сили. Независимо от това кой е на трона — представител на столичната дворцова бюрокрация или на военните от провинциите — здравите управленски нишки, които свързват «богохранимия» Константинопол с близките и по-далечни теми, се оказват по-здрави от съсловните връзки на една феодализираща се военно-поземлена класа.

Най-точен портрет на личностите, заемали императорския трон през XI в., създава МИХАИЛ ПСЕЛзабележителен ерудит и политически интригант, своеобразен символ на епохата, съвременник на 13 императори. За повечето от тях оставя интересно описание в своята «Хронография» — любопитно съчетание между историческо съчинение и автобиография. Константин (това е рожденото име на видния историк, философ и политик) е роден ок. 1018 г. като трето дете в семейството на константинополски чиновник. Родовото име на фамилията — Псел (Ψελλός), означава «заекващ, пелтек». Петгодишният Константин е изпратен в училище и за три години преминава първоначалния цикъл на обучение. По настояване на майка му Теодота Константин продължава образованието си с изучаване на реторика и диалектика. Самият светец-ретор Йоан Златоуст се явил в съня на майката и предсказал знаменито бъдеще за нейния син. Шестнадесетгодишният Константин напуска за пръв път Константинопол като писар на столичен чиновник. След завръщането си продължава своето образование в частната школа на известния ретор и поет Йоан Мавропус. Впоследствие около Мавропус се създава интелектуален кръжок, в който наред с Псел влиза и Йоан Ксифилин. Пътят на интелектуалеца е засвидетелстван от самия Псел в «Хронографията» — след реториката авторът преминава към логиката, изучаваща методите на умозаключение, към естествените науки, свързани с телесната природа, а оттам към висшата философия — класическата метафизика, чистото знание. Кръгът на четените автори включва Платон, Аристотел, Плотин, Порфирий, Ямблих и «безподобния» Прокъл, към когото Псел се отнася с безгранично уважение. След усвояването на «елинската мъдрост» авторът на «Хронографията» се насочва към теологията. Около основните и висшите науки се върти кръгът на страничните знания — за числата, за музикалните тонове и ладове, за движението на планетите — науки, които съвременниците на Псел определят като халдейски. Още в школата на Мавропус Псел блесва с умението си да говори красиво и убедително. Според него реторът трябва да бъде философ и обратно — красноречието трябва да бъде външна проява на знанието, а не сбор от празни звуци. Някъде към 1037 г. Псел напуска школата на Мавропус и преминава на служба в императорската канцелария като писар (асикрит) и темен съдия в провинцията. Истинската кариера на този интелектуалец започва през 1042 г., когато е забелязан от новия император Константин IX Мономах и става негов личен приятел и помощник. Около «първия министър» Константин Лихуд се създава нов интелектуален кръжок, който включва Псел, Мавропус и Ксифилин. Константин IX възстановява Висшата константинополска школа, която се състои от два «факултета» — философски и правен. Псел застава начело на философския факултет и получава званието «ипат на философите». Около 1050 г. Константин Лихуд изпада в немилост, а заедно с него и останалите членове на кръжока. Ксифилин се оттегля в манастир, а Йоан Мавропус е изпратен на почетно изгнание, заемайки митрополитската катедра в Евхаита (Мала Азия). Псел е последният, който напуска Константинопол, при това с явно нежелание. Оттегля се в манастира «Св. Авксентий» във Витински Олимп, където се замонашва и приема името Михаил, с което остава известен в историята. Животът в манастира не е по вкуса на столичния интелектуалец, свикнал на лукс, разнообразие и на компанията на «доброто общество». През 1056 г. императрица Теодора извиква Михаил Псел в Константинопол и така авторът на «Хронографията» попада отново във водовъртежите на политическия живот. Михаил VI Стратиотик му поверява мисията във военния лагер на претендента Исак Комнин. Последният, вече василевс, назначава Псел за проедър на синклита и квестор на двореца. При Константин X Дука е възпитател на сина му Михаил и очевидно продължава да изпълнява длъжността ипат на философите. Псел участва в интригите, свързани с ослепяването и заточението на Роман IV Диоген, а при Михаил VII Дука е пръв съветник в двореца. По-нататъшната му съдба е неизвестна: предполага се, че се оттегля в манастир, където умира през 80–те години на XI в.

Византия при последните Македонци

1025–1028 г. Управление на КОНСТАНТИН VIII. Императорът отстъпва по воински и управленски качества на своя брат Василий. Псел го описва като човек със силно телосложение, но страхлив. Незаинтересован от военните дела, Константин е любител на игрите на Хиподрома, в които участва и лично (римска черта), на лова и хазарта, на изисканите ястия и подправки и на хубавите жени. Времето на Константин VIII е «рай» за евнусите, които според Скилица запълват двора, чиновническия апарат, армията и Църквата. Издига се ролята на синклита, дотогава ням свидетел на самодържавното управление на императори като Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий Българоубиец. Засилването на тази институция, в която влизат първите 12 чина от византийската рангова система, определя бъдещото влияние на столичната бюрокрация в политическия живот на империята. Управлението на Константин VIII е свързано с първите симптоматични вълнения в балканските теми. През 1026 г. в темата Навпакт избухва бунт срещу данъчната политика на василевса. Убит е местният стратег. Един печенежки отряд преминава дунавския лимес, но е разбит от управителя на катепаната България Константин Диоген.

Още на младини Константин се жени за Елена, дъщеря на пълководеца Алипий, от която има три дъщери — Евдокия, Зоя и Теодора. Евдокия рано се оттегля в манастир. За да запази властта за династията, императорът принуждава Роман Аргир, член на синклита и епарх на Константинопол, да се ожени за дъщеря му Зоя. Първата жена на Роман е изпратена принудително в манастир. На 12 ноември 1028 г. е сключен бракът между Роман и Зоя, а на 15 ноември Константин VIII умира.

1028–1034 г. Управление на РОМАН III АРГИР. Псел описва новия император като човек възпитан и обучен в «елинските и латинските науки», без да постигне особена дълбочина на знанията си, като позьор с посредствени възможности, който обаче се стреми да подражава на Марк Аврелий, императора философ, и желае подобно на Антонините да създаде своя собствена династия и свой собствен «златен век». Роман III Аргир ликвидира системата алиленгион в интерес на провинциалните динати и назначава своя шурей Константин Карандин за дукс на Антиохия. Самият император преминава начело на войските планината Аман, но е разбит на 10 август 1030 г. от емира на Алепо. Източният ромейски лимес е спасен благодарение намесата на стратега на тема Телух Георги Маниак. който е назначен за управител на темата Приефратски градове с център в Самосата. През 1032 г. Маниак успява да превземе Едеса — важен стратегически и икономически център, включен в границите на империята. Вътрешната политика на Роман III е определена от Скилица и Псел като изключително разточителна. При този император започва строежът на манастира «Богородица Перивлептос (Възхитителната)» в Константинопол, който поглъща много средства. Засилва се данъчното бреме. Според Псел Роман III гледал на света и на податните възможности на населението като на Анаксагоровия апейрон — безпределност (философска категория). Личният живот на Роман III е свързан с неуспехи; Зоя е вече 50–годишна и не може да забременее, а 60–годишният Роман е твърде слаб сексуален партньор. В двореца се издигат две групировки: начело на едната стои евнухът Йоан Орфанотроф (отговорник за столичните сиропиталища), а начело на другата — сестрата на Роман Пулхерия. Йоан Орфанотроф е пафлагонец, от незнатен род. Характерната за византийското общество социална мобилност му позволява да се издигне до фактически ръководител на съдбините на империята. Типичен парвеню, неговата цел е да уреди всички свои познати и роднини на висши постове в двореца. Амбициозният евнух представя на императрицата своя брат Михаил — красив младеж, който става любовник на Зоя. Срещу императора е организиран заговор. Първата жертва е Пулхерия, а Роман заболява, вероятно отровен от Йоан Орфанотроф. Болният император е убиван бавно с отрова и умира при загадъчни обстоятелства по време на къпане в двореца на 11 април 1034 г.

1034–1041 г. Управление на МИХАИЛ IV ПАФЛАГОНСКИ. Короноването на Михаил предизвиква недоволство сред знатните синклитици в Константинопол и сред военната аристокрация в провинциите. Въпреки предразсъдъците заради низшия му произход и Псел, и Аталиат, и Кекавмен дават положителна оценка на управлението на този император. Повишава се напрежението по границите на империята. Два пъти, през 1033 и 1036 г. печенезите преминават Дунав и опустошават балканските провинции. Активизира се византийската политика в Южна Италия, където е изпратена експедиция начело с опитния пълководец Георги Маниак, подпомаган от друнгария на флота Стефан, сродник на всесилния Йоан Орфанотроф. В ромейската войска са включени и нормански наемници, предвождани от легендарния Харалд Хардрад. Първоначално войната със сицилийските араби е успешна за ромеите, които превземат Месина (1037) и Сиракуза (140). В резултат на интригите на Стефан Георги Маниак е заподозрян в претенции към императорския трон и е отзован в столицата. Наред с арабите за южноиталийските земи претендират и норманите, които през март 1041 г. превземат важната апулийска крепост Мелфи. На източните граници на Византия се появяват селджукските турци, а на Балканския полуостров все по-големи проблеми създават печенезите. Империята е изправена пред нов «бум» от варварски нашествия, пред поредната вълна от Великото преселение на народите от степите на Централна Азия към Европа.

През 1040 г. в българските земи избухва въстанието на Петър Делян. Предполага се, че Делян е син на Гавраил Радомир от маджарска принцеса. По същото време в Драчката тема избухва бунт, предвождан от някой си Тихомир. Въстава и населението на Навпактската тема. Причина за бунта са тежките данъци и своеволията на главния бирник Йоан Куцомит. Най-опасни за империята са легитимистките претенции на Петър Делян, който след отстраняването на Тихомир е провъзгласен за «цар на българите». Въстанието обхваща западните предели на Балканския полуостров и придобива застрашителни размери. В лагера на въстаниците пристига и Алусиан, син на Иван Владислав. Император Михаил, който е в Солун на поклонение пред мощите на св. Димитър, е принуден да се върне в столицата и да се заеме с привличането на наемници. След неуспешен опит да завладее Солун Алусиан ослепява Делян и се предава на императора в Мосинопол (дн. Гюмюрджина), след което е почетен с магистърско достойнство. Войските на Михаил IV навлизат във вътрешните области на България и потушават въстанието с изключителна жестокост. На страната на ромеите воюват нормански наемници, предвождани от Харалд Хардрад, който е известен в скандинавските саги като Bolgarabrennir (разорител на България).

Особена роля в управлението на империята играе ЙОАН ОРФАНОТРОФ, който се намира на върха на своите властни възможности. Всички са принудени да се съобразяват с всесилния евнух. Под негово влияние император Михаил IV продължава строителната и благотворителната дейност на своя предшественик. Построен е голям приют за бедни (т. нар. Птохотрофион) и специален манастир в Галата, където са изпратени разкаялите се проститутки. Проституцията е изключително разпространена, а публичните домове не са рядкост в Константинопол.

Мирните отношения с Фатимидски Египет се запазват според договора, сключен още по времето на Константин VIII. В Константинопол е построена джамия, а в Йерусалим започва реставрацията на храма «Божи гроб».

Михаил IV е болен от епилепсия и воднянка. Загрижен за своето положение, Йоан Орфанотроф успява да убеди Зоя да осинови Михаил, сестрин син на евнуха. Баща на Михаил е друнгарият Стефан, който има голяма «заслуга» за провала на сицилийската експедиция. Михаил IV умира на 10 декември 1041 г., като преди смъртта си приема монашеската схима. Погребан е в построения от него храм «Св. безсребреници Козма и Дамян» в Космидион като Христос — с плащ и трънен венец. Преобразуването на мъртвия император в Христос представлява еволюция на една стара (от времето на Константин Велики) аналогия.

1041–1042 г. Управление на МИХАИЛ V КАЛАФАТ. Новият император решава да се справи с всесилния си чичо — Йоан Орфанотроф е арестуван и заточен на о. Лесбос. Братът на Йоан — Константин, е привлечен в управлението и получава титлата новилисим. Политиката на императора е насочена срещу столичната и провинциалната аристокрация. Бащата на Михаил V — Стефан, е пафлагонски корабостроител, който се издига до друнгарий посредством благоволението на орфанотрофа. Според Псел Михаил привлякъл в управлението «хора от пазара и занаятчии» — представители на градските слоеве. Според Аталиат императорът се обградил с хора от низш произход и лична гвардия от евнуси. В немилост изпадат императрицата Зоя и патриархът Алексий Студит. На 19 април 1042 г. Зоя е заточена на о. Принкипо в Мраморно море. Постфактум Михаил V се допитва до синклита и получава неговото съгласие. Когато обаче епархът прочита вестта за низложението на императрицата, константинополското население вдига бунт и под възгласа «Не искаме василевса Калафат» се отправя към двореца. Псел нарича разбунтувалите се «хора от ергастериите» — работници, занаятчии и дребни търговци. Жените, участващи в бунта, Псел оприличава на «излезли от гиникионите менади». Михаил V е принуден да върне Зоя, но нейната поява в монашески дрехи на императорския балкон на Хиподрома не успява да успокои разбунтувалата се тълпа, която обявява императора за тиран. Главната цел на бунта е свързана с премахването на омразните Пафлагонци и възстановяването на властта на Порфирогенетите — проява на династично мислене у народа. Населението на столицата застава твърдо на страната на легитимната династия въпреки опитите на императори като Михаил V да кокетничат с него. Бунтовниците принуждават синклита и патриарха Алексий Студит да обявят за императрица Теодора, най-малката дъщеря на Константин VIII, която е коронована в «Св. София». Михаил V и неговият чичо — новилисимът Константин, са заловени при опит за бягство в Студитския манастир и ослепени пред очите на тълпата, която се блъска, за да види невероятното и приятно зрелище. Така управлението преминава отново в Македонската династия, представена от двете сестри Зоя и Теодора. Според Псел става дума за чудо, защото неколкомесечното им управление преминава при вътрешен и външен мир. Конфликтът между двете сестри обаче е неизбежен. Този път изборът на възрастната Зоя пада върху Константин Мономах, заточен на о. Лесбос по времето на Михаил IV. Родът на Мономахите се споменава за първи път през X в., а според арменския автор Аристакес Ластиверци бащата на Константин — Теодосий, изпълнява длъжността върховен съдия при Василий II. Константин Мономах отговаря на всички византийски критерии за достойнство — произхожда от знатен род, богат е, има опит в административните дела, той е ерудиран, силен и красив. Първоначално е назначен за съдия на Елада, а на 11 юни 1042 г. Зоя и Константин са венчани в «Св. София» от протопрезвитера Стип. Патриархът Алексий Студит се отнася недоброжелателно към този брак, който и за двамата «младоженци» е трети. Наред с благочестивите съображения патриархът изпитва неприязън към Зоя и застава на страната на Теодора, която въпреки неговата подкрепа е принудена да се оттегли в манастир. На следващия ден след бракосъчетанието, 12 юни, Константин Мономах е коронован за император.

Военноадминистративни промени

Византийската обществено-икономическа система предполага строг контрол върху всички структури, свързани с военната организация и данъчните приходи. Стратиотските имоти (стратиотика ктимата) са едновременно военни и фискални единици, доколкото са израз на задължението на стратиота да участва във военните кампании под командването на темния управител и да осигурява собственото си снаряжение и въоръжение. Държавата се старае да контролира движението на населението и да налага на всеки отделен индивид двойствената зависимост от военни и данъчни задължения. Широкомащабните военни кампании от Х и началото на XI в. променят съществено характера на темната и стратиотската организации, без да нарушават принципа на двойствена военно-фискална зависимост. При офанзивните операции на империята в Сирия, Месопотамия, Армения и Грузия основна роля играят константинополските тагми — военно-гвардейски поделения. Стратиотите са силно свързани със земята и за тях участието в продължителни военни действия далеч от дом и стопанство представлява тежко бреме, от което те се стремят да се освободят по най-различни начини — от дезертиране до изоставяне или продажба на стратиотския имот, което автоматично ги освобождава от военните задължения. Антидинатското законодателство на императорите от Х в. се опитва да спре този процес и да попречи на знатните военни фамилии да съсредоточат в ръцете си множество стратиотски имоти, без те да са свързани с определени военни и фискални задължения. Тагмите са съставени от войници, на които се плаща, а тяхното снаряжение и въоръжение е грижа на държавата. Тагмите не са свързани с определен имот или територия (тема), което им позволява да бъдат мобилни и да воюват на широк фронт. В крайна сметка тагмите, а не темните стратиоти, съставляват острието на византийската експанзия в Близкия изток и на Балканския полуостров по времето на императорите Македонци от Χ в. Стратезите на отделните теми, които имат и цивилни пълномощия, изпълняват само помощни командни функции за сметка на командирите на тагми. През Х в. главнокомандващ войските на империята е доместикът на схолите, а разделянето на доместиците на Изтока и Запада е свързано с едновременни кампании и в двете направления. Доместиците имат до голяма степен инициативата за водене на военни действия и постигане на определени тактически и стратегически цели. Издигането на ролята на тежковъоръжената конница променя стратегическата концепция за водене на военни действия. Обикновените стратиоти, притиснати от нуждата, обеднели вследствие на разорителните походи и неплодородните години, вече изпълняват помощни функции във войската — поддържат военната поща, служат в обоза или се превръщат в лична армия на мощните динати. През XI в. самата ромейска държава подкрепя тенденцията към комутиране на задълженията — превръщането им от военни в парични. С новопостъпилите доходи императорът издържа своята лична армия и столичните тагми, където все по-често се набират чужденци — скандинавци, англосаксонци, тюрки и алани. Повсеместното използване на наемници в армията е в пряка връзка с кризата на класическата темно-стратиотска система. Променя се и административното устройство. В новоотвоюваните източни земи се формират теми, които представляват аналог на предшестващите ги държавни или племенни образувания. «Малките теми» на изток стоят по-ниско по ранг от старите теми — те обхващат град с околността, а населението им е предимно арменско, сирийско (якобити), грузинско и египетско (коптски бежанци християни). Във византийските източници са известни като арменски теми (ἀρμενιακά) за разлика от старите ромейски теми (ῥωμαϊκά). Арабските източници наричат стратезите на тези теми зирвар (терминът е персийски и означава «хилядник, принц»), за да се подчертае тяхната социална и етническа характеристика. Става дума за полуавтономни племенни и квазидържавни образувания, които запазват собствените си методи на воюване и организация на обществото. За да контролира тези арменски теми, централната власт ги поставя под пряката военна и гражданска опека на висши ромейски служители — дуксове и катепани. Терминът ДУКС (dих, δοῦξ) е латински и през XI–XII в. е изместен от гръцкия термин КАТЕПАН. Кат’епано (κατ᾿επανω) на български означава буквално «този, който е отгоре». През IX в. катепанът е командир на неголям отряд от чужденци — мардаити, исаври, лази, арменци и грузинци. През X–XII в. катепанът е наместник на област, притежаващ върховна, военна и гражданска власт. Катепанатите включват обикновено няколко гранични теми. Така още през Х в. се формират катепанатите Антиохия, Месопотамия и Халдия по сирийския, арменския и грузинския лимес. Според Икономидес терминът катепан в новото си значение се употребява за първи път в Италия по времето на Никифор Фока, за да се избегнат недоразуменията в една предимно латиноезична среда, тъй като в Италия от X в. дукс означава племенен вожд, херцог и самостоятелен владетел. Център на византийския катепанат Италия е гр. Бари. Италийското население осмисля термина катепан като капитан — от латинската дума caput, което означава «глава». По времето на Василий II е образуван катепанатът България с център Скопие, който включва ядрото на Българската държава на Самуил и неговите наследници. Дукатите и катепанатите са съставени от множество малки теми, които също се различават по ранг и функции. Граничните теми се управляват от военни и са пряко подчинени на катепана или дукса, докато във вътрешните теми се забелязва преминаване на военната власт в ръцете на граждански чиновници. Няколко малки вътрешни теми със силно редуцирано или липсващо стратиотско население са поставени под контрола на темен съдия, или претор — цивилно лице, което изземва функциите и пълномощията на стратега. Военните гарнизони в граничните и вътрешните крепости се намират под командването на кастрофилакси и кефалии.

Появата на ПРОНИАРСКОТО ВОЕННО СЪСЛОВИЕ през XI в. засилва тенденциите към упадък на стратиотското опълчение от предишните векове. Селското население изпълнява помощни функции и повинности. Напусналите своите земи стратиоти попадат в категорията на т. нар. елефтери (освободени от данъчни задължения и липсващи във военните каталози), проскатимени и парици (преселници на чужда земя). През XI в. армията се състои предимно от наемници-професионалисти и е далеч по-малобройна от армията през Х в. Дребните селяни-стратиоти не изчезват напълно, но самият термин стратиот придобива две нови значения: състоятелен воин-прониар, до известна степен аналогичен на западноевропейския рицар, и наемен войник, най-често чужденец. Гръцката дума прония означава «предвиждане, промисъл, грижа, покровителство, внимание, стопанисване». Божественият промисъл стои в основата на ромейското разбиране за предначертаната от Бога изключителност на империята като своеобразен «Божествен» съсъд. В новия си смисъл терминът се употребява при управлението на Константин IX Мономах, когато на висшия дворцов сановник Константин Лихуд е даден като прония константинополският манастир «Св. Георги в Мангана». Пронията е условно владение или временно право за разпореждане със собственост или власт, без това право да бъде непременно свързано с някакви задължения към дарителя. Това различава византийската прония от западния beneficium. Сюзюмов разделя пронията на пет основни типа: 1. дарение на земя (гидия); 2. ръководене на стопанство (икономия); 3. управление на определена територия (архи); 4. право за събиране на данъци и такси (посотис); 5. право за използване на зависими работници (парикон), чийто брой се определя от империята чрез системата аритмос — начин за осъществяване на контрол върху движението на работната ръка от централната власт. Явлението прония е сложно по своя характер, защото се включва в широкия диапазон от условно поземлено владение през изпълняване на надзорнически функции и публиканство (откупуване на данъци) до осъществяване на власт въз основа на военни и политически правомощия. Прониарите-стратиоти представляват феодализираща се прослойка, чийто произход се корени в старите динатски фамилии или в постъпилите на византийска военна служба чужденци. През XII и XIII в. под влияние на засилените контакти със западния свят гръцката прония и латинският бенефициум се сливат като понятие и същност.

1042–1055 г. Управление на КОНСТАНТИН IX МОНОМАХ. Псел и Михаил Аталиат обвиняват императора в разточителство, в своеволно пилеене на държавни средства, което според Аталиат е началото на упадъка на ромейската държава. В Пселовата «Хронография» е изграден противоречивият образ на изискан, умен и добродушен, но твърде лекомислен и самолюбив монарх. Надълго е описана любовната авантюра на василевса с красивата Мария Склирена, с чието име се свързва строежът на двореца Мангана и създаването на нова титла — севаста, която трябва да изравни по ранг императорската фаворитка с августата Зоя. След смъртта на Склирена чувствата на любвеобилния, но вече не в първа младост монарх се прехвърлят върху една грузинска принцеса. Константин Мономах е типичен представител на константинополската служебна аристокрация, а интересът му към военните дела се активира само при явна опасност за империята и престола. В началото на 1043 г. бунт в италийската войска обявява за василевс Георги Маниак, лишен от командни функции след интригите на фаворитката Склирена и на нейния сродник — кападокийския динат Роман Склир. През февруари 1043 г. Георги Маниак дебаркира в Дирахион и успява да спечели на своя страна местните полунезависими славянски князе (топарси). Бунтовната армия продължава похода си по via Egnatia. Решителната битка с императорските войски става при Острова, където Маниак е убит от неочаквано долетяла стрела. След смъртта на способния военачалник бунтът е потушен.

В Италия инициативата във войната срещу норманите поема византийският пълководец Аргир (от ломбардски произход), който успява да привлече на своя страна папа Лъв IX и германския император Хенрих III. В битката при Чивитате в Южна Италия (23 юни 1053 г.) обаче смесените византийско-папски войски претърпяват поражение от норманите, а самият Лъв IX е пленен. Междувременно през 1047 г. в Тракия избухва бунт на бившия стратег на Иверия Лъв Торник, представител на знатна арменска фамилия. Център на бунта е гр. Адрианопол, където има огромна арменска колония. Торник събира войска, като пуска слух, че Константин IX е мъртъв, императрица е Теодора, а той е неин любимец. Торник и Ватаци обсаждат Константинопол, но след редица неуспехи са предадени от собствените си войници и ослепени на 27 декември 1047 г. Императорът потушава и бунт на о. Кипър, начело на който стои стратегът на острова Теофил Еротикос.

Константин IX е принуден да се справя с нашествие от север. През 1043 г. пред Константинопол се появява флот, командван от Владимир, син на великия киевски княз Ярослав Мъдри. Повод за това поредно морско нашествие е убийството на знатен руски търговец в Константинопол. Използвайки «гръцкия огън», ромеите успяват да се справят с руския флот, който е принуден да се оттегли в Черно море и е разбит от патрулиращ византийски флот в близост до Одесос (дн. Варна). Така приключва последната руска морска експедиция срещу византийската столица. Между 1048 и 1053 г. балканските провинции са опустошени от нахлуванията на печенези (номадско племе от тюркски произход). Част от тях са заселени като войнишко население в района на Ниш, Средец и Овче поле, но номадският им начин на живот предполага една постепенна миграция, която постоянно създава проблеми на населението и на византийските военни части на Балканите. Печенежкото нахлуване от 1048/1049 г. поставя началото на масиран натиск по дунавския лимес от страна на редица тюркски народи — печенези, узи и кумани, които представляват предната вълна от Великото преселение на народите от Средна Азия към Югоизточна и Централна Европа.

Управлението на Константин IX се свързва с последното териториално разширение на Византия. Още през 1022 г. арменският княз Йоан Смбат завещава земите си на империята. Неговият наследник Гагик II, подложен на силния провизантийски натиск от страна на част от местната аристокрация и на православния арменски католикос, бяга в Константинопол, а земите на неговото княжество с център гр. Ани са присъединени към империята и са организирани в темата Иверия (1045).

Константин IX Мономах се смята за възстановител на Висшата константинополска школа (за това са запазени сведения в Пселовата «Хронография» и императорски едикт). Школата се състои от два «факултета» — философски и правен. Начело на първия застава Михаил Псел с титлата «ипат на философите», а начело на втория — Йоан Ксифилин като номофилакс (хранител на законите). В императорския дворец се създава кръг от видни интелектуалци, чийто инициатор е първият съветник на василевса и представител на дворцовия съд — протовестарият Константин Лихуд. В този своеобразен «дворцов кръжок» наред с Лихуд и Псел участват ЙОАН МАВРОПУС (роден в Клавдиопол в Пафлагония. Има частно училище в Константинопол, където учат Псел и Ксифилин. Привлечен от Псел в двореца, Мавропус е твърд и безкомпромисен, което му спечелва много врагове. След 1050 г. е назначен за митрополит на Евхаита. Умира след 1075 г. Запазени са много писма между Псел и Мавропус, литературни съчинения, както и похвално слово на Псел за неговия учител.) ЙОАН КСИФИЛИН (роден ок. 1010 г. в Трапезунд, съученик на Псел от школата на Мавропус, в двора става съдия на Хиподрома и екзактор, а след това — кастрофилакс на юридическия факултет в Константинополската школа. От 1069 до 1075 г. е константинополски патриарх под името Йоан VIII.). Около 1050 г. умира императрица Зоя. В немилост изпада и Константин Лихуд, който е принуден да напусне столицата, а заедно с него във Витински Олимп се оттеглят и другите представителни на дворцовия интелектуален елит.

Отношения между Източната и Западната църква. Схизмата от 1054 г.

В средата на XI в. се разгаря отново незначителният конфликт между Римската и Константинополската църкви. През X в. Византия е на върха на своята мощ, а Папството преживява криза, пряко свързана с намесата на «силните на деня» западни владетели и светски феодали. Срещу моралната деградация и намесата на светската власт в държавните дела на Запад се развива мощно реформаторско движение, чийто духовен център става Клюнийският манастир в Бургундия. Призивите за строго спазване на църковните норми и ритуали, за строг морал и организация и за върховенство на Църквата над «суетните светски дела» сплотяват западното духовенство и монашество, но все повече го противопоставят на традицията на източното християнство. Реформаторските декрети, приети на синода в Сипонто (1050), са насочени и срещу източнохристиянските църковни норми и ритуали, практикувани в гръкоезична Южна Италия и Сицилия. Патриаршеската катедра в Константинопол се заема от МИХАИЛ КЕРУЛАРИЙ (1043–1058), амбициозна личност и претендент за императорския престол, преди да премине към духовното поприще. Михаил Керуларий е един от малкото константинополски патриарси, които се противопоставят на светската намеса в църковните дела и смятат, че в класическата византийска «симфония» византийската духовна власт трябва да бъде високият тон. Михаил Керуларий е образован човек, но неотстъпчив и принципен, а неговите амбиции не са лишени от известна безскрупулност. В отговор на споделените решения от Сипонто и под непосредственото давление на константинополския патриарх охридският архиепископ Лъв изпраща писмо-послание до латинския епископ на Трани, известен като лоялен привърженик на византийската власт. В писмото се излагат всички «схизматични» отклонения и нововъведения, възприети от западното духовенство, без да се засяга спорният философски въпрос за filioque. Михаил Керуларий е недоволен и от факта, че за катепан на Италия е назначен Аргир — роденият в Ломбардия византийски чиновник е известен с твърде толерантното си отношение към западното вероизповедание, а е и личен враг на константинополския патриарх. Конфликтите от църковно-канонично естество са временно потушени от политическата конюнктура. Папа Лъв IX (1049–1056) е съюзник на Византия срещу една нова опасност в Южна Италия — норманите. В битката при Чивитате през юни 1053 г. ромейско-папските войски са разбити, а самият папа е пленен и държан като затворник в Беневенто. Вътрешната и външната политика на Папската курия се озовава в ръцете на крайната реформационна партия, известна с ригоричното и нетолерантното си отношение към всички инакомислещи. Нейните най-видни представители са кардинал Хумберт от Моайенмотие (Лотарингия), папският секретар Фридрих Лотарингски и Петър, архиепископ на Амалфи. Тези трима горди и честолюбиви мъже съставляват делегацията, която трябва да ликвидира конфликта и да постигне окончателното единение в Църквата. Резултатът е противоположен. На 14 април 1054 г. папа Лъв IX умира като пленник на норманите, а Михаил Керуларий, твърде чувствителен към своята автономност на духовен глава, заявява, че делегацията е нелегитимна, защото не представлява никого и е изпратена от Аргир, управител на Италия и стар враг на Керуларий. Спорът се възприема като вътрешен за Константинополската църква. Кардинал Хумберт пък заявява, че титлата «вселенски», която използват константинополските патриарси, е отредена единствено за римския понтифекс като глава на християнския свят. Хитрият лотарингски дипломат и реформатор се опитва да настрои срещу патриарха византийското духовенство, императора (отношенията между Константин IX Мономах и Михаил Керуларий не са блестящи) и източните патриарси. Към Константин IX кардиналът се отнася толерантно, засвидетелствайки своята лоялност и уважение, а с патриарха на Антиохия започва преписка, която обаче се оказва безрезултатна. Източните патриарси и привърженици на идеята за «пентархията» (властта на петте патриарси, канонизирана на Петия Вселенски събор от 553 г.) остават чужди на клюнийската идея за върховенство на папския авторитет над всички християни по света. Междувременно Михаил Керуларий игнорира римската делегация и на 16 юли 1054 г. кардинал Хумберт поставя на олтара на «Св. София» була, с която отлъчва от Църквата константинополския патриарх и неговите последователи. В булата се отправят нападки срещу канони и ритуали, възприети в източните църкви. Въпросът се превръща в политически и Константин IX е принуден да свика на 24 юли църковен синод, на който отлъчва папските делегати, а въпросната була е изгорена публично. Взаимните екскомуникации обаче са от лично естество, тъй като римската делегация след смъртта на Лъв IX представлява сбор от частни лица, а папският престол е вакантен. Следващите събития показват, че разривът не е фатален, нито окончателен. Папа Виктор II (1055–1057) изпраща делегация при императрица Теодора, но преговорите на римския първосвещеник с норманите осуетяват мисията за сближаване. Дори Фридрих Лотарингски, който заема Светия престол под името Стефан IX (1057–1058), се опитва да поправи дипломатическата грешка от 1054 г., но на път за Константинопол легатите узнават за смъртта на папата. Николай II (1059–1061) сключва съюз с норманите в Мелфи. Този акт противопоставя в чисто политически смисъл Папството на Константинопол, но в конфесионално отношение връзките продължават. Сближаване между двете църкви се забелязва при императорите Михаил III Дука и Алексий I Комнин. И двамата византийски василевси се обръщат към Рим за помощ и съдействие срещу турската заплаха от Изток. Мимолетното чувство за конфесионално единство, противопоставено на ислямската заплаха, е ликвидирано по време на кръстоносните походи, когато става ясно, че двата християнски свята — източният и западният, говорят на различни езици, а натрупаното между тях недоверие е непреодолима преграда към каквото и да било сближаване. Рим и Константинопол са духовни наставници на две различни цивилизации в рамките на Orbis Christianus.

Краят на Константиновото управление

Описанието на Михаил Псел съвпада с мозаичното изображение на Константин IX Мономах в южната галерия на константинополската «Св. София». Императорът е висок, риж, красив мъж, въпреки напредналата си възраст, любител на лова, жените и гастрономическите удоволствия. В последните години от живота си Константин Мономах страда от подагра — болест, характерна за източната византийска аристокрация (подаграта, воднянката и епилепсията са най-често срещаните болести на императорите от Х и XI в.). Константин IX умира на 11 януари 1055 г. Оценката за неговото управление у Псел и Аталиат е по-скоро отрицателна: според тях разхищенията на Зоя и Константин са основната причина за упадъка на империята през втората половина на XI в. След неговата смърт логотетът Йоан се опитва да даде властта на наместника (катепана) на България Никифор Протевон, но династичният принцип се оказва по-силен и за ромейска императрица отново е коронована Теодора, най-малката дъщеря на Константин VIII Македонец.

1055–1056 г. Управление на ТЕОДОРА. Това е вторият случай в ромейската история след императрица Ирина (797–802), когато една жена управлява самолично империята, титулувайки се василевс (мъжки род!). Първа личност в двореца е някой си Лъв Параспондилас, който оказва голямо влияние върху Теодора. Императрицата влиза в конфликт с патриарх Михаил Керуларий, който е против това империята да се управлява от жена. Отвъд източните граници на Византия се разиграват събития с изключителна важност за бъдещето на Близкия изток и на Балканите — през 1055 г. селджукските турци влизат в Багдад и пленяват мосулския халиф. По думите на Ибн Халдун в Машрика (т. е. източната азиатска част на мюсюлманския свят) изгрява звездата на тюрките като основни противници на Византийската империя. Теодора умира в края на август 1056 г. С нейната смърт се поставя краят на Македонската династия, която управлява империята в слава и величие близо два века. Сенатът поема инициативата в ръцете си и за император е избран възрастният вече бивш логотет на стратиотика Михаил.

1056–1057 г. Управление на МИХАИЛ VI СТРАТИОТИК (СТАРЕЦА). Възрастният император е изцяло в ръцете на Сената и столичната бюрокрация. Масовото раздаване на длъжности и титли ги обезсмисля. В прякото управление на империята навлизат множество представители на столичното чиновническо съсловие. Михаил Аталиат сравнява управлението на Михаил VI със състоянието на «демократия» — във Византия терминът е равнозначен на анархия и безредие. Императорът пренебрегва провинциалната военна класа, която отговаря с неподчинение и бунт. Византийският нормански наемник Ерве Франкопул преминава на страната на селджукските турци, а способният пълководец Исак Комнин вдига бунт, който намира благоприятен отзвук сред малоазийските динатски фамилии. Исак Комнин е син на Мануил Комнин Еротик, военачалник на Василий II Българоубиец. Кариерата си започва като магистър на източните войски. Проявява се в пограничните сражения със селджукските турци. Женен е за Екатерина, дъщеря на българския цар Иван Владислав. При управлението на Теодора е лишен от поста си вследствие на интриги, а при Михаил VI е публично обиден от императора по време на аудиенция в двореца. Войските на заговорниците, т. е. частните и имперските войски, подчинени на знатните родове, се събират в гр. Кастамон в Пафлагония, където живее и самият Исак. Императорът изпраща срещу метежниците западните (балкански) войски, командвани от евнуха Теодор. На 8 юни малоазийската войска, норманите и варяжките наемници обявяват Исак Комнин за василевс. Императорските войски губят битката при Полемон (край Никея) на 20 август 1057 г. Михаил VI е безпомощен пред натиска на малоазийските динати и решава да спаси престола си със средствата на дипломацията. В лагера на Исак в Никомидия е изпратена делегация, която включва Михаил Псел, проедъра Теодор, Агоп и Константин Лихуд. Исак Комнин оценява качествата на хитрия и ерудиран велможа Псел, който преминава на страната на бунтовника. В Константинопол избухва бунт, инспириран от патриарх Михаил Керуларий, който също симпатизира на Комнин. На 31 август Михаил VI е принуден да абдикира, а на 3 септември Исак Комнин влиза в Големия дворец и е коронован в «Св. София» от патриарх Керуларий.

1057–1059 г. Управление на ИСАК I КОМНИН. Издигането на този император представлява политическа победа за малоазийската военна «партия» в борбата й срещу европейската (балканска) армия и бюрокрацията, чиято еманация представлява константинополският Сенат. Управлението на Исак Комнин обаче в по-голяма степен следва интересите на империята, отколкото на малоазийските динати. За разлика от Пафлагонците, които използват най-висшите постове в държавата за лично облагодетелстване. Комнин отменя излишните дарения на земя и привилегии, раздавани с лека ръка от Теодора и Михаил VI. Рестриктивните действия на Исак I засягат в еднаква степен столичната бюрокрация, динатите и Църквата. От доскорошни съюзници императорът и патриархът се превръщат във врагове. Конфликтът има и по-дълбок смисъл, доколкото влиза в контекста на периодичните за Ромейската империя спорове между светската и духовната власт за надмощие и за граници на прерогативите и компетенциите. И този път спорът завършва с победа на императора. През октомври 1058 г. Михаил Керуларий е арестуван и заточен на о. Проконисос (дн. Мармара) в Мраморно море. Исак Комнин свиква църковен синод, който депозира патриарха. Организиран е съдебен процес, а главният обвинител е Псел, автор на реч, в която срещу експатриарха са отправени обвинения в държавно предателство и занимания с черна магия. Съдебният процес трябвало да се състои в гр. Мадит на Тракийски Херсонес, но Михаил Керуларий умира, вероятно от апоплектичен удар. След смъртта на експатриарха Михаил Псел съчинява надгробна реч (епитафия), в която изтъква достойнствата на църковния деятел. Този факт е показателен за моралния облик на представителите на византийския дворцов елит.

Исак I Комнин полага много грижи за възстановяване боеспособността на армията и ефективността на военноадминистративните структури. Запазва се мирът с Египет. През пролетта на 1059 г. императорът организира успешен поход срещу маджарите, с които сключва мир в Средец на основата на съществуващото териториално статукво, и срещу печенезите в Мизия, където византийската власт е окончателно възстановена. Само болестта на императора го отклонява от поход срещу селджуките в Армения. Притиснат от нарастващото недоволство на чиновниците и динатите срещу рестриктивната политика от страна на Църквата и от физическото си неразположение, Исак абдикира на 25 декември 1059 г. и приема монашеската схима в Студийския манастир, където умира на 31 май 1060 г. от малария. Оценката на Псел за този император следва настроението сред висшето константинополско чиновничество и църковните среди, недоволни от прекалената активност на Исак и от склонността му към промени и нововъведения, на които се гледа с лошо око в едно определено традиционалистко и консервативно общество, каквото е ромейското. Дори военните му успехи не могат да компенсират отрицателните емоции, натрупани срещу императора, посмял да низвергне патриарх Керуларий и да отнеме редица дарени на Църквата и на светски лица имоти. Егоизмът като фактор на упадъка надделява над държавническите принципи и съображения.

1059–1067 г. Управление на КОНСТАНТИН X ДУКА. Исак I е наследен от Константин, представител на знатния род Дука и до голяма степен противоположност на своя предшественик. През XI в. славният някога род Дука, дал на империята множество пълководци, се ориентира към висши постове в двореца и столицата Константинопол. Самият Константин е пръв сенатор, а неговото управление се базира на тези прослойки във византийския елит. По думите на Псел императорът съборил стената между синклитици и граждани, раздавайки постове и титли на градските търговци. Политиката на икономии е за сметка на войската — факт с прекалено опасни последици в близко бъдеще. Докато Псел заема високи длъжности в двора на Константин X, тонът му при описанието на този император и неговото управление е панегиричен. Михаил Аталиат и анонимният «продължител на Скилица» обвиняват Константин Дука в стиснатост и нехайство по отношение отбраната на империята, която търпи неуспехи по всички фронтове. През 1064 г. маджарите превземат Белград. Същата година узите (според Аталиат 600 000 души) преминават p. Дунав и опустошават Балканския полуостров, като предните им отряди достигат Източна Тракия, Солун и Северна Елада. Узите са племе от тюркски произход, езичници, които през първата половина на XI в. обитават южноруските степи, но нашествието на куманите в техните земи ги принуждава да се придвижат към Долен Дунав и ромейските предели. Сред узите на Балканския полуостров избухва епидемия от дизентерия, която обезсилва този етнос и позволява на ромеите да преминат в настъпление. На тяхна страна са и печенезите. Останалите живи узи са заселени в Македония, а империята е избавена от един опасен враг.

Не така щастливо се развиват военнополитическите събития в Южна Италия, където Папството застава зад претенциите на норманския предводител Роберт Гискар спрямо Апулия, Калабрия и Сицилия. През 1060 г. норманите превземат Реджо, Бриндизи и Таранто. Ответна византийска операция успява да възстанови императорския контрол върху Отранто, Таранто и Бари, но силата на норманското оръжие прави резултатите от тази контраофанзива мимолетни. Наближава краят на византийската власт на Апенинския полуостров.

Император Константин X умира на 21 март 1067 г., оставяйки двама наследници — малолетните Михаил и Константин. Вместо тях управляват регентите — вдовицата-майка Евдокия Макремволитиса и братът на покойния василевс, кесарят Йоан Дука. Скоро Евдокия пренебрегва своята писмена клетва и се омъжва за кападокийския динат Роман Диоген, бивш дукс на България. Това решение на императрицата е подкрепено от патриарх Йоан Ксифилин, воден от желанието си за силна императорска власт, а срещу него застават Йоан Дука и Михаил Псел. Те подкрепят проявата на малолетните императори в интерес на столичната бюрокрация, която се опасява от възможността представител на военната прослойка да седне на престола. На 4 януари 1068 г. Евдокия се омъжва за Диоген, който е коронован от патриарха в «Св. София».

1068–1071 г. Управление на РОМАН IV ДИОГЕН. Императорът е син на кападокийския динат Константин Диоген. На младини Роман е женен за дъщеря на Алусиан, син на българския цар Иван Владислав, и участва във въстанието на Петър Делян, потушено и поради неговото предателство. През 60–те години на XI в., непосредствено преди да стане император, Роман е вестарх и дукс на България със седалище в Сердика. Въпреки военните и организационните качества на василевса обаче неговото управление е свидетел на две големи загуби за империята в Южна Италия и в Мала Азия. Неуспехите по фронтовете са наследство от управлението на предишните императори, а храбрият и способен военен Роман Диоген има нещастието да бъде техен свидетел. След спора в Мелфи (1059) норманският предводител Роберт Гискар става васал на папата и получава като бенефиций Южна Италия и Сицилия, като предприема незабавни действия за тяхното отвоюване от ромеите. Роман IV, зает във война с турците на изток, не е в състояние да помогне на своите италийски владения. Западните провинции за пореден път са пренебрегнати за сметка на жизненоважния малоазийски лимес. След тригодишна обсада на 16 април 1071 г. пада гр. Бари — последното византийско владение в Южна Италия. Действията на норманите се насочват срещу сицилийските араби. Поставя се началото на норманското държавно образувание в Централното Средиземноморие.

На изток системните турски нашествия на византийска територия, дотогава дело на отделни турски главатари, са поставени под контрола на селджукския султан Алп Арслан (1063–1072). Още през 1064 г. турците превземат арменския град Ани, а арменските военни части заедно със семействата си преминават Тавърските планини и се заселват в Киликия, където арменският принц (зирвар) Рубен поставя началото на независимата арменска държава на Рубенидите. През 1067 г. селджуките превземат и опожаряват гр. Кесария Кападокийска. Роман IV отговаря на турското предизвикателство с поход през есента и зимата на 1068 г. Императорът достига Северна Сирия, Месопотамия и Армения и възстановява ромейските граници от времето на Василий II. През 1069 г. императорът потушава бунта на Роберт Криспин — командир на франкските (западни) наемнически части.

По това време византийската войска е съставена предимно от наемнически отряди на французи, нормани, варяги и тюрки, командвани от свои предводители. Наемниците са добри войници, професионалисти, но твърде неблагонадеждни — воюват само когато им се плаща добре и лесно преминават от единия в другия лагер в зависимост от това, на чия страна е победата. Византийските наемнически отряди са слабо заинтересовани от съдбата на ромейските провинции, които твърде често стават плячка за алчните и безскрупулни авантюристи.

През 1071 г. императорът решава да се справи окончателно с турската опасност и застава начело на нов поход, насочен към Армения. В битката при Манцикерт (северно от ез. Ван) на 19 август 1071 г. ромеите претърпяват страшно поражение, което се дължи на неуредици и заговори в ромейския лагер. Първи напускат бойното поле наемниците-узи, които преминават на страната на селджуките. От бойното поле дезертират отрядите, командвани от сина на кесаря Йоан Андроник Дука, и западните наемници на Русел де Байол. Сражението, започнало успешно за ромеите, завършва с пленяването на императора. Алп Арслан не се възползва максимално от изхода на битката — напротив, селджукският султан е склонен да установи приятелски отношения с империята, която би могла да бъде добър съюзник на селджуките във войната им срещу Египет. Селджукският султан и плененият Роман стигат до споразумение, според което империята трябва да направи териториални отстъпки в Сирия и Армения и да плаща годишен трибут. Уговорен е брак между дъщерята на ромейския император и сина на Алп Арслан. Роман е освободен и начело на остатъците от своята армия се придвижва към столицата, където политическите интриги не действат в негова полза. Заточеният във Витиния кесар Йоан Дука и Михаил Псел извършват своеобразен дворцов преврат. На 24 октомври 1071 г. синът на Йоан Дука — Михаил, е обявен за едноличен василевс-автократор, а Евдокия е принудена да се оттегли в манастир. В Мала Азия започва истинска гражданска война. Роман IV е подпомогнат от арменската конница на Хачатур, катепан на Антиохия, и от турски наемници. На страната на Андроник Дука, изпратен срещу императора в Мала Азия, се сражават отрядите на известния кондотиер и авантюрист Роберт Криспин, норман, воювал против арабите в Испания и Италия, а впоследствие минал на византийска страна. Роман IV е разбит и пленен в киликийския град Адана, като неговата лична неприкосновеност е гарантирана от архиепископите на Халкидон, Ираклия Понтийска и Колония. На път за Константинопол обаче Роман IV е жестоко ослепен, след което е замонашен и изпратен на заточение на о. Проти в Мраморно море, в основания от него манастир. Михаил Аталиат хвърля вината изцяло върху Михаил VII, докато в «Хронографията» Псел оправдава изцяло своето участие в това престъпление, като не се поколебава да изпрати на ослепения монарх утешително послание. Роман IV умира като заточеник през 1072 г.

1071–1078 г. Управление на МИХАИЛ VII ДУКА. «Хронографията» на Михаил Псел е написана по време на управлението на този император и затова главата, посветена на Михаил VII, представлява класически енкомион (похвално слово). Михаил Псел хвали василевса за научните му занимания и неговата благосклонност към дворцовите интелектуалци — похвала, която звучи странно за едно управление, преминало във военни неуспехи, перманентна гражданска война и нарастваща икономическа криза. Жертва на бурните събития става и самият Псел, който изпада в немилост и е принуден да се оттегли в манастир (ок. 1077– 1078 г.).

Загубата на Бари през 1071 г. бележи края на византийската власт в Италия, а междуособиците, започнали в годините след битката при Манцикерт, създават една изключителна възможност за селджукските турци не само да проникнат, но и да утвърдят своите владения в Мала Азия. Военните неуспехи на Роман Диоген са последвани от засилване на сепаратистичните тенденции, които практически водят до разпадането на империята. В Трапезунд и темата Халдия като независим владетел се обособява Теодор Гаврас, а куропалатът Филарет Врахамиос (Вахрам) управлява самостоятелно Киликия и Северна Сирия. През 1073–1074 г. наемническият командир Русел де Байол вдига бунт в Централна Мала Азия (Галатия и Ликаония), заставайки на страната на претендента за константинополския престол Йоан Дука. Бунтът е потушен с помощта на турците, които нахлуват във вътрешните области на Мала Азия и след 1077 г. формират т. нар. Румски султанат с главен град Икония (дн. Коня). Първият румски султан е Сюлейман, представител на династията на Тогрул бег. Неспокойни са и балканските провинции. През 1072 г. в западните български земи избухва бунт, начело на който застава скопският болярин Георги Войтех. Във въстанието се включва синът на зетския княз Михаил Константин Бодин, който е провъзгласен за български цар под името Петър III. Първоначално въстаниците постигат успех — разбиват войските на катепана Дамян Даласин и превземат важните градове Скопие, Ниш и Охрид. На следващата 1073 г. въстанието е потушено, заслуга за което има пълководецът Михаил Саронит. Пленени са Георги Войтех и Константин Бодин-Петър. През 1074 г. вдига бунт управителят на Паристрион Петър, българин по произход. Бунтовническата войска включва печенези, узи и българи, които опустошават Източна Тракия, а темата Паристрион остава за известно време извън контрола на константинополското правителство. През 1078 г. в Месемврия и Средец избухват нови бунтове на етническа основа. Васалните наследства Хърватско и Зета се откъсват от орбитата на византийския сюзеренитет и обръщат поглед към Рим: през 1076 г. хърватският княз Звонимир I получава кралската титла от римския папа, а на следващата година със същото достойнство е удостоен зетският княз Михаил. Император Михаил поддържа добри отношения с папа Григорий VII, но до официално сближение не се стига, а Западът остава глух за византийските молби за помощ срещу селджукските турци.

Важна роля в управлението на империята играе някой си Никифорица, който скоро предизвиква срещу себе си недоволството на наемниците. Превземането от турците на Мала Азия — главен източник на жито и войници, влошава чувствително икономическото положение на Византия. Настъпилият глад е съпроводен с нов ръст на инфлацията (обезценяване на номизмата) и увеличаване на паричните и натуралните данъци. Императорът получава прозвището «Парапинак», защото по негово време за 1 номизма не може да се купи пинакион жито, както преди, а само 1/4 (πάρα πινάκιον). Логотетът Никифорица въвежда държавен монопол върху житната търговия. Построените в Родосто държавни складове и хамбари обаче са разрушени и ограбени от недоволното население. Влошаването на икономическите показатели се свързва с нов ръст на сепаратистката тенденция. Стратегът на Драч Никифор Вриений се провъзгласява за император в Адрианопол и е разбит единствено с помощта на освободения от затвора Русел де Байол. По същото време в Мала Азия вдига бунт стратегът на тема Анатоликон Никифор Вотаниат, обявен за император в Никея. В Константинопол избухва бунт срещу Михаил VII и Никифорица, които са принудени да се спасяват в храма на Влахернския дворец. На 3 април 1078 г. Вотаниат влиза в Константинопол и е коронован в «Св. София» от патриарх Козма I. Сваленият Михаил VII е назначен за ефески митрополит и завършва дните си в манастир.

1078–1081 г. Управление на НИКИФОР III ВОТАНИАТ. Новият император се жени за бившата съпруга на Михаил VII — красивата Мария Аланска, дъщеря на грузинския княз Баграт IV и на знатна аланка. Вотаниат не успява да се наложи в Константинопол и да спре вихъра на гражданската война. На Балканите се появява нов претендент за престола — драчкият стратег и заместник на Вриений, протопроедърът Никифор Василаки. През 1080 г. и в Мала Азия избухва бунт, този път оглавен от дината Никифор Мелисенос. Войските на Василаки са разбити по via Egnatia от младия и способен пълководец Алексий Комнин. Никифор Мелисенос обаче е шурей на Алексий и е свързан с Комниновия клан. Върху младия военачалник падат подозрения, засилвани от сближаването на Вотаниат с българите Борил и Герман. Алексий е принуден да избяга в Източна Тракия, където събира свои привърженици. На негова страна застава мощният род Дука. Константинополското правителство е притиснато от две страни и е принудено да се предаде. На 4 април 1081 г. Алексий Комнин влиза в Константинопол и е коронован за василевс, а неговият шурей Мелисенос получава титлата кесар. Поставя се началото на нов период във византийската история, свързан с династията на Комнините.

Бурният ХI в. се дели на два отчетливо изразени периода: до края на управлението на Константин IX Мономах, когато отслабващата империя все още успява да задържи границите, наследени от Василий Българоубиец и неговите предшественици, и дори да спечели нови териториални придобивки (Едеса и Ани); и след 1055 г., когато Византия изпада в период на перманентна династична криза, когато претендентите за престола са много, а грижите за армията и администрацията — занемарени. От 70–те години на века настъпва срив в източния (ромейски) лимес, който води до формирането на турска държава в Централна Мала Азия — малоазийските провинции са подложени на (предимно доброволна!) етно-религиозна асимилация. Империята губи териториите си и си спечелва нов и страшен враг.

XI в. минава под знака на борбата между цивилната столична бюрокрация и военно-поземлената провинциална аристокрация. Този конфликт обаче не бива да се абсолютизира — много често представители на столичните родове полагат грижи за армията и едрите земевладелци (Роман Аргир, Михаил IV), а «военните» императори от типа на Никифор Вотаниат провеждат политика, насочена към изолиране на конкурентните динатски фамилии и свързване със столичните знатни кръгове. Изходът от политическата борба е победа за военната аристокрация, групирана около мощния Комнинов род.

Военната аристокрация на власт. Византия при Комнините (1081–1185)

През XI и XII в. настъпват значителни промени в ромейското общество. Смята се, че след 1081 г. спорът за властта между столичната бюрокрация и провинциалната военна аристокрация е решен окончателно в полза на втората. Според новите изследователи разделението не трябва да се абсолютизира, тъй като не става дума за затворени съсловия, а за постепенно променящи своето положение групировки. Представители на столичната бюрокрация и провинциалната аристокрация има и в двата противникови лагера в случаи на конфронтации и вътрешни размирици. В столицата съществува наследствена сенатска аристокрация, която невинаги гледа с добро око на «новите хора», издигнали се по бюрократичната стълбица и по висше императорско благоволение, а в провинциите могат да се издигнат и хора от по-низш ранг, които не принадлежат към динатските фамилии. Второто явление е по-рядко след X в., защото провинциалната земеделска среда е по-консервативна от столичната. Рязкото социално противопоставяне на Елен Арвелер, което дели византийското общество на столичен «интелектуален елит» и на «ориенталско» селско население, подчинено на земевладелците, излиза от научно обращение. Според Острогорски след относителната хомогенност на ромейското общество (VII–IX в.) през X в. се издига новата, предимно темна аристокрация, а през XI в. настъпва специфично разделение. При Комнините част от старите знатни родове западат за сметка на новоиздигналите се. През XII в. преобладава «рицарят-прониар», като се забелязва силното влияние на западни термини и концепции. Във Византия става известна ленната зависимост (ligesse), основен елемент на западното феодално общество. Гръцкият термин за васал (λίζιος) е еквивалентен на латинския ligius и в чисто езиково отношение произхожда от него, но отношенията между сюзерен и васал във Византия са много по-свободни и неангажиращи, като напомнят в по-голяма степен римския принцип на клиентелата, отколкото западната васална система. Знатните фамилии във Византия не носят толкова силна харизматична натовареност, колкото западните. Личността може да надделее над рода. Според Йоан Сиропул (края на XII в.) знатните предци споменават този, който е безсилен да се прослави със собствени подвизи. Според Михаил Псел всяка личност трябва да премине по строгата стълбица на титлите и длъжностите, а Никифор Хризоверг нарича избора на патриарх по жребий (стара гръцка традиция!) Божи избор. Западните владетели и рицари гледат на Romania (т. е. на Византия) като на страна на равни, влагайки отрицателен смисъл в това равенство. Те смятат ромеите за прекалено сервилни, а василевсите критикуват за това, че не позволяват на никого да съди в тяхно присъствие, включително и на знатните (Одон от Дьой). Византийската обществена структура е съсловно по-отворена и мобилна от западната, което я доближава до организацията на източните общества.

Самите Комнини са представители на провинциалната военна аристокрация и с тяхното идване на власт се оформя «клан» от знатни фамилии, по един или друг начин свързани с Комнините. «Комниновият клан» достига своя апогей в средата на XII в. при император Мануил I Комнин, когато 90% от елита се състои от фамилии, влизащи в «клана» (Дуки, Ангели, Антиохи, Врани, Ватаци, Владиславови, Камици, Кантакузини, Кондостефани, Палеолози, Пакуриани и др.). Промените в управленския елит са свързани с нови административни реформи, които намират израз в промяната на титулатурата и изпълнителните функции. Старата таблица на ранговете, израз на византийския консерватизъм, променя своя вид. През 1115 г. изчезва титлата протоспатарий, през 1118 г. — патрикий и магистър. Новите титли носят нова информация — те са признак за родство и близост до императорското семейство. При Комнините в управлението на държавата се институционализира роднинството, а знатността се определя в зависимост от близостта до владетелското семейство. Появява се титлата «СЕВАСТОКРАТОР», която измества кесарската и става втора по ранг след тази на василевса. Севастократорът обикновено е брат или син на императора, npomoceвacтът — негов племенник или зет, севастът — по-далечен роднина или знатен феодал, свързан чрез приятелство с управляващата династия. Разрастването на «Комниновия клан» и на прониарската система води до инфлация на тези титли, до възникването на производни и в крайна сметка — до тяхната замяна. При Комнините е нанесен първият удар върху класическия византийски бюрократически централизъм. Процесите на децентрализация водят до налагането на апанажния принцип като управленско решение в един по-късен период.

1081–1118 г. Управление на АЛЕКСИЙ I КОМНИН. Първите години от управлението на Алексий Комнин преминават под знака на тежки войни за оцеляване. Империята е обградена отвсякъде с врагове — норманите и печенезите на Балканския полуостров, селджукските турци в Мала Азия. Най-страшният враг на Алексий I е владетелят на италийските нормани Роберт Гискар, който поддържа съюзнически отношения с Дуките и използва свалянето на този род от власт като повод за агресивни военни действия. Авантюристичната норманска династия насочва своя интерес към западните предели на Балканския полуостров и стратегически важния Егейски басейн. През 1081 г. норманските войски на Гискар превземат о. Корфу, а на 17 юни дебаркират на Йонийския гръцки бряг, като превземат Авлона и обсаждат Драч. Византийският василевс е принуден да търси дипломатическа и военна подкрепа. През юни с. г. той сключва мир с иконийския султан Сюлейман. Според договора Ромейската империя признава съществуването на новата ислямска държава в сърцето на Мала Азия и е определена ромейско-турска граница по р. Дракон. Сюлейман се задължава да не нахлува във Витиния и да подпомогне Алексий I c турски военни отряди. Ромейският император влиза в дипломатически контакти с Папството, Венеция и германския император Хенрих IV, които са против засилването на норманската мощ в Южна Италия и Сицилия. Междувременно норманската заплаха придобива застрашителни размери. През есента на 1081 г. Алексий I претърпява тежко поражение край Драч, а в началото на 1082 г. градът е превзет от норманите въпреки опитите на съюзния на ромеите венециански флот да промени хода на събитията. Норманските войски се разполагат в Епир, Тесалия и Македония, а техен главнокомандващ в отсъствието на Роберт Гискар, принуден да се върне в Апулия, е синът му Боемунд. Византийският император е принуден да даде концесии на венецианците (май 1082 г.), които се задължават да помагат на империята като нейни «верни поданици» в замяна на редица търговски привилегии, поставили началото на бъдещата почти колониална зависимост на империята от италианските търговци и техния всесилен флот. Във връзка с норманското нашествие през 1082 г. е организиран съд над известния философ Йоан Итал, близък на Дуките, обвинен в латинофилска ерес. Норманската опасност е ликвидирана едва през 1085 г. след смъртта на Роберт Гискар и епидемията, избухнала в норманската войска в Гърция.

В Мала Азия проблеми на ромеите създава емирът на Смирна — Чака, който влиза във връзка с печенежките племена, почти ежегодно преминаващи дунавския лимес в търсене на плячка. През 1084 г. в Тракия, северно от Филипопол, избухва бунт на павликяните. Те влизат във връзка с печенежките племена. Начело на бунта застава някой си Травъл, покръстен павликянин. Срещу бунтовниците е изпратена войска, командвана от доместика на Запада Григорий Бакуриани (Пакуриан), който е убит в боя при крепостта Белятово. Едва втората ромейска експедиция, командвана от Татикий, успява временно да прекъсне връзката между тюрките-номади и тракийските еретици — павликяни и богомили. При управлението на Алексий I се забелязва активизация на еретическите секти и учения, които преминават към пряко военно и социално-политическо противопоставяне на централната власт в Константинопол. Еретиците на Балканския полуостров са обособени в етническо отношение — павликянството е разпространено сред тракийските арменци, а богомилството се идентифицира открито с българския етнос. В тази връзка са и приетите от императора активни мерки за противодействие. През 1111 г. на Хиподрома е изгорен ересиархът на богомилите Василий Врач, а в следващите години самият император предприема поход срещу павликяните в Пловдивско и влиза във връзка с техните водачи Фолос, Кулеон и Кузин. Върналите се към православието павликяни са дарени с пари и имоти (къщи, ниви, лозя) от императорския фиск и за тях е изграден нов град, наречен Алексиополис (Неокастрон). Във войната срещу печенезите императорът търси помощта на куманите. На 29 април 1091 г. в битката при Левунион (при долното течение на р. Марица) печенезите са разбити и поголовно избити, а малцината оцелели са заселени в Македония. Печенежката опасност е временно отстранена. С помощта на иконийския султан Алексий I успява да премахне смирненския емир Чака, убит по време на пир. Империята успява да укрепи своите позиции, но е принудена да се отбранява.

Византия и Първият кръстоносен поход

Изправени пред ислямската опасност, ромейските императори неведнъж се обръщат за помощ към латинския Запад в името на общохристиянската кауза. Особено необходима става тази помощ след битката при Манцикерт (1071), когато е разбит малоазийският лимес и отрядите на селджукските турци достигат до Егея и Мраморно море. Михаил VII Дука (1071–1078) се обръща с призив за помощ към тогавашния римски папа Григорий VII Хилдебранд. Неразбирателството със Запада обаче до голяма степен охлажда общохристиянския ентусиазъм. Алексий I използва западни наемници в борбата срещу селджуките и печенезите, но и турски наемни отряди във войната срещу норманите-християни. На връщане от поклонение в Йерусалим през Константинопол преминава богатият и влиятелен фландърски граф Роберт, с когото ромейският император постига споразумение за помощ във войните на империята срещу неверници, езичници и еретици. Роберт удържа своята рицарска дума и в помощ на императора пристига отряд от 500 фламандски рицари. Алексий I влиза в контакт с римския папа и по думите на Ана Комнина, преди битката при Левунион (1091) императорът «чака войски от Рим».

Верската ревност е добре позната в Ромейската империя още от времето на първите сблъсъци с исляма през VII в., но вековното съседство води до самоопознаване и самопроникване. Ромеите гледат на борбите с мюсюлманския Изток доста по-прагматично от своите западни съвременници. За тях отношенията с ислямския свят са въпрос на оцеляване! Подобно на своите предшественици Алексий I използва противоречията между отделните мюсюлмански държави, привлича някои от тях за свои съюзници и с тяхна помощ воюва срещу другите. Борбата с неверниците се води както на бойното, така и на дипломатическото поле и нейната цел е не унищожаването на исляма и ислямския тип цивилизация, а запазването на установения вече лимес и равновесието на силите. Дори преминаването на този лимес, свързано с ромейската експанзия от Χ в., не променя съществено статуквото. Духовно-политическите концепции отстъпват на политическия реализъм, плод на ежедневно съжителство между двете различни верски системи, между които се забелязва определено културно взаимопроникване. За византийските управници от края на XI в. изглежда нелепо да се атакува Йерусалим, при условие че Мала Азия е в ръцете на селджукските турци, a Балканите са заплашени от нормани и тюркски номади. Алексий I изпраща посланичество до папа Урбан II (1088–1099) в Пиаченца, където се провежда църковен събор. Апелът за помощ, аргументиран от византийските посланици, поставя началото на кръстоносната ревност на запад, която «избухва» на събора в Клермон от 1095 г. Западната църква и обществото поставят Йерусалим и Светите земи в основата на своите духовно-политически планове и амбиции. Разминаването им с далеч по-прагматичната византийска политика е неизбежно. Идеята за помощ на Константинопол прераства в кръстоносна концепция, основана на организацията на собствени войски от пилигрими (поклонници — рицари, граждани и селяни), а не наемни отряди, каквато помощ има предвид ромейският василевс.

Първите отряди на Петър Амиенски (Пустинника) и Готие Бедняка пристигат в Константинопол през лятото на 1096 г. и скоро са прехвърлени на малоазийското крайбрежие на Мраморно море. Там построяват лагер, наречен на гръцки Кивотос — аналогия със свещения ковчег на Завета. Селджуките обаче нападат и унищожават този лагер и само малкото оцелели поклонници успяват да се включат във втората вълна кръстоносци — рицарите, които се събират в Константинопол през зимата на 1096/1097 г. Рицарите от Лотарингия и Северна Франция са предвождани от Готфрид Булонски, брат му Балдуин, Стефан дьо Блуа, Хюго дьо Вермандуа (брат на френския крал) и Роберт, херцог на Нормандия и син на английския крал Вилхелм Завоевателя. Норманите са водени от Боемунд, син на Роберт Гискар и стар враг на Византия, и от неговия племенник Танкред, буен и войнствен младеж. Начело на провансалската войска е Раймунд Тулузки, граф Сен Жил. Рицарите зависят от константинополското правителство, което ги снабдява с храни и осигурява водачи. Алексий I обещава да се включи в похода не само със средства, но и с войска, като от своя страна изисква от водачите на кръстоносния поход да положат клетва за вярност пред него и да върнат на империята всички нейни територии, заграбени от турците. Останалите земи, които завладеят, те могат да управляват като васали на константинополските императори. Единствено Раймунд Тулузки и Танкред отказват да положат такава клетва. От една страна, византийският император приема системата на васалитет като привнесена от Запада реалност (в случая става дума за типична феодална клетва — hommage, a не за обикновена васална зависимост на една държава от друга). От друга страна, рицарите, които полагат клетвата, не й придават особено значение, защото се чувстват верни единствено на Папството и на своите западни сюзерени, а на константинополския император гледат като на схизматик и предател (това мнение е плод на вековна пропагандна манипулация с център в Рим).

През юни 1097 г. с византийска помощ кръстоносците превземат Никея, а техният марш през Централна Мала Азия улеснява ромейската «реконкиста». Латинските рицари разбиват войските на иконийския султан Килидж Арслан I (1092–1107) при Дорилеон и достигат Антиохия, а ромейските войски, командвани от шурея на императора Йоан Дука, превземат Смирна, Ефес, Сарди и Филаделфия, където за управител е назначен Михаил Кекавмен. Успешният поход на Йоан Дука завършва с битката при Поливот, където турците претърпяват пълно поражение. През 1098 г. кръстоносците превземат Антиохия, но градът (византийски до 1085 г.) не е върнат на империята, а е превърнат от Боемунд Тарентски в първото кръстоносно държавно образувание в Леванта. Същата година Балдуин се провъзгласява за суверенен владетел в Едеса. На 15 юли 1099 г. пада и Йерусалим. На Изток възникват 4 кръстоносни държави — в Йерусалим, Триполи, Антиохия и Едеса. Готфрид Булонски е избран за йерусалимски крал и формален сюзерен.

Особени проблеми на Византия създава антиохийското норманско княжество на Боемунд, който е разбит през 1100 г. от мелитенските Данишмендиди. След освобождаването си от плен Боемунд се връща в Италия, където се опитва с помощта на папа Пасхалий II (1099–1118) да организира нов кръстоносен поход, този път срещу византийския император, представен пред западнохристиянския свят като предател и главен виновник за неуспехите на кръстоносците на Изток. През 1107 г. начело на 35 000–на армия и силен флот Боемунд обсажда Драч, но ромейският флот извършва умел маньовър и смесената норманско-френска флотилия се оказва в обсада. Започва глад и Боемунд е принуден да се предаде лично на василевса. През 1108 г. е сключен мир, според който Боемунд се признава за васал на Алексий Ι с правото да владее Антиохия и Лаодикея, докато е жив. След неговата смърт княжеството трябва да бъде включено в границите на империята. През 1111 г. Боемунд умира, но племенникът му Танкред отказва да предаде града, който остава в ръцете на западните рицари, а ромеите възстановяват властта на императора над малоазийското средиземноморско крайбрежие — Ликия, Пизидия (със Селевкия), Киликия и Северна Сирия.

Вътрешната политика на Алексий I е насочена към стабилизиране на стопанската инфраструктура, демографския баланс и монетното обращение. Обезценената номизма е закрепена на 1/3 от своето оригинално златно съдържание. Загубата на Мала Азия вследствие на турското нашествие създава големи трудности за империята, която губи най-богатите си селскостопански провинции и податно население, което твърде лесно се включва в по-облекчената и толерантна мюсюлманска икономическа система. Това население сравнително бързо приема исляма — процес, съпроводен с естествена или насилствена турцизация. Алексий I се опитва да установи строг контрол върху движението на населението чрез данъчните кадастри и системата аритмос, която изразява желанието на централната власт да контролира работната ръка. Раздаването на парици (зависимо селячество) е държавен монопол. Под имперски контрол е поставено движението на власите (обособени етно-стопански групи, препитаващи се с трансхуматно скотовъдство, чийто миграционен ареал обхваща целия Балкански полуостров от Карпатите до Средна Гърция и от Адриатическо море до Източна Стара планина и дн. Добруджа). Инфлацията е свързана с увеличаване размера на данъчните вземания. С данъци са обложени и най-низшите социални групи, дотогава привилегировани от централната власт.

Императорът полага особени грижи за отбраната на империята. След рухването на малоазийския лимес по Тавърските и Понтийските планини Алексий I създава нов укрепителен пояс във Витиния. Първият кръстоносен поход помага на императора да възстанови властта си по Егейското и Средиземноморското малоазийско крайбрежие, но вътрешността на Мала Азия остава трайно в ръцете на селджукските турци, които създават тук Иконийския (Румски) султанат — добре организирана във военно и икономическо отношение ислямска държава. При Алексий I продължава свикването на войници от стратиотските общини, но основна военна сила на империята са наемниците: англо-сакси, скандинавци и тюрки (главно кумани и печенези). Възстановена е силата на ромейския флот. Императорът полага специални грижи за конницата, купувайки чистокръвни коне от Сирия и Арабия. Логотетът на стадата се грижи за отглеждането на императорските табуни в Източна Тракия и комплектуването на кавалерията. Алексий I организира в Константинопол своеобразно военно училище и сам обучава синовете на знатни ромеи в бойното изкуство. При управлението на първите Комнини пронията окончателно придобива характер на условно поземлено-фискално владение, свързано с военни задължения. Продължава практиката за раздаване на земи на обособени етнически и религиозни групи (печенези, кумани, западни хора, еретици-павликяни), които в съгласие със старата федератска система ползват стопански облекчения и относително самоуправление срещу задължението да воюват на страната на императора.

Алексий I влиза в конфликт с Църквата, тъй като по време на първата норманска война (1081–1085) конфискува църковни имоти в полза на ромейската войска. Гонението на еретици в Константинопол и провинциите е опит от страна на василевса да се спогоди с тези мощна духовно-политическа институция. Наред с прониите централната власт раздава и харистикии — правото на светски лица, обикновено военни или административни чиновници, да експлоатират църковни и манастирски имоти. Чрез харистикията се постигат две цели: светските лица придобиват имот срещу изпълнението на определени задължения и същевременно разработват множеството пустеещи манастирски земи, които монасите нямат физическата възможност да обработват и поддържат. Въпреки протестите на патриарх Николай III Граматик (1084–1111) и на редица игумени, практиката на харистикията не губи своята популярност през следващите векове. Наред с грижата за отбраната на империята и нейното икономическо състояние Алексий I е ревностен християнин и поддръжник на православието. При Комнините се разширява практиката манастирите да се даряват със земя, градски имоти, парици и екскусия — своеобразен данъчен и отчасти съдебен имунитет. През 1083 г. доместикът Григорий Бакуриани (Пакуриан) основава в околностите на с. Петрицион (дн. Бачково) манастира «Св. Богородица» за спасение на душата в духа на традиционната византийска благотворителност, проявявана от най-висшите инстанции. С хрисовул от 1088 г. император Алексий I отстъпва на монаха Христодул о. Патмос, където е създаден манастирът «Св. Йоан Богослов», даряван периодично и от останалите представители на Комниновата династия. В столицата и провинциите се строят много църкви и най-различни богоугодни заведения — странноприемници, сиропиталища и старопиталища.

1118–1143 г. Управление на ЙОАН II КОМНИН. Алексий I е наследен от своя син Йоан, въпреки опитите на майката Ирина и на сестрата Ана Комнина да поставят на трона известния динат и писател-историк Никифор Вриений, съпруг на Ана В своята «Алексиада» Ана Комнина описва подробно, с панегиричен тон подвизите на своя баща, но за своя по-малък брат споменава рядко и с неприязън. Йоан е роден през 1087 или 1088 г., а коронацията му за съимператор на Алексий се отнася към 1090 г., т. е. още в детска възраст. Йоан наследява качествата на баща си — той е добър воин, администратор и дипломат, известен с религиозната си ревност и благочестие. Според сведенията на хронистите по време на неговото управление не е изпълнена нито една смъртна присъда! Новият император е женен за Ирина, унгарска принцеса, която му ражда 4 момчета и 4 момичета. Йоан и Ирина откриват през октомври 1136 г. великолепния манастирски комплекс «Пантократор» в столицата. Към него е построена и болница, обект на специални грижи от страна на императрицата. Дясна ръка на Йоан II е великият доместик ЙОАН АКСУХ, който е от арабски произход, роден е като мюсюлманин, но приема християнството след пленяването си по време на Първия кръстоносен поход. Йоан Аксух е умен администратор, хитър дипломат и високо ерудиран служител, неофит, който се интересува от проблемите на висшата християнска философия и теология.

Външната политика на Йоан II представлява успешна комбинация между дипломатически ходове и военна сила. Императорът се намесва в династичните междуособици в Унгарското кралство на страната на претендента Алмош, което предизвиква кратка византийско-унгарска война. Унгарският владетел Стефан II (1114–1131) привлича на своя страна сърбите от Рашка, които са васали на Константинопол. Първоначално обединените унгарско-сръбски войски имат успех, но след голямата битка при Земун императорът успява да възстанови статуквото на Балканите, включително сюзеренитета над Рашка и Зета (дн. Черна гора). Босна обаче попада под унгарски контрол, както и част от далматинските градове.

Йоан II отказва да поднови благоприятния за венецианците договор от 1082 г., което предизвиква враждебни действия от страна на Ρепубликата на Сан Марко. Нейният флот опустошава егейските острови (1123–1126) и през 1126 г. императорът е принуден да възстанови клаузите от 1082 г. Според тях венецианските търговци имат право на собствен квартал в Константинопол, на самоуправление и на безмитна търговия. През 1136 г. подобни привилегии получават гражданите на Пиза. Проникването на италианските републики в стопанската инфраструктура на империята е пряко свързано с опитите на константинополските императори да изградят здрава мрежа от съюзници в Средиземноморския свят, насочена срещу норманската заплаха. През 1129 г. Сицилия и Южна Италия са обединени под властта на Рожер II, който през 1130 г. приема кралската титла. Политиката на Папството спрямо норманите е сложна и противоречива — светите отци се страхуват от силния си южен съсед, но не изключват възможността да го използват като съюзник срещу Германската империя и срещу Византия, към която продължават да гледат с недоверие вследствие на вековната религиозно-политическа вражда. Йоан II привлича на своя страна германския император Конрад III, c когото е постигнато споразумение, скрепено чрез брака на престолонаследника Мануил с Берта от Зулцбах, сродница на германския владетел.

На Балканите настъпва нова вълна от печенежки нашествия. В битката през 1122 г. печенезите са разбити, а голяма част от тях — избити. След тази победа до края на XII в. в Константинопол се чества специален празник, известен като «Печенежки петък».

Въпреки ангажиментите в Западното Средиземноморие, на Балканския полуостров и в Средна Европа основното внимание на византийската външна политика е насочено на Изток, където пъстрата политическа картина включва Иконийския султанат, независимите и силни турски емири, арменската държава на Рубенидите в Киликия и латинските политически формирования в Леванта. Иконийският султанат е във временен упадък. По-опасни за империята са мелитенските Данишмендиди, които през 20–те и 30–те години на ХII в. опустошават цяла Мала Азия, както и всесилният емир на Мосул Зенги. През 1134 г. умира Гази III Данишменд, а империята се освобождава временно от силен съперник. Йоан II преодолява съпротивата на киликийските Рубениди и през 1137 г. се озовава пред Антиохия. Там след 1131 г. властта се предава по женска линия — норманската принцеса Констанца се жени за Раймунд дьо Поатие, който става владетел на Антиохия. Раймунд пристига в лагера на императора и обявява официално връщането на града в пределите на Ромейската империя, но антивизантийските бунтове в Антиохия не позволяват на Йоан II да влезе в цитаделата. Въпросът се усложнява и от желанието на василевса да замени латинския патриарх с православен, което предизвиква протестите на римския папа Инокентий II (1198–1216). Антиохия остава извън контрола на империята. Вторият опит за отвоюване на града през 1142/1143 г. също завършва с неуспех. Норманските барони в Антиохия се противопоставят на правото на Раймунд да разполага със съдбините на княжеството, имайки предвид неговата отстъпчивост пред василевса. Антиохия е населена с множество католици, които се възпротивяват на всеки опит за установяване на източноправославен патриарх в града. На същото мнение са и антиохийските арменци-монофизити. Йоан II се чувства твърде слаб да воюва на два фронта — срещу мюсюлманите и срещу западните рицари. Според Йоан Кинам основната цел на този втори поход е свързана с формирането на отделно княжество — апанажно владение, поверено на любимия му син Мануил, което да включва Аталия, киликийското крайбрежие и Северна Сирия. Тази идея на императора изпреварва с век и половина налагането на апанажния принцип като ефикасно, но опасно управленско решение.

Йоан II се свързва с йерусалимския крал Фулк, пред когото изразява своето желание да посети Светите места и да организира общохристиянска коалиция на Изток. През април 1143 г. Йоан II умира след нараняване по време на лов, а Фулк загива при подобен инцидент през ноември с. г. Твърде възможно е преждевременната смърт на двамата владетели да е дело на крайната антивизантийска партия, която включва римския папа, сицилийските и антиохийските нормани.

Още приживе Йоан губи двама от своите синове — Алексий и Андроник. Непосредствено преди смъртта си той завещава империята на най-малкия си син Мануил, като прескача третия — Исак, който получава титлата севастократор. Изпълнението на завещанието се осъществява в Мопсуестия, където младият император е акламиран от войската и въведен в управлението от опитния Йоан Аксух.

1143–1180 г. Управление на МАНУИЛ I КОМНИН. Новият император, син на унгарка, се намесва активно в «голямата политика» в Европа, Средиземноморието и Близкия изток. Опитите му да възобнови единството на старата Римска империя и да поддържа интензивни контакти със западния свят дават основание на редица автори да го смятат за латинофил, повлиян от западната култура и западния начин на живот. В своите дипломатически ходове обаче Мануил остава верен на византийската ойкуменическа традиция, а неговата идея за уния на църквите е плод на личен теологически интерес, допълнен с религиозна толерантност спрямо «латинската ерес» и дори спрямо исляма — толерантност, необходима за постигане на определени политически цели. Подобно на «нов Константин» (характерен византийски топос) Мануил се опитва да възстанови и управлява Римската империя, простираща се от Месопотамия и Армения на изток до Северно море и Западното Средиземноморие. При управлението на Мануил Комнин Константинопол е посещаван от множество чужди делегации и става център на дипломатическа активност, чиито резонанси се усещат и в най-отдалечените кътчета на Европа и Близкия изток. Брачната политика на императора е в синхрон с неговите външнополитически амбиции. Негова първа жена е Берта от Зулцбах, сродница на германския император Конрад III, която приема източнохристиянското име Ирина. Втората му съпруга е Мария Антиохийска, дъщеря на норманската принцеса на Антиохия Констанца. Западните хора — сродници по женска линия на императора, негови приятели, военни наемници и търговци намират добър прием в двореца, а много от тях свързват съдбата си с Ромейската империя. Самият Мануил проявява рицарски маниери — той е голям любител на турнирите и на лова. Обича теологическите диспути, но по думите на Йоан Кинам, не проявява особена задълбоченост в тях. Освен това Мануил е изключително суеверен, влияе се от астрологията и има определен интерес към окултните науки.

«Римската идея» доминира в западната политика на императора поне до 1158 г. Мануил поддържа приятелски и съюзни отношения с германския император Конрад III, воден от стремежа да изгради военнополитическа ос срещу сицилийските и антиохийските нормани, които не крият своите антивизантийски планове. През 1147/1148 г. през византийските земи преминават рицарите от Втория кръстоносен поход, предвождани от Конрад III и Луи VII, крал на Франция. Кръстоносците не се вслушват във византийските съвети да преминат по Егейското и Средиземноморското малоазийско крайбрежие, където империята все още владее опорните пристанищни пунктове. Западните рицари се насочват към Централна Мала Азия, но техният устрем е спрян от селджукските турци. Отделни кръстоносни отряди достигат гр. Аталия (дн. Анталия), след което са принудени да се върнат в Европа, без да направят нищо съществено. Неуспехът на Втория кръстоносен поход дава основания за нова вълна от нападки срещу Византия, обвинена в предателство спрямо кръстоносната идея. Ромейският император обаче успява да извлече известна политическа изгода от похода. На връщане от Мала Азия Конрад III и Мануил се срещат в Солун (1148) и вземат решение за разделянето на Италия, чиято южна част, влизаща в състава на норманските владения, трябва да премине към Византия като зестра на германската принцеса Берта-Ирина.

Мануил включва в антинорманската коалиция венецианците, като потвърждава с хрисовул от 1147 г. правото им на безмитна търговия и собствени квартали в ромейските градове. Императорът се задължава да плаща в брой на венецианците, взели участие във военни действия на страната на Византия. През 1150 г. венецианският флот заема о. Корфу, дотогава владян от норманите. Плановете за съвместна византийско-германско-венецианска акция срещу норманите предизвикват ответната реакция на антивизантийската коалиция. Мануил е ангажиран във военни действия срещу сърби и унгарци на Балканите, а Конрад III е принуден да потушава бунта на Велф VI, бивш херцог на Бавария, който получава военна и парична помощ от владетеля на сицилианските нормани Рожер. Норманският крал сключва с папа Евгений III (1149) съюз, насочен срещу Византия. Френският крал Луи VII издига идеята за нов кръстоносен поход, този път срещу византийския император, когото западният хронист Одон от Дьой смята за «християнин само по име».

Богословско-ритуалните различия допълнително усложняват ситуацията. Византийските позиции на запад се влошават още повече след смъртта на Конрад III (февруари 1152 г.), който е наследен от знаменития си син Фридрих I Барбароса (1152–1190). Новият германски император принадлежи към крайния антивизантийски лагер. Съвместната византийско-германска експедиция в Италия се проваля. През 1154 г. Рожер II е наследен от Вилхелм I, а на 18 юни 1155 г. Фридрих Барбароса е коронован в Рим за германски император и римски крал. Мануил изпраща в Италия своя братовчед Михаил Палеолог, който води преговори с генуезците и пизанците и успява да осигури гр. Анкона (на италийското адриатическо крайбрежие) като изходен пункт за плануваните широкомащабни операции в Италия. През 1155 г. ромейските войски превземат последователно Бари и Трани. Мануиловите завоевания в Апулия обаче се оказват краткотрайни. През май 1156 г. Вилхелм I разбива византийските наемници край Бриндизи, а протостраторът Алексий, на когото Мануил поверява италианската мисия, се оказва безпомощен пред норманската военна мощ и дипломатическата изолация, наложена на империята от Рим и от Фридрих Барбароса. През 1158 г. между Мануил Комнин и Вилхелм I е сключен 30–годишен мир, а ромейските войски са принудени да напуснат Италия. Договорът е скрепен с посредничеството и благословията на папа Адриан IV, който влиза в конфликт с Барбароса и е заинтересован от евентуален византийско-нормански съюз, колкото и невъзможен да изглежда той.

След 1158 г. Мануил I не прави опити за пряка интервенция в Италия. Добрите отношения с Германската империя, завещани от баща му Йоан II Комнин, охладняват и след отпадането на последните надежди за брачен съюз през 1172–1174 г. преминават към състояние на остра конфронтация. Имперските амбиции на Фридрих Барбароса, апетитите му към Италия и Балканския полуостров се оказват несъвместими с традиционната ромейска доктрина. Това, което германският император желае от 70–те години на XII в. до смъртта си по време на Третия кръстоносен поход, е «разрушение на цяла Гърция и установяване на неговата власт над гърците» (Historia Ducum Veneticorum). Мануил се обръща към традиционните си врагове — норманите, и им предлага съюз, скрепен с брак между младия Вилхелм II и императорската дъщеря Мария. Според брачния договор Вилхелм II става пряк наследник на Мануил в Константинопол. По неизвестни за нас съображения договорът е осуетен, а норманите не приемат императорското предложение.

Мануил поддържа интензивни дипломатически контакти с Папската курия. Византийски пратеници пристигат в Рим през есента на 1167 г. с ново предложение на василевса — да бъде коронован от папата за единствен римски император и с този акт да се възстанови целостта на «Римския свят». До подобно споразумение не се стига — по думите на Йоан Кинам, папата поискал столицата на империята да се премести οт Константинопол в Рим. За ромеите това условие е неприемливо и немислимо — Царственият град (Константинопол) стои в основата на ромейската доктрина. Завещаният от Константин Велики център на света, «Новият Рим», за ромеите е натоварен с непреодолима харизма. Антилатинските настроения сред духовенството и миряните във Византия са фактор, с който византийските василевси са принудени да се съобразяват. Римският папа също не е ентусиазиран от подобен проект: според западните представи Византия е страна на схизматици и главна виновница за неуспехите на кръстоносните походи на Изток. Преговорите за постигане на църковна уния за пореден път затъват в блатото на богословските и ритуалните противоречия. Брачният съюз с императора-схизматик се оказва нежелан както в Сицилия, така и в Регенсбург (през юни 1174 г. Фридрих Барбароса демонстративно отказва да приеме пристигналите византийски пратеници). В крайна сметка, през 1179 г. императорът жени своята дъщеря за Рениер Монфератски и обвързва за десетилетия напред съдбата на тази фамилия с Византия.

Твърде сложна е балканската политика на Мануил Комнин. През 1150 г. той напада сърбите и унгарците, които се включват в дирижирания от норманите антивизантийски съюз. През 1151 г. ромеите превземат крепостта Землин, която се намира срещу Белград. Мануил оставя за управител на граничещите с Унгария земи своя братовчед Андроник, но той влиза в конспиративни връзки с маджарите, за което е арестуван. Мануил приема всички претенденти за унгарския престол, изгонени от своята родина, и чрез тях участва активно във вътрешната унгарска политика. През 1163 г. с посредничеството на Георги Палеолог е постигнато споразумение между василевса и унгарския крал Стефан III. По-малкият брат на унгарския владетел — Бела, е сгоден за императорската дъщеря Мария и е обявен за наследник на константинополския престол. След преминаването си в източното православие Бела приема името Алексий и е дарен с новата титла деспот, която обозначава неговия статут на престолонаследник. Случаят с Бела-Алексий и по-късното предложение на Мануил към регентството на младия сицилийски крал Вилхелм II илюстрират любопитния стремеж на византийския василевс към изграждане на дуалистична империя в Средна Европа и Средиземноморието. Дипломатическите проекти обаче не успяват да осуетят поредната византийско-маджарска война (1164–1166). След военния успех империята възстановява своя контрол върху Сремската област и Далматинското крайбрежие, а Мануил триумфира в Константинопол и по подобие на старите римски императори си прикачва епитета Ονγγρικός (Унгарски). Византийските войски и техните съюзници проникват в Трансилвания. През 1167 г. следва нов успешен поход срещу маджарите, ръководен от племенника на императора Андроник Кондостефан. Унгарският пълководец Денеш (Дионисий) претърпява голямо поражение, а в Константинопол е организиран нов триумф. През 1169 г. се ражда синът на императора — Алексий, който веднага получава титлата деспот, а Бела е принуден да се примири с кесарското достойнство. «Унгарският проект» пропада, Мануил жени своята дъщеря за Рениер Монфератски, а Бела (III, според хронологията) става крал на Унгария и управлява от 1172 до 1196 г. Империята успява да усмири и сърбите, чийто стремеж към самостоятелност е свързан с издигането на жупанската династия на Неманичите. По време на унгарските си походи Мануил е принуден да воюва и с непокорните сръбски владетели. Между 1166 и 1169 г. Стефан Неман става велик жупан и разбива подпомогнатите от Византия свои братя на Косово поле. През 1172–1173 г. Мануил организира поход срещу сърбите и пленява Стефан Неман, който става васал на императора и е отведен в Константинопол. Сърбите са задължени да плащат данъци на Византия и да участват с контингенти в ромейската войска. Сръбски отряди вземат участие в битката при Мириокефалон (1176).

Византийският контрол върху Далмация води до влошаване на отношенията с Венеция. Отрицателна е венецианската позиция към «Сицилийския проект». Beнецианците не пропускат случай да уязвят ромеите и в частност императора. На празненство на о. Корфу през 1149 г. венецианците организират карнавал, като пародират византийския дворцов церемониал, а ролята на Мануил, известен с огромния си ръст и мургавата си кожа, се изпълнява от негър-роб. Венецианските търговци си навличат омразата на населението в големите византийски градове, което не може да понася тяхната арогантност. Византийските търговци и занаятчии гледат на италианците като на опасни конкуренти, които постепенно изземват в свои ръце търговския монопол в империята. Техните квартали се превръщат в същински градове, чужди тела в ромейския организъм. Третирането на ромеите-«схизматици» от западните хора води до реципрочна атака срещу латинофилите и привържениците на «латинската ерес» във Византия. Бруталните действия на венецианските търговци в Константинопол запалват фитила на дълго таеното недоволство. На 12 март 1171 г. по инициатива на населението и с прякото участие на имперските власти венецианците във Византия са арестувани, а техните стоки и имущество — конфискувани. Този инцидент довежда византийско-венецианските отношения до ръба на войната. Поставя се началото на конфликт с дълга история, предтеча на всички съдбоносни за империята събития през следващите векове.

Източна политика

Въпреки ангажиментите си на Запад Мануил е въвлечен в конфликтите на Изток, които в много отношения се явяват генератор или продължител на западните. Антиохийските нормани поддържат военнополитически съюз със Сицилианското норманско кралство, а кралят на Йерусалим представлява третата страна в сложния политически триъгълник на Изток. Мюсюлманските турски държави са непрекъснат източник на напрежение, а пограничните райони в Мала Азия са подложени на перманентна номадизация и ислямизация, свързана с разрушаването на селища, масови депортации или избиване на местното население. Променя се етническият, демографският и стопанският облик на византийска Анатолия.

През 1156 г. Рейналд Антиохийски и Торос Рубен, арменският владетел на Киликия нападат византийския остров Кипър. Мануил привлича на своя страна йерусалимския крал Балдуин III и през 1159 г. влиза в Антиохия, облечен и накичен с имперските инсигнии на властта. Рейналд е принуден да се признае за негов васал. Макар и за кратко, богатият източен град отново е под византийска власт. През 1161 г. императорът се жени (за втори път) за Мария Антиохийска, наследница на местния нормански престол, а през 1165 г. назначава за антиохийски патриарх Атанасий II, източноправославен ромей. Това действие на императора предизвиква недоволство сред католическото и монофизитското население на града. Византийската власт се оказва нежелана в старата източна метрополия. През 1170 г. Атанасий II умира по време на земетресение и това се възприема от антиохийците като сигурна проява на Божия гняв. Старият латински патриарх Емерик е възстановен на «Пресветата антиохийска катедра». Нито латинците-католици, нито арменците-монофизити са склонни да се примирят с византийската власт.

Несигурни васали са и арменските Рубениди в Киликия. Мануил предприема «предателски» ход в очите на западните хора, като сключва съюз със силния емир на Алепо Hyp ад-Дин. Този дипломатически ход носи дивиденти за Византия, тъй като от сирийския емир се страхуват всички — Антиохийското княжество, Йерусалимското кралство и мюсюлманският Иконийски султанат. С помощта на своите военачалници Ширкух и Салах ад-Дин сирийският емир успява да установи контрол над Египет, а съвместната византийско-латинска експедиция срещу Дамаск от 1169 г. пропада. Ислямският свят преминава в ново настъпление. Hyp ад-Дин подкрепя полуномадската династия на Данишмендидите в Източна Мала Азия и Кюрдистан. Данишмендидите контролират голяма част от турските и туркменските номадски племена, които в основни линии извършват номадизацията и ислямизацията на Анатолия.

По отношение на Иконийския султанат Мануил се стреми да подсигури границата чрез изграждане на своеобразна бариера от военни поселения. След успешна византийска експедиция в долината на р. Меандър се сключва мирен договор между Мануил Комнин и иконийския султан Килидж Арслан II, който се задължава да възстанови разрушените византийски градове и да изпрати свои контингенти в ромейската войска. През 1173 г. императорът укрепява важния град Дорилеон (дн. Ескишехир) на византийско-турския лимес. През 1176 г. императорът предприема нова важна експедиция, която завършва със страшно поражение на ромеите при Мириокефалон. Това за сетен път показва, че отвоюването на Мала Азия е химера. Турцизмът и ислямът вече са свили гнездо в нейното сърце.

Последните години от управлението на Мануил Комнин не са белязани с особена военна или дипломатическа активност. Резултатът от Мануиловата политика е противоречив. Военнополитическите акции в широк мащаб поддържат империята като важен фактор в европейската, средиземноморската и близкоизточната политика. Тези мащабни действия са свързани със значителни разходи, които не са реципрочни на намаляващия относителен размер на държавните доходи в империята. На Запад византийският император среща силни съперници в лицето на германския император, сицилийските крале, римския папа и италианските морски републики. Въпреки сериозната си активност на Запад империята постига по-големи успехи на Изток, но и те са белязани с печата на преходността. Поражението при Мириокефалон е доказателство за това. Империята, управлявана от «Комниновия клан», е все още силна и все по-аристократична, но упадъкът й е неизбежен. Той се дължи на ред причини, сред които децентрализацията и икономическата криза заемат първите места.

1180–1183 г. Управление на АЛЕКСИЙ II КОМНИН. Мануил Комнин умира на 24 септември 1180 г. и е наследен на престола от 12–годишния си син Алексий. Фактически властта преминава в ръцете на регентство, в което влизат майката Мария Антиохийска и протосевастът Алексий, сродник на починалия император. Регентството става непопулярно заради пролатинската си политика, която се изразява в толериране на западните хора в двореца и провинциите и в редица облаги в полза на италианските търговци в империята — венецианци, генуезци, пизанци и амалфианци. Търговската конкуренция и надменното отношение на италианците към ромеите предизвикват омразата на последните, която в определени моменти избухва в жестока саморазправа. Така през пролетта на 1182 г. константинополското население, провокирано от действията на Андроник Комнин, извършва кървав погром над живеещите в града италианци: част от тях са избити, други са принудени да избягат или да се крият, а имуществото им е конфискувано или просто разграбено. Тази жестока разправа е резултат от натрупаната в константинополското население отрицателна енергия, а вина за това има и недалновидната политика на регентството. Неговата непопулярност е използвана от Андроник Комнин, чиято звезда изгрява в този момент — в залеза на неговия живот.

АНДРОНИК КОМНИН е първи братовчед на император Мануил Комнин и син на севастократора Исак. Роден е ок. 1120 г. и е почти връстник на Мануил. Според Никита Хониат Андроник е надарен от природата с висок ръст, силно телосложение и красива външност. Интересна е съдбата на този царствен авантюрист от XII в. Андроник неколкократно влиза в конфликти по най-различни поводи — от любовни интриги до държавно предателство. След неуспешния поход от 1152 г. срещу арменския владетел на Киликия Торос Рубен Андроник е назначен за управител на областта около Белград и Браничево, която е гранична с Унгария. Царственият братовчед се стреми към императорския трон и търси помощта на маджарите, като в замяна им обещава териториите между Белград и Ниш. Мануил разбира за предателството на своя братовчед и го арестува. В продължение на девет години (от 1155 до 1164 г.) Андроник е затворник в Константинопол, в една кула в близост до императорския дворец. Многобройните му опити за бягство накрая се увенчават с успех. След кратък престой при руския княз на Галич Ярослав Андроник се връща в Константинопол и е амнистиран от императора. Постоянните измени на Андроник и неговият почти скандален начин на живот не способстват за траен съюз и приятелство между двамата. Андроник е принуден за пореден път да бяга от гнева на Мануил, този път в Близкия изток. След няколко години, прекарани в странстване между Антиохия, Йерусалим, Бейрут и Багдад, Андроник се установява в старата тема Колония в Североизточна Мала Азия, по това време под контрола на селджукските турци. Комнин получава от местния бег крепостта Салтуч, в която се установява с втората си жена Теодора, племенница на Мануил Комнин и вдовица на йерусалимския крал Балдуин III. Андроник постоянно нахлува и опустошава византийски територии, заради което е отлъчен от Църквата. В крайна сметка опасният авантюрист е пленен от византийския управител на Трапезунд Никифор Палеолог и е изпратен окован във вериги в Константинопол. И този път Андроник е помилван от Мануил и е назначен за управител на крепостта Енеон на малоазийския бряг на Черно море, където преживява в почетно изгнание. Животът му наподобява приключенски роман, който завършва бляскаво и трагично едновременно.

През 1182 г. във връзка с вълненията в Константинопол срещу непопулярното регентство и латинците идва часът на Андроник, представен от мълвата като храбър воин и покровител на простолюдието, който в качеството си на близък сродник на покойния Мануил е достоен да седне на престола. Андроник привлича на своя страна столичния адмирал на флота — мегадукса Андроник Кондостефан, и използва антилатинските настроения в своя полза. На 2 май 1182 г. Андроник прониква в Царствения град и е провъзгласен за регент, представяйки се за истински покровител на младия Алексий и защитник на ромеите от латинската надменност и търговската конкуренция. Популярността на Андроник сред константинополското население е огромна и тя му позволява да се справи бързо със своите съперници. Мария Антиохийска е обвинена в държавна измяна и не след дълго е екзекутирана. Протосевастът Алексий е ослепен. Андроник прочиства Сената (Синклита) от неудобни за него хора и спечелва, макар трудно и не задълго, благословията на константинополския патриарх Теодосий Ворадиот (1179–1183). През септември 1183 г. Андроник е провъзгласен за съимператор, а два месеца по-късно младият Алексий е арестуван и удушен в затвора по източен обичай.

1183–1185 г. Управление на АНДРОНИК I КОМНИН, което получава различни оценки в историографията. Политиката му се определя като антиаристократична, а социалната база на неговото управление се търси сред обикновеното градско и селско население на империята, както и сред по-низшите рангове на Сената в Константинопол. Тенденциите към централизация на управлението в духа на Константиново-Диоклециановия модел се противопоставят на феодализационните тенденции, поддържани от предишните императори на Комниновama династия. Отмяната на закона на Мануил, според който дарените прониарски имоти могат да се отчуждават единствено в полза на военното съсловие и сенаторите, дава възможност на Църквата и богатите градски слоеве да участват в закупуването и продажбата на подобни имоти. Отмяната на този закон обаче не означава задължително удар върху прониарското съсловие, на което императорът е принуден да разчита по време на военни действия. От друга страна, отношенията на Андроник с Църквата, облагодетелствана от този закон, са противоречиви: и Теодосий Ворадиот (1179–1183), и Василий II Каматир (1183–1186) критикуват императора за деспотичната жестокост и неморалния начин на живот. Патриарх Василий II е едно от главните действащи лица в бунта, довел до свалянето от власт и убийството на Андроник. Противоречиви са отношенията на Андроник със Сената (Синклита). Множество сенатори от най-знатните родове на «Комниновия клан» стават жертва на императорската мнителност. Стремежът на Андроник Комнин към централизация на управлението и премахване на корупцията не е изолиран — в крайна сметка това е целта на всички византийски василевси. Андроник обаче прокарва тази политика с особена настоятелност и страшни репресии. Императорът обявява истинска война на корупцията. Въведен е ред в данъчните списъци, а във всяка данъчна единица е изпратен съдия, който да контролира реда и законността при събирането на данъците и таксите. Възстановена е длъжността на претора — доверено лице на императора, което контролира цивилното и военното управление на темите и другите военноадминистративни единици. Никита Хониат, който по принцип е враждебно настроен към Андроник, признава успехите на василевса във въвеждането на някакъв ред и законност в данъчната и съдебната система. Уличените в корупция съдии и бирници се екзекутират незабавно. По думите на Никита Хониат хора, «доведени до смърт от обществените пороци, се събудиха от тежък сън, сякаш чули архангелска тръба». Императорът обича да се представя за народен владетел, загрижен за всички свои поданици в духа на елинистическо-византийската «филантропия». Пак в духа на елинистическите владетели и римските императори Андроник възстановява богоугодни заведения и строи акведукти, които снабдяват с прясна вода отделни квартали на столицата.

Андроник Комнин идва на власт на гребена на бунт с определена антилатинска насоченост. Самият Андроник прекарва част от живота си на Изток, сред кръстоносните латински владетели, където се облича и държи като западен рицар. Антилатинизмът на Андроник е конюнктурен, необходим за осигуряване на подкрепата на константинополското население. Императорът не издава нито един закон с антилатинска насоченост. Премахва «бреговото право», като забранява да се ограбват претърпелите крушение кораби. Отмяната на «бреговото право» е в интерес както на ромейските, така и на италианските кораби, които осъществяват солидна търговска експанзия в Егейския басейн и Черноморието. Андроник сключва мирен договор с Републиката на Сан Марко (Венеция), като се задължава да възмезди загубите на венецианците, понесени в резултат на антилатинския бунт в столицата.

Още преди идването си на власт Андроник има проблеми с най-знатните родове в империята — Кантакузини, Палеолози, Ангели и Ватаци. Личната неприязън на Андроник срещу представители на «Комниновия клан» се съчетава с идеята на императора за централизация на империята и пресичане на всички опити за неговата собствена детронация. Външнополитическите проблеми обаче осуетяват желанието на Андроник да си осигури спокойно и продължително управление. Унгарският крал Бела III използва екзекуцията на Мария Антиохийска като повод и обявява война на империята през 1183 г. На страната на унгарците застава сръбският род Неманичи. Унгарско-сръбските войски навлизат дълбоко във византийска територия, като превземат градовете Белград, Браничево, Ниш и Сердика. От Сердика унгарците отмъкват мощите на българския светец Йоан Рилски и ги пренасят в унгарската столица Естергом. През 1185 г. управителят на о. Кипър Исак Комнин, роднина на императора, се обявява за самостоятелен владетел. Последвалите събития водят до окончателна загуба на богатия остров за империята. Срещу Андроник се обявяват и сицилийските нормани, които призовават Западния свят към отмъщение за жестоката смърт на норманската антиохийска принцеса Мария. При сицилианския крал Вилхелм II избягват много византийски аристократи, които призовават към сваляне на «тирана». От своя страна, византийският император сключва съюз с египетския султан Салах ад-Дин (Саладин), насочен срещу кръстоносните владения в Леванта и срещу норманските позиции в Средиземноморието. През лятото на 1185 г. сицилийските нормани завладяват о. Корфу и дебаркират на Йонийското крайбрежие, а оттам по via Egnatia достигат Солун. Големият балкански град е обсаден от норманите и е превзет на 24 август 1185 г. Подробно описание на обсадата и на норманските жестокости в превзетия град е оставил местният митрополит Евстатий. Загубата на Солун хвърля в паника константинополското население. Плъзва слухът, че солунският светец Димитър е напуснал града и вече не покровителства ромеите заради жестокостите и разгулния живот на «тирана». От предишната популярност на Андроник Комнин не остава нито следа. Императорът отговаря със засилване на репресиите, но политиката на терор допълнително настройва поданиците срещу владетеля. На 12 октомври 1185 г. в Константинопол избухва бунт, начело на който застава, до голяма степен случайно, Исак — представител на знатния род на Ангелите, свързани кръвно с Комниновата династия. Исак не блести с особени качества, но когато епархът Айохристофорит се опитва да го арестува със стражи, Исак проявява необичайна смелост — убива главния си противник и с окървавен меч препуска на кон по константинополските улици. Неговата поява взривява затаеното недоволство. Избухналият бунт заварва Андроник Комнин в неговата резиденция на азиатския бряг на Босфора. Императорът се опитва да избяга с кораб в руските княжества, но е заловен и след неколкодневни жестоки мъчения от страна на константинополската тълпа е убит на Хиподрома. Неговият пълен с авантюри живот и трагичната му смърт дават на Никита Хониат повод да разсъждава върху преходността на житейския път и изменчивия нрав на тълпата. «Този, когото издигат днес, са готови да разкъсат на парчета утре» констатира тъжно византийският историк-ерудит.

Андроник I Комнин оставя във византийската традиция спомена за жесток и разгулен тиран. Ромеите наричат «тирани» тези владетели, които не управляват по Божията повеля и заради благото на поданиците си, а следват собствените си прищевки и коварната си природа. Бунтът срещу тирана е законно дело и проява на Божията воля. Така се развива един типично византийски феномен: бунтът срещу владетеля е законен и богоугоден, щом има успех — явна проява на Божието благоволение. Свалените чрез бунт владетели са хора, загубили Божествената харизма и превърнали се в обикновени тирани. Такъв е случаят с Фока, свален от константинополската тълпа и картагенските войски и изгорен жив на Хиподрома; такъв е случаят с Юстиниан II Носоотрязания (Ринотмет), на два пъти свалян и в крайна сметка убит от тълпата; такъв е случаят с Михаил V Калафат, обикновен пафлагонец, пренебрегнал интересите и правата на порфирогенетите Зоя и Теодора, свален и ослепен пред очите на тълпата; такъв е случаят и с Андроник Комнин. Тези имена остават за ромеите символи на жестоката, тиранична и безбожна власт. Ако бунтът не успее, значи Божията воля е на страната на владетеля, който държи печелившата карта. Така бунтът Ника (532), насочен срещу Юстиниан I и неговите съветници, придобива значителни размери, но е жестоко потушен от вярната на императора армия.

Андроник Комнин се жени два пъти. От първата си жена има двама сина — Мануил и Йоан. От любовницата си Теодора, вдовица на йерусалимския крал, има също две деца — Алексий и Ирина. Вече като император възрастният Андроник Комнин се жени за годеницата на убития Алексий II — 11–годишната Агнес, дъщеря на френския крал Луи VII, която в Константинопол приема името Ана. След убийството на Андроник Комнин неговите внуци Алексий и Давид бягат на Изток и с помощта на грузинската царица Тамар се укрепяват в Трапезунд и поставят началото на Трапезундската империя на «Великите Комнини».

По спиралата на упадъка Византия при Ангелите (1185–1203)

1185–1195 г. Управление на ИСАК II АНГЕЛ. Новият император не притежава държавническите качества на първите трима Комнини, нито индивидуалността на своя предшественик Андроник. Десет годишното му управление е заето с проблеми по границите на империята и вътре в нея. Императорът наследява норманската опасност. Срещу норманите е изпратен протостраторът Алексий Врана, който след две победи — при Мосинопол (дн. Гюмюрджина) и с. Димитрица (около Амфиполис, по долното течение на р. Струма) — ги принуждава да напуснат Солун и да предадат на империята всички заграбени от тях балкански територии, включително и о. Корфу. Норманите си запазват единствено островите Закинтос (Занте) и Кефалония в Йонийско море. Алексий Врана обаче вдига бунт, с който се поставя началото на неколкомесечна междуособна война, довела до опустошение и почти пълно разорение на Източна Тракия.

Императорът търси съюз с унгарския крал Бела III, набеден от Мануил Комнин за наследник на византийския трон. Исак се жени за дъщерята на унгарския крал Маргарита, която във Византия приема името Мария, и си връща като зестра земите около Белград и Браничево.

Още в началото на своето управление Исак II Ангел е изправен пред предизвикателството на българите, които въстават и предвождани от братята Иван Асен и Тодор-Петър, възстановяват българската държавност, а империята губи значителни територии на Балканския полуостров. Експедициите срещу българите от 1186–1188 г. не дават особен резултат. Византийската зависимост отхвърлят и сърбите, чиято държавност изкристализира с издигането на рода на Неманичите. Българо-сръбските контакти представляват огромна опасност за Византия, която се стреми по всякакъв начин да отдели и разграничи двете огнища на напрежение. През 1190 г. императорът предприема два похода на Балканите. Първият е насочен срещу българската столица Търново. На връщане византийската войска е разгромена в Тревненския проход, а императорът по чудо избягва плен или смърт. През есента на същата година или в началото на следващата Исак II предприема поход по старата via Militaris и прочиства пътя, свързващ Константинопол със Средна и Западна Европа. Сърбите претърпяват поражение някъде при устието на р. Морава, а Белград и Браничево се намират отново под византийски контрол. Императорската политика на Балканите може да се оцени като успешна. Рашката епископия, духовен център на Сръбската държава, се откъсва от средиземноморския свят и католицизма за сметка на вътрешността и православието. Сърбия възприема византийския културно-политически модел, макар и не без колебание.

ТРЕТИЯТ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД създава допълнителни проблеми на империята. През юли 1187 г. кръстоносците претърпяват голямо поражение при Хатин, край Тивериадското езеро, от войските на египетския султан Салах ад-Дин (Саладин), който на 2 октомври с. г. влиза в Йерусалим. Опасността от пълно ликвидиране на кръстоносните владения на Изток води до организиране на Третия кръстоносен поход. Исак Ангел поддържа контакти със Салах ад-Дин и дори му предлага съюз срещу латинците, при условие че египетският султан признае византийските владения на Изток, а контролът над Светите места бъде поверен на православни духовници. Православните манастири на Изток — в Палестина, Сирия и на Синайския полуостров, преживяват нов разцвет благодарение на толерантното отношение към тях от страна на мюсюлманската власт. Западът възприема тези дипломатически контакти като предателство спрямо християнската кауза. Така Третият кръстоносен поход на западните християни срещу исляма се превръща в опасно предизвикателство за Византия. Начело на похода стоят три короновани глави: Филип II Август, Ричард I Лъвското сърце и император Фридрих I Барбароса. Първите двама достигат Светата земя по море. Германският император събира войските, които включват немски, италиански, чешки и полски рицари, в имперския град Регенсбург, на р. Дунав. Кръстоносците избират за ръководител на похода Фридрих Барбароса. Маршрутът преминава през Австрия и Унгария, а от Белград кръстоносците навлизат в ромейска територия. В Ниш при Фридрих I пристигат пратеници на сърбите и българите, които предлагат съюз срещу Ромейската империя. Недоверието между кръстоносци и ромеи преминава в открити враждебни действия. Германските рицари превземат богатите градове и крепости Филипопол, Констанция, Вероя, Адрианопол и Димотика, като заплашват пряко Константинопол и самото съществуване на Византия. С големи дипломатически усилия византийският василевс успява да постигне споразумението от февруари 1190 г., според което Византийската империя се задължава да снабдява с храни кръстоносците и да ги прехвърли в Мала Азия. Ромеите дават и заложници. Клаузите на този договор са ясно свидетелство за страха на Исак Ангел и за факта, че Византия е слабата и губеща страна в този спор. Смъртта на Фридрих Барбароса, удавил се през юни с. г. в р. Каликадмос (дн. Салеф) в Мала Азия, спасява империята от опасен враг. Част от войниците на Барбароса се ангажират с военни действия край Акра във Финикия, а друга част се връща обратно в Европа или се разпръсква в Леванта. В Германия синът и наследник на Фридрих Хенрих VI, създава силен антивизантийски съюз и не крие стремежите си към ликвидиране на Византия и включване на нейните територии в единната Римска империя, управлявана от германските императори. Брачен съюз води до обединение на Германската империя с норманските владения в Южна Италия и Сицилия. Византийският император се опитва да пробие неблагоприятната политическа конюнктура чрез използване на лоби: братът на Хенрих VI — херцог Филип Швабски, е женен за дъщерята на Исак Ирина. Византия е изправена пред нова опасна ситуация, а отлагането на нейната гибел се дължи на смъртта на Хенрих VI през септември 1197 г. Византийската империя се спасява срещу задължението да изплаща унизителен годишен трибут на Германския райх. Този трибут води до появата на нов данък във Византия, известен като аламаникос — германски.

Отслабват и византийските позиции в Средиземноморието. През 1190 г. на връщане от Светите места английският флот, командван от Ричард I Лъвското сърце, превзема о. Кипър, вече пета година самостоятелно владение на византийския отцепник Исак Комнин. Островът е предаден на Ордена на тамплиерите, които пък срещу определена сума го продават на бившия йерусалимски крал Гвидо Люзинян (1192). Богатият и стратегически разположен остров е окончателно изгубен от империята.

1195–1203 г. Управление на АЛЕКСИЙ III АНГЕЛ. В началото на нова акция срещу българите Исак Ангел е пленен от брат си Алексий в лагера в Кипсела, ослепен и затворен в тъмница (8 април 1195 г.). Новият император наследява проблемите на своя брат. Зависимостта от Запада вече е пълна. Империята е принудена да отстоява своята независимост срещу политическите претенции на Германската империя, която след династичния си съюз с норманите се превръща в голяма средиземноморска сила. Подновяването на преференциите на венецианци (1187), генуезци и пизанци (1192) потвърждава полуколониалния в икономическо отношение статус на Византия. Империята е зависима от италианския флот. В държавния апарат цари корупция, която води до пълно разложение на всички нива на управлението. Адмиралът на флота — мегадуксът Стритнос, продава всички корабни принадлежности и избягва със заграбеното. Византия остава практически без флот. Ангелите изоставят централизаторската политика на Андроник Комнин, а разрухата в държавата е очевидна.

Продължават проблемите на Балканите. В Сърбия византийската дипломация постига относителен дипломатически успех, като подкрепя Стефан Първовенчани, зет на император Алексий III (женен е за неговата дъщеря Евдокия), срещу претенциите на неговия по-стар брат Вукан. Конфликтите между Стефан и Вукан водят до отслабване на Сърбия и до установяване на византийското влияние там. Далеч по-зле се развиват отношенията с българите. През 1195/1196 г. продължават успешните действия на българите по посока на Македония. Дори заговорите, инспирирани от Константинопол и довели до убийството на Иван Асен и Тодор-Петър (1196), не могат да предотвратят издигането на Българската държава, която при третия брат Калоян (1197–1207) почти достига границите на Петрова България от Х в. През 1201 г. в български ръце пада важният пристанищен град Варна, а империята губи цялото Черноморско крайбрежие на север от Стара планина.

Развиват се процесите на децентрализация в империята. В Мала Азия се издигат независими управители на области, като Теодор Мангафа, Сава Асиденос и Теодор Гаврас. Подобни тенденции се забелязват и на Балканския полуостров. Представителят на българската династия на Асеневци Иванко, който участва в заговора и убийството на Иван Асен, е сгоден за 4–годишната внучка на Алексий III Теодора и назначен за управител на Пловдивската област и главнокомандващ на тракийските войски. В началото на 1198 г. обаче Иванко-Алексий открито се отмята от клетвата, дадена на императора, и се провъзгласява за независим господар на Пловдивската област и Северните Родопи. Поддържа контакти с българския владетел Калоян и с куманите, които опустошават ромейска Тракия до самия Константинопол. През 1200 г. Иванко е арестуван, но проблемите на Алексий III не свършват — за независими владетели се обявяват българският болярин Добромир Хриз в Просек и Струмица и протостраторът Мануил Камица в Тесалия. В Пелопонес се издига местният динат Лъв Сгур. Въстава и управителят на Смолянската област (Южните Родопи и Беломорието) Йоан Спиридонаки, родом от о. Кипър. Кампаниите на Алексий III от 1202 г. успяват да се справят с Добромир Хриз, Мануил Камица и Спиридонаки, но империята губи значителни територии в Македония, населени с българи и власи, които преминават към Българската държава.

Сепаратистките тенденции се дължат на упадъка на системата на централизирано управление, без обаче да се оформя строго ситуирана феодално-йерархична система по подобие на западната. Децентрализацията в Западна Европа е продукт на военно-социална структура, свързана със стари родови имения, върху които аристократичните фамилии осъществяват реална власт от векове и техните владения са санкционирани чрез обичаите и правото. Децентрализацията във Византия е резултат от стремежа към независимост на отделни управители, които разчитат на набраните от тях войски, на непристъпните крепости и политическата конюнктура. Византийският аристократичен сепаратизъм е продукт на съществуващата от векове военно-бюрократична система. Сепаратистките тенденции и междуособните войни на Балканите се допълват и усложняват от значителните етнически противоречия, които дори православната вяра не може да тушира. Отслабването на империята е очевиден факт за всички и превземането на Константинопол от западните рицари през 1204 г. едва ли е било гръм от ясно небе.

Известни са две дъщери на Алексий III. По-малката от тях — Ана, остава вдовица на севастократора Исак Комнин и е омъжена повторно за Теодор Ласкарис, а по-голямата — Ирина, остава вдовица на мегадукса Андроник Кондостефан и е омъжена повторно за Алексий Палеолог. Тези два знатни рода — Ласкариси и Палеолози, ще играят най-важната роля във византийската история през следващите три века.

Византийските земи (1204–1282)

Четвърти кръстоносен поход (1202–1204)

През 1198 г. папа Инокентий III отправя призиви за нов кръстоносен поход, които намират отклик сред широки среди на Запад. За участие се готвят френски и фламандски рицари, германци, сицилийски нормани, англичани, унгарци. Проектира се походът да бъде извършен по море, като се нанесе директен удар на Египет, раздиран от междуособици след смъртта на Саладин. През април 1201 г. е подписан договор с Венеция за превоз на ок. 35 000 души, а корабите са наети за 85 000 сребърни марки. Междувременно умира главният организатор на похода, Тибо Шампански, брат на крал Филип II. По препоръка на френския крал за водач е избран италианският маркиз БОНИФАЦИЙ МОНФЕРАТСКИ. През 1202 г. кръстоносците се събират във Венеция, но успяват да платят само 34 000 марки за наетите кораби. Венеция използва ситуацията за собствените си користни цели, отклонявайки похода към Зара (дн. Задар) на Далматинското крайбрежие, тогава под властта на Унгария. Въпреки раздорите в рицарския лагер градът е превзет и предаден на Венеция. Това действие среща негативната реакция на унгарския крал Емерих, както и на папата. Венеция, която още от X в. поддържа добри търговски връзки с Египет, не бърза с изпълнението на ангажимента си към кръстоносците, оправдавайки се с неблагоприятния сезон. По същото време от Византия успява да избяга наследникът за сваления Исак II Ангел Алексий IV. Той посещава папата, предлагайки му помощ за похода срещу възстановяването на легитимната имперска власт, но среща уклончив отговор. С подкрепата на своя шурей — германския император Филип II Швабски, Алексий е приет от Бонифаций във Верона. Предложенията на византийския принц са добре дошли за търпящите финансови трудности кръстоносци и макар и не без спорове, те приемат неговите условия. На 24 ноември 1202 г. е сключен договор, според който след възстановяването на Исак II и Алексий IV на престола те са длъжни да изплатят 200 000 марки, да издържат флота в продължение на една година, да участват в похода с 10 000 войници и да подчинят Православната църква на Рим. На 1 май 1203 г. кръстоносците, транспортирани от венецианските кораби, превземат о. Корфу, а на 23 май се отправят през Крит към Константинопол.

Причините за отклоненията на Четвъртия кръстоносен поход са дискутирани многократно, съществуват огромен брой изследвания и сериозни спорове. В редица трудове се търси основната причина, която да обясни завладяването на една християнска държава от хора, посветили себе си на идеята за освобождаване на Божия гроб. Най-често (особено в руската историография) като главен виновник са сочени папа Инокентий III или Венеция, стремяща се към унищожаване на своя вековен конкурент — Византия. Без съмнение Рим е мечтаел да подчини Източната църква, а Венеция винаги се е стремила към овладяване на византийските пазари. Германският императорски двор повече от половин век преди кръстоносния поход упорито се стреми да контролира ситуацията в Изтока. За рицарската маса завладяването на Византия е било нещо много по-реално, отколкото утопичното утвърждаване в Светата земя. В целия този комплекс от причини конкретната политическа конюнктура, както и случайността, играят съществена роля. Очевидно е, че още от времето на Първия кръстоносен поход на Запад се засилва недоверието към «схизматична» Византия, а някои църковни авторитети (напр. св. Бернар от Клерво) пропагандират унищожението й и нейната замяна с католически център.

Кръстоносците се приближават към Константинопол, който изобщо не е подготвен за отбрана. Император Алексий III наистина взема някои превантивни мерки, но те са прекалено закъснели. Никита Хониат описва чудовищни форми на корупция сред армейските флотски началници (т. напр. командващият флота Михаил Стрифнос в навечерието на събитията продавал дървен материал, платна и т. н., поради което в пристанището липсвали достатъчно боеспособни кораби). Хониат свидетелства и за незаинтересоваността на провинциалните управители да изпратят войски в столицата. Алексий III безуспешно се опитва да преговаря с кръстоносците, а в решителния момент бяга, отнасяйки 10 кентенария злато от хазната. На 17 юли 1203 г. кръстоносците щурмуват града. В него обаче вече е извършен преврат и на престола е възстановен Исак II Ангел. На практика цялата власт е в ръцете на неговия син и съвладетел АЛЕКСИЙ IV. За съжаление в момента финансовите възможности на империята не отговарят на гръмките обещания, дадени на кръстоносците — изплатена е едва половината от полагащата им се сума. За нейното събиране се посяга дори на църковно имущество, конфискуват се имотите на абдикиралия Алексий III. Всичко това е посрещнато с неодобрение и възмущение от жителите на столицата. Отношенията с кръстоносците, разположили се на лагер край града, стават все по-враждебни. На 25 януари 1204 г. в храма «Св. София» е свикано съвещание на висшата знат и духовенството. Никита Хониат, тогава велик логотет, е против свалянето на Алексий IV, но съдбата на Ангелите вече е решена. Извършен е нов преврат и след дълги спорове на престола е издигнат Алексий V Дука Мурзуфъл. От своя страна, обикновеното гражданство лансира войника Николай Канава. В крайна сметка Мурзуфъл, зет на Алексий III, се налага, но не е в състояние да организира защитата на града. През март 1204 г., под предлог възстановяването на справедливостта и нуждата от рицарско отмъщение за гибелта на Алексий IV, кръстоносците подготвят щурм на столицата. Още тогава те вземат решение за подялбата на Византия (т. нар. Partitio Romanie). Ha 9 април започва щурмът на града — избухват пожари, настъпва паника, започват нови борби за власт. Мурзуфъл също дезертира, за неговото място се борят Константин Ласкарис и Теодор Дука. Връх взема Константин, но се спори дали е бил коронясан според вековния имперски церемониал. Напоследък с нови аргументи беше показано, че това вероятно е станало (П. Жаворонков), следователно за известно време легитимен василевс наистина е Константин XI Ласкарис. Опитът на Константин и брат му Теодор да организират защитата на Константинопол претърпява фиаско. На 13 април кръстоносците завладяват непревземаемата векове наред имперска столица, подлагайки я на невиждан грабеж. Най-подробни в това отношение са разказите на ЖОФРОА ВИЛАРДУЕН (историограф на похода и маршал на Романия впоследствие) и на византийския историк Никита Хониат.

НИКИТА ХОНИАТ (ок. 1150–1213), византийски политически деец и един от най-големите византийски историци. Роден в гр. Хона в Мала Азия, откъдето идва и прозвището му. Някои стари автори го наричат Акоминат (напр. В. Златарски). Започва кариерата си като императорски секретар при Мануил Комнин. При Андроник I е в немилост, но при династията на Ангелите е реабилитиран. През 1189 г. е управител на Филипопол (Пловдив), което съвсем пряко го ангажира с въстанието на Петър и Асен и с преминаването на Третия кръстоносен поход през земите на империята. Достига поста на велик логотет (пръв министър) на империята. През смутните дни на април 1204 г. заедно с братята Ласкарис бяга в Мала Азия и до смъртта си е сред знатните лица в никейския двор. Никита е брат на Михаил Хониат, също известен интелектуалец и митрополит на Атина. Автор е на много реторични, теологични и други произведения, но най-голямо значение има неговата «История» — основен извор за събитията във Византия и на Балканите през втората половина на XII и началото на XIII в.

Разграбването на Константинопол

Грабежът на най-големия и най-богат в тогавашна Европа град образно е наречен от самите латинци «Гибелта», или «Опустошението на града», а Вилардуен твърди, че никога един толкова богат град не е опустошаван по такъв варварски начин. В продължение на цели 3 дни 14–16 април, кръстоносците разграбват държавните и църковните съкровища, богатите манастири, домовете на знатните лица. В разразилата се истерия не са пощадени дори гробът на император Юстиниан Велики, гробниците на Македонската династия, царските саркофази в Студийския, Мирилейския, Манганския, Пантократоровия и други манастири; в храма «Св. Йоан Богослов» е осквернен гробът на Василий Българоубиец, мумифицираното му тяло е извадено и захвърлено, а всички скъпоценности от него са свалени. Безценни творби на изкуството са отнесени от Константинопол. Т. напр. четирите бронзови коня, които са смятани за дело на Лизип, са пренесени във Венеция. И днес те красят катедралата «Сан Марко» и са емблема на града. Голямата статуя на Хера, издигната на Форума, е претопена за нуждите на монетосеченето, разбита е пирамидата на Анемодулий, а релефите по нейните стени са разграбени, медната статуя на Иисус Навин има същата съдба. Никита Хониат с горчивина пише за «варварите, които, понеже не ценяха красотата, не пощадиха бронзовите статуи, украсяващи Хиподрома, и ги унищожиха за нищожна полза». Освен това от Константинопол са отнесени на Запад мощите на редица светци, събирани векове наред от Палестина, Сирия и целия Изток. Венецианците също ограбват много църковни светини, включително Христовия трънен венец, по-късно продаден на френския крал Людовик Свети. Тази практика е продължена от латинските императори, които подаряват или продават на Запад стотици други паметници на изкуството. От безценните реликви на Византия и православието, които през Средновековието имат огромна психологическа и морална стойност, наред със споменатия трънен венец на Христос към Европа поемат и един римски императорски скиптър, каменен къс от Гроба Господен, части от мощите на Йоан Кръстител, мощите на редица светци (Григорий Назиански, Йоан Златоуст, Власий, Диомед, Симеон, Климент и много други), части от дървения кръст на Христос (на различни места — Лил, Валансиен, Гент, Лондон), драконът, подарен от норвежкия крал Сигурд, кръстове, ковчежета, пурпурни императорски мантии и знамена. Много светини са погубени, сред тях са прочутата риза на Богородица и копието, с което Христос е прободен на кръста. Най-много реликви попадат във Венеция, Франция, Рим (Ватикана), Генуа, в отделни големи абатства и храмове в Германия и Испания. С течение на времето много от тях са дарявани, продавани, ограбвани, попадайки на нови места. Византийски паметници изчезват и при корабокрушения още в началото на XIII в. Β първите години на Латинската империя се стига до безскрупулна търговия с византийски реликви, което налага Латеранският събор да я забрани под заплаха от отлъчване (1215). Малко са сведенията за ограбените гръцки ръкописи, макар да се знае, че кардинал Бенедикт изпраща в Рим много книги, в Париж е отнесена «Метафизиката» на Аристотел (изгорена наскоро след това). Неизвестен брой книги, икони, скулптури и други творби на византийското изкуство са унищожени при пожарите и разграбването на столицата. Поруганието на православните светини е изживяно драматично не само от интелектуалците, но и от обикновения народ. То е един от главните фактори за възникването на непримирима омраза и презрение към католическия Запад, на твърдо и дори фанатично отстояване на собствената културно-историческа и верска идентичност.

Създаване на Латинската империя

Превземането на Константинопол е само началото на завоевателната политика на кръстоносците. Започва да се реализира идеята за създаване на собствена Латинска държава, а блясъкът на завладяната столица разпалва жажда за нови завоевания. Агресивните стремежи на рицарите съвпадат с интересите на Венеция, превърнала се в ръководен фактор, която отдавна се стреми да стане безспорен господар на Средиземно и Егейско море. Кръстоносците първо пристъпват към избор на свой император. Главни кандидати са Бонифаций Монфератски и Балдуин Фландърски. В съвета, който провежда избора, Венеция разполага с шест от общо дванадесет гласа, което й дава възможност да подкрепи БАЛДУИН ФЛАНДЪРСКИ. До този момент водач на похода е Бонифаций, чиито качества плашат Енрико Дандоло. Венецианският дож се страхува от старите позиции на Монфератската фамилия във Византия, както и от политическата ловкост на Бонифаций. За Венеция фландърският граф е далеч по-удобна фигура, още повече че преобладаващата част от кръстоносците са французи. Съгласно разпределението на земите на Балдуин се пада 1/4 от империята, а останалите 3/4 трябва да бъдат разпределени между другите сеньори и Венеция. Балдуин получава по-голямата част от Тракия, част от Мала Азия, най-важните егейски острови (Хиос, Лесбос, Самос и др.) и 5/8 от Константинопол. Бонифаций трябва да получи Никея, но той предпочита Солун с околните земи в Македония и Гърция. Делът на венецианците е най-значителен — Епир, Акарнания, Етолия, Пелопонес, о. Крит, както и редица възлови градове в Тракия (Родосто, Галиполи, Одрин и др.). Освен това Венеция получава 3/8 от Цариград, както и няколко големи острова, включително Евбея. В ръцете на Венеция е и духовната власт в империята — за католически патриарх е избран Томазо Морозини. Големите сеньори (т. нар. високи барони) разпределят земите между своите васали според западната практика.

След тези събития (май 1204 г.) кръстоносците пристъпват към действие. Хенрих (Анри) Фландърски, брат на императора, нахлува в Тракия, където са избягали двамата бивши императори Алексий III и Алексий V. Алексий III няма възможност да се съпротивлява и бяга в Солун, докато Мурзуфъл е пленен и отведен в столицата, където е екзекутиран (хвърлен от високата колона на Тавър), за да се сплашат «гърците». Край Одрин рицарят Пиер дьо Брашо се среща с българския цар Калоян, който търси приятелството на кръстоносците. Предложенията на царя обаче са отклонени високомерно. Настъплението продължава в посока на Сяр, Кавала и Солун. Балдуин лично влиза в града на св. Димитър, обещан на Бонифаций, с което между двамата е на път да избухне гражданска война. Опитният Бонифаций умело привлича ромеите на своя страна — той се жени за вдовицата на Исак Ангел, унгарката. Маргарита, приема сина й и дори го представя за бъдещ император. С много усилия Дандоло успява да изглади конфликта между двамата водачи. В крайна сметка Бонифаций създава свое маркграфство (теорията, че той създава т. нар. Солунско кралство, не се потвърждава от изворите). Завоюваните области са заети от васалите на императора и от Бонифаций. В Димотика се установява маршал Жофроа Вилардуен, в Пловдив — херцог Рене дьо Три, в Южна Тракия — Ансо дьо Курсел, в Пелопонес — племенникът на Вилардуен, носещ същото име. От своя страна, феодалите раздават ленове на по-дребни рицари, чийто брой надхвърля 600. Завоеванията стават бързо и почти без съпротива. Главната причина за това е пасивността на византийската аристокрация и голямото напрежение между столица и провинция до 1204 г. Хониат разказва за злорадството на тракийските селяни по повод рухването на империята, част от динатите бягат в Мала Азия, с което съпротивителните сили на византийското общество са унищожени. Друга част от аристокрацията се отнася лоялно към новата власт, но за разлика от Бонифаций Балдуин Фландърски е крайно резервиран и настроен враждебно към «гърците».

Падане на Средна Гърция и създаване на Епирската държава

Бонифаций Монфератски също не среща особена съпротива при овладяването на своята територия. Само Лъв Сгур, местен владетел в Коринт и Пелопонес, му оказва отпор. Сгур обаче е победен и принуден да бяга. Не след дълго населението започва да негодува от латинската власт. От това се възползва Михаил Ангел, роднина на императорската династия. Отначало той полага клетва пред Бонифаций, но след това вдига въстание и се укрепява в Епир със столица Арта. Михаил поддържа връзки с Никея, откъдето получава титлата деспот.

Последната територия, завладяна от латинците, е Пелопонес. Тук, както и в другите византийски провинции, има почти независими динати, но и свободни селяни, включително потомци на славяните. В Пелопонес се установяват Вилардуен Млади и рицарят Шамплит. Постигнато е споразумение с местните аристократи, които са включени в кръга на господстващия елит. Така възниква княжеството, наречено МОРЕЯ, или Ахея, изградено по френски феодален образец, за което има много повече сведения, отколкото за останалите латински земи. Прави впечатление, че бившите византийски прониари са възприемани от латинците като «гръцките рицари», което говори за сходство между византийското и западните общества през XII–XIII в. Същевременно кръстоносците, и преди всичко венецианците, завладяват островите в Егейско море и Адриатика. Без съмнение най-важен е о. Крит, паднал във венециански ръце през 1208 г. Въпреки многото въстания на местното население (1212, 1229, 1363) републиката задържа стратегически важния остров до времето на турското му завладяване. На архипелага в Егейско море се установява Марко Санудо, племенник на Дандоло, с титлата дукс. Тези острови са в ръцете на Венеция до 1276 г., когато Михаил Палеолог успява да освободи част от тях. След 1303 г. Венеция ги завладява отново. Същото важи за Евбея, където владения получава Верона. Още през 1206 г. Венеция завладява Корфу, който обаче е освободен от епирските владетели (1214–1259), но след това попада в ръцете на южноиталианските крале.

Въстание в Тракия и латино-български войни (1204–1207)

Населението в Източна Тракия е крайно резервирано към новата власт. Неговата аристокрация, отблъсната от Балдуин, изложена на репресии, постепенно насочва погледа си към българския цар КАЛОЯН (1197–1207). Според съвременниците ромеите предлагали да признаят своя доскорошен враг за «техен» (т. е. византийски) император. Така е сключен известният в историографията Българо-гръцки съюз. Въпреки всичко част от византийската знат е склонна на компромис с Балдуин при положение, че Одрин и Димотика отпаднат от венецианските владения и минат под негова егида. Императорът не смее да наруши волята на всемогъщия Дандоло. Въстанието избухва в Димотика, Одрин, Пловдив и други градове. Латинците, почти без да окажат съпротива, бягат към столицата. През пролетта на 1205 г. в подкрепа на бунтовниците идва цар Калоян с многохилядна армия (само куманските съюзници са 14 000). Решаващата битка е пред стените на Одрин, където на 14 април 1205 г. армията на Балдуин е разбита. Императорът е пленен и по-късно екзекутиран в Търново, загиват граф Луи дьо Блуа и ок. 300 рицари. Престарелият Дандоло умира от преумора при паническото бягство към столицата. В съюза с Калоян много скоро се появяват сериозни пукнатини. Ромеите не допускат български гарнизони в своите градове, а пловдивската гръцка аристокрация дори провъзгласява свой «император» — цариградският благородник Алексий Аспиет. С помощта на местните българи и еретиците-павликяни Калоян овладява Пловдив и екзекутира бунтовниците по жесток начин. Ударът, нанесен от Калоян, е фатален за Латинската империя. Популярността й и нейната привлекателност за нови западни заселници и авантюристи рязко спадат, новата държава е обхваната от дезорганизация, мнозина рицари напускат Константинопол. Всичко това, както признават редица византолози (Шарл Дил, Г. Острогорски и др.), на практика спасява Никейската и Епирската държави от сигурна гибел.

В периода 1205–1207 г. българското настъпление засяга не само основните земи на империята, но и владенията на Бонифаций. Балдуин е наследен от Хенрих, който води по-прагматична политика и успява да спечели на своя страна тракийските ромеи. Те получават дори свой «дукс» — Теодор Врана, който е васал на императора. Калоян и Хенрих си разменят няколко военни удара, българският цар разрушава редица крепости в Източна Тракия и преселва тамошното население край р. Дунав. Най-големи опустошения извършват неговите кумански съюзници, които ромеите презрително наричат «кучета». Оттук идва и прозвището Скилоян (Кучето Йоан), докато българският цар се ласкае от името Ромеоубиец. Според него това е отмъщение за гръцкото коварство и злодеянията на Василий II Българоубиец. Българската заплаха води до съюз между Бонифаций и Хенрих, а солунският маркиз се стреми да привлече към него и Унгария. Последното предопределя българския натиск към Солун, още повече че през лятото на 1207 г. Бонифаций е убит в сражение с българите някъде в Родопите. През есента Калоян обсажда Солун, но неочаквано е убит. Най-вероятно царят става жертва на заговор, подобно на братята си Асен и Петър. България е обхваната от династични борби, в които надделява царския племенник Борил (1207–1218).

Образуване на Трапезундската и Никейската империи

През 1204 г. положението в Мала Азия се характеризира с почти пълна дезорганизация на централната власт. На преден план излизат редица местни владетели, като Теодор Мангафа (Филаделфия), Мануил Маврозом (по р. Меандър), Сава Асиден (Милет), Теодор Гавра (Самсун) и др. Според историка Георги Акрополит навсякъде отделни динати си присвояват властта като самостоятелни господари.

Първа се появява т. нар. ТРАПЕЗУНДСКА ИМПЕРИЯ. Начело застават братята Алексий и Давид, внуци на император Андроник I Комнин. Още през април 1204 г. те завладяват Трапезунд с грузинска помощ (дълги години те живеят в двора на царица Тамар), който става столица на Алексий. Давид продължава настъплението по малоазийския бряг, заемайки Синоп и Ираклия. Тук обаче намеренията му са осуетени от военното надмощие на Теодор I Ласкарис. Така плановете на трапезундските владетели да заемат мястото на византийските са пресечени още в началото. Оттук нататък империята на «Великите Комнини» остава една регионална черноморска сила и се развива почти без политическа връзка с останалия византийски свят.

Най-сериозна наследница на Византия без съмнение е държавата с център НИКЕЯ. Появата на братята Ласкарис в Мала Азия се натъква на съпротивата на местните динати. Латинското настъпление през 1204 г., ръководено от Хенрих, води до сплотяване на местните сили. Константин Ласкарис, признат за император дори и от селджукските турци, е принуден да отстъпи мястото си на своя брат. Теодор има и друго предимство — той е зет на Алексий III Ангел. Въпреки енергичното противодействие на Теодор I латинското настъпление се развива успешно. В сражението при Пименион армията му е напълно разбита. Съдбата на Мала Азия изглежда решена, а в Никея трябва да се създаде графство начело с Луи дьо Блуа. Битката при Одрин и победите на Калоян спират латинското напредване, а завзетите крепости са отвоювани от Теодор Ласкарис. Отначало той управлява без определена титла, възможно е за известно време да се е титулувал «император на източните ромеи», но през 1208 г. нещата решително се променят. Тогава в Никея е възобновена Вселенската патриаршия «в изгнание», а патриарх Михаил Авториан коронясва никейския владетел за «император и самодържец на всички ромеи». Укрепването на Никейската империя предизвиква реакция сред селджукските турци, които до този момент подкрепят Теодор Ласкарис, изплашени от латинските успехи. През 1210 г. султанът им е разбит при р. Меандър. Императорът активизира действията си срещу латинците, като влиза в съюз с българския цар Борил. Борбата се води с променлив успех, а през 1214 г. в Нимфея е сключен мирен договор, съгласно който латинците задържат една малка ивица земя в Мала Азия. По това време никейците окончателно отблъскват Давид Комнин, а по-късно неговата база — гр. Синоп, пада в ръцете на селджуките. Така към 1214 г. никейското надмощие в Мала Азия става определящо.

Събитията на Балканите и разцветът на Епир (1207–1230)

В този период византийската държавност на Балканите се свързва най-вече с подема на ЕПИРСКАТА ДЪРЖАВА. Михаил Ангел успява да се възползва от слабостта на България и от проблемите на латинците и завзема Драч, о. Корфу, част от Албания и Шкодра. Той е в съюз със севастократор Стрез, български владетел в Македония, може би брат на Борил. Разцветът на Епир обаче се олицетворява от ТЕОДОР АНГЕЛ КОМНИН (1215–1230), който действа умело в сложната балканска ситуация. Теодор Комнин завзема земите на покойния Стрез (убит от сърбите през 1215 г.), но най-големият му успех е победата над новия латински император Пиер Куртене. Идвайки от Рим с армията си, Пиер дебаркира при Драч и потегля към Константинопол по суша. В епирските планини той е разбит от Теодор Комнин и загива в сражението през 1216 г. Тази победа издига авторитета на епирския владетел, който продължава настъплението си срещу латинците и превзема Солун през 1222 г. Тази впечатляваща и най-голяма за момента ромейска победа амбицира Теодор Комнин да настъпи към Цариград. През 1227 г. той се провъзгласява за император въпреки съпротивата на солунския митрополит. Новият император, който естествено се превръща в най-голям противник на Никейската империя и на нейните претенции за единствен наследник на Византия, е коронясан от охридския архиепископ Димитър Хоматиан.

ДИМИТЪР ХОМАТИАН, църковен и политически деец от XIII в., архиепископ на Охрид и «цяла България» (1217–1234), автор на много канонични трудове, епистоларни творби, постановления и съдебни решения, които са ценен извор за византийската и българската история през XIII в. Хоматиан е автор и на едно гръцко житие на св. Климент Охридски.

Коронясването на Теодор Комнин води до криза във Византийската църква. Стига се до своеобразна схизма между митрополитите в двете империи, а никейският патриарх не признава акта на Хоматиан за законен. Както личи от т. нар. Търновски надпис на Иван Асен II, в България титлата на Теодор Комнин е била призната — там той е наречен «цар», а не деспот. Солунският владетел поддържа приятелски връзки с българския цар, скрепени с династичен брак между брат му Мануил и една от дъщерите на Иван Асен. Междувременно българският деспот Слав, някогашен съюзник на Хенрих Фландърски, преминава под влиянието на Теодор Комнин.

Наскоро след превземането на Солун Теодор Комнин започва офанзива на изток. Неутралитетът на Иван Асен позволява на солунския император да завладее Беломорието и да изтласка никейците от Източна Тракия, включително и от Одрин. Теодор Комнин поддържа приятелски отношения с германския император Фридрих в противовес на Папството — основен защитник на Латинската империя. Изпаднала в криза, Латинската империя търси съюзник и политическа закрила за малолетния Балдуин II. Сближаването с България е преценявано като най-перспективно, но за регент още през 1229 г. е избран бившият йерусалимски крал Жан дьо Бриен. Въпреки това българското влияние в Константинопол се усилва. Тези промени в политическата ситуация водят до злополучния поход на Теодор Комнин срещу България. Давайки вид, че продължава действията си в Тракия, през пролетта на 1230 г. Теодор Комнин нахлува в българските земи, но Иван Асен II му нанася изпреварващ удар при Клокотница (9 март 1230 г.). Императорът и семейството му са пленени, а земите му са завоювани от българите. Тази глобална промяна в статуквото на Балканите е описана най-добре от никейския историк Георги Акрополит. На практика без съпротива в български ръце падат Македония, Албания и част от Тесалия, Одрин и Димотика. В Солун властта е поета от деспота Мануил, зет на Иван Асен. Под егидата на българския цар са и атонските манастири. В своите актове българският цар се величае и като «владетел на гърците», което определено говори за нарасналите български претенции към византийското наследство. В присъединените земи Иван Асен отчасти запазва привилегиите на ромейската аристокрация.

Бързото рухване на Епирската държава, която след 1230 г. е второстепенна политическа сила, се дължи на редица причини. От гледна точка на геополитиката Никея има преимущества, които Теодор Комнин не е в състояние да преодолее. Съмнителна остава легитимността му като ромейски император за голяма част от обществото. Не на последно място е разнородният състав на населението в държавата. В териториите й влизат цели области, населени с българи, албанци и сърби. Отсъствието на културно-етническа спойка и на неизбежните в случая центробежни сили (особено при населението от българските области по отношение на България) значително подкопават мощта на Епирската държава в критични моменти.

Укрепване на Никея при Йоан III Дука Ватаци (1222–1254)

Най-голям разцвет Никея достига при ЙОАН ВАТАЦИ, зет и наследник на Теодор I Ласкарис. Отличен дипломат и военачалник, Ватаци умело използва слабостите на своите съседи и упорито подготвя изгонването на латинците от Константинопол. Възцаряването на Ватаци става в условията на конфликт с латинците, които подкрепят претендентите за короната му Алексий и Исак, братя на Теодор Ласкарис. Латинците обаче са разбити, а Ватаци прониква дълбоко в малоазийските владения на империята. През 1225 г. кръстоносците молят за мир, след като губят почти цяла Мала Азия. Същевременно Ватаци засилва флота и успява да превземе големите острови в Егейско море. Жителите на Източна Тракия търсят сътрудничество с Ватаци и през 1223 г. допускат никейски гарнизони в Одрин и други градове. Тук действията на Ватаци срещат отпора на Теодор Комнин. След битката при Клокотница Епир е изваден от строя, а мястото му в някаква степен е заето от България. Закономерно никейският владетел търси контакти с Иван Асен II, които в дългосрочна перспектива са по-изгодни именно за Никея. През 1235 г. в Лампсак е сключен договор за съюз между двете държави срещу латинците. Елена, дъщеря на Иван Асен, е омъжена за сина на Ватаци — Теодор II Ласкарис. Българската църква окончателно скъсва унията с Рим, подписана при Калоян (1204), като получава статут на патриаршия. Договорът носи повече изгоди на Никея, докато Иван Асен се задоволява с територията до устието на р. Марица. Най-вероятно по този начин на България е признат суверенитет над наскоро завладените земи на Теодор Комнин. Двамата владетели започват действия срещу Константинопол, който е обсаден (1235). Бриен, към когото Иван Асен II не храни симпатии (поради отпадането на възможността за българска опека над Балдуин II и за династичен брак), е безсилен срещу действията на съюзниците. Единствено военноморската подкрепа на ахейците разбива българо-никейската блокада. През 1236 г. обсадата е повторена, но Иван Асен II участва формално, тъй като няма интерес от силна Никейска държава в региона. Нещо повече, през 1237 г. българският цар се съюзява с латинците. Общите действия на българи, кумани и латинци срещу Цурул (дн. Чорлу), главна база на никейците в Европа, са прекъснати поради нещастие в царското семейство. Реалната причина обаче се крие в нежеланието на Иван Асен II да се ангажира определено с някоя от страните в конфликта. Акрополит обвинява българския цар в неискреност, но статуквото в случая е изключително изгодно за България.

Татарските нашествия в Европа и Азия значително отслабват силите на най-опасните съседи на Никея. През 1242 г. България е прегазена от завръщащите се от Централна Европа сили на хан Бату и Кадан. Страната става данъчно зависима от татарската Златна орда и постепенно попада под татарска хегемония. Смъртта на Иван Асен II през 1241 г. поставя началото на сериозна политическа криза, която ликвидира заплахата за никейско проникване на Балканите от север. В Мала Азия Никея е единствената, незасегната от действията на татарите, които в 1243 г. превръщат Селджукското султанство в зависима и обхваната от смутове държава. Васална на татарите става и Трапезундската империя. По такъв начин Никейската империя остава единствената реална сила в Мала Азия, способна да провежда напълно независима политика. Липсата на сериозен противник от изток позволява на Ватаци да се намеси много по-активно на Балканите.

През 1237 г. Солунската държава отново е в ръцете на Теодор Комнин по силата на брака между Иван Асен II и Ирина Комнина. Вероятно по такъв начин българският цар се е стремил да противопостави на засилващата се Никея едно отчасти възстановено Солунско деспотство. Това обаче не става, нещо повече — държавата е раздробена на три части, като Теодор и синът му Йоан управляват в Солун, Мануил се установява в Епир, а Тесалия попада под властта на техния брат Константин. През 1241 г. Ватаци се отправя към Солун, но прекратява обсадата поради татарската опасност в Мала Азия. През 1246 г. никейският император постига целта си — Солун е превзет, новият деспот Димитър е лишен от владетелски права. Така земите на солунския владетел са присъединени към Никея, а на Теодор Комнин като лично владение е даден Воден. Епирският владетел Михаил II, син на Мануил, също е принуден да търси мир след продължилите няколко години военни действия, а Никея присъединява към територията си Македония и част от Албания. Ватаци се възползва максимално от кризата в България. През 1246 г., без да обяви война, той стига до Сяр, където подкупва българския управител Драгота и превзема града. Веднага след това завладява Мелник, а по-късно прониква в Македония, до Скопие и Велбъжд (дн. Кюстендил), и в Родопите.

Положението на Латинската империя е отчайващо. Под неин контрол остават само Константинопол и близките му околности. Никейската територия достига до Виза, превзети са и редица острови, включително Родос. За да отстрани евентуално противодействие на Запада, Ватаци започва преговори за уния с Римската църква. Папа Инокентий IV склонява да се примири със загубата на Константинопол срещу единството на църквите под негова егида. Смъртта на Ватаци слага край на тези преговори.

Вътрешната политика на Ватаци е охарактеризирана от византийските историци като изключително сполучлива и далновидна. Императорът слага в ред държавните финанси, осъществява курс за защита на местните занаяти и търговия, развива стопанството в своите домени. Големият глад сред селджуките води до засилен износ на зърно — по този начин голяма част от турското злато се озовава в никейската хазна. Императорът полага особени грижи за армията, в която са създадени латински (от привлечени срещу заплата рицари), кумански (преселени от Тракия кумани през 1241 г.) и други корпуси. В много добро състояние са и граничните сили (т. нар. акрити), а флотът става най-силния в региона. По-резервирано е отношението на Ватаци към едрата аристокрация, която е подложена на редица ограничения. За разлика от Византия до 1204 г. в Никея пронията има подчертано условен характер, високите титли (деспот, севастократор и др.) се дават изключително рядко, централната власт следи внимателно за развитието на вътрешнополитическата обстановка. В сравнение с Епир и Трапезунд населението на Никея е предимно гръцко, в повечето райони е хомогенно и с висок патриотичен дух. Немалка роля за крайната победа на Никея над останалите претенденти за византийското наследство играе и Църквата, която всички ромеи признават за единствена приемница на Константинополската вселенска патриаршия. В Никея се съсредоточава и по-голямата част от бившия столичен аристократичен и интелектуален елит.

ТЕОДОР II ЛАСКАРИС (1254–1258). Краткото царуване на Теодор II е пряко продължение на политиката на неговия баща. Смъртта на Ватаци открива възможност за търсене на реванш от страна на българския цар Михаил II Асен, който за кратко време отвоюва част от отнетите през 1246 г. земи. Решителните действия на младия Ласкарис, опиращи се на силната никейска армия, водят до победа над българите при Одрин (1254). Войната продължава повече от година, в нея Михаил Асен използва и кумански подкрепления, но през 1256 г. е принуден да търси мир. Като посредник от българска страна участва бившият руски княз и тогавашен владетел на Мачва (васална на Унгария) Ростислав Михайлович. Руският княз е тъст на младия Михаил Асен, но гласуваното му доверие се оказва неоправдано — вероятно подкупен от никейците, той подписва напълно неизгоден за своя зет договор. Според документа се възстановяват старите граници, а българските сили трябва да се изтеглят от заетите позиции. Тази авантюра предизвиква нова криза в България, царят е убит, настъпва анархия. Сериозен военен натиск е оказан и върху епирския деспот Михаил II.

Теодор II Ласкарис е един от най-просветените, но и неуравновесени византийски монарси. Като ученик на Георги Акрополит и никейската школа от учени и богослови той притежава безспорен писателски талант и философски наклонности. Младият владетел е под влияние не толкова на римската (ромейската) идея, колкото на филелинизма. Вече е в ход кристализацията на един особен, нов гръцки патриотизъм, базиращ се най-вече на древногръцката култура. В това отношение несъмнен принос имат интелектуалци като Никита Хониат, Никифор Влемид, Георги Акрополит, самият Теодор II Ласкарис и др.

НИКИФОР ВЛЕМИД (1197–1272), писател, философ и богослов, смятан за първия енциклопедист от епохата на Ласкарисите и Палеолозите. Роден е в Константинопол, но семейството му през 1204 г. бяга в Мала Азия. Влемид живее и учи при местни учители в Пруса, Никея, Смирна, Ефес и Нимфея. През 1223 г. завършва учението си при философа Иларион. За известно време е лекар. Привлечен е в никейския двор, където през 1234 г. води преговорите с папските легати. По поръчение на Ватаци ръководи Висшата школа в двореца и е личен възпитател на Теодор II. Поради конфликт с Ватаци се оттегля в манастир, където умира. Автор е на многобройни съчинения по философия, логика, география, медицина и др. След смъртта му неговите философски трудове «Физика» и «Логика», повлияни от Аристотел, стават учебни пособия не само във Византия, но и на Запад (почти до XIX в.).

ГЕОРГИ АКРОПОЛИТ (1217–1282). Бъдещият виден политически деец и историк на Никейската епоха е роден в Константинопол, в семейството на знатен грък на латинска служба. Още като младеж е изпратен в Никея, където получава образование в школата на Никифор Влемид. Прави бърза кариера в двора на Ватаци, а през 1246 г. като логотет на геникона придружава императора при похода му в България. През 1249 г. води преговори с Михаил II Епирски, през 1252 г. е сред висшите съдии в първия процес срещу Михаил Палеолог. Заедно с Влемид е учител на престолонаследника Теодор II по логика и философия. При управлението на своя ученик е логотет на дрома и ръководи външните работи на империята. През 1256 г. след войната с България е императорски наместник в новите области (с титла претор), а през 1257 г. е победен и пленен от Михаил II. Прекарва две години в епирския затвор, освободен е от Алексий Стратигопул след битката при Битоля (1259). Като привърженик на Михаил VIII Палеолог влиза в най-близкото му обкръжение. През 1260 г. е начело на мисия в Търново за преговори с Константин Асен. Акрополит е човекът, натоварен да произнесе благодарственото слово на ромеите към Михаил Палеолог по повод освобождаването на Константинопол. Чрез него той оправдава готвещата се узурпация на престола (Акрополит призовава Михаил да направи своя син Андроник съимператор, разбира се, за сметка на малолетния. Йоан IV). Скоро след това става велик логотет. Положението си на «най-големия от всички министри» той запазва дори и след напускането на този пост. Акрополит е сред най-близките сътрудници в църковната политика на Михаил Палеолог, ръководи столичната Висша школа. Именно той като пълномощник на императора подписва унията в Лион. През 1282 г. е начело на мисията в Трапезунд в синхрон с нарасналото византийско влияние в държавата на «Великите Комнини». Скоро след връщането си във Византия той умира. Акрополит е автор на разнообразни съчинения (стихове, епитафии, речи и др.), но с най-висока стойност е неговата «Хроника», която въпреки заглавието си е типично историографско произведение. Изложението му е ясно, без излишна реторика, относително обективно. То обхваща събитията от 1204 до 1261 г. и е продължение на «Историята» на Никита Хониат. Като представител на аристокрацията Акрополит не крие резервите си към вътрешната политика на Ватаци, още по-сдържан е той по отношение на Теодор II Ласкарис, а най-благосклонен — към Михаил Палеолог. Съчинението на Акрополит е сред най-важните извори и за историята на Второто Българско царство.

По отношение на Църквата Теодор II е привърженик на твърдото православие, позиция, която се отразява на преговорите с папата. Що се отнася до аристокрацията той е склонен на някои отстъпки, но заедно с това проявява краен деспотизъм (дори по отношение на учителя си Акрополит), което му създава противници. Най-сериозен е конфликтът му с Михаил VIII Палеолог, не без основание подозиран в стремеж към престола.

МИХАИЛ VIII ПАЛЕОЛОГ (1259–1282). Смъртта на 36–годишния Теодор II Ласкарис, който през целия си живот има сериозни здравословни проблеми (отбелязани дори от французина Рубрук), води на престола малолетния му син Йоан IV. Регентството е оглавено от Георги Музалон, човек с неаристократичен произход, личен приятел на покойния император. Недоволните динати, особено висшите военни, организират преврат още на 9–тия ден след смъртта на Ласкарис. По време на траурната служба в манастира «Сосандра» се разиграва кървава сцена — нахлулите западни наемници начело с някой си Карл убиват Музалон и близките му. В настъпилата анархия на преден план излиза Михаил Палеолог, тогава «велик контоставлос» (командир на франките в никейската армия). Въпреки че липсват преки данни за ролята му на организатор на преврата, очевидно е, че като водач на аристокрацията той не е безучастен. Палеолог почти единодушно е определен за регент, за което заслуга има и патриарх Арсений. Новият регент щедро раздава обещания на висшата аристокрация, включително да превърне прониите в наследствени. Дадена му е титлата деспот, а през 1259 г. — съимператор.

Първа антивизантийска коалиция

Кризата в Никея е използвана от враговете на укрепената при Ватаци и Теодор II държава. Най-активен е Михаил II Епирски, подкрепян от италианския владетел Манфред. За разлика от баща си — Фридрих II Хохенщауфен, приятелски настроен към Никея заради конфликта с папата, Манфред възприема агресивния курс на предишните нормански владетели. Той завладява о. Корфу и част от Албания. Воден от сепаративните си интереси, Михаил II се съюзява с Манфред. Все още слабите никейски позиции в района привличат към съюза ахейския владетел Вилхелм Вилардуен и сръбския крал Урош III. През 1259 г. съюзниците атакуват никейските територии, Скопие попада в сръбски ръце. В решителната битка при Пелагония (Битоля) рицарите на Манфред са разбити от никейците, a Вилардуен е пленен. Той се задължава да поеме васалитет към Никея и да отстъпи четири от своите крепости. Никейската армия нахлува в земите на Михаил II и дори превзема Арта, но с подкрепата на германците деспотът успява да запази част от земите си. Сърбите са принудени да се изтеглят от Македония. Въпреки че не участва директно, Венеция е на страната на коалицията.

Възстановяване на Византийската империя (1261)

Михаил VIII се нуждае от морски съюзник, за да разруши венецианската хегемония в Константинопол и Егея. Естествено, той се насочва към Генуа, вековен съперник на Венеция, стремящ се към овладяване на източната търговия. На 13 март 1261 г. в Нимфея е сключен договор, с който Генуа се задължава да подкрепя никейските военни операции, включително срещу латинската столица. Генуезците получават огромни привилегии, основна база в Смирна, фактории на Хиос, Лесбос. Михаил VIII поема задължението да гарантира морската хегемония на Генуа в Черно море, което трябва да бъде затворено за всички останали чужденци, освен тези от Пиза.

Нимфейският договор отслабва още повече латинските позиции. Михаил Палеолог започва системно да блокира Константинопол, готвейки се за решителен щурм. Тези действия са изпреварени от неочакваното, дори сензационно по своята лекота овладяване на столицата. На 25 юни 1261 г. никейският пълководец Алексий Стратигопул с малък отряд от 800 души (предимно наемници — турци, кумани и др.) изненадващо влиза в Константинопол. Задачата на Стратигопул е разузнавателна, но цариградските гърци използват отсъствието на венецианския флот и на латинската войска, за да отворят вратите на града. Когато вестта стига до Михаил Палеолог в Нимфея (главна резиденция на никейските владетели още от времето на Ватаци), той приема новината като празен слух. Пристигат обаче нови вестоносци, които потвърждават станалото. През това време Балдуин II, на чието малодушие до голяма степен се дължи лесното превземане на града (латинският император не само не организира съпротива, но бяга с венециански кораб на о. Евбея), вече се е примирил с рухването на Латинската империя. Той се установява в Италия и не прави нищо решително за възстановяване на статуквото. Оттук нататък идеята за възраждане на Латинската империя става кредо на други политически фигури.

Превземането на Цариград е естествен край на десетилетната борба на никейските императори за възстановяването на легитимната Византийска империя. Несъмнено главната заслуга е на Йоан Ватаци, но триумфът е експлоатиран от Михаил Палеолог. Тази съществена промяна има не само стратегическо, но и неоценимо идейно-политическо значение. В освобождаването на столицата тогавашното византийско общество вижда не само тържество на справедливостта, но и Божествен знак за нов апогей на ромейската държавност.

Михаил Палеолог продължава да укрепва влиянието си сред аристокрацията — една от първите му стъпки е да раздаде имоти на своите приближени в столицата. Тържественото влизане на императора в Константинопол (15 август 1261 г.) е отбелязано с народни тържества и църковни служби. Грижливо събираните от Ватаци средства започват да се раздават с широка ръка не само на частни лица, но и на висшето духовенство, за възстановяване на обществени и църковни сгради. Михаил Палеолог е коронясан повторно, този път в «Св. София» — символ на православието и вековната империя. В настъпилата празнична атмосфера Йоан IV Ласкарис, законният василевс, е «забравен». Узурпаторските стремежи на Михаил Палеолог стават очевидни. По-късно малолетният император е детрониран и ослепен. Михаил Палеолог обаче надценява влиянието си, тъй като династията Ласкарис вече е натрупала завиден авторитет. Срещу узурпацията се опълчват широки обществени среди, сред които изпъква патриарх Арсений. В духа на типичната византийска «цезаропапистка» практика патриархът е свален и заточен, което води до още по-голямо недоволство в обществото.

Нови антивизантийски коалиции

В последните години от съществуването си Латинската империя на практика е оставена на произвола на съдбата. Падането на Константинопол във византийски ръце предизвиква острата реакция на Запада, особено в Рим. Папа Урбан IV настоява Генуа да скъса съюза си с Византия, а след отказа й благославя венецианските действия срещу двете страни. През 1263 г. съюзният флот е разбит от венецианците. Същевременно Михаил Палеолог разкрива генуезки заговор за предаването на столицата на сицилианския крал Манфред. Императорът се стреми да балансира между двете морски републики. Той търси помирение с Венеция, скрепено с договор. По този начин латинските барони в Пелопонес остават без подкрепа, което засилва византийското влияние на полуострова. Михаил Епирски също е принуден да признае върховенството на императора. С дипломатически ходове Палеолог умело разпалва кризата в България между претендентите за престола Мицо и Константин Асен. Първият е принуден да премине на византийска страна, с което България губи Месемврия. Започналата война не води до промяна на статуквото.

Папа Урбан продължава усилията си за образуване на антивизантийски съюз. Промяната настъпва през 1265 г., когато ГРАФ ШАРЛ (КАРЛО) АНЖУЙСКИ, брат на френския крал Луи IX, нахлува в Италия. Той завладява земите на Манфред, с което Византия вече има един нов и още по-опасен противник. Карло Анжуйски приема при себе си Балдуин II, който чрез брака на своята дъщеря с кралския син Филип, отстъпва правата си върху Константинопол (1267) на френския граф. За да се противопостави на тези агресивни планове, Михаил Палеолог започва преговори за уния с Римската църква. Те са неуспешни поради неприемливите искания на папа Климент IV, но осигуряват така необходимия на Византия мир. Смъртта на Климент през 1268 г. развързва ръцете на Карло, който се съюзява с Вилардуен и търси контакти с владетелите на Унгария, Сърбия и България. В лагера на краля пристига избягалият от Византия Йоан IV Ласкарис — слепият ексимператор също предава правата си върху престола на Карло Анжуйски. Кръстоносният поход на Луи IX в Тунис забавя във времето предстоящата война, още повече че Палеолог установява връзки с френския крал. По време на похода Луи IX умира, а през 1271 г. на папския престол е избран Григорий X, противник на Карло Анжуйски. Италианският владетел действа по косвен път, провокирайки конфликт между Палеолог и тесалийския севастократор Йоан Ангел. През 1272–1273 г. Карло Анжуйски налага властта си по Албанското адриатическо крайбрежие.

Като блестящ дипломат Михаил Палеолог се справя със ситуацията. Той жени сина си Андроник за Ана, дъщеря на унгарския крал Стефан. Така Унгария излиза от коалицията, а династичният брак изпълнява и вътрешнополитически задачи — унгарката е внучка на Йоан Ватаци. Това е реверанс към все още многобройните привърженици на Ласкарисите. През 1268 г. императорът омъжва своята племенница Мария Кантакузина за Константин Асен, с което България, макар и временно, напуска лагера на византийските противници.

Лионската уния (1274) и нейните последици

Григорий X е против засилването на Карло Анжуйски, а от друга страна, се стреми към организирането на кръстоносен поход. Михаил Палеолог умело се възползва от политическия курс на папата, което води до сключване на дълго дискутираната църковна уния. През 1274 г. в Лион пристига византийска мисия начело с Георги Акрополит, който слага подписа си под документа, огласяващ единството на църквите. Папата е признат за върховен глава на всички християни, а Византия се задължава да участва в бъдещ кръстоносен поход. Подписването на унията е най-леката част от плановете на Михаил. Външнополитическият успех е налице, но вековната омраза срещу латинците и папата създава непримирима православна опозиция във Византия. По време на дългите преговори патриарх Арсений се опълчва срещу императора. Сменен е с Йосиф, личен духовник на Михаил Палеолог, споделящ плановете му, но Арсений не се примирява. Издевателствата на правителствените привърженици са причина за неговата смърт. Йосиф няма нужния за поста авторитет и твърде скоро се оттегля (1275). Начело на опозицията застава Евлогия, сестра на Палеолог и майка на българската царица Мария. Търновската патриаршия също осъжда унията, към тази позиция се присъединяват и патриаршиите на Йерусалим, Александрия и Антиохия. Най-голямо е недоволството на атонските монаси, които анатемосват императора и го наричат Метеолог (Празнослов), иронизирайки фамилията му. Михаил VIII подлага противниците си на жестоки репресии, при които особено силно пострадва българският манастир «Зограф» на Атон. Новият патриарх. Йоан Век (1275–1282), родом от българския град Созопол, е авторитетна фигура и бележит богослов. Всички дискусии по въпроса за унията са спечелени от него благодарение на интелекта му, което донякъде тушира раздора в Църквата.

През 1278 г. Карло Анжуйски наследява владенията на Вилардуен в Пелопонес. Смяната на няколко папи води до идването на Мартин V, който е марионетка на краля. Мартин обявява унията за недействителна. Карло Анжуйски подготвя решителна офанзива, подновявайки преговорите със сърбите и с българския цар Георги Тертер. През 1281 г. войната е предстояща, но и този път Михаил Палеолог намира изход. Той подкрепя подготвяното в Сицилия въстание срещу френските окупатори (т. нар. Сицилианска вечерня) и влиза в преговори и с арагонския крал Педро. Испанецът е зет на убития Манфред и има претенции към Сицилия. Освен това испанските рицари имат отдавнашни стремежи към южноиталианските земи. През 1282 г. в Палермо избухва въстание, скоро след което на острова дебаркира арагонският флот. Карло Анжуйски е разбит, в негови ръце остава само Южна Италия. По този начин третата и най-опасна византийска коалиция претърпява пълно фиаско.

Михаил VIII и България

Възстановяването на легитимната Византийска империя обтяга отношенията със северната й съседка. Константин Асен (Тих) е настройван срещу Михаил VIII от съпругата си Ирина, сестра на ослепения Йоан IV. Стига се до непрекъснати гранични конфликти. През 1265 г. Константин Асен в съюз с татарите на хан Берке участва в освобождаването на султан Изеддин, държан от Михаил Палеолог като пленник. Българо-татарските войски опустошават Източна Тракия, а Михаил Палеолог само по чудо не попада в плен. Бракът на Константин Асен с Мария е опит за помирение. Михаил VIII обещава да върне Месемврия и Южното Черноморие на България, давайки ги като зестра на византийската принцеса. Императорът обаче не изпълнява обещанието си, оправдавайки се по всевъзможни начини. Той предлага да върне споменатата територия при раждането на наследник, който като «ромей» да наследи тези «ромейски градове». Раждането на Михаил, кръстен не случайно на императора, не променя нещата. Споровете около Лионската уния още повече влошават българо-византийските отношения. Михаил Палеолог отново се проявява като опитен дипломат — той привлича в тила на България могъщия татарски владетел Ногай (ок. 1274 г.). По този начин императорът блокира българското участие в подготвяните от Карло Анжуйски антивизантийски действия. През 1277–1280 г. той се възползва максимално от избухналото въстание на Ивайло, отстранява Мария (смятана за основен противник в България) и поставя на търновския трон своя зет Иван Асен III, син на Мицо. Едва превратът на Георги Тертер слага край на грубата византийска намеса в България.

Източната политика на Михаил VIII

Зает предимно със събитията на Балканите и в Средиземноморието, Михаил Палеолог отделя по-малко внимание на проблемите в Мала Азия. Положението там остава сложно. Основен фактор за нестабилността в района са татарите. През 50–70–те години на XIII в. Византия е засегната от конфликта между иранските татари на илхана Хулагу, от една страна, и Златната орда и Египет, от друга, Михаил Палеолог е принуден да балансира между двете сили по дипломатически път. Той приема абдикиралия селджукски султан Изеддин, обещава му помощ, но не прави нищо реално, опасявайки се от гнева на Хулагу. Под влияние на татарския владетел Михаил се стреми да блокира до известна степен връзките между неговите противници, които се осъществяват през Константинопол и Проливите. През 1264–1265 г. той забавя повече от година дипломатическата мисия на египетския султан Байбарс I, отиваща в Златната орда. Този инцидент и съдбата на Изеддин провокират българо-татарската офанзива през 1265 г. По-късно Михаил Палеолог независимо от обещанията си към папата се стреми към приятелски връзки с Египет, който е главен враг на кръстоносците. Съюзът с Ногай е част от политиката на балансиране между татарите и другите източни сили. Българската царица Мария, достойна ученичка на своя вуйчо, също се стреми да прилага методите на византийската дипломация. През 1276 г. тя търси съюз с Байбарс срещу Византия, но преговорите са безрезултатни. Добрите връзки с татарите са на висока цена — две от незаконородените дъщери на императора стават съпруги съответно на Абага, син на Хулагу, и на Ногай. Ногаевата съпруга Ефросина е известна и с ролята си за премахването на Ивайло. Византийският историк Пахимер, който като цяло е привърженик на Михаил Палеолог, не спестява упреците си по повод на извънредно големите разходи и спорните дипломатически ходове, прилагани в тази политика.

ГЕОРГИ ПАХИМЕР (1242–ок. 1310 г.). Данните за живота на Пахимер са сравнително малко и се извличат главно от неговата «История». Роден е в Никея, към която в края на живота си, на фона на византийските неуспехи в Мала Азия, изпитва определена носталгия — нещо, което е характерно и за други негови съвременници, склонни да идеализират т. нар. Никейска епоха. Пахимер заема високи църковни и граждански служби в Константинопол и е един от най-образованите сътрудници на Михаил VIII Палеолог. Той е ученик на Георги Акрополит, съученик на бъдещия патриарх Георги Кипърски. Позициите му в държавата и обществото са свързани предимно с Църквата, тъй като от младини той приема духовно звание. През 1275 г. името му се споменава сред висшите църковни преподаватели, по-късно е протоедикт (шести по ранг в епархията на «Св. София»), смятан е за един от най-добрите познавачи на византийското право. Освен това пише философски съчинения, занимава се с поезия, реторика, музика и пр. Най-голямо е значението на неговата «История», която е продължение на труда на Акрополит и обхваща периода 1261–1308 г. Наред с високата си историческа стойност неговият труд има и някои недостатъци — неясна хронология, отклонения по различни въпроси от църковно-догматичен характер, написана е на твърде изкуствен и архаичен език.

Най-голяма критика търпи политиката на Михаил Палеолог по границата с турците. Нерядко този император е упрекван, че косвено е подготвил бъдещата турска експанзия. През 1262 г. въстават акритите във Витиния, верни на Йоан IV Ласкарис. С много трудности и жестокост въстанието е потушено. Привилегированите до този момент акрити, сигурна бариера срещу турските нападения, са подложени на финансови притеснения. Пахимер окачествява тази политика като пагубна. През 1265 г. императорският чиновник Хидин провежда истинска наказателна операция срещу акритите, отнемайки голяма част от имотите им. Изпаднали в немотия, граничарите започват да изменят на службата си, някои от тях дори бягат при турците. Насърчени от императорските действия, малоазийските земевладелци също посягат на земите на обикновените войници и по-дребните прониари, с което разрушават старателно изгражданата от Ласкарисите военна организация. Едва в края на своя живот Михаил Палеолог предприема действия срещу турците при р. Сангарий (дн. Сакария), строи укрепления, опитва се да възстанови отбраната. Тази активност е много закъсняла, а несигурността в Мала Азия, включително в старата столица Никея, кара населението да се преселва към морето и дори в Тракия. Много от едрите земевладелци започват да продават земите си, да купуват огромни стада добитък — косвено доказателство за готовността им да напуснат доскорошната «люлка» на византийската държавност.

Михаил Палеолог без съмнение е една от най-ярките личности във византийската история. Освен като блестящ дипломат и политик, той е известени с една своя автобиография (част от типика на манастира «Св. Димитър» в Цариград), писана малко преди смъртта му (11 декември 1282 г.). Михаил Палеолог поставя началото на последната византийска династия, чиито корени се крият още в XI в., превърнала се в основен носител на имперския легитимизъм.

Византия — второстепенна политическа сила (1282–1341)

АНДРОНИК II ПАЛЕОЛОГ (1282–1328). В много отношения Андроник II е пълна противоположност на своя баща. Докато Михаил е безскрупулен политик, смел пълководец и ловък дипломат, то Андроник има определени предпочитания към богословието, философията, науката и изкуствата. При него византийската политика най-често следва хода на събитията, реакциите й са твърде тромави и неубедителни, много често се върви по пътя на най-малкото съпротивление. Андроник започва царуването си при твърде сложна вътрешна обстановка, свързана със споровете около Лионската уния. Под натиска на опозицията единството с папата е отхвърлено, унията е обявена за недействителна. Силно влияние в двореца има Евлогия, леля на императора, смятана за водач на православната «партия», споменава се и дъщеря й — бившата българска царица Мария. Екипът на Андроник е съставен главно от изявени интелектуалци и философи (Никифор Хумнос, Теодор Метохит, по-късно Никифор Григора и др.).

Напрегнатата външна политика на Михаил Палеолог довежда икономиката почти до крах. Андроник е принуден да съкрати разходите за армията и флота, което по-късно има много негативни последици. В началото на неговото управление обстановката на Балканите е сравнително спокойна. Обезсилените гръцки държавици в Епир и Тесалия също са в криза и не представляват заплаха за централното правителство. България изживява най-тежките години на татарската хегемония, а сръбската експанзия на юг е едва в началото си. По-сериозни неприятности могат да се очакват от католическия Запад. По тази причина Андроник предприема дипломатически стъпки, за да предотврати претенциите за трона на няколкото титулувани персони. Той подготвя брак между своя син Михаил IX и Катрин дьо Куртене, внучката на Балдуин II, която на Запад величаят като «константинополска императрица». Проектът е осуетен от френския крал Филип IV, който закономерно става главния проводник на антивизантийските настроения в Европа. Той жени своя брат Шарл Валоа за Катрин (1304). Папа Бонифаций VIII, амбициран и от рухването на кръстоносните държавици в Сирия, също подкрепя плановете на Валоа, който мечтае да възстанови Латинската империя. Претендентът не успява да получи широка подкрепа, а освен това Венеция, на която с основание се разчита като главна морска сила, сключва мир с Андроник (1310). На преден план излиза нов претендент, олицетворяващ другата линия на мнимата латинска приемственост. Това е Филип Тарентски, наследник на Карло Анжуйски. Неговите претенции обаче застрашават византийската власт най-вече в Гърция и Епир. Епирската деспина Ана търси съюз с Византия, което стеснява възможностите на Филип. През 1302 г. неаполитанците търпят поражение от сицилийските арагонци, с което и тази опасност за Византия на практика е ликвидирана.

През 90–те години на XIII в. Византия губи значителни територии на Балканите. Сръбският крал Стефан Милутин (1282–1321) прониква дълбоко в Македония. Неспособен да се противопостави ефикасно, Андроник се задоволява само да спре по-нататъшното сръбско напредване — през 1299 г. Милутин получава за съпруга императорската дъщеря Симонида. Принцесата е малолетна, а бъдещият «Свети крал» (мощите му се пазят в църквата «Св. Неделя» в София, тъй като по ирония на съдбата Милутин е обявен за светец) се жени за четвърти път! Завзетите от Сърбия територии (Охрид, Прилеп, Щип) са дадени като зестра за Симонида, което за момента гарантира приятелството на краля. В края на века Андроник, подобно на своя баща, се намесва активно в българските вътрешни работи. Той се стреми да наложи нова византийска марионетка на търновския престол (Михаил — син на Константин и Мария, после Радослав — брат на цар Смилец), но твърдата политика на Теодор Светослав пресича тези планове (1300). По същото време Византия е въвлечена в ожесточения конфликт между Венеция и Генуа, но поради липсата на флот Андроник е пасивен наблюдател. Независимо от това, че конфликтът на пръв поглед не засяга империята, той се води на нейна територия, включително около стените на Галата (т. е. на самия Константинопол). Най-тежки загуби фактически търпят ромеите. За разлика от Михаил VIII, който се стреми да балансира между двете републики, Андроник се обвързва с Генуа. До началото на XIV в. републиката обсебва византийската външна търговия, все по-активно се меси в политическия живот, а контролът й над Черно море (тук Генуа създава цяла «империя» от задморски колонии, сред които изпъкват Кафа в Крим и Галата в Константинопол) става почти пълен.

Начало на турската експанзия. Каталанската експедиция

От края на XI в. Византия съжителства със селджукските турци, създали своя Румски (Иконийски) султанат със столица Коня (Икония). Въпреки многото конфликти по границата, към средата на XIII в. в Мала Азия все още има стабилно равновесие на силите. Никейската империя партнира повече от успешно със селджуките, а след разгрома им от татарите (1243) мюсюлманските съседи изживяват труден период и не й създават сериозни проблеми. Татарската експанзия в Средна Азия и установяването на силна татарска власт в Иран и Багдад при илхана Хулагу през 50–те години се отразяват съществено на демографската ситуация в Мала Азия. Големи тюркски маси с номадски или полуномадски бит и манталитет, силно военизирани, бягат от татарите и на отделни вълни навлизат в Мала Азия. Отслабената Селджукска държава се стреми да запази поне относителна вътрешна сигурност, заселвайки размирните пришълци главно по границата с Византия. Както показват съвременните изследвания (К. Фос, К. Жуков), Ласкарисите създават ефективен отбранителен пояс срещу неканените «гости». Цяла верига от крепости защитава поречията на реките Герма (дн. Гедиз) и Кестър (Малък Мендерес), а стратегическата крепост Триполи на р. Меандър е усилена. Полагат се системни грижи за акритите, като към тях през 1240 г. се включват преселените кумани. След освобождаването на Константинопол и репресиите срещу акритите вниманието към турския проблем е намалено. Византийското противодействие на нарушеното статукво е слабо и инцидентно. Нещо повече, правят се дори недалновидни стъпки — Пахимер пише как «...императорът със задоволство приемаше като поданици пограничните перси (турци), надявайки се да ги използва като жива стена, ако тохарците (татарите) някога започнат набези срещу нас». Опитите да бъде контролиран процесът на проникване на турски групи на византийска територия са неефикасни. Пахимер продължава, разказвайки как богатата и гъсто населена долина на р. Меандър започва да опустява, как хората масово се изселват поради непрекъснатите набези. Андроник II полага известни усилия да укрепи пограничните райони, като възстановява важната крепост Трал (в своя чест й дава името Андроникополис) и заселва в района 36 000 жители. Само след няколко години (1284) градът е разрушен от турците, които отвличат в робство 20 000 души. Турското проникване продължава към Милет. Защитата е поверена на талантливия пълководец АЛЕКСИЙ ФИЛАНТРОПИН, който нанася тежки удари на създаващия се тогава бейлик Ментеше (1295). Кампанията завършва с истинска катастрофа — поради липсата на заплати войската вдига бунт и провъзгласява Филантропин за император. Метежникът е заловен и ослепен, но в Мала Азия настъпва пълна анархия. Никифор Григора в резюме представя съдбата на византийските провинции в Мала Азия — земите срещу о. Лесбос, Фригия, Йония, долината на Меандър, районът на Ефес падат в турски ръце. Именно тогава Осман, създателят на най-опасния турски бейлик, завладява земите около Малоазийски Олимп и цяла Витиния. Така постепенно бившите селджукски «уджове» се превръщат в самостоятелни «емирати» (бейлици), които заплашват да унищожат византийската власт отвъд Босфора. От тях най-пряко отношение към византийската история имат Ментеше, Айдън, Сарухан, Гермиан, Караси и най-вече бейликът на ОСМАН (1288–1326). Към началото на XIV в. османците, чиито вожд Ертогрул се е заселил в средата на XIII в. край р. Сангарий (областта Сюгют), от жители на невзрачен бейлик се превръщат във водещата тюркска сила. Според Нешри в 1299 г. Осман получава владетелски инсигнии от селджукския султан Аладдин. Въпреки че това твърдение на турския хронист е спорно, все пак 1299 г. се смята за рождена дата на бъдещата Османска империя. В първите десетилетия на XIV в. османците все още не изглеждат опасни, а от страна на Айдън имат сериозен съперник. От военностратегическа гледна точка бейликът на Осман е в най-изгодни позиции за настъпление срещу Византия — бившата столица Никея, важни градове като Пруса (Бурса) и Никомидия са на границата му, което ги прави сигурна плячка. Пътят към Мраморно море и самият Константинопол са открити за младата и агресивна държава, в която се стичат нови тюркски групи, авантюристи, плячкаджии и въобще «гаазии» (борци за вярата). По всяка вероятност Андроник II прави опити за съюз и общи действия с иранските татари, които също нямат интерес от консолидация на тюркската «стихия». Преди акцията на Филантропин земите на Ментеше са прегазени от татарската конница на илхана Гейхату. През 1304 г. турският натиск временно отслабва, тъй като емирите са разтревожени от слуха за византийско-татарски преговори. Не случайно появата на българина Лъже-Ивайло (1294), когото Андроник II не посмява да изпрати срещу турците, толкова много е плашела последните — славата на Ивайло като някогашен победител над татарите е правела силно впечатление в турското общество. Страхът от татарите все още е изключително силен. През първите десетилетия на XIV в. Иран е обхванат от размирици и ролята му на предноазиатска «велика сила» рязко спада. Влиянието на татарите в Мала Азия изживява края си, с което Византия губи един стратегически съюзник в тила на турската общност. Мамелюкски Египет също има интереси в Мала Азия, но те рядко достигат по-далече от Киликия. При това могъщите египетски султани, с които Византия има традиционно добри връзки, също десетилетия наред подценяват османската заплаха.

Опитите на Византия да спре турската лавина остават без успех. Особено силен отзвук има поражението на съимператора Михаил IX, син и наследник на Андроник, който през 1302 г. е разбит при Магнезия. Неговата армия е съставена главно от алани, които през 1301 г., минавайки през България, се заселват във Византия. Скоро след това пред Андроник II се открива една нова възможност. Сражавалите се успешно срещу арабите в Испания т. нар. каталани (каталонци), служили по-късно в Сицилия, в момента са останали без «работа». Техен водач е авантюристът от международен мащаб РОЖЕ ДЬО ФЛОР (Роже Блум), който предлага услугите си на Византийската империя. Основната част от войската му са т. нар. алмугавари, подобни в много отношения на византийските акрити. Това са професионални войници, най-вече тежки пехотинци (най-доброто противодействие срещу леката турска конница), притежаващи изключителна смелост и високи бойни качества. Андроник II приема без колебание предложението на Роже, на когото е дадена титлата «велик дукс» и ръката на императорската племенница, дъщеря на бившия български цар Иван Асен III. На каталаните са обещани щедри възнаграждения, предоставени са им византийски помощни отряди и кораби. През септември 1303 г. 6000–та каталанска армия стъпва на византийска земя. Андроник II е принуден да преглътне факта, че каталаните запазват връзките си със сицилийския крал Фредерик II. През пролетта на 1304 г. каталаните започват успешните си действия срещу турците. Събитията са добре познати от съчинението на Рамон Мунтанер, един от каталанските водачи и пряк участник в кампанията. При стените на Филаделфия каталаните разбиват войските на Айдън, като от 20 000 турци според Мунтанер оцеляват едва 1500 човека. След това край гр. Тир те разгромяват силите на Ментеше. На 15 август 1304 г. в района на планината Тавър каталаните разбиват съединените турски опълчения, надхвърлящи 30 000 души. Историкът Григора отбелязва, че турците «бягали отвъд старите ромейски граници». Създава се впечатлението, че турската опасност е ликвидирана. Конкретната ситуация обаче променя рязко хода на събитията. От една страна, каталаните се чувстват пълни господари на Мала Азия, разпореждат се самоволно, мечтаят за някаква «Нова Каталония» — т. е. за създаване на своя държавица на византийска земя. Местното гръцко население, което посреща Роже като освободител, е подложено на терор и груба експлоатация. От друга страна, каталаните са недоволни от забавянето на обещаните заплати. Избухват конфликти между каталани и ромеи, между първите и аланските наемници в армията. В един от тях участва и българинът Хранислав, бивш съратник на Ивайло, а по-късно — византийски военачалник. Верен на политиката си да изглажда противоречията, Андроник отзовава каталаните на европейския бряг. Нещо повече, той смята да ги изпрати срещу България, с която е водил една неуспешна война (1302). Претенциите на каталаните растат, те вече искат 300 000 перпера за заплати. Въпреки че получава титлата кесар, Роже дьо Флор продължава да бъде нелоялен — твърди се, че дори подготвя планове за превземане на Константинопол в полза на сицилийското Арагонско кралство. Андроник прави нови отстъпки (предоставя големи парични суми, обещава земи в Мала Азия и т. н.), но конфликтът продължава. Към пролетта на 1305 г. каталаните, необезпокоявани от никого, се разпореждат в един обширен регион, включващ и Галиполския полуостров, без империята да е в състояние да ги контролира. През април 1305 г. при преговори в лагера на Михаил IX, който е най-големият противник на каталанската помощ, Роже е убит. Убийството предизвиква гнева на каталаните и те обявяват война на Андроник. Генуа помага на Византия и разгромява каталанския флот, при което техният нов водач Беренгарий (Беренге д’Естенца) е пленен. Командването е поето от Рокафорте, Мунтанер и Хименес. Цяла Източна Тракия е опустошена, а пристигат и подкрепления начело с арагонския престолонаследник Фернандо. За щастие в каталанския лагер избухват разногласия, а поради пълното опустошение на Тракия каталаните напускат столичния район. Опитът им да превземат Солун пропада и те се устремяват към Гърция. През 1309 г. въпреки пленяването на Рокафорте от венецианците каталаните нахлуват в Тесалия. Те я опустошават цяла година, вплитат се в местните борби за територии и през 1311 г. разбиват атинския херцог Валтер дьо Бриен. Така в Атина възниква Каталанската държава, васал на Сицилийското кралство, която десетилетия наред дестабилизира тази част на Балканите. Струва си да се отбележи, че каталаните изненадващо бързо намират общ език със своите врагове — турците. В състава на армията им присъства силен турски отряд, а по-късно държавицата им поддържа връзки с турските пирати в Егея.

За около едно десетилетие империята няма много тежки проблеми — нещо по вече, тя укрепва позициите си в Епир, присъединявайки Янина. През 1319 г. Андроник Асен, син на Иван Асен III, засилва влиянието на централната власт в Пелопонес. В Морея са направени, реформи, а властта на управителите е разширена. Град Монемвасия получава от Андроник редица привилегии и самоуправление, което го прави конкурент на тамошните венециански пристанища Корон и Модон. Тези успехи са последният проблясък в политиката на Андроник II, тъй като страната попада в хаоса на гражданската война и окончателно тръгва към упадък.

Войната между Андроник Стари и Андроник Млади (1321–1328)

Да се приписва превръщането на Византия в слаба, второстепенна държава единствено на посредствеността на Андроник II е не само нелогично, но и невярно. Трябва да се отчита тежкото наследство, което той получава през 1282 г., както и усилията му за въвеждането на някои стабилизационни мерки, които имат ограничено действие и нетраен ефект, но не само по негова вина. Стана дума, че Андроник II се опира на интелектуалци като Теодор Метохит и Никифор Григора.

ТЕОДОР МЕТОХИТ (1270–1332). Син на писателя Георги Метохит, който е убеден привърженик на Лионската уния. След 1282 г. Георги Метохит изпада в немилост и е интерниран в Мала Азия. Там се ражда синът му Теодор, може би в Никея. Около 1290 г. Георги се завръща в столицата заедно със сина си. Докато бащата остава противник на Андроник II до края на живота си, дори е пращан в затвора, то синът му Теодор влиза в двореца и става най-довереното лице на императора. Теодор Метохит като дипломат посещава Киликийска Армения, Кипър (1295) и Сърбия (1299). В последната си мисия ръководи преговорите за брака между Стефан Милутин и Симонида, дъщерята на Андроник II. Около две години прекарва в Солун, като хвърля много усилия за изглаждането на конфликта между императора и съпругата му Ирина Монфератска. От 1305 г. е логотет на геникона, по-късно заема положението на месазон (пръв съветник на императора), като постепенно измества своя по-възрастен съмишленик Никифор Хумнос. През 1305 г. омъжва дъщеря си за императорския племенник Йоан — факт, илюстриращ силната му позиция. Ктитор е на знаменитата църква «Хора» (дн. Кахрие-джами), най-значителния паметник на константинополското изкуство след «Св. София». Метохит хвърля много средства и усилия за ремонта и зографисването на тази църква, строена още през VI в. В манастира към нея той създава своя резиденция, тук приема учениците си, пише най-важните си трудове. Негови възпитаници са най-изявените бъдещи интелектуалци — Никифор Григора, Тома Магистър, Исак Аргир и др. В «Хора» е и библиотеката на Метохит, една от най-богатите лични библиотеки във Византия през XIV в. Във войната между двамата Андрониковци Метохит е изцяло предан на стария император. След края й е интерниран в Димотика и се връща в столицата едва след смъртта на Андроник II, в началото на 1332 г. но наскоро след това умира (13 март). Метохит е типичен византийски полихистор, отличен познавач на древната история, усърден читател и коментатор на Тукидид, Аристотел, Платон и други антични писатели. Той вижда в ромеите преки наследници на елините и търси общността между тяхната култура и византийската. Занимава се още с физика, астрономия, математика, логика. Метохит е един от малкото сред своите съвременници, който схваща фаталността на турската експанзия и загубата на Мала Азия. Тази своя позиция той излага в трактата си «За скитите». Важно за византийската, сръбската и балканската история е неговото «Посланическо слово», посветено на мисията му в сръбския кралски двор.

НИКИФОР ГРИГОРА (ок. 1295–1359). Една от най-забележителните личности на византийския XIV в. Роден в Ираклия Понтийска, рано остава сирак, възпитаван и обучаван от своя вуйчо, който е митрополит на града. Към него Григора запазва синовни чувства до края на живота си. С подкрепата на вуйчо си е пратен при патриарх Йоан XIII Глика, който е негов учител по гръцки език и литература. Същевременно Григора става ученик и на Теодор Метохит, който му преподава философия, логика, астрономия и други науки. Младият философ е предан на своя учител. Когато Метохит е в немилост, Григора поема обучението на неговите деца, обсъжда с големия държавник материалите за своята «История». Приятелството с Метохит му отваря достъпа до двореца. Григора печели симпатиите на Андроник II, но отказва предложените му длъжности. Участва в една дипломатическа мисия в Сърбия (1327), но и тази негова стъпка е свързана повече с Метохит, отколкото с политиката. Григора се опитва да убеди Ирина, негова ученичка и дъщеря на Метохит, тогава тъща на сръбския крал, да се завърне във Византия. Победата на Андроник III променя положението на Григора, който остава верен на стария император. Неочакван защитник той намира в лицето на Йоан Кантакузин въпреки дълбоките им политически различия. Реабилитацията на Григора е пълна, когато му е поръчано да напише надгробното слово за Андроник III (1341). Отношенията с Кантакузин, също виден интелектуалец, са влошени във връзка с гражданската война и споровете между исихасти и варлаамити. Григора е убеден противник на Палама и исихастите и става водач на опозицията след смъртта на Акиндин. Въпреки това Кантакузин търси сближаване с него. През 1351 г. на Григора е предложено да стане вселенски патриарх, но той отказва. Тогава на този пост е избран Калист. Григора не отстъпва от позициите си на т. нар. вселенски събор през 1351 г., възгледите му са анатемосани, а самият той е пратен насила в манастир. През 1354 г. е освободен, но продължава да отхвърля исихазма и всички опити за помирение с Палама. Григора има голямо по обем творчество (стихове, речи, писма, трактати по философия, теология, астрономия и др.), но най-висока стойност има неговата «Ромейска история» в 37 книги, обхващаща периода 1204–1359 г. Оригиналното му изложение започва от 1320 г. и е първостепенен извор за византийската и българската история. Григора е най-добрият коректив на Кантакузин, особено във връзка с турското участие в гражданската война. В «Историята» на Григора има обширни откъси с богословска тематика, изразяващи позициите му в спора с исихастите.

Важна роля в управлението на Андроник II до 1320 г. играе съимператорът МИХАИЛ IX. В обществото продължава да се засилва хегемонията на висшата аристокрация, което става за сметка не само на обикновеното население — селяни и граждани, но и на дребната аристокрация. Прониарската система все по-често облагодетелства върхушката, а отделни лица имат не една, а много повече пронии. Мнозина дребни прониари попадат под властта на магнатите. И все пак Андроник полага усилия да запази единството на държавата. Когато втората му съпруга Ирина (Йоланта Монфератска) иска от него да постанови в завещанието си, че ще раздели територията на държавата между синовете си в духа на западното феодално право, той категорично отказва. Съветниците на императора обвиняват императрицата, че иска да въведе чуждите «латински» схващания за природата на властта. «Това е нещо нечувано — пише Григора, — тя искаше синовете на василевса да владеят не според прастария ромейски закон, но всеки от тях да има дял по латински образец, който да бъде разделен между негови частни лица (т. е. васали), които пък да бъдат предавани от родители на деца.» Очевидно Андроник държи на държавното единство, въпреки нездравите му основи. Вътрешните проблеми и неуспехите във външната политика отслабват чувствително армията. Смята се, че при Михаил Палеолог тя разполага с ок. 20 000 души. Все повече се отдава предпочитание на наемниците като по-боеспособни, но за издръжката им трябват огромни средства. Поради финансовите трудности числеността на византийската армия постепенно намалява, а през 1331 г. Андроник III се сражава с Иван Александър, разполагайки едва с 3000 души. Според Григора «... армията служеше за присмех, ако може да се каже, че въобще съществуваше». Важен симптом на кризата е обезценяването на перпера. В началото на XIII в. той има 90% от номиналната си стойност, при Ватаци — 2/3 (16 карата), през 1261 г. — 15 карата, а в началото на XIV в. 14. Това води до инфлация и поскъпване на живота, до масов глад и до появата на просяци. Такъв глад има например през 1307/1308 г., когато империята сключва мир с Теодор Светослав, молейки българския цар за доставки на зърно. Хегемонията на Генуа, която контролира житната търговия, допълнително утежнява положението. Андроник II прибягва до твърди мерки в данъчното облагане и успява да доведе годишните приходи до 1 млн. перпера (при Василий II не по-малко от 7 млн.). Отчасти ограничава и имунитетните права на земевладелците и въпреки съпротивата им въвежда допълнителни данъци в натура. Независимо от тези мерки империята може да издържа едва 20 бойни кораба (дромони) и 3000 конници постоянна войска — 2000 в Европа и 1000 в Мала Азия — още едно указание за подценяването на турската заплаха. С отслабването на императорската власт се засилва влиянието на Църквата и на висшия й орган — Вселенската патриаршия. Все по-често патриарсите се държат независимо, отказват да следват робски църковната политика на императора. При споровете около Лионската уния през 1282 г. победата на Патриаршията е пълна. Увеличава се намесата на висшия клир в светската политика. Показателно за засилващото се влияние на Църквата е предаването на атонските манастири (от край време под опеката на императора) под юрисдикцията на патриарха. Това е сторено от Андроник II със специален хрисовул от 1312 г. За сметка на намалената държавна територия Църквата запазва своите позиции в районите под турска власт — в Трапезунд, Русия, а по-късно в Литва, Влашко и Молдова.

Тежкото финансово състояние и териториалните загуби, причинени от турците, България и Сърбия, не сплотяват византийската аристокрация. Разколът започва от самото императорско семейство. Несъгласие в него има от години — отначало между Андроник II и брат му Константин, по-късно с Михаил IX, който управлява в Солун доста автономно, между императора и съпругата му Ирина. Раздорът, дал ход на гражданската война, е с любимия императорски внук — Андроник III. Макар че е предпочитан от дядо си дори и пред своя баща Михаил IX, провъзгласен още като дете за съимператор и наследник, Андроник трудно понася височайшата опека. Григора споменава, че Андроник Млади нерадостно пресмятал дългото време до идването си на престола — трябвало да чака смъртта на дядо си, после на баща си и т. н. Той дори замислял да избяга на Запад или да отцепи някоя част от империята (напр. Пелопонес или о. Лесбос). Не му била чужда и идеята да избяга в Киликийска Армения, родина на майка му, и да свали от власт тамошните си родственици. Тежката криза кара Андроник II да въведе режим на икономии дори в двореца. Андроник Млади води лекомислен и прахоснически живот, дружи с богати генуезци от Галата, затъва в дългове. Явно Генуа няма нищо против да обвързва престолонаследника, за да го превърне някой ден в своя марионетка. Отношенията между дядо и внук охладняват, правителствени агенти следят младия Андроник, донасят за неговите замисли. Андроник Млади е близък с някаква знатна жена, която според Григора е «хетера по нрав». Тази любовна история завършва трагично. Ревнивият Андроник Млади поставя засада от свои хора, които да контролират достъпа до дома на метресата му. В една тъмна нощ обаче те погрешно убиват по-малкия му брат, деспот Мануил, който идва да го извика в двореца. Михаил IX не понася това грозно братоубийство и умира. Старият император изолира внука си и решава да го лиши от престолонаследие. Незаконороденият му внук Михаил, взет в двореца «по милост» (Григора), вече е подготвен да замести младия Андроник. В една реч, изисквайки клетва за вярност от аристокрацията (практика, заимствана от латинците), Андроник II казва неопределено: «... който и да ме наследи...». Тогава част от знатните протестират и застават зад Андроник Млади. Срещу стария император се формира мощна опозиция, най-вече от младото аристократично поколение, обзето от жажда за власт. Нейни водачи са Йоан Кантакузин, Сиргиан, Теодор Синадин и Алексий Апокавк. Заговорът набира скорост. Сиргиан и Кантакузин се сдобиват с управлението на част от Тракия — около Одрин и дн. Дедеагач. Този район, където са и богатите имения на Теодора Палеологина Кантакузина, майката на Йоан Кантакузин, става база на бунта. Старият император наивно поръчва именно на Сиргиан да следи за поведението на внука му. Самият Сиргиан, потомък на куманския хан Сичиган и една родственица на Палеолозите, има тайни стремежи към престола. «Скитският Арес» (така го нарича в една поема Мануил Фил) иска според слуховете, предадени от Григора, да разпали гражданска война, да компрометира и двамата Андрониковци, което да му открие път към трона. Именно Сиргиан «обработва» младия Андроник, упреквайки го, че проявява детинщина, като замисля бягство в чужбина или някъде в дълбоката провинция. На Великден 1321 г. Андроник Млади бяга от Константинопол в лагера на своите приятели. Той превзема Одрин, след което войната избухва. В разгорелия се конфликт претендентът е по-свободен в действията си — старият император е обвиняван във всичко, особено за турските успехи и каталонските зверства. Усилията на Андроник II за финансова стабилизация го правят непопулярен, а противниците му го обвиняват в скъперничество и дребнавост. Андроник III е безотговорен и, разбира се, по-обаятелен, когато прави популистки изявления, демонстративно намалява данъците и т. н. Смел воин, страстен ловец и авантюрист, отправящ патриотични лозунги за борба с турците и всички врагове, Андроник III е играчка в ръцете на Сиргиан и Кантакузин. Популярността му расте. Когато войската му потегля към столицата, Андроник Стари бърза да сключи мир, опасявайки се от бунт в града. Още в началото на войната започват опитите за външна намеса — българският цар Теодор Светослав изпраща един отряд в помощ на Андроник Млади, но всъщност се опитва да го плени. Така иска да постигне нови териториални отстъпки.

По силата на сключения мир Андроник Млади си връща статута на единствен престолонаследник, получавайки под своя власт почти цяла Тракия и част от Македония. Това, което някога е изглеждало невъзможно — разделянето на империята, по искане на императрицата, става факт. Андроник III конфискува земите на своите противници, раздава ги на привържениците си, поддържа стихийните действия на беднотата. В лагера му също няма единство. Кантакузин измества Сиргиан, който бяга при Андроник II и оглавява войската против своите доскорошни приятели. Влиянието на Андроник Млади продължава да расте. Той успява да отблъсне българския цар Георги II Тертер от района на Пловдив. Чрез деспот Войсил той се опитва да се намеси в делата на България, с новия български цар Михаил III Шишман Асен е постигнат съюз. Тогава Андроник II се съюзява със сръбския крал Стефан Дечански, с което външната намеса във Византия се засилва неимоверно. Това донякъде отрезвява противниците и между двамата Андрониковци се очертава компромис (1325). Единството на държавата обаче не е възстановено, войната, макар и предимно «позиционна», продължава. Докато траят междуособиците, Мала Азия е изоставена на произвола на съдбата. На 6 април 1326 г. Орхан превзема Пруса (Бурса), която става първата официална османска столица. През зимата на 1327 г. войната пламва отново. Сърбите под формата на помощ за Андроник II превземат голяма част от Македония. Андроник III установява властта си и в Солун (1328), с което за стария император остава само столицата. Андроник II прави отчаян опит да задържи престола с помощта на недоволния от досегашния си съюзник Михаил Шишман. Царят изпраща корпус от 3000 души начело с пълководеца Иван Русина. Официалната задача на Иван е да охранява стария император, но шпионажът на Андроник III разкрива истинските му цели — превземането на Цариград. Това окончателно компрометира Андроник II и на 24 май 1328 г. младият Андроник влиза в столицата. Дядото е детрониран, но е оставен в двореца. По време на едно тежко боледуване на внука си Андроник Стари отново проявява претенции към трона, след което го изпращат в манастир, където умира през 1332 г.

АНДРОНИК III (1328–1341). На власт идва ново поколение, чийто истински водач е Кантакузин. Андроник III до голяма степен остава фигурант, дори чуждите владетели смятат за ръководител на държавата именно великия доместик. Кантакузин се опитва да следва финансовата политика на Андроник II, но не е така последователен. Кризата на императорската власт води до реформа в правораздаването — създадена е институцията на «Четиримата вселенски съдии» (две църковни и две светски лица), чиито присъди са окончателни и не се обжалват. Тя съществува до самата гибел на империята.

През 1229 г. Андроник III c 2000 души се отправя в подкрепа на Никея, подложена на тежка османска обсада, но край Филокрини е разбит. На 1 март 1331 г. бившата столица е превзета. Във Византия все повече се налага т. нар. турски страх, столицата е залята от бежанци. През 1337 г. турците превземат Никомидия. Във византийски ръце остават само Ираклия Понтийска и Филаделфия, а османците налагат властта си над крайбрежието на Мраморно и част от Егейско море. Южният егейски бряг е в територията на Айдън, където управлява Умур паша (или Умур бей). На базата на местната морска традиция, използвайки и помюсюлманченото византийско население, Умур създава силен флот, враждува с латинците по островите, с Генуа, и е в конфликт с османците. Тъй като Византия и Айдън имат общи противници, между тях се създава съюз. Самият Кантакузин разказва за голямото си лично приятелство с Умур. С подкрепата на Умур Византия си връща о. Хиос и Фокея. На Балканите действа българо-византийски съюз срещу Сърбия, но Андроник III не е особено лоялен. На 28 юли 1330 г., Михаил Шишман с измама е разбит и убит от сърбите, a Андроник не се намесва, изчаквайки развоя на събитията. Той използва ситуацията и завладява българското Южно Черноморие, но през 1331 г. Иван Александър го побеждава при Русокастро. Сключен е мир и династичен брак между Александровия син Михаил-Асен и Мария, дъщеря на Андроник. Сръбската експанзия се разширява, когато размирният Сиргиан бяга при крал Стефан Душан (1331–1355). С помощта на Сиргиан сърбите завладяват Прилеп, Струмица, Охрид и Костур. Налага се Сиргиан да бъде ликвидиран от специален агент. През 1334 г. е сключен мир — сърбите връщат Костур, но задържат всичко останало.

Единствените успехи на византийците са на юг — възползвайки се от анархията в Тесалия, правителството си връща тази важна област (1333). През 1337 г. е върнат и Епир, но с италианска помощ деспот Никифор II дава реванш на Андроник. През 1340 г. Андроник III и Кантакузин, използвайки турски наемници, успяват да ликвидират създаденото още в 1204 г. деспотство. Тези успехи не се дължат на някаква особена сила, а на немощта на сепаратистките държавици. Местната аристокрация е разделена, а населението е предимно гръцко, т. е. склонно да подкрепи императора. Скромните постижения на византийската власт не могат да се сравняват с нарастващата сръбска мощ, италианската морска хегемония и с пълзящата турска инвазия. Османските шайки вече редовно преминават морето и плячкосват Тракия. През 1324 г. се стига до турско-татарско сражение в хинтерланда на византийската столица, а правителството е безпомощно да защити населението.

Византия в своя залез (1341–1453)

Втора гражданска война (1341–1347)

Неочакваната смърт на Андроник III (15 юни 1341 г.) дава ход на нова, още по-тежка гражданска война. За разлика от «войната между двамата Андрониковци» в нея се включват широки социални среди, рефлектира нарасналото напрежение между «бедни и богати» (израз на един съвременник), аристократи и обикновени граждани, столица и провинция. Някои учени окачествяват тази война като последен опит на жизнеспособните сили в империята да й осигурят по-перспективно развитие. Други наблягат на династичния фактор и външната намеса, по-силна и разностранна от когато и да било във византийската история.

Престолонаследникът ЙОАН V (13411391) е деветгодишен и от негово име управлява РЕГЕНТСТВО: императрицата-майка Ана Савойска, патриарх Йоан Калекас, Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк. Главна фигура несъмнено е Кантакузин, смятан за водач на едрите поземлени магнати. Действията на Кантакузин са находчиви и успешни. Той проявява твърдост спрямо заплахите на Иван Александър (по повод на претендента за българския престол Шишман), подновява съюза с Умур, сключва мирен договор с Орхан. В Димотика — базата на Кантакузин, идват пратеници на латинците от Ахея, които са съгласни да признаят сюзеренитета на Византия. Очертава се перспективата да бъде възстановена «властта на ромеите, както е било някога — от Пелопонес до Византион» — пише по този повод самият Кантакузин. Събитията обаче осуетяват плановете му. Отсъствието на Кантакузин от столицата е използвано от противниците му в регентството. Апокавк, велик дукс на флота, взема връх. Кантакузин официално е отстранен, привържениците му са подложени на репресии. Обвиненията в «кантакузинизъм» водят до конфискация на имоти, до разграбване и рушене на домовете на аристокрацията от развихрилата се градска беднота. Апокавк е подкрепян от висшата администрация, част от търговците и други среди, настроени опозиционно към господството на едрата аристокрация. Да се вижда в Апокавк реформатор, водач на нови социални сили, е пресилено. Определян не без основание като «парвеню и новобогаташ» от някои учени, той нерядко действа с помощта на популизма и демагогията. Трудно е да се каже също доколко тенденцията към централизъм от подобен тип — без съмнение положително явление с оглед на османската инвазия — би се запазила и дали резултатите от такъв политически курс биха били безспорни.

Действията на «тройката» (императрицата, патриархът и Апокавк) са решителни, но срещу тях стои обигран политик, дипломат и военен. На 26 октомври 1341 г. Кантакузин и жена му Ирина са провъзгласени за царска двойка в Димотика. Опирайки се на динатите в Тракия, Кантакузин разчита на успех, но не посяга на принципа на легитимизма — във всички документи и изявления той поставя имената на Ана Савойска и Йоан V преди своето и на Ирина. Кантакузин декларира, че защитава младия василевс от престъпните действия на Апокавк. Последният също действа от името на легитимния император, като използва лоялността на простолюдието към династията и ненавистта му към аристократичната върхушка. Репресиите засягат и майката на Кантакузин, могъщата някога Теодора Палеологина. Тя е хвърлена в затвора, а единственият човек, който намира смелост да й помага, е нейната съименничка, бившата българска царица и съпруга на Теодор Светослав и Михаил Шишман. С указ на правителството именията на Кантакузин се конфискуват и са обещани на «търгашите и занаятчиите», както пише Григора. Апокавк намира силна подкрепа сред моряците. Това се дължи на грижата му за флота и успехите му против турските пирати. Като цяло доминират интересите на столичното чиновничество и на аристокрацията, а «антиаристократизмът» засяга главно т. нар. кантакузинисти. Правителството е легитимно, а в него няма нищо «революционно». Що се отнася до беднотата, в някои случай с нея успешно кокетира дори Кантакузин. Опитът му да се закрепи в Тракия неочаквано се натъква на съпротивата на простолюдието. «Целият народ — пише Григора, — се раздели на две, на едната страна бяха мъдрите, на другата — безразсъдните, на едната — отличаващи те се с богатство и известност, на другата — ония, които не притежаваха нищо.» В Одрин властта е взета от «прости копачи», в други градове положението е сходно. Естествено, повечето от съвременниците са неприкрито тенденциозни към противниците на Кантакузин. Най-интересното явление в този период, около което има неясноти и спорове, е «КОМУНАТА НА ЗИЛОТИТЕ В СОЛУН» (1342–1349).

По време на гражданската война Солун представлява един от най-интересните и не напълно обяснени феномени в развитието на политическия живот на късновизантийския град. Някои учени определят властта на т. нар. зилоти (букв. «ревнители», «ревностни») като своеобразен византийски аналог на западните комуни или на италианските републики, най-вече на Генуа. Много се спори за социалната природа на зилотите. Често е свързването им с градските движения в Средиземноморието, например с въстанието на чомпите в Генуа, с преврата на Кола ди Риенци в Рим и др. Факт е, че в Солун управлява една «революционна» партия, която признава легитимността на Ана Савойска и Йоан Апокавк. Според Григора тяхното управление «не е нито аристократично, като при Ликург, нито демократично, като при Клистен, нито от смесен тип, както в Кипър... Това е една небивала до това време власт на тълпата, която се създаде от само себе си». Очевидно е обаче, че начело на зилотите са представителите на опозиционната аристокрация, техните вождове Михаил и Андрей носят династичното име Палеолог. Зилотите подлагат на терор и репресии местните кантакузинисти, конфискуват имоти, ограничават църковните привилегии, отказват да приемат за митрополит вожда на исихастите Григорий Палама. Опитът за контрапреврат от страна на правителствения архонт Йоан Апокавк през 1345 г. има ефимерен успех. Зилотите, опирайки се на моряшките организации и беднотата, си връщат властта и управляват с още по-крути мерки спрямо едрата аристокрация. Много е писаното по повод на т. нар. меси (средни) и тяхната роля в Солун. Съвременните анализи показват, че «месите» не могат да бъдат схващани като представители на формиращото се бюргерство, на търговците, занаятчиите и пр. От контекста на съчиненията на Кантакузин и на другите съвременни автори, по принцип враждебни към зилотите, може да се разбере, че понятието е политическо. Това не е термин за «третото съсловие», а визира лицата със средни доходи в най-широк смисъл на думата. Това не изключва и опозиционната аристокрация. От друга страна, «меси» са и неутралните или колебаещите се слоеве в борбата между двете полярни сили — привържениците на Кантакузин и зилотите. Зилотската власт е определяна от някои византолози като екстремистки и терористичен режим (напр. Ш. Дил), като опит за «комунален социализъм» (Ф. Успенски), като движение на най-напредничавите сили във византийското общество. Всички тези оценки имат своите основания, но към движението на зилотите трябва да се подхожда от позициите на византийския XIV в. Това несъмнено е една разнолика политическа партия, враждебна на едрите магнати, повлияна както от заразителния пример на могъщите италиански републики, така и от засилващия се интерес към древногръцкото политическо наследство.

Положението в Тракия е трудно удържимо, зилотският преврат в Солун го утежнява допълнително. Дори в Димотика избухва бунт, потушен от местните динати единствено благодарение на тяхната по-добра организация и решителност. Ирина остава тук, докато съпругът й тръгва по стъпките на някогашния си приятел Сиргиан, търсейки помощ от сърбите. Той привлича кесаря Хрельо, владеещ български земи в Македония сръбски сепаратист, но малките му сили (едва 2000 души) са недостатъчни да подпомогнат Кантакузин. Той намира убежище при крал Стефан Душан (1331–1355). Срещата става през юли 1342 г. в един дворец край Прищина. Преговорите са трудни, в тях участват активно кралица Елена (сестра на Иван Александър) и видният велможа Йован Оливер. Душан претендира да му бъдат отстъпени земите западно от Христопол (Кавала), което Кантакузин не може да приеме. С решителната намеса на Елена е постигнат компромис, който по същество задоволява сръбските претенции — Душан да задържи всички градове, които завладее сам или му се подчинят доброволно. Съдбата на Хрельо е решена, а скоро след това той умира и е погребан в Рилския манастир (1342). С помощта на воеводата Вратко Кантакузин атакува Сяр, но епидемия в сръбския корпус проваля действията му. Неуспешен е и походът през следващата пролет. Междувременно сръбският крал превзема за себе си византийските градове в днешна Албания, Южна Македония (Воден, Лерин и Костур), земите на Хрельо (Струмица и Мелник), като прибавя към титлата си и «крал на гръцките земи». Кантакузин губи инициативата, популярността му спада, хората му се стопяват едва на 500 души. В този момент, уплашени от сръбските завоевания, към него се присъединяват мощните магнати от Тесалия и Епир, т. е. освободените при Андроник III гръцки земи, за което основна заслуга има самият Кантакузин. Така претендентът започва да излиза от сянката на Душан, което неминуемо води до разрив. Той е вече факт при обсадата на Верия (бълг. Бер), чиито граждани са привлечени от Кантакузин въпреки преговорите им с краля (април 1343 г.). В сръбския лагер възниква идея за пленяването на Кантакузин, предложение на Апокавк срещу изгодни условия. Цариградското правителство дори пуска лъжлив слух за смъртта на Кантакузин, за да обезвери привържениците му. От своя страна, цар Иван Александър неуспешно се опитва да наложи властта си в Одрин и Димотика. През 1343 г. във войната се намесва нов фактор — Кантакузиновият приятел и съюзник Умур паша. С неговите турци «текфурът» (т. е. императорът, както пише турският поет Енвери) постепенно овладява Тракия. Деблокирана с турска помощ е и Димотика. До лятото на 1345 г. Кантакузин стабилизира позициите си. На негова страна е и Момчил, бивш разбойник и наемник при Душан, който изгражда своя българска държавица в Родопите и Беломорието. Апокавк е не по-малко деен — той окончателно привлича на своя страна Стефан Душан, Иван Александър (отстъпен му е Пловдив с околните крепости), добруджанския владетел Балик и Момчил. На страната на правителството е и Венеция, която му дава заем от 30 000 дуката. Последното става с цената на невиждано унижение — императорската корона е заложена като гаранция за заема (1343)! Апокавк привлича за съюзници османците и бейлика Сарухан. Главната сила, която Кантакузин противопоставя, са турците на Умур. Те започват да разоряват жестоко противниковите земи, отвличат хиляди хора в робство, от което най-много страда Иван Александър. От българска страна активно участват братята на Балик — Добротица и Теодор, както и Момчил, с когото търновският цар навярно има съюзни отношения. Последното може да се предполага от думите на Кантакузин, че съпругата на родопския владетел била дошла «от Мизия» (едно косвено указание за династични връзки с Търново).

През 1344–1345 г. Умур е сериозно затруднен от воюващата срещу него «Свещена лига» (Венеция, Кипър, родоските рицари и Папството), които му отнемат столицата Смирна. Въпреки загубите през януари 1345 г. Умур побеждава. Кантакузин отново разполага с масирана турска помощ, от която треперят всички съседи. Появяват се настроения за помирение между двата лагера, някои столични сановници дори изпадат в немилост пред Апокавк. Великият дукс е против компромиса, но на 11 юни 1345 г., при инспекцията на един нов затвор, самоувереният Апокавк (с него имало само един телохранител) е убит от задържаните там негови противници. Популярността на Апокавк вече не е същата, включително по причини, за които той няма реална вина — например затрудненията с прехраната, дължащи се на конфликта между Генуа и татарите. Привържениците на Апокавк са все още силни. Моряците организират жестока саморазправа над близо 200 знатни лица от столицата, но регентството като цяло остава индиферентно към гибелта на Апокавк. Неговата смърт не слага край на войната, но вече няма фигура, която успешно да противостои на Кантакузин. Няколко дни преди смъртта на Апокавк загива и Момчил — пред стените на крепостта Периторион войската му е разбита от Умур и Кантакузин, които не крият възхищението си от отчаяната съпротива на бившия разбойник с великански ръст. На страната на Кантакузин е склонен да премине дори Йоан Апокавк, но опитът му за контрапреврат в Солун е жестоко потушен от зилотите. Популярността на «латинката» Ана Савойска е слаба, позицията й в църковните спорове също работи в полза на Кантакузин.

Исихасти и варлаамити — двете противостоящи религиозни «партии», също имат пряко отношение към гражданската война. В политически план исихастите се свързват с Кантакузин, докато последователите на Варлаам и Акиндин срещат симпатиите на регентството, солунските зилоти, въобще на противниците на Кантакузин. Църковният спор придава на гражданската война своеобразна религиозна окраска, а победата на Кантакузин окончателно налага триумфа на исихастите.

ВАРЛААМ КАЛАБРИЙСКИ (1290–1343), философ, богослов и дипломат, създател на т. нар. варлаамитство и най-изявен противник на исихазма. По произход е грък от Калабрия, с православно възпитание, което му открива пътя към двора на Андроник III. При престоя си на Атон той остро възразява срещу исихасткото учение, наричайки го «пъпоумие» и масалианство. Под негово влияние патриарх Йоан Калекас и Синода отхвърлят исихазма. Когато неговите противници вземат връх, Варлаам е анатемосан и се завръща в Италия (1341). Тук той е епископ на Калабрия, един от най-активните проводници на гръцките култура и език, като сред неговите ученици е и Петрарка. Оставя богато философско и богословско наследство.

ГРИГОРИЙ АКИНДИН (ок. 1300–1349), византийски богослов и религиозен водач, по произход българин от Прилеп, Македония. По всяка вероятност произхожда от местен български болярски род. Получава солидно образование при прочутия Тома Магистър в Солун, учи граматика във Верия (Бер). На Атон отначало е послушник при самия Григорий Палама, като приема монашеското си име в негова чест. По-късно Акиндин се сближава с Варлаам и дори се опитва да помири двамата си духовни учители. В крайна сметка застава на страната на Варлаам, участва в диспутите между двата лагера, а в 1338 г. се превръща във фактически ръководител на варлаамитите. След 1341 г. той е безспорен техен водач, но неговото учение донякъде се различава от доктрината на Варлаам. Солунското гражданство начело със зилотите предпочита именно Акиндин за свой митрополит, което окончателно пресича пътищата за помирение с пренебрегнатия от тях Палама. Умира твърде млад, което също се отразява на изхода от църковните борби. В средновековна България, както и във Византия, възгледите на Акиндин са анатемосани. Трябва да се отбележи, че в Търново е разпространявана именно «ереста» на Акиндин, чието име в Бориловия синодик предхожда онова на Варлаам.

Отслабването на Умур, който продължава войната с рицарите за Смирна (в нея той намира смъртта си — 1348 г.), насочва вниманието на Кантакузин към османците. До този момент те са на страната на правителството, а във флота на Апокавк през 1343 г. дори има няколко техни кораба. През 1346 г. узурпаторът прави решителен ход и омъжва дъщеря си Теодора за султана Орхан, като дори се съгласява принцесата да бъде помюсюлманчена. На разположение на Кантакузин идва турският престолонаследник Сюлейман, който разполага войската си край Галиполи — една стъпка, която само след 8 години ще има фатални последици.

Стефан Душан продължава да извлича изгоди от събитията в империята. Той завладява Сяр, монашеската «република» Атон попада под негова егида. На Великден 1346 г. Душан е коронясан за цар в Скопие, преди това Сръбската архиепископия получава статут на патриаршия. Тези промени се извършват с помощта на Иван Александър и с личното участие на търновския патриарх Симеон. Катализатор на сръбската държавна идея, наред със завладяването на византийски земи, е и българското идеологическо наследство, особено при решаващото присъствие на Елена в сръбската политика. Още през XIV в., а и до днес, Кантакузин е упрекван не без основание, че персонално е най-виновен за турското проникване на Балканите. Десетилетия след горните събития, когато пише «Историята» си, бившият император се стреми по всякакъв начин да премълчи някои събития, да отхвърли или смекчи обвиненията. Факт е обаче, че и неговите противници използват активно турска помощ. В конкретния момент Ана Савойска няма особени преимущества пред Кантакузин и в това отношение. През 1346 г. правителството изпраща турци от Сарухан срещу Кантакузин, но те предпочитат да нахлуят и опустошат българските земи, а връщайки се, разграбват околностите на Константинопол. По-сериозна съпротива на Кантакузин оказва българинът Добротица, който напада Силимврия (град, в който се установява Кантакузин, за да следи по-добре обстановката в столицата), но е разбит поради непознаването на местността. На 21 май 1346 г. Йоан Кантакузин е тържествено коронясан от гостуващия му йерусалимски патриарх Лазар — акт, който някои учени преценяват като отговор на коронацията и плановете на Душан. Ана Савойска окончателно губи позициите си, не й помага и извършеният по нейна заповед атентат срещу Кантакузин, нито опитите за компромис с исихастите. На 2 февруари 1347 г. синодът сваля патриарх Йоан Калекас, като избира на негово място Исидор, а Палама е пуснат от затвора. На следващата нощ Кантакузин влиза в столицата.

Кантакузин — император (1347–1354)

Привържениците на новия владетел, между които е и Димитър Кидон, един от най-ярките интелектуалци на епохата, ликуват от влизането му в Константинопол. Действителността обаче не дава поводи за радост — държавата е изтощена от войната и е финансово задлъжняла, териториите й са рязко намалени, а най-плодородните области — отнети или разорени от воюващите страни. Кантакузин далновидно се съгласява на преговори, без да търси отмъщение. По силата на сключения договор той става регент на Йоан V за 10 години (т. е. до 25–та му годишнина), като омъжва дъщеря си Елена за младия император. Обявена е обща амнистия за двете враждуващи страни. На 13 май 1347 г. ЙОАН VI КАНТАКУЗИН е коронясан за втори път, вече от патриарх Калист. Кантакузин се опитва да действа със замах, в периметъра на действията му влизат дори Трапезунд (сключен е династичен съюз с Алексий III Комнин), църковните проблеми в руските земи и проблемите в Италия (той поздравява Кола ди Риенци в Рим), заздравяват се позициите в Пелопонес. Кантакузин ликвидира и последното огнище на съпротива — Мидия, където верният на съюза си с Ана Савойска българин Добротица продължава да упорства (1348). През 1347–1348 г. Византия е споходена от «черната смърт» (чумната пандемия, покосила Европа в периода 1346–1353 г.), пренесена с генуезки кораби от Крим. Пораженията от нея не могат да бъдат преценени със сигурност поради липсата на достатъчно данни. Някои учени допускат, че населението в столицата и в Тракия е намаляло поне с 10%. Това улеснява косвено предстоящото османско проникване. От друга страна, намалява не само човешкият, но и стопанският и военен потенциал на империята.

Победата на Кантакузин решава съдбата на Солун. В края на 1349 г. Андрей Палеолог е склонен да предаде града на Стефан Душан, което компрометира партията му. Кантакузин изпреварва готвената сръбска акция, Палама заема своята катедра, а всички актове на зилотската власт са отменени. Същевременно победата на исихастите е пълна. Влахернският «Вселенски» събор през 1351 г. окончателно осъжда Варлаам и Акиндин като еретици. Опозицията начело с Григора е безсилна, а исихазмът е приет като официално учение на Църквата. Стефан Душан продължава завоеванията си — през 1348 г, той превзема Янина, Южен Епир, Акарнания, Етолия и Тесалия. Изпратените срещу сърбите османски наемници опустошават граничните райони, но Душан запазва новите си придобивки. Сръбският цар мечтае за Цариград, търси помощта на венецианците, прави различни дипломатически комбинации, но тези планове като цяло остават нереалистични.

Същевременно империята трябва да понесе ново голямо унижение — тя търпи позорно поражение в стълкновенията с малката генуезка колония Галата. Опитвайки се да съживи търговията и да засили флота, Кантакузин прави някои митнически промени. Генуезките привилегии са съкратени в полза на гръцките търговци. Под предлог че искат разширение на своята фактория заради някакъв незначителен хълм край Цариград, генуезците на практика обявяват война на империята. Кантакузин е принуден да приложи методите на Апокавк — той свиква народно събрание, където, въпреки резервите и дори омразата на гражданите към него, са събрани големи суми за строителството на флот. Галата иска мир, но среща отказ. През март 1349 г. византийските кораби нападат генуезкия флот, но са разгромени поради неопитността на своите командири. Оказва се, че вековната морска сила Византия вече не разполага с добри морски офицери. Все по-често гаснещият византийски флот е поставян под командата на италианци, а моряците са предимно с полулатински произход (т. нар. гасмули, критяни и др.). В крайна сметка Генуа се налага, а Византия получава тежък урок. Кантакузин не се отказва от възприетия курс. Флотът е възстановен и е върнат о. Фокея. Същевременно Кантакузин изпитва все по-силни опасения от османското засилване. През 1351 г. той прави сондажи за съюз с България. На Иван Александър е предложено да бъде създаден общ флот в Проливите, който да спира турските набези. Византийската мисия в Търново е посрещната от ликуващото гражданство, което горещо одобрява подобен съюз. Иван Александър отначало е съгласен, но впоследствие отказва. Според самия Кантакузин «заслугата» за това се дължи на намесата на Душан. Българският цар предполага, че този флот е необходим на Кантакузин за продължаващата му борба с Генуа. Освен това Иван Александър няма никакви основания да се доверява на Кантакузин, който нееднократно е насочвал същите тези турци срещу неговата държава. Това разединение на силите е, разбира се, благоприятно за османската инвазия на Балканите, която е въпрос на близкото бъдеще. Слабостта на Византия се проявява още по-силно във войната между Венеция и Генуа през 1350–1351 г. Константинопол е заподозрян в съюз с Венеция и обстрелван от генуезката ескадра Това принуждава императора действително да се включи във войната на венецианска страна, а Генуа влиза в съюз с османците. Орхан присъединява емирата Караси, с което османците придобиват водеща роля в Мала Азия и разширяват достъпа си към Егейско море. Душан също се опитва да сътрудничи с османците, а опитите на Кантакузин да попречи на подобна тенденция влошават връзките му със султана. Морската война продължава, а загуби търпи най-вече Византия. През февруари 1352 г. край Константинопол се води генералното сражение между двете републики. И двете страни губят много кораби, а изходът на битката е неопределен. Константинопол е подложен на блокада, в града започват глад и болести. Венецианците са принудени да се оттеглят, изоставяйки Кантакузин сам срещу Генуа. Императорът трябва унизително да моли за мир.

Нова гражданска война (1352–1354)

Йоан V, резидиращ в Солун, решава да се откъсне от опеката на Кантакузин. Към това го подбуждат Стефан Душан и Венеция. Срещу отстъпването на о. Тенедос Венеция снабдява младия император със средства. С помощта на Ана Савойска Кантакузин успява да изглади конфликта. За да бъде удовлетворено честолюбието му, на Йоан V е даден апанаж с център Одрин. По принцип Одрин влиза в територията на Матей Кантакузин. Между двамата избухва конфликт, който старият император не успява да изглади. През 1352 г. Йоан започва да превзема земите на Матей, а Кантакузин хвърля срещу него османски наемници. Младият император успява да се укрепи в Димотика, търсейки помощ от Душан и Иван Александър. Турските сили разбиват сръбския отряд, а българите се оттеглят. Преследвайки последните, османците отново опустошават Южна България. Йоан V бяга на о. Тенедос.

Използвайки конфликта, Кантакузин укрепва династическите си позиции. Матей е коронясан като съимператор и наследник на трона (1353). Опозицията срещу Кантакузин обаче расте, особено във връзка със заселването на турци в Тракия. Заплащането на военната им помощ стопява последните средства в хазната. Изпратените от московския княз Симеон Горди пари за ремонт на «Св. София» в крайна сметка отиват за турски заплати. Развръзката настъпва през 1354 г., когато турците изненадващо завземат разрушената от земетресение стратегическа крепост Галиполи (2 март). Вярно е, че за първо османско завоевание на Балканите се приема малката крепост Цимпе (Цимби), завладяна през 1352 г. Изглежда обаче, че тя е заета от Сюлейман по силата на някакво споразумение с Кантакузин като база за османските му наемници. Превземането на Галиполи рязко променя военнополитическата ситуация, тъй като става дума за важен град и известно пристанище със стратегическо значение. Владеейки Галиполи, турците действително получават отлична изходна база за създаване на свои провинции в Европа. «Бродът на Галиполи», както пише един съвременник, е най-доброто място за прехвърляне на големи сухопътни сили от Азия в Европа, дори и при липсата на силен флот. Падането на Галиполи предизвиква паника в Цариград, Кантакузин изоставя пасивната си позиция към турското укрепване на север от Проливите — той предлага на Сюлейман 40 000 перпера за освобождаването на крепостта. Пратена е мисия при Орхан, но султанът отказва всякакви преговори за съдбата на Галиполи. Нещо повече, Сюлейман завладява Кипсела и Малгара, което прави турците господари на Галиполския полуостров. Междувременно гражданската война продължава, егейските острови Тенедос, Лесбос и др. признават властта на Йоан V. С помощта на генуезкия корсар Франческо Гателузи Йоан V прониква в столицата, а в града избухва въстание. Подпомогнат от своите каталонски гвардейци, Кантакузин оказва известна съпротива, но в крайна сметка капитулира. През юли 1354 г. Кантакузин абдикира, приема монашество под името Йоасаф и се оттегля от управлението на държавата. Матей не признава преврата и до 1357 г. се задържа в Родопите. Само Мануил Кантакузин задържа властта си в Пелопонес, който все повече прилича на самостоятелна държава, която само номинално зависи от Константинопол. Така историята на Византия навлиза в своя последен етап, а империята става жертва на турската агресия.

Самостоятелно управление на Йоан V (1354–1391)

За съвременниците тежкото състояние на империята, породено от гражданските войни, генуезката намеса и турските завоевания, е сигурен признак за скорошното й рухване. Венецианският баило Верниери пише, че изходът е в доброволното й подчиняване на Венеция, Унгария или Сърбия. Дожът Фалиери смята, че присъединяването на Византия към републиката би било сполучлив изпреварващ ход по отношение на турците. Големият поет Франческо Петрарка твърди, че едно генуезко завоевание е най-доброто, което могат да очакват «лъжовните гърци». Абдикацията на Кантакузин не решава проблемите на страната, а нейното раздробяване продължава.

Опити за създаване на антиосманска коалиция (1355–1371)

Триумфиращата турска експанзия няма реално противодействие. Смъртта на Стефан Душан (20 декември 1355 г.) води до разпадането на изкуствено разширената сръбска държава. Нейните разнородни по население (сърби, българи, албанци, гърци) и слабо свързани части се превръщат в автономни или самостоятелни държавици. Византия не е в състояние да се възползва, само епирският деспот Никифор II си връща част от Тесалия, но скоро е убит от албанците. Йоан V търси съюз с България — през 1355 г. е сключен династичен брак между сина му Андроник и Кераца, дъщеря на Иван Александър. Патриарх Калист подписва синодален акт, в който определено прозира надеждата за обща борба с иноверните турци. Противоречията между двете държави обаче не позволяват това, нещо повече — през 1364 г. се стига до последната българо-византийска война. Спорът отново е за Анхиало и Месемврия, които са превзети от Йоан V в нарушение на мирния договор. Иван Александър отвоюва земите си с турска помощ, което окончателно руши идеята за коалиция против завоевателя.

През 1355 г., когато са преговорите с българите, Йоан V търси контакти с Римската църква. На 15 декември е изпратено писмо, определено от учените като «наивно», с което от папа Инокентий VI се иска военна помощ от 500 рицари и 1000 пехотинци, както и кораби, а в замяна се предлага приобщаването на Византия към Западната църква. Провалът на Лионската уния не слага край на опитите за църковно единство. Такива правят и Андроник III, и Ана Савойска. Западната коалиция против Умур е под егидата на папата, а нейните успехи са постигнати буквално пред погледа на Йоан V, който се надява, че действията могат да бъдат продължени в негова защита. Йоан се задължава да покатоличи за 6 месеца своя народ, да бъде наследен от сина си Мануил, който за целта трябва да получи възпитание под настойничеството на самия папа. В писмото си Йоан споменава и за възможна опозиция срещу този план. Тази опозиция, която императорът очевидно подценява, вече е твърде силна — патриарх Калист е отявлен противник на унията. Признатата от Търново и Охрид Сръбска патриаршия е отлъчена, а Търновската църква е принудена да признае старшинството на Константинопол. Инокентий VI явно е информиран за всичко това и приема гръмките предложения на императора като наивни и нереалистични.

Турската инвазия продължава — през 1359 г. столицата е заплашена за първи път, към 1365 г. са завладени Комотини (Гюмюрджина) и Ксанти. Новият султан МУРАД I (1362–1389) е олицетворение на агресивния османски курс срещу християнските съседи. Византия усилено търси съюзници — лично Калист посещава бившата царица Елена в Сяр, но умира неочаквано (1363). Търсят се връзки с италианските републики, както и с най-широки обществени среди на Запад, които поддържат идеята за антитурски кръстоносен поход. През 1359 г. един малък флот, командван от Петър Тома (папски легат и епископ на Корон в Пелопонес), изненадващо атакува турците и завладява Лампсак. Опитът за проникване на малоазийския бряг на Дарданелите няма изгледи за успех поради нищожните сили на западните кръстоносци. Пропада опитът за венецианско-византийски съюз през 1363/1364 г., a критските гърци вдигат въстание. Надеждите, че кипърският крал Пиер Люзинян ще организира кръстоносен поход срещу турците, също не се оправдават — кралят атакува прекия си враг — Египет. Във византийската столица цари отчаяние, което личи от писмата на Кидон и други съвременници. След кореспонденция с папа Урбан V Йоан V поема инициативата в свои ръце.

В началото на 1366 г. императорът потегля през Черно море и замръзващия Дунав (корабът му едва си пробива път през ледовете) към Унгария. Именно на този ромейски василевс се пада тежката участ да води на запад не победоносни армии, а отчаяно да търси помощ с цената на унижения и лишения (Р. Радич). Йоан V преценява правилно, че Унгария наистина би оказала помощ срещу турците с оглед на собствените си интереси на Балканите. Като регент в столицата е оставен най-големият императорски син, Андроник IV. Преговорите в Буда се затягат до лятото на същата година, удължени от консултации с папата в Авиньон, с Венеция и други страни. Западните партньори се отнасят твърде резервирано и въпреки че обещават помощ, упорстват и искат тя да бъде предшествана от подчинението на Византия на Западната църква. Обезкуражен, Йоан V потегля назад, но стига само до Видин (тогава окупиран от унгарците, 1365–1369). Иван Александър отказва на императора пропуск през българските земи, тъй като е подразнен от византийско-унгарското сближаване. Вероятно съществува друга причина — Андроник IV, който е български зет. Нетърпеливият престолонаследник, в много отношения «достоен» наследник на дядо си Андроник III, на практика узурпира престола. От Запад идва неочаквана помощ в лицето на «зеления граф» Амедей VI Савойски, братовчед на Йоан V. Графът е сред привържениците на кръстоносната идея и поема с малък флот на изток. На 26 август 1366 г. той превзема изненадващо Галиполи, с което нанася тежък удар на османците. Загубата на Галиполи не само нарушава комуникациите на турците с все още малките им европейски територии, но и уронва техния престиж, тъй като Галиполи е първото им завоевание на Балканите. За съжаление действията на западните рицари продължават не срещу турците, а против България. През октомври–ноември 1366 г. Амедей завладява българските пристанища южно от Балкана и обсажда Варна. Иван Александър е принуден да преговаря. С посредничеството на деспота Добротица е постигнато споразумение — Йоан V получава възможност да се върне в столицата си, Южното Черноморие остава византийско, а Византия се ангажира да финансира отвоюването на Видин. То трябва да бъде извършено от влашкия войвода Владислав I, който да върне Видин на Иван Срацимир. Макар и трудно, споразумението е изпълнено. По същото време в Константинопол се водят преговори за уния между монаха Йоасаф (ексимператорът Кантакузин) и папския легат Павел, който носи титлата «константинополски латински патриарх». В тях Кантакузин постига сериозен успех, налагайки на папския представител някои византийски възгледи (вселенски събор, равноправно участие на църквите, изменения в западния канон и т. н.). При преговорите интелектуалното надмощие на Кантакузин е пълно, а от византийска гледна точка изгледите за достойно разрешаване на вековния църковен спор изглеждат обнадеждаващи. За съжаление, по-късно Йоан V отстъпва от тези позиции.

През 1369 г. турците изненадващо превземат Одрин. Непосредствено след това под властта им падат и първите български области — на Пловдив и Боруй (Стара Загора). Навярно тези събития ускоряват отлаганата среща с папата. За първи път след 663 г. (посещението на Констант II) в Рим влиза един «ромейски» император от Изтока. За разлика от далечния си предшественик Йоан V идва не като владетел на световна империя, а като отчаян молител, склонен на действия, преценявани във Византия като унижение за държавата и православната вяра. На 21 октомври императорът коленичи пред папа Урбан и подписва унията. Тя обаче остава предимно негов личен акт, тъй като патриарх Филотей не само не приема станалото, но отправя призив към целия православен свят за защита на вярата. От Рим Йоан отива във Венеция, където е посрещнат сдържано. Нещо повече, поставя се въпросът за византийския дълг към републиката. Съимператорът Андроник IV отново не прави нищо, за да помогне на баща си, но намесата на Мануил (управител на Coлун) измъква Йоан V от унизителната ситуация. Йоан отказва да продаде о. Тенедос на Венеция, както настоява Сеньорията, и се завръща в столицата си.

Битката при Черномен (1371). Византия — зависима държава

Османските успехи в Тракия тревожат не само Византия, но и българите и сърбите. Новият търновски цар ИВАН ШИШМАН (1371–1395) попада в позицията на неравноправен съюзник на Мурад. Сърбия отдавна вече не е единна държава, а най-дейни се оказват братята Мърнявчевичи, сръбски владетели на българите в Македония. Крал Вълкашин има за столица Прилеп и се опитва да узурпира по-значителната част от Душановото наследство. Брат му, деспот Йоан Углеша, управлява в Сяр, следвайки повече византийските, отколкото сръбските идейно-политически традиции. Години наред той се стреми към създаване на антитурска коалиция и към решаване на византийско-сръбския църковен спор. Някои турски хронисти пишат, че след падането на Пловдив тамошният български управител бяга при Углеша. Усилията на деспота за голяма коалиция са напразни, а на повика му се отзовава само Вълкашин. Със силна армия, съставена от сърби и българи, братята напредват към Одрин, но в едно нощно сражение при ЧЕРНОМЕН (Чирмен) са разгромени и загиват (26 септември 1371 г.). Тази турска победа, според Г. Острогорски най-значимата от стратегическа гледна точка до 1453 г., решава съдбата на локалните държавици в Македония — крал Марко (1371–1395) и други по-дребни владетели стават турски васали. Османците слагат ръка на Родопите и Беломорието. Единствената утеха за Византия е, че деспот Мануил от Солун завзема земите на Углеша. Енергичният Мануил дори посяга на част от земите на атонските манастири, раздавайки ги на прониари, с цел да увеличи войските си. На фона на османските успехи обаче тази стъпка е нищожна. Завърналият се през октомври 1371 г. в Константинопол Йоан V, депресиран от фиаското на прозападната си политика, скоро се признава за турски васал. Така хилядолетната империя, претендираща за световна власт, губи своя суверенитет. Още през 1373 г. Йоан, който е турски васал, придружава султана при негов поход в Мала Азия. Андроник IV използва това отсъствие, за да обяви свалянето на своя баща. Той съгласува действията си със Савджи, син на Мурад I, който има същите намерения. Бунтът на синовете против бащите е потушен. Мурад ослепява сина си, като настоява за същата присъда спрямо Андроник III и Йоан VII (син на Андроник, едва 3–годишен). Йоан V e принуден да изпълни волята на Мурад въпреки нежеланието си. Вследствие на варварската операция Савджи умира, a Андроник и Йоан частично запазват зрението си. Според историка Халкокондил в техния случай е използван врял оцет, докато очите на Савджи са избодени с нож. Според една версия, записана от испанеца Клавихо, българката Кераца излекувала своите съпруг и син с някакъв чудотворен мехлем, за лечението помагали и генуезки лекари. Андроник IV е лишен от престола, а на негово място е коронясан преданият Мануил. Раздорът в императорския дом не приключва — с генуезка помощ Андроник бяга от затвора и на 12 август 1376 г. влиза в столицата. Йоан V и Мануил са хвърлени в затвор, а АНДРОНИК IV отстъпва на Генуа важния остров Тенедос, отказван от Йоан V нa Beнeцuя 5 години по-рано, независимо от униженията около въпроса за дълга. Местните жители обаче остават верни на Йоан V и оказват съпротива на Генуа. От това се възползва Венеция. Между двете морски републики започва война за острова, който гарантира достъпа към Проливите и Черно море. От друга страна, за да предразположи Mypaд, Андроник IV връща на турците Галиполи — акт, който има гибелни последици. Именно след повторното превземане на Галиполи от турците през 1376 г. те активизират действията си срещу България, която губи нови земи, а Иван Шишман се признава за техен васал (най-вероятно през 1377 г.). През 1379 г. Йоан V и Мануил успяват да избягат от затвора Анема с венецианска помощ. Легитимната власт е възстановена със съгласието на Мурад. Всички събития след 1371 г. на практика се извършват с решаващото участие на външни сили, което прави империята играчка в ръцете им. За да укрепи агонизиращата държава, Йоан V поделя територията й между членовете на семейството — столицата е под негова власт, Андроник IV владее част от Тракия, Мануил — Солун, най-малкият син Теодор (наричан също деспот Теодор I) — Пелопонес. През 1385 г. Андроник вдига поредния си бунт, но е разбит от баща си. Това е една от малкото и безспорно най-тъжната победа на Йоан V, а няколко седмици по-късно Андроник умира.

Победният марш на османците продължава. През 1385 г. те завземат София, отбранявана от българите години наред. Година по-късно в техни ръце е Ниш, с което директно е атакувана Сърбия на княз Лазар. Още през 1383 г. Мурад отнема Сяр от Мануил. Младият император се стреми да организира отбраната на Солун, търси контакти със Запада, но през 1387 г. вторият по значение имперски град пада в турски ръце. До 1394 г. Солун запазва известна автономия, а след това в него се разпорежда турската администрация. През 1386 г. османците търпят първото си по-сериозно поражение — на р. Топлица при ПЛОЧНИК те са разбити от сърби и босненци, а в 1388 г. босненската войска печели още една битка. Княз Лазар, босненският владетел Твърдко (титулярен сръбски крал), Иван Шишман и може би Иван Срацимир създават нова коалиция. Мурад нанася изпреварващ удар на Иван Шишман — през 1388 г. Али паша нахлува през Източна Стара планина и разкъсва териториалната връзка между Шишман и Иванко, син и наследник на Добротица. Търновският цар е обсаден в дунавския град Никопол и капитулира. Ликвидирал опасността от север, Мурад нахлува в Сърбия. В битката на КОСОВО ПОЛЕ (15 юни 1389 г.) Мурад е убит от сръбския властел Милош Обилич, представил се за дезертьор. Османският престолонаследник БАЯЗИД (1389–1403) овладява положението на бойното поле и нанася тежко поражение на сърби и босненци. Докато сръбските вестоносци разнасят радостната вест за смъртта на султана, преценявана като сръбска победа, Баязид разгромява съюзниците, а плененият Лазар е посечен върху трупа на Мурад. Сърбия моли за мир и приема още по-тежък васалитет. Османският контрол над Балканите става неограничен, а положението на Византия — безнадеждно. Баязид, наричан Илдъръм (Светкавицата) заради победата си на Косово поле, поема още по-твърд курс към васалите си, включително и към Йоан V. Султанът разпалва нова семейна вражда, подкрепяйки ЙОАН VII. На 14 април 1390 г. метежният внук завзема престола. Мануил успява да избяга на о. Лемнос, на 17 септември влиза в столицата и възстановява властта на Йоан V. Това става със съгласието на Баязид, което окончателно показва кой е истински господар на империята. Докато Йоан V управлява в столицата, Мануил е длъжен да присъства в османския двор в Бурса и да придружава султана при неговите походи. Обикновено те са против турските емири — противници на султана, но през 1391 г. жителите на Филаделфия, византийски град — «остров в турското море» — изумени виждат в лагеpa на обсадилия ги Баязид своя собствен владетел! През 1390 г. Йоан V решава да укрепи стените на Константинопол, но Баязид го принуждава да срине всички нови строежи. Скоро след това, на 16 февруари 1391 г., Йоан V завършва своя дълъг и трагичен живот.

МАНУИЛ II ПАЛЕОЛОГ (1391–1425). «Най-симпатичният между Палеолозите» по думите на Шарл Дил, е ярка и противоречива личност. Високообразован, притежаващ блестящ интелект и перо, Мануил прави силно впечатление на своите съвременници както във Византия, така и в западноевропейските дворове, дори и на османския елит. Според Сфранцис могъщият султан Баязид казвал за него: «Дори и онзи, който не знае, че той (Мануил) е император, веднага още при появата му ще разбере, че именно той е императорът!». За нещастие даровитият мислител, държавник и дипломат трябва да споделя нерадостната съдба на една агонизираща империя.

Първи политически действия (1391–1394)

Началните години от царуването на Мануил преминават в обстановка на ескалираща османска експанзия. На практика цялата държава е в териториална изолация, реалната власт на правителството почти не надхвърля заобиколения от османски владения Константинопол. Величествената някога ромейска столица се превръща в «граничен град» и води жалко съществуване. Населението й не надхвърля 40–50 000 души, сред които се увеличава делът на пауперизираните елементи — както в резултат на италианската търговско-финансова хегемония, така и на сложния бежански проблем. Унизителният васалитет към Баязид I е потвърден и още през 1392 г. императорът като лоялен васал участва в турските действия срещу Синоп. Османските успехи продължават. На 17 юли 1393 г. Баязид завладява българската столица Търново. Въпреки че до 1395 г. Търновското царство вече със столица Никопол продължава да съществува, най-мощната българска държавна формация фактически слиза от политическата сцена. През същата година Евренос бей завладява Тесалия, достигайки Атина, където управлява флорентинецът Нерио Ачиоли (1388–1394). Трайното установяване на турците в България създава сигурен плацдарм за агресия срещу Влашко и Унгария. Тези негативни промени карат Мануил да активизира диалога с Венеция. Реакцията на Баязид е изключително остра — Константинопол е подложен на първата голяма османска обсада.

Обсадата на Константинопол (1394–1402)

Константинопол е подложен на системни блокадни действия, за да бъде изолиран напълно и превзет. Според Мехмед Нешри в турския лагер доминира следното образно схващане: «Този истанбулски владетел е един размирен гяур и трябва да го махнем оттам. Що щат тези гяури посред земята на мюсюлманите?!». Здравите стени на столицата обаче са все още непреодолими за османците поради липсата на артилерия. Въпреки опитите на създаващия се османски флот да пресече достъпа до града, надмощието на венецианците и ромеите по море е факт. Доставките на зърно обаче са скромни, а по бедните граждани търпят лишения и глад. Ако се съди по един византийски анонимен разказ, ромейският дух остава несломен, решимостта да се отстояват империята и християнската вяра са все още достатъчно силни. Обсадата не пречи на Баязид да действа по целия балкански военен театър. Турските войски се намесват в конфликта между атинския владетел Карло Токо и морейския деспот Теодор Палеолог, като нахлуват през 1395 г. в Пелопонес (най-спокойната, богата и почти независима византийска провинция). През пролетта на 1395 г. Баязид напада Влашко. В голямото сражение на р. Арджеш (т. нар. битка при Ровине) на 17 май войските на Мирчо Стари нанасят тежки загуби на противника, османските васали крал Марко и «господин» Константин Деянов (Драгаш) загиват. Битката завършва без победител, но възможностите на Мирчо са изчерпани и той се признава за турски васал. На връщане от Влашко Баязид преминава през Никопол с кораби на Иван Шишман. Тази закъсняла стъпка не спасява българския владетел, смятан от Баязид за нелоялен и опасен. По заповед на султана Иван Шишман е екзекутиран на 3 юни 1395 г. Търновското царство престава да съществува. Същата съдба имат и другите локални държавици в българските земи — тези на крал Марко, Константин Деянов и Иванко. Единствено огнище на държавен живот остава Видин, където Иван Срацимир вече е османски васал. Що се отнася до Сърбия, нейният княз Стефан Лазаревич е смятан за най-верен османски съюзник, който придружава султана при всичките му военни акции в Европа и Азия.

Турските успехи в България са последвани от унгарска реакция, която е първата по-сериозна стъпка срещу османците от страна на Запада. Крал СИГИЗМУНД ЛЮКСЕМБУРГСКИ, който по-късно става император на Свещената Римска империя, организира кръстоносен поход с подкрепата на френски, германски, чешки, полски и други рицари. Походът обаче е твърде закъснял, организацията и дипломатическата му подготовка страдат от сериозни слабости. Към съюза на християнските сили се присъединява Венеция, а император Мануил привлича родоските рицари, Хиос и Лесбос. До реална координация на действията не се стига, а Византия е без реални възможности за участие.

Шестдесетхилядната кръстоносна армия навлиза в земите на Видин. След кратка обсада турският гарнизон в града е обезвреден, но очевидно Иван Срацимир е резервиран към унгарската акция. Унгарските аспирации към българските земи отдавна тровят отношенията между двете страни. Кръстоносците се отнасят враждебно към православните българи, във Видин е оставен унгарски гарнизон. Ако се съди по позицията в «Българска анонимна хроника», престижът на кръстоносците не е по-висок от този на иноверните турци. Баязид и този път оправдава своето прозвище Светкавицата — той напуска района на Константинопол (без да прекрати обсадата), преминава през Търново и се озовава пред Никопол. Преминаването през бившата българска столица не е случайно, тъй като един отряд кръстоносци се е насочил към нея. Своевременните действия на султана неутрализират евентуално надигане на българите. На 25 септември 1396 г. западната армия търпи катастрофално поражение, което се дължи на авантюризма и на взаимното съперничество в рицарския лагер. Французите на граф Жан Невер необмислено атакуват османския строй, попадайки в засадата на еничарите. В решаващия момент Сигизмунд проявява малодушие и избягва с една галера. Останалите кръстоносци бягат панически. Турците извършват клане над пленниците. Пощадени са само 300 от знатните, сред които е рицарският паж Йохан Шилтбергер, автор на мемоари за похода и пленничеството си при турци и татари. По Дунав през Калиакра Сигизмунд се добира до Константинопол, откъдето по море се завръща в Унгария. Когато корабът му преминава Дарданелите, Баязид го подлага на унижение — пленниците са разположени по двата бряга и обсипват с упреци и проклятия своя провалил се предводител. През 1397 г. турците нахлуват дълбоко в Унгария, като отвеждат в плен хиляди хора. Вероятно по същото време е детрониран Иван Срацимир (края на 1397 г.), а неговият син Константин може би остава във Видин като турски васал (Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов). По същото време турците временно окупират Средна Гърция и Атина, опустошават Пелопонес. Отчаянието в Константинопол става все по-голямо, а след разгрома на Сигизмунд близката гибел на империята изглежда непредотвратима.

Развитието на събитията поставя Мануил Палеолог в извънредно тежко положение. Отчаяните апели към християнския свят (Папството, Франция, Англия, Арагон, Полша, Литва, Московска Русия и т. н.) нямат особен ефект. Руският княз Василий I изпраща парична помощ, но не и военни сили. Единствено френският крал Шарл VI предоставя военноморски контингент от 1200 души, ръководен от маршал Бусико, участник в похода на Сигизмунд. Френската ескадра пробива турската блокада и води успешни, но ограничени по мащаб сражения в района на Проливите. Раздорите в императорската фамилия пламват отново — Йоан VII води преговори с Шарл VI, предлагайки му правата си върху византийската корона срещу един замък във Франция и годишна рента от 25 000 флорина. Кралят отклонява предложението, а Бусико изглажда конфликта в полза на законния василевс. В края на 1399 г. маршалът отплава за Франция. Мануил решава да отпътува заедно с него начело на голяма делегация, в която влизат не само държавни дейци, но и известни учени и интелектуалци. С посредничеството на енергичния французин Мануил и Йоан VII се помиряват — Йоан получава пълномощия на регент до завръщането на императора, а Солун му е обещан като апанаж. Последното решение очевидно е взето с лекота, тъй като големият пристанищен град отдавна е под турска власт. Помирението между василевса и неговия съперник не е искрено, това личи и от факта, че императрица Елена и императорските деца не остават в столицата, а придружават Мануил до Пелопонес. Там те остават при неговия брат — деспот Теодор.

Големият «воаяж» на Запад започва от Венеция (април 1400 г.) и продължава през Флоренция, Ферара, Генуа и Милано. Навсякъде делегацията е посрещана с почести, но реална военна помощ не е договорена. Папа Бонифаций IX отправя призив към всички християни да бранят Византия и предлага индулгенции за участие в антитурски кръстоносен поход. От Италия императорът пристига в Париж (3 юни 1400 г.), посрещнат бляскаво от Шарл VI, висшата знат, духовенството, парламента и многохилядно множество. Четиримесечният престой във френската столица преминава под знака на интелектуални разговори, приеми, почести, но резултатите са повече от скромни. Шарл VI, ангажиран с т. нар. Стогодишна война, потвърждава решението си за помощ от 1200 войници (корпуса на Бусико). През декември 1400 г. Мануил заминава за Лондон (първо и последно посещение на византийски император в Англия), където картината е същата, както и в Париж. Бляскавото посрещане не може да замени нежеланието за военни ангажименти. Впечатлението, което прави византийската мисия, особено обаятелната и трагична фигура на императора, личи от думите на хрониста Ада: «Колко е страшно, че този велик християнски владетел от отдалечения Изток, гонен от заплахите на неверниците, трябва да обикаля най-далечните острови на Запада, търсейки помощ. О, Боже мой! Къде остана ти, римска славо!». През февруари 1401 г. Мануил се завръща в Париж, където пропилява още две години. Животът във френския двор сякаш се нрави повече на императора, отколкото безрадостното съществуване в тревожната и гладна «световна столица» Константинопол. Престоят на Мануил в Париж и Лондон има изключително културно-историческо значение за времето си. Ренесансовите пориви в Западна Европа дават отражение върху късната византийска култура, а в разговорите с учените от императорската свита западните им колеги откриват магията на античната култура и вековната византийска цивилизация.

Обстановката в Константинопол остава безнадеждна. Властолюбивият Йоан VII се оказва бездарен управник, който се дискредитира с опитите си да омилостиви султана. Наглостта на Баязид достига апогея си в искането столицата да му бъда предадена. Султанът заявява «в името на Аллах», че ще превземе града и няма да остави жив нито един «неверник». Обсадата е усилена (началото на 1402 г.), но е вдигната изненадващо — помощта идва оттам, откъдето никой не я очаква.

Разгромът при Ангора (Анкара). Размириците в османската държава

Безнадеждното чакане на кръстоносна помощ е прекъснато от вестта за катастрофалното поражение на Баязид от войските на монголския завоевател ТИМУР (1370–1405). Обладан от идеята да възстанови империята на Чингиз хан, Тамерлан (Железният куц) подчинява Средна Азия, елиминира Златната орда и Иран. През 1398 г. той извършва грандиозен поход в Индия, след което нахлува в Месопотамия и Сирия. Малоазийските турски емири, губещи почва под краката си в хода на османските успехи, търсят закрила от Тимур. Битката при Анкара е загубена от Баязид най-вече по вина на малоазийските опълчения — виждайки своите емири в лагера на противника, те изменят на султана и нанасят удар в центъра на армията му. Яростната съпротива на еничарите и тежката сръбска конница не спасяват Баязид — непобедимият дотогава завоевател е пленен (28 юли 1402 г.). На 8 март 1403 г. Баязид, държан според един монголски обичай в клетка, умира в Ак-Шахир. Тимур възстановява 7 от десетината някогашни турски емирата и се оттегля към Средна Азия. Две години по-късно той умира в разгара на похода си в Китай, след което огромната му държава се разпада.

Тимур не се отнася враждебно към Византия — както изглежда, в плановете му влиза възобновяването на статуквото в Мала Азия отпреди османските завоевания при Мурад и Баязид. Монголският вожд дори иска от Баязид «да върне на гърците завзетите градове и земи». Нещо повече, той предлага на ромеи и генуезци общи действия против Баязид. Християните не смеят да рискуват с подобни ангажименти, а «страхът от татарите» все още е по-силен от т. нар. турски страх. За съжаление, Византия не съумява да се възползва максимално от новата ситуация. Мануил II залага на борбата между синовете на Баязид, като разчита повече на византийските методи в дипломацията, отколкото на решителни действия. Положението на империята е много по-облекчено в сравнение с изминалия половин век. Закрепилият се на Балканите Сюлейман води тежка борба с братята си, които контролират Мала Азия, и е отстъпчив към Византия — плащането на данък е прекратено, империята разполага с пълен суверенитет, върнати са й Солун, Света гора, градовете по Мраморно море, Черноморското крайбрежие с Месемврия. Мала Азия е под властта на МЕХМЕД I (1402–1421), смятан за законен приемник на Баязид. Отначало той се справя с Иса, а на Сюлейман противопоставя Муса (т. нар. Муса Кеседжия в българския фолклор). Сюлейман сключва мир с Византия, Сърбия, Венеция, Генуа и Родос (1403), но е затруднен от борбата с Муса, подкрепян от по-консервативните османски елементи и влашкия воевода Мирчо. Въпреки пораженията си при Козмидион и Одрин (1410), през 1411 г., Муса овладява Балканите, а Сюлейман е убит. Муса отнема от Византия Черноморието и започва нова обсада на Константинопол. Междувременно той се конфронтира със сърбите и българите (т. нар. въстание на Константин и Фружин), които още от 1403 г. в съюз с Унгария се стремят към независимост. По думите на Сфранцис Мануил II заедно с «владетелите на Сърбия и България» (Стефан Лазаревич и Константин Видински) подпомага Мехмед I при разгрома на Кеседжията при с. Чамурли, Софийско (дн. под водите на яз. Искър), през юли 1413 г. Според Дука султанът «радушно приел посланиците на Сърбия, Влахия, България, Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си и ги изпратил с думите: «Кажете на вашите господари, че на всички тях давам мир и приемам мир...». Византия отново получава отнетите от Муса земи, a Видинското царство, изглежда, е признато официално, подобно на Влашко и Сърбия. По време на самостоятелното си царуване Мехмед I е лоялен към християнските си съседи. Войната с емира на Караман, неуспехът при Галиполи през 1416 г. (венецианците разгромяват слабия османски флот) и социалните размирици са причината за тази миролюбива политика. Религиозно-социалното учение на шейх Бедреддин Симави прераства в голямо въстание в Лудогорието и Тракия (1416). В него се включват и много българи, привлечени от призивите за равенство между християни и мюсюлмани и за по-справедлив живот. В Мала Азия действат дервишът Бюрклюджи Мустафа и Турлак Кемал. В едно от сраженията с тях е убит Искендер (Александър), потурчен син и наследник на Иван Шишман. В крайна сметка Мехмед I потушава бунтовете, включително и този на Джунаид бей от Смирна (Измир).

Император Мануил отчасти използва това време, опитвайки се да заздрави управлението си. През 1415–1416 г. той посещава Пелопонес, който е под властта на синовете му Йоан и Теодор II. Тук са постигнати и териториални успехи срещу латинците. Възроденото самочувствие на императора личи добре от отказа му да предаде на Мехмед I т. нар. Дюзме Мустафа (самозванец, твърдящ, че е изчезналият син на Баязид I). Мехмед I преглъща факта, че неговият «баща» (все още такова е турското обръщение към василевса) чака повод за намеса във вътрешните работи на османската държава. Безпроблемното съжителство с турците е прекратено при МУРАД II (1421–1451), който се връща към агресивния курс на Баязид. Опитът на Византия да взриви отвътре турския лагер чрез Дюзме Мустафа катализира тази политика. «Заслугата» е най-вече на Йоан VIII, коронясан през 1421 г. за съимператор. С византийска помощ Мустафа привлича войските от Балканите и се прехвърля в Мала Азия, но Mypaд II потушава размириците. През първите месеци на 1422 г. той възстановява властта си в европейските провинции и вероятно тогава окончателно унищожава Видинското царство (Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев). На 8 юни 1422 г. Mypaд II започва втората мащабна обсада на Константинопол. 50–хилядната армия на султана, разполагаща и с топове (твърде примитивни и неефикасни), неуспешно атакува столицата. Липсата на флот принуждава Mypaд да прекрати офанзивата. Тогава турците се насочват към Солун. Градът устоява, но византийските сили са така нищожни, че се стига до едно безпрецедентно решение — деспот Андроник предава Солун на Венеция срещу 50 000 дуката. Въпросът е не финансов, а главно военнополитически. Според един съвременник солунчани смятали да минат под опеката на могъщата морска република, независимо от решението на деспота, тъй като не виждали друга възможност за спасение. «Сделката» е подписана през септември 1423 г. Турските войски нахлуват в Средна Гърция и Пелопонес, въпреки укрепленията и съпротивата на деспот Теодор II. Стената на Коринтския провлак е срината, деспотът става турски васал и плаща данък, независимо от централното правителство. Mypaд II продължава да засилва балканските си позиции в Босна, Албания и Влашко. Така в 1424 г. Византия отново се връща към васалния си статут. През същата година «вторият първи император» (израз на Ив. Джурич) — Йоан VIII, предприема пътуване на Запад. Резултатът не е по-съществен от инициативите на неговите дядо и баща. Пътуването отново е изпъстрено с тежки финансови проблеми, особено във Венеция, където Йоан се унижава в търсене на заеми. Разговорите с император Сигизмунд третират въпроса за бъдещ кръстоносен поход и сключване на църковна уния. Сигизмунд обаче отказва да се заеме с голяма акция от рода на тази от 1396 г. поради вътрешнополитически причини (войната с хуситите). Унгарските васали Пипо Спано (княз на Трансилвания) и Дан II (владетел на Влашко) нападат Силистра и временно завладяват Видин, при което участва и Фружин (син на Иван Шишман, наричан «господар на Загора»). Тези акции не отговарят на византийските очаквания. Империята се задължава да плаща данък от 100 000 аспри и да чака съдбата си на османска жертва. В такава обстановка завършва живота си старият император Мануил (21 юли 1425 г.).

Йоан VIII или «византийският залез» (1425–1448)

Роденият през 1391 г. Йоан, женен за московската принцеса Анна, участва в управлението от 1414 г., а от 1421 г. е съимператор. Като пръв и единствен василевс за съвременниците си той е олицетворение на един обречен свят. Финансовата слабост на Византия личи и от прекратяването на златното монетосечене. Налице е убийствена задлъжнялост, особено към Венеция (смята се, че към средата на XV в. общият дълг надхвърля 19 млн. перпера). Властта на императора се простира над столицата и близката околност. Неговите братя Теодор II и Тома управляват Пелопонес, Андроник резидира в Солун, където обаче върховната власт е венецианска. Йоан VIII има сериозни проблеми със своя брат Димитър, а с най-голямо доверие се ползва третият по възраст брат — Константин (известен като Константин Драгаш, последния византийски император), който отначало управлява Месемврия.

През първите години от царуването на Йоан основният конфликт на Балканите е между турците и Венеция, фокусиран в проблема за Солун. Венеция хвърля много сили и средства, надвишаващи неколкократно приходите от града, за да го запази. Флотът на венецианците нанася тежки удари на османците. През 1425 г. временно са освободени няколко егейски града, включително Кавала. През 1429 г. турците търпят поражение в района на Галиполи. Тези морски успехи не могат да елиминират надмощието на Мурад — на 29 март 1430 г. Солун е превзет, венецианският гарнизон е унищожен, а гражданите — поробени. Бедите на Солун са картинно и драматично описани от монаха Йоан Анагност. Йоан VIII се възползва от турската ангажираност, за да укрепи византийските позиции в Пелопонес. Той е придружен от Константин Драгаш, който получава апанаж в Северозападен Пелопонес. С този акт василевсът се стреми да държи, под контрол деспот Теодор II. Константин Драгаш постига последните скромни териториални успехи за Византия — през 1430 г. е сложен край на започналото още от 1204 г. латинско господство на полуострова.

Отношенията с Венеция обаче се влошават и се търси сближение с Генуа. Раздорите в императорското семейство дават добри възможности за вмешателство от страна на венецианците и турците.

Ново сближение със Запада и подготовка за уния между църквите (1431–1437)

Трагедията на Солун е ясен сигнал за близкото бъдеще и показва неспособността на една отделна западна сила да противостои на турската експанзия. Отзвукът в Италия е силен, тъй като в продължение на 7 години Солун е смятан за «свой» град. Така на преден план отново излиза идеята за църковен и политически съюз с Византия. Йоан VIII е съпричастен към такава идея още от 1423–1424 г. Византийската страна се активизира през 1421 г., а Йоан VIII е привърженик на прагматичния подход към църковния въпрос и се старае да не се конфронтира с «твърдите» православни. Дипломатическите сондажи са предпазливи предвид противоречията не само в православния, но и в католическия лагер. Конфронтацията между папа Евгений IV и Базелския събор (подкрепян от император Сигизмунд) поставя Византия в деликатно положение. Йоан VIII поддържа връзки и с двата центъра, опитвайки се да играе ролята на балансьор. Предложението му за събор в Константинопол обаче не е прието. Налага се папското решение за Вселенски събор във Ферара.

Групировките в Константинопол и унията с Рим (6 юли 1439 г.)

Новият униатски проект окончателно извежда на политическата сцена «партиите» на латинофили и латинофоби. Първата група включва императора и «архонтите», видните учени и хуманисти (Мануил Хрисолор, Висарион, Йоан Аргиропул и др.), част от висшето духовенство. Те са наричани «политики» заради несъгласието си с православната опозиция. Като цяло «партията» намира поддръжка сред бялото духовенство, част от гражданите и търговците. Силата на крайната православна «партия» се дължи на фанатичната твърдост на монашеството (особено от Атон) и на неприязънта на беднотата и селското население — голямата маса от византийското общество, което не може да прости на Запада нито катастрофата от 1204 г., нито зависимостта от Венеция и Генуа, още по-малко вековната «латинска ерес». Тази групировка е оглавявана от изтъкнати богослови (Марко Ефески, Георги Схоларий и др.), както и от отделни политически дейци (Лука Нотарас). Постепенно в средите на втората групировка се заражда и тенденцията, определяна нерядко като туркофилска. Приемането на турската власт пред подчинението на «еретическия Запад» и папата отразява дълбоките културно-исторически различия, както и недоверието към гръмките обещания и нищожната военна помощ на западните страни.

Йоан VIII решава лично да присъства на събора. Още през 1435 г. той определя Константин Драгаш за свой заместник, макар и без императорска титла. Опитите на деспот Димитър (управляващ о. Лемнос) да изяви претенциите си са парирани. Императорът заминава за Италия на 24 ноември 1437 г., придружен от деспот Димитър, патриарх Йосиф II, Силвестър Сиропул (историограф на събора), Висарион, философа Плетон, много митрополити, игумени и духовници. В делегацията са включени и водачите на непримиримите православни начело с Марко Ефески. Ромеите са посрещнати тържествено, а на 9 април във Ферара се откриват заседанията на събора. Пристига и голяма руска делегация, водена от митрополит Исидор Киевски.

ЙОСИФ II (ок. 1360–1365–1433), българин по произход, извънбрачен син на цар Иван Шишман, роден в Търново. Вероятно още приживе на баща си заминава за Атон, където става монах в манастира «Алипу». През 1393 г. е избран за митрополит на Ефес, а през 1416 г. — за вселенски патриарх. Той е изключително близък на императора, което може да бъде обяснено и с роднинството им. Макар и в напреднала възраст, придружава Йоан VIII на събора в Италия, където е привърженик на разумния компромис с католиците. Обвиняван е много остро от дейците на православната опозиция, дори и в невежество. Според италианските хуманисти обаче Йосиф II е високообразована и благородна личност. Запазен е един негов печат, както и четири портрета, сред които е и този от надгробната му плоча в църквата «Санта Мария Новела» във Флоренция.

ВИСАРИОН (ок. 1403–1472), византийски църковен деец и хуманист, роден в Трапезунд. През 1437 г. е избран за митрополит на Никея. Получава солидно образование в Константинопол и Мистра, където е ученик на Плетон. Смятан е за най-авторитетния лидер на латинофилите. На събора във Флоренция е избран за кардинал, но след унията е принуден да емигрира в Италия. Той е преводач на Аристотел, Ксенофонт и други антични автори. Завещава голямата си библиотека на Венеция.

ИСИДОР КИЕВСКИ (неизв.–1462), митрополит на Киев и цяла Русия. Някои учени основателно предполагат, че е българин по произход. През 1437 г. заема катедрата в Киев по решение на патриарх Йосиф II. Като защитник на унията е избран за кардинал, но е изгонен от Русия и завършва живота си в Италия.

Папа Евгений IV посреща византийската мисия с високи почести, но още от самото начало пренията приемат остър и безкомпромисен тон. Илюзията за почтени условия при подписването на унията е разсеяна от неотстъпчивостта на западните прелати. В самата ромейска мисия набира сила конфликт между латинофили и латинофоби, между Висарион и Марко Ефески. Последният категорично поставя въпроса за т. нар. filioque, който от векове наред разделя двете църкви. За православните е невъзможно, а и унизително да приемат, че партниращата страна е по принцип непогрешима. Усилията на приятелски настроени към Византия католически дейци (като кардинал Чезарини) да се намери взаимно приемливо решение също не дават резултат. Върху византийците е оказан и груб натиск — при затягането на преговорите папската администрация умишлено бави изплащането на средствата за препитание, осъждайки «скъпите гости» от Изтока на лишения и несигурност за идващия ден. В началото на 1439 г. поради заплахата от чумна епидемия заседанията продължават във Флоренция. В това неочаквано преместване някои виждат отново опит за шантаж и изолация на православната делегация. За да бъде ускорена работата, са създадени «контактни групи», които да уточнят споровете, а публичните прения се провеждат веднъж седмично. Тази «непрозрачност» на събора е съпътствана с подмолни действия и задкулисни разговори. Папата приема отделни членове на византийската мисия, раздавайки обещания и дарове. Същото прави и Йоан VIII, който прилага натиск, заплахи и наказания спрямо неотстъпчивите — в решаващите дни на събора Марко Ефески е поставен под арест. Тежка загуба за византийската делегация е смъртта на патриарх Йосиф II (10 юни), чиито авторитет и ранг придават много по-голяма тежест на православната мисия. На 5 юли 1439 г. е постигнато съгласие за подписване на т. нар. латинска редакция на съборното определение. Православните са принудени да отстъпят по почти всички въпроси, за които се спори близо 500 години! Проблемът за върховенството на папата е решен твърде мъгляво и двусмислено — с изрази като «наместник на Христа», «пастир и учител на християните» и др. По този пункт Рим отстъпва, но в повечето спорни текстове за догматиката и литургиката западното духовенство надделява. Отделни митрополити открито преминават на папска страна, а техните противниците ги обвиняват в предателство и подкупност. Съборното определение е подписано от императора и 33–ма византийски йерарси. Непреклонни остават Марко Ефески и неговата група, както и представителите на Руската и Грузинската църкви. Тържественото закриване на събора е на 6 юли в катедралата на Флоренция. В центъра на вниманието е папата, обкръжен от кардиналите, между които вече има и двама източни — Висарион и Исидор. Кардинал Чезарини прочита латинския текст, а Висарион — гръцкия. Императорът и висшето духовенство коленичат и целуват ръка на Светия отец — жест, преценяван във Византия като най-голямото унижение в историята на православието.

Политическите резултати от унията са скромни. Папата обещава да издържа в Константинопол 2 галери и 300 войници, а при по-голяма заплаха — 20 галери за полугодие. Отправен е призив всички пилигрими да преминават през Константинопол — чрез този жест се смята, че империята ще получи повече финансови приходи, а и повече хора от Запада ще станат съпричастни към нейната участ. Отново в неопределен смисъл се говори за бъдеща кръстоносна акция срещу турците.

Последици от унията

Неодобрението на унията проличава още в Италия. Наред с Марко Ефески тя не е призната от деспот Димитър, който напуска събора, недоволен от отстъпчивостта на брат си. Бъдещето показва, че и двамата са прави по своему — алтернатива на императорската политика просто няма, а унията не е в състояние да спаси загиващата Византия. Връщайки се в Константинопол, императорът изживява болезнено смъртта на третата си съпруга Мария Комнина, а отношението към него е хладно и недоброжелателно. Всички недоволни се сплотяват около Марко Ефески. Пълно фиаско търпи опитът за налагане на унията в Русия, където кардинал Исидор е хвърлен в тъмница. Руската църква де факто се откъсва от Константинопол, като избира сама свой митрополит. Унията е отхвърлена и от патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим (1443). Дори Висарион, независимо от подкрепата на императора, е принуден да напусне Византия. Нестабилно е положението в императорското семейство. Продължават споровете за апанажите в Морея (Пелопонес) и Черноморието. Деспот Димитър открито протежира недоволните от унията и се обвързва с турците. През 1442 г. войските на деспота с турска подкрепа опустошават околностите на столицата.

Заплахата от турците среща противовес най-вече в балканската политика на Унгария. Усилията на кардинал Чезарини за кръстоносен поход постигат резултат единствено при полско-унгарския крал ВЛАДИСЛАВ III ЯГЕЛО ВАРНЕНЧИК (1437–1444) и неговия васал — трансилванския воевода ЯН ХУНИАДИ. Към съюза се присъединяват сръбският деспот Георги Бранкович и водачът на албанските въстаници Георги Кастриот — Скендербег. Кръстоносците се възползват от войната на Мурад с караманския бей Ибрахим. През октомври 1443 г. 25 000 кръстоносци преминават Дунав, превземат Ниш и София. Разгромът на турските европейски сили е пълен, но проникването в Тракия се оказва трудно поради настъпващата зима. Паралелните успехи на албанските бунтовници и успешните действия на Константин Драгаш (деспотът завзема Атина и Тива) принуждават Мурад да моли за мир. На 12 юли 1444 г. в Одрин е сключен 10–годишен мир. Султанът се отказва от активна политика на север, а Сърбия получава независимост. През юли договорът е ратифициран в Сегедин. Неочакваният успех е твърде надценен от Владислав, Чезарини и западната дипломация като цяло. Папа Евгений IV е амбициран да продължи акцията и освобождава краля от клетвата пред Мурад II. Йоан VIII също желае разширяване на действията, изтъквани като пряк резултат от унията. Морска подкрепа е обещана от Венеция и други западни държави, а към коалицията се присъединява и влашкият воевода Влад Дракул.

Армията на Владислав е по-малобройна в сравнение с тази от първия поход. Георги Бранкович, удовлетворен от новия си статут, отказва участие. Прибързаността при подготовката и настъпващата есен също ограничават броя на участниците. Според някои извори колебания има дори Хуниади, поради което България му е обещана като бъдещо владение. Кръстоносците разчитат, че Мурад II ще бъде задържан в Мала Азия от западния флот. На 20 септември 1444 г. те преминават Дунав, избирайки друг, по-неподходящ маршрут — през Северна България към Черноморието. След успешни сражения с малобройните турски сили кръстоносците стигат до Варна. Въпреки че хиляди българи с конни и пехотни отряди подпомагат кръстоносците, кралят се отнася твърде резервирано към православните християни. Енергичните действия на Мурад II позволяват прехвърлянето на големи турски сили в Европа. Съперничеството в западната армия, особено между младия крал и опитния Хуниади, и турското надмощие си казват думата — на 10 ноември 1444 г. край Варна кръстоносците са разгромени. В знаменитата «Битка на народите» загиват крал Владислав, кардинал Чезарини и хиляди кръстоносци. Хуниади и Дракул се изтеглят на север от Дунав. Чаканата морска подкрепа (например корабите на французина Ваврен) се появяват в региона месеци след битката, когато всичко е приключило. Така трагично завършва последният опит да бъде сломена османската мощ и спасена Византия.

Още в хода на кръстоносния поход Йоан VIII е принуден да декларира неутралитета си. Тази лоялност към султана, в която едва ли са вярвали сериозно, все пак отлага разправата с Византия. Мурад II предпочита разправата с непокорния деспот Константин Драгаш, който сякаш възражда някогашната гръцка мощ за сметка на агонизиращата империя. Константин сключва династичен съюз със Сърбия и продължава настъплението си към планината Пинд (1445). Освободен от западната заплаха, през 1446 г. султанът нахлува в Централна Гърция. Въпреки съпротивата на Константин и Тома, турците нахлуват в Пелопонес. Богатите градове на Морея са жестоко опустошени, 60 000 души са отведени в робство, а цветущата провинция е извадена от строя. Султанските войски засилват действията си срещу албанските бунтовници. Новият папа Николай V апелира за кръстоносен поход, но на призива му се отзовава само Ян Хуниади. С 25 000 души, подкрепен от власи и германци, той навлиза в Сърбия. На 17–18 октомври Хуниади е разгромен на Косово поле. Новата турска победа, много по-убедителна от първата на Косово поле прeз 1389 г., принуждава Хуниади да се признае за турски васал. Дни по-късно, на 31 октомври 1448 г., умира обезвереният и тeжко болен Йоан VIII.

Константин XII Палеолог (Драгаш) и гибелта на империята (1449–1453)

КОНСТАНТИН, обозначаван като XI или XII (с оглед приемането или не на Константин Ласкарис за император), наричан най-често Драгаш, според съвременниците си е извънредно енергичен държавник и воин. Той има сериозен опит в управлението като регент (1437–1439) и като най-яркия владетел на Морея. Идването му на власт е улеснено както от позицията на покойния Йоан VIII, който няма преки наследници, така и от позицията на императрицата-майка Елена. Смъртта на по-големия брат Теодор II (юли 1448 г.) и непопулярността на Димитър улесняват неговото възцаряване. Лично историкът Сфранцис посещава Мурад II, който дава съгласието си, а специална делегация с императорската корона заминава за Мистра. Там Константин е коронясан от местния митрополит (6 януари 1449 г.) — единственият случай на подобен акт след Никейския период. Този прецедент в хилядолетната история на Византия, който хвърля сянка върху законността на избора, е предизвикан от антиуниатските настроения в столицата. Патриарх Григорий Мамас е бойкотиран от духовенството и е принуден да напусне катедрата си. Сред близките сътрудници на новия владетел има както привърженици, така и умерени противници на унията (напр. великият дукс Лука Нотарас). Константин е вдовец (двете му покойни съпруги били «латинки»), което дава ход на няколко проекта за династични бракове с принцеси от Венеция, Португалия, Трапезунд и Грузия, а Сфранцис предлага вдовицата на току-що починалия Мурад II (1451). Смята се, че все още младата, богата и с влияние в султанския двор Мара Бранкович ще осигури политически изгоди за империята, но тя отказва предложението. Договореният брак с грузинска принцеса не е осъществен поради гибелта на Византия.

Възцаряването на 19–годишния султан МЕХМЕД II (1451–1481) събужда неоправдани надежди и на Изток, и на Запад. Смята се, че неговата неопитност ще улесни християнските антитурски проекти. Само най-вещите византийски политици съзнават, че на престола идва един интелигентен, енергичен и безмилостен младеж с амбиции на фанатичен завоевател и мюсюлмански «император». Прекарал тежко детство, Мехмед II получава блестящо образование от най-авторитетни мюсюлмански и християнски учители. Познавач на няколко езика, той приема в двора си византийски и западни учени и беседва с тях задълбочено по теми от античната философия. Неговият проницателен ум и желязната му воля са в съчетание с необуздано властолюбие, коварство и жестокост. Той заповядва да убият 9–месечния му брат; носят се легенди как, за да открие крадеца на един пъпеш, заповядал да разпорят коремите на 14 роби; за да демонстрира анатомичните детайли на човешката шия пред рисуващия негов портрет италиански художник Белини, той собственоръчно обезглавил друг свой роб и т. н.

Коварството на султана и демонстрираното миролюбие (сключени са договори с Венеция, Родос, Сърбия и др.) заблуждават неговите партньори. В двореца на папата смятат Мехмед за безопасен, въпреки възраженията на гръцките изгнаници в Рим. Всичко това позволява на Мехмед да се справи с караманския бей и с въстанията в Мала Азия (1451–1452). В този момент Константин XII допуска груба политическа грешка с искането си да бъде увеличена издръжката на турския принц Орхан. Това недодялано напомняне, че Византия разполага с претендент за турската корона, развързва ръцете на султана за директни действия против Константинопол. През 1452 г. Мехмед драстично нарушава византийския суверенитет в района на Босфора и започва изграждането на голяма крепост срещу самия град — за няколко месеца хиляди строители издигат т. нар. Боаз Кесен (Секачът на пролива), известен и като Румели Хисар. Протестите на Константин довеждат до обезглавяване на пратениците му. Крепостта е съоръжена с мощна артилерия, гарнизонът й започва да инспектира и да облага с такса всеки преминаващ кораб. Това слага край на всички илюзии, създавани умело от султана в началото на царуването му.

Нова уния с Рим (1452)

Подготовката за щурм на Константинопол принуждава императора да изостави църковния си неутралитет. Единствено упование за латинофилите е помощта от Запада. Западните сили обаче са прекалено заети със себе си и дистанцирани от Изтока, а средиземноморските фактори (на първо място Венеция и Генуа) вече са жертва на т. нар. турски страх. Ултиматумът на германския император Фридрих III към султана (1452) остава само на хартия. За да разсее противоречията от фактическото неприемане на Флорентинската уния от масата на византийското духовенство, Константин влиза в преговори за нова уния. През ноември 1452 г. в столицата пристига кардинал Исидор с 200 войници. Радикалната православна партия начело с монаха Генадий (Георги) Схоларий води яростна пропаганда срещу омразния Запад. Лука Нотарас отправя знаменитите думи: «Бих предпочел насред града да видя турска чалма, отколкото латинска митра!» — фраза, заради която нерядко и не съвсем справедливо е обявяван за туркофил. Нотарас е обявен за предател от твърдите православни поради тактичната си линия при преговорите с Исидор. Императорът се стреми да не нажежава изострените страсти и приема дори т. нар. синаксисти, настояващи за нов Вселенски събор, на който папата да бъде равноправна страна (за разлика от Флоренция). В крайна сметка на 12 декември унията е факт и кардинал Исидор ръководи тържествена меса в «Св. София». Григорий Мамас е реабилитиран (без обаче да се завърне във Византия), а името на папата отново се споменава в църковните служби.

Обсадата и превземането на Константинопол (1453)

Зимата на 1452–1453 г. преминава в трескава подготовка за отбрана на столицата — ремонтират се стените, попълват се запасите с храни, отчаяно се търси военна помощ. Унията не дава резултати и при цялото си желание папа Николай няма нито сили, нито средства за организиране на по-голяма акция. Катастрофата при Варна охлажда амбициите на оределите привърженици на кръстоносната идея. Жизнено заинтересувани от съдбата на Византия са най-вече Генуа и Венеция, но взаимното им съперничество и горчивият опит от контактите с турците пречат на по-категорични ангажименти. Венецианската колония в столицата предоставя на разположение на Константин 5 кораба, генуезката колония на о. Хиос (т. нар. Маона) и каталонските моряци също се включват в отбраната. Най-значителен е генуезкият отряд от 700 души начело с прочутия Джовани Джустиниани. Кораби, малки отряди и отделни лица идват на помощ от Венеция, Анкона, Каталония, Кастилия, Прованс. И все пак в навечерието на решителния сблъсък Константин XII разполага с не повече от 8000 души. Тайното преброяване на ромеите, годни да носят оръжие, дава печалния резултат от 4973 души. Бойните кораби са 26, от които 10 византийски.

Махмед II подготвя армия от около 150 000 души, заедно с отряди от сърби, българи, гърци и др. В Европа са прехвърлени анадолски опълчения, тълпи от акънджии и др. Константинопол е блокиран от над 400 кораба, от които 86 военни. Според съвременника Дука на един от градските защитници се падат ок. 20 турци. Ако за Мехмед е трудно да разположи силите си в тясната зона между Мраморно море и Златния рог, то за Константин проблемът е как да разпредели оскъдната си войска по цялата крепостна стена. В техническо отношение турският флот донякъде отстъпва на италианските и византийските кораби, но на сушата турското оръжие определено доминира. Това се дължи на мощната и свръхмодерна за времето си артилерия, създадена от унгарския майстор Урбан и други западни инженери на турска служба. Особено впечатление прави внушителният топ с диаметър около 1 м., който може да изстрелва огромни каменни ядра на разстояние 1500 м. Както пише Критовул: «Топовете решиха всичко...». Оръдия има и във византийската столица, но те са от по-стари системи и с по-малки възможности, а запасите от барут са скромни. Предните турски части атакуват града на 2 април, но са отблъснати. След тях обаче идват несметни орди, които блокират Константинопол отвсякъде. Лагерът на султана е разположен срещу вратата «Св. Роман», тук е и най-силната артилерийска батарея. Турските кораби блокират Босфора и откъм Галата, въпреки неутралитета на генуезците. Константин разчита най-вече на западните съюзници, особено на Джустиниани, чийто щаб е разположен директно срещу султана. По останалите участъци на стените са дислоцирани смесени гръко-латински отряди, водени от генуезки и венециански командири. Крайбрежието на Златния рог, флотът и резервите са под командването на Лука Нотарас. Недостигът на хора принуждава императора да мобилизира дори монаси за наблюдение на стените и да включи в отбраната и турците на принц Орхан. Стените са подложени на невиждана за времето си бомбардировка. Нощем цялото население, включително жени и деца, прегражда пробивите с греди, камъни, пръст и друг материал. Опитът на турците да пресекат прочутата верига в Златния рог пропада. Един от най-драматичните моменти е битката на 4 кораба (3 венециански и 1 византийски) с над 100 турски. Изпадналият в истерия Мехмед II дори нагазва с коня си в морето, сипейки проклятия към капудан-пашата (адмирала) Балтоглу, по произход помюсюлманчен българин. Уменията на венецианците и попътният вятър помагат на малката ескадра да пробие турския обръч и да влезе в пристанището. Гражданите ликуват, а злополучният турски генерал за малко не е обезглавен — само застъпничеството на офицерите спасява живота му, но той е разжалван. Разправата с Балтоглу има и друг адрес — «умерените» везири начело с Халил, които Мехмед II отстранява един по един от ръководните постове. Тази част от турската върхушка е за мирни отношения с Византия.

Пълната изолация на града откъм Златния рог е главна задача за султана. С помощта на един италиански инженер е реализирана нечувана операция, която има не само военен, но и психологически ефект. По дървени релси цяла турска ескадра преминава от морето в Златния рог по сушата. Върху понтонни мостове са разположени големи топове, които рушат пристанищните стени. Опитът за подпалване на турския флот пропада поради предателството на генуезци от Галата. Между генуезци, венецианци и ромеи пламва старата вражда, която василевсът парира с думите: «Войната извън нашите стени е достатъчна, в името на Бога, не започвайте война помежду ни». Положението в Константинопол става безнадеждно, увеличава се броят на убитите и ранените, над града надвисва тежката сянка на глада, очакваната венецианска помощ не идва. Недоволството от унията разпалва постоянни смутове и мрачни пророчества. Ширят се суеверия от рода на това за «първия и последния Константин» (Константин I Велики и сегашния император), за обречеността на империята «заради греховете ни» (най-вече унията). Падането на иконата на Богородица при една процесия и странните светлини над «Св. София» са смятани за лоши поличби. Настроенията в турския лагер също не са празнични — от продължилите два месеца сражения няма реален резултат, освен хилядите убити и ранени. «Умерените» начело с Халил настояват за мир. Султанът обаче се налага и действията се засилват. На 28 май (понеделник) започва решителната атака. Най-ожесточени боеве се водят при т. нар. Порта Пемптон и вратата «Св. Роман». Анадолските войски нямат успех, но на 29 май в атака влиза еничарският корпус. Версиите за проникването в града взаимно се допълват — от една страна, турците успяват да влязат в крепостта през една забравена потерна (тайна врата), т. нар. Керко-порта до Влахернската стена. Появата им всява смут и дезорганизация, но главният пробив е в сектора на Джустиниани. Тежко ранен, войнственият генуезец е отнесен от предната линия, въпреки молбите на Константин. В града настъпва паника. Командвани лично от султана, еничарите щурмуват стената. Пръв гигантът Хасан преодолява насипа на полусъборената стена и султанската гвардия нахлува в столицата. Навсякъде по другите сектори атаката е отблъсната, но през пробива влизат нови и нови турски отряди. Съпротивата обаче продължава — руският съвременник Нестор Искандер описва боеве за всяка къща с оръжие и подръчни средства. Населението е подложено на жестоко клане — Сфранцис пише, че «...на някои места от многото трупове не можеше да се види земята». Турците се възползват от даденото им от султана обещание за тридневен грабеж, унищожавайки безценни паметници на вековната византийска цивилизация, ръкописи, икони и др. Хиляди ромеи загиват, други са отвлечени в робство, вкл. споменатият Сфранцис, Генадий Схоларий и др. Храбрият император Константин XII изчезва в разгара на боя заедно с най-верните си събратя по оръжие Теофил Палеолог, дон Франциско де Толедо, Йоан Далматинеца. Версиите за гибелта на Константин са различни. Най-обстойно проучва въпроса Неговият приятел Сфранцис, който обаче не е пряк очевидец — според него трупът на василевса е разпознат по двуглавите орли върху ботушите. Мехмед II дава право на християните да го погребат, по-късно един безименен гроб е сочен като негов.

Мехмед II, възвеличаван като Фатих (Завоевателя) пренася своята столица в завладения Константинопол, наричан от турците Истанбул (от грц. «ис тин полин» — буквално «в града»). Демонстрациите на добра воля към пленените ромеи отстъпват място на жестоки репресии. Лука Нотарас, когото султанът уж смятал да назначи за управител на града, е подложен на унижения, а после обезглавен. С Православната църква Мехмед II, следвайки примера на арабските халифи и мамелюкските султани, се отнася толерантно. Въпреки че редица храмове, сред които и най-известният символ на православието — «Св. София», са превърнати в джамии, много манастири са разрушени, монасите са избити, султанът отчасти поема функциите на своите предшественици — византийските императори. По негова заповед е издирен вождът на православната опозиция ГЕНАДИЙ СХОЛАРИЙ. Знаменитият монах е освободен от робство, посрещнат е с почести и е признат за духовен глава на всички християни. На 6 януари 1454 г. Генадий е коронясан тържествено за Вселенски патриарх, с което унията е практически прекратена.

Краят на Морея (1460) и останалите балкански държави

Братята на Константин XII — Димитър и Тома, не изпращат помощ в обсадения Константинопол поради страха си от султана. Вестта за падането на столицата предизвиква паника и отчаяние в Пелопонес. През 1453 г. полуостровът е обхванат от въстание на заселилите се там албанци и някои знатни. Бунтът е ръководен от Мануил Кантакузин, потомък на династията, която явно все още има привърженици. Тома и Димитър нямат друг избор освен да молят султана за помощ. Въстанието е потушено, но данъкът е увеличен на 12 000 златни дуката. Част от аристокрацията избира за свой сеньор не някой от двамата деспоти, а самия султан. Със специален ферман знатните фамилии, изброени поименно, получават желаните привилегии. Така военната и политическата мощ на Морея е подкопана отвътре. Мехмед обаче е решен да унищожи и последните остатъци от Византия. На 15 май 1458 г. турците нахлуват в Пелопонес. Сериозен отпор оказва само Коринт начело с Матей Асен. Деспотите трябва да отстъпят най-важните градове на полуострова, но и този мирен договор скоро е обезсилен. През 1460 г. Мехмед навлиза в Морея и завзема Мистра. Деспот Димитър се предава на султана, а по-нататъшната му съдба е драматична и противоречива. Отначало той се ползва с известни привилегии, но по-късно живее в пълна нищета и умира като монах (1470). Тома Палеолог е антипод на своя по-голям брат, но съпротивата му е безуспешна. Той бяга на о. Корфу (венецианско владение), после се установява в Рим. Симпатиите на папата и обещанията за отвоюване на Морея със западна помощ нямат резултат. Тома умира на 12 май 1465 г. Най-малката му дъщеря — Зоя, с посредничеството на кардинал Исидор е омъжена през 1471 г. за московския велик княз Иван III. Под името София Палеолог тя става олицетворение на приемствеността между Византия и новия хегемон на православието — Московска Русия. Съпротивата в Морея е окончателно потушена през юли 1461 г., когато е превзета малката крепост Салменик, защитавана от храбрия Константин Граица. Веднага след превземането на Константинопол в турски ръце падат Силимврия и Епиват — последните огнища на византийска власт в Тракия. В хода на обсадата е покорена и черноморската област (дн. българско Южно Черноморие), Генуезката крепост Галата въпреки неутралитета си е подчинена на султанската администрация. През 1455–1456 г. са завладени Енос, Имврос и Самотраки, принадлежащи на фамилията Гатилузи. През 1462 г. пада Лесбос на Николо Гатилузи. През 1456 г. е завладяна Атина на Ачиоли, а храмът на Партенона, от хиляда години църква на Богородица, е превърнат в джамия. Наксос, управляван от Гилермо II (признат от Мехмед за «херцог на архипелага»), просъществува до 1566 г. Хоспиталиерите от о. Родос също се оказват корав противник — през 1480 г. нанасят на султанската армия голямо поражение. През 1522 г. и този остров става турски. Хиос, управляван от генуезката Маона, е най-силната опора на републиката в региона, особено след 1475 г. (завладяването на Кафа в Крим). Постепенният упадък на левантийската търговия и турската мощ ликвидират и тази държавица (1566). През 1479 г. Венеция губи Негропонт (Евбея) и много други острови в Егейско море. Всички тези островни държавици са богати и протежирани от западни сили, но разпокъсаността на действията им и взаимното съперничество улесняват тяхното завладяване от османската военна машина.

През 1459 г. окончателно е покорена Сърбия, раздирана от вътрешни междуособици, а през 1463 г. — и Босна. Докато е жив Скендербег, албанците продължават съпротивата, но в 1468 г. страната е напълно покорена. В края на XV и началото на XVI в. воеводите на Влашко и Молдова окончателно се примиряват с все по-тежката си зависимост от султана.

Гибелта на Трапезундската империя (1461)

Царството на «Великите Комнини» надживява това на Палеолозите само с няколко години. До средата на XV в. Трапезунд практически е извън османските планове. Когато на престола идва Мехмед II, положението рязко се променя. През 1456 г. турската армия нахлува на трапезундска територия и император Йоан IV Комнин моли за мир срещу данък от 3000 златни дуката. Като човек с авантюристични наклонности Йоан IV сам предизвиква решителни турски действия. Той замисля грандиозна, но непродуктивна коалиция с разнородни сили — туркменската орда на т. нар. Бели овни начело с Узун Хасан, грузински князе, очаквани западни съюзници и др. През 1458 г. Йоан IV умира, оставяйки властта на малолетния Алексий. Неговият регент Давид, брат на Йоан, действа още по-авантюристично, уповавайки се на поддръжката на Узун Хасан. През 1461 г. Давид иска от султана намаляване на данъка, което всъщност става повод за обявяване на война. Утопичната коалиция се разпада преди още да е създадена. Турските войски нанасят тежък удар на Узун Хасан, който моли за мир. Трапезунд е оставен на произвола на съдбата и след кратки преговори капитулира (15 август 1461 г.). Градът също е подложен на грабеж и репресии, а жителите му са разселени в различни райони на империята. И тук Мехмед II проявява маниакалната си жестокост, като екзекутира 8–те деца на императора, а императрицата ги погребва със собствените си ръце и скоро завършва живота си в пълна нищета. През ноември 1463 г. е екзекутиран Давид Комнин.

Култура и общество

Градът и селото във Византийската империя

Градът

В мнозинството си византийските градове са укрепени, с изключение на някои градове в Африка. Укрепленията — нови или наследствени, са подсилени, както подробно разказва Прокопий в съчинението си «За строежите». Някои градове са основавани от императорите с административна или военна цел (Анастасиопол в Месопотамия, Юстиниана Прима в дн. Сърбия и др.). Някои притежават акрополи, като например Картаген, а Юстиниана Прима има три укрепления около долния град. Други са място за поклонение (Сергиуполис, Расава в Сирия). Част от градовете се развиват като панаирни центрове заради удобното им местоположение. Има и центрове на земеделско производство, издигнати до търговски средища, какъвто е случаят с източния град Анастасиопол (Дара).

ГРАДЪТ в ранна Византия обикновено има един главен булевард, около който са разположени портици. Булевардът пресича кръгъл площад с църква, баня, статуя на императора (ако евентуално съществува), водопровод. Около високия град (акропола) се групират занаятчийските работилници, както и сградите на търговците. В долния град живеят останалите жители. Някои градове са с един първи площад — там са разположени административните сгради, а в центъра има втори площад, окръжен от колонада, на който се намират търговските магазини. Във високия град живеят богатите търговци. Така изглежда гр. Истрия в Добруджа. Известна е площта на някои градове: Антиохия заема 1029 ха., Никополис ад Иструм 20–40 ха., Дамаск — 105 ха.

През IV в. АЛЕКСАНДРИЯ е по-голяма от Цариград. АНТИОХИЯ е разположена амфитеатрално около р. Оронт, цитаделата й се извисява над града. Още от Античността тя има 4 квартала и един пояс укрепителни стени. Украсена е от Теодосий II, който изпраща архитекти, за да изградят чешми, статуи, стадион, църкви, ателиета и др. Населението е смесено: гърци, сирийци, евреи и др., и наброява ок. 300 000. Двата града си съперничат в културно и икономическо отношение.

В Източната Римска империя, където античните полисни традиции са силни, градският живот не замира през IV–V в., за разлика от западните части на империята. Т. нар. варварски нашествия, главно славянските, съществено допринасят за упадъка на градския живот, който е най-осезаем през VI–VII в. Тогава настъпва процесът на аграризация и на места разликата между град и село става минимална, но големите градски центрове не изчезват.

През втората половина на IX и Х в. настъпва нов подем сред градовете-емпории (тържища), както и сред някои провинциални градове, но главно по отношение на столицата Цариград. Това се дължи на занаятчийското производство, на неговите административно-регулиращи и културно-ръководни функции.

Разорението на отделни части от Византийската империя по време на кръстоносните походи дава тежко отражение и върху градската икономика. В сравнително по-добро положение е само Трапезундската империя, чиито златни монети са високо ценени. Неблагоприятни са условията за градски живот и след възстановяването на Византийската империя през 1261 г. Процесът на децентрализация води към известна тенденция за градско самоуправление, но не се стига до напълно автономни градове. В този период голяма роля играят италианските градове-републики, особено Венеция, която прониква в търговските центрове на Гърция и Македония, в Егея и др., откъдето изнася главно зърнени храни и внася манифактурни продукти. Характерна черта за късния период освен господството на италианските градове-републики е влиянието на едрите поземлени собственици, които се включват в градската икономика. Като градове се оформят някои по-незначителни дотогава селища, но с добра селскостопанска продукция. Някои от тях, като Мистра в Пелопонес, влизат в категорията на големите византийски градове, други са оформени като провинциални административни центрове, трети се развиват благодарение на селскостопанската си дейност, предназначена повече за износ, четвърти са свързани с дейността на Православната църква.

В големите градове ГРАДСКИЯТ СЪВЕТ има важно значение при решаването на обществените проблеми. Простолюдието се обръща към градските първенци за съвет, за решаване на съдебни дела и др. Простолюдието във Византия се нарича ὄχλος (тълпа), но невинаги в отрицателен смисъл. Елементите на самостоятелност и самоуправление не правят византийските градове автономни, макар те да представляват особен вид община. Държавата, която на теория владее цялата земя, държи винаги да има последна дума за проблемите, които се решават в градовете. От своя страна, отделните социални групи не поддържат тесни връзки. Корпорациите също не са тясно свързани, както на Запад. Етническите малцинства — славяни, власи, евреи, в по-късното Средновековие — венецианци и генуезци, също образуват отделни общности и имат свои квартали. През X–XI в., ако в един град има малцинства, те все още живеят сред останалите. Висшата градска прослойка в ранна Византия е свързана с Цариград: там сенатът има водеща роля.

До времето, когато Четвъртият кръстоносен поход става причина Византия да бъде разкъсана и постепенно да изгуби първенството в Средиземноморския басейн, градовете-пристанища имат голямо влияние по Егея, Черно и Адриатическо море. Те са и изходни пунктове за «международната» търговия. Градовете по големите пътни артерии във вътрешността, като Солун, Пловдив (и когато е в пределите на Византия, и когато е български), както и градовете по Дунав и други реки, също играят важна роля в обменната търговия.

В ранния период, когато централната власт не може да защитава лимеса, в някои градове край Дунав съществува самоуправление. Самоуправление има и през XIV в., когато децентрализацията предизвиква необходимостта градските слоеве на някои търговски градове и пристанища да се борят за автономия. В Солун през 40–те години на XIV в. избухва въстанието на зилотите, но извън контекста на тези събития Солун има свой «градски закон». По времето на Андроник II и гр. Янина разполага с автономия.

Тези тенденции не водят до подем на византийския град, понеже влиянието на аристокрацията в него е голяма. Нейните представители имат интерес италианските търговци да изкупуват от тях селскостопански продукти, а самите те да внасят предмети на лукса от Запада. Те са достатъчно силни и при въстанието на зилотите, поддържано главно от търговците-предприемачи, централната власт не оказва никаква подкрепа. Отслабва и корпоративният живот. Стоковото производство е слабо и в късна Византия не издържа на западната конкуренция. Наистина, Йоан V прави опит да защити интересите на местните търговци, но не успява, защото икономическата мощ на латинците се засилва все повече.

Цариград

Много са празниците, свързани със столицата. На 11 май се чества основаването на града. Славянската дума ЦАРИГРАД е превод на грц. Βασιλὶς πόλεων (Царица на градовете).

Пренасяйки там столицата през 330 г., Константин се старае тя да не отстъпва на стария Рим и осигурява много средства за украси и благоустройство. Тогава е построена и първата Константинова стена, която започва от Златния рог и стига до Мраморно море. Няколко десетилетия по-късно, през 413 г. Теодосий издига друга стена на ок. 1200 метра от Константиновата. Тя съществува и през IX в., когато преторианският префект Артемий издига трета стена, чиито останки са запазени и до днес. Последната стена започва от Мраморната кула на Мраморно море и стига до Златния рог, зад двореца на Константин Багренородни (дн. Текфур-сарай). Също като Рим, Цариград е издигнат на 7 хълма: на първия са Акрополът, църквите «Св. София» и «Св. Ирина», на втория се намира Форумът, на третия — цистерната, наречена Нимфеум Максимум, и Капитолият, на четвъртия се извисява църквата «Св. Апостоли», на петия е цистерната на Бонос, а на шестия — цистерната на Аспар до Одринската врата, седмият е известен с Аркадиевия форум и цистерната на Мокий. Подобно на Рим, и Цариград е разделен на 14 квартала. Така средновековният град покрива голяма площ. Една централна улица във форма на Υ тръгва от т. нар. Милеон (главен пътен знак) при Августеона и стига до Форума на Бика.

За да завърши украсата на своята столица, Константин дава нареждане да се пренесе делфийската бронзова колона от храма на Аполон (на нея са изобразени 3 змея). Други паметници са взети от Атина и Рим, от Коринт, Ефес и Антиохия. От Рим е донесена статуята на Атина Палада, която е изработена в гр. Атина. От Египет произхожда прочутият обелиск, създаден още по времето на Тутмос III.

Ъгловата част на града, образувана от Златния рог и Босфора (някогашното Сике), е свързана с центъра на Цариград по времето на Теодосий II. През VI в. Юстиниан заповядва да се реставрират там някои от паметниците.

Един от най-оживените централни квартали е този на Хиподрома (дълъг 370 м., широк 180 м.). На Хиподрома могат да се поберат 40 000 души. Над него има украсена галерия, а арената е отделена от зрителите с ров. В средата на Хиподрома има тясна тераса със статуи и колонади. Там се издига и една известна статуя на Херакъл, дело на Лизип. Тя е пренесена в Рим от Коринт, а от Рим — в Цариград.

Укрепленията на града са винаги добре защитени. По тях са разположени около 400 кули. Особено добре са осигурени сухопътните стени. Ровът на Теодосиевата стена е с 12–метрова ширина. На стените има врати, присъщи за средновековните крепости. Златните врати са изградени като своеобразна триумфална арка. Те са украсени със статуи, а между тях има изображения на Херакъл и Прометей. Оттам минават главно императорските процесии. Според данните на Notitia urbis Constantinopolitanae в града има 4488 къщи на знатни столичани, 52 аркади-портици, 8 обществени и 153 частни бани, 20 обществени и 120 частни хлебопекарници, 5 хлебохранилища, 14 църкви, много пристанища, пазари.

В ранновизантийските градове едрите земевладелци (куриалите и сенаторите) притежават големи домове с красива архитектура и много стаи. Те живеят в елитните квартали, но не пребивават в тях целогодишно, защото трябва да се грижат и за извънградските си имения. Богатите граждани имат и вили-дворци извън града, оградени със стени и украсени с мозайки, колонади от мрамор и др. Такава вила на Босфора притежава Юстиниан, преди да заеме престола.

Чужденците от Запад, които започват да посещават по-често Константиновия гpaд по време на кръстоносните походи, говорят с възторг за него.

Още през V в. Цариград е гъсто населен: в различните периоди населението му варира между 100 000–700 000 души. В този многолюден град освен централната улица — Меса, която е широка, другите улици имат ширина само около 5 м. Къщите са строени на височина, много пестеливо, като клетки. Понякога стигат до 9 етажа, а на първия етаж има малки портици. Месата свързва Форума на Константин с площада Августеон. Сред другите площади е забележителен площадът на Теодосий I с обелиска. В западната част на града е площадът на Аркадий. Там през 421 г. Теодосий заповядва да издигнат статуята на този император.

Босфорският нос, който се мие от Мраморно море, е в югоизточната част. Там се издига ГОЛЕМИЯТ ДВОРЕЦ, започнат при Константин и доизграден като комплекс при приемниците му. Целият този комплекс, както и околните дворци Магнаура и Вуколеон, заемат площ около 400 000 кв. м. В Големия дворец има огромни зали за тържества, там се помещават много от официалните служби. Наоколо са разположени добре поддържани паркове. Големият дворец е обитаван главно от императорите до времето на Комнините, които преместват основната си резиденция в новия Влахернски дворец.

Тронната зала в Големия дворец се нарича Триконх. Тя е облицована с разноцветен мрамор, а таванът й е със златни украшения. Залата е двуетажна, на долния етаж има кръгла галерия. С мрамор и мозайка са украсени и другите дворцови здания. В архитектурата им са включени арки, сводове, колони. Някои зали се отличават с много добра акустика.

Разкошът в редуващите се зали привлича погледа на чужденците. В главната зала на Магнаурата е поставен златният престол с прочутите ревящи лъвове и пеещи птици.

В северозападната част на града се издига още един дворец — Евдомон. Пред него е разположен площад, предназначен за военни прегледи.

Големият дворец е съединен чрез вътрешни коридори с Хиподрома.

Във византийската столица, както и в много от градовете, водоснабдяването е голям проблем. Водата, идваща от планините, се събира в открити и закрити цистерни, за да се използва през лятото, когато настъпи суша. Естествено, има и водопроводи. Известен е водопроводът на Валент, чиито развалини се виждат и днес.

Липсата на достатъчно вода е причина за конфликти в малките и тесни квартали, където е мръсно и задушно, а нощем стават сбивания (А. А. Чекалова). Историкът от втората половина на VI в. Агатий Миринейски разказва как избухнала кавга между двама съседи. Единият от тях решил да издигне някаква пристройка, която засенчвала жилището на живеещия до него. Последният решил да направи изкуствено земетресение на съседа си. Същият Агатий отчита факта, че поради близостта на тесните и високи домове се създават големи опасности при земетръси. По тази причина императорите Зенон (края на V в.) и Юстиниан (VI в.) поставят ограничения за височината на къщите, някои от които достигат до 30 м. Тези закони определят и разстоянията между къщите, за да не се нарушава общият вид на града.

Приблизително така изглеждат градските квартали с дворците, домовете на богаташите и къщите на обикновените граждани. Цариград се слави и с множество красиви църкви. Днес е запазена църквата «Хора» (Кахрие-джами), позната от VI в. Когато Мануил Комнин (XI в.) се премества във Влахернския дворец, тя е съвсем наблизо. Към църквата има и манастир — Теодор Метохит и Никифор Григора се оттеглят там на старини. Църквата «Св. Йоан Студит» (Емир хор-джами) е в квартала Нарлъ-капъ. Тя е от V в., но е силно пострадала при превземането на града от латинците през 1204 г. Църквата «Св. св. Сергий и Вакх» е от Юстинианово време и е разположена на брега на Мраморно море. Църквата «Св. Ирина» е на север от храма «Св. София». Тя е от времето на Константин Велики, но е изгорена, по-късно е преустроена от Юстиниан. Църквата «Св. Андрей» (Ходжа Мустафа-джами) е в днешното мюсюлманско гробище, построена е след «Св. София».

Забележителни са и църквите «Пантократор» (Зейрек-джами) от 1124 г., «Паммакаристи» (Фетхие-джами) над Златния рог от XII в., а също и «Св. Теодор» (Килпсе-джами), църквата «Всевидец» (Ески имарет-джами) от XI в., «Св. апостоли Петър и Марк» от V в., «Св. Теодосий» (Гюл-джами) от IX в. и др.

Най-известна е ЦЪРКВАТА «СВ. СОФИЯ», прочут паметник в Цариград. Изграждането й започва в началото на Юстиниановото царуване. Строежът й пострадва по време на въстанието Ника (532) и е завършен през 557 г. Дължината на сградата е 79,29 м., ширината й — 71,7 м. В основата си куполът има диаметър 30 м. Височината от средата на купола е 56,6 м. Църквата е ремонтирана няколко пъти — след земетръсите през 557, 558, 986 г., след кръстоносните походи от 1096 и 1204 г. Стените са облицовани с мрамор в различни разцветки. В храма има 107 колони. Галерията на горния етаж съдържа мозайки с образите на Христос, Дева Мария и на няколко императори.

Всеки отдел от стопанската администрация на столицата е управляван от куратор, или регионарх. Под негово разпореждане са пазителите на реда. С особен авторитет се ползва епархът на града. Той има приблизително същите функции като префекта на Рим. Занимава се с всички административни клонове от благоустройството до управлението на службите, свързани със социалния или политическия живот на столицата. Това го прави много могъщ, защото, имайки цялото управление в ръцете си, той може да разполага със свободата на отделните лица, да ги хвърля в затвор, да ги прогонва от града, ако смята, че има опасност или е нарушено благополучието на всички граждани. М. Псел казва за епарха, че му липсва само багреница, за да упражнява имперска власт. ЕПАРХЪТ завежда висшата съдебна служба — разследва съдебни дела, има думата за решения във връзка със заговори, опити за бунт и др.; освен това устройва всички тържества. По тази причина човекът за този пост е избиран много внимателно и въвеждането му на служба е съпровождано с тържества. По времето на Теодосий I, т. е. през втората половина на V в., е известен епархът Кирх.

През цялото съществуване на Византийската империя Цариград е център на вътрешната и външната търговия. Трябва обаче да се има предвид, че градът е слабо свързан с вътрешността на страната. Утвърждаването на големи търговски центрове в различни краища на империята отчасти подрива монополното положение на столицата.

В средния и късния период освен търговците и занаятчиите в столицата живеят и немного земевладелци: те разполагат с неголеми земи извън града, които посещават само в сезоните за земеделска работа, а останалото време прекарват в града. По социална психика, ако не по материална обезпеченост, те стоят по-близо до градския плебс. ПЛЕБСЪТ включва наемните работници и бедните слоеве, които живеят от случайна работа, както и многобройните декласирани елементи. За социално слабите се грижи Църквата, която взема под свое покровителство съответните заведения (сиропиталища, приюти, болници). Императорите и другите благородници в определени случаи раздават медни монети и храна. Патриарсите също раздават един вид купони — тесери, срещу които бедняците получават милостиня. За лумпените са организирани и безплатни зрелища на Хиподрома. По стара традиция на тържествени служби те се събират около «Св. София» и им се подхвърля милостиня.

Плебсът на Цариград е опасен в някои отношения — понякога се намесва в издигането или свалянето на политически лица. Затова управниците се стараят да поддържат спокойствие в столицата.

Обикновено стълкновенията започват на Хиподрома като спорове от общ спортен характер, но често се израждат и добиват социален и политически оттенък. Такива случаи са известни при управлението на Анастасий и най-вече при Юстиниан I (например въстанието Ника). През 1183 г. Андроник Комнин взема властта благодарение на плебса. Две години по-късно той я загубва, понеже плебсът подкрепя първенците, които се организират срещу него. Може да се смята, че ТЪРГОВЦИТЕ и ЗАНАЯТЧИИТЕ в Цариград са защитени чрез държавата. Държавата се грижи за тях, като им гарантира работа. Дават им се поръчки за двора, войската, столичната аристокрация. От друга страна, данъците, с които са облагани, са значителни и винаги съществува опасност от увеличаването им. Затова градските занаятчии се стремят да влязат в по-висшите слоеве чрез своите пари — правят опити да си купят титли и по този начин да се издигнат социално. Те стават чиновници. На цариградските търговци им липсва инициативност и те разчитат на покровителството на държавата. Когато през XII в. трябва да съперничат на венецианци и генуезци, те не са равностойни и византийската търговия бързо запада. В Цариград започват да проникват трайно търговци от Венеция и Генуа, както и в по-малка степен, пизанци. Кулата в Галата, която всъщност е от V в., е надстроена от генуезците през XIII в. при Михаил Палеолог. Тя е на 100 м. над водата, в края на Златния рог и служи за наблюдения на корабите, а по-късно — на пожари.

Платовете, които се произвеждат на място или идват отвън (напр. ленени и памучни тъкани от Понта и от Македония), както и копринените тъкани, са боядисвани и дообработвани в Цариград, за да бъдат изнасяни в други страни. Много известни са изработваните от метал, емайл и слонова кост предмети, бижутата от полускъпоценни камъни, химическите сплави (за течен огън и др.). В Сицилия се произвеждат бижута, а по-късно (след XII в.) — коприна; в Неапол — ленени тъкани; вълнени и ленени тъкани се доставят от Пелопонес, от Тива — коприна, от Кипър — златотъкани платове; Мала Азия доставя керамика (до времето на селджуките), от Солун се доставят главно дрехи.

Произвежданите в Цариград тъкани и предмети са изнасяни от държавата, едрите собственици или от корпорациите. Първата работилница за коприна е в императорския дворец и известно време коприненото производство е негов монопол. Най-добрите изделия са запазени за императора и за двора. През VII в. е забранено първокачествената коприна да се произвежда извън двореца. Съществуват три корпорации — на шивачите, бояджиите и бродирачите със златни нишки. Те са под ръководството на един чиновник, който зависи директно от префекта (епарха) на града. Дори скъпите бижута не са под такова наблюдение. За да бъде приет един работник в корпорацията на копринарите, трябва да плати 10 номизми и да има пет поръчители. Нарушенията се наказват най-строго. Други важни корпорации в столицата са: на търговците на злато и сребро, на парфюмеристите, които освен парфюми продават подправки, на аптекарите, които не откриваме вече през X в., на производителите на сапун и на восък, на производителите на кожи, на бакалите, млекарите и колбасарите, рибарите, хлебарите, кръчмарите, които трябва да затварят заведенията си в 8 ч. вечерта. Повечето от корпорациите са съсредоточени по средната улица, освен бакалите и хлебарите, които са пръснати из града. Във връзка с търговията се развива дейността на банкерите, нотариусите и техните помощници. Контролът на продукцията е сериозен. Известни са мерките, които Никифор Геник взема именно в тази насока. Подобно е положението в Солун, чието пристанище е контролирано. Там също започват да се създават корпорации, както в столицата. През XIV в. Солун е град с развити институции от този вид.

Между IV и VII в. редките метали не се срещат често на пазара, защото мините в Испания са изчерпани, а не се откриват нови рудни находища. От друга страна, по време на варварските нашествия откупите и трибутите трябва да се заплащат в злато. Със златото се купуват предметите за украса на църкви, дворци и представителни сгради, които се внасят от Азия. За металодобива липсва подробна информация в изворите. Трябва да се спомене, че на Балканите още траките добиват желязо. Във византийско време и по-късно в османския период (за които има много по подробна информация) е известна Сидерокапса на Халкидическия полуостров. От XIII в., когато в западните части на полуострова идват саксите, железодобивът придобива големи размери. Изглежда, че от XIII в. е известно хидравличното колело, с което се промива шлаката. За византиеца техническата активност е по-низша например от тази на философа, който се грижи за възвисяването на духа. Оттам идват и затрудненията в този вид информация, която се смята за по-маловажна.

В Цариград се доставят бижута, стъкларски изделия, подправки. Луксозните предмети идват предимно от Изтока. В ранната епоха Александрия е доставчик на луксозни предмети, а подправките идват от Югоизточна Арабия. Карамфилът се носи от Тапробана (Цейлон) и от Малайските острови.

След загубата на Египет и Сирия Цариград остава основният център, кръстовището на търговските пътища между Азия и Изтока. Тогава във византийската столица има и по-големи запаси от злато и това ще продължи до XI в., когато Византия навлиза в голямата криза пpи последните представители на Македонската династия. Алексий Комнин посяга на златото от църковните утвари и провежда прочутата си финансова реформа, за да подсили войската и да спаси империята от кризата.

Няколко са големите пътища за обменната търговия с Цариград. Саркел, хазарската столица, отваря за византийската столица пътя от Урал, откъдето идва златото. Злато се добива в Македония (оттам обаче идва главно среброто), в Африка, в Централна и Западна Европа, сребро — в Елзас и Бохемия, в Унгария. Оттам минава и сухоземният път на солта през Трансилвания. Вследствие на войните с арабите от ΙΧ в. стоките от Изток минават през Туркестан и оттам по Северното Черноморие. Така и гр. Итил на Долна Волга е включен в търговията на Изтока, а след това — прочутият Херсон. Оттам минава необработената коприна от Китай. Скъпоценните камъни, слоновата кост, бижутата, подправките минават през Афганистан и Персия, откъдето идват персийските килими и обработената коприна. Арменците пренасят стоките в Трапезунд, откъдето гръцките търговци ги получават. Въпреки арабските войни, в Цариград идва памук от Египет. От Сирия и Багдад през Селевкия в Киликия се внасят тъкани. По пътя «от варягите към гърците» преминават роби (за продан), превозват се кожи, восък, кехлибар, суха риба от Балтика. Тези стоки се внасят от руските търговци. Митницата е в Абидос на Хелеспонт (Дарданелите), а корабите се спират в Хиерон на входа на Босфора, където обикновено плащат 10% данък за влизане в пристанището.

Цариград изнася за Изтока бои, материали за изработване на мозайки (боядисани парчета стъкло, златни и сребърни листове), а за Запада — освен прочутите копринени платове, емайл и предмети на лукса от слонова кост. Може да се каже, че износът не е голям и държавата запазва част от луксозните стоки като разменна монета при сключване на договори. През Цариград търговците пренасят, плащайки същите високи такси, и стоки, предназначени от Изтока за Запада. Чуждоземните търговци получават право за престой до три месеца.

Търговските кораби за каботажни или за далечни плавания са предимно византийски. Създава се специален кодекс, наречен «Номос Родиос», или МОРСКИ ЗАКОН, който има антична основа. В него са предвидени всички случаи на аварии и други казуси. Капитанът и моряците получават степенувана заплата според ранга си. Търговските кораби са с вместимост от 1/2 тон до няколко тона.

При всички разплащания златният еталон е номизмата от 4,48 грама. Винаги се плаща в пари, като основна парична единица е златната ливра от 72 номизми. Сребърната ливра е от 5 номизми, докато златният кентинарий е равен на 100 ливри. По-късно съдържанието на злато в монетата намалява. Много често плащанията са всъщност обмен — при византийско-руския договор от 944 г. е договорено, че един роб струва две парчета коприна, на Симеон са му обещани скарамангии (вид кафтан), на аварите и др. са изпращани също скъпи тъкани, златни предмети и др.

След кръстоносните походи латинците започват да се разпореждат на Цариградския пазар. Конфликтите между византийци и латинци през 1182 г. са причина за палежи на кварталите на западните преселници, избити са много от тях. Скоро привилегиите им са възстановени, особено на венецианците, макар че те, за да си отмъстят, разграбват някои от бреговете. Когато през 1204 г. венецианците се настаняват във византийската столица, търговията им се изравнява с тази на самата Венеция. Тогава Никея не е голям търговски център, защото живее по-обособено, епирските деспоти (и след включването във владенията им на Солун) зависят повече от чуждите търговци. Трапезунд води оживена търговия с монголците. В търговията с център Цариград след 1261 г. генуезците надделяват над венецианците. Генуезците основават свои средища и в Кафа и Тана на Черно море. Венеция сега има по-малко население в своята колония, но има търговци и от Пиза, Анкона, Флоренция, от Нарбона (Южна Франция) и от Сицилия.

Селото

Икономиката на Византия се основава предимно върху земеделието и скотовъдството. СЕЛОТО е тясно свързано с града. ВИЗАНТИЙСКАТА ОБЩИНА не е така сплотена в семейните си връзки, а почива повече на обединения от свободни собственици-съседи. Постепенно, главно от VIII в. нататък, се развива едрата поземлена собственост, която включва множество села и голяма обработваема площ. От XXI в. в селото настъпват големи промени. Налице са главно две социални групи: свободни селяни — данъкоплатци, и селяни, прикрепени към големите имения. В средно положение са държавните селяни, живеещи в именията на императорското семейство и на държавни земи.

ВИЗАНТИЙСКИЯТ СЕЛЯНИН притежава обикновено малко земя, въпреки че има много необработваеми площи. Управляващите охотно заселват на държавна земя безимотни селяни. Тази земя трудно се превръща в орна, защото селяните, макар и да си помагат взаимно, нямат достатъчно техника. Ето защо за тях не е изгодно т. нар. кръгово поръчителство (ἀλληλέγγυον), т. е. задължението, което им налага държавата, да плащат налозите и за съседни на техните пустеещи земи, дори при положение, че им се разрешава да ги обработват. В известен смисъл държавата подкрепя общинниците и неведнъж осуетява сделки за продажба на земя, когато те са в полза на едри земевладелци и в ущърб на свободни селяни. Такова положение се среща например при управлението на Василий II, когато на Балканите повсеместно се срещат пустеещи земи вследствие на войните.

Положението на зависимите селяни е тежко, защото налозите, изисквани от държавата, са по-ниски от рентата, която се дава на частния собственик на голям поземлен имот. Тези налози утежняват положението на зависимите селяни. Известно е, че държавните чиновници, които събират данъците, са в много случаи безскрупулни. Конете са скъпи — през XI в. за тях се плащат по 12 номизми, т. е. толкова, колкото струват 3 или 4 крави. Селяните-стратиоти, които трябва да се явяват във войската с военно снаряжение, са задължени да имат собствен кон. Мулетата също не са евтини и магарето остава най-верният помощник на селянина.

Животните се поверяват за паша на овчар, на когото всяко семейство заплаща според главите добитък. Около селата се простират нивите, които са без огради, а зеленчуковите и овощните градини обикновено са оградени. Има общи мелници — вятърни или хидравлични. Занаятчийските стоки се закупуват от града; това се отнася частично и за облеклото. Покрай селата се засяват лен и коноп, които се отглеждат трудно, защото е необходимо добро напояване.

В стопанствата се отглеждат крави и волове, овце и кози, които са и главните млекодайни животни, а също кокошки, гъски, патици, гълъби. Свине се отглеждат в гористи места. Стопанският двор се изгражда около жилищните постройки. Пасбищата се разделят с межди и се предават по наследство, както и останалите земи. Близо до къщите се вграждат т. нар. питоси — големи делви, в които се съхраняват виното, маслиновото масло и зърното.

От края на XI в., когато се засилва тенденцията към обособяване на едрото земевладение, богатите поземлени собственици започват да подобряват архитектурата на своите селски имения, украсяват жилищните постройки с колони и веранди. Стопанските сгради са няколко вида — складове, конюшни и други помещения. Следват жилищата на прислугата. В тези комплекси понякога е включван и църковен параклис.

По-имотните селяни също се стараят да увеличават земите си извън селото, в което живеят. Те дори издигат допълнителни малки постройки на земите си. Така се създават т. нар. агридии — малки, и проастии — по-значителни, имоти. Там именно по-богатите собственици настаняват арендатори или дори понякога роби.

Някои манастири също притежават значителни владения. Такъв е и Бачковският манастир, основан през 1083 г. от главнокомандващия на византийските войски на Балканите Григорий Пакуриан (вероятно грузинец). Той служи при император Алексий I Комнин, а след като се оттегля, полага грижи за издигането на Бачковската обител. Земите на манастира се простират не само в Родопската област, а чак до Бяло море и се обработват от голям брой монаси. Манастирът има и странноприемница, в която се отбиват не само представители на църковния клир, но и хора, заинтересовани от стоките, които се произвеждат там.

Поземлена собственост и данъчна политика на централната власт

Според някои историци до X в. се плаща централизирана рента, според други става дума за данъци, които държавата събира. Всичко се плаща в натура: жито, птици, добитък, плодове. АНГАРИЯТА се определя различно: от 7 до 12 дни на месец. По-сложни стават отношенията към 40–те години на XI в., когато се въвежда паричната рента, защото тя е тежка за дребните стопани. Освен това от ХI в. се умножават и обектите, които се облагат с данък: пасбища в планината, зарибени вирове, пчелни кошери и др.

Византийските монети златна НОМИЗМА (жълтица), сребърен МИЛИАРСИЙ и меден ФОЛИУМ са известни през цялото Средновековие не само по Средиземноморието и византийския Изток, но и в останалите страни на Европа. НАЛОЗИТЕ се определят в геникона, т. е. финансовото ведомство, а източниците за постъпления в хазната са разнообразни. Налозите формират главните приходи на имперската финансова служба. Те са значително по-големи от доходите, получавани във финансовите служби на всяка друга европейска държава. Държавата използва натуралните доходи, за да снабдява войската и флота, да прави дарения на благотворителни учреждения, да доставя т. нар. дарове, «дан» и «трибут», които се поднасят на чужди владетели при водене на преговори и др. Понякога държавата, която има в складовете си запаси от зърно, налага монополни цени и това нерядко предизвиква недоволство и бунтове на различни места в империята. Държавата събира доходи и от минното дело: споменава се за обработвани залежи от сребро, мед, желязо в Мала Азия. В южните малоазийски райони и в Херсон има нефтени находища. Те се използват главно за направа на «гръцки огън».

Държавни постъпления в значителни размери има от плячки, глоби и конфискация на големи частни имоти.

Полският историк А. Попе смята, че годишният бюджет на държавата е ок. 7 000 000 номизми (отнася се главно за ХI в.). При царуването на Василий II хазната е много богата.

Този вид икономика не се старае да увеличава производителността, защото държавата, а в късния период и самите едри поземлени собственици, които са до голяма степен независими господари, се стремят да получават повече данъчни постъпления, отколкото да постигат интензивно обработване на земята. Понеже данъците засягат главно свободните селяни, от X в. нататък се забелязва тенденция от страна на държавата да ограничава динатите в опитите им да разширяват земите си за сметка на своите съседи — свободни, но обеднели селяни. Тогава се издават системно закони в полза на свободните селяни — право на приоритет при откупуване на земя, останала без собственик — тези мерки са взети във връзка с гладните години 927–928. След смъртта на Василий II се констатира, че свободните селяни стават все по-малобройни, докато едрите собственици увеличават владенията си, играят все по-голяма политическа роля, откупуват титли и постигат разширение на поземлените си имоти.

Византийският човек в обществото

Население

Демографските изследвания за Византийската империя се затрудняват от факта, че в тези времена няма регистри за движение на населението. Прилагани са, все пак, различни методи на изследване, главно като резултат от археологическите изследвания, които дават някои общи резултати, например, че между VIII и XV в. населението наброява около 15 млн. души. Географският преглед посочва, че това население е разпределено твърде неравномерно, в зависимост от природните условия, географския релеф и много други показатели във връзка със сигурността и обезпечеността на имотите. Има изследвания, които показват, че на места, (особено в ранния период до към IX в.) е практикувано подсечното земеделие, което отваря обработваеми площи и места за заселване. Друг вид документи (манастирски грамоти и др.) за Македония и Беломорието през ХIII–XIV в. (част от тези райони са български земи) показват, че селата наброяват от 50 до 1000 души. Раждаемостта в такива райони е от ок. 22% (средно 20 момичета спрямо 14 момчета). Същевременно смъртността е висока. Мъже и жени над 50–60 г. се наричат «старци», ако надживеят шестото десетилетие на живота си, се смятат за дълголетни. Според някои изследвания до VI в. средната продължителност на живота е 62 г. (до IV в. е 67), към XI–XII в. се увеличава до 71 г. Възможно е нашествията и войните в тези балкански земи да са оказали своето въздействие върху движението на населението. Пак за същите региони раждаемостта през XIV в. е 44%, но тогава значително се увеличава и детската смъртност. Не е проследено дали отново военните събития и епидемиите са причина за демографския спад.

Липсата на хигиена е в основата на много заболявания и епидемии, като вариола, тиф, чума и др. През ХIV в., чумата върлува не само в Западна Европа, но и на Балканите. Ревматичните заболявания са често явление поради лошия начин на живот; говори се за различни «трески», ангини. Селяните, макар и често да живеят в недоимък, са по-издръжливи от тези, които живеят в охолство, поради това, че са по-близо до природата. Като пример някои изследвачи посочват семейството на император Василий I. Той е роден в едно село в Източна Тракия, въпреки че произхожда от голям арменски род — Арсакидите. Жени се два пъти и от двата си брака има шест сина и четири дъщери, от които малцина остават живи и оставят наследници: единият умира още като бебе, друг става евнух, двама умират бездетни. От императорското потекло остават един внук, един правнук и един праправнук. Семейството на Василий I изчезва след трите му прапраправнучки. Синът му, император Лъв VI, погребва трите си жени (има четвърти брак) и умира 45–годишен. Интересно е едно изказване, което се влага в устата на император Алексий I, че малко византийци достигат до 60 години, но някои отшелници живеят до 80–90 години.

Съчиненията на византийските автори насочват вниманието на читателите предимно към висшите сфери на обществото, към проблемите на управлението, политическите събития в столицата и владетелите в нея, към живота на високопоставените личности в Църквата. Кой е homo byzantinus, както го наричат двамата автори А. Каждан и П. Констабъл и как е прекарвал живота си? Те установяват, че за обикновения човек е писано твърде малко, до голяма степен поради ограничената информация и посочват, че в «История на Византия» на Г. Острогорски се говори за 218 императори, принцове и др. благородници, но само за 7 учени. Жени се споменават, ако играят роля в политическия живот, главно императрици или висши дами, свързани с управлението на империята.

Във византийската книжнина автобиографиите са рядкост; когато ги има, те са повече част от мемоари или пък се срещат във военни ръководства (тактики), както и в паренетичната литература, т. е. в съчинения със съвети, които се представят обикновено на бъдещи управници. Социалната психология на византиеца намира донякъде отражение в пасажи от византийската проза, където се излагат диспути и се дава характеристика на участниците в тях.

Съчиненията, обикновено от исторически характер, в които може да се открие информация за контактите на византиеца и западния човек, не са многобройни и отново отразяват взаимни преценки на хора от висшите или по-рядко — от средните слоеве на обществото.

Що се отнася до отношенията между града и селото, липсва такова противопоставяне, каквото се наблюдава в Западна Европа.

Семейство. Мястото на жената в обществото

Християнството изиграва голяма роля за сплотеността на семейството в града и селото. Във Византия, както на Изток, така и на Балканите, има големи семейства. Смята се, че наличието на многобройна челяд е благословия от небето, а в условията на селския живот множеството деца са и улеснение в икономическата дейност.

Според византийската християнска традиция бракът е записан на небето: той не е само договор, а тайнство. Бракосъчетанието се предшества от период на годеж, който също се извършва тържествено, с раздаване на дарове в присъствието на свещеник. Преди брачната церемония семейството на момичето поднася дар, който се връща, в случай че бракът се разтрогне.

Обикновено в брак се встъпва рано. Юстиниан I определя законна възраст 12 години за девойката и 14 за младежа. По-късно има някои изменения, но брачната възраст продължава да бъде определяна между 12 и 18 години. Църквата контролира развитието на законите, свързани със семейството; това е характерно особено за периода след X в. Още от Ранното средновековие се спазва покровителство на женската чест: св. Василий от Кесария например настоява, че момиче, което е отвлечено, трябва да мине под венчило.

Икономическата страна на брака никак не се пренебрегва: смята се, че богат брак е благополучие, и обратно: неуспешен брак се приема за голямо нещастие. Затова разтрогването на браковете е рядкост, и то главно във висшите сфери, където политическите комбинации обикновено са решаващи. Причина може да бъде и стерилитетът на съпругата, който е заплаха семейството да бъде лишено от наследник (особено в императорските семейства).

Съпружеската изневяра се наказва строго: невярната жена се изгонва от семейството, а ако съпругът я завари с любовника й, може да убие и двамата. За неверния съпруг обикновено законът не е толкова строг. Забрана за брак има в следните случай: 1. за друговерци; 2. без родителско съгласие; 3. между роднини до шесто коляно. За трети брак се изисква църковно разрешение, и то ако съпрузите са бездетни. Четвърти брак не се разрешава, но има разлика между закон и практика. Император Лъв VI встъпва в четвърти брак със Зоя Карбонопсина въпреки волята на патриарх Николай Мистик.

За положението на жената в семейството има информация в няколко законодателни паметника, като Еклогата от времето на императорите от Йсаврийската династия, законите на Лъв VI и др.

Майчинството се възхвалява навсякъде: това преклонение в християнски дух пред жената-майка намира отражение както в изобразителното изкуство, така и в литературата. Същевременно детската смъртност е голяма. Според изчисление на А. Лаю една жена трябва да роди 6 дъщери, за да й остане една. Тук става дума и за женската смъртност. Например според едно житие на св. Теодора, която живее в Солун през IХ в., майка й ражда три деца, като умира при третото раждане. Приблизително същото се случва със самата Теодора — две от децата й умират в ранна възраст, третото се посвещава на Бога.

Законите осигуряват и материалното състояние на жената. Когато встъпва в брак, тя дава значителна зестра в зависимост от материалното състояние на двете семейства, които се сродяват. Половината от зестрата е обикновено в подаръци, а през XIV в. — около една трета. Тази зестра впоследствие се прехвърля като собственост на децата. Ако овдовее, мъжът има право да плати своите дългове със зестрата на жена си, ако това се налага за издръжката на семейството.

Положението на жените в манастирите не е еднакво, макар винаги да се говори за смирение и равенство. Жената може да подари част от зестрата си на някой манастир, ако се оттегли в него при овдовяване. Даренията се правят от жени от висшето общество и когато самите те се оттеглят в женските манастири, се ползват с известни облаги: имат например свои прислужници, дори повече от мъжете в мъжките манастири. Тъкането, шиенето, както и всякаква работа в постройките и стопанските дворове, се извършват от жени с по-ниско положение. Ръководството на женските обители е поверявано също на жени от висшето общество и в много случаи те се проявяват като добри икономки и организаторки на манастирския живот.

Ръчният труд се смята за унизителен не само в манастирите, но и в обществото. Една жена от високопоставено семейство има право да иска развод, ако мъжът й не се грижи за нея съобразно положението й, а я кара да тъче, да шие и т. н.

В стопанския живот на село трудът на жената е използван наред с труда на мъжа. Става дума не само за работа на полето или за поддържане на добитъка. Около 20% от жените на свободните селяни или на средните земеделски собственици са натоварвани с много отговорности по сметките на дома и имота, те носят включително и фискална отговорност. Това се отнася главно за вдовиците. По отношение на търговската дейност в градовете или в занаятчийското производство жените също работят рамо до рамо с мъжете. Понякога жени проявяват активност не само в дребната търговия. Така през 1350 г. в гр. Кандия на о. Крит една жена продава на венецианец роб-татарин. Тя се казва Ирина и е вдовица на някой си Михаил, т. е. представителка е на елинската общност, а не венецианка или генуезка. В по-късния период се срещат подобни примери и за жени от смесени семейства. Една жена от елински произход на име Кира Палеологина, вдовица на генуезеца Лукино де Драпериис, упражнява контрол върху търговската дейност на семейството след смъртта на съпруга си и управлява имущество от 2500 перпера.

Жените участват и в политическия живот. Много императрици във Византия са известни с намесата си в управлението на империята. Майката на Константин Велики, Елена, е канонизирана, защото според преданието, донесла от Йерусалим «честния кръст», на който бил разпнат Спасителя. Жената на Юстиниан I, императрица Теодора, въпреки тъмното си минало, има значително влияние в управлението и особено при потушаването на въстанието Ника в Цариград. Императрица Ирина, първоначално регентка на малолетния си син Константин VI, след като влиза в конфликт с него и го ослепява, е провъзгласена за василевс (т. е. не само «василиса» — императрица). Не е малка ролята и на императрица Екатерина, жена на император Мануил Комнин и дъщеря на българския владетел Иван Владислав: тя се бори упорито срещу фамилията на Дуките, за да спаси престола за сина си, но накрая е принудена да отстъпи и да се замонаши. Особено известни са жените от фамилията на Комниновци: Ана Даласина, майката на Алекссий Комнин, и Ирина, неговата жена, имат немалък принос при възцаряването му; дъщеря му Анна Комнина се бори наследството на баща й да остане за нея и за съпруга й Никифор Вриений. Жените от тази фамилия вземат участие в културния живот на столицата: те организират кръгове, подобни на «кръжоци», в които участват видни книжовници. Жените във висшето общество се ползват с уважение, а както е видно от законодателството във всички периоди, те имат немалко права. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан, отличил се като забележителен юрист в първата половина на XIII в., е на мнение, че при развод отношението към мъжа и към жената трябва да бъде еднакво. Понякога грешките на жените дори от висшето общество се обясняват с характерната за техния пол слабост: така обяснява например Йоан Кантакузин някои неуспехи на регентката Ана Савойска, майка на Йоан V Палеолог.

Медицинската практика на жените е известна от Античността. В Юстиниановия кодекс се говори за medici utriusque seci. В Комниновата епоха се говори за лекарки, които трябва да изучават медицинските науки. Споменават се различни видове болести, познати и лекувани във Византия — мастопатия, рак и др. Много посвещения се отправят към светците-лечители — Козма и Дамян.

Въпреки строгостта на църковните закони и християнския морал, проституцията винаги съществува във Византия, но е ограничавана от законодателите. В тази насока има немалко подробности в почти всички законодателни паметници. Съществува и мъжка проституция, но за нея има много по-малко информация.

За «обществените жени», както обикновено ги наричат, има специални разпоредби, с които се забранява да упражняват занаята си в центъра на столицата (например в една новела на Юстиниан от 535 г.). Различни разпоредби за публичните домове и за регламентиране на проституцията се откриват до XIV в., както и за мъже, занимаващи се със сводничество. В много литературни паметници до XIV в. се говори както за чистата и свята любов, така и за жените-проститутки.

Деца и родители

Отношението към децата във Византия е тясно свързано с благоговейното отношение към Християнската майка. Ето защо в изобразителното изкуство толкова често се среща образът на Богородица-Умиление с детето-Христос в ръце. Срещат се изображения на деца, символизиращи чистотата на душата, има ги и в известното «колело на живота». Младежи са изобразявани по-често в бойни сцени, понеже според традиция, която води от началния период на християнството, всеки аскет е Христов «атлет», т. е. боец. В много алегорични сцени също присъстват младежи.

Няма единно уточнение кога свършва детската възраст и кога започва младежката. В различните езикови определения обикновено се приема, че ἄνηβος («безбрад») е характеристика на момче до 14 г., ἀφήλικος се отнася за младеж до 25 г. За млади мъже между 14 и 25 г. се използва и по-общото определение νεοί. Пълнолетен младеж е αὐτεξούσιος, а докато е под бащина опека, се нapичa οπεξoέσιoς. Това е условно, защото бащата има решаващата дума във всички семейни проблеми.

Византийско всекидневие. Празници и делници

Дните, месеците и годините от византийското всекидневие са изобразявани в рисуваните календари, които се откриват в някои църкви из византийския свят. Те представят живота в града и селото. Празниците съответстват на стремежа за общуване на всички нива от византийското общество, както впрочем и във всяко общество през Средновековието.

Празниците следват християнския календар. Византийската Нова година започва на 1 септември. Някои от празниците, наследени от римския период, започват от януарските календи и приготовленията траят няколко дни. Купуват се нови обувки и дрехи или се приготвят от наличните които се смятат за по-официални, правят се украси от гирлянди и цветя. Устройват се пиршества, някои от тях са придружени с доста волности. На 2 януари в столицата пред императорския дворец се устройват «готски» игри (Γ. Г. Литаврин). Представители на зелените и сините партии приветстват императора. Още преди тези зимни празнични дни, в периода на най-късите дни и най-дългите нощи пак по римски обичай се честват брумалиите. По антична традиция през пролетта идва ред на русалиите, които са свързани с възраждането на природата.

Обичайният християнски празничен ден е неделя. Тогава вярващите отиват на църква. След службата в градовете може да се наблюдава как населението се забавлява с хазартни игри или се спира пред улични музиканти и танцьорки. Има и акробати, дресьори на мечки, уроди, които са показвани по пътищата. Цирковете, надбягванията и борбите са любими занимания. По площадите се играе на топка, провеждат се своеобразни турнири по табла или шах.

Във Византия, както навсякъде в средновековна Европа, ПАНАИРИТЕ се свързват с икономиката на градовете. Обикновено те се съчетават с празника на светеца-покровител на съответния град. Тогава там се стича голяма тълпа от близки и далечни места и се извършва богата търговия по сергиите на главния площад. «Свети Димитър е виното и житото, и всичко, което се яде» — казва един автор от XIV в. за празника на солунския покровител, който се чества в Солун на 26 октомври и продължава три дни. Църквата първоначално не гледа с добро око на панаирите, но държавата ги поощрява. Панаирите съществуват още в Античността, пак свързани с определени езически празници. За тях говорят например Страбон и Павзаний. На Балканите са прочути панаирите в Беотия или край някои светогорски манастири. В Пелопонес панаир се организира край Спарта, а във Франкска Морея на панаира в Ливадия на Възнесение Христово се стичат не само местни елини, а и венецианци. Откриват се сведения за панаири и в Триполи и Гларенца. Панаирът в Мистра съществува и през XVII в. В Мала Азия известни панаирни селища са Трапезунд, Евхайта, Смирна, Антиохия, Ефес и др.

TEAТЪРЪТ във Византия също е наследен от Античността, въпреки че не може да се прави сравнение между постиженията на античните трагедии и комедии и това, което ни е завещано от средновековна Византия.

ТЕАТРАЛНИТЕ ПРЕДСТАВЛЕНИЯ са любимо зрелище по време на празниците; те се организират на открито в градовете и особено на Хиподрома в Цариград. Дори и в малките градове се изнасят театрални представления. В периода до IX в. мимовете се ползват с голяма популярност. Едно анонимно съчинение, наречено Ρatria Constantinopoleos (създадено между VIII и X в.), съдържа интересни разкази за такива представления, в които се поставят злободневни теми, включващи елементи на социална сатира. Църквата винаги е отрицателно настроена към театъра и цирка. По време на иконоборството стават обичайни сценките, в които има пикантни истории за отношенията между монаси и монахини. Оттогава в църковната служба се въвеждат и повече театрални елементи: например император Теофил взема живо участие в църковните песнопения на големи празници. Това продължава и след възстановяването на иконопочитанието, макар и някои строги църковни дейци, като патриарх Фотий, да не одобряват тази театралност. Въпреки това, по време на Константин Багренородни на годишните панаири се представят истински литургични «мистерии». Самият император е обграден с театрална тържественост по време на църковните празници — светлини на свещи, благовония и др.

Термините, с които във Византия се означават театралните спектакли, понякога не са съвсем ясни. През V в. в столицата има 1 theatrum minus, 2 lusoria, 1 theatrum maius. He е ясно също какво точно представлява през XI в. т. нар. κυνηγέσιον. Може би става дума за някаква пантомима, в която участват «умни», т. е. дресирани животни.

По-късно, по подобие на Западна Европа, във Византия, главно в столицата, се представят т. нар. мистерии, обикновено по мотиви от Евангелието, свързани най-вече със Страстната седмица. Известна мистерия от XI в. е «Възкресението на Лазар».

Празненствата, свързани и с театрални изяви, са с особено разнообразна програма на Великден, когато всички пеят, свирят, танцуват. Един празник, наследен от Античността, е т. нар. μακελλάριον, който се чества през февруари, но все още не е изяснено какво точно представлява.

Тържествено се отбелязва и есенното равноденствие, свързано с гроздобера. Тогава в градовете се провежда игра с късмети: тегли се жребий за брак, за наследство и др. В селата палят огньове и ги прескачат: който скочи най-високо над пламъците, ще добрува през следващите 12 месеца.

На 11 май се чества денят на Цариград и той съвпада с празника на раззеленената природа, който се нарича λαχανικόν (зеленища).

Надбягванията с колесници, също като театралните зрелища, са любимо занимание на византийците. Като традиция от Античността състезанията с колесници се провеждат с по-голяма тържественост в Ранното средновековие, отколкото по-късно. Тогава колесниците в едно надбягване стигат до 24 на брой, а по-късно остават само 5. В тези състезания активно участват сините и зелените. Надбягванията са известни не само в Цариград, но и в Мала Азия, Сирия и Палестина, например в градовете Апамея, Бейрут, Тир, Кесария и др.

СЕМЕЙНИТЕ ТЪРЖЕСТВА са свързани със забележителни дати в живота както на гражданите, така и на селяните. Те започват с веселията около раждането на всяко дете, минават през кръщенията, годежите, сватбите и завършват с погребенията. Фрески и миниатюри, които изобразяват Рождество Христово, Успение Богородично и др., дават представа за битовите подробности около семейните празници.

Особено тържествени са СВАТБИТЕ. За традициите на висшето общество в този вид празненства съществува един забавен пример в епоса «Дигенис Акритас» от XI в. Дигенис научил за красотата на бъдещата си избраница Евдокия, дъщеря на представител на богатата и влиятелна фамилия Дука. Баща й бил стратег в източните райони. Влюбили се взаимно още на първата си среща. Бащата на Дигенис изпратил пратеници да искат ръката на Евдокия, но получил отказ. Дигенис отвлякъл избраницата си. Роднините на Евдокия се опитали да го преследват. Той бил силен и храбър и успял да разпръсне преследващите го, като пощадил само братята на невестата. Бащата разбрал, че Дигенис е несравним по храброст и се съгласил да му даде дъщеря си. Евдокия била заведена при Дигенисовия баща, който бил покръстен арабин. Последвали църковната благословия и останалите церемонии. Сватбата продължила в дома на булката. Имало толкова подаръци за младоженците, че било трудно да се преброят, а пирът продължил много дни.

Последното изпращане е съпроводено също със строго определен ритуал. В класическа Гърция ПОГРЕБЕНИЯТА се извършват в некропола край града, но при разширяването на византийските градове некрополът влиза в чертите на града. В Атина например гробището е близо до агората. На почетни граждани и главно на видни църковни дейци се отделя място в храмовете и около тях. Самоубийците се погребват извън гробищата, които се смятат за осветено място. В странични части на гробищата се отделя място за погребване и на чужденци.

Информация за вътрешния пазар се съхранява в «Книгата на епарха» (X в.) и в диалога «Тимарион» (XII в.). Пазарът е богат, има определени места за сергиите на търговците. Регламентацията му е установена от ведомството на епарха.

А. Каждан е автор на статия за храненето на византийците. Обширна информация по въпроса има не само в споменатите дотук извори, но и в манастирските типици (напр. в Типика на Бачковския манастир), въпреки че до голяма степен храната зависи и от географския регион.

Хлябът е основна храна. Приготвя се обикновено с мая (известни са споровете в Църквата за безквасните хлябове). Рибата — морска и речна, е обичайно ядене, предпочита се бяла риба. Χαριάριον, garum е хайвер. Месото — свинско, овче и агнешко, телешко и говеждо, също е често използвана храна. Консумацията му е забранена по време на постите. Животновъдството в Атон (когато там манастирите са в разцвет, т. е. ХI–XII в.) е много развито: манастирът Ксенофонт има 28 бика, 300 работни коне, 100 магарета, 130 бивола и 2000 глави дребен добитък.

Млякото (овче, козе) и млечните продукти са много използвани, особено в райони, намиращи се в близост до пасбища (такъв е случаят с Бачково). От новела на Алексий Комнин се научава, че в един светогорски манастир монасите протестирали, защото били изселени по императорско нареждане власите и куманите, които живеели наблизо и доставяли мляко и сирене на монасите. Консумират се яйца и домашни птици.

Зеленчуците са ограничени — консумират се предимно зеле и бобови растения. Плодовете са често използвана храна, най-вече гроздето, от което се прави и вино. Маслиненото масло е повсеместно използвано, макар и да е скъпо. Животинската мазнина не е присъща на византийската кухня, тъй като на много места климатът е топъл. Според византийците само «варварите» ядат друг вид мазнина.

Имената на зеленчуците, които се срещат при византийците, са: μαρούλια (маруля), λάχανα (салати), σκόροδον (чесън), κρόμμυον (лук), πράσον (праз). Храната не се изменя съществено в различните периоди.

Първото ядене е закуска — άριστον, а δεῖπνον е обяд. Второто ядене обикновено е след свършване на работата. Един занаятчия например закусва преди изгрев, а обядва след края на работния ден. Закуската се състои главно от хляб и сирене. На монасите се дава ограничено количество храна, но достатъчно, за да могат да вършат работата, с която са се заели. Според Теодор Студит от Великден до Неделята на Вси светии се яде два пъти дневно: през деня се консумират хляб, варени зеленчуци, бобови храни, приготвени със зехтин, рибена чорба, сирене, яйца, пие се разредено вино. Вечеря се с хляб, пресни зеленчуци, плодове, вино. По време на поста византийците се хранят веднъж на ден — в три часа. В първия и четвъртия ден се позволяват леща, солена риба и др. В другите дни се ядат солена риба и орехи. Интересно е да се посочи каква е дневната дажба хляб. В манастира «Св. Йоан Продром» тя е по 2 литри, т. е. два пъти по 325 г., но някъде се отпускат и по-малки количества. Годишно 2 квинтала, което прави 2 литри на ден, са давани и в Бачковския манастир. Има и други варианти, но общо взето се смята, че във византийските манастири се яде по-малко, отколкото на Запад. Към манастирите се изграждат и странноприемници (такива има и в Бачково), където на гостите се предлага приблизително това, което се дава на монасите, понякога дори по-малко.

В Цариград и в другите градове работят някои заведения и странноприемници, където менюто е по-разнообразно, но не може да се създаде една обща представа.

Запазена е информация и за напитките, които се консумират от византийците. Освен разреденото вино, което — както във всички средиземноморски страни — присъства редовно на трапезата, има сведения, че по време на поста на монасите се дава питие от вода и ананасов сок.

Византийците, както навсякъде в топлите страни, ценят особено студената вода. Когато синовете на Роман Лакапин го заточват в манастир, те му се подиграват, че ще пие студена вода (по-студена от готските снегове) вместо вино. През X в. се правят компреси със студена вода и мед. На въпроса откъде византийците са вземали лед все още не е отговорено.

За богатите домове е характерно голямо изобилие. Никита Хониат например твърди, че на трапезата у Исак II Ангел може да се видят «планини от хляб, гори от зверове, реки от риби и морета от вино». В диалога «Тимарион» се споменават като деликатес и петмесечно агне, тлъста кокошка, прасе-сукалче и виме от млада свиня, тлъсто и сочно. Подправките са много търсени. Михаил Псел казва, че император Константин VIII добавял винаги подправки, за да оцвети яденето и да му придаде по-добър вкус. Сосовете се приготвят с чушки, зеле, цикория, спанак, ряпа, ябълки, орехи, джоджен, копър и др. Тези, които са свикнали с плодовете в по-топлите области на империята, трудно се приспособяват към продуктите, които се използват в по-хладните места. Така например през XI в. Григорий Антиохийски се оплаква, че когато дошъл в Сердика, смокините, които ядял, били изсушени, но по-късно, когато бил изпратен още по на запад, той съжалявал за хубавото сирене в Сердика. Различни стенни изображения и илюстрации показват, че чиниите са дълбоки, а от приборите се използват само ножове и лъжици, без вилици.

Както в Античността, така и във византийския период облеклото е главно от лен и вълна, в зависимост от сезона. Използва се туника, но тя е по-затворена, почти покрива краката, има и дълги ръкави. В «Тайната история» Прокопий (VI в.) разказва, че младежите носели дреха с ръкави, тесни около китката и широки към раменете. Има известна тенденция дрехата да следва очертанията на тялото. Както в Античността, така и в ранна Византия панталоните се смятат за «варварска» дреха. Прическата на мъжете продължава да бъде римска, те се бръснат или имат малка брада и мустаци. Отново Прокопий разказва, че на мода излиза хунската прическа — косата се спуска свободно на гърба. Прическите обикновено са грижа на жените. Йоан Златоуст разказва, че те носели «златовидни коси, блестящи и светещи». Разбира се, и на тази тема някои църковни писатели отправят предупреждения да се предпочита скромността. В своите съчинения те осъждат и прекаления разкош в облеклото. Все по-модни стават ярките и многоцветни бижута както за мъже, така и за жени: пръстени, гривни, диадеми, огърлици. През IV в. във Византия прониква коприната. Изработват се скъпи платове с изображения на животни, на ловни сцени и др., които представляват цели картини. Те се използват и в мъжкия, и в женския костюм. По някои дрехи се рисуват и евангелски сцени, например на прочутата мозайка в църквата «Сан Витале» в Равена Теодора е облечена в дреха, на която има сцена, изобразяваща поклонението на влъхвите.

Понякога дрехите са украсявани с везба, със скъпоценни камъни, златни нишки, бисери и др. Много моден е клетъчният емайл. Изобщо интересът към бижутата е голям, но в повечето случаи те не са изящни, както например елинистическите, а са тежки и от неблагороден метал.

Жените обичат благовонията, но те не служат да прикриват нечистоплътността, както на Запад. В общи линии византиецът поддържа добра хигиена. Благовония и козметика се внасят от Индия и Етиопия, а също и от Африка. Мирото е широко използвано в Църквата. Видните византийци си подаряват благовония, например Николай Мистик дарява такива на един стратег. Розовото масло е особено разпространено. Полагат се грижи за белотата на кожата, жените си слагат и руменина на лицето. Както във всяко общество, жените често негодуват срещу мъжете си, ако не им се купуват нови дрехи по вкус или когато съседката е облечена по-добре. Има и скромни жени — майката на Михаил Псел (XI в.) се облича винаги в тъмно. Дрехите се изменят малко за целия византийски период. Колкото повече вълна съдържа един плат, толкова е по-евтин. Някои ленени тъкани са много фини. Когато през 904 г. арабите разграбват Солун, те вземат със себе си тъкани «като паяжина». Селяните се обличат по-скромно, с по-къси туники, ушити от груб плат. Бедните хора носят по една дреха, а богатите обличат по няколко туники, дори когато е горещо. Облеклото на византийците отразява социалното положение на отделните личности.

Един много важен момент е униформата, т. е. облеклото на представителите на отделните длъжности и титли в двореца и в отделните ведомства. Във Византия има и платени титли, а притежателите им са длъжни да заплащат и облеклото си. Парадните костюми, които се носят по време на церемониите и процесиите, се нapичaт ἀλλάξιμoι и не са лични, а се дават съответно на хората, които изпълняват определена длъжност в момента. Преди тържествата сановниците отиват в двореца и там обличат парадните дрехи, поднесени им от специални служители. През ХIV в., както свидетелства един писател, условно наречен Псевдо-Кодин, дрехите се изменят. Костюмите се стесняват, хламидата вече не се носи, а украсите стават още по-сложни и по-скъпи. Сега ШАПКАТА е главният отличителен белег и колкото повече се доближаваме към османския период, толкова повече се забелязва влиянието на чалмата върху нея, т. е. тя става по-обемиста. Деспотите носят шапка с перли, а на долния ръб е избродирано името на собственика й. Великият доместик си слага яркочервена или златна шапка, като същевременно носи плащ, на който е изобразен императорът, обграден от ангели и поставен в рамка от перли.

Друг отличителен белег на дрехата са ЛЕНТИТЕ. Още в римско време сенаторите носят дрехи с пурпурни ленти на полите, които постепенно загубват значението си и всеки свободен гражданин може да ги носи. Наричани клави, лентите понякога са украсявани с геометрични фигури. Във Византия лентите винаги са знак за високопоставено положение на притежателя им. Най-интересен в това отношение е златният ромб от пурпурната дреха на императора. Съществуват и специални колани, които са отличителни белези — например зости е патрицианка с колан. Другият отличителен белег на тази първа придворна дама, която има право да обядва с императора и патриарха (дори когато императрицата не участва в тези обеди), е диптихът от слонова кост. В текстовете често се говори за една специална дреха — СКАРАМАНГИОНЪТ, която има източен произход и представлява вид кафтан. Тя прониква в Персия от номадите, а оттам още през VII в. — при византийците. Първоначално кафтан носят конниците във войската, после той прониква и във византийския двор и — в различни разцветки и от различни материи — става и дворцова дреха. Има скарамангиони, изработени от две тъкани — една за горната и друга за долната част. Препасват се с широк колан, имат и яка. Обикновено в скарамангион се обличат придворните и императорът на сутрешните приеми. Може да се излиза само по скарамангион, а може върху него да се слага и ХЛАМИДА, или сагион, т. е. военна пелерина. При тържествени случаи скарамангионът е бродиран със скъпоценни камъни, със златни нишки и др. С течение на времето леко се изменя и кройката му.

Изключително значение в дворцовите церемонии имат дрехите на императора.

Особено тържествена дреха е ДИВИТИСИОНЪТ — дълга, тясна туника с широки ръкави. По-късно я наричат саккос. С дивитисиона императорът се венчава за царството, с него той приема чуждите посланици и ходи на служба в «Св. София». С тази дреха се представя на Хиподрома, на смъртния си одър също е облечен с дивитисион.

ЦИЦАКИОНЪТ е дреха с източен произход («чичек» = цвете). Тя навлиза в Цариград по времето на Константин V Копроним, който се жени за сестрата на хазарския хаган. Императорът облича цицакион в деня на коронацията, на Великденската служба и при други тържествени случаи. Докато дивитисионът се шие от скъп плат, цицакионът е от златотъкана материя.

На Великден императорът слага лорос върху дивитисиона. ЛОРОСЪТ е част от римското наследство в императорския гардероб. Макар и да претърпява някои изменения с течение на вековете, той си остава широка ивица, която се премята на дясното рамо и се придържа с лявата ръка. Понеже първоначално лоросът е част от дрехата на римските консули, той се носи на първи януари, който по римска традиция е ден на консулите. През иконоборческия период традицията с лоросът е пренесена и на Великден. Тогава лороси носят и висшите сановници.

На вечерните приеми и понякога при езда се облича КОЛОВИОНЪТ. По тази туника-далматика има златни нашивки и украшения от скъпоценни камъни.

Като Божи помазаник императорът е обект на истински култ. Този култ е проявяван във всички дворцови и църковни церемонии. Той намира отражение както в облеклото, така и в иконографията на императора, където той е представян заедно с Христос (който обикновено го коронясва), с Богородица или с ангели. Ликът му се носи заедно с икони на големите тържества. Образът на императора с всички инсигнии се открива и по монети, печати и др.

Култът към императора се проявява най-вече в церемониите и процесиите, свързани с големите празници. Църковните служби, на които той присъства, приличат по-скоро на дворцов церемониал, отколкото на църковен. Използват се тамян, други благовония и най-вече свещи, които придават тържествено-мистичен характер на тези церемонии. Интересно е да се отбележи, че тези елементи от езическите обичаи не са възприети лесно и веднага от църковните Отци. Това се отнася за Тертулиан, Климент Александрийски и др.

Знаците на императорската власт и на другите официални костюми са също символични. Преди да облече официалната дреха, императорът минава през МЕТАТОРИОНА, т. е. гардеробната, за да съблече там обикновените си дрехи. Понякога се облича зад една завеса, която придворните евнуси държат пред него. Сановниците също отиват в двореца с обикновените си дрехи и се преобличат преди церемонията.

Освен за нуждите на официалните празненства, императорски образи присъстват дори на мерки и теглилки, т. е. те се свързват с ежедневието на византиеца. Тези изображения понякога са съвсем шаблонни и нямат нищо общо с портретното изкуство. От ранния период са известни сковани фигури до кръста, изобразяващи символично императорската власт. Има ги в нумизматиката, срещат се и върху щитове и дрехи. Понякога край фигурата на императора се чете фразата «винаги победител», в други случаи край него или над него присъства олицетворението на Победата (Виктория). Позната е и една корона, която император Михаил VII Дука изпраща на унгарския крал Геза I (1074–1077). Императорът е изобразен върху емайл на задната част на короната, а от двете му страни се виждат съуправителят му Константин и самият Геза.

Изображения на императора в цял ръст се срещат повече в ранния период. Така е представен например Хонорий, облегнат на лабарум върху един диптих. До VI в. съществуват и други подобни изображения. Юстиниан е изобразяван като благочестив поданик на Бога, а същевременно и като «напвасилевс» (всевластник). В много монети от IX–X в., т. е. от времето на Василий I и Лъв VI, в императорската иконография се набляга повече на «величеството» на владетеля; той държи жезъл и земното кълбо, а отстрани се вижда Христос. Към края на византийския период отново се наблюдава връщане към идеята за «победителя», императорът е изобразяван в изправено положение или яздещ кон.

Конни статуи на василевсите се поставят главно на обществени места, напр. на Константиновия форум, където е издигната една много известна статуя на Константин Велики на кон. Конни изображения има и в нумизматиката, върху платове и медальони от слонова кост. Ловни сцени с участието на императора са представяни върху плат. На Хиподрома в Цариград император Теофил е изобразен на кон, участващ в игрите.

Във византийската практика са редки случаите на дълбоки поклони пред императора, известни от Античността като «проскинесис» (челобитие; προσκύνησις). Това става само на определени тържества пред църквата «Св. София».

Има много изображения на седнал на престола император, който приема приветствия или документи от чуждоземни пратеници. За такъв тържествен прием говори и самият Константин Багренородни, който казва, че тези, които се представяли пред неговия престол, използвали следната формула: «Как е великият и възвишен василевс, който седи на златния си престол?».

Императорска иконография

Изкуството във Византия е изкуство в служба на монархията. Това е мисъл, изказана от Α. Грабар, известен специалист по византийско изкуство.

Сцените от императорската иконография, които откриваме от времето на Константин Велики до последните Палеолози, имат за цел да отразят традиционната характеристика на императора — свръхдържател на върховната власт, а също и да покажат тясната връзка между светската и църковната власт.

Езическите символи се използват и в ранния период от съществуването на Византия. Такъв е случаят с лабарума, на който започват да се появяват монограмът на Христос и кръстът. По времето на императорите-иконоборци християнската символика измества римските формули, но запазва основните теми, станали традиционни в изкуството. Дотогава императорът е показван главно като победител. От това време нататък се набляга повече на неговата набожност; поради това той е представян повече като молител пред Бога, който му дава своето благоволение.

От времето на Македонската династия отново се забелязват някои елементи, които напомнят античните традиции. Както тогава, така и при Комнините блясъкът в императорската иконография върви паралелно с тържествеността, която е характерна за религиозното изкуство. Последните византийски императори също полагат усилия да се запазят ония елементи в символиката, които напомнят за периода на римския принципат, но не могат да спрат избледняването на тези традиции.

Образите на византийските императори се откриват на стенописи, икони, дрехи, но най-вече на императорските знамена. Има и войнишки знамена според една традиция, запазена от римско време. Създават се и т. нар. исторически сцени. Много известна е сцената от църквата «Сан Аполинаре Нуово» в Равена — на нея е изобразен император Константин IV Погонат, който поднася на архиепископа на Равена грамота, с която църквата в този град става автокефална. Също в Равена, в църквата «Сан Витале», е и една много известна сцена, където император Юстиниан е изобразен като самодържец заедно с императрица Теодора и обкръжението си; тази сцена символично представя присъединяването на Италия към Юстиниановата империя — едно положение, което само отчасти отговаря на действителността. Подобни исторически сцени се откриват и на българска почва, напр. в Манасиевата хроника, където една от миниатюрите представлява коронясването на цар Иван Александър от двама ангели. В известна миниатюра от Codex Marcianus 17 ( т. е. от Венеция) е изобразена историческата сцена, в която Василий II приема поклон на четири победени народи, между които са и българите.

Дворцови церемонии

ДВОРЦОВИТЕ ЦЕРЕМОНИИ се придружават от акламации, които са част от церемониала. Те се огласят от звуци на сребърен орган. Акламациите, с известни варианти в течение на вековете, също имат римска основа. Понякога наподобяват хор с един водач, на когото хорът отговаря. Пеят се и химни. При приключване на съборите също се изпълняват акламации, с които се изразява съгласието на присъстващите с императорските повели. Понякога те се произнасят на латински език. Водачът на хора казва: «Христос е наш спасител», а народът, който присъства на тържествата, отговаря: «Той е винаги победител».

Сините и зелените партии, особено след като загубват политическото си значение, вземат активно участие в празненствата на столицата. Императорът ги приема, като слуша песните им от една тераса на двореца. Традицията е още от времето на Юстиниан I.

Тържествата в столицата са свързани с големите църковни празници, а също и с важните събития около двореца: коронация, сватби, раждане на императорски деца. Уреждат се игри на Хиподрома, които се предшестват от церемониал в двореца и тържествена служба в «Св. София». На Коледа императорът дава шест приема преди и след религиозната служба. На тези приеми дамите изпълняват песни с приветствия. В по-късните векове, когато във византийската войска има повече наемници чужденци, техни представители се допускат на този род тържества. Турците-вардариоти приветстват императора в навечерието на Рождество Христово, като се обръщат към него на свой език, но изпълняват и един кондак от Роман Сладкопеец. Варягите, също служещи в императорската войска, приветстват владетеля на английски, а когато Византия започва да поддържа връзки с генуезци и венецианци, последните отправят приветствия на латински.

На големите празници, когато императорът е вече в тържествено облекло, певците изпълняват едно приветствие, наречено «полихронион» («на многая лета»). То се изпълнява по време на дневната служба в една от залите на двореца, а после и преди службата в «Св. София». На излизане от църквата процесията се придружава от концерт с тромпети и буцини (особен вид тромпети). На Рождество Христово песента е в съпровод на орган. Тя гласи: «Христос се роди. Той те увенча за василевс». Има и песни, създадени специално за императорските шествия по улиците.

Някои народни празници също се свързват с присъствието на императора, например празника на гроздобера, който започва на Успение Богородично, т. е. на 15 август. Патриархът също благославя първите откъснати гроздове.

Освен в храмовете, църковните празници се празнуват и в двореца. В Хризотриклиниона, тържествена зала в Големия дворец, започва аудиенцията на императора, седнал на престол и облечен в тържествени дрехи. Препозитът вдига завесата на вратата и последователно влизат сановниците, придружавани от евнусите. Те се покланят дълбоко в προσκύνησις (челобитие). Тогава се дават и съответните грамоти за повишение в различни достойнства. В Магнаурата се устройват тържествени приеми за пратениците.

Официалните обеди се дават в Триклиниума, където има 19 места по римски образец (като легла). На Великден обедът е в Хризотриклиниона.

При смъртта на императора поклонението има почти обожествяващ характер. В тези прояви на поклонение специалистите виждат остатъци на създадения от Август имперски култ, пренесен във Византия от Константин Велики и запазен по удивителен начин на християнска почва.

Друг момент, свързан с преклонението пред императорската особа, е отдаването на почит чрез мълчанието, което трябва да се пази в присъствието на василевса. То трябва да наподобява божественото мълчание на небесата около самия Бог. И тук към християнските представи се прибавя живата римска традиция.

СИЛЕНЦИАРИИТЕ са служители, които съществуват още през II в.; те са тридесет на брой през IV в. и са под командването на praepositus socri cubiculi. Оттогава събранията, председателствани от императора, се наричат silentia (т. e. «мълчаливи събрания»). Тогава императорът дава своите заповеди само със знаци или с кратки изречения. Когато събранието трябва да свърши, императорът дава знак и казва: Ἄπελθε, ποίησον μίνσος! (смесица от грц. и лат.). На тези императорски приеми престолът е покрит с балдахин, под краката на императора има килим от пурпур или пурпурни плочки. Когато сановниците получават грамота или друг знак за благоволение от негова страна, те трябва да увият ръката си с наметката си. Този персийски обичай съществува при Ахеменидите.

Ако някой е допуснат до императорска аудиенция, двама придружители го довеждат до престола, след което той се просва пред василевса.

При големите церемонии императорът и патриархът взаимно изразяват своето почитание. Поклонението през Х в. не е в неделен ден, защото в този ден вярващите трябва да се молят прави. През XIV в. поклонението става в неделя на Великден. Тогава дори генуезкият подеста се допуска да се поклони на императора. Така е например при Михаил VIII — една почит, която дотогава не е оказвана нито на венецианци, нито на други представители на франкските общности във Византия.

НАЧАЛНИК НА ДВОРЦОВИТЕ СЛУЖБИ, един вид «велик шамбелан», церемониал-майстор, е споменатият praepositus socri cubiculi. ПАРАКИМОМЕНЪТ, евнух, който завежда императорските покои, има през X в. и политическо влияние (известен е напр. паракимоменът Василий Врингас, при Никифор Фока). Паракимоменът, т. е. началникът на китона, спи първоначално пред императорската врата. Около императорската личност има два вида служители. Най-многобройни са служителите около кубикулума (евнуси). Служителите около спалните (κοιτῶν), или китонити, не са идентични с кувикулариите. Препозите отговарят за масата, дрехите и др.

Тези длъжности са от високо ниво. Обикновено се заемат от евнуси и се дават с едикт (δια λόγου). Някои от тях са по-скоро почетни и се дават с грамота δια βραβείων. Най-висшите длъжности около императорската особа са ПРОТОСПАТАРИИТЕ, които носят бяла туника със злато и златна огърлица, ПРЕПОЗИТИТЕ и ПАТРИЦИИТЕ, които получават диптихи от слонова кост, ОСТИАРИИТЕ, които носят златен жезъл, ПРИМИКЮРИТЕ също със златотъкана бяла туника, КУВИКУЛАРИИТЕ носят ленена туника, НИПСИСТИАРИИТЕ подават на императора леген, за да се измие и отличителният им белег е бяла туника с качулка.

От IX в. вестиарионът поема задължения към имперската хазна и вече няма отношение към облеклото. Остава обаче началникът на имперските покои, който се занимава с мебелите и декорацията и се нарича δευτερος. Той заема шестия ред в таблицата на ранговете. От X в. в тази служба има вест, протовест, вестарк, веститор. Всъщност това са титли, които от XI в. се дават на висши стратези и други висши чиновници.

Служителите πιγέρναι, ἐπὶ τρπέζης, ἐπὶ ὁπουργίας отговарят за мебелировката. На императорската врата стои παππίας, или велик папиас (пети ранг). Под неговите заповеди са διατορίοι, които отговарят за частта от двореца, наречена διαίτα.

Коронация на императорите

Много важен момент в церемониала на императорския дворец е коронацията на императора, а облеклото е безспорно свързано с нея. ХРИСМОНЪТ, ЛАБАРУМЪТ (Константиново знаме) и КРЪСТЪТ са основните символи, които трябва да придружават извършването на церемонията. Кръстът замества римския скиптър, над който стоят една или две «победи» (victoriaе), които по-късно се превръщат в ангели. Кръстът заема мястото и на античната Нике, станала символ на вечната победа на императора. Може би той е запазен преди това и при иконоборците. Интересно е, че императорите иконоборци са изобразявани на монетите като благославяни от ръката на Бога. Кръстът е обикновено с дълги рамена и «ябълка» на края.

В ранния период, когато все още преобладават римските традиции, коронацията има по-скоро военен характер. Тогава на Евломон императорът се издига на щит, след което му се поставят диадема и златна огърлица. Така е при коронацията на Лъв I през 457 г. Тази церемония има за цел да представи императора като избраник на сената и на войската. След това се отслужва кратка служба в «Св. София», на която патриархът слага на главата на Лъв I корона, поставена преди това в олтара. От X в. нататък коронацията се извършва след особено тържествена служба. Патриархът благославя хламидата (сакоса от XIV в.) и червените обувки, т. е. инсигниите на императорската власт, а след това и короната на главата на императора. Преди това (вероятно към XII в.) се пристъпва към миропомазване на самия император. Тогава се запява химна «трисагион» (= три пъти свет). Мирото се приготвя от маслиново масло и благовония.

Култът към императора е свързан и с Богородица, закрилницата на Цариград. Йоан Цимисхи при връщането си в Цариград поставя над знаците на българската царска власт иконата на Богородица. Михаил Псел твърди, че на поход императорите носят също иконата на Божията майка.

В ранните периоди византийският церемониал се доближава до римската практика. Открити са изображения на василевси с шлем, украсен с бисери и перпендули (висулки). През IX–X в., когато церемониалът във византийския двор достига своето съвършенство, е известна затворената, полусферична корона с кръст на върха и подплатена с един вид шапка от скъпа материя. Това е т. нар. СТЕМА, която също е украсена с бисери. Друг вид корона е СТЕФАНОС (венец), тя е открита и разтворена в краищата. От края на XI в. се налага пак една полусферична корона, при която кръстът е поставен върху сферата над два кръстосани обръча, които го издигат до самия връх на короната. Този тип корона е изработен по подобие на шлема на Константин Велики, който той носи при победата си над Максенций. Затова влиза сред знаците на имперската власт. С подобен шлем е изобразен и Василий II в една прочута сцена на парче плат (т. нар. Бамбергска коприна), където една девойка, символизираща гр. Атина, полага върху главата му този вид корона. Известно е, че след като разгромява Българската държава, Василий се отбива в Атина и превръща Партенона в църква, посветена на Богородица.

В тържествения ден на КОРОНАЦИЯТА императорът се явява, облечен в скарамангион и с пурпурен сагион. След като патрициите го приветстват, всички му правят дълбок поклон с челобитие. Церемониалната процесия се отправя към храма «Св. София». Пред входа на църквата новият владетел минава през едно малко помещение, наречено митаторион, където облича дивитисиона и цицакиона върху сагиона. След това влиза вътре заедно с патриарха. Патриархът прочита молитвата над императорската хламида и над стемата и ги предава на служителите към кубикулума, които обличат владетеля с хламидата. Получавайки обратно от тях короната, патриархът я поставя с две ръце на главата на владетеля, а към сводовете на храма се издигат гласовете на хора, който пее: «Достоен е!» и «Слава!». Накрая императорът се връща в митаториона, където за втори път му се покланят до земята. Когато излезе на площада, се подемат песните на възторжената тълпа от димите. Церемонията приключва с тържествен обяд в Хризотриклиниона на Големия дворец, където присъстват традиционно деветнадесет гости.

Важен момент в императорската коронация е миропомазването, което патриархът извършва преди тържественото обличане на хламидата и поставянето на короната. Съществува спор дали миропомазването е извършвано още в ранната епоха или идва като практика във Византия след 1204 г., т. е. под влияние на западните обичаи.

Книгата

Създаването и разпространението на книгата във Византийската империя минава през няколко етапа. Широкото развитие на писмеността през цялото съществуване на Византия дава тласък на книжната продукция, колкото и трудно да се осъществява тя, тъй като винаги са нужни парични средства.

В Ранното средновековие ПАПИРУСЪТ се произвежда в Египет, главно в Александрия, но арабската окупация преди средата на VII в. става причина производството му да намалее. В Сицилия обаче тази практика не изчезва до XIII в. Изработването на папируса става по специална технология — стъблото на този особен вид тръстика се разрязва по дължина, а полученият лист от около 6–10 см се набива, за да не попива мастилото. Подготовката на папируса има своите корени още в Античността.

През IV в., но главно през V и VI в. ПЕРГАМЕНТЪТ измества папируса. Пергаментът се изработва обикновено от овча или козя кожа. «Книгите», които се оформят от папирус или пергамент, са всъщност рула, навити по дължина. Когато пергаментът е изместен от ХАРТИЯТА, той остава дълго време като материал, използван за официални документи, които запазват формата на рула.

Арабите заемат от китайците техниката за производство на хартия още през VIII в. Тази практика е усвоена и от византийците малко по-късно, но на практика пергаментът поради своята трайност е изместен в производството на книги чак през 70–те години на XI в. Град Бамбике, на десния бряг на р. Ефрат, е известно тържище на материали, от които се приготвя хартията, той дава и името на хартията (на гръцки тя се нарича «бамбикион»). Хартия се произвежда в Багдад и Дамаск. Тази източна хартия не е от добро качество, но независимо от това, по-достъпната цена на този нов материал дава веднага отражение върху книжната продукция, която се увеличава значително през XII в.

От XIII в. се използва хартия от Испания и Италия, която става все по-качествена и по-бяла.

В Ранното средновековие византийските писци използват МАСТИЛО с жълтеникавокафяв цвят, а от началото на XII в. се работи с тъмнокафяво или черно мастило.

Още от римската епоха върху ранните папируси се пише с т. нар. китайско мастило, или туш, което е черно и не избледнява върху папируса. От II в. се използва мастило, което има за основа железен сулфат и течност, извлечена от дъбови шикалки. То прониква в кожата на дълбочина.

Когато обаче се въвежда хартията, тези мастила се оказват неподходящи, защото я разяждат. Прибягва се до нови или модифицирани химически формули за приготвяне на по-разредено мастило.

Византийската КНИГА е ръкописна. Двете основни ПИСМЕНА се наричат унциално (маюскулно или главни букви) и минускулно. При първото буквите са почти квадратни и думите са слети. От IX в. се забелязва известно модифициране на маюскулното писмо, както и разграничаване на отделните думи. Оттогава се появяват и ударенията върху буквите. Минускулното писмо, което се среща при някои подписи и в края на VII в. (напр. подписите на Цариградския събор от 680 г.), е въведено в началото на IX в. в манастира Студион в Цариград. Обичайна практика е да се правят украсени заглавни букви (понякога те представляват цвете, лице и др.). Запазени са много илюстрирани ръкописи, върху които понякога работят по няколко писци и илюстратори.

СКРИПТОРИИ се наричат ателиетата, в които се съставят и преписват книги. Обикновено те са към големите манастири в столицата или извън нея. Известни скриптории има например в Студийския манастир и в манастира «Хора» в Цариград, както и в други манастири в Елада, Пелопонес, в Македония, а също и покрай Адриатика и Егейските острови, в Малоазийските области, в Египет, Месопотамия, Палестина. Някои от тези ателиета изпълняват поръчки за специални БИБЛИОТЕКИ. Такава е още през IV в. императорската библиотека, която се намира на Константиновия форум. Тя изгаря през 475–476 г. По-късно, към IX в., се говори за частна императорска библиотека в самия дворец. Нейното съществуване може би е прекъснато от нахлуването на латинците през 1204 г., когато голяма част от византийската столица е плячкосана. Някои частни лица, също имат свои библиотеки, например кесарийският митрополит Арета, който живее в началото на Х в. Той заповядва да се закупят или да се препишат значителен брой ръкописи, между които има църковни текстове, светски съчинения, дори произведения на антични автори. Броят на книгите в частните хранилища е ограничен, защото книгите във Византия са много скъпи. Споменатият кесарийски митрополит Арета плаща за изработката на една книга по 6 номизми (жълтици) за пергамента и 20 номизми за преписване.

Школи и образование

Във Византия образованите хора са на почит. Това се отнася не само за църковното образование, а и за по-широката начетеност, която включва познаване на антични автори и философи, особено такива (като Платон), които са смятани за подходящи да подготвят умовете за търсене на единобожие, т. е. поставят духовните основи за приемане на християнството. ТЕОЛОЗИТЕ и РЕТОРИТЕ (ораторите) наблягат и на необходимостта от изучаване на граматика и красноречие, за да се подготвят идеолози на християнството, които да водят достойни диспути с езичниците и еретиците. Всички изтъкват нуждата от подбор на такива антични автори, които да не упражняват пагубно влияние върху християнската младеж — те трябва да отговорят на изискванията на «педиа»-та, т. е. възпитанието, което се дава на византийските младежи.

ОБРАЗОВАНИЕ получават децата на гражданите и на заможните кръгове, особено от средите на аристокрацията. Степента на образование се определя от професията, за която се готвят младежите. Т. нар. писци, или асикрити, в столицата и градовете, които са средно образовани, работят понякога до изнемогване, а и трудно намират работни места. За добра се смята професията на адвокатите, наричани табуларии. В обществото образованите хора са винаги на почит и то толкова повече, колкото управляващият василевс цени развитието на книжнината и науката. Те изпъкват още повече на фона на големия брой съвършено неграмотни хора не само в селата, но и в градовете.

Началното образование започва на около 7–годишна възраст, но има и деца, които започват обучението си при възпитатели в по-ранна възраст. Прочутият византийски писател и философ Михаил Псел (XI в.) започва да учи едва 5–годишен.

Първоначалните училища са обикновено частни, затова се посещават от деца, чиито родители могат да плащат с пари или в натура. Децата прекарват по-голямата част от деня при определените педагози, които се наричат «учители», «възпитатели», «даскали». Те ги учат да четат, да пишат с изострени калеми на таблички, покрити с восък, да смятат и да пеят. Още в началния период на образованието се изучават части от Библията (главно Псалтира) и Евангелието.

Държавните училища са малко. Към края на XI и началото на XII в. е известно едно такова училище при сиропиталището към манастира «Св. Павел». Там възпитаниците са обучавани в писане, смятане, скоропис и елементарна логика.

Когато учениците завършат основното си образование, което продължава обикновено три години, те преминават в т. нар. тривиум — специализирано училище. Там се учи граматика, реторика, философия и диалектика, както и аритметика и астрономия. В тези училища се изучават големите антични автори — Омир, Херодот, Тукидид, Сократ, Платон, Аристотел, Демостен. Всичко това се нарича «елинско знание». На учениците се предлагат текстове на атически диалект. Използват се също и учебници, създадени от александрийските учени, като Дионисий Тракийски (II в. пр. Хр.), Аполоний Дискол (II в.). Най-известен е един учебник от V в., наречен «Канони» и съставен от Теодосий Александрийски. Известни граматици през VI в. са Йоан Филопон и Георги Хировоск. Тези граматици от ранния период съдействат за оформяне облика на византийския гръцки език.

При упражненията от учениците се изисква да пишат кратки повествования, басни, сентенции и др. Те трябва да умеят да съчиняват речи, в които да опишат определен паметник, да характеризират дадена личност или да оформят обосновка на някой закон. В практическите упражнения е включено и съставянето на писма, тъй като този втори етап от обучението има за цел да подготвя главно чиновници. Обучението по реторика, на която се набляга особено, се води по един предварителен учебник — «Пролегомена», където се разясняват различните обрати в речта, реторическите фигури в красноречието и др. Към философията се включват граматиката, математиката, както и някои други раздели на тогавашната наука.

Повечето от тези средни училища са също частни, но някъде Църквата упражнява един вид ктиторство. Момичета не са допускани там поне до ХII в. В някои класове се използва взаимоучителният метод.

При изучаването на математиката се започва с аритметика, която в духа на Платоновите постановки от Античността е смятана за «материя на всяко знание».

Във византийските училища се изучава и литература.

В т. нар. КВАДРИВИУМИ се обучават малък брой младежи. След като завършат по-разширената програма по аритметика, геометрия, музика, астрономия и физика се пристъпва към т. нар. същинско знание, или метафизика, за да се премине към познание на висшето битие. Подробно се изучава богословие, което се смята за най-висша философия.

Сред видните византийски духовници, преминали през обучението в тривиума и квадривиума, са патриарх Фотий и Теодор Студит. Михаил Псел разказва какво е изучавал и преподавал: реторика, геометрия, музика, ритмика, аритметика, астрономия, право, философия, богословие. Той е и учител на бъдещия император Михаил VII Дука, когото насочва към задълбочено изучаване на главните «изкуства» и «знания», именно реториката и философията. Според хрониста Йоан Зонара възпитаникът му не бил способен ученик.

Анна Комнина, макар и жена, получава солидно образование. Според собствените си думи тя изучава «елинска реч», както и «четирите науки» (аритметика, геометрия, астрономия и музика), чете Платон и Аристотел, запознава се с произведенията на поети и историци, за да усъвършенства своята реч. Това обаче не е обичайно за образованието на жените.

В горните курсове на византийските школи учат само представители на висшите среди. Там се подготвят бъдещите граждански и църковни управници, висшите чиновници на служба в столицата и провинцията.

В средните и висшите школи не са допускани момичета — такава е информацията ни поне до XII в.

Според някои данни за Мала Азия през XIII в. и за Македония дo XIV в. по-малко от 2% от жените са грамотни, докато за мъжете този процент е 16. Дори някои жени от знатни фамилии не знаят да се подписват. От различните грамоти (например дарения на светогорските и др. манастири) се вижда, че някои знатни византийки-дарителки изписват погрешно името си, докато други имат красив почерк, издаващ навик да се пише. Някои високопоставени дами се занимават с интелектуален труд. През XIV в. Теодора Комнина Радулена, на която писателят Максим Плануд посвещава една епиграма, колекционира ръкописни книги и пише жития. Друга солунчанка, пак от ХIV в. — Евдокия Палеологина, според историка Никифор Григора е толкова образована, че той я сравнява с александрийската философка от V в. Ипатия. Макар и в периода на т. нар. Палеологов ренесанс високата образованост на жените да е характерна за висшите кръгове, в края на века, когато войните донасят много бедствия, образованите жени са по-малко, а и образователният процес изостава. Известен е примерът с Ана Торникина, видна византийка от средата на XIV в., която е много начетена, но децата й остават неграмотни.

Що се отнася до специализираното образование на малък кръг жени, то се свежда до медицината и по-специално до гинекологията. Тези лекарки са наричани на гръцки ἰατρίναι. Тук също може да се говори за практика, наследена от Рим, а дори и от антична Гърция. В Юстиниановия кодекс се споменава за признаване на лекарската професия на жените и за «лекари от двата пола» (medici utriusque sexi). От ранновизантийския период са запазени някои указания за практиката и познанията на жените-лекарки: те трябва да имат чисти ръце, да могат да пишат, да имат добра памет, да познават лекарствата. Очевидно става дума повече за практика, отколкото за специално обучение. В Комниновата епоха вече се говори за жени-лекарки, които изучават медицинските науки. В болниците поддържат прислуга, зачислена към лекарките. В женските манастири също има лекарки, а мъжките манастири се обслужват от лекари-мъже. Във Василикиите, законник от края на IX и началото на X в., се казва, че жените могат да бъдат призовавани като свидетелки на съдебните процеси в случаите, когато мъже не могат да свидетелстват: очевидно отново става дума за обстоятелства, свързани с гинекологията.

В рамките на програмата, подготвяна за квадривиумите, са създадени известни ШКОЛИ, които функционират през по-големи или по-кратки периоди от време.

В ранна Византия все още съществуват известните езически школи, наследени от александрийската епоха. През 426 г. император Теодосий II издава едикт за разрушаване на езическите храмове, но езичеството не е изкоренено. Много от преподавателите все още са езичници. Това важи на първо място за Александрийската школа, продължение на александрийския Музеон (дом на музите). Там се водят курсове по математика, астрономия, медицина и др. През 415 г. тълпата убива Ипатия, една от най-известните преподавателки по математика и философия, която е езичница. Особено известни са курсовете по реторика в Антиохия, а в Бейрут студентите преминават четири, а по-късно петгодишен курс по юридически науки. Там има и четири длъжности за професори по право.

През IV в. висши школи има и в малоазийските градове Кизик, Анкира (Анкара), Ефес и Сарди, а също и в Палестина (в градовете Газа и Кесария). Постепенно тези езически школи се закриват, като последната от тях — Атинската школа, наричана още Философска академия, съществува до 529 г. Тя е много известна като център, в който процъфтява неоплатоническото направление в литературата, затова там учат студенти от всички краища на империята. Неин последен виден представител е Прокъл (485). Атинската школа е закрита от Юстиниан I. Една част от освободените преподаватели-философи се оттеглят в Персия при шаха Хозрой II, но там не намират поле за изява и повечето от тях са принудени да се завърнат по родните си места. Със закриването на Атинската школа се слага край на елинизма в Гърция.

Всички езически школи постепенно са заменени от християнските училища. В периода IV–V в. се създават християнски средища на преподаване на «висшите» науки в Александрия, Бейрут, Атина и Константинопол. Преподавателите-християни организират своеобразни «конгреси». Всичко това дава възможност да се съхрани до голяма степен школската традиция от Античността и от елинистическата епоха.

Най-голямо значение в този процес има ЦАРИГРАДСКАТА ПАТРИАРШЕСКА ШКОЛА. Тя се ползва с привилегии още от VI в., постепенно заема първо място сред висшите учебни центрове и развива много голяма дейност, особено след закриването на Атинската школа.

Школите по време на Иконоборческия период и след него

Образованието във Византия и особено висшето е в известен упадък през VII–VIII в. поради сътресенията от външнополитически характер и иконоборството. Като последица от арабските завоевания Александрия, Антиохия, Бейрут, Дамаск и други градове загубват престижа си на културни средища.

Лъв III закрива Цариградската школа, защото нейните преподаватели се обявяват срещу иконоборската му политика. Тогава започва да се развива частното обучение и тази система съществува, както изглежда, до IX в. Преподавател в школата е умереният иконоборец ЛЪВ МАТЕМАТИК. Той учи на о. Андрос и през 20–те или 30–те години на IX в. преподава в Цариград, като се занимава предимно с математика. Известно време той е солунски митрополит, а след възстановяването на иконопочитанието е свален от този пост и през 843 г. отново се връща в столицата. Тогава преподава в школата при църквата «Св. Апостоли», където е и Константин-Кирил Философ. Там не се изучава богословие, а само т. нар. свободни изкуства (аритметика, геометрия, музика, физика, медицина).

В столицата има още няколко школи, които развиват широка дейност след иконоборческия период. Една от тях, може би най-известната, е под покровителството на настойника на император Михаил III — кесаря Варда. Тя се намира в Магнаурския дворец и е известна като МАГНАУРСКАТА ШКОЛА. Не само кесарят Варда, но и други сановници и дори самите императори, например Константин VII, проявяват жив интерес към работата й и към работата на други висши учебни заведения.

В средата на XI в. император Константин IX Мономах създава друга висша школа с два отдела (своеобразни факултети) — по юридически науки и по философия. Откриването й се датира между 1043 и 1047 г. За неин ръководител е назначен МИХАИЛ ПСЕЛ, наречен «ипат» (консул) на философите», когато възглавява отдела по философия. Неговият колега и съперник, в известен смисъл, Йоан Ксифилин, ръководи юридическия отдел. Михаил Псел става известен и на изток (напр. в Багдад и Египет) със своите лекции не само по философия, но и по аритметика, геометрия, музика, астрономия, физика и метафизика.

Михаил Псел е наследен като «ипат на философите» от ученика си Йоан Итал, наречен така, защото произхожда от Южна Италия. Той е много популярен сред младежите, но започва да изказва мнения, които излизат извън църковните постановки — прави опит да докаже вечността на материята и така застава на рационалистически позиции относно създаването на света. Това предизвиква съдебен процес срещу него през 1082 г., вследствие на който Итал е отлъчен от Църквата. През 60–те години на ΧII в. като «ипат на философите» е известен МИХАИЛ АНХИАЛСКИ, който по-късно става и патриарх.

ПАТРИАРШЕСКАТА АКАДЕМИЯ е възстановена, както изглежда, от император Алексий I Комнин. В нея преподават видни църковни деятели и писатели, като Евстатий Солунски.

Развитие на образованието след 1204 г.

Пренасянето на столицата в Никея след падането на Цариград през 1204 г. разстройва организацията на образованието, което е на голяма висота в Цариград в течение на векове. В Никея Теодор Ласкарис организира школско образование с три степени, а неговият наследник Йоан Ватаци полага грижи за създаване на библиотека и събиране на ръкописи. С тази задача е натоварен Никифор Влемид, който обикаля много манастири в Тракия, Македония, Атон. Получил солидно образование в няколко града на малоазийските провинции, той полага много усилия за издигане на учебното дело в Никея. Влемид се грижи особено за школата в Иматийския манастир, окачествявана като «прославена» от Григорий Кипърски, по-късно патриарх в Константинопол. По нареждане на Теодор Ласкарис в Никея е създадена школа при манастира «Св. Троица». Обучението в тези школи не се отличава по същество от програмите, които са ни познати дотогава.

Когато Цариград става отново столица на империята, историкът ГЕОРГИ АКРОПОЛИТ е натоварен да възстанови висшата школа в Цариград, в която самият той става преподавател. Тя е наречена «МУЗЕОН». Възстановени са школата при патриаршията и основните училища. В Цариград се създава традиция да се организират школи и при по-големите манастири, като «Акаталепт», основан от Максим Плануд, и «Хора», където организатор малко по-късно е историкът Никифор Григора. Освен традиционното преподаване на математика, реторика, коментиране на антични автори и др., в школата на Плануд се въвежда изучаването на латински език. Това е важно явление, като се има предвид, че дотогава езиковото обучение във Византия е слабо застъпено. При заниманията се превеждат текстове от Цицерон, Цезар, Овидий и др. Обяснението на античните текстове е по-задълбочено и не толкова формално.

Интересът към точните и естествените науки и по-конкретно — към медицината, се засилва. Император Мануил II обединява отделните раздели на Цариградската висша школа в едно здание и го нарича «ОБЩ МУЗЕОН». Грижата за него е поверена на един от четиримата «общи съдии» (своеобразен върховен съд). В тази школа се чувства влияние на западните университети. Много западни книжовници са привлечени във византийската столица. Според известния италиански хуманист Енеас Силвиус Пиколомини (1405–1464), който заема папския престол от 1459 до 1464 г. под името Пий II, всеки истински книжовник трябва да мине през Цариградската школа. Обратно: още през същия ХV в. проповедникът Йоан Вриений от Мистра съжалява, че не е обиколил университетите в Италия, Франция или Англия. Известните манастирски средища продължават да поддържат функционирането на скрипториите и ателиетата за украса на книги, въпреки че в самата столица тази дейност вероятно е по-ограничена след разделянето на империята. Както и в другите прояви на късновизантийската култура, тук също трябва да се оцени приносът на провинциалните скриптории.

Преподаватели и ученици. Социално поведение на интелигенцията

Това, което условно бихме могли да наречем интелигенция, представлява особена прослойка във византийското общество. Тя се появява по-рано, отколкото в Западна и Средна Европа, защото градовете във Византия никога не загубват значението си. Освен това духовенството има приоритет в организацията на образованието.

Михаил Псел разказва за ежедневието на един «философ», преподавател във висша школа. Учителят седял в кресло, учениците — на скамейки. Понякога те отсъствали неоправдано, напр. ако валял силен дъжд или за да присъстват на игри на Хиподрома и др. Самият Псел седял до късно над книгите, за да подготвя лекциите си. Когато влизал в залата, младежите ставали на крака, за да изразят почитта си.

МЕДИЦИТЕ също се радват на голямо уважение. Според едно описание на болница от XII в. там има около 50 койки за болните. Лекарите получават подаръци в продукти и пари. За да се придвижват по-бързо, те разполагат с коне. Право на частна практика придобиват само тези лекари, които получат специално разрешение от императора.

Освен привилегированите лекари, другите представители на византийската интелигенция нямат редовни доходи и понякога страдат от недоимък. Евстатий Солунски например се оплаква, че не е занаятчия, за да разчита на редовен доход. Духовниците се стремят към църковните постове, за да получават редовна издръжка. Интелигенцията разчита на помощ от високопоставените благородници, а в Цариград обикновено се обръщат към самия император за подкрепа. Тази несамостоятелност в материално отношение означава донякъде морална зависимост. Йоан Мавропус, преподавател по философия в Цариградската висша школа по времето на Константин IX Мономах, написва хроника, която не се харесва на василевса и той нарежда да я изгорят. Учените понякога са обвинявани в ерес и анатемосвани според временното настроение в двореца.

Много по-свободни в своите изяви са тези представители на интелигенцията, които произхождат от висшите среди, дори от самото императорско семейство. Писатели са императорите Лъв VI, Константин Багренородни, Анна Комнина и съпругът й Никифор Вриений.

Характерна черта на византийската интелигенция е нейната енциклопедична подготовка. Личности с разностранни интереси са и патриарх Фотий, и Константин-Кирил Философ. Определението «полиистор» (т. е. всеобхватен историк) се използва обикновено като характеристика на Михаил Псел.

Представителите на византийската интелигенция са всестранно образовани, всички те познават добре литературното наследство на Античността. По времето на Фотий, както и при Комнините, преклонението пред античното наследство е силно изразено. Тогава се налага представата, че високообразован човек е този, който е вникнал в «елинските науки и изкуства». Като се има предвид обаче, че Църквата поставя преграда по отношение на езическия мироглед на античните писатели, винаги се подчертава, че става дума за «знание, което идва отвън», (θύραθεν) и че то не бива да влияе върху грижата за душата, която трябва да бъде основна грижа за всеки християнин. Така се създава тази своеобразна атмосфера около византийския учен — философ, историк, оратор и поет, която е характерна за целия период от съществуването на Византийската империя.

Наука

Развитието на науката във Византия се основава на класическата традиция, която продължава да живее както в използваните книги на антични автори, така и в самата мисловна нагласа на византийския човек. Разбира се, в обясненията например на природните явления и др. Църквата налага своя отпечатък. Затова не само хуманистите от XVIII в., но и някои съвременни изследвачи смятат, че в развитието на човешката мисъл Византия прави крачка назад. Това важи главно за точните науки, където механично се пренасят сведения от библейските текстове. Оттам идва и теоретическата ограниченост на учените, които са много предпазливи в опитите си да дадат нови и лични тълкувания на постановки, наследени от Античността.

Друга характеристика на науката, за която вече се спомена, е нейната енциклопедичност. Философите са и математици, и географи и др.

МАТЕМАТИКАТА се развива главно във връзка с практическите потребности. Съчиненията на античните автори, като Евклид и Архимед, се изучават и коментират съобразно новите нужди. Математическите знания се прилагат широко и в астрономията, необходима за мореплаването на Византия, чийто военен и икономически живот е тясно свързан със Средиземноморието.

Виден математик от началото нa V в. е ТЕОН, баща на прочутата ИПАТИЯ, загинала в Александрия. ПРОКЪЛ, който живее през V в., е автор на коментар към съчиненията на древните математици. В периода V–VII в., се споменават математици и астрономи като Папос, Йоан Филопон и др. Най-прочути с познанията си по математика и оптика са Изидор от Милеm и Антемий от Трал, живели през VI в. Последните двама се отличават с новаторските си идеи при строежа на църквата «Св. София» в Цариград.

В периода на иконоборството са унищожени много манастирски библиотеки, ценни ръкописи от Античността изчезват безследно. По това време Цариград временно престава да бъде обединителен център на знанието, но и тогава, както и в следващия период, на математиката като основа на преподаването в тривиумите и квадривиумите продължава да се обръща голямо внимание. Патриарх НИКИФОР, който живее в края на VIII и началото на IX в. (умр. 826) и е известен автор на една хроника, има добри познания не само по граматика и реторика, но и по математика, музика, физика.

Особено известен става ЛЪВ МАТЕМАТИК (IX в.), който полага много усилия за запазването на ръкописи от Античността, включващи трудове на древни математици. Той събира съчиненията на Архимед, а оставя и дълбоки следи с познанията си по практическа астрономия, математика и механика. Лъв Математик прави опит да преодолее противоречията между наследената от Античността теория и практиката на своето време. Докато е митрополит в Солун, той учи местните хора когa да засяват, за да избегнат сушата.

Лъв Математик се прочува с едно изобретение, създадено за украса на Магнаурския дворец. До императорския престол са поставени птици, които чрез специален механизъм издават звуци, както и лъвове, които могат да се движат. Някои хронисти твърдят, че той е изработил и златно дърво, на което имало пеещи птици. Всичко това се демонстрира пред чужденците, посетители на двореца, които остават удивени.

През ХI в. МИХАИЛ ПСЕЛ пише съчинение, озаглавено «Четирите математически науки», в което свързва математиката с астрономията. МАКСИМ ПЛАНУД (1260–1310) е автор на един учебник по математика, в който за пръв път във Византия използва, индийски цифри. Тогава се използва и нулата. ЙОАН ЦЕЦЕС (XII в.), известен главно като поет, е автор на коментар върху астрономическите трудове на Клавдий Птолемей. В следващия период интерес към астрономията проявяват ГЕОРГИ ХОНИАТ, живял през XIII в. в двора на трапезундските владетели. Той е задълбочен познавач на персийската литература. Добър астроном е и ТЕОДОР МЕТОХИТ (втората половина на XIII в.), автор на съчинението «Увод в астрономията». Негов наследник е Николай Кавасила. От историка НИКИФОР ГРИГОРА също са запазени няколко съчинения по астрономия — «Към един приятел», «За тези, които хулят астрономията», в които се бори с недоверието към астрономическите занимания.

Много по-обширни са заниманията по ГЕОГРАФИЯ. Знае се, че от имперската епоха в римската практика се използват т. нар. итинерарии (пътеписи). Най-известна е т. нар. Певтингерова карта от втората половина на II в., или от първата половина на III в., получила окончателната си редакция през IV в. Познат е също Т. нар. Итинерарий на император Антонин (т. е. Каракала, 212–218 г.), чиято най-добра редакция е от управлението на Диоклециан (края на III или началото на IV в.). През IV в., по-точно в 333 г., е създаден Бурдигалският итинерарий, описващ пътя от Бурдигала (Бордо във Франция) до Йерусалим.

От IV в. е съчинението «Описание на целия свят» (Descriptio totius mundi). Към тези ранни итинерарии се прибавя съставеният от Хиерокъл (Йерокъл) по времето на Юстиниан I т. нар. Синекдемос (Συνέκδημος, т. е. пътен другар), предназначен да улеснява чиновниците, които пътуват из земите на империята, в него са означени провинциите с техните главни градове.

Известен автор от времето на Юстин II, т. e. след средата на VI в., е КОЗМА ИНДИКОПЛЕВСТ. Като търговец той обикаля много страни в Азия и Африка. Поставя си за цел да стигне до Индия (оттам и прозвището му), но отива до о. Тапробана (Цейлон). В своето съчинение «Християнска топография» Козма помества географски описания, представя пейзажи, животни и др., но се старае да замени античната концепция за Вселената, утвърждавайки геоцентричната теза, т. е. че Земята е център на Вселената и не е кълбовидна, а плоска. Произведението е придружено с рисунки. То е особено популярно и е преведено на български език по времето на Симеон.

Противник на космографските и философските схващания на Козма е Филопон, живял в Александрия, който защитава античните представи за световната география.

Може да се каже, че александрийците възприемат по-цялостно твърденията на Аристотел, докато антиохийците изопачават библейските представи за света и за небесните тела в духа на онова, което знаем от Козма.

В областта на физическата география са утвърдени и развити постиженията на Птолемеевата география. Понякога картата е «завъртана» от дясно на ляво, т. е. от запад на изток, и по този начин се изместени например Кавказките планини, Каспийско море и др.

В по-късните векове, след преодоляването на иконоборската криза, големи умове, като патриарх Фотий, дават доста рационални обяснения за природните явления (дъжд, сняг, ветрове). Принос за развитието на картографските, етническите и етнографските представи имат съчиненията на Константин VII Багренородни «За темите» и «За управлението на империята».

Химията, и по-специално минералогията, са сравнително слабо развити. Алхимията обаче е много популярна, продължава търсенето на «философския камък». Постижение на химията са и някои познания, дошли от арабския свят, например «гръцкия огън». Знанията по ботаника са твърде ограничени. Те намират отражение в ШЕСТОДНЕВИТЕ (Ἐξαήμερος — «Шестоднев»). Св. Василий от Кесария в своя «Шестоднев» говори за растения, създадени при сътворението на света. Познанията по практическа ботаника са поместени в съчинения, наречени «ГЕОПОНИКА» (Γεωπονικά), които съдържат информация за различни растения, използвани за храна, за това как са отглеждани в Античността и как тези знания са прилагани в епохата на самия автор.

Безспорен е авторитетът на Аристотел в областта на зоологията, но византийските автори обикновено се задоволяват само да препишат и коментират онова, което знаят от него, без да доразвиват идеите му за организмите и функциите на отделните животински органи. Описват се видовете животни и техните заболявания, опасните зверове и паразити. Обяснява се ползата от домашните животни за храна в стопанствата, от други, например пиявици, за лечение. Прочутото съчинение на Козма Индикоплевст описва действителни или измислени животни οт Африка и от други страни на Изтока. Тимотей от Газа, живял през първата половина на VI в., е автор на произведение за животните. Най-популярното съчинение през цялото Средновековие е «ФИЗИОЛОГЪТ», дело на анонимен автор, чиято основа трябва да се търси още в първите векове на нашата ера, но творбата става известна в Цариград вероятно през VII в. Текстът също включва описания на истински и фантастични животни. През втората половина на XIII в. Димитър Пепагомен написва съчинение за соколите, а поетът МАНУИЛ ФИЛ (1275–1345) създава дидактична поема, в която се говори за четириноги, риби, птици и за фантастични животни като еднорога.

МЕДИЦИНАТА във Византия не развива съществено постиженията на Античността в тази област. Добре организирано е болничното дело, за което голям принос има Църквата. Приложната медицина се базира на Хипократ и Гален. През втората половина на IV в. е известен личният лекар на император Юлиан — ОРИБАЗИЙ ОТ ПЕРГАМОН. През IV в. живеят медиците Филаргий и Посидоний, а през VI в. — Аеций от Егина и Александър от Трал, който е автор на съчинение върху патологията в 12 книги. През VII в. са известни Павел от Егина и Теофил, проучвал причините за треската и устройството на човешкото тяло.

По времето на Константин Багренородни и по негова воля е издадена една медицинска енциклопедия. В този период проучванията по медицина се извършват най-вече в МАГНАУРСКАТА ШКОЛА. Тези занимания продължават и през следващите столетия. През XI в. със своите познания се отличават Димнастий, Стефан Магнет и СИМЕОН СЕТ. Сет ce занимава не само със симптомите на отделните болести, а определя и хранителен режим според сезоните и свързва този режим с отделни видове лекарства. Прочутият енциклопедист Михаил Псел е автор на речник за познатите му болести. Има информация, че през XII в. студентите по медицина се явяват на много сериозни изпити, за да получат свидетелства за правоспособност. През ХIII в., Димитър Пепагомен написва книга върху подаграта — много разпространена болест сред хората от висшето общество. Друг лекар-практик от ХIII в. Николай Мирепс, е автор на съчинение в 48 книги с различни рецепти за лекуване. Той става известен дори в Парижкия университет, където се изучава трудът му. Известно ръководство по медицина през XIV в. е съчинението на Йоан Актуарий. Много от византийските лечители са запознати с арабската медицина, особено в Ранното средновековие. По-късно значителен брой лекари са от еврейски произход.

Лекарите са същевременно и зъболекари. Те се съобразяват с някои традиционни ръководства за лекуване на болни венци, за техниката за вадене на зъби, за лекуването им с разни мазила и др.

Създават се и ръководства по ветеринарна медицина. От X в. са известни компилативните съчинения Ἱππιατρικά и Γεωπονικά, които съдържат данни, заимствани пак от антични автори, относно храненето на животните (коне, едър рогат добитък, овце, кози, свине, птици) и начините за лекуване на заболяванията им.

ФАРМАКОЛОГИЯТА също влиза в кръга от занимания на византийския лекар. Използват се лекарства, включени във фармакологията на Гален и други антични медици, но също и персийски и арабски рецепти. Интересни данни за източни лечебни растения се споменават в съчинението на Симеон Сет (напр. мускатов орех, карамфил).

Както във всички средновековни общности, и във Византия се практикува лечение от природолечители, от астролози, прибягва се до баене и магии, до проследяване на астралните въздействия, до тълкуване на сънища.

ЮРИДИЧЕСКАТА НАУКА и практика е много развита във Византийската империя през целия период от съществуването й. И в тази област Византия е наследница на постиженията на римското право, което се прилага със съответните изменения и допълнения според особеностите на периода, изискванията на държавната власт и на Църквата. Издават се официални кодекси, които отразяват прилаганите в определен период юридически норми.

През 438 г. е издаден ТЕОДОСИЕВИЯТ КОДЕКС, допълнен при управлението на Юстиниан I от т. нар. ЮСТИНИАНОВ КОДЕКС, който включва «Дигести» (или «Пандекти»), «Новели» (т. е. нови закони) и «Институции». «Пандектите» са сборник от 50 книги, над които са работили опитни адвокати (схоластици). В «Институциите» се излагат основните положения на публичното и частното право. «Новите закони» са 164 на брой.

След тази забележителна дейност на Юстиниановите юристи това законодателство продължава да действа през целия VII в. В т. нар. Земеделски закон, възникнал вероятно през втората половина на VII в., са включени повече разпоредби в защита на поземлената собственост. Известен закон от времето на иконоборците е ЕКЛОГАТА, чието създаване се датира между 726 и 741 г. Тя е полапидарна, а същевременно и сравнително оригинална, защото се отклонява значително от римските норми, въвеждайки някои по-строги наказания за граждански нарушения. Дели се на няколко титула — семейно и гражданско право, покупко-продажби, имуществени отношения, военноправни въпроси и др. Не е известно със сигурност откога действа Морският закон, в който по-късно са вмъкнати части от споменатите ВАСИЛИКИИ.

Нова юридическа активност се забелязва при Македонската династия, когато се възстановява частично законодателната постановка на Юстиниан за сметка на иконоборското законодателство. ПРОХИРОНЪТ («Наръчник») е съставен между 870 и 879 г., ЕПАНАГОГЕ е един вид ново издание на Прохирона (886). Най-известен законодател от този период е Лъв VI. Той издава два юридически сборника — Василикиите и НОВЕЛИТЕ, чрез които се дава нов тласък на юриспруденцията в империята. През Х в. е преиздадена Еклогата на императорите-исаврийци; известен е и друг законник от 920 г., т. нар. ЕПИТОМЕ (Epitome).

В следващите векове е познат един кодекс, съставен от МИХАИЛ АТАЛИАТ при император Михаил VII. Сред няколкото юридически сборника, издадени по-късно, най-известен е т. нар. ХЕКСАБИБЛОС (Ἑξάβιβλος — шестокнижие, ок. 1345) на КОНСТАНТИН АРМЕНОПУЛ, книжовник и съдия в Солун. Има новели, засягащи църковното право, които са издавани по време на Комнините. Византийското право дава отражение и върху законодателството в Западна Европа.

От XIII–XIV в. са познати повече коментари върху по-ранни юридически паметници. Известен юрист е охридският архиепископ Димитър Хоматиан, който заема тази катедра между 1216 и 1235 г. Той е автор на коментари към Василикиите и на църковни правила. С подобна дейност се занимава и неговият съвременник Йоан Апокавк, който е митрополит в Навпакт, Епир.

В първата половина XIV в. Константин Арменопул съставя «Шестокнижие» (Ἑξάβιβλος) — сборник от закони по наказателно и гражданско право. Юристът Матей Властар е автор на друг известен сборник от правила, главно църковни, подредени по азбучен ред, наречен «Синтагма» (1335). «Синтагмата» е преведена на сръбски език при Стефан Душан, а по-късно е използвана и в отвъддунавските княжества.

Историография

Историография

Развитието на историографията във Византия се дължи на факта, че сред политическите кръгове и интелигенцията винаги е съществувала тенденцията да се запази историческата памет, да се възхвалят делата на предците и подвизите на съвременниците.

Византийската историография се формира по-близо до античната традиция, отколкото хронографията. Много автори както от ранновизантийската, така и от по-късната епоха, се стремят да се доближат в своите изложения до Херодот, Тукидид и др. Това се отнася не само до езика, но и до самата концепция: често се говори за търсене на правдивост, на причинност, на взаимовръзка между събитията и явленията. В това отношение нерядко се споменава името на Полибий (II в. пр. Хр.), а също и на Дионисий Халикарнаски, който е съвременник на император Август. Известният сатирик Лукиан (II в. пр. Хр.) също е вземан предвид във византийската концепция «как трябва да се пише история» (πῶς δεῖ ἱστορίαν γραφεῖν). Почти всеки автор си поставя за цел да отговори на въпроса «Що е истина» и съответно да изгради своята концепция съобразно християнската етика. Прокопий Кесарийски (VI в.) пише, че истината (ἀλήθεια) е задължителна за историка, а Никита Хониат (ХII в.) смята, че не трябва да се изпада в μῦθος, т. е. да се разказват приказки.

Това са общи теоретични постановки, към които повечето автори добавят, че историята има възпитателно значение и затова е важен стремежът към подражание нa пpeдцитe (μίμεσις ἀρχαίων). Всъщност византийските историци възхваляват своите съвременни управници, а се отнасят критично към предходните владетели. Това става чрез подбор на факти, потвърждаващи авторовата постановка, и премълчаване на други, които не са в унисон с нея.

Различията в предназначението на съчиненията по история, т. е. потребителската сфера, която не е много разнообразна, дават известно отражение върху композиционните и художествените средства, с които си служат византийските историци. Смята се, че в това отношение историографията се отличава от хронографията, която е любимо четиво на един по-низш кръг читатели. Най-важната разлика между двата жанра обаче е хронологичният обхват на историческите съчинения, който е много по-стеснен. Обикновено се обхваща времето, в което живее самият разказвач, и понякога едно твърде ограничено минало. Хронологизирането също не е както у хронистите: в историографията времето е по-разтегливо, често се срещат изрази като «малко преди това», «за кратко време» и др. Топографските данни обикновено са точни, защото историографът пише за събития, които познава. От друга страна, архаизирането, което е любим похват във византийската книжнина, силно замъглява представите за отделни народи, наричани с архаични имена главно по териториален признак (напр. «скити» са и българи, и печенези и др., които идват от Северното Причерноморие).

Обяснявайки събитията, историографът признава логиката и връзката на събитията съобразно човешките дела и виновност или, обратно — благодарение на качествата на определени героизирани личности. Същевременно не се изпуска и свръхестествената каузалност — ϋβρις.

Някои историографи имат изискан стил, придават на разказа си драматичност и вмъкват в него белетристични елементи, а други поднасят гладко изложение, без особени езикови и стилни украси, т. е. не може да се каже, че съществува единство в жанра. Има и изложения на историографи, които се доближават до стила на хрониките. МИХАИЛ ПСЕЛ нарича основния си труд «ХРОНОГРАФИЯ» (Χρονογράφια), защото излага събитията последователно, проследява управлението на девет императори, като започва от Василий II и завършва със своя ученик Михаил VII Дука (1071–1078). Авторовото присъствие в тази интересна книга е осезателно, така че съчинението на Псел е всъщност мемоаристика. Немалко други исторически съчинения, особено от периода XI–XII в., носят именно такъв характер, поради което не би следвало да се поставя строга граница при определянето на жанровете във византийската книжнина.

Приемствеността между античната и византийската историография се проявява най-вече в творбите на писателите от ранна Византия. Приск (Πρῖσκος), по произход от гр. Панион в Източна Тракия, описва посещението на една делегация в лагера на Атила през 448 г. Съчинението му, достигнало до нас във фрагментарен вид, е продължено от Малх (Μάλχος), който излага събитията между 474 и 480 г. (според Свидас до 491 г.). От неговото изложение също са запазени фрагменти.

Най-известният историк от времето на Юстиниан I е ПРОКОПИЙ КЕСАРИЙСКИ, който възхвалява делата на императора в «История на войните: персийската, вандалската и готската война» (Ὑπὲρ τῶν ηολέμων λόγοι). Той е автор и на труда «За строежите» (Перὶ κτισμάτων), в който описва крепостите, издигнати или възстановени по повеля на Юстиниан I по дунавския лимес, в Хемус и в Македония, а също и по р. Ефрат и др. на изток. Същевременно в «Тайната история» (Ανέκδοτα) Прокопий Кесарийски опровергава всичките възхвали, които сам е отправял към Юстиниан, и обвинява него и императрица Теодора за злините, застигнали Византийската империя при управлението им (това е периодът, когато започват славянските нашествия на юг от р. Дунав). Наследник на Прокопий в известен смисъл е юристът Агатий (Αγαίας), чието съчинение е озаглавено «За царуването на Юстиниан» (Περί τῆς Ἰουστινιανου βασιλείας). Неговото дело продължава Менандър Протиктор (Μνάνδρος ο Προτήκτωρ), който проследява събитията между 558 и 582 г. От неговото съчинение «История» (Ἱστορία) до нас са достигнали само откъси.

Важно място в историографията на периода от IV в. до VI в., заемат съчиненията на историците, които озаглавяват своите творби «Църковна история» (Ἐκκλησιαστική ἱστορία). Първи сред тях е биографът на Константин Велики Евсевий Кесарийски (Εὐσέβιος ἐπίσκοπος Καισαρείας), чиято «Църковна история» стига до първия събор в Никея през 325 г. Евсевий е автор и на една малка хроника. Творбите на Сократ (Σωκράτης Σχολαστικός), Созомен (Σωζόμενόυ) и Теодорит Кирски (θεοδώρητος Κύρου) обхващат периода до средата на V в. След тях се нарежда Евагрий (Εὐάγριος), в чиято «Църковна история» е отделено немалко място и за политическите събития. Това е характерно и за другите църковни историци, които разглеждат църковните събори и борбата с ариани, монофизити и др. в рамките на общото развитие на византийската действителност. За отбелязване е, че «Църковна история» на Захарий Ретор (Ζαχάριαςὁ Ῥήτωρ) е написана първоначално на сирийски, но са запазени фрагменти на гръцки език. Съхранени са откъси и от труда на Йоан Ефески (Ἰωάννης Ἐφέσου). Неговото изложение обхваща времето до управлението на Маврикий, т. е. до 602 г., и също е писано на сирийски език.

В началото на VII в. се появява историческата поема на Георги Пизидийски (Γεωργιός Πισίδης), който разказва за обсадата на Цариград от авари и перси през 626 г. и слави император Ираклий в ямбичен триметър, подражавайки на Еврипид.

Много интересен автор от същата епоха е Теофилакт Симоката (Θεοφύλακτος Σιμοκάττης), по произход от Египет, но добре осведомен за събитията на Балканите при управлението на император Маврикий. Той също използва много стилови ефекти, подражавайки на античните автори. Съчинението му се нарича «Световна история» (Οὶκουμενική ἱστορία).

Между 852–858 г. патриарх Фотий обработва ръкописите, с които разполага, и съставя своеобразен сборник от резюмета. Това е т. нар. Библиотека на Фотий (Μυριόβιβλος — «Чудна книга»), която дава представа за незапазени текстове.

След възстановяването на Магнаурската школа там се концентрират най-важните прояви на философската и историческата мисъл. Император Константин VII Багренородни (Κωνσταντίνος Πορϕυρογέννητος) възлага на добри специалисти-историци да изработят по предварителна схема една «Историческа енциклопедия» в която са описани пратеничествата до отделни страни, свързани с Византийската империя, различни заговори срещу императорите, а също и интересни събития, които служат за гражданско възпитание и поука на съвременниците. Самият Константин Багренородни е плодовит писател. Неговите съчинения «За управлението на империята», «За темите», «За церемониите във византийския двор» (De administrando imperio, De thematoiblus, De cerimoniis) имат принос за развитието на административното устройство на Византия, за външнополитическите й отношения и общуването й с граничните и по-далечните народи. Близък приятел на Константин Багренородни е ЙОСИФ ГЕНЕЗИЙ (Ἰωσῆφ Γενέσιος), който е автор на «ИСТОРИЯ НА ИМПЕРАТОРИТЕ» (Βασίλεῖαι), обхващаща периода от 813 до 886 г., т. е. до смъртта на Василий I.

През 904 г. Солун пада в плен на арабите, предвождани от един ренегат на име Лъв Триполит. Това събитие, разтърсило населението на втория град на империята, е разказано с дълбока печал от свещеника Йоан Камениат (Ἰωάννης Καμενιάτης), пленен от арабите. Съчинението напомня донякъде местните хроники, а същевременно има характер на мемоарна литература. Камениат озаглавява творбата си «За превземането на Солун» (Εις τὴν ἅλωσιν Θεσσαλονίκης).

През втората половина на X в. твори историкът ЛЪВ ДЯКОН (Λέων Διάκονος). Той продължава традицията на предходните историци, използва много цитати от Омир, но и от Библията. Отношението му към Античността обаче е повърхностно, което проличава главно в подбора на изразните средства. Съчинението му «ИСТОРИЯ В ДЕСЕТ КНИГИ» (Ἰστορία εις 10 βιβλία) дава ценна информация за времето на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и походите на киевския княз Светослав.

Хронологически погледнато, «ХРОНОГРАФИЯТА» на МИХАИЛ ПСЕЛ (Μιχαήλ Ψελλός) донякъде продължава изложените от Лъв Дякон събития. След нея може да бъде поставена «ИСТОРИЯТА» на МИХАИЛ АТАЛИАТ (Μιχαήλ Ἀτταλειάτης), служител-юрист в цариградския двор през 70–me години на XI в. В своето съчинение, посветено на император Никифор III Вотаниат, той проявява професионална наблюдателност във връзка със сложните събития около дунавската граница, както и изискан стил.

Особен интерес към Античността е констатиран във възродителния период на Комниновата династия. За историци като Ана Комнина, Никифор Вриений и Йоан Кинам произведенията на античната историография са пример за начина, по който трябва да се излагат историческите събития.

Най-известен е мемоарният труд на АНА (АННА) КОМНИНА (Ἄννα Κομνηνή), дъщеря на Алексий Комнин, която си поставя за цел да пресъздаде управлението на баща си и да го прослави в духа на античния епос. Това личи и от самото заглавие на съчинението й — «АЛЕКСИАДА» (Ἀλεξιάς). Комниновската принцеса се проявява не само като добре информирана авторка и като жена със задълбочен поглед върху политиката, тя прави впечатление с дълбоката си ерудиция и изящния си начин на изложение.

НИКИФОР ВРИЕНИЙ (Νικηϕόρος Βρυεννιος) е известен пълководец на Алексий Комнин и съпруг на Ана Комнина. В своето незавършено съчинение, условно наречено «История» или «ИСТОРИЧЕСКИ ЗАПИСКИ» (Ὕλη ἱστορίας), той съставя семейна хроника на Комниновци преди възцаряването на Алексий Комнин. Императорът е представен като спасител и победител във всички ситуации.

ЙОАН КИНАМ (Ἰωάννης Κίνναμος), роден към 1143 г., живее по времето на император Мануил Комнин. Той е автор на «Кратко (историческо) изложение» (Ἐπιτομή), написано доста сухо и традиционно в сравнение с прозата на Ана. Авторът разглежда главно военните походи от втората половина на XII в. Макар и в по-малка степен от Ана, той също се влияе в изложението си от стила на античните историци, например Ксенофонт, или от далечния си предшественик Прокопий. При него линията на съдбата играе по-голяма роля и той се старае да покаже, че жребият, който се е паднал на император Мануил, да възглави Византийската империя, е бил сполучлив. В такъв смисъл той иска да покаже превъзходството на Византия пред Германската империя.

Забележителна фигура във византийската историография е ЕВСТАТИЙ СОЛУНСКИ (Εὐστάτιος Θεσσαλονίκης), наречен така, защото заема солунския митрополитски престол от 1175 г. През 1185 г. вторият град на империята е нападнат от сицилийските нормани и е разграбен. Евстатий отразява тази трагедия в едно от най-прочувствените исторически повествования, озаглавено «История за превземането на Солун от норманите» (Ἱστορία τῆς ἁλώσεως της Θεσσαλονίκης, ὑπο τῶν Νορμάνων). Β ранните си години, докато още пребивава в Цариград, Евстатий пише коментари към Омировите поеми, както и към творбите на Пиндар, които отразяват неговите задълбочени познания в областта на елинистическата и късноантичната филологическа наука.

Събитията около възстановяването на Българската държава от Асеневци намират най-ярко отражение в «Историята» (Χρονικὴ διήγηοις) на НИКИТА ХОНИАТ (Νικήτας Χωνιάτης), който заема важни държавни служби първоначално при последните Комнини (до времето на Андроник I), а след товa при Исак II Ангел (1185–1195). Подобно на Михаил Псел, той е известен и като талантлив ретор. Никита Хониат преживява и голямото изселване на цариградчани при завземането на столицата от латинците (1204). Повествованието му започва от 1118 г. И той, както Евстатий Солунски, изказва свои мисли за начина, по който трябва да се пише история. Според него тя, макар и в изящна форма, трябва да бъде разбираема и за обикновения читател («земеделци, търговци и хора с изцапани лица»).

Сложната обстановка на Балканите през XIII–XIV в., постоянните военни походи, постепенното разпадане на Византия намират широко отражение в историографията от този период. Един от най-видните историци, които служат в двора на Йоан Ватаци, е ГЕОРГИ АКРОПОЛИТ (Γεώργιος Ἀκροπολίτης, 1217–1280). Опитен дипломат и добър наблюдател, той посещава като пратеник българската столица Търново. Най-важното му съчинение — «Кратка хроника» (Χρονικὴ συγγραϕή), има характер на подробен историографски очерк, който засяга събитията до 1261 г., т. е. до възстановяването на Цариград като византийска столица.

Малко по-възрастен съвременник на Акрополит е ГЕОРГИ ПАХИМЕР (Γεώργιος Παχυμέρης, 1242–1310), който също заема високи граждански и църковни постове в Цариград. Съчинението му има за цел да представи събитията от управлението на Михаил VIII Палеолог и сина му Андроник II. Пахимер изнася много подробности за династичните връзки между балканските владетели и насочва вниманието на читателя към първите настъпления на османските турци.

Епохата на Палеолозите намира широко отражение и в «Римската история» (в седем книги) на НИКИФОР ГРИГОРА (Νικηϕόρος Γρηγοράς, 1290/1291–1360). Григора участва активно в словесните спорове между водача на исихастите Григорий Палама и калабриеца Акиндин. Той създава свое училище и кръжок от частни ученици. Григора има известни несъгласия с Палама по отношение на исихасткото учение за т. нар. Таворска светлина. Когато Йоан Кантакузин успява да се добере до върховната власт, Григора е принуден да се откаже от светския живот и се оттегля в манастира Хора. В уводната част на «Римска история» той излага подробно своето разбиране за историята — за него тя е наука не само за събитията, но и за мислите и мирогледа на хората.

Съвременник на Никифор Григора е император ЙОАН КАНТАКУЗИН (Ιωάννης Καντακούζηνος). През 1354 г. той е принуден да се откаже от властта и да се оттегли в един от атонските манастири, след което пише мемоарите си, озаглавени отново «История» (Ἱστορία), в която разглежда периода от 1320 до 1364 г. Това забележително произведение съдържа един от най-всеобхватните и подробни анализи на бурната епоха, в която рухват всички устои на Византийската империя. Бившият император се опитва да оправдае своята социална политика, както и отношенията си с другите балкански владетели, и в не по-малка степен да се оневини за това, че е допуснал на Балканите османските турци, докато се е борил с другите си противници.

Нова група късновизантийски историографи творят около един век по-късно. Те също се отличават с критичен поглед към трагичните събития, довели до падането на Цариград в 1453 г.

ЛАОНИК ХАЛКОКОНДИЛ (Λαόνικος Χαλκοκονδύλης, ок. 1423–1490) е атинянин по произход. Младостта му преминава в Пелопонес, откъдето емигрира, прокуден от войните. Заради елинското му съзнание го наричат «филелин». Халкокондил съзнава, че след превземането на столицата няма сила, която да се противопостави на Мехмед II, наречен Завоевателя. В своята «История» (Ἱστορία) той изследва причините за рухването на Византийската империя, като същевременно в месианистичен дух изразява вяра в нейното далечно възкресение.

Историкът ДУКА (Δούκας), чието кръстно име е неизвестно (1400–1470), пише «История» в 45 глави. Всъщност това съчинение е нещо средно между историографски труд и хроника, защото започва от сътворението на света. Авторът представя съвременните му събития до 1462 г., като показва добрите си познания за организацията на османската военна сила и за политическите отношения при императорите от Мануил II до последния василевс Константин XI Драгаш. Дука се доближава до Сфранцес, поставен условно сред хронистите от късния византийски период.

Съвсем различен по мироглед и политически възгледи е КРИТОВУЛ (Κριτόβουλος) от Имброс, който стой далеч от непримиримостта на представителите на елинския патриотизъм. Предполага ce, че в младостта си е бил секретар на самия Мехмед II и влиза в този кръг от византийската интелигенция, който подкрепя новия владетел на столицата в опита му да създаде една нова смесена общност. Затова за Критовул Мехмед II не е антихрист, а достоен цар, чиито подвизи той прославя (особено походите му в западните части на полуострова). След като Имброс става венецианско владение през 1466 г., Критовул напуска родното си място и вероятно се е замонашил в някой атонски манастир. Неговото съчинение, което познаваме в откъси, е интересно именно заради различната му гледна точка към историческите лица и събития.

В късновизантийския период стават известни и няколко историографи, автори на исторически съчинения само за определен период или събития, които се доближават до местните хроники. Йоан Кананос (Ἰωάννης Κανανός), живял през първата половина на XV в., написва един разказ за неуспешната обсада на Цариград от турците през 1422 г. Йоан Анагност (Ἰωάννης Ἀναγνώστης) съставя повествование за падането на Солун под османска власт в 1430 г.

Прокопий Кесарийски и император Юстиниан I

Личността на император ЮСТИНИАН I привлича вниманието на голям брой историци и популяризатори не само с ойкуменичната политика на императора, с упоритата му борба да възвърне на империята някогашните й граници от Средиземноморието до Кавказ, но и поради ярките и противоречиви портрети, които е оставил за него придворният му историк ПРОКОПИЙ КЕСАРИЙСКИ.

Като оставим настрана стремежа на Прокопай за красиво и убедително повествование, неговите реторични въпроси относно задължението на историка да възпроизведе истината (а обстоятелствата и средата, в която пише, не му позволяват да бъде искрен и достоверен, както сам изповядва), той показва добри познания за географско-административните проблеми на съвременната му Византия и главно на граничните й територии. Авторът изразява неодобрението си (макар и прикрито) към опитите за интеграция на Италия, същевременно критикува остро незаинтересоваността на Юстиниан и неговия двор към ежегодните нападения по дунавската граница. Той е придворен историк и възхвалява военния гений и строителните работи на Юстиниан, но в «Тайната история» е критичен към вътрешната политика на императора.

Юстиниан произлиза от селска среда — той е роден в Таврезиум, вероятно в семейството на романизирани траки (този край дава много добри войници на служба на империята). Ок. началото на VI в. той е включен в придворните служби, където неговият вуйчо, бъдещият император Юстин I, заема висок пост. Тези подробности от биографиите на трима византийски императори (Юстиниан на свой ред е наследен от племенника си, който се качва на престола под името Юстин II) са интересно свидетелство за епохата и за етническите отношения в рамките на балканската византийска провинция.

Независимо от положителната или отрицателната оценка, която различните съвременни изследвачи дават на управлението на Юстиниан, почти всички са съгласни, че той е един от най-добрите законодатели във Византия. «Това се изразява в отчетливата последователност на принципиалната линия по отношение на различните социални групи от населението в империята, на общите постановки, които обединяват кодекса на Юстиниан с неговите последователни закони, с новелите, с единна и едноуправленска програма» (Г. Кубратова. Ранневизантийские портреты, 1991, с. 238).

Църковната политика на Юстиниан е доста сложна. До известна степен той подържа монофизитите, към които Теодора има особени симпатии. След 548 г., когато се усложняват отношенията по персийската граница, Юстиниан се опира повече на християните-халкидонити от Персия. В името на общата си политика по отношение на Италия той се старае да поддържа добри отношения с папата, въпреки че цариградското висше духовенство изразява неодобрението си.

Програмата на Юстиниан, която предвижда главно завоевания, още по негово време не е одобрена от всички. Прокопий смята, че на практика е невъзможно Италия да се интегрира към империята, тъй като е отдалечена от компактните византийски владения. Тягостната атмосфера, която лъха от «Тайната история», е не само израз на лично отрицание, тя е до голяма степен резултат от масовото обедняване на много балкански провинции.

Хронография (Χρονογράφια)

«СВЕТОВНИТЕ ХРОНИКИ» (някои ги наричат «монашески хроники», защото авторите им са предимно монаси), са много разпространени и популярни във Византия.

Хрониките са съставяни по определена схема. Те започват с библейските събития, като на първо място е поставено сътворението на света. Използва се т. нар. Константинополска ера, според която сътворението на света се определя в 5508 г. По-рядко е използвана т. нар. Антиохийска ера, според която сътворението на света е в 5492 г. (тези летоброения се основават на общата концепция, че светът е създаден за 6 дни, а понеже един ден отговаря на едно хилядолетие, човекът е създаден в 6–то хилядолетие). След тази датировка византийските хронисти често добавят съответната дата, отговаряща на определена година от царуването на императора, за когото става дума в съответния пасаж, както и на определена година от църковното управление на даден патриарх. Използва се и датировка, възприета отчасти от римския календар, а именно индиктите, които се сменят на 15 години и започват от 1 януари. Определянето на истинските дати във византийската история е много трудно, защото Нова година се поставя от първите на 1 септември, а от вторите («александрийците») на 1 март. Тъй като месеците са изчислявани според лунния цикъл и не се вземат предвид високосните години, на места има изоставане.

Хрониките отбелязват накратко по-важните библейски събития, малка част от древната гръцка история, където допускат смесване на исторически лица с личности от библейския цикъл, а също и ограничена част от римската история, главно от императорския период, докато събитията след Константин Велики са предадени с подробности. Немалко хронисти са само продължители на предходни автори. Повечето довеждат разказа си до своето време.

Характерна черта на хрониките е, че техните автори са своеобразни регистратори на събитията, пишат доста лаконично и без подробности. Това, което те смятат за съществено, са войни, бунтове и въстания, възкачване или сваляне на короновани особи, църковни дела (към IX в. се набляга особено на иконоборството), нападения на чуждоземни нашественици и събития, свързани главно със столицата. Тъй като хрониките са предназначени за «средната» публика, в тях намират място и злободневни явления — земетръси, поява на комети, замръзване на морето, поличби — всичко онова, което интересува този кръг от византийското общество.

Най-известните хроники от VI–VII в. са съчиненията на ЙОАН MAЛAЛA (Ἰωάννης Μαλάλας), на ЙОАН АНТИОХИЙСКИ (Ἰωάννης Ἀντιοχεύς) (запазени са само фрагменти от второто) и т. нар. Пасхална хроника, в която събитията са отразени според датировката на Пасхалния цикъл. Йоан Малала е преведен на български език през X в.

Периодът от средата на VII до средата на VIII в. е по-беден на историческа информация поради напрежението във външнополитическата обстановка и вътрешните борби в империята главно иконоборството. През IX в. обаче са създадени най-известните хроники във византийската литература — съчиненията на ТЕОФАН ИЗПОВЕДНИК (Θεοϕάννης Ὁμολογετής) и на ПАТРИАРХ НИКИФОР (Νικηϕόρος), които са и основни извори за ранната история на Българската държава. Вероятно двамата хронисти са имали общ извор — т. нар. условно «Велик хронограф».

Хрониката на Теофан е много популярна за своето време и има няколко продължители от края на IX и през X в. Връзките между тези хронисти, както и уточнението на съответните им заимствания, не са напълно изяснени. Един от тези хронисти се означава условно като «Продължител на Теофан», друг е известен с името Георги Монах или Амартол (Ἁμάρτολος), трети е наречен Симеон Магистър и Логотет (Συμεών Μάγιστρος, Λογοθέτης), четвърти носи имeтo Лъв Γpaмamuκ (Λέωv Γpaμμaτικός) и т. н.

Хрониката на Георги Амартол свършва до 842 г. В средата на X в. към нея е добавен текст от хрониката на Симеон Логотет за времето до 948 г. Именно този допълнен текст е преведен на български език между средата на Х в. и края на XI в. Хрониката на Симеон Логотет — ВИЗАНТИЙСКАТА ХРОНОГРАФИЯ, не загубва значението си и през XI–XII в. Тя е преведена в България през XIV в.

Най-известна е хрониката на ГЕОРГИ СКИЛИЦА (Γεώργιος Σκυλίτζης) от втората половина на XI в., която обхваща събитията от 811 до 1057 г. За периода до 1079 г. пък е допълнена от неизвестен хронист, когото условно наричат «Продължител на Скилица». За времето преди 811 г. тя е допълнена от друг хронист, Георги Кедрин (Γεώργιος Κεδρηνός), който включва в своето съчинение хрониката на Скилица, затова докато нямаше ново издание, тя беше известна като хроника на Кедрин-Скилица. Един от ръкописите й е илюстриран с миниатюри. Хрониката дава интересна информация за събитията около Самуилова България, особено в допълненията, които през първите години на XII в., прави Михаил Деволски (Μιχαὴλ Διαβόλεως). Друг много известен и четен хронист от края на XI и първата половина на XII в. е Йоан Зонара (Ἰωάννης Ζωναρας), също преведен на български език вероятно през XIV в. През втората половина на същото столетие е създадена хрониката в стихове на Константин Манаси (Κωνσταντίνος Μανασσῆς), чийто български превод е от времето на цар Иван Александър. Към него са добавени 19 допълнения, отнасящи се до българската история. Има няколко по-късни хроники, главно от XIV и XV в., но повечето от тях са анонимни. Известни са двете хроники на Георги Сфранцес (Γεώργιος Σϕραντζῆς, 1401–1478), наречени «Голяма» и «Малка» хроника (т. нар. Голяма хроника вероятно не е негово произведение).

През целия византийски период са създадени и немалко местни хроники. МОРЕЙСКАТА ХРОНИКА (Χρονικὸν Μορέως) от XIV в., запазена на гръцки, френски, италиански и арагонски, отразява една интересна действителност във Франкска Морея (т. е. Пелопонес, където след Четвъртия кръстоносен поход има население с различен етнически състав). Многобройни са и т. нар. Кратки хроники (Βραχέα χρονικά), които напомнят повече маргинални бележки; имало ги е и в по-ранната епоха, но са най-много в периода от края на Византийската империя, а и през следващите векове, когато Византия вече не съществува като държава.

Византийска литература

Във всички периоди от византийската история се създават многобройни литературни произведения, различаващи се по оригиналност и значение. Характерна черта на тази книжнина е, че (като се изключи преходния период от IV–началото на V в.) тя е неизменно белязана от християнската идеология. По този начин официалната византийска книжнина е в услуга на Църквата и на управляващата власт.

Литературата във Византия е дидактична, тя напътства читателите към добродетелен живот и спасение на душата. Авторите си служат много често с персонификация, избягвайки конкретния портрет; на читателя се поднася образът на добрия или лошия човек все със същата назидателна цел. Оттам идват честата типизация и клишетата, изтъквани като причина за липсата на оригиналност. Към това се прибавят наличието на традиционни формули, цитатничеството, използването на алегорията, характерна за византийската книжнина. Няма представа за «плагиатство», напротив, някои автори говорят за «свещеност на текста». Авторовата личност в много случаи отстъпва на заден план, защото самият автор смята, че неговото призвание като писател е свързано с просветляващото вдъхновение, което идва към читателя от Светия Дух, а не защото той чувства вътрешна потребност да изяви своя талант. Много автори остават скрити зад формулата «грешния», «псевдо-монаха» и др.

Разбира се, има и ярки авторови изяви, лично отношение към предмета на творбата, към личностите, за които се пише, към описваното време. Макар и по-рядко се наблюдава оформянето на собствен почерк и мироглед, особено в мемоарната литература.

Агиография

Тук влизат житията на видни византийски християнски светци, както и похвалните слова, съчинявани за тях. ЖИТИЯТА обикновено са пространни и кратки. Кратките жития имат място в богослужението. Пространното житие е жанр, много популярен не само във византийската, но и в книжнината на другите православни общности. Жанрът е характерен и за западната книжнина, която по същество не се отличава от източната по начина на възприемане на тази литература.

При съставянето на житията обикновено се използва наративният подход, избират се тези събития от живота на героя, които го представят като образец, достоен за подражание. Често авторът възхвалява родителите на героя и родината му. Приповдигнатият тон и емоционалността имат за цел да трогнат читателя или слушателя. В много случаи чудесата, които стават около светеца-герой, движат разказа. Житийният канон предвижда предисловие, а в края — възхвала, която довежда до кулминацията на изложението.

Въпреки условността на агиографската книжнина, тя представя една действителност, която е важна и интересна за историка, защото рисува картини от всекидневието на града и селото, липсващи в хрониките и историографските съчинения. Във византийската агиография е изработен стил, който се характеризира с абстрактно-генерализирани изображения на една идеализирана действителност, създаваща условна атмосфера, която е твърде сходна в различните жития, макар че те са от различно време и от различни географски ареали. Особено известни са ЦИКЛИТЕ от житийната книжнина, посветени на популярните светци св. Николай Мирликийски, св. Георги, св. Симеон Дивногорец и др. Св. Димитър е един от най-тачените светци не само във византийския свят, но и сред славяните — най-вече в България, още от времето на св. Кирил и св. Методий, въпреки че в първите житийни сборници от VII–VIII в., посветени на светеца, той е защитник на Солун от нашествията на българските славяни.

Сред агиографската житийна книжнина особена популярност имат т. нар. народни (апокрифни) жития, писани от почитатели на светеца от по-низше социално ниво. Обикновено те са анонимни. Видни византийски писатели от всички епохи са оставили наред с другото си творчество забележителни образци на класическата житийна литература. Такива са Теодор Продром, Теодор Метохит, Никифор Григора, Максим Плануд и др. Множество солунски митрополити смятат за свой дълг да създадат по един образцов текст за покровителя на Солун — св. Димитър. По същата причина гръцките архиепископи на Охрид, например Теофилакт Охридски и Димитър Хоматиан, пишат на гръцки език жития на св. Климент, когото тачат като свой предшественик на охридския архиепископски престол. Всеки автор обаче измества акцентите в писаното от него житие съобразно нуждите на своето време.

В иконоборческия период агиографията търпи криза, но се възражда веднага след това. Мъчениците, пострадали по време на иконоборческите гонения, стават герои на нови жития, писани от техни ученици и последователи, доживели до възстановяването на иконите. След иконоборческия период се създават и сводове от събрани жития, писани в по-ранен период.

Най-изявен в това литературно «колекционерство» е СИМЕОН МЕТАФРACT, който живее при трима императори — Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II. Той е от Цариград и заема отговорни административни постове. Известен е най-вече с литературното си новаторство — преработва по-стари житийни текстове, които не задоволяват потребностите на образования елит за прослава на светците, понеже са повлияни твърде много от художествените изисквания на античната литература. Симеон Метафраст е автор на голям брой обработени текстове, на които придава кодифициран вид. Не е ясно обаче точно докъде стига неговата лична «редакторска» работа и кое е извършено от негови помощници. Той отстранява апокрифни и неканонични елементи от житията, набляга на същността на разказа, преработва уводните части и заключенията, подобрява пропорциите в композиционните структури, прави четивото по-възприемливо и по-малко уморително. В много случаи редактираните жития губят първоначалната си свежест и оригиналност. При определяне белезите на агиографията се говори за «дометафрастови» и «метафрастови» жития.

Епос

Епосът във Византия няма значително развитие. Първоначално той се разпространява като устно предание, макар че още между XIV и XVI в. има записани някои епически творби. Записването на преданията става главно през втората половина на XIX в. Известната балада за Амурис достига до нас в ръкопис oт XV в., поемата за Велизарий е по ръкопис от XVI в., а епопеята за Дигенис Акритас (ὀ Διγενὴς Ἀκρίτας) е известна от шест ръкописа, най-ранният от които е от XIV в.

При проследяване еволюцията на този жанр става ясно, че устното творчество с преобладаващи фолклорни елементи постепенно е изместено от поеми, в които личи почеркът на един съставител, запознат с античната епическа литература. Поемата за Велизарий, известния пълководец на Юстиниан I, е достигнала до наше време в четири редакции, от които само втората е писана от ЕМАНУИЛ ГЕОРГИЛА (Ἐμμανουηλ Γεωργίλλας) след 1453 г. и има заглавие «Исторически разказ за Велизарий». През всички тези векове обаче е битувало предание за Велизарий, който се прославил с подвизите си, но бил ослепен поради завист.

Героичната балада «АМУРИС» (Αμούρις), която е в 201 стиха, възниква вероятно през IХ–X в. Тя отразява борбите на източните провинции срещу арабските нашествия. Героят — младият Амурис, син на воин, проявява храбростта си още на 12 години. След разказа за героичните борби поемата завършва щастливо — бащата на Амурис е освободен от дългогодишен плен, а младият Амурис и дъщерята на арабския емир се женят, с което е установен мирът на източната граница.

По-известен е ЕПОСЪТ ЗА ДИГЕНИС АКРИТАС, който предизвиква много спорове още след първото му издаване през 1875 г. Спори се дали текстът представя борбите срещу арабите на Изток или представлява народна версия, подменена от «учена» версия. Съвременните изследвачи са склонни да приемат, че Дигенис е фолклорен герой, че поемата отразява реални факти, свързани с живота на акритите по източната граница, но като цяло представя една поетизирана версия на действителността. Героят, чиито действия понякога са противоречиви, е олицетворение на народноепическите идеали: сила и благородство, вярност към законността и зачитане на доброто. Като истински акрит от районите със смесено население той се отличава с широта на възгледите, носител е на прекрасното, обича песните, мечтае, намира в любовта вдъхновение за героичните си подвизи. Общата атмосфера на причудливост — съчетание между реалното и свръхестественото, доближава донякъде епоса за Дигенис до западноевропейския епос, който също е много разпространен в този период (особено «Песен за Роланд»). Накратко съдържанието на «Дигенис Акритас» (то не е напълно еднакво в цялата писмена традиция; в някои ръкописи се срещат различия) е следното:

Героят се наричал Дигенис, той имал смесен произход — майка му била от семейството на Дуките, а баба му била «стратегиса». На шестгодишна възраст го кръстили и му дали кръстно име Василий, а прозвището Акритас получил заради службата си като акрит, т. е. пазител на гранична територия.

Майка му била отвлечена от емира на Мосул, който се оженил за нея. Бракът им бил щастлив, родил се Дигенис — рус, къдрокос, с бяло и розово лице, с черни вежди. Той израснал широкоплещест и силен, носел туника с перли и други украшения, а седлото на коня му имало бродирано покривало.

На 12–годишна възраст Дигенис отишъл на лов с баща си и още тогава показал голямата си храброст: убил мечка с юмручен удар и разкъсал един елен, после убил лъв с един удар на меча си. Мечтаел да стане граничар (акрит) и затова чиракувал при един апелат на име Филопапос, който го накарал да вземе боздуган и да стои на стража 15 денонощия, без да спи. Дигенис издържал изпитанието. Всички го уважавали заради силата и храбростта му.

Стратегът Дука, управител на провинция, имал много красива дъщеря. Мнозина искали Евдокия за жена, но баща й я криел в чертог. Много от кандидатите изгубили очите или главата си. Дигенис също поискал да се ожени за хубавицата. Евдокия узнала за хубостта и храбростта му oт една прислужница. Дигенис се добрал до прозореца на девойката и двамата дълго разговаряли. Хубавицата скочила през прозореца и младежът я отвлякъл с коня си. След дълго преследване на бегълците двата рода се споразумели, а Дигенис и Евдокия се оженили.

Дигенис, който воювал на границата, станал толкова известен, че самият император отишъл да го посети по Ефрат и му дал титлата патриций. Подвизите му били безчет, арабите дори разказвали, че излиза сам срещу сто души. Героят победил и змей с три глави.

Дигенис имал и любовни авантюри, напр. с една арабска жена, която била съблазнена от християнин-византиец и после изоставена; споменава се и за една амазонка — жена-боец, на име Максимо, която цар Александър довел от земята на браманите. В боя с Дигенис тя била ранена леко, но после останала дълго при него.

Дигенис умрял, без да остави наследници, на 33–годишна възраст, повикан от Хадес. Преди смъртта си посъветвал опечалената си съпруга да се омъжи отново за някой достоен герой. Погребението му било достойно за славата му. Целият Изток скърбял за героя. Скоро след това и жена му Евдокия го последвала в смъртта.

Интересно явление в балканската култура през XIII–XIV в. е интересът към Омировия епос. През XIV в. КОНСТАНТИН ХЕРМОНИАК превежда на съвременния му гръцки език «Илиада», която е пълна с анахронизми (напр. Ахил е вожд на мирмидонци, унгарци и българи). «Троянската притча», както се нарича в славянска среда «Илиада», т. е. историята на Троянската война, прониква от Запад. Освен във Византия, тя е позната (по посока вероятно от Далматинското крайбрежие) на сръбски, български, а по-късно и на руски език. Византийската «Троянска война» се доближава до старофренския «Роман за Троя». Друга поема, подобна на предходните, е «Ахилеида», в която западният дух е още по-силно изразен: там вождът на мирмидонците се венчава за сестрата на Парис в Троянската църква.

Тази идейна насоченост на някой произведения от византийската книжнина показва новото ниво на общуване със западния интелектуален свят и взаимното влияние на културите, което се засилва след кръстоносните походи.

Роман

Тенденцията за идейно сближаване със Запада е още по-осезателна при развитието на византийския роман.

Византийският роман ни е познат от XII в. Тогава са създадени няколко прочути творби: «Повест за Исмин и Исмина» от Евматий Макремволит, «Роданта и Дросикъл» от Теодор Продром и «Дросила и Харикъл» от Никита Евгениан, «Аристандър и Калитея» от Константин Манаси познаваме във фрагменти.

Създаването на романи на византийска почва означава на първо място засилен интерес към този вид произведения от Античността. В средновизантийския период този интерес вече се съчетава с религиозно-нравствените представи. Използва се не само формата, но и тематиката, заета от Античността. Това е резултат от еманципацията в светския дух на византийската култура, особено през XII в.

«ПОВЕСТ ЗА ИСМИН И ИСМИНА» е роман в проза, създаден на базата на антични мотиви и образи, заети от творбите на Ахил Татиос и Хелиодор. Сюжетът ни връща към Античността. Всички имена са измислени. Младият Исмин отишъл като пратеник в несъществуващия град Авликомис, за да участва в тържествата в чест на Зевс. Там срещнал Исмина, в която се влюбил. Последвали различни преживявания и приключения по море и по суша. Всичко завършило щастливо, а съдбата имала решаваща роля: Исмин и Исмина се намерили по чудо и свързали живота си в щастлив брак.

АЛЕГОРИЯТА има важна роля в романа. Съновиденията на героите отразяват техните преживявания, напомнят характерния за западноевропейския роман «алегоризъм».

Още по-голям лиричен заряд има романът «РОДАНТА И ДРОСИКЪЛ», писан в ямбически триметър. Авторът му, Теодор Продром взема за основа «Emuoпика» на Хелиодор, но се обръща и към Ахил Татиос, и към Евматий. Има реминисценции и от Еврипид. Някои специалисти отбелязват известен еклектизъм в стила на произведението — прозаическата традиция продължава да влияе върху автора, който е още необигран в новата поетична форма.

По отношение на формата романът «ДРОСИЛА И ХАРИКЪЛ» на НИКИТА ЕВГЕНИАН бележи напредък, въпреки признанията на автора, че се е ръководил от Теодор Продром. Действието започва в столицата на партите. Дросила и Харикъл са взети в плен. Описани са нападенията на араби, което напомня византийската действителност в Мала Азия. След многобройни перипетии разделените влюбени са отново заедно и се връщат в родината.

Смята се, че образната система е повлияна от Теокритовите повествования, както и от епиграмите на Павел Силенциарий, Паладий и Македоний. В този роман има и няколко епизода, свързани с живота на обикновените селяни, сред които временно попада Дросила.

Романът «АРИСТАНДЪР И КАЛИТЕЯ» не се различава по тематика от предходните. Той не е писан в ямбически триметър, а в петнадесетсложен, т. нар. политически стих.

Романът от XIII и XIV в. съдържа много приказни елементи. Той е писан на език, който е по-близо до простонародната гръцка реч. Концепцията за любовта е подобна на тази от предходната епоха — любовта е силно чувство, което облагородява, тя изисква вярност и равенство между мъжа и жената, тя е съпружеската любов, която води до истинско щастие. Това разбиране се доближава до елинистическите романи и е подсилвано от морализаторската християнска среда. В цялостната концепция на романовото творчество отново се наблюдава близост с подобните западноевропейски образци — рицарските романи. Спори се дали влиянието идва от Запад или, обратно, византийският романист ЕВМАТИЙ МАКРЕМВОЛИТ е повлиял на Гийом де Лopuс, автор на първата версия на «Романа на Розата» от началото на XIII в.

«КАЛИМАХ И ХРИСОРОЯ» (2502 стиха) започва като приказка: един цар имал трима сина, които тръгнали на далечен път, за да извършат подвизи. Калимах, най-храбрият от тримата, достигнал до замъка на дракон, който държал Хрисороя като пленница. Следват ред изпитания, докато се стигне до щастлива развръзка, в която побеждава любовта.

«БЕЛТРАНДЪР И ХРИСАНЦА» е по-кратък разказ, чието изложение стига до 1350 стиха. Един цар предпочел за наследник единия си син, а другият бил принуден да търси щастието си надалеч. В замъка на любовта (Ератокастрон), където имало градина с вълшебни дървета и статуи с алегорични изображения, той открил Хрисанца. Развръзката е подобна на другите. На преден план е изведена ролята на съдбата — τύχη, която ръководи всички действия на хората и техния живот. Действието се развива в източните провинции (споменава се Антиохия).

«ЛИБИСТРОС И РОДАМНА». Действието отново се развива на Изток (споменава се индийският цар Хрисос, както и един египетски цар, на когото е обречена Родамна), в замъка Ератокастрон. Тук връзката със Запада е много по-подчертана: Либистрос е благороден латинец, рус, облечен по западната мода, а Родамна направо заявява на баща си: «Обичам латинците. Те са храбър род. А между тях най-вече обичам ония, които воюват за любовта и славата».

Византийският роман от XIII и XIV в. отразява една действителност, която е значително променена в своя културно-исторически облик. Това е вече «европеизираната» Източна империя. Преодоляна е идейно-конфесионалната граница между нея и германо-романската действителност в западноевропейските страни.

Паренетична литература

ПАРЕНЕЗАТА (παρένεσις) е литературен жанр, познат от Античността. По-късно става многo популярен в Западна Европа. Разпространен е във Византия и в страните на Балканския полуостров, които са винаги в контакт с византийската култура.

В повечето случаи паренезата се поднася под формата на реч или на послание, отправено до определен владетел или млад престолонаследник, с цел да бъде посветен в ars gubernandi («изкуството да се управлява»), за да бъде самият той винаги добродетелен, справедлив и с прозрение да ръководи държавата и поданиците, които Бог му е поверил. В западната литература този вид съчинения са известни обикновено с наименованията Fürstenspiegel и Miroir des princes.

В Античността за паренеза се приема прочутото поетично съчинение на Хезиод (VII в. пр. Хр.), наречено «ДЕЛА И ДНИ» (Ἔργα καὶ ἡμέραι), в което поетът отправя съвети към брат си. Известни паренези в проза са речите на Изократ (436–338 пр. Хр.) Περὶ Νικοκλέα («За Никоклей»), в които авторът се стреми да даде морална обосновка на ораторското изкуство, използвано често у Демостен само с реторичното си съдържание. От условията на полисната демокрация паренезата е пренесена в ранна Византия, където църковните Отци, като св. Василий Велики, се стремят да съчетаят античните критерии за нравствено съвършенство с християнската етика. Известна е речта, отправена от оратора Синезий до император Аркадий, наречена «За императорското управление» (Περὶ βασιλείας). Самият Синезий я носи на императора във вид на послание, когато пристига от своята провинция Киренайка, за да иска помощ срещу тамошните нападения. Друго известно паренетично съчинение, писано по времето на Юстиниан I (през 399 г.), е «ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ ПАРЕНЕТИЧНИ ПРИНЦИПИ» (Ἔκθεσις κεϕαλαίων παρενετικῶν). Авторът му Агапeт съветва императора: «Грижи се винаги, непобедими императоре, да правиш само добро около себе си».

От IX в. е известна една паренеза, която се приписва на император Василий I. Тя е озаглавена «ПАРЕНЕТИЧНИ ПРИНЦИПИ» (Κεφαλαία παρενετικά). В творбата се набляга не само на задълженията на владетелите към поданиците им, но и на значението на културата, която развива човешките добродетели. Най-интересна паренеза, създадена през IХ в., е ПОСЛАНИЕТО НА ПАТРИАРХ ФОТИЙ до княз Борис-Михаил след покръстването му. В нея Фотий излага своите възгледи за справедливия характер на властта, като изхожда от постановката, че тя се дава «свише» и трябва да бъде в хармония с християнската вяра. Същевременно «властта показва човека», т. е. тя зависи от правилното възпитание на бъдещите владетели, както това проличава от античните максими. В рамките на проблема за законосъобразното управление, т. е. отношението между власт и закон, Фотий определя и поведението, което Борис трябва да има към своите поданици. Посланието на Фотий отразява някои нови моменти в утвърждаването на политическата идеология във Византия, намерила отражение и в българското общество. Посланието на патриарх Фотий е преведено на латински в края на XVI в. и на френски език от възпитателя на Людвиг XV, театинския духовник Бернар, който го представя на своя ученик като твърде поучително.

ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ също е автор на паренетично съчинение — Слово към багренородния Константин (Λόγος εἰς τὸν πορφιρογέννητον Κωνσταντίνον), което написва, вероятно ок. 1085 г., за, своя високопоставен ученик Констиантин Дука, син на император Михаил Дука, подготвян за евентуален наследник на император Алексий Комнин. Теофилакт Охридски говори за имперското достойнство, за човешките добродетели и наследеното благородство — качества, издигащи императорите и придаващи блясък на действията им.

Лексикография

Във византийската книжнина има голям брой РЕЧНИЦИ, използвани от книжовниците през всички периоди. В периода на двуезичие в империята е, известен един латинско-гръцки речник на Псевдо-Доситей, първоначално приписван на консула Флавий Теодор Филоксен (525). Друг гръцко-латински речник, известен под името «РЕЧНИК НА ПСЕВДО-КИРИЛ», е приписван неправилно на александрийския патриарх Кирил (първата половина на V в.). Изглежда, че и двата речника са от епохата преди Юстиниановото управление.

По-известни са речниците, които имат етимологичен характер или представляват сборници със схолии или енциклопедични статии. Такива речници са известни от VI в. (напр. на Хезихий и Стефан Византийски). С по-късна датировка е речникът на патриарх Фотий. Особено известен е речникът, наречен «СВИДАС» (Суда), за чието заглавие има много спорове. Той е съставен през втората половина на X в. въз основа на по-ранни лексикографски и схоластични съчинения и съдържа неспоменати в други извори сведения за ранната българска история.

Много речници са създадени по времето на Константин Багренородни. Оттогава е т. нар. ETYMOLOGICUM MAGNUM. Известен е и един Etymologicum Gudianum, наречен така, защото е намерен в ръкопис, принадлежал на някой си Гудий. Познати са и други, също анонимни речници. В тях статиите се преливат от един речник в друг, а някои буквално се повтарят.

Създаването на речници и енциклопедии се развива усилено и по време на Комниновата династия. Известният хронист от XII в. ЙОАН ЗОНАРА също е автор на речник, за който черпи данни от предхождащите го Хезихий, Свидас и др.

Тактики

Името на т. нар. тактики идва от τόξις — редът във византийския дворцов церемониал. Този вид съчинения са не само ръководства за военни действия, а и указания за реда, по който се провеждат дворцовите тържества, посещенията на чужди пратеници, шествията по време на големите църковни празници и пр.

Обикновено тактиките, или стратегиконите, се използват от висшите военни, които черпят оттам информация за военното изкуство. Известен е един анонимен трактат от VI в., в който сведенията за видовете войски, за разпределението им и т. н. са стари, отразяват още римската действителност. Трактатът съдържа интересни данни за военното строителство и за стратегическата отбрана. Интересна е гледната точка на този анонимен военен съветник. Според него война трябва да се започва само ако е неизбежна. Авторът цитира Платон, като изказва мнение, че войната и междуособиците са нещо страшно.

През VII в. е написан т. нар. СТРАТЕГИКОН (Στρατηγικόν). Тактиката е преписана от император Маврикий, но не е негово произведение, затова авторът е известен с името Псевдо-Маврикий. Съчинението е създадено в период на криза за империята, затова авторът напомня, че трябва винаги да има готови войски, да се дава сериозно възпитание на войниците, да им се внушава упование в Бога, за да бъдат готови да бранят империята. Псевдо-Маврикий дава и конкретни стратегически съвети относно терена, военните хитрости; как да се провежда професионалната подготовка, как да се въздейства психологически на войниците и т. н.

През трите века, последвали съчинението на Псевдо-Маврикий, не може да се проследи развитието на този жанр. Едва в края на IX и в началото на X в. се появява ТАКТИКАТА (Τὰ ἐv πολέμοις τακτικά) на император Лъв VI, който в много отношения следва своя предходник Псевдо-Маврикий. Той също дава съвети за водене на война, като проявява начетеност и добра информираност не само по отношение на съвременното му военно дело, но и във връзка с външната политика на империята, която в този период е чисто отбранителна.

В този критичен период се появяват и други военни ръководства, които формулират конкретни правила за водене на военни действия и отделят по-малко място за теорията на военното изкуство. В анонимното съчинение «ВОЕННА ПРЕСТРЕЛКА» (De velitatione bellica), приписвано на император Никифор Фока, има препоръки предимно за водене на война с арабите, които са между най-силните врагове на Византия през IX–X в. Авторът съветва да се подобри заплащането на войниците. Друго ръководство по военно дело, също озаглавено «Тактика», се приписва на НИКИФОР УРАН (Νικηϕόρος Οὐράνος), който заема високи чинове във войската в края на Х и началото на XI в. То има повече характер на военна енциклопедия.

Тактиките, които не се отнасят до военното дело, а са свързани с титлите и ранговете във византийския двор, са подредени по един стереотип, в който се посочват последователно местата в дворцовата йерархия. Още от IV в. е известно подобно съчинение, наречено «СПИСЪК НА СЛУЖЕБНИТЕ РАНГОВЕ» (Notitia dignitatum). През VI в. Йоан Лидийски написва «3А УПРАВЛЕНИЕТО НА РИМСКАТА ДЪРЖАВА» (De magistratibus populi romani). Следва период, в който не ce създават такива съчинения и военни тактики. През 842 или 843 г. се появява анонимна тактика, известна с името на първия й издател Ф. Успенски. Следва прочутата ТАКТИКА НА ФИЛОТЕЙ от 899 г., която дава информация не само за служебните рангове, но и за конкретното им приложение. От 975 г. е известна условно наречената «ЕСКУРИАЛСКА ТАКТИКА», по заглавието на ръкописа, издаден от Н. Икономидис. В нея се изброяват дворцовите рангове, и се разглежда административната уредба на граничните територии, включително и в Дунавския регион.

Едва през XIV в. отново се появява подобно съчинение, наречено ОФИКИИТЕ на Псевдо-Кодин (Περὶ οϕϕικιαλίων του παλατίου Κωνσταντινουπόλεως), което подробно описва длъжностите и титлите, задълженията на императорските служители и дворцовия церемониал.

Във връзка със съборите на Цариградската църква са изготвяни списъци на висшите духовници, вземали участие в тях.

«СТРАТЕГИКОН» е заглавие на едно забележително съчинение на Кекавмен, писано през 70–те години на XI в. В него авторът, чието лично име не е известно, говори от първо лице и дава житейски съвети на своите деца (главно на сина си). Той е собственик на имение в западните части на полуострова, близо до българските предели (съществува предположение, че Кекавмен има български корен). Самият автор, бивш виден военачалник, е твърде скептичен, когато говори за управниците на империята и за начина, по който се възнаграждават служителите на императора. Неговите съвети правят от съчинението едновременно паренеза и военна тактика. Творбата съдържа и разкази за отделни исторически събития, използвани като примери в поучителното повествование.

Ретори и ораторска проза

Във Византия е запазена античната традиция на голямо уважение към ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО. Св. Йоан Златоуст казва, че хората обичат повече проповедта в църквата, отколкото богослужението. В манастирите на висок глас се четат жития. Известно е също, че през IХ в. и следващите векове улични певци обикалят къщите в градовете, пеейки за подвизите на известни герои. Ораторското изкуство във Византия е свързано главно с обществения живот и се преподава усилено в средните и висшите училища.

В ранния период, когато борбата между късните езически философи и оратори е в своя разгар, се отличава реторът ЛИБАНИЙ (Λιβάνιος). Той е роден в Антиохия (314), но учи в прочутата езическа школа в Атина. Живее в столицата и в Никея. В своите речи Либаний отразява дълбоката криза на полиса, подкрепяйки до известна степен имперската идея, т. е. демонстрира «реализъм» при анализа на съвременната му обстановка. В общ план Либаний не се отказва от «римската добродетел», говори за «преходната мирска добродетел» и защитава «разумността» на демоса, като настоява за единство между него и куриалите. Либаний е преди всичко «практик» в ораторското изкуство — неговите речи са приемани за образец. Той има 132 ученици.

Съвременник на Либаний и негов приятел е ТЕМИСТИЙ (Θεμίστιος) (320–390). Той също е оценен като блестящ оратор. Речите му отразяват привързаността му към античната философия, но той не е далеч и от някои почти християнски схващания за земния живот като тъмница и за задгробния живот като място на щастие и добруване.

С около 50 години по-млад е риторът СИНЕЗИЙ (Σινέσιος), който постепенно приема християнството. Той често пише за своята «патрис», т. е. у него е силно чувството на привързаност към родината; затова защитава организираната борба срещу «варварите». Според Синезий императорската власт трябва да се съобразява със законите по отношение на всички поданици на империята.

Разцветът на реториката през IV в. обхваща в еднаква степен и езическата, и християнската литература.

През втората половина на IV в., се оформя кръгът на тримата прочути църковни Отци — ВАСИЛИЙ КЕСАРИЙСКИ, брат му ГРИГОРИЙ НИСКИ и приятелят им ГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ. Техните речи, които имат преди всичко практическа и проповедническа цел, са създадени с обичайната за времето реторика. Св. Василий често използва похвати, присъщи на Плутарх, за да направи словото си по-привлекателно. Той е автор на съчинението «Как младежите могат да имат полза от езическите книги». Много известно негово произведение е «ШЕСТОДНЕВ» — цикъл от проповеди за сътворението на света. Шестодневът на св. Василий е използван многократно за основа на други подобни съчинения със същото заглавие и същата тематика. Между тях е и Шестодневът на Йоан Екзарх, български книжовник от времето на цар Симеон.

Книжовното наследство на св. Григорий Назиански включва трактати по догматика, речи и писма. Той воюва срещу арианството подобно на Григорий Ниски, третия от т. нар. КАПАДОКИЙЦИ.

Най-ярко изявеният оратор от този период безспорно е СВ. ЙОАН ЗЛАТОУСТ (344–407), чието красноречие все още носи блясъка на атическата реч, но е насочено срещу някои недостатъци на висшето духовенство и срещу прекаления разкош в императорския двор. Въпреки че Йоан Златоуст е цариградски патриарх, той е изпратен в изгнание.

Голямо развитие на ОРАТОРСКАТА ПРОЗА се наблюдава през IX в.

В кръга на ФОТИЙ, а по-късно и на НИКОЛАЙ МИСТИК, който заема патриаршеския престол от 905 до 907 и от 925 до 979 г., ораторското изкуство, което е винаги на почит, често пъти преминава в епистолография. Част от словата, които се пишат в дворцова или църковна среда, се поднасят под формата на ПОСЛАНИЯ, т. е. те не се четат публично. В този период панегиричните слова се появяват епизодично.

СВЕТСКАТА РЕТОРИКА се развива особено интензивно в Комниновата епоха. Създават се много съчинения, които имат просветителски характер, и придворна енкомиастична (похвална) проза. Известни са речите на МИХАИЛ ПСЕЛ до император Константин Мономах, до император Исак Комнин и много други. Псел е майстор на хиперболата, когато възвеличава подвизите на героите, които възхвалява. Този приповдигнат стил е характерен и за многото писма, които Псел отправя до няколко владетели и високопоставени византийски дами. ЙОАН ЦЕЦЕС е известен филолог и поет (1110–1180) с богата литературна дейност. Особено внимание заслужава речта му към императрица Ирина, в която словесните плетеници и хиперболите изобилстват. Августата е наречена «Светла, вселунна луна».

ЕВСТАТИЙ СОЛУНСКИ също е известен ретор. За ораторските му качества можем да съдим не само от речите, които отправя до император Мануил Комнин, но и от други негови съчинения, предназначени за четене, като напр. споменатото по-горе мемоарно съчинение «История» за превземането на Солун.

НИКИТА ХОНИАТ е автор на няколко похвални слова за император Исак Ангел, в които традиционният приповдигнат тон и възхвалите за императорските бойни подвизи се отличават от критичността, която същият автор проявява в своята «История».

Неговият брат, МИХАИЛ ХОНИАТ (1140–1222), който е атински епископ, е не по-малко известен ретор. Особено прочут е панегирикът му в чест също на император Исак Ангел, наричан от него «буен поток, който залива мощни народи».

В късновизантийския период, когато книжовниците и философите разширяват кръгозора си и общуват по-тясно с представителите на ранния западен хуманизъм, се обръща особено внимание на античната естетика и оттам — на изкуството да се подрежда красива реч. ТЕОДОР МЕТОХИТ (1260–1332) в една своя поема се обръща към историка Никифор Григора — негов ученик, като му излага схващанията си за естетично написаното слово: прекрасната форма «озарява» като мълния изречената мисъл, казва той. Меmoxum е плодовит автор: в областта на реториката той оставя похвални речи, посветени на столиците Никея и Цариград, надгробни слова, в които прославя паметта на светци и др.

Техен съвременник е монахът ЙОСИФ РАКЕНДИТ (1280–1330), който е автор на теоретично съчинение, озаглавено «РЕТОРИКА». В него авторът се позовава на риторската теория на Хермоген, автор от II в. Дават се основни формулировки на това, което авторът разбира под ораторско изкуство: как следва да се четат и разбират съчиненията по реторика, в които е важна външната форма и същността на изложението. Той съветва речта да се обработва, за да й се придаде жизненост, и тя да достигне до душата на четящия или слушащия.

През XV в. философът ГЕОРГИ ГЕМИСТ ПЛЕТОН също се ползва със славата на отличен оратор. За това свидетелства неговият съвременник Георги Трапезундски, който изтъква, че Плетон изразява грижливо писаната реч в съответствие с изложената авторова мисъл. Стремежът към красота и хармония е характерен за късните византийски писатели от XV в., които откриват тези качества в съвършенството на природата.

Епистолография

Този жанр не е много разпространен във византийската литература. Както е и при някои други жанрове, и в епистолографията понякога има преливане към ораторски речи, към житийна литература и др. Писмата, които са само литературни съчинения, т. е. които не са адресирани до действителни лица, са по-рядко явление. В повечето случаи става дума за писма, предназначени за действително съществуващи адресати.

В развитието на византийската епистолография се разграничават основно две традиции: антична и близкоизточна. Под последното название се имат предвид апостолските послания.

В ранния период, т. е. IV и V в., влиянието на античната традиция се забелязва много осезателно във формата. Писмата ясно напомнят тези, които познаваме от Античността. При по-късните образци на жанра е по-ясно изразено авторското виждане, което добива и по-различна форма. Изобщо тенденциите в цялостното развитие на византийската литература и тук се развиват последователно.

От император Юлиан са запазени писма, в които той дава израз на своите философски виждания — в разрез с християнството. Те са написани напълно в стила на античните автори от жанра. В подобен дух са и писмата, запазени от ретора Либаний.

В писмата на т. нар. кападокийци също се наблюдава начинът на изразяване и писане характерен за Античността. По съдържание част от тези писма са във връзка с големите църковни борби и с отношението към ранните ереси. В тях преобладават пасажи за вътрешнодържавни конфликти, социални отношения, политика на централната власт и отношения с Църквата. Например в писмата на св. Йоан Златоуст, който е изпратен на заточение от император Аркадий, проличава терзанието на един високопоставен църковен деец, страдащ от несправедливостта на управниците.

Интересни са писмата на СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ за тежките данъци, наложени на селяните в районите, които познава. Той дава израз и на античното схващане, че писмото е отражение на душата. Пример за това е писмо, изпратено от Василий до философа Максим. Св. Василий Велики не обича софистите и тяхното празнодумство. Подобно е отношението и на Григорий Назиански.

Съвременник на «кападокийците» е АНАСТАСИЙ КАПАДОКИЙСКИ. Той пише по-простичко и без украшенията, свойствени за съвременниците му.

От VI в. са запазени десет писма, които се приписват на ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ. В действителност те не са от този автор и затова се означават като «писма на Псевдо-Дионисий Ареопагит». Те са доказателство за самостоятелното развитие на византийската епистолография.

На АРИСТЕНЕТ, автор от VI в. се приписва сборник от любовни писма, които отново ни връщат към античната епистолографска традиция. На ТЕОФИЛАКТ СИМОКАТА (VII в.) се приписва авторството на сборник писма. Както във византийския роман, така и в епистолографската литература се появяват антични имена: Филокалес, Диктий и др. В сборника на Симоката има писма, писани уж от антични философи или исторически лица (напр. Перикъл, Платон). Споменават се антични божества (Зевс, Афродита) и антични литературни герои (Мидас, Одисей). Това са произведения от «втора софистика», както ги нарича Т. В. Попова.

Трябва да се отбележи богатото епистолографско творчество на ТЕОДОР СТУДИТ (края на VIII–началото на IX в.), игумен на Студийския манастир. Студит донякъде се придържа към античната епистолография, като започва писмата си с комплимент към лицето, на което пише. Той се подписва с прекалено смирение, използвайки принизителните епитети «грешник», «червей», «прах».

Писмата на Теодор Студит са ценен извор за епохата, въпреки високопарния стил и традиционната си реторичност. Същото се отнася и до запазените послания и писма на патриарх Фотий, отличаващи се с по-стегнато изложение.

През XI и XII в. епистоларната литература е още по-богата. Михаил Псел освен многобройните си творби оставя и много писма. Те са адресирани до императори, императрици, официални лица, негови приятели. Епистоларното наследство на Псел е образец на красива проза, въпреки че информацията в писмата понякога е неясна.

Заслужава внимание творчеството в епистоларния жанр на ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ, творил през втората половина на XI и в началото на XII в. Въпреки че няма добри нови издания на писмата както на Теодор Студит, така и на Теофилакт, все пак имаме представа колко интересни са стотината запазени писма на охридския архиепископ, адресирани до негови приятели-книжовници от столицата, до многобройните му ученици, до официални лица и дори до императрица Мария Аланска.

Известен ретор от втората половина на XII в. е ГРИГОРИЙ АНТИОХИЙСКИ, ученик на Евстатий Солунски. Изпратен от император Мануил Комнин със специална мисия, той живее известно време в Сердика (ок. 1174–1175). От това време са и няколкото писма, адресирани до Евстатий Солунски. По стил те се доближават до кореспонденцията на Теофилакт Охридски, в тях изобилстват субективните оценки, но може да се открие и интересна информация за епохата.

Значителна част от творчеството на ТЕОДОР ПРОДРОМ се състои от писма, причислявани към най-сполучливата византийска епистоларна литература. По характер те се доближават до подобните писма на негови съвременници.

Същата оценка е валидна за епистоларното творчество на ЙОАН АПОКАВК (1150–1232), навпактски епископ. В кореспонденцията си той представя интересни страни от живота в Епирското деспотство при управлението на Михаил I (1204–1215) и на Теодор Комнин (1215–1230).

Тенденцията към претрупани образи и езикова помпозност е характерна за епистолографския жанр в края на XIII и началото на XIV в. Такива са писмата на НИКИФОР ГРИГОРА. Освен сведения за особеностите на жанра писмата на Григора дават информация за събитията във Византийската империя и в съседните държави, напр. за сватбата на сръбския крал Милутин с дъщерята на Андроник II, Симонида.

По-умерени в изразните си средства са късните византийски епистолографи, които, без да забравят митологичните образи и сравнения от античната литература, си служат по-умерено с тях. Става дума за кореспонденцията на император МАНУИЛ II ПАЛЕОЛОГ (1391–1425) и на ДИМИТЪР КИДОН (1324–1400), която отразява сложната обстановка, предшестваща окончателния погром на империята. От кореспонденцията на двамата е видно, че епистолографската литература във Византия не е скъсала с античната традиция.

Акростих

Това е похват при организирането на стихотворна творба, при който първата буква на всяка стихира започва с поредната буква на азбуката. Използва се главно в декламационната поезия. Според К. Крумбахер акростихът произхожда от египетските сакрални текстове. Освен азбучен има и фразов акростих, в който началните букви на стиховете или стихирите образуват образа, който обобщава основната мисъл на автора, или името му. Сред най-известните творби от този тип са едно стихотворение на Григорий Назиански и химнът «Акатист». Акростихът се използва предимно при съставянето на химни, тропари и канони. Среща се и в «пророческата» книжнина, писана съзнателно във формата на гатанки. Има и акростих в проза — известно е едно паренетично съчинение на император Василий I, адресирано до сина му Лъв VI.

Басни

Византия не създава собствен фонд от баснописна книжнина. Налице е връщане отново към античния свят: през Х в. се съживява интересът към ЕЗОПОВИТЕ БАСНИ (в адаптации) и поучителните максими. Така възниква например «Мелиса» («Пчела») на Антоний Монах. Тази практика продължава и през XI в. в творчеството на прочутия Михаил Псел, както и в следващите столетия до XIV в. Рамките на «демотичните» (т. е. простонародни) максими се допълват у същия автор и с един особен жанр, наречен разказвателна поезия. Там срещаме приказките за Йелу, или Гилу, злата магьосница.

Епиграми и други стихотворни форми

Първата антология с гръцки епиграми е от I в. пр. Хр. Тя е съставена от сириеца МЕЛЕАГЪР. Солунчанинът Филип, живял в края на I в. сл. Хр., е съставител на втория известен сборник. Историкът Агатий от втората половина на VI в. също е съставител на сборник с епиграми. През Х в. КОНСТАНТИН КЕФАЛА създава друг сборник, в който са включени първите три и са добавени нови епиграми.

През ХIV в. МАКСИМ ПЛАНУД оформя съкратен сборник в седем книги, също добавяйки нови епиграми. Антологията на Плануд е издадена през 1494 г. във Флоренция. През 1606 г., френският хуманист Клод дьо Сомез (Claude de Saumaise) открива в дворцовата библиотека на Хайделберг — Bibliotheca Palatina, ръкопис от XI в. с епиграмите на Кефала. Този ръкопис включва 3696 епиграми, разделени в 15 книги. Това е прочутата ANTHOLOGIA РАLAТINА. По-късно е прибавена и 16–та книга с още 388 епиграми от Антологията на Плануд, които липсват в Антологията на Кефала.

Между съставителите на епиграми във Византия от ранната епоха, чието творчество е включено в Палатинската антология, са Григорий Назиански и ПАЛАДИЙ (ок. 355–430), за когото се предполага, че е преподавател по граматика. Паладий е езичник и в неговото творчество намират отражение меланхолията и скептицизмът на културната прослойка във византийското общество, която чувства «залеза на боговете». Някои от епиграмите му са сатирични. Античното наследство оставя своя отпечатък и в творчеството на Григорий Назиански.

ПАВЕЛ СИЛЕНЦИАРИЙ живее по времето на Юстиниан. Той заема важен пост във византийския двор. От него са известни 74 епиграми. Най-интересни са любовните, от които блика искреност, а понякога и насмешка. Силенциарий има епиграми с описателен характер (напр. описание на статуята на един хермафродит) или увещателни, т. е. даващи определени съвети.

МАКЕДОНИЙ, живял през същия период, оставя по-малко на брой епиграми, но в някои от тях интимните чувства звучат по-топло. Известна е една негова надгробна епиграма.

АГАТИЙ МИРИНЕЙСКИ е автор на много епиграми, но са запазени само стотина. Сюжетите им са разнообразни, по тематика се доближават до епиграмите на Павел Силенциарий и на Македоний. В Палатинската антология са запазени ЕПИГРАМИ-КОРЕСПОНДЕНЦИИ, напр. между Павел и Агатий, т. е. авторите им си разменят взаимно мисли и впечатления.

В ранновизантийския период, когато се развива реториката и усилено се пишат похвални, надгробни и други слова, светската поезия също има свой разцвет.

От църковните Отци известен поет е ГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ. От ранните му произведения в стихове е известна поемата «ЗА СВОИТЕ СИ РАБОТИ» (Περὶ τῶν καθ΄ εαυτῶν), която има биографичен характер. Запазени са и няколко други поеми от този вид. Св. Григорий посвещава много време на поезията в късния период от живота си, когато се завръща в родното си място през 382 г. Често пъти в творбите той си припомня скърбите и страданията, сполетели го в житейския му път, разногласията, които има с духовенството в столицата. Срещат се дидактични и светски мотиви, които напомнят за античните образци. Макар и добре запознат с античната мисъл, Григорий стои далеч от този начин на мислене. Той черпи сюжети от Библията.

При управлението на император Аркадий с поетическата си дарба се отличава жена му — ИМПЕРАТРИЦА ЕВДОКИЯ, по произход езичница, родом от Атина (езическото й име е Атенаида). Патриарх Фотий говори с възхищение за нея. Най-известна е поемата й в три книги, посветена на св. Киприан. По форма поемата се доближава до епоса. Друга поема, написана в епически дух и припомняща събитията от Омировия епос, е «Следомировски събития» от Квинт Смирненски. Няколко десетилетия по-късно се появяват две големи поеми в хекзаметър — «ДИОНИСИАКА» и «МЕТАФРАЗА НА ЕВАНГЕЛИЕТО НА ЙОАН». Техен автор е поетът Нонос. В първата от тях авторът изразява възхищението си от Омир, описвайки един фантастичен поход на бог Дионисий в Индия.

През 562 г. ПАВЕЛ СИЛЕНЦИАРИЙ прави описание на църквата «Св. София». Това е т. нар. ЕКФРАСИС (ἔκϕρασις), т. е. описателна поезия, създадена по определен повод.

След иконоборческия период сред поетите изпъква името на поетесата КАСИЯ (Икасия), за която преданието разказва, че едва не станала императрица. Между девойките, които били представени на бъдещия император Теофил, само тя получила от него ябълка в знак на благоволението му. Подавайки й ябълката, той казал: «Всичкото зло дойде от жената». А тя отвърнала: «Но и всяко добро идва от жената». Гордостта й отблъснала Теофил и тя се оттеглила в манастир. Касия е автор на забележителни стихове, придружавани понякога от музика. Особено интересни са кратките й стихотворения — двустишия, епиграми, афоризми.

През X в. правят впечатление творбите на няколко светски поети. Един от тях е самият император ЛЪВ МЪДРИ. Приписват му се «пророчества» в мерена реч. Той е автор на поемата «Символ на лилията» и на καρκῖνοι («рачета»), т. е. стихове, които могат да се четат и в обратен ред. Вероятно част от тях не са негови произведения. От Лъв Мъдри са запазени и няколко поеми, например «Апология на Лъв Философ», в която той отговаря на своя ученик Константин Сицилийски, който го обвинява в прекалено преклонение пред античната култура и изкуство.

Освен Константин Сицилийски и Лъв Философ от това време е известен и КОНСТАНТИН РОДОСКИ. По повеля на император Константин VII Багренородни той написва екфрасис — описание на църквата «Св. Апостоли» в Цариград.

Малко по-късно ДЯКОН ТЕОДОСИЙ се прочува с поемата си, посветена на победите на Никифор Фока срещу арабите, озаглавена «Завоюване на Крит». За разлика от повечето византийски поети Теодосий се отнася с презрение към Омир и неговите герои.

Съвременник на Теодосий е монахът Йоан Кириот, по-известен като ЙОАН ГЕОМЕТЪР поради склонността си към математическите науки. Той преживява трагедията на император Никифор Фока, чиято военна доблест възхвалява. Написва стихотворение, прославящо началото на военните действия на Самуил в западните части на българските земи.

Друг по-известен представител на поезията от времето на Македонската династия е ХРИСТОФОР МИЛИТЕНСКИ (1000–1050), който пише стихове на светски и на църковни теми.

На император ИСАК КОМНИН се приписват две съчинения в които авторът, възхвалявайки Омир, си поставя за задача да допълни някои негови «пропуски», напр. за смъртта на Приам, за съдбата на Хекуба и др.

Както по време на Македонската династия, така и при Комнините се развива ПАНЕГИРИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА. Известни са поемите на Псел, на Евстатий Солунски, Теофилакт Охридски и на Никита Хониат.

Големите «филологически» съчинения от XII в. са писани понякога в стихове. Освен Евстатий Солунски, известен филолог-поет е ЙОАН ЦЕЦЕС. Между многото стихотворения на Цецес се споменават една историко-филологическа поема от 10 000 стиха, известна като Chiliades (писана е между 1144 и 1170 г.), и поемата ТЕОГОНИЯ (Θεογονία), които имат за основа Теогонията на Хезиод и Илиадата на Омир. Теогония е посветена на севастократориса Ирина, дама от императорското семейство.

ТЕОДОР ПРОДРОМ е автор и на официално поднасяни поеми (по случай победи и др.) за семейството на Комнините. Известна е сватбената «песен» (Ἐπιθαμάμιον), написана по случай сватбата на Теодора Комнина и Йоан Кондостефан.

През ХIII в. при управлението на Ласкарисите в Никея се развива официалната литература, в която поезията заема значително място. Самият император ТЕОДОР II ЛАСКАРИС (1254–1258), който е известен с писмата си, както и с две похвални слова, е автор и на църковна поезия. Друг никейски творец е НИКИФОР ВЛЕМИД, който освен другите си произведения, създава и една «Ямбична поема» за Сосандровия манастир.

Автори от втората половина на XIII в. са МАНУИЛ ОЛОВОЛОС (1245–1300), който оставя стихотворни възхвали за император Михаил VIII Палеолог, и МАНУИЛ ФИЛ (1275–1345), автор на поеми. Една от тях възхвалява подвизите на пълководеца Михаил Глава Тарханиот, изпратен да воюва в България. В тази поема Фил дава информация за въстанието на Ивайло.

Сред поетите от XIV в. са известни имената на ГЕОРГИ ЛАПИТ, който написва поема със съвети за поведението на хората в държавния, обществения и семейния живот, и на ТЕОДОР МЕЛИТЕН, автор на една фантастична и безвкусна поема за посещението си в някакъв измислен замък.

Най-интересни са стихотворните творби, посветени на падането на Цариград. Това са т. нар. СЪЛЗИ, оставили трайна следа в литературното наследство на късна Византия.

Сатира

Най-известните сатирични творби от този период са ДИАЛОЗИТЕ «ТИМАРИОН» (XII в.) и «ПРЕБИВАВАНЕТО НА МАЗАРИС В АДА» (XV в.), които разказват за «слизане» в подземния свят и по този алегоричен начин критикуват съвременното общество. Към тях се прибавя диалогът «Приятел на отечеството» (Φιλόνατρις), който по всяка вероятност е от X в. Действието се развива в периода на ранното християнство. Диалогът се състои от две части. В първата е описано безсилието на езическите божества и значението на християнското учение. Триефонт, наскоро покръстен от самия aп. Павел, и главният герой Критий водят разговор. Във втората част са представени съвременни на автора събития. Критий говори за своята загриженост за отечеството, радва се на победите на императора (вероятно Никифор Фока) и издига глас срещу лъжепророците, с които сe среща в небесния свят на място, наречено «дворец на Менелай».

По-близо по форма до диалозите на Лукиан е «Тимарион». Героите — Тимарион и приятелят му Кидон, се срещат в Константинопол. Тимарион разказва за пътуването си до Солун, като описва подробно тържествата за празника на св. Димитър и пъстротата на местния панаир. Разказът за слизането на Тимарион в ада започва едва от 291 стих. Връщайки се от столицата, той се разболял и попаднал в една страноприемница. Една нощ при него се явили два демона, които трябвало да го отведат при античните подземни съдии Минос и Еак. В подземното царство, където душата му отишла по въздуха, Тимарион срещнал някои известни личности, като ослепения император Роман Диоген. Благодарение на красноречието на оратора Теодор Смирненски Тимарион успял да убеди съдиите на ада Еак и Минос и император Теофил, че е изпратен при тях, без да е мъртъв. Върнали го на земята, като преди това Тимарион посетил мястото, където пребивават античните и византийските философи.

Диалогът «Пребиваването на Мазарис в ада» има сложна структура. Героят говори в първо лице, като преразказва разговорите, които е водил в подземното царство. Мазарис попаднал там, защото помислили, че сънното състояние, в което се намирал, е край на живота му. Героят разговарял, с бившия императорски секретар Мануил Оловолос и с още осемдесет души.

Във втората част върналият се обратно на земята Мазарис, живее бедно и в немилост в Пелопонес, където управлява деспотът Теодор Палеолог (събитията се отнасят общо към годините 1414–1416). Мазарис получава на сън известие от Оловолос, който го пита за подробности около живота в Пелопонес.

Третата част се състои от три писма. Първото е изпратено от Мазарис до Оловолос. То описва живота в Пелопонес, където се строели укрепления срещу турското настъпление. Другите две писма са от Оловолос до един пелопонески лекар на име Никифор, който е негов приятел. Оловолос го посъветвал да отиде при мъртвите, за да избегне тежкия живот в Пелопонес, но Никифор предпочел да почака, докато му дойде времето, защото разбрал, че и в царството на мъртвите няма да намери успокоение.

САТИРАТА-ДИАЛОГ играе значителна роля в развитието на византийската литература със своята дидактическа насоченост и със злободневния си характер. В тези творби се осмиват или порицават богаташите, скъперниците, чревоугодниците, лекарите, които са неспособни или безотговорни. Критиката е насочена и срещу управниците.

Този литературен жанр, който процъфтява в периода, когато се развива и романът, отново показва тясната връзка с античната традиция, но е доста далеч от робското подражание. Съобразявайки се с типологическите признаци, които характеризират жанра като «сериозно-смешен», византийските автори на диалози променят формата на съчинението, преработвайки съотношението на отделните части и елементи.

Друг вид сатира в късновизантийската литература са РАЗКАЗИТЕ-БАСНИ, в които героите са животни. Теодор Продром е автор на «МИША ШЕГА» (Σκέδη μυός). Това е пародия на съдебен разпит, където съдия е котката, а подсъдима е мишката, или по-точно — миши игумен. Основната идея е да се пресъздадат в пародийна форма някои текстове от Псалтира, за да се покаже жестокостта на висшестоящите към зависещите от тях. През XIV в. е създаден «ПУЛОЛОГОС» (Πουλόλογος). Герои на творбата са птици, поканени на сватбата на царя-орел. В целия разказ се чувства ироничното отношение към представителите на висшето общество и на Църквата. В същия тон се говори и за съседните народи, между които са споменати и българите.

«Пулологос» служи като основа на френския драматург Едмон Ростан, който в началото на нашия век пише сатиричната пиеса «Шантеклер». Подобно на това съчинение е «Порилогос» («Плодословие»), в което действащи лица са Лоза, Ябълка, Круша и др.

Създадените във Византия БАСНИ са продължение на Езоповата традиция. Популярна византийска басня е «ЖИТИЕ НА МАГАРЕТО», където доверчивото магаре страда от хитростите и лицемерието на лисицата и вълка. Тази литература, близка до народното творчество, поставя неизменно проблемите за доброто и злото, за възмездието и за порицанието на социални и нравствени пороци. В това отношение византийската литература се доближава до творбите от същия жанр, разпространени на Запад, където с голяма известност се ползва «Романът за лисицата».

«Пророческа» и есхатологична книжнина. Гадателни книги.

«ПРОРОЧЕСКАТА» ЛИТЕРАТУРА се развива не само във Византия, но — както повечето литературни жанрове — и в другите балкански страни (главно в българската книжнина) и на Запад. Тя представлява своеобразна комбинация между библейските предания, които са добре известни през Средновековието, държавната идеология на големите империи, които се позовават на Бога за «неотменната» си власт над народите в техните предели или живеещи в съседство, и църковната традиция на Източната и Западната църкви за Страшния съд и края на видимия свят, за възмездието, което очаква праведниците и грешниците и пр.

По своя характер този вид съчинения, които се занимават с края на света (във връзка с широко разпространеното през Средновековието вярване, че светът е създаден за 7 дни, които съответстват на 7000 години, и той ще трае именно толкова), са предназначени за средния читател и обикновено се класифицират сред т. нар. низова книжнина. В някои случаи «пророческите» творби не са в чист вид, понякога съчиненията на византийските хронографи също съдържат пророчества.

У ранновизантийските хронографи и историографи «прорицанията» и «магиите» в определени случаи се позовават на някакъв уж намерен надпис, който дава повод да се правят предсказания за бъдещи събития. Църковните историци от V в. съобщават за такъв надпис, в който се предсказвала гибелта на император Валент (той не е обичан от църковните историци, защото е арианин).

СТЕФАН АЛЕКСАНДРИЙСКИ, който живее по времето на император Ираклий, е преподавател по философия, математика и музика в Цариград. На него се приписва съчинението «ЗА ПРОРОЧЕСТВАТА» (Ἀποτελλεσματική πραγματεία), в което ce правят предсказания за Мохамед и исляма. Всъщност произведението е писано към 775 г., но е образец за един любим похват в този жанр — да се правят «пророчества» за някое събитие, след като то вече се е случило. Това са т. нар. vaticinia ex eventu, или post eventum, т. е. пророчества след събитието.

Най-известен е «АПОКАЛИПСИСЪТ НА ПСЕВДОМЕТОДИЙ ПАТАРСКИ», означаван като Περί της βασιλείας τῶν ἐθνων καὶ εἰς τους ἐσχάτους καιροὺς ἀκριβὴς ἀπόδειξις. Авторът му е анонимен и произхожда вероятно от Сирия, затова «Апокалипсисът» се означава като дело на Псевдо-Методий Патарски. Това е един много разпространен текст, превеждан на латински, български и руски език (последният превод е, от XVI в. и е направен въз основа на български текст от XI в.). «Пророчествата» на Псевдо-Методий са във връзка с арабското напредване в Мала Азия и по Средиземноморието.

«Пророчества» са приписвани и на император ЛЪВ VI ФИЛОСОФ, който е смятан не само за учен, но и за прорицател. Всъщност той не е автор на тези «пророчества», които се свързват главно с перипетиите около съдбата на Цариград. Обикновено те са придружени с илюстрации и също са превеждани на латински и на български език.

Между VI и X в. е съставено съчинение ΡATRIA СONSТАNTINOPOLEOS (Πάτρια Κωνσταντινοπόλεω), посветено на старините и паметниците на Константиновия град. От него са извличани легенди и образи, обединени от устната традиция и претворени в една сложна плетеница около идеята за Цариград като «Нов Рим». Съчетават се римското наследство и създаването на нова християнска «полития», обединени отново около образа на един «въображаем Константинопол». (Ж. Дагрон)

Популярни са и някои съчинения, свързани с името на пророк Даниил. Те също са разпространявани не само на гръцки, но и на иудео-арабски, коптски, персийски, сирийски, латински, български, сръбски и други езици.

Първообразът на апокрифния текст възниква в края на VII–VIII в., а през IX в. са известни вече няколко редакции, които отново се cвъpзват с арабското нападение в Сицилия ок. 827–828 г., както е у Псевдо-Методий Патарски. «ПОСЛЕДНОТО ВИДЕНИЕ НА ДАНИИЛ» (Ἡ ἐσχάτη ὄρασις του Δανιήλ) е във връзка със събитията ок. 1204 г. и завземането на Цариград от латинците. Известна е и една «ДИЕГЕЗА (РАЗКАЗ) НА ДАНИИЛ» (Ἡ διήγησις τοῦ Δανιήλ), позната в преписи от XV–XVI в., която по съдържание се доближава до «Последното видение на пророк Даниил».

Във византийската книжнина от този вид има сборници, озаглавени «БРОНТОЛОГИИ» (Βροντολόγια), т. е. Гръмници, или ОНЕЙРОКРИТИКА (Ὀνειροκριτικά), т. е. Съновници, и «СЕИЗМОЛОГИА» (Σεισμολογία). В тях наред с различни намеци за политически събития от съответното време се отправят предупреждения за природни явления като дъжд, сняг, глад, земетресения и т. н. Те също са превеждани или адаптирани на български език. В такива сборници се говори и за магии, които се свързват и с античната традиция, и за източни окултни науки. Много известна гадателна книга е съчинението на Йоан Лидийски, писано през първата половина на VI в. «ЗА ЗНАМЕНИЯТА» (Περὶ διασημειῶν, De ostendis). To съдържа възпоменания за халдейски, египетски, етруски гадания.

Постепенно тези книги, първоначално създавани за читатели от висшата прослойка, претърпяват преработки, слизат до нивото на по-обикновените читатели. Техните съставители не са известни; много пъти те се приписват на видни книжовници от Античността или Средновековието, които всъщност не са техни създатели. По принцип Църквата се отнася негативно към този вид съчинения и към «халдейските науки», но те остават популярни четива.

Късновизантийска култура (XIII–XV в.)

Идейна насоченост на книжнината

Византийската култура през XIII–XV в. отразява сложността в общественото и политическото развитие на империята през този период. Събитията от началото на XIII в., временното настаняване на западните рицари в Константинопол и завладяването на византийските територии водят до известни промени в изявата на обществено-политическата мисъл и във философските идеи на византийския елит.

Оформянето на елинско съзнание върви редом с още неизживяна традиционна политическа доктрина на империята. Политиката на никейските владетели през XIII в., когато постепенно се оформя елинското съзнание, все още е насочена към възстановяване целостта на империята в името на старата идея. Видните представители на византийската култура ТЕОДОР МЕТОХИТ (1260–1332) И по-късно ГЕОРГИ ГЕМИСТ ПЛЕТОН (ок. 1360–1452) вече не смятат византийската цивилизация за единствена и не разглеждат залеза на империята като космическа катастрофа, а само като залез на една от многото световни империи. Затова и мнозина от представителите на Палеологовата епоха се занимават с проблемите на управлението, предлагайки различни програми за обществени преобразувания. Плетон пише: «Няма друга причина за добра или лоша държава, освен ново или добро устройство». Метохит определя три форми на управление — монархия, аристокрация и демокрация. Той критикува остро последната форма на управление, защото смята, че равенството всъщност не съществува и че то води до безразсъдни и своеволни постъпки. По-приемливо му се вижда аристократическото управление, но според него то може да доведе до тирания. Ето защо Метохит се спира на монархическото управление, но подчертава, че монархът не трябва да проявява своеволие, защото много управници са оставили след себе си развалини.

В този смисъл идеалът за император търпи изменение. Според Метохит добрият владетел е не само Божи помазаник, а по-скоро човек, който получава властта си от своите поданици и прилага законите, защото благосъстоянието на народа зависи от правилни закони и от добродетелни управители. Така образът на владетеля се свързва с определени нравствено-политически качества, тъй като у всички представители на обществено-политическата мисъл във Византия през този период политиката и обществената етика вървят ръка за ръка. Някои книжовници се обръщат отново към Платон и Аристотел, за да потърсят съответните постановки за «изкуството да се управлява». Разбира се, въстанието на зилотите в Солун (1342–1349) все още се възприема като въстание на «тълпата», което довежда до робско положение предишните управници, а самия град — до разруха и нищета. Както може да се очаква, отношението на византийските представители на културата към италианците е обикновено негативно. В едно свое «Историческо слово», написано под впечатлението от византийско-генуезката война от 1348 г., Алексий Макремволит нарича генуезците «род дързък и неумолим», а самата Генуа — «родина на войнствеността и пиратството». За отбелязване е, че тази омраза към италианските републики не върви паралелно с общия интерес към Запада, който се засилва след кръстоносните походи. Тези нови връзки бележат цялата византийска култура след XIII в.

Преди да разгледаме това културно общуване, не можем да отминем въпроса за носителите на културата в периода XIII–XV в., понеже той е свързан с цялостното развитие на обществено-политическата мисъл. Според една статистика книжовниците във Византия са не само представители на монашеското съсловие — такива са само от 51% до 55%. След тях по численост са представителите на бялото духовенство: свещеници, дякони, хартофилакси и др. С литература и философия се занимават и юристите, и лекарите в градовете. Книжовници има и сред висшите сановници около императорския двор, както и сред представителите на самата императорска власт и роднините на императора. Това е положение, валидно и за предходния период. Малцина от едрите поземлени собственици проявяват книжовни интереси, какъвто е най-вече Йоан Кантакузин, както и Memoхит и Плетон. Малък брой книжовници, издигнали се по монашеска линия, са от по-скромно потекло.

С уважение, както винаги във Византия, се ползват преподавателите във висшата императорска и патриаршеската школи. ЙОАН ПЕДИАСИМ носи, както преди него Михаил Псел, титлата «консул (ипат) на философите», а Теодор Мелитен е наричан «учител на учителите». Повечето книжовници от висш ранг имат свои ученици и последователи, които организират своеобразни кръжоци и литературни четения, придружавани понякога и с музика и поради това често споменавани като «TEAТРИ». В тези «театри» вероятно се провеждат и литературно-философските диспути, които характеризират епохата.

През този период книжовното дело намира най-богата изява във философията и теологията.

Споровете от теологично-философско естество започват още по времето, когато в Цариград се установява Латинската империя и на патриаршеския престол застава венецианецът ТОМАЗО МОРОЗИНИ. Те са свързани с догматични постановки — подновявани са споровете по други въпроси. Така се стига до времето на Лионската уния (1274), срещу която има силна реакция във Византия. Крайните привърженици на православието продължават да отстояват идеята, че при обединението на църквите византийската страна не може да се отрече напълно от старите си позиции.

Нещата значително се променят, когато през XIV в. ЮНИОНИЗМЪТ застава в центъра на византийската политика. Разбира се, за повечето византийци тази политическа насоченост се диктува от необходимостта да се потърси помощ срещу османската заплаха. Опитите за диалог със Запада довеждат до поляризация сред главните представители на интелектуалния елит във Византия. Например Димитър Кидон, близко свързан с Йоан Кантакузин, минава напълно на «латински позиции», защото усвоява т. нар. томизъм (по името на Тома Аквински) като философска система, която му позволява да прозре, че Западът не е «варварски». Николай Кавсила, също свързан с Кантакузин, остава на старите си позиции за защита на византийското православие, изразяващо се тогава главно в стремеж към религиозно съзерцание и мистицизъм.

Всъщност какво се разбира в оная епоха под «философия»? За някои ФИЛОСОФИЯТА е синоним на занимания с наука изобщо. До известна степен в някои творби на Метохит, на Варлаам и на Григора, господства своеобразен енциклопедизъм. Метохит например смята, че не трябва да се изучават разделно клоновете на науката: за него на първо място стои астрономията, след нея идват математиката, физиката и другите науки.

Философските спорове обаче са много разгорещени, когато трябва да се изучават Платон и Аристотел и изобщо да се изрази отношение към античната философия. Продължава да съществува общата постановка, че Античността се използва само в обучението (παιδεία), а не за да се търси нейната идейна същност. По тази причина в Синодика се анатемосват ония, които не се съобразяват с това изискване. Затова книжовниците се задоволяват да излагат идеите на античните мислители, без да добавят свои тълкувания. Към 40–те години на XIV в. се появяват самостоятелни разработки, станали повод за яростни диспути. Поставят се въпросите за същността на «съдбата» (τύχη), която управлява човешките дела, като се търси начин античното понятие да бъде свързано с Божията воля и Божия промисъл (προνοία). Търси се обяснение за абсолютната причинност в развитието на битието, т. е. докъде се свеждат закономерността и случайността. Идеята за детерминизма отговаря на съвременните събития, на явния упадък, който настъпва в империята. Така съдбата се свързва с общата закономерност и със случайностите в битието на хората. Метохит отличава променливата τύχη от εἰμαρναμένη — непредотвратимата закономерност, която управлява света, а Никифор Григора говори само за целенасочено движение в природата, което ръководи всичко съществуващо, т. e. признава само εἰμαρναμένη. Най-краен в това отношение е Плетон, който твърди, че нищо не става без причина и че когато има причина, тя движи всяко явление със съответната необходимост.

Плетон полемизира с Аристотел, който според него не разбирал вечното единство, разтворимо в множество явления. И обратно — най-голям поклонник на Аристотел е НИКИФОР ХУМН, който си представя картината на мировъзрението по аристотелски. Особено внимание заслужава опитът на Плетон да създаде нов религиозен култ, който е своеобразна комбинация между християнството и древната елинска митология. В своите произведения, и главно в едно от тях, наречено «ЗАКОНИ», той създава своеобразна митология и проект за изграждане на идеалната държава, донякъде по образец на древна Спарта. С учението си, в което застъпва черти от модния тогава детерминизъм, но защитава и свободната човешка воля, Плетон се издига като един от най-изтъкнатите хуманисти на късна Византия. Бившият му ученик ГЕНАДИЙ СХОЛАРИЙ, който се издига до цариградския патриаршески престол, изгаря съчиненията на Плетон като отклоняващи се от официалната църковна политика.

Плетон е привърженик главно на Платон, но Платоновото учение за света на идеите, общо взето, се възприемат трудно във Византия през XIV–XV в. Привържениците на логическото построение в догматиката и на рационализма предпочитат идеите на Аристотел. От друга страна, Платоновото учение утвърждава без колебание съществуването на божеството и безсмъртието на душата. Богословските спорове се разгарят с особена острота много преди Плетон да създаде своята богословско-философска теория. Те започват след пристигането във Византия на калабрийския монах Варлаам, който води продължителен диспут с Григорий Палама, главния представител на исихазма.

Византийската култура и развитието на хуманистичните идеи в Западна Европа

«Началото на вниманието, което европейската историография отдава на византийския свят, не може да се разграничи от комплекса на културни, политически, духовни и религиозни фактори, които в целостта си съставят самата същност на контрастиращите мисловни течения, от които се ражда идеята за нова Европа.» Тази преценка на А. Пертуси се свързва главно с онова течение сред представителите на византийската интелигенция, което наричаме ДИАСПОРА. Те се изтеглят главно към Италия, когато османската вълна залива безвъзвратно провинциите на империята и подчинява главните средища на късновизантийската култура. Емиграцията се засилва особено след падането на Цариград, но общуването със Запада започва по-рано; по време на Палеолозите. Самият Варлаам преподава уроци по гръцки на Петрарка в Авиньон, където е изпратен от Андроник III за преговори с папа Бенедикт XII. Друг калабриец, монахът Аспазий, в началото на XIV в. в Цариград обучава на латински Константин Арменопул, който по-късно на свой ред се изявява като учител по право. Леотий Пилат, също калабриец и ученик на Варлаам, преподава гръцки език на Бокачо във Флоренция.

Една част от писателите през периода XIV–XV в. търсят ключа за разрешаването на съвременните проблеми в съкровищницата на Античността и главно в съчиненията на Платон, Аристотел и други антични философи. Други, като Алексий Макремволит, са склонни към религиозен фатализъм: според тях външнополитическите неуспехи на страната са наказание свише за социалната несправедливост. Тези книжовници, проникнати от нов вид мистицизъм, отхвърлят всякаква мисъл за униатство, което за тях е равносилно на подчинение пред западния свят. Обединени около Цариградската църква, чиито представители до голяма степен са се откъснали от спойката с държавната власт, те ратуват за спасение на православието, което за тях е равнозначно на възобновеното елинско съзнание. С други думи, през следващите векове тези кръгове стават инициатори за разпространението на късновизантийската култура като култура на новия, православен елинизъм. Според престижния израз на Н. Йорга това е «Византия след Византия» на Балканите, която споделя културното наследство на несъществуващата вече империя и намира в известен смисъл паралелно развитие в разпространението на книжовното наследство на Търновската школа сред славянския свят от сферата на източното православие, както и във Влахия и Молдова.

Въпреки тези диаметрално различни насоки на творческата мисъл в късна Византия, голямото й културно наследство получава успешно развитие както на Балканите, така и в Западна Европа, където в следващите векове върху тази основа се създава византологията като наука.

Както отбелязахме, голяма част от философските занимания на италианските хуманисти в университетите на Италия се съсредоточават около философските възгледи на Платон и Аристотел. Преводите, направени от Георги Гемист Плетон, Георги Трапезундски и Теодор Газа, допринасят много за непосредственото използване на текстовете на античните мислители. Смята се, че Флоренция е център на разпространението на платонизма при Козимо и Лоренцо Медичи, а преподаването на Аристотеловата система е застъпено главно в Падуа, Споровете, които са особено модни в тази епоха като система на обучение и като изява на преподавателската подготовка, не водят непременно до враждебни стълкновения между двете направления. Платон и Аристотел стават особено популярни, когато венецианският издател Алдо Мануций отпечатва съчиненията им, a папa Александър V (1340–1410), по произход от Кипър, е един от най-видните защитници на Платоновата философия.

Строителни традиции, архитектура и изкуство

Ранновизантийско изкуство (IV–VI в). «Златният век» на Юстиниан Велики

Архитектура

Преместването на столицата на Римската империя в Константинопол превръща града във водещ културен център, който трябва да символизира световната власт и универсалната роля на римските императори. Утвърждаването на християнството прави от Константинопол «Нов Рим» и «Нов Йерусалим». Вселенските събори през IV–V в. издигат ролята му като едно от двете водещи средища на християнската религия. Фактът, че в града резидира не само патриархът (все пак един от «пентархията»), но и единственият в «ойкумена» «Божи помазаник» — «Богопоставеният император», прави от Константинопол ГРАДЪТ (с главна буква!), «Царицата на градовете». През 330 г. Константинопол все още не е очевиден съперник на Рим, но през IV–VI в. стремежът на импeраторите столицата да стане достойна изразителка на римското могъщество е реализиран. Според съвременниците Новият Рим достига и затъмнява славата на Стария Рим. Някогашната мегарска колония Византион, създадена ок. 660 г. пр. Хp., приобщена към Рим през I в., през 324–330 г. получава облик на императорска резиденция. Константин Велики лично обозначава градската територия, a cпopeд легендите изразходва повече от 100 кентенария злато за градското строителство. Крепостните стени имат обща дължина 16 км, с близо 400 кули. В новата столица са донесени културни паметници от всички краища на огромната държава. От Делфи тук е доставена 8–метровата бронзова колона от храма на Аполон, от римския храм на Аполон е взета друга великолепна колона, която е увенчана с бронзова статуя на самия Константин. Отново от Рим в Константинопол е транспортирана и поставена прочутата статуя на Атина Палада. По времето на Теодосий I, в чест на победата му над готите (388), от Хелиополис в Египет е пренесен 30–метровият гранитен обелиск от времето на фараона Тутмос III. Смята се, че само по времето на Константин Велики и наследниците му в Константинопол са изградени ок. 30 големи дворци и храмове, повече от 4000 обществени и жилищни сгради, два театъра и известният Хиподром, над 150 бани, 8 водопровода и т. н. Крепостните стени на Константин скоро отесняват, при Теодосий II е изградена нова крепостна система, разширяваща градската територия до 13 кв. км. Тази нова част получава името «Хора». Константинопол има свой форум и главни улици в духа на римското градоустройство.

ГОЛЕМИЯТ (СВЕЩЕНИЯТ) ДВОРЕЦ е най-важната агломерация в столицата, заемаща ок. 400 000 кв. м. Тук са разположени личната резиденция на императора и неговото семейство, помещенията на дворцовата канцелария, императорският военен гарнизон и т. н. До XII в. този дворцов комплекс е преустройван и благоустрояван многократно. Големият дворец е съединен с вътрешни ходове и покрити галерии с Хиподрома, едно голямо спортно съоръжение, което играе важна роля в политическия живот на империята. Неговите размери са 370/180 м., а трибуните му събират повече от 40 000 зрители. Насред арената е имало тясна тераса, украсена с колонади и статуи. Тук е била знаменитата статуя на Херакъл, дело на Лизип. С течение на времето се оформя една галерия със статуите на императорите до Ираклий включително. Над императорската ложа се е издигала голяма кула, върху която е била разположена композицията със знаменитите коне на Лизип. Днес те украсяват катедралата «Сан Марко» във Венеция, където са отнесени през 1204 г.

През IVVII в. КОНСТАНТИНОПОЛ не е единственият византийски «мегаполис», неговото първенствуващо място нерядко се оспорва от Александрия, Антиохия, а отчасти и от Рим. АНТИОХИЯ (дн. Антакия) е добре проучена. При археологически разкопки са разкрити местният дворец, хиподрум, обществени сгради, църкви и т. н. Двете главни улици на днешния периферен турски град следват планировката от ранновизантийския период. Знанията ни за ранновизантийския град Александрия са незначителни, тъй като той попада изцяло под днешния египетски многомилионен град. Планът и обликът на ранновизантийския ЙЕРУСАЛИМ са познати най-вече от някои тогавашни мозайки, особено от Йордания. Добре укрепени градове, притежаващи архитектура с високи художествени качества, са и Бейрут, Ефес, Смирна, Никея, Атина, Никомидия, Филипопол, Коринт и др. Като цяло те съхраняват в себе си облика на античните градове.

Църковната архитектура става водеща именно в ранновизантийската епоха. Храмовете са основно от два типа. Първият представлява центрична сграда с план на квадрат, осмоъгълник, понякога кръг или равнораменен кръст и е предназначен основно за кръщение. В този стил се строят и широко разпространените в ранновизантийската епоха мартириуми (мартириони), където са погребвани прочути светци. Вторият основен тип храм е базиликата, заимствана от римската гражданска архитектура. В Константинопол са построени голям брой църкви, от които запазеното е изключително малко. Най-ранната от тях е базиликата «Йоан Кръстител» в Студийския манастир (463). Такива базилики са строени също в Александрия, Антиохия, Рим и на други места. От първия тип храмове най-добре се е запазил мавзолеят на св. Констанция, може би сестра на Константин Велики, в Рим (ок. 350). Най-голямото достижение на ранновизантийските архитекти е усъвършенстването на куполната архитектура, в която се открива източно (персийско) влияние. Характерен пример за използване на купола е мавзолеят на Гала Плацидия в Рим от средата на V в. Заслужават отбелязване и такива известни базилики като «Св. Димитър» в Солун (V в.), «Св. София» в София (дала името на дн. българска столица) и редица други. Археологическите разкопки позволяват да се получи по-пълна представа за разпространението на базиликалните църкви в целия ранновизантийски свят, включително и в българските земи. Най-известните мартириуми са в Палестина. Като места за поклонение те стават възпоменателни храмове с базиликален план. В Йерусалим Константин Велики строи голям петкорабен храм «РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО», който е наричан «базиликата на Голгота» (ок. 326). Мястото на Божия гроб, където е бил погребан и е възкръснал Иисус Христос, е оформено като мартириум. Във Витлеем император ЗЕНОН строи подобен храм, посветен на Богородица (484). Ок. 379–380 г. в Антиохия е създаден мемориалният храм «Св. Бабила», известен е и мартириумът на първомъченицата св. Текла.

Безспорно апогеят на византийската строителна дейност, останал ненадминат и недостижим през цялото хилядолетно съществуване на империята, е свързан с името на Юстиниан Велики. Наред с гигантското по своя размах и география строителство на крепости (само по дунавския лимес те са над 100) много средства са вложени в гражданската и църковната архитектура. В този смисъл известното ни от Прокопий Кесарийски се допълва от мащабните археологически проучвания през последните десетилетия. На базата на ЮСТИНИАНОВОТО СТРОИТЕЛСТВО възникват редица нови градове, предимно малки и средни. Градски средища, лежащи от векове в руини, се възстановяват заедно с необходимите им граждански и църковни сгради. Юстиниан полага особени грижи за своето родно място, където е построен градът Юстиниана Πрима, или Първа Юстиниана (Царичинград в дн. Сърбия). Тук е учредена едноименната автокефална архиепископия. Изключително много средства са вложени в константинополските строежи — именно тогава се оформя комплексът на Големия дворец. Сред най-интересните паметници на града е огромната цистерна (по-късно турците я наричат «1001 колони»). Това гигантско водохранилище е изградено по инициатива на сенатора Филоксен през 528 г. Размерите му са впечатляващи — 60 м. дължина, 50 м. ширина, 18 м. височина, от които 15 м. под повърхността на земята. Колоните са в 15 паралелни реда, общо 224 на брой. В горната си част са оформени арки с малки решетъчни прозорци, през които влизат въздух и светлина. «Цистерната на базиликата», близо до «Св. София», е с 336 колони и е с още по-големи размери — 112/61/13,5 м., а турците я наричат «Йеребатан-сарай» («Потъналият в земята дворец»). По-малка по размери е т. нар. цистерна на Теодосий. Най-голямата цариградска цистерна обаче е била построена малко по-рано, при Анастасий, и е имала 170 м. дължина и 147 м. ширина, но днес тя не съществува.

Църковното строителство при Юстиниан обхваща целия византийски свят, но водещите образци са в столицата. Най-раната от тези църкви е СВ. СВ. СЕРГЕЙ И ВАКХ, изградена в периода 527–536 г. По план храмът е във формата на квадрат, от запад е пристроен нартекс с атриум (открит двор). В центъра на квадрата е вписан осмоъгълник, а куполът е на пилони. Архитектурните търсения са продължени в църквата «СВ. ИРИНА» (532) — трикорабна базилика, чийто среден кораб е необичайно широк и покрит с два купола. Така започва преходът към т. нар. куполна базилика във византийската архитектура. Без съмнение истинско съвършенство в концепцията за центричен куполен храм е постигнато при «Св. София» — един паметник, който с основание става символ на Юстиниановия Златен век, на Византия и на православието.

За строителството на «СВ. СОФИЯ» съществуват много легенди, в които се изтъква личното участие на императора при покупката на терена, доставянето на строителни материали и т. н. Строежът продължава 5 години, като са известни точните дати на «първата копка» (23 февруари 532 г.) и откриването на църквата (27 декември 537 г.). Добре известни са и имената на двамата архитекти — Исuдор от Милет и Антимий от Трал. Всички тези подробности, с които не би могъл да се «похвали» нито един съвременен храм, още веднъж свидетелствуват за необичайното значение на «великата църква» в духовния живот на империята. «Св. София» е построена на най-високия от 7тe хълма на «Новия Рим», в самия му център. Тя се издига величествено над останалите сгради и не случайно Юстиниан възкликва: «Соломоне, надминах те!». Планът на църквата е правоъгълен, а в центъра му четири масивни пилона очертават квадратното подкуполно пространство. Куполът има диаметър 31,5 м., от изток и от запад към него са изградени два големи полукупола. Куполът е «отделен» от основата с 40 прозореца, през които струи дневната светлина. Прокопий с изумление пише за оптическия ефект, постигнат по този начин — зрителите остават с усещането, че куполът е «спуснат от небето на златна верига», че лети във въздуха, че той самият е небето. При това мозаичната му украса представлява огромен кръст сред осеяно със звезди небе. През 558 г. невероятният купол рухва, което напомня на съвременниците истинска катастрофа. Някои учени допускат не само обичайните причини (земетресение), но и определен строителен недостатък — крехкостта на тежката конструкция. Двамата архитекти вече не са между живите, а реконструкцията е извършена от Исидор Млади, племенник на милетския архитект. Той усилва носещите пилони с контрафорси, с което обаче донякъде нарушава естетическата концепция. Още съвременниците с известно разочарование отбелязват по-тромавия външен вид на храма. «Св. София» е обект на възторжените описания не само на Прокопий, но и на Агатий, Евагрий, поетите Павел Силенциарий, Корип и много други. Тя изумява потомците, пътешествениците и завоевателите, възхищават й се не само православни и католици, но и иноверците мюсюлмани. Някои учени, изпитали обаянието на този Юстинианов храм, го сравняват и дори издигат над такива шедьоври на християнската средновековна цивилизация, като парижката «Св. Богородица» и «Св. Петър» в Рим.

Освен идеята за грандиозен куполен храм византийските архитекти развиват строителната концепция за многокуполна църковна сграда. Първият такъв храм е построен отново при Юстиниан — «Св. Апостоли». Той не е запазен, но е бил еталон за много други храмове, включително «Сан Марко» във Венеция. Планът му е бил във формата на кръст с голям купол в центъра и по-малки върху раменете на кръста. В провинцията доминира строежът на базилики и центрични храмове. Сред най-известните, е «САН ВИТАЛЕ» в Равена (530–540), чийто план е повлиян от «Св. св. Сергий и Вакх» в столицата. Ктитори са Юстиниан и Теодора, въпреки че никога не са посещавали Равена. Като такива те са изобразени върху великолепните мозайки заедно с местния архиепископ Максимиан и своите приближени. Юстиниан възстановява, ремонтира или преустройва най-известните архитектурни паметници в Светите места (Палестина) — базиликата «Рождество» във Витлеем, «Св. Богородица» в Синай и др. По негово нареждане е реконструиран храмът «Св. Йоан Богослов» в Ефес.

Изобразително изкуство

Ранновизантийските църкви се отличават със скромен, дори суров и безличен външен облик (простотата на интериора е противопоставена на пищната външна декорация на езическите храмове), който е в контраст с вътрешната украса. Под влияние на елинистическата традиция най-силно присъствие в нея има живописта. Още от времето на Константин Велики тя се превръща във водещ жанр от изобразителното изкуство. Скулптурата в Източната империя остава на заден план, тъй като напомня за езическата епоха. Интериорът на най-богатите византийски църкви е оформен най-вече чрез мозайката, заимствана също от Античността. Докато тогава мозайките украсяват най-често подовете на зданията, то в християнското изкуство те заемат стените. Византийските майстори и художници най-пълно съхраняват и усъвършенстват тази техника. Не случайно и през XI–XII в. те са канени за украсата на най- представителните храмове в Италия, Русия, Близкия изток. В мавзолея на св. Констанция в Рим все още господства орнаментиката и раннохристиянската символика. Елементи от този стил присъстват и по-късно, но главна роля започват да играят конкретните образи и сюжетните композиции. В мавзолея на Гала Плацидия около главата на Христос се появява ореолът като символ на неговата святост. Запазените образци на мозайки от Константинопол през IV–V в. са сравнително малко. Те са предимно подови и са украсявали двореца, сенаторските жилища и обществените сгради. Изобразени са ловни сцени, сюжети с животни (борба между слон и лъв, между орел и змия и т. н.) или хора (музикант, девойка с делва, рибар, селянин, който дои коза и пр.). Такива мозайки са открити и в Антиохия, където са украсявали обществените здания и богатите вили.

Най-забележителни и широко известни са мозаичните композиции от «Сан Витале» в Равена. Портретите на Юстиниан, Теодора, Максимиан и другите лица са индивидуализирани, като е налице определен психологизъм. В други композиции от същата църква откриваме битови, архитектурни и пейзажни елементи. Тук са изобразени и редица светци, а в олтарната арка са изработени медальони с Христос и 12–те апостоли. Художниците без съмнение принадлежат на столичната школа. В «САН АПОЛИНАРЕ НУОВО» работят хора вероятно от същата група, но и техни колеги от Сирия, което проличава от стиловите разлики в отделните композиции. През този период фресковата техника присъства главно в провинциалните паметници и в египетското коптско изкуство.

В ранновизантийската епоха скулптурата все още играе важна роля, най вече в светското изкуство. Известна е цяла галерия от скулптурни портрети на императорите, започваща от Константин Велики (днес в Рим), която е част от разрушената голяма статуя. Заслужават отбелязване изображенията на Аркадий, Теодосий II и статуята на Барлета (Южна Италия). Спори се кого е изобразявала тя, като местното предание твърди, че е на Ираклий. Напоследък се налага мнението, че портретът е на император Маркиан. Съдбата на този паметник е показателна — той е отнесен от Константинопол през 1204 г., а корабът, който пренася колосалната статуя в Неапол, търпи корабокрушение край брега на Барлета. Местните жители запазват и почитат тази византийска реликва до най-ново време. По своеобразен начин известният мозаичен портрет на Юстиниан от Равена се допълва от скулптурното му изображение, което днес се съхранява във Венеция. Същото би могло да се каже и за съпругата му Теодора, чийто мраморен портрет днес се намира в Милано.

Важно място в изкуството заема и релефът, където също е продължена античната практика. Върху постамента на споменатия египетски обелиск е поставен релеф с изображението на император Теодосий I и семейството му. Теодосий е представен като победител, а фигурата му е в по-голям мащаб от останалите. Релефът отразява триумфа на императора над готите.

Особена мисия във византийското изкуство има иконата. Определени култови функции са имали още изображенията на езическите богове в античната епоха, погребалните маски на починалите, образите на римските императори и т. н. Съвременните изследователи (В. Бичков, X. Белтинг и др.) съпоставят текстовете на раннохристиянските и езическите автори, като стигат до извода, че представите за присъствието и действието на боговете в изображенията са твърде сходни. Ранните иконопочитатели ценят в иконата не толкова естетическите качества, колкото изразената в нея «висша реалност». Изключително място се отделя на «автентичността», или «правилността», на художествения образ. По тази причина така много се ценят и почитат «неръкотворните» образи на Христос и иконата на Богородица, която според преданието е била изписана от евангелист Лука «от натура». Смята се, че ранният етап на култа към иконите в Константинопол се оформя към началomo на VII в. Многократно е дискутиран въпросът за произхода на иконите (сакралните образи) в недрата на късноантичното изкуство. Във формално-художествен аспект един от главните прототипи на иконата е късният египетски портрет «на мумиите», в който се обединяват трите типа антична трактовка на образа — гръцкият, римският и древноегипетският. Естествено в иконата доминира не тенденцията към «реализъм», а към «идеализъм». Византийците виждат в иконата едновременно и точно копие (своего рода «фотография на оригинала»), но което е много по-съществено, и визуализация на «лика» («вътрешния είδος») на свещения персонаж. Това е оня духовен портрет, който при живия човек често остава невидим. Образът се възприема не като творба на конкретния художник, а като самоизява на архетипа посредством ръката на художника. Не случайно се вярва, че Светият Дух играе ролята на своеобразен «иконописец» при чудотворните икони.

Ранновизантийските разбирания за образа са систематизирани от Йоан Дамаскин, «един от най-дълбоките мислители на православието» (В. Бичков). Той извежда и основните функции на култовия образ: 1. Дидактико-информативна (онагледява свещените книги за неграмотните); 2. Коммеморативна (напомня за деянията и подвизите на Христос, мъчениците и т. н.); 3. Декоративна (украсява храма и носи духовна наслада). Наред с тези общокултурни и естетически функции религиозните изображения имат и присъщите само за тях религиозно-сакрални: 1. Иконата като култов символ води човешкия ум «чрез телесното съзерцание към духовното...»; 2. Изображенията на Христос не само насочват човешкия разум към духовния свят, но и сами са носители на възвишеността на Бога·; 3. Образите съдържат «Божествена благодат», или енергия, която не е присъща на изначалната им материална същност, но е дадена от Светия Дух; 4. Иконата е обект на поклонение, но тя не е идол. Според Дамаскин вярващите се покланят не на материята, а на архетипа. Това е знак на смирение пред Бога, Богородица и светците.

Във Византия иконата твърде рано измества раннохристиянската традиция на изображенията-символи (вж. Хронологична енциклопедия на света, т. III). Иконите са задължителни за храмовете, навлизат бързо и в частния живот на византийците. Отначало думата ἐίκως за ранните християни означава изображение на светец въобще. Тя е антипод на «идол». По-късно под «икона» започва да се разбира онова, което влагаме в това понятие и днес, постепенно я разграничават от «неподвижните» изображения — фрески, мозайки и т. н. Най-ранните египетски икони са близки до т. нар. фаюмски портрет. Най-често те изобразяват само един светец, но постепенно навлизат и многофигурни композиции. В ранновизантийските текстове неведнъж става дума за икони. Многократно се споменава изображението на Христос над входа на двореца, което е в центъра на събитията при иконоборците! Естествено най-почитани са т. нар. ахиропити — образи на Христос и Богородица, смятани за неръкотворни, например известният «Мандилион» от Едеса в Месопотамия, който има своя «история». През 554 г. един друг «Мандилион» от Кападокия е пренесен тържествено в столицата. Най-ранните запазени икони са едва от VI в., но и те не са много. Освен отдалечеността на онази епоха значение за това имат и гоненията на иконоборците през VIII в., в резултат на които са унищожени неизвестен (очевидно значителен) брой паметници. При това главната арена на «икономахията» е именно столицата, където са водещите ателиета за икони. Сред малкото запазени образци са «Богородица с младенеца» и «Св. св. Сергий и Вакх» (дн. в Киев, занесена там от Синай). Те са определени като дело на цариградски иконописци. И двете са в духа на античния портрет, докато иконата на архиепископ Авраам (дн. в Берлин) има повече ориенталски и «средновековни» черти. Тя обаче е създадена не в столицата, а някъде в източните провинции. Известна представа за иконографския тип на Христос дават и изображенията върху тогавашни византийски монети.

Илюстрирането на ръкописите с художествени миниатюри е типично за византийската култура. Във водещите центрове се създават скриптории (ателиета за ръкописи, където редом работят художници и преписвачи), които са към двореца на императора, четирите патриаршии, библиотеките към църквите и големите манастири. Понякога е трудно да се определи принадлежността на даден паметник към определен център. Така например илюстрованата «Илиада» от Амброзианската библиотека в Милано е с различни «адреси» — столицата, Александрия или пък Антиохия.

Миниатюристите използват антични образци, при баталните сцени буквално «копират» древни барелефи. В този все още нов вид изкуство художниците отначало срещат много проблеми, тъй като трудно се справят с ограниченото пространство на правоъгълния лист. Именно преминаването от свитъци към кодекси (книги) от пергамент обаче дава размах на миниатюрата. По този начин книгата става не само по-достъпна, но се превръща и в благодатно поле за илюстриране на текста. В епохата на Юстиниан миниатюрата вече има сериозни позиции, а цариградските скриптории работят много активно. Основните принципи на композицията вече са овладени, художниците се стремят да постигнат връзка на изображението с конкретния текст, текст и илюстрация вече се схващат като едно цяло. Не всичко oт търсенията им е възприето от техните следовници. Миниатюрата се развива най-вече в композиционно отношение и през следващите почти 10 века, като някои несполучливи решения са изоставени. Така например през VI в. портретите на четиримата евангелисти се поставят в началото на кодекса, а не поотделно в началото на техните текстове. Най-старият византийски кодекс от VI в. съдържа медицинския трактат на древногръцкия лекар Диоскорид (дн. във Виена). Той е богато илюстриран със старателни и умели рисунки на съответните билки, копирани от използвания оригинал. Неизвестният художник добавя и 5 свои авторски рисунки. Една от тях е портрет на знаменитата тогава Юлиана Аникия, изобразена в пурпурни одежди почти като императрица (тя едва не сваля от власт Анастасий I в 512 г.). На друга миниатюра виждаме образа на Диоскорид като древен учен. Техниката е темперна, а дори и в рисунките на растенията личи определена емоционална нагласа.

Миниатюрата навлиза все повече и в религиозните книги. Чудесна илюстрация на тази тенденция са запазените евангелия от Росано (Италия) и онова на сирийския преписвач Рабула от 586 г. (дн. във Флоренция), където са изпълнени не само фигури на светци, но и цели композиции — «Възнесение Христово», «Причастието на апостолите» и др. В Евангелието на Рабула е поместен и своеобразен календар на евангелските събития. Сходни са и някои арменски паметници, влизащи поначало в кръга на византийското изкуство.

Приложни изкуства

През Късната античност и Ранното средновековие (поне до Х–ХI в.) Византия е безспорната «велика сила» в приложните изкуства. Съхраненото и преосмислено елинистическо и римско наследство, източната изтънченост и финансовата обезпеченост гарантират високото ниво на византийската продукция. Сред любимите, скъпи и престижни материали първо място заема слоновата кост. В резбата върху слонова кост е следвана техниката на релефа, но нерядко тя е пречупена през призмата на едно специфично майсторство. През IVV в. най-разпространени са т. нар. консулски диптихони (диптиси), изпращани всяка година от новоизбрания консул от столицата в провинциите. Формата е наследена от Рим, но на византийска почва сравнително скромните римски диптиси са заменени от разкошни паметници с изображения от слонова кост, релефи, инкрустации, скъпоценни камъни. Такива образци се съхраняват в редица европейски музеи. Първоначалната идея на римския диптих е да се съобщи името на новия консул, понякога придружено с негов портрет. Византийските диптиси включват вече цели композиции, вкл. сцени от Хиподрома, от античната драматургия и др. Освен в столицата резбата се развива и в други центрове — напр. Александрия, където са създадени пластините за трона на споменатия равенски архиепископ Максимиан. Върху тях са предадени сцени от живота на Йосиф, но пластините, върху които са изобразени Йоан Кръстител и евангелистите, вероятно са дело на столичната школа — в тях античните мотиви са определено по-силни.

Античните традиции са доминиращи при изработката на съдове, най-често сребърни. Не случайно стилът в този клон на приложните изкуства е квалифициран като «ВИЗАНТИЙСКА АНТИКА». Голяма колекция от византийски съдове, създадени през IV–VII в., се пази в Ермитажа (Петербург). Тук са и съдовете от съкровището от Малая Перешчепина (Украйна). Сред тях е блюдото на Патерн, епископ на Томи украсено със скъпоценни камъни. Византийски художествени съдове, които произхождат от различни ателиета (столицата, Александрия, Антиохия, Кипър и др.), се пазят и в други световни музеи. Огромна част от византийската продукция обаче не е достигнала до наши дни. Добре известни са случаите, когато в интерес на осигуряването на пари за армията ценни съдове са претопявани, посягано е дори и на църковната утвар.

Художественият текстил е една област, в която Византия също има непоклатими позиции векове наред, а продукцията й е търсена из цяла Европа. Мощен тласък на тази художествена индустрия дава откриването на «тайната на коприната» по времето на Юстиниан. Дотогава скъпият и ценен повече от благородните метали материал се доставя от Китай през Персия, предмет е на спорове, конфликти, спекула. Прокопий разказва, че Юстиниан създава работилници и поставя тъкачни станове в отделно крило на двореца. Производството на коприна векове наред е обект на специални грижи от страна на императорската власт, а технологията е ревниво пазена от външни посегателства. Върху платовете се създават не само орнаментални композиции, но и портрети и религиозни сцени. С тази епоха се свързва един покров от гробницата на Карл Велики (дн. в Аахен). В катедралата на френския град Лион се пази друг покров със сцените «Рождество» и «Благовещение». В областта на художествения текстил осезателно присъства и коптското изкуство, чиито многобройни паметници се пазят в много европейски музеи — само в Брюксел са съхранени над 500 образци на коптска тъкан. Върху разнообразни тъкани и одежди египетските майстори изобразяват най-вече религиозни сюжети.

«Тъмните векове» (602–843)

Времето на Фока, Ираклий и наследниците му, както и на императорите-иконоборци, се характеризира с чувствително стесняване на мащабите, финансовите възможности и обхвата на византийската култура и изкуство. Класически и високоразвити провинции, като Египет, Сирия, Палестина, значителна част от Балканите и др., излизат от политическия контрол на империята. Италия, особено северната й част, също се отдалечава постепенно от византийския културен кръг. Въпреки всичко влиянието на Византия в Европа и Близкия изток остава силно, а в някои отношения — водещо.

Строителство и архитектура

Тежките военнополитически сътресения водят до резки промени в организацията, технологическото ниво и финансирането. Глобални проекти от рода на онези при Юстиниан са практически неосъществими, но строителството и реконструкцията на крепости, дворци, обществени сгради, водопроводи и др. не престава. Отпадането на области и градове, на цели стратегически линии и «приближаването» на границите към столицата и към водещи градове като Солун, Одрин, Никея и др. изисква бързи реконструкции на крепостните им съоръжения или изграждането на нови. В Мала Азия изпъква ролята на регионални центрове (средища на теми) като Аморион, Акроинон, Анкира, Дорилеон, Селевкия, павликянската «столица» Тефрика и др. Важността на добре укрепения Аморион личи при войните с арабите и междуособицата на Константин Копроним и Артавасд. На Балканите като защитна линия срещу България неведнъж се споменават Одрин, Месемврия, Анхиало, Маркели, Девелт и др., където периодично се поправят или изграждат крепостни съоръжения. Императрица Ирина укрепява Вероя (Стара Загора), която за известен период носи нейното име — Иринополис.

През VIII–IX в. гражданската архитектура достига своя връх в дворцовото строителство при ТЕОФИЛ. Към комплекса на Големия дворец е изградена нова група здания, известни ни само по описанията на хронистите и Константин Багренородни. Сред тях изпъква т. нар. ТРИКОНХИЙ — масивна двуетажна постройка с тронна зала. Горният етаж с неговите три абсиди (конхи) дава названието му. На долния етаж е имало голяма галерия, отделена от централната част с 19 колони. Триконхий е имал позлатен покрив, богат интериор от разноцветни мрамори и т. н. Според описанията към него води т. нар. перистил Сигма (във формата на тази гръцка буква), с мраморни трибуни, басейн и фонтан. Тук са устройвани тържества и представления. Освен това имаме описанието на няколко други дворцови сгради — Бисерния триклиний, Ерос, Мистерион, Камилас и Мусикос. При украсата и конструкцията на целия комплекс са използвани мозайки, релефи, арки, сводове, колонади и др. Така античните традиции се съчетават с елементи на църковната архитектура, като се отделя особено внимание на акустиката. Ловко използваният ефект на ехото в залата Мистерион изумява посетителите, особено «варварските» пратеничества. Преустройството засяга и някои части на Големия дворец — напр. известната зала Магнавра (Магнаура), където са разположени най-добрите образци на приложното изкуство и механиката, включително лъвовете, птиците и другите «живи» механизми на ЛЪВ МАТЕМАТИК. Тук са монтирани и два големи музикални органа. При строителството са преизползвани много елементи от античните храмове, което налага своя отпечатък върху тогавашната архитектура. Такива здания са строени и на територията на Арабския халифат, откъдето също идва определено влияние. Най-известен е случаят с двореца Вриас, построен от Теофил на азиатския бряг на Босфора. Като негова основа са използвани плановете на дворците в Багдад, донесени от бъдещия патриарх Йоан Граматик при една дипломатическа мисия. Арабски елементи навлизат и в архитектурата на Големия дворец, където са оформени дворцови паркове с павилиони («кьошкове») в арабски стил.

В църковната архитектура продължава усъвършенстването на кръстокуполния тип храм. Тон дават най-значимите паметници от V–VI в., особено «Св. София». Запазеното от този период е малко, много паметници са унищожени, други са многократно ремонтирани и преправяни според вкуса на следващите поколения. Към VI–VII в. се датира известната църква «Хора» (Кахрие-джами) в Цариград. Изградената от монаха Хиацинт към 700 г. куполна базилика «Успение Богородично» в Никея за съжаление е разрушена от турците през 1922 г., но сa запазени нейни фотографии. Към същия тип се отнасят някои църкви на о. Крит и в Коринт. Един от най-забележителните паметници от онова време е «Св. София» в Солун — куполна базилика с размери 35 на 43 м., най-близка по план с константинополската «Св. Ирина» от Юстинианово време. По замисъл обаче тя следва константинополската си съименница, но е по-статична и тромава. Масивността на нейните вътрешни прегради и по-голямата й разчлененост маркират пътя към класическия кръстокуполен храм от средновизантийския период. Солунската «Св. София» е датирана различно, най-често към 30–те години на VIII в., а според други — към времето на императрица Ирина. Към паметниците от VIII в. се отнасят «Св. Климент» в Анкира, грамадната трикорабна базилика в Дере-Аси и тази на манастира «Св. Николай», и двете в Ликия, Мала Азия. След 740 г. е възстановена и «Св. Ирина» в Константинопол. Към началото на IX в. се отнася днешната джамия «Ходжа Мустафа», вероятно църквата «Св. апостоли Петър и Марко», трикорабна базилика с купол на висок барабан над централната част. Някои образци на преходния тип между куполна базилика и кръстокуполен храм са в по-далечната периферия на византийския свят, напр. изследваната от Н. Брунов църква «Св. Йоан Предтеча» в Керч. Византийските архитекти с основание са смятани за водещи в тогавашния свят и са канени както от арабските халифи, така и от франкските крале.

От тази епоха е и забележителният комплекс от скални църкви в Кападокия, макар най-ранните да са още от IV в. През иконоборската епоха обаче Кападокия се превръща в своеобразен център на монашеската опозиция, броят на църквите нараства, в тях са запазени и някои образци на тогавашното византийско изкуство.

Изобразително изкуство

До началото на иконоборческия период византийското изкуство се развива в духа на Юстиниановия Златен век и по-ранните образци. Сред малкото запазени паметници изпъкват мозайките от «Св. Димитър» в Солун, някои от които (сцени от житието на светеца) датират от края на VI в., а известната композиция с ктиторите (епарха Леонтий и епископ Йоан) е създадена наскоро след пожара през 634 г. Отличават я линеалност и богат колорит, каквито виждаме и при абсидната мозайка на «Св. Богородица Ангелоктисос» от Кити (Ларнака), Кипър. Тук обаче във фигурите на Богородица и архангелите има повече движение, издаващо живата елинистическа традиция в този регион на Средиземноморието. От VII в. е и интересното изображение на Богородица от «Успение» в Никея, запазено върху черно-бели снимки. Отново от VII в. са мозайките от «Сан Аполинаре Нуово» и някои композиции от «Сан Витале» в Равена, както и в Мцхет, Грузия, и Двин в Армения. Фреските, които нерядко съжителстват с мозайки, са представени с някои образци от «Св. Димитър» в Солун (за съжаление силно пострадали през 1917 г.), коптски фрески от Египет и Нубия — напр. откритията във Фараш (Судан) през 1962 г. Рим продължава да бъде един от водещите центрове на ранновизантийското изкуство и през VII в., за което свидетелстват мозайките и фреските в църквите «Св. Агнеса», «Сан Стефано Ротондо» и «Сан Марко» във Флоренция и др. В тази насока много усилия полагат папите Йоан VI (640–642), родом от Далмация, и Йоан VII (705–707), който е грък по произход.

Важно място в изкуството заемат иконите, което личи от изострените спорове «за» и «против» изображенията, и сродната с тях художествена миниатюра. От образците на Константинополската школа вероятно са известните две икони, пренесени от Синай в Киев от П. Успенски — «Богородица с младенеца» и «Св. св. Сергий и Вакх». Обикновено те са отнасяни към VI в., според Ж. Лафонтен-Дозон са от VII в. И двете са в духа на най-добрите елинистически традиции. Много по-«средновековна» е онази на архиепископ Авраам (дн. в Берлин), която е дело на провинциален зограф от Изтока. Вероятно от Синай е и иконата «Христос по-стар от дните» върху дясната част на един триптих. Най-много икони от VII и VIII в. са запазени в Рим, където намират убежище много иконопочитатели, а Папството е най-заклетият противник на иконоборците. Иконографията дава отражение и върху монетосеченето. Тиберий II (578–582) е първият император, изобразен на трон подобно на Христос. През 615 г. Ираклий отсича сребърен хексаграм, където е представен в императорски одежди. За първи път при Юстиниан II върху монетите се появява и образът на Христос.

Борбата против иконите (726–843) и нейните последици

Изказвания против изображенията на религиозни събития и лица, както и известни «симптоми» на иконоборството има и преди 726 г. Г. Острогорски основателно сочи случилото се при Филипик Вардан през 711 г. Като монотелит той заповядва да бъде унищожена една дворцова мозайка с изображение на Шестия Вселенски събор (680), като на мястото й поставя образите на патриарх Сергий и своя. През 713 г. тези изображения на свой ред също са унищожени. През 726 г. служителите на Лъв III унищожават популярния и почитан образ на Христос над входа на двореца, като на мястото му е поставен голям кръст. Четири години по-късно Лъв III издава своя известен едикт, забраняващ иконите, но като цяло избягва ексцесиите. Иконоборството достига апогея си при Константин V Konpoним (741775), при когото са унищожени най-много произведения на църковната живопис. Трудно е да се каже доколко тази практика е обхванала цялата империя. Както е известно, иконоборците имат най-много последователи в Мала Азия, докато на Балканите позициите на иконопочитателите са много по-силни. Изказвано е мнението, че унищожаването на паметници на изкуството е засегнало най-вече столицата, особено след личната намеса на патриарх Никита. През 678 г. той заповядва да бъдат заличени всички мозайки и «дъски с восъчни бои» (икони) в столичните храмове. На тяхно място се появяват орнаменти от цветя, растения, птици и др. и според ироничните думи на иконофилите църквите се превръщат «в градини и птичарници». Римският папа Григорий II обвинява Лъв III, че е заменил иконите с арфи, кимвали и флейти, а вместо с църковни служби (в които иконите заемат несъмнено важно място) народът е развличан с басни. Има сведения, че иконоборците съвсем не са пренебрегвали изкуството, но са наблягали именно на светските сюжети, пейзажите, ловните сцени и др. под. Добре известен е примерът със замяната на едно изображение на вселенски събор с портрета на любимия императорски кочияш, извършена в двореца по заповед на Константин V. В абсидите на храмовете е изобразяван кръстът като най-безспорен символ на вярата. Такъв мозаичен кръст е запазен в константинополската църква «Св. Ирина». Победата на иконопочитанието решава съдбата на иконоборското изкуство и повечето от паметниците му са унищожени при новото зографисване на храмовете през IX в. За стила на монументалната живопис при иконоборците косвено се съди по мозайките в джамията на Омаядите в Дамаск (705–711) и йерусалимската «Скала» (691–692). В тях отсъстват човешки фигури, но се усещат буколически мотиви от елинистическата епоха.

В опозиционните на иконоборците монашески среди, както и в по-отдалечени от столицата райони, антропоморфното църковно изкуство продължава развитието си. Най-знаменитият художник от първата половина на IX в. е монахът Лазар. Той продължавал да създава икони въпреки преследванията и хвърлянето му в затвора по заповед на Теофил. Лазар е автор на прочутата икона на св. Йоан Кръстител, обявена за чудотворна век по-късно. Смята се, че именно той възстановява образа на Христос над входа на двореца след 843 г., както и оня на Богородица в абсидата на «Св. София» — и двата в мозаична техника. През иконоборската епоха крепост на опозицията е Студийският манастир, ръководен от игумена Теодор Студит (759–826). Неговата роля в духовния, а и в политическия живот на империята е известна, а при временното прекратяване на иконоборството (787–815) нерядко е и водеща. В манастира се създават много икони, в една процесия всеки от неговите близо 300 монаси е носил икона. Самият Студит изпраща икони на свои привърженици, а когато умира, учениците му поставят негов портрет на гроба му. Един от най-верните ученици на Теодор — Николай Изповедник, е известен калиграф и преписвач. Поради иконофилските му възгледи при мъчения счупват ръцете му. Смята се, че на Студийската манастирска школа принадлежи т. нар. ХЛУДОВ ПСАЛТИР (дн. в Москва), където има повече от 200 изображения, включително карикатури на императорите иконоборци. Създаденият ок. 813–820 г. ръкопис със съчиненията на Птоломей (дн. във Ватикана) е дело на привърженици на иконоборството, които илюстрират текста със зодиакалните знаци и други светски сюжети. На мястото на Христос е поставен кръст, което личи и при други ръкописи.

В скалните църкви на Кападокия продължават да се създават изображения. В «Св. Василий» и «Св. Стефан» са запазени следи от фрески със светци. Според някои автори върху фотографиите от «Успение Богородично» в Никея личат следи от неколкократно унищожаване и възстановяване на изображенията, което основателно се свързва с промените при Ирина и след 815 г. Знае се също, че в Константинопол са поставени статуи на Ирина и Константин VI, релефи с църковни сюжети (такива има и в «Св. Димитър» в Солун).

Образът на Христос върху монетите е премахнат от иконоборците, като го замества монограмът на Христос. Дори Ирина не възстановява този образ, макар да поставя своя върху монетите си.

През първите десетилетия на IX в. Византия активизира връзките си със Запада, най-вече с империята на Карл Велики. Разменят се пратеничества, макар и инцидентно, възниква идеята за династичен брак и обединение на империите в духа на римската традиция. В Аахен (Екс ла Шапел) работят византийски художници. Оформлението на т. нар. Коронационно евангелие на Карл Велики се отдава на тяхното влияние. Мозайките в Палатинската капела и в Жермини дьо Пре са близки в стилово отношение със съвременното византийско изкуство. Както стана дума, византийски художници работят и в най-забележителните храмове на Арабския халифат. Известната легенда за българското покръстване също е свързана с византийски зограф някой си Методи, работил в двореца Плиска. Последното вероятно отразява практиката поне от времето на Омуртаг. Както се знае, Крум отвлича от византийска територия не само плячка и пленници, но и колони, статуи и други паметници на изкуството. Дворците в Писка несъмнено носят следи от влиянието на съвременната византийска архитектура.

Въпреки драматизма на борбата около образите във византийското изкуство, художествените търсения продължават. Като цяло борбата против антропоморфизма е безперспективна, тъй като влиза в противоречие не само с особеностите на православния култ, но и с вековната гръцка и елинистическа традиция.

«Македонският Ренесанс» (IХ–Х в.)

Гражданска архитектура

Подемът на византийската държава се илюстрира и от широко разгърналото се строителство. Войните с България и арабите налагат засилено укрепяване на границите в дълбочина, а обликът на крепостите все повече се влияе от даденостите на релефа. Най-добре са запазени укрепленията на Акрокоринт в Пелопонес, изградени от правоъгълни каменни блокове с тухлени пояси. Византийските строителни принципи намират отражение и в българските паметници от онова време (Преслав, Дръстър, Охрид и др.).

Дворцовото строителство е във фокуса на Македонската династия. То е призвано да укрепи не само собствения й, но и престижа на императорската институция. В него се отразяват политическите разбирания за особената мисия на василевса като «баща на световното семейство на владетелите и народите». За дворцовата архитектура обаче съдим предимно по писмените извори. На територията на Големия дворец, покрай брега на Мраморно море е изграден Новият дворец — КЕНУРГИЙ, описан от Константин VII. Той дава висока оценка на архитектурното новаторство и съвършенството в декорацията и на т. нар. Пентакувуклий с неговите пет купола, наред с който са изградени павилиони, бани и други сгради. В декорацията на дворците са използвани разноцветни мрамори, доставяни от Кария и Тесалия. При Никифор Фока е обновен и укрепен старият дворец Вуколеон, създаден още в V в. и наречен така по скулптурната композиция от бик и лъв. Строителната активност е засвидетелствана и от тогавашните художници — в миниатюрите от два псалтира (единият от сбирката Барберини във Ватикана, другият е споменатият Хлудов псалтир) са запазени сцени на строителство.

Църковна архитектура

Най-впечатляваща съвременниците е т. нар. НОВА ЦЪРКВА (Νέα), чийто ктитор е самият император Василий I Македонец. За нея се знае само от възторженото описание на патриарх, Фотий и от някои други писмени данни, тъй като тя е унищожена от кръстоносците през 1204 г. По план тя е равнораменен кръст, чиито части са увенчани с пет купола. В този смисъл тя е повлияла на схемата на споменатия по-горе петкуполен дворец. Църквата е посветена на Христос, Богородица, архангелите Михаил и Гавраил, св. Никола и пророк Илия. Украсена с мозайки и разноцветни мрамори, тя е била истински шедьовър на изкуството от IX в. Именно през IX–X в. окончателно се оформя типичната за Византия кръстокуполна църква. Такива са «Св. Мария Дякониса» (дн. Календер джамия), петкорабният храм на Константин Липс, трикорабната църква в манастира «Мирилеон» с ктитор Роман Лакапин (дн. Будрум джамия) и др. Чудесна илюстрация на това архитектурно направление са атонските манастирски църкви, най-вече храмът на Великата лавра, създаден през 961 г. Те са еднокуполни, с четири свободни колони и висок барабан. Все още обаче се използват и по-стари архитектурни схеми, нерядко архитектурата е повлияна от изискания вкус на ктиторите. Това личи много добре при споменатата църква на Липс (загинал във войната с българите през 917 г.) и Кръглата (Новата, Златната) църква на съвременника му — българския цар Симеон, в Преслав. Вероятно от онова време е и базиликата «Св. София» в Охрид, построена навярно от Борис-Михаил, както и други български църкви с базиликален план (например тези при Брегалница в Македония, в Плиска и др.).

Реставрация на образите и оформяне на византийския иконографски канон

Победата над иконоборството поражда новия иконографски канон — онази система от правила, която художниците следват при изписването на един храм. Канонът търпи развитие и в следващите столетия, но неговите основи са поставени именно през IX в. Постановления за църковния надзор над темите и формите в религиозната живопис има още в решенията на Никейския събор (787), но на практика те са приложени едва след 843 г. Въпреки изискванията на канона византийското изкуство не става стереотипно. Независимо от типа на изображението (за църковните Отци, най-известните светци и т. н. е определен конкретен тип на «портрета») византийските художници запазват голяма творческа свобода при индивидуалната интерпретация в емоционален и психологически план. Канонът определя и разположението на главните евангелски сцени, а всяка композиция получава определено място. Този канон достига завършения си вид през XI в., но основите му са поставени именно след 843 г. Важно доказателство в това отношение е подробното описание на Новата църква — дело на патриарх Фотий. Във вътрешното устройство на храма настъпват изменения, целящи пълното сливане на архитектурните детайли и монументалната живопис. Църковната сграда се възприема като умален модел на Вселената, а куполът символизира небесния свод и небесния свят на Бога. В центъра на купола е Пантократорът (Вседържителят) Христос, надвесен над земния свят и хората. Неговата значимост cе подчертава и с по-големия му мащаб в сравнение с всички останали фигури. По-надолу се разполагат образите на архангелите, пророците, апостолите и евангелистите. В кръстокуполния храм се разграничават три зони на сюжетните композиции. В най-горната част на църквата (куполът, неговият барабан, абсидната конха) се поместват небесните сцени и персонажите на Христос, Богородица и ангелите. Абсидата, символизираща Витлеемската пещера и раждането на Христос, е запазена за Богородица. Втората зона обхваща горните части от стените на храма, където се разполагат епизоди от живота на Христос, оформящи своеобразен календар. Тук задължително са 12–те църковни празника — Благовещение, Рождество и т. н. Когато е имало повече място, се въвеждат и някои междини епизоди от Евангелието. Едва след ХII в. се появяват сцени от детството на Христос, неговите чудеса и други събития от живота му, което се свързва с интереса към повествователните сюжети. В най-долната, трета зона (естествено, най-малко значимата) намират мястото си отделно стоящите фигури на апостолите, светците и пророците. И тук има хронологичен порядък съобразно техните празници. В най-важното място на централната абсида се изобразяват патриарсите и светителите, а в най-западната част на стените са по-второстепенните мъченици. Светците, на които е посветен съответният храм, се разполагат по-близо до олтара, за да се подчертае тяхното значение.

В съвременната византийска литература широко навлиза т. нар. екфрасис — описание на паметниците на изкуството, най-вече на религиозното. Авторите им се стремят към точно представяне на конкретния паметник, но не винаги успяват. Нерядко те сравняват художествените образци от IX–X в. с античните, но виждат различията между тях единствено в сюжетите. Без съмнение това още веднъж свидетелства за «ренесансовия» дух на македонската византийска епоха, наричана не без основание и време на «първия византийски хуманизъм».

След 843 г. започва възстановяването на унищожените от иконоборците изображения (където това е било възможно) и преди всичко създаването на нови. Известно е, че през 858 г. патриарх Фотий започва мащабна «кампания» за изработване на мозаични изображения в дворците и в «Св. София», подчертавайки изключителната важност на образите (т. нар. Десета хомилия на Фотий). Програмата за ново зографисване на «Св. София» е конкретна и съобразена с водещата роля на този храм в Православната църква. На първо време е обновена абсидата, където е изработена монументална — мозаична композиция — Богородица с младенеца и двамата архангели, изпълнена с много чувственост в духа на най-добрите антични портрети. Сцената е датирана точно (867) благодарение на фрагменти от надписи с имената на Михаил III и Василий I Македонец като съуправители. Идеята за «симфонията» между императора и Църквата е отразена по великолепен начин в сцената, където Лъв VI е коленичил пред Христос. Тук е изобразен един ритуал от тържественото богослужение, с който е предадена ирационалната връзка на «земния» с «небесния» цар. До всемогъщия Бог в медальони са разположени Богородица и архангел Михаил — покровителят на императорите-воини. Изображението на Лъв VI е индивидуализирано, като се чувства следването на античните образци и собствената «древност» — изкуството на ранна Византия. Портретът е от ок. 900 г., а недалеч от него е този на император Александър от 912 г. Заслужава отбелязване и образът на Йоан Златоуст, създаден по същото време. При Василий II е сътворена друга известна сцена — Богородица с Константин Велики и Юстиниан, които й поднасят в дар съответно стилизиран модел на Константинопол и на храма «Св. София».

Към 848 г. или малко по-рано е създадена известната мозаична композиция на ангелите — «Сили небесни» в купола на унищожената църква «Успение» в Никея. Смята се, че тя е създадена по поръка на монаха Навкратий, ученик на Теодор Студит, вероятно от константинополски художници. Към 885 г. могат да бъдат отнесени мозайките в солунската «Св. София» в които обаче има по-силно източно влияние. През втората половина на IX в. е възобновена живописта и в известните църкви «Св. Апостоли» и «Богородица при извора» (Пиги) край Константинопол. В провинцията скъпите мозайки отстъпват място на фреските, каквито обаче има и в големите константинополски църкви, включително и в «Св. София». Фресковата живопис от X в. е позната от ротондата «Св. Георги» в Солун, отделни църкви по островите (напр. Крит и Наксос), от Кападокия, а и от българските земи (напр. «Св. Стефан» в Костур, «Св. Георги» в София и др.).

Представите ни за художествения живот биха били непълни без византийската миниатюра от IX–X в. Между 879 и 883 г. по поръка на самия Васлий I е изработен един кодекс на «Славата на Григорий Назиански», днес в Парижката национална библиотека. Кодексът е илюстриран с голям брой великолепни миниатюри, заемащи цели листи или разположени във вертикални редове (главно образи на светци), които рамкират текста. В иконографията на евангелските сцени се чувства силното влияние на ранновизантийското изкуство, художественото майсторство се изразява и в богатството на цветовете и лекотата на фигурите. Кодексът започва с портрет на императора и семейството му. Архангел Гавраил възлага корона на главата на Василий, а пророк Илия му подава лабарум — знаме, което носи винаги военна победа над враговете. От този кодекс е и известната миниатюра «Молитвата на Йезекил». Стилът на изображенията основателно е определян като византийски неокласицизъм — една квалификация, която може да бъде отнесена към цялото византийско изкуство от тази епоха. Нерядко миниатюристите копират елинистически и римски изображения, което личи ярко в друг паметник — т. нар. Парижки псалтир. Миниатюрите отразяват аристократичния стил на столичната живопис. Те са правени отделно и после са прибавяни към текста, смята се, че тези 14 изображения са само част от първоначалния вид на псалтира. Изкуствоведите са прави, когато ги определят като своеобразни малки картини с рамки от геометрични орнаменти. Сред тях изпъкват молитвата на пророк Исая, пеещият псалми Давид и др. Налице обаче е известна механичност при представянето на античните елементи в рисунката, а копирането на статуи не винаги е удачно. Подобни илюстрации се откриват и в «Териак на Никандър» (също в Париж), едно Евангелие от Трапезунд (16 евангелски сцени) и др. Т. нар. Менологий на Василий ΙI е създаден ок. 985 г. и съдържа илюстрации, които имат отношение и към българската история. Един от най-интересните паметници от Х в. е «Свитъкът на Иисус Навин», ръкопис с необичайна за епохата форма, напомняща също за антични образци, който е изготвен в скриптория на Константин Багренородни. Византийското влияние в България във времето на Борис-Михаил, Симеон Велики и Петър, когато българската култура се стреми към върховите постижения на византийската, се илюстрира с тогавашните ръкописни сборници (Остромирово евангелие, Симеонов сборник и др.). Традиционно силно е влиянието на византийската миниатюра в Грузия, Армения, Италия и други страни.

Реабилитацията на образа в религиозното изкуство достига апогея си именно в иконата, позволяваща по-интимно мистично съприкосновение със свещените персонажи. За православния християнин иконата въплъщава частица от Божествената енергия, която я прави широко използвана както във публичните тържества, така и в домашната среда. Молитвите пред иконата осъществяват мистичната връзка с Христос, Богородица или определен светец, нерядко местен или пък патрон на дадена личност, фамилия, град и др. Най-често това е Богородица, покровителка на семейството, майчинството и на столицата Константинопол. Широко известно е покровителството на св. Димитър над жителите на Солун, на св. Мария Нова във Виза, на св. Йоан Богослов в Ефес и т. н. Трудно е да се датира появата на иконостаса в храмовете, но има данни, че тази практика започва още в IХ в. Иконите са в центъра на вниманието по време на църковните празници, те участват в императорски процесии и пр. Така през 971 г. в триумфа на Йоан Цимисхи възлова роля играе една икона на Богородица, може би керамична, донесена от покорената българска столица Велики Преслав. За съжаление запазени икони от IХ–ХI в. са изключително малко. Част от тях са повредени или избледнели поради използваната тогава яйчна основа на боите. Най-известни са иконите от синайския манастир «Св. Екатерина», които принадлежат на столичната и някои местни школи. Сюжетите се разширяват, като особено популярни стават св. Георги, св. Теодор Стратилат (или Тирон) и други военни светци. Иконите, свързани с големи празници, нерядко образуват триптих. Една от най-популярните икони от Х в. е диптих или част от триптих със св. Юда и цар Абагар над цяла редица от светци. Тя е смятана за чудотворна и донесена от Едеса в Константинопол през 944 г., а самият Константин Багренородни й посвещава един енкомион. От края на Х в. са запазени и икони на св. Филип и св. Никола с точен рисунък, хармония на пропорциите и колорита. Показателно за силата на византийското влияние, без да губи своята оригиналност, е явлението, наречено ПРЕСЛАВСКА КЕРАМИЧНА ИКОНА в Българея през Х в. Преславските майстори също търсят опора в ранновизантийските образци, което обаче е в синхрон със съвременното византийско изкуство.

Македонската епоха е време на най-голям разцвет на приложните изкуства, област, в която тогавашна Византия е безспорен лидер. Тук влиянието на античното изкуство е най-силно, връзката с античните образци — най-директна. Ковчежета и пластини от слонова кост с релефни изображения се пазят в редица европейски музеи. Между най-известните е един паметник от Лондон, анализиран многократно в изкуствоведческата литература. Много произведения от този тип са разграбени от кръстоносците през 1204 г. и попадат в различни катедрали в Западна Европа, по-късно се изгубват или сменят притежателите си, съхраняват се в частни колекции (понякога недостъпни). Едно от най-блестящите произведения на византийското ювелирно изкуство, поразяващо с майсторството си някогашните, а и днешните европейци, е един реликварий, принадлежал на император Никифор II Фока. Днес той се съхранява в катедралата в Лимбург и е наричан «Лимбургската ставротека» тъй като е съхранявал частица от кръста на Христос. Покрит е с ковано сребро, а капакът му е украсен с клетъчен емайл на златна основа. Изображенията са изработени с голямо художествено майсторство и са своего рода композиция от малки икони. Един накрайник на скиптър, показващ коронацията на Лъв VI, е изработен от слонова кост и се пази в Берлин. Пластина от слонова кост изобразява триумфална арка, под която Христос коронясва Константин VII. На подобна пластина, но от XI в., е представено възцаряването на Роман IV Диоген и съпругата му Евдокия. Голямо развитие получават изработката на златоткани одежди и въобще художествената тъкан. От византийската «Книга на епарха» личи изключителното значение на този тип занаятчийско производство не само за икономиката, но и за политическата идеология на Византия. Скъпите императорски одежди представляват огромен интерес за чуждите владетели. Независимо от своеобразното ембарго за такъв износ от Константинопол, византийски костюми е имало не само в България, Армения, арабския свят и Запада, но дори и в далечната Волжка България, както личи от едно описание на Ибн Фадлан.

Керамичното производство във Византия също дава тон в тогавашния свят и е предмет на засилен износ и търговия. Върху най-добрите му образци също се изобразяват антични сюжети. Продължават изявите на византийската бижутерия, особено в обработката на скъпоценни камъни и изработването на античните камеи, които се носят и през X в. (една камея от VI в. се пази в Париж, върху лицевата й страна е изобразено «Благовещение» допълнено през XXI в. със сцената «Дейсис» на обратната страна). Византийската глиптика обаче използва най-вече полускъпоценните камъни (ахат, яспис, оникс и др.). В съкровищницата на «Сан Марко» във Венеция се пази един диск от полускъпоценен камък с трите позлатени фигури от «Разпятието». Предметите от стеатит (светлозелен, лесен за обработка, но чуплив камък) се появяват към края на X в. Една от най-старите стеатитови икони се съхранява във Виена и изобразява «Успение Богородично». Стеатитовите икони и други предмети вероятно са изработвани в същите ателиета, където са създавани, творбите от слонова кост и благородни метали. Поради по-ниската си цена те получават широко разпространение, включително и в българските земи. В последно време българските учени (Τ. Tomeв, К. Тотев и др.) публикуваха редица чудесни образци на византийския стеатит в България. Един от великолепните образци на художественото стъкло е чаша, която се съхранява в трезора на «Сан Марко» във Венеция. Изработката й издава тънък вкус и отлично познаване на античното наследство. Върху тъмночервеното стъкло са изобразени танцуващи герои от древногръцката митология. Както отбелязва В. Лихачова, единствено надписът ни убеждава, че този шедьовър е създаден не от античен майстор, а векове по-късно. Знае се, че през IX–X в. в Коринт е имало специално ателие за художествено стъкло, използващо секретите на египетската технология. На базата на някои находки в Константинопол А. Банк допуска, че в някои византийски църкви от X в. е имало своеобразни витражи. Тази практика, позната ни само от Западна Европа, по такъв начин намира своя ранен паралел във Византия, където обаче явно не получава развитие. Монетосеченето като «най-приземена» изява на изкуството почти не познава античната традиция и високия стил на другите изкуства. Върху монетите се възстановява образът на Христос, Лъв VI въвежда и образа на Богородица. Сходна е ситуацията и с печатите, сечени не само от владетелите, но и от различни служители в администрацията, Църквата и др. По подобие на византийските си партньори такива печати секат и българските владетели Борис-Михаил, Симеон и Петър. В последно време Ив. Йорданов публикува голям брой печати на византийската администрация от покорените български земи, най-вече от Преслав, Дръстър и други центрове в Източна България.

Изкуството през XI–XII в.

Нерядко този условен период се разглежда заедно с «Македонския ренесанс» или се определя като «изкуството при Дуките, Комнините и Ангелите» (Ж. Лафонтен-Дозон), но най-често е наричан «КОМНИНОВ ПЕРИОД» (Ш. Дил, А. Грабар и др.). Като цяло продължават тенденциите, започнали през IX в., но са налице изменения в стила, естетическите концепции и самото възприемане на изкуството. Особено място се отделя на «прекрасното», «хармонията» и духовните начала в изкуството. Михаил Псел пише за хармонията и ритъма на елементите, универсални за всички изкуства. «В словесното изкуство аз подражавам на живописците» — заключва най-големият философ и мислител на онова време. В своята «Хронография», в писмата си и други съчинения Псел се спира на храмовете, построени от тогавашните императори, напр. на църквата «Св. Георги» с ктитор Константин IX Мономах. Панегиричен към произведенията на изкуството е и тонът на Евматий Макремволит, Анна Комнина и други автори. Освен на категорията прекрасно, византийските естети отделят много място на светлината. Целият мистичен път на познанието се свързва с Божествената светлина, което е едно предчувствие за исихазма от XIV в. Във византийското изкуство от ΧΙ–XII в. светлината извира отвсякъде, без да има конкретен източник, а сенките са меки и тайнствени.

Архитектура

В този период, когато аристокрацията убедително излиза на преден план и се наблюдава подем на провинциалните градове и едрото светско и манастирско земевладение, географските мащаби на престижното строителство се разширяват. Появяват се частни дворци и богати домове, за каквито не веднъж се споменава в тогавашните съчинения. Известен е случаят с обвиненията срещу охридския архиепископ Теофилакт за разкоша на богатата му резиденция. За богати жилища става дума и в творбите на Аталиат, Кекавмен и др. За «палати» на местната аристокрация се говори в житието на св. Гаврил Лесновски, от подобен тип е била и първоначалната сграда на Царевец в Търново, послужила като основа на бъдещия царски дворец. Такъв вероятно е случаят и с двореца на бъдещите трапезундски императори. Едно от най-интересните описания в поемата «Дигенис Акритас» визира двореца на главния герой, принадлежащ към върхушката на граничното военно командване. В самия Константинопол продължава мащабното строителство, което впечатлява чужденците. Показателно е изумлението от неговите дворци, църкви и обществени сгради, което откриваме в съчиненията на Венеамин от Тудела (за времето на Мануил Комнин), на руските пътешественици, в хрониките на кръстоносците, в историческия труд на Вилардуен. При Мануил Комнин императорското семейство напуска Големия дворец и се настанява в новопостроения Влахернски (1150), разположен край Златния рог. Този голям и разкошно декориран дворец поразява латинските рицари и става резиденция на Балдуин Фландърски и неговите приемници. Половин век по-късно Михаил VIII Палеолог го заварва полуразрушен, мръсен и занемарен, непригоден за дворцовия етикет и жизнен стандарт. Най-мащабно през ХI в. е манастирското строителство, особено на Атон. През 1011 г. в чест на победата си в България Василий II строи манастира «Хосиос Лукас» във Фокида (1042). Константин Мономах основава «Новия манастир» («Неа Мони») на о. Хиос с богато украсен кръстокуполен храм. Един от значимите манастири е «Св. Йоан Богослов» на о. Патмос, където е построена и голяма библиотека със скриптории. Негови ктитори са самите Комнини. Близкият сподвижник на Алексий I — Григорий Бакуриани, през 1083 г. създава големия Бачковски манастир, подчинен на Грузинската православна църква. От големите църкви заслужава отбелязване кръстокуполната «Панагия Халкеон» в Солун (1028), която има три купола и следва най-добрите образци на столичната архитектура. През първата половина на XI в. в Охрид е преустроена базиликата «Св. София», с което тя придобива днешния си вид. Заслужават отбелязване църквата «Капникарея» и «Малката митрополия» в Атина, близкият манастир «Дафни» и др. Напълно доминира кръстокуполният тип храмове. Анализът на архитектурното наследство показва открояването и на местни школи. Най-изявена е тази в същинска Гърция (Елада, Беотия, Атика), особено при храмовете от ХII в. Това личи най-силно в разработката на фасадите и техния декор.

Изобразително изкуство

Продължава развитието нa иконографския канон, който в концептуално отношение достига своя почти завършен вид именно в тази епоха. Има обаче и характерни особености — за мозайките и фреските се отделят главно криволинейните повърхности (сводове, конхи, купол и т. н.), докато плоските части на стените се облицоват с мрамор. Обрамчените мозайки изглеждат като самостоятелни картини. От големите цикли през XI в. са добре запазени мозаичните композиции и някои фрески от «Хосиос Лукас» — общо 175 фигури на светци, евангелски сцени и др., сред които изпъкват с оригиналността си «Разпятие», «Неверието на Тома» и др. От изображенията в «Неа Мони» висока оценка заслужават сцени като «Трите Марии», «Снемането на Христос», «Слизането на Христос в Ада» и др., от «Дафни» са величественият «Пантократор», «Преображение» и др.

В «Св. София» са прибавени нови мозаични императорски портрети. Първият е изработен при Роман III Аргир и Зоя, но по-късно ликът на василевса и надписът са преправени. Това е едно от най-убедителните свидетелства за портретния, а не абстрактен принцип във византийското изкуство. Художникът е преизобразил лицето, което вече е на Константин IX Мономах. Зоя е представена като истинска красавица, за което писмените извори са единодушни. Императорската двойка е облечена в тежки и богато орнаментирани одежди, описани век по-рано от Константин VII. Фигурите са леко обърнати към Христос, Константин му поднася кесия с монети за издръжката на храма, Зоя — свитък на Свещеното писание, утвърждаващ православието на владетелите. Кубчетата на мозайката са по-малки, разположени лентовидно и с тънка живописна моделировка. Със сходен маниер, но заедно с Богородица, са изобразени Йоан II Комнин и Ирина, в чието лице ясно се забелязва негръцкия произход на бившата унгарска принцеса. Мозайката се датира към 1118 г., няколко години по-късно е изобразен и престолонаследникът Алексей, който обаче умира скоро след това. Според някои изкуствоведи в лицето му се забелязва някаква обреченост, може би неизлечима болест. Специалистите отбелязват засиленото графично начало в Комниновите мозайки и по-сухата й трактовка в сравнение с паметниците от XI в.

Византийските художници работят и в завладените български земи. Освен в Охрид трябва да бъде отбелязана и великолепната фрескова живопис в манастира «Св. Пантелеймон» в Нерези, близо до Скопие — центърът на катепаната «България». Църквата е издигната през 1164 г. от Алексий Комнин, братовчед на императора. В нея е работила малка група столични зографи, а сцени като «Снемането на Христос от кръста» и фигурите в античен маниер свидетелстват за високото им майсторство. Възможно е известният архангел от църквата «Св. Георги» в София да е именно от началото на XI в. През 1191 г. е построена и украсена с фрески църквата «Св. Георги» в Курбиново, Македония.

През 1037 г. княз Ярослав Мъдри строи грандиозната киевска катедрала «Св. София». В изграждането й несъмнено участва голяма група византийски архитекти и зографи, а мозайката с образа на Богородица в абсидата е сред най-добрите образци от онова време. Според някои изкуствоведи художниците не са от Константинопол, а от някой друг голям имперски център. Това се обяснява със стереотипните пози на апостолите и някои други елементи. Подобно мнение обаче може да бъде донякъде разколебано от наличието на константинополски дворцови и градски «пейзажи», включително състезанията на Хиподрома, органите в двореца и т. н. В началото на ХII в. цариградски майстори създават мозайки в Михайловския Златовърх събор, където св. Димитър е изобразен като покровител на киевските князе. Византийски художници рисуват фрески и във Владимир.

Стопанският подем на Венеция и вековните й връзки с Византия, засилени особено след договора с Алексий Комнин, предизвиква разцвет на архитектурата и изкуството. Венецианските дожове имат претенцията да издигнат републиката като голяма културна и църковна сила. Нейният архиепископ е смятан за патриарх, макар и подчинен на папата. Катедралата «Сан Марко» е строена от византийски архитекти, следващи като образец константинополския храм «Св. Апостоли», създаден още през VI в. Днешният външен вид на катедралата е силно променен вследствие на пристроената през XIII в. готическа фасада със скулптурната група коне, която обаче също е донесена от Константинопол в 1204 г. По план обаче «Сан Марко» е кръстокуполен храм с пет купола, украсен с византийски мозайки, различните сцени са работени в течение на близо два века. В куполите наред със задължителния Пантократор са разработени още две теми — «Сътворението на света» и «Историята на св. Марко» (апостолът, чиито мощи се пазят там). Поради огромните размери на храма, непривични за византийските майстори, а и заради католическия му характер, липсва типичната иконографска схема. През XII в. на о. Торчело, в лагуната на Венеция, византийски зографи работят върху гигантска мозаична композиция в абсидата на храма — върху небесен фон със златисто сияние самотно и величествено стои крехката фигура на Богородица. Връзката й със земния свят е показана чрез голяма група светци, образуваща основата на композицията. Мощен съперник на Византия в Средиземноморието и Адриатика е норманското кралство в Сицилия. Установили се на бивша византийска и арабска територия, норманските владетели покровителстват една особено синкретична култура, като в двора им работят не само византийски творци, но дори и араби мюсюлмани (напр. географът Идриси). Те създават превъзходни храмове, чиито мозайки са сред най-добре запазените образци на византийската традиция. Най-ранните мозайки са от катедралата в Чефалу, строена от Рожер II в 1131–1148 г. Запазена е композицията с Богородица и архангелите над два реда апостоли. В горната част на абсидата е разположено огромно изображение на Христос с евангелие и благославящ жест. Около 1151 г. са създадени мозайките в «Санта Мария дел Амиралио» («Марторана») в Палермо, а огромната катедрала «Успение Богородично» в Монреале е от 1174–1189 г. Тук също работят византийски зографи, византийски майстори украсяват с мозайки и кралския дворец в Палермо, както и дворцовата църква, т. нар. Палатинска капела. Образци на византийското влияние се срещат в грузинското изкуство, което е в тесен досег с империята чрез манастира «Ивирон» на Атон, Бачковския манастир и др.

Сред византийските икони от Комниновата епоха са някои прочути образци като «Лествицата на св. Йоан» от Синай, «Владимирска Богородица» и др. «Владимирската Богородица», която се съхранява в Третяковската галерия, е пренесена от Константинопол в Киев към 1130 г. По-късно Андрей Боголюбски я поставя в катедралата на Владимир, а в края на XIV в. е отнесена в Москва. Иконата е един от най-сакралните паметници на Москва, на чудотворната й сила се отдава завръщането на Тамерлан от похода му срещу града. Други известни икони са тези на «св. Григорий Чудотворец», «св. Филип, св. Теодор и св. Димитър» (Ермитажа), «Възкресението на Лазар» Атина) и др. Те оказват силно влияние върху българските, грузинските и руските икони от следващите столетия. Скулптурната икона е слабо застъпена, но са известни няколко образа на Богородица (включително и от Търново), архангел Михаил и др., които се съхраняват в музеи в Берлин, Истанбул, Венеция и др. Подобно на монументалната живопис през XI–XII в. се оформят основните принципи на миниатюрата и ръкописната книга. Принципът на хармонията води до убеждението, че ръкописът е своеобразен организъм, където всичко е в определена взаимовръзка. Миниатюрите са пряко обвързани с текста, а почеркът задължително трябва да е изящен, с красиви заглавни букви и пунктуация, съответстващи на художествения замисъл. Използва се и цветът на самия пергамент, служещ като фон на миниатюрите. Композициите са хармонични, като се следва определен ритъм. Все повече навлизат светските елементи и сюжети. За миниатюрите οт ΧΙ–XII в. е характерна своеобразна лекота и дематериализация, особено при архитектурните елементи. В позите на героите има по-голяма динамика и дори нервност, а през ХII в. се забелязва стремеж към индивидуализация на фигурите за сметка на многофигурните композиции от Х–ХI в. Много от кодексите, излезли от скриптория на двореца, съдържат портрети на императорите. Такива са изображенията на Никифор III Вотаниат към «Слова на Йоан Златоуст». В едно от тях императорът е представен с най-близките си сподвижници — българите Борил и Герман. Император Михаил Дука е представен върху миниатюра в сборника «Апостолски деяния» и в един псалтир. В столичната миниатюра значително място заема т. нар. студийски стил. Студийските миниатюри от Комниновата епоха са образец не само за византийската школа, но и за българската от времето на Иван Александър през XIV в. (напр. Лондонското четвероевангелие). Сред най-известните паметници на византийската художествена миниатюра от онова време е т. нар. Мадридски препис на хрониката на Йоан Скилица, където са показани редица събития и личности не само от византийската, но и от българската история (образите на Омуртаг, Борис, Симеон, Самуил, Петър Делян, Пресиан II и др.).

Приложното изкуство продължава възходящото си развитие. Ателиетата за художествен емайл, слонова кост и стеатит изработват някои от най-престижните паметници на тогавашната епоха. Сред тях се откроява украсената с изображение от художествен емайл корона, подарена на унгарския крал Андрей I от Константин IX Мономах. Тя се състои от златни пластини, украсена е с емайл и изображения на императора, Зоя, Теодора, както и на танцьорки, птици и орнаментика. Друга корона, отново от Будапеща, представя Михаил VII Дука, неговия син Константин и унгарския крал Геза I. Изработвани са и медальони, реликварии и нагръдни иконки от художествен емайл, порфир (такъв порфирен релефен медальон на Богородица с надпис на Никифор Вотаниат е запазен в Лондон), стеатит и други материали.

Архитектурата и изкуството на империята «в изгнание» (1204–1261)

През 1204 г. Константинопол е чудовищно разграбен, най-ценните му паметници са изнесени в Западна Европа, а други са унищожени. Интелигенцията напуска столицата и намира убежище в Никея и съседните държави. Въпреки всичко византийският художествен живот в Константинопол продължава. Наред с характерните черти на Комниновата епоха се появяват и слабо позналите по-рано емоционални акценти, които личат най-добре в украсата на ръкописите. Някои от тях се датират лесно благодарение на латинските надписи върху тях. Характерни примери са две евангелия от Националната библиотека в Атина и от манастира «Ивирон» на Атон, в които също има миниатюри с няколко латински надписа. Монументална живопис от Константинопол през този период не е позната, но са създавани много икони. Те обаче трудно могат да бъдат идентифицирани сред запазените днес паметници οт XIII в.

Интересът към архитектурните паметници на Никея, Епир и Трапезунд е много по-слаб в сравнение с останалите периоди от византийската история. Изследванията на В. Мюлер-Винер, К. Фос и др. имат принос в изучаването на градоустройството и архитектурата на основната от тези византийски държавици, Никейската империя. Столицата НИКЕЯ, град с вековни традиции, през 1204–1261 г. се смята за водещ център на науките и изкуствата. В този смисъл са възторжените оценки на Теодор II Ласкарис, Григорий Кипърски, Теодор Метохит и други съвременници. Градът е защитен допълнително с нов крепостен пояс на 13–15 м. пред старите стени, главният вход е допълнително усилен с мощни кули. Строителството обаче носи белезите на екстреното укрепяване в тежка военнополитическа обстановка. Подходът е утилитарен, без да има възможност да се мисли за естетическата страна на крепостните съоръжения. Укрепявани са също стените на Пруса (Бурса), Ираклия и други градове. При Йоан Ватаци сe издига ролята на Нимфея, втората столица и главна резиденция на императорите. Нимфейският дворец е единственият паметник на късновизантийската дворцова архитектура. Представлявал е четириетажна правоъгълна сграда с неголеми размери (28 на 11 м.), изграден от преизползвани римски каменни блокове, тухли и лумен камък. От руините му може да се съди за използването на арки, колони, но украсата му е скромна. Във вътрешното си устройство той е повлиян от Влахернския дворец на Комнините. Конкурент на Нимфейската резиденция е близкият град Магнезия, в чиято цитадела също е имало дворец, който обаче е напълно разрушен. Именно този дворец е свързан с редица важни събития, включително провъзгласяването на Михаил Палеолог за регент. В Магнезия е и императорската съкровищница, както и монетарницата. Никейските императори хвърлят много усилия за укрепяването на границата с турците, където е изградена внушителна система от крепости. Както отбелязва П. Жаворонков, северните градове на империята (Никея, Никомидия, Пруса и др.) не изменят съществено своя ранновизантийски градоустройствен облик, а укрепяването им е съобразено със заварената планировка. Южните и граничните градове (Милет, Ефес, Магнезия, Нимфея и др.) придобиват типичен средновековен вид със цитадели на естествено укрепени места и разположени под тях предградия. Преобладава военната архитектура, особено по границите. През ХIII в. в Никея пребивават много творци от Константинопол. Централната част на старата базилика «Св. София», където през 787 г. е заседавал антииконоборческият събор на Ирина, през XIII в. е изписана с фрески и мозайки. Турците превръщат храма в джамия, а живописта е почти напълно унищожена, но сред малкото запазено от нея са ценни изображенията на апостоли и светци. Според Ж. Лафонтен-Дозон в Никея вероятно са създадени редица икони и ръкописи, дали тласък на «Палеологовия ренесанс». Днес обаче е трудно да се идентифицират такива паметници. Ктиторската дейност на императорите е позната главно от писмените извори. Императрица Ирина строи църква в Магнезия, Ватаци полага много грижи за манастира «Сосандра». Дори в църквите на отдалечената от държавната територия и намираща се под турска власт Кападокия има надписи с името на Ватаци. Това отразява неговата популярност, добрите му отношения със селджуките, а може би и евентуалното му дарителство за местните гръцки храмове. Към никейското изкуство навярно се отнася намиращата се днес в Берлин мозаична икона «Разпятие». Предполага се, че в Никея са изработени двата кодекса, които днес се намират в Петербург. Първият е т. нар. Карахисарско евангелие с изображение на евангелистите и 57 миниатюри, вторият е също евангелие, което обаче има по-особена съдба. Неговият собственик вероятно е столичен аристократ, който през 1204 г. взема книгата със себе си в Никея, където неизвестен художник прерисува миниатюрите му според новите вкусове.

Архитектурата и изкуството на ЕПИР са познати по отделни паметници. В ниша на крепостната стена на столицата Арта са запазени фрески на Богородица и архангелите, вероятно смятани за патрони на династията на Михаил Ангел. От XIII в. датира Влахернската църква, която Теодор Комнин превръща в манастир, а Михаил II я обновява и украсява с фрески. Тази църква е и гробница на династията, а гробовете са украсени с релефи. В началото на XIII в. е зографисана църквата «Св. Димитър», чиито фрески за съжаление са унищожени през XVII в. През ХIV в. местните майстори вече работят в палеологовия стил. Солун, освободен от Теодор Комнин и станал негова столица, не успява да създаде местна школа, способна да съперничи на Никейската.

Най-добрата илюстрация за строителството и архитектурата в ТРАПЕЗУНДСКАТА ИМПЕРИЯ е самата столица — един значителен и богат пристанищен град. Крепостните му стени са ремонтирани и обновявани от «Великите Комнини», в цитаделата е изграден техният дворец. Още Алексий I полага грижи за църковното изкуство и строи катедралата «Богородица», наричана от съвременниците «Хрисокефалос» («Златоглава») заради позлатения купол. «Св. София» е изградена от Мануил I (1238–1263) и представлява един от най-интересните паметници, предшестващи палеологовия стил. Нейните фрески отразяват консервативната линия в развитието на монументалната живопис. В тях обаче се чувства влиянието на арменското и грузинското изкуство. По-късно и Трапезунд попада под влиянието на константинополското изкуство, но като цяло тук се формира интересна и недостатъчно проучена локална школа.

Византийски художници работят и в съседните държави, на първо място в България и Сърбия. Поради лошото състояние на българските паметници от края на XII и първата половина на XIII в. е трудно да се каже дали византийски зографи са работили в Търново. За времето на Калоян и Иван Асен II това е твърде възможно, но няма преки данни. За сметка на това в построената в Милешево църква «Успение Богородично» с ктитор сръбският крал Стефан Владислав, зет на Иван Асен II, съществуват категорични доказателства. Това са подписите на византийските художници Димитър, Георги и Теодор, които следват най-престижните образци на Цариградската школа. Византийски зографи работят и в Печ, център на Сръбската архиепископия, и в други сръбски храмове и манастири. Към този период най-видните специалисти по византийско изкуство задължително прибавят и знаменитата Боянска църква в България. Дали там са работили византийски зографи е трудно да се каже, по-скоро нейната живопис е дело на търновски художници, които обаче са блестящи ученици на Константинополската школа.

Късновизантийско изкуство. «Палеологов ренесанс»

И до днес остава не напълно обяснимо по какъв начин в тежката стопанска и военнополитическа обстановка на късна Византия се стига до нов подем на културата и изкуството, съперничещ на оня от времето на «Македонския ренесанс». Създава се впечатлението, че във времето на никейското «изгнание» е акумулирана гигантска енергия, която след 1261 г. ражда онова високо изкуство, което често е определяно като ренесансово или предренесансово. В него наистина има много черти, които го сближават с културните процеси в тогавашна Италия.

Архитектура

Амбициите на Михаил Палеолог да възкреси някогашното величие на Константинопол са предпоставка за разгърнато крепостно, дворцово и църковно строителство. Оскъдните държавни ресурси и пълзящата финансова парализа позволяват само частични успехи в това отношение. Крепостните съоръжения от онова време са изграждани в екстремални условия и кратки срокове, естетиката все повече отстъпва пред належащата нужда, технологията е максимално опростена и най-често се базира върху лумения камък, споен с хоросан. Добре запазените обекти от късновизантийско време са твърде малко, защото именно те са пострадали най-силно във времето на войните със съседите, непрекъснатите граждански междуособици и османската експанзия. Показателен в това отношение е случаят с т. нар. Истмос, или Хексамилион, преграждащ достъпа към Пелопонес. Тази крепостна система е многократно подновявана и разрушавана във войните с турците. Печално известен е опитът на Йоан V Палеолог да засили столичните укрепления, париран от унизителния ултиматум на султан Баязид ромеите сами да сринат новите стени.

През 1261 г. Михаил Палеолог заварва столицата занемарена, разграбена, с незаличени следи от пожарите през 1203–1204 г. Веднага са започнати възстановителни работи в необичайни за времето мащаби. И все пак императорът се отказва от Влахернския дворец и отново се връща в реконструирания Голям дворец, когото турците по-късно наричат Текфур-сарай. В късна Византия обаче въпреки финансовите трудности се строи усилено, особено в провинциалните центрове. Без съмнение най-ярко впечатление прави пелопонеската столица МИСТРА, разположена съвсем близо до античната Спарта, която за два века се превръща в голям град с многобройни църкви, деспотски дворец, обществени и жилищни сгради. Църквите от XIII–XV в. са сравнително малки, но по архитектурните си решения са новаторски и оригинални. Независимо от господството на кръстокуполния план, отново се строят и църкви от типа на куполните базилики. Повяват се и многоетажни камбанарии, например в Трапезунд и Мистра, които са близки до западните образци от онова време. Голямо внимание се отделя на декоративната украса върху външните стени, а леките колонади на някои от църквите в Мистра напомнят украсата на съвременните италиански дворци. Храмът «Св. Апостоли» в Солун е украсен с цял «килим» от скулптурни барелефи.

Изкуство

Най-голям е разцветът на изобразителното изкуство, в което най-често се вижда новото «ренесансово» начало. Хуманистичните идеи, които са така близки на големите византийски интелектуалци, оказват въздействието си и в художественото творчество. Византийският стил е обогатен с нови черти, а главните тенденции в развитието му се изразяват в засилването на светските елементи, постепенното оттегляне от монументализма на предишните епохи, засилената индивидуализация. Връзката с античното изкуство става изключително силна, тя вече не се изразява само с формални и външни белези, а прониква дълбоко в същността на творбите. Палеологовият стил съответства на засиления филелинизъм на онази епоха, на все по-яркото себевъзприемане на византийците, или ромеите, като потомци на древните гърци. В строителството, както бе отбелязано, мащабите на сградите и архитектурните пропорции придобиват все по-голяма камерност, а с нея — и своеобразна аристократична затвореност. Фреските постепенно изместват мозайките, те запълват цялото пространство на храма, все по-важна роля в интериора играе иконата. Важна особеност на новия стил е усилването на динамиката, неговата емоционалност и експресивност. Увеличават се многофигурните композиции, жестовете на фигурите стават поривисти, одеждите им се развяват. Същевременно се усложнява иконографията, навлизат сцени от апокрифната литература, християнизирани антични теми, пейзажите не са просто декор, те внушават определени емоции и чувства. Любими цветове на художниците са гълъбовосиният и зеленикавожълтият. Тоновете са меки и светли. Най-съвършено явление във византийската живопис са фреските и мозайките от църквата на манастира «ХОРА» (Кахрие-джами) с ктитор Теодор Метохит. Върху тях личи отпечатъкът на един аристократичен вкус, белязан обаче от идеите на византийския хуманизъм. Основни в неговия интериор са два цикъла от образи и композиции, посветени на живота на Христос и Богородица. Сред най-добрите мозайки е «Дейсис», където фигурите на Богородица и Христос са изпълнени с елегантност и благородство. Интерес представлява и ктиторската сцена, където коленичилият Метохит поднася модел на храма на седящия на трон Христос. Изображението на логотета е несъмнено портретно и емоционално наситено. По думите на В. Лазарев изисканата палитра на неизвестните византийски художници прави творбите на Джото да изглеждат пъстри и примитивни. В най-ново време джамията е подложена на пълна реставрация, при която са открити неизвестни фрески. При тях срещаме експресивни образи, които могат да съперничат на световноизвестните мозайки. От столичните паметници близки до живописта на «Хора» са мозайките на църквата «Св. Мария Памакаристос», чийто ктитор е известният пълководец Михаил Глава Тарханиот (същият, който командва византийските войски при действията им срещу Ивайло в България).

Като един от водещите центрове на културата и изкуството през XIV и XV в. изпъква споменатата Мистра. Днес големият средновековен град е в развалини и представлява своеобразен музей под открито небе. При най-големия си разцвет градът, дал на византийската философия учени като Плетон, е имал многобройни църкви, разкошен дворец, богати жилищни сгради. Сред запазените паметници изпъква митрополитската църква «Св. Димитър» (именно в нея е коронясан последният византийски император Константин Драгаш), «Богородица Перивлептос» и църквата на манастира «Пантанасиос». Изкуството в Мистра съперничи на столичната живопис, като отразява засилените интелектуални търсения в цветущата и почти независима далечна провинция. Именно тук увлечението по Античността и Древна Гърция достига своя връх, дори в иконографията личи пиететът към историческите сюжети. В Мистра превес има фресковата живопис, в която се откроява хармоничното съчетание на пропорциите между фигурите и пейзажа. В тези културни процеси през XIV в. важна роля играе и Солун, тясно свързан с близките атонски манастири. Завладяването на града от турците обаче прекъсва своеобразната му конкуренция с Константинопол. Интересни паметници от онова време има и в Охрид, център на архиепископията на «цяла България». Сред тях не може да не бъде отбелязана църквата «Богородица Перивлептос» (известна повече с името «Св. Климент Охридски», тъй като мощите на българския национален светец се пазят именно в нея) от края на XIII в.

Византийското ПАЛЕОЛОГОВО ИЗКУСТВО има силен отзвук в България (особено в знаменитата Иван-Александрова скална църква край Иваново), Сърбия (манастира «Грачаница», ред паметници в Македония, тогава под сръбска власт) и особено в Русия. Тук работи прочутият Теофан Грек, византийски художник, дошъл в Русия в края на XIV в. Многократно е подчертавана връзката между изкуството на блестящия руски художник Андрей Рубльов и византийската култура от Палеологовата епоха. Византийското изкуство има сериозен отзвук в Италия, за което съществуват много изследвания, търсещи връзката с Италианския ренесанс. В това отношение особено показателна е фигурата Hа Ел Греко, макар и в по-късно време.

От иконите, рисувани през XIII–XV в., са запазени многобройни образци. Разширява се присъствието на иконата — икони красят стените на църквите и домовете. Особена роля в размаха на иконописта играе развитието на иконостаса, който се налага трайно в храмовете, параклисите, частните домове. Големите и високи иконостаси събират в себе си цели цикли от изображения, засилват повествователното начало, като, от друга страна, иконата запазва самостоятелността си на художествен обект. Традиционно силно остава участието на иконите в религиозни процесии и други церемонии. През 1453 г. най-знаменитите и смятани за чудотворни икони са разнасяни по улиците и стените на Константинопол с надеждата, че ще предотвратят турското завоевание. Между най-популярните константинополски икони са тези на «Богородица Одигитрия» («Пътеводителка») и «Елеуса». Константинопол остава най-големият производител на икони, но губи монополното си положение отпреди 1204 г. Ролята на Солун и атонските манастири в иконописта е силна както във вътрешен план, така и по отношение на българските, сръбските и руските земи. Икони се изписват в Охрид, където се чувства не само солунското, но и столичното влияние, например Андроник II изпраща една икона в дар на архиепископията. Сред любимите сюжети е Светата Троица, позната от няколко паметника, нейна далечна реплика в Русия е прочутата творба на Андрей Рубльов. В иконописта навлизат и нови персонажи, най-вече под влияние на исихазма. Сред тях са св. Григорий Палама, прочутият композитор, българинът св. Йоан Кукузел, св. Григорий Синаит и др.

Михаил Палеолог възстановява дворцовия скрипторий още в 1261 г. Сред богатата му продукция е едно украсено с миниатюри евангелие, изпратено на френския крал Луи IX през 1269 г. Създават се своеобразни ателиета за миниатюра, появява се практиката миниатюрите да се поръчват именно в тях, тъй като не във всеки скрипторий има художници, както е било по-рано. Тази практика повишава художественото майсторство, но нарушава връзката между преписвач и художник, а ръкописът нерядко престава да бъде единство между текст и илюстрация. Своеобразна мода е художниците да украсяват готови кодекси, включително такива, създадени десетилетия по-рано. По този начин миниатюрите в повечето случаи са на самостоятелни листи и са повлияни от съвременната живопис и иконопис. Сред най-представителните ръкописи е сборникът с теологични трудове на Йоан VI Кантакузин, създаден ок. 1370–1375 г., днес в Париж. В него има четири миниатюри със самостоятелни композиции — виждаме Кантакузин да председателства събора през 1351 г., като император, както и двойния му портрет като владетел и монах. В ръкопис със съчиненията на Хипократ е поместен портрет на Алексий Апокавк, най-големия противник на Кантакузин. С портрети на авторите започват съчиненията на историците Никита Хониат и Никифор Григора. Илюстрирани са и книгата за Варлаам и Йоасаф, «Книгата на Йов» и много други. Сред тях е и «Богородичният акатист», от който са известни шест преписа. През ХIV в. се умножават ръкописите, изработени от хартия, където срещаме графични рисунки с перо. Те се подчертават леко с тънък слой боя и напомнят акварелната техника. От този тип са портретните рисунки на императори от династията на Палеолозите от един кодекс, пазен в Париж. Влиянието на византийската миниатюра в България, особено в Търново, е изразено по блестящ начин от илюстрирания превод на «Хрониката» на Константин Манаси и т. нар. Лондонско четвероевангелие на Иван Александър. Подобни паметници има и в Грузия, а в Сицилия се говори за една итало-гръцка школа в миниатюрата.

Приложното изкуство е най-силно засегнато от финансовата оскъдица. Съвременниците отбелязват такива показателни явления, като замяната на скъпите златни и сребърни съдове и чаши с глинени в самия императорски дворец. Рязко спада производството на луксозни стоки — златоткани одежди, бижутерия, предмети от слонова кост и др. Тайната на някои техники е изгубена. Въпреки всичко продължават да се създават и високохудожествени образци. Още Михаил Палеолог обновява църковната утвар на «Св. София», опитвайки се поне отчасти да заличи пораженията от разграбването през 1204 г. Една чаша на деспот Мануил Кантакузин се пази в манастира «Ватопед». За съжаление много паметници са унищожени от самите византийци, което има своето оправдание — малко преди падането на Цариград в 1453 г. Константин Драгаш заповядва златните предмети в дворците и църквите да бъдат претопени, за да се заплати на чуждите наемници и да се осигури продоволствие за обсадения град. Оцелялото от тази «акция» е разграбено от турците.

Сред най-развитите направления на приложното изкуство е изработката на обкови за икони. По-известни са онзи на иконата «Богородица с младенеца» от края на XIII в. Ермитажа) и на друга едноименна икона от Москва, в един от детайлите на която е релефният портрет на Георги Акрополит. През XV в. е изработен обковът на чудотворната «Владимирска Богородица» с разкошна украса и гръцки монограм на московския митрополит Фотий. От бижутерията заслужава отбелязване един медальон с изображение на император Константин Драгаш и Теодора, днес в Атина. Слоновата кост, един от любимите материали на византийските майстори, през XIII–XV в. е практически недостъпна поради високата си цена. Запазена е само една малка пластинка, представляваща Йоан V Палеолог и семейството му. Както пише А. Грабар, този факт по своеобразен начин отразява високата цена на слоновата кост в обеднялата империя. Този материал се заменя със стеатит, а по-късно и с дърво. От художествените тъкани са запазени главно църковни одежди, една серия плащеници, най-старата от които е от Охрид, подарена от Андроник II. Фигурите върху нея са изпълнени със златни и сребърни нишки и разноцветни копринени конци. Особено изящна е плащеницата от църквата «Панагуди» в Солун (ХIV в.), както и т. нар. дилматика на Карл Велики, която се пази в Рим. Многократно са анализирани техниката и изображенията върху двата сакоса на споменатия митрополит Фотий. Парадните одежди са изключително скъпи и се пазят като неоценимо богатство. Историкът Георги Пахимер образно предава това разбиране с думите на Михаил VIII към сина му Андроник II, който бил излязъл на лов в императорски костюм — безценните одежди «са изтъкани с кръвта на ромеите» и трябва да бъдат използвани само в полза на империята, при среща с чужди посланици, при преговори и други важни държавни дела.

Византия и Изтокът

Сасанидска Персия

В началото на III в. Партската държава е в състояние на пълно разложение. Отделните й области се управляват от независими владетели, които секат монети с владетелски инсигнии и оставят след себе си надписи върху камък, в които се възхваляват техните деяния. В старата Персида (Фарс) се издига местната династия на САСАНИДИТЕ, наследствени жреци и управители на светилището на Анахита (Анахид) в Истахра, където гори свещеният «вселенски» огън. Един от наследниците на Сасан — Папак, успява да установи контрол над цялата област, която се превръща в негово владение. Отделянето на Персида следва общата тенденция към децентрализация на Партската държава и издигане на отделни васпури — представители на военно-феодалната аристокрация и поземлени магнати.

20–те години на III в. Ардашир, син на Папак, се включва в междуособната война. В битката при Хурмиздаган (224) той разбива и убива последния партски цар Артабан V. Тази победа е представена върху монументално каменно изображение от Накш-и Рустам, гробница и място за прослава на иранските владетели още от времето на Ахеменидите. Между 224 и 226 г. АРДАШИР I ПАПАК се коронясва за персийски шах в Ктезифон и поставя началото на династията на Сасанидите, която управлява Иран повече от четири века.

Организация на Сасанидската империя

Сасанидите се стремят по всякакъв начин да се представят за наследници на Ахеменидите. Cacaнuдскama империя представлява централизирана абсолютистична монархия, въпреки цялата противоречивост в отношенията между централната власт и провинциалната военна аристокрация. Начело на йерархически организираната държава стои шахиншахът (Цар на царете), който съсредоточава в ръцете си абсолютна власт: той е върховен главнокомандващ на армията, контролира бюрократичния апарат и същевременно изпълнява функциите на висш духовен авторитет. Без да съществува строга система на престолонаследие, висшата власт се задържа в ръцете на управляващата династия, а опитите тя да бъде атакувана отвън (случаят с Бахрам Чобен) са редки. Относителната сплотеност на иранското общество около управляващата династия повишава военната и политическата ефикасност на Сасанидска Персия.

Под шаха стои целият военнобюрократичен апарат, който се създава и видоизменя в продължение на векове. Висшите администратори в Сасанидската империя ръководят ведомства, които включват огромни по брой съсловия от населението, и следват старата индоевропейска трифункционална схема за разделяне на обществото на духовници (жреци), воини и работещи. Тази трифункционална схема е характерна за индийското общество през арийския период, както и за класическия западноевропейски феодализъм. Великият Мобад (Мобадан Мобад) е висш жрец и организатор на зороастрийския култ, който има изключително значение за империята. Ръководителят на воините (Еран — Спахбад) изпълнява функциите на висш командир, министър на войната и ръководител на посланическите мисии. Основно ядро на иранската войска от сасанидския период е тежковъоръжената конница на т. нар. катафракти, наследство от партския период. Тази бронирана конница е подпомагана от лековъоръжена конница, чието основно оръжие е лъкът, и от лека наборна пехота, която изпълнява помощни функции. През ранния сасанидски период (до началото на VI в.) тежковъоръжените конници принадлежат към пребендалната феодална аристокрация: получават правото да събират данъци и такси от определени селища и да организират свои имения там. По този начин представителите на военната аристокрация (васпури) се снабдяват със средства, необходими за тяхното въоръжение и за набиране на ординарци. Тази военноленна система е известна през ислямския период под името икта и е възприета от турската Османска империя. Ръководителят на земеделците и занаятчиите (Вастриошбад) отговаря за финансовото ведомство, контролира производството и събирането на данъци. Наред с трите основни прослойки на обществото — жречество, войска и производители, се развива и силен централен апарат, който демонстрира опитите за бюрократизация на империята и за съсредоточаване на цялата власт в столицата. Еран-Дибербадът е управител на владетелската канцелария и провинциалното чиновничество. През това ведомство преминават всички важни за империята документи. По стара източна традиция владетелят има близък съветник (везир), но неговата власт и възможности не са достатъчно ясни.

Столица на Сасанидската империя е гр. КТЕЗИФОН, «божествената» резиденция на Царя на царете. Ктезифон представлява агломерация от няколко селища, включително и Царския град, които са разположени в устието на р. Диала, там, където тя се влива в пълноводния Тигър. На левия бряг на Тигър се намира и шахският дворец Таке Кешра. На десния бряг на реката срещу Ктезифон се намира старата месопотамска столица на Селевкидите — Селевкия, все още център на оживен търговски обмен. Връзките между столицата и провинциите се осъществяват чрез много добре изградена комуникационна мрежа. Царски посланици, пощенски служители, надзиратели и шпиони присъстват във всички по-важни селища на империята. Сасанидска Персия е разделена на провинции, управлявани от марзбани, които владетелят избира лично сред представителите на висшата аристокрация. Провинциите са разделени на по-малки административни единици, които включват град и заобикалящата го територия. Управителите на по-малките градове и на селата се наричат дехкани и принадлежат към средната и низшата аристокрация. Тяхната власт по места е значителна. Иранската аристокрация е подредена йерархично — на върха на пирамидата е шахът, следват висшите сановници, столичната бюрокрация, висшата провинциална аристокрация (марзбаните и васпурите), провинциалната бюрокрация и дехканите. Отделни области на империята притежават полузависим статут и се управляват обикновено от представители на владетелското семейство. Най-източните територии, отвоювани от кушаните (Кушаншахр), и най-западните (Армения) се управляват от първия и втория престолонаследник с титлата вузург шах (Велик цар).

Тази система на управление е въведена от втория сасанидски шах Шапур I (241–272). След престолонаследниците в тази допълнителна и своеобразна йерархия следват васалите на Иверия (Грузия), лахмидските царе в Хира и полунезависимите династии на Мешан и Систан. Според надписа на Шапур I от Кааба-е Зардущ през втората половина на III в. Сасанидската империя включва 27 провинции: Персида (Фарс), Партия, Хузистан, Мешан Долна Месопотамия), Ашуристан (провинция около Ктезифон), Адиабена, Арабистан (Северна Месопотамия), Азърбайджан, Армения, Иверия, Махелония, Албания (Северен Азърбайджан), Балашакан, Патишхвагар, Мидия, Горган (старата Хиркания на южния бряг на Каспийско море), Мерв, Ариана, Абаршахр (Хорасан), Керман, Систан, Туран, Макран, Паратан, Индия долното течение и устието на р. Инд), Кушаншахр (включва старите области Бактрия, Согдиана, Фергана и Гандхара) и Мазун (областта Оман на арабския бряг на Персийския залив).

Земеделието формира икономическата база на империята. Преобладават дребните земеделци, които обитават селата и малките градове с преимуществено аграрен облик. Централната власт полага грижи за създаването и поддържането на водонапоителни системи, като контролира строго събирането на приходите от данъци и такси. През Сасанидска Персия преминават важни пътища, които свързват Източното Средиземноморие с Индия, Средна Азия и Китай. Важният Път на коприната носи огромни доходи и превръща Персия в монополист в търговията със сурова коприна и копринени изделия. Целият път от Кушаншахр през Нишапур, Рага, Хамадан и столицата Ктезифон е контролиран от войскови части и царски съгледвачи. От Месопотамия пътят продължава към Армения и черноморското пристанище Трапезунд на север и към Антиохия и Александрия на изток. За продължителен период ранната Византийска империя зависи от персийския монопол върху производството на коприна и този факт поражда редица конфликти, както и стремеж от страна на Византия да търси нови пътища и средства за доставка на ценната суровина, заобикаляйки вражеска Персия. Византийската дипломация използва като съюзници средноазиатските тюрки, а по-късно и хазарите. Византия успява да установи връзка с Китай без персийско посредничество. През VI в., по времето на император Юстиниан I, монаси пренасят от Китай във Византия ларвите, от които израстват копринените буби, и Византия започва да произвежда собствена коприна. Дълго време тя държи монопола върху производството и продажбата на този продукт по отношение на европейския Запад.

През сасанидския период Персия възприема οт Изтока редица селскостопански култури, като ориза, памука и опиума, които се превръщат във фактор за нов икономически подем, съчетан с нарастване на населението. Държавата на шахиншаховете поддържа силен флот в Персийския залив и за известен период контролира морския път до Индия, като успешно конкурира арабските търговци и мореплаватели. През 40–те години на VI в., по времето на Хозрой I Аноширван, персите окупират Йемен, ликвидирайки един сериозен съперник в областта на морската търговия.

Политическа история

224–241 г. Управление на АРДАШИР I ПАПАК, създател на Сасанидска Персия. Той разбива кушаните на изток и анексира западната част от тяхната държава. Неговият син Шапур, който участва в експедицията, получава титлата кушаншах и става управител на областта.

241–272 г. Управление на ШАПУР I. Новият шах приема титлата «Цар на царете на Иран и не-Иран» (Шаханшах Иран ут Аниран), с което подчертава стремежа на персийските суверени към световно господство. Отношенията с Римската империя стават враждебни. Скоро след идването си на власт Шапур I е изправен пред поредното римско предизвикателство — римският император Гордиан III навлиза с голяма армия в персийска територия. В битката при Масиса, на р. Ефрат, римляните са разбити, а Гордиан III е убит (244). Римските легиони издигат за император Филип Арабина, който сключва мирен договор с Персия. През 256 г. персите нахлуват в римските провинции Сирия и Кападокия, разбиват римската войска при Барбалисос и превземат 37 града, включително сирийския главен град Антиохия. Опустошенията придобиват невиждан размер. Спорът е за Армения, на която е съдено да бъде ябълката на раздора в римско-персийските и византийско-персийските отношения. Рим отговаря с военна експедиция, начело на която застава старшият император Валериан. В голямата битка при ЕДЕСА, Северна Месопотамия, римляните претърпяват поражение, а император Валериан е пленен и отведен в Ктезифон, където умира. Една персийска камея изобразява двубоя (символичен или реален) на Шапур I с римския император. Римската империя е на ръба на пълната децентрализация, а персийският Изток за пореден път е в настъпление.

272–273 г. Управление на ХУРМИЗД I.

273–276 г. Управление на БАХРАМ I. По това време е екзекутиран пророкът Мани.

МАНИ (или Манес) е роден ок. 210 г. в Месопотамия, в околностите на Ктезифон. Произхожда от партско семейство, в което обаче се говори арамейски език, принадлежало към местната секта на мандеите или към иудео-християнската секта на елхаизитите. Мани се обявява за последния пророк и Параклет (Сподвижник) от Евангелието на св. Йоан. В младостта си Мани изпитва влиянието на зороастризма и симпатизира на култа към Митра, макар и да принадлежи към християнството. Пътува из Индия и Китай, където се запознава с религиозно-философските учения на будисти, джайнисти и даоисти. Известен е като «син на вдовицата», защото според преданието попада в робство и е откупен от богата вдовица. Мани започва да проповядва в двора на Шапур I, като намира съчувствие от страна на владетеля. След период на отшелничество, през 276 г. той се връща в Ктезифон, където обаче е арестуван и жестоко екзекутиран по заповед на шаха Бахрам I и по настояване на мобада Кирдер. Мани оставя кръг от съмишленици, които изграждат Манихейската църква. Пророкът е автор на няколко съчинения, от които най-голяма популярност получава трактатът «Шапураган», посветен на Шапур I. Откъси от него са намерени в Източен Туркестан при разкопките на манихейски манастири. Други манихейски съчинения, които се приписват на пророка, са «Книга на гигантите» и «Кефали» — текстове на гръцки и коптски език, открити в Египет. Учението на Мани се основава на идеята, че във всяка религия има частица истина, която може да бъде привлечена в създаването и изповядването на една всеобща световна религия. В случая става дума за съчетание между гностицизма, александрийския неоплатонизъм, християнството и зороастрийския дуализъм. Според пророка целият обитаван Космос се символизира от «Дървото на живота», което разстила своите клони на север, изток и запад и представлява зороастрийския бог на Доброто — Ормузд. «Дървото на смъртта» расте на юг и представлява бога на Злото — Ариман. Царството на Ормузд е основано върху пет «добри» елемента — светлина, огън, вятър, вода и земя, а в царството на Ариман влизат петте лоши стихии — голямата тъмнина, гъстата кал, бурният вятър, разрушителният огън и задушливият дим. Добрият бог създал първия човек (Адам), но Ариман смесил светлия дух на човека с материята, която е продукт на изначалното Зло. Започнала борба между силите на Доброто и Злото, която ще трае вечно. Манихейският Иисус е гностическа фигура и съществува в два ипостаса — земен, страдащ, и небесен, нестрадащ, създаден от Божествена субстанция. Манихеите подобно на крайните гностици отричат материалното, което смятат за еманация на Злото. За да се пречисти и доближи до Божествената си същност, човекът е длъжен да умъртвява плътта. Отшелническият аскетизъм добива особена популярност в манихейските среди. Манихейското учение отрича половия нагон и апелира към целомъдрие. Крайните аскетични възгледи, негативизмът и песимизмът на манихейството пречат на превръщането му в официална държавна религия. Манихеите притежават клир и манастири, като най-голям е техният брой в Месопотамия, Северна Африка и Средна Азия. Девет години от младостта си картагенецът Аврелий Августин преживява като ревностен манихей, преди да премине към ортодоксалното християнство. През VIII в. манихейството е възприето като официална религия в Уйгурския хаганат в Централна Азия. Ликвидирането на хаганата през IX в., което според някои изследователи се дължи и на отрицателното въздействие на манихейството върху обществото, приключва този първи и последен опит за официализация на религията на Мани. Манихеите се превръщат в гонена секта, а действията им придобиват скрит и подмолен характер. Разпространението на манихейството в Мала Азия е причина за появата на сродната секта на павликяните през VII в. Манихейският дуализъм стои в основата на всички дуалистични ереси в Християнското средновековие — павликянство, богомилство, масалианство, еретическите учения в Западна Европа, които с простотата на идеите си са лесно възприемани от обикновеното население.

276–293 г. Управление на БАХРАМ II. Подновяват се военните действия с Римската империя. Римският император Кар навлиза в Месопотамия и достига столицата Ктезифон, но неговата внезапна смърт (декември 293 г.) обезсмисля и осуетява похода. Бахрам II е изправен и пред вътрешно предизвикателство — неговият брат Хурмизд, управител на Кушаншахр, вдига бунт в източните провинции (Мерв и Херат), но е разбит, а за кушаншах е обявен престолонаследникът Бахрам.

293–302 г. БАХРАМ III управлява няколко месеца, но е свален и убит от своя чичо НАРЗАЙ по-младия син на Шапур I. В памет на тази своя победа Нарзай издига висока кула в прохода Пайкули при горното течение на р. Диала. Монументалният релефен бюст на Нарзай е допълнен с надпис на партски и пехлеви (средноперсийски), който разказва подробно за тези събития. Нарзай е победен във войната с римския император Диоклециан и е принуден да му отстъпи Армения и цяла Северна Месопотамия според договора от 296 г.

302–309 г. Управление на ХУРМИЗД II. След неговата смърт висшите ирански аристократи избиват наследниците на шаха и оставят жив единствено малкия Шапур, роден след смъртта на баща си. За известен период от време аристокрацията прави пробив в централизираното бюрократично управление, но възмъжалият Шапур е силен и енергичен владетел, който управлява империята с твърда ръка в продължение на повече от половин столетие.

309–379 г. Управление на ШАПУР II. По негово време християнството е легализирано и се превръща в държавна религия на Римската империя. Още през 294 г. арменският цар Тиридат приема християнската вяра от св. Григорий Просветител, а ок. 312 г. християнството става официална религия на Армения. Старият враг на Персия — Римската империя, и вечният проблем — Армения, се превръщат в носители на нова, враждебна за страната на шахиншаховете религия. Старият конфликт придобива нова религиозно-емоционална окраска. Сирийското, арменското и арабското християнско население на Месопотамия става посредник между двата свята и същевременно «пета колона», разположена в непосредствена близост до сърцето на Сасанидската династия — Ктезифон. Сасанидската империя отговаря на християнското настъпление с консолидация на зороастрийския култ. При Шапур II е завършена компилацията на религиозния сборник Авеста, а ролята на Великия Мобад нараства, особено в лицето на енергичния и непримирим Адурбад. Всички иноверци и еретици се приемат априори като врагове на държавата и централната власт. Срещу християните периодично се организират гонения. Дуелът между двете империи се превръща в дуел между две религии.

Годината на смъртта на Константин Велики (337) бележи началото на нови военни действия между Персия и Рим. Няколко пъти Шапур II безуспешно обсажда ефратската крепост Низибис — ключ към източните провинции на Римската империя. Експедицията срещу Низибис е осуетена от появата на нов опасен враг на изток: хуните-хионити нахлуват в Средна Азия и заплашват цяла Източна Персия. Шест трудни години (353–359) са необходими на Шапур II, за да отблъсне хуните от Хорасан. Във връзка с неговите победи гр. Абаршахр получава името Нев-Шапур (Нишапур) и се превръща в един от центровете на персийската култура в ислямския период. Хунската опасност е ликвидирана временно, а това позволява да се подновят военните действия на запад. През 359 г. Шапур II превзема гр. Амида (дн. Диарбекир) в Горна Месопотамия, но римският император Констанций не реагира на предизвикателството. Персите използват във войната срещу римляните множество обсадни машини и хунски наемници. Император Юлиан Отстъпник (361–363) организира експедиция срещу персите, но е загадъчно убит в Месопотамия. Неговият наследник Йовиан (364) предава на персите крепостта Низибис и всички римски владения отвъд р. Тигър. Армения, оставена на произвола на съдбата, след отчаяна съпротива е окупирана от персите и превърната в провинция начело с марзбан.

След смъртта на Шапур II Персия изпада в династична криза.

379–383 г. Управление на АРДАШИР II.

383–388 г. Управление на ШАПУР III.

388–399 г. Управление на БАХРАМ IV.

399–420 г. Управление на ЙЕЗДИГЕРД I. Този владетел се утвърждава на престола с цената на репресии срещу представителите на военната аристокрация. След период на смутове Персия отново е централизирана държава. В християнската традиция Йездигерд I е оставил спомена за благ и разумен владетел, най-вече заради толерантното си отношение към християните. Християнското богослужение и изповядването на християнската вяра получават сигурни гаранции от страна на централната власт със закон от 410 г., сравним с Миланския едикт. След семитите и арменците християнството прониква и сред част от персийското население в Месопотамия. Християни има дори в шахската столица Ктезифон. През V в. ce появяват християнските течения на монофизитите и несторианите, които имат свои последователи в персийските земи. По принцип персийската власт толерира несторианите, на които ортодоксалното правителство и Църквата във Византия гледат с лошо око. Несторианите в Месопотамия имат патриарх, който се избира след одобрение на владетеля. Известно е името на несторианския патриарх Map Аба I, известен в гръцките източници като Патрикий, бивш зороастриец и персиец по етническа принадлежност. Той живее по времето на Кавад I и на Хозрой I и умира през 552 г., като оставя след себе си съчинения и манастир в Хира (Южна Месопотамия), където неговите мощи стават обект на поклонение за местните араби. През VI в. монофизитството също прониква сред персите и арабите в Месопотамия въпреки традиционната им пронесторианска ориентация.

Заради толерантността си към християните и иудеите Йездигерд среща омраза в средите на зороастрийските жреци, които го наричат Грешника. Поддържа добри отношения с Източната Римска империя.

420–438 г. Управление на БАХРАМ V ГУΡ, син на Йездигерд I. Новият владетел среща съпротивата на провинциалната аристокрация и се възкачва на престола с помощта на лахмидския цар на арабите ал Мундар. Голяма роля в управлението на Персийската империя играе първият министър и ръководител на воините Михр-Нарзай. Бахрам V, който води неуспешна война с Римската империя (421–422) и е принуден да потвърди правата на християните в Персия. Воюва на изток с хуните-ефталити, които успява да отблъсне, макар и временно. През следващите десетилетия ефталитите се превръщат в най-страшния противник на Сасанидска Персия на изток. Номадите разрушават редица цветущи градове в Средна Азия и прекъсват временно важните търговски пътища oт Китай към Персия и Византия.

438–457 г. Управление на ЙЕЗДИГЕРД II.

457–459 г. Управление на ХУРМИЗД III.

459–484 г. Управление на ФИРУЗ (Пероз). Този владетел загива в сражение с ефталитите, а семейството му и царското съкровище попадат в плен.

484–488 г. Управление на БАЛАШ, брат на Фируз, който не успява да се справи с ефталитската опасност. Той е свален и ослепен от висшите сановници като загубил благоволението на Ормузд.

488–531 г. Управление на КАВАД I, син на Фируз, което преминава в постоянни войни с ефталити и ромеи.

Първите години от управлението на Kaвад I се свързват с появата на ново религиозно учение МАЗДАКИЗЪМ, с открито социален характер. Основателят на учението МАЗДАКИ БАМДАД черпи много идеи от низложеното манихейство — пропагандира умерен аскетизъм, вегетарианска храна и любов към ближния. Маздакистката теология не носи сложния и еклектичен характер на манихейството и в по-голяма степен се доближава до ортодоксалния зороастризъм. Забележителна е социалната програма на Маздак: новият пророк и реформатор проповядва равенство и общност на имуществото, като смята, че доброто се корени у хората и е по-силно от злото, а смъртта, несправедливостта и неравенството са най-характерните прояви на Ариман. Учението на Маздак придобива популярност във владетелския двор в Ктезифон. Самият Кавад I става привърженик на реформатора и го назначава за свой съветник. Маздакистите предприемат редица действия срещу аристокрацията и жречеството, които предизвикват недоволството на последните. Започва конфискация и преразпределение на имуществото на едрите магнати, а проповядваната от Маздак любов към ближния се изражда в кървава саморазправа с нотабилите. Недоволство в иранското общество предизвиква призивът на Маздак към общност на жените, които реформаторът третира подобно на робите и неодушевеното имущество. Първоначалните неуспехи на Кавад срещу източните номади и подкрепата му за Маздак поставят под въпрос трона и живота му. Около 496 г. Кавад е свален от власт от дворцовата клика, която издига за шах някой си Джамасп. Кавад бяга при ефталитите, където е приет дружелюбно и прекарва при враговете на персите две или три години. През 498/499 г. с помощта на номадите и недоволните от Джамасп иранци Кавад успява да възстанови своята власт. След връщането си на престола Кавад оттегля благоволението си от Маздак, който губи популярност. Шахът назначава за престолонаследник не първородния си син Кавус, който е маздакист, а третия — Хозрой, отявлен противник на движението. През 528 г., още приживе на Кавад, Хозрой организира диспут между зороастрийските жреци и маздакистите и пир в чест на Маздак, на който пророкът и неговите приближени са избити. Движението е задушено, но влиянието на радикалния и социален дуализъм се запазва в иранските земи и Месопотамия и през ислямския период, като периодично излиза наяве под формата на нови религиозно-реформаторски движения и бунтове, като тези на Хурзад и Муканна през VIII в. и на Бабек през IX в.

През 502 г. Кавад I навлиза в ромейска територия и превзема важната крепост Амида, но е принуден да прекрати успешната си кампания заради ново нападение на хуните от изток. Войната с Византия завършва с договор от 506 г., който регламентира и търговския обмен по границата, а император Анастасий укрепва пограничната крепост Дара и я нарича на свое име — Анастасиопол.

531–579 г. Управление на ХОЗРОЙ I АНОШИРВАН («с безсмъртна душа»), син на Кавад I. Хозрой е най-бляскавият владетел на Сасанидска Персия, а споменът за него битува в персийската, арабската и турската летописна и художествена традиция, както и в «Приказки от хиляда и една нощ».

С ликвидирането на Маздак и неговите поддръжници младият шах демонстрира воля за управление с твърда ръка. Реформите на Хозрой I са насочени към централизиране на държавния апарат, намаляване ролята на провинциалната военна аристокрация и внасяне на ред в данъчната и административната система. Създадена е редовна тежковъоръжена конница, свързана пряко с владетеля и двора, заменила свободно набираната конница от рицарски тип, която Сасанидска Персия наследява от партите. Едрата провинциална аристокрация е временно обезвредена, но остава скрит източник на напрежение. В данъчната система е въведен ред чрез създаване на нови подробни кадастри и замяна на натуралните данъци с фиксиран паричен данък.

Управлението на Хозрой I е време на разцвет за персийската култура. Бляскавият царски дворец в Ктезифон става център на културна дейност и място, където се преплитат различни културни традиции. Византийските и ислямските наследници на Сасанидите се опитват да наподобяват персийския двор и церемониал. Съчинението «Карнамаги Аноширван» не пести възхвали за мъдростта, благочестието и толерантността на владетеля. Развитие получава литературният жанр «андарз» — съчинения, в които под формата на беседа се излагат житейски и религиозни позиции и се дават наставления за благочестив живот и за правилно поведение в обществото. В някои от тези съчинения персийският шах е главен герой («Хозрой уд редаг» — «Хозрой и пажът»). Шахът създава около себе си кръг от литерати, сред които има и християни. Религиозната толерантност на Хозрой I не влиза в противоречие със зороастрийското му «благочестие» за разлика от случая с Йездигерд I Грешника. След като Юстиниан I закрива неоплатоническата школа в Атина (529), тамошните преподаватели. Симпликий и Дамаский и техни ученици бягат в Персия, където получават добър прием. С тяхното активно участие е организирана известната висша школа в Джундишапур (Централен Иран), където се изучава философия, астрология и медицина. Хозрой привлича в своя двор много индийски лекари и математици. По време на неговото управление е преведен на пехлеви индийският «сборник на мъдростта» — Панчатантра, известен в Персия под името «Калила и Димна». През сирийски превод това съчинение достига и Византия под името «Стефанит и Ихнилат», разбира се, в съкратен и твърде променен вид. Персийският шах покровителства школата в Низибис — град, който се намира в непосредствена близост до ромейската граница. В тази школа преподават гръцки, сирийски и иудейски учени.

Религиозната толерантност и «просветеност» на Хозрой I не са безгранични. Шахът е ревностен зороастриец, който дарява щедро царските огньове в империята и преследва всички ереси. Зурванитската ерес е отхвърлена, а маздакистите са подложени на гонения. Известният монофизитски епископ Map Ахудеммех две години лежи в тъмница заради провинения пред шаха. Не се чувства напълно сигурно и несторианското население в Месопотамия. Според примирието между Персия и Византия от 549 г. част от византийските философи се връщат обратно в Ромейската империя по собствено желание. По времето на Хозрой I е създаден сборник от коментари към Авеста, известен като Зенд.

Управлението на Хозрой преминава в перманентни военни действия по източните и западните граници на Сасанидската държава. Шахът разбива хуните-ефталити с помощта на тюрките, нова сила в Централна Азия. С течение на времето съюзните отношения стават враждебни и в последните десетилетия от управлението на Хозрой тюрките са съюзници на Византия, а ромейски посланически мисии посещават Тюркския хаганат.

Хозрой наследява от баща си поредната война с Византия, прекъсната през 532 г. с «вечния мир», който, трае осем години. Ромейската империя се управлява от не по-малко енергичния Юстиниан I Велики, който е достоен съперник на Хозрой, а това прави конфликта между двете империи още по-епичен. Използвайки заетостта на Юстиниан на запад, Хозрой нахлува с голяма армия във византийска територия (540), превзема и разрушава големия град Антиохия, като преселва жителите му в новите предградия на Ктезифон. Шахът разпростира властта си до бреговете на Черно море и Кавказките проходи. Обект на спора отново е Армения, както и необходимостта една от двете империи да охранява Кавказките проходи, през които като лавина нахлуват от север редица номадски народи. Войната е прекъсната временно след примирието от 549 г. и окончателно след сключването на мирен договор през 562 г., според който Персия запазва по-голямата част от Армения и се задължава да пази Кавказките проходи, а Византия си запазва Лазика (крайбрежната част на Грузия) и се задължава да плаща огромен трибут на персите. При наследниците на Юстиниан военните действия между двете империи продължават. Хозрой I започва нова война през 574 г., но среща достоен съперник в лицето на пълководеца, съимператор и император (от 578 г.) Тиберий II Победоносец. През 579 г. възрастният вече Хозрой умира по време на поредния си поход срещу ромеите.

579–590 г. Управление на ХУРМИЗД IV, син на Хозрой I. Срещу новия шах се създава силна опозиция от страна на висшите военни в Персия. Пълководецът Бахрам Чобен вдига бунт, като привлича на своя страна престолонаследника Хозрой и зороастрийското жречество, недоволно от толерантната политика на шаха спрямо християните и иудеите. Хурмизд IV е убит, а Бахрам Чобен се опитва да стане владетел, пренебрегвайки законните права на Хозрой Младши. Това е първият опит за узурпация на трона от човек, който не принадлежи към управляващия Сасанидски род. Младият Хозрой бяга при византийския император Маврикий (590) и с негова помощ си осигурява престола (591).

591–628 г. Управление на ХОЗРОЙ II ПАРВЕЗ (Победител). Това е последният бляскав период за персийската военна мощ, общество и култура. Хозрой поддържа съюзни и дори приятелски отношения със своя благодетел Маврикий. След убийството на последния и след възкачването на константинополския престол на Фока (602) Хозрой използва събитията като повод за нова война. Византия е в трудно положение, балканският дунавски лимес е разбит, а аварите и славяните достигат стените на Константинопол и Солун. Сред легионите в източните провинции цари пълна деморализация. За кратко време персийските войски прекосяват Мала Азия и достигат Халкидон, на малоазийския бряг на Босфора. Сирия и Палестина са опустошени, а християнското население там е подложено на жестоки гонения, в които наред с иранските зороастрийци вземат участие и иудеи. През 611 г. пада Антиохия, през 613 г. — Дамаск, през 614 г. — Йерусалим. Разрушени са много християнски църкви и манастири, между които храмът «Божи гроб» и манастирският комплекс «Св. Сава». Много християнски реликви са унищожени, а дървеният кръст, на който според преданието е бил разпънат Христос, е отнесен в Ктезифон. През 619 г. пада голямата източна метрополия Александрия, център на производство и търговски обмен, средище на късноантичната елинистическа култура. За кратък период от време е окупиран цял Египет, а персийските войски и техните арабски и хунски съюзници достигат праговете на р. Нил. Прекратено е снабдяването на Константинопол със зърнени храни от Египет. Персийските войски блокират византийската столица откъм Мала Азия, но Хозрой II допуска важна стратегическа грешка, като не оставя достатъчно войски във вътрешността на Мала Азия и в Задкавказието. Византийският император Ираклий събира нова армия и след няколко успешни операции успява да проникне в Атропатена (Южен Азърбайджан) и Мидия, като разрушава царското огнено светилище Адур-Гушнасп (624). Обсадата на Константинопол от перси, авари и славяни завършва с неуспех (626). През 627 г. Ираклий с многобройна войска, включваща тюрки, хазари (вероятно и българи), грузинци, арменци и лази, прониква по горното течение на р. Тигър и разбива основните персийски сили край руините на старата Ниневия (12 декември 627 г.). Персийските загуби са огромни. В началото на 628 г. Ираклий достига шахската резиденция Дастагерд в околностите на Ктезифон. Хозрой II е свален и убит от недоволни аристократи, които издигат на престола неговия син Кавад (II) Широй. След няколко месеца Широй умира и Персия изпада в състояние на пълна анархия. През 632 г. нотабилите издигат на престола Йездигерд III, внук на Хозрой II, на когото е съдено да бъде последният персийски владетел. През 637 г. арабите разбиват персийските войски при КАДИСИЯ, край р. Ефрат. Шахът се опитва да организира съпротивата, но след повторно поражение при Нехавенд (641) търси убежище в източните провинции. През 651 г. е убит от приближените си в околностите на Мерв. С неговата смърт Сасанидска Персия престава да съществува. Ислямските завоеватели се отнасят много сурово към зороастрийското население и част от него се оттегля на изток в Индия, където продължава да пази отеческите си обичаи, и под името парси съществува и до наши дни. Най-голямата парска колония днес е в индийския град Бомбай.

Ислямска цивилизация

Днес ислямската цивилизация включва огромни територии — от Атлантическия океан на запад до Малайзия на изток и от Южен Сибир на север до о. Шри Ланка на юг. Населението, което изповядва исляма, наброява приблизително 1 милиард души и въпреки разнообразния си произход, езици и исторически традиции, формира една относително компактна културна среда, обединена от вярата, Свещената книга, Свещения език (арабския) и от единна концепция за собственото си предназначение. От възникването на исляма до ден днешен европейският християнски свят се отнася определено негативно към тази цивилизация, която му остава чужда, и въпреки честите контакти — до голяма степен непозната. Вродените предразсъдъци водят до взаимно пренебрегване. Днешният европейски или американски християнин познава по-добре японския манталитет или историята на американските индианци, отколкото същността на ислямската цивилизация, съседна и дълбоко свързана с християнския свят. Ислямският фундаментализъм, от друга страна, опонира на всичко западно, защитавайки собствената си културна идентичност с тенденцията да й приписва провиденциална изключителност.

Още през XIV в. Йбн Халдун разделя ислямската история на два големи периода: по време на първия доминират арабите, носители на вярата, политическия модел и стимулите за културно развитие; през втория период (от XI в. нататък) доминират тюрките, които владеят изцяло Машрика (ислямския Изток) и оказват определено влияние върху Магриба (Запада). Зенитът на този втори период е свързан с Османската империя, която владее територии на три континента.

Географско-климатични условия на Арабския полуостров. Бедуини

Преди появата си на историческата сцена арабските племена обитават обширния Арабски полуостров, чиято площ достига 3 000 000 кв. км. Самите араби наричат полуострова Джазират ал-Араб «Остров на арабите». На запад Арабският полуостров граничи с Червено море, на юг — с Индийския океан, на изток е ограничен от Персийския залив, а на север — от Сирийската пустиня (Бадийат аш-Шам) и р. Ефрат. Дължината на бреговата линия на полуострова надвишава 5 500 км. Крайбрежието на Червено море включва областите Тихама и Хиджаз. На юг са разположени областите Йемен и Хадрамаут, на изток — Оман и Йемама. Територията във вътрешността на полуострова, между Хиджаз и Персийския залив, е известна под името Недж и включва пустинното Централно Арабско плато. По-голямата част от полуострова е заета от пустини и полупустинни степи. На юг, между Хиджаз, Йемен и Оман, се намира огромната пясъчна пустиня Руб ел-Хали, която по думите на един изследовател от началото на XX в. е по-непозната за европейците от видимата страна на Луната. Прекосяването на тази пустиня и до днес е свързано с редица трудности и рискове. На север от полупустинното плато Недж се намира пустинята Нефуд, която има разнообразен релеф — скалисти планини, пясъчни равнини, пресечени на много места от уади (корита на изсъхнали реки) и кошмарните хара — местности, покрити със ситен камък. Понякога при по-обилни зимни дъждове уадите се изпълват с вода, а в падините се образуват истински езера. Животът на местното население се поддържа чрез многобройните оазиси — кладенци и малки езера от подпочвени води, около които израства буйна растителност. По-удобни за земеделие са южните райони на полуострова — Йемен и Хадрамаут, които благодарение на по-благоприятния климат и на иригационната система за напояване представляват същински «райски градини», в които се отглеждат най-разнообразни култури — пшеница, просо (дура), захарна тръстика, финикови палми и лозя.

Както в предислямския период, така и след възникването на исляма основното население на Арабския полуостров са номадските племена, които обитават пустините и сухите степи, наричани бедуа, откъдето идва и арабското наименование за номади — бадауи. Европейската форма бедуин идва от формата за множествено число на думата бадауи. Някои модерни изследователи-арабисти отнасят номадизацията на полуострова едва към първото столетие на християнската ера, след разрушаването на малките държавици, които заемат стратегическите пунктове по керванните пътища. Германският ориенталист Хьофнер смята, че процесът на реномадизация е постоянно в ход, а не става дума за еднократен акт. Понякога бедуинските племена усядат в оазиси, където преминават към уседнал начин на живот, а под влияние на климатични промени или неблагоприятна политическа конюнктура след разрушаването на техния цивилизован начин на живот отново се връщат към номадското си битие. Около I в. се появява терминът араб, който обозначава бедуин от пустинята, а неговата поява изразява нарушеното равновесие между цивилизованото население на полуострова и номадите, които все по-често навлизат в култивираните пояси с цел грабеж. Разделението между шааб (градско общество) и араб (военно-племенна организация от номадски тип) е твърде характерно за Арабския полуостров в предислямския период.

Бедуините обитават огромни пространства, а животът им протича в постоянно движение от един кладенец или оазис до друг. Основният им поминък е трансхуматното скотовъдство. Някои изследователи делят номадите на частични, занимаващи се с отглеждането на коне и дребен добитък, и пълни, чийто основен и най-често единствен поминък е отглеждането на камили. Едногърбата арабска камила (Camelus dromedarius) е основно транспортно средство на бедуина и същевременно задоволява основни житейски нужди: млякото й служи за храна; вълната — за производство на дрехи (вълнените дрехи са изключително удобни за пустинята, защото предпазват от изпотяване в горещите дни и служат за защита от характерните за сухия тропичен климат нощни студове); от кожата на камилите бедуините правят своите палатки, обувки, ремъци и друго снаряжение; камилското месо служи за храна, но поради всестранната полезност на това животно такива гощавки са рядкост. Камилите са изключително удобни, защото се задоволяват с малко храна — фурми, пустинни храсти и трева в оазисите, а след водопой издържат без вода до 20 дни. Изглеждат мудни и мързеливи животни, но в определени ситуации развиват висока скорост, която бедуините използват по време на сражение.

Пустинята не може да осигури изцяло прехраната на бедуините, които се нуждаят от редица занаятчийски изделия, а на първо място от оръжие. Понякога те организират земеделски стопанства в оазисите, които с течение на времето ce превръщат във важни търговски пунктове, своеобразни емпории (тържища), където се продава всичко — от хранителни стоки и занаятчийски изделия до жени и чистокръвни коне. В тези оазиси възникват селища, които с течение на времето се превръщат в укрепени градове. Най-разпространеният начин за снабдяване на бедуините с храни и занаятчийски изделия е войната — практика на номадите е да нападат по-развитите в културно отношение западни и южни части на полуострова и чрез открит грабеж или чрез «съюзнически и покровителствени» отношения да се снабдяват с необходимите им продукти.

Арабите — и уседнали, и бедуини — не представляват едно цяло, а се делят на множество племена, които постоянно враждуват помежду си. Начело на всяко племе стои вожд, наричан сеид, или шейх. Длъжността на военния предводител (раис) понякога съвпада с тази на вожда, без това да е задължително. Всяко племе се дели на родове, но роднинският принцип не е единствен критерий при тяхното формиране. Арабският род представлява група, чиито членове обитават едно място (хай) и между тях е забранена кръвната вражда. Формите за унаследяване на властта — от бащата към сина или към зетя, а не към братя и шуреи — показват една силна семейна традиция, която надделява над родовата. Кръвното отмъщение като обединителен фактор е задължение за мъжете от един род, които се считат за «братя». При арабите братството се постига както чрез кръвна връзка, така и по взаимно съгласие на хората. Изгонените от своя род или племе търсят покровителство при друго племе и влизат в неговата система от родови отношения, която дава определени права и изисква определени задължения. При арабите-бедуини родът носи тотемно име, а неговите членове обитават шатри, които се намират в съседство. Гърците наричат тези шатри скене, откъдето идва и европейското название на арабите — сарацини. Самите араби водят своя произход от библейския Авраам (на арабски Ибрахим). Северните арабски племена, които обитават Сирийската пустиня, считат за свой родоначалник Исмаил, син на Авраам от наложницата Агар. Затова по-късните византийски автори и населението на православния християнски свят наричат всички мюсюлмани «измаилтяни» или «агаряни». Ибн Халдун поставя родовоплеменните връзки (асабия) в основата на арабския начин на живот и с тях обяснява успехите на арабите през първите векове от ислямската ера. Според него хората на примитивността, свързани с рода, палатката, камилата и пустинята, са по-близо до смелостта и съвършената организация от «цивилизованите» хора (шааб) — тези, които обитават градовете. Арабското общество през V–VII в. е патриархално по своя характер, а семейството и родът спазват патрилокалния принцип: жената е тази, която напуска своя род и преминава в рода на мъжа си. При бедуините жената запазва определена самостоятелност, докато при уседналите араби тя представлява «сянка» на своя мъж и често служи за размяна или при плащане на трибут наред със златото, среброто и добитъка. Арабското общество познава конкубината, а богатите араби заедно със законните си жени притежават и по няколко наложници.

В Арабия съществува вечният конфликт между номадите и уседналото население. Между градовете и бедуинските племена възникват своеобразни «съюзни отношения», най-често на неравноправна основа. Градовете се задължават да плащат годишен трибут в натура (храни, занаятчийски изделия и коне) или в пари, срещу което бедуините поемат задължението да пазят тези селища и техните землища от нападенията на други племена. Когато вътре в племето или в отделните родове възникват конфликти, те обикновено завършват с изгонването на отделни лица и цели групи. Тези хора, наричани от бедуините дахил (изгонени), търсят подкрепа в градовете, където се включват в системата от родови отношения или политически структури, но запазват неравноправното си положение. Те се наричат мауали, а статутът им се доближава до този на метеките в Атина и клиентите в Древния Рим. Трудните условия за живот на Арабския полуостров предполагат създаването на здрава организация на обществото, която намира израз в строгите родови отношения и в задължителната племенна дисциплина. Търсенето на собствени водоизточници и тяхната защита от чужди племена изискват силна власт. Суровата природа и трудният живот формират този тип неоспоримо от никого единоначалие на шейха или раиса, което европейците, използващи гръцки политически термини, наричат деспотия. Здравата власт е жизнена необходимост, а всяко отклонение от нея води до безредие, което в условията на пустинята означава смърт.

Предислямски арабски държавни образувания

В расово и етническо отношение предислямска Арабия демонстрира разнообразие въпреки преобладаването на семитския тип. Арабското крайбрежие на Червено море обитават и африканци, докато в Южна Арабия се забелязва солидна инфилтрация на ираноезично население. Запазените предислямски надписи са на различни езици и се концентрират основно в северната част на полуострова и в Йемен. Преобладават двата диалекта на местния семитски език — северноарабския, близък до арамейския, и южноарабския (йеменски). На основата на северноарабския диалект се създава книжовният арабски език, а на основата на южноарабския — днешният етиопски език. Открити са арамейски, гръцки и латински надписи. Предислямските държавни образувания, чиято история се проследява от I в. пр. Хр., се концентрират в двата крайни ареала на полуострова — в Северна Арабия, гранична зона на арабския свят с древноизточните общества, елинистическите държави и Римската империя, и в Йемен.

Йеменски царства

В III в. пр. Хр. гръцкият географ и астроном Ератостен прави описание на Южна Арабия, която той нарича Щастлива и за която смята, че е обитавана от четири народа, които модерните изследователи отъждествяват с племенните групи на минейци, сабейци, катабани и хадрамити. В духа на елинистическите автори римляните наричат тази част на полуострова Arabia Felix — Щастлива Арабия. Първото зарегистрирано в изворите държавно образувание в района е САБЕЙСКОТО ЦАРСТВО. Главната резиденция на сабейските царе — Мариб, се намира на изток от днешната йеменска столица Сана, на ръба на пустинята, а благополучието на целия район се осигурява чрез система от изкуствени водоеми и канали, която превръща безплодните земи в райска градина. Титлата на сабейския владетел — мукариб (обединител), подсказва за наличието на няколко общности или племенни групи, които влизат в състава на Сабейското царство. Асирийските извори съобщават за сабейски владетели още през VIII и VII в. пр. Хр., а в Стария завет е запазен споменът за Савската царица, която посетила двора на цар Соломон. След I в. сл. Хр. Сабейското царство изпада в криза и е принудено да води изтощителни войни с елинизираните владетели на Авшан.

МИНЕЙСКОТО ЦАРСТВО съществува в периода от IV до II в. пр. Хр., а просперитетът на минейското общество се дължи на монополизирания контрол върху важни търговски пътища. Укрепените минейски центрове Карнау, Джатил и Дедан представляват типични керванни станции. Минейското общество не е разделено на племена, какъвто е случаят със съседните земеделски общества, а на различни по брой и влияние групировки и фамилии, своего рода търговски корпорации. Начело на минейското общество стои кабир (старейшина), избиран от споменатите групировки. Поради изборния си характер и зависимостта от общината кабиратът представлява магистратура, която държи властта в свои ръце, а царят и съветът на старейшините притежават предимно съдебни пълномощия. Минейските търговски компании осъществяват експанзия в широк мащаб, а техни надписи са открити в Египет, в Северна Арабия и на о. Делос, където минейските търговци очевидно са притежавали кантори през елинистическия период.

КАТАБАНИТЕ обитават южното йеменско крайбрежие, включително района на днешен Аден. Техният владетел носи титлата мукариб и резидира в Тимна — град, разрушен вследствие на пожар, причинен от евентуално вражеско нашествие.

ХАДРАМИТИТЕ обитават териториите на изток от катабаните и дават по-късното название на областта — Хадрамаут. Развитието на хадрамитската култура се дължи на значително по-благоприятните климатични условия, сравнени с другите области на Арабския полуостров. Поливното земеделие, приспособяването на привнесени от Персия и Индия култури от керванната търговия осигуряват относителното благополучие на района. Хадрамитите се славят като добри мореплаватели, а техните кораби достигат западното индийско крайбрежие и о. Шри Ланка (Цейлон). През 230 г. хадрамитският цар приема пратеници от Индия и от Палмира, които договарят своите търговски и политически отношения с посредничеството на Хадрамаут.

Около началото на християнската ера започват съществени обществено-политически промени в района. Издига се племенният съюз на химаритите, които успяват до края на III в. да окупират целия арабски Юг. Окончателното завладяване на Саба, Катабан и Хадрамаут се свързва с името на химаритския цар Шамар Джуриш, управлявал в последните десетилетия на III в. Химаритите се опитват да наложат своята власт и на отсрещния африкански бряг, където се намира държавата Аксум (Еритрея). Химаритите осъществяват важна промяна към монотеизъм с издигането на култа към Рахман, «бог на небето и земята». В Химаритското царство проникват християнски и иудейски проповедници. През 517 г. на власт идва Дху Новас, който изоставя толерантността на своите предшественици и се опитва да наложи иудаизма като единствена държавна религия, предприемайки гонения срещу християните. Византия се намесва в политическата конюнктура и под нейно влияние християнският владетел на Аксум нахлува в Южна Арабия и ликвидира независимостта на Химаритското царство (522). Следващият химаритски владетел Абраха действа в интерес на Аксум и Византия. Прокопий Кесарийски пише за похода на този цар срещу Лахмидите през 547 г. и го обяснява с факта, че персийските търговци изкупували стоките от индийските кораби, преди те да достигнат химаритските, етиопските и ромейските брегове. Походът има за цел да постави под химаритски контрол Централна и Северна Арабия за сметка на силните и проирански настроени Лахмиди. Походът е координиран с Аксум и Ромейската империя и е свързан с контрола върху важния търговски «път на благовонията», който свързва южноарабските пристанища и Източна Африка със Сирия, Египет и ромейската столица Константинопол. Владетелят на Сасанидска Персия Хозрой I Аноширван отговаря на предизвикателството с контрапоход: в края на 40–те години на VI в. Южна Арабия е окупирана от персите, които я превръщат в своя провинция и налагат отпечатък върху местната култура. През VII в. Йемен сравнително бързо и безконфликтно приема исляма и влиза в орбитата на ислямския универсум.

Набатейско царство

В Северна Арабия, в граничните райони с Римска Сирия, през I в. пр. Хр. Набатейската арабска династия организира своя държава с център гр. Петра в Трансйордания. Градът представлява важен пункт в керванната търговия, която свързва персийските владения със Средиземно море и арабския Юг с Мала Азия и Черноморието. През 111 г. Набатейското царство е анексирано от Рим, а император Траян превръща неговите територии в римската провинция Арабия.

Лахмиди

В източния край на Сирийската пустиня през III в. се формира арабско бедуинско царство, управлявано от династията на Лахмидите. В началото на IV в. цар Амрулкайс премества своята столица в гр. Ал Хирах в Южна Месопотамия, а Лахмидите попадат под политическото влияние на Персия. За кратко време Лахмидската династия контролира известната Strata Diocletiana — пътно съоръжение, което свързва финикийското крайбрежие и Палестина с Месопотамия. Персийският шахиншах Шапур II (309–379) дарява лахмидския цар с правото да управлява от негово име поверените му територии и да контролира бедуинските племена в Североизточна Арабия. Поданиците на лахмидския цар са предимно езичници, за които култът към богинята-майка Узза е обединителен. Извършват се и човешки жертвоприношения. През V и VI в. в Лахмидското царство проникват иранският зороастризъм и християнството, предимно в неговата несторианска форма. През 594/595 г. лахмидският цар Нуман II изоставя старите езически култове и приема християнството от патриарха на несторианите Ишояб. Лахмидската държава постепенно се отклонява от традиционната си проперсийска политика. Персийският шахиншах Хозрой II Парвез решава да се справи с един опасен и за самите перси съюзник — арабските претенции са прекалено амбициозни, а във военно отношение Сасанидска Персия зависи твърде много от арабската военна мощ. Приемането на християнството за официална религия в държавата на Лахмидите, макар и в несторианска форма, е предизвикателство към Ктезифон. През 602 г. цар Нуман II е пленен и екзекутиран по заповед на шаха. Девет години Лахмидската държава се управлява от персийски наместник, след което териториите й са включени в състава на Сасанидската империя. Част от арабските племена, ръководени от племето бакр (бану бакр), дотогава подчинени на Лахмидите, вдигат въстание срещу персите и техните съюзници — бану таглиб. През 604 г. в долината Зу Кар арабите нанасят голямо поражение на персийските войски и техните съюзници. «Денят Зу Кар» е възпят в арабския предислямски епос, където историята се преплита с легендата. Арабската военна мощ става фактор в близкоизточната политика. Според хадисите (преданията) самият Мохамед приветствал победата в този първи ден на «арабското удовлетворение».

Гасаниди

На запад от Лахмидите, в Трансйордания и в района на Голанските възвишения, се издига арабската християнска династия на Гасанидите, които имат статут на ромейски филарси (владетели на съюзни федератски държави), а контролираната от тях територия влиза номинално в състава на Византийската империя. Основателят на династията Харит ибн Джабаллах от рода Гасан, се споменава за първи път във връзка с военните действия срещу персите и с потушаването на въстанието на самаряните в Палестина (529). Xapuт умира през 569 г. и е наследен от сина си Мундар, който разбива Лахмидите в едно важно сражение в Месопотамия, но се конфронтира с ромейския император Юстин II (565–578) заради отказа на последния да изплати дължимите суми на арабската войска. Подобно на персите, и ромеите гледат с недоверие на своите съюзници. По времето на император Тиберий II (578–582) Мундар е арестуван и изпратен в Константинопол, а след 574 г. е заточен от Маврикий на о. Сицилия. Подобна съдба сполетява най-големия му син Нуман. Гасанидското царство се разпада на отделни шейхства (племенни общности), които през 614 г. са ликвидирани от персите, окупирали временно източните провинции на Византия. Харит и неговите наследници са християни-монофизити, които се намесват в религиозните спорове и дори си позволяват да свалят и поставят висши свещенослужители. Арабската идентичност се символизира от редица местни светци, сред които най-голяма популярност придобива култът към св. Сергий, а гр. Сергиопол в Сирия се превръща в своеобразен култов център на арабите- християни. През VII в. тези араби оказват сериозен отпор на своите ислямски съплеменници, а християнските арабски общини (якобитски и маронитски) съществуват и до днес в Сирия, Ливан и Южна Турция.

Копти

Названието копти е дадено на египтяните от арабите и произлиза от древноегипетския топоним «Хутпактах», свързан с главния храм в Мемфис. Коптите са старото население на Египет. Коптският език се оформя като литературен ок. I–II в. пр. Хр. Християнизацията на това население започва още през I в. сл. Хр. Постепенно се оформя един местен писмен език въз основа на гръцкото писмо, към което са прибавени седем знака от египетското демотическо писмо. На коптски език са написани редица документи, както и богата християнска, иудейска, гностическа и манихейска литература. Коптите са главното земеделско производително население на Египет, към което елинизираните слоеве οт Александрия и другите големи египетски градове се отнасят с презрение. Това население създава своеобразна култура, която се счита за част от ранновизантийската, но запазва свои характерни особености. Развива се специфична коптска живопис, която се основава на обемността на образите и на емоционалния ефект върху зрителя. Прочути са коптските изображения върху тъкан — растителни и геометрични мотиви, образи от античната и християнската митология. И до днес в сравнително добро състояние са запазени редица коптски манастирски комплекси, които свидетелстват за своеобразното съчетание между християнска идеология и архитектурни и скулптурни форми, наследени от хилядолетното египетско изкуство. Коптите възприемат рано християнството, но след V в. попадат под влиянието на монофизитизма като естествена реакция срещу ортодоксалната византийска власт. В периода между VII и X в. коптите нееднократно са подлагани на гонения от страна на ислямските обитатели и управители на Египет. Една малка част от тях се слива с арабите, но по-голямата част от коптите продължава да пази своите традиции. Известни са няколко изселнически вълни, предизвикани от гонения. Напусналите Египет копти се заселват в пограничните райони между ислямския свят и Византия, а по-късно проникват и във византийска Мала Азия, както и на Балканския полуостров, където са известни с името гьопти. Коптското население, което остава в Египет, в по-голямата си част и до днес е християнско.

Възникване на исляма

Град МЕКА възниква като пункт от керванния «път на благовонията», който свързва Йемен и Източна Африка със Средиземноморието. Селището се формира около кладенеца Земзем, считан за свещен, а водата му — за лековита. Обект на общоарабско почитание е черният метеоритен камък КААБА, според преданието донесен на Авраам от ангелите Божии. Кладенецът и кубичният храм, изграден около Кааба, се превръщат в средоточие на обществения живот. Подобно на средиземноморските полиси гр. Мека е образуван чрез сливане (синойкизъм) на няколко племенни територии и общности. Най-важните племена са курейш и кинама. Покровителството над Каабата се превръща в основен източник на престиж и определя господстващото положение в града на върхушката на курейшитите, сред които най-голямо значение придобива родът Омая. Този род заема най-важните постове в града и доминира в най-значимите градски институции — съветът на старейшините и «домът на събранието» (дар ан-нидва). Курейшитите държат в ръцете си търговията и монетното обращение, организират и екипират керваните, които стигат до Сирия, Египет и Мала Азия на север и до Йемен на юг. Чрез пристанището Джеда на Червено море Мека се свързва с «голямата търговия» и поддържа търговски отношения с Индия и Източна Африка. Курейшитите забогатяват благодарение на предприемаческата си инициатива, а арабският историк Уакиди ги нарича «племе на търговци». Наред с курейш и кинама в Мека живее и население от категорията ахлаф — съюзници, пришълци от други племена, които чрез връзките на «братството» се превръщат в клиенти на коренното население на града. Околностите на Мека са обитавани от завахир — най-ниската категория свободно население, избягали от пустинята бедуини, които се занимават с разнообразна, чecтo престъпна дейност. Робството е разпространено в градовете в Хиджаз и Йемен, а основен източник на роби е Централна и Източна Африка. В Мека е организирана полиция от роби — ахабиш, която наподобява скитската «полиция» в Атина.

Тенденциите към монотеизъм, характерни за бедуините в пустинята, проникват и в Хиджаз. Най-важните градове по западното арабско крайбрежие — Мека, Ятриб и Таиф, изпитват влиянието на ханифизма — религиозна секта, която възниква в Източна Арабия (областта Йемама) и изповядва подчинение на Властелина (Рахман). Върховното деперсонализирано божество на арабите е Аллах — име, близко в етимологично отношение до еврейското Еллохим (едно от имената на Бога). Старата семитска традиция следва концепциите за небесно единоначалие. Влиянието на монотеизма сред арабите идва по различни пътища, включително чрез многобройните иудейски и християнски групи, които обитават арабските градове, а в някои от тях (в Ятриб например) те са мнозинство. Много от северните арабски племена приемат християнството, най-често в неговата монофизитска или несторианска форма. Образът на християнския монах — отшелник (рахиб) присъства в доислямската арабска поезия.

МОХАМЕД ИБН АБДАЛЛАХ принадлежи към курейшитския род на хашимитите. Роден е през 570/571 г. Още като малък губи родителите си и израства под опекунството на своя чичо Абу Талиб. На 25–годишна възраст постъпва на работа при богатата вдовица Хатиджа и се жени за нея. По този начин повишава значително имотното си състояние. Мохамед е повлиян от монотеистичното учение на ханифитите, от иудаизма и християнството, което прониква в Мека по два пътя — от север (сирийските араби-християни) и от юг (Абисиния). Образът на Дева Мария е поставен редом с другите божества в светилището на Каабата, а една от сурите в Корана е наречена на нейно име. През 610 г. на 40–годишна възраст, Мохамед започва своята проповедническа дейност, представяйки се за «пратеник на Бога» (расул Аллах) и на ангелите — на първо място на Гавраил, негов личен покровител. Божите думи Мохамед предава чрез поезия или римувана проза — т. нар. сури. Първоначално Пророкът проповядва ханифизъм в меканска форма, но с течение на времето се избистря концепцията му за новата монотеистична религия. Мохамед спeчелва на своя страна знатни и богати курейшити като Абу Бекр, Омар и Осман, но значителната част от курейшитската върхушка отхвърля пророческия му статус и предприема срещу него истинска война. Заедно с група свои съмишленици Пророкъm е принуден да избяга от Мека, а 16 юни 622 г. — денят на Бягството (Хиджра), поставя началото на мохамеданската ера. Мохамед с малка група последователи се заселва в Ятриб, на север от Мека. Град Ятриб е населен от три «еврейски» племена — кейнука, курейза и надир, и от две арабски — аус и хазрадж. За произхода на ятрибските «евреи» все още се спори: според едни това са евреи, които се заселват в Арабия след едно от двете неуспешни еврейски въстания срещу римската власт (66–70 или 135 г.), а според други става дума за арабски племена, които приемат иудаизма. Във всички случаи ятрибските «евреи» изповядват иудаизма, а социалното им положение на богати търговци и земевладелци повишава тяхното значение в управлението на града. Ятрибските араби посрещат Пророка като Спасител и приемат новата вяра, наречена ислям (подчинение), която използват срещу своите съграждани-иудеи. Част от ятрибските араби преди приемането на Пророка изповядват християнството (на арабски «насара» — от назорей), а след като възприемат пророчеството на Мохамед, започват да се наричат ансар — ревностни. Меканските преселници в Ятриб стават известни като мухаджири — «извършили Бягството». Обединявайки ятрибските араби срещу «евреите», Мохамед става управител (емир) на града, наречен вече МЕДИНА (Мединат ан-Наби — град на Пророка). Докато меканските сури са по-поетични и мистични, мединските носят силен законодателен елемент и превръщат новото религиозно учение от мистично откровение в концепция за устройството на обществото и света като цяло. Мухаджирите и ансарите образуват особена организация — умма (община на вярващите), в която се забелязва специфично деление: истинските вярващи (муминум) са меканските мухаджири, първи последователи на Пророка, а останалите се наричат муслимун — «покорните», подчинените на Мохамедовата воля. Фактически мединската община се управлява от ръководен триумвират, в който наред с Пророка влизат Абу Бекр и Омар. Мединските иудеи са изгонени от града, а имотите им са конфискувани. Мединската външна политика се насочва към господство в Западна Арабия и контрол над общоарабското светилище в Мека. През 624 г. мединските вярващи нападат голям мекански керван, но са разбити край кладенеца Бедра благодарение на пълководческите способности на лидера на курейшитите Абу Суфян. През следващите години мединци и меканци поддържат военния конфликт, като всяка от страните използва за съюзници бедуински племена. През 628 г. се стига до примирие в долината Худейбия, според което мединските мюсюлмани получават правото да посещават Мека в определения за поклонение месец. Мохамед е признат от меканци за духовен и политически ръководител на мединската община. Мединци и меканци почитат Аллах и извършват поклонения в храма Кааба, като единствената разлика между тях е, че меканците все още не признават своя съгражданин за Пророк. Освободен от ангажиментите си с Мека, Мохамед организира поход срещу Хайбар — град, населен с иудеи, които отказват да приемат Мохамед за Пророк на Бога. Богатият оазис е превзет, а земята е определена за собственост на «вярващите». Понеже никой мединец не се заселва в Хайбар, местното население е оставено да обработва земята, при условие че плаща за нея поземлен данък — харадж. Тези, които отказват да преминат в категорията муслимун (подчинени, духовни чеда на Пророка) и да приемат исляма, са задължени да плащат и поголовен данък — джизия. Така се поставя началото на една практика, която ислямските завоеватели използват в подчинените от тях територии. Учението на Пророка приемат и няколко бедуински племена, които преминават в категорията муслимун. Интересна е разликата, която самият Пророк прави, между вяра (иман) и подчинение на вярата (ислям). Първите (муминун) са носители на вярата и властта едновременно, избраните приближени на Пророка; те са и върховните разпоредители със завоюваното имущество. Вторите — мюсюлмани в истинския смисъл на думата, са задължени да спазват разпоредбите на Пророка, да се подчиняват на неговата политическа власт и да се съобразяват с определените от Бога морални норми, срещу което получават правото да разполагат с част от плячката и да се бият на страната на исляма, a геройски загиналите за новата вяра — да преминат в Едема (Рая).

Победите на Медина повишават самочувствието на Мохамед, който изпраща пратеници в Ромейската империя, Сасанидска Персия и при негуса (царя) на Абисиния с решителната покана да го признаят за Божи пратеник. Към неговите пратеници се отнасят несериозно и с насмешка. Единствено изключение прави византийският управител (префект) на Египет, който преценява силата на хиджазките араби и възможността те да бъдат привлечени на византийска страна срещу персите. Той изпраща на Мохамед подаръци и две коптски робини.

У Пророка все по-ясно се избистря концепцията за джихад — свещена война срещу неверниците. През 628/629 г. отряд от 3000 мединци и бедуини начело със Сеид, осиновен син на Пророка, е изпратен към ромейските предели, но в битката при Мута, на юг от Мъртво море, е напълно разбит от ромеите и техните съюзници — сирийските араби-християни.

На страната на Мохамед преминават Халид ибн Уалид и Амр, видни мекански пълководци и бъдещи поборници за исляма. През 630 г. Мохамед напада Мека и градът е принуден да се предаде, а ръководителят на курейшитите Абу Суфян признава правата на Пророка. Обединените сили на мединци и меканци превземат богатия град Таиф, а през 631 г. е извършен наказателен поход срещу сирийските погранични племена, които изневеряват на мюсюлманите и са причина за поражението при Мута. През 632 г. е извършено «Прощалното поклонение» на Мохамед в Мека, след което той държи реч от планината Арафат пред 40 000 поклонници. Избистрят се основните морални и политически догми на исляма.

Пророкът умира на 8 юни 632 г. в обятията на своята любима съпруга Айша, дъщеря на Абу Бекр, който става и негов наследник. Мохамед е погребан в Медина, а гробът му е обект на поклонения.

Ислямът е монотеистична религия и същевременно религиозно-политическа концепция за устройството на света. В духовно и митологично отношение учението на пророка Мохамед следва старозаветната традиция, християнската вяра и предислямските арабски вярвания. Аллах е висшият единствен Бог на Адам, Авраам, Мойсей и Христос, а Коранът му приписва 99 имена. Според ислямската концепция първият избраник Божи е Адам, бащата на всички човеци, след него следват старозаветните пророци, богобоязливите царе (Давид — Давуд и Соломон — Сюлейман) и Христос, син на Мария, когото ислямът възприема като предпоследния пророк, човека, на когото новозаветната традиция приписва божествени атрибути. Последният пророк на Божието Откровение според исляма е Мохамед, син на Абдаллах, на когото е съдено да приведе Божието послание в действие. Според Мохамед писанията на иудеи и християни са подправени от дявола, за да скрият истинското Божие предначертание. В чисто митологичен план ислямът се придържа близко до старозаветните традиции, Аллах е заобиколен от ангели, между които изпъкват четиримата архангели: Гавраил, който открива Божието послание на Мохамед·, Михаил, покровителят на евреите; Исрафаил, тръбачът-вестител на последния съд; Асраил (еврейският Азраел), ангелът на смъртта. Мюсюлманският Рай (Едем) не прилича на райската градина, в която пребивават Адам и Ева, a Адът се управлява от Малик. Ислямът възприема образа на библейския дявол-изкусител, а наименованието му Шейтан е арабската перифраза на еврейското Сатана. Следвайки близкоизточната традиция на Откровението, Мохамед се противопоставя на национализма на иудеите, които отхвърлят всяка проява на Божие благоволение извън тяхната среда; отхвърля тритеизма на християните, доколкото според Пророка християнската вяра има три отделни божества, групирани в абстрактната Света Троица, отхвърля и дуализма на иранците-зороастрийци, които приемат съществуването на две Божествени начала — на Доброто и на Злото.

Мохамед проповядва една универсална религия, макар в първите десетилетия от нейното съществуване тя да представлява преимуществено арабски феномен. Ислямът е откровено монотеистична религия, според която безсмъртен е единствено Аллах, а всички по-низши създания — ангели, дяволи, джинове, пророци и обикновени люде, носят печата на преходността. Митологичното мислене на мюсюлманите е населено с множество безтелесни джинове (духове), огнени създания, които споделят човешките страсти, включително най-съдбоносната от тях — смъртта. Популярността на джиновете в ислямската религия и фолклор се дължи на упорито вкоренения анимизъм в предислямските арабски вярвания.

Няма друга религиозна система в света, която да е по-пряко свързана с общественото устройство и ежедневния живот от исляма. Самото понятие «ислям» означава «преданост» и «подчинение», следване на определени обществени и частни норми, чиято еманация е Върховният закон (Шария). Строгият монотеизъм се пренася и върху земята, където единоначалието е задължено да съжителства със справедливостта, а духовният глава трябва да бъде едновременно политически и морален съдник, който отговаря за решенията си единствено пред Аллах. Системата на строго подчинение в рамките на семейството (мъж — жена, баща — деца), общината, държавата и мюсюлманския свят като цяло не изключва индивидуалната изява, а личната свобода се гарантира от индивидуалната отговорност пред Аллах, т. е. тя е имплицитно заложена във всеки отделен човек независимо от обществения му статус и конкретното му положение. Аллах е този, който пише съдбата на всеки и който «заблуждава, когото иска, и оправя, когото иска». Предопределеността е съдба, а съдбата е свобода пред другите, но не и пред Аллах. Така ислямското разбиране за свобода по никакъв начин не контрастира с деспотичните форми на управление, които по презумпция си поставят за цел общото благо и съхранението на верските ценности.

Всеки мюсюлманин е длъжен да спазва пет основни обета, чрез които се идентифицира като такъв: 1. спазването на висшата Истина, че Аллах е един и Мохамед е неговият Пророк; 2. молитвата, която се прави пет пъти дневно след ритуално очищение и винаги по посока на Мека; 3. постът през месец рамазан; 4. милосърдието като съществен елемент на ислямския манталитет, което се осъществява чрез ежегодно дарение на бедните и болните; 5. поклонническото пътуване до светилището Кааба в Мека, което всеки мюсюлманин трябва да извърши поне веднъж в живота си.

Свещената книга на мюсюлманите е КОРАНЪТ, съставен от 114 сури, които се делят условно на мекански и медински. Меканските са по-поетични и разглеждат чисто религиозни и философски въпроси, а мединските имат по-ясно изразен законодателен и ритуален характер във връзка с тенденцията за установяване на едно добре организирано общество на правоверните на земята. В първите десетилетия от съществуването си Коранът се предава устно или в най-различни писмени редакции. В тази връзка халифът Осман (644–656) създава комисия от трима души, които подреждат сурите по хронологичен, а отчасти и по тематичен принцип, и така възниква окончателната редакция на Корана, която е възприета за легитимна и свещена от целия ислямски свят.

Ислямът е експанзионистична религия, а нейното разпространение се забавя от определени културни норми и архетипи, които не са измислени от Мохамед, а са възприети от съществуващата културно-политическа и социално-икономическа реалност. Такъв е случаят с полигамията и въобще с подчиненото положение на жената в ислямското общество — сексизъм, което се възприема определено негативно в християнския свят, наследил древногръцкия и германския моногамен брак. В отношенията си към жената и семейството Мохамед остава верен на близкоизточните (включително еврейски) традиции. Такъв е и случаят с обрязването на малките момчета — семитски обичай, практикуван от евреите и залегнал в иудейската ритуална доктрина. Много показателен в това отношение е спорът между иудео-християните и «езичниците»-християни през I в. сл. Хр. Първите изискват пълно спазване на Мойсеевия закон (включително обрязване и ритуално очищение), докато вторите пледират за по-голяма свобода на избора и за включването на не-евреи в християнските общини. След Йерусалимския събор от 49 г. сл. Хр. вторите надделяват. Така християнството се откъсва от оковите на местната традиция и се превръща в универсална религия. Ислямът, напротив, остава верен на близкоизточните традиции, а своето широко разпространение дължи на два основни фактора — меча и социалния ред, който ислямската доктрина гарантира. В ментален и ритуален смисъл ислямската цивилизация е продължител на древноизточните култури и типове обществo.

Времето на «праведните» халифи. Първи завоевания

След смъртта на пророка Мохамед за глава на мюсюлманската община е избран Абу Бекр, който приема титлата халиф, която означава «приемник, заместник». Арабските историци наричат десетилетието след смъртта на Пророка аррида — време на отпадане, на политическо противопоставяне на някои арабски племена срещу исляма или конкретно срещу политиката на общината, ръководена от Мека и Медина. Поставят се основите на специфичен проблем, пред който е изправен ислямът в първите две столетия от своето съществуване. Част от ансарите, последователи на Мохамед, са недоволни и искат равноправие с ръководителите на общината. Протести предизвиква и нарасналата политическа роля на меканските курейшити, първо врагове на Пророка, а след смъртта му — активни негови последователи. Някои бедуински племена отпадат от исляма и се връщат към традиционния политеизъм. Актът е предимно политически и означава скъсване на съюза с Мека и Медина. В Йемен и Хадрамаут ислямът е конкуриран от иудаизма, в Йемама и Бахрейн преобладават ханифитите, а ролята на духовни пастири там играят местните пророци и пророчици! Част от северноарабските племена (келб, кудаа, гасан, таглиб) остават верни на християнството. Обединението на всички арабски племена под властта на халифите става по времето на Омар (634–644), наследника на Абу Бекр. Проблемът за равноправието между ансари и мухаджири, меканци и мединци, от една страна, и останалите араби, от друга, се поставя с изключителна острота в първите десетилетия след смъртта на Пророка, а крайният резултат, свързан с признаването на равноправието на всички араби, води до преодоляване на първоначалния елитаризъм, свързан с определени локални, социални и харизматични групи. Вторият етап на универсализиране на исляма и премахване на всички пречки за неговото разпространение е свързан с ликвидирането на характерното противопоставяне араби — неараби в рамките на исляма. След падането от власт на Омаядската династия в средата на VIII в. този конфликт намира своето (макар и неокончателно) разрешение. Религията окончателно се поставя над регионалните етнически и расови признаци и се превръща в основен критерий за идентификация и противопоставяне. След IX в. се избистря дихотомията «ние — те», правоверни и кяфури (неверници) — противопоставяне, което съществува и до днес.

Мюсюлманската арабска експанзия започва още приживе на Пророка. Неговите непосредствени наследници, известни в ислямската традиция като «праведните» халифи, продължават с още по-голяма сила и агресивност тази външнополитическа стратегия. Избистря се концепцията за джихада — свещената война за налагане на правата вяра. Образът на врага-неверник съществува още от самото начало, но откровено антихристиянската форма на джихад изкристализира едва през IX и X в. Причините за бързите успехи на арабското завоевание са тълкувани многократно и по различен начин. Доминира мнението, че бързината на арабската експанзия се дължи на религиозната ревност на мюсюлманите, която граничи с фанатизма. Известно е, че на загиналите в битка за исляма борци се обещава щастливо и безметежно съществуване в мюсюлманския Рай, който за разлика от християнския е изпълнен с чувствени удоволствия. Отчита се и военната мощ на арабите, които във военнотехническо отношение се противопоставят успешно, а може би и превъзхождат ромейските и персийските си съперници. Бързото арабско напредване представлява своеобразен «бунт на покрайнините», маргинална революция, реакция на племена и народи, обитаващи покрайнините на цивилизования античен свят и носещи специфична двойна характеристика — сравнително напреднала култура (особено в градските центрове), която обаче се оказва пренебрегната и откъсната от същинския античен свят, чието сърце е Средиземно море. Това е една бурна реакция от военнополитически, социален и икономически характер, която предизвиква значителни размествания и промени в установения вече ред, символизиран от Римската империя и нейните преки и непреки наследници на изток и на запад. Двете империи в Близкия изток — Ромейската и Сасанидската, са значително отслабени след вековни борби помежду си, както и вследствие на вътрешни противоречия. В най-голяма степен това важи за Сасанидска Персия, където след убийството на шахиншаха Хозрой II Парвез през 628 г. настъпват процеси на пълно политическо разлагане и децентрализация. Византия е разтърсена от религиозни спорове, които носят и специфичен културно-политически характер. Несторианството, монофизитизмът, а след VII в. и монотелизмът представляват специфична реакция, защита на семитската и коптската идентичност срещу православието, символизирано от гръцкия език, гръцката философия и ромейската държавност. В незадоволително състояние се намира ромейският отбранителен лимес в Сирия и Северна Месопотамия. Защитата му е поверена предимно на арабски християнски племена и на местните богати сирийски и приефратски градове. Египет е значително отчужден от централната власт след разгара на монотелитския спор. Богатата провинция е разделена на пет военни окръга, между които няма никакво единодействие. Жителите на елинизирана Александрия не се примиряват с константинополския диктат и същевременно се чувстват изолирани от коптската провинция, която ги мрази. При такива обстоятелства настъпва арабският удар. Арабската конница е изключително силна и боеспособна, а липсата на обсадни машини мюсюлманите компенсират с наличието на «пета колона» в повечето ромейски градове. Арабската експанзия придобива изключителен размах въпреки съпротивата, която е особено упорита в Палестина, където се случва халкидонити, монофизити, несториани и иудеи да воюват съвместно срещу общия враг.

632–634 г. Управление на халифа АБУ БЕКР, близък сподвижник на Пророка и баща на неговата любима съпруга Айша. Избран е за наследник на Мохамед след прочутото «събрание в колибата» със съдействието на Омар. Абу Бекр успява да подчини под своя власт отметналите се арабски племена в Хиджаз, Недж и Йемен. През есента на 633 г. три арабски отряда нахлуват в Сирия и Палестина и разбиват ромейските войски в две последователни сражения при Уади ал-Араб (на юг от Мъртво море) и при Газа. През лятото на 634 г. арабите превземат гр. Босра в Трансйордания и нанасят две нови поражения на ромейско-сирийските войски при Аджнадин и Фихла. Арабският устрем в Сирия е временно спрян след кървавото сражение при Мардж ас-Суфар (635), където на страната на ромеите се бият арабските християнски племена в Сирия и местните монофизити. Абу Бекр насочва ударите си и в други посоки. Пълководецът Халид ибн Уалид смазва ханифитската съпротива в Йемама (Източна Арабия) и се насочва към Южен Ирак, като привлича на своя страна племето бекр ибн уаил. Уаилитите обитават приблизително териториите на днешен Кувейт и изповядват християнството в неговата несторианска форма. Те воюват продължително с персийските гарнизони в Южна Месопотамия, a през 604 г. нанасят поражение на сасанидската войска при Зу Кар. С тяхна помощ Халид ибн Уалид превзема гр. Хирах в Южна Месопотамия — земя, която арабите наричат Ирак. През март 634 г. Халид ибн Уалид е прехвърлен на «сирийския фронт». Неговите конници и камилари пресичат Сирийската пустиня и достигат Дамаск, но са отблъснати пред стените на града. Арабите все още не притежават обсадна техника и са принудени да обсаждат града в продължение на 6 месеца. В крайна сметка, през септември 635 г. градът е предаден от местния управител и от епископа. Арабите-мюсюлмани са изключително толерантни към предалите се и градът е спасен от разорение и унищожение.

634–644 г. Управление на халифа ОМАР. Решителното сражение между ромеи и араби се води на 20 август 636 г. при р. Ярмук, ляв приток на Йордан. Арабските войски са командвани от Халид ибн Уалид, a ромейските — от патрикия Теодор, брат на император Ираклий. Според арабски източници в сражението вземат участие над 200 000 души. Ромеите претърпяват пълно поражение, което се дължи на неразбирателството в техните редици, както и на явни прояви на предателство. Още в началото на битката ромейските и арменските части започват да се бият помежду си, а християнският владетел (малик) на арабите от династията на Гасанидите — Джабал ибн ал-Айхам, преминава на страната на своите съплеменници-мюсюлмани. След страшното поражение Ираклий организира нов лимес в Северна Сирия, но и той не се оказва достатъчно устойчив. Междувременно арабите приключват окупацията на Западна Сирия и Палестина. През 638 г. след двегодишна обсада, ръководена от патриарх Софроний, Йерусалим се предава. Завладяването на Египет се свързва с името на Амр ибн ал-Ас, друг мекански пълководец. През януари 640 г. той превзема гр. Пелузий и навлиза в района на Нилската делта. През същата година арабите нанасят поражение на византийците при Хелиопол (Баалбек). През 641 г. Амр обсажда Александрия и постига споразумение с местния патриарх Кир, според което градът ще капитулира след 11 месеца, които са нужни на знатните александрийци и на множеството духовници и монаси да напуснат града. През септември 642 г. арабите влизат в Александрия. През същата година е подчинена областта Киренайка, а на следващата 643 г. арабите стигат до Триполи, днешната либийска столица. През 645 г. византийският флот извършва десант и временно отвоюва Александрия, но през лятото на 646 г. градът пада след щурм, този път окончателно. През 647 г. наместникът на Египет Абдаллах ибн Саад нахлува в старата провинция Африка (която арабите наричат Ифрикия) и при Сбейтла разбива войските на картагенския екзарх Григорий. Все пак Картагенският екзархат устоява на първата арабска вълна благодарение на икономическата си мощ, добре укрепения лимес и помощта на берберските племена.

Ромейската империя губи територии в Азия и Африка, но успява да задържи арабския напор, докато Сасанидската империя рухва под техния натиск. Решителна за съдбата на Персия е битката при Кадисия край р. Ефрат — изключително кръвопролитно сражение, което продължава два дни (31 май и 1 юни 637 г.) и завършва с блестяща победа на арабите. Арабските войски се ръководят от Саад ибн Абу Уакас, близък съратник на Мохамед, а иранските — от Рустам, който се отличил с храброст и загинал в боя. Героичният образ на Рустам (друга форма — Рустем) е навлязъл в епичната традиция и фолклора на иранските народи. На него е посветен таджикският епос «Рустем и Сухраб». Битката при Кадисия решава съдбата на Сасанидска Персия. Арабите завладяват столицата Ктезифон, вече напусната от шахиншаха Йездигерд III и дворцовата свита. Иранската съпротива е сломена окончателно след битката при Нехавенд (642) и превземането на Хамадан. През 645 г. арабските отряди достигат Белуджистан и долината на р. Инд. През 649 г. пада свещеният център на зороастризма и Сасанидската династия — Истахра, а през 651 г. Йездигерд III е убит край Мерв. С неговата смърт се слага край на Сасанидската държава и династия. Иранските земи са подложени на силна ислямизация и само за няколко века се превръщат в един от основните центрове на ислямската цивилизация. Още през 50–те години на VII в. арабите са насочват към Средна Азия и достигат р. Амударя.

Завоевателите възприемат окупираните територии като дар от Аллах. В Корана не съществува никакво готово решение за третиране на подчиненото население. В случая арабите-мюсюлмани се ръководят от традицията, битуваща сред бедуинските племена, както и от примера на Пророка. Ако един град се съпротивлява и арабите го превземат със сила, те избиват мъжкото население, а жените и децата вземат като плячка или продават в робство. Когато вражеският град или област се предаде доброволно, завоевателите се отнасят към него изключително толерантно — не пристъпват към никакви убийства и разрушения, а се задоволяват с това да изискат определена сума и градът (областта) да признае върховенството на ислямската община. В много случаи арабите оставят местния управител да продължи да изпълнява функциите си. Мюсюлманските завоеватели правят разлика между неверници (кяфур) и «хора на Писанието» (зимми). Към първите принадлежат всички езичници и последователи на религиозни системи, които нямат писан Закон, каквито са например зороастрийците и будистите. Отношението към тях е изключително строго. От кяфурите се изисква да приемат незабавно исляма — в противен случай ги грози смърт или робство. «Хората на Писанието» — иудеи и християни, имат по-висок статус сред немюсюлманите и от тях не се изисква непременно да приемат исляма. Меканските и мединските мюсюлмани, както и техните номадски съюзници, са изключително ревниви към вярата си и господстващото положение, което тя носи. По тази причина масовата ислямизация не е цел на арабските завоеватели във века на големите арабски завоевания. Арабите се отнасят с определена почит към християнското духовенство и много често при предаване на определен град те преговарят с местния епископ или патриарх като с най-личния гражданин. Такъв е случаят с предаването на Дамаск, Йерусалим и Александрия. В първия век от мюсюлманската ера християнските духовници и монаси са освободени от всякакви данъци и в чисто икономическо отношение са по-добре от времето на Византийската империя. Ислямското завоевание потиска, макар че не ликвидира споровете между монофизити, халкидонити, несториани и маронити (монотелити). Толерантното отношение на завоевателите и облекченият данъчен режим представляват фактор, който способства за бързината, с която арабите завладяват Предния изток и Северна Африка. Липсва все още изявеното религиозно противопоставяне. В самата Византия ислямът се възприема като ерес на християнството наред с монофизитизма, несторианството и манихейския дуализъм. Първите халифи използват до голяма степен местните институции и ги приспособяват към изграждащото се ислямско законодателство. В бившите византийски владения — Сирия и Египет, земеделците и едрите собственици запазват своите имоти срещу задължението да плащат ежегоден поземлен данък (харадж), като в случая завоевателите следват третирането на гр. Хайбар от Пророка — типичен случай на аналогия (кияс), която има съществено значение за изграждането на ислямската политическа традиция и представлява основно положение в ислямското богословие. Подчинението на Ирак е безусловно, защото става с огън и меч, а значителна част от местното население изповядва зороастризма (низша религия според ислямската концепция) и попада в категорията кяфур. В Ирак земите сa конфискувани, като част от тях са върнати на старите им собственици — селяни и феодални земевладелци (персийските дехкани) срещу харадж и допълнителен данък, който изразява тяхното зависимо положение. Хараджът има различни размери в отделните провинции: в Египет възлиза на 2 динара годишно, в Сирия и Ирак е 4 динара. Освен харадж немюсюлманското население е задължено да плаща поголовен данък — джизия, който изразява неговия неравноправен статут. Съществуват и определени натурални задължения, свързани със снабдяването на арабската войска. Имотите на византийския василевс, на сасанидския шахиншах и на сражавалите се срещу исляма аристократи са конфискувани и превърнати в държавен фонд, от който се облагодетелстват «правоверните» — на първо място арабските военачалници и племенните вождове. Окупираната територия, която във всички посоки се ограничава от естествени граници (планини и пустини), е разделена на няколко големи провинции — Сирия (на арабски Шам, включва Палестина и Ливан), Ирак, Иран, Египет (ал Миср на арабски) и Африка (Ифрикия). Начело на тези провинции стоят управители (уали), които съсредоточават в ръцете си военната и административната власт и са дарени с големи пълномощия. В градовете преобладава християнското население. В Египет християните-копти съставляват мнозинството от населението до XII–XIII в.! В Сирия и Трансйордания християнските традиции се пазят не само в градовете, но и от арабските племена, които обитават Сирийската пустиня и крайбрежието на Мъртво море. Арабските завоеватели предпочитат да се заселват във военни лагери. Всеки от тях има формата на кръг (за разлика от римските и персийските лагери, които са квадратни) и е обграден със земен вал. Във вътрешността на кръга се разполагат палатките на завоевателите, мнозинството от които остават верни на бедуинския начин на живот. Такива лагери възникват в Ирак (Куфа през 636 г. и Басра през 638 г.), в Египет (Фустат през 642 г.) и в Африка (Кайруан в дн. Тунис, създаден ок. 670 г.). Около арабските военни лагери се заселват местни жители и приходящи, възникват цели села или квартали на занаятчии, търговци, наемни работници, проститутки и престъпници. Завоевателите водят със себе си големи групи от роби. Така арабските военни лагери се превръщат в многолюдни градове, центрове на разпространение на ислямската вяра. През VIII в. Басра и Куфа са вече големи градове-пристанища, а през Х в. Фустат става ядрото на новата египетска столица Кайро. Наред с халифската хазна (бейт юл мал) съществуват хазни във всяка определена област. По времето на халифа Омар (634–644) възниква диванът — институция с персийски произход, която има също фискален характер. Диванът представлява списък на знатни мюсюлмани и отделни племена, взели участие в завоеванието, които получават правото да вземат като плячка определени суми, които постъпват от податното население и от имотите, принадлежащи на фиска. Диванът (списъкът) започва с името на халифа и с вдовиците на Пророка начело с Айша, «майката на правоверните». След тях идват най-изявените медински и мекански мухаджири, ансарите, видните пълководци и отделните ислямски бедуински племена. Така старата бедуинска традиция за преразпределение на плячката се осъществява в огромен мащаб чрез институция, която има персийски произход. Част от населението в окупираните земи приема исляма, но не попада в дивана. На първо време тези неомюсюлмани дори не са освободени от джизия. Те принадлежат към категорията мауали — клиенти, които си избират патрон сред правоверните и му служат по различни начини: поднасят му подаръци на ислямските празници, служат в личната му свита като воини или обработват неговите земи. За «оригиналните» мюсюлмани ислямът и арабският произход са неразривно свързани помежду си и така се изгражда концепцията за «елита на Аллах», предопределен да господства над света. Тези мюсюлмани ex origine гледат на немюсюлманите и на неомюсюлманите като на рая (стадо), предопределена да служи на истинските правоверни. Този начин на конкретно и предметно мислене се корени в номадския бит на по-голямата част от завоевателите. Назрява конфликт, а инициативата за неговото разрешение е в ръцете на мауали — неомюсюлмани от сирийски, коптски, берберски, ирански или гръцки произход, които се стремят към универсализиране на исляма за сметка на ограничения племенен светоглед.

644–656 г. Управление на халифа ОСМАН. Халифът Омар принадлежи към знатния мекански род Омая. Убит е през 644 г. от персийски роб. Негов наследник е Осман ибн ал-Афан, който принадлежи към същия род. По време на неговото управление властта в халифата преминава в ръцете на най-богатите меканци начело с представителите на рода Омая. Осман е богат — притежава големи имения, табуни коне и стада камили в най-различи точки на халифата. По думите на Масуди в деня на неговата смърт откриват в личната му хазна 150 000 динара (златни монети) и 1 млн. дирхеми (сребърни монети). Осман издига първия халифски дворец в Медина. Неговите най-близки сподвижници си строят богати дворци в Куфа, Басра, Дамаск, Йерусалим, Фустат и Александрия. Родът Омая поддържа доминиращото положение на арабите като етнически елемент в завладените земи и води рестриктивна политика по отношение на мауали.

С името на халифа Осман се свързва окончателната и официална редакция на Корана, която става свещена за целия ислямски свят. Халифът обаче става жертва на социалното напрежение и племенните вражди. Хиляди поклонници от Ирак и Египет, които пребивават в Медина, вдигат бунт и убиват Осман. След неговата смърт в халифата започват междуособни борби, които изразяват конфликта между отделните групировки сред сподвижниците на Мохамед, както и проблемите, свързани с мауали.

За четвърти «праведен» халиф е избран АЛИ ИБН АБУ ТАЛИБ (656–661), братовчед на Пророка и негов зет, женен за дъщеря му Фатима. Али е обявен за халиф от убийците на Осман и срещу него застава силният род Омая. Борбата срещу Али в Мека и Медина подема аз Зубейр, сподвижник на Осман, а на негова страна застава вдовицата на Пророка Айша. В битката при Хурейба край Басра (656) османитите претърпяват поражение, аз Зубейр е убит, a Айша попада в плен. Много по-сериозна е опозицията срещу Али от страна на «сирийската» групировка, представена от знатни Омаяди. Начело на борбата срещу Али застава способният пълководец и управител (уали) на Сирия Муавия, разполагащ с много средства, многобройна армия и флот. За да избяга от непрестанните политически борби в Мека и Медина, Али превръща в своя резиденция гр. Куфа в Ирак. Халифатът претърпява първия критичен момент от началото на своето съществуване. През юни 657 г. войските на Али и Муавия се срещат при гр. Сифин на Среден Ефрат (Ал Джазира), но битката завършва без победител. Приема се компромисното решение третейски съд да отсъди кой има правото върху халифската титла. За да се противопостави на Омаядите, Али търси подкрепа сред многобройните неомюсюлмани в Ирак. Срещу него обаче възниква опозиция от религиозно-политически характер — т. нар. хариджити. Появата на хариджизма се свързва с т. нар. четци на Корана — ревностни проповедници на ранния ислям, които превръщат поста и молитвата в професионални занимания. Терминът хариджа се интерпретира различно: като «напуснал» (войската на Али) или като «въстаник». Хариджитите напускат войската на Али, обявявайки се срещу третейския съд, тъй като само «Аллах има правото да отсъди». Ранните хариджити се наричат още мухаккима — «произнасящите лозунга». Хариджитите са първата регистрирана ислямска секта. Те смятат, че халифът трябва да се избира от средите на всички мюсюлмани (включително и на мауали), а не само от семейството и сподвижниците на Пророка. Издигането на халифа трябва да стане с избор, а ако той престъпи законите на исляма, трябва да бъде свален и убит. Хариджитите се противопоставят едновременно на Али, на меканските курейшити и на сирийските Омаяди. През 658 г. в битката при Нахраван (Западен Иран) Али успява да разбие техния пълководец Ибн Уахба и избива много хариджити. Други се спасяват в Иран, който става център на различни сектантски учения и движения през следващите векове. През 661 г. Али е убит от хариджит пред входа на джамията в Куфа. Междувременно Муавия се обявява за халиф в Дамаск (660). Хариджитите се обявяват срещу династията на Омаядите и с течение на времето се превръщат в неконформистка, дори фанатична група от хора, които осмислят своя живот в перманентна борба срещу халифите и техните наместници.

Сунизъм и шиизъм. Начало на ислямското богословие

Завоювайки огромни територии, ислямът влиза в контакт с други цивилизации, които поставят пред него определени културни предизвикателства. Коранът не е достатъчен при решаването на редица проблеми от военен, политически, икономически и чисто интелектуален характер. В тези случаи Коранът се допълва от текстове и казуси, които придават на исляма по-голяма гъвкавост и възможност за интерпретации. На първо място е Сунната (Божественото проникновение) — сборник от текстове-предания (хадиси) за живота на Пророка и първите халифи, които заедно с обичаите (ада) поставят основите на ранния ислямски традиционализъм. Имамето е решение, което се основава на авторитета на духовния вожд на правоверните. Иджма се нарича общото становище, до което се достига чрез благочестиво усилие (иджтихад) на най-видните тълкуватели и ръководители на общината. Така се създава ортодоксалното становище, което по принцип почива на разума и носи законодателен характер. Първият случай на иджма според ислямските теолози е изборът на Абу Бекр за наследник на Пророка от ръководителите на уммата на «събранието в колибата» (632). В краен случай при решаването на определен легален или религиозен казус се прилага аналогията (кияс). Киясът се приема от правно-философската школа на Ханифитите, но Хамбалитите, Маликитите и Шафиитите го отричат. Така ислямските завоеватели третират подчиненото население по аналогия на действията на Пророка срещу неговите противници.

Мюсюлманското право, което съществува абсолютно неотделимо от исляма като религиозна доктрина през VIII в. оформя своя облик на нравствено-правна система, която се основава на четири стълба, или «корена»: Корана, Сунната, иджмата и кияса. Ислямското богословие в по-голяма степен от християнското е свързано с решаването на военнополитически и социално-етични проблеми. Конкретното мислене стои в основата на сунитския рационализъм и позитивизъм, подплатен със забележителното влияние на аристотелизма. Ислямското богословие се развива по школи и направления, сходни с елинските диатриби. Четирите ортодоксални школи на исляма са Ханифитите, Шафиитите, Маликитите и Хамбалитите. Сунизмът оформя първото голямо течение в исляма, което носи харизмата на ортодоксалността и стои в основата на арабската наука. След смъртта на Али се оформя и второто голямо направление — шиизмът.

Арабската дума «шия» се превежда като «партия» и първоначално обозначава последователите на Али в Ирак, които отказват да признаят властта на омаядските халифи в Дамаск. В този смисъл терминът «шия» има значение, близко до съвременното, доколкото партията на алиитите се основава на конкретни регионални, социални и политически интереси. Ранният шиизъм се ограничава в Ирак, който претендира да бъде новият център на халифата за сметка на Сирия. Алиитите са предимно неомюсюлмани от първо или второ поколение, бивши ирански зороастрийци и семити-християни, които след приемането на исляма попадат в категорията мауали. Ранният шиизъм носи в себе си определени антиарабски и антиаристократични настроения, които го правят популярен в новозавоюваните за исляма земи. В това отношение шиизмът е поредната «маргинална революция» срещу центъра, символизиран от Мека, Медина и омаядски Дамаск. В чисто политически смисъл шиитите се противопоставят на правото на Омаядите върху престола и смятат, че върховната власт в уммата (общината на вярващите) трябва да се предостави на техен избраник, който да принадлежи към фамилията на Пророка и наред с военноадминистративните си задължения да не забравя положението си на имам — висш духовен глава на правоверните. Шиизмът печели много привърженици, особено сред новите мюсюлмани на Арабския полуостров, в Иран и Средна Азия, което дава основание на редица изследователи да смятат, че шиизмът е проява на специфичен ирански национализъм (шубия). Арабисти като Веленхаузен и Мец обаче отричат специфично иранския характер на шиизма, основавайки се на изключителната му популярност в Арабия и Северна Африка.

Още в първия век от своето съществуване шиизмът се разпада на редица секти и политически течения, някои от които поставят основата на радикални движения в халифата. Споровете са съсредоточени около личността на «истинския имам» и неговото наследство. Според шиитската доктрина традицията след Али е продължена от имами, които принадлежат към неговия род. Дванадесетият имам (аналогия с 12–те апостоли!) изчезва като малко дете през 879 г. и според неговите последователи той се оттегля в тайно убежище, откъдето ще се върне в деня на Страшния съд. Дотогава той ще бъде представян от заместници (уакили) и проповедници на «Скрития имам». Така се оформя сектата на имамитите-дванайсетници. Исмаилитите, друго течение в рамките на умерения шиизъм, обръщат особено внимание на седмия имам — Исмаил. В случая става дума за мистификации, свързани с числото седем. Шиитското богословие се основава на две странични за традиционната арабска мисъл философски школи — александрийския неоплатонизъм и иранския дуализъм. Забелязват се преки заемки от гностиците и манихеите в областта на космогонията, символиката на числата, астрологията и склонността към магии и окултизъм. Характерна в това отношение е исмаилитската символична интерпретация на Корана. Шиитите не признават хадисите, нито първите (праведни) халифи. Тяхната космология представлява съчетание между неоплатонизъм (в духа на Плотин и Порфирий) и гностицизъм. Богът (Аллах) е висша същност, идентична с Плотиновата Единица. Божествената същност влиза в контакт със света посредством своите еманации — Космическата причина, Космическата душа, Първата материя, Пространството, Времето и Видимия свят. Чрез първите две еманации Бог създава всички останали. Седемте фази, или еманации (включително самият Бог), отговарят в низходящ ред на седемте цикъла на Времето, които пресъздават седемте прояви на Божествеността. В свещената Седмица (символ на съвършенство) се поместват пророците и говорителите на Бога. Пророците започват с Адам и свършват с Иисус Христос и Мохамед, а Божиите вестители започват с Али и завършват със седмия имам — Исмаил. Шиитските богослови смятат, че религиозната истина е относителна, защото поглъща в себе си всички други мнения и доктрини.

Докато умереният шиизъм има пряко отношение към развитието на мистичната философия и ислямския окултизъм, крайните шиити се представят като «хора на действието», носители на определени социални доктрини, които най-често имат уравнителски характер. Шиизмът стои в основата на редица бунтове и граждански войни в халифата — на Абу Муслим, на ал Муканна, на Бабек и много други. Крайният (революционен) шиизъм се родее с иранския дуализъм, проповядван особено ревностно от манихеите и от персийския реформатор Маздак, екзекутиран през 529 г. Крайни прояви на шиизма са секти от типа на карматите и последователите на «Стареца». Карматите проповядват общност на имуществото и равни права и задължения в рамките на общината. Техният фанатизъм стига до антирелигиозността като негова противоположност. През 899 г. карматите завладяват Бахрейн и формират своя държава. Тяхната непопулярност в ислямския свят е предизвикана от почти ежегодните им нападения над поклонници, пътуващи за Мека и Медина. През януари 930 г. те дори отвличат Каабата, за да докажат, че Бог е оттеглил благоволението си от старите центрове на исляма. Тяхната постъпка скандализира целия мюсюлмански свят, а светинята е върната едва през 951 г. по настояване на египетските Фатимиди — също шиитска династия. «Старецът» е мистично духовно лице, по-скоро наследствена длъжност, отколкото конкретен човек. Обитава Иранските планини на юг от Каспийско море, някъде на границата между Азърбайджан и Табаристан. «Старецът» като висш имам и проводник на Божията воля изисква пълно подчинение от всички членове на сектата. Неговите най-верни хора са т. нар. хашашин — младежи, които посвещават живота си на «Стареца» и изпълняват мисии, свързани с убийства на прокълнати от имама личности, завършващи обикновено със смъртта на самите убийци. За да поддържат своята смелост и дух, тези «убийци за вярата» пушат опиум (на арабски хашиш), откъдето идва тяхното прозвище. В редица европейски езици «асасин» означава убиец, а етимологията на думата е свързана с крайната иранска секта.

Умерените шиити успяват да създадат собствени династии, които управляват в различни краища на ислямския свят: в Йемен, Идрисидите в Мароко, Фатимидите в Египет, както и повечето ирански династии. Днес шиитският ислям е официална религия на Иран и стои в основата на модерния ислямски фундаментализъм.

Омаядски халифат

След първата фаза на арабското завоевание (632–ок. 650), свързана с определена и необходима адаптация към новите условия, младата ислямска държава преживява кратък, но бурен период на междуособни войни между сподвижниците на Пророка, които изразяват борбата между отделните арабски родове и племена. В крайна сметка надделява меканската аристокрация, представена от рода Омая, най-знатен и най-богат в рамките на курейшитското племе. Управлението на Омаядите с център Дамаск (660–750) се свързва с втората фаза на арабската експанзия, насочена в три генерални направления.

На първо място натискът е насочен към Мала Азия и столицата на Ромейската империя Константинопол — най-многолюдния и богат град в Европа и Близкия изток в този период, окриленият от Божието провидение и римската имперска традиция център на света. Сред арабите добива популярност мълвата, че Константинопол ще бъде превзет от халиф, който носи името на Пророка. Ромейската столица си остава фокус на арабските домогвания поне до 718 г. Омаядите предприемат три големи обсади на града — през 668/669, 674–678 и 716–717 г., които обаче завършват с пълно поражение на арабите.

Второто генерално направление на арабската експанзия е по посока на Средна Азия и Северна Индия. От базата си в Хорасан арабите предприемат окупацията на Афганистан, Тохаристан, Хорезм, Согдиана и Фергана, където ислямският свят влиза в контакт с тюркските племена. Отбранителният средноазиатски лимес се превръща в зона на активна ислямизация, а Бухара и Самарканд се издигат до важни центрове на ислямската култура. През Афганистан и Белуджистан арабските войски достигат долината на р. Инд, която векове наред служи за граница на ислямския и индийския свят.

Третото основно направление на арабското завоевание е по посока на Северна Африка и Пиренейския полуостров. След окончателното ликвидиране на Картагенския екзархат (697/698) арабите завладяват земите на дн. Алжир и Мароко (наречени от арабите Магриб — Запад), а през 711 г. ислямските войски стъпват на Пиренейския полуостров и за няколко години ликвидират вестготската държава и достигат долината на р. Ебро и южните склонове на Пиренеите. Арабският натиск към Западна Европа е спрян едва след битката при Поатие (732).

Победата на Омаядите е свързана с едва забележима, но съществена тенденция към преосмисляне на произхода на властта и превръщане на теократичната ислямска държава в светска. Този процес обаче не получава развитие при наследниците на Омаядите — Абасидите, които до известна степен се връщат към ценностите на ранния ислям и първите халифи. Омаядската империя представлява една арабска държава, доколкото господството на арабите е неоспоримо от р. Инд на изток до Атлантическия океан на запад. Арабският произход в двора на Омаядите се оказва по-важен от религиозната принадлежност: арабите преобладават в администрацията и съставляват икономическия елит, а арабският език се налага като общ за цялата империя и постепенно измества другите езици (гръцки, персийски, сирийски, коптски, еврейски), които дотогава играят важна роля в регионалната администрация. Арабският характер на Омаядската цивилизация е пречка за универсализирането на исляма и превръщането на Ислямския халифат от арабска държава в същинска империя.

660–680 г. (40–60 г. от Хиджра) Управление на МУАВИЯ I, син на Абу Суфян, ръководителят на курейшитите в Мека, който е главен противник на Мохамед, преди да му се подчини след примирието в Худейбия. Муавия е обявен за халиф от преданите му сирийски арабски племена. Преместването на столицата в Дамаск изразява разрива със старите медино-мекански традиции. Властта на Омаядите в Сирия (Шам) се опира на две местни арабски племена — келбити (бану келб) и кайсити (бану кайс). Между двете племена съществува вековна вражда. Кайситите са носители на старите бедуински традиции и ограничават своето господство до заграбването на плячка и събирането на данъци от покореното население, без да се докосват по никакъв начин до неговата култура. Келбитите, които преминават в исляма от християнството, влизат в контакт с местното, предимно сирийско население и с течение на времето се сливат с него, обединявайки в едно арабската и старата арамейска култура. Омаядите дават предпочитание на келбитите: Муавия се жени за келбитка, неговият син Йезид — също. Келбитските сирийски племена стават лична гвардия на Суфянидите. От властта на Омаядите се възползва меканската курейшитска върхушка, която натрупва значителни богатства и власт. Именията на Омаядите се съсредоточават около Дамаск — тези земи съвременниците сравняват с райска градина. Самият Муавия се отнася изключително толерантно към зиммите «хората на Преданието». Иудейски поселения съществуват в околностите на Дамаск, а иудейските търговци се включват активно в левантинската търговия. Християнското население по сирийското крайбрежие (наследници на старите финикийци) участва активно в построяването и екипирането на силен флот, който се противопоставя успешно на ромейския в Средиземно море. Християнските църкви в района са освободени от рестриктивната опека на Константинопол и вследствие на това намалява враждебността в споровете между православни, монофизити, несториани и маронити. Християнското духовенство запазва привилегированото си положение, включително правото да събира данъци от своето паство и да изпълнява съдебни функции. До началото на VIII в. християнското духовенство и манастирите са освободени от всякакви данъци. Въпреки тенденцията към арабизация на административния апарат много християни, предимно сирийци по произход, заемат важни постове в двореца и провинциалното управление. За известно време финансов министър на Муавия I е сирийският християнин Сергий (Ибн Серджун на арабски). Неговият син Мансур-Йоан наследява баща си на този пост, но изпада в немилост и се оттегля във Великата Лавра «Св. Сава» в Палестинската пустиня, където създава класическите cи трудове и влиза в православната християнска традиция като св. Йоан Дамаскин.

Войската на Омаядите е съставена изключително от араби, без разлика на мюсюлмани и християни — още едно доказателство за арабския, а не ислямския характер на държавата. Заветите на Пророка обаче се спазват по отношение на арабската експанзия към земите на Ромейската империя и в частност на нейната столица. През 668 г. арабите се появяват за първи път на азиатския бряг на Босфора. Командването е поверено на Йезид, син на халифа. Превземането на Константинопол, изключително добре укрепен комплекс, се оказва невъзможно, още повече при липсата на обсадна техника. Тежката зима, чумата и гладът принуждават Йезид да снеме обсадата през лятото на 669 г. През 673 г. пред Константинопол се явява арабски флот, а на следващата година арабите блокират ромейската столица по суша и море. Обсадата трае четири години и завършва с неуспех за арабите. Техният флот е ликвидиран от по-опитните в морското дело ромеи, които използват страшния «гръцки огън». През 660–663 г. арабите правят неуспешен опит да ликвидират Картагенския екзархат, който въпреки изолираността си от Константинопол разполага със значителни собствени сили. Политически успех за арабите е привличането на тяхна страна на част от номадските берберски племена в Либийската пустиня, сред които започва разпространението на исляма. Около 670 г. арабският пълководец Окба ибн Нафи основава лагера Кайруан в дн. Тунис, а през 681/682 г. достига бреговете на Атлантическия океан. Арабският устрем е временно спрян след убийството на Окба при Бискра през 683 г.

ОМАЯДСКИЯТ ХАЛИФАТ не е държава с централизирано управление. Отделните провинциални управители разполагат със значителна военноадминистративна власт, проявяват самоинициатива при организирането на завоевателни експедиции, използват бейт юл мала за свои нужди и често въстават срещу Дамаск. Такъв е случаят с Ирак — провинция, която в продължение на един век упорито отхвърля властта на Омаядите. Местните шиити влизат в ролята на ислямски «легитимисти» и избират за свой имам Хасан, сина на Али от Фатима и внук на Пророка. Новият имам обаче не е на висотата на своите дядо и баща. Муавия успява дипломатично да отстрани своя политически противник — гарантира живота на Хасан, който се оттегля в подарените му обширни имения в Ирак. Непримирима обаче остава позицията на хариджитите. Муавия изпраща в Басра своя приближен Зияд, който става наместник на Ирак и управител на целия Изток (Машрика) — традиция, която се корени в механизмите на управление на Селевкидската държава. Дамаските халифи се считат за наследници не само на Пророка, но и на Македонското и Ромейското царства, а образът на Александър Македонски (Зулкарнейн — Двурогия) присъства в ислямския фолклор и в митологията на властта. За наследници на македонските и гръцките царе се смятат дори османските султани!

Недоволството от «просирийската» политика на Омаядите в Мека и Медина създава скрита опозиция, засвидетелствана в хадисите — разкази за живота на Пророка и първите халифи. На тяхна основа се формира ортодоксалната сунна, която добива своя окончателен вид в двора на Абасидите в Багдад. Хиджаз постепенно губи своите позиции в икономическия живот на халифата и конкретно в керванната търговия, която се измества по хоризонтала от Магриба до Средна Азия и Индия, както и по море към Ромейската империя и Западното Средиземноморие.

680–683 г. Управление на ЙЕЗИД I, син на Муавия. Властта на халифа е изборна по презумпция, но Йезид наследява баща си, следвайки принципите на династичния легитимизъм, заложени като традиция в арабските държави на Гасанидите и Лахмидите. Възпитател на Йезид I е ал Ахтал, поет и ерудит, който произхожда от християнското племе таглиб. Забелязва се стремежът на новия халиф да организира двора по примера на византийските василевси и да не спазва предписанията на Корана — Йезид е голям любител на виното. Всичко това предизвиква откритото недоволство в Свещените градове. Хюсеин, вторият син нa Али и Фатима, става имам на шиитите след смъртта на брат си Хасан през 669 г. През 680 г. Хюсеин вдига бунт срещу новия халиф в Дамаск, но е разбит от наместника на Ирак Зияд в битката при Кербела, където и загива. За шиитите Хюсеин става мъченик на вярата, гробът му в Кербела е обект на поклонение, а месецът на сражението мухарам се отбелязва и до днес с траур и пост. В Свещените градове бунт вдига Абдаллах ибн аз-Зубейр, който се обявява за халиф. Край Медина претендентът е разбит от сирийските войски на Йезид, ръководени от християнското племе таглиб, което влиза в бой с хоругва, изобразяваща св. Сергий, патрон на племето. Оттегляйки се от Медина, Зубейр се скрива в Мека, като се надява, че сирийците няма да си позволят да атакуват светилището. За съмнителни мюсюлмани, каквито са келбитите, и за християнското племе таглиб свещената харизма няма никакво значение. Те обстрелват Мека с каменометни оръдия и само събитията в Дамаск спасяват града и храма Кааба от опустошение. През 683 г. (64 г. от Хиджра) Йезид I умира и оставя за наследник своя син Муавия II. Кайситите в Сирия се обявяват срещу младия халиф и подкрепят аз Зубейр. На тяхна страна застават войските в Ирак, Иран, Задкавказието и Средна Азия. Келбитите обаче поддържат династията и като лична гвардия на Омаядите контролират околностите на Дамаск и Йерусалим. През същата 683 г. Муавия II умира от чума и келбитите издигат на престола неговия сродник Меруан ибн ал-Хакам, одобрен на събрание на Омаядите в Джабия. Сирийските келбити нанасят съкрушително поражение на кайситите в сражение в равнината Мардж Рахит, североизточно от Дамаск, и запазват своето привилегировано положение в халифата. Меруан I умира през 685 г. и е наследен от своя син Абдал-Малик.

685–705 г. (65–86 г. от Хиджра). Управление на АБДАЛ-МАЛИК. При този халиф и при неговия наследник Уалид I втората фаза на арабската експанзия достига своя зенит. Антихалифите в Мека и Медина създават проблеми на Омаядите. Наследник на Абдаллах става брат му Мусаб ибн аз-Зубейр, който контролира целия Арабски полуостров. Срещу Мусаб се обявяват шиитите, които издигат в Куфа свой Месия (Махди) — Мохамед ибн ал-Ханифия, и хариджитите, чието крайно крило (азракитите) тероризира Южен Ирак и Хузистан. През 691 г. Абдал-Малик влиза в Куфа и подчинява Ирак. За да спре пропагандата на аз Зубейр в Мека, дамаският халиф обявява за свещен град на исляма Йерусалим, всепризнат център на иудаизма и свят град за християните. На мястото на Соломоновия храм е построена голяма джамия още по времето на халифа Омар (634–644). За известно време поклонническият поток действително се измества в Йерусалим, а Мека остава център на поклонение единствено за иракските шиити. Около Йерусалим се изгражда нова митология, която свързва този свещен град с личността на Пророка и неговата смърт. Срещу Мека е организирана експедиция начело с Хаджадж ибн Иусуф. Антихалифът Мусаб, внук на Абу Бекр от сестрата на Айша, умира геройски в сражение край светилището Кааба, а главата му е изпратена на Абдал-Малик в Дамаск. Хаджадж е назначен за управител на Ирак, където се прочува с жестокостта си при потушаването на бунтове на шиити и хариджити.

Абдал-Малик воюва с ромейския император Юстиниан II, когото разбива при Севастополис (691). Според договора с Византия дамаският халиф се задължава да плаща годишен данък, но се спасява от опасен противник, защото Юстиниан II приема условието на халифа да изсели от Ливанските планини войнствените мардаити — християнско семитско племе, което създава постоянни проблеми на централната власт в Дамаск. Постигнато е споразумение, според което о. Кипър се превръща в кондоминиум (съвместно владение) на двете държави.

Продължава арабската експанзия на Запад. През 697/698 г. арабските войски завладяват Африка и превземат Картаген, с което поставят край на съществуването на Картагенския екзархат. Експедицията се ръководи от Муса ибн Нусейр, който през 702 г. разбива обединените сили на берберските племена (християни и езичници) и навлиза дълбоко в Либийската пустиня, завладявайки оазисите Гадам и Зауила. Главен град на арабска Африка става Кайруан. Между 705 и 708 г. са покорени берберските племена в Мароко, които възприемат исляма и за кратко време се арабизират. През май 711 г. Ибн Нусейр изпраща своя маула (клиент) Тарик ибн Зияд, бербер по произход, в Испания начело на войска от 300 араби и 7000 бербери. През октомври и ноември 711 г. те превземат последователно Кордова и Толедо и слагат край на съществуването на Вестготското кралство. Арабо-берберските войски окупират 3/4 от Пиренейския полуостров — територия, наречена от тях Ал Андалус. Самият Ибн Нусейр преминава Пиренеите и извършва набези в Южна Галия.

Продължават и арабските завоевания на Изток. През 673–676 г. управителят на Изтока Хаджадж преминава Амударя и навлиза в Седморечието — територия, която арабите наричат Мавераннахр (букв. «отвъд реката»). През 676 г. наместникът на Хорасан обсажда Бухара. Местната царица успява да откупи независимостта на града, след като изплаща на арабския пълководец 300 000 дирхеми и изпраща в неговия лагер знатни заложници, превърнати в роби и изпратени в Арабия и Ирак. През 699/700 г. арабите завладяват и Афганистан.

705–715 г. (86–96 г. от Хиджра). Управление на УАЛИД I. През 705 г. арабите окупират Тохаристан. През 706 г. войска, командвана от Кутейба ибн Муслим, преминава р. Амударя и след деветгодишна война завладява Мавераннахр: през 709 г. пада Бухара, през 712 г. — Самарканд, през 714 г. — Фергана. Окупацията е свързана с много жестокости, с повсеместно разорение и отвеждане в робство. Няма и следа от толерантното отношение, което мюсюлманите проявяват към подчиненото население в Сирия и Египет. Към времето на арабската окупация Средна Азия е разделена в духовно отношение между привърженици на местните езически вярвания, зороастрийци, будисти, манихеи и християни-несториани. Завоевателите пристъпват към бърза и насилствена ислямизация. Последствията са сходни с тези в Иран — местното население приема новата религия, но в рамките на исляма се развиват религиозно-сектантски учения и движения, подклаждани от иранския дуализъм и насочени срещу ортодоксалния сунитски ислям и централната власт. През 710 г. е окупиран Белуджистан, който открива пътя към долината на р. Инд. Арабските войски завладяват Южен Пенджаб, но не успяват да се задържат твърдо в тези земи. Река Инд представлява задълго време граница между ислямския свят и Индия.

До управлението на Абдал-Малик старите, наследени от Византийската империя и Сасанидска Персия, институции продължават да функционират в завладените територии и да се заемат от местни лица — християни и неомюсюлмани. При Абдал-Малик и при неговия наследник Уалид I се предприемат реформи, насочени към премахване на византийско-християнското влияние и към последователна арабизация на административния апарат в центъра и провинциите. Арабският език окончателно се налага като официален за всички държавни служители и служби. Византийските златни номизми и персийските сребърни монети излизат от обращение. Абдал-Малик е първият халиф, който сече собствени монети — златни (динари) и сребърни (дирхеми). Монетното обращение навлиза сред арабите още в предислямския период, но се използват изключително чужди монети. По тази причина арабите нямат специфична нумизматична терминология, а използват латински (denarius) и гръцки (драхма) названия. На арабските монети е изписан символът на вярата («Един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк»), името на халифа и годината от Хиджра, в която са сечени. Забелязват се промени в системата на земевладение. Тенденцията е земите, които дотогава са условно владение на техните държатели, да се превръщат в частна собственост, която навлиза в търговско обращение. Приближените на управляващата династия се превръщат в богати частни земевладелци, които разполагат със земята и с подчиненото население. Широко разпространен е робският труд. Държавата увеличава размера на данъците харадж и джизия, които се плащат и от неомюсюлмани (мауали), въпреки техните протести. Реформите на Абдал-Малик и Уалид 1 се оценяват от модерните изследователи като проява на специфичен арабски национализъм (арабийя). Център на антиарабското панислямско движение става Ирак. Провинцията е населена предимно с мауали, по произход — перси и семити. Още в предислямския период арабите наричат тези перси «аджам», т. е. неми, защото не разбират езика им — по същия начин, както и славяните наричат германците «немци». С течение на времето терминът «аджам» започва да обозначава човек от по-долна класа, роб, придобива значение, сходно с това на античния термин «варварин». През тюркския и османския период «аджамия» означава роб, който следва господаря си по време на поход, наемен войник. При Омаядите бракът на мауала с арабка се наказва със смърт. При това мауали се славят с по-голяма ревност в изповядването на исляма от самите араби. По традиция мауали поддържат претенциите на шиитите-алиити, без да пренебрегват своето собствено минало. Сред тях се разпространява преданието, че Хюсеин, синът на Али, се оженил за сасанидска принцеса, дъщеря на последния шахиншах Йездигерд III. Така възниква една особена историческа концепция, която свързва съдбата на халифата и мюсюлманите в Ирак със Сасанидска Персия. Шиизмът придобива изключителна популярност в Иран, където се установява като своего рода национална религия.

715–717 г. (96–99 г. от Хиджра). Управление на СЮЛЕЙМАН. Новият халиф изпраща своя брат Маслама с огромна армия със задачата да превземе Константинопол. Блокадата на ромейската столица се извършва по море и по суша откъм Мала Азия и Европа, но завършва с пълно поражение на арабите, което се дължи както на пълководческия гений на Лъв III Сириец, така и на намесата на българските войски, изпратени в помощ на Константинопол от хан Тервел. Арабският флот е разбит от ромеите и е унищожен от буря в Егейско море. Според информация от арабски извори от 2500 кораба в Сирия се завръщат само пет. След това фиаско Константинопол престава да бъде цел на арабските нашествия. Политиката на халифата започва да отчита реалностите и да се съобразява със съществуването на Ромейската християнска империя, а войната се изражда в перманентни нахлувания на мюсюлмански отряди на ромейска територия, които обикновено са последвани от контраудар от страна на византийските гранични части — прочутите акрити.

717–720 г. (99–101 г. от Хиджра) Управление на ОМАР II. За разлика от Сюлейман, когото арабските извори описват като бохем, Омар въвежда почти манастирска атмосфера в халифския дворец. В арабската история неговото име става символ на умен и благочестив владетел. Взел поука от нещастната за арабите обсада на Константинопол, Омар II е противник на джихада и предпочита мирната религиозна пропаганда. Халифът прави реформи в полза на мауали, които са освободени от данъка джизия, докато зиммите са отстранени от управлението.

720–724 г. (101–105 г. от Хиджра). Управление на ЙЕЗИД II. При този халиф са отнети данъчните облекчения на християнските манастири. Йезид повежда строга иконоборска политика, като заповядва да премахнат всички човешки изображения от джамиите и християнските църкви. Възможно е халифът да предприема тази мярка под влияние на иудаизма, известен със строгата си аиконичност, която се утвърждава и в исляма. Редица модерни автори приемат предположението за известно влияние на Йезид II върху иконоборската политика на византийския император Лъв III Сириец.

724–743 г. (105–125 г. от Хиджра). Управление на ХИШАМ. При този халиф се забелязва известно влияние на шиизма дори в омаядския дворец. Хишам разтрогва традиционния съюз с келбитите и напуска келбитски Дамаск, премествайки резиденцията си в Русафа — град, разположен на север от Палмира и известен през византийския период като Cepгuonoл, духовен център на арабите-християни. Именно при Хишам държавното устройство на империята на късните Сасаниди се превръща в идеал. Неговата власт обаче се ограничава в Сирия, а проблемите по границите на халифата се предизвикват и решават от местните управители, които се чувстват като независими владетели в своите провинции. Арабските и берберските войски нахлуват в Галия, но са разбити между Тур и Поатие от франкската конница на Карл Мартел. Арабската експанзия на северозапад е спряна. През 739 г. избухва въстание на берберите в Мароко, които се намират под хариджитско влияние. Бунтът е потушен през 742 г. с усилията на египетския уали. В Сирия господстващото положение на кайситите предизвиква недоволството на техните противници — келбитите. След смъртта на Хишам започва борба за власт между неговите наследници.

743–744 г. (125–126 г. от Хиджра). Управление на УАЛИД II, който премества своята резиденция в един замък източно от р. Йордан. В ислямската традиция той оставя спомена за безбожник, пияница и похотливец. 744 г. (126 г. от Хиджра).

Кратко управление на ИЕЗИД III. Сирия става свидетел на истинска война между келбити и кайсити.

744–750 г. (127–132 г. от Хиджра). Управление на МЕРУАН II. Преди да стане халиф, Меруан е наместник в Ал Джазира (Горна Месопотамия), където пренася своята резиденция. Харан е последната столица на Омаядския халифат. Управлението на Меруан преминава в постоянна война с шиити и хариджити. Дори сред сунитите се издигат гласове за премахване на Омаядската династия, загубила Божието благоволение и опетнила исляма с безчестията си. Шиитите пледират за равноправие на мауали с арабите-мюсюлмани. През 747 г. избухва въстание в оазиса Мерв в Средна Азия. Начело на въстанието застава Абу Муслим, представител на хашимитите — преки потомци на Пророка. Абу Муслим получава широка подкрепа в Иран и Ирак. През 749 г. въстаниците разбиват омаядските войски при р. Горен Заб, ляв приток на Тигър, в старата Асирия. Меруан II бяга в Египет, но е заловен от местните копти и убит, а трупът му е разпънат на кръст. Поставя се началото на нова халифска династия — тази на Абасидите.

Абасидски халифат

Смяната на династията на Омаядите с тази на Абасидите се дължи на комплекс от причини. Някои изследователи оценяват промяната като победа на иранския етнически елемент и култура над традицията на сирийско-египетските араби. Новата династия обаче също е арабска — своя произход тя търси сред близките сродници на Пророка. Запазва се идеята за арабското превъзходство и за първостепенната роля на арабите за защитата и налагането на исляма. Това, което арабите губят, не е реалната власт, а изключителното право да събират плодовете й, които от сега нататък ще делят с други народи. Арабският език запазва своята изключителност, но вече започва да пресъздава идеи и художествени форми, характерни за други културни кръгове — персийския и елинския. Движението срещу Омаядите и тяхната държавност включва най-разнообразни социално-политически групи и интереси, а въстанието от 747–750 г. е плод на социално недоволство и на стремежа на определени групи от населението на халифата, принадлежащи към категорията мауали, да играят по-значителна роля в политическия живот и разпределянето на благата. Смяната на Омаядите с Абасидите е нещо повече от обикновен династичен преврат: сменя се радикално самата идея за властта, която започва да носи все по-ясно изразен универсалистки характер. Променя се административната структура, а на най-важните постове в халифата застават мюсюлмани с неарабски, най-често ирански произход. Арабският халифат все по-отчетливо започва да наподобява древноизточните деспотии и особено Сасанидската империя, която се превръща във военноадминистративен и културен модел.

Абасидският халифат е империя в истинския смисъл на думата. Омаядите държат на арабската изключителност, а тяхната военнополитическа система се свързва с определени арабски племенни и родови групировки. Арабският произход при Омаядите е по-важен от исляма — Омаядският халифат е по-скоро арабска, отколкото ислямска държава. Абасидите излизат от тесните граници на арабския национализъм. Ислямът придобива характер на универсална имперска религия, най-важният признак, който разделя поданиците на халифата от техните съседи. Етническият произход е изместен от религиозния — универсализъм, който характеризира всяка истинска империя. Наред с арабите в управлението на халифата и в изграждането на икономическата му структура участват иранци, кюрди, сирийци, копти, бербери, тюрки и индуси. Обединяващото звено е вярата в Аллах и в неговия Пророк, вярата в провиденциалната мисия на Божиите наместници на земята — халифите, да управляват над целия свят съобразно традицията (хадис) и изискващото милосърдие. Самите халифи са хора, в чиито жили тече смесена кръв.

АБАСИДСКИЯТ ХАЛИФАТ е теократична монархия, а халифът е смятан едновременно за духовен глава и висш светски владетел. Той запазва своята свещена харизма дори тогава, когато губи всякаква реална власт — от края на IX в. нататък. Тази част на света, която се подчинява на халифа, започват да наричат «Дар ал Ислам» — «Свят на Исляма» или «Свят на Мира», един своеобразен Pax Islamica, докато земите отвъд границите на халифата съставляват тази външност, която трябва да бъде завладяна и включена в ислямския универсум. Тези територии съставляват «Дар ал джихад» — света на джихада, на свещената война на мюсюлманите срещу неверниците. Въпреки агресивния характер на религиозно-политическата си доктрина Абасидският халифат предпочита да поддържа мирни отношения със съседите и спокойствие по границите на обширната си територия. Свещената война срещу християнската Византийска империя за арабите остава в миналото. Харун ар-Рашид е последният арабски халиф, който достига бреговете на Босфора (782), но предпочита да сключи мир въз основа на съществуващото статукво и срещу един трибут, който има повече символичен, отколкото фискален характер. По този начин ромейският император, «главата на християните», изразява своето подчинение, задължавайки се да плаща личен поголовен данък (джизия) срещу правото си да съществува. Реалностите обаче често избиват сред мрежата от символни възприятия. Фактически Абасидският халифат преминава в отбрана, а границата с най-опасния съперник — Византия, се стабилизира, въпреки перманентните, почти ежегодни погранични военни конфликти и въпреки интензификацията на враждебността през IX в. Истинската «свещена война» срещу християните е отредена не на халифа в Багдад, a на пограничните емири, предимно иранци и тюрки, които се превръщат в самостоятелни владетели на поверените им територии и поемат в свои ръце инициативата за водене на военни действия, от които имат непосредствена полза под формата на плячка и новозавоювани територии.

Движението, довело Абасидите на власт, представлява коалиция от разностранни интереси, обединени от общото желание да сменят съществуващия ред, но обречени да се разделят и противопоставят едни на други, след като победата бъде спечелена. Бунтът на Абу Муслим извежда на престола АБУ АБАС, ръководител на хашимитите и пряк потомък на Абас ибн Абдал-Муталиб, чичо и възпитател на Пророка. Новият халиф приема името ас Сафах (Щедрия), управлява пет години (749–754) и поставя началото на новата династия на «потомците на Абас».

Въпреки че идват на власт с помощта на радикални сектантски групировки, Абасидите избират линията на ортодоксалния ислям, който единствен може да им осигури приемствеността с първите «праведни» халифи от Мека и Медина. Абу Муслим, архитектът на абасидската победа, е екзекутиран публично по заповед на втория халиф ал Мансур, бунтът е локализиран в Северен Ирак и за няколко години е ликвидиран от тези, които е издигнал на власт. Жестока е разправата с членовете на рода Омая. Над 80 души са екзекутирани, а малцина намират спасение на Пиренейския полуостров, където организират своя държава, непризнаваща властта на абасидските халифи. Първи владетел на Омаядска Испания е Абдар-Рахман, който бяга от своето имение в Ирак и през 756 г. се установява в Кордова. Омаядите в Испания смятат Абасидите за узурпатори, а себе си за преки и законни наследници на дамаските халифи. Пиренейският полуостров е първата ислямска територия, която се откъсва от имперския организъм на халифата и предвещава бъдещите тенденции към децентрализация.

Победата на Абасидите е свързана с промяна на столицата и нещо повече — с промяна на центъра на халифата и на ислямската цивилизация в цялост. Омаядски Дамаск е изоставен, а Ирак се превръща в център на имперската административна система и на имперското общество. Първият абасидски халиф Абу Абас премества своята резиденция в околностите на гр. Анбар и я нарича Ал Хашимия, подчертавайки своята принадлежност към хашимитите, които като наследници на Пророка претендират за господстващо положение в ислямското общество. Неговият брат и наследник АЛ МАНСУР (754–775) основава новата имперска столица на западния бряг на p. Тигър. Новият град, наречен Мединат ас-Салам (Град на Мира), или по-често Багдад — по името на селището, съществувало на това място преди основаването на абасидската столица, се намира на пресечния пункт между важни търговски пътища, свързващи Персийския залив (Басрийско море) със Средиземноморието, Черно море и иранския Изток. Символично е ситуирането на новата столица на халифата в близост до руините на Ктезифон — старата столица на Сасанидска Персия, разрушена от арабите. Ктезифон е първата голяма метрополия, завладяна от исляма, а Персия е първата голяма цивилизация, изцяло абсорбирана от ислямския културен кръг и до известна степен залегнала в неговия фундамент. Ирак е заселен предимно с мауали — неомюсюлмани от ирански произход. Превръщането му в ядро на империята води до определени административни и културни промени. Монополът на арабската аристокрация върху властта е към края си, а ислямизираната персийска аристокрация се инкорпорира успешно във властните структури. Иранците, наследници на вековно умение и опит в областта на управлението и създаването на интелектуален продукт, заемат всички нива на администрацията, включително постовете на велики везири, първи съветници на халифа. Персийският род на Бармакидите стои начело на целия държавен апарат до своето низложение и унищожение през 803 г. Сасанидските традиции са възприети както в областта на административното устройство, така и по отношение на дворцовия церемониал. Пищността и сложността на ритуала и блясъкът на халифския дворец в Багдад напомнят златните времена на сасанидски Ктезифон. Формирането на постоянна армия, също по персийски образец, намалява зависимостта на халифите и местните управители от арабските племенни опълчения, а това намалява и влиянието на арабските шейхове (племенни вождове) в двора. Арабските бедуински племена се връщат към изконния си начин на живот. Част от тях, изгонени от Сирия благодарение на усилията на Абасидската династия, се заселват в Сирийската пустиня и играят определена роля в керванната търговия, която свързва Средиземно море, Ирак, Иран.

Държавно устройство

Разположен върху територии с древни традиции в областта на управлението, Абасидският халифат се изгражда като държава от имперски тип, абсорбирала административния опит на предшестващите я в района държавни образувания, както и склонността към систематизация на мисленето, еклектизъм и мистицизъм в духа на елинистическата цивилизация. Абасидският халиф е едновременно духовен глава и светски владетел, имам на правоверните и емир ал умара (светски управител на света). Този завещан от Пророка религиозно-държавен синкретизъм придава на халифата специфичния печат на теократична абсолютистична монархия, диалектическо съчетание между мюлк (държава) и дин (вяра). Името на халифа се споменава задължително по време на петъчните служби в мюсюлманския свят и присъства на монетите с ислямски произход. По презумпция халифът е духовен авторитет и гарант за спазване на каноничното право — шария, задължение за всеки мюсюлманин. От ал Мансур (пълно име ал Мансур ал-Биллах) нататък всеки халиф получава с встъпването си на трона ново владетелско име, в което Аллах е задължителен елемент. Според шария и хадисите халифът е задължен да пази уммата (общината на вярващите, ислямския свят като цяло) от неверниците и да бъде предводител на правоверните в свещената война; да предпазва уммата от схизми и ереси; да гарантира добруването на поданиците си чрез спазване на традицията и съобразно мъдростта, необходимо произтичаща от «сянката на Аллах» на земята. Омаядските халифи се считат за прости наследници на Мохамед и висши управители (емири) на арабите, докато при Абасидите се изгражда идеята за халифа — наместник на Бога на земята и изпълнител на неговата воля. Това е стъпка напред към теократизация на ислямската империя. На теория властта на халифа е изборна, но фактически се осъществява според волята на предшественика или на халифската гвардия в Багдад. Отношенията между владетел и поданици се считат за договорни (байя), което оставя възможността халифът да бъде детрониран според народната и Божията воля — една идея, която присъства и във византийската ойкуменическа и легитимистка доктрина. Успешно завършилите бунтове на населението, последвани от смяна на владетеля или династията, се считат за проява на Божията воля: такъв е случаят с въстанията срещу Фока и Андроник Комнин във Византия; такъв е случаят и с въстанието от 747–750 г., довело до смяна на Омаядите с Абасидите.

От втората половина на IX в. нататък властта на халифите става до голяма степен условна и символична — те се превръщат в пленници на своите гвардейци и на техните всесилни командири. Халифите запазват духовния си авторитет в рамките на ортодоксалния ислям, но губят, въпреки изолираните опити за реванш, реалната възможност за осъществяване на власт. Пионки и заложници, първо в ръцете на тюркските командири, по-късно на буваидските и селджукските султани, халифите губят своя престиж, а халифатът се превръща от империя в абстрактна духовна общност. През 1258 г. последният багдадски халиф е убит от монголите, а халифската традиция, в чисто символичен план, е продължена от египетските и османските султани.

Ислямското общество се третира като обединение на равностойни пред Аллах индивиди, a половата или социална субординация се отчита като вторично явление. Поданиците на халифа съставляват уммата — общината на вярващите, организирана на патриархални начала, кодифицирани в Корана и традицията. Семейството представлява основна клетка на общината, а подчинението, осигурено в неговите рамки, се пренася и върху висшестоящите. В този аспект властта на халифа носи един подчертано патриархален характер. Ислямското общество е мобилно в хоризонтално и вертикално отношение. Огромните територии на халифата и законите на гостоприемството и взаимопомощта стимулират пътуванията на отделните индивиди и етносоциалните миграции, които имат пряко влияние върху развитието на търговията, върху повишаването и задоволяването на любопитството чрез дълги и интересни географско-исторически трактати, върху фолклора, създал чудесния образ на вечно търсещия приключения Синдбад, върху създаването на чувство за единство и изключителност на мюсюлманите от Атлантическия океан до Индия и от Каспийско море до Судан. Мобилността във вертикално отношение е осигурена от липсата на същинска йерархия и съсловно деление. Тази особеност на източните общества позволява издигането на обикновени хора, наемници и интелектуалци, до висшите лостове на властта. Социалната мобилност носи в себе си определена несигурност: в ислямския свят постът осигурява престижа, а не обратното. Издигналият се може всеки момент да падне, а загубилите поста си много често губят и главата си. Случаят с везирския род на Бармакидите е особено показателен в това отношение. Традициите на персийския абсолютизъм проникват в двора на арабските халифи. Изгражда се система от правила (аян), необходими на дворцовите сановници и бюрократи да оцеляват въпреки променливата воля на един или друг владетел или на неговия всесилен везир. Етикетът, ритуалът, лицемерието и безгръбначието се издигат в норма на съществуване, която намира своя първообраз в художествени образци от Вавилонския и Асирийския период, както и в записаните съвети към царедворците, известни в Сасанидска Персия като андарз и в елинистическите царства като диатеке.

Великият везир е първи съветник на халифа и фактически началник на административно-финансовия апарат, войската и ведомствата държавен контрол и шпионаж. Поданиците възприемат везира като мъдрия съветник, свързващото звено между халифа и уммата. Везирът пази халифския печат, така че всички важни документи, които излизат от владетелската канцелария, минават през него. След жестоката разправа на Харун ар-Рашид с Бармакидите (803) везирският институт временно губи своя престиж и обаяние, но през X в. везирите отново възстановяват своя властен потенциал.

Централното управление е разделено на ведомства, наречени дивани. От тях най-важен е баридъm — пощенската служба, аналогична на византийския логотезион на дрома, в чиито компетенции влизат най-различни задължения: от поддържането на пътищата и пътните станции през халифската поща до осъществяването на контрол и шпионаж върху отдалечените от Ирак провинции. Баридът изгражда цяла мрежа от доносници, необходима за едно тоталитарно по своя характер общество, каквото е абасидското. Начело на ведомството стои сахиб ал баридът, който предава информацията пряко на халифа или на великия везир.

Политиката на военноадминистративна централизация нерядко среща съпротивата на провинциалните управители (уали), които се стремят към повече самостоятелност и дори към създаването на собствени династии — процес, описан подробно и проницателно от Ибн Халдун през XIV в. Халифите се оказват в невъзможност да наложат своята власт над толкова, голяма територия. Обширността и затруднените комуникации стоят в основата на процеса на децентрализация, започнал още през VIII в. с отделянето на Омаядите в Испания (756) и на Идрисидите в Мароко (788).

754–775 г. Управление на халифа AЛ МАНСУР. Истинското мy име е Абу Джафар, полубрат на Абу Абас и син на робиня-берберка. С встъпването си на трона получава владетелското име Мансур Биллах (Победоносен с помощта на Аллах). С името на този халиф се свързват няколко събития, които имат важни последици за бъдещото развитие на халифата. По заповед на ал Мансур е екзекутиран Абу Муслим, водачът на бунта срещу Омаядите, издигнал Абасидите на престола. С този акт халифът скъсва с радикализма на иранското сектантство и преминава твърдо в канавата на ортодоксалния ислям. През 762 г. е завършен строежът на халифската столица Багдад, «Кръглия град», разположен на десния бряг на р. Тигър в Централен Ирак. При управлението на ал Мансур се издига ислямизираният персийски род на Бармакидите, които произхождат от гр. Балх в Източен Иран, a техните предци са известни будистки жреци. Преминаването от будизма в исляма осигурява на хитрите и способни Бармакиди достъп до най-висшия административен пост в халифата — този на великия везир. По техен съвет ал Мансур скъсва с арабското племенно опълчение и организира редовна армия, разквартирувана в столицата и в другите най-важни градове на обширната империя. Халифът създава и лична гвардия от гулями (роби), подчинени и предани единствено на него.

Робството, одобрено като институт от пророка Мохамед, е широко разпространено в Абасидския халифат, а социалният статус и материалното благосъстояние на робите варират в широк диапазон. Най-многобройната част от тях работят в държавни и частни имения, в рудниците и каменоломните. Други участват в керванната търговия или съставляват личната прислуга на заможни граждани. За тази цел се използват предимно негри, които търговците на роби докарват с десетки хиляди от Африка и пласират успешно по робските пазари на халифата. Най-красивите робини стават наложници на богатите велможи или влизат в харема на халифа, а понякога имат щастието да бъдат майки на престолонаследника и да играят определена роля в управлението. Особен е статутът на робите военни наемници (аджеми или гулями), предимно тюрки, иранци и кюрди. Те притежават значително материално благосъстояние и като приближени на владетеля влияят върху неговата политика. От втората половина на IX в. военните командири на халифската гвардия стават всесилни разпоредители с властта в халифата, а самият халиф се оказва в незавидното положение на техен заложник. Понякога робите-гвардейци пряко вземат властта, какъвто е случаят с мамелюците в Египет. Тази разпространена на Изток традиция на лична владетелска войска от роби преминава в Османската империя чрез системата «кул» и има пряко отношение към изграждането на еничарския корпус.

При управлението на ал Мансур избухват множество бунтове в Сирия, където населението трудно се примирява с ликвидирането на Омаядите и собствения монопол върху властта, и в Иран, където радикалните шиитски движения продължават борбата срещу халифата след предателското убийство на Абу Муслим. През 759/760 г. в долината Бекаа избухва бунт на планинските ливанци, потушен с особена жестокост от халифската войска. През 755 г. на изток, в околностите на Нишапур и Рей, избухва бунт, начело на който застава един зороастрийски жрец — Смбат Мага.

775 –785 г. Управление на AЛ MAXДИ, син на ал Мансур. Същинска гражданска война избухва в Източен Иран и Средна Азия, където хилиастичните и есхатологичните еретически движения и секти черпят своите идеи от дълбокия кладенец на източния зороастрийски дуализъм, съчетан с елементи на будизма и синкретичния елинистически гностицизъм. За източните сектанти халифът и неговите сътрудници символизират Злото, което усилва своята ярост в малкото време, оставащо до Страшния съд и Възшествието на Божия, избраник. Антиабасидските движения на изток имат подчертано религиозен характер и са плод на специфичен манталитет, породил радикалния шиизъм, съчетан с елементи на ирански национализъм (шубийя) и социален утопизъм. Въстанието на «хората в бели одежди» избухва в Мавераннахр през 776 г. под въздействието на Хаким от Мерв, обикновен бояджия, който се представя за Божи избраник и нов Пророк. Хаким е арестуван и затворен в халифския затвор в Багдад, но успява да избяга и застава начело на движение, което за кратко време обхваща Заревшан и района на Бухара. Предводителят Хаким, учителят на вярата, остава в историята под името ал Муканна («Забуления»), заради покривалото, което носи на лицето си. Според своите привърженици водачът имал ангелско лице, което никой не може да види, докато лоялните към Абасидската династия историци смятат, че лъжепророкът бил болен от проказа и поради тази причина криел лицето си. Въстанието на Муканна взема застрашителни размери и самият халиф ал Махди е принуден да се премести в Нишапур, откъдето да ръководи неговото потушаване. Бунтът е потушен през 783 г., a съдбата на Хаким е неизвестна, което дава основания на неговите привърженици да очакват Второ пришествие.

785–786 г. Управление на АЛ ХАДИ, син на ал Махди. Борбата между придворните групировки довежда до убийството на Хади и до възцаряването на неговия брат Харун.

786–809 г. Управление на ХАРУН АР-РАШИД. В «Приказки от хиляда и една нощ» е останал образът на бляскав, справедлив и мъдър владетел, но логиката на фолклорната традиция понякога се разминава диаметрално с действителността. Всъщност Харун ар-Рашид е добър пълководец, но жесток и коварен деспот и не особено компетентен администратор. Още като престолонаследник води успешна война с Византия, а неговите войски достигат азиатския бряг на Босфора. Застава на престола едва след убийството на брат му ал Хади. Харун ар-Рашид скъсва традиционния съюз на абасидските халифи с иранската аристокрация, а през 803 г. убива великия везир Джабар ибн Йяхъя Бармакид. Тази екзекуция е повод за пълна и жестока разправа с всесилния дотогава везирски род. Харун ар-Рашид не се радва на особена популярност сред населението в Багдад и предпочита да пребивава в своите резиденции в Анбар и Хира. Неговата смърт поставя началото на междуособна война между синовете му ал Амин и ал Мамун.

809–813 г. Управление на АЛАМИН. Ал Мамун, който е син на Харун ар-Рашид от иранска наложница, става управител на източните провинции, където спечелва на своя страна местната иранска и индийска аристокрация. В избухналата гражданска война ал Амин разчита на Ирак и Арабия. Тази братоубийствена война се интерпретира като проява на националния конфликт между араби и иранци, завършил с победата на иранския Изток. По-вероятно е обаче да става дума за продължение на социалните конфликти от предишния период, които имат по-скоро регионален и политически, отколкото национален характер. Ал Мамун дори възнамерява да премести столицата на халифата в Мерв, но среща сериозна съпротива в Багдад и цял Ирак. Ал Мамун убива своя полубрат и става халиф, но с това не се решават социалните конфликти, нито пък са задоволени претенциите на иранската аристокрация, която се стреми да обсеби за себе си цялата власт в халифата. Иранските регионални и национални аспирации намират ново решение в откъсването на цели области от имперския организъм и формирането на местни автономни династии. През 820 г. Тахир, персийският военачалник на ал Мамун, се обявява за независим владетел в Хорасан и поставя началото на сепаратистичните тенденции на Изток.

813–833 г. Управление на АЛ МАМУН, останал известен в историята като ерудиран владетел, покровител на науките и изкуствата. Под негово ръководство се организира интелектуален дворцов кръг, който започва оживена дейност, свързана с преводи на философски и литературни произведения от гръцки и персийски на арабски език. Преводаческата дейност има пряко отношение към възникването на движението на мутазилитите, които си поставят за цел да свържат ислямската традиция с елинистическата, персийската и индийската наука и образованост. Особена популярност придобива аристотелизмът, а гръцката философска терминология получава своите арабски еквиваленти, които залягат в основата на същинското ислямско богословие (калам). Арабската наука се развива под прякото влияние на Аристотел, перипатетиците и александрийските неоплатоници. От Египет и Персия арабските учени възприемат алхимията, астрологията и медицината, а Индия става определен авторитет в областта на математиката и на точните науки въобще. Религиозната толерантност води до определен стремеж към «поглъщане и смилане» на чуждия културен продукт и до създаване на една ислямска по форма и еклектична по своята същност имперска култура. Самият ал Мамун симпатизира на мутазилитите и възприема тяхната теория за сътворимостта на Корана в духа на неоплатоническата субординация. Коранът се възприема като проява на Божествения Логос, дело на Създателя, което представлява Негов сътворен във времето ипостас, докато традиционното мнение, възприето от уммата, залага на несътворимостта и извечността на Книгата, тъждествена на Своя създател. Халифът учредява в Багдад «Дом на мъдростта» — своеобразна арабска академия, в която се приемат учени дори извън границите на ислямския свят. Един от поканените е известният византийски учен-полихистор Лъв Математик. Интензифицират се културните контакти с Византийската империя: император Теофил създава интелектуален дворцов кръжок в Константинопол по примера на ал Мамун, а за построяването на нов дворец в Мангана използва арабски образци. Културният обмен между двете империи се засилва въпреки военните конфликти, които поддържат своя перманентен характер. В «Дома на мъдростта» халифът организира библиотека по примера на елинистическите царе, а в околностите на Багдад построява астрономическа обсерватория.

Интелектуалният кипеж в столицата контрастира с неспокойното състояние на провинциите. През 820 г. избухва въстание на племената зут в Южен Ирак. Тези племена произхождат от Индия и са преселени в блатистите райони на Южна Месопотамия по времето на сасанидския шахиншах Бахрам Гур (420–437). Много изследователи отъждествяват тези племена с циганите. При Абасидите те обитават земите между Басра и Уасит и се занимават с риболов, скотовъдство и примитивно занаятчийство. Известни са като добри музиканти и танцьори. Причината за въстанието не е известна. То продължава 15 години в естествено защитените блатисти райони и е потушено със значителни усилия от страна на халифската гвардия. През 831/832 г. избухва въстание на коптите-християни в Египет. След неговото потушаване много копти са принудени да се изселят от Египет по посока на Сирия и Мала Азия, а техните земи са раздадени на египетските мюсюлмани — фелахите. Сепаратистките движения в Северна Африка водят до образуването на две самостоятелни държави — на Идрисидите и на Рустемидите. Крайният ирански дуализъм намира изява в движението на хуремитите, което се родее с манихейството и персийския маздакизъм. Думата «хурем» е персийска и означава ‘ясен, чист’. Произхожда от персийската дума «хур» — ‘слънце, сияние’. Начело на хуремитското движение застава Бабек, който издига в Азърбайджан кървавочервеното знаме на бунта. Повече от 20 години (от 815 до 837) са необходими на багдадските халифи да се справят с това въстание. Бабек влиза във връзка с византийския император Теофил (829–842) и проявява готовност за съвместни действия срещу халифата. През 830 г. 14 000 хуремити преминават в ромейските предели, където са организирани в т. нар. персийски турми и са разквартирувани в пограничните теми. Византийското правителство осигурява дори жени за тези, които желаят да встъпят в брак. Византийската помощ за хуремитите продължава и през следващите години.

Хуремитската идеология съчетава крайния дуализъм със социалния утопизъм и гностическия мистицизъм. Хуремитите вярват, че техният водач е въплъщение на Бога и Доброто, и проявяват агресивност към всички останали, смятани за «агенти» на Злия дух. Вярват в преселението на душите и проповядват общност на имуществото, включително и на жените. Тяхната идеология и военнополитическият им екстремизъм ги родеят с павликяните от Тефрика. Главната крепост на Бабек се намира в провинция Мазандеран и поради своята недостъпност е сигурно убежище за хуремитите и изходен пункт за техните набези.

833–842 г. Управление на АЛ МУТАСИМ, син на ал Мамун. Той премества своята резиденция в Самара на р. Тигър. От неговото управление нататък особена роля в двореца започват да играят командирите на личната гвардия, съставена изключително от тюрки, пленени в хода на почти непрестанните погранични войни на арабите с езическите тюркски номадски племена в степите отвъд Джейхун (Амударя) и Сейхун (Сърдаря). Ал Мутасим наследява проблемите на своя баща, свързани с хуремитското въстание. През 833 г. халифската тюркска армия нанася решително поражение на въстаниците край иранския град Хамадан. След 835 г. начело на халифските войски застава Афшин, който повежда безмилостна война срещу Бабек. Тюрките се оказват изключително способни и същевременно изключително жестоки воини. Бабек е принуден отново да се обърне с молба за помощ към император Теофил, като се представя за християнин и обещава, че ще наложи християнството в Мазандеран, Табаристан и Азърбайджан. В резултат на договорните отношения между тях през 837 г. ромейските войски нахлуват в територията на халифата и превземат градовете Заперта, Мелитене и Самосата. В края на 837 г. Афшин обсажда крепостта Баз, последната резиденция на хуремитите, и пленява Бабек, който е екзекутиран в Самара. През 838 г. халифските войски нахлуват във византийска Мала Азия и превземат гр. Аморион, а на византийските жестокости в Месопотамия отговарят с насилствена ислямизация и отвеждане в робство на населението на града, който е родно място на бащата на Теофил — Михаил II.

842–847 г. Управление на АЛ УАСИК, син на ал Мутасим от гръцка наложница. Принадлежи към мутазилитите и продължава културната политика на своя дядо ал Мамун.

847–861 г. Управление на АЛ МУТАУАКИЛ, син на ал Мутасим от хорезмийска наложница. Забранява мутазилитската дейност в духа на ортодоксалния ислям и битуващия сред населението верски традиционализъм, премества своята резиденция в Ал Джафария. Влиза в конфликт с командирите на тюркската си гвардия и е убит от тях.

861–862 г. Управление на АЛ МУНТАСИР, син на ал Мутауакил. Управлява по-малко от година и умира при неясни обстоятелства.

862–866 г. Управление на АЛ МУСТАИН, син на ал Мунтасир от славянска наложница. Става заложник на собствените си гвардейци и е убит на път към свещените градове Мека и Медина.

866–869 г. Управление на АЛ МУТАЗ, син на ал Мутауакил и полубрат на ал Мунтасир. Прави опит да смени тюркската си гвардия с берберска, но е затворен в тъмница, където умира.

869–870 г. Управление на АЛ МУХТАДИ, син на ал Уасик от гръцка наложница. Убит е от тюркски гвардейци. По време на неговото управление започва въстанието на зинджите в Южен Ирак.

870–892 г. Управление на АЛ МУТАМИД, син на ал Мутаз и арабска наложница. Фактически управител на халифата е неговият брат Мувафак, който възстановява халифската резиденция в Багдад и ръководи военните действия срещу зинджите и срещу иранските претенденти за престола.

Арабите наричат зинджи робите-негри, които произхождат от източното африканско крайбрежие. Арабските търговци на роби организират огромен робски пазар на о. Занзибар, наричан от арабите аз Зиндж. Робите-негри се използват като прислуга в домовете, но по-голямата част от тях работят в обширните държавни и частни имения в Ирак, Сирия, Иран и Египет. През IX в. големи маси от зинджи се концентрират в Южен Ирак и Хузистан, където са задължени да пресушават блатата и да създават иригационна система, необходима за отвоюването на обработваема площ и нейното изкуствено напояване. Блатистите райони се превръщат в чудесни имения; строят се пътища, които свързват имперското пристанище Басра с Багдад и други иракски градове; строят се крепости и други защитни укрепления. Тежките условия на живот, непосилният труд и маларията водят до открит бунт на зинджите, който получава изключителен размах. Бунтът избухва през 255 г. от Хиджра (868/869), a начело застава някой си Али ибн Мохамед, шиит, който се представя за Пророк и наследник на халифа Али. Робското въстание придобива определена антиабасидска насоченост, основана на радикалния шиизъм и позабравения вече хариджитизъм. През есента на 871 г. зинджите превземат Басра, опожаряват и ограбват богатия пристанищен град. Войната с въстаниците е трудна, защото те се укрепяват на покритите с камъш острови, образувани от протоците и каналите на Шат ел-Араб, и ги превръщат в непристъпни убежища. През 878/879 г. зинджите превземат Уасит и се насочват към Багдад, но са спрени от Мувафак. В Южен Ирак те организират своя собствена държава, а местното арабско и арабизирано население е подложено на изключителни репресии. Окончателното потушаване на бунта се отнася към 883 г., когато халифските войски превземат столицата на зинджите Ал Мухтара, а главата на Али ибн Мохамед е изпратена на Мувафак в Багдад. Въстанието разрушава икономическата инфраструктура на Южен Ирак и води до демографски срив в посочения район, където до края на IX в. продължава съпротивата на местната радикална секта на азракитите, съюзници на зинджите, които не признават легитимността на Абасидската династия. През 891 г. избухва бунт на багдадското население, недоволно от ролята на тюрките в двореца и града. През 892 г. халифът ал Мутамид умира след неколкомесечно боледуване.

Икономическа инфраструктура на Абасидския халифат. Търговска експанзия

Към годината на своето възникване (750) Абасидският халифат обхваща огромни територии от Пиренейския полуостров и Атлантическия океан на запад до р. Инд на изток и от Каспийско и Черно море на север до Йемен и Судан на юг. Първи се откъсва от контрола на халифите Пиренейският полуостров, където се установява на власт страничен клон от династията на Омаядите. До началото на IX в. отпада целият Магриб — територията на дн. Тунис, Алжир и Мароко. От 20–те години на IX в. нататък се засилват сепаратистките тенденции и в източните провинции. Въпреки тези процеси на децентрализация до края на IX в. Абасидският халифат си остава една огромна по територия теократична империя с определена икономическа инфраструктура и изградени търговски връзки между отделните провинции. Империята притежава огромни ресурси и добре развито земеделие. Пшеницата, ечемикът, оризът и финиковата палма са основни култури, отглеждани в изкуствено напояваните речни долини. Иригационното дело е грижа на държавата, която организира труда и пригодява поземления данък според плодородието на района и характера на неговите жители. Според т. нар. Закон на ал Мамун от 820 г. максимумът на данъците, включващ поземления данък, поголовния данък за немюсюлманите и различните такси, не трябва да превишава 2/3 от реколтата. Големите държавни и частни имения използват широко робския труд, а селското население често става жертва на алчността на едрите земевладелци-бюрократи и на търговците-изкупчици.

Наред с познатите от древността култури изключителна популярност в халифата придобива оризът, внесен от Индия и намерил добри условия за виреене в блатистите равнини край Нил и в Месопотамия (Ирак). В тези райони и в поречието на р. Инд се отглеждат още захарна тръстика и финикова палма, чиито плодове са основни за изхранването на по-бедните прослойки в обществото. Средна Азия (Седморечието) се слави със своите овощни градини, с пъпешите, дините и зеленчуците си. Средиземноморското крайбрежие на халифата влиза в зоната, за която маслиновото дърво е основна култура. Прочут със своите маслинени масиви е Тунис. В Източен Иран и по долината на р. Инд се отглежда опиум, продаван добре в ислямския свят. Скотовъдството има помощни функции, с изключение на определени групи номадско население, за които е основен поминък. Камилите са необходими за керванната търговия и се отглеждат на големи стада по цялата територия на халифата. В пустинята Сахара, в Арабската пустиня на изток от р. Нил и на Арабския полуостров се отглеждат едногърби камили, докато в Източен Иран и в Средна Азия преобладават двугърбите. Йемен е известен със своите чистокръвни коне, които се продават успешно във Византийската империя и Западна Европа. Отглеждат се още мулета, биволи, овце и кози. Поради религиозни съображения и особеностите на климата свинята не се отглежда и не присъства в дажбата на homo Orientalis.

Халифатът е богат на метали и скъпоценни камъни. Сребро се добива в източните провинции (главно в планинския хребет Хиндукуш), в Мароко и Испания. Основните златни залежи се намират в Нубия (Северен Судан), на Арабския полуостров, в Индия (откъдето златото достига по търговски път) и в Южна Африка, където арабски търговци организират фактории и експлоатират местните златни рудници. Желязо се добива в Северна Африка и в Иран, мед — в района на гр. Исфахан и на о. Кипър. Скъпоценните камъни се добиват на различни места из обширната империя, а «царството» на перлите е Персийският залив. Дървеният материал липсва в западните предели на халифата, но Иранските планини, Кавказ и Хиндукуш все още са залесени. Най-ценният и скъп дървен материал се внася от Индия.

Наред с иригационното земеделие през VIII и IX в. се забелязва оживление на занаятчийското производство. Като най-важна индустрия се обособява текстилната. Основен производител на лен и ленени изделия е Египет. Памукът е внесен от Индия през VII–VIII в., а неговото култивиране обхваща огромен географски ареал от равнините на Амударя и Сърдаря на изток през Иран и Египет до Мароко и Пиренейския полуостров. Иран е всепризнат център на производството на копринени изделия и килими. Славата на персийските килими, произведени в Западен Иран, в градовете Табриз, Хамадан и Исфахан, се разпространява далеч зад границите на халифата. През 751 г. се стига до сражение между араби и китайци край р. Талас в Средна Азия. Китайците претърпяват поражение, а техните пленници предават на арабите тайната на хартиеното производство. Дамаск, Кайро и арабска Испания се превръщат в центрове на производството на хартия, чието разпространение революционизира образованието и интелектуалния живот. От арабска Сирия хартията навлиза във Византия (XI в.), а от Испания — в Западна Европа (XI–XII в.).

Търговската експанзия по времето на Абасидския халифат се дължи на стратегическите пунктове и зони, които влизат в състава на Ислямската империя. Халифатът контролира морския път от Средиземно през Червено море към Индийския океан. Преместването на столицата от Дамаск в Багдад издига ролята на Персийския залив като изходен пункт за широка морска търговска и военна експанзия. Пристанищните градове Басра и Оболлах се превръщат в многолюдни центрове на търговски обмен и икономически живот, свързани с Багдад по суша и по р. Тигър, по която тече оживен речен трафик. Абасидската столица се намира на кръстопът и представлява важен пункт за керванната търговия, която свързва Средиземноморското крайбрежие (Сирия, Ливан, Киликия и Палестина) с Ирак и Иран, а оттам през Средна Азия с Индия и Китай. От «столичните» пристанища Басра и Оболлах, от Маскат в Оман и Сираф на иранския бряг на Персийския залив тръгват търговски експедиции към Африка, Индия и Югоизточна Азия. Първоначално интересът се насочва към Африка. На островите Сокотра и Занзибар и по днешното мозамбикско крайбрежие възникват търговски фактории и станции, които докарват в Басра чернокожи роби и робини, слонова кост, златен пясък, скъпоценни камъни, екзотични животни и дървен материал. Арабите навлизат във вътрешността на Африканския континент и за известно време експлоатират златните рудници в дн. Зимбабве. Островите Занзибар (Зиндж) и Сокотра се превръщат в центрове на търговията с роби, които се продават във всички големи градове на халифата и дори извън него. През VIII в. басрийските мореплаватели надминават византийските, индийските и китайските. При строителството на кораби те използват метални гвоздеи и шини, които позволяват на морските съдове да изминават с относителна сигурност огромни разстояния. През VIII в. възникват първите търговски колонии на западния (малабарски) бряг на Индия — Сурат и Кулам Малая. В тези колонии поданиците на халифа пренасят своите правни норми и стил на живот — строят джамии и ислямски училища, а съдебните дела между правоверните се решават от нарочни съдии (кади). От Индия и о. Цейлон (Шри Ланка) арабските търговци изнасят злато, скъпоценни камъни, ценна дървесина и подправки, а културният обмен е последван от ислямизация на част от местното население. Арабската търговска експанзия продължава своето настъпление на Изток. На Малайския полуостров е основана колонията Калах, която става важен пункт за търговията със злато, цинк и екзотични животни. Арабски търговски фактории са зарегистрирани на о. Калимантан (Борнео) и на Филипините. Абасидският халифат влиза в търговски отношения с китайската империя Тан по суша и по море. Мюсюлманите обитават няколко квартала в китайския пристанищен град Канфу (Кантон), а пратеници на халифа са приемани официално от императора на Поднебеснатa империя. Разказите на търговците Сюлейман и Ибн Уахба дават интересни сведения за морския път от Индия през Молукския проток към Индонезия и Китай, за бреговете, островите и техните обитатели. Арабските търговски колонии в Китай са ликвидирани през втората половина на IX в., но търговските отношения по суша не прекъсват. Известният Път на коприната е свидетел на дългите кервани от камили и мулета, които пресичат пустинята Такламакан и през Самарканд и Бухара продължават към Багдад, откъдето пътят се разделя на три: част от керваните продължават на север към Трапезунд, където ценната стока се товари на византийски кораби; друга част продължава към сирийското крайбрежие и Египет, а третият път свързва Ирак със свещените градове Медина и Мека, откъдето продължава към Йемен и Абисиния. От Китай търговците внасят основно копринени изделия, хартия и порцелан. Търговската активност и страстта към пътуване на абасидските поданици са засвидетелствани в множество любопитни географско-описателни трактати, както и в «Приказки от 1001 нощ». Образът на Синдбад Мореплавателя е типичен за действителността в големите пристанищни центрове на халифата през VIII–X в. Търговските връзки с Византийската империя не прекъсват въпреки почти перманентното състояние на война. Пристанищният град Трапезунд е център на ромейско-арабските търговски контакти, тъй като тук свършва северният клон на Пътя на коприната. Арабските търговци и пътешественици преминават Кавказ и достигат земите на днешна Русия. През X в. арабите поддържат не само търговски, но и културно-политически контакти с Волжка България. През 20–те години на X в. владетелят на волжките българи Алмуш приема исляма и името Джафар. През X в. Ибн Фадлан оставя интересно описание на волжките българи, на хазарите и на славяните, с които се среща по време на своите пътешествия. Роби-славяни се продават на арабските пазари в халифата, а халифът ал Мустаин (862–866) е син на ал Мунтасир от славянска наложница. Арабските търговци влизат в контакти с балтите и скандинавците, а от бреговете на Балтийско море доставят ценния янтар. Открити са абасидски монети по Балтийското крайбрежие, но това не доказва задължителното наличие на арабски търговски фактории или колонии в района. През VIII и IX в. арабският флот доминира в Средиземно море и според теорията на Анри Пирен прекъсва активните търговски контакти между средиземноморския Изток и Запад, което, от своя страна, води до затваряне, аграризация и феодализация на Запада. След завладяването на островите Крит и Сицилия (IX в.) Средиземно море фактически се превръща в «арабско море», а арабският флот доминира, извършвайки редица набези в Егея, Адриатика, по италианското и провансалското крайбрежие. Арабски пирати ограбват папската столица Рим. Ифрикия (дн. Тунис) представлява важно свързващо звено между ислямския Изток и Запад и изходен пункт за керваните, които през Сиджилмаса достигат Атлантическото крайбрежие, а през Гадам и Гат прекосяват Сахара и достигат Гао и Томбукту — градове, известни с приказните си богатства и със златните залежи, които се намират в непосредствена близост до тях. Това е второто важно направление, което свързва ислямския свят с черна Африка.

Контактите с Франкската империя се ограничават до инцидентни търговски пътувания. Еврейските търговци предприемат пътувания на Изток от името на франкските владетели и осъществяват предимно натурален обмен, като срещу западните стоки (изделия от желязо, оръжия, калай, кожи и роби) те получават скъпи тъкани, подправки, благовония и въобще предмети на лукса, които на Запад имат твърде ограничено търсене, затворено в рамките на владетелския двор и аристократичния елит. В края на VIII в. търговецът Исак предприема подобно пътуване на Изток, а на връщане минава през Тунис и Сицилия. Търговецът довежда със себе си слон, който предизвиква удивлението на населението, а през 802 г. екзотичното животно се оказва в двора на Карл Велики в Аахен, където през 810 г. умира. Европейският Запад поддържа по-сериозни търговски контакти с Омаядска Испания, а Пиренейският полуостров е мястото, където се осъществява значителният културен обмен, променил бита на западните хора, тяхната наука и система на образование. Наред с хартията западноевропейците усвояват от арабска Испания елинистическите образци на мислене и категориални схеми, както и една традиция на образование, която, съчетана със западния корпоративизъм, поставя основите на университета като феномен.

През VΙΙI–IX в. нито Византия, нито Западна Европа могат да съперничат на Абасидската империя, която поради обширната си територия, природните богатства и сериозните си финансови доходи държи ключа на търговията не само в средиземноморски, но и в световен мащаб. Тази търговска активност се допълва от сравнително високото ниво на производство, също факт за експанзията, от високите обороти на монетно обращение, от развития пазар на скъпоценни метали и от една финансова машина, представляваща сериозен източник на капитали, необходими за организираното от държавата производство и за търговския обмен.

Абасидският халифат включва множество градове — гарнизонни средища, военноадминистративни, производствени и културно-образователни центрове. Населението в градовете се групира по квартали, чието устройство и външен вид имат пряко отношение към типично ислямското противоречиво, но здраво съчетание между общо и частно, универсално и индивидуално. Всеки квартал притежава джамия, училище, баня, фурна за хляб, малък открит пазарен площад. Чувството за групова солидарност заема важно място в организацията на обществото, което по презумпция представлява една огромна община на вярващите. Ислямският град не познава муниципиалната автономия, нито цеховете и корпорациите, а полисният начин на мислене му е органически чужд. Тоталният контрол на населението в градовете е възможен единствено с наличието на военна сила в тях и чрез системата за групова отговорност, която има пряко отношение към функциите на квартала. Всеки градски район излъчва от своите среди милиция, отговорна за обществения ред. Отвореността на ислямския град се състои в значителната свобода на придвижване от едно място до друго и във възможността за преселване, което прави доста бурна кривата на демографските промени в отделните градове в зависимост от икономическата и политическата конюнктура. От друга страна, къщите, затворени около вътрешен двор, подчертават другата, затворената частна сфера на живота, свързана с патриархалното семейство и неговите функции. В крайна сметка, семейството е институцията, която има последна дума в обществото. Тази симбиоза между отвореност и затвореност, между частно и обществено характеризира ислямския бит, дълбоко традиционен, етично обусловен и съобразен с реалности, които не включват характерния за европейския град стремеж към политическа изява. Свободният самоуправляващ се град е европейски феномен, докато градът в ислямския свят, макар и многолюден, остава встрани от политическата активност, с изключение на случаите, когато се превръща в център на въстание или на религиозно движение: между тези две неща в ислямския свят много често съществува знак за равенство. Урбанистичното решение на ислямските градове е почти еднотипно от Фес и Кордова до Самарканд. Всеки град притежава джамия, дворец на управителя с казарма и затвор, баня, училище, болница, кервансарай и площад (мейдан), където се намира откритият градски пазар (сук). Социалният статус на гражданите е разнообразен — от богати велможи, земевладелци и търговци до роби и просяци. Многолюдните градове, като Багдад, Басра, Дамаск, Кайро, Исфахан, Самарканд или Бухара, представляват същинска мозайка от раси и народности, от социални типове и религиозни направления. Най-големият и най-важен град през VIII–IX в. е столицата на халифата — БАГДАД. Строежът й е завършен през 762 г. Градът е разположен на десния бряг на р. Тигър, северно от канала Саад, който съединява Тигър с Ефрат. Населен е с жители от Иран, Ирак и Сирия, чиито брой само за няколко десетилетия достига 100 000 души. През 763 г. в новата столица на халифата е пренесена държавната хазна. През 766 г. завършва строителството на «Кръглия град», сърцето на Багдад, опасано от два реда крепостни стени. В края на VIII в. и третата външна стена се оказва тясна за бързо нарастващото население на имперската столица. Четирите градски врати — Басрийската, Сирийската, Хорасанската и Куфийската, символизират четирите посоки на света, подвластни на Аллах и на неговата «сянка» — багдадския халиф. През IХ в. възникват занаятчийските квартали на левия бряг на Тигър, откриват се оживени базари. Багдад е безспорният политически, икономически и културен център на ислямския свят през тези два века. Дамаск губи част от блясъка си след свалянето на династията на Омаядите, но остава многолюден град, център на текстилно производство и на прочутите оръжейни работилници, Самарканд и Бухара са икономически и културни центрове на Седморечието (Мавераннахр), а Искендерия в Египет все още носи чара на елинистическата Александрия, въпреки разрастването на военния лагер във Фустат, който през X в. получава името Ал Кахира (Победоносната) и за кратко време се превръща в безспорен икономически, политически и културен център на Египет и на ислямския свят в цялост. Кайруан и Фес се оформят като центрове на Магриба (мюсюлманския Запад), а Кордова на Омаядите преживява своите бляскави дни през Х и XI в.

Бурното икономическо развитие и търговската експанзия носят със себе си важни социални последици. Арабската военна аристокрация, която доминира при Омаядите, е заменена с течение на времето от нов политически и социалноикономически елит от богати земевладелци-бюрократи, заможни търговци и предприемачи, професионални наемни воини и интелектуалци. Много често тези прослойки влизат в конфликти помежду си, но тяхното наличие превръща малките гарнизонни селища в центрове на процъфтяваща градска цивилизация. Времето на Абасидите е «златен век» за исляма, тогава родената от смесването на много народности и раси цивилизация достига своята зрялост. Липсата на йерархизъм и съсловност води до чести промени в социалната мозайка, до бурни политически преврати и етнодемографски вълни, които се съединяват и отблъскват в сложна плетеница, символизирана от арабеската като архитектурно решение.

Разпадане на Абасидския халифат

По презумпция халифската власт е абсолютна, но нейното фактическо налагане върху огромните територии на халифата се оказва невъзможно. Управителите на провинции (уали) се стремят към самостоятелност, без това да означава задължително откъсване от халифата. Някои от самостоятелните династии в граничните райони признават формалната власт и духовното превъзходство на халифа, чието име се споменава по време на петъчните молитви и присъства на монетите, които тези самостоятелни управители секат. Фактически от административни управители те се превръщат във васални владетели, чиято вярност е обвързана повече с конкретния халиф, отколкото с длъжността като цяло. Понякога противопоставянето между провинциите и центъра имa религиозно-сектантски характер и се свързва с появата на местни шиитски династии, които отказват да признаят духовното превъзходство на халифа или пък сами се провъзгласяват за халифи, какъвто е случаят с шиитската династия на ФАТИМИДИТЕ.

Преместването на столицата в Багдад през 60–те години на VIII в. и проникването на иранската аристокрация в управлението на халифата изместват неговия център на изток, към Ирак и Иран. Това отдалечаване от Средиземноморието способства за развитието на сепаратистки тенденции в Магриба и води до отпадането на тези земи от халифата. Още през 756 г. Пиренейският полуостров попада в ръцете на Омаядите, които считат халифите в Багдад за узурпатори. През 788 г. се откъсва и Мароко. През тази година в Танжер пристига Идрис ибн Абдаллах — шиит, спасил се след потушаването на антиабасидско въстание в района на Мека. Идрис придобива титлата имам и привлича на своя страна берберските племена, за които радикалният дуализъм на шиизма се оказва по-приемлив от ортодоксалния сунитски ислям. Така възниква първото шиитско държавно образувание, по ирония на съдбата, не в Иран, а в крайния мюсюлмански Запад. Столица на Идрисидите става новооснованият Мединат ал-Фес. ИДРИСИДИТЕ не признават легитимността на багдадските халифи, но се намират във враждебни отношения и с испанските Омаяди. На изток от владенията на Идрисидите, в дн. Тунис, самостоятелен и наследствен управител с разрешението на Харун ар-Рашид става Ибрахим ибн ал-Аглаб (800), поставил основите на местната арабска държава на АГЛАБИДИТЕ, които признават формално властта на халифа и секат монети с неговото име. Абасидите разглеждат аглабидските владения като бариера срещу враждебните на Багдад Идрисиди и Омаяди и срещу бунтовните бербери, които формират свои самостоятелни династии в Сахара. В държавното строителство Аглабидите повтарят абасидски образци — учредяват длъжността на везира, на барида и на главния кади. Аглабидските емири построяват силен флот, който за известно време доминира в Средиземноморието. Техният интерес се насочва към големите средиземноморски острови Сицилия, Сардиния и Корсика, към италианското и провансалското крайбрежие. През и Х в. арабски пълководци и пирати, васали на Аглабидите, окупират о. Сицилия и го превръщат в изходна база за действия в Южна Италия. Техните пиратски набези достигат Рим, Марсилия и далматинското крайбрежие на Адриатическо море. Аглабидската династия обаче влиза в конфликт с пустинните берберски племена. През 909 г. племето китама завладява столицата Ракада и ликвидира Аглабидската държава, а на нейно място се създава шиитската държава на Фатимидите. Шиитското племе китама издига за свой водач имама Убейдаллах, който се обявява за махди (месия) и истински халиф (910). Убейдаллах извежда своя произход от Фатима, дъщеря на Пророка и жена на халифа Али. С нейното име се назовава и новата династия. За разлика от Аглабидите Фатимидите са враждебно настроени към багдадските халифи, които обявяват за узурпатори. Интересът на Фатимидите се насочва към Египет, където още през 60–те години на IX в. емирът Ахмед ибн Тулун, тюрк по произход, на практика става самостоятелен владетел, макар че провинцията продължава да се счита за част от Абасидския халифат. Към 60–те години на Х в. Фатимидите владеят вече целия Магриб, включително бившите владения на Идрисидите, без Танжер и Сеута, над които господстват кордовските халифи. През 967 г. фатимидският халиф ал Музи сключва от свое име и от името на своя васал — сицилийския емир, мир с Византийската империя, който му развързва ръцете за военни действия срещу Тулунидски Египет. През 969 г. фатимидският военачалник Джаухар окупира богатата провинция, а на мястото на военния лагер Фустат основава нов град — Ал Кахира («Победоносната», дн. Кайро), на когото е съдено да бъде новата столица на Египет. През 970 г. фатимидски войски завладяват и Дамаск, а през 973 г. халифът ал Муиз влиза тържествено в Кайро. Така в Египет се възцарява шиитска династия, която смята себе си за законен наследник на халифатската власт, а всички халифи след Али (656–661) за узурпатори. Това логично поставя Фатимидите във враждебни отношения както с багдадските Абасиди, така и с кордовските Омаяди.

Управлението на Фатимидите в Египет (969–1171) съвпада с най-големия разцвет на тази богата провинция в ислямския период от нейното историческо развитие. Кайро се превръща в многолюден град, център на ислямската образованост и култура, свързани най-вече с открития през Х в. ислямски университет Ал Азхар. Иригационната система се подържа безупречно, занаятчийското производство процъфтява, а Египет изнася за Европа и Близкия изток захар, хартия, оръжие, ленени и памучни изделия и предмети на лукса. Подобно на други ислямски владетели Фатимидите се считат за върховни собственици на земята, която раздават под формата на икта на висши чиновници и военачалници. Така се оформя структурата на пребендалния феодализъм, свързан с предислямски, главно ирански образци. Вместо заплащане в брой висшите държавни служители получават доходи от раздадените им земи, а понякога организират в тях и свое собствено стопанство. Властта в Египет е в ръцете на управляващата династия и на правителство, което се дели на отделни дивани (министерства). Всеки диван притежава конкретни компетенции, свързани с данъчната система, военното дело, раздаването на икта и контрола върху земеделието, занаятчийското производство и търговията. В своите златни години (времето на халифа ал Мустансир, 1036–1094) Фатимидски Египет владее по-голямата част от Северна Африка, Сирия и Палестина, Западна Арабия и островите Сицилия, Сардиния, Корсика и Малта. Фатимидският флот замества аглабидския в Средиземно море. Най-уязвимият елемент в устройството на Фатимидската империя е нейната военна организация. Военното дело е в ръцете на наемници, като доминиращо положение заема личната гвардия на египетския халиф, съставена предимно от тюрки, кюрди и бербери. С течение на времето тази лична гвардия започва да доминира в политическия живот. В Египет се развиват процеси, аналогични на тези в Багдадския халифат — делегираната «от Аллах» власт на халифите се превръща във фикция, а самите халифи — в заложници на своите всесилни гвардейци. В периферията на Фатимидския халифат възникват сепаратистки тенденции, а центърът е подложен на разложение. Допълнителен и страшен удар нанасят кръстоносците οт Първия кръстоносен поход, които завладяват Йерусалим през 1099 г. и организират свои кръстоносни държави, заплашвайки с окупация дори Египет. В ислямска Сирия се издигат, самостоятелни тюркски династии. Сирийският управител Hyp ад-Дин изпраща своя военачалник Ширкух, кюрд по произход, в Египет, където сирийският пълководец става везир (1168). След смъртта му през 1171 г. Ширкух е сменен от своя племенник Иусуф Салах aд-Дин (Саладин), който на първата петъчна молитва, в качеството си на везир, споменава името на багдадския халиф и с това обявява формалния и фактически край на шиитската династия на Фатимидите. След смъртта на Hyp ад-Дин (1174) Салах aд-Дин се обявява за султан и поставя началото на нова египетска династия — тази на Еюбидите (управлява Египет от 1174 до 1238 г.).

Сепаратистки тенденции се проявяват с не по-малка сила и на изток. От началото на X в. възможностите за управление и авторитетът на багдадските халифи вървят към упадък. Тюркските гвардейски командири се разпореждат в абасидската столица. Военният управител на Багдад Ибн Раик получава титлата емир ал умара — управител на управителите, висш разпоредител на Ирак. Още през 820 г. персийският военачалник на ал Мамун Тахир, се обявява за независим владетел в Хорасан и поставя началото на собствена династия. През 861 г. в Систан (старата Дрангиана) се формира емиратът на Сафаридите (861–900). През 873 г. Сафаридите окупират владенията на Тахиридите в Хорасан и Реджистан. През IX в. в Средна Азия се оформят владенията на иранския аристократ Исмаил Саман, който през 900 г. разбива войските на Сафаридите в околностите на Балх и за известно време обединява Източен Иран и Средна Азия под егидата на собствената династия на Саманидите (875–999) с главен град Бухара. В Багдад продължават тенденциите към отслабване на халифската власт и до завладяването на града от монголите през 1258 г. халифската длъжност и титла обозначават в символичен план легитимното духовно водачество в рамките на ортодоксалния сунитски ислям.

Докато в Източен Иран управляват Саманидите, в Западен Иран, в земите на стара Персия (Фарс), през 30–години на Χ в. се издига ислямизираната персийска династия на БУВАИДИТЕ, които изповядват шиитския ислям. Тяхната столица Исфахан се превръща в духовен център на ислямския Ирански ренесанс, символизиран от интелектуално-мистичното течение шубийя, въплъщение на характерния ирански национализъм. Средноперсийският език (пехлеви) се ползва в двора на Буваидите със същата популярност, с каквато се ползва и арабският. Ислямизираните иранци все по-открито търсят своя исторически корен в блестящата древност, символизирана от Ахеменидите, Аршакидите и Сасанидите. Подобни тенденции протичат в двора на Саманидите, който през X в. става свидетел на раждането на нова персийска литература, написана на пехлеви с арабско писмо и повлияна в еднаква степен от исляма и от старите ирански образци. На 17 януари 946 г. буваидските войски завладяват Багдад и превръщат халифа в свой пленник. Получава се интересна ситуация, при която една шиитска персийска династия управлява Ирак и Западен Иран от името на абасидския халиф, считан в мюсюлманския свят за безспорен символ на сунитската ортодоксия.

Χ и XI в. бележат връхна точка в шиитската експанзия. Οт Атлантическия океан до Източен Иран и от Азърбайджан до Бахрейн и Оман управляват шиитски династии. Буваидите принадлежат към умереното шиитско движение на дванайсетниците, което не противоречи категорично на ортодоксалните сунитски школи, докато исмаилитите, радикална шиитска групировка, печелят позиции на Арабския полуостров — в Йемен и Бахрейн, където в края на IX в. (899) възниква държавата на карматите, които за кратко време окупират източната част на Арабския полуостров и насочват своите апетити към Мека и Багдад. Разорението на Мека и отвличането на свещения камък Кааба през 930 г. скандализират целия ислямски свят. Карматите поддържат дипломатически отношения единствено с египетските Фатимиди и с някои крайни шиитски династии и секти в Задкавказието.

Иранските шиитски династии разпространяват в подчинените им територии персийската образованост, персийския тип художествено светоусещане, както и старите ирански форми на военноикономическа организация. Разпространява се обичаят доходите на висшите държавни служители да се получават чрез системата икта, свързана с раздаване на земи и селища, чиито данъци и такси се събират от определения иктибар (притежател на икта). Пребендалният феодализъм от ирански тип, обвързан с временните доходи от раздадените икта, започва да преобладава над старите, семитски по произход форми на военна и икономическа организация, въпреки чe ролята на наемниците и гулямските войски остава доминираща в ислямското общество. Отслабеният Багдадски халифат не може да cе бори с алчните и жадни за власт гвардейски командири, които късат парче по парче от неговия държавен организъм. През първата половина на X в. в Мосул и Алепо се установява една шиитска династия от професионални воини — Хамданидите, които формално признават властта на халифите в Багдад, но са фактически господари на подчинените им територии. Емирът Саиф ад-Даула (Мечът на Империята) се превръща в легендарния герой на джихада — свещената война срещу Византийската империя, която през Х в. преживява своя зенит. Никифор Фока отвоюва от арабите островите Крит и Кипър, а Византия възстановява своите владения в Киликия и Северна Месопотамия. Град Антиохия се намира отново в християнски ръце. През 70–те години на Х в. император Йоан Цимисхи достига в своите източни кампании до Средна Месопотамия и до Палестина, застрашавайки сигурността на абасидските халифи в Багдад и на фатимидските халифи в Кайро. През X в. Византия, а от края на XI в. — западните кръстоносци, оспорват ислямската власт в Сирия и Палестина, докато иранското интермецо в източните провинции е към края си.

Още от VIII в. нататък арабите и техните ислямски съюзници и наследници са принудени да преминат към отбрана по големия и трудно защитим средноазиатски лимес. Река Яксарт (Сърдаря) е слаба преграда пред пълчищата тюркски номади-езичници, които нападат почти ежегодно пограничните райони и извършват големи опустошения. Тюрките са добри войници и техните пленници са включвани в гвардейските гулямски поделения (поделения на роби-воини), които от средата на IX в. започват да играят важна роля практически във всички ислямски държавни формирования. Военното съсловие се тюркизира и доколкото контролът върху подчинените територии в ислямския свят се осъществява с военна сила, тюрките установяват своята хегемония в Близкия изток, която трае 1000 години! Иранските династии съществуват за кратък период от време, а и те са принудени да се опират на тюркската военна сила. В края на IX в. територията между реките Амударя и Сърдаря е окупирана от тюркския племенен съюз на караханидите. През 962 г. един бивш гулям (роб) и военачалник на Саманидите — Алп Тегин, вдига бунт срещу своите господари в Хорасан и след неуспешния край на бунта бяга в Афганистан. Неговият син Махмуд (999–1025) организира голяма и силна във военно отношение държава с център в Газна. За кратко време ГАЗНЕВИДИТЕ поставят под свой контрол всички източни провинции на ефимерния вече Абасидски халифат, както и северноиндийски територии (Кашмир и Пенджаб). В началото на XI в. дворът на Газневидите се превръща в огнище на бляскава култура и на рафинираност, свързвани със суфизма като явление и с имената на двама видни мислители и естети — Фирдоуси и ал Бируни.

До втората половина на X в. ислямизацията на тюрките е индивидуален процес. През 960 г. обаче тюркската племенна върхушка на караханидите приема исляма заедно с подчиненото си население. Според арабските извори 200 000 тюрки приемат новата вяра. Караханидите скъсват до голяма степен с езическите традиции и възприемат изцяло ценностите на ислямската цивилизация. Намирайки се в гранична зона между исляма и езичеството, тюрките приемат с особен жар новата вяра и се идентифицират с нея до степен, която персите и дори арабите никога не достигат. През Средновековието половината от арабското население на Сирия е християнско, а в Египет християните са мнозинство до Χ в. Тюркските племена обаче обвързват своята провиденциална роля с исляма практически без изключение. Намирайки се в традиционно враждебни отношения с иранските шиитски династии в Средна Азия, тюрките възприемат сунитския ислям и се превръщат в горещи поддръжници на джихада и борци за вярата, които внасят в свещената война срещу неверниците нова кръв и ярост, демонстрирайки активност, значително позабравена от уседналото сунитско население в граничните райони с Византия и кръстоносните държави. За местните мюсюлмани съжителството с християните е реалност, с която те са свикнали, докато идващите от изток тюрки проявяват в техните очи изумителна активност по отношение на борбата за вярата. Дворът на Газневидите издига идеята за газавата, когото вменява в дълг на всеки мюсюлманин, и то в момент, когато Хамданидите от Алепо и Мосул и техните сирийски наследници са принудени да възприемат войната с християните като обикновена необходимост, свързана с тяхното съществуване — толкова проста, колкото и необходимостта да се бранят срещу едноверните си противници.

Тюркските миграции променят етнодемографската картина в ислямския свят, както и съдбата на Близкия изток и Източна Европа. Куманите (кипчаките), които обитават горното течение на р. Иртиш в Южен Сибир, напредват към Сърдаря и изтласкват на юг огузите, след което потеглят на северозапад, по посока на южноруските степи и Балканския полуостров. Огузите навлизат в ислямска територия на няколко вълни, от които най-забележителна е тази на селджуките, наречени така по името на рода, който ги ръководи. Легендарният Селджук начело на група племена към края на X в. се заселва в района на Бухара, където приема исляма в неговата сунитска форма. Селджуките служат като наемни войници на много династии, последно на Газневидите, които ги заселват в Хорасан. През 1038 г. селджукският вожд Тогрул бег превзема големия град Huшanyp и провъзгласява независимостта на тюрките от Газневидите. През 1040 г. в сражението при Данденакан тюрките нанасят пълно поражение на газневидските войски, които са принудени да се изтеглят от Източен Иран и да се укрепят в Пенджаб и планините на Афганистан. Селджуките продължават победния си ход на запад, ликвидирайки държавата на Буваидите, и през 1055 г. влизат в Багдад. Развявайки знамето на ортодоксалния ислям, Тогрул бег се обявява за спасител на халифа от шиитите-Буваиди и получава от абасида ал Каим титлата султан, която съдържа в себе си идеята за висша светска власт в рамките на ислямския свят. В това отношение титлата султан се явява наследник на по-старата арабска титла емир ал умара. Титлата султан възприемат и египетските Еюбиди.

През 1071 г. синът на Тогрул бег — Алп Арслан, разбива ромеите при Манцикерт в Армения и открива пътя към византийските владения в Мала Азия, които поради редица тактически и стратегически грешки на константинополската власт попадат за кратко време в ръцете на завоевателите. През 1079 г. цяла Сирия е окупирана от селджукските тюрки. На изток е образувана нова империя — на «Великите Селджуки», които се оказват еднакво опасни за християните и за шиитските династии в района. По думите на Ибн Халдун в Машрика (мюсюлманския Изток) надделяват тюрките, които изземват от арабите функциите на воини и повелители. В Централна Мала Азия е образуван Румският султанат с главен град Икония (Коня). Миграциите на тюркските номадски племена променят етнодемографската и верската картина в Мала Азия, Сирия и Задкавказието. Огромните маси тюркско население остават верни на своя начин на препитание — трансхуматното скотовъдство. Търсейки паша и простор за своите стада, те изтласкват местното земеделско население или го ликвидират физически. Редица градове в Мала Азия и Армения са унищожени, а други преживяват значителен упадък. За разлика от районите, обитавани от номади, румските султани организират една сравнително малка, но добре устроена в политическо и стопанско отношение държава, чието гранично положение спрямо християнския свят я превръща в обетована земя за многобройните борци за вярата (гази) и за ревностните ислямски монаси — дервишите. Идеята за космическа необходимост от война срещу неверниците набира нови сили и получава нова кръв от страна на новоприелите исляма тюрки.

Под властта на иранските династии и на Селджуките Иран преживява своя разцвет, свързан със създаването на богата материална и духовна култура. Високото ниво на земеделско производство се осигурява чрез добре организираната напоителна система (включваща и изкуствени водоеми) и чрез насочване на интереса към техническите култури. Иран представлява една огромна овощна градина. Средна Азия (Седморечието) се слави като родина на дините и пъпешите, които проникват и на европейските пазари през Средновековието. Отглеждането на ориз решава до голяма степен проблема за изхранването на населението. Западен Иран е родината на маслодайната роза, която турците култивират в Мала Азия (Анадол) и на Балканския полуостров. В Хузистан се отглеждат в големи количества захарна тръстика и финикови палми, а Източен Иран се специализира в отглеждането на памук и опиум. Занаятчийското производство също подлежи на определена специализация. В Средна Азия и Източен Иран се произвеждат предимно памучни и ленени тъкани, докато Западен Иран е известен още от древността с копринарството и килимарството си. Свободата на придвижване стимулира търговските връзки и води до бързо разрастване на градовете. Исфахан, столицата на Буваидите, достига през XI в. население от 200 000 души, а крепостните стени на града заграждат територия от 21 кв. км.! Нишапур, главен град на Хорасан и една от резиденциите на Газневидите, достига население от 100 000 души и е съставен от 44 квартала. Други големи градове са Самарканд, Бухара и Балх на изток, Шираз, Рей и Табриз на запад. Иранските градове имат характерна планировка: вътрешна цитадела (арк), около която е разположен вътрешният град (шахристан), а отвъд неговите стени се намира външният град, който включва занаятчийските, търговските и земеделските квартали (рабади). Наред с големите открити и покрити пазари и с удобните кервансараи градовете се славят със своите библиотеки и медресета, в които наред с калама (ислямското богословие) се изучават различни науки: филология, история, математика, медицина и астрономия. В средноазиатските градове се изграждат астрономически обсерватории. През 1079 г. известният поет и учен Омар Хаям въвежда нов календар, който компенсира частично пропуските на Юлианския. Интелектуалният климат способства за развитието на литература, свързана със старите персийски форми на светоусещане. По принцип тази литература е двуезична — написана е на арабски и на фарси (късна форма на средноперсийския език, доближаваща се по говорни особености до съвременния ирански език). Тюрките възприемат езика фарси и персийската образованост, която има безспорен авторитет в двора на тюркските владетели от Газна до Константинопол (Истанбул). Селджуките продължават иранската традиция на централизирано държавно управление, въплътена в образа на великия везир Низам ал-Мюлк, автор на политическия трактат «Сиясет-наме» (Книга за управлението), в който дава описание на идеалната държава с примери из историята на Сасанидите, Абасидите и Газневидите.

края на XI в. селджукската държава започва да се разпада на отделни княжества и племенни, бейлици. В Анатолия с център гр. Икония (Коня) доминира Румският султанат, а Сирия отново попада в ръцете на египетските Еюбиди. На изток се формират малки тюркски държавни образувания, които изграждат своеобразна военна йерархия, докато Магрибът преживява през 50–те години на XI в. страшен удар, причинен от опустошението, което оставя след себе си бедуинското племе бану хилал, обитавало дотогава Горен Египет и Северен Судан. Докато на Изток надделяват тюрките, на запад се постига симбиоза между арабския и берберския етнически елементи, символизирана от специфичния характер на мавританското изкуство.

В момент, когато започва ново разпределение на силите в ислямския свят, идва унищожителният удар на монголското нашествие. Монголските пълчища на Хулагу прекосяват Средна Азия и Иран, оставяйки след себе си само смърт и разрушения. През 1258 г. монголите превземат Багдад и убиват последния абасидски халиф ал Мустасим. Поставя се формалният край на Абасидския халифат. Сродници на последния халиф бягат в Египет, където в чисто символичен план продължават халифската традиция, покровителствани от мамелюкските султани. През 1517 г. османските турци завладяват Кайро и пленяват халифа, който е отведен в Истанбул, а османският султан Селим I Явуз (1512–1520) си присвоява халифската титла на духовен глава на ислямския свят. Османските султани носят халифското достойнство до 1924 г., когато, с един закон на новия турски Меджлис в Анкара и по лично настояване на Мустафа Кемал халифатът е премахнат.

Ислямска писмена култура (Религиозно-философски синтез)

Ислямската литературно-философска традиция може да се определи поне до XI–XII в. като арабска, доколкото арабският език преобладава като писмена изява на идеи и емоционални виждания. Арабската писмена култура черпи идеи и терминология от други езици. Гръцкият език и гръцката мисловност стоят в основата на арабската философия. Много гръцки текстове достигат до арабите в сирийска редакция и улесняват работата на арабските преводачи, защото сирийският арамейски език като семитски е по-близък в граматическо и структурно-смислово отношение до арабския. Еврейските религиозно-философски текстове, коментари върху Стария завет и върху зараждащата се иудейска философска мисъл, също прибавят багри в палитрата на арабската ислямска писмена цивилизация. Философската мисъл в младия ислямски свят се базира върху елинистическата традиция, а преводът на гръцки философски текстове на арабски език е основна дейност на поколения арабски коментатори, които поемат на плещите си нелеката задача да превеждат и тълкуват сложни текстове и да изковават специфична терминология. Кръгът на четените и превеждани съчинения включва Платон, Аристотел и коментари върху тях, както и неоплатоническата литература от Александрийската школа — съчиненията на Плотин, Порфирий, Прокъл и късни коментари върху тях на Дамаский, Симпликий и Йоан Филопон (VI в.). Преводите от латински език са спорадични: до нас е достигнал арабският превод на църковната история на Павел Орозий от IV в. Преводаческата дейност в младия арабски свят, сравнима с подобен кипеж в славяноезичния свят от средата на IX в. нататък, включва три кръга преводачи-тълкуватели, три хронологично и отчасти регионално обособени групи. «Старите» преводачи принадлежат към мутазилитското направление, което преживява своите златни дни при управлението на халифите ал Мамун (813–833) и ал Мутасим (833–842). Мутазилитите имат основна заслуга за голямата популярност на Аристотел в ислямския свят — популярност, която е затъмнена от платоновата традиция след ХI–ХII в. Тогава изгрява звездата на Аристотел на запад, в християнския латиноезичен свят. Следва школата на Хюнаин ибн Исхак (починал през 873 г.) и неговите ученици в Багдад. Столицата на халифата, наред с Кайро и Кордова, преживява нов преводачески бум през X и XI в., когато се правят преводи предимно от сирийски и еврейски език. Повишава се интелектуалната активност в източните земи на ислямския свят, които стават свидетели на раждането на новата ислямска персийска култура, наследила образците на предислямския период. Издигането на средноперсийския език (пехлеви) нарушава монопола на арабския и формира специфичен билингвизъм в ислямския културен кръг, възприет и от тюрките, които първоначално влизат в контакт с ираноезичните мюсюлмани на изток. В персийско-тюркския кръг арабският език запазва статута си на свещен език на Корана, задължителен за улемата (религиозно-интелектуалния елит) и за религиозните служби.

Арабската образователна система се опира на гръцките традиции, но в ислямския свят не се създават философски школи като места за специфична образованост, отсъстват институции от рода на Платоновата академия или Аристотеловата перипатетическа школа. Арабската философска мисъл запазва спорадичния си характер, въпреки стремежите към институционализиране, какъвто е случаят с богословската школа, основана от египетския халиф Адуд ад-Даула през 988 г. в джамията Ал Азхар в Кайро. Този ислямски «университет», който съществува и до днес, насочва образователните си и научни усилия към богословско-правни тълкувания, наложени от практиката. За исляма като религиозно-политическа доктрина теологията и правото представляват две страни на една и съща монета. Кордовските халифи също полагат усилия за създаване на научно-образователни институции. Тези опити не намират здрава почва в некорпоративното и социално отворено ислямско общество. Християнският Запад възприема идеята за дуалистично правно богословско образование като Universitas (всеобщност) на знанията и я прилага към корпоративно-съсловния си модел. Така се ражда западноевропейският университет като социален и научно-образователен феномен.

Арабската наука се основава на двуединството между традиция и практика. Традиционният сунитски ислям със заложения в себе си рационализъм разтваря вратите на емпиричния модел, който стои в основата на конкретните знания. Шиитският ислям се обвързва с александрийските неоплатоници и влиза в канавата на мистицизма и окултизма. След XI в. мистицизмът завладява и сунитските школи и съдейства за възникването на суфизма като религиозно-философско явление. През XIV в. Ибн Халдун вече смята философията за безполезно занимание, а емпиричността на познанието съчетава с недискусионната теология на Откровението.

ИАКУБ ИБН ИСХАК АЛ-КИНДИ (IX в.). Първият значим ислямски философ произхожда от знатен арабски род и работи в двора на халифите ал Мамун и ал Мутасим. Запазени са заглавията на над 270 негови съчинения. В творчеството му преобладават проблемите за вярата и знанието, за природата на знанието и за Откровението, за сътворимостта или извечността на света. Гносеологията и космологията на ал Кинди се основават върху аристотелизма и късния александрийски неоплатонизъм. Забелязва се конкретно влияние на християнския византийски философ и теолог Йоан Филопон (VI в.). В коментара си върху Аристотеловата «Метафизика» ал Кинди отчита благотворното влияние на гръцката мисъл и определя пътищата на познанието и задачите, които стоят пред младата арабска философия: «Ние трябва да останем верни на принципа, който следваме във всички наши книги — да съобщаваме казаното от древните и да го допълваме с нови неща, използвайки нашия арабски език, обичаите на нашето време и нашите собствени способности».

Духът на религиозно-етническа толерантност характеризира двора в Багдад по времето на мутазилитите.

МОХАМЕД ИБН ТАРХАН АБУ НАCP АЛ-ФАРАБИ (ок. 870–950). Арабски ислямски философ от тюркски произход, роден в Трансоксания, живее в Хорасан и Багдад. Последните години от своя живот ал Фараби свързва с шиитския емир на Мосул и Алепо Саиф ад-Даула. Умира в околностите на Дамаск.

Ал Фараби следва традициите на християнизираната Александрийска школа, политическите теории на Платон, Аристотеловата логика и физика. Опитва се да обедини сунитското и шиитското ислямско богословие (калам). Търпимостта му към християнската теология и нейните постулати е забележителна. Идеята му за единство на религиозното знание и универсалността на религиозната истина се доближава до ранните шиитски концепции, които признават превъзходството на исляма, но са склонни да приемат иудейските и християнските идеи за Откровението като съвместими и съпричастни на истинското Божие Откровение, концентрирано в Корана.

Политическите възгледи на ал Фараби следват Платоновия модел на държавно устройство. Владетелят трябва да бъде философ и имам едновременно, да съчетава добродетелите със строгостта и да стои начело на добре устроена йерархична система, близка до неоплатоническите възгледи за субординацията и еманациите на Висшето Начало. В етиката на ал Фараби се забелязва влиянието на късните стоици. Той е първият арабски философ, който вкарва в употреба Аристотеловия «активен интелект», а гръцкия термин «нус» превежда с арабската дума «акл». По убеждение и философска, нагласа ал Фараби е интелектуалец-елитарист и привърженик на теологическата универсализация. В латинската писмена традиция е известен като Аl-farabius.

АВИЦЕНА (АБУ АЛИ АЛ-ХЮСЕИН ИБН АБДУЛЛАХ ИБН СИНА) (980–1037). Персийски ислямски философ и лекар, роден в село в околностите на Бухара в шиитско семейство. В младостта си изпитва влиянието на исмаилитите. След ликвидирането на Саманидската държава (999) напуска Бухара и прекарва останалата част от живота си във владетелските дворове в Хамадан и Исфахан като придворен лекар и дори като първи министър. Умира в Хамадан през 1037 г. Най-известните му философски съчинения са: Аш Шифа (Възстановление), Ишарад уа Танбихат (Указания и утвърждения) и Китаб ал Инсаф (Книга на правилното съждение). Философията на Авицена следва характерния александрийски синтез между Платон и Аристотел, съчетан със специфичните особености на шиитското богословие. Авицена печели най-голяма популярност в ислямския свят и средновековна Западна Европа със своите медицински съчинения. Ал Канун фил-Тиб (Законът на медицината) представлява богата по съдържание медицинска енциклопедия, която обединява в едно постиженията на гръцката, римската, арабската и персийската медицина. Съчинението се използва като учебник по лекарско изкуство в ислямския свят, а през ХII в. е преведено на латински език от Жерардо от Кремона и служи за помагало по медицина на студентите в италианските и испанските университети. До края на XVI в. претърпява няколко издания в Европа.

АБУ ХАМИД МОХАМЕД ИБН МОХАМЕД АЛ-ГАЗАЛИ (1058–1111). Персийски ислямски философ-теолог, роден в гр. Тус, в близост до големия ирански град Мешхед. Става учител по богословие в селджукски Багдад (1091) и приближен на везира Низам ал-Мюлк. След 1095 г. пътува до Мека и се отдава на съзерцателен живот в Дамаск и Багдад. Газали се противопоставя на исмаилитския шиизъм, както и на арабския неоплатонизъм на ал Фараби и Авицена. Опитва се да освободи арабскоезичната ислямска философия и теология от гръцката база, върху която тя е изградена. В съчинението Тахафут ал-Фаласифия («Безумието на философията») защитава с логически доводи ислямската ортодоксия, която според него трябва да бъде пречистена от еретическото влияние на «неверниците». Ал Газали се смята за основоположник на мистичното течение в ортодоксалния сунитски ислям, а неговата теология оказва определено влияние върху Мистическата школа на Суфиите, както и върху ислямския монастицизъм (дервишките ордени).

АВЕРОЕС (АБУ АЛ-УАЛИД МОХАМЕД ИБН АХМЕД ИБН МОХАМЕД ИБН РУШД) (1126–1198). Най-видният представител на ислямската мисъл в Испания. Роден е в Кордова в семейство на интелектуалци и кади (съдии, юристи). Авероес продължава традиционната за фамилията кариера на кади в Севиля и Кордова, а неговите интелектуални заложби и професионализъм са забелязани в двора на Алмохадите. През 1182 г. става придворен лекар на Абу Иакуб Иусуф (1163–1184). При следващия алмохадски владетел Абу Иусуф Иакуб ал-Мансур (1184–1199) изпада в немилост и е заточен за три години в малкото градче Луцена, където се отдава на творчески занимания. Умира на 10 декември 1198 г. в Маракеш (Мароко) и е погребан в родната Кордова.

Авероес е един от най-изтъкнатите представители на арабската ислямска философия, а влиянието му върху европейската философска мисъл се проследява до края на XVII в. Той е известен като автор на коментари върху Аристотел, Александър от Афродизиада и атинския неоплатоник от VI в. Симпликий. В съчинението си Тахафут ал-Тахафут (Безумие на безумието) се противопоставя на детерминизма на ал Газали. Неговите коментари върху Аристотел стават популярни в Европа през XIII в. и категорично повлияват на развитието на класическата схоластика в лицето на Алберт Велики, Тома Аквински и Раймунд Лулий. Развива се направлението на т. нар. авероисти, които търсят точното съотношение между разум и вяра, като отдават по-голямо значение на разума. Авероизмът намира добра почва за развитие в университетите в Париж, Оксфорд и Падуа. Авероес оказва определено влияние и върху еврейската философия, където също възниква авероистко течение.

Ислямско изкуство

В околностите на Мека и Медина не са запазени предислямски паметници на архитектурата и изобразителното изкуство. Храмът Кааба в Мека (Масджид ал-Харам) е представлявал груба кубична сграда без прозорци, около него били разположени грубо издялани статуи на местни божества и християнски икони, които Пророкът унищожил с пръчката си, без дори да слиза от камилата. Битът на арабите от предислямския период е прост и скромен — шатрата, конят, сабята и любимата жена са основните мотиви в доислямската бедуинска поезия. Първите молитвени храмове (мусали) възникват още приживе на Пророка и представляват най-обикновени дворове с подиум, на който застава или сяда проповедникът. Тези дворове се обграждат с прости колонади от палмови дървета, които образуват навеси, необходими за богомолците в големите арабски жеги. Идеята за молитвен дом се избистря към края на VII в. под влиянието на иудейските и християнските храмове. Пророкът Мохамед държи последната си проповед на планината Арафат пред хиляди почитатели, а извършването на религиозни служби на открито се практикува и от първите «праведни» халифи.

Първият ислямски монументален храм е построен в годините 687–691 г. по нареждане на халифа Абдал-Малик и е останал в историята с погрешното название Омарова джамия. Арабите наричат този храм КУБАТ АС-САХРА (Скален дом), защото според традицията той е построен на мястото на Соломоновия храм, върху скалата, на която се е намирал обетният олтар. Ислямското предание свързва тази скала с името на Пророка, чийто дух се отправил от това място към Аллах. Джамията е построена от сирийци и следва ранновизантийските образци. Изградена е върху осмоъгълна основа по подобие на църквите «Сан Витале» в Равена и «Св. св. Сергий и Вакх» в Константинопол. Вътрешната част на купола е запълнена с мозайки, на които са изобразени растителни мотиви. В двора на джамията е построена чешма с екседра, необходима за ритуалното очищение, което повелява ислямът. Омаровата джамия е типичен пример за приспособяването на ранновизантийския християнски храм към нуждите на младия ислямски свят.

Омаядите обръщат особено внимание на своята столица Дамаск, която по думите на съвременници приличала на «райска градина». Християнският храм «Св. Йоан Кръстител», базилика от времето на император Аркадий (395–408), е превърнат в халифска джамия по заповед на ал Уалид (705–715). Мозайките са изпълнени в духа на византийския Изток с едно-единствено условие, което ислямът поставя — отсъствие на човешки изображения. Афигуралността на ислямското култово изкуство следва строгите канони на иудаизма, който забранява изобразяването на свети образи.

Омаядските халифи и провинциалните управители (уали) строят ловни замъци и резиденции в Сирия и Месопотамия, които следват персийските и византийските образци — притежават крепостна стена, входна порта с бойници и дворцов комплекс, изграден от дялан камък и тухли, с персийски куполи, сводове и арки и елинистически колонади. Някои от тези «пустинни» замъци са запазени и до днес в Ирак (Кусейр Амр), Сирия (Сергиопол-Русафа) и Йордания (Мшата).

Оживено строителство предприемат арабите в Египет. Елинистическа Александрия запада за сметка на военния лагер Фустат и на създадената през Х в. египетска столица Кайро — център на арабската цивилизация и исляма, който в културно-религиозно отношение превишава значението на градове като Медина и Дамаск. Първата култова сграда във Фустат е построена от завоевателя на Египет Амр ибн ал-Ас. През 876–879 г. управителят на Египет Ахмед ибн Тулун строи нова голяма джамия с обширен двор, запазена и до днес. В архитектурен план тя повтаря абасидската халифска джамия в Самара (Северен Ирак) — заобиколеният с арки двор наподобява конструкцията на елинската агора, а куполите следват пряко сасанидските образци. Елинистическо-персийският еклектизъм стои в основата на ислямската архитектура в Близкия изток, Северна Африка и Испания. През 970–972 г. фатимидският халиф ал Муиз (952975) организира строежа на джамията Ал Азхар, в която през 988 г. халифът ал Азиз (975–995) основава богословска школа, която и до днес е най-престижният център на ислямското образование, «Кембридж» на ислямския свят, по думите на един английски политик. Ислямските училища (медресета) се помещават в джамиите или в отделни постройки, прикрепени към храмовия комплекс. В тези училища се изучават и интерпретират Коранът и хадисите, а най-добрите ученици преминават във висшите (обикновено дворцови) богословски школи, където изучават арабската философска мисъл. Образованите младежи заемат чиновнически постове в двореца и провинциалното управление или попълват улемата — съсловието на висшите религиозни авторитети и тълкуватели. Каирските медресета са изградени около квадратен двор с фонтан в средата и с иван — пространство, ограничено от три страни с каменни стени и предназначено за духовно съсредоточаване и медитация. Големите медресета имат четири ивана и във всеки от тях се изучава и осмисля една от четирите ортодоксални сунитски школи в исляма. Хасановото медресе в Кайро (построено по времето на султан Хасан, (1347–1361) притежава общежития на няколко етажа и други богоугодни заведения. То служи същевременно и за гробница на знаменития султан.

Големите джамии, построени от халифи, султани и независими уали, представляват същински храмови комплекси, многофункционални и богато украсени, с красиви градини и множество постройки. Обикновените малки джамии, които се строят в бедняшките квартали и по-малките селища, избистрят своята характерна форма през и X в. Те представляват обикновено еднокуполни постройки с посветено място (михраб), подобно на християнския олтар; вляво от него се намира минбарът — мястото, от което се чете Коранът, имат малък двор и чешма, където се извършва ритуалното очищение, и са снабдени с двустепенна или тристепенна кула, наречена минарет, откъдето мюезинът призовава правоверните към молитва.

Специфично развитие претърпява архитектурата в крайния мюсюлмански Запад — в Магриба и Испания. Типичен пример за ранното ислямско изкуство в Испания е джамията в Кордова — стар вестготски християнски храм, издигнат в чест на св. Винсент, преправен от арабските завоеватели през VIII в. Към първоначалните 11 кораба са прибавени още 8 и вътрешността на храма се превръща в едно море от стълбове, изработени от черен мрамор. Любим мотив за ислямската испанска школа в архитектурата са арките и прозорците с формата на подкова или храст. Църквата «Св. Винсент» е превърната в джамия по времето на халифа Абдар-Рахман I (756–788), а при халифа ал Хакам I, ок. 848 г., са пристроени останалите кораби и минаретът. Разширението на джамията е продиктувано от пристигането на многобройно берберско население в Кордова, за което молитвеният храм се оказва тесен. Влиянието на берберските школи в Мароко и Алжир върху ислямското испанско изкуство е очевидно. Минаретът на джамията в Севиля от XII в. (днес има вид на късноготическа катедрала с ренесансови елементи) напомня подобни монументални постройки в Маракеш и Рабат. Съвкупност от влияния представляват дворците и резиденциите на ислямските владетели в Испания. Мединат аз-Захра в Кордова и севилският Алказар (от арабското ал Каср — крепост) са типични примери на този тип изкуство, проява на въображение, съчетано с традиция. Бисерът на испанската ислямска дворцова архитектура е замъкът АЛХАМБРА в Гранада, разположен на горист хълм, с красива панорама към заснеженото било на Сиера Невада. Арабското название ал Хамра означава «Червена крепост», тъй като при поглед отдалече преобладава ръждивият цвят на тухлените стени. Първата крепост на хълма Ас Сабик е построена от султана на Гранада Мохамед I ибн ал-Ахмар (1203–1273), а днешния си вид замъкът-крепост придобива при неговите наследници от Насъровата династия — Иусуф I (1333–1353) и Мохамед V (1353–1391). Замъкът блести с пищна разточителност и екзотична красота, които напомнят за подобни луксозни постройки в Месопотамия и Иран. Ориенталската ислямска художествена концепция е изместила всякакви римски, вестготски и византийски елементи. Дворцовият комплекс е съставен от три ясно отделени части, характерни за всички подобни постройки от Магриба до Индия: 1. Мешвар — сектор от двореца, достъпен за външни хора; тук се помещава владетелският съд; 2. Диван — тронна зала за официални церемонии. Там владетелят приема чуждите посланици. Тронната зала е заобиколена от заседателни зали и спални помещения за посланиците. 3. Харем — вътрешната, затворена за чужди погледи част от двореца. Тук се намират покоите на владетелските съпруги и наложници, както и помещенията за прислугата, съставена предимно от роби-евнуси. Всеки един от тези сектори се състои от множество помещения, вътрешни дворове и градини. Дворът на миртите е разположен насред дивана, а до него се намират Залата на посланиците и Тронната зала. Мешварът е свързан със Златната зала, чието предназначение е да удивлява посетителите с приказната си пищност. Дворът на лъвовете представлява сърцето на харема, а до него се намират Дворът на двете сестри и вътрешната градина на харема, която е свързана с банята и покоите на дворцовите дами. Дворът на лъвовете е най-атрактивната част на двореца — с красиви мавритански аркади и фризове, със стени, украсени с разноцветна плетеница от геометрични и флорални мотиви, звезди и колоритни петна, напомнящи вградени в стената скъпоценни камъни. Този богат на елементи и багри «сталактитен» стил е известен в изкуството като мавритански, защото достига своята зряла и класическа форма в дворците, джамиите и хамамите на мавританския Запад, във владенията на арабско-берберските династии в Мароко, Алжир, Мавритания и Пиренейския полуостров.

Дворцовото строителство в арабския свят се развива под влиянието на персийски и ранновизантийски образци. Сводестите дворци с големи ападани (засводени зали) и множество куполи копират резиденциите на сасанидските шахиншахове и като че ли изникват сред фантастичната мъгла на «Приказки от хиляда и една нощ». Този тип строежи стават особено популярни през абасидския период, когато персийското влияние в областта на управлението, културата и изкуството достига своя зенит. Нов разцвет преживяват иранските градове през Х и XI в. Дворцовите комплекси, владетелските джамии и медресета се разполагат във вътрешната цитадела на града, която иранските народи наричат шахристан. Джамиите в иранския Изток с техните четириъгълни основи и луковидни куполи напомнят огнените храмове на зороастрийците. Стените на храмовете и дворците, куполите и аркадите се покриват с глазирани керамични плочки и образуват пъстри комбинации от цветни и геометрични мотиви, понякога с вплетени в килимообразната орнаментика арабски надписи — цитати от Корана и хадисите. Дворцовият комплекс в Исфахан е строен и преустройван в продължение на векове. Градът е резиденция на персийската династия на Буваидите, които след 946 г. управляват и Багдад, а шах Абас I (1587–1628) от династията на Сафиидите пренася отново столицата в този свещен за иранската ислямска цивилизация град. Дворецът Майдане шах и двете разкошни джамии — Шах и Лутфуллах, символизират великолепното съчетание на персийска традиция с ирански ислямски мотиви. Глазурата на техните куполи мени цвета си под влияние на слънчевата светлина и тази игра за окото създава илюзия за преходност, характерна за ислямската литература и философия, дълбоко пропити от свещените слова на Корана, където пише, че нищо не е трайно, че всичко е покрито с булото на илюзията, което Аллах пуска и вдига, както му е угодно.

Усиленото строителство е характерно и за владетелите в Средна Азия. Бухара и Самарканд се превръщат във важни центрове на ислямската образованост и литература, на точните науки и ислямския емпиризъм. Дори монголските завоеватели и техните наследници не успяват да ликвидират тези огнища на ислямската култура. Монголските владетели рафинират своите нрави и дух, следвайки заветите на традицията. Мавзолеят Гур-Емир, където е погребан починалият през 1405 г. Тимур ленг, и медресето, построено от неговия внук Улугбег (починал през 1449 г.), с техните оребрени куполи представляват типични примери на средноазиатската школа в ислямската архитектура.

ХАМАМИТЕ — обществените бани, са важен елемент в ансамбъла на ислямските градове. По подобие на римските терми те изпълняват двойна функция — освен за лична хигиена, служат като места за срещи и разговори. Понякога хамамите са луксозни сгради с един или повече куполи. В центъра им се намира басейнът, а в страничните помещения се организират сватби и други тържества. Важна социална функция изпълняват кервансараите, продукт на пропагандираното от исляма гостоприемство. Чужденецът с чисти помисли е традиционно добре дошъл в дома на благочестивия мюсюлманин. Активното пътуване в ислямския свят извежда на преден план необходимостта от създаване на подобни заведения. Кервансараите са разположени около обширни дворове и са снабдени с обори за конете, мулетата и камилите. От двора се влиза в гостилницата, а оттам — в стаите за спане. Отделено е място за молитва в определените часове на деня. Строят се и други богоугодни заведения — болници и сиропиталища. Заедно с кервансараите и хамамите ориенталският пазар е важно място за осъществяване на социални контакти. Строят се големи покрити базари с колонади и малки куполи, изпълнени с огромни тълпи търговци, купувачи, зяпачи, мошеници и крадци.

Прави впечатление забележителното единство на ислямския свят по отношение на основните постройки — дворци, джамии, медресета, хамами, кервансараи и базари. Това единство не е толкова ясно изразено във формата — значителна е разликата между мавританския, египетско-сирийския, иранския, средноазиатския и индийския тип архитектурни и декоративни решения — колкото в смисъла, заложен в тези сгради и в цялостната планировка на градовете. Пътуването до Мека, едно от петте задължения на мюсюлманина, е причина за сближаването на хора, различни по расови и етнически белези, по език и култура. Ислямската мобилност води до определено културно единство, а различията са предимно в детайлите.

Ислямското изкуство следва предписанията на Корана, които не му позволяват да се развие в антропоморфен аспект. В богатата орнаментика на арабеските, в изображенията върху съдове и тъкани се използват геометрични, растителни, зооморфни и епиграфски мотиви, но много рядко човешки изображения. Триизмерната пластика не добива популярност в мюсюлманския свят и съществува по-скоро като изключение. Известно е например, че Абдар-Рахман III поставя в двореца си в Кордова статуя на своята любима наложница Захра. Лъвовете от фонтана на Лъвския двор в гранадската Алхамбра са пример за неспособността на мюсюлманите да създават такива пластични изображения. Особено строги привърженици на афигуралността са сунитите. В сунитското изкуство геометричните абстрактни и стилизирани форми са доведени до съвършенство. В подобна плетеница от мотиви са поставени дори цитати οт Корана. За сунитския ислям текстът като послание е по-важен от образа. Шиитите си позволяват по-голяма волност в това отношение. В тяхната среда се появяват прекрасно илюстровани книги, в които текстът понякога се оказва изместен от фигуралните композиции. Илюстрират се предимно исторически съчинения и епоси, възникнали в мюсюлмански Иран и Средна Азия. Богато илюстрована е известната книга на Фирдоуси «Шах-наме» (Книга на царете), в която се разказва за историята и митологията на иранските народи, за Ахеменидите, Аршакидите и Сасанидите. Ловните сцени, изображенията на военни действия, игри или интимни преживявания в красиви градини напомнят за сасанидските образци. Образите са в постоянно движение, а пейзажът — гори, поля и дворцови паркове, изпълнени с рози, разцъфнали овощни дръвчета и екзотични животни, се вписва в категориите на иранската естетика. Възникват цели илюстраторски школи, а най-престижните са в Херат и Исфахан.

Декоративните елементи се използват в керамиката, но с още по-голямо въображение те се налагат върху тъканите и килимите. Изображенията върху тъкани не са арабски патент — арабите са ученици на коптите, византийците и персите. В продукцията на египетските и сирийските работилници преобладават зооморфните мотиви, поставени в медальони по подобие на коптските и византийските образци. В Магриба и Испания преобладават геометричните мотиви, а предпочитани цветове са червеният, жълтият, синият и зеленият. Месопотамските образци са по-пъстри, със значителен превес на растителните мотиви. Килимарството процъфтява в Иран, Ирак, Средна Азия и Задкавказието. От багдадските килими, закривали трона на владетелите, е възприета в Европа думата «балдахин». И продукцията, и терминът са пренесени в Европа от арменците, а Балдак е арменското название на Багдад. Арменците и азърбайджанците усвояват килимарското изкуство от Иран. Прочутите «персийски» килими, изработвани в Табриз, Исфахан, Нишапур, Самарканд и Бухара, съчетават мекотата на материята с багрите на Изтока и носят втъкани в себе си естетическия усет и въображението на една цивилизация, лишена от образа, но проникнала в дълбините на детайлите.

Грузия и Армения

Грузия

Измежду граничните зони, които играят значителна роля в политическия и църковния живот във византийския Изток, Кавказкият регион държи едно от първите места.

Грузия има самостоятелно управление до началото на VI в., но Персия сваля през 523 г. царската власт в Иверия, най-известната източна грузинска провинция (Картли), и поставя там свой управител (марзпан). Войната, която Юстиниан води с известни прекъсвания, между 528 и 562 г., е наречена «Персийска война», защото противопоставя Византийската империя на Персия поради взаимното им съперничество в Кавказ. С мира от 562 г. Лазика (дн. Лазистан) остава под византийска власт, а Персия се задължава да пази проходите в Кавказките планини.

Грузинските земи попадат под властта на арабите в началото на VIII в., но борбите за независимост са продължителни: те се водят съвместно с кавказките албанци и с арменците. Така в края на VIII и началото на IX в. възникват няколко отделни владения: Кахети, Ерети, Тао-Кладжои и Абхазия. През 80–те години на VIII в. абхазкият княз Лъв II (със седалище Кутатиса) възглавява независимо княжество, и стои начело, на борбата в Западна Грузия срещу Византия. Борбите между тези oтделни княжества са продължителни — през 975 г. Абхазия е включена в територията на грузинската държава, а грузинският цар Баграт III (978–1014) завършва обединението през 1010 г.

По-късно става известен Давид II (1089–1125), който владее и Абхазия. Той започва победоносни военни действия срещу настъпващите селджуки, като им нанася решително поражение при Дидгори на 14 август 1123 г. и отвоюва старата грузинска столица Тбилиси, която тогава е в селджукски ръце. Този възход продължава и при царица ТАMAP (1184–1212), победила селджуките при Басиани през 1205 г. Тамар разширява границите на Грузия, като поставя под васална зависимост почти целия Кавказки paйoн, Азърбайджан, Армения и южното крайбрежие на Черно море.

1221 г. Грузия става обект на монголски нападения, които намаляват през 1314–1316 г., но се засилват под предводителството на Тамерлан в годините между 1380 и 1402 г. (Тбилиси пада през 1396 г.).

Грузия, чиято Църква е смятана за силно привързана към Цариград, остава откъсната от останалия православен свят, когато Османска Турция завладява и последните източни земи на Византийската империя. В различни текстове и предания неотклонно се споменава за Грузинската църква и за верността й към православието.

В края на XII в. и началото на XIII в. Грузия е силна държава и преживява значителен икономически възход. Градовете се разрастват, в тях се развива богато занаятчийство. Строят се пътища и напоителни канали; изнасят се жито, вино, коприна, коне и др.

Армения

Историята на Армения е свързана още с библейските предания — с Ноевия ковчег и наследника на Ной — Хаик, който е основател на първото арменско царство. Историческите данни свързват Армения с културата Урарту, която съществува докъм VII в. пр. Хр., когато там се появяват и индоевропейци. През вековете, когато Армения играе значителна роля в политическите отношения между перси и римляни, след разпадането на империята на Александър Велики се стига до създаването през 180 г. пр. Хр. на две царства — Голяма и Малка Армения, като последната е римска провинция от 75 г. пр. Хр. Това деление продължава до известна степен и в периодите, когато Византийската империя включва в териториите си част от арменските земи или ги поставя под политически васалитет. През 387 г. Армения е разделена между Иран и Източната империя (Византия).

През V–VI в. в Задкавказието се водят продължителни борби. Сасанидска Персия прави системно опити да лиши страните в този регион от самоуправлението им и да унищожи утвърдилото се там (в края на III в. и първата половина на IV в.) християнство, като го подмени с персийския зороастризъм. През 450 г. избухва въстание под водачеството на спарапета (началник на конницата) Вардан Мамиконян. Във въстанието участва и друго население от кавказките общности, включително и грузинци. Въпреки че през 451 г. бунтът е удавен в кръв, персийската власт е принудена да направи някои отстъпки: върнати са привилегиите на местните владетели и на Църквата. Друго въстание избухва през 481 г. и продължава до 484 г., когато отново се сключва мирен договор приблизително при същите условия, а един от предводителите — спарапетът Валаш Мамиконян, е признат за наместник в Армения. В това въстание активно участва и населението на Албания (Кавказка), чиито земи се намират в Източен Кавказ, до брега на Каспийско море.

Значението на тази страна през Ранното средновековие се определя главно от географското й местоположение — там са прочутите «Кавказки врати» (проходът Дербент), където на голяма височина минава Пътят на коприната. Албания също е известна с царската власт на управниците си, но през VI в. Сасанидите ликвидират това управление (възстановено през VII в.). Самоуправлението в кавказките страни постепенно отпада при царуването на Хозрой I (531–579). Това е и времето, когато Византия воюва с Иран за приоритет в този район. От 562 г. Лазика остава под византийски контрол. Новата персийско-византийска война, която продължава около двадесет години (571–591) е опустошителна за кавказките земи. Същото се отнася и за войните по времето на Ираклий след победата му при Низибия през 628 г. там се установява византийска власт, която е повече номинална.

Дългите войни нанасят значителни щети на търговията, която минава през кавказките проходи откъм Средна Азия. Те създават и по-големи възможности за арабската експанзия.

От VII в. в отношенията на Византия с кавказките страни немалка роля се пада на хазарите, които започват да се спускат от Северен Кавказ към кавказките земи.

От 636 г. арабите започват да слагат ръка и на арменски земи. Ислямът прониква и сред хазарите, които обаче са по-склонни да се присъединят към иудаизма. Двете религии конкурират византийското мисионерство сред хазарите.

През 885 г. със съгласието на багдадските халифи Ашот I, основател на династията на БАГРАТИДИТЕ (885–1079), заема престола на Армения. Започва период на известно спокойствие и благосъстояние; тогава се благоустроява столицата Ани.

Завоевателните войни на Византийската империя на изток през Х в. и главно през XI в. са насочени и към Армения и Грузия. Василий II завладява западната част на Армения с градовете Теодосиопол, Манцикерт, по-късно и Васпуракан. Константин Мономах, който слага ръка на Грузия, завладява и Анийското царство.

През този период, чието начало съвпада със завладяването на българските земи, се наблюдава известна прилика в организацията и защитата на източната и западната византийска граница.

Бившата столица на Багратидите — Ани, сега става централен град на тема Иверия, (основана от Василий II през 1002 г. и просъществувала до 1072–1074 г.). Наместниците на темата имат за задача да се борят с грузинските царе, с арабските емири и със селджуките. Когато Ани пада в ръцете на селджуките, главен град на темата става Теодосиопол.

ГРИГОРИЙ ПАКУРИАН (Бакуриани), за чийто произход се спори (дали е арменец-халкидонит или грузинец; второто изглежда по-вероятно), се подвизава в тези райони като византийски наместник и военачалник преди пребиваването си на Балканите, където воюва с печенезите, а и след това (може би след битката при Манцикерт от 1071 г., в която според арменските историци арменците се сражавали храбро срещу селджуките). Пакуриан застава на страната на Алексий Комнин в заговора срещу Никифор Вотаниат (1081). Той се отличава във войните срещу норманите и куманите, като дори попада в плен у последните. Благодарение на тези свои успехи Григорий Пакуриан получава земите в районите на Мосинопол (Комотини и Родопите), където основава Бачковския манастир.

По време на разрушителните войни се наблюдава традиционното за Византия преселване на население от кавказките земи към Балканите, към Киликия и др. Миграцията в Киликия довежда до формирането през XII в. на държавата МАЛКА АРМЕНИЯ при управлението на РУБЕНИДИТЕ. Тази династия произхожда от средната част на Таврическите земи. По време на кръстоносните походи държавата воюва с рицарските войски срещу исляма и дори минава под покровителството на римския папа (Лъв II получава царска титла през 1198 г.). От 1342 г. там се проявява династията на ЛЮЗИНЯН (Lusignan), която е от френски произход, а има представители и в Кипър. През 1342 г. Лъв VI от същата династия попада в плен на мюсюлманите, но успява след това да се оттегли в Париж, където умира.

Между 1386 и 1394 г. персите опустошават Велика Армения. Това се повтаря неколкократно и през следващия век. През XVI в. Западна Армения е включена в Османската империя, а източната част на страната остава под персийска власт.

Църквата в Армения, която се изгражда като самостоятелна (има създадена азбука и превод на Библията от Месроп в началото на V в.), на местен събор във Вагархапат (491) взема решение да отхвърли решенията на Халкидонския събор от 451 г. Тази автокефална Църква остава с монофизитски тенденции. Начело на нея стои т. нар. католикос. В Албания (Кавказка) също е налице автокефален католикос, докато страната има самостоятелно управление. През VIII в. обаче халифатът налага там исляма.

Византия, Балканите, Русия

Византия и България

Връзките в преддържавния период

Още от IV в. източноримските автори (Йордан, Захарий Ретор, Агатий, Менандър и др.) познават българите (прабългарите) и дават сведения за участието им в събитията на север от Дунав, Северното Черноморие, Панония и Балканите. Първите контакти на Византия с българите са свързани с позициите й в Крим. Участието на българските племена в Хунската империя на Атила оставя траен отпечатък във византийската книжнина, където те нерядко са отъждествявани с хуните. Прабългарите участват в конфликтите на Византия с готите и лангобардите като нейни съюзници. При Анастасий те вече проявяват агресивни намерения към балканските византийски провинции (493, 499, 502), участват в бунта на Виталиан и т. н. При Юстиниан Велики българите са почти постоянна заплаха за дунавския лимес, като при отделни набези нахлуват до хинтерланда на Константинопол и до Адриатика. Тук те положително разширяват контактите си със славяните, другата основна съставка на Българската държава и народност. Българи участват като византийски наемници в Юстиниановите войни в Италия. В средата на VI в. в Северното Черноморие се откроява могъществото на кутригурите и утигурите, две номадски общности, най-вероятно с прабългарска етническа природа. Юстиниан намира начин да провокира кървава вражда между вождовете, привличайки на своя страна утигурския хан Сандилх. Една кутригурска група от 2000 семейства, начело със Синион, които бягат от утигурите, получава земя за заселване на юг от р. Дунав. През зимата на 558–559 г. кутригурският хан Заверган нахлува дълбоко във Византия и достига столицата й. След неуспешни действия срещу Константинопол Заверган е принуден да се оттегли, тъй като Сандилх го напада в тил. Провокираната от Византия война между двете племена води до взаимното им обезсилване. Според Агати тогава става «пълното им сгромолясване». По-късно те са принудени да се подчинят на аварите и западните тюрки. Част от прабългарите са увлечени от аварите в движението им на запад и заедно с аварския хаган неведнъж нападат Византия.

Нов период във взаимоотношенията на Византия с българите започва с формирането на «СТАРАТА ВЕЛИКА (ГОЛЯМА) БЪЛГАРИЯ И КОТРАГИТЕ», т. е. държавата на ХАН КУБРАТ (ок. 631–632). Отношенията на Кубрат с Ираклий са подчертано приятелски, българският хан получава сан «патриций» (635) и вероятно е покръстен. Този съюз е необходим на Византия предвид войните с перси и араби, както и с оглед на интересите й в Северното Черноморие. Столица на Кубрат е старият византийски град Фанагория, а византийското влияние в ханския двор е несъмнено. Доказателство за това са ценните византийски художествени предмети, открити в Малая Перешчепина (близо до Полтава, Украйна), където се приема, че е погребан българският владетел. След смъртта на Кубрат (след 651 г.) хазарските удари и вътрешните противоречия водят до разпадане на държавата. Уногондурите и други племена, водени от Аспарух, третия син на Кубрат, потеглят на запад и стават съседи на Византия в района на дунавската делта. Укрепяването на Аспарух в т. нар. Онгъл и земите между Дунав и Днепър, връзките му с местните славяни (северите и «седемте племена») са благоприятствани от византийско-арабската война, особено от обсадата на Константинопол през 674–678 г.

Византия и Първото българско царство (680–1018)

Новата държава се създава на византийска територия през 680 г., след съкрушителната победа, на АСПАРУХ над армията на Константин IV Погонат. Лаконичният разказ на византийските хронисти Теофан и Никифор е коментиран и анализиран многократно. Трябва да се отбележи, че за първи път след 601 г. армията действа на самия Дунав. При това тя е водена лично от императора, нещо, което не се е случвало дори при Маврикий и Ираклий. Тези детайли още веднъж показват, че Константин Погонат с основание е преценявал появата на Аспаруховите българи като изключително опасна за византийската власт на Балканите. Българската държава влиза в драматичен двубой с империята, на първо място за територии и население. В идеен план конфликтът до 864 г. е и между християнство и езичество. С течение на времето във фокуса на тази борба застава въпросът за властта над славяните. Същевременно и двете страни се стремят да осъществяват пряка или индиректна намеса във вътрешните работи на противника, да търсят съюзник в тила му и т. н. Много е писано за т. нар. признаване на държавата от Византия в 681 г. От византийска гледна точка такъв факт едва ли има място — макар и с късна дата, може да се разбере, че Аспаруховите българи са допуснати и «приети», подобно на готите и други варвари в миналото. Византийската държава приема положението за временно, а българите — за федерати, най-вероятно срещу аварите и евентуални нови нашественици (хазарите). Подобно е отношението и към българите на Кубер, заселили се в Битолското поле също към 680 г. Аспарух обаче отнема властта й над славяните на север от Стара планина, които според империята също са федерати. Византийските автори (напр. Йосиф Генезий) създават нови версии за приемането на българите и дори и през X в. Роман Лакапин пише на Симеон, че българската територия по принцип е византийска земя. «Ромеите не са се отказали от земята си» — твърди Роман Лакапин, а императорите, допуснали създаването на една чужда държава, са «немалко укорявани» от византийското общество векове наред. Никифор Фока предизвикателно нарича Петър «трижди роб на ромейския василевс», Йоан Цимисхи и Василий II твърдят, че възстановяват изконното положение — византийската власт над Балканите до р. Дунав. Тези идеологически позиции в духа на византийския ойкуменизъм и «империализъм», който засяга България най-пряко от всички съседи, зареждат двустранните отношения с напрежение и конфронтация. Същевременно в България е най-силен стремежът за усвояване и абсорбиране на византийския опит, за изработване на свой държавно-идеологически модел — процес, достигнал апогея си при цар Симеон Велики.

Още през 705 г. ТЕРВЕЛ ловко се възползва от ситуацията и подкрепя възстановяването на Юстиниан II на престола, като изисква териториални отстъпки и титлата кесар. Тази титла, по принцип втора в империята, запазена за престолонаследника или за най-близък роднина, прави българския хан практически равен на василевса в очите на поданиците му. Необходимо е да се отбележи, че българските славяни наричат «цесар» (по-късно от тази форма се получава съкр. «цар») самия император, а столицата му — Цариград. Тервел се намесва във вътрешните работи на империята и по-късно, а през 718 г. й помага да съкруши арабската заплаха. Неговите действия маркират един нов етап в «признаването» на Българската държава от Византия. Кесарската титла със съответните инсигнии (изобразени са върху неговия печат, сходен с императорския) изразява много по-пълно византийската позиция към независимостта на Българската държава в сравнение с т. нар. договор от 681 г. След това в продължение на почти половин век отношенията са мирни, а още в 716 г. е сключен договор с политически и търговски клаузи. Византия обаче се съюзява с хазарите, престолонаследникът и бъдещ император Константин V дори се жени за хазарска принцеса — акт, който изглежда има не само антиарабска насоченост, но е и превантивна мярка срещу България. Куберовите българи в дн. Македония запазват известна самостоятелност, но централната власт използва нехомогенността на тази общност и прави опити да я разедини чрез «ромеите» сред тях, разселва хората на Мавър и т. н. Така втори мощен държавен център на българите практически не се създава. Същевременно империята се стреми да контролира славяните в своя периметър, а част от тях постепенно се включват в ромейската общност. По българската граница се заселват колонисти и граничари от Мала Азия, Сирия и Армения — предимно около Филипопол, по Черноморието и на други места. Конфронтацията се засилва през 50–70–те години на VIII в., когато Константин V стабилизира границата с арабите и хвърля силите си на север. Не без намесата на империята в България се разразява остра вътрешна криза, появява се византийска агентура, лично Константин V провежда 9 или 10 похода срещу северните си съседи. Хронистите Теофан и Никифор, които са убедени иконофили, донякъде омаловажават успехите на императора, драматизират морските катастрофи по време на тези походи и липсата на глобален резултат. Византийските войски обаче на няколко пъти навлизат на север от Стара планина и «хвърлят огън в аулите» (вероятно и в Плиска). Българските ханове трудно овладяват напрегнатата вътрешна ситуация. Някои от тях са обвинени в предателство и дори убити (напр. Умор, Токту, Паган), други са принудени да бягат при противника (Сабин, Телериг). Изглежда, Константин V не е смятал за възможно лесното унищожаване на Българската държава. Той има свои доверени хора в Плиска, дори се стреми да стане арбитър в отношенията между борещите се български групировки — това най-добре личи от съветите му българите отново да приемат владетеля си Сабин през 763 г. Не случайно Константин V изпада в ярост и «скубе побелелите си коси», когато наивно издава на Телериг своите привърженици в българския двор. Вероятно Копроним е имал по-дългосрочна стратегия за подчиняването на България. Дори и в този труден момент обаче българските ханове се намесват във вътрешните дела на Византия — т. нар. скамари (бегълци, уличавани в разбойничество и отстъпничество от християнството), начело с техния вожд Християн, действат от българска територия. При ТЕЛЕРИГ (768777) България започва да излиза от кризата и още през 774 г. прави неуспешен опит за териториална експанзия чрез привличането на славяните от Верзития (около Битоля и Охрид). В плановете на Плиска вероятно са включени и живеещите по онези места Куберови българи. При КАРДАМ (777–803) равновесието на силите е вече факт, а походите на Константин VI към Стара планина завършват неуспешно. Някои учени (напр. В. Бешевлиев) допускат, че ханът подкрепя Ирина срещу Константин VI, като с това подновява българската намеса във вътрешнополитическите борби в империята. Царуването на КРУМ (803–814) се характеризира с териториално разширение за сметка на рухналия Аварски хаганат, със законодателни и административни реформи. Политиката на приобщаване на славяните към Плиска вече придобива ясните очертания на държавна стратегия. България се стреми да овладее поречието на Струма, а след военни действия от голям мащаб (факт е, че те са ръководени от самия Крум) е завладяна Сердика (Средец). Правителството на Никифор I Геник реагира по екстремален начин, отново се мисли и действа за унищожаването или поне за драстичното обезсилване на северната съседка. Мобилизирайки всички сили, Никифор превзема Плиска, но не е в състояние да разгроми Крум напълно. Византийският успех се превръща в пирова победа, а безизходицата принуждава Никифор да поеме назад. При оттеглянето армията му е разгромена и за първи път след Валент (378) ромейски император загива по време на война (26 юли 811 г.). Следва период на българско военно надмощие — Крум превзема част от Тракия и стига до стените на Константинопол (812–813). Опитът за атентат срещу него, нарушаващ византийските дипломатически принципи, показва безсилието и объркаността на византийските управници. Същевременно на българския хан е отказано подновяване на договора от 716 г. В отговор на това големи маси от византийски пленници са изселени в «БЪЛГАРИЯ ОТВЪД ДУНАВ» (сред тях е и бъдещият император Василий I Македонец, тогава още дете). Българската заплаха принуждава империята неохотно и с редица уговорки да признае императорската титла на Карл Велики. При ОМУРТАГ (814–831) отношенията се нормализират. С цената на известни териториални отстъпки през 815 г. с България е сключен мирен договор за 30 години — такъв, какъвто по принцип се, подписва с равностойните държави, например с Персия в миналото. По-късно договорът е актуализиран, като е включена и клауза за взаимна помощ. Омуртаг решително подпомага Михаил II в борбата му с бунтовника ТОМА СЛАВЯНИНА (821–823). Може би не са лишени от известно основание предположенията, че български владетел действа срещу Тома и поради някакви опасения предвид славянския произход на претендента. Знае се, че част от славяните в Беломорието и Македония наивно подкрепят бунтовника.

При Омуртаг се наблюдава навлизането на определено византийско влияние във владетелската идеология, церемониала (особено при инсигниите на властта), културата, строителството, архитектурата. Ханът приема и преосмисля византийската формула «От Бога владетел», акламациите в негова чест съответстват на т. нар. полихрония. Неговият медальон (приеман от някои учени за първата българска монета) го показва с византийски инсигнии, а в т. нар. Омуртагов дворец в Плиска се забелязва влиянието на константинополската дворцова архитектура от времето на Теофил. Страната е окончателно централизирана, а българските комитати очевидно са създадени не без влиянието на византийската темна организация. Самата титла комит (комес) навярно е възприета от римо-византийския понятиен фонд, познат отдавна на балканското население. Срещу християните-ромеи в България се организират гонения, редица от техните водачи имат участ на мъченици за вярата. Тази политика обаче не е насочена срещу самата вяра, а показва опасенията от разширяване на византийското политическо влияние. Наследниците на Омуртаг — МАЛАМИР (831–836) и ПРЕСИАН (836–852), продължават да бъдат «от Бога архонти на многото българи», а българското разширение в Тракия и Македония получава невиждани дотогава размери. Затрудненията на Византия с арабите позволяват на гравитиращите към Плиска славянски племена, както и на потомците на Куберовите българи (според някои данни те запазват самобитността си дο Χ в.), да се присъединят към сънародниците си и техния владетел в Плиска. Политиката на кавхана Избул (регент на последователно управлявалите малолетни ханове) засяга славяните дори в Беломорието, в близост до Солун, например смолените. Опитът на империята да отвлече вниманието на българското правителство чрез бунта и бягството на преселниците ромеи от отвъддунавските земи няма особен резултат (837). При БОРИС I (852–889) България вече владее трайно територията до Срем на северозапад и дн. албански планини на югозапад.

Покръстването на българите през 864 г. е събитие, дало нови измерения на българо-византийските отношения. Привличането на България към «византийската общност» (по израза на Д. Оболенски) е несъмнен успех за имперската дипломация. Кардиналната промяна е в съзвучие и със стратегическите интереси на самата България. Византия вече се въздържа да демонстрира позицията, че българите са «варвари», завладели нейните земи. Борис-Михаил, «любимият духовен син на василевса», се оказва достоен ученик на византийската школа. Умелото балансиране във външната политика и църковните борби между Константинопол и Рим води до създаването на самостоятелна Българска архиепископия (870). Нейната принадлежност към Константинопол е предопределена от международната обстановка и мощното византийско присъствие в европейската политика през вmopаma половина на IX в. (нека припомним съюза с Великоморавия и отстъпчивостта на папите по въпроса за славянската книжнина). От друга страна, принадлежността към християнския Изток навярно се вписва най-убедително във възгледите на самия български владетел. Християнството в България преди покръстването е свързано с Константинопол, а не с Рим. Ако български владетели, напр. Кубрат и Тервел, са, приели Христовата вяра (дори и формално), това отново е ставало от Византийската църква. Същото важи и за християнската пропаганда в Плиска и самия хански дворец. Достатъчно е да се припомни случаят с екзекуцията на първия български мъченик — Омуртаговия син Енравота-Воин (или Боян). Посланието на патриарх Фотий до Борис-Михаил, признато в науката за първокласен политико-теологичен трактат, също има значение за адаптацията на българската владетелска идеология към християнството. За княза византийските християнски принципи, т. нар. цезаропапизъм, «симфония» между светската и духовната власти, са много по-естествени и разбираеми от тези на папата и Западната църква. Християнизацията на България води до нов «вечен мир», българите стават «християнейши народ», а международният авторитет на държавата се повишава изключително. Не случайно Немското кралство така упорито се стреми да активизира връзките си с Плиска. Идването на учениците на Кирил и Методий в Плиска (886) след провала на Моравската мисия дава мощен тласък на културните процеси и еманципацията на Българската църква и общество. Владетелят обгражда с внимание Климент, Наум и техните ученици, дори сменя областни управители (комити) в интерес на успешния ход на тяхната мисия. При ВЛАДИМИР-РАСАТЕ (889–893) политическият курс на Борис-Михаил е застрашен. Дали това се е изразявало в опит за реставрация на езичеството, е трудно да се отговори (обвиненията срещу княза са в аморален начин на живот, което напомня за свалянето и ослепяването на Константин VI от Ирина близо век по-рано), но в неговата политика се наблюдава антивизантийска насока. Владимир е свален от баща си, подпомаган най-дейно от византийския възпитаник Симеон, третия син, който според някои е подготвян за глава на Българската църква. При СИМЕОН ВЕЛИКИ (893–927) България не само достига политически и културен апогей, но изработва и свой вариант на византийския ойкуменизъм. През 894–896 г. българският княз реагира остро на незачитането на българските стопански и политически интереси, разиграва дипломатически комбинации във византийски стил (особено съюза с печенезите в противовес на византийско-маджарското единодействие). Тенденцията към налагане на българското влияние в Сърбия, а може би и в Хърватско, започнало при Пресиан I и Борис-Михаил, сега прераства в целенасочена, «имперска» по тип политика. Симеон умело използва династичната криза в Константинопол след смъртта на Лъв VI (912), за да се намеси във вътрешния живот на империята. Известни са намеренията на българския княз за династичен брак на негова дъщеря с малолетния и с оспорвана легитимност Константин Багренородни, стремежът му към настойничество и титлата василеопатор (баща на императора), както и реакцията на византийския елит. След решителната победа при Ахелой (917) и преврата на Роман Лакапин Симеон форсира действията си за създаването на една нова «българо-византийска империя» (или по-скоро за българска власт, в най-лошия случай — за решаващо българско влияние в Константинопол). Българският владетел се самопровъзгласява за василевс на ромеите, използва епитети в римо-византийски дух — напр. «миротворец», подобно на Юстиниан Велики. И Николай Мистик, и Роман Лакапин категорично отхвърлят българските претенции за титлата василевс, като допускат обаче «архонтът» Симеон да бъде «духовен брат на василевса». «Златният век» на Българската държава и култура изразява по категоричен начин амбициите на българската аристокрация за равнопоставеност и дори надмощие в диалога с вековната империя.

При цар ПЕТЪР (927–970) е сключен «вечен мир», приветстван възторжено в Константинопол — на него е посветено известното «Слово за мира с българите», чийто автор вероятно е Арета Кесарийски. Сключен е династичен брак между царя и принцесата Мария-Ирина Лакапина, на българския владетел се признава титлата василевс (цар), дори василевс на България (така го нарича Константин Багренородни, тази титла е изписана и върху някои печати на Петър), но не и на «ромеите». Мирът е ползотворен и за двете държави, а твърдението, че Петър води провизантийска политика, е неточно и нелогично. Византия обаче се възползва много повече от този мир, а политиката на Петър нерядко е тромава и колеблива. В България има съпротива срещу новия политически курс, появява се «партията на Симеоновите велможи», вдигат се бунтове, начело с царските братя Иван (928) и Михаил (931). Въпреки всичко Петър стабилизира властта си, запазва се военната мощ на държавата. Културният разцвет в Преслав продължава — съвременните археологически проучвания доказват, че културните традиции на т. нар. Златен век (напр. преславската керамика) продължават развитието си и при цар Петър. В Константинопол българският владетел е смятан за пръв в «семейството на владетелите и народите» след василевса, неговите пратеници имат предимство дори пред тези на западния германски император. Българските принцове Борис II и Роман живеят и учат в Константинопол, в което обаче има и несъмнен елемент на заложничество. Разривът настъпва през 965 г., когато Петър сключва сепаративен мир с маджарите. Макар и късно, царят упреква остро ромеите за неизпълнението на поетите от тях задължения за военна помощ. Никифор Фока реагира повече от враждебно, конфронтира българи и руси. В тази ситуация Петър решително отстъпва на дипломатическите умения на своя баща Симеон. Агресията на Светослав се оказва изненадваща. При вестта за първото сериозно поражение Петър получава апоплектичен удар, оттегля се в манастир и скоро умира. Българската аристокрация е объркана, младият Борис II е неопитен и лишен от инициатива. България става плячка на руско-византийската война на нейна територия. През 971 г. Йоан Цимисхи коварно използва тежката ситуация. Обещанията му за приятелска помощ от «християни за християни» против езичниците-руси са драстично опровергани от окупирането на България и детронирането на цар Борис II. Пред ликуващата тълпа в Константинопол короната на Симеон Велики е свалена от главата на злополучния му внук. Той получава титлата магистър, а Българската държава де юре е ликвидирана.

През 976 г. българското болярство от западните части на държавата, които вероятно въобще не са признали византийската власт, «вдига въстание» (така твърди Скилица). Властта е поета от т. нар. КОМИТОПУЛИ (синовете на комит Никола) — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. По всяка вероятност те са близки роднини на династията и изпълняват ролята на регентство. През 978 г., при бягството си от Византия, Борис II е убит по погрешка от български граничар. Роман е приет за законен български цар. Фактът, че евнух става цар, противоречи на традицията, но верността към Преславската династия надделява. Този нечуван прецедент прави силно впечатление на съвременниците, напр. хронистите в Армения и Антиохия. Роман се установява в Скопие, но водещи позиции във властта има неговият «гулям» (роб-военачалник и пръв министър) САМУИЛ, според израза на Яхйя Антиохийски. Започва 40–годишният грандиозен двубой между двете страни, наричан не без основание «Българската епопея». Оригиналният израз на Г. Шлюмберже е «Византийската епопея» и визира възхода на Византия при Фока, Цимисхи и Василий II, но всъщност епична е именно борбата на българите за запазване на независимостта, което е подчертано от самия френски византолог. Борбата между двете държави преминава през няколко фази. Отначало съществува известен паритет, но през 986 г. Василий II предприема поход към Средец, за да постигне стратегическо надмощие. Походът има и вътрешнополитически адрес и цели да издигне авторитета на младия император пред военния елит. В този смисъл разгромът в прохода Траянови врата (едно от най-големите постижения на българското оръжие, специално подчертано в Битолския надпис на Иван Владислав тридесет години по-късно) има сериозни последици. Във Византия отново пламва гражданска война (986–989), а българите преминават в контранастъпление. Освободени са дори Плиска, Преслав и Дръстър. До 996 г. Самуил има надмощие, а пленяването на цар Роман през 991 г. е само симптом за бъдещите трудности. Междувременно Аарон е уличен в измяна и екзекутиран (987). В лицето на Самуил обаче Василий II има сериозен противник. Някои византийски аристократи, уличени в пробългарско поведение, бягат при Самуил или попадат в затвора. Българският цар (Самуил приема титлата след смъртта на Роман през 997 г.) действа в широк периметър, но след един поход в Пелопонес е разгромен при р. Сперхий (996). Силите на България все още не са изчерпани. Самуил покорява сърбите, навлиза в Далмация до Задар, завзема Драч, овладява подстъпите към Солун (Воден, Сервия, Бер и др.). Макар и без образованието на Симеон, той полага грижи за културата — строи църкви в Преспа и Охрид, пренася мощите на св. Ахил Лариски и т. н. Преломът настъпва в 1000 г. България постепенно изпада в международна изолация. Василий II има надмощие над противниците си на Изток, сближава се с Русия, в балкански план блокира българите чрез съюза си с Унгария, хърватите и Венеция. Превъзхождащият България стопански, човешки и военен потенциал също си казва думата. Срещу Самуил Василий може да действа на два фронта — например през 1000 г. той настъпва от към Солун, а военачалниците му откъм Пловдив завладяват Североизточна България. През следващите години, не без пряка или косвена маджарска помощ, императорът прониква далече на северозапад и завладява Видин, откъдето слиза към Скопие и дн. Македония. Отделни представители на аристокрацията, дори близки царски роднини (напр. Добромир и Aшom) изменят на България. Опитите на Самуил да премине в контранастъпление нямат успех. Катастрофата идва през 1014 г. при укрепената клисура КЛЮЧ Василий II разбива Самуил и пленява 15 000 български войници. Към тях е приложена една безчовечна санкция, надхвърляща всички «варварски» жестокости, описани във византийската книжнина. Пленниците са ослепени, като на всяка стотица е оставен по един едноок за водач. Суровият воин Самуил, който не се поколебава да екзекутира дори собствения си брат Аарон, не издържа на страшната гледка. На 6 октомври с. г. той умира вследствие на инфаркт. Масовото ослепяване на войниците, третирани като държавни изменници (за Василий II България официално не съществува от 971 г.), засилва неверието в собствените сили. Едва ли има съмнение, че ако войниците бяха избити или просто загинали, ефектът би бил много по-малък. Бродещите из страната тълпи от слепци са страшно психологическо оръжие, заради което Василий II е наречен Българоубиеца. Енергичните действия на ГАВРИЛ-ΡАДОМИР (1014–1015) и наследилия го след преврат ИВАН ВЛАДИСЛАВ (1015–1018) не могат да компенсират византийското надмощие и вътрешното разцепление. Изненадващата смърт на Иван Владислав при Драч (февруари 1018 г.) при двубоя му с византийския стратег Никита Пигонит, отново в познат за Византия «стил» (царят е нападнат от засада, което напомня за покушението над Крум два века по-рано), ускорява развръзката. Дори непоколебими воини, като Кракра Пернишки, капитулират пред Българоубиеца. Безуспешни са отчаяните опити на престолонаследника Пресиан (II) (февруари–август 1018 г.), на Ивац, Николица и др. да защитят държавната независимост. Самата царица Мария, патриарх Давид и аристокрацията в Охрид капитулират пред императора. Ивац е ослепен с измама, по подобен начин е убит сремският управител «Сермон», Пресиан (II) е принуден да се предаде. Подобно на Борис II, и той получава титла магистър. Така България е окончателно покорена.

Последните владетели на Първото българско царство вероятно правят опити за печелене на време, като демонстрират желание за диалог, отстъпки и дори «подчинение». В Битолския надпис Самуил е наречен «самодържавен цар», но дори и той според византийските хронисти е склонен на някакви компромиси. Подобни предложения прави Гаврил Радомир през 1015 г. В споменатия надпис Иван Владислав се нарича просто «самодържец български», но не и цар. В надгробния му надпис Пресиан (II) е титулуван «княз». Тези маневри обаче не успяват да отклонят Василий II от изпълнението на вековните византийски планове за унищожаване на Българската държава.

България под византийска власт (1018–1186)

Продължилото близо две столетия византийско господство предизвиква редица промени, най-често неблагоприятни, в българската етническа територия и положението на българската народност. Обширни райони са подложени на разорение в хода на завоеванието, хиляди хора са избити, осакатени, ослепени, преселени в най-далечните византийски области в Мала Азия и Армения. Така по насилствен начин е прекъснато естественото развитие на Българската държава и е наложен византийският стопански и обществен модел. Единната държавна територия е разпокъсана на няколко големи теми без общ център. ПАРИСТРИОН (Парадунавон, Подунавие) обхваща земите на Мизия с център Дръстър. БЪЛГАРИЯ включва основните земи при Самуил с център Скопие. Северозападните територии са обособени в по-малката тема СИРМИОН (Срем). Българските земи на юг от Стара планина са присъединени към дотогавашните византийски провинции, граничещи с България. Диоцезът на Българската църква отначало е запазен, съхранена е и нейната автокефалност. Тя обаче е архиепископия със седалище Охрид и постепенно се елинизира. Въпреки че империята няма определена доктрина и системна дейност за асимилация (ромеизация, елинизация) на българите, такава тенденция намира известна почва най-вече в средите на аристокрацията. Владичеството не довежда до коренни изменения в стопанския и социалния живот. То ускорява социалната диференциация, в полетата на Тракия и Македония водеща роля започва да играе едрото и средното земевладение на основата на византийската парикия. Типичен пример са владенията на Григорий Бакуриани (Пакуриан), завещани на Бачковския манастир. Писмата на охридския архиепископ Теофилакт Български дават информация за важната роля на държавата в данъчната система и за корупцията. Силно бюрократизираната византийска държава налага на българите своята финансова система, въпреки че Василий II за известно време запазва българските порядки. Замяната на натуралните плащания с парични сама по себе си не е насочена срещу българите, но нейното приложение в завладените земи приема много по-остри форми в сравнение с класическите ромейски провинции. Страната става обект на нападения и опустошения от късните номади (печенези, узи и кумани), най-вече в Паристрион и Тракия, на унгарски действия в северозападните части, на нападения на италианските нормани в дн. Албания и Македония. Преминаването на Първия (1096–1097) и Втория (1147) кръстоносни походи нанася тежки щети на българите по «диагоналния път»: Белград (безспорно български град по онова време) — Ниш — Средец — Пловдив — Одрин — Константинопол. Византийското господство предизвиква отрицателни, в някои райони дори катастрофални изменения в общото състояние и обхвата на българската етническа територия. С унищожаването на Българското царство изчезва мощната преграда пред «варварите» в Северното Черноморие. Насочвайки вниманието си към р. Дунав като естествена граница, Византия косвено спомага за «оварваряването» на отвъддунавските земи. Тук българският елемент постепенно губи надмощие за сметка на номадите, маджарите, а през ХIII–XIV в. — и на власите. Натискът на печенезите след заселването им в Северна България през 1048 г. чак до 1091 г. заплашва с откъсването на тези земи и евентуалното им обезбългаряване. Такава опасност, макар и в по-малки размери, идва също от страна на узи и кумани. При Комнините империята постига известна стабилизация, но Добруджа е чувствително обезлюдена. В крайдунавските градове наред с българите живеят и «миксоварвари» (смесени варвари), чува се разнородна реч. Българското население обаче запазва своето демографско и културно надмощие. Стеснен е обхватът на българската народност и в други периферни зони за сметка на гърци, албанци, отчасти сърби и маджари. Тези промени не са в състояние да обезличат трайно формираната българска народност и нейния стремеж към независим политически и културен живот. Свидетелство за историческата й памет е т. нар. Български апокрифен летопис (края на Х в. или първите десетилетия на XII в.), както и от фразата на византийския автор Йоан Ставракий: «В предишно време владеел над българите оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите» (самото начало на XIII в.).

В тази обстановка твърде скоро започват опитите за отхвърляне на византийската власт. Ярък пример за това са въстанията на ПЕТЪР ДЕЛЯН (1040–1041) и ГЕОРГИ ВОЙТЕХ (1072–1073), вследствие на които Българската държава е временно възстановена с типичните си порядки и институции (цар, кавхан, «народен събор», комити и т. н.). Избухват и други бунтове с локално или «антифеодално» съдържание, които също демонстрират непримиримо отношение към империята — на Николица Делфина през 1066 г., на Нестор през 1074 г., на Добромир и Лека през 1078 г., павликянското въстание на Травъл през 1084–1086 г. Известно време просъществуват «свободни територии» в Добруджа (градовете Дръстър, Вичина и Главиница под властта на печенежки и български първенци) и Тракия (градчето Белятово, «столица» на Травъл), но те не стават ядра за възстановяване на държавата. Борбата срещу византийската власт се проявява и в други форми, много от които остават на стихийно и примитивно ниво. Същото може да се каже за участието на българи в метежите на различни претенденти за престола. Обикновеният българин идеализира миналото и владетелите на Първото българско царство. В Апокрифния летопис се твърди, че «В дните на св. Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, вреше и кипеше от всяко Божие дарование и нямаше оскъдица от нищо...». Името на Петър се превръща в синоним на българската независимост и е приемано символично от най-изявените въстанически водачи (Делян, Константин Бодин, Теодор-Петър). Българското болярство, особено във времето на Комнините, постепенно набира стопанска и обществена мощ, авторитет и самочувствие. То все по-трудно се примирява с второстепенното си положение в собствената си страна. Така етнополитическият и етнокултурният фактори, които империята не е в състояние да преодолее, чертаят пътя за възобновяване на независимата Българска държава.

Връзките с Второто българско царство (XII–XV в.)

ВЪСТАНИЕТО НА ПЕТЪР И АСЕН (1186–1188) е в известна степен неочаквано и недооценено от византийската власт. Независимо от симптомите на кризата, Исак Ангел вижда в него преди всичко локален бунт, при който местни авантюристи се опитват да използват недоволството от извънредните данъци. Факт е, че първият наказателен поход е ръководен от самия император. Той обаче се задоволява да прогони водачите (те бягат при куманите) и да накаже поддръжниците им, като унищожава реколтата. Дори не са предприети някакви по-специални военни мерки, гарнизоните на север от Стара планина са ограничени. Твърде скоро става ясно, че Петър и Асен си поставят далеч по-сериозни задачи от постигането на собствена власт над Паристрион. Още през есента на 1186 г. те заявяват амбицията си за възстановяване на царството в някогашните му предели, включително темата «България» (главно дн. Македония). Оттук нататък действията на Исак Ангел са много по-решителни. През 1188 г. той обсажда Асен в Ловеч, а през 1190 г. и в Търново. Срещу него обаче стоят енергични и талантливи противници, които ловко използват затрудненията на империята. Петър и Асен са добри познавачи на византийската политическа «школа» — те привличат куманите (един мощен стратегически резерв), а през 1190 г. искат от немския император Фридрих Барбароса да даде на Петър «диадемата на Гръцкото кралство» т. е. византийската корона. Тази максималистична претенция показва познаването на западната позиция за йерархията между «империите» и напомня за стремежите на Симеон Велики. С течение на времето действията на Асен достигат до Източна Тракия и Беломорието. Византия обаче противодейства не по-малко енергично — ок. 1193 г. тя провокира временен разрив между двамата братя (Петър е склонен към известен компромис, поради което губи авторитет за сметка на Асен), по-късно провокира преврата на Иванко (1196), а може би и последвалото убийство на Петър (1197). Добромир Хриз, в Просек (Македония), отначало верен на Асеневци, също попада под влиянието на империята. При Калоян (1197–1207) Византия окончателно губи стратегическата инициатива. Използваните от нея български боляри — противници на Калоян — Иванко (управител на византийския Пловдив) и Добромир Хриз, са привлечени от българския цар, той провокира и други бунтове в империята (тези на Йоан Спиридонаки в Родопите и Мануил Камица в Тесалия). Калоян постига военно надмощие, овладява стратегически пунктове (особено Варна, последната византийска опора на север от Стара планина), отблъсва унгарската агресия. Империята все още не се примирява с българската независимост и отхвърля Калояновите предложения за преговори. В такава обстановка настъпва катастрофата, предизвикана от Четвъртия кръстоносен поход (1203–1204). В разгара на събитията Алексий III Ангел панически търси контакти с Калоян, като използва за целта самия патриарх Йоан Каматир, склонен е дори да признае царска титла и патриаршески ранг на България, но вече е късно. През 1205 г. византийската аристокрация в Тракия (Одрин, Димотика и др.) търси закрила от Калоян и изразява готовност да го признае за «свой (византийски?) император». Последвалите събития са известни, но българо-гръцкият съюз няма бъдеще. Ромеите отказват да допуснат царя в своите градове, в Пловдив подкрепят Алексий Аспиет — едно противобългарско действие. Така Калоян се превръща в «Скило-Йоан» за ромеите, а за българите — в «РОМЕОУБИЕЦ» и отмъстител за злодеянията на Василий II. Десетки ромейски градове и крепости са сринати, а жителите им са преселени край и отвъд Дунав, както някога е постъпил Крум. Наред с това Калоян осъществява контакти с Теодор I Ласкарис от Никея. Местната византийска знат в Тракия и Солун постепенно се преориентира към латинските си господари. Линията на сътрудничество с Никея продължава и при БОРИЛ (1207–1218) и достига апогея си при ИВАН АСЕН II (1218–1241).

Нерядко Иван Асен е сравняван в идейно-политически план със Симеон Велики. Сходство действително съществува, но има и сериозни различия. В България е налице известна приемственост с политическата идеология на Първото царство, но идеята за българска власт над ромеите и над Константинопол губи предишната си острота. Старата концепция за т. нар. българо-византийска империя е лишена от актуалност, макар да не е чужда дори на Михаил III Шишман и Иван Александър. Тя е по-скоро инструмент за натиск над империята и отразява претенциите за византийското наследство след 1204 г. Традиционната титла на търновския владетел е «В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ». Добавката «и гърци» няма само етнически смисъл, а отразява именно законността на българските аспирации към Византия. През XIII–XIV в. обстановката на Балканите и в Европа е твърде различна в сравнение c IX–Х в. В самата Византия ойкуменизмът в някогашния римски дух отдавна е повече мъртвородена теория, отколкото политическа практика. В този смисъл за българските владетели Търново (наричан и ЦАРИГРАД ТЪРНОВО) е наистина «Втори Цариград», а не толкова «Трети Рим». Българските владетели се смятат за напълно равнопоставени на ромейските василевси — това личи добре от един спор между Михаил Шишман и Андроник III, където около титлата василевс не се дискутира изобщо. Тази традиция се налага именно при Иван Асен II. Неговото надмощие започва с разгрома на държавата на Теодор Ангел Комнин, когото Иван Асен все пак признава за «цар» (такава е титлата на епирския владетел в Търновския надпис). След 1230 г. България постига военнополитическа хегемония на Балканите, налага влиянието си в Солун и Сърбия, покровителства Атонските манастири. В Бориловия синодик Йоан Ватаци е наречен «източен цар», т. е. по презумпция «западен» император е именно българският владетел. При наследниците на Иван Асен и започналата татарска хегемония (1242) България реално отпада от борбата за византийското наследство. Михаил Палеолог намира начини за намеса в нейните вътрешни работи, като противопоставя Мицо Асен и Константин Асен, а по-късно шантажира втория чрез татарите на Ногай. Връх във византийската намеса е налагането на марионетката Иван Асен III на българския престол по време на въстанието на ИВАЙЛО (1277–1280). Опити за намеса има и по-късно чрез претенденти за престола като Михаил (син на Константин Асен и Мария), Радослав, Войсил и Шишман (син на Михаил III Шишман). Съперничеството през XIV в. е белязано от редица случаи на взаимна намеса, включително и при ИВАН ШИШМАН (1371–1393/1395), но линията на тоталната конфронтация отдавна е непродуктивна. Прецедент в това отношение е единствено опитът на Михаил III Шишман да завладее изненадващо Константинопол през 1328 г., но това не променя нещата. Двете страни продължават да бъдат под знака на взаимното недоверие и в годините на османската експанзия. Дори и през 1364 г. те водят локална война за Анхиало и Месемврия, а Амедей Савойски изоставя антитурския си поход, за да подкрепи византийските претенции към България.

Някои съвременни изследователи понякога образно определят България като своего рода «малка Византия». Това определение е критикувано с право, но за Второто царство то не е лишено от известно основание. За разлика от Първото, царството със столица Търново е много повече «византийско». Това важи не само за неговата култура, Църква, идеи, светоглед, но и за политическия и административния апарат. Дори и след покръстването България на Борис, Симеон и Самуил пази елементите на прабългарската военна и административна организация — ичиргу боил, комити, таркани. Хронистите изрично подчертават, че престолът в Преслав и Охрид се наследява само от лица «от царския род». Второто царство съхранява и доразвива наследения от Комнинова Византия административен механизъм (царски съвет, велик логотет, протовестиарий и др.), държавата се дели на «хори» (области) от византийски тип и пр. Културата и Църквата през XII–XIV в. (особено след признаването на Търновската патриаршия през 1235 г.) несъмнено имат български облик, оригинално развитие и собствени цели, но не излизат извън рамките на възприетия и преосмислен византийски модел. В този смисъл България би могла да бъде възприемана като «малка Византия», но не спрямо съвременната й византийска държава, а по отношение на своеобразния «еталон» — империята от времето на Комитите.

Търговски връзки, взаимни влияния, културно сътрудничество

Търговските отношения между двете държави са неизменни, договор в тази насока е сключен още през 716 г. Те имат директна връзка с войната от 894896 г., повод за която става преместването на тържището на българските стоки от Цариград в Солун. Тогава се изтъква ролята и на едрите византийски търговци Козма и Ставракий, явно най-големите прекупвачи на български стоки. За присъствието на български търговци в столицата на Византия се говори и в «Книгата на епарха» от същото време. Голям център на търговския обмен, особено с оглед на българските земи по Струма и Вардар, е Солун. Това важи още за славяните преди включването им в Българската държава. Тук идват търговци и от други български краища, най-вече по време на големия панаир на Димитровден, както научаваме от диалога «Тимарион» (XII в.). Пристанищата Преславец (в делтата на р. Дунав) и Месемврия играят възлова роля не само в двустранната търговия, но и във византийския стокообмен с руските земи и държавите по Среден Дунав. През XII–XV в., когато тук преобладават търговските интереси на италианците (Венеция и Генуа), ролята на Преславец е поета от Килия, Вичина и други български центрове в региона. Търговско значение очевидно имат и градовете в «контактната зона» между двете държави — Пловдив, Одрин, Битоля, Драч и др. От Византия българите внасят най-разнообразни стоки, но приоритет имат предметите на лукса, коприната, зехтинът и др. От XII в. на българския пазар, особено в южните райони и по Черноморието, присъства и висококачествената византийска керамика. Вероятно подобно на италианците, и българите се стремят да разкрият някои византийски секрети, например производството на коприна. Ако се съди по името на една от царските резиденции при Самуил — Копринища (някъде в дн. Албания) — такова производство се развива и в България. Тук, както и във Византия, то е под контрола на държавната власт. Българската износна листа включва най-вече селскостопански продукти, кожи, мед, ценения в цяла Европа (особено през XIII–XIV в.) български восък, а през ранния период (до XII в.) и роби. В руски извори се споменава, че в Преславец се предлагат руски роби. През XII в. поетът Йоан Цецес съобщава за някакъв роб, купен от Дръстър, за роби се говори в някои новели от същото време. Това вероятно се дължи на «варварското» присъствие в дунавските градове през тази епоха. През XIII–XV в. търговският обмен продължава, но на преден план излиза посредничеството на Дубровник, Венеция и Генуа. През 1307–1308 г. българското жито спасява Константинопол като «лекарство срещу глада». Независимо от монетосеченето на търновските царе, в българските земи масово се използват съвременните византийски монети, а в някои райони те определено доминират. Българското монетосечене започва с имитативни византийски монети, като определящи си остават византийският номинал, форма, художествени сюжети. Същото би могло да се каже и за българската сфрагистика, като се започне още с печатите на Тервел, Мавър, Борис-Михаил и Симеон и се стигне до тези от XIV в.

Взаимното влияние във военното дело е естествен и неизбежен процес. Византийските военни трактати (на Псевдо-Маврикий, Лъв VI и др.) показват отлично познаване на славянското и прабългарското военно изкуство, а в практическите съвети може да се открие ползване на «варварския опит». Несъмнено, като противник българите принуждават Византия да усъвършенства военното си дело, някои родове войски (особено конницата) и пр. България черпи с пълни шепи от вековния римо-византийски опит — при строежа на крепости, в оръжейното производство, в организацията на армията. Още през IХ в. се говори за български «тагми», при Самуил има 4 такива отряда, както е в имперската армия. Още Крум включва в армията си византийски бойни единици с техните стратези. Отново при така страшния за империята хан виждаме византийски механик (покръстен арабин) на българска служба, който строи бойни машини. Такива специалисти, привлечени от Византия, служат и при Добромир Хриз в Просек, вероятно и при Калоян в Търново. Още през IX в. българите пленяват сифони за страшния «гръцки огън», въпреки че не е ясно дали са знаели секрета му. В края на IX в. българите затварят с верига достъпа до устието на р. Дунав — така, както е при Златния рог в Константинопол. Доколкото българските владетели от Първото царство поддържат флот, то в него наред с познатите «еднодръвки» (с такива разполага дунавският флот при Омуртаг) по-късно се използват и византийския тип «дромони» — такива кораби са изобразени в рисунки от Преслав и други места. Военните парадни костюми на владетелите са по византийски образец или са повлияни в една или друга степен от имперското облекло, а Симеон създава гвардия, която поразява съвременниците ромеи с бляскавото скъпо въоръжение.

Църковно-религиозни връзки

В живота на средновековното българско общество ролята на Църквата като организатор и крепител на духовния живот, коректив на индивидуалната и обществената нравственост, морал и норми на социално поведение няма сериозна алтернатива. Като официална институция Българската църква не само допълва държавата, нещо повече — от гледна точка на възприетата византийска концепция за «симфонията» между светската и духовната власт тя узаконява съществуващия ред, както и самия «Божи помазаник» — владетеля.

Покръстването на българите, една от най-важните стъпки в цялото историческо развитие на държавата, поставя Борис-Михаил в сложна и деликатна ситуация. Положителните страни на новата вяра са неоспорими и във вътрешен, и в международен план, но сянката на Византия — вековния противник, който през 863–864 г. със сила предопределя църковната ориентация на страната — помрачава възторга от приобщаването към християнската цивилизация. Най-болният въпрос за княза и неговите поддръжници е този за статута на Църквата. Докато Фотий, може би донякъде основателно, смята, че за църковна автономия е рано, Борис се обръща към Рим. Тази смела стъпка свидетелства за познанията на управляващите в Плиска върху историята и конкретното състояние на традиционния спор между папите и цариградските патриарси. Контактите с Рим и латинската мисия в България (866–869) преминават под знака на един от стотината, но несъмнено възлов въпрос на княза към папа Николай I: «От кого трябва да ни се ръкоположи патриарх?» — една максималистична претенция, която цели да осигури автономия на Българската църква. Известно е, че Рим не бърза с решаването на този важен въпрос и поставя редица препятствия пред евентуалния кандидат. Ясно е обаче, че не само протакането довежда до поставянето на българския въпрос на ЦАРИГРАДСКИЯ СЪБОР от 869–870 г. По този начин България постига така старателно преследваната и по дипломатически път църковна автономия и вече има първия си архиепископ Йосиф (Стефан). Не трябва да се подминава и друг факт — князът и съветниците му бързо се ориентират не само в конфликта между Цариград и Рим, но и в основните принципи на единната все още Християнска църква. Църковният въпрос е решен на принципа на съборното начало, отстъпката на Византия (подкрепена от патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим) пред папските претенции се изразява в това, че архиепископът в Плиска е подчинен на вселенския патриарх само йерархически. Той обаче притежава собствен диоцез, което е сериозно постижение на българската дипломация. Когато се разглежда и дискутира това важно събитие, то не трябва да се отделя от историческия си контекст — европейския IX век. За активната политика на Борис-Михаил съдействат опасенията от страна на Византия (Църквата като евентуален, а навярно и реален проводник на нейните интереси), както и резервите към Рим. Все пак, през IХ в. България е една от трите «велики сили» в Европа, съперник и партньор на Византия (олицетворявана от патриаршията си) и Франкската империя (представена в църковно отношение от Рим). С други думи, българското политическо мислене не е допускало някакво друго старшинство на някой от двата традиционни «стълба на вярата», освен от формално-йерархичен тип. Голямата цел — провъзгласяване на собствена патриаршия, е набелязана още през IX в. Това рязко отличава България от останалите европейски държави — на Запад папският авторитет остава неоспорим векове наред, на Изток автономия на църквите се постига значително по-късно. Сърбия, например, извоюва своя национална Църква едва през 1219 г., патриаршия — през 1346 г., а православна Русия векове наред се задоволява със статута на митрополия. Московската патриаршия е провъзгласена едва през 1596 г. По въпроса за началото на Българската патриаршия съществуват известни разногласия. В. Златарски и други автори приемат, че след битката при Ахелой, опирайки се на съборния принцип, Симеон тържествено провъзгласява тогавашния преславски архиепископ Лeонтий за патриарх. Той, от своя страна, коронясва владетеля за цар на българи и ромеи (918). Действително, в Бориловия синодик за пръв български патриарх е посочен именно Леонтий, но без указания за времето на тази промяна. Други автори, например хърватският учен Д. Мандич, допускат, че издигането на архиепископията в патриаршия е станало през 926 г. с посредничеството на папските легати. В изворите обаче няма нито едно сведение Симеон да е предприемал такава рязка стъпка, която патриарх Николай Мистик едва ли би пропуснал да заклейми. Напротив, Симеон се държи като «василевс на ромеите» и от тази позиция кореспондира с патриарха на същите тези ромеи. По-вероятно изглежда актът на провъзгласяване на патриаршия да е извършен след преговорите между цар Петър и Роман Лакапин през 927 г., както се твърди и в изворите. Може да се спори кой е първият патриарх — Дамян или Леонтий, както и къде е бил центърът на патриаршията. Тъй като е малко вероятно Дамян да е бил начело на Църквата цели 50 години (от 927 до след 976 г.), по-логично е да се приеме, че това е Леонтий. Следващи патриарси са Димитрий, Сергий, Григорий и споменатият Дамян, когото Йоан Цимисхи заварва в Дръстър. В Синодика тези патриарси са наречени «преславски», но споменаването на ДРЪСТЪР не е случайно. По силата на християнската и византийската традиция и според неписаните норми център от такъв най-висок ранг може да има само в «древнопросияла катедра», какъвто е именно Доросторум-Дръстър с неговите прочути палеохристиянски мъченици св. Дазий, Емилиан Доростолски и др.). Това е изтъкнато още от П. Мутафчиев, потвърждават го и новите археологически разкопки. Освен това в много случаи Дръстър играе ролята на втора столица още от времето на Крум, включително при Симеон и Петър. Възможно е патриархът да е резидирал временно или постоянно и в самия Преслав (такива случаи има и днес), но официалният му център вероятно е бил големият дунавски град. Преславският (дръстърският) патриарх обаче не е равнопоставен на цариградския и другите източни патриарси. И тук, както и при царската титла, Петър прави компромис. Самият цар понякога търси съвет и помощ от Константинопол (напр. кореспонденцията с патриарх Теофилакт по въпроса за богомилството), но от гледна точка на реалното и възможното стореното през 927 г. е максималното. България получава своя патриаршия, богослужения на собствен език, собствен клир, а вече има и свои светци, между които са Борис-Михаил, Иван Рилски, самият цар Петър. Българската църква става най-близкостояща до Константинополската. Тя обаче не прекъсва връзките си с Рим и с другите патриаршии — презвитер Козма съобщава за български монаси, които често посещават Рим и Йерусалим. За такива контакти говори и Калоян в писмата си до Инокентий III. През ХII в. в Йерусалим съществува български манастир, очевидно създаден през 1018 г. Преди края на Първото царство е създаден и Зографският манастир в Атон. Някои елементи и конкретни паметници от Плиска и Преслав, както и от Македония (напр. църквите по р. Брегалница, изследвани от Б. Алексова) могат да се свържат с неконстантинополски влияния в архитектурата и изкуството, идващи от Рим или от източните църкви.

През 971 г. патриарх Дамян бяга в свободната територия, управлявана от комитопулите, и се установява в Средец. Неговият приемник Герман-Гавраил пребивава последователно във Воден, Мъглен и Преспа, а в края на X в. патриарх Филип се установява в Охрид. След смъртта му патриаршеският престол е зает от Давид, който през 1018 г. е на страната на царица Мария и групировката на капитулиралите пред Василий II български боляри. Въпреки това, той трябва да се оттегли, а мястото му е заето от архиепископ Йоан Дебърски (1018–1037). Въпреки ранговото положение Василий II запазва автокефалията на Охрид като приемник на патриаршията от Преслав и Дръстър. Диоцезът й остава такъв, «какъвто е бил при цар Петър...». Българин трябва да бъде и нейният йерарх, избиран от свой синод и одобряван от императора. Вярно е, че след смъртта на Йоан архиепископите вече са гърци, такъв в мнозинството си е и висшият клир. Това не означава обаче, че архиепископията се е стремяла да погърчи българите. Няма данни тя да е преследвала и старобългарската книжнина и богослужение. Обикновеното духовенство и монашеството си остават преобладаващо български. Архиепископите упорито бранят своята независимост от претенциите на константинополския патриарх. Дори такъв негативно настроен към българското си паство архиепископ, като известния Теофилакт Охридски (или Български), решително отхвърля всякакви опити за намеса от страна на Цариград. Не случайно немският учен X. Гелцер заключава, че «архиепископията на Охрид и на цяла България е вписала една от най-светлите страници в историята на българския народ». Един от най-сериозните доводи за запазването на църковната самостоятелност е фактът, че още през VI в. по тези места Юстиниан Велики създава архиепископията на Първа Юстиниана. Най-вероятно през XII в. охридските архиепископи трайно възприемат тази църковно-историческа постановка, опирайки се на авторитета на най-големия римо-византийски законодател. До 1767 г., когато архиепископията е унищожена от фанариотите, нейният църковен глава неизменно се подписва като «архиепископ (патриарх) на Първа Юстиниана и цяла България». Българските царе Калоян и Иван Асен II не посягат на правата на архиепископията. Оказва се, че в този период България има две автокефални църкви — в Търново и Охрид, така както във Византия нерядко има две (Константинопол и Антиохия дори и през XII в.) или четири независими църкви. Въпреки всичко Охридската архиепископия губи част от епископиите си, най-вече в източната част на България, които попадат в диоцеза на Цариград.

Както е известно, Петър и Асен са достатъчно далновидни, за да възстановят първо самостоятелната Църква и едва тогава да обявят възобновяването на държавата. Патриарх обаче те не могат да издигнат, въпреки цялата си решимост. Тримата гръцки епископи, поканени за освещаването на храма «Св. Димитър» (знае се само, че единият от тях е църковният глава на Видин, в диоцеза на Охрид), са принудени да ръкоположат местния свещеник (или монах) Василий за архиепископ на Търново. От канонична гледна точка това не е незаконно, както признава Димитър Хоматиан, но новата Църква не може да разчита на скорошно признаване. Алексий III Ангел склонява да изпълни исканията на Калоян едва през 1203 г. Предложената от папа Инокентий III уния отговаря по-пълно на българските интереси. През 1204 г. Василий получава палиум и е признат за примас, което от западна гледна точка е равнозначно на патриарх. Дори и във Византия Василий е приеман за патриарх, както личи от думите на Хоматиан. Според В. Гюзелев унията не е приета единодушно, независимо от запазването на основния православен канон. Православието вече има вековна история по българските земи, а папата е смятан за носител на «латинската ерес». Борил се опитва да използва антиуниатските настроения и свиква през 1211 г. православен събор, в който Василий отказва да участва. Царят обаче не се решава да скъса унията. Същата политика води в продължение на 15 години и Иван Асен II. През 30–те години на XIII в. се откриват по-добри перспективи за легитимно обновяване на патриаршията на действително православна основа. Унията е прекратена през 1232 г., а приближеният на царя монах Йоаким е избран за архиепископ. На събор в Лампсак, при това с писменото съгласие на Александрия, Антиохия и Йерусалим, Йоаким е ръкоположен за патриарх (1235).

ТЪРНОВСКАТА ПАТРИАРШИЯ се превръща във важен фактор в православната общност. Постепенно във връзка с лавирането на Византия пред Запада авторитетът на Търново става изключително висок. През 1274 г. Търновската патриаршия реагира остро на унията в Лион, а нейният глава Игнатий е наречен «стълб на правоверието». Антиуниатската опозиция във Византия търси подкрепа в негово лице, както и от българската царица Мария. През 1346 г. патриарх Симеон ръкополага патриарха на Сърбия, въпреки протестите на Константинопол. Има опити в Търново да бъде определен и митрополитът на Киев и Русия. Въпреки ограничаването на диоцеза на патриаршията до територията на Търновското царство, през XIV в. престижът й остава висок. Това личи най-добре по времето на Патриарх ЕВТИМИЙ (1375–1394). Влиянието на Търново във Влашко, Молдова, Русия и Сърбия очертава българския принос в културата и духовния живот на православния свят.

Движението на хора и идеи между двете страни е силно и при еретическите учения. Още от VII в. Византия започва да заселва по границите с България военизирано население от източните провинции. Около Филипопол, една от най-активните контактни зони с България, се създават общности на арменски и сирийски монофизити, както и на павликяни. Така Тракия става «втората родина» на павликянството. Тази ерес е силна около Пловдив в продължение на векове, а оттам прониква и на други места в България. Павликяните попадат под силното влияние на българската народностна среда. Най-известният антипавликянски автор — Петър Сицилийски, посвещава своя трактат срещу павликяните на българския архиепископ, предупреждавайки го, че малоазийските еретици възнамеряват да изпратят мисионери в неукрепналата в новата вяра държава. Около 870 г. в България действа павликянският проповедник Сандаварин. През ХI в. павликяните Лека (1078) и Травъл (1084–1086) организират въстание против византийската власт. В Бачковския манастир са писани антипавликянски съчинения, превеждани на български език — въпрос, който е изследван от Й. Иванов. Най-вероятно именно около Пловдив възниква БОГОМИЛСТВОТО — «българската ерес», която заимства някои основни положения от византийското павликянство. За борбата срещу «новопоявилата се зла ерес» цар Петър търси помощта на вселенския патриарх Теофилакт. По време на византийското владичество богомилството прониква от България в Константинопол и останалите византийски земи. В Мала Азия действат т. нар. фундагиагити — своеобразна византийска проекция на богомилството. Богомилството заема предно място в антиеретическите съчинения от XIXII в., като «Паноплия догматика» на Евтимий Зигавин (свързана с процеса срещу Василий Врач през 1111 г.), труда на Евтимий от Акмония, тогавашните синодици и др. Дори и през XIV в. в полемиката между варлаамити и исихасти обвиненията в ерес се свързват с «българската ерес». По същото време в Солун проповядва монахинята Ирина, обвинявана от патриарх Калист в разпространение на богомилските идеи сред атонските монаси.

Безспорно е византийското влияние в българската литература, архитектура и изкуство. В преславските и търновските скриптории и ателиета, в големите манастири и училища се създава една славянска култура от византийски тип. Да се подценява нейната оригиналност, дори и в преводните съчинения и репликите на византийски художествени паметници, е пресилено. Нейната принадлежност към византийския културен кръг обаче не буди съмнение. От гледна точка на средновековната цивилизация, особено до XI в., «византийското» в нея е най-добрият атестат за високите й художествени достойнства. Средновековният гръцки език несъмнено е добре познат и използван от политическия, църковния и културния елит на България. Не само възпитаникът на Магнаура Симеон Велики владее този «световен културен език», откриващ достъпа до античното наследство. Не става дума само за владеенето на разговорния език (Никита Хониат споменава, че дори един, както изглежда, недостатъчно образован човек като болярина Добромир Хриз свободно е говорел гръцки), но и за византийската образованост. В манастира при с. Равна, изследван от К. Попконстантинов, има гръцки абецедари (азбуки). В Църквата този език е използван широко от добре подготвени хора — богослови, преводачи и др. През XIII–XV в., когато българите са вторият по численост елемент в атонските манастири и доминират в Парория при Григорий Синаит, доброто познаване на гръцкия език е наложително. Вероятно в царската библиотека в Преслав, в Охрид и Търново са съхранявани и гръцки ръкописи. През 1211 г. в действията си против богомилите Борил буквално повтаря методите на Алексий I Комнин срещу Василий Врач точно един век по-рано — това подсказва, че е възможно в търновския дворец да са познавали и «Алексиадата» на Анна Комнина. През 1351 г. Иван Александър сам превежда на византийските дипломати одобрителните възгласи на търновските граждани по повод на проекта за антитурски съюз.

Българите във Византия (VII–XV в.)

От балканските съседи на Византия най-ярко изразена роля в нейната история несъмнено играят българите. Колкото и да се подценява този въпрос във византологията, въпреки обобщенията за т. нар. южни славяни във Византия, изворите ясно показват присъствието и участието именно на българите в почти всички важни събития, в политическите и културните процеси в империята. В този смисъл българският фактор във византийския обществен живот в балкански аспект е своеобразен аналог на силната роля на арменския елемент във византийския Изток. «Византийско-славянското средновековие» (по израза на Ив. Дуйчев) визира в най-голяма степен България и българите.

Както е известно, славяните от българската група (т. нар. славини), проникват дълбоко във византийската територия. Вярно е, че не всички придобиват българско самосъзнание (особено отдалечените от основната маса групи, напр. тези в Пелопонес, които и през XV в. са все още «славини»), но от гледна точка на днешната национална историография те имат отношение и към българската история. Във византийската среда голяма част от тези славяни са асимилирани и ромеизирани. Те обаче за известно време запазват езика си и елементи на етносъзнание, което е дискутирано многократно във връзка с «вечния спор» за произхода на Св. св. Кирил и Методий — ромеи по самосъзнание, особено в политически и конфесионален план, но славяноезични (солунския диалект на старобългарския език), чиято майка според едно от житията е славянка. Т. нар. български славяни дават на империята редица видни личности и фамилии — иконоборческия патриарх Никита, княз Акамир (противник на императрица Ирина), знаменития бунтовник Тома Славянина, Василица и Гаврилопулос (двама от 7–членното регентство на патриарх Николай Мистик през 912 г.), знатните родове Глава, Врана, Радини и др. От техните среди най-вероятно произлиза поне част от византийското духовенство, участвало в българското покръстване. Същото може да се предположи и за учениците на Св. св. Кирил и Методий. В едно папско писмо до Борис-Михаил е споменат «славянинът Сергий» като белградски епископ. Славянските племена от дн. Македония, Албания, отчасти Епир и Тесалия обаче придобиват българско самосъзнание, дори и когато населяват територии извън Българската държава. В това отношение съществуват много примери, пък и самите византийски документи от IX–X в. нататък неизменно определят техните потомци в Солунско, Мъгленско, Костурско, на Халкидическия полуостров, по реките Вардар и Струма, в района на Драч и т. н. единствено като българи. Никъде и по никакъв повод в тези области, особено в Македония и част от дн. Албания не става дума за някакви неопределени «славяни», за «славяноезични» ромеи или елини и тем подобни. Показателна в това отношение е серията от императорски грамоти, третиращи един десетилетен спор за имения (пронии) в Мъгленско (Южна Македония в дн. Гърция). В тях за императорите Алексий Комнин, Андроник I и Алексий III Ангел местното негръцко население е определено българско. Сходна в известен смисъл е ситуацията и с прабългарското участие в живота на империята през VII–VIII в., илюстрирано най-добре от КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ. Куберовият велможа Мавър е и първият българин, играл значима роля във вътрешните работи на Византия. Принуден от обстоятелствата (неуспеха на плана за превземането на Солун), той се включва в борбите във византийския дворец по времето на Юстиниан II, ръководи една наказателна експедиция срещу Херсон, командва гранично население.

През VIII–IX в. във взаимоотношенията на двете страни важно място заема въпросът за политическите бежанци. Византийски военни и аристократи намират убежище в Плиска. Византийският натиск при Константин V Копроним и избухналите междуособици принуждават двама български ханове (Сабин и Телериг) да бягат в Константинопол, където приемат християнството и получават патрициански титли. Опитът на Паган да избяга през Варна във византийската столица е осуетен, а ханът заплаща измяната с живота си. В. Бешевлиев допуска, че Баян, брат на хан Токту, е живял дълго време в Цариград, преди да се завърне в Плиска. Век по-късно във Византия намира убежище Петровият брат и съперник за престола Йоан. В едно свое писмо Теодор Студит се обръща към живеещия във Византия българин Теодор (може би негов кръщелник), привърженик на иконите. Ако се съди по ласкателния тон, така неприсъщ на водача на византийското монашество, на обръщението «господарю» към този българин, то той вероятно е друг изгнаник от българския хански род в началото на IХ в. След покръстването на българите връзките стават още по-интензивни. Куриозен факт в кариерата на бъдещия император Василий I Македонец е победата му над един прочут бългapcки боец. Това става пред погледа на император Михаил III, който взема победителя в своята гвардия, което пък му открива пътя към престола. Мнозина българи участват във византийските висши школи, постъпват във византийски манастири, дори служат във византийския, флот (наказателната акция срещу руски пиратски флот през 1015 г. е ръководена от българина Давид). Вероятно някои от българските интелектуалци и монаси, учили във Византия, остават във византийските манастири. Предполага се, че от тяхната среда произлизат участниците в покръстването на русите през 988–999 г. Според един руски летопис първият митрополит на Киев е българинът Михаил, който довел със себе си много монаси и свещеници. Макар и сравнително рядко, през IХ–XI в. се споменава и за българи във византийската армия. Някои български боляри изменят на Самуил още в началото на XI в. Сред тях е и неговият зет, съпруг на племенницата му, Добромир, може би идентичен с Дамян Добромир от един новооткрит печат. Този печат е принадлежал на един от първите византийски висши администратори в завладените през 1000 г. североизточни български земи. Друг такъв българин е Нестонг, брат на последния защитник на българската независимост «Сермон», от гр. Срем. Нестонг е родоначалник на една фамилия във византийската военна аристокрация, която се изявява през ХI в. (според новото проучване на Ж. Шейне) и най-вече през ХIII в.

По време на византийското владичество български военни отряди присъстват неизменно във византийската армия. Говори се и за принудителна мобилизация на мъжкото население от отделни български райони във връзка с конкретни военни кампании — например във войната на Алексий Комнин с норманите в края на XI в. Български войници участват в сраженията с враговете на империята на всички фронтове — с печенези, узи, кумани, нормани, селджуки, кръстоносци, маджари и др. Ако се съди по житието на св. Михаил Воин, българи се бият дори в Южна Италия. Присъствието на български военни контингенти в Армения през XI в. е отразено в тамошната средновековна литература. В нея се говори за Никола Българина (вероятно Никола Хрисилий от Драч), оприличен на «хищна птица» в една арменска поема. За известно време през XIXII в. в Мала Азия дори съществува някакво «българско княжество» във вече откъснатите от селджукските турци византийски земи. За него и до днес напомня името на планината Булгар-даг. Никита Хониат споменава за българи в гвардията на Андроник I Комнин. Известно е, че в граничните за империята български земи (най-вече в Паристрион) е съществувало многобройно българско военизирано население с акритски статут. Ив. Дуйчев основателно извежда етимологията на името Трапезица от грц. «трапезити» — въоръжени пазачи на проход, доброволци от местното българско население.

Сред видните личности от български произход най-силно се открояват потомците на цар Иван Владислав. Първородният му син ПРЕСИАН (II), един от последните защитници на независимостта през 1018 г., става стратег на провинцията Вукеларион (около дн. Анкара) и на два пъти се опитва да завземе византийския трон (1026 и 1029 г.). Вторият опит е свързан с проект за династичен брак с Теодора, сестрата на императрица Зоя, но завършва неуспешно. Пресиан е ослепен и изпратен в манастир, а по-късно успява да избяга в Унгария. Неговите братя Алусиан, Аарон, Радомир и Траян са известни византийски пълководци, областни управители, дипломати все далече от българските земи — в Мала Азия, Месопотамия и Армения. Най-много се отличава Аарон, който е сред първите византийски пълководци, сражавали се успешно със селджукските турци. Аарон е командващ армията срещу Исак Комнин през 1057 г., който пък е женен за сестра му Екатерина. Този факт обяснява и лесното вземане на властта от Исак. Радомир се сражава и е пленен от селджуките, научава турски език и през 1096 г. помага на Алексий Комнин да си върне Никея. Той убеждава тамошните турци да се предадат на византийската армия, а не на кръстоносците. Военна кариера правят и техните синове, особено Василий и Самуил, синове на Алусиан. Екатерина, най-голямата дъщеря на Иван Владислав, като съпруга на Исак Комнин става първата българка — византийска императрица (1057–1059). Михаил Псел, макар и неин противник, отбелязва царствения й произход, разума и твърдия й характер. Във вените на другия клон на Комнините, дал едноименната династия, тече също българска кръв. Анна Комнина отбелязва не без гордост кръвната си връзка с българската династия и Самуил, разказва за ненадминатата красота на Мария, дъщерята на Траян. Телохранител на нейния баща е не някой друг, а пловдивският павликянин Травъл, водачът на въстанието през 1084–1086 г. Травъл е покръстен в православието лично от императора и е женен за придворна дама от свитата на императрицата. Най-сериозните противници на Алексий Комнин през 1081 г. са приближените на Никифор III Вотаниат българи Борил и Герман. Според Анна Борил дори крои планове за византийския престол. Някои учени (В. Златарски, П. Петров) допускат, че този Борил е прародител на Асеневци, но това остава недоказано. Македонският или албанският българин Нестор («илир» по произход) също е сред знатните лица в столицата и е назначен недалновидно за управител на Паристрион, което води до неговия бунт през 1074 г. Най-знаменитият ересиарх от онова време е българският богомил Василий Врач, чиято екзекуция е драматично описана в «Алексиадата». «Известните Аароновци», както, ги нарила Анна Комнина, т. е. внуците нa споменатия Аарон, през 1107 г. организират заговор, претърпял неуспех, срещу Алексий Комнин. Роман IV Диоген, син на Константин Диоген (един от пълководците на Василий II при завладяването на България и управител на Срем), преди да стане император, е женен за дъщеря на Алусиан. Самият той също е управител на тема България, а при престоя си в Скопие поддържа връзки с прочутия отшелник св. Прохор Пшински. Според житието на българския светец именно той предсказва на Роман възцаряването му — сюжет на някои български възрожденски икони от Враня.

През XIII–XV в., независимо от съществуването на Второто българско царство, участието на българи в живота на империята продължава. По обективни причини значителна част от българката етническа територия остава извън пределите на държавата, като изключим времето на Калоян и Иван Асен II, дори и тогава отделни райони са византийски. През втората половина на XIII в. и до ХV в. Македония, южните части на Тракия, Poдопите и Странджа, българските селища в Албания са предимно в територията на империята. Дори и през XV в., се споменава за компактни маси българско население около Лариса, в Тесалия, които имат свой «княз». Й. Иванов обърна внимание на документ, който свързва създаването на един от манастирите на Метеора с такъв български местен първенец. Епирската хроника говори за българи в Епир дори и в края на XIV в. Българите в Родопите и Беломорието неведнъж застават на страната на своите сънародници, поели местната власт от името на императора — в края на XII в. подкрепят бунта на Иванко, в средата на XIV в. — на Момчил. Haй-вероятно те са онази маса, която «заедно с ромеите», както пише Пахимер, желае да даде отпор на турците под знамената на Лъже-Ивайло (1294). Една от версиите на Пахимер за българския водач Иван Свинепаса, сражавал се срещу турците в Мала Азия през 1306 г., го свързва с положението му на севаст — водач на етническа група, в случая българската. Ако се базираме на тази хипотеза на Е. Арвайлер, то Свинепаса е своего рода «княз» на българите във византийска Тракия. През 1327 г. отново срещу турците с 300 души българи се сражава някой си Севастопулос (т. е. син на севаст), вероятно лице от същата категория, може би дори от същата фамилия. Малко преди Иван Свинепаса, наричан от някои автори неточно Втори Лъже-Ивайло, в състава на каталанската експедиция участва друг български отряд, начело с Хранислав — съратник на Ивайло, дългогодишен затворник в Цариград и колкото да е учудващо, «велик чауш» в двора на Андроник II Палеолог. През 1304 г. Хранислав се скарва със самия Роже дьо Флор, който е женен също за българка (дъщерята на Иван Асен ΙΙI). Само застъпничеството на византийските офицери спасява Хранислав от сигурната смърт, която му готви каталанският водач. Един византийски военен от българско потекло, наречен Чуил, още по времето на Михаил Палеолог е арестуван и ослепен — случай, в който откриваме мъгляв намек за български шпионаж в империята посредством такива лица. Български войници, най-вероятно освободени роби, попадат и в армията на Кипърското кралство през XIV–XV в.

Без съмнение, най-ярката изява на българското аристократично присъствие в късна Византия е ВИЗАНТИЙСКИЯТ КЛОН НА АСЕНЕВЦИ. Той определено има числено надмощие над основната българска фамилия — Ив. Божилов изброява 83 лица от елита на империята (главно в Константинопол) и няколко десетки души от асеновската «диаспора» от Византия в други страни — Франкска Морея, Трапезунд, Кримска Готия, Молдова, Кипър, Неапол, Кефалония, Венеция и др. Известните Асеневци в самата България са едва 57. Византийските Асеневци са потомци на Мицо Асен и съпругата му Мария, дъщеря на Иван Асен II, най-вече по линията на техния син цар Иван Асен III. След абдикацията си Иван Асен с титла деспот живее във владенията си около древна Троя. След неговата смърт първородният му син Михаил Асен се смята за български цар, близък е с каталаните и Роже дьо Флор. Самите каталани го величаят като «император на Загора» (България). През 1327 г. той е управител на Просек в Македония, а някои негови действия показват, че той се смята за български цар. Скоро обаче Михаил Асен е принуден да бяга в Сърбия, а империята няма възможност да го използва като претендент за търновския престол. Така или иначе Михаил Асен запазва самосъзнание на българин и български владетел. Дори надгробната му плоча е с двуезичен надпис — на български и на гръцки. Това важи и за неговите братя и сестра му Мария, съпруга на Роже дьо Флор. С течение на времето фамилията се ромеизира, въпреки че някои нейни представители пазят спомена за царствената си връзка с България. Макар много по-слабо, и други български знатни фамилии присъстват във Византия. Такива са роднините на цар Смилец — братята му Радослав и Войсил, царица «Смилцена» и синът й — Иван Смилец, който обаче става монах и няма потомци. През първите две десетилетия на ХIV в. в Константинопол живеят съпругата и синът на деспот Алдимир (Елтимир), с които са тясно свързани ранните години от живота на бъдещия сръбски владетел Стефан Душан. Самият Душан е внук на Смилец. Ана Тертер, сестрата на цар Теодор Светослав, бивша съпруга на сръбския крал Милутин, става жена на епирския деспот Димитър. Тъй като Андроник II подозира в този брак някаква пробългарска ориентация, деспотът и съпругата му прекарват години наред под домашен арест. През 1341 г. Шишман, син на покойния цар Михаил III Шишман Асен, се озовава в Константинопол, което изостря напрежението между двете държави и едва не става повод за война. Следите на много от тези лица се губят, но без съмнение и други български знатни родове имат свои разклонения в империята. Вече стана дума за патриарх Йосиф II, който е незаконороден син на последния търновски цар Иван Шишман. Налице е, разбира се, и обратното явление — например византийският род Цамблак има своя «клонка» в Търново. От смесен българо-гръцки произход е св. Ромил Видински. Що се отнася до династичните бракове, там нещата са повече от ясни — още през X в. Борис II и Роман в Константинопол ca смятани не само за български принцове, но и за Лакапиновци по майчина линия. Това е едно от обясненията за кастрирането на Роман, което пресича евентуални негови претенции към византийската корона. Сред търновските царици, естествено, преобладават византийките. Сред тях има такива властни и амбициозни царици, като Ирина Комнина, Мария Палеологина Кантакузина (смятана от вуйчо си Михаил Палеолог за по-опасен противник от Ивайло), «Смилцена» Палеологина. Най-вероятно гъркиня от богата търговска фамилия от Кафа (Крим) е Ефросина — първата съпруга на Теодор Светослав. Неведнъж византийското присъствие е третирано наивно в историографията, цариците (особено Мария-Ирина, съпругата на Петър, и Мария, съпругата на Константин Асен и Ивайло) са представяни едва ли не като проводници на чужди интереси. Обективният анализ показва, че те са защитавали държавните интереси на страната. Освен това присъствието им в двореца обогатява аристократичния живот, етикета, модата и обноските. Съответно, както стана дума, българки стават византийски императрици. Освен споменатата Екатерина, значителна е ролята във византийския дворец на Елена Асенина (съпруга на Теодор II Ласкарис), на Кераца (съпруга на Андроник IV Палеолог), на неизвестната по име дъщеря на Борил (или Калоян), която е съпруга на латинския император Анри Фландърски. Ана Тертер е епирска деспина, вероятно има и други такива бракове на по-ниско ниво. Добруджанският владетел Добротица получава титла деспот след брака си с една от роднините на династията Палеолози, а деспот Михаил, син на Йоан V Палеолог и владетел на Черноморието, става негов зет. През 1373 г. Добротица се опитва да се намеси с флот във вътрешните работи на Трапезундската империя, за да постави своя зет Михаил на тамошния императорски престол. През 1377 г. Михаил е убит в Дръстър от Йоан Тертер, син на Добротица. През ХV в. в Солун се споменава един писател и ретор на име Константин Иванко. Доколкото фамилия Иванковци във Византия не съществува, то не е изключено същият да е син на последния добруджански владетел Иванко. Свое потомство във Византия създава и Ивайло, или Лахана. Пахимер съобщава, че прочутият селски цар е имал една дъщеря от брака си с царица Мария. Нейното име и съдба не са известни. При Йоан VIII Палеолог обаче е споменат един византийски дипломат, подписващ се с фамилните имена Палеолог Лахана. Трудно е да се каже дали той е потомък на Лахана, но комбинацията на двете имена (едното — на византийската династия!) едва ли е случайна. Така или иначе, Ивайло е бил цар, а това не е било маловажно за потомците му.

Ролята на българските монаси във Византия през ХIV–XV в. е сравнително добре известна. В манастирите на Света гора, не само в българския Зограф, но и в Хилендар, Великата Лавра и др., живеят и работят много български монаси. Старецът Йоан поставя началото на реформата в правописа и езика, развита по-късно в Търново от Патриарх Евтимий. Самият Евтимий също е известно време в Атон, където дори има едно спречкване с посетилия монашеската общност Йоан V Палеолог. Тук живеят и работят почти всички видни български църковни дейци от ΧΙΙ–XV в., включително униатският патриарх Василий. Съществуват сигурни данни за бъдещия патриарх Теодосий, за св. Теодосий Търновски, Ромил Видински, Киприан, Закхей Философ «Загорянин», Неофит-Момчил (може би философа Неофит Продром) и мн. др. Сред тях изпъква великият реформатор на православната музика Йоан Кукузел, българин от Драч. Близостта на видни българи с исихастките водачи (Синаит, Палама, патриарсите Калист и Филотей Кокин) дава възможности за тяхната кариера в собствените им страни или в останалия православен свят. Така българинът Киприан е изпратен за московски и всеруски митрополит (1375–1406), а Ефрем два пъти е патриарх на Сърбия (1375–1380, 1389–1390). И двамата са канонизирани за светци на тези народи. По стъпките на Киприан тръгва Григорий Цамблак, според някои изследвания племенник на Киприан, който работи в Сърбия, Молдова, Русия и Литва. Като киевски митрополит Цамблак участва в Констанцкия събор (1415), където защитава обединението на двете църкви от православни позиции. Не съвсем проучена, но очевидно значима е ролята на българите в «гръцките земи» на Сърбия. Монахът Яков, близък на царица Елена и Стефан Душан, в средата на XIV в. е митрополит на Сяр, град със смесено българо-гръцко население. Деспот Йоан Асен Комнин, който, както се оказва, е брат на Иван Александър и на царица Елена Сръбска, получава от Стефан Душан властта над Авлона в Албания. Йоан Драгушин, син на деспот Алдимир и първи братовчед на Стефан Душан, по-същото време е владетел около Скопие, а сръбският владетел го нарича свой «брат». Български аристократи, роднини на сръбския двор, често управляват наскоро завладени византийски земи, които са заселени с българско население. През XV в. българското присъствие в империята е илюстрирано най-ярко от споменатия вече патриарх Йосиф II, както и от Исидор, руски митрополит, назначен за кардинал от папата на Фераро-Флорентинския събор (1439).

Сърбия, Хърватско и Босна в политиката на Византия

Заселване на сърби, хървати и словенци на Балканите

Югозападните славяни започват да нахлуват на територията на Източната империя паралелно със славините. Съществен фактор в тяхната история е Аварският хаганат, с който те са свързани много по-тясно, отколкото българските славяни. Вероятно в някои от походите на хагана Баян са участвали не само дакийски (български), но и панонски славяни. Това се отнася и за първите обсади на Солун и аваро-славянската блокада на Константинопол през 626 г. Реалното им заселване обаче става след 602 г., когато рухва отбраната по Среден и Долен Дунав. Смята се, че сърбите и хърватите идват на Балканите достатъчно обособени в племенно и езиково отношение. Тяхното движение не е планомерно и целенасочено, налице са прониквания дълбоко във византийската територия, но и оттегляния отвъд р. Дунав. По Адриатическото крайбрежие славяните се появяват към 614 г., когато е превзет гр. Салона, център на провинция Далмация. Според Константин Багренородни, който разказва местно романско предание, тези хора са славяни, които сами се наричат с името «авари». Явно, те се чувстват все още поданици на хагана. Проблемът за заселването на сърби и хървати отдавна е предмет на изследвания и дискусии. Изворовата база е крайно ограничена, а най-подробните данни са на споменатия вече византийски император Константин VII, който обаче пише едва през Х в. Според него сърбите и хърватите се настаняват във византийските земи по предложение на император Ираклий през 20–те години на VII в. Тази информация се тълкува различно. Някои приемат, че византийските власти наистина са извикали тези славяни в един район, който е слабо заселен и е далече от основните центрове Цариград и Солун, за да ги превърнат във федерати срещу аварите. Според други византийската власт започва да ги използва като федерати едва след като те сами са се заселили на Балканите. Втората възможност е по-приемлива. Твърди се, че сърбите и хърватите са покръстени, но този акт е твърде формален, засяга само част от върхушката им, и то нетрайно — през IX в. се налага те да бъдат покръстени отново. Главно на базата на лингвистичен и археологически материал се предлага следната картина на разселване. Както предполагат още К. Иречек и Л. Нидерле, към 60–те години на VI в. под натиска на аварите хърватите започват да преминават южно от р. Дунав, но едва към 614 г., използвайки затрудненията на Византия във войната с Персия, достигат до Адриатика. Към 617–619 г. те завземат някои големи градове, като Задар (Зара), Трогир, Епидавър, Котор, Шкодра. От руските летописи се знае и за други хървати, т. нар. бели хървати от Горна Висла. Някакви хървати се споменават и в Чехия. Всички тези неясни и спорни сведения все пак показват, че хърватските племена тръгват през Западните Карпати и Панония, като проникват в Далмация по времето на Ираклий. Част от тях участват заедно със словенците в т. нар. държава на Само. Хърватите още дълго трябва да се борят с аварите. Византия не може да ги подкрепи, заета с българите и арабската експанзия на изток. В края на VII в. Аварският xaганam преживява период на ново политическо могъщество и, както изглежда, принуждава хърватите и сърбите отново да му се подчиня. Едва в края на VIII и началото на IX в., когато аварите са разгромени от Карл Велики и Крум, положението на хърватите и сърбите се променя съществено. Държавообразувателните процеси при словенците и хърватите се развиват в неблагоприятна външнополитическа среда. Освен c aвapитe, се налага те да се борят с лангобарди, франки, германци, българи, венецианци и маджари. За известно време каринтийците (основната част от днешните словенци) и част от хърватите влизат в държавата на Само. В края на VIII и началото на IX в. те попадат под властта на Карл Велики, въпреки съпротивата на Византия, Опитите на хърватските владетели Людевит и Борна за стабилизация имат само относителен резултат. При Омуртаг България завладява част от Славония и става сериозен фактор на влияние в този регион. Хърватската държава се стабилизира едва при крал Томислав през Х в., когато се води и третата поред българо-хърватска война. Независимо от тенденциозните обобщения на Константин Багренородни, очевидно е, че още от времето на Пресиан I България се опитва да наложи влиянието си не само над сърбите, но и над хърватите. Тази политическа линия е следвана при Симеон, а отчасти дори и при Самуил. Падането на Първото Българско царство отново засилва византийските позиции в Хърватско. През 1102 г. хърватската аристокрация сключва един исторически по своите последици договор с Унгария. Крал Коломан и 12 хърватски князе изработват статут на хърватска автономия в рамките на кралството, олицетворявана от хърватски бан — наместник на краля. По този начин Хърватско излиза от обсега на византийския свят. Независимо че връзките не се прекъсват, в Хърватско се налага католицизмът. Отслабването на Византия след епохата на Комнините и превръщането на Унгария в една от най-мощните централноевропейски държави окончателно формира историческия път на хърватския народ.

Сърбите тръгват към Балканския полуостров от района между Горна Висла и Лаба през Западна Панония. Според Константин Багренородни те са издънка на белите сърби на север. Както е известно, и днес в Германия живеят т. нар. сорби, или лужишки сърби. Сръбските племена се установяват основно в т. нар. Рашка (по името на гр. Раса, около дн. Нови пазар). Това са земите между Дрина, Лим и Сръбска (дн. Западна) Морава. Сръбски са и племената, заселили Травуния (района между Дубровник и Котор) Захумле (между р. Неретва и Дубровник), Дукля (или Диоклея, дн. Черна гора). Сърби по произход са и нерентаните, които обаче по-късно се вливат в хърватската общност. Земите до дн. Белград и Сремска Митровица (античния Сирмиум, българския Срем), както и в Македония и дн. Албания през Средновековието са населени с българи.

Сърбия и Византия VII–XII в.

Според Константин Багренородни сърбите идват на Балканите, водени от един неизвестен по име владетелски син, т. е. те имат династия в славянската прародина. Той умира още преди идването на Аспаруховите българи, т. е. преди 680 г. След него управляват синът и внукът му, а и други «архонти». Владетелите, чиито имена са известни, са Вишеслав, Радослав, Просигой и Властимир. За първите трима не се знае нищо освен имената им, за Вишеслав се предполага, че е съвременник на Никифор Геник и Крум. Така косвено разбираме, че Сърбия се изявява като реална политическа формация след разгрома на аварите. Вероятно в Константинопол започват да се интересуват от сърбите и да поддържат контакти с тях във връзка с българската заплаха. Активната византийска политика в Далмация с оглед на франкското проникване при хърватите се води по същото време. Именно тогава хърватският княз Людевит намира убежище при сърбите. Първите конкретни сведения са за Властимир. Казва се, че преди него българи и сърби живеят в мир и «се покоряват на ромейските василевси». Пресиан I напада сърбите и воюва три години без успех. Според В. Златарски в тази война се вижда византийското влияние върху сърбите. Същевременно е ясно, че агресор би могъл да бъде и самият Пресиан, тъй като стабилизирането на Сръбската държава е неизгодно за България. Сръбската територия е обградена от две страни от български земи (на северозапад — Браничево, Белград и Срем, на югозапад — Македония). В този смисъл България няма интерес от вклиняването на чужда сила в нейните земи. Българските владетели вече имат модел за приобщаване на славянски племена към своята държава. При Властимир Сърбия разширява територията си, но стабилизацията е нетрайна. Между неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник започват междуособици. Тогава в Сърбия нахлува голяма българска армия, водена от канартикина (престолонаследника) Владимир. Българите са победени в сръбските планини, а Владимир и 12 «велики боили» са пленени. Борис предлага мир, а сърбите реално попадат под българско влияние. Хронологията на тази война е неясна — според Златарски тя се води през 854 г., други я поставят през 863 г. или през 870 г. С българска помощ в междуособиците надделява Мутимир, а братята му са изпратени в Плиска. Строимир умира в България, синът му Клонимир е женен за българка, а от този брак се ражда бъдещият сръбски владетел Чеслав (Часлав) Клонимирович. Мутимир управлява до 891–892 г. По същото време Василий I Македонец укрепва византийската власт по Адриатика, борейки се срещу сицилийските араби. Арабската опасност косвено спомага за засилването на византийското влияние сред сърбите. Техни отряди участват във византийските действия срещу арабите в Южна Италия. Именно тогава, между 867 и 874 г., сърбите са окончателно покръстени. Следващите владетели — Петър Гойникович и Павел Бранович, вече носят християнски имена. Покръстването на сърбите е част от византийската политика на мирна експанзия, разработена при Македонската династия с личното участие на патриарх Фотий. Несъмнено успехът на християнизацията е благоприятстван от вече победилото християнство в България. Единствено нерентаните оказват по-сериозна съпротива, поради което започват да ги наричат пагани (езичници).

Следващият период се характеризира с българо-византийско съперничество за влияние над сърбите. Тримата синове на Мутимир воюват за престола, успява да се наложи Петър Гойникович. Неговото възцаряване нарушава крехкото равновесие, а борбата за престола продължава. През 898 г. Симеон изпраща Клонимир, който завладява част от Сърбия, но е победен и убит. Петър влиза в тесен съюз с Лъв VI срещу Симеон. Когато започва втората фаза на Симеоновите войни (след 913 г.), сръбският княз не само е на византийска страна, но дори е посредник за привличането на маджарите срещу България. Използвайки съществуващия в Сърбия племенен партикуларизъм, Симеон влиза в съюз със захумския княз Михаил Вишевич, дори става негов кръстник. Така Симеон разполага с директна информация за сръбските намерения и действа ефикасно срещу всеки по-сериозен опит за византийско-сръбска коалиция. След битката при Ахелой българската войска сваля Петър и налага на престола Павел Бранович (917–920), който е доведен от Преслав. Срещу него Роман Лакапин изпраща Захарий, който е разбит от Павел и изпратен в Преслав. Когато обаче Павел на свой ред се свързва с Византия, Симеон поставя на престола Захарий (920–924). Към 923 г. новият сръбски княз, бивша византийска марионетка, се преориентира към Роман Лакапин. Той успява да разбие нахлулата българска армия на кавхана Теодор Сигрица. Българският отговор е унищожителен — през 924 г. Захарий бяга в Хърватско, сръбските жупани са пленени и отведени в България, а Сърбия е превърната в българска провинция (до 928 или 931 г.). По времето на Петър Часлав Клонимирович успява да избяга от Преслав в Константинопол. С ромейска помощ той си връща сръбските земи, използвайки трудностите на Петър със заговорите на братята му Иван и Михаил. Опитите на Часлав да централизира държавата имат частичен успех. Някои племенни територии се откъсват, след смъртта на Симеон. Михаил Захумски се сближава с Византия и получава, титла патриций. Часлав воюва с маджарите и, както изглежда, отново търси покровителството на България. Той загива при неясни обстоятелства. Според една от версиите е удавен от маджарите в р. Сава. С Часлав прекъсва родът на известните сръбски владетели. В т. нар. Барски родослов («Летопис на поп Дуклянин») съществува фантастичната версия за 10 поколения сръбски князе до ΧΙΙ в., която противоречи на реалното положение. За около половин век за сърбите не се съобщава почти нищо. Рашка постепенно запада, засилва се ролята на Дукля. Нейният княз Иван Владимир е пленен от Самуил, който разширява българската територия на запад. Според житието на Иван Владимир, който е светец на Българската и Сръбската църкви, отначало той е в затвора в Преспа, а после неочаквано се жени за Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. Князът отново управлява своите земи, но като васал на българския цар. През 1015–1016 г. Иван Владимир е убит по заповед на Иван Владислав. Повод за това вероятно е опитът за преориентация на сръбския княз към Византия.

С падането на България под византийска власт и сръбските племена загубват своята независимост. Те обаче запазват известно самоуправление, както и своите локални династии. Не е съвсем ясен въпросът с обхвата на темата Сирмион (Срем), според някои печати Сирмион — Сърбия. Несъмнено в нея влизат и някои сръбски земи. За около едно столетие водеща роля започва да играе Дукля (Зета). Нейният владетел Стефан Войслав през 1034 г. отхвърля византийската власт, но само след две години е пленен. Той обаче успява да избяга от Константинопол и през 1038 г. връща земите си. През 1040 г. Стефан ограбва един византийски кораб, претърпял корабокрушение на Адриатическия бряг. В ръцете на сърбите попадат 10 кентинария злато. Михаил IV Пафлагон поставя ултиматум на сръбския княз да върне ограбеното. След отказа му е изпратена армия, която обаче е разбита. Тогава Михаил IV подготвя нов поход, осуетен от голямото българско въстание на Петър Делян. Така Стефан Войслав остава ненаказан. Според някои сръбски историци във въстанието на Делян заедно с «македонците» (българите) участват и сърби. Данни за подобно участие няма, въпросната теза се гради на презумпцията, че въстанието избухва в района на Белград. През XI в. обаче там няма сръбско население. Очевидно Стефан Войслав запазва неутралитет, не подкрепя Петър Делян, което смекчава византийската позиция спрямо него. През 1042 г. 60 000–та византийска армия опустошава държавата на Стефан, но той успява да я разбие в сръбските, планини. Стефан Войслав умира към средата на века (ок. 1055 г.). Наследява го синът му Михаил, който се проявява като «приятел и съюзник на ромеите». Това се дължи най-вече на неговите опасения от проникването на италианските нормани в дн. Албания. През 1072 г. Михаил подкрепя българските боляри в Скопие начело с Георги Войтех, като изпраща сина си Константин Бодин за български цар. Това се дължи на принадлежността на този сръбски род към Самуиловата династия по линия на Теодора-Косара. Сръбската намеса има противоречиви резултати. Не е изключено тя да засилва разцеплението сред българските боляри. Според Никифор Вриений това е опит на «славяните» (сърбите) да поробят българите. Както личи от изворите, в някои райони се налага Константин Бодин (български цар под името Петър) да установява властта си със сила. След разгрома на въстанието Бодин е отведен във Византия, но с помощта на венецианци той успява да избяга. Никифор Вриений Старши (дядо на едноименния историк) като стратег на Драч разбива Михаил. Неговият бунт срещу Михаил VII Дука ликвидира ефекта от този успех. Започналите безредици между византийските военни на практика освобождават сърбите от растящата заплаха. По време на войната с норманите Михаил отначало е техен съюзник, но по-късно преминава на страната на Алексий Комнин. Дукленският престол е наследен от Бодин, който се стреми да лавира между Византия и норманите. Той се възползва и от затрудненията на империята, чиито войски са заети със селджуките, норманите и печенезите. Важно място в политиката на Бодин заема гр. Бар, където е създадена католическа архиепископия. Папа Климент III признава сръбския владетел за крал, но този акт няма трайни последици за сръбската държавност. С помощта на Бодин рашкият жупан Вълкан отхвърля византийската власт. Оттук нататък Алексий Комнин е зает най-вече с нападенията на Вълкан. Бодин е пленен от ромеите при неясни обстоятелства. Той умира през 1101 г., след което Дукля преживява упадък.

Постепенно центърът на сръбската държавност се «завръща» отново в Рашка. Вълкан (срб. Вукан) се отбранява успешно от нападенията на Алексий Комнин. Той успява да присъедини Косово, което става своеобразно ядро на държавата му. Неговата титла обаче е само велик жупан, а по-сериозни опити за постигане на трайна държавна независимост не се осъществяват. Неговият син Урош I търси съюз с Унгария, която през 1102 г. присъединява към територията си Хърватско, а по-късно и Босна. През 1127 г. Унгария и Византия водят война, в която маджарите проникват до Средец. Йоан II Комнин ги разбива през 1129 г., а сърбите като унгарски съюзници са подложени на репресии. Хиляди сърби са преселени в Мала Азия. По времето на Мануил Комнин сърбите почти неизменно са на унгарска страна, а дъщерята на Урош става унгарска кралица. Урош II продължава тази политика, но през 1149 г. Мануил Комнин му нанася серия тежки поражения. През 1150 г. сръбският владетел е принуден да се признае за византийски васал. Урош II умира ок. 1160 г., наследен е от брат си Деса, който в крайна сметка е свален от ромеите. Започва борба за великокняжеския престол, в която Византия поддържа Стефан Неман (Неманя), местен жупан около р. Топлица и далечен роднина на династията. Той произхожда от Зета и като дете е покатоличен, което налага по-късно отново да приеме православието. Стефан Неман е ловък политик, при чието управление е реално възобновена сръбската независимост.

До края на IX в. сръбската култура е в най-примитивен стадий — този на славянското езичество. Връзките с византийската цивилизация са слаби, тъй като в заетите от сърбите земи няма известни антични градски центрове (от рода на Сердика, Филипопол, Месемврия и др. в България). Далече остават Солун и Константинопол. Новите академични изследвания на сръбските учени, включително в «История на сръбския народ», (1981), се говори повече за старобългарската култура с оглед на проблема за Кирил и Методий, и най-вече за Македония, отколкото за самата сръбска територия. Изтъква се, че в диоцеза на Методий като сремско-панонски архиепископ навярно са влезли и някои сръбски земи; че учениците на Кирил и Методий (Климент, Наум, Сава и Ангеларий) са отишли в Белград при българския таркан в този град; че св. Климент е укрепил християнството в Македония. Набляга се на факта, че част от славянските просветители «се разпръснали — едни в Мизия, а други по Далмация и Дакия» («Житие на Наум»). Обръща се внимание на борбата за използването на славянския език и глаголицата в Хърватско. Въпреки някои спекулативни тези с оглед на Македония, се признава, че главният поток на славянска книжнина идва от Охрид, което личи в паметниците през ΧII–XIII в. Не трябва да се подценява обаче влиянието на преславската културна традиция, още повече че много от сръбските князе живеят в българската столица преди заемането на престола и са възпитавани в българските школи. В крайна сметка, в Сърбия също се налага кирилицата, свързана най-вече c Пpecлав. През ХI–ΧII в. в сръбските земи е силно влиянието на Охридската архиепископия. В Сърбия са добре познати произведенията на водещите български автори — Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Презвитер Козма и др. В Зета (Дукля) има един интересен автохтонен вариант на сръбската култура, свързан с култа към св. Иван Владимир, както и с латинското влияние. Най-известните му паметници са житието на светеца, както и споменатият Барски летопис. Културното развитие до края на XII в. е твърде неравномерно и забавено. До началото на ХIII в. е трудно да се говори за единна сръбска народност, доколкото регионалното доминира над общосръбското съзнание.

Византийско-сръбските отношения и развитието на сръбската държава (XII–XV в.)

Борбата за независимост от Византия, а в перспектива и от обвързаността с Унгария, набира ход при СТЕФАН НЕМАН. Сведенията за него са оскъдни. Както стана дума, отначало той е протеже на Византия, но по-късно прави опити за откъсване от влиянието й. Междуособиците в Унгария дават възможност на Византия към 1172 г. да плени сръбския владетел, след което той отново е византийски васал. Смъртта на Мануил Комнин и вътрешното напрежение по времето на Андроник I създават благоприятни условия за нови унгарско-сръбски действия (1183). Маджари и сърби нахлуват в Моравската област, достигайки до Средец. Тогава именно мощите на св. Иван Рилски са отнесени в Унгария. Стефан Неман временно завладява Шкодра, Котор и други градове по Адриатика. Нарастват сръбските амбиции за проникване в Македония и към Ниш. Междувременно Исак II Ангел постига мир с Унгария, което не вещае нищо добро за сърбите. Антисръбският поход обаче е отложен поради започналия Трети кръстоносен поход. Сръбският жупан е особено активен и съгласен на съюз с Фридрих Барбароса. Той постига съюзни връзки и с българските владетели Петър и Асен. През 1190 г. Неман обещава 20 000–на армия за общи действия срещу Константинопол (за същата инициатива, в край на сметка неприета от Барбароса, Петър и Асен обещават 40 000 души). Изтеглянето на кръстоносците от Балканите позволява на Исак Ангел да нападне Сърбия през 1191 г. Ромеите разбиват слабите сръбски сили на р. Морава, а Неман отново се признава за васал. По-малкият му син Стефан се жени за императорската племенница Евдокия, дъщеря на бъдещия император Алексий III. От времето на Стефан Неман са и първите гонения срещу богомилите в Сърбия. През 1196 г. при неясни обстоятелства Стефан Неман се оттегля от престола и заедно с малкия си син Сава се установява в Хилендарския манастир на Атон. Тогава той приема името Симеон, а след смъртта си през 1199 г. е канонизиран за светец на Сръбската църква. Оттеглянето на Неман от престола до голяма степен е свързано с възможностите за византийско вмешателство във вътрешните работи на неукрепналата сръбска държава. Принципът на престолонаследието е нарушен — вместо първородния му син Вълкан (Вукан) на трона застава византийският му зет Стефан, наречен по-късно Първовенчани (като пръв сръбски крал). Вълкан не се отказва от правата си върху короната и търси помощ от Унгария. От своя страна, Стефан разчита на помощта на българския цар Калоян — през 1203 г., когато Калоян изгонва унгарците от северозападните български територии (Белград и Браничево), СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ получава възможност да стабилизира своята власт. Отслабването на България при Борил дава възможност на сърбите да се намесят в борбата между царя и неговия брат Стрез. Със сръбска помощ Стрез успява да се установи като самостоятелен владетел в Македония със столица Просек. Опитите на Борил да осъществи интервенция в Сърбия с подкрепата на Хенхрих Фландърски пропадат. Междувременно при неясни обстоятелства сърбите премахват отметналия се от тях и сближил се с Борил севастократор Стрез. Най-вероятно става дума за политическо убийство, в което има пръст и сръбският духовен водач САВА, брат на краля (1214). При сходни обстоятелства е убит и епирският деспот Михаил I. Тези промени обаче не носят териториални придобивки, тъй като от юг започва експанзията на Епир при Теодор Ангел Комнин. Един от успехите на сръбската политика е сближаването с Венеция: ок. 1207–1208 г. Стефан се жени за Ана, внучката на Енрико Дандоло. През 1217 г. папа Хонорий III дава на сръбския жупан кралска титла. Това е един от най-големите успехи на Сръбската държава и нейния владетел, който вече се нарича крал на «всички сръбски земи». Към тази титла започва да се добавя и титлата самодържец, без съмнение заимствана от българите, която подчертава независимостта на кралството от Византия. Друг сериозен успех на Сръбската държава е създаването на СРЪБСКАТА АВТОКЕФАЛНА ЦЪРКВА. В случая конюнктурата, особено борбата между Никея и Епир, улеснява решаването на сръбския църковен въпрос. Въпреки протестите на Охридската apxuenucкопия, през 1219 г. патриаршията в Никея ръкополага Сава за пръв сръбски архиепископ. Отначало център на Сръбската архиепископия е манастирът в Студеница, по-късно Жича, а като постоянно седалище се налага гр. Печ (Ипек).

По времето на Стефан Първовенчани Сръбската държава разширява територията си и се утвърждава като важна регионална сила. Наследява го синът му Стефан Радослав (1228–1234), който е свързан династично и политически с Епирската държава. След разгромен Теодор Комнин при Клокотница (1230) нараства българското влияние в Сърбия. Иван Асен II подкрепя Стефан Владислав (1234–1243), негов зет, който със съдействието на архиепископ Сава заема престола след преврата. За около едно десетилетие Сърбия попада в сферата на българското политическо влияние. През 1235 г., при посещението си в Търново, Сава умира, а мощите му, макар и не без трудности (Иван Асен II дълго отказва да ги даде на своя зет), са пренесени в манастира в Милешево. Татарското нашествие през 1242 г. засяга директно Сърбия, но най-тежкия удар от балканските държави понася България. Както допуска М. Благоевич, именно това събитие води до рязкото отслабване на българското влияние в Сърбия и до свалянето на Стефан Владислав. На престола идва УРОШ I (1243–1276), при когото държавата постепенно се «еманципира» — в този период Византия и България, а в известна степен и Унгария, нямат реални възможности за влияние върху нея. Същевременно в сръбските земи започва един бавен, но траен процес на икономически подем, свързан с притока на немски колонисти — рудари, металурзи, занаятчии и др., както и с прякото съседство на Сърбия с италианската сфера на търговско и стопанско влияние. Значителни приходи на кралската хазна носят и сребърните рудници, чиято усилена разработка започва именно по това време.

При СТЕФАН ДРАГУТИН (1276–1282) вече са ясно доловими материалните и психологическите основи на една завоевателна политика спрямо отслабените съседи. Макар при Драгутин все още да няма териториални завоевания, вече е факт и едно независимо антивизантийско поведение — така например сърбите приемат политическия беглец Котаница Торник, който започва нападение срещу империята от сръбска територия. Сърбия се включва и в плановете на Карло Анжуйски срещу Византия. Михаил Палеолог подготвя голяма офанзива срещу Сърбия, но умира в навечерието й (1282). Междувременно в сръбския двор става една изключително важна персонална промяна — Драгутин, който се осакатява при падане от кон (аналогията с българския цар Константин Асен е неизбежна, що се отнася до тогавашните представи за физическото състояние на един владетел), абдикира в полза на по-малкия си брат СТЕФАН МИЛУТИН (1282–1321). Андроник II продължава замисъла на баща си, тъй като сърбите временно са овладели Скопие и част от Северна Македония. Отделни византийски части достигат Липлян и Призрен, но кампанията е прекратена бързо. Срещу сърбите са пратени 4000 татари, които опустошават земите им и се връщат при своя владетел Ногай. Използвайки слабостта и колебливото поведение на Андроник II, сръбските войски нахлуват дълбоко във Византия, достигайки Егейското крайбрежие при Света гора (1283). Въпреки че се завръщат обратно, на следващата година начело със самия крал сърбите завладяват Северна и Средна Македония. Границата с Византия е разположена северно от линията Охрид — Прилеп — Щип. От териториалното разширение е засегната и България — завладени са Браничевската област (1291), дотогава територия на самостоятелните владетели Дърман и Куделин (от българо-кумански произход), а временно и Видин (1292). Единствено намесата на Ногай в полза на видинския владетел Шишман възстановява териториалното статукво. През 1296 г. Милутин нахлува отново във византийските предели и достига до Адриатика при Драч. Андроник II търси мир и след дълги преговори (1297–1299) териториалният въпрос е решен. Сърбия временно се отказва от нови завоевания, задоволявайки се с династичния брак на краля с императорската дъщеря Симонида. Въпреки договора след няколко години Милутин завладява Щип. По същото време екскралят Драгутин владее Белград и Мачва като унгарски васал. Още при войната с Дърман и Куделин Милутин прокарва своето влияние в тази територия, смятана за унгарска, управлявана от сръбски велможа и населена с българи. Милутин внимателно следи развитието на балканската политика, като постига известно влияние във византийския дворец. Той изпраща воеводата Новак в помощ на ромеите срещу турците в Мала Азия. При Милутин византийското влияние в двореца, в политическата идеология и културата става доминиращо. Византийският палеологов стил измества романските влияния в сръбското изкуство. В тези години сръбското стопанство се развива успешно, появяват се нови рудници, търгове, крепости и градове. Милутин е и законодател, което също е част от «византинизацията» на Сърбия. Ктиторската дейност на краля е мащабна, а сред по-важните паметници са църквата «Св. Богородица Левишка» в Призрен, строена през 1306–1307 г., «Св. Георги» в Старо Нагоричено (Македония) от 1312–1313 г., «Св. св. Йоаким и Ана» в Студеница, няколко църкви в Скопие, Жича и другаде.

При СТЕФАН УРОШ III ДЕЧАНСКИ (1321–1331) възходът продължава, Сърбия извлича изгоди от гражданската война на «двамата Андрониковци» и разширява територията си в Македония. Стефан Дечански превзема Просек, с което си осигурява възможности за директна атака по течението на Вардар към Солун, около Струмица и Мелник се установява друг сръбски властел — Хрельо, който владее български земи и е известен като ктитор на Рилския манастир. В съюз с Византия България се опитва да спре сръбските завоевания в Македония. През 1330 г. при Велбъжд Дечански и неговият син Стефан Душан (обявен за съвладетел по византийски маниер) с измама побеждават Михаил III Шишман, а Андроник III прекратява похода си. Завоеванията на СТЕФАН ДУШАН (1331–1355), свалил с преврат и убил своя баща, вече бяха подробно разгледани при изложението за Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин. Намесата на сръбския владетел във вътрешните работи на империята достига своя апогей. Душан е коронясан за «цар на Сърбия и Романия (Византия)», понякога към титлата се прибавя «и на част от Българското царство». В духа на византийското право Душан издава своя «Законник» (21 май 1349 г.), обявен на държавен събор в Скопие — български град, който става негова столица. На сръбски е преведена и «Синтагмата» на солунския юрист Матей Властар. Душан въвежда почти напълно византийската рангова система, включително титлите деспот, севастократор, кесар и др. Сръбската архиепископия е обявена за патриаршия със съгласието на Търново и Охрид, което обаче среща острата реакция на Вселенската патриаршия. Проектите на Душан за завладяване на Константинопол често се съпоставят с политиката на българския цар Симеон Велики. Те обаче нямат нито политическата избистреност, нито последователността на българската имперска идея от Х в. Шансовете им за успех са още по-нереални, а политическата обстановка през XIV в. ги прави химерични. Смъртта на Душан води до бързото разпадане на изкуствената му държава, която по-скоро е сбор от отделни владения и е изпъстрена от етнически и културни различия. УРОШ V (1356–1371), наричан и «Лудия», синът на Стефан Душан и Елена, няма нито авторитета, нито способностите на баща си. Властта му е оспорвана от деспот Симеон Синиша (1356–1370), полубрат на Душан и управител на Костур, който се самопровъзгласява за «цар на ромеи и сърби». Истинското разпадане обаче започва през 1306 г., когато велможата Радослав Хлапен се обособява като независим владетел във Воден. Той не признава властта не само на Урош, но и на Симеон Синиша. В Сяр като независима владетелка започва да управлява царица Елена, макар и вече монахиня под името Елисавета, а в Южна Албания — нейният брат Йоан Асен. Родът Балшичи в Зета постъпва по същия начин. Обстановката се усложнява и от една война с Дубровник, започната необмислено от сръбските властели. Налага се цар Урош V да посредничи за мир между своите властели (княз Войслав и др.) и една чужда държава. Урош търси опора главно сред сръбската аристокрация в т. нар. гръцки земи на царството, т. е. бившите византийски територии, населени най-вече с българи, отчасти и с албанци. Най-мощни между властелите са братята ВЪЛКАШИН и УГЛЕША МЪРНЯВЧЕВИЧИ. Вълкашин е управител на Прилеп още при Душан, а по-късно има силни позиции в самото Скопие. Углеша завзема Сяр от Елена. През 1365 г. Урош V е принуден да даде на Вълкашин титлата крал, с което го признава за свой съвладетел. Сръбските земи са обхванати от анархия и междуособици. Вълкашин провъзгласява сина си Марко за «млад крал», което ясно демонстрира намерението му за бъдеща замяна на династията Неманичи от рода на Мърнявчевичите. Битката при ЧЕРНОМЕН (1371) пресича тази тенденция, но така или иначе Неманичите слизат от сцената — през декември 1371 г. Урош V умира, без да остави наследници. Така сръбското царство престава да съществува.

Разгромът при Черномен се отразява тежко на сръбската държавност. Крал Марко и Константин Деянов (владетел на Велбъжд, Средна и Северна Македония) стават турски васали, а идеята за царство повече не се подновява. Изконните сръбски земи са под властта на Лазар, Той обаче управлява с титла княз и не се противопоставя на босненския бан Твърдко, който възприема сръбската кралска титла, тъй като е потомък на крал Драгутин (1377). Смъртта на Лазар при разгрома на Косово поле (1389) утежнява приетия още ок. 1376 г. васалитет към турците. СТЕФАН ЛАЗАРЕВИЧ (1389–1427) в общи линии остава лоялен турски васал, участва на турска страна в битките с кръстоносците (1396) и монголите на Тимур (1402). След 1402 г. държавата му укрепва, в нея се наблюдава известен подем на културата, в който участват активно български дейци (Григорий Цамблак, Константин Костенечки, патриарх Ефрем и др.). Стефан Лазаревич получава от император Мануил Палеолог титлата деспот. Фактът, че тя е възприета от сърбите като знак на високо достойнство, свидетелства за «инфлацията» на царската институция при тях. Стефан е наследен от ГЕОРГИ БРАНКОВИЧ (1427–1456), чийто избор за сръбски владетел отначало среща острата реакция на Мурад II. Към 1433 г. Бранкович все пак успява да стабилизира държавата, но нейната територия е в буферната зона между Унгария и Османската държава, което не дава перспектива за стабилност. Още през 1439 г., в хода на унгарско-турските сблъсъци Мурад II завзема Смедерево, дунавски град, който е основна резиденция на владетеля. Георги Бранкович участва в първия поход на Владислав Варненчик и Хуниади, но отказва да се включи във втория поради конюнктурни съображения. След смъртта му в Сърбия отново се развихрят междуособиците, умело подклаждани от османците. През 1459 г. турците свалят Лазар II, превземат окончателно Смедерево, a Сръбската държава пада под османска власт.

Средновековна Босна

Средновековната Босненска държава се появява сравнително късно, а за първи път «земята Босна» се споменава като нещо обособено едва през X в. Името Босна вероятно идва от названието на едноименната река, извираща в околностите на днешното селище Търново, недалече от Сараево. Босненската област влиза в сферата на византийското влияние много по-късно от останалите славянски земи. По-бавно протичат и процесите на етническо обособяване. Територията на бъдещата Босненска държава през VII–XII в. е зона на съперничество между сърби и хървати. След християнизацията на тези два народа Босна става арена на борба между православието и католицизма. Тези особености на Босненското средновековие са изтъквани неведнъж и те дават своето отражение върху историческото развитие на тази част от Балканите. За първи път босненски владетел с титлата бан (по принцип титла на областен управител, която само в Босна има значение на държавен глава) се споменава през X в. При сръбския княз Часлав Босна, макар и като полусамостоятелна област, е в състава на Сърбия. При Бодин тя принадлежи на Дукленското княжество. След присъединяването на Хърватско към Унгария (1102) Босна е смятана за част от Унгарското кралство, чийто престолонаследник прибавя към титлата си и израза «дукс на Рама» (по името на р. Рама в Босна). Византийското надмощие на Балканите през ХII в., особено при Мануил Комнин, превръща Босна в една от възловите гранични територии в зоната на конфликта с Унгария. Смъртта на този император (1180) и последвалата криза в империята дава началото на независимата Босненска държава. Нейният пръв самостоятелен владетел е бан КУЛИН (1180–1204), който използва затрудненията на Византия, сърбите и хърватите за извоюване на политическа независимост. Кулин се смята и за родоначалник на владетелската династия. При наследниците му Босна се бори с унгарската намеса, а Нинослав (1232–1250) приема титлата велик бан, подобна на сръбската велик жупан. През втората половина на XIII в. Босна изживява трудни десетилетия, свързани не само с унгарско-хърватската, но и със сръбската експанзия. Редица земи са отнети от Босна, търсят се дипломатически контакти със съседните дворове. Бан Приезда жени своя син Стефан I Котроманич (1284–1310) за Елисавета, дъщеря на крал Драгутин, откъдето идва династичната връзка на босненските банове с династията на Неманичите. Тя, както стана дума, дава основание век по-късно бан Твърдко да бъде обявен за сръбски крал. В началоmo нa XIV в. Босна все още е зависима от по-силните си съседи, значителна част от нея е под властта на хърватския род Шубичи.

Религиозната ситуация в средновековна Босна отразява нейното особено етнокултурно и политическо развитие. Още при бан Кулин тук се формира т. нар. БOCHEНCKA ЕРЕТИЧЕСКА ЦЪРКВА, определяна като богомилска или патаренска. Сблъсъкът между православието и католицизма отдавна е породил религиозно разделение — части от Босна са под влиянието на двете християнски църкви. Значителна част от населението обаче не се обвързва с тях, а приема за своя местната Еретическа църква — един уникален случай в историята на средновековна Европа. Патарените са твърде сходни с богомилите, имат своя организация и свой духовен ръководител — «дед», подобен на богомилския «дедец». Неговата резиденция е Моищре, недалече от Миле — резиденцията на босненските банове.

Босна става прицел на серия от антиеретически походи, организирани най-вече от Унгария под влияние на Римската църква. Опитите да бъде изкоренена ереста нямат успех, нещо повече — през XIII в. аристокрацията и самите банове принадлежат към еретическата вяра. Босненският, «дед» участва в издаването на държавни актове, грамоти и др. — нещо недопустимо в останалия християнски свят. Едва бан Нинослав към 1240 г. е принуден под натиска на Унгария да се откаже от еретическата си вяра, но нейното влияние в държавата остава традиционно силно.

Босна укрепва своята самостоятелност при СТЕФАН II КОТРОМАНИЧ (1314–1353). Междуособиците в Унгария и ангажираността на Сърбия, на юг позволяват на Босна да разшири територията си към Адриатика. Продължават добрите връзки с Дубровник, засилва се икономическата мощ на аристокрацията, развива се и етническото локално самосъзнание — наред със «сърби» се използва и понятието «бошняни». Босненската народност обаче е нестабилна, а в конфесионално отношение Босна продължава да се люшка между Изтока и Запада. Стопанският разцвет на Босна през XIV в. е свързан най-вече с богатите сребърни и оловни рудници. Появяват се тържища и градски средища. Постепенно се утвърждава и авторитетът на Босненската държава. Наред със старите връзки със сръбските и хърватските знатни родове се установяват и династични връзки с България Стефан II е женен за неизвестна по име българска принцеса, може би от семейството на Михаил Шишман, Твърдко I (1353–1391) се жени за Доротея, дъщеря на Иван Срацимир.

През втората половина на XIV в. Унгария се стабилизира и се превръща в най-голямата сила в региона. През 1357 г. Босна подписва договор за васалитет към унгарската корона, но запазва значителна самостоятелност. Протежираната от Унгария Католическа църква, на първо място Орденът на францисканците, развива широка мисионерска дейност сред босненските еретици. Еретическата църква обаче запазва влиянието си над голяма част от босненския народ и аристокрацията. Периодът 1377–1463 г. е обозначаван като епоха на Босненското кралство. През 1377 г. Твърдко приема сръбската корона, a Босна преживява политически възход, обусловен най-вече от отслабването на балканските държави в хода на османските завоевания. Твърдко е коронясан в Милешево над гроба на св. Сава, а титлата му е призната от Дубровник, Венеция и Унгария. Той подчинява далматинските градове и дори се титулува «крал на Босна, Хърватско и Далмация». Босна подкрепя сърбите срещу османската експанзия, но ролята й не трябва да се преувеличава. При наследниците на Твърдко започва политически упадък, съпроводен с нарастваща османска намеса и ожесточени вътрешни борби. Още при Дабиша I (1391–1395) са налице сериозни териториални загуби, подновен е васалитетът към Унгария. След Никополската битка (1396) османците получават много повече възможности за намеса в Босна. При Остоя (1398–1404 и 1411–1418) наред с краля видна роля играят херцог Хървоя, воеводата Стефан Byкич — Косача и Павел Раденович. Областта Херцеговина възниква на базата на владенията на споменатия Косача, който се самопровъзгласява за херцог («херцег» според местното наречие). Босна изпада в положение на двоен васалитет — към Унгария и към османците. Вътрешните противоречия в държавата все повече се обвързват с намесата на османските турци. След 1415 г. Босна плаща данък на турците, а султанът се превръща в арбитър между спорещите страни. През 1451 г. турците вече имат свои гарнизони в босненските крепости, а след завладяването на Смедерево (1459) Мехмед II насочва армията си към богатите рудници на Босна. През 1460–1462 г. той завладява Зворник и Сребреница, най-богатите рударски средища, за които са водени десетилетни вътрешни войни; известни са и конфликти със Сърбия. Последният босненски крал Стефан Томашевич (1461–1463) усилено брани своите земи, но силите са неравни. Страната е обречена както поради своята незначителност спрямо османската военна машина, така и поради изключително сложните вътрешни противоречия. Особено място в тази ситуация заемат османофилските настроения сред босненските патарени. Спори се за ролята на еретиците в хода на османското завоевание, някои учени дори използват израза «богомилска легенда», отхвърляйки твърденията на един съвременник — папски легат в Босна по същото време, който сочи именно тях като виновници за турското завоевание. Несъмнено е обаче, че босненското селячество се поддава по-лесно на внушенията на завоевателя, дял за което има и традиционното му недоверие към Католическата и Православната църкви. През май и юни 1463 г. Босна е окончателно завладяна. Херцеговина, чиито херцози са неизменни съюзници на турците срещу краля, за известно време остава свободна, но през 1485 г. и тук започва господството на османската администрация.

Средновековният Дубровник

Векове наред този град е тясно свързан с Византия и нейните интереси в Адриатика. За неговото създаване разказва още Константин Багренородни, според когото населението има романски произход, но околните земи са заселени със славяни от сръбската група. Голямата част от специалистите смятат, че на мястото на средновековния Дубровник почти едновременно се създават романско (следващо традициите на римския градски живот) и славянско селища, които постепенно се обединяват в един град. Векове наред той съхранява две имена: Рагуза — за латинското население, и Дубровник — за славянското, което отразява особеностите на неговото възникване. Още от създаването си ок. VIII в. градът е в състава на Византия. Заедно с другите крайбрежни селища и острови (Сплит, Трогир, Котор и др.) той влиза в състава на тема Далмация. До края на XII в. тези градове са в територията на Византия, която обаче им предоставя широка вътрешна автономия. Старото романизирано население на Далмация е опора на византийската власт в Адриатика, то запазва частично своя език чак до XIV в. През IХ–X в. Дубровник е все още малко градче с дървени укрепления, но дори и малкото останали съобщения за него позволяват да се забележи началото на интензивното му развитие. През 866–867 г. градът издържа 15–месечната обсада на арабския флот, а малко по-късно неговите кораби прехвърлят край гр. Бари сръбски военни отряди в помощ на ромеите в Италия. През 999 г. Дубровник става център на архиепископия.

В епохата на кръстоносните походи се активизират търговските и политическите връзки в Средиземноморието. Новата ситуация се отразява благоприятно и на Дубровник, чиято търговска мощ непрекъснато нараства. Градът сключва търговско-политически договори със сръбските владетели, с босненските банове, с византийските императори, а по-късно и с българските царе — например Иван Асен II и Михаил II Асен. В своята политика Дубровник се изявява като комуна начело с княз, съдия и викарий. Народното му събрание, включващо всички пълноправни граждани, формира градски съвет. Постепенно се обособява мощен градски патрициат.

Съдбата на далматинските градове, включително и Дубровник, се определя от борбата между Венеция, Византия, Унгария и италианските нормани през XII в. След 1204 г. Венеция овладява всички важни стратегически точки в региона и моретата, което принуждава Дубровник да признае нейното върховенство (1205). През целия XIII в. градът се бори с венецианската власт, като най-сериозното му постижение е утвърждаването на неговия статут, позволяващ широка автономия (1272). Венецианското господство отпада през 1358 г., а гладът преминава под върховенството на унгарския крал. Унгария не се намесва във вътрешните работи на Дубровник и дори му позволява да води самостоятелна външна политика.

Най-важният сектор в дубровнишката икономика е посредническата търговия, която носи извънредно големи приходи на републиката. Същевременно градът развива водеща спрямо сръбските и босненските земи занаятчийска индустрия, придобива и аграрни имения. Към Дубровник непрекъснато се стичат кервани със сребро, злато и олово — по най-новите изчисления производството на сребро в Сърбия и Босна през XIV–XV в. достига близо 1/5 от целия европейски добив. От друга страна, Дубровник е водещ център на керванната сухопътна търговия на Балканите — роля, която изпълнява и във времето на османското владичество. Дубровнишките колонии в балканските страни, вкл. и в България, осъществяват най-директния контакт между тези страни и католическия свят.

Албания и Византия. Албания и «векът на Скендербег»

За формирането на АЛБАНСКАТА НАРОДНОСТ през Средновековието и изобщо за ранната история на Албания има много спорове, защото липсват исторически сведения за периода до средата на XI в.

Съществуват две тези за формирането на албанската народност: автохтонна, според която произходът й се свързва с илирийците, и миграционна, според която тя води началото си от траките, дако-трако-фригийците, дако-мизийците и др. Може да се обобщи, че албанците произхождат от различни елементи на палеобалканския субстрат: илирийци, дако-мизийци (дарданци) и траки и не би трябвало да се говори само за проста промяна на името на илирийците — явно процесите са по-сложни. Албански историци, които се позовават на археологически и нумизматични находки, изтъкват голямото занаятчийско производство през Античността, както и широкия обмен главно по южния адриатически бряг. Градове като Драч (Дирахион, дн. Дурес), Аполония, Бутринт започват да наподобяват римски градове, а в по-южните райони Аполония, Амантия и Фойнике запазват известни гръцки традиции. В сръбската археологическа наука се оспорва постановката на някои албански археолози, че съществува непрекъснат градски живот (съответно континюитет на тази основа) не само в Южна, но и в Северна Албания, не само по крайбрежието, но и във вътрешността. Според тях, а и според други историци местните елементи са по-силни и трайни в планинските райони (такова е положението и в областта Дардания). Това население участва във формирането на албанската народност. Разбира се, много въпроси остават дискусионни.

С проникването на славянски маси към Албания (главно по течението на р. Дрина) имена от славянски (предимно български) произход стават обикновено явление в Южна Албания и в областта на Шкодра. Някои албански езиковеди поддържат становището, че славянската топонимия е главно микротопонимия, докато навсякъде е налице албанска макротопонимия. Още изследванията на М. Селишчев и на други лингвисти показват, че микротопонимията позволява да се проследи славянското проникване. АЛБАНСКИЯТ ЕЗИК е с определена специфика. Той се отличава ярко от околните славянски езици. Византийските автори от XI–XII в. първи споменават за «арванити». Има предположение, че терминът е употребен в географски смисъл, докато «албанци» е официално етническо название. Въпросът все още е спорен. Арванитите служат във византийската войска под предводителството на Георги Маниак (1042) и на узурпатора Никифор Василаки (1078).

Арванон се намира на изток от Драч. Анна Комнина споменава, че той е разположен във вътрешността на дн. Албания, между Охрид и Дебър, между Шкумба и Девол. Драч е център на византийска тема, а Круя е епархийски център, зависещ от Цариград, и се споменава от IX в. нататък.

Според византийския историк Аталиат през ХI в. между албанските земи и Византия съществува «исополития» — особен вид административни връзки.

Албански земи са включвани и в Българската държава по времето на княз Борис, както личи от Балшенския надпис. При управлението на Симеон България владее «30 града около Драч». Самуил жени дъщеря си за драчкия стратег и владее този град и крайбрежието. По времето на Иван Асен отново се говори за «арбанашка земя», включена в българските владения (надпис в църквата «Св. 40 мъченици»).

Борбата за обособяване на албанските територии в самостоятелна държава достига своя връх в края на XII и през XIII в. Тогава се споменават албанските първенци Прогон и синовете му Димитър и Джин. Може би ок. 1190 г. вече съществува албанска държава, а Прогон вероятно е първият албански владетел. Димитър, синът на Прогон, се нарича «албански принц». По времето на Йоан Ватаци, който през 1252–1253 г. подписва договор с епирския деспот Михаил II Ангел, се споменава албански владетел на име Гулам. Това показва, че страната е запазила известна самостоятелност, въпреки борбите през няколкото десетилетия от този период. Теодор II Ласкарис обаче не признава автономията и изпраща в Албания византийски управител. През 1257 г. там избухва въстание, но Византия възстановява властта си над Албания за четвърти път. С това тези, по-скоро вражески, отношения се прекъсват.

През 1269 г. с папска благословия започва походът на Карло I Анжуйски, който представлява опит за възстановяване на Латинската империя в Цариград. Водят се битки в продължение на почти две години. Карл обещава на местните първенци да признае независимостта на Албания, след което те го пускат в града. Действително, на 21 февруари 1272 г. сицилийският крал провъзгласява в Неапол REGNUM ALBANIE (Албанско кралство), като известява, че той е негов владетел. Територията му е между Дрина на север и Вльора и Берат на юг.

Пристигналите в Албания французи и италианци заемат всички управленски постове и предизвикват повсеместно недоволство. През 1280 г. Карло Анжуйски подновява опитите си да завземе крайбрежието и отново води битки с византийските войски. Това предизвиква бунт на местното население. След няколко години положението става неудържимо. Карло Анжуйски напуска Албания през 1286 г.

В края на ΧΙΙΙ в. в областта между Дрина и Вьоса, където се създава едра поземлена собственост, голяма част от управляващите Анжуйци са изместени от местни албански, владетели. По-известни сред тях са фамилиите Музаки, Топия, Дукагин. В началото на XIV в. някои от тях стават почти независими. През 30–тe години на същото столетие Тануш Топия и Андрея Музаки сключват договор с Анжуйската династия. Роберт изпраща за тази цел своя син Луи, който успява да преодолее всички различия с местните владетели и дори признава на Музаки титлата «деспот на Албания». Другият син на Роберт — Карл, осигурява на Топия владенията между р. Мат и Шкумба, като му признава и титла, комес (сomte). Тези договори се оказват нетрайни, а отношенията с Византия — непоследователни. През 1338 г. император Андроник III воюва срещу Епир. Той научава за движения на албанци от планинските райони и изпраща срещу тях войски на селджукския емир Омур, който ги побеждава и взема пленници. Според Йоан Кантакузин императорът откупува някои от тях, защото са християни.

Писмените извори и лингвистичните данни свидетелстват за «слизане» на албанци към Тесалия през неспокойните години от началото на XIV в., а и по-рано. Византийските автори (главно Кантакузин) разказват, че албанците живеят като «независими номади». Андроник III воюва в техни територии и сключва договор с местни групи албанци. Разширяването на Сръбската държава към Тесалия (1348) се съчетава със засиленото им присъствие в тези земи. Вероятно първоначално Стефан Душан е сключил някакви договори с албанците в Тесалия, но по-късно споразуменията са нарушени. Известно е, че кесарят Прелюб, изпратен там като управител от Душан, загива в бой с албанци при гр. Трикала. Още през 1347 г. Стефан Душан се титулува «по Божия милост император на Романия, Склавония (т. е. Сърбия) и Албания» (по-късно в титлата му отсъства Албания). Той разпределя земите между своите първенци по следния начин: на север владее Урош, негов син, на юг — Симеон, негов брат, Вльора и Берат са дадени на шурея му Иван Комнин Асен (брат на българския цар). Това разпределение е нетрайно, то приключва със смъртта на Стефан Душан през 1355 г. В Епир се налага Джин Буа Спата, който през 1358 г. побеждава византийската войска при Аспрапотамос. През следващата година Карл Топия си възвръща властта между Круя и Петрела. В 1360 г. Балша се освобождава от зависимостта си от Стефан Урош и установява владенията си в областта на Зета. Същевременно Андрей Музаки владее земите около Берат, а Леке Дукагин — в Леше. Съществуват още няколко подобни владения.

В този период се издигат и градове със самоуправление като Шкодра и др. Особено енергично действа Карл Топия, който разширява значително владенията си — на север до р. Мат и на юг до р. Шкумба. Това разширение, което става отчасти за сметка на съседните поземлени владетели, не минава без борби между тях. През 1374 г. обаче папа Григорий X признава Карл Топия за «велик комес на Албания», а сам той се нарича «принц на Албания и господар на Дирахиум».

Вътрешните борби продължават и по време на османското настъпление в западните части на полуострова. През 1285 г. Mypaд I дава заповед на своите военачалници Тимур и Евренос бей да завладеят «албанската земя». Завземането на крепости е съпроводено с отвличане на много пленници. Особено голямо е поражението на албанските сили при Савра. Георги II Балша, вече султански васал, сключва тайно съглашение с княз Лазар Хребелянович и участва в битката при Плочник. Боят при Косово е последван от кървавата битка при Прищина (1389), която определя съдбата на Албания за известен период.

Интересно е, че за разлика от другите балкански народи, албанците преживяват историческия си звезден час през XV в. (века на Скендербег).

През 90–те години на XIV в. османските турци проникват неколкократно в Албания през Скопие и тамошните български земи. През 1392 г. Георги Топия, син на Карл Топия, отстъпва Драч на Венеция. На следващата година капитулират Дукагините. След известен период на съпротива и Георги II Балша предава на Венеция Шкодра и няколко други града

След кризата през 1402 г. османците продължават настъплението си на запад. През 1415 г. те завземат Круя, след това завладяват Вльора, Канина и др. Османското нашествие е съпроводено с разрушаването и ограбването на албанските градове, както това става и в останалите балкански земи.

През 1421 г. започва съпротивително движение в Северна и Южна Албания, което е потушено от султан Мурад II.

Поземленото владение на Кастриотите се простира между владенията на Дукагините и Арианитите. В средата на XIV в. Павел Кастриот притежава само две села в областта на Дибра. Синът му Йоан разширява владенията си след битката при Анкара (1402). Той обаче става васал на султана, както постъпват и повечето поземлени владетели от тези райони. Всички съседни владетели воюват с Венеция, а нерядко се сражават и помежду си. Турците се възползват от сложните им отношения и опитите за откъсване от васалитет, превземат Солун през 1430 г., а след няколко месеца нахлуват отново и в Албания. Средна и Южна Албания образуват вече един санджак, а Корча, Мат и др. остават извън него като отделни вилаети.

През 1433–1434 г. отново избухват повсеместни въстания. В 1435 г. Евренос бей навлиза в Албания. Местното население търси начини за съпротива срещу нашествениците (правени са опити за свързване с Унгария), но общ фронт за борба се формира едва при Скендербег.

ГЕОРГИ КАСТРИОТ (Скендербег) е едно от деветте деца на Йоан Кастриот. Роден е към 1405 г. Според сведенията на различни историографи е даден като заложник в Цариград, където приема исляма и получава високо военно образование. След 29 години отсъствие от родината си е изпратен с войските срещу Ян Хуниади, но дезертира и се връща във владенията на баща си. Тези разкази на историографа Бавлетий предизвикват спорове как точно е организирана масовата съпротива срещу нашествениците. Османски документи съобщават, че през 1438 г. Георги Кастриот е валия на обширни земи във вилаета на Круя. Същевременно поддържа връзки с Венеция, Дубровник, както и с неаполския крал Алфонс V, с унгарския крал Владислав (Ласло). Използвайки преминаването на Ян Хуниади, след предварителното събрание на местните владетели в Леша (март 1444 г.) той организира и оглавява «албанската лига», чиято цел е създаването на план за действие и осигуряването на бъдещите владения.

През юни с. г. през Охрид в Албания навлиза голяма турска войска, предвождана от Али паша. Действията продължават до 1447 г., когато избухва война между Лигата и Венеция. Мирът е сключен едва през 1448 г., когато в Албания идват нови турски сили. Ян Хуниади, който е съюзник на Лигата, напредва към Косово, където е победен на 18 октомври 1448 г.

През 1450 г. султан Мурад II, заедно със сина си, бъдещия Мехмед II, нахлуват през Македония срещу Круя, центъра на Скендербеговите владения. След обсада, продължила четири месеца и половина, турските войски се връщат в Одрин.

Следващите години са критични. Лигата се разпада частично. Римската курия, в лицето на папа Николай V, показва задоволството си от албанската съпротива. През този период се правят и опити за свързване с Дубровник и Арагон.

Последният етап от борбата е след падането на Цариград през 1453 г., именно между 1455 и 1456 г., когато умира най-близкият съюзник на Скендербег, Ян Хуниади. През 60–те години Скендербег е принуден да търси военна и парична помощ в Испания, Рим и Неапол. През 1468 г. той прави опит да възстанови Лигата. Умира от треска в Леша на 17 януари 1468 г.

Лишено от своя вожд, съпротивителното движение в Албания продължава с променлив успех отново с намесата на силите от Западното Средиземноморие. През 1502 г. Венеция сключва мирен договор с Османска Турция. Борбата се води на отделни места до 1506 г., когато е преустановена окончателно. Албания е завладяна от османските турци.

Влахия и Молдова — самостоятелни държави. Отношения с Византия и със земите на юг от р. Дунав

ХIII в. има решаващо значение за оформянето на държавен живот във Влашко и Молдова. Тогава в тези земи завършва един процес, продължил няколко века — от периода на т. нар. Отвъддунавска България, която се простира от Банат и Трансилвания до р. Днепър (границите й не са точно определени). Постепенното изтласкване на «скитащи» племенни общности, трайните връзки на местното население със съседните страни и на първо място с Българската държава довеждат до създаването на самостоятелни държави в Молдова и Влашко. Хронологическата граница съвпада с отблъсването на татарските нашественици, които в Молдова и в част от Влашко са имали свои наместници, когато през 40–те години на XIII в. нахлуват в Източна и частично в Средна Европа.

Икономическият живот в отвъддунавските земи се развива чувствително, за което свидетелстват монетните находки от различен вид: татарски дирхеми, унгарски денари, венециански дукати, български и западни монети. Намерените при р. Олт ок. 1 кг византийски бронзови монети, датирани между 1195 и 1254 г., нарязани на парчета от половини, четвъртини и дори осмини, са доказателство за нуждата от парични знаци на местните тържища. По Западното и Северното Черноморие е засвидетелствана голяма циркулация на генуезки монети. Сучава, Серет и др. стават известни търговско-занаятчийски центрове в Молдова, във Влашко се издигат Дългополе (по-късно Арджеш) и Търговище, а в ТрансилванияАлба Юлия, Брашов и др.

Татарите, като всички номади, винаги са се занимавали с търговия. Генуезците на свой ред осъществяват богат търговски обмен по черноморските пристанища. Саксонците в Брашов и Сибиу са особено активни в този период; има поляци, и дори арменски търговци, идващи от Лвов. По този начин се развива сравнително гъста селищна мрежа — през първата четвърт на XIII в. във Влахия има над 2000 села, а в Трансилвания броят им надминава 3000.

Документи от унгарската канцелария (1247) съобщават за князати и воеводства между Южните Карпати и р. Дунав, те отразяват и едно предходно състояние на нещата. Западно от р. Олт се намира воеводството на Литовой, което включва долината на р. Жиу и планинската местност, позната като «земя на Хацег». От това време са известни и «земята на Фаркаш», вероятно при Вълчя, и «земята на Йон» (край р. Дунав). Същите документи признават на тези поземлени владетели majores terrae, т. е. собствеността на по-голямата част от земите, и ги призовават да сътрудничат на рицарите йоанити в борбата им срещу куманите. Източно от р. Олт по протежението на реките Арджеш и Дъмбовица се намира «земята на Сенеслав, румънски воевода». Във връзка с развития търговски обмен жителите на някои райони се ползват с привилегията да се снабдяват самостоятелно със сол от р. Бузъу. Това право са имали жителите на Ръмнику Сърат и обитаващите поречието на р. Яломица.

Подобни са условията, при които в Молдова се създават независими държавни формации. Княжества има в областта Вранча, където жителите са свободни, т. е. не плащат таксата за солта, която е монопол на местния владетел, както и на владетелите в споменатите по-горе райони. Такива политически формации са известни и в степите на т. нар. Буджак, както и близо до Бърлад, познат главно от руските хроники от XII в., в района на Орхей и Яш и около Тигина по пътя, който водел от европейските страни към Крим, в «земята Цепениц», която включва крепостите Хотин, Тецина и Хмиелов, както и в района на градовете Вая, Сучава и Сирет; там са резиденциите на молдовските воеводи.

През ХIII в. (а вероятно и по-рано) южно и източно от Карпатската верига и по посока на р. Дунав и Черноморието има няколко князати и воеводства. Те са засвидетелствани през XIII в. в документи, които ги назовават с общоприетото име ţări (земи). В средата на XIII в. се говори вече за унифицирани държавни структури. Воеводата Литовой заедно с братята си установява властта си над земите на запад от р. Олт, които принадлежали на унгарската корона, и отказва да плаща данък на Унгария. В битка с унгарската войска (в 1273 или 1277 г.) воеводата Литовой е убит, а брат му Бърбат — взет в плен.

Окончателното изграждане на Влахия като самостоятелна държава се осъществява при воеводата ИВАНКО БАСАРАБ I, син на Тихомир, чиито владения са по р. Арджеш и в Къмпулунг. Той завършва организацията на Влашката държава и става основоположник на династия; назован е «велик воевода» от другите местни владетели при формирането на своеобразно обединение между тях.

Когато през 1301 г. умира последният представител на Арпадската династия в Унгария, започват борби за престола продължили до 1307 г. Басараб укрепва властта си в благоприятна за него политическа обстановка. През 1330 г. той воюва отново с Унгария, която окупира Северин. След променлив успех войната завършва с победата на Басараб през ноември 1330 г. Той остава единствен владетел до смъртта си в 1352 г.

При управлението на воеводата НИKOЛAE АЛЕКСАНДРУ (1352–1364) Унгария воюва с Венеция (1358) и Сърбия (1359). Това отклонява вниманието й от Влахия и дава възможност на Николае Александру да се свърже с Цариградската църква. Столицата Куртя де Арджеш е изградена с внушителни размери и благоустроена съобразно изискванията на времето. Управляващата династия поддържа добри отношения с България — сестрата на Николае Александру, Теодора, е първата жена на цар Иван Александър. По-късно, след развода им, тези отношения се влошават до известна степен, но не се стига до конфликт с българския цар.

През 1365 г. започва походът на Лайош (Лудвиг) Анжуйски срещу Видинска България и Владислав Влайку (1364–1377) е принуден да стане унгарски васал. Но когато Иван Александър организира коалиция, за да бъдат отблъснати унгарците от Видинска България, Владислав Влайку и добруджанският владетел Добротица помагат на българския цар срещу някои обещания от негова страна. В бунта на населението на Видин срещу окупаторите двамата воюват на страната на видинчани, чиято борба се увенчава с успех.

Владислав Влайку оказва добър прием на дейци от Видинска България и на видинския митрополит Данаил.

Влашкият воевода Влад Цепеш, известен още като Влад Дракул (Дяволът). На няколко пъти между 1438 г. и 70–те години на XV в. е издиган и свалян от влашкия престол. Участва във втория поход на Владислав Варненчик срещу османските турци (1444). Постига победи срещу смятаната за непобедима османска еничарска войска. Заради жестокото отношение към враговете и към собственото подчинено население получава прозвището Дракул. Лавира между Османската империя и Унгария. В началото на 70–те години на XV в. е затворен в тъмница в Буда и следите му се губят. Населението, което обитава околностите на крепостта Бран, вярва, че страшният воевода е жив и продължава жестокостите си. Тази вяра стои в основата на разпространената в Европа от края на XIX в. легенда за трансилванския вампир — граф Дракула.

В края на XIV в. при МИРЧО СТАРИ (1378–1418) Влашката държава преживява период на възход. Владетелят поддържа добри отношения с Полша и Унгария, сключва търговски договор с гр. Лвов. Същевременно той използва политическия упадък на България и разширява владенията си в Добруджа. Мирчо предприема поход в Източна България и достига до Карнобатското поле. Това предизвиква обратен удар от султан Баязид. Решителната битка става при РОВИНЕ, край р. Дунав (1395). В боя са убити войници от двата лагера, между които и Крали Марко, който загива като турски васал. Победата остава на страната на християнските сили, но въпреки това при общото настъпление на османските турци Мирчо се признава за васал на султан Мехмед I, с когото сключва договор.

Молдова

Молдова се споменава като самостоятелна държава около половин век по-късно при обединяването на земите между Източните Карпати и Черно море. На първия етап от това обединение марамурешкият воевода Драгош воюва заедно с унгарския крал Лайош (Лудвиг) I срещу татарите (1443). Те са отблъснати на изток от Днестър. През 1353 г. с унгарска подкрепа и съгласие е организирана васалната провинция Молдова, чийто владетел, Драгош, има резиденция в Бая. Като унгарски васал той има задължението да пази тези райони от нови татарски нападения. Управлението му продължава само две години; след смъртта му го наследява синът му Сас, който управлява до 1359 г. Същата година воеводата Богдан слиза от планините и се установява в Молдова, като продължава борбата срещу унгарската корона и добива популярност в страната. Той успява да измести сина на Сас, Балк, който избягва в Трансилвания. Управлението на Богдановия наследник ЛАЦКО (1369–1377) красноречиво показва трудностите за укрепването на Молдовското княжество. Той прави опит да се сближи с Полша и с папа Урбан V, като създава в Сирет нова епископия, разчитайки на подкрепата на Рим. През 1370 г. обаче Лайош Анжуйски получава полската корона, което дава на Унгария ново могъщество. В общите борби на източноправославните държави се оформя движение, насочено срещу исляма и срещу Католическата църква. Цамблак оглавява това движение в Киев и Литва. През 1377 г. Унгария завладява Литва, като военните действия продължават и през следващата година. Известно успокоение настъпва през следващите години при управлението на Петър I Мушат, който заема престола още от 1374 (или 1375 г.). Той се провъзгласява за полски васал в Лвов през 1387 г. На церемонията присъства и киевският митрополит Киприан Цамблак, тъй като по това време в Молдова още няма самостоятелна църковна организация. Общо взето, в този период Молдова укрепва значително в политическо и църковно отношение и вероятно границите й стигат до Черно море.

През XV в., при АЛЕКСАНДЪР ДОБРИЯ (1400–1432), Молдова е във възход, но след това настъпва упадък поради междуособните войни на синовете му. Положението отново се подобрява, след като властта минава в ръцете на СТЕФАН III ВЕЛИКИ (1457–1504), който води успешни войни срещу Унгария и срещу османските нашественици. Отношенията с Полша обаче се влошават, а и никоя от западните страни не откликва на призивите му за помощ срещу османските турци. Стефан е принуден да сключи мир с Османската империя и да й плаща данък.

Трансилвания

Докато Трансилвания е включена в унгарската държава, нейните владетели се титулуват «воеводи». В началото на XII в. един от тях, Меркурий, приема титлата принц, но това не е задълго. В края на същото столетие тази титла е възстановена. През целия период до последните десетилетия на XIII в. борбата срещу унгарските владетели и за самостоятелност на страната не прекъсва. Тъй като от края на XI в. до края на XIV в. положението на благородниците от румънски произход непрекъснато се влошава, някои представители на това съсловие приемат католицизма, за да се изравнят с унгарските благородници в Трансилвания. Тези постъпки нямат голям успех, но това обяснява наличието на многобройно население, изповядващо католическата религия.

Църковна политика на дунавските княжества

Във Влахия и Молдова православието е господстващо и това обяснява по-тесните връзки с Русия, от една страна, както и с България и Византия, от друга.

През 1359 г., при управлението на НИКОЛАЕ АЛЕКСАНДРУ БАСАРАБ, е основана Влашката митрополия, която е подчинена на Цариградската патриаршия. През 1370 г. се основава втора Влашка митрополия, която както изглежда, поема църковното настоятелство на православното население в Южна Трансилвания. По същото време и няколко черноморски градове — Варна, Месемврия, Созопол, Анхиало — са митрополии (Анхиало е архиепископия), зависещи от Цариградската патриаршия. Това показва, че от Търновската патриаршия са отделени големи центрове по Черноморието, включително в Добруджа и във Влашко.

МОЛДОВСКАТА МИТРОПОЛИЯ е основана в 1401 г. и отново е под властта на Цариградската патриаршия. В този период Цариград поддържа добри отношения с Русия и това трайно сближаване също е свързано с османското настъпление.

Църковни дейци — книжовници от Влахия

ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК (ок. 1364–1420). Български, после румънски и руски църковен деятел и книжовник. Ученик на Патриарх Евтимий. Пребивава в Атон и Цариград. В края на XIV в. е игумен на Дечанския манастир в Сърбия. Към 1406 г. тръгва за Москва, където чичо му Киприан е московски и всеруски митрополит, но не стига до там, защото междувременно Киприан умира. През 1414 г. става киевски митрополит. Участва в Констанцкия събор (1414–1418). Развива традициите на Патриарх Евтимий и на Търновската книжовна школа.

Най-важни съчинения: «Похвално слово за Евтимий Търновски», «Житие на крал Стефан Дечански», «Похвално слово за Киприан».

МОНАХ ФИЛОТЕЙ (втората половина на XIV в.–началото на XV в.). Логотет при двора на влашкия воевода Мирчо Стари до 1382 г. След това се замонашва и работи в манастира «Козя», чийто ктитор е самият владетел. Предполага се, че след 1400 г. съставя няколко тропара (кратки църковни песни), и то на среднобългарски език. Те са написани така, че авторът им замества рефрена «Алилуие», който придружава «избраните псалми» на византиеца Никифор Влемид (XIII в.), изпълнявани в полиелеи (групи химни, използвани при литургията в навечерието на големите празници).

Припевите са посветени на всички големи празници, на Богородица, на Отците на Църквата, на всички светци, за които има специални химни. Намерени са над 25 преписа от Припевите на Филотей, разпространени в много ръкописи в България и в Украйна. За тяхната популярност допринасят най-вече двете печатни издания — Молитвослов (Венеция, 1547 г.) и сборникът, издаден от Кореси през 1580 г. в Трансилвания, както и редица други богослужебни издания от следващите векове.

НИКОДИМ ТИСМАНСКИ (?–1405). Сведенията за живота и дейността на Никодим преди 1372 г. са доста оскъдни и противоречиви. Едни извори споменават, че е грък от Кастория, други го сродяват със сръбския княз Лазар, а според трети той е роден в Прилеп. Предполага се, че е бил и на Атон. С по-голяма сигурност се знае, че през 60–те години на XIV в. е бил в областта Крайна на Видинското царство, където създава два манастира. Настъплението на католическите мисионери, изпратени във Видинска България след завладяването й от унгарците през 1365 г., го принуждава да потърси убежище във Влахия.

С материалната помощ на местните владетели построява първите манастири в княжеството — във Водица, който носи името на св. Антоний (ок. 1372 г.)и Тисмана (ок. 1385 г.). През 1375 г. е поканен от княз Лазар да вземе участие в делегацията, която урежда конфликта, възникнал между Сръбската църква и Константинопол през 1345 г. Всички извори, които описват това събитие, сипят похвали по адрес на Никодим.

Допринася за укрепване на източното православие във Влахия. Под негово ръководство е изградена богата мрежа от манастири. В манастирската община Тисмана, която включва и манастира «Св. Антоний» във Водица, той подготвя кадри за нуждите на местната Църква и книжовници. Кореспонденцията му с търновския патриарх Евтимий го представя като високо образован за времето си човек. В цялата си дейност като църковен деец, дипломат и книжовник Никодим се изявява като ревностен привърженик на идейните и философските виждания на исихастите. Най-характерните особености на неговото дело ни дават право да го причислим към учениците на Теодосий Търновски наред с Киприан и Евтимий Търновски. Те изпълняват с дълбока почит заветите на идеолога на българския исихазъм — да се създаде фронт срещу исляма, като се укрепва Източноправославната църква.

Византия и Русия

Приобщаването на староруските (източнославянските) племена към «византийския свят» е едно от най-съществените явления в средновековната европейска история. Византия, а в известен смисъл и България, играят историческа роля за приобщаването на русите към постиженията на християнската цивилизация. Реалностите на XI–XV в., най-вече рухването на империята под ударите на османците, правят от Московска Русия новата «световна сила на православието» — феномен, който има съществени последици за историята на Европа и на цялото човечество.

Първите контакти на Византия с руските земи, където през IX в. започват процеси на държавно-народностна консолидация, са свързани със знаменития през Ранното средновековие търговски и военен път «ИЗ ВАРЯГ В ГРЕКИ» (от варягите към гърците). Активната роля на норманите (наричани в Русия варяги, във Византия — веринги) в политическия живот на източнославянските племена намира отражение и във византийските извори. Контактите на Византия с новите северни «варвари» се дължат на търговските и военните акции на варягите към задморската територия Херсон и византийските градове по черноморския бряг на Мала Азия, особено Амастрида. Скилица пише, че бреговете са нападани от племето «рос», което създава опасност дори за столицата. Още по времето на Теофил (839) в Константинопол идват пратеници на някакъв «хаган», които са «руси». Така се представят те самите, но един западен автор ги нарича «шведи». Това показва, че етнонимът «руси» принадлежи първоначално на норманите, а едва по-късно приема днешното си славянско съдържание. Във Византия русите обикновено са наричани «таврически скити», или «тавроскити». Първото морско нападение срещу византийската столица е на 18 юни 860 г., а някои учени го свързват с легендарните владетели Асколд и Дир. Очевидец на нападението е самият патриарх Фотий. През 867 г. той пише, че не само българите, но и «прословутите руси» са поели пътя на християнската вяра, с което се подчинили на василевса и станали «негови приятели». Версията за това «първо покръстване на русите» е популярна във византийските извори, тя присъства с текст и една миниатюра и в българския превод на Манасиевата хроника от XIV в. Така или иначе ранното «крещение руссов» няма сериозно отражение сред източните славяни, които си остават езичници — то засяга ограничен кръг от руско-норманската знат и няма преки религиозни и политически последици.

Образуването на КИЕВСКА РУСИЯ при КНЯЗ ОЛЕГ (882) води до съществена промяна в Северното Черноморие. Руският натиск на юг се засилва, но не излиза извън рамките на «варварските» по тип морски набези към Константинопол. Към 906–907 г. е регистриран нов, този път мащабен руски поход към Цариград. Грабежите в околностите на столицата не прерастват в по-сериозен конфликт. Империята сключва договор за приятелство с русите (907), който е подновен и разширен през 911 г. Договорът урежда статута на руските дипломати, търговци и наемници във Византия. Още през същата година корпус от 700 войници участва във византийските действия срещу арабите. Така са поставени основите на знаменитата за времето си «варяго-руска дружина» в Константинопол. Печенежкото господство в черноморските степи се отразява двояко на взаимните отношения. От една страна, Византия се стреми да използва номадите като бариера пред руските набези, от друга — търси в русите съюзник в печенежкия тил. През 20–те години на Х в. Николай Мистик заплашва Симеон с нашествия на северните варвари срещу България, като изрично посочва и русите. Някои учени търсят синхрон между руските походи (напр. този през 907 г.) и българската политика към Византия, но такава взаимовръзка е хипотетична. През 941 г. се стига до нов конфликт — «еднодръвките» (всъщност големи кораби, но с по-примитивна конструкция от византийските дромони) на княз Игор, «безчислени на брой», навлизат в Босфора, но са отблъснати от византийския флот. «Гръцкият огън» и този път демонстрира морското надмощие на империята. През 943 г. Игор отново тръгва към Цариград, но е спрян от една изпреварваща дипломатическа инициатива. България като лоялен съюзник информира империята за руския поход, но печенежките съюзници на Игор разграбват северните й земи. През 944 г. между Киев и империята е сключен нов договор, но привилегиите на руските търговци са ограничени. Игор се задължавала да подкрепя византийските колонии в Крим срещу «черните българи» (т. нар. Батбаянови българи в състава на разпадащия се Хазарски хаганат). От запазените в руския летопис т. нар. договори на Русия с гърците се вижда, че част от руските представители са християни, като сред тях все още доминира норманският елемент. Според руския езиковед Обнорски славянският текст е писан «от българин на старобългарски език». Важен момент от руско-византийските контакти е посещението на княгиня Олга в Константинопол (957). Много са споровете около него — кога и къде управляващата като регентка на сина си Светослав княгиня е била покръстена (в Константинопол или преди това — в Киев), дали е приета на нужното равнище и т. н. Независимо от истинността на някои аргументи, най-вероятно княгинята е кръстена във византийската столица. Олга приема името на съпругата на Константин Багренородни — Елена, а диалогът разширява взаимните връзки. Противоречията и особеностите на византийско-руските отношения проличават ярко при СВЕТОСЛАВ ИГОРЕВИЧ, агресивния наследник на Олга, който си остава езичник. Разиграната от Никифор II Фока военнополитическа комбинация цели да конфронтира и обезсили взаимно България и Киевска Русия. Така империята индиректно печели и в Тракия, и в Северното Черноморие. Не случайно в Киев е изпратен Калокир, син на херсонския протевон (управител). Авантюристичните планове на Калокир и завоевателните амбиции на киевския княз драстично променят византийския «сценарий». От гледна точка на Византия князът и хората му са наети за удар срещу цар Петър. Получената от Светослав сума в общи линии съответства на византийските разходи за наемни войници. Особеностите на ситуацията през 968–969 г. водят до неочаквани резултати — България е извадена от строя, източната й част е окупирана, а Борис II на практика става руски заложник. Опитът на Светослав да проникне в Тракия обаче търпи фиаско (970). Нарасналата мощ на империята, ловките действия на Йоан Цимисхи и недоволството на българите от нежелания «съюзник» Светослав носят на Византия изненадващо високи политически дивиденти. Амбициите на Светослав да премести столицата си в делтата на Дунав, в Преславец (Малък Преслав), и да създаде някаква утопична нова държава са несъстоятелни. Обладан от типичната за всеки варварски княз мечта за Константинопол, Светослав окончателно поставя агресивните стремежи на варяго-руската знат над политическия реализъм. През 971 г. при Дръстър Светослав на практика капитулира, като декларира искания от империята отказ не само от България, но и от активност в Крим и Черноморието. В хода на руско-българо-византийския конфликт българите или Византия (в изворите има несъгласие по този въпрос) използват печенезите за атака срещу Киев. Това принуждава Светослав да прекъсне действията си на Дунав. При завръщането си от България през 971 г. князът е убит от същите тези печенези — резултат и от двусмислените византийски «гаранции» към него. През X в., ако се съди по Константин Багренородни и други византийски извори, империята познава много добре политическата ситуация в руските земи. Наред с Киев се споменават и останалите значителни руски градове (Новгород, Чернигов и др.), владенията на уделните (местните) князе, проявите на племенен партикуларизъм.

Без съмнение, най-грандиозното събитие в историята на руско-византийските отношения е покръстването на Киевска Русия при княз ВЛАДИМИР I СВЯТОЙ (989). То е резултат не само от собственото руско развитие и връзките с Византия, но е провокирано и от политическата конюнктура. Слабостта на Василий II в борбата с динатската опозиция и в двубоя със Самуил води до активизирането на византийската дипломация на север. Империята се стреми и към получаването на военна помощ, а в хода на преговорите Константинопол е принуден да отстъпи пред искането за династичен брак между Владимир и багренородната принцеса Ана, сестра на Василий II. Русите и преди всичко князът им се ангажират да приемат християнството от Византия — въпрос, който стои пред младата държава още от времето на Олга и донякъде прилича на българския църковен въпрос при Борис-Михаил. Сродяването с императора издига международния престиж на Киев, но същевременно повишава и авторитета на империята и на Константинополската патриаршия, при това в дългосрочна перспектива. Така «християнейшият руски народ», както нерядко го наричат византийските хронисти, решително влиза във византийската културна общност. Съществена роля в руското покръстване играят и българите. Около тяхното участие има много спорове. Някои късни руски летописи свързват руското християнство със «Симеон Болгарски» (отделни учени виждат в негово лице не живелия половин век по-рано Симеон Велики, а неговия внук Роман, наричан също Роман-Симеон), за първи митрополит на Киев сочат Михаил Българина. Едва ли има съмнение, че империята изпраща в Киев и българско духовенство. В руските земи като богослужебен и официален се налага старобългарският език, а в Киев попадат редица ценни книги от преславската царска библиотека.

Още през есента на 987 г. Василий II с по мощта на 6000–ен варяго-руски корпус разбива Варда Фока. Допуска се, че императорът не бърза с изпращането на сестра си в Киев (сродяването с «варварски» дворове на такова високо ниво е смятано за недопустимо — принцип, изложен подробно от Константин Багренородни), което предизвиква ответни действия. През 989 г. Владимир обсажда и превзема Херсон. Според полския учен Поппе нещата стоят различно — русите като лоялни съюзници не превземат Херсон, а потушават антиправителствено въстание, избухнало в града. Д. Оболенски подкрепи традиционната теза с нови аргументи. В резултат на всичко това Ана е изпратена в Русия, с което приятелството между двата двора укрепва. Руската дружина се превръща в почти постоянен контингент във византийската армия и участва в големите офанзиви на Василий II на изток, в Италия, а в някои случаи — срещу българите. Започва масовото покръстване на руския народ и изграждането на неговата Църква, която до XV в. остава силно зависима от Константинополската патриаршия. Християнизацията на русите съвпада по време с гибелта на Първото Българско царство и това предопределя техните връзки главно с византийските центрове. На първо място е Константинопол, когото русите по български маниер наричат «Царьград», «Царьгород». Тук през XI в. се формира голяма руска колония от търговци, дипломати, наемници, монаси. За нейната численост косвено говори фактът, че при руското нападение през 1043 г. имперското правителство интернира русите извън столицата, опасявайки се от техни действия в града. В състава на тази общност влизат и норманските (скандинавските) наемници. Постепенно в културния обмен се осъществяват и директни връзки с Константинопол и Атон, но основна в много отношения си остава посредническата роля на старобългарската култура. На Атон русите присъстват от 1016 г. Отначало руските монаси живеят в манастира «Ксилургу», където започват да пристигат и руски поклонници («паломници»). През XI в. е поставено началото на руските «хождения» (поклонничества) на Божи гроб през Константинопол и Атон. Запазени са някои много интересни староруски паметници с пътеписен характер, където подробно се разказва за светините на византийската столица, особено за «Св. София», както и за тези в Ефес (храма на св. Йоан Богослов), Кипър, други византийски градове и острови и, разбира се, за Йерусалим. От своя страна, ромеите имат сериозно присъствие в Киев и другите важни руски градове. Наред с киевския митрополит и епископите в Русия се установяват временно или завинаги колонии от византийски търговци, занаятчии, зографи, архитекти. Много от епископските катедри са заети от гърци, а в редица случаи и от български поданици на Византия. Апогеят на руското участие във византийската армия е в периода 988–1043 г. — руската дружина се сражава в Сирия, България, Кавказ, Италия. Отношенията между двете страни през този период са подчертано приятелски. Византийските архитекти и художници създават катедралата «Св. София» в Киев, както и други църкви в провинциалните центрове. През 30–те години на XI в. ЯРОСЛАВ МЪДРИ създава книжовен кръг от «писци», които усилено превеждат от гръцки език, преписват стари български оригинали и др. Културната дейност на княза е изцяло в маниера на византийските императори и българските царе, особено на Симеон Велики и неговия интелектуален кръг.

Позициите на руските наемници във Византия са най-стабилни при Пафлагонската династия. Тогава през Киев във Византия пристига и Харалд Хардрад Високия, бъдещият норвежки крал, личен приятел и по-късно зет на Ярослав. Именно неговите хора участват в смазването на въстанието на Петър Делян, а самият той е наречен «Опустошител на България». Когато на трона идва Константин IX Мономах (1042), варяго-руските наемници са в лагера на противниците му. Срещу тях започват репресии, а Харалд бяга в Киев. При тези събития пострадва дори руският манастир в Атон. През лятото на 1043 г. Константинопол е изложен на последното голямо руско морско нападение в стила на походите от IХ–Х в. Стотици кораби са командвани от Владимир, син на Ярослав, но отново са разгромени от византийския флот. «Гръцкият огън» унищожава руските кораби. Спасилите се на брега се изтеглят на север, но при Варна са разбити от стратега Паристрион. В отговор Ярослав напада Херсон. Около 1046 г. конфликтът е изгладен, като е сключен династичен брак между Всеволод Ярославич и Мария Мономах. Този брак има особена стойност в руската история. Негов потомък е знаменитият Владимир Мономах, с него е свързана и легендата за т. нар. Шапка на Мономах — короната, чрез която на Русия е съдено да наследи Византия като православна империя.

След 1073 г. Киевска Русия е обхваната от междуособици и се разпада на отделни княжества. Постепенно замира и движението по пътя «от варягите към гърците», което се отразява на византийско-руските връзки. Номадският контрол върху Северното Черноморие (отначало на печенезите, а от средата на XI в. на куманите) още повече затруднява взаимните контакти. Варяго-руската дружина продължава да участва във войните на империята, но руският елемент в нея постепенно отстъпва на контингенти от англичани, датчани и др. Корпусът съществува и през XII в., но в него вече не участват руси. В състава на армията на Роман IV Диоген през 1071 г. русите все още се споменават заедно с печенези, българи, алани и др., но просто като един от многото елементи в армията. Техният брой е сведен до минимум след 1080 г., когато те участват в един неуспешен метеж срещу Никифор III Вотаниат.

При Комнините политическите връзки остават сравнително слаби, макар да има моменти на известна активизация. При Алексий I Византия разширява властта си в Крим и Приазовието, като вероятно анексира руското Тмутараканско княжество. През 1116 г. киевският княз Владимир Мономах отговаря с акция по Долен Дунав, около Дръстър, която обаче е инцидентна и няма сериозни последици. Известна активизация има при Мануил Комнин. Неговите антиунгарски проекти се съчетават с вътрешните борби между руските княжества. Изяслав Киевски е в съюз с крал Геза II и дори прогонва гръцкия митрополит, заменяйки го с руския монах Климент (1145). Когато става велик княз, суздалският владетел Юрий Долгоруки възстановява старото положение и е смятан за византийски съюзник. През 60–те години на XII в. Галицкото княжество подкрепя Унгария, а неговият владетел Ярослав Осмомисъл дори дава убежище на известния авантюрист и бъдещ император Андроник Комнин. С течение на времето обаче Византия установява съюзни отношения с Галич. През 1187–1188 г. руски войски нанасят удари на куманите — съюзници на българските въстаници, предвождани от Петър и Асен. Никита Хониат величае руската помощ и дава висока оценка на княз Роман заради походите му срещу куманите през 1201 г., с които индиректно се затрудняват операциите на българския цар Калоян срещу империята. Действията са съгласувани с Византия чрез Киевската митрополия и размяната на дипломатически мисии. Добрите връзки личат и от факта, че руски аристократи емигрират в империята през ХII в.; сред тях е и Василко, син на Юрий Долгоруки. Мануил Комнин дава на руските князе обширни пронии в българските земи по Долен Дунав. Тези факти са дали основание на П. Мутафчиев да търси руско-кумански корени на династията Асеневци. Въпреки някои сътресения, руско-византийските църковни връзки остават устойчиви. През 1169 г. атонският протат отстъпва на руското братство един запустял манастир — това е бъдещият «Св. Пантелеймон Русик» един от най-големите атонски манастири през следващите векове. Продължава съществуването си и колонията в Константинопол. Катастрофата от 1204 г. обаче се отразява негативно върху двустранните контакти и стеснява мащабите им.

През XIII–XV в. връзките продължават главно по линия на църковното и културното общуване, докато в политически план имат известно развитие едва в края на периода. Това се дължи както на упадъка на Византия, така и на татарската хегемония в Русия. Руските княжески центрове поддържат връзки главно с Никейската империя (до 1261 г.), както и с Крим, където влияние има Трапезунд. Куманското и най-вече татарското господство в Северното Черноморие затрудняват най-пряката линия за комуникация — Черно море. Ходовете на Михаил VIII Палеолог, особено преговорите относно Лионската уния, са посрещнати недружелюбно от православна Русия. Едва ли е случайно, че през 1263 г. митрополит Кирил III търси контакти с Търновската патриаршия чрез посредничеството на деспот Яков Светослав, руски изгнаник в България. Опозиционно остава поведението на руските църковни кръгове и към униатските проекти на империята през XIV–XV в. Византийската църква проявява гъвкавост пред амбициите на руските князе в църковните дела, като нерядко одобрява техните кандидати за митрополитския трон или пък изпраща «едноезичните» и родствени по кръв български духовници, като Киприан, Григорий Цамблак, Исидор. С оглед на политическите промени в руските земи, най-вече борбата за надмощие между Московското и Литовско-руското княжество, патриаршията създава нова митрополия на «Малка Русия» (1355). Въпреки че спорът за киевския църковен престол остава актуален десетилетия наред, Византийската църква балансира между спорещите страни и се стреми да запази позициите на православието на север.

Византия и Московска русия

През XIV и в началото на XV в. Византия се намира на прага на своята гибел. Събитията след 1371 г. (битката при Черномен) показват, че с величието на империята е свършено завинаги. Импepaтop Йоан V Палеолог е принуден да се признае за васал на султан Мурад I. Това означава, че империята е загубила безвъзвратно своето положение сред другите християнски народи от православния свят и че «василевсът на ромеите» вече не е «баща» на останалите християнски владетели. Мистичното «семейство на народите» вече няма място във византийския свят, както е било в продължение на векове. Все пак политическата доктрина на империята никога не е изоставена. Макар и в агония, Византия продължава да претендира за първенство в идейнополитическите и църковните отношения. След разрива между Римската и Цариградската църкви през 1054 г. духовният и политическият приоритет на василевса вече е ограничен в рамките на източноправославния свят. Византия обаче никога не се отказва от позицията на Цариградската църква като защитница на православието.

В рамките на тази неотклонна политика на империята винаги съществува постановката за Цариград — «Втория Рим», или «Новия Рим», т. е. неизменната традиция за римското наследство в християнския му вариант. До самото падане на Византия под властта на османските турци, и по-точно до завладяването на Цариград през 1453 г., в южнославянските и руските книжовни паметници не се изказва колебание за мястото на този «Втори Рим» сред православните народи. Постепенно става ясно, че въпреки «делегираните й от Бога» правомощия, Византийската империя, и по-специално Цариградската църква, трябва да «предаде» тези права на някоя наследница.

До падането на Търново под османска власт през 1393 г. българската столица претендира до известна степен за това наследство в църковно-културната сфера. Това се дължи на първо място на съперничеството между византийското самодържавие и българската държавна доктрина, която се изгражда по подобие на византийската. При управлението на цар Иван Александър духовният живот в Българската държава преживява разцвет, въпреки тежкото политическо положение. Това е и периодът на най-блестящото развитие на Търново и на Търновската книжовна школа. Интелектуалното движение, особено в периода, когато се ръководи от Патриарх Евтимий, създава атмосфера, която има влияние върху цялото южно и източно славянство, както и в дунавските княжества. Пак по времето на Иван Александър, а и след неговата смърт през 1371 г. българската столица се възхвалява като «славний град Търново», «Царевград Търнов», «Богоспасяемий Царевград Търнов», «царствующий град» и др. В българския превод на Манасиевата хроника, направен по заповед на Иван Александър, е преведена буквално за българския цар възхвалата от гръцкия оригинал, посветена на император Мануил Комнин, по време на чието управление е писана хрониката. Отново там се казва, че «нашият Цариград (т. е. Търново) цъфти и се подмладява» — разбира се, пак по подобие на византийската столица.

Тези примери очертават тенденцията българската столица да се изравни с Цариград и евентуално да го измести като пръв защитник на православното единство. Това се дължи и на недотам добрите отношения между Цариградската църква и Търновската патриаршия през втората половина на XIV в. Тази цел не е постигната, защото Търново е завладяно от турците много преди Константинопол. Българската столица остава като своеобразна щафета, която предава на Русия църковното наследство на Цариград. Така се осъществява връзката с Москва, която се издига като «Трети Рим» в теоретично-идеологически план.

Връзки между цариградските императори и патриаршия и Московското княжество съществуват още през XIV в. Патриарх Антоний (1389–1399) изпраща през 1393 г. писмо до московския княз Василий I (1389–1425), в което излага основните положения на византийското самодържавие: «Князът на апостолите — пише той, — говори за «цар», а не за «царе». Този цар може да бъде само византийският император». Когато през 50–те и 60–те години на същия век обстановката на Балканите се променя основно, Москва още не е в състояние да претендира за византийското духовно наследство, защото татарската заплаха още не е ликвидирана. Победата на Иван III Василевич (1440–1505) над татаро-монголците през 1480 г. стабилизира властта в Русия, където се осъществява процес на централизация, a Иван III пръв се титулува «господар и самодържец на цяла Русия». Оттогава датират и връзките му с остатъците от царстващата династия на разгромена Византия. През 1472 г., след тригодишни преговори, той се жени за Зоя, дъщеря на морейския деспот Тома Палеолог. Благодарение на това роднинство Иван III може да претендира за византийския престол.

B преговорите участва кардинал Бесарион (Висарион), чрез когото от страна на Рим, където е извършено бракосъчетанието, се правят опити за привличането на Русия към западния свят и за използването й срещу османското настъпление към Средна Европа (турците стигат до Виена малко по-късно — през 1529 г.). Иван IV Грозни (1533–1584) отхвърля предложението на папа Григорий ХIII предадено му от папския нунций Посевино, да получи от него «Източното царство», т. е. Византия. Аргументът на Иван Грозни е, че самите руски царе са «изконни и вечни господари». Така концепцията «Москва — Тpemu Рим» се осъществява предимно по църковна линия, а не в политически план. Тя намира отражение и в дейността на киевския митрополит, българина Киприан. Той води продължителна борба за обединение на Pyскаma църква с надежда да заеме митрополитската катедра в Москва. Това право му е признато през 1389 г. от Цариград. Киприан работи много за поддържане на близки отношения между Византия и Русия. В тази насока действат и всички църковни дейци в Русия, които полагат големи усилия за изграждане на руското самодържавие.

Документиран израз на идеята за «Москва — Трети Рим» представляват няколко руски книжовни паметника, но най-вече посланията на монаха Филотей от Елезаровия манастир. Филотей се старае да докаже, че новият център на православието е Москва и че в духа на тази православна традиция правата на византийския василевс са прехвърлени на руския цар. Посланията са шест на брой, писани са през първата половина на XVI в. Едно от тях е адресирано до цар Иван Василиевич. Особено известна е фразата на монаха Филотей в едно от посланията му: «Два Рима паднаха, треmuят стои, а четвърти, няма да има».

След рухването на Византия в Москва пристигат много византийски емигранти — дипломати, художници, монаси и др. В руския царски дворец действа сложен церемониал, повлиян от византийския. През 1598 г., при цар Борис Годунов, Руската църква придобива статут на патриаршия, с което окончателно е постигната пълнотата на имперската идея. «Византинизмът» в Русия не е преодолян дори и при «модернизацията» на Петър I.

Византия и унгарците

Отношенията между Византийската империя и маджарите датират от края на IX в., по време на войните на Симеон.

Западноевропейците дават на маджарите (Magyaris — родствено наименование) названието унгарци (лат. Hungari). Езикът им принадлежи към угро-финската езикова група. По езиковедски път е установено, че тяхната прародина е между Урал и горното течение на р. Волга. Усвоявайки постепенно пастирския начин на живот, маджарите се придвижват (вероятно към средата на V в.) към южноруските степи и на запад от тях. Това придвижване продължава около четири века и се свързва до голяма степен с общото преселение на народите. По време на пребиваването на унгарците в земите по Черно и Каспийско море те са причислени към прабългарската общност. Тяхната зависимост от прабългарите продължава до средата на XII в. След разпадането на Велика България маджарите продължават да се придвижват на запад, като постепенно навлизат в т. нар. Лебедия (според някои автори между Дон и Днепър) и Ател-Кузу (което означава «Междуречие»), може би между Днепър и Буг. Други автори слагат знак на равенство между Лебедия и Ател-Кузу и го локализират между Днепър и Дунав или между две от реките в тези земи, Днестър-Серет или Днепър-Буг. Има и предположения, че придвижването на унгарците се извършва на два етапа: първоначално под натиска на печенезите — откъм Дон на изток през 889 г., а вторият етап е след събитията от 896 г.

Поради общата заплаха от хазарите унгарците поддържат добри отношения с Дунавска България в началото на IX в. През 838 г. хан Крум действа с тяхна помощ, за да потуши бунта на колонистите, които преселва от Източна Тракия в т. нар. България отвъд Дунав. При Омуртаг те воюват на Днепър срещу български войски. Когато Симеон започва войната от 894–896 г., унгарците са съюзници на Византия и навлизат в Добруджа. Тогава Симеон се обръща към печенезите, които разгромяват маджарите на север от Дунав и ги принуждават да отстъпят зад Карпатите. Така те проникват до Трансилвания и по поречията на Тиса и Дунав, които тогава са отвъддунавски български владения, организирани като гранични територии.

Началото на държавен живот при маджарите се свързва с легенди, които се разпространяват успоредно с исторически документи. Първият техен владетел носи името Арпад; той е основател на династия, наречена на негово име. В своите нови поселища унгарците заварват славяни от западната и от българската група. За разлика от другите обширни райони, където славянският елемент се налага, тук маджарският етнос взема връх и остава като остров сред славянско море. Новите заселници се занимават главно със скотовъдство; ливади, блата и мочурища, букови и борови гори им дават възможност за лов, риболов и пр. Те произвеждат просо, по-малко ечемик и пшеница, както и някои зеленчуци и плодове, отглеждат и домашни животни. Въоръжението им се състои от лък, щит, сабя и боздуган. Нападенията им, главно за плячка, в началния период достигат до Атлантическия океан и Пиренеите, насочени са към Италия и Германия на запад, към Моравия в Средна Европа, към Балканите на изток и юг.

При управлението на цар Петър унгарците правят няколко похода към България и оттам — към византийските земи. В едно от тези нападения през 934 г. те стигат дори до Цариград. Мирът е възстановен, като за преговорите е изпратен един патриций на име Теофан. Според договора, който е подписан за пет години, България и Византия трябва да плащат дан на унгарците.

През този петгодишен период от византийска страна е направен опит за покръстване на унгарските земи. При маджарските вождове Балсу и Гюла е изпратен епископ. Между 948 и 958 г. се споменава за «чести» унгарски нападения към византийските земи. През 955 г. германският крал (бъдещ император) Отон I нанася поражение на унгарците при p. Лex, недалеч от гр. Аугсбург. Това спира нахлуването им в Средна и Западна Европа, но не спасява балканските земи. Унгарското нападение през 958 г. е толкова опустошително, че Византия изпраща срещу тях значителни по брой войски, събрани не само от Тракия, но и от Мала Азия. Унгарците са отблъснати, но не се сключва мирен договор.

През 962 г. в Тракия отново нахлуват маджарски войски. Те са отблъснати, но мирен договор не е сключен и този път. Вероятно при подновяване на договора от 927 г. между Византия и България е имало някакви клаузи във връзка с проблемите около унгарците, но те са неизвестни. През 965 г. от България е изпратено пратеничество при Отон I, но византийските автори пак не споменават за отношенията с унгарците. Известно е обаче, че по-късно между българската и унгарската страна е сключен договор маджарите да бъдат пускани безпрепятствено да минават през българска територия на път за византийските земи, при условие че не опустошават българските територии.

При Никифор Фока отношенията между Византия и България се влошават. Византийският император се отнася грубо към българските пратеници, които през пролетта на 967 г. трябва да получат годишния трибут. След подновяването на войната с арабите в Мала Азия Никифор се опитва да възстанови добрите oтношения с българския цар, но му поставя условие да не допуска унгарците да преминават p. Дунав. Този път обаче цар Петър отказва и това става повод, за разрив в българо-византийските отношения. При втория поход на киевския княз Светослав в неговата войска има унгарци и печенези, който воюват срещу Византия.

Покръстването на Унгария става при нейния владетел ГЕЗА (972–997). Той извършва този официален акт осемнадесет години след поражението край Аугсбург. Геза получава от немския император свещеници и жени сина си Ищван (Стефан) за баварска принцеса.

Тази политика, подкрепена и с насилствени действия по отношение на недоволните привърженици на старите порядки, довежда до бунтове, Синът на Геза, ИЩВАН (Стефан) I, успява да ce cправи с тях и е коронован за крал в 1000 г. Той премахва и делението на поданиците си по родове, установявайки териториалния принцип на администрация. Ищван създава законници, подобни на действащите в съседните християнски държави, но още няма постоянна столица.

В самото начало на XI в. между Унгария и Западната Българска държава се водят военни действия във Видинско и Банат. Българските владения в отвъддунавския район са завзети от унгарците.

От 30–те години на XI в. в Унгария започват династични борби, които продължават около четири десетилетия и до някъде възпират бързия възход на тази страна, която започва да играе значителна роля в Средна Европа. Между 1038 и 1077 г. на престола се редуват 7 крале, от които само последният, Геза II, умира от естествена смърт. В този период германците организират много походи към унгарските владения. Бунтува се и езическото население в страната, което се противопоставя на установените нови порядки.

След този период стават известни имената на кралете ЛACЛO I (1074–1095), канонизиран от Западната църква, и племенника му КАЛИМАН (Каломан, Калман) (1095–1116). Продължава оформянето на законници, в които се събират действащите тогава местни закони.

Експанзионистичната политика на унгарската държава от този период се характеризира с действия към далматинските градове и изобщо към т. нaр. Далматинска Хърватия. Същевременно унгарските войски често се спускат към Белград и Браничево, които са български земи (кръстоносците, навлезли на Балканите, пишат за намиращата се там «Българска гора»). Въстанията на Петър Делян и Георги Войтех са вдигнати също с унгарска помощ (във втория случай след едно унгарско нападение към Ниш). Ето защо Византия често воюва в тези области. Местните сръбски жупани търсят в този период връзки с унгарците, за да могат да се освободят от византийска власт. Още преди това, при Исак Комнин и при Константин X, са организирани походи срещу тях по дунавската граница, към Белград. През втората половина на XI и началото на XII в. Византия трудно успява да запази владенията си по средното течение на р. Дунав.

Най-характерни за византийската политика по отношение на Унгария са действията на Комниновците, главно на третия от тях — Мануил Комнин, внук на унгарския крал Ласло I. След смъртта на ГЕЗА III (1141–1162) Мануил подкрепя борбата на брат му ИЩВАН (СТЕФАН) IV (1163–1165) срещу сина на Геза, ИЩВАН (СТЕФАН) III (1162–1172), за да върне към византийските владения Сирмийската област и Далмация. Ищван IV е победен при Белград от племенника си и е принуден да потърси закрила във Византия. Тогава Мануил изоставя неговата кауза; сключва договор с Ищван III и взема в Цариград по-малкия му брат Ласло, когото жени за дъщеря си Мария. Понеже Ищван III не му връща веднага Сирмийската област и Далмация, императорът предприема поход в тези земи. Нов византийски поход е организиран през 1165 г., като този път Мануил се опитва да постави на унгарския престол Ищван IV. Понеже последният умира, отровен от племенника си, Мануил сключва отново договор с Ищван III, след като превзема Земунската крепост. С друг поход, насочен към същите земи, империята си възвръща далматинските земи. След смъртта на Ищван III през 1172 г. на власт идва по-младият му брат Бела III. Той поддържа добри отношения с Византия, която е заета в борбата със сръбския жупан Стефан Неман.

След смъртта на Мануил Комнин в западните части на Балканския полуостров настъпват промени, които изменят политическата карта. През 1181 г. Унгария отново установява своята власт в Хърватско, Далмация и Сремската област. Босна също попада задълго под унгарска власт. В тези гранични за Унгария земи се запазва старата вътрешноуправленска структура: остава например институцията на бановете, като за такива обикновено се назначават местни поземлени владетели. В Хърватско се назначава кралски наместник — dux (херцог). От 1139 г. в Босна също има дук. Тези лица са обикновено от унгарското владетелско семейство.

Сложните събития по Среден Дунав и Далмация са доказателство не само за обстановката в западните части на Балканския полуостров, но и за ролята, която се пада на Унгария при възвръщането на независимостта на някои от балканските земи, все още намиращи се под византийска власт. Няколко десетилетия по-късно, при управлението на Асеневци, унгарците неколкократно нападат Белградската и Браничевската области, които са присъединени към България от цар Калоян през 1203 г. При възкачването на Борил през 1207 г. има ново нападение в този район, който попада под унгарска власт. Друго нападение към българските земи има през 1232 г., когато българската войска разбива унгарската, както и през 1246 г., когато Белград и Браничево попадат пак в унгарски ръце. Тези военни действия не спират през целия XIII в.

Налице са случаи, когато от унгарска страна се цели не само завладяването чрез военни действия на българския Северозапад, но и намеса в българските династични борби. Това е период, когато унгарската държава се стабилизира значително, след като успява да се справи с татарските нашествия през 40–те годи на века. Когато през 1254 г. България воюва със Сърбия, Унгария завоюва трайно Белградската и Браничевската области, а след военните действия срещу Босна е образуван банатът Мачва, който служи за изходна позиция на унгарското настъпление в тези райони на полуострова. Именно тези земи — Белградската, Браничевската области и Мачва — са дадени на унгарския васал Ростислав Михайлович, който омъжва дъщеря си за българския цар Михаил II Асен. Този руски княз, вече като зет на българския владетел, взема участие в уреждането на българо-никейското споразумение през 1256 г. при управлението на никейския император Теодор II Ласкарис. В Търново започват междуособни борби, при които е убит първо самият МИХАИЛ АСЕН, а след него и изместилият го от престола КОЛОМАН (КАЛИМАН) II, негов братовчед. Когато на българския престол е издигнат КОНСТАНТИН ТИХ (1257), в столицата на България настъпва известно стабилизиране. Унгарските експедиции през 1259 и 1261 г. не променят съществено положението, за което допринася и смъртта на Ростислав в 1262 г.

Унгарската държава прави нов опит за намеса в българските работи, като този път изборът пада върху зетя на Константин Тих, ЯКОВ СВЕТОСЛАВ. Той също е от руски произход и като деспот управлява една област в старопланинския район (вероятно в западните му части). Когато през 1263 г., избухва война между България и Византия, Светослав се обръща за помощ към Унгария, като приема да стане унгарски васал, срещу което получава гр. Видин. Възползвайки се от войната между Бела IV и сина му Стефан V, започнала през 1264 г., той временно отхвърля унгарския васалитет. Това предизвиква действия на унгарските войски по посока към Северна България — Видин, Оряхово, Плевен. Светослав отново се признава за унгарски васал, но през 1267 г. отношенията се променят — оформя се антивизантийски съюз между последния константинополски император Балдуин II и сицилийския крал Манфред. Към този съюз се присъединяват Ахея и Епир, а по-късно и сръбският крал Урош I. България също пожелава да бъде включена в този съюз. Когато обаче през 1272 г. отношенията между Византия и Унгария се подобряват, Яков Светослав отново става унгарски васал и насочва претенциите си към търновския престол. Това довежда до тайното му убийство от царица Мария, а земите му са присъединени към българската корона. През 1278 г. унгарците отново започват поход срещу Браничевската област, която владеят братята Дърман и Куделин. След множество неуспехи те са изгонени от владенията си, този път от сръбския крал Милутин. Убийството на Светослав се отнася към 1276–1277 г. След него във Видинската област е възстановена българската власт. Самата Византия е заета с много усложнения след сключването на Лионската уния, която отклонява вниманието на бившите съюзници в друга насока. Управлението на възвърнатите български територии е поверено на болярина Шишман.

Последните крале от Арпадската династия трябва да воюват не само с външни врагове, но и с едрите поземлени собственици, които не зачитат особено кралската власт. Това е тенденция в цяла Средна Европа. В началото на XIV в. в Унгария има междуцарствие (1301–1308). Роднините на последния представител на Арпадската династия — Андраш III (1290–1301), се борят за престола след смъртта му. За крал е избран Карл Роберт (1301–1342) от Анжуйската династия. Новият владетел продължава политиката на завоевания в балканските земи, но претърпява поражение във Влахия. Същата политика поддържа и синът му ЛАЙОШ (ЛЮДВИГ) I ВЕЛИКИ (1342–1382), който освен това предприема няколко похода срещу Неаполското кралство, без да постигне съществени успехи.

При управлението на Лайош Унгария слага ръка на Видинското царство, което е включено в унгарските владения (1365–1369). Намесата на търновския цар Иван Александър и бунтът на местното население довежда до отстраняване на унгарските сили през 1368 г.

След смъртта на Лайош междуособиците в унгарската държава продължават. През 1387 г. на престола застава Сигизмунд (Жигмонд) Люксембургски, съпруг на Лайошовата дъщеря Мария, който отново е играчка в ръцете на едрите феодали в самата Унгария, както и на владетелите на Чехия и Полша и на силната Люксембургска династия, която владее Германия.

Опитите за сближаване между Византия и Унгария в периода на османското нахлуване на Балканите са свързани и с кръстоносната идея, която оживява през втората половина на XIV в. Тя е тясно свързана и с униатството, което има привърженици и врагове във висшите светски и църковни византийски среди. В началото на 1365 г. император Йоан V Палеолог заедно със синовете си Мануил и Михаил отплава, за Буда. След много премеждия те пристигат във Видин, тогава унгарско владение, и оттам са отведени в Буда при император Лайош I. Византийският император обаче отказва да слезе от коня си, поддържайки старата византийска традиция за своето по-висше положение спрямо унгарския крал. Преговорите между двамата владетели пропадат и Йоан V едва се завръща в Цариград, понеже българите отказват да го пуснат през своя територия от Видин нататък. Той се прибира в Цариград по море едва през 1367 г., след победния поход на братовчед си Амедей Савойски, който навлиза през Проливите в Черно море.

Другият поход срещу османската власт, в който връзките на залязващата Византийска империя със земите на север от Дунав играят важна роля, завършва с трагичната битка при Никопол през 1396 г. В него унгарските рицари имат голямо участие. Четири десетилетия по-късно е походът на трансилванския воевода ЯН ХУНИАДИ. Той произхожда от благороден род от Влахия. Баща му е дворцов служител и получава от крал Жигмонд (Сигизмунд) замъка Хуниади (дн. Хунедоара). През 1443 г. Ян Хуниади предприема поход към Балканите, в който се включват местни българи. Предвожданата от него 30–хилядна войска превзема Ниш, София, стига до Балкана с намерение да се придвижи до Адрианопол, който тогава е столица на османците. Тежката зима го спира близо до гр. Златица и Хуниади е принуден да сключи с османците мир при гр. Сегед (12 юли 1444 г.).

Византия и норманите

Скандинавскте викинги и «Миклагард» (IХ–ХI) в.

Наред със създадената от норманите (викингите, варягите) руска държава, с Византия контактуват и техните съплеменници от Скандинавия. Те са основна сила в руските походи срещу империята през IX–XI в. Именно през «Гардарики» (така се нарича Русия в старите скандинавски саги, в географската и историческата книжнина) варягите най-често пристигат на служба при византийските императори. В този смисъл Киевска Русия играе ролята на посредник между империята и северните народи. В скандинавските саги и в по-късните литературни и географски съчинения се откриват множество сведения за «Миклагард» («Великия град» — название, давано от тях единствено на византийската столица), за редица градове и области в Мала Азия, Италия, Кавказ и на Балканите (Никея, Ефес, Бари, Солун, Коринт, Атина, древната Троя и др.), за големите византийски острови Крит, Кипър и др. Споменати са също и всички византийски съседки — Болгараланд (България), Армения, Сирия, Унгария, държавата на сицилийските нормани и др. През ХIII в. интересът към Византия се засилва и чрез етногенетичните легенди, които извеждат произхода на норвежци, датчани, шведи и дори на англичани от потомците на Еней. Стига се до парадоксалното, но обяснимо от гледна точка на епохата твърдение, че тези народи по произход са не други, а «турци»! Естествено, става дума за характерното осъвременяване на етническите процеси, тъй като по това време в Мала Азия се създават основите на турската държавност. «Гръцкият конунг» (т. е. крал), който обаче е същевременно «кейсар» (император), е представен в старата скандинавска литература като олицетворение на древната елинистическа и римска държавност през Средновековието.

След християнизацията на скандинавските страни в началото на XI в. службата при византийските императори е както доходно занятие, така и въпрос на чест и престиж в собствената родина и съседните държави. В Константинопол идват нормански аристократи и войници не само от Дания, Норвегия, Швеция и Русия, но дори и от далечната Исландия. През ХI в. най-ярки следи във Византия оставя прочутият ХЛРЛЛД ХАРДРАД СУРОВИЯ (или Високия), бъдещ норвежки крал (1047–1066), брат на св. Олаф (1016–1030). Олаф е първият канонизиран скандинавски владетел и национален светец, на когото варягите във византийската столица посвещават специален параклис през втората половина на века. Самият Харалд е определян като «последният от конунгите-викинги». Този неуморен воин и авантюрист намира смъртта си при опита да завладее Англия само три дни преди известната експедиция на неговия съплеменник ВИЛХЕЛМ ЗАВОЕВАТЕЛЯ от Нормандия. Византийските «приключения» на Харалд са добре известни както от византийските автори, така и от скандинавските саги и забележителното съчинение «Земен кръг» на Снори Стурлосон (XIII в.). Норвежкият принц пристига с ок. 500 войници през Киев с посредничеството на Ярослав Мъдри, негов бъдещ тъст. Това става по времето на Михаил IV Пафлагон, вероятно към 1036–1037 г. Причината за пристигането според Кекавмен е желанието му не само да се прослави на служба при ромейския василевс, но и да се запознае с устройството на византийската държава. Прави впечатление, че за Снори Стурлосон, следващ по-ранни разкази, е ясна ролята на «конунговата жена Зоя Могъщата» в тогавашната «страна на гърците». Харалд и хората му се сражават в Мала Азия cpeщy сарацините заедно с «веринги» на византийска служба. По-късно той е в Сицилия под командването на Георги Маниак, участва в потушаването на въстанието на Петър Делян, заради което получава прозвището «Опустошителя на България», също и «Бич за българите». Кекавмен дава много висока оценка на военните добродетели на «Аралт» като верен на императора войник, който получава «заради големите подвизи» много дарове и титлата спатарокандидат. Скандинавската традиция преувеличава заслугите на Харалд към Византия, като дори приписва на Зоя желание да се омъжи за него. През 1043 г. норманският вожд влиза в конфликт с Константин IX Мономах и се налага да бяга в Киев. Този инцидент наред с други подобни е една от причините за варяго-руския поход срещу Царигpaд през 1043 г.

Друга история, която векове наред се разказва в далечната Исландия, има за сюжет посещението на норвежкия крал Сигурд Кръстоносеца (1103–1130) в Цариград през 1110 г. От Светите места през Кипър и Егейско море кралят идва във византийската столица, където е посрещнат тържествено от «кирялакс кейсар» (Алексий I Комнин). Императорът нарежда да бъдат отворени «Златните врати», през които влиза прославеният норвежки крал, улиците са покрити с килими до самите «великолепни палати». Специално за високия гост са устроени игри на Хиподрома. Сигурд подарява на императора своите кораби (позлатеният дракон от носа на кралския кораб е дарен на църквата «Св. Апостоли», но през 1204 г. е отнесен на Запад заедно с хилядите други византийски реликви), той поема към родината си по суша през България (тогава под византийска власт), Унгария и др. Мнозина от войниците на норвежкия крал с негово съгласие остават на византийска служба.

По времето на Алексий Комнин във византийските войски продължават да служат много варяги от Норвегия, Дания и Швеция. В една сага се разказва за попадането на меча на св. Олаф в ръцете на един от тези благородници, който го получил от своите предци по наследство. Когато едно чудо на светеца разкрило тайната на меча, самият Алексий Комнин богато надарил този варяг и наредил мечът да бъде поставен над олтара в църквата «Св. Олаф» в столицата. Друга сага, която допълва разказа на Кинам, съобщава за решаващата роля на варягите в победата над печенезите (заедно с узи и берендеи) през 1123 г., по времето на Йоан II Комнин. Според полулегендарния разказ на Снори вождът на варягите Торир Хелсинг уверил императора, че хората му ще се хвърлят и в огъня заради него. Йоан (наречен отново с името на баща си Алексий, който оставя траен спомен в сагите) ги посъветвал да се молят за победа на техния светец Олаф. Тогава 450–те варяги разбили «крепостта от талиги», зад която се криели печенезите, и ги разгромили. В други саги и литературни текстове са споменати също Мануил Комнин, неговият син Алексий II, норманският италиански крал Рожер II и др.

Руското и скандинавското участие във византийската армия към края на XI в. започва да отстъпва на притока на англичани, шотландци, датчани. При Алексий Комнин една група англо-сакси, дошли на служба във Византия след 1066 г., се заселва в делтата на Дунав. Там те избиват местните «езичници» (вероятно печенези), като наричат страната «Нова Англия», търсейки «спомен за страната, от която водеха потеклото си...». Естествено, това парадоксално на пръв поглед английско присъствие в най-източните български земи в началото на XII в. е мимолетно и изчезва във вихъра на бурните събития през тази епоха. Варягите, наричани още «келти» и дори «англоваряги», са лична гвардия на императорите и в Никея (Акрополит пише, че те са предимно англичани), както и при Палеолозите. Те са споменати в трактата на Псевдо-Кодин (XIV в.), но реалната им роля вече е нищожна в сравнение с тази от Х–ХI в.

Италианските нормани (XI–XII в.)

Връзките с норманите от Русия и скандинавските страни без съмнение играят определена роля във военната и политическата история на Византия. Много по-пряко обаче византийските интереси, в известен смисъл дори самото съществуване на византийската държава в някои исторически моменти, са застрашавани от норманската държава в Южна Италия. Италианските нормани ликвидират окончателно имперската власт на Апенинския полуостров, правят опити да поставят под свой контрол Адриатика и морските пътища към Антиохия и Близкия Изток, да заграбят изконни византийски земи на Балканите, дори да завладеят Солун (това става през 1185 г.) и самия Константинопол. Агресивността на норманското кралство дава неблагоприятно отражение върху позициите на империята в Хърватско, Сърбия, Албания, българския Югозапад (Македония), Антиохия. Съществен е «приносът» на норманите за обтягането на отношенията между Византия и Папството по времето на Великата схизма (1054), за дестабилизирането на византийската власт в Мала Азия по време на селджукската експанзия (бунтовете на Криспин и Русел), за нееднозначно преценявания византийско-венециански съюз. Същевременно норманските владетели се стремят да подражават на василевсите в политическата идеология и културата. Благодарение на тяхната меценатска дейност се създават едни от най-блестящите паметници на византийското изкуство през XI–XII в.

Норманската държава (наричана по-късно Сицилианско кралство или «Кралство на двете Сицилии») възниква на фона на политическата анархия в Южна Италия след смъртта на Василий II (1025). До този момент византийската власт е сравнително устойчива и достига почти до Рим. Южноиталианските феодали се стремят към добри отношения с империята, някои от тях се признават за нейни поданици. Местният византийски катепан Василий Войоан разполага със силна войска и флот, с които може да организира самостоятелни нападения (срещу арабите, хърватите в Далмация). Василий II замисля освобождаването на Сицилия от арабите, но смъртта му слага край на този амбициозен план. Евнухът Орест, изпратен от Василий в Сицилия, търпи поражения. Роман Аргир изпраща за катепан в Италия своя роднина Пот Аргир, при чието управление стават съществени промени, вещаещи края на византийското господство. Местните лангобардски владетели граф Пандулф и херцог Сергий от Неапол са застрашени от Капуа. Именно Сергий, който е стар византийски съюзник, пръв приема на служба пристигналите още през 1017 г. авантюристи от Нормандия. В този смисъл тази колонизация е «вторична» — норманите идват не от Скандинавия, а от създадената вече тяхна държава в Северна Франция. През 1030 г. норманите са настанени в крепостта Аверса — люлката на бъдещото графство. Като размирен и трудно контролируем елемент те не са винаги лоялни към Неапол и предлагат услугите си на съседните владетели (Капуа, Салерно, манастира «Монте Касино»). На сцената излизат синовете на норманския граф Танкред Алтавил (Отвил) — Вилхелм и Дрого, които получават ленове от споменатия Пандулф. През 1038 г. немският крал Конрад II се намесва в южноиталианските политически борби, като съзнателно или не утвърждава позициите на граф Райнулф от Аверса, както и на другите нормани. През същата година Византия предприема голямата си експедиция за освобождаването на Сицилия начело с прочутия ГЕОРГИ МАНИАК. С него е и Харалд Хардрад, а като съюзници участват и италианските нормани начело с Вилхелм Желязната ръка. Маниак обаче е опасен за правителството в Константинопол. Неговото отзоваване през 1040 г. проваля успешната дотогава кампания, а норманите получават ясна представа за неуредиците във византийската военна организация. През 1041 г. започва мощно антивизантийско движение на местното население в Апулия и Калабрия, в което се намесват норманите. Най-активно участват авантюристите от Аверса, които превземат Мелфи и го правят своя база за по-нататъшни, завоевания. Малката норманска войска разгромява катепана Докиан край р. Офанто. Тази победа има голяма психологическа стойност — в очите на местното население норманите вече не са шайка разбойници или бунтовници, а реална политическа сила. Повторното идване на Георги Маниак в Италия през 1042–1043 г. отново не може да стабилизира имперските позиции, а отзоваването му, неговият бунт и смъртта му обезсмислят първоначалните успехи. Норманите са протежирани от немския император Хенрих III, който вижда в тяхно лице съюзници срещу византийската власт в Италия. Именно в тези години изгрява звездата на Роберт Гискар (Коварния) — «съвършен тип на политически авантюрист от онова време» (Φ. Успенски). Като по-малък син на Танкред Алтавил той няма шансове да получи значимо владение. Сменяйки господарите си, се укрепява в Калабрия и започва да разорява византийските земи, но същевременно се занимава и с обикновено разбойничество. Заедно с него се изявява и Ричард от Капуа, който през 1047 г. става граф на Аверса. Енергичният папа ЛЪВ IX (1049–1054) прави опит да създаде антинорманска лига, като търси съюз с византийските власти в Италия. През 1053 г. при Чивитате папата е разгромен от норманите, които го обвиняват в провизантийска политика. Той е държан цели 6 месеца в почетен плен (едно интересно предизвестие за бъдещия Авиньонски плен), като е принуден да отстъпи пред натиска на северните пришълци и да ги признае за важен фактор в италианската политика. Папата, който и без това е в конфликт с империята за духовната власт над Южна Италия (именно при него е извършена схизмата от 1054 г.), избира по-малкото зло. През 1057 г. папа Стефан IX се намесва във вътрешнонорманските разпри, но наследникът му Николай II признава Ричард и Роберт Гискар за свои «васали». На преден план излиза Роберт Гискар, който дори изпраща нормански гарнизон за охрана на папите. Съборът в Мелфи през 1059 г. на практика създава съюз между Папството и норманите. Роберт е признат за «дук на Апулия, Калабрия и Сицилия». Последната е все още арабска, за нея Византия има стари претенции, но по този начин Рим амбицира норманския владетел да ликвидира исляма на острова и да го присъедини в духовен план към Курията.

1059–1085 г. Управление на херцог РОБЕРТ ГИСКАР. Норманското настъпление срещу ерозиращата византийска власт се активизира — през 1060 г. империята губи Бриндизи, Тарент и Реджо ди Калабрия. Последната опора на византийската власт, голямата крепост Бари, издържа до 1071 г. Тогава Роберт Гискар се възползва от византийската ангажираност срещу селджуките и от реалното «забравяне» на Италия в Константинопол, за да ликвидира завинаги византийската власт на Апенините. Под влиянието на италианския нормански владетел са и норманите на византийска служба, напр. Русел, което прави норманската заплаха не само външна, но и вътрешна. През 1077 г. норманите превземат Палермо и ликвидират арабската власт в Сицилия. По този начин са поставени основите на държавата, която се превръща в може би най-опасния противник на Византия в Средиземноморието през XIXII в. Михаил VII се опитва да спре норманското настъпление, предлагайки династичен брак. Превратът на Никифор Вотаниат развързва ръцете на норманския вожд, а през 1081 г. синът му Боемунд дебаркира на Балканите. Норманите обсаждат Драч, в лагера им е един самозванец, представящ се за Михаил VII. Византийската власт в Адриатика е заплашена, което кара новия император Алексий Комнин да пренебрегне дори опасността от турците в Мала Азия и да хвърли наличните си сили срещу Гискар. Войната продължава до 1085 г. и коства много сили и средства на империята. Норманите помитат византийската власт почти до Скопие на север, на юг те блокират Охрид и превземат Костур. Под заплаха е Солун, към който норманите не крият грабителските си стремежи. Алексий успява да се противопостави, като привлича Венеция (1082) с цената на големи отстъпки (дискутирани многократно в историографията с оглед на бъдещото венецианско икономическо проникване във Византия) и подкрепя противниците на Гискар в Италия. Византийската победа е улеснена от чумната епидемия в норманския лагер и смъртта на Гискар.

10851111 г. Управление на херцог РОЖЕР в Южна Италия. Норманската държава е нестабилна. Водеща сила става васалното графство Сицилия. Най-активен в отношенията с Византия от преките васали на Рожер е брат му Боемунд.

1072–1101 г. Управление на граф РОЖЕР I, по-малкия брат на Гискар в Сицилия. Воюва срещу арабите още от 1060 г. Той завладява Палермо, но първоначално столица е Месина. Подкрепя племенника си херцог Рожер, с което увеличава значително своята самостоятелност. Умен и либерален владетел, той проявява толерантност към местните гърци и араби, което му помага да овладее целия остров (1091). Води политика на централизация, а установеният феодален ред напомня този в Англия, където на власт е норманската династия на Вилхелм Завоевателя. Рожер се опира не само на норманите, но и на местните гърци и араби. Успява с ловка дипломация да създаде местна Католическа църква, която е слабо зависима от Рим.

Най-сериозни главоболия на Алексий Комнин създава Боемунд Тарентски, преценяван от Анна Комнина като най-опасния от всички кръстоносни водачи. Боемунд се включва в Първия кръстоносен поход, мечтаейки да създаде свое княжество на Изток. Първоначално той разчита и на византийска помощ, пристига в Константинопол и е посрещнат с почести. Настаняват го в двореца, предлагат му храна от царската трапеза. Той обаче демонстративно предоставя ястията на слугите си, намеквайки, че се страхува от добилото печална слава византийско отровителство. Запознат с трудното положение на Алексий, Боемунд не само е съгласен да положи васална клетва, но дори предлага да го назначат за «доместик на Изтока». Алексий с основание отклонява това на пръв поглед изгодно предложение, защото се опасява, че коварният норманин ще превземе отвътре малоазийските позиции на империята. След 1097 г., когато започва изграждането на държавиците на кръстоносците в Близкия изток, Боемунд се очертава като най-големия противник на византийската суверенна власт над освободените земи. Той създава свое княжество в Антиохия — един град, който има не само стратегическо и стопанско, но и духовно значение. Старият православен патриаршески град е бил в състава на империята до 1085 г. Изминали са едва десетина години и никой във Византия не може да приеме за нормално владеенето му от един западен граф. Дипломатическите усилия на Алексий Комнин не дават резултат, а Боемунд започва да разширява земите си във византийска Киликия. Така империята попада в «клещите» на норманските владения от запад и изток. Неуспехът на Боемунд срещу турците улеснява византийските действия срещу него. Тогава норманският водач тръгва да търси помощ из Западна Европа. Именно Боемунд има решителната заслуга за компрометирането на Византия в очите на западните християни. Той представя пред европейските владетели «схизматичния император» като предател на кръстоносното дело и съюзник на «враговете на Христа». Боемунд пръв лансира идеята за завладяването на Византия и призовава папата да организира кръстоносен поход срещу нея. През 1107 г. той не потегля към Антиохия, където оставя за свой заместник племенника си Танкред, а неочаквано дебаркира при Драч. Изминал е четвърт век от участието му в първата «норманска война» по тези места. Империята е значително укрепнала, а норманите са обкръжени и молят за мир. Договорът е подписан в българския град Девол (близо до дн. Корча, Албания). Алексий се съгласява с властта на Боемунд в Антиохия, но като византийски васал. Духовната власт трябва да принадлежи на Православната църква, а Киликия да бъде върната под пряката власт на византийското правителство. Междувременно Боемунд умира, а Танкред отказва да изпълни поетите задължения. Едва при Йоан Комнин империята успява да наложи влиянието си в Антиохия.

1101–1154 г. Управление на РОЖЕР II. Най-забележителният италиански нормански владетел продължава централизацията, опирайки се на дребните феодали, както и на разнородния във верско отношение народ, особено в новата столица Палермо. Сицилия поддържа активни търговски, политически и културни връзки с Египет и арабския свят, отхвърляйки традиционните верски предразсъдъци. На основата на арабския морски опит е създаден силен флот, командван от Георги Антиохийски, християнин от сирийски арабски произход. Сицилийското графство се превръща в опасна морска сила, чийто флот достига спокойно африканските брегове. Отношенията на Рожер II с Рим са хладни. Папите не одобряват прагматичната му църковна политика, поддържането на православната общност в Сицилия, неговата резервираност към кръстоносното движение. В теоретичен план Рожер остава васал на херцог Вилхелм (1111–1127), който умира, без да остави наследници, и определя за свой приемник сицилийския граф. Така през 1127 г. се създава единна и силна норманска държава. Опитът на Папството да осуети амбициите на Рожер пропада — през 1128 г. папската армия е разбита, а през 1130 г. папа Анаклет провъзгласява Рожер II за крал. Германският крал Лomap II, който също няма интерес от създаването на силна норманска държава, навлиза в Италия, но не успява да осуети действията на Рожер. Византия няма нужните сили да се намеси в тази борба. Активността на норманския крал обаче провокира започналото сближаване на империята с Рим и Германия. Рожер II с безпокойство следи тези контакти и им противодейства енергично. Той подкрепя враговете на Конрад Хохенщауфен, а според слуховете именно изпратените от Рожер италиански лекари отравят болния германски крал. Неочакваната смърт на Йоан II Комнин (1143) по време на лов също е свързвана, макар и без нужните доказателства, с «дългата ръка» на сицилийския крал. В началото на царуването си Мануил Комнин получава от Рожер неочаквано предложение за приятелство. Изпратеният в Палермо византийски дипломат е подкупен от краля и дава гръмки обещания, от които излиза, че Византия би признала именно Рожер за западен император за сметка на краля на Германия. Очевидно ловкият норманин не подбира средствата, за да компрометира Византия пред германците и да разбие опасния съюз «на двете империи». По време на Втория кръстоносен поход Рожер се опитва да разстрои връзките между германци и французи и открито поддържа приятелство с Египет. Той използва заетостта на Мануил Комнин, за да започне пиратска война срещу византийските брегове. Моментът е удобен и от друга гледна точка — Конрад III е погълнат от проблемите на кръстоносната армия и не би могъл да подкрепи евентуални византийски действия срещу норманите. През 1147 г. норманският флот превзема Корфу, опустошава Евбея, разграбва Коринт, Тива и други богати градове. Никита Хониат разказва, че натоварените с плячка кораби едва се показвали над водата. От гръцките градове са отвлечени много тъкачи и по този начин е създадена истинска копринена индустрия в Палермо, която започва да конкурира византийската продукция. Византийско-норманският конфликт започва да излиза от тесните си рамки и добива общо европейски измерения. Рожер влиза в съюз с Франция, Унгария, сърбате и други византийски врагове. От своя страна, Мануил се сближава с Венеция и Германия. Ответният византийски удар е отвоюването на Корфу през 1149 г. Рожер II е безсилен да неутрализира византийското надмощие. Още тогава Мануил смята да пренесе фронта срещу норманите в самата Италия и само бурята, разпръснала византийския флот, осуетява акцията. Започналата война с Унгария и сърбите, провокирана донякъде от Рожер II, отвлича вниманието на Мануил и отлага запланувания италиански поход.

1154–1166 г. Управление на ВИЛXEM I. Смъртта на Рожер II дава надежди на Мануил за успешни действия в Южна Италия. Вилхелм I обаче се оказва достоен наследник на Рожер. Като цяло Норманското кралство е принудено да се защитава на своя територия и да неутрализира византийската дипломатическа активност на Апенините, контактите с Папството и Германия. Още през 1154 г. византийците нахлуват в Южна Италия, като се опитват да ангажират и германския император Фридрих Барбароса. Германците обаче не желаят териториално присъствие на Византия в Италия, която смятат за своя зона на влияние. Налагат се самостоятелни действия, при които има значителни трудности. Константин Ангел, който командва флота, попада в плен. Въпреки това войските на Мануиловите пълководци Михаил Палеолог и Йоан Дука постигат определени успехи — през 1155–1156 г. във византийски ръце попадат редица крепости, включително Бари — старият център на византийската администрация в италианския Юг. Изплашени от византийските завоевания, венецианците напускат окупационната армия. Норманският флот постига господство, като атакува византийския и се опитва да прекъсне комуникациите с Балканите.

Византийците са разбити край Бриндизи. Бреговете на империята са подложени на чести пиратски рейдове, а през 1157 г. 40 нормански кораба достигат Константинопол и обстрелват самия Влахернски дворец със сребърни стрели. Последното е едно внушение за сатанинската природа на императора. Междувременно неуспехите в Италия продължават, а военачалниците попадат в плен. Новата експедиция начело с Алексий Аксух също е безуспешна. Отношенията с Германия продължават да се изострят. Барбароса е раздразнен от дипломатическата активност на Византия в Анкона, тъй като много от недоволните му васали преминават на византийска страна. Редица италиански градове (Анкона, Генуа, Пиза, Кремона, Павия, Милано) влизат в съюз с Мануил и се заклеват във вярност към него. Тези византийски успехи като цяло са илюзорни, но са посрещнати с неприязън в Германия. През 1158 г. Барбароса отива лично в Италия, а византийската мисия е принудена да напусне Анкона. Същевременно Мануил се отказва от скъпата и безперспективна война с Вилхелм I — с папско посредничество в същата 1158 г. между двете страни е сключен мир, който прераства в неочакван съюз срещу Германия. Разказът на Кинам, в който има много неясноти, създава впечатление, че Мануил е съгласен да признае норманския крал за «западен римски император»! Мануил се старае да укрепи влиянието си в Северна Италия, което води до германо-венецианска коалиция против Анкона (1173). Ако се вярва на Евстатий Солунски, отбраната на града е ръководена от пратениците на василевса. В руслото на тази активна, но нереалистична политика се правят опити за задълбочаване на съюза с норманите. Върховата им изява е идеята новият сицилийски крал Вилхелм II да стане наследник на Мануил, а двете държави да се обединят. Както е и в случая с аналогичното предложение към унгарския принц Бела-Алексий (Бела III), идеята скоро е изоставена. Действията на Мануил в Италия наистина демонстрират поредния възход на византийското могъщество, но като цяло се разминават с новата обстановка в Европа през XII в. Самите нормани се отнасят подозрително към византийските проекти, а отношенията между Византия и Венеция стават подчертано враждебни. През 1175 г. могъщата морска република привлича норманите в лагера на византийските противници.

1166–1189 г. Управление на ВИЛXEM II. Продължава активната политика на кралството в Средиземноморието, както и посредническата му роля в международната търговия. Кървавият погром над латинската колония в Цариград (1182) е удобен предлог за агресивни действия. В Палермо намират убежище Алексий Комнин, племенник на покойния Мануил, както и един самозванец, представящ се за «оцелелия» Алексей II Комнин. През юни 1185 г. норманите превземат Драч и потеглят по суша към Солун. През август те са вече пред стените на втория по значение имперски град, където пристига и техният флот. Солунският управител Давид Комнин не само не подготвя града за отбрана, но създава пълна дезорганизация и заблуждава централната власт, която, в интерес на истината, се опитва да му окаже помощ. Само след 9 дни норманите превземат Солун, подлагайки населението на клане, грабежи и издевателства (24 август). Тази трагедия, известна ни от драматичния разказ на митрополит Eвcтaтий Солунски, служи като основа на легендата, че св. Димитър изоставил своя град заради греховете на ромеите и преминал на страната на българите. По време на своето въстание Петър и Асен притежават една «чудотворна икона» на светеца, който става патрон на Асеневци и на столицата им Търново. Попадането на иконата в Търново вероятно е свързано с наличието на силен български отряд в състава на солунския гарнизон. По време на тази война е и «дебютът» на братята Петър и Асен в голямата политика. Изненадващият успех амбицира норманите, командвани от графовете Ричард и Балдуин, да потеглят към самата столица. Още преди свалянето на Андроник Комнин византийците се окопитват. Срещу нашествениците е изпратен Алексий Врана, който през октомври–ноември ги разбива при Мосинопол и Димитрица. В същото време норманският флот навлиза в Мраморно море и дори осъществява десант на азиатския бряг срещу Никомидия. След разгрома на сухопътната армия тази успешна операция е прекратена. Норманите изоставят не само Солун, но и Драч и Корфу.

1189–1194 г. Управление на ТАНКРЕД ДИ ЛЕЧЧЕ. Крал Вилхелм II умира, без да остави наследници. След смъртта му сицилийската корона по право принадлежи на сестра му Констанция, съпруга на германския император Хенрих VI. Южноиталианската аристокрация е враждебно настроена към Германия, не признава правата на Хенрих и избира за крал граф Танкред. Нещо повече, норманите търсят помощ от стария си враг — Византия. Ирина, дъщеря на Исак II Ангел, е омъжена за сина на краля. Този неочакван съюз изостря до крайност отношенията на Византия с Германия. Това проличава от антивизантийската политика на Фридрих Барбароса и неговия син Хенрих VI — теоретичен (от 1189) и реален (от 1194) притежател на сицилийската корона. Ранната смърт на Танкред позволява на Германия лесно да сложи ръка върху кралството. Така, независимо от усилията на Византия, през ХI–XII в. Южна Италия окончателно излиза от сферата на византийското влияние. Измененията на европейската политическа сцена не са напълно осмислени от византийския управляващ елит, а духовният климат на континента също се променя, но не в полза на «схизматичната империя».

Византия и номадите

Почти през цялото си съществуване Византийската империя е в контакт с различни номадски общества по нейните северни и източни граници. Наред с народите и държавите, за които неведнъж стана дума при изложението на политическата история (хуни, авари, прабългари, печенези, узи, кумани и др.), заслужават внимание и онези, с които досегът не е така директен, чиито граници остават сравнително далече от основните византийски територии. Византия поддържа активни политически връзки с тях с оглед на своите стратегически интереси. Типичен пример в това отношение е Хазарският хаганат, една могъща «степна империя», която през VIIX в. има доминиращо положение в Северното Черноморие и Кавказ. От хазарите зависят народите около Кавказ, Волжка България, аланите, дори част от източните славяни, създали по-късно Киевска Русия в борбата си срещу хазарското господство.

Хазари

Хазарската история сама по себе си е достатъчно значим обект на проучване. Археологическите разкопки в Южна Русия и Украйна предоставят ценен материал, допълващ разнообразните исторически извори. Интересът към хазарската проблематика надхвърля рамките на т. нар. номадизъм, тъй като до създаването на съвременен Израел именно Хазарският хаганат е единствената държава в световната история, приела иудаизма за официална религия — факт, който е изумявал съвременниците, както личи от добре известната преписка между кордовския евреин Хаздай ибн Шафрут и хазарския хаган Йосиф от средата на X в. Благодарение на редица проучвания (Артамонов, Д. Дънлоп, Св. Плетньова, А. Новоселцев и др.) днес хазарската история и хазаро-византийските отношения са сравнително добре изследвани. Хазарите се споменават за първи път в края на VI в. Те са подвластни на западните тюрки, а по етническа природа са най-близки до прабългарите. Раждането на новата хазарска държава през VII в. е свързано с унищожаването на Кубратовата Велика България. Българите на Баян (т. нар. черни българи у Константин Багренородни) се подчиняват на хагана и влизат в състава на хазарския аристократичен елит. Хората на Аспарух, Кубер и Алцек мигрират на запад, като влизат в пряк досег с Византия. Всичко това е следствие от хазарската експанзия в Северното Черноморие. От особено значение за Византия са и хазарските позиции в Кавказ спрямо Персия (хазарите са сред най-важните съюзници на Ираклий), аланите, Кавказка Албания, Армения и Грузия. Хазарите стават съседи на Византия единствено по отношение на кримските й владения. Това съседство крие своите рискове, но за Константинопол не е маловажно обстоятелството, че хаганатът е в тил на Дунавска България и във фланг на арабите — най-голямата заплаха за съществуването на империята през VII–VIII в. Така хазарите влизат трайно в политическите планове на Византия. Трябва да се отбележи обаче, че поне що се отнася до България, подходът е балансиран — изглежда, че в българо-хазарските отношения при Аспарух и наследниците му Византия пази неутралитет. Без съмнение, появата на Българската държава на имперска територия е неприятен факт, но ромеите не желаят и проникването на хазарите към Дунав. Аспарух вероятно загива в борба с хазарите по Северното Черноморие, но Византия не се опитва да извлече особени изгоди от тази негова ангажираност, което би я поставило в нова, може би по-опасна ситуация.

През 695 г. Юстиниан II е заточен в Херсон. Твърде скоро бившият император бяга в т. нар. Кримска Готия, която е под хазарска власт. Той влиза в преговори с хагана Ибузир Глиаван и дори се жени за дъщеря му, която е покръстена под името Теодора. Юстиниан се заселва във вече хазарската Фанагория, но византийското правителство успява да разруши опасния замисъл за хазарска намеса във вътрешните му работи. Запознат с промяната в позицията на хагана, съгласил се на византийски откуп, Юстиниан бяга в България и с помощта на Тервел си връща престола (705). Очевидно императорът основателно разчита на традиционната българо-хазарска вражда, а Тервел се освобождава по този начин от опасността от създаване на хазаро-византийска коалиция срещу него. През 710 г. Юстиниан организира наказателен поход срещу разбунтувалия се Херсон. Местните жители търсят закрилата на хазарите, с което започва истинска война за Крим и Боспор. В тези събития участва и прабългаринът Мавър, който е един от командващите на византийските войски. Не без помощта на хазарите въстаническият водач Филипик Вардан разбива Юстиниановите войски, а по-късно става византийски император. Това е първата, но и последна значима хазарска намеса във вътрешните работи на Византия. Що се отнася до балканската политика на империята, дори и Константин Копроним при когото съществува официален византийско-хазарски съюз (самият император се жени през 732 г. за хазарската принцеса Чичак, приела името Ирина), не използва хазарска помощ срещу българите. Независимо че посвещава две десетилетия на войните с България, Константин явно няма желание да разруши напълно бариерата, създала се с или без византийско съгласие откъм северната граница. В Константинопол отчитат също и възпиращата роля на хазарската държава спрямо новите вълни от степни номади. Това личи и от описанието на Константин Багренородни във времето, когато хазарското могъщество отдавна не съществува. През 30–те години на IX в. Теофил изпраща по молба на хазарите голяма мисия начело с архитекта-дипломат Петрона Каматир. С византийска помощ е построена тухлената крепост Шаркил (Саркел, «Бялата крепост», в руските хроники «Белая Вежа») на р. Дон.

Изключително важна за Византия е ангажираността на арабите с хазарите в района на Кавказ. Арабските походи срещу степната държава отклоняват значителни сили от фронта в Мала Азия, в прикаспийските степи и планини арабите дават много жертви, а ответните хазарски нападения принуждават халифите да прехвърлят сили на североизток, отново за сметка на византийския фронт. Конфликтът на арабите с хаганата започва след превземането на Армения. През 654 г. MACЛAMA завладява Грузия, Армения и Кавказка Албания. Арабите превземат Дербент и нахлуват към хазарския град Беленджер. Пълководецът Рахман обаче е разбит от хазарите, което отслабва значително арабската власт на юг от Кавказ. Войната между двете държави избухва в истинския смисъл на думата в края на VII в. През 692 г. арабите отново завладяват Дербент, но през 708 и 710 г. се налага да го отвоюват отново и отново, тъй като хаганатът предприема успешни контраофанзиви. Армията е командвана от самият хаган, а арабската войска бяга панически, изоставяйки обоза и плячката си. През 721 г. хазарите унищожават арабските сили в Армения, с което започва един мащабен конфликт, продължил близо 15 години. Арабският пълководец ДЖЕРРАХ води успешни действия на север от Дербент, като разбива и самия хаган (724), но е сменен отново от Маслама. Следват няколко арабски похода дълбоко в хазарска територия без траен резултат. През 729 г. Джеррах отново воюва срещу хазарите, но силите му са недостатъчни. Това позволява на Барджил, син на хагана, да нанесе серия тежки поражения на арабите в Кавказка Албания. Джеррах е убит, а армията му е напълно унищожена. Всички мюсюлмани са подложени на изтребление, слуховете за хазарските победи се носят из целия мюсюлмански свят, а във Византия са посрещнати с ликуване. Както стана дума, империята дори пренебрегва традиционния си династически изолационизъм в полза на съюза с хазарите през 732 г. Неуспехите в Кавказ водят до реабилитацията на престарелия Маслама, който обаче има само частични успехи. В крайна сметка арабите задържат важната крепост Дербент и заселват в нея военизирани сирийци. Командването е предадено на МЕРВАН ИБН МОХАМЕД, братовчед на халифа Хишан. Под управлението на новия наместник вече е не само днешното Задкавказие, но и Северна Месопотамия. Както отбелязва Новоселцев, в тази административна реорганизация личи стремежът към синхронизирани действия против хазарите и Византия. Очевидно в Дамаск правилно преценяват хазарско-византийското сближение от 732 г. и факта, че византийската императрица е хазарка (оттук нейният син, император Лъв IV, носи прозвището Хазарин). Именно Мерван предприема най-голямата арабска офанзива срещу хаганата, заблуждавайки хазарите с лъжливи преговори за мир. С повече от 120 000–на армия той нахлува в Хазария, достига до Дон и Волга и разгромява центъра на хазарската държава. Хаганът е принуден унизително да моли за мир и дори да приеме исляма. Поражението на хазарите е обект на подчертано внимание в историографията, но е очевидно, че арабите се отказват от сериозни завоевания на север от Кавказ. Само за няколко години Хазария се съвзема, арабското влияние е ликвидирано, ислямът е отхвърлен. Някои автори (Д. Дънлоп, Св. Плетньова и др.) са склонни да героизират хазарите в съпротивата им срещу арабската експанзия. Да се представят хазарите като източен щит на европейската цивилизация против исляма, да се сравняват с франките на Шарл Мартел, ромеите на Лъв III и българите на Тервел е пресилено. Така или иначе, ангажираността на арабите срещу хазарите, а и на самите хазари с халифата дава своето отражение върху византийската и българската история. От балканска гледна точка арабските войни предотвратяват евентуално хазарско настъпление към Дунав (голямата река е дадена като посока на хазарската експанзия дори в писмата на хагана Йосиф от X в.!). През VIII в. България вероятно се възползва от трудностите на своите стари врагове и разширява влиянието си на североизток. Що се отнася до византийските интереси, войните между араби и хазари без съмнение имат положително значение за укрепването на византийските позиции и косвено подпомагат контраофанзивата на Лъв III и Константин V.

Подобно на другите средновековни владетели, и хазарските хагани се стремят към по-ясно формулиране на политическата идеология, базираща се на монотеистичната религия. Хазарите са в сложна ситуация, доколкото се опасяват от обвързване с такива мощни сили като Византия и Арабския халифат. Ислямът е решително отхвърлен. Християнството, проникващо от Византия, Армения и Грузия, също смущава хазарската върхушка, тъй като Византия се стреми да разшири влиянието и владенията си в Крим. Създадена е т. нар. Готска епископия, където в края на VIII в. избухва мощно антихазарско въстание, ръководено от самия епископ Йоан Готски. Въстанието е потушено с големи жестокости, а империята едва успява да издейства помилването на Йоан. Дори в средата на IX в. Константинопол не се отказва от плановете си да християнизира хазарите, както личи и от добре известната Хазарска мисия на св. св. Кирил и Методий. Култът към Тангра и другите езически божества е изоставен, но за сметка на иудаизма. Още хаганът Булан през VIII в. прави опит да въведе еврейската религия, но тя се утвърждава едва при Обадия в началото на IX в. Арабският историк ал Масуди отбелязва, че при Обадия «започнали да се стичат иудеите от мюсюлманските страни и от Рум (Византия)». Те бързо се заселват в хазарските градове, особено в столицата Итил в устието на Волга. Според мнението на повечето изследователи еврейската религия не само не успява да се превърне в консолидиращ фактор, но става мощен катализатор на деструктивните процеси. Нейните конфесионални особености и етнокултурен изолационизъм раздробяват допълнително разноплеменната аристокрация и общество. Върхушката начело с хагана се откъсва от провинциалната аристокрация и народа, които остават езичници или пък вече изповядват християнството или исляма. Скоро избухват граждански войни, които са използвани от Византия за разширяване на властта й в Крим. Най-опасни врагове за хазарите се оказват печенезите, изтласкали маджарите към Панония в края на IX в. Заедно с маджарите към новата им родина потеглят и няколко хазарски племена, настроени враждебно към централната власт (каварите). Хазарите влизат в съюз с узите, но това не ги спасява от печенежките погроми. Северните провинции на Хазария са опустошени, загиват кримските хазаро-български градове, включително Фанагория. Както допускат някои историци, нови вълни от кримски българи (прабългари, повечето християни) мигрират в Дунавска България. През X в. «черните българи» са все още важен фактор в Черноморието. Константин Багренородни ги смята за възможен съюзник срещу хазарите, а във византийско-руските договори има клауза за обща защита на византийските градове в Крим при евентуална агресия от страна на тези българи. Волжките българи също отхвърлят хазарския сюзеренитет и приемат исляма, търсейки поддръжка от мюсюлманския свят. За упадъка на хазарската държава важна роля играят и природо-климатичните фактори. Според Л. Гумильов затоплянето на климата постепенно повишава нивото на затвореното Каспийско море, а през X в. най-плодородните хазарски пасбища постепенно са залети — процес, който има огромни стопански и демографски последици. Най-тежка за съдбата на хазарската държава обаче е варяго-руската активност на юг към Черно и Каспийско море. Руските походи дотолкова плашат хаганите, че те се принуждават да пропускат свободно руските пиратски флоти към Каспийско море. Нерядко избухват разпри, стига се до кървави сблъсъци в самата столица Итил.

Рухването на Хазария обикновено се свързва c походите на Светослав през 964–966 и 968–969 г. Хазария е жестоко опустошена, а в съюз с русите действат огузите (узите). Въпреки че не е напълно ликвидирана, хазарската държава е принудена да търси закрила от мюсюлманите, с които е воювала векове. В края на X в. източните хазарски земи попадат под зависимостта на Хорезм, а хаганът приема исляма. Част от хазарите временно попадат под руска власт, степите са завладени от узите, Волжка България разширява земите си по течението на Волга, аланите — на север от Кавказ. Кога рухват окончателно последните остатъци на хазарската държава, е трудно да се отговори, но в края на XI в. тя вече не съществува.

Колкото и да са бегли и неясни сведенията за иудаизма в Хазария, дори и през X в., когато е твърде слаба, тази държава се опитва да играе ролята на водещ еврейски център. В Итил са построени голям брой синагоги, «мъдреци» тълкуват свещените книги. Хаганът продължава да дава убежище на преследваните във Византия евреи, особено по време на гоненията при Роман Лакапин. «Злодеят Романус», както го нарича един неизвестен еврейски автор, избива много евреи, а оцелелите бягат при споменатия вече хаган Йосиф. Още по времето на българското покръстване при Борис-Михаил идват някакви иудейски проповедници, които му предлагат своята вяра. Историята се повтаря и при руското покръстване през 988 г. Едва ли има съмнение, че и в двата случая именно хазарите неуспешно се стремят да съперничат на Византия. Провалът на тези опити говори както за правилната ориентация на Борис-Михаил и Владимир I относно последиците от едно приемане на иудейската религия (достатъчно ясни от самата хазарска история), така и за несъмненото културно-политическо превъзходство на византийската цивилизация.

Тюрки по Долен Дунав (XI–XII в.)

При управлението на ВАСИЛИЙ II византийската граница на север опира отново до р. Дунав. Започва устройството на администрацията на балканските земи според новата система, установена при този император като продължение на започнатото още при Йоан Цимисхи. Взетите мерки обаче не са в състояние да попречат на нападенията по дунавската граница, които започват много скоро след смъртта на Василий Българоубиеца. Тогава става ясно значението, което има дотогава Българската държава като обективна преграда дори и за самата империя по отношение на новите «варварски вълни», които тревожат не само византийската администрация, но и населението в тези райони (В. Тъпкова-Заимова).

Нашествениците са тюркски групи — най-рано се появяват печенезите, които са и най-многобройни, следват ги узите, а по-късно и куманите.

Сирийски извори споменават печенезите още през VI в. Тяхното присъствие е засвидетелствано около долното течение на р. Волга, но те са изместени от тези територии през 889 г. от появилите се по тези места узи. Малко по-късно в съюз с българския цар Симеон те изтласкват от северните дунавски брегове унгарците, които се изтеглят в Панония. В началото на X в. земите на печенезите се простират от р. Дон до Долен Дунав. Те са в непосредствена близост с византийските владения на тема Херсон на Кримския полуостров. Границата им с Българската държава е по териториите около р. Днестър.

В периода на военните действия със Симеон Византия прави опити да ги привлече за свои съюзници, но невинаги успява. Печенезите участват в похода на княз Игор през 941 г. При изтеглянето на войските на княз Светослав в 971 г. печенезите предлагат на византийците да им станат «приятели и съюзници» (това е старата формула за византийските граничари — т. нар. федерати). Предложението е прието от Йоан Цимисхи и те устройват засада в устието на Днепър, където загива и самият Светослав.

Българският цар Иван Владислав изпраща делегация при печенезите през 1017 г., с цел да бъдат привлечени в борбата срещу Византия, но опитът е неуспешен. Първото им нападение след смъртта на Василий II се отнася към 1026 г. (или 1027) и е насочено главно към западните български земи. Следва друго нападение през 1032 г., когато е опустошена Мизия. Две години по-късно печенезите нападат отново и стигат дори до Солун. На следващата година те преминават по замръзналия Дунав, като нанасят големи щети в Мизия, Тракия и Източна Тракия, наричана тогава ТЕМА МАКЕДОНИЯ.

Постепенно придвижването на печенезите добива по-сериозни размери. То се свързва в немалка степен и с други събития в източните византийски земи, например нахлуването на араби в Егейско море (през 1034 г. те нападат Кикладските острови).

Най-известното и масово печенежко нахлуване е през 1048 г. Според византийския хронист Йоан Скилица тогава започват вътрешни борби между 13–те печенежки рода. Единият от вождовете им — КЕГЕН, се спуска до един остров на Дунав заедно със своите 20 000 души и оттам води преговори с византийските местни власти, за да бъде причислен отново към «съюзниците и приятелите» на империята. Предложението е прието — той е покръстен, получава титла патриций и три крепости край Дунав със земя за обработване, но при условие че ще брани тази гранична територия от печенежкия вожд Тирах и останалите печенежки племена. Недоволният Тирах обаче се появява още на следващата зима с войска от 80 000 души (според твърденията на съвременниците). Започват военни действия а на помощ идват византийски войски чак от Източна Тракия и от тема България. Победата е на страната на византийците, които се съгласяват да заселят новопокръстени печенези в Софийско, Нишко и Овче поле. Освен това император Константин Мономах прави опит да изпрати 15 000 печенези срещу селджукските турци на изток. Тези печенези вдигат бунт и се връщат през Цариград, където не успяват да ги спрат. Оттам стигат чак до Триадица-Сердика, където се съединяват с други печенежки групи, нахлуващи откъм Южна България, и се укрепяват около Ловеч с един от вождовете си — Селте. По-късно се разполагат около т. нар. Стохълмие. Междувременно Кеген пристига в Цариград, за да преговаря, но срещу него е организирано покушение, а дружината му се връща към Сливенското поле. Оттук и от този момент започва печенежката война, която продължава няколко години. След различни етапи на успехи и поражения през 1051–1052 г. се стига до едно доста объркано положение, в което земите на север от Хемус са дадени отново на «приятелите и съюзниците» — печенези, които действат по обичайния начин. През 1059 г. Исак Комнин е принуден сам да воюва срещу непокорния Селте и успява да си възвърне Ловеч. Той обаче се разболява тежко и след връщането си в столицата се отказва от престола.

Само пет години по-късно крайдунавските земи стават обект на нападение от страна на узите, които в този период населяват земите на изток от Каспийско море. В средата на ХI в. те са принудени да тръгнат по пътя на печенезите, подгонени от куманите — старите врагове на печенезите, но понякога и техни съюзници, както и от дружините на някои руски князе, които искат да освободят земите си от системните нахлувания от изток.

Естествено и закономерно тези нападения откъм северната византийска граница са придружени от успоредни удари които източните райони търпят от селджукските турци, разграбващи Армения.

Узите са многобройни — 60 000 или 600 000 (има различия в цифрите, които предлагат съвременните автори). По традиция те водят със себе си жените и децата си и се настаняват в «Крайдунавската равнина», както пише един съвременник. Оттам ордите проникват до Солун, а и до земите на същинска Гърция. Недостатъчната и зле поддържана византийска войска не успява да постигне успехи срещу тях. През 1064 г. много от узите измират от епидемия, а оцелелите се оттеглят на север.

КУМАНИТЕ (Наричани «половци» в руските текстове) се заселват към средата на ХI в. около р. Днепър. От 1062 до 1228 г. са регистрирани много от техните нападения срещу владенията на Киевска Русия. Известно е участието им в съюзните групи на печенезите срещу Адрианопол през 1078 г. Още при управлението на Алексий Комнин те са включени често в помощните войски на империята, например битката при Левунион. След това куманите се оттеглят и нахлуват в Унгарската равнина. Алексий Комнин воюва срещу тях през 1094 и 1114 г., в резултат на което те се оттеглят трайно отвъд р. Дунав.

След победата при Левунион нападенията на тюркските нашественици отсам Дунав намаляват. Печенежко нападение е отбелязано за последен път през 1122 г., когато печенезите са отблъснати от император Йоан Комнин и във Византия се създава т. нар. печенежки празник — спомен за окончателното им ликвидиране. По-късно, към средата на XII в., те нападат към Сърбия, продължават да воюват с унгарците и пр., но всички военни действия се водят на север от Дунав.

Отношенията на куманите с унгарците обаче продължават да са обект на византийската историография. През 1160 г. куманите отново нахлуват към българските земи, но слухът, че срещу тях идва самият император Мануил Комнин, ги принуждава да се оттеглят бързо.

По-късно кумани воюват като наемници и във византийската, и в българската войска. Тяхното участие във възстановяването на Асеневска България е значително. През 1239 г. под натиска на монголите част от тях се насочват към Унгария, а други бягат към България. Пак във византийската войска, под командването на Михаил VIII, те участват в битката при Битоля през 1259 г. Йоан Ватаци заселва по тракийската граница, в Македония и в Мала Азия скитащи кумани — бегълци от татарите. Други от тях остават в северните части на Черноморието и там приемат сюзеренитета на монголците. През 30–те години на XIII в. е известно едно куманско племенно обединение в степта на юг от Галиция и на североизток от България. Вероятно то също плаща дан на монголците, но води самостоятелен живот.

Опитите на византийските императори да въведат повече ред по дунавската граница и околните територии не постигат резултат. Висшият команден състав, който се състои от граничари, наричани акрити, има под свое командване войници, част от които са редовни, а други са наемници или приемани по старата система за настаняване на федерати. Както някога, последните доказват, че не може да се разчита на верността им. Ето защо в някои крайдунавски градове отново се появяват (както през VI–VII в.) местни милиции. Нещо повече, между 1072 и 1074 г. в тема Паристрион настъпва истински период на анархия — не са известни имена на висши византийски управници там. Вместо това става известно, че бунтуващото се население в крайдунавските градове, както и нашествениците — тюрки, узи или смесени групи, вече частично настанени на постоянно местожителство в тези райони, успяват да наложат свои управници в някои от градовете. Такива са Татуш (както изглежда, печенег), който владее самия Дръстър, където преди това е седалището на византийския управител на темата; Сеслав (очевидно българин), който се настанява във Вичина, както и някои други, между които е познато името Сача — също печенежки вожд. Тяхното управление продължава няколко години, докато византийците успеят да си възвърнат донякъде военноадминистративната власт в тези земи. Възстановяването на тази власт става трудно, защото по време на събитията от 1072–1074 г. изпратеният там от византийска страна Нестор, който е, както изглежда, българин от западните земи (от Илирик, както обяснява историкът Михаил Аталиат, и «имал племенна близост» с местното население), се съюзява с разбунтуваното население, вместо да поддържа управлението, което му е поверено.

Византийската власт в Паристрион е възстановена при управлението на Алексий Комнин. Първите години от царуването му съвсем не са успешни в това отношение. През 1088 г. едно «скитско» (очевидно печенежко) племе се настанява на юг от Дунав Северна България или Добруджа). Това племе сключва веднага договор с разбунтувалите се местни елементи и вождовете им Татуш, Сача и Сеслав и започва да обработва земята там. Скоро всички скити се споразумяват с другите бунтовно настроени елементи на юг от старопланинската верига. В конкретния случай става дума за разбунтуваните павликяни от Пловдивско, чийто вожд се казвал Травъл. Следва поражение на изпратената византийска войска при с. Белятово. В битката загиват видни пълководци. От Цариград изпращат нова многочислена войска под предводителството на един източен представител на име Татикий и западни наемници, водени от някой си Умбертопул. Те също са извикани от източните провинции. Така се стига до прочистване на Тракия от бунтовните елементи. На следващата година съюзни сили на унгарци, печенези и кумани проникват отново на юг от Дунав — този път откъм западните райони, и отново стигат до Одринската област (гр. Хариупол-Айребол). Византийската войска успява да ги отблъсне при градчето Кули, между Енос и Цариград. Въпреки че се оттеглят на север от Дунав, през следващите месеци те продължават да подлагат на грабежи земите на юг от реката.

От лятото на 1088 г. започва голямата кампания на самия Алексий Комнин срещу печенезите. Той съсредоточава войските си в крепостта Лардея до Карнобат. Същевременно предприема паралелни действия с византийския флот, който навлиза в дунавските устия. Печенезите искат да започнат мирни преговори, но Алексий отказва, преминава планинската верига и от Плиска се насочва към Дръстър. Той разполага лагера си на 25 стадия от града, но противниците му успяват да се доближат до него. Междувременно Татуш минава на север от Дунав, за да иска кумански подкрепления. Алексий Комнин отказва да се оттегли към Велики Преслав, както го съветват приближените му, и решава да влезе в сражение. Следва голямо поражение за византийците и отстъпление — до Колое и оттам до Бероя (Стара Загора).

«Ромейската държава останала без войска поради нехайство на предишните самодръжци» — се оплаква Анна Комнина. Това принуждава Алексий Комнин да прибегне до изпитаната стара тактика — да разедини и насочи едни срещу други печенези и кумани. Това му се отдава лесно, тъй като куманите вече са получили полагащата им се плячка. Така между бившите съюзници започват военни действия, последвани от отстъпление на куманите на север от Дунав и опита на Алексий отново да направи печенезите свои съюзници. Те проникват отново до крепостта Маркели (при Карнобат). Следват преговори, предложени този път от куманите, но също неуспешни. За пореден път куманите преминават Стара планина и Източна Тракия.

Тези събития в края на 1089 и през 1090 г. показват, че византийската власт все още не може да се справи нито с куманите, нито с печенезите, които проникват почти до околността на столицата.

Недостатъчната редовна войска на императора го принуждава да направи още един опит за съюз с куманите. Те приемат предложението и благодарение на това Алексий може да изпрати 40 000 души срещу печенезите. Този път той има успех: нанася удара си при Левунион в Източна Тракия, край р. Марица (29 април 1091 г.).

Истинско умиротворение не настъпва, но очевидно «съюзниците» кумани започват сами да се боят от успехите на Алексий Комнин,. Те бързо се връщат назад, като от византийска страна им е гарантиран свободен път до Стара планина. Същевременно византийската централна власт назначава Лъв Никерит с титла «дук на Парадунавон» за наместник в крайдунавските градове.

За разлика от узите и печенезите, куманите не престават да фигурират в съчиненията на византийските и западните автори като важен етнически елемент в събитията на Балканите. През 1239 г. кумани, подгонени от монголците, се спускат към Унгария, а други се настаняват в България. През 1259 г. в битката край Битоля куманите воюват във византийската войска. Други техни общности, които остават по Северното Причерноморие, са включени в състава на монголските владения. През 30–те години на XIII в. е известно едно куманско обединение, разположено в степта на юг от Галиция и на север от Българската държава. Знае се също така, че в средата на същия век кумани живеят на изток от Унгарското кралство, като плащат данък на монголците. През 1280 г. се споменава за кумани, подчинени на куру-алтай Ногай. Не малко вести има и за кумани, които воюват в българската войска. През 1254 г. техни дружини са наемници на българската войска във войната между България и Сърбия. Има сведения за тяхното присъствие и в Мала Азия, на служба при Йоан Ватаци. Последните са заселници, бягащи от настъплението на Бату в Мала Азия.

Пак през XIII в. се говори за мисии от монаси-доминиканци, изпращани по Днепър, които покръстват живеещите там кумански групи. Има обаче и кумани, покръствани от руска или от българска страна, т. е. от православни свещеници. Те са οт тези, които са имали отношения със съответните православни страни.

Сложността на тази обстановка, изпълнена със събития, сключване и нарушаване на договори, се определя до известна степен от големите монголски нашествия в Европа и Азия. Те усложняват картината на отношенията между византийските управляващи среди и куманите, които, не изчезват от историческата сцена. Докато печенезите са забележителни с това, че изпратени да воюват в Мала Азия срещу селджуките, верни на поведението си, «колкото приятели, толкова и неприятели», нерядко минават на страната на враговете на империята в Мала Азия, отношенията между кумани и монголци са много по-сложни, защото самите монголци задълго време представляват истинска военна сила както на Изток, така и на Запад.

Демографски и етнически промени по Дунавската граница

Такива промени са констатирани, от самите византийски автори, съвременници на събитията. Историкът Аталиат споменава през последната четвърт на ХI в. за наличие на градове (πόλεις), по-малки селища (χωρία) и «лагери» ἐπαύλεις). От това разграничение става ясно, че в тези райони е настъпило известно разделение в начина на живот, който е доста разнообразен и обхваща както земеделското население, съставено от български местен елемент, така и друго население, което очевидно се занимава повече със скотовъдство и сред което вече има нови заселници от тюркските етнически групи. Аталиат съобщава, че в крайдунавските градове, където непрекъснато се извършва търговски обмен с «варварите» от северните части на Дунав, се говорят «всички езици». Това показва, че няма изоставане в градския живот, въпреки неспокойните времена. Аталиат споменава, че сред населението на тези градове живеят «миксоварвари» — един архаизиращ етноним, който означава смесено население (между другоземци — «варвари», и «елински» жители). Естествено, при положение, че покрай Дунавските земи няма елини, «смесеното» население, за което става дума, безспорно се състои от българи и установили се за постоянно тюркски елементи отвъд Дунав.

Този етап от политическото и икономическото развитие на земите край Дунав до голяма степен напомня периода преди установяването там на българската държавна власт в земи, които стават нейни държавни. Същевременно обаче византийските извори започват много често да споменават за наличието на власи. Движението от двете страни на реката допринася за присъствието им в тези райони. Дори византийските автори от ХII в. се колебаят при изброяване на отделните етнически общности — с етнонима «мизи» или «власи» понякога са наричани и българите от тези области.

Византия, България, куманите и Златната орда през XIII–XIV в.

Възстановената през 1186 г. Българска държава успява да ангажира куманите, лишавайки по този начин Византия от един опасен съюзник в българския тил. Етапът на развитие, в който се намират самите кумани през ХIIXIII в., силно ограничава техните възможности за успешни самостоятелни действия на Балканите — това проличава добре при куманските походи на юг от Дунав, парирани сравнително бързо от Комнините. По тази причина, както пише Никита Хониат, куманските вождове приемат предложения от Петър и Асен антивизантийски съюз «като неочаквана находка». При Петър, Асен и Калоян куманските вождове с големи сили, достигащи до 14–15 000 души (например в битката при Одрин срещу латинците през 1205 г.), почти редовно участват в българските акции срещу Византия и останалите противници на Българската държава. С куманска помощ КАЛОЯН дестабилизира византийската, а по-късно и латинската отбрана в Тракия, пряко или косвено отклонява византийските сили по време на важни военни кампании. Опитите на Византия да неутрализира куманското участие на българска страна (например през 1190 г. в района на делтата на р. Дунав, където прониква византийският флот), да противопоставя сходни по вид лековъоръжени части от алани, грузинци и селджукски турци, нямат особен резултат. Периодът от 1186 до 1207 г. с основание може да бъде определен като апогей на българо-куманските отношения. Благодарение на изградения здрав съюз, чийто израз е бракът на Калоян с една куманска принцеса (най-вероятно дъщеря или сестра на върховния кумански хан), България преминава в решително настъпление срещу своите противници. Опитите на някои византолози да обяснят българските успехи срещу Византия най-вече с куманския фактор (например Ф. Малингудис) обаче са пресилени — внимателният анализ на събитията дава възможност да се очертае реалната роля на куманската съюзна помощ, както и контролът на българските царе над куманските съюзници. Българо-куманските отношения в ущърб на Латинската империя, Епир, Никея, Сърбия и Унгария се запазват и при Борил и Иван Асен II. Акрополит специално отбелязва куманското участие в битката при Клокотница (1230). Връзките на България с куманите обаче не достигат вече предишния си размах и интензивност, което се дължи и на вътрешните проблеми на куманското общество. Държавнотворческият процес в Кумания се затруднява изключително много от руските походи в степта (някои от тях са съгласувани с Византия и косвено вредят на България — например през 1188 и 1201 г.), както и от първата татарска експанзия в Източна Европа през 1222–1223 г. Тогава куманите и съюзилите се с тях руски князе търпят катастрофално поражение на р. Калка. В края на управлението на ИВАН АСЕН II на Балканите идва една голяма куманска бежанска вълна, която е резултат от започналата татарска експанзия на хан Бату. През 1236–1243 г. татарите унищожават куманската общност, прегазват руските княжества и нахлуват в Централна Европа. Опитът на Иван Асен II да задържи куманите на своята северна граница като военни заселници търпи неуспех. Против волята му и, както изглежда, преодолявайки неговото военно противодействие (отглас от тези събития се открива у един късен египетски хронист), куманите се установяват край устието на Марица. В борбата за привличането на тези заселници България не постига траен успех — за известно време те стават съюзници на латинците, впоследствие са привлечени от никейския император Йоан Ватаци, което е оценявано от съвременните византийски автори като значим негов успех.

Съпоставката на унгарски, византийски и руски извори показва, че и след създаването на татарската ЗЛАТНА ОРДА на запад от Днепър продължава да съществува едно куманско племенно обединение, ръководено през 1253 г. от хан Тегак. Според унгарските кралски грамоти тези кумани остават български съюзници. През 1256 г. те подкрепят България във войната й с Никея, но Михаил II Асен не използва резултатно действията им, които се превръщат в обикновено плячкосване на чуждата територия. Куманите са разгромени от Теодор II Ласкарис, който говори образно за победата си над «лъвчето (българите) и кучето (куманите)». Към 1260 г. тези кумани са покорени от татарите и са използвани от Ногай срещу България и Сърбия, а през 1284 г. и срещу Византия.

След мигрирането си на Балканите куманите се заселват в различни райони на България, като постепенно се българизират. Тяхната върхушка дава царските родове на Тертеровци и Шишмановци, както и редица местни владетели. Що се отнася до Византия, тук най-голяма роля играе преселническата група от 1237 г. Според един френски извор към 1240 г. куманският вожд Сорониус се присъединява към никейския император. Ватаци заселва голяма част от тези «скити» в Мала Азия, в никейската армия е създаден специален скитски военен корпус. Той участва във всички важни военни кампании — в похода срещу солунския деспот Йоан Ангел (1242), в действията срещу латинците през 1247 г., в битката при Пелагония (1259), в освобождаването на Константинопол (1261) и др. Кумански части начело с вожда им Клеопа, когото Теодор Ласкарис насмешливо нарича «куче», действат и срещу своите сънародници в споменатата война с България през 1256 г. Куманите са превърнати във военизирано население най-вече по турската граница в Мала Азия, получават пронии, влизат в състава на акритите. Между куманските потомци във Византия най-ярки следи оставя известният Сиргиян, син на покръстен кумански хан, женен за сродница на Палеолозите. Кумански наемници във Византия има дори и през 1321 г., те са предоставени на Андроник II от сръбския крал Милутин. И до днес на различни места в Гърция са запазени отделни кумански топоними, включително край Патра, среща се и фамилията Команопулос. Що се отнася до куманските заселници в Мала Азия, те вероятно изчезват сравнително бързо, претопявайки се в езиково сродната им турска етническа среда.

В резултат на татарските завоевания през XIII в., започнати от Чингиз хан (вж. Хронологична енциклопедия на света, т. III), в степите на Евразия се създава огромна номадска империя, която променя съществено политическата обстановка в Източна Европа и Предния изток. Византия влиза във връзка и с двете големи татарски държави в близост до нейните граници — Златната орда със столица Сарай в устието на Волга и Иран на династията на ИЛХАН ХУЛАГУ. От гледна точка на балканските интереси на Византия отношенията с Ордата са особено важни, тъй като под нейна власт попадат бившите кумански земи, Крим и Северен Кавказ. Силно зависими от нея са руските княжества, държавите в Кавказ, а в по-слаба степен и България. Началото на татарската хегемония в България е поставено при завръщането на Бату (заедно с Кадан и още няколко татарски князе) от големия им поход в Централна Европа, от Унгария през Далмация, Босна и Сърбия (есента и зимата на 1242). Татарският удар върху северната византийска съседка е изключително тежък, нейните основни територии на север от Балкана са опустошени, а най-големите градове (Ловеч, Дръстър, Червен, Преслав и др., може би и столицата Търново) са разрушени. Страната попада в тежка данъчна зависимост, която наред с вътрешнополитическата криза силно ограничава нейната външнополитическа активност и военна мощ. Това значително улеснява Йоан Ватаци при укрепването и разширяването на никейските позиции на Балканите. Ватаци бързо установява контакти с татарите, а от папския дипломат Гийом Рубрук научаваме за византийски дипломатически мисии чак в далечния Каракурум (в дн. Монголия) — столицата на все още единната Татарска империя (1253). Възстановяването на Византия след освобождаването на Константинопол през 1261 г. прави връзките с татарите още по-важни. Михаил Палеолог отделя сериозно внимание на този проблем, опитвайки се да изолира България, която се ползва от татарска военна подкрепа. През 1265 г. българският цар Константин Асен участва в татарския поход срещу Константинопол, повод за който е фактическото пленничество на бившия иконийски султан Изеддин. Основна причина за обтягането на византийско-татарските отношения обаче е нежеланието на Михаил Палеолог да пропусне през своя територия дипломатическата мисия на египетския султан Байбарс I до хан Берке. Императорът се страхува от гнева на Хулагу, срещу когото е насочен съюзът между Златната орда и Египет. В крайна сметка походът, при който императорът едва не попада в плен, дава резултат — Михаил Палеолог е принуден да освободи така важния за Сарай и Кайро воден път през Проливите. По този повод византийските автори (Пахимер и Григора) отбелязват куманския произход на египетските мамелюци, както и усилената продажба на роби кумани в Египет, от които е съставена гвардията на султана. Самият Байбарс е куманин по произход и това е много добре известно не само във Византия, но и на българската царица Мария, която през 1276 г. му предлага антивизантийски съюз.

Въпреки усилията на Михаил Палеолог да изглади отношенията си с Ордата, те остават напрегнати. През 1273 г. е регистрирано ново опустошително нашествие във Византийска Тракия, провокирано от управителя на Одрин Андроник Тарханиот. Положението се променя коренно към 1274 г., когато императорът успява да привлече на своя страна татарския отцепник НОГАЙ. Негова съпруга става Ефросина, незаконородена дъщеря на Михаил, а влиянието й в татарския двор е силно — това личи добре от случая с ликвидирането на Ивайло през 1280 г. Татарската подкрепа дестабилизира България, което проличава най-силно при въстанието на Ивайло. По повод на съюза с Ногай Георги Пахимер обвинява императора в прекомерно разточителство на средства и скъпоценности, дарявани щедро на татарския владетел. При Андроник II връзките с Ногай и централната власт в Ордата продължават, но постепенно губят предишното си значение. В това отношение Андроник донякъде подценява татарския фактор, което позволява на България да неутрализира опасната византийско-татарска коалиция. И все пак «татарският страх» продължава да бъде силен — през 1292 г., когато българският цар Георги I Тертер, прогонен от татарите на Ногай, бяга във Византия, Андроник се страхува да му даде политическо убежище. Рухването на държавата на Ногай през 1299–1300 г. има като следствие и преселването на хиляди алани във Византия (според Пахимер те са сред най-боеспособните войски на Ногай и сина му ЧАКА), които са изпратени без особен успех срещу турците в Мала Азия. По-късно те участват активно в събитията, свързани с каталанската експедиция, но през 1308 г., недоволни от политиката на императора, бягат при българския цар Теодор Светослав.

След разгрома на Ногай и Чака позициите на Златната орда на Балканите остават относително силни, но по географски и други причини влиянието на татарските ханове постепенно губи своята устойчивост. Египетският автор ал Умари пише, че българите «ухажват къпчакския султан (хан Узбек) поради голямата му власт над тях». «Румският цар» (Андроник II) също се стреми да спечели «благоразположението» на татарския господар. Наистина при УЗБЕК (1313–1341), ДЖАНИБЕК (1341–1359) и БЕРДИБЕК (1359–1361) татарската държава е в тотално настъпление към съседите си, но постепенно Балканите остават на заден план в нейните външнополитически приоритети. Въпреки това, през XIV в. проявите на татарския хегемонизъм на Балканите, и най-вече срещу България и Византия, не трябва да се пренебрегват. Българските царе са принудени в по-голяма степен да се съобразяват с татарските интереси, но същевременно се стремят да извличат полза от това положение — неведнъж българската армия разполага със съюзни татарски сили срещу Византия и Сърбия (1323, 1328, 1330, 1331). Татарските нахлувания във византийска Тракия, най-големите от които са през 1320–1323 и 1341 г., вероятно също са свързани с българската политика към Византия. Във всеки случай, дори и да не ги е провокирала, Българската държава с нищо не се противопоставя на татарските набези през нейна територия към Византия. Кантакузин и Григора, макар и пестеливо, щрихират голямата татарска офанзива срещу империята през 20–те години на XIV в. Серия от нападения демонстрират не само грабителските апетити на татарите, но и засиленото желание на Узбек за политически «надзор» в региона. Свидетелство за това е и подновяването на татарското присъствие в дунавската Вичина към 1337 г. През 1320–1323 г. Тракия е обект на три татарски нахлувания. Най-масирано е последното, в което според Кантакузин участват 120 000 татарски конници, командвани от «стратезите-автократори» (вероятно темници) Тетах и Торган. Числеността им без съмнение е силно преувеличена, но кампанията е опустошителна и продължава повече от месец. Григора съобщава, че метежниците Сиргиан и Кантакузин, подготвяйки почвата за гражданската война между Андроник Стари и Андроник Млади, умело използват слуховете за предстоящи «скитски» набези. Противниците на Андроник II се опитват да го дискредитират, приписвайки (може би основателно в някои случаи) тези нападения на неговите интриги срещу бунтовния му внук. Кантакузин съобщава, че през 1323 г. Тракия пустеела, тъй като страхът от татарите карал населението да се крие в големите крепости. През пролетта на 1327 г. отново в Тракия и дори в Беломорието цари страх от татарско нашествие. Положението не се променя и през 1334 г., когато по неясни причини са разтрогнати династичните връзки между византийския и татарския двор. По този повод арабският пътешественик Ибн Батута разказва за завръщането на византийската принцеса Балаун от Сарай в Константинопол — смята се, че става дума за незаконородена дъщеря на Андроник III. Напрежението се засилва, а Андроник укрепява Аркадиопол (Люлебургаз) и други крепости, «нужни поради нападенията от страна на скитите».

Нов момент във византийско-татарските отношения внася появата на турците на Балканите. Предвид византийската роля в похода на Умур срещу Килия и района на дунавската делта (ок. 1340) Акиндин съобщава за гнева на Узбек, който подготвя 60 000–на армия и се заканва да завладее Константинопол. Налага се империята да реагира моментално по дипломатически път и с цената на големи усилия да склони татарския владетел да се откаже от този опасен замисъл. Косвено научаваме, че в тези важни преговори видна роля играе бащата на известния интелектуалец Димитър Кидон. През 1341 г. в Тракия отново нахлува огромна татарска армия, която стига до брега на Мраморно море. Както разказва Григора, тук татарите попадат на бродещи турски шайки, с които се разправят безмилостно, «постъпвайки като врагове с врагове, подобно на кучета...». Част от пленените турци са отведени в робство, а другите са избити. Татарската акция продължава цели 50 дни, през които «те не преставали да грабят и опустошават, докарвайки страната до крайно бедствено положение». Според византийския историк в плен са отведени 300 000 ромейски селяни (очевидно броят им е силно преувеличен), районът на самата столица е обезлюден, а причина за жестокото нападение е обстоятелството, «че ромеите не се погрижили да изпратят привичните дарове на скитския владетел и неговите знатни». Както се вижда, дори през 1341 г. Византия е смятана от татарите за зависима държава, а всеки опит да бъде избегнато плащането на съответния данък е санкциониран. Прави впечатление и непримиримостта на татарите към турската намеса в «собствената им» сфера на влияние. През втората половина на XIV в. обаче Златната орда губи възможностите си за подобна намеса на Балканите. В степната империя избухват междуособици, нейният достъп към Дунав и на запад е париран от засилването на Унгария и Полша и появата на Молдова. Укрепват се и руските княжества, стремящи се към отхвърляне на татарската зависимост. Съществена причина за упадъка на татарската мощ и влияние на Балканите е и първата вълна на чумната пандемия (1346–1353), една общочовешка трагедия, която тръгва към Византия и Европа от Златната орда, а мащабите й са изключително големи. Всички тези фактори съвпадат с времето на практическото османско проникване на Балканския полуостров. Трудно е да се отговори дали Златната орда би пресякла или затруднила турската инвазия, но отслабването на татарската хегемония в района, както и последствията от татарските акции към Византия, несъмнено улесняват хода на турското нашествие. В случая с България виждаме и друго косвено следствие от посочения по-горе процес — през втората половина на XIV в. българските царе губят възможността да наемат татарски части, което намалява допълнително военните им сили.

Византийците, както личи от макар и оскъдните данни в изворите, познават добре Златната орда. Пахимер разказва подробно за Чингиз хан, любопитни откъм детайли са и сведенията му за Ногай. От разказа на Кантакузин за татарското нахлуване през 1320 г. косвено разбираме, че Андроник III е добре запознат с татарската практика ловът да се използва за своеобразни военни учения. Сравнително подробен обзор за кумани и татари дава и Григора. Империята се стреми да поддържа нормални връзки с татарските ханове и от гледна точка на Православната църква в татарските земи. Тя поддържа митрополиите си във Вичина и Крим и подкрепя православните руси в религиозно отношение. Византийските търговци са сравнително добре приемани в татарските земи (това личи и от случая с Пандолеон, дядото на българската царица Ефросина, съпруга на Теодор Светослав) и нерядко посредничат на генуезците при конфликтите им с Ордата. Особено интересни са проявите на византийско идейно-политическо влияние върху татарите, макар това да става единствено при Ногай. Татарският хан прави сина си Чака свой съвладетел (нещо абсолютно непривично за традициите, завещани от Чингиз хан) и сече монети с гръцки надписи.

Византия и турската експанзия (XI–XV в.)

Селджукски турци (XI–XIII в.)

През втората половина на X в. в Средна Азия се оформя едно племенно обединение от тюрки-огузи, предвождани от Селджук (ок. средата на X в. — 1030) от племето кънък. По името на този пръв владетел тези тюрки влизат в историята с условното название селджуки или селджукски турци. Отначало те обитават като примитивни номади степите на Трансоксиана (ок. р. Амударя), но към 1040 г., заплашени от север, нахлуват в Иран. Завладяването на Иран продължава до ок. 1055 г., през същата година в техните ръце пада Багдад. Халифът ал Каин е принуден да провъзгласи техния вожд ТОГРУЛ БЕГ (1038–1063) за султан. Още в родината си селджуките изповядват исляма в неговия сунитски вариант. Така на мястото на слабите държави на Газневидите, Буваидите и Абасидите възниква империята на «великите селджуки», която променя коренно съотношението на силите по източната византийска граница. Огромната селджукска държава, обхващаща Иран, Азърбайджан, Ирак и част от Армения, способства за придвижването на големи номадски тюркски маси по посока на Мала Азия, като според изчисленията на изследователите става дума за демографски поток, вариращ между 500 000 и 1 000 000 души. Към 1047 г. част от тези племена достигат границата на Византия. В началото на 60–те години на XI в. те нахлуват в Армения, като я подлагат на небивало опустошение и унищожават древната й столица Ани (1064). Селджукската преселническа вълна нахлува във Византия от две посоки — откъм Армения и откъм Киликия. Сред тюркските племена, разделяни нерядко от изследователите на огузи и туркмени, най-известни са кънък, самур, афшар, караман, баяндур и др. На селджукските турци са посветени редица изследвания, включително и по отношение на контактите им с Византия. Съществуват редица частни и обобщаващи изследвания, дело на западни и гръцки изследователи (К. Каен, Сп. Врионис, А. Савидис и др.), както и на руски и турски учени.

Първите битки на имперските сили със селджуките са през 1048–1049 г. Важна роля в тях играе ААРОН, третият син на българския цар Иван Владислав. Като управител на граничната провинция Васпуракан той пръв се сблъсква с новите противници. Заедно с Катакалон Кекавмен (управител на Иверия) разбива турския военачалник Хасан. Султанът Тогрул бег изпраща срещу тях Ибрахим Алим (или Инал), който според византийските хронисти командва близо 100 000 души. Кекавмен и Аарон влизат в остър спор за тактиката на войната. Надделява мнението на Аарон за предпазливи отбранителни действия, по повод на което един хронист го нарича «човек с хладен ум, мъдър и изкусен воин». В битката при Капетра (19 септември 1049) ромейските войски разбиват Ибрахим, с което обстановката временно се стабилизира. Опитите на Константин IX Мономах да използва печенезите от българските земи срещу селджуките обаче нямат успех, макар и по-късно Византия да използва контингента от печенези и узи (преки «роднини» на огузите) в Мала Азия и Армения. На няколко пъти, в хода на боевете «северните варвари» изменят на империята и преминават на страната на своите южни съплеменници. Константин Мономах търси дипломатически средства за противодействие на селджукската заплаха, което е продължено и от наследниците му. Въпреки всичко Византия не успява да създаде някаква по-здрава коалиция с арабите в Сирия и владетелите на Египет, чиито земи също са застрашени от новите завоеватели. До 1071 г. Византия успява да балансира, въпреки че турските нашествия не спират. В много случаи те са свързани не с официалната селджукска власт, а са дело на полунезависими племена, търсещи нови места за живеене. Васпуракан и Иверия са подложени на систематични разорителни набези, през 1054 г. Манцикерт е под заплахата да бъде завладян, а през 1057 и 1059 г. опасността връхлита Мелитене и Севастия. При султан АЛП APCЛAH (1063–1072) селджукският натиск продължава. През 1064 г. той разрушава Ани, град, който през X в. е имал близо 100 000 жители. Селджукските набези достигат все по-дълбоко във византийската територия, включително до Неокесария и Икония. В глобален план обаче териториалното статукво не търпи сериозни промени в ущърб на империята.

С идването си на власт РОМАН IV ДИОГЕН (1068–1071), самият родом от Кападокия, поставя на преден план защитата на източната граница. През лятото на 1068 г. той действа успешно в Сирия, а близо до Лapuca Кападокийска разбива един селджукски отряд. Обстановката обаче остава сложна, а отделни турски орди продължават да проникват дълбоко в Мала Азия. Въстанието на Криспин (командир на западните наемници, разположени в района на самите бойни действия) и интригите на столичната знат срещу «военния император» затрудняват планираното контранастъпление. През 1070 г. Алп Арслан започва настъпление срещу Сирия и Армения, като завзема Манцикерт, който поне теоретично принадлежи на империята. Трудно е да се прецени дали султанът смята директно да атакува Византия или по-скоро се стреми да затвърди позициите си срещу египетските Фатимиди в Сирия. Турците се движат към Алепо, без да засягат византийските владения около Едeca и Манбидж. Роман е привърженик на идеята за решителен превантивен удар, която има много противници. Според арабски извори той дори планира поход към Багдад и завладяване на мюсюлманските земи, което без съмнение е силно преувеличено. Във византийската армия царят разногласия, а интригите на т. нар. цивилна партия срещу Роман я дестабилизират. В тази обстановка Роман Диоген с много войски, включително наемни отряди (печенези, узи, руси, «франки» и др.), освобождава Манцикерт. Започва обаче серия от негови грешки и низ от предателства (Йосиф Тарханиот, командващ авангарда, буквално дезертира с голяма част от армията), които не предвещават нищо добро. Срещу императора потегля Алп Арслан, който разполага армията си недалеч от Манцикерт. Султанът все още е склонен на преговори и мирно решение на конфликта, които решително са отхвърлени от Роман. На 19 август 1071 г. Византия търпи едно от най-големите поражения в своята история, и то не толкова като конкретна военна катастрофа (загубите не са непоправими), колкото от гледна точка на стратегическата инициатива. По думите на Аталиат императорът е на път да спечели битката и дори успешно преследва отстъпващите турци. Помагат му доброто познаване на селджукската тактика и бойният му опит срещу печенезите в България. Ахилесовата пета на Роман Диоген е собственият му лагер, където неговите противници преднамерено разпространяват слухове за някакво мнимо поражение. Андроник Дука, син, на кесаря Йоан (най-големия враг на Роман), провокира паника сред ариергардните части и бяга от бойното поле. Измяната довежда до прелом в битката, а Роман е ранен и пленен. Aлп Арслан е благосклонен към пленника, като се задоволява с териториални отстъпки (Манцикерт, Едеса, Maнбидж и Антиохия) и данък. Нещо повече, той е склонен към съюз с Византия и династичен брак. Превратът в Koнcmaнтинопол, безредиците и гражданската война разрушават не лошите възможности за овладяване на ситуацията, която дори и след битката при Манцикерт все още не е критична. Обсаден в Адана от силите на Михаил VII, Роман, сам търси помощ от селджуките. Въпреки че това не става, а самият Роман е убит, султанът получава добър повод за намеса във вътрешните работи на обхванатата от анархия империя. Под предлог, че отмъщават за «своя приятел и съюзник», турците започват да налагат властта си в източните провинции. Последвалите събития, особено бунтът на западния наемнически корпус начело с Русел (1073), въвличат селджуките в политиката на империята, като самите враждуващи групировки започват да търсят тяхната военна помощ. При Малик Шах (1072–1092), наследника на Алп Арслан, турските племена в Мала Азия все по-малко се съобразяват с политиката на централната власт в Багдад. През 70–80–те години на XI в. те завладяват почти цяла Мала Азия. Михаил VII Дука изпраща отчаяни призиви за помощ към християнския Запад и папа Григорий VII, които оказват сериозно влияние за формирането на кръстоносната идея. До 1085 г. единствената сила, спираща завладяването на Антиохия, Едеса и Мелитене, не е централното византийско правителство, а практически независимият едър магнат Филарет Вахрамий. Никифор Вотаниат търси сближение с турския вожд Кутулмъш (Кутлумуш във византийските извори), племенник на Тогрул бег и едно от най-видните лица сред малоазийските селджуки. Както изглежда, стига се дотам, че Кутлумуш и двама или трима от синовете му дори приемат християнството. Споменът за това необичайно събитие е запазен в името на манастира «Кутлумуш» на Атон. Създател на новата селджукска държава в Мала Азия, т. нар. Румски (т. е. Ромейски) султанат, обаче е един от синовете на Кутлумуш, които остават мюсюлмани. Това е Сюлейман ибн Кутлумуш (1077–1086). По-късно тази държава се нарича най-често Иконийски султанат по името на нейната столица Икония (тур. Коня), но нейното ядро първоначално е Никея (до 1097). Заемането на стария имперски административен и църковен център от селджуките е улеснено от метежа на Никифор Мелисин, когото те подкрепят. Един от най-тежките проблеми за Византия (въпрос, с който в турската историография се спекулира твърде често) е масовото преминаване на голяма част от малоазийските селяни-парици на страната на завоевателя, при чиято власт положението им се облекчава на първо време. Така за по-малко от десетилетие Византийската империя губи територии, които векове наред са били нейно ядро и чието значение за нейното съществуване от VII в. нататък е неоценимо. Освен част от Егейското крайбрежие империята успява да запази Трапезунд (неговата аристокрация обаче през ХIXIII в. много често е почти независима) и някои други черноморски градове. Успява да се съхрани и още една християнска територия, населена главно с арменци — това е Киликийска Армения, превърнала се в самостоятелна държава начело с Рубен I (1080–1095) от династията на Рубенидите.

При Алексий I Комнин Византия постепенно овладява безнадеждната наглед ситуация в Мала Азия. Контраофанзивата е улеснена от смъртта на Сюлейман (1086), след която в младата селджукска държава избухват междуособици. За известен период тя практически се разпада на отделни емирати. В източната част на Мала Азия е създадена държавата на Данишмендидите, съперница на Иконийския султанат и потенциален съюзник на Византия. Коалицията с нея обаче се затруднява от обстоятелството, че тази конкурентна турска държава е огнище на най-яростния ислямски фанатизъм. Военната ангажираност на Балканите, липсата на хора и средства способстват за изработването на една разумна и печеливша стратегия. Византийските пълководци нанасят светкавични удари срещу завзетите от турците градове във Витиния, флотът успешно парира опитите за утвърждаване на турската власт по егейските острови. В тези походи се отличава Татикий, покръстен турчин, който постига значителни успехи срещу емирата в Никея. Алексий пуска в ход познатите средства на византийската дипломация, всява вражди между емирите, успява да прогони турците от Синоп и други крепости по Черноморското крайбрежие. На византийска страна преминава и някой си Чауш, син на турчин и грузинка, който е един от основните дипломати на Алексий в контактите с турците. През 1092 г. султан Абул Касим сам предлага приятелството си на империята, стреми се към династичен брак и обещава териториални отстъпки. Преговорите пропадат поради неочакваната смърт на султана, но самото предложение за мир е показателно — турците очевидно не смятат Византия за безпомощна и в определен смисъл се опасяват от реванш. Най-сериозни неприятности на Алексий създава емирът на Смирна ЧАХА (Чакан), който завладява важните егейски острови Хиос, Лесбос, Фокея и др. Той създава флот, тероризира крайбрежието с пиратски набези и търси контакти с печенезите. Плановете му са грандиозни, включват дори завладяването на Константинопол, а самият той се самовеличае като император. Византийските морски сили обаче успяват да разбият слабия все още турски флот, печенезите са разгромени при Левунион, а на Чаха се противопоставя новият султан КИЛИДЖ АРСЛАН I (1092–1107). Изправен пред война на два фронта, Чаха желае преговори със султана, но по византийско внушение е убит на един пир. Алексий Комнин готви по-сериозна офанзива в Мала Азия, но тогава се появяват войските на Първия кръстоносен поход (1096–1099). Вярно е, че Алексий отправя призиви за помощ към Запада, но наред с положителните си страни в Мала Азия походът усложнява неимоверно византийската източна политика. Империята извлича изгоди от движението на кръстоносците, без особени усилия си връща Никея, цялото Егейско крайбрежие. От друга страна, вниманието на византийското правителство се раздвоява между селджуките и държавиците на кръстоносците, на преден план излизат нови конфликти (особено за Антиохия). Настъплението срещу селджуките обаче не е прекратено и продължава по познатия начин — чрез договори, вмешателства в турските вътрешни работи, локални походи и пр. Турците правят опит за контранастъпление през 1116 г., но са разбити, а султанът едва се спасява с бягство. Йоан Комнин продължава политиката на своя баща и печели малки, но важни териториални придобивки. Походът в Кападокия през 1139 г. не е успешен, но византийските позиции като цяло се стабилизират. Сходна е и стратегията на Мануил до средата на XII в. Вторият кръстоносен поход за пореден път обърква византийските планове, а постигнатото от френските и германските рицари е практически нищожно. В действителност кръстоносните действия по-скоро отслабват византийските позиции в Мала Азия, вместо да ги укрепят. Те до голяма степен усложняват отношенията на Мануил с турците. В крайна сметка Мануил отново се връща към познатия маниер на бавна и постепенна «реконкиста», отвоювайки град след град, създавайки укрепления по границите, всявайки раздори между селджукските вождове. През 1155 г. положението се променя — на власт в Коня идва енергичният КИЛИДЖ АРСЛАН II. Турската държава укрепва и търси реванш, но през 1159 г. Мануил й нанася серия тежки поражения. През 1161 г. султанът сам пристига в Константинопол и предлага мир. Той е посрещнат бляскаво, в негова чест се устройват тържества и рицарски турнири, съчетани с умел дипломатически натиск. Килидж Арслан обещава да върне редица територии и крепости, включително Севастия, да синхронизира политиката си с византийската и да оказва военна помощ. Разбира се, не всичко е изпълнено, Севастия остава турска, но между двете страни се установява мир. Както отбелязват изследователите обаче, от този мир по-голяма изгода имат турците, тъй като Византия е принудена да прекрати натиска си на изток. Мануил хвърля цялата си енергия в европейските и средиземноморските дела, а турците получават свобода на действие срещу противниците си в Кападокия и Армения. От друга страна, както отбелязва Евстатий Солунски, дори и във византийските земи в Мала Азия вече живее многобройно турско население. Колонизационната политика на Йоан и Мануил Мала Азия са заселвани стратиоти, включително и пленени сърби) има скромни резултати, реокупацията на Мала Азия постепенно излиза от кръга на най-важните приоритети на византийската политика. В последното десетилетие от царуването на Мануил турският проблем все повече напомня за себе си — набезите се подновяват, съюзните на Византия емири от династията Данишмендиди са безсилни да устоят на мощта на султаната. Решителният сблъсък настъпва през 1175–1176 г., когато начело на обединени европейски и азиатски войски Мануил предприема поход срещу турската столица Коня. С комбинирани удари към Неокесария и Дорилеон ромейската армия прониква на турска територия. Цветущият някога Дорилеон е в развалини, а лично самият император трябва да прогонва от околностите му една номадска туркменска орда. Градът е възстановен като база за настъпление в Анатолия и в него са заселени колонисти. Преизгражда се и крепостта Сувлей, но дори и в този момент турски групи продължават да нахлуват във византийските земи, отвличайки хиляди пленници. Поради забавянето на очакваните унгарски подкрепления Мануил изпуска удобния за настъпление пролетен сезон. Походът продължава през лятото на 1176 г., а византийската армия страда от липса на вода и провизии, болести и непрекъснати турски нападения. По заповед на султана околните земи са напълно опустошени, цистерните за вода са разрушени, леки части нанасят загуби на трудно придвижващата се поради големия си обоз (5 000 талиги с обсадни машини) ромейска армия. Килидж Арслан все още не се чувства достатъчно силен и на няколко пъти предлага преговори за мир. Както съобщава Хониат, Мануил отхвърля съветите на старите опитни пълководци да приеме предложението, поддавайки се на внушенията на младите търсачи на слава и западните рицари в своя лагер. Така Мануил залага на карта съдбата на армията си, която е разгромена в планинските клисури около местността Мириокефалон на 17 септември 1176 г. Лошата организация на армията, както и пристъпите на малодушие у самия император (той дори е готов да побегне през нощта тайно от войските си) окончателно затвърждават турската победа. Хронистите разказват за планини от трупове, за обезобразяване на загиналите византийски войници от турците и други поругавания на византийската военна чест. Мануил вече сам моли за мир и се съгласява да срине току-що укрепените Сувлей и Дорилеон. Въпреки че запазва крепостта Дорилеон, той се изтегля назад, като се отказва на практика от по-нататъшна активност в Мала Азия. Негодуванието срещу василевса расте, отчуждеността от малоазийските проблеми става все по-голяма, а самият Мануил в писмото си до английския крал Хенри Плантагенет изразява отчаянието си от неуспеха срещу турците, като го сравнява с катастрофата при Манцикерт век по рано. Според Вилхелм Тирски, посетил Константинопол през 1179 г., години по-късно (до самата си смърт) Мануил е в душевна депресия от неуспешната война със селджуките и не е в състояние да възстанови свойствената си «ясност на духа». Поражението при Мириокефалон нанася непоправими вреди не само на военните сили на империята но и на нейния международен престиж. Плановете за възстановяване на византийската власт в Мала Азия вече не получават поредната си повече или по-малко дълготрайна отсрочка, а са реално изоставени. «Залезът на елинизма в Мала Азия» (Сп. Врионис) е вече необратим, бившите цветущи византийски провинции получават нов тюркски и ислямски етнокултурен облик. Селджуките обаче не са в състояние да се възползват директно от своята победа. Вътрешните смутове в държавата им водят до прекратяване на тяхното настъпление, а по-късно император Исак Ангел дори постига известни успехи срещу тях. При династията Ангели отношенията между двете страни остават сравнително мирни, като във византийската армия неведнъж има съюзни турски отряди. Те действат и срещу българите, например срещу отцепника Добромир Хриз в Македония (1199). Разбира се, византийците и турците продължават да използват всеки опит на външни сили за намеса в региона, за да отслабят противниковата страна. По време на Третия кръстоносен поход КИЛИДЖ АРСЛАН III влиза в преговори с германския император Фридрих Барбароса против Исак II Ангел, който от своя страна установява приятелски отношения с египетския султан Саладдин — те, естествено, застрашават най-вече селджукската държава.

След 1204 г. селджуките се примиряват със съществуването на Никейската империя, която от тяхна гледна точка играе ролята на буферна държава между султаната и Латинската империя. Едва ли има съмнение, че на първо време близостта с държавата на кръстоносците е схващана в Коня като опасност «номер едно». По-късно, когато Латинската империя едва удържа надмощието на Никея, Епир и България, между турците и латинците се водят преговори, сключват се временни споразумения, без обаче това да се отрази съществено на политическата обстановка в Мала Азия. Освен това селджукските султани насочват вниманието си на юг към Аталия и излаз на Средиземно море. ГИЯСЕДДИН КАЙХЮСРЕВ I сключва мирен договор с Теодор I Ласкарис, който развързва ръцете му за активност в противоположна на преките никейски граници посока (1207). Същевременно султанът постига мир и търговски договор с Венеция, което също е в пряка връзка с опасенията му от продължаване на действията на кръстоносците в Мала Азия. Всичко това дава възможност на Теодор Ласкарис да укрепи властта си в Никея и дори да планира поход към Константинопол (1211). Тези планове са осуетени от неочаквания на пръв поглед поход на Кайхюсрев срещу Никея. Селджукската армия нахлува в никейската територия, но през юни 1211 г. е разбита при Антиохия на р. Меандър, а самият султан загива в битката. В резултат от тази битка никейската граница с турците е стабилизирана за много години напред. Не по-маловажно обаче е морално-психологическото въздействие на тази първа голяма никейска военна победа за консолидацията на аристокрацията и народа около Ласкарис и неговата династия.

Вече стана дума за отношенията на Йоан III Ватаци с турците, които се развиват благоприятно за Никея. При султан АЛАЕДДИН КАЙКУБАД I (1219–1237) Иконийският султанат достига върха на своето могъщество, териториалното му разширение обаче не засяга пряко никейските интереси. Възможно е султанът да е имал планове за промяна на политиката си към Никея, но по същото време от изток започват да пристигат тревожни слухове за монголската (татарската) инвазия в Средна Азия. В района на Ерзерум селджуките се сблъскват с нов опасен противник ДЖЕЛАЛЕДДИН, син на хорезмийския шах Мохамед. Отстъпвайки под натиска на татарите (Хорезм е превзет и опустошен от тях през 1220 г.), Джелаледдин се укрепява в Хорасан и околните области. През 1230 г. той решава да присъедини и Мала Азия, където се натъква на съпротивата на турците. През същата година близо до Ерзинджан турските войски и техните кавказки съюзници разгромяват противника, а шахът бяга от бойното поле и не след дълго загива в планините на Кюрдистан. Много от неговите военачалници преминават на служба при султан Алаеддин, друга част отиват при Еюбидите и участват в борбата им с кръстоносците за Йерусалим. Хорезмийците обаче са само част от демографския поток, отстъпващ под натиска на татарите към Мала Азия. Основната маса сред новите пришълци са различни тюркски номадски племена (сред тях е и кайъ на бъдещите османци), както и групи от градско население, произлизащо от центровете в Средна Азия и Иран. Ибн ал-Acup чертае още един път на миграция — от Крим към Синоп с кораби побягват още през 1222–1223 г. много местни жители, както и пребиваващите там търговци от мюсюлманските страни. От гледна точка на византийската история естествено най-голямо значение имат миграциите на тюркските номадски племена, които не само застрашават империята в дългосрочен план, но и дестабилизират вече познатия и предвидим източен противник — селджукската държава. Притокът на далеч по-примитивните, нерядко фанатизирани и трудно контролируеми номади има сериозни социални и политически последици за Иконийския султанат. Още през 1239–1240 г. в източните му провинции избухва едно тяхно въстание срещу централната власт, ръководено от шейха Исхак. Бунтът е потушен от султан Гияседдин Кайхюсрев II (1237–1245) изключително трудно, което се отразява неблагоприятно на селджукската готовност за отбрана в навечерието на татарската офанзива. Никейският император, който следи внимателно обстановката на изток, също се страхува от евентуална татарска експанзия в Мала Азия. По тази причина Ватаци не само не прави опити да се възползва максимално от трудностите на султаната, но започва политика на по-голямо сближение с него. Не случайно във фаталната за селджукската държава битка с татарите при Кьосе даг (26 юни 1243) на турска страна участва и един съюзен никейски отряд, както и наемници-«франки» на служба при султана. Последните са командвани от един генуезки и един кипърски командир, но по време на битката бягат от бойното поле. Както се предполага, появата на западни рицари на турска служба е свързана със заимстването и на никейския опит в това отношение. Селджукската армия претърпява разгром от ордите, водени от Байджу-нойон. Татарските пълчища разграбват богатите градове на султаната и се връщат да зимуват край Каспийско море. Султанатът губи своята самостоятелност и става силно зависим от централната татарска власт. Източните му провинции попадат под директната власт на татарски наместници, а администрацията в Коня става силно зависима от тях.

Турците и Иран (1243–30–те години на XIV в.)

Тежката ситуация, в която изпада Иконийският султанат, се отразява благоприятно на никейските планове за Балканите. За десетилетия напред империята е освободена от сериозни ангажименти на изток, което обаче засилва нейната дипломатическа активност. Ватаци извлича несъмнени изгоди от стопанските и политическите проблеми на султаната, а продажбата на никейско жито за гладуващите турци увеличава византийския златен резерв. Теодор II Ласкарис продължава да води предпазлива политика, най-вече заради татарската заплаха. Пахимер и Скутариот разказват една прелюбопитна и показателна история. През 1258 г. при императора идва мисия на татарския илхан Хулагу (1258–1265), който вече е завладял Иран и създава новата татарска империя, която е сериозен съперник на Златната орда. Татарската мисия е посрещната още на никейско-турската граница от специални византийски пратеници. Разстоянието от границата до Магнезия (една от императорските резиденции) не е голямо, но татарските пратеници пътуват дотам дни наред, като понякога се движат в «омагьосан кръг». Те са преведени през възможно най-трудните за преодоляване планински проходи, навсякъде срещат тежко въоръжени византийски части (нерядко едни и същи!) и т. н. Когато влизат в Магнезия, татарите отново виждат въоръжени до зъби войници, императорът ги приема хладно и сдържано, в духа на предписанията на Константин Багренородни. Целта е у татарските дипломати да се създаде впечатление за една труднопроходима, голяма и могъща във военно отношение държава, за един владетел, с когото е рисковано да се водят войни. В състава на татарската мисия има християни-несторианци (до края на XIII в. Хулагу и наследниците му водят прохристиянска и антиислямска политика), което е знак за желаното от хана сътрудничество, а не конфронтация с Никея. Естествено, то трябва да е насочено срещу Иконийския султанат. Вече няма сведения за съюзни византийски отряди в селджукската армия. Изключение прави участието на Михаил Палеолог в боевете на турците с татарите през 1256 г., което става по време на неговото принудително изгнание в турската държава. Този случай обаче не е свързан с официалната никейска власт, а е лична инициатива на бъдещия император. Неговите подвизи срещу татарите са възхвалявани по-късно от привържениците му (напр. Григорий Кипърски), които по този начин оправдават донякъде отстъпчивата политика на Палеолог към татарите от Иран и Златната орда. Никея обаче не е в състояние да се възползва от турската слабост. Когато избухва междуособната борба за престола в Коня, империята поддържа ИЗЕДДИН КАЙКАВУС срещу братята му Рукнеддин Килидж Арслан IV и Алаеддин Кайкубад. Търсейки по-значима никейска помощ, Изеддин изявява готовност да върне на Теодор Ласкарис Ладиокея и Хони с всички околни крепости (стари византийски земи!), но императорът мълчаливо ги връща, съзнавайки колко опасен е този неочакван и щедър турски «подарък» предвид татарския сюзеренитет над всички земи на подвластния на Хулагу султанат. През 1260 г. Изеддин заедно със семейството си и много свои привърженици бяга при Михаил Палеолог. Дълги години императорът обещава помощ на бившия султан, но на практика го държи в почетен плен. Събитията от 1265 г. (татаро-българският поход, ръководен от Златната орда) ясно показват, че нежеланието на Михаил да направи нещо съществено в помощ на Изеддин е породено именно от страха пред Хулагу. Не случайно Михаил Палеолог изпраща своята незаконородена дъщеря Мария за жена на Хулагу. Поради неочакваната смърт на хана тя се жени за неговия син и наследник Абага (1265–1282). Така се оформя един особено опасен за турците и изгоден за Византия съюз с татарски Иран, което обаче създава проблеми със Златната орда и Египет. Вярно е, че татарите от Иран на практика елиминират временно опасността за Никея и впоследствие за възстановената Византийска империя от изток. Тази «изгода» от появата на мощната татарска империя на Хулагуидите обаче е мнима и не може да се сравнява с причиненото от татарската хегемония в Мала Азия движение на тюркски номадски маси към границите на Византия. През 50–60–те години на XIII в. започва т. нар. втора номадска миграционна вълна в Мала Азия. Нейната сила постепенно се съсредоточава по границите на Византийската и Трапезундската империи, както и срещу Киликийска Армения. Сред тях се открояват племената на караманците, гермиянците, т. нар. агач-ери и др. Създават се т. нар. уджове (погранични бейства), в които според един арабски географ от XIII в. вече има над 200 000 «шатри» (семейства). От 60–те години започва стремителното издигане на КАРАМАН БЕЙ, чиито наследници неведнъж се намесват в борбата за власт в Коня, влизат в контакти с египетските мамелюци, провокират на няколко пъти директната намеса на иранските татари в земите на султаната. Иконийската държава все повече се руши под ударите на вътрешните и външните си врагове. Особено тежко на нейното стопанство се отразява непрекъснато нарастващата данъчна зависимост от Иран. Тя води до сериозни социални трусове от рода на въстанието на Джимри Самозванец, представящ се за един от синовете на султан Изеддин (1277–1278). Бунтът е потушен от татаро-селджукските войски, които подлагат привържениците му на жестоки репресии. Иранските татари продължават да наказват всеки опит за несъобразяване на султаните или отделните местни удж бейове с тяхната върховна власт. Властта им над Иконийския султанат обаче остава нестабилна и се налага тя да бъде възстановявана нееднократно чрез периодични военни походи. Най-големият от тях е оглавен от самия илхан Гейхату през есента на 1291 г., когато татарите прегазват много от създаващите се т. нар. бейлици (Вж. изложението за Андроник II), включително Караман и Ментеше. Независимо от жестоките татарски наказателни експедиции, от руините на султаната вече се ражда т. нар. Нова Турция както понякога е наричан периодът на бейлиците. Така в периферията на селджукската държава се оформят нови политически формации, чиято агресивна енергия заплашва все повече отслабващата Византийска империя. През 30–те години на XIV в. татарската империя в Иран се разпада на няколко самостоятелни и враждуващи помежду си държави. Избухват много антитатарски въстания на местното население, а малоазийските турци постепенно се освобождават от татарската заплаха.

Както стана дума, татарското нашествие води до разпадането на Иконийския султанат. Източна Анатолия е непосредствено включена в пределите на империята на Хулагуидите. Тук се утвърждават донесените от завоевателя стопански и политически порядки. След разпадането на татарската империя тази малоазийска територия повече от век остава под контрола на различните борещи се за властта в Иран туркменски вождове. От гледна точка на Византия, особено на Трапезундската империя, значение имат държавите на туркменските племена кара- и ак-коюнлу (съотв. черните и белите овни), за които вече стана дума. Тежък удар на иранското могъщество и на опитите за политическа централизация нанасят походите на ТИМУР през 1380–1393 г. Независимо от временното надмощие на едни или други туркменски вождове, тяхната далечна цел е овладяването на възловите политически позиции в самия Иран. В този смисъл присъствието им в малоазийската политика е предварително оставено на заден план. Тези процеси улесняват изключително много консолидацията на турските бейлици, а впоследствие и успешната експанзия на османската държава на Изток.

Съдбата на Трапезундската империя, Франкска Морея, Атинското херцогство, Кипър и Венецианската «империя» (ХIII–XV в.)

Трапезундската империя

Империята на «ВЕЛИКИТЕ КОМНИНИ», както се наричат нейните владетели, за да подчертаят династичното си превъзходство пред Ласкарисите и Палеолозите, твърде рано излиза от борбата за византийското наследство. Опитът на Давид Комнин да овладее Никомидия (1205) пропада, а през 1206 г. Теодор Ласкарис му нанася тежко поражение. Давид признава върховенството на Хенрих Фландърски, което го компрометира в очите на ромейското общество. През 1214 г. Ласкарис отнема от Давид Амастрида и Ираклия. Селджуките са обезпокоени от никейското проникване към Черно море и дори на трапезундска територия. През 1214 г. султан Кайкавус I обсажда Синоп, Давид загива, a Алексий Комнин е пленен. Синоп остава в турски ръце, а Алексий признава сюзеренитета на султана. Именно при Алексий I (1204–1222) се формира новата държава.

За общественото и стопанското развитие на Трапезунд се знае малко. И тук има ръст на едрото земевладение, но в планинските райони на Халдия се запазват силни родови отношения, което е във връзка с разнообразния релеф (от непристъпни планини до малки и богати крайбрежни равнини), различни типове стопанска дейност (презморска търговия, земеделие, планинско скотовъдство) и етнически състав на населението. То се състои най-вече от лази, близки в етническо отношение с грузинците, и в по-малка степен от местни гърци. Придошлата византийска знат е наречена «схоларии» («гвардейци»), туземната — «месохалдии» (т. е. живеещи във вътрешността на Халдия). Втората е свързана главно с Грузия и по тази причина приема «Великите Комнини» без съпротива. С тях идва и грузинска аристокрация, която в първите десетилетия си съперничи с ромеите. Значителни са разликите между черноморската империя и Никея и Епир и в административно отношение. Държавата се дели на три части, наречени «банди» — Трапезунд, Мацука и Химора, ръководени от дуксове. В държавната структура влиза и полуавтономният планински район на Халдия, ръководен също от дукс, който обаче има собствени крепости и административен апарат и е слабо свързан с централната власт. В редица случаи областта е на път да се откъсне от държавата, но постоянната външна заплаха неутрализира тази тенденция. В първото десетилетие от съществуването си империята включва и Пафлагония с важните градове Синоп, Амастрида и Ираклия Понтийска, където като почти самостоятелен владетел управлява Давид Комнин. В състава на империята е и т. нар. Ператия — задморската византийска територия в Херсон (Крим). Тамошният архонт се смята за пълномощник на императора, данъците се внасят в трапезундската хазна, поддържа се редовна морска връзка. Отдалечена от Константинопол и откъсната от турските владения, Трапезундската държава остава с предимно регионално значение. Въпреки това тя е един интересен феномен на византийската цивилизация, един «остров» на византийския свят на Изток.

Периодът 1222–1330 г. е времето на най-голямата стабилност за империята, въпреки бурните събития в района. АНДРОНИК I ГИД (1222–1235), зет на Алексий I, може би е идентичен с един от известните византийски, а по-късно и никейски пълководци. Ако това е така, то означава, че е имало случаи, макар и ограничени, на емиграция в «паралелната» империя още в началото на XIII в. Той прави опит да отхвърли турския васалитет. Към 1227 г. турският военачалник Чупан напада кримските колонии, разбивайки съюзените с местни гърци руси и кумани. Андроник е съюзник на последния хорезмшах Джелал aд-Дин, който е разбит от татарите и загива (1231). Трапезунд отново е принуден да признае върховенството на селджукския султан Аладдин, а императорът се задължава да го придружава при война с 600 конника. По същото време в Кавказ и Иран стават важни събития. Татарският военачалник Чормагун подчинява Иран, Азърбайджан, Армения и Грузия, но не достига до Трапезунд. През 1243 г. султан Кайхюсрев II е разгромен от татарите на заместилия Чормагун Байджу-нюйон, който подчинява Грузия. Император МАНУИЛ I (1238–1263), наследил кратко царувалия ЙОАН I АКСУХ (1235–1238), поема васалитет към татарите. Благодарение на неговата гъвкавост зависимостта е в по-лека форма в сравнение с тази в покорените страни, особено в Румския (Иконийския) султанат. Мануил повишава авторитета на държавата си и дори влиза в преговори за династичен брак с френския крал Лyu IX (1253). Въпреки че отклонява предложението, известният с кръстоносните си планове западен монарх ласкае Мануил като «силен и богат владетел» и намира връзките с него за полезни с оглед на френските интереси на Изток и спасяването на Латинската империя. Отношенията на Мануил с Михаил VIII Палеолог са неприязнени — «Великите Комнини» продължават да претендират, че именно те са «императори и автократори на ромеите». След краткото управление на АНДРОНИК II (1263–1266) на престола идва ГЕОРГИ I (1266–1280). Враждата между аристократичните групировки се изостря вече и на етническа основа. Въпреки това стопанското и финансовото положение на Трапезунд се подобрява. Това се дължи най-вече на преместването на основния транзитен търговски поток от Запад на Изток след завладяването на Багдад от Хулагу (1258) и на Сирия от египетските мамелюци. Трапезунд става важно звено в търговията с Индия през Армения и Иран, засилва се ролята му в черноморското корабоплаване към Кавказ и Крим.

При ЙОАН II (1280–1297) връзките с Византия се засилват. Трапезундският император отхвърля Лионската уния, а много бежанци от константинополската православна опозиция намират убежище при него. Стига се дотам, че за някои ромеи именно той е законният византийски император, както съобщава Григора. Михаил Палеолог, от своя страна, не вижда в съперника си нищо повече от «архонт на лазите». Смята се, че във връзка с тези спорове «Великите Комнини» определят за свой герб едноглавия орел в противовес на двуглавия, принадлежащ на Палеолозите. Настояванията на Михаил Палеолог за отказ от императорската титла са отхвърлени. Както остроумно отбелязва Ф. Успенски, тогава големият дипломат променя тактиката и изненадващо предлага на Йоан II ръката на дъщеря си Евдокия. През 1282 г. бракът е сключен, въпреки недоволството на част от трапезундската аристокрация. Византийският етикет не предвижда за Йоан по-висока титла от деспот, но така или иначе съществуването на паралелната империя е официално признато. При Андроник II Палеолог константинополското влияние в Трапезунд се засилва още повече. Най-съществената последица е запазването на църковното единство под егидата на Вселенската патриаршия. АЛЕКСИЙ II (1297–1330) се стреми да управлява независимо, отхвърляйки по този начин и нарасналото византийско вмешателство. Като малолетен той има регентство начело с майка му Евдокия, която представлява и своя брат — император Андроник II. Въпреки протестите на императрицата-майка и Църквата, Алексий се жени за една грузинска принцеса, с което демонстрира независимостта си от Цариград. Алексий прогонва туркмените, заели част от територията му. Борбата с Генуа обаче се оказва много по-трудна — републиката е проникнала дълбоко в икономиката на Трапезунд, а генуезката колония там непрекъснато засилва ролята си. Напрежението нараства, когато Алексий начело на грузинските си отряди атакува колонията (1306). То достига критичната си точка през 1311 г., когато генуезкият флот унищожава морския арсенал на империята. Енергичният император сключва съюз с бея на Синоп и организира експедиция срещу Кафа — основната база на Генуа в Крим и Северното Черноморие. Въпреки преговорите и споразуменията през 1314–1316 г. отношенията остават хладни, а се разширяват връзките с Венеция. При Алексий II Трапезундската империя наистина достига апогея на своето развитие.

Съперничеството между аристократичните групировки се ожесточава при наследниците на Алексий II. След краткото управление на АНДРОНИК III (1330–1332) и малолетния МАНУИЛ II (8 месеца през 1332 г.) на власт идва ВАСИЛИЙ I (1332–1340). Борбата между схоларии и месохалдии се ожесточава, туркменските племена използват това и периодично опустошават страната, като достигат до предградията на столицата. Василий е израснал в Константинопол и е женен за Ирина, дъщеря на Андроник III Палеолог. За да предразположи местната знат, той се жени за трапезундката Ирина, негова метреса, от която вече има двама сина. Този брак компрометира императора, а след смъртта му властта е поета от Ирина Палеологина (1340–1341). Тя посещава баща си в Константинопол, за да се посъветва за нов брак. Отсъствието й е използвано от Ана, сестра на Василий, която узурпира престола. По същото време Йоан Кантакузин, тогава регент на Йоан V Палеолог, изпраща в Трапезунд Михаил (1341–1342), брат на Алексий II. Михаил е прогонен от месохалдиите. Тогава схолариите търсят помощта на Ана Савойска и подобно на Апокавк спечелват на своя страна простолюдието. В много отношения събитията приличат на гражданската война във Византия. И тук динатите се стремят да овладеят императорската власт, а столичната знат понякога е твърде колеблива в противодействието си. Тя поставя на трона Йоан III (1342), син на Михаил, също доведен от Константинопол. Йоан отначало е марионетка в ръцете на схолариите, но скоро отхвърля опеката им и е свален. На престола е върнат Михаил, който също не приема намесата на аристокрацията и е принуден да абдикира в 1349 г. През 1347 г. както Византия, така и Трапезунд са поразени от чумната епидемия.

Властта се стабилизира при ЙОАН, син на стария император Василий и Ирина Трапезундска, който управлява под името Алексий III (1349–1390). Обстановката донякъде се успокоява, но и Алексий като своя съвременник и приятел Йоан V Палеолог е принуден да наблюдава безучастно нарастващата османска мощ. В Константинопол отначало оспорват законността му, но по-късно той се жени за Теодора Кантакузина. Със съдействието на гражданството Алексий III усмирява непокорните архонти (1371). Отбранителните възможности на Трапезунд обаче са спаднали неимоверно. Загубена е Халдия, където се разпореждат туркмените. За разлика от затъналия в дългове Йоан V Палеолог, трапезундският император е извънредно богат — според някои учени доходите му се равняват на тези на тогавашните английски крале и достигат 700 000 дуката. В Константинопол вече не смятат, че трапезундският владетел е само деспот, нито имат сили да се месят във вътрешните му работи. Напротив, Йоан V търси приятелството на Алексий III и се жени за Евдокия Трапезундска, която първоначално иска за съпруга на сина си Мануил II.

При МАНУИЛ III (1390–1417) започва залезът на Трапезундската държава. Империята е принудена да подкрепи Тимур в борбата му с Баязид, а междуособиците в османската държава са благоприятни и за нея. Все повече се засилва венецианското присъствие, а при АЛЕКСИЙ IV (1417–1429) се води нова война с Генуа. Императорът се стреми да балансира чрез династични бракове — негови дъщери стават съпруги на Джихан, хан на ордата Кара-коюнулу (Черните овни), на Йоан VIII Палеолог и на сръбския деспот Георги Бранкович. Негов съимператор е синът му Йоан, наричан и Калоян (въпреки че този «добър Йоан» по-късно убива родителите си). Отношенията между баща и син се влошават. С генуезка помощ ЙОАН IV идва на власт (1429–1458), но е принуден да разчита най-вече на здравите стени на столицата си. Военната мощ на Трапезунд е незначителна на фона на опасните му съседи и противници — туркмените от ордите на Черните и Белите овни, османците и генуезците. Йоан IV подкрепя Флорентинската уния — неговият пръв министър Георги Амируци и митрополит Доротей участват във византийската делегация. Този император също отправя призиви за помощ към Запада, но отзвукът им е още по-слаб от този на съвременните му византийски императори. При Мурад II Трапезунд все още не влиза в преките османски планове, но при Мехмед II Завоевател и трапезундския регент и император ДАВИД (1458–1461) нещата се променят решително. Дните на империята са преброени.

Латинските владения в Континентална Гърция (ХIII–ХV в.)

Франкска морея

Френското господство в Пелопонес е най-добре документирано и изследвано, а тамошната латинска държавица се смята за своеобразен еталон на западния феодализъм на византийска територия. Първи владетел в Пелопонес е ГИЙОМ ШАМПЛИТ (1204–1209), но най-активен е неговият васал ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН, племенник на едноименния латински историк. Той е истинският основател на новата държавица, тъй като през 1209 г. Шамплит се завръща във Франция. ЖОФРОА I (1209–1218) е васал на константинополския император. Под негова власт попада по-голямата част от полуострова, изгражда се френска по тип политическа система от почти независими баронства със стриктна сеньориално-васална йерархия. Създава се една «Нова Франция» както нерядко я наричат с гордост морейските рицари, но не без заимстване и от византийското политическо наследство. Прилагат се френските рицарски принципи (омаж и инвеститура), определени са ок. 500–600 фиефа (лена), организирани в баронства. Освен тези рицарски и сержантски имения, Вилардуен запазва привилегиите на гръцките прониари, или «архонти». Макар подчинена и причислена към съсловието на хората с обикновен омаж, византийската аристокрация в Морея запазва съществени позиции. Синовете на архонтите се възпитават в двора на Вилардуен, възприемат френския рицарски манталитет и дори се сражават под знамената на своя сеньор срещу своите сънародници ромеи (напр. в битката при Битоля през 1259 г.). Умножават се смесените бракове и се появяват т. нар. гасмули, лица със смесен произход, очертаващи тенденцията към елинизация на западните завоеватели. В състава на елита влиза и католическото духовенство, начело на което е архиепископът на Патра. Положението на Църквата обаче е по-сложно, тъй като населението остава православно, съпротивлява се на западните обреди и особено на непознатия му църковен десятък. В латинска Морея най-важна роля играят градовете Андравида (тук обикновено се свиква парламентът) и Кларенца, която също има столични функции. При ЖОФРОА II (1218–1245) държавата укрепва, през 1236 г. той оказва военноморска помощ на обсадения от никейци и българи Константинопол. ГИЙОМ ВИЛАРДУЕН (в историографията по-често се използва името Вилхелм) (1245–1278) е първият владетел, роден в самата държава, владеещ гръцки език и свързан здраво с местната среда. Той завладява Монемвасия, дотогава гръцка (1248), и завършва умиротворяването на страната, където все още присъстват активно и създават проблеми на латинската власт славяните-милинги, гръцките цакони и майноти. Той започва да изгражда Мистра, дотогава незначително гръцко селище край руините на древната Спарта. През 1249 г. Гийом участва в кръстоносния поход на Луи IX в Египет. Той се жени за ромейката Ана, дъщеря на епирския деспот Михаил II, и е сред най-големите противници на Михаил Палеолог. В битката при Битоля (Пелагония) е пленен от ромеите, принуден е да се признае за васал на Михаил VIII и да отстъпи четирите най-важни крепости на Византия. Сред тях са Монемвасия и Мистра, която става основна база на подновената византийска власт на полуострова и е бъдеща столица на гръцка Морея. По-късно папата освобождава Гийом от клетвата, той остава сред враговете на възобновената в 1261 г. Византия. Тогава Морея признава за сеньор Карло Анжуйски. След смъртта на Вилардуен номинална владетелка е дъщеря му ИЗАБЕЛА. През 1290 г. тя идва тук заедно с втория си съпруг Флоран д’Ено. С Византия е сключен мир в Кларенца. По този начин ромейският управител в Мистра засилва позициите си на полуострова. През 1297 г. Флоран загива в битка с местни бунтовници гърци. Смъртта му е истинско нещастие за френска Морея, която повече няма сериозни държавници. Изабела се жени за трети път, неин съпруг става войнственият Филип Савойски. Той обаче е непопулярен сред местната аристокрация заради тираничния си характер и авантюризъм. През 1307 г. Изабела и Филип абдикират в полза на своя сеньор — неаполитанския крал Карло II. Оттук нататък историята на Морея има най-вече регионално значение, правата над нейната корона се преотстъпват многократно по линия на различни бракове и наследници, които рядко живеят в самата държавица. При анжуйската власт се засилва ролята на местните барони, които най-често са италианци, и на архиепископа в Патра. Френското начало отстъпва на проникващото от Неапол италианско влияние. На Пелопонес се заселват и голяма група албанци, които дестабилизират обстановката. От 1270 г. византийската власт в Мистра постепенно се стабилизира, тук се изпращат войски от Мала Азия, включително покръстени турци и кумани. През 1340 г. в Константинопол идват пратеници от латинска Морея, готови да признаят византийската власт. Гражданската война осуетява амбициозните планове на Кантакузин. След смъртта на Филип Тарентски (1373) неаполитанската зависимост чувствително отслабва. През 1377 г. Жана I Неаполска дава Морея за 5 години под управлението на родоските рицари начело с Ередия. Претендентът за Морея и противник на Жана — принц Жак дьо Бо, се обръща към т. нар. Наварска компания. Наварците имат успехи в Беотия и Атика, а Пелопонес за известно време изглежда стабилизиран. Каталаните от Атина обаче разбиват наварците, като завладяват и голяма част от Морея. След тяхното владичество, от което няма сериозни резултати, латинската част на Пелопонес е под властта на генуезеца Чентурионе Закария (1404–1428). Кларенца попада в ръцете на Карло Токо. Териториалното разпокъсване на латинска Морея е в апогея си. То улеснява значително успешните действия за попадането й под византийска власт, проведени под ръководството на Константин Драгаш като деспот на гръцка Морея.

Атинското херцогство през XIII–XV в.

Атина попада под латинска власт без съпротива. Градът, в който видна роля играе митрополитът Михаил Хониат, брат на историка Никита Хониат, отваря вратите си пред Отон дьо ла Рош (1204–1225). Той е васал на Бонифаций Монфератски, а по-късно приема върховенството и на папата. Така зависимостта от Солун е отслабена. Владенията обхващат и част от Пелопонес, както и Тива, която е баронство начело с фамилията Сент-Омер. За разлика от Морея, Атинското херцогство е с по-голяма централизация, а единственото по-значително васално владение е Тива. При ГИ I (1225–1263) френската държава в Атина достига своя териториален и политически апогей. Ги I поддържа връзки с Лyu IX Свети и получава титлата си от него. Синът му ЖАН (1263–1280) подпомага съпротивата на съседните латински владетели, особено на о. Евбея, срещу византийската реокупация при Михаил Палеолог. Пленен, херцогът е отведен в Константинопол, но е освободен срещу клетва (1279). Наследява го брат му ГИЙОМ (1280–1287), женен за тесалийската принцеса Елена Ангел. Четири години тя е регентка на малолетния Ги II (1287–1308), което засилва гръцкото влияние в атинския двор. През 1291 г. Елена се жени за френския барон Юг дьо Бриен, който се включва в регентството. При самостоятелното управление на ГИ II Атина е най-стабилната латинска държавица, а бляскавият й двор е прочут далеч зад пределите на Византия. Ги умира едва 28–годишен и е наследен от братовчед си ГОТИЕ ДЬО БРИЕН, мечтаещ за нови завоевания в рицарски дух. През 1310 г. той наема достигналите до Беотия каталани, но година по-късно между съюзниците се развихря конфликт. Французите се разгромени от каталаните, а херцогството попада в техни ръце. Каталанската държавица обаче е васална едновременно на Сицилия и на Арагон, начело на местната власт се сменят 8 каталански владетели. Каталанската власт деградира окончателно през 1387 г. На политическата сцена излиза флорентинският род Ачиоли, който отстоява интересите на Неаполитанското кралство. Неговите представители управляват Акрокоринт от 1358 г. НЕРИО I (1371–1394) побеждава последния каталански владетел Педро По в 1388 г. и завзема Атина. Той е съюзник на деспот Теодор I Палеолог и враждува с Венеция. Дъщеря му Бартоломея, според атинянина Халкокондил най-красивата жена в тогавашния свят, става съпруга на деспота. След смъртта на Нерио в Атина се налага венецианското влияние, а в Беотия управлява незаконороденият принц АНТОНИО АЧИОЛИ. По същото време османската заплаха засяга пряко и тази латинска държавица. Антонио провокира въстания на атиняните срещу венецианския протекторат — през 1402–1404 г. влиянието на републиката в Атина е ликвидирано. Управлението на Антонио (1402–1435) прави от Атина една своеобразна «гръцка Флоренция», a елинизмът и италианските ренесансови идеи избуяват в двореца и сред местния гръко-флорентински елит. При НЕРИО II (1435–1451) Атина вече е васална на османците. Мехмед II протежира живеещия в османския двор Франко Ачиоли в борбата му за трона с Хиара, вдовицата на Нерио II. През 1460 г. Атина окончателно попада под турска власт.

Латинските държавици в континентална Гърция имат интересна, синкретична култура. Морея е най-яркият пример за синтез между византийско и западно (френско, италианско, отчасти испанско) стопанско, политическо и културно общуване. Характерен пример за тези културни процеси е Морейската хроника с нейните четири версии — гръцка, френска, италианска и арагонска.

Кипър през XII–XV в.

През късновизантийската епоха Кипър е откъснат окончателно от империята и никога повече не влиза в нейния състав. През 1191 г., по време на Третия кръстоносен поход, английският крал Ричард Лъвското сърце разбива местния сепаратист Исак Комнин и окупира острова. През май с. г. Ричард го продава на Ордена на тамплиерите. Местното гръцко население вдига бунт срещу тях (1192), но обезкуражено от липсата на византийска помощ, връща острова отново на Ричард, който го продава за 100 000 «безанта» на бившия йерусалимски крал ГИ ДЬО ЛЮЗИНЯН, който владее и част от Сирия. Започва т. нар. франкократия на острова (1192–1489). След Ги на трона идва брат му АМОРИ (Емери), който с основание се приема за истински създател на «френската» държава в Кипър (1194–1204). Кралството се управлява според йерусалимските «Асизи», по френски феодален образец, но са заимствани и някои византийски термини (напр. парици, елефтери и др.). Номинално кралството продължава да бъде Йерусалимско — название, което показва амбицията да бъде отвоюван Свещеният град от мюсюлманите.

Историята на Кипър през XII–XV в. е добре документирана, съществуват и задълбочени обобщаващи изследвания (Mac-Лampu, К. Кирис и др.). Островната държава се развива главно във връзка с международните отношения в Близкия изток и кръстоносните проекти. Връзките с Византия са слаби — макар в империята да не забравят «ромейската» природа на тамошните си сънародници, на практика липсват планове, още по-малко някакви действия за връщането на Кипър. Главен противник на Кипър е Египет, а неговите крале участват във всички кръстоносни акции, като организират и «свои» кръстоносни походи срещу мамелюците. От Люзиняните по-забележително е управлението на АНРИ I ДЕБЕЛИ (1218–1253), при когото се развихря борба между аристократичните партии на т. нар. ибелени и привържениците на германския император Фридрих II. При ЮГ III (1267–1284) и АНРИ II (1285–1324) «франките» губят своите крепости в Сирия. Централната власт постепенно се стабилизира, макар и след тежки вътрешни сътресения. При ЮГ IV (1324–1359) Кипър участва в Свещената лига против турските емирати Айдън и Сарухан. При ПИЕР I (1359–1369), или «крал Петър», както го наричат тамошните гърци, островното кралство играе извънредно важна роля в региона. Този кипърски владетел е сред последните ревностни привърженици на кръстоносната идея, «един истински герой според рицарския идеал на Средновековието» (Ш. Дил). Цялото му управление образно би могло да се определи като личен кръстоносен поход. През 1361 г. Пиер Люзинян помага на последните защитници на Киликийска Армения, нанасяйки удари на турците. Той продължава действията си срещу турския емират Теке, но мечтата му е да освободи Божи гроб. Папа Урбан V подкрепя енергично идеята и през 1363 г. тържествено обявява нов кръстоносен поход. Младият кипърски крал прави голяма обиколка в европейските дворове (Венеция, Генуа, Авиньон, Париж, Лондон, Прага, Виена, Краков), създава се впечатлението за една масова и успешна акция. Смъртта на френския крал Жан II, определен за водач на похода, обезглавява начинанието. Йоан V Палеолог и латинофилите във Византия следят с надежда обиколката на Люзинян, надявайки се, че походът ще приеме антитурска насока. Гръмко обявената и широко разгласена кръстоносна война на практика се свежда до ограничени, макар и извънредно смели действия на кипърския крал срещу Египет. С неголям флот от Венеция през Родос и Кипър кралят атакува изненадващо делтата на Нил и превзема Александрия (10 октомври 1365 г.). Този блестящ успех обаче е повече от ефимерен, мамелюците бързо организират контраофанзива, а кралят е принуден да се завърне в Кипър. Венеция и Генуа се дистанцират от неговите действия, тъй като държат на търговските връзки с Египет. Неуспехът не отчайва Пиер Люзинян — той продължава да нанася удари на турците по крайбрежието на Мала Азия и да подкрепя арменците. В знак на признателност последните му дават короната на Киликийска Армения. Усилията на неуморния крал за нов кръстоносен поход не дават резултат и при втората му обиколка в Европа (1368). При завръщането на острова той е убит от заговорници, които поставят на трона малолетния му син ПИЕР II ПЕРЕН (1369–1382). Островът попада в епицентъра на венецианско-генуезките противоречия. Стига се до война, след която Генуа налага своя протекторат над Кипър. Кралете ЖАК I и ЖАНУС са генуезки марионетки, а всемогъща става т. нар. Маона. Струва си да се отбележи, че все пак връзките с Византия продължават — Мануил Кантакузин е женен за Изабела Люзинян, през 1372 г. е направен опит за династичен брак между Пиер II и Ирина Палеологина, дъщеря на император Йоан V. Византийският император разчита много на този брак, а ако се вярва на хрониста Леонтий Махера, обещава зестра от 50 000 дуката и «много крепости в Елада». Такъв династичен съюз се осъществява едва през 1441 г., когато ЖАН I се жени за Елена Палеологина, дъщеря на морейския деспот Теодор II. Междувременно Кипър отхвърля генуезката хегемония, но през 1426–1427 г. е нападнат от египетските мамелюци. Крал Жанус е безсилен, а на острова избухва съпротивително движение на местните гърци. Те провъзгласяват дори свой «василевс» — някой си Алексий. Въстанието е потушено от кардинал Юг, брат на краля и архиепископ на Никозия. Създадените от гърците отряди са разбити, техните «капитани» — обесени или обезобразени с отрязване на носа. Самият Алексий е екзекутиран в Никозия на 12 май 1427 г., а на същия ден кралят признава върховенството на египетския султан Барс бай.

Интересен момент от историята на Кипър е управлението на «кралицата-гъркиня» ЕЛЕНА ПАЛЕОЛОГИНА — регентка на малолетния си син Жан II (1432–1458). Гръцкият елемент засилва позициите си, същото важи и за Православната църква. След падането на Константинопол в турски ръце през 1453 г. на острова намират убежище голям брой гръцки бежанци. Това прави от Кипър едно от средищата на поствизантийската култура, така започва и мирната «реелинизация» на Кипър.

След остри дворцови борби тронът е зает от ЖАК БАТАР (НЕЗАКОНОРОДЕНИЯ), една ренесансова личност, която се опира на местния гръцки елемент (1460–1473). Той прогонва генуезците от Фамагуста, където те са владели цели 90 години. С брака си с КАТЕРИНА КОРНАРО той се опира на Венеция. Съпругата му е последната кралица на Кипър (1474–1489). След това островът преминава под властта на Венеция.

Кипърското кралство е устроено по френски феодален образец с присъщите му институции. Аристокрацията остава вярна на френския си произход, но в нея постепенно навлизат италиански елементи. Важното място на острова в средиземноморската търговия е предпоставка за зараждане на силно търговско съсловие със засилващ се италиански характер. Гръцката природа на населението обаче е безспорна. Местната византийска знат отчасти запазва положението си, признавайки върховенството на «франките». Някои гърци служат в гражданската администрация, проникват в армията и заемат високо обществено положение: Тома Белфарадж получава редица ленове от Пиер II, Петър Махера участва в потушаването на селското въстание през 1427 г., а синът му Леонтий Махера е висш служител в кралската канцелария. При Жак II се прави преразпределение на рицарските фиефи, а много от сеньорите им носят гръцки фамилии — Кондостефани, Каламониоти, Сгуровци, Подокатари и др. Леонтий Махера разказва и за българи — войници на острова, най-вече освободени роби от средите на онези пленници, с които турците заливат робските пазари в Средиземноморието.

Православната църква е принудена да се подчинява на латинските архиепископи. Тя обаче признава за свой глава вселенските патриарси в Никея и Константинопол. Православният архиепископ резидира в Никозия и има подчинени епископи във Фамагуста, Лимасол и Пафос. Натискът върху православното духовенство се колебае с оглед на папската политика и опитите за уния между двете църкви. Посегателствата на католиците понякога водят до недоволство и вълнения (1313, 1359 и др.). Положението на Православната църква е най-добро при Елена Палеологина. Културата и изкуствата на острова са белязани от съжителството между двете църкви, както и от западното влияние (френско, италианско и каталонско). Латинските хроники са на френски и италиански, но се развива и местна гръцка школа. Най-изтъкнатите й представители са Леонтий Махера и Георги Бустрон. Връзките на Кипър с Византия, макар и слаби, не прекъсват. Редица киприоти-гърци посещават империята, служат там и т. н. Още в началото на XIII в. киприотът Йоан Спиридонаки, управител на темата на смоляните, вдига бунт и бяга при търновския цар Калоян. Монахът Григорий (Георги) Кипърски играе важна роля в духовния и културния живот на империята при Михаил VIII и Андроник II, а през 1283–1289 г. е константинополски патриарх.

Венецианската «империя» на византийска земя

Крит

При разделянето на византийските земи богатият и стратегически важен остров попада във владенията на Бонифаций Монфератски. Заради венецианската подкрепа за Солун маркизът отстъпва острова на републиката. Междувременно Крит е окупиран от генуезкия малтийски флот, а Венеция се бори цели две години за него (1206–1208). Гръцкото въстание през 1212–1213 г. е потушено трудно и води до вътрешновенециански конфликт със Санудо, управител на Додакенезите. През 1229 г. положението не е по-леко. За да укрепи властта си, Венеция заселва големи групи от колонисти — и патриции, и плебеи, които получават рицарски и сержантски ленове. Администрацията е организирана по венециански образец, всеки от шестте квартала на Венеция има своя колония. Островът е разделен на три области начело с дукса на Кандия. Когато Михаил VIII Палеолог освобождава Константинопол, Византия атакува важния остров, използвайки и вътрешните несъгласия между колонистите. През 1264 г. положението на Венеция е критично, но на следващата година между империята и републиката е сключен мир, по силата на който Михаил VIII признава статуквото. Местните гръцки архонти обаче продължават да се бунтуват. През 1274 г. те разгромяват венецианците в една долина, унищожавайки голям брой войници. През 1283–1289 г. архонтът Алексий Калергис е практически независим, а републиката купува верността му с отстъпки на земи и привилегии. Въстанията през 1313 и 1319 г. остават с локално значение, но през 1341 г. гърците помитат венецианската власт, която остава да се крепи само на Кандия и няколко замъка. Въстанието от 1363–1366 г., предизвикано от един извънреден данък, заплашва с откъсване на острова от Венеция, тъй като в него участват венецианските колонисти. Сред тях виждаме лица от знатните фамилии като Тито Верниери и Марко Градениго. Местните гърци обаче все по-малко разчитат на Византия, а османската експанзия прави венецианското господство онова «по-малко зло», което дава защита от нашественика. През XIV–XV в. много критяни са наемници в армиите на Палеолозите, гърци и гасмули (хора от смесен гръко-италиански произход) служат във византийския флот. Крит се превръща в един от най-важните центрове на синтез между византийската и италианската култура, именно тук се формира знаменитата Критска школа на поствизантийското изкуство. В Крит господства католическата Венецианска църква, а местните православни имат само низше духовенство, но не и свои епископи — те се подчиняват на православните митрополити на Корон и Модон в Пелопонес.

Негропонт (Евбея)

Островът е даден на републиката още през 1204 г. и е завладян от Жак д’Авезн, фламандец на служба при Бонифаций. Разделен на три фиефа, подчинени на венецианския баило. От 1236 признава двоен сюзеренитет — на Венеция и Франкска Морея. Борбата между знатните фамилии улеснява освобождаването на част от острова от Михаил VIII, като венецианците удържат само столицата, Негропонт (Халки). Византийската власт запада с отслабването на империята, а през 1296 г. той изцяло попада под венециански протекторат (до 1470).

Наксос

Кикладските острови са получени от Венеция, а в Наксос се установява племенникът на Дандоло, Марко Санудо (1207–1227), наследен от сина си Анджело (1227–1262). При Марко II (1262–1303) се води борба против опитите на Михаил Палеолог да отвоюва островите. От cpeдaтa на XIV в. малкият архипелаг е управляван от флорентинската фамилия Криспи.

Графство Кефалония

Йонийските острови Кефалония, Занти и Итака са откъснати от Византия още през 1185 г. от сицилийските нормани, но в 1204 г. попадат във венециански ръце. Матео Орсини, потомък на норманите, признава върховенството на Венеция. Графството играе важна роля в региона и Адриатика. Николо Орсини, чиято майка е епирска принцеса, убива вуйчо си — деспот Тома, и присъединява деспота (1318) но скоро е убит, от брат си Джовани II. Джовани е прогонен от Кефалония, приема православието и под името Йоан Орсини управлява Eпиp. Той демонстрира своя филелинизъм и привлича местната аристокрация. През 1335 г. е отровен от съпругата си Ана. Тя управлява като регентка на сина си Никифор до 1339 г., когато Андроник III и Кантакузин завладяват Епир. По-късно Никифор се връща в столицата Арта (1356–1358), но загива в борбата срещу въстаналите албанци. Това е краят на островната династия Орсини на материка, където тя се елинизира. Островното графство продължава съществуването си и през 1483 г. е анексирано напълно от Венеция.

Корфу (Керкира)

Важният и богат остров е окупиран от Венеция през 1204 г. но едва през 1206 г. републиката сломява генуезката съпротива в този район. През 1214 г. Корфу е освободен от епирския деспот Михаил Комнин. Едва през 1259 г. Епир губи Корфу, завзет от Манфред. През 1267 г. островът преминава в ръцете на Карло Анжуйски и играе важна роля в плановете за унищожаване на Византия и за реставрация на Латинската империя. След рухването на анжуйската власт местните жители пращат посланици във Венеция и й предават местната власт (1286). Това осигурява на Корфу венецианска защита и известна автономия, включително либерална църковна политика. Благодарение на всичко това местните гърци като цяло са лоялни към Венеция.

Освен островите Венеция държи под властта си и други стратегически пунктове и райони, принадлежали по-рано на Византия. От 1206 до 1500 г. тя контролира Модон и Корон в Пелопонес, през 1377 г. наследява земите на барон Анжиен в Арголида, оспорвани от атинския херцог Ачиоли и византийска Морея. В крайна сметка Навплос (1389) и Аргос (1394) остават венециански до завладяването им от турците (1463). Между 1407 и 1499 г. Венеция владее Лепанто, от 1451 до 1537 г. — о. Егина, от 1464 г. до 1540 г., голямото пристанище Монемвасия.

Генуезките позиции във Византия и Черно море

Още от 1204 г. Генуа упорито оспорва венецианското господство в «Романия», но до 1261 г. нейните шансове за успех са нищожни. Нимфейският договор с Михаил VIII Палеолог от 1261 г. решително променя съотношението на силите. Генуа придобива по-добри изходни позиции, особено по отношение на Константинопол, Проливите и Черно море. Макар да не измества напълно Венеция от Византия и нейния район, то надмощието й в повечето случаи е очевидно. Опитите на византийските императори да лавират между двете републики и да ги противопоставят една на друга най-често завършват със загуби за самата империя.

Най-важният център на генуезкото присъствие във Византия без съмнение е Пера, или Галата, кварталът на другия бряг на Златния рог в рамките на самата столица. Генуезката колония е преместена там от Михаил VIII през 1267 г. и първоначално се разполага във венецианската цитадела в самия град. Вероятно по този начин императорът се стреми да парира бъдеща генуезка намеса, но се получава нещо много по-опасно: италианците всъщност създават свой град — спътник на столицата, силно укрепен, превърнал се в заплаха за самото ядро на византийската държава. Поради привилегиите си генуезците проникват дълбоко в стопанския живот на империята, започват да я превръщат в полуколониален придатък на своята икономика. През 1337 г. митницата в Пера има оборот за 200 000 перпера срещу едва 30 000 в константинополската. Конфликтът от 1348 г. показва унизителната слабост на империята пред генуезкия квартал, а агресивността на неговите жители нараства. По-късните византийски императори, независимо от някои колебания в политическия им курс, са принудени да се примирят с генуезкото надмощие, растящо пред погледа им. Колонията процъфтява до 1453 г., когато пази неутралитет и дори е обвинявана в измяна към християнското дело. Това обаче не я спасява — според една версия в изворите Мехмед II демонстративно скъсва подписания дни преди това изгоден за генуезците договор. Укрепленията са сринати и въпреки запазването на основните търговски привилегии, Галата вече не е онзи преден пост на генуезкото могъщество в този стратегически регион.

По силата на Нимфейския договор Генуа получава един квартал в Смирна (Измир), консулства в Касандрия до Солун, Адрамития, Кария, Хиос и Лecбос. През 1275 г. генуезецът Мануеле Закария придобива като владение Фокея в Йония, където има богати мини за стипца. Генуезците се стремят да завладеят богатия о. Хиос, който е окупиран от Денодето Закария през 1304 г. Наследникът му Мартино дори получава признание за властта си от Андроник II и участва в борбата с турците. През 1329 г. Андроник III си връща острова, такава е съдбата и на Фокея през 1340 г. Шест години по-късно генуезците отново завземат двата острова. През 1355 г. Йоан V Палеолог материализира благодарността за помощта на Франческо Гателузи, съпруг на сестра му Мария, като му дава под формата на апанаж о. Лесбос. Местната генуезка династия Гателузи управлява там, а по-късно и на островите Самотраки и Имврос, както и гр. Енос в устието на Марица, чак до 1462 г. След падането на Константинопол генуезките колонии са обречени, макар че хиоската Маона запазва позициите си до 1566 г.

Изключително важни за Генуа са нейните позиции в Черно море, където след 1261 г. тя има почти пълно господство. Наистина Венеция (особено през XIV в.) се стреми да промени това положение, но генуезкото надмощие има вече трайни основи. В началото на XIII в. византийската власт в Крим е сравнително слаба. Старият център Херсон (край дн. Севастопол) преживява упадък, издигат се малки княжества, например Феодоро (Мангуп), управлявано от елинизирания арменски род Гавари-Таронити. След 1204 г. Крим, наричан Ператия, признава властта на Трапезундската империя и е свързан донякъде с нейната история. Татарското нашествие изменя ситуацията — създаден е гр. Крим (дн. Cmapи Крим), център на местната татарска администрация. Именно в тази обстановка започва генуезкото проникване в този богат и стратегически важен район. Най-голямата, цветуща и известна в цяла Европа генуезка колония в Крим е Кафа (дн. Феодосия). До 60–те години на ХIII в. тя е незначително селище с гръко-аланско население. През 1266 г. републиката сключва договор с хан Берке, по силата на който основава голяма търговска колония, превърнала се за кратко време в богат град и в център на генуезките владения в Северното Черноморие. В средата на XIV в. градът е укрепен. Оттук се осъществява износ на кожи, коприна, скъпи тъкани, подправки и жито за Италия и европейските пазари. Особено място в износната листа заемат робите. Селището Судак запазва автономията си като гръцки град до 1365 г., когато този стар византийски център е завладян от генуезците. Те превръщат Судак в стратегически военен пункт, изграждат крепост. Княжеството Мангуп също е имало две пристанища — Чембало (Балаклава) и Каламита (Инкерман), завладени от Генуа, в средата на XIV в. Освен това генуезците строят своя фрактория, наречена Тана, и в устието на Дон, като по този начин поставят под контрол Азорско море. Отношенията на генуезките колонии с татарите не са особено стабилни и не рядко се стига до сериозни сблъсъци. Най-жестокият погром на кримските градове е нанесен от войските на Ногай през 1299 г. Тогава са опожарени Кафа, Судак, Херсон, Керч и др. През 1307 г. войските на Токту отново превземат Кафа като наказание за продажбата на роби-татари от генуезките търговци през 1395 г. Кафа е разграбена от Тамерлан, а две години по-късно я опустошават войските на Едигей. Въпреки всичко генуезците имат огромни изгоди от търговията, концентрирана в Кафа (генуезката връзка с Изтока и руските земи), и многократно възстановяват стените на своите градове, разширяват територията им. И днес следите на генуезкото присъствие в Крим са ярки — крепостни стени, замъци с фамилни гербове на видни генуезки фамилии и т. н. През XV в. положението постепенно се променя, то се влошава и на самия полуостров, където се формира т. нар. Кримско ханство. Генуезките търговци се стремят да компенсират влошената стопанска конюнктура с продажби на риба, зърно, коне, кожи и роби. Падането на Константинопол под турска власт предрешава съдбата и на цветущите колонии в Крим. През 1475 г. войските на Мехмед II завладяват генуезката «Хазария» (така най-често е наричан Крим в многобройните генуезки документи), а Кримското ханство става васално на османците. През XIV и XV в. генуезците имат силно присъствие и в други черноморски градове и региони, засягащи и бивши територии на Второто българско царство — Маврокастро (Акерман, бълг. Белград, дн. Белгород Днестровски), Килия в делтата на р. Дунав и др. Изследванията на учени като Μ. Балар, Е. Тодорова, Е. Оберлендер-Търновяну и др. дават интересна нова информация за ролята на Генуа и нейните стопански позиции по отношение на България, Молдова и Черноморското крайбрежие като цяло.

Приложения

Приложение № 1

Сравнителна хронологична таблица

Византия
Балкански страни
Западна Европа
   
313 г. Медиолански (Милански) едикт. Християнството — равноправна религия в Римската империя
325 г. Първи Вселенски събор в Никея
   
330 г. Византион — столица на Източната Римска империя
   
332 г. Масово заселване на сармати в Тракия и Македония
   
348 г. Заселване на готи в Мизия. Дейност на готския епископ Улфила
   
376 г. Въстание на готите в Тракия
   
378 г. В сражение с готите при Адрианопол е убит император Валент
   
381 г. Втори Вселенски събор в Константинопол
   
395 г. Разделяне на Римската империя на Западна и Източна
 
края на IV–VI в. Образуване на «варварски» държави на територията на Западната Римска империя
408, 422, 443, 447, 466, 467 г. Нападения на хуни над Източната Римска империя
   
   
410 г. Вестготите на Аларих превземат Рим
431 г. Трети Вселенски събор в Ефес
   
438 г. Теодосиев кодекс
   
451 г. Четвърти Вселенски събор в Халкидон
ср. на V–първата половина на VI в. Заселване на славянските племена на север от р. Дунав и нападения над Византия
451 г. Разгром на хуните в битката при Каталаунските полета
   
455 г. Рим е превзет от вандалите
   
455–471 г. Династия на Меровингите във Франция
   
476 г. Падане на Западната Римска империя
480 г. Съюз между прабългарите и Византия
   
493, 499, 502, 515, 540 г. Нападения на прабългари над Византия
 
493–555 г. Остготско кралство
   
496 г. Покръстване на Хлодвиг I (481–511), вожд и крал на франките
528–565 г. Юстинианово законодателство
   
532 г. Въстание на Ника в Константинопол
   
   
534 г. Покръстване на Бургундското кралство от франките
540–545 г. Походи на антите срещу Византия
   
553 г. Пети Вселенски събор в Константинопол
   
558–559 г. Кутригурите достигат Константинопол
 
60–те г. на VI в. Образуване на Аварския хаганат
584, 586, 597, 609, 620, 622 г. Славянски нападения срещу Солун
80–те г. на VI в. Славинии на север от р. Дунав
584 г. Възникване на Равенския екзархат
10–те–20–те г. на VII в. Образуването на теми във Византия при управлението на император Ираклий
   
 
20–те–30–те г. на VII в. Заселване на сръбските и хърватските племена в границите на Византия
623–658 г. Княжество Само в Централна Европа
626 г. Обсада на Константинопол от славяни, авари и перси
   
627 г. Разгром на персите при Ниневия
   
635 г. Мирен договор между император Ираклий и хан Кубрат
   
   
649 г. Латерански църковен събор
674–677 г. Походи на арабите към Константинопол
   
680 г. Поход на Константин IV срещу прабългарите в Онгъла
   
680–681 г. Шести Вселенски събор в Константинопол
681 г. Мирен договор между Византия и Българското царство
 
 
681–1018 г. Първо Българско царство
 
   
687 г. Обединение на Франция под властта на майордома Пипин Херисталски
 
VIII–IХ в. Образуване на сръбските княжества
 
705 г. Повторно възкачване на Юстиниан на престола с помощта на българския хан Тервел
705 г. Хан Тервел получава от Византия титлата «кесар» и областта Загоре
 
   
711–714 г. Завоюване на Испания от арабите
717–718 г. Арабската обсада на Константинопол
 
718 г. Образуване на кралство Астурия в Испания
726 г. Издадена е Еклогата
   
726 г. Начало на иконоборското движение (I период 726–787)
   
   
732 г. Битка при Поатие. Разгром на арабите от Карл Мартел
   
751–X в. Династия на Каролингите във Франция
754 г. Иконоборчески църковен събор в Константинопол
   
756–775 г. Походи на Константин V (741–775) срещу България
 
756 г. Образуване на Папската държава
   
756–929 г. Кордовски емират
787 г. Седми Вселенски събор в Никея. Осъждане на иконоборството
   
   
800 г. Карл Велики е коронован за император на Свещената Римска империя
 
805 г. Разгром на аварите от хан Крум и разпадане на Аварския хаганат
 
811 г. Поход на император Никифор Фока срещу България. Гибелта му в сражението при Върбишкия проход
   
812 г. Аахенски мир между Византия и Карл Велики
 
Първата пол. на X в. Образуване на Великоморавското княжество
 
813 г. Обсада на Константинопол от хан Крум
 
815 г. Тридесетгодишен мир между Византия и България
 
815 г. Иконоборчески църковен събор (II период на иконоборското движение 815–843)
   
 
818–822 г. Въстание на Людевит Посавски в Хърватско
 
820–823 г. Въстание на Тома Славянина
   
   
827 г. Превземане на Сицилия от арабите
   
829 г. Образуване на кралство Англия
 
839–842 г. Война между България и Сърбия
 
   
841–842 г. Въстание «Стелинг» в Саксония
843 г. Църковен събор в Константинопол. Възстановяване на иконопочитанието
   
   
847 г. Мерсенски капитуларий на Карл II Плешиви
855 г. Кирил и Методий създават славянската азбука
 
855 г. Разпадане на държавата на Лотар на Италия, Прованс и Лотарингия
856 г. Война с павликяните. Поход срещу столицата им Тефрика
   
860–870 г. Създадена е темата Далмация
   
860 г. Поход на русите до Константинопол
   
 
865 г. Установяване на християнството в България
 
 
Ср. и вт. пол. на IX в. Приемане на християнството от сърби и хървати
 
 
866 г. Арабска обсада на Дубровник
 
867–1056 г. Македонска династия
   
   
869 г. В Рим умира Константин Кирил-Философ
870 г. Осми Вселенски събор в Константинопол. Българската църква е подчинена на цариградския патриарх със статут на архиепископия
870 г. Мерсенски договор. Разделяне на Лотарингия между Италия и Франция
872 г. Победа над павликяните. Превзета е Тефрика
   
  876 г. Освобождаване на Хърватия от франкска власт  
70–90–те г. на IX в. Законодателство на Василий I — Прохирон, Епанагоге, Василикии
 
878 г. Арабите превземат Сиракуза
879 г. Девети Вселенски събор. Автокефалност на Българската архиепископия
 
   
885 г. В Регенсбург умира Методий
 
886 г. Учениците на Кирил и Методий пристигат в България
 
 
893 г. Преместване на българската столица от Плиска в Преслав
 
 
895–896 г. Маджарски нападения над България
 
896 г. Българските войски разгромяват византийците при Булгарофигон
 
904 г. Солун е превзет от арабите
   
   
906 г. Великоморавия е покорена от маджарите
907, 911 г. Договори на Византия с киевския княз Олег след похода му срещу Константинопол
   
911/912 г. Книга на епарха
 
911 г. Основано е херцогство Нормандия във Франция
913–914 г. Война между Византия и България
   
 
916 г. Умира св. Климент Охридски
 
 
917 г. Поход на Симеон срещу Сърбия
 
917 г. Поражение на византийците при р. Ахелой от българските войски
 
920–921 г. Поход на Симеон срещу Северна и Средна Гърция
 
923 г. Превземане на Одрин от войските на Симеон
 
   
919–1024 г. Саксонска династия в Германия
 
924 г. Сърбия е поставена под българско върховенство. Симеон пред Цариград
 
 
925 г. Кралска коронация на хърватския владетел Томислав (910–928)
 
 
926 г. Война между България и Хърватско
 
 
927–928 г. Сръбско въстание срещу българската власт
 
927 г. Тридесетгодишен мирен договор между България и Византия
 
932 г. Въстание на Василий «Медената ръка» в Мала Азия
   
   
933 г. Обединение на Горна и Долна Бургундия в Бургундско кралство
 
934 г. Маджарско нападение над България
 
941–944 г. Походи на княз Игор до Константинопол
   
   
955 г. Поражение на унгарските войски от коалицията на чехи и германци при р. Лех
957 г. Посещение на руската княгиня Олга в Константинопол
   
   
962 г. Отон I — император на Свещената Римска империя
 
965 г. Българско пратеничество до крал Отон
 
 
966 г. Покръстване на полския княз Мешко
967 г. Поход на Никифор Фока срещу България
 
968 г. Посолство на Отон I в Константинопол
968–969 г. Походи на киевския княз Светослав срещу България
 
969 г. Антиохия е превзета от византийски войски
   
970 г. Обсада на Одрин от войските на Светослав
970 г. Начало на управлението на Комитопулите
 
971 г. Поход на Йоан Цимисхи в Североизточна България. Преслав пада във Византийски ръце
 
974–975 г. Успешни военни действия на Византия в Сирия
   
980 г. Основаване на манастирите Ватопед и Ивирон в Света гора
   
   
983 г. Въстание на полабските славяни срещу германската власт
   
985 г. Покръстване на Стефан I Унгарски
986 г. Поражение на византийските войски от българите в Ихтиманския проход
 
987–988 г. Бунтове на Варда Фока и Варда Склир
987–989 г. Български поход към Адриатика и Тесалия
987–1328 г. Династия на Капетингите във Франция
   
989 г. Приемане на християнството в Киевска Русия
991–995 г. Военни действия на Византия срещу България
 
 
997 г. Самуил — самостоятелен владетел на България
997–1301 г. Династия на Арпадите в Унгария
 
998 г. Поход на Самуил срещу Сърбия. Пленяване на Владимир, княз на Зета
 
 
998 г. Основаване на архиепископия в Задар
 
1001 г. Повторно покоряване на Североизточна България. Дунав — северна граница на Византийската империя
 
   
1003–1018 г. Война между Полша и Германската империя
1014 г. Разгром на българските войски при Беласица
 
1018 г. България е покорена от Византия
 
1018–1180 г. Византийска власт на Балканите
 
   
1024–1125 г. Франконска династия в Германия
1032, 1034, 1048, 1058, 1059 г. Нападения на печенези на юг от Дунав
 
 
1034–1042 г. Стефан Войслав обединява Зета, Захумле и Травуния в Дуклянското кралство
 
   
1037 г. Образуване на кралство Кастилия в Испания
 
1040–1041 г. Въстание на Петър Делян
 
1042 г. Въстание в Константинопол
   
1046–1051 г. Печенежка война
   
1054 г. Схизма между Източната и Западната църкви
   
1059 г. Унгарско нападение над Балканите и мирен договор с Византия
1059 г. Латерански събор
1064 г. Нахлуване на узи на юг от Дунав. Превземане на Белград от маджарите
 
   
1066 г. Битката при Хастингс. Покоряване на Англия от Вилхелм I
1071 г. Битката при Манцикерт. Разгром на Византия от селджуките
 
1071 г. Превземане на Бари от норманите. Край на византийската власт в Италия
 
1072 г. Въстание на Георги Войтех
 
1072–10741 г. Временно отпадане на византийската власт на юг от Дунав. Положение на анархия
 
   
1076 г. Болеслав — полски крал
   
1077 г. Комуна в гр. Камбре. Начало на комуналното движение на градовете
1078 г. Преврат на Никифор Вотаниат
1078 г. Въстание на градовете Месемврия и Сердика
 
   
1080–1091 г. Завоюване на Южна Италия и Сицилия от норманите
1081–1185 г. Династия на Комнините
   
1081, 1085, 1107/1108, 1147, 1185 г. Нападения на нормани срещу Далмация, югозападните български земи и Сърбия
 
1082 г. Венеция получава търговски привилегии във Византия
   
1084 г. Заселване на печенези в Добруджа
 
   
1086 г. Братислав — крал на Чехия
   
1086 г. Книга на Страшния съд в Англия
1087 г. Печенези, унгарци и кумани нападат Източна Тракия
 
1091, 1094, 1098 г. Походи на византийските войски срещу Сърбия
 
   
1095 г. Събор в Клермон. Обявяване на Първия кръстоносен поход (1096–1099)
1097–1099 г. Действия на кръстоносните войски в Мала Азия. Образуване на кръстоносни държави
   
1102 г. Хърватско е включено в границите на Унгария
 
1111 г. Богомилът Василий е изгорен в Константинопол
   
1120–1121 г. Походи на Йоан Комнин срещу селджуките
   
1122 г. Нашествие на печенези в Мизия и Тракия
 
1126 г. Мирен договор с Венеция
   
    1130 г. Образуване на кралство Сицилия
1137 г. Йоан Комнин превзема Антиохия
 
1137 г. Каталония и Арагон образуват Арагонското кралство
   
1138–1254 г. Династия на Щауфените в Германия
   
1143–1155 г. Република в Рим
1147 г. Преминаване на кръстоносците през Балканите при Върбишкия проход
1147–1149 г. Втори кръстоносен поход
1149 г. Бунт на сърбите срещу византийската власт
 
1150–1167 г. Византийско-унгарски войни
   
   
1154–1389 г. Династия на Плантагенетите в Англия
   
1167 г. Ломбардска лига на градовете в Италия
1172 г. Жупан Стефан Неман — васал на Византия
 
1176 г. Поражение на Византия при Мириокефалон от селджуките
  1176 г. Поражение на Фридрих Барбароса при Леняно от коалиция на градовете
1183 г. Унгарски поход срещу Византия. Провъзгласяване на Стефан Неман за независим сръбски владетел
1183 г. Мир в Констанц. Възстановяване самоуправлението на италианските градове
1185–1187, 1190, 1195 г. Войни на Византия с норманите
   
 
1186 г. Въстание на Асен и Петър в България
 
1186–1187 г. Поход на Исак II Ангел в България. Сключване на мирен договор при Ловеч (1187)
 
 
1186 г. Договор между Сърбия и Дубровник
 
1187 г. Грамота за търговски привилегии на Венеция
1187–1386 г. Второ Българско царство
 
1189 г. Войските на Третия кръстоносен поход преминават през Балканите
 
 
1189 г. Грамота на босненския бан Кулин за Дубровник
1189–1191 г. Трети кръстоносен поход
1190–1195 г. Поражения на византийските войски в България
 
1198–1202 г. Военни действия между Византия и България
 
   
1202–1204 г. Четвърти кръстоносен поход
8. 04. 1204 г. Превземане на Константинопол от кръстоносците
1204 г. Уния на Калоян с Рим
 
1204–1261 г. Латинска империя в Константинопол. Никейска империя в Мала Азия
   
 
1205 г. Поражение на кръстоносците при Одрин. Военни успехи на Калоян в Тракия
 
1207 г. Българска обсада на Солун. Гибелта на Калоян
 
   
1209 г. Създаване на Инквизицията. Начало на албигойските войни във Франция
 
1211 г. Събор против богомилите в Търново. Борилов Синодик
 
1213 г. Мирен договор между България и Латинската империя
 
1214 г. Нимфейски мирен договор между Латинската империя и Епирското деспотство
   
   
1215 г. «Велика харта на свободите» в Англия
 
1217 г. Стефан Първовенчани — крал на Сърбия
1217–1221 г. Пети кръстоносен поход
 
1219 г. Автокефална Сръбска църква с архиепископ Сава
 
 
1221 г. Договор и династичен брак между България и Унгария
 
   
1222 г. Издадена е Златната була в Унгария
   
1223 г. Битка при р. Калка. Поражение на русите от татарските войски
1224 г. Теодор Комнин превзема Солун
   
   
1228–1229 г. Шести кръстоносен поход
1230 г. Поражение на Теодор Комнин в битката при Клокотница. Присъединяване на Епир към България
 
1234 г. Мирен договор между България и Никейската империя
 
 
1235 г. Възстановена е Търновската патриаршия
 
1242 г. Никейски завоевания на Балканите — Солун
1242 г. Татарско нашествие в северозападните балкански земи
 
 
1246 г. Унгария отнема Белград и Браничево от България
 
   
1248–1254 г. Седми кръстоносен поход
 
1253 г. Договор между Михаил II Асен и Дубровник, насочен срещу Сърбия
 
 
1253–1254 г. Българо-сръбска война
 
 
1256 г. Мирен договор между България и Никея
 
 
1259–1261 г. Военни действия между България и Унгария
 
1259 г. Договор между Никея и Генуа. Начало на генуезкото проникване в Черно море
 
1261 г. Възстановяване на Византийската империя
   
1261–1453 г. Династия на Палеолозите
   
   
1263–1267 г. Гражданска война в Англия
1265 г. Търговски договор с Венеция
   
   
1268–1442 г. Анжуйска династия в Южна Италия
   
1270 г. Осми кръстоносен поход
1274 г. Лионска уния между Източната и Западната църкви
   
 
1277–1280 г. Въстание на Ивайло в България
 
   
1282 г. Сицилийско въстание. Присъединяване на Сицилия към Арагон
   
1283 г. Неаполитанско кралство в Южна Италия
 
1284–1316 г. Област на Драгутин в Северна Сърбия, Босна и Мачва
 
1284 г. Мир между България и Византия
 
1296–1298 г. Походи на сръбския крал Стефан Милутин срещу Византия
 
1299 г. Мирен договор между Сърбия и Византия, скрепен с династичен брак
 
1302 г. Мирен договор между Византия и Венеция
 
1302 г. Начало на Генералните щати във Франция
1303 г. Действия на каталанските наемници, начело с Роже дьо Флор в Мала Азия и на Балканите (1307–1311)
   
 
1304–1307 г. Българо-византийска война
 
   
1308–1387 г. Анжуйска династия в Унгария
   
1309–1377 г. «Авиньонски плен» на папите
1321–1328 г. Гражданска война във Византия
   
   
1328–1589 г. Династия Валоа във Франция
 
1330 г. Военен съюз между Византия и България. Гибелта на Михаил Шишман в сражението при Велбъжд със сръбските войски
 
1331 г. Никея е превзета от османските турци
1331 г. Българо-сръбски съюз
 
 
1333 г. Грамота на крал Стефан Душан за Дубровник
 
1332 г. Поражение на Византия от българите при Русокастро
 
1334–1348 г. Сръбски завоевания в Македония, Епир, Тесалия, Пелопонес
 
1341–1347 г. Гражданска война
 
1337–1453 г. Стогодишна война между Англия и Франция
1342–1349 г. Въстание на зилотите в Солун
   
 
1345 г. Провъзгласяване на Стефан Душан за цар на събор в Скопие
 
   
1347 г. Въстание на Кола ди Риенци в Рим. Провъзгласяване на Републиката
1348–1349, 1350–1343 г. Войни на Византия с Генуа
   
 
1349 г. Издаване на Душановия Законник на събор в Скопие
 
1351 г. Църковен събор в Константинопол
   
1352 г. Действия на коалицията България и Сърбия срещу Византия. Битката при Димотика
 
1352 г. Превземане на Цимпе от османските турци. Падането на Галиполи (1354). Начало на османското нашествие на Балканите
 
 
1355 г. Преговори на Сърбия с Рим
 
   
1356 г. «Златната була» на Карл IV
   
1358 г. Жакерията във Франция
1359 г. Първа обсада на Константинопол от османците
   
1364 г. Българо-византийска война
 
 
1365–1369 г. Унгарска власт във Видин
 
 
1366 г. Поход на Амедей VI Савойски срещу България
 
1369 г. Йоан I Палеолог подписва в Рим уния с папата
   
 
1371 г. Битка при Черномен между коалиция на християнски владетели и османците
 
 
1377 г. Кралска коронация на босненския владетел Твърдко I
 
   
1378 г. Въстание на чомпите във Флоренция
 
1386 г. Поражение на османците от войските на княз Лазар при Плочник
 
 
1389 г. Битка при Косово поле. Гибелта на княз Лазар
 
 
1393 г. Покоряване на Търново от османците
 
1394 г. Втора османска обсада на Константинопол
   
 
1395 г. Битка при Ровине. Окончателна гибел на Търновска България и смърт на Иван Шишман
 
1396 г. Битка при Никопол между християнска коалиция, предвождана от унгарския крал Сигизмунд и османските войски
 
 
1396 г. Покоряване на Видинското царство и окончателно подчиняване на България на османците
 
1399–1402 г. Европейска обиколка на Мануил II
   
 
1403–1404 г. Начало на действията на Константин и Фружин (вероятно до 1422 г.)
 
   
1414–1418 г. Констанцки събор
   
1415 г. Ян Хус е изгорен на клада
   
1419–1434 г. Хуситски войни
1422 г. Трета обсада на Константинопол
   
1430 г. Покоряване на Солун. Край на латинската власт в Пелопонес
   
   
1431–1449 г. Базелски събор
1437 г. Посещение на Йоан VIII в Италия
   
1439 г. Флорентинска уния
1439 г. Покоряване на Смедерево и първо завладяване на Сръбското деспотство
 
 
1443 г. Въстание на Скендербег в Албания
 
 
1443 г. Първи поход на Владислав III Ягело
 
 
1444 г. Битката при Варна. Поражение на Владислав III Ягело и гибелта му
 
 
1448 г. Поход на Ян Хуниади и сражение с османците на Косово поле
 
29. 05. 1453 г. Завладяване на Константинопол от Мехмед II
   
 
1459 г. Покоряване на Сърбия
 
 
1460 г. Покоряване на Морея
 
1461 г. Завладяване на Трапезунската империя
   
 
1463 г. Покоряване на Босна
 
 
1479 г. Покоряване на Албания
 
 
1483 г. Покоряване на Херцеговина
 

Приложение № 2

Владетели във Византия

Константин Велики — 304–337

Константин II, Констант и Констанций — 337–351

Констанций — 351–361

Юлиан — 361–363

Йовиан — 363–364

Валентиниан — 364–375

Валент — 364–378

Теодосий I — 379–395

Аркадий — 395–408

Теодосий II — 408–450

Маркиан — 450–457

Лъв I — 457–474

Зенон I — 474–491

Анастасий — 491–518

Юстин I — 518–527

Юстиниан I — 527–565

Юстин II — 565–578

Тиберий — 578–582

Маврикий — 582–601

Фока — 601–610

Династия на Ираклидите

Ираклий — 610–641

Константин III и Ираклеонас — 641–642

Констант II — 642–668

Константин IV — 668–685

Юстиниан II — 685–695

Леонтий — 695–698

Тиберий III — 698–705

Юстиниан II — 705–711

Филипик Вардан — 711–713

Анастасий II — 713–715

Теодосий III — 715–717

Исаврийска династия

Лъв III — 717–741

Константин V — 741–775

Лъв IV — 775–780

Константин VI — 780–797

Ирина — 797–802

Никифор I — 802–811

Михаил I — 811–813

Лъв V — 813–820

Аморийска (Фригийска) династия

Михаил II — 820–829

Теофил — 829–842

Михаил III — 842–867

Македонска династия

Василий I — 867–886

Лъв VI — 886–912

Александър — 912–913

Константин VII — 913–959

Роман Лакапин — 920–944

Роман II — 959–963

Никифор II — 963–969

Йоан Цимисхи — 969–976

Василий II — 976–1025

Константин VIII — 1025–1028

Роман III — 1028–1034

Михаил IV — 1034–1041

Михаил V — 1041–1042

Константин IX — 1042–1055

Теодора — 1055–1056

Михаил VI — 1056–1057

Исак I Комнин — 1057–1059

Династия Дука

Константин X Дука — 1059–1067

Регентство — 1067–1068

Роман IV Диоген — 1068–1071

Михаил VII Дука — 1071–1078

Никифор III Вотаниат — 1078–1081

Династия на Комнините

Алексий I — 1081–1118

Йоан Комнин — 1118–1143

Мануил I — 1143–1180

Алексий II — 1180–1183

Андроник I — 1183–1185

Династия на Ангелите

Исак II — 1185–1195

Алексий III — 1195–1203

Исак II и Алексий IV — 1203–1204

Алексий V — 1204

Константин XI Ласкарис — 1204

Владетели в Епирската държава

Михаил I Комнин — 1204–1215

Теодор Ангел Комнин — 1215–1230 (от 1227 е император на Солун)

Мануил — 1230–1237

Михаил II — 1231–1268

Никифор I — 1268–1296

Тома — 1296–1318

Йоан — ок. 1237–1244

Димитър — 1244–1246 (през 1246 Димитър се подчинява на Йоан Ватаци)

Николай Орсини — 1318–1323

Йоан Орсини — 1323–1335

Никифор II — 1335–1340 (през 1340 Епир се подчинява на Андроник III Палеолог, а през 1348 — на Стефан Душан)

Владетели на Никейската империя (Ласкариси)

Теодор I — 1204–1222

Йоан III Дука Ватаци — 1222–1254

Теодор II Ласкарис — 1254–1258

Йоан IV — 1258–1291

Династия на Палеолозите

Михаил VIII — 1259–1282

Андроник II — 1282–1328

Андроник III — 1328–1341

Йоан V (регентство) — 1341–1391

Йоан VI Кантакузин — 1347–1354

Йоан V — 1354–1376

Андроник IV — 1376–1379

Йоан VII — 1390–1391

Мануил II — 1391–1425

Йоан VIII — 1425–1448

Константин XII (XI) Драгаш — 1449–1453

Владетели на Латинската империя в Константинопол

Балдуин I Фландърски — 1204–1205

Анри Фландърски — 1205–1216

Пиер дьо Куртене — 1217

Йоланда — 1217–1219

Балдуин II — 1221–1261

Жан дьо Бриен — 1231–1237

Ахейски владетели

Гийом I — 1204–1209

Жофроа I Вилардуен — 1209–1218

Жофроа II — 1218–1245

Гийом II — 1245–1278

Карло Ажуйски — 1278–1285

Шарл II — 1285–1289

Изабел дьо Вилардуен — 1289–1307

Филип I Тарентски — 1307–1313

Махо дьо Еко — 1313–1318

Жан дьо Гравина — 1318–1333

Роберт Тарентски — 1333–1364

Мари дьо Бурбон — 1363–1370

Филип II Тарентски — 1370–1373

Жана I Неаполска — 1373–1381

Жак дьо Бо — 1381–1383

Шарл III, крал на Неапол — 1383–1386

Пиер I — 396–1402

Мария Закария — 1402–1404

Чентурионе Закария — 1404–1428

Владетели и деспоти на Мистра

Кантакузин —1289

Андроник Асен — 1316

Йоан Кантакузин —1321

Мануил Кантакузин — 1348

Матей Кантакузин — 1380

Теодор I Палеолог — 1383

Теодор II Палеолог — 1407–1443

Константин Палеолог — 1428–1449

Тома Палеолог — 1430–1460

Димитър Палеолог — 1449–1460

Владетели на Тесалия

севастократор Йоан I — 1271–1296

Константин — 1296–1303

Йоан II — 1303–1318 (през 1318 — Тесалия се разпада, а през 1348 ce подчинява на Стефан Душан)

Приложение № 3

Константинополски митрополити и патриарси

Митрополити

Филаделфий — м/у 211 и 217

Евгений I — 240–265

Руфин — 284–293

Митрофан — 306/307–314

Александър — 314–337

Павел I — 337–339

Евсевий — 339–341

Павел I — 341–342

Македоний I — 342–346

Павел I — 346–351

Македоний I — 351–360

Евдокий Антиохийски — 360–370

Демофилий — 370–380

Еварг — 370

Григорий Назиански — 370–381

Максим — 380

Патриарси (381–1456)(2)

Нектарий — 381–397

Йоан I Хризостом (Златоуст) — 398–404

Арсакий — 404–405

Атий — 406–425

Сисиний I — 426–427

Несторий — 428–431

Максимиан — 431–434

Прокъл — 434–446

Флавиан — 446–449

Анатолий — 449–458

Генадий I — 458–471

Акакий — 472–489

Фравита — 489–490

Евфемий — 490–496

Македоний II — 496–511

Тимотей I — 511–518

Йоан II Кападокс — 518–520

Епифаний — 520–535

Антим I — 535–536

Мина — 536–552

Евтихий — 552–565

Йоан III Схоластик — 565–577

Евтихий (втори път) — 577–582

Йоан IV Постник — 582–595

Кириак — 595–606

Тома I — 607–610

Сергий I — 610–638

Пир — 638–641

Павел II — 641–653

Пир (втори път) — 654

Петър — 654–666

Тома II — 667–669

Йоан V — 669–675

Константин I — 675–677

Теодор I — 677–679

Георгий I — 679–686

Теодор I (втори път) — 686–687

Павел III — 688–694

Калиник I — 694–706

Кир — 706–712

Йоан VI — 712–715

Герман I — 715–730

Анастасий — 730–754

Константин II — 754–766

Никита I — 766–780

Павел IV — 780–784

Таразий — 784–806

Никифор I — 806–815

Теодор Мелисенос Каситерас — 815–821

Антоний I Касиматас — 821–837

Йоан VII Граматик — 837–843

Методий I — 843–847

Игнатий — 847–858

Фотий — 858–867

Игнатий (втори път) — 867–877

Фотий (втори път) — 877–886

Стефан I — 886–893

Антоний II Кавлеас — 803–901

Николай I Мистик — 901–907

Евтимий — 1907–912

Николай I Мистик (втори път) — 912–925

Стефан II — 925–927

Трифон — 927–931

Теофилакт — 933–956

Полиевкт — 956–970

Василий I Скамандрин — 970–974

Антоний III Студит — 974–979

Николай II Хризоверг — 979–991

Патриаршеският престол е вакантен през 991–996

Сисиний II — 996–998

Сергий II — 1001–1019

Евстатий — 1019–1025

Алексий Студит — 1025–1043

Михаил I Керуларий — 1043–1059

Константин III Лихуд — 1059–1063

Йоан VIII Ксифилин — 1064–1075

Козма I — 1075–1081

Евстратий Гарида — 1081–1084

Николай III Граматик — 1084–1111

Йоан IX Агапит — 1111–1134

Лъв Стип — 1134–1143

Михаил II Куркуа — 1143–1146

Козма II Атик — 1146–1147

Николай IV Музалон — 1147–1151

Теодот II — 1151–1154

(Неофит I — 1153–1154)

Константин IV — 1154–1157

Лука Хризоверг — 1157–1170

Михаил III Анхиалос — 1170–1178

Харитон Евгениот — 1178–1179

Теодосий Ворадиот — 1179–1183

Василий II Каматир — 1183–1186

Никита II Мунтан — 1186–1189

Доситей Йерусалимски — 1189

Леонтий Теотокит — 1189

Доситей Йерусалимски (втори път) — 1189–1191

Георгий II Ксифилин — 1191–1198

Йоан X Каматир — 1198–1206

Михаил IV Авториан (в Никея) — 1208–1214

Теодор II Ириник (в Никея) — 1214–1216

Максим II (в Никея) — 1216

Мануил I Сарандин (в Никея) — 1217–1222

Герман II (в Никея) — 1222–1240

Методий II (в Никея) — 1240

Мануил II (в Никея) — 1244–1254

Арсений Авториан (в Никея) — 1255–1259

Никифор II (в Никея) — 1260

Арсений Авториан (втори път) — 1261–1264

Герман III — 1265–1266

Йосиф I — 1266–1275

Йоан XI Век — 1275–1282

Йосиф I (втори път) — 1282–1283

Григорий III Кипърски — 1283–1289

Атанасий I — 1289–1293

Йоан XII Козма — 1294–1303

Атанасий I (втори път) — 1303–1309

Нифон I — 1310–1314

Йоан XIII Глика — 1315–1319

Герасим I — 1320–1321

Исая — 1323–1332

Йоан XIV Калекас — 1334–1347

Исидор I — 1347–1350

Калист I — 1350–1353

Филотей Кокинос — 1353–1354

Калист I (втори път) — 1355–1363

Филотей Кокинос (втори път) — 1364–1376

Макарий — 1376–1379

Нил — 1379–1388

Антоний IV — 1389–1390

Макарий (втори път) — 1390–1391

Антоний IV (втори път) — 1391–1397

Калист II Ксантопул — 1397

Матей I — 1397–1410

Евтимий II — 1410–1416

Йосиф II — 1416–1439

Митрофан — 1440–1443

Григорий III Мамас (напуска Константинопол) — 1443–1450

Генадий II Схоларий — 1454–1456

Продължават патриарсите на Константинопол от османския период.

Латински патриарси в Цариград (1204–1261)

Томазо Морозини — 1204–1211

Жерве — 1215–1219

Матио — 1221–1226

Жан Халгрен — 1226

Симон — 1227–1233

Никола дьо Кастро Аркуато — 1234–1251

Панталеон Джустиниани — 1253–1261

Титулярни патриарси (1261–1503)

Панталеон Джустиниани — 1261–1286

Пиер Корер — 1286–1302

Леонар Фалиеро — 1302–1305?

Никола, архиепископ на Тива — 1308–1331?

Кардиналис — 1332–1335

Годзио Баталиа — 1335–1339

Ролан дьо Acт — 1339

Анри дьо Acт, епископ на Негропонт — 1339–1345

Етиен дьо Пину — 1346?

Гийом — 1346–1361

Св. Пиер Тома, архиепископ на Крит — 1364–1366

Пол, архиепископ на Тива — 1366–1370

Уголен Малабранка — 1371–1375?

Жак д’Итри, архиепископ на Отрант — 1376–1370

Гийом, епископ на Урбино — 1379?

Пол (архиепископ на Коринт?) — 1379?

Анжело Корер, епископ на Кастело — 1390–1405

Луи, архиепископ на Митилин — 1405?

Антонио Корер, кардинал администратор — 1408

Алфонсо, архиепископ на Севиля — 1408?

Франсоа Ландо, патриарх на Градо — 1409

Жан Контарини — 1409?

Жан дьо ла Роштайе — 1412–1423

Жан Контарини — 1424?

Григорий Мамас, гръцки и латински патриарх — 1451 –1459

Исидор от Киев, кардинал — 1459–1463

Висарион, кардинал — 1463–1472

Пиер Риарио, кардинал — 1472–1474

Жером Ландо, архиепископ от Крит — 1474–1496

Жан Мишел, кардинал — 1497–1503

Жан Боржиа — 1503

Франсоа дьо Лори, кардинал — 1503–1506

Приложение № 4

Управители на Венеция до 1205 г.

До ликвидирането на Равенския екзархат

Павликий, патриций и равенски екзарх — 723–727

Марцел, magister militum — до 727

Урсус, dux — 727–738

Доминиций, magister militum — 739

Феликс Корникола, magister militum — 740

Деусдедит, magister militum — 741

Йоан Ипат, magister militum — 742

Йоан Фабриций, magister militum — 743

Деусдедит, magister militum (втори път) — 744–756

Венециански дожове (дуксове)

Гала Гавъл — 756

Доменико Монегарий — 756–765

Мавриций — 765–787

Джовани и Мавриций II — 787–802

Обелерий — 802–810

Беатус — 808–810

Анело Партеципацио — 810–827

Джустиниано Партеципацио — 819–829

Джовани Партеципацио — 829–836

Пиетро Трасдоминико — 836–15 март 864

Орсо (Урсус) I Бадур — 864–881

Джовани Бадур — 881–8 април 888

Пиетро I Кандиано — април–септ. 887

Пиетро Трибуно — април 888–май 912

Орсо II Бадур — май 912–932

Пиетро II Кандиано — 932–939

Пиетро Бадур — 939–942

Пиетро III Кандиано — 942–959

Пиетро IV Кандиано — 959–11 юни 976

Пиетро I Орсеоло — юли 976–август 978

Витале Кандиано — септ. 978–окт. 979

Трибуно Менио — дек. 979–991

Пиетро II Орсеоло — 991–септ. 1008

Отони Орсеоло — 1008–1026

Доменико Барболано — 1026–1030

Орсо Орсеоло — 1030–1032

Доменико Орсеоло — 1032

Доменико Фабианико — 1032–1043

Доменико Контарини — 1043–1070

Доменико Силво — 1070–1084

Витале Фалиеро — 1084–1096

Витале I Микели — 1096–1101

Орделафо Фалиеро — 1101–1118

Доменико Микели — 1118–1129

Пиетро Полани — 1129–1148

Доменико Морозини — 1148–февр. 1155

Витале II Микели — февр. 1155–27 май 1172

Себастиано Дзани — 27 май 1172–12 април 1178

Орио Малипиеро — 14 април 1178–21 юни 1192

Енрико Дандоло — 21 юни 1192–1 юни 1205

Приложение № 5

Владетели на средновековна България

Владетели от Първото българско царство(3)

Аспарух — 680–700

Тервел — 700–721

Кормесий (Кормисош) — 721–738

Севар — 738–753/754

Винех — 753/754–760

Телец — 760–763

Сабин — 763–766

Умар — 766

Токту — 766–767

Паган — 767–768

Телериг — 768–777

Кардам — 777–803

Крум — 803–814

Омуртаг — 814–831

Маламир — 831–836

Пресиан — 836–852

Борис I — 852–889

Владимир Расате — 889–893

Симеон — 893–927

Петър — 927–970

Борис II — 970–971

Роман — 977–997

Самуил — 997–1014

Гаврил Радомир — 1014–1015

Иван Владислав — 1015–1018

Владетели от Второто българско царство

Асен I — 1187–1196

Петър I — 196–1197

Калоян — 1197–1207

Борил — 1207–1218

Иван Асен II — 1218–1241

Калиман I — 1241–1246

Михаил II Асен — 1246–1256

Калиман II — 1256–1257

Константин Асен — 1257–1277

Ивайло — 1277–1280

Георги I Тертер — 1280–1292

Смилец — 1292–1298

Чака — 1300

Тодор Светослав — 1300–1321

Георги II Тертер — 1321–1322

Михаил Шишман — 1323–1330

Иван Стефан — 1330–1331

Иван Александър — 1331–1371

Иван Шишман — 1371–1393/95

Приложение № 6

Владетели на сръбската държава (от втората половина на VIII в. до XV в.)

Вишеслав или Всислав — вт. пол. на VIII в.

Радослав — –“–

Просигой — –“–

Властимир — първ. пол на IX в.

Мутимир, Строимир, Гойник — –“–

Мутимир — 860–891

Прибислав — 891–892

Петър Гойникович — 892–917

Павле Бранович — 917–920

Захарие Прибисавлиевич — 920–923

Чеслав Клонимирович — 927–949

Тихомилий — вт. пол. на X в.

Лютомир — вт. пол. на X в.

Лютомир — 998–1018

Петрислав — 1060?–1070?

Вукан и Марко — към 1083

Вукан — преди 1091–към 1113

Урош I — към 1113–към 1131

Урош II — към 1131–преди 1155

Деса — малко преди 1155–1155

Урош II — 1155–към 1160

Примислав или Първослав (Урош II) — към 1160

Белуш — 1161

Деса — 1161–след 1165

Тихомир — след 1165–1168

Сръбски владетели (Неманичи)

Велик жупан Стефан Неман — 1168–1196

Велик жупан Стефан Първовенчани — 1196–1227 (от 1217 г. крал)

Крал Стефан Радослав — 1227–1234

Крал Стефан Владислав — 1234–1243

Крал Стефан Урош I — 1243–1276

Крал Стефан Драгутин — 1276–1282

Крал Стефан Урош II Милутин — 1282–1321

Крал Стефан Урош III Дечански — 1322–1331

Крал Стефан Душан (от 1346 г. цар) — 1331–1355

Цар Стефан Урош — 1355–1371

Требиние (Травуния)

Бела — началото на IX в.

Крайна — към 840

Хвалимир — втората половина на IX в.

Тудиемир или Кучимир — първата половина на X в.

Драгомир — преди 998–1018

Деса (Требиние, Хум и Зета) — 1148 или 1149–след 1151

Босна

Кулин — преди 1180–към 1204

Стефан — преди 1233

Матей Нинослав — към 1233–към 1250

Приезда I — към 1250–1287

Стефан I и Приезда II — отбел. през 1290

Младен I Субич — 1301–1304

Младен II — 1304–1322

Стефан I Котроманич — умрял към 1316

Стефан II — 1332–1353

Твърдко — 1353–1391

Стефан Дабиша — 1391–1395

Елена — 1395–1398

Стефан Остоя — 1398–1404

Твърдко II Твърдкович — 1404–1409

Стефан Остоя — 1409–1418

Стефан Остоя — 1418–1421

Твърдко II — 1421–1443

Стефан Томаш — 1443–1461

Стефан Томашевич — 1461–1463

Матия Шабанчич — 1465–1476

Никола Илочки — 1471–1477

Владетели на отделни области IX–XII в.

Босна

Стефан — между 1081–1085 (вероятно и по-късно)

Борич — преди 1154–1168

Дукля (Зета)

Предимир — преди 969–след 976

Петър или Петрислав — след 976–към 998

Иван Владимир — към 998–1016

Стефан Сислав — 1036, 1040–1051

Михаил — 1051–1081

Константин Бодин — 1081–1101

Доброслав — към 1101

Кочопар — 1102

Владимир II — 1102–1114

Джордже — 1114–1118

Грубеша — 1118–1125

Джордже — 1125–1131

Градихна — 1131–1142

Радослав — 1142–1148 или 1149

Деса — 1148/1149–след 1151

Михаил — преди 1173–1189

Захулмле (Хум)

Вишевич — нач. на X в

Михаило — преди 913–след 949

Драгомир — преди 998, (Требиние и Хум); след 999–1018 (Требиние)

Лютовид — към 1042

Деса — 1148/1149–след 1151 (Хум, Зета, Требиние)

Дринска област

Никола Алтоманович — 1366–1373/1374 умира 1395

Зета

Балша I — основател

Братята Балшичи — след 1360

Страцимир — 1360–1371/72

Джурадж I — 1371/72–1378

Балша II — 1378–1385

Джурадж II Страцимирович — 1385–1403

Балша III — 1403–1421

Стефан — преди 1426–1465

Иван — 1465–1490

Джурадж — 1490–1496

Стефан — 1496–1499

Косовска област

Вук Бранкович — 1371–1395/96

Синовете на Вук — след 1396

Гръгур Джурадж (по-късно деспот на Сев. Сърбия) — умрял 1408

Лазар — умрял 1410

Македония — Западна

Вукаши — 1365–1371

Марко — 1371–1395

Македония — Източна

Иван Драгшан — 1365–1378

Константни Драгшан — умрял 1395

Северна Сърбия

Лазар — 1371–1389

Стефан Лазаревич — 1389–1427

Джурджи — 1427–1456

Лазар — 1456–1458

Серска област

Иван Углеша — 1365–1371

Тесалия

Симон Урош Палеолог — 1356–1370

Йован Урош Палеолог — 1370 –?

Херцеговина

Стефан Вукчич Косача — 1435–1466

Влатко — 1466–1482

Хум

Мирослав — след 1165–1198

Растко — 1190–?

Петър — 1198–1227

Толиен — 1227–1239

Андрея — преди 1235–към 1250

Богдан — умрял след 1252

Радослав — ?

Стефан — 1264

Воислав Войнович — към 1358–1363

Сандал Хранич — 1392–1435

Сръбски деспоти

Деспот Стефан Лазаревич — 1403–1427

Деспот Георги Бранкович — 1427–1456

Деспот Лазар Бранкович — 1455–1458

Регентство: Елена Палеолог и Стефан Бранкович — 1458–1459

Деспот Стефан Томашевич — 1459

Хърватски владетели

Вишеслав — ок. 800

Борна — ок. 810–821

Владислав — 821–ок. 835

Мислав — ок. 835–845

Търпимир — ок. 845–864

Домагой — ок. 864–876

Здеслав — 878–879

Бранимир — 879–892

Мутимир — 892–ок. 910

Томислав (крал) — 910–928, от 925 крал

Търпимир II — 928–935

Крешимир — 935–945

Мирослав — 945–949

Крешимир II — 949–ок. 969

Степан Държислав — 969–997

Светослав — 997–1000

Крешимир III и Гоислав — 1000–1030/1000–1020

Степан I — 1030–1058

Петър Крешимир IV — 1058–1074

Димитър Звонимир, бан на Славония1076–1089

Стефан II — 1089–1090

Петър — 1093–1097

Приложение № 7

Унгарски владетели

Геза I — 972–997

Стефан I (Ищван) — 997–1038

Петър — 1038–1041

Аба Самуил — 1041–1044

Петър — 1044–1046

Андрей I (Андраш) — 1047–1060

Бела I — 1060–1063

Саломон — 1063–1074

Геза II — 1074–1077

Владислав I (Ласло) — 1074–1095

Коломан (Калман) — 1095–1116

Стефан II (Ищван) — 1116–1131

Бела II — 1131–1141

Геза III — 1141–1162

Владислав II (Ласло) — 1162–1163

Стефан III (Ищван) — 1162–1172

Стефан IV (Ищван) — 1163–1165

Бела III —1172–1196

Емерик (Имре) — 1196–1203

Владислав III (Ласло) — 1204–1205

Андрей II (Андраш) — 1205–1235

Бела IV — 1235–1270

Стефан V (Ищван) — 1270–1272

Владислав IV (Ласло) — 1272–1290

Андрей III (Андраш) — 1290–1301

Карл Роберт (Карой) — 1301–1342

Людвиг (Лайош) I Велики — 1342–1382

Мария — 1382–1395 (от 1387 със Сигизмунд Люксембургски)

Карл II Драчки — 1385–1386

Сигизмунд — 1387–1437

Албрехт Австрийски — 1437–1439

Владислав I Ягело — 1440–1440

Владислав (Ласло) V — 1440–1457

Матей (Матиаш) Хуниади — 1458–1490

Приложение 8

Сасанидски царе в Персия

Ардашир I — 224–241

Шапур I — 241–272

Хурмизд I — 272–273

Бахрам I — 273–276

Бахрам II — 276–293

Бахрам III — 293

Нарзай — 293–302

Хурмизд II —302–309

Адхарнарсай — 309

Шапур II — 309–379

Ардашир II — 379–383

Шапур III — 383–388

Бахрам IV — 388–399

Йездигерд I — 399–420

Бахрам V — 420–438

Йездигерд II — 438–457

Хурмизд III — 457–459

Фируз — 459–484

Балаш — 484–488

Кавад I — 488–531

Хозрой (Кушрав I) Аноширван — 531–579

Хурмизд IV — 579–591

Хозрой (Кушрав II) Парвез — 591–628

Кавад (II) Широй — 628

Хозрой III — 628

Ардашир III — 628–630

Междуцарствие — 630–632

Йездигерд III — 632–651

Приложение № 9

Царе на Абхазия и Грузия

Царе на Абхазия

Лъв I — 736–766/767

Лъв II — 766/767–810/811

Теодосий II — 810/811–836/837

Димитри II — 836/837–871/872

Георги I — 871/872–877/878

Йоан — 877/878–ок 879

Адарнасе — 879–887

Баграт I — 887–899

Константин III — 899–915/916

Георги II — 915/916–959/960

Лъв III — 959/960–968/969

Димитри III — 968/969–975/976

Теодосий III — 975/976–978

Баграт II (същият Баграт III, цар на Грузия) — 978–1014

Царе на Грузия

Ашот I Куропалат — 786–830

Адарнасе — ?

Баграт I Куропалат — 876

Давид I Куропалат — 876–881

Гурген I Куропалат — 881–891

Адарнасе, цар на Иберия — 888–923

Давид, цар на Иберия — 923–937

Ашот II Куропалат — 954

Смбат Куропалат — 954–958

Адарнасе Куропалат — 958–961

Давид Велики — 961–1001

Баграт III — 1001–1014

Царе на абхази и грузинци (Така се нарича царството след Баграт III)

Георги I — 1014–1027

Баграт IV — 1027–1072

Георги II — 1072–1089

Давид II — 1089–1125

Димитри — 1125–1154 или 1156

Георги III — 1155–1184

Тамар (царица) — 1184–1212

Георги IV — 1212–1223

Русуан (царица) — 1223–1247

Давид IV — 1247–1269

Давид V — 1247–1269

Димитри II — 1269–1289

Вахтанг II — 1289–1291

Давид VI — 1291–1299

Вахтанг III — 1291–1299

Георги V — 1299–1346

Георги VI — 1310–1318

Давид VII — 1318–1360

Баграт V — 1360–1395

Георги VII — 1395–1407

Константин — 1407–1413

Александър — 1413–1443

Георги VIII — 1443

Царе на Армения

Арсакиди

Хозрой I — 216

Тиридат II — 217–253

Наместничество — 253–272

Хозрой II — 272–281

Тиран I — 282–294

Наместничество — 295–297

Аршак II — 298–338

Тиран II — 339–349

Аршак III — 349–368

Пап — 369–374

Варазат — 374–380

Наместничество — 380–384

Аршак IV — 384–386

Хозрой III — 385–387

Наместничество — 387–400

Врам-Шапух — 401–410

Наместничество — 410–420

Артахес — 421–428

Персийска власт на Сасанидите — 429–652

Арабска хегемония — 652–885

Багратиди

Ашот I — 885–890

Смбат I — 890–914

Ашот II — 914–928 или 929

Абас — 929–952 или 953

Ашот III — 953–977

Смбат II — 977–989

Гагик I — 989/990–1020

Смбат III — 1020–1040

Ашот IV — 1021–1039

Гагик I — 1042–1045 (превземане на гр. Ани от византийците)

След това Армения е разделена на 5 владения (независими от централната власт)

Царство на Карс 962–1064 (клон на Багратидите)

Царство на Албания — 980–1256

Царство на Какхет — 1039–1102

Царство на Васпуракан — 908–1021

Царство на Сиунидите — ок. 920–1166

Рубениди (Малка Армения)

Рубен I — 1080–1095

Константин I — 1095–1099

Торос I — 1100–1129

Лъв I — 1129–1137

Византийска власт — 1137–1145

Торос II — 1145–1169

Мелех — 1170–1175

Рубен II — 1175–1187

Лъв II (от 1198 г. носи царска титла; пръв цар) — 1187–1219

Изабела — 1219–1252

Филип Антиохийски, първи съпруг на Изабела — 1222–1225

Хетум I, втори съпруг на Изабела — 1226–1270

Лъв III — 1270–1289

Хетум II — 1289–1293

Смбат — 1296–1298

Константин II — 1298–1299

Хетум II — 1299–1301

Лъв IV — 1301–1307

Охин — 1307–1320

Лъв V — 1320–1342

Константин III — 1342 (Жан дьо Люзинян, братовчед на Лъв V); 1342–1344 (Ги дьо Люзинян, брат на предходния)

Константин IV — 1345–1363, узурпатор

Период на анархия — 1365–1375, няколко царе

Пиер дьо Люзинян — 1365–1369, кипърски крал

Константин V — 1365–1373

Лъв VI — 1365–1375, син на Константин III, умира в Париж през 1393 г.

От 1393 г. кипърските крале носят титлата «цар на Армения»

Приложение № 10

Арабски халифи

«Праведни» халифи

Абу Бекр — 632–634

Омар — 634–644

Осман — 644–656

Али — 656–661

Омаяди

Муавия I — 661–680

Йезид — 1680–683

Муавия II — 683–684

Меруан I — 684–685

Абдал-Малик — 685–705

ал Уалид I — 705–715

Сюлейман — 715–717

Омар II — 717–720

Йезид II — 720–724

Хишам — 724–743

ал Уалид II — 743–744

Йезид III — 744

Меруан II — 744–750

Абасиди

ас Сафах — 750–754

ал Мансур — 754–775

ал Махди — 775–785

ал Хади — 785–786

Харун ар-Рашид — 786–809

ал Амин — 809–813

ал Мамун — 813–833

ал Мутасим — 833–842

ал Уатик — 842–847

ал Мутауакил — 847–861

ал Мунтасир — 861–862

ал Мустаин — 862–866

ал Мутаз — 866–869

ал Мухтади — 869–870

ал Мутамид — 870–892

ал Мутадид — 892–902

ал Муктафи — 902–908

ал Муктадир — 908 — 932

ал Кахир — 932–934

ал Ради — 934–940

ал Мутаки — 940–944

ал Мустакфи — 944–946

ал Мути — 946–974

ал Таи — 974–991

ал Кадир — 991–1031

ал Каим — 1031–1075

ал Муктади — 1075–1094

ал Мустазир — 1094–1118

ал Мустаршид — 1118–1135

ар Рашид — 1135–1136

ал Муктафи — 1136–1160

ал Мустанджид — 1160–1170

ал Мустади — 1170–1180

ан Наср — 1180–1225

аз Захир — 1225–1226

ал Мустансир — 1226–1258

ал Мустасим (убит от монголите в Багдад през 1258 г.)

Селджуки

Селджукски бегове и султани

Тугрул бег — 1055–1063

Алп Арслан — 1063–1072

Малик Шах (I) — 1072–1092

Махмуд — 1092–1094

Султани на Рум (Иконийски султани)

Сюлейман ибн

Кутлумъш — ок. 1077–1086

Килидж Арслан I — 1092–1107

Малик Шах II — 1107–1116

Масуд I — 1116–1155

Килидж Арслан II — 1155–1192

Кайхюсрев — 11192–1196

Сюлейман II — 1196–1204

Килидж Арслан III — 1203

Кайхюсрев I — 1204–1210 (второ управление)

Кайкавус I — 1210–1219

Кайкубад I — 1219–1237

Кайхюсрев II — 1236–1245

Кайкавус II Изеддин — 1245–1259

Килидж Арслан IV— 1248–1264

Кайкубад II — 1249–1257

Кайхюсрев III — 1264–1282

Масуд II — 1282–1304

Кайкубад III — 1298–ок. 1301

Масуд III — 1307–1308

Първи османски султани

Осман (I) Гази — 1299–1326

Орхан Гази — 1326–1359

Мурад I Гази — 1359–1389

Баязид I Йълдъръм — 1389–1402

Междуцарствие (борба между Иса, Мехмед Челеби, Сюлейман и Муса)

Мехмед I Челеби (самостоятелно управление) — 1413–1421

Мурад II — 1421–1451

Мехмед II Фатих (Завоевател) — 1451–1481

Приложение № 11

Международни конгреси по византология

1924 г. — Букурещ

1927 г. — Белград

1930 г. — Атина

1934 г. — София

1936 г. — Рим

1948 г. — Париж

1948 г. — Брюксел

1951 г. — Палермо

1953 г. — Солун

1955 г. — Истанбул

1958 г. — Мюнхен

1961 г. — Охрид

1966 г. — Оксфорд

1971 г. — Букурещ

1976 г. — Атина

1981 г. — Виена

1986 г. — Вашингтон

1991 г. — Москва

Забележка. Шестият конгрес е трябвало да се състои в Алжир през 1939 г., но е бил отложен поради началото на Втората световна война.

Приложение № 12

Църковни събори (Вселенски)

Никейски (I) — 325 г.

Цариградски (I) — 381 г.

Ефески — 431 г.

Халкидонски — 451 г.

Цариградски (II) — 553 г.

Цариградски (III) — 680–681 г.

Никейски (III) — 787 г.

Цариградски (IV) — 869–870 г.

Латерански (I) — 1123 г.

Латерански (II) — 1139 г.

Латерански (III) — 1179 г.

Латерански (IV) — 1215 г.

Лионски (I) — 1245 г.

Лионски (II) — 1274 г.

Виенски — 1311–1312 г.

Констанцки — 1414–1418 г.

Флорентински — 1437–1439 г.

Бележки

1. Вж. общо по тези проблеми Kazhdan, A. In Search of the Hart of Byzantium. — Byzantion, 50, 1981, p. 2 sq.; Kazhdan, Α., A. Cutler. Continuity and Discontinuity in Byzantine History. — Byzantion, 52, 1983, 429–478; Täpkova-Zaimova, V. Problèmes de continuité et de discontinuité. — Sixième congrès international d’Etudes du Sud-Est Europén (Résumés des communications et rapports des responsables). Sofia, 1989, 203–220; Симеонова, Л. Континюитет или промяна (Аспекти на дискусията по проблемите на идейната приемственост между Античността и Средновековието в съвременната западноевропейска византология). — Годишник на Софийския университет (Истор. факултет), 79, 1988, с. 5 сл. (със съответната литература).

2. Предхождани от архиепископите на Константинопол (вж. «Хронологична енциклопедия». Том III.

3. Някои изменения за езическия период вж. у: Москов, М. Именник на българските ханове. С., 1988, с. 360–361.

 

Използвана литература

Аверинцев, С. От берегов Босфора до берегов Ефрата. M., 1987.

Amand de Mendieta, Α. Mount Athos. Berlin, 1972.

Angold, M. Α. Byzantine Government in Exile. Oxford, 1975.

Ангелов, Д. Византия. Възход и залез на една империя. С., 1991.

Ангелов, Д. Византия. Духовна култура. С., 1994.

Ангелов, Д. Византия. Политическа история. С., 1994.

Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България. С., 1994.

Arbagi, G. M. Byzantinum in Latin Eyes: 800–1204. Rutgers, 1969.

Αρνάκης, Г. Οι πρώτοι Οθομάνοι. Αθῆνα, 1947.

Ahrweiler, Η. L’Empire Byzantin In: Les Grands Empires. Bruxelles, 1973.

Ahrweiler, H. L’idéologie politique de l’Empire Byzantin. P., 1975.

Арутюнова-Фиданян. Армяне-халкидониты на восточных границах в XI в. Ереван, 1980.

Baynes, Ν. Η. The Byzantine Empire. London, 1925.

Бакалов, Г. Византия. Културно-политически очерци. С., 1993.

Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. С., 1985.

Balard, M. La Romanie Génoise, I–II. Roma — Genova, 1978.

Банк, А. Прикладное искусство Византии IX–XII вв. Москва, 1978.

Barker, J. Manuel II Palaeologus (1391–1425). New Brinswick — New Jersey, 1969.

Beck, H. G. Das byzantinische Jahrtaunsend. München, 1978.

Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9–11. Jahrhundert (herausgegeben von V. Vavřinek). Praha, 1988.

Belting, Η. Bild und Kult: eine Geschichte des Bildes vor dem Zeitalter der Kunst. München, 1991.

Бешевлиев, В. Първобългарите (Бит и култура). София, 1981.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. София, 1979.

Бичков, В. Византийска естетика. София, 1984.

Божилов, И. Цар Симеон Велики. Златният век на средновековна България. София, 1983.

Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). Генеалогия и просопография. С., 1985.

Bon, Α. La Morée franque (1205–1430). Paris, 1969.

Bon, Α. Le Péloponnèse byzantin. P., 1951.

Braudel, F. Grammaire des civilisations. Paris, 1980, p. 406 sq.

Bréhier, L. Les institutions de l’Empire Byzantin. Paris, 1949.

Bréhier, L. Vie et mort de Byzance. Paris, 1948.

Browning, R. Byzantium and Bulgaria. London, 1975.

Browning, R. The Byzantine Empire. London, 1980.

Bury, A. Α. History of the Eastern Roman Empire from Arcadius to Irene. London, 1889.

Bury, J. В. History of the Late Roman Empire. London, 1923.

Byzantium and the Classical Tradition. University of Birmingham Thirteenth Spring Symposium of Byzantine Studies, 1979, ed. by M. Mullet and R. Scott. Birmingham, 1981.

Vassiliev, Α. Histoire de l’Empire Byzantin, 1–2, Paris, 1932.

Vavřinek, V. From Late Antiquity to Early Byzantium (Proceedings of the Byzantinological Symposium in the 16th International Eirene Conference, ed. by Vavřzinek. Praha, 1985, p. 11–12.

Vryonis, S. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the XIth to the XVth century. Berclcy, 1971.

Византийская литература (ответственный ред. С. С. Аверинцев). Москва, 1974.

Византиноведение в СССР. Состояние и перспективы исследований. Москва, 1991, (Ответственный редактор членкор АН СССР Г. Г. Литаврин).

Византия и Кавказ. Сборник, вып. 2. Ереван, 1980.

Geanakopoulos, D. Emperor Michael Paleologus and the West (1258–1282). Cambridge (Mass), 1959

Geanakopoulos, D. Greek Scholars in Venice: Studies in the Transmission of Greek Learning from Byzantium to the West. Cambridge, Mass, 1962.

Gernet, J. Die chimerische Welt. Frankfurt, 1956, p. 56.

Giurescu, D. Illustrated History of the Romanian People. Bucureşti, 1981.

Goubert, P. Byzance avant l’Islam.

Grabar, Α. L’empereur dans l’art byzantine (Variorum Reprints). London, 1971.

Grabar, Α. La peinture byzantine. Genève, 1953.

Grousset, R. L’Empire des steppes. Paris, 1941.

Grumel, Α. La chronologie. Paris, 1958.

Grünebaum, G. E. Classical Islam. A History 600–1208. Chicago, 1970.

Guillou, Α. La civilisation byzantine. Paris, 1974.

Грабар, Α. Избрани съчинения. I–II. София, 1982.

Γρηγορίου-Ιωαννίδου, Μ. Στρατολογία καὶ εγγεία στρατιωτική ιδιοκτησία στό Βυζάντιο. Θεσσαλονίκη, 1989.

Gjuzelev, V. Bulgarien zwischen Orient und Okzident. Die Grundlagen seiner geistigen Kultur vom 13 bis zum 15. Jahrhundert. Wien/Köln, 1993.

Gjuzelev, V. Forschungen zur Geschichte Bulgariens im Mittelalter. Wien, 1986.

Gjuzelev, V. Medieval Bulgaria, Byzantine Empire, Black Sea, Venice, Genoa. Verlag Baier, Villach, 1988.

Da Roma alla terza Roma. I–III. Napoli — Roma, 1983–1986; V, 1993.

Dagron, G. Naissance d’une capitale. Constantinople et ses institutions de 330 à 451. Paris, 1974.

Dvornik, Fr. Byzantium and the Roman Primacy. Ν. Υ., 1979.

Dvornik, Fr. The Photian Schism. History and Legend. Cambridge, 1948.

Ћypић, Ив. Сумрак Византиjе (Време Joвaнa VIII Палеолога, 1392–1448). Београд, 1984.

Джурова, Α. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. София, 1981.

Demus, О. Byzantine Art and the West. London, 1970.

Dějiny Byzance. Praha, 1992.

Diehl, Ch. Byzance Grandeur et décadence. Paris, 1919.

Diehl, Ch. Les grands problèmes de l’histoire byzantine. Paris, 1943.

Dölger, F. Byzanz und die Europäische Staatenwelt. Darmstadt, 1964.

Ducellier Α. Le Drame de Byzance. Idéal et échec d’une société chrétienne. Paris, 1976.

Ducellier, Α. Les Byzantines: Histoire et Culture. P., 1992.

Ducellier, Α. Les Byzantines (Histoire et Culture). Paris, 1988.

Ducellier, Α., Kaplan, M. et Martin, В. Le Proche-Orient médiéval. Paris, 1978.

Dujčev, J. Medioevo bizantino-slavo. I–III. Roma, 1965–1971.

Дуйчев, Ив. Българското средновековие (Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България). София, 1972.

Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1982.

Dunlop, The History of the Jewish Khazars. Princeton, 1954.

Еремеев, Д. Этногенез турок. Москва, 1974.

Эссад, Дж. Константинополь. Москва, 1919.

Jones, А. Н. М. The Later Roman Empire, 284–602, 3 v. Oxford, 1964.

Жуков, К. Α. Эгейские эмираты в XIV–XV вв. Москва, 1988.

Заимов, Й., Заимова, В. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български. София, 1970.

Заимов, Й. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия. София, 1967.

Ζακυθηνός, Δ. Βυζαντινή Ἰστορία, 324–1071. Αθῆνα, 1972.

Ζακυθηνός, Δ. Το Βυζάντιον αῖών τοῦ 1071 μέχρι τοῦ 1453. Αθῆνα, 1980.

Zachariadu, Ε. Romania and the Turks (1300–1500). London, 1985.

Златарски, В. Избрани съчинения. I–II. С., 1981–1982.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове. I–III. С., 1918–1940; 1971–1972; 1994.

Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1930.

Илири и албанци (Cepuja предаванjа одржаних от 21 мaja до 4 jyнa 1986 година). Београд, 1988.

Ilieva, Α. Frankisch Morea (1205–1262). Sociocultural Interaction Between the Franks and the Local Population. Athen, 1991.

Inventaire des sources arméniennes sur l’histoire balkanique (Balcanica, 2. Inventaires et catalogues), CIBAV. Sofia, 1980.

Irmscher, J. Einführungs in die Byzantinistik. Berlin, 1971.

Иcтopиja српског народа. I–II. Београд, 1981–1982.

История Византии. I–III. Москва, 1967.

История на България. Т. 1–3. София, 1979–1982.

Йорданов, Ив. Печатите от стратегията Преслав (971–1992). С., 1993.

Kaegi, W. E. Byzantine military unrest 471–843. Amsterdam, 1981.

Каждан, А. Византийская культура. Москва, 1968.

Kazhdan, Α., — Constable, G. People and power in Byzantium. An introduction to modern byzantine Studies. Washington, 1982.

Cahen, C. Les peuples musulmans dans l’histoire medievale. Damas, 1977.

Cambridge History of Islam (various reprints).

Cambridge Medieval History. v. IV, part 1 and 2 (Cam. 1966–1967).

Chalandon, F. Les Comnènes. Etudes sur l’empire byzantin aux XIe et XIIe siècles, 2 v. P., 1900–1913.

Charanis, P. The Armenians in the Byzantine Empire. Lisboa, 1963.

Καραγιαννόπουλος, Г. Ἰστορία βυζαντινὸ Κράτος. Ι–III. Θεσσαλονίκη, 1978–1990.

Καραγιαννόπουλος, Г. То βυζαντινὸ Κράτος. Ι–III. Αθῆνα, 1988.

Караянопулос, Й. Е. Политическа теория на византийците. С., 1992.

Карпов, С. П. Итальянские морские республики и Южное Черноморье в XIII–XV вв. Проблемы торговли. Москва, 1990.

Karpov, S. P. L’impero di Trebisonda, Venezia, Genova е Roma 1204–1461. Rapporti politici, diplomatici е commerciali. Roma, 1986.

Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I (А–З). С., 1985.

Koder, J. Gemüse in Byzanz Die Versorguns Konstantinopels mit Frischegemüse ein Lichte der Geoponika. Wien, 1993.

Koder, J., Hild, F. Hellas und Thessalia (Tabula Imperii Byzantini, I.). Wien, 1976.

Коев, T., Бакалов, Г. Въведение в християнството. София, 1992.

Кочев, Н. Античната литературна традиция и византийските автори. София, 1982.

Кочев, Н. Философската мисъл във Византия IX–XII в. София, 1981.

Koukoulés, Ph. Βυζαντινῶν βίος καὶ Πολιτιτμός. Ι–IV. Athens, 1948–1956.

Christensen, Α. L’Iran sous les Sassanides. Copenhagne, 1944.

Krumbacher, К. Geschichte der byzantinischen Litteratur. München, 18972.

Κύρρης, Κ. Τὸ Βυζάντιον κατά τοῦ ΙΔ΄αιώνα, Ι. Λευκωσία, 1982.

Κύρρης, Κ. Τουρκία καὶ Βαλκάνια. Αθῆνα, 1986.

Культура Византии. Т. I–III. Москва, 1984–1991.

Курбатов, Г. Л. История Византии (Историография). Ленинград, 1975.

Курбатов, Г. Л. История Византии (От античности к феодализму). М., 1984.

Лазарев, В. История византийского исскуства. I–II. Москва, 1949.

Лазарев, В. H. История византийской живописи. I–II. Москва, 1986.

Lafontaine — Dosogne, J. Histoire de l’art byzantine et chrétien d’Orient. Louvainla — Neuve, 1987.

Lafontaine, G. La version arménienne des oeuvres d’Aphraate le Syrien. Louvain, 1977.

Laiou, Α. Constantinople and the Latins (The Foring Policy of Andronicus II, 1282–1328). Cambridge (Mass), 1972.

Laiou, A. E. — H. Maguire (ed). Byzantium, a World Civilisation. Washington, 1992.

Левченко, М. В. Очерки русско-византийских отношений. Москва, 1956.

Lemerle, P., Le premier humanisme byzantin. Paris, 1971.

Les Illyriens et la genése des Albanais (travaux de la session du 3–4 mars 1969). Tirana, 1971.

Литаврин, Г. Г. България — Византия (XI–XII в.). С., 1987.

Литаврин, Г. Г. Византийское общество и государство в X–XI вв. Москва, 1977.

Литаврин, Г. Г. Как са живели византийците. С., 1985.

Лихачева, В. Д. Искусство Византии IV–XV вв. Ленинград, 1986.

Λουγγής, Т. Επισκόπηση Βυζαντινής Ιστορίας. Αθῆνα, 1989.

Λουγγής, T. H ιδεολογία τῆς Βυζαντινῆς ιστοριογραφίας. Αθῆνα, 1993.

Lopez, R. S. Byzantium and the World around it: economic and institutional relations. L., 1978.

Macartny, C. Α. The Magyars in the 10th Century. Cambridge, 19682.

Максимовић, Л. Византиjска провинциална управа у доба Палеолога. Београд, 1972.

Mango, С. Architettura bizantina. Milano, 1978.

Mango, C. Byzantium and its Image — History and Culture of the Byzantine Empire and its Heritage — Variorum Reprints. London, 1984, I–III.

Mango, C. Byzantium. The Empire of New Rome. History of Civilisation. London, 1980.

Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в. С., 1986.

Матанов, Хр., Михнева, Р. От Галиполи до Лепанто. С., 1988.

Mauromatis, L. La fondation de l’empire serbe: kralj Milutin. Thessaloniki, 1988.

Медведев, И. П. Византийский гуманизм XIV–XV вв. Москва, 1976.

Meyendorff, J. Byzantine Theology: Historical Trends and doctrinal Themes. London — Oxford, 1975.

Мец, Α. Мусульманский Ренесанс. M., 1966.

Μηλιαράκης, Α. Ιστορία τοῦ Βασιλείου τῆς Νικαίας καὶ τοῦ Δεσποτάτου τῆς Ηπείπρου (1204–1261). Αθῆνα, 1898.

Moravcsik, Gj. Einführung in die Byzantinologie. Darmstadt, 1976.

Murnu, G. Studii istorice privitoare la trecutul românilor de peşte Dunăre (Ediţie ingrijita şi studii introductiv de N. — S. Tanaşoca). Bucureşti, 1984.

Мутафчиев П. Изток и Запад в Европейското средновековие. С., 1993.

Мутафчиев П. Избрани произведения. I–II. С., 1973.

Νεράντζη-Βαρμάζη, В. Tὸ Βυζάντιο καὶ ἡ Δύση (1354–1369). Θεσσαλονίκη, 1993.

Nicol, D. Μ. Church and Society in the Last Centuries of Byzantium. Cambridge, 1979.

Nicol, D. M. The Last Centuries of Buzantium 1261–1453. London, 1972.

Николов, Й. Увод в средновековната история. София, 1993.

Новосельцев, А. П. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. Москва, 1990.

Obolensky, D. The Byzantine Commonwealth. L., 1971.

Ohnsorge, W. Abendland and Byzanz. Darmstadt, 1958.

Oiconomides, N. Les listes de préséance byzantines des IXe et Xe siècles. P., 1972.

Острогорски, Г. Иcтopиja Византиjе. Београд, 1959.

Острогорски, Г. Собрана дела. I–V. Београд, 1970–1976.

Pertusi, A. Storiografïa umanistica e mondo bizantino. Palermo, 1967.

Петров, П. Образуване на българската държава. София, 1981.

Петросян, Ю. Α., Юсупов, А. Р. Город на двух континентах. Москва, 1977.

Пигулевская, Н. В. Арабы у границ Византии и Ирана в IV–VII вв. М., 1964.

Пигулевская, Н. В. Византия и Иран на рубеже VI и VII вв. М., 1946.

Пигулевская, Н. В. Византия на путях в Индию. М., 1951.

Плетнева, С. Α. Половцы. Москва, 1990.

Podskalsky, G. Byzantinische Reichsideologie. München, 1972.

Поляковская, Μ. Α. Общественно-политическая мысль Византии. Свердловск,1981.

Поляковская, Μ. Α., Чекалова, Α. Α. Византия: быт и нравы. М., 1989.

Проблеми на наследството. ред. В. Тъпкова-Заимова, З. Гочева, К. Йорданов. Институт по тракология. С., 1981.

Ψιλάκης, В. Ἰστορία τῆς Κρήτης. В΄. Χανιά, 1909.

Радић, Р. Време Jована V Палеолога. Београд, 1993.

Ракова, Сн., Желязкова, Α., Йовевска, М. Босна и Херцеговина. С., 1994.

Rice, D. T. Art of the Buzantine Era. New York — Toronto, 1981.

Runciman, S. Byzantine Civilisation. L., 1971.

Рудаков, А. Очерки византийской культуры по даннам греческой агиографии. М., 1917.

Русь между Востоком и Западом. Москва, 1991, с. 1–3.

Рънсиман, С. Падането на Константанопол. С., 1984.

Σαββίδης, А. Г. К. Тὸ Βυζάντιο καὶ οι Σελτζούκοι Τούρκοι. Αθῆνα, 1988.

Savvides, A. Byzantium in the Near East (A. D. с. 1192–1237). Thessalonica, 1981.

Schreiner, R. Byzanz. München, 1993.

Ševčenko, I. Ideologie, Letters and Culture in the Byzantine World (Variorum Reprints). London, 1982.

Симеонова, Л. Континюитет или промяна. Аспекти на дискусията по проблемите на идейната приемственост между Античността и Средновековието в съвременната западноевропейска византология. ГСУ. Ист ф-т. Т. 79, 1988, с. 5–7.

Снегаров, И. История на Охридската архиепископия — патриаршия. I–II. С., 1924–1931.

Speck, P. Die kaiserliche Universität von Konstantinopel. München, 1974.

Spiridonakis, В. Grecs, Occidentaux et Turcs de 1054 à 1453. Thessalonique, 1990.

Spuler, В. Die Goldene Horde. Wiesbaden, 1965.

Spuler, В. Die Mongolen in Iran. Berlin, 1955.

Σταυρίδου-Ζαφράκα, Α. Νικαία καὶ Ηπειρος. Θεσσαλονίκη, 1990.

Събев, T. Самостойна народностна църква в средновековна България. София, 1987.

Татаро-монголы в Азии и Европе (сборник статей). Москва, 1977.

Talbot Rice, T. Everyday life in Byzantium. London, 1967.

The Oxford Dictionary of Byzantium, hrsg. A. P. Kazhdan, etc., 1–3. New Jork — Oxford, 1991.

Tinnefeld, E. Kategorien der Kaiserkritik in der byzantinischen Historiographie von Prokop. München, 1971.

Тотев, Т. Велики Преслав. Варна, 1993.

Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав, гранична зона на византийския Запад (Към историята на северните и североизточните български земи, края на X–XII в.). С., 1976.

Тъпкова-Заимова, В. Нашествия и етнически промени на Балканите, VI–VII в. С., 1966.

Тютюнджиев, Ив, Павлов, Пл. Българската държава и османската експанзия (1369–1422). В. Търново, 1992.

Weitzmann, К. Age of Spirituality. New York, 1979.

Wessel, K. Die Kulturvon Byzanz. Frankfurt, 1970.

Удальцова, З. В. Византийская культура. Москва, 1988.

Удальцова, З. В. Советское византиноведение за 50 лет. Москва, 1969.

Унгер, М., Саболч, Д. История на Унгария. С., 1968.

Успенский, Ф. И. История Византийской империи. III. Москва — Ленинград, 1948.

Фepjaнчић, Б. Деспоти у Византjи и jyжнoслaвjaнским земљама. Београд,1960.

Foss, Cl. Late Byzantine Fortifications in Lydia. — JÖB, 28, 1979.

Frasheri, K. The History of Albania (a brief survey). Tirana, 1964.

Фрейберг, Л. Α., Попова, Т. В. Византийская литература эпохи расцвета, (IX–XV вв.), Москва, 1978.

Χατζηδημητρίου, Κ. Ἰστορία τῆς Κύπρου. Λευκωσία, 1985.

Χρυσός, Ε. Tὸ Βυζάντιον καὶ οἱ Γόθοι. Θεσσαλονίκη, 1972

Haussig, Η — W. Kulturgeschichte von Byzanz. Stuttgart, 19662.

Haussig, Η — W. Byzantinische Geschichte. Stuttgart, 1969.

Henninger, J. La société bédouine ancienne. Roma, 1959. Studi Semitici.

Histoire de l’Albanie (Sous la direction de S. Pallo et A. Puto). Lyon, 1974.

Histoire du Moyen Age, IХ. L’Europe Orientale de 1081 à 1453 (Ch. Diehl, R. Guilland, L. Oeconomos, R. Grousset). Paris, 1945.

Hitti, R. History of the Arabs. L., 1964.

Hohlweg, Α. Beiträge zur Verwaltungs-geschichte des Oströmischen Reiches unter den Komnenen. München, 1965.

Hunger, H. Reih der neuen Mitte. Graz, 1965.

Hunger, H. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, I–II. München, 1978.

Чекалова, Α. Α. Константинополь в VI веке (Восстание Ника). Москва, 1986.